Темата на този брой е стряскаща за мен. Самият факт, че творението се обръща към своя Творец с думите: „Ако Те има...”, кара сърцето ми да се свие: докъде сме стигнали... От една стра-на, разбирам тези, които от малки са научени, че Бог не същест-вува, че хората са се появили вследствие на еволюцията. След като са се родили в общество с такива убеждения, няма как да не възприемат неговия възглед за света, иначе щяха да бъдат асоциални. От друга страна, ги съжалявам: след като осъзнаят, че теорията за еволюцията е една голяма лъжа, използвана от „облагодетелстваните раси”, по-точно, от тези, които се правят

на богове, за да управляват и владеят „просто-смъртните”, как ще се почувстват? На какво ще се опрат, след като рухне основа-та под краката им? И все пак мисля, че е добре

да разберат тук и сега истината за еволюцион-ната теория и да потърсят отговора на въпроса

откъде са произлезли. А щом не идват от май-муните, да се обърнат към своя Създател,

макар и с този стряскащ израз: „Ако Те има...” Повече за лъжите в теорията

на Чарлс Дарвин четете в статията на проф. дфн Крум Крумов.

С въпроса от корицата на този брой са свързани и други две статии: на Н. Орлова и Н. Пейсти. Времето сега е много подхо-дящо да се замислим над този въпрос – празнуваме Великден, говорим за добро, за благотворителност. Защо всъщност да не потърсим и смисъла на празника, когато честваме възкресение-то на Този, Който не само ни е спасил, като е пострадал за нашите грехове, но и ни е създал, чийто творчески акт е алтернатива на еволюционната теория? И въпреки че толкова трудно се реша-ваме да се заемем с най-важните неща, например да открием истината за самите себе си – кои сме, откъде идваме, къде оти-ваме, защо живеем или съществуваме, – нека го направим на този светъл празник.

За леността на човешкото сърце по отношение на Бога ще прочетете в статиите на Ф. Конторович - „Мудни по сърце” и Л. Сергеева - „Опашка за щастие”. А в материала на З. Лукянова „Подвиг” се разказва за едно малко момче, което точно в деня на Христовото възкресение дава надежда за живот на три сирачета. Не оставайте дълго „На кръстопът” (вижте тази статия). В Хрис-тос за всеки от нас има бъдеще и надежда.

Христос възкресе!

Ако Те има… Колко хора произна-сят тези думи в момент, когато вече няма къде да отидат, няма кого да молят, а сами не могат да направят нищо! От година на година, от век на век тази фраза звучи на всички езици по земята. Човек минава през живота, упорито върви по своя път, преодоля-ва препятствия, решава проблеми, страда от болка, тича след щастието, въргаля се в калта. Стига до задънена улица. Стои изумен пред нея. Крещи, мята се. До него чака Творецът. Чака кога човекът ще се отвърне от жес-токата си упоритост, от глупавата си гордост и ще потърси Него. Тогава

зазвучава молбата на обезсиления: „Ако Те има... помогни…“

Колко хора са получавали отго-вор: „Да, Аз съществувам…“ Отваряли са се невидими врати, появявали са се други обстоятелства, простира-ла се е ръка на помощ. Слепите са проглеждали, куците са започвали да ходят, глухите - да чуват, прока-жените са се очиствали, мъртвите са възкръсвали и на бедните се е благо-вествало (Мат. 11:5). При някои това е било първи, но не и последен отговор от Господ, при други е оставало като епизод: учудени за пореден път, че „в живота всичко може да се случи“, те

се връщат към обичайния си ритъм. А за мнозина тази първа молитва се е оказвала начало на диалога между Твореца и Неговото творение. Диалог, който никога не свършва, както няма да свърши общението на Бога с Него-вите деца.

Ако Те има, ще разбера какво е вечната любов. „Любовта си отиде“, „Знаете ли, в един момент разбрах, че любовта е свършила“, „Ние загубихме своята любов“ – подобни изказвания се чуват често. Несъмнено е така: без своя Източник любовта угасва.

„Ако Те има“ е най-популярното начало на първата молитва. В него

щата на обущаря“ или зад съседната девететажна сграда, или зад Айфело-вата кула, или зад върховете на Ан-дите, или зад онази горичка, или зад най-близкия хълм, или зад ледения блок, става явен и близък, Приятел и Помощник. Между Твореца и ду-шата възниква връзка. Нишка. Здра-во въже. С котва, която е надеждата, проникваща зад завесата. В Светая светих. И тази тайна е велика.

Ако Те има, значи в света има ин-дивидуалност. Значи мога да не бъда като всички, мога да не се строявам в тълпата, мога да не следвам прищев-ките на мълвата, мога да не се прис-

пособявам. Защото има Един, Който ме цени като личност и ме нарича приятел.

Ако Те има, значи животът ми има смисъл, има надежда за успех. Маршал Василий Иванович Чуйков, командващ по време на Втората све-товна война 62-а руска армия, която се отличава особено в Сталинградска-та битка, два пъти герой на Съветския съюз, през целия си живот е пазил късче хартия с думи на молитва: „О, Ти, Който си могъщ да обърнеш нощта в ден, а земята – в цветна градина! Всичко, което ми е трудно, направи леко за мен и ми помогни.“

„Човекът е единственото животно, което знае, че го чака смърт, и един-ственото, което се съмнява в нейна-та окончателност“ – това са думи на Стивън Хокинг, наш съвременник, физик теоретик, атеист. Въпреки това твърдение, ако Те има, аз не съм жи-вотно и съмнението, че смъртта не е окончателно събитие, преминава в убеждение.

Защото, ако Те има, значи ме има и мен.

има надежда и страх, смущение и очакване на чудо, дръзко предизви-кателство към околния свят и към са-мия себе си. И най-добрият отговор са думите, изречени, след като човекът повярва: „Благодаря Ти, че Те има.“

„Ако Те има“ е първата плаха стъп-ка към Този, Който отдавна те чака. Чака от деня на твоето раждане, от първата ти несигурна стъпка от дива-на, където седи майка ти, до фотьой-ла, където е седнал баща ти, от пър-вата ти усмивка, от първата ти сълза. Чака от времето, когато е сътворена вселената. И това е стъпка, насочена към вечността, към познаването на Бога и самопознанието. В детство-то си художникът Марк Шагал се е помолил така: „Господи, Ти, Който се криеш в облаците или зад къщата на обущара, направи така, че да се проя-ви моята душа, бедната душа на едно заекващо момче. Изяви ми моя път. Не искам да приличам на другите, ис-кам да виждам света по мой начин.“

„Ако Те има“ – произнесени са думи и Бог, Който се крие „зад къ-

„Ако Те има“ – трябва да успе-ем да произнесем тези думи приживе, а не като френския писател Франсоа Рабле, кой-то е казал на смъртния си

одър: „Аз се отправям в тър-сене на великото Може би.“ Човек трябва да започне това търсене по-рано. За човечест-вото е актуален въпросът: „Има ли Те, или Те няма?“, а не прословутото: „Да бъдеш или да не бъдеш?“ Защото…

…Ако Те има, значи няма смърт. Или тя е само епизод от пребиваване-

то на земята, който не влияе особено вър-

ху историята на живота ми.

игурно мнозина са наблюдавали как над утринния хоризонт грее единствена светла звезда. Тъмни-ната вече е отминала, угаснали са всички небесни светила и само тази звезда продължава да сияе и да радва сърцето с необяснимата си красота.

Не е ли така и в нашия бурен живот, където ни дебнат раз-очарования и загуби? Идва момент, когато за нас помръкват звездите от екрана, рока и спорта – вече не ни изглеждат тол-кова значими и изведнъж осъзнаваме, че фалшивият им блясък практически не ни е дал нищо, че е суетен и преходен, а тези студени самовлюбени звезди сияят преди всичко за себе си. На кого можем да се опрем в дни на съмнения и загуби, кой може да ни осияе със светлината на доброто, да ни даде утешение? Само една Звезда, единствена и неизменна, Звездата на наша-та надежда, на спасението, която прогонва от живота ни мрака и отчаянието, светлата утринна Звезда – нашият Господ Иисус Христос! Това е най-необикновеният, най-извисеният поетичен образ, чрез който Спасителят обяснява кой е Той. Звездите сия-ят в безпределната далечина, делят ни гигантски разстояния, но със светлината си достигат до нас. Звездата е неподвластна на човека, тя е извън сферата на неговото влияние. Затова пък самата тя (най-близката до нас е Слънцето) влияе значително на хората, от нея зависи животът им на земята. И Христос е нашата заветна Звезда – Той се грижи за всичко живо на тази планета, сгрява го, дава благодат и на злите, благоволява към тези, които са Му верни.

Астрофизиците смятат, че и днес в недрата на вселената се раждат звезди, наблюдава се явлението, наречено „взрив на свръхнови“ звезди. Вероятно така става в действителност - Тво-рецът възпламенява тези нови гигантски източници на енергия, за да се поддържа енергийният баланс в изстиващата вселена, стремяща се към разпад, както всичко в този свят. Такова съ-битие от вселенски мащаб се случва преди около две хиляди години, когато се ражда светла утринна Звезда. Този „взрив на свръхнова“ разтърсва и преобръща стария, старозаветния свят. В нашия земен живот идва Човекът и Богът Иисус Христос.

Днес хората се опитват да принизят значението на това съ-битие. Във вестник „Аргументи и факти“ е публикуван материал, озаглавен „Кой е най-гениален?“. Там четем, че в САЩ е издаде-на книгата на Майкъл Харт „Стоте най-влиятелни личности в историята, подредени по значимост“, където на Иисус Христос е отредено... третото място. Господ Иисус отново е унижен. Не стига, че е поставен наравно с фигури, които макар и изтъкна-ти, все пак са хора, а и се опитват да Му откажат първенството. Защо? Библията отговаря: „Светлината дойде на света и човеци-те обикнаха тъмнината повече от Светлината, защото делата им бяха зли“ (Йоан 3:19). Неслучайно Спасителят пита Своите уче-ници за кого Го смятат хората. Те и днес не искат да Го приемат като Бог. Много по-удобно е Той да остане просто велик човек, третият по значение в историята - това не ангажира, а учението Му за спасението е най-добре да се превърне в правила на до-брия тон, които не е зле да се изпълняват, но са прекалено стро-ги и не подхождат на съвременните условия... Така лъжем себе си. А това е решаващият за всеки човек въпрос: на кое място слагаме Христос – на първо или на „-найсето“? Кой е Бог за нас: скитащ философ или нова Свръхзвезда, способна да промени света и всеки, който поиска да бъде променен?

век, имаме огромно преимущество пред онези, за които това е било само пророчество и звездата от Яков все още не е била толкова близо. Но тази звезда възсиява и вече са изминали по-вече от две хиляди години, откакто са се изпълнили пророчест-вата за Иисус Христос, записани в Библията. Изпълнили са се с божествена точност, в най-дребни подробности: за Неговото раждане, за живота Му на земята, за мъчителната Му смърт за-ради нас, грешните, и за възкресението Му. Но кой е повярвал на чутото?... Хората са изгубили вяра в Божия Син, заменили са я със суеверие: правят хороскопи и в разположението на без-крайно далечните мъртви звезди виждат влияние върху своята съдба, а светлата утринна Звезда, Слънцето на правдата, от Кое-то зависят във всичко, не виждат.

През 60-те години на миналия век, когато в нашите страни царуваше държавен атеизъм, в света се зароди една своеобраз-на мода. Тогава излезе известната рок опера за Иисус Христос, младежите започнаха да носят фланелки с лика на Спасителя. „Иисус Христос – суперзвезда“ – такъв беше девизът на това движение, завладяло умовете на хората. Може би за някои това е останало в миналото като модно увлечение, но за мнозина други Иисус се е превърнал в единствената Звезда за целия им живот.

„На който побеждава и пази делата Ми докрай... ще дам ут-ринната звезда“ (Откр. 2:26, 28). Който последва Христос, като Му се посвети, няма да се интересува от мимолетните звезди

на този свят, защото ще получи скъпоценната утринна Звезда, Свръхзвездата на всички времена.

„Пророческото слово става още по-достоверно за нас; и вие добре правите, че внимавате в него като в светило, което свети в тъмно място, докато се зазори и зорницата изгрее в сърцата ви“ (II Пет. 1:19). В нашия краткотраен, нищожен по време земен живот е много важно тази свръхнова и вечна Звезда да се роди в сърцето ни. И когато стане това, няма да ни трябват доказател-ства за Божието съществуване, защото „взривът на Свръхнова-та“, който ще настъпи у нас, ще потресе и преобърне вътрешния ни свят. Светлината на утринната Звезда ще запечата завинаги у нас вечните истини: че е вярно и достойно за приемане проро-ческото слово за Иисус Христос - как е дошъл в този тленен свят, раждайки се като Човек, за да спаси нас, отпадналите от Създа-теля си заради своята гордост, да ни спаси от нашите грехове и да ни даде нов, вечен живот в Него с цената на собствения Си живот и собствената Си кръв.

Нищо няма да затъмни в нас светлината на тази Свръхзвезда, трябва само да дойдем при Христос с покаяние, да се доверим на Него. Той казва за Себе Си: „Аз съм коренът и потомъкът на Давид, светлата утринна звезда“ (Откр. 22:16).

„А на вас, които се боите от името Ми, ще изгрее Слънцето на правдата с изцеление в крилата си“ (Мал. 4:2). Не е прав Май-къл Харт: раждането на свръхновата Звезда става за земните жители най-важното събитие в тяхната история. Оттук нататък нито в едно свое движение Земята не може да не изпита бо-жественото й влияние. И дори когато хората вършат зло, преди това трябва да се отрекат от святото име и да започнат да из-веждат своя произход от маймуните...

1400 години преди раждането на Иисус Христос в Библията е записано пророчеството на Валаам за Него: „Валаам, син Ве-оров... човекът с отворени очи... онзи, който чу думите Божии, който има знание за Всевишния... каза: „Виждам го, но не сега; гледам го, но не отблизо. Ще излезе звезда от Яков и ще се въз-дигне скиптър от Израил“ (Числ. 24:15–17). Ние, хората от ХХI

секи човек, който се ражда на света, рано или късно се озовава на кръс-топът. Трябва да реши въпроса в каква посока да направи завой.

Къде е правилният, безпогрешен път, който ще го доведе до вечната, крайната цел?

Нека си припомним за ученика на Иисус Христос Тома. Той е трезв и раз-умен човек. Първо иска да знае пътя, а после - да тръгне по него. Първо иска да разбере истината, после - да повярва в нея. Той пита Учителя си: „Как можем да знаем пътя?“, а Иисус отвръща: „Аз съм пътят и истината, и животът; никой не идва при Отец освен чрез Мен“ (Йоан 14:6). Колко са прости и ясни думите на Христос!

За жизнения път на християнина няма друга карта освен Свещеното Пи-сание. Иисус Христос ни предлага нещо по-добро от географска карта: самият Той е пътят, самият Той е истината и жи-вотът.

В последователността на тези удиви-телни думи е заложена божествена исти-на: първо е пътят с Христос, следването Му, а после, като Го следва, човек нами-ра истината и придобива живот, при това - вечен. Всеки, който живее в общение с

Много хора през целия си живот стоят на кръстопът и търсят истината за Бога. Търсят мъртва истина за живия Бог. Искат да постигнат Бога с ума си, но не успяват. Искат да познаят какъв е Бог, как изглежда и през цялото време се държат на дистанция от Него.

Такива хора всъщност търсят не Бога, а някаква формула, която да се разкрие пред тях в цялата си пълнота и всичко да им стане известно.

Жизнената истина обаче се открива само в Иисус и познанието на Бога е въз-

можно единствено чрез Него. „Никой не идва при Отец освен чрез Мен“ - казва Христос. А това означава, че човек тряб-ва да насочи вниманието си преди всич-ко към Христос и да се обърне към Него, както ни учи Евангелието.

Иисус Христос се открива на човека в жизнената истина, при това - на все-ки лично. Без лична връзка с Него чрез молитва и непосредствено общуване със съдействието на Светия Дух никой не може да познае истината.

Иисус Христос, намира истината и започва да я живее.

Мнозина днес постъпват подоб-но на Тома: искат да знаят истината за Иисус Христос, преди да повярват в Него. Но така никой не познава истина-та. Само приемането с вяра на Христос като Спасител и следването Му води до познаване на истината. Истината има своята пълнота и тя се открива на чове-ка според степента, в която той следва Христос.

Има аритметична, има и жизнена истина. 1 + 1 = 2 - това е аритметична истина. Тук нищо не може да се проме-ни, нито да се изтълкува по друг начин. За тази истина не е нужна вяра, при нея нямат място надеждата и любовта.

Съвсем различно е при жизнената истина. Какво значи 1 + 1, когато два-ма души, които се обичат, се срещнат в житейския си път? Това означава любов, радост, щастие. Жизнената истина е свързана с реалния живот. Тази законо-мерност се отнася и за семейния живот, и за църковния, и за всекидневния.

Сигурно читателят сега изпитва из-вестно превъзходство над учениците. Но няма основание. Иисус определя състоянието на вярата на учениците Си като „неразумност и мудност по сърце“. Тази характеристика е много важна за всички нас. Първо, истинската вяра явно е не толкова продукт на разума, колкото на едно особено състояние на сърцето. Разбира се, трудно е да осъ-знаеш как може да виждаш и да чуваш със сърцето си. Но много хора с отлично зрение и най-чувствителен слух са глухи и слепи, когато става дума за Бога.

Е, тези двама Христови ученици не са слепи и глухи. Техните сърца са се отворили за Словото, повярвали са, че Той може, както е обещал, да промени живота на Израил. Но учението на Иисус в неговата цялост още не е проникнало в сърцата им и те не са видели, нито са осъзнали със сърцето си, че Той е пълнотата, обещана чрез пророците на Израил.

ълго не се решавах да потърся от-говор на въпроса защо учениците на Иисус, които са били постоянно

с Него, проявяват такава слабост на вя-рата именно на третия ден след Негова-та смърт?

Ето, двама от тях се връщат в сели-щето Емаус. Вървят по пътя и разговарят за случилото се. Лицата им са тъжни. Изведнъж забелязват, че с тях върви някакъв човек. Гледат... и не Го позна-ват! А това е Иисус. Двамата започват да Му разказват за последните събития. Най-вероятно в думите им звучи мъка, а очите им са пълни със сълзи заради за-губата на любимия Учител, заради огор-чението, че техните надежди и планове са провалени. „А ние се надявахме, че Той е Онзи, Който ще избави Израил...“ (Лука 24:21). Очевидно очакванията на всички ученици, включително на онези, които Той е поставил като апостоли, са се ограничавали именно с това: „ще из-бави Израил“.

Може би състоянието на другите ученици, които не са избягали като тези двамата, е по-добро. Разбира се, това, че са заедно, е по-добре за тях. Вероятно са се насърчавали един друг, молили са се на Яхве да премахне страховете им... но е съвсем очевидно, че червеят на съмнението е разяждал и тяхната вяра. Думите на Иисус: „неразумни и мудни по сърце“ характеризират точно състояни-ето им. Когато Мария Магдалена среща възкръсналия Иисус, тя тича да каже тази радостна вест на останалите. Но ги заварва да плачат и да жалеят: „Като чуха, че бил жив и че тя Го видяла, не по-вярваха“ (Марк 16:10–11).

Защо днес е толкова лесно да ста-неш номинален християнин и защо на учениците им е било трудно да вярват? Какво не е достигало на тяхната вяра?

За да отговорим на тези важни и трудни въпроси, трябва да се отъжде-ствим с учениците, които плачат и ри-даят в стаята, и с другите, които са оче-видци на осъждането и разпъването на Иисус, т.е. жителите и гостите на Йеруса-лим, както и неговите окупатори – рим-ските войници.

Но първо нека си спомним един из-ключително важен епизод: как Иисус за-почва да открива на учениците Си всич-ко, което трябва да стане с Него, - че ще бъде убит и на третия ден ще възкръсне. Какво е отношението на учениците то-гава? Матей описва реакцията на Петър: „Петър го дръпна настрана и започна да Го мъмри, като казваше: „[Бог да бъде]милостив към Тебе, Господи! Това няма да стане с Тебе!“ А Той се обърна и рече на Петър: „Махни се от Мене, Сатана! Ти си Ми съблазън! Защото мислиш не за това, което е Божие, а за онова, което е човешко“ (Мат. 16:22–23).

Иисус е знаел и е виждал това, кое-то не са знаели и не са виждали юдеи-те. Виждал е врага на човешките души, който е внушил на Петър тези добри според него думи: „Това няма да стане с Тебе!“ Отговорът на Иисус е насочен към двама. „Махни се от Мене, Сатана!“ е за-повед към дявола. „Ти си Ми съблазън!

Защото мислиш не за това, което е Бо-жие, а за онова, което е човешко“ – тези думи целят вразумяването на Петър. Тe са проверка и за нашите сърца, когато гледаме разпънатия Христос...

Трудно ни е да разберем преживя-ванията на учениците. Бързаме да ги представим като застинали в светостта си мъченици за вярата. Но може би ще осъзнаем по-добре състоянието на соб-ствената си вяра, като вникнем в техни-

те преживявания преди и в момента на разпъването на Христос, а и по време на тяхната „осиротялост“?

На празника Пасха римският упра-вител обикновено е освобождавал един от получилите смъртна присъда. Пилат дава на народа правото да избере кого да пусне - Варава или „Иисус, наречен Христос“ (Мат. 27:17). В тълпата са и уче-ниците на Иисус (представете си, че там сме и ние). Тук сноват и синедрионските подлизурковци, които подбуждат наро-да да предаде на смърт Иисус.

Гласовете се разделят. Какво викат учениците? Какво викаме ние? Искаме да пуснат Христос? Какво преживяваме, докато стоим сред тълпата с ученици-те? Пилат явно иска да избави Иисус от смърт. Той казва, че е невинен за кръвта на Праведника, и си измива ръцете. Ха-ресва ни постъпката му, нали? Разбирам трудността на тези въпроси - самият аз дълго съм носил тежестта на раздвое-нието в моето „аз“, на неразумността и мудността на сърцето ми.

Може би учениците, докато слушат тези думи, също очакват Той да докаже на всички, че е Цар, и да слезе от кръста? Невероятно ли е това след всички чуде-са, които е извършил? Нима сърцата на учениците не горят от болка?!

Мили приятели, тези въпроси са риторични! Днес ние не можем да се освободим от плена на плътските пре-живявания, от оковите на мислите, ха-рактеризирани от Христос така: „Мисли-те не за това, което е Божие, а за онова, което е човешко“.

Колко е хубаво, че Бог не е човек, но Той знае нашите немощи и слабостта на нашия дух! Ако Словото, станало плът, беше подобно на нас, едва ли щяха да прозвучат за нас многомилостивите Иисусови думи: „О, неразумни и мудни по сърце да вярвате във всичко, което са говорили пророците! Не трябваше ли Христос да пострада така и да влезе в Своята слава?“

Ако поставим себе си на мястото на учениците, имаме чудесната възмож-ност да преживеем позора на отноше-

Две хиляди години след тези събития би трябвало лесно да определиш пози-цията си. Уви! С ужас гледате окърваве-ния, заплют и бит любим Учител, Божия Син. Ето, войниците приковават Иисус към кръста! Отдясно и отляво са разпъ-нати разбойниците. Всички ли виждате?

Ето, някой от противниците на Иисус се приближава до разпятието и крещи злорадо: „Ти, Който разрушаваш храма и за три дни пак го съграждаш, спаси Себе Си. Ако си Божи Син, слез от кръста.“ И главните свещеници с книжниците и старейшините Го подиграват, като каз-ват: „Други е избавил, а пък Себе Си не може да избави! Ако е израилевият Цар, нека слезе сега от кръста и ще повярва-ме в Него“ (Мат. 27:40–42).

нието си към мъките и смъртта на Иисус заради нас. Тогава разбираме основно-то: на учениците не им е достигала вяра в това, че страшната смърт на Иисус е обещаното изкупление на Израил и на всички народи. Не им е достигала вяра, че и в Израил, и между езичниците няма нито един праведник, че всички са грешници, както всеки от нас. И че все-ки от тях като грешник е причина за тази страшна смърт на Иисус. В преживява-нията на учениците, толкова разбирае-ми за всеки от нас днес, са се изгубили думите на Христос, предричащи тези събития, както и думите на древните пророчества. Плътта и плътските стра-сти са превъзмогнали слабия дух. Уче-ниците не са били новородени! Пред-стояло им е да се родят от горе, да се кръстят в Иисусовата смърт, т.е. да полу-чат милостта на спасението.

Но Господ Иисус Христос не дава Своята жетва на дявола. Той не е човек, че да се обижда от немощите на хората, от тяхната слаба вяра... Той е Пътят, Ис-тината и Животът!

Ето, Иисус върви с учениците, които се връщат в Емаус. Може би и ние ня-маме реална представа колко ни обича Иисус? Нали тези двамата са Го предали! Напуснали са Йерусалим! А какво прави Той? Обижда се, че не са Го познали? Но как да Го познаят, ако очите на сърцето им са затворени? Оказва се, че вярата не може да бъде сляпа, нито глуха! И ето, Иисус, „...като почна от Мойсей и от всички пророци, им тълкуваше писано-то за Него във всичките Писания“ (Лука 24:27). Някои тълкуватели на Новия За-вет представят осъждането и разпъва-нето на Иисус като резултат от „злона-мереността на евреите“. Така всъщност светът се разделя на две: евреи, съпри-частни към смъртта на Иисус, и други народи, чиито представители не са си изцапали ръцете с това гнусно престъ-пление“. Но фактически става дума не за ръце, а за сърца... Нима има между хора-та поне един, който да не е престъпник пред Разпънатия?

Никой не може да осмисли в пълнота божествения акт на изкуплението.

Евреите от онова време са осъдили неправедно Праведника, но този съд е спасителен. Оттогава в продължение на две хилядолетия мнозина осъждат ев-реите и сякаш не се съгласяват с Божия план за спасение на човечеството.

Чрез римския цезар Бог забранява на евреите да изпълняват смъртните присъди на Синедриона и по този на-чин изразява Своята милост към езич-ниците, защото, като разпъват Иисус, те стават съпричастни към Неговата смърт. Едните произнасят смъртната присъда, „без да си изцапат ръцете“, другите уби-ват. Така целият свят участва в смъртта на Иисус. „Наказанието за нашия мир беше върху Него и чрез Неговите рани ние се изцелихме“ (Ис. 53:5, СИ).

Иисус не изоставя на пътя учени-ците Си, вървящи към Емаус. Той до-вежда всичко до край, т.е. до спасение. Като им припомня онова, на което ги е учил, Иисус влиза с тях в къщата. „И ко-гато седна с тях на трапезата, взе хляба и благослови, разчупи и им го подаде. Тогава очите им се отвориха и те Го по-знаха, а Той стана невидим за тях“ (Лука 24:30–31). Иисус изчезва от очите им, но те признават, че още по време на разго-вора по пътя е пламнал „пожар“ в сърца-та им (Лука 24:32).

Да не забравяме, че тези, които пла-чат и ридаят за смъртта на Иисус в гор-ницата, не вярват нито на Мария Магда-лена, нито на двамата ученици, върнали се от Емаус в Йерусалим (Лука 16:9–13). Но Христос за пореден път изявява Сво-ята милост и любов. „После се яви на самите единадесет ученици, когато бяха на трапезата, и ги смъмри за неверието и коравосърдечието им, защото не по-вярваха на тези, които Го бяха видели възкръснал“ (Марк 16:14). След осем дни, в присъствието на Тома, Иисус по-казва на изумените Си ученици Своите рани.

Ние възприемаме показването на раните от гвоздеите и от копието на римския войник, пронизало Христос от-ляво, като свидетелство, че наистина е Той. Така е. Но това е недостатъчно, за да се извърши преображение в сърцата на учениците, за да се изпълни онова, което Иисус казва на Никодим: „Ако не се роди някой отново, не може да види Божието царство... Трябва да се родите отново... Роденото от плътта е плът, а ро-деното от Духа е дух“ (Йоан 3:3, 7, 6).

Преживяването на вътрешна-та съпричастност на грешника към смъртта на Иисус преобразява сърце-то на каещия се, очиства го с Неговата кръв. При това изчезват „неразумността и мудността по сърце“, отварят се зрени-

ето, слухът и разбирането на вътрешния ни човек.

Когато след възкресението Си се явява на обърканите ученици и разкри-ва тяхното маловерие, Иисус им дава обещаното: „Тогава им отвори ума, за да разберат Писанията. И им каза: „Така е писано, че Христос трябва да пострада и да възкръсне от мъртвите на третия ден, и че трябва да се проповядва в Неговото име покаяние и прощение на греховете между всички народи, като се започ-не от Йерусалим. Вие сте свидетели за това“ (Лука 24:45–48).

Немощната, плътска вяра и любов на учениците не стигат дори за два дни и половина очакване. Явяването на възкръсналия Иисус, Неговите рани и думите Му за покаянието и опрощава-нето на греховете пронизват сърцата им и те се раждат свише.

Милостта на Бога им дава сила да чакат седем седмици. Сега те очакват уверено изпълнението на обещаното: „Аз изпращам върху вас обещанието на Моя Отец; а вие стойте в града Йеру-салим, докато се облечете със сила от горе“ (Лука 24:49).

Вместо ужас и обърканост в тях рас-те и крепне вярата. При възнасянето Си Иисус ги благославя. „А те Му се покло-ниха и се върнаха в Йерусалим с голяма радост; и прекарваха постоянно в хра-ма, като хвалеха и благославяха Бога“ (Лука 24:52–53).

Очаква ги денят, когато ще се изпълнят със Светия Дух и ще се облекат със сила от горе, за да проповяд-ват благовестието за спасението в Христос.

формат, където старателно подчертава-ли с неизтриваемо виолетово мастило местата, в които се говори за греха, за спасението и т.н.

Ходех на неделно училище в дома на Ливени на улица „Морска“, посещавах и всички духовни събрания заедно с май-ка ми. Дори помня, че няколко пъти се молих на глас, по-точно повтарях думите, които произнасяха други вярващи в мо-литвите си. Понякога мислех, че съм вяр-ващ като останалите. На теория знаех, че „ако не се роди някой от вода и Дух, не може да влезе в Божието царство“ и дори говорех за това на другите. Но ко-гато ми задаваха въпроса случило ли се е това с мен, отговарях, че новораждане не ми е нужно - трябва само да се по-правя. Ако бяха ме попитали защо правя подобно изключение за себе си, не бих могъл да отговоря. Така минаваха седми-ци, месеци, години...

Когато бях на около 15, учител по фи-зика ми беше Г. С., известен като атеист.

Скоро след този прелом в живота на моите родители нашата квартира, която беше на „Екатеринхофския“ булевард в Коломна (район в Санкт Петербург), станала главен евангелизационен щаб в този район.

Тъй като не било възможно да се по-лучи разрешение за печатане на духов-ни песнарки, майка ми с калиграфския си почерк преписвала книга след книга химните, използвани по време на бого-служение. У нас се събирали членове на духовно пробуденото общество като Дантукова, Корсакова, Гагарини, Ливени, Шувалови, Пашкови и др. Не само те, а и техните кочияши, готвачи и лакеи също повярвали в Господ. Те разпределяли по райони къщите, които да посетят, за да раздадат вече издадените от В. Паш-ков брошури: „Брачна одежда“, „Молиш ли се?“, „Първата молитва на Джесика“, „Пастири и овце“, „Иисус Назорея идва“, „Спасен ли си, или си погинал?“... Освен това имали на разположение хиляди екземпляри на Новия Завет в джобен

духовно новораждане родители. Баща ми е от скандинавски произход, посеща-вал е Лутеранска църква и, както са ми разказвали, дори преди да повярва, бил сравнително благочестив човек. Майка ми е рускиня и преди да се обърне към Бога, не се интересувала от религия. Ро-дителите ми приели Господ по време на известното в Русия духовно пробуждане, ръководено от лорд Редсток от Англия и В. Пашков. На другия ден, след като по-вярвала, майка ми не само отишла при роднините си, но дори тичала от магазин в магазин, за да свидетелства на хората какво се е случило в душата й. По-късно разбрах, че собствениците и управители-те на съседните магазини и лавки тогава решили, че майка ми е полудяла.

икога не съм бил атеист - т.е. да съм отричал Бога или бо-жествеността на Христос.

Просто през известен период от живота си, тъй като нямах още своя собствена вяра, се бях поддал на съмнения. Но знам едно - подобно състояние е ужасно, независимо дали е предизвикано от ате-изъм, или от съмнения. Проф. В. Марцин-ковски веднъж каза: „Атеизмът е болест на духа... И тъй като е болест, не искам да я осъждам. Съчувствам на болния, както съчувстват на всяко страдание.“

За да разберат читателите моето сви-детелство, ще разкажа накратко някои случки от живота ми.

Роден съм в Санкт Петербург, Русия, в семейството на вярващи, преживели

Напълно изгубих своята жизнера-достност. Започнах да тичам от библио-тека в библиотека, да се ровя из книгите, в които търсех потвърждение не на атеи-зма, а, обратно, на вярата. Питах хората, които смятах за образовани, вярват ли в съществуването на Бога. Доколкото пом-ня, от повечето получавах утвърдителен отговор. Но моят съсед по чин в училище се оказа атеист и много се присмива-ше над меланхоличното ми настроение. Майка ми забеляза, че напълно загубих апетит, отслабнах и страшно пожълтях. Тя ме питаше много пъти какво става, но аз не се решавах да й открия, че се съмнявам в съществуването на Бога - не исках да я обидя. Когато стигнах до ми-съл за самоубийство и страшният натиск на кошмарите, които ме преследваха, навлезе в апогея си, реших да говоря с майка ми. Тя поиска да ме изпрати при известен немски лекар, професор. Кога-то той попита какво ме тревожи, му от-говорих, че ме измъчват въпросът за съ-ществуването на Бога и непосредствено свързаният с него въпрос за вечността. Добавих, че много ме е страх да се при-миря с мисълта, че ако няма вечност, ни-кога повече няма да видя моите родите-ли. Професор Фишер ми каза, че лично

той вярва в съществуването на Бога и на вечността, а после ми даде обичайните медицински съвети за нервно болни: об-тривания със студена вода, разходки на свеж въздух и, разбира се, неизмененния бром, като помоли майка ми да поговори насаме с него. Впоследствие разбрах, че тогава я предупредил, че страдам от силна форма на натрапчиви идеи за съ-ществуването на Бога и тя трябва да ме следи дори през нощта, защото в такива случаи е възможно самоубийство.

Сега стигаме до най-важния момент в живота ми, за който всъщност исках да разкажа. Беше събота, когато изведнъж като лъч надежда ме споходи мисълта, че ако отида при една от любимите си лели, ще се разсея. Пътят от Коломна до

Пески (райони на Санкт Петербург) не е много дълъг, но ми се видя безкраен. Изведнъж ми се стори, че ще мине цяла вечност, докато стигна до леля ми, че майка ми ще умре по пътя, а когато се добера до ул. „Осма рождественска“, и леля ми, и братовчедките ми ще се ока-жат вече мъртви. Пристигнахме много късно и се зарадвах изключително мно-го, когато видях, че във всички прозорци грее ярка светлина! Помня като сега, че дори не се съблякох, направо прелетях от антрето в гостната при леля ми и след кратко мълчание я попитах дали вярва в съществуването на Бога.

Няма да разказвам детайли от на-шето гостуване там. То беше кратко и на следващата вечер прошепнах на майка ми, че бих искал да отида на някое ду-ховно събрание. Знаех, че на ъгъла на „Горохова“ и „Фонтанка“ в помещение-то на Немската баптистка църква всяка неделна вечер се провеждат събрания, ръководени от млади хора. Майка ми се зарадва много на моето желание. Съв-сем ясно помня, че там говори един млад човек, който, както разбрах по-късно, се казваше И. Семьонов, - доста образован и начетен юноша. За определен период той заемаше длъжността помощник-ла-

борант в Санктпетербургската градска лаборатория на „Сенния“ площад. Спом-ням си, че онази вечер той проповяд-ваше на темата как Иисус е вървял по водата към Своите ученици, които били в лодка в Галилейското езеро. Толкова ми се искаше тогава да вярвам като него, но, уви, мракът на съмнението с непозна-та до този момент сила беше обзел душа-та ми. Някакъв странен глас ми шепнеше: „Нали знаеш, че подобно ходене по вода не е възможно, това е против законите на физиката.“ Така исках да му отговоря: какво отношение има към това физиката, тя не може да даде покой на душата ми. Само този свръхматериален свят, за кой-то говори проповедникът, е способен да помогне на изтерзаната ми душа.

През годината, когато се случи това, кое-то искам да разкажа, в Петербург имаше епидемия от холера. Веднъж, като ми-навах край една къща близо до нашата, вниманието ми привлече старец, който седеше на малко столче до вратата и пушеше лула. Въпреки че не го познавах лично, сутрин често го виждах да седи на това място и да пуши. Не знам защо онзи ден му обърнах специално внимание. Ко-гато се връщах вкъщи около 4-5 часа сле-добед, видях пред неговата къща бърза помощ и веднага си помислих, че именно този старец е заболял от холера и може би вече е умрял. Предположението ми за съжаление се потвърди от хората пред вратата. Точно в този момент за първи път така остро, както никога преди, в мозъка ми изплува въпросът: за какво живеем?

След известно време в час по физика учихме за закона на Торичели. По време на опита, след като беше изсмукан въз-духът от стъкления цилиндър, учителят направи извода, че в този цилиндър има абсолютна пустота, и най-неочаквано до-бави с усмивка:

- Вярвате или не, в този цилиндър цари абсолютна пустота - няма нито Бог, нито ангел, нито дори дявол...

Класът захихика, а на мен не ми беше до смях. Въпросът, който за първи път в живота ми беше възнинал в момента на смъртта на стареца, сега се открои пред мен с цялата си сила. Мислех, че ако на-истина няма Бог и няма вечност, защо е нужно да живееш, да страдаш, да боле-дуваш, да работиш и да умираш като жи-вотно, без всякаква надежда за бъдещ живот. В главата ми се въртяха думите на известния студентски химн „Gaudeamus” Въпреки че в предпоследния куплет там се казва:

Вън, униние и тъга,скуката не ни е нужна...,на мен ми се струваше, че цялата

песен е пропита с безпросветен песи-мизъм.

Излязохме от събранието. Помолих майка ми да не се качваме на трамвая и да не наемаме файтон, а малко да се разходим. Небето беше отрупано със звезди, аз се взирах в него и в душата си започнах да викам: „Боже, ако Те има, защо не ми дадеш някакъв знак от небе-то? Защо не напишеш с огнени букви: „Аз съществувам“? За мен това ще бъде дос-татъчно. Ще вярвам в Теб, ще Те обичам, ще Те следвам. Ти ще бъдеш моята първа и последна мисъл!“

Но, уви, отговор нямаше... Върнахме се вкъщи. Пак безсънна нощ с ужаси, кошмари. Мисълта: „Утре ще се самоу-бия“ ме преследваше постоянно.

Дойде понеделник. Страшно утро, отвратителен ден, ранният есенен здрач се сгъстяваше на улицата, а още по-сил-но - в моята бедна душа. Около 6 часа вечерта (беше 6 октомври 1907 г.) извед-нъж ми дойде наум да помоля майка ми да отидем при едно вярващо семейство с фамилия Нюстрем. Казах й, че вероятно те могат да ми помогнат духовно, могат да се помолят за мен. По пътя започнах да поставям условия на Бога, в чието съ-ществуване се съмнявах. Казах Му: „Ако сега, в това семейство, се помоля заед-но с тях, ако Ти поискам прошка и Ти ми дадеш радост, ако промениш адското ми настроение, ще повярвам в Теб и ще Ти дам целия си живот!“ Когато гледах края на тротоара, ми се струваше, че е зееща пропаст с подаващи се огнени езици.

Най-накрая стигнахме пред вратата на къщата и позвънихме. Главата на се-мейството, възрастен мъж, сам ни отво-ри и ни приветства с думите:

- Коля, най-накрая дойде. Знам защо си дошъл - за да се помолим! Молил съм се с твоя баща, когато беше жив, за тебе - в своето време да отдадеш живота си на Бога.

Не помня какво му отговорих, но не-говите думи ме поразиха: кой му беше казал, че ще дойда при него да се мо-лим? Старецът Нюстрем незабавно съ-бра семейството си в гостната, отвори Библията и започна да чете. Какво точно чете - не помня. Докато четеше, видях на отсрещната страна до стената празен фотьойл, който в един момент избрах за себе си и реших, че ако коленичим да се молим, ще изтичам до този фотьойл, ще падна на колене и ще намеря в молитва Христос. Нюстрем покани всички да се молим. Хората коленичиха, аз се хвърлих към фотьойла. Помня, че виках силно, ко-гато започнах да се моля. Вътре сякаш нещо ме душеше и колкото по-силно ви-ках, толкова повече ми олекваше на ду-шата. Разбира се, забравих всички усло-вия, които по пътя бях поставил на Бога. Само виках и молех за прошка.

Когато се изправихме, при мен дой-доха майка ми и всички от семейство Нюстрем.

Питаха ме спасен ли съм вече. Кол-кото и да се стараех да отворя уста, за да отговоря, не можех, сякаш бях се зада-вил. Почувствах нещо необикновено (за първи път в живота ми): Христос беше влязъл в моето сърце. Седях и мълчах... Но вътрешният ми човек разговаряше с новия Гост: така се случва с всяка по-вярвала душа, както е писано: „Ще вля-за при него и ще вечерям с него, и той с Мене“ (Откр. 3:20).

И майка ми, и нашите приятели се радваха, но недоумяваха защо мълча. В съседната стая подготвяха вечерята. Из-веднъж усетих страшен глад. Поканиха ни на масата. Не слагах храната в чини-ята си, а буквално я вземах и я поглъщах светкавично, като продължавах да мъл-ча. След вечерята майка ми ме попита:

- Кажи, сега спасен ли си? Произнесох високо и ясно: - Да, спасен съм.Сърцето ми беше препълнено с така-

ва неописуема радост, с такъв необикно-вен мир, че не мога да подбера човешки думи, за да изразя какво изпитвах.

На следващия ден в училище и нався-къде, на всички, които срещах, казвах, че съм спасен. Беше есен, а в душата ми - пролет. Струваше ми се, че и навън е пролет.

В онази вечер намерих целта на жи-вота си. Избавих се от потискащия мрак на съмнението и стигнах до светлата и радостна вяра в Бога.

Отминувам ормана. Ей, татък замрялите хълми

над дуварите бялнати заникът смиром сияй...

С благодарност към Бога душата ми страдна се пълни -

ей го родния дом! И познайника стар - чичопея!

Напълзял по стените бръшлян! А над къра блещукат

рой светулчици. Вечер е. Месецът в свода е цял.

Отмалели нозе отпочиват - най-после съм тука,

де под ореха вехт ме е утреник тихо люлял.

По-заможен не станах, не найдох ни стряха, ни мир.

Вредом срещах безбожни, от грижи оядени хора,

ден за ден оцеляващи в сложния градски неспир

и отчаяно дирещи смисъл в света богоборен.

И сега съм от бродене грохнал... Но стряхата родна

ме прикътва гальовно... И сякаш дете съм отново

подир мрачната зрялост в греха оцеляло по чудо.

И Христа умолявам за прежния свят неотровен.

Изнурен от тегоби житейски се лутах

дълги дни - обездрумен, безхрамен, нецял.

Да съзиждам залавях се. После порутвах

с яден плач съграденото с толкова жал.

В извървяния път сетне дълго се взирах

и топежа на дните погубени таех.

Съгрешавах, унивах и все не намирах

Оногова, Когото, че търсех, не знаех.

Ала грешната глъб на живота ми скверен

Ти проряза с лъчите Си тайно, Христе,

и разплака душата отчаяна - верен

и на най-недостойното Твое дете!

В тоя миг се срутиха мечтите ми жалки

и пред мойте намъчени с мерзост очи

бялна пътят свещен. И светът побеснял

ми се стори - презрял любовта Ти пречиста!

Оттогава аз пак изнурен преминувам

дълги дни. Ала леко е с Тебе, Христе!

И тегобите птичи перца ми се струват,

що от мен се отронват в летежа към Теб!

I

Театърът се препълваше. Хората се су-етяха. Борис Бастион седеше на балкона и наблюдаваше суматохата. За него това бе обичайна съботна вечер. Не очакваше нищо от постановката. Бе я гледал четири пъти. Той обичаше самия салон, въздуха, примесен с миризмата на кожени седалки, чието скърцане го изпълваше с чувства, каквито изпитва пианистът, докосвайки се до рояла.

Когато всичко утихна и светлината угас-на, той се разположи удобно. Всеки път, когато идваше на театър, в очите му се виждаше блясъкът, присъщ единствено на тези, които имат определена цел. Целта му

бе да наблюдава хората. Това му доставяше истинско удоволствие. До него нямаше ни-кого. Само един мъничък бинокъл бе сло-жен на съседното място. Това бе същински телескоп - истинско чудо за времето си. С него Борис не изпускаше и най-малките подробности наоколо.

Завесата се вдигна. Започна и играта на Борис. Неговата забава. Неговата страст.

Той обиколи залата със своя инструмент. Огледа всяко лице. Опитваше се чрез пове-дението на хората да влезе в душите им, в мислите им. Най-много обичаше да следи компаниите. Не защото бяха най-шумни, а защото точно при тях имаше едно явле-ние, което за него бе най-голямата загадка. Именно то го занимаваше...

Докато обикаляше с всеобхватния си поглед залата и търсеше жертва на своите наблюдения, Бастион изведнъж потръпна. Неговият бинокъл се срещна с друг. За да се увери, погледна пак. Отсрещният би-нокъл бе насочен към него. За първи път беше наблюдаван от други и далеч не бе зарадван. Бързо стана и излезе. Действаше инстинктивно. Запъти се към стълбите, но чу женски глас:

- Борис, почакай... Обърна се и видя Елиза. Онази Елиза,

с която в разцвета на младостта му бяха най-добри приятели. Но съдбата не бе бла-говолила дружбата им да продължи. Тя за-мина да учи в чужбина. Оттогава не се бяха виждали и той се бе затворил в себе си,

изграждайки в ума си една неразрушима крепост на неприкосновеността.

Искаше да си тръгне по-бързо. Играта му бе прекъсната, а вечерта му – загубена. Беше раздразнен. Но етиката надделя.

- А! Лиза... какво правиш тук? Не знаех, че си се върнала.

Тя веднага разбра, че нещо в него се е променило. Разбра също, че срещата им не го зарадва много.

- Върнах се преди месец. И оттогава не пропускам нито едно представление на тази пиеса. Всеки път те виждам именно на нея... Защо?

- Любима ми е. - Борис, ти мразиш театъра!- Хората се променят, Лиза...- Точно за теб не вярвам – усмихна се

Елиза.Бастион трепна. Мигновено се върна

десет години назад. Пренесе се в минало-то, когато тази усмивка го съпровождаше навсякъде, даваше му надежда, в нея на-мираше покой.

- Но е така – усмихна се и той.- Не лъжи, Борис...- Добре, де. И сега не обичам театъра.- Тогава какво правиш тук?- Ами нямам какво да правя в събота

вечер... Нямам приятели – подметна иро-нично.

- Нямаш приятели и затова ходиш на те-атър? Ясно... Искаш ли да се поразходим? Вътре е прекалено задушно.

Борис отново се върна назад, когато между тях нямаше прегради, нищо не под-лежеше на съмнение, той нямаше пред-разсъдъци, бе отворен към света и към хората, най-вече - към нея. Сега тя стоеше пред него същата. Държеше се така, сякаш нищо не се бе случило и никога не се бяха разделяли. Той се съгласи да се разходят.

Тръгнаха по алеята край театъра. Борис неусетно забрави огорчението, което из-питваше дълго след нейното заминаване, обидите, които още преливаха в сърцето му, и гордостта, която ги пораждаше. Както преди, тя прозираше дълбоко в душата му, виждаше всички рани и ги лекуваше. Той се поддаваше на това лечение, защото във всичките й действия не се виждаше пред-намерена цел, всичко у нея беше непри-нудено и невинно. Всяко нейно движение, всяка нейна дума бяха отражение на чис-тата й детска душа. У него се пробуждаше чувството, което бе изтръгнал от себе си.

II

Когато се върнаха в театъра, тя се качи заедно с него на балкона. Борис й подаде бинокъла си:

- Първо искам да се запознаеш по-добре с инструмента ми. Погледни през него.

Тя се изуми:- Виждам дори пъпките по лицата на хо-

рата.- Е, не че ме интересуват пъпките им...- А какво те интересува, Борис? Защо си

тук? Седиш напълно изолиран от всички.- По-скоро всички са изолирани от мен.

Сигурно ще ме сметнеш за луд. Всъщност може да си права. Обичам тайните места, защото така мога да наблюдавам, без да ме безпокои никой.

- И какво наблюдаваш?- Публиката.- Публиката?! Защо публиката?- Актьорите са ми безинтересни. Те игра-

ят, за да печелят пари, слава и адмирации, а това е скучно.

- Щом актьорите са ти толкова безинте-ресни, какво намираш в публиката?

- Актьори.- Само дето актьорите са на сцената. Ти

май наистина си полудял... – засмя се тя.- Напълно е възможно, но според мен на

сцената са псевдоактьорите. Истинските се крият в публиката, а това уникално творе-ние на човешките ръце – той посочи бино-къла – ми помага да не изпускам нито един фрагмент от тяхната игра.

Борис взе бинокъла, обиколи цялата зала със зоркия си поглед и посочи група младежи:

- Виждаш ли онази компания?- Тримата мъже и красивата дама? Виж-

дам ги. Дори познавам единия от тях. Казва се Владимир. Върнах се с него от Франция. Той е истински джентълмен.

Борис продължи вдъхновено „изследва-нето“ си:

- Винаги, когато виждам сред публиката някаква компания, се опитвам да разбера какви са отношенията помежду им. Но не толкова самите отношения. Интересно ми е актьорското майсторство, с което ги из-разяват... Да се върнем на групичката. Ще започнем от игралните костюми. В какво са облечени господата, седнали от двете страни на момичето? – той не дочака от-говора й. – В черни костюми с бяла риза и папийонка. Косите им са зализани, носят скъпи джобни часовници. В очите им, кои-то непрекъснато играят, се вижда страстна искрица. Как е облечена красавицата? В рокля с голи рамене и деколте. Как е об-лечен Владимир? Стилно, но скромно. С нищо не изтъква външността си, въпреки че е по-красив и от двамата, взети заедно. А сега виж кой накъде гледа и на кого го-вори. Господата се опитват да забавляват с остроумните си шеги красавицата. Тя се смее пресилено – изобщо не й е смешно.

Но след всеки изблик на неестествен смях поглежда Владимир. Той не й обръща внимание и гледа към публиката. И така... Каква роля играят двамата младежи? На джентълмени. Какви са всъщност? Донжу-ановци. Каква роля играе красавицата? На харесвана. Харесвана ли е? Да. Но от кого? От донжуановци. Иска ли да бъде харесва-на именно от тях? В никакъв случай. Коп-нее да привлече вниманието единствено на Владимир и смята, че ухажорите ще увеличат шансовете й пред него. Как се е сдобила с вниманието на донжуановците? Облякла се е предизвикателно. Само не разбирам какво прави Владимир там...

След две минути Бастион бе готов с ана-лиза:

- Ето го отговора - онова момиче, с чер-ни ръкавици, черна шапка и дълга рокля в цвят бордо.

- Какво общо има тя?- Владимир не престава да гледа към

нея, а е избрал тази компания, за да остане в сянка. Явно познава момичето и знае, че то не се интересува от донжуановци.

- Каква роля играе Владимир?- На донжуановец.- А какъв е реално?- Влюбен...

III

Постановката свърши. Борис и Елиза все още наблюдаваха хората от балкона.

- Какво ще правиш утре? – запита я той.- Не знам, нямам планове.- Искаш ли да обядваме заедно? Знам

едно прекрасно местенце. Спокойно, с приятна музика.

- Добре. Къде ще се чакаме?- Ще те взема от вас. На изхода срещнаха майката на Елиза –

Наталия Петров-на. И тя не бе виждала Борис, откакто Елиза за-мина за Франция.

- О, Борис! Колко зими, колко лета?

- Много, Наталия Петровна. Или може би мал-ко. Кой може да определи? Ако съдим по времето в нас – много. Ако съдим по нас във времето – мал-ко, прекалено малко.

- Борис Бастион! Съвсем не си се про-менил. Все същият красавец и все така остроумен.

- Моето остроумие бледнее пред вашата наблюдателност!

(както му е редът), но цялата истина около „ав-торството” става известна, след като години по-късно А. Уолъс заедно със своите трудове публикува и писма, получени от Дарвин. В тях самият Дарвин коментира и естествено възхвалява теорията, описана в изпратените от А. Уолъс писма. Впоследствие, когато идва време да се публикуват архивите на Дарвин, се оказва (както му е редът), че получените от него писма на А. Уолъс са се „изгубили”.

блюдения предимно върху случайно попадна-ли му обекти и върху... домашните си животни. В „наблюдението” няма нищо лошо – това е основен, общопризнат научен метод, но все пак подобни генерализирани обобщения по такъв фундаментален въпрос като развитието в органичния (и социалния) свят би трябвало да отговарят поне на принципа за систематич-ност.

Второ, авторството на този обикновен лаик е твърде подозрително: около година

ече около 150 години се води дис-кусия за това, биологична ли е, или социална същността на човека. Макар въпросите за произхода на човека и неговото съществуване да

са поставяни в продължение на хилядолетия, справедливо би било да се каже, че голямата научна „бъркотия”, предизвикана от вкарване-

Още по-късно идеите за произхода и същ-ността на човека и човешките общества, за-легнали в тези доктрини, се трансформират в политическа практика, т.е. „превъплъщават се” реално в живота от ярки исторически лично-сти като Ленин, Сталин, Хитлер и др. Незави-симо към коя идейна доктрина ще погледнем – атеизъм, марксизъм, социалдарвинизъм, неодарвинизъм, евгеника, комунизъм, нацио-налсоциализъм и пр., - ще забележим, че във всяка от тях е вплетена сянката на Дарвин.

тически платформи. Още К. Маркс, опирайки се на възгледите на Дарвин, издига тезата за борбата между класите като двигател за соци-алното развитие. Основната теза на Ф. Енгелс в „Диалектиката на природата” е свързана с умопомрачителната му представа за „ролята, която изиграва трудът за превръщането на маймуната в човек”. По-късно дарвинизмът става теоретична база за практическия рево-люционен тероризъм на В. Ленин, Й. Сталин и Л. Троцки. Нека да не пренебрегваме факта, че издигнатият от Дарвин принцип за „социален подбор”, свеждащ се до „борбата на оцеляване между расите”, е основен мотив в книгата на А. Хитлер „Моята борба” и ръководен принцип за националсоциалистическата идеология. Неслучайно всички кървави диктатори на XX в. са били откровени дарвинисти по силата на

Трето, твърде интересен е фактът, че и до ден-днешен публикацията на Дарвин на-всякъде се цитира само като „Произход на видовете” и дори сериозните учени не знаят оригиналното заглавие на източника, което буквално се превежда като “За произхода на видовете посредством естествен подбор, или оцеляването на богоизбраните [favoured] раси в борбата за живот”.

Четвърто, между възгледите на Дарвин и Уолъс има една съществена разлика: според

Дарвин механизмите на естествения подбор при животните са валидни и за човека, и за човешките общности, докато според Уолъс по-добно нещо е немислимо – за него човекът е духовно същество, чийто интелект и мисловни способности имат нематериален произход. За тази своя позиция по-късно Уолъс е обвинен в мистицизъм и е обявен едва ли не за спири-туалист.

Пето, дребна любопитна подробност представлява фактът, че всички екземпляри от книгата с нейното оригинално заглавие се продават само за един ден. Още по-дребна подробност е фактът, че непосредствено след това за тази теория и нейния не дотам извес-тен автор се появява хвалебствена рецензия не къде да е, а в „Таймс”. Нещо повече, много-бройни „кръжоци”, „кръгове” и разни съмни-телни „общества” започват тайно да работят за налагането на идеите, застъпени в теорията – тайно, тъй като в началото тя е предизвикала истински обществен скандал.

Шесто, впоследствие споменатата тайн-ственост не само изчезва, но цялостният възглед на Дарвин за същността на човека и човешките общества се трансформира под различна форма, въплъщава се и става ядро на различни официални доктрини като марк-сизъм, социалдарвинизъм, евгеника и пр.

Дарвинизмът от момента на своето съз-даване като цялостно учение се превръща в методология на атеизма, по-късно - в знаме на марксизма и практика на комунизма, а от-тук, което е най-парадоксално, и самият ево-люционизъм става в своеобразна религия. Как да се елиминират колебанията и съмне-нията относно безпогрешността на Пътя, по който върви еволюиралият вече Човек, поел в ръцете си управлението на собствения си еволюционен процес, когато същият този „еволюирал до съвършенство човек” чрез ма-сови кланета в световен мащаб се опитва да „запази богоизбраните раси”? Или който чрез генно инженерство създава „по-съвършени” видове и чрез клониране иска да сътвори някакво ново, „по-съвършено” същество от самия себе си? Ако трябва да бъдем научно добросъвестни и исторически справедливи, би следвало да говорим не просто за еволю-ционната теория на Дарвин, а за „дарвинизъм” и привеждайки термина под знаменателя на всички „-изми”, да го квалифицираме, първо, като екстремна (крайно лява, крайно дясна, ултранационалистическа, расистка, терорис-тична) политическа доктрина и, второ, като псевдонаучна теория. Политическият екс-тремизъм на дарвинизма прозира както от крайно левите, така и от крайно десните поли-

своя заклет атеизъм. Резултатът е известен на всички – погроми над цели държави и конти-ненти, повече от 100 милиона отнети човешки животи и съсипани съдби на стотици милиони човешки същества.

Фактът, че причисляваме дарвинизма към всички, натоварени с негативен привкус „-изми”, означава, че той би могъл се третира като оня биологичен „сегмент”, толкова необ-ходим за изграждането на една „хуманна” и оправдателна теория за войната. Разбира се, против подобна теза би могло да се възрази с железни аргументи: през последните 3700 го-дини от историята на човечеството само 270 години то е живяло в мир, без войни и въоръ-жени конфликти1. Наистина е така – в продъл-жение на хиляди години преди Дарвин са се водили войни, но като се вземат предвид две-те световни войни през първата половина на XX в. – най-опустошителните и най-жестоките, с огромен брой жертви, - нещата придоби-ват различен оттенък. Друг смисъл придава и констатацията, че това все пак бяха войни не на дивото, ожесточено невежество, а на железните, изпълнени с логика аргументи,

* Откъси от книгата Ларсен, Кн., Кр. Крумов. Социална психология: нов поглед към личност-та и социалния свят. С., Софи-Р, 2010, подбрани от редакцията на сп. „Прозорец“.

на „справедливите” каузи, зад които прозира интелектуалната перфидност на дарвинизма: човеците не са нищо друго освен изправени примати (Homo erectus), избиващи се взаимно в борбата си за оцеляване.

Чрез „дарвинизма” в средата на XIX в. де-моните вече бяха пуснати и тяхната задача бе не само да се превърнат за петдесетина години в груби темели на тоталитарните иде-ологически доктрини, а напълно и по най-ра-финиран начин да обсебят научното мислене и представата, която има обикновеното съзна-ние за обществото, за същността на човека и неговото съществуване. Начинът е наистина рафиниран, защото ако при споменаването

на Сталин и Хитлер можем да потръпнем от погнуса и отвращение, едва ли реакцията ни би била същата при имената например на А. Бергсон и З. Фройд. И двамата са оставили траен отпечатък върху световната наука, изку-ство и култура и върху цялостната философска визия за света, която доминира в Европа през първата половина на XX в.

Ето, дарвинистът Бергсон е тук, но собст-вената му философска визия я няма, той е номиниран за велик философ, а се занимава предимно с интуитивно-умозрителна психо-логия. Упражнява се главно върху психологи-ята на паметта и творческата еволюция, а през 1927 г. е удостоен с Нобелова награда за... ли-

тература. Неведоми са пътищата, водещи към Нобелова награда, но едно е сигурно - тя се дава на пионерите в съответните области. В случая Бергсон наистина по пионерски дава своя оригинален принос, пренасяйки еволю-ционните механизми от равнището на биоло-гичното в най-съкровената и тайнствена част от човешкото его - неговото творческо начало.

Тук проблемът е не в погрешността или истинността на тезата за творческата еволю-ция, а в превръщането на идеята за тоталната еволюционна всеобхватност в догма, в нова религия, много по-страшна и коварна от най-фанатичната религиозна доктрина, в идея знаме, развявано от световноизвестни имена

като Бергсон. Облечена в червена марксист-ка одежда, тази идея става теоретична база и основен методологически принцип за обяс-нение на същността на човека и човешкото общество, което ще рече, че и най-малкото съмнение в произхода на човека от маймуна-та (от микроба) по принцеп не може да бъде квалифицирано по друг начин освен като идеологическо престъпление или откровено светотатство. И което е още по-лошо – в пер-сонален план тази идея се трансформира като императив, който доминира ценностната сис-тема на индивида и го превръща в потенциа-лен палач над себеподобните си, разглеждани не като носители на изначално зададена им

„човешка същност”, а като представители на даден биологичен вид, който при определено стечение на обстоятелствата или по целесъо-бразност би могъл с лека ръка да бъде лишен от правото на съществуване.

Целият този „всеобхватен еволюционизм” изглежда пределно жесток и недопустим, но облечен в елегантна наукообразна форма, няма такъв груб и отблъскващ вид, а напро-тив – би могъл да се възприеме като нещо по-вече от любопитна невинност. И ако тя носи например името „фройдизъм”, невинността се превръща в нещо коренно различно – вече е могъща сила, обсебваща всички и всичко око-ло себе си. Дори малцината плахи критици на

З. Фройд, респектирани от това влияние, съ-зират в произведенията му само безобидна тенденция за мистификация на човека, а не опит за пълна биологизация, „дарвинизация” и тотална дехуманизация на човешкото съще-ство. Защото за виенския психиатър еволюира не просто биологичното у човека - еволюира неговото либидо, което предопределя фатал-но самото му съществуване, всички детайли от биографията му.

Дарвинизмът до такава степен е проял аналитичните способности на Фройд, че той е в състояние да види в трагедията „Едип-цар” само и единствено заплетена „психо-сексуал-на” интрига, от която извежда концепцията си

за едиповия комплекс. Фройд не съумява да съзре основната сюжетна линия на великия Софокъл, който с литературни похвати пред-ставя истинската същност на човешкото съ-щество: то не е това, което изглежда, и светът не е това, което възприемаме със сетивата си. Истината за човешката същност не е зададена чрез нашия емпиричен опит, не е закодирана в рационализацията на подсъзнателните им-пулси и най-малко е разгърната чрез субли-мацията2 на либидото – тя е скрита в „идеята за смисъла”. Човешкото същество, за разлика от дарвиновите примати, е способно да се аб-страхира, да се еманципира от всичко, което би могло да нарече „свое”, и по такъв начин абсолютно да припише „идея смисъл” на всич-ко, включително на собственото си съществу-ване.

Тази изначално зададена способност прави човешкото същество неподвластно на каквито и да било фактори от биологично ес-тество. И ако се опитаме да видим не метафи-зичния, закостенял профил на човешкия ин-дивид, а човека в движение и трансформация, наистина задължително трябва да употребим термините „развитие”, „еволюция”, „промяна”, ала не спрямо либидото, биологичните ин-стинкти или подсъзнателните импулси, а по отношение на онези идеални същности, иден-тични на споменатата „идея смисъл”. Само така бихме могли да разберем защо по никакъв начин биологичното, „скритият примат” или либидото не са „демиург” на индивидуалния човешки живот, а оттук и на цялата човешка култура.

Вече посочихме, че дарвинизмът освен деструктивна идеологическа доктрина пред-ставлява и псевдонаучна теория. Вероятно на някого много му се иска да представи те-зите в „Произход на видовете” като теория, обясняваща еволюционния процес като не-прекъснато движение към съвършенство и прогрес. В действителност обаче това е едно грубо, механистично схващане за орга-ничния свят, за неговото развитие и многоо-бразие. Еволюционистичната представа на Дарвин за естествения подбор се свежда до плавен преход от прости към все по-сложни биологични форми. Подобно редукционист-

ко-механистично разбиране за еволюцията най-малкото противоречи на Втория закон на термодинамиката. Споменаваме този закон, защото: първо, термодинамиката възниква в периода, когато шумно се прокламира Дарви-новата теория, но термодинамиката, макар и да лансира пред научния свят общовалидни закономерности, някак остава незабелязана за хуманитаристиката. Второ, този закон е в сила за всички затворени (еко-) системи, но Дарвиновото разбиране за еволюцията е в категорично противоречие с него, тъй като по принцип предпоставя погрешно едно без-крайно увеличаване на ентропията3.

Еволюционната теория на Дарвин проти-воречи и на всички основни закономерности, разкрити от теорията на информацията, която е нова, съвременна наука, а самото понятие „информация” се възприема като общонауч-но. Известно е, че едно от основните свойства на информацията е нейната интенциалност, т.е. нейната способност да бъде независима от своя материален носител – както по произ-ход, така и по съдържание. Това ще рече, че човешкото съзнание/разум/мислене (което от гледна точка на информационния подход представлява информационна система), т.е. човешката същност както по произход, така и по съдържание не се обвързва със своя физически/материален/биологичен носител. Биологичното е само неин временен носител – форма, която временно носи същността. И характеристиките на тази форма нямат общо с истинската същност на човека. Човешката същност, интерпретирана като информа-ционна система, не се „рее” случайно в прос-транството, а както всяка информация има първоизточник, който я създава, и по силата на споменатата интенциалност този първо-източник в никакъв случай не е материален/физически/биологичен, той носи точно проти-воположните характеристики на онова, което се нарича биологично/видимо/неразумно/тленно. Следователно човешката същност (дух/съзнание/разум/мислене) по никакъв начин не би могла да възникне и да еволюира от каквато и да било биологична форма, още по-малко от Дарвиновите „видове”.

Ако все пак приемем да говорим за раз-витие на биологичните видове, съвременното схващане за това развитие няма нищо общо с Дарвиновата представа за плавност и по-стъпателност на еволюцията. Обяснено чрез терминологията на генетиката, развитието не представлява плавно и постъпателно движе-ние към съвършенство – то е процес на нат-рупване на грешки при възпроизводството на видовете, процес на мутация, извършващ се в структурата на ДНК. Съгласно съвременните

възгледи еволюцията не е нищо друго освен процес на трансформация в структурата на ДНК, който е налице при живите организми. Този процес обаче не се извършва плавно и постъпателно, в резултат от натиска на външ-ната среда или от „дългогодишния труд на маймуната”, а е следствие от мутации и грешки.

Още през 2008 г. учени от института по биоинформатика към Европейската лабора-тория по молекулярна биология (EMBL-EBI) доказаха съществуването на фундаментални недоразумения в Дарвиновия еволюционен подход, отнасящи се до генетичните сравне-ния между животинските видове. Известно е, че унаследяването е процес на предава-не/копиране на генетичния код, заложен в ДНК структурата на живите организми. Тази структура се състои от четири елемента или “букви” (G – Guanine, C – Cytosine, A – Adenine, T – Thymine). При копирането задължително се предава и кодът на техните релационни зави-симости. Учените откриват, че при копиране-то на кода понякога е възможно да се получат грешки, които водят до мутации в организми-те – т.е. еволюцията не е нещо друго, а грешка, разбъркване между „буквите”, получено при копирането на последователностите в струк-турата на ДНК. Това разбъркване има като резултат три различни варианта на погрешно копиране: размяна на местата на буквите (за-мяна), изгубване на една буква (изтриване) и добавяне на една буква (вмъкване). Според учените при сравняването на човешко ДНК с това на шимпанзе обаче се оказва невъзмож-но да се определи на какъв вид грешка се дъл-жи различието4. Следователно биологичният вид Homo Sapiens и приматите не само имат различни ДНК, но и тези ДНК са получени чрез мутация, т.е. чрез мултипликация на грешка (грешки) при невъзможност да бъде открито съдържанието на грешката.

От позициите на XXI в. едва ли е толкова важно дали възгледите на Ч. Дарвин ще бъдат квалифицирани като революционни, както правят много мастити автори, и дали самият дарвинизъм извършва „революция” в науката, или по-скоро в политиката. Едно обаче е без-спорно – през настоящия век е налице еволю-ция на съмнението в истинността на Дарвино-вата теория.

1Train, G. War: Psychobiologic Factors and Communications between Einstein and Freud. - International Journal of Group Tensions, 1983, N 13, 42-48.2 Сублимация – понятие, въведено в психологията от Фр. Ницше. Процес, при който либидото се трансформира, като се насочва към социално полезни дейности, най-вече в изкуството. Б. р.3 Ентропия – във физиката това е мярка за безпорядъка или хаоса. Състояние, противоположно на равновесието в една термодинамична система. Б. р.4 Loytynoja, A., N. Goldman. Phylogeny-aware Sequence Alignment Prevents Systematic Errors and Bias in Evolutionary Analyses. - Science, 2008, 20 June; http:// www.ebi.ac.uk/Information/News/pdf/Press20/June08.pdf.

Имаше спластена коса, мръсно ли-чице, да не говорим за дрехите й. А и такива парцали могат ли да се нарекат „дрехи“?

Сашо се отдръпна, но веднага чу глас зад гърба си:

– Дай пари, не ти ли е жал за дете-то?

Момче на неговата възраст го гле-даше намусено.

„Е, хванах се!“ – Сашо толкова се стараеше да заобиколи групата, а по-падна в самия й епицентър. „Жалки просяци“ – за него такива мръсни деца с протегната ръка винаги са били отвратителни. Успя някак да се извър-ти и да се шмугне в магазина, а после, когато купи всичко, дълго чака до стък-лената врата компанията просяци да освободи изхода.

Колко вкусно беше приготвила всичко мама! Сашо се наслаждаваше

на ястията едно след друго и с трево-га поглеждаше апетитния козунак – в стомаха му непременно трябваше да остане място за него. Прекрасна беше тази традиция – да се събира цялото семейство на великденската маса. Само едно го тревожеше – децата пред магазина. Не, не съжаляваше, че не им е дал пари (не се знае как щяха да ги използват), но... На душата му беше някак неспокойно.

След обяда отиде при баща си и ти-хичко му разказа какво е станало.

– А какво те притеснява, сине? Пари не си можел да им дадеш - те не са твои, а и нямаше да ти стигнат за покупките – баща му го гледаше изпи-тателно.

– Ами не знам – Сашо не беше на-ясно какво иска да чуе.

та на другия човек. Помисли какво мо-жеш да направиш за тези деца.

Бащата остави Сашо и се зае с по-малките. Момчето се замисли сериоз-но за станалото пред магазина. Може, разбира се, да отиде и да им даде пари, но наистина не е ясно какво ще напра-вят с тях. Надали умеят да разпределят правилно парите. Но нали искаха да ядат! Как не сети по-рано?!

Отиде при майка си в кухнята. Ма-сата вече беше вдигната, майка му миеше последните чинии.

– Мамо, трябва ми храна. Много храна – каза Сашо на един дъх и отво-ри вратата на хладилника.

– Храна? – учуди се майка му. – Нима вече огладня?

– Мамо, трябва ми храна за децата пред магазина. Те са гладни. Не знам имат ли родители, но със сигурност

– Може би твоето отношение към тази ситуация те смущава повече, от-колкото това, че не си дал пари?

Баща му уцели в десятката. Точно така, именно това го вълнуваше! От-ношението. Беше пренебрегнал тези деца заради външния им вид, заради мръсотията и неугледността им. Зад дрехите не беше видял душите им.

– Харесва ми, сине, че не си рав-нодушен – бащата го погали по глава-та. – Ако имаше корава душа, едва ли щеше да се сетиш повече за тях. Често хората гледат само външността и съв-сем не мислят за душата. Видът на тези деца не е бил много добър, но те имат души, които се нуждаят от грижа и лю-бов. Помниш ли думите на Христос, че Той е избрал долните и презрените? Днес Иисус ти помогна да обърнеш внимание на това, което е отхвърлено от всички. Пред твоето сърце е нужда-

никой не се грижи за тях. Толкова са окъсани. Искаха пари, а аз реших да им дам да ядат.

– Прекрасно, но има едно условие. След празничния обяд не остана мно-го, затова, ако си готов да пожертваш своята порция за вечеря, вземай – майката гледаше внимателно сина си.

За секунда й се стори, че му дожаля за козунака и останалите вкусни неща, но само за секунда. В следващия миг в очите на момчето се появи решител-ност.

– Разбира се, само моята порция. Нали това е мое решение? – Сашо из-вади от хладилника тенджерата.

Майката започна да слага в бур-кани парчета месо, картофи, извара, салата, отряза козунак, а после повика момичетата:

– Мария, Ирина, нашият Сашо реши да сподели с бездомните деца своята порция от великденската ве-черя, но тя не стига за трима – май-ката гледаше момичетата с очакване. После добави: - Днес всеки от нас има възможност да сподели нещо с тези, които са в нужда. Спомняте ли си, в църквата говореха за това, че трябва да подражаваме на Христос. Той би по-стъпил точно така.

Момичетата с радост дадоха своите порции. Мария донесе и куклата си за момиченцето, а Ирина – детската си Библия. Преди Сашо да тръгне, баща му каза:

– Сине, малко е само веднъж да нахраниш. Трябва да дадеш на човека надежда. Разкажи им за Христос и им дай нашия адрес – бащата протегна лист хартия, на който беше написал адреса.– Те трябва да знаят, че в този свят има място за тях. Ще направим за тях всичко, каквото можем.

Торбите с угощението тежаха при-ятно, а в джоба си момчето притиска-ше бележката с адреса. То летеше като на криле, но когато наближи магазина, решителността му започна да се топи като сняг на пролетното слънце. Какво ще каже на намусеното момче, което със сигурност е запомнило неговото позорно бягство? А малкото момиче как ще го погледне? Ще поиска ли да

вземе гощавката от такъв страхливец и свидльо? Ами ако просто го заплюят в лицето? А ако ги няма вече там?

Сашо се приближи бавно към ма-газина. Наистина, децата не бяха на улицата. Нямаше ги и зад магазина, и до близките сергии. Нима е закъснял, нима трябва да се мъкне обратно с по-даръците? Отиде при бабичката, която продаваше слънчогледови семки до вратата на магазина:

– Извинявайте, не видяхте ли тук три деца, такива мръсни?...

Той не успя да довърши, защото ба-бичката започна да вика:

– Тримата просяци ли? Открадна-ха ли нещо от теб? Ама че бандити! От магазина са откраднали хляб и захар. Продавачката само за миг се обър-

нала с гръб – и готово! Полиция няма за тях. Ама че бандити! – старицата не преставаше да се кара. – А после сигурно са си отишли вкъщи. Къщата им няма да сбъркаш - без прозорец, без вратица, пълна къща със дечица, като в приказката. Всички пияници от района са там. Всеки ще ти покаже пътя. Ама не мисли, че ще си върнеш откраднатото. Може и да те набият, ми-личък. По-добре си върви вкъщи.

Сашо се отдалечи, не знаеше какво да мисли. Беше закъснял, а и разбра, че децата са крадци. Нима трябва да се помага на крадци? А какво всъщ-ност бяха откраднали? Този въпрос ся-каш му зададе някой отстрани. Хляб и захар. Та това е храна, били са гладни и не са дочакали някой да им помогне.

Докато той се наслаждаваше на общу-ването със семейството си и вкусната храна от великденската маса, децата са мръзнели в окъсаните си дрешки и са просели пари от минувачите, за да си купят поне хляб. И него помолиха за помощ, но той предпочете да избяга страхливо, а сега се готви и да ги осъди за кражбата!

Не! Сашо се спря и се насочи към квартала, където му предстоеше да на-мери един дом, в който не го очакваха. Старицата беше права: много лесно намери къщата. Първият минувач му обясни как да стигне до дома, където се събираха всякакви, за да се пове-селят. Къщата наистина отговаряше на описанието – прозорците бяха счупени и покрити с картон, вратите се люлееха от най-малкия ветрец, затова пък зву-ците от пиянското веселие се разнася-ха в цялата околност. Сашо спря нере-шително. Не знаеше откъде да мине. Изведнъж чу глас зад гърба си:

– Какво търсиш тук?Зад него стоеше същото намусено

момче. Сашо му показа торбите и за-почна да обяснява:

– Донесох ви храна... Помниш ли ме? Срещнахме се при магазина... Ето, има козунаци и други неща...

– Козунаци? – момчето се усмихна. – Влизай с козунаците. Козунаци вина-ги са добре дошли. Върви след мен.

Обиколиха къщата, там момчето отвори някаква пролука в стената и се оказаха в стая. В нея имаше две легла, на пода лежеше матрак. Това беше всичко. Момичетата, по-малката и по-голямата, седяха на едно от легла-та и ядяха хляб. „Сигурно онзи, който са откраднали от магазина“ – помисли Сашо.

– Момичета, вижте, донесли са ни козунаци! – момчето побутна с крака си матрака и посочи леглото:

- Сядай.Сашо седна и започна да вади хра-

ната. Гладните детски очи следяха вся-ко негово движение.

– Ето, заповядайте. Нашето семей-ство ви е приготвило това за Великден.

Той очакваше всичко, но не и така-ва скорост. Децата се нахвърлиха на

угощението като вълчета. След един миг в бурканите не останаха нито кар-тофи, нито месо, нито сладкиш, нито салата. Само козунака момчето сложи настрани:

– Това е за утре. Ще ни дойде мно-го наведнъж. А сега разказвай защо се домъкна тук с всичко това. Може би си от Червения кръст или си някакъв друг благодетел?

Момчето явно беше станало по-до-бронамерено, но хапливостта му така и не можеше да спре. Сашо очакваше въпроса и беше готов да разкаже.

Никога през живота си не беше го-ворил така. Успя да разкаже за Хрис-тос, за Неговата любов и грижа, за своя страх и за решението си да напра-ви онова, което би направил самият Иисус. Разказа за семейството си, кое-то с такова желание реши да помогне на непознати деца. Накрая извади от джоба си бележката с адреса и я пода-де на момчето:

– Това е адресът, където живея. Баща ми помоли да предам, че винаги можете да идвате при нас. Ще напра-вим всичко, каквото можем.

Сашо млъкна, ръката му с адреса продължаваше да виси във въздуха. Децата седяха на леглото отсреща и го гледаха с широко отворени очи. Дали в живота си ще има по-внимателни слу-шатели?

Момчето плахо взе листчето.– Знаеш ли – гласът му беше прег-

ракнал, – ти ме учудваш. Храна, козу-наци всякакви, кукли, това понякога се случва, а адресът... Такова нещо никога не ни се е случвало. Не те ли е страх, че ще се възползваме? Ние сме сираци. Майка ни почина, когато Лиза се роди. Баща ни се пропи и го лишиха от родителски права. Тази къща е на чичо ни, нашата изгоря. Чичо не ни пъди, той дори не ни забелязва. Няма време, при него винаги гуляят прияте-ли. Така живеем. Ние с Лена вече сме свикнали, а на Лиза й е трудно, тя е още малка.

Момчето разказа цялата тази тъж-на история, без да вдига очи, а Сашо слушаше със затаен дъх. Колко страш-но беше всичко, което чу! Докато не-

говото семейство живееше щастливо, тези три деца, на същата възраст както Сашо и неговите сестри, бяха изпита-ли всички беди – смърт, предателство, глад, студ, отхвърляне. И това беше ста-вало съвсем близо до него. Не, той не можеше да си отиде просто така.

– Хайде, да вървим у дома, у нас – Сашо се изправи решително. – Там има място за всички. Моите родители...

– Е, по-полека! – момчето удивено се вторачи в Сашо. – Донесе храна, зарадва момичетата с кукли и книжки – стига толкова. Благодарим. Къде да ходим? Това е нашият дом, не е луксо-зен, затова пък е наш, нали, момиче-та? Свикнахме да сме на свобода.

Момчето млъкна, а после изведнъж погледна странно Сашо, сякаш искаше да надникне в душата му:

– Ако сте толкова добри, вземи Лиза при вас за една нощ. Откакто я донесоха от родилния дом, никога не е спала в нормално легло. Може бе поне ще я изкъпете, ако не ви е страх от ня-каква зараза.

Сашо се прибираше, като стиска-ше слабичката ръчичка на Лиза - мо-мичето, което днес го изплаши, когато му поиска пари. С Виктор, така се каз-ваше по-големият й брат, се разбраха, че той ще дойде утре да я прибере. Сашо вървеше и тревогата в душата му нарастваше. Как ще ги приемат вкъщи, какво ще кажат, как ще се дър-жи Лиза? Не, този Великден е много тежък за него. Когато събираше хра-ната и подаръците за децата, той не подозираше, че ще се окаже в такава странна ситуация.

Звъннаха и вратата отвори Ири-на. Тя отстъпи, за да влезе Сашо, и се втренчи в Лиза.

– Намерил си момиченце? Вижте, Сашо е намерил момиченце – звънко-то й гласче се разнесе из целия апар-тамент.

В коридора дотича Мария, след нея - майката и бащата. Неподготвена за такова внимание, Лиза се притисна към Сашо, а той почувства голяма от-говорност за нея:

– Не се плашете, не съм я намерил и не съм я откраднал. Това е Лиза, за

– Струва ми се, че днес в семей-ството ни стана нещо необичайно. Ос-вен всичко друго нашето момче избра пътя на служител. Толкова се радвам! – бащата вдигна глава и погледна май-ката: – Нелек Великден имаше нашият син. Но той направи това, което Господ искаше от него.

За всичко, което се случи с малка-та Лиза – как онази вечер тя намери ново семейство, - за нейния брат и по-голямата й сес-тра може да се раз-казва още, но това вече е съвсем друга история.

която днес събирахме подаръци. Брат й Виктор ме помоли тя да остане у нас за тази вечер. Утре ще я прибере. Просто тя се нуждае от малко внима-ние.

Късно вечерта, когато всички деца си бяха легнали, а малката Лиза, коя-то след ваната с обилна пяна се оказа беличка и чудно красива, заспа в едно от детските креватчета, родителите се-дяха в кухнята.

През ноември се стъмва рано. Работният ден сякаш вече е приключил, но хората про-дължават да бързат по своите

дела, да се вглеждат в мониторите на офис-ните компютри, да се редят по опашки пред лекарските кабинети, пощенските гишета, пред канторите на чиновниците. По улици-те – обичайните задръствания и дежурни патрулки. Аз също бързам да свърша своята работа. Ето го и главния площад на града... Спирам в пълно недоумение: площадът е пълен с хора - огромна тъмна маса на фона на сивеещия здрач. Митинг? Демонстра-ция? Протест? Нищо не съм чувала, никой никого никъде не е канил, не е агитирал, не е убеждавал хората да дойдат, да се застъ-пят, да възразят. Тълпата е заобиколена от полиция, но няма нито лозунги, нито знаме-на, нито трибуна, нито пламенни оратори. Хората са смълчани и съсредоточени.

Сетих се: та това е Поясът на Богороди-ца! В централния православен храм са до-карали гръцката реликва. Местната телеви-зия от една седмица рекламира събитието. Усмихвам се вътрешно - чакайте, мен това не ме заплашва - и забързвам нататък.

* * *След два часа се връщам. Стоя пред

светофара и пак наблюдавам сурово-тър-жествената, станала още по-дълга опашка. Светва зелено, пешеходците тръгват, спъ-ват се както винаги в трамвайните релси. Изведнъж се чува слаб глас:

- Помогнете ми, ако обичате! Помогнете ми да мина!

- Ето, открихме опашката, довиждане – започвам да се сбогувам аз.

Старицата още по-силно се вкопчва в ръкава ми:

- Моля ви, не ме изоставяйте, ще загина тук сама. Вече свикнах с вас!

- Но аз не мога, аз... не мога...Хората от опашката гледат към нас с

интерес: това е поне някакво развлечение. Няма да повярвате, но аз... останах. Защо? Не знам. Просто продължих да стоя в гъста-та мрачна тълпа.

* * *Пред нас стои баба с внучето си. Де-

тето постоянно кашля, подсмърча и бърше носа си с мократа си ръка-вица. След нас се подреждат две млади майки с колички – децата са на около две години, облече-ни в гащеризони, с биберони в уста. По-големите деца тичат наоко-

По средата на улицата стои безпомощ-но възрастна жена, която търси пътя, като се подпира на изтъркан чадър. Подмина-вам я, но тъй като минувачите продължа-ват плавно да заобикалят възникналото на пътя им препятствие и никой не обръща глава по посока на молещата жена, се нала-га да се върна:

- Подпрете се на моята ръка. Да вървим.- Благодаря ви, благодаря – повтаря

старицата, вкопчена в ръкава на моето яке. – Почти нищо не виждам, страх ме е да пре-сичам улицата сама, да не би да падна някъ-де. И вие ли отивате на поклонение?

- Не, но минавам покрай храма и мога да ви заведа.

- О, моля ви, не ме оставяйте!И ето че заедно със спътницата ми се

промъкваме през тълпата - търсим специ-алната опашка за инвалиди (жената уверя-ва – по телевизията са казали, че има такава опашка). Няколко пъти ни отпращат в про-тивоположните краища на площада. Хлъз-гаме се по влажните павета, спъваме се в нечии крака, извиняваме се, разпитваме полицаите, отваряме и затваряме чадъра в зависимост от това, ръми ли, или временно спира студеният дъждец. Най-накрая, след половин час изпитания намираме своето място между търсещите чудото на изцеле-нието.

останал вероятно от многогодишната й пе-дагогическа работа), с буквата „ят” и „ер го-лям”, издание отпреди революцията. Даже не знам как не се е загубила, докато сме се премествали от място на място.

Последните думи произнася по-силно, като оглежда гордо с полуслепите си очи заобикалящите ни слушатели.

- А четете ли я?- Е как да я чета?! – леко се възмущава

тя. – Сама виждате какво е зрението ми.- Телевизия нали гледате...- Хубава работа! Как така сравнявате

едното и другото!За няколко минути млъкваме, поглеж-

дам часовника: минали са два часа и поло-вина. На отсрещната улица покрай нас тече живот: хората бързат за вкъщи след работа, учениците от втора смяна тичат и разгова-рят весело, шофьорите на затиснатите в задръстванията автомобили нетърпеливо натискат клаксони, сменят се ярките букви

ло и не оставят намира своите застинали в опашката майки (най-вече чакат, разбира се, жени). Малко по-напред тихо се кара млада двойка. Мъжът раздразнено уговаря приятелката си да си тръгнат, а тя не по-малко раздразнено възразява, че ще мръд-не от мястото си само заедно с опашката. Накрая мъжът махва с ръка, рязко се обръ-ща и гневно потъва в мрака. Тийнейджъри непрекъснато искат пари от родителите си и тичат до близките лавки за чипс и фанта. От време на време някой от поклонниците се появява с чаша горещо кафе от автомата в съседния супермаркет и, като се опарва, го пие на малки глътки, предизвиквайки завист у останалите. Някои сериозно са се подготвили за мероприятието: обути са с дебели ботуши, носят зимна шапка и ръка-вици въпреки дъждовното време. А някои са проявили непростимо лекомислие и сега

си плащат: тъничките ботушки с висок ток, мини поличката и модното яке с отворена яка не предполагат многочасово непод-вижно бдение на ноемврийския вятър.

А ние, притиснати една до друга, разго-варяме, без да бързаме. Всъщност говори само старицата, а аз слушам, понякога за-давам въпроси, на които тя отговаря бла-годарно, с най-малки подробности. Новата ми позната се казва Олга Петрова. Целия си живот е работила като учителка по физика. Биографията й научавам съвсем педантич-но - започваме от баби и дядовци (разбира се, с дворянски корени, щателно прикрива-ни по времето на съветската власт), после - първи поклонници на младата Оленка, жителства в Казахстан, Москва, Прибалтика, партийна работа, високи звания и постове, завършваме със семейни драми – нейни собствени и на сина й, петдесетгодишен инвалид, с когото тя живее в малък апарта-мент в стария район на града. Многоброй-

ни законни съпрузи – техните изоставени жени – незаконородени деца – непознати внуци, разпръснати по лицето на земята. Сега вече са й останали телевизионните се-риали, две радостни дати в месеца –на не-говата и нейната пенсия, редките обажда-ния на още живите й престарели приятелки и необичайни мероприятия като днешното.

- А вие вярвате ли в Бога, госпожа Петрова?

- Знаете ли, Любочка, вярвам.Произнася го с такъв тон, сякаш при-

знава, че Първият закон на Нютон невинаги е справедлив: някак предизвикателно и с таен страх.

- А на църква ходите ли?- Не. Знаете ли, ту време няма, ту здраве

не достига.- А Евангелието четете ли? Имате ли

Библия?- Имам Библия – стара, още от дядо ми

се е запазила, на старославянски, такава, знаете ли (тя постоянно вметва този израз,

на рекламите. А аз сякаш съм се сраснала, по-скоро съм се „вмръзнала” към тази сива, извиваща се като гигантска змия опашка. Премръзвам ужасно, не само дрехите ми, но и тялото ми е пропито с влага. От време на време усещам, че зъбите ми тихо тракат. Но продължаваме да стоим така...

* * *...Както някога стояхме на „Червения

площад” в сивия януарски здрач на настъп-ващия ден. Недоспалите и заради това още повече измръзнали пионери, пристигнали в столицата на екскурзия по време на зим-ната ваканция, стоят на огромната опашка за поклонение. До мястото, където почиват най-знаменитите мощи в Съветския съюз, все още е далече. В близките лавки няма нито чипс, нито фанта, а в съседния супер-маркет няма как да купиш чаша горещо, ароматно кафе. Всъщност лавки и супер-маркети просто няма.

Ние стоим, обраствайки бавно със скреж по яката на зимните си палта, и бър-

шем със студени ръкавици мокрите си но-сове. След час зъбите ни започват тихо да тракат. Момчетата се опитват да тичат и да хвърлят снежни топки, но това е оценено от учителите, които ни съпровождат, като светотатство. След тази строга реакция им остава да се развличат само като подхвър-лят незабележимо шепа сняг към врата на стоящия пред тях съученик.

Струва ни се, че това стоене няма да има край. Но идва моментът, когато, хлъз-гайки се по влажните гранитни стъпала покрай тържествено застиналия караул, слизаме в мавзолея и, без да спираме, с от-ворени от учудване и лек ужас уста (та това е мъртвец!), минаваме покрай остъкления вожд. Когато се качваме по стъпалата от другата страна, дълго се обръщаме, за да хвърлим последен поглед към светинята на страната.

* * *Разговорът се подновява.- А вие, Люба, вярвате ли в Бога?- Вярвам... – произнасям, като едва по-

мръдвам устните си от студа.- А защо не искахте да дойдете на по-

клонението?- Защото не вярвам... – отговарям още

по-тихо.- Това е грях – укорително поклаща гла-

ва Олга Петрова.Околните мълчаливо се съгласяват.

„Да - мисля си аз, – все пак старите учители добре разбират какво е грях: да хвърляш снежни топки край мавзолея на Ленин и да не ходиш на поклонение пред светите ре-ликви.”

Звънът на нечий телефон кара хората да се стреснат:

- Не, още не съм в храма. Е, още два-три часа сигурно... Ами стопли си супата, тя е в хладилника... Не са глупости, всички стоят, а не са по-глупави от теб! Не ми викай, мога поне веднъж да пропилея малко време за себе си. Е, стига, не прогонвай благодатта!

Малко по-нататък се чува друг телефо-нен разговор:

- Измъкнах се от работа, едва ме пусна-ха. Мислех, че към девет ще си бъда вкъщи, но сигурно ще се наложи да стоя до су-тринта. Нина каза, че вчера опашката се е движела по-бързо. Що за въпрос? Нали със Сашо нямаме деца, а вече три години живе-ем заедно. Като ни се роди дете, може би ще се оженим. Не, не му казах къде съм, нека поревнува малко.

С приближаването до входа опашката става пет пъти по-плътна. Отнякъде се по-явяват нови хора, които твърдят, че „са им пазили реда” и „са били точно тук”. На места пламват кратки, но горещи сблъсъци с ло-кален обхват. Естествено, и концентрацията на полицията тук е значително по-голяма.

Струва ни се, че от векове стоим на едно и също място.

Децата вече не тичат и не ядосват ро-дителите си, само ровят тъжно в локвите с мокрите си ботушки. По-малките са се отпуснали в ръцете на майките си, които с тежки въздишки ги наместват върху гърди-те си. Дори на приказливата Олга Петрова, която сигурно за първи път през послед-ните десетина години среща нов слушател, вече не й е до приказки.

* * *Около целия храм се издига ограда от

отделни метални плоскости. През тясното пространство между две от тях двама пази-тели на реда пропускат един по един право-славния народ, като предварително прове-ряват поклонниците с металотърсачка, все едно сме на летището.

Животът в града постепенно замира. Светофарите мигат само в жълто, задръст-вания отдавна няма, защото всички, които са бързали, вече са се прибрали по домо-вете си и сега се наслаждават на уют, топли-на, вкусна вечеря и телевизия. От време на време минават само групички младежи с бира в ръка и съвсем рядко – някой само-тен, увит с шал пътник.

Изглежда това стоене няма да има край...

Идва моментът, когато и ние доближа-ваме входа, но надеждата ни, че ще влезем не се сбъдва. Оказва се, че сме чакали тол-кова часове не там, където трябва: били сме на „детската“ опашка, а „инвалидната“ при-тиска храма от отсрещната страна. Ето защо наоколо имало толкова деца...

* * *Тишината на нощта се нарушава само

от шляпането на моите мокри ботуши. Кра-ча по празната кишава улица под размита-та мигаща светлина на лампите. Мисля за нищо и за всичко едновременно. В главата ми изникват откъси от разговори и лица на хора; дългата като опашка биография на старата учителка; столичният мраз отпреди тридесет години; гранитните стъпала, воде-щи първо надолу, после нагоре; необикно-вената вечер след трудния ден. Мисля и за това, че човек не може да живее без вяра. Не може без „увереност в онези неща, за които се надяваме“. Нито без „убеждения за неща, които не се виждат“ (Евр. 11:1). Про-блемът е в едно – в безкрайната душевна леност, в наивното разчитане на това, че някой вместо нас ще вземе отговорно ре-шение, ще го протоколира и ще ни покаже ясно нашето място в благодатта. Непрости-телно делегираме правата си на тези, кои-то, макар и сами да са слепи, обещават да ни отведат „по бяла стълба“ направо в рая. Пасивно се съгласяваме да вярваме в това, в което вярват „всички“, и не искаме да се обременяваме с търсене на Истината.

Така с векове тъпчем с ботушите си кал-та по безкрайните опашки за щастие.

еотдавна на българския пазар се появиха китай-ски стоки с марката „ТианДе”. Каталогът ги описва така: „Продуктите TianDe са колекция от ексклу-

зивни козметични средства и стоки за здравето, създадени въз основа на древните рецепти от източната медицина и на най-новите разработки на учените.” По сайтовете „Ти-анДе“ се говори за красота, здраве, хармония, енергия, по-черпани от древните знания на източните мъдреци. Думите „хармония“, „енергия“ и т.н. обаче в Китай имат по-разли-чен смисъл от този, който им придаваме ние. Не можем да се отнесем безразлично към подобен факт, тъй като имен-но този смисъл ще ни открие същността на продуктите, за които говорим.

Да започнем от логото на продукцията „ТианДе” - древ-ния символ, изобразяващ единството, взаимната зависи-мост и постоянната промяна на „ин” и „ян”. В Китай раз-бирането за природните продукти, били те от органичен или неорганичен, растителен или животински произход, е свързано с наличието в тях на ин и ян: „Всички китайски билки са класифицирани според степента на терапевтично действие, което имат върху баланса на ин и ян в енергий-ната система на човека.”1 Едни билки въздействат върху ин, други – върху ян, така че в организма да има баланс (или, както пише по българските сайтове, „хармония”) между тях. В Китай смятат, че „когато нещо пречи на нормалното циклично превръщане на ин и ян и те не са в състояние да създадат и поддържат относителен баланс, крайни-те степени на едното или другото причиняват анормални състояния”2. В сайта на „ТианДе“ четем, че „в основата на рецептите на китайските лечители от древността” стои „фи-лософията на хармоничност“, която „дава заряд на пози-тивната биоенергия в козметичните продукти”3. И самият знак на опаковките, символизиращ енергията ин и ян, и обясненията на рекламодателите, че продуктите съдържат „позитивна биоенергия”, макар да са изразени различно, свидетелстват за едно: върху човека въздействат не само съставките на предлаганите продукти, но и нещо духовно.

Какво представляват всъщност ин и ян? Това са два до-пълващи се аспекта на една и съща енергия, които идват от един източник4. Какъв е той, ще разберем по-нататък. Д. Рийд пише, че силите на небето ян и силите на земя-та ин се срещат и сливат във всички форми на живот на земята. Благодарение на по-висшето съзнание, дадено му от небето, човекът (за разлика от животните) е надарен не само със земен инстинкт, но и с духовно прозрение, поради което хората са единственият вид на земята със съзнателен достъп до свръхестествените сили на небето5. Следователно енергията, която действа в продуктите „ТианДе” (както и да я наречем - ин и ян или „позитивна биоенергия”), е свръхес-тествена и идва от небето. Всъщност самото название „Ти-анДе” е съставено от две думи - „Тиен” и „Дъ” – и е свързано с небето. („Тиен” на китайски означава „небе”.) Но тук не става дума за небето като символ на чистота и отхвърляне на светската суета, както то е представено в руския сайт

на компанията6. Съчетанието на тези думи насочва към най-разпространената в Китай религия - даоизма. “Тиен”- „небе” - в даоизма е една от проявите на божеството Дао (от китайски - „път”). „Дъ” означава „добродетел, сила”, т.е. действената сила на Дао. Цялото название „ТианДе” трябва да се преведе като „силата на небето”.

Но за да разберем по-ясно какво е „Тиен” или „небе” в даоизма, трябва да знаем какво божество е Дао. За целта ще започнем от зараждането на даоизма.

Корените му водят към шаманите на древен Китай, които са можели „да призовават духове в света на просто-смъртните и да им позволяват временно да се вселяват в собствените им тела”7, да тълкуват сънища и знамения, да предизвикват дъжд, да лекуват, а са имали и познания по астрология8. Едно от първите названия на даоизма – „Сгуй-дао” („Пътят на демоните”) - обозначава шаманската прак-тика, която е в неговата основа.

През VI-IV в. пр. Хр. двама философи – Лао Дзъ и Джуан Дзъ - превръщат китайското митологично възприемане на света във философия, както митологичният светоглед на древните гърци става основа на гръцката философия бла-годарение на Талес и редица мислители след него. Думите от митологията се заменят с философски понятия, вместо „демони” се появяват „принципи”. „В „Дао дъ дзин”9 Дао се интерпретира като всеобхватния последен принцип, кой-то е съществувал преди небето и земята. Дао не може да бъде назовано и описано, то е майката на всички неща, кара всичко да възниква... Неговата сила - Дъ - е онази страна на Дао, която се съдържа в явленията и ги прави такива, каквито са10. Шаманството става философия, след като преми-нава „през призмата на ума на гениалния философ”11.

В началото на нашата ера на базата на тази философия възниква религията даоизъм. Джан Даолин уж получава откровение от обожествения Лао Дзъ, който е живял пре-ди няколко века, да бъде негов наместник на земята. Спо-ред даоизма Дао е „първоначалният източник на цялото знание, главният път, от който се отклоняват страничните пътища... Дао няма форма, няма звук и материя и въпреки това е всезнаещ, всемогъщ и вездесъщ в цялата вселена...

най-висш и основен източник на цялата материя, енергия и съзнание... цялост без граници във времето и простран-ството.”12 На Дао се приписват качествата на бог - всезна-ещ, всемогъщ и вездесъщ. Така се организира религия със свой „патриарх, духовенство, свещени писания, литургии, ритуали и магически обреди”13. Трябва да се подчертае, че въпреки различните етапи в развитието на даоизма и трите му форми – шаманизмът, философията и религията – благополучно съжителстват до днес.

Сега остана да уточним какъв бог е Дао от християнска гледна точка. Всички религии на света могат да бъдат разделени на две групи – първата при-знава Бога,

Твореца на небето и зе-мята, и Спасителя на све-та, втората Го отрича, като се покланя на създадения от Него свят, начело с най-злото от творенията – Сатана. За хората от втора-та група се казва: те „замениха истинския Бог с лъжлив и предпочетоха да се покланят и да служат на творението, а

1 Рийд, Д. Китайският път към здравето. Пловдив, Хермес, 2010, с. 40.2 Пак там, с. 34.3 http://tiande-tibet.com 4 Рийд, Д. Цит съч., с. 34.5 Пак там, с. 44.6 http://www.tiande-24.ru/about7 Уонг, Е. Даоизъм. С., Аратрон, 2002, с. 21.8 Пак там, с. 22.9 Съчинение на Лао Дзъ.10 Ерхард, К., К. Фридрикс и др. Енциклопедичен речник на източната мъд-рост. София, Ловеч, Гуторанов и син, 1996, с. 139.

11 Торчинов, Е. Даосизм. Опыт историко-религиоведческого описания. – В http://www.alldao.ru/book/Torchinov-Daosism.pdf от 22.03.2013.12 Рийд, Д. Цит. съч., с. 24.13 Уонг, Е. Цит. съч., с. 46.14 Торчинов, Е. Цит. съч.15 http://www.tiande-24.ru/about16 Пак там.17 Уонг, Е. Цит. съч., с. 22.18 http://www.tiande-24.ru/about19 Пак там.

не на Твореца“ (Римл. 1:25). Божеството Дао е точно такъв лъжлив бог. „Свръхестествените сили на небето“, което е „разгръщане“ или „ипостас [същност] на Дао“14, нямат друг източник освен демоничен. Ето защо названието на про-дуктите, което изследваме, предвид на неговата същност може да се преведе и така: „Силата на демоните“.

Рекламодателите на серията „Ти-анДе“ донякъде разкриват,

че продуктите им са носители на духовна

енергия, въпреки че не конкретизират каква е

Всъщност начинът, по който се добива първичен мате-риал за лекарствата и козметиката, е еднакъв при всички окултисти - и в Китай, и навсякъде по света. Билките, кои-то се използват, се събират от „специално обучени” хора в строго определено време според лунния календар16. Не можем да знаем за какво всъщност са обучени „специално обучените” хора, но явно практиките им не се различават много от действията на шаманката, която се изкачва в пла-нината за целебни билки, хванала зелена змия в дясната си ръка и червена змия в лявата17. А дори да няма змии, думите и ритуалите са достатъчни, за да въздействат върху хората, които чакат чудодейно изцеление или разкрасява-

не. Защото заедно с него, без да очакват, идва и намесата на де-моничните сили във вътрешния им духовен свят.

По-нататък в сайта (за разли-ка от информацията в българ-

ския каталог, че продуктите са „създадени въз основа на древните рецепти от източната медицина и на най-новите разработки на учените”), рекламодателите противопос-тавят „разработките от водещи западни лаборатории” на „дълбочината и рафинираността на знанията, които владее Изтокът”18. И твърдят, че „до днес остават неразкрити тай-ните закони, благодарение на които китайските лечители владеят изцелението от всяка болест, връщането на мла-достта и красотата”19. Всъщност няма как да бъдат разкри-ти, защото окултното в такъв случай ще престане да бъде окултно. А доколко е ефективно действието на тези закони, е отделен въпрос. Ако наистина чрез тях лечителите връщат младостта и изцеляват от всяка болест, китайците би тряб-вало да нямат проблеми с красотата, да остават вечно мла-ди и с непоклатимо здраве. Такава ли е реалността обаче?

Цената, която трябва се плати за китайското „здраве” и „красота”, не се измерва само с цифри. Ако усетите, че нещо с вас не е наред, че вярата ви угасва, а старата ви природа сякаш се подхранва от самия ад, знайте, че пла-щате за услугата на Дао или Тиен, плащате за действието на неговата Дъ.

Нима не ни стигат заблудите на местна почва, не ни ли е достатъчно влиянието на нашите си окултисти, способно да погуби живота, та да търсим и вносния окултизъм? Не е ли време да изтрезнеем и да започнем да се пазим от окултизма, бил той мес-тен или чужд, във вид на хомеопатични лекарства, „Аюрведа” или продукти за „здраве и красота” „ТианДе”?

тя, защото в християнските страни информацията за

възможна духовна интер-венция чрез техните про-

дукти би послужила като антиреклама. За „силата” на „небето” те пишат: „Дъ е най-фина първична природна субстанция... Дъ е насочено повече към духовна-та сфера от живота на човека и затова прониква дълбоко във вътрешния му свят.”15 Само това изречение от реклама-та би трябвало да ни отвори очите, че чрез тези продукти действа духовна сила - ясно e, че към духовната сфера на човека може да се устреми само нещо духовно, защото материята не е способна да въздейства върху духа. И никак няма да е излишно да се запитаме каква е тази сила.

Тя не можа да разбере дали това е иро-ния и просто се усмихна.

Той се поклони леко пред Наталия Петровна и ги остави.

- Какво прави Борис тук? - Нищо, мамо, срещнахме се случайно. - Внимавай какво правиш, Елиза! Какво

ще кажат хората, ако видят, че забравяш Пиер и се хващаш с друг сякаш нищо не се е случило.

При тези думи Елиза леко потръпна.На следващия ден Борис стана рано.

Първата му работа бе да се обръсне. Обле-че се изискано и излезе от квартирата си. Закуси в малко ресторантче в центъра на града и се запъти към една книжарница.

След като свърши работата си там, му оставаха още два свободни часа и реши да ги прекара в църквата. Беше неделя и имаше много хора. Едни палеха свещички, други стояха на колене и се молеха, трети просто наблюдаваха. Той също се опита да се моли, но все нещо му пречеше да се съсредоточи. Особено бабичката, която не преставаше да хърка на пейката. Това силно го възмути, но реши да не прави проблеми. Накрая обаче не издържа и я побутна:

- Извинете, майко, но се намираме в църква!

- Да, в църква сме, чедо...- Би трябвало да се молите, а не да спите.- Ами аз се молих, молих и накрая зас-

пах. - О, Господи! – възкликна Борис.- Не се хаби, чедо, няма да те чуе.Борис се премести и накрая намери не-

обходимия покой, за да се помоли с „Отче наш”. На тази молитва го научиха като ма-лък. И до днес продължаваше да се моли с нея, но този път добави няколко думи от себе си:

- Боже, Ти знаеш колко тежък камък нося в сърцето си. Виждаш всичко! Моите страдания и мъки. Виждаш и нея. Затова Те моля, дай ми знак, покажи ми какво да правя. Амин.

За момент остана така. Трудно му беше да предприеме каквото и да било. Надя-ваше се много, но и се съмняваше много. Борбата между разума и сърцето не спи-раше. Едва сега започна да разбира, че може би днес се решаваше съдбата му. Погледна часовника си и не можа да по-вярва, че са изминали два часа. Запъти се към изхода, но някой го потупа по рамото.

Обърна се и видя същата бабичка. Тя про-тегна ръка към него:

- Чедо, ще ми услужиш ли с някоя пара, за да си купя свещичка?

- Не се молите, а смятате, че свещичката ще ви помогне?

- Разбира се, чедо. Свещичките са по-свети от нас. Тях Бог ги чува.

Борис извади две рубли и й ги даде. - Бог да те благослови, чедо!- И вас, майко!Тръгна към дома на Елиза. По пътя към

ресторанта тя го попита: - Какво прави днес? - Имах малко работа в една книжарни-

ца, после се отбих в църквата. - Не знаех, че си вярващ – учуди се тя. - Вярващ съм. Особено сега. - Защо особено сега?- Защото друго освен вяра не ми остава.Тя замълча. След това каза:- Всъщност и аз бях на църква днес.- Значи и ти си вярваща?- Може би.Вървяха един до друг. Януарското слън-

це грееше ярко, а снегът хрупкаше под краката им. Борис обичаше този звук. Сега обичаше всичко. Дори му се искаше да нахрани гълъбите, които обикновено подритваше. Елиза беше радостна, защо-то виждаше отново стария Борис. След всичко преживяно тя пак се почувства свободна...

IV

Когато стигнаха, Борис направи знак на келнера, който ги настани на запазената маса. Ресторантчето беше малко, спокой-но, чуваше се приятна музика, изпълнява-на от контрабас, акордеон, китара и цигул-ка. Свиреха танго, станало хит. След като поръчаха, Елиза се обърна към Борис:

- Вчера не успяхме да си довършим разговора. Разсъждавах над нещата, кои-то ми каза за театъра. Интересно е, че го сравняваш с нашия свят. Но щом ние, т.е. публиката, сме актьорите, тогава с какво сравняваш самите актьори в театъра?

- Това са звездите, политиците, изобщо известните личности. Тези, за които слуша-ме, които обсъждаме. Понякога се учим от тях да играем. Всеки намира свой герой и се опитва да му подражава.

- Значи ние, публиката, сме актьорите, а актьорите са звездите и хората, на които подражаваме. Тогава кой си ти? Седиш в сянка, наблюдаваш публиката и се наслаж-даваш на нейната игра. Но не играеш.

- Аз съм фантомът на театъра. Но съм фантом само в театъра. Иначе и аз съм ак-тьор като другите.

- А кой е фантомът в реалния живот? Кой наблюдава хората? Има ли фантом изобщо?

- Има. Създателят на Театъра. - Бог?- Да. Но Той не е създал Театъра в този

вид. Отначало Театърът не е бил театър. Ние сме го направили такъв с нашата игра, а след това сме превърнали и Създателя му във Фантом.

- Защо?- Защото не вярваме, че Създателят съ-

ществува. Днес в църквата една бабичка заяви, че свещичките са по-свети от нас и тях Бог ще ги чуе. Всъщност ние заменяме свещта на бабичката с нашите добри дела. Играем на светци, сякаш добрите дела ще ни оправдаят някак пред Бога.

- Да се върнем на театъра. - Не съм преставал да говоря за него.

Всичко в нашия живот се е превърнало в театър.

- А има ли начин да спрем да играем?- Има.- И какъв е той?- Да обичаме.- Как ще ни помогне това?- Има една всеобхватна теорема за Те-

атъра, в който живеем. Авторът й е Фан-томът. Тя гласи: Който най-много обича, най-малко играе. Който най-много играе, най-малко обича. Това важи за отношени-ето ни и към хората, и към Него.

- Не се бях замисляла... - Малко хора се замислят. Елиза погледна през прозореца:- Утре се връщам във Франция.- Утре? За колко време?- Не се знае. Имам да свърша някои ра-

боти...Борис не беше очарован от последните

думи на Елиза. След малко, когато посегна към чашата с вода, нещо проблесна пред очите му. Не беше отражение от прибори-те й. Този лъч се бе отразил от нещо върху нейната ръка. Той се загледа. Беше пръс-тен. Златен пръстен на дясната ръка. На безименния пръст.

V

След малко Борис се извини и отиде при келнера. Прошепна му нещо. Келнерът кимна. Борис се върна.

- Хареса ли ти ресторантът? – попита я той.

- Много! Всичко е както ми го описа. А храната е великолепна.

Прекъсна я пискливият глас на келнера:- Господин Бастион! Търсят ви по теле-

фона. Майка ви, доколкото разбрах.Борис се изправи и последва келнера.

Плати сметката, даде му солиден бакшиш, изчака две минути и се върна.

- Съжалявам, Елиза. Ще трябва да тръг-вам. Имам спешна работа.

- Да не се е случило нещо с майка ти?- Нищо сериозно.- Добре, тръгвай бързо!- Ако не се видим, ти пожелавам прия-

тен път!- Благодаря! Не се бави повече. Борис се запъти към квартирата си. „Глупак! – мислеше си той. – Пълен глу-

пак! Как не го видях! Забелязвам всичко наоколо, но не можах да видя един пръс-тен, който е бил през цялото време пред очите ми!”

Всичко в него бушуваше. Раните от ми-налото, които тъкмо бяха започнали да зарастват, се отвориха още повече и вър-ху тях сякаш бе посипана сол. Приличаше на ранен звяр. Зародилата се надежда за щастие бе зверски потушена. Отчаянието се смеси с болка. Прекара на леглото си остатъка от деня и последвалата дълга, мъчителна нощ...

На сутринта тръгна към най-близкото кафене. Сънят, който избяга от него, тряб-ваше да бъде компенсиран с гореща чаша дълго и силно кафе. Седна на обичайното си място. Поръча, взе един вестник и за-почна да го прелиства. През тази нощ се беше опитал да се примири със съдбата си. Бе решен да умъртви завинаги онова подло чувство. Осъзна, че пръстенът беше знак от небето, отговор на молитвата, коя-то вчера толкова горещо отправяше към Бога. Изпадна в безразличие.

В кафенето влязоха двама души. Краси-ва дама, придружавана от млад господин, чието лице не можа да види веднага. На-прави му впечатление нейното облекло - носеше дълга черна рокля, а ръкавиците и шапката й бяха в цвят бордо. Младият господин беше Владимир. Седнаха на ма-сичката до Борис, а той се направи, че чете вестник. Отново прие ролята на фантом. Те продължиха разговора си:

- Днес сутринта Елиза замина – каза Вла-димир.

- Разкажи ми за нея. Почти не я позна-вам – настоя дамата.

- Клето същество. Рускиня е. Родила се е тук, в семейство от висшата буржоазия. Баща й имал фабрика. Решила да учи ме-дицина във Франция. Отначало баща й се грижел за издръжката й, но после фабри-ката фалирала, а бащата останал на дъно-то. За да спаси семейството си от позор и бедност, като единствена дъщеря била принудена да се омъжи за френски бога-таш със знатна фамилия - Пиер Дантон.

- А защо беше дошла?

- Да види майка си. Преди време Пиер починал от туберкулоза.

- Защо тогава се връща там?- Има син от него. Той сега е при баба

си...Борис не издържа и се обърна към Вла-

димир:- Извинете, дочух малко от разговора

ви. За Елиза Николаевна ли говорите?- Да.- Искате да кажете, че откакто е починал

този Пиер, не се е омъжвала повторно?- Да, но не разбирам какво общо има-

те…И тази вечер театърът се препълваше.

Публиката тръпнеше в очакване да потъ-не в забрава. Всичко бе както преди. Само балконът оставаше пуст. Там нямаше ни-кого...

VI

Гъста мъгла покриваше гарата. Слънце-то тъкмо проникваше през тази плътна за-веса на природата. По перона се разхож-даше висок, красив, добре облечен мъж. Стъпките му бяха равномерни, а снегът под тях издаваше глух звук. Имаше малко хора. Едни изпращаха, други посрещаха. Мъжът беше сам и ги наблюдаваше.

- Закъде сте? – попита го един хлапак.- Преследвам щастието си. - И аз така. Ще ми дадете ли две рубли?Мъжът извади две рубли и му ги подаде. - Благодаря ви, татенце, че ми помогна-

хте да го намеря. Дано и вие го намерите! – пожела хлапакът.

- Актьор... – усмихна се мъжът и продъл-жи да чака влака си.

Из уличките на един град във Франция се разхождаха майка и дете. Момчето не-престанно подскачаше и заливаше май-ка си с купища въпроси. Тя беше все още красива въпреки бръчиците по лицето й, а детето беше като цвете, което израства в градината през пролетта. Докато мина-ваха край една катедрала, то видя висока статуя на човек, разпънат на кръст, с тръ-нен венец на главата. Спря и се загледа, а майка му продължи напред. Момчето я догони и я накара да се върне.

- Мамо, кой е този?- Това е... Фантомът

на Театъра.

1.Название, употребявано за мъдреците в двора на вавилон-ските царе (Дан.) 8.Град в Галилея, където Христос живее около 30 години 9.Залив на Червено море 10.Първенец 12.Еврейски законоучители 14.Унгарски поет и драматург (1877-1919) 16.До кой извор разполага стана си Гедеон преди битката с мади-амците (Съд. 7 гл.) 17.Занаятчия, който се занимава с леене на метали 19.Телефонно повикване 20.Голяма река в Сибир 21.Молба за решаване на спор по гражданско дело 23.Дър-вото, от което е направен Аароновият жезъл, наричано още миндалово 26.Наука за морала 27.Модел руски самолети 29.Град, укрепен от цар Ровоам (ІІ Лет. 11:8) 31.Коефициент при шахматистите 33.Цар на Амалик, пощаден от Саул, но убит от Самуил (ІІ Цар. 15 гл.) 34.Евеец, за чиято внучка се жени Исав (Бит. 36:2) 36.Нота 37.Местоживеене 39.Елипсовидно очертание 41.Измерение по вертикалата 44.Държава на Арабския полу-остров 45.Върховно египетско божество 46.Столицата на Катар 48.Филистимец, чийто дом е благословен, след като Ковчегът на Завета е оставен там (І Цар. 6 гл.) 52.Едомец, противник на Соломон (ІІІ Цар. 11 гл.) 53.Буква от гръцката азбука 54.Пеще-рата, в която Давид се крие от Саул (І Цар. 22 гл.) 56.Място, обрасло с малини.

1.Първите думи от Евангелието на Йоан 2.Водно животно 3.Син на свещеника Садок (ІII Цар. 4:2) 4.Земноводно животно, една от напастите в Египет (Изх. 8 гл.) 5.Долина между Галилейско-то езеро и залива Акаба (Ис. Нав. 18:18) 6.Украински писател (1895-1978) 7.Название на етиловия алкохол 11.Главен град в древна Финикия, пристанище на Средиземно море 13.Държа-ва в Близкия изток 15.Разискване, дискусия 18.Град в Хърва-тия, пристанище на Адриатическо море 22.Скъпоценен камък (прозрачнозелен берил) върху нагръдника на първосвеще-ника (Изх. 28:18) 24.Български писател (1909-1966), автор на „Осъдени души” и „Тютюн” 25.Процес на нанасяне на буквени знаци върху хартия или друг материал 28.Уред за определя-не скоростта на кораб 30.Герой от едноименна опера на Ал. Бородин 32.Внук на Хам (Бит. 10:13) 35.Юдейски град, близо до Йерусалим (ІІ Лет. 11:10) 38.Автомобилна писта в Белгия 40.Тре-тият цар на независима Юдея (ІІІ Цар. 15 гл.) 42.Династия юдей-ски царе от времето на Христос 43.Име на дядото и на брата на Авраам (Бит.11 гл.) 46.Град и народност в Северозападна Арабия (Йез. 27:20) 47.Старозаветен пророк, говедар 49.Плитък канал за напояване 50.Кумир 51.Испански художник, сюрре-алист (1904-1989) 55.Мярка за електрическо съпротивление 56.Малоазийска богиня на плодородието.