ИЗДАНИЕ НА ЦК НА ДКМС

вулкани,на работа!

Приложение:

Тайнствени писмености

Многоцветно приложение

Знамената на държавите

Корица:

„Великият Марсианин" от фре-

ските в Тасили (вж. стр. 29)

Гръб на корицата:

Сърдитата Земя — снимка на

Земята от Космоса

На Камчатка има чудновати мес-та, където дори и в най-силен студ,доближиш ли ръцете си до земята,можеш да ги стоплиш. Тук на полу-острова като дъги минават гигантскиземни пукнатини, по които от наже-жените дълбочини се изтръгва топ-лината на земята ту като Вулканскиизригвания, ту като потоци горещавода и изпарения. . .

Топлинната енергия на земятаможе да бъде в служба на човека.Дълбочинните води и горещите из-вори — така наречените термалниводи — са способни да въртят пер-ките на турбини, да отопляват гра-дове и села, да затоплят парници...

В южната част на полуострова,там, където се срещат вълните наОхотско море и Тихия океан, днес сестрои първата в нашата страна елек-троцентрала, която използува топ-лината на земните дълбини. Точнотомясто е вулканът Камбални, редомс река Паужетка.

. . . За пръв път видях река Пау-жетка сутрин. В долината забуленоот мараня лежи селото: няколкодълги постройки, свързани с малкаалейка и верига от електрическифенери. По-далеч се виждат раз-пръснати дървените къщички засондите, които изследват големитеземни дълбочини. Зад върха на шах-тата се издига триглавият вулканКошельов, разтегля се хребетът Кам-бални. Вдясно шуми река Паужетка— приток на река Озьорна. Над неясе поклаща висящият мост, по койтосе стига до стръмния, обрасъл с хра-сталаци бряг. Тук тревата е по-висока от човешки ръст, а храстала-ците изглеждат като истинска гора.Снегът се топи едва през юли, но закраткото лято природата успява данавакса пропуснатото. Почвите саизвънредно плодоносни. Обаче ра-ботата не е само в плодородието. Посклоновете на терасите се просмук-ва гореща вода. Под снега коренитена растенията живеят като в парник:нагряват ги вулканите.

Преди няколко години учените

избраха този район за строителст-вото на първата геотермична цен-трала. И оттогава не прекъсва на-прегнатата работа по изучаването и„опитомяването"на подземните го-рещи извори.

Термалната площадка е мястото,където се правят основните изслед-вания. Отдалеч тя прилича на за-вод. Отляво и отдясно на желязнатакула бият силни струи и пара, акосмати кълба се вият и по доли-ната и по склона на тъмната планина.

Изведнъж се разнесе звук, подобенна удар от камшик, после рев исвирене. В небето се извисява стълбвода и изпарения. На върха се раз-деля на струйки и се отметва встра-ни. След няколко минути фонтанътотново се показва, а после с новасила се втурва нагоре. Гейзерът ра-боти старателно като навит. В ус-тието му се вижда голяма тръба,която преди изригването започвастрашно да бучи. Това е изкуственгейзер — сондажен отвор, поставенна „гейзеров режим". Недалеч кло-кочат и истински горещи извори —-„Парящи", „Пулсиращи".Гореща во-да блика изпод камъните. С тря-сък се пукат мехури, бурно се от-делят газовете от кипящата вода.Всичко наоколо бучи, ръмжи, раз-дира се, като опръсква околността скапки и гореща кал.

Колкото и да са добри горещитегейзери, но с немобилизирана вода„не можеш да си свариш каша".За електроцентралите са нужни мно-го силни дълбочинни извори. Самоте могат да дадат промишлена пара.

И задачата се състои в това, да сенамери в недрата на вулканите най-големият извор гореща вода. Пред-полага се,че запасите от пара сеувеличават с дълбочината. Порадитова решават отначало да пробиятсамо два дълбоки сондажа. Такивасондажи са скъпи, но пък имат многопредимства. Можеш веднага да гиексплоатираш. За такива пробитипо роторен начин сондажи добре еразработена и аварийната апара-

С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И

Вулкани, на работа!

Спрингфийлдската лисица

Нови съветски автомобили

Отплата за Бъдин

Похитители на минало

С кораб през Европа

Необичайни приятелства

Татуу

Любопитни факти

Лице и характер

„Марсианите" от Сефар

Задавайте ми още въпроси

Киборги и Космос

Призракът на гладна

смърт?

Предава „Космос"

Забавни страници

Решава логиката

Е

1

4

10

11

13

16

18

22

25

29

29

30

36

39

40

45

48

тура — в случай, че избликне газ.Започват да сондират. Когато сон-

дажът достига дълбочина 500 метра,оказва се, че в него има малко пара,на 800 метра има още по-малко.Няма какво да се каже — неочак-вана изненада!. . .

Какво да се прави?Решават да рискуват: редом про-

биват тесен разузнавателен дуб-льор. Дълбаят и чакат със замрялосърце, ами ако избухне взрив? Акополети към небето целият станокзаедно с дървения триножник. . .Но това не става. Случва се непред-виденото: тясната сонда дава многоповече пара, отколкото дълбоката,разположена редом. Така се поя-вяват нови данни за сложните под-почвени пътища на водата в Кам-чатка. Не е лесно на разузнавачитеда направят нови сондажи. Бурнотоизригване на пара и гореща вода за-сипва много от тях. Това е истинскоизригване. Късовете пемза летяткато бомби.

Скоро сондьорите успяват да „пре-вият врата "на парата. Запушват яс мощни душници и тя замлъква,предава се.

Да се направи сондаж е половинатаработа. Главното е с негова помощда се определи характерът на извора.Когато сондажът е готов, разделятвърха на стърчащата от земята об-садна тръба, нахлупват желязна„шапка" с вентили и измерителниприбори. След това подлагат кла-денеца на дълъг „режим на наблю-дение". Измерват температурата, взе-мат вода за химичен анализ, следятза промените в количеството напарата.

За времето, през което изследваткладенците, учените направиха ин-тересни наблюдения. Според работ-ната хипотеза на хидролога Аве-рянов подпочвените води се нагря-ват не преди непосредственото изли-зане над земната повърхност, а на7—10 километра под нея. Научнитеизследвания потвърждават, че глав-ният „парен котел" е в геологичномладия Камбален хребет. Нагря-тата под него вода протича в рохка-вите третични туфи на горещотоподземно море. . .

Геолозите вече достигнаха до товаподземно море. Но има предполо-жение, че съществува и „голямо мо-ре", а може би и няколко „много-етажни" морета. Напълно възможное след време те да захранват елект-роцентрала с мощност десетки хи-ляди киловата.

Извадените със сонда от долинатана Паужетка цилиндрични скалнипроби са истинско откровение загеолозите. Например установено е,че тук на малки дълбочини се из-вършват процеси, които допреди сесчитаха присъщи само на големитедълбочини.

На Паужетка без съмнение следвреме ще бъде създадена една отглавните лаборатории в страната поизучаването геологичните и химичнипроцеси на земните дълбини.

Защо именно районът на река Пау-жетка бе избран за строителствотона първата геотермична централа?

Също такива горещи извори има ив други райони на Камчатка. Ра-ботата е в това, че в този район сечувствува остра нужда от енергия.Паужетка се намира само на чети-ридесет километра от селището Озьо-рновск. Рибният комбинат в градчетое един от най-крупните на Кам-

чатка. Цяла флотилия излиза на ловза лосос, селда, камбала.

Но морето може да даде повечериба, много повече, отколкото ком-бинатът успява да преработи. Зада се разшири и автоматизира про-изводството, нужна е електроенер-гия. А тук тя е твърде скъпа, го-ривото се превозва от хиляди кило-метри. Ако Озьорновск има свояевтина електроенергия, ще може дасе мисли и за нов рибопреработва-телен завод. А и евтина сол ще можеда се изпарява от морската вода, за-щото рибната промишленост без соле немислима. А засега солта същосе доставя отдалече.

Биха могли да бъдат решени имного други проблеми. В изворитена Озьорна е залегнал мощен пластот леки водонепроницаеми пемзнитуфи. Всички градове в Камчатка,целият Приморски край може да сеоблече в бялокремавата озьорновскапемза, електричеството ще помогнеда се добива по-лесно.

Освен това горещите извори наПаужетка могат да послужат забаза, върху която да бъде създаденопарниково стопанство. От него ще

се прибират по три-четири реколтив годината и по този начин ще сеснабдява редовно Озьорновск и Пе-тропавловск с пресни зеленчуци.Паужетската електроцентрала скороще изплати разноските по строител-ството и ще даде възможност да сеосъществят много замисли и мечти.

Не ще мине дълго време и мобили-зираните вулкани на Камчатка щедадат дългоочакваната електро-енергия.

Г. ПОСПЕЛОВстарши научен сътрудникпри Сибирското отделениена АН на СССР

Серия съветски марки с изображения на някои Камчатски вулкани

Спрингфийлдскаталисица АВТОР

ЪРНИСТ СЕТЪН - ТОМПСЪН

Вече два месеца кокошките от нашия курник изчез-ваха тайнствено и когато аз се върнах у дома в Спринг-фийлд за лятната ваканция, сметнах, че съм длъжен даоткрия причината. Птиците изчезваха една по една, ито винаги преди да се настанят на върлината, на коятоспяха, или преди да излязат от кокошарника. Това по-ставяше съседите или случайните минувачи извън вся-какво съмнение; кокошките не изчезваха от високитеклони, тъй че бухалите също не можеха да бъдат з а -подозрени. Вината не можеше да се хвърли и върху не-вестулките и поровете, тъй като от кокошките не оста-ваше нито следа; всичко това ме наведе на мисълта, чепакостникът можеше да бъде само някоя лисица.

Голямата Иръндейлска борова гора се простираше наотвъдния бряг на реката. След като поразгледах вни-мателно мястото около по-ниския брод, видях няколколисичи следи и едно пъстро перце от нашите плимутскипилета. Залових се да търся нови доказателства и сезаизкачвах по-нататък по брега. По едно време чух задсебе си високото грачене на много врани, обърнах се иги видях как кръжеха над нещо на брода. Вгледах сепо-добре и веднага разбрах, че пред очите ми се рази-граваше старата история: „Крадецът вика: дръжтекрадеца!", тъй като на средата на брода се виждашелисица, която носеше в устата си още едно пиле от на-шия двор.

Самите врани, макар и най-безсрамни крадци, винагиса готови да извикат „Дръжте крадеца!", но с още по-голяма готовност приемат дял от плячката, за да си дър-жат устата затворени. Такова, изглежда, беше намере-нието им и сега. За да се върне в дупката си, лисицататрябваше непременно да прекоси реката и така щеше дасе изложи изцяло на нападение от страна на враните.Тя се втурна внезапно и навярно щеше да преодолеетази опасност, ако и аз не бях се присъединил към ата-ката; това я накара да пусне топлата още кокошка ида изчезне в гората.

Честото и редовно ходене на лов можеше да означавасамо едно; лисицата имаше семейство с малки в дуп-ката си. И аз реших, че трябва да ги открия. Вечертазаедно с кучето си Рейнджър прекосих реката и навлязохв Иръндейлската гора. Кучето започна да тича наоколои аз скоро чух късия пронизителен лай на лисица някъдев близкия гъсталак. Рейнджър веднага се втурна натам,подуши пресни следи, тръгна по тях и скоро лаят музаглъхна в далечината.

След около час той се върна запъхтян и плувнал впот — беше гореща августовска вечер, и легна в кра-ката ми. Но почти веднага след това някъде съвсем на-близо пак се чу лаят на лисицата и кучето отново сеспусна да я гони.

То изчезна в тъмнината право на север. Отначалонеговото „бау-бау" се чуваше ясно, после долавях ня-какво по-слабо „ау-ау" и сетне всичко заглъхна. Ве-роятно те се бяха отдалечили на няколко мили от мен,защото дори като си сложих ухото на земята, пак не гичувах, а една миля разстояние не беше нищо за гласана Рейнджър — силен като медна тръба.

Аз чаках дълго в тъмнината на гората, заслушан вприятния ромон на едно поточе. После внезапно се чушумолене на листа и задъханото дишане на Рейнджър.Той пристигна съвсем изтощен. Езикът му висеше чакдо земята, от него капеше пяна, хълбоците му потръп-ваха и пот се стичаше почти по цялото му тяло. За мигтой прекъсна тежкото си дишане — колкото да лизне,както обикновено, ръката ми, —после се просна върхулистака на земята и неговото шумно дишане заглушивсички други звуци в гората.

Но отново, само на няколко крачки от нас, се чуизкусителното „яп-юррр" и изведнъж разбрах каквозначеше това: ние очевидно се намирахме близо до дуп-ката, където бяха малките листчета, и един след другродителите се опитваха да ни отдалечат оттам.

Нощта беше вече напреднала и ние се върнахме удома с чувството, че целта бе почти постигната.

Всички съседи знаеха, че в околността има цяло лисичесемейство, но никой не предполагаше, че живее толковаблизо.

Лисигерът бе наречен „Белязания" заради един белегот рана, започващ от окото и стигащ чак до зад ухотому — навярно го бе получил от бодлив тел при преслед-ване на зайци. По-късно раната беше заздравяла и нанейно място бе пораснала бяла козина, която му останазавинаги като отличителен белег. Предишната зимабях имал случай да се убедя в хитростта на това животно.Веднъж, след като падна голям сняг, аз тръгнах на лов,прекосих откритото поле и се приближих към гъсто обра-слия ров зад старата мелница. Тогава внезапно забелязахот другата страна на рова една лисица, която тичаше втакава посока, че очевидно щеше да ми пресече пътя.Застанах неподвижен, не смеех дори да мръдна глава,за да не ме забележи. Скоро лисицата се спусна в дънотона рова и се скри в гъсталака. Веднага я последвах,затичах се и я зачаках на това място, от което смятах,че ще излезе; но напразно — никаква лисица не се поя-ви. Като разгледах внимателно мястото, аз открихпресни лисичи следи. Следвайки ги с поглед, видяхнаблизо не друг, а „Белязания": той стоеше далеч отобсега на моите куршуми и ме гледаше така, сякаш мисе надсмиваше.

Проследих внимателно целия му път и разбрах, че тойме е видял в същия миг, в който и аз го бях видял, нокато истински ловец се е преструвал, че не ме вижда,докато изчезне от погледа ми. После се е затичал свсички сили, направил е един голям кръг зад гърба мии сега се забавляваше да наблюдава моя неуспех.

И така ние скоро открихме, че именно „Белязания"и другарката му — наречена Виксен — се бяха засе-лили в нашата гора и бяха обърнали кокошарника ни визточник за снабдяване с храна. Аз дори намерих средборовете доста голяма купчина пръст, трупана от ня-кого навярно в продължение на няколко месеца. Таяпръст сигурно е била изхвърляна от някоя дупка, носамата дупка не се виждаше.

4

Известно е, че всяка наистина умна лисица, когато сикопае ново жилище, изхвърля пръстта през една дупкаи си прави подземен канал до някой отдалечен гъсталак.След това заравя завинаги първия вход и ползува самовтория. И така, след като потърсих малко, намерихсъщинската дупка и сигурно доказателство, че това белеговище с малки лисичета.

На склона на хълмчето растеше голяма американскавърба; стеблото й беше много наведено към земята ив него имаше две хралупи: една голяма — при коре-ните, и друга по-малка — на върха. Когато бяхме деца,често използувахме това дърво, за да играем на Робин-зон, и бяхме издълбали в неговата мека кора стъпалца,по които лесно слизахме и се качвахме из кухината.Сега това дърво ми помогна: на другия ден, когато слън-цето стопли земята, аз отидох при него, вмъкнах се вгорната хралупа и скоро видях от наблюдателния сипост забавното семейство, което живееше под земята,на няколко крачки от мен. Малките лисичета бяха четирии със своята гъста козина, с дългите си тънки крачетаи невинния си израз странно напомняха малки агънца.Но като се вгледах по-добре в техните широки муцункис остри нослета и хитри подвижни очи, веднага познахв тия невинни създания потомците на коварната старалисица.

Те си играеха, грееха се на слънце и се боричкаха,докато чуха едно леко шумолене, което ги накара да из-чезнат бързо под земята. Тревогата им обаче се оказанапразна, тъй като бе причинена от майка им; тя сепояви иззад храстите с нова кокошка в уста — седемна-десетата, доколкото си спомням. Лисицата тихичко гиповика и малките се изтъркулиха навън. Тогава се ра-зигра една сцена, която ми се видя очарователна, нокоято едва ли би харесала на чичо ми.

Лисичетата се нахвърлиха върху кокошката, започ-наха да я дърпат и да се борят за нея, а майката стое-ше бдително на пост и ги гледаше с обич и задоволство.Изразът й беше особен: тя сякаш се усмихваше възтор-жено и макар че присъщата й лукавост и жестокост небяха изчезнали, майчината гордост и любов в тоя изразгосподствуваха над всичко друго.

Дънерът на липата беше скрит в храсталака и се на-мираше много по-ниско от хълмчето с лисичата дупка,така че аз можех да идвам и да си отивам, без да изпла-ша лисиците. Много дни наред отивах там и наблюдавахкак вървеше обучението на лисичетата. Те бързо сенаучиха да се вкаменяват при всеки подозрителен шуми ако този шум се повтореше или пък се явеше новапричина за страх, те се скриваха на безопасно място. Унякои животни майчината любов е толкова голяма, че тепроявяват излишъка й към други същества; но изглеж-да, че случаят със старата лисица не беше такъв. Ра-достта, която й доставяха децата, възбуждаше у неянай-изтънчена жестокост. Тя често донасяше у дома сиживи птици и мишки и със сатанинска грижливост сепазеше да не ги нарани, за да могат после децата йда ги измъчват.

Недалеч от леговището имаше падина, обрасла с гъс-та трева, където се събираха да играят цяла компаниямишки. Тук малките получиха първия си урок по лисичахитрост. Тук те се научиха да ловят мишки, което всъщност беше една от най-лесните игри. Главна роляпри обучението на лисичетата играеше примерът, под-помогнат от дълбоко вродените инстинкти. При товастарата лисица имаше също и няколко много използува-ни знаци: „Лежи мирно и наблюдавай", „Ела и прави,каквото правя аз" и така нататък.

И ето че една спокойна вечер веселата дружина отиде

и падина. Старата лисица накара всички да лег-нат тихо в тревата. Почти веднага се чу тих писък —мишата игра беше започнала. Виксен стана и тръгна напръсти из тревата, без да приклеква; напротив, тя седържеше колкото може по-изправена, понякога дорисамо на задните си крака, за да вижда по-добре. Миш-ките тичаха из тревата, а единственият начин да се раз-бере къде се намира една мишка е само като се наблюдавалекото поклащане на тревата; ето защо на лов за мишкисе ходи в спокойни, безветрени дни.

Умението е да се разбере къде се намира мишката ида я сграбчиш, без да я видиш. Лисицата скоро скочи иот сухата трева, която тя сграбчи, прозвуча последниятписък на една полска мишка. Тя бързо бе погълната, ачетирите несръчни малки лисичета се опитаха да подра-жават на майка си; когато накрая най-голямото за пър-ви път в живота си хвана плячка, то затрепера от въз-буда и заби в мишката своите перленобели млечни зъбисъс стръв, която вероятно изненада и самия него.

Друг нагледен урок бе даден с червената катеричка,която живееше наблизо и всеки ден — застанала на ня-кой безопасен клон — пропиляваше времето си, катокрещеше по лисиците и ги дразнеше. Много пъти мал-ките лисичета правеха напразни опити да хванат кате-ричката, когато тя прескачаше от дърво на дърво крайтяхната полянка или ги обсипваше със слюнки и виковеот някой съвсем нисък клон. Но старата лисица имашесолидни познания по естествена история; тя познавашенрава на катеричките и се зае със случая, когато мудойде време. Един ден Виксен скри рожбите си и самасе просна посред ливадата. Дръзката плиткоумна кате-ричка скоро дойде и започна да крещи както обикновено.Но лисицата дори не се помръдна. Тогава катеричкатасе приближи още повече и закрещя над самата глава наВиксен: „Ах ти, звяр такъв! Звяр със звяр!"

Лисицата обаче лежеше като мъртва. Това беше тол-кова изненадващо, че катеричката се спусна по стеб-лото, огледа се, прекоси неспокойно тревата и като под-скочи на един висок, безопасен клон, отново закрещя:„Ах ти, звяр, безполезен звяр, скар-рр, скар-рр!" Нолисицата все лежеше като безжизнена, а това беше ог-ромно изкушение за дребното животинче. По природакатеричката беше любопитна и склонна към приключе-ния и затова отново скочи на земята и се затича по по-лянката, тоя път по-близо от преди.

Лисицата все още лежеше като умряла. „Сигурно емъртва" — помисли си катеричката, а малките лисичетасе питаха вече дали майка им не спи. Но катеричкатавсе повече се оплиташе в своето безразсъдно любопит-ство. Тя бе замерила Виксен по главата с малка боровакоричка и бе изразходвала нееднократно целия си реч-ник от обидни думи, без да предизвика някакъв признакна живот у лисицата.

Катеричката подскочи още няколко пъти по полян-ката и се приближи на две-три крачки от зорко дебне-щата лисица; Виксен веднага скочи на крака и след мигкатеричката беше прикована към земята. После малкитея изядоха до последното кокалче.

Така бяха положени основите на тяхното образова-ние. А когато поотраснаха и заякнаха, започнаха даги водят по-далеч в полето, за да опознаят и по-висшитеклонове на науката — подушването и откриването наследи. Те се научиха да преследват различни зверове;защото всяко животно притежава сила, без която не бимогло да живее, а също и някаква слабост, която позво-лява на другите да живеят. Слабостта на катерицата енейното глупаво любопитство, а на лисицата — че неможе да се катери по дърветата. Ето защо цялото обуче-ние на лисичетата се свежда до това, да се ползуват отслабостите на другите същества, а в случай, че другитеса по-силни — да скриват от тях своята слабост чрезумело заблуждаване.

От своите родители лисичетата научиха ръководнитепринципи на лисичия свят. Как им бяха внушени тезипринципи, е трудно да се каже, но бе съвсем ясно, черодителите успяха да направят това; така напримермалките се убедиха, че правилото „Не преследвай жи-вотно, което не можеш да подушиш" е много мъдро, за-щото ако ти не можеш да подушиш преследваното жи-вотно, това значи, че вятърът духа така, че то можеда те усети.

Лисичетата изучиха постепенно всички птици и зве-рове в родната гора, а когато пораснаха дотолкова, чеможеха да ходят и по-надалеч, изучиха нови животни.Те започнаха да си мислят, че познават вече миризматана всички същества. Но една нощ майка им ги заведе наполето и им показа някакъв непознат тъмен и плосъкотпечатък на земята. Лисицата нарочно ги заведе донего, за да го подушат; щом направиха това, малките

6

веднага настръхнаха и затрепериха, без сами да знаятзащо — кръвта им зашумя и цялото им същество сеизпълни с инстинктивен страх и омраза. И когато Вик-сен разбра техните чувства, каза: „Това е миризмата начовек".

Междувременно кокошките ни продължаваха да из-чезват. Аз не казах на никого, че зная къде е дупкатана лисицата. Малките негодници ме интересуваха по-вече от съдбата на кокошките; но чичо ми беше страшнонедоволен и постоянно правеше най-презрителни забе-лежки по отношение на моите ловджийски способности.За да му направя удоволствие, един ден аз взех кучето,отидох в гората и като седнах на един дънер, го изпратихнапред. След не повече от три минути се чу познатиятна всички ловци лай, който означаваше: лисица! лисица!лисица там долу, в долината!

След малко аз ги чух, че се връщат и видях лисицата— това беше „Белязания" — който препускашелеко по дъното на реката към потока. Той навлезе в негои като пробяга около двеста ярда в плитката водакрай брега, изскочи точно срещу мене. При все че бяхсъвсем на открито, лисигерът не ме забеляза и започнада се изкачва по хълма, като постоянно се обръщашеи проверяваше дали кучето го преследва. Като ме при-ближи на около десетина крачки, той седна гърбом къммен, протегна врат и заследи с очевиден интерес постъп-ките на кучето.

Със силен лай Рейнджър просто летеше по следитена лисицата, докато дойде до течащата вода, която уни-щожаваше всякакъв мирис; тук той застана в недоуме-ние и реши, че му остава само едно: да прегледа и дватабряга на реката, за да открие откъде е излязъл „Беляза-ния".

Лисигерът, който стоеше пред мен, промени малкоположението си, за да може да вижда по-добре и с чисточовешки интерес наблюдаваше лутането на кучето. Тойбеше толкова близо до мен, че аз можах да видя как ко-зината му настръхна малко, когато кучето се появиотново. Дори ми се струваше, че виждам как сърцетоподскачаше в гърдите му и как блестяха жълтите муочи. Беше просто комично да се види какво става, ко-гато лисигерът се убеди, че трикът му с водата успя дазаблуди кучето: той просто не можеше да стои на едномясто , а весело започна да скача на всички страни и сеизправи на задните си крака, за да вижда по-добре умо-реното, едва пристъпващо куче. „Белязания" разтегнауста широко, почти до ушите — задъха се, макар че небеше уморен, или по-скоро се изсмя шумно и весело,както се смеят кучетата. Той дори се завъртя на мястотоси от голямо удоволствие, когато кучето най-сетне на-мери следите му, но не можеше вече да върви по тях,защото бяха съвсем изстинали и не си струваше трудада продължи преследването.

Щом кучето се заизкачва по хълма, лисигерът тихо сиотиде в гората. През цялото време бях седял съвсемоткрит, само на десетина крачки от него, но лисигерътникога не разбра, че в продължение на двадесет минутиживотът му се намираше във властта на най-големияму враг. Рейнджър също щеше да ме отмине, но аз гоповиках: кучето трепна леко, изостави лисичата следаи с покорен поглед легна в краката ми.

Тази малка комедийка се разиграваше с известни из-менения в продължение на няколко дни, и то съвсемпред очите на обитателите на чифлика отвъд гората.

Чичо ми — когото всекидневната загуба на кокошкитеизкарваше из търпение — реши сам да излезе на лов,настани се на хълмчето и когато „Белязания" зае оби-чайното си място, за да наблюдава глупавото куче долуна реката, той го застреля точно в момента, когато ли-сигерът пак се усмихваше победоносно.

Но кокошките все още продължаваха да изчезват.Чичо ми беше страшно разгневен. Реши сам да води вой-ната, разхвърли из цялата гора отровни примамки снадежда, че собствените ни кучета няма да ядат от тях.Той не спираше да прави язвителни бележки върхумоите ловджийски способности и всяка вечер излизашевъоръжен с пушка, придружаван от двете кучета.

Но лисицата не само отлично познаваше отровнитепримамки и ги отминаваше равнодушно или с истинскопрезрение, но дори хвърли една от тях в дупката на своястар неприятел пора и оттогава никой повече не го видя.По-рано „Белязания" имаше грижата да пази от кучета-та. Сега обаче целият товар падна върху Виксен; не йоставаше време да заличава всички следи около дупката,нито да посреща и заблуждава враговете.

Лесно е да се предугади как Рейнджър дойде по пряс-ната още следа до дупката, а Спот — фокстериерът -извести с лай, че семейството е вътре. Тайната бе от-крита и сега цялото лисиче семейство бе осъдено насмърт. Пади — един от работниците —дойде с мотика илопата, за да ги откопае, докато ние стояхме наоколозаедно с кучетата. Старата лисица се показа от близкатагора и примами кучетата надолу към реката; там, реша-вайки, че е дошъл подходящият момент, тя се отърваот тях, като се метна на гърба на една овца. Изпла-шената овца пробяга няколкостотин ярда, след товалисицата скочи от нея и сигурна, че следата й е пре-късната, се върна при дупката. Но кучетата, забърканиот прекъснатата следа, също се върнаха при дупката,откъдето отчаяната лисица напразно се мъчеше да ниотдалечи.

Междувременно Пади бързо и сръчно копаеше с ло-патата и мотиката. Жълтият зърнест пясък, който из-риваше от дупката, постепенно образуваше две хълм-чета отстрани и раменете на едрия работник като че липотъваха между тях. След почти едночасово попане,съпровождано от свирепия лай на кучетата, коитопреследваха лисицата в близката гора, Пади извика:„Ето ги, господине!"

Пред нас се откри дълбоко леговище, на дъното накоето лежаха четирите пухкави лисичета. Преди да могада се намеся, един убийствен удар на лопатата и ярост-ното нападение на малкия териер прекрати живота натри от тях. Четвъртото и най-малкото аз едва успяхда спася, като го хванах за опашката и го вдигнахтолкова нависоко, че да не могат да го стигнат въз-будените кучета.

То изпищя кратко. Майката, чула неговия вик, вед-нага се притече и започна да обикаля толкова близооколо нас, че щеше да бъде застреляна, ако не бе слу-чайната защита на кучетата, които все тичаха междунас и нея. Накрая Виксен успя отново да ги увлече вбезрезултатна гонитба.

Оцелялото лисиче турихме в един чувал, където тостоеше съвсем кротко, а нещастните му братя хвър-лихме обратно в жилището им и ги заринахме с ня-колко лопати пръст. С чувство за вина ние се вър-

7

нахме в къщи и вързахме малкото лисиче с един син-джир в двора. В същност никой не знаеше защо гооставихме живо, но сякаш някаква промяна настъпив чувствата на всички ни; нито един от нас не желае-ше неговата смърт .

То беше хубаво малко създание, нещо прилично ина лисица, и на агънце. Неговата пухкава муцунканапомняше по своята форма и невинно изражениеагне, но в жълтите му очи човек можеше да откриехитър и свиреп блясък. Щом някой се приближеше долисичето, то се свиваше тихо на кълбо в своята колибкаи трябваше да мине цял час, за да се реши да се покажеотново.

Сега вече моят прозорец започна да играе роля нанаблюдателен пост вместо хралупата. Около лисичетообикаляха добре познатите му кокошки. Късно тозиследобед, когато те го бяха заобиколили, се чу дрънканена синджир, зверчето се хвърли върху най-близкатаптица и сигурно би я хванало, ако веригата не го бедръпнала рязко назад. То се изправи на крака и про-пълзя обратно в колибката; по-късно направи още ня-колко такива опита, но скоковете му вече бяха добрепресметнати и жестоката верига нито веднъж повечене го повали.

С настъпването на нощта лисичето стана неспокойно,то ту се измъкваше от колибата, ту при най-малкотошумолене пак се скриваше в нея, като теглеше вери-гата и бясно я гризеше. После внезапно спря непод-вижно, сякаш заслушано в нещо, издигна черното синосле и кратко и жално изскимтя. Затича се наоколо,размята веригата и продължи да скимти.

И ето че отговорът дойде. Отдалеч се носеше зовътна старата лисица: „Я-яп-юр-рр." Няколко минути по-късно една неясна сянка се появи на купа дърва. Мал-кото се вмъкна в колибката, но после изведнъж се вър-на и се втурна да посрещне майка си с всичката радост,която една лисица е способна да прояви. Със светка-вична бързина тя го грабна и се опита да го отнесе.Но когато синджирът се обтегна докрай, лисичетобе грубо изтеглено от устата на майката и тя, изпла-шена от отварянето на някакъв прозорец, избяга задкупа дърва.

Един час по-късно лисичето престана да тича и за-млъкна. Аз надникнах през прозореца и при светли-ната на луната видях очертанията на старата лисица,легнала на земята до своята рожба: тя гризеше нещо ипо дрънкането на желязо познах, че това бе омразниятй синджир. А Тип — малкото лисиче — в това времесучеше топло мляко.

Аз излязох навън и лисицата веднага побягна втъмната гора; край колибката намерих две кървави,още топли мишки, които самоотвержената майка бедонесла на своето малко. На сутринта забелязах също,че на две стъпки дължина синджирът блестеше силно.

Аз отидох в гората при разровената дупка и там същонамерих следи от старата лисица. Нещастната, раз-бита от скръб майка беше извадила и изровила телатана своите малки. И трите лисичета бяха облизани инаредени едно до друго, а до тях бяха оставени дветоку-що отвлечени кокошки от нашия курник. Следитевърху разровената земя красноречиво ми разказаха ис-торията на тая нощ: как лисицата бе донесла на малкитеси обичайната им храна — плод на нейния нощенлов; как се бе простряла до тях и отчаяно се бе мъчила

да ги нахрани и стопли както някога; как бе чувству-вала само изстиналите им малки тела под меката ко-зина и черните безчувствени нослета, неспособни вечеда отговарят на нейните милувки.

Дълбоки отпечатъци от лакти и гърди по земятапоказваха къде Виксен мълчаливо и дълго бе лежала игледала своите рожби и бе скърбила, както само еднамайка може да скърби. Оттогава тя никога вече не севърна при разровената дупка, защото се бе уверила,че рожбите й са мъртви.

Плененият Тип — най-слабичкият от лисичата че-ляд — наследи сега цялата любов на старата лисица.Кучетата бяха развързани, за да пазят кокошките.На работника бе наредено да стреля по лисицата щомя види. Това нареждане се отнасяше и до мен, но азбях решил да твърдя пред чичо, че не съм виждал ли-сицата. В пилешки глави — любима храна на лисиците,която куче дори не би докоснало — бе сложена отрова,и бяха разпръснати из цялата гора. Единственият пътда се стигне до двора, където бе вързан Тип, бе презкупа дърва и той бе свързан с много опасности. Привсе това старата лисица идваше всяка нощ, за да сепогрижи за своето малко и да му донесе прясно убитикокошки и дивеч. Виждах я много пъти, при все че тявече не дочакваше да чуе жалостния зов на пленника.

На втората нощ след хващането на лисичето чухдрънкането на синджир и видях, че старата лисицабеше на двора и усилено копаеше някаква дупка крайколибката. Когато дупката стана толкова дълбока, челисицата потъваше до половина в нея, тя събра испусна вътре синджира, а после го зарина с пръст.След това, като си мислеше, че се е отървала от него,тя грабна малкия Тип за врата и се опита да скочи снего върху купа дърва. Уви, синджирът и този пътрязко го откъсна от прегръдките й.

Нещастното малко създание изскимтя жално и про-пълзя обратно в колибката. След около половин чассред кучетата се надигна силен вой и по това, че севпуснаха направо към гората, разбрах, че бяха по ди-рите на лисицата. Те се отправиха към железопътнаталиния и скоро техният лай заглъхна. На другата сут-рин Рейнджър не се върна и ние скоро разбрахме при-чината. Лисиците отдавна бяха разбрали какво пред-ставлява железопътната линия и бързо се бяха нау-чили да я използуват за своите цели. При някои случаи,когато ги преследваха, те тичаха дълго време по рел-сите, и то точно преди минаването на влака. По желез-ните релси почти не оставаше миризма, а минаванетона влака съвсем я премахваше; освен това не беше из-ключено влакът да премаже кучето. При други случаи —по-сигурни, но по-трудни за изпълнение — лисицатаподмамваше кучето до някой железопътен мост точнопред влака и тогава то неизбежно ставаше жертва.

И тъй старата лисица бе изиграла сполучливо тояси трик; ние намерихме разкъсаните останки на Рейн-джър и разбрахме, че това бе нейното отмъщение.

Същата нощ тя пак дойде в двора; измореното кучеСпот още не бе успяло да се върне. Лисицата уби ощеедна кокошка, донесе я на Тип и задъхана се просна донего, за да го накърми. Изглежда, мислеше си, че рож-бата й няма за храна нищо, освен това, което тя йдонасяше. А именно тази кокошка издаде нейнитенощни посещения.

Моите симпатии бяха на страната на старата лисица

ИЛЮСТРАЦИИ ЛЮБЕН ЗИДАРОВ

и не желаех да участвувам в никакви планове за ней-ното унищожаване. На следващата нощ слушка в ръкачичо ми застана на пост. Но когато се застуди и лу-ната се скри зад облаците, той се сети, че има по-важна работа другаде и остави за свой заместник Пади.Изглежда обаче че от тишината и напрежението наочакването нервите на Пади изневериха и когато следчас чухме двата му изстрела, бяхме сигурни, че барутъте отишъл напразно.

На сутринта разбрахме, че лисицата не бе пропусналада посети рожбата си и тая нощ и че още една кокошкабе изчезнала. На следната вечер чичо отново застанана пост. Скоро след стъмване се чу един-единственизстрел, но лисицата изпусна дивеча, който носеше, иизбяга. По-късно, пак през същата нощ, тя отново сеопита да влезе в двора и предизвика втори изстрел.При все това на другия ден, като погледнахме синд-жира, неговият блясък издаде, че Виксен пак бе ид-вала и с часове се бе мъчила да го пререже.} Такава смелост и постоянство не можеха да не вну-шат ако не снизхождение, то поне уважение. Във все-ки случай на другата нощ никой не дебнеше в тишинатас оръжие в ръка. Щеше ли лисицата да се възползуваот това? След като вече три пъти я прогонваха с кур-шуми, щеше ли да се реши отново да нахрани и осво-боди своята пленена рожба?

Щеше ли да се опита пак? Тя бе майка и любовта йбеше майчинска. Само един поглед ги следеше през таячетвърта нощ, когато жалният плач на малкото отновопризова неясната сянка върху купа дърва.

Но този път тя не носеше храна. Нима опитният ло-вец най-сетне бе претърпял неуспех? Не беше ли мог-

ла да изпълни единственото си задължение или вечебе предоставила на тъмничарите грижата за прехранатана своята рожба.! Не, нищо подобно. И любовта, и ненавистта на ди-вата майка бяха непоколебими. Тя живееше само седна мисъл: да освободи малкото си. Изпитала бе всич-ки познати средства, пренебрегнала бе всички опас-ности, за да го запази и освободи. Но всичко бе на-празно.

Сякаш някаква сянка, тя се промъкна за момент итутакси изчезна, а Тип грабна това, което тя му бехвърлила, и започна да го дъвче и гълта с наслада.Още ядеше, когато една остра като нож болка го пронизаи той високо изпищя; после потрепера кратко и умря.

Майчината любов на лисицата бе силна, но друго едновисше чувство се оказа по-силно. Когато трябвашеда решава съдбата на своята рожба — да избира меж-ду жалкия пленнически живот и внезапната смърт, тяпотисна в сърцето майчиното си чувство и отпори намалкото си единствените двери към освобождението.

Чак когато зимата дойде и падна сняг, ние разб-рахме, че Виксен не се скиташе вече из Иръндейлскатагора. Тя си беше отишла, но никой не разбра къде.Може би си бе намерила някое далечно свърталищеи бе оставила зад себе си тъжните спомени за своямъртъв другар и челяд. Или може би беше напусналазавинаги — както много дини майки — сцената натоя печален живот, използувайки за себе си същотосредство, което бе употребила, за да освободи рож-бата си, последната от нейното поколение.

Преведе от английски Бистра Винарова

9

НОВИ СЪВЕТСКИ АВТОМОБИЛИПодобрена линия и външен вид, по-големи

удобства за пътниците, по-високи техническипоказатели на двигателите — това са главни-те насоки, по които се развива съветскатаавтомобилна промишленост. Тук ви показвамечетири от новите модели съветски автомо-били.

Не случайно новият модел Запорожец ЗАЗ-966 (снимка 1) привлича вниманието на широккръг хора. Тази лека кола за масово потреб-ление има четирицилиндров двигател с въз-

душно охлаждане, с мощност 27 конски сили.По московските улици и шосетата на странатасе среща отскоро и друга лека кола в пробна екс-плоатация. Това е ЗИЛ-114 (снимка 2), койтобуди възхищение с красивите си форми. А етои един експериментален модел на таксиметро-ва лека кола (снимка 3) с твърде оригиналнаконструкция. В експериментален период сенамира и автобус за 24 пътници (снимка 4),дело на конструкторите и работниците от Пав-ловския автозавод.

Синкав здрач притулва каменнатвърдина. Само тук-там наоколоприпламват огньове. От време навреме конски тропот и тишина, ипесен на щурци. . .

Месецът прокъсва облак и надничанад твърдината. А наблизо се поя-вяват сенки — една, още една и следтях много. Това са конници, стък-мени за бой. Напред яха висок ста-рец с открито замислено лице. Тойскача пъргаво от коня и подава пово-дите на притичал се стражник.Слизат от конете и останалите. Ви-сокият старец минава през свода напортата, последван от неколцинамъже. Посреща го с поклон челни-кът на твърдината.

— Добре дошел, твое господство!Добре дошел, царю Самуиле!

— Отколе не съм те виждал, Ти-хомире! С добро да се срещаме!— отвръща Самуил. Той пристъпвакъм висок дъб, разперил вековниклони, и сяда на каменна плоча.

— Ако са пристигнали болярите,да дойдат! Тук ще поговорим, наоткрито. . .

— Както повелиш, царю — казваТихомир. — Аз думах преди товада вечеряме. . .

— Тук ти си господарят, в твоявласт съм! — засмива се царят, ставаи разглежда твърдината.

По тясна каменна стълба той сеизкачва на върха. От бойницата сезабелязва всеки подстъп, всяка пъ-тека. Нито враг, нито приятел мо-гат да приближат, без да бъдат по-срещнати както заслужават. . Са-муил е идвал и по-рано, но никогане се е изкачвал горе. И подходящомясто е намерено за градище, имайсторски е направено. Личи си

умният стопанин, пък и не самоумният, но и богатият, силният.Тия мисли Самуил свързва с иметона покойния Тихомиров баща. Какъвкорав българин бе той! Когато източ-ната половина на държавата се сгро-моляса, той не преклони глава, аизбяга с патриарха в Дръстър, по-сле в Средец, Воден и накрая в Прес-па и Охрид. Получил имот, изградитая твърдина за чудо и приказ,досущ каквато е имал в Преслав. Дане беше погубен от наемник, и днесда е жив. . .

Самуил се обръща към дъба, къ-дето светят борини. Болярите гоочакват прави. Само старият Кракрае приседнал. Тихомир бърза, разпо-режда се. Самуил обича тоя откритмлад човек. Той знае, че Тихомир нее роден за меч и лък. Та нали е най-ученият между приближените му!Познава писмото и на древните ели-ни, и на римляните. А как добрезаписва мъдрите мисли! След бит-ките, както правят учените ромеи,Тихомир разказва върху пергаментза храбростта на простите люде,наболярите и царя. Никой като негоне може да опише непосилните го-дини и големите битки за защита наотечеството. И когато минат годинии настане мир в българската земя,далечни потомци ще разлистят ста-рите пергаменти и ще научат с какъвжар той, Самуил, е водил народасрещу врага, какъв юначен е билцарювият син Гаврил Радомир, какповече от двадесет години е бил вбитките рамо до рамо с баща си, щепрочетат и за болярина Ивац —водителя на най-страшната конница,която се явява там, където никой нея очаква. Самуил сякаш слуша сло-вата на Тихомир и сърцето му се

пълни с радост, когато се изговарятдуми на признателност и възхвалаза неговите верни войни, воеводи иболяри. Ето го неуморния Ивац!Та имало ли е нашето племе по-без-страшен предводител на конницатаот него? За него приживе песни сепеят, легенди се разказват. Ромеитепомнят как Самуил и Ивац примамихав клопка войската на второто сре-дище на империята Солун и изтре-биха до крак всички ромеи. Там паднаи магистърът на империята Григо-рий Таронит, плениха неговия синАшот и Хенския княз. . . Името наИвац ще се повтаря, докато на светаима българи. И не само неговото име.И името на стария Кракра ще над-живее вековете. Та той в същностна колко години е? Служил е при царПетър, а оттогава се изтърколихамного лета. . .

Самуил се сепва. Дали светлинатана месеца, така галеща и нежна,или умората го потопиха в тия спо-мени? Годините му вече натежавати често го спохождат далечни мислиза други времена, за дните след не-го. . .

Когато царят слиза долу, боляритего поздравляват с поклон. Вятърътиграе с пламъците на борините,които осветляват богатата трапеза.Царят и Кракра тихо разговарят.От време на време по лицето наКракра заиграва сподавена усмивка.Самуил е съсредоточен. Като библей-ски старци мъдреци, те се изслуш-ват , без да се прекъсват. А насрещаседи Тихомир, яде бързо и още по-бързо говори с Гаврил Радомир иИвац за миналото на нашето племе.Сенките на тези волни и силни мъже,насядали около трапезата, се люш-кат по зида, падат и се изправят,жилави и непокорни като самитетях . .

Самуил се обляга на каменнатаплоча, затоплена през деня, и гледанебето. Звездите трептят като живи.А на изток небосвода сече голямаогнена диря — комета. Ромеите вяр-ваха, че кометата е знамение, пред-вестие на злини. Така обяснихасвоето поражение. Сега Самуил тръг-ва на поход, коя ли звезда ще говоди? Дали наистина има своя звез-да? А как може иначе, нали и звез-дите са различни като людете —едни по-големи и по-ярки, други по-малки и по-бледи.. .

Болярите се размърдват, сякашизлезли от унес. Всички мълчат.Кога ще започне болярският съвет?

Погледът на царя скача от човек

11

на човек, спира се за миг на бори-ната пред него и пак — от човек начовек, като че ли иска да откриепредварително кой какво мисли.Това са най-приближените и най-силни боляри.

— Василевсът вече осем месецаобсажда Бъдин — започва Самуилотмерено. — Ние трябва да облекчимучастта на нашите братя, заключенив твърдината, да отклоним ромеитеот тях. Още тая нощ ще полетим наизток през долини и планини доОдрин, далечния тил на ромейски-те войски. Като ураган ще поме-тем вражия тил и ако не е късно, щенаклоним везните. . . Ще води Ивац,тила ще засланя Кракра, страните щеохраняват Радомир и Тихомир. ОтИвац до Кракра не повече от десетхиляди разкрача. Преди първи петлитръгваме. . .

Болярите са радостни. Те вдигатчаши и славят царя. В битките сепознава и ум, и мъжество! А биткитес ромеите са техен живот и съдба.

Царят и болярите излизат. За-тваря се тежката врата на твърди-ната. Бойците са на конете. Никакъврог, никакъв знак. Пътят напред етежък и непознат.

По пътеки , урви и долини пре-пуска конницата и войската наСамуил надвисва над Одрин.

Под дъбовата гора и върбите околоМарица се събират болярите.

— Братя — започва царят, — та-къв преход досега не сме правили.И никой не ни видя, нито чу. Всекизнаеше добре какво върши. Войскатае настръхнала, готова за бой. Тихо-мир и избраните от него люде тръг-ват за града. Трябва да проучатвсичко, както сме уговорили. Влеземли вътре, Кракра ще заварди изла-зите, пиле не трябва да изхвръкне.Утре се открива есенното тържище.Навярно в града има търговци отвсички краища на империята.

Царят съпровожда Тихомир илюдете му. Облечени в селски дрехи,

те се разпръсват, преди да прехвър-лят височината. Кой би предположил,че не отиват на пазар или богослужбав големия град? Тези мъже от далеч-ните планини вървят уверено, сякашса раждани и израснали тук. Тихомири Влад, силен мъж от Мъгленско,първи преминават градската порта.Стражата не ги и поглежда. Пък изащо трябва да ги спира? Войната сбългарите е далеч на запад. Сега ни-кой не се плаши от тях. . . Пратени-ците на царя лесно намират страно-приемницата на овечкия търговецПетър и богатия дом на пловдивча-нина Велемир. . .

— Късно идвате, братя — посре-щайки ги, казва Петър, — Бъдинпадна! Ромеите са избили всички вкрепостта, и старци и деца не са по-жалили!

Тихомир мълчи. Нима този походе напразен?

— Тръгвай, Влад. Предай весттана царя! И все пак — сякаш даутеши себе си, Тихомир продължа-ва, — докато живеят българи иСамуил държи меч в ръцете си, васи-левсът не ще намери спокойствие,колкото и българи да избива!

Големият площад е претъпкан сликуващ народ. Възбудата от побе-дата над Бъдин е обзела ромеите,ечат възгласи за смърт на българитеи техния цар. Някои се черпят с ви-но, други пеят с прегракнали гласо-ве, трети играят. Петър и Тихомирсе движат из тълпата, блъскани отпияните. По-нататък търговцитеподреждат стоките за тържището.Слуги и роби пренасят товари. Нао-коло е завардено от стражи. И туксъщата глъчка.

— Оттук наляво и надясно са скла-довете на имперската войска —говори тихо Петър. — Входовете сана двеста разкрача напред и още натолкова нататък. Да се връщаме,иначе ще ни спрат стражници-те!

Тихомир оглежда добре разположе-нието на складовете и по най-пре-

кия път се връщат в дома на Петър.Тук ги чака Влад.

— Болярино, царят повели да бъ-дем готови утре по време на богослуж-бата! Да определиш люде, които щепосрещнат дружините.

С Петър и Владимир боляринътопределя людете, които ще насочатдружините, после влиза в широкастая и под светлината на лоеничетозаписва: „Лято господне 1003, денятна Света Богородица и на открива-нето на голямото ромейско тържище.Царят на българите, благороднияти мъдър Самуил, наказа ромеите отОдрин за тяхната подлост и злобаи за гибелта на невинните люде отБъдин."

Тихомир гледа втренчено Влад,седнал до него на трикрако столче.

— Какво? — пита го Влад.

— Нищо. Утре с мечовете си щенапишем останалото.

Градът постепенно утихва. Откъ-слечни подвиквания, песни. . . Од-рин заспива сън пред буря. Тойще дочака сутринта все така радо-стен, весел. И търговците, дошли отдалечни краища, очакват утрешниятден да увеличи печалбите им и богат-ствата. Спят и Тихомир и Влад. Ите очакват утрото с надежда.

Слънцето изгрява кървавочервено.Градът , все още весел и безгрижен,се пробужда сред глъчка. По улицитебързат недоспали, всеки със своитесметки, със своите мисли. . .

Трясък на желязо, писък, викове...

Прав бе Тихомир, когато каза, чеостаналото ще се напише с мечове.Когато денят си отива, пожарищатана Одрин пропъждат черната нощ.За Бъдин е отплатено.

Близо хиляда години оттогава. Нои днес още из Одринско се разказватлегенди за силата на неуловимия бъл-гарин, наказал подлостта и жесто-костта. И днес още се помни Са-муил.

ЦВЕТАН БОРИСОВ

12

Тайната на пирамидите

Бързоноги вестоносци потеглиха из страната даизвестят повелята на фараона Хуфу1. На левия брягна Нил, върху скалистото плато, ще започне строежътна вечния му дом. Всеки, който не изпълни нарежда-нията на владетеля, ще бъде строго наказан.

Опустя плодородната земя, която жадно пиеше во-дите на Нил. Заглъхна мъжката реч из водохранили-щата и каналите. По пътищата вървяха безкрайнивърволици от загрижени мъже.

Тридесет години, ден и нощ не млъкнаха каменарскитечукове, не престана скрибуцането на колите, натоваренис каменни блокове. Всеки три месеца идваха новистроители, за да заместят тези, които намираха гробо-вете си в пустинята.

Това бе съкровеното желание на всемогъщия египет-ски властелин, в което се криеше двойнствен стремежкъм безсмъртие. Гигантската пирамида трябваше данапомня хилядолетия за величието на нейния строи-тел, а лабиринтите й да запазят от похищение завинагитялото на фараона.

Дните и нощите се стапяха във вечността с монотон-ното си пустинно еднообразие. Величествена и зага-дъчна, пирамидата на Хуфу извисяваше снага сред оста-налите пирамиди. Те мълчаливо посрещаха и изпраща-ха слънцето, горди със своята тайна. Времето се над-смиваше над всичко, но пирамидите се надсмиват надвремето", казват арабите.

Страхът на фараоните

Градът на мъртвите замръкваше със страха от крад-ците. Нито стражата, нито нощните богове можеха даги заловят. Тяхната алчност се оказваше по-силна отпредвидливостта на царете. Фараоните не се страхувахаот смъртта, нито от боговете, страхуваха се от грабите-лите, които успяваха да проникнат във вечното имжилище и ограбят най-скъпите и красиви предмети.

Съдът на жреците се беше събрал, за да накаже току-що заловените престъпници. Въведоха ги в залата с по-дути ръце и крака. Парливата болка от ударите накараХапи да заговори: „Ние намерихме божествената му-мия на фараона. Главата му беше покрита със златнамаска. Свещената мумия беше украсена цялата със зла-то. Взехме златото и всички украшения и ги разделихмепоравно".

Това, което не каза Хапи, разказаха помощницитему — Ирамон, Аменемхеб, Хемаус. Само нубиецътАхенофер упорито мълчеше. Той беше роб и боят спръчките не го преви. Мисълта му все още беше отпра-вена към златото, което така много желаеше.

Съдът изпрати виновниците в затвора, докато самиятфараон реши тяхната съдба. Ала градът на мъртвите

1 Хуфу (Хеопс) — египетски фараон (3000 г. пр. н. е.)

продължаваше да бъде ограбван и оскверняван. Раз-прата между управителите на Града — Песер и Пе-веро, показаха, че самият управител на Тива — Хе-муас и Певеро са замесени в грабежите.

Затова фараон Тутмос I нареди да построят гробни-цата му в самотната планинска долина, която по-къснонарекоха Долина на царете. И тук не ги оставиха намира. В късните часове на нощта крадците се събирахап подножието на скалите, подкупваха или убивахастражата и вършеха своето.

Владетелят, който управляваше Египет през 1090г. пр. н. е., реши да погребе своите предци в общагробница, в малка пещера. По негова заповед работни-ците, които изкопаха гробницата, бяха избити до един.И по чудо близо три хилядолетия никой не смути покояна мъртвите. До деня, в който Джовани Белцони. . .но ние още не знаем кой е Джовани Белцони!

Неговата биография бе проста — един цирков ар-тист, обиколил цяла Европа и решил, че е време дазабогатее в Египет.

По стъпките на древните крадци

Слухът за откритите от французина Денон надписи,в които се говорело, че в пирамидите има златни мумии,стигна до Белцони. Италианската му кръв, жадна заприключения, закипя. Час по-скоро той трябва да от-плува за тази страна и открие съкровищата. След влаж-ния Лондон, откъдето Белцони пристигна, Египет мусе стори огромен земен ад. Тялото му бързо изгоря и сепокри с големи мехури. Жегата го принуждаваше да

13

стои по цели часове на брега на Нил, спуснал подутитеси крака във водата.

— Едва ли всичко е строено само за да докаже величието и мощта на фараоните! — мислеше Белцони,съзерцавайки пирамидите. — Къде са тогава богатства-та, за които целият свят говори?

Минаха няколко дни и Белцони се залови за работа.Той запълзя като мравка по стените, прехвърляйки сеот една площадка на друга. Изследваше камък по камък,докато най-после един блок се поддаде на длетото му иоткри вход към вътрешността на пирамидата. Скороиталианецът се убеди, че това е хитра клопка на древ-ните строители. Друг вход го отведе до лъжлива врата,Смазан от умора и нетърпима жажда, той продължи давърви навътре. Отчаянието го бе обзело, когато неочак-вано се озова в централен каменен коридор. Безброй-ните стъпала подкосиха краката му, а мракът стапяшеголямата му смелост. Стълбището изведнъж прекъсна иБелцони се изправи пред входа на погребално помеще-ние.

В първия момент той не повярва на очите си. Сарко-фагът празен! Никаква мумия! Никакви съкровища!Преди хиляди години някой изкусен крадец го бе изпре-варил, издебвайки стражата.

Белцони излезе да поеме чист въздух.Да се откаже? Не, за нищо на света!Една гробница поне ще намери неогра-бена. Нали тайната на пирамидите сегае и негова тайна! Започна отново. Ръ-цете се схващаха от умора, тръпкилазеха по потното му тяло. Възпалени-те от горещината и напрежението очиизведнъж се разшириха. Входът за по-гребалната стая — запечатан, а печа-тът — непокътнат. Ударите отеквахаедин след друг. Белцони се провря презразбития отвор. По дяволите! Отновопразен саркофаг! Последната надеждасе изплъзна.

Когато свикна с тъмнината и можаподробно да разгледа саркофага, Джо-вани извика от радост. Изсечен от бе-лоснежен алабастър, украсен с изящнирелефи, самият саркофаг беше истинскосъкровище.

Пет години изгуби Джовани БатистаБелцони в непрекъснато търсене, за дасе върне през 1820 година в Лондон съссаркофага на фараона Сети I. Мумиитена фараоните така и не намери.

Двадесет и четири века преди негоХеродот също не ги е видял. Да повяр-ваме ли на легендата, която той ниразказва — че измъчен от непосилниятруд около пирамидите, народът въста-нал и извлякъл мумиите на своите ти-рани?

Бандата на откривателите

Мъжете се прокрадваха един след другкъм пещерата. Водеше ги старият Абд-ел-Расул, който пръв я откри, но непосмя да влезе сам. Малката лампа ос-вети пътечката към вътрешността й.Тишината караше всички да се оглеж-

дат напрегнато. Влязоха в неголямо помещение, в дъ-ното на което беше издялана тясна гробница. Единвърху друг лежаха фараоните, пренесени тук от свои-те предани жреци.

Мъжете останаха смразени от страх, мълчаливи предмъртвите владетели. Съкровището ги изплаши. Товабогатство не може никъде да се укрие! Какво да сто-рят? Високите им тънки сенки, прилепнали към сте-ната, леко потреперваха.

Шест години крадците от семейството на Расул про-даваха по малко от скъпоценностите и все повече сеубеждаваха, че няма да ги разкрият. Но в една юнскаутрин на 1881 година полицейският управител Дауд-паша нареди да арестуват Абд-ел-Расул и го изправи накръстосан разпит. Старият отричаше. Дойдоха и селяни,които потвърдиха, че неговото семейство е най-честнов село Куриа. По всичко личеше, че на пашата не про-вървя, защото пусна на свобода арестувания. Но не минаи месец, когато пред Дауд-паша застана най-малкиятсин на Расул. Управителят изслуша спокойно призна-нията му, после бързо изскочи от стаята.

Телеграфът трескаво предаваше в Кайро голяматановина. Когато заведоха представителя на Каирскиямузей Емил Бругшбей в новооткритата гробница в

14

Входът за гробницата на фараона най-често е бил замаскирванс такива олтари

Деир-ел-Бахри, той успя да прочете 36 саркофага нафараони, жените им, принцове и принцеси. Между тяхнамериха мумиите на Тутмос II, Тутмос III Сети IРамзес II и Рамзес III .

Децата, които слушаха за приключенията на Белцони,не бяха станали мъже, когато столицата на фараонаЕхнатон, наречена от самия него Ахетатон — „небо-склон на Атон", разкри част от своята загадка. Двор-ците учудваха със своята изящност и красота, а сте-ните — с чудесните рисунки. Ала хората продължава-ха да ровят и търсеха истината за една погребана кул-тура.

През един зноен ден, когато слънцето печеше без-милостно, сякаш се сърдеше на тези, които оскверняватцарството му, пред изморените археолози и работницисе показа женска глава. Красивите й, леко притворениочи, излъчваха нежност и любов, а тънките й, с особенапрелест устни, като че щяха да проговорят. Очарова-телната Нефертити — жената на Ехнатон, плени нем-ските археолози със своето обаяние и топлота.

Не всякога земята разкрива такава изумителна цен-ност. А когато това се случи, първата мисъл е — да япритежаваш. Археолозите облепиха с глина чуднототворение на древните майстори, за да не я познаятегиптяните. Така контрабандно я изнесоха от Египет.Едва когато я изложиха в Берлинския музей, правител-ството на Египет научи за похитената царица и забранина немците да извършват разкопки на негова терито-рия. Но с това то не можа да си възвърне един от ше-дьоврите на световното изкуство.

Кралят на Франция и Афродита Милоска

От всички краища на острова дойдоха хора. коитостадионът на Милос едва побра. Тук синът на Менид,Александър, беше изложил творбата си — изваяна ста-туя за одобрение. Когато тържествените звуци на ли-тавриге накараха стадиона да притихне, лененото по-кривало, обгърнало голямата мраморна фигура се

смъкна на тревата. Статуята на Афродита стоеше спо-койна върху мраморния постамент. Величествена всвоето съвършенство, богинята по човешки завладясърцата на хората. Те бяха единни в своето мълчание —такава дивна красота досега не бяха виждали очите им.

Минаваха години. Варвари нападнаха острова и за-плашваха да унищожат всичко, което правеше людетещастливи. Грижливи ръце укриха мраморната богиня вкаменен склеп, за да не я похити неприятелят Такаостана тя скрита, векове след като загина древната йродина.

Един пролетен ден на 1820 г. милоският селянин Йор-гос и синът му Антонио намериха статуята на Афродитав каменната гробница. И вместо от водата, както раз-казва легендата, този път Афродита се роди от рохка-вата пръст. Йоргос беше практичен човек, той продадевеликолепната находка на френския консул мосьоБрест. А французинът уреди със своето правителствода пренесе статуята през Константинопол в ПарижОстаналото свършиха парите. Турците, които владеехаострова, разрешиха изнасянето.

На 1 март 1821 г. маркиз дьо Ривиер поднесе в дарАфродита Милоска на крал Луи XVIII. Когато за пръвпът Шатобриян я видя, възкликна: „Гърция досега нени е давала по-добро доказателство за своето величиеМоже би Афродита още страда за своя роден остров. . ."

Среднощният посетител на Партенона

След победата над персите Атина се зае да излекувараните от войната. Акрополът — нейното голямо сър-це — беше разрушен. Само бронзовата богиня АтинаПромахос — бранителката — беше оцеляла.

От всички краища на страната се притекоха майсториработници, един от друг по-сръчни. Акрополът трябвашеда се издигне още по-величествен, недостижим. Известнисъс славата си на архитекти — ваятели, Ектин и Кали-крат започнаха строежа на Партенона — храма наАтина Дева. Те избраха мястото, което самата природа

Един от подземните проходи, свързващи гробници на мумии край Долината на царете

му бе приготвила. С всеки изминат ден мраморът ожи-вяваше в ръцете на каменоделците. Четиридесет ишест колони, изваяни в дорийски стил, опасаха храма.На деветата година от започването той се издигна надАкропола. Дойде ред на Фидий и неговите ученици да гоукрасят.

Цялата история на Атина и нейните богове се родивърху метопите, фронтоните и фриза. В четвъртитатазала Фидий постави дванадесетметрова статуя па Де-вата. Сияюща в златните си дрехи, тя изглежда неземна.Толкова простота и изящност, такова великолепиеЕлада не помнеше.

До края на седемнадесети век Партенонът стоеше Есетака недостижим и горд. В 1687 г. по време на войнатана турците с венецианците бомба тежко нарани снагатаму. Нямаше ги хората на Фидий да превържат ранитему, да върнат красотата му. Ала това, което не можа дастори бомбата, лесно се удаде на английския посланиклорд Елиджин. Той получи разрешение от турскотоправителство да изнесе няколко надписа. Само няколко?Не, намеренията на лорда бяха далеч по-големи.

Отлично — нощта ще скрие следите от кражбата!

И без това западният фронтон е повреден. По-лесно е дасе снемат статуите от него. Това ще свършат наетитеработници. Те и без това нищо не разбират от дяланикамъни.

Но понякога събитията изненадват и най-съобрази-телните хора.

Когато започна снемането на надписите, в колонитенещо пропука. Лордът едва успя да избяга встрани ицялата стена със статуите се олюля, после с грохотсе сгромоляса на земята. Западният фронтон на Пар-тенона престана да съществува. Елиджин успя да из-мъкне само оцелелите статуи п отделни фрагменти.Призори той потегли със своята плячка за Лондон.

Лорд Елиджин съвсем не бе последен в кражбата наархеологически ценности. Последваха го много други,а и днес съществуват в САЩ, Франция и Англия акцио-нерни археологически дружества, чиято дейност е глав-но „износът" на ценни старини от Африка и Азия.Кражбите не са спрели. Няма и да спрат, докато зави-симите народи по света не станат истински господарина своите богатства.

ЦЕНКА НАЧЕВА

„Не се сърди на Природата — тя е изпълнила дълга сп; сега е ред на Човека."Френсис Бейкън

Не е била ласкава природата къмнародите, които населяват черно-морското крайбрежие. Само една-единствена тясна ивица вода гисвързва с океана, и то не пряко, аедва след като се пресекат Мраморнои Средиземно море. Затова пожелаетели по море да стигнете в някои отсеверните пристанища на Европа,например Ленинград, пригответе сеза дълго морско пътешествие на. . .юг! Да, именно на юг, защото кора-бът, с който ще напуснете българ-ския бряг, трябва да заобиколи цялаЗападна Европа, преди да акостирав някое от пристанищата на Бал-тийско море. Думата цяла" туксъвсем не е излишна. Тя отразявафакта, че по някакъв природен кап-риз най-късото разстояние междудвете морета, което е близо 7 пътипо-кратко от морския път около Ев-ропа, разделя нашия континент точ-но на две равни части: западна иизточна. Сякаш за да отбележи това,природата е „опънала" синя лентапочти по цялата дължина на тазилиния, 3/4 от която минава по тече-нието на реките Неман и Днепър исамо някакви си 300 километра посушата! Само 300 километра, а

хората са принудени да преплават25 пъти по-голямо разстояние, зада попаднат от Черно в Балтийскоморе. Идете утвърждавайте после,че само на нас хората е присъщо чув-ството за хумор.

Разбира се, всичко това не е ново.На мореплавателите отдавна са из-вестни и други подобни „шеги" наприродата, когато важни морскипътища се прекъсват от тясна ивицаземя. Обаче още през миналото сто-летие човечеството решително сезае с „реконструкцията" на воднитеси магистрали. Грандиозни съоръ-жения като Суецкия, Килския иПанамския канал съкратиха хи-ляди километри морските пътища.За съжаление проблемът за ликви-диране отшелническия характер наЧерно море дълго оставал вън отвниманието на учените. Днес обачеположението коренно се промени ив скоро време. . .

По следите на кехлибара. . . Корабът леко се отдели от

кея на Варненското пристанище исе отправи в открито море. Пред-стоеше ни дълъг път до Клайпед-ското пристанище на балтийско мо-

ре. Страхувах се от морската болести бързах да се прибера в кабинатаси, но не исках да пропусна Одесаи се осведомих от капитана кога щебъдем там. Оказа се, че тревогатами била напразна. Спиране в Одесане се предвиждаше. Първата ниспирка беше Херсон. . .

Каква Одеса? За какъв Херсонстава дума? — недоумявате можеби вие, уверени в географските сипознания, че само един е изходът отЧерно море — Босфорът!

Да видим дали е така!Още от най-дълбока древност хо-

рата наричали крайбрежието наБалтийско море „кехлибарен бряг".В целия свят само тук могат да сенамерят приказно красиви късчетаот вкаменената смола, изхвърленипри буря на пясъка от студенитебалтийски вълни. Хората никогане са били равнодушни към красо-тата и затова украшенията от кех-либар са били на почит през всичкивремена. Украшения от балтийскикехлибар са открити и в древнитесъкровищници на Египет и Гърция.Странното в случая е това, че в оне-зи времена морският път междуБалтийско и Средиземно море още не

16

е бил известен на хората и освентова непроходими гори покривалиЕвропа. Единственият възможен пътза проникването на кехлибара доСредиземноморието лежи по по-речието на реките Неман и Днепъри продължава през Черно море.Така кехлибарените украшения отстарите съкровищници откриха научените една тайна на древните хо-ра, които още преди хилядолетия„напипали" този създаден от саматаприрода най-кратък път между две-те морета. За този древен воден път,изоставен след като хората навлез-ли в океана, учените отново си спом-нили и в 1876 г. руското правител-ство решило да го възстанови и усъ-вършенствува. Работата се облек-чавала от това, че малко над Киев вДнепър се втича река Припят, чийтоприток Яселда в горното си течениеотстои на по-малко от 60 километраот Щера — най-южния приток наНеман. С помощта на каторжниятруд на крепостните селяни тяснатаивица суша между Яселда и Щерабила прокопана. Изкуственият ка-нал имал дължина 55 километра иширина около 15 метра. Въпреки чепо него можели да преминават самокораби, които не „газели" на по-вече от половин метър дълбочина,все пак това било пряк воден пътмежду двете морета.

Каналът обаче не просъществувалдълго. Поради малката си пропус-квателна способност той не бил в съ-стояние да съперничи на бързо раз-виващия се железопътен транспорт.Въпреки че бил изоставен, ученитене се отказали от идеята да свържатдвете морета с пряк и удобен воденпът. Днес това вече не е мечта, апроект, върху реализирането накойто усилено се работи.

Трудно е даже мислено да се об-хванат грандиозните мащаби на ка-нала „Черно-Балт". Представете синапример насип, широк 1 километър,висок 10 метра и дълъг от Москвадо София. Толкова земя и скалнамаса трябва да бъдат изкопани ипреместени, за да получи Черноморе пряк изход към океана. Когатопроектът бъде напълно реализиран,оживен воден път ще пререже Ев-ропа в най-удобното й място. Такаче грешка няма! Курсът на кораба еверен!

. . . А ето го и Херсон. Разполо-жен навътре в устието на Днепър,той е южната врата на трансевропеп-ския воден път — канала „Черно-Балт". След кратък престой за из-

вършване на неизбежните формал-ности корабът поема нагоре по тече-нието на древната река. Не след дъл-го в далечината се показа Каховка,недалеч от която се намира водохра-нилището на едноименната ВРЦ.Рейсът ни е транзитен и затова Ка-ховка скоро остава зад нас. Когатонаближихме Запорожие, вече се све-черяваше и отблясъците на хилядитему светлини се отразяваха в тъмнатаповърхност на Днепър, който, раз-делен на два ръкава, обгръща натова място прочутия остров Хортица,където е била запорожката сеч. Потъмно преминаваме трите шлюзовикамери па Днепрогес и ето ни в езе-рото „Ленин", заприщено от дъгатана известната в цял свят язовирнастена. Водата на езерото е тъмна испокойна и с нищо не напомня заминалата слава на скритите в дъл-бочината й днепровски прагове. Безда забавя ход, нашият „Метеор"се носи по водите на езерото на севери само едва мъждукащите в далечи-ната електрически светлини разбиватилюзията, че сме в море. За съжа-ление нощ е и няма да видим Дне-пропетровск, Кременчуг, Черкаски други интересни забележителностипо нашия път, като например гра-да, в който е живял Макаренко —Крюков или „Тарасовата могила" —близо до Канев, където е погребанТарас Шевченко.

Утрото ни сварва в дългото 150и широко 15 километра водохрани-лище на Каневската ВЕЦ. Скоро вдалечината се показаха високитездания на древния Киев, живописноразположен върху хълмове от две-те страни на Днепър, който малкослед града прави огромен завой насевероизток и напуска трасето нанашия път. „Метеор" вече пори во-дите на Киевската ВЕЦ. Намирамесе на половината път до целта нанашето пътуване и сме близо до най-високата му точка, повече от стометра над морското равнище.

Докато капитанът с помощта нарадиото уточни с дежурния щурманна водохранилището влизането ни вканала, построен на притока наДнепър река Припят, ние можем даизпреварим събитията и да завършимпътешествието си. . . по картата.

От канала на река Припят кора-бът ще премине в притока й Яселда.Там в шлюзовата камера на водораз-делния канал ще завърши нашето„изкачване" и ще започне спуска-нето към Балтийско море по рекаЩера, която се влива в Неман при

Гродненската ВЕЦ. Оттам по тече-нието на Неман ще излезем при по-следната по пътя ни ВЕЦ — Съвет-ската. След нея пътят се раздвоява.Наляво по ръкава Матросовски можеда се отиде в Калининград. Нашияткурс обаче е надясно, където по ръ-кава Рус ще се озовем в Клайпедс-кото пристанище — крайния пунктна пътешествието ни. Целият ни пътпрез Европа, от Херсон до Клай-педа, е дълъг само 2107 километра!

Това пътешествие е измислено, ното не е фантазия. Днепър е вечепочти готов да поеме своето участиев съкращаването на пътя междудвете морета, а съветските Хидростройтели усилено работят, за да приве-дат в готовност и Неман. Затоване е далеч денят, когато черномор-ските страни ще получат на разполо-жение безопасен и пряк воден пъткъм северните брегове на Европа иСкандинавските държави.

Европейските столици—морски при-станища!

Каналът „Черно-Балт" представ-лява не само пряка връзка междудвете морета, но разкрива за корабо-плаването пътя и към вътрешносттана континента.

Още в края на 18-ти век започнал

17

строежът на канали и шлюзове, кои-то съединили Днепър с Висла. Си-стемата била завършена в 1846 г.Сега тя е известна като Днепро-Буг-ска. Шлюзовата й част достига поч-ти 200 километра и в нея плаваткораби, които газят до 1,25 метрадълбочина. След преустройството йпътят на корабите от двете моретадо Варшава ще бъде открит. Но товасъвсем не е всичко. Река Висла,която минава през Варшава, от-давна е съединена с Одер, а тя пъкс Шпрее, на която се намира Берлин.По-нататък през Хавел може да сеизлезе на Елба, а тя се влива в Се-верно море в самото начало на Кил-ския канал. Така обединените уси-лия на съветските и полските хид-ростроители ще открият за нашитекораби още един свободен изход къмокеана! Нещо повече — чрез системаот канали може да се попадне от Ел-ба в Рейн, а по него — в Холандия,Швейцария и Франция! За нашатастрана този втори трансевропейскипът от изток на запад ще придобиеособено значение, когато бъдат реа-лизирани проектите за свързванетона Дунав с Рейн и Одер.

„Синята огърлица" на ЕвропаДунав, Донау, Дуна, Дунаря —

колко много имена има тази вторапо големина в Европа река, коятоводи началото си от два ручея (Бре-га и Бригах) в Шварцвалд, пресичатериториите на 8 страни и след по-

вече от 2800 километра се влива вЧерно море. Понеже се подхранва оталпийските ледници, нивото му едоста постоянно, а това го правимного удобен за воден път. За съжа-ление природата е създала Катарак-тите — мястото, където Дунав по-пада в гранитните прегръдки наКарпатите и Балкана. Тук коритотона реката от два километра се стес-нява до 150 метра. Течението ставамного бързо, а острите зъбери надесетките прагове при Железнитеврата (долния край на Катарактите)прави корабоплаването там невъз-можно. Затова още през миналотостолетие част от праговете биливзривени, а по югославския брягизкопали обходен канал. Задачатасега е да се отнеме от водите на Ду-нав огромната енергия, скрита втях,и да се превърне той в първо-степенен воден път и за големи мор-ски параходи. Когато бъде прокопанканалът Дунан-Одер, дълъг 310 ки-лометра , Братислава, Будапеща,Белград, Турну-Северин, Видин иРусе ще станат оживени морски при-станища. За това много ще допри-несе и „пръстенът" на Полша.

Най-голямата полска река Вислапресича страната от юг на север,описвайки огромна полудъга. Вто-ра полудъга на запад образува Одерсъс своите притоци. Понеже изво-рите на двете големи реки са раз-делени в района на Гливице и Ос-виенцим само с около 70 кило-

йетра суша, а долните им теченияотдавна са свързани с изкуственканал, съвсем не е трудно двете по-лудъги да се съединят в огроменводен пръстен. Когато това бъде осъ-ществено, морски кораби ще могатнаправо от Щецина и Гданск да оти-ват до Варшава, Краков и Познани оттам през Дунав или Днепъркъм Черно море. Други пък по Одери Шпрее ще се насочат към Берлини Париж, откъдето през проектира-ната от френските специалисти новаводна магистрала ще могат да сеспуснат на юг до Марсилия или дасе отправят на север към Ротердам.

Така в Европа ще се образува гъс-та пръстеновидна мрежа от воднипътища, по която ще може да сепътува във всяко направление, безда е необходимо връщане по същияпът. Това има изключително зна-чение за търговията, а за пътешест-вия едва ли би могло да се измислипо-удачна комбинация. Затова проек-тите, призвани да премахнат отречните и морските пътища на нашияконтинент поставените от природатапрегради, днес все повече привли-чат вниманието не само на инжене-рите и учените, но и на икономис-тите и политиците. Нашият измис-лен кораб и неговото „шарене" изЕвропа могат да станат символ намеждународно сътрудничество и со-лидарност.

инж. КУЗО КУЗОВ

НЕОБИЧАЙНИПРИЯТЕЛСТВА

Благодарение на приказките всяко дете отрано на-влиза в чудния свят на животните. Колко много увлека-телни истории за тях прочита то, колко поучителни,трогателни или смешни случки научава! Според бас-ните едни от животните винаги са добри, други — ум-ни, трети — лоши, четвърти — глупави и така ната-тък. Ио този начин в съзнанието на детето се създаватопределени завършени представи за повечето животни.Тези обра?и от детството впоследствие избледняват, носпоменът за тях се запазва за цял живот.

С течение на годините вместо приказките идват другиизточници на знания. Кумчовълчовците и заюбаюв-ците избледняват и вместо тях се изграждат предста-вите на зрелия човек. Те се основават на научни знанияи на личен опит. Но дори и те са доста непълни и едно-

18

странчиви. Една прочетена книга или случайно прежи-вяване могат да създадат несправедливо или пресиленопредубеждение по отношение на някое животно.

А може би най-голямата празнота в нашите знания заживотинския свят са в областта на отношенията междуразличните животни. В тази насока са напластени най-много шаблони. Твърде често хората съвсем несъзнател-но остават в техен плен и не си дават сметка за огром-ното многообразие на природата.

Това многообразие не се изчерпва с пъстротата нацветовете и изобилието на формите. То намира израз и в„характерите" на отделните животни от един и същ вид.Когато те бъдат поставени при особени условия за жи-вот и развитие, различията в нрава могат да станат достачувствителни. А щом към особения характер и благо-приятната среда се добави и въздействието на инстинкт,шаблонната представа за дадено животно може да бъдеокончателно опровергана. Представителката на някойсвиреп животински вид може да е със сравнително смек-чен нрав. Отгледана със съответни грижи и ласки, добренахранена, тя може да стане още по-незлобива.1 Заго-вори ли пък у нея незадоволен майчински инстинкт,тя може да се превърне в нежна майка за някое „бебе"от животински вид, какъвто най-малко бихме моглида сп представим в нейна близост.

Разбира се, мнозина зоолози са забелязали своео-бразието в развитието на някои животни и склонносттаим да завързват необикновени приятелства. Някоиучени са посветили много време на изследвания върхутакива прояви и са събрали интересни наблюдения.Направени са редица разнообразни опити. Ала най-често неочакваната дружба между животни възникванепринудено, както и между хората. За повечето от-делни случаи биха могли да се разкажат занимателниподробности. Забавно би било да се говори за голяматапривързаност между носорог и куче, за нежните грижина котка към пиленце, за веселите игри на слон и хипо-потам, за приятелството между куче и котка. . . Номоже би най-силно въздействие имат не описанията, авеликолепните снимки, направени от търпеливи исръчни фотографи. Фотоапаратът най-добре може дазапечати някои от интересните мигове на необикнове-ните приятелства. Благодарение на снимките всекиможе да се убеди, че в най-ранната си възраст „царятна животните" съвсем не е тъй самоуверен, както презследващите години на живота си. Преди да порасне,той може да бъде принуден да търпи дръзките шеги насвоето по-голямо другарче — нахалното маймунче. . .Друг път обективът е проследил чудната грижовност,с която котката почиства козината на кучето, с което сее сприятелила. А къде остава традиционната враждамежду котката и кучето? Не по-малък интерес предста-влява и снимката, която показва момент от съвсем „без-користна" игра на котка и мишка. . .

Вярно е, че в много случаи намесата на човека и бла-гоприятните условия са подпомогнали животните и саулеснили възникването на техните странни приятел-ства. Но безспорно е, че у тях има повече доброжела-телност, отколкото сме склонни да допускаме от пръв

поглед. И може би с течение на времето човекът щеможе да промени нрава на някои от тях. Та нали идомашните животни някога е трябвало да бъда! опито-мени?

„Пред теб изгрява слънцето и спира над главата ти.Зад теб слиза по небесната пътека и отива да умре отдругата страна на планината. От изгрев до залез етвоята земя. Пази я ! "

Такава е клетвата на индианското племе тараумара.Положил ръка върху главите на юношите, вождъттържествено произнася свещените думи и рисувавърху гърдите на юношите знаците на племето. От тозиден те стават мъже. Всички са празнично облечени, полицата и телата им са нарисувани с бяла боя линии,точки и различни фигури. Този ден е голям празник заплемето. Преди да настъпи, тараумара изпращат не-колцина мъже на изток, за да донесат вълшебния как-тус пейотъл — брат — близнак на слънцето, получилпри сътворението на света „растителен облик". Никойне се съмнява в божествения му произход, защото сокътот пейотъл мигновено премахва умората, глада, жаж-дата и тъжните мисли. Пият го само в дни на големипразници, какъвто е днешният. Шаманът започва древ-ния хилядолетен танц на дъжда. Тараумара подхващаттанца, като имитират скоковете на елен, жаба, паун-гуахолот и дори „говорят с техните гласове". За дане може дъждът да ги познае, те го мамят — намазватлицата си с глина. Така татуирани, ще успеят да мувнушат, че цялата природа го чака и той ще дойде, за данапои жадната за влага пустинна земя.

На хиляди километри далеч от земите на червеноко-жите из островите на Южните морета, както наричатмногобройните захвърлени в океана късчета суша, обе-динени в общото географско название Океания, подобнона индианците е разпространен обичаят на татуиранетов дни на големи празници. Например за жителите наплемето намба най-тържественият ден е празникът на-менги. Устройват го в края на юни, веднъж на пет го-дини, и винаги го свързват с повишаването в званиена младия вожд или някой негов роднина. В този денвсички намба са празнично облечени, украсени с пера,а телата им татуирани с боя, приготвена от кората надървета, смесена с какаово масло.

Главният „номер" на празника наменга е танцът начовека — птица. Сред наредените в кръг намба от храста-лаците изскача човекът — птица. Тялото му за разликаот татуировките на другите е намазано с бяла боя съссини и червени ленти. Той олицетворява злите сили.Крещи, маха с ръце, застрашително се криви пред окол-ните, върти се все по-бързо и по-бързо, докато мъжетепреградят пътя му. Уплашен от тяхната решителност,злият дух се скрива в джунглите. Доброто побеждава.

В чест на големи празници или необикновени събития,а често и в делнични дни много племена и народи посвета покриват тялото си с татуировка. Рисуванетопо тялото и крайниците е толкова стар обичай, кол-кото старо е и самото човечество. Археологичниразкопки от най-дълбока древност свидетелствуват затова. В много гробници от епохата на неолита има ске-лети, боядисани с охра. А разкопките в Алтай на из-вестните пазирикски могили от първото хилядолетиепреди нашата ера съдържат уникални свидетелства зататуировките в древността. Дори в един гроб, разполо-жен в слоя на вечно скованата от лед земя, е било наме-

22

рено тялото на племенен вожд, покрито с татуировка,направена дълго преди смъртта му.

Херодот разказва случай, когато текстът на тайнопослание бил гравиран върху главата на един роб.Обръснали главата на роба и прочели написаното. Но вЕлада и древния Рим единствена проява на татуиранебило клеймото, което налагали върху телата на робите.

Татуировка произлиза от таитянската дума татуу иозначава знак, т. е. нанасяне върху кожата нарези, гра-павини или рисунки. Татуирането може да бъде трайнои временно.

Трайната татуировка се прави по следния начин.Върху кожата предварително се очертават контурите набъдещата фигура. Често пъти това е истинска дантела оторнаменти и знаци. После с каменен нож, костна иглаили мидичка по контурите се правят мънички ранички.И едва тогава в тези ранички вкарват боите, получениглавно от соковете на различни растения или от мине-рали и техните окиси. Полинезийците правят татуиров-

Танцьор от племето ксингу (Бразилски джунгли),изпълняващ боен танц

Младежите от племето саравак (Борнео) правят по-стоянна татуировка за спомен върху кожата на белиягост

ката със специален гребен с множество остри зъби.Малайците използуват дървена щампа, по чиито отпе-чатъци възпроизвеждат рисунките. В Океания си служатс дървени игли, като удрят по тях с чукчета. А многонародности на Североизточна Азия в миналото са шиеликожата с игла с боядисан конец. След това изтегляликонеца. Оттам някои народи казват „шиене" вместотатуиране. Татуировката се нанася на различни места ичасти от тялото, като понякога може да покрие и цялототяло. А на Маркизките острови тя се прави дори върхуезика. Трайната татуировка е твърде мъчителна про-цедура. Понякога продължава с години, докато цялототяло се покрие със сложна дантела от изображения.Ето защо у много народи този болезнен процес се извър-шва през юношеството. И смята се, че колкото по-стоически изтърпи юношата целия цикъл от мъчения,толкова по-висока оценка заслужават неговата воля имъжественост. Само този, който геройски понася обрядана татуирането, получава всички права на възрастнитечленове от племето.

Някога, преди татуировката да бъде обичай и задъл-жение, грапавините от рани и белези, които покривалителата на войните и ловците, били признак на истинскомъжество. Така се оформил обичаят нарезите и белезитепо лицето и тялото да се считат за своеобразно свиде-телство за зрелост. Колкото повече мъки изтърпи юно-шата, толкова повече грапавини ще покрият тялотому и толкова по-силен и безстрашен ще бъде в очите наоколните.

Процедурата по татуирането освен че е мъчителноболезнена, но е и вредна в хигиенно отношение. Честопъти многобройните убождания предизвикват възпале-ния по кожата, различни неизлечими екземи, инфекции,а нерядко и зараза на кръвта. В такива случаи татуи-раният заплаща с живота си желанието да бъде считанза герой.

Не така болезнена и също много разпространена евременната татуировка. Среща се най-често у индиан-ските племена. Те използуват соковете на различнирастения, а също така цветна глина, вар, сажди, мине-рални окиси, пепел. Самите цветове имат символичнозначение. Червеното означава силни чувства, участиев битка или любов, синьото — мир, щастие, бялото —младост, чистота, а също и траур, черното — нещастие.В дните на големи празници, когато юношите получа-ват правото да се считат мъже, ловци и войни наплемето или когато ловът е особено удачен, индианцитепокриват тялото си със специална празнична татуиров-ка. Например племето каража, което живее в Цен-трална Бразилия, в платото Мату-Гросу, има обичай вчест на всяка убита пиракуру да устройва тържество.А пиракуру е не само най-голямата, но и най-вкуснатариба. За този ден каража боядисват с разноцветнибои телата си и поставят в ушите и върху горната сиустна парченце дърво.

Цветните рисунки по тялото сравнително лесно сеизтриват и е необходимо периодично да бъдат възстано-вявани. Членовете на някои индиански племена всяка

Татуирани така. мъжете представляват жива га-лерия от геометрични рисунки, всяка от които симво-лизира определено животно — пума, броненосец, сова

сутрин се къпят и наново нанасят татуировката си.Рисуването по кожата на лицето и тялото има и товапредимство, че картината може да се променя споредслучая. Африканските племена по южната граница наСахара имат делнична по-проста украса, и празнична,която е истинско произведение на изкуството с многобройните майсторски изработени орнаменти и фигури.Същевременно възможността да се премахват рисункитее създала и обичая на „развенчаване". Ако някой сепровини, изтриват част от знаците му за отличие ихраброст.

Татуировката се разнообразявала, усложнявала и сеоформила като цяла система от знаци. Всяко племеимало определен знак, нещо като герб, който всеки от-далеч и безпогрешно можел да различи. Така напримерчленовете от рода „врана" на североамериканското ин-дианско племе тлинкити рисува върху лицето си крилона врана, южноамериканското племе крао поставявърху скулите и над веждите си две успоредни синилинии, а върху бузите на всеки член от племето каражаима два кръга, нарисувани от сока на растението же-ниапу.

Постепенно татуировката започнала да съобщава несамо към кое племе принадлежи този, който я носи, но икакво положение заема в обществото. Племенните вож-дове имат специални знаци. В Полинезия, къдетотатуировката е достигнала особено високо развитие,знатните хора и племенните вождове покриват с ри-

Празнична татуировка върху тялото и лицето намексиканското племе тараумара

сунки цялото си тяло. При маорите от Нова Зеландиявсеки племенен вожд има индивидуална татуировка,усложнена и красива като скъпа дантела. Те я изпол-зуват и за своеобразен подпис или печат върху различнидокументи.

Така татуировката се превърнала в своего рода пас-порт, по който може да се прочете от кое племе произ-лиза този, който я носи, какво е неговото родословие,общественото му положение, занятието му, какви под-визи е извършил, а ако е жена, колко деца има, каквипо-значителни събития е имало в неговия живот, каквапричина — празник, радост, нещастие или смърт —е наложила тези рисунки. Особено красива е татуиров-ката на ловците. Вероятно защото техният занаят е най-важният. От неговата сполука зависи прехраната наплемето. Така татуировката е не само паспорт, но цялаавтобиография ребус за тези, които могат да я разче-тат.

Татуирането като мода било пренесено в Европа отспътниците на легендарния капитан Кук, които през1774 г. стъпили за първи път по островите на Океания.И до днес европейските моряци обичат да татуирватръцете и гърдите си за украшение или спомен. Това сеизвършва със специални игли с троен връх. В многокрупни пристанищни градове като например Лондонсъществуват „салони", където „специалисти" татуир-ват желаещите. В Дания заведенията за татуиране същоса много разпространени и на голяма висота. _Там по

Празнична татуировка на ловец от племетокаража (Бразилски джунгли)

специални каталози желаещите могат да изберат рисун-ката или орнамента за татуировката си.

Европейците, обикновено поради недомисляне, та-туирват най-често гърдите или ръцете си. Щом осъзнаятгрешната постъпка, търсят пътища да се освободят отрисунките, които доскоро с гордост са носели. Но въ-просът как да бъде премахната трайната татуировка едоста труден. Един от начините е чрез същите игли строен връх отново да се боде всяка дупчица и да севкарват избелващи вещества. Но той е точно толковаболезнен и нехигиеничен, колкото и създаването натрайни рисунки. Освен него прибягват и до опера-тивни методи. Върху татуираното място се присажданова кожа. Но макар че рисунката се премахва, приса-дената кожа остава като траен белег. Напоследък уче-ните са разработили нов метод. Той се състои в следното.Извънредно тънък насочен лазеров лъч играе ролята насвоеобразна гума. Лазеровият лъч преминава през кон-турите на рисунката. В резултат първоначално оставабелезникава следа, която много скоро изчезва напълно.Така науката предлага съвсем сигурен, бърз и безбо-лезнен начин за изчистване от ненужните шарки по ко-жата, направени някога поради глупава суетност.

Но докато татуирането като обичай отпадне напълноу изостаналите племена и народностни групи, учените-етнографи ще разкрият още много тайни от техния бити психика.

МАГДАЛЕНА ИСАЕВА

Л Ю Б О П И Т Н И Ф А К Т ИУчените са установили, че топо-

лите понасят най-добре паданетона гръм. При удар от мълния коро-ната на тополовото дърво почти несе поврежда, докато дъбовете достаповреждат короната си. Младитекрушови дървета бързо се оправятслед удара от мълния, а старитепочти винаги загиват. Затова уче-ните предлагат като гръмоотводипокрай жилищните домове да бъдатзасадени тополови дървета.

На североизток от Филаделфия еразположено гробище за стари авто-мобили, където са намерили приютстотици хиляди излезли от строястари коли. Там има и мощна пре-са, способна да намали обема и нанай-голямата кола до големината наобикновена диня. Пресата „поглъща"и „преварява" до 500 автомобила наден.

Американски инженери са изобре-тили начин за „безкрайно" пригот-вяне на хляб. Тестото върви катонескончаема лента към фурната исе разрязва при излизането. Разби-ра се, такъв хляб няма краища. Оттова не всички ще бъдат доволни,

но нека за утеха им служи мисъл-та, че е направен по най-нови ме-тоди.

Фреските на великия италианскиживописец Рафаел, украсяващи рим-ския дворец Фарнези, разположен подесния бряг на река Тибър, се нами-рат под заплахата от разрушениев резултат на постоянните вибра-ции, предизвикани от оживеното ав-томобилно движение.

В Англия е открита първата всвета специална библиотека за хорас лошо зрение. За читателите в та-зи библиотека има специални книги,напечатани с много големи и чернибукви.

Американските учени неотдавнаофициално са съобщили, че същес-твуват три неизвестни изкуствениспътника на земята, открити отрадарните станции. До този моментте не са успели да ги разпознаят,тъй като не приличат на нито единот известните досега космични апа-рати. Предположенията са три: илитова са метеори, или космични тела,принадлежащи на страни, които по

някаква причина крият пусканетоим, или (което е и най-достоверно)са парчета, откъснали се от извест-ни спътници и извършващи самос-тоятелен полет в Космоса.

Доскоро се е считало, че в Вайкалсе вливат 336 реки и рекички. Пос-ледните измерения обаче нанесохакорекции в тази цифра. Сега е точ-но установено, че в Байкал се вли-ват общо 544 реки с различна дължи-на, по източното крайбрежие — 324и по западното — 220. Ето че неслучайно Байкал в народните преда-ния се нарича море.

В Япония е открита първата в све-та болница за риби, костенурки иморски млекопитаещи. В нея се леку-ват около четири хиляди представи-тели на морската фауна от около три-ста вида. В болницата има хирург,очен лекар, защото доказано е, чериби, които живеят в аквариуми, че-сто страдат от очни болести. Сътруд-ниците на болницата изследват въз-можността морски риби да бъдатаклиматизирани в сладка вода. Изяс-нило се, че някои риби много добресе чувствуват в новите условия.

25

ЛИЦЕИ

ХАРАКТЕР

През всички времена лицето начовека е занимавало хората на нау-ката и изкуството. С векове са сесъздавали представите за слож-ния душевен мир и неговите връзкис лицевите черти. Учени и худож-ници, лекари, криминалисти и пи-сатели с еднаква страст са изуча-вали физиономиите на своеобразнитеиндивиди, търсели са невидимитемеханизми, чрез които психичнитеизживявания оставят своя отпеча-тък върху външния вид на човека.Мъдростта на всички епохи е прие-ла, че лицето е огледало на душата.

Днес, когато говорим за човешкияхарактер или за едно от основ-ните му ядра — темперамента, ниеподсъзнателно свързваме тези по-нятия с определени образи, изгра-дени в съзнанието ни. Невъзмож-но е да изградим психологическахарактеристика за някого, без даси представим външните му черти.И детското въображение може поразкази да види непознатия смелобраз на Магелан, благородния ликна Галилей, проницателния погледна Петър Велики. Върху мъртвиямрамор на бюстовете се е запечаталажестокостта на римските императориГай Калигула, Нерон и Каракала.

Но често се случва да бъдем из-ненадани в своите представи. По-някога срещаме жестокост в хора съсспокойни физиономии. Дали не гре-шим? Жестокостта има много лица.Затова привидната благовидност мо-же да затрудни, но не и да измамиопитния психолог.

Вижте този мраморен бюст!На пръв поглед образът на импе-

ратор Калигула завладява със своя-та красота. Но фините черти на ли-

26

цето крият жестокост в свититеустни, опасна амбиция в издаденатабрадичка, мрачна свирепост в пог-леда. За свое удоволствие той при-съствувал при изпълнението на смър-тните присъди. По време на пирше-ства лично избивал деца — заложницис камъни. На власт Калигула дошъл,след като отровил своя предшестве-ник император Тиберий.

Каква е връзката между лицето ихарактера? Верни ли са твърде-нията, че тези два човешки белегазаедно с тяхната зависимост се пре-дават по наследство? Какво е уста-новила науката по този въпрос?

Характерът на човека се изграждав резултат на много фактори. Напърво място са социалните, защотохората живеят в общество, коетооще от първите дни влияе върху де-тето. Семейството, училището, ор-ганизацията — това са мощни ин-струменти, които оформят харак-тера. Но върху човека влияе и нас-ледствеността. Наследствената ма-терия има способността в много слу-чаи да предава от родители на децахарактеровите черти, темперамента,типа на нервната система и нейнотопредразположение да реагира поопределени начини. От тези истинитрябва да тръгнем, за да разкриемсложните пътища, по които душев-ният живот у човека влияе върхуизраза на лицето.

Основното в нервната система уживите същества е рефлексът. Пре-димно простите, вродени рефлекси унисшите животни се заместват всеповече от условнорефлекторната на-гласа на централната нервна систе-ма при висшите представители в жи-вотинската стълбица. У съвременниячовек усложнените условни рефлек-

си дават фона, на който се изграждависшата психична дейност — създа-телят на цялата човешка култура ицивилизация.

Условният рефлекс се извършвапри строго определени условия. Оттях той се засилва. Кокошките поз-нават гласа на стопанката и тичатза храна, завръщащата се от пашакрава сама намира обора си, заспа-лият дълбок сън железничар скачапри първата локомотивна свирка.Когато не се п о д к р е п я т отпостоянните дразнители, условнитерефлекси отслабват и изчезват, за-щото вече не са необходими. Новитеусловия ще създадат други рефлекси.

Движението на лицевата муску-латура у хората се извършва во-лево, тоест зависи от психиката начовека. Но от друга страна лесно-подвижните мускули на лицето сасвързани тясно и с тази част отнервната система, която управлявачувствата. Чрез промяна в мимикатана лицето си човек изразява радост,удоволствие, мъка, страх, срам, гняв.

Някои от емоционалните реак-ции на мимическата мускулатураимат характер на вродени безуслов-ни реакции, които са еднакви завсички хора. Лесно се познава фи-

Нефертити — символ на красота иизящество

зиономията на детето, когато то сеготви да заплаче. Наготово са да-дени от природата и изражениятапри болка, неприятен вкус в устата,внезапно радостно събитие.

Ала хората са различни по ха-рактер. Всеки си има своите сла-бости и стремежи към удоволствия.Едни търсят постоянните напре-жения, други свикват с леките на-слаждения и приятен живот, третистават роби на гнева. Това влияена определи лицеви мускулни гру-пи, кара ги непрекъснато да се сви-ват, да бъдат в постоянно напреже-ние. В мимиката се намесва услов-ният рефлекс, навикът.

Яростният човек стиска зъби исвива устни. Това с време създаваиздаденост на брадичката и харак-терно положение на устата. Той до-бива „ядовита" физиономия. Прият-ните усещания предразполагат къмобръщане на долната устна, спус-кане на клепачите и разхлабване нацялата лицева мускулатура. Страх-ливият свива очи, а неразбиращиятвдига вежди и отваря уста. По тозиначин чрез непрекъснато повтарянена условните рефлекси нервнатасистема постепенно извайва лицевотоизражение — психичният живот ос-

Гай Калигула — красива жестокост

тавя своите следи върху външнияизраз на хората.

За какъв характер говорят отдел-ните външни белези на лицето?

Науката отдавна отрече „теория-та" на буржоазните учени за вро-дената престъпност и за това, четази вродена престъпност има свойматериален израз по черепа и ли-цето. Човек е преди всичко та-къв, какъвто го изгражда общест-вото. Но можем ли чрез анализ нафизиономията да надникнем в скри-тите ъгълчета на човешката психи-ка? Нека кажем, че това е възможно.Да видим как?

Устата на човека може да разкриене само настроението му в момента,но и някои негови качества, създа-дени в индивидуалния му живот.Постоянно отворените уста говорятза недостатъчно умствено развитие,а полуотворените — за слаба воля.Прикритите хора стискат устата сис издадена горна устна. Пълните,червени устни сочат отдалеч хоратана удоволствията. Гордите и самом-нителни личности прибират пренебре-жително долната си устна.

Издадената брадичка е израз наамбиция и енергия. Изострената бра-дичка говори за склонност към шегии проницателен ум. А тя е издър-пана назад у хората, които имат мекхарактер и обичат спокойствието.

Мнозина смятат, че голямото и от-весно чело показва бистър ум и бо-гато въображение. В много случаитова е вярно, но се срещат и инте-лектуално издигнати хора с малкии полегати чела. По-верен показателса бръчките по тази част на главата.Гладкото чело с опъната кожа го-вори за повърхностен характер, бездълбоки психични изживявания. Те-зи, които са свикнали да размишляватмного, отрано добиват хоризонталнибръчки близо над веждите. По че-лата на своенравните и оригиналнихора се образуват обикновено раз-пръснати и недълбоки бръчки.

Едва ли някой може да отрече,че очите са най-верният и изрази-телен показател на човешката душа.Обикновено отворените и спокойногледащи очи принадлежат на хорас добра и честна натура. Вътрешнатауравновесеност, прямостта на ха-рактера им проличават в техния от-кровен поглед.

Емоционалният заряд на човеш-ката психика, който дава отраже-ние върху всички движения у хо-рата, силно влияе на двигателнитемускули на очите. Леене се разбиратози, който е подтиснат, съкрушен,

Демокрит от Абдера. Какво спокой-ствие и увереност излъчва лицето му!

когато гледа отчаяно. Неговите очиса свити, бавно подвижни, погледътму е изпразнен от съдържание. Темогат да се различат от морните ибавно подвижни погледи на ленивитеи още повече от подвижната очнаигра на енергичните хора. Пърга-вият ум може да се долови и при мъл-чание, защото негови издайници саочите.

Напрежението на психиката ви-наги е изразено в човешките очи.Добре настроеният гледа бодро. Ре-шителният момент от едно спортносъстезание може да се познае и самопо израженията на зрителите. Пони-женото самочувствие хвърля сянкана несигурност в очите на подтисна-тия, в погледа на песимиста се четеапатия. Въобще значимостта на чо-вешкия поглед е голяма и многооб-разна. Суровите хора гледат изпита-телно. В очите на озадачените са из-писани вълнуващите ги въпроси, са-моживците умеят да държат настранас погледа си, недоверчивите не могатда скрият своето неверие, страхът намалодушните лесно ги издава, вла-столюбивите могат да заповядват само

с очи. Погледът на силно волевителичности има внушаващо и хипно-тично въздействие.

27

Някои имат като оръжие в живо-та си дързостта. Те умеят да концен-трират силата на погледа си в очитена своя събеседник Но не всякогатова е приятно. Често втренчениятпоглед се приема за израз на нахал-ство.

Отбягващите очи крият често не-искреност или гузна съвест Погле-дът на нечестния е недоверчив. Тойсе страхува да не издаде помислитеси, затова често свежда глава, стре-ми се да замаскира издайническитеискри на желанията си. Всеки пре-стъпник си има своя психология,но когато дойде възмездието, тойзапочва да гледа в земята. Дори уби-ецът не смее да погледне жертвата

си в очите.В края на Втората световна война

в София живееше бившият възпи-таник на Военното училище и офи-цер от запаса адвокатът Алек-сандър Пеев. Този човек имаше спо-коен, приветлив поглед. Затова всич-ки, които го познаваха, изпаднаха внедоумение, когато Пеев бе заловени осъден като съветски разузнавачи трябваше да понесе смъртно на-казание.

Когато го изправиха до стенатаи го запитаха за последното му же-лание, Пеев погледна съчувственокомандира на строения взвод и качас равен глас:

— Аз съм български офицер и ис-

кам да умра с отворени очи! Не гипревързвайте с кърпа!

Настъпи странна тишина. Коман-дирът сведе притъмнялия си погледкъм земята. Отговорът му беше сму-тен, но правдив:

— Не мога да изпълня това вижелание, господин Пеев. Именнозащото сте офицер, вие ще разбе-рете — такава е заповедта. Войни-ците няма да могат да стрелят, акови гледат в очите.

Затова Александър Пеев загина,без да се изпълни последното му же-лание. Той не можа да посрещнесмъртта с погледа на смелите хора...

За силата и огромното въздействиена човешкия поглед говори опитътна известния съветски дресьор Вла-димир Дуров. Дуров работи презпървата половина на XX век и ус-пява да достигне такова съвършен-ство в дресировката, че можел самос един поглед да накара своите дре-сирани кучета да извършват раз-лични заучени задачи.

За особеностите на човешкия по-глед допринасят много зениците.Тяхното състояние зависи същественоот вегетативната нервна система —главния двигател във функциите навътрешните органи, сърдечната дей-ност, кръвното налягане. При силночувствителните хора големината назениците лесно се променя. Те силносе разширяват при болка или удо-волствие. Тесните и трайно свити зе-ници загрозяват очите на напрег-натите и зли хора.

Това, и още много други неща мо-же да прочете наблюдателният чо-век в очите на другите. Тези позна-вателни прийоми стоят в основатана различните психологически ана-лизи, на „гадаенето" от страна наврачки и гледачки. Такова „прочи-тане" на мислите лесно се осъще-ствява между интелигентни хора,които се разбират помежду си. Лю-бовта, приятелството, враждата сиимат своя ням език на погледите итози език често е по-точен от думите,които лесно могат да прикрият ис-тинските чувства.

Защото лицето на човека е отра-жение на неговата душа!

д-р ПАВЕЛ БЪЧВАРОВ

Планинският масив Сефар е една от местностите вСахара, в които бяха открити извънредно интереснидревни изображения върху скалите. Тези находки саизвестни под общото название „фреските от Тасили" ипредизвикаха истинска сензация сред специалиститепо история на изобразителното изкуство. Откритиетодатира от 1933 година и е било извършено от францу-

К О Н К У Р СВ чест на IX световен фестивал

на младежта и студентите редакции-те на списание „Космос" и „Наукаи техника за младежта" обявяват

„ М А Р С И А Н И Т Е "О Т С Е Ф А Р

зина Бренан. Обаче задълго то останало достояние натесен кръг познавачи. Едва след Втората световна войнасе заговори нашироко за шедьоврите на древните афри-кански художници. Главна заслуга за това има единдруг французин — неуморимият изследовател АнриЛот.

Той се е посветил на научни изследвания в Сахараоще от 1929 година и оттогава е изминал повече от осем-десет хиляди километра, кръстосвайки най-често с ка-мили надлъж и шир пустинята. Организираните от негоекспедиции доведоха до сензационни резултати — оказасе че сред Сахара — в сърцето на една от най-пустин-ните местности на Земята — се таят истински съкро-вища на живописта от преди много, много столетия.Тези забележителни находки дават представа за зараж-дането на изобразителното изкуство в най-далечно ми-нало. Обширният район, в който се намират, безспорнопредставлява най-големият в света музей на праистори-ческото изкуство.

Сахарските скални рисунки са твърде ценни и катоносители на разнообразни сведения за живота на своитесъздатели. Те образуват своеобразен архив с всякаквиданни за бита, нравите, вярванията и външния вид нанякогашните сахарски обитатели, за фауната, флоратаи климата на страната, за художествените вкусове ивлияния по онова време.

Древните паметници на изкуството в Сахара имат идруга стойност. Те подсещат, че из безплодните днесрайони на Северна Африка пак би могъл да закипи жи-вот, че човечеството трябва да използува възможно-стите на съвременната техника, за да върне плодоро-дието там, където вече е било.

Измежду различните рисунки, открити върху ска-лите на Сефар, особено любопитни са изображенията,наречени „марсиани". Лот си служи с този израз, защотонаистина някои от човешките фигури имат странно на-рисувани глави — сякаш са с космонавтски скафандри.Със своята съвсем особена външност тези образи сеотделят рязко от останалите и внушават на изследвачитенай-различни предположения. Изказано е и такова мне-ние, че подобни изображения свидетелствуват за идва-нето на космонавти от друга планета, които пристигна-ли на Земята преди хиляди години. . . Повечето учениобаче отхвърлят тази хипотеза и смятат, че странните„скафандри" представляват своеобразни шапки и при-чески на древните сахарски обитатели. Ала наукатавсе още не е казала последната си дума относно „мар-сианите" от Сефар. К

ОН

КУ

РС

*К

ОН

КУ

РС

*К

ОН

КУ

РС

*К

ОН

КУ

РС

*К

ОН

КУ

РС

КОНКУРС ЗА НАУЧНО-

ФАНТАСТИЧНИ РАЗКАЗИ

на теми от света на бъдещето,човекът на утрешния ден, развитие-то на науката и техниката.

Желаещите да участвуват в кон-курса трябва да изпратят свои не-печатани разкази (в размер не пове-че от 10 страници на пишуща ма-шина, 30 реда на страница) в дваекземпляра до една от редакциите.Срок 20 май 1968 година.

Конкурсът е анонимен. Участни-ците следва да поставят на разка-зите свое мото и да приложат къмтях запечатан плик, надписан съссъщото мото, в който да дадат име-то и адреса си.

Ще бъдат присъдени следните пре-мии:

една от 250 лева, две по 150 ле-ва, две по 100 лева.

Освен това премираните разказище бъдат отпечатани и изпратенина международния конкурс за научно-фантастични разкази, уреждан отсписание „Техника молодежи" в честна петдесетгодишнината на ВЛКМС.

Млади фантасти, читатели на „Кос-мос"!

Ние очакваме вашите разкази.

УЧАСТВУВАЙТЕ В КОНКУРСА!

29

Оливър Куейд, облегнал стола си на радиатора нацентралното отопление, издигнал босите си пети накревата, задълбочено четеше сутрешния вестник. Чар-ли Бостън лежеше в леглото, завит с юрган, и с наслаж-дение поглъщаше „Покъртителните признания".

С една дума, в живота на Човека — енциклопедия Оли-вър Куейд и на неговия най-близък приятел и помощ-ник това беше обикновена безгрижна почивка следзакуска.

Но Животът безцеремонно нахълта в това мъничкокътче на блажена идилия. Животът в лицето на уп-равителя на хотела „Орел", който настойчиво затропана вратата на стаята. Куейд остави вестника и въз-дъхна.

— Чарлз, може би ти ще отвориш вратата и ще пус-неш тоя Кумчо Вълчо.

Чарли Бостън неохотно се измъкна от юргана исърдито запита:

— Мислиш ли, че управителят идва за сметката настаята?

— Разбира се. Пусни го, докато не е разбил вра-тата.

Беше наистина управителят. В дясната си ръка дър-жеше разчертан лист хартия, на който бяха надрас-кани страшни цифри.

— Идвам за сметката на стаята, мистър Куейд —съобщи той студено. — Парите ни трябват още днес.

Куейд озадачено погледна управителя.— Сметката за стаята? Парите?— Тази седмица идвам вече трети път за тях — раз-

фуча се управителят.Погледът на Куейд се проясни. Той свали от кревата

краката си и ги спусна на килимчето едновременно скраката на стола.

— Чарлз! — забоботи той така гръмогласно, честаята се разтресе, а управителят на хотела трепна. —Ти нали щеше да вземеш пари от банката и да платиштая жалка сметка?

Чарлз схвана намека.— Дявол да го вземе, колко неприятно! Вчера по

пътя за банката срещнах нашия стар приятел ДжонБелмонт от Ню Йорк и той ме замъкна в бар Халмър-Хауз да пийнем по един коктейл и да поприказваме.А когато се измъкнах оттам, банката беше вече за-творена.

Куейд с крайно отегчен вид плесна с ръце.— Ето, виждате ли, мистър Крайгтън, на него човек

за нищо не може да разчита. Сега ще трябва сам втакова лошо време да отида в банката за пари!

В очите на управителя блесна ехидно пламъче.— Слушайте, стига сте ме баламосвали. . . — поч-

на той, но Куейд стремително премина в настъпление.— Между другото, мистър Крайгтън, трябва да ви

се оплачем. Стаята не се отоплява добре. Освен товаонзи идиот от съседната стая вчера до сред нощ нени остави да спим със своето радио. Погрижете се,моля ви се, днес да е по-тихо. И направете нещо с ото-плението. Не мога да понасям студени стаи.

Управителят уморено въздъхна:— Добре, добре, ще се погрижа за това. Но за смет-

ката. . .— Разбира се — прекъсна го Куейд. — Да, още

нещо: прислужницата остави тази сутрин само двекърпи за лице! Моля наредете да ни изпратят още две.И то веднага.

Управителят си отиде, като тръшна вратата. ОливърКуейд се усмихна и пак се зае с вестника. Но ЧарлиБостън не го остави да се задълбочи.

— Добре се отърва от него, Оли — каза той. —Но това ще е за последен път, повярвай ми. Готов съмда се хвана на бас, че още тази вечер ще ни изхвърлятоттук.

Той тъжно поклати глава.— Като си помисля само: Оливър Куейд, най-голе-

мият ум на страната, тази вечер ще скита по улицитепри пет градуса над нулата.

— Нищо подобно, Чарли — въздъхна Куейд. —Тъкмо исках да ти кажа, че днес има изгледи да спе-челим нещо. На, чети: „Птицевъдна изложба в големияЧикаго".

Очите на Бостън за миг светнаха и пак угаснаха.— Мислиш, че ще можем да изкараме толкова, че

да си платим хотела?Куейд навлече чорапите си и се обу.— Там ще видим. Във вестника се казва, че са про-

дадени двадесет хиляди входни билета. Сред толкованарод все ще се намерят няколко желаещи да попълнятзнанията си. Е, готов ли си?

Чарли отиде до гардероба, взе две палта и тежъккуфар.

Почти две мили отделяха хотела от изложбата, ноприятелите нямаха пари за такси и тръгнаха пеш, Ко-гато стигнаха изложбената зала, Куейд предупреди Бо-стън:

— Сега не се заплесвай, Чарли. Дръж се така, каточе ли участвуваме в изложбата.

Куейд отвори външната врата, мина край гишетона билетната каса и бодро се запъти към входа на за-лата. Човекът в униформа, който стоеше до вратата,протегна ръка за билетите.

— Хелоу! — приветливо му викна Куейд. — Каксте?

— Добре, благодаря — отвърна контрольорът. —Вашите момчета минаха ли вече?

— Разбира се. А ние се позабавихме: трябваше давземем туй-онуй. Б-р-р! Ама че студ хвана! Хайде,всичко хубаво — и с тези думи Куейд се промъкнакрай контрольора.

— Здрасти, приятелю — измънка Бостън и се про-вря след Куейд.

Високата просторна зала беше почти цялата заета с

30

кафези, наредени в два етажа. Във всеки кафез седешепо един пернат експонат.

— Ух, колко кльопачка! — забеляза Бостън.— Не произнасяй тук тази дума. Птицевъдите се

отнасят много сериозно към кокошките си. Наричайги „прекрасни птици", „елегантни създания" или нещоот тоя род. . . Дявол да ги вземе тия вестникари!

— Какво има?Куейд посочи залата.— Пишат, че за изложбата са разпродадени двадесет

хиляди билети. А ти колко хора виждаш тука?Бостън се огледа.— Ако се наберат петдесетина, значи някого съм

броил два пъти. Да тръгваме ли?— Накъде? Бас държа, че управителят е сменил

бравата още щом сме излезли от хотела.— И какво ще правим сега?— Ще се заемем за работа.Куейд се провря през тесния проход към дъното на

залата, намери местенце, останало свободно по недо-глеждаме на организаторите на изложбата, направи сиот кафези за кокошки трибуна и почна да говори. Чо-векът-енциклопедия притежаваше наистина изумите-лен глас. Всеки, който го чуеше, оставаше поразен:откъде се взима у тоя мършав човек такъв силен глас.

— Аз съм Оливър Куейд, Човекът — енциклопедия —викаше той, — най-осведоменият човек в страната.

Знам отговорите на всички въпроси: кое е било отна-чало, яйцето или кокошката, всяка историческа дата отнай-древни времена, броят на населението на всичкиградове в Америка. Знам как да се избавим от мишкитев птицефермата, как да се хранят кокошките, за даносят повече яйца. Всичко. Всичко, което е станало истава под Слънцето в която и да е област — в исто-рията и в естествените науки, в селското стопанство иматематиката.

Разпръснатите из залата хора почнаха да се събиратпред трибуната на Куейд.

— Нека някой да ми зададе въпрос. Дайте ми въз-можност да ви докажа, че съм Човекът — енциклопедия,който може да отговаря на всички въпроси.

Куейд посочи с костеливия си пръст нисък възрастенфермер с груби черти на лицето, облечен в ръждиво-червена престилка.

— Например вие, сър, задайте ми въпрос!Фермерът се смути.

— Ама аз. . . аз нямам никакви въпроси. . . Впрочемимам. Какъв е официалният рекорд за носливост укокошките?

— Това е просто дреболия — усмихна се Куейд.Той драматично потърка ръце. — Най-големият ре-корд е равен на триста четиридесет и две яйца. Бил еустановен през 1930 г. в Атина, щата Джорджия, наконкурса за кокошки от породата бял легхорн. Вярноли е, мистър?

Човекът с грубите черти неохотно кимна.— Вярно е, макар че не разбирам отде можете да го

знаете. Едва ли някой и от фермерите го помни.—О, вие просто забравихте. Нали ви казах, че съм

най-осведоменият човек в страната. Аз знам отговоритена всички въпроси от която и да е област. Няма смисълда ми задавате прости въпроси. Питайте ме нещо по-трудно. Ето вие — той посочи слаб навъсен мъж, —попитайте ме нещо.

Мъжът се замисли, захапал устна, после каза:— Я кажете кой щат има най-дългата крайбрежна

линия.Куейд се усмихна.— А, този въпрос си го бива! Повечето хора биха

посочили Флорида или Калифорния. Но правилниятотговор е Мичиган. Ще побързам да отговоря и на оста-налите завързани въпроси по география. Кентъки гра-ничи с най-голям брой щати, а най-северната точка наСъединените щати се намира в щата Минисота. Следва-щият въпрос.

— Бих искала да попитам—раздаде се звънливженски глас.

Очите на Куейд светнаха. Той отдавна бе забелязализумително красивата блондинка сред слушателите.Тя беше на около двадесет и една година. Елегантнатазелена шапка и зелен костюм, макар и не особено скъ-пи, и стояха много ефектно.

— И тъй, какъв е въпросът? — запита Куейд,като се наклони леко напред.

Девойката предизвикателно вдигна глава.— Просто исках да узная защо някои съдии при-

съждат награди на боядисани кокошки.Тълпата изведнъж зашумя и Куейд видя как човекът

с ръждивочервената престилка се завъртя и свирепопогледна девойката.

— Ох-ох! — въздъхна Куейд. — Вие, изглежда, за-

31

дадохте щекотлив въпрос. Нищо, ще отговоря и нанего. Съдия, който допуска боядисан роуд-айлънд даучаствува в конкурса, е или глупак — невежа или мо-шеник.

— Дявол да ви вземе! — закрещя човекът с престил-ката, като се извърна към Оливър. — Как смеете дами говорите такива неща?! Аз ще ви изхвърля оттук!— Той се запромъква през тълпата към бюрото наизложбата.

Куейд се обърна към девойката и попита:— Кой е този?— Един от съдиите. Казва се Стоун.— Добре, да продължим нашето състезание — из-

върна се Куейд към тълпата. — Следващият въпрос.Слушателите явно одобриха смелия отговор на Куейд

и въпросите се посипаха един след друг.— Кой е единадесетият президент на Съединените

щати?— Какво представлява Великата харта на свободата?— Кой е бил шампионът в Олимпийските игри през

1896 г. на двеста и двадесет метра бягане с препятствия?— Как се лекува лющенето на краката у кокошките?— Колко мили има от Земята до Сатурн?Куейд мълниеносно отговаряше на всички въпроси.

После неочаквано млъкна и след ефектна пауза каза:— С въпросите свършихме. Сега искам да ви разкажа

как се научих да отговарям на всичките въпроси, коитоми бяха зададени тук, и на още десет хиляди други.

Той протегна ръка и Чарли Бостън му подхвърлидебела книга, извадена от куфара. Куейд я запрелиства.

— Тази книга съдържа всички отговори. Това е„Енциклопедия на човешките знания", приятели мои,най-интересната от всички подобни книги. Хиляда идвеста страници, натъпкани със сведения и факти, кои-то всеки от вас трябва да знае. Знанията на всичкивекове, изложени сбито, съкратено. Пълният курс насредното образование в един том. Десет минути на дени тази книга ще ви направи най-умният човек средвашите познати и близки.

А сега, приятели мои, нямам никакво намерение дави удивлявам, ще ви кажа нещо нечувано смешно.Става дума за цената на тази книга. Колко споредвас ще поискам за нея? Двадесет и пет долара? Не.Дори не и двадесет, не и петнадесет. Честно казано,дори не и десет, не и пет долара. Всичко на всичконякакви си жалки, нещастни два долара и деветдесети пет цента. Предлагам ви книгата именно на тазицена. Два долара деветдесет и пет — и аз съм на ва-шите услуги.

Куейд скочи от трибуната, за да премине в решителнонастъпление: той очакваше, че всички ще се юрнаткъм него и просто ще разграбят рекламираната стока.Но на Оливър не бе съдено да продаде нито една книга.Чарли Бостън го дръпна за ръкава.

— Я виж, Оли — прошепна той с прегракнал глас.— Оня домъкна полиция!

Куейд се повдигна на пръсти, погледна над кафезитес кокошки и дори простена от яд. Начело на процесиятаот полицаи вървеше дребосъкът с ръждивочервенатапрестилка.

— Прибирай книгите, Чарли.Куейд се облегна на един кафез с кокошки и покорно

зачака да го арестуват. Но полицаите не идваха за него.Когато стигнаха до централния проход, човекът с пре-стилката ги поведе наляво.

Слушателите на Куейд също видяха полицаите. Два-

ма или трима се измъкнаха от тълпата и тръгнаха следтях. Останалите също почнаха да се разпръскват и следняколко секунди Чарли Бостън и Куейд останаха сами.

— Навярно нещо се е случило — забеляза Куейд. —Интересно какво ли е станало?

— Ако се съди по тълпата полицаи, не е чудно да еубийство — невъзмутимо отговори Бостън.

Устните на Чарли още не бяха доизрекли думата убий-ство, когато приятелите я чуха в другия край на за-лата.

— Наистина са убили някого — въздъхна Куейд.— В такъв случай няма какво да дирим повече тук—

каза Бостън. — Хайде да се махаме!

А В Т О Р Ф Р А Н К Г Р У Б Ъ Р

Той взе куфара с книгите и тръгна. Но Куейд го за-държа:

— Няма смисъл. На входа стои полицай. Ще трябвада останем.

— Дявол да ги вземе тия кокошки! — ревна Бостън.— Още като спомена за тях в хотела, ме обзе лошопредчувствие. Хубаво се наредихме.

— Доколкото познавам полицията, сега ще почнатбезкрайни разпити и мисля, че по-лесно ще се измък-нем, ако не стоим настрана. Да отидем там и да видим.

Куейд се запъти към противоположния край на за-лата. Бостън ,мърморейки, се затътри неохотно следнего.

Тълпата се бе скупчила пред гигантския инкубатор.Вратичката беше отворена, вътре няколко души раз-глеждаха инкубатора.

Дъхът на Куейд секна, като видя безжизненото тялона пода на инкубатора до самата вратичка.

Хората, които разглеждаха инсталацията, излязоханавън.

Един човек с гъсти вежди, с палто от камилскавълна и хамбургска шапка се запъти към девойката съсзелената шапка. Край него като петел подскачаше дре-босъкът с ръждивочервената престилка. Главата муедва стигаше до мишницата на спътника.

— Доколкото ми е известно, вие вчера сте се каралис него? — зададе дангалакът въпрос на момичето. —За какво?

— Неговите кокошки бяха боядисани, а съдията —този, дето е до вас — отказа да ги изключи от конкурса.

Дребосъкът злобно засъска, като пръскаше слюнки:— Това е безсрамна лъжа!Дангалакът — детектив рязко се извърна и като го

сграбчи с ръката си, приличаща на свински бут, за гър-дите, с такава сила го дръпна от инкубатора, че дребо-съкът простена от болка.

— Не ставайте безочлив — каза детективът. —Няма никакви доказателства девойката да е виновна.И докато няма, тя е леди! А ние не можем да назовемедна леди безсрамна лъжкиня.

Той се обърна към момичето и каза с грубовато до-бродушие.

— А сега, мис, разкажете ни как стана това.— Няма нищо особено за разказване — заяви моми-

чето. — Аз се скарах с него и със съдията Стоун.Само. . . Само че от снощи аз не съм виждала мистър

32

Тапър. Освен това нищо не мога да ви кажа, защотонищо повече не знам.

— От снощи ли казвате? — Детективът огледасъбралите се. — Някой да го е виждал днес?

— Да, ла — намеси се нисък дебел мъж на околочетиридесет и пет години. — Разговарях с него тазисутрин, преди да отворят изложбата за посетителиБяхме се събрали към десетина души.

— Вие ли сте собственикът на залата?— Не съвсем. Изложбата е организирана от нашето

дружество на птицевъди. А аз, името ми е Лео Касмър,съм секретар на дружеството и отговарям за излож-бата.

ИЛЮСТРАЦИИ Д. БАКАЛОВ

— Вие, значи, сте ръководителят — отсече детек-тивът. — Следователно познавате участниците в из-ложбата. И така, кои бяха тази сутрин с този Тапър?

Секретарят замислено потърка брадичката си.— М-мм. Тук беше съдията Стоун, Ралф Конуей,

то й отглежда кокошки от породата виандот, после съ-дията Уелхаймър и няколко работници.

— А мис Мартин беше ли тук?— Тя дойде преди откриването на изложбата, но ко-

гато за последен път видях Тапър, нея я нямаше на-близо.

— Кой от вас е Уелхаймър и кой Конуей?От тълпата излезе висок човек с побеляла коса.— Моето име е Конуей.— А къде е съдията?

Дългокрак мъж с издадена напред долна устна сепровря през тълпата.

— Аз съм Уелхаймър.— Добре. Чуйте сега, кокоши съдии и всички оста-

нали. Аз съм сержант Дикинсън от градската крими-нална полиция. Тук е извършено убийство и аз се зани-мавам с разследването му. Това значи, че сте длъжнида ми се подчинявате. Ясно ли е?

Куейд не успя навреме да сподави смеха си и тойстигна до ушите на сержанта. Детективът се извърнакъм Оливър.

— А вие пък кой сте?— Аз съм Оливър Куейд, Човекът — енциклопедия —

смело отвърна Оливър. — Знам отговорите на всичкивъпроси. . .

Лицето на сержант Дикинсън се изкриви от злоба.— Ти какво, смяташ да се подиграваш с мен? Я

ела по-близо, искам по-добре да те разгледам!Куейд не мръдна от мястото си.— Там, разбирате ли, има труп, а аз не обичам да се

приближавам до мъртъвци.Сержантът понечи да тръгне към Оливър, но веднага

се окопити и се направи, че никак не го е засегналотова явно неподчинение. Но лицето му почервеня от яд.

— Ще се заема и с тебе, приятелю. — Той рязко сеобърна към секретаря. — Кой откри трупа?

Касмър посочи едно тринадесетгодишно момче.Момчето с мъка се усмихна.

— Аз позакъснях и щом дойдох, се заех да подредястопанството си. После видях, че някой е пъхнал таядълга кука в ключалката. Отворих вратичката. А тойлежеше на пода. Мъртъв.

— Вие работите във фирмата, която произвежда тияинкубатори, нали? — запита сержантът

Момчето кимна.— Занимавам се с продажбата им и обслужвам из-

ложбата. Това е най-добрият инкубатор, какъвто мо-жете да намерите сега. Използват ги най-известнитеспециалисти по развъждане на породисти кокошки ивсички инкубаторни станции. . .

— Умеете да рекламирате стоката си — измърморидетективът. — Само че аз нямам намерение да купуваминкубатор. По-добре ми кажете защо решихте, че тозичовек е бил убит?

— Че какво друго би могло да бъде? Той беше мър-тъв, а вратичката беше заключена отвън.

— Знам. Но той е могъл да умре, да кажем, от раз-рив на сърцето. В тоя апарат има достатъчно въздух,при това отгоре има вентилационен отвор.

— Убили са го — каза Куейд.Сержант Дикинсън просто подскочи.— А ти пък отгде знаеш?— Достатъчно е да се види трупът. Всеки ще каже,

че е убийство.— Гледай ти! Може би ще ни кажеш и как е убит?

По тялото му няма никакви следи.— Следи от насилие няма, защото е бил убит по друг

начин. Бил е отровен с газ. С някакво цианово съе-динение.

Адамовата ябълка на сержанта заигра.— Карай, продължавай! И кой го е убил?Куейд поклати глава— А, това вече е ваша работа. Аз ви казах достатъч-

но, за да можете да почнете разследването.— Бяхте ми много полезен — продума сержантът. —

Толкова, че смятам да ви арестувам.— Ох, ще се научиш ли някога да си държиш езика

зад зъбите? — простена Чарли Бостън на ухото неКуейд.

Но Куейд само предизвикателно се усмихна.— Ако направите това, ще се оплача в съда за не-

законно арестуване,— Смятам, че имам достатъчно основание да ви аре-

стувам — каза детективът. — Човек, който няма ни-какво отношение кьм убийството, не може да знае тол-кова, колко го знаете вие.

— Ама че сте глупав, сержанте! — отвърна Куейд.— Нали тези хора ви казаха, че са минали няколкочаса, откакто за последен път са видели жив Тапър.Той е мъртъв най-малко от три часа. А аз дойдох втази зала само преди петнадесет минути.

— Прав е — намеси се Ан Мартин. — Видях го,когато влезе. Той и неговият приятел. Те дойдоха вед-нага насам и почнаха да рекламират стоката си.

— Каква стока?Ниският кокоши съдия пак заподскача около детек-

тива.— Този проклет момък е амбулантен търговец. Той

кара мошенически хората да му задават различни въп-роси, отговаря им и оскърбява честните хора. Хвали се,«е е най-умният човек в света! Нехранимайко!

— Казахте си името! — върна му Куейд,— Престанете! — викна им сержантът. - Да не

се отвличаме. Слушайте — обърна се той към Кас-мър, — наистина ли е дошъл преди петнадесет минути?

Касмър сви рамене.— Попитайте контрольора, той трябва да знае,

33

Контрольорът, чийто пост беше вече зает от полицай,мрачно погледна Куейд.

— Да, той дойде преди малко. Запомних го добре,защото той и приятелят му влязоха без билети. Самокато си помисля! Осем години вече работя тук и запърви път така да ме изиграят. Ама че шмекер! Той...

— Подробности не са нужни — въздъхна сержантДикинсън. — Е, мистър, вие не сте го убили. Тогавакажете ми: отде ви хрумна, че е бил отровен с ци...ци...?

— Цианово съединение. В състава му влиза циано-водородна киселина. Тялото е било намерено вътре винкубатора, вратичката заключена отвън. Значи, ня-кой го е заключил в инкубатора. Дотук така ли е?

— Продължавайте — замислено отвърна сержантът.— В инкубатора има счупено шише. Убиецът е

хвърлил вътре шишето с отровата, затворил е врататая е заключил. След по-малко от минута човекът е умрял.

— Чакайте. Наистина там има шише. Но защо мис-лите, че в него е имало цианово съединение. Вътрене се усеща никаква миризма.

— Няма, защото убиецът е отворил вентилационнияотвор и е включил вентилаторите вътре в инкубатора.Това е могло да бъде направено отвън. Вентилаторитеса изтеглили парите. Всичко е толкова просто.

— Не е чак толкова просто. Още не сте казали отдезнаете, че в шишето е имало цианово съединение?

— Та налице са всички симптоми за отравяне с циа-ново съединение. Погледнете трупа: зениците са раз-

ширени, очите отворени, на устата пяна, лицето из-кривено, тялото сгърчено и вцепенено. Значи, той еимал конвулсии. Ако и тези признаци не говорят зацианово съединение, здраве му кажи.

— Мистър — каза детективът, — вие кой бяхте?— Оливъд Куейд, Човекът — енциклопедия. Аз знам

всичко.— Хм, започвам да вярвам. Добре. А кой все пак го е

убил.— Е, не е честно. Аз ви казах как са убили човека.

А кой го е убил — вече вие ще откриете.— Добре. Кажете ми само още нещо. Щом това циа-

ново съединение съдържа циановодородна киселина,значи, то е много страшна отрова. Значи, не е толковалесно да го купи човек.

— Наистина в града човек мъчно може да го купи.Но от него се правят различни инсектициди. Не мисля,че в шишето е имало чист циан. По-скоро това е билосмес, с която тровят плъховете в птицефермите. А неяможе да я купи всеки птицевъд.

— А, ето идва и помощник следователят—съобщиДикинсън. — Сега ще проверим вярно ли е това, коетокачвате, мистър Куейд.

Съдебният лекар доктор Богъл бързо и внимателноразгледа убития. Заключението му поразително точносъвпада с диагнозата, която постави Куейд.

— Циановодородна киселина или циамид. Смъртта енастъпила в течение на пет минути Приблизителнопреди три и половина часа.

Куейд загадъчно се усмихна. Той се обърна и почнада се измъква от тълпата, наобиколила детектива.Чарли Бостън и Ан Мартин тръгнаха след него.

— Позволете ми да ви кажа, че вие просто блестящоразкрихте всичко! — възхитено продума девойката.

— Умен е, дума да няма! — промърмори Бостън. —Само в едно не го бива.

— В какво?Бостън понечи да отвърне, но свирепият поглед на

Куейд го накара да премълчи. Оливър се изкашля ипрехвърли разговора на друга тема.

— Ей го бюфета. Тъкмо е време да похапнем нещо.Какво ще кажете за кремвирши и оранжада, Ан?

Момичето се усмихна.— Не възразявам. Аз наистина огладнях.— Ама ти забрави ли? — зашепна Бостон на Куейд.

— Ние нямаме пари.Куейд не обърна никакво внимание на думите му.— Три порции кремвирши и оранжади!След минута те дъвчеха кремвиршите. Когато изпи

оранжадата си и изяде половината сандвич, Куейд вне-запно щракна с пръсти.

— Извинете ме. . . Нещо се сетих.И без да обръща внимание на отчаяните протести на

Чарли Бостън, забърза към тълпата около инкубатора.Апетитът на Бостън безследно изчезна. За да печели

време, той се стараеше да дъвче колкото се може по-бавно. Ан изяде своя сандвич и му се усмихна.

— Аз май ще взема още. А вие?Бостън за малко не се задави.— Не, не, аз не съм гладен.Девойката си поръча още кремвирши и оранжада.

Продавачът изтри тезгяха многозначително и каза:— Осемдесет цента, мистър.Бостън лапна остатъка от кремвирша и почна да

тършува из джобовете си. Девойката го наблюдаваше с

34

явно любопитство. Чарли изследваше съдържаниетона джобовете си вече за втори път.

— Странно — каза той най-сетне. — Трябва да съмзабравил портфейла си в хотела.

— Позволете аз да платя — каза девойката.Лицето на Чарли почервеня като цвекло.— Да отидем при мистър Куейд — каза Ан Мартин.Разследването още продължаваше. Куейд махна на

приятелите си с парче тел.— Търсят улики — съобщи им той.Девойката настръхна и се сви.— По-добре да бяха махнали главната улика.— Не бива. Най-напред трябва да направят снимки,

да потърсят отпечатъци от пръсти. Макар че е из-лишно. Аз знам кой е убиецът.

Девойката от изумление отвори уста.— Кой?Куейд не отговори. Той разглеждаше парчето тел,

което държеше в ръце. Явно то беше извадено от теле-ните кафези на кокошките, но някой го бе извил въвформата на дълга въпросителна. Куейд потупа Дикинсънпо рамото с телта. Сержантът вдигна очи и измърмори!

— Какво има?— Това ли търсите? — попита Куейд,— Че какво е това?— Просто парче тел. Току-що го намерих. Видях, че

лазите по земята и помислих, че търсите нещо. Можеби тази тел?

Дикинсън се разфуча.— Че за какъв дявол ми е? Като не искате да кажете

кой е извършил убийството, оставете ме на мира.— О'кей! — Куейд хвърли парчето тел зад сандъ-

ците.— Да вървим — каза той на Бостън и Ан. — Да

разгледаме пуйките в оня край на залата.Бостън нетърпеливо се въртеше около Куейд.— Кой го е убил, Оли?— Още не мога да ти кажа: нямам доказателства. По-

трай малко.— Искате да кажете, че засега не смятате да съоб-

щите на сержант Дикинсън? — запита Ан Мартин.— Да, ще изчакам още малко. Може би той сам ще

го открие. Не бих искал да го лишавам от това удовол-ствие. Колко е часът?

— Дванадесет и половина — съобщи девойката, катопогледна часовника си.

Куейд кимна.— Чудесно! Още в първите си издания вестниците ще

публикуват съобщения за убийството и тук ще на-хлуят тълпи от любители на силни изживявания.Значи, ще мога да уредя представление и да продамняколко книги.

— Исках да ви попитам — обърна се към него АнМартин. — Днес вие изумително отговаряхте на въп-росите. Никак не мога да проумея как успявате?

— Защото наистина знам отговорите на всички въп-роси.

— На всички?— Разбира се. Вижте какво, прочел съм четири пъти

енциклопедията от игла до конец.Ан го гледаше с изумление.— Цялата енциклопедия?— Двадесет и четири тома. . . А сега да се върнем,

Чарли, внимавай.Полицаите, пристигнали с доктор Богъл, изнасяха

тялото на убития човек. Ядосан, сержант Дикинсън

събираше хората си с явно намерение да напусне из-ложбата.

— Май си отивате, капитан Дикинсън? — запитаКуейд.

— Какъв смисъл има да се мотая тук? — отговоритроснато сержантът. — Всички си имат предварителноподготвено алиби.

Куейд поклати с досада глава.— Нали ви казах как е било извършено убийството?

Казах ли ви?— Е да. Само че тука е имало повече от дузина раз-

лични типове и всеки от тях е могъл да го извърши,без да забележат останалите.

— Не, грешите. Могъл е да го извърши само единчовек.

Без да бърза, Куейд се приближи до един кафез заптици и с рязко движение издърпа един от теловете.После отиде при инкубатора.

— Погледнете вентилационния люк — каза той. —Забележете, че аз свободно го стигам. Впрочем кактои вие, лейтенант. Ние на ръст сме почти еднакви —пет фута и десет дюйма. Но човек с ръст пет фута идва дюйма не ще го достигне, дори ако се повдигне напръсти. Ясно ли е?

— Продължавайте — каза сержант Дикинсън.Куейд изви телта като дълга въпросителна.— Ако поставиш тук сандък или стол и се качиш

на него, ще привлечеш вниманието на всички — про-дължи той. — Затова убиецът, за да отвори люка навентилатора, си е послужил с това парче тел. Ето та-ка! — Куейд закачи с куката капака на люка и гоотвори.

— Да, точно това ми трябваше — каза сержантът.— Сега разбирам защо ми навирахте в очите тая тел. Итака, съдия Стоун, вие сте арестуван!

— Той лъже! — закрещя кокошият съдия. — Тойтоку-що издърпа тази тел от кафеза.

— Вярно — каза Куейд. — Но вие видяхте, че азнамерих и вашето парче тел. И когато го изхвърлих,след като не успях да заинтересувам сержанта, вие говзехте и го скрихте.

— Не сте видели това.— Не, не съм. Аз нарочно си тръгнах, за да ви дам

възможност да се отървете от телта, но ви устроихкапан. Докато телта беше у мене, аз я нацапах с мас-тило. Погледнете ръцете си, Стоун!

Съдията Стоун обърна дланите си. Пръстите на дяс-ната му ръка бяха изцапани с черно мастило. Той на-даде вик на ужас и хукна да бяга.

Спря съдията не някой друг, а Ан. Тя му сложи крак.Дребосъкът се спъна и удари главата си в циментенияпод. Преди да успее да стане, сержант Дикинсън щрак-на белезниците на ръцете му.

След това Стоун утихна.— Да, аз го убих, този проклет изнудвач! Толкова

години присъждах премии все на неговите кокошки.А сега заради него ме изгониха от работа.

— С какво се занимавахте? — запита го Дикинсън.— Бях управител на окръжната кантора „Сибли

къмпани". Тя произвежда храна за птици — отвърнаСтоун.

— Защо ви уволниха? — запита Куейд. — Можеби защото сте го мамили в теглото, когато сте му про-давали храна?

— Чудо голямо, че съм го лъгал в теглото с двадесет-тридесет процента. Аз правех за него много повече.

35

Давах на келявите му КОКОШКИ награди, КОЙТО те ни-кога не биха получили.

— За една година от тези двадесет — тридесет про-цента се е набирало порядъчна сума — каза Куейд.— Нали Тапър е отглеждал годишно повече от осемхиляди пилета.

— Всичко е ясно — каза сержант Дикинсън. —Е, мистър Куейд, вие надминахте всичките ми очак-вания!

— Аз само ви казах кой е убиецът, а ако не беше мисМартин, той щеше да избяга.

Куейд се отдалечи от сержанта.— Ан — каза той, — ние с Чарли напълно фали-

рахме. Но днес залата ще бъде обсадена от тълпи лю-бопитни и аз смятам да измъкна от тях доста пари.Тели кремвирши само позалъгаха стомасите ни и искамда ви попитам не бихте ли ни подкрепили относнообеда.

В очите на Ан Мартин заиграха пламъчета.— Слушайте, мистър Куейд. Дори ако ме бяхте по-

молили да ви дам всичките си пари, веднага бих го

"сторила. Стига да пожелаехте, вие и тъй щяхте да гиполучите. Вие сте най-добрият в света търговски агент.Дори успяхте да накарате Стоун да си признае.

Куейд се усмихна.— Какво имате предвид?Тя посочи ръцете на Куейд.— Вие също държахте онази тел. Как така вашите

ръце останаха чисти?— А, вие сте съобразително момиче. Даже сержантът

не забеляза. Добре, ще си призная. Видях, че ръцетена съдията Стоун са изцапани с мастило още когатого разпитваха. Навярно писалката му тече.

— Значи, въобще не сте цапали оная тел?— Не. Но знаех, че той е убиецът и той го знаеше.

Само че той не знаеше, че ръцете му са изцапани.Затова.

Девойката въздъхна.— Оливър Куейд, обедът е от мен.— А от мен вечерята и киното — усмихна се Чо-

векът-енциклопедия.Преведе от руски Цвета Христова

Киборгии

космосУспехите на космонавтиката са

добре известни и не е необходимода ги повтаряме. Сега не е толковалесно да удивиш хората с някоенаучно съобщение в тази област —всички знаят, че твърде скоро чо-вешки крак ще стъпи на Луната, аслед необходимата подготовка — ина Марс и Венера. Всеобщата пред-става за бъдещото развитие на съ-битията е приблизително такава:отначало ще изградим опорни бази воколоземното пространство и на Лу-ната. Когато се закрепим достатъчнодобре там и създадем лунна про-мишленост за добиване на гориво,метали, химикали и други най-важни суровини, тогава ще станевъзможно овладяването и заселва-нето на Марс и Венера. Предпо-лага се, че селищата на Луната щебъдат подземни лабиринти, съста-вени от херметични жилища, за-води, лаборатории и сложна систе-ма от съединителни коридори. На

Луната никога няма да има атмос-фера, защото тя не е в състояние дая задържи, поради което очевиднотам няма да се заселят много хора.Перспективите за преобразуване наМарс и Венера, за създаването наземни условия там са значителнопо-благоприятни. Съветският ака-демик Семьонов е изчислил, че спомощта на мощни ядрени реакторина Марс може да бъде получена поизкуствен начин атмосфера, при-годна за хората Условията на Ве-нера познаваме значително по- мал-ко, но и тук не липсват предложения.Американският учен Чарлз Сагансчита, че разпръсването в атмосфе-рата на Венера на известни коли-чества прости водорасли, способнида преработват въглеродния двуо-кис в кислород, ще реши проблемапо най-бърз и ефикасен начин.

С една дума, перспективата из-глежда ясна: постепенно разселванев пределите на Слънчевата система,нейното преобразуване и благоус-трояване. Такава постановка на въ-проса не е случайна — тя напълносъответствува по дух на първитекосмични прояви на човечеството.Навсякъде: от полета на Гагарин допроектираните полети на човек доЛуната проличава едно и също —човекът разширява мащабите на зем-ната среда, летейки в космоса, тойсе обгражда като Какавида в паш-кула на привичните земни условия. Втова отношение ние приличаме малкона охлювите,които винаги си носяткъщичката на гърба, но затова тряб-ва да се разплащат с намалената ско-рост на придвижване.

Може би именно това несъответ-ствие между нашите скромни силии грандиозните космични простран-ства, които се разкриват пред нас,а също така постиженията на кибер-нетиката и биониката породиха впоследно време една твърде логична,но и твърде сурова и непривична занас идея — идеята за киборгите,кибернетизираните хора, хората-ма-шини. Поддръжниците на тази идеяразсъждават по следния начин. Чо-вечеството навлиза в нова фаза отсвоето развитие: от цивилизация,която се проявява само в рамкитена една планета, то се превръща вкосмична цивилизация с неограни-чени възможности за разпростра-нение. След овладяването на Слън-чевата система ще стане възможнода достигнем и заселим планетнитесистеми на най-близките звезди, послена по-далечните и така, докато единден се разпръснем по цялата Галак-тика и дори по-нататък. При по-добна грандиозна перспектива дъ-хът просто пресеква, а в зашемете-ните мозъци неминуемо се пораждатредица извънредно важни въпроси:Нима превръщането на достигна-тите от нас планети в копия на Зе-мята е най-доброто разрешение?Няма ли това да изисква мощ ивреме, които не притежаваме? Има-ме ли право да упражним насилиевърху други светове, някои от коитонавярно ще бъдат заселени с раз-лични форми на живот, и да ги пре-върнем в подобие на Земята? Не е липо-верен и правилен другият път:вместо да нагаждаме условията надругите планети към нашите изиск-

36

вания, ние да се приспособим къмтях? Тогава Земята, тази люлка начовечеството, ще стане родина и намного нови „звездни раси", способ-ни да живеят и творят под светли-ната на други слънца, върху повърх-ността на други планети. Това щебъдат наши посланици, факлоносцина човешкия разум и енергия.

Ако попитаме застъпниците натази идея как може да се реализиратяхната програма, те веднага ще ниотговорят — чрез киборгизацията нахората, които ще живеят при други,различни от земните условия. Некапоясним какво съдържание се вла-га в това ново и малко страшно по-нятие — киборгизация. Ако към чо-вешкото тяло се присадят различниприбори и механизми, способни давъзприемат и предават по подходящначин на мозъка например ултразву-ците, инфрачервените лъчи, радио-вълните, радиоактивните лъчения идруги въздействия, това ще позволида бъде получена много по-богата ипълна информация за заобикалящатани среда. Такова разширяване навъзможностите на сетивата неимо-верно ще увеличи и нашата интелек-

туална мощ, способността ни дапознаваме и управляваме процеситев природата. Нашата жизненостможе да бъде увеличена, като се за-менят редица вътрешни органи с по-съвършени механични, електроннии прочие еквиваленти, които притова ще бъдат и вечни, защото едноизносено механично сърце винагиможе да бъде заменено с друго. Ве-че се разработва някакво подобиена външен металически скелет, кой-то удесеторява силата на човека.Специални хидравлични двигатели,управлявани от биотоковете на мо-зъка, ще сгъват и изправят шарнир-но скачените лостове на скелетатака, че онзи, който гр притежава,няма да изпитва друго затруднениеосвен опасението да не счупи не-що с прекомерната си сила.

Така погледната, идеята за кибор-гизацията изглежда дори привле-кателна. Наистина защо да не съз-дадем няколко разновидности ки-борги — за това е нужно само даги снабдим със съответната апара-тура — едни пригодени за животна Марс, други способни да живеяти се размножават на Венера и така

нататък. Никой няма да ги кара на-сила, ще се приемат само добро-волци, които желаят да живеят имен-но на избраната от тях планета.

От друга страна, едва ли можеда се измисли по-неетично и анти-хуманно посегателство върху същ-ността на човека. Едно такова дъл-боко вмешателство в най-интим-ната същност на индивида може дорида го разруши и възсъздаде в новоблик. Киборгът ще бъде именнокиборг, а не човек и не машина!Казаното дотук е достатъчно, за дапочувствуваме цялата острота и слож-ност на комплекса от проблеми, кои-то се пораждат. Очевидно не е посилите на едно поколение да се спра-ви с тях. Ще минат десетки и можеби стотици години преди хората данамерят правилното разрешение натакива въпроси като Проблемата„ ч о в е к — м а ш и н а " и „човечество-кос-мос". Тук искаме само да посочим,че тенденциите са и тревожни и об-надеждващи. В същност киборги-зацията вече бавно, но сигурно пе-чели плацдарм между нас и незабе-лязано го разширява. Ние дишамепушеците на големите градове и за-

37

водите, гълтаме всевъзможни ле-карства, „къпем" се в така обилнитерадиовълни, носим в телата си пър-вите изкуствени — пластмасови иметални — протези. Ние посягамеи на свещеното хранилище на лич-ността — мозъка. Върху жаби имишки са направени първите спо-лучливи опити за присаждане намозък от един организъм на друг.За така нашумелите напоследък при-саждания на сърца всички добрезнаят. Успехите, които се реализи-раха в разчитането на наследствениягенетичен код, и другите успехи набиологията и медицината ясно пока-зват, че много скоро хората ще могатда променят и моделират себе си визвънредно широки граници. Тук.се откриват такива необятни въз-можности да се направи и добро изло на човечеството, че киборги-зацията може да ни се стори детскаигра на роботчета.

Бъдещето винаги е криело в се-бе си и обещания, и заплахи. Осо-

1 Киборгите — монтажници може би ще из-глеждат така

2 Космичните скафандри обезпечават мини-мума от условия, бен които хората не мо-гат да живеят и работят в околоземнотопространство

3 Големите орбитални станции ще бъдатмаксимумът на нашите възможности призаселването на космоса в следващите ня-

колко десетилетия4 Лостовете и шарнирите, закрепени към

тялото на изпитателя, представляватчаст от металически скелет—усилвател нафизическата мощ

5 Част от металически скелет. Чашковидни-те тела, монтирани по него, са хидрав-личните цилиндри, които го задвижват

бено това важи за такъв преломенмомент в историята на човечест-вото — превръщането ни в космич-на цивилизация. Новата среда, въз-можности и проблеми, които се от-криват пред нас, неминуемо ще на-ложат и нов, съответствуващ на тяхморал, етика, философия. Няма съм-нение, че това ще бъдат комунисти-ческите етика, морал и философия.

За ръководеното от комунистиче-ските идеали човечество няма дабъде трудно да решава кога трябвада действува като преобразувател икога да се нагажда към даденитеусловия, няма да бъде трудно давиди онази граница за биологична икибернетична намеса в същността начовека, преминаването на която оз-начава неговата гибел.

ИВАН ВЪЛЧЕВ

П Р И З Р А К Ъ Т Н А Г Л А Д Н А С М Ъ Р Т ?Преди повече от сто и петдесет години английският

поп Малтус разви ужасяващата мисъл за благородна-та роля на войните, епидемиите и природните бед-ствия, които облекчавали човечеството, защото няма-ло храна и облекло за всички. Името на Малтус оста-на като символ за човеконенавистнически възгледи,но науката не отминава леко проблема за бъдещатахрана. Все пак няма ли да дойде време, когато хо-рата ще са толкова много, че няма да има с каквода се нахранят и облекат?

Не, такова време няма да дойде. Нито в края нанашия век, нито в следващите векове. Развитието нанауката ще осигури прехраната на човечеството. Из-точниците са много.

Засега близо две трети от площта на всички конти-ненти е заета от земя, която не ражда нищо — пус-тини, вечни ледове, скалисти планини. Тропическителесове остават неизползвани за нас. В проектите набъдещето влиза преобразяването на пустините. Щеотнемаме къс по къс земя от Сахара, Такла-Макан,Калахари — така, както в Съветския съюз започнада се преобразява пустинята Кара-Кум. Ще навлеземв океаните. До края на нашия век ще има вече под-водни селища, плантации, опитни полета и питомнирибни стада. Крайбрежната ивица до петдесет метрадълбочина е такъв източник, към който човечествотозасега само плахо протяга ръка. По-рано се смяташе,че водораслите могат в най-добрия случай да бъдатвторостепенна суровина за леката промишленост. Къмкрая на века с преработката на водорасли ще се зани-мават огромни подморски заводи. Фуражът, за койтосега отделяме огромни посевни площи, ще се добивапочти изцяло от водорасли — те са чудесен източникна белтък, целулоза и витамини При това растатбързо, дават реколта по няколко пъти в годината, несе нуждаят от особени грижи. Животинският свят наокеаните също е несметен — от невидимите с невъо-ръжено око едноклетъчни до гигантските калмари.Всичко е наше, на хората. Само че сега е подложенона безпланово изтребление. А бъдещите морски под-водни станции ще се грижат за рибните стада. Под-водни кораби ще пръскат на определени места храна.Други подводни кораби ще пазят стадата от неприя-телите им, контролни радарни и телевизионни стан-ции ще следят пътя на рибните ята. Даже по най-бегли изчисления, ако се отделят половината от суми-те за въоръжаване, които сега човечеството дава, и сенасочат към завладяване на морето, нашата планетаще бъде в състояние да нахрани осем милиарда души!

Но това съвсем не е всичко. Сладководните басейнимогат да се превърнат в плантации за хлорела. Товаводорасло има способността да се размножава твърдебързо — то е едноклетъчно. При подходящи условиясе дели на всеки двадесет минути. В клетките се на-трупват ценни вещества, почти 50% от сухата маса ебелтък. На хлорелата се възлагали много надежди, чеще съпровожда космонавтите в полетите им към далеч-ните планети и че ще заема изключително важно мяс-то в храната им. Като че ли ние тук, на земята, по-бързо ще започнем да вписваме хлорелата в своетоменю. Неотдавна на един банкет в японски наученинститут по растениевъдство е била сервирана супа,на която никой не обърнал особено внимание — по

вкус тя не се отличавала от обикновените супи. По-сле станало ясно, че е приготвена с белтък от хлоре-ла. Обработеният хлорелен белтък по вкусови качес-тва не отстъпва на другите растителни белтъчини. Въп-рос на свикване.

И все пак някои се мръщят •— „ще ядем водорасли!"Нищо подобно. Предстои на химията да каже своятатежка дума. Впрочем още през миналия век Д. И.Менделеев и М. Бертло посочиха пътищата за синтезна мазнини. И човечеството ще не ще яде синтетичнимазнини през двете световни войни. Сега хранителна-та химическа промишленост е отишла толкова напред,че може да синтезира мазнини, които и най-изтънче-ният гастроном да не може да отличи. И не само маз-нини, а въглехидрати, витамини. . . Източниците нахимията са засега практически неограничени. Ние всеоще изразходваме по най-нецелесъобразен начин неф-та и каменните въглища. Ще дойде може би време,когато човечеството ще ни се чуди, че така безотго-ворно сме „горели банкноти", както гласи познатиятафоризъм на Д. И. Менделеев.

Химията има и други неизползвани оръжия, коитомогат да увеличат и разнообразят добива от растения-та. Не става дума само за синтетичните торове. Вярное, че при подходящо торене добивите ще се увеличатдву-и трикратно. Това е много. Но ние искаме от рас-тенията още повече. В химическите институти се раз-работват растителни хормони — вещества, които на-сочват биохимичните реакции у растенията. С такивахормони е постигнато натрупване на определени ве-щества — например белтъци — в листата на някоирастения, там, където дотогава ги е нямало. В краяна нашия век синтетичните торове, които сега имаме,ще ни се струват безнадеждно остарели. Ще имаме то-рове с растителни хормони и ще ръководим нашитениви и по количество и по химичен състав на добива.Ниви за растителни белтъци, за мазнини или захари. . .

Е, и все пак някой може да каже, че предпочитапържолата пред супата от хлорела! Разбира се. Беда-та обаче е в това, че ние подхождаме към бъдещетопочти винаги с ограничените си сегашни разбиранияза науката. Някои смятат, че хората от XXI век щесе хранят с хапчета и поради това постепенно зъбитеим ще изчезнат. Тези разбирания са детински наивни.Човечеството в обикновените си условия ще продължида се храни както досега. Само че химията ще създа-де и вече създава синтетични храни, които не самонапълно наподобяват естествените, а и ги превъзхождат.В Института по елементорганични съединения на АНна Съветския съюз акад. Несмеянов и сътрудницитему Л. Слонимски и В. Толстогубов създадоха изкуст-вен черен и червен хайвер, който по вкус и външенвид не се отличава от истинския, а хранителността муе по-голяма. В института съществува „апарат за хай-вер" и няколко американски фирми предложиха вед-нага да закупят лицензни от изобретението. В същияи в други институти по света се работи върху съз-даването на изкуствени белтъчни месни влакънца идруги форми на хранителни продукти. Химията набъдещето ще познава синтетични храни, които ще сапо-вкусни, по-евтини и по-хранителни от естественитепродукти.

С. Д.

39

ПЕРЛОНЪТ ЗАЩИЩАВА БРЕГО-ВЕТЕ

Вълните на моретата непрестанноотмиват пясък от крайбрежните иви-ци, особено при отливите. Това най-вече се отнася за местата, къдетоняма водорасли. Ето защо датскиучени са предложили нов способза защита на бреговете — създаванена изкуствени водорасли от перлон.„Водораслите" са в същност ленти,които се закотвят в пясъка и се на-реждат в ивици. Пръв опит е бил из-вършен в Ютландия. На участък отдва декара при дълбочина 12 метраса били поставени 1700 перлоновиленти. Морското дъно на този учас-тък се е повишило бързо с около единметър.

ЛЕЧЕБНА СЛЮНКА

Съществуват няколко вида южно-американски прилепи, които се хра-нят с кръв от топлокръвни животни.Това са прилепите „вампири". В слюн-ката им има вещество, което препят-ствува съсирването на кръвта. Неот-давна е намерено и още едно веще-ство — десмокиназа, — което имаспособността да разтваря кръвнитетромби. Известно е, че много сърдеч-

носъдови заболявания протичат собразуване на кръвни тромби. Не еизключено новооткритата десмоки-наза да намери приложение при тезизаболявания.

ВЪЗДУШНА КЛЕТКА ЗА НЕФТА

Разливането на нефт по повърх-ността на морето е бедствие, коетонепрекъснато заплашва големитепристанища. В Тобрук, Либия, еизнамерен нов начин за борба с тазиопасност. Изленият нефт изкуствено

40

се огражда с постоянна вълна, съз-давана от въздушен поток. Въздухътсе пуска под налягане по два тръбо-провода, положени на дъното в кръгоколо нея. Дизеловият двигател и ком-пресорът са на брега и могат да сеуправляват от разстояние.

МАГНИТОКАРДИОГРАМИ

Учени от Илиноиския универси-тет са изследвали магнитните полета,създавани от биотоковете при сърдеч-ната работа. Получените магнито-кардиограми са сходни с електрокар-диограмите, като в някои случаипозволяват още по-точно да се опре-дели участъкът от сърдечния мускул,където се е появило нарушение.

НАХОДКА В ЛОНДОН

Неотдавна в архива на Кралскотодружество в Лондон са били намере-ни няколко любопитни писма на Д.И. Менделеев до английски химици.Намерена е също и записна книжкана бележития химик Дюар, в коятотой описва един епизод от прочита-нето на Фарадеевата лекция на Мен-делеев пред Химическото друже-ство. Хонорарът за лекцията билвръчен на Менделеев в кесийка, из-работена от съпругата на един отприсъствуващите. Менделеев изсипалпарите на масата на председателя изаявил, че ще задържи кесийката,защото му харесва, а парите — не,тъй като честта да прочете Фараде-ева лекция му е достатъчна.

„Химия и жизнь" — СССР

Вдясно — момент от изпробванетона капсулата с апаратурата, спуснатана Венера.

МИ-Е-266

Две снимки — във фас и профилна новия съветски свръхзвуков са-молет „Микоян Е-266". С него лете-цът Ал. Федотов постави на 5. X.1967 г. рекорд на издигане (30 010м с два тона товар). Със същия само-лет М. Комаров постигна при пре-литане на 500 км средна скорост2 930 км в час, с което надхвърлирекорда, поетапен от „Локхийд-12А"(2 644 км в час).

„Интеравиа" — ГФР

МИШКА В САМОЛЕТА

По време на един рейс на англий-ски пътнически самолет, летящкъм Лондон, целият екипаж с рядкоожесточение се опитвал да уловислучайно попаднала в самолетамишка. Пътниците, обезпокоени отнеобикновеното поведение на екипажа,получили следното обяснение: миш-ката трябва да бъде уловена подве причини. Първо — защото вечеимало случаи, когато мишка е повреж-дала електрическата инсталацияв самолет, и второ — защото само-

ПОДРОБНОСТИ ОКОЛО„ВЕНЕРА-4"

Тук са дадени две снимки във връз-ка със забележителното постижениена съветската космическа станция„Венера-4". Вляво — радиоанте-ните, с които е била насочвана стан-цията и е поддържана връзка с нея.

Случаят стана известен, след като снего се зае професорът от Медицин-ския институт в Денвър — д-р ДжулАйзенбъд. Професорът твърди, че уСериъс се забелязват отклонения отнормалната психика и че въпрекитова изнесеното в пресата е факт.Самият Сериъс забелязал тази свояспособност случайно още през 1955година. Опитите, които върши, сеудават не винаги, по-лесно — когатое уморен или замаян. Тук поместваменяколко снимки от „случая Сериъс".Горната — един асистент на проф.Айзенбъд поднася на Сериъс каме-рата, заредена с филм, върху който

летът няма да бъде допуснат допистата за кацане, ако в него имачуждоземен гризач

ДАНЪКЪТ ИЛИ БЪЛХИТЕ

Общинските власти на белгий-ския град Хайвелс поискали от ди-ректора на един цирк от бълха дазаплати данък за своите дресиранипитомци. Директорът отказал ка-тегорично, като заявил, че ако финан-совите органи не го оставят на мира,той ще пусне на свобода своитебълхи. Властите се отказали отсвоето искане под натиска на обще-ственото мнение.

„Вокруг света" — СССР

ХИТРА ИЗМАМА ИЛИ НЕВЕРОЯ-ТЕН ФАКТ?

Напоследък в няколко популярнисписания се появи „случаят ТедСериъс". Касае се за следното:един гражданин на Денвър, Колорадо,твърди, че може да запечатва образи,които се появяват в съзнанието му,непосредствено върху фотографскаплака, положена във фотоапарат.Сериъс поставя върху челото си обек-тива на камерата и след няколко ми-нути съсредоточаване и напрягане наволята заявява, че е пренесъл обра-зите от съзнанието си върху плаката.

които се отнасят скептично и зая-вяват, че всичко е хитра измама, чия-то жертва е и самият професорАйзенбъд.

„Хоби" - ГФРВйеда а техника младежи — ЧССР

ПРИЛИЧА НА БОЛНИЦА

Да, но не е болница, а е завод запилета в Кишкунфеленгихаза, Ун-гария. Така изглеждат инкубатори-те, в които всяка минута се излюп-ват стотици пилета. Модернитеметоди на излюпване и отглежданена пилетата позволяват на завода данамали значително смъртносттаим.

А ТОВА ПРИЛИЧА НА ЛАМПА

Но не е. Индустриалното пред-приятие „Сул" в ГДР е произвелоза първи път в Европа електрическамухоловка. Тя тежи три кг и е при-ложима там, където вече не саостанали средства за борба с насе-комите. Лампата излъчва светлина

Сериъс ще трябва да пренесе мис-ловните образи. Долната — фил-мът след проявяването му: две раз-фокусирани женски лица, за коитоСериъс твърди, че е мислил. Вдясно —друга подобна мисловна снимка" —две летящи по шосе леки коли. Ед-ната е без шофьор! В същата „ми-словна снимка" се забелязва и еднооко — това е окото на самия Сериъс.

Мненията върху този невероятенслучай са различни. Докато психиа-трите в Денвър твърдят, че се касаеза неизвестна още на науката способ-ност на човешкия мозък, има учени,

technikus

предимно в ултравиолетовия спек-тър, която примамва мухите. По-нататък има грижа малкото вен-тилатарче, вградено под лампата —то натиква мухите в торбата!

МИНИАТЮРЕН ЛОКОМОТИВ

Такива локомотиви — модели слу-жат за изпробване на различниусловия в транспорта, разбира се —в съответствуващи по големинаж. п. гари. Локомотивите имат

почти всички детайли като истин-ски, само че са 150 пъти по-малки!Изработват се в ГДР, в Берлин-ския институт по съобщенията и„играта" с тях е любимо заниманиена курсистите в института.

английското пристанище Тримоби.Сцената се разиграва на около 60км от исландската столица. Наруше-нието на англичаните се състои втова, че са напуснали Рейкиавикпреди изтичането на срока на задър-жането им. („Брандър" бил обвиненв нарушаване на исландските терито-риални води). Те потеглили в знакна протест срещу дългото им задър-жане, но „Один" ги принудил да се.завърнат отново в Рейкиавик.

МОРСКИ МУЗЕЙ

Музеят на морския флот в Одеса еоткрит сравнително скоро, но вечесе ползува с извънредно голямаизвестност. В продължение на двегодини той е бил посетен от гости намного страни. Музеят разполага сизвънредно богата колекция от мо-дели на морски съдове — като сезапочне от древногръцки талери и се

„БЯЛАТА ХРИЗАНТЕМА"

В Япония неотдавна било основа-но дружество под название „Бялатахризантема". Неговият девиз е "За-вещай тялото си за науката". Чле-новете на дружеството се задължа-ват да предоставят след смърттаси своето тяло за нуждите на меди-цината. Като компенсация члено-вете на „Бялата хризантема" по-лучават безплатно медицинско об-служване в клиниките, с които сасключили договор.

„Техникус" — ГДР

АРЕСТУВАНИ СРЕД МОРЕТО

Английски рибарски кораб подарест! След шестчасово претърсванепо море и по въздух исландскиятвъоръжен патрулен кораб „Один"залавя „Брандър" — траудер от

свърши със съвременни атомни ко-раби. На снимката се вижда ми-ниатюрно копие на съветски кито-боен кораб, изработено от зъб накашалот.

ПОДВОДНИ ПЛАНИНИВсе още картата на океанското

дъно не е уточнена! При последнитеизследвания с новозеландския океа-нографски кораб „Лачлън" ученитеса открили неизвестна подводна пла-нина на дъното на Тихия океан.Тя се намира на юг от архипелагаКук — на мястото, където споредморските карти дълбочината битрябвало да бъде 4000 метра. Измер-ванията показали, че върхът напланината се намира само на 1100метра под морското равнище.

КОРАБИ- ЕЛЕКТРОСТАНЦИИ

Съветският корабостроителен за-вод „Красное Сормово" ще построипоредица от кораби - електростан-ции, които ще се използуват в най-от-далечените северни и средни районина Сибир. По този начин ще се под-помогне бързо и ефикасно развитиетона редица селища. Корабът-електро-станция има водоизместване 2000тона, дължина 72 метра и ширина16 метра. На него са инсталиранидва генератора с мощност по 1000киловата. Те ще се задвижват отгазова турбина, като използуваниятгаз ще се изпраща за отопление нададеното селище. Няма никаквосъмнение, че осъществяването натази идея ще подпомогне твърде мно-го по-нататъшния разцвет на Сибир.А в малко по-далечно бъдеще подоб-ни подвижни електростанции могатда се използуват и в много другирайони.

42

НОВ ПРЕЗОКЕАНСКИ ГИГАНТ

Новият английски презокеанскигигант, който трябва да заместиизлезлите от строя „Куин Мери" и„Куин Елизабет", е бил спуснат навода на 20 септември 1967 год. Той щесе нарича „Куин Елизабет I I " . Въ-преки присъствието на около триде-сет хиляди зрители това събитиебило лишено от празничната атмо-сфера, характерна за подобни слу-чаи. Навярно главната причина затова е била в обстоятелството, че ко-рабостроителницата „Джон Браун",където се строи този кораб, в кратъксрок ще престане да бъде самостоя-телно предприятие. Върху присъству-ващите навярно е тегнела мисълта,че се спуска във вода последния коработ този вид и че навярно мнозинаработници подир това ще останатбез работа. . .

Проектантите и конструкторитена „Куин Елизабет I I " са се поста-рали да съчетаят редица нови хрум-вания и постижения с най-добритетрадиции на пасажерското корабо-плаване. Корабът ще бъде използу-ван не само по един определен мар-шрут, а и за различни екскурзии доотдалечени точки на света. Междудругото той ще бъде единствениятголям презокеански лайнер, годенда преминава през Панамския и презСуецкия канал. Наред с големияброй пътници, които може да пре-возва (2025 души при водоизместване58 000тона), той се характеризира свисока скорост — 28,5 възли. Дъл-жината му е 293,5 м, а най-голяматаширина — 32 м.

ШВЕЙЦАРСКИЯТ ФЛОТ

През 1966 година се навършиха 25години от появата на швейцарскотознаме по световните морета и океани.След 26 години съществуване швей-царският флот наброява 31 товарни

кораба с общ тонаж 267 000 т дед-вейт. По този начин той е на четири-десет и второ място в списъка на мор-ските държави и заема първото мястосред флотите на страните, които нае-мат излаз на море.

Предисторията на швейцарскияфлот е свързана с войните в Европаот средата на миналия век насам.При всеки от въоръжените конфликтиснабдяването на страната се е влоша-вало и е изниквала необходимост отсобствени кораби за превоз на стоки.Ала и формалните пречки имализначение: швейцарското знаме нефигурирало в никой регистър. Ко-гато някое отделно предприятие за-купувало свои кораби, те трябвало даплуват под знамето на някоя морскадържава. Броят на такива кораби,притежавани от швейцарци, се уве-личил след Първата световна война.Повечето от тях плавали под знаметона Панама, Коста Рика и Хонду-рас.

Най-сетне през 1941 год. били прео-долени юридическите пречки й сегастраната има федерален устав за ко-

рабоплаването под "швейцарско зна-ме. Понастоящем най-големият ко-раб в този млад флот е „Романдия"(32 000 тона дедвейт, дължина 192 м).

КУБА СТРОИ

Неотдавна е започнала експлоата-цията на кораборемонтния завод„Хавана" в Куба. Той е бил построенна труден, блатист терен под надзорана полски специалисти по полскипроекти, със съоръжения, изработенив Полша. В „Хавана" ще могат да серемонтират кораби с водоизместимостдо 15 000 тона.

НАЙ-ГОЛЕМИЯТ ШЛЮЗНай-големият шлюз в света се на-

мира в Белгия, по речното течениеблизо до пристанището Анверс.Този шлюз е дълъг 500 м, широк 57 ми има дълбочина 13,5 метра.

БУТИЛКА РЕКОРДЬОР

Рекордът за дрейфуване из Све-товния океан принадлежи на еднабутнлка, наречена с право „Летящиятхоландец". През 1929 година тя билапусната в морето от английски ученикрай Тасмания. През стъклото ясносе виждал надписът, който бил поста-вен вътре: „Молим този, който я на-мери, да отбележи кога и къде е ви-дял тази бутилка, след което да яхвърли обратно в морето". Най-напред странното послание било по-влечено през Тихия океан към брегана Южна Америка. Там бутилкатабила срещана многократно. По-къснотя преминала покрай нос Хори.А през 1935 година морските вълния изхвърлили върху югозападнотокрайбрежие на Австралия. Така впродължение на шест години тазибутилка обиколила земното кълбои дала възможност на специалиститеда проследят посоките на някоиокеански течения.

ЗА ПОДВОДНА АРХЕОЛОГИЯ

„Археонавт" — първият в светаморски съд, предназначен специалноза подводни археологични изследва-ния, е бил спуснат на вода в края на1967 година.

НЕОЧАКВАНА СРЕЩА

Любопитен случай се разиграл предочите на пътниците от катера, койтоподдържа връзка между Владиво-сток и остров Руски. Когато корабче-то се намирало в залива Новик, път-ниците усетили някакъв тласък

След направената проверка сеустановило, че под кила на катераима кашалот. Големият морски оби-тател заседнал недалеч от брега иостанал напълно безпомощен. За дасе отмести петтонното му тяло, тряб-вало да се прибегне до помощта накран.

„Може" — Полша

атомно тегло 104. А една година по-късно същият екип направи ощеедна крачка напред: откри елементс атомно тегло 105. Понастоящемучени в различни страни продължа-ват този вид изследвания. За целтасе използува сложен уред - йоненускорител.

ОСТРОВ РАПА НУИ

Специалисти от ЮНЕСКО,са разработили план за частично

възстановяване на интересните па-метници на Великденския остров.Според досегашните изследваниятам има повече от хиляда счупениили повалени статуи. Предвиждасе всички те да бъдат поставенина първоначалните си места — кактое с тази група от седем статуи.Вероятно е на острова да бъде въз-върнато първоначалното име —Рапа Нуи.

„Сианс е авенир" — Франция

Sciences - AvenirСЪЗДАВАНЕ НА ЕЛЕМЕНТИ

Досега учените са успели да полу-чат тридесет свръхтежка елемента.Най-последните постижения в тазиобласт бяха съвсем наскоро. През1965 година група съветски физиципод ръководството на проф. Флеровоткриха елемента Курчатовий, с

44

Чувствителен човек ли сте? Можеби близките ви не се съмняват, новие не вярвате. А може би сте уверен,че притежавате това качество и не сенуждаете от чуждо потвърждение.Все пак опитайте! Без да бъдемкатегорични, бихме казали някоинеща за вашата чувствителност ивръзката й с вашия темперамент,които навярно ще ви заинтересуват.

Прочетете нашите въпроси и завсеки от тях изберете по един отпетте отговора. Запишете си буквитеслед него. Така за осемте въпросаимате осем букви. Вижте след товатълкуването на теста.

1. Навярно имате по-малък братили сестра. Ако не, то помислете сиза някое дете, което виждате често.Как реагирате на сторена от негопакост, ако сте единствен свидетелна случилото се:

— карам му се, но не съобщавам народителите му. В

— смятам, че въпросът трябва дасе разреши на място с един шамар Б

— говоря му внимателно, опитвамсе да му обясня защо не бива даправи така. А

— то е разтревожено и аз го ус-покоявам, поемам вината върху се-бе си. Г

— не реагирам, но не съобщавамна никого. Д

2. Какви книги най-много раз-стройват нервите ви и пречат насъня ви:

— криминални. Б— в които се разказва за голяма

несподелена или трагична любов. Г— със сюжет от войната, концла-

герите. А— книги, в които усилията на

главния герой — някой честен, пре-красен човек, с големи цели — серазбиват в стена от равнодушие и не-разбиране. В

— книги, в които виждам собст-вената си съдба. Ж

3. Обидили са ви дълбоко. Иматеняколко начина да реагирате натова:

— замълчавам, но няма да го за-бравя и при подходящ случай ще сиотмъстя. Б

— великодушно прощавам, но сечувствувам разстроен. В

— затварям се в себе си и не могада забравя. Д

— влизам в разпра. Ж— скъсвам всякакви отношения с

този, който ме е обидил. 34. Какво най-много ви вълнува в

празниците:— свободното време. А— срещата с родителите и близ-

ките. Б— общото весело настроение. 3— обичам да правя подаръци. В— приятно ми е, че съм изпъл-

нен с нетърпеливо очакване за нещохубаво. Д

5. Искате да постигнете нещо.Вложили сте изключително многоусилия, но въпреки това не сте ус-пели. Как се държите в първитедни след неуспеха:

— веднага се захващам с нещо

друго Ж— примирявам се и решавам вече

никога да не си поставям големицели. Д

— решавам да повторя опита,като потърся помощта на хора,които могат да ми помогнат. А

— казвам само на най-близкияси приятел. Е

— много съм разстроен и дълговреме не ме интересува абсолютнонищо. Г

6. Човек, когото обичате, често енесправедлив към вас. Как се отна-сяте към това:

— свикнал съм, не ми прави впе-чатление. А

— измъчвам се извънредно много,но не мога да се реша да го напусна,нито мога да^ри позволя да му правязабележка. Д

— решавай се да поговоря с не-го. Б

— преставам да му обръщамвнимание, но се заричам в моетобъдещо семейство да не се случваттакива неща. В

— карам се с него. Ж7. Ваш близък човек ще бъде спо-

летян от някакво нещастие. Товазнаете само вие, но вече е късно да сенаправи каквото и да е. Как ще по-стъпите."

— ще плача. Д— ще си мисля: „Щом нищо не

може да се направи, поне да запазяспокойствие. Моите нерви ще са всеоще необходими. " 3

— ще се опитам да върша нещо и дане мисля. Б

— ще направя опит да го спасяили предупредя, макар да знам ченяма никакъв изход. А

ТЕ

СТ

— Ще съобщя на още много хора,защото ще ми тежи, че само аз зная. Ж

8. Зима. Напоследък около ва-шия дом се навърта гладно и без-призорно куче или котка. Кактоповечето хора вие изпитвате къмживотните симпатия, но нямате въз-можност да ги отглеждате в жили-щето. Как постъпвате:

— пускам го на топло в стаята,пък после мисля какво да го пра-

— хвърлям му малко хляб и мудавам да разбере, че не може даостане край нас. Б

— изпъждам го, има толкова другибезпризорни животни. Ж

— искам да му направя някакъвподслон и ще се опитам да го сторя. В

- бих се погрижил за него, но сестрахувам, че може да пренесе ня-каква зараза. Г

отговори на теста

Типовете нервна дейност у човекаса четири: сангвиничен, холеричен,флегматичен и меланхоличен. Санг-виникът е обикновено весел, приятнонастроен човек, с бързи реакции.Холерикът е също с бързи реакции,които лесно се сменят, често гневливи агресивен. Флегматикът има бавниреакции, общо взето, е спокоен,уравновесен. Меланхоликът обикно-вено е подтиснат, тъжен, реакциитекъм обкръжаващата го обстановка унего са слаби. Отделните типове тем-пераменти най-често не се срещат вчист вид, обикновено темпераментитеса смесени.

Начинът на изява на чувствата,техният вид, бързина и трайност сахарактерна съставна част в темпера-мента. Нашият тест разглежда чув-ствата именно от тази им страна.

Сега съберете по групи буквите,които имате във вашите отговори.I група е от буквите А и 3, II гру-па — Б и Ж, — I I група — В и Е,IV група — Г и Д. На първа групаотговаря сангвиничният тип, наII — холеричният, на III — флег-матичният, на IV — меланхолич-ният. Ако вие имате в някоя от тезигрупи 4 и повече от четири отговора,то принадлежите изразено към тозитип нервна дейност. Ако имате внякоя от групите 3 отговора, вероят-но е да принадлежите към този типнервна дейност. Може да се случикомбинация — да имате в две отгрупите по 3 отговора. Това ясноговори за смесен тип нервна дейност.Ако във всички групи получите по

45

два отговора, това също говори засмесен тип, без изразено преимуще-ство.

След като отговорите на теста,

кръстословицаВОДОРАВНО: 1. Устройство за

изхвърляне на пилотската седалказаедно с пилота и парашута при са-молети и космически кораби. 9. По-пулярно произведение от МихаилШолохов. 24. Апарат за произвеж-дане на озон. 25. Съветски космо-навт (лекар). 26. Наука за болестите,която изучава тяхната същност, раз-витие и изход. 27. Наш град. 29.Най-простото микроскопично едно-клетъчно животно. 30. Подутина.31. Войскова част със самостоятелноуправление. 32. Тъкачна машина.33. Съвременен турски писател-са-тирик. 35. Тетрадка с листове зарисуване. 36. Град в Южна Румъ-ния. 38. Американски щат. 40.Именит съветски авиоконструктор.42. Съветски шахматист, гросмай-

стор. 45. Модел съветски самолети.47. Мъжка рожба. 49. Река в Ита-лия. 51. Прогресивен немски писа-тел, виден представител на крити-ческия реализъм. 52. Минерал, ба-риев сулфат, използва се в хартие-ната, каучуковата и стъкларскатапромишленост. 54. Елементарна ча-стица с маса, много близка до масатана протона, но без електрическитовар. 57. Град в Югославия (Юго-източна Сърбия). 58. Разрешениевърху задграничен паспорт за вли-зане или напускане на дадена страна.60. Известна съветска киноактриса(„Война и мир"). 63. Мярка за тег-ло (мн. ч.). 64. Двигатели. 66. Градвъв Франция, родно място на Робе-спиер. 67. Именит съветски философ,академик. 68. Град в Южна Фран-

ция, административен център на де-партамента Гар. 69. Езеро в СевернаФинландия. 71. Домашно животно.72. Индийски писател, борец замир. 74. Съвременен японски поли-тически и държавен деец. 76. Изве-стни немски писатели — братя. 79. Ръ-чен оптически уред за гледане надалече. 81. Река в СССР (Казахстан).82. Въздушен кораб с продълговатаформа. 85. Математически двучлен.87. Борден уред, който измерва ви-сочината на полет на летателен апа-рат. 91. Название. 92. Мъжко име.94. Град в Панама (Южна Америка).96. Една от планетите в слънчеватасистема. 97. Град в Германия, на-чален пункт за корабоплаването пор. Дунав и родно място на Айн-щайн. 99. Тържествено обещание.

вгледайте се внимателно в начина,по който изявявате своите чувстваи настроения. Тренирайте, възпита-вайте вашите чувства — те се под-

дават на възпитание! Впрочем завъзпитанието на чувствата ще чететестатия в един от следващите броевена нашето списание.

101. Дребно морско животно, коетопри сваряване става жълточервено.103. Обезправен човек в древна Спар-та. 104. Място, където се свързваткостите чрез сухожилия у човека иживотните. 105. Род етеричномасле-ни растения от семейство устоцветни,употребявани в парфюмерията и са-пунената промишленост. 108. Градв Южна Индия, щат Мадрас. 110.Съдебно — правен термин. 112. Крайна всяко полегато или наклоненомачтово дърво. 113. Подемна маши-на. 114. Древно племе. 115. Сгъстенкислород. 117. Композиция от желе-зопътни вагони, теглена от локомо-тив. 118. Град в Гана. 119. Френскигеолог. 120. Основна мисъл в пис-мено съчинение (мн. ч.). 122. Начинна действие, похват. 125. Истори-ческа и административна област вЗападна Германия. 127. Колело наавтомобилно кормило. 129. Декора-тивно растение с вечно зелени листаи красиви бели или червени цветове.132. Древното име на Кюстенджа(Констанца) Румъния. 134. Град вКировска област на РСФСР. 137.Турски прогресивен писател. 138.Град в Мордовската АССР. 139.Опера — народна музикална дра-м а — о т Модест Мусоргски. 140.Пойна птичка. 142. Корейска мярказа дължина. 144. Норвежки крал.145. Зеница на око, гледец. 146.Роман от Емил Зола. 147. Най-голе-мият град в Нигерия. 148. Тревисторастение от семейството на кръсто-цветните, чиито семена се употре-бяват като лекарство; хардал. 149.Дървен цилиндричен съд — мярка зазърнени храни. 150. Главен площадна древногръцки град.

ОТВЕСНО: 1. Двете имена на зна-менит руски учен и изобретател, на-речен „бащата на авиацията". 2.Химически елемент, главна съставначаст на атмосферата. 3. Тежест,бреме. 4. Град в Бирма. 5. Обущар-ско лепило. 6. Двете имена на гене-ралния секретар на ООН. 7. Село воколностите на София. 8. Предвари-телно очертание на местност, върхукоято ще бъде проектиран път илиж. п. линия. 9. Музикална нота.10. Някогашен турски големец. 11.Град в Източна Африка, администра-тивен център на Ниасаленд. 12. Гра-блива птица. 13. Механизъм, койтоизпълнява сложни действия, присъ-щи на човека, човек — автомат. 14. Двете имена на популярен герой наАндрей Гуляшки. 15. Древногръцкибог на слънцето. 16. Произведениеот Георги Караславов. 17. Град вЛаос. 18. Именит наш художник-

иконописец, един от първите бъл-гарски портретисти. 19. Вид гъстоанглийско пиво. 20. Френски матема-тик от 17-ти век. 21. Робство, подтис-ничество. 22. Река в Източна Афри-ка, втората по дължина в света согромно стопанско значение. 23.Име на двама герои от „Илиада".28. Жълта, дезинфекционна теч-ност. 34. В астрономията — проти-воположната точка на зенита. 37.Спокойствие, тишина. 39. Деец нареволюционното работническо дви-жение в България, роден в Самоков,убит през 1924 година от наеменфашистки убиец. 41. Бележит фин-ландски държавен деец, подписалпрез 1920 година мирния договормежду Финландия и СССР. 43. Цир-кова площадка. 44. Река в ЕстонскаССР. 46. Благороден газ. 47. Маркаполски товарни автомобили. 48.В древния Египет — област, провин-ция. 50. Герой на Виктор Юго от„Парижката света Богородица". 52.Унгарски футболист от представи-телния отбор на страната. 53. Дветеимена на именита съветска киноак-триса, народна артистка на СССР.55. Река в Югославия, десен притокна река Сава. 56. Съобщения, вести.

59. Държава в Средния Изток.60. Френски романист и драматургот миналия век (1804—1857), автор на„Парижките потайности". 61. Име-нит унгарски поет, изиграл голямароля в идейната подготовка на ун-гарската пролетарска революция от1919 година. 62. Малкото име на бе-лежит френски писател (1802—1885).65. Библиотекарски термин. 70. Ши-вашко пособие (мн. ч.). 73. Бележитанглийски философ, математик, об-щественик и публицист, активенборец за мир. 75. Число. 77. Шот-ландски селски народен танц. 78.Вид копие. 79. Светла „падащазвезда". 80. Вътрешност, пазва (ста-ринно). 83. В международното пра-во — забрана от правителството наедна държава да се изнасят (внасят)стоки или валута от друга държава.84. Наша национална героиня, ге-ройски загинала в борбата противфашизма. 86. Героиня на ХенрихИбсен от пиесата му „Куклен дом".88. Струна на лък за стрелба. 89.Бал с маски. 90. Град в СевернаФранция, административен центърна департамента Долна Сена. 93. За-ведение, в което се грижат за малкидеца, родителите на които са заетив производството. 95. Речно натруп-ване. 98. Град в СССР, голям про-мишлен и културен център на За-падна Украйна. 100. Химически еле-

мент, рядък метал, мъчно добиван вчист вид. 102. Вид бонбони с пълнежот препечена захар. 106. Пушек.107. Съдебно — криминален термин.109. Белязани атоми. 111. Наша дра-матична актриса, заслужила арти-стка, известна рецитаторка. 116.Именит съветски пианист. 121. Селов Казанлъшко. 122. Широка извест-ност и всеобщо признание на някогоили на нещо за големи заслуги, ка-чества, дарование. 123. Голямо уго-щение, по името на древен цар наЕпир. 124. Съветски киноартист.125. Град в Югославия (Хърватско),пристанище на река Купа. 126.Балканска парична единица. 128.Дълго въже с примка за ловене надиви животни (мн. ч.). 130. Един от„Тримата мускетари". 131. Единицаза концентрация на радон в течностии газове. 133. Пътна мярка за дъл-жина с различни размери в отделнитедържави (мн. ч.). 135. Именит френ-ски композитор, автор на операта„Фауст". 136. Деветата степен надиатоническата гама. 139. Немскипоет и художник — карикатурист, ав-тор на много хумористични книги срисунки и стихове, от които най-из-вестни са „Макс и Мориц". 141. Рекав СССР. 143. Приток на река Дунав.

Р Е Ч Н И К

ЮДИН — именит съветски фило-соф, академикЗАХИР — индийски писател, борецза мирИКЕДА — съвременен японски по-литически държавен деецТОМИ — древното име на Кю-стенджа (Констанца, Румъния)ВАГИНО — град в Кировска об-ласт на РСФСРПУПИЛА — зеница на око, гледецШИНИК — дървен цилиндриченсъд—мярка за зърнени храниПАП — обущарско лепилоЛОПИТАЛ — френски математикот 17-то векПААСИКИВИ — бележит финлан-дски държавен деец, подписал през1920 година мирния договор междуФинландия и СССРНОМ — в древния Египет — об-ласт, провинцияАДИ — именит унгарски поет, изи-грал голяма роля в идейната подго-товка на унгарската пролетарскареволюция от 1919 годинаРИЛ — шотландски селски народентанцОЯ — съветски киноартистЕМАН — единица за концентрацияна радон в течности и газове

47

Р Е Ш А В А Л О Г И К А Т А

СЧУПЕНАТА РЪКА

В бързината Вакелфингер е про-пуснал да си свали сакото и си енаправил превръзка върху ръкава.

ПОСТРАДАЛАТА КОТКА

Варнике е забелязал, че под кола-та е сухо. Следователно шофьоръте бил прав, като твърди, че се на-мира на това място отдавна. Въввсеки случай бил е там през цялото време, докато дъждът, е валял.

ПРИ ЛИХВАРЯ

— Обаждам се по телефона от жи-лището на Арнолд Прани, — казалпо телефона на инспектор Вернерсержант Флит. — Пранц е убит. За-държах един, който тичешком изли-заше от квартирата, когато идвах.Твърди, че непосредствено преди менвлязъл, видял отворената врата итрупа на Пранц в кабинета.

Инспекторът след малко вече билв жилището на Пранц, отдавна по-дозиран, че дава пари под лихва.Точно във връзка с това сержантътбил изпратен при него. Задържаниятбил някой си Клапер. Твърдял, чене е виновен. В кабинета имало от-печатъци от пръстите на убития ина Клапер, никакви други. В кален-дара на бюрото имало записано: сре-щу 9 ч. „Сантел — 10 000", срещу10 ч. „Фердини" — 6000" и срещу11 ч. — „Клапер — 8000" ж. Инс-пекторът наредил да намерят и до-ведат Сантел и Фердини.

— Наистина бях тук в уговорениячас — казал Фердини, •— но не ста-на нищо, защото Пранц поиска ог-ромна лихва. Отидох си и го оста-вих жив и здрав.

— Аз бях принуден да взема зае-ма — казал Сантел. — Ето парите,те не са побутнати — и показалплик с банкноти.

Сержант Флит прошепнал на инс-пектора:

— Тежък случай, трудно ще от-крием кой от тях го е убил.

— Напротив — отвърнал Вернер.— Съвсем лесно е да се заключи,че убиецът е. . .

Кой?

ПРЪСТЕНЪТ

Собственикът на хотела очаквалинспектор Вернер в хола.

— Нощес е откраднат ценен пръс-тен с брилянт от стаята на еднаклиентка. В моя хотел никога не еставало подобно нещо!

Клиентката заемала апартаментна първия етаж. Той се състоял откабинет, коридорче, спалня и баня.Разплаканата госпожа Делкрон даласледните показания пред инспекто-ра:

— Заспах в полунощ, а в три ча-са сутринта ме събудиха някаквишумове, които идваха от кабинета.Веднага си помислих, че е крадец.Без да паля лампа, станах, преми-нах на пръсти през коридорчето, зада изненадам крадеца. Вратата къмкабинета беше отворена. Влязох,исках да запаля лампата, когатонякаква ръка ме хвана за китката,а друга ми запуши устата. Напа-дателят ме замъкна в спалнята, стих глас им заповяда да не вдигамшум, ако ми е мил животът, следкоето грабна пръстена от тоалетна-та масичка и избяга Бях така из-плашена, че загубих съзнание. Осъз-нах се чак сутринта. .. Не, не ви-дях лицето му, дори не бих моглада кажа какъв ръст имаше. Не ста-ва дума за материалната загуба,пръстенът беше осигурен, но той ескъп семеен спомен.

— Виждам, че искате да измами-те осигурителното дружество — казалинспектор Вернер. — Няма да стане.В историйката, която сте съчинила,направихте две сериозни грешки.

Какви са те?

КОСМОС — научно-художествено списание за юноши. Издание на ЦК на ДКМС. Год. VII, бр. 3

Главен редактор СТЕФАН ДИЧЕВЗам. гл. редактор д-р СВЕТОСЛАВ СЛАВЧЕВ; редактори ПЕНЧО СИМОВ, ВАСИЛ; РАЙКОВИ МАГДАЛЕНА ИСАЕВАХудожник ИВАН КИРКОВ Уредник и оформител на броя ГЕОРГИ ПЕНЧЕВ Коректор ЦВЕТАНКА АПОСТОЛОВА

Р Е Д А К Ц И О Н Е Н С Ъ В Е Тпроф. д-р А. Ю. ТОТЕВ — икономист, ДИМО БОЖКОВ — биолог, ЕМИЛ ЗИДАРОВ — химик, канд. техн. наукиЕМИЛ СТРАХИЛОВ, ЛИЛИЯ СТЕФАНОВА — биохимик, НИКОЛА ЧУПАРОВ — машинен инженер, проф.ПЕТЪР ПАУНОВ — физик, проф. РАЗУМ АНДРЕЙЧИН — физик, ХРИСТО ТИЛЕВ — географ, проф. ЦВЯТКО

МУТАФЧИЕВ — химик

АДРЕС НА РЕДАКЦИЯТА — София: бул. „Ленин" № 47, IV ет., ст. 28-29, тел. 44-26-21, вътр. 363. Ръкописи не севръщат. Годишен абонамент 3,00 лв, Цена на един брой заедно с приложенията 35 ст. Дадена за печат на 15, II, 1968 г.Формат 1/8 от 65/92. Държавно военно издателство. Поръчка 1042. Печатни коли 6. Издателски коли 3. Тираж 70 000

логиката РЕШИ: