С_Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е

Оръжието на победата 1 С „Вега" през Понтос Аксинос 5 Рецепта за столетници? 8 Видеорама Поули 11 От колибри до кондор 16 Парадоксът на близнаците 19 Животните в хералдиката 24 Помпей на XX век 27 Още за древните космонавти 31 Поредна мистификация или невероятно откритие? 34

„Космос" прочете за вас 35 Подводни роботи 37 Предава „Космос" 40 Тест 44 Задачи за остроумните 46 Кръстословица 47 Решава логиката 49

Библиотека „Космос" Ловец на магии Корица: Пантери Гръб на корицата: Подводна оранжерия БРОЙ 4 @ 1 9 7 5

ИЗДАНИЕ НА ЦК НА ДКМС

Великата отечествена война беше изключително изпитание за всеки съветски човек. Замисълът и гран¬ диозността на военните операции, съгласуваността на различните родове войски и точното изпълнение на по­ставените задачи говорят не само за себеотрицанието на съветския войник, но и за тържеството на съвет­ската военна техника. Това най-пълно се почувствува в последния щурм — при падането на Берлин.

„Стана така, че бях непосредствен участник в много крупни и важни настъпателни операции — пише в спо­мените си маршал Г. Жуков, четири пъти Герой на Съветския съюз, — но нито една не можеше да се сравни с битката за Берлин. Решено беше да се хвърлим върху противника с такава зашеметяваща сила, на която той едва ли би могъл да противодействува ефикасно, като използуваме многочислена и най-съвременна техника — авиация, танкове, артилерии.

В най-кратък срок на сравнително тесен участък от фронта бяха концентрирани 68 стрелкови дивизии, 3155 танка и самоходни оръдия, около 22 000 полеви оръдия и минохвъргачки. Само през първия ден на настъпление­то, 16 април, артилерията даде един милион и 236 хиляди изстрела. Образно казано, върху врага се изсипаха 2450 железопътни вагона със снаряди. Хитлеристите

буквално бяха потопени в море от огън и метал. Не­проницаема стена от прах и дим висеше във въздуха.. ."

Изтребителите „ЯК-3", крайсерни танкове „Т-34", самоходни оръдия „СУ-100", гвардейски минохвър­гачки, тежки танкове „ИС-2" — едва ли могат да се изброят марките съветско оръжие, донесли победата над хитлеристка Германия.

С т о м а н е н и т е к р е п о с т и

Есента на 1941 година настъпи с дъжд и лапавица. „Танковете затъваха в пясъците, блатата и непрохо­димата лепкава кал. След нас оставаха изпочупени гъсенични вериги, предавателни механизми, цели танкови поделения. Нуждаехме се от резервни части. . . от нов танк, който да противопоставим на руския „Т-34", (Хайнц Гудерман, командуващ танкова армия)

И наистина, в руската „тридесет и четворка" бяха избягнати всички недостатъци, характерни за немските танкове. Тя имаше висока проходимост, оръдие, от което снарядите излитаха със значително по-голяма скорост и пробивна сила, а 50-милиметровата броня беше практически неуязвима при схватки с против­никовите танкове. Моторът — дизелов, с мощност 560 конски сили, способен да развие максимална скорост от 51 километра в час. Сравнен с немския тан­ков карбураторен двигател, той е по-икономичен, не е взривоопасен и позволява по-голям непрекъснат пре­ход — 450 километра. Огънят се поддържа от две картечници и едно 76-милиметрово оръдие, чиито сна­ряди пробиват вертикалната броня на немския Т-III от един километър разстояние.

Но съвършенството на танка зависи не само от това, доколко удачно е разпределена огневата мощ, от хо­довите му качества и бронираната защита. „Нужна е още промишлена база и най-съвременна технология, без които и най-смелият проект ще си остане само проект. Създаването на един нов танк е дело не само на конструк­торите, но и на металурзите, на специалистите по заварки на различни видове стомани, на леяри и технолози." (Ж. Котин).

Първите серийни „Т-34" слязоха от конвейера, през юни 1940 година. Те бяха предхождани от два опитни образеца, произведени в началото на същата година, преминали сериозно изпитание по маршрута Харков-Москва — през реки и блата, студове и виелици, без право да се движат по шосетата и преминават през мо­стове. На първия от двата танка беше главният конструк­тор Михаил Илич Кошкин; той лично искаше да се увери в качествата на своята машина. 26,5-тонният танк с лекота форсираше водните прегради, изкачваше стръм­ните оврази, веригите му затъваха в калта, но той при-

160-милиметрова минохвъргачки

спина в Москва в разчетеното време, В този преход Михаил Кошкин се простуди и заболя

тежко. Лекарите бяха единодушни — болестта е ре­зултат на преумората от многогодишния напрегнат денонощен труд. През септември 1940 година Кошкин умря. След него остана „Т-34", за който врагове и съюз­ници говореха със суперлативи: „Т-34" е най-добрият танк в света." (генерал-фелдмаршал Клайст), „Най-забележителното настъпателно оръжие на Втората све­товна война." (генерал фон Милентин), „Този танк по­влия неблагоприятно върху духа на немската пехота." (генерал Блюментрит), „Изключителните преимущества на „Т-34" са: ниският силует, простотата на конструк­цията, малкото относително налягане върху почвата. Големият ъгъл на наклона на бронята определя блестя­щите му балистични характеристики," (из доклада на американски военни експерти).

В началото на 1943 година по бойните полета се по­явиха нови немски самоходни оръдия, танковете Т-V (пантера) и Т-V-Н (тигър). Те трябваше да противостоят на съветския „Т-34", Но и „Т-34" не беше вече този

от началото на войната. Делото на главния конструктор Кошкин продължиха неговите сътрудници Морозов и Крилов. Новият танк Т-34/85 тежеше вече 32 тона, дебелината на бронята му достигна 75 милиметра, а старото оръдие беше заменено с 85-милиметрово.

Появиха се и свръхтежки танкове. Колективът на ге-нерал-полковник Ж. Котин създаде още в началото на войната танка КВ, чиято броня беше неуязвима за танковите оръдия на врага. „По нашите танкове стреля­ше в упор немската тежка артилерия — разправя в спомените си комисарят на четвърта танкова бригада М. Ф. Бойко. — Бронята на нашата тежка машина КВ издържаше добре на изстрелите. Когато стигнахме до немската огнева позиция, се разнесе гръм и усетихме изключителен по сила удар. От бронята се посипаха искри. Снарядът беше ударил в кулата. , . Когато след боя разгледахме танка, намерихме само малка вдлъб­натина."

През 1943 година, на базата на КВ, се появи нов свръх-тежък танк — ИС-2. Дебелината на бронята му достиг­на 100 милиметра, а в челната част,—120 мм, Въоръжение-

Танк ИС-2

Танк Т-34

100-милиметрово оръдие

то му се състои от три картечници и едно 120-милимет­рово оръдие. Немското командуване се видя принудено да издаде заповед, с която изрично се забранява на еки­пажите да влизат в открит бой с руските танкове. Така войната на умовете беше спечелена от съветските учени и конструктори.

„ Б о г ъ т н а в о й н а т а "

— така образно наричат артилерията» това прозвище важи с пълна сила за съветската артилерия в дните на Великата отечествена война. Самоходни оръдия с 85, 100 и 152-милиметрови дула — на външен вид наподобяващи танкове, само че без купол и много по­мощно оръдие. „Оръдията с висше образование" се впу­скаха по петите на противниковите танкове, реагираха мигновено на всяко изменение в бойната обстановка, отблъскваха контраатаките на противника и отбраня­ваха завзетите позиции до пристигането на полевата артилерия.

Влекачи докарваха оръдия от различен калибър и далекобойност, сред които с най-голяма популярност се ползуваше ЗИС-3 — полково 76-милиметрово оръ­дие. За него професор Волф, бивш ръководител на отдела за артилерийски конструкции при Круп, казва: „Без всякакво преувеличение може да се каже, че ЗИС-3 е една от най-гениалните конструкции в историята на артилерията". Какви са неговите предимства? „Преди всичко изключително простото устройство, неговата сигурност и простота на обслужването", обяснява В. Грабин, генерал-полковник от техническите войски на СССР. От една страна ЗИС-3 е достатъчно мощно оръ­дие, за да респектира противника, да унищожава него­вите огневи гнезда, а от друга — по своята бързина на изстрелване на снарядите то отстъпва единствено на минохвъргачките.

Минохвъргачките — още едно оръжие с изключител­на огнева мощ, което съветските конструктори разрабо­

тиха до съвършенство. Състои се от дуло, опорна плоча и двунога-лафет. Мината се вкарва през дулото. Под действието на собственото си тегло тя пада надолу и от триенето капсулата експлодира. Експлозията въз­пламенява барутния заряд и разширяващите се газове изхвърлят мината през дулото. „Когато нашият разчет стреля, във въздуха се намират 18 мини. Това означава, че по времето, когато експлодира първата мина, ние поставяме двадесетата, а осемнадесет други вече ле­тят към врага", разправят Героите на Съветския съюз, минохвъргачите братя Шумови.

На 14 юли 1941 година в боя край Орши батареята на капитан Флоров даде първия залп от гвардейската минохвъргачка БМ-13. Ураганният огън от реактивни снаряди с бездимен барут обърка противника. Той не знае­те как да противодействува на новото оръжие, което по простонародно нарекоха „Катюша". Войната продъл­жаваше. След БМ-8 и БМ-13 дойдоха по-мощните БМ-31-12. От времето на първия залп до декември 1944 година бяха произведени над 10 000 „Катюши". „Цяла Източна Прусия русите превзеха с помощта на мино­хвъргачките", свидетелствува Дункелакер, полковник от немската армия. С реактивни снаряди бяха въоръжени още изтребителите и някои тежки бомбардировачи. „На височина 4,5 хиляди метра бием врага както искаме — разказват френските летци от полка „Нормандия-Не-ман". — Съветските изтребители „ЯК-3" ни осигуряват пълно превъзходство над немците, Те имат висока маневреност и необходимата бързина. С тях двама мо­жем да се бием срещу четирима, а четирима — срещу шестнадесет.. .'" ■

. . . На 20 април, пет дни след започването на опера­цията за превземането на Берлин, далекобойната арти­лерия премина разстоянието от Одер до Шпрее и откри огън срещу града. След още няколко дни през него ми­наха съветските катюши, танкове и артилерия —- хо­рата и оръжието, които изковаха победата.

•1

162-милиметрова гаубица

Аз зная ветрове, аз зная светове: през бурното море, през Черното море.

Стара моряшка песен

С и м е т о н а с в е т л а т а з в е з д а

Късно през нощта на 10 октомври 1974 година от Варна отпътува ях­тата „Вега" с четирима души на борда. Произведена в Полската на­родна република, много дни преди това яхтата привличаше погледите с красивата си хидродинамична ли­ния. „Вега" е килова яхта, тип „Сма­рагд", с водоизместимост 4 тона и ветрилна площ 32 квадратни метра, стъкмена като бермудски шлюп. Ко­ритото й, направено от висококаче­ствени стъклопласти, е дълго 9,70 м и широко 2,65 метра. Газенето, в зависимост от натоварването, се движи средно около 1,80 метра. Па­лубата и рубката са изработени от великолепно махагоново дърво. Кок¬ питът е удобен, самоотливен, вдясно се намира таблото за дистанционно запалване на двигателя, а зад него — ръчката на газта, за предния и заден ход, а така също и ръчната помпа.

От кокпита, прекрачвайки разпре­делителната преграда, по две стъ­пала се слиза в каютата. Тези стъ­пала са подвижни, лесно разглобяе­ми — зад тях се намира малък ди­зелов двигател с мощност 7 конски сили, който според програмата ще се използува само при маневриране или аварийни ситуации.

В средата на каютата върху тръб­ни стойки е монтирана масичка с две крила, които могат да се при­бират. Успоредно на нея е капитан­ската койка, а отляво — койката на старши помощника. Зад капитан­ската койка е малката щурманска масичка с таблото за светлините над нея. Тясно шкафче отделя пред-ставителната част на каютата от предното, носово помещение, което преминава във форпик. Тук могат да нощуват още двама души.

Л ю б о в т а к ъ м м о р е т о

Много бяха причините, които ни събраха за седмици наред в този малък съд, но главната беше една — любовта към морето. Целият до­сегашен живот на капитана на „Ве­га" Георги Георгиев беше преминал в борба с водната стихия. Дългого­дишен ветроходец, основател на яхт­клуба на язовир „Искър" край Со­фия, екс-шампион на клас „Фин", капитан на кораба-ветеран „Калиак­ра", той и сега ни беше главната опора в трудните изпитания. Ветро­ходец от класа е и старши помощ­никът инж. Иван Георгиев, учреди­тел на яхтклуба „Порт Варна" и негов секретар. Но той е и опитен механик от влекача „Юпитер". Но­ваците бяхме ние — инж, Иван Йор­данов, енергетик в ДСО „Воден транспорт" — Варна, и аз — журна­лист по професия. В екипажния спи­сък на яхтата бяхме вписани като шкотмени. Всеки от нас вложи обаче това, което беше по силите и възмож­ностите му.

Задачите, които си бяхме поста­вили, не бяха леки. Движейки се в извънтериториални води, ние тряб­ваше да обиколим Черно море, без да се отбиваме в каквото и да е при­станище и да проучим условията на плаване през този годишен се­зон, който се характеризираше със силни бури. Естествено, това беше, от друга страна, една идеална въз­можност да изпитаме мореходните качества на този тип яхта, която се произвежда серийно в Полската народна република. Трябваше да про­верим още екипировката, цялостното снаряжение, да уточним оптималния брой членове на екипажа при подобни продължителни плавания, психическа­та им устойчивост и условията за сработка между тях. Наред с това щяха да бъдат извършени редица изследвания, свързани с така важния днес проблем за опазване на окол­ната среда. И накрая, може би най-важната цел, да се проучат условията

за провеждането на международна регата на името на Георги Димитров по една от отсечките на маршрута.

О т п р а в я м е с е к ъ м И с т а н б у л

Почти веднага след като изля­зохме от Варненския залив, времето започна да се разваля. Задуха хла­ден ветрец, който бързо се усили, надигна се висока вълна. Втурналият се от североизток щорм се обърна в източен и с това условията на пла­ване се влошиха съвсем. Капитанът реши, че при тия обстоятелства не е разумно да слизаме дълбоко на юг, защото след това ще бъде много трудно да вървим нагоре към Ана­дола. Така неочакваният по сила и посока вятър тегли дебела черта върху надеждите ни, че с помощта

5

на повърхностните водни течения, кои­то в Черно море са в посока, обратна на часовниковата стрелка, ще мо­жем да поддържаме висока скорост. Непрестанните насрещни ветрове ни принудиха да плаваме с лавировка.

Неусетно изминаха първите някол­ко дни. Животът върху яхтата про-тича нормално, в своите строги рам­ки. Не се вижда никаква суша, хо­ризонтът се е сключил около нас в съвършена окръжност. Постепенно вятърът стихна и сега мога да се наведа през борда без риск да падна в тъмните води. В епруветки взимам проби, за да бъде по-късно изслед­вана степента на замърсеност на морската вода. От време на време хвърлям зад борда и сакчето за планк­тон То дълго се влачи зад нас, под­

скача по вълните, после го прибирам и разочаровано се вглеждам в мал­

6

кото влажно петънце, което зеленее върху тюла. Внимателно прехвърлям събраните проби в стъклениците с шлифовани запушалки, надписвам ети­кетите и ги прибирам в сандъчето, предназначено за Института по океа¬ нография във Варна.

А н а д о л с к и т е п л а н и н и се появиха някак неочаквано със зората на настъпващия ден. Както обикновено, бях на вахта от 4 до 8 часа. По ясното небе светлееха пътеводните звезди, зад яхтата струе­ше фосфоресцираща диря, отнякъде долитаха проточени женски гласове, преплитаха се, подканяха, умолява­ха, оплакваха се. Стана ми страшно, имах чувството, че някой ме докосва. Бях се вторачил упорито право на­пред, по курса, не смеех да отместя погледа си встрани, обхванат от

това предателско чувство. Халюци­нации ли бяха тези гласове, или вя­търът си правеше лоши шеги?

Започна да се развиделява. Ветри­лата нежно порозовяха. Стихна иг­рата на сенки и гласове. Изведнъж забелязах вдясно от нас безкрай­ната планинска верига, една темену¬ жена в ранната утрин стена, която се въззимаше из морските води.

Слънцето се разпалваше с непо­дозирана за този сезон сила, започ­ваше истински летен ден. Горещите лъчи смъкваха виолетовата дреха на планината и сега ясно се виждаха нащърбените хребети, дълбоките про­пасти и долища по техните склонове, тънката мрежа на пътечките, които лъкатушеха из варовиковата пустош.

Събрахме се всички на палубата. Вятърът подухна вяло, като че ли се извиняваше и изчезна някъде зад

хоризонта. Яхтата описа полукръг и с отпуснати,, ветрила премина в дрейф. Това съвсем не беше пред­видено по програмата. Та нали раз­читахме тъкмо на силните октом­врийски ветрове?

Р а з п у с к а н е л , о б а ч е н я м а — капитанът ни подхвърли по една цикла; съблечени до кръста, ние пъл­зим по махагона и стържем шуп¬ налата лакировка. Течението неусет­но ни е приближило към брега и ние откриваме малко селище около тесен залив. Вижда се масивна по­стройка, може би училище или ка­зарма, встрани са пръснати безредно къщички, а на една височина близо до брега стърчи самотно минаре. Това минаре ние ще виждаме още много дълго — като че ли не­видима връв ни държи здраво за него. Горещината ни изтощава, при­нудителният престой ни изнервя. Са­мо от време на време откъм Ана­дола идва едва доловим полъх — от него ветрилата дори и не треп­ват, но той ни носи зноя на скали­стата пустиня, изсушава ни с без­милостна прегръдка. Измъчва ни по­стоянна жажда, водните запаси бър­зо намаляват.

Жоро, капитанът, е отворил дър­вената преграда към двигателя. Ре­шаваме да го включим за малко — да зареди акумулаторите, пък и да се поотдалечим от брега. Опитното ухо на Жоро долавя някакви нередни шумове. Над Волвото се навежда и Ваньо, старши помощникът, меха­никът на влекача „Юпитер". Ослуш­ват се, палят го и го спират, фор¬ сират.. . Нещо стърже, там, под металната глава на двигателя. Сега ли трябваше да стане това?

Л е д е н а т а б о м б а р д и р о в к а

Привечер хоризонтът пожълтя. Чер" ни облаци бързо стесниха мрачния пръстен. Нощта подрани, задуха хла­ден вятър, после всичко затихна. В тягостната тишина някой се обади: „Затишие пред буря". Той само по­твърди нашите мисли. Никой обаче не очакваше, че природната стихия ще се изсипе като ледена градушка. Виолетовите светкавици браздяха мра­ка, забиваха се яростно в разлюля­ното море. Капитанът и старши по­мощникът се втурнаха да прибират платната и в този момент бурята с нова, неподозирана сила се втурна върху нас. По палубата зачукаха тежки късове, наедряха бързо, за­гърмяха. През ледената стена едва

се виждаха призрачните силуети на двамата ни другари, които подска­чаха и се извиваха, приклекнаха и залитаха като в някакво бесовско хоро, дирижирано от вятъра. Аз и до днес се чудя как стихията не из­тръгна платната от силните им ръце, как изобщо устояха те двамата там, на носа, в неравната битка.

Вълнението и вятърът не стихнаха дълго след края на жестоката бом­бардировка. Минаха часове, когато сред грохота на вълните чухме сухо, късо изпукване. Какво се беше слу­чило? Огледът, който направи ка­питанът, донесе неприятния отговор: беше се скъсал носовият щаг, едно от тия стоманени „въжа", които под­държат мачтата. . .

Щагът е поправен, морето се по­успокои, зад нас останаха стотици мили. Приближавахме най-далечната точка от нашето плаване — вече сме на 150 мили от Батуми. Но нещо тревожи капитана: двигателят не е в ред и ние отдавна се движим без светлини, за да спасим акумулато­рите от изтощаване, последните ня­колко хляба мухлясаха от влагата, въпреки всички мерки, които взехме за да ги запазим; анадолският зной „пресуши" запасите ни от питейна вода.. .

Колебаем се известно време и еди­нодушно решаваме да се отбием в Батуми.

Б а т у м и

Градът се е разпилял по тъмните, покрити със субтропическа растител­ност хълмове. По заравнените места се виждат цитрусови горички и чаени плантации. Макар че е вече краят на октомври, слънцето щедро сипе ярката си жарава. Асфалтът по ули­ците е нажежен, къщите наоколо са грейнали в светлина. Ето какво е записал капитанът за нашия кра­тък престой в този южен град:

„25 октомври. Нашите колеги, съ­ветските ветроходци от Батуми, ни устроиха сърдечно посрещане. Спо­делихме с тях идеята за учредяване през 1975 година на международна черноморска регата. Те с радост прие­ха идеята и изразиха готовност да участвуват в нея. Маршрутът и вре­мето на провеждането й ще бъдат определени допълнително.. ."

Повредите, причинени от ледената буря, бяха отстранени, запасите от питейна вода и хранителни продукти — възстановени, и ние тръгнахме с попътен вятър. На рейда български танкер чака разрешение да влезе

в пристанището. „Вега'' минава край него, разменяме поздрави, после се отдалечаваме, изпратени от трикрат­ния, протяжен рев на корабната сирена.

Скъпи са срещите със свои хора, с български флаг, с всичко, което осезаемо ти напомня за родината; от нея ни делят стотици мили, но нали тя е все в мисълта ни, нали я носим в сърцето си, и най-сетне нали в тежките бури силата ни идва за­едно с безспорния факт, че българи за пръв път са се впуснали в този затворен маратон сред разбушува¬ ното есенно море, сред залюляната стихия, че българи за пръв път от древни времена обикалят с ветрохо­ден съд стария Понтос Аксинос.

Ч е р н о м о р е о п р а в д а в а и м е т о с и

Няколко дни вече, при променлив по сила и посока вятър пътуваме към полуостров Крим. Приказката ни все се върти около завръщането, правим сметка кога ще бъдем във Варна. Сметка без кръчмар обаче, както казва поговорката.

Слънцето се спуска на запад тъм­ночервено, в грозни огньове пламна целият хоризонт. Мрачните облаци, които дойдоха кой знае откъде, се сгъстиха, скупчиха се в заплашител­ни грамади. Морето затихна, потъмня, около нас, докъдето стигаха очите, се разплиска мастилена чернилка. Ка­питанът, сдържан и в бележките си, е записал следните няколко реда за схватката, от която успяхме все пак да се измъкнем живи:

„1 ноември — вечерта. Връхлетя

7

ни силен западен щорм — осем бала вълна. Първоначално решихме да из­чакаме неговото отминаване на пла­ваща котва, но след това сметнахме, че е по-добре да продължим и да потърсим укритие зад Крим — в Ял¬ та."

Десет часа гигантски вълни ни връхлитаха от всички страни — без посока, без милост. Като призрачни сенки те се надигаха в мрака, спи­раха се за миг, та да видим по-добре заплашителната им сила, и се втур­ваха към „Вега". Яхтата се изди­гаше на гребена им, катереше се по тия разпенени хълмове, втурваше се надолу към разтворени бездни и аз се питах — ще намери ли сили тази малка, разтреперана, вибрираща, раз­търсвана лодчица да издържи в не­равната борба.

Но „Вега" издържа. Издържа и а това, че се намираше в сигурни

ръце. Десет часа капитанът Георги Георгиев стискаше в яката си длан руля, пресмяташе, съобразяваше, раз­пореждаше. Старши помощникът Иван Георгиев неотлъчно беше до . него.

Платната бяха свалени — сега те носеха само смъртен риск за „Вега". Единствената надежда ни беше дви­гателят. Неговите седем конски сили, скромни сили срещу мощта на сти­хията ни пренесоха до живота. При­зори яхтата хвърли котва в Ялта. Докато навън, в открито море, бу­рята продължаваше да беснее, тук ние бяхме на сигурност. Другарите ми заспаха, преуморени от жестокия двубой. Аз останах на вахта, за да посрещна слънцето на новия ден.

З а в р ъ щ а н е т о

Гостоприемна Ялта ни изпрати с пожелания за попътен вятър и с по­

койно плаване. След всичко, което преживяхме, нищо вече не беше в състояние да ни разтревожи. След няколко дни през гъстата мъгла видяхме светлините на Констанца. Не минава много време и капитанът ще отбележи в своята тетрадчица:

„8 ноември. При вълна от 5 бала приближавахме вълнолома на Варна. Пристигаме точно в определения по графика ден. След малко ще бъдем на българския бряг . . . "

Българският бряг. Виждаме как тичат насам през проливния дъжд матроси, щурмани, младежи и деца, нашите посрещачи, скъпите ни дру­гари.

Ние успяхме. Яхтата „Вега" за 28 дни измина 1650 мили, за да мо­жем да кажем: „Поставените задачи са изпълнени." Сега иде време за изводи, а после. . . после предстоят нови плавания.

БРАТИСЛАВ ТАЛЕВ

Първото нещо, което прави човек, когато се появи на бял свят — е вдишването и последното — негово­то последно издишване. Дишането е синоним на живота. „Докато ди­шам, надявам се", гласи знаменитият латински афоризъм.

Многостранният процес на диша­нето се свежда до общоизвестното поглъщане на кислород и отделяне на въглероден двуокис. Нашето тяло се нуждае от кислород. Нужен е много кислород. Еволюцията на жи­вотинския свят — това е борба за най-добро усвояване на кислорода.

Но тук ще става дума не за кисло-рода, а за йогите и въглеродния дву­окис. Още в 1911 г. П. М. Албицки писа, че част от СО2, образуващ се в организма, подлежи на отстраняване и нормалният организъм се освобождава от него с рядко съвършенство. Дру­гата част на въглеродния двуокис е необходима и тя не само не се от­странява, а напротив, организмът я пази като една от най-важните си съставни части. Тази гледна точка по-късно бе потвърдена от много изследователи.

Обаче силното увеличаване на кон­

центрацията на СО2 във вдишвания въздух е неблагоприятно за човека. В нашата лаборатория бяха прове­дени опити с доброволци, намиращи се в херметична камера, където се имитираше излизане от строя на системата за възстановяване на въз­духа. След като хората прекараха 16—17 часа в камерата, съдържа­нието на кислорода във въздуха в нея спадна до 13%, а на въглеродния двуокис нарасна до 8%. Организмът на човека реагира на това с 12 пъти увеличение на вентилацията на бе­лите дробове, пулсът стана учестен, общото състояние на организма рязко се влоши.

Друга е реакцията, когато има високо съдържание на СО2 във вдиш­вания въздух при „живопогребаните" йоги. Завеждащият отдел психология в Общоиндийския институт по ме­дицински науки В. Анаид проведе опит с човек, който прекара 8—9 часа в херметична стъклена камера. В края на експеримента във въздуха на камерата имаше 15% кислород и 5% въглероден двуокис. И въпреки всичко, при йогата нямаше увелича­ване на вентилацията на белите дро­

бове нито повишаване на артериално­то налягане или ускоряване на пулса.

Известният „факир" и „магьосник" Ивон Ива, който позволяваше да го закопават жив в земята, обясня­ваше тайната на това явление така: „Аз притискам сънната артерия, по­точно каротидния синус и чувству­вам че губя съзнание. Изпадам в полулетаргия, пулсът почти не се напипва, дишането е почти спряло. Само така може да се издържи под земята, без да се задушиш."

Но йогите не „закачат" своята сънна артерия, те използуват друг физиологичен метод — постепенно за­бавят ритъма на дишането и увели­чават паузите между дихателните дви­жения. Един възрастен йога на глед двадесетгодишен юноша, който бе посетил Съветския съюз, обясни тай­ната на своя младежки вид с това, че живее само през деня. През нощта той намалява броя на вдишванията и издишванията 10 пъти и живее „по такъв начин един час вместо десет". Съчетавайки дихателните уп­ражнения със статични пози и система за самовнушение, йогите вероятно мо­гат да намалят консумацията на

8

кислород от организма и да преминат към такова ниво на жизнена дейност, като че ли външните признаци на живот изчезват.

Летаргичният сън е патологично състояние. За разлика от него ряз­кото намаляване на обмяната на ве­ществата, постигнато след дълго­годишни тренировки, е управляемо и човек може да бъде изведен от него по няколко начина. В книгата на швейцарския етнограф О. Штол „Хипнозата и внушението в психо­логията на народите" (1904 г.) се разказва за експеримент, проведен по инициатива на махараджата Рун¬ джит Синга и английския офицер Клод Уайд. Йогата Харида пред очите на тази комисия заспал дъл­бок сън, подобен на летаргия. Той спал месец и половина в малко, гриж­ливо пазено помещение. Преди про­цедурата на пробуждането, махара­джата заедно с Уайд се убедили в целостта на печата, с който била пломбирана вратата. Когато отворили вратата, пред присъствуващите се по­казал вертикален дървен калъф, за­ключен с катинар и запечатан с лич­ния печат на махараджата. Отворили сандъка. Там в зашит платнен чувал, в неудобна прегърбена поза имало човек. Ръцете му били сбръчкани, на опипване вдървени, главата ле­жала на рамото. Лекарят взел ръ­ката на йогата, търсейки пулса — пулсът не се напипвал. Слугите за­почнали да поливат йогата с топла вода и да му разтриват ръцете. След дълги процедури и масаж Харида най-после въздъхнал. Отворил леко едното око, след това другото. Про­изнасяйки бавно думите, като че ли преодолява неимоверната тежест на четиридесетдневния сън, Харида попитал махараджата: „Е, сега вяр­ваш ли ми?"

Тази история има много неправилни тълкувания, тя не един път е била преразказвана и оценявана като „чу­до"; наричали са я „божествен сън". В действителност това е било демон­страция на съвършенството в управ­лението на собственото тяло. Пътят към това съвършенство започва от обикновена тренировка на дишането и завършва с тренировка на психи­ката.

Директорката на Парижката кар­диологична клиника Тереза Броссе проведе изследвания на живопогре¬ бани йоги. Тя констатира, че след неколкогодишна тренировка човек мо­же да не диша 10—15 минути. При това става забавяне на жизнените

процеси, както при животните по време на зимния сън. При живопо¬ гребаните йоги сърцето не спира, а просто рязко спада честотата и силата на сърдечните свивания.

Но не само йогите умират и въз­кръсват. Ето как лекарят Хари Райд в книгата си „Свидетел на магьосни­чество" (1971 г.) описва практикува­ния днес от някои африкански жреци обред на възкресяване на мъртвите.

„На земята лежеше здрав млад мъж, висок почти 2 м със широки гърди и силни ръце. Седнах така, че да го закрия с тялото си и с бързо движение повдигнах клепачите му, за да проверя реакцията на зениците по Аргил-Робинсън. Реакция нямаше. Опитах се също да напипам пулса. Пулс нямаше. Нямаше и признаци, че сърцето бие. . . Заобиколи ни гру­па от тридесет души. С нисък глас запяха ритмична песен. Това беше нещо средно между вой и ръмжене.

Пееха все по-бързо и по-високо. Като че ли тези звуци трябваше да чуе и мъртвият. Какво беше моето учуд­ване, когато именно така се случи: „Мъртвият" неочаквано прекара ръ­ка по гърдите си и се опита да се обърне. Виковете на заобикалящите го хора се сляха в плътен вопъл. Барабаните започнаха да бият още по-яростно. Накрая лежащият се обър­на, подви крака под себе си и бавно запълзя. Очите му, които преди ня­колко минути не реагираха на свет­лината, сега бяха широко отворени и гледаха към нас. Изглежда този младеж с помощта на самохипноза е изработил в кората на главния си мозък „контролен пункт" за опреде­лени музикални ритми. И нищо ос­вен тези ритми не би могло да го възкреси.

Историците предполагат, че пър­вите йоги са се появили някъде в планините на Тибет и разклоненията

на Хималаите. Характерно за планин­ския климат е недостатъкът на кисло­род, нещо, което се усеща на височи­на две хиляди метра. Кислородната не­достатъчност обикновено води до уве­личаване обема на въздуха, преми­наващ през белите дробове, т. е. към увеличаване на белодробната вен­тилация. Затова чрез волево нама­ляване на вентилацията на белите дробове, планинските жители могат да ускорят приспособяването на ор­ганизма, привикването към недостига на кислород на нивото на тъканите.

Дишането като че ли има два задвижващи ремъка. Един от тях е вегетативният (автономният). Той ръководи движението на гръдния кош без някакво участие на волята. Дру­гият задвижващ ремък—съзнателно­то регулиране честотата на диша­нето — като че ли прехвърля фи­зиологичен мост между управлява­ните от разума скелетни мускули и неподвластните на волята вегета­тивни процеси. Именно това обстоя­телство дава на дишането палмата на първенството в управлението на вегетативните функции на организма. Дишането е своеобразен ключ към скрития живот на нашето тяло. За да се научи да го управлява, чо­век трябва добре да владее своя гръден кош.

В нашата страна волевото задър­жане на дишането се използува при лечение на бронхиална астма и дру­ги заболявания на белите дробове, а също при лечение на стенокардия, хипертония и облитериращ ендарте¬ рит. Лечебният ефект в тези случаи се обяснява с това, че с СО2, натруп­ващ се в организма при забавено дишане оказва съдоразширяващо дей­ствие, с други думи с СО2 се заменя съдоразширяващо лекарство.

Волевото управление на дишането е влязло също в арсенала, на авиа­ционната медицина. Чрез. аадържане на дишането летците отстраняват хи-покапнията (загубата на СО2 от тъ¬ каните), възникваща при полет по-ради извънредно голямата вентила-ция на белите дробове. Хипокапния-та, според статистиката, в 2% от случаите е причина за самолетните катастрофи. Регулиране на дишането, повишава издръжливостта на летците по отношение на хипоксията — не-достига на кислород. Ето само една потвърждение на казаното. При но­вите изследвания в барокамера на височина 6000—8000 метра бе от­белязана характерна особеност: след вземане на проби от алвеоларен въз-

9

дух от изследваните, за късо време се подобрява общото състояние. Това може да се обясни с факта, че слабото задържане на дишането при вземане на проби от алвеоларен въз­дух облекчава престоя в разреде­ния въздух, където кислородът е малко.

Дишането е тясно свързано с емо­ционалното състояние на човека. Тре¬ ниране на дишането също е ключ към управление на емоциите. Не напразно тренировката на дишането влиза в състава на почти всички разпространени у' нас и в чужбина методи на самовнушение — автоген-на тренировка.

Кой от нас не е чел фантастични романи за междузвездни полети в състояние на анабиоза? Но от ана­биозата са се интересували не само фантастите. За съжаление, специали­стите виждат ключа за решаването на тази проблема в прилагане на фармакологични средства и в из­куствено охлаждане на организма, Още в 1901 г. П. И. Бахметиев в статията си „Рецепта как да се до­живее до XXI век" даде подробна инструкция за преминаване в състоя­ние на анабиоза при висшите жи­вотни. „Отначало топлокръвното жи­вотно трябва да се превърне в жи­вотно с променлива температура на кръвта, което се постига чрез нар­

коза. .. Това е необходимо, за да може дишането да става така, как­то при жабите, насекомите и др., т. е. при понижение на температурата то да се намалява. Иначе животното напразно ще губи сили в борбата със студа и преждевременно ще се изтощи. След наркозата животното се поставя в студена въздушна вана, чиято температура постепенно се по­нижава с помощта на специален ре­гулатор".

Обаче в наши дни става ясно, че наркозата и въобще фармаколо­гичните средства са способни да да­дат само кратковременна частична анабиоза, приемлива само в хирур­гическата практика. „Продължител­ната анабиоза (за няколко месеца или години) изисква принципно други решения" — до такъв извод е до­шъл акад. В. В. Парин.

Вместо с наркоза дишането може да се забави, като човек се научи да управлява дихателните движения. Когато тренира забавяне на дихател­ните движения, човек постепенно при­учва тъканите на тялото си към повишено съдържание на въглероден двуокис. Излишъкът от въглероден двуокис охлажда тялото за сметка на снижаване интензивността на ме¬ таболизма на тъканите — главният източник на топлообразуването. Из­

лишъкът от въглероден двуокис под­тиска централната нервна система и намалява чувствителността на ор-ганизма към най-различни дразните­ли, в това число и към студа.

Затова организмът, обогатен с СО, може допълнително да се охлади, за да се доведе до състояние на ана­биоза. Значи, принципната схема за изпадане в състояние на анабиоза изглежда приблизително така: тре¬ ниране на дишането — повишаване съ­държанието на въглероден двуокис в организма — общо охлаждане на тялото. От тренировката на диша­нето зависи приспособяването на ор­ганизма не само към по-големи ко­личества СО2, но и към недостига на кислород в тъканите. Такова на­гаждаме на организма е способно да предотврати необратимите явле­ния, които могат да възникнат при охлаждане на тялото.

Ще дойде време и ще се сбъднат думите на Циолковски за неограни­чената — с помощта на анабиоза — продължителност на живота на чо­века, покоряващ Вселената. А в наши дни е време сериозно да се замислим над въпроса за анабиозата, тъй като той никога няма да бъде решен, ако не се занимаем с него.

Проф. Н. А. АГАДЖАУЛЯН А. Ю. КАТКОВ

Т Е Х Н И Ч Е С К И А Л Б У М • • З А М Ъ Ц И • •

Псков Великият син на руския народ Белински пише: „Не

говорете, че у нас няма паметници.. . те са пръснати навсякъде, особено в нашите старинни градове. . ."

Сред тези старинни паметници се откроява Псков­ският кремъл, който много столетия е стоял на стража на руската земя в един от най-старите градове на Ру­сия. Древни летописци съобщават, че Псков е посрещал братята Рюрик и Варяг, нахлули в Славянското кня­жество. В исторически документи град Псков за пръв път се отбелязва през 903 г.

Разположен в непосредствена близост с Чудското езеро, този град с хилядогодишна история не веднъж е отбивал вражеските атаки на завоеватели, строшили мечовете си край каменните стени на неговия кремъл.

В Псковския кремъл няма изискаността на западно­европейските дворци и замъци, няма излишен лукс. Тук всичко е просто всичко е на мястото си и истинската

ценност е именно в тази необикновена простота и хармо¬ ния на линии и форми. Най-ранните сведения за строежа на кремълските стени датират от XIV век. През XV век са построени вече четири крепостни кули. А един век по-късно Псковският кремъл е вече най-силната крепост в Русия — стените му са дълги 9 км, крепост­ните кули — 39 на брой.

Днес са запазени единадесет кули, някои от които напълно реставрирани. Вече двадесет години в Псков се извършват реставрационни работи. Напълно реста­врирани са кулите Кутекром (кут — ъгъл и кром — кремъл); Смердия (Довмонтова), Плоска, както и за­падната и източната стени на крепостта.

Псковският кремъл — символ на строителния ге­ний на руския народ, истинска славянска твърдина, преминала през войни, пожари и разрушения, е съхра­нил през столетията вечно живата красота

10

От този момент събитията започнаха да се развиват стремително. На следващата сутрин на главната улица стана гореща, макар и малко едностранчива схватка. Мис Дотерби, представителка на едно от най-респек¬ табилните семейства в Уестуич, при вида на четири разрошени девойки, които гръмко се хилели на ъгъла на Нортгеит, се почувствувала оскърбена в най-светите си чувства. Щом успяла да върне на мястото й увисналата си долна челюст и да възстанови леко нарушения си дихателен процес, тя не се двоумила нито за миг. Раз­махвайки чадъра си, сякаш това бил мечът на нейните доблестни прадеди, мис Дотерби се нахвърлила срещу враговете. Тя минала през тях, раздавайки удари на­дясно и наляво, но като се обърнала, видяла, че девой­ките й се смеят. В яростта си отново се нахвърлила върху тях, но те продължавали да й се подиграват. Тогава тя започнала да бръщолеви нещо несвързано и един от зрителите извикал „бърза помощ ' за да я закарат в къщи.

Към края на деня градът беше изтънчен с гръмко възмущаващи се майки и смутени бащи а върху кмета на града и полицията се стовари истински дъжд от за­явления, в които се настояваше някой да вземе най-после някакви мерки.

Най-много безредици избухваха в района, който Джими бе отбелязал по-рано на своята карта. Пришълците се срещаха във всички части на града, но в този район човек просто не можеше да направи крачка, без да се натъкне на върволицата от мъже с пъстри ризи, хванали подръка жени с удивителни прически й още по-удивителни шарки на роклите, които спокойно излизаха от стените на къщите и със същото безразличие се разхождаха както през хората, така и през колите. Те се спираха, където си искаха, и сочейки си един на друг нещо, което бе привлякло вниманието им, се тресяха от неудържим беззвучен смях. Особено се развеселяваха, когато успя­ваха да си навлекат гнева на някого. Избирайки най-благоприличните минувачи, те им се пулеха и им правеха знаци, докато ги довеждаха до състояние на сляпа ярост. И изпитваха от това огромно удоволствие. Разхождаха се, където им хрумнеше: през магазини, банки, кантори и частни квартири, без да ги е грижа за яростта на оби­тателите им. Навсякъде почнаха да се появяват табели с надпис: „Вход забранен", но това служеше само като нов повод за веселие.

В този централен район човек не можеше просто ни­къде да се скрие от тях, макар че равнището, на което те действуваха, не винаги съвпадаше с нашето. На ня­кои места наистина се създаваше впечатлението, че ходят по земята или по пода. Но обикновено те се дви­жеха на няколко сантиметра над земята, а понякога твърдата земна повърхност се оказваше някъде към коленете им. Много скоро стана ясно, че те са също тъй неспособни да ни чуят, както ние тях, и че няма никакъв смисъл да ги заговаряме или да ги заплашваме. А табелите, които се окачваха за тях, само засилваха любопитството им.

След три дни в града настана истински хаос. В ония места, където пришълците се срещаха най-често, изчезна всякаква възможност за уединение. В най-интимните минути те можеха да минат покрай вас, хилейки се или открито смеейки ви се в лицето. Полицията, разбира се, правеше добре, като обявяваше, че те не представля­ват никаква опасност, че явно не са в състояние да ни направят каквото и да било и че е най-добре просто да не ги забелязваме. Но има време и места, когато, за да не забелязваш хилещи се тълпи от младежи и де­войки, е нужна по-голяма сила на волята, отколкото може да се очаква от обикновения смъртен. Дори такъв добродушен човек като мене от време на време съвършено излизаше от себе си, а различните женски комитети и дружества за борба с безнравствеността постоянно се намираха в състояние на безсилна ярост.

Слуховете за това, което ставаше у нас, почнаха да се разпространяват наоколо и това съвсем не облекчи положението. Нахлу поток от всевъзможни любители на сензации, които изпълниха града. По улиците като змийски пълчища плъзнаха кабели на кинокамери, те­лекамери и микрофони, фоторепортьори и оператори денем и нощем сновяха по всички ъгли, щракайки със своите камери, и тъй като съвсем не бяха безплътни, действуваха на нервите не по-малко от пришълците.

Но положението още не беше достигнало кулмина­ционната си точка. Ние с Джими станахме свидетели на началния етап от следващия стадий на развоя на съ­битията. През една обедна почивка се запътихме за кафенето, като минавахме направо през пришълците и съгласно получената инструкция се стараехме изобщо да не им обръщаме внимание. Джими беше мрачен: под натиска на фактите той бе принуден да се откаже от всич-

11

научнофантастичен разказ от Джон Уиндъм

(Продължение от брой 3)

ките си теории. На главната улица пред самото кафене забелязахме някакво вълнение, чийто център явно се движеше към нас. Скоро видяхме как през спрелите автомобили към нас се приближава със скорост 9—10 километра в час една каруца, нещо като платформата, която със Сали бяхме видели на кръстовището миналата събота, само че модел „лукс". Тя имаше прегради от­страни, прясно боядисани в червен, жълт и син цвят, и няколко реда седалки по четири на ред. Повечето път­ници бяха млади, макар да се виждаха и представители на по-солидна възраст, чиито дрехи представляваха по-строг вариант на все същия костюм. Зад тази плат­форма се движеха половин дузина други. Когато пре­минаха край нас, прочетохме надписите, които украся­ваха страничните и задните прегради:

ВИДЕОРАМА ПОУЛИ — НАЙ-ВЕЛИКОТО ПО­СТИЖЕНИЕ НА ВЕКА.

КУРС ПО ИСТОРИЯ БЕЗ ЗУБРЕНЕ — САМО ЕДИН ФУНТ.

ТАКА Е ЖИВЯЛА ВАШАТА ПРАПРАБАБА В ДОБРИЯ СТАР ДВАДЕСЕТИ ВЕК-

ИЗУЧАВАЙТЕ ИСТОРИЯТА С КОМФОРТ — ДРЕВНИ КОСТЮМИ И СТАРИННИ ОБИЧАИ В НАТУРА.

ПОПЪЛВАЙТЕ ОБРАЗОВАНИЕТО СИ! ЗАПОЗНАЙТЕ СЕ С НАЧИНА НА ЖИВОТ НА

ПЪРВОБИТНОТО ОБЩЕСТВО — С ЖИЗНЕНОТО РАВНИЩЕ НА ВАШИТЕ ПРАДЕДИ!

ПОСЕТЕТЕ РОМАНТИЧНИЯ ДВАДЕСЕТИ ВЕК — ГАРАНТИРАНА БЕЗОПАСНОСТ!

ИЗУЧАВАЙТЕ ИСТОРИЯТА НА ВАШАТА СТРА­НА!

ПОВИШАВАЙТЕ КУЛТУРНОТО СИ РАВНИЩЕ! СТОЙНОСТ НА ЕКСКУРЗИЯТА — 1 ФУНТ СТЕР­ЛИНГ.

ГОЛЯМА ПАРИЧНА НАГРАДА ЗА ОНЗИ, КОЙТО УСПЕЕ ДА ПОЗНАЕ СВОЯТА ПРАБАБА ИЛИ СВОЯ ПРАДЯДО.

Пътниците от платформите въртяха глави на всички страни, гледаха наоколо с изпълнени с наивно учудване очи и давейки се от време на време от пристъпи на не­удържим смях. Младите хора махаха с ръце и се над­преварваха в беззвучни шеги, предизвиквайки в ауди­торията си спазми от също тъй беззвучен смях. Някои, облегнали се лениво на облегалките на скамейките, дъвчеха някакви големи жълти плодове, поглеждайки от време на време настрани. Отзад на последната плат­форма имаше надпис:

ОПОЗНАВАЙТЕ ЗНАМЕНИТОСТИТЕ, ДОКАТО ТЕ НЕ СА СЕ НАУЧИЛИ ДА СЕ КРИЯТ — НО­ВИТЕ ИНТЕРЕСНИ СВЕДЕНИЯ ЩЕ ВИ ОСИГУ­РЯТ ГОЛЯМА НАГРАДА.

Процесията изчезна от погледите ни, а потресените жители още дълго не можеха да се помръднат от местата си. Никой нямаше желание да разговаря. Този кортеж имаше навярно характера на някаква грандиозна пре­миера или откриване, защото макар по-късно да се на­тъквахме на всяка крачка на претъпкани с развличащи се пришълци платформи с реклами като например:

ИСТОРИЯТА — ТОВА Е КУЛТУРА. ИМАТЕ ВЪЗ­МОЖНОСТ ДА РАЗШИРИТЕ ХОРИЗОНТА СИ САМО СРЕЩУ ЕДИН ФУНТ, или:

ЧАКАТ ВИ ОТГОВОРИТЕ НА МНОГО НЕЯСНИ ВЪПРОСИ ОТ ИСТОРИЯТА НА ВАШЕТО СЕМЕЙ­СТВО, все пак за друга такава процесия вече не чух.

В кметството си късаха остатъците от косите и раз­лепваха из целия град обявления, в които се изброяваше това, което „туристите" не бива да правят, като по този начин предизвикваха само нови вълни от смях. Между­временно работата вземаше все по-сериозен и неприятен обрат. Пешите „туристи" бяха придобили навика да се приближават до вас, да ви поглеждат в лицето и да ви сравняват с нещо в книги или изрезки от вестници, които мъкнеха със себе си, след което с явно разоча­рование и раздразнение се отдръпваха и насочваха към някого другиго. Аз стигнах до извода, че за мен не беше предвидена никаква награда.

Както и да е, трябваше някак си да се живее и работи. Тъй като не можехме да се избавим от тях, не ни оста­ваше нищо друго, освен да се примирим. Доста семей­ства напуснаха града, търсейки уединение, а също и защита за своите дъщери от пагубното влияние на но­вата мода в облеклото и други неща, но повечето от нас бяха принудени съобразно със силите и възможностите си да прекарват кой както може. Почти всеки, когото срещахме през тези дни, изглеждаше или мрачен, или слисан — с изключение, разбира се, на „туристите".

Една вечер, две седмици след процесията на платфор­мите, се отбих при Сали. Когато излязохме от къщата й, видяхме недалеч следната сцена: две девойки, чиито глави приличаха на плетени, позлатени топки, яростно се бяха вкопчили една в друга. Един от стоящите на­близо младежи изглеждаше много доволен, а останалата част от компанията насъскваше биещите се. Ние се обър­нахме и тръгнахме в друга посока.

— Нашият град е станал съвсем чужд — каза Са­ли. — Дори нашите къщи не ни принадлежат повече-Защо, защо не си отидат и не ни оставят на мира? По дяволите всички! Как ги мразя!

В този момент пред самия вход на парка срещнахме хризантемоглава девойка, която, седейки, в буквалния смисъл на думата, върху нищо, отчаяно ридаеше. Тази сцена смекчи сърцето на Сали.

— Може би в тях има нещо човешко. В някои от тях. Но с какво право превръщат града ни в някакъв гнусен панаир?

Избрахме една скамейка и седнахме на нея, любу­вайки се на залеза.

Искаше ми се да отведа Сали по-далеко оттук. — Сега навярно е много хубаво извън града — казах. — Да, навярно е много хубаво — въздъхна тя. Хванах ръката й и тя не я дръпна. — Сали, скъпа. . . — почнах аз. . . Преди да успея да премина към най-главното, изне­

виделица се появиха двама „туристи" — мъж и жена — и като заковани се спряха точно пред нас. Този път се­риозно се разсърдих. На платформи човек можеше да се натъкне навсякъде, но в парка, където за тях нямаше или поне не трябваше да има нищо интересно, поне в парка човек би трябвало да намери спокойствие от тях. Уви — не. Те и тук бяха открили нещо. Изглежда това беше Сали, защото нахално се втренчиха в нея. Тя из­мъкна ръката си от моята. Те заговориха нещо помежду си. След това мъжът отвори папката, която държеше в ръцете си, и извади от нея лист хартия. Те погледнаха листа, след това Сали, след това пак листа. Това беше вече прекалено. Станах и минах през тях, за да погледна листа, и действително се учудих. В ръцете си държаха страничка от „Уестуич ивнинг нюз", явно изрязана от някакъв много стар брой. Изтрита и пожълтяла от вре-

12

ИЛЮСТРАЦИИ РУМЕН СКОРЧЕВ

мето, тя беше закрепена между два пласта тънка про­зрачна пластмаса, която не й даваше да се разпадне на парчета. Потърсих с очи датата, но вниманието ми бе привлечено от това, което гледаха: лицето на Сали, което ми се усмихваше от страниците на вестника. На всяка от свитите й ръце лежеше по едно бебе. Едва успях да прочета надписа под снимката: „Жената на градския съветник — щастлива майка на близнаци" — защото те сгънаха листа и стремглаво хукнаха по алеята. „Бя­гат — помислих си аз — презглава за глупавата си награда. Дано да им приседне."

Върнах се при Сали. Тази снимка окончателно раз­вали настроението ми. Жена на градския съветник, ху­бава работа! Сали, разбира се, веднага пожела да узнае какво съм видял и бях принуден да съчинявам глупости, за да се измъкна по някакъв начин.

В мрачно мълчание поседяхме известно време на пей­ката.

Покрай нас премина платформа с надпис: НАЙ-ЛЕКИЯТ ПЪТ КЪМ КУЛТУРАТА. СЪВРЕМЕННОТО ОБРАЗОВАНИЕ В УСЛОВИЯ­

ТА НА КОМФОРТ. Видяхме как мина през желязната ограда на парка

и се вля в потока на колите по улицата. — Не е ли време да тръгваме — предложих. — Ами да тръгваме — унило отговори Сали. По целия път до къщи мислено се ругаех, загдето не

видях датата на вестника. — Между твоите познати — попитах я уж между

другото — няма ли случайно някакъв съветник? Тя ме погледна учудено. — Съветник? Като че ли има: мистър Фалмър —

каза тя неуверено.

— Той изглежда е доста млад? — продължих аз с безразличен вид.

— Какво приказваш — той е много стар. Изобщо аз познавам не толкова него, колкото жена му.

— А-ха — проточих. — А някой по-млад не позна­ваш ли?

— Не, никого, но защо? Измърморих нещо, че за такива подобни постове

са необходими млади хора с въображение. — Младите хора с въображение не трябва непременно

да бъдат съветници — каза тя. На другия ден кривата на общественото възмущение

отново скочи нагоре. Това се дължеше на събитията, станали предишния ден на вечерната служба в Църквата на всички светии. В момента, когато викарият се качил на амвона и вече си отворил устата, за да почне своята кратка проповед, през северната стена на църквата влязла платформа с надпис:

АМИ АКО ЕДИН ОТ ТЕЗИ МАЛКИ МАЛЧУГАНИ Е ВАШ ПРАДЯДО?

ОТГОВОРА НА ТОЗИ ВЪПРОС ЩЕ ПОЛУЧИТЕ ЗА 1 ФУНТ СТЕРЛИНГ—и се спряла точно срещу аналоя:

Няколко мига викарият я гледал мълчаливо, след това с всички сили тряснал с юмрук по пюпитъра.

— Това е непоносимо! — закрещял той. — Няма да почнем, докато този предмет не се махне.

Той млъкнал, продължавайки да гледа страшно плат­формата. Паството му последвало неговия пример.

А туристите на платформата с видимо нетърпение очаквали началото на представлението. Като видели, че то закъснява, извадили напитки и плодове, за да си убият по някакъв начин времето. Викарият продължавал

13

Да мълчи, пронизвайки ги с все същия страшен поглед. На хората от платформата взело да им омръзва безкрай­ното очакване. Някои от тях почнали да доказват нещо на човека, който се намирал в предната част на плат­формата. След известно време той кимнал с глава, плат­формата тръгнала и изчезнала през южната стена.

Това беше първата точка в наша полза. Викарият изтрил потта от челото си, поизкашлял се и импрови­зирано произнесъл най-добрата проповед в живота си на тема „Градове в долината".

Но колкото и влиятелни да бяха хората, чието въз­мущение ставаше все по-гръмко и по-гръмко, работата не напредваше. Наистина появиха се доста различни планове. Един от тях беше съставен от Джими и се съ­стоеше в използването било на ултрависоки, било на инфраниски честоти, които трябвало да нарушат пре­даването на изображението на „туристите". Може би в края на краищата бе възможно да се разработи и из­пълни подобна операция, но ние имахме нужда от не­забавна помощ,. Дяволски трудно е да се намери някакво средство за борба с нещо, което фактически е само сте¬ реопортрет, когато нямаш никакъв начин да нарушиш системата на неговото предаване. Механизмът на всички събития се намира не там, където се сблъскваме с ре­зултата от неговата работа, а в някакви незнайни сфери. Опитайте се да проникнете там! Това, което виждахме в действителност, не може нито да чувствува, нито да яде, нито да диша, нито да спи. . . И когато почнах да пре­ценявам какво всъщност може да прави, изведнъж ми хрумна нещо. То беше толкова просто, че едва не из­крещях. Грабнах шапката си и хукнах към кметството.

По това: време ежедневният поток на недоволни за­плашващи граждани и упорствуващи фантазьори бе принудил градският съвет да се отнася твърде подозри­телно към посетителите, но успях някак да се добера до един човек, който се заинтересува от моя проект, макар и не без известно съмнение,

— Това едва ли ще се хареса — каза той. — Нека да не се хареса. По-лошо няма да ни стане.

А освен това ще спечелим местната търговия — казах аз. Тази подробност явно му допадна. Продължих да

настоявам. — В края на краищата кметът има няколко ресто­

ранта, а собствениците на бирарии и закусвални ще бъ­дат просто във възторг.

— Вие като че ли действително сте прав — призна той. — Добре, ще им предложа вашия план. Да вървим.

Следващите три дни разработвахме подробностите на плана. На четвъртия пристъпихме към действие. На разсъмване по всички шосета, водещи за Уестуич, бяха изпратени групи от хора, които издигнаха прегради, отбелязващи границите на града. До тях поставиха го­леми бели табели с червени надписи:

УЕСТУИЧ — ГРАД, КОЙТО ГЛЕДА В БЪДЕ­ЩЕТО. ЕЛАТЕ И ЩЕ СЕ УВЕРИТЕ САМИ!

ИЗВЪН ПРЕДЕЛИТЕ НА ДНЕШНОТО! ВИЖТЕ ГРАДА-ЧУДО НА ДВАДЕСЕТИЯ ВЕК! ТАКСА ЗА ВЛИЗАНЕ — 2,5 ШИЛИНГА. Същата сутрин бяха забранени телепредаванията

от Уестуич и във всички централни вестници се появиха многобройни реклами и съобщения:

ГРАНДИОЗНО! НЕПОВТОРИМО! ПОУЧИТЕЛ­НО!

УЕСТУИЧ ДЕМОНСТРИРА ЕДИНСТВЕНО ИС­ТИНСКА ПАНОРАМА НА БЪДЕЩЕТО!

КОЙТО ИСКА ДА ЗНАЕ КАКВО ЩЕ НОСИ

НЕГОВАТА П Р А П Р А П Р А В Н У Ч К А , КАК ЩЕ ИЗ­ГЛЕЖДА НЕГОВИЯТ ПРАПРАПРАВНУК, КАКВА ЩЕ БЪДЕ МОДАТА В ДВАДЕСЕТ И ПЪРВИЯ ВЕК, КАК ЩЕ СЕ ПРОМЕНЯТ НАВИЦИТЕ И ОБИЧАИТЕ, НЕКА ДОЙДЕ В УЕСТУИЧ!

ТУК ИДНИТЕ ВЕКОВЕ ЩЕ ВИ ОТКРЕХНАТ ТАЙНИТЕ НА БЪДЕЩЕТО!

БЪДЕЩЕТО ЗА 2,5 ШИЛИНГА! Смятахме, че при гласността, която бяха получили

вече ставащите у нас събития, няма да бъдат необходими подробности в рекламата, но за всеки случай поместихме няколко, предназначени за любители, съобщения в илю­строваните вестници:

УЕСТУИЧ! ФИГУРИ ОТ ДВАДЕСЕТ И ПЪРВИЯ ВЕК! СМЕЛИ МОДИ!

ПОРАЗИТЕЛНО! НЕПОДПРАВЕНО! ПАРАД НА КРАСАВИЦИ — ЗА 2,5 ШИЛИНГА! И народът почна да се стича масово. И по-рано при нас идваха доста любопитни, но сега,

когато узнаха, че това струва пари, броят на гостите рязко се увеличи — и колкото повече пристигаха, тол­кова по-мрачен ставаше касиерът на градския съвет, ядосвайки се, че сме обявили толкова ниски цени.

След няколко дни трябваше да се погрижим всички празни места и част от територията извън града да мо­гат да служат за паркиране на колите, а за ония, които бяха принудени да спрат далеко от града, се наложи да открием няколко нови автобусни линии, които да ги докарват до центъра. Улиците до такава степен се из­пълниха със скитащи тълпи, които срещаха всяка плат­форма на Поули и всеки турист с толкова гръмки кря­съци, свиркания и провиквания, че местните жители престанаха да се появяват на улиците,предпочитайки да се предават на негодувание между стените на своите къщи.

Касиерът взе сериозно да се безпокои, че сега подле­жим на облагане с данък-развлечение. Купът от протести, отправени до кмета, растеше всеки ден, но той беше така зает с организирането на специални транспорти с хранителни продукти и бира за своите ресторанти, че ня­маше време да мисли за нищо друго. Минаха няколко дни и на мен вече почна да ми се струва, че не Поули, а ние ще бъдем принудени в края на краищата да напуснем полесражението. Не беше трудно да се забележи, че на туристите не се харесва цялото това оживление, че то представлява пречка в стремежа им за награди, но продължаваха да скитат навсякъде, където им хрум­неше, само че сега съпровождани от адския рев и про­виквания на тълпата от новодошли, които не мирясваха почти цялата нощ. Атмосферата се нажежаваше. Чув­ствуваше се приближаването на експлозия.

И изведнъж на шестия ден, когато бяхме почнали вече да мислим дали не е време да се разкараме за из­вестно време някъде по-далеко, се откри първият пробив в отбраната на противника — телефонираха ми от градския съвет и ми съобщиха, че са забелязали няколко платформи с празни седалки. На следващата вечер излязох сам на една от най-оживените автобусни ли­нии. Там имаше вече голяма и развеселена „тълпа от зяпачи", раздаваха се шеги и нетърпеливи възгласи. Но не се належи да чакаме дълго. От фасадата на ка­фене „Коронация" под ъгъл излезе платформа, над­писът на която гласеше:

ОЧАРОВАНИЕТО И РОМАНТИКАТА НА ДВА­ДЕСЕТИЯ ВЕК - САМО ЗА 15 ШИЛИНГА.

Въпреки това на нея се виждаха 5—6 празни места.

14

Появяването на платформата незабавно предизвика тържествуващ рев и вълна от оглушително свиркане. Шофьорът, който насочи платформата право през тъл­пата, запазваше индеферентния си вид. Пътниците обаче изглеждаха по-малко уверени в себе си. Някои все пак се стараеха да поддържат играта: смееха се и на на­смешливите жестове и гримаси на тълпата отговаряха със съответни жестове и гримаси. В момента, когато платформата се измъкна от тълпата и започна да из-чезва във фасадата на универмага, на почти всички туристи бе вече омръзнало да си придават невъзмутим вид и мнозина изглеждаха явно потиснати. Когато ви­дях израза по някои лица, ясно си представих колко тежко ще бъде на нещастния Поули да отстоява култур­ното значение на своето начинание, след като делегация на възмутените туристи поиска обяснение от него.

На следния ден празните седалки по платформите станаха повече от заетите и някой съобщи, че стойността на едно място за наблюдение е паднала на десет ши­линга.

След още един ден платформите изобщо не се появиха и ние едва успявахме да връщаме таксата за влизане и да отхвърляме предявяваните ни рекламации за на­празно изразходван бензин.

Те не се явиха и на следващия ден, нито на по-следва­щия и на нас ни оставаше само да се включим в процеса на почистването на Уестуич и привеждането му в ред. Инцидентът фактически беше изчерпан, ако не се смята това, че ни предстоеше още много работа за подобряване на репутацията, която градът ни беше си спечелил през последно време.

Ние поне смятаме, че той е ликвидиран. Наистина Джими мисли, че само така ни се струва. Според него единственото, което те трябвало да направят, било да внесат съответни корекции във фактора видимост — причината за всички злини — така че много е възможно те да продължат да вършат своите екскурзии у нас и в други места.

Твърде е възможно той наистина да има право. Може би този предприемчив Поули е организирал цяла мрежа от такива панаири, които обслужват клиентите му из целия свят и във всички исторически епохи. Но ние не знаем това и щом те се явяват пред очите ни, какво ни интересува?

Във всеки случай постигнахме това, което искахме. Явно даде резултат взимането на отчаяни мерки. Дори викарият на Църквата на всички светии не можеше да не го признае.

Безспорно той знаеше за какво говори, когато започна благодарствената си проповед с думите: „Удивителна, приятели мои, удивителна и парадоксална е силата на вулгарното.. ."

Когато нещата се нормализираха, аз успях най-после да се обадя на Сали. Тя изглеждаше много по-весела,

отколкото през последните седмици, а затова и още по-красива. Стори ми се, че моето идване я зарадва.

— Здравей, Джери — каза тя. — Тъкмо сега че­тох във вестника как ти си организирал цялата тази операция по изгонването им. Ти си просто герой, Джери!

Преди известно време навярно бих се заловил за това, като за подходящ предлог, но сега в мен сякаш нещо бе онемяло. Пред очите си непрекъснато виждах образа на Сали с близнаците на ръце и не преставах да мисля как те са попаднали там.

— Дребна работа, скъпа — скромно отговорих аз. — Всеки би могъл да се сети.

— Може би, но не всички мислят така. Знаеш ли какво ми казаха днес? Възнамеряват да ти предложат да се кандидатираш за градски съветник.

— Аз за съветник? Я не се шегувай— започнах и из­веднъж спрях. — Но ако. . . искам да кажа.. . тогава нали ще ме наричаш съветник?

— Разбира се, но защо? — учуди се тя. Ситуацията взе да се прояснява. — С-с.. . Сали, скъпа.. . мила моя. , , Отдавна

вече се каня да ти кажа.. . — почнах аз.

15

Когато чуем името на Южна Аме­рика, в съзнанието ни изплуват ве­личествените Анди, пампасите на Ар­жентина, необятните тропически гори в басейна на Амазонка, мелодични­те песни, акомпанирани от китари и широкополи шапки, които засенчват мургави лица.

Този огромен полуконтинент, кой­то надминава по площ цяла Европа, крие в своите планини, равнини, гори и реки един извънредно богат и раз­нообразен животински свят. Тук се срещат видове, които по своята кра­сота или своеобразие спада™ към

най-интересните представители на земната фауна.

Едни от най-интересните предста­вители на животинския свят в Южна Америка са колибрите. Чудни багри и форми се срещат при тези малки птички. В тяхното великолепно опе­рение гори червенината на рубина, сияе синината на сапфира и примамва зеленината на смарагда. Бяло, жъл­то, черно, виолетово, оранжево, ка­фяво — какви ли не цветове и тоно­ве се срещат още при тях!

Колибри живеят най-вече в Южна и Средна Америка. Само малко ви-

Кондор

дове се срещат и в северната част на континента. Най-красиви са ко­либрите в тропическите области. Мно­го по-скромна е окраската на видо­вете, които живеят в по-студените части на Америка — на север и на юг.

Най-малките колибри тежат 1,6— 1,8 грама и са едри колкото земна пчела. Гнездата им имат размерите на половин орехова черупка, а ново­излюпените малки са големи колкото мухи!

Колибрите се хранят с нектар от цветовете, но ловят също така дребни насекоми и паячета. Почти цял ден те прелитат от цвят на цвят. При това махат крилата си извънредно бързо и могат да развият бързина до 50 м в секунда. Колибри живеят не само в топлите низини на Южна Америка. Някои видове се срещат и в Андите, и то дори на 4—5 хиляди метра над морската височина.

Крилатият властелин на въздуш­ните простори на Андите е кондорът. Той е най-едрата хищна птица на нашата планета. Дължината на мъж­кия е около 1,5 м, а размахът на крилата му — около 3 м! Кондорът се среща само в Южна Америка — от Венецуела и Колумбия на север до Патагония и Огнена земя на юг. Има го и на Фолклъндските острови. В Андите могъщата птица обитава височинния пояс на 3000—5000 м

Колибри

височина, но понякога се издига и много по-високо. При Чимборасо кон­дори са забелязани да летят на по­вече от 7000 м височина! На юг гра­мадния лешояд гнезди и в равнините, а в Патагония и по скалите на самото крайбрежие. При излитането си се издигат чрез бавни удари на крилата, а след това планират величествено в небесната шир. Щом съзрат плячка, бързо се спускат към земята. Кон­дорът се храни най-вече с мърша, по-рядко напада и живи животни (козлета, агнета и др.). Интересно е, че, подобно на другите американ­ски лешояди, тази грамадна птица не може да хваща и носи плячка с краката си.

Докато животът на кондора е свър­зан неразривно със стръмни скали и с небесната шир, то нандуто оби­тава равнини и степи в Южна Аме­рика и е напълно „земна птица", тъй като не може да лети. То е да­лечен „братовчед" на африканския щраус. Всъщност има два вида нан­ду — северно, което живее в рав­нините на Бразилия и Аржентина, и дарвиновско или дългоклюно, кое­то обитава Патагония и планинските степи в Андите — до Югоизточно Пе­ру. По-едро е северното нанду, което достига до 1,5 м височина и 50 кг тегло. Яйцето му тежи около 660 г.

В живота на нанду има някои ха­

рактерни особености. Женската пти­ца предоставя изцяло мътенето на яйцата и грижата за майките на своя „съпруг". Всъщност това е „ко­лективно женско поведение", защото на един мъжки се падат обикновено от 3 до 7 „съпруги". Когато дойде времето за размножение, те снасят яйцата си в общото гнездо на зе­мята. . . и повече не проявяват ни­какви грижи за бъдещото поколение! Мъжкият е този, който мъти яй­цата — нощем и сутрин, докато се вдигне росата — в продължение на 35—39 дни. Обикновено в едно гнез­до има от 13 до 20 яйца, но понякога женските „прекаляват" и снасят по­вече от 40, та дори 50 яйца! Тогава част от тях остават неизлюпени, защото възможностите на „бащата" си имат граници и той не може да скрие под тялото си толкова много яйца.

Мъжкият води излюпилите се мал­ки със себе си и бди над тях. Интерес­но е, че той прибира в своята „дет­ска градина" и чужди малки, които са изостанали при преследване и са загубили родния си баща. Един мъжки води понякога повече от 20 малки, а при дарвиновото нанду са наблюдавани „детски градини", съ­стоящи се дори от 40—100 малки, които имат различна възраст!

Нандуто се храни главно с расти­телна храна, но лови и някои дребни животни (насекоми, червеи и гущери). То често се примесва с говеждите стада или с плашливия пампасов елен. Лесно се опитомява, размно­жава се и в неволя. На места го от­глеждат в специални ферми заради ценните му пера.

Южна Америка приютява не само чудно красиви създания, в нея жи­веят и някои от най-кръвожадните животни на нашата планета. Едно от тях е рибата пиранха.

Тази риба не е голяма, тялото й достига до 30 см дължина. Среща се предимно в Амазонка, Ориноко, Ла Плата, Парана и някои други реки. Обикновено пиранхата се на­мира близо до дъното. Щом се по­яви едра плячка, често стотици, дори хиляди пиранхи се появяват на по­върхността. Те са извънредно кръво­жадни и нападат дори такива едри животни като говеда, коне и тапири. Пиранхата къса с острите си зъби парчета месо от тялото на своите едри жертви. Освен това тя изяжда краката на водоплаващите птици и

на водните костенурки, та дори пръстите на алигаторите! Цял вол може да бъде напълно изяден от ужасните риби, които оставят само оглозгания му скелет. Пиранхата е извънредно опасна и за плуващите и къпещите се в реката хора. Главна храна на пиранхата са все пак раз­лични други риби. По-малките тя налапва цели, а от по-големите къса парчета месо. Зъбите й са толкова остри, че, според известни сведения, туземците ги използуват за бръснене или за направа на нещо като но­жици — „машинка" за стрижене. Там, където свирепствува пиранхата, ни­кой местен жител не смее да влезе във водата. На такива места и рибо­ловът с хвърлени във водата мрежи е невъзможен, защото пиранхите се нахвърлят върху уловената риба, като разкъсват мрежите.

Друг страшен обитател на Южна Америка е огромната анаконда. Това е най-голямата змия на нашата пла­нета, същински исполин сред своите посестрими в Южна Америка. Бле­стящото маслиненосивкаво тяло на анаконда та, което е изпъстрено с едри, тъмнокафяви петна, достига най-че­сто до 6—7 м дължина. Срещат се обаче и много по-едри екземпляри, чийто ръст надминава 10 м. Най-голямата измерена досега анаконда

Нанду..

Схватка между анаконда и алигатор

е била дълга 11 м и 43 см — ненад­минат рекорд в „змийския свят".

Родината на анакондата е тропи­ческа Южна Америка. Тя се среща в тази област на изток от Андите. Има я и на остров Тринидад. Ана­кондата спада към семейството на боите и както останалите негови членове не е отровна. Гигантската змия прекарва по-голямата част от времето във водата. Тя се среща най-вече там, където течението на реките не е много силно, а също така в езера и блата. Анакондата е отли­чен плувец и може дълго време да стои под водата. От време на време тя изпълзява на сушата, като се увива около някой стар дънер или скала, друг път се припича на топлия крайбрежен пясък. Тя никога не се отдалечава много от водата. Когато през даден период от годината водо­емът пресъхне, змията се заравя във влажната тиня по дъното и пре­карва така във вцепенено състояние, докато отново завалят дъждове.

Анакондата се храни с риба, яде още водни костенурки и млади али­гатори, а също така различни домашни и диви птици и бозайници. Нейна жертва стават патици, гъски и кокош­ки, кучета и домашни свине, а също и някои диви южноамерикански бо­зайници — агути, пекари, паки и др. Сигурно е, че гигантската змия на­пада понякога и хора, но такива случаи са редки.

Женската анаконда ражда най-че­

сто от 28 до 42 малки, чиято дъл­жина варира от 50—80 см. По-рядко тя снася яйца.

Туземците убиват анакондата вся­кога, когато могат. От красивата и здрава кожа на огромната змия се изработват различни предмети (чан¬ ти, обувки и др.), а месото и мазни­ната й са много вкусни, както твърди местното население.

Много са интересните и своеобраз­ни животни в Южна Америка, ала може би първенството измежду тях трябва да се присъди на едни дребни крилати бозайници, които наподобя­ват най-страшните образи, измислени от народното въображение.

Чували ли сте нещо за вампири? Според народното поверие, това са Превърнали се в зли духове мъртъвци, които пият кръвта на живи хора.. . И ето, че в Южна Америка има ня­кои прилепи, които сякаш олицетво­ряват родените от народното въо­бражение вампири. Те летят нощем като призрачни сенки в тъмнината и пият топла кръв от заспали хора, от коне и други едри животни! Кол­кото и да изглежда на пръв поглед странно, тези прилепи не се наричат „вампири". Старите зоолози са на­правили неволна грешка, като са дали това име на друга група прилепи, които действително са твърде грозни, но никога не пият кръв, а се хранят с плодове, насекоми и дребни жи­вотни. Прилепите, които се хранят само с кръв, носят името „кръвосму¬ качи".

Денем, подобно на нашенските при­лепи, тези животни се крият в пе­щери, хралупи на дървета и други закътани места, а вечер излитат да „пируват". Начинът на хранене е дал своя отпечатък върху редица органи на прилепите-кръвосмукачи. На горната си челюст имат два големи, извънредно остри резци, докато оста­налите им зъби са малки. Хранопро­водът им е съвсем тесен, пригоден да пропуска само течна храна, а сто­махът им има дълга торбичка от­страни, която изпълнява службата на резервоар за поетата кръв. С острите си резци прилепите-кръвосму­качи пробиват мигновено кожата на спящия човек или нападнатото жи­вотно и след това облизват с дългия си език изтичащата от раничката кръв. Интересно е, че при това нара­няване хората не се събуждат. Това се обяснява с факта, че в слюнката на кръвосмукачите се съдържа осо­бено вещество, което премахва бол-

Вампир

ката от ухапването, а освен това пре­чи и на съсирването на кръвта. Тези прилепи не нападат никога будни хора. Достатъчно е сред многото спящи да има само един буден човек, за да не се приближат кръвосмука­чите. Раничките, които причиняват по кожата на хора и животни, бързо зарастват. Обаче кръвосмукачите мо­гат да бъдат много опасни, защото е установено, че те пренасят и някои болести по човека и животните, вклю­чително и бяс. На места, където има много такива прилепи, домаш­ните животни биват силно изтоща­вани от честите нощни „кръвопус¬ кания ".

Има различни прилепи-кръвосмука­чи. Един от най-едрите носи името голям кръвосмукач. Той достига до­към 7 см големина и се среща от Аржентина чак до Мексико на се­вер. По-дребен е малкият кръвосму­кач, който населява само Бразилия,

Приказно красиви колибри, пиран¬ хи, прилепи-кръвосмукачи.. . Южна Америка притежава действително чу­ден животински свят, сред който еволюцията е творила с пълна сила.

ДИМО БОЖКОВ ст. научен сътрудник,

канд. на биол. науки

18

Науката, най-точната, най-строгата област на човеш­кия духовен живот, и тя си има своите приказки и ска¬ зания — за летящите дискове, за снежния човек,' за Черните дупки във вселената, за роботите, които са се разбунтували, за пътуванията в миналото, за мислещата плесен, за пътуванията до Магелановите облаци и още много, много други. Това са приказки за бъдещето, в които неоспоримата научна истина по чудноват, сякаш недопустим начин, се втъкава във фантазията и ражда нещо качествено ново, нещо непознато досега. Една такава приказка ще ви разкажем, една приказка, която ще се случи в бъдещето. И така. . .

Ще дойде едно време, когато двама братя-близнаци — да ги наречем по научному А и Б — и двамата по на 30 години — се разделят на главния звезден космодрум, намиращ се на обратната страна на Луната. В дъното на гигантския хол привлича погледа едър надпис: „Вре­ме на Слънчевата система", а под него трепкат цифрите на секундите, бързо текат минутите, стоят часовете, дните. . . Но нас ни интересува годината. Таблото по­казва „2475".

Последни ръкостискания, последни прегръдки. Бра­тята се прощават, Те, може би, никога вече няма да се видят,

„А" заминава със звездолета „Алфа" за звездата Капела от съзвездието Колар. Той е радистът на кораба н отговаря за връзките с родната планета. За първи път ще се изпробва звездолет, развиващ скорост съв­сем близка до тази на светлината.

„Б" остава на Луната. Той също е радист и отговаря за далечните космически връзки със звездолетите, които бродят из просторите на Галактиката.

Когато „А" влиза в главния команден пункт на звездо­лета, там също свети табло, но с надпис „Време на звез­долета". То още не е започнало да тече. Под буквите стоят само нули — нула секунди, нула минути, нула часове, нула дни, нула години. Но ето, всички последни проверки са вече направени, двигателите са включени и на таблото на секундите трепва първата единица. Зве­здолетът се е отделил от лунната твърд, полетът е за­почнал. Корабът полита със скорост 298 500 километра в секунда, с 99,5% от скоростта на светлината. И лети така, докато достигне звездата Капела. Там космонав­тите изучават небесните тела на тази далечна звездна система и след успешното изпълнение на всички научни задачи поемат обратния път — със същата скорост — към родната Слънчева система.

Най-после идва дългоочакваният ден. Звездолетът каца на космодрума на Луната. Бордовият му часовник спира. Той показва 10 години. Толкова са изминали за да отиде до звездата Капела, която се намира на разстояние 50 светлинни години от Земята, и се върне.

А когато космонавтите навлизат в хола на космо­друма, погледите им задълго се вперват в познатото табло. Секундите пак така бързо се менят, след тях минутите. Часовникът продължава все така точно да

отмерва времето. А годината е 2575! Насреща им, едва крачейки, се приближава някакъв древен старец. Бра­тът А, все още млад, четиридесетгодишен мъж, с про­сълзени очи нежно прегръща своя 130-годишен брат близ­нак Б.

Нека с тази трогателна сценка завършим нашата приказка.

Стара ли е или е нова тази приказка? Като сюжет тя е съвсем свежа. Никъде в народните

приказки, дори и в най-фантастичните, не се разказва за пътувания в бъдещето, за братя-близнаци, единият от които е с 90 години по-стар от другия. И все пак сю­жетът не е нов. Или, по-точно казано, през 1975 година можем да му чествуваме своеобразен юбилей. Защото точно преди 70 години, през 1905 година, великият фи­зик Алберт Айнщайн създаде своята специална теория на относителността, една от последиците на която, на­речена от самия него „парадокс на часовниците", по­служи за тема на нашата приказка.

Кое е най-поразителното в тази приказка? — Това, че докато е траело пътуването, на Земята са изминали 100 години, а на звездолета — само 10 години. Не става дума за грешка в часовниците. И двата са напълно изправни и ако сега (след кацането на Луната) кораб­ният часовник бъде пуснат в действие, той ще показва секунда в секунда точно същото време, както часовникът в хола на космодрума. Въпросът е много по-сложен. Работата е там, че времето на звездолета, докато се е движил със скорост почти равна на скоростта на свет­лината, е текло десет пъти по-бавно и доказателство за това е, че единият близнак е с 90 години по-стар от другия — „А" е на 40 (30 + 10), а „Б" е на 130 (30 + 100).

Ще кажете — в приказките всичко е възможно. Но тъкмо този ефект — че времето тече по различен начин в различно движещите се системи, че колкото по-бързо се движи едно тяло, толкова по-бавно тече времето в него — е най-научното, най-достоверното в тази при­казка. И то е вече експериментално проверено и дока­зано. Наистина засега не със звездолет, а с ускорени елементарни частици, но все пак доказано. На този въпрос ще се спрем по-нататък, а сега да видим оста­налите моменти в приказката, доколко те са научно обосновани.

Че човечеството след петстотин години ще строи звездолети, никой не се съмнява. Въпросът е: ще могат ли те да развиват скорост близка до тази на светлината (както „Алфа" — 298 500 км/сек) и как ще набират и погасяват скоростта си.

За опростяване на сметките в нашия пример се прие, че корабът, така да се каже, моментално полетя с край­церската си скорост. Но това, разбира се, е невъзможно — всичко (кораб и хора) в миг ще бъде превърнато в плазма, в лъчения, ще бъде унищожено. Звездолетът трябва да набира скорост постепенно, плавно. Най-удобното за човешкия организъм ускорение е едно жи — корабът

19

да увеличава всяка секунда скоростта си с 10 метра в секундата — защото тогава човекът ще изпитва същата сила на притеглянето, както на земната повърх­ност, ще се чувствува привично, „като у дома си".

Вторият въпрос е: с каква максимална скорост ще могат да летят звездолетите на далечното бъдеще. Сега нашите космически кораби (най-бързите транспорт­ни средства, създадени от хората) летят със скорост 10—12 км/сек. Със скорост над 16 км/сек вече могат да се напуснат пределите на Слънчевата система и да се полети към звездите. Но. . . пътешествието дори и до най-близката звезда (разстояние 4,3 светлинни години) ще продължи почти 100 000 години. Ясно е, че за да посетим някога дори звездите, наречени съседи на Слънцето (на разстояние до 50 светлинни години), ще са нужни скорости наистина близки до светлинна­та — между 200 и 300 хиляди км/сек.

Не му е тук мястото да разглеждаме трудностите на един такъв полет, свързани с двигателя, с вида на „горивото" и неговото количество, с трудностите по преодоляването на междузвездната среда при такава скорост. Ще отбележим само, че всички тези трудности карат повечето учени да се съмняват дали въобще ня­кога това ще бъде възможно. Но нека сега приемем условно най-оптимистичния вариант — че след пет­стотин години човечеството ще може да строи звездо­лети, чиито двигатели ще могат по време на целия по­лет да придават ускорение от 10 метра в секунда за секундата = 1 жи.

За около година (355 дни) корабът ще достигне ско­ростта на светлината (която във вакуума е 300 000 км/сек), за две години— 600 000 км/сек и т. н. Не, това не е възможно! Теорията на относителността, създадена от Алберт Айнщайн, поставя тук няколко ограничения.

1. В природата не съществуват скорости, по-големи от тази на светлината.

2. Със скоростта на светлината могат да се движат само невеществени частици — фотоните — (светлина, радиовълни, ултравиолетови, инфрачервени и гама лъчи и т. н.). Характерно за тях е, че те съществуват само в движение, само когато се движат със скоростта на светлината и никога в покой (както се казва — имат нулева маса на покой).

3. Всички веществени тела (елементарни частици, атоми и молекули, космически кораби, планети, звезди и галактики) могат да се намират в неподвижно състоя­ние (покой) или да се движат с каквато и да е скорост, включително и да се доближават до скоростта на свет­лината, но НИКОГА не могат да я достигнат.

Защо? I. Защото колкото по-бързо се движи едно тяло, тол­

кова по-бавно тече времето за него. Този ефект е не­забележим при обикновените скорости, с които сме свик­нали (десетки и дори стотици километри в секунда),

но започва да се проявява при десетките хиляди кило­метри в секундата и особено над 200 000 км/сек. След­ната табличка на скоростния коефициент показва при каква скорост как се забавя времето.

Скорост в км/сек

30 000 150 000 225 000 258 000 294 000 298 500 299 970 299,999,7 299 999,97

Скорост в % от скоростта на светлината

10% 50% 75% 86% 98% 99,5% 99,99% 99,9999% 99,99999%

Скоростен коефициент (колко пъти по-бавно

тече времето)

1,005 1,15 1,5 2 5

10 70

700 2000

Забележка: Истинската скорост на светлината във вакуум с 299 792,5 ± 0 , 1 км/сек. В таблицата тя е закръглена на 300 000 за опростяване и нагледност.

Обърнете внимание как бързо нараства ефектът на забавянето с приближаването към скоростта на свет­лината.

II. Със същия коефициент се увеличава и масата на тялото, което се движи. Ако неподвижният звездолет „Алфа" в „покой" е тежал 100 000 тона, то при ско­рост 298 500 км/сек масата му ще нарастне 10 пъти, т . е . той ще „тежи" 1 000 000 тона.

III. С увеличаването на скоростта пространството се свива, съкращава се по посоката на движението, пак със същия коефициент. Ако неподвижният кораб е бил 200 метра дълъг от носа до кърмата, то при скорост 298 500 км/сек той (и всички тела в него) ще станат десет пъти по-къси по посоката на движението, сиреч — ще е само 20 метра дълъг.

Сега, след като се запознахме с тези изводи на спе­циалната теория на относителността, да отговорим на въпроса защо не е възможно едно тяло да достигне скоростта на светлината. Какво би се получило? — Масата на кораба ще нарастне до безкрайност, сиреч ще стане по-голяма от масата на Метагалактиката (съвкупността от всички познати ни галактики). Времето ще престане да тече, сиреч няма да има време. Про-странството ще се съкрати до нула, сиреч няма да има пространство. А за да се постигне тази скорост, тряб­ва да приложим безкрайно голяма сила, каквато не съществува. Иначе казано, само при прилагането на безкрайно голяма сила (каквато не може да съществу­ва), масата на кораба ще стане безкрайно голяма (като Вселената) и той ще съществува извън времето и про­странството — сиреч няма да съществува. А, всичко това означава, че дори теоретически не е възможно едно тяло да достигне скоростта на светлината.

Когато се разглеждат трите ефекта на теорията на относителността, трябва дебело да се подчертае, че за ХОРАТА В ЗВЕЗДОЛЕТА и времето тече нормално, и масата не се е увеличила, и пространството не се е скъ­сило. Космонавтите по нищо не могат да открият тези

20

ефекти. Двигателите на кораба продължават по същия начин, както и в началото на полета, да работят и да прилагат сила, която тогава беше достатъчна, за да уско­рява звездолета всяка секунда с 10 метра в секундата. Но какъв е сега ефектът от това усилие?

1. Едната секунда, през която се е ускорявал с 10 м/сек, сега вече, поради забавяне хода на времето, се е удължила с 10 секунди.

2, Масата на кораба е 10 пъти по-голяма и съответно" резултатът е вече 10 пъти по-малък.

3. Преодоляното разстояние, поради съкращаването; на пространството, е вече не 10, а само 1 метър.

Или усилието, с което в началото на полета корабът се е ускорявал с 10 м/сек2, сега има 103 (хиляда пъти) по-малък ефект. Корабът го изминава за 10 пъти по-дълго време, усилието е 10 пъти по-малко ефективно и преодоляното разстояние е 10 пъти по-късо. При ско­ростен коефициент 2000 този ефект е вече 20003 = 8 милиарда пъти по-голям и нататък расте до безкрайност, т. е. усилието трябва да бъде безкрайно голямо, за да се достигне скоростта на светлината, или иначе казано — тя никога не може да бъде достигната.

Впрочем, това съвсем не е и нужно. И без това с на­шия звездолет „Алфа" могат да се извършват наистина фантастични пътешествия. Но първо да уточним усло­вията: Двигателите на звездолета работят през цялото време на полета, все с ускорение 10 м/сек2 (едно жи). Пътят към далечната звезда се дели на две равни части. Точно така се дели и обратният път (така че цялото пътешествие се състои от четири части). През първата част звездолетът непрестанно увеличава скоростта си. Точно на средата на пътя се обръща на 180° със соп­лото (излъчвателя) напред и започва да забавя скоростта си. Завръщането се извършва по сходен начин. Така хората винаги ще се чувствуват при привично земно притегляне и звездолетът ще пристигне до звездата и обратно на Земята с нулева, напълно погасена скорост. Един такъв звездолет би бил не само чудесно средство за посещаване и на най-далечните небесни обекти, но и фантастична „машина на времето" за пътуване в бъ­дещето, макар и без завръщане в миналото.

Съгласно изводите на специалната теория на относи­телността, космонавтът, летял с тази ракета 10 години (винаги се има предвид отиване и връщане), да кажем до звездата Сириус, като се върне на Земята, ще завари хората остарели с 20 години. Но ако прекара в звездо­лета 20 години, на Земята ще са изминали вече цели 300 години. Колкото по-продължителна е космическата експедиция, толкова по-голяма става и разликата между корабното и земното време. При пътешествие от 25 години космонавтите ще се завърнат след десет века. При 50-годишно пътуване те ще могат да посетят мъ­глявината Андромеда (най-близката до нас галактика, на разстояние повече от 1 милион светлинни години) и ще заварят Земята след един милион години. А пъте­шествие от 75 години (все още в границите на един чо­вешки живот) ще им даде възможност да се отдалечат от Слънчевата система на милиард светлинни години и като се завърнат, ще видят как ще изглежда животът на Земята след милиард години.

А сега да си представим, че сме участници в между­звездна експедиция с един друг звездолет „Бета", който се движи със скорост 294 000 км/сек, което представлява 98% от скоростта на светлината, при скоростен кое­

фициент 5. Нашата цел е да достигнем района на звез­дата Дубхе (алфа от съзвездието Голяма мечка), която се намира на разстояние почти сто светлинни години, и да се завърнем. Уговорено е всяка година на 1 януари Земята да изпраща едно съобщение до звездолета с кра­тък обзор на всички по-важни събития, случили се на родната планета. Да видим сега как ще изглежда това странно пътешествие, наблюдавано от хората на Земята и от космонавтите.

Да приемем, че звездолетът „Бета" е излетял от Зе­мята на 1 януари 2475 г. След сто години, на 1 януари 2575 г. той ще е достигнал звездата Дубхе и ще се на­мира на 98 светлинни години разстояние от Земята (за­щото скоростта му е 0,98 от светлината. Ако бе летял със скоростта на светлината, щеше да бъде на сто свет­линни години разстояние). През това време от Земята са били изпратени 100 съобщения (всяка година по едно).

21

Но на кораба са получени само. . . две, тъй като оста­налите все още пътуват, догонват звездолета. Ако свет­лината се разпространяваше мигновено, а не с ограниче­ната скорост от 300 000 км/сек, корабът щеше да е получил всичките 100 съобщения. Ако Ли пък корабът се движеше със скоростта на светлината, той нямаше да е получил нито едно — всички щяха да го догонват. И така, според хората на Земята за сто години звездо­летът е получил само две съобщения, сиреч 50 пъти по-рядко, отколкото се отправят от Земята.

Но за самите космонавти времето тече пет пъти по-бавно (при скорост 294 000 км/сек техният коефициент на забавяне на времето е 5). В момента, когато достиг­нат звездата Дубхе за тях са изминали само 20 години, за което време са получили две съоб?цения. Така че те наистина наблюдават земните събития в забавен ход, но не 50 пъти, а само 10 пъти (за 20 години — 2 съоб­щения).

Как обаче се тълкуват всички тези събития от хо­рата, намиращи се в звездолета? За тях, в момента на достигането на звездата Дубхе, са изминали (по бордо­вия часовник) 20 години. През това време на отдалеча­ващата се от тях Земя със скорост 0,98 от светлинната трябва да са изминали (при скоростен коефициент 5) само четири години, т. е. били са изпратени 4 съобщения. Две от тях са получени и две се намират „на път". Така протичат събитията при отдалечаването на звездолета от Земята.

А какво ще стане при завръщането му? Когато корабът се завърне на Земята, по бордовото

му време ще са изминали 40 години, а по земно време — 200 години — ще бъде 2675 г. За този период Земята е изпратила 200 съобщения, от които две са били полу­чени от кораба на отиване. Значи на връщане корабът ще приеме. 198 съобщения (за 20 години бордово време). Това означава увеличаване честотата на приеманите съобщения почти 10 пъти.

Съвършено същото, разбира се, се отнася и за съоб­щенията, които би изпращал звездолетът към Земята по време на отдалечаването и на приближаването му. В този смисъл двете системи (Земята и звездолетът) са равноправни и хората на всяка от тях (на звездолета) могат да смятат, че са неподвижни, а другата система (съответно Земята) се отдалечава, респективно прибли­жава.

Кой в действителност се е движил и кой е бил неподви­жен може да се разпознае по това, кой е изменял (уско­рявал или забавял) скоростта си и, след завръщането на звездолета, по „парадокса на близнаците". Тогава ще стане ясно, че от тази двойка близнаци, единият, който е бил в звездолета, е остарял само с 40 години. а другият, останалият на Земята — с цели 200 години.

Трудно е да се каже дали подобни полети ще бъдат някога възможни и още по-малко, дали това ще стане през XXV век. Но в основата на „парадокса на близ­наците" лежи един доказан закон на природата, вече проверен експериментално, с който човечеството ще има да се среща много пъти при космическите полети и на Земята, макар и в началото при по-малки скорости (при по-малък скоростен коефициент, едва различаващ се от единицата).

В заключение бихме желали да добавим, че това е единственият научно обоснован начин за пътуване във времето, и то само напред, в бъдещето, без завръщане към миналото.

ДИМИТЪР ПЕЕВ

За тези, които обичат да пресмятат, следният пример, измислен от големия съветски физик Лев Ландау, може не само да онагледи как и защо времето в движещо се тяло се забавя, но им пре­доставя и възможността сами да изчислят при каква скорост какъв е коефициентът на заба­вянето.

Представете си много дълга железопътна ли­ния, по която се движи фантастичен влак, който ще назовем „Влак на Айнщайн". Той се движи със скорост 240 000 км/сек и за един час изминава 864 000 000 км. На двата края на това разстояние има гари с точни часовници. Един пътник, тръг­вайки от началната гара, сверява часовника си. Когато пристига, часовникът на крайната гара показва, че е изминал един час, а часовникът на пътника, че са изминали само 36 минути (ско­ростен коефициент 1,666).

А сега да си представим, че на пода на вагона има електрическо фенерче, насочено нагоре, към тавана, където има огледало, което отразява светлинния лъч обратно към фенерчето. За миг пътникът светва фенерчето. Как ще изглежда пътят на светлинния лъч за пътника и за непо­движния наблюдател, намиращ се край железо­пътната линия?

За пътника лъчът се е движил по правата ли­ния между фенерчето и огледалото. Съвсем иначе той ще изглежда за наблюдателя. За вре­мето, през което светлинният лъч се движи от фенерчето към огледалото, огледалото ще се е преместило със скоростта на влака. За времето пък, когато отразеният лъч се движи към фенер­чето, последното ще се е преместило със същото разстояние. Явно за неподвижния наблюдател светлинният лъч ще е изминал по-голямо раз­стояние, отколкото за пътника. Но ние вече знаем, че светлината винаги се движи с една и съща скорост —300000 км/сек. Какъв извод може да се направи от това противоречие? Само един —■ че докато светлинният лъч е изминавал своя път, за неподвижния наблюдател е изминало по-дълго време, отколкото за пътника, сиреч, че във влака времето тече по-бавно. А сега да пре­сметнем колко пъти по-бавно.

Неподвижният наблюдател е измерил със своя хронометър времето за отиване и връщане на лъча = 10 секунди. Това означава, че светлината е изминала 10 х 300 000 км, значи страните

22

на равнобедрения триъгълник АВ и ВС имат дължина по 1 500 000 км. Страната АС е дълга 2 400 000 км (разстояние, което влакът, движещ се със скорост 240 000 км/сек, е изминал за 10 секунди).

Като знаем, че в правоъгълния триъгълник квадратът на хипотенузата (АВ) е равен на сбора на квадратите на катетите (АD и ВD) от равен­ството АВ2 — АD2 + ВD2, получаваме, че висо­чината на вагона (разстоянието между фенерчето и огледалото) е

А сега да се върнем към. пътника. Пътят, из­минат от лъча на неговото фенерче е очевидно 2 х 900 000 = 1 800 000 км. За изминаването му на светлината, която винаги се движи със скорост

23

ИЛЮСТРАЦИИ БОРИС АЧКОВ

Височината на вагона, разбира се, се получава твърде голяма, но в това няма нищо чудно — и влакът на Айнщайн е фантастичен, и скоростта му е такава, пък и при обикновени размери и скорости примерът не би бил нито нагледен, нито възможен.

секунди, а не 10 секунди, както е измерил не подвижният наблюдател.

Ако вместо скорост 240 000 км/сек вземем друга, по-голяма скорост, влакът ще измине за същото време по-голямо разстояние, триъгъл­никът АВС ще се получи по-нисък, височината BD по-малка и съответно времето, нужно на лъча, за да го преодолее на отиване и връщане — ще бъде по-кратко. При скорост 298500 км/сек, например, то ще бъде 150 000 км, светлинният лъч ще го измине за 1 секунда, а времето във влака ще тече 10 пъти по-бавно.

к ЗА ДА НЕ БЪДЕ КЪСНО

Йохан Ополцер, един от основателите на известното Виенско медицинско училище, бил повикан веднъж на­стоятелно при детето на много богато аристократично семейство за нещо дребно. Ополцер прегледал детето и казал:

— Действително е щастие, че ме извикахте така на­стоятелно! Утре щеше да е твърде късно!

Когато разтревожените родители попитали дали наи­стина болестта на детето е толкова сериозна, той отго­ворил:

— Не, това щастливо обстоятелство се отнася само за мен, тъй като утре детето щеше да се възстанови и без друго.

ОТМЪЩЕНИЕ

На младини доктор Джон Хил кандидатствувал за член на Кралското научно дружество в Лондон, но бил отхвърлен. За да си отмъсти, той изпратил до дружест­вото от името на неизвестен провинциален лекар опи­санието на едно лечение, извършено уж от него.

„Един моряк — писал той — си счупи крака. Аз вед­нага сглобих частите и след като ги обвих здраво с бинт, полях ги внимателно със смола. Наскоро след това морякът можеше да си служи с крака както пре­ди."

По същото време епископ Бъркли издал книга за действието на смолата — съчинение, около което се е вдигнал голям шум, и което разделило лекарите в Лон­дон на два лагера. Съобщението на „провинциалния ле­кар", което дошло точно по това време, било прочетено на публично заседание на Кралското научно дружество и предизвикало още по-разгорещени спорове. Едни виж­дали в него доказателство за неоспоримите качества на смолата, а други твърдели, че кракът не ще да е бил счупен, или пък че оздравяването не е дошло така скоро, както пишел провинциалният лекар. Спорът се пренесъл и в печата. Докато един ден се получило второ писмо от „провинциалния лекар", който пишел:

„Моля да ме извините! В първото си писмо пропус­нах да добавя, че счупеният крак на моряка беше дър­вен!"

ПРИЕМ НА РАВНА НОГА

Фридрих Велики бил болен. Тъкмо по това време пристигнал пратеник на руския цар. Императорът ре­шил да го приеме без никаква етикеция — както почи­вал в леглото. Като чул това, руският пратеник казал:

— Донесете и за мене едно легло! Иначе не съм съг­ласен! Аз представлявам руския цар и трябва да го­воря на равна нога!

Срещата била определена за другия ден. Руският пратеник се приготвил да се яви пред Фридрих в легло, но той оздравял и шегата пропаднала.

огато изучаваме хералдиката, не­изменно обръщаме внимание на изо­браженията на животни, които ни се струват оригинални. От само себе си се разбира, че изучаваме ли херал­диката, съвсем не изучаваме зооло­гия, още повече, че хералдиката сама за себе си е наука.

Лъвът може да служи като символ на личността на някой средновековен рицар. И това е много по-естествено, отколкото да кажем змията или жабата (макар че и те фигурират на някои гербове). Напълно понятно е защо Ричард I е предпочел пря­кора „Лъвското сърце", а не, да кажем, „Заешкото сърце".

Изборът на символичен знак ста-

нал истински необходим едва то­гава, когато първите отряди рицари облечени в бойните си доспехи, се срещнали на бойното поле. Веднага забелязали, че така облечени, ри­царите напълно си приличали един на друг. като че били две консервени кутии без етикетчета. Ето защо, за да се различи врагът от приятеля, трябвало да се залепи етикетче. И това станало много преди да се по­явят истинските консервени кутии.

Обичаят да се избира животно за символ е много по-древен от вре­мето, когато започнали да изобра­зяват животните по гербовете и ве­роятно се отнася към зората на чо­вешкото общество. Почти всички пър­вобитни племена вярвали в тоте­ми, т. е. религиозната принадлеж­ност на семейството, рода, племето била към определено животно, по­някога растение или друг предмет, предполагаем прародител на цялата група.

Бизоните, мечките и мамутите, изо­бразени в пещерите от първобитно-общинните хора могат наистина да се разглеждат като първите животни в хералдиката. Тяхното значение е било по-скоро символично, отколкото декоративно. Рисунките са зависели или от тотемизма, или от магията.

Още преди лъвицата, която според преданието, от кърмила Ромул и Рем И по такъв начин станала прародителка на Рим, още преди критския бик,

24

Прадядото на древна Гърция, херал­дическата зоологическа градина е на­броявала и други знаменити животни.

В древните индиански държави воините отивали на бой със знамена и щитове, на които били изобразени символите на животни. Две от тях — най-популярните — орелът и змията и досега са изобразени на знамето ма съвременно Мексико.

Прадедите на французите — га­дите и викингите, носели на каските си крила от птици. Голяма част от неизчерпаемите вълци, глигани, меч­ки, изобразявани от благородните се­ньори на техните гербове, били ми­тични прародители на вождовете на племето или семейството, чийто по-

на орела. На някои редки гербове са изобразени само крилата на орел.

Друга често срещаща се в херал­диката птица е соколът. И макар че орелът заема може би три четвър­ти от всички гербове,, в които има изобразени птици, на сокола се падат по-голяма част от останалите гер­бове. В тази живописна галерия са представени и други птици. Совата и враната са редки птици в хералди­ката, лястовичката също се среща рядко, и то почти винаги в групичка с други малки птички. Още по-рядко в хералдиката може да се види свра­ката, папагалът, паунът, жеравът, лебедът, пеликанът, чаплата, сойката. Гълъбите са изобразени със знаме-

томък се смятал сеньорът. По всяка вероятност хералдиката,

т. е. науката за гербовете, се е поя­вила в XII век. Най-стари, според специалистите, са гербовете с изобра­жението на лъв.

Лъвът имал голяма слава, нещо, което е напълно естествено за „цар на животните". В хералдиката лъ­вът е символ на царственост, обаче това не означава, че само царете го използували. Кралските лъвове си имат традиционна поза — те като че ли се изправят нагоре, или стоят изправени и се държат само на ед­ната си лапа. Някои по-скромни се­ньори често се задоволявали само с изображението на половин лъв.

Без съмнение орелът е следващата след лъва знаменитост, или „звезда" в хералдиката. Още преди знаме­нития лъв орелът бил признат за сим­волично животно от много европей­ски императори, считащи се за „прием­ници" на цезарите. Едва в началото на XV век знаменитият двуглав орел се появил на императорските печати. Орелът е изобразен най-често с раз­перени криле и извадени нокти, в поза, която е абсолютно немислима по законите на зоологията. Вероятно чувството за симетрия е накарало хората да прибавят още една глава

питото маслиново клонче в клюна, изображение, което днес символизира мира.

Дори такова странно малко животно като прилепът фигурира на някои гербове. Очевидно техните притежа­тели са се стремили да бъдат ориги­нални или пък лъвовете и орлите, изобразени по повечето гербове, са им омръзнали.

При вида на грифона, изобразен на много гербове, могат да се пред­положат две неща: или благородният сеньор не е могъл да се спре нито на лъва, нито на орела, или пък е предполагал, че притежава едно­временно могъществото на лъва и зоркостта на орела. Обаче нито едно от тези предположения няма претен­циите за точност. Грифонът се е изобразявал в Средновековието дълго преди да възникне хералдиката. Въз­можно е със своето тяло на лъв и глава на орел грифонът да е митично животно, дошло от Изтока. Ако на герба е изобразена само главата на грифона, то острите му уши и брадичката под клюна са го отлича­вали от главата на орела.

Драконът, който фигурира в раз­лични гербове, е пренесен от Изтока. Изобразявали драконите с две лапи, а понякога и с четири. Тялото им

Отгоре надолу гербовете на Австралия, Гана, Бряг на слоновата кост, Уганда

Гербове на Нигерия и Сиера Леоне

напомня змия или летящ гущер и често завършва с острие като стрела.

В същата категория на грифона и дракона може да се причисли и друго митично животно — еднорогът. Среща се доста рядко в гербовете, но е изобразен на монети. Еднорогът обикновено е с тяло и глава на кон, със задни крака на антилопа, опашка на лъв или кон и само понякога с козя брадичка. Но главното украше­ние на еднорога без съмнение е дъл­гият му спираловиден рог, разполо­жен точно по средата на челото и напомнящ шпората на нарвала. На­истина някои пътешественици докар­вали нарвала в Европа като доказа­телство, че съществува еднорог.

Сред другите големи животни в хералдиката рядко се среща конят, още по-рядко магарето, изобразявано по каските на благородните господа. На някои монети се мъдри изображе­нието на муле. Значително по-често се срещат споменатите вече диви животни: вълци, мечки, глигани, които се въдели в изобилие в горите на бол­шинството европейски сеньори. Еле­ните били много разпространени фи­гури и обикновено се съчетавали с кучета. Любимите в хералдиката по­роди кучета били хрътките. Някои елени били изобразявани като чудо­вища с части от тялото на други животни.

Макар че лисицата населявала вла­денията на сеньорите, тя рядко била представяна в гербовете. Без съмне­ние това се обяснява с нейната не­

завидна репутация, която лисицата е запазила и до наши дни. Или може би защото лисицата не е притежавала силата на другите едри животни като мечката и глигана, затова не е могла да бъде достоен символ на "силата и благородството" на сеньорите от Средновековието.

Ако дивата свиня се среща често в хералдиката, то домашната е истин­ска рядкост. Обаче и тя все пак е представена в зоологическата гради­на па хералдиката, и то на герба на английското семейство Бейкън.

В цялото малобройно стадо от домашни животни фигурират, и то твърде рядко овни или глава на овен и козел. Воловете никога не са вдъх­новявали художниците на хералди­чески гербове. Главата на бик с халка, мушната през носа, е изобра­зена на герба на швейцарския кантон Ури, мястото, където е извършил подвизите си Вилхелм Тел.

По повод на националните гербове би трябвало да кажем, че най-раз­пространеното сред тях животно е слонът. Той фигурира на съвремен­ните гербове на Лаос и Шри Ланка. Китът вероятно се е смятал за твърде „едра фигура", за да бъде изобразен на герба. А тъй като преминахме към водните животни, да споменем и делфина. Това китообразно жи­вотно фигурира на някои гербове. Въобще рибите рядко са изобразени на гербовете, може да се назове само щуката, възприета като емблема от някои сеньори, живеещи по брего-

Гербът на Судан

вете на Рейн. Няколко сьомги се срещат по гербовете на сеньори, чиито фамилни имена имали в корена си латинската дума „салмо".

Земноводните и влечугите са ряд­кост в хералдиката. Могат да бъдат изброени само жабата и гущерът, а освен това две или три костенурки. Само змията е привлякла внима­нието. Тя фигурира на герба на из­вестното италианско семейство Ви-сконти. Знаменитата гърмяща змия заема значително място в съвремен­ната американска хералдика.

Насекомите са най-многочислените животни на земята, но практически отсъствуват в хералдиката. Само ня­колко пеперудки, видимо избрани само за допълнение или украшение, пред­ставени са също така и няколко пчели, но и те са твърде малко.

Накрая ще приведем забавния слу­чай с някой си Джон Майер, средно­вековен дворянин от Норфолк, чийто печат изобразявал пеперудка-едноднев¬ ка. Това го прави най-скромният дворянин в историята на хералди­ката.

(По материали от ..Неделя")

26

През онзи горещ следобед на април 1902 година Пол Меруър оглеждаше остров Мартиника, намираше го твърде живописен. От билото на вулкана Мон Пеле ясно се виждаха покривите на Сен Пиер, защото разстоянието не беше повече от пет мили. Къщите се врязваха половин миля навътре в сушата и се пръскаха на около две мили по морския бряг, очертан от малката бяла ивица на пли­скащите се по пясъка вълни. Отвъд нея се ширеше без­крайна синева, която се сливаше с лазура на окъпаното от слънцето небе. Очите на Меруър се спираха върху Камбанарията и пазара, блуждаеха по крайбрежния булевард, ограден със сенчести дървета — истинска благодат в това знойно слънце — задържаха се върху корабите в пристанището. После погледна триножника си и декора, разстилащ се непосредствено пред него: кратерът на вулкана, широк около половин миля и дъл­бок четиристотин метра, в дъното на който спеше мал­кото езерце. По стръмните стени на кратера пъргави ручейчета се стичаха долу в езерцето. Самият кратер беше отворен от едната страна чрез прорез във фор­мата V. През него Бялата река се спущаше към план­тацията Герен, преди да се хвърли във вълните на Океана.

Меруър прокара четката си по палитрата и продължи непрекъснатото рисуване, като пушеше и мислеше върху миналото на този мирен кът, извисил се на около хи­ляда и петстотин метра над морето. Не винаги вулканът е бил тъй спокоен, понякога е разтърсвал с тътнеж цяла Мартиника, като напомнял и на по-далечните острови за съществуването си.

От 1747 година в продължение на цял век се е про­явявал през различни промеждутъци от време: през 1753 година за три месеца е изригнал тридесет и три пъти; сетне за три години се успокоил, в края на който период пак се събудил, за да заспи отново за десет го­дини, преди да зареве и замлъкне за нови десет години. Изглеждало вече, че е установен десетгодишен цикъл на изригване. Обаче той ненадейно се съкратил на три години. Последното изригване, станало подир една го­дина, било последвано от ново, след което вулканът проспал осем години — до 1788 г. Половин дузина прояви през миналия век приключили в 1843 година с поредица от двеста изригвания, които според учените свидетелствували за края на активната дейност на връх Пеле. В 1851 година кратерът отново забълвал пламъци, които обаче скоро стихнали и вече всички били убедени, че вътрешният огън на вулкана е съвсем угаснал.

И ето половин столетие как Пеле лежи спокойно под слънчевия пек и изглежда най-безопасното нещо на този

тъй приятен остров. Напоследък обаче вулканът започна да дава някои обезпокоителни признаци. Сега Пол Ме­руър забеляза в дъното на кратера да се вият дим и пара и се питаше дали беше толкова кротък, колкото изглеждаше.

Като гледаше струпалата се по ръба на кратера сгу­рия и изтеклата при последните изригвания лава, ми­сълта му бродеше из миналото; но нито пророческото му око, нито художническото му въображение бяха в състояние за изградят картината на онова, което скоро щеше да настъпи.

Заобиколена от синьото Карибско море, Мартиника е една халка от веригата Малки и Големи Антилски острови, която описва дъга, простираща се от Кей Уест във Флорида до Венецуела (крайбрежието на Южна Америка). Вече два века и половина французи управляват острова; населението е доста смесено: големият процент са туземни жители, в чиито жили тече и френска кръв, малко негри и чистокръвни карибски индианци. Пла­нинската верига, на която Пеле е най-северният връх, представлява гръбнакът на острова, а Сен Пиер е най-важният град, макар че официалната столица е Фор дьо Франс, разположен на десетина мили южно от Сен Пиер.

Към средата на април жителите на Сен Пиер забе­лязаха, че някакви промени стават в планината. Димът, който Пол Меруър беше видял да излиза из пукнатините на кратера, се събираше на големи облаци. По цели дни около върха вилнееха бури, придружени с брилянтни светкавици, глухи злокобни тътнежи завършваха с гръм, който караше хората да се стряскат. Тези явления продължиха три седмици; след това всичко утихна.

На 5 май, понеделник, ненадейно се появи първото известие за близката трагедия. От кратера избликна поток разтопена лава, устреми се през цепнатината в коритото на Бялата река и преди да се хвърли в мо­рето, пътьом погълна плантацията Герен. Морето се отдръпна на около шестдесет метра от съприкоснове­нието с тази кипяща скална маса, след това се върна и измете крайбрежните улици. В плантацията Герен загинаха сто и петдесет души, а работилниците й по­тънаха под дебелия слой кал и разтопени скали. Остана да стърчи само върхът на един комин.

През нощта електрическите бури, бушуващи из пла­нината, извадиха от строя централата, която осигуря­ваше осветлението на града и изведнъж той потъна в пълен мрак. Бурите бяха толкова силни, че се почувст-

27

вуваха в електрическите уредби по цялата планета. Гражданите на Сен Пиер изпаднаха в панически страх. От връх Пеле до ушите им достигаха приглушени гър­межи. Хората изскочиха на улиците; някои се затичаха към катедралата, други се струпаха на пазарния площад в очакване на някаква помощ.

Сковани от ужас, всички предчувствуваха, че набли­жава гибел. Призори малка група граждани започна да напуска града, на път за Фор дьо Франс.

На следния ден, сряда, 7 май, спокойствието изчезна. Откъм планината долиташе заплашителен гръм; въз­духът около върха беше раздиран от яростни светка­вици, придружени със сив дъжд от пепел. Грохотът беше толкова силен, че по островите Сейнт Винсен, Гваделупа н Гренейда, та дори чак в Тринидад, хората с без­покойство се питаха какво става.

А в Сен Пиер това ново активизиране на Пеле внесе невъобразимо объркване. Хората се бяха молили на бога много усърдно и вярваха, че най-лошото вече е минало; повярваха, че — както губернаторът беше казал — страшилището, което се спотайва на дъното на вулкана, се е задоволило с жертвите от плантацията Герен и укротено се е прибрало отново в подземното си леговище.

Тази нощ в града малцина спяха. Призори Пеле като че ли се измори, задъха се и затихна. В часа, когато населението масово се стичаше към катедралата, за да присъствува на утринна литургия, английският па­раход „Роддам" влезе в пристанището. Моряците също си бяха изпатили от нощните бури и капитанът Е. X. Фриимън нямаше нищо против да приюти кораба в Сен Пиер. Съгласно нареждането на пристанищните власти, хвърлиха котва в карантинния кей, който се намираше встрани от централния, където стояха закотвени седем­надесет други кораба.

Параходният агент Джоузеф Плисън скочи в лод­ката си и загреба към „Роддам".

— Страшна нощ прекарахме, капитане — изрече запъхтяно вместо „добър ден".

— И ние. Но струва ми се, че малко се е поуспокоило — отговори капитан Фриимън, протягайки му ръка.

Двадесет и тримата носачи, взети на кораба в Гре­нейда, за да товарят стоката, се хванаха за работа. В същото време моряците започнаха да разчистват па­лубата.

Докато капитанът и агентът се съвещаваха за мер­ките, които трябваше да се вземат при създалото се положение, на Пеле избухна страшен взрив. Гигантски стълб от огън и пушек политна на няколко километра високо в небето. Слънцето изчезна и всичко потъна в непрогледен мрак, като в най-дълбока нощ.

Ослепителни пламъци и светкавици обсаждаха кра­тера; заваля пороен дъжд от пепел и нажежени камъни; нажежени скали летяха на километри далеч и убиваха хора. Из гърлото на вулкана забликна огромна огнена вълна, проряза тъмнината и връхлетя върху Сен Пиер. Фриимън я видя да приижда и залива всичко по пътя си, сеейки смърт и разруха. След няколко минути пара­ходът щеше да бъде унищожен. Налагаше се незабавно да се изтегли далеч, ако не иска да потъне тук. Фриимън реагира веднага. Забеляза втория механик и се втурна към него:

— Дайте пара! — изрева той, като се силеше да надделее невъобразимия шум.

В същото време предшествуващият вълната от на­жежени газове и пепел горещ вятър го шибна в лицето и с

един Скок той се намери в капитанската каюта; миг след това адски огън се стовари върху кораба. Под неговия ураганен удар „Роддам" се наклони силно и едва не потъна, увличайки със себе си на дъното целия екипаж. Преди корабът, разтърсен от страшния циклон, да въз­станови равновесието си, водата заля палубата. Но „Роддам" издържа първото изпитание.

Щом капитанът излезе от каютата си, удари го гра­душка от нагорещена пепел, толкова гъста, сякаш въз­духът се беше втвърдил. Плътен слой покриваше цялата палуба и пареше нозете през обувките. Моряците ле­жаха тук-там в най-странни пози. Преди нещастниците да успеят да намерят убежище, фурията ги беше връх-летяла и овъглила за миг. Фриимън се втрещи. Пепелта го шибаше в лицето, обгаряше ръцете и тялото му, но болките не успяха да отслабят енергията и решителността му. Завтече се към котвената верига и се помъчи да я изтегли. Нажеженият метал изгаряше дланите; под огнената завеса, запъхтян и полузадушен сред отровната атмосфера, той напрягаше всички сили, но безуспешно.

— Всички оцелели в задната част! — изкрещя ка­питанът през командната тръба с надежда, че великан­ската сила на урагана ще може да скъса някоя халка и котвата ще освободи кораба.

Тази верига, създадена от работниците-специалисти в леярните на Крейдли Хийт, издържа. Корабът и този път застана на място: веригата държеше здраво. На­около отново се възцари пълен мрак. Фриимън тръгна наслуки, без да знае къде точно се намира. От всички онези, които до преди малко стояха на палубата, сега единствен той беше в състояние да мисли и да върши нещо. Около него се търкаляха мъртви или умиращи. Когато вихърът ги блъсна, някои силно обгорени скочиха във водата, за да се спасят от огнената стихия, като предпочетоха една по-малко мъчителна смърт, от онази, която ги чакаше на борда под адския дъжд.

От време на време зловещи блясъци, долитащи от върха на планината, започнаха да порят мрака и осве­тиха пристанището. Фриимън виждаше корабите да се наклоняват и потъват. Като на сън зърна потъващия английски кораб „Грейплър", в същото време големият американски параход „Рорайма" гореше като факла.

Нов порой нажежена пепел рукна по склона на Пеле, слезе чак до брега и довърши корабите, които досега огънят беше пощадил. Едничък „Роддам" оцеля. Той се блъскаше напред-назад, задържан от веригата си. Нахлулият порой първом го понесе напред, а сетне, когато морето с една огромна вълна се върна към брега, корабът политна назад, разтърсен необикновено силно. Този тласък се прибави към мощността на витлата и по този начин онова, което машините досега не можаха да сторят, стана — стана чудото — веригата се скъса и освободи парахода.

Капитанът веднага отиде при кормилото. То се беше извило и заклещило и „Роддам" започна лудо да кръжи под бесния напор на вятъра и разпененото море. Накрай, отстъпвайки пред отчаяните усилия на Фриимън, кор­милото се освободи; корабът стана послушен и капита­нът разбра, че вече може да го управлява. В тъмнината той го насочи наслуки право пред себе си, без да се ин­тересува накъде, само и само да се отдалечи от тази пещ и да избегне горещия дъжд.

Свръхчовешката му издръжливост ще си остане за­винаги загадка. Една единствена мисъл го подтикваше: да спаси хората си, онези, които бяха вложили съдбата си в ръцете му. И кораба! Ръцете му бяха толкова силно

28

ИЛЮСТРАЦИИ НИКИФОР РУСКОВ

обгорени, че не можеше да си служи с тях, за да държи кормилото; трябваше с лакти да го обръща.

Въпреки жестоките болки Фриимън успя да отплува в открито море. Измъкна се из пъклената паст, за да потъне в пълната с неизвестност тъмнина, под плюще¬ нето на горещия дъжд от пепел, който се стелеше по палубата и покриваше мъртвите. В продължение на дълги мъчителни часове този мъж с несломима воля остана на кормилото, като управляваше кораба с лакти. Глав­ният механик беше мъртъв, овъглен в пещта, и вторият механик зае мястото му при машините. Долу се гушеха още двадесетина души, от които някои със сериозни обгаряния. От двадесет и тримата носачи само шестима се бяха спасили; трима от тях — Джонс, Флеминг и Батист — въпреки раните си работеха като обзети от бяс, за да подхранват пещите.

Девет часа след катастрофата „Роддам" достигна остров Сент Люси, намиращ се на няколко десетки ки-

лометри южно от Мартиника, и хвърли котва в приста­нището Кастри. Приличаше на кораб-призрак, дошъл от оня свят: прегорели въжета и тенти висяха злокобно по него, обезобразени трупове лежаха безредно по па­лубата под двайсет и пет сантиметров саван от пепел; по ъглите се беше насъбрала пепел, сякаш сняг, навий от вихрушка. Струпалото се на кея население наблю­даваше това привидение и не можеше да повярва, че тази руина е същият онзи параход, който съвсем неот­давна го беше напуснал.

От осемнадесетте кораба, намиращи се в пристанището на Сен Пиер, само „Роддам" беше оцелял. Неговият еки­паж съобщи за катаклизма, който беше помел града и умъртвил неговите тридесет хиляди жители. Напразно властите на Сент Люси се мъчеха да влязат във връзка със Сен Пиер; подводните телетцафни кабели бяха пре­къснати. Корабът, който възстанови линията, за да даде възможност на спасителните команди да се свържат със света, откри, че на" голямо разстояние около Мар­тиника морското дъно се беше снижило със сто-сто и петдесет метра. Изригването беше изменило релефа му.

Едва три дни след катастрофата спасителите можаха да проникнат сред димящите още развалини на няко­гашния град; напразно се мъчеха да намерят някакъв знак на живот.

Един единствен човек в Сен Пиер беше изживял от­край докрай катастрофата и издържал на изпитанието: Жозеф Жан Мари, който по някаква ирония на съдбата се намирал в градския затвор, заключен в една килия ; дълбоко под земята. Тъй като не можел да излезе, из­бягнал първия удар на отровния газ и въпреки големите изгаряния успял да се излекува.

По-късно бяха открити множество случаи на чудно­вати последици от всеизгарящия огън. Една жена била мигновено овъглена, но ръката й, държаща кошница с провизии, си останала съвсем незасегната. Помощник-кметът Ернал, когато се завърнал от града, едва раз­познал развалините на собствената си къща, а в гра­дината си видял самотно дърво, на което нито едно листо не било повяхнало; дървото се възправяло, отрупано с плод —. оазис от зеленина в една изцяло опожарена пустиня.

Още при първия взрив върхът на Пеле се пръсна и дъжд от пепел и камъни заваля върху район от двеста и петдесет километра в диаметър. Грохотът беше чут чак на американския континент и вулканичният прах се разнесе по цялото земно кълбо, създавайки най-чудните слънчеви залези, които човек може да си пред­стави.

Капитан Фриимън, на чиято безпределна храброст екипажът на кораба дължеше спасението си, беше не­забавно отнесен в болница и след кратко лечение можа да се върне в Англия. Там застрахователното дружества „Лойд" го награди със сребърен медал, и то не за това, че беше спасил живота на повече от двадесет моряци, а защото е запазил кораба, застрахован при „Лойд".

Трудно можем да си обясним как Фриимън не сподели участта на хилядите други и как „Роддам" не потъна. Може би защото стоеше на карантинния кей, малко по на юг от мястото, където обикновено корабите хвър­лят котва. От друга страна, казаните му бяха още под налягане и огънят в пещите не беше загаснал. Без това

29

щастливо съвпадение дори смелостта на капитана ня­маше да го избави от гибел. В пристанището на Кастри положиха две седмици упорит труд, за да разчистят саждите и. пепелта, които бяха затрупали палубата. Комендантът на пристанището на остров Барбадос пише:

„Роддам" току-що напусна Сент Люси. Ако го бяха изложили на брега на Темза, приходите, събрани от посещенията, биха дали възможност на неговите при­тежатели да построят нов кораб. Не мога да опиша, състоянието му, защото то не се поддава на никакво описание. В Сент Люси трябваше да се изхвърлят през. борда стотици тонове пепел. Петдесет работници цели десет дни се трудиха само да изхвърлят пепелта, ще е необходимо обаче много повече време, за да се почи­сти корабът основно".

Тези думи дават бледа представа за изпитанията,, понесени от „Роддам", Самият връх Пеле показва вяр­ната картина на ужасната катастрофа, която разтърси Мартиника през онази майска утрин.

Както споменахме,, при първия взрив върхът бил отхвърлен на повече от шестдесет метра нагоре. Езер¬ цето, лежащо на дъното на кратера, се изпарило миг­новено и изчезнало в облаци от пара; избликнал гейзер от разтопена скална маса, която полетяла в небесата. Голяма част от тези втечнени камъни била отнесена надалеч от ураганния пристъп на нажежения вятър и покрила цялата околност с дебел втвърдяващ се пласт..

Под напора на неведомите сили, бушуващи в утробата на земята, се появило същинско чудо: от дъното на из­чезналото езеро изникнала някаква каменна игла, която се устремила към небето, като нараствала с по девет метра дневно, докато достигнала двеста тридесет и два метра височина. Впоследствие тя започнала да се руши, да намалява и подир няколко месеца се разпад­нала, като покрила езерното дъно с отломките си. Но в началото на февруари 1903 г, нова каменна игла за­почнала да се издига с по три метра на ден и това про-дължило няколко седмици. Страхотните сили,, заключени в земните недра, изстисквали тази каменна игла през някакво дълбоко отверстие — също както сладкарят изстисква крема при украса на торта — и след около шест седмици тя достигнала шестстотин метра висо¬ чина,. като повдигнала планината на 1609 метра над морското равнище. Никой дотогава не беше чувал за подобно природно явление. Този великански скален монолит бил като планина, поставена върху друга пла­нина. В; основата си каменната игла била дебела повече от сто метра в диаметър и покривала цялото дъно на кратера. Като, че ли, след като разруши Сен Пиер, вър­хът Пеле се е напънал да издигне най-огромния паметник на света в памет на онези, които беше погубил.

През следващите години обаче и тази игла бавно се разпаднала. Тайнствените сили на природата създадоха и. разрушиха тази необикновено гладка колона без ни­какво усилие — тъй лесно, както детето издухва са­пунено мехурче.

Преведе от френски Николай Тодоров:

30

„Въпреки че доктор Кабрера ме беше предупредил, когато вля­зох в стаята, ми се стори, че ще получа удар. В живота си съм виждал много антични на­ходки, останки от стари градове, следи от изчезнали цивилиза­ции. Но това, което видях в Ика, Надхвърли и най-смелите ми момчешки мечти от времето, когато тършувах из съкровищата на абатството в Шару. Камъни. Стотици. .. хиляди черни, за­кръглени камъни, струпани по пода, наредени по дървени ета¬ жерки чак до тавана. Върху тях, гравирани с много тънки бели линии рисунки на праисторически животни, на хора, които се бо­рят срещу чудовища от пред¬ дилувиалния период, географски карти на изчезнали континенти. невероятни хирургически опера-ции. . . Това можеше да бъде

само историята на една циви­лизация, на някакви неизвестни високоразвити прадеди, чиито следи от десетилетия вече се мъчим да разкрием. Дали не се касае за жителите на Атлан­тида? Три нощи не можах да заспя.. ."

Така френският археолог Ро­бер Шару разказва в новоиз¬ лязлата си книга „Загадката на Андите" за разкриването на ка­мъните в Ика, които предизви­каха голям интерес и много спо­рове. Историята накратко е след­ната: през 1973 г. Робер Шару и жена му Ивет били в Перу на експедиция из Андите, ко­гато водачът на групата им пре­дал поканата на доктор Каб­рера да го посетят в Ика. Те се отзовали и там чули най-фантастичната история, откакто кръстосват света по следите на миналото и неизвестното.

На около десетина километра от Ика има място, където мест­ните жители вадят черни камъни със странни и красиви изобра­жения. Заровени само на 1—2 метра в земята, камъните са с различна големина някои по-малки, други огромни. Скрива­лището било известно отдавна и немалко туристи само за ня­колко долара си купували от тези безценни „сувенири". От 13 години доктор Кабрера за­почнал да ги събира, като си поставил целта да изследва изо­браженията по тях. Купувал ка­мъни, сравнявал ги, докато стиг­нал до смайващи заключения. Върху хиляди камъни са изобра­зени с детайли животни, изчез­

нали преди милиони години от лицето на Земята: динозаври, бронтозаври, стегозаври, птера¬ нодонти.. . Върху други са на­рисувани сцени — хора преслед­ват огромни праисторически жи­вотни със стрели, брадви и но­жове, като рисунките не оста­вят съмнение, че оръжията им имат метални остриета. Върху други камъни пък има изобра­жения на животни, чиято поява, според официалната наука, е мно­го по-късна. . .

Изобразени са и по-странни неща: хора гледат през лупа, наблюдават с телескоп небето, върху което има една „супер¬ нова" звезда и една комета. Ри­сунките върху два големи камъка с тежест около 100 кг изглежда че представляват огромен океан, обграден от висока планинска верига. В океана има четири континента с форма съвършено различна от известните ни сега. А са континенти, защото върху тях са нарисувани хора, жи­вотни, планини. Още по-зага­дъчни са гравюрите, които го­ворят за цивилизация, много по-напреднала в областта на ме­дицината и хирургията, откол­кото е съвременната. Върху ня­колко камъка д-р Кабрера от­крил сцени на преливане на кръв, на раждане с кесарево сечение, на трансплантация на сърце, бъб­рек, на човешки мозък! Нима преди 50 000 години е имало хора да правят операции, все още недостижими за днешната медицина? От едно изображе­ние д-р Кабрера установил дори и начина, по който неизвест-

31

Древен астроном наблюдава „Свръх­нова" звезда?

ните хирурзи са преодолявали склонността на човешкия орга­низъм да изхвърля чужди тела: на вече приспания пациент се преливала кръв от бременна же­на. „Направо гениално — пи­ше в книгата си Робер Ша­ру. — Макар и неустановено от медицината, кръвта на бремен­ната жена безсъмнено притежава някакъв агент, благодарение на който плодът се задържа. Не­говото рязко намаляване вероят­но предизвиква и раждането!"

От своя забутан градец д-р Кабрера не смеел да извести специалистите за откритието си. Кой би повярвал? Това би озна­чавало да се поставят под съм­нение концепциите за миналото на човека, за историята на ци­вилизацията, за безкрайната ево­люция на човешкия вид! През 1968 г. американският учен про­фесор Джон Роу видял в Лима няколко камъка от колекцията на Кабрера, повъртял ги из ръ­цете си, помирисал ги и отсякъл: „Фалшиви!"

През 1974 г. Робер Шару се върнал отново в Ика, за да на­прави снимки на камъните, този път придружен от издателя си Робер Лафон, от френски и перу¬ ански учени. Заключението било единодушно: „Изобилието на ка­мъните—12 хиляди при Каб­рера и няколко хиляди в малкия музей в Ика — изключват напъл­но мисълта за фалшификация. Камъните са автентични."

Камъните са автентични, но как да си обясним струпването им на едно място в Андите и преди всичко — невероятността на изобразените сцени?

Човек, въоръжен с лупа?

Има хипотези, които се опит­ват да стигнат до някакво обясне­ние на загадката. Първата —че камъните са на няколко милиона години и са съвременници на праисторическите животни — е недопустима. Според Робер Шару камъните са на около 50 000 години, тъй като в противен случай повърхността им е щяла да се разпадне.

Втората хипотеза предполага, че някакви цивилизовани хора, живели преди 10 000 до, 50 000

години, са гравирали камъните. Тя е най-приемливата, но пак изпада в разрез с класическата история. Да приемем, например, че досега историците са се за­блуждавали и че в едно срав­нително близко минало в Юж­на Америка са живели праисто­рически животни. Или хората от въпросната цивилизация са запазили спомен за тях. Но как? От прадедите си, от камъните? Ето че попадаме в кръг и от­ново стигаме до въпроса: съ­ществувал ли е човекът по вре­мето на големите праисторически животни? Явно не.

Загадката обаче не се отнася само до изображенията на жи­вотни. Затова хипотезата про­дължава: преди около 10 000 го­дини хората в Андите са позна­вали лупата, телескопа, имали са оръжия с метални остриета, владеели са техниката на тран¬ сплантация на човешки органи. Следователно става дума за ви­сокоразвита цивилизация, при­тежаваща големи познания. Има и друг въпрос: защо са били гравирани камъните и събрани на едно място във високите Ан­ди? Вероятно защото тези хора са били заплашени от някакъв катаклизъм, искали са да оста­вят знанията си в наследство и затова са ги скрили във ви­соката планина. По този въпрос Робер Шару разсъждава по след-

Операция на сърце?

вил начин: „Религиозните кни­ги на човечеството говорят за едно и също явление, случило се преди 11 или 12 хиляди години. Потопът. Залети са били кон­тиненти, хора и животни са би­ли унищожени. Възможно е по­топът да е траял десетки го-дини. Много е вероятно циви­лизованите хора от Южна Аме­рика да са потърсили спасение в Андите и преди да изчезнат, да са изобразили най-същест­веното от знанията си."

Съществували и камъни, които никой освен д-р Кабрера и Ро­бер Шару не е виждал. Извест­но е само, че по тях имало още по-необясними рисунки. Те изо­бразявали събития, случили се хиляди години след вероятното изписване на камъните. . . Как може да се нарече това? Исто­рическо предвиждане? По този въпрос могат да се градят хи­потези, граничещи с научната фантастика. Ако се вслушваме пак в Шару, то, според него, „гравьорите в Ика са работили под ръководството на същества, дошли от другаде." Под това „другаде" той разбира Космоса.

Всъщност има много откри­тия, които все още не са наме­рили научното си обяснение и от десетилетия вече измъчват на­уката:

мегалитните цивилизации в Ев-ропа, Африка и Индия;

цивилизациите от преди 10 000 години, открити в Лепенски вир и Медзамор;

32-те хиляди глинени съда, да­тирани на 4500 г., открити през 1945 г. в Акамбаро (Мексико). Някои от тях, с почти един ме­тър височина, показват праисто­рически животни, както и жени, играещи с малки динозаври;

зията на една супернова звез­да, 30 000 години пр. н. е.

Към списъка на тези загад¬ ки не може да не се включат и наземните изображения върху платното Наска, които могат да се видят само от птичи поглед — портрети на хора, изображения на животни, странни геометрични фигури.

Операция на сърце

варовиковите гравирани камъ­ни, открити от Леон Перишар в. Люсак. Те са датирани на 20 000 години, а ни показват хора в съвършено неподходящо за онова време облекло;

календарът върху Вратата на Слънцето в. Тиахуанако;

гравираните космографии, на­мерени в Калифорния и Боли­вия.' Те представляват експло-

Камъните в Ика, 20 000 на брой, отново изправят науката пред хиляди въпроси. С поло­жителност ще се създадат мно­гонационални изследователски групи, които ще ги проучват,

'ще правят нови разкопки и ще гадаят значението на техните ри­сунки.

(по материали от чуждия печат) Л. ЩИЛИЯНОВА

И наистина, какво представляват плочките от Ика — лъжлива сензация, или откритие, чиито последици е още трудно да се предвидят?

Така, както е написано съобщението (което предаваме почти дословно), то буди съмнения по две линии. Пър­во — доколко тези плочки не са фалшификация и вто­ро— ако плочките са автентични — доколко тях­ното тълкуване е вярно. Досега не разполагаме нито с потвърждение, нито с опровержение на съобщението. Ако съдим само по публикуваните рисунки, те не са из­пълнени в стила от прединкския период. Датировката — отпреди 50 000 години — също изглежда твърде съм­нителна. Така че до получаването на нови и достоверни данни за плочките в Ика везните наклоняват към стра­ната на съмнението.

Защо все пак публикуваме съобщението? Затова, защото въпросът за древните космонавти

продължава да стои открит. Острите дискусии, които се водят в различни списания и от различни учени, из­ясняват една или друга страна от фактите, но пробле­мата „древни космонавти" си остава. От нея, след като се отделят несериозните спекулации, остават факти, които чакат своето обяснение.

„Космос" беше първото издание у нас, което преди десет години даде гласност на хипотезата за древните космонавти, развита в дисертацията на ленинградския учен доц. А. Агрест. През тези десет години няколко пъти се връщахме на тази тема. Интересуващите се могат да намерят сравнително подробен преглед по въпроса в статията „От Космоса — в миналото" от съветския писател Александър Казанцев (броеве 1 и 2 от 1974 г). Казанцев е от хората, които заедно с доц. Вячеслав Зайцев активно застъпват тезата, че Земята е била по­сещавана в далечното минало от космически пришълци, Други учени оспорват тяхното становище под различна форма — търсят друго обяснение на фактите, като не липсва и категоричната присъда на Чеховия герой: „Не може да бъде, защото никога не може да бъде!" Това отрицание е така неприемливо, както и безрезервното приемане на „древните космонавти". Най-солидната група учени — като проф. Шкловски и проф. К. Саган — заемат позиция, която накратко може да се изрази в следното:

„Математически може да се смята за доказано, че в нашата Галактика съществуват и други цивилизации и че разумът на Земята съвсем не е уникално явление. Тези цивилизации теоретично могат да бъдат с хиляди години по-напред или по-назад от нас. Следователно, също теоретично, няма принципни възражения срещу те­зата, че Земята е могла да бъде посещавана от предста­вители на чужди цивилизации. Възможно е тези посе­щения да не са били точно така, както ние сега прими­тивно си ги представяме. Възможно е пришълците на­рочно да не са искали да оставят следи. Възможно е тези следи да са тук, а ние да не сме ги открили или просто да не им обръщаме внимание, или да им даваме

друго обяснение. Трябва да се търсят преки доказател­ства — „за" или „против".

Тази теза ни се струва най-сериозната. Кои са всъщност фактите, неполучили досега някакво

еднозначно обяснение — фактите, които продължават да държат въпроса открит?

Ще оставим настрана следите в историята — т. е. преданията на шумери, индуси и други древни народи, стигнали до нас под формата на „свещени" и несвещени писания. В тези предания, освен легенди за хора, дошли от звездите, съществуват и конкретни описания на ле­тателни апарати, които добре се съгласуват с нашите познания по космонавтика и аеродинамика. Но всички тези предания са косвени доказателства, не са неща, които можем сега да изследваме с нашите научни ме­тоди. Много по-важни са някои материални паметници. Те са разпръснати по цялото земно кълбо.

Ф р е с к и т е в Т а с и л и . Снимките им са публику­вани многократно и все пак продължават да правят силно, впечатление. По фреските има хора с облекла, напомнящи космически скафандри, и шлемове с радиоантени. Въз­ражението е, че рисунките представят шамани в ритуални облекла, носещи на главите си тикви. Това не отговаря на въпроса, а само го измества. Защо шаманите ще се „маскират" точно така? Защо паметта на народите е съхранила този начин на ритуално обличане, откъде го е взела? Впрочем, и самата „тиква" идва в Европа и Африка много късно, след Колумб! На фреските в Тасили се виждат такива детайли, каквито не подхож­дат на никакви ритуални облекла, а са от скафандри — взети сякаш от съвременни космически снимки! Фре­ските на платото Тасили, Северна Африка, чакат обяс­нение!

П л о ч а т а в П а л е н к е . В пирамидата на маите в Паленке има гробница на жрец. Върху плочата на гроб­ницата е изсечена рисунка. (Неколкократно смея пуб­ликували, напр. бр. 2/1974 на „Космос") На нея ясно се различава човек, седящ пред сложен апарат с фор­мата на ракета, управляващ лостове и педали. Прили­ката е удивителна. Има даже тръби за изхвърляне на реактивната струя от апарата. Възраженията, че реле­фът представлявал човек, седящ под дървото на жи­вота — царевицата, не са сериозни. Царевицата е ри­сувана много пъти по храмовете на майте и съвсем не е изобразявана като ракета и космически пулт! Пло­чата в Паленке също чака обяснение!

Р и с у н к и т е п о п л а т о т о Н а с к а . Това са рисунки на странни животни, птици и хора, изработени от камъни, които са наслагани по определен ред на едно високо плато в Перу. „Нарисувани" по този начин са над 40 същества. Главното — нито една от рисун­ките не се вижда цялостно от земята, защото всяка от тях е дълга стотици метри. Рисунките се виждат един­ствено от самолет! Защо са правени тогава? Наскоро стана известно к а к са правени — примитивно и тру­доемко. Но защо? Някои твърдят, че всички те представ-

4

ляват гигантски астрономически календар. Въпросът обаче стои: „Защо рисунките по платото Наска е тряб­вало да се гледат отгоре, от птичи поглед, преди човек да се научи да лети?"

Б а а л б е к с к а т а в е р а н д а . Древният храм на Юпитер в Баалбек, Ливан, има подпорна стена от три исполински блока, всеки от които тежи почти по две хиляди тона. Надстройките на храма са от по-ново време, но основите са много стари. Четвърти блок лежи в „каменоломна" — готов, все още неотделен от ска­лата. „Каменоломната" е на километри в низината. Даже със съвременните технически средства не е въз­можно да се вдигне двехилядитонен блок, да се изкачи на хълма и да се постави с абсолютна точност до друг такъв блок. Да напомним — блоковете на Хеопсовата пирамида тежат „само" по двадесет тона, тези са сто пъти по-тежки! Всички предположения за някакви свръх¬ остроумни технически съоръжения на древните хора имат точно толкова основания, колкото предположенията

за прилагане на техника от пришълци. Съществуват и други материални факти — статует­

ките „догу" от Япония, които са с много древен произ­ход и които удивително наподобяват космонавти; уни­калните каменни кълба в Коста Рика, чийто естествен произход изглежда твърде съмнителен; нефритови¬ те маски на майте, в които са изобразени хора с но­сове, започващи от челото (никъде няма такава човешка раса!); златната „риба" в Националната банка на Ко­лумбия, лята по времето на Паленке — тази риба без очи прекалено прилича на реактивен самолет; черепът на бизон със загадъчно отвърстие на челото, пазен в Палеонтологическия музейна АН на СССР и т. н. и т. н.

Това са материални факти. По тяхното обяснение може да се спори. Но тезата за древните космонавти е равноправна страна в спора! Остава да видим какво ще излезе и от плочките в Ика — мистификация или откритие. . .

д-р СВЕТОСЛАВ СЛАВЧЕВ

Сухопътна яхта Отдавна се правят експери­

менти за използване силата на вятъра за сухопътния транспорт.

Наскоро е бил изпроб­ван нов тип сухопътна яхта, която се плъзга по шосетата на колелца. Корпусът й е от стъклопласти. Вместо платна тя има своеобразна алуминиева ар­ка, която обезпечава на яхтата голяма стабилност, лесно ма­невриране и скорост до 52 мили в час. Конструкторите смятат, че изобретението им ще сложи начало на нов вид спорт.

Хибрид от балон и вертолет Съчетанието на двата прин­

ципа— на аеростата и вертоле­та — правят от новия летателен апарат идеален подемен кран. Ще може да се използва при разтоварване на морски контей­нери, а така също при монтиране на нови машини в стари за­води — новият кран ще ги спуска направо в цеха през разтваря­щия се покрив. Наскоро в Ка­лифорния е бил изпробван мо­

дел на такъв хибрид с диаметър 5 метра и дължина на витлата 3 метра. Те се въртят от електро­мотор, който се намира в ба­лона, а енергията получава по кабел от земята. Пълните с хе­лий камери в балона обезпе­чават само 40% от подемната сила. Останалите 60% се полу­чават от въртящите се витла, което дава възможност да се регулира скоростта на издига­нето и спускането и за маневри­ране във въздуха. Отпада и не­обходимостта от какъвто и да било баласт. Още първият мо­дел е доказал големите преиму­щества на новия летателен апа­рат. Вторият модел е вече зна­чително по-голям — диаметърът му е 60 метра, а дължината на витлата — 42 метра. Той ще мо­же да пренася солидни товари на значителни разстояния — на­пример, приготвен дървен ма­териал направо до склада.

Лазеровизия За изследване на: подводните

пространства морски дпециали-

35

сти ще използуват лазероскоп. Принципът на действие е съ­щият като при радиолокатора, само че вместо радиовълни се използува зелен лазерен лъч, кой­то много добре се разпростра­нява във водата. Отразеното от някакъв предмет лазерно ехо се приема от извънредно чувстви­телни уреди. Лазероскопът има 4—5 пъти по-голям район на дей­ствие от съществуващите систе­ми и отлично качество на изобра­жението.

Лазерът ще изстрелва ракети

Понастоящем се експеримен­тира използването на лазера за създаване на реактивна тяга при изстрелването на ракети. Спо­ред учените, лъч от мощен ла­зер, насочен към основата на ракетата, може да създаде йонна тяга чрез изпарение на горивото. Този метод, според тях, ще даде възможност рязко да се намалят разходите по изстрелването на ракетите.

Кой е открил велосипеда?

Италианското издателство „Джунти", което подготвя мно­готомно издание на всички ръ­кописи, чертежи и рисунки на Леонардо да Винчи, се натъкнало на сензационно откритие. Ко­гато преглеждали получените от архивите нови и още неизслед­вани скици на великия учен и художник, една удивителна ри­сунка веднага привлякла погле­дите на сътрудниците. Много­странният талант на Леонардо е добре известен. Авторът на „Джокондата" е изобретил нови бои за фреските, предложил е конструкцията на парашута, раз­работил е идеята за прокатния стан, създал е проекти за бро­

нирани колесници, летателни апа­рати и различни физически уре­ди. Сега към този дълъг спи­сък ще трябва да прибавим и велосипеда с две колела. До­сега се смяташе, че рождената дата на велосипеда е XIX век. Тогава той е имал различни по големина колела. Машината, предложена от Леонардо да Вин­чи, има съвсем съвременен вид: еднакви колела, верижно пре­даване и удобно седло. Така че велосипедът е бил изобретен пре­ди около 470 години.

С един куршум — два заека

Френски инженер-химици са създали емулсия, която, напръ­скана с пулверизатор върху сте­на и осветена с ултравиолетова лампа, след секунда се превръща в твърда, гладка ципа. Полу­чените така пластмасови тапети са много трайни и не избеляват от светлината. Те са удобни особено за бани и лаборатории. С емулсията могат да се боя­дисват автобуси, електротехни­чески изделия и детски играчки. Но скоро се изяснило, че най-неочаквани резултати дало из­ползването й в полиграфията — при многоцветния офсетов пе­чат. Ако се повиши ефектив­ността на инфрачервените лампи, полимерната боя съхне вече за част от секундата. Това дава възможност да се увеличи ско­ростта на машините, а по този начин и производителността им. Илюстрациите, направени с емул­сията, са особено сочни и в същото време не мърсят ръ­цете. В помещението не се усеща никаква миризма, така типична за всички печатници.

Материалите прочетохме и под­брахме за вас от съветските спи­сания: „Знание — сила", „Техника и наука", „Юний техник"

Това не е фантастика, защото подобни апарати съ­ществуват. Дори ситуацията не е напълно измислена, а представлява вариант на една твърде известна случка, която само преди няколко години разтревожи света. През 1966 година стратегически американски бомбардировачи „изгубиха" край бреговете на Испания водородна бомба. В този район дълбочината достига почти 1000 метра. Търсенето и изваждането на бом­бата беше извършено с помощта на два апарата-полу¬ роботи с различно предназначение. Единият от тях беше обитаем — на него се дължи откриването на бомбата. След това тя беше извадена посредством друг теле­управляем полуробот — апарат за изваждане на спе-циални обекти.

За щастие подобни случаи не са характерни за дей­ността на човека в морските дълбочини. Интересът към океаните, значително засилен през последните 20— 30 години, е породен от съвсем други причини — от богатствата, които крие Световният океан.

Х о р а в с и н и т е д ъ л б о ч и н и

Рекордът на гмуркане, по-скоро на спускане, под вода без дихателен апарат засега е малко повече от 86 метра. С увеличаване на дълбочината на всеки 10 метра налягането се повишава с една атмосфера. Гмур¬ качът живее със запаса от кислород в своите дробове, кръв и тъкани. Дълбочината около 100 метра е граница за здравината на гръдния кош. Без дихателен апарат по-надолу чака смъртта.

Водолазите престояват под водата не минути, а ча­сове. Те дишат специална смес от кислород и хелий, подавана под налягане, което се изравнява прецизно с външното. Най-голямата дълбочина, достигната от леководолази, е 350 метра. Налягането след тази дъл­бочина става толкова голямо, че вдишваният газ не може да се изтласка от дробовете. Освен това, основният проблем е декомпресията. Необходимостта от деком­пресия ограничава много скоростта на спускане, а осо­бено на излизане. Налягането в организма трябва по­степенно да се изравнява с изменящото се околно на­лягане. Един малък пример за сравнително малки дъл­бочини илюстрира много добре загубата на време: за едночасов престой на 40 метра са необходими 69 ми» нути декомпресия, за два часа — четири часа декомпре­сия. . . Животът се е зародил във водата, но за човека сега тя е опасна среда. Професор Пикар е открил риби на повече от 10 000 метра дълбочина. Но рибите не ди­шат газ.

Напоследък има опити доколко белият дроб може да извлича кислород от водата. Ако тя съдържа кисло­род колкото въздуха, никой не би се удавил в нея (тук „задушил" е може би по-подходящ израз). Най-важното е, че дишането на вода предпазва от високо налягане, което съответствува на хиляди метри дълбочина. Екс­периментите с мишки и кучета са били успешни. С хо­рата резултатите са половинчати: вода, обогатена с кислород, доставя достатъчно от този газ на организма, но не може да поеме обратно въглеродния двуокис. Нов проблем! Може би с други течности. . . Засега човек

37

Дълбочината беше 1342 метра. С помощта на електродвигателите, разположени от двете му страни, той преодоля бързо разстоянието. Имаше координатите и уредите го насочиха безпогрешно. Тя лежеше в лабиринт от камъни и наноси — една от най-красивите яхти, които човечеството произвеждаше някога. Той се спусна леко, без да докосва дъното. Точният модел на обекта му беше предварително по­знат. Прекара въжета на определените места. Даде сигнал за подемащата подводница и приготви захвата. Окачването отне само една минута. Една отговорна и опасна работа в морската бездна беше приключена. Включ­вайки отново електродвигателите, той се по­несе нагоре към повърхността. Издигаше се бързо, без да се нуждае от декомпресия. На­истина той притежаваше „механично съвършен­ство" и „силен интелект". Само не можеше нито да се вълнува, нито да се радва. Нямаше нужда от чувства — той беше робот.

не може да се спусне свободно без специални съоръже­ния на големи дълбочини. И това трябва да направят роботите.

Р о б о т и т е — к о и с а т е в с ъ щ н о с т ?

„. . . Роботите, това не са хора, скъпа мис Глори — обяснява един от героите на Карел Чапек. — Те са механично по-съвършени от нас и притежават силен интелект; но те нямат душа. . ."

Този откъс, взет от художествената литература, есте­ствено не може да служи като техническо описание на роботите, но като се остави емоционалната страна на това определение и се опитаме да го развием наистина технически, би се получило следното: „Под робот трябва да се разбира техническо устройство, предназначено да възпроизвежда някои двигателни функции на човека. Устройството притежава необходимите за това меха­низми и системи, с които получава, преобразува и из­ползува енергията и информацията". С други думи, освен с изпълнителни органи, роботът е съоръжен с устрой­ства, заменящи органите на сетивата при човека и със системи на изкуствен интелект.

Роботът обезателно има изпълнителен механизъм, имитиращ човешката ръка. И това осигурява универ­салността на неговите действия, като не е задължително да се копира точно конструкцията на ръката; не се пре­дявяват изискванията да се осигури възпроизвеждане на цялото богатство и сложност от движения, които са характерни за живия организъм. Тази необикновена подвижност на човешката ръка е резултат на еволюцион­ното развитие. Роботът-манипулатор е предназначен за възпроизвеждане на някои двигателни функции на горните човешки крайници. Но движенията му, освен в китката, могат да бъдат и по-богати от човешките. В ставите манипулаторът може не само да се върти, но и да се движи постъпателно. Освен това дължината на някои звена от механичната ръка може да се изменя с помощта на телескопично устройство. Китката на ръката се имитира в различни видове захвати — дву¬ пръстен, трипръстен и т. н. В нея, вместо захват, може да бъде поставен и някакъв инструмент — работен или измерителен, който роботът сам изважда от специални гнезда и сам връща обратно в определени моменти.

2800 метра — това е дълбочината, на която може да слезе този подводен робот

„Бобър" има две „ръце"-

У м н и , п о - у м н и м н о г о . . .

Роботите са или напълно автоматични, или работят с участието на човек-оператор. Автоматичните роботи биха могли да се разделят по „интелект" на три групи, които съответствуват и на историческото им развитие.

Манипулаторът с програмно устройство за управление е най-старият представител от семейството на автоматич­ните роботи. Средата, в която той действува, трябва да бъде предварително напълно известна, а предметите с които манипулира — строго ориентирани в простран­ството. Тези роботи почти не могат да станат „подводни¬ чари" поради сложната среда, в която ще попаднат. Тяхното поле на действие е промишлеността и заедно с нея те ще слязат под водата.

Вторият тип са роботите, надарени със сетива. Изпълнителните им ръце притежават различни датчици, които подават информация за състоянието на самите ръце, за предметите, на които роботът въздействува, а също и за свойствата на средата, където става опе­рацията.

Третият тип са роботите с изкуствен интелект, така наречените „интегрални роботи". Те имат висока чув­ствителност, притежават устройства за възприемане и разпознаване на обстановката, устройства за изработ­ване на решения. Съвършенството на такива роботи се определя от сложността на задачата и от техническите възможности да се реализира необходимият изкуствен интелект.

О в л а д я в а н е н а н о в и т е п р о с т р а н с т в а

Автоматичните роботи са бъдещите труженици в „под­водните земи".

Спецификата на подводната среда, неопределеността на обстановката и на самите обекти прави задачите изключително сложни. Към това се прибавя и огромното разнообразие на човешката дейност в дълбините на океана. Наред с промишленото използуване на ми­нералните, енергетичните и хранителни ресурси ще про­дължава всестранно и задълбочено изследване на под­водната среда на всички дълбочини и на самото морско дъно. Ако се разгледат поотделно само някои от тези процеси: например ремонтните работи. Тук се налага подводно заваряване, рязане, монтиране, слепване, боя­дисване. . . В изследователската дейност — събиране

на материали и биологични обекти, сондиране на дъно­то. . . Какво остава за строителните работи, манипу­лирането с радиоактивни вещества и устройства, ава­рийни ситуации и т. н.

Прекалено сложни задачи трябва да се решават при овладяване на подводния свят и те изискват присъствието на човека. Затова основната част роботи, които се из­ползуват там, са манипулатори с участието на човек-оператор в тяхното управление.

Под водата, както в атомната промишленост, човек е отделен от опасната област с непроницаема преграда. Но на сушата в камера се намират радиоактивните ве-

щгства и устройства, а под водата в камерата е човекът

Или по-малко сложни в зависимост от предназначението си. Някои от тях се реят над дъното, като използуват едни от ръцете си, за да фиксират своето положение в пространството. Други вървят по дъното. Трети се спускат по въже от кораба-майка. Едни от тези апарати са снабдени все още с роботи-манипулатори с бутонно управление. При по-новите се използува така нареченото копиране. Управляващата ръка, с която борави опера­торът, се намира вътре в подводния кораб и е миниа­тюрно копие на изпълнителната. Двете са свързани по­средством следяща хидравлична система със серво¬ усилително действие.

По този път се появиха най-новите подводни съо­ръжения — манипулатори, способни да вземат някой предмет от дъното на океана или да хванат бавно плава­що морско животно. И то на хиляди метри дълбочина!

Независимо от сложността на проблемите, перспекти­вите за развитие и използуване на подводните роботи са необозрими. Без тях е немислим прогресът в проник­ване и овладяване на огромния Син континент.

ХРИСТО ДАЛЧЕВ

Този дълбоководен робот може да прекара 30 часа на морското дъно

Дълбоководен апарат на бъдещето

Професор Пикар още в 1953 г. в батискаф се спусна на повече от 3000 метра дълбочина. Там отпразнува своята седемдесетгодишнина. През 1960 г. заедно със сина си Жак и Дон Уолш достигнаха рекордните 10 912 метра. Но ако дълбоководните кораби не се съоръжат със средства за активно взаимодействие с околната среда, човек ще остане само пасивен наблюдател. Това беше ясно и на Пикар. „Триест"— неговият дълбоко­воден батискаф, беше снабден с манипулатор. Когато в Атлантическия океан загина американската подвод­ница „Трешър", смачкана и разкъсана от гигантското налягане, „Триест" намери и взе със своята ръка една малка част от разрушената подводница. Така значително се стесни районът на търсене.

По това време започна широко строителство на оби­таеми подводни апарати, снабдени с роботи-манипула­тори. Особено бързо се развиха .е в Съветския съюз. Там сега съществуват много такива съоръжения повече

НЕОБИКНОВЕН ВЕЛОСИПЕД

На обичайния велосипед, който сме свикнали да виждаме по улиците, липсва нещо много важно — удобна облегалка. Вярно е, че има велоси­педи и с облегалки, но те съвсем не са така физиологични, както твър­ди полският инженер С. Габриен. Той е изобретател на велосипеда, който виждате на снимката.

апатията, възникваща при промяна на атмосферните условия. Препара­тът създава добро самочувствие и препятствува забавянето на реакции­те на шофьора. Това вероятно ще се окаже важно, за да се намалят автомобилните катастрофи.

НАУКА И КУЛИНАРИЯ Кулинарното изкуство съществува,

кажи-речи, откак съществува и чо­век, но, както твърдят шведски уче­ни, в него все още има твърде малко наука. Точно това ги е накарало да се заемат с изследване на влия­нието на топлината върху приготвя­нето на храната, разпределението на

топлината в продукта и измененията, които настъпват в него. Изучавано е въздействието на топлината върху месо, риба и овощия. По време на опитите учените са въвеждали термо¬ двойки в изпичаните продукти и така са следили температурата на различни нива. На снимката: подопитният кекс!

РЯДКА НАХОДКА Както е показала рьонтгеновата

снимка, това яйце — тежко десет килограма — съдържа зародиш на Епиорнис максимус. Това е огромна щраусоподобна птица, изчезнала от лицето на земята, както се предпо­лага, в] историческо време. Яйцето е било намерено в торфените блата на остров Мадагаскар. Датировката е успяла да установи, че яйцето е на възраст 400 години.

ЛЕКАРСТВО ПРОТИВ КАТАСТРОФИ

В Краковската медицинска ака­демия е създаден препарат, който помага на организма да се бори с

АНТРОПОЛОГИЯ И СКУЛПТОРСТВО

Школата на прочутия съветски ан­трополог Герасимов има свои после­дователи из целия Съветски съюз. Герасимов доби световна известност с метода си да възстановява по на­мерени в археологически търсения че­репи образите на наши далечни пред­шественици. Сега в Ереван работи един от учениците на Герасимов — Андроник Джагариан. По пътя на математическо проучване на стотици черепи проф. Джагариан е извел стро­ги закономерности за създаване на образите. При това могат да бъдат използувани и черепи, които са частично повредени. Сега проф. Джагариан ра­боти върху възстановяване на обра­зите на хората, обитавали бреговете на езерото Севан през IХ век пр. н. е. Това е вероятно най-древното нахо­дище на човешки поселища на терито­рията на Съветския съюз,

КОГА Е ОПИТОМЕНА КОТКАТА? Смята се, че първото опитомено

от човека животно е кучето. Но за това първенство претендира и кот­ката. Близо до град Лариса в Гърция са намерени кости от котка, която е била вече домашно животно в сед­мото хилядолетие преди нашата ера!

ИСТОРИЯТА НА ЕДНО ПЕРО Едно рядко животно беше открито

през 1936 година по бреговете на река Конго. Касае се за конгоанския паун. Неговата история започна през 1913 година, когато орнитологът Джеймз Чейпин видя при пътуването си в Кон­го украшение на главата на един от местните жители. В това украшение беше забодено едно перо от неизвестна

40

птица\ Перото бе купено срещу бу­тилка и бе отнесено в музея, където работеше Чейпин. Следващите дваде­сет години от живота си той посвети на намирането на неизвестната пти­ца. И я намери — в един друг музей. Това беше музеят за Конго в Брюксел, където имаше два препарирани конго-

предложил миниатюрен електромагни­тен генератор за борба с акулите. Той излъчва вълни с определена че­стота, която въздействува органа на шестото чувство у акулите — стра­ничната линия. На човека тези електро­магнитни вълни не оказват влияние, но акулите ги възприемат като сиг­нал за наближаваща ужасна буря в морето и бързат да се крият в дъл­бочините.

ански пауна. Сензацията облетя це¬ лия свят. Чейпин обаче не беше дово-лен, той искаше да намери живи кон гоански пауни. Затова наново потъна в джунглите на Конго и след две го­дини се върна със седем препарирани пауна. Доказателството, че и в наши дни могат да съществуват непознати големи животни, беше налице. На снимките: перото от конгоанския паун и самото животно.

„НБИ" — ГДР

ЕЛЕКТРОМАГНИТНИ ГЕНЕРАТОРИ СРЕЩУ АКУЛИТЕ

В Световния океан гинат ежегодно около 200 000 души. Значителна част от тях биват разкъсвани от акули. Десетки средства са изпитани срещу тези морски хищници. Плажовете би­ват ограждани с металически мрежи, корабокрушенците и леководолазите биват снабдявани със специални хи­мически прахове. Ефектът е съмни­телен.

Проф. Н. Дислер от АН на СССР е

КЪСОГЛЕДСТВОТО ЗАВЛАДЯВА СВЕТА

Късогледството се превърна във важ­на социално-медицинска проблема. И въпреки всичките теории за произхода му, засега няма единство по това, какво предизвиква повсеместното му увеличение по целия свят. Това, че масовото късогледство се развива в юношеството и после не прогресира, е слабо утешение. То се отразява на целия по-сетнешен живот на човека — избор на професия, военна служба, занимания със спорт или изкуство.

Данните са тревожни: в Детройт (САЩ) 20% от децата до 15-годишна възраст са късогледи, същото е в Шотландия — 20%, в Цюрих и Же­нева 25% от студентите са принудени да носят очила, около 30% от въз­растните жители на Упсала (Швеция) са късогледи. В Бразилия 19% от уче­ниците в горните класове се нуждаят от очила, в Пекин — 30%. Най-ви­сок е процентът в Япония — около 40% от учениците са принудени да носят очила.

Съветски учени са установили ин­тересна зависимост между състава на почвата на дадени райони и късоглед­ството. Там, където почвата е богата с микроелементи, късогледството е

слабо разпространено. Изглежда, съ­ществува и особен „географски фак-тор" при този зрителен дефект.

„Еврика" — СССР

СВЕТОВНИЯТ ШАМПИОНАТ НА ЕЛЕКТРОННИТЕ ГРОСМАЙСТОРИ

През 1950 година Клод Шенън предложи метода, по който електрон­ноизчислителните машини могат да се научат да играят шах. И през 1957 година вече се състоя първият в историята на науката шахматен мач между съветски и американски електронни гросмайстори. Той за­върши с резултат 3:1 в полза на съветската електронноизчислителна машина.

От 1970 година се организират световни шампионати на електрон­ните гросмайстори. Това всъщност е шампионат не на самите машини, а на шахматните програми. И по-далечният прицел — да се научи машината да избира решение в слож­но положение. Учените смятат, че не по-късно от три години, след като електронноизчислителната машина по­беди световния шампион по шах, ще бъде създадена мислеща електрон-

ноизчислителна машина с качества на творец в доста области на зна­нието.

През август 1974 година бе про­веден нов световен шампионат. В него взе участие съветската програма "Каи¬

са". Времето за игра е било строго ограничено — 40 хода за два часа. В самата програма са заложени оцен­ка на оставащото време за мислене и принципи за разбор на различните етапи в играта — дебют, мителшпил и ендшпил. Достатъчно е да се каже, че за секунда една електронноизчи­слителна машина оценява 200 по­зиции! Връзката с машините е била телефонна.

Шампионатът се е провел в Сток­холм в продължение на пет дни при препълнена зала. И е бил пълен с изненади. В първата партия неочак­вано „Каиса" започнала дълго да мисли след 30-ия ход. Причината била, че при 30-ия ход в Москва настъпило полунощ — 24 часа, а „Каиса" решила, че й остават още 24 часа да мисли! Точно това заба­вяне обаче й позволило да намери матиращата комбинация на 34-ия ход.

Оказало се, че хората правят мно­го повече грешки, отколкото маши­ните — по телефоните били преда­вани погрешни ходове, на което ма­шините „отговаряли с всеобщо въз­мущение" — играели абсурдни ходо­ве на дъските. В решителната пар­тия „Каиса" още в началото загубила фигура, но след това с много точна игра успяла да изравни и да спечели, като с това спечелила и световния шампионат. Следващият шампионат ще се проведе в Торонто през 1977 година.

"Квант" —- СССР

ПЛАНИНСКА КОЗА

Това разбира се, не е никаква коза, а планински всъдеход под горното име. По шосетата, в сравнение с останалите автомобили, той се движи като ох­люв, но по планинските пътеки, камъ­ните и тинята е ненадминат. Той е малък, двуместен, с голяма прохо­димост. Секретът му се заключава в това, че всяко от колелата му при­тежава собствено задвижване и по­отделно може да се изключва от двигателя. Боксуващото в тинята ко­лело просто се изключва, диферен­циалът също се изключва, останалите три колела измъкват „козата" от тинята. Всъдеходът идеално пътува по железопътните линии — той е до-

42

статъчно тесен, за да се смести в тях, а траверсите не го смущават. Само цената му нещо. . . (към 14 000 лева!)

БОМБА В АВТОМОБИЛА

Дирекцията за надзор на транспорта в ГФР е публикувала своите заклю­чения върху въпроса за резервната туба бензин в автомобила. Мнението е, че тази пълна с бензин туба е опасна като необезвредена бомба. Бензинът е корозивно вещество, което разяжда незащитените метали и много от пластмасите. Освен това в тубата се събират бензинови пари под наля­гане, когато липсва отдушник. Тези пари са лесно запалими. При ката­строфа и удар върху тубата, тя може да експлодира. Достатъчни са само десетина литра бензин, за да превър­нат цялото купе в огнено езеро, преди някой от пътниците да може да от­вори вратата и да се измъкне навън.

ПАРА — СКИ

Ски-спорт, съчетан с парашутизъм — това е пара-ски. Вместо лифт, един вертолет издига скиора до върха. След­ва скок и приземяване в началото на многокилометровата писта. После се слагат сгъваемите ски (парашутът

вече е прибран) и започва спускането. За обикновените скиори този вид спорт изглежда чиста глупост, при това опасна. Параскиорите обаче твърдят, че планината трябва да се използува пълноценно и, ако другите разполагат с много време, те — не. Междувпро¬ чем, това си е една чисто военна спе­циалност]

„Хоби" — ГФР

НА МАГНИТНА ВЪЗГЛАВНИЦА

По данни на Института за техни­чески изследвания в железниците, по линията Токио-Осака до 1980 година ще бъдат предадени за експлоатация влакове на магнитна възглавница. Те ще могат да развиват скорост до 500 километра в час.

Модели на такива влакове, намалени петкратно, неотдавна са били подло­жени на изпитания. Моделът е имал седем метра дължина и два метра височина. След като е изминал пет­десет метра от старта, моделът се е издигнал на "шест сантиметра над платното и е продължил движението си по въздуха. Силата, издигаща ва­гона над платното, е била създавана от мощен електромагнит. Движение­то напред се е осъществявало посред­ством индукционен линеен електро­двигател.

ЖИВО ИЛИ МЕХАНИЧНО СЪРЦЕ?

Не затихват споровете по проблема, кое от присажданията на сърца е по. перспективно — на живо или на ме-ханично сърце. Първоначалният енту-сиазъм след операциите на Кристиан Барнард се смени с униние. Не е решен един основен въпрос — приемането на чуждото живо сърце от организма. Напоследък интересът към механич­ните сърца се засили. Появиха се елек­тронни сърца, които черпят своята енергия от разпадането на радиоактив­ни изотопи. Тези сърца са сигурни, не се зашиват в гръдния кош и винаги се поддават на контрол.

Привържениците на присаждането па живи сърца обаче не предават своите позиции. Бе извършено присаждане на живо сърце, без да се отстранява собственото — т, е. пациентът живее с две сърца, докато собственото сър­це оздравее след прекаран инфаркт и може отново да поеме работата си. В едно интервю Барнард е заявил, че сега присаждането на сърца се намира в стадия, в който бяха обикно­вените операции на гръден кош преди тридесет години. Тогава болшинство­то от оперираните умираха, но това не отчая хирурзите да търсят нови методи в гръдната и сърдечна хирур­гия.

„Квети" — ЧССР

ОГЛЕДАЛО ЗА ОТСЛАБВАНЕ. В това „вълшебно" огледало може

да изглеждате слаб и строен или по-пъ­лен, отколкото сте в действителност, Къде се крие тайната'? Огледалото е направено от пластмаса и се състои от две части. Горната част, в която

"оглеждате главата си, е съвсем обик­новена, а долната е вдлъбната или изпъкнала. Има приспособление, което нагласява двата сектора според ви­сочината на хората. С помощта, на специален винт сами настройвате огле­далото така, че в него да изглежда, че сте изгубили част от килограмите си, напълнели сте, или виждате истин­ската си фигура. Може да обърнете огледалото и обратно, ако главата

ви е несъразмерно пълна спрямо тя-лото.

НАЙ-ГОЛЕМИЯТ ДОМАТ В СВЕТА

Градинарят Чарли Робертс от Съ-секс — Англия, отгледал най-големия домат в света с помощта на музика.

„Веселият домат е голям и хубав". Ето защо Ч. Робертс пускал музика през слушалките. Като „слушал" лю­бимите си звуци, доматът станал учудващо голям. Той тежал 1,400 кг — с 300 г повече от предишния първенец.

ЮПИТЕР — ЗАГАДЪЧНА ПЛАНЕТА

Най-новите изследвания дават осно­вание да се смята, че Юпитер е гигант­ска сфера от течен водород. Ето и някои от последните данни:

— известното червено петно на Юпи¬ тер има диаметър 25 000 мили и е вулкан от течен водород.

— планетата има два радиационни пояса, които са източник на силно радиоактивни частици.

— температурата се движи от 100°С във външните части на атмосферата, до 30 000°С в центъра на планетата, което е 6 пъти повече от температу­рата на слънчевата повърхност.

Атмосферният слой е дебел около 1000 км и се състои от следните га­зове: 82% водород, 17% хелий и 1% смес от други елементи. Под този слой се намира пренагрятата сфера от течен водород, който във вътреш­ността се превръща в метален во­дород.

Климатичните условия на планетата се менят изключително бързо и на големи разстояния. Значителната ско­рост; на въртене около оста допри­нася за образуването на пояси от об-лаци.

Силното магнитно поле, което се разпростира на 6,5 млн. мили, е също характерно за планетата.

Липсата на твърда повърхност осуе­тява кацането на ракета на Юпитер, а силната радиация пречи на „призе­мяването" върху повече от неговите спътници. Калисто — четвъртият спътник на планетата — се намира във външната част на. единия от ра­диационните пояси и може би ще се окаже по-гостоприемен.

Въпреки така неблагоприятните ус­ловия, на Юпитер биха могли да съ­ществуват някакви форми на живот.

„Сайънс дайджест" — САЩ

ЕДИН БАКТЕРИИ СРЕЩУ РАКА

Проф. А. Халперн от Пастьоровия институт е съобщил, че в Института се работи върху вещества, отделени от един сапрофитен бактерии — Ко­ринебактериум парвум, които стиму­лират организма по такъв начин, че да може да се бори по-ефикасно сре­щу раковите клетки. Както е извест­но, при някои условия организмът може и сам да се справи с раковите клетки. Съществуват вещества, които подпомагат имунните реакции. Точ­но такова вещество е изолирано от

43

Коринебактериум парвум. Опитите вър­ху животни са показали бързо и дефинитивно намаляване на ту­морите. Опитите върху доброволци-хора са дали известни окуражител­ни резултати — около 20% от бол­ните са преживели над две години при безнадеждни форми на рак. Проф. Халперн е заявил, че от опитите още не бива да се правят някакви много окуражителни изводи. На сним¬ ката: бактерият.

КАК СЕ СТРОИ В АНТАРКТИДА? Така изглеждат постройките, пред­

назначени за учените от Национал­ния научен център. Това са стандарт­ни сглобяеми куполи с диаметър 60 м, височина 13 м. Те могат да из­държат на ураганен вятър и налягане 180 кг/м2 от сняг и лед. Вътре домо­вете могат да бъдат разделени на много секции по желание на учените. Топлоизолационните качества на по­стройките са много добри.

„Сианс е ви" — Франция

Как ще летят ракетните самолети, какви трудности ще срещнат те във въздуха, за сега може да се разбере само по експериментален път. В един институт по теоретична и ек­спериментална механика в Ново-сибирския научен център бе пост­роена аеродинамична тръба, която възпроизвежда въздушни потоци от шест до осем пъти превишаващи ско­ростта на звука.

Моделът на самолета стои в тръ­бата неподвижно, въздушният по­ток връхлита върху него и специални уреди показват каква е разрушител­ната сила на вихъра върху модела и кои места са най-уязвими. Данните се обработват със съвременна елек-

тронносметачна машина. Резулта­тите се вземат под внимание от кон-структорите при избора на материа­ла и формата на бъдещия самолет.

„Советский союз" — СССР

Как изразходвате енергията си?

Човек се учи, докато е жив. Но да се учи така, че да запомня максимално количество инфор­мация, без да не се измори, е умение. Психолозите са дошли до заключението, че умственият труд се влияе от много фактори,

Към обективните фактори спа­дат: годишните времена, избра­ното време на деня за учене, температурата на помещението, подходящо избраната почивка и пр. Към субективните фактори се числят такива качества като амбицията, необходимостта от по­хвала, спокойствието.

44

В предложения тест ще имате възможност Да прецените как се справяте с този проблем, Ще ви дадем и няколко полезни съвета.

1. Често ли ви ядосва дър­жането на вашите приятели, съ­ученици, колеги?

а) всеки ден .—В

б) веднъж на седмицата — Б в) много рядко — Г 2. Често ли ви прекъсват, ко­

гато учите — обаждания по те­лефона, приятели, членове на се­мейството, неочаквани посеще­ния?

а) всеки час —А б) всеки ден —В в) много рядко — 3 3. Как постъпвате, ако след

половинчасово учене започнете

да се разсейвате и не можете да се съсредоточите?

а) преставам да работя за 3 минути — 3

б) съсредоточавам се и работя по-нататък —В

в) правя си 10 минути почив­ка — А

4. Наложило ли ви се е в последно време да „стъпите на педалите"?

а) да — Е

Ако съберете повече от 9 точки, то вие умеете добре да се мобилизирате и да запомняте максимално коли­чество информация, без да се изморите. В случай, че точките са по-малко от 9, то четете по-нататък. Това ще ви бъде от полза!

К о л к о в р е м е д а п о ч и в а т е ? Ако си почивате на всеки 30 минути по 10 минути,

ще ви трябват още !0 минути, за да влезете отново във форма. Така че на всеки 1/2 час учене ще загубите 20 мин. за почивка и съсредоточаване. Работният ентусиа­зъм и концентрацията на мислите намаляват след 95 мин. Едва след това е важно да направите почивка. Ако продължите без почивка, ще изразходвате много повече от необходимата енергия. Почивката обаче не трябва да бъде по-голяма от 3 мин., защото ако е 8 мин., ще ви спадне работоспособността.

Р а б о т ос п о с о б н о с т т а п р е з д е н я Различните части на деня са различно подходящи

за умствен труд. Трябва да имате предвид, че между 14 и 15 ч. ви се намалява работоспособността. Опитите показват, че в 14 часа и 3 часа през нощта мозъкът е най-малко оросен с кръв. Колебанията в способността за умствен труд зависят от кръвното налягане. Най-подходящо е времето от 7—9 часа сутринта и след 18 часа,

Г о д и ш н о т о в р е м е От тази гледна точка най-благоприятни са месеците

декември и януари. Зимният климат повишава работо­способността. За най-неблагоприятно време се смята краят на август.

Те м п е р а т у р а т а на пом е щ е и и е т о За повечето хора (70%) оптималната температура

е определена — 21° С. Петнадесет процента се чув­ствуват най-добре при 20° С и други 15% — при 22°С. Ако температурата е над 25° С, работоспособността се намалява с 20%.

К а к д а с и р а з п р е д е л и м р а б о т а т а ? След усилено 6-часово четене човек естествено се

чувствува изморен. Това обаче не означава, че за този ден той вече нищо не може да направи. Човек просто е изгубил интерес към извършения труд (т. н. процес на пресищане) и мислите му се разсейват. Достигнете ли тази „мъртва точка", прекъснете заниманията си за 8 мин., а след това се занимавайте с някакъв друг проблем. Промяната ще мобилизира силите ви и симп­томите на умора ще изчезнат.

П р е ч е щ и ф а к т о р и Неочакваните гости или честите обаждания по теле

фона, когато се занимавате с умствена дейност, пови шават пулса ви с 15—30 удара за минута. Ако се зани-мавате с много напрегната умствена дейност (подготвят се за контролни упражнения или изпити), трябва да се изолирате от такива пречещи фактори,

Р о л я т а н а п о о щ р е н и е т о За работоспособността на човека има голямо значение

поощряването и похвалата. Неуспехът е «пасен, защото мислите се въртят около него и човек не може да се съсредоточи. Неуспехът подтиска и интелектуалните възможности. Затова недейте се заема с учение или друга умствена дейност веднага след претърпян от вас не­успех. Изследванията показват, че работоспособността се повишава много повече при неколкократна похвала, отколкото при неколкократно порицание. Но дори и след неколкократно порицание работоспособността е по-голяма, отколкото ако работата и положеният труд останат, без да им е обърнато внимание.

Р о л я т а н а а м б и ц и я т а Резултатите от провеждането на редица изследва­

ния показват, че най-добри резултати имат хората, които са със средни амбиции. Емоционалната възбуда при много амбициозните хора пречи на работоспособността им, а при хората с много малки амбиции влияе подти-екащо.

45

б) не — А 5. Често ли не ви стига вре­

мето? а) рядко — Г б) понякога — В в) често — Г Ако на отговора ви съответ­

ствуват буквите А и Д, пишете по една точка. По две точки — за буквите В и Е, по 3 точки — за В и Ж и по 4 точки — за Г и 3. Пресметнете общия брой на точките.

Предупреждаваме: те не са от лесните! Това са задачи, каквито в някои страни се дават на конкурси за постъп­ване във висши учебни заведения. Заслужава си да опи­тате, но ако не успеете да ги решите — не се отчай­вайте! Погледнете решенията и помислете!

Ето и първата задача:

Н а у ч н а т а е к с п е д и ц и я . За една научна екс­педиция има осем кандидати, от които трябва да се под­берат само шест специалисти: биолог, хидролог, синоп¬ тик, лекар, механик и радист. Задълженията на биолога могат да изпълняват Димо и Живко, на хидролога — Борис и Емил, синоптик могат да бъдат Емил и Живко, лекар — Асен и Георги, радисти са Васил и Георги, механици — Васил и Златан.

Кой и като какъв трябва да участвува в експедицията, ако Емил не иска да замине без Борис, Георги — без Златан и Васил, Васил пък не иска да замине с Живко, а Асен не желае да бъде в експедицията заедно с Борис?

Втората задача:

Т р у д е н о б я д . Искам да поканя на обяд всички свои съседи: Ангел, Богдан, Велико, Гинка, Дамян, Елена, Жечка и Зоя, но ми е много трудно, защото:

НЕВЕРОЯТНИ ПАТЕНТИ Свръхбърза ютия

Икономичен кран

Ангел няма да дойде, ако поканя Богдан или Велико, или дойдат едновременно, и то заедно, Гинка и Дамян.

Гинка ще дойде само в случай, че поканя и Дамян. Дамян няма да дойде, ако дойде Богдан. Елена идва винаги заедно с Жечка. Зоя няма да възразява срещу присъствието на Елена

само ако бъде поканен и Ангел, но ако Елена не бъде поканена, Зоя ще се противи на поканването на Дамян.

За да дойде Жечка, трябва да се покани Гинка или Зоя.

Жечка ще се откаже от поканата, ако бъде поканен Дамян без Ангел, а също, ако бъде поканен Богдан или Велико.

В края на краищата, колко е максималният брой на гостите, които мога да поканя и кои точно?

РЕШЕНИЯ НА ЗАДАЧИТЕ ЗА ОСТРОУМНИТЕ

Н а у ч н а т а е к с п е д и ц и я . Трябва да се вземат: Борис като хидролог, Васил като радист, Георги като лекар, Димо като биолог, Емил като синоптик и Зла­тан като механик.

Т р у д е н о б я д . Максимално мога да поканя пет гости, и то: Ангел, Дамян, Елена, Жечка и Зоя.

ОТГОВОРИ НА КРЪСТОСЛОВИЦАТА ОТ БР. 3

КРЪСТОСЛОВИЦА ВОДОРАВНО: 1. Едноклетъчни от класа корено¬

кожки. 10. Френски философ (1079—1142). 11. Сложна фигура при пързаляне с кънки. 12. Италиански конструк­тор на дирижабли и полярен изследовател (р. 1885 г.). 13. Столицата на Йордания, 15. Град в Коми АССР/ на едноименна река, 18, Кумири, 21. Виден френски ре-

волюционер (1817— 1858). 24. Река в Северна Франция. 25. Минерал, полускъпоценен камък със стъклен блясък 27. Град в Испания. 29. Български цар (неизв. — 1196). 32. Немски математик (1826—1866). 33. Древноримска богиня на земеделието и плодородието. 35. Глинен ма­териал, получен при изветряне на магмени скали. 37. Домашен съд (мн. ч.). 40. Древногръцка муза на любов­ната поезия. 43. Наше обединение за производство на електронна апаратура. 44. Съветски учен в областта на въздухоплаването (1877—1942). 45. Драма от старо­гръцкия поет Еврипид. 48. Род палма в Индия и Нова Гвинея. 50. Алотропна модификация на кислорода. 53 Северно съзвездие. 54. Голям промишлен център във Филипините. 56. Свещена птица за древните египтяни. 58. Отечество. 61. Жители на древна Гърция. 64, Малка ярка планета. 65. Лечебно растение от сем. кръстоцветни 66. Наш математик, един от основателите на Физико-математическото дружество в България (1857—1925). 69. Кръвоносен съд.'71. Група народи, населяващи Предна Азия, Северозападна и Северна Африка. 73. Приспособ­ление за по-леко и удобно носене товар на гръб. 74. Бив­шата столица на Япония. 76. Тревисто растение от сем. сложноцветни. 79. Гори. 80. Хищни риби. 82. Домоупра­вител, домакин. 84. Органично съединение, намира се в някои смоли, употребява се в медицината, като про­явител във фотографията и др. (мн. ч.).

ОТВЕСНО: 1. Италиански физик, пръв осъществил ядрена верижна реакция (1901—1954). 2. Летателен апарат. 3. Немски физик-оптик(1840—1905). 4. Свободна земя за пасище (тур.). 5. Модел съветски самолети. 6. Произведение на Зола. 7. Еднопръстенни хидроаро¬ матни кетони използувани в парфюмерията. 8. Амери­кански електротехник, изобретател (1848—1931). 9. Най-старото население на Испания. 14. Иглолистни дървета от сем. борови. 16. Обичаи. 17. Град в Индия, 19. Древноримска и средновековна сребърна монета. 20. Машинен елемент. 22. Аминокиселина, която влиза в човешкия и животинския организъм, 23. Дълга и тясна част от материя или нещо друго (мн. ч.) 27. Едновалент¬ ни въглеводородни радикали от ароматния ред. 28. На­секомо, завършило всички оформи на метаморфозата. 30. Езеро в Арменска ССР. 31. Героиня от „Евгения Гранде" на Балзак. 34. Органични съединения-разтво¬ рители и наркотични средства. 36. Пясъчни ивици земя, в да дени в морето. 38. Вдлъбнатина в земята, изпълнена с вода; 39. Наука за нравствеността. 41. В античния свят — глинен или метален съд. 42. Ароматно вещество, което се получава от някои етерни масла, с приложение в медицината. 46. Виден съветски биолог (1903—1973). 47. Преживни бозайници от сем. на камилите. 48. Па­якообразни насекоми, вредители в селското стопанство, 49. Название на древна Гърция. 51. Руски химик-орга¬ ник (1812—1880). 52. Натрупана почва за подравняване или повдигане на пътното платно. 55. В древния Рим — съдебен чиновник. 57. Основа, опора. 59. Белезница, верига. 60. Българска царица. 62. Държава в Западна Азия. 63. Точка на небесната сфера, противоположна на зенита. 67. Седиментна скала, главно от калциев карбонат. 68. Град на остров Окинава. 70. Лице, изпра­тено в друга държава с някаква тайна мисия. 72, Сто­лицата на Аджарска ССР. 73. Друго име на растението орхидея. 75. Соли на азотоводородната киселина. 77. Град в Саудитска Арабия. 78. Название на растението дива мента (тур.). 81. Немски бактериолог, носител на Но­белова награда (1843—1910). 83. Предлог.

МАРИЯ ФРАНГОВА

МНИМИЯТ ЛЪЖЕЦ Само един поглед му беше доста­

тъчен, за да се ориентира в обста­новката. Това беше една от тези наивни и дилетантски извършени краж­би, при които крадецът, човек със слаби нерви, постъпва противно на всяка здрава логика. Инспектор Стре­зов си представи как е отключил вратата на апартамента и се е отпра­вил към мястото, където обикновено седи голямата кожена чанта. Но чантата я няма. Започва нервно тър­сене, продължило две, най-много три минути, които му се струват цяла вечност. Най-сетне чантата е наме­рена и крадецът изхвръква навън, оставил след себе си вратата отво­рена.

— Това бяха накити, повечето от средата на миналия век и имаха по-скоро етнографска стойност. Ко­лекционирала съм ги в продължение на години и смятах да ги подаря на музея. . . Излязох от къщи в 12 часа и се върнах след около час — Тук Стоева, пенсионирана учителка, млъкна.

Стрезов не зададе повече въпроси, извърна се и заедно със старшина Варадин напуснаха апартамента.

— Някъде към 12 часа и 15 ми­нути встрани от входа спря „Жи­гули". От него слезе млада жена и се бави около десет минути в жи­лищната кооперация — съобщи тех­никът от отсрещното часовникарско ателие.

— Как изглеждаше жената? — Знаете ли, аз не съм наблюда­

телен човек. — Може би ще ни кажете поне

цвета на дрехата? — Светло палто. . . или може би. ..

не си спомням точно. . . струва ми се, беше светлосиво.

— Да запомнихте номера на ко­лата?

— Не, но с положителност беше частна кола.

Инспектор Стрезов го погледна из­

питателно и часовникарят се видя принуден да продължи:

— Новичка кола, добре поддържа­на, струва ми се, сива на цвят. Само клапаните й не бяха регулирани — на малки обороти чукаха.

— Та вие часовникар ли сте или автомобилен монтьор — засмя се ин­спектор Стрезов.

— Часовникар съм, но разбирам от коли.

— Шофьорска книжка имате ли? — Не, макар че знам да карам.

Не съм добре с очите. . . После разпитаха портиерката, коя­

то на въпроса дали е видяла някой да влиза в кооперацията между 12 и 13 часа, отговори троснато.

— Не знам. Не ми е работа да слухтя кой влиза и кой излиза.

— Да сте забелязали млада жена със сиво палто?

— Млада жена със сиво палто! Та вие имате ли ум! Коя млада жена ходи днес със сиво палто? Влезе едно момиче с червено палто на око­ло двадесет години. А тази със си­вото палто търсете другаде.

— Ама че лъжец е този часовни­кар — каза старшина Варадин на път за управлението.

— А може и да не лъже — каза Стрезов и след малко добави: —

За довечера ще ми трябва списъкът на собствениците на червени автомо­били „Жигули".

— Нали автомобилът беше сив! — учуди се Варадин, но възклицанието му остана без отговор.

Инспектор Стрезов седеше в ка­бинета и разглеждаше донесения от Варадин списък. В него фигурираше името на Петър Стоев, близък род­нина на Стоева. Стрезов и Варадин се отправиха на посочения адрес. Отвори им момиче с прави кесте­няви коси.

— Знаете ли, че в къщата на ва­шата леля е станала кражба?

— Не, откъде мога да знам. — Не сте ли я виждали днес? — Не. — И по телефона не сте се обаж­

дали, и с колата покрай тях не сте минавали!

— Но вие да не мислите, че. . . — Да, точно това мисля. А сега

трябва да дойдете с нас. Момичето стана и откачи от за­

качалката червеното си палто. Как инспектор Стрезов се досети

къде да търси крадеца?

ЛОГИКАТА РЕШИ:

К р а ж б а в м а г а з и н а Противопожарните правила предпис­

ват вратите на всички обществени сгради и учреждения да се отварят навън. Не само у нас, но и в целия свят. Съображението е, че, ако има пожар или друга тревога, по този начин няма да се пречи на движе­нието на хората навън. А вторият мъж твърди, че бързащият насреща му едва не го е блъснал с крилото на вратата, т. е., че се е отваряла навътре. Явно, историята му е съ­чинена в момента.

КОСМОС — научно-художествено списание за юноши. Издание на ЦК на ДКМС Год. XIV бр. 4 Главен редактор СТЕФАН ДИЧЕВ

Зам. гл, редактор д-р СВЕТОСЛАВ СЛАВЧЕВ редактори: МАГДАЛЕНА ИСАЕВА, ЦВЕТА ПЕЕВА ЛИДИЯ СИМЕОНОВА и ш ж. ЙОРДАН КОСТОВ

Художник засл. худ. ИВАН КИРКОВ Уредник ГЕОРГИ ПЕНЧЕВ Секретар в коректор ЕМИЛИЯ САРАФОВА Р Е Д А К Ц И О Н Е Н С Ъ В Е Т

Проф. д-р А. Ю. ТОТЕВ — икономист, ДИМИТЪР ПЕЕВ, ДИМО БОЖКОВ — биолог, канд. техн. науки ЕМИЛ СТРАХИЛОВ, НИКОЛА ЧУПАРОВ —машинен инженер, д-р ПАВЕЛ БЪЧВАРОВ, проф. РАЗУМ АНДРЕЙЧИН

— физик, ХРИСТО ТИЛЕВ — географ, проф. ЦВЯТКО МУТАФЧИЕВ — химик

АДРЕС НА РЕДАКЦИЯТА — София; бул. „Ленин" № 47, IV ет. ст. 28—29 тел. 46-31, вътр. 363. Ръкописи не се връщат. Годишен абонамент 3,00 лв. Цена на един брой заедно с приложенията 35 ст. Дадена за печат на 20. II- 1975 г. Формат 80x92/12. Държавно военно издателство. Поръчка 7037. Печатай коли 6. Издателски коли 3. Тираж 100000

48