По пътя НА

БИОТЕХНОЛОГИИТЕ Свидетели сме на небивал

размах и развитие на научно-техническата революция в най-общия смисъл на думата, но не можем да не признаем, че в различни периоди като че ли „първенство" вземат раз-лични науки и направления. След толкова успехи на много науки сега излиза на преден план БИОТЕХНОЛОГИЯТА.

Биотехнология означава чрез промишлени и научни ме­тоди по биологичен път да получиш дадена суровина или определен продукт. Биотех­нология — това е индустриа-лизиране на биологията в твърде важни области като производството на енергия, суровини, химикали, метали, супербиологични видове.

Става дума за нещо ново, но същевременно старо. Дрожди и микроорганизми човече­

с т в о т о използува от векове при производство на различни хранителни, фуражни и фар­мацевтични продукти.

След 1970 г. енергийната, суровинна и белтъчна криза в света накара учените сериозно да търсят приложението на биотехнологиите в тези области. Оказа се възможно да се получи етанол (етилов ал­кохол) и чрез други начини, освен чрез познатите. Прера­ботва се биомаса от зърне­ните и тревни култури или отпадъчни продукти от сел­скостопанското производ­ство и горската промишле­ност. Водните растения също са чудесен източник на био­маса. Преди няколко години се установи, че преработеният воден зюмбюл дава биогаз, който съдържа до 60—90%

метан. Водната папрат опаз­ва чистотата на водите, тъй като усвоява азота от въздуха и това я превръща в чудесен фураж, естествен т о р и из­точник на биогаз.

Понастоящем се работи върху методите за получаване на газ-метан от фермента­цията на т о р и други селско­стопански отпадъци. В тази област ние имаме добри ре­зултати. С две авторски сви­детелства са защитени ме­тод за получаване на водорас-лова биомаса и метод за из­вличане на белтъчен хидроли-зат. Единият метод е създаден в Научно-производ-ствената лаборатория по ал-гология при БАН от млади спе­циалисти под ръководството на д-р на б.н. Христо Дилов, а вторият е съвместна раз­работка на лабораторията с

1

СЪДЪРЖАНИЕ

По пътя на биотехнологии­ К е л т и т е 37 т е 1 Сам под лавината 41 Земна атмосфера за космо­ Пеперудите 47 н а в т и т е 4 Загадката на Чудския Невидими, още гущер 51 н е о т к р и т и 7 Любопитни ф а к т и 53 М о я т личен компютър Присаждане на мозък?

10 13

И през целия останал ж и в о т 54

Колата, която говори 16 Предава „Космос" 57 Картинна галерия 18 I Решава логиката 60 Обсерваторията „Небес­ , Кръстословица 62 ният замък" 22 Т е с т 63

64 К а т о капки кръв 27 По широкият свят 63 64

Тези удобни обувки 30 Дайте, моля, другата ръка! 33

Корица: Пръстенът на I Калоян

цар Дайте, моля, другата ръка! 33

Гръб на корица: Зимна при-рода

И н с т и т у т а по органична хи­мия с Център по фитохимия при БАН.

Чрез първия се получава ка­чествена и в голямо количе­ство биомаса, като вюдорас-ловият щам се култивира вед­но с други микроорганизми с високо съдържание на лизин. Производството е целого­дишно, процесът — лесен за обслужване и автоматизира­не. В т о р о т о изобретение пъл­ноценно оползотворява водо-расловата биомаса. При пред­варителното извличане с органични разтворители се получават екстракти, съдър­жащи активни вещества. След екстракцията о с т а т ъ к ъ т о т водорасловата биомаса се подлага на хидролиза и се по-получава белтък цели 80%. По-лученият белтък е с много добри свойства и намира осо­бено добро приложение във фармацията и парфюмерията.

След енергетиката идва ред на растениевъдството. Досе­га само бобовите култури мо­г а т да усвояват азота от въз­духа. Ако с помощта на ген-ното и клетъчното инженер­ство създадем нови култури, които притежават тази спо­собност на бобовите, това ще

бъде нещо много голямо — ще се спре употребата на азотни торове и тяхното вредно влияние върху засушаването на почвите.

Изумителни са резултати­те и в областта на генното инженерство. Чрез клетъчна­та хибридизация могат да се обединят качествата на два индивида, чрез промяната на генните структури да се по­виши съдържанието на про­теин. Промените по биологи­чен път ще позволяват рас­тенията да се освобождават от натрупаните в тях пес­тициди, ще се увеличи способ­ността на растенията за фо­тосинтез. Рязко ще се увеличи растежът на растенията.

Благодарение на априлската линия на партията през по­следните 25 години българска­та биология и най-вече генно­то инженерство завоюваха определени успехи. Млади на­ши учени, специалисти, рабо­тещи в академиите и ВУЗ (всъщност т а м се подготвят основните биотехнологически кадри на страната ни), вече доказаха своите възможнос­т и . Тази примамлива интер­дисциплинарна наука — био-технологията, е една богата

Н.с.к.х.н. Божидар Чорбанов от Института по органична химия с Цен­тър по фитохимия при БАН изследва белтъчен хидролизат от зелени микроводорасли.

гама от елементи от други науки и предоставя възмож­ност на различни специалисти да работят в нея.

Една млада специалистка, завършила през 1980 г биоло­гическия факултет, специал­ност „молекулярна биология" е вече автор на изобретение. Чрез него от дрождени клетки се получават белтъци, които нормално не се синтезират от дрождената клетка. Това е До-ранели Филипова, работеща под ръководството на ст.н.с. I с т . Пенчо Венков в Инсти­т у т а по молекулярна биология.

Чрез изобретението може да се изолира белтък — ензи­ми, хормони, които да се из­ползуват по-нататък в раз­личните видове промишленос­ти —- хранително-вкусовата, фармацевтичната. Стреме­ж ъ т на учените е непрекъс­нато да изследват и получа­ват различни белтъци с раз­лично предназначение и в този смисъл определен, малък дял има сега младата изобрета-телка Доранели Филипова.

Но лидер в прилагането на биотехнологичните методи на производството е фармацев­тичната промишленост. Ан­тибиотиците са на първо място по производство и употреба. Чрез нови биотех-нологии може многократно да се увеличи производството на антибиотици, да се понижи цената им. Това в някои случаи ще позволи те да намерят приложение и в други области — в хранителната промиш­леност за консервиране на хра­ни, във фуражната като био-стимулатор, в растениевъд­с т в о т о като препарат за бор­ба с вредителите.

След специализация в СССР младата специалистка Татяна Аврамова от Института по микробиология към БАН за­почва интересна изследова­телска работа — да получи преднизолон. За тази цел клетките трябва да се обез-движат. Н.с. к.б.н. Теодор Ан­гелов и Татяна Аврамова са успели да предложат съвсем нов и много евтин начин за решаването на тази задача.

Сега в медицината се изуча­ва влиянието на различните гени върху човешкото тяло.

Това ще обясни първопричи­ната за много болести и ще ни помогне да създадем лекар­ства, с които да внасяме или да унищожаваме определени гени в организма. Труден и ба­вен процес на проучване е опознаването и идентифици­рането на някои особено важ­ни гени, например тези, които произвеждат инсулин и интер-ферон. Интерферон има в ни­щожно количество в организ­ма, но т о й ни помага както никое друго лекарство при много вирусни заболявания, дори при някои видове рак. Съ­държа се в човешката кръв — един микрограм (милионна от грама) в два литра кръв. През 1981 г. беше усвоена нова биотехнологична схема, която дава възможност да се получи 1200 пъти по-голямо количе­ство, нещо изключително и от голямо значение за хуман­н о с т т а и прогреса

От години човечеството из­питва чувството на фатал-ност при различните заболя­вания от рак. Идентифицира­ни са вече няколко гена (онко-гени), които причиняват не­контролируемото разраства­не на раковите клетки. Ако тези болестотворни гени се изолират и се открие как действуват, ще се намери на­чин да бъдат унищожени. И все пак учените засега само леко се докосват до областта на човешката генетика. Дирек­т о р ъ т на медицински отдел на изследователския център „Дж. Хопкинс" Маккусик казва, че с думата „гени" могат да се запълнят 13 тома на Бри­танската енциклопедия.

От 1978 г. досега в област­та на биотехнологията у нас са постъпили около 500 иска­ния за изобретения. Най-много са в областта на ензимните препарати, останалите са свързани с микробиален бел­тък и аминокиселини, с анти­биотици за хуманната и ве­теринарна медицина, с агро-биологични препарати, с очистване на природната сре­да, имунобиология или маши­ностроене за нуждите на био­технологията. Почти във вся­ка заявка за изобретение в ав­торския колектив участвуват млади специалисти — биолози

Биоложката Антония Манова от Научно-производстввната лабора­тория по алголоаия при БАН.

и микробиолози, химици, фи­зици, инженери.

От няколко месеца у нас дей­ствува корпорация „Биотех-ника". В биомашиностроенето главната цел е създаването и производството на принцип­но нови апарати, инсталации и цели технологични линии за биопроцеси и за производство на биопродукти. Очаква се в края на IX петилетка да започ­нем да задоволяваме около 80% от потребностите на страната от уреди, апарати, съоръжения и технологични линии в биотехнологиите, да се създаде възможност за из­годен износ на апаратури за биопродукти.

През последните 15 години съветската биотехнологична промишленост поддържа сред­ногодишен прираст от 11%. ГДР, ЧССР, УНР — също имат успехи в биотехнологиите. Интересът към тях расте в целия свят. В Япония през ми­налата година около 160 фир­ми са изразходвали над 200 млн. долара за изследвания в областта на генното инже­нерство.

Особено много са изследва­нията в селското стопанство — изпитва се растежен хор­мон върху домашни животни. Ако се постигне успех, значи­телно ще се увеличат доби­вите на мляко и месо.

В растителната генетика

изследователите отделят ге­ните от отделни растителни клетки и после от тези клетки израстват нов вид растения с нови признаци и характерис­тики. Така се раждат нови сортове и семената за тях.

През последните години от биотехнологията и микро­електрониката се роди ново, перспективно направление — биотроника, което съчета две коренно различни области. Ед­ната е подчинена на законите на живата материя, другата е свързана с неорганичната. В нашата страна съществуват всички условия за завоюване на свое място в това ново, стратегическо направление не научно-техническия прогрес.

След революциите, свързани с разбиването на атома, овла­дяването на Космоса и разви­т и е т о на микроелектроника­та нашият век ще преживее и четвъртата научно-техниче-ска революция в света — био-технологическата. Биотехно­логията е още далеч от осъ­ществяването на амбициоз­ните си цели, но само чрез ней­ното развитие ще достигнем до кардинални промени в мно­го направления и до рязко по­вишаване на ефективността на икономиката и жизнения стандарт.

ВАНЯ РЕЛЬОВСКА снимки: ДЕНКА К У Ю М Д Ж И Е В А

3

През близо т р и т е десетилетия, изминали след изстрелването на първия изкуствен спътник на Земята, космонавтиката се разви толкова бързо и победно, че днес вече никой не се съмнява в ней­ното блестящо бъдеще. Наред с много други, едно великолепно доказателство за това бе рекордният полет на Леонид Кизим, Владимир Соловьов и Олег Атков, които живяха и работиха 237 денонощия на борда на орбиталната станция „Салют-7". Този полет бе много плодотворен в научно и техноло­гично отношение — нека си припомним дори само за уникалните монтажни операции в о т к р и т о т о космическо пространство, извършени от Кизим, Соловьов и Светлана Савицкая. Но т о й още веднъж доказа и факта, че при съветските орбитални станции от типа „Салют" успешно и с високи на­деждност е решен един основен проблем, без който въобще не може да има пилотирани полети в сво­бодното пространство — осигуряването на земна атмосфера за космонавтите.

Владимир Ковшльонок

Всички знаем, че добрата работа е невъзможна без

СВЕЖ И ЧИСТ ВЪЗДУХ дори на Земята и че това се отнася В още по-голяма степен за пилотираните орбитални полети. Екипажите на космичните апарати обитават зат­ворени помещения с малък обем и ефикасното пре­чистване на въздушната среда е въпрос от жиз­нено значение.

В станциите „Салют" св поддържа атмосфера, аналогична на земната, с налягане от 700 до 960 милиметра живачен стълб, с нормално съдържание на кислород и въглероден двуокис. Нейната све­жест се осигурява от специални регенератори, кои­то поглъщат излишния въглероден двуокис и отде­лят необходимия кислород. Патроните на регене-раторите се заменят периодично с нови, които се доставят чрез товарните кораби „Прогрес". Но с това особеностите на тази своеобразна въздушна среда не свършват. Липсата на тегло премахва гра­витационната циркулация на въздуха и затова се прибягва до изкуствена вентилация с помощта на редица устройства. Чрез тях се решава и още един важен проблем — очистването на въздуха от раз­лични замърсявания: прашинки, малки късчета боя, парченца от пластмасови изолации, болтове, гайки и всякакви други малки и големи предмети, които „плават" в атмосферата на станцията. Въздуш­ните потоци са организирани по следния начин. С помощта на вентилатори въздухът в работната секция се насочва от нейната предна част към зад­ната и стена, където са монтирани филтри за улавяне не прашинките и различните изпуснати предмети. След това въздушният поток се разделя на две части и преминава около левия и десния борд на станцията, като охлажда редица апаратури, но и сам се затопля. За да се охлади отново, т о й пре­минава през топлообменници от системата за регулиране на отоплението на станцията. После преминава през регенераторите и отново се

включва в основния поток, насочен по оста на жи­лищното помещение.

За да се осигури принудителна циркулация и обмяна на въздуха в помещенията на скачените към станцията космически кораби, се използуват под­вижни платнени тръбопроводи, които при необхо­димост се разгъват и включват към основните циркулационни системи на станцията. Така за кос­монавтите се осигурява пречистен и затоплен до около 20*С въздух. Въпреки това, когато спят, те слагат върху лицата си мрежени маски, за да не погълнат случайно някоя неуловена от филтрите твърда частица.

Очевидно е, ч@ за да има земна атмосфера в ра­ботните помещения на орбиталната станция, те трябва да са херметични. Тази необходимост по­ражда редица много сложни конструктивни и тех­нологични задачи. Защото орбиталната станция „Салют-6", а това се отнася и за „Салют-7", са всъщност едно

ХЕРМЕТИЧНО РЕШЕТО с около 400 непропускливи съединителни възли. Тази цифра може да стресне всекиго. За сравнение ще посочим, че автомобилните гуми, които ни при­чиняват толкова много неприятности, имат само по едно херметично уплътнение — техният вен­тил. Заслугата и успехът на съветските конструк­тори, които успешно са се справили с тази задача, са безспорни.

Защо все пак се налага да има толкова много хер­метични съединения? Ще припомним, че в кон­струкцията на „Салют-б" имаше обособени т р и херметични секции: преходната, разположена в предната чест на станцията, основното работно помещение в средата и междинната камера в зад­ната част. Главните места, които трябваше да се уплътняват, бяха предният и заден възел за окач­ване с техните входни люкове, както и люковете за излизане в космическото пространство, за вли­зане в работната секция и в междинната камера. Освен това свързването на преходната секция с работната бе направено чрез херметично съеди­нение, тъй като т у к заварките бяха неприемливи. По същия начин бе свързана и конусовидната сек­ция на научните апаратури към корпуса на стан­цията. Към изброеното дотук трябва да прибавим и уплътнителните съединения на 23 илюминатора. Много грижливо бяха херметизирани и всички тръ­бопроводи и кабели, които свързваха хидравлич­ните и електрически агрегати, разположени вътре и извън обитаваните секции на станцията. Хер­метични бяха и механизмите за завъртане на слън­чевите панели и двете шлюзови камери, които се използуваха за научни опити и за изхвърляне на контейнери с отпадъци в космическото простран­ство. Така с желязна необходимост се стига до неизбежните 400 херметични съединения.

Самото уплътнение обикновено представлява подложка, направена от специална гума, която се притиска между работните повърхности на съеди­нението. В случая решаващо е качеството на ма­териала на подложките. Те не трябва да губят своята еластичност, здравина и устойчивост под въздействието на космическите фактори — ва­куум, температурни промени, различни лъчения. Опитът, натрупан при дългогодишната експлоа­тация на „Салютите", нагледно доказа, че те са едно наистина херметично съоръжение.

Но космичното пространство крие и други не­удобства. То не е празно, в него летят малки и по-големи метеори, които представляват реална заплаха. Някои от тях могат дори да пробият обшивката на станцията, а други като

КАМЪЧЕ, ХВЪРЛЕНО В ПРОЗОРЕЦА, да чукнат по илюминаторите. Точно това се случи по време на полета на Владимир Ляхов и Алексан­дър Александров на борда на „Салют-7". Когато след „почукването" двамата космонавти прегле­даха стъклото на илюминатора, те видяха, че в него се е образувал малък кратер с диаметър около 4 милиметра. Тази повреда не бе опасна, защото илюминаторите са покрити с двойни стъкла, всяко от които е дебело по 14 милиметра. Те представ­ляват ефикасна защита дори и при стълкновение с по-големи метеори.

Този инцидент ни кара да разкажем малко повече за метеорите. Това са скално-метални частици, които се движат в космичното пространство със скорости от 10 до 70 километра в секунда. За щастие те са обикновено много малки, с напречен размер хилядни части от милиметъра и маса ми­лионни части от грама. Въздействието на подобни частици, наричани микрометеори, е твърде малко и предизвиква само ерозия на атакуваните повърх­ности. Пробив в обшивката могат да направят само значително по-големи частици, които са из-

П. Климук и М. Хврмашввски

ключително редки и срещата с тях е малко ве­роятна.

Все пак конструкторите не са пренебрегнали тази опасност и са я подложили на всестранно изучаване и анализ. Установено е например, че ако пробивът в обшивката има диаметър около 1 ми-лиметър, за да изтече всичкият въздух, който се намира в станцията, ще е необходимо едно дено­нощие. Дори ако диаметърът на пробива е около 6—7 милиметра, това ще продължи около час и , половина. Следователно времето е напълно доста­тъчно, за да могат космонавтите да облекат свои­те херметични скафандри и да направят ремонта. За тази цел те са снабдени с подходящи средства

5

— различни запушалки, пластири и лепенки, уплът­няващи лепила и състави.

Метеорната опасност съществува, но тя не трябва да се преувеличава. Създадени са вече мно­жество ефикасни средства за защита. Такива са например предпазните екрани, които се монтират на известно разстояние пред основната обшивка на станцията. Метеорът пробива екрана, но при това губи голяма част от енергията си, разпада се на по-малки частички и след това вече не пред­ставлява сериозна заплаха. Много перспективен материал за изработването на предпазните екрани са армираните пластмаси, които са леки и имат висока издръжливост на ударни и топлинни на­товарвания. Друга отлична предпазна мярка е меж­ду отделните листове на обшивката да се полага слой от специална пластмаса, която има свой­с т в о т о да се разпенва и набъбва, когато е изло­жена на въздействието на вакуума. При пробив тази пластмаса „кипва" и за 5-—6 секунди запушва отвора. Защитата пък от стълкновението с го­лемите метеори ще се реализира чрез чувстви­телни радиолокатори и бързодействуващи двига­тели за маневриране. Но това е една по-далечна задача, която ще решаваме при пилотираните по­лети в пояса на астероидите.

Виждаме, че са взети всички необходими мерки, за да няма загуба на толкова необходимия въздух. И все пак известни разходи на тази живителна газова смес са неизбежни. Това става при всяко

ИЗЛИЗАНЕ В ОТКРИТОТО ПРОСТРАНСТВО, когато се извършват научни наблюдения или мон­тажни операции извън борда на станцията. Тогава се налага да се разхерметизира преходната секция, която изпълнява ролята и на шлюзова камера.

Преди да пристъпят към тази операция, кос­монавтите затварят люковете към работното

В. Биковски и 3. Йен

Ю. Романшнко и Г. Гречко

помещение и към битовата секция на скачения кос­мически кораб. Така преходната секция се изолира от останалите помещения на орбиталния комп­лекс. След това космонавтите обличат своите скафандри и грижливо проверяват изправността им. Когато се уверят, че всичко е наред, те отва­рят специален въздушен кран, газовете от преход­ната секция излитат в околното пространство и В нея се възцарява космичният вакуум. После кос­монавтите отново проверяват дали люковете към работното помещение и битовата секция са зат­ворени херметично и едва тогава отварят стра­ничния люк, през който могат да излязат извън станцията. По нейната повърхност са монтирани редица технологични площадки, върху които се за­крепват образци, подложени на изпитания, апа­ратури, телевизионни камери, радиоантени и др. Самите космонавти при работа извън станцията се завързват със здрави въжета — фалове, или фиксират своите обувки върху специални приспо­собления. След завършването на предвидените опе­рации, а понякога те продължават часове, космо­навтите се завръщат в преходната секция, затва­рят херметично страничния люк и отново въз­становяват газовата среда в това помещение. За целта те могат да отворят въздушен кран, който свързва шлюзовата камера с основното работно помещение на станцията. Въздух може да се пусне и чрез друг кран от бутилки, които са монтирани извън борда на станцията. Третата възможност е атмосферата да бъде възстановена, като се отвори преносима бутилка, пълна със сгъстен въз­дух. Запълването на преходната секция се следи с помощта на специален уред манометър-вакуум-метър, който показва какво е налягането на въз­духа в нея с много висока точност.

При разхерметизирането на преходната секция се губи известно количество въздух и затова не­говите запаси се попълват периодично чрез тран­спортните космични кораби „Прогрес". Те доста­вят на станцията наред с останалите материали и бутилки сгъстен въздух.

Наличието на земна атмосфера в обитаемите космични апарати и в бъдеще ще е една неотме­нима необходимост. И така ще бъде винаги, дори и когато положим върху плещите на роботите го­ляма част от нашите задачи и творческа актив­ност. Защото ние никога няма да се откажем от овладяването на Космоса, от прекия си досег с него,' както няма и да поискаме да се превърнем в ро­боти, на които въздух не е нужен.

инж. ИВАН ВЪЛЧЕВ

НЕВИДИМИ, ОЩЕ НЕОТКРИТИ

„— Ти нали каза, на виждаш на тъмно? — Аз на с очите си виждам."

(А. и Б. Стругацки, „Обитаемият остров")

1932 година. Младият инженер Карл Янски прави изпитания на нова конструкция 30-метрова ан­тена за фирмата „Бел". С нея ще се извършват радиотелефонни съобщения между Стария и Новия свят.

Янски изучава смущенията, пре­дизвикани от гръмотевичните бури. И при едно положение на ан­тената в слушалките се разнася странно свистене. То идва от определена посока и се „завърта" за по-малко от 24 часа спрямо хоризонта.

След няколкомесечни изпитания, заблуди и грешки Янски успява да разбере, че източникът не се на­мира на Земята. Нещо повече: това не е нито Слънцето, нито Луната и планетите, тъй като всички те се движат по отно­шение на звездите, а източникът остава неподвижен... Янски уста­новява и мястото: смущенията идват от най-ярките области на Млечния път.

Ето как бива о т к р и т най-мощ­ният източник на радиолъчения (и поставено началото на радио-астрономията, както години по-късно ще пишат...)!

Янски публикува две с т а т и и в едно радиоинженерно списание и т р е т а в „Популярна астрономия". С това дейността му свършва — фирмата му поръчва нова ра­бота. Но друг радиоинженер, за­интересуван от с т а т и и т е на Ян­ски, построява в задния двор на къщата си предложения от него пръв параболичен радиотелескоп (наименованието, естествено, ще дойде по-късно). Гроут Рибер — последователят на Янски —-изслушва цикъл лекции по астро-физика. Открива и първите дис­кретни („точкови") източници на радиолъчение: Касиопея А, Стре­лец А и Лебед А, Рибер съставя и радиокарта на небето. Изпраща я в „Астрофизическо списание", придружена от статия.

Уви, астрономите по онова вре­ме са дотам „заслепени" от оптичната телескопия, че изобщо не се замислят над значението на „радиошума". А и с т а т и я т а на­истина изглежда невероятно. Ре­цензентите на списанието съ­ветват главния редактор да не я пуска. Но въпреки тяхното мне­ние, след като многократно я про­чита, главният редактор все пак пуска статията. С нея започва официалното навлизане (въпреки нежеланието и съпротивата на някои) на радиоастрономията сред научните кръгове.

Какво доноса тя? Пулсари, квазари, различни ра-

диоизточници... Но главното: пре­одоляна бе конвенционалната ба­риера на обичайното наблюдение. И за чест на астрономите редно е да отбележим — доста бързо. Така се родиха инфрачервената астрономия, рентгеновата и га­ма астрономията. Преди астро­номите наблюдаваха небето само през един тесен процеп — диа­пазона на видимите лъчи. Сега — през целия електромагнитен спектър. И това доведе до рево­люция в астрономията, както и до големи открития:

През 1965 година бе о т к р и т о р е л и к т о в о т о лъчение, с което бе потвърдена теорията на Гамов за „горещото минало" на Вселе­ната, както и теорията за Голе­мия взрив.

През 1937 г, пет години след откриването на неутрона, бяха предречени неутронните звез­ди. Но никой не предполагаше тяхното интересно свойство: да мигат на строго определени ин­тервали. Това мигане бе о т к р и т о с радиотелескоп и по-късно по­твърдено и в оптичния диапазон. Така се появи понятието пулсар.

Черните дупки са „следствие" на Общата теория на относител­ността, публикувана през 1916 г. Рентгеновите и гама-източни-

ците са най-вероятни кандидати за черни дупки. Други кандидати са галактичните ядра. Енергията, която излъчват, не може да бъде обяснена с термоядрения синтез. И при това енергия не само в оптичния диапазон (впрочем, яд­рото на нашата Галактика поради газ и прах не се вижда 6 този диа­пазон), а в целия електромагни­тен спектър.

В края на 1960 г. е о т к р и т пър­вият квазар ЗС 48 (ЗС — т р е т и кеймбриджки каталог). По онова време се съставят каталози на радиоизточници. И откриването на първия квазар е чист късмет. Оказва се, че в тази област, откъ­дето идва радиоизлъчването, има

Ярко ядро на галактика

Галактика, снимана на вълна 21 см.

много малко звезди. Една от тях — от 16 зв. величина — спира вниманието на астрономите. Нейният спектър е толкова не­обичаен, че не се решават да го публикуват... Спектрални линии там... където няма и не може да има спектрални линии! Непознати химични елементи?...

По-късно бива идентифициран още един радиоизточник. ЗС 273. И то благодарение на затъмне­нието от Луната на съмнителния участък.

Новият източник също се оказ­ва слаба синкава звездичка и ней­ният спектър — също толкова необичаен. М. Шмид, който успява да получи спектъра, бързо стига до смелото и щастливо хрумване: ами ако непознатите спектрални линии са просто изместени? И наистина. Оказва се, че спомена­т и т е линии са на познати еле­менти, но силно изместени към червения край на спектъра. А за това има две обяснения: обектът или се отдалечава от нас с огром­на скорост (50 хиляди километра в секунда), или има огромна маса. Но според първото предположе­ние колкото по-голяма е скорост­та на отдалечаване на един обект от нао(по теорията на разши­ряващата се Вселена), толкова т о й се намира по-далеч. Изчисле­нията показват, че синкавата звездичка е толкова отдалечена, че просто не би трябвало да се вижда. А т я , както и други обек­т и , съвсем не е галактика — про­с т о звездообразен обект, квази-звезда, квазар... Ами че тя не би следвало да се вижда, освен ако не излъчва огромна, фантастична енергия. И какъв е произходът на тази енергия?

А може би обектът е близък, но изключително масивен? Свръх-звезда? С маса — с т о т и ц и хиляди и милиони слънчеви маси? Тогава

червеното изместване би се дъл­жало на гравитационния ефект.

Но т у к две неща не са наред: как е възможно да съществува в рав­новесие звезда с толкова голяма маса? Тя би трябвало да колабира, да се свие в черна дупка.* И друго — квазарите някак показват предпочитание към червено из­местване, равно на 2. А това из­глежда странно. Ако измества­нето се дължи на масата, то тео­рията е безсилна да обясни това предпочитание.

Не, по-вероятно е квазарите да са много отдалечени от нас (ЗС 273 например е на милиард и по­ловина св. години). И да излъчват огромна енергия. Впрочем огром­на, трудно обяснима в рамките на термоядрения синтез енергия из­лъчват и активните галактични ядра...

Още неоткрити... Разбира се, с това списъкът на

невидимите обекти, о т к р и т и благодарение на „фотонната" астрономия, далеч не се изчерпва.

Но защо само „фотонна"? Не съществуват ли и други прозор­ци, други частици, лъчения, чрез които да се открият невидими обекти?

От четирите физически взаи­модействия само две — електро­магнитното и гравитационното — притежават безкраен радиус на действие. Другите се разпрос­т и р а т на съвсем къси, ядрени, разстояния.

Но гравитационна астроно­мия все още няма. Съществуват груби, несъвършени датчици, с които учените се опитват да уло­вят гравитационните вълни. За­сега безуспешно. А добре би било някой ден да видим и гравита­ционната карта на нашата Все­лена, така както съществуват вече оптична и радиокарти...

До Земята могат да достигнат само много високоенергетични частици — космическите лъчи и такива, които биха преминали безпрепятствено през космиче­ските простори. Тоест много сла­бо взаимодействуват с веще­с т в о т о : неутриното.

Космическите лъчи са все още загадка за нас. Частици с чудо­вищна енергия, недостъпна още за съвременните ускорители, се си­пят отвсякъде. Връхлитат зем­ната атмосфера и пораждат в т о ­рични порои. Порои от най-раз­лични частици. А откъде се взи­мат?... Те като че ли настойчиво „чукат на нашата врата", но ние още не можем правилно да ги раз­берем. Да намерим ключа към т а ­зи врата.

Неутриното засега е по-пер­спективно. Говори се даже за не-утринна астрономия.

Неутринните телескопи още по-малко приличат на оптичните (в сравнение с радиотелескопи-те). Това са огромни басейни дъл­боко под земята, пълни с теч­ност, каквато използуват за хи­мическо чистене на дрехи. И мно­жество датчици, които косвено регистрират неутриното. Макар и несъвършени, тези телескопи вече успяха да поднесат една из­ненада: потокът неутрино от Слънцето се оказа много по-нисък от очаквания. И това не е ясно какво точно означава (например, че не познаваме механизма на слънчевата енергетика?).

Остава ни едно — да пофан-тазираме: как и какви обекти биха могли да бъдат о т к р и т и ? Но фантазирането, особено ако в него се съдържа поне зрънце на­учна истина, се превръща в прог­нозиране. А прогнозирането, как­то е известно, е трудна работа...

Първи въпрос: Как? С какви ме­тоди? Досега изброихме четири.

* Нещата, разбира се, са далеч по-сложни.

Квазар ЗС 273

А пето взаимодействие? фантас­тично? фантастично, ако щете само поради факта, че още не е о т к р и т о . А наистина ли не е?...

Преди години се заговори за фликер-шума. Това представля ва особен вид шум, чиято природа още не е разгада на.

В електрониката и електротех­никата са известни топлинните шумове. Тяхната природа е ясна: т р е п т я т атомите, шумят, така да се каже, и създават пречки пред конструкторите. И най-добрият „хай-фи" усилвател има своето

Свръхнова 6 спирална галактика

ниво на шум. Но щом нещата се свеждат до топлина, значи мо­жем, като охладим усилвателя (с течен хелий, например) да избег-нем топлинните шумове, Е, усил­вателят наистина станал добър, много добър. Но нещо продължа­вало да шуми. При това значи­телно по-силно от очакванията. А и по особен начин. Новият шум показвал предпочитания към нис­ките честоти-

Ако запишете обикновен шум на магнитофон и започнете да пу­скате записа с различна скорост, характерът на шума няма да се промени.

Не така стояли нещата с новия, с фликер-шума. Колкото по-бавно пускате записа на такъв шум, толкова т о й ще се чува по-силно.

И още нещо. Обикновеният шум може да бъде имитиран с хвър­ляне на зарове — т о е с т , пред­ставлява чисто случаен процес. Ако опитаме да имитираме фли­кер-шума с хвърляне на зарове, то трябва да въведем особени пра­вила — така, че да се получи ис­тински фликер-шум.

Да вземем парче проводник, да пуснем т о к и с прецизен уред да следим промяната на тока и на­

прежението. Ще се окаже, че сякаш съпротивлението на проводника — деветата-десетата цифра след десетичната запетаи (взето в проценти от съпротивлението на целия проводник), се променя по един непонятен начин. Играе, бавно, периодично.

А бавните промени предполагат бавни процеси, инертност — доб­ра памет, както кибернетиците биха казали.,.

При процеси, протичащи в огромния Космос, това е разби­раемо — мащабите са големи, промените са бавни. Но парчето проводник! Мащабите т у к са ни­щожни... А може би тези промени св отглас на някакви процеси, свързани с пето, неизвестно взаимодействие? По въпроса за фликер-шума засега физиците са категорични: нито едно от из­вестните взаимодействия не е свързано с него. И в такъв случай може би ние "чуваме" шум — шум, подобен на оня, ч у т от Янски?...

Ако не ново взаимодействие, то може би нови частици биха ни донесли отговор на въпроса „как". Доскоро като възможни кандида­ти изглеждаха тахионите: час­тици, движещи се по-бързо от светлината. Но те засега св а т ­рибут само на фантастиката...

Тогава да се обърнем към вре­мето и пространството!

През 1949 г. К. Гьодел публикува едно решение на уравненията на Айнщайн. Решение, което не отстъпва по коректност на из­вестното на Фридман, за неста-ционарната вселена.

В решението на Гьодел „линии­те на времето' св изкривяват в гравитационно поле така, както светлинните лъчи. Някои такива криви са затворени, други напо­добяват спирала. Наричат ги гьоделиани.

Пътуването по тези криви води назад, към миналото, фантастич­но, нали!

Представете си, че някакъв обект се движи по гьоделиана към нас. Е, такъв обект би идвал от бъдещето, От кое? Уви, това не е ясно! От нещо, което още не е настъпило, не съществува...

Има и друг вариант — ние да „тръгнем" по такава гьоделиана. В т о з и случай ние ще започнем да се връщаме назад в миналото и всички обекти спрямо нас ,ще останат" в бъдещето. А нашето движение назад ще напомня фил­мова лента, пусната в обратна посока.

Но това е също така невероят­но, както и „пристигането на ня­какъв обект" от бъдещето по съ­щата тази гьоделиана. Само че в т о з и случай ние ще повтаряме

нещо, което вече го няма, т о е с т не съществува.

Впрочем физическият смисъл на решението на Гьодел съвсем не е ясен. А и не винаги нещо, което не се „забранява" от теорията, непременно съществува в приро­дата. Един физик отбелязва по т о з и повод: „Законите на приро­дата не забраняват колелото, но то кой знае защо не е било съз­дадено от нея"...

Друга възможност за „нов про­зорец" към Вселената представ­лява п р о с т р а н с т в о т о . Негова­та топология ни е съвсем смътна. Обикновено двумерният затво­рен модел на нашата Вселена се изобразява нагледно като балон или мехур. Но съвсем не е изклю­чено и да е значително по-сложен: като знаменития лист на

Приближаващи са (гора) и отда­лечаващи са от нас (долу) галак­тики. Вдясно — изместваме на спектралните линии.

9

Мьобиус или бутилката на Клайн, разбира се, в тримерен вариант.

Ние не сме отговорили и на един фундаментален (макар може би и „наивен") въпрос: защо нашето пространство е тримерно? Из­вестна ни е връзката между за­кона за привличане на телата, стабилността на орбитите не планетите, на атомите, и т р и -мерността. А може би т о , на­шето пространство, не е т р и -мерно? Или поне не навсякъде...

И какво, ако на нас ни е „съдено" да възприемаме само неговите т р и измерения — така, както виждаме само в тесния диапазон на видимата светлина? (Електро­магнитните вълни бяха предска­зани преди близо 120 години, о т к р и т и преди около век, Да се надяваме, че отговор на подобен въпрос бихме могли да получим в подобни срокове.)

А какви обекти, какви явления

можем да очакваме? Това може би е още по-трудно

за прогнозиране. Предсказани са били електромагнитните вълни, но едва ли някой си е представял техниката и техническия прогрес (и всичко друго, изброено по-го-ре), свързани с тях. Предсказани бяха неутронните звезди, но ни­кой не можа да предскаже тях­ното мигане в радиодиапазона (пулсари) и в рентгенови и гама-лъчи (барстери).

Лесно бихме могли да изпаднем в положението на човека, който предрича съществуването на квадратни или триъгълни звезди (кубични, с формата на тетрае-дър). И защо не? Нали съществу­ват звезди с всякакви цветове — от тъмновишневи до синка-во-бели. Съществуват и силно сплескани, с формата на елипсоид (неутронните звезди, поради бър­зото си околоосно въртене). За­

що не и квадратни? Ами защото теорията просто

е против! Силите които участ­вуват в оформянето на звездата, са централносиметрични, нямат предпочитания към избрани по­соки и направления.

Но изобщо да прибързваме да осъждаме категорично нещо, кое­то не ни в напълно (или даже ни­как!) ясно е още по-опасно...

„— Това не мога да го повяр­вам! — казва Алиса в „Алиса в огледалния свят" на Л. Керъл.

— Не можеш ли? — съчувстве­но пита Царицата. — Опитай пак; поеми дълбоко дъх и затвори очи."

Алиса се засмива и казва, че ня­ма смисъл да опитва, че човек ме може да повярва в невъзможното. Царицата и отвръща: „просто о п и т ъ т ти е малък..."

А нашият опит наистина е мно­го малък.

А. ПЕЕВ

Казват, че потребителят на електронноизчис­лителна апаратура не в необходимо да познава устройството на компютъра така, както и на компютъра не му е нужно да знае устройството на човека. Уместно ли е това сравнение?

Първо, човекът в любопитен (нали затова е чо­век), и второ, все пак в най-общи линии трябва да се знае устройството на компютъра. Това във всеки случай ще спомогне с по-малко неувереност да пристъпваме към компютъра, а и да намалим риска при общуването и ползуването му.

Колкото и да се стараем да съкратим детайл­ното запознанство с компютъра, трябва да за­почнем от факта, че т о й работи с информация, представена в двоичен код. Може и иначе да бъде казано; на машината й е най-удобно да работи с два вида знаци. Електрически импулс и пауза. Еди­

ница и нула. При това всички милиони елементи на компютъра работят в прост и ясен ключов ре­жим: пропускат т о к — не пропускат, разреден — зареден, включено - изключено.

Наистина двоичният код е малко неудобен. Пре­калено обемист. Числото 2 св записва к а т о 10,5 - като 101, 1024 — като 10000000000. Впрочем числото 1024, което е равно на 2 1 0 степен по тра­диция (може би защото в най-близко до 1000), се нарича двоична хиляда и се бележи с К (кило). С двоичен код се означават всички букви и знаци. Като за всеки знак св отделят 8 бита. Такава пор­ция от 8 бита се нарича байт. А тъй като 28 в равно на 256, то и възможните букви и знаци са толкова на брой. в една стандартна машинописна страница има 1800 знака — 1800 байта, или 1,8 К байта (всъщност малко по-малко, тъй като, както видяхме, двоичната хиляда е по-голяма от 1000). В тридесетте тома на БСЕ например има 300 М байта — т р и с т а мега байта (мега-милион = 1024 х 1024).

Повечето персонални компютри (ПК) са по­строени на основата на осемразрядни микропро­цесори, което означава, че числата, буквите и ко­мандите „живеят" в компютъра като осембитови (еднобайтови) думи. Те се предават по осем успо­редни линии, като по всяка линия върви импулс или пауза, единица или нула, И цялата осембитова дума се обработва едновременно. Същите осем бита имат един адрес, по който могат да бъдат откри­т и . На този адрес съответно може да бъде за­писана нова, осембитова дума — буква, число, ко­манда.

Най-важните възли на ПК Сърцето на ПК е т а к т о в и я т генератор. Той

представлява нещо като метроном, който дири­жира, по-точно синхронизира всички процеси в не­го. Същевременно т о й е и главният доставчик на

„суровина" при изготвянето на двоичните числа, команди, адреси и т.н. Генераторът „изстрелва" единици и нули, импулси и паузи, и те могат да бъдат прекъсвани — импулсът да бъде погасен и създадена пауза, и обратното. Така се получава нужната комбинация от паузи и импулси при на­тискането на клавиша „А" например. Ако кодът е 65 (двоично — 110101), при натискане на клавиша се поражда комбинацията 00110101 (първите две нули допълват до един байт).

Честотата на тактовия генератор е 0 рамките на няколко мегахерца (милиона херца — милион трептения нула-единица в секунда).

Честотата дава представа за бързодействието на ПК. Всяка операция се изпълнява в няколко так­та. Когато конструкторите изготвят техниче­ската документация на ПК, те обикновено пре­с м я т а т тъй наречената „средна продължител­ност" на една операция. И ако тя е 6 т а к т а , а чес­т о т а т а на генератора 3 мегахерца. бързодей­ствието ще бъде половин милион операции в секунда.

Едно също така важно устройство е аритме-тико-логическото (АЛУ). Точно т у к става обра-

ботката на байтовете. АЛУ може да ги събира, изважда, умножава и т.н. Една от най-Важните различия на ПК от обикновения калкулатор е Въз­можността за сравняване на два байта. Например, ако с т о й н о с т т а на байт А е по-голяма от байт Б, то да се извърши „еди какво си". Възможността за сравнения и взимане на решения в зависимост от това дали условието на сравнението в изпъл­нено, или не, позволява на компютъра да обработва огромни масиви от данни, да изпълнява сложни ал горитми, в които съществуват множество логи­чески отклонения от описания по-горе т и п .

Но какво е ПК без памет? Паметта му се дели най-общо на два вида. Специализирана („постоян­на" — в кавички, тъй като при производството тя може да бъде променяна 8 зависимост от цел­та, за която ПК е произведен) и оперативна памет.

Специализираната памет е фиксирала веднъж завинаги редица операции, които определят ПК като тесен специалист. Да може например да ре­шава определен вид уравнения, да изчислява синус, експоненциална функция и т.н.

Оперативната памет е онази, до която потре­бителят има свободен достъп (често я наричат точно така — памет със свободен достъп). В нея потребителят записва програмата си, всички дан­ни, свързани с нея.

Разбира се, ако паметта в адресирана от осем-битови думи, то и капацитетът на една такава

област ще бъде само 256 байта. А това е малко, много малко... Ето защо обикновено паметта на ПК се адресира с два байта, Един адрес е съставен от две осембитови думи, или по-точно от една 16-битова дума. А това вече дава възможност да се адресират 65 536 байта (или 65 К байта), което вече е доста по-сериозно нещо. Една програма за шах например със „средна квалификация" заема 10 К байта.

Най-общо казано: възможността за решаване на сложни задача св определя от обема на оператив­ната памет. Ето защо в много ПК е предвидено разширяване на оперативната памет до 130 К бай­та, 256 К байта и т.н. Естествено, такова раз­ширяване не води до увеличаване на дължината на адреса, ето защо са предвидени допълнителни ко­манди, които позволяват да се „надникне" от един такъв модул на паметта ( о т 65 К байта) в друг.

С това видовете памет на ПК съвсем не св из­черпват. Те св различават не само по физическата си реализация (кондензатори, транзистори, диодни матрици и др.), но и по организацията си. Някои видове напомнят магазина на пушката (наричат ги магазинни или стекови): за да се прочете или обработи вторият байт, трябва преди това да св „извади" първият, така, както за да се изстреля вторият куршум, трябва да се извади първият, Ня­кои памети са организирани по особен начин. Ин­формацията при тях св разполага така, както в нашия мозък — асоциативно, по някакъв признак...

Управляващото устройство в диригентът, кой­то в съответствие с партитурата — с програ­мата, записана в специализираната памет, насочва информацията байт по байт ту към аритмети-ко-логичвското устройство за обработка, ту за четене или запис в оперативната памет. Управлява дисплея, принтера и т.н.

Всички изброени дотук възли на ПК образуват неговия процесор. В едно съвсем малко крайче на неговия кристал са разположени дешифраторитв и комутаторите, Те извършват черната работа... Когато пристигне командата „да се запише 0 па­м е т т а " или „да св провери съдържанието на този адрес", точно те дешифрират, превеждат на езика на машината съответните команди и ги насочват, комутират, по определени посоки — линии.

Периферни у с т р о й с т в а Те се делят най-общо на две: за четене и запис,

и за изобразяване на информацията. Обикновено устройствата за четене и запис са

комбинирани. Такива например са касетофонът (при някои модели персонални компютри може да се използува най-обикновен битов касетофон), дискът, магнитната карта. Магнитната лента по принцип е с най-голям капацитет, Обемът на за­писаната информация върху нея зависи от дъл­жината на лентата и ред други фактори. Тя обаче е и най-бавната. Много по-оперативен и бърз е дискът. На диск с размери колкото малка чиния може да се запишат до 128 К байта, а плъзгащата се радиално четяща глава позволява бързо да по­паднем на търсената информация, което при ка­сетката е невъзможно. Магнитните карти съче­т а в а т оперативност с удобство. Но техният ка­пацитет е по-малък: 4 К байта, 20 К байта и т.н.

Дисплеят, придружен от светлинното перо, представлява една разновидност на горните устройства. При него информацията не се записва, а изобразява на екран. Впрочем екран, който е свър­зан с паметта на компютъра (а нея ние, както знаете, можем да използуваме за четене и про­мяна). Светлинното перо дава възможност за въ-

1 1

Микропроцесор (правоъгълничето) на фона ма чер­вени кръвни телца

Същият микропроцесор под микроскоп

веждане на информация. Това са графики, рисунки и т.н. А за запомнянето на чертежите и рисунките е необходимо едно доста сложно управление на електронния лъч.

За дисплей обикновено може да служи всеки те­левизор — черно бял или цветен, като трябва да

е от същата система, на която ПК работи — СЕ-КАМ, ПАЛ и т.н., (в противен случай са необходими специални приставки към телевизорите, за да мо­же да бъде възприеман звукът и цветът)-

Буквите на екрана се изписват от електронен лъч в матрица 8x8. Това определя и разделителната способност на картинките и чертежите, които можем да въведем и изобразим. Цветовете (ко­гато ПК е цветен) са обикновено 8, 16, 32 или 64 (степен на 2). Като всеки символ може да бъде изобразяван на различен фон, също цветен.

Принтерът е едно от устройствата, предназ­начени само за изобразяване (извеждане) на ин­формация. Принципът на отпечатване е аналоги­чен на този — с електронния лъч. Всеки символ се изписва със седем (или осем) игли, управлявани от електромагнити. Тези игли, при движението на ка-ретката на устройството, описват символа в ня­колко такта (пет или повече), като във всеки такт определен набор от игли печатат, за да се получи желаният графически образ.

С това, разбира се, устройствата за въвеждане и извеждане на информация не се изчерпват. Бихме могли да говорим още много за по-специализира­ните като. плотера (за чертане), за музика (из­ползува се обикновено самият телевизор) със спе­циални електронни синтезатори до говорещите (а в близко бъдеще, възможно и възприемащи чо­вешка реч) устройства.

За онези, които ме са запознати с първите по­коления ЕИМ, където програмирането ставаше на машинен език (изключително къртовска работа!), научаването на няколко десетки чужди думи и тях­ната правилна употреба няма да изглежда кой знае колко сложно. А и вградените програми за контрол помагат много при общуването с компютъра. Те веднага ни подсещат къде сме сбъркали, предос­тавят ни удобни и прости средства за редакти­ране на текстове и програми, изобщо: улесняват всецяло общуването ни с компютъра. Или както казват специалистите: нивото на общуване при съвременните персонални компютри се отличава с висока степен на интерактивност. А то ще ста­ва все по лесно и по-лесно.

И един ден напълно ще се освободим от досадния труд дълго да печатаме на клавиатурата на пер­соналния компютър. Всичко ще се извършва в ре­жим на разговор с него. (А такива системи, макар и все още ме съвсем съвършени, вече съществу­ват.) Но от програмирането — логическия анализ и синтез на човешката дейност — едва ли. Не слу­чайно наричат програмирането втора грамот-ност.

(По материали ма сп. „Наука и жизнь")

РАДИАЦИЯ СРЕЩУ РАДИАЦИЯТА

Атомните електростанции, противно на термоелектростан-циите. практически не оказват въздействие върху околната сре­да. Те не изхвърлят продукти на горенето, а биологическата за­щита уверено задържа излъчва­нето, така че нивото на радиа­цията близко до АЕС не надхвърля

естественото. Отработеното радиогориво

обаче изисква надеждна изолация за много дълъг период, тъй като съдържа високоактивни изотопи с период на полуразпадане сто­тици, дори хиляди години. Тези отпадъци на ядрената енергетика биват закопавани в дълбоки, из­оставени шахти или малкодос-тъпни, изолирани места. Би било

добре преди заравянето на тези радиоактивни отпадъци да бъдат унищожени в тях дългоживеещи­те изотопи. Това би могло да ста­не чрез облъчване с неутрони с определена енергия. Като встъп­ват в ядрена реакция с най-дъл-гоживеещите изотопи неутро­ните ги превръщат в краткожи-веещи, които загубват своята радиоактивност за кратък срок.

„Главата на професор Доуел" в съвременен вариант; Възможен ли в „ремонт" на мозъка? Присаждания 8 мозъ­ка; Ще се сбъднат ли предвиж­данията на ф а н т а с т и т е ?

Изминаха вече близо 18 години от онзи паметен ден, в който д-р Кристиан Барнард извърши пър­вото в света успешно присаждане на сърце. Вярно е, че безнадеждно болният Луис Васкански не живя дълго с присаденото му чуждо здраво сърце. Но от неговия слу­чай до ден днешен медицинската наука и техника напреднаха тол­кова много, че операциите за при­саждане на сърце се правят от редица хирургически екипи по све­та.

Мнозина от нас навярно ще си спомнят, че почти едновременно с първите успешно осъществени трансплантации на сърце започ­наха усилено да се коментират и възможностите за операции по присаждане на глава. Някои ав­тори изразиха мнение, че фантас­т и ч н о т о произведение на съвет­ския писател Александър Беляев „Главата на професор Доуел", кое­то години наред възбужда чита­телското въображение, в най-ско-ро време ще св превърне в реал­ност. Имайки предвид успехите на трансплантационната меди­цина за извършване на подобно присаждане, по страниците на световния печат пламнаха т е м ­пераментни дискусии за морал­ната страна на тази операция: имат ли право лекарите да из­вършват такъв експеримент с хора, как ще живее "сглобеният" от две личности индивид и кой ще бъде всъщност т р и — притежа­телят на главата или на тялото?

Дискусиите около етичния ха­рактер на въпросната операция бяха подклаждани от съобщения­та в научния печат за успешно извършени присаждания на глава при опитни животни и за значе­нието на тези опити при изуча­ване функциите на централната нервна система. През л я т о т о на 1976 г. на състоялия се в Италия Световен конгрес на хирурзите

била обсъждана възможността за трансплантация на глава при чо-. века. Някои от присъствуващите се изказали, че за около година може да се разработи усъвършен­ствувана хирургична техника за подобна операция. Но повечето от присъствуващите лекари не били привърженици на тази идея, като заявили, че това е по скоро етичен, отколкото медицински проблем.

В интервю пред а в т о р и т е т ­ното списание „Сайънс дайджест" световноизвестният неврохи­рург д-р Робърт Уайт от САЩ също се изказа срещу осъществя­ване на трансплантации на глава при хора. Това стана през 1977 г. Две години по-късно излизащият в Кейптаун всекидневник „Кейп Таймс" публикува съобщение, кое­то избухна като бомба сред на­учните среди. То бе озаглавено: "Доктор Кристиан Барнард

отказва да се присъедини към еки­па, подготвящ трансплантации на човешка глава." Оказало се, че спе­циалистът по сърдечни транс­плантации д-р К. Барнард е отхвърлил направеното му пред­ложение да участвува срещу фан­тастичния хонорар от 250 хиляди долара като консултант в рабо­т а т а на един американски екип от неврохирурзи, който планирал опит за трансплантация на чо­вешка глава. Но най-интересното в случая е това, че ръководител на лекарския екип, който се готвел да осъществи операцията, бил не друг, а самият д-р Р. Уайт! Съ­гласно публикациите на този екип, съставен от хирурзи на Централната градска болница в Кливленд (САЩ), в резултат на извършени с т о т и ц и присаждания на глави и мозъци на мишки, ку­чета и маймуни твърдо се доказ­вало, че присадените глави изпъл-

13

няват нормално всичките си функции. Екипът на д-р Уайт пре­ценявал; че е готов да извърши присаждане на човешка глава, взе­та от човек с неизлечимо болно тяло (рак или друга тежка бо­лест), докато дарителят на тя­лото трябвало да има неизлечими травми на главата.

Отговорът на професор Бар-нард е много интересен. „Пред­ложението ми бе направено — казва той в интервюто пред вестник „Кейп Таймс* — чрез аме­риканския вестник „Нешънъл Ин-куайър", без дори да бъде обмис­лено. Тази идея е аморална, липсва й етика и е със съмнителна за­конност. Аз съм правил подобен род експерименти още преди 15 години. Само че целта на меди­цината е не да продължи живота, а да го подобри. Засега с тази опе-

Мозъчна операция; вместо шев се използува биологично лепило.

рация не може да се постигне по­добрение. Не е възможно да се осъществи свързването на гръб­начния мозък. Без решаването на този проблем тялото на новия индивид ще съществува, но той няма да може да се движи.

Когато става дума за съобщи­телните възможности на глава­та, трябва да се имат предвид не само гласните струни, но и свърз­ването на рецепторния апарат. Ако не се свърже гръбначният мо­зък, това е невъзможно. Действи­телно, съществува възможност да се остави част от мозъка на дарителя на тялото, за да управ­лява рецепторната система. Но Според закона смъртта настъпва, когато умре мозъкът, така че да­рителят реално е жив. Хирурзите ще извършат убийство, за да раз­полагат с тялото."

Изглежда възраженията на една толкова авторитетна личност, каквато е за медиците професор Барнард, са изиграли своята ре­шаваща роля. Транс плантация на човешка глава не в извършена и до ден днешен, тъй че съвременният вариант на главата на професор Доуел (романът на Ал. Беляев е написан през 1926 в.!) остава не­осъществен.

Нека видим сега какви пости­жения имат неврохирурзите при присаждането на мозъчна тъкан. Може би малцина знаят, че пър­вите операции по присаждане на мозък са извършени още в нача­лото на нашия век от видния нем­ски ембриолог Хирсберг. Неговата цел била да проследи как се из­менят инстинктите и поведение­то на животно с присаден чужд мозък. Опитите били извършени с жабешки ембриони, защото по това време вече било известно за съществуването на тъканна не­съвместимост и отхвърлянето на присадени тъкани и органи от възрастния организъм. След мно­жество неуспехи Хирсберг най-на-края успял да отгледа две жаби, които външно по нищо не се отличавали от събратята си, но държанието им било досущ като на донорите (т.е. дарителите) — те не скачали, а пълзели, и де­нем се заравяли в пясъка. Чрез тези опити за пръв път било до­казано, че инстинктивното по­ведение на земноводните е гене­тично програмирано. По-късни опити показаха, че моторната програма на мозъка е толкова дълбоко наследствено обусловена, и то още в стадия на ранната ембриогенеза (зародишното раз­витие), че ако дори късче от мо­зък на ембрион се трансплантира върху чужд организъм, то при­тежателят на присадената мо­

зъчна тъкан ще се държи по съ­вършено нов начин, т.е. ще има поведението на донора.

Както може да св предположи, успешните опити с присаждане на мозъчна тъкан при земноводни изостри "апетита" на учените и те започнаха да правят транс­плантации и на значително по-ви-сокоорганизирани животни, как­вито са бозайниците. Първите успешни опити са извършени вър­ху плъхове, като технически опи­т ъ т в доста прост: с пипетка се взема съвсем малка част от една или друга част от ембрионалния мозък и се присажда в мозъка на възрастен плъх. Опитите дока­зали, че присадената ембрионална мозъчна тъкан се развива нормал­но, достига възрастен стадий и бързо установява връзка с въз­растния мозък на животното-ре-ципиент (приемник). Нещо повече — клетките на трансплантанта добиват формата на клетките, сред които са попаднали. С по­мощта на биохимични методи бе доказано, че присадените клетки не само са заприличали по външен вид на околната тъкан, но и са започнали да изпълняват нейната функция.

Навярно вече мнозина читатели си задават въпроса защо при опи­саните опити като трансплан-т а н т се използува ембрионална мозъчна тъкан (или по-скоро оно­ва, което ще стане мозък)? Нещо повече, трябва да се спази и точ­ният срок на бременността. Ця­лата тайна е в това, че ембрио­налните мозъчни клетки са още недостатъчно диференцирани, т.е. неспециализирани, благодаре­ние на което по-лесно се приспо­собяват към други условия. Освен това присадената ембрионална тъкан в значително по-малка сте­пен предизвиква имунната ре­акция на организма, приел в себе си чуждата тъкан.

Резултатите от тези изслед­вания бяха извънредно важни в две насоки — първо, те разкриха въз­можност за присаждане на мозъч­на тъкан и в човешкия мозък, I второ — разклатена бе в значи­телна степен старата догма, спо­ред която увредени дялове на централната нервна система н< могат да се възстановяват (ре­генерират). По неоспорим начин бе доказано, че присадени в мозъка на възрастни плъхове ембрионал-ни неврони не само оцеляват, но растат и функционират съвсем нормално.

Понастоящем с транспланта-ция на мозъчна тъкан се занима ват стотици лаборатории по света и публикациите им дости-гат 500 за година. Най-съществе

14

ните резултати в тази област бяха получени през последните 2—3 години. Докато в миналото успешно се възстановяваха при плъховете функции, които зася-•аха предимно двигателната им дейност, то днес те се разпрос­тират върху поведението им и по-специално върху възможнос­т и т е им да заучават и помнят. Насърчителни резултати има и в усилията с подобни трансплан­тации да се въздействува за из­правяне на „генетични" дефекти и да се отстраняват последиците от остаряването. Според Улф Стеневи от Университета в град Лунд (Швеция), присажданията в мозъка ще се окажат вероятно полезни и за неврохирургичната практика. Очаква се те да хвърлят светлина и върху редица мозъчни механизми и да се създадат спе­цифични лекарства.

Съобщения, появили се в по-

Мозъчна тъкан, на която ясно се Виждат увреждания

следно време от Великобритания и САЩ говорят, че транспланти-рането на мозъчна тъкан е пер­спективно и за „коригиране*' на наследствени дефекти, по-спе­циално хормоналната дейност на организма. Неврохирурзи от Уни­верситета в гр. Рочестър (САЩ) успешно излекували вродена фор­ма на незахарен диабет у плъхове, които генетично не произвеждали хормона вазопресин, като им при­садили неврони, с чиято помощ

Лекарският екип осъществява сложна операция на мозъка

възстановили секретирането на хормона.

През 1983 а. от Каролинския ин­с т и т у т в Стокхолм (Швеция) бе съобщено, че екип от хирурзи из­вършили за втори път присаж­дане в мозъка на една 45-годишна жена, страдаща от Паркинсонова болест. Присадени били клетки, взети от надбъбречната жлеза на болната. Както е известно, бо­лестта на Паркинсон се изразява в нарушение координацията на движенията у човека, което води до треперене на крайниците, уст­ните и езика. Причината за въз­никването на тази болест е по­степенната деградация на мозъч­ните клетки, произвеждащи до-памин. Специалистите са убедени, че ако в мозъка на болен от Пар­кинсонова болест се присадят клетки от мозъка на човешки ем­брион, отгледан „в епруветка", успехът ще бъде значително по-голям. Разбира се, лабораторната техника за отглеждане на човешки ембрион в изкуствени условия е добре позната и не представлява никакъв проблем. Но едва ли от етични съображения ще може да си пробие път идеята да бъдат отглеждани човешки ембриони.„в епруветка" само за да бъдат из­ползувани като донори за транс-плантационни цели.

Общо взето, мнозинството от неврохирурзите са оптимистично настроени по отношение бъде­щите възможности за присажда­не на мозъчна тъкан при хора. Тех­ният оптимизъм се подхранва от факта, че при експерименталните присаждания на мозъчна тъкан

имунната система на реципиента не проявява почти никаква ре­акция към отхвърляне на чуждата тъкан. Нещо повече — такава ре­акция не св наблюдава дори и то­гава, когато е извършено между-видово прехвърляне на мозъчна тъкан! Този факт вероятно ще прозвучи съвсем невероятно за неспециалистите, но той се обяс­нява със съществуващата кръв-но-мозъчна бариера. Просто клетките, изграждащи кръвонос­ните съдове на мозъка, са извън­редно прецизни, или по-точно ка­зано, са направо безкомпромисни в дейността си, контролираща пропускането на вещества от кръвта към мозъка. Те сполучливо задържат преминаването не само на някои липиди, лекарства и бел­тъци, но дори и имунните тела. А кръвта е единственият транс­портен път, по който защитните сили на имунната система могат да достигнат до присадения орган (или тъкан) и да предизвикат имунна реакция на отхвърляне. Благодарение на тази бариера присадената в мозъка тъкан е га­рантирана срещу атаките на имунните стражи на организма.

Твърде интересни и с голямо значение опити бяха извършени през 1984 а. от съветски специа­листи в Лабораторията по сис-темогенеза и генетика на мозъка в Института по обща генетика към АН на СССР под ръковод­ството на доктора на биологи­ческите науки Фетима Ата-Му-радова. Извършени са серия трансплантации от един вид бо­зайници на друг. По този повод

Електронната апаратура внима­телно следи хода на операцията

д-р Мурадова казва: „Тези опити могат да потвърдят правилност­та на моето предположение, че съществува мозъчноспецифична ДНК, най-лабилната, склонна към еволюция изменчива фракция на ДНК, която е ускорила развитие­то на Мозъчните структури, на тяхната изпреварваща еволюция и е довела до появата на човешкия мозък. Ако това е така, същото би се наблюдавало у различните

видове гръбначни, особено в рам­ките на общите гени, защото техният мозък има еднакви свой­ства на отразяване, обучение и памет. Присаждането на макар и малки количества ембрионален мозък, да речем, мозък на заек в мозък на плъх, от куче на заек или от мишка на плъх е сериозно до­казателство за наличието на общи мозъчноспецифични гени у тези животни и липсата на имун­на несъвместимост между тях, а значи и за съществуването на мозъчноспецифична ДНК."

Първите опити за присаждане на зрителна кора от мозък на плъх в зрителната кора на заек дали съвсем неочаквани резултати: около месец след операцията при­саденият участък от тъкан не само функционирал нормално, но и проявявал повишена електриче­ска активност, който лесно се регистрирала на енцефалографа. Това показва, че присадената тъ­кан е образувала нормални връзки с клетките от зрителната кора на заешкия мозък. Присадените клетки били от зрителната кора на плъх.

Какво бихме могли да кажем в заключение? Няма съмнение, че неврохирурзите и специалистите по изучаването на мозъка опре­делено имат вече големи успехи

в областта на присаждане на мо зъчна тъкан. Същевременно не бива да се забравя, че те все още не са разкрили неизвестните око ло функционирането на мозък. Едно обаче е съвсем сигурно — че мозъчните неврони притежава! гъвкавост и че присажданията с „прихващат" по-добре в увреде отколкото в здрав мозък. Експе рименталните присаждания на мозъчна тъкан доказаха, че невро-ните (нервните клетки) реагират на средата и ако дадена, про-извеждаща определен медиатор клетка бъде поставена в друг среда, то тя може да произвежда и друг медиатор. Но това всъщ-ност св революционни открити: Няма съмнение, че желанието за извършване ни опити с присаж-дайе на глава, което би имало п< вече сензационен характер, отстъпило пред разума. Засега неврохирурзите се задоволяват по-малки и по-предпазливи крачки към разгадаване функционалното значение на връзките между нервните клетки в главния мозък Затова пък бъдещите им резул тати ще бъдат по-сигурни и и могат да се използуват както травматичната неврохирургия така и при хирургията на тумор

ГОСПОДИН СВЕЩАРОВ

Една статистика на ЮНЕСКО дава следна­та представа за най -често срещания днес притежател на личен автомобил — мъж меж­ду 35 и 50 години, със скромни технически познания — по-скоро „теоретик", отколкото „практик", които може свободно да комен­тира новостите в автомобилостроенето, предимствата на дадена марка коли пред дру­га, но едва ли ще съумее сам да смени све­щите, или да регулира клапаните на двига­теля. Кара автомобил от средна класа — най-често нито много стар, че да трябва да се отърве незабавно от него, нито доста­тъчно нов, за да не му създава проблеми.

Нека за момент си представим, че същият този негов поизносен, овехтял и поочукан стандартен сериен автомобил от средна кла­са се е Превърнал в „говореща кола". Нека тази подробност остане между нас и да проследим реакциите на най-често срещания, според ЮНЕСКО, тип любител-шофьор.

Първата му работа, след като излезе от къщи, е да хвърли поглед към паркирания до тротоара автомобил. Уверил се, че е на мяс­т о т о си, поглежда към гумите. Поомекнали са, констатира той, и си обещава да ги на-помпа при първа възможност. Знае отлично,

че трябва да провери нивото на маслото върху асфалта под картера се вижда тъмно маслено петно, — но и тази работа отла за по-късно.

Отключва вратата и сяда зад кормилотп Остава двигателя да поработи около минута на празен ход. В момента, в който кракът I вече е върху съединителя, се чува непознат женски глас: „Не сте затворили добре вра-тата." Един непознат, любезен, с едва дол вими „метални" (или също толкова неточно — „електронни") нотки глас, който го кара да се извърне назад и да наднича под седал ката. „Не сте затворили добре вратата" гласът идва от високоговорителя на радиото което, за отбелязване, не е включено.

Един добре информиран от специалира-ните автомобилни списания човек веднага ще си представи електронните датчици, мон-тирани навред по мотора, ходовата час вратите, бронята, багажника... Ще си пред-стави как излъчените от тях електронни им-пулси се отправят към микропроцесор, дан-ните се сравняват с тези в електронна памет, в резултат на което се изпраща нов сигнал до синтезатора на човешка реч.

„Не сте затворили вратата", с безкрай

търпение повтаря любезният женски глас. Как да обясни, че преди време при удар... Хваща в р а т а т а и я затръшва. О т н о в о поставя крака на съединителя и о т н о в о се чува ж е н с к и я т глас: „Не с т е закопчали колана си."

Колата се носи по ш о с е т о . По радиото пре­дават новини, прекъсвани не особено у м е с т ­но: „Въздушният филтър е износен. Помис­лете да го смените." Или: „Предницата се нуждае от реглаж."

Мисли си, че трябва да закара колата в сер­виз. После се сеща, че т о в а е невъзможно да стане у т р е , н и т о вдруги ден, а после му пред­с т о и да пътува и колата ще му трябва. Мисли си, че о т п у с к а т а наближава и че преди почив­ката... преди почивката е хубаво да... (и т у к мисълта му се губи)... какво беше хубаво преди почивката... „Вие с т е на п ъ т да заспите. Же­лателно е да починете.", сепва го ж е н с к и я т глас. „Никаква почивка!", казва си с т р о г о т о й , поглеждайки към часовника, за да се увери, че все още не е закъснял.

О т п р е д един огромен камион с надпис върху задния капак „Спазвай дистанция!" едва пълзи по нанагорнището. Той прави о п и т да го из­превари, но насреща се е задала колона. „Дис­танция 60 метра... дистанция 50 метра... дис­танция 40 м е т р а " , любезно го осведомява женският глас, к о г а т о неочаквано се намесва друг, също толкова скърцащ, но т о з и п ъ т мъжки глас: „Спирачка. Д и с т а н ц и я 20 м е т р а ! Намали с к о р о с т т а до 30 километра в час!" Това вече са команди от радарното у с т р о й ­с т в о , мисли си т о й , д о к а т о натиска спирач­к а т а и превключва на в т о р а с к о р о с т . Няма как, ще трябва да пълзи с километри след ка­миона до върха на баира. Г о т о в е на няколко п ъ т и да наруши правилника, но м ъ ж к и я т глас сякаш ч е т е мислите му. „Прибери се вдясно. Не карай по осевата линия!" И з в е с т н о време кара привидно спокойно, д о к а т о о т к р и е коп­ч е т о , с к о е т о се изключва радарът. Натиска педала на г а з т а и изпреварва камиона.

И с т и н с к а т а н е п р и я т н о с т идва някъде пре­ди върха. „Налягането на маслото — недос­т а т ъ ч н о ! Незабавно спиране!", оказва се, че ж е н с к и я т глас също може да бъде с т р о г . „Стоп!. . . Стоп!... С т о п ! " , повтаря т о й на рав­ни интервали.

О т б и в а вдясно и спира на банкета. Вдига предния капак. Гореща вълна го кара да о т с т ъ ­пи назад. Изчаква да поизстине м о т о р ъ т и долива масло. Обещава си още у т р е да закара колата в сервиз, а и т о й с а м и я т да стане п о - с т р и к т е н шофьор.

Сяда в колата. Затваря внимателно вра­т а т а , закопчава колана, завъртва с т а р т е р а . Кракът му вече о т п у с к а съединителя, за да потегли, к о г а т о о т н о в о се чува любезният женски глас: „Забравихте да смъкнете ръч­ната спирачка."

Сами се досещате, че „ г о в о р е щ и я т а в т о ­мобил" е само разновидност на „електронния автомобил". И понеже електронен автомобил — за разлика например от часовник — няма, то едва ли някога к о н с т р у к т о р и т е ще решат

да го превърнат в приятен събеседник по вре­ме на п ъ т у в а н е т о . А и не е нужно.

Вярно е обаче, че съвременният автомобил буквално е „натъпкан" с електроника. Елект­ронни дозатори, к о и т о к о н т р о л и р а т състава на въздушно-бензиновата смес, за да се сведе до минимум разходът на гориво, електронни датчици, к о и т о следят т е м п е р а т у р а т а на охлаждащата вода, на налягането на маслото, на с ъ с т о я н и е т о на спирачната система... Все­ки един от т я х е свързан с един или друг уред върху а р м а т у р н о т о табло, с различни б у т о н -чета, к о и т о в определен м о м е н т с в е т в а т червено, зелено или синьо. Е т о как т а б л о т о на автомобила заприличва едва ли не на пи­л о т с к а т а кабина на свръхзвуков самолет. Но да държиш под око толкова много прибори не е във в ъ з м о ж н о с т и т е на всеки. Дори може да се окаже вредно, з а щ о т о шофьорът вече отделя по-малко време да следи п ъ т н а т а обстановка.

Така се с т и г н а до решението е л е к т р о н н и т е импулси от д а т ч и ц и т е да о т и в а т не до ар­м а т у р н о т о табло, а до микропроцесор, к о й т о с думи да предупреждава по високоговорителя на радиото, к а т о сам прецени кога съобще­н и е т о трябва да бъде направено в заповедна форма, повтаряно на ч е с т о през равни ин­тервали, д о к а т о не бъде изпълнено, или то да бъде казано с любезен глас, т ъ й к а т о има по-скоро информативен характер и не носи опас­н о с т за ж и в о т а .

„ А в т о м о б и л ъ т , к о й т о говори" тепърва има да се усъвършенствува и да си пробива п ъ т към конвейерите на м а с о в о т о производство. Вероятно преди т о в а ще трябва да се наложи „ г о в о р е щ и я т самолет", „ г о в о р е щ и я т дизелов или електрически л о к о м о т и в " и едва т о г а в а да дойде неговият ред. Но дори и да успее да го с т о р и , всеки би предпочел един „мълчалив говорещ автомобил" пред един „бърборко" — с т и г а а в т о м о б и л ъ т да е в изправност, с т и г а шофьорът да има необходимите качества и о п и т , т о „ г о в о р е щ и я т а в т о м о ­бил" с нищо няма да показва, че се различава о т „ н е м и т е " м у събратя. З а щ о т о т о й много рядко ще издава глас!

(По материали от чуждия печат)

1 7

КАРТИННА ГАЛЕРИЯ

Научнофантастичен разказ от МИХАИЛ ПУХОВ

Небето беше п у с т о . Лега не беше изминала и ч е т в ъ р т от ежедневния си м а р ш р у т , ней н о т о законно м я с т о в з е н и т а заемаше сега о г ъ н а т а т а ивица на Б е т о н . Бледният сърп на е с т е с т в е н и я с п ъ т н и к на Бета щеше да при­лича твърде много на облаче, ако не беше о т ч е т л и в о с т т а на очертанията. И с т и н с к и облаци по небето, к а к т о винаги, нямаше, ма­кар всички срокове да бяха изтекли отдавна. На подобни глупави поличби трябва да се вяр­ва — даже древните са узнавали настроение­то на б о г о в е т е по разположението на звез­д и т е и по други небесни явления.

Друг е въпросът, че да се зяпа небето е без­смислено. Еволюцията е надарила човека с прекрасно зрение, но и слух му е дала не по-малко добър. А к о г а т о дойде „Луна"—да прие­мем к а т о аксиома, че т о в а все пак ще се случи, — г р о х о т ъ т ще бъде такъв, че даже к а м ъ н и т е от върха на К а р т и н н а т а галерия ще ч у я т и след к р а т к о колебание няма да удър­ж а т , ще се т ъ р к у л н а т т у к долу.

Павлов прехвърли поглед върху грапавия г р а н и т на скалата, и т ъ к м о навреме, з а щ о т о т у ш о в к а т а , провисяла над корниза п о ч т и цяло денонощие след вчерашната вечеря, започна да п р и г о т в я новата уловка.

И з в е с т н о време т о й следи как т у ш о в к а т а , акуратно местейки к о с м а т и т е си лапи, снове по избрания участък от скалата, оставяйки т у к - т а м е след себе си петна черна смола, м и р и з м а т а на к о я т о трябваше да привлече м е с т н и т е живинки към гибел. Разбира се, с невъоръжено око Павлов не можеше да раз­личи н и т о к о с м а т и т е крака, н и т о -черните блестящи капки — помагаше въображението. Подир час, к о г а т о т о ч к и т е се слеят в линии, а линиите — в силует, трябва да се разгледа внимателно с бинокъл т в о р е н и е т о на т у ш о в ­к а т а и да се направят снимки, ако д е й с т в и ­телно е нещо оригинално. Безполезно е да се гадае смисълът на телеизображението по п ъ р в и т е редове на мрежата, ако те са общо няколко хиляди.

Равната триъгълна стена на К а р т и н н а т а галерия се извисяваше с т о т и ц и м е т р и в без-кислородното небе на Бета, п о ч т и изцяло п о к р и т а със с т а р а т е л н о изпълнени рисунки,

и единствено те я отличаваха от други скали, стърчащи в безпорядък из причуд, в а т а гора. Т у ш о в к и т е не се отличават о б щ и т е л н о с т и обикновено не се приближ в а т една към друга на по-близко разстояние от километър. Как ли с а м ц и т е намират самките през брачния период? Никой никога не е виждал т у ш о в к а да напусне у ю т н а т а скала и да о т п р а в и на п ъ т е ш е с т в и е през о т м ъ с т и т е л -ната гора.

От г о р а т а , напомняща склад за бодлива т се появи Сибирин. Той п р и с т ъ п и мълчаливо и застана до Павлов в скафандъра си, прилича на р о б о т .

— Е, как е? — п о п и т а Павлов. Той нямаше нищо п р о т и в своя колега, но го дразнеше на-в и к ъ т му да мълчи, к о г а т о от него се чака информация.

— Нищо ново — о т г о в о р и Сибирин. — Пак нямаше връзка.

Павлов не каза нищо. Ракетобусът „Лук снабдяваше планетарните експедиции с всич-ко необходимо. Ако се беше появил със закъс-нение на някоя от ц е н т р а л н и т е планети, к д е т о хората ходят по къси панталони и пия изворна вода, нямаше да се случи нищо стра1 но. Но групата Бета има, т а к а да се каже привилегировано положение.

— Разговарях с базата — каза Сибирин. пак замълча.

— И какво? — Нищо — рече Сибирин. — Вершинин

с т а р т и р а л от Алфа, според графика. Поле т ъ т протичал нормално. А после престанал да о т г о в а р я на сигналите за връзка.

— И т о в а е всичко? — Ракетобусът е изчезнал някъде в наш»

район — каза Сибирин. — Радарите от базата са изследвали цялото гранично п р о с т р а н с т в о , но безрезултатно. Че какво ли са могли да в и д я т о т т а к о в а разстояние?

— И т а м мислят, че „Луна"... — започна Павлов.

— Не — рече Сибирин. — Възможно е да и м а т авария на двигателя.

— А защо тогава н я м а т връзка? — „Луна" е ф о т о н е н кораб — обясни Си

бирин. — О т р а ж а т е л я т и а н т е н а т а му с

1 О

свързани. — Ясно — каза Павлов. — Но почакай! Ако

„Луна" се намира в нашия район и ако те и м а т само авария на двигателя, м о г а т да се добе­р а т до нас с малкия кораб.

— Безусловно — каза Сибирин: — Но Вер-шинин оставил малкия кораб на Алфа. Орби-л е т ъ т им е на профилактика и изпълнява про­грамата за изследване на екзосферата.

— Вершинин е чудесен — рече Павлов. Той помълча. — А какво още съобщиха?

— Посъветваха ни да преминем на иконо­мичен режим :— каза Сибирин. — Те са из­пратили безпилотен товарен кораб, най-бър­зия. Той ще п р и с т и г н е след две седмици.

— А ние не можем ли да потеглим насреща? Всяка планетна група имаше на свое раз­

положение неголям ч е т и р и м е с т е н орбилет, предназначен за изследване на г о р н и т е слоеве на а т м о с ф е р а т а . Понякога о р б и л е т ъ т се из­ползуваше за посрещане на ракетобуса „Луна" на ниска орбита. Това ставаше обикновено при смяна на груповия състав или в случаи, к о г а т о п р и з е м и т е л н и я т кораб на „Луна" не функционираше по някакви причини. Напри­мер, к о г а т о Вершинин го оставяше на Алфа.

— На нашия тихоход? — п о п и т а Сибирин. — Че какво можем ние? В краен случай да се доберем до Б е т о н .

— Лошо — каза Павлов. — Две седмици няма да изтраем.

— Какво да приказваме — каза Сибирин. — Това, к о е т о ще дойде, няма да го избегнем, Току-виж сме влезли в и с т о р и я т а . С най-зло­щ а с т н и я ход.

Те замълчаха. „Странно, колко е т р у д н о да се повярва, че след седмица няма да те има — помисли Павлов. — Всички думи са изре­чени, всичко е ясно, но да се възприеме т о в а к а т о неизбежна реалност е невъзможно. Чо­векът е велик логик, но при подобни о б с т о я ­т е л с т в а логиката о т с т ъ п в а на в т о р и план, за да о т в о р и м я с т о за надеждата. Може би е за добро. Сега ще о т и д е м да п р и г о т в и м материали за т е з и , к о и т о ще дойдат след нас, да оформяме о т ч е т и , да записваме последни мисли, да пишем прощални писма и изобщо да вършим всичко, к о е т о е определено. Но няма да повярваме, д о к а т о не свърши кислородът."

— Струва ми се, че един от нас вече й е попаднал — каза Сибирин.

Павлов се обърна към него. Сибирин стоеше, о т м е т н а л глава, и гледаше с бинокъла върха на К а р т и н н а т а галерия. Тушовката под кор­низа беше изпълнила приблизително една т р е ­та от своя пореден шедьовър. Разбира се, от такова разстояние беше невъзможно да се различи нещо.

— Погледни сам — Сибирин протегна би­нокъла.

На скалата, к а т о на фотография, беше из­образена камара камъни, всички безформени освен един. Този камък имаше правилни по-лукръгли очертания и представляваше всъщ­н о с т г о р н а т а част на човек в скафандър. Из­под шлема блестяха нечии очи. Редът на носа

Илюстрации: НИКИФОР РУСКОВ

още не беше дошъл. Понякога в полезрението попадаха к о с м а т и т е паякови крака на т у ш о в ­к а т а или о к о т о , намиращо се върху гърба й, прилично на о б е к т и в на фотокамера. Тушов­к а т а встъпваше в работния си р и т ъ м .

— Тогава т о в а съм аз — каза Павлов. — Тя започна рисунката, к о г а т о ти още не се беше появил.

— Нима е важно? — Механизмите на в ъ з п р и я т и е т о у всички

са различни — обясни Павлов. — За човека д е й с т в и т е л н о с т т а е кинофилм — ц в е т е н , обемен и т а к а н а т а т ъ к . За т у ш о в к а т а т о в а е по-скоро ред бавно проявяващи се и бавно сменящи се ф о т о п л а с т и н к и . По време на ра­б о т а записът не може н и т о да се изопачи, н и т о да се и з т р и е от п а м е т т а му.

Сибирин кимна. — Ясно. — Мен друго ме учудва — каза Павлов.

— По-рано т о й никога не е изобразявал хора. Защо му хрумна изведнъж?

— Никога не е късно да започне — рече Сибирин. — И не е нужно да се приписват на ж и в о т н и т е човешки м о т и в и на поведение. „Нещо" може да хрумне само на човека.

— Благодаря за обяснението — усмихна се Павлов. — По-добре нека дойдем на себе си. Трябва да сложим всичко в ред, а да се чака е безсмислено. Ще намина насам по-късно да направя снимки.

И з в е с т н о време те вървяха мълчаливо през г о р а т а , следейки внимателно да не би клоните на бодливите растения да повредят з а щ и т ­н а т а т ъ к а н на скафандрите. Сибирин се засмя отведнъж.

— Какво ти стана? — п о п и т а Павлов. — Спомних си т е о р и я т а на П р а т за рисун­

к и т е на т у ш о в к а т а . По гърба на Павлов пролазиха студени

т р ъ п к и . — Провървяло ти е, ако е несъстоятелна

— добави Сибирин. К о г а т о хората на Прат, спуснали се в сис­

т е м а т а на Лега преди век, видели скалните рисунки на Бета, те изгубили немалко време и сили да т ъ р с я т разумни о б и т а т е л и на пла­н е т а т а , преди да успеят да изяснят, че а в т о р на рисунките е обикновено, според з е м н и т е понятия, насекомо, а с а м и т е рисунки пред­с т а в л я в а т само уловки за д р у г и т е предста­вители на фауната. По скалите било изоб­разявано малко ж и в о т н о , предимно летящо, и т о в а дало основание на Прат да предположи, че т у ш о в к а т а рисува всякога именно т о в а ж и в о т н о , к о е т о тя иска да привлече в мре­ж а т а си. И че набелязаната жертва, виждайки отдалече с в о е т о увеличено изображение, го приема за с ъ щ е с т в о от своя вид, пожелава да се запознае с него по-отблизо и завършва жизнения си п ъ т в стомаха на хищника.

— Несъстоятелна не е т о ч н а т а дума — каза Павлов, макар да му беше неприятно. — Безспорно, т о в а ч е с т о става така. Но П р а т е смятал, че рисунките на т у ш о в к а т а о к а з в а т върху о б и т а т е л и т е на Бета хипно­т и ч н о въздействие, че те обладават маги--ческа притегателна сила. А т о в а вече е т в ъ р ­де съмнително.

— Д о к о л к о т о знам, никой не е доказал о б р а т н о т о — спокойно отвърна Сибирин.

„ М и с т и к а — помисли си Павлов. — Човекът е с т р а н н о устроен. Дори пред прага на не­избежната с м ъ р т т о й се бои от всяка ира-ционалност. Всички са суеверни. Ама че глу­п о с т . "

— К о л к о т о и да искам, няма да мога да се изкача на К а р т и н н а т а галерия — каза т о й . — Така че всичко т о в а е празна работа.

— С в е т ъ т е пълен с т а й н и — заключи Си­бирин. — Но ние не умеем да ги използуваме рационално. Тушовката, например. Определих­ме химическата формула на нейната смола и направихме най-доброто лепило в света. Не беше ли по-добре да приспособим т у ш о в к а т а к а т о своеобразен жив фотоапарат? Та нали неговите рисунки са необикновено т о ч н и .

— Вярно, но ти не можеш да я заставиш да рисува т о в а , к о е т о ти искаш — каза Пав­лов. — А понякога тя изобразява неща, к о и т о въобще не с ъ щ е с т в у в а т . Оказва се, че у нея

20

има някаква склонност към абстракция. — Не съм чел за такова нещо. — Не си имал в ъ з м о ж н о с т да прочетеш

— каза Павлов. — Сега ще ти покажа няколко фотографии.

— Значи, мога да те поздравя? — каза Си­бирин. — Определено се домогваш към ис­т о р и я т а .

Те се бяха приближили вече до зданието на с т а н ц и я т а , разположено на неширока каме­н и с т а площадка сред гората. С т а н ц и я т а беше с т а н д а р т н а , двуместна, макар че при необхо­д и м о с т би побрала и десетина. Те почакаха в п р и с т р о й к а т а , д о к а т о налягането се изравни. После, к о г а т о в р а т а т а се о т в о р и , снеха ска­фандрите и влязоха под купола.

— Покажи какво си о т к р и л — напомни Си­бирин.

— Сега. Куполът на с т а н ц и я т а беше абсолютно

прозрачен, само и з т о ч н и я т му край беше плътно з а к р и т с филтър, предпазващ неза­щ и т е н и т е о т скафандъра очи о т я р к о т о сия­ние на Лега. Точно над главата гореше т е с ­н и я т сърп на далечния Бетон.

Павлов измъкна фотоалбума от чекмедже­то на масата и го о т в о р и на нужната с т р а ­ница.

— Полюбувай се. От прекрасно изпълнената черно-бяла фо-

тография ги гледаше чудовище. Безформено, аморфно, безгръбначно, то протягаше непо­х в а т н и пипала, катерейки се по с т р а н н о глад-ки, лъчисти, кристални скали, по бляскави огледални повърхности.

— Ти срещал ли си на Бета нещо подобно? — Не. Но чакай. Една от предишните групи

се е занимавала т у к с микробиология. В т е х ­ния о т ч е т има твърде подобни фотографии. Сибирин се засмя. — Но т у ш о в к а т а няма мик­роскоп. Така че т и , очевидно, наистина си на­правил о т к р и т и е .

Павлов бавно з а т в о р и албума и го сложи на м я с т о т о му. После се привдигна.

— Тези рисунки вече съм ги описал — каза т о й . — Няма какво повече да правя. Може би ще о т и д а да направя снимки. И т я х трябва да описвам.

Сибирин внимателно го погледна. — Знаеш ли — рече т о й . — Всички ние

прекрасно разбираме, че т о в а са г л у п о с т и . Че ти не можеш да се качиш на К а р т и н н а т а га­лерия, че р и с у н к и т е на т у ш о в к а т а не оказват хипнотично въздействие на човешкия орга­низъм и т а к а н а т а т ъ к . Но ще бъда по-спо­коен, ако ти п о с т о и ш т у к . Аз сам ще направя снимките.

— Но аз п р о с т о няма какво да правя т у к а . — Заеми се с нещо — каза Сибирин. —

Поработи на радиостанцията. Той о т и д е в п р и с т р о й к а т а . Павлов просле­

ди по контролния п у л т излизането му. Сетне се обърна към радиостанцията и натисна кла­виша с надпис „ М е с т н и линии".

— Тук станция Бета — каза т о й . — С т а н ­ция Бета вика ракетобус „Луна"...

Той п о в т о р и т а з и фраза няколко п ъ т и , раз­мествайки д у м и т е , после изчака определени­т е п е т м и н у т и , о т н о в о п о в т о р и серия при­зиви, о т н о в о почака п е т м и н у т и , и още т о л ­кова — за всеки случай. После натисна кла­виша с надпис: „Център".

С Базата, намираща се на милиарди кило­м е т р и разстояние от Бета, не би могло да има двустранни връзки в обикновения сми­съл, з а щ о т о забавянето на радиовълните бе­ше от порядъка на няколко часа. Затова връз­ката се осъществяваше на принципа „диалог на глухите" — Базата постоянно предаваше съединеното в едно цяло съобщение за о т д а ­лечените планетни групи, и т о в а изглеждаше к а т о обикновено предаване на последните из­вестия. Ако р а д и с т и т е на Базата трябваше да о т г о в о р я т на нечий рапорт, те включваха о т г о в о р а в поредния бюлетин.

Павлов, включвайки радиостанцията, се оказа, е с т е с т в е н о , някъде към средата на пре­даването, дослуша го до края, а след т о в а от с а м о т о начало до онова м я с т о , където се включи. Нищо ново не чу Павлов в сравнение с т о в а , к о е т о му предаде Сибирин. Тогава т о й изключи радиостанцията, з а щ о т о в р а т а т а на п р и с т р о й к а т а се о т в о р и .

— Можеш да ме поздравиш — каза Сиби­рин, — освобождавайки се от скафандъра. — Тя изобрази и мене. Ето, виж.

Павлов взе снимката. К а р т и н а т а беше из­писана акуратно, с всички подробности. На камениста площадка сред облите камъни с т о е ш е човек в скафандър. Редом с него се­деше друг. Д в а м а т а гледаха нагоре, сякаш ча­каха от обектива на невидимия за т я х фо­т о а п а р а т да излети птичка.

— Странно — каза Павлов. — Ти имаш предвид ракурса? — п о п и т а

Сибирин. — Но тя т а к а ни виждаше — от горе на долу. Мен лично повече ме радва, че аз сега един вид също попаднах в и с т о р и я т а .

— Странно — п о в т о р и Павлов, гледайки с н и м к а т а . — Аз май не помня да си седял.

— Аз действително не съм седял — каза Сибирин. — Нямам т а к ъ в навик. Ти седиш. А аз, е т о на, с т о я ,

— Аз? — рече Павлов. — Аз също нямам т а к ъ в навик. Освен т о в а нима не виждаш, че т о в а не е м о е т о лице?

— Зад скафандрите не се вижда добре — каза Сибирин. — Но още по-малко прилича то на м о е т о .

— Ти си прав — с м у т е н о рече Павлов. Той гледаше снимката. Този, к о й т о стоеше,

не беше т о й . А седящият не беше Сибирин. И двамата нямаха навика да седят на камъ­н и т е под К а р т и н н а т а галерия. Това бяха други хора.

Тушовката изобразява д е й с т в и т е л н о с т т а — к о г а т о т о в а е д е й с т в и т е л н о с т — абсо­л ю т н о т о ч н о . — Никога не греши.

Но други хора не са се появявали на плане­т а т а вече четири седмици. Н и т о на самата Бета, н и т о дори в о к о л н о с т и т е й.

— Слушай — каза Павлов. — Имаш ли п о р т р е т на Вершинин?

— Има някъде. Защо ти е притрябвал? — Дай го т у к а — каза Павлов. Той гледаше репродуцираното скално изоб­

ражение. „Колко малко знаем за ж и в о т н и т е ! — мислеше т о й . — Даже за т е з и , с к о и т о се срещаме ежедневно. Какво знаем ние за т е х н и т е органи на ч у в с т в а т а ? Сибирин каза, че т у ш о в к а т а няма микроскоп. Ами ако не й е нужен микроскоп? Ако може да вижда мик­роорганизмите т а к а о т ч е т л и в о , к а к т о ние виждаме себеподобните си?"

— Е т о ти Вершинин — каза Сибирин. — А е т о неговия щурман, Серов. Взех го за всеки случай.

Павлов гледаше снимката. Чуваше дишане­то на Сибирин, к о й т о ги разглеждаше през р а м о т о му. Грешка не можеше да има.

— Да — каза Сибирин след к р а т к о мъл­чание. — Именно такова рационално изпол­зуване имах предвид. Но... Аз разбирам, че тя от върха може да види по-добре. Че може да ги види о т т у к , тях, незабелязаните от нас, ако са се приземили зад скалите. Но защо т о г а в а не сме чули как са кацнали?

Павлов не о т г о в о р и , веднага. „Така сме устроени — мислеше т о й . — Неволно при­писваме на ж и в о т н и т е човешки м о т и в и на поведение, наши мисли и чувства. И т о в а , че някои змии реагират на хилядните деления на

21

градуса, а п т и ц и т е се ориентират по маг­н и т н о т о поле, на нищо не може да ни научи. Ние съдим за ж и в о т н и т е от позицията на антропоцентризма. И твърде често грешим."

— Иди да приготвиш орбилета — каза той. — А аз ще изпратя радиограма в Базата. Ще летим за Бетон.

Той погледна нагоре. В синьото прозрачно небе гореше тесният сърп на спътника, огромна каменна пустиня, която човешкото око възприема к а т о малко бледо облаче с отчетливи очертания.

Върху блестящата от свежа смола рисунка, прилична на черно-бяла фотография, снета в необичаен ракурс — отгоре — четиримата стояха прегърнати на каменните купчини ре­дом с разнебитения космолет и гледаха в зенита, отметнали глави.

Тушовката, поставила последната лепкава точка, отпълзя под горния корниз на Картин­ната галерия и зачака л е т я щ и т е животни, к о и т о т о й така добре беше изобразил, да дойдат на г о с т и на своите отражения.

От няколко дни ландграф Вилхелм IV Хесен — Каселски, ав­торитарен владетел на една от множеството германски4 държа-

да разбере какво е мнението на краля...

Сред европейската управляваща аристокрация ландграфът имаше

вици, бе на посещение в Копен­хаген. Ландграфът не отиваше за пръв път в Дания — той беше сред онези немски държавнищи които често гостуваха на дат-ския крал Фредерик II. Вилхелм бе успял вече да види краля, но очак­ваше с нетърпение да се срещне с него насаме. Само преди дваде­сетина дни той му бе изпратил едно дълго послание и сега искаше

22

"Небесният замък "

голям авторитет.. Всички се отнасяха с уважение към него, но въпреки това го смятаха за чудак

съвсем че разбираха как може той, потомъкът на най знатен, аристократичен род на владете­ли, да се увлича по астрономия... още повече, че неговите астро­номически занимания очевидно бя-ха следствие на сериозен интерес към тази наука, а не случайни кап­

ризи и прищевки на скучаещ бла­городник. През 1561 г. той бе по­строил в двореца си в Касел въртящ се купол за астрономи­чески наблюдения — един харак­терен детайл, който днес се вижда във всяка астрономическа обсерватория.

Разбира се, имаше и малцина, които умееха да оценяват и да насърчават неговите астроно­мически изследвания. Пръв между тях бе датският благородник Ти­хо Брахе, един от най-известните астрономи по това време. Съвсем наскоро двамата бяха прекарали няколко дни, по-точно няколко но­щи, увлечени естествено 3 наблю­дения на планетите и звездите. Тихи Брахе бе споделил своите

ове за -бъдещата си научна работа — той смяташе да напус­

кания и да се установи в Аугс-бург. В този град имаше две много примамливи неща за всеки астро­ном — чудесни метеорологически условия за наблюдения почти през цялата година и отлични майсто­ри, способни да изработят вся-какви астрономически уреди

На Вилхелм тази идея че се ха­реса. Той не каза нищо на Тихо, но дълбоко в себе си беше убеден, че един голям учен работи най-пло­дотворно в родината си. Затова реши тайно от Брахе да се обърне към датския крал и да го помоли да окаже необходимата кралска помощ за уреждане на обсерва­тория в Дания, където Тихо Брахе би могъл спокойно да работи. Всъщност това бе и съдържание­то, на неговото послание. Но сам владетел, ландграфът познаваше тщеславието на кралете и не бе пропуснал да напише: „Ваше ве-

личество в никакъв случай не т р я б в а да допусне Тихо да замине; за Дания би било загубено най-ве­ликолепното й украшение, ч и я т о слава би се ширила вън от гра­н и ц и т е на родината му."

Още щом влезе при Фредерик II, Вилхелм някак и н т у и т и в н о почув­с т в у в а , че кралят е склонен да удовлетвори молбата му. И не се излъга. След размяната на оби­чайните п р и в е т с т в и я Фредерик II направо каза:

— Прави ви ч е с т , че т а к а г о ­рещо се з а с т ъ п в а т е за а с т р о н о м а Тихо Брахе. Но аз не зная п о ч т и нищо за него, б и х т е ли разказали по-подробно за ж и в о т а му?

Въпросът изненада ландграфа. Едва ли бе възможно кралят да не знае п о ч т и нищо за д а т с к и я учен. Та нали сам т о й преди и з в е с т н о време бе уважил молбата на група с т у д е н т и о т копенхагенския уни­в е р с и т е т и бе и з п р а т и л покана до Брахе да ч е т е лекции по а с т р о ­номия и м а т е м а т и к а ? ! В поканата бе подчертано, че изпълнението на т о в а кралско поръчение с нищо няма да подрони неговия а в т о ­р и т е т на з н а т е н благородник... Тихо Брахе бе приел. Близките роднини на а с т р о н о м а бяха сред най-приближените до краля д а т ­ски благородници. Нима кралят бе забравил, че ч и ч о т о на Брахе, ад­миралът о т д а т с к а т а ф л о т а Йорген Брахе, бе спасил ж и в о т а му? Разказваха, че веднъж к о н я т на краля, минавайки по един м о с т , се изплашил и хвърлил ездача си във водата, Фредерик II започнал да се дави пред о ч и т е на изпад­налите в ужас придворни от сви­т а т а му. Само Йорген запазил с п о к о й с т в и е , хвърлил се във во­д а т а и спасил владетеля. Но никой не успял да спаси него от бело­д р о б н о т о възпаление, получено вследствие на неочакваната баня в с т у д е н а т а вода и с т а р и я т мо­ряк умрял...

По всичко изглеждаше, че Фре­дерик II по-скоро не вярваше на д в о р ц о в и т е клюки и искаше да разбере и с т и н а т а за Тихо Брахе о т човек, к о й т о много добре г о познава. З а т о в а Вилхелм о т г о ­вори:

— С удоволствие ще ви раз­кажа всичко, к о е т о зная, Ваше ве­личество... Той е син на починалия преди ч е т и р и години благородник О т о Брахе, ч и е т о родово имение е в Кнудструп...

— Мислех, че е син на Йорген Брахе — каза кралят.

— Не, Ваше величество, Йорген Брахе го е отвлякъл и го е о т г л е ­дал и възпитал.

— Отвлякъл?! Как да разбирам това?

— О, т о в а е интересна и с т о ­

рия, Ваше величество... Семей­с т в о т о на Йорген Брахе било без-д е т н о и двамата б р а т я решили, че ако на О т о се роди син, т о й ще го даде на б р а т си. Но к о г а т о се родил Тихо, р о д и т е л и т е му ня­мали никакво намерение да изпъл­н я т у г о в о р е н о т о . Ала и решител­н и я т морски вълк Йорген не смя­т а л да се о т к а ж е от обещания син... Един ден т о й използувал о т с ъ с т в и е т о на О т о и жена му и откраднал Тихо... Скрил го в своя замък...

— А р о д и т е л и т е му? — Р о д и т е л и т е му побеснели

от я р о с т , но напразно се о п и т ­вали да си го в з е м а т обратно. По-късно им се родили и други деца и те се примирили. Така Тихо Брахе останал е д и н с т в е н и я т син на адмирала и след с м ъ р т т а му получил голямо наследство. В се­м е й с т в о т о на чичо си т о й бил в ъ з п и т а н и образован т а к а , к а к т о подобава на един и с т и н с к и бла­городник. Познанията му по раз­личните учебни дисциплини били т о л к о в а големи, че още на 12-го-дишна Възраст постъпва в копен­хагенския у н и в е р с и т е т . Тук за­вършва д в е т е с т е п е н и на обуче­ние — „ т р и в и у м а " — г р а м а т и к а , р и т о р и к а и диалектика — и „квад-риума" — а р и т м е т и к а , г е о м е т ­рия, ас т ро номия и музика...

— Вероятно след т о в а се е увлякъл само по а с т р о н о м и я т а . . .

— Да, Ваше величество, са­м и я т Тихо казва, че към т а з и нау­ка има е с т е с т в е н а наклонност... През последните години се слу­чиха няколко интересни и редки астрономически явления, к о и т о безспорно и м а т значително влия­ние върху н е г о в и т е наклонности. Вие вероятно си с п о м н я т е час­т и ч н о т о слънчево затъмнение в Копенхаген на 21 а в г у с т 1560г. То б е т о ч н о предсказано о т а с т р о ­номите.. . и с а м и я т ф а к т , че е въз­можно предварително да се из­числява разположението на небес­н и т е тела не е могло да не на­прави поразяващо впечатление на четиринадесетгодишния Тихо, т о г а в а още с т у д е н т . Наскоро след т о в а т о й се запознава основ­но с учението на Птоломей и с начините за извършване на а с т ­рономически изчисления. Позна­н и я т а си по астрономия усъвър­шенствува в Лайпциг. Във В и т е н -берг през 1566г. наблюдава лун­н о т о затъмнение, а на следва­щ а т а година в Рощок о т н о в о слънчево затъмнение...

— От вашия разказ излиза, че Тихо Брахе е скромен и добър чо­век, к о й т о се интересува само от заниманията си по астрономия. Но ако се вярва на м о и т е при­дворни, т о й бил загубил ч а с т о т

носа си в дуел... — Вярно е, Ваше величество,

в Рощок младият т о г а в а Брахе се скарва със своя в р ъ с т н и к и земляк Парсбьорг. К р а т к и я т дуел между двамата завършва с т о в а , че Парсбьорг о т р я з в а малко от носа на Тихо. О т т о г а в а т о й носи про­т е з а — една малка метална плас­т и н к а , к о я т о от време на време залепва на о т р я з а н о т о м я с т о със специален мехлем. Но заради т о з и недъг т о й о т б я г в а о б щ е с т в о т о , к о м п а н и и т е , жените... и цялото си Време отдава на наблюдения­та... за голямо неудоволствие на б л и з к и т е си, к о и т о винаги са меч­таели да го в и д я т на висок дър­жавен пост.. .

— Не мога да повярвам, че е т а к ъ в голям отшелник... з а щ о т о все пак о т р я з а н и я т нос не му е попречил да се ожени и да има де­ца...

— Да, наистина т о й има деца, но не е женен...

— И с к а т е да кажете, че децата му са незаконни... т а к а ли?

— Не зная какво да ви о т г о ­воря... Поради недъга си Тихо Бра­хе не се с м я т а д о с т о е н за ръката на момиче от з н а т е н род и за­т о в а се е свързал с една обикно­вена девойка. Но к а т о п о т о м ­с т в е н благородник не се е решил да се Венчае за нея... Тихо не обича да гобори за т о в а . Само веднъж ми каза, че живее неженен, но в с ъ ж и т е л с т в о , о т к о е т о има деца. Д о к о л к о т о зная, според едно с т а ­ро Ваше д а т с к о право, прилагано ч е с т о от п р о с т о л ю д и е т о , ако ед­на жена живее с мъж повече от т р и години, ако се г р и ж и за до­м а к и н с т в о т о му и се храни с него на една маса, тя се с ч и т а за не-гова законна съпруга... А и сам Л у т е р не е с м я т а л църковната венчавка за задължително условие един брак да бъде п р и з н а т за за­конен... В с ъ щ н о с т сега слабата му к а т о учен е т о л к о в а голяма, че жена му и децата му навсякъде са п р и е т и к а т о законни, но не съм сигурен, че няма да и м а т неприят­н о с т и , к о г а т о един ден т о й умре...

— Да, разбирам, може би има­те право да се опасявате, че ня­кога жена му и децата му няма да бъдат п р и з н а т и за негови наслед­ници — каза Фредерик II. — Но... нека да не гадаем... Сега бих ви помолил, макар и да не разбирам много о т „звездобройство", как­то на шега наричат а с т р о н о м и я ­т а , да ми к а ж е т е какво бихме мог­ли да очакваме от него, ако по­с т р о и м една лаборатория?

— Ваше величество, имам всички основания да с м я т а м , че т о й би могъл да п о с т и г н е големи успехи... Тихо Брахе наблюдава

23

з в е з д и т е и п л а н е т и т е с уреди, създадени по негови п р о е к т и и под негово ръководство... Това му дава в ъ з м о ж н о с т да р а б о т и със значително по-голяма т о ч н о с т , о т к о л к о т о е била т о ч н о с т т а на всички и з в е с т н и а с т р о н о м и и в миналото, и днес. В а с т р о н о м и я ­т а т о в а има изключително зна­чение. Именно т о ч н о с т т а и пре­ц и з н о с т т а му позволиха да до­с т и г н е до извода, че наблюдава­н а т а през цялата 1573 г. Нова звезда се намира на огромно раз­с т о я н и е о т Земята, н а „ с а м о т о небе", по неговия израз, а не к а к т о мислеха м н о з и н с т в о т о о т а с т р о ­н о м и т е , в о к о л о з е м н о т о про­с т р а н с т в о . . .

— Това, според вас, голямо о т к р и т и е ли е?

— Разбира се... Повече от два­д е с е т века в а с т р о н о м и я т а гос­подствува т е о р и я т а на А р и с т о ­т е л , според к о я т о изменящи се, възникващи и изчезващи тела мо­г а т да с ъ щ е с т в у в а т само в а т ­мосферата около З е м я т а , или, другояче казано, в „подлунния" с в я т , д о к а т о в „надлунния" всичко е вечно, нищо не възниква и нищо не изчезва... А ето... н е г о в и т е из­мерения показват, че Новата звезда е възникнала и изчезнала именно в „надлунния" свят... След хелиоцентричната с и с т е м а на Коперник, к о я т о преди повече от десет години разтърси из основи

Титулна страница на книгата на Брахе „Механика на обновената астрономия "

Тихо Брахе (1546—1601)

п р е д с т а в и т е ни за с в е т а , не мога да си спомня по-голям удар срещу о с т а р я л а т а вече с и с т е м а на А р и с т о т е л . . . Не се съмнявам, че| ако на Тихо Брахе бъде осигурена в ъ з м о ж н о с т т а да извършва фун­даментални наблюдения и изслед­вания...

— Драги Вилхелм, вие знаете много добре, че аз ценя и уважа­вам в а ш е т о мнение и щ о м к а т о вие с м я т а т е , че на Тихо Брахе нещо е необходимо, м о ж е т е да бъдете уверени, че т о й ще го по­лучи... Давам ви м о я т а дума — каза Фредерик II и разговорът между д в а м а т а мина на друга т е ­ма...

...Няколко дни по късно Тихо Брахе получи писмо от краля, в к о е т о т о й му предлагаше различ­ни в ъ з м о ж н о с т и за организиране на неговата научна работа. Тихо, к о й т о не знаеше за срещата меж­ду Фредерик II и Вилхелм, остана д о с т а изненадан о т предложения­т а . В о т г о в о р а си т о й у ч т и в о благодари на краля за вниманието, к о е т о му се оказва и за г р и ж и т е , к о и т о се полагат за него, к а т о едновременно с т о в а недвусмис­лено подчерта, че има т в ъ р д о на­мерение да замине за чужбина,

Фредерик I I побесня от

ярост... Никой досега не бе дръз нал да о т к а ж е кралската му ми л о с т , при т о в а на никого не бях предлагани подобни неограничен в ъ з м о ж н о с т и . Той написа нов послание до Брахе и нареди н кралския куриер да п ъ т у в а дено-нощно, но час по-скоро да намери астронома... По-късно в едно пис мо Тихо Брахе пише: „ К о г а т о рано с у т р и н т а на 16 февруари 1567; бях все още в леглото и обмисля п ъ т у в а н е т о си до Германия, к а т в с ъ щ о т о време се чудех как би могъл да изчезна, без да привлека вниманието на б л и з к и т е си, не очаквано ми съобщиха, че в Кнуд-с т р у п е пристигнал кралски паж к о й т о чакал цяла нощ, за да ме връчи послание от краля. Пажът се оказа благородник и мой род-нина. Съгласно п и с м о т о трябваше незабавно да замина за кралски ловен дом в И б с т р у п , на около миля о т Копенхаген..."

Тихо Брахе не можеше да не се подчини на заповедта и се яви пред краля, Фредерик II го при много с т у д е н о и с т о н , к о й т о не допускаше к а к в о т о и да е възра-жение, му каза:

— Повиках ви, за да ви съобщя м о я т а последна дума. Разбрах о м о и т е придворни, че в най-близко

24

Надгробна плоча на Тихо Брахе в Тинския храм

време вие възнамерявате да за­м и н е т е за Германия. Вие не при­е х т е м о я т а кралска благосклон­н о с т под ф о р м а т а на голям за­мък, к ъ д е т о б и х т е могли да орга­н и з и р а т е заниманията си... Но т р я б в а да знаете, че м о е т о же­лание да прославите Дания, нейния крал и самия себе си, и то в самата Дания, а не някъде дру­гаде, е по-силно от в а ш и т е на­мерения... К о г а т о неотдавна бях в Елсинор, погледнах през прозо­реца и видях о с т р о в ч е т о Вен, кое­то не принадлежи на никого от благородниците. Реших, че то ще ви подхожда за занимания по астрономия и ако вие искате, мо­ж е т е да се н а с т а н и т е т а м и да ж и в е е т е удобно и без т р е в о г и . Наистина о с т р о в ъ т не дава ни­какви доходи, но т о в а е моя г р и ­жа... Ще м о ж е т е да п о с т р о и т е обсерватория, к а т о необходими­те средства ще бъдат осигурени от мен... Мисля, че ако всичко вър­

ви добре, ще можем да посре­щаме н е м с к и т е учени т у к , в Да­ния, без да има нужда н а ш и т е да х о д я т т а м . . . Има ли нещо, к о е т о не б и х т е могли да направите т у к ? След к а т о се уредите на о с т р о в а , ще дойда да ви видя, и то не за­щ о т о разбирам о т а с т р о н о м и я , а з а щ о т о съм ваш крал, а вие — мой поданик... И все' пак искам да разберете, че не ви заповядвам — п р о с т о желая да п о с т ъ п и т е така... Вие м о ж е т е да действу­в а т е според волята си, веднъж вече ме о г о р ч и х т е с о т к а з а си... Ще чакам о т г о в о р а ви след някол­ко дни...

Тихо Брахе напусна кралския ло­вен дом, о б з е т о т противоречиви мисли. С а м и я т т о й имаше д о с т а ­т ъ ч н о средства, за да о т и д е в друга страна, да си намери м я с т о за астрономически наблюдения, да си осигури необходимите уреди, т а к а че не се страхуваше да о т к а ­же на краля. Но все пак със собствени средства т о й не би могъл да п о с т р о и една голяма ис­т и н с к а астрономическа обсерва­т о р и я , първата в с в е т а , к ъ д е т о биха могли да се п р а в я т много­бройни целогодишни наблюдения не само от него, но и от цял щаб сътрудници... Наистина, Дания бе северна страна и поради облаците и м ъ г л и т е в р е м е т о за наблюдения бе сравнително по-ограничено... ала от друга страна създаването на о б с е р в а т о р и я т а би превърнало неговата родина в е с т е с т в е н ц е н т ъ р на с в е т о в н а т а а с т р о н о ­мия...

Трудно би могло да се предскаже какво решение би взел Тихо, ако не бяха п р и я т е л и т е му професор Пратенс и френският посланик в Копенхаген Данцей. Те бяха к а т е -горично за предложението на кра­ля и Брахе веднага уведоми Фре-дерик II, че го приема. Кралят със специална г р а м о т а обяви о с т р о в Вен за пожизнено владение на а с т р о н о м а и в к р а т ъ к срок о т п у с ­на всички нужни средства.

. . . С т р о и т е л с т в о т о на обсерва­т о р и я т а , наречена от Тихо Брахе „Ураниборг" в ч е с т на древно­г р ъ ц к а т а богиня на а с т р о н о м и я ­та Урания, или още назовавана „Небесният замък", продължи че­т и р и години. Независимо че тя се изграждаше по а р х и т е к т у р н и про­е к т и , фактически а в т о р на целия п р о е к т бе с а м и я т Тихо... Пък и кой ли друг освен него би могъл да предвиди всички нужни и много­бройни зали, лаборатории, ж и ­лищни и сервизни помещения, с т а и за височайши г о с т и . . . Ес­т е с т в е н о т о й б е к о н с т р у к т о р ъ т на уредите за наблюдение и не­п о с р е д с т в е н и я т ръководител при и з р а б о т в а н е т о на т р и т е основни

групи и н с т р у м е н т и — квадран­т и т е , с е к с т а н т и т е и армилите.

...Повече от двадесет години Тихо Брахе р а б о т и в „Небесният замък", к ъ д е т о заедно със с ъ т р у д н и ц и т е си определя поло­ж е н и е т о на небесните о б е к т и с удивителна т о ч н о с т , к а т о се има предвид, че т е л е с к о п ъ т , к а к т о и д р у г и т е о п т и ч н и уреди по онова време още не бяха п о з н а т и . Липс­в а т и х р о н о м е т р и , но големият а с т р о н о м измисля приспособле­ния за о т ч и т а н е на в р е м е т о с т о ч н о с т до секундата — т о в а с т а в а чрез претегляне на и з т е к ­лия през един о т в о р живак, или на изсипалия се фин оловен прах. „Лу­к а в и я т Меркурий ( ж и в а к ъ т ) се присмива на а с т р о н о м и т е и хи­м и ц и т е , С а т у р н ( о л о в о т о ) също послъгва, макар и да служи по-доб-ре от Меркурий" — пише Брахе.

И с т е з и п р и м и т и в н и от съ­временна гледна т о ч к а уреди д а т ­с к и я т учен успява да състави ка­талог на з в е з д и т е — първият съ­временен звезден каталог, к о й т о и з м е с т в а к а т а л о з и т е на Хипарх (II в.пр.н.е.) и Птоломей (II в. от н.е.). В него са включени 788 звез­ди, к а т о много т о ч н о са опреде­лени д и р е к т н и т е изгреви и залези на 21 опорни звезди — разликата между д а н н и т е на Брахе и т е з и на н а й - и з в е с т н и т е днес а с т р о ­номически обсерватории не е по­вече от ч е т и р и д е с е т секунди...

Хипарх, Птоломей, Коперник и Тихо Брахе (старинна гравюра)

25

Т о ч н о с т т а се дължи и на о б с т о я ­т е л с т в о т о , че в „Небесният за­мък" съществува много с т р о й н а организация на наблюденията и измерванията. Тихо възлага една и съща задача на двама с ъ т р у д ­ници, съпоставя д а н н и т е им със с в о и т е наблюдения, проверява и препроверява и чак т о г а в а нанася * в каталога... Изключително зна­чение за р а з в и т и е т о на а с т р о ­н о м и я т а има изискването на Тихо Брахе за с и с т е м а т и ч н о наблюде­ние и пълна регистрация на по­л о ж е н и е т о и д в и ж е н и е т о на не­б е с н и т е светила...

В „Небесният замък" не липсват даже печатарски машини и х а р т и я с водния знак на „Ураниборг". На т я х Тихо Брахе възнамерява да о т п е ч а т а в няколко т о м а пълен т р а к т а т по а с т р о н о м и я . И макар че не успява изцяло да реализира замисъла си, т о публикуваните два т о м а преди неговата с м ъ р т показват, че т о й не е бил учен, к о й т о само регистрира явленията с голяма т о ч н о с т . В съчинението си „ В т о р а книга за неотдавнаш­н и т е явления в небесния с в я т " т о й пише п о повод к о м е т а т а о т 1577г.:

„За появилата се преди ч е т и р и години Нова звезда бе подробно доказано, че тя т р я б в а да е раз­положена не в елементарна област, а горе, на небето, и след явилата се сега к о м е т а и в резул­т а т на усърдните наблюдения ми с т а н а ясно, че м я с т о т о и п ъ т я т й се намират далеч извън грани-

Големият глобус на Тихо Брахе. Рисунка от „Механика на обнове ната астрономия"

ц и т е на лунната сфера, ф а к т , к о й т о п о - н а т а т ъ к ще трябва да се обясни. А р и с т о т е л о в о т о схва­щане, че к о м е т и т е се и з д и г а т от

З е м я т а във въздуха, е следова­т е л н о абсолютно погрешно..."

Само учен от изключителна ве­личина е могъл да се п р о т и в о п о с ­т а в и т а к а о т к р и т о и т а к а логич­но на д о г м а т и ч н о т о , г о с п о д с т в у ­ващо векове учение на А р и с т о т е л за к о м е т и т е ! Нужна е била не са­мо смелост, но и дълбока вяра в п р е в ъ з х о д с т в о т о на ф а к т и т е , изчисленията и анализите над с х о л а с т и ч н и т е разсъждения, над и з в е с т н и т е „вечни" истини...

След многогодишни наблюдения върху д в и ж е н и е т о на Л у н а т а Бра­хе обогатява т е о р и я т а за нейно­то движение — след Коперник т о й о т к р и в а т р е т о т о неравен­с т в о в движението й, и з в е с т н о к а т о Вариация, а по-късно и ч е т ­в ъ р т о , т а к а нареченото годишно неравенство. За значението на т е з и о т к р и т и я може да се съди по ф а к т а , че а с т р о н о м и т е през следващите п о ч т и двеста години

не добавят нещо ново към т а з и теория, а Н ю т о н и учени след него ги използуват при разработване­то на небесната механика...

Разбира се, не всякога много­б р о й н и т е и с и с т е м а т и ч н и наблю­дения д о в е ж д а т д а т с к и я а с т р о ­ном до верни изводи. Той не прие­ма хелиоцентричната с и с т е м а на Коперник, макар че дълбоко го ува-жава и к а т о учен, и к а т о човек. Създава своя с и с т е м а за с в е т а , к о я т о е о п и т да се обединят по­л о ж и т е л н и т е ч е р т и о т коперни-к а н с к о т о учение и геоцентрична-та с и с т е м а на Птоломей. Него­в а т а т е о р и я обаче е толкова не­състоятелна, че намира много малко поддръжници...

...На 29 април 1597г. Тихо Брахе напуска завинаги „Небесният за­мък"... Причините? Фредерик II умира и д а т с к и я престол заема 19-годишният К р и с т и я н IV. За разлика от баща си т о й не про-

26

явява никакъв интерес към наука­та... Ч е с т и т е войни на Дания с Швеция изискват големи разходи и кралската администрация е при­нудена да о т н е м а от благород­н и ц и т е някои о т владенията им, к о и т о дават добър доход. Тази мярка засяга Тихо Брахе — най-напред е лишен от именията, кои­т о м у осигуряват н у ж н и т е сред­с т в а , а по-късно и от кралската стипендия. В „Небесният замък" Брахе е вложил по-голямата ч а с т от с в о и т е лични пари... В един м о м е н т т о й се оказва п о ч т и без средства и е принуден да т ъ р с и подходящи условия за работа вън от Дания. Наистина Брахе прави няколко о п и т а да убеди новия крал в проявената към него несправед­ливост, но не успява — К р и с т и я н IV и с ъ в е т н и ц и т е му, о т к р и т и врагове на Тихо, п р а в я т всичко възможно, за да го принудят да напусне с т р а н а т а . В Копенхаген те дори му забраняват да прави

астрономически наблюдения... След повече от едногодишно

г о с т у в а н е у приятеля си Хенрик Ранцау в замъка „Вандбек", близо до Хамбург, Тихо Брахе се у с т а ­новява в Бенатки, недалече от Прага, на служба при и м п е р а т о р Рудолф II. Тук Брахе о т н о в о раз­гръща с в о я т а дейност, вече под­п о м о г н а т от големия си ученик и сътрудник Йохан Кеплер... След с р е щ и т е между двамата Кеплер пише: „Тихо притежава най-доб­р и т е данни от наблюдения, а сле- дователно, може да се каже, и материала за издигането на ново здание. Той има и работници, и въобще всичко, к о е т о може да се пожелае за т а з и цел. Не му до­с т и г а само а р х и т е к т , к о й т о б и използувал всичко т о в а в собствения си проект..." В друго писмо на Кеплер се чете: „Нека всички запазят т и ш и н а и се вслу­ш а т в Тихо, к о й т о е посветил 35 години о т ж и в о т а с и н а с в о я т а

обсерватория... Аз чакам само Ти­хо. Той ще ми изтълкува реда и положението на о р б и т и т е . Тога­ва, надявам се, ако бог продължи ж и в о т а ми, да п о с т р о я веднъж прекрасно здание."

За съжаление, двамата велики а с т р о н о м и р а б о т я т много малко заедно... Тихо Брахе се разболява и малко преди с м ъ р т т а си моли Йохан Кеплер да преработи всички данни съгласно неговата, на Брахе хипотеза... На 24 о к т о м в р и 1601 г. т о й умира в ръцете на малкия си син Георг и на Кеплер, прошепвай­ки няколко п ъ т и : „Не напразно е ж и в о т ъ т изживян."

Йохан Кеплер не изпълни жела­н и е т о на Брахе, но т ъ к м о поради т о в а с т а н а „ а р х и т е к т на ново здание" — използувайки данните на Брахе, т о й изведе с в о и т е т р и з н а м е н и т и закона за д в и ж е н и е т о на планетите...

ЛЮДМИЛ АНГЕЛОВ

„Погледни, той червен като кръв, като вечерна заря, като разпуснал се цвят на нар, като чисто вино от енгедски лози, като твоите устни..."

А. И. Куприн — „Суламит"

И н т е р е с ъ т към минералите бил породен у човека о т най-дълбока древност. При с в о и т е к о н т а к т и с природата д р е в н и т е са намирали малки лъскави камъчета с различен ц в я т , к о и т о поради с в о я т а р я д к о с т и к р а с о т а били о б е к т на събиране и т ъ р ­говски обмен. Тези камъни имали и едно много важ­но с в о й с т в о — били т в ъ р д и , а т о в а ще рече дъл-говечни. Един от т е з и камъни е рубинът, за к о й т о още о т а н т и ч н о с т т а д о нас д о с т и г а т предания.

Рубин ( о т лат. ruber — червен) се нарича про­зрачната яркочервена разновидност на минерала корунд. В с в е т а на минералите к о р у н д ъ т е в т о р и по т в ъ р д о с т , к а т о о т с т ъ п в а п ъ р в о т о м я с т о на диаманта. Сред благородните прозрачни разновид­н о с т и на корунда освен червения рубин в приро­д а т а са и з в е с т н и още сапфир (син), индиго-сапфир (индиговосин), левко-сапфир (безцветен), хлоро-сапфир (зелен) и други. В д р е в н о с т т а поради сла­б и т е минералогически познания всички червени прозрачни камъни били описвани к а т о рубини, всич­ки сини — к а т о сапфири, а всички зелени — к а т о смарагди.

В древна Гърция рубинът бил известен к а т о ан-т р а к с , а в Рим — карбункул. И н т е р е с н о т о е, че и

д в е т е названия означават въглен, поради прили­к а т а на ц в е т а на рубина с нажежени въглени. В древна Армения к а м ъ к ъ т е п о з н а т к а т о я к у т , а в Русия — к а т о я х о н т . . Рубинът дължи с в о е т о оцветяване на малки ко­личества о т хром, д о к а т о ж е л я з о т о и т и т а н ъ т са в и н о в н и ц и т е за синия ц в я т на сапфира. С пре­красен ц в е т и с т език, характерен за И з т о к а , описва р а з н о в и д н о с т и т е на рубина Бируни — един от ге­ниалните учени на средновековието: „ И з в е с т н о е, че ц в е т ъ т на всички т е з и предмети, к о и т о служат за сравнение с ц в е т а на я х о н т и от различен с о р т — розов, ц в я т на див минзухар и ц в я т на месо, и м а т също разни о т т е н ъ ц и . За пример, може да служи розата. Ние имаме преди всичко бяла (ро­за), след т о в а (роза) със слаб червен о т т е н ъ к , и к о г а т о (червеното) се увеличава, розата заприлич­ва на червени бузи; след т о в а , при още по-голямо усилване (на ц в е т а ) тя с т а в а с ц в я т на червена анемония (шакаик)..."

А е т о как академик Ферсман, наречен не случайно п о е т на минералите, разказва за произхода на ру­б и н и т е , базирайки се на древни индийски и з т о ч ­ници: „ Я р к о т о ю ж н о слънце носи ж и в и т е сокове на великия Асура, от к о и т о се р а ж д а т камъни. На­л и т а на него с ураган вечният съперник на бого­в е т е цар Ланки... Падат капки т е ж к а кръв в л о н о т о на реката, в дълбоките води, в о т р а ж е н и е т о на прекрасните палми. И се нарече реката о т т о г а в а

27

Раванаганг, и заблестяха о т т о г а в а т е з и капки кръв, превърнати в камъни-рубини и горяха те с н а с т ъ п в а н е т о на н о щ т а с приказен огън, изгаряйки о т в ъ т р е , и се пронизваха в о д и т е на т е з и огнени лъчи, к а т о от лъчи на злато." А според предста­в и т е на селяните в Бирма р у б и н и т е първоначално били б е з ц в е т н и и постепенно „узрявали" в з е м я т а .

От дълбока д р е в н о с т хората са приписвали на скъпоценните камъни определени качества и за­щ и т н и сили. Пръстени, амулети и други украшения били използувани к а т о талисмани п р о т и в зли ду­хове, всевъзможни болести... и п р о т и в зли погледи. Не е избягнал с в о я т а съдба и рубинът. Той е бил символ на с т р а с т н а любов и сила, на енергия и борба, д о к а т о с и н и я т му с ъ б р а т с апфиръ т оли­цетворявал п о с т о я н с т в о , вярност, целомъдрие, с к р о м н о с т и хладнокръвие. В древна Гърция и Рим |./бинът е белег на б о г а т с т в о и слава. Според пре­данията цар Соломон имал п р ъ с т е н с рубин, к о й т о му давал власт над демони и зли духове и к о й т о му разкривал всички т а й н и на з е м я т а и небето. В Средните векове р у б и н ъ т предвожда към подвизи и победи, към самоотвержена любов.

Но къде и как се образуват рубини? Главни до­с т а в ч и ц и на т о з и минерал още от д р е в н о с т т а са Бирма, Шри Ланка, Индия и Тайланд, а отделни на­ходища са и з в е с т н и и в Австралия, Танзания, СССР и САЩ. Обикновено р у б и н и т е се образуват при внедряването на кисели магми ( г р а н и т н и ) в мра­мори, или около г р а н и т о в и дайки. При изветрява-н е т о на т е з и променени мрамори се образуват рубинено-сини разсипи, к о и т о представляват о с н о в н и я т промишлен т и п находища.

Класическото находище на рубини, и з в е с т н о още от IV в. е М о г о к в Северна (Горна) Бирма. Освен прекрасни по ц в я т т у к са намерени и едни от най-големите природни рубини. Находището се ек­сплоатира от 1597 г. по заповед на тогавашния цар, к о й т о го завладял от м е с т н и я владетел. След б р и т а н с к а т а колонизация на Бирма в края на XIX в. т у к се създава фирма за добив на рубини, к о я т о просъществувала до 1931 г. След национализация­та на т о з и т и п и н д у с т р и я през 1962 г. за нахо­д и щ е т о п о ч т и няма информация, з а щ о т о т а м не се д о п у с к а т чужденци. Б и р м а н с к и т е рубини и м а т червен ц в я т с характерен о т т е н ъ к , поради к о й т о са и з в е с т н и к а т о рубини с ц в я т на „гълъбова кръв". За р у б и н и т е от различни находища са характерни примеси от р у т и л , шпинел, б и о т и т , к а л ц и т и сфа-

лерит, благодарение на к о и т о най-вероятно се определя т я х н а т а самоличност. К о г а т о п р и м е с и т е са от минерала р у т и л , к о й т о е с ф о р м а т а на иг-лички, те се разполагат под ъгъл от 60 градуса и образуват характерна звезда. При полирането на р у б и н и т е (или д р у г и т е благородни разновидности на корунда) к а т о кабошони, с в е т л и н а т а , к о я т о па­да върху т я х , се отразява от п р и м е с и т е и заиграва к а т о шестлъчева звезда. Това явление се нарича а с т е р и з ъ м , а к а м ъ н и т е се означават к а т о звездни рубини (звездни сапфири).

Най-големият бирмански рубин се намира в при­родонаучния музей на Лос Анжелис (рубинът „Хик-сон"), к о й т о представлява силно разядена призма с маса 191,1 карата. Прекрасен необработен екзем­пляр, подарен от Д ж о н Ръскин през 1887 г. (рубин „Едуард"), с маса 167 карата се съхранява в При­родонаучния о т д е л на Британския музей. Сред о б р а б о т е н и т е камъни се споменава за два образеца с маса 32,35 и 38,55 карата, продадени от бирман-ския цар през 1875 г. за 10000 и 2 0 0 0 0 лири. В колекцията Морган на Американския природонаучен музей в Ню Йорк се намира и най-големият звезден рубин от Бирма с маса 100 карата и размери 3,8 на 2,5 см.

Трябва да се отбележи, че намирането на големи кристали рубин или сапфир е голяма р я д к о с т , по­ради к о е т о те се оценяват изключително високо. Камъни с маса 40 карата се с ч и т а т уникални. Съ­щ е с т в у в а т , разбира се, и р е д к о с т и — в Индия е намерен рубин с маса 951 карата, а в Шри Ланка е о т к р и т сапфир с маса 95 000 карата (19 к г ) !

К о г а т о говорим за уникални по с в о и т е размери кристали, не може да не се обърнем о т н о в о към легендите. Царят на Сарандиб имал продълговат рубин под ф о р м а т а на дръжка за нож, к о я т о по­с т о я н н о въртял в ръцете си. От древния И з т о к идва и забраната да се правят съдове от я х о н т (рубин) и к р и с т а л (кварц), т ъ й к а т о т я х н а т а с т о й н о с т превъзхожда с т о й н о с т т а н а з л а т о т о .

Бируни разказва, че в с т р а н а т а Давар (днешен Южен Афганистан) имало идол на име Зун, излят от з л а т о и с очи от рубини. И з в е с т н и я т арабски военачалник Абд ар-Рахман ибн Самура ги изронил, о т ч у п и л едната ръка на идола и казал на м е с т н и я владетел: „Вземи за себе си о с т а н а л о т о з л а т о и скъпоценни камъни. С т о в а , к о е т о направихме, ис­кахме само да ти покажем, че т о й не носи полза на т о з и , к о й т о му се кланя т а к а също к а к т о и не вреди на т о з и , к о й т о му се п р о т и в о п о с т а в я . "

По време на п ъ т е ш е с т в и я т а си на И з т о к Марко Поло бил поканен от царя на Цейлон, к о й т о му показал прекрасен рубин, голям „цяла педя" и дебел „ к о л к о т о човешко рамо". Царят не го заменял даже за в с и ч к и т е б о г а т с т в а на с в е т а .

Украшения с рубини, сапфири и други скъпоценни камъни се н а м и р а т п о ч т и във всички с в е т с к и и църковни съкровищници, надживели т е х н и т е май­с т о р и и п р и т е ж а т е л и . Един от най-големите обра­б о т е н и рубини с големина к о л к о т о орех се намира в частна колекция в Индия. Други по-малки обра­б о т е н и и необработени камъни, вместени в раз­лични б и ж у т а , вази, саби и други произведения на и з к у с т в о т о , м о г а т да се в и д я т в Алмазния фонд и Оръжейната палата в Москва, в дрезденския му зей „Зелените сводове", в м у з е и т е на Будапеща Мюнхен, Париж, Прага и други градове.

Към наследствените съкровища на последни) ирански шах се о т н а с я и уникален глобус с диаме т ъ р около 150 см на с т о й к а от ч и с т о злато, ин крустирана с д и а м а н т и . Глобусът е п о к р и т от 51 366 скъпоценни камъка с общо т е г л о 18000 ка-рата, к а т о к о н т и н е н т и т е с а изработени о т р у -

бини и червени шпинели, а океаните — от смараг­ди-

С неизяснен произход и с бурно минало е свързан историческият рубин „Черният принц". През 1367 г. той бил притежание на краля на Гренада, който загубил славата си и скъпоценностите си, победен от краля на Кастилия дон Педро. Той подарил ру­бина на сина на крал Едуард III, който имал про­звището „Черният принц", за големите му бойни заслуги в битката при Нагер (Северна Испания). По-късно рубинът се намирал на шлема на Хенри V. След обявяването на републиката в XVII век крал­ските скъпоценности се разпродават на смешно ниски цени. С реставрацията при Чарлз II камъкът отново се появява сред кралските регалии и даже се твърди, че в първата корона на краля имало гнез­до на камък точно с размерите на „Черният принц". Понастоящем рубинът (в описите той фигурира като червен шпинел) заема централно място в украсата на британската корона.

Освен в бижутерията рубините се използуват при направата на часовници и други механизми. Колкото повече камъка има един часовник, толкова повече се увеличава неговата точност. Със съз­даването на първия твърдотелен лазер на базата на рубина през 1960 г., в неговото използуване на­стъпва нова ера. Но той запазва своето широко приложение, включително и в бурно развиващата се космическа техника. Безцветни сапфири се из­ползуват за свръхтвърди прозорчета на автоклави и в електрониката.

Историята на синтетичните рубини започва още в средата на миналия век, когато френският химик Марк Годен получил микроскопични крис­талчета в пещ от разтвори в топилка по така

наречения метод на флюса. По-късно Фреми и Файл през 1877 г. получават малки пластинки от рубин, които обаче не можели да служат за бижутерии цели и получаването им струвало много скъпо. През осемдесетте години на миналия век във фран­ция се появяват и кристали, получени от споява­нето на по-малки късчета рубин. Те били известни под названието „сиамски рубини". Прелом в полу­чаването на синтетичен корунд вероятно пред­ставлява годината 1886, когато се разпространя­ват „женевски рубини", получени в резултат на разтапяне на алуминиев окис в пламъка на горелка. На базата на този метод французинът Огюст Вернейл внася много подобрения и създава цяла индустрия. Методът на газопламенната криста­лизация носи неговото име — метод на Вернейл. През 1900 г. получените от Вернейл синтетични рубини, които имали формата на капка и са из-

, вестни като були, били демонстрирани на светов­ното изложение в Париж. По неговия метод се по­лучавали були до 30 карата за 2—3 часа. От на­чалото на века във франция, а по-късно в Швей­цария функционира и фирмата „Джева", която по­настоящем произвежда около 60 тона (300 млн. карата) синтетичен корунд годишно. През 1947 г. в Чикаго пак по метода на Вернейл се създават първите звездни рубини и сапфири от филиала „Линде" на „Юнион карбайд корпорейшън".

Опити за получаване на корунд са правени и по други пътища — например от газова фаза, метод на Чохралски, по хидротермален път или по метода на зонното стапяне.

Всеки от по-горе изброените методи си има свои предимства и недостатъци. Така например руби­ните, получени по метода на Чохралски, имат по-малко дефекти от рубините, синтезирани по ме­тода на Вернейл. От друга страна, тяхното по-

лучаване е много по-скъпо от е в т и н и т е вернейлови рубини.

П о н а с т о я щ е м с и н т е т и ч н и рубини и сапфири се п р о и з в е ж д а т във всички икономически р а з в и т и с т р а н и — СССР, Великобритания, САЩ, франция, ФРГ, Швейцария, Япония, а също т а к а т о з и т и п и н д у с т р и я се развива в Израел, Индия и други с т р а ­ни.

Неволно възниква въпросът: може ли да се раз­личи п р и р о д н и я т о т с и н т е т и ч н и я рубин. Вече с т а ­на дума, че големи природни кристали са р я д к о с т , д о к а т о една була от рубин с т р у в а под 1 долар. Трябва да се отбележи, че н а й - в а ж н о т о качество на рубина — неговата т в ъ р д о с т , е еднаква при п р и р о д н и т е и с и н т е т и ч н и п р о д у к т и . Различия оба­че се о т б е л я з в а т при изследване на о п т и ч н и ­те с в о й с т в а на рубина, а също и при прилагане на с п е к т р о с к о п и ч н и м е т о д и за изследване (ултравио­летова, оптическа и инфрачервена с п е к т р о с к о п и я , луминесценция и др.). Благодарение на т е з и ме-т р д и се у с т а н о в я в а т к о л и ч е с т в о т о и к а ч е с т в о т о на п р и м е с н и т е йони в р е ш е т к а т а на корунда, кое­то позволява не само да бъдат различени природни

от и з к у с т в е н и камъни, но и да се определи по каква технология са получени с и н т е т и ч н и т е рубини. Особено т р у д н о се д и а г н о с т и ц и р а т т.нар. „рекон­с т р у и р а н и " рубини, получени от е с т е с т в е н и ка мъни с допълнително нарастване в хидротермални условия. Съвременните технологии позволяват синтезиране на минерали с д е ф е к т и , к о и т о напъл­но наподобяват п р и р о д н и т е аналози.

Друг м е т о д на изследване на скъпоценните ка­мъни представлява наблюдението под микроскоп на г а з о в о - т е ч н и т е примеси — т я х н а т а форма, г о ­лемина и фазов състав. Така например с и н т е т и ч ­н и т е рубини се х а р а к т е р и з и р а т с м н о ж е с т в о сфе­рични мехурчета или т в ъ р д и примеси на п р о д у к т и , намиращи се в камерите на п е щ и т е по време на синтеза.

Рубини, рубини, рубини... Векове наред те са блес­тели в к о р о н и т е на с у е т н и владетели и са служели за украса. Днес рубинови лазери се използуват във ф и з и к а т а , м а ш и н о с т р о е н е т о , медицината и блес­т я т з а б л а г о т о н а цялото човечество.

РУСЛАН КОСТОВ

Изминаха повече о т две с т о ­л е т и я , о т к а к холандският лекар и учен П е т р у с Кампер в к н и г а т а си „Дискусия върху проблемите, по­родени и от най-хубавите обувки" (1781г.) въстана срещу н а и в н о т о п о д р а ж а т е л с т в о в м о д а т а . Кни­г а т а придоби изведнъж голяма и з в е с т н о с т . В нея П е т р у с Кампер т ъ р с и и намира неоспорима връз­ка между неудобните обувки, не­у с т о й ч и в а т а походка, и н а с т р о е ­н и е т о на човека. И т о г а в а , к а к т о и сега, „ д и к т а т о р ъ т мода" е бил неумолим и ж е с т о к . „ А к о и с к а т е да бъдете красиви и изящни, обу­в а й т е се преди всичко според из­искванията на м о д а т а " — писал Кампер, к а т о добавил: „...И не за­бравяйте, че п ъ т я т към красо­т а т а води през нечувани с т р а ­дания.:"

Наистина, кой не е и з п и т а л с т р а д а н и я т а , причинени о т хо­д е н е т о с неудобни обувки, та ако ще да са разкошни, модерни? Спо­ред Кампер м о д а т а е е к с ц е н т р и ч ­но хрумване на м о м е н т а , к о е т о има х и п н о т и ч н о въздействие върху м а с и т е . Дори к о г а т о има грешка още в самата кройка, мо­дерната обувка намира винаги свои п о ч и т а т е л и . О б у в к и т е обаче

к а т о завършек на крака, т р я б в а с т р о г о да се съобразяват с фор­м а т а на всяко ходило, с ръста, професията, и, разбира се, с въз­р а с т т а .

Следват дългогодишни прере­кания между Кампер и н е о т с т ъ п -ч и в и т е алчни производители на обувки. С т и г а се до съдебни раз­при. Разбира се, никой не о т с т ъ п ­ва от п о з и ц и я т а си.

Сега, к о г а т о Кампер и п р о т и в ­н и ц и т е му отдавна ги няма, к а т о ехо о т онова време з в у ч а т , о т една страна, реклами на т ъ р г о в ­ц и т е , о т друга, п р о т е с т и т е н а сериозно загрижения човек и лекар П е т р у с Кампер: „Защо, защо към безбройните човешки страдания да се прибавя още едно?"...

Ако се съди по скалните пещер­ни рисунки в пещерата Ла Маг-дален във франция още 2 0 0 0 0 г. пр.н.е. х о р а т а са се опитвали да з а щ и щ а в а т краката си по някакви начини. На р и с у н к и т е личат ко­жени покривала на краката, но при по-внимателно вглеждане те не се о т л и ч а в а т много от онова, к о е т о предлага съвременната обувна индустрия в някои с т р а н и . Но може би рисунките са само

своего рода пожелание на худож­ника към бъдещите поколения, препоръка как да предпазват кра­к а т а с и о т с т у д , о с т р и камъни, ухапвания о т ж и в о т н и , о т р о в н и насекоми и от протриване при продължително ходене.

Обувката с време е придобила и по-друго значение. Макар дълго да е била „еднопосочна", т .е. без разлики за „лява" и „дясна", тя за­почва да се съобразява с пола, о т ч а с т и с ф и з и к а т а на п р и т е ­жателя, с н е г о в о т о обществено положение, с произхода му, с дър­ж а в а т а , с епохата.

„На харали" или „Ха малари", т о в а ще рече — о б у т и и необути. Така ш у м е р и т е и акадите, насе­ляващи преди около 5000 години пр.н.е. з е м и т е около р е к и т е Тигър и Ефрат, са наричали с в о и т е и в р а ж и т е воини. „На харали" ви­наги излизали победители срещу „ха малари", к о и т о били безпо­мощни сред бодливите к а к т у с и . Ш у м е р и т е и акадите били изкусни м а й с т о р и на п р и м и т и в н и , но инак п р а к т и ч н и сандали, к о и т о пред­пазвали о т горещия пясък, о т бодлите, о т безбройните насе­коми и влечуги. Ходенето с т я х

било трудно за начинаещите и шумно. Понякога, В трудни ми­нути сандалите били сваляни и използвани в боя като къси ши­роки копия. В други случаи сил­ните ритници на „на харали" ре­шавали всичко.

„Не ми говорете за качествата на вражата войска, кажете ми са­мо как е обута и веднага ще ви кажа на кого ще принадлежи по­бедата!" Думите са на фараона Рамзес II. В 1286 г. пр.н.е. х е т и т е преминали обути дълъг преход през Гомал и Собра и при Сайда

настигнали едва д в и ж е щ и т е се вече полубоси, с разранени крака фараонови войски и им нанесли нечувано поражение. Последвало позорно примирие за Египет. фа­раонът, почерпвайки п о у к а т а о т случилото се, написал п а м е т н и слова на с т е н а т а на величестве­ния храм-покровител в Карнак: „ Х е т и т е победиха с добре обу­т и т е си крака... Нека сега б о г ъ т Слънце ме прибере при себе си, з а т о в а че не проумях навреме м ъ д р и т е с ъ в е т и на безсмъртния фараон А м е н х о т е п ! "

фараонът А м е н х о т е п бил съ­временник на с т р а ш н и я х е т с к и цар Шупилулиума — 1360 г. пр.н.е. Изглежда е имало какво да научи

от х е т и т е дори и един фараон. С м я т а се, че Шупилулиума създава „обувна индустрия" специално за­ради войската. Х е т с к и т е войници били о б у т и в плътни кожени сан­дали със здрави дебели п о д м е т к и , с голяма здравина и с т а б и л н о с т при ходене. Е г и п е т с к и т е войници ползвали собственоръчно изпле-т е н и о т палмови л и с т а сандали. Подобни по форма на добре из­в е с т н и т е джапанки, те бързо се скъсвали. В по-късните епохи вър­ху к р а к а т а на г р ъ ц к и т е и римски­те войници има обувки, сходни с т е з и на х е т и т е .

Не т а к а са се обували х о р а т а от в и с ш е т о о б щ е с т в о в Египет. Тех­н и т е ходила били з а щ и т е н и о т благородни метали сребро, з л а т о и др., разбира се, съобразени с из­искванията на по-топлия к л и м а т .

Колко неприятни усещания и усложнения биха се спестили, ако к а к т о п р о и з в о д и т е л и т е , т а к а и купувачите винаги имаха предвид, че о б у в к и т е т р я б в а да са т о ч н о и удобно продължение на крака, здраво и стабилно с р е д с т в о за стъпване, к о е т о да не създава к а к в и т о и да било неприятни усе­щания, че и м а т извънредно голя­мо значение и за правилната по­ходка, и за д о б р о т о настроение, и за з д р а в е т о и дълголетието... При т о в а д в е т е ходила съвсем не са еднакви, получава се различно сцепление с терена, а посредник пак е обувката...

Това знаел добре султан Абдул Азис. В края на походните колони на пълчищата му к а т о пияни се

клатушкали, за присмех на други­т е , войници, к о и т о с неимоверни усилия застигали о с т а н а л и т е . То­ва били наказаните за различни провинения с н а й - т е ж к о т о нака­зание по време на поход — раз­мяна на о б у в к и т е . Размяната с т а ­вала между наказаните.

Но е т о и една деформация, дик­т у в а н а от най-добри подбуди — краката на к и т а й с к и т е м о м и ч е т а о т д е т с к а възраст били с т я г а н и със специално изработени за цел­та обувки. Идеята била к р а к ъ т на бъдещата жена да о с т а н е малък и в никакъв случай) да не д о с т и г а по големина крака на мъжа.

С т р а н н о с т и т е на м о д а т а за­сягали в отделни периоди силно и кр аката на м ъ ж е т е . В XIV—XV век в Европа са носили своеобраз­ни роговидни островърхи завър­шеци. Някои били с о с т ъ р шип, други с обратен, дълъг, мек нак­лон, т р е т и със звънче на самия им край. Ч е с т о т о в а било белег за определена професия. Ходенето с т я х изисквало голяма тренировка. П р и в и к в а н е т о било за с м е т к а на деформация на ходилото и про­мяна на походката. Малко по-при­емливи са някои английски модели о т т о в а време, к а т о п а т е ш к и крак — широки, рязани, подобни на сандали, но стабилно с т е г н а т и обувки. Съществували и „ски-про-т е к т о р " — обикновена обувка, солидно м о н т и р а н а върху ски — удължена подложка, при к о е т о всяка крачка изисквала особено внимание. Очевидно и т о г а в а о б у в к и т е в много случаи не са

следвали ф о р м а т а на ходилото, а т ъ к м о о б р а т н о .

К р и т и к а т ъ р п я т и о т в о р е н и т е без п е т а холандски или скандинав­ски саба, или з в ъ н т я щ и т е под крака та т в ъ р д и , съвсем неелас-т и ч н и порцеланови чехли с обилни декорации по предната им ч а с т . особено нашумели в началото и средата на седемнадесетото с т о л е т и е . Връх на всичко била

обаче появилата се на мода в И т а ­лия „супер-дамска обувка", к о я т о решавала проблема за ръста и да­вала в ъ з м о ж н о с т п о - н и с к о т о на р ъ с т дамско о б щ е с т в о да порасне с цели 35 с м ! Изработвани пър­воначално от леко дърво, по-късно от корк, т е з и обувки били силно привлекателни с разнообразните си о р н а м е н т и и к о л о р и т н о с т , но ходенето с т я х изисквало в т о р о „прохождане", за к о е т о съще­с т в у в а т безброй анекдоти за з н а т н и и незнатни дами, „падна­ли" о т о б у в к и т е си.

От само себе си се разбира, че с у е т н и т е дами трябвало да бъ­д а т подкрепяни от двама кава­лери, подбирани с подходящ р ъ с т и г а р а н т и р а щ и съвсем о т г о в о р н о б е з о п а с н о с т т а на поверената да­ма, в п р о т и в е н случай...

С м е л о т о и т в о р ч е с к о решение на проблема за увеличаване на ръс­та при ж е н и т е не изостава и днес. Съвременните дамски обув ки бледнеят пред н е д о с т и ж и м и т е „ в и с о т и " на XVII Век, но т а к а или иначе, Високият р ъ с т чрез висо к и т е обувки е налице, обкръже­н и е т о е измамено и обаяно. Но нещата не с т о я т т о л к о в а про с т о К о г а т о с т ъ п в а м е върху рав­на хоризонтална подложка, т я л о ­т о с т о и изправено. К о г а т о с т ъ п -ваме на обувка с висок т о к , то се накланя напред с 20" и т я л о т о възстановява изгубения наклон с неимоверни усилия. А как изглежда силно обременената предна ч а с т на ходилото при т е з и случаи? С деформация. Все в и м е т о на по­добрения р ъ с т ! Едва ли някоя от д р у г и т е ч а с т и на ч о в е ш к о т о облекло би могла да играе т о л к о в а

пагубна роля за нас к а к т о обув­к и т е .

В днешно време, к о г а т о обув­н а т а индустрия Във всички с т р а ­ни е с неограничени в ъ з м о ж н о с т и , последната дума би трябвало да има научното мислене и о р т о п е ­д и т е . Все по-чести са деформа­ц и и т е на предната ч а с т на хо­дилото, к а т о „халукс валгус" — наричано „кокалче", появяващо се в о с н о в а т а на големия пръст. То е свързано със силно отклонение на целия т о з и п р ъ с т и с п р и т и с ­кане на о с т а н а л и т е п р ъ с т и . Съз­дава и лошо самочувствие, и не­у д о б с т в о при избирането, и т р у д н о с т при ходенето. Не по-малък е проблемът с отклонение­то на ц я л о т о ходило в с т р а н и — „пес варус".

К о г а т о се правят или и з б и р а т обувки, нужно е да се направи и т о ч н а преценка на т и п о в е т е чо-вешко ходило: англо-саксонско,гер­манско, романско, балтийско и други. Би следвало да се отбележи, че славянският т и п ходила, к о е т о засяга и нас, са много разнообраз­ни, а т о в а налага с ъ о т в е т н и я ин­дивидуален подход.

Може би ще дойде в р е м е т о , ко­г а т о В анамнезата на болния, по повод заболяване на долните крайници, не на последно м я с т о ще с т о и кога, как и колко време е продължило носенето на лошо подбрани обувки. Обувката не е само з а щ и т н и к на нашите крака от влага и с т у д . Тази ч е с т о лук­созна и е к с т р а в а г а н т н а вещ може да бъде с к р и т , коварен, опасен враг.

д-р С т . Сяров (По материали на чуждия печат)

ЧУДЕСА В ДЕЙР-ЕС-ЗОРА Преди и з в е с т н о време к а т о

с т у д е н т в И н с т и т у т а за Азия и Африка при Московския държавен у н и в е р с и т е т заминах преводач в Сирия. По-голямата ч а с т о т вре­м е т о прекарахме в Дамаск, но по­с е т и х и някои други градове, на­пример Дейр-ес-Зора.

В т о з и град има малко кина, ня­ма библиотеки, но не скучаех през с в о б о д н о т о си време. Запознан­с т в а се завързват направо на ули­ц а т а , в павилиончета и магазини, в к а ф е н е т а т а . Винаги ми беше п р и я т н о да о т г о в а р я м на въпро­с и т е за нашата страна.

Неведнъж т е з и разговори зася­гаха и философско-медицински т е м и . По време на един т а к ъ в разговор ф о т о г р а ф ъ т Бахри, соб: с т в е н и к на а т е л и е т о , к ъ д е т о ми проявяваха л е н т и т е , разказа за някакви шейхове-праведници, кои­т о лекуват болни о т различни болести и доказват, че съдбата на човека е предначертана на не­б е т о и никой няма да загине по друг начин освен т о з и , к о й т о му е предрешен. Шейховете след ре­дица заклинания м о г а т да прому­ш а т през ц я л о т о си т я л о сабя. Тази процедура била безкръвна и безболезнена.

Бахри забеляза, че не му вярвам и предложи: „Ела в ч е т в ъ р т ъ к в ш е с т часа вечерта. Ще о т и д е м при т а к ъ в шейх, к о й т о се казва Абдел Кадер ар-Рифаи и е един от забележителните лечители и ма­гове."

В определения час бях на мяс­т о т о на срещата. Бахри вече ме чакаше. К ъ щ а т а на шейха се оказа наблизо. Външно по нищо не се. отличаваше от о с т а н а л и т е — глинени с т е н и , дървена врата. Спънах се в нечии обувки на входа. И ние свалихме н а ш и т е , к а т о в джамия.

Оказахме се в прохладно поме­щение, о с в е т е н о само с една лам­па. П о д о в е т е и с т е н и т е бяха по­к р и т и с килими. Покрай с т е н и т е на възглавнички седяха около т р и ­десет души. Сред т я х имаше не­щ а с т н и с а к а т и хора, болни с т а р ­ци, к о и т о надеждата да бъдат излекувани беше довела. Поздра­вихме и седнахме в ъгъла на сво­б о д н и т е м е с т а .

Едно момченце с национална шапка на главата поднасяше на п р и с ъ с т в у в а щ и т е по чашка силно кафе, сварено по бедуински. След т о в а по кръга т р ъ г н а паничка с ч и с т а вода. К а к т о ми поясни Бах­ри, т а з и медна паничка е донесена от Мека и поради т о в а всичко, к о е т о се налива в нея, се превръща в „свещено" и целебно. Наложи ми се да о п и т а м и от т а з и „светена вода". Цареше благоговейна т и ­шина, чуваше се само от време на време някой да се изкашля, да въз­дъхне, или едва-едва да т р а к н а т зърната на нечия броеница.

Събралите се изчетоха м о л и т ­ва. След т о в а т р и м а мъже с ризи дълги до п е т и т е — галабии — извлякоха о т гардероба огромни дайрета. О с т а н а л и т е се покла­щаха в т а к т на р и т м и ч н и т е уда­ри и повтаряха някакви думи. По­сле р и т ъ м ъ т се ускори. Хората постепенно изпадаха в е к с т а з , мнозина н е и с т о в о се клатеха, други, з а т в о р и л и очи, клатеха в т а к т глава. Изведнъж всички с т а ­наха и образуваха нещо к а т о хоро. Под влияние на нарастващия ри­т ъ м х о р а т а к а т о че ли изпадаха в т р а н с .

След т о в а в центъра на кръга се оказа шейхът, мургав мъж на среден р ъ с т , облечен в черна га-лабия. Извади от шкафа две саби и някаква пръчка. П о с т а в и с а б и т е на килима и вдигна „пръчката"... Неуловимо движение, и в едната му ръка о с т а н а „пръчката", к о я т о очевидно служеше за ножница, а в д р у г а т а се появи шпага само че без дръжка. Размаха т о в а оръжие няколко п ъ т и и внезапно се хвърли към мен. Да си призная ч е с т н о , изплаших се. Шейхът се в т у р н а към мен, повдигнал галабията си, показа корема си и извика: „ М у ш ­кай."

Чувствувах се много неудобно и промърморих: „Ла а, дер" („Не мога"), но шейхът, мушнал в ръ­к а т а ми шпагата, насочи о с т р и е ­то й към с т о м а х а си, малко вдяс­но от пъпа, и с ц я л о т о си т я л о се п р и т и с н а към о с т р и е т о . На­р о д ъ т крещеше к а т о обезумял, оглушително дрънкаха д а й р е т а т а . К а т о разбра, че от мен голяма полза няма да има, шейхът хвана о с т р и е т о с две ръце и т о г а в а по­

чувствувах как д р ъ ж к а т а (все още я държах) се придвижи няколко с а н т и м е т р а напред: крайчето на о с т р и е т о потъна в с т о м а х а му. Той п р и т и с н а ръката ми към мяс­т о т о , к ъ д е т о с т у д е н и я т м е т а л промуши стомаха. П р ъ с т и т е ми усетиха как о с т р и е т о влиза все по-навътре в т я л о т о — нямаше никаква кръв! Внезапно шейхът се дръпна, о с т р и е т о стърчеше о т с т о м а х а му, след т о в а о т н о в о се в т у р н а към мен. И рязко се на­клони: д р ъ ж к а т а опря в пода, т о й със сила се хвърли върху о с т р и е ­т о , от гърба му се показа вър­хът... И е т о , мушвайки о т н о в о дръжката в ръката ми, завика: „Дърпай!" Протегнах ш п а г а т а към себе си. Шейхът не помръдваше, народът н е и с т о в о крещеше. Из­мъкнах о с т р и е т о .

О б щ и я т е к с т а з постепенно с т и х н а . Скоро вече всички мирно седяха покрай с т е н и т е на въз-главничките, к а т о че ли нищо не беше се случило. О т н о в о подне­соха кафе по бедуински. Шейх Аб­дел Кадер обиколи всички седнали в кръг и капна в ръката на всеки по няколко капки одеколон, също донесен от Мека. „Е? — извика т о й през цялата с т а я . — Сега убеди ли се? Нали видя всичко с о ч и т е си?" „ Д а " — само т о в а мо­жах да кажа.

През т о в а време Абдел Кадер п р и с т ъ п и към лечение — с а к а т и , изкривени, н е щ а с т н и — всички се юрнаха към него. Шейхът, к а к т о вече ми бяха казали, лекува вся­какви заболявания. „Доброволци" о т п р и с ъ с т в у в а щ и т е сами под­редиха ж и в а т а „опашка" според с т е п е н т а и с е р и о з н о с т т а на за­боляването (разбира се, доколко­т о можеха т а к и в а неспециалисти к а т о т я х да преценят). Абдел Ка­дер в скоропоговорка четеше ня­каква молитва, поклащайки се, от време на време извикваше по ня­коя дума. Той все повече изпадаше в е к с т а з и получаваше, обясниха ми н е г о в и т е а с и с т е н т и , магиче­ски „ б о ж е с т в е н " заряд или, к а к т о по научному у т о ч н и м о я т съсед, човек с п о - и н т е л и г е н т е н вид, „за­ряд от космическа енергия". След т о в а ш е й х ъ т п р и с т ъ п и към ле­чението.

Първият п а ц и е н т се оказа един

33

сгърчен селянин, дали беше гърбав, или беше схванат от радикулит — не мога да кажа. Свалиха му галабията. Абдел Кадер го сложи да легне на пода и започна да му прави масаж. Запретна ръкави и захвана „да меси" гърба на па­циента с юмруци, като при това мърмореше нещо. Някакъв юноша, очевидно асистент, продължи операцията, само че вече с пети... Селянинът охкаше и тихичко опя­ваше. След десетина минути шей­хът изведнъж извика, но толкова силно, че се сепнах: „Ставай! Здрав си! Върви си с мир в къщи!" Селянинът се засуети на пода, но стана сам, изправи се, известно време постоя неподвижно, като че ли не вярваше на това, което се е случило, направи няколко крач­ки и самостоятелно тръгна към изхода. После, сякаш се досети за нещо, обърна се, върна се при шей­ха и започна неистово да му бла­годари.

Следващият се оказа слабичък мъж, който непрекъснато мърда­ше, явно имаше тикове едва ли не на всички мускули на лицето. Аб­дел Кадер затвори очи и постави ръка на главата му. Тиковете не престанаха. С жест повика при себе си един друг шейх и вторият отведе нервноболния зад парава­на. След известно време отново трепнах — този път от някакъв нечовешки писък. „Няма нищо страшно — каза Бахри. — Това е лечението „ал-кей" — изгаряне чрез намазване. „Ал-кей" е основа на основите на арабската меди­цина, с изгаряне чрез намазване лекуват едва ли не всички недъзи. Трябва само да се знае в коя част на тялото да се намаже съответ­ното нервно окончание." Скоро, за най-голямо учудване, видях как слабичкият мъж със спокойно не-трепкащо лице излезе иззад па­равана.

През това време Абдел Кадер продължи прегледа на болните. Те нещо доверително му шепнеха, като че ли бяха на изповед. По­някога шейхът отривисто зада­ваше въпроси и изискваше също такива кратки и точни отговори. След това се разпореждаше — бързо, уверено. Много рецепти, които се препоръчваха на болни­т е , се основаваха на народната арабска медицина, като се имаха предвид някои специфични осо­бености на сирийските природни увловия.

— От алергията ще ви помогне изгорена кора от млад кокосов орех. Като я получите, ще мажете онези места, които ви безпокоят, и всичко ще мине.

— Вие пък намажете изрива с отвара от ленени зърна.

— За вашата астма ще помог­не отвара от мента и „на'на",

— За да си излекувате черния дроб, ще трябва да пиете ето от тази течност — и т о й протегна на болния някакво шишенце.

— За такава дълбока рана, като вашата, ще помогне само „утба". Изгорете малко вълна, а пепелта нанесете върху раната.

Много болни страдаха от с т о ­машни заболявания. На тях шей­хът препоръча да пият отвара от цвят на „уард лисан ас-саур" — „бичи език", растение със сини цветчета, или пък чай със заварка от сушен лимон и коричка от нар... Предлагаше им също така да пият настойки от цветя, треви и смоли или пък „коктейли" от кисело мляко, сок от кактус и сол. Дозировката на един или друг компонент зависеше от възраст­та и състоянието на болния.

Тогава си спомних и за моето заболяване... Ето вече десет го­дини ме мъчи десният крак в областта на глезенната става. Болките като по правило се из­

остряха през есента и през про­летта, а също така и след зна­чително физическо натоварване. Един московски лекар, след като видя рентгеновата снимка, по­стави диагноза: остеомиелит — хронично заболяване.

Шейхът дълго разглежда моя крак, опипва подутото място. „Нима ще ме излекува? — помис­лих си. — Интересно какво ли ще каже професорът, при когото се лекувах в Москва? Като научи, че кракът ме боли много отдавна, шейхът изказа съмнение дали ще може да ме излекува. Все пак дълго време масира крака ми, нещо шеп­неше през цялото време, намаза глезена с някаква миризлива маз­нина и бинтова крака. След някол­ко дни кракът отече още повече. Образува се нещо като подутина, която след това се пукна...

Ходих при шейх Абдел Кадер ар-Рифаи още неведнъж...

От Дейр-ес-Зора заминах не-' очаквано и дори не успях да се сбо­гувам с много познати, в това число и с шейх Абдел Кадер. А по-

сле в Москва си спомних всичко, но к а т о че ли беше някаква из­мама, някаква магия. И ако не беше оздравелият крак и г о л е м и я т бе лег на глезена, а освен т о в а и ня­к о л к о т о снимки, к о и т о направих в къщата на шейха, бих си помис­лил, че всичко, к о е т о описвам т у к , п р о с т о ми се е присънило.

СЕРГЕЙ МЕДВЕДКО

БЕЗ ПРЕДРАЗСЪДЪЦИ И ИЛЮЗИИ

Народната медицина е сериозно нещо. Но нека разсъдим трезво — всесилна ли е тя?

Преди всичко народната меди­цина е най-разпространена имен­но там, където научната е още слаба. т.е. в развиващите се стра­ни. И тук възниква първият па­радокс. От една страна, чуваме, че народната медицина може да лекува почти всичко, а от друга, че смъртността от различни за­болявания в тези страни е най-висока. Защо? Не достигат народ­ни лечители? Едва ли е така. Про­сто техните възможности в сравнение с научната медицина са твърде ограничени. До неотдавна от холера и едра шарка в тези страни загиваха милиони хора, а в редица страни от Африка по-лиомиелитът и досега оставя хи­ляди сакати хора.

Никой не спори, народната ме­дицина разполага с някои свои, твърде ефективни средства. Но дали са толкова всемогъщи, както си ги представят мнозина?

Може ли народната медицина да излекува болен, който повече от десет години страда от дисеми-нирана склероза? Разбира се, че не. Защо? Защото при това заболя­ване загиват нервни клетки, кои­то повече не могат да бъдат въз­становени. Това е всеизвестно. Състоянието на подобен болен може само да бъде облекчено, при това не със средствата на народ­ната медицина, а чрез строго на­учни методи, до които достигна медицината едва през последните десетилетия. И не случайно опит­ният (и, разбира се, честен!) на­роден лечител (в която и страна да живее) като по правило не се залавя да лекува подобни заболя­вания.

А може ли източната, или коя­то и да е друга народна медицина да излекува болен, който преди няколко години е преживял инсулт и чиятр дясна ръка е напълно па­рализирана? Също не може. Про­сто поради това, че кръвоизли­вът е погубил определен участък от мозъка, който също не може по никакъв начин да бъде възста­новен.

Източната медицина твърди, че най-голям ефект се постига през първите три месеца от про­тичането на болестта. Това е съвсем вярно: именно през този период е най-ефективно и лече­нието, което провежда научната медицина.

По-нататък. Ще се възвърне ли слухът на мъж, който е оглушал, защото е преболедувал от тубер­кулозен менингит, независимо с какво и как го лекуват? Разбира се, че не. Характерните изменения в повредения слухов нерв са не­обратими.

И най-после: може ли човек да прогледне, ако е ослепял вслед­ствие на неврит, или пълна ат­рофия на зрителния нерв? Не и не! В този случай да лекуваш слепо­тата е все едно да поправяш бу­шоните, когато жиците са отка­чени и електрически ток никога не може да достигне до тях.

Но нали все пак пишат, че ле­чителите помагат? Означава ли това, че написаното не е истина? Не, разбира се. така не може да се постави въпросът. Народната медицина помага в случаите, ко­гато няма груби, органични, ана­томични нарушения, когато едни или други патологични симптоми имат чисто функционален про­изход. Има доста случаи на функ­ционална истерична слепота, не­мота и глухота, а също така и на парализа. Такива явления могат да се наблюдават дълго време, дори години. В такива случаи психо­терапията, както и редица народ­ни средства могат да се окажат твърде ефикасни.

Работата обаче е там, че на­родната медицина далеч не е в състояние да определи характера на поражението — дали е орга­нично, или е функционално. Така че „проглеждането" на слепия не само за болния от истерия, но и за самия лечител изглежда като чудо, което той е в състояние да извърши, чудо, което още повече в съзнанието му го самоутвърж-дава.

Народният лечител „плава" в анатомични, физиологични и общобиологични познания. Но именно това като компенсация развива у него рязко изострена наблюдателност, която толкова много не достига на представи­телите на научната медицина. Припомнете си само статията „Дайте, моля, другата ръка":1) ви­етнамските народни лечители с часове беседват със своите па­циенти, обръщат внимание на всяка „дреболия", подробно раз­питват за навиците и заболява-

) „ К о с м о с " , бр. 1/1984

нията на роднините. Всичко това без съмнение носи много полезна информация.

Подобно внимателно отноше ние към болния понякога дори е по-полезно от редица лаборатор­ни изследвания. От собствения си опит постоянно се убеждавам в това. Лабораторният анализ ви­наги е статичен. Той прилича на фотографията, която запечатва само мига, но не отразява дина­миката на процеса.

Медицината, каквато и да е тя, е не само комплекс от знания, но и до голяма степен е изкуство. Струва ми се, че тя никога няма да стане нещо, да кажем, мате­матически точно, което бихме могли да поместим в програмите на най-съвършените електрон­ноизчислителни машини. Тъй като в човека са заложени не само био­логични константи, но и множе­ство други неща. които се опре­делят от характера, възпитание­то, мисленето, взаимоотноше­нията с другите хора и т.н.

Именно компонентът изкуство сближава народната и научната медицина. При това, трябва да си признаем, че именно в качеството си на изкуство, народната меди­цина има предимство пред науч­ната. И онова, с което тя печели пред научната, се гради на много по-внимателното отношение и възприемане на човека, на по-доб­рото познаване на неговата пси­хология, на използуването на мно­жество такива фактори, които ние наричаме психотерапевтични.

Очевидно съществуването на обособено понятие психотерапия е голям недостатък на съвремен­ната научна медицина. Трябва да се стремим психотерапията да съпътствува работата на всеки лекар, независимо какъв специа­лист е той.

Навярно към определени пре­имущества на народната меди­цина биха могли да се отнесат и широтата, универсализмът, оно­ва, което преди включваше поня­тието „селски лекар". Наистина днес е невъзможно да бъдеш уни­версален. Но всеки лекар се нуждае от широк медицински кръгозор, от широк поглед.

Народната медицина има и още едно несъмнено преимущество — на нея й е присъщ специалният „подбор на кадри". В научната ме­дицина подготовката на лекарите се извършва по известен на всич­ки начин и затова се случва в ме­дицинския факултет да попаднат хора, които не само не би тряб­вало да стават лекари, но дори по много причини тази професия им е противопоказна. Истинският народен лечител в повечето слу

35

чай като че ли представлява про­дукт от естествен отбор. Мно­зина от народните лечители са наследили знанията и умението си от своите прадеди и родители, тоест редица поколения преди тях са събрали и предали огромен емпиричен опит. „Дипломата" на народния лечител е признанието на неговите болни.

Спор не може да има, много не­ща могат да бъдат заимствувани от народната медицина. Не само тънката наблюдателност, не са-мо едни или други методи за диаг­ностика (например твърде при­влекателна изглежда така наре­чената диагностика по пулса), но също така и редица терапевтични средства. И в това няма нищо осъдително, това се прави по­стоянно. Но трябва много трезво да се оценява онова, което ни предлага народната медицина.

Нейното главно достойнство, е, че тя използува огромен емпи­ричен опит, натрупан от различни народи, живеещи в различни ра­йони на нашата планета. Глав­ният й недостатък е това, че тя не може научно и точно да обясни причините за заболяването, защо помага един_ или друг метод на лечение, това или онова лекар­ство, а също така и в това, че нейните лечебни възможности са доста ограничени и тя няма пре­имущество нито в диагностика­та, нито в лечението в сравнение с научната медицина.

Могат да ми възразят, че и за научната медицина често пъти е загадка действието на един или друг препарат. Колко пъти се случва да чуеш: „ Та вие все още не знаете напълно как действува обикновеният аспирин!" Да, но това е незнание от съвсем друг характер, физиците също така не ви обясняват в подробности по­ведението на атомите и части­ците в частите на радиоприемни­ка или телевизора. Но те естест­вено не биха седнали да твърдят; радиото приказва, защото вътре в него е скрито някакво говорещо същество. А в много случаи „тео­ретичните познания" на народния лечител са именно на такова ниво.

Освен това трябва да се знае, че не на всеки би помогнало онова, което използува народната ме­дицина в различните страни и континенти. Това се обяснява с биологичните особености на хо­рата, резултат на местните условия на живот, традиционно­то за даден народ хранене, фор­мирането на обменните процеси в организма на човека и т.н.

Безусловно бъдещето принад­лежи на научната медицина. Рано или късно, като опознае основния

комплекс от биологични закони на всички равнища, тя ще разполага с неподозирани възможности. Без съмнение голяма роля ще изиграе и възприемането на глобалния опит на народната медицина. Все­ки случай бихме могли да поже­лаем подобно „възприемане" на­истина да има.

Но каквито и успехи да достиг­не медицината, трябва да си да­ваме сметка, че нейните възмож­ности никога няма да бъдат без­гранични, защото никога няма да бъдат безгранични възможнос­тите на човешкия организъм. Що се отнася до лечението и здра­вето, винаги ще има ограничения и огорчения. Паралелно с разви­тието на медицинските познания трябва да развиваме и трезв по­глед към нещата — това се отна­ся и за лекарите, и за пациентите. Така че в тази област да има по-малко предразсъдъци и илюзии.

проф. К. УМАНСКИ. заслужил деятел на науката на

РСФСР

ВИД САМОВНУШЕНИЕ В очерка на Сергей Медведко се

описват събития, които на пръв поглед изглеждат съвсем неве­роятни. Най-лесно е да се пред­положи, че младият човек е бил измамен и че е взел за истина оно­ва, което са му внушили. Такова нещо не може да се изключи, но искам да отбележа, че възмож­ностите на човешкия организъм и на нашата психика са огромни и засега все още не са докрай про­учени.

Способностите на сирийските шейхове, също така, както и на индийските йоги, са наистина фантастични (макар и да подчер­тавам още веднъж — не са свръх­естествени). Мнозина от тях могат по собствено желание да повишат или да намалят с няколко градуса температурата на свое­то тяло, да направят кожата си невъзприемчива за действието на високата температура, няколко пъти в сравнение с нормалното да повишат механичната здрави­на на своята тъкан, да ускорят или да забавят, дори до пълно пре­установяване ритъма на сърцето, ритъма на дишането...

Такъв род способности са ре­зултат от продължителни тре­нировки. Само че какви трениров­ки? Разпространено е мнението, че физическите упражнения, из­вършвани по определена програма, и то много настойчиво, рано или късно ще доведат до желаните резултати. В действителност физическата тренировка може да повиши (макар и в доста голяма

степен) човешките възможнос­ти, само че няма да прибави ни­какви качествено нови изменения. При шейховете, както и при йо­гите паралелно с физическата тренировка върви и психологиче­ската. Постоянното привикване към необикновените пози и слож­ните натоварвания на най-различ­ни мускули в съчетание с двига­телни упражнения и с тренировка на волята водят до това, че човек

се научава да управлява всички мускули на своето тяло, включи­телно и на онези, чието управле­ние обикновено не е необходимо да се командува от волята на чо­века. И ето тук преминава барие­рата между произволната и не-произволната регулировка на мус­кулатурата. При това у тях се изработва способността да „ко­мандуват" мускулите на сърцето, на стомаха и червата и т.н.

Дори при най-повърхностния психологически анализ се вижда, че шейхът вярва в своята способ­ност да върши чудеса, вярва във възможностите на онова, което прави.

Могат да ми възразят: макар че шейхът по пътя на неосъзнатото самовнушение е отстранявал бол­ката и кръвотечението, това все пак не обяснява как така е про­низал стомаха си. Но подчерта­вам: в хирургията са известни много случаи, когато рани в сто­машната област, в това число от едната страна на корема до дру­гата, не са причинявали някаква сериозна вреда.

Но както и да се поставя въ­просът, подобни явления изиск­ват внимателно изучаване, а не безусловно отричане.

Същото може да се каже и по отношение на начините на шейха да лекува, защото при тях се из­ползуват познанията на народ­ната медицина — и това е глав­ното, за което става дума. Тези начини трябва да се изследват, да се отдели зърното от плявата, да се взаимствува и се развива полезното, което несъмнено се съдържа в народната медицина.

Н. ТРОЯН, д о к т о р на медицинските науки

36

М и н а л о т о на един велик народ винаги е п р е д м е т на задълбочени изследвания и оживени дискусии. Много с а проблемите, к о и т о п о т о м ц и т е т р я б в а да решават. Не винаги за и с т о р и я т а му има до­с т а т ъ ч н о сведения и в п и с м е н и т е извори. Дори с п о м о щ т а на археологията много въпроси не по­лучават задоволителен о т г о в о р , а ч е с т о възник­в а т и нови проблеми. Подобно е положението и с к е л т и т е , изиграли значителна роля в съдбините на древния с в я т в продължение на векове, оставили неизлечими следи в с ъ к р о в и щ н и ц а т а на човешката култура и участвували к а т о образуващ елемент във ф о р м и р а н е т о на редица народности в Европа.

Сведенията за т я х са противоречиви. Ако се до­верим на а н т и ч н и т е римски и гръцки а в т о р и , би трябвало да приемем, че т о в а е народ от разру­шители и грабители. Но ако се вгледаме в п а м е т ­н и ц и т е на к е л т с к о т о и з к у с т в о с т я х н а т а сурова красота, своеобразна р о м а н т и к а и експресивни из­разни средства, ако обобщим и оценим всичко оставено от к е л т и т е на огромни т е р и т о р и и в Европа, ще т р я б в а да признаем, че д р е в н и т е пи­сатели са п р и с т р а с т н и . Все пак, за да разберем къде е и с т и н а т а , т р я б в а да се върнем към нача­л о т о и да зададем въпроса: „ О т к ъ д е и д в а т кел­т и т е ? "

Най-рано к е л т и т е , или к а к т о по-късно ги нари­ч а т р и м л я н и т е — галите, са с п о м е н а т и от Хека-т е й М и л е т с к и и от б а щ а т а на и с т о р и я т а — Хе-р о д о т , но освен приблизителна информация за т е х н и т е местоживелища нищо повече не науча­ваме от т е з и сведения. С д о с т а голяма с и г у р н о с т наличието на к е л т и се проследява до бронзовата епоха. Вероятно в района между И з т о ч н а франция и Чехия и от А л п и т е до Средноевропейската ни­зина е била т я х н а т а прародина. П о - н а т а т ъ к , през къснобронзовата епоха, к е л т и т е са носители на т . н . „ К у л т у р а на п о л е т а т а с погребални урни". А през ранножелязната епоха т я х н о т о р а з в и т и е се проследява в западните варианти на х а л щ а т с к а т а култура. В р е м е т о на максимален р а з ц в е т и подем на к е л т и т е е периодът V—I в. пр.н.е., к о г а т о т я х ­ната материална култура се формира в своя кла­сически вид, влиянието им се разпространява в п о ч т и цяла Европа. Археологическите п а м е т н и ц и от т о з и период се обозначават с т е р м и н а Л а т е н -ска култура — по и м е т о на м е с т н о с т т а Л а - т е н близо до Н ю ш а т е л с к о т о езеро в Швейцария, къ­д е т о е р а з к р и т уникален комплекс от п р е д м е т и , характеризиращи к е л т с к а т а култура.

Но още преди ф о р м и р а н е т о на т а з и култура за­почват п ъ р в и т е миграции на к е л т с к и т е племена. Разселването им в периода до III в. пр.н.е. е с т а ­кива размери, че те заселват земи от Великобри­тания и Испания, та чак до Мала Азия. Тази ек­спанзия в ранната й фаза се характеризира с т о в а , че к е л т и т е и завареното население формирали единни о б щ н о с т и . Например в з е м и т е на днешна Испания м е с т н и т е ибери и и д в а щ и т е от север келти образуват келто-иберийския народ, к о й т о по-късно дълго и у п о р и т о о т с т о я в а л свободата си в борба срещу римляните. Сравнително рано е за­владяна и т е р и т о р и я т а на днешна франция, по-късно провинция Галия, к о я т о се оформя к а т о цен­

т ъ р на л а т е н с к а т а култура. Вероятно по т о в а вре­ме к е л т и т е заселили и Б р и т а н с к и т е о с т р о в и .

Но к е л т с к а т а „историческа експанзия" започва в началото на IV в.пр.н.е. и се осъществява в южна и и з т о ч н а посока. Съществува легенда, според коя­т о к е л т с к и я т цар А м б и г а т и з п р а т и л двамата с и синове да т ъ р с я т нови земи за народа му — еди­н и я т — Беловез, на юг до Италия, а Сеговез — на и з т о к . Това са п о с о к и т е на придвижване на кел­т и т е през следващите години.

Първи усетили върху гърба си к е л т с к а т а м о щ римляните. През първата половина на IV в. г а л и т е завладели Северна Италия, о т к ъ д е т о извършвали набези и опустошавали огромни т е р и т о р и и от Апенинския полуостров. В 385 г. Вечният град бил обсаден. След неуспешния о п и т да го превземат с п р и с т ъ п к е л т и т е замислили нощно нападение. У м о р е н и т е з а щ и т н и ц и спели спокойно, т ъ й к а т о не очаквали щурм. Галите достигнали до к р е п о с т ­н и т е с т е н и и се г о т в е л и да се прехвърлят през т я х , к о г а т о п о с в е т е н и т е на Юнона гъски от Ка-питолийския хълм надали оглушителни крясъци и събудили римляните. Нападението било отблъс­н а т о , а г ъ с к и т е влезли в и с т о р и я т а к а т о спаси­т е л и на Рим. По с ъ щ о т о време г а л и т е се насочват и на и з т о к — д о с т и г а т Моравия, Силезия и Тран­силвания.

В края на IV в. се надигнала нова вълна от на­ш е с т в и е на к е л т и . О т т о г а в а д а т и р а т и п ъ р в и т е о п и т и да п р о н и к н а т на Балканския полуостров, к ъ д е т о ги спира силната преграда на Македония.

В началото на III в обаче положението е про-

Изображение на келт, което поразява с реалистич­ните си форми

37

менено. Македонската държава е и з т о щ е н а от в ъ т р е ш н и борби. Сега вече на полуострова нямало сила, способна да се п р о т и в о п о с т а в и на к е л т с к и т е набези. П ъ р в и т е от т я х са по-скоро с цел да се опипа почвата и да се у с т а н о в я т връзки с м е с т ­н и т е племена. Това е т р а д и ц и о н н и я т начин на дей­с т в и е *на к е л т и т е при п о х о д и т е им и няма осно­вание да мислим, че сега са действували другояче.

В 280 г. започнало г о л я м о т о нашествие срещу Гърция и Македония. За да у ч а с т в у в а т в него, в Панония дошли племена от цяла Келтика. Маке­д о н с к и я т цар Птоломеи презрително отхвърлил условията, предлагани му от к е л т и т е , и заплатил с ж и в о т а си т о в а високомерие. В б и т к а т а него­в и я т слон бил ранен, а с а м и я т т о й уловен и обез-ялавен по с т а р к е л т с к и обичай. Пълчищата на за­воевателя разграбили с т р а н а т а и се завърнали о б р а т н о в Панония.Успехът от т о з и поход пред­определил м а щ а б и т е на следващото начинание. Под в о д а ч е с т в о т о на Б р е н — т а л а н т л и в и пред­приемчив вожд — 150 хил. души пехота и 60 хил. конници в 279 г. се отправили срещу Македония и Гърция и п о - т о ч н о към Д е л ф и й с к о т о светилище и н е г о в и т е б о г а т с т в а . От т а з и огромна войска се о т д е л я т около 20 хил. души, к о и т о се прехвърлят в Мала Азия. Въпреки че м е с т н и я т монарх А н т и о х I ги побеждава в т а к а наречената „ б и т к а на сло­новете", к е л т и т е основават т у к свое ц а р с т в о и се у с т а н о в я в а т задълго в Централна Анатолия.

По-друга е съдбата на к е л т и т е , действували в Елада. В началото успехът е на т я х н а страна. По­следователно побеждават македонската армия, разбиват при Термопилите сборна гръцка войска, ръководена о т А т и н а . П ъ т я т към б о г а т с т в а т а н а Делфи е о т к р и т . С отчаяни усилия е т о л и й ц и т е с ф о р м и р а т в т о р а армия, к о я т о отблъсква нашественика. О б р а т н и я т п ъ т на победените не бил никак лесен. Сред к е л т и т е избухнали п р о т и ­воречия накъде да се върви. Една ч а с т от т я х се върнали о б р а т н о , други се отправили към Визан-т и о н . К а т о победили В сражение м е с т н и т е т р а ­кийски племена, основали т у к свое ц а р с т в о със с т о л и ц а Тиле. В продължение на около 60 години т о в а обединение се запазва на т е р и т о р и я т а на древна Тракия. По о б х в а т то не е т а к о в а , че да изиграе решаваща роля в съдбините на населението от полуострова. Разположено е северно от Визан-т и о н , т а к а че да контролира п ъ т и щ а т а към него. Градът е принуден да плаща данък в размер на 80 т а л а н т а на владателя на ц а р с т в о т о . М е с т н о т о т р а к и й с к о население попада под в л а с т т а на кел­т и т е и т р я б в а да ги издържа. Тази своеобразна симбиоза между паразитно с ъ щ е с т в у в а щ и т е за­воеватели и м е с т н о т о полузависимо население,

к о е т о се крепи само на силата на оръжието, не била т р а й н а и в края на III в. въстаналите т р а к и у н и щ о ж а в а т ц а р с т в о т о .

Това бил пъ рвия т п о - т р а е н к о н т а к т между кел­т и и т р а к и , з а к о й т о имаме сигурни сведения. О т археологическите данни, с к о и т о разполагаме в м о м е н т а , може да се съди, че взаимовлиянията между д в а т а народа не били особено и н т е н з и в н и . Дошли к а т о завоеватели, основали свое държавно обединение, к о е т о се крепяло на военно превъзход­с т в о над м е с т н и т е племена, к е л т и т е не могли да о с т а в я т т р а й н и следи в м е с т н а т а материална култура. Но правилно ли ще бъде, ако ги обявим за разрушители на м е с т н а т а култура?

Каква е с т р у к т у р а т а на к е л т с к о т о общество? Най-голямата единица в него е племето. В с в о и т е „Записки за галската война" Цезар е о с т а в и л чу­десна етническа география на племената в Галия, а от сведенията на други а в т о р и н а ш и т е познания се допълват. Б р о я т на племената бил значителен, т ъ й к а т о само в т а з и област по в р е м е т о на О к т а -виан А в г у с т те са над 300. Някои са големи и силни, с 2 0 0 — 3 0 0 хил. души население, но има и малки, к о и т о никога не са играли значителна роля в ис­т о р и я т а на келтския с в я т .

Основна с т р у к т у р н а единица в о б щ е с т в о т о е с е м е й с т в о т о . То е патриархално моногамно, само в някои отдалечени и изостанали в с в о е т о раз­в и т и е райони се запазват до късно архаичните форми на с е м е й с т в о т о — полигамия и полиандрия. Бащата на с е м е й с т в о т о има пълна власт над съ­пругата и децата си. Все пак и ж е н а т а имала опре­делени права и понякога дори упражнявала голяма власт в к е л т с к о т о о б щ е с т в о — и з в е с т н и са слу­чаи, к о г а т о ж е н а т а е била вожд на племето. Отдел­н и т е семейства образували рода. Това е по-скоро духовна връзка между малко или много близки род­нини, к о и т о имали свое свещено ж и в о т н о - т о т е м .

Според Цезар, г а л с к о т о о б щ е с т в о се с ъ с т о и от т р и класи — конници, друиди и свободен народ. К о н н и ц и т е са п р е д с т а в и т е л и на племенната арис­т о к р а ц и я , к о я т о притежавала крупни поземлени владения — основа на икономическата им мощ.

Свободният народ включвал селяни, занаятчии и т ъ р г о в ц и . Въпреки че притежавали свои парцели, селяните били задължени към к о н н и ц и т е . Те участ­вували в походите, но нямали решаващ глас при обсъждането им, к а к т о и при разпределянето на плячката. Р о б с т в о в класически смисъл в Галия не се развило. То останало в своя патриархален с т а ­дий, к о г а т о р о б и т е се включвали в рода к а т о не­гови непълноправни членове. Военнопленниците не ставали роби, а най-често били ритуално у м ъ р т в я ­вани още на б о й н о т о поле. В „ З а п и с к и т е " намираме

Келтски предмети, открити в различни области на Западна Европа

38

описание на келтско жертвоприношение — хората били затваряни в огромни кошове от върбови кло­ни, които после били запалвани. Цезар твърди, че когато липсвали пленници или престъпници — жертва на боговете ставали и невинни хора.

Друидите съставлявали • т р е т а т а класа в об­ществото. Прорицатели, певци, жреци, съдии, ле­чители, пазители на старинните галски доброде­тели, друидите се ползвали с огромен авторитет. Те имали и последната дума при вземане на поли­тически решения от племенния вожд. Желаещите да станат друиди се подбирали грижливо сред най-талантливите младежи в племето. Обучавали се в продължение на двадесет години, като било строго забранено да се записват постиженията на жреческата наука — за да се запазят в тайна и за да се тренира паметта на ученика. Римляните се опитали да унищожат тази прослойка, която би могла да организира келтите срещу тяхната власт, но въпреки суровите мерки друидите се за­пазили до V век и по т о з и начин голяма част от религиозните вярвания и култура на келтите пре­минали в средновековието, разбира се, примесени с християнски елементи.

На практика цялата власт в обществото при­надлежала на племенната аристокрация. От нейни­те среди се избирал ежегодно вождът на племето, който провеждал политика, съобразена с интере­сите й. Военните походи и набези срещу други пле­мена осигурявали богата плячка, която още повече засилвала нейните позиции в обществото. Амби­циите на аристокрацията за нови земи и богат­ства обаче могат да се осъществят само в усло­вията на едно проспериращо стопанство. Това е материалната база, върху която се гради успехът на външнополитическите акции на келтите — от грабителския набег до завоюването на нови земи.

Основен поминък на келтските племена е земе­делието, а в някои райони със специфичен климат преобладава скотовъдството. В областта на зе­меделието редица открития и нововъведения се приписват на галите. Те първи въвели в употреба ралото с железен палешник, плуга с колело и. по този начин увеличили добивите. При своето раз­селване из Европа те направили достояние на мно­го народи и други технически новости като косач­ката, мелница с въртящи се камъни и пр. Ако срав­ним нивото на развитие на стопанството в Галия и Рим, трябва да признаем, че не във всички ас­пекти „госпадарите на света" имат водеща роля. Известно е например, че за да се изхрани населе­нието на Апенинския полуостров, налагало се е да се внася зърно от Египет и Сицилия, докато по­добен проблем никога не е стоял пред жителите на Галия.

Силно развито при келтите е занаятчийското

производство — направата на накити, предмети на бита, оръжие. Майсторите-гали боравели с гли­на, желязо, благородни метали, бронз и създавали истински произведения на изкуството. Особено ясно това личи при фибулите — античните без­опасни игли, с които се прикрепяли дрехите. В мно­го райони, включително и днешните български зе­ми, се откриват фибули, които съчетават в себе си както стари местни традиции, така и елемен­т и , характерни за латенската култура, т.е. сега по археологически път се доказва влиянието, което оказва келтската култура на тракийската.

Освен икономическата основа и гъвкавата по­литическа организация на обществото необходимо условие за успеха на келтската експанзия е и пре­възхождащата другите народи военна сила.

„Цялата раса, която сега се нарича галска или келтска, страстно обича войната, горда е и устремна в боевете" — Страбон.

Войната заемала важно място в живота на кел­т и т е , нещо повече — тя била тяхно ежедневие. В непрекъснатите борби се калявал духът, възпи­тавали се воински добродетели, които правели га­лите превъзходни войници.

В древността т а к т и к а т а не била на особено

Галска бронзова статуя

високо ниво. Д в е т е армии се построявали една сре­щу друга, к а т о спазвали условието п е х о т а т а да се сражава с п е х о т а т а и к о н н и ц а т а с конница. Из­х о д ъ т от б и т к а т а бил определян в повечето случаи от личните качества на б о й ц и т е — т я х н а т а воля за победа, к а к т о и у м е н и е т о им да боравят с оръ­ж и е т о . В т а к и в а случаи ясно личи превъзходство­то на к е л т и т е над д р у г и т е народи. Организирани о т с в о и т е вождове, т е спазвали сравнително ви­сока т а к т и ч е с к а дисциплина, а т е х н и т е военни добродетели били всепризнати. Сам Цезар, т е х е н п р о т и в н и к , к о й т о далеч няма за цел да ги хвали, в с в о и т е „Записки" ч е с т о дава да се разбере, че римляните са срещнали д о с т о е н п р о т и в н и к .

К е л т с к а т а войска се с ъ с т о и от пехота и кон­ница. Някои от военачалниците се сражават с ко­лесница. Ч е с т о преди боя те препускат пред фрон­та на д в е т е армии и призовават на двубой пред­водителя на п р о т и в н и к а . И з х о д ъ т от т е з и еди-н о б о р с т в а предрешавал и изхода от цялата б и т к а . Галската конница е широко известна със с в о я т а у с т р е м н о с т и маневреност в боя. Цезар оценява по д о с т о й н с т в о н е й н и т е качества и включвал в с в о я т а войска к о н т и н г е н т и о т келти-кавалерис-т и . О с н о в н а т а ч а с т о т к е л т с к а т а войска в епо­х а т а на т е х н и т е преселения е п е х о т а т а . Д о к а т о

40

задачата на к о н н и ц а т а е била да заобиколи про­т и в н и к а и по-късно да участвува в преследването му, то п е х о т а т а решава изхода от боя. Превес в б и т к и т е г а л и т е получават и поради п о - д о б р о т о си Въоръжение. В процеса на непрекъснати военни сблъсъци между различните родове, племена и дру­ги народи к е л т и т е създават свое с о б с т в е н о въ­оръжение. Най-ярко т о в а личи при келтския меч. К а т о оръжие за нападение т о й е ненадминат през п ъ р в о т о хилядолетие пр.н.е. и се разпространява в п о ч т и цяла Европа.

Много ч е с т о в погребенията се намира инвентар, характерен за м е с т н а т а култура — (тракийск а или илирийска) метална апликация — умбо, келтски меч и копие. Този ф а к т п о с т а в я пред изследвача проблема за е т н и ч е с к а т а принадлежност на погре­бания воин. Не винаги е ясно дали т о в а е м е с т е н боец, въоръжен с по-хубавия к е л т с к и меч, или е погребение на к е л т , извършено по друг, м е с т е н погребален обред. Пример в т о в а о т н о ш е н и е са некрополите от Северозападна България. В т я х погребалният и н в е н т а р най-често с е с ъ с т о и о т мечове к е л т с к и т и п , копия, бойни ножове, умба; юзди, по рядко накити-фибули, гривни, т о р к в и и епизодично се среща м е с т н а керамика. При т е з и погребения срещаме к а к т о келтски, т а к а и ч и с т о т р а к и й с к и елементи. Не са проучени други о б е к т и от т о з и район к а т о к р е п о с т и , селища и пр. и т о в а още повече усложнява нещата. Основният проблем е за е т н и ч е с к а т а принадлежност на погребаните мъже (женски погребения не са о т к р и т и ) в т е з и некрополи. Възможни са няколко о т г о в о р а на т о з и въпрос.

Тъй к а т о т о в а е т е р и т о р и я на т р а к и й с к о т о пле­ме трибали, би могло да се допусне, че погребаните воини са принадлежали към т о в а силно племе, а л а т е н с к и т е п а м е т н и ц и са внос или м е с т н о под­ражание на к е л т с к и т е форми. В подкрепа е и фак­т ъ т , че погребалните обреди, к а к т о и керамичните съдове са характерни за т р а к и й с к а т а материална култура. От дълбока д р е в н о с т т р а к и т е се славели к а т о о п и т н и коневъдци и наличието на юзди в т е з и погребения също е довод в полза на изказа­н о т о по-горе мнение. Но има и елементи, к о и т о

Келтски орнамент от II—/ в. пр.н.е.

ни к а р а т да не бъдем т о л к о в а категорични, к о г а т о определяме т е з и погребения к а т о т р а к и й с к и . На­лице е не само появата на латенски елементи, но и промяна в погребалния обред. Д р е в н и т е т р а к и не са поставяли к а т о дар на м ъ р т в и я н е г о в о т о оръжие. Пълен набор въоръжение се о т к р и в а само в б о г а т и т е погребения на в о ж д о в е т е от периода V—IV в. пр.н.е. в същинска Тракия. Освен т о в а оръ-

ж и я т а , о т к р и в а н и в погребенията от Североза­падна България, в повечето случаи са ритуално из­в и т и . Такова своеобразно „умъртвяване" на оръ­ж и е т о на вече починалия воин е обичай, к о й т о по­вечето изследователи определено с в ъ р з в а т с кел­т и т е .

И т а к а , в т о р о т о предположение е т е з и гробове да са к е л т с к и , или п о - т о ч н о на с к о р д и с к и т е , к е л т -ско племе, к о е т о около средата на III в. се лока­лизира между р е к и т е Сава и*Драва на т е р и т о р и я т а на днешна Югославия. Според а н т и ч н и т е а в т о р и т о в а са онези к е л т и , к о и т о след неуспешния поход срещу Делфи се заселват в т е з и земи. Тук те раз­вили своя култура, ч и й т о връх се о т н а с я към края на I! и началото на I в. пр.н.е. Би могло да се допусне, че при с в о е т о възходящо р а з в и т и е с к о р д и с к и т е постепенно с а изтласкали т р и б а л и т е о т т е х н и т е земи, а въпросните погребения са материална про­ява на т о з и процес.

И д в е т е х и п о т е з и и м а т привърженици и врагове. М а л к о т о данни, к о и т о засега ни дават археологиче­с к и т е проучвания, не позволяват да се о т г о в о р и к а т е г о р и ч н о на т о з и въпрос. За н е г о в о т о решаване т р я б в а да се привлекат и п и с м е н и т е сведения, и д а н н и т е о т л и н г в и с т и к а т а . С т раб о н говори з а наличието на смесен к е л т о - т р а к и й с к и народ в т о ­зи район и т о в а е н а й - в е р о я т н о т о обяснение. В продължение близо на два века с к о р д и с к и т е и т р и ­балите са в съседни области. През т о в а време м а т е р и а л н а т а култура на т е з и племена е в раз­ц в е т . При т е з и условия се о с ъ щ е с т в я в а т в р ъ з к и т е между д в е т е племена. Трибалите у с т о я в а т с по-

д о б р о т о въоръжение, к а т о в началото са си до­ставяли негови образци по т ъ р г о в с к и п ъ т и щ а , а по-късно сами започват да го произвеждат. Кел­т и т е пък, к о и т о при идването си на полуострова с а предимно п е х о т и н ц и , възприемат о т т р а к и т е т а к т и к а т а на боя с коне и, к а к т о споменават пис­м е н и т е извори за т е х н и т е нападения над р и м с к и т е провинции, те били добри ездачи.

И ако о т н о в о се върнем към въпроса какво са донесли к е л т и т е на Балканския полуостров — само разруха и опустошение, или една водеща, у т в ъ р ­дила се в п о ч т и цяла Европа култура, можем да о т г о в о р и м , ч е частица о т к е л т с к о т о наследство, с к о е т о много народи днес се г о р д е я т , е достигнала и до н а ш и т е земи.

И з к а з а н о т о предположение за наличието на сме­сен народ от т р а к и и скордиски се нуждае от още доказателства. В негова полза са сведенията на древните и с т о р и ц и за с ъ в м е с т н и нападения на к е л т и и т р а к и срещу Македония — по т о в а време римска провинция. Бъдещите проучвания ще дадат о т г о в о р дали и доколко е имало смесване между д в а т а етноса и в какви форми се е осъществявало т о . Безспорен е ф а к т ъ т , че к е л т с к о т о присъствие на полуострова не т р я б в а н и т о да се омаловажава, н и т о да се вижда само в негативна светлина. Кел­т и т е са оставили т р а й н и следи в о ф о р м я н е т о на материалната култура на т р а к и й с к и т е племена, к о и т о по-късно у ч а с т в у в а т к а т о етнически к о м ­п о н е н т в Българската средновековна държава.

АЛЕКСЕЙ ГОЦЕВ

Раздаде се изстрел и в п о к р и т и я със сняг планински склон от взри­ва изригна снежно фонтанче. По снежния склон пробяга пукнатина и изведнъж цялата заснежена гор­на ч а с т на склона се раздвижи и с н е г ъ т се понесе надолу. Снежна­та лавина бързо растеше. Кълбес­ти вихри закриха всичко...

С в е т л и н а т а на екрана, на к о й т о се прожектираше т о в а , угасна, глас зад кадър делнично съобщи, че о п е р а т о р ъ т , заснел филма за лавината, е загинал под нея. Бил извлечен м ъ р т ъ в . Успели да на­м е р я т кинокамерата, л е н т а т а се била запазила добре.

С н е ж н и т е лавини са една от най-забележителните природни сили. Те пренасят не само сняг, но камъни, почва, дънери. А л п и т е и м а т най-дългата летопис на ла-в и н н и т е к а т а с т р о ф и , но лавини се „ о б а ж д а т " и на много други м е с т а . През м а р т 1910 г. в Кас­к а д н и т е планини в САЩ лавини блокирали т р и влака. По-рано т а м нямало лавини, т ъ й к а т о с т р ъ м ­н и я т склон на м я с т о т о , к ъ д е т о станало с р у т в а н е т о , бил п о к р и т

с г ъ с т а гора. Но през л я т о т о , предшествувало с т р а ш н а т а зима, пожар унищожил г о р а т а . И никой не обърнал Внимание на т о в а . През н о щ т а на първи м а р т огромна маса сняг, р е з у л т а т от многодневен снеговалеж, широка около половин километър и дебела няколко м е т р а , се понесла по ого­ления склон. Влаковете били уни­щожени, превърнали се В купчина желязо. На малката гара Уелинг­т ъ н оцеляло само х о т е л ч е т о . Хо­рата, к о и т о се измъкнали от него, успели с героични усилия да спасят само 22 души.

Най-големите к а т а с т р о ф и на всички времена са свързани с един от най-живописните райони на Перу в Южна Америка. Над доли­н а т а на река Санта във веригата на А н д и т е се извисява увенчаната с ледникова шапка планина Уаска-ран. На 10.януари 1962г. от върха се откъснали около 2-3 милиона куб. м сняг и лед. Те паднали п о ч т и вертикално по с т р ъ м н и я склон на високия близо километър ледник. Свличайки се по него, снегът граб-нал по п ъ т я къмъни, чакъл и пясък.

Лавината се устремила към се­л и щ е т о Ранраирка и изминала 16,5 км за 7 м и н у т и . Селището и ня­к о л к о т о селца по п ъ т я били раз­рушени, загинали повече от 4 хи­ляди души.

Осем години по-късно Уаскаран о т н о в о напомни за себе си. Този п ъ т масата, к о я т о се свлече, се у с т р е м и по долината на река Сан­т а , увлече п о - м е к и т е почви и дори водата от едно езеро, к о е т о се изпречи на п ъ т я й. Първоначал­н и т е 5-6 млн. куб. м сняг и лед се превърнаха в 50 млн. куб. м сняг, лед, камъни, глина и пясък. Пред­н а т а Вълна на с р у т в а н е т о се поя­ви в долината с височината на 30-етажна сграда — п о ч т и 90 м. Хълмът, к о й т о през 1962г. спря лавината и з а щ и т и град Юнгай, сега не успя да се справи и от 20 хиляди ж и т е л и на града оцеляха само няколко души.

Би могло да се каже, че във всич­ки високопланински райони с трайна снежна покривка се наблю­дават лавини. Не е задължително т о в а да са непременно високи пла­нини. Днес, обаче, допълнителна

41

лавинна о п а с н о с т създава дей­н о с т т а на човека, к о й т о унищо­жава г о р и т е по склоновете и те веднага се о к а з в а т във в л а с т т а на лавините. Човекът създава ла-виноопасни м е с т а дори далеч от планините, при прокарването на ш о с е т а или железопътни линии. О т к р и т и т е кариери също пред­с т а в л я в а т о п а с н о с т , п о т е х н и т е с т р ъ м н и склонове може да се съ­бере сняг и да се появи лавина.

Щ е т и т е о т лавините р а с т а т всяка година, но б р о я т на хората, загинали през различните години от лавини, е различен. З и м а т а на 1950/51 и 1953/54 събра в А л п и т е голяма „реколта", д о к а т о през следващата зима т а м загинаха само 15 души.

Планинските ж и т е л и се с т р е ­м я т з и м н о време да не се о т д а ­лечават много в г о р а т а , но ако им се наложи, вървят по използува­н и т е о т векове п ъ т и щ а , к о и т о п о правило заобикалят лавиноопас-н и т е склонове. Но усвояването на нови т е р и т о р и и , б о г а т и на при­родни б о г а т с т в а , е свързано чес­т о с преодоляване н а с и с т е м а о т планински хребети. Нерядко мес­т о н а х о ж д е н и я т а на полезни из­копаеми се н а м и р а т в планините именно т а м , к ъ д е т о дебне и бя­лата с м ъ р т .

Използуване на в о д и т е на пла­н и н с к и т е реки, развиване на ви­сокопланинското селско с т о п а н ­с т в о и дори използуването на планините к а т о м я с т о н а о т д и х , всичко т о в а води до все по-ши­роко проникване на х о р а т а в цар­с т в о т о на лавините.

Най-много хора планината при­влича с в ъ з м о ж н о с т т а за зимен с п о р т . С к и о р и т е и т у р и с т и т е през последните години нараснаха неимоверно много. В планините се появиха много хотели и вили. Алпийската с т а т и с т и к а говори, че на първо м я с т о сред загина­л и т е о т лавини с т о я т именно с к и о р и т е и т у р и с т и т е . В 90% от случаите те сами са предизвикали погубилата ги лавина. И з в е с т ­н и я т изследовател на лавини Г. Тушински нарича т а к и в а хора „по­тенциални покойници".

На 25 февруари 1952г. в малко а в с т р и й с к о градче при разкриване на преспа намерили м ъ р т в а с т о ­панката на съседната къща. По т р у п а нямало никакви следи от насилие. С м ъ р т т а била настъпила в р е з у л т а т на счупване на черепа. Нямало никакви следи от борба, всички вещи на ж е р т в а т а били цели, дори ключовете на заклю­чения дом, в к о й т о нямало следи от влизането на убиец. Следова­телно убиецът е могъл да се поя­ви само о т г о р е . И го намерили именно т а м . Ж е нат а била у б и т а

42

о т лавина, паднала о т покрива. Л а в и н и т е о т п о к р и в и т е с а джуд­ж е т а т а сред лавините. По пла­н и н с к и т е склонове също се сре­щ а т малки по обем и по дължина на пробега лавини.

Но има и лавини-гиганти. Спо­м е н а т а т а в т о р а лавина в Уаска-ран с н е й н и т е 16,5 км п о с т а в и с в е т о в е н рекорд по дължина. Ла-в и н и т е - г и г а н т и и м а т т я л о из­мервано в с т о т и ц и м е т р и . Те по­к р и в а т долините с мощен слой сняг. В т а к и в а долини р е к и т е т е ­к а т обикновено в снежни тунели под м н о г о м е т р о в а т а дебелина на някое лавинно срутване.

Г и г а н т с к и т е лавини обикновено са свързани с поредица от силно снежни з и м и или със случаи, к о ­г а т о в р е з у л т а т на някакви не­обичайни условия в някое лавино-опасно м я с т о се събере изключи­телно много сняг.

Не всички хора, повлечени от лавина, з а г и в а т . На някои се удава да се спасят благодарение на слу­ч а й н о с т т а , с п о м о щ т а на друга­ри, на спасители, или чрез соб­с т в е н а т а воля и издръжливост. Разказите им за борбата с бялата с м ъ р т са винаги завладяващи.

М а т и а с Здарски, к о н с у л т а н т по лавините в 10 австрийска армия, през 1916 г. по време на спаси­телни р а б о т и след лавинна ка­т а с т р о ф а сам попаднал под ла­вина:

силно извиках на с в о и т е с п ъ т н и ц и под с к а л и с т а т а стена: „Лавина! С т о й т е т а м ! " и хукнах към края на лавинното свлачище, но не успях и т р и крачки да с т о р я , к о г а т о нещо к а т о г и г а н т с к а прашка с диаметър около 60-100 м закри слънцето. От западната с т р а н а върху мен се спускаше чер-но-бяло п е т н и с т о чудовище. То ме повлече към бездната. М ъ р т ­в и т е тела, к о и т о търсехме, из­хвърлени сега о т лавината о т за­с и п а н о т о убежище, се оказаха до мен в снежната маса, к о я т о се търкаляше и отскачаше от изда­т и н а върху издатина. Струваше ми се, че съм лишен от ръце и крака, бях нещо к а т о м и т и ч н а ру­салка. Накрая почувствувах силен удар в к р ъ с т а . Снегът ме при­т и с к а ш е все по-силно и по-силно. У с т а т а ми бе натъпкана с лед, о ч и т е ми щяха да изхвръкнат от о р б и т и т е , к р ъ в т а ми заплашваше д а рукне о т п о р и т е ми. И з п и т в а х ч у в с т в о т о , че и з т е г л я т в ъ т р е ш ­н о с т и т е ми. Имах само едно же­лание — по-скоро да умра. Но ла­вината забави с к о р о с т т а си. На­лягането обаче продължаване да се увеличава, ребрата ми запукаха, ш и я т а ми- се изви, помислих си: „Край!" Но върху м о я т а лавина

Стрелба по лавини

падна друга и я разби на ч а с т и . Л а в и н а т а ме изхвърли."

Здарски се оказал с 80 счупва­ния, от к о и т о се оправил едва след 11 години!

X. Хек при изкачването на Ве-т е р х о р н в А л п и т е попаднал под малка снежна лавина:

„ Г о л е м и т е лавини ни щадяха и само няколко малки се спуснаха върху нас. Но и то бе д о с т а т ъ ч н о , са да разберем о г р о м н а т а им сила. Висяхме безпомощно на в ъ ж е т о , п р и т и с к а х м е се към п у к н а т и н и т е , едва се удържахме да не паднем, а въздушната вълна ни задуша­ваше, студена к а т о с м ъ р т т а . С н е ж н и я т прах проникваше през дрехите ни, обгаряше к о ж а т а . Ед­ва избегнахме гибелта."

Е т о и и с т о р и я т а на дървосе-кача, к о г о т о огромна снежна ла­вина пленила заедно с ш е с т и м а т а му другари. Оцелял само т о й , о с т а н а л и т е загинали и ги наме­рили с т р а ш н о обезобразени.

„Сграбчен от вихъра, бях съвър­шено ослепен от снега, нищо не виждах. С невероятна с к о р о с т ле­т я х във въздуха, к а т о л и с т , под­хванат о т буря, т о ч н о т о л к о в а беззащитен във в л а с т т а на я р о с т н а т а с т и х и я . Не чувствувах никаква болка. Единствената ми грижа бе да з а щ и т я носа и у с т а т а си от снега, к о й т о заплашваше да ме задуши. В края на краищата загубих съзнание и се с в е с т и х край лавинния конус със счупени от

удара в з е м я т а крака и ребра." С т а т и с т и к а т а на ж е р т в и т е на

лавините говори, че п о ч т и поло­вината о т т я х з а г и в а т под малки лавини, к о и т о и з м и н а в а т п ъ т не повече от 200 м. Е т о разказ на човек, спасил се от т а к а в а лавина: „Жена ми вървеше пред мен, ла­вината я блъсна от п ъ т е к а т а , в същия миг и аз загубих почва под краката си. Лавината ме повлече надолу по склона с к р а к а т а напред в полуседнало положение. Твърде голямата ми раница се оказа върху главата ми. Снегът, к о й т о ме за-сипа веднага след падането, в пър­вия м о м е н т не ми се с т о р и опа­сен.

Добре помня, че заедно с лави­ната се спуснах около 25-30 м все в с ъ щ о т о полуседнало положение. Снегът над главата ми още дълго продължи да се движи. Струваше ми се, че ще успея да с т а н а и да се освободя. Раницата ми бе по­служила к а т о з а щ и т а от снега и пред л и ц е т о ми се бе образувало свободно п р о с т р а н с т в о , к о е т о ме спасяваше от задушаване, поз­воляваше ми да в ъ р т я главата си. Но к а т о о п и т а х да шавна ръце, о т к р и х че не само т е , но и кра­к а т а м и бяха к а т о вързани о т снега, осъзнах цялата с е р и о з н о с т на положението си. физически не се чувствувах зле, дори не знаех, че левият ми крак е счупен и с т у д а съвсем не чувствувах. Макар че ме о т к р и х а на м е т ъ р под снега, до мен достигаха слаби слънчеви светлини."

Намерили го след т р и и поло­вина часа. Жена му заровена само на ч е т в ъ р т м е т ъ р под снега, била умряла от задушаване, тъй к а т о л и ц е т о й било силно п р и т и с н а т о о т снега.

М. О т у о у т ъ р няколко п ъ т и по­падал в лавина и м ъ ж е с т в о т о му позволявало да излиза победител о т т а з и неравна борба.

„...Ханс бе нов и н е о п и т е н партньор — пише О т у о у т ъ р . — Той с т ъ п и на склона, преди аз да съм излязъл от него. О б щ о т о ни т е г л о бе д о с т а т ъ ч н о , за да се пре­дизвика началото на лавината... Това бе лавина от мека снежна дъска, следователно целият склон едновременно с т а н а неустойчив. Оказах се тресчица, плаваща в снежния п о т о к . К о г а т о т а к а в а ла­вина се движи, тя се разбива на най-малки снежни ч а с т и ч к и и Всичките й сили на сцепление, как­то и с п о с о б н о с т т а й да задържа п р е д м е т и , изчезват. П р о с т о про­паднах през нея и падах, д о к а т о с к и т е ми не докоснаха лежащия по-долу с т а р сняг. Нещо много бързо ме превъртя два п ъ т и к а т о панталони В перална машина. В края на Всяко завъртане лавината

ме удряше В основата си. В след­ващия миг лавината ми смъкна с к и т е и с т о в а спаси ж и в о т а ми, з а щ о т о т а к а изгуби ръчката, с к о я т о ме въртеше...

Целия т о з и п ъ т изминах под снега. В м е с т о сиянието на слън це и сняг, к о и т о никога не са т ъ й ярки к а к т о след сриване на снега, в лавината бе мрак, в нея с мен сякаш се бореха милиони ръце. Започнах да губя съзнание.

Внезапно се оказах о т н о в о на п о в ъ р х н о с т т а . Изплювайки снеж­н а т а т а п а и вдъхвайки дълбоко, помислих: „ Е т о защо на загина­л и т е от лавини у с т а т а винаги е пълна със сняг!" Човек се бори ка­то дявол, у с т а т а му е широко отворена, за да поеме повече въз­дух, а лавината я натъпква със сняг.

К о г а т о следващия п ъ т лавина­та ме изхвърли на п о в ъ р х н о с т т а , успях да поема въздух. И т о в а се п о в т о р и няколко п ъ т и : нагоре, поемане на въздух, плуване, после надолу под снега, въртене на т о п ­ка... С т о р и ми се, че т р а е дълго и пак започнах да губя съзнание. После почувствувах, че с н е ж н и я т водопад се забавя, с т а в а по-плъ­тен-. В последен проблясък на съз­нание или, може би, и н с т и н к т и в ­но, направих отчаяно усилие и ла­вината ме изхвърли на повърх­н о с т т а , изплю ме к а т о вишнева костилка."

Веднъж О т у о у т ъ р станал ж е р т в а на с о б с т в е н а т а си не­б р е ж н о с т .

„ Д и к показа м я с т о т о , к ъ д е т о обикновено се намира линията на о т к ъ с в а н е т о на лавината. Излез-нахме на лавината, започнахме да скачаме със с к и т е си по безопас­н а т а й ч а с т , о п и т в а х м е се да пре­дизвикаме откъсване. Снегът бе плътен, с к и т е едва оставяха сле­да. Постепенно се спускахме мал­ко по малко надолу и изведнъж се оказахме над и з д а т и н а т а . Гръмко и решително лавината каза: „Кррр-амп!" Склонът п о т ъ н а ня­колко с а н т и м е т р а , напука се и от п у к н а т и н а т а изхвръкнаха малки снежни ф о н т а н ч е т а .

Ние с Дик се о п и т а х м е да се хванем за д ъ р в е т а т а . Дик направи т о в а с един скок, но лавината ми изби с к и т е . За миг ми се удаде да се прилепя към скалата, но с н е г ъ т р а з т в о р и п р ъ с т и т е ми и ме по­несе, търкаляйки ме по склона. Получих силен удар в главата. Помня, че загубих самообладание и удрях с юмруци по лавината. Тя ме завъртя около едно дърво и продължи да скача надолу, а аз останах за срам да вися."

Група млади алпинисти се в р ъ " щали о т разходка о т алпийския лагер „Червена звезда" в Кавказ.

З и м а т а била много снежна. Све-черявало се. Близо до лагера, т а м к ъ д е т о свършвала г о р а т а , поради шума от гласове, песни и викове никой не чул к о в а р н о т о шумолене на лавината. Вървящата о т п р е д алпинистка изведнъж била обхва­н а т а от връхлетялото върху нея бяло чудовище, к о е т о сграбчило т я л о т о й и я повалило. Това бил к р а я т на лавината и д в и ж е н и е т о на снега скоро се прекратило. Ал­п и н и с т к а т а лежала под снега, не била в състояние да мръдне ни ръка, н и т о крак. Много скоро взе­ла да се задушава. За щ а с т и е бър­зо я о т к о п а л и . Главата й бучала, краката й отказвали да се дви­ж а т .

В същата много снежна зима в алпийския лагер имало и т р а г и к о -мичен случай. Млад човек, изли­зайки с у т р и н т а о т сградата н а лагера, т а к а се въодушевил от ве­личествената природа, че изразил огромния прилив на ч у в с т в а със силен в ъ з т о р ж е н вик. Т у т а к с и де­бел слой сняг, лежащ на покрива на сградата, рухнал и покрил ж и з ­нерадостния алпинист. За щ а с т и е т а к ъ в сняг не се втвърдява бързо к а т о лавинния, при т о в а главата на алпиниста се оказала здрава и т о й бързо се измъкнал сам от пряспата.

През 1965г. върху лагера Ледюк в планини в Канада паднала лавина,

43

к о я т о разрушила ю ж н а т а ч а с т на лагера. Ейнар Милил се оказал за­т и с н а т между л и с т фурнир о т г о ­ре и плътен сняг отдолу. Върху фурнира лежал т р и м е т р о в лави-нен слой сняг. Благодарение на фурнира Милил имал малко про­с т р а н с т в о , в к о е т о успявал да движи лявата си ръка и к о е т о му осигурявало и з в е с т е н запас въз­дух и някаква вентилация.

От с т у д и н е д о с т и г на кислород Милил от време на време изпадал в безсъзнание, а к о г а т о идвал на себе си, чувал шум от м о т о р и , усещал в и б р а ц и и т е о т кацането на в е р т о л е т а , с к о й т о го търсели. На ч е т в ъ р т и я ден булдозеристи-те започнали слой по слой да ма­х а т лавинния сняг и под откъснала се канара сняг видели Милил: Той пролежал под снега 78 часа, ръ­ц е т е и краката му били замръз­нали, но се удало да ги спасят, за­губил само няколко пръста.

В Шведска Лапландия лавина по­гребала ловец. Той се оказал на дълбочина м е т ъ р и успял да съз­даде около себе си п р о с т р а н с т в о , к о е т о да му осигури въздух. Ко­ж е н а т а му дреха му помагала да издържи на с т у д а , запасът от п р о д у к т и — да не умре от глад. Но краката му били здраво за­т и с н а т и . Намерили го след седем денонощия със замръзнали крака.

Рекорд на п р е с т о й под лавина п о с т а в и л а в с т р и е ц ъ т Фрайзегер, к о й т о работел на лифтена с т а н ­ция. Лавината паднала върху с т а н ц и я т а на 21 януари 1951 г. в 2 часа и 30 мин. след полунощ, Фрайзегер се оказал под нея по пижама и з а в и т в одеяло. Можел да движи дясната си ръка, но ля­в а т а и к р а к а т а му били з а т и с н а ­ти в снега. Чувал как над него хо­д я т спасители, но те не долавяли в и к о в е т е му и си о т и ш л и . Тъй ка­т о п о в т о р н а лавина затрупала с т а н ц и я т а с ново голямо количе­с т в о сняг, с п а с и т е л и т е решили, че п о - н а т а т ъ ш н о т о търсене е невъзможно. От време на време Фрайзегер разравял снега със сво­бодната си премръзнала вече ръка и т а к а се натъкнал на пръчка. С нея започнал да пробива о т в е р ­с т и е нагоре, по звука на крачките разбрал къде е п о в ъ р х н о с т т а . Тя се оказала съвсем близко и в края на краищата пробил снега. Мър­дащата ръка, стърчаща от снега, видели хората, к о и т о идвали, за да д о с т а в я т храна на спасители-те. Това се случило на тринаде­сетия ден от пребиваването на Фрайзегер под лавината, или 300 часа по-късно! Наложило се да ам­п у т и р а т замръзналите му крака.

В далечната Нова Зеландия на 14 януари 1973г. в 5 часа с у т р и н ­та по южния склон на планината,

носеща и м е т о на Кук, се свлякла голяма лавина. Тя затрупала два­м а т а алпинисти — Оле Макеган и Паул Газлей. Паул пръв забелязал ч у д о в и щ е т о и с вик предупредил Оле.

„Бях з а т и с н а т от снега — пи­сал след т о в а Паул, — с н е г ъ т на­пълно сковаваше м о и т е движения. Опитах се да се движа, но т о в а бе невъзможно. Тъй бях з а т и с н а т , че брадичката ми опираше коле­нете, дясната ми ръка обгръщаше главата, а лявата бе спусната на­долу. Нужен ми бе въздух. Започ­нах да се проклинам, сипех всякак­ви думи, борех се с ледения си гроб. Не помня по какъв начин успях да освободя лявата си ръка и драскайки по снега, направих малка дупка пред л и ц е т о си. Най-накрая можех да дишам! Ре­ших, че има само един изход: да се и з в ъ р т я т а к а , че да мога да се боря с лавината с д в е т е си ръце. За да го направя, о п и т а х се да освободя и другата си ръка. Ко­г а т о в края на краищата успях да го с т о р я , п р ъ с т и т е й т ъ й бяха замръзнали, с т я х не можех да дръпна дори ръкава си, за да по­гледна часовника. Започнах да удрям снега с л а к т и , о п и т а х се да освободя коленете... Не знаех кол­ко време бе минало..."

Д р у г и я т алпинист бил частично засипан от лавината, бързо се из­мъкнал от нея, добрал се до хижа и извикал помощ. Седем часа и двадесет и две м и н у т и след па­дането на лавината дошли спа­сители. Започнали т ъ р с е н е т о , но не т а м , к ъ д е т о лежал Паул. Един от с п а с и т е л и т е се отдалечил и внезапно чул едва доловим вик за помощ. „Какво е това? Какво се е случило?" — викнал с п а с и т е л я т . „Тук съм! Аз съм т у к ! " — дочул се глух възглас. „Къде с т е ? " —

извикал спасителят, правейки още няколко крачки. „Точно под вас!" — о т г о в о р и л гласът.

С п а с и т е л я т се хвърлил да раз­равя т в ъ р д и я сняг, викайки на по­м о щ о с т а н а л и т е . На дълбочина 30 см о т к р и л голи побелели пръс­т и , после видял главата. Тялото било на около м е т ъ р дълбочина. К о г а т о извадили Паул изпод снега, било вече 5 часа вечерта, т о й бил прекарал в лавината 12 часа.

На 23 юли 1975 г. Паул бил о т н о ­во засипан от лавина в същата планина заедно с група скиори. Сред с п а с и т е л и т е о т н о в о бил Оле. Паул Газлей бил о т к о п а н , но умрял по време на спускането към селището.

Малцина си дават с м е т к а какво значи да се окажеш затрупан от лавина. Повечето хора са привик­нали да у с е щ а т под себе си снеж­н а т а покривка, о т т у к идва невяр­н а т а представа за нейната по­д а т л и в о с т или лекота. На дъл­бочина само м е т ъ р под лавинно срутване снегът, к о й т о се намира над човека, може да т е ж и до 300 кг и повече. При т о в а т а з и буца сняг е споена с целия останал сняг и за да я повдигнеш, трябва да пре­одолееш не само н е й н о т о тегло, но и с и л и т е на сцепление. Това не е по с и л и т е дори на т е ж к о а т л е -т и , т ъ й к а т о т е г л о т о н а снега, к о й т о т р я б в а в т а к ъ в случай да се помръдне, се изчислява не в к и ­лограми, а в т о н о в е .

При т о в а с н е г ъ т в спрялата вече лавина много бързо се в т в ъ р -дява, замръзва и ж е р т в а т а се оказва в снежна камера, ч и я т о форма с ъ о т в е т с т в у в а на позата, к о я т о човек, е заел. Тъй к а т о спря­лата вече лавина е т в ъ р д о тяло, слоят върху човека не му оказва н а т и с к . На п о в ъ р х н о с т т а м о г а т да се д в и ж а т хора, да минават

Могат ли тези обредни маски да защитят хората от лавини?

44

автомобили, да каца в е р т о л е т и човек няма да и з п и т в а никакъв допълнителен натиск. Но замръз­ващият сняг лишава човека от всякаква свобода на движенията и често го прави напълно безпо­мощен

Ако човек се окаже погребан в лавината при благоприятни за ди­шане условия, т о й може да пре­живее часове и дори денонощия. Главната опасност идва не от задушаване, а от студа, и з т о щ е ­н и е т о и страха. З а т о в а к о г а т о лавината се о т к ъ с н е близо до чо­век и т о й не може да развие до­с т а т ъ ч н о с к о р о с т , за да избяга, т о й трябва да се закрепи на мяс­то с ледокоп, щека, з а б и т а дъл­боко в снега и по някакъв друг на­чин и да се разположи по о т н о ­шение на лавината т а к а , че да съз­дава най-малко съпротивление, к а т о се о п и т а да пропусне снега край или над себе си.

Във всеки кубически м е т ъ р ла­вината може да има от 2 до 300 кг сняг, к о й т о се движи с голяма ско­р о с т . З а т о в а т р я б в а с шал, яка, качулка, шапка, ръкавица или про­с т о с длан да се п р и к р и я т н о с ъ т и у с т а т а . Л и ц е т о т р я б в а да бъде ориентирано по посока на снежния п о т о к . В т а к и в а условия човек би трябвало да прави движения с ръ­ц е т е сякаш плува, но в много слу­чаи лавината съвсем не му дава в ъ з м о ж н о с т за т о в а .

Много важно е о р и е н т и р а н е т о в п р о с т р а н с т в о т о . Д о р и само на дълбочина един м е т ъ р в лавината вече цари мрак, а свличащият се сняг т а к а превива и превърта чо­века, че да се ориентира кое е до­лу, кое горе, т о в а вече не е лесно. Ако е възможно, човек т р я б в а да се о п и т в а да изскача на повърх­н о с т т а на лавината от време на време, за да поема въздух и да се ориентира.

К о г а т о лавината започне да спира, човек т р я б в а да направи всичко възможно да се приближи към п о в ъ р х н о с т т а , д о к а т о сне­г ъ т не се е втвърдил. Ако не успее, трябва да държи ръцете си пред л и ц е т о и да полага максимални усилия да маха от носа и у с т а т а си бързо втвърдяващия се сняг. След о к о н ч а т е л н о т о спиране на лавината човек по всякакви начи­ни т р я б в а да се с т р е м и да раз­рушава ледената кора, к о я т о ще се образува по с т е н а т а на снеж­н а т а камера в р е з у л т а т на ди­ш а н е т о му и на т о п л и н а т а на т я л о т о му.

Да викаш, к о г а т о се намираш в с н е ж н а т а камера, е съвършено безполезно. Спасилите се винаги о т б е л я з в а т , че те добре чували онова, к о е т о с т а в а на повърх­н о с т т а , но с п а с и т е л и т е не до­

лавяли в и к о в е т е и з в у ц и т е , из-.давани от ж е р т в и т е , освен в ня­

кои много редки случаи. Това ко­варно с в о й с т в о на снега много затруднява р а б о т а т а на спаси­т е л и т е .

Има само един сигурен начин да се спасиш от лавината — да не попадаш в нея. Но дори премина­л и т е специален курс не винаги се д ъ р ж а т правилно по планинските склонове. Дори о п и т н и и н с т р у к ­т о р и и алпинисти д о п у с к а т греш­ки. Понякога ж е р т в и на лавина с т а в а т с а м и т е хора, ч и я т о про­фесия е да се о п и т в а т да насочат лавината по и з к у с т в е н п ъ т .

Първата спасителна служба в Европа била организирана в Швей­цария още преди хилядолетие. То­ва направили м о н а с и т е от манас­т и р а , п о с т р о е н през X век на пре­вала Голям Сен-Бернар, през коя­т о минавал п ъ т я т о т с т р а н и т е в Северна Европа към Италия. М о н а с и т е давали п р и ю т на п ъ т ­н и ц и т е и търсели хората, попад­нали под лавините или заблудили се по време на снежни бури. По-късно те започнали да използуват з н а м е н и т и т е сенбернарски куче­т а , порода, създадена, к а к т о се предполага, през XIII—XIVв. спе­циално за спасителни р а б о т и .

И днес Швейцария има една от най-добрите спасителни служби в света. Но с п а с и т е л н и т е р а б о т и и з и с к в а т бързина, т ъ й к а т о за попадналия под лавината човек само през първия час съществу­в а т 50 процента в е р о я т н о с т да о с т а н е жив. Шансовете му след т о в а започват бързо да падат. Средно в с т р а н и т е с развита спа­сителна служба успяват да се о т ъ р в а т о т лапите н а лавината един о т п е т и м а засипани.

Добре т р е н и р а н о т о куче за по­ловин час може да изследва учас­т ъ к 100 на 1 0 0 м . За сравнение нека да кажем, че същата т е р и ­т о р и я о т р я д о т 2 0 души спаси­т е л и изследва за ч е т и р и часа умо­рителна, опасна работа с помощ­та на специални лавинни сонди, к о и т о се с п у с к а т на всеки седем­десет с а н т и м е т р а , дълбочината на сондирането не д о с т и г а повече о т З м . При т о в а с о н д и т е м о г а т да наранят ж е р т в а т а особено ако се с п у с к а т от н е о п и т н и хора.

Л а в и н н и т е кучета се обучават в специални школи. В Швейцария т е преминават т р и класа в т е ­чение на две или т р и години, в А в с т р и я — ч е т и р и класа. Днес в Европа, преди всичко в Алпите, р а б о т я т около 500 дипломирани кучета. Но бързината на п о с т и ­г а н е т о на с п а с и т е л и т е все още о с т а в а най-слабото м я с т о .

На помощ на лавинните кучета днес и д в а т „ е л е к т р о н н и т е " . Хо­

рата, к о и т о ще преминават през лавиноопасна зона, м о г а т да взе­м а т със себе си т р а н з и с т о р е н предавател и да го включат на предаване, к о г а т о навлязат в опасната зона. Избраната ч е с т о ­т а н е с е пресича о т ч е с т о т и т е на радиопредаванията. Разработ­в а т се и други у с т р о й с т в а , но преди няколко години в Швейцария бе проведено съревнование по търсене на хора в лавина с по­м о щ т а на лавинни кучета или спе­циални у с т р о й с т в а , включително с п о м е н а т и т е предаватели. Куче­т а т а биха всички технически но­в о с т и .

През з и м а т а на 1939/40г. в СССР една от лавинните служби за пръв п ъ т започнала минохвър­гачен обстрел за изкуствено пре­дизвикване на лавина. К а т о се предизвикват периодично с р у т ­вания, лавините о т с л а б в а т , обе­м ъ т им намалява. Но т а к ъ в начин на борба с лавината е скъп и за­виси о т много условия. Много о т снарядите м о г а т и да не се пръс­н а т . За 20 години САЩ са из­стреляли срещу лавини около 100 000 снаряда, о т к о и т о п о ч т и хиляда не са избухнали. Неизбух-налите м о г а т да се свлекат по някое време надолу с лавината и да дочакат своя час. З а т о в а вед-

45

нага след обстрела започва тър­сенето им, а това е трудна и съ­що опасна работа.

Изкуствено срутване на лави­ните може да стане и със заряди с взривни вещества. То е много по-евтино, но хората трябва да изкачат взривното вещество и сами да го поставят на точно определено място, французите патентоваха вибростенд, който се поставя в зоната на заражда­нето на лавините и се включва периодично. Насъбралият се слой сняг се свлича.

Правени са опити в снега да се впръскват и химически добавки, които да му придават по-голяма

устойчивост, но тези опити не надхвърлиха стадия на експери­ментите.

Най-голяма роля за защита от лавините играят горите. Горите не само спасяват човека от ла­вините, те подсказаха и идеята за снегозадържащи противола-винни съоръжения.

Днес в много страни се върши огромна работа по възстановя­ване на горите, които в много по-голяма степен са унищожени от хората, отколкото от лави­ните. Разбира се, не от всяка ла­вина може да се спасим чрез за­саждане на гора. Науката за ла­вините започва да включва в себе

си все повече науки. Трябва да се познават физико-механичните свойства на снежната покривка, да се съставят прогнози за ла­вините във всяко лавиноопасно място, да се разработят модели на движение и на удара на лавин-ното тяло, за да знаем до какви противолавинни съоръжения на дадено място да не прибягваме. Време е да проучим експеримен­тално процесите и явленията, които се развиват вътре в са­мата лавина.

КИМ ЛОСЕВ

Из книгата „По следите на лави­ните"

РЕЗУЛТАТИ ОТ ТЕСТ-КОН КУРСА

Т е с т - к о н к у р с ъ т , обявен в брой 6/1984, бе посрещнат с голям интерес от н а ш и т е ч и т а т е л и . Получиха се 2547 редовни талона за участие. Е т о р е з у л т а т и т е от „Идеалният брой „Космос"!

6. М о з ъ к ъ т и к о м п ю т ъ р ъ т . 12. У т р е е XXI век. 23. И з в ъ н з е м н и т е цивилизации. 30. Ако ж и в о т н и т е участвуваха в олимпиади. 35. Замразеният ж и в о т . 42. В ъ з м о ж н о с т т а за оцеляване. 46. Еверест'84. 53. Ч у д о в и щ е т о от Ликуала. 60. Той, неандерталецът. 62. Пълно преобразяване. 72. Ясновидство, пророчество или п р о г н о с т и ч е н механизъм. 76. Каква е вашата п а м е т .

С 12 т о ч к и няма у ч а с т н и ц и . По 11 т о ч к и и м а т : ТОДОР АНГЕЛОВ ГРЪБЛЕВ от Панагюрище, ул. „Ген. Дендевил" 23,

талон № 9 6 5 ; КРАСИМИРА СТАНКОВА от П е т р и ч , ел. подстанция, т а л о н № 2 0 6 1 и ИВАН СВЕТОСЛАВОВ ПУНЧЕВ от София, бул. „ Б о т е в г р а д с к о шосе" бл. 6, талон № 2 1 5 3 .

Т р и м а т а получават награди по 50 лв. По 10 т о ч к и и м а т : СТЕФАН БЯНКОВ БЯНОВ от Бургас, ул. „Гани Ганев" № 1 0 вх. А,

т а л о н № 4 9 ; ИВАН ПЕТРОВ МАТАКОВ от Пловдив, ул. „Явор" № 1 1 , бл. 38 вх. Б, талон № 3 9 0 ; АНТОНИЯ ТР. МАРКОВА от Ямбол, ул. „Гр. И г н а т и е в " № 6 6 , вх. В, талон № 4 0 6 ; РУМЯНА ИВАНОВА ИВАНОВА от с. Жабокрът, окр. Кюстендилски, т а л о н № 4 1 3 ; ЗДРАВ­КО СТОЕВ ТАНДОВ от Елхово, ул. „Средна гора" № 1 3 , талон № 4 3 5 ; Д И М И Т Ъ Р Д А М Я Н О В от Генерал Тошево, ул. „Хр. Б о т е в " 10, талон № 4 9 7 ; ИЛИЯ КИРИЛОВ ГРАМАТИКОВ от Д и м и т р о в г р а д , ул. „Вл. Благоев" 10 вх. Г, талон 1029; ЙОРДАН ЕДРЕВ от Сливен, кв. „Сини камъни" бл. 25, вх. А, талон 1097; ВЕСЕЛИН БОНЕВ АБАДЖИЕВ от Харманли, кв. „Тракия" бл. 14, вх. А, талон 1114; НИНОСЛАВА МАТЕЕВА от Перник, ул. „Ал. Миленов" 40, т а л о н 1283; РУМЕН АНТОВ СТОЙКОВ от Перник, ул. „Панталей" 10/10, талон 1704; ПЛАМЕН АНГЕЛОВ МЛАДЕНОВ от София, ж. к. „ Б ъ к с т о н " бл. 2 1 , вх. Ж, талон 1709; А Д Р И А Н А Д И М И Т Р О В А Ш Е В К Е Н О В А о т Бургас, ж. к. „Толбухин", бл. 66, вх. Б, талон 1823; ИВАН Д И М И Т Р О В Д И М И Т Р О В от Варна, ул. „филип Т о т ю " № 5 , т а л о н 2417 и Д И М И Т ­РИНА АНГЕЛОВА КОСТОВА от с. Червен, Русенски окръг, талон 2454.

В м е с т о да т е г л и жребий и да награди само п е т души редакцията награждава в с и ч к и у ч а с т н и ц и , получили 10 т о ч к и , с 25 лв.

Наградите ще бъдат получени с пощенски записи. На наградените — ч е с т и т о !

46

Д р е в н и т е римляни са вярвали, че пеперудите п р о и з х о ж д а т от ц в е т я , к о и т о с а с е откъснали о т с т ъ б л а т а си. Това р о м а н т и ч н о поверие очевидно не е възникнало случайно, т ъ й к а т о пеперудите са д е й с т в и т е л н о едни о т най-кра­с и в и т е ж и в и същества на нашата планета. В ж и в о т и н с к и я с в я т с т я х м о г а т да съперничат по ху­б о с т на б а г р и т е и и з я щ е с т в о на ф о р м и т е само някои т р о п и ч е с к и п т и ц и , риби и корали. В умере­н и т е географски ширини обаче, сред к о и т о се намира и нашата страна, пеперудите са несъмнено най-красивите ж и в о т н и .

След бръмбарите пеперудите са най-многочислената група, и то не само между насекомите, но и в целия ж и в о т и н с к и с в я т . Във всички с т р а н и по с в е т а има хора, к о и т о л о в я т и събират пеперуди. Това са не само учени-ентомоло-зи, но и м н о ж е с т в о любители-ко-лекционери. През последните 50-т и н а години б р о я т на п о з н а т и т е видове пеперуди бързо нараства. През 1931 г. на учените са били и з в е с т н и по ц я л о т о земно кълбо около 80 000 вида пеперуди, а в

Пеперуда Монарх

наши дни са и з в е с т н и вече към 150 000 вида от т а з и група на­секоми, к а т о непрекъснато се о п и с в а т все нови и нови видове, и т о главно о т т р о п и ч е с к и т е области на З е м я т а .

Научното название на пеперу­д и т е е „Люспокрили", з а щ о т о крилата им са п о к р и т и с множе­с т в о малки люспици. Ц в е т о в е т е и ш а р к и т е по крилата на пеперу­д и т е се дължат на с т р у к т у р а т а и разположението на л ю с п и ц и т е по т я х . С а м и т е люспици са от два т и п а — п и г м е н т н и и оптически. П и г м е н т н и т е люспи съдържат зрънца, о ц в е т е н и о т различни багрилни вещества. Оптически люспици п р и т е ж а в а т главно пе­перудите в т р о п и ц и т е , ч и и т о ц в е т о в е и м а т метален блясък.

Между т р о п и ч е с к и т е пеперуди има някои чудно красиви видове, к а т о т о з и о т рода Морфо, к о и т о се с р е щ а т в басейна на река Ама­зонка в Южна Америка. Това са едри пеперуди, с разперени крила д о с т и г а т 1 5 — 1 8 см големина. М ъ ж к и т е екземпляри и м а т ярко­син ц в я т с метален блясък, кри­лата на ж е н с к и т е са охреножълти или кафяви. Не един п ъ т е ш е с т в е ­ник е притаявал дъх пред вели­к о л е п н о т о зрелище, к о е т о пред­лагат прекрасните сини пеперуди, к о г а т о , облени о т я р к а т а слън­чева светлина, к р ъ ж а т около вър­х о в е т е на г и г а н т с к и т е т р о п и ч е ­ски дървета. Индианските пле­мена, к о и т о ж и в е я т около реката Рио Ваупес, с м я т а т т е з и пепе­руди за опасни демони, носещи болести о т г о р н о т о течение н а реката. За да се избавят от „над­висналата опасност", индианците и г р а я т особен „пеперуден т а н ц " , при к о й т о украсяват главата си с двойка п ъ с т р о нашарени крила.

Извънредно красиви са и някои тропически видове от рода Орни-т о п т е р а , к о и т о се с р е щ а т в Нова Гвинея. П р о ч у т и я т събирач на пе­перуди Меек бродил веднъж в г о ­р и т е на т о з и далечен о с т р о в . Не­очаквано видял някакво ж и в о т н о да кръжи около к о р о н и т е на дър­в е т а т а . Меек веднага вдигнал ловната си пушка и стрелял. Улу-ч е н о т о о т с а ч м и т е ж и в о т н о поч­нало да пада надолу, блъскайки се в л и с т а и клонки. К о г а т о се с т р о ­полило на з е м я т а , се оказало, че т о в а била г и г а н т с к а пеперуда. По т о з и необикновен начин бил до­б и т първия т екземпляр о т една от най-едрите пеперуди в с в е т а

— великолепната О р н и т о п т е р а александре. С разперени крила тя надминава 20 см големина. Кри­лата на м ъ ж к и т е екземпляри са най-често т ъ м н о о ц в е т е н и , к а т о по т я х има блестящи сини, зелени или з л а т и с т о ж ъ л т и шарки. Жен­с к и т е пеперуди са обикновено ка-дифеночерни, изпъстрени с бели или ж ъ л т и петна. Тези красиви и едри пеперуди много се ц е н я т от запалените колекционери. За да ги запазят о т окончателно и з т р е б ­ване, в л а с т и т е в Нова Гвинея са приели специален закон за тяхна­т а з а щ и т а .

Извънредно красива е и пепе­рудата Акциас селене, к о я т о се среща в Индия и някои с т р а н и на И з т о ч н а Азия. Нейните задни крила са и з т о ч е н и в дълги, за-

Пеперуда от рода Морфо

о с т р е н и „опашки". Основният им ц в я т е светлозелен, к а т о пред­н и т е ръбове на първата двойка са тъмночервено-виолетово оцве­т е н и . „ О п а ш к и т е " на з а д н и т е крила са в по-голямата си ч а с т розови. По предните крила на Ак­циас селене има и две п ъ с т р и , приличащи на очи петна, к о и т о още повече увеличават нейната х у б о с т .

Но най-голямата по размери пе­перуда на нашата планета е гра­мадната Тизания агрипина, к о я т о се среща в г о р и т е на Бразилия. С разперени крила т я д о с т и г а 2 6 — 27 см. Тизания агрипина е нощна пеперуда и з а т о в а окраската й е значително „по-скромна" о т т а з и на най-ярко о ц в е т е н и т е т р о п и ­чески пеперуди. Нейните крила са сивкави на ц в я т , изпъстрени с

47

Голямо нощно пауново око

по-светли и п о - т ъ м н и Вълнисти ивици. К о г а т о л е т и във вечерния здрач, може да бъде в з е т а за гра­маден прилеп.

Красиви пеперуди има и в уме­р е н и т е - географски ширини при Все че те далеч не м о г а т да се с р а в н я т с най-хубавите т р о п и ­чески видове. Една от най-краси-в и т е наши пеперуди е Л я с т о в и ­чата опашка. С разперени крила тя д о с т и г а до 7 см големина. Нейни­т е големи бледожълтеникави крила са украсени с черни клино­видни напречни препаски. З а д н и т е крила са и з т о ч е н и В т ъ н к и „опаш-чици", к о и т о приличат донякъде на о п а ш к а т а на селската л я с т о ­вица. По назъбените външни ръ­бове на в т о р а т а двойка крила има нежни сини петънца на черен фон, а освен т о в а по т е з и крила се на­м и р а т и две оранжевочервени петна. Някак п о - с т р о г а е х у б о с т ­та на Траурната м а н т и я . Тази дневна пеперуда д о с т и г а до 8 см големина. Нейните крила са черни, с виолетов отблясък, к а т о по к р а и щ а т а им минава една крема-вожълта ивица. Навътре от нея е разположена в т о р а ивица с яр­косини клиновидни петна. Пре­л е с т н и наши малки дневни пепе­рудки са различни видове от рода Лицена. Техните сини, медночер­вени или кафяви крилца б л е с т я т ярко на слънчевата светлина.

Най-едрата пеперуда в Европа, к о я т о се среша и в България, е Г о л я м о т о ношно пауново око. К а к т о показва и м е т о й, тя е нощ-на пеперуда, к о я т о л е т и най-чес­то вечер при здрач. Основният ц в я т на крилата й е кафявосив и с по едно т р и ц в е т н о кръгло п е т ­но, к о е т о прилича на око и с по-

светли и п о - т ъ м н и рисунки. Големината и ф о р м а т а на т я ­

л о т о , к а к т о и б а г р и т е и ш а р к и т е по крилата на пеперудите вари­р а т в широки граници. Най-дреб­н и т е представители на т а з и гру­па насекоми са някои видове мол­ци, ч и я т о големина е едва 3—3,5 м м .

Характерни за пеперудите са т е х н и т е у с т н и органи. Повечето и м а т меко хоботче, к о е т о може да се набива спирално в една плос­к о с т и е нагодено за смучене на течна храна. Повечето пеперуди се хранят с нектара от ц в е т о ­в е т е на различни растения, други с м у ч а т сокове, к о и т о и з т и ч а т о т наранени дървета и т . н . Има и пеперуди, к о и т о изобшо не прие­м а т храна във възрастно с ъ с т о я ­ние, т е х н и т е у с т н и органи са не­д о р а з в и т и или липсват изобщо. Една от т я х е добре п о з н а т и я т " дрешен молец. Не се хранят във Възрастно състояние и някои дру­ги наши пеперуди, к а к в и т о са коп­ринената пеперуда и Г о л я м о т о нощно пауново око. Всички т е з и пеперуди ж и в е я т к а т о възрастни насекоми сравнително к р а т к о време, и то за с м е т к а на резерв­н и т е вещества, к о и т о са н а т р у ­пали в т я л о т о си през време на ларвния си с т а д и й . Те не п и я т ни­кога, к а т о о р г а н и з м ъ т им задо­волява н у ж д и т е си с водата, коя­то се получава при някои физио­логични процеси в т я л о т о им.

Копринената пеперуда има де­бело т я л о и о т н о с и т е л н о малко крила, може бавно да пълзи, но не може да л е т и . Това е следствие о т н е й н о т о одомашняване. Ней­н а т а родина е К и т а й . Някои учени предполагат, че копринената пе­

перуда е произлязла от дивия ки­т а й с к и вид Бомбикс мандарина. Много дълго време К и т а й е била е д и н с т в е н а т а страна в света, к о я т о произвеждала коприна. Из­насянето на копринената пеперу­да било забранено под с т р а х от с м ъ р т н о наказание. През 555 г. от н.е. двама европейски монаси успели да пренесат в кухи бастуни яйца о т т а з и пеперуда о т К и т а й до Цариград. С т о в а те поставили началото на о т г л е ж д а н е т о на к о п р и н е н а т а пеперуда в Европа.

Р а з в и т и е т о на копринената пе­перуда протича по следния начин. Скоро след излизането си от паш­кулите м ъ ж к и т е пеперуди оплож-д а т ж е н с к и т е . О т снесените яйца се и з л ю п в а т малки гъсенички, кои­то се наричат буби или копринени буби. Те се хранят с черничеви л и с т а и все повече н а р а с т в а т . След к а т о линеят ч е т и р и п ъ т и , б у б и т е започват да п л е т а т паш­кула си, в к о й т о ще какавидират. Самият пашкул е съставен от ед­на двойна нишка, дълга около 1500 м. Тя се образува от белтъчния секрет, к о й т о с е отделя о т ви­доизменените слюнчени жлези на гъсеницата и се втвърдява на

Дяволска пеперуда

въздуха. В з а в и с и м о с т от расата на копринената пеперуда пашку­л ъ т има снежнобял, жълтеникав, з л а т и с т о ж ъ л т или зеленикав ц в я т .

Д о к а т о копринената пеперуда не може да хвърчи, то много други видове пеперуди са о т л и ч н и л е т ­ци, а някои от т я х преминават ежегодно грамадни разстояния. Такава е едрата североамерикан­ска пеперуда Монарх. С н а с т ъ п ­ване на с т у д е н о т о бреме наесен

48

Пеперуда Калина

пеперудите, които живеят в Юж­на Канада и по-северните области над САЩ, започват да прелитат на юг на огромни ята, състоящи се често от милиони екземпляри. Те летят по западното тихо-океанско крайбрежие, или над из­точната равнинна част на САЩ, докато достигнат до Калифор­ния, Флорида или Мексико. Някои изминават разстояние от 1500—3000 км. Интересно е, че монарсите зимуват винаги на ед­ни и същи места, кацат с хиляди на определени дървета и там пре­карват неблагоприятния сезон от годината почти неподвижни. С настъпването на пролетта мо­нарсите се активизират. Отли­т а т на север, но вече не на ята, а поединично. През лятото някои от тях достигат чак до южните области на Канада. Тук, както и в по-северните области на САЩ, се развива новото поколение, кое­то наесен отлита на юг. Инте­ресно е да се отбележи, че през месец септември, когато по а т ­лантическото крайбрежие на Се­верна Америка прелитат огромни ята от монарси, духащите от за­пад ветрове могат да отнесат отделни пеперуди на огромно раз­стояние на изток над океана. По този начин някои монарси дости­гат дори до Британските остро­ви и бреговете на Европа.

Един друг вид, който извършва далечни прелети, е Дяволската пеперуда. Тя се среща и в България. На големина достига 5—6 см, ка­то е доста пъстро оцветена. Основният цвят на крилата й е

кафявочервен, върхът на предни­те крила е черен с бели петна, а освен това по крилата има пръс­нати черни петна. Дяволската пе­перуда е извънредно широко раз­пространена по земното кълбо. Тя не се среща само в полярните области, на някои острови и в Южна Америка. Напролет са на­блюдавани грандиозни прелети на дяволската пеперуда от Северна Африка към Европа. Милиони ек­земпляри от този вид прелитат Средиземно море. При все че дя­волската пеперуда е активна де­нем на сушата, когато нощта я завари Над морето, тя продъл­жава полета си. Неведнъж пепе­руди от този вид са кацали ма­сово нощем по плуващи в Среди­земно море параходи.

При много видове пеперуди се забелязва явлението мимикрия. По форма наподобяват дървесен лист, а и окраската на много ви­дове се слива с тази на околната среда. Прочути в това отношение са индо- малайските пеперуди от рода Калима. Докато горната по­върхност на крилата им е ярко и пъстро оцветена, долната по баг­ри и шарки наподобява изсъхнал лист. Когато някоя Калима е кац­нала на дърво, тя извънредно трудно се забелязва. Има пепе­руди, които по своя вид приличат на насекоми от други групи. Така пеперудите Стъкленки наподобя­ват ципокрили насекоми или едри мухи.

В биологията на пеперудите огромна роля играят миризмите. Обонятелните органчета на тези насекоми се намират в антените им, които са особено добре раз­вити у някои мъжки нощни пепе­руди. Чрез долавянето на опре­делени миризми пеперудите откриват отдалеч цветовете, с чийто нектар се хранят. Освен това някоц видове мъжки пепе­руди усещат от километри далеч миризмата на секрета, който женските пеперуди отделят от специални жлези. При един опит маркирани мъжки екземпляри от вида Акциас селене са долетели от 11 км далеч, привлечени от миризмата на женската пеперуда! Ярко оцветените дневни пеперу­ди, които виждат отдалеч окрас­ката си, се привличат от нея, а на близко разстояние се разпоз­нават окончателно по миризмата си.

Установено в, че различни пе­перуди чуват звуци посредством своите специално устроени слу­хови органчета, които са разпо­ложени на гърдичките, коремчето или по предните им крила. Опитно е доказано за някои нощни пепе­руди, че чуват звуците, които

Развитие на копринената пепе­руда •— от яйца, през гъсеница и пашкул до пеперуда

издават летящите прилепи. Щом доловят тези звуци, някои от пе-

49

перудите започват да летят бър­зо на зигзаг, докато други веднага кацат и остават неподвижни ка­то мъртви.

Някои пеперуди могат да изда­ват и звуци, Такава а Мъртвеш­ката глава, която се среща и в България. Наречена а така, защо­то отгоре на тъмно оцветените си гърдички има едно светло пет­но, което наподобява човешки че­реп. Мъртвешката глава влиза понякога в кошарите на пчелите да смуче мед, който много обича, но почти винаги става жертва на тези ципокрили насекоми. Пчели­те обвиват тялото на убитата от тях пеперуда с восък и повече не се занимават е него. Интересно е, че тази едра наша пеперуда, коя­то достига до 12 см големина, издава понякога нещо като цвър-чене, което ясно са долавя от чо­вешкото ухо. Самите звуци се дължат на трептенето на една мембрана в устната кухина на пе­перудата, когато тя изкара въз­дух, които е поела в предното си черво. Мъртвешката глава е една от пеперудите, които извършват далечни миграции, От Северна Африка и Средиземноморието тя долита понякога чак до Англия, Швеция и Финландия, та дори до Исландия.

Пеперудите са едни от най-кра­сивите животни на Земята. Що се отнася до техните ларви, на­речени гъсеници, то много хора ги смятат за твърде противни, при все че има и ярко оцветени гъсе-ници с хубави шарки.

Тялото на гъсениците е ней-чес­то червеовидно. Те имат глава,

НОВ БИОСТИМУЛАТОР ОТ

пчели В Румъния са приготвили нов

биостимулатор от пчелни про­дукти, наречен апиларнил. Той е добит от Н. Илиеш, сътрудник на Букурещкия университет. Апи-ларнилът се приготвя от изсу­шени и стрити на прах килийки с едноседмични ларви от търтеи. Препаратът е богат на аминоки­селини, ферменти, вещества с действието на хормони, вита­мини, микроелементи. Тези ве­щества се намират в тялото на личинките.

Апиларнилът са използва при някои заболявания, особено нерв­ни. Той повишава енергетичния и жизнения тонус особено при оздравяващи хора, като подпо­мага съпротивителните сили на организма. Този биологичен ак-тиватор действува при астения.

50

гърдички и относително дълго ко­ремче. Освен т р и т е двойки крачка на гърдите гъсениците имат и от 2 — 6 двойки коремни крачка. По­следните наричат понякога и .лъжливи крачка", всички гъсеници имат устни органи, нагодени за гризене. Повечето видове се хра­нят с растителна храна, но има и гъсеници, които ядат продукти от животински произход. Една от тях е ларвата на дрешния молец. Тя яде вълна, кожи и косми. По­добно на възрастната пеперудка и тя не пие никога вода. Именно ларвата на дрешния молец е тази, която поврежда вълнени и кожени дрехи и изделия, оставени в гар­дероби и сандъци. Възрастната пеперудка е съвсем безопасна в това отношение, защото тя из­общо не се храни.

Някои гъсеници са хищници, а други паразити. Известни гъсе­ници се срещат поединично, но има и такива, които живеят на .общества", образувайки понякога сложни гнезда, като оплитат с копринени нишки дървесни листа и клонки. Такива гъсеници са на-пример тези на ябълковия молец, който е един от най-опасните вредители по ябълките в Бълга­рия. Тези гъсеници св хранят най-често с листата на ябълката, по-рядко с тези на сливата, ба­дема и розата. След като уни­щожат листата в едно гнездо, гъсениците преминават по други листа, обвиват ги пак с нишки и ги изгризват. В едно такова гнез­до може да има от 20—100-тина гъсеници. Интересна биология имат гъсениците на Боровата

преумора, физическо изтощение, преждевременно и ускорено ста­реене. Букурещкият фармацев-тичен завод произвежда дражета от чист апиларнил с прибавки от извлек от растения и други.

ХУДОЖНИКЪТ-АСТРОНОМ Хората очакват поредното по­

явяване на Халеевата комета през 1986 година. Във връзка с това небесно събитие отсега св пише много за всичко, свързано с нейна­та история. Пише св много и за големия италиански художник Джото, който на една фреска е нарисувал кометата още през XIV век. В какво се състои връзката на този художник с астрономия­та?

Джото (1266—1337) се е родил в Тоскана в семейството на дре­бен земевладелец. Неговите спо­собности били забелязани от

процесионка, която в най-опас­ният вредител по горите от чер бор в България. Тези гъсеници, които са покрити с космици, се хранят с борови игли. И те жи­веят в гнезда, изплатени от коп­ринени нишки. Когато св при­движват да си търсят храна, те пълзят наредени една зад друга, образувайки своеобразна "проце­сия".

Някои гъсеници водят скрит начин на живот и могат да св Ви­дят вътре в органите на различни растения. Едни от тях "минират" листата, като изгризват ходо­вете в тях, други живеят вътре в плодовете на растенията, а трети се развиват в стъблата на тревисти растения или в клон­ките и стъблата на дървета и храсти. Повредите, които тези гъсеници причиняват, св най-раз­лични.

Голям е броят на пеперудите, чиито гъсеници са вредители по различни селскостопански и гор­ски растения. Някои от тях при­чиняват ежегодно големи загуби в различни страни на света. Човек се бори с вредните гъсеници по различен начин, като най-широко приложение намира употребата на различни химически препарати. Напоследък обаче все повече си пробиват път известни биоло­гични методи за борба, които имат това предимство, че не за­мърсяват околната среда и не унищожават покрай вредните и редица полезни насекоми.

ст.н.с. ДИМО БОЖКОВ, к.б.н.

флорентинския художник Чима-буе. О т т у к започнела кариерата на Джото. Той работил във Фло­ренция, Рим, Пвдуа, Неапол, Ми­лано. В Падуа св намира неговата фреска "Поклонение не влъхвите", върху която Джото нарисувал ко­метата, наблюдавана от него че­тири години преди това.

СМЪРТ НА МУХИТЕ Мухите са универсални същест­

ва. През лятото те досаждат как­то на градските, така и на сел­ските жители. Химическите ве­щества, чрез които се борим с мухите, не св винаги ефективни. Западногермански биолози пред­лагат ново, много по-ефикасно средство. Достатъчно е да се по­ставят в стаята няколко саксии, в които са посадени домати, и мухите ще напуснат жилището.

Краб Урал, по бреговете на река Кама и нейните притоци, много отдавна са намирани странни бронзови плочки с ясно различими фигурки на хора с лосови или пти­чи глави, птици с човешки лица и разни други фантастични живот­ни...

Тези изображения са създадени от легендарното племе чуди — смятани за най-старите леяри, живели някога в северните облас­ти на европейската част на Русия. За тях се знае малко, главно от преданията, които се ширят сред северните народи, или по-точно сред народността коми. Според тези легенди, чудите св предста­вени като "предишния", "древния", "другия" народ. Като не желаели да се покорят на пришълците, чу­дите като че ли се скрили в зе­мята, закопавайки се в дупки и землянки. При това хората били ниски, повече напомняли за при­казните горски гноми, от всичко св страхували и се криели в малки къщички.

Постепенно зад легендите и преданията учените видели дру­гия, реален образ на чудите — за­бележителни земеделци и занаят­чии. Те владеели до съвършенство ковачеството и леярството, обработвали умело дървото и метала, строели дървени къщи и мощни военни укрепления. За т о ­ва говорят много намерени техни вещи. През двайсетте години на нашия век П. Богаевский писа:

"Всеки, на когото се е случвало да мине през Чердинска и Соли-камска област, направо е поразен от многобройните разкази за лес­ното откриване и намиране т а ­кива паметници. Например през 1915 година в село Горно-Боров-ско в Чердинска област селяните ни предлагаха много чудски наход­ки по пет рубли едната. И ако скъпоценното сребро от намере­ните в изобилие съкровища се из­ползувало за подаръци, пари или просто се пращало за претопя­ване, бронзовите плочки не будели интерес у никого и затова големи количества от тях попадали в ръ­цете на учените, колекционерите цли не най-обикновени любители на старини.

Едни от първите колекционери на древни предмети били бащата и синът Теплоухови, които слу­жели като лесничеи в имението на графовете Строганови. Към края на миналия век те вече били събрали повече от седем хиляди предмета. Като заслуга на младия Теплоухов — Феодор Александро-вич, може да се сметне не само събирането на предмети. Нему принадлежат няколко научни ста­тии с описания, систематизира­не, семантика на древните пред­мети, намерени в обширните зе­ми на Строганови.

Тези многочислени находки, тях­ното разнообразие и богата ин­формация предизвикали голям ин­терес у археолозите в Русия. През

1899 година е публикуван на­учният труд на известния учен етнограф Д. Анучин «За история­та на изкуствата и вярванията на приуралските чуди", а през 1906 година — книгата на историка А. Спицин „Магьоснически изобра­жения", която много подробно разказва за .чудските фигурки". В наши дни на въпросите около древните чуди са посветени тру­довете на А, Шмид, Л. Грибовая и други учени.

Точното време на отливане на първите металически плочки все още не е известно. Учените пред­полагат, че изкуството на ме­талопластиката, условно нарече­но .пермски животински стил", е възникнало малко преди началото на нашата ера и е продължавало да се развива чак до XV век. Като гледаш тези изображения, не мо­жеш да не се учудваш на богатата Фантазия на древните майстори. .Понякога тези съчетания са из­пълнени с художествена хармония, понякога са сухи и схематични, но винаги са необичайни по своя за­мисъл и изпълнение" — писа съ­ветският учен А, Шмид.

Смисловото съдържание на т е ­зи ажурни плочки съответствува на религиозните вярвания на фин-ско-уаорските народи, към които се отнасяли и чудите. Целият т е ­хен живот се делял на три свята: горен — небесен, среден — земен и долен — подземен, или подво­ден. На всеки от тези светове

51

отговаряли и определени същест­ва. На горния — птиците и някои от бозайниците, на долния — ри­би, змии, гущероподобни същест­ва. Между тези два свята се на­мирал човекът, чийто образ обик­новено заемал място в средата на езическите предмети.

Независимо от религиозния оттенък на образите от перм-ския животински стил, на брон­зовите плочки са представени ре­ални животни от местната фау­на. Тук има и лосове, и мечки, и пухкави малки зверчета, и различ­ни видове птици, които се сре­щат в изобилие в този край. Дол­ният свят в чудската митология е предоставен на всевъзможни водни зверчета, риби и змии. Гла­вен господар там е някакво съ­щество, много могъщо и движещо се еднакво добре както във во­дата, така и на сушата.

"Гущер", така преди сто години находчиво го кръстил ф, Теплоу-хов. Това животно било неизме­нен участник в голяма част от композициите на „магьосничес­кия" бронз. В книгата на А. Спицин са показани най-малко сто рисун­ки на „чудските гущери" и нався­къде те са в движение с широко раззината уста, „дишат", .жи­веят", очите на всичките са отворени, виждащи!

Интересна характеристика на гущерите дава Д. Анучин: "При крайуралските чуди било широко разпространено изобразяването на някакъв митически звяр с някои признаци на влечуго с удължена глава, въоръжена с рог, приличаща отчасти на крокодил, отчасти на носорог, с издължено туловище, покрито с люспц по гърба и за­вършващо с по-къса опашка. Това животно било представено като отделна фигурка, или в подножие­то на антропоморфни фигури, които като че ли замествали зе­мята. Явно в съзнанието на хо­рата то е живяло на земята."

Според чудските вярвания, гос­подар на долния свят е Кул— Отир. Преведено от коми-пер-мятски език „Кул" означава воден дявол, а „Отир" — хора, народ.

Обикновено гущерът е поста­вен в подножие на човекообраз-ните фигури, с които образува сложна композиция. На великолеп­ния образец, намерен край Кама, близо до селото Ниргинда, е из­образен огромен, много типичен гущер — извит, с къса, пухеста опашка и къси лапи. На силно из­витата долна челюст и на шията има брада, а горната челюст е нащърбена. Върху гущера седи чо­век с резперени ръце — крила, чиито глава и ръце преминават постепенно в глави на лосове, а те на свой ред —- в птици. Това удивително произведение на не­известен ваятел е от времето на разцвета на пермския животин­ски стил (VIII — IX век). В много от случаите загадъчното влечуго заема главно място в компози­цията. Например — в две изоб­ражения, намерени в Подбобик, село в Миробския район на Перм-ската област, на левия бряг на река Колва. Близо до селото се намирала „костница", разкопана още през 1895 година от архео­лога С. Сергеев. Една от фигурите е описана живо от Ф.Теплоухов: „Това животно е нещо средно между земен звяр и риба, общо взето напомня отчасти голям гу­щер или крокодил. Тялото на това чудовище, както и формата на главата му са като на риба, но очите и ноздрите са по-скоро жи­вотински. Освен това долната челюст е по-дълга от горната, като 0 е придадена форма на из­вит нагоре рог. Друг такъв рог се намира на тила. Краката са къси, прилични на човешки ръце, а опаш­ката е подобна на рибешка, раз­положена вертикално."

И ето пред нас застава изоб­ражението на едно чудно съще­ство, чиито признаци в много случаи са едни и същи: масивно ниско тяло с къси лапи, опашка,

роговиден израстък на муцуната, люспи по дължината на опашката — общо взето все признаци за пълзене. Тези животни са били толкова добре известни на древ­ните художници, както, да речем, лосът или мечката. Гущерите присъствуват не само в сложни религиозни композиции от перм-ската металопластика, където техният образ е чувствително опростен и стилизиран. Намерени са и отделни изображения, оче­видно родови тотеми, в които тайнственото животно е „нари­сувано" значително по-детайлно.

Откъде се е появил гущер на чудските украшения? Какво е по­служило за модел на древния ху­дожник? Известно е, че гигант­ските влечуги са измрели в края на мезозойската и началото на кайнозойската ера много преди появяването на човека. Възможно ли е отделни гущери да са пре­живели този период, като са се приспособили към изменените условия? В такъв случай може би някои видове — техни наследници са преминали през кайнозоя, а мо­же и да са се запазили и досега?

Възможните контакти на чо­века с „праисторическите чудо­вища" са се запаметили здраво в човешката памет. В местния фолклор гущерите са се транс­формирали в приказни лами и дра-кони. На много старинни гравю­ри и икони е показано как те са умъртвени от Георги Победоно­сец. Изображения на гущери се намират и на руските хурки. При тях върху широката ивица за на­виване на къделята често може да се види слънце, под което пълзи гущер. Тялото на чудовището е изрязано внимателно и релефно и се извива като змийско. А хур­ката е едно от най-старите оръ­дия на труда: още риболовците от каменния век ловели риба с мрежи, изплетени от груби ниш­ки.

Вероятно в областите около Урал контактите на човека с из­чезналите гигантски влечуги или техни далечни родственици са станали около 12-—10000 години преди нашата ера, когато огром­ната 1000 метра дебела ледена плоча бавно се изтегляла на север, като оставяла зад себе си обшир­ни блатисти равнини, превърнали се по-късно в тайга. По това вре­ме човекът достига Прибалтика, Бяло море, северната част на Кол -ския полуостров, а на изток — реките Вичегда и Печора.

Към религиозните образи на ловците и риболовците се при­бавил и образът на гущера, гос­подар на водните (подземните) стихии. Гущерът не е бил измие-

лен, това не е било необходимо, както не е било необходимо да се измислят и другите религиозни образи — лосове, мечки, птици. Това били живите представители на фауната, заобикаляща древния човек. Някои от тях — мамути, космати носорози и големите гу­щери не могли да се запазят.

Да си припомним историята на „ужасните влечуги" — динозав­рите. Връх на своето развитие те достигнали в „геоложкото „средновековие'' — Мезозоя, ко­гато морето, сушата и въздухът буквално кипели от всевъзможни „заври". Хищни, или тревопасни, те поразяват със своето разно-образие. Тревопасните динозаври, за разлика от своите хищни съ­братя, се развивали, като засил­вали отбранителните си способ­ности. Освен увеличените разме­ри (дължина на туловището до осем-девет метра) при стегозав-рите, например, се образували по дължината на гърба два реда огромни костни плочи и шипове в края на опашката. Трицератоп-сът имал мощни рога на черепа, които му служили като истинско

оръжие. Най-голям разцвет ди­нозаврите достигнали в крея на кредния период. До появата на човека оставала цяла геоложка епоха — терциерът.

Не остава нищо друго, освен да повярваме, че отделни екземпляри динозаври, приспособили се към суровия климат на кабнозойската

ера, са преодолели този тежък маратон с дължина 60 милиона години и се срещнали не само с питекантропа, но и с разумния човек. Иначе откъде биха могли да се появят динозаври върху чуд-ските плочки от първото хиля­долетие на нашата ера?

Б МАКРИДИЕВ

ЛЮБОПИТНИ ФАКТИ

КАРТЕЧНИЦАТА СТРЕЛЯ С ПАРИ

Когато слуховете за изобретя -ването на картечница, която из­стрелва по 666 патрона в една минута, достигнали Китай, из­вестният сановник Ли Хунчжан заминал за Англия.

— Искам незабавно да видя господин Максим! — заявил Ли още при стъпване на брега.

Срещата се състояла и Максим демонстрирал унищожителното действие на оръжието. Потресен, Ли попитал:

— Дълбокоуважаеми майсторе, а колко струва стрелбата от тъй изумително превъзходно напра­вена картечница?

— 134 фунта стерлинги в ми­нута — лаконично отвърнал Мак­сим.

— Тази забележителна картеч­ница стреля много бързо за Китай — решил след дълго размисляне Ли.

АТМОСФЕРАТА НА МЕРКУРИЙ

При наблюдение на Меркурий, който минавал пред диска на

Слънцето, в края на миналия век било забелязано, че планетата е окръжена от светъл ореол. Този ореол представлява атмосферата на Меркурий. По същия начин през 1761 г. Ломоносов открил атмо­сферата на Венера. По-късно светлият ореол бил отново открит. Той бил забелязан от съ­ветския астроном Н. А. Козирев, когато тази планета минала пред диска на Слънцето на 10 ноември 1973 година.

РАДИОАКТИВНОСТТА И АКСЕЛЕРАЦИЯТА

Радиоактивното замърсяване на Земята е безспорен факт. Съ­ществува хипотеза, според която акселерацията (увеличаване на средния ръст и ускоряване на по­ловото съзряване) е свързана с радиоактивния фон. Това явление започнали да забелязват от преди 140 години. Днес то се наблюдава повсеместно. Смятат, че съще­ствуват различни причини за ак­селерацията: масовата употреба на трапезните алуминиеви при­

бори, все по-ускоряващият св темп на живота, подобряване храната на децата, рентгеновите изследвания. Но всички тези при­чини не обясняват глобалния ха­рактер на процеса, който се про­явява във всички географски ра­йони, във всички национални и со­циални групи на населението. Мо­же да се предположи, че съществуват общопланетарни причини за това явление. Орга­низмът на човека и на висшите бозайници притежава качеството да се приспособява към промени­те на околната среда. При про­дължителни промени тази при-способимост може да се предава генетично. От началото на три­десетте години на нашия век ин­тензивността на радиофона за­почна да нараства. Експеримен­талните данни говорят, че радиа­ционният фон оказва задържащо действие върху ръста и разви­тието на бозайниците. Следова­телно акселерацията може да бъ­де своеобразна реакция на орга­низма — противопоставяне на отрицателното влияние на ра­диоактивния фон.

I 53

Още си спомня деня, в който го сложиха да стои до момиче. в девети клас неочаквано смесиха гим-назиите, нямаше вече мъжка и женска, появиха се единствено общи.

През целия час не посмя да погледне момичето. Не успя да гО разгледа. В един миг почувствува, че то търси гума. Остави своята на средата на чина. Девойката взе гумата едва след като неговите пръсти се бяха отдалечили достатъчно, Ако бе я погледнал, щеше да види, че е изчервена не по-малко от него

Десетилетия минаха, а това продължава да бъде от най-вълнуващите му спомени. Днес внукът му отваря насила ръце ма момиче, ако се заинтересува от предмета, който държат. Може дори да удари момичето по главата. И все пак:..

След няколко годими все пак ще стане ето какво: ще го изпитат и момчето изваднаж ще сe при­тесни, че не всичко знае, ще се заплете, ще се дър-жи едва ли не като нямо, макар никоgа преди това да не се е притеснявало от такива неща. Ще седне и ще му иде да се разплаче. Да се разплаче той, който никога не е плакал?

Да, ще иска да плаче, без да знае защо, без да се опитва да търси причината. Но дори и да я намери, веднага ще я отхвърли. Не, не е възможно да се разстройва толкова само защото всичко е станало пред очите на момичето, което обичаш© да спъва и подиграва. Нещо трябва да се е случило, нещо, което момчето не в забелязало. И правилно, „не­щото" просто не е съществувало

Бумът на общуването, времето между 12 и 17 години, «раницата между детството и зрелостта, съвпада не само с намаляване ма интереса към общуване с родителите, не само в търсене на свое­то АЗ, но с осъзнаване на принадлежността към своя пол и засилване на чувствителността към оценката на срещуположния.

Вече нито една дума не се приема просто така. Нито една оценка момичето или момчето не пре­глъщат като съвсем изолирано. Някакъв по-дълбок смисъл се търси във всичко, дори там, където го няма. Почва да се съзнава сложността на живота. Да, наистина, едно нещо е свързано с друго, то произтича от него или го предхожда.

Юношата и девойката започват да се стремят към много, и то различни връзки не само в класа. На момчетата вече не стигат само оценките на приятелите, колкото и високи да са. На момичето не е достатъчен хорът от одобрителни възгласи на приятелките, колкото и искрен да му изглежда.

Започва най-сложният момент от утвърждава-нето на своето АЗ. Редуват се периоди стабилни или критични. Идват и отминават сривове. Има връщания назад, Опити да св прескочи изведнаж много напред. След поредица от благородни дей­ствия неочаквано следват съвсем отрицателни — пълно доверяване на незаслужаващата изобщо доверие компания или изоставяне на приятел, смя­тан довчера за много добър. Може и напълно не-

54

интересни до този миг неща да се обявят за съ­щинската цел на живота. Но във всичките опити, сполучливи или несполучливи, както и в протес­тите — правилни или неправилни, юношата търси своето място сред другите.

И най се страхува, от недостатъците си (ис-тински или въображаеми), защото в тази възраст често продължава да действува неосъзнатата детска жестокост, която св спира главно на външното, на повърхностното, а не умее да отбе­лежи вътрешното, дълбокото и същественото. Хората изобщо съзря ват с различна скорост, а спо­собността да поемеш отговорност, както и то­лерантността към чуждия недостатък, особено физическият, говорят вече за една много по-бо-аата душевно личност, отишла много по-напред в своето самоопределяне.

Излиза че многобройните и като че ли безраз­борно създавани в тази възраст приятелства, го-лямата известност на едни, частичната или по-дълбока изолация на други не са само игра, нито нещо несъществено или наивно. В резултат на обмена на мисли, на харесването и нехаресването съзряват хора, узряват взаимоотношения, И тези отношения могат да засилят волята, силите и стремежите на младия човек, или за дълго да му попречат да изгради вярна представа за себе си. Цял живот човек може да носи плюс или минус чер­ти, оформили се в него според мястото, което в

юношеството е успял да заеме сред своите прия­тели.

А на пръв поглед всичко изглежда толкова обик­новено: разменят се книги, гледат се заедно филми, разговаря се за тях, понякога дълго и страстно св спори, друг път с часове се мълчи, слуша се музика, танцува се, обсъждат се общочовешки или съвсем дребни въпроси,

В смесена група от момчета и момичета целият този процес на самоосъзнаване и самоопределяне минава някак си по-бързо. Човек там по-отрано започва да св стреми да смекчи своите недоста­тъци. От малък научава, че не е важно само какво правиш, но как, че не е достатъчно да предлагаш полезни неща, но по какъв начин. Че не стига само да замълчиш, но с какъв подтекст мълчиш.

В смесена група много по-рано узнаваш, че мо­мичетата са някак особено чувствителни към външната страна на вниманието. Всяка грубост в държанието на момчетата, дори и случайна, те смятат за насочена лично към тях. Момичетата с изненада откриват, че и момчетата са доста чувствителни, но една от главните им задачи е да прикрият това. Поставят се основите на бъде-щото умение или неумение да разбираш човека до теб, да имаш усет за характерните и скритите особености на мъжкото и женското поведение, интереси, стремежи.

И макар момчето още дълго да демонстрира своето невнимание към момичетата, а момичето да подчертава пълната си незаинтересованост към момчетата, взаимният интерес е вече много голям и всеки е успял да разбере от какво най-много боли - от пренебрежението.

Важното е, че в смесената група цялото това знание се придобива без външни санкции, усвоява се не защото нормите го изискват, но напълно самостоятелно, Бъдещото умение да се общува се гради тук не в резултат на купчина правила, а на морална регулация на поведението.

Това в и възрастта на подчертаното засилване на сексуалния интерес. Но от факта произтичат още много други неща. Преди няколко години С. П., тогава 34 годишен и баща на 10-годишно момче, казваше, че ние 8 желанието си да предпазим де­цата от ранни сексуални контакти (нещо, което безспорно е правилно) често постъпваме по най-лесния за нас, но инак грешен начин. Внушаваме им, че връстниците им от срещуположния пол са едва ли не техни врагове. На момчето упорито повта­ряме: "Внимавай, тя ще те измами, изнуди, огра­би..." На момичето: „Той ще те излъже, зареже, посрами..."

Не може, казваше С. П., да възпитаваме по този начин хората, които са бъдещите съпрузи, колеги и приятели. Ако постоянно насаждаме между тях враждебност и подозрение, това ще пречи в бъ­деще да си сътрудничат, ще се отрази на способ­ността им да съчувствуват, съучаствуват, взаим­но да св разбират и си помагат.

Сега С. П. е вече баща на двама сина, първият

навърши 15 години. Не зная дали не е променил схващанията си, дали е запазил към проблема пра­вилното си отношение, но действително възпи­танието в дух на недоверие е станало причина за не един неуспех или провал в личния или в общест­вения живот, в отношенията между половете и без това съществуват много предразсъдъци. И без това много неща там преднамерено или презри­телно св отхвърлят, а други не се признават за качества, без да св прави опит да се види поради какви твърде важни причини природата ги е за­ложила и какво ще произлезе, ако ги загубим,

Да се изпълват отношенията на момчетата и момичетата от малки с някакво взаимно недоверие означава да се подсилва егоцентричната нагласа на човека, в резултат на което по-късно той няма да прави усилие да прониква по-дълбоко 8 мислите и стремежите на другите, не ще се стреми да помага на човека до себе си, а в хората, които го заоби­калят, ще вижда само инструмент за постигане на своето собствено благополучие. Означава, че между мъжа и жената не ще могат да св строят плодотворни отношения в работата.

Главното във възрастта между 12 и 17 години е да се осъзнае, че ролите на мъжа и жената в живота, макар в много неща днес да св доближават, са все пак различни и трябва да си останат раз­лични, Че качествата, които св изискват от тях, не могат да бъдат изцяло еднакви и различията трябва да св уважават. Много от нашата, зало­жени от природата в мъжа и в жената, са всъщ­ност стимул за развитието и усъвършенствува­нето не само на самия човек, но и на хората около него.

Тази стимулираща функция на хората, и В част­ност на половете, продължава да действува през целия ни останал живот и в едно от основните неща, които ни карат да се стремим към успех, към изява, да сме доволни от самооценката си за щастие. Но за да се изпита подобно благотворно въздействие, човек трябва да развива сетиво за другите още от малък, Трябва да бъде научен да усеща състоянието на околните, да бъде готов да помогне. Уважението към жената винаги е било част от културата не човешкото общество, опре­деляло е характера на човешките отношения. Въз­питаването на това уважение не може да бъде оставено за някакъв момент по-късно. Нито осъз­наването на особеностите на мъжката психика, на необходимата за израстването на мъжа подкрепа от страна на жената или на ролята на мъжа в из­граждането не личността на жената може да бъде отложено за неопределен, уж по-подходящ миг в бъдещето.

В онзи толкова важен момент, в който моми­четата и момчетата израстват бурно не само физически, но и духовно, до събудения от приро­дата взаимен интерес трябва да се нареди въз­питаното от нас чувство на взаимно уважение и стремеж към взаимна подкрепа,

Пак по това време, като св опитва да разбере какво точно представлява, младият човек св оглеж­да в очите на другите. А това означава, че мо­мичетата ще изграждат у себе си и ще проявяват такива изключително женски черти като нежност, грижа, разбиране и внимание, само ако на момче­тата в внушено, че тези черти са важни и нужни и те показват, че ги ценят, инак ще се стимулира псевдоженското поведение — повърхностност, лековатост, неумение да избегнеш или да решиш конфликт. А момчетата ще стават толкова по­смели, по-готови да св борят в живота, да защи­тават идеи и да помагат на по-слабия пол, колкото

55

по-рано и по-ясно усетят, че момичетата одоб­ряват тези техни черти и ги очакват от тях. Това ще намали проявите на псевдомъжко поведение — грубост, садизъм, жестокост.

Психолозите и социолозите изтъкват още една причина да се учи човек от малък истински и твор­чески да общува, вниквайки по-дълбоко в мислите и стремежите на другите хора. Любовта е со­циално явление и носи белезите на времето. Днес човек изпитва многобройни и различни въздей­ствия, често той е претоварим. Начинът на живот му отнема много енергия. Затова любовта, макар да се пропива с все по-висши човешки идвали, по своя градус намалява.

Енергията, която сега остава на човек за любов­та, е по-малка и любовта започва да става някак по-слаба, често по-кратка. Днес дори за голямата любов не е задължително да завърши с брак, по­някога това се поставя като предварително даже условие.

Ето как се появи необходимостта човек да бъде учен на дълбочина на връзките, на съзнанието за особено голямата ценност" на общуването. Инак неговите връзки никога няма да изиграят за него щастлива роля на вдъхновение и няма да породят прилив на творческа или интелектуална енергия. Самият той навярно никога не ще се превърне в подобен стимул за другиго. Просто тези неща не стават, когато у човека не е изграден интерес към човешката личност, когато не му е внушено колко необходимо е да подкрепя другите.

„Да учиш човека да чувствува, това е най-труд­ното във възпитанието — пише Сухомлински. И ней-същественото. Да развиеш у човека умението да оценява хората по техните положителни ка­чества, не по недостатъците им, да разграничава важното от маловажното, това означава да му се създаде основа, върху която ще може да изгражда сътрудничество. Днес това е нужно и в личния живот, и в обществения, И на работника, и на ръ­ководителя.

Но докато ние говорим за младия човек така се­риозно и може би донякъде сложно, той седи мъ­ничко настрани, подсмихва се и се чувствува вече зрял и голям.

Нека му позволим да бъде такъв, но смел, из­пълнен с идеи и доброжелателен.

ЛИДИЯ СИМЕОНОВА

Какво означава човек да съзрее? Във всеки случай не само да придобие до­

статъчно знания. И когато тринадесет-четиринадесет го­

дишното момче или момиче усилено се стре­мят към човешки контакт, търсят го и вече почват да го ценят, това не означава все още съзряване, ако общуването ви интересува са­мо с възможността те да се изкажат, те да бъдат изслушани и разбирани, ако не умеят да отчетат интересите и на другите хора. Може би юношата вече чудесно решава за­дачи, и не само своите, но за по-горните кла­сове, може би в някоя област показва знания и завидни умения и вече е доста самостоя­телен, ние пак не ще можем да го наречем съзрял, ако не е стигнал до мисълта, така ясно изразена от Маркс, че другият е най-голямата ценност за човека.

Но как да не ти се иска ти да говориш, теб да те разберат, когато се намираш в атмо­сфера на мечти и стремежи и всички те ти се струват много съществени. Имаш все пак причина на тринадесет-четиринадесет годи­ни за това си държание. Тъкмо тя отличава утвърдения възрастен егоист от свойстве­ната за младежта егоцентрична нагласа. Съз­нанието на юношата и девойката са анга­жирани прекалено от фантазията, множе­ство желания, реални и нереални, изглеждат еднакво възможни да бъдат докоснати,

Емоционалната зрялост ще подреди всичко. Редом до доказателствата на теоремите ще сложи реалния образ на света. Ще добави още самостоятелността, разбирането и поема­нето на отговорност, умението да изчакваш осъществяването на плановете си. И извед­нъж се оказва, че на зрелия човек въображе­нието и фантазията също са нужни. Именно онези, които са ги запазили', но изчистени от себичността, постигат най-голяма дълбочина в човешките контакти и в творческото си осъществяване.

56

ИЗЧЕЗНАЛИ ИЛИ ИЗЧЕЗВАЩИ

Учените са разтревожени както за тези растения, които вече не се срещат по лицето на Земята, така и за тези, които са на път да изчезнат. Това са повече от видовете, които са изчезнали през последните две хилядолетия. Процесът продължава да се раз­ширява. Между изчезналите рас­тения има такива, които нашите родители са познавали, а днес не съществуват.

Някои редки и неповторими се отглеждат и сега в ботанически­те градини като единични екземп­ляри. Други могат да се видят изсушени, препарирани, в папките на някои музеи. Много от тях не могат да бъдат възстановени.

Обикновено неспециалистите не обръщат внимание на някое малко растение. Поради неосве-

доменост те го отминават рав­нодушно, без да подозират, че това може да бъде единичен, не­повторим екземпляр на изчезващ вид.

От 300000 вида растения по нашата планета 20000 са изчез­нали, или са заплашени от окон­чателно изчезване. Според Петер Ревен, директор на ботаническа­та градина в Сент Луи, до края на този век броят на изчезналите и на изчезващите растения ще на-растне на 40000 вида.

Това е вече много. Някои от тези видове са ендемични. Това означава, че растението може да се срещне само на едно единстве но място, например на границата на някоя пустиня или на необи­таем остров, където скоро ще изчезне, затрупано от пясъци.

Много растителни видове из­чезват и без намесата на човека. Но в други случаи човек става не­съзнателен съучастник. Например някои „компетентни" билкари из­тръгват от корен растения, кои­то са застрашени от окончателно изчезване.

ПЛАНТАЦИИ ОТ МИДИ Мидите -— широко разпростра­

нени морски молюски — причи­няват, много пакости на корабо­плаването, понеже големи колонии от тях облепват дъната на ко­рабите. По такъв начин забавят движението на плавателните съ­дове. Те се заселват и по колове, забити в дъното на морето, на крайбрежието и не пристанища­та. Отделяните от мидите орга­нични киселини често причиняват корозия на металите. И досега не е намерено ефикасно средство за борба с мидите.

Но от друга страна, мидите са ценен хранителен продукт. Тях­ното месо е нежно и вкусно. То съдържа много белтъчини и мик­роелементи. По тази причина търсенето им на световния пазар е голямо. Във връзка с това на много места по света са създа­дени ферми за отглеждане на ми­ди. Използват се като храна и мидите, които се получават от техните естествени колонии. От подводните колонии се получават годишно около половин милион тона миди.

Фермите за миди се построя­ван, от колове, забити в морето. Между тях се опъват капронови жици или мрежи. Мидите се за­селват бързо по тях. В Съветския съюз има създадени доходни ми­дени плантации в Бяло море.

Младите миди плават във во­дата. След известно време те се прилепват към някой предмет — дърво, скала, подводна част на

плавателен съд. Мидите от мидените планта­

ции растат два пъти по-бързо от тези, които живеят при естест­вени условия.

ОТ АФРИКА ДО СИЦИЛИЯ... ПЕШ

Отдавна е изказана хипотезата, че Африканският континент и Сицилия някога са били съединени. Наскоро тази хипотеза получи по­твърждение.

При разкопки на острова ита­лиански археолози са открили че­реп на австралопитек. живял тук преди т р и милиона години. Като сравнили сега намерения череп с череп, о т к р и т преди това в Аф­рика, учените доказали, че двата черепа са сродни. По какъв начин австралийският австралопитек се е намерил и на остров Сицилия? Но може да се предположи, че на­шите предци с крайно примити­вен начин на живот са умеели да строят лодки. Учените са на мне­ние, че преходът е бил правен пешком. Следователно островът е бил част от континента.

БРОНЯ ЗА ПЛОДОВЕТЕ Известно е, че плодовете труд­

но се запазват продължително време в прясно състояние. Те мо­г а т да се съхранят добре в ат­мосфера с малко кислород и много азот. Но този метод е доста скъп и не е много сигурен. Английски специалисти предложили плодо­вете да се „обличат" в разтвор от захар. Тази „броня" не позво-

57

лява на въздуха да влиза в кон­т а к т с плодовете. Към захарния разтвор трябва да се примеси мазнина, малко целулоза и глице­рин. Това покритие е абсолютно безвредно за здравето на човека.

КЪДЕ ЗИМУВАТ АКУЛИТЕ Ихтиолозите отдавна се ста­

раят да о т к р и я т местата на тях­ното зимуване. Някои специалис­ти са на мнение, че те през зи­мата идват край бреговете на Африка и по крайбрежието на Шотландия. Други изследователи не споделят това предположение. Те смятат, че акулите зимуват където могат да намерят богата храна. Неотдавна английски их-тиолози успели с помощта на хар­пун да вкарат в тялото на една акула микропредавател. Този пре­давател редовно изпраща сигнали до изкуствени спътници на Зе­мята. О т т у к информацията се предава до лабораторията за морски изследвания в Тулуза. Тук се съставя карта за странству-ванията на белязаните риби. Из­учаването на тези части от мо­рето, откъдето постъпват сиг­налите, представлява голям ин­терес за ихтиолозите, за еколо­зите, а също така и за рибарите.

НАЙ-ДЪЛГОЖИВЕЕЩИТЕ РАСТЕНИЯ

До неотдавна се смяташе, че растенията, които живеят най-дълго, са четири: мамонтовото дърво (мелингтония). баобабът, драконовото дърво и мексикан­ският кипарис. Отделни екземпля­ри от тези дървета са били сви­детели на почти цялата човешка история. Досега се смяташе, че това е горната граница на дъл­голетието въобще. Но през 1936 година стана известно, че съще­ствува растение, пределната въз­раст на което надминава предел­ната възраст на изброените че­тири вида. Съобщението за това забележително растение е било отпечатано в едно почти не­известно списание.

Това растение било о т к р и т о от. професора от Чикагския универ­с и т е т Чембърлейн и се нарича Макромация; принадлежи към го-лосеменните.

Чембърлейн намерил цели зори от макромация в Североизточна Австралия и провинция Куин-сленд, в тамборинските гори. Първоначално т о й бил поразен от големината на дървото. По-рано били известни по-ниски макро-мации, до 180—220 см. А т у к т о й намерил дървета, високи до шест метра. Когато Чембърлейн опре­делял възрастта на тези расте­

ния, се оказало, че тя е между 12 000 и 15 000 годцни.

ЧЕРНОТО ЧЕРНО МОРЕ В случая не става дума, че име­

то „черно" море е измислена. Мо­же да се докаже, че е черно по следния начин:

Взема се лъскава желязна плас­тинка, привързва се и се пуска в морето най-малко на с т о и пет­десет метра под повърхността. Когато след известно време се извади, пластинката наистина е черна. Коя е причината за нейното почерняване? В Черно море на дъл­бочина 150—200 метра водата е мъртва, в нея няма живот, за­щото тя е наситена със серово­дород. Този сероводород влиза във взаимодействие със желяз­ната пластинка и върху нейната повърхност се образува железен сулфид, който има черен цвят. Но, разбира се, древните гърци не са знаели за тази химическа ре­акция и не по тази причина Черно море е получило своето име.

РОБОТ ПОПРАВЯ АТОМЕН РЕАКТОР

На една френска атомна стан­ция се налагала поправка. Някои части от реактора в активната зона е трябвало да бъдат ремон­тирани. По времето, когато бил проектиран реакторът, не било известно, че при температура 400*С и 23 атмосфери въглерод­ният двуокис за охлаждането раз­яжда металните части. И ако не се направи своевременно ремонт, тази атомна електростанция трябва да преустанови своето действие. Но даже и след спиране на реактора, човек, макар и с теж-козащитен скафандър, може да остане в радиоактивната зона само няколко десетки секунди без опасност за неговото здраве. По тази причина решили да прибяг­нат до робот. Роботът, висок 12 метра, тежък 3,5 тона, бил про­ектиран и изработен за шест ме­

сеца от фирмата „Испано-сюиз". Той има дълга сгъваема ръка, коя­то може да проникне в реактора през един от отворите за зареж­дане. Диаметърът на тези отво­ри е 22 сантиметра. Ръката на робота влиза през един от тези отвори, почиства от корозия ме­талните части и поставя на по­вреденото място нови.

На снимката: роботът в дей­ствие.

НЕФТ РАСТЕ ПО ДЪРВЕТАТА На филипинските острови рас­

те дърво наречено „Ханга". Но това дърво местните жители на­ричат „нефтоносно". Химичес­кият състав на плодовете му е близък по състав на природния нефт. Учените предполагат, че плодовете на „ханга" могат да станат ценна промишлена суро­вина.

ЕДНА АНТИЧНА БИБЛИОТЕКА От с т о години Австрийският

археологически и н с т и т у т про­вежда разкопки край турското се­ло Селджук. Тук се е намирал древ­ният град Ефес, крупен търговски, стопански и религиозен център в Мала Азия, основан в XII век преди новата ера. От 1966 година се търсят остатъци от голямата библиотека, построена от Ефес през 135 г. от новата ера. Уче­ните са успели да извадят около 80% от детайлите, които са из­

ползвани за фасадата на библио­теката. Археолозите събират фрагментите на фасадата на та­зи антична сграда. Първият камък бил положен на своето място през 1972 година. След него били наредени още 742 и в процеса на работата — да сравняват, съпос­тавят, да номерират останките. Някои части от фасадата не са намерени, затова са изготвени от изкуствен камък от бял цимент, който по цвят се отличава малко от естествения камък.

На снимката — античната фа­сада на библиотеката.

БЕЗ БУКВАТА „Е" През 1939 година някой си Ер-

нест Райт, жител на Лос Анжелос, отпечатал роман с около 50 хи­ляди думи, без нито една буква „е"

58

(без тези, които се съдържат в неговото име). Романът не се отличавал с особени литературни достойнства. Той бил купен само от няколко десетки любители на книжни куриози.

Френският писател Жорж Перес публикувал в 1969 година също така роман, в който липсвала бук­вата „е".

Трябва да отбележим, че както в английския, така и във френския езици буквата „е" се употребява често.

Рекордът в това отношение принадлежи на старогръцкия поет Трифиодорус. Той написал епиче­ска поема от двадесет и четири песни, като във всяка от тях лип­свала по една от гръцките букви (Азбуката на гръцкия език има 24 букви.)

КОЛЕКЦИОНЕР НА ЗВУЦИ През последните години, във

връзка с широкото разпростра­нение на портативните касето­фони и магнетофони, в Чехосло­вакия се е появило ново явление: колекциониране на звуци.

Вестниците и списанията в Че­хословакия понякога публикуват съвети за колекциониране на за­писи — кое и къде може да бъде записано на лента. Например спи­сание „Квети" съветва да бъде записано кукуригането на петела от знаменитата часовникова кула на Староместкия площад в Прага; звученето на водоскока във фон­тана, който се намира в гради­ната на кралския дворец на те­риторията на Пражкия Кремъл; звученето на камбаните 8 град Оломоуц, или звукът на най-голя­мата тръба на органа в пражкия дворец на културата. Тази тръба е дълга осем метра и тежи 174 килограма. В Музея на Чехске Бу-дейовице може да се запише зву­кът на стъклена цигулка.

И М А ЛИ НЕСЪВМЕСТИМИ ХРАНИ

Наистина, съществуват такива продукти, съчетанието на които предизвиква у някои хора небла­гоприятни усещания — подуване на корема, стомашно разстрой­ство и др. Това е известно отдав­на. Още преди почти хиляда го­дини Авицена е писал в своя книга: „Смесването на различни храни оказва различно влияние." „Не трябва да се яде риба с мляко, ки­село мляко с репички и месо от птица..:"

Обаче, според съвременните схващания, рецептите на Авицена не са точни. Подобно комбини-ране на продуктите може да пре­дизвика болезнени явления у чо­века, който страда от хранител­

на алергия, у човек, който не може да понася един от продуктите — риба, мляко или и двете храни. Един пациент се оплаква, че не може да понася лешници и обик­новени орехи с шоколад, вафли, месо от птици. При продължи­телни изследвания се установява, че пациентът има хранителна алергия по отношение на различни видове орехи, а о т т а м и по отно­шение на храни с орехи. Всъщност по-голяма вреда принася преяжда­нето, голямото натоварване с храни. В случая претовареният стомах може да донесе повече неприятности.

ПТИЦАТА „ПАСТИР" ИГРАЕ НА КРИЕНИЦА

Птицата „пастир"—такахе жи­вее по високите поляни на хре­бета Мърчисън в Нова Зеландия. Няколко пъти през нашия век тя е „изчезвала", няколко пъти уче­ните не могли да я намерят, но неизменно е възстановявала своя­та численост.

Тази птица е висока до половин метър и тежи около т р и кило­грама. Сега, след поредното из­чезване, тя се е появила отново и орнитолозите имат задълже­нието да я спасят от пълно из­чезване. От този род птица, на­учното й име е „Ноторнис ман-тели", засега са о т к р и т и и из­броени 120 екземпляра.

НА СЛЪНЦЕМОБИЛ ПРЕЗ АВСТРАЛИЯ

От Перт до Сидней са преми­нали на слънцемобил Ханс Тол-струп, инженер, и неговият прия­тел — шофьор Лари Перкинс. ка­то са преодолели за 20 дни 4130 километра. Те решили да докажат възможността за далечни пъту­вания с автомобил само с помощ­та на слънчева енергия. В пусти­нята температурата в машината се вдигала до 50*С. Прашните ветрове и силните бури са пре­чили при придвижването. Лошо влияние оказвало и обстоятел­с т в о т о , че колата била без ре­сори. Често се налагало да сменят гуми или спици. По пътя не мо­жели да правят големи престои, тъй като било планирано пъте­шествието да продължи само двадесет дни. По тази причина пътешествениците писали запи­ски и ги хвърляли по пътя, за да може групата, която ги съпро­вождала, да ги събира.

Независимо от затрудненията слънцемобилът бил по около 11 часа в движение, като водачите на машината се сменяли само един път дневно. Колата имала съвсем опростено устройство: върху тръбна стоманена рамка бил

укрепен корпусът на машината от стъклопласт; гумите, спирач­ките били взети от велосипед за надбягване, а вместо покрив има­ло панели със 720 фотоелемента. Това необикновено транспортно средство можело да се разглобява лесно, а сглобяването му траело само пет минути. Когато стиг­нали в Сидней, пътешественици­те тържествено излели вода, взе­та от Индийския океан. „Слънче­вата енергия съедини два океана" — заявили те.

ЕЛХИТЕ МИРИШАТ НА... ЛУК Горските масиви на щата Ва­

шингтон постоянно се нападат от елени, които всяка година уни­щожават милиони дървета. Ва­шингтонският университет е разработил метод: елените бягат от миризмата на лук. А мирис на лук притежава елементът селен. Ако бъдат разхвърляни селенови таблетки под дърветата, след първите дъждове селенът про­никва в почвате и о т т а м чрез корените — в кората и клоните. Резултатите от изпитанията надминали всички очаквания. Еле­ните не докосват елхите, които миришат на лук.

КОГА СЕВЕР ЩЕ СТАНЕ ЮГ Това става през милиони годи­

ни, когато магнитното поле на Земята мени своята полярност. Учените предполагат, че е свър­зано с галактическата орбита на нашата планета. Неотдавна пред­положението било потвърдено от сътрудниците на Националния геофизически и н с т и т у т в Хайде-рабад. Те успели да установят, че смяната на полярността в изко­паемите проби, които се отнасят към различни геологически епохи, може да бъде проследена през 285, 114,64,47 и 34 милиони години. Най-ясно тя се проявява през 285 милиона години. Този цикъл съвпа­да с времето, необходимо за един оборот в Галактиката. Остана­лите периодични смени на поляр­ността съответствуват на дру­ги астрономически ритми.

59

Инспектор Стрезов имаше всички основания да и вярва. Тя призна за кражбата. Призна и за пис­мото. „Така се" бяхме разбрали с Генчо предвари­телно, след като той скрие часовниците на сигурно място, да ми определи среща с писмо", завърши разказа си Митрева. „Не е посочено името на ре­сторанта", забеляза Стрезов. „Този на гарата", отговори тя без колебание.

И въпреки това Стрезов даде писмото за ек­спертиза.

ПИСМО ДО ПОИСКВАНЕ

В събота, около 0 ч. и 30 мин. бе извършена краж­ба в големия универсален магазин. В 2 ч. и 17 мин. бе установено, че тя е дело на двама души. в 4 ч. и 12 мин. вече се знаеха техните имена — Генчо Качулев, съден на два пъти за кражба, и приятел­ката му Жанет Митрева, изключена поради слаб

I успех от УПК — професия администратор-доку-менталист. В 14 ч. и 23 мин. Жанет Митрева бе арестувана в Централна поща при получаване на писмо до поискване. В 14 ч. и 49 мин. тя вече беше в кабинета на инспектор Стрезов.

В 17 ч. заключението на експерта беше на бю­рото на Стрезов. „Почеркът е на Генчо Качулев. Същият е използувал писалка „Бик", френско про­изводство. Преди думата „ресторант" химикалът се е свършил. Писмото е довършено с химикалка „Хемус". Драсканицата в полето вероятно е за из-

ане на писалката."

60

Защо инспектор Стрезов решава, че Жанет Митрева не казва истината; че срещата й с Генчо Качулев не е на гарата, а пред морския ресторант?

61

ВОДОРАВНО: 1. Твърда много­годишна гъба по дърветата. 6. Химически разтворител на смоли, мазнини и полимерни продукти. 12. Град в Испания. 17. Град в Бир-ма. 18. Река в РСФСР. 19. Приспо­собление за коригиране на оптич­ни дефекти на зрението. 20. Брат на Самуил. 21. Съветски живопи­сец, скулптор и график (1889— 1970). 23. Белтъчно вещество, органическа част на костите, хру­щялите и др. 25. Скала от вулка-ничен произход. 27. Римски им­ператор (37—68). 28. Съветски учен в областта на ракетната техника (1860—1930). 30. френ­ски художник и изобретател, един от създателите на фотография­та (1787—1851). 31. Семейство отровни змии. 33. Град в Чили. 34. Съветска новаторка в селско­стопанското производство. 36. Устройство за пренасяне на хора и товари по въжена линия. 38. Планински масив на остров Крит. 39. Месест израстък на главата на някои птици. 40. Съветски био-химик, академик. 43. Арменски пи­сател (1835—1888). 45. Град в8 Белгия. 46. Съветски учен, изсле­довател на Арктика (1886— 1954). 48. Сигнал, даван чрез биене на камбани при пожар или друго бедствие. 49. Приспособление към пещи за използуване на топлина­та. 52. Унгарски химик (1834— 1908). 53. Минерал с червен цвят, живачен сулфид. 55. Норвежки скулптор (1869—1943). 57. Нече­тен, неделим на две. 59. Апарат за превръщане на ликови влакна в котонин. 61. Морска риба. 64. Град в Алжир. 66. Етруско боже­ство. 67. Прозрачен минерал, по-лускъпоценен камък. 68. Брадва, секира (мн. ч.). 69. Италианска монета. 71. Град във франция. 72. Наш съвременен писател. 74. Италиански писател (1492— 1556). 76. Владетелски т и т л и в някои мюсюлмански страни. 78. Съставна част на скорбялата. 81. Лекарствено растение. 82. Уред за откриване на електромагнитни вълни. 85. Коремоного мекотело животно в топлите морета. 86. Първият български космонавт. 88. Белтъчно вещество, от което са образувани рогата, ноктите, копитата и др. 89. Приключенски роман от Карл Май. 90. Героиня на Сенкевич. 91. Индоевропейски племена, населявали в древността Балканския полуостров. 92. Град в Канада. 93. Река във ФРГ. 94. Съзвездие. 95. Наша антипиоре-тична паста за зъби. 96. Римски

философ и писател (ок. 4 а. пр. н. е. — 65 г. от н.е.).

ОТВЕСНО: 1. Растителни и жи­вотински организми, живеещи в моретата и реките, носени от течението на водата. 2. Апарат за култивиране на тъканни кул­тури върху стените на епрувет­ки. 3. Уред за определяне звездите на хоризонта и тяхната височина. 4. Ярем. 5. Река в Тайланд. 6. Древ­но племе, родствено на г е т и т е и мизите. 7. Голям период от вре­ме. 8. Отоплителни електроуреди. 9. Наука за законите на мислене­т о . 10. Село в Сливенски окръг. 11. Италиански скулптор и архитект (1315—1368). 12. Героиня на П. Шели. 13. Съветски космонавт, летял със „Союз—12". 14. Мине­рал, полиморфна модификация на калциев карбонат. 15. Наш поет. 16. Ароматен въглеводород, употребяван при производство­то на дъбилни вещества, багрила и др. 22. Специалист, който си служи с анализи при изследвания. 24. Производно на амидите, при които кислородният атом на кар-бонилната група е заменен с иминна група. 26. В средновеков­ната арабска литература — светските знания, които е тряб­вало да притежава образованият човек. 28. Название на редица остри заразни заболявания. 29. Машина за раздробяване на целу­

лоза, хартия и др. 32. Сладководна риба. 35. Безцветни игловидни кристали, проявяващо вещество във фотографията. 37. Сигнал за близка опасност. 39. Думи, озна­чаващи действие или състояние. 41. Плитък плетен съд. 42. Съз­вездие. 44. Река В СССР. 45. Град в Япония. 47. Най-разпростране­ният в растенията въглехидрат. 49. Тяло, въртящо се около цен­тър или ос. 50. Апарат, в който се загрява течност или разтвор за изпаряване. 51. Черупки от ра­ци, миди, охлюви и др. 54. Белгий­ски график. 56. Нова икономическа политика, разработена от Ленин. 57. Тропическо вечнозелено дърво. 58. Град в СССР. 60. Съветска ли-тературоведка и преводачка. 62. Светлочувствителен уред за свързване или прекъсване на елек­трическа верига. 63. Примесът от неблагороден метал в сплавите на златото и среброто. 65. Вълнен килим с дълги ресни. 68. Част от съчинение, обособена в отделна книга. 70. Град в САЩ. 71. Уруг-вайски писател (1900—1960). 73. Департамент в Южна франция. 75. Продължение от яка на дреха. 76. Вид естествен или изкуствен ледоразбивач. 80. Чешки архитект (1832—1909). 83. Група, отбор. 84. Река в СССР. 87. Немски физик (1864—1928). 89. Остров в Югос­лавия на Адриатическо море.

РАЧО ПОПОВ

62

1. Коя от четирите нари­сувани древни фигурки не при­надлежи към шумерската кул­тура?

2. Кой от двамата рицари е от Малтийския орден?

3. Кои два автомобила са от един и същи модел?

63

СЛЪНЧЕВИ БАТЕРИИ НА РУЛА От миналата година в Япония

работи автоматизирана фабрика, която произвежда тънкослойни слънчеви батерии. Върху лента от хромирана неръждаема стомана се нанася силиций с примес от бор. След това се полага чист си­лиций, после — силиций с примес от фосфор и най-после върху то­зи „сандвич" се печата решетке от металически електрод. Дебе­лината на всеки слой е от половин до един и половина микрометра, така че лентата запазва своята гъвкавост. В края на технологи­ческия процес лентата се навива на руло, така че на купувача може да се отреже желаното количе­ство.

Коефициентът на полезно дей­ствие на пусканите на пазара ба­терии е 6%. Но производителите се надяват в близко бъдеще да достигнат 10%. Теоретичният предел на батерии от този тип е 14%. Това е по-малко, отколкото при „дебелите" слънчеви батерии от кристален силиций, но пък те­зи тънкослойни батерии са зна­чително по-евтини.

ЖИВОТ ПРИ 250°С До неотдавна се смяташе, че

най-високата температура, при която могат да съществуват микроорганизмите, е 90°С При тази температура живеят бак­терии в някои термални извори Но миналата година двама аме­

рикански биолози откриха близо до входа на калифорнийския залив в Тихия океан неизвестни досега бактерии, които се чувствуват добре при 250°С (калаят се топи при 232*С). Водата, в която те живеят, не се превръща в пара, защото на дълбочина 2600 м на­лягането е 260 атмосфери. Тези горещи извори на дъното на океа­на са от вулкански произход. Дъл­боководните бактерии, които живеят при тази висока темпе­ратура, имат неправилна форма.

ЗАЩО КОСТЕНУРКИТЕ Ж И ­ВЕЯТ ТЪЙ ДЪЛГО

Костенурките — особено ги­гантските — са си извоювали името на дълговечни животни. Засега е проверено съществува­нето на 152-годишна костенурка. Друга костенурка е с документи­рана възраст 132 години.

Защо костенурките живеят тъй дълго? Една от главните при­чини е, че обменът на веществата в животното е много малък. Те са животни с променлива тем­пература. Една сита костенурка изминава не повече от четири и половина метра в минута. Енер­гията се икономисва, а това удъл­жава живота. Такова спокойно животно, което живее без стре­сове и грижа за храна, трябва да живее по-дълго. То практически няма и врагове. Големината на тялото също така не е без зна­

чение. Колкото по-едро е едно животно, толкова по-голяма е ве­роятността то да живее по-дъл­го. Човек не може да наблюдава целия живот на костенурката. Защото малцина хора стигат ро сто години...

ОТГОВОРИ НА ТЕСТА 1. фигура № 3 е на асирийски

бог. 2. Рицарят вдясно носи на гърдите си малтийския кръст. 3 Автомобилите 3 и 9.

ШИШЕ С НЕИЗВЕСТЕН РАЗ­ТВОР

Крадецът е имал 8 резерва кон­тактни лещи, с които заменя очи­лата си. физиологичният разтвор му служи за промиване на лещите.

КОСМОС — научно-художествено списание за юноши. Издание на ЦК на ДКМС. Година XXIV. Брой 1/1985

Главен редактор СТЕФАН ДИЧЕВ

Зам. гл. редактор д-р СВЕТОСЛАВ СЛАВЧЕВ Отговорен секретар МАГДАЛЕНА ИСАЕВА Редактори: ЛИДИЯ СИМЕОНОВА, инж. ЙОРДАН КОСТОВ, АЛЕКСАНДЪР ПЕЕВ, Художник ГЕОРГИ ПЕНЧЕВ,

Техн. редактор СТЕФКА ДОЙЧИНОВА, Секретар и коректор ЕМИЛИЯ САРАФОВА

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ Проф. д-р АНАСТАС ТОТЕВ — икономист, проф. ВЕЛИЗАР ВЕЛКОВ — историк, д-р ДИМИТЪР ПЕЕВ — журналист, ст.н.с.канд. биол. науки ДИМО БОЖКОВ, ст.н.с.канд. техн. науки ЕМИЛ СТРАХИЛОВ, чл.кор. проф. КАЛЧО МАРКОВ — микробиолог, инж. НИКОЛА ЧУПАРОВ — машинен инженер, д-р ПАВЕЛ

БЪЧВАРОВ — лекар, проф. РАЗУМ АНДРЕЙЧИН — физик, ХРИСТО ТИЛЕВ — географ

АДРЕС НА РЕДАКЦИЯТА: — София. бул. „Ленин" 47. IV етаж. тел. 44-14-74. Ръкописи не се Връщат. Годишен абонамент 4,80. Цена на отделен брой 0,50 лв. Дадена за печат на 20.Х1.1984. Излиза от печат на 20.1.1985. формат 60x90/8. ПК „Георги Димитров" — София. Печатни коли 8. Тираж 195 000 Пор. 1511

64