или шега 32 Марката на големия бизнес 34 Техниката слиза под вълните 36 Звено от веригата 39 Предава „Космос" 42 Тест 45 Кръстословица 46 Невероятни патенти 47 Решава логиката 48

Библиотека „Космос" Животните в първи клас

Корица:

Индианско изкуство (ри­туален съд) Гръб на корицата: Папагали

ЗА СЛАВНИЯ ЮБИЛЕЙ — ВДЪХНОВЕНИ ДЕЛА

АРМИЯ МЛАДИ СТРОИТЕЛИ Влакът идва от град Станке Ди­

митров и преди да стигне Бобов дол, спира пред табелка с надпис „Голя­мо село". Тук все още няма гара, няма дори перон, а младежите скачат вър­ху траверсите и като се спускат по железопътния насип, поемат към централата. Внушително здание, ця­лото от алуминий и стъкло, метални конструкции на бъдещи машинни зали, водоохладителни кули, високи деветдесет метра, и един стърчащ в небето комин, чиято точна височина не мога да назова, но знам че е най-голям на Балканите. А вдясно от же­лезопътната линия са стотиците временни жилищни постройки, спе­циални преносими бараки и стандарт­ни фургони, зад чиито малки про­зорчета живее цялата тази армия от строители, монтажници и работници по експлоатацията на влязлата в дей­ствие първа турбогрупа.

ИЗДАНИЕ НА ЦК НА ДКМС Брой 4 • 1974 година

Армия млади строители 1 Човекът: какъв ще бъде? 4 Космическа оранжерия 6 Невидимата връзка 11 Тунелът 14 Среща на Прайла 17 Там изчезват корабите 22 Злато и загадки 24 Земни пирамиди 27 Повече внимание към вниманието 29 Загадка, случайност

1

600 мегавата е проектираната мощ­ност на ТЕЦ „Бобов дол", разпреде­лена между три турбогрупи по 200 мегавата. Изразена с други цифри, тя се равнява на милиарди киловатчаса електроенергия годишно — напълно достатъчни да задоволят израстна­лите през VІ-та петилетка енер­гийни нужди.

12 000 тона арматурно желязо ще мине през ръцете на монтажниците. От него те ще направят съставе­ната от невероятно множество хори­зонтални и вертикални стоманени пръти плетеница, върху която бе¬ тонджиите ще излеят над 100 000 кубически метра бетон. Кулокранове ще поставят върху готовите фунда­менти 30 000 кубични метра желе­зобетонни елементи, които завар­чиците ще заварят с електрожени. И всичко това ще стане през ударната 1974 година, за да се завъртят на

30 ноември роторите и на трите тур­богрупи.

Напрегнати, сгъстени срокове на строителството, чието изпълнение не допуска престои и организационни неуредици. „За първи път в исто­рията на българското енергийно строителство пробната експлоата­ция на едно такова гигантско съоръ­жение като ТЕЦ „Бобов дол" се осъ­ществи при зимни условия. Твърде често температурите спадаха до ми­нус 15—20 градуса, при които на някои чувствителни контролно-из¬ мервателни прибори изобщо не мо­жеше да се разчита" — разказва ди­ректорът на ТЕЦ — а инж. Кирил Ива­нов.

А монтажът напредва и ведно с неговия ход расте самочувствието на строителите. Ден след ден от Съ­ветския съюз, Полша и Югославия пристигат нови съоръжения, за да

намерят своего място в сложния и прецизен „организъм" на енергий­ния гигант. Много знания и младеж­ко дръзновение е нужно за постигане на оптимална синхронизация на про­изведените от различни фирми съо­ръжения. И Централният комитет на Комсомола обяви строежа на енер­гийния комплекс „Бобов дол" за национален младежки обект. От ця­лата страна тук прииждат млади строители и монтажници, те обра­зуват свои бригади, издигат свои почини. Само от началото на годи­ната до месец май броят им нарастна с още 1720 души. Тук е и бригадата на Жеко Баликов, обявила съревно­вание на младежките бригади от всич­ки национални обекти в България. Всяка възложена им работа те ще предават с пет дни предсрочно, като само през 1974 година ще икономи­сат 100 000 лева, ще спестят 5000 метра кабел, 3 т железни конструк­ции и стотици квч електроенергия.

Но електроцентралата е само един

от трите основни обекта, които обра­зуват цялостния енергиен комплекс „Бобов дол". Другите два са хидро­възелът „Дяково" и обединеният ка­меновъглен рудник.

Перспективата

. . . Сега работата върви бързо и това се долавя по равномерния шум на минния комбайн, по ритмично при­движващата се върху безкрайната лента изкопана скална маса, по де­ловия вид на миньорите. Пръстта се изкарва със скреп по шахтата на­горе и камиони я извозват, за да я насипят в близката падина. Времето е меко, влажно и буците, които падат от препълнените ремаркета, се озо­вават под търкалящите се автомо­билни колелета. Самосвалите ръм­жат по наклона в права и обратна по­сока и сякаш няма асфалтиран път, а само една Размекната пръст, в която е опасно да натиснеш внезапно спирачката или да завъртиш по-

рязко кормилото. А самосвалът вече е горе на билото и шофьорът спира за минутка. Слиза, подритва зад­ната гума, оглежда останалите и се качва отново в кабината. „Износена е", казва той, а аз кимам с глава, макар и да не съм я видял. Сигурно износена, мисля аз, иначе не би из­глеждал така напрегнат и си предста­вям какво би последвало, ако бяхме пукнали гума в началото на наклона, където калта е най-голяма. После пръстта е изсипана в дерето и са­мосвалът поема обратния път до входа на шахтата.

Това беше преди час и горе, ма­кар нечия задна гума да беше поиз­носена, грееше приятно зимно слън­це. Предстоеше ни разходка в руд­ника. Приблизително десет минути пътува асансьорът надолу, за да спре на 400 метра под земята. Тук почва галерията, широка и полу­тъмна, чието предназначение е да сключи в общ пръстен седемте руд­ника на Бобовдолския каменовъглен басейн. От тяхното обединяване ще се роди един истински модерен ми­нен комплекс на Балканския полу­остров, чиято годишна производи­телност ще достигне 4 млн. т.

Вървим по полутъмната галерия. Влажно е. Големите ъгловати сенки ме карат да навеждам глава дори на местата, където това съвсем не е нужно. Някъде пред нас боботи мин­ният комбайн и зад него остава една достатъчно широка, обхваната с ме­тални подпори централна галерия. Минаваме покрай двете смукателни въздушни шахти, прокопани още в края на 1973 година, покрай местата, определени за новите забои, покрай пълните вагонетки и се спираме до определеното за командна зала мя­сто. Постепенно успявам да сложа в ред целия този поток от цифри, откъслечни обяснения и безброй за­бележки, направени от главния ин­женер на подземния строеж. Към тях прибавям и непосредствените си наблюдения и ето че постепенно в съзнанието ми се оформя картината на бъдещия каменовъглен комплекс — такъв, какъвто ще бъде през есента на 1977 година.

Двадесет минни комбайна, разпо­ложени в двадесет хоризонтални га­лерии, ще изкопават по 11 000 тона въглища дневно, а в това време ще се подготвят за експлоатация след­ващите забои. По безконечни тран­спортни ленти потеглят въглищата към една от разположените в непо­средствена близост четири отвесни шахти. Скреперни устройства ги

2

издигат на повърхността, прехвър­лят ги в бункерите и оттам попадат във вагоните на следващите една след друга влакови композиции.

На пръв поглед всичко е съвсем просто — въглищата се изкопават, издигат се над земята и се транспор­тират. Но зад тази привидна простота се крие осъществяването на един грандиозен по своите мащаби и съв­ременен по отношение на решените технически проблеми проект. До­биването на такова огромно коли­чество въглища изисква много точ­на синхронизация на стотиците опе­рации, съставящи цялостния произ­водствен процес. И най-малкото за­бавяне или нарушение на ритъма в някое звено неминуемо довежда до разстройване на цикъла. Ето кое налага въвеждането на автоматизи­рани системи за управление. Едни автомати ще командват други. Ав­томатично вентилиране на гале­риите, автоматизиране на всички конвейери и поточни линии, авто­матичен контрол на влажността и запрашеността във въздуха, автома­тично задействуване на оросител­ните инсталации. . . Човекът ще на­пусне забоите, ще се настани в ко­мандната зала и оттам, посредством пултовете за дистанционно управ­ление, ще ръководи цялостния про­изводствен процес.

Високият процент на автомати­зация, около 80 процента, неминуемо се отразява и върху себестойността на произведените въглища. Днес тя е около дванадесет лева на тон, но само след три години цената на един тон бобовдолски въглища се бъдат седем лева и 65 стотинки.

Такава е перспективата за неда­лечното бъдеще. Автоматизираните устройства ще добиват по четири милиона тона въглища годишно. Еди­надесет влакови композиции ще тръг­ват ежедневно от обединения руд­ник, шест от тях ще спират пред ТЕЦ „Бобов дол", а останалите ще продължат към други промишлени райони в страната.

Какви са запасите от каменни въг­лища и за колко години ще се из­черпят? Един твърде актуален въп­рос, от чийто отговор зависи бъде­щето и рентабилността на целия енергиен комплекс. Оказва се, че те са практически неограничени. Само пластът, който сега се разработва, ще се изчерпи едва след седемдесет години. Но под този пласт, разполо­жен на 400 метра дълбочина, има още един и той служи за база на по-далечни перспективи, свързани с раз­

тварянето на въглищните пла¬ стове и химичната им преработка. Това е така нареченият процес на газификация. Той ще се извършва дълбоко под земята, непосредствено в самата жила, като в резултат се получава течно и газообразно го­риво. Един такъв процес позволява стопроцентна автоматизация, а за неговото управление е нужен кибер­нетичен център. Така днешният ми­нен комплекс ще прерастне в свое­образен химичен комбинат със съ­вършено нова технологична схема, осъществена върху сложни физико­химични процеси.

О г р о м н о п о р а з м а х и м а щ а б и

900 000 кубични метра глина, ча-къл и други насипни материали са необходими за строежа на язовир­ната стена — стена без стоманена арматура, без предварителен коф­раж и стотици хиляди тона излят бетон, различна от тези на другите големи язовири в България.

Булдозери ринат глината и я на­трупват под наклон. Валяци я трам­боват, а камиони я докарват от съ­седните хълмове. Така расте земният насип, а в средата му се оформя вер­тикално глинено ядро. То играе ро­лята на железобетонна конструкция и когато в началото на 1974 година пуснаха за първи път водите на трите рилски реки — Бистрица, Топол­ница и Самораново — да пълнят язовирната чаша, нагледно се до­каза рентабилността и трайността на този твърде стар, но със съвре­менна модификация способ в Хидро­строителството. 28,3 милиона куби­чески метра вода ще побере чашата на язовир „Дяково" и тя ведно с ка­фявите каменни въглища от рудника са двете най-важни предпоставки, доведе до изграждането на топло­електрическата централа. . .

Едно огромно по своя размах и мащаби строителство е обхванало местността Разметаница, разположе­на на изток от Кюстендил. То кипи около стоманените корпуси на топ­лоелектрическата централа, при на­сипите и съоръженията на хидро­възела „Дяково", на 400 метра под земята в новосъздадените галерии на обединения каменовъглен руд­ник. И сякаш долината е твърде мал­ка, за да побере ентусиазма на мла­дежите строители, дошли да изгра­дят новото енергийно сърце на со­циалистическа България.

й. ВЕЛИКОВ

ЧОВЕКЪТ: КАКЪВ

Щ Е Б Ъ Д Е ? — Днес много се пише за генетиката. Ня­

кои автори, в това число и учени, понякога правят изказвания, като че ли човечеството като биологичен вид клони към угасване. От какво е предизвикана такава песимистична прогноза?

— Главно от твърдението за отслабналото действие на естествения подбор. Та нали съвременната медицина запазва живота на милиони хора, които в условията на първобитното съществуване, разбира се, не биха оживели. Затова се появиха твърдения, че у новите по­коления се срещат все повече хора, обременени с раз­лични наследствени недъзи и дефекти. Натрупването на вредни гени като че ли довежда до постепенно из­раждане на човешката раса.

Други привърженици на това мнение отиват още по-далече. Те твърдят, че обществото се разслоява на групи от хора, генетически „ценни" и „непълноценни". Носителите на различни видове гени дават начало на различни класови групировки. А щом това е така, то никаква социална среда не ще поправи биологичните процеси на „непълноценните" класи. Политическата насоченост на подобни твърдения е съвършено ясна: те са призвани да отвлекат хората от борбата за по-добър живот.

Нека разгледаме тези доводи последователно. Дей­ствително, биолозите оперират с понятието генетичен товар". Той се среща у най-различни видове животни и растения. В процеса на еволюцията в наследствения апарат на отделните индивиди настъпват отклонения, наречени мутации. Без тях нито един вид не би могъл да се приспособи към изменящите се условия на съще-ствуване. Но мутациите, както е известно, биват не само полезни, но и вредни. На бял свят се появяват същества с вродени дефекти — дан за запазването на вида като цяло.

Обикновено нивото на генетичния товар се стаби­лизира. То е високо, ако подборът отхвърля всякаква изменчивост, а това най-често се среща при дивите жи­вотни и растения. При тях голяма част от мутациите е вредна.

В човешкото общество положението е по-друго Разбира се, и хората дават генетични жертви Наслед-

Интервю с академик

Н. ДУБИНИН

лауреат на Ленинска награда

ствени дефекти от различна степен се срещат у 4% от децата. Но при запазване на съвременния темп на мутации нивото на генетичния товар не ще се увеличи в нито едно от бъдещите поколения. Трябва само да се предпазват генетичните структури от вредни въз­действия.

Останалата част от мутациите създава огромно, с нищо несравнимо разнообразие на кръвни групи, цвета на косите и очите, строежа на външното ухо, формите на носа и др. Изменчивост от такъв вид съвсем не за­плашва хората.

Засега медицината е безсилна пред много наслед­ствени заболявания. Но привържениците на теорията за биологическо угасване не вземат предвид, че бол­ните хора оставят средно по-малко деца, отколкото здравите При такава тенденция ръстът на броя на вредните структури на гена — алелите — може да става само под влияние на наследствените изменения. Теоретичното изчисление показва, че алелите ще се концентрират толкова бавно, че ще могат да оказват известно значително влияние едва след хиляди по­коления.

Ето един от многото възможни примери. От хиляда души един е албинос — той няма пигментация на ко­жата, косите и ириса на очите, така че прозиращите кръвоносни съдове правят очите розови. Удвояването на концентрацията на алела на албинизма за сметка на мутациите може да стане едва след хиляда поко­ления, т. е. след около 25 хил. години. След изтича­нето на този срок на 10 хиляди души ще има 4 алби­носи. За да приемат всички хора техните черти, ще бъде необходимо време 100 пъти по-голямо — 2,5 млн. години. И то само теоретически. Та нали в действи­телност мутациите се разпространяват не само от нор­малното към албинизъм, но и в обратна посока.

Така стои въпросът с алела, който не е подложен на действието на естествения подбор. А върху носите­лите на вредните гени подборът, както видяхме, се раз­пространява. Поради това даже не бива да се говори за някакво завоюване на човечеството от мутантите. Абсолютно сигурен съм: в бъдеще ще се научим да се справяме и с онзи минимален ефект, който мутациите дават след 10—20 хил. години.

Съвършено ясно е, че нито медицината, нито пови­шаването на жизненото равнище не подкопават на­следственото здраве на човешкия род.

4

— Николай Петрович, а какво е отноше­нието ви към твърдението, че цели обществе­ни групи се формират от хора с непълноцен­ни гени?

— Тази идея също няма никаква научна основа. Развитието на човешката култура не се опира на ни­какви отклонения в гените.

На базата на естествения подбор на наследствените програми у вида Хомо сапиенс се е появил развит мо­зък, в процеса на труда се е формирало съзнанието. То на свой ред е станало движещата сила на фанта¬ стически бързото духовно развитие на човека. Този стремителен процес е приел щафетата от бавната в своите темпове еволюция. Веднага след като щафе­тата е била предадена на социалния прогрес, хората са престанали да се нуждаят от услугите на биологич­ния еволюционен механизъм.

Помислете сами! Само през последните 2 хиляди го­дини в интелектуалния облик на хората са станали поразителни изменения. Но те не са предизвикани от някакви насочени изменения в апарата на наследстве­ността. Така че идеята за биологически непълноценни класи не издържа никаква критика.

Изследванията на индивидуалното развитие на де­цата показаха, че личните качества на всеки от нас зависят и от вродените заложби, и от влиянието на обществената среда. Даже еднояйчните близнаци със съвършено еднакъв наследствен апарат и със запазено удивително физическо сходство се оформят като лич­ности, които не си приличат.

В миналото се привеждаха обширни родословни на-клонности, потвърждаващи предаването по наслед­ство на склонност към алкохолизъм, престъпност и др. Съвременната наука съвсем определено заяви, че не съществуват гени, отговорни за такива свойства. Именно еднаквите социални условия формират един и същи тип поведение у представителите на няколко поколения .

— Но еднакви ли са генетично хората по рождение?

— Не, не са еднакви. Нещо повече, през цялата исто­рия не е имало двама биологично идентични хора. Всеки от нас е генетично уникален. Именно природното раз­нообразие на хората създава понякога сложни про-блеми в процеса на възпитанието и даже при избора на професия. С вродените заложби не можем да не се съоб­разяваме.

Но личността на човека не е предопределена фатално от природата. Духовният живот — това е постоянен полет. Можем да се обиждаме на наследствеността, че тя ни поднася недостатъчен ръст или още нещо не по нашия вкус. Обаче физиологическите особености на нарушават основите на нашата биологическа пъл¬ ноценност. А възпитанието и обучението, нашите соб­ствени усилия правят всеки от нас личност.

Могат да ни възразят, че някои видове занятия и работи на едни се отдават по-лесно, на други по-труд­но. Да, това зависи от вродените особености. И все пак е справедлива народната поговорка: „С учение и труд всичко се постига." Упоритостта и волята помагат да се достигнат висоти даже в трудна работа.

— И последен въпрос. Какво е отношението ви към мисълта за удължаване живота на чо­века и неговото безсмъртие?

— Въпросът засяга две съвършено различни про­блеми. Колкото се отнася до удължаването на жи­вота — разбира се, в разумни граници, това е въз­можно. Претворяването на възможността в действи­телност до голяма степен зависи от усилията на ге­нетиците.

Безсмъртието е съвсем друго нещо. Никаква еволю­ция не е възможна без постоянна смяна на поколе-нията. Потомците на вирусите се появяват 20 минути след началото на живота на родителите. Хората раж­дат деца примерно към 25-годишна възраст, секвоята дава плод 3 хиляди години. Съвременните форми на живот дължат своето съвършенство на това, че по-не­съвършените организми отдавна са слезли от сцената.

Животът е свързан със смъртта и човекът е подчи­нен на този биологичен закон. Разликата между чо­века и животното е з това, че човешкият прогрес, в чиято основа лежи изменението на обществените от­ношения, не е свързан с изменения в гените. Обаче не трябва да се забравя, че и общественият прогрес се съпровожда от непрекъснато изменение на социалните и културни условия. А това изисква творческа работа от все нови и нови поколения. Личното безсмъртие на човека е преграда по пътя на неговото духовно раз­витие. Най-грандиозните дела чакат нашите усилия в обикновената зряла възраст, а не в безграничността на физическото безсмъртие.

Преведе Маргарита Димитрова

Трима души стоят пред масивна стоманена врата. След няколко ми­нути тя ще ги отдели от външния свят, от хората за цяла година. Три­ста шестдесет и шест дена те ще жи­веят в „земния звездолет", в тясното изолирано херметическо помеще­ние, ще работят, ще изпълняват про­грамата на експеримента. Предстои им дълго „пътешествие", (въпреки че географските координати ще оста­

нат едни и същи), имитиращо кос¬ мичеки полет, в специфични условия, в които дори водата — носителят на живота — няма да е обикновена, а регенерирана. . .

Откъсът, който поместваме, е от записките на кандидата на биоло­гичните науки А. Божко — един от участниците в този наистина необик­новен експеримент.

На 22 януари се състоя „стиков¬ ката" с оранжерията. Още от сут­ринта с нетърпение поглеждахме през илюминатора. Мощни ултра­виолетови лампи обливаха в „лун­на светлина" помещението на оран­жерията. Започваше вторият етап от експеримента, нов етап в живо­та ни на „земния звездолет" — трябваше да изучим дали оранже­риите в бъдещите космически кора­би ще могат да обезпечат напълно нуждите на човека от витамини.

Когато дежурният съобщи, че налягането в двете помещения се е изравнило, а главният инженер да­де командата: „Да се разхермети­зира вратата на оранжерията!", аз натиснах силно дръжката. След ня­колко секунди и тримата се озовах­ме в оранжерията. Струваше ни се, че сме попаднали на друга пла­нета. Жадно вдишвахме новите ми­ризми и разглеждахме всичко око-ло нас, като се стараехме нищо да не пропуснем. Не можехме да се нарадваме на нашите растения, кои­то бяха посадени няколко дена пре­ди да присъединят към нас оран­жерията. Тънките стебълца бяха за нас въплъщения на живата при­рода, от която бяхме изолирани вече толкова дълго време.

Сега съм убеден, че плантации­те от зелени растения ще доставят огромна радост на обитателите на космическите обекти, а клонче лю­ляк ще означава за човека в космо­са нещо много повече, отколкото на Земята.

И така, предстоеше ни да изучим как ще растат и ще се развиват те­зи растения, способността им да синтезират биомаса, в специфич­ните условия на херметически изо­лираното помещение, където те ще се отглеждат не върху почва, а на йонообменни смоли.

Стоя пред оклюмалите растения, които ще получат вода чак утре — така е по графика. Защо са пожъл­тели? Може би им липсват някакви минерални вещества? Анализите още покажат. Мислите ми правят скок пренасят се в бъдещите оранжерии на космическите кораби за далеч-ни полети. Там към растенията, навярно, ще бъдат прикрепени дат­чици и уреди, които ще показват не само какво а състоянието им,но и ще могат автоматически да регулират

Показана е реакцията на растения­та спрямо земното притегляне — тъй наречения ггротизъм.

постъпването на вода и хранителни вещества. Или иначе казано, ра­стенията сами, по принципа на об­ратната връзка, ще могат да регу­лират микроклимата в оранжерия­та, подбирайки най-добрите усло­вия за своя растеж. И това е на­пълно реално. Учените установи­ха, че растенията реагират на всич­ки промени в заобикалящата ги среда с много слаби електрически токове —биотокове.

Опитите, проведени от професор Гунар при Тимирязевската селско­стопанска академия, показаха, че промяната на температурата в зо­ната на корените на растенията, а така също и действието на някои химически вещества предизвикват появяване на слаби токове, които се отбелязват от чувствителни са­мописци (за отвеждането на био­токовете се използуват електроди, нетравматизиращи растенията). Ус­тановено беше, че здравите расте­ния 'реагират по-бързо на дразне­нето от болните, които изобщо реа­гират вяло на промените в усло­вията. Интересно е, че когато уче­ният е въздействувал върху коре­ните с наситен разтвор от храни­телни соли, реакцията на растение­то е била регистрирана в листата. Излиза, че информацията за про­мяната в условията в зоната на ко­рените е била предадена от листа­та. Значи растенията чувствуват. ..

Ботаниците наброяват на Земя­та около 250 хиляди вида висши растения и около 40 хиляди нис­ши — водорасли. Кои от тях би следвало да вземе човек в космо­са? От висшите очевидно ще пред­почете тези, които обикновено употребява в храната си. Но те са много — около 25 хиляди вида. Нисшите растения биват също най-разнообразни, диапазонът им е ши­рок — от океанските кафяви во­дорасли, дълги около 60 метра, до микроскопичните едноклетъчни. Из­борът е голям. Но така изглежда само на пръв поглед. Ако се вземе пред вид хранителната им стой­ност, особеностите на отглеждане­то, потребностите им, а така също, технологията по приготвяне на хра­на от тях и количеството отпадъци, то растенията — претенденти за космически пътешествия, ще бъ­дат значително по-малко.

В нашата оранжерия растат едно­годишни зеленчукови култури рано¬ зрейки: листно зеле, посевна горуха, пореч, копър, които съдържат мно­го витамини А, В1 В2 и РР. Вяр­

но е, че поречът има по-малко ви­тамини, но затова пък приятния свеж мирис и вкус на краставицата.

Денят в оранжерията ни е равен на четиринадесет земни денонощия.

После настъпва нощ, която трае съ­що толкова. Не случайно е избра­на такава продължителност на де­ня и нощта: ние отглеждаме расте­нията с оглед на лунните деноно­щия. И за да могат растенията да на­трупат достатъчно биомаса през де­ня, саденето извършваме „нощем" — на покълващите семена не им е нужна светлина. Когато грейва на­шето „слънце", растенията го по­срещат с вече разтворени листенца.

За да имаме непрекъснато пре­сни зеленчуци, саденето на семена­та и обирането на реколтата става периодично по „конвейер", по то­зи начин имаме постоянно расте­ния на различна възраст. Само та­къв „конвейерен" способ на отглежда­не е възможен на космическия кораб или на бъдещите планетни станции, само така растенията ще могат рав­номерно и непрестанно да насищат затвореното помещение с кислород, да отстраняват въглеродния дву­окис, да произвеждат вода и храна за екипажа.

Посевната площ на нашата „кос­мическа" зеленчукова градина е малка — седем и половина квад­ратни метра. Напълно достатъчна за трима ни. При необходимост площта може да се удвои, но за нас не е нужно. Растенията отглеж­даме по метода на хидропониката, което преведено означава „работа с вода". Възникнала ' отначало като начин за отглеждане на растения във вода, хидропониката скоро ста­на разпространен научен метод

Още през 1876 година К.А. Ти¬ мирязев посочи, че за отглеждане на растения вместо почва могат да се използуват и заместители (пя­сък, стрита пемза, стъклени мъни-ста и други материали), напоени с разтвор от необходимите вещества. За първи път е било отгледано ра­стение по този начин в 1895 годи­на от немския учен Кноп. Следва­щата година Тимирязев показал на Нижегородския"панаир растения, от­гледани в стъклени съдове в хра­нителни разтвори. В 1929 година Герике, професор от Калифорний­ския университет, успя да отгледа домати по този метод, като рекол­тата е била четири пъти по-голяма, отколкото от растенията, отгледа­ни върху почва. По-късно много учени от различни страни се зае­

ха с изследването на този метод. Първите хидропонни съоръжения

са изглеждали така: в горната част на вана е поставена мрежа, върху която са насипани дървени стърго­тини. Провирайки корените си в субстрата — заместителя на почва­та, растенията се задържат здраво в него и получават всичко необхо­димо от хранителния разтвор, кой­то се подава периодично към суб­страта. Между нивото на хранител­ния разтвор и мрежата със субстра­та се оставя обикновено свободно пространство за по-добра аерация на корените. По-късно почват да запълват цялата вана със субстрат, като обикновено използуват хими­чески инертни и на гранули мате­риали — пясък, чакъл, сгурия, ке­рамзит, вермикулит, перлит. Хра­нителният разтвор, подаван отго­ре или отдолу, се стича между гра­нулите и събира в съд, а после от­ново се използува. След много­кратна употреба му прибавят пак минерални вещества.

В СССР интересни опити по от­глеждане на зеленчуци върху из­куствена почва са правени в Ленин­град от професор Чеснаков, в Бре­тан от академик Давтян, в Москва от професор Журбицки, а така съ­що и от много други специалисти.

Едни от преимуществата на хид¬ ропониката са малкият разход на вода — водата, стичаща се от ко­рените, се използува многократно — и значително по-богатата ре­колта. Качеството и количеството на реколтата, отгледана по този метод, по мнението на специалисти­те, са по-високи, отколкото при зе­меделието. Обяснението е просто: хидропониката създава за расте­нията възможно най-добри усло­вия, които постоянно се контроли­рат и изменят според нуждите. Ме­тодът все повече се усъвършенст­вува. От шестдесетте години почна­ха да използуват за субстрат йоно¬ обменните смоли, които притежа­ват високи абсорбционни свойства. А това означава, че необходимите за растенията соли може да се „скла­дират" в самите смоли и по този на­чин да се избегне доста трудната операция по приготвяне и кориги­ране на хранителния разтвор.

От такъв субстрат, съставен от йонообменните смоли (външно при­лича на пясък), са направени и „ле­хите" в нашата оранжерия. Насите­ният с необходимите соли и овлаж­няван от водата субстрат е спосо­бен постоянно, според нуждите на

7

растенията, да отдава натрупани­те в него хранителни вещества. Съ­щият субстрат поглъща отделяни­те от корените продукти от обмяна­та на веществата, като предпазва по този начин растенията от отра­вяне.

Но пълен кръговрат на вещества­та все още не може да се постигне — ще трябва и в далечните косми­чески рейсове да се взима запас от минерални вещества и йонообмен­ни смоли. Това ще става дотогава, докато учените не разработят ме­тоди за регенериране на субстра­та, което ще даде възможност да се използува безкрайно дълго вре­ме.

И все пак главната трудност при прилагането на хидропониката в космическите кораби е безтеглов­ността. Например, течностите в безтегловност се стремят да се съ­берат в кълбо. Затова вероятно ще бъдат предпочетени безсубстратни¬ те варианти на хидропониката. Най-перспективният от тях е така на­

речената въздушна култура или аеропоника, прилагана преди по­вече от петдесет години от руския учен В. М. Арциховски. Той кон­струира първите аеропоннн съоръ­жения, в които хранителният раз­твор се пулверизира върху корени­те на растенията, а после, както при обикновената хидропоника, се събира в съд, за да бъде използу­ван отново. Съоръжението се състои от вана, в която има тръби, подава­щи хранителния разтвор, а дюзи­те, разположени в зоната на коре­ните, го пулверизират. Върху ва­ната има капак с отвори, в които са закрепени растенията.

Този безсубстратен метод е при­влекателен с леката си конструк­ция, но изисква повече труд. Освен това концентрацията на соли в хра­нителния разтвор при него е два-три пъти по-голяма от нормата, прие¬ та в обикновената хидропоника. Но има и безспорни преимущества: растенията не са закрепени към субстрата, затова могат да се ме

Ето как се закрепват стъблата на растенията в мрежата

стят и по-рационално да се използу­ва осветената площ на оранжерията.

При безтегловността конструк­цията на аеропонните съоръжения ще трябва да се усложни, защото, както вече казахме, течностите се стремят да заемат колкото се може по-голям обем при най-малка по­върхност, тоест да се съберат в къл­бо. В такъв случай непоетият от корените хранителен разтвор сам не ще постъпва в съда. В безтеглов­ността по-голямо значение при­добиват капилярните сили, които не зависят от гравитацията и за­пазват напълно действието си. Вър­ху използуването на тези сили се основават и другите няколко начи­на за хидропонно отглеждане на растения. При единия от тях, на­пример, се използува фитил, кой­то попива хранителния разтвор и чрез хигроскопичния заместител на почвата го подава на растения­та. При другия тази функция из­вършва пореста пластинка, едини­ят край на която е натопен в раз­твора. Корените на растенията са разположени от двете страни на пластинката, която непрекъснато всмуква живителната влага. Солите от разтвора постепенно се натруп­ват в пластинката или субстрата и ги замърсяват. Това налага перио­дичното им промиване или заменя­не с нови — нещо, което ще бъде много обременително за космически­те оранжерии.

В момента и тримата сме заста­нали на платформата около вана­та с последните за този цикъл ра­стения и обираме реколтата. Ско­ро светлината в оранжерията по­степенно ще угасне. Дотолкова при­лича на залязване на слънцето, че ни обзема лека тъга, а заедно с нея нахлуват и спомените.

Борис пръв привършва работа­та си и отива в жилищното поме­щение да приготви вечерята. След малко се разнася приятна миризма. Ето и Герман вече е обрал зеленчу­ка от своята леха и тръгва. А аз имам да обирам две лехи — със зе­ле и горуха. После да претегля всич­ко, да опаковам корените и да ла-

При растежа си зародишите на ра­стенията се отклоняват на определен ъгъл в зависимост от космическите условия

пиша всички данни в дневника Май не ще успея да свърша до ве­черята. След това ще трябва да про­дължа. И когато в оранжерията на­стъпи „нощ", в хладилника ще има­ме запас от зеленчуци за 14 дена.

Човек, растения, микроорганиз­ми — какви ще бъдат взаимоот­ношенията им в тази изкуствено създадена обитаема среда? Ето още един въпрос, на който трябва да от­говори нашият експеримент.

Около всяко растение, както и около човека, се създава своеобра-зен микросвят. Не бива да се до­пусне в космическите оранжерии растенията да оказват неблагопри­ятно въздействие върху човека или изобщо един на друг. Но както е известно, всички растения неиз­бежно отделят чрез корените и ли­стата си различни вещества — про­дукти на обмяната — които могат да въздействуват по един или друг начин върху съседните. Това е свойствено не само за растенията, но и за всичко живо. Въздействието може да бъде положително, да до­веде до повишаване на растежа и стимулиране на развитието или пък да не оказва неблагоприятно влия­ние. В тези случаи говорим за „био­логична съвместимост". А в случаи­те на неблагоприятно въздействие — за „биологична несъвместимост".

В практиката на земеделиетс и лесовъдството трябва да се съо­бразяваме с тези понятия. Напри­мер, известно е, че фият и овесът при съвместни посеви си принасят взаимна полза, а грахът и фият се понасят зле. Шушулковите расте­ния и царевицата взаимно се подтис­кат. От смърча и лиственицата, дъ­ба и липата могат да се направят добри горски насаждения, а дъбът и ясенът, дъбът и бялата акация, борът и бъзът си действуват под­тискащо. При изкуствените наса­ждения борбата между растенията За основните фактори — вода, свет­лина, хранителни елементи, въгле-роден двуокис — до голяма сте­пен е отслабена, защото им се съ­здават най-добри условия. В слу­чая на преден план изпъква взаим­ното влияние на растенията, кое­то става чрез продуктите на обмя­ната, отделяни от цялата им по­върхност. Между тях са открити минерални соли, алдехиди, кетони и други високомолекулярни съеди-нения.

Физиологът Г. Молиш направил следния опит: поставил заедно ябъл­

кови клончета и жълта акация. След няколко дена листата на акацията окапали. Шушулкови растения, по­ставени в „ябълков въздух", отна­чало престават да растат, а после пожълтяват и загиват. Някои уче­ни се заеха с изследването на този „ябълков въздух" и се оказа, че съ­държа ненаситения въглеводород — етилен, който действува подтиска­що. От друга страна обаче етиле­нът ускорява зреенето на ябълки­те, доматите и цитрусовите плодо­ве.

Летливите вещества, които от­делят някои растения, биват два вида: колини и фитонциди. Първите действуват върху растенията, а вто­рите — на микроорганизмите, ка­то или ги убиват, или подтискат развитието им, или го усилват. Но не бива рязко да се разграничават. Много колини убиват микроорга­низмите, а има фитонциди, които оказват подтискащо действие на висшите растения. Люляк и моми­на сълза, поставени в една ваза, ще увяхнат много по-бързо, отколко­то, ако са в отделни вази. Уста­новено е влиянието на тополата върху овеса: растящият около та­кива дървета овес по правило е по-нисък.

Но в микродози колините имат стимулиращо влияние. Различни­те растения не отделят еднакви ко­личества колини. Царевицата и кар­тофът отделят малки количества летливи вещества и не отравят поч­вата, което ги прави почти безза­щитни срещу плевелите. И фитон¬ цидната активност на растенията е различна. Някои растения отделят фитонциди само от наранените си части, а чесънът, лукът, хрянът, картофът, морковът, захарното цвек­ло, царевицата, столетникът, то­полата, брезата, евкалиптовото дър­во, лимонът и портокалът отделят постоянно. Лукът и чесънът при­тежават уникални бактерицидни свойства — практически няма ед­ноклетъчни организми, върху кои­то да не действуват убийствено.

В обикновените земни условия ние често не забелязваме, не усе­щаме действието на веществата, които отделят растенията. Непре­станната циркулация на атмосфера­та и вятърът бързо отнасят летли­вите вещества. Но в херметически затворените помещения на косми­ческите кораби или междупланет­ни станции тази страна от жизне­ната дейност на растенията придо­бива за човека особено значение.

А микроорганизмите? Нали и те действуват на растенията? Извест­но е например, че в присъствието на някои микроорганизми семената по¬ карват по-бързо, растенията се раз­виват по-добре, отколкото в сте­рилни условия. Известно е, че ми­кроорганизмите отделят в почвата витамини и биологично активни вещества. Затова ролята им не би­ва да се свежда само до минерали­зация на органичните отпадъци.

В херметичните оранжерии роля­та на микроорганизмите, съпътст­вуващи растенията, не е по-малка, отколкото в обикновените условия. Но влиянието им в такива помеще­ния върху растенията и човека почти не е изучено. Известно е, че по правило се увеличава коли­чеството на небезопасните за чо­века микроорганизми, но се намаля­ва общата численост на микрофло­рата. А именно бактериалното рав­новесие в средата е един от за­щитните механизми на човека от инфекции. При наличие на оран­жерии микрофлората, като разширя­ва спектъра на контактуващите с човека микроорганизми, явно до известна степен ще способствува да се поддържа на достатъчно ви­соко ниво естественият му имуни­тет. Това ще избави космонавтите от необходимостта при дълги поле­ти да взимат специални микробни хапчета, които според мнението на някои учени ги предпазват от тъй наречения „микробен шок" при кон­такта им с обикновената микро-флора.

Ето защо оранжерията за мен биолога не е само зеленчукова гра­дина, но и лаборатория — място за научни наблюдения и експери­менти.

Герман и Борис с удоволствие ми помагат при събиране на реколта­та. Работата е бавна и "изисква го­лямо търпение. Трябва не само да се оберат зелените части, но и да се подрежат и освободят корените от субстрата, да се претеглят поот­делно частта, която може да се яде, корените и отпадъците. Тряб­ва да се вземат проби за изучава­не на витаминния състав на расте­нията и да се извършат микро­биологични изследвания. Работата уморява с еднообразието си. Ско­ро светлината пак ще угасне, От­ново ще настъпи дългата „лунна" нощ. В тия последни часове на де­ня бързаме дружно да оберем цро¬ дукцията. Въоръжени с ножици.

9

стоим пред поредната „леха". Все-ки предпочита да събира пореча, защото има дълъг като вретено ко­рен, който лесно се освобождава от субстрата. Но само дежурният има право да избира по желание, другите двама теглят жребий.

Взаимопомощта в нашия живот е съвършено необходима. Двамата ми помагат в оранжерията, а ние с Борис помагаме на Герман в ме­дицинските изследвания. И ако ня­кой се разболее, цялата работа ля­га върху останалите. Но засега сме всички здрави. Строгият режим на труд, почивка, хранене, физически упражнения, нормален сън и до известна степен оранжерията ни помагат да запазим бодростта и душевното си равновесие.

Основоположникът на космонавти­ката Циолковски пише в една своя статия от 1911 година: „Както зем­ната атмосфера се пречиства от рас­тенията с помощта на Слънцето, така може да се възобновява и из­куствената атмосфера. Както расте­нията на Земята с корените и лис­тата си поглъщат нечистотиите и ни дават в замяна храна, така мо­

гат да работят непрекъснато за нас растенията, които сме взели в ко­смическите пътешествия. Както на земята се извършва един безкраен механичен и химически кръговрат на веществата, така трябва да се извършва той и в нашия малък свят — космическия кораб." Циол­ковски мечтаеше да се създаде на бъдещите космически кораби ня­какво подобие на земния кръговрат на веществата, защото това би дало възможност на хората за дълго вре­ме да напуснат своята „люлка" Зе­мята.

Земята е създала човека, на нея той има всичко необходимо, а ко­смосът му е чужд, там за него няма нищо, освен онова, което е взел със себе си. А днешните космически полети вече продължават много де­нонощия. Времето, което прекар­ва космонавтът в космоса, непре­къснато се увеличава. И скоро си­стемите, осигуряващи жизнените функции на човека, основаващи се на запаси, взети от Земята, които се използуват на съветските косми­чески кораби от типа „Восток", „Восход" и „Союз" и на американ­ските от типа „Джемини" и „Аполо"

Изследване на растенията с белязан въглероден двуокис

ще станат неприемливи за продъл­жителните полети. Ето защо е не­обходимо космическият кораб да се превърне в „кътче от Земята".

Мечтата на Циолковски придо­бива все по-реални очертания бла­годарение на интензивните изслед­вания за създаване на така наре­чената „екологична система", коя­то би позволила да се осъществи изкуственият кръговрат на вещест­вата по подобие на земния.

Екологията е обширна част от биологията, която изучава взаим-ните връзки между живите орга-низми в природата. Съвкупността от всички живи организми заедно с обитаваната от тях среда образу-ва своеобразната обвивка на Земя­та — биосферата. На пръв поглед между живите организми и неживата природа като че ли лежи непрео­долима пропаст. Но въпреки коло­салните различия между тях съ­ществува неразривно единство: и основата им лежат едни и същи еле­менти и съединения. Живите ор­ганизми не могат да съществуват без заобикалящата ги нежива приро­да, тя им дава енергия и най-прос-тите съединения за строежа на тъ­каните и клетките. Когато раз­глеждаме биосферата на Земята в качеството й на единна екологич­на система, можем да открием, че масата вещество на Земята нито се намалява, нито се увеличава, а са­мо се трансформира, преминавай­ки от едно състояние в друго.

Известно е, че наред с биологич­ния (малък) кръговрат в природа­та съществува и геологичен (голям) кръговрат на веществата. Как в микромащаб да възпроизведем при­родния оригинал, когато биологич­ният кръговрат в същност не е на­пълно затворен (дава и черпи ве­щества от геологичния), а геоло­гичният включва в себе си огром­ни маси вещества и в миниатюра не е възпроизводим? Ясно е, че не е възможно да се построи модел на естествения кръговрат в изкустве­на система дори и с всевъзможни опростявания. Следователно, при моделиране на природните проце­си в изкуствените системи можем да използуваме само методите на приблизителното подобие.

Подобна система трябва да обез-

(Продължава на стр. 84)

10

Двадесетият век наричат различно: век на атома, па кибернетиката, на Космоса. Но това означава само едно — нашият век е станал век на телеметрията. Без нея е невъзможен техническият прогрес, а изпитания без телеконтрол губят всякакъв смисъл.

Електричеството стана причина да се родят теле­метрията к телеуправлението. И за двете разстояние­то не е от значение, защото информацията се преда­ва не по тънката нишка на жицата, а посредством ра­диото. Така радиотелеметричните ръце докоснаха лун­ната почва, дробовете почувствуваха горещо дихание на Венера, а учените надникнаха в тайните на живия организъм.

Но успехите не дойдоха изведнъж. Извървян бе тру­ден изследователски път, който започна с изпращане­то на първата в света метеорологична сонда с преда­вател, тежаща 3 кг. През януари 1930 г. нейните ра­диовълни предадоха сведения за температурата, влаж­ността и налягането на високите въздушни слоеве. На Физиолозите бяха необходими малки по размери уреди за измерване на физичните величини. Ющенко и Чернав¬ кин си поставиха задача да конструират най-лекия в света предавател с тегло 400 г, който да предава как възникват и угасват условните рефлекси, незабеляза­но за изследваното животно. Използуван бе и подхо­дящ датчик — преобразувател на физиологическите процеси в електрически. Вече нямаше налягане, лит­ри, скорост, влажност, а само волтове. Телеметрично¬ то устройство с микролампи бе предназначено за изу­чаване дишането, кръвното налягане, пулса или дви­жението на животните. Телеметричната система прите­жаваше необходимите качества — точност — 0,2 %, можеше да падне от масата без да се повреди, да се вози по лош селски път, да бъде оставена на студ, бук­вално да мине през огън и вода и все пак да оцелее.

Н а к ъ д е л е т я т ч а й к и т е ?

Всяка есен милиони птици от Северното полукълбо се събират на ята и отлитат на юг. Те преодоляват огромни пространства, като за едно денонощие изми­нават до 500 км. Лястовичката например няколко дни след излитането си се намира на 8000 км от родното гнездо. Полярните чайки от Лабрадор са истински шампиони в този своеобразен маратон. Те достигат Австралия, като извършват пътешествие от 13 000— 15 000 км.

Какво кара птиците да излизат и се връщат? Как се ориентират при полет? Как намират старите си гнез­да? Колкото повече факти натрупват биолозите, тол­кова повече нараства броят на загадъчните въпроси. За да се намери тайнственият орган, управляващ по­лета на птиците, да се открие този невидим щурман, трябва първо да се установят точните маршрути на полетите.

За проследяване прелетите на птиците още през 1940 г. бе използувано радиото. Конструираният предава-тел за „радиофикация" на чайките заедно с батериите тежал 200 г, фантастично лек от гледна точка на хо­рата, но изключително тежък за птиците. Чайката на която бил прикачен, едва прелетяла 100 м, показвай­ки нагледно, че ерата на биологичната телеметрия още не е настъпила

През 60-те години теглото на предавателя бе нама­лено на 70 г и гълъбите, снабдени с такива радиостан­ции, вече прелитаха по 40 км, но и тази тежест е пре­калено голяма, защото е почти една четвърт от теглото на птицата. Ето защо с голям интерес бе посрещнато съобщението, направено на един симпозиум по био­телеметрия, за предавател, тежащ само 2,5 г. Неза­висимо от нищожното тегло сигналите на тази миниа­тюрна радиостанция се чували на разстояние повече от 300 км.

Телеметричните предаватели дадоха възможност не само да се проследи полетът. Те съобщиха неизвестни дотогава сведения от областта на физиологията. Стана ясно, че сърцето на летящия гълъб може да тупти с невероятна бързина: до няколко стотин удара в мину­та. Докато при спокойно кацналата птица вдишвания¬ та са до 30 в мин., при полет изведнъж се увеличават. Но за разкриването на тези и други тайни за сега е направено твърде малко.

Датчиците, прикрепени към кожата, могат да пре­дават на разстояние важни данни за организма

Радиокапсула

Ч у д н и т е е л е к т р о с т а н ц и и

В джунглите на Кения физиолози изучаваха посред­ством телеметрията живота на маймуните бабуини, кои­то безгрижно се катереха по дърветата. С изследова­телите ги свързваха радиовълните. Под кожата на вся­ко опитно животно бе вкаран предавател и самопис¬ ците старателно рисуваха графиките на пулса и кръв­ното налягане. Но енергията на акумулаторите се из­черпа и трябваше да се сменят. Как да се убеди май­муната поне за минутка да легне на операционната ма­са? Тогава включиха предавателя, който се намираше във фургона на научната експедиция. В етера бе из­пратена шифрована команда. От ампулата, монтирана заедно с телеметричната апаратура, в тялото на май­муната бе инжектирано приспивателно. Бабуините за-

Учените помагат на спортистите в борбата за ре­корди

сливаха един след друг. А когато батериите бяха сме­нени, пуснаха животните на свобода. Хубаво е, кога­то може да се сменят батериите по такъв екзотичен начин, но все пак е по-хубаво капацитетът им да стиг­не до края на опита. Биолозите се радват на миниа­тюрната апаратура не само защото е малка, а защото тези размери означават малък разход на енергия, мал­ки и леки акумулатори. Радисти и биолози не се от­казват от мечтата да ликвидират акумулатора като детайл на апаратурата. И това съвсем не са празни фантазии, а трезво техническо решение.

Хиляди радиостанции денем и нощем изпращат в етера стотици киловатчаса енергия — милиони пъти повече от необходимата за микроскопичната радио­станция. И ето че преди години в техническата литера­тура бе публикувано описание на приемници, които се зареждат от енергията на мощна предавателна станция. Единият, настроен на определена дължина на вълна­та, превръща радиосигнала в постоянен ток, необходим за втория приемник. Той от своя страна лови всички радиостанции, необходими за конструктора. Какво пречи тогава вместо втория приемник да се инсталира маломощен телеметричен предавател?

През 1952 г. бе реализирана и|друга интересна идея — радиоехото. Построен бе миниатюрен резонатор — металическа кутия с малка стърчаща антена. Едната от стените на кутията беше еластична и се огъваше в такт с дишането на птицата. Това менеше настройка­та на резонатора и мощността на отразения сигнал: стана възможно да се следи направлението на полета на птицата и да се записват характеристиките на ди­шането и. Не беше трудно да се накара резонаторът да следи пулса или скоростта, с която птицата маха кри­ла. Примамливо прост, този „предавател без нищо" има­ше малък радиус на действие и бе пригоден за птици (локаторите могат да следят само летящи предмети).

Нова мисъл осени изобретателите. Те се обърнаха към живия организъм, този ходещ, плаващ, пълзящ и летящ електрогенератор. Ето, тича плъх. Една крач­ка — съкращава се даден мускул. Още една — друг. Всяко съкращаване е електрически импулс, който се ражда в мускулните влакна. Тази жива батерия има доста добри електрически характеристики. С нейна по­мощ накараха да работи телеметричната апаратура, врастнала под кожата на плъха: капсула с диаметър 6,4 мм и тегло 0, 4 гр. Тя предаваше електрокардио­грама.

Но само мускулът ли може да работи като електро­станция? Няма ли и други подходящи органи, способ­ни да произвеждат ток? Спомнете си устройството на галваничния елемент. Ако две пластинки от различни ме­тали се потопят в подкиселена вода, то. . . А нима стомашният сок не е подкиселен? Тогава, ако в него потопим две пластинки от различен метал, това ще представлява галваничен елемент, който може да съе­диним с предавател.

Две пластинки от различни метали могат да се из­ползуват и без да се вкарват в стомаха на животно, а да се поставят отвън върху тялото му. Запоени, те представляват термодвойка. Достатъчно е да се загрее мястото на заваряването и изстудят противоположните краища, за да протече ток. Безплатната топлина под ко­зината или перата, безплатен студ — отвън. Учените сериозно обсъждат конструкцията на подобен електро­генератор за изучаване пингвините в Антарктида. Глав-

ните му предимства са малкото тегло около 2 г, срав­нително голямата мощност и нищожните размери — той е голям колкото монета от 2 стотинки.

За съжаление използуването на тези удивителни из­точници за захранване днес все още не излиза извън рамките на уникални, единични експерименти. Галва¬ ничните елементи и акумулаторите не се предават и упо­рито се борят за правото на съществуване.

Т е л е м е т р и я т а с т а н а м о д а По атлантическото крайбрежие на Бразилия живеят

големи морски костенурки. Те интересуват биолозите не само защото живеят над 300 години, а поради «ро­дената им способност за ориентация. Веднъж на три години преплуват по 2000 км, за да стигнат пустин­ни остров. Там снасят в пясъка яйца, от които след известно време се излюпват малки костенурки. Докато техните родители вече пълзят по бразилските плажове, малките се оказват изоставени на произвола на съдба­та. Но те не губят кураж и започват да търсят океана през храсталаци, заобикалят повалени дървета, изкачват склонове и го намират. Костенурчетата плуват сами без компаси, карти, секстанти и хронометри. Те пъту­ват към Бразилия, като че ли в мозъка им е заложена програма за действие. Каква е тя? Кой отдел на мо­зъка отговаря за изпълнението й? От какви ориенти­ри се ръководят костенурчетата, когато избират посо­ката? Биолозите се надяват да решат тези въпроси с помощта на радиометрията. Върху черупката на косте­нурка не е трудно да се закрепи дори тежка апаратура. Следенето на сигналите е възможно, защото маршру­тите им са приблизително познати. Телеметричното из­следване на животните стана мода. С електронна апа­ратура са снабдени мечки, делфини, кучета, гълъби, дори и хлебарки. Но най-големи успехи телеметрията постигна не при наблюдения на животните, а при из­следването на човек.

С ъ р ц е , н а с т р о е н о н а р а д и о в ъ л н а Учени от различни страни с голямо себеотрицание се

заеха с изучаване пулса на човек. Конструиран бе радио¬ пулсофон, уред, който предава данни за пулса чрез ра­диовълни. Още при първите опити с него се откриха съвършено неизвестни факти. Когато сърцето се съ­кращава, цялото тяло се пронизва от напрежение, из­работено от сърдечния мускул. Съветският конструктор Домбровски записа сърдечните биотокове. Изменение­то, ритъмът на пулса много точно говори за напрегна­тостта на работата, извършена от човек. Ако на орга­низма са необходими допълнително 30 куб. см кислород в минута, сърцето ще увеличи честотата на ударите с един. Пулсът отбелязва психологическата и физио­логична натовареност и позволява на лекаря да опре­дели степента на изморяването. Едно е тренировка с пулс 120, друго със 140 и съвсем различно, ако той е 170. За спортния лекар е важно да знае точната цифра, а такава нямаше. Предполагаше се, че по време на бя­гане или вдигане на щанги, пулсът превишава 120 — 140 удара в минута, но никой не беше проверил това. Не може да се измери пулсът на спортиста по време на състезания. На помощ дойде радиопулсофонът, непре­тенциозен, доста лек— 150 г, не изискващ настройка и регулиране, който предаваше едновременно характе­ристики на пулса и дишането. Изясни се, че преди съ­стезание пулсът на спортиста може да достигне нере­алната цифра 170 удара, характерна за работа на ко­

вач. Радиопулсофонът, конструиран от група ентусиа­зирани съветски инженери, стана инструмент в ръце­те на треньорите, чрез който умело дозираха натова­реността на спортистите през цялата година.

Интересни наблюдения върху щангисти показаха, че по време на тренировка, когато спортистът изтласква тежестта, пулсът му е 120, а при състезание 170. Ат­мосферата на състезанията като че ли кара сърцето да бие по-бързо. Още по-удивителен се оказа въображаеми­ят метод. Спортистът се доближава до щангата и си представя възможно най-ясно целия процес на вдига­не. И графиката на пулса повтори точно тази, записа­на по време на тренировка.

Значително голяма победа бе постигната при сравня­ване електрокардиограмите на спортиста при бягане на дълги и къси разстояния. След дешифрирането и ана­лиза им изводите бяха единодушни: при каквото и да е натоварване върху графиките не се появяват призна­ци, характерни за болно сърце. Здравото сърце в по­кой или при интензивна работа ще бъде записано като здраво. Ако се появят опасни признаци на отклоне­ния от нормата, те са свързани със заболяване и ня­мат никакво отношение към повишеното натоварване.

Истинска сензация бе разказът на телеметричната апаратура, че някои мускули на спортиста при състе­зания престават да се подчиняват на волята му и за­почват активно да пречат на бягането.

Р а д и о с т а н ц и и т е и з с л е д в а т в ъ т р е ш н и т е о р г а н и

Новооткритите транзистори и свръхминиатюрните акумулатори послужиха за основа на радиокапсулата. Оставаше да се намерят необходимите форми и размери на датчика, за да може радиохапчето да проникне в загадъчните дълбочини на човешкия организъм. Изсле­дователите бяха радисти и лекари, усвоили радиотех­никата. Освен радиохапчето трябваше да се създаде приемателна апаратура, записващо устройство и мно­го други неща. От какво се интересува лекарят и как­во може да научи с помощта на радиосондата? Най-на­пред киселинността на стомашния сок, който определя скоростта на храносмилането. Малкият радиотермоме-тър е покрит със силиконова обвивка, за да не бъде смлян от стомашния сок. По размери е не по-голям от обикновена таблетка аспирин. Когато капсулата пре­минава през тялото, тя предава радиосигнали, които отбелязват температурата до 0,1 десета от градуса.

Съветските учени вече създадоха капсули, които по два канала предават едновременно данни за налягане­то и киселинността. Японците Кимато и Хори предло­жиха метод, въз основа на който радиохапчето ще мо­же да реагира на кръв. Капсулата ще посочва точно нараненото място и лекарите по-ефикасно ще открият и лекуват различни стомашно — чревни заболявания, свър­зани с кръвотечения. Идва ред и на капсули, които ще реагират на ензими, на телеметрични уреди, измер­ващи кръвното налягане. Откриват се нови възможно­сти за приложение на електрониката. За да получат све­дения за силата, с която човек стиска челюстите сп, стоматолозите вече вграждат телеметрична капсула в зъбите. Това изискват конструкторите на зъбни проте­зи. Напълно сериозно се обсъжда и въпросът, дали ще успеем да изпратим изследователска капсула в кръво­носните съдове на човек.

ГЕНОВЕВА РЪСОВСКА

13

Започва строежът на тунел под Ламанш, който да свърже Велико­британия и Франция. И естествено, всяка от двете страни вижда по свое­му положителното и отрицателното в тези проекти, Затова ще си поз-волим да ви представим най-напред

тунелът, гледан от Франция

Трябваха повече от 230 години, за да се изпълни идеята и предло­жението на френския инженер Де¬ маре, дадено в 1750 година. Той каз­ваше с вяра: „Нашите внуци, а може би и нашите деца, ще пътуват, от Кале до Фолкстоун с файтони върху път, минаващ през тунел осветен със свещи."

В течение на два века след от-кази, преговори, съмнения и на­края съгласие идеята за един тунел Франция—Англия беше одобрена, а инициативата на началните ра­боти — взета от французите.

Планът, който бе одобрен и от

двете страни, е план за железопъ­тен тунел. Взаимното сътрудниче­ство е едно от основните черти на взетото решение.

С дължина 56 километра, от които 37 под водата, тунелът ще започва от френското крайбрежие между Сангат и Кокел, близо до Кале, за да достигне до Фолкстоун в Англия на 7 км от Дувър. Този тунел в същ­ност ще се състои от три тунела: два главни с около 7 метра диаме­тър, раздалечени на 30 метра един от друг, и един трети тунел — спо­магателен, широк 4,50 м, който ще осигурява възможности за поддър­жане, наблюдение, вентилация, дре­наж.

Двата главни тунела ще имат по един релсов път за електрически влах. На всеки 10 километра те ще бъдат свързани с допълнителни слу­жебни тунели, като в случай на тех­ническа повреда влаковете ще мо­гат да бъдат отклонени така от еди­ния релсов път върху другия. На

всеки 250 метра галерия, водеща до спомагателния тунел, ще позволи поддържането и вентилацията и ще намали съпротивлението на въз­душната маса при придвижването на влаковете. Тази галерия ще оси­гури и евакуацията на пътниците в случай на продължителна повреда.

Започнаха пробните работи. Но огромните машинни сонди още не са влезли в действие. Тройният ту­нел ще бъде вграден под морето в пласт от синя креда, която съдържа голям процент глина, осигуряваща добра хидроизолация.

Трасето на строителните работи е продиктувано от геологичния стро­еж на морското дъно. Отначало то ще бъде хоризонтално, при Сангат стръмно ще слиза на 35 м под мор­ското дъно и след това ще се издига плавно близо до английското край­брежие. Железопътните линии ще бъдат поставени направо върху кау­чукови елементи. Влаковите ком­позиции ще бъдат три вида. Компо­зиции с вагони на два етажа ще пре­возват до 300 леки автомобила с тех­ните пътници. Композиции с едно­етажни вагони ще превозват авто­буси и специален транспорт. Със спе­циално укрепени вагони ще се пре­насят превозните средства, които са по-високи от 4 метра и имат повече от 40 тона товар.

Специални съоръжения, монти­рани от двете страни на тунела, ще ускорят товаренето и разтоварване­то на влаковете. Формалностите на митницата ще бъдат сведени до ми­нимум. На всеки 3 минути ще има по един влаков състав, който ще се движи със скорост 140 км в час. Това означава приблизително 4800 превозни средства за час във всяка посока. Международните влакове ще могат да минават през тунела, без да е необходимо пътниците им да слизат. Така разстоянието Париж-Лондон ще се изминава за три часа.

Новият проект е резултат от дъл­ги проучвания и подобрения на съществуващите вече проекти. Пър­вият възникнал още по времето на дилижансите и пощенските коли. А в 1938 година френският инженер Бадеван предложил тунел, дълъг 45 километра, състоящ се от две ус­поредни галерии, на всеки киломе­тър свързани с трета. Главната труд­ност щяла да бъде пречистването на въздуха от натрупаните автомо­билни газове. Затова се предвижда­ли огромни електрически централи, които да осигуряват вентилацията У

вкарването на чист въздух. Втората световна война попречила за реа­лизирането на този съблазнителен проект.

Френските инженери Комб и Бо¬ мон проектирали мост над Ламанш. Те проучили морското дъно в най-тясната част на Ламанш и устано­вили, че структурният му състав позволява да се побият стълбове за един мост. Проектът бе сериозно до¬ разработен в 1961 година от Жул Мош, който предложи мостът да бъде дълъг 33 км, широк 30 м и да има 4 автомобилни трасета плюс още едно за принудително спиране в случай на повреда или катастрофа. Мостът трябваше да има още две железопътни линии и две писти за мотоциклетисти и велосипедисти. Ар­ките на моста бяха проектирани на височина 200 метра. Между двете централни трябваше да има 425 м разстояние, което щеше да позволи и на най-големите океански пара­ходи да преминават.

Построяването на мост е почти два пъти по-скъпо от това на тунел. Има и много други недостатъци: при лошо време корабите може да се блъс­нат в стълбовете на моста, солената морска вода има ерозиращо действие върху конструкциите. Щеше да бъ­де необходимо и съгласието на всич­ки нации, притежаващи търговска флота, съществуваха проблемите за предпазване на минаващите коли от силния вятър, за осветлението, което трябваше да пробива мъглата, и за безпогрешната сигнализация на корабите. Затова проектът беше от­хвърлен в полза на железопътен тунел.

Цената на този тунел ще бъде около 40 милиарда нови франка. Но остава още един въпрос. Англия, която влезе в Общия пазар, която прие десетичната система, ще приеме ли също и движението на автомоби­лите в дясно, след като започне да се използува тунелът под Ламанш?

РАДКА ЧЕРГИЛАНОВА

ТУНЕЛЪТ, ГЛЕДАН ОТ АНГЛИЯ

От бреговете на Франция, когато времето е слънчево, се открива кра­сива гледка към стръмните бели ва­ровикови брегове на Дувър. (По­ради това и римляните нарекли ос­трова Албион, от латински „албус" — бял, което име и до ден днешен се среща в много литературни произ­ведения.) Англичаните също мо­гат да се любуват на водата и скали­стия бряг на Франция. Гледката на­

истина е красива, но водната ивица много затруднява търговията. Пре­насянето на стоки и хора чрез кора-би-фериботи не решава въпроса. Над пролива често има мъгли и валежи. Бушуват яростни вълни. Високи приливи правят плаването трудно. Не случайно проливът е известен като най-голямо гробище на ко­раби в света — само през 1971 го­дина 9 големи морски съда отидоха на дъното. Ежедневно повече от 700 кораба и ферибота кръстосват водата — трафик, който изисква го­ляма ловкост и съобразителност от капитаните.

Още в началото на XIX век съоб­разителните французи и практич­ните англичани замислиха да по­строят тунел под пролива. Англи­чаните подреждат днес проектите така: първият е на френският ин­женер Фавие, който в 1802 г. пред­ставил на Наполеон проекта за ту­нел и получил одобрението му.

Според проекта, трябвало да се изгради кръгъл изкуствен остров с диаметър 250 метра в средата на пролива. По това време електриче­ството не било познато на човече­ството. Централните улици се осве­тявали с димящи фенери, а взриво­опасната лампа не била позната. Осветлението и вентилацията на проектирания 38-километров тунел представлявали сериозно препят­ствие. Именно изкуственият ост­ров щял да го разреши. В центъра на острова щяла да бъде построена шахта, която да играе ролята на огромен вентилатор.

Първият проект за тунел под Ла­манш минал „към дело", т. е. в ар­хивата.

Следващият бил вече израз на съ­трудничество между двете заинте­ресовани държави — английският инженер Дон и французинът Монтре предложили на дъното на пролива да се монтира голяма тръба. В много отношения проектът не бил издър­жан.

Друг англичанин — инженер Уил­сън удачно допълнил проекта, пред­лагайки тръбата да бъде не на дъ­ното, което е много неравно, а във водата. Кръглата, четириметрова тръба трябвало да се опира на мно­гобройни поставки, издигащи се на височина 24,5 метра от дъното. Средната дълбочина в тази част на канала била 50 метра и „тръбният тунел" на поставките щял да из­питва по-малко налягане, отколкото на дъното.

Практическото реализиране на та­къв проект било невъзможно. Пред­стояли много сложни подводни ра­боти, а водолазният костюм още не бил познат.

В 1856 година Наполеон III одо­брява проекта на френския инже­нер Томе дьо Гамон за построяване на тунел. Проектът се различавал от този на Фавие по броя на изку­ствените острови, необходими като естествени вентилатори. Той пред­лагал — 13! Моряците се изпла­шили — 13 острова, 13 нови пре­пятствия в тесния пролив, където и без това навигацията е затруднена!

Гамон се съгласил с възраже­нията на моряците. След две години представил нов проект. Острови лип­свали. Използувал постижението на науката — машинната вентилация, която позволявала да се мине и без остров.

И за втори път проектът за тунел получил голяма гласност. На из­ложението в Париж през 1867 го­дина проектът на Гамон бил реали­зиран като макет. Два паралелни широки по 6 м тунела на всеки 100 метра били съединени с кръгли на­пречни секции. Общата дължина на тунела била 45 км, от които 32 км под дъното на пролива. Ето това е била същността на проекта. Туне­лът трябвало да започне от дувър¬ ския бряг и стръмно да се спусне до 76 метра под морското равнище. На 8 км от английския бряг той трябвало да достигне своята най-голяма дъл­бочина — 92 метра и после бавно да се заизкачва към повърхността и да излезе до Булон.

Резките спускания и изкачвания представлявали голяма трудност. Хо­ризонталните тунели трудно щели да се задържат сухи. Влезлият от­към сушата въздух щял да се охлаж­да и от настъпващата кондензация стените щели да се овлажняват. Събралата се вода щяла да се оттича през два стоманени водоотточни ту­нела с диаметър по 2 метра, изгра­дени в най-ниските точки на тунела.

В новия проект всичко било реал­но и осъществимо от техническа глед­на точка.

През 1868 година бил създаден англо-френски комитет за строител­ството на тунела. Негови членове би­ли инженер Стивънсън — създа­тел на първия парен локомотив и Лесепс — строител на Суецкия ка­нал. Осъществяването на проекта изглеждало близка действителност.

Но избухнала френско-пруската война. Проектът, колкото и да бил добър за изпълнение, бил забравен.

В 1875 година бил подписан дъл­гоочакваният договор за строител­ство на тунел под Ламанш. Създа­дени били две търговски комисии, които изцяло поемали изпълнението на проекта.

Най-после в 1880 година започ­нало дългоочакваното строител­ство — направени били първите коп­ки на спомагателните водоотводни¬ телни тунели. Изпълнителите счи­тали, че след 5—6 години всичко

ще бъде готово. Но останал само ентусиазмът — в 1884 година ан­гличаните, а в 1885 година и фран­цузите прекратили работата.

Много други проекти за мост и ту­нел под Ламанш също били обсъ­дени. Но всички имали една съдба.

От публикуването на първия проект бяха изминали повече от 150 години, когато през 1964 го­дина бе създадено англо-френско дру­жество за проектиране и реализи­ране на проект за тунел с дължина 56 км, от които 37 под водата!

Проучвателният период приключи през юли 1973 г. Следващият етап, който започна в края на юли 1973 г., ще продължи до февруари 1975 г. През този период ще бъдат извършени сондажи по трасето на тунела и ще се прокопаят шахтите на т. н. обслуж­ващ тунел (този тунел ще бъде между двата железопътни тунела). След­ващата, трета решаваща фаза ще започне не по-рано от средата на 1975 г. и е много вероятно да за­върши през 1980 година.

. . . В скромно подредена зала г. Смит, представител на компа­нията „Чанъл танъл", основана пре­ди 93 години, отговаряше на въп­роси за бъдещето на проекта.

— Ще бъде ли реализиран проек­тът?

— Да — отговори г. Смит с при­същото за англичаните спокойствие и настойчивост.

— Каква ще бъде пропускателна­та способност на тунела?

— По близо 56-километровото тра­се ще бъдат построени два железо­пътни тунела с по две платна. Ту­нелът ще започва от околностите на английския град Фолкстоун и ще завършва близо до френския при­станищен град Кале. Очаква се през 1980 година през тунела да бъдат превозени 5 млн. тона стоки и около 30 млн. пътници, като през 1990 го­дина тези цифри ще бъдат удвоени.

— Кои са все още нерешените въпроси във връзка със строител­ството?

— Проблемите са много. На първо място има неясности около самия проект. Независимо, че сме навлез­ли във втората фаза, реализирането му все още е под въпрос. Твърде много спорове има около милионите кубически метра изкопна земна и скална маса. Помислете — това са

около 7,5 милиона кубически мет­ра! А бетонът, облицовката, изо­лационните материали? Това са за нас затруднения, които чакат свое­то решение. Вече сме в началото на 1974 година, а проблемите се все още много и в значителна степен пре­вишават решените досега въпроси.

— Кои са най-големите достойн­ства на проекта?

— Те са няколко — отговори г. Смит. — Особено внимание заслу­жава т. н. аргумент за подобре­ната географска или окръжаваща среда. Очаква се въздушните по­лети само от Лондон да бъдат нама­лени с 20 000, тъй като тунелът ще осигурява бърза и пряка железо­пътна връзка с големите градове на Западна Европа. Седмично през ту­нела ще минават 25 000 коли, а с превозването на стоки с влакове през тунела ще бъде икономисан пробе­гът на над 2 500 000 товарни ав­томобила годишно. По този начин ще се намали значително шумът и замърсяването на въздуха на тери­торията на голям Лондон. Разбира се, всичко това трябва да бъде пре­ценено много внимателно — ще трябва да се строят нови пътища, ще се загубят площи от окръжаващата среда.

— Каква е стойността на строе­жа?

— През септември 1973 година тя бе 846 милиона английски лири (около 1860 милиона лева), но тъй като лирата постоянно се обезце­нява, много вероятно е цифрата да надхвърли 1000 милиона. Тази сума ще бъде поделена между двете стра­ни. Очаква се към 2004 година най-голямото съоръжение в Западна Ев­ропа да се „самоизплати". Поскъп­ването, което сме предвидили, се дължи главно на изключително скъ­пата техника, която ще бъде из­ползувана, и трудните условия, при които ще се работи. . .

Напуснах залата и неволно си припомних разговора, който бях во­дил с група млади бизнесмени от Илинг (Голям Лондон). Те бяха си­гурни, че построяването на тунел под Ламанш е нещо много важно. Но на въпроса ми: „Ще бъде или няма да бъде" отговориха: „Тунелът под Ламанш прилича на морското чудовище от Лох Нес. Всеки го­вори за него, но все още никой не го • видял!"

НИКОЛА РАШЕВ

16

НАУЧНОФАНТАСТИЧЕН РАЗКАЗ ОТ БОБ ШОУ

Кендър чакаше вече няколко хиляди години, когато видя втория космически кораб. С първия го бяха до­карали и оставили на тази планета, където няма дори и гледа от храна, където две нажежени слънца седемна­десет месеца от годината изливат непрекъснато огнени потоци, така че скалите се стопяват и потичат като чер­ни реки. Ако Кендър не притежаваше способността да променя тялото си, отдавна да е умрял от глад, жажда и зноя. В същност, той и така бе почти мъртъв, но не му оставаше нищо друго, освен да чака.

И той чакаше.

— Хващам се на бас на десет стелера — подхвърли Сарджнър на Войсей, — че от този хълм ще видим кораба.

— Как, вече?! Войсей нетърпеливо се разшава в креслото и взе да

върти нониуса на локационната апаратура. „Виж го ти, „вече"! — помисли си Сарджнър. На

него му се струваше, че бяха изминали сто години, откакто корабът майка изхвърли на южния полюс на тази черна планета шестте си снимачни модула, а после се извиси отново в небето, за да направи спирала и да се спусне на северния полюс. За извършване на цялата маневра на кораба му бе нужен само половин час, а хо-рата в снимачните модули трябваше да се потят два­надесет дена под тройното натоварване, докато маши­ните пребродят повърхността на планетата.

Пети модул стигна гребена на хълма; хоризонтът— линията, отделяща звездния мрак от мъртвия мрак на планетата — се премести и Сарджнър видя на пет мили от себе си светлините, хвърляни от „Сарафанд" в равнината.

— А ти, Дейв, излезе прав — каза Войсей. (Сард­жнър се усмихна, защото долови нотка на уважение в гласа на Войсей). — Май първи ще се върнем на ко­раба. Не виждам светлините на другите модули.

Сарджнър кимна. Строго казано, шестте модула трябваше да се намират винаги на еднакво разстояние от кораба — майка, образувайки около него идеален кръг. Така беше през по-голямата част от пътя, когато апа­ратите точно спазваха графика на снимането, за да може данните, предавани от тях на кораба — майка, да постъпват винаги едновременно от шестте еднакво отда­лечени точки. Всяко отклонение от графика можеше да доведе до неточност в картата на планетата, която се оформяше на стенд, от корабната електронно-сметачна машина. Радиусът на обхвата на всеки снимачен модул се равняваше на петстотин мили. И когато до кораба оставаха двеста и петдесет мили, можеха да смятат, че са привършили работата си. По традиция при пос­ледните мили си устройваха нещо като състезание — с шампанско за победителя.

Модул Пети току-що пресече ниските, но със стръм­ни склонове хълмове. Сарджнър предполагаше, че поне два от модулите тепърва ще преодоляват това препят­ствие. Хубаво щеше да бъде, ако завърши службата си в картографското управление с печалба шампанско.

От високоговорителя забоботи гласът на капитан Емук, който се намираше на борда на кораба — майка.

— Говори „Сарафанд". Всички модули за геодезични снимки да спрат. Изключете моторите и не мърдайте, докато не получите специално нареждане. Това е за­повед!

Още не бе стихнал гласът на Емук, когато избухна страшна врява — геодезистите от модулите като под­плашени заприказваха едновременно и от високоговори­теля се посипаха сърдити възгласи.

Пети модул продължаваше да върви напред в мрака, сякаш нищо не се бе случило.

— Изглежда е станала някаква грешка — рече Сарджнър, — но ти, Войсей, все пак спри машината и изключи моторите.

— Защо? Емук просто се е побъркал! Че какво би могло да се случи. . .

Без никакво предупреждение ултралазерна светка­вица от „Сарафанд" разсече нощта на светкащи късове и склонът на хълма пред петия модул се издигна към небето. Войсей рязко натисна спирачките и машината, след известно боксуване, спря почти до светещия край на траншеята, оставена от ултралазера. По покрива на модула оглушително затрополиха посипалите се камъни, после настъпи мъртва тишина.

— Говори „Сарафанд"! — отново загърмя микро­фонът. — Повтарям: нито един снимачен модул да не се опитва да се приближава до кораба. Иначе ще бъда принуден да унищожа всеки, който наруши заповедта!

Сарджнър включи канала за разговори. — Ало, Емук. Говори Сарджнър, от модул Пет. Ка­

питане, не е ли по-добре все пак да ни обясните какво е станало?

Настъпи кратка пауза, после Емук отново заговори: — На картографни снимки тръгнаха шест модула,

а сега сте седем. Нужно ли е да добавям, че единият е излишен?

Тревогата като тръпка мина по тялото на Кендър. Изведнъж осъзна, че е допуснал грешка. Изплаши се не защото пришълците го бяха преждевременно от­крили, нито пък защото имаха по-лошо оръжие от него.

Грешката му бе друга: бе допуснал машината, чийто облик бе копирал, да стигне толкова близо до косми-

17

ческия кораб, че да я забележат от борда. Тревогата му попремина, когато долови вълни на страх и объркване, идващи от хората в машините. Същества с подобна психика не можеха да му създадат особени трудности.

Той споя като тях, изпращайки напред лъч светлина и от време на време серия радиовълни на същата че­стота, на която предаваха пришълците, модулирана с тяхната речева плетеница. Нали бе Кендър, най-ум­ното, най-способно и най-самотно същество във Все­лената. Единственото нещо, което можеше да прави сега, бе да чака.

Дванадесетте човека говореха едновременно, като се опитваха да си обяснят съобщението на Емук.

Седмият модул се появи на планета, където няма ни­каква атмосфера, на планета не само абсолютно без­жизнена, но и стерилна в буквалния смисъл на ду­мата. Дори и най-издръжливият вирус не би могъл да оцелее под лъчите на двойното слънце на Прайла.

Обади се пак Емук. — Готов съм да чуя предложенията ви какво да пра­

вим по-нататък, но се изказвайте поотделно. Нотката на упрек в гласа му бе достатъчна, за да

стихне глъчката мигновено, но Сарджнър почувствува, че паниката у екипажа се усили. Бедата бе там, че ра­ботата в геодезичните модули не беше станала профе­сия — смятаха я за твърде проста. Хората се заема­ха с нея за година — две, докато се съвземат, та после да започнат нещо самостоятелно. И сега мисълта за опасността ги накара да изпаднат в паника.

Сарджнър едва се сдържа да не избухне, но се овла­дя, като се сети, че и той самият за малко не се под­даде на паниката. Постъпил бе на работа в картограф­ското управление преди шестнадесет години заедно с двамата си братовчеди. Те отдавна бяха напуснали и открили собствена фирма, в която доста пари бе вло­жил и Сарджнър. Сега Крис и Карл настояваха или да почне да участвува в работата на фирмата, или да си изтегли капитала. Ето защо се наложи да уведоми офи­циално началството, че смята да си подаде оставката. На тридесет и шест години бе решил да заживее най-после по човешки: да играе голф, да лови риба, а може би и да се ожени и създаде семейство. Жалко, че сед­мият модул се изпречи на пътя му.

— Капитан Емук, изглежда преди нас тук е идвал някакъв друг картографски кораб — бързо заговори Гилпси от модул Три. — А може и принудително да е кацнал.

— Не — твърдо отвърна Емук. — Такава въз­можност е изключена. Сарджнър натисна клавиша на канала за разговори и запита:

— А дали няма тук някаква подземна станция? — Картата на планетата не е напълно готова, но

корабният компютър прегледа всички данни, с които разполагаме. Отговорът е отрицателен.

В разговора пак се намеси Гилпси от модул Три. — Доколкото разбрах излишният модул не е напра­

вил никакви опити да установи връзка с кораба или с нас. Защо?

— Предполагам, че нарочно се е заврял сред нашите модули, за да може да се добере по-близо до кораба. С каква цел — засега не знам, но това никак не ми харесва.

— Добре, но сега какво ще правим? Въпросът бе зададен едновременно от няколко мо-

ИЛЮСТРАЦИИ НИКИФОР РУСКОВ

дула. Последва дълго мълчание, после Емук отговори: — Дадох командата „Стоп!" на всички модули, защо­

то не исках да излагам на риск кораба. Но сега виж­дам, че се налага да рискуваме. Разрешавам на всички модули да се приближат до кораба на разстояние хиля­да ярда. Всеки, който се приближи повече, ще бъде унищожен, и то без предупреждение. Разбрано? А сега: „ходом марш!"

Когато модул Пет спря на хиляда ярда от „Сарафанд", в далечината зад кораба се виждаше само една светли­на. Геодезистът я загледа втренчено.

— Бих искал да знам какво е онова там — каза Войсей.

— Ами просто вземи и го попитай — отвърна Сар­джнър.

Войсей седя няколко секунди неподвижен. — Добре, ей сега ще попитаме. Той включи канала за разговори. — Ало, говори Войсей, модул Пет. Ние сме вече край

кораба. Кой е следващият, който се приближава там? — Ламерекс, първи модул — зачу се познат глас. —

18

Здравейте Виктор, Дейв! Радвам се, че ви виждам. . . ако само сте наистина вие.

— Разбира се, че сме ние, а ти какво си помисли? — Зачу се малко неестественият смях на Ламерекс.

— Даже не смея да мисля. . . Войсей понечи да изключи микрофона, но се отказа. — Надявам се, Емук ще разбере кой не е истински­

ят модул и ще направи на пух и прах тази седмица, преди тя да ни е скроила нещо.

— Ами ако тя няма намерение нищо да предприе­ма? Може би иска просто така да ни подразни — за­беляза Сарджнър и извади един сандвич. Смяташе, че ще похапне по-солидно на борда на кораба, но явно обедът се отлагаше.

— Какво имаш пред вид? — запита Войсей. — Даже на Земята има птици, които могат да ими­

тират човешкия глас; маймуни, които обичат да под­ражават на хората, и то без всякакви задни мисли. Просто такова им е поведението. Може и в случая да имаме работа само с един свръхподражател, приемащ формата на всеки предмет, който види, просто така без дори да го желае.

— Същество, способно да приема формата на че¬ тиридесетфутова машина?! Ама че го каза, Дейв. По­вярвах ти за драмбонсите, но сега прекаляваш.

Сарджнър сви рамене и продължи да яде сандвича. Бе видял драмбонсите по време на двадесет и първата си експедиция, на планета с огромна притегателна сила. Това бяха животни с формата на колела, кръвта на които, за разлика от хората и по-голямата част от дру­гите живи същества, си стоеше на едно място, посто­янно долу, а тялото им непрекъснато се въртеше, оси­гурявайки циркулацията. Врелият и кипял геодезист много трудно успяваше да убеди новаците, че драм­бонсите наистина съществуват — драмбонсите и сто­тиците други не по-малко странни същества. Главни­ят недостатък на днешните свръхскоростни рейсове беше в това, че пътешествията не обогатяваха разума и не разширяваха кръгозора. Войсей, например, се на­мираше на пет хиляди светлинни години от Земята, но понеже не бе видял и изживял дългия път, мислено все още не бе напуснал орбитата на Марс.

На видеоекрана на модул Пет постепенно се появиха и другите машини, накрая и седемте модула се строи­ха на еднакво разстояние от черната островърха кула на „Сарафанд", образувайки правилен кръг. Капитан Емук мълчеше, докато машините извършваха манев­рата, но от високоговорителя продължаваха да се чу­ват реплики, подхвърляни от екипажите на модулите. Някои, като видяха, че всички са живи и здрави и че нищо лошо не се случва, с всеки изминат миг все по­вече се оттърсваха от страха. Зачуха се дори и шеги. . .

Смехът секна, щом заговори Емук: — Преди да изслушам предложенията ви — каза

той спокойно, — искам да ви напомня заповедта — да не се приближавате до кораба, да спазвате разстоя­нието хиляда ярда. Всеки, който я наруши, ще бъде незабавно унищожен. Сега да пристъпим към разисква­нията.

Пръв наруши радиомълчанието самоувереният и ря­зък глас на Полен от модул Четири. Участвувал бе в шестнадесет експедиции и сега пишеше книга за впе­чатленията си. Наистина, не бе позволил на Сарджнър да види ръкописа му, но Сарджнър подозираше, че По­лен го е представил в комичната роля на някакъв все­знаещ космически вълк.

— На мен ми се струва — почна високопарно По­лен, — че в случая имаме работа с класическа задача по формална логика. . .

— По-кратко, Полен — сърдито го прекъсна ня­кой.

— Добре. И така, фактът си остава факт. Трябва да намерим изход от създалото се положение. Основни­те параметри на задачата са: има шест наши, неразли¬ чаващи се по нищо машини и промъкнала се сред тях седма. . .

Сарджнър рязко натисна клавиша на канала за раз­говори.

— Внасям поправка — каза той спокойно. — Кой се обажда, Сарджнър ли? — запита Полен. —

Както казах, седмата машина. . . — Внасям поправка. — Пак ли е Сарджнър? Какво искаш, Дейв? — Аз ли? Просто искам да ти помогна в логически­

те разсъждения, Клифорд. Имаме работа с шест ма­шини и едно много интересно живо същество. . .

— Какво?! — Да. . . С тъй нареченото сиво същество. Сарджнър изчака търпеливо, докато стихне глъчка­

та, като поглеждаше под око сърдитото лице на Вой­сей. Нима и той самият е изглеждал така, когато за първи път бе чул за това създание? Преданията за него бяха разпространени на планети, където споме­ните на коренните обитатели се губеха в далечното ми­нало. Както обикновено, те бяха поизопачени, но във всички имаше нещо неизменно: сиви същества, борба с местните обитатели, поражение.

Сивите същества не бяха оставили никакви следи, та­ка че армията от земни археолози не можа да открие нищо конкретно, свързано с тях, но митът продължа­ваше да съществува. И най-интересното за този, който умее и иска да слуша беше, че разказвачите — неза­висимо от това как изглеждаха, какъв начин на живот водеха: дали ходеха по земята, летяха из въздуха, пла­ваха или пълзяха — наричаха сивите същества със същото име, с което наричаха и себе си.

— Какво е пък това сиво същество? Какво предста­в л я в а ? — въпроса зададе Карлен от втори модул.

— Голямо сиво чудовище, което може да се пре­връща във всеки предмет или във всяко живо същест­во — обясни Полен. — Сарджнър не може да напра­ви крачка без него и го мъкне из цялата Галактика.

— То не може да се превърне във всеки предмет — възрази Сарджнър. — То може да изменя само вън­шния си облик, а вътре си остава все същото сиво същество. Ти можеш и да не се съгласяваш с мен, Кли­форд.

— Разбирам те, Дейв. Сивото същество би потвърди­ло всяка твоя дума.

— Да помолим капитан Емук да провери в блокове­те, където се съхраняват данните за чуждите форми на живот и да определи: първо, каква е вероятността да съществуват сиви същества; второ, каква е въз­можността седмият модул да е сиво същество.

Сарджнър забеляза, че този път не последваха шеги и въздъхна с облекчение. Ако излезеше прав, тогава нямаха време за разговори. В същност те и без това имаха малко време. Яркото двойно слънце вече изгря­ваше на хоризонта, образуван от назъбените върхове на далечните планини. През следващите седемнадесет месеца планетата щеше да се движи твърде близо до тези две нажежени тела, и на Сарджнър му се искаше

19

по това време да е колкото се може по-далеч от Прай¬ ла I. Но не само хората искаха това.

Кендър бе доста удивен, когато забеляза, че с все по-голям интерес следи мислите на тези създания.

Сивите същества никога не бяха създали машини, те разчитаха на силата, ловкостта, бързината на го­лемите си сиви тела, способни да приемат всякаква форма. Освен вроденото пренебрежение към техника­та Кендър бе прекарал няколко хиляди години в този адски свят, където не биха издържали никакви маши­ни, колкото и добре да са конструирани. Затова го потресе мисълта колко много са зависими тези крехки създания от своите изделия от метал и пластмаси. Най-вече го порази откритието, че металните черупки им служат не само като средство за придвижване, но и за запазване и поддържане на живота. Кендър опита да си представи за минута как поверява живота си на грижите на сложния и често развалящ се механизъм и самата мисъл го накара да потрепери от страх. По­бърза да я отхвърли и да съсредоточи страшния сп разум върху задачата как да се промъкне колкото се може по-близо до кораба, за да подтисне волята и ра­зума на всички, които седят в него. Това трябва да направи най-напред с оня, когото всички наричат ка­питан Емук, и то да го направи преди оня да е пуснал в ход страшното си оръжие.

Спокойно, превъзмогвайки все по-засилващото се чувство на глад, Кендър се приготви за атака.

Сарджнър удивен загледа дясната си ръка. Искаше да изпие чаша кафе, за да намокри пресъхналото си гърло и посегна към тръбичката. Ръката му с мъка се издигна на четвърт дюйм от креслото и безсилна от­ново падна на облегалката. Опита инстинктивно да си помогне с лявата ръка, но и нея не можа да раздви­жи и тогава осъзна, че е парализиран.

Геодезистът гледа цяла минута тъпо пред себе си, а когато се опомни, усети, че се е изтощил от усилие­то да раздвижи вдървените си мускули. Струйки сту­дена пот полазиха по цялото му тяло. Взе да преценя­ва обстановката, като се мъчеше да разбере защо все още може да управлява очните си мускули.

Партньорът му също бе парализиран — само едва забележимо потрепване на лицевите мускули издаваше, че Войсей е жив. На някои планети геодезистът бе сре­щал животни, които се защитаваха, като се обкръжа­ваха с поле, способно да подтисне нервната дейност на другите животни. Такива същества имаше най-вече на планети с много голяма притегателна сила, където хищниците бяха също така вяли и бавни като жерт­вите си. Сарджнър опита да заговори партньора си, но, както и очакваше, не бе в състояние да управля­ва гласните си връзки.

Изведнъж до съзнанието му стигна, че от високого­ворителя продължават да говорят.

— Какво има толкова да мислим — казваше По¬ лен. — Обикновена логическа задача за първокурсни­ци. Точно по твоята част, Емук. Например, ти посоч­ваш номера на модула и му даваш команда да се от­тегли на толкова и толкова ярда. По такъв начин ис­тинските шест машини се отделят от седмицата или по команда се отдръпват едновременно две. . .

Сарджнър прокле неспособността си да се движи и че не може да натисне клавиша на канала за разгово­ри, за да запуши, докато не е късно, устата на Полен, но в това време думите на говорещия бяха заглушени

от пронизителния вой на някаква радиостанция. Сард­жнър с чувство на облекчение разбра, че бе почнал да действува седмият модул. Полен за малко не подписа на всички смъртната присъда.

По-целесъобразно щеше да бъде да помолят Емук да обстреля поред всеки модул със слаб лазерен лъч. Дори ако сивото същество би било в състояние да из­държи такова лъчение, спектрографският анализ щеше да открие, че той има друг химически състав. Може­ше още да се нареди на всички модули да пуснат в равнината малките си ремонтни роботи. Сарджнър се съмняваше, че сивото същество би могло да извър­ши маневрата — нали трябваше да се раздели на две части.

Главният недостатък на всички тези способи е, че сивото същество не би дало на хората време да дейст­вуват. Правилното решение, ако има такова, трябва да даде мигновен отговор, и Сарджнър не вярваше, че е способен да го открие.

Само по силата на навика той продължаваше да ана­лизира положението, като разглеждаше поотделно дан­ните, с които разполагаха, и изведнъж разбра какво означават гласовете, които се чуваха от високогово­рителя. Щом Полен и другите можеха да разговарят, значи те бяха извън обсега на сивото същество. Значи то може да въздействува на хората само от определено разстояние.

Откритието го въодушеви. Сарджнър огледа видео¬ екраните. Наблизо до него се намираха два модула. Ос­таналите четири машини бяха доста далеч — на от­срещната страна на кръга; той забеляза, че една от тях мигаше с фаровете си, правейки плахи опити да мине на връзка с помощта на морзовата азбука. Ня­маше смисъл Сарджнър да си губи времето за дешифри­ране на предаваното съобщение — отчасти защото отдавна бе забравил тази азбука, а и защото цялото си внимание бе съсредоточил върху двамата си съседи, единият от който навярно бе врагът. Високо в небето на фона на звездите замигаха светлини от „Сарафанд" — Емук отговаряше с бързи серии от точки и тирета.

Продължаващият вой на чуждата радиостанция пре­чеше на Сарджнър да мисли, но той не се предаваше. Смътна, още неизяснена напълно идея, бе почнала да се оформя в мозъка му. Като че ли има някакво про­тиворечие. . .

Войсей протегна дясната си ръка към командното табло и включи двигателите. За миг Сарджнър реши, че състоянието на парализиране е свършило, но вед­нага се убеди, че самият той все така не може да по­мръдне нито ръката си, нито крака. Лицето на Войсей бе бяло като тебешир, на брадичката му блесна слюн­ка и Сарджнър разбра, че партньорът му действува като механизъм, управляван дистанционно от седмия модул. Май бе дошъл последният им час. Сивото съ­щество бе решило да подкара модула им към кораба, за да отвлече вниманието на Емук. Врелият и кипял геодезист едва не получи удар при мисълта че на дру­гиго можеше и да отвлече вниманието, но не и на Емук и че той, без да се замисли, ще превърне в пара всеки, който пристъпи невидимата граница от хиляда ярда.

Модулът бавно тръгна по грапавата почва. Сарджнър предприе още един отчаян опит да се ос­

вободи от невидимите нишки, които сковаваха движе­нията му, но напразно. Какво бе замислил седмият мо-

20

дул? Неговият радиус на действие е ограничен, така че явно е решил да направи тази маневра, за да може сам да се промъкне близо до кораба. Но ако е така, значи има надежда.

Истината като лъч озари мозъка на Сарджнър, но в същия миг той още по-силно се изплаши. „Аз знам истината — каза си той, — но не бива да мисля за нея, защото сивото същество умее да чете мисли от разстояние. Ако почна да мисля за това. . ."

Ръцете на Войсей лежаха на лоста за управление на двигателите и модул Пет пое напред.

Ако сивото същество узнае, че. . . Престани! Мисли за нещо друго, за шампанското, което може би вече никога няма да опиташ, за драмбонсите, въртящи се в собствената си кръв, но в никакъв случай не мисли за. . . Ах, за малко не се изтървах. . . Почти си помислих за. . . Ааа, няма да мога да се сдържа. . . Емук!!!"

Разстоянието, отделящо Кендър от космическия ко­раб, беше вече толкова малко, че ако бе в по-добра фор­ма, щеше да го преодолее с два скока. Сега ще му е нужно повече време. Но Кендър твърдо знаеше, че никой не ще успее да го спре. Спусна се напред. След него, малко по-бавно, отколкото очакваше, потеглиха към кораба и двете машини, които бе взел под свое управление. Едно от съществата, седящи в тях, се мъчеше напразно да подтисне някаква своя мисъл, но сега нямаше време да се занимава с него. Като мене­ше в движение окраската и формата сп, Кендър бла­гополучно измина нужното разстояние и тържеству­ващ заби волята и разума си в кораба.

Никакъв ефект. И тогава, със сила достатъчна да унищожи мигно­

вено всяко живо същество, го удари ултралазерен лъч. Болката бе мъчителна. Такава страшна болка още не бе изпитвал. Но по-лошо от всякаква болка бяха мис­лите, които прочете в ума на онзи, който се намираше в кораба — ум студен, суров и решителен.

За първи път страхът скова съзнанието на Кендър. После беше мъртъв. Грешката му се състоеше в това, че се бе опитал да

подчини на волята и ума си такова създание като ка­питан Емук.

Сарджнър погледна табелката с лаконичния надпис над корабната изчислителна апаратура.

На табелката пишеше: Е. М. У. К. Електронна Машина за Управление на Кораба. На този изкуствен разум членовете на екипажа по­

веряваха живота си от първата до последната минута при всяка картографска експедиция.

Той се облегна сит и доволен в креслото, запали лу­ла и огледа благосклонно помещението. По време на тържествения обед бе взел твърдо решение и знаеше, че е правилно. Задоволяваше го напълно ролята на най-опитния член на експедицията. Нека някои го изо­бразяват в книгите си в смешен вид, а братовчедите му да го изключат, ако искат, от сделките си — той има намерение да остане в картографското управле­ние, докато издържи. Това е неговото призвание, това е животът му.

Срещу него на масата Полен записваше в бележни­ка си нещо за експедицията.

— И тогава ли ти, Дейв, осъзна, че сивото същест­во просто не е в състояние да разбере машинната фи­лософия? — запита Полен.

— Да. Сивите същества никога не са използували машини. Подведоха го и няколкото хиляди години, пре­карани на Прайла I, където никаква машина не би издържала — нашият здраво свързан с машините жи­вот се оказа за него нещо непостижимо.

Сарджнър погледна видеоекрана — ниско над пла­нетата светеше яркото двойно слънце — и го обзе ми­молетно чувство на симпатия кьм огромното сиво съ­щество, чиито останки се търкаляха на черната обго­рена равнина. Това същество така трепереше за жи­вота си, че и през ум не му минаваше да повери грижи­те за него на някого другиго освен на самия себе си.

Преведе от руски Цвета Пеева

2)

„В 1360 г. оксфордският монах Николас де Лин, който бил добър астроном, доплувал заедно с други монаси до най-северния остров на света, оставил там спътниците си и сам се отправил по-нататък, опис­вайки поред всички уединени се­верни острови с прилежащите им морета. Като се върнал, той посве­тил ръкописа си на краля на Анг­лия."

Днес, когато историята на откри­ването на Земята е толкова добре позната, вероятно никой не би обър­нал внимание на тези редове от ръ­кописа на английския учен Джон Де (живял от 1527 до 1607 г.) Мо в Мадридската библиотека, в произ­ведението на Йоан от Санто Анто­нио, издадено в 1732 г., има след­ните редове: „Николас де Лин, ан­гличанин математик от Оксфорд, през управлението на Едуард IIІ озаглавил своето превъзходно про­изведение „Щастливото откритие-'; той описал северните острови и тех­ните морски водовъртежи от 53° до полюса. . .". А в легендата на срав­нително скоро откритата карта на света, изчертана в 1508 г. от тур­ския картограф Пири Рейс има следната бележка: „В книгата „Ща­стливото плаване" можем да про­четем, че при Северния полюс се издига висока скала от магнитен ка­мък с окръжност 33 немски мили. Тя се мие от течащо янтарно море, от което водата като от съд се излива надолу през отвори. Наоколо са разположени четири острова, от кои­то два обитаеми. . ."

От десетилетия две нерешени за­гадки измъчват учените-изследо¬ ватели — докъде на север е стиг­нал Николас де Лин и кои са тези тайнствени морски водовъртежи, про­стиращи се „от 53° до полюса"?

Още в 1065 г. лично норвежкият крал Харалд, опитен пътешестве­ник изследвал водните простори на северния океан и в края на краи-щата се добрал до такова място, „къ-дето вече смътно се виждал краят на света и морето пропадало в ужасна бездна, от която той изба­вил корабите си с голям труд". Според лоцмана на кораба това мя­сто се наричало Гинунгагап — све­товният водовъртеж, според пред­

ставите на викингите. Хората от тази епоха вярвали, че съществува гигантски водовъртеж някъде в Све­товния океан и изпитвали от това панически страх.

И древните разкази за Гинунга­гап, и бележката от картата на Пири Рейс са повлияли толкова много на учените от XVII в., че никой от тях не ги пренебрегва. Нещо повече — те ги използуват при първите си несръчни, дори фантастични хипо­тези за образуването на океанските течения. „На Северния полюс има четири големи острова, между които се разполагат четири дълбоки и ши­роки канала. Водата се стича към полюса, но на самия полюс се на­мира грамадната Черна скала, 33 левги в обиколка. Корабите, попад­нали един път в тези канали, не се връщат никога, даже при благо­приятен вятър; при Черната скала цялата вода изтича в земните дъл­бини, откъдето тя отново излиза на повърхността през речните извори."

През 1643 г. Фурние в своята „Хидрография" дава схема на океан­ските течения, разбира се, пак въз основа на съществуващите до тогава представи. Между другото в хидро­графския си трактат той дава много интересни, макар и понякога фан­тастични, сведения. „Те (водовър­тежите, теченията) се наблюдават понякога край бреговете на Норве­гия, на това място, което се нарича Малстрьом." „На Малдивските ост­рови, между атолите Мале и Пулис¬ ден, морето изглежда черно като мастило и винаги клокочи като из­вор. И въпреки, че теченията тук са много бързи и образуват водовър­тежи, на това място водата е непод­вижна." „На дъното на Балтийско море има много високи планини, ос­новите на които са проядени от дъл­боки пещери. Избликвайки от тях, водата предизвиква необичаен шум, а тези течения притежават такава си­ла, че са опасни за всеки, който ги приближи. Близо до Ирландия се намира водовъртеж, към който от всички страни са устремяват мор­ските вълни и изчезват там, сякаш погълнати от бездънна пропаст."

Подводни бездни и пропасти, ка­нали, в които към центъра на Земята изтичат водите на океана! Колко

много фантазия! Колко много е за" имствано от хипотезата на древно­гръцкия философ Платон, създадена в IV в. пр. н. е. — „в центъра на Земята се намират водни бездни, кои­то от време на време изхвърлят вода в морето".

Навярно Николас де Лин е пред­приел научна експедиция не много на север, може би до Норвегия. Раз­бира се, невъзможно е да се устано­ви колко далеч на север е достигнал самият мореплавател, но като имаме пред вид морската техника на XII в., може да се предположи, че в изсле­дователските си плавания той не се е отдалечил много от заселените по това време райони на Европа. Въп­реки че оксфордският монах твър­ди, че е посетил „най-северните ост­рови на света", трябва да имаме пред вид и обстоятелсвото, че на същите тези острови той е оставил своите спътници. Следователно ста­ва дума за населени острови и оттам може да се направи изводът, че мо­нахът не е достигнал до никой от арктическите острови.

На хората от XII в. били известни няколко големи морски водовърте­жа. С някои от тях мореплавате­лите са се сблъсквали веднага на север от Британските острови. В морския проток Пентленд-фьорт, ме­жду Шотландия и Оркнейските ост­рови при лошо време много опасни за мореплавателите са два грамадни водовъртежа — Мъри Мен ъв Мой и Суелки ъв Суона.

Един малко по-слаб водовъртеж, от който древните мореплаватели са се страхували много, се намира още по на север. Това е водовърте­жът около скалата Сумбьо Мунг. На северозапад, около най-южния край на острова Гренландия се на­мира още един водовъртеж

Но едва ли тези острови са били най-северните дори за представи­те на монаха Николас де Лин. По­сетените от оксфордските монаси „острови с морски водовъртежи" трябва да търсим още по на север. Най-северният известен на хората от XII в. водовъртеж е бил Страум¬ скин, около Светия нос ?на Мур¬ манското крайбрежие в СССР. Той се споменава в средновековната скан­динавска литература. Но Страум-

22

скин се е намирал много далече от морските пътища па Средновеко­вието, а освен това около Светия нос няма никакви острови. Затова трябва да приемем, че Страумскин не е бил известен на хората от Сред­новековието.

Водовъртежът Салстрьом е един от най-опасните европейски морски водовъртежи. Той е разположен край Норвежкото крайбрежие. Но Сал­стрьом не се намира на морски път, а в рядко посещаваната вътрешна част на Салт фиорд. Затова навярно не е бил известен през Средновеко­вието на хората от Западна Европа.

Най-вероятното е оксфордският монах да се е сблъскал с навяващия ужас водовъртеж Малстрьом, или както се нарича още Мускенстрау¬ мен, който е между островите Мус¬ кенесьоия и Верьой, на не по-малко от 100 км западно от Норвеж­кото крайбрежие. Векове преди това в книгите на историка Диакон този водовъртеж е описан като праобраз на Харибда и причина за приливите и отливите в океана. Този колосален водовъртеж смуквал в бездната всич­ки кораби плуващи на значително разстояние от него.

Възможно ли е от всички тези не­ща да не застивала кръвта в жилите на средновековните мореплаватели! Нима може да се обвиняват, че в много ярки краски са описвали ужа­сите, преживяни от тях в тези опас­ни места.

Столетия по-късно американският писател Едгар По в знаменития си разказ „Спущане в Малстрьом" не се е отърсил от представите на древ­ните мореплаватели. Попаднал за­едно с кораба си в тази бездна, която наричат водовъртежа Малстрьом, ге­роят на разказа забелязал, че ци­линдричните тела се съпротивяват много по-силно на всмукването на водовъртежа. Затова, привързал към себе си бъчвичка, той се хвърлил в морето. Това му позволило да види как с приближаването до морското дъно водовъртежът намалявал си­лата и размерите си. По-късно ге­роят бил спасен от рибари.

Този разказ на Едгар По се опира на две важни обстоятелства, които по това време още доминирали в пред­ставите на учения свят. Първото е версията, че сред протока Малстрьом има бездна, която се простира под земята, може би до Ботническия залив. Тази идея дала възможност на надарения с богато въображение Едгар По да създаде разказа си. Второто обстоятелство е мнението на

английския енциклопедист Джонас Ръмюз. За по-голяма правдоподобност Едгар По се позовава на него, твър­дейки, че собственият му разказ дава „само слаба представа за Грандиоз­ността и трагичността на станалото събитие" (има пред вид събитието, описано в разказа му).

„Между Лофотен и Мускьо, пише Ръмюз, дълбочината на морето се колебае от 35 до 40 сажена (64,73 м), но към Верьо тя намалява. . . При висок прилив теченията се устре­мяват с невероятна скорост към пър­вите два острова, а при отлив ревът на отстъпващото море превъзхожда грохота и на най-ужасните водо­пади. Шумът се чува на много мили наоколо, при което се образуват во­довъртежи с такава широчина и дъл­бочина, че всеки кораб, приближил се към притегателното им поле, не­избежно се намира увлечен към дъ­ното, където се разбива на късове в скалите. Когато морето се успокои, то изхвърля остатъците на повърх­ността.

Моменти на затишие се наблюда­ват само в паузите между прили­вите и отливите, които продължават четвърт час. После морето побес­нява отново. . . Кораби, шхуни и барки, забравили за необходимостта да се държат по-далече от злове­щото място, стават жертва на те­

ченията. Често се случва китове, доплували много близо до водовър-тежа, да стават жертва на неговата ярост; воплите, които издават, не се поддават на описание.

Веднъж мечка, която се опитваше да преплува от Лофотен до Мускьо, бе подхваната от водовъртежа и за­почна да потъва, изпълвайки окол­ността със сърцераздирателен рев... Дъното е пълно със скали, сред които блуждаят останки от заги­нали кораби. . . В 1645 г. морето се разбушува с такъв шум и сила, че се напукаха каменните стени на до­мовете край брега."

Вярно е, че Малстрьом съществу-ва и че има и други водовъртежи в Световния океан. Водовъртежите са опасни за малките и платноход­ните кораби. В полумитичния Мал­стрьом скоростта на теченията до­стига понякога до 30 километра в час. Средната скорост на автомо­билите в големите градове не е по-голяма. Каквато и да е причината, създаваща морските водовъртежи, тяхната мощ е могла да порази въо­бражението на хората. Пък и много малко са моряците, които подобно героя на Едгар По могат да се по­хвалят, че са успели да се спасят от бездната, погълнала техните ко­раби.

ХРИСТО ТИЛЕВ

Злато и Трудно е да се каже колко хора от всички страни са

се заели да търсят съкровища. И къде ли само не ги търсят! В планините на Еквадор, по бреговете на Мъртво море, на Галапагоските острови, в гробниците на фараоните, сред пепелищата и развалините на сред­новековните замъци, в пещери и по дъното на езера.

Стотици хора във Франция, Англия, Съединените щати и в много други западни страни са похабили жи­вота си в безплодни търсения. Те се надяват в един миг да забогатеят, но вместо това се разоряват и из­падат в нищета. А знаменитите съкровища, тези съ­сиреци от престъпления, политически интриги, измама и предателство носят след себе си мъка и безчестие...

Ще започнем разказа за търсенето на легендарното съкровище на тамплиерите с едно любопитно писмо, което някаква французойка изпраща в „Клуба на тър­сачите на съкровища" (както виждате, има подобно сдружение, при това доста многолюдно).

„Моят мъж си спомня, че когато бил момче на че­тиринадесет години, веднъж, като се ровел в билиоте¬ ката на дядо си, намерил много стар френски молитве­ник. В него имало листче със следния текст: „Под ста­ринния замък Вал-дьо Круа се намират съкровищата на Ордена на тамплиерите. Иди и го потърси. Светецът и Истината ще ти покажат пътя."

Мъжът ми грижливо пазел в паметта си тези думи, но през следващите бурни години и молитвеникът, и листчето били загубени.

През 1948 година след демобилизацията мъжът ми имаше желание да се засели в някое тихо кътче на Франция и там да прекара остатъка от живота си. Слу­чаят го отведе във Валкроз, изоставено имение със стар, доста разрушен замък в почти безлюдните планини на Горна Вира. Заехме се да възстановим замъка.

Някои любопитни особености в архитектурата и историята на замъка накараха мъжът ми да си спомни думите, написани на листчето, намерено в стария мо­литвеник, и ние започнахме да подозираме, че Вал­кроз, в който се заселихме, е същият този загадъчен Вал-дьо Круа.

Изяснихме, че Валкроз действително е принадлежал на тамплиерите. В параклисчето на замъка беше наме­рена картина с изображението на Свети Целестин, ко­леничил пред някакво видение. В центъра на латински беше написано „веритас", което значи истина.

Светецът и Истината! Мъжът ми помоли някои специалисти да се запоз­

наят с плана на замъка. Беше изследван целият ла­биринт от подземия, зали и скривалища, подземният затвор и гробището. Никакви съкровища!"

Накрая писмото завършваше с упреци срещу зло­щастната съдба, която не е благосклонна към търса-чите на съкровища.

. . . В наши дни човек, който би дошъл да разгледа Валкроз, за да се запознае със старинния замък, ще види мрачни сводести преходи, изтрити, окъртени стълби, руини от кулите. Наоколо само гори и ника­къв път.

И на това място в малка къщурка, сякаш като гнез­

до, залепено за остатъците от древната крепостна стена се гушат старец и старица. Те нямат нито деца, нито близки, нито съседи. Те отдавна са забравили какво значи вкусно и достатъчно да се нахраниш. Дрехите им говорят, че живеят в крайна бедност. Те са пропилели скромното си състояние в безсмислено търсене, изоста­вили са стопанството си, което сами са създавали с цената на нечовешки усилия и упоритост, старостта ги е изправила лице срещу лице с нищетата.

Обаче те още се надяват на приказното богатство, овладяни са от мечти за сандъци със златни монети, за тайни скривалища, в които ги чакат посипани със скъпоценни камъни гривни, колиета и скъпоценни символи на могъщество и власт.

Но те не са единствените, които са заслепени от блясъка на легендарните съкровища на тамплиерите. . В списъка на търсачите на това съкровище са записани авантюристи, учени и дори престарял политик, който до неотдавна възглавяваше правителството на една за­падна страна. . .

. . . През пролетта на 1306 година многохилядна тълпа се изсипала на улиците на Париж, за да гледа пристигането на Великия Магистър на ордена на там­плиерите — Жак дьо Моле.

Въпреки своите шестдесет и повече години, Жак дьо Моле твърдо се държал върху разкошното източно седло. Носел бял плащ с червен кръст на рамото си. Същите плащове носели и шестдесетте съпровождащи го рицари — членове на Капитула на ордена. След­вали ги каруци, охранявани от осемдесет рицари, не¬ удостоени още с по-висши степени.

Служители в тъмни плащове с качулки, оръженосци, стрелци съпровождали рицарите. След тях се движели каруците, натоварени със сандъци, обковани в желязо и пълни със златни монети. Среброто превозвали в ко­жени денкове, натоварени на мулета. Свещеници в чер­ни халати и черна катафалка, теглена от нагиздени в черно коне завършвали шествието. В катафалката пре­насяли ковчег, шлем и щит с герба на граф дьо Божьо. Великият Магистър Жак дьо Моле се местел в новата си резиденция — замъка Тампл и заедно с хазната на ордена превозвал праха на своя предшественик Ве­ликия Магистър Гийом дьо Божьо.

Тампл бил построен в Париж през 1222 година и се смятал за непристъпна крепост. Вътре край стените на замъка се редували конюшни и казарми за цялата войска. В средата на крепостния двор се намирал плац, на който се водели воински упражнения, кладенец и малка градинка, в която се засаждали само определени билки. Над тях се извисявали кубетата на черквата и величествената главна кула, висока колкото дванаде¬ сететажна кооперация, със стени дебели по осем мет­ра. Главната кула, която била резиденция на Великия Магистър, не се свързвала с нито едно от зданията на замъка. Подемен мост водел от покрива на една от ка­зармите направо към издигнатите високо над земята врати на кулата. Зад тях в сводеста зала живеел Маги­стърът.

24

Дори Филип" Красивия,"тогавашен френски крал, ня¬ мал никаква власт вътре в Тампл. Великият Магистър давал отчет пред Капитула на ордена, и то само когато смятал, че това е нужно. Една църква с дебели стени и прозорци, прилични на бойници, била мястото, където заседавали членовете на Капитула. Колони раз­деляли църквата на сводести коридори, или както то­гава ги наричали „кораби", изтеглени от запад на из­ток. Сред главния „кораб" имало извита стълба, която отвеждала в подземната църква, „криптата", гробница на много предшественици на Жак дьо Моле. Погреб­вали ги под пода на криптата, покрити с масивни ка­менни плочи.

И тук, редом с мястото, където след време трябвало да завърши своя жизнен път самият Жак дьо Моле, бил погребан донесеният от Палестина ковчег на не­говия предшественик и приятел Великия Магистър дьо Божьо.

Що се отнася до хазната, тя се пазела в няколко крила на подземието, под кулата, в която живеел Ве­ликият Магистър. Само Жак дьо Моле и Великият Ковчежник знаели истинските размери на тази хазна.

Богатствата на тамплиерите били приказни, макар че те самите се наричали „бедни рицари Христови от храма на Соломон".

Когато по време на първия кръстоносен поход през 1099 година бил завоюван Йерусалим и било създадено Йерусалимското кралство, към „божи гроб" се отпра­вили тълпи от поклонници. Те носели със себе си пари и съдбата на тези пари, разбира се, съвсем не била без­различна за християнското духовенство. Разбойници и Чергари нападали богомолците и по този начин цър­ковната хазна търпяла големи загуби.

И през 1119 година за защита на богомолците, които отиват в Йерусалим, бил създаден орденът на „бедните рицари", на които за верна служба било обещано опро­щаване на греховете и място в рая. В една старинна хроника се казва: „Главното им предназначение е спо­ред своите сили да охраняват пътеките и пътищата от коварството на разбойниците и от нападения."

Орденът получил като владение полуразрушен замък близо до руините на древен храм, построен някога си от юдейския цар Соломон. От френската дума „тампл", която значи „храм", се родило и названието на ордена — тамплиери. Тамплиерите, които били монаси, се нари­чали едни други „братя" и давали монашески обет да не се женят, да бъдат бедни, да не ламтят за пари. Само дворяни били приемани за членове на ордена.

След няколко десетки години орденът започнал бързо да увеличава богатствата си. Оказало се, че са­мите „защитници" се заели с грабеж. Започнали с на­падение върху керваните на арабски търговци, а много скоро обърнали поглед към същите тези богомолци, които трябвало да защищават. Богатството на бедните „братя" растяло с всеки ден. Те вече не се спирали пред никакви средства. Насилие, убийство, шантаж, под­правени завещания — всичко влизало в употреба.

Хрониките от онези времена са пълни с оплаквания от нападения, извършени от тамплиерите над техни близки и далечни съседи, за грабежи по пътищата, за

25

загадки

мъчения и изтезания, на които тамплиерите подла­гали хванатите, за да получат откуп.

Златото помогнало на тамплиерите да получат осо­бени права. Земята край замъците на ордена вече не се облагала с данъци. Лицата, които постъпвали в ордена били освобождавани от отговорност за извър­шени по-рано престъпления. Църквите на ордена не плащали църковните сп вноски. И много скоро във властта на ордена се оказали обширни земи не само на Изток, но и доста владения в Европа.

През XIII век орденът се превръща в най-големия лихвар на Европа. На тамплиерите принадлежи съмни­телната чест за Изобретяването на полиците — задъл­жения срещу получен дълг, които заменяли парите. Благодарение на полиците златото още по-бързо за­почнало да се натрупва в подземията на замъците на ордена.

Навсякъде се разнесла мълвата за разкоша, разточи­телството, надменността на членовете на ордена, за разврата и пиянството на тамплиерите. Изразът „пие като тамплиер" станал поговорка. Но слуховете се раз­казвали под сурдинка, защото орденът имал свои очи, уши и дълги ръце навсякъде.

Бедните орачи и пастири, ковачи и бъчвари в Ев­ропа ден и нощ превивали гръб, за да могат техните господари да заплатят на „бедните христови рицари" процентите и процентите на процентите. Както пише един историк: „Орденът искаше да изсмуче от Европа всички сокове, за да я обезкърви." Главен длъжник на ордена бил френският крал Филип Красивия. Неговият дълг съставлявал астрономическа по това време циф­ра. Орденът с голяма изгода използувал положението си на кредитор на краля и се държал като отделна държава във френското кралство.

Още през средата на XIII век тамплиерите пренесли своята резиденция от Палестина в замъка Лимасол на остров Кипър. Но мюсюлманските държави в Мала Азия доста укрепнали и това правело престоя на ор­дена в Кипър изпълнен с рискове и опасности. Тряб­вало да се намери място за хазната на ордена и през 1306 година Жак дьо Моле решил да се пресели в Париж в замъка Тампл. Още същата година Великият Маги­стър отпътувал от Кипър. Филип Красивия оказал на Магистъра такива почести, каквито се оказвали само на кралете. Великолепното посрещане разсеяло до известна степен опасенията на Жак дьо Моле, който знаел, че Филип е опасен и коварен владетел, който няма нищо против да забогатее от златото на тамплиерите.

Великият Магистър бил уверен в силата на ордена и в поддръжката на католическата църква. Той обаче не знаел, че кралят вече е встъпил в тайно съглашение с папата.

В стремежа си да разшири своите владения Филип Красивия водел безкрайни войни. А войните искали пари. Събраното от данъците не стигало на краля и той не се спирал пред никакви мошеничества. В мо­нетния двор на Париж започнали да изпилват пълно­ценните монети, донесени от събирачите на данъци. От малките изпилени стърготинки леели нови монети. Така от всеки сто златни монети получавали по сто и десет—сто и петнадесет. Но и това не било доста­тъчно на краля.

. . . Филип Красивия имал богат опит в „изплаща­нето" на дълговете си. Още в началото, когато се въз­качил на престола, той задлъжнял на ломбардските лих­

вари. Когато те си поискали парите, френският крал натикал кредиторите в затвора.

По-късно заел крупни суми от еврейските бан­кери. Когато настъпило времето да плаща, кралят издал закон да бъдат изгонени евреите от Франция и имуществото им да бъде конфискувано. Всички, на които кралят дължал някакви суми, станали жертва. Кралят поискал да проведе същата операция и с там­плиерите. Но не било така лесно да се справи с тях.

Филип дълго се готвел за решителния удар. През 1305 година на конклава френският крал „ку­

пил" всички кардинали, които трябвало да изберат новия папа и така глава на католическата църква ста­нал Климент V, човек на Филип.

За тази „услуга" папата обещал да разпусне ордена на тамплиерите.

Минала малко повече от година от деня, в който Жак дьо Моле тържествено влязъл в Париж. . .

През нощта на 13 октомври 1307 година френският крал издал заповед да бъдат заловени всички там¬ плиери във Франция и да бъдат хвърлени в затвора.

Специалният пратеник на краля Гийом дьо Ногаре начело на отряд войници нахлул в Тампл и арестувал Великия Магистър дьо Моле и трима висши сановни­ци на ордена.

Филип пише в своя манифест: „Ние, които сме поставени от бог на стража на спра­

ведливостта и свободата, след като обсъдихме всичко с прелати, барони и други съветници, заповядахме да арестуват всички членове на ордена в нашето кралство, всички без изключение да се предадат на съда на църк­вата, а тяхното движимо и недвижимо имущество да се конфискува и да се предаде в наши ръце."

За последен път минал по Париж Магистърът на ор­дена на тамплиерите — бос, с шапчица от жълт ле­нен плат, на която били нарисувани очертанията на ези­четата на пламък. Някога слуги и оръженосци съпро­вождали Великия Магистър. Сега пред него вървели стотина въглищари — хората, които трябвало да „доставят" материала за кладата, и дванадесет свеще­ници в бели одеяния. Шествието завършвали домини¬ канци в черни дрехи и големи качулки, които закри­вали лицата им. Жак дьо Моле и членовете на Капи¬ тула на ордена били изгорени на един от островите на Сена в присъствието на краля и на членовете от него­вото семейство.

Хазната на тамплиерите била конфискувана дълго преди езичетата на пламъка да докоснат Жак дьо Мо­ле. Филип лично проследил нито една монета да не по­лепне по ръцете на неговите велможи и инквизитори. Всичко се предоставяло на короната.

Но у тамплиерите били открити много по-малко пари, отколкото можело да се предполага. Очевидно част от своите съкровища все пак успели да скрият в тайни скривалища. Всеки случай завесата над тай­ната на съкровищата на тамплиерите била плътно за­творена.

Минали векове. И ето че през 1745 година немският архивар Щитман публикувал намерения от него до­кумент, в който се утвърждавало, че Жак дьо Моле преди смъртта си предал на младия граф Гишар дьо Божьо следното:

„В гроба на твоя чичо Великия Магистър дьо Божьо не се пазят неговите останки, там се съхраняват тай­ните архиви на ордена и някои други символи на власт

26

и могъщество — короната на йерусалимските царе и четири златни фигури на евангелистите. Останалите скъпоценности са скрити във вътрешността на двете колони, разположени срещу входа в криптата. Капите¬ лите на тези колони се въртят около оста си и отварят входа на скривалището."

Младият граф дьо Божьо получил от Филип Краси­вия разрешение да отнесе от Тампл останките на своя роднина. Той извадил от колоната златото, скъпоцен­ните камъни и заедно с ковчега пренесъл архивите и всички ценности в ново скривалище.

Съобщението на архиваря Шитман развълнувало то­гава цяла Европа. Версията му получила косвено по­твърждение: една от колоните в църквата на тамплие¬ рите се оказала куха.

В такъв случай къде е отнесъл съкровищата Гишар дьо Божьо? Едни мислят, че златото се е върнало в Ки­пър, други смятат, че ковчегът с мнимите останки на дьо Божьо се пази във фамилната гробница.

Последното предположение се смятало толкова ве­роятно, че по време на Великата френска революция замъкът на дьо Божьо бил разрушен и прекопан. Но нито в гробницата, нито в мазетата не открили никакви съкровища. . .

През седемдесетте години на миналия век при ре­конструкция на Париж църквата на тамплиерите била разрушена. Оказало се, че един от гробовете в подзе­мието е празен. Ме е изключено това да е бил мнимият гроб на Магистър дьо Божьо, в който Жак дьо Моле е пазел архивите и съкровищата. Отново започнали да търсят. В края на деветнадесетия век било установе­но, че освен родовото имение дьо Божьо семейството е владеело и имението Аржини.

В департамента Рона и до ден днешен отлично е за­пазен средновековен замък с кули, сводести входове и дълбоки ровове, все още запълнени с вода. В началото на XIV пек замъкът се е намирал извън пределите на владенията на Филип Красивия и затова не е пострадал по време на разгрома на тамтлиерите през 1307 година. Освен това замъкът Аржини е изпъстрен със странни надписи. Дали това е ключът към разгадаване на тай­ната на съкровищата или просто това са магически заклинания срещу действията на зли вълшебници, в съществуването на които твърдо вярвали тамплиерите? Замъкът е притежание на Жак дьо Розмон.

Още бащата на днешния Розмон е търсел предпола­гаемото скривалище. Синът не отдавал голямо значе­

ние на легендите, докато през 1950 година не го посе­тил някакъв английски полковник и не му предложил да купи замъка за баснословната сума от сто милиона франка.

Възникнало предположение, че в английските ар­хиви е намерено някакво сведение за съкровищата на тамплиерите. Розмон отказал да продаде замъка и решил сам да търси съкровището. „Емпириците могат само да разрушават, но никога нищо не намират. Само научният метод може да доведе до ценни открития" — заявил Розмон на кореспондентите.

Но дори и въоръжените с „научни методи" търсачи на съкровища не са отишли по-далеч от своите сред­новековни предшественици.

Веднъж в Аржини пристигнал Магистърът по окулт­ни науки Арман Барбо. Именно той трябвало да из­ползува при търсенето на съкровищата „строго научния метод".

Един очевидец ни е оставил удивителен разказ за това, как само преди някакви си десетина години под ръководството на Барбо се е търсело съкровището на Аржини.

Среднощ започнали да викат духове, в резултат на повикването се явили духовете на единадесет тамплие¬ ри. Те били съгласни да отговарят на въпросите, но отговорите им били толкова несвързани, а освен това категорично отказали да съобщят къде е скрито съ­кровището.

Макар че извършили уморителното пътешествие от оня свят, тамплиерите отказали да разкрият тайната. Обаче неуспехът на Барбо не обезкуражил някой си Брейър, който твърди, че познава тайните на задгроб­ния живот. И отново викат духове. Брейър дори нарекъл Гийом дьо Божьо: „мой славни братовчеде" и го помо­лил да му открие тайната на съкровището.

Но въпреки „доброто отношение" на Брейър Великият Магистър останал непреклонен. Той бил също толкова неотстъпчив, колкото и духовете на другите тамплие¬ ри и нищо не разкрил пред новоизпечения си „братовчед".

Наистина странно, че в родината на Волтер, Анатол Франс и Емил Зола — тези велики борци срещу мра­кобесието, човешката глупост и алчността все още могат да живеят хора, посветили целия сп живот да търсят един мираж, да са опитват да го докоснат с ръка

БОРИС БРОДСКИ

ЗЕМНИ ПИРАМИДИ ПРИРОДНИ

ЧУДЕСА В БЪЛГАРИЯ

Сред чудните форми, разкри­ти на територията на нашата страна, особен интерес пред­ставляват земните пирамиди. Тяхното моделиране е резул­тат от хилядолетното бавно и непрестанно действие па дъж­да, вятъра, студа и топлината.

Многобройните дъждовни капки, попаднали на повърх­ността на земята, се събират и стичат по наклонените места на релефа. От тях се образуват по­тоци и ручеи, а още по-надолу в равнините — големи и буйни реки. Потоци и ручеи се обра­

зуват и пролетно време, при топенето на снеговете и ледо­вете. Течащите води постепен-но размиват, рушат и отнасят дребните скални частици. При това те се врязват в земните пластове и издълбават в тях многобройни ровини, които по

27

късно се превръщат в долове. Разрушителната дейност на

водата се подпомага и от вет­ровете. Те увличат със себе си най-дребните частици и с тяхна помощ рушат скалите, из­правили се на пътя им и от­криват фронта на течащите во­ди. В единство с тях са студът и топлината, които също на­пукват и рушат скалите. Срещ­нат ли лесно податливи на разрушение скали, разруши­телните сили им придават чуд­новати и непривични форми, каквито намираме на много места у нас.

Най-величествени безспор­но са земните пирамиди при Мелник (сн. 1 и 2). Тук те са се сраснали с града и покри­вите на неговите къщи и едва ли бихме могли да си ги пред­ставим поотделно. Изкачим ли седловината към село Рожен, погледът ни обхваща почти це­лия район, в който са разхвър­ляни мелнишките феномени. В далечината се виждат безброй­ни скални стълбове и стройни конуси, изградени от слабо спо­ен конгломерат, на места сме­сен с песъчлив материал. На фона на тези кулисообразни форми изпъкват земните пи­рамиди с правилни очертания, които се редуват една след дру­га все по-интересни и привле­кателни. Съчетание на форми

и цветове, които природата е сътворила! Светлите пясъчни­ци, които изграждат пирами­дите, добре хармонират със зе­лените цветове на тревата и с другите растения, които са об­расли по склоновете на пира­мидите. Някои земни пирами­ди приличат на високи бойни кули или стени на древни и не­достъпни замъци. Тук всичко напомня изоставен, мъртъв дре­вен град. И колкото по-дъл­го стоим, толкова това чувство става по-силно.

В действителност това не е никакъв древен град, а инте­ресен геоложки феномен. И за да си обясним неговото съще­ствуване, трябва да се върнем към геоложкото минало на Мел¬ нишката област. Преди около 4—5 милиона години тук се разливали водите на обширно езеро. По дъното на езерото се отлагали дебели, песъчливи утайки. През определени пе­риоди се отлагали и глинесто-песъчливи утайки. В резултат от заледяването се образувала червеникаво оцветена покривка.

През това време областта про­дължавала да се издига, а ре­ките се врязвали все по-дъл­боко в недрата на планината. Водите им се спускали с не­удържима сила към равнините. Хилядолетия наред те дълбае­ли скалите и все по-дълбоко

разрушавали мекия светъл пя­съчник. Това, което водата не могла да направи, свършили ве­тровете, студът и слънцето

В полите на Рила, край с. Стоб се намират най-интерес­ните в нашата страна земни пи­рамиди. Разположени кулисо¬ образно в местностите Кулски рид и Църквището, те пред­ставляват рядък природен фе­номен (фиг. 3). Изваяни в раз­лични по състав и оцветяване наслаги на терциера, някои стобски пирамиди наподобяват известните в цял свят земни пирамиди в Тирол. Билото е от силно споен конгломерат, който местното население въз­приема като зидария и затова го нарича „Калето". Пирами­дите са високи от 6 до 20 м. Голяма част от тях са „короня¬ сани" със скални блокове, кои­то в някои случаи достигат до 1 м2 и ги предпазват от пря­кото действие на валежите и бързо разрушаване.

Хората са назовали пирами­дите с различни имена — „Само­дивските комини", „Братята", „Сватовете".

Кътинските пирамиди (сн. 4 и 5) се намират източно от едно -именното селище, в местността Големия дол. Те са изваяни от действието на ерозионните процеси върху пластовете, свле­чени от южните склонове на Со­фийска планина, дял от Стара планина. Свлечената пръст е задръстила дола и в южната му част се е образувало блато, в чиито води се оглеждат отдел­ни групи земни пирамиди. И тук разнообразието покорява.

Така природата — незаменим скулптор в моделирането на пирамиди, е създала приказни кътове у нас.

ДИМО ДИМОВ

Повече внимание към Вниманието

Поне половината от хората, които страдат от разсея­ност, нямат никакви основания да бъдат невнимател­ни. Вниманието зависи от редица физиологични и пси­хични процеси, които при тези хора са съвсем на­ред. Просто те винаги са искали от него по-малко, от­колкото то може да даде и затова вниманието им от­казва лесно да се подчинява.

Човек не се ражда с развито внимание. Малкото де­те се интересува дори от нови неща само секунди. По-големите деца могат да наблюдават съсредоточено не­що едва две-три минути. И никой не може да каже точ­но какво най-силно ще привлече вниманието им. По­питайте ги колко правят две и две ябълки: най-вероят­но е да отговорят, че обичат само круши. Поставете на първокласници задачата да съберат три плюс три пеперуди и не се изненадвайте, ако вместо отговор чуе­те оживени разисквания, как цяло лято са ловили пеперуди и какви шарки са имали те по крилата си.

Постепенно вниманието се развива и набира сили, защото пито една човешка дейност не е възможна без него. Така човек стига до положението да мобилизира своето внимание винаги, когато това му е необходимо.

В моменти на особено съсредоточаване той може да не вижда и да не чува нищо от онова, което става на­около, може да не забележи, че си е причинил болка, да забрави отдавна мъчеща го болест. В това състоя-ние на съзнанието мисълта е много активна и способ-

на на неочаквани асоциации. Най-често в такива Мину­ти учените откриват закони, внезапно достигат до дълго липсващо им свързващо звено, без което досе­га не са могли да завършат изследванията си или изо­бретенията.

Качествата и недостатъците на вниманието отразя­ват всички черти на определения човек, говорят за средата, в която е израстнал, за начина, по който са го възпитали, за дълбочината на задачите, които е тряб­вало да решава, за темперамента му.

Всяка промяна лесно може да привлече вниманието на холериците. Когато желаят, те умеят бързо да се съсредоточават върху определено нещо, но почувст­вуват ли, че работата е еднообразна, интересът им вне­запно намалява, защото тяхното внимание има много малка устойчивост. Те умеят бързо да се превключ­ват от една работа върху друга и лесно могат да об­хванат наведнъж няколко различни предмета или явления. Умеят да разпределят вниманието си върху повече неща. Щом работата ги погълне изцяло, това се изписва върху лицето, тялото и всяко движение. Външността на тези живи и несдържани хора всеки миг отразява степента на вниманието им.

Вниманието на сангвиника също лесно и бързо може да бъде привлечено. Той умее добре да се концентри­ра, макар и за кратко. Бързо се ориентира в променя­ща се обстановка, лесно минава от една работа на дру­га и ако сменя дейностите си, вниманието му може да запази своите качества през целия ден. Макар и по-слабо, тяхната външност също отразява степента на вниманието, с което вършат своята работа. Ако ги интересува онова, което разказва събеседникът им, сангвиниците просто не свалят очи от него.

Може да се завиди на флегматиците, че независимо от промените наоколо, вниманието им си остава ус­тойчиво. Дори силни дразнители не могат да ги от­влекат от работата им. Но те много отстъпват по сте­пента на разпределяне на вниманието. Бавно пре­включват от една работа към друга. Това превключва­не обаче не ги затормозва и следващата дейност флег­матиците могат да продължат със същото внимание. Тези хора работят по-бавно, което не означава по-не­продуктивно, защото през целия ден остават съсредо­точени. Но трудно може да се разбере, интересува ли ги онова, което вършат, или не по израза на лицето им, който най-често е спокоен и почти безразличен.

Има ли някакви предимства вниманието на мелан­холиците? Ако наоколо всичко е спокойно, те могат силно да се съсредоточават. Но те не забелязват мно­го неща в определена ситуация и ако работят като оператори могат да пропуснат важни подробности, защото не умеят да разпределят вниманието си върху няколко обекта. Чувствителни към собствените си пре­живявания и към неприятните външни въздействия, меланхолиците лесно снижават степента на внимание­то си. Но не се лъжете по външния им вид. Той може да бъде напълно отпуснат и дълбоко безразличен, до­ри когато Меланхоликът най-съсредоточено върши ин-тересна за него работа. Изразът на пълно отсъствие за него съвсем не означава, че не чува какво говори­те и не вижда какво правите.

В темперамента се крие тайната на това, защо ед­ни хора се чувствуват чудесно на работа, само мисълта за която изнервя други и с ритъма си и обема от за­дължения им се струва същинска лудница.

Но хората, които се оставят изцяло да бъдат водени от своя темперамент са малко. Обикновено всеки,-заради себе си или заради възложените му задълже­ния, е правил опити да възпита някои желани качест­ва и да се отърве от досадни недостатъци. Така е и с вниманието. То непрекъснато се възпитава. Най-без­болезнено, но много бавно върши това собственият ни житейски опит. Незабелязано го променят положител­ните ни интереси и увлечения. Съзнателно го възпита­ват и превъзпитават нашите родители и учители през всичките години в училището и в университета. Пре­подавателите, дори когато са изправени пред по-въз­растна и съзнателна аудитория, използуват десетки неща, с които могат да привлекат и да задържат вни­манието. Стремят се да започнат необичайно. Да не пресищат разказа с много нови и сложни въпроси и в същото време да не го обеднят. Те знаят как да обърнат внимание на основното, да го съпоставят с познати вече проблеми и явления, с миналия опит и т. н.

И въпреки цялата ловкост и знания на учителите, техните ученици стават хора с различно по сила, по обем, по концентрация и по-разпределеност внимание и остава още много да се желае от ония, които сами не са се помъчили да се отърват от своята разсеяност.

Психолозите са напълно убедени, че всяко качество на вниманието може да се възпита независимо от въз­растта. Нямаме основание да не им вярваме, защото биографиите на много хора разказват как те са се пре­борили със собственото си невнимание.

Основно е изискването за съсредоточеност. Това е възможността на човека да се откъсва от всичко, кое­то в момента не засяга работата му. Да се възпита съсредоточеност, значи непрекъснато да се воюва с всички отвличащи дразнители.

Съсредоточеността много се влияе от условията на работа. Колкото по-тиха, по-спокойна, по-добре осве­тена и с по-подходяща за работа температура е стая­та, толкова по-бързо човек ще може да се съсредото­чи. Но пълната тишина не е най-идеалният случай. Преди няколко години в някои големи библиотеки на­правиха специални стаи, в които да не прониква ни­какъв шум. Но скоро научните работници, за кои­то били определени тези стаи, предпочели да посеща­ват общите читални, където никога не може да се по­стигне пълна тишина.

В специалните стаи хората се чувствували неприят­но. Шумът в живота никога и никъде не може да се избегне и пълната тишина действува тягостно. Освен това постоянният лек шум ни прави по-малко чувст­вителни към незначителните промени наоколо. Една изпусната в общата зала химикалка не ще направи никому впечатление, в специалната звукоизолирана стая тя ще прекъсне мисловния процес на всички.

Човек може да направи много прост опит, за да из­пита колко устойчиво е неговото съсредоточаване. Ако силно тракащият будилник не смущава работата му, може да започне да работи и на по-високо пуснато радио, като специално избере станция, на която го­ворят. Ако това също престане да забелязва, може да започне да работи на музика, която не харесва. После идва ред на съсредоточаване в присъствието на мно­го хора — например в натъпкано превозно средство.

След това — на опитите за съсредоточаване върху работата, когато се намираме в шумна приятелска ком­пания или в градинка, в която тичат и викат много

30

деца. Вниманието постепенно ще се тренира и съсре­доточаването все по-малко ще зависи от обстановката.

Колко дълго ще трае съсредоточаването, зависи не само от нервните процеси. Устойчивостта на внимание­то е доста капризно към работата, която се върши. Ако задачата изглежда непосилна или лишена от сми­съл — устойчивостта е много краткотрайна. Ако ра­ботата е разнообразна и отговаря на интересите на човека — устойчивостта е възможно най-голяма. Но пълна устойчивост дори и в тези случаи може да се запази само за двадесет минути, а с няколко почивки — до няколко часа.

Дори хората с много добре тренирано внимание не могат да избегнат колебанията в устойчивостта, които са най-силни в началото и в края на работния ден. Вниманието е най-съсредоточено и устойчиво през вто­рия и третия час от започването на работата, за това в много институти и министерства сутрин не приемат външни посетители и времето на сътрудниците им е определено за научна работа и проучване на различни въпроси.

Човек, който силно се е съсредоточил, обикновено вижда малко на брой неща. Той трудно превключва към друга работа. Превключването е бавно и несигур­но, а понякога дори и невъзможно.

Но трябва ли едно внимание, дори когато е добре развито, да демонстрира вкупом всичките си качест­ва? Много рядко. Обикновено определената работа изисква предимно един вид внимание. Работата на хирурга, чиито помощници следят многобройните апа­рати и общото състояние на болния, изисква лекарят да се съсредоточи само върху онази част, която опе­рира. Всичко това е много по-различно от работата на диспечера, който във всеки момент следи голям брой апарати, за да отчита техните данни и да взема нови решения. Диспечерът трябва да притежава голяма раз¬ пределеност на вниманието. Но работата и на двамата е съвсем различна от тази на лекаря, който през це­лия ден приема болни. Докато изпраща поредния па­циент, той трябва да забрави симптомите на болестта му, за да не би несъзнателно да ги включи към оплак­ванията на следващия болен и да сгреши в лечението му. При това целия ден този .лекар трябва да запази съсредоточеността на вниманието си, защото не може

да му се позволи да преглежда хората с различно вни­мание и на всичко отгоре той, ако е добър лекар, тряб­ва да помни своите болни и при повторно посещение веднага да възстановява в паметта си картината на болестта им.

Голяма разпределеност и бързо превключване на вниманието се изисква и от летците. В грамадните таб­ла с много уреди те трябва всеки момент не да виждат всичко, а да виждат онова, което е необходимо. А не­обходимото във всеки миг от полета се мени. Смята се, че няма друга дейност, която да изисква толкова напрежение. За четири минути учебен полет от бъде­щия летец се изискват 300 превключвания на внима­нието.

За да се улесни работата на летците, уредите се раз­полагат така, че окото да ги следи с възможно най-малко напрежение. Очите на летеца трябва непрекъс­нато да описват път, подобен на осморка. След извест­но време това се превръща в напълно автоматизирано действие, тъй като се повтаря безкрайно по време на полетите.

В много други дейности и професии, които изискват голямо разпределение и бързо превключване, също мо­гат да се направят подобни маршрути на внимание­то. Част от професионалното обучение в някои учили­ща и университети е тренирането на специални стен­дове, които възпроизвеждат типични аварийни положе­ния и така възпитават готовност за най-неочаквано и бързо превключване.

Опитите, които човек сам може да прави със себе си, трябва да започнат с бързо превключване на вни­манието от един обект върху друг, после върху трети, четвърти. . . След това трябва да се помисли кой е най-бързият и лесен ред за превключване на внима­нието, т.е. да се състави маршрутът. Трябва да се при¬ учи вниманието и към това, бързо да отделя най-важ­ните обекти от цялата група.

Лесно се възпитава разпределеност с различни по­добни на игри картинки. Психолозите обикновено по­ставят такива задачи: в някакъв текст за определено време да се изброят две или три букви. Броенето на различните букви трябва да става наведнъж. Или по­казват за секунди различни геометрични фигури, в които има изписани цифри. Ученикът трябва след то­ва да каже колко е общият сбор от цифрите и коя ци­фра в каква фигура е била изписана. Задачи от подо­бен вид могат да се срещнат в различни списания в забавните им страници, но човек може и сам да си ги съставя.

Обикновено онова, което пречи на човек да се съсре­доточи е неговото неволево внимание. То лесно се при­влича от всякакъв страничен шум, движение, промя­на в обстановката. Колкото по-развити са усещания­та, толкова по-слаби дразнители могат да го привле­кат.

Но именно неволевото внимание е, което ни кара да наблюдаваме живота. Същевременно — колкото по-наблюдателен е човек, толкова по-лесно може да се привлече неволевото му внимание. Това е вниманието, което дава на малкото дете богата информация за за­обикалящия го свят. Затова лабилността му не за­служава само укор.

Основното е, когато човек работи, да не си разре­шава да върши каквото и да е невнимателно. Само няколко часа невнимателна работа са достатъчни, за да проличи лошият резултат върху качествата на вни-

31

манието. Навикът за невнимателна работа е от тези, които най-мъчно се изкореняват. За съжаление въз­питаването на вниманието съвсем не е свързано само с удоволствия, а преди всичко с налагане над собстве­ната личност, с усилие да се занимаваме не само с това, което ни е интересно, но и с това, което не ис­каме.

Но има разсеяност, която се дължи на слаби инте­реси. Има и противоположна — интересите са пре­калено много, човекът се залавя с всичко по малко. И най-накрая — има разсеяност, която се дължи на умора. Умората тъй бързо се отразява на волевото внимание, че някои учени предлагат по спада на това внимание да се изследва степента на умората. В та­кива случаи помага превключването от тежка към по­лека работа, почивките и всичко онова, което укрепва общото здраве.

Една осъзната цел, съчетана с волеви усилия и

правилно редуване на работата, могат значително да подобрят чието и да е внимание. И, ако позволите, няколко съвета: изяснявайте си предварително край­ната цел на възложената работа, усвоявайте сложни­те въпроси последователно, концентрирайте се върху основните неща, винаги ги свързвайте с онова, което вече знаете. Така ще придобиете устойчиво и широко¬ обемно внимание, което ще бъде много полезно в про­фесията.

Има само една опасност — професионалният опит да сложи рамки на вниманието и ботаникът да започ­не да вижда в гората само отделни видове дървета, а икономистът да я превръща в тонове дървесина. Нека вниманието запази и ония свои черти, които ни пра­вят чувствителни към околните промени и винаги готови дори в познатите неща да видим нещо ново.

ЛИДИЯ СИМЕОНОВА

Загадка, случайност

или шега Инженер Никола Тесла, един до­

волно ексцентричен и не дотам признат изобретател, е известен сред научните среди не само с победата си в спора с Едисън относно приро­дата на постоянния и променлив ток, но още и с това, че пръв] е приел междупланетен радиосигнал. По вре­ме на опитите си за пренасяне на електроенергия без помощта на про­водник той зарегистрирал периодич­ни сигнали, които не могат да се припишат на нито един от известни­те естествени или изкуствени из­точници на електромагнитни смуще­ния. По този въпрос той писа след­ното: „Макар и да не мога да раз¬ шифровам тяхното значение, те не трябва да се считат като случайни. . . с тези сигнали се преследва някаква цел. . . те са резултат от опитите на някакви човешки същества да по­говорят с нас с помощта на сигна­ли. . . Аз съм абсолютно уверен, че те не са предизвикани от нищо зем­но."

През септември 1921 година из­вестният италиански учен Гуелмо Маркони от борда на своята яхта „Електра" приел сигнали, които на-

3?

рекъл „междупланетни". Доктор Дейвид Тод, професор по астроно­мия и учен с твърде противоречиви идеи, също забелязал някакви стран­ни сигнали, част от които периоди­чески се повтаряли. Това било вре­ме, когато радиоспектърът не „пра¬ щял по всички възможни шевове" от радио- и телевизионни програми.

И накрая странното „ехо", за кое­то съобщават през 1928 година вид­ният норвежки изследовател на по­лярните сияния Карл Щермер и из­вестният холандски физик Ван дер Пол. Ето накратко техния експери­мент. По молба на Щермер радио­станцията в Ендхофен, една от най-големите в света, започнала перио­дично да излъчва късовълнови сигна­ли. Тези сигнали били с дължина на вълната 31,4 метра и всеки от тях се състоят от три тирета. После се правела пауза от двадесет секунди и отново три тирета. Голямо било учудването на двамата учени, че сигналите на уловеното от тях „ра­диоехо" са разделени с нееднакви интервали. Те успели да запишат пет серии от това загадъчно „ехо".

Какво е научното обяснение на това явление? На този въпрос два­мата учени вдигат рамене. Те мо­гат да кажат само, че „вариращото ехо показва съществуването на ня­какво неизвестно явление, което трябва да бъде изяснено". С тази задача се заема австралийският ра­диоастроном Роналд Брейсуел. След дълги и не много успешни опити той стига до извода, че „аномалните отражения идват вероятно от из­вънземна космична станция, която връща нашите сигнали, за да ус­танови връзка". След като улавяла земните радиосигнали, сондата ги преизлъчвала със забавяне, голе­мината на което специално се из­меняла, за да се обърне внимание на жителите от Земята върху из­куствения характер на ставащото. Не е изключена също и възможно­стта в тези изменения да се съдър­жа някакъв код.

Точно с разкодирването на тези сигнали се зае архитект Станислав Стойков. В брой 8 от 1972 година на нашето списание в публикува­ната под същото заглавие статия е описан методът, по който става де­шифрирането на Щермеровите сиг­нали, като текстът е придружен с четири снимки. Те, по тълкуване­то на Стойков, представляват схе­матично телевизионно изображение на космична станция. След повече от година последва Дешифровката

на шотландеца Дънкан Лънан, коя­то не представляваше нищо друго освен една модификация на предло­женото от арх. Стойков решение. С нейната проверка се зае англий­ският учен-електроник Ентъни Ло¬ тън, защото по неговите думи „в идеята на Брейсуел и Лънан има поне петнадесет процента шанс да бъде вярна". (Ще отворим една ско­ба, за да съобщим, че професор Брейсуел знаеше за решението, пред­ложено от арх. Стойков, и в пи­смо от 1 август 1972 година той из­казва задоволство от „находчивите графики, получени при декодира­не на един от Щермеровите сигна­ли" и още: „Възнамерявам да по-кажа Вашата работа (разбирайте тази на арх. Стойков) и на профе­сор Вилард, който проявява голям интерес към тези еха." Нито дума за опитите на Лънан, които датират едва от март 1973 година!) Появи се още една компилация, базираща се на посочените две дешифровки и

тя беше публикувана във в. "Орби­та" в края на 1973 година.

Обърнахме се отново към арх. Стойков по повод неговото изявле­ние, направено в брой 2 от 1973 го­дина на сп. „Космос": „Безспорно тези графични изображения могат да се приемат като случайно съвпа­дение, но ако имах на разположе­ние числата от другите серии и пос­тъпвайки с тях по същия начин, как­то с първата, се получиха отново някакви смислени изображения, които недвусмислено показват ра­зумна намеса, то увереността да твърдим, че в слънчевата система е пребивавала чуждоземна автоматич­на сонда, би била по-голяма. . ." А ето че числата от другите серии ве­че се знаят. В отговор арх. Стойков донесе в редакцията пет чертежа, съответствуващи на петте серии, записани от Щермер. Всяко едно от схематичните изображения беше придружено със съответен разясни­телен текст. Решихме да съкратим

Графично изображение, получено в резултат от последователно нанасяне и на петте серии. А на стр. 32 на този чертеж художникът Ст. Шиндаров е дал по-достъпни форми

поясненията, защото едно теле­визионно изображение, макар и схе­матично, трябва само да говори за себе си. Представихме един от чер­тежите на художника Стоян Шин­даров и без да то запознаваме с подробностите, го помолихме да на­рисува това, което вижда в него.

И накрая ще разправим история­та за знаменития „лов на радио­сигнали", известен под наименова­нието „Проект Озма" и осъществен през април 1960 година от Франк Дрейк. По програмата трябваше да се проведе „прослушване" на извънземните сигнали, пристигащи от две съседни звезди, около които се предполага съществуването на планети: Тау Кит и Епсилон Ери­дан. За „ухо" послужи 25-метро-

вият радиотелескоп на Грин Бенк. Осъществяването на проекта за­

почна без обичайния рекламен шум, понеже не бяха изключени насмешки от страна на много учени. И осто¬ рожността не беше напразна — ед­ва дочул вестта за започналия ек­сперимент, и целият научен свят се раздели на два лагера: горещи привърженици и злъчни присме­хулници.

Сто и петдесет часа продължи прослушването и през това време не беше подадена нито една „заяв­ка" за евентуален разговор с оби­татели от други светове. Макар и нелишен от емоции, проектът Озма даде нулев резултат и повече не беше възобновен. Но, както казва Корлис, „не трябва да се съмнява­

ме, че радиопрослушването ще про­дължава — публично или тайно, с нечие одобрение или без такова."

Разрешихме си да припомним та­зи малко тъжна история, защото „ловът на космически сигнали" ви­наги ще бъде свързан с тяхното пра­вилно дешифриране. А в такъв слу­чай мисълта на Корлис може да се трансформира така: Не трябва да се съмняваме, че декодирането на пристигнали от космоса сигнали ще продължава —, публично или тайно, защото както никой не мо­же да седи спокойно до тревожно звънящия телефон, без да вдигне слушалката, така винаги ще се на­мери човек, който да отговори на възможните сигнали, дошли от дру­га цивилизация!

К О С М И Ч Е С К А О Р А Н Ж Е Р И Я (Продължение от стр. 10)

печава всички потребности на чо-века, който при това ще бъде една от функционалните й съставки: на­ли в денонощие човек се нуждае от около 650 литра кислород и отделя за същото време около 550 литра въглероден двуокис. В системата той ще е доставчик на въглероден двуокис и на други отпадъчни про­дукти и едновременно с това по­требител на вода, кислород и хра­на.

Дори в най-идеалната система около 5—10% от веществата ще от­падат от кръговрата и ще трябва да се попълват от запаси. Ето защо създаването на напълно автоном­ни екологични системи, които да не обменят с външната среда ни­то енергия, нито вещества, е въз­можно само чисто теоретически. И така, стигнахме до главния извод: оказа се, че е невъзможно да се съз­даде двукомпонентна система „чо­век — растение", защото кръговра­

тът на веществата в нея е нереален. Висшите растения не могат на­

пълно да обезпечават нуждите на човека от храна, както и нисшите — едноклетъчните микроскопични во­дорасли — в частност хлорелата. На човека са необходими животин­ски белтъчини, защото растителните не са пълноценни — в тях липсват сяросъдържащите аминокиселини, а човешкият организъм не е способен да ги синтезира. Половината биома­са, образувана от висшите растения, не може да се яде, а твърдите от­падъчни продукти от жизнената дей­ност на човека без предварителна об­работка не могат да се използват непосредствено за наторяване на ра­стенията. Виж, ако с отпадъчната биомаса храним някакви животни и въведем други биологични звена, които да извършват минерализация на отпадъчните продукти от жизне­ната дейност на човека и по този начин ги превърнем в минерални

соли, връзката на звената в подобна система ще се подобри, а степента на нейната затвореност — увеличи. Но това до голяма степен ще ус­ложни системата като цяло.

Виждаме, че задачата да се по­строи екологична система, позво­ляваща на човека дълго време да живее извън Земята, е необикно­вено трудна. Специалистите ще тряб­ва още много да работят, докато ус­пеят да решат този наистина без­прецедентен проблем — създаване на изкуствен микросвят.

А засега, на нашата „космическа" оранжерия е възложена само част от онези функции, които ще изпъл­няват растенията в бъдещите изку­ствени екологични системи: тя обез­печава нуждите ни от витамини и ни дава възможност да изучим слож­ните взаимоотношения между ра­стения, човек и микроорганизми в нашия „земен звездолет".

34

МАРКАТА НА ГОЛЕМИЯ БИЗНЕС Трудно е да се повярва, че една пощенска марка би

могла да създаде нова държава. Но фактът си е факт. Възникването на Република Панама е тясно свързано с едноцентовата марка на друга страна — Ни­карагуа. Нещо повече. Тази марка е донесла на група бизнесмени повече от четиридесет милиона долара.

Причина за събитието, вдигнало твърде голям шум около себе си в края на XIX и началото на XX век, било строителството на Панамския канал. Работите над това крупно съоръжение започнали още през втората половина на XIX век. През 1879 г., десет години след завършването на Суецкия канал, неговият строител Фердинанд Лесепс застанал начело на организираната във Франция „Всеобща компания на Панамския между¬ океански канал". Компанията не съществувала дълго, заради безредието и корупцията на ръководителите й. Те набързо заграбили над 400 милиона франка от съб­раните за строителството близо половин милиард франка. Над сто хиляди акционери били разорени и скоро думата „Панама" станала синоним на думата „афера".

За известно време шумът около идеята за прокопа­ване на канал между океаните позаглъхнал. Но в по­следните години на XIX век тя отново станала злобо­дневна. Причина за това била войната, която Съеди­нените щати обявили на Куба. Един от военните ко­раби на САЩ — „Оригон", трябвало да плува седем­десет и един дена, за да стигне бреговете на Куба, да премине хиляди мили от Тихия океан до Атлантичес­кия. И точно този дълъг рейс предизвикал отново въп­роса за канал, който да съкрати дългия път.

На конгресмените предложили два проекта: единият на Лесепс — трасето на канала минавал през тери­торията на Колумбия — в най-тясната част на мате­рика, и другият — на американски инженери, които предложили каналът да премине през северните земи на Република Никарагуа — през езерата Никарагуа и Манагуа. Вторият проект целял и пълното разоряване на френското акционерно дружество.

През 1900 г. американският сенат трябвало да на­прави избора. Тогава една най-обикновена никара¬ гуанска пощенска марка от 1 центавос станала ре­шаващ фактор в спора, продължил няколко години.

Като рисувал проекта на марката (а тя била пусната в употреба два месеца преди заседанието на конгреса), художникът украсил кратера на отдавна загасналия вулкан, намиращ се на брега на едно от езерата, с кълба от дим. Направил това за по-голям ефект. И точно този дим решил съдбата на бъдещия канал.

Противниците на американския проект възтърже­ствували. Един бивш инженер на френската компания закупил голямо количество от най-евтината марка от поредицата — 1 центавос, и го изпратил на американ­ските сенатори, като не забравил да им посочи опас­ностите, свързани със строителството на бъдещия ка­нал през Никарагуа.

Ефектът бил поразителен. Много бързо се създало обществено мнение против проекта и. . . с мнозинство от 4 гласа било решено да се построи водно трасе през територията на Колумбия по започнатите от Лесепс разработки. Това помогнало на банкрутиралата френ­ска компания да продаде своето имущество на амери­канците за четиридесет милиона долара.

Може би ви направи впечатление, че сенатът е взел решение каналът да се построи през територията на Колумбия, а още в началото на нашия разказ споме­нахме, че тук става дума за Панамския канал. Навярно тук има някаква грешка? Не, територията, през която минавал каналът, наистина принадлежала на Колум­бия. Може би тя и до днес би си останала колумбийска, ако американците не бяха получили правото на строежа на канала на изгодна за тях цена. Но сред висшите среди на колумбийското общество съществували големи разногласия и това принудило Съединените щати да действуват по друг, по-удобен за тях начин. . .

На 3 ноември 1903 г. консулът на САЩ в Панама, една от провинциите на Колумбийската федерация, получил телеграма от Вашингтон със следния текст: „Съобщете за въстание в Панамския провлак." Любо­питен е и отговорът на консула: „Тук няма никакво въстание, но ако то е желателно, съобщение за него ще получите едва привечер."

И действително, вечерта Панама излязла от състава на федерацията и се обявила за самостоятелна дър­жава. Телеграмата до Вашингтон гласяла „Незави­симостта е постигната. Новото панамско правителство е готово за преговори."

Три дена след тази „революция" Съединените щати признали новата република, а после „законно" заку­пили за 10 млн. долара земята, наречена сега „Зона на канала".

От този момент „защитната" зона от осем мили раз­сякла надве младата република. Подчинена на амери­канските власти, зоната си има свои закони и наредби. В нея са обявени за невалидни дори панамските марки и затова на писмата, излизащи от този къс земя, се за­лепват само пощенски марки, носещи надписа „Поща на Зоната на канала".

Повече от половин век съществува Панамският ка­нал. От неговото експлоатиране американските ком­пании получават ежегодно около 100 милиона долара чиста печалба. От тях на Панама се падат само два. Единствената привилегия за панамците си остава пра­вото да издигат националния си флаг редом с амери­канския по съоръженията на канала. Но и тук не всичко протича нормално. Нарушението на това съглашателство доведе през 1964 г. до големи кръвопролития. Между Панама и САЩ временно бяха преустановени диплома­тическите отношения. Любопитно е да се отбележи, че едно от исканията на малката република бе да се приз­нават пощенските марки на Панама в Зоната на ка­нала. . .

ХРИСТО НИКОЛЧЕВ

ТЕХНИКАТА СЛИЗА ПОД ВЪЛНИТЕ

Корабът „Ваза" в момента след изваждането

В една от залите на лондонското застрахователно дружество „Лойд" виси камбана. С бавни стъпки към нея се приближава възрастен служи­тел, облечен в старомодна ливрея. Последват три отмерени удара и този трикратен камбанен звън означава, че някъде из Световния океан е по­тънал кораб. . .

Как загиват корабите? Голяма част от съвременните параходи за­

вършват своя жизнен път в някои от най-отдалечените ъгли на големите пристанища, сред искрите на елек­трожените и надвисналите куки на крановете. Металният корпус се раз­рязва на парчета и ръждясалите стоманени листове потеглят към ме­талургичните заводи за претопяване. А тези от по-старите епохи — те най-често са на морското дъно.

Само през IV век преди новата ера

в Средиземно море се наброявали повече от триста оживени приста­нища, които, по думите на Цице­рон, били така нагъсто разположени, както жаби около вмирисан гьол. За хилядолетието, предхождащо на­шата ера, там били построени по­вече от 150 000 кораба и близо 15 000 от тях потънали при буря.

Коварно е времето в този район. Понякога вятърът докарва от Са­хара облаци нажежен и прашен въз­дух, а над хоризонта увисват мира­жи —• фантастични брегове, огром­ни бели палати, прозрачно — сини пла­нини. Картините се сменяват една с друга и пред очите на иначе сме­лите моряци изникват еднооки чудо­вища, сирени и Песоглавци. Но още по-страшно е, когато задуха север­ният вятър. Той идва внезапно със скорост от сто километра в час и от­нася корабчетата навътре в морето.

Малки били корабите на древно­стта; едва четиридесет метра дълги, обшити с дъски, притежаващи твър­де съмнителни от съвременна гледна точка мореходни качества. Доста-тъчно било една дъска да се откъсне или счупи, за да проникне вода в трюма. Буквално за няколко минути корабът се озовавал на дъното.

В продължение на столетия истин­ски бич за мореплавателите били мор­ските пирати. Заловените и разгра­бени от тях кораби също се отпра­вяли към дълбините. Своя дял взе­мат пожарите, големите морски сра­жения, подводните скали и рифове. Само край бреговете на щата Ню Джърси за по-малко от четири века изчезнаха над 5000 кораба от раз­личен тип.

Каква е съдбата на потъналите ко­раби? Ако морето в района на про­изшествието е плитко и дълбочината не превишава тридесет метра, то си­лата на връхлитащите вълни е твър­де голяма. Като се вземе под вни­мание триенето на пясъка, химич­ното въздействие на водата и микро­организмите, става ясно, че за твър­де кратко време от кораба ще оста­нат само изпочупени, никому не­нужни остатъци. А това, което все още не е успяла да свърши приро­дата, бива задигнато от местните крайбрежни жители или преследвани от закона търсачи на съкровища.

Подводна лодка

Но ето че корабът потъва на дъл­бочина около 200 метра. По-бавно или по-бързо, в зависимост от теглото на товара, той се спуска плавно на­долу, докато заседне в пясъка. На тази дълбочина силата на вълните е незначителна, а и подводните те­ченията твърде слаби. Вечният мрак възпрепятствува протичането на про­цеса фотосинтеза. Температурата на водата, близка до точката на за­мръзването, забавя хода на химич­ните реакции и те протичат с нез­начителна скорост. И накрая, съв­сем доскоро тук не можеше да про­никне човек, чиято разрушителна страст често е по-страшна дори от природните стихии.

Корабите оставали под водата с векове. Тинята и морският пясък постепенно ги засипвали и в същото време служели като идеално консер­виращо средство. Не един път търса­чите на потънали кораби оставали изумени от факта, колко добре са запазени оръдията, мачтите и насмо¬ лените въжета. А добре консерви­раният кораб от древността е изклю­чително важна находка, защото той представлява един свят, в който всичко — от товара до последния гвоздей на обшивката — дава много по-ясна представа за една отдавна от­минала епоха, отколкото която и да е сухоземна археологическа находка.

Дървеният корпус на един старинен кораб не може да се запази еднакво добре на различните географски ши­рини и в различните морета и океа­ни. Обяснението може да се потърси в солеността на водата, в наличието на корабни червеи, в по-голямото или по-бедно съдържание на кислород, на хранителни вещества и йони. Не малка роля играе и случайността.

По правило корабните червеи оби­чат по-топлите и солени води и не издържат при продължително стоене на ниски температури. Най-благо­приятни условия за тяхната жиз-

Фотокула Хидромонитор

недейност има във водите около тропиците, където солеността на морската вода е повече от 0,9 про­цента. Но достатъчно е тя да спад­не под 0,7% и червеите се свиват на кълбо, като престават да дълбаят дървото. Така с течение на времето отделни райони в северните морета постепенно заприличват на истински подводни музеи. . .

Специално обзаведени експедиции потеглят на „лов за потънали кора­би", а пред тях плават катери-разуз¬ навачи. Разликата между тях и обик­новените морски съдове е тази, че в най-ниската част на трюма е монти­рана тръба, насочена към морското дъно. Долният й край завършва с „глава", чиито „очи и нос" представ­ляват два хидролокатора и няколко теле- и фотокамери. Движейки се бавно и на голяма дълбочина, мон­тираните в „главата" прибори ща­телно оглеждат морското дъно. Две механични ръце се показват точно в момента, когато обективите на теле­камерите забележат някой по-малък, но интересен предмет. Той може да бъде старинна амфора или друг кера­мичен съд. Изкуствените пръсти хващат внимателно предмета, на­пъхват го в тръбата и той потегля по „кладенеца" нагоре.

Принципът на действие на хидро­локатора има много общо с този на ехолота. Вероятно сте виждали лен­тата с нанесения върху нея релеф, получен в резултат на отражението на звуковите вълни от морското дъно. Но звуковият импулс не се отразява изцяло от разделителната повърх­ност — вода — пясък, а прониква навътре, докато срещне по-плътен слой, например корпус на кораб. Точно тази особеност се използува при хидролокатора. На лентата се отбелязват по-тъмни и светли петна. По-тъмните ивици — това могат да бъдат подводни скали, коралови по­липи или потънал предмет.

Ежектор

Изследователите много бързо се научиха да разчитат нарисуваните от писеца на хидролокатора картини. В началото това не беше никак лесно. Изискваше се време и професионален навик — такъв, какъвто е необхо­дим при разчитането на направените от изкуствен спътник снимки на лун­ната повърхност.

„С помощта на звуков хидролока¬ тор само за няколко дни ние от­крихме три „гробници на кораби", разположени на дълбочина около 90 метра" — разказва един ръководи­тел на експедиция. Но за съставя­нето на подробен план за действие е нужна ясна снимка, от която да се съди за състоянието на потъналите кораби. Това налага разчистване на морската растителност и натрупания с времето пясък. Доколкото лопатите и кирките са непригодни за работа под вода, то изсмукването на утай­ката става с ежектор. Той представ­лява здрава пластмасова тръба с де­сет метра дължина и 10 —15 санти­метра диаметър. Към единия й край е привързан бетонен товар. Там се вкарва и излизащият от компресора въздушен шланг. Въздухът постъпва от долния край, издига се нагоре и в своето движение увлича песъчин­ките. Посредством дължината на въ­жето, свързващо края на тръбата с бетонната тежест, може да се кон­тролира наклонът на тръбата.

Най-после пясъкът и тинята са от­странени и над кораба е монтирана метална решетка. По нея стъпват водолазите, без да има някаква опас­ност да пропаднат в трюма, на нея се поставя „фотокула" за правене на стереоскопични снимки. Наредени една до друга, те дават панорамен из­глед на местността. Планът за ра­бота е уточнен и предстои повдига­нето на кораба.

Сега основната тежест пада на водолазите. Обикновено те се гмур­кат по двойки и колкото на по-го-

Повдигач на амфори

Подводна деком- Металотърсач пресионна камера

ляма дълбочина те трябва да се потопят, толкова по-малко време могат да прекарат под водата. При продължителен престой се увеличава количеството на разтворения в кръвта азот. Ако водолазът твърде бързо изскочи на повърхността, то неговите кръвоносни съдове ще се окажат за­пушени от азотни мехурчета. В това се изразява така наречената кесонна болест, която може да предизвика парализа, а дори и смърт. За избяг­ване на нещастията водолазът тряб­ва бавно и постепенно да се издига нагоре, като спира за малко на раз­лични дълбочини. Той може да пре­кара известно време в „телефонната будка" — прозрачна пластмасова по­лусфера с диаметър 1,2 метра, да поговори по телефона с другите уча­стници в експедицията или просто да намери убежище в случай на опас­ност. После преминават в по-горе­стояща подводна декомпресионна ка­мера — блестящо стоманено кълбо с диаметър два метра. Необходимият за дишане въздух постъпва по гу­мена тръба от компресор. През люка, разположен в долната част на каме­рата, могат да влязат един подир друг четирима водолази. Тук, в условията на относителен комфорт, те могат да разговарят помежду си, да четат, да водят записки за видяното, а в това време камерата бавно се издига към повърхността.

Минават месеци. Работата бавно напредва и идва време за извличане на кораба. Ако неговият тонаж е твърде малък, това е характерно за кораби от старинен тип, то към бор-

38

Стоманена капсула

да се прикрепват пластмасови наду­ваеми балони, които постепенно се запълват с въздух. Налягането в тях расте и в един момент корабът по­тегля нагоре. По този начин най-често се извличат потънали старинни амфори, статуи, бронзови оръдия или други останки от корабокруше­ния. . .

Цели пет години, от 1956 до 1961, продължиха работите по изваждането на затъналия в стокхолмското при­станище шведски военен кораб „Ва­за". Той беше построен през 1628 година и потъна пред очите на изу­мените изпращачи буквално за ня­колко минути след спускането му във вода — готов да потегли за първия си рейс. Минаха близо три века. Предстоеше удълбаване на пристанището. Огледът, извършен от група водолази, показа, че „Ваза" седи цял и невредим на дъното, за­трупан с тиня и други всевъзможни отпадъци. Промушиха под корпуса дебели калчищени въжета, а краи­щата им вързаха за специална стома­нена конструкция, плаваща върху понтонни лодки. Запушиха всички отвърстия и с помпи изтеглиха во­дата от трюмовете. Корабът олекна и буквално като тапа изплава на повърхността. Сега „Ваза" е пре­върнат в музей.

Все по-съвършена става техниката, с която учените изследват морското дъно и изваждат потъналите кораби. Съвсем наскоро бяха конструирани стоманени капсули за наблюдения под вода. Тях изследователските ко-

„Телефонна будка"

раби ги теглят на буксир. През пласт­масови илюминатори наблюдателите оглеждат осветеното с прожектори дъно. Положението на капсулата във водата, спускането на различна дълбочина, приближаването и за­обикалянето на обекта се извършва посредством изменение положението на двата плавника, разположени върху външната долна част на кап­сулата. Така хората видяха твърде много и любопитни неща, без да бъдат водолази по професия. В по­мощ на експедициите дойдоха и един нов тип подводни лодки, специално конструирани за подводни изслед­вания. Тяхната дължина обикновено е около пет метра, тегло — 4,5 тона и дълбочина на потапянето — над 150 метра. Отпред на носа са поставени две фотокамери, а на­блюденията се извършват посред­ством телевизионни камери.

Още през миналия век руският учен Ковалевски определи етапите в раз­витието на човечеството като стадии в покоряването на водните простори. Според него те са три: речен, мор­ски и океански. С тази класификация можем и да не се съгласим, но значе­нието на хидросферата в човешката история е огромно. Използувайки тер­минологията на Ковалевски, можем да кажем, че сега живеем в океанския стадий — период, в който снабде­ният с най-модерна съвременна тех­ника „хомо аквитанус" прониква все по-смело в дълбините на Световния океан.

(По материали на ЮНЕСКО)

Луиджи го очакваше пред вратата и зяпаше към ви­трината на книжарницата.

— Какво ще кажеш? — попита Джани, като про­следи погледа му.

— Нищо особено! Имам къде-къде по-хубав от този. И с повече надстройки по палубата. Само дето е по-малък.

— Имаш, вятър!. . . Твоето е олющено корито без мотор, а това тук е истински крайцер. Разбра ли?

— Време е да тръгваме, Джиовани — каза Луиджи с леден глас.

— Добре, само не дрънкай глупости! Ако няма из­ненади за срока, татко ще мн го купи. Обеща. Про­дава се с две запасни батерии. Сам си плава, от комина му излиза пушек, а оръдията пускат искри. Страхотен кораб!

Двамата приятели се отправиха нагоре по улицата. Поспираха край някоя витрина, изпитваха се за мар­ките на колите или се заливаха от смях без никаква видима причина. Те бяха в онази чудесна и малко не­изяснена възраст, наречена кой знае защо юношество.

— Докъде стигна с твоя доклад? — попита по едно време Джани.

— Вече съм към края. Не да се хваля, ама такива докладчета аз ги претупвам за по два-три дни. Техника, нали разбираш!

— А бе. . лесно е да се пише за Галвани — Всеки знае себе си. . . Ти за кого имаше? — За Авогадро. Граф Лоренцо Романо Амедео Карло

Авогадро ди Квареня и ди Черето. — Как звучи, а? — Чудесно, няма спор, ама да се чудиш какво да пи­

шеш за него. Четох една статия — не ти е работа. За живота му само две думи: родил се в Торино, завър­шил право, после десет години бил адвокат като ба­ща ми. Сетне работил като репетитор в провинциален колеж, захвърлил правото и станал преподавател по фи­зика и философия в лицея Верчели. Едва в 1820 годи­на специално за него била основана катедра по теоре­тична физика в Торинския университет и станал про­фесор. Объркана работа! Останалото е за научните му работи. Седни и съчинявай, ако можеш. Или...

Последните думи на момчето бяха заглушени от вой на кола, която профуча край тях и се изгуби в първата пресечка.

— Ах, горкичкият!. . . Слушай как се пишат съчи­нения, момченце: И тъй, на днешния ден се е родил граф. . . кажи го там де. . . Авогадро. Всички стаи в замъка са осветени. Прислугата тича насам-натам, в просторните зали се лутат роднини с изплашени лица, майка му много вика, а бащата, достопочетният пре¬ фект на града, се разхожда нервно из кабинета си. Из­веднъж при него се втурва акушерката и казва за-

Амедео Авогадро (1776—1856)

пъхтяно: „Син!". Усмивка прогонва бръчките от че­лото на щастливия баща. „Вино! — крещи той. — Дайте на всички в този дом да пият до насита!"

— Страхотен си, братче! И откъде знаеш всичко това?

— Не е важно — усмихна се с превъзходство Луид­жи. — По-нататък пишеш така: Ето го малкия граф. . .

— Лоренцо Романо Амедео Карло Авогадро ди Квареня и ди Черето.

— Поне името си научил. . . Та седи си малкият граф в детската стая, но хич и не поглежда купчината играчки в ъгъла, а слуша внимателно своя домашен учител, който му разкрива тайните на знанието. После зачита дебелите книги, които един ден ще му донесат световна. . .

— Омръзнало ми е да слушам за добри и послушни деца. Я по добре свирни сега на Антонио, мъдрецо! Не виждаш ли, че стигнахме!

За обед Джани си беше у дома. Баща му четеше су­трешния вестник, майка му приготовляваше обеда. Момчето измънка нещо като поздрав и се отправи към сестра си.

— Лучи, какво правиш! — Не виждаш ли, пържа палачинки. Внимавай!. . . — Няма. . . Лучи, кажи нещо за Авогадро!. . . А

пък аз ще ти поправя нощната лампа. — Ти да не си мръднал нещо? Откога съм забра­

вила всичко. . . — Сигурно ще си спомниш, а Лучи! Толкова ти вър­

веше химията. . . — Лучия! На твоите години помагах по-често на

майка си. Можеш да разбиеш поне яйцето за супата — се чу възмутен глас от кухнята.

39

ЗВEНО от

ВEРИГАТА

— Веднага, мамо — озова се с готовност коравосър¬ дечната сестра.

Джани се обърна към баща си в момента, когато той плясна вестника с ръка и възкликна яростно:

— Ама как може да се пише така безотговорно!. . . Спортен коментатор!... Да пише, че едва сме победили.

— Точно така! Тате, а какво ще кажеш за Авогадро? — От кой отбор? — Не бе, татко, това е ученият, за когото пиша до­

клад. — А-а. . . не знам, мойто момче, питай майка си! — Не може да не знаеш. Все пак той е бил адвокат

като тебе. — Видя ли защо те карам да учиш право!. . . За­

щото ние юристите, мойто момче, сме навсякъде. Ад­вокати и съдии. Журналисти. Дипломати, писатели. . . Химици. И Лавоазие е бил юрист. . .

— Тате, а ти би ли променил професията си? — Нали това ти казвам, за нищо на света! — Защо тогава Авогадро е сменил своята? — Хм. . . той кога точно беше роден? — В хиляда седемстотин седемдесет и шеста. — Ясно! Да разгледаме преди всичко епохата, Джа¬

ни!. . . Това е време на непрестанни борби и въстания за обединяването на Италия. Защото след френското господство от времето на Наполеон страната се ока­зала пак раздробена. Като изключим Пиемонт, цяла Се­верна Италия била под разпореждането на австрийците; папата в Рим и неаполитанският крал се държели бла­годарение на наемни швейцарски войници. А след Виен­ския конгрес в страната се установила дива реакция. Били възстановени всички привилегии на аристокра­тите. Но народът. . .

— Добре, но защо Авогадро. . . — Не бързай, дете, ще стигнем и до Авогадро! В този миг се появи майката с димящ супник в ръце. — Не е ли по-добре да стигнете вече до масата? —

осведоми се тя. — Ей сега. . . Но народът, както казах, Джани, се

вдигнал. През хиляда осемстотин и двайста година из­бухнало въстанието на карбонарите. По тяхно искане в Пиемонт и Неапол били обещани конституции. Ав­стрийската войска, изпратена от Свещения съюз. . . Впрочем, защо ти разправям това?. . Да, за да под­чертая, че в тези несигурни времена адвокатската про­фесия не е била лека, затова Авогадро е предпочел. . .

— Излиза, че е бил страхливец. — Не е така, мойто момче. Жалко, че нямаме време

да поговорим и за научните му работи, защото майка ти. . . Но знаеш ли какво? Я питай после студента! Нали точно това учи!

— Добре. Тате, а би ли ми написал това. . . за епо­хата. За колко ще го натракаш на машината, а?

— Е, кой има да пише доклад — ти или аз? От масата се чу тракане на лъжица по порцелан. И

един глас: — Браво! Цял ден тичам из магазините, после се

потя в кухнята и накрая трябва да седя и да ви чакам. Това на нищо не прилича!

Двамата си намигнаха съучастнически и се наста­ниха светкавично край масата, като още отдалеч за­почнаха да душат въздуха и да се убеждават колко на вкусно миришело и как щели да излапат всичко.

Студентът живееше в съседния апартамент. Той след­

ваше микробиология с чувството, че се жертвува заради волята на баща си и правеше тайно от хазайката си опити по химия в банята с дълбокото убеждение, че това е истинското му поприще. Понякога изпадаше в творческа треска и започваше да рисува със съзна­нието, че напразно измъчва артистичната си душа в затвора на положителните науки. При това рисуваше наистина добре.

Студентът бе четвърт поляк по бащина линия и носе­ше странното име Станислав Пончковски.

— Как мислите, сеньор Пончковски, дали някогаш­ните учени са обичали естрадната музика? — попита Джани, след като хазайката го въведе в стаята.

Студентът намали магнетофона, от който се носеше плътен глас, после се осведоми делово:

— Задачи ли ще решаваме днес, Джани? Момчето поклати мрачно глава. — Значи домашно упражнение. По какво? — Много по-страшно — съобщи унило Джани. —

Имам доклад за Авогадро. — Подай ми онази ролка и седни на леглото — раз­

пореди се студентът. — И да се разберем предвари­телно: нямам време да ти пиша съчинението. Да беше обикновено домашно. . .

— Ама моля ви се. . . Не съм и помислял.. . — То се знае, то се знае. . . Кажи сега, знаеш ли

въобще нещичко? — Разбира се! За неговия живот, за семейството

му. . . Осигурил съм и епохата. . . — И какво точно те интересува? — Ами. . . останалото. Например как му е дошло

наум да се занимава с наука? — Добре-е. . . Трябва да пишеш, че точно по това

време стават някои забележителни открития. Галвани открива електричеството. Волта подхваща, така да се каже, работите му и ги извежда още по-напред. С ток от волтова батерия двама англичани разлагат водата в. . .

— В коя година? — В осемстотната. . . Заражда се теорията на елек­

трохимията. Заедно с брат си Феликс, Авогадро за­почва експериментална работа и в хиляда осемстотин и трета година прави първите си научни съобщения в Торинската академия на науките. Избират го за член-кореспондент и той решава да се посвети окончателно на наука а. По-късно. . .

— Нататък знам — прекъсна го Джани. — Става професор и. . .

— . . . и всичко тръгва по вода, нали? — засмя се Пончковски.

— Е, не съвсем, но поне го признават. — Тъкмо обратното. През 1823 година младият про­

фесор е уволнен с мизерна пенсия. След десетина го­дини катедрата се организира наново, но я дават на френския математик Коши, емигрант в Пиемонт. Чак две години след неговото заминаване връщат катедрата пак на Авогадро, който я заема без прекъсване почти до края на живота си, до 1850 година. И той умира, без да види тържеството на открития от него закон.

— А в какво точно се изразява законът? — В равни обеми газове, независимо какви са те,

поставени при еднакви условия, се съдържа еднакъв брой частици.

— Само това? — възкликна разочаровано момчето. — Малко ли е?

40

— Ами аз това го знам. — Така и трябва да бъде, Джани. Сега всички го

знаят, след като десетки учени са го проверили опитно, а после променили въз основа на тази хипотеза цялото атомно учение. Но да изкажеш подобна мисъл, когато никой не знае как точно се свързват химичните елементи в съединения, не е никак лесно. Ето, Далтон например, основоположникът на атомната теория, не успял да даде точните атомни тегла на елементите, въпреки че извършил верни количествени измервания. Той приел, че елементите се свързват по най-простия начин — по един атом от всеки елемент. Според него формулата на водата била НО. Но Гей-Люсак доказал опитно, че два обема водород се свързват с един обем кислород и се получават два обема водни пари. Защо два обема?. . . Нали се получава едно съединение!. . .

— Защо наистина? — Точно на този въпрос не могъл да отговори никой.

Далтон не възприел закона на Гей-Люсак, редица уче­ни — също. Берцелиус създал своята „обемна теория", но тя също не обяснявала образуването на водата. Самият Гей-Люсак не успял да използува собствения си закон, за да определи точните атомни тегла на еле­ментите. А Авогадро, като използувал простотата на газовите закони приел, че частичките на газовете не са атоми, а са „сложни молекули" — това са всъщност молекулите. Според него „сложните молекули" са съста­вени от „прости молекули" — тоест атомите. Затова от два обема водород и един обем кислород се полу­чават два обема водни пари, тоест две молекули вода. Следователно формулата на водата трябва да бъде Н,0.

— Разбрах го. По същия начин после били устано­вени формулите на етиловия алкохол, на амоняка. . .

— Кое е важното тук? — попита студентът, докато сменяше ролката.

— Формулите, разбира се! — Нищо не си разбрал, Джани. Не формулите, а

понятието „молекула", което се чувствува в хипоте­зата на Авогадро. Всъщност оттогава теорията става атомно — молекулна. В това се крие неговата гениал­ност — да приеме, че хипотезата му се отнася за всич­ки газове, независимо дали са елементи, или съеди­нения. И, най-важното, да се досети, че има и други частици освен атомите — молекулите. С други думи, да обобщи множество натрупани дотогава факти и да ги изрази в качествено нова мисъл, която изразявала несъответствието между газовите закони, точните фор­мули на съединенията и атомните тегла на елементите.

— Сега вече наистина разбрах. — Сега вече ти вярвам — усмихна се студентът и

включи магнетофона. — Разбра ли сега какво трябва да напишеш?

— За разбиране — разбрах, ама вие така хубаво го разказахте, че си мислех. . . но само ако вие. . .

— Джани, за кога ти трябва доклада? — За четвъртък. — Добре, но само тази част, за научите му работи. — Дадено! Ама на машина, нали! — На машина. — Още веднъж много ви благодаря. . . И такова...

аз си „поговорих" с момчето от горния етаж. Няма вече да дрънка на пианото, когато се готвите за изпити. Обе­ща.

— И аз ти благодаря тогава. . . За услугата.

В училище не го изпитаха по нищо и Джани тъкмо се канеше да обяви изтеклия ден за един от най-ща­стливите през живота му, когато го повика Пасинети — преподавателят по химия. Той го въведе в кабинета си, покани го да седне, седна и той на свой ред и попита:

— Напредваш ли с доклада? — Работя — отговори уклончиво момчето. — Всеки

ден пиша. Пасинети го погледна недоверчиво. — Ако срещаш някакви затруднения. . . — Срещам, сеньор Пасинети — извика Джани въо­

душевено. — Не мога да измисля края. Иначе епохата, детството, научните му работи. . .

— Какво точно те затруднява? — Как да ви кажа. . . Въпреки голямото значение

на хипотезата му за химичната атомистика, Авогадро не бил признат от своите съвременници. Ето кое е ло­шото.

— Какво лошо виждаш тук? — Ами не е бил признат приживе. А значението му

за химичната атомистика. . . — Но защо те вълнува толкова признанието, не мога

да разбера? — Та това е именно трудното в доклада. Излиза,

че Авогадро е открил нещо значително, пък никой не го признал за вярно. Тогава защо е работил цял живот?

— Ти участва ли в атлетическите състезания? — Е как?. . . На сто и на четиристотин метра. — Защо?. . . Нали не знаеше предварително кой ще

победи? — Е, това е съвсем друго; ще победи най-бързият.

А в науката не знаеш дори дали не си на погрешен път.

— И по-добре да не се захващаш, а? — Ами ако не е сигурен човек. . . — Какво значи „сигурност", Джани?. . . Авогадро е

бил добър адвокат, известен, а после изведнъж зах­върлил всичко и става учен, като започва почти от на­чалото. Защо?. . . Защото е направил първото си и най-важkо откритие — че науката е истинското му приз­вание. За пари ли е работил той, Джани?. . . Или за слава?

— Парите и славата не са съвсем за пренебрегване, де. . .

— Когато човек следва пътя на сърцето си, той не мисли за тези неща, Джани. Друг е стимулът — удов­летворението от творчеството.

— Да, точно така! — А отделният човек в науката е нищо. Повечето

открития са направени въз основа на чужди открития чужди хипотези, чужди търсения. Дори само едно хрумване да е използувал някой в своята научна ра­бота, това е пак използуване на чужди мисли. Има ли значение, че неговото откритие не е било признато приживе?. . . Няма! Следващите учени ще прибавят към веригата на знанието изкованата от него брънка и ще продължат нататък.

— Брънка от веригата! — възкликна възхитено момчето. — Ето ми заглавието!

— Разбра ли сега смисълът на тази брънка от ве­ригата, Джани? — не го остави да се отклонява учи­телят. — Авогадро не го признали приживе, но делото му останало. На първия конгрес на химиците в Карл­сруе през 1860 година, четири години след неговата смърт, Каницаро защищава ревностно идеите на Аво-

41

гадро и те най-сетне биват признати. Името му влиза навеки в историята на науката. И, най-главното, вед­нъж завинаги се внася порядък в обърканото атомно¬ молекулно учение. В резултат — много скоро били уточнени атомните тегла на елементите. Това пък дало възможност на един от най-великите химици в света, Дмитрий Иванович Менделеев, да прибави девет го­дини по-късно своята брънка към веригата на човеш­кото знание — Периодичния закон и Периодичната система на елементите. Разбра ли сега къде е смисълът на научното творчество?

— Разбрах, сеньор Пасинети. — Е, краят на доклада трябва да бъде в този сми­

съл. . . — Ох, лесно ви е на вас... Вие говорите толкова ин­

тересно. . . гладко. . . А пък аз уж го знам, но като седна да го пиша, нищо не излиза.

Учителят се усмихна поласкан. — Тогава знаеш ли какво ще направим? — каза

той. — Имам една статия, но къде ли съм я сложил

не помня. . . А, ето я! Та ако искаш, можеш да изпол­зуваш края. Само няма да преписваш дословно, нали!

— Ама моля ви се. . . Ето, тук-там, където срещна някоя по-интересна мисъл. . .

— Добре, добре, но само „тук-там". . . В този миг се чу познатият сигнал отвън — на Джио­

вани му беше омръзнало да чака. Джани мигновено се изправи.

— За четвъртък докладът ще бъде напълно готов. Мога да гарантирам с каквото пожелаете.

— Имам чувството, че този път си се потрудил както трябва, момче. Когато иска човек. . .

— Точно така е, сеньор Пасинети. — Хайде, бягай сега, да не закъснееш за вечеря! Джани изтича бързо навън. Сега, когато вече беше

осигурил и края на своя доклад, заслужаваше да се почерпи. А това можеше да бъде изпълнено само в сладкарницата „Веселият гренадир". Там правеха най-хубавия фруктов сладолед в целия свят. . .

ВАСИЛ РАЙКОВ

БЕЛИТЕ МЕЧКИ ТРЯБВА ДА СЕ ЗАПАЗЯТ!

Изчислено е, че в момента на Зе­мята има около 10 000 бели мечки. Като се имат предвид огромните полярни райони това съвсем не е толкова голям брой! Всъщност това животно е заплашено от изчезване. Ето защо в Съветския съюз от 1956 година бе забранен ловът на бели мечки и за тяхното запазване се по­лагат особени грижи. На остров Врангел е създадена особена зона,

която всъщност е резерват за бели мечки. Там се извършват изследва­ния върху тях и се водят научни на­блюдения. На снимката се вижда един необикновен епизод: учен взема от бяла мечка кръвна проба за изследване. Разбира се, в обикно­вени условия никоя уважаваща се бяла мечка не би позволила такова посегателство. Животното бива пред­варително упоено с упойващи куршу­ми изстрелвани от специално оръ­жие. За няколко минути мечката лежи замаяна и тогава ученият е при­тичал. . .

ДИАМАНТЕНА УСМИВКА

И такава усмивка не бяхме виж­дали. Лондонският бижутер Саундърс е монтирал в предните си зъби диа­манти на стойност 2500 долара. При това диамантите са в живи зъби. Сега за Саундърс се е появил нов проблем: при зъбобол кого да пред­почете — зъболекаря си или по­лицията!

ТЪРГОВИЯ С РАВЕЛ

Един собственик на магазин за му­зикални инструменти в Минеаполис е решил да рекламира магазина си по необикновен начин: на външната стена на зданието са издълбани но­тите на едно произведение от Морис Равел. За съжаление познавачите вече започнали да избягват магазина, защото в така изписаното произве­дение са допуснати грешки.

РАДИАЦИЯТА ОЧИСТВА НЕДО¬ ИЗГОРЕЛИТЕ; ГАЗОВЕ

Създадено е облъчващо устрой­ство, което, ако се монтира в ауспуха на автомобил, очиства почти напълно недоизгорелите газове. При облъч­ването изпадат в твърд вид съедине­нията на оловото и азота.

„НБИ" — ГДР

ДДТ ИМА НАВСЯКЪДЕ ПО ЗЕМЯТА

За 25 години са били разпръснати по целия свят около един и половина милиона тона ДДТ. Както се изяс­ни вече от науката, той се разру­шава твърде бавно и понастоящем по повърхността на земята има още около две трети от споменатото количество. При изследванията се наблюдава неговото наличие нався­къде — в почвата, водата, расте­нията, плодовете, зеленчуците. ДДТ не е безвреден — малките животни

и някои птици загиват от него. От почвата той чрез реките отива в езерата и моретата. Поради това планктонът и морската риба имат в себе си ДДТ. Той е бил открит даже в черния дроб на пингвините, живеещи в Антарктида!

ДА СЕ ИЗПОЛЗУВА СЛЪНЧЕ­ВАТА ТОПЛИНА

Учените от Ташкентския инсти­тут Узгипроселстрой са разра­ботили проект за топлофикация на петдесет детски заведения в града с помощта на слънчевата топлина. Конструирани са своеобразни по­криви, които представляват хелио¬ нагреватели. Те са на южната стра­на на покрива. Фокусирането на хе¬ лионагревателите позволява да се получи температура до 250°, която нагрява вода. Системата от хе¬ лионагреватели дава възможност през летните нощи да се охлаждат помещенията. Това става поради изпарението на водата. При този процес температурата пада до 12— 14°С. Но тази температура съв­сем не е предел на охлаждането. Ако водата се отдели от останалите предмети с добра топлоизолация, то за сметка на нощното излъчване при ясно небе може да се получи даже лед.

На снимките: макет на три­етажен „слънчев дом". В средата на покрива — акумулатор на слънче­вата енергия. На следващата сним­ка: един слънчев акумулатор.

КОЛКО ЖЕЛЯЗО Е НУЖНО НА ЧОВЕК?

По данни на изследователите, във всеки хиляда калории хранителни вещества трябва да се съдържат 10 мг усвоимо от организма желязо. По-рано се смяташе, че необходи­мото количество е много по-малко.

„Наука и техника" — СССР

КРАЯТ НА ЗАГАДКАТА Хеопсовата пирамида, построена

преди около шест хилядолетия, и до днес остава една от най-високи­те постройки в света. 2 500 000 кубични метра представлява обе­мът на използуваните за нейна­та облицовка каменни блокове. Тех­ните страни са така добре изгла­дени, че при подреждането им един върху друг изобщо не се почувству­вала нуждата от свързващо средст­во като вар или цимент.

По-интересен е въпросът, по кой начин са издигани огромните камен­ни блокове, защото тяхната тежи­на се оказва непосилна дори за съвременните подемно-транспорт¬ ни съоръжения. Учените предпола­гат, че те са били придвижвани по специален път, чийто наклон растял с напредване на строежа. След това го разрушили. Но на­личието на път все още не решава въпроса — нужно е някакво ме­ханично приспособление, колкото и просто да е то. Точно тук се крие една от най-старите загадки в света. А ето, че нейното решение е нарисувано и украсява една от га­лериите на пирамидата. Това са десет йероглифа и всеки един от тях представлява част от прими­тивна количка, в която впрягали роби.

„Юманите диманш" — Франция

НАЙ-ГОЛЯМАТА ЖАБА НА СВЕТА

На снимката виждате най-го­лямата жаба на света. Тя се на­рича Бломбергерова жаба и е дълга около 30 сантиметра. Живее в джунг-

лите на Колумбия и е вид, който е заплашен от изчезване — джунг­лите намаляват все повече, а освен това туристите — любители на силни усещания плащат добри суми на местните жители за всяка жаба. Бломбергеровата жаба общо взето е твърде лениво същество. Храни се с насекоми и даже дребни бозай­ници — мишки.

ЛЕОПОНИ

Малките леопардчета, които виж­дате на снимката, и за които се полагат особени грижи, съвсем не са леопарди. Това са леопони — кръ­стоска между леопард и лъв. По принцип кръстоските не са из­

дръжливи. Познати са също ягу-парди — кръстоски между ягуар и леопард. В зоологическата гра­дина в Токио се извършват инте­ресни изследвания върху такива кръ­стоски .

ЗАМЪРСЯВАНЕТО НА ГОРИТЕ

' Статистиките в ГФР показват, че в резултат на замърсяване на горите гинат много от горските обитатели. Особено са опасни за дивеча захвърлените \ безотговорно консервени кутии от метал или буркани от стъкло. Острите краи-ща на кутиите нараняват сърни, лисици и даже глигани, които не­предпазливо се опитват да търсят в кутиите нещо за храна, бурка­ните са още по-опасни. Повсемест­ното прокарване на жици и телове

44

УСМИВКА ЗА 200 ДОЛАРА

Смехът, както е известно, играе огромна роля в живота. Но само в случаите, когато човек се „смее по всички правила". По мнението на някои американски социолози, 60% от американските жени не умеят да се усмихват. В Ню Йорк е открит спе­циален институт, където всяка жена може да се научи да се усмихва. Само срещу 200 долара.

ЗЛАТНА КНИГА

Телефонистките от Палермо, Ита­лия са поднесли на министъра на пощите своеобразна „Златна книга". В нея по азбучен ред са напечатани 2804 ругателни думи и хули, с които абонатите са награждавали теле­фонистките само в продължение на шест месеца.

ЗА ЗДРАВИНАТА НА МОСТОВЕТЕ

Преди осемнадесет години в Рим бил построен мостът Фламина, за да облекчи автомобилния транспорт по моста Милвио, построен преди 2000 години. Както е показал щателният технически преглед, мостът Фламина е извънредно несигурен и подлежи на незабавен ремонт, за да не се съ­бори в близките години. По древния мост Милвио движението продъл­жава без опасност, с още по-голямо натоварване! Като причина за не­годността на Фламина се изтъкват недоброкачествените строителни ма­териали, продадени чрез рушвет.

„Знание — сила" — СССР

ЗА ТУНГУЗКАТА ЗАГАДКА

Съвсем наскоро в английското научно списание „Нейчър" е публи­кувано мнението на двама амери­кански учени, които предлагат но-ва хипотеза за катастрофата през

1908 година. Двамата астрофизи­ци Алберт Джексън и Майкъл Рейн от Тексаския център по изслед­ване теорията на относителността смятат, че сибирският взрив е бил предизвикан от срещата на Земята с едно особено космическо тяло, което е пронизало земното кълбо по права линия подобно на куршум, прострелял диня. Това космиче­ско тяло — тъй наречената „чер­на дупка" — според представите на съвременната астрофизика, представ­лява остатък от „изгоряла" звез­да, претърпяла тъй наречения гра­витационен колапс. Веществото на старата звезда, загубило своето яд­рено топливо, се свива към центъ­ра на тялото под влияние на гра­витацията. Материята, свита от гра­витацията в незначителен обем, при­добива практически безкрайно го­ляма плътност. Силите на притегля­нето вътре в самото това тяло са толкова големи, че вътре в него не може да проникне дори светлинен лъч. Оттук и неговото име „черна дупка". Такива свръхплътни ядра странствуват из космоса. Те всмук­ват в себе си материя, поради кое­то тяхната маса се увеличава.

Авторите на хипотезата обясня­ват защо цялото човечество е успя­ло да преживее тази среща с „чер­ната дупка". Макар че тази „дупка" има огромно тегло, което представ­лява забележителна част от зем­ната маса, например милион ми­лиарда тонове, нейният диаметър не е по-голям от диаметъра на един атом.

Тяло с такива размери и с такова тегло би могло да прониже земното кълбо, като че ли то е съвсем кухо, подобно на космическия вакуум. При това то не би предало на на-

за ограждане вземат много жертви между животните. Намирани са елени, в чиито рога е заплетен тел. Тези елени имат незавидна съдба, понеже телът се закачва за дърве­тата, еленът остава пленник и умира от гладна смърт.

„Дас Тийр" — ГФР

шата планета някаква особена част от своя гигантски импулс. Хипо­тезата за „черната дупка" дава въз­можност да бъдат обяснени някои необяснени засега обстоятелства на тази тунгузка загадка. Например, сега е ясно, защо при това сблъск­ване не се е образувал някакъв ги­гантски кратер. Същевременно чрез движението на това фантастично сгъстено късче материя може да бъ­де обяснен мощният взрив и удар­ната вълна. По неговия път във въздушната обвивка на планетата около тънкия канал на траектория­та са възникнали мощни слоеве плазма. Също както след свръхзву­ковия самолет следва ударна въл­на, и тук зад „главата" на плазме­ния шнур следва ударен фронт на въздуха, грохотът на който е стиг­нал чак до Монголия. Небесноси­ните краища на огнения стълб, из­дигнал се към небето, могат да бъ­

дат обяснени като превръщане на невидимите рьонтгенови лъчи във видима светлина. На снимката — част от повалената гора в 1908 г.

Учените, запознати с хипотеза­та на американските астрофизици, са на мнение, че тя е напълно ко­ректна и математически обоснована.

Авторите предлагат начин за про­верка на своята хипотеза. Ако тя­ло със скорост 30 километра в се­кунда под ъгъл 30 градуса към хо­ризонта е проникнало в земното кълбо в района на Подкаменна Тунгузка и го е пронизало по хор¬ дата, то би трябвало отново да из­лезе върху земната повърхност ня­къде между Нюфаундленд и Азор­ските острови. Следователно в то­зи пустинен район на земното къл­бо би трябвало да станат явления, подобни на сибирската катастро­фа. Сега американските физици изучават метеорологическите архи-

Т Е С Т К О С М О Н А В Т И К А Преди седемнадесет години в тайнствения свят на

космоса се появи ново небесно тяло, създадено от ра­зума и труда на съветския народ. Всички с вълнение следяхме всяка нова крачка на човечеството по пътя на опознаването, изследването и овладяването на косми­ческото пространство. Всеки космически полет е ярка проява на мъжество, на безграничната вяра във въз­можностите на човека.

Тестът, който ви предлагаме, ще ви даде възможност да проверите доколко интересът ви към космонавтиката е оставил трайни следи, е обогатил познанията ви. Под­брали сме и по-леки, и по-трудни въпроси, затова и оценката, посочена в края на всеки от тях, е различна. Максималното количество точки, което можете да на­берете, е 60. Ако искате да получите оценка на позна­нията си по шестобалната система, разделете броя на набраните точки на 10. Отговорите на теста потърсете на страница 47.

1. Как се нарича първата изкуствена планета, из­пратена от Съветския съюз в хелиоцентрична орбита на 2 януари 1959 година? (3 точки)

2. Коя съветска автоматична междупланетна стан­ция стана първият изкуствен спътник на Луната? (4 точки)

3. Как се нарича изкуственият език за осъществя­ване на връзки с разумните обитатели на други све­тове? (2 точки)

4. От кой съветски космодрум стартира в космоса първият в света космонавт Юрий Гагарин? (1 точка)

5. Как се нарича най-малката начална скорост (7,91 км/сек), която е нужна, за да се превърне едно тяло в изкуствен спътник на Земята? (5 точки)

6. Как се казва космонавтът, който извърши вто­рия в историята на човечеството орбитален полет в космоса? (1 точка)

7. Как се нарича най-отдалечената от центъра на Земята точка по орбитата на Луната или на изкуствен

спътник на Земята? (4 точки) 8. Кои са първите живи същества, които се върнаха

на Земята от космически полет? (3 точки) 9. Коя съветска автоматична междупланетна стан­

ция първа фотографира обратната страна на Луната? (3 точки)

10. Как се нарича помещението със звуконепрони¬ цаеми стени, използващо се при подготовката на кос­монавтите? (4 точки)

11. Как се казва американският астронавт, който пръв стъпи на Луната? (1 точка)

12. Как се казва корабът, с който първият в света ко­смонавт извърши своя орбитален полет? (1 точка)

13. Кьм коя планета от Слънчевата система бе из­пратена най-напред съветска междупланетна стан­ция? (3 точки)

14. При коя съветска автоматична станция бяха из­ползувани за първи път електрореактивни плазмени двигатели? (5 точки)

15. Как се нарича най-малката начална скорост, която трябва да притежава едно тяло, за да преодолее земното притегляне и след това слънчевото притегляне, за да напусне пределите на Слънчевата система? (4 точки)

16. Как се казва първата в света жена космонавт? (1 точка)

17. Как се казва триместният съветски космически кораб, с който летяха космонавтите Егоров, Комаров и Феоктистов? (2 точки)

18. Какво тегло имаше първият изкуствен спътник на Земята? (4 точки)

19. Коя съветска автоматична станция изхвърли за първи път изкуствена комета от натриеви пари? (5 точки)

20. Как се нарича най-близката до центъра на Зе­мята точка по орбитата на Луната или на изкуствен спътник на Земята? (4 точки)

48

ТЕ

СТ

ви, за да изяснят какви събития са станали в този район на Атлан­тическия океан на 30 юни 1908 го­дина. На рисунката — входното и

изходното място.

„Сианс е ви" — Франция

к р ъ с т о с л о в и ц а

ВОДОРАВНО: 1. Прилагане на тео­ретически знания в действие. 8. За¬ тулка на обектив на фотоапарат. 13. Линия за чертане. 14. Орган на растенията (мн. ч.). 16. Марка японски магнитофони. 17. Образу­ване на планини. 19. Именит ита­лиански киноактьор. 20. Град в Су­дан. 21. Действие, постъпка. 22 Североамериканска мечка. 23. Дър­жава в Азия. 25. Поредно число. 27. Водно цвете. 29. Престол. 31. Оперета от Маскани. 32. Древнорим­ска единица за тегло. 34. Спътник на Юпитер. 35. Стаи (старинно). 37. Качествена бяла глина, 39. Отдел­на снимка от кинолента (мн. ч.) 42. Град в ГДР. 44. Химически елемент. 45. Линии, които съединяват места от земната повърхност с еднаква тем­пература. 49. Най-малката градивна частица на химически елемент. 51. Елипсовидно очертание. 52. Масло­дайно растение. 53. Марка българ­ски електрически печки. 54. Метален корпус, в който се поместват някои от двигателите на транспортни и дру­ги машини. 57. Малка планета. 59. Част от организма на животните и чо­века, изпълняващ определена функ­ция. 61. Фермент, намиращ се в разваленото сирене. 63. Португал­ски поет (1485—1558). 64. Старинно оръжие (мн. ч.). 66. Етаж от кред­ната система. 68. Норвежки мате­матик. 69. Стил в плуването. 70. Шахматна фигура. 72. Най-старата епоха от каменния век. 73. Съветски самолети. 74. Подвижно напречно дърво на мачта. 76. Радиолокационен уред. 78. Японска мярка за течни тела. 79. Отделен момент от един процес (мн. ч.). 81. Оскърбление. 83. Приток на Дунав. 85. Основа­телят на Йезуитския орден (1491 — 1556). 87. Спартански роби 88. Ан­глийски драматург (ок. 1558—1594). 89. Постоянни водни източници. 91. Малкото име на бележит английски физик (1624—1727). 93. Древногръц­ка богиня на войната и победата. 97. Департамент във Франция. 98. Струнен музикален инструмент. 99. Град в Италия. 101. Голямо дърво с гладка сива кора. 103. Хищна мор­ска риба. 106. Горчиво английско питие. 107. Преизподня. 109. Раз­съдък. 110. Подплата за дрехи. 112. Химически елемент. 115. Латвийски историк — марксист (1870—1919). 117. Роман от Емил Зола. 119. Цитат, по­ставен в началото на съчинение. 121. Група индонезийски острови. 122. Собственото име на наш поет-кла¬ сик. 124. Сметководен сбор, пренесен и записан от друга страница. 125.

46

Вид изчислителна машина (мн. ч). 127. Име на световната купа по фут­бол. 128. Минерал, полускъпоценен камък. 129. Церемония. 131. Град в Италия. 132. Участници в масо­вите сцени на филмите. ОТВЕСНО: 1. Небесно тяло, обика­

лящо около Слънцето. 2. Немски ма­тематик (1826 — 1866). 3. Противо­паразитно средство. 4. Роговидна вкаменелост. 5 Наши телефонни апа-рати. 6. Град на филипинския о-в Папай. 7. Река в Етиопия. 8. Френ­ски певец и киноактьор („Рисковете

/

на професията"). 9. Град на полу­остров Крим. 10. Бивш румънски футболист. 11. Войник от редовната войска в Османската държава. 12. Отвлечено понятие. 15. Река в Бъл­гария. 18. Японски политик. 24. Тер­мин във фехтовката. 26. Собственото име на френски писател (1779—1850). 28. Стара английска политическа пар­тия. 30. Деец на Парижката комуна (1846—1871). 33. Английски поля­рен изследовател (1868—1912). 36. Насип. 38. Единица за разстояние в астрономията. 40. Наше козметично предприятие. 41. Химически елемент с различно атомно тегло. 43. Орга­ническо съединение, лесно изпаря­ваща се течност. 44. Подводен апа­рат. 46. Възпаление на орган в корема. 47. Българска електронна

машина. 48. Жанр в европейския теа­тър през Средновековието. 50. Пла­нета. 55. Героиня на Толстой. 56. Последователи на лявото крило на хусисткото движение (15 в.). 58. Минерал, воден калиево-магнезиев хлорад. 60. Немохамеданско населе­ние на мюсюлманските страни. 62. Ораторско изкуство. 65. Герой на Ханс Андерсен. 67. Малкото име на наша естрадна певица. 71. Цвете глухарче. 75. Малък двумачтов ко­раб. 77. Френска естрадна певица. 80. Небесен пояс, по който се на­мират 12-те съзвездия (Овен, Телец, Близнаци, Рак, Лъв и др.). 82. Мал­ка рекичка. 84. Планина в западната част на Средна България. 86. Нор­вежки крал. 88. Уред за превръщане на течното гориво в газообразна

смес. 90. Растение, заместващо жи-тото. 92. Див бик, обитаващ о. Це­лебес. 94. Навици, обичаи. 95. Уста на звяр. 96. Древногръцкият бог на войната. 100. Уреди за получаване на електрически ток. 102. Изтоще­ние. 104. Дъсчена ритла на кола (мн. ч.). 105. Унгарски химик (1834 — 1908). 108. Уреди с голямо ин­дуктивно съпротивление. 111. Най-простият представител на аромат­ните амини. 113. Сабя за фехтовка. 114. Приспособление в измерителен уред за отчитане на малки величини. 116. Съветски режисьор, народен артист на СССР (1888—1956). 118. Кратка обява, съобщение. 120. Град в Турция. 123. Бивш бразилски фут­болист. 126. Марка канцеларско ле­пило. 130. Река в басейна на Волга.

АНДРО МУРАДЯН

ОТГОВОРИ НА ТЕСТА

1. „Мечта" 2. „Луна-10". 3. ЛИНКОС. 4. Байко­нур. 5. Първа космическа скорост. 6. Герман Степа¬ нович Титов. 7. Апогей. 8. Кучетата Белка и Стрелка. 9. „Луна-3". 10. Сурдокамера. 11. Нил Армстронг. 12. „Восток". 13. Венера. 14. „Зонд-2". 15. Трета косми­ческа скорост. 16. Валентина Владимировна Терешко­ва. 17. „Восход". 18. 83,6 кг. 19. „Луна-1". 20. Пе­ригей.

ОТ

ГО

ВО

РИ

Н

А К

РЪ

СТ

ОС

ЛО

ВИ

­Ц

АТ

А О

Т Б

Р.

3

КУТИЙКА ЗА ДЪВКА

Цялата тайна на тази кутийка за дъвка е, че тя е едновременно и „часовник за бедни". Онзи, който няма пари да си купи часовник, мо­же с успех да постигне същия ефект с тази кутийка. Тя сполучли­во заблуждава околните, а пък и все пак може да служи за нещо! Оригинално изобретение от края на миналия век!

СЛУЧАЯТ НА ГРАНИЦАТА

— Задачата е ясна, ще бъде изпълнена! — каза инспектор Стрезов, отдаде чест и излезе от кабинета на своя началник. После се прибра в стаята си и извика капитан Мартинов.

Когато Мартинов влезе, за­вари инспектор Стрезов да прелиства една папка и да си вади от нея бележки. Той по­кани Мартинов да седне, по­даде му шапката и рече:

— Вътре има всичко! Про­учваш го добре и утре сутрин­та си на граничния пункт! Ми­наващият през нашата страна

Йохан Ларсен, другояче на­ричан „Татко Йохан", ще се опита да изнесе микрофилм с някои важни сведения. Знаем, че микрофилмът е у него, но ще има доста работа, докато го открием! В себе си той няма да го държи, не е толкова наи­вен. . . ще се опита да го скрие някъде в колата!

— Ясно! — каза Мартинов. — Още не е съвсем ясно! —

позасмя се Стрезов. — Няма да разполагаш с телепати, защото телепатията сме я отписали ка­то наука! Така че ще се на­дяваш само на своята съобра­зителност!

— Телепатия съществува! — рече Мартинов. — Има тол­кова случаи доказани. . . И че­тохте ли за Тофик Дадашев в „Космос"?

— Четох — вдигна рамене Стрезов. — Само, че хайде да оставим сега спора за телепа­тията? Утре сутринта си на граничния пункт! Ще гледам и аз да дойда. . . да-да, непре­менно ще бъда и аз!

Йохан Ларсен — мъж на около петдесетте, леко оплеши­вял — стоеше до колата си и в сините му очи искреше на­смешка.

— Не зная, с какво съм за­служил вашето внимание! — каза той на Мартинов, който прехвърляше през ръцете си

вещите от багажника. — Поне мн кажете, какво търсите! Опи­ум? Хашиш? Да знаете, че ни­как на обичам марихуана!

— Подиграва се! — мисле­ше Мартинов. — Почакай, по­чакай! Ох, само да не се на­ложи да разглобяваме колата! Тогава ще падне работа!

— Четиридесет минути ме задържате в е ч е ! — каза по­дир малко Ларсен. — Ако така върви, ще закъснея за симпо­зиума! Какво искате от мен?

— Симпозиум измисли! — коментираше наум Мартинов. — Физик бил, не знам какво . . . ох, само дано да не раз­глобяваме колата!

Той вдигна очи и срещна очите на Стрезов, който, при­стигнал преди минутка, стое­ше встрани и наблюдаваше сце­ната.

— А пък аз мисля, че няма да се наложи да разглобяваме колата! — рече Стрезов тихо, като че прочете мислите на Мартинов. — Как не можеш да забележиш, къде е скрил микрофилма!

Наистина, в какво се съм­нява Стрезов?

„ Щ а с т л и в о х р у м в а н е "

Противоречието в показанията на Петров е. . . сянката, която е за­белязал. По обяд, през лятото, слън­цето грее отвесно и предметите не хвърлят сянка.

48

КОСМОС — научно художествено списание за юноши. Издание на ЦК на ДКМС Год. XIII бр. 4

Главен редактор СТЕФАН ДИЧЕВ Зам. гл- редактор д-р СВЕТОСЛАВ СЛАВЧЕВ редактори: МАГДАЛЕНА ИСАЕВА, ЦВЕТА ПЕЕВА,

ЛИДИЯ СИМЕОНОВА и инж. ЙОРДАН КОСТОВ Художник ИВАН КИРКОВ Уредник ГЕОРГИ ПЕНЧЕВ Секретар и коректор ЕМИЛИЯ САРАФОВА

Р Е Д А К Ц И О Н Е Н С Ъ В Е Т Проф. д-р А. Ю. ТОТЕВ — икономист, ДИМИТЪР ПЕЕВ, ДИМО БОЖКОВ — биолог, канд. техн. науки ЕМИЛ СТРАХИЛОВ, НИКОЛА ЧУПАРОВ - машинен инженер, д-р ПАВЕЛ БЪЧВАРОВ, проф. РАЗУМ АНДРЕЙЧИН

— физик, ХРИСТО ТИЛЕВ — географ, проф. ЦВЯТКО МУТАФЧИЕВ — химик

АДРЕС НА РЕДАКЦИЯТА — София; бул. „Ленин" № 47, IV ет. от-28 — 29 тел. 41—31. вътр. 363. Ръкописи не се връщат . Годишен абонамент 3.00 лв. Цена на един брой заедно с приложението 35 ст. Дадена за печат на 30. II, 1974г. Формат 80x92/23. Държавно военно издателство. Поръчка 2374. Печатни коли 6. Издателски коли 3. Тираж 100 000