ИЗДАНИЕ НА ЦК НА ДКМС

СЪДЪРЖАНИЕ

0, горди, славни старини!

Преди Адама

Кои са те?

Съветска наука и техника

Третото хилядолетие

ЛинкосПод черния флаг

По широкия свят

Неизвестни факти за из-

вестни хора„Великият Марсианин"

се завръща

„Този буен младеж!"

Взрив

Предава „Космос"

Забавни страници

Решава логиката

1

714

18

20

21

24

31

31

32

35

37

40

4548

Случвало ли ви се е да присъству-вате, когато сенките оживяват?Не? Това е толкова просто! Идете вранно утро при някоя старина —която и да е българска старина, —седнете на един от порутените зидо-ве и там дочакайте да се сипне зора-та. В онзи странен и вълнуващ час,

когато сребристи нишки започнат дараздират тъмната пелена на нощта,вие ще чуете тропот на коне и звънна мечове, после слухът ви ще доло-ви отсечени заповеди и победни въз-гласи и тогава пред очарованите виочи ще се мярнат сенки — сенките напрадедите. . .

П Ъ Р В А Б Е Ш Е П Л И С К А

„Цар Испор (Исперих)създа гради великие. . . Онсъзда и Плюска град. . ."

Български апокрифенлетопис (XI век)

Смълчан, изпълнен с възторг иблагоговение полека обхождам тезистарини, станали реликви за всекибългарин: големия дворец, малкиядворец, удивителната със своитеразмери базилика, останките от кре-постната стена. . . Толкова е рано,че дори и птичките не са се пробу-дили. И в тишината на неподвиж-ния въздух стъпките ми отекват —отчетливи и сякаш неприлично шум-ни. Спирам поразен: внезапно си да-вам сметка, че — кой знае защо —в тази трепетна и тържествена за менминута аз не мисля нито за основа-теля (и на Плиска, и на България)Исперих, нито за неуморимия строи-тел Омуртаг, нито за мъдрия Борис,нито за великия Симеон; усещам, чеоколо мене витае сянката на Крума.Защо именно той? Размислям и ми сеструва, че откривам отговора: при-чината са развалините. Ако времетобеше пощадило тези величественидворци, храмове и крепостни зидове,тогава може би мисълта и сърцетоми щяха да ме отнесат в дните насъзидателен мир или на победниопиянения; сега обаче аз виждамПлиска през очите на Крум — тъж-

ната, разрушена и опожарена от на-шественика Плиска.

Отново подемам прекъснатата сиразходка. Всъщност може би не съмправ, като употребявам думата„тъжна". Когато човек погледне насъбитията през перспективата настолетията, често достига до народ-ната мъдрост „всяко зло за добро".Така е и с този алчен и жесток ви-зантийски император Никифор IГеник, човека, който „не щял мираи затова получил секира". Ограбили разрушил престолнината ни. Апосле? После дошла разплатата: на26 юли 811 година хан Крум разгро-мил войската му някъде из планин-ските теснини на Верегава1; своятаалчност Никифор заплатил с животаси, а нашите прадеди си възвърналивсичко, което ромеите били награбили,и същевременно за много десетиле-тия охладили византийските стре-межи да унищожат младата българ-ска държава. А Плиска? Порутенатаи опожарена Плиска? — Също и занея са били погрешни сметките на

1 Старославянското име на Старапланина.

Приложение:

Изкуството да се четеКорица:

Влакнеста мъглявина „Косите

ма Вероника"

Гръб на корицата:

Пейзаж от Скрия

Никифор Геник.Та какво е била Плиска преди това?

Исперих, който е избрал малкотославянско селище Плиска за първастолица на своята държава, не е ималнито време, нито спокойствие, за даизгради някаква величествена пре-столнина. Същото е било и при най-близките му приемници — до времетона Крум Плиска представлявала един

огромен военен лагер (23 км2 площ),ограден с ров и защитна стена отпобити в земята колове, а в него —чергарски палатки и сгушени подземята мизерни землянки, а само тук-там навярно се е издигала някоясграда, чертог на хана или капище набога Тангра, която ще да е била по-малка и по-незначителна от което ида е днешно селско читалище.

Горе — Плиска, „Големият дворец";в средата — железни върхове накопие и стрела — воинско въоръже-ние от Първата българска държава;долу — прабългарски писмени зна-ци (неразчетени)

V- Нека да отворим една голяма ско-ба, в която да се отклоним за малкоот реликвите на Плиска, и да си при-помним онзи драматичен и съдбовенпърви век на нашата държава, закойто казахме, че прадедите ни санямали време и спокойствие за гра-дежи.

Когато в 681 година императорътКонстантин IV , Погонат сключилдоговор с хан Исперих, той положи-

телно е бил далеч от мисълта, четака, с този договор, се поставя нача-

лото на една държава, която щепребъде през вековете и която ще

Горе — прабългарски амулет; до-лу — капището в Мадара; вдясно —Мадарският конник

тази войнствена орда българи да несподели съдбата на своите предше-ственици?

Виждате: почти век и половинапреди Никифор и Константин По-гонат извършил грешка. Той недооценил онова, което ставало насевер от Верегава; не видял, че тамтрако - славянските поселници давалина новата държава многобройносттана населението, поминъка, уседна-лия начин на живот (по-късно тещели да дадат също религията и пис-меността), а прабългарите — името

религия. Искате ли да се запознаетес писмеността и религията на нашитепрадеди? Тогава не пропущайте вПлиска да видите камъните, с изря-заните върху тях писмени знаци. Акогато ви се случи да посетите Ма-дара, не посвещавайте цялото сивнимание на Конника, макар четой е единствен и безспорно най-удивителен скален паметник в Ев-ропа. Отделете време и идете същодо подножието на скалата и там щенамерите руините на едно от прабъл-гарските капища; скала, обградена

Горе — Плиска, базиликата; долу —Преслав, дворецът

преживее Византия. За него този до-говор ще да е бил само една временнаотсрочка, след която могъщата им-перия да ликвидира и погълне мал-ката „варварска" държавица на се-вер. Пък и защо да не мисли така?Историята не му ли е давала право заподобна самоувереност? Траките,„най-многобройният народ в светаслед индийския", както писал затях „бащата на историята" Херодот,не загубили ли своята самостоятел-ност в границите на Римската импе-рия? Византия не се ли справила снашествията на готи и авари? Без-числените племена на славяните,които за един век заселили целияБалкански полуостров, не приели лиромейския държавен ред? Защо сега

Църквата „Св. ЙоанКръстител" в Несебър

си, своя държавен строй, войнствено-стта си и непримиримостта към чуж-дото господство. С една дума — чев Поддунавието възниквали всичкиусловия, за да се роди една нова,силна, жилава и устойчива на буритенародност.

Да, прабългарите притежавали оно-ва, което липсвало преди това натраки и славяни. Те дошли на полу-острова със съзнанието за своятасила, с държавните си традиции, съсстрогите си военни порядки (при-помнете си отговорите на папа Ни-колай I до княз Борис; в тях се спо-менава, че преди сраженията българ-ските военачалници преглеждали оръ-жията и конете на войните и онзи,у когото те били „немарливо приго-твени", бивал наказван със смърт),със своя писменост — за съжалениенеразчетена и до днес — и със своя

Кана от златното прабългарскосъкровище от Наги-Сент- Миклош

Сребърната чаша на жупанаСибин (Преслав — 10 в.),

с полукръгъл зид. Може би именнотози камък е имал пред вид папа Ни-колай, когато е писал: „Вие разпра-вяте, че преди да приемете християн-ството, у вас бил открит един камък,от който, ако някой поради немощвземе нещо, случва се да добие лек

Керамична икона „Св. Теодор Стра-тилат" (Преслав — 10 в.) шедьовърна българското и световното сред-новековно изкуство

тите до Месемврия (Несебър) иСозопол.

Сега вече можем да се върнем къмПлиска. Да се върнем със стъп-ките на Крум и — пак заедно снего — да не изпитаме съжалениепред развалините й. Защото бурята

Рисувани керамични плочки за облицовка (Преслав — 10 в.)

за тялото си, а някога да остане безполза."

И така, ромеите осъзнали своятагрешка едва след като Тервел, прием-никът на Исперих, укрепил държа-вата си и преместил границите йдалеч на юг. Осъзнали я и направиливсички усилия, за да я поправят.Половин столетие продължили тезиусилия и в него съществуванието наБългария неведнъж висяло на косъм.Ромеите използували всичките сиоръжия — от меча в десницата навойна до златото в ръката на пре-дателя. Бързо, прекалено бързо сесменяли българските ханове: еднизагивали в бран, други — от ръкатана подкупени изменници. Да си спо-мним например хан Умар, който сезадържал на престола само 40 дни...Как в това смутно време е могло дасе мисли за величествени строежи?

Но България оцеляла. Българияоцеляла в премеждията. Телеригуспял да разкрие и унищожи плате-ните слуги на Византия, Кардам —да възвърне предишната мощ на дър-жавата си, а Крум, влязъл в история-та с прозвището „Страшни", да яразпростре от Карпатите до Тракий-ската равнина и от земите на хърва-

Релеф на лъв от Стара Загора (10 в.)

била вече отминала и дошло времетона съзидателния труд.

Крум започнал преизграждането наПлиска, а неговият син Омуртаг гозавършил. И незначителното нявгаславянско селище станало достойнода бъде столица на могъщата ни дър-жава в едно от най-славните столе-тия (IX в.) от историята й; столетие-то на Крум и Омуртаг, на Маламир иПерсиан, на Борис и Симеон. . . Ивсе пак като че ли онзи, комуто при-надлежи най-голямата заслуга за из-граждането на великопрестолнатаПлиска, бил Омуртаг.

Той бил странен човек, този Омур-таг. Странен и забележителен. Ижалко, че сравнително толкова малкого познаваме. За разлика от войн-ствения си баща той воювал малкопрез властвуването си, а посветилсилите си главно на строителството:изградил Плиска, издигнал редицакрепости, направил и дворец на р.Тича (където по-късно се развилавтората българска столица Преслав),а може би пак той — така поне пред-полагат някои — направил и чуднияпаметник, известен на всеки българинкато „Мадарският конник". . . На-последък край с. Цар Крум, Шумен-ско, бе открит и „аулът на Омуртаг";там сега се провеждат планомерниархеологически разкопки и казано без

Мраморен лъв от Преслав

преувеличение, всяка копка донасявсе нови и нови удивителни доказа-телства за майсторството на Омур-таговите строители ваятели и худож-ници. И какво го е подтиквало къмтази неуморима Строителна дейност?Като че ли отговора дава сам Омур-

лятото и топли стаи за зимата, тра-пезни стаи и кухни, отделения зажената на хана и децата му, жилищаза слугите и охраната, бани и събле-кални. . .

Продължавам нататък и пътекатаме отвежда до базиликата, „пат-

ва и с желязна ръкавица: той смазалжестоко бунта на боилите-прабъл-гари, които дръзнали да се опълчатпротив новата религия и против из-равняването със славяните, и по-късно — вече като монах — с не-трепваща ръка свалил от престола

Преслав — Кръглата (Златната) църква Български воин — ездач — рисунка върху камък (Преслав --10 в.)

таг в един от многобройните си над-писи (защото никой друг владетел не еоставил толкова много надписи вър-ху камък): „Човек и когато добреживее, умира и друг се ражда. . ."Да, може би именно за онези, коитоса дошли на света след него, е строилОмуртаг!

. . . И ето ме пак сред развалинитена Плиска. Всяка крачка ми донасярадост и гордост: о, Плиска от IXвек съвсем не е била селище от зе-млянки и шатри, а красива, май-сторски изградена и величественастолица!

По онова време бил възобновеннякогашният защитен ров, но вътрев него била издигната яка крепост —стените й, дебели 2,60 метра, сеиздигали до 10—12 метра височина!В този „вътрешен град" живеелиханът, боилите и другите първенци,там се намирали дворците и офи-циалните държавни сгради. „Го-лемият дворец" бил представителна-та сграда на ханството. Целият мудолен кат се заемал от просторнапрестолна зала; на горния пък се на-мирали залите за съвети, писалища-та и писмохранилищата. Тъй нарече-ният „Малък дворец" се състоял отмножество сгради — жилище на триката за хана с прохладни чардаци за

риаршеската църква" на Плиска.Макар и в развалини, тази църкваедновременно ме смайва и очарова.Помислете сами: тя е дълга 99 ме-тра! И докато стоя в благоговейномълчание сред нея, до мен се поя-вява сянката на княз Бориса —може би не най-великия (той е пре-търпял редица поражения по бран-ните полета), но положително най-мъдрия от българските владетели.

Мъдрец, титан — никоя дума не епреувеличена, когато е употребеназа него! Надраснал своя век, съумялда погледне столетия напред в бъд-ното, княз Борис извършил най-дъл-боките и най-разумните реформипрез цялото Първо Българско цар-ство: той приел християнството и говъвел като единна държавна религия,като с този акт премахнал окончател-но различията между прабългари иславяни и ги обединил в една на-родност; той въвел и славянскатаписменост на братята Кирил и Мето-дий и чрез нея завинаги пресякъл пъ-тя на ромейското влияние в Бълга-рия. И не мислете, че тези реформиса били някакви кротки и безметежниреволюции. Далеч не! Благият и бла-гочестивият Борис, който завършилживота си като смирен монах, по-някога не се поколебавал да действу-

(според някои източници — и осле-пил) сина си Владимир, защото итой се опитал, както се казва, давърне колелото на историята назад.

Борис, подобно на Омуртаг, сепроявил и като забележителен строи-тел. Но за разлика от своя предше-ственик той не строил дворци и кре-пости, а църкви. Знаел: в онзи исто-рически момент не крепостите, ацърквите и училищата край тяхщели да подпомогнат преодоляванетона различията между прабългари иславяни, укрепването на новата сла-вянобългарска народност. Импозан-тната базилика в Плиска и дворцо-вата църква (от основите й ясно ли-чи, че тя е построена върху по-старезически храм) са само малка част отогромната му строителна дейност. Ведно житие на Климент Охридскисе казва: „А когато (Климент) ви-дя, че този княз (Борис) украси цялаБългария, която беше под неговавласт, със седем съборни църкви. . ."Апокрифен летописец от XI в. спо-менава пък и другите, не само събор-ните църкви: „(Борис) създаде цър-кви по цялата българска земя и нарека Брегалница. На Овче поле съз-даде бели църкви." До днес са оце-лели твърде малко от тези Борисовицъркви, предимно в Македония.

5

Единствена запазена добре в преде-лите на днешна България е „Св.Йоан Кръстител" в Несебър; видниятнаш учен Никола Мавродинов я да-тира именно от времето на княз Бо-рис и изтъкна цялото й архитектур-но съвършенство, което й отреждаедно от челните места между строе-жите от епохата.. .

В Е Л И К И П Р Е С Л А В

Когато някой беден чужде-нец дойде отдалече до пред-дверията на царския двор иго види, диви се. И чуди се,като пристъпи до вратата,като влезе вътре и види отдвете страни постройки,украсени с камъни и с дървонашарени. А като влезе вдвореца и види високите стаии църкви, украсени изобилнос камък, дърво и багри,вътре пък — с мрамор имед, сребро и злато, толкова,че не знае с що да ги срав-ни. . . бедният, като че щеси изгуби ума. . .

Йоан Екзарх (X в.)„Шестоднев"

И аз съм като „бедния чужденец":дивя се и се чудя. Всичко тук смайваи поразява въображението — раз-мерите (например от двореца е раз-копана само една малка част и тя евърху петдесетина декара!), чуднатаархитектурна красота на постройките,изяществото на детайлите. И некане скрия — изпитвам гордост! Горд,искрено горд съм, че — като бълга-рин — съм наследник на онези, коитопреди цели хиляда години са моглида създадат такава красота и таковавеличие.

Навсякъде тук, във Велики Прес-лав, витае една чутовна сянка —Симеоновата, — а около нея се тълпятстотици и хиляди други. Не, сред„другите" аз не забелязвам нито царПетър, нито Борис II и Роман,нито киевския княз Светослав ивизантийския император Йоан Ци-мисхи. „Другите" са прости и великив своята простота труженици: не-победими бранници в железни дос-пехи, умели строители, сръчни вая-

тели и художници, прекрасни пое-ти, писатели и преводачи. . . И всепак над всички се издига, властнаи непостижима, сянката на Си-меона.

Винаги, още от ранните ученичес-ки години, съм искал да науча,има ли друг народ, който да е дал насвета такава всестранно надареналичност като цар Симеон? Гениаленпълководец, Симеон свързал името сис такива гръмки победи, като онезипри Булгарофигон и Ахело (нека сиспомним например, че 50 годинислед битката при Ахело ромейскиятлетописец Лъв Дякон, посетил онезиместа, писал: „И сега още могат дасе видят купища кости при Ахело,където тогава безславно била посе-чена бягащата войска на ромеите")и с територия на България, коятофактически покривала целия Бал-кански полуостров. Ловък дипломат,той диктувал политиката на целиятогавашен свят (пратениците мустигнали чак до Египет!). Времетомежду походите той запълвал съсстроителство — непознат българскилетописец говори, че Симеон строилПреслав 28 години, цялото време нацаруването си, — с поощряване написателите и преводачите, на изку-ството и художествените занаяти.Неговата епоха днес всички наричат„златен век на българската култура".Защото още тогава, в мрака на Сред-новековието, Симеон създал Преслав-ската книжовна школа, в която тво-рили такива писатели, като Констан-тин Преславски и Йоан Екзарх,пък и сам царят неведнъж улавялперото — мнозина учени смятат, чеименно той се крие зад псевдонимаЧерноризец Храбър и че именно царяте автор на забележителното съчи-нение „За буквите". Подкрепян отнего, Климент развил в далечнияОхрид (забележете: в IX-X век) единистински университет; опитни поз-навачи на езика превеждали по Си-меонова заповед всичко най-значи-телно от световната литература(представете си: „войнственият" Си-меон наредил да се преведе Аристотели „Илиадата"!); ваятелите и худож-ниците, керамиците и архитектите,поощрявани от царя, създали не от-делни хубави творби, а цяла школав изкуството, изпреварила със сто-летия западния Ренесанс. . .

И в такъв случай чудно ли е, чесега, докато стоя подпрян на един-ствената оцеляла колона на двореца,аз с цялото си сърце мечтая именнодо това място на колоната да са се

докосвали и неговите, Симеоновитеръце?

Полека се спущам по пътеката, от-минавам казармените помещения иоткопаните грънчарски работилни-ци — дали именно там са били произ-веждани тези облицовъчни кера-мични плочки, които и днес удивля-ват учените от цял свят? — и стигамдо най-изящния паметник на бъл-гарското Средновековие. Кръглатацърква. Пазачът бай Иван, нахлу-пил избеляла фуражка, отключвакатинара на оградата, въвежда ме въ-тре и с равен, загладен от дългиповторения глас ми обяснява: това едворът с кладенеца по средата, по-нататък — притворът и най сетнекръглият многокатен корпус с по-златеното кубе. . . Слушам го аз, нодумите му почти не достигат до съз-нанието ми. Не виждам и руините.Край мене, стройна и блестяща катоновичка монета, се издига тя, „но-вата" и „златната" църква, бисерътна Велики Преслав. Аз виждам дво-ра, ограден с мраморни колони, дветекули отпред, мозайките, дантеленитемраморни украси, медта и среброто,взривовете от багри по стените, злат-ното кубе горе; с една дума, виждамонзи храм, в който се е черкувал Си-меон и в който Тудор Доксов, братов-чедът на царя, е записал словата:„Тези благочестиви книги, назованиАтанасии, преведе по повеля на нашиякняз български Симеон от гръцки наславянски език епископ Константин,ученик на Методий, моравския архи-епископ. . . а ги написа по повеля насъщия княз черноризец Тудор Док-сов на устието на Тича в годината6515 (907), индикт 14, дето е съгра-дена светата златна нова църква отсъщия княз. . ."

. . . Идете в ранно утро при някоябългарска старина — Плиска, Пре-слав, Червен, Мадара или която и да едруга — и там дочакайте да се сипнезората. Тогава край вас сенките щеоживеят: Исперих и Кардам, Крум иОмуртаг, Борис и Симеон. Ще ожи-веят и онези, безименните, които смеч или перо, с длето или рало сасъзидали — преди повече от хилядо-летие — основите на Татковината ни.

И вие ще се почувствувате горди,че сте българи!

ЦОНЧО РОДЕВ

6

А В Т О Р Д Ж Е К Л О Н Д О Н * И Л Ю С Т Р А Ц И И И В А Н К И Р К О В(продължение от бр.[6)

Камъните се трошаха под ноктите му, ревеше и секатереше все по-нагоре. При вида на това ужасно зре-лище всички се скрихме в пещерите. Знам това, защотопогледнах от своята пещера и видях, че на скалатаняма жива душа. Острия зъб не успя да се задържи и втози миг се търкулна долу, на земята.

Нададох радостен вик и веднага Племето изскочинавън; закрещяха, завикаха и град от камъни пак поле-тя към тигъра. Острия зъб побесня от ярост. Той отновоопита да се покатери на скалата и даже достигна входана долната пещера, но пак се подхлъзна. При всеки не-гов скок нас ни обземаше невъобразим ужас. Отначало,щом Острия зъб се озоваваше на скалата, всички се из-покриваха в пещерите, но после по-храбрите оставахаотвън и продължаваха да хвърлят по него камъни;скоро вече никой не бягаше и всички дружно Обстрел-ваха неприятеля.

Никога досега Острия зъб не бе преживявал таковаявно поражение. Гордостта му бе страшно уязвена: бего надхитрило някакво дребно, слабосилно Племе. Тойстоеше долу, гледаше ни, като ревеше и удряше с опаш-ка и се зъбеше на всеки камък. Веднъж аз хвърлихвърху му камък точно в момента, когато той повдигнамуцуна, за да погледне нагоре. Камъкът го улучи поноса и тигърът подскочи във въздуха на четирите сикрака, като зарева от болка. После разбра, че е победени спасявайки достойнството си, важно се отдалечи.

Отпорът, който срещна Острия зъб, (получаваше ивсеки звяр, озовал се случайно в селището. Ние охра-нявахме нашите пътеки и водопои и тежко на онияживотни, които попадаха на наша територия. Даженай-свирепите хищници си бяха взели урок и избягва-ха да се приближават към селището ни.

Не можехме да се сравняваме по сила с тях; бяхмехитри и страхливи и само поради нашата хитрости страхливост, нашата необикновена предпазливостможахме да оцелеем всред ужасните врагове, които низаобикаляха в Младия свят.

Още в първите дни на пребиваването ми всред Пле-мето забелязах, че всички изпитват някакъв неосъз-нат, смътен страх от североизток. Племето постоянносе боеше от нещо, чакаше оттам някаква беда. Всичкис мрачна тревога току поглеждаха към североизток.

Веднъж с Мързеливеца се отправихме на североизтокза диви моркови, които по това време на годинатабяха особено вкусни, и тогава той прояви съвсем нео-бичайна за него плахост. Беше готов да яде повехналилиста или съвсем дребни морковчета, но за нищо насвета не искаше да отиде по-далеч, където растяхавкусни, месести корени. Когато се запътих натам, тойсе разлюти, развика се — вдигна цял скандал. Заявими, че в тази посока се крие страшна опасност, но какваточно — Мързеливеца не можа да ми обясни порадибедния си речник.

Докато той се сърдеше и викаше, аз откривах все новии нови места с моркови и се натъпках до насита. Не мо-

жех да разбера от какво се бои Мързеливеца. През ця-лото време бях нащрек, но не забелязах никаква опас-ност. Гледах да не се отдалечавам много от дърветата,за да мога веднага да се покатеря, ако внезапно изскочиОстрия зъб, Тъмнорижавия или някакъв друг хищник.

Една вечер в селището настъпи истинска суматоха.Цялото племе изпадна в паника. Скупчили се на скала-та, мъже и жени гледаха на североизток и сочеха натамс пръсти. Не разбирах от какво се боят, но бързо сепокатерих горе в мъничката си пещера и се заоглеждахнаоколо.

Отвъд реката, далече на североизток, видях за пръвпът в живота си дим. По размери този тайнствен димнадвишаваше всички животни, каквито познавах до-сега. Помислих го за някаква чудовищна змия, изпра-вила глава високо над дърветата и поклащаща се назад-напред. Но после, като наблюдавах поведението наПлемето, съобразих, че сам по себе си димът не е опасен.Племето изпитваше страх от дима, защото зад него секриеше нещо друго, наистина страшно. Но какво бешетова другото, не можех да се досетя. И никой не можешеда ми обясни. Впрочем скоро узнах, че това е такавастрашна опасност, пред която бледнееха и Тъмнорижа-вия, и старият Остър зъб, и всякакви змии — толковастрашна опасност, че по-страшна от нея не можеше ида има.

С нас живееше още едно момче, което ще нарекаСчупения зъб. Майка му живееше в просторна пещера,но след него тя роди още две деца и в резултат най-големият син бе изгонен с бой и ругатни от дома. Тойпоскита сам из полето, да поизплаче мъката си, и последойде да живее при нас. Пещерата ни беше многомалка, но като се постеснихме, намери се място и занего. Доколкото си спомням, Счупения зъб преспа принас само една нощ, следователно събитието, коетоискам да разкажа, се е случило по него време.

Сутринта ние до насита се наядохме с моркови, послесе заиграхме в гората, забравили всяка предпазливост.Не мога да си обясня как винаги бдителният Мързеливецпрояви такова нехайство — изглежда, го бе увляклаиграта. Играехме на гоненица. Тичахме, катерехме сепо дърветата и скачахме от десет — петнадесет фута наземята.

Счупения зъб се оказа необикновено ловък. Почтиневъзможно беше да го хванеш, измисляше такива неве-роятни фокуси да се изплъзне, че нито Мързеливеца,нито аз бяхме в състояние да ги повторим. Когато гогонехме, той обикновено бързо се покатерваше на висо-кия клон, издигнат най-малко на седемдесет фута надземята. Преследвайки храбреца, ние също искахме да сепокатерим на клона, но Счупения зъб, легнал по гръбвърху клона, започваше силно да го люлее. Щом сеприближавахме, преставаше да се люлее и клонъткато опъната тетива го подхвърляше във въздуха;той политаше и скачаше върху дебелия клон на съсед-ното дърво.

Последния път беше мой ред да гоня Счупения зъб.Той се покатери на върха на клона и почна пак да гоклати, за да ми попречи да се приближа. И изведнъжМързеливеца нададе предупреждаващ вик. Погледнахнадолу и за пръв път видях Огнен човек. Той пред-пазливо се промъкваше между дърветата, устремил по-глед нагоре към нас. Отначало го взех за някаквоживотно, защото гърдите и гърбът му бяха покрити сизпокъсана меча кожа. Но после различих ръце и крака,

видях лицето му. Той много приличаше на нас само чене беше толкова космат и краката му слабо наподобявахаръце. По-късно узнах, че цялото им племе е по-малкокосмато от нашето, а ние. от слоя страна, бяхме по-малко космати от Горската орда, която живееше по дър-ветата.

В миг ме осени мисълта, още щом го видях: да, товабеше той — оня страшен ужас от североизток, който семержелееше зад тайнствения дим. И в същото време не-доумявах: в него нямаше нищо страшно. Червенотооко или даже други силни наши мъже изглеждаха мно-го по-страшни. Огнения човек беше вече стар, целия вбръчки. Космите по лицето му бяха побелели. Освен товасилно куцаше с единия си крак. Нямаше съмнение, четой не би могъл да ни настигне ни на земята, ни подърветата.

Но в ръцете си държеше някакъв предмет, който до-сега не бях виждал. Оказа се. че е лък и стрела. По оновавреме тия думи — лък и стрела — за мене нищо не озна-чаваха. Отде можех да зная, че тая извита пръчка криесмърт? А Мързеливеца явно знаеше това. Той вече бесрещал Огнени хора и знаеше някои техни привички.Огнения човек спря погледа си на Мързеливеца и без дабърза, насочи лъка си към него. Мързеливеца се скризад стеблото.

Изведнъж Огнения човек рязко се обърна и заобиколидървото. Мързеливеца скочи на друг клон, но не успянавреме да се скрие зад стеблото, Огнения човек отпус-на тетивата и стреля. Видях как стрелата излетя нагоре,но не улучи Мързеливеца, а се удари в клона и падна наземята.

Заподскачах от възторг на високия клон. Това се казваигра! Огнения човек замеряше Мързеливеца с някакъвпредмет, както често ние се замервахме един друг сразлични предмети.

Играта още не бе свършила, но Мързеливеца продъл-жаваше да се крие зад стеблото. Огнения човек стоешеспокойно на мястото си. Аз подадох глава и изломотихнещо на пришълеца. Исках играта да продължи. Ис-каше ми се и мен да замери с тънката пръчка. Пришъ-лецът, без да ми обръща внимание, погледна към Счу-пения зъб, който продължаваше несъзнателно да селюлее на клона.

Стрелата профуча и Счупения зъб изрева от болка истрах. Стрелата го бе улучила. Това вече не приличашена игра. Треперейки от ужас, аз се притиснах към кло-на. Изви се втора, трета стрела; те префучахакрай Счупения зъб, без да го засегнат, разкъсаха лис-тата и като описаха дъга, паднаха на земята.

Огнения човек се отдръпна няколко крачки и пак об-тегна лъка. Тетивата звънна, стрелата изхвърча нагоре иСчупения зъб с ужасен вик полетя към земята. Видях каксе преобърна няколко пъти във въздуха; забитата вгърдите му стрела при всяко превъртане на тялото туизчезваше, ту се появяваше.

Крещейки пронизително, той тупна на земята; чухкак костите му изхрущяха. Беше още жив, гърчеше се изабиваше нокти в земята. Помня, че Огнения човек скамък в ръка се спусна към него и смаза главата му. . .

Винаги когато сънувах тоя сън, при тая сцена сесъбуждах — треперех цял, виках от страх, а майка мистоеше до кревата, гледаше ме с тревога, нежно ме мил-ваше по главата и ми говореше, че е тук и че не биваот нищо да се боя.

Друг мой сън почваше с това, как ние с Мързеливецабягаме през гората. Трагедията със Счупения зъб и

8

страшния Огнен човек се бе разиграла преди това. Из-плашени, озъртайки се встрани, ние с Мързеливецаскачаме от дърво на дърво. Мъчително ме боли десния!крак — в него се е забила стрелата на Огнения човек;пронизала крака ми, стрелата стърчи от двете му стра-ни. Тя не само ми причинява непоносима болка, но мипречи да се движа; аз едва догонвам Мързеливеца.

Най-после не издържам и лягам на удобен клон. Мър-зеливеца продължава да върви напред, като скача отклон на клон. Подвиквам му — доколкото си спомням,викнах му с много жален тон. Той се спря и ме погледна.После дотича при мен и огледа стрелата в крака ми.Помъчи се да я извади, но пречеха зъбците и перата.Намесата на Мързеливеца само усили болката и аз гопомолих да не пипа крака ми.

Поседяхме известно време на дървото, макар че Мър-зеливеца нервничеше и все настояваше по-скоро давървим; той тревожно се озърташе встрани, а аз жалнохленчех и стенех от б (а. Мързеливеца явно се страху-ваше, но решението му да не ме оставя сам в бедата азсмятам за признак на алтруизъм и другарство, чувства,които впоследствие много допринесоха човекът да станенай-могъщият всред животните

Мързеливеца още веднъж се опита да измъкне стре-лата, но аз сърдито го спрях. Тогава той се наведе ипочна да гризе със здравите си зъби задния й край доперата. Гризеше стрелата, като я държеше с ръце, за дане се върти в раната, а аз се бях вкопчил за рамото му.

Често размишлявам над тая сцена — две малки мом-чета в самата заря на човечеството и едното от тях,надвивайки страха си и подтискайки егоистичното сижелание да избяга, остава, за да помогне на другаря си.И пред погледа ми се нижат други картини: виждамспасителни отряди, самоотвержени милосърдни сестри,виждам и вождове, обречени на гибел, виждам всичкисилни хора на Земята — тяхната сила води началотоси от такива като Мързеливеца, Големия зъб и другитеобитатели на Младия свят.

Когато Мързеливеца прегриза края на стрелата, вечене беше трудно да я измъкне от крака. Аз станах ипонечих да тръгна, но той ме спря. От раната течешеобилно кръв. Мързеливеца накъса зелени листа и ги на-пъха в раната. Това помогна и кръвотечението скороспря. Тогава двамата поехме бързо към пещерите,където се чувствувахме в безопасност.

Много добре помня първата зима. Често сънувам, чеседя свит на кълбо и треперя от студ. До мен седи Мър-зеливеца, притиснали сме се един до друг, лицата ни сапосинели, зъбите ни тракат.

Когато излизахме от пещерата, покритата със сланаземя поскърцваше под краката ни. Една сутрин видяхме,че реката в ония места, откъдето пиехме вода, е замръз-нала. Даже Старата кост — най-старият в племето —не беше виждал досега подобно нещо. Помня колко тре-вожно и жално изражение имаха очите му, когато раз-глеждаше леда. (Това жално изражение винаги се поя-вяваше в очите ни, когато се сблъсквахме с нещо непо-нятно или когато изпитвахме някакво смътно желание,което не можехме да изразим нито със звук, нито с жест.)

Но лед видяхме само веднъж, в онова утро — другатакава студена зима нямахме. Във всеки случай непомня през друга зима да е замръзвала водата. Често симисля, че тая зима беше предвестник на ония безкрайнистудове, които са дошли при нас от Далечния северзаедно с ледниците и обхванали цялата земя. Но ниене видяхме тези ледници. След много поколения потом-ците на нашето Племе или са се преселили на юг, илиса се приспособили към изменилия се климат.

Животът ту ни щадеше, ту жестоко ни наказваше.Не крояхме никакви планове и не преследвахме никаквицели. Ядяхме, когато бяхме гладни, пиехме, когато чув-ствувахме жажда, старателно избягвахме срещите схищните зверове, криехме се нощем в пещерите, а оста-налото време се забавлявахме с каквото можем. Бяхмемного любопитни, простодушни и едновременно многоизобретателни на шеги и лудории.

Бяхме непоследователни и нелогични. Когато симисля сега за онова далечно минало, най-много ме огор-чава нашата нелогичност и недосетливост.

Веднъж намерих счупена тиква, пълна с дъждовнавода. Водата беше много вкусна и аз я изпих, послеотидох с тиквата при ручея и гребнах с нея вода, откоято отпих малко, а останалата излях върху Мързе-ливеца. После захвърлих тиквата. Дори и на ум не мидойде, че мога да напълня тази тиква с вода и да яотнеса в пещерата. А често нощем ни мъчеше жажда,особено след като бяхме яли див лук, но никой несмееше да иде нощем на реката да се напие с вода.

Пръв от цялото Племе почна да използува тиквитеСтарата кост. Той държеше запас от вода в пещерата си.Често го виждахме да пълни тиквата от ручея и внима-телно да я отнася в пещерата си. Чувството за подра-жание беше силно развито у нас: отначало един, а по-сле и другите почнахме да се запасяваме с тикви и да гиизползуваме, за да държим в тях вода.

На първо време, следвайки примера на стареца, ниепазехме в тиквите само вода. Но веднъж на една от же-ните хрумна да напълни тиквата с черници и така да гипренесе в пещерата. Скоро всички жени почнаха да пре-насят в тикви ягоди орехи и корени. Веднъж по-сята, идеята почна да дава кълнове. Нововъведениетобе развито пак от жените. Една от тях — може тикватада е била много малка, а може жената да я е забравилав пещерата си, — като отишла при блатото да бере боро-винки, се досетила да сложи две листа едно върхудруго, да ги увие с клончета и така да пренесе боровин-ките в пещерата си.

Но усъвършенствуването на средствата за пренасянена храна спря дотук. Никому не дойде на ум да вземевърбови вейки и да изплете кошница. Може би следдесет — дванадесет поколения нашето Племе щеше да сенаучи да плете кошници. Ние бяхме направили самоедна крачка по пътя на еволюцията. Не познавахме ощенито огъня, нито оръжието, речта ни беше още съвсемелементарна. Като си помисля колко много време ниделеше от Изобретяването на писмеността, сърцето миизстива от ужас.

Червеното око беше въплощение на атавизма. В жи-вота на Племето ни той причиняваше само раздори.Беше много по-примитивен от нас, но самите ние бях-ме още толкова примитивни, че не можехме да се обеди-ним и да го убием или изгоним от Племето. Обичаите нибяха груби и първобитни, но Червеното око бешепрекалено груб и примитивен, за да живее в мир с нас.Вечно се стараеше да ни напакости, всячески се старае-ше да проявява вироглавството и свадливостта си. Тойбез съмнение стоеше на по-низко стъпало в развитиетоот нас и мястото му беше всред Горската орда.

Ние живеехме с Мързеливеца в нашата пещера вечешеста зима, когато веднъж забелязахме, че сме порас-нали. Едва се промъквахме в пещерата — входът бешестанал тесен за нас. Но това имаше и своите преиму-щества, тъй като охлаждаше желанието на възрастнитемъже да ни изгонят и заемат нашата пещера. А тя бешемного удобна — на самия връх на скалата, напълнобезопасна и през зимата в нея беше по-топло, отколкото• другите пещери.

От обилната храна през лятото толкова бяхме напъл-нели, че вече не можехме да се провираме през входа.Тогава ни хрумна чудесна идея. Почнахме да откъртва-ме малките камъчета с пръсти, но скоро от тази работа

ни заболяха ноктите. После ни дойде на ум да вземем де-бело дърво и работата потръгна. Една сутрин ние на-трошихме цяла камара чакъл. Аз го избутах наведнъждолу. В следващия миг отдолу се зачуха яростни ви-кове. Не беше необходимо да видим кой вика. Твърдедобре познавахме този глас. Чакълът се бe изсипал вър-ху главата на Червеното око.

Скрихме се в пещерата изстинали [от страх. Следминута той вече стоеше пред входа, вперил в нас въз-палените си очи, побеснял като дявол. Но не можа давлезе вътре; отворът беше тесен за него. Изведнъжтой се обърна и си отиде. Това ни се стори подозрително.Измъкнах се тихичко навън и погледнах. Видях, чеЧервеното око отново се катери по скалата. В ръцетеси държеше дълга тояга. И преди да разбера намере-нията му, той вече беше при входа на пещерата и ярост-но пъхна тоягата в дупката, като се мъчеше да ни до-стигне.

Блъскаше тоягата със страшна сила и би могъл да ниизкара всички вътрешности с ударите си. Притисналисе към задната стена на пещерата, ние бяхме почти недо-сегаеми. Тогава той пусна в ход цялата си изобретател-ност, така зашари с тоягата, че понякога ни докосвашес върха й — безжалостните, варварски удари съдирахаот нас косми и кожа. Когато изревавахме от болка, Чер-веното око удовлетворено изръмжаваше и започваше ощепо-ожесточено да действува с тоягата.

Постепенно почнах да се нервирам. По онова времехарактерът ми се беше оформил, проявявах известнасмелост, макар че тя напомняше смелостта на хванатв капана плъх. Потърсих с очи нещо, с което да се от-бранявам от Червеното око. Съзрях на пода камък,грабнах го и го хвърлих. Камъкът го удари право вгърдите. . .

Този успех ме въодушеви, освен това така се бях озве-рил, че вече от нищо не се боях. Откъртих от стенатаголям камък и с всички сили го запратих право в лицетона Червеното око. Той се олюля, изпусна пръчката иедва се задържа на скалата.

Видът му беше ужасен. По лицето му течеше кръв, ре-веше и скърцаше със зъби като глиган. Изтри кръвта оточите си и като ме видя, закрещя още по-силно. Тоя-гата му бе паднала долу и той почна да кърти парчета отскала и да ги хвърля по мене. Те попълваха бойните мизапаси. Всеки хвърлен към мен камък запращах обратнокъм него, при това аз бях по-точен в обстрелването:такава голяма мишена не е трудно да улучиш, а аз бяхв пещерата и той едва ме различаваше в тъмнината.

И неочаквано той изчезна. Подадох глава и видях, чеслиза от скалата. Долу се бе събрало цялото Племе имълчаливо наблюдаваше битката. Най-страхливитеведнага побързаха да се скрият в пещерите си, щом говидяха, че слиза. Между тях съзрях и Старата кост;старческите му крака едва го носеха.

Червеното око скочи от скалата и затърси сопата си.На пътя му се случи Старата кост. Огромната ръка наЧервеното око се протегна и сграбчи стареца за врата.Видях как главата на Старата кост клюмна, тялото му сеотпусна, той се бе примирил със съдбата си. Червенотооко за секунда се поколеба. Старецът, треперейки, сесви и закри лицето си с ръце. Червеното око го блъснасилно и повали на земята. Старата кост падна по лице,без да окаже съпротива. Лежеше и плачеше, очак-вайки смъртта си. И изведнъж, подчинявайки се на ня-какъв каприз на налудничавия си характер, Червенотооко остави стареца и тръгна да търси сопата си.

10

Взе я, върна се при скалата и почна да се катери на-горе. Мързеливеца, който досега надзърташе през ра-мото ми, треперейки, се шмугна в пещерата. Ясно беше,че Червеното око бе решил да ни убие.

Побеснях от злоба, но запазих самообладание. Съб-рах много камъни и ги натрупах пред входа на пещерата.Червеното око беше на няколко ярда под мен, но за мигизчезна зад една издатина на скалата. Щом главата мусе показа, хвърлих върху него голям камък. Но не гоулучих. Камъкът се удари в издатината и се пръсна надребни парчета; някои малки камъчета и прах попад-наха в очите на моя противник и той се скри.

Племето, наблюдаващо тая сцена, замърмори одобри-телно и се разсмя. Най-после Червеното око си бе наме-рил майстора! Щом чу одобрителните възгласи, Черве-ното око изломоти нещо и погледна надолу — всичкисе смълчаха. Горд от това доказателство за силата си,той вдигна към мен глава и ми се закани, като ревешеи се зъбеше. Правеше страшни гримаси; кожата надвеждите му се движеше, жилите му се издуваха, а всекикосъм на главата му чак до темето се бе изправил истърчеше напред.

Сърцето ми изстина от страх, но се овладях и вдиг-нах голям камък. Червеното око продължаваше да секатери. Хвърлих върху него камъка, той дори не гозакачи. Следващият камък го улучи в шията. Черве-ното око се изтърколи долу и се скри от погледа ми.След минута отново го видях, с едната ръка се държешеза гърлото. Сопата дрънчеше надолу по камъните.

Без да губим нито минута, двамата с Мързеливеца сиплюхме на петите. Тичахме през полето, без да мислимза стаилите се в тревата змии, и скоро бяхме в гората.Прескачахме от клон на клон, от дърво на дърво и спрях-ме чак когато се отдалечихме на няколко мили от пеще-рите. Едва тогава се почувствувахме в безопасност,поехме си дъх и като се спогледахме, избухнахме в смях.

Когато се насмяхме до насита, тръгнахме с Мързе-ливеца към блатото, да закусим с черници. Похапнах-ме черници и като изгълтахме за десерт по две гнездас току-що излюпили се пъдпъдъчета, поехме към ре-ката. Заобиколихме мочурището и излязохме на брегаточно там, където блатото се съединяваше с реката.Водата в блатото бе застояла. В тази неподвижна вода,в самото устие лежаха много трупи. Бяха гладки, безклони и вейки. Седнахме върху трупите, те не потъвахаот тежестта ни, а плаваха по повърхността на водата.

Вгледахме се във водата и видяхме ято дребни рибки,които пъргаво сновяха насам-натам. И ние с Мързе-ливеца почнахме да ловим рибки. Легнали върху тру-пите, притаили дъх, чакахме да се приближи някоярибка, а после с мълниеносно движение я хващахме.Хлъзгавата риба се мяташе, извиваше; ние веднага яизяждахме. От сол не чувствувахме никаква нужда.

Устието на блатото стана любимото място на нашитеигри. Тук прекарвахме всеки ден по няколко часа, ло-вяхме риба, боричкахме се върху трупите, и пак тук по-лучихме първите си уроци по плуване.

Веднъж трупът, на който лежеше Мързеливеца, вне-запно се понесе по течението. Мързеливеца кроткоспеше върху него.

Отначало това ми се стори много забавно. Но после меобзе страх, толкова обикновено нещо в ония времена напостоянна опасност и несигурност — и изведнъж осъз-нах, че съм останал сам. Враждебната стихия, отделящаме от Мързеливеца, го бе отнесла далеч. Нададох преду-

преждаващ вик. Той се събуди, изплаши и рязко се раз-движи. Трупът се преобърна и Мързеливеца падна въвводата. Три пъти се преобръщаше трупът и три пътиМързеливеца падаше във водата, като всеки път семъчеше отново да се покатери на трупа. С нищо не мо-жех да му помогна. В отчаяние тичах нагоре-надолу побрега, а Мързеливеца плачеше и викаше колкото му гласдържи.

Часовете минаваха. Слънцето се издигна високо надглавата ми и почна да се спуска на запад. Лекият ветрецутихна съвсем, Мързеливеца върху трупа беше сега насто фута от брега. И тогава — дори не знам как — тойнаправи велико откритие; почна да гребе с ръце. Отна-чало трупът се движеше бавно и неуверено. Но Мързе-ливеца, легнал върху него, почна да гребе по-стара-телно, трупът все повече се приближаваше към брега.Аз ни що не разбирах. Седях на земята и гледах как прия-телят ми се приближава към брега.

По тоя начин Мързеливеца се научи да гребе. По-късно, преди да залезе слънцето, той нарочно легнавърху трупа и отплува от брега. Увещаваше ме да по-следвам примера му. И аз също се научих да греба.Няколко дена само с това се занимавахме. Новата игратолкова ни увлече, че забравяхме да ядем. Нощем спях-ме на едно дърво близо до брега и съвсем забравихме,че на света съществува Червеното око.

Опитвахме да плаваме на различни трупи и се убедих-ме, че колкото е по-малък и лек трупът, толкова по-бързоплава. Забелязахме също, че колкото е по-къс трупът,толкова по-лесно се превърта и ние цопвахме във водата.

Веднъж, плувайки един до друг, открихме, че ако всекисе залови за трупа на другия с едната ръка и единиякрак, то двата трупа стават по-устойчиви и не се обръ-щат толкова лесно. Но откритията ни стигнаха самодотук. Дори и на ум не ни минаваше, че можем да свър-жем трупите с жилави лиани или корени.

С Бързоногата се срещнахме по-късно, след като увле-чението ни да плаваме върху трупи бе попреминало.Нощувахме на едно друго дърво. Бяхме си направилитам удобно гнездо с покрив. Веднъж я видях да късажелъди от високия дъб, близо до нашето дърво, и то-гава за първи път я видях. Тя беше много плаха. Спо-койно си береше желъди, но като забеляза, че я наблю-даваме, скочи мълниеносно на земята и избяга. После отвреме на време я виждахме и обикновено я търсехме все-ки път, когато отивахме към устието на блатото.

1 ето случи се така, че един прекрасен ден тя не из-бяга от нас. Стоеше и чакаше да отидем при нея, катоиздаваше тихи, нежни звуци. След запознанството нитя почна да взима участие в игрите ни.

Бързоногата ми се хареса от пръв поглед. Имаше многоприятна външност. Беше много кротка. Не бях виждалоще такива добри очи. В това отношение тя се отлича-ваше от всички момичета и жени от Племето ни — тебяха заядливи и зли. Никога не викаше, не се сърдеше,а когато се случеше нещо неприятно, беше готова по-скоро да се оттегли или да избяга, отколкото да се на-меси в кавгата.

Цялото й същество излъчваше кротост и добродушие.Очите й бяха големи, по-големи от очите на другитемомичета и не толкова хлътнали, миглите й бяха по-дълги и по-равни. Носът й не беше така дебел и сплес-нат, както у другите, имаше вече основа, а ноздрите йбяха обърнати надолу.

Винаги съм си мислел, че тя трябва да е била от Огне-ните хора. Възможно е баща й или майка й да са прина-

11

длежали към тая по-висша раса. Макар че подобнинеща по онова време бяха рядкост, но все пак се случ-ваха. Самият аз съм бивал свидетел как някои от Пле-мето ни напускаха пещерите и отиваха да живеят приГорската орда.

Тъй или иначе, Бързоногата рязко се различаваше отвсички жени от племето ни. По дърветата се катерешемного по-бързо от нас. Когато играехме на гоненица,никога не ни се удаваше да я хванем освен по някаквочудо, а тя винаги ни хващаше, когато поискаше. Бешезабележително пъргава в движенията и имаше порази-телна дарба да определя разстоянията. Храбростта йнямаше граници. Удивително плаха в държането си,тя ставаше съвсем безстрашна, когато се отнасяше докатерене или бягане по дърветата. В сравнение с неябяхме непохватни, мудни и страхливи.

Беше сираче. Никога не я видяхме с някого и не уз-нахме дали има близки. Беше много умна и потайна.

Ние с Мързеливеца искахме да узнаем къде живее.Несъмнено тя спеше на някое дърво, недалеч от нас,но всичките ни старания да я проследим и откриемгнездото й бяха напразни. Тя охотно играеше денем снас, но ревниво пазеше тайната на жилището си.

Една сутрин — Бързоногата не дойде този ден — ниес Мързеливеца бяхме при устието на блатото и се заба-влявахме с трупите. Но едва отплувахме от брега, ко-гато чухме яростен рев.

Беше Червеното око. Скрил се зад камарата трупи, тойс ненавист ни гледаше. Изплашихме се силно първатаминута, защото тук нямаше пещера с тесен вход, къ-дето можехме да се скрием. Но двайсетте фута вода, от-делящи ни от брега, временно ни защищаваха и ние сепоуспокоихме.

Червеното око се изправи и се заудря по гърдите сюмруци. Нали бяхме далеч от него, почнахме да му сеподиграваме. Отначало смехът ни беше престорен, съсзатаен страх, но щом се убедихме, че в случая Червенотооко е безсилен, прихнахме неудържимо. Той беснееше искараше, като ни се зъбеше в безсилна злоба.

Внезапно престана да се зъби и да се удря в гърди иизтича към брега. Ние също престанахме да се смеем.Червеното око не беше от тия, които лесно забравят

обидите. Чакахме, треперейки от страх, какво ще стане.Но не ни идваше на ум да отплуваме по-далеч от брега.

Червеното око с огромен скок се прехвърли през куп-чината трупи и се появи оттам, като държеше в гра-мадната си длан речни камъни. Добре, че наоколо ня-маше големи тежки камъни, защото ние бяхме на два-десет фута от брега и той без съмнение би ни убил.

Но и сега опасността не беше малка: З-з-з!. . . Ка-мъкът профуча над нас като куршум. Почнахме енер-гично да гребем. З-з-з! Цап! Мързеливеца извика отболка. Камъкът го удари между плешките. После и азси изпатих. Спаси ни само това, че запасите на Червено-то око се свършиха. Той изтича да събере пак камъни,но през това време ние с Мързеливеца отплувахме.

Вече не се бояхме от снарядите на Червеното око, ма-кар че той продължаваше да ни обстрелва. Там, къдетоблатото се съединяваше с реката, в средата на устието,имаше слабо течение и улисани с Червеното око, не за-белязахме, че се носим към реката. Гребяхме усърдно,а Червеното око ни следеше по брега. Изведнъж той за-беляза купчина големи камъни. Това оръжие му дадевъзможност за по-далечно обстрелване. Един камък,тежък около пет фута, удари моя труп с такава сила, чеот дървото се разхвърчаха остри трески и се забиха вкрака ми. Ако камъкът ме бе улучил, щеше да ме убие.

12

Гребяхме усилено и не забелязахме, че се носим потечението. За опасността разбрахме по тържествува-щите викове на Червеното око. Там, където течениетопресичаше застоялата вода, имаше няколко малки водо-въртежа. Точно в тях попаднаха нашите трупи и поч-наха бясно да се въртят. Престанахме да гребем. Ста-раехме се само да задържим трупите един до друг. Чер-веното око продължаваше да ни обстрелва, камънитепадаха съвсем наблизо, заливаха ни с пръски. Черве-ното око ни гледаше свирепо и крещеше от злорадство.

Но при самото устие на блатото реката правеше рязъкзавой и течението ни понесе към отсрещния бряг. Бързосе приближавахме към северния бряг, като едновремен-но се спускахме и надолу по реката. По такъв начин из-лязохме от обстрела на Червеното око. Виждахме гоотдалеч да скача и танцува по брега, издавайки от времена време тържествуващи победни викове.

Сега с Мързеливеца имахме само една грижа, да неоставим трупите да се раздалечат. Когато се озовахмесъвсем близо до северния бряг, почнахме бързо да гре-бем. Но тук течението рязко завиваше към южния бряг.С големи усилия успяхме да пресечем течението там, детобеше най-тясно и заплувахме в по-спокойна вода.

Трупите ни се движеха много бавно и най-после до-плуваха до брега. Веднага излязохме на брега. Трупитени продължиха да се носят надолу по реката. Спогледах-ме се с Мързеливеца, но този път не ни беше до смях.Намирахме се на чужда, непозната земя.

Нямам представа колко време бродихме по северниябряг на реката. Бяхме като мореплаватели, претърпеликорабокрушение изхвърлени на необитаем остров. Незнаехме ще се върнем ли някога при Племето. Няколкомесеца странствувахме из диви пустинни места, без дасрещнем нито едно живо същество, което да прилича нанас. Движехме се все на запад и стигнахме до едно по-точе, което течеше всред блатиста местност. Тогавазавихме на север и Избикаляйки блатото, след няколкодена се озовахме пред езеро, което наричам Дългото.Тук останахме доста дълго, тъй като намерихме изобил-на храна, но един прекрасен ден се натъкнахме на Гор-ската орда. Бяха истински свирепи маймуни. И все пакне се отличаваха много от нас. Наистина бяха по-кос-мати, краката им бяха по-криви и по-възлести, очитепо-малки, шиите по-дебели и по-къси. Но по дланите истъпалата си нямаха косми и издаваха също такивазвуци като нас, като влагаха в тях почти същото зна-чение.

Аз пръв видях един от тях — грохнал, мършав старец,с набръчкано лице. Седеше на земята до едно дърво —вероятно спеше на него, защото на дървото имашегнездо.

Посочих го на Мързеливеца и двамата затичахме къмнего. Той стана, понечи да се покатери на дървото, но седвижеше съвсем бавно. Хванах го за крака и го смъкнахдолу. Безпомощният му гняв много ни забавляваше.Присмивахме се на жалкия му вид, щипехме го, дърпах-ме му ушите.

Старецът отначало плачеше тихо, после зарида, за-вика. Това ни изплаши, но колкото повече се стараех-ме да го накараме да млъкне, толкова по-силно и яростнокрещеше. И тогава откъм гората се зачуха доста силнизвуци: „Гоък-Гоък!" Отдалеч му отвърна нисък бас:„Гоък! Гоък!" После от всички страни се разнесе:„Хуу-Хуу!"

И тогава ни погна цялото Племе. Скачахме от дървона дърво, но за малко не ни хванаха, защото те бяхамного по-сръчни и бързи от нас. Бяхме принудени да сеспуснем на земята и тук вече ние имахме предимство;по земята те не можеха да тичат толкова бързо.

Преследването продължи няколко часа. Струваше нисе, че гората няма край. Гледахме да тичаме през по-открити места, но те се стараеха да ни вкарат в гъстала-ците. Понякога ни се струваше, че сме се отървали отпреследвачите и сядахме да си починем, но едва успя-вахме да си отдъхнем, и се раздаваха ненавистните нивикове: „Гоък! Гоък!" и „Хуу! Хуу!"

Пак ни погваше разярената Горска орда. Най-после,когато слънцето вече клонеше към залез, дърветатапочнаха да редеят и пред нас се откриха покрити с тревасклонове на планина. Тук ние можехме да тичаме по-бързо и Горската орда се върна в гората.

Планината беше мрачна и неприветлива, затова ниеопитахме отново да влезем в гората. Но Горската ордаведнага ни прогони. Нощта прекарахме на едно нискодърво. Това беше опасно: лесно можехме да станемплячка на някое хищно животно, бродещо из околността.

На сутринта когато още веднъж се убедихме в упор-ството на Горската орда, почнахме да се изкачваме къмпланината. Нямахме, разбира се, някакви определенипланове, убеден съм в това! Просто бягахме от опас-ността.

Имам съвсем смътни спомени за скитанията ни изпланината. Прекарахме в тия мрачни места много дни,през цялото време треперехме от страх: всичко тук нибеше непознато и непривично. Тежко понасяхме студа,а по-късно ни замъчи и глад.

Бяхме попаднали в пустинна страна — само голискали и влажни мъгли, надвиснали над пенливи потоци иводопади. Катерехме се и се спускахме е по стръмни кли-сури. Откъдето и да погледнехме, във всички посоки сепростираха безкрайни планински вериги. Прекарвахменощите в ями и пукнатини из скалите, а една студенанощ се покатерихме на върха на остра скала, която сеизвисяваше като дърво.

И най-после през едно знойно пладне, когато вече съв-сем изнемогвахме от глад, излязохме на превала. Отвисокия хребет видяхме долу в низината езеро. То бле-стеше на слънцето, около него се зеленееше равнина, адалеч на изток забелязахме тъмна ивица гора.

Чак след два дена стигнахме при езерото, от глад едвасе държахме на краката; в шубраците видяхме едро те-ле — разположило се удобно, то кротко спеше. Достагрижи ни създаде телето; умъртвихме го с ръце, тъйкато друг начин не знаехме. Наядохме се до насита спрясно месо, останалото скрихме на едно дърво. Ноне стана нужда да се връщаме за храна при дървото,защото потокът, който се вливаше в езерото, гъмже-ше от риба, дошла тук да хвърля хайвера си.

На запад се простираха ливади, там пасяха много би-зони и други диви животни, но опасно беше да останемпо тия места. Наоколо обикаляха диви кучета и не ра-стеше нито едно високо дърво. Тръгнахме на север побрега на потока и вървяхме няколко дена, после — непомня вече защо — оставихме ручея и свихме на изток,сетне на югоизток и се озовахме в гъста девствена гора.Няма да описвам всичките ни странствувания, ще раз-кажа само как в края на краищата попаднахме в стра-ната на Огнените хора.

(продължава в брой 8)

13

вСвоята научно — фантастична повест„Преди Адама" Джек Лондон сеобръща към читателя с думите: „Как-во могат да означават за вас прия-телството на Мързеливеца, обаятел-ната грация на Бързоногата, диваш-ката разпасаност на Червеното око?Безсмислени, празни думи — нищоповече!"

Така ли е всъщност? Съществувалили са някога космати зверове катоЧервеното око, ловци като Огне-ните хора, разигравали ли са се кър-вавите драми, описани тъй майстор-ски от писателя? Кога и къде са ста-вали тези събития?

Повестта „Преди Адама" с правоможе да бъде наречена научно-фан-тастична, защото при нея изключи-телно плодовитата фантазия на авто-ра е обогатена от два големи научнипроблема: за родовата памет и запроизхода на човека. Написанапрез 1906 година, само десетина го-дини след като холандският антро-полог Евгени Дюбуа откри питекан-тропа, много преди Дарвиновата тео-рия за произхода на човека от май-муната да бъде общоприета, ДжекЛондон създава блестящо литера-турно произведение, посветено натози тъй важен и тъй спорен по оновавреме въпрос: за „небожествения"произход на хората, за близкото ниродство с маймуните, за мястото начовека в животинския свят. Колкогражданска смелост и научна про-зорливост е притежавал великиятписател, за да създаде своята повест

е написал своята повест, изминахаповече от шестдесет години. Презтози период науката направи многооткрития и в областта на антрополо-гията, редица от въпросите, които вначалото на века едва са се набеля-

напълно, във всичките му подроб-ности родословието си. И все пак пос-тиженията на съвременната антро-пология ни дават възможност да уто-чним някои подробности из повестта„Преди Адама", да доизясним ня-

14

в Америка, в страната, където лице-мерните протестанти десетилетия следнего продължаваха да отричат Дар-виновата теория, да устройват „май-мунски процеси" срещу нейните про-пагандатори.

От времето, когато Джек Лондон

звали, сега са вече решени, събраниса много нови данни за нашите да-лечни предшественици. Днес родос-ловното ни дърво буйно се е разкло-нило, портретите на предците ни сапо-ярки, по-детайлирани. Но товасъвсем не означава,че ние познаваме

кои от засегнатите в нея научни про-блеми .

Първият въпрос, с който следва дасе занимаем, е

КОГАса станали събитията, описани от

Джек Лондон в повестта му. Още напървата страница той сам, най-добросъвестно, посочва времето надействието — средния плейстоцен.Плейстоцен се нарича един от перио-дите на Кайнозойската ера (ератана новия живот), която обхваща по-следните 66 милиона години от исто-рията на Земята. Кайнозойскатаера се дели на следните периоди(гледай таблицата долу).

Както се вижда от Долната табли-ца, плейстоценът е период, койтонепосредствено предшествува съ-временния период и е завършил самопреди 25 000 години, а е продължилоколо един милион години. Това епериодът на заледяванията, презкойто се е оформил човекът.

Самият плейстоцен се разделя наследните епохи (гледай таблицатана стр. 16)

И така средният плейстоцен об-хваща миндел-риското затопляне ириската ледникова епоха, която езапочнала преди около 350 хилядигодини. На едно място в повестта секазва, че по време на особено лютазима племето видяло лед по реката —далечен предвестник на безкрай-ните студове, които предстоят дазавладеят Земята. Авторът очевидноима пред вид риската ледниковаепоха. От това пък следва, че дей-ствието на повестта се развива ня-къде към края на миндел-рискотозатопляне, приблизително предиоколо 360 000 години.

След като определихме времето,сега да помислим и за мястото на дей-ствието, за това

Наименованиена периода

Съвременна

Плейстоцен

Плиоцен

Миоцен

Олигоцен

Еоцен

Палеоцен

Продължи-телност вмилионигодини

0,025

1

10

14

11

23

7

Милиони го-дини, изминалиот началото на

периода

0,025

1

11

25

36

59

66

Природни условия и живо-тински свят

Човекът завладява цялата

ЗемяЛедниково време. Зараж-

дане на човешките обществаЕдри бозайници, Дървесни

маймуниРазпространение на бозай-

ниците, първи човекоподобнимаймуни

маймуни

Предшественици на пове-чето от сега съществуващитеживотни

Разпространение на хищ-ните и копитните бозайници

Разпространение на при-митивните бозайници

К Ъ Д Е

са се развили описваните в повесттасъбития. Тук отговорът не може дабъде така точен.

Преди всичко трябва да отбележим,че макар и авторът, и героят (мом-чето, което сънува) да са американ-ци, мястото на действието в никакъвслучай не е Северна или Южна Аме-рика. Човекът е населил този кон-тинент едва преди около 40 000 го-дини, много по-късно от времето наповестта, като е преминал от Азияпрез Беринговия пролив (тогава ве-роятно провлак) в Северна Америкаи постепенно се е разселил до Огненаземя. Почти изключено е мястото надействието да е Австралия — тамтуземците до идването на европей-ците все още не са познавали лъка истрелата. Не може Да става дума, раз-бира се, и за Антарктида. ОставатЕвропа, Азия и Африка. Теорети-чески събитията, описани в повестта,

15

Подпериод

Неоплейстоцен( нов плейстоцен)

Мезоплейстоцен(среден плейсто-

цен)

Еоплейстоцен

Епоха

IV ледникова епоха, на-речена ВюрмМеждуледникови за-

топляне

III ледникова епоха,наречена Рис

Междуледникови за-топляне

II ледникова епоха.наречена Миндел

Междуледниково за-топляне

I ледникова епоха, на-речена Гюнц

Продължител-ност на епо-хата в хиля-

д и г о д и н и

75

200

50

400

50

150

50

Хиляди годи-ни, изминали

от началотона епохата

100

300

350

750

800

950

1000

са могли да се развият на който и дае от тези три континента.

Джек Лондон наистина не поясня-ва какво е момчето, което сънува,но като се има пред вид неговотопредпочитание към бялата (кактотой нарича европеидната) раса, тряб-ва да се предположи, че то нито емонголоид, нито е негроид. Оттукможе да се направи твърде условниятизвод, че и неговият прародител,Големия зъб, е обитавал някога,преди 360 000 години, европейскияконтинент. Вярно е, че по това времеоще не е имало раси в съвременниясмисъл на това понятие. Древнитехора са обитавали ограничени райо-ни (това е упоменато в повестта)и въобще не са пътешествували.Възможно е Големия зъб наистинада е живял в Европа.

А сега да видим кои са действува-щите лица. Джек Лондон рисуватри групи, представители на триетапа от развитието на човешкия род:Горската орда, Племето, към коетопринадлежат Големия зъб и Кле-поухия, и Огнените хора. Да се за-познаем поотделно с тях и да видимкакво е установила науката за пред-ставителите на тези етапи в нашеторазвитие. Макар и да са описанитвърде несимпатично като убийцина спечелилите нашите симпатии съ-племенници на Големия зъб, налагасе да започнем от

ОГНЕНИТЕ ХОРАТова е най-напредналата в разви-

тието си група: не са тъй космати,

краката им по-малко приличат назадни маймунски крайници, обличатсе в животински (мечи) кожи и най-важното — умеят „да правят" и даси служат с огъня, редовно го под-държат в поселенията си. По описа-нието, което дава авторът, в Огнени-те хора лесно могат да бъдат познатиранните неандерталци, които наи-стина са обитавали Средна и ЮжнаЕвропа, Средиземноморието предиоколо 300 000 години. Те са обри-сувани тъй точно, че науката почтиняма какво да допълни в портретаим. Заслужава да се отбележи самоедна неточност — неандерталците неса познавали лъка и стрелата, коитоса били изобретени много по-късноот кроманьонците, непосредственитени предшественици, преди няколкодесетки хиляди години.

Освен външното им описание ДжекЛондон подчертава в пълно съгласиес науката по-високото им интелек-туално и обществено развитие (спо-собността за задружни, предварител-но обмислени акции — изтребванетона Племето), примитивен, но вече чле-норазделен говор, изработване наоръдия на труда и на оръжия. Но инеандерталците са били само ловци —нито са се занимавали със земеделие,нито са имали домашни животни,дори опитомени кучета, и са жи-веели почти изключително в пещери.Авторът много правилно отбелязва,че едва при неандерталците хоратадоживяват до по-висока възраст(Стария ловец) и старците вече не са-

мо не са в тежест, но дори ръководят,въз основа на богатия си житейскиопит, действията на младите ловци.Също така съвсем основателно ДжекЛондон отбелязва в повестта си, чемомчето не е срещнало никъде в съ-нищата си хора. Защото не само Огне-ните хора, но дори и късните неан-дерталци, изчезнали преди около стохиляди години, не са в точния, нау-чен смисъл на думата хора — хомосапиенс. Първите наши предшестве-ници, които могат да бъдат удостоенис това гордо име, са кроманьонците,наричани в антропологията Човекразумен изкопаем.

Г О Р С К А Т А О Р Д АВ повестта са съпоставени три ос-

новни етапа от еволюцията на чо-вешкия род. Средно положение зае-ма племето, към което принадлежиКлепоухия. Огнените хора са по-близкото до нас звено, а Горскатаорда представлява най-ранният ста-дий на очовечаването. Авторът гихарактеризира с „това бяха маймуни,истински свирепи маймуни и нищоповече", пък и описанието им на-пълно съответствува на някоя отсъвременните човекоподобни май-муни.

Тук Джек Лондон, по чисто беле-тристични съображения, е сгъстилбоите,нужно му е било да подчертаепряката връзка между човекоподоб-ните маймуни и човека, с една дума —маймунския ни произход. Нашитепредшественици са били в този стадийна развитие милион и повече годинипреди Ледниковото време. Той е твър-де ранен за времето на повестта —средния плейстоцен. Това не озна-чава, че по онова време горите не сабили обитавани и от подобни май-муни. Та те съществуват и сега. Нона тях вече не може да се гледа катона наши предшественици, като наетап от еволюцията на човека, те савече закъснели. Или по-просто каза-но, маймуните, които преди 360 000години са изглеждали като Горскатаорда, не са имали време да се пре-върнат в разумни хора. Те са билиизтребени (вероятно изядени) отнеандерталците или са останали даобитават тропическите гори. Впро-чем кой знае дали някои отделни ек-земпляри все пак не са се запазилии до днес, за да смущават въобра-жението на любителите на сензациикато. . . снежни хора.

П Л Е М Е Т ОНай-трудно е да се определи еволю-

ционното място на племето, към което

16

принадлежат Клепоухия и Големиязъб. Белезите, по които би могло дастане това, са твърде противоречи-ви.

По интелектуално и общественоразвитие, по описание на външност-та им те твърде приличат на пите-кантропа, онзи маймуночовек, койтовече е ходел (повече или по-малкоуспешно) изправен, бил е напусналдърветата и се е поселил в пещерите.Питекантропите са обитавали Зе-мята преди 600—700 хиляди години.Окосмяването им е било по-слабо,отколкото при маймуните, възмож-ностите им да общуват със звуциса наподобявали картината, нарису-вана в повестта. Най-характерниятбелег, който изключва възможносттаПлемето да бъде отнесено към някойследващ, по-късен стадий на разви-тие — към синантропа или хайдел-бергския човек, — е фактът, че те неса владеели огъня и са се хранелис плодове, корени, яйца и дребни жи-вотинки, които са изяждали сурови.

Прави впечатление, че както Го-лемия зъб и Клепоухия, така и съ-племенниците им не притежават ни-какви оръдия на труда или оръжия залов. А питекантропите и дори пред-шествуващото звено са използувалитояги, грубо издялани камъни, зао-стрени кости като примитивни ко-пия, чукове, брадви. Те са познаваливече съзнателния, целенасочен труд,произвеждали са оръдия и това нидава основание да ги отделим от жи-вотинския свят и да ги причислимкъм нашите предшественици. По тозибелег племето би трябвало да бъдевърнато с няколко стъпала, с някол-костотин хиляди години назад поеволюционната стълба и да се при-ближи много повече до Горскатаорда — маймунския стадий на раз-витие. Това се подчертава и от ав-тора, който казва, че разликата меж-ду Племето и Горската орда е многомалка и се потвърждава от няколкосъбития: връщането на горилоподоб-ния Червеното око към Горската

орда (към която той, изглежда, епринадлежал и по-рано), живота на„семейството" на Големия зъб нев пещера, а но дърветата. В тозисмисъл Племето представлява архаи-чен остатък, който вече няма (твър-де е закъснял в развитието си) из-гледи да оцелее. Това се потвър-ждава и с избиването му от Огнени-те хора.

Джек Лондон явно си е давал яснасметка за всички тези научни доводии не случайно свързва Големия зъбс Бързоногата — представителката нанай-напредналата в еволюцията сигрупа по онова време — неандер-талците. Очевидно тяхното потом-ство е успяло да се изравни в разви-тието си с Огнените хора, да оцелее.Така спомените за изживяваниятана Големия зъб са могли да бъдатпредадени през стотиците хилядигодини посредством родовата паметна момчето, което сънува.

ДИМИТЪР ПЕЕВ

СЪВЕТСКА НАУКАИ ТЕХНИКА

Доскоро в барокамерите влизаха само хората,чиято професия беше свързана с работа под ви-соко налягане — космонавти, водолази... Днесхирурзите използуват повишеното наляганев тях, за да извършват сложни операции на сър-цето и белите дробове. През люка на барокаме-рата се вижда как протича една такава опера-ция. Налягането е приблизително колкото надълбочина двадесет метра под водата. Ръково-дител на операцията — проф. Сергей Ефуни,от Института по клинична и експерименталнахирургия.

МИ-6 е истински богатир - въртолет. Той можеда вземе на борда си шестдесет човека или дапренесе на стотици километри стоманения стълбза линията с високо напрежение.

18

Телебатоскоп — това е името на един новапарат, изобретен в СССР. Негов създател емосковският учен Елеазар Розенфелд. В тозиапарат са съединени рентген и телевизор. Товасъчетание дава съвършено ново качество —сега може не само щателно да се обследва скри-тият обект на операцията, но и да се намери най-подходящия път към него. Засега под очите натози апарат се намира само един условно бо-лен — куклата Буратино, която съвсем не еочаквала, че ще попадне на операционнатамаса.

Обучение чрез телевизионни предавания —това е новост, въведена в много катедри в

Московския университет „М. В. Ломоносов".Когато Слънцето се покрива с тъмни петна и

на стотици хиляди километри изригват огненипротуберанси, Земята отговаря по много истранни начини — нарушава се радиовръзката,водата мени свойствата си, болните от сърдечно-съдови страдания по-често получават кризи,полярните сияния горят по-дълго над север-ната нощ. . . Съветските учени се готвят за1969 година, в която Слънцето ще има макси-мална активност. Високопланинската станция вАлма — Ата е насочила вече обективите на своитетелескопи и многобройни уреди към нашатазвезда.

Т Р Е Т О Т О Х И Л Я Д О Л Е Т И ЕОт началото на третото хилядолетие ни делят само

тридесет години — не са много. Те са години, коитонапълно могат да се вместят в един човешки живот.И може би мнозина се замислят как ли ще изглеждапосрещането на Новата 2000-на година. А то ще бъдетолкова различно, че на хората, които ще седят тогавапред телевизионните екрани, нашата скромна 1968-аще се струва безкрайно далечна, отдавна изпратена вминалото.

Впрочем ние винаги подхождаме към бъдещето снашите обикновени сегашни представи. А тогава, в2000-ната,телевизионни екрани не ще има. Още към 1980година ще бъде въведена стереотелевизията. На опре-делени места в домовете ще се проектират триизмерниизображения и зрителят ще има непосредствено предсебе си джунглите на Ориноко или репортаж от Луннатабаза. Приложението на лазера във фотографията правиоще днес възможно получаване на триизмерни изобра-жения в лабораториите. Няма да минат и десет години,и ще трябва да се откажем от сегашните наши телеви-зионни приемници.

Това ще е най-малкото нещо, от което ще трябва да сеотказваме. Ако населението на земята се увеличавасъс същия темп и ако човечеството не извърши глу-постта да се самовзриви в една ядрена война, планетатани ще посрещне XXI век с население около шест ми-лиарда. Това означава коренно преустройство на го-ляма част от градовете. Известният архитект Оскар Ни-майер си представя бъдещите градове като огромни зда-ния с хиляди жилищни помещения. Но не здания-мракуняци, а постройки, насечени от зелени площи, сигрища и алеи, извисени над облаците, залени от слън-це. Зданията ще имат летища по различните етажи заличните автолети на обитателите. Земята с нейните нис-ко спуснати облаци, дъжд и сняг ще бъде някъдениско долу. . .

Други архитекти си представят бъдещите градове вняколко пояса. Централната част е за административ-ните сгради, а жителите имат домове в микрорайони,сред зеленината на планините и горите. Така или иначе,конфликтът между човека и големия град е толкованазрял, че той не може да не се реши. Големият градвече донесе свои характерни болести. Шумът и потокътот информация, с които залива своите жители, прена-пряга нервната система. Вредните газове и изпарениянесъмнено увеличават раковите заболявания. Броят нажертвите от транспорта упорито расте.

Бъдещето е длъжно да се справи с проблема за градо-вете. Ще бъдат скрити под земята почти всички транс-портни средства. Вероятно до 2000-ната година бензино-вите двигатели ще бъдат заменени с електрически и вчертите на града ще се движат почти безшумни електро-мобили. Летищата с техния грохот ще бъдат далеч,железопътните гари може би въобще ще изчезнат, за-щото няма да има нужда от тях.

А как ще живее човек?Първо — той ще живее много по-дълго. Вероятно

до 1980 година човечеството ще се справи с раковитезаболявания. До 1990 година ще стане възможно леку-ването на всички сърдечно-съдови заболявания. Това

веднага ще отхвърли средната продължителност на чо-вешкия живот над 85 години. Но дотогава вероятно щетрябва да се намерят и ефикасни средства срещу арте-риосклерозата, защото един свят, населен с бодри арте-риосклеротици, едва ли ще е много приятен. . . Пред-полага се, че до 1990 година медицината ще се научи дасе справя със старческите изменения в различнитеоргани и да отлага старостта. Вероятно ще се осъще-стви химически контрол над остаряването.

Вторият въпрос е — х р а н е н е т о . Резервите от пло-дородни земи на човечеството не са много. Паралелнос облагородяването на пустините, част от които ще сепревърнат в градини, хората ще трябва да потърсят инови източници на храна. Някои от тях и сега се набе-лязват — отглеждане на растения без почва, култиви-ране на сладководни водорасли. Морската крайбрежниивица на много места ще бъде превърната в подводниградини и резервати за развъждане на риба.

Извънредно голямо влияние върху човечеството щеокаже проникването в Космоса. До 1980 година ще ималунни бази, в които периодично ще се сменяват групиучени. До 1990 година на Луната ще има космодрум —база за далечни полети. Дотогава човек вече ще е стъпилна Марс и Венера. Подготовката за пътешествие къмпо-далечните планети ще отнеме повече време. Предивсичко медицината трябва да осъществи анабиозата учовека — замразяването на човешкия организъм иразмразяването му от автомати, за да станат възможникосмически полети с практически неограничен срок. Нодо 2000-ната година това ще е решен проблем. Както еизвестно, първият опит за замразяване на човек беизвършен през 1967 година, а тридесетте години до2000-ната са достатъчно време!

Може би до 2000-ната година ще се осъществи и връз-ката с разумни същества от други планетни системи.Тази връзка по всяка вероятност ще бъде посредствомрадиовълни. Ние още не можем да си представим пос-ледиците от общуване с извънпланетен разум — тенадхвърлят нашето въображение. Във всички случаивръзката ще е с технически много по-напреднали съ-щества. И това е логично. „Другите" ще са започналиотдавна да „опипват" Космоса и за тях ние ще сме из-вънредно изостанали. Впрочем човечеството още не еподготвено психически и морално за среща с извън-земни разумни същества. Даже едно несъмнено зага-дъчно явление като „летящите дискове" остава вън отобсега на науката и е предмет на спекулации, мистикаили подигравки.

Предсказанията на бъдещето, даже основани върхусегашните данни на науката, са нещо твърде несигурно.За учените от началото на нашия век всичко изглеждашеоткрито и оставаха само няколко дребни неща за обя-снение. Знаем какво стана. От дребните факти израс-наха атомните гъби, появи се общата и специална тео-рия на относителността, кибернетичните машини за-почнаха да мислят. 1900-ната година ни изглеждаспокойна, безкрайно отдалечена.

Дано и ние не бъдем много изостанали за онези,които ще влизат в третото хилядолетие!

с. д.

20

ами ли сме във Вселената? Какда открием нашите космични братяпо разум и да влезем в контакт с тях?Тези въпроси вълнуват хората отдълбока древност, но особено актуал-ни стават в наше време. Проблематаза извънземните цивилизации е из-вънредно сложна и многообхватнаи тъй като за нейното дори най-сбитоосветляване е необходима цяла книга,тук ще се спрем бегло само на единаспект — космичната лингвистика.

Желанието ни да бъдем забеляза-ни от Космичните ни братя по разумсъществува твърде отдавна. То е даложивот на редица проекти, някои откоито поразяват със своята наив-ност. Например Карл Гаус е предло-жил да се направят гигантски про-

питат взаимна симпатия и пожелаятда влязат в контакт. Какво ще напра-вят те? Ще използуват езика на же-стовете, ще разиграват малки сцен-ки, за да покажат как са плувалидотук, какви трудности са преодо-лели. И тъй като това няма да е до-статъчно, те ще започнат да рисуваткартинки върху пясъка. Така чрезжеста и картинката те ще построятмоста на взаимното разбиране, щенаправят възможно изучаването нанепознатия език без помощта на уче-бници и преводачи. Нещо подобносе предлага да използуваме при пър-вите контакти с извънземните циви-лизации.

Като физически носител на инфор-мацията, която ще обменяме, по

секи в сибирската тайга с формата натриъгълник, върху стените на койтоса построени квадрати —добре из-вестният на всички чертеж, илюстри-ращ теоремата на Питагор. Сетнепросеките трябвало да бъдат изорании засети с пшеница. Когато пшени-цата узрее, гигантският жълт чер-теж ясно щял да се открои върху зе-ления фон на тайгата и Космичнитежители, които ни гледат отгоре, щеразберат, че на Земята има разуменживот. Виенският астроном фонЛитров пък считал, че най-добре щебъде, ако в Сахара се прокопаят ка-нали с формата на различни геоме-трични фигури. Сигнализацията щя-ла да се извършва по следния начин:нощем върху водата на каналите ще сеизлива петрол и после ще се запалва,за да очертае с огън фигурите върхупясъка. Беше предложено дори иедновременното гасене и запалване навсички светлини в големите градове,за да привлечем вниманието на мар-сианците към Земята.

Съвременните идеи за осъществя-ването на космични „разговори" савсъщност твърде прости. Да ги илю-стрираме със следния пример. Некана брега на някой пуст остров сесрещнат две пироги, доплували тукот далечни страни. Нека екипажитена пирогите, които говорят на раз-лични езици, още от пръв поглед из-

всяка вероятност ще се използуватрадиовълните и лъчите на мощнилазери. И в двата случая съоб-щенията ще се кодират и изпращатсамо с помощта на прости по струк-

тура сигнали — точки и тирета,тоест къси и дълги импулси. С ком-бинации от точки и тирета може дасе предаде и най-сложната инфор-мация — спомнете си морзовата аз-

Фиг. 1

бука. Ето как може да изглежда една„картинка", предадена от извънземниразумни същества (фиг. 1). Посла-нието съдържа 1271 единици и нули(можем да се условим, че единицата екъс сигнал, нулата дълъг или обрат-ното— това няма значение). Матема-тиците веднага ще ви кажат, че товачисло е особено — то е произведениеот две прости числа: 31 и 41. Следкато установихме този факт, тряб-ва да преодолеем следващата труд-ност — да се досетим, че тези простичисла подсказват разполагането наимпулсите по два възможни начина:а) на 41 реда с по 31 импулса въввсеки ред, б) на 31 реда с по 41 им-пулса във всеки ред. Там, къдетоима 1, се поставя кръгче, а къдетоима 0 — се оставя празно място.Вариант (а) дава една безсмисленамозайка. Вторият начин на подреж-дане обаче дава символична картина,от която може да се извлече многоинформация. Да разгледаме отгоренадолу какво е нарисувано там. Най-горе, отляво надясно, са показани

Фиг.3

местното „Слънце", атомите на во-дорода, въглерода и кислорода. Вер-тикално отляво са обозначени плане-тите, които обикалят около „Слън-цето". На долния ред виждаме схе-матично показани мъж, дете и жена.Ръката на мъжа сочи четвъртатапланета, която навярно е обитаема.Вдясно от тази група е даден верти-кално мащабът на размерите (изра-зен в двоичен код), който показва,че съществата са високи 11 мащабниединици. Тъй като цялата „картин-ка" е излъчена на вълна 21 см, ло-гично е да умножим тази цифра на11 и получаваме ръста на Космичнитени братя по разум: 2 м и 31 см. Въл-нистата линия, която се намира надсемейството, започва от третата пла-нета и показва, че тя е покрита свода. Символът, подобен на риба,сочи, че там има високоразвитиморски животни.

Подобни картинни съобщениямогат да бъдат твърде разнообразнии да пренасят значителна инфор-мация. Ето още един пример, вкойто жителите на Земята разказватза себе си (фиг. 2). Тук се изпол-зуват знаците + (дълъг сигнал) и— (къс сигнал). Общо се изпращат1369 импулса. Това число също можеда се разложи на два прости множи-теля: 37X37. Следователно сигналитетрябва да се подредят във форматана квадрат. Понеже съобщението втози случай се изпраща на вълна42 см, то четирите вълнисти линии,поставени отляво на човешката фи-гура, трябва да ни дадат ръста й:4x42=168 см. Отдясно долу, до кра-ка на човека, се вижда знакът „Н",който в бъдещите предавания ще сеизползува за неговото обозначаване(от Хомо — човек). Малкият ква-драт с кръстче в средата е нашетоСлънце. В големия квадрат, под него,има две празнини с отношение наплощите 1:4. С това искаме да посо-чим, че във вътрешността на Слън-цето стават ядрени реакции, прикоито от водорода се синтезирахелий. В левия ъгъл долу чрез бук-вите С, Н, О, N са показани въгле-родът, водородът, кислородът и

Фиг. 2

азотът и се прави опит да бъде съоб-щено, че земният живот се изграж-да от тези елементи. И накрая в дес-ния ъгъл долу виждаме една вълна ичетвъртинка от нея. С това ние озна-чаваме, че следващото предаване щебъде направено на вълна 42:4 =10,5 см.

Предаването на картинки изглеж-да привлекателно, но едновременнос това събужда и редица възражения.Нищо не ни гарантира, че логиката,геометрията, начините за обознача-ване на атомите и прочие на нашитебратя по разум в космоса не се отли-чават чувствително от представитени. Затова бяха потърсени други пъ-тища, по-леки и разбираеми за извън-земни същества, които нямат нищообщо с нас освен това, че са разумни.Тук трябва да бъде споменато иметона професора по математика от Ут-рехтския университет Ханс Фрон-дентал. През 1960 г. той публикувасвоя труд, озаглавен „Линкос" — съ-кратено название, получено от латин-ското Lingua cosmika, което озна-чава „космичен език". Книгата еразделена на четири глави: Матема-тика, Време, Поведение и Простран-ство, движение и маса. Фройденталпредлага обмяната на информация

22

да започне не с учтиви фрази на пред-ставяне, а с изложение на основите наматематиката. В самото начало тряб-ва да бъдат излъчени сигнали с ед-наква продължителност: „ти" = 1,„ти-ти" = 2, „ти-ти-ти" = 3 итака нататък. Съгласно системата,приета за обозначаване в Линкос,такава поредица се записва с точки:

След това предаването започва да сеусложнява с въвеждането на новипонятия: по-голямо ( > ) , по-малко(<) , равно ( = ) , минус (—), плюс ( + ) .Това може да стане с помощта наследните или подобни примери:

На казва на Нв: колко е 12x12?Нв казва на На: 12x12 = 142На казва на Нв: неправилно.Нс казва на На: 12x12 = 144На казва на Нс: правилно.

Изводът от тази сценка е, че Хо-мо-с (Нс) е по-умен от Хомо-в (Нв.)Другата сценка ще разтълкувамепо-подробно. За да разберем факси-милето (фиг. 3), ще посочим значение-то на знаците върху него; с Jngе записана думата „казва", с Mal —„лошо", с Ben — „добре", с и: —„пауза". Цифрите са записани подвоичната система, която тук нямада обясняваме. И така разговорът,показан на факсимилето, гласи:

На казва на Нв: колко е X, ако4Х = 10!

Нс казва на На: 5/2На казва на Не: лошоНе казва на На: 5/2На казва на Нв: добре

Какво излиза? Хомо-с се е обадил,когато не са го питали, и въпрекиче е дал верния отговор, Хомо-аму казва: лошо. Следователно чрезсценката се предава следният морал:не се обаждай, без да те питат.

Както се вижда от сценките, чрезЛинкос може да се предаде твърде

сложна информация. Например опи-санието на човека е дадено на фиг. 4.Фрондентал превежда една част отнего така: „Съществуването на чо-вешкото тяло започва малко по-рано,отколкото самият човек. Същото евярно и за някои животни. Ма —майка, Ра — баща. Преди започва-нето на самостоятелното съществу-ване на човека неговото тяло е частот тялото на майка му. То произлизачастично от тялото на неговата май-ка и частично от тялото на бащата."

Въпреки че Линкос бе подложен накритика от някои учени, през измина-лите години от неговото създаванедосега никой не предложи по-сполу-члив проект за космичен език. Инаистина при сегашното ниво на чо-вешкото познание трудно може да сеочаква изграждането на логично по-безупречна постройка. Очевидно щетрябва да се родят нови идеи. Рисун-ките върху пясъка ни довеждат до ми-сълта за предаване на кодирани изо-бражения, ритмичният „език" натам-тамите звучи между редовете наЛинкос. Какви още аналогии из без-крайно разнообразния свят, койтони заобикаля, можем да използу-ваме? Огледайте се! Може би ще вихрумне нещо!

ИВАН ВЪЛЧЕВ

Фиг. 4

Всеки нов знак се предава с помо-щта на строго определена комбина-ция от импулси. Така постепенно севъвеждат в „разговора" все нови инови понятия: вярно, невярно, при-близително, въпрос, отговор, мак-симум, минимум и прочие.

Във втората глава на книгата„Време" се обяснява какво пред-ставлява секундата и се изясняватвременните отношения, които ниеобозначаваме с думите: преди, след,минало, бъдеще. Възможността да сепредадат такива отвлечени понятиясамо с помощта на неизразителните„ти-ти-ти", изглежда твърде съмни-телна. Но Фройдентал се справя стази трудност, както и със значител-но по-сложната задача на третатаглава — „Поведение", — където нанашите космични кореспонденти серазказват съвсем заплетени неща.Тук се появяват актьори, обозначе-ни в Линкос с На, Нв, Нс.

Новите понятия се изясняват вразговорите между тях. При нуждасе намесват още двама актьори. Даприведем две сценки за пример.

23

Борис Бродски

Във вестниците не се споменаваха имената на кора-бите, не се назоваваха и капитаните, понеже бяхаопитни моряци, мъжеството и самообладанието на коитобяха известни в тихоокеанските пристанища на Съеди-нените американски щати. Стесняваха се да ги излагатна посмешище.

Въпреки това тези „морски вълци", видели тайфунии бури, смелчаци, които в дните на войната уверенопрекарваха транспортни съдове през немските минниполета, се вцепеняваха от страх при среща с тритемалки ветрохода.

Черен флаг на гротмачтата, статуя на светец на носа,висока гравирана надстройка на кърмата, настръхналикато четина бронзови оръдия покрай борда, безлюднапалуба. От три страни се приближаваха ветроходитекъм пътническия моторен кораб. Черните платна треп-тяха като живи на мачтите. От палубата се стичашекръв. Някъде от дълбочината на трюма глух глас моле-ше помощ за моряците, погребани в бездните на Вели-кия океан.

А в това време на палубата на кораба нахлуха хора,превързали челата си с ярки кърпи. Те насочваха сре-щу пътниците новички автомати, отнемаха скъпоцен-ностите и отплуваха на своите „призрачни" кораби.

Всичко това се случи във века на електронните ма-шини и изкуствените спътници на земята, недалеч отнебостъргачите на Сан Франциско.

Някой си Джон Брешър, в миналото лейтенант отфлотата на САЩ, а после съдържател на няколко вер-тепа, създал флотилия от съвременни моторни кораби,

декорирани като старинни ветроходи. От февруари1958 година до септември 1960 Брешър със своите съ-дружници забогатявал от страха, който отдавна е вну-шавал корабът с черен флаг.

Оказва се обаче, че Брешър не е изключение. От стра-ниците на вестниците не слизат съобщения за морскигангстери. През 1956 г. в Индийския океан били зареги-стрирани повече от десет нападения на неизвестна ди-зелова яхта срещу пътнически кораби. Пиратите, предида насочат срещу жертвата си четирите двойни картеч-ници, издигали черен флаг, на който вместо „примитив-ните" кости и череп от миналите векове била наплес-кана някаква абстрактна композиция.

През 1959 година едно нападение срещу шведскитрансатлантически лайнер довело до сериозно корабо-крушение. Командата на лайнера била деморализиранасамо при вида на черния „флаг", който, както се оказалопосле, бил. . . стара черна риза, издигната от групамомчета на ремонтирания от тях стар катер.

Миналата година изчезнал английският кораб „Хел-ла", който закупувал кокосови орехи на тихоокеан-ските острови. Както съобщи на 6 септември 1963 г.западногерманският вестник „Велт дер Арбайт", всич-ки членове на екипажа, с изключение на две жени,били убити от пиратите. Разбойническото нападение напиратите срещу този кораб станало при островитеСулу.

От 1953 година само японците в района на островитеСулу са загубили в резултат на пиратски нападения не

24

по-малко от 120 различни кораба. В Япония се върналине повече от една трета от състава на екипажите.

Морското разбойничество съвсем не е атрибут на ста-рите пиратски романи, както би ни се струвало. Пират-ството е една от формите на яростната гонитба за пляч-ка, проклятието и позорът на обществото, основано нанасилие; дълбока и незарастваща язва в света, койтосе кланя на Златния телец.

Историята на кървавия пиратски занаят брои многостолетия. Пиратството е било свързано със завземанетона колониите, войните, търговската конкуренция, тър-говията с роби и политиката. Пиратските главатари по-някога са се обличали в дипломатически фракове, кралеса награждавали грабителите с ордени и имения, а по-някога най-богатите и късметлии разбойници са сеоказвали пионки в големи политически игри.

Цели градове, области, даже страни се превръщалив пустини от пиратските нападения, а има и градове,израсли от търговията с ограбеното.

Императори и търговци, адмирали и лихвари, ка-торжници и аристократи — колко кървави истории,трагични загадки, неразкрити тайни!

АРУГ - ОГНЕНАТА БРАДА

През пролетта на 1504 година, недалеч от италиан-ското крайбрежие, две военни галери на римския папаЮлий II били заловени от туниски пирати.

Предводител на морските разбойници, извършилитова нападение, бил гъркът Аруг, син на грънчар отград Митилена.

Като млад Аруг приел исляма и станал надзирател вгалера. Тази длъжност изисквала пресметлива жесто-кост. На галерите гребели роби. Под звука на дървеноклепало те издигали или натопявали греблата във во-дата. Гребецът, който дори за миг се е забавял или не-достатъчно прилежно е наблягал на греблото, получавалудар с кожен бич.

Веднаж при остров Кастелоросо по време на бурягалерата се откъснала от котвата. Възползувал се отпаниката, набитият и здрав Аруг разбил веригата и сехвърлил в морето.

Червенобрадият грък се добрал до Константинопол.Първото стъпало на стълбата, издигнала Аруг, билахлъзгавата мостова греда на корабния трап (корабнастълба): почти година той се задоволявал с нищожниядоход на пристанищен хамалин, докато в някаква кръч-ма на Златния рог успял да уговори собственика намалка турска бригантина да го вземе за кърмчия. Засвоята лековерност турчинът скоро заплатил с животаси: брадвата на кърмчията разцепила черепа му.

Убийството в Константинопол се наказвало жестоко;,виновния набучвали на кол. И Аруг взел курс към ро-дината си— Митилена. Тук на палубата на пиратскиякораб се качили и неговите братя — Иса и Хайр-ед-Дин.

А скоро след бригантината последвало още еднотурско корабче: Аруг го заграбил и го дал на Иса.Недалеч от Сицилия, вече заедно, те нападнали голямиспански галеон — кораб с четири мачти и оръдия навсеки борд. Третият кораб бил даден на Хайр-ед-Дин.

С тези кораби братята — разбойници пресекли Среди-земно море и се закотвили в Ла-Гулет — пристанище вТунис. И жителите на града станали свидетели на невиж-дано зрелище. След една година отсъствие от пристани-щето към пазара се движела странна процесия. Вързанипо двама, вървели 50 млади и силни испански пленници.Всеки от тях водел дог или ловджийско куче. След тяхносели 30 ловджийски сокола, после вървели носачис топове тъкани. Всичко това били дарове на Аруг засултана на Тунис Мулей Ахмет. Шествието завършва-ли тримата червенобради братя върху породисти коне.

Пиратът бързо намерил общ език със султана. Аругсе задължавал да дава на султана една пета част отсвоята бъдеща плячка, а той предоставял на пиратите

Вляво — старинна пиратска карта; в средата — пиратите като скакалци опустошават богатия град ПортоПринс — гравюра; вдясно — предводителят на пиратите, основателят на династията на американскитемилиардери Джон Морган

Пиратите подложили на издевател-ства и мъчения жителите на завзе-тия град Гибралтар — гравюра

туниското пристанище Ла-Гулет за престой и ремонт накорабите и за пласиране на плячката. Срещу особенацена султанът обещал да предостави на пиратите исвоите най-хубави кораби — „под наем".

Сега Аруг, разполагащ вече с база и флота, започналпланомерни нападения на средиземноморските островии Испания. Най-силните „адмиралтейства" не били вбезопасност. Никакъв замък не можел да разчита насвоите укрепления; селата и градовете по крайбрежиетозапустели. Под тухлените сводове на туниското тър-жище възникнал един от най-големите в историята па-зари на роби.

Само знатните дворяни и богатите търговци успявалида се освободят срещу откупване. Обикновените плен-ници трябвало до края на Дните си да носят бреметона тежка работа или да гребат на галерите. Аруг въз-кресил средиземноморската търговия с роби в такивамащаби, каквито тя не била достигала от времето надревния Рим.

Когато пиратският главатар и султанът на Тунис сескарали заради плячката, Аруг пренесъл своя щаб-квартира на едно от скалистите средиземноморскиостровчета, като пътем взел със себе си и султанскитекораби. На Мулей Ахмет му оставало само да проклинаизмамника.

Сега в Средиземноморието нямало вече човек, койтода не бил слушал за Аруг. „Червената брада"! — упла-шено се кръстели опитните капитани, съзирайки платнана хоризонта. „Червената брада!" — носели мълватаза пирата поклонници и скитници.

И ето настъпил денят, когато корабите на Аруг сепонесли по Тибър към свещените стени на Рим.

Изплашеният папа Юлий II издал заповед да се за-почне война с пирата. Две боядисани в червен цвятгалери, на платната на които били нарисувани тиара икръстосани ключове (гербът на римските папи), очак-вали Аруг в устието на Тибър. Спасение нямало.

Италианският капитан Паоло Виторио избил полови-ната от пиратския екипаж, а главатаря на шайката за-ловил в плен.

С вързани ръце и крака, Аруг бил хвърлен във воне-щия трюм, където достигали възторжените викове нанапилите се победители. На палубата имало пир — де-лели плячката. Награбеното от пиратите богатство ми-нало в сандъците на папските наемници.

Но щастието не напуснало Аруг. С парче дърво тойуспял да претрие връвта. Освободил се сам, той разря-зал въжетата и на останалите живи пирати. Когатоиталианската команда се напила, капитан Паоло Ви-торио бил обезоръжен и убит от пиратите, а моряцитему — заловени.

Като чул за победата на Аруг, туниският султан ре-шил да се подобри с вероломния съюзник и през 1514година пристанището на Тунис отново станало база напиратите. Срещу това Аруг се задължил да отнеме отиспанците крепостта Бужи.

Засилването на пиратството отдавна вече безпокоелоИспания. Но борбата с пиратите изисквала пари, а хаз-ната била празна. Толедският кардинал Хименес решилда даде доходите на всички църкви за поход против убе-жищата на пиратите в Северна Африка.

Успехът съпътствувал Хименес.Папата направил кардинала велик инквизитор на

Испания, а кралят го назначил за свой пръв министър.Издигнатият на върха на могъществото Хименес меч-таел за господство над цяла Северна Африка. С еднадума, на испанците и през ум не им минавало за въз-можността от нападение, когато Аруг внезапно обсадилБужи и по суша, и по море.

Но още първият залп от стръмните бастиони обърналнападателите в бягство. Заблудено гюлле откъснало ля-вата ръка на Червенобрадия. Тежко раненият Аругедва се спасил и заедно с братята си се затаил в едноскрито пристанище, където изкусен лекар му направилнова ръка от сребро.

След година пиратите отново се появили под стенитена Бужи. Втората обсада била още по-неудачна от пър-вата. В боя загинал братът на Аруг — Иса, и още 300пирати. При това бурята лишила Аруг от всичките мукораби. Останали живи 40 човека, превърнали се от бо-гаташи в просяци.

През януари 1516 год. отслужили заупокойна молит-ва за Фердинанд Католик. В Северна Африка това билосигнал за засилване на освободителната борба противиспанците. Аруг, първият човек, нападнал голям ис-пански гарнизон, без сам да очаква това, се превърналв герой. Изглеждало, че именно той, с неговата леген-дарна репутация, е призван да изгони ненавистнитепришълци и да върне на мюсюлманските народи от Се-верна Африка изгубената независимост. Алжирскиятвладетел Селим, бил преди това сам предводител на шай-ка разбойници, се обърнал към Аруг, с молба да изгонииспанския гарнизон от град Алжир. Той предоставил наЧервенобрадия няколко торби със златни монети —за разходи.

Пазейки пълна тайна, Червенобрадия пристигнал вАлжир откъм суша с 5 хиляди войници, а Хайр-ед-Динс друг отряд дебаркирал на нос Матиф.

Испанците се оттеглили в Пеньон, който затварялвхода към Алжирското пристанище, и отстъпили Алжирпочти без бой. Аруг станал господар на града. Но пира-тът не бързал да атакува укрепленията на Пеньон.

. . . Веднъж сутринта Аруг се явил в резиденцията на

26

емира Селим. Пред героя, от когото бил във възторг це-лият мюсюлмански свят, всички врати били отворени иАруг без труд се промъкнал във вътрешния двор, къдетоправели масаж на престарелия емир.

Под предлог за секретен разговор Аруг отдалечилдругите и. . . удавил емира в басейна. В същия ден пи-ратът се провъзгласил за нов емир на Алжир.

Насилия, грабежи и убийства ознаменували възца-ряването на емира — пират. Били убити жените и децата наСелим. Помощниците на Аруг нахълтали в джамията ипосекли 60 влиятелни граждани на Алжир. Технитеобезобразени тела привързали към опашките на конеи ги влачили през целия град. Наемниците на Аругтършували по дюкяните и кервансараите и грабеливсичко, което било ценно. Тесните улици на Алжиробезлюдели като по време на чума. Възмущението наизлъганите алжирци нямало предел. В града назрява-ло въстание.

Хименес, който чрез своите хора следял положениетов Алжир, изпратил силен отряд към стените на града.Когато испанските войски се приближили към стенитена Алжир, те се оказали отворени. След първата атакаиспанците нахлули в града. Испанският военачалникизпратил в Мадрид радостна вест за победата.

По заповед на Аруг по тесните и криволичещи уличкибили изкопани и прикрити с тънки дъски вълчи ями.Опиянените от лекия успех испански войници се оказа-ли в клопка; в паниката те се блъскали един друг вямите върху заострените колове с железни върхове. Итогава Аруг пуснал своите воини от засада.

„Мюсюлманските скакалци унищожиха испанскитепосеви" — казва за това събитие старинната хро-ника. Отрядът на Хименес бил напълно изтребен.

Победата разпалила честолюбието на Аруг. Вече мубило малко алжирското емирство. През 1517 годинатой завзел съседното на Алжир султанство Тлемсен иго обявил за част от алжирското емирство.

На следващата година, през май, Тлемсен се оказалмежду въстаналите арабски племена и испанскитевойски, изпратени против пирата от новия крал наИспания Карлос I. Аруг се опитал да избяга от Тлем-сен, но острото копие на испанския знаменосец на-мерило сърцето му.

И след смъртта си Аруг всявал ужас. Затова изпра-тили в Испания главата на червенобрадия пират, набу-чена на копие, където я пренасяли по крайбрежиетоот едно селище в друго, за да се убедят всички в него-вата смърт.

Основателят на династиятаНощният залив отдавна спи, но встрани от другите

кораби блести в огньове разкошна яхта. Тишина. Самоот борда на яхтата се разнася джазова музика. Лъчътна прожектора за миг осветява медните букви: „Кор-сар".

Утрото сварва „Корсар" в открито море; порейкиленивата вода, той плува в поредния си рейс. Рязкатасвирка на боцмана буди екипажа и пътниците. А тене са малко — яхтата побира над 350 гости. Освенматросите тях ги обслужват повече от 200 стюарди,готвачи, келнери и даже. . . градинари.

На горната палуба до плавателния басейн в огромнисандъци със земя има посадени екзотични дървета. По-нататък още един басейн. В него има „малък", два-два и половина метра крокодил. В третия басейн луду-ват рибки във всички цветове и оттенъци.

Слугите, балансирайки с широките подноси, тичат покаютите. Днес според корабния дневник на борда наяхтата „Корсар" има 2-ма херцози, 3-ма принцове,6-ма графове и маркиза, 11 сенатори и депутати, 46 ми-лионери и 101 лични кучета.

Яхтата „Корсар" е своего рода „плаващ дом" на аме-риканските милиардери Моргановци.

Когато „Корсар" овехтее, ще го поставят на „вечнакотва" редом с четири други кораби, които също са но-сили името „Корсар". На тези яхти са плавали и жи-вели бащата и дядото на сегашния притежател на „Кор-сар" — Джон Пирпонт Морган — младши.

Историята на този ултрасъвременен кораб, както ина династията на неговите собственици, се простира чакв 17-и век. Тогава в много страни на Европа пиратство-то се е считало за напълно „Дворянска работа". „Почтивсеки джентълмен от западното крайбрежие на Ан-глия — забелязва един от тогавашните писатели —взема участие в пиратството."

Папи, князе, крале са издавали на „рицарите на лес-ната печалба" пергаментови свитъци с големи восъчнипечати, които са свидетелствували за „правото" дазалавят и ограбват чужди кораби. Лицата, сдобили се стакива „свидетелства", за които се вземали доста пари,ставали „законни" разбойници. Те се наричали вече непирати, а „корсари" или „капери" и се ползували с по-кровителството на властта.

Кралете издавали каперски свидетелства за ограб-ване корабите на страната, с която били във война.А войните през 16—17-и век се водели непрекъснато.

Границата между капер и пират била съвсем мъглява.Според представите на това време пират е само този отморските разбойници, който ограбва корабите на своякрал или неговите съюзници.

От време на време в пристанищата на Англия и ней-ните колонии се обявявали списъци на капери, коитонеправилно са се възползували от своите свидетел-ства и трябвало занапред да бъдат считани за пирати.След такава обява вчерашният капер трябвало да бъдеобесен без съд.

Каперите плащали на кралете определен процент отсвоята плячка. Затова каперството всячески се по-ощрявало от държавата. Стигнало се дори дотам, че позакон, издаден във Франция от Луи XIV, каперът сесчитал за собственик на каквото и да е имущество, кое-то е престояло в неговите ръце поне едно денонощие.

Морското разбойничество се поощрявало даже отцърквата.

Средства за покупка на свидетелства и за строеж накораби моряците обикновено нямали. И свидетелствата,и корабите купували „аматорите", които получавали илъвския пай от пиратската плячка. Корабовладелците-аматори най-често били богати търговци. Но ималодоста и сред духовенството и знатното общество.

Главен обект на морското разбойничество в Атланти-ческия океан били американските колонии на Испания.

Всяка пролет испанците изпращали в Америка силнавоенна флотилия, която веднъж в годината превозвалав мадридската хазна добитото злато и сребро. Пира-тите, разбира се, не смеели да нападнат такава могъщаармада. Те издирвали отделни поочукани от бурите иизостанали от флотилиите кораби или извършвали напа-дения над испанските градове —добре укрепени, ноохранявани от малък гарнизон.

За такива нападения били нужни бази близо до ис-панските колонии в Южна и Централна Америка. Мно-

27

гобройните острови в топлите води на Карибско моресе оказали като че ли нарочно създадени за това от са-мата природа.

Една от първите „космополитически бази" на морскитеразбойници била създадена от французите на малкотоостровче Тортуга. И веднага тук долетели от разнистрани авантюристи от всички цветове и рангове. Из-бягали престъпници, до неотдавна влачили на кракатаси тежките топузи, каторжници, вдигали греблата нагалерите, дезертьори, преоткупвачи на роби — мръс-ната пяна на потока завоеватели, устремили се към бре-говете на Америка, се утаявала на Тортуга.

Пиратите от Тортуга наричали себе си флибустери —„свободни мореплаватели". На своите леки корабчета„балага", бързи и повратливи, флибустерите сновели поцялото Карибско море. Те добре познавали теснияфарватер, който водел към защитения от самата при-рода остров.

Тортуга била „изгодно предприятие". Нейните губер-натори от името на френския крал оживено търгувалис каперски свидетелства, и то не само с френски. Кога-то между Франция и Испания настъпил мир, губерна-торите на Тортуга продавали каперски свидетелства сфалшив португалски или холандски печат.

Английските гешефтари не искали да изостанат отфранцузите и в британските владения също възник-нали международни пиратски центрове. Първият оттях бил знаменитият „Порт-Роял" на остров Ямайка.На тесните улички на Порт-Роял, в мрачните каменнидомове със зарешетени врати можело да се продаденкупи всичко: от брилянти до човешки живот. Човеш-кият живот обаче в този гигантски „търбух на грабител-ска търговия" в града на лихварите, продавачите наоткраднатото, убийците и бандитите се ценял по-евтиноот всичко. Но на Порт-Роял му бил отсъден кратък жи-вот: през 1697 година земетресение го провалило наокеанското дъно.

Вместо него пиратите си харесали удобните приста-нища на Бахамските острови. На единия от тях, островПровидънс, била създадена най-голямата от пиратски-те републики. Оттук било лесно да се продаде ограбе-ното — в английските колонии, в градовете Ню Йорки Бостън. Тези две пристанища разбогатели в значител-на степен благодарение на търговията с пиратите.

През 1667 година в момент на разцвет на пиратскиязанаят станало знаменателно събитие: на Тортуга фли-бустерите поднесли традиционната бъчвичка с десетго-дишен ром на Хенри Морган. Така отбелязвали тукизбирането на водача.

Жесток и енергичен, той минал пиратската школа прихоландския капитан Мансфелд, възглавявал разно-племенна банда морски разбойници. С тази банда Мор-ган се придвижил към южното крайбрежие на Куба,принадлежало по това време на Испания.

Това било по времето на мира между Англия и Испа-ния. На острова най-малко от всичко очаквали нападе-ние откъм Ямайка. Пиратската експедиция безпрепят-ствено проникнала във вътрешността на острова къммноголюдния град Пуерто Принчипе. Тук никога небили идвали пирати и Мансфелд очаквал богата плячка.

Флибустерите дали на града ултиматум: ако град-ските врати не бъдат незабавно отворени, то те ще под-палят домовете и ще избият всички мъже, жени, деца истарци. Изплашените жители се предали на милосттана пиратите.

Като влезли в града, пиратите вкарали всички граж-

28

дани в катедралата и започнали да търсят скритите,както те предполагали, съкровища. Злато нямало.Или жителите успели да скрият ценностите в горите,или слуховете за богатствата на Пуерто Принчипе сеоказали лъжливи.

За няколко дни пиратите като скакалци унищожиливсички запаси с провизии и си отишли, като откаралисъс себе си добитъка. Жителите на града, заключени вкатедралата, били обречени на гладна смърт.

Нападението на испанските владения, при това ибезрезултатно, предизвикало рязко недоволство у ан-глийските власти. Мансфелд и Морган, опасявайки се отнеприятности, поели курс към Тортуга. Там неочак-вано Мансфелд умрял. И веднага започнала кавга.След ожесточено сбиване половината флибустери —французи, белгийци и преселници от Антилския архи-

пелаг — напуснали Морган. Начело на англичаните,той се отправил към Ямайка. Оттук се готвел да на-падне богатия град Портобело — „Красивото при-станище". В Портобело португалците докарвали афри-канските роби и на големи групи ги продавали на ис-панските търговци на роби. През Панамския протокминавало златото и среброто на Перу. Тук се намираликралските складове, в които пазели съкровищата, предида ги изпратят за Испания. Но три непристъпни фортазащищавали града.

Тогава Морган докарал монахините от съседния ма-настир и жените от околните селища. Пиратите ги за-ставили да се качат с обсадни стълби по стените на еди-ния от фортовете. Прикривайки се с този жив щит, пи-ратите нахлули във форта и изгорили тристата неговизащитници. "Обзетият от ужас Портобело отворил вра-тите си пред тях.

В течение на две седмици пиратите измъчвали всичкижители подред — да разузнаят къде е скрито златото,предназначено за изпращане в Испания. Те ограбиливсички църкви и манастири, взели всичко Горе-долуценно, което имало в домовете. И въпреки всичко пляч-ката била малка.

Неуспехите в Пуерто — Принчипе и Портобело възму-тили пиратите. Морган разбирал, че той няма да бъдеповече главатар, ако не успее да запуши със злато ус-тата на своите хора. Тогава той дал ултиматум на ис-панския губернатор на Коста Рика: откуп от 100хиляди пиастри или огънят ще погълне Портобело.Губернаторът се изплашил и извадил парите, макар чедвата форта със силни гарнизони оставали все още връцете на испанците, а пиратите нямали нито припаси,нито оръдия за обсада.

Обаче и това не задоволило алчността на разбойни-ците. Морган решил да се облажи за сметка на своите„колеги". Близо до Порт-Роял на рейд стоял кораб нафренските флибустери. Морган поканил капитана накораба и няколко офицери на гуляй. Когато те, без даподозират нищо, се качили на борда, той заповядал давържат гостите и да ги хвърлят в трюма. Започналосбиване, по време на което случаен взрив в барутнияпогреб унищожил и двата кораба. Всички французи иповече от триста английски пирати загинали. Спасили сесамо 30 души, в това число и самият Морган.

Няколко дни капитанът изваждал от водата подутитетрупове на своите бивши другари пирати, свалял от тяхпръстените и обеците, опразвал джобовете и кесиите им.Тогава вероятно се е родила и любимата поговорка наМорган — „Колкото сме по-малко, толкова повече щени се падне".

През същата тази 1669 година Морган събрал новашайка от 300 души и се отправил към бреговете на днеш-на Венецуела — там, където на брега на тесен проток сенамирало градчето Маракайбо и силен форт с многооръдия. Протокът съединявал морето с приличащотона огромна бутилка езеро Маракайбо. Фортът можел даустои пред Морган и да не пропусне корабите на фли-бустерите в езерото. Обаче гарнизонът, като забелязалприближаването на пиратите, напуснал форта и избя-гал.

Морган безпрепятствено превел своите осем кораба везерото и скоро нападнал испанския град Гибралтар.Гибралтар бил завзет още след първата атака, но тукне се намерило испанското злато. Тогава Морган запо-вядал да се почне кървава оргия. Гражданите разпъвалина кръст, бесели ги за ръцете и краката, изгаряли ги на

бавен огън. От мъките се спасявал само оня, койтопосочвал местонаходището на скритото злато или из-пращал слугата си за откуп.

Морган забравил предпазливостта и испанците успелида прекарат в Маракайбо отряд кораби, начело с Ал-фонсо дел Кампо и Еспиноса. На единия испанскикораб имало 48 оръдия, на другия— 38, на третия —24. Пиратите на Морган имали всичко 16 оръдия. Ад-мирал Алфонсо дел Кампо и Еспиноса възстановилифорта Маракайбо и затворили изхода от езерото къмморето.

Адмиралът давал честна дума да пусне корабите наМорган, ако той върне награбеното и пусне пленници-те. Но Морган разбирал, че това е клопка: думата, да-дена на пират, никой не считал за задължение.

И Морган се решил на отчаяна крачка. Той натова-рил един от своите кораби с пръчки и смола и заповя-дал да поставят на палубата дървени трупи, облечени вкамзоли и шапки. Корабът — факел, или както го наре-кли „брандер", бавно се приближил към четиримачто-вия испански галеон, украсен с превзета резба. Адми-ралът, който стоял на мостика, заповядал да се готвятза абордажен бой. Той предвкусвал леката победа, виж-дайки числения превес на своя екипаж. Когато пламтя-щият „брандер" се приближил към борда на галеона,адмиралът разбрал, че е попаднал в клопка. Но биловече късно. Пожара не успели да угасят, възникналапаника. Докато испанският адмирал заедно със свитатаси се мъчел да се добере до брега, Морган взел на абор-даж Другия му кораб, а изплашеният екипаж потопилтретия.

В разгара на битката един от пленените испанциказал, че в трюма на горящия кораб се намират 40хиляди златни пиастри. Корабът потънал на плитчина ифлибустерите въпреки огъня от форта успели да измък-нат скъпоценния товар. Случайната плячка оправдалавсички загуби.

След една година, през 1670, Морган възглавявалцяла флота от 37 пиратски кораба с две хиляди душиекипаж.

Избягалият моряк си присвоил титлата адмирал,назначил си вицеадмирал, четирима командуващиескадри я издигнал на своя кораб не черното знаме, а„Юнион Джек" — флага на Великобритания.

Целта на новата експедиция била Панама — един отнай-големите испански градове в Централна Америка,разменна база за среброто от мексиканските рудници излатото от перуанските мини. Елитни войски охранява-ли кралските складове, казармите за роби, конюшните,където стоели хиляди мулета, необходими за превоз-ването на скъпоценните метали.

След като в края на XVI век Панама била подложенана нападение от страна на английски пирати под коман-дата на капитан Дрейк, това пристанище на Тихия океанбило силно укрепено и започнали старателно да го охра-няват.

Морган решил да нападне Панама откъм сушата,като мине през блатата и тропическите гори. Ни най-малко не го смущавал фактът, че само година предитова, през 1669, между английския и испанския кралбил сключен договор, според който англичаните сезадължили да прекратят разоряването на испанскитеколонии.

Преди всичко Морган завзел малкото островче, къ-дето заточавали испанските престъпници. Тук, средтази криминална сбирщина, флибустерите смятали да

29

намерят водачи. После направили опит да заграбятпровизии в една от испанските крепости по крайбрежие-то на Карибско море. Но нейният гарнизон отбил при-стъпа и пиратите подпалили крепостта заедно с укрепле-нията, защитниците и припасите.

И все пак пиратите решили да вървят напред.На 9 януари 1671 година Морган с цялата си „армия"

от 1400 души на стотици кану се отправил нагоре пореката. Испанците опустошили местността по пътя напиратите. Хората на Морган без провизии се промък-вали през тропическите гъсталаци сред облаци от мо-скити, пиели вмирисаната вода на блатата, ядели раз-варената кожа на каишите и ботушите, умирали оттреска, дизентерия и змийски ухапвания. Изнемощелитеизоставяли на произвола на съдбата. Оцелелите върве-ли, понеже ги водел призракът на златото, неукроти-мата, ненаситна жажда за богатство.

Не повече от половината пиратска армия успяла дапреодолее Панамския проток, но Морган разбирал, ченяма къде да отстъпва: ако не разгроми испанците.

очаквала го гибел. И когато гарнизонът на Панама из-лязъл насреща им, пиратите първи нападнали испан-ските войници.

В блестящи ризници и щитове, испанската конницаизглеждала непобедима. От града я поддържали оръ-дията. В разгънат строй испанците потеглили срещудрипльовците на Морган по откритата равнина, къдетопасяло стадо. Хората на Морган започнали да стрелят,за да прогонят добитъка. Стадото се втурнало към испан-ците и объркало редовете им. В бъркотията испанскитетопове ударили по своите, в града пламнали пожари.Морган без особен труд се разправил с испанскатаконница и влязъл в обхванатия от паника град.

Испанците успели да измъкнат златните запаси искъпоценните църковни потреби. Но много от ценнос-тите били скрити в скривалищата на напуснатите домовеи манастири и никой не можел да посочи къде се нами-рат тези скривалища. Тогава Морган решил, че теж-кият метал най-лесно се търси сред леката пепел и за-повядал да подпалят Панама.

Цветущият град се превърнал в пепелище, в коетофлибустерите намерили не малко злато.

Но ето че назад е обратният път към Атлантика.Преди да се натоварят на корабите, вече в пристанището,Морган предложил по стар пиратски обичай да се оби-скират един друг: не е ли укрил някой част от плячката?

Всичко било дадено в общия казан. Пристъпили къмделбата. И тук станало ясно, че на всеки се полаганищожна сума — 10 фунта стерлинги. Пиратите раз-бирали, че плячката, която с труд мъкнели 200 мулета,навярно е много по-ценна, отколкото се мъчел да до-каже Морган. Бунтът ставал неизбежен.

Поради късния час спора отложили за сутринта. Ана другата сутрин. . . корабът на Морган не бил взалива. Под закрилата на нощта той вдигнал котва изаминал, като отвлякъл или потопил останалите кораби.Нито кораби, нито провизии, нито боеприпаси оставилМорган на своите излъгани съратници. За потеря неможело да става и дума.

За повечето от пиратите предателството на Морганим струвало живота: не им се удало да пресекат моретона прогнилите кану.

А Морган на 31 май 1671 година се върнал в Ямайка.И макар че след година като престъпник и нарушител

на договора между Англия и Испания под стража гооткарали в Англия, все пак Морган избягнал наказа-нието.

Даже нещо повече, на „рицаря на леката печалба"била дадена рицарска титла и той бил назначен за ви-цегубернатор на Ямайка. Морган купил богати план-тации и стотици черни роби. Края на живота си тойпрекарал спокойно във вицегубернаторския дом. Самопонякога го викали да осъди или обеси някого от ста-рите си съратници, които продължавали да се занимаватс пиратство.

Морган бил погребан с всички почести на гробищетов Порт-Роял. Според завещанието му всички награбенибогатства наследили жена му и синът му. А след няколкодесетилетия капиталите на семейство Морган минали отЯмайка в Северна Америка.

Неговите потомци отдавна са овладели по-съвърше-ните оръдия на грабежа от дядовския пистолет и абор-дажната сабя, но по семейна традиция Моргановцивинаги кръщават своите разкошни яхти „Корсар".

Преведе от руски Цветанка Апостолова

по широкия СВЯТХ В Ъ Р Ч И Л О Н А Д Г У А Н А В А Р А

Антер ди Карвальо, инструктор по водни ски, преле-тял над главите на зрителите, като приветливо размах-вал. . . крак. Не мислете, че е невъзпитан, той с удо-волствие би махнал както се полага, с ръка,но ръцете мубили заети. Когато за втори път прелетял, зрителитенасочили бинокли, за да могат по-добре да разгледаткак така виси и на какво е закрепен.

Разбира се, здравеняк като Антер може да се държисамо на ръцете си на тридесетметрова височина.

— Въпрос на тренировка — обяснява той. — Трени-ровките стават на земята. А въздушната струя те под-държа на скорост. Въздухът ли?— Той е надежден!...

Антер не се слави като любител на парадокси и за-това може да му се вярва, че нещата наистина са така.

Въздушното хвърчило, конструирано от Антер,издържа изпитанията и доказа пълна надеждност вполет. Тридесет и осем годишният ди Карвальо енеговият конструктор, или по-точно, през последнитепет години с помощта на двама млади инженери Антере разработил схемата и е изпробвал материалите. Спо-ред него най-добрият вариант е алуминиев петоъгъленскелет, обтегнат със синтетичен материал „драйкон".Към скелета са закрепени четири шамандурки и трапец,за който се държи спортистът. Подчертаваме — спор-тист, защото, да се лети без съответната физическа под-готовка, не е препоръчително. Антер наскоро е издал вРио де Жанейро ръководство. След триумфалния мууспех на неотдавнашния първи шампионат по водниски, състоял се в залива Гуанабара, някакъв пред-приемчив издател му поръчал брошура.

В представлението участвували още двама: скиор-аеронавт и водач — механик. Задачата на втория не епо-малко сложна. Той трябва да поддържа постояннаскорост 25 мили по време на полета, да наблюдава въ-жето, но главното е да следи случайно да не заглъхнемоторът на катера, защото в такъв случай хвърчилотоведнага ще се спусне и ударът при приводняването можеда се окаже твърде силен.

Всичко това трябва да се има пред вид, като се летив простора с въздушното хвърчило, въпреки че Антерказва: „Въздухът ли? — Той е надежден!. . ."

К О Т К И Т Е И В Р Е М Е Т О„Котката е чисто животно" — казват. Всеки ден тя

се „мие". Според народната метеорология „миенето"на котката е много по-често и по-усилено преди раз-валяне на времето. Защо? Защо изобщо се мие котката?

Защо тя поддържа така редовно чистотата на козинатаси? Това се прави от нея, за да улови по-лесно пляч-ката си. Разбира се, нашата домашна котка има доста-тъчно готова храна, която получава направо от кухнятаили намира край жилищата. В диво състояние обачетя трябва да си лови плячката сама, затова трябва тихода се приближи до нея и с нищо да не издаде своятаблизост. Тишината е осигурена от меките заоблени въз-главнички на лапите й, но миризмата е Предателска.Мишлето, което подава муцунка от своята дупка, енаострило уши и върти очи по всички посоки, а носътму може да открие съвсем слабата миризма от спотаи-лата се котка. Затова опитът на хиляди поколениякотки е показал, че космите им трябва да бъдат измитимного добре, трябва дотолкова да бъдат облизали, чесамата котка да не усеща никаква миризма със соб-ствения си нос. Котките, които не са спазили това пра-вило, са гладували и измирали, а тези, които се миели,имали изобилна храна и са дали поколение. Очевидно е.че не от суета котката поддържа чистота на кожата си,

Но защо миенето е много по-усилено преди развалянена времето? Обяснението е просто. Преди да завалидъжд, обикновено намалява атмосферното налягане.Може би сте обърнали внимание, че преди развалянена времето издаваната миризма от цветята, както и отгниещи вещества е по-силна. Това е последица от по-бързото изпаряване на различните течности вследствиена намаленото атмосферно налягане. Техните париса, които достигат до обонянието ни и дразненето върхусъответните нерви възприемаме като дадена миризма.

При намаленото атмосферно налягане се появявамиризма и от котешката кожа. Тя я долавя веднага,даже много по-добре от човека, и започва усилено да се„мие". Сега мишките няма да я усетят по мириса й иловът е по-сигурен.

Както виждате, котката не иска да знае какво ще бъдевремето, а прави само това, което е потребно, за да седобере по-лесно до плячката си. От нейното усърдномиене и наблюденията върху промените на времето на-родите са дошли до простото правило, че когато коткатасе мие, времето ще се развали. Но нали тя се мие все-кидневно? Тогава? Този, който наблюдава седналатана прага котка, която умело си изтърква с лапата му-цуната, знае още много неща — небето се е заобла-чило, задушно е, вятърът е на дъжд. За него миенетона котката само подкрепя предвиждането му за ско-рошното разваляне на времето.

п. г. п

Н Е И З В Е С Т Н И Ф А К Т И З А И З В Е С Т Н И Х О Р АВместо отрова

Веднъж Балакирев поискал отБородин отрова за мишки, но вместоотрова получил следната бележка:

„Въпреки голямото ми желаниеда Ви спася от гризането на миш-ките, не Ви изпращам отрова и неВи съветвам да я употребявате,тъй като може да се отровите ипо този начин квартира № 39 вдома на Бенардаки ще остане безобитатели, а музиката — без ком-позитор. Във всеки случай аз отраноще започна да пиша реквием, тъй

като от покойници няма да иманедостиг: или Вие ще уморитемишките, или те ще уморят Вас.

За да не Ви довеждам до отчая-ние, ще Ви дам един практическисъвет — купете си капан за мишки."

Щастлива случайност

В 1909 година в лабораторията нанемския учен Вилмо изпитвали ма-териали, които биха заменилискъпия месинг в гилзите на патро-ните. Една вечер лаборантът по-ради нещастен случай в дома си

оставил образец от медноалуми-ниева сплав в изпитателната ма-шина. След няколко дни от тозиобразец били получени блестящирезултати.

Ако лаборантът не беше прекра-тил опитите, тези резултати ня-маше да се получат. Както се изясни-ло по-късно, тази сплав се ваякча-вала от самопроизволното стареенепри стайна температура. Тозислучай помогнал да се открият ка-чествата на един от най-важнитематериали на нашия век — дура-луминия.

ТОЗИБУЕН

"МЛАДЕЖ!"Месец юни на 1934 г. бе необикновено горещ не само

в Рим, но и в цяла Италия. Нетърпимата жега убивашевсяко желание за размисъл и работа и повечето от пре-подавателите от университета вече се намираха по про-хладните курорти на крайбрежието. Една катедрасамо, начело със своя професор, развиваше през товавреме трескава експериментална дейност. Парадок-сално в случая бе, че това беше Катедрата по... тео-ретична физика, известна неофициално като „Катед-рата на хлапаците".

Прозвището не бе случайно. Катедрата бе създадена в1926 г. специално за един 25-годишен физик, на коготовсички предричаха необикновено бъдеще. Въпрекимладостта си той вече бе успял да направи силно впе-чатление на специалистите със своите теоретични тру-дове. Младият професор бе привлякъл около себе сисъщо такива млади, способни хора — асистента Ра-зети, студентите Сегре и Амалди. Тези младежи с го-леми познания и безгранична любознателност се дър-жаха весело и непринудено, увличаха се от музика испорт и наистина изглеждаха по-скоро като банда отумни и дръзки хлапаци, отколкото като солидни учени-теоретици.

Душата на този малък колектив бе неговият ръково-дител Енрико Ферми. Голямата му ерудиция, дълбокипознания и остър ум му бяха спечелили славата нанепогрешим, а заедно с това и шеговития прякор „па-пата". На 29 години „папата" бе станал един от триде-сетте академици на Италия и това още повече издигнаавторитета на неговата група. Неотдавна той бе завър-шил теоретичната си работа върху бета — излъчването,в която предсказа съществуването на една нова хипо-тетична частица — неутрино.

Но какво бе накарало този бляскав теоретик да сезаеме с експерименти и какви бяха тези толкова неот-ложни опити?

Само няколко месеца преди това — през януари1934 г. — Жолио — Кюри и жена му Ирен откриха из-куствената радиоактивност. Те наблюдаваха, че прибомбардиране на алуминий с алфа-частици се получаватнови радиоактивни изотопи. При тежките елементиобаче тези опити се оказаха неуспешни. „Папата" наримските физици съобрази, че силите, които забавятзаредените алфа-частици в тежките елементи, няма дадействуват, ако бомбардиращите частици са електроне-утрални. Затова неговата група се зае да изпита дей-ствието на неутроните като ядрени снаряди.

Ферми реши да облъчва с неутрони подред всичкиелементи от Менделеевата система. Но в шкафовете налабораторията имаше едва няколко соли. Той повикаСегре и му каза:

— Емилио, започваме първия етап от работата. Счи-там, че само ти можеш да го доведеш до успешен крайи затова ти възлагам неговото ръководство.

Поласканият Сегре смутено се усмихваше. В това

Енрико Ферми е роден на 29 септември 1901 г. в Рим.Завършва физика в университета в Пиза през 1922г. През 1923/24 г. чете курс по математика в Римскияуниверситет, а през следната година — в университетавъв Флоренция. От 1926 г. до 1938 г. завежда катедратапо теоретична физика в Римския университет. От 1939 г.е професор в Колумбийския университет, а от 1946 г.до 1954 г. — в Чикагския университет.

Автор е на основни трудове в областта на квантоватафизика. В 1938 г. получава Нобелова награда за теоре-тични и експериментални приноси в неутронната фи-зика. В 1942 г. пръв осъществява верижна ядрена реак-ция. В следвоенните години се посвещава предимно нафизиката на частиците с високи енергии. Починал през1954 г.

време Ферми измъкна една стара пазарска чанта и муя подаде:

— Първият етап се състои в това да се съберат об-разци от цялата периодична система, които след товаще облъчваме. Надявам се, че ще се справиш. Желаяти успех!

Разочарованият „ръководител" на първия етап сепонесе с чантата из Рим. За два дни той обходи всичкипознати химици и физици, лабораториите на универ-ситета, научните институти, магазините за химикали.На втория ден вечерта чантата бе пълна и опититеможеха да започнат.

Началото не бе особено успешно. Водород, литий,берилий, а след тях бор, въглерод, азот, кислород —всичките понасяха бомбардировката с неутрони, без дадават признаци за някакви промени. Но когато настанаред на флуора, дойде и успехът — след облъчване снеутрони флуорът показваше силна радиоактивност.

Нататък опитите продължиха с бурно темпо, прия-телите работеха без умора. Един след друг елементитебиваха бомбардирани с неутрони, а „хлапаците" измер-ваха продължителността на живот на получените изо-топи. Някои от тях се оказаха краткоживущи. Такапри облъчване на ванадий се получава изотоп с периодна полуразпадане пет минути, на среброто — две ми-нути, на силиция — три минути. Това налагаше следоблъчване пробите да се отнасят възможно бързо в ла-бораторията с броячите. С тази задача се заеха най-до-брите бегачи — Ферми и Амалди. По коридорите напустеещия физически факултет те устройваха истинскисъстезания по скоростно пренасяне на изотопи, в коитонай-често „папата" беше пръв.

Един юнски ден във факултета пристигна възрастениспански професор, който почтително се обърна къмсекретаря:

— Сеньор, дошъл съм специално за да се срещна снегово превъзходителство академик Ферми. Не зная

35

обаче дали ще бъде удобно на негово превъзходител-ство да ме приеме още днес.

Секретарят отведе госта в една от лабораториите напървия етаж. След като дълго чука на вратата, без даполучи отговор, испанецът най-сетне се реши да влезе.В лабораторията бе само Сегре, който, запретнал ръка-ви, се измъчваше над някакъв повреден прибор. Навежливия въпрос той само изръмжа в отговор: „Па-пата" е горе!" — и отново се наведе над апарата.

Учуденият испанец не можа да схване връзката меж-ду негово светейшество папата и негово превъзходи-телство академик Ферми, но за всеки случай се качи нагорния етаж. Там смутеният посетител едва не бе по-вален от двама младежи в мръсни престилки, коитовръхлетяха върху него из полутъмния коридор. Про-фесорът не можа да се стърпи вече и се обърна къмедин сътрудник, който минаваше случайно по кори-дора:

— Сеньор, колко груба и непочтителна е днешнатамладеж! Ето, тези разпуснати студенти дори и не по-мислят, че с буйствата си пречат на научната работана своите професори, на големите умове, които сетрудят в този храм на науката!

В този момент от една съседна стая изхвръкнахаотново двамата младежи и все така вихрено се понесохакрай тях. Сътрудникът викна:

— Енрико! Имаш гостенин!Единият от младежите само забави за миг крачките

си и подвикна през рамо:— Нека дойде при броячите! — и отново хукна

напред.

Испанецът бе потресен — оказа се, че рошавият бър-зоног мъж бе именно негово превъзходителство академикФерми!. . .

Опитите продължаваха все така напрегнато, когатопрез есента се случи нещо необикновено. В едно октом-врийско утро Едоардо Амалди и студентът по физикаБруно Понтекорво облъчваха сребро с неутрони. Из-точникът на неутроните и среброто бяха поставени воловна камера, която предпазваше от радиоактивнотолъчение. Резултатите силно се колебаеха, часовете ми-наваха, а те не можеха да открият причината за това.Амалди напразно търсеше неизправност в приборите,когато Понтекорво забеляза, че активността на облъче-ния метал зависи от това, в коя част на камерата сенамират източникът на неутроните и среброто.

Приятелите провериха неколкократно този факт,преди да се решат да го съобщят на Ферми. „Папата"предложи да повторят експеримента вън от оловнатакамера и сам дойде да види резултатите. Поставихапробите и източника върху мраморната лабораторнамаса и повториха измерването. Оказа се, че тоя пътактивността на среброто е много по голяма, отколкотов оловната камера. Решиха да повторят още веднъжопита, но за удобство преместиха апаратите върху по-широка дървена маса. Измерванията сега показахаоще по-голяма активност. Никой не разбираше каквос т а в а — Амалди ругаеше приборите, които считашеза виновни, Ферми замислено потриваше бузата си,а Понтекорво гледаше със страхопочитание двамата ичакаше да чуе мнението им.

Постепенно в лабораторията се събраха всички, об-съждаха експеримента, правеха най-различни догадкиза неговото обяснение. Изведнъж „папата" вдигна кни-гите, които лежаха на масата край апаратите, махна идървената етажерка за книги, под която бяха настанилинеутронния източник, и помоли да измерят отново ак-тивността. Оказа се, че този път тя е намалена. Фермизатърка по-усилено бузата си; след малко той помолида донесат голям къс парафин, който постави между из-точника и облъчваната проба. Броячът, който измер-ваше активността, изведнъж затрака като картечница —активността се повиши извънредно много. Сега всичкиразбраха, че „папата" се досеща за причините на стран-ното явление. Темпераментните италианци избухнаха —викаха, споряха, искаха от Ферми обяснения, местехаприборите и повтаряха измерванията. В стаята настанатакъв шум и бъркотия, че изплашените колеги от съ-седната катедра дотичаха да разберат дали няма пожар

„Папата" обаче упорито мълчеше. Личеше, че напрег-нато мисли върху станалото, че не всичко е ясно и занего. Затова след няколко минути той каза:

— Време е за обяд, момчета. На празен стомах едвали нещо умно ще измислим. Да хапнем първо, а послеще продължим!

Когато в ранните следобедни часове групата се събраотново, Ферми вече бе намерил решението на въпроса.Парафинът, както и другите органични съединения,съдържа много водород, а неговите ядра имат също та-кава маса, както неутроните. Когато неутрон минавапрез парафина, той се сблъсква многократно с водородниядра и намалява значително скоростта си. Такъв за-бавен неутрон има много повече шансове да бъде „за-хванат" от ядрата на сребърните атоми и да преди-звика ядрена реакция. Ако парафинът се замени с оловоили друг метал с тежки ядра, неутроните просто отска-

чат от тях, без да се забавят, и взаимодействието имсъс среброто се осъществява много по-рядко.

Ако обяснението на „папата" бе вярно, би трябваловсяко друго вещество, което съдържа много водород —например водата, — да действува също така забавящовърху неутроните. Но где да се намери достатъчнообемист съд, за да се повторят опитите във водна среда?Пръв се досети Разети:

— Момчета, басейнът с рибките!В съседство на лабораторията, пред дома на декана

проф. Корбино се намираше градинка с малък басейн,гдето понякога младите физици присядаха на разговор.Това уединено място бе идеално за „водна лаборато-рия"! На следната утрин тук бе домъкната цялата апа-ратура и внимателно спусната в басейна сред златнитерибки, които сновяха уплашено насам-натам. Понякоганякоя от тях се стрелваше за миг между апаратите итогава се налагаше да се почва отново, но, общо взето,работата вървеше добре — до вечерта проверката бенаправена. Ферми се оказа прав — водата също заба-вяше неутроните и правеше по-ефикасно действието имвърху облъчваните вещества.

Откриването на бавните неутрони и ядрените реак-ции, осъществявани с тях, бе откритие с епохално зна-чение, което бързо бе оценено от физиците по целиясвят. На 10 ноември 1938 г. телефонът на Ферми рязкозазвъни и телефонистката съобщи, че го търсят отСтокхолм. След няколко минути секретарят на Швед-ската академия на науките четеше по телефона акта,с който на професор Енрико Ферми от Рим се присъждаНобелова награда по физика „за идентифициране нанови радиоактивни елементи, получени при облъчванес неутрони, и за откриването на ядрени реакции, про-тичащи под действие на бавни неутрони."

По това време политическият климат в Италия стананетърпим. В страната вилнееше фашизмът, Абисиния

бе окупирана от армиите на Дучето, италиански само-лети сипеха бомби над републиканските градове наИспания, а в страната се разгръщаше акция за „расовачистота на нацията". Ферми реши да напусне страната,като използува пътуването си до Швеция, гдето тряб-ваше да му връчат Нобеловата премия.

На 10 декември 1938 г. той получи в Стокхолм ди-плом и медал на Нобелов лауреат, а само десетина днислед това бе вече на борда на парахода „Франкония",който го отнасяше далеч от родината. В мразовитатадекемврийска вечер Ферми се разхождаше неспокойнопо палубата. Жребият е хвърлен, той е вече изгнаник.

„Дали постъпих правилно — мислеше трескавотой. — Дали истинският живот, живот на творчество, нанапрегната теоретична и експериментална работа, животс приятели по дух и научни интереси не ще свършидотук? Не бе ли Нобеловата награда погребалният звънза моята дейност като физик?"

Мъчителни са мислите на големия учен. Той страдаот раздялата с родната страна, с приятелите и сътруд-ниците, терзае се от неизвестността, която го очаква.Той не знае, че му предстои да изпита още неведнъжудовлетворението на твореца, дълбоката, изпълващацялото същество радост на учения, открил пред чове-чеството още една страница от безконечния том на при-родните загадки. Тепърва ще дойде ред на работата посъздаване на първия атомен реактор, с която той такабляскаво ще се справи, пред него са бъдещите работивърху частиците с високи енергии, върху Космичнителъчи, пред него са още 16 години на напрегната, трудна,но интересна и увлекателна работа.

Но всичко това беше все още бъдеще, а сега, терзан отмисли и съмнения, Ферми се носеше през ледените вълнина Атлантика към тревогите и радостите, към успехитеи изпитанията на утрешния ден.

П. Р. БОНЧЕВ

„Казвам ви, бъдещи воини на на-шия народ, пазете се от бледоликите,които искат да ни прогонят от земитени! Те са по-страхливи от синоветена нашето племе и не смеят да изли-зат в открита борба. Не умеят да себият с нож, не знаят да целят точно

с лъкове, нито да мятат далече ко-пие. Но те са се съюзили със злитедухове и са получили от тях тояги,които бълват огън и гръм, както прибуря, и тогава смъртта изпраща ятооси и никой не може да оцелее оттяхното жило!"

Така говореше старият индианскижрец. Очите му загрижено се взи-раха в бойците от племето и умът муне проумяваше каква клетва е пре-стъпена, какво зло са сторили на бо-говете, та трябваше да се възправятсрещу една сила, която не познаваха,зла сила, която безмилостно унищо-жаваше най-смелите и най-силните.

Нещастните индианци! Сякаш справо са вярвали, че огнестрелнотооръжие в ръцете на белите е дар от„злите духове". Историята разказва,че и човекът, който около 1240 го-дина изнамерил начин за пригото-вляване на черния барут, англича-нинът Роджър Бейкън, също е билзаподозрян в съюзяване с нечиститесили, бил е обвинен, че се занимавас магии, и хвърлен в тъмница! Род-

37

Взрив за сеизмични изследвания

жър Бейкън — една от най-забеле-жителните фигури на средновеков-ната наука. „Справедливо!" — щевъзкликнат онези, които вярват,че барутът е открит само за зло, катозабравят, че всяко откритие в ръцетена злосторници е способно да служина техните цели.

А барутът бил действително забе-лежително нещо. Той можел твърдемного, можел дори да доставя удо-волствие. Във всеки средновековенкралски двор имало една особена,уважавана и почитана личност, на-ричана дворцов пиротехник. Тойвладеел огненото изкуство, знаелтайни рецепти и приготовлявал пра-хове, които изгаряли в най-яркицветове. Правел ракети, пълнел ги сбарут и те излитали високо в небе-сата, като се пръскали на хилядиразноцветни звезди. Без изкуствотона пиротехника празненствата и уве-селенията губели своя блясък, абез барута — пиротехниката билабезпомощна

Действително този невзрачен черпрах таял в себе си неподозиранасила. Откъде се взима тя? Каквопредставлява?

На пръв поглед — нищо особено:въглен на прах, сяра и селитра.(Имаме сериозни основани я да несъобщаваме точния състав. Любо-знателността на читателите ни е из-вестна, любопитството — също. Иискаме да предупредим: всякаквисамостоятелни изучвания са на-пълно излишни! Всичко в областтана черния барут отдавна е известно,включително големият брой опърле-ни носове!) Запален на открито, ба-рутьт изгаря, димейки, и толкова.Притиснете го обаче в някое затво-рено пространство, и тогава тойгневно ще чака една-единствена ис-кра, за да избухне. И ето го смешниястар средновековен топ. Заднатачаст на дулото е затворена, бойцитенатъпкват старателно барута, поста-вят гюллето, запалват фитила. Гръми трясък! Оръдието подскача, гюлле-

Взривовете разчистват пътя на шосетата

то излетява на стотина метра, със-ка, пука и понякога се пръска, вся-вайки смут и ужас всред враговете.

А как тъй барутът гори и затворенопространство? Без достъп на въздух?Без кислород?

Работата е там, че барутът има соб-ствен склад за кислород. Това еселитрата — калиевият нитрат. Ни-тратите са нетрайни съединения —при сгряване те лесно се разлагат,отделят кислород и той е достатъ-чен, за да изгорят и въглеродът, исярата. Изгарянето на барута водидо образуване на множество газооб-разни продукти, а те, както подобавана всеки газ, се стремят да се раз-ширят. Бързото, почти мигновенообразуване и разширяване на барут-ните газове е и същността на взрива.За да стане по-ясно това забележи-телно явление, ще добавим, че изго-рим ли само десет грама въглен напрах, с получения въглероден двуо-кис ще може да се запълни съд с вме-стимост около двадесет литра, катопри това налягането на газа в съдаще бъде приблизително една атмос-фера. В една малка гилза обаче отде-лилият се газ ще бъде принуден да сесвие в няколко кубически сантиметра.Ние знаем (впрочем това са узналиоще преди две столетия Бойл и Ма-риот), че колкото пъти свием едингаз, т. е. колкото пъти намалим не-говия обем, толкова пъти ще нарасненалягането му. От друга страна, приизгарянето на барута газовете ще сестремят да се разширят и порадитова, че се сгряват до много високатемпература. Сега вече можем да сипредставим какво става в гилзата илив цевта на оръдието, когато се въз-пламени взривното вещество — от-делят се газове, които на откритобиха заели обем хиляди пъти по-голям от този, който им е предоста-вен. Налягането им е толкова го-лямо, че те „изстрелват" куршумаили снаряда, запушващ пътя им, итова изстрелване е съпроводено сгръм.

Векове наред черният барут ебил властелин всред взривните ве-щества и едва през миналия век, ко-гато органичната химия направиласвоите забележителни открития, сепочувствувал неговият „упадък".Един след друг започнали да се поя-вяват експлозиви — по-мощни ипо-практични от черния барут. Най-сетне след няколко века трудов стажможело да се помисли за пенсиони-рането му.

В 1847 година италианецът Соб-реро открил течност с темперамент.

отговарящ на южняшката кръв —нитроглицерина. Той е един от най-могъщите и до днес експлозиви. Вучебниците по химия пише, че съе-динението се получава лесно от гли-церин и азотна киселина. Това вина-ги ми напомня за една случка с мойприятел, който отдавна е асистентпо химия. Когато бил тринадесет-годишен, той участвувал в една„изследователска" група от неговивръстници, която си поставила зада-ча да получи това страшно и прима-мливо вещество и да го взривят зада видят „какво ще стане". Те сме-сили глицерин с азотна киселина,разбъркали ги смело, излели сместав бутилка и я хвърлили зад еднакаменна ограда. Всички съобразител-но залегнали на земята и зачакали.Чул се само шум от счупване на бу-тилка и толкоз За всеки случай „екс-периментаторите" продължили да ле-жат на земята и след време проверили„какво е станало". Естествено —нищо освен една малка локвичка,която блещукала на слънцето. Ня-колко години по-късно, в универси-тета, загадката била изяснена, ноопитът не бе повторен. „Изследова-телите" бяха гледали вече филма„Възнаграждение за страха" и сблагодарност си спомняха, че тогаваса забравили да прибавят в сместасярна киселина, без която реакциятане протича.

Нитроглицеринът е извънредночувствителен, лесно избухва приудар, не понася сътресения, не търписгряване. За транспорт той е твърденеудобен или, направо казано —прекалено опасен. Ето защо истин-ско приложение „дяволската теч-ност" намери едва когато прочутиятАлфред Нобел успя да я укроти спомощта на инфузорната пръст.Сместа от нитроглицерин и инфу-зорна пръст получи названието ди-намит, а нейният откривател —огромни печалби.

Но славата на нитроглицерина бенякак помрачена от едно по-скромновзривно вещество, което няма него-вата мощ, но затова пък е много по-удобно за работа. Става дума за най-широко известния експлозив —тротила или, както е химическотому название — тринитротолуола.Тротилът не е особено „избухлив",отличава се със слабата си чувстви-телност към удар, издържа упоритовисоки температури, топи се, лее се,без това да е свързано с голяма опас-ност. Той наистина е едно твърдетърпеливо взривно вещество. Нокога в края на краищата благово-

лява да избухне? Тогава, когато мусе помогне. За това са се погрижилипиротехниците, изобретявайки таканаречените капсул — детонатори. Вкапсул — детонатора има друго взрив-но вещество и щом то се възпламени,енергията на неговия взрив се пре-дава на тротила и тогава той е всъстояние да направи чудеса.

Тротилът се използува за пълненена снаряди, бомби и мини. А единснаряд би бил твърде коварен и за-плашващ живота на онези, които гопренасят, товарят на камиони ивлакове, ако при сътресение можешеда се взриви. Но за да избухне заре-ден с тротил снаряд, той трябва дабъде снабден със специално устрой-ство, наречено взривател. Взрива-телите понякога са толкова сложни,че струват много по-скъпо от самияснаряд. При повечето снаряди те сепоставят едва преди стрелбата и потози начин работата на артилеристи-те и пиротехниците е сравнителнобезопасна. За съжаление и тротилътпонякога поднася зли изненади. Отнего могат да се образуват малкиостри кристалчета, които имат голя-ма чувствителност, Предателски сеспотайват в снарядите и е многотрудно да бъдат открити. Изобщотова, което днешните пиротехницинаричат безопасно, ние трябва да гонаречем страшно. Ето защо с право секазва, че пиротехниците и сапьоритеса хора, които грешат един-един-ствен път в живота си. •

В действителност взривното веще-ство, което „старият" черен барут еочаквал от векове, за да си отдъхне,не било нито нитроглицеринът, нитодинамитът, нито тротилът. Черниятбарут беше заместен от едно веще-ство с много имена и прякори. Нари-чат го: пироксилин, гърмящ памук,бездимен барут, а химиците, коитоимат навика да кръщават веществатас дълги имена, както испанците кръ-щават децата си, са го нареклитринитроцелулоза. Но за това пъкимето подсказва, че имаме работа съссъединение на целулозата и азотнатакиселина. Като целулозен продукт,и пироксилинът може да се добие въввид на обикновена нишка, от коятоможе дори да се изтъче плат. Шего-бийците разказват случаи от воен-ните години, когато разни злополуч-ни герои си шиели дрехи от пирок-силин, отмъкнат от военните скла-дове. За ужас на притежателитетакава дреха е в състояние да севъзпламени от най-слаба искра и даизгори за секунда.

Чистият пироксилин не се изпол-

зува в огнестрелните оръжия, за-щото, както се казва, и той „не сизнае силата". Но обработим ли го сацетон, той се размеква, набъбва иобразува нещо като желе. От негосе приготовляват малки люспи или сеизточват дълги цилиндрични пръчки,досущ прилични на макарони. Товафактически е вече бездимният барут.С него се пълнят гилзите на обикно-венните куршуми и снарядите.

През миналия век бяха открити идруги, малко по-особени взривни ве-щества — извънредно чувствителникъм удар, прекалено „нервозни",но затова пък със слаба разрушител-на способност. С две думи — многошум за нищо! Откритието на пър-вия им представител е станало достазабавно:

Твърди се, че химикът Хауард,сгрявайки веднъж смес от азотнакиселина и спирт, счупил термоме-търа си и живакът попаднал в кол-бата със сместа. Ядосаният учен сепринудил да изхвърли съдържаниетона колбата в лабораторния кюп.След време чистачката решила, как-то му е редът, да почисти кабинета научения, но вдигайки кюпа, за да гоизнесе навън, той изгърмял в ръцетей и едва не причинил нещастие. Вкюпа имало доста боклуци, но озада-ченият Хауард търпеливо премислилкаква може да бъде причината за вне-запната експлозия. Най-накрая тойпредположил, че се е образувало ня-какво неизвестно съединение междуживака, спирта и азотната киселина.Повторил опита си, капнал нарочноняколко капки живак в сместа искоро забелязал, че се отделя няка-ква утайка. Тази утайка гърмяла,щом я докоснеш, и Хауард я наре-къл гърмящ живак. Съединениетозапочнало да се използува като ини-цииращо взривно вещество. С негозареждали капсулите на патроните.Когато жилото на ударника набодемалкия капсул на гилзата, гърмя-щият живак се възпламенява и пре-дава взрива на барута. Работата спо-големи количества гърмящ живакбила опасна. Той бил толкова чув-ствителен, че често експлодиралбез видима причина. Постепеннопиротехниците се разочаровали отскъпите му услуги и намерили дру-го средство, по-удобно и по-непре-тенциозно. Това е употребяващиятсе и досега оловен азид — сол наедна извънредно нетрайна киселина,наречена азотоводородна.

Между чувствителните към ударвзривни вещества има и едно, коетокато експлозив е напълно безобидно.

39

Неговите внезапни избухваниянаистина вдигат само прах н шуми причиняват веселби и изненади.Всеки може да го получи, като смесиамоняк с йоден разтвор. Пада чер-нокафява утайка, която, щом из-съхне, трещи и пука при най-малкодокосване. Това взривно веществос чиста съвест може да наречем уве-селително!

В началото на нашия век добихаизвестност някои взривни вещества,които съдържат в състава си амони--нитрат — амониевата селитра. Товаса амоналът — смес от амониев ни-трат и алуминиев прах, и ама-толът — амониев нитрат и тротил.

Взривните свойства на амониева-та селитра бяха потвърдени по единтрагичен начин през 1921 година ведна фабрика, близо до немския градОпау. На склад там се намиралиогромни количества от амониев ни-трат. Поради лошо съхраняванесолта овлажняла от дъждовете иобразувала грамадни блокове. Пред-полага се, че фабрикантите са сеопитали по някакъв начин да разбият тези блокове. Как точно —

е се знае. Някои допускат, че на

неизвестен умник му хрумналаидеята да използува малки коли-чества взрив. Известен е за жалострезултатът — една от най-големитеексплозии в историята. Убити билинад петстотин души, а няколко хи-ляди били ранени. Взривът издълбалкратер с диаметър близо двеста ме-тра и дълбочина петдесет. Този фактсякаш предупреждава: внимание!Имате ли работа с вещества, коитосе наричат нитрати или пък „нитро-еди какво си" — бъдете нащрек!

Наблюдателният читател би тряб-вало да е забелязал, че във всичкиспоменати досега експлозиви с най-различни вещества участвува едини същи химически елемент — азо-тът. Азотните атоми са тези, коитоправят молекулата на взривното ве-щество нетрайна или склонна къмразлагане. В света на молекулитеазотните атоми са истински размир-ници. Те не могат да понасят обще-ството на чужди атоми и често ус-тройват истински бунтове. Доста-тъчно е само да им „втикнеш фи-

тила".Епохата на дворцовите пиротех-

ници е забравена. Тайнственото им

изкуство се е превърнало в клон нанауката. Човекът е съумял да по-знае и овладее могъщата сила, скритавъв взривното вещество. Тази силаднес е впрегната в работа, в службане само на разрушението и злото, ав служба на живота. Гигантскатамощ на тротила и динамита отбивацели реки от теченията им, разбиваскали и прокарва пътища. Могъщатавъздушна вълна, която се образувапри експлозията на нитроглицерина,гаси големите пожари в нефтенитекладенци. Тя просто „издухва" пла-мъците им. Миньорите използуватамонала и аматола като първи по-мощници — силата им „разкопава"наведнъж стотици тонове руда. Си-лата на взрива доказа, че може дабъде и „добра".

Хората отдавна са разгадали тай-ната, измъчваща стария индианец.Само човекът е способен да на-прави една сила зла или добра. Самопознанието може да развали „магия-та" на злите духове. И единствено отнас зависи дали това познание щенаправи живота ни по-щастлив.

ГЕОРГИ ДАНАИЛОВ

Досега въпросите остават без от-говор. Предполага се, че тези кълбаса били изваяни от прадедите наднешните индиански племена око-ло 14—15-и век от нашата ера. Съ-ществува предположение, че кълбатаса служили и за някакви астрономи-чески наблюдения, свързани съсземеделските работи в джунглите.Остава неизвестно по какъв начин сабили транспортирани огромнитегранитни кълба през джунглите иблатата от каменоломните, които саотдалечени по на няколко десеткикилометри.

А не са ли тези загадъчни кълбаследи от извънземна цивилизация?

НАУКА И ЖИЗНЬЗАГАДКАТА НА КАМЕННИТЕ

КЪЛБА

В малката република Коста-Рикав Централна Америка неотдавна бенаправено интересно откритие. Приразчистване на джунглите за еднабананова; плантация работниците санамерили странни каменни извая-ния с кълбовидна форма. Най-голе-

мите от тях са имали два метра в диа-метър и са тежали по 16 тона. Най-малките са били само 10 сантиметрав диаметър. Те са били разположенипо групи, като са образували геоме-трични фигури: прави линии, три-ъгълници, кръгове. Било установеносъщо, че някои от правите линии саориентирани точно по посоките се-вер-юг. Кой е създал тези каменникълба? С каква цел?

40

ДОБЪР ЛИ Е ПЪТЯТ

За да се отговори на този въпрос,е нужно да се преценят падините ииздатините по пътя на протежение отедин километър. Съвкупността отнеравности, изразени в сантиметри,характеризира качеството на пътя.За определяне на този показателслужи апаратът, който се вижда наснимката. Неговата дължина е око-ло три метра, движи се на четириде-сет колела, монтирани в два реда.Едно-единствено колело обаче есвързано със записващо устройство.Сумата от неравностите се изчисляваавтоматично.

„МОРСКАТА ОСА"

Срещата на човека с медузата„Морска оса", която живее в топлитеводи край Австралия, Индонезия иФилипините, често завършва пе-чално. Това животно се смята за едноот най-опасните морски същества.То не е голямо, има размер на чо-вешка глава, но от тялото му изли-зат около 40 пипала, които достигатдо 6 метра дължина. Във всяко пи-пало има десетки хиляди отровниклетки, снабдени с нишки. При съ-прикосновение с животно във водататези нишки инжектират отровна теч-ност. Когато хиляди нишки се'впият в тялото на човека, смъртният,изход е неизбежен. Австралийскитеучени изучават възможността да сесъздадат съответни антитоксичнисеруми, с които да бъдат защища-вани плувците, нападнати от „мор-ската оса".

„Наука и жизн" — СССР

МИНИ МИНИ ВЕЛОСИПЕДИ

А Алфред Таб от Кидермайнстър,Англия, вече от 35 години конструи-

ра такива малки велосипеди. Нанякои от тях може да се развива ско-рост до 12 километра в час.

— Но аз не рискувам да се пол-звам от тях, когато по улиците имаголямо Движение! — казва самТаб. — Просто автомобилите могати да не ме забележат!

ВСИЧКИ КНИГИ НА СВЕТА

Едно от най-големите английскииздателства работи над каталог, вкойто ще бъдат вписани всичкикниги, появили се в Западна Европаот изнамирането на книгопечата-нето. Каталогът ще съдържа 13милиона заглавия и ще се състои от610 тома, всеки по 700 страници. Ра-ботата над подготовката на изда-нието ще продължи 12 години. Па-рижкият вестник „Фигаро" комен-тира: „Засега още не е известно кол-ко секретарки трябва да вземе изда-телството, за да отговаря на писматана разсърдените автори, чиито именане са публикувани в томовете!"

ПРИРОДАЗАЩО ПЕТ ЛЪЧА?

Защо иглокожите и морските червеичесто имат петоъгълна форма? Тазипетозначност мнозина са се опитвалида обяснят. Някои свързват пето-ъгълността със свойствата на варо-виковите кристали, от които се из-гражда скелетът на морските звездии таралежи. През 1955 година М.Брьодер е обърнал внимание на фак-та, че петоъгълникът е единствениятправилен многоъгълник, в койточислото на страните е равно на чис-лото на диагоналите. Според Брьо-дер това обстоятелство прави радиал-ния растеж в пет направления многопо-лек, отколкото в четири или три,

или шест. Аргументацията на Брьо-дер е развил в по-ново време Д. Ни-колз от Оксфордския университет.Той предполага, че петоъгълниятскелет е механически най-устойчи-вият скелет, защото плоскостите нанапрежение в него не съвпадат слиниите на шевовете.

ПОТОП НА ЛУНАТА?

Професор Харолд Юри, изуча-вайки детайлно снимките от повър-хността на Луната, е дошел до из-вода, че в миналото на Луната еимало наводнения и са текли реки.

Учените предполагат, че порадиотсъствието на атмосфера на Лу-

41

ната водата от нейната повърхностби следвало бързо да се изпарява. Ре-ки не могат да текат без атмосфера,без дъждове, без кръговрат на во-дата. Но и в безатмосферното луннопространство не е изключена въз-можността от катастрофален потоп.Да предположим, че в недрата наЛуната има вода в течно или твърдосъстояние. Ако голям метеорит про-бие повърхностния слой и откриепът до вътрешния воден резервоар,на повърхността ще се излее разру-шителен порой. Вода от луннитенедра може да бликне и по време налунотресения или вулканични изриг-вания. Освен това в далечното гео-логично минало повърхността наЛуната би могла да бъде наводняванаот „дъжд" от Земята. Отношениятамежду Земята и Луната са били та-кива, че е било възможно огромнаприливна вълна от Земята да удариЛуната.

На горната снимка се виждат ня-колко „русла" на реки в района наМариусовите хълмове. Ширината на„руслата" е около един километър.На долната снимка е долината наШрьодер. Каньонът има ширинаоколо пет километра и вероятно епреправен от вода през вледененатадолина.

„Природа" — СССР

МУЛТИСКРИЙН

Едно нововъведение в киното дававъзможност на зрителя да получиособено обемно възприятие. Касаесе за прожекции, при които на триекрана вървят редом снимки от едини същ обект, но направени „отвътренавън", в различен ракурс. На сним-ките — откъс от филм, в койтодействието се разиграва в известна-та галерия „Виктор Емануил I I "в Милано.

КАК СЕ ИЗУЧАВА ЗАЛЕДЯВА-НЕТО НА КОРАБИТЕ

Заледяването на корабите, пъту-ващи в Далечния Север, е изключите-лен проблем, защото се увеличаватежината на плавателния съд итой става много по-нестабилен.Ефектът от заледяването се проуч-ва в морските лаборатории върху

ILLUSTRATEDLONDON NEWS

модели. На двете снимки са възпроиз-ведени условията, при които единзаледен кораб трябва да се бори сморско вълнение. Явно тази формана кораба е неподходяща. Изкустве-ната вълна го е преобърнала.

„Илюстрейтед Лондон Нюз" —Великобритания

ЛЮБОПИТНИЯТ МЕЧОК

А това пък е картина от френскирезерват. Мечокът е настроен съв-сем доброжелателно. Той само искада разбере какво точно има в авто-мобила. Въобще — мечоците салюбопитни животни!

ПЪТ НА ЛЪВОВЕТЕ!

В зоологическия резерват в Кенияможе да се види и такава картина:стадо лъвове невъзмутимо вървят поасфалта, а колите зад тях търпе-ливо изчакват. Все пак по асфалтае по-удобно да се върви даже и залъва. Стадото толкова е свикнало савтомобилите, че не им обръща ни-какво внимание.

„Ла ви де бет" — Франция

ХЛЪЗГАВИТЕ УЛИЦИ

Една американска фирма е разра-ботила по заявка на полициятапрепарат с наименованието „Бана-нова кора". Това е прах, който, пръс-нат по асфалта и намокрен с вода,прави асфалта десет пъти по-плъзгав от повърхността на лед.На снимката — изпробване на но-вия вид „бананови кори", които щесе използуват срещу демонстранти.Уви, и това средство не ще помогнена полицаите да се справят с демон-страциите\

НАЙ-МАЛКИЯТ БУДИЛНИК НАСВЕТА

Той е почти наполовина по-малъкот кибритена кутия. Има 17 рубинаи звъни необикновено силно за го-лемината си. Името му е „Мини-аларм". Сполучливо име, нали?

44

РАЗДЯЛА С ГРИНВИЧКОТОВРЕМЕ

От февруари тази година Велико-британия премина към средноевро-пейското време, като изостави„времето по Гринвич". Но Гринвич-кият меридиан си остана. Любо-питно е да се знае откъде е прокарантой мислено. На снимката се вижда:това е синята дървена дъсчица,закована на стената на Гринвич-ката обсерватория. Металнитеплочици на тази стена не са произ-

ХАРТИЕНИ БАТЕРИИ

Засега тази електрическа машин-ка за бръснене е само прибор, в кой-то се изпитват един нов вид батерии.Тези „хартиени" батерии се състоятот четири пласта: 1. Лист, напоенс калиев персулфат и въглен прах.2. Сух лист, съдържащ кристалинатриев хлорид. 3. Цинкова или маг-незиева плочка. 4. Една пластин-ка — проводник. Машинката забръснене работи с тази батерия ня-колко часа.

КУФАРЪТ В САМООТБРАНА

Нападението върху касиери е из-пробван гангстерски прийом. Единудар с палката — и куфарът с паритее в ръцете на гангстера, който бя-га. . . но не далеч! Защото в съ-щия миг от куфара започват да „из-растват" три дълги телескопичникрака, а дръжката здраво хващаи не пуска ръката на крадеца. Как-

вото и да е, но не е от най-удобнитенеща да се носи такъв самоотбраня-ващ се куфар.

„Хоби" - ГФР

волно дълги. Това са мерки — ета-лони, за британския ярд и британ-ския фут.

„Цайт им билд" —ГДР

ТЕСТНастоящият наш тест е от групата

на тестовете, с които се изучава ха-рактерът. Чрез него може да се добиеизвестна представа за съотношениетона някои черти в психическия жи-вот — предимство на логиката иличувствата, практичност, преоблада-ване на морални възгледи и пр. Товаса отделни елементи, които не даватцялостна представа за характера,но могат да ни помогнат да се само-наблюдаваме по-добре.

Как да използуваме теста?Той се състои от поговорки или бе-

лежити изрази, употребявани вдревността и днес. След всеки от тяхима четири тълкувания. И четиритеса верни,но вие изберете това оттях, което смятате, че е най-подхо-дящо. Запишете си буквата следнего. Като свършите теста — по-гледнете тълкуването му на същатастраница.

Можем да започнем:

1. КАМЪКЪТ СИ ТЕЖИ НАМЯСТОТО.

— Всеки трябва да има професия,заради която да го ценят Г.

— Не изказвай мнения в област,която не познаваш! Е.

— Ако сам си убеден в разбира-нията си, ще ти вярват и остана-лите. К.

— Всеки да се занимава със своятаработа. Б.

2. РОД РОДА НЕ ХРАНИ, НОТЕЖКО МУ, КОЙТО ГО НЯМА!

— Да се притечем на помощ наблизкия, за да дойдат и при нас,когато сме в нужда! Д.

— С близкия човек всичко можешда споделиш и да те разбере. Б.

— Кръвните връзки в края накраищата са най-силни и те принужда заговорват. Е.

— Човек трябва да има на когода се опре в живота и това са неговитеблизки — роднини и приятели. А.

3. КАЗАНА Д У М А — Х В Ъ Р Л Е НКАМЪК.

— Човек трябва да държи на ду-мата ри и нищо да не обещава напра-зно. Д;

— Да внимаваме какво говорим,защото можем да нанесем някомунезаслужена обида! И.

— Нека премисляме подробновсичко, преди да излагаме нашитестановища. В.

— Последиците от неразумнотоприказване не се заличават лесно. А.

4. ОТ ВСИЧКИ Т Р Е В И БУРЕНЪТРАСТЕ НАЙ-БЪРЗО.

— Лошите склонности лесно серазвиват, ако не им се противопоста-вяме. В.

— Да имаме пред вид, че хоратабързо свикват с порока — и да вни-маваме! Г.

— Лошите склонности трябва да сеизкореняват навреме. К.

— Скритите пороци у хората засъжаление лесно вземат връх. И.

5. ОРЕЛЪТ НЕ ЛОВИ МУХИ.— Не се занимавай с дребни ра-

боти! Д.— Силните хора не са дребнави. Б— Трябва да надживяваме свои-

те малки слабости. А.— Когато искаш да се заемеш с

големи неща, не се отклонявай понезначителните! В.

6. ЗАРЪТ Е ХВЪРЛЕН!— Латинска фраза, казвана при

вземане на важни, необратими ре-шения. В.

— Щом започнеш нещо — вършиго докрай! Д.

— За неща, които така или иначесме започнали, няма защо да сесъжалява. Б.

— Когато вземаме решение, тряб-ва да сме сигурни, че не ще се отка-жем от него. А.

7. КОГАТО ЛУНАТА Е НАЙ-ПЪЛНА, ТОГАВА ЗАПОЧВА ДАНАМАЛЯВА.

— След върха на човешките въз-можности започва старостта. Г.

— Навреме трябва да се радвамена живота, защото той бързо сиотива! И.

— Всяко развитие има свой връх,след който започва упадък. Е.

— Никой не е вечен. К.

8. НЯМА РОЗА БЕЗ ТРЪНИ.— Всяко удоволствие има и

своите лоши страни. Б.

— Започнеш ли нещо, преценявайдобре положителните и отрицател-ните му страни! Д.

— Доброто и злото вървят винагизаедно. А.

— Всеки човек има добри и лошикачества, които трябва да преценя-ваме цялостно. В.

9. ДЪРВОТО СЕ ПРЕВИВА,ДОКАТО Е МЛАДО.

— Младият се учи най-добре. Г.— Наученото от младини остава за

цял живот. В.— Трябва да се възпитават хората

навреме, още докато са млади. К.— Младият лесно свиква да се под-

чинява. Б.

10. УМЪТ НЕ Е В ГОДИНИТЕ,А В ГЛАВАТА.

— Преживяното има значение са-мо ако сме го премислили. Е.

— Гледай човека по това, коетострува, а не по възрастта. Д.

— И младият може да бъде мъ-дър не според възрастта си. И.

— Човек трябва да се цени предивсичко по своята опитност. А.

Тълкуване на тестаСега, след като сте отбелязали

буквите на избраните от вас изрече-ния, съберете ги така: в I групабуквите А и К. във II — Б и И,в III — В и Е, в IV — Г и Д.Сега вижте във всяка група по колкобройки имате и преценявайте:

I група (АК) е на характерите, укоито преобладава придържанетокъм морални принципи, хора, коитомного ценят мнението на колектива,който ги заобикаля. Ако имате най-много бройки в тази група — виесте такъв човек.

II група (БИ) е на хората, у кои-то има превес емоционалната стра-на на характера. Те са лесно раними,чувствителни, често романтични исклонни към артистична изява.

III група (ВЕ) е на логичните —на хората на точните науки, на дока-зателствата и изводите. Те са обик-новено знаещите, разсъдливи хора.

IV група (ГД) е на практичните. Утях волята и чувствата намират своя-та практическа насоченост. Те обик-новено търсят реализация на своитезнания, използуват пълно положи-телните си качества.

Разбира се, у всеки човек има смесот тези черти. Вие преценете тяхнотосъотношение и не забравяйте: тозирод тестове са само насока за изуча-ване и самоизучаване на характера!

45

ВОДОРАВНО: 1. Второто име наяпонски поет (1885—1912), родона-чалник на реалистичната социалнапоезия в японската литература.7. Двете имена на именит наш писа-тел-хуморист, автор на повесттаБай Ганю. 22. Завой на автомобилили велосипед по крива линия.23. Главният град на ХоландскаГвиана, пристанище на Атлантиче-ския океан. 25. Жилещи насекоми.26. Транспортно средство. 27. Ан-глийско владение в южната част нап-в Арабия. 28. Широколистно гор-ско дърво, което рано цъфти и къснозрее. 29. Град в Япония, о. Хонсю,аеропристанище. 30. Черно абано-сово дърво със скъпоценна дървеси-на. 31. Един от „Тримата мускета-ри". 32. Герой на Любен Каравеловот повестта му „Маминото детенце".33. Женско име. 34. Другото назва-ние на Спарта. 35. Домашни живот-ни. 36. Именит руски пътешестве-ник от миналия век, изследовател наЦентрална Азия. 38. Река в СССР(Казахстан), влива се в езеротоКургалджин. 39. Робство, подтисни-чество. 40. Спортно равенство. 41. Ос-новното население на Лаос. 42. Ши-вашко пособие (мн. ч.). 43. Стари-нен музикален инструмент, пред-шественик на пианото. 47. Тънка илека мрежеста тъкан. 49. Вода(лат.). 51. Тъмнина, тъма (старин-но). 52. Псевдоним на наша детскаписателка. 55. Английска телеграф-на агенция. 56. Изтъкнат индийскидържавен и политически деец, единот строителите на Нова Индия.59. Немохамеданското покорено на-селение в някогашна Турция. 60.Град в Мордовската автономнаССР. 61. Японски гимнастик. 62.Минерал, съдържащ ванадий. 65.Пиеса от Максим Горки. 68. Езеров Етиопия. 69. Частичка за съдружие.70. Страни, държави. 71. Индийскиезик, принадлежащ към семействотона дравидийските езици. 72. Големикаменни маси, канари. 74. Старо-гръцки народен певец, импровиза-тор и разпространител на епическипесни при съпровод на лира. 75.Остров в Балтийско море от групатана Датските острови. 77. Храна започвата. 78. Френски физик, койтопрез 1938 година, изследвайки кос-мическите лъчи, открил пороите отчастици. 80. Именит руски компози-тор, пианист и диригент, автор наоперата „Алеко". 83. Другото назва-

ние на дъждовника. 86. В древно-гръцката митология — олицетворе-ние на човешката „душа" в образа напрекрасна девойка, любимката наЕрос. 88. Малкото име на известнаанглийска писателка, авторка накриминалните романи „Алиби",„Десетте малки негърчета". 90. Еле-ктрически полюси. 91. Лично Ме-стоимение. 92. Хубав кон (тур.).93. Модел съветски самолети. 94.Остров в Атлантическия океан, раз-положен близо до северните бреговена Южна Америка, открит през 1498година от Христофор Колумб.96. Наш минно — обогатителен ком-бинат. 97. Игра на пари при спортнисъстезания, тотализатор. 99. Дър-вена лопата, с която се кара лодка.101. Старинно название на река Уралв СССР, употребявано до 1775 го-дина. 102. Най-големият от Хавай-ските острови. 103. Именит нашпоети преводач(1895—1925). 104. Лу-стро. 105. Река в Западна Азия —Израел и Йордания, — вливаща сев Мъртво море при 392 метра под ни-вото на световния океан. 108. Фер-мент, намиращ се в разваленото си-рене. 110. Невидим с просто око

организъм, причинител на някоиболести. 111. Град в Алжир, най-важното пристанище на страната.113. Оживен разговор, при койтосе защищават различни мнения,препирня. 114. Желязо (тур.).116. Проток, съединяващ ВътрешноЯпонско море с Тихия океан. 118.Част от помещение. 120. Двете именана именит съветски писател-анима-лист, автор на интересния „Горскивестник" — календар на живота вгората и на горските обитатели.122. Бележит наш поет, основополож-ник на българската пролетарско-революционна поезия. 125. Департа-мент в Северна Франция. 126. Де-партамент в Северна Франция, дограницата с Белгия. 127. Иглолистнидървета. 128. Войник. 129. Второтоиме на виден немски писател-антифа-шист, автор на романа „ЛейтенантБертрам". 130. Второто име на на-скоро починал френски писател.131. Хищно животно от рода на кот-ките. 132. Гальовен, благосклонен.33. Наш град, миньорски и проми-шлен център. 134. Птица от семей-ството врани, широко разпространенав нашата страна.

46

кръстословица

ОТВЕСНО: 1. Трите имена на зна-менит руски физиолог, академик,откривател на условните рефлекси.2. Вино, произведено от добре уз-рели, сочни и ароматични сортовеябълки. 3. Трите имена на виднафренска физичка, дъщеря на откри-вателите на радия, най-известнонейно откритие е изкуствената ра-диоактивност на някои елементи,облъчени с алфа частици. 4. Издъл-бана от дънер лодка на американ-ските индианци. 5. Инициалите наименит наш художник. 6. Бележитнаш възрожденски деец, основателна първото светско българско учи-лище. 7. Многогодишно сложноцвет-но растение, което има лековитикачества. 8. Музикална нота. 9. За-главие на произведение от Ж. Ж.Русо. 10. Провинция в Африка, всъстава на Конго, където се намиратнай-богатите залежи на уранови рудив капиталистическия свят. 11. Вдревността жрец — предсказател. 12.Древногръцки град, населяван отедноименно племе, сега в развалини.13. Оскърбление. 14. Противопо-ставяне, когато втората мисъл обез-силва казаното в първата. 15. Видшейна от една широка дъска. 16. На-ша шахматистка. 17. Кубински ком-позитор и музикален педагог (1879—1949), по произход испанец. 18. Пър-вият летец (мит.). 19. Музикалензнак. 20. Мек, ковък метал. 21. Две-те имена на наш писател — антифашист,изчезнал безследно на 9 май 1925 го-дина. 24. Име на двама герои от„Илиадата", символ на неразделнодругарство. 28. Индийски играленфилм. 30. Двете имена на именит нашсъвременен писател, автор на романа„Иван Кондарев". 35. Речна риба смного кости. 37. Българско мъжкофамилно име. 42. Наука за имуните-та. 43. Учебна паралелка. 44. Раз-лично оцветена стъкловидна материя,която покрива метални предмети.45. Именит унгарски писател, авторна романите „Тиса гори", „Карпат-ска рапсодия" и др. 46. Именитбразилски архитект, автор на проек-тите на главните обществени сгради вновата бразилска столица Бразилия,носител на Международна ленинсканаграда „за укрепване мира международите" за 1963 година. 48. Име-нит съветски живописец, график итеатрален художник, народен ху-дожник на СССР. 50. Предишнотоназвание на средните части на Виет-нам. 51. Число. 53. Наем, възнагра-ждение за наето недвижимо имуще-ство. 54. Герой от едноименна операна руския композитор Аренски.

57. В древния Рим — длъжностнилица, които се грижели за обществе-ните игри, храмовете и вътрешнияред на държавата. 58. Двете именана Генералния секретар на ООН.63. Повест от Любен Каравелов.64. Река в Бирма, на която е раз-положена столицата на страната,гр. Рангун. 66. Способност на окотоу животните и човека да вижда яснопредметите на различно разстояниеот него. 67. Именит английски физикот миналия век, създател на учение-то за електромагнитното поле. 73.Химически елемент. 74. Историческарека в Източна България, където царСимеон през 917 година нанася сък-рушителен удар на византийците.76. Син на Юда (библ). 79. Златна мо-нета. 81. Главният герой на „Илиа-да". 82. Южен плод. 83. Градина(рус). 84. Наш поет и планинар.85. Единица за яркост на осветенаповърхност. 87. Бяло вещество,което се получава от мазнини исярна киселина, употребява се пре-димно за правене на свещи. 89. Вто-рото име на японски биохимик.91. Древноримски народни игри.94. Самодвижеща се подводна мина,торпедо. 95. Езеро в Северна Фин-ландия. 98. Малкото име на известнаюгославска киноартистка. 100. Ве-щество, което се образува при гниенена белтъци в тор. 102. Вид метател-но копие за лов на големи морски жи-вотни. 103. Руско мъжко име. 106.Град в Югославия, пристанище нарека Драва. 107. Производство, про-дукция. 109. Бивш Южновиетнамскимарионетен държавник. 112. Све-щен японски град. 114. Град в Пско-вска област на РСФСР. 115. Спор-тно облекло. 116. Иглолистен храстили ниско иглолистно дърво, коеторасте по високите планински места.117. Героиня на Димитър Димов от„Почивка в Арко Ирис". 119. Глав-ният град на Бахамските острови.121. Марка източногермански мото-циклети. 123. Тесни и дълги, високадо няколко десетки метра хълмове,образувани от ледникови наноси.124. Река в Етиопия.

Р Е Ч Н И К

ИСИКАВА — второто име наяпонски поет (1885—1912), родона-чалник на реалистичната социалнапоезия в японската литература.

ОРАОН — индийски език, при-надлежащ към семейството на драви-дийските езици.

— старогръцки народен пе-вец, импровизатор и разпространи-тел на епически песни при съпроводна лира.

АКАР — Фермент, намиращ се вразваленото сирене.

УЗЕ — второто име на виден нем-ски писател, антифашист, автор наромана „Лейтенант Бертрам",

АРНИКА — многогодишно слож-ноцветно растение, което има ле-ковити качества.

ЮОН — именит съветски живопи-сец, график и театрален художникнароден художник на СССР.

АНАМ — предишното название насредните части на Виетнам.

ЕДИЛИ — в древния Рим —длъжностни лица, които се грижелиза обществените игри, храмовете ивътрешния ред на държавата.

ТАКАМИНЕ — второто име наяпонски биохимик.

АТЕЛАНИ — Древноримски на-родни игри.

НАРА — свещен японски град.ОЗИ — тесни и дълги, високи до

няколко десетки метра хълмове,образувани от ледникови наноси.

47

ОТГОВОРИ ОТ БР. 6

Л О Г И К А Т А Р Е Ш И

СЪМНЕНИЯТА НА СЕРЖАНТА

В бирата на сержанта безспорно е имало силно прис-пивателно средство. Когато сержантът е заспал встаята си, хотелиерът е влязъл в нея със служебнияключ, върнал е часовника му с един час назад и еизлязъл, за да извърши престъплението. Върнал сеи събудил по телефона сержанта, който установил, чечасът е 2.15 (всъщност вече 3.15). Когато сержантътотново заспал, хотелиерът дошъл в стаята, превъртялчасовника му с час напред и се върнал в админи-страцията.

КОСМОС — научно-художествено списание за юноши. Издание на ЦК на ДКМС. Год. VII. бр. 7

Главен редактор СТЕФАН ДИЧЕВЗам. гл. редактор д-р СВЕТОСЛАВ СЛАВЧЕВ; редактори: ВАСИЛ РАЙКОВ, МАГДАЛЕНА ИСАЕВА и ЦВЕТА ПЕЕВАХудожник ИВАН КИРКОВ Секретар ЕМИЛИЯ НЕДЯЛКОВАУредник ГЕОРГИ ПЕНЧЕВ Коректор: МАРИЯ ЖДРАКОВА

Р Е Д А К Ц И О Н Е Н С Ъ В Е ТПроф. д-р А. Ю. ТОТЕВ — икономист, ДИМИТЪР ПЕЕВ, ДИМО БОЖКОВ — биолог, ЕМИЛ ЗИДАРОВ — химик, канд.техн. науки ЕМИЛ СТРАХИЛОВ, ЛИЛИЯ СТЕФАНОВА — биохимик, НИКОЛА ЧУПАРОВ — машинен инженер, проф.ПЕТЪР ПАУНОВ — физик, проф. РАЗУМ АНДРЕЙЧИН — физик, ХРИСТО ТИЛЕВ — географ, проф. ЦВЯТКО

МУТАФЧИЕВ — химик

АДРЕС НА РЕДАКЦИЯТА — София: бул. „Ленин" № 47, IV ет., ст. 28—29, тел. 44-26-21, вътр. 363. Ръкописи не севръщат. Годишен абонамент 3,00 лв. Цена на един брой заедно с приложенията 35 ст. Дадена за печат на 15. VI , 1968 г.Формат 1/8 от 65/92. Държавно военно издателство. Поръчка 1133. Печатни коли 6. Издателски коли 3. Тираж 70 000

С Т А Р И Н Н И Я Т НАКИТ— Само трима души в града знаят за този старинен

накит; останалите са далеч оттук — разказва вдови-цата Ивайлова на инспектор Стрезов, повикан по теле-фона рано сутринта. — Те са: моята племенница, укоято бях на гости снощи до единадесет часа; Иванчеваот горния етаж и Върбанов — стар ерген, пенсионер,който се отбива от време на време на приказки и честоми е правил малки услуги.

— Сигурна ли сте, че накитът е изчезнал именноснощи?

— Да, защото вчера следобед подреждах скрина иДълго се любувах на красивите му брилянти. Така инямаше да забележа нищо, ако не бях обещала на пле-менницата да й занеса днес една стара семейна снимка икогато погледнах скрина. . .

— Да видим какво са правили другите двама сно-щи! — прекъсва я инспектор Стрезов и след катооставя старшината Варадин на пост пред апартаментана Върбанов, се отправя към Иванчеви.

— Малко е разхвърлено у Дома, та ще извинявате —посреща го Иванчева. — Но снощи имахме гости. Нализнаете, мъжете са полудели по тия мачове, пък нашияттелевизор е с голям екран. После мъжете седнаха набелот, ние, жените — на приказка и не усетихме когастана полунощ. Така и не успях да отида на фризьор,макар че имах час.

Навън старшина Варадин е задържал Върбанов,който тъкмо се прибирал в дома си. Върбанов отключваи ги кани да влязат.

— От една седмица обикалям Балкана — казватой. — Нямате представа колко е хубаво лете на пла-нина. Дори не съм нощувал по хижите, спя на открито.Но вие младите сякаш по-предпочитате. .

— Сам ли живеете? — прекъсва го инспекторът.— Съвсем сам. Но не ме е страх да отсъствувам за

дълго. Бравата е секретна, а освен това какво ли можеда се открадне от къщата на един скромен пенсионер.Дори и да влезе някой, няма. . .

— Достатъчно! — казва инспектор Стрезов. — Чевие не сте били на екскурзия шест дни, по това нямаспор. Може би е най-добре да си признаете и за краж-бата, докато не е станало съвсем късно.

Какво дава основание на инспектора да мисли така?