На фона на слуховете за вой-на от не толкова далечни държави думите на пророк

Йеремия трябва да звучат за всеки християнин в България не като поже-лание, а като заповед. Колкото и да се оплакваме от живота у нас, той все пак е много добър – имаме къщи, кои-то не са разрушени от бомби, не се на-лага да търсим подслон в чужда дър-жава като бежанци. Ако ценим мира,

Условието Бог да ни чуе и да от-говори е собственото ни умирот-воряване, което се придобива чрез помиряване с Бога, с Когото по рождение сме във вражда заради наследения грях. Може би отдавна не сме се молили, но е по-добре днес да извика-ме към Бога и Той да ни опази от злото, което се разпростра-

който имаме, трябва да се грижим за него и да го пазим. И най-ефективно-то средство за съхраняването му е молитвата към Бога за благоденстви-ето на страната ни, за мира в нея.

Всеки християнин не само може, но и е длъжен да се включи в молит-вата за своята родина: „И тъй, моля преди всичко да се правят просби, молитви, молби, благодарения за всички човеци, за царе и за всички, които са на власт, за да прекарваме тих и мирен живот в пълно благочес-тие и чистота; защото това е добро и угодно пред нашия Спасител Бога“(I Тим. 2:1-3).

Грижете се за доброто на града, в който ви преселих, и се молете за него на Господ; защото ако на него е добро, и вие ще имате мир (Йер. 29:7).

нява около нас като рак, отколкото да Го търсим и да плачем, когато вече е късно.

Сърцето ми е стар и запустял параклис.

И само спомен тъговит там обитава –

и мъртвост там заместя пламенна молитва.

О, Боже, възкреси надеждата у мене!

Дай ми отново твърда вяра и смиреност

и подкрепи ме – в грозната световна битва! 1

1 Стоян Михайловски. Сърцето ми е стар и запустял параклис.

тремежът към мира е при-същ не само на християни-те. Може да се каже без преувеличение,

че всички хора искат мир. Виждаме това в мащабните акции по опазване на мира. Учреде-ната от шведския изобретател и ин-дустриалец Алфред Нобел награда за мир всяка година се присъжда на този, който най-много е допринесъл да има братство между народите, да се премахнат постоянните армии или да се съкрати броят на войници-те в тях, да се организират конгреси, посветени на опазването на мира. Списъкът с лауреатите на Нобелова-та награда е дълъг: Алберт Швейцер, Мартин Лутър Кинг, Вили Брант, Май-ка Тереза, Нелсън Мандела, Ясер Ара-фат, Барак Обама.

Но колкото и да се борят хората за мир, успехът на това дело е дос-та скромен – човешката история е пълна с насилие, страдания, войни и смърт. Наред с многобройните войни от миналото и настоящето, конфлик-тът в Близкия изток е един от най-яр-ките примери за това, че всички ста-

първо да проверим самите себе си в светлината на Божието Слово. Поня-кога животът в нашите църкви не се различава от това, което се случва в държавните институции по света. Чуваме за напрегнати отношения и разцепления, за конфликти и вражди между братя и сестри по вяра. Църк-вите се разделят, вярващите тръгват всеки по свой път.

През последните години по време на моите пътувания често се сблъск-вам с размирици и борби вътре в църквите. При това причините неви-наги имат богословски характер. По-скоро това са лични, земни мотиви. Те нанасят голяма вреда, но се пред-ставят като благочестиво търсене на доброто за църквата, като служение на Бога. Много точно пише за това ап. Яков: „Откъде у вас тези вражди и разпри? Нали оттам, от вашите сла-

рания на човека да установи и запази мира са обречени на провал.

Защо е толкова трудно или дори невъзможно да се наложи и да се поддържа мирът, въпреки че го же-лае всеки човек? Защо вместо мир виждаме жажда за мъст, омраза, фа-натизъм? А може би светът всъщност не иска мир, може би всичко това са празни приказки?

Нека да потърсим отговор в Бо-жието откровение. Божието Слово не само посочва причината за неуспеха на нашите старания да осигурим мир, а и показва пътя за съзиждане на ис-тинския мир.

И християните невинаги имат мир

Нека бъдем внимателни в оцен-ките си за заобикалящия ни свят и

Контекстът на седмата заповед от блаженствата

За да разберем правилно стиха: „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии“ (Мат. 5:9), трябва да спазим най-важното правило за тълкуване на Библията – да започнем от контекста. Непосред-ственият и по-широкият библейски контекст ни дават рамката за тъл-куването. Ако не се съобразяваме с контекста на стиха, рискуваме да го разберем неправилно - да стигнем до извода, че всеки, който се бори за мир, в края на краищата ще бъде наг-раден от Бога и ще получи статут на Негов син или дъщеря. С други думи, ще бъдат спасени дори онези, които не са имали никакво отношение към християнската вяра, дори са изпо-

Какво не е миротворецът

Трябва ясно да определим какво не е миротворецът. Както не всички бедни на този свят ще наследят Бо-жието царство (Мат. 5:3) и не всички плачещи заради страданията в своя живот ще бъдат утешени от Бога (Мат. 5:4), така и обещанието за ста-тут на Божие дете се дава не на лауре-атите на Нобеловата награда за мир.

В заповедите от блаженствата Ии-сус говори не за материална бедност, не за страдания заради земните нуж-ди и не за политически и социални уси-лия да се осигури мирът в целия свят, а за духовните измерения на Божие-то Царство. Ето защо не е правилно в този текст да се влага разбирането за естествената склонност на човека към хармония и мир. Това противоре-чи на откровението в цялото Свещено Писание за пътя на спасението и при-добиването на вечен живот. В света има хора, които по своята природа не

понасят конфликти и избягват вся-какви сблъсъци, като са съгласни да търпят дори несправедливости и зло. Но миротворецът, за когото се говори в Проповедта на планината, не е та-къв. Божието Слово ни призовава да мразим греха и да го изобличаваме: „Не участвайте в безплодните дела на тъмнината; напротив, изобличавайте ги“ (Еф. 5:11).

Структура и взаимо-връзка на заповеди-те в блаженствата

Заповедите в блаженствата са ос-новата на Проповедта на планината, в която самият Цар разкрива същ-ността на Своето царство и на Божи-ите деца. Този, който не съответства на образа на блажения човек, както той се описва тук, не може да влезе в Божието Царство и да живее по неговите критерии. Нека си спомним първата заповед от блаженствата (Мат. 5:3). В нея Иисус казва, че онзи, който не осъзнава своя духовен крах пред Бога, няма да наследи Божие-то Царство. Или, с други думи, който признава, че се е провалил пред Бога, т.е. че не е способен със свои сили да постигне изискваната от Него правед-ност, има вероятност да получи Божи-ето Царство и да придобие неговата праведност. Защото праведността е милостив дар от Божия Син Иисус Христос, самия Цар. Върху осъзнава-нето на този факт се основават както втората заповед в блаженствата, така и всички следващи. След като човек осъзнае своя духовен фалит, той за-почва да скърби за безнадеждното си състояние. Тук се имат предвид сълзите на покаяние и съжаление, а не предизвиканите от страданията в този свят. И така, първата заповед в блаженствата описва осъзнаване-

дострастия, които воюват в членове-те ви? Желаете, пък нямате; убивате и завиждате, а не можете да достиг-нете; препирате се и враждувате, а нямате, защото не просите. Просите, а не получавате, защото зле просите – за да го разпилеете във вашите сла-дострастия“ (Як. 4:1-3).

Апостолът посочва причината за липсата на мир. Тя трябва да се тър-си в същността на падналия, грешен, себелюбив, егоистичен човек, който живее само за себе си и се стреми да задоволи собствените си желания и прищевки. Всеки, който се изпречи на пътя му, е негов враг, когото трябва да отстрани. Проблемът всъщност е в греха на високомерието и себелю-бието.

вядвали някаква друга религия. По-добно учение за всеобщото спасение или толерантност в епохата на пост-модернизма е доста популярно, при това не само в либералните, а вече и в евангелските среди. Така според съ-временното разбиране и Вили Брант, и Ясер Арафат, и Барак Обама могат да бъдат сигурни в своето спасе-ние само защото са се изявили като миротворци. Но това не отговаря на истината, то противоречи на посла-нието в цялата Библия. Причината да се стигне дотук е, че не се взема предвид контекстът на стиха и Божи-ето Слово се изкривява.

то на собствената несъстоятелност и греховност, а втората – скръбта и разкаянието за това. Такава е връз-ката между отделните заповеди в блаженствата, а контекстът опреде-ля смисъла на всяка от тях. Седмата заповед също има своето конкретно място и значение.

Чистото сърце на ис-тинския миротворец

И така, видяхме, че последовател-ността на заповедите в блаженства-та съвсем не е случайна. Предишната заповед гласи: «Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога» (Мат. 5:8). Защо? Отговорът е в библейския контекст на понятието «сърце». Кога-то в Библията се говори за «сърце», не се имат предвид романтични лю-бовни чувства, както мнозина смятат днес, а – вътрешният свят на човека. Ако Бог не очисти сърцето от греха и от егоистичните мотиви, човек не може да бъде истински миротворец. Никой не е способен да установи ис-

тински мир, когато е воден от егоис-тични, греховни мотиви. Затова човек се нуждае от ново сърце, което иска и е в състояние да живее по Божиите заповеди. Заповедите в блаженства-та не описват душевния, естествения човек. Неновороденият, който не е получил от Бога чрез Светия Дух ново сърце, не може да живее по Божиите критерии. Никой душевен, естествен човек не е способен да бъде истински миротворец.

Наистина ли миротворците са толкова щастливи?

След като се запознахме с контек-ста, нека разгледаме самото твърде-ние. Иисус казва, че човек е истински щастлив, ако е миротворец. И ведна-га, както във всички останали запо-веди, става очевиден контрастът със света.

Човекът, който днес се опитва да установи мир, не е за завиждане. Той неизбежно се озовава в конфликта между различните страни и така се въвлича в кавги и вражди. И скоро се

оказва не само посредник и мирот-ворец, а участник, който усеща върху себе си цялата сила на противопос-тавянето и омразата. Защо тогава Иисус твърди, че миротворците са щастливи, блажени хора? Отговора намираме във втората част на стиха: «...защото те ще се нарекат синове Божии». По своята структура запо-ведите в блаженствата напомнят много Псалмите. С помощта на па-ралелизма като стилистичен похват, типичен за еврейския, съдържанието на първата част от поетическата реч се пояснява, подчертава, допълва или продължава във втората част. В нашия случай изразът: „Блажени ми-ротворците“ се уточнява с думите: „защото те ще се нарекат синове Бо-жии“. За да обясним смисъла тук, ще трябва да разберем по-дълбоко поня-тието „син на...“.

Кои са Божиите синове?

На еврейски език в израза „син на нещо” думата „на нещо” е прилагател-но и отговаря на въпроса „чий?” или „какъв?”. Чрез прилагателното име описваме признаците на някого или нещо. Например казваме: „Този чо-век е зъл, страхлив, притеснителен, спокоен, приветлив и т.н.” В Библията често срещаме такъв подход, когато се представя природата или характе-рът на човека. Яков и Йоан са нарече-ни „синове на гърма” заради техния гневлив и импулсивен характер (Лука 9:51-56).

Чрез израза „синове Божии” Иисус казва, че миротворецът отра-зява природата и характера на Бога. Това е удивително и много важно! Християнинът носи в сърцето си Бо-жията същност (Римл. 8:9, 14-16). Ето защо неговите мисли, чувства и жела-ния са ориентирани към Бога и отра-зяват Божиите мисли и желания.

Христос продължава да разкрива тази истина по-нататък в Проповедта на планината (Мат. 5:38-48). Обър-нете внимание, че и тук Той посочва любовта към враговете и молитва-

та за тях като същност на Божиите деца. Да не отмъщаваме, да даваме повече, отколкото изискват от нас, да обичаме ближния си като самия себе си – това не е въпрос на добро и зло. Всъщност става дума за съвършен-ството – съвършенството на Божия-та любов. Само Божиите деца са спо-собни да изпълнят това изискване. Защото Божият Дух се излива в сър-цата им и пронизва техните мисли и решения. А те възприемат възгледите и мисленето на Христос и това, един-ствено това, ги прави Божии синове!

Същността на Бога се проявява в помирението

Многобройни текстове в Библия-та говорят за тази същност на Бога. Те показват Неговите намерения като мирни, насочени към благото на хората. Нека си припомним някои от тези пасажи. В книгата на пророк Исая (9:5-6) например се предвеща-ва, че Князът на мира ще дойде и ще въздигне Божието Царство! Знаем, че тук се говори за Иисус Христос. Или да вземем забележителния текст на пророк Йеремия (29:11). Каква уте-ха ни носи той днес, като разкрива Божиите намерения за нас! И апос-толите не се изморяват да наричат Бога Бог на мира (Римл. 15:33; 16:20; I Кор. 14:33; II Кор. 13:11; Фил. 4:9; I Сол. 5:23; Евр. 13:20). Ето как Свещеното Писание става откровение за Божи-ите действия – как Бог води човека по пътя на помирението и мира. Тази истина е формулирана удивително във Второто послание към коринтя-ните (5:18-21): „Всичко е от Бога, Кой-то ни помири със Себе Си чрез Иисус Христос и ни даде служението на това помирение, защото Бог помири света със Себе Си чрез Христос, без да вме-нява на човеците прегрешенията им, и вложи в нас словото на помирение-то. И така, ние изпълняваме службата посланици вместо Христос, като че ли сам Бог увещава чрез нас. Молим ви от Христово име: помирете се с Бога! Защото Онзи, Който не знаеше грях,

Той за нас Го направи грях, за да ста-нем чрез Него праведни пред Бога.”

Помирението и мирът са възмож-ни само в Божия Син Иисус Христос, Княза на мира. В тези стихове не се говори за социално или политическо помирение. Думата „мир” в библейс-кия контекст означава повече от просто отсъствие на война. Трябва да търсим значението й в библейска-та дума „шалом”, която говори за мир с Бога и от Бога. Ето го Божието спа-сение! Това се потвърждава в завета с Бога, наричан също „завет на мира” (Ис. 54:10; Йез. 34:25).

В Посланието към ефесяните тази истина се разкрива нагледно. Там се казва: „Той е нашият мир” (Еф. 2:14). Иисус Христос идва на този свят като миротворец. Със Своето дело на кръста Той премахва враждата меж-ду Бога и човека и обединява всички

В забележителния пасаж от Вто-рото послание към коринтяните (5:18-21) ап. Павел казва, че Бог не просто е извършил помирение, а и нас е нап-равил миротворци, за да възвестява-ме на всички това помирение. Ето в какво се състои служението на истин-ския миротворец.

Миротворецът преди всичко про-гласява благовестието за помирение-то на човека с Бога чрез извършеното от Иисус дело на спасението. Фактът, че това служение се отхвърля от мно-зинството хора и че върху миротворе-ца се стоварва омраза и вражда, ста-ва очевиден от следващата заповед в блаженствата (Мат. 5:10). Въпреки всичко обаче ние като миротворци сме призовани да подражаваме на нашия Господ Иисус Христос, като предлагаме на хората Божия мир и неспирно ги убеждаваме и увещава-

вярващи в Него, станали Божии деца, в едно семейство, в СвоетоТяло, как-то Писанието нарича Църквата. Хрис-тос прави мира възможен!

Ако аз като християнин вярвам, че Иисус е умрял за всички мои грехове, както и за греховете на другите хора, и е изкупил напълно всяка несправед-ливост, мога ли да не простя какъвто и да било грях на своя ближен, имам ли право на отмъщение? Не, защото Иисус е умрял за всички грехове – ми-нали, настоящи и бъдещи!

Иисус е Миротворецът и ние тряб-ва да следваме Неговия пример. Биб-лията многократно ни призовава да живеем така, че „да имаме същите мисли, каквито е имал Иисус Хрис-тос” (Фил. 2:1-11).

Животът и делата на Божиите синове възвестяват мира

ме: „Помирете се с Бога!” Задачата на миротвореца е в това, да отиде по целия свят и да търси във всички на-роди онези, които са готови да се по-мирят с Бога (Мат. 28:16-20).

Миротворецът не е просто човек, който би искал да има мир, а онзи, който активно възвестява и пази мира, сключен от Бога с нас чрез Не-говия Син Иисус Христос. При това не става дума само за вярата в този факт, а и за делата, които произлизат от нея (Як. 2:14, 26; 3:13-18).

Животът на та-къв миротворец от-разява най-добре същността на Гос-под Иисус Христос, Божия Син.

ака ни пише един от наши-те читатели и с Божията помощ ще се постараем накратко да отговорим на този въпрос.

Ние, християните, вярваме, че Бог е бил, е и завинаги ще остане Бог на любовта, че в основата на всичките Му действия и предначертания има

16:9). Така казва Бог чрез Светия Дух. Собственото безразсъдство на хо-

рата ги води до войните. В какъв сми-съл? Човекът се старае да се справи без Бога, без Христос, без духовното новораждане и без обновяването на духовния живот.

Бог допуска войните, защото хора-та отхвърлят спасението чрез Хрис-

само едно – любов. В Писанието се казва: „Бог е любов” (I Йоан 4:8).

Много е трудно, дори е невъзмож-но да се обясни на слепородения съ-четанието на цветовете. Трудно е да се обясни на глухия колко хубаво пее славеят. Също толкова трудно е да се обясни на невярващия човек, че Бог е любов, макар да допуска войни.

Ако можехме да познаваме тайни-те на Бога с плътския си ум, Христос нямаше да каже: „Вие трябва да се родите свише” (Йоан 3:7). Нито щеше да продължи: „Ако за земни работи

тос. Бог е любов, а любовта отрича всяко въздействие с принуда и угне-тяване. Характерът на Бога е несъв-местим с насилието в каквато и да било форма. Ето защо Бог не може да хване човека за ухото или да му извие ръцете и така да го доведе в подно-жието на Голготския кръст, където е доказал любовта Си към него.

Човекът живее в грехове, затова войната е част от живота му. Неспа-сеният грешник не може да не воюва. Тази война е започнала с убийството на Авел от родния му брат Каин и

ви говорих и не вярвате, как ще по-вярвате, ако бих ви говорил за небес-ни?” (ст. 12).

В света действа злото. То идва от падналия ангел – сатана. Има ли Бог вина за това? Ни най-малко! „Понеже всичко това трябва да стане” (Мат. 24:6), за да знаят хората какво е доб-ро, за да имат право и възможност

да избират. Иначе не биха били хора, а марионетки.

Те не разбират, че когато вражду-ват помежду си, всъщност се опъл-чват срещу Бога, Който е заповядал: „Живейте в мир помежду си” (I Сол. 5:13). Но в Писанието четем: „Мир няма за нечестивците” (Ис. 57:21). Защо? Отговорът отново е в Писа-нието: „Те не знаят пътя на мира” (Ис. 59:8). Не Бог предизвиква войни, а чо-векът и причината за тях се крие в ду-мите: „Ти постъпи сега безразсъдно; затова отсега ще имаш войни” (II Лет.

„...Допускам, че Бог все пак съществува, че е Творец на вселената, че е Висш разум и безплътен Дух, но ми е трудно да повярвам, че Той е любов, щом допуска войни и взаимно унищожение на хората.

По този въпрос съм прочел много, но не намерих отговор...”

продължава до днес. Тя ще приключи едва в деня на Второто пришествие на Иисус Христос.

Бог допуска войни, защото сатана все още заслепява умовете на хора-та в този свят, владее тяхната воля, помрачава разума им.

Ние, християните, ни най-малко не се съмняваме, че войната не е Божие дело и дори не е човешко, а е дело на сатана. Бог е създал човека не за да убива своя брат, а за да обича своя Творец и брат си.

Бог е дал заповед на човека: „Всички, които се залавят за нож, от нож ще загинат” (Мат. 26:52). Нека се запитаме: виновен ли е Бог за това, че хората нарушават тази проста и ясна на всички заповед? Ако някой съзнателно хване с гола ръка парче нажежено желязо въпреки предуп-реждението: „Не пипай! Опасно е!“, ще задаваме ли въпроса защо Господ е създал огъня? Или защо Господ не е хванал човека за ръката и не го е бут-нал настрани?

Бог, в Когото аз вярвам, е любов. Той не изпълнява функцията на поли-цай, а просто и смирено казва в Сло-вото Си: „Сине Мой, ти си си тръгнал от Мен по своя воля, но сега те моля: ела при Мен и повече няма да вою-ваш срещу своя брат.”

Войните са като световен пожар. Ако се запали къща, никой не тръгва да гаси пожара с газ. Така и Писание-

то казва: „Надвивай злото с добро“ (Римл. 12:21).

Бог допуска войните като спра-ведливо наказание за нашия безбо-жен живот. Нито един грях не може да остане ненаказан. Бог е постано-вил: „Възмездието за греха е смърт” (Римл. 6:23). Това е Неговият закон. Войната е адът, където се наказва грехът.

Ако питаме Бога: „Боже, защо допускаш войни?”, Той би могъл да ни отговори: „А ти, човече, защо до-пускаш греха?” Престъплението и

наказанието са неотделими. Иисус Христос е поел наказанието за на-шия грях върху Себе Си. И ако хората Го отхвърлят или, още по-лошо, гонят онези, които искрено Го следват, как-во може да очакват освен взаимно унищожение?

Когато народите си обявяват война, те не искат позволение от Бога. Който се обръща към Него за разрешаването на всевъзможни кон-фликти, няма нужда да прибягва до оръжие. Войната още не е разрешила нито един проблем – напротив, тя по-ражда нови проблеми.

Аз самият се обърнах от неверие-то към Бога, след като преживях ужа-сите на Втората световна война. Ми-лиони други хора, когато видяха във войната сатанинските замисли, се обърнаха към Бога, за да не воюват повече срещу своите братя и сестри, а с Божието оръжие – Божието Слово – да се опълчат срещу демоничните сили на сатана, срещу подстрекателя на всички войни.

Слава на Бога, че Христос е побе-дил сатана. Тази победа вече е факт. „Свърши се!” – произнася Христос

Какво е отношението на христи-янина към войната? Ако Христос е против нея, как можем ние да искаме война? Ако Христос осъжда всяка война, всяко насилие и убийство, как можем ние да ги оправдаваме? Щом като християни отхвърляме боя с юм-руци, боя с бикове, дори с петли, как можем да не порицаваме войната из-общо, особено атомната?

Бог допуска войни, за да може безбожният свят да се вразуми и ако не всички, то мнозина да потърсят Иисус Христос като личен Спасител.

на Голготския кръст. Осъществено е спасението на човека, което е по-скъпоценно от всичко на света. За хората остава само едно: да приемат с вяра това спа-сение, а с него – и Божия мир, който надвишава всеки ум (Фил. 4:7).

е един от първите християн-ски апологети. За него има оскъдни сведения при Евсевий Кесарийски (Църковна история. IV. 3. 3) и при блажени Йероним (De viris illustribus. 20. PL. 23. Col.

639; Epistolae. 70 ad Magnum. PL. 22. Col. 667). От тези автори разбираме, че Аристид е бил атински философ, всъщност – „Христов ученик”. Той остава в историята със своята „Апология”, но времето на нейното написва-не, както и името на императора, към когото е адреси-рана (Адриан или Антонин Пий), не могат да се опреде-лят с точност (най-вероятно между 124 и 143 г. сл. Хр.).

Текстът на съчинението дълго се смята за загубен, докато през 1878 г. венециански мехитаристи (бене-диктински монаси от Арменската католическа църква) не публикуват арменски ръкопис от X в. с първите две глави от „Апологията”. Относително пълният текст в сирийски превод е открит през 1889 г. в ръкопис от VII в., съхраняван в манастира „Св. Екатерина” в Синай.

На гръцки са запазени кратки откъси на папирус, както и конспективно изложение на оригиналния гръцки текст, който Евтим Мтацминдели (Светогорец) е включил в „Повестта за Варлаам и Йоасаф”, преведена от грузински в края на X – началото на XI в.

Философското и богословското съдържание на съчинението не се отличават с оригиналност. Интерес представлява своеобразното деление на човечест-вото на четири рода, в основата на което лежат както национални, така и религиозни признаци: варварите се покланят на стихиите; елините почитат антропоморфни богове (сред политеистичните народи Аристид отбе-лязва египтяните като най-неразумни сред езичниците – те се покланят на зооморфни богове); юдеите, въпре-ки че признават единия Бог, са отхвърлили истинското поклонение пред Бога (съгласно гръцката версия, по-конкретно, те отричат Божия Син); само християните притежават истинското знание за Бога и се отличават от другите с праведния си живот. Стилът и езикът на Аристид са прости, съдържат елементи на дидактика. Авторът използва християнска лексика и понятия от всички философски школи, известни в античността. В исторически план „Апологията” има голямо значение – тя е най-ранната християнска апология, достигнала до нас. Била е известна не само в сирийската и армен-ската, но и в грузинската литература, за което свиде-телства житието на Евстатий Мцхетски (VI в.). Благо-дарение на популярността на „Повестта за Варлаам и Йоасаф” „Апологията” на Аристид в обработката на Евтим Мтацминдели се причислява към най-четените текстове в периода на късното средновековие.

XV. 1. Християните пък, царю, тъй като са ходили и търсили навсякъде, са придобили истината и доколкото може да се съди от техните тек-

стове, са стигнали до нея и до правилното познание много повече от всички останали народи. 2. Защото те са познали Бога – Творец на всичко и Вседържител – и освен Него не почитат никой друг бог.

3. От Него са получили заповеди, които са написани в сърцата им, и ги спазват, като очакват възкресението на мъртвите и живота в бъдещите векове. 4. Заради това те не прелюбодействат, не водят разпътен живот, не лъжес-видетелстват, не търсят чуждото, почитат баща си и майка си, съдят справедливо. 5. Което не искат да се прави на тях, не правят на другите, увещават тези, които ги обиждат, и ги правят полезни за самите себе си, стараят се да облагоде-телстват дори враговете си.

6. И жените им, царю, са чисти като девици, и дъщерите им са благовъзпитани, и мъжете им се въздържат от всяко незаконно съжителство и всяка нечистота в надежда за бъдещото въздаване на онзи свят. От любов към слугите и

слугините си, както и към децата си, ако имат поколение, те ги убеждават да станат християни и когато това се случи, ги наричат свои братя.

7. Кротки и услужливи са, мразят лъжата и се обичат един друг. Помагат на вдовиците, не изоставят сираците. Това, което имат, с желание жертват за този, който няма. Когато видят чужденец, излизат от жилището си и го поз-дравяват като истински брат, защото и сами себе си на-ричат братя – не по плът, а по дух. 8. И когато някой беден умре и християнин види това, според възможностите си поема върху себе си грижата за погребението му. Ако чуят, че някой от тях е пленен или търпи несправедливост зара-ди името на Христос, те всички се грижат за него и ако е възможно, го освобождават.

9. Когато някой от тях е беден или е в нужда, а те нямат излишни жизнени припаси, постят два или три дни, за да задоволят нуждата му. И заповедите на Христос спазват твърдо, като живеят благочестиво и правдиво съобразно това, което им е заповядал Господ Бог. 10. Благодарят Му на всеки час за храната, водата и всички други блага. 11. И

когато някой праведен умре, те се радват, благодарят на Бога и изпращат тялото му така, сякаш се премества от едно място на друго. Когато на някого от тях се ражда дете, славословят Бога. Ако пък умре невръстно дете, още пове-че прославят Бога за това, че е живяло на света безгрешно. Ако видят, че някой от тях умира в греховете си, горчиво плачат и ридаят за него като за човек, който отива на съд.

12. Такива са, царю, законите на християните и техните нрави.

XVI. 1. Като хора, познали Бога, те Го молят само за това, което е прилично Той да даде, а те да получат. По този начин пре-

карват живота си. И тъй като са изпитали благодеянията на Бога, са убедени, че всичко прекрасно в света съществува за тях. 2. За добрите дела, които вършат, не тръбят в ушите на тълпата, напротив, по-скоро се страхуват някой да не за-бележи това, така че скриват своя дар като човек, намерил съкровище. Стараят се да бъдат справедливи като хора, които очакват да видят Христос и с по-голяма похвала да получат от Него обещаното. И така, действително това е пътят на истината, който води вървящите по него към веч-ното царство, обещано от Иисус Христос в бъдещия живот.

3. Учението им, заповедите, които спазват, свещеното им служение и очакването им за бъдещия живот, ти, царю, можеш да узнаеш от техните текстове. 4. За мен е доста-тъчно, че накратко съм запознал Негово Величество с ис-тината и обичаите на християните. Защото действително, велико и достойно за удивление е тяхното учение за онзи, който иска да вникне в него и да го разбере. Наистина това е нов народ и в него има божествена искра.

5. За да разбереш, царю, че всичко, което ти казвам, не е от мен самия, вникни в текстовете на християните и ще откриеш, че освен истината не казвам нищо друго. Когато прочетох техните съчинения, аз повярвах в това и в бъде-щето. Ето защо съм решен да разкрия истината на онези, които имат склонност към нея и търсят бъдещия свят.

6. И за мен е несъмнено, че светът се държи заради мо-литвите на християните. Другите народи и сами се заблуж-дават, и останалите водят към заблуда, като се прекланят пред стихиите на света и блуждаят в тъмнината сякаш пип-нешком, сблъскват се помежду си и падат като опиянени.

едмата заповед от блажен-ствата в Проповедта на пла-нината е толкова необичайна, както и останалите осем. Оче-

видно е, че Иисус като Учител се разли-чава силно от тогавашните мъдреци на Израил и слушателите възприемат уче-нието Му като нещо ново (Марк 1:22, 27). Като имаме предвид, че еврейската мъдрост изобщо не се вписва в кон-текста на формалната логика на гръ-ко-римските философи и моралисти от онова време, явно изненадата при слушателите на Иисус извежда Негово-то учение извън рамките дори на тази необичайна мъдрост. Това учудване е отбелязано нееднократно и по раз-лични начини в Новия Завет. Лекарят Лука, най-добрият писател сред еван-гелистите, употребява различни думи,

за да изрази удивлението от чудесата и учението на Христос (Лука 9:43). Йоан също отбелязва учудването на юдеите от това, че Иисус от Назарет се оказва неочаквано мъдър, без да е минал през задължителното по онова време обуче-ние при равините (каквото например получава в Йерусалим при Гамалиил евреинът от диаспората Савел от Тарс). И така, един необикновен Учител пре-дава нечувано дотогава учение. Него-вите заповеди в блаженствата удивля-ват с високото ниво на изискванията си за духовно мъжество и саможертва.

Практиката показва, че да бъдеш миротворец, не е лесно дело, а поня-кога е и неблагодарно. Много хора или не умеят, или просто не искат да бъдат миротворци. У тях дори не възниква мисълта за миротвореца като образ,

на който да подражават. Агресията в явна или скрита форма е присъща на човека през всички времена. За герои са смятат хора като Ахил, който в „Или-ада” е характеризиран като персонаж от днешните холивудски блокбастъ-ри: „Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев, който донесе безбройни беди на войските ахейски, прати в под-земното царство душите на много ге-рои, тях пък самите предаде за плячка на стръвните псета, пир за грабливите птици.” Известно е, че Александър Ма-кедонски е държал под възглавницата си свитък от „Илиада” и кинжал. Дори противниците на Дарвин на практика действат в пълно съгласие с негови-те наблюдения над животните и по-конкретно със заключението му, че в дивата природа оцелява най-силният.

Ето заради този толкова рядък стремеж у човека към миротворство ще се опитаме да разгледаме внима-телно седмата заповед от блаженствата в учението на Иисус Христос. Освен в Проповедта на планината думата „ми-ротворец” не се среща другаде в Биб-лията. Сродни на нея думи откриваме на две места. В Притчите на Соломон (10:10) има такъв глагол в края на ст. 10, но това окончание се среща само в Сеп-туагинтата (не съм го виждал в съвре-менните преводи). В Посланието към колосяните (1:20) глаголът „умирот-вори” се отнася за божественото дело на помирение чрез жертвата на Иисус Христос. Подобна рядкост в употребата на тази дума не позволява да се намери в еврейския или арамейския език неин точен еквивалент. При древногръцките класици тя също се среща много рядко. В „Гръцката история” на Ксенофонт така са наречени пратениците за мирните преговори („ходатаи за мира”), а при Плутарх четем как „разпалените младе-жи спорели с миролюбивите и сериоз-

рали в категорията „Герой на годината”. Всички заповеди в блаженствата

завършват със споменаване на някаква награда. Всяка от тях характеризира по своему равносметката, която води едни хора към разочарование и трагична смърт, а други – към тържество на вяра-та и памет за плодотворния им живот у техните наследници. Разсъжденията на древните мислители за старостта под-чертават колко е важно да отидеш във вечността с почест и благословение от Бога (II Тим. 4:7-8). Христос също казва, че никой от Неговите страдащи после-дователи няма да остане без награда (недостъпна за онзи, който е отхвърлил страданията за благата вест). За да раз-берем по-добре ценността на награ-дата, предназначена за миротворците,

които е позволено да видят Бога (Изх. 24:9-11; 33:18-23).

• „Защото те ще се нарекат Божии синове” – единствената награда, фор-мулирана като почетна титла.

• „Защото е тяхно небесното Цар-ство” – повторение на наградата от първото блаженство.

• „Защото е голяма наградата ви на небесата; така бяха гонени и про-роците, които бяха преди вас” – така последователите на Христос са поста-вени наравно с героите на вярата от еврейската история.

Днес наградата на миротворците, която изпъква сред другите, се възпри-ема повече като поетичен израз, откол-кото като реален статус. Но подобна награда тогава е била особено висока, защото в Танаха (Еврейската Библия) „Божии синове” се наричат както анге-лите, така и хората и понякога е трудно да се определи за кого точно се отнася този израз (ср. Бит. 6:2; Йов 1:6; 2:1; 38:7; Пс. 28:1; 81:6; Ос. 1:10). Освен това бла-гословението на миротворците поста-вя под съмнение известната юдейска концепция: „Дори да са изпълнени с недостатъци, те ще се нарекат синове.”

Такова издигане на миротворците е в силен дисонанс с представите на фанатиците за освободителната борба. Освен това в подобно отношение към миротворците е скрита алюзия за двете национални катастрофи в миналото на избрания народ, провокирани от наив-ното убеждение, че Творецът на вселе-ната винаги трябва да защитава Израил от външните му врагове. През 587-586 г. пр. Хр. храмът е разрушен въпреки фа-натичната вяра на израилтяните, които не искат да слушат пророк Йеремия и дори го преследват. А през 83 г. пр. Хр. Йерусалим е превзет от войските на

ните хора”. В еврейската литература ду-мата се среща веднъж в „Специалните закони” на Филон Александрийски като характеристика на Бога в словосъчета-нието „Миротворец и Миропазител”.

И така, преди заповедите в блажен-ствата, с които започва най-главната и най-продължителната от обществените проповеди на Месия, никой никога не е благославял миротворците като Божии синове. Всъщност това благословение е призив към учениците на Месия да бъдат миротворци. Разбира се, такива хора винаги се срещат в различните култури, в противен случай човечест-вото отдавна би се самоизтребило. Рядкото споменаване на миротворци-те в древността обаче ни оставя с впе-чатлението, че те не са били пример за подражание. Едва ли биха ги номини-

трябва внимателно да разгледаме оста-налите награди:

• „Защото е тяхно небесното Цар-ство” – явна антитеза на известното ра-винско твърдение: „Целият Израил има дял в идващия свят.”

• „Защото те ще се утешат” – „огле-дална” награда, пряко свързана с вида страдание, за който става дума тук.

• „Защото те ще наследят земята” – пряк цитат от Пс. 36:11.

• „Защото те ще се наситят” – „огле-дална” награда, изразена чрез игра на думи.

• „Защото те ще бъдат помилвани” – „огледална” награда, свързана непос-редствено с характера на вярващите.

• „Защото те ще видят Бога” – това е наградата на Мойсей и още 73 души, на

Помпей, който се осмелява да влезе в Светая светих на храма. Помпей отива в Палестина по молба на един от Хасмо-неите, който воюва за царската корона срещу своя брат, повикал на помощ партяните. Тази гражданска война е породена от стремежа за власт, който е толкова силен, че племенникът отхап-ва ушите на чичо си и така го лишава от възможността да бъде първосвещеник.

Благословението на миротворците предшества най-разрушителната ка-тастрофа в цялата история на древния Израил, когато през 70 г. и после през 135 г. са унищожени не само Йеруса-лим и храмът, но и цялата държава (и то за почти две хилядолетия!). Духовната слепота на юдеите, за която се говори в Мат. 15:14 и Йоан 9:40-41, ги кара да отхвърлят Иисус като „Миротворец и Миропазител” (ако използваме израза на Филон), Който лесно би могъл да по-иска от Своя Отец дванадесет легиона ангели, воюващи за Него (Мат. 26:53). Катастрофите от 70-а и 135-а година биха могли да се предотвратят, ако Из-раил беше послушал нееднократните пророчески предупреждения на Ме-сия за разрушаването на Йерусалим: Мат. 23:34-38; 24:2; Лука 19:41-44. Спо-ред свидетелството на един от участни-ците във войната – Йосиф бен Матитягу (Йосиф Флавий) – евреите изобщо не се вслушват в пророчествата за разруша-ването на Йерусалим дори когато са из-

речени от техните собствени пророци. Един от тях е Йешуа (Иисус) бен Ханан, започнал да пророкува на празника Шатроразпъване четири години пре-ди войната. В отговор „няколко знатни граждани, разгневени от зловещите думи, го хванали и жестоко го пребили” (Юдейската война, 6.5.3). Йосиф Флавий твърди също, че разрушителната война през 66-70 г. можела да бъде спряна, но Израил вече бил обречен на гибел. В „Юдейската война” той говори невед-нъж за нещастната участ на Израил: „...И никой друг освен самия Бог не е осъдил този народ на пълна гибел и не е затворил пред него всички пъти-ща за спасение” (5.13.5); „Бог отдавна е обрекъл храма на огън и най-накрая изтекъл определеният във времето срок” (6.4.5); „Трябваше да видим в това Божия замисъл и да разберем, че Бог е обрекъл на унищожение някога милия за Него еврейски народ” (7.8.6).

Според някои свидетелства след 70 г. все още се принасят жертви сред раз-валините, а Юлиан Отстъпник в едно от писмата си споменава, че храмът е раз-рушаван три пъти. Напълно вероятно е между 70 и 135 г. „еврейският въпрос”

още да не е бил решен окончателно и затова да е съществувала надежда за възстановяване. Но след въстанието на Бар Кохба (по време на което бун-товниците са преследвали дори ми-ролюбивите християни) римляните са взели мерки еврейската държава да престане да съществува. На мястото на Йерусалим е построена римската коло-ния Елия Капитолина. Многовековното съществуване на евреите пръснати по целия свят (до началото на XX в.) ги избавя от патриотическата риторика, толкова типична за древните водачи

на Израил и подчинените им лъжепро-роци (I Цар. 2 гл.; II Лет. 18 гл.; Йер. 38 гл.; Деян. 6:11-14).

Има огромна и принципна разлика в месианските очаквания на евреите през различните периоди от историята им. Ако през I в. учениците на Христос, както и мнозина евреи в Палестина, очакват освобождението на Израил от Месия (Лука 24:21; Деян. 1:6), след сто години равините имат напълно проти-воположно мнение. В Йерусалимския Талмуд (V в.) е даден отговорът на ра-вините към месианските призиви на Акива през 132 г.: „Акива, трева ще по-никне през бузите ти, а Той още няма да е дошъл!”

И така, принудителното миротвор-ство съвсем не е равнозначно на ми-ротворството като характер, затова Божии синове ще се нарекат онези, за които да творят Бо-жия мир (шалом), е духовна природа, а не осъзната полити-ческа необходимост.

В Своята Проповед на планината Христос говори на последователите Си за блаженствата. Всяко едно от тях описва Неговия характер (Мат. 5:3-11). И ние би трябвало да се стремим да развиваме тези блаженства като черти на своя характер по време на земния си път.

Да си миротворец, не означава прос-то да си трета страна в нечий спор, а да бъдеш човек, който притежава вътре-шен мир и има волята и способността да го установява във всекидневните взаи-моотношения: в семейството, с колеги-те на работа, със съседите, с братята и сестрите в църквата. Всеки от нас може и трябва да бъде миротворец. Това не е титла само за определени хора – слу-жители, душегрижители, дякони, през-

Д нес хората са готови да плащат високи хонорари на адвокати, да участват в без-

крайни съдебни дела, само и само да докажат своята правота и да получат ня-какво възмездие или обезщетение. Об-зетото от материализъм сърце не иска да отстъпи, докато не получи своето. И това „свое“ в повечето случаи изобщо не е свързано с мира и разбирателството. Дори напротив, много хора търсят повод да се скарат с някого и това им доставя радост. За да бъдем Божии чеда обаче, трябва да търсим мира. Има ситуации и хора, във и със които постигането на мир е невъзможно. Но Божието Слово ни препоръчва: „Ако е възможно, докол-кото зависи от вас, бъдете в мир с всички човеци“ (Римл. 12:18).

витери, епископи и т.н., – а задължение на всеки, който се нарича с Христовото име. За да бъдем миротворци, трябва да сме смирени, активни, смели, да проща-ваме. Далеч съм от мисълта, че тези ка-чества изчерпват образа на миротворе-ца, но те са основни и тук ще се опитаме да ги разгледаме по-подробно, въпреки че често се преплитат.

Не можем да бъдем миротворци, ако не сме смирени. Наличието на конфлик-ти не бива да ни сломява и обезсърчава. Това, че те възникват помежду ни, озна-чава, че е жива грешната ни природа. В определени моменти тя води до сблъ-съци, които започват от най-близкото ни обкръжение: между съпруг и съпруга, между родители и деца, между близки роднини, между братя и сестри в църк-

вата, между съседи и навсякъде, където имаме взаимоотношения с други хора. Ако възникне конфликт, е добре да из-чакаме да отшумят горещите емоции и тогава да потърсим човека за изясняващ разговор. Преди това непременно тряб-ва да сме прекарали време в молитва и пост пред Бога, за да ни разкрие Той на-шата част от вината за конфликта. Едва ли има сблъсък между хора, в който ви-ната да е изцяло само на едната страна. Трябва да се молим и за този, с когото сме в конфликт, Бог да му разкрива лич-но волята Си за конкретната ситуация. Ние, хората, разсъждаваме по различен начин, ето защо понякога е нужна среща просто за да се изясним, дори това да не доведе до възстановяване на взаимоот-ношенията.

За да бъде разрешен един кон-фликт, човекът трябва да е готов да про-щава. Как мислите, колко често трябва да прощаваме – веднъж седмично, ме-сечно, годишно или най-добре един път в живота? Нека се обърнем към Свеще-ното Писание: „Петър се приближи до Него и Му рече: „Господи, колко пъти да прощавам на брат си, когато съгре-шава против мене? До седем пъти ли?“

Иисус му отговаря: „Не ти казвам до се-дем, а до седемдесет пъти по седем“ (Мат. 18:21-22). Оказва се, че Божието Слово завишава изключително стандар-та за прошка. Ако 8 часа от денонощие-то прекарваме в сън и прощаваме 490 пъти на ден, трябва да прощаваме на всеки две минути. Т.е. почти постоянно...

Прощаването е много труден процес. Когато някой е постъпил несправедливо спрямо нас, обикновено очакваме ви-новникът да ни потърси и да поиска из-винение. Но Иисус Христос дава пример за това, че миротворецът, прощаващият е активната страна. В Матей 6 гл. четем: „Защото, ако простите на човеците съ-грешенията им, и на вас ще прости не-бесният ви Отец; но ако не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости вашите съгреше-ния“ (ст. 14-15). Явно когато прощаваме, инициативата трябва да бъде наша.

Иисус се моли в Гетсиманската гра-дина с думите: „Отче Мой, ако е въз-можно, нека Ме отмине тази чаша.“ Тук се вижда колко тежка вътрешна борба и страдание има в това, да постигнеш мир и прошка. Да извършиш нещо, кое-то никак не ти се иска, – да проведеш тежък разговор с човек, когото дори не

би погледнал, да възстановиш взаи-моотношения, прекъснати преди де-

сетки години... Вътрешната борба на Иисус Го довежда до състоя-ние, при което потта на челото Му става на кръв. По подобен начин човекът, който прощава,

става уязвим за този, който го е наранил, защото така отново отваря

пред него сърцето си с надеждата за по-добри взаимоотношения

и пред съгрешилия се появява възмож-ност пак да го нарани. Прощаващият понася тежестта на чуждия грях, защото се отказва от всякаква компенсация, от-мъстителност и възмездие за това, че е бил оскърбен.

Когато някой прости, изглежда, че е в позицията на по-слабия, но всъщност тя е печеливша, защото сърцето му е освободено от непростителността и в него вече не се трупа горчилка. Когато тази горчилка продължи да се събира, може да доведе до състояние, в което дотолкова сме се закоравили към даден човек или проблем, че сякаш помежду ни има издигната крепостна стена. За разрешаване на конфликтите и постига-не на мир е необходимо много мъжест-во. Най-добрите примери за справяне с конфликти намираме в миротворческата мисия на Иисус Христос. Той възстано-вява взаимоотношенията ни с нашия небесен Отец и Създател, нарушени по-ради греха. Ето защо, когато стигнем до конфликт с близък човек, най-важното е да осъзнаем, че нашият истински враг не е самата личност, а – противникът на душите ни. Освен всички бедствия, кои-то ни навлича, сатана ни настройва едни срещу други, ограбва мира помежду ни. Крайната му цел е да държи сърцата и умовете ни заслепени от всякакви раз-правии и интриги, за да бъдем обезси-лени в християнското си посвещение и служение. Едва ли има човек, който да не е изпитал теготата, обезсърчението, негативните мисли, които ни изпълват, когато сме в конфликт с някого или с гру-па от хора. Стига се дотам, че може да се почувстваме недостойни дори да вле-зем в църквата. Ето как човек залита и поема по пътя на отпадането. Предпола-гам се досещате кой желае точно това. Представям си как сатана стои отстра-ни, докато ние се терзаем, как потрива доволно ръце, хихика и злорадства. Особено силни и тежки са тези мисли и настроения, когато човекът е близък.

Нека потърсим в Свещеното Писа-ние друг пример за хора, които Бог е на-дарил със способността да разрешават конфликти. Истински миротворец е Йо-сиф. Неговият живот е низ от трагични събития. Първо е предаден от най-близ-

ките си – от своите братя. После влиза в затвора, обвинен несправедливо. Но и в двата случая Йосиф проявява сми-рение и е готов да прости. Той избира правилния път, вместо да се съсредото-чи върху проблемите си, цял живот да се окайва, да изпадне в депресия и да очаква всички да го съжаляват. Причина-та Йосиф да намери сили да прости и да оправи взаимоотношенията си с другите е, че е насочен към Бога и има желание да послужи на хората. Сърцето му не се затваря. Това е ключът за разрешаване на повечето конфликти: създаваш мир, като гледаш нагоре, към Бога, издигаш се над проблемите – колкото и големи да са, те остават зад тебе и се смаляват. Често не сме в състояние да променим обстоятелствата, но можем да проме-ним начина, по който ги възприемаме. Когато гледаме към Бога, Той ни дава от Неговата любов и вече имаме сили да погледнем човека, с когото сме в кон-фликт, с очите на любовта.

Това се случва и с Йосиф – той не само прощава на братята си предател-ството, а и проявява голяма щедрост и грижа към тях. Йосиф не става такъв изведнъж. Той дълго се формира като миротворец. Любимият, гален син е про-даден в робство и е принуден да слугува години наред на господарите си. Това се оказва най-важното обучение в живота му. Както на Йосиф му се налага често да върши неща, които не му харесват, така и ние като миротворци трябва да правим онова, което невинаги бихме из-брали. Да премълчим, когато ни се иска да отговорим, да говорим, когато ни се мълчи. Тренирал съм баскетбол и знам колко е трудно да се научиш да хвър-ляш топката еднакво добре с лявата и с дясната ръка. Изискват се много пов-торения и дисциплина. Миротворството е нещо подобно – усвояваш определена техника и по удобния, и по неудобния за теб начин. Често, за да запазиш разби-рателството и мира с другите, се налага да постъпиш по начин, който на пръв поглед не те издига в очите им. Може да изглеждаш като слабия, отстъпчивия, гу-бещия. Но как изглежда Иисус Христос на кръста? И какъв е резултатът от това? За множеството Той се проваля. Успехът

на Неговото дело тогава е разкрит на съвсем малка група от хора. Когато ис-каш да следваш Иисусовия пример, ще имаш много провали и неточни удари, но заради крайния резултат всички усилия си струват.

Понякога е много добре, че кон-фликтите произлизат сякаш от нищото, за да се изяснят отношения, които иначе нямаше да бъдат разкрити. Има случаи, в които е изцелително и за двете стра-ни да се прекъснат взаимоотношенията, градени на грешна основа. Скоро на мой близък (все още невярващ, но се надя-вам, че с Божията помощ това скоро ще се промени) му се случи нещо много неприятно. Разбира се, това е частен случай. Предстоеше му сватба с моми-чето, с което имаха връзка от 10 години. И двамата са хора от света. Определиха датата, тя си купи рокля, подготовката течеше с пълна пара. Изведнъж бъде-щата булка му съобщи, че сватба няма да има, прекъсват всякакви взаимоот-ношения, дори и приятели не желае да останат. Увери го, че няма друг мъж в жи-вота ѝ. Човекът беше съсипан. Три дни нищо не яде. Страхувах се да не посегне на живота си. Беше накърнено мъжкото му достойнство. Но Бог беше разкривал постепенно пред мен, че те са коренно различни в много насоки - интереси, начин на разсъждение, образование, професия, среда, вкусове, разбиране за живота... В техния случай, макар и много болезнено, по-добрият вариант беше да се разделят, преди да са съз-

дали семейство, деца и след време да осъзнаят, че всъщност очакванията и на двамата не са удовлетворени. Като стра-ничен наблюдател човек е освободен от емоционално замъгляване и преценява по-трезво. Вярвам, че това момче ще се помири с Бога и ще бъде благословено с прекрасно семейство за Божия просла-ва. Моля се и за момичето – да се смири и да се спаси душата й.

На пръв поглед това е история с лош край, но всички сме минавали през труд-ни етапи от живота си и знаем, че след бурята изгрява слънце. Важното е да не се съсредоточаваме върху бурята и ней-ните поражения, а като Йосиф, водени от Бога, със смирение, кротост, мъдрост, активност, простителност, любов да гле-даме с надежда и вяра напред към по-доброто, което ни предстои. На първо място трябва да се помирим с Бога и с Негова помощ да търсим мира във всяка област от живота си.

Миротворецът е човек, който твори – не консуматор, който се възползва наго-тово от вече създадените блага. Той тво-ри мир - продукт, който не се вижда, но се усеща и носи много радост. Колко го-лямо е удовлетворе-нието да имаш добри взаимоотношения с хората наоколо, а още повече – да си допринесъл за мира помежду ви.

нес в света много хора мечта-ят да имат деца. Ема и Асен

също дълго били бездетно семейство. Но, слава на

Бога, не всяко очакване е безрезултатно: в един хубав ден на бял свят се появил си-нът им.

– Ще го кръстим Георги, нали говорих-ме за традицията в рода ни – предложил Асен, докато се възхищавал на малкото вързопче в синьо одеяло.

– Да оставим сега традицията – от-говорила Ема с втренчен в него поглед. – Защо да не си измислим нещо наше? Какво ще кажеш за Калоян?

– Калоян ли? Откъде ти хрумна? Дори не знам какво значи.

– Асене, това име е красиво и интерес-но, точно като нашето дете.

Малкият Коко растял и се развивал бързо, в някаква степен дори по-бързо от връстниците си. Ема много искала да бъде добра майка, затова още кога-то Коко бил само на месеци, си набавила огромно количество съвременна литера-тура за възпитаване на деца.

та му го довеждала в събота следобед в службата й и когато в неделя играел на площадката в парка. Веднъж Коко се скарал с някакво непознато момченце за едно камионче и го ударил силно по гърба. Детето се разплакало, но Асен само при-брал сина си, без да коментира нищо.

– Аз съм лош, мамо, аз съм много лош! – казал същата вечер Коко на майка си.

– Съкровище, ти не си лош, как може дори да си помислиш такова нещо? Кой ти го каза? В яслата ли? От госпожата ли го чу?

За съжаление възпитанието проти-ча по този начин в много съвременни семейства. Но родителите не подозират, че книгите, на които се доверяват, с мал-ки изключения могат да бъдат обобщени

под една и съща рубрика: „Наръчник за изграждане на акцентуирани личности“. В случай че не знаете какво е това, ето определението: хора с прекомерно заси-лени отделни черти на характера, които при неблагоприятни условия премина-ват в патологично състояние. Днес много малко се говори и обръща внимание на психичното здраве на децата. На първо място се поставя винаги тяхното щастие и фактът, че възрастните са длъжни да им го осигурят. Но ако отгледаме едно психически здраво дете, значи сме по-ставили вече основите да бъде щастли-во – не само в детството, а и през целия си живот. Докато обратната зависимост не съществува: немалко психичноболни възрастни, за учудване на психолозите, са имали щастливо детство. И все пак, от

– Най-сетне разбрах какъв е бил ос-новният ми проблем – споделила една вечер тя на своя съпруг, докато седели изморени пред телевизора. – Никой нико-га не ме е карал да се чувствам специална, докато съм била дете. Никой нито ми го е казвал, нито ми го е показвал, заради това сега страдам от ниско самочувст-вие и от какво ли още не.

– За пръв път чувам за тези твои проблеми – недоумявал Асен.

– Мен ме остави. Изгубеното вече е изгубено, няма как да върнем времето назад. Важното е при детето всичко да е различно.

И така, Коко още от съвсем малък все-ки ден чувал от майка си колко е специа-лен. Повтаряла му го, когато го взимала от целодневната ясла, когато бавачка-

натъжените родители, – но ще се наложи да го запишем някак. Затова, ако не иска-те да го наричаме с цифри, дайте му име.

– Да го наречем с име, което не харес-ваме, за да не страдаме, когато го загу-бим – предложила Ема.

Този път Асен не казал нищо, сълзите го задушавали.

– Запишете го Алек – отсякла тя. В живота й имало не един неприятен

човек на име Александър.За всеобщо учудване Алек оцелял. След

неколкомесечен престой в болницата ро-дителите му си го прибрали вкъщи. Бил бледичко, невзрачно бебе – нямал нищо общо с батко си. Затова пък плачел мно-го рядко и спял по осем часа през нощта. Точно по това време Коко тръгнал на учи-лище – частно и с отлична репутация. За съжаление първи клас не му се отразил добре – всеки ден в бележника му имало нови забележки, а не след дълго училищни-ят психолог и класната поискали среща с родителите. Ема отишла сама.

– Вижте – започнал психологът, – той е добро дете, но много пречи. По време на

опита да заеме позицията му, детето чес-то е не просто крайно възмутено, а става агресивно, защото сетивата му спрямо останалите са били нарочно притъпени. Така че ако насърчавате до безкрай само-чувствието на малкото момче или моми-че и се борите да премахнете чувството му за вина, вие сте направили първата, основна стъпка за изграждането на една психически нестабилна и лесно уязвима, т.е. акцентуирана личност.

Когато Коко бил на около 6 години, Ема забременяла втори път. Лекарите обявили случая й за медицинско чудо. Бре-менността била тежка, а раждането – изключително рисково.

– Не мога да обещая, че бебето ще оцелее – обяснил сухо главният лекар на

какво зависи психичното здраве на един човек? Не е ли от това, доколко е стабилна неговата личност?

Тук идва огромната грешка на много родители: те смятат, че детето ще се из-гради като силна личност, ако има голямо самочувствие. Това ще го накара непокла-тимо да повярва в себе си и никое изпи-тание в живота няма да го събори. За да изградят самочувствие у него, започват да го хвалят, да му казват колко е специално и най-вече – не допускат да се почувства като пораженец, каквото и да е направи-ло. Но дори не подозират, че единстве-ното, което постигат така, е това: детето свиква да бъде победител. То започва да смята, че винаги заслужава първото мяс-то, съвсем не защото е положило усилия, а заради самото себе си. Ако някой друг се

час си позволява да става и да излиза от стаята, постоянно прекъсва учител-ката, оригва се нарочно, говори, докато останалите са тихи, а също...

– Момент! Разбирам – прекъснала го Ема, – но искам да ви кажа, че аз познавам детето си много добре. Той прави такива неща единствено когато му е скучно. Спо-ред мен всичко се свежда до това, да наме-рите правилния подход към него. Мога да ви предам съветите на един друг психо-лог, при когото го бях водила, тъй като той е с много висока интелигентност. Вашият колега препоръча детето да не бъде наказвано, защото това не води до нищо при него – само до инат. Хвалете го повече, поставяйте го в центъра на вни-манието, когато правите нещо в класа, назначете го за ваш асистент и нека дру-

гите деца непрекъснато да чуват, че той е оценен от вас. Между другото, не искам да ви упреквам, но смятам, че досега оп-ределено нямате опит с деца като мое-то. Синът ми всеки ден се връща вкъщи тъжен и мисля, че заради вашето негра-дивно, да не кажа лошо отношение към него другите деца са го нарочили и той е самотен. Но с баща му няма да допуснем това да остане така. Замислете се за ре-путацията на вашето училище.

Много родители, тъй като смятат, че са положили неимоверни усилия за въз-питанието на детето си, не понасят забе-лежки от чужди хора. Възприемат ги като лична нападка, сякаш детето им е завър-шена картина, която те са нарисували, а някакъв човек им казва, че е грозна. Те преминават веднага първо в отбранител-на, после в нападателна позиция, стига се дори до заплахи. По този начин се чувст-ват като още по-добри родители, защото мислят, че са защитили детето си и репу-тацията му. А всъщност истината, на която се основава забележката, остава изцяло скрита за техните уши. Да, чрез този силов метод много родители „успешно“ отстра-няват проблемите си с класната, с психо-

лога, с директора – бележникът на сина или дъщеря им остава чист, спират теле-фонните обаждания. Но нима проблемът на детето е решен?

Ето я и втората стъпка за формиране на акцентуирана личност: отнемането на всякаква отговорност от детето и прех-върлянето й изцяло върху другите. Ако посланието ви като родители е: „Ти си такъв, какъвто си, не можеш да се про-мениш. Затова пък другите са длъжни да се съобразяват с теб!“, вече вървите към пропастта. Но ако освен това чрез ваши-те думи и действия внушавате на детето: „Хората, които не се съобразяват с твоите прищевки, са лоши!“, знайте, че обричате вашия син или дъщеря на пълна самота и дори омраза от страна на другите деца. Ако малкото дете буйства в училище, прави каквото си иска и не слуша, това е краен сигнал за родителя да въведе сери-озни промени. Околната среда трябва да се съобрази с детето единствено ако то е болно – има физически или психически недъг. Разглезеният характер не е причи-на за проявяване на снизходителност, а обратно – повод детето да бъде спряно, тъй като иначе може да се стигне до пси-хическо разстройство.

Първата и най-важна мярка е то да разбере, че решението дали да продължи така, или не е изцяло негово, но послед-ствията ще засегнат собственото му бъде-ще и цялото му семейство. Ако продължи да създава проблеми, няма да има прия-тели. Родителите му ще бъдат намразени от другите родители. Учителите ще имат лошо отношение към него. Дори баща му и майка му да са влиятелни и да се опитат да оправят положението чрез заплахи, най-много да го предпазят от забележ-ките на възрастните, но никога няма да го спасят от съучениците му. За съжале-ние днешните родители не позволяват на децата си да осъзнаят това. Тяхната „саможертва“ приспива съвестта на де-тето и то си прави извода, че го разбират единствено мама и татко, а в света остава необичано.

И така, Коко с огромни усилия се из-качвал нагоре по училищната стълба. Въпреки доказаната му висока интели-гентност се наложило да смени три учи-лища – поради поведението му и отказа на учителите да се съобразяват само с него. Във всяко поредно училище Ема се превръщала в най-познатата на психо-лога и директора майка.

А Алек? Той растял стеснителен, кротък и благ, имал добри оценки. Един-ствените му сериозни проблеми били здравословните.

Когато Коко вече бил тийнейджър, в класа му решили да организират обсто-ен проект против насилието. Цялото обучение трябвало да протече в рамки-те на няколко месеца, поне по два часа седмично. Още на третия път родители-те били извикани на среща заедно с уче-ниците и класния, тъй като се оказало, че Коко не желае да участва в проекта и почти всички от класа подкрепят него-вия бунт.

– Съжалявам – изказал се той, – но аз смятам, че на тази възраст вече не сме малки деца, с които учителите да пра-вят каквото си искат. Прекалено зрели и интелигентни сме за такива елемен-тарни проекти. Всеки от нас е преживя-вал конфликти и знае добре как да ги ре-шава. Защо ни губите времето? По-добре

да научим нещо по математика или по история, отколкото да се занимаваме с някакви измишльотини. Аз лично заявя-вам, че ако проектът продължи, просто няма да присъствам на тези часове и не ме интересува какво ще се случи.

След тази реч съучениците на Коко станали на крака и му ръкопляскали. Ро-дителите се въртели безпомощно на столовете си, а класният побързал да пусне учениците в междучасие.

Когато възрастните останали наса-ме, всички погледи били насочени към Ема.

– Като майка на Калоян искам да го подкрепя – започнала тя. – Все пак наис-тина като родители на тийнейджъри забравяме, че децата ни вече не са малки. Трябва да ги оставим да бъдат по-сво-бодни в решенията си, не можем да им диктуваме всичко. Явно щом учениците протестират, проектът наистина е не-подходящ. Не може ли да се измисли друго нещо или пък, още по-добре, децата сами да кажат какво биха правили в тези часо-ве? Нима самият вие щяхте да участва-те в скучен проект? – въпросът бил насо-чен към класния.

Както вече казахме, акцентуираните личности са хора, които не са научени да отговарят за постъпките си. Но често се случва никой да не е поел отговорност и за самите тях навреме. Третата грешна стъпка е, когато родителите започнат да се страхуват от мнението на детето за тях. Това обикновено става, когато дойде пубертетът. Тогава то действително вече не е така малко и не иска да се вслушва в съветите им. Но ако точно в този момент родителите се уплашат, че ще изглеждат глупави или старомодни в неговите очи и започнат да му угаждат, те го превръщат в още по-голям манипулатор. Посланието, което детето получава, е: „Страх ме е от това, какъв ме виждаш. Ще се правя пред теб на „готин“, на такъв, какъвто не съм, само и само да не ме отхвърлиш.“ То вед-нага подхваща тази ужасна игра и започва да изпитва къде са границите, прекрачва все повече забрани, а родителят кляка пред наглия му поглед, дори си мисли: „Сигурно детето е право, аз просто съм от по-старото поколение и трябва да се

уча от него, а не то – от мен.“ Така, в страха си да не загубят своя син или дъщеря, ро-дителите всъщност губят авторитета си, а заедно с него – и доверието помежду им. Това е най-сигурният начин детето никога повече да не им поиска съвет – след като ясно са потвърдили, че сега то командва парада, а те му се подчиняват.

Подобно поведение на майката и бащата, от друга страна, е изоставяне на детето – те отказват да отговарят за него, уж под предлог: „Ти си вече голям, зрял“, а всъщност заради егоистичния си страх, който прикриват зад своя „готин образ“. Но това е все едно да вземеш едно съвсем младо и тънко дръвче и да го оставиш без опора в окото на бурята.

След като завършил университета, проблемите на Коко се задълбочили. Не-говият нападателен и избухлив харак-тер не му позволявал да си намери добра работа. Освен това имал изисквания, най-вече за заплатата. Кандидатствал направо в големи фирми, които бързо го отхвърляли. Покрай всичко това Коко

Един ден Алек донесъл чудесна новина – шефът му казал, че ако Коко има желание, може да се пробва да поработи в тяхна-та фирма. Щял да го вземе ей така, без други препоръки, защото имал чудесни впечатления от Алек. За всеобщо учудва-не Коко се съгласил.

Всички тръпнели в очакване как ще се развият нещата, надявали се, че може това да бъде новият старт в живота на Коко, който най-сетне да му даде тласък веднъж завинаги. Представяли си, че този път шефът ще оцени способностите и интелигентността му и ще се съобрази с недостатъците му. Но, както ставало винаги, след по-малко от месец, шефът поискал среща с Коко. Помолил го да си вземе по-голяма чанта, за да може да си прибере нещата от офиса.

– Няма нищо, щом не те оценяват, ще намерим друго – опитала се да го успокои Ема, но той грубо дръпнал ръката й от рамото си.

Гневът бил ясно изписан на лицето му, когато тръгнал от къщи. Коко не се прибрал докъсно вечерта.

започнал да изпада в депресия. Отнача-ло била лека, пооправяла се след една-две бири. После вече пристъпите го връхли-тали по-често и за по-дълго. Затова и не могъл да се изнесе от вкъщи. След тежък депресивен пристъп у Коко започнала да се отключва и агресия. Счупил кристал-ната ваза на майка си, а веднъж замахнал да удари баща си. Ема и Асен се грижели за него като всеотдайни родители, но постепенно взели да се страхуват.

Алек пък се изнесъл от къщи още като студент – спечелил сти-пендия за отлични резултати. Освен това ходел на платен стаж в някаква компютърна фирма и давал много от из-караните пари на майка си – преживявал и страдал за брат си, искал да помогне.

– Не се ли тревожиш? – попитал Асен, докато гледал през прозореца.

В този момент телефонът на Ема звъннал. После нещата се развили много бързо. Полиция, всичко е в кръв, Коко е с бе-лезници. Алек е мъртъв, няма да се върне вече. Защо го е направил ли? Защото Коко имал всичко, а нямал нищо. Докато Алек още от бебе нямал нищо, а имал всичко...

И така, ето я четвъртата, последна стъпка за формирането на акцентуирана личност: когато родителят преднамерено премахне всички авторитети, включи-телно своя собствен, от живота на детето си, но не се отдръпне, а продължи да му оказва безрезервна подкрепа. Този про-цес запалва и поддържа у детето (особено порасналото) чувството за безнаказаност и убеждението, че всички наоколо са ви-новни за неговото нещастие. Стигне ли се до този краен етап, акцентуираната лич-ност не може да остане на същото ниво и човекът получава много по-тежката диа-гноза: психопатия. Той вече не подлежи на контрол от страна нито на близките си,

нито на самия себе си. Действията му са непредвидими и в повечето случаи целят да навредят на някого или дори на ня-колко души. Да извърши някакво зло, го мотивира и тежкото му психическо със-тояние – на този етап, тъй като винаги се е чувствал неразбран, човекът придобива и други тежки психически разстройства като депресия, натрапчиви мисли или дори шизофрения.

Ако смятате, че нашата история е преувеличена, ще ви изненадам. Всъщ-ност главните герои са познати на всеки от нас. Дотук те бяха със сменени имена, но когато разберете истинските, ще се се-тите, че лично вие сте ги споменавали и давали за пример десетки пъти в живота си. За тях са написани стотици романи, стихотворения, статии, има ги на порт-рети, картини... И все пак не знаем как са изглеждали – нашите прародители Адам и Ева и техните синове Каин и Авел. Раз-бира се, двамата синове не са ходили в скъпо частно училище, нито са работили в компютърна фирма, но самият факт, че Ева и Адам избират за първия си син

името Каин – „придобивка, печалба“, – а втория наричат Авел – „лъх, нищожност“, – говори за отношението им. После зна-ете сами – Авел жертва най-добрите си животни за Бога, а Каин Му принася прос-то от земните плодове (може да са били старите и изгнилите, които и без това се е готвел да хвърли). Това доказва, че Каин е расъл със самочувствие и е свикнал не да слуша, а за всичко да му се угажда, други-те да се съобразяват изцяло с него. Явно пък Авел, ако са гледали на него като на не толкова надарения и любимия син, се е научил да се задоволява с малкото, да не иска допълнително за себе си и затова е можел да оцени Божията любов, поискал е да се отблагодари за нея с най-ценното, което има. Каин отхвърля заслуженото предупреждение от Бога, изобщо не за-белязва собствената си вина, а започва да търси друг виновник за неприетата си жертва. Той най-вероятно е искал и Бог да му се подчини, както правели родителите му. Но когато Бог отказва, Каин си нами-ра изкупителна жертва в лицето на своя кротък и богоугоден брат, когото безми-лостно убива.

Да, вашето дете може и да не стане истински убиец във физическия смисъл на думата, но ако характерът му е като на Каин, то ще успее буквално да унищожи живота на семейството и на най-близките си.

Затова, ако искаме да предпазим децата си от диагнозата акцентуирана личност, трябва първо да ги научим да се съобразяват с другите и да се подчи-няват на авторитети. Още от малки трябва да знаят къде са границите и да помнят какви са техните отговорности. За детето е изключително важно да получи внима-ние и да бъде изградено и от двамата си родители. Но дори да правим всичко това, ако не постим и не измолим своето дете от Бога, битката ще бъде загубена от само-то начало. И като помним, че за делата си Каин получава проклятие, нека да водим своите деца в отговорност пред Бога по пътя на благословението!

якой беше казал: „Ако на нас, жителите на земята, ни предложат ново слънце,

което свети по-добре от старото, няма ли веднага да поискаме да заменим старото с новото?” Разбира се, винаги ще се намерят хора, които, без да се замислят, биха избрали новото слънце, но все пак може би повечето не биха из-бързали. Защото преди да вземеш ре-шение за смяната, не е ли по-добре да изчакаш малко и да видиш дали новото слънце ще носи полза както старото?

Същото може да се каже и за хрис-тиянската вяра. На колко страни е по-могнала тя, колко сърца е стоплила с животворна радост! Тази вяра невед-нъж е донасяла ред и спокойствие на земята, давала е утеха и мир в се-мейния живот и нужното упование на смъртния одър. Древната християнска

вяра е издържала не една година на изпитания, и то с чест. Затова на фона на всички подигравки, насмешки, укори и обвинения към християнството бихме искали да посочим поне някои блага, с които то е направило щастлив човеш-кия род.

Няма да говорим за онова висше, най-добро и безценно благодеяние, което ни дава християнството, – прош-ката на нашите грехове и вечния живот. Опонентите ни само ще се усмихнат, ако започнем да прославяме тази Бо-жия благодат към нас, безнадеждно погиналите грешници. Онзи, който още не е достигнал до съзнанието за свои-те грехове и тежката си вина пред Бога, разбира се, няма да оцени помилване-то. Затова, колкото и да е скъпоценно за нас това благо, няма да разсъждава-ме сега над него.

Ще говорим за онези блага, които християнството е донесло на чове-чеството и които не могат да бъдат от-хвърлени или подценени. В най-новото време неведнъж са упреквали христи-янството, че иска да държи народа в невежество и робство. Това обвинение би могло да се измисли само от злоба и да се повтаря от крайна глупост. За съ-жаление бедният замаян народ слуша подобни измислици и наивно вярва в тях. Напротив, целта на християнството е да издигне хората и да ги постави на висотата, предназначена за тях от са-мия Бог. В езическите времена при гър-ците и римляните между образованата класа и народа е била издигната непро-ницаема стена. Истината и знанието са били достъпни за малкото избрани, ви-сокопоставени хора, а простият народ е бил лишен от правото да се обучава.

Същия възглед за народа са усвоили и фарисеите, които презират Христос за това, че никой от началниците на изра-илтяните не е повярвал в Него. „Но този народ, който не знае Закона, е проклет” - обяснявали те (Йоан 7:49).

Иисус Христос е истински Приятел на народа и Неговото благовестие е донесло най-много добрини именно на обикновените хора. Той е бил плътно заобиколен от тях, хората са Го след-вали, слушали са Го с наслаждение. Господ е избрал Своите ученици не от висшето общество, а от средата на на-рода. Езичниците са обвинявали хрис-тиянството в това, че сред неговите

представители е имало бедни занаят-чии. Но самите християни ни най-мал-ко не са се смущавали от този факт. Ап. Павел, който е изработвал шатри, пише до Коринтската църква: „Гледай-те, братя, какви сте вие, призваните: не мнозина сте мъдри по плът, не мнозина сте силни, не мнозина сте благородни; ала Бог избра онова, което е безумно на този свят, за да посрами мъдрите; Бог избра онова, което е слабо на този свят, за да посрами силните; Бог избра онова, което е от долен род на този свят и е унижено, и това, което е нищо, за да съсипе онова, което е нещо” (I Кор. 1:26-28).

Християнската Църква извeжда бедните хора от унижението и ги прави „царе и свещеници” (Откр. 1:6). Христи-янството разрушава преградата между богатите и бедните, висшите и нисшите, знатните и нищожните: „Всички вие сте едно в Христос Иисус“ (Гал. 3:28). Църк-вата учи бедните и богатите, образова-ните и необразованите, че всички те са чеда на един Бог, членове на едно Тяло, наследници на едно и също небесно Царство. Преди Христос бедността се е смятала за позор. Когато самият Божи Син е слязъл на земята в образа на роб или слуга, без да има къде да подслони глава, материалната бедност вече не се възприема като нещо унизително. Пре-ди християнството физическият труд е бил унизителен за свободния човек. Но откакто най-великият от християн-ските апостоли е започнал да изкарва прехраната си с физически труд, никой труд вече не е принизяващ. „Молим ви... усърдно да се стараете да живе-ете тихо, да си гледате работата и със собствените си ръце да работите, както ви заповядахме” (I Сол. 4:11).

Не е ли християнството учението, което е основало и е поддържало на-родните училища? Не е ли Библията тази, която е давала и продължава да дава мъдрост на обикновените хора? Християнството посочва както на бед-ния, така и на богатия колко духовно нищи са пред Бога, призовава ги към любов и милосърдие: „Униженият брат да се хвали със своята висота, а богати-ят – със своето унижение” (Як. 1:9-10).

Езическият свят винаги се е отнасял с безсърдечност и студенина към бедни-те и слабите. Платон например съветва да не бъдат хранени болните, защото не носят полза. Евреите са проявява-ли любов само към своите и към едно-верците, както се вижда от притчата за самарянина. А Христос се е молел за всички: „Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене и Аз в Тебе, така и те да бъдат в Нас едно, за да повярва светът, че Ти си Ме пратил” (Йоан 17:21). Пред Голготския кръст истинските християни протягат братски ръце едни към други. Там се забравят званията, богатството и образованието. Милосърдните дела, жертвеният подвиг и самоотвержената любов са най-доброто украшение на християнина. Болниците, приютите за сираци и възрастни хора, страннопри-емниците са дошли на света заедно с християнството. Последователите на Христос са вярвали, че като нахранят гладния, напоят жадния, облекат голия, посетят бедния и затворника, правят всичко това на самия Него.

Езичниците с изненада са казвали: „Виж колко се обичат християните!“ Заклетият враг на християнството, им-ператор Юлиан, се е убедил в това и е признал, че „християните хранят не само своите болни, но и нашите“. Тази любов подтиква вестителите на еван-гелското спасение да оставят своето отечество, родния си покрив и без да се страхуват от опасности, да носят лъча на Божията светлина до най-бедните и нещастните хора.

Но християнството е помогнало не само на бедните, онеправданите и бол-ните. То е направило нещо много пове-че – положило е непоклатима основа за нашия личен и семеен живот, разпрос-транило е в тази сфера най-благотвор-ната светлина. Християнството освеща-ва брака: съюзът между мъжа и жената придобива истинско значение едва то-гава, когато става образ на единение-то между Христос и Неговата Църква. Господстващото в Стария Завет и при езичниците многоженство е осъдено от християнството веднъж и завинаги. За вярващите в Христос бракът е непри-косновен, защото съюзът между Него

и Църквата Му е неразривен. Мъжът и жената стават една плът, а „което Бог е съчетал, човек да не разлъчва” (Мат. 19:6).

Жената е задължена само на хрис-тиянството за положението, което в момента заема в света. Съпругите на най-образованите езичници са живеели в безправно робство и постоянен гнет. Малко по-високо е стояла жената при евреите, но и там мъжът си е купувал съпруга и е можел да разтрогне брака, докато за нея това не е било позволе-но. И до днес в някои езически народи жената се възприема като домашна ра-ботна сила, като предмет, необходим за удовлетворяване на плътската страст.

Иисус Христос веднъж и завинаги е „извел затворените на свобода” (Ис. 42:7). Той е разкъсал оковите на жена-та. Премахнал е лежащото върху нея проклятие. Нарекъл е една от жените Своя майка. Както на мъжете, така и на жените Той е възвестил спасение и избавление от греховете. Христос е допускал жените да общуват с Него и наравно с мъжете им е оказвал Своята любеща и чудодейна помощ. Жените са си тръгнали от Голгота последни и първи са разбрали за Неговото въз-кресение. Апостолите казват, че „в Христос няма вече... мъжки пол, нито женски” (Гал. 3:28), и увещават мъжете: „Живейте благоразумно с жените си и отдавайте чест на женския пол като на по-слаб съд и като на сънаследници на благодатния живот” (I Пет. 3:7).

Езичеството е създало робството. Отношението към робите е било не като към хора, а като към вещ, с която можеш да правиш каквото искаш. Ро-бовладелците са имали неограничена власт над живота и смъртта на роба. Един римлянин – Лукул – хранел ри-бите с телата на робите си. Ако робът остареел или заболеел от тежка болест, го изгонвали или убивали.

Християнството разрушава окови-те на робството. То не издава закон, който освобождава робите, но пропо-вядва принципа: „Няма вече роб, нито свободен... защото всички вие сте едно в Христос Иисус” (Гал. 3:28). И призна-ва робите като освободени от Христос,

братя в Христос. Мнозина вярващи имат честта доброволно да освобожда-ват роби, които стават техни братя.

Влиянието на християнските прин-ципи е проникнало и в живота на отдел-ните държави. Христос идва на земята не като реформатор на държавното уп-равление, а като Спасител на грешни-ците. Той решително отклонява всички политически надежди на Своите съвре-менници, като казва: „Царството Ми не е от този свят.” Христос заповядва хо-рата да отдават кесаревото на кесаря, а Божието – на Бога. Така постъпват и апостолите.

В държавната система християн-ството вижда божествен порядък. То иска управниците да бъдат Божии слуги, издигнати, за да наказват зло-то и да награждават доброто, „за да прекарваме тих и мирен живот в пъл-но благочестие и чистота“ (I Тим. 2:2). Християнството приема и монархията, и републиката, но еднакво отхвърля деспотизма на цезарите и на пролета-риата. То увещава представителите на властта да управляват както подобава на Божии слуги и да помнят Върховния Владика и небесен Съдия, пред Когото ще отговарят в деня на Страшния съд. Във всички случаи, когато от вярващите се изисква нещо противно на Бога и Не-говото Слово, те се позовават на пра-вото да „се подчиняват на Бога повече, отколкото на човека” (Деян. 4:19-20).

Християнството е имало благот-ворно влияние и върху взаимоотноше-нията между народите. Известно е с каква надменност са гледали евреите

на всички езичници. Римляните и гър-ците не са се отнасяли по-добре към езичниците, различни от тях, като са ги наричали варвари. Християнството е съборило тези вековни стени. Христос разрушава преградата между евреите и другите народи, като премахва вражда-та помежду им, създава от тях един нов човек и в едно тяло ги помирява с Бога, след което вече няма нито юдеин, нито езичник, а всичко и във всичко е Хрис-тос. Наистина, все още има прегради, но вината за тяхното съществуване е в самите народи и техните управници.

Има хора, които упрекват христи-янството, че способства за развитието на суеверието и за непросветеността на народите. По същия начин можем да упрекнем слънцето, че спомага за разпространението на тъмнината. Ако разгледаме географската карта на све-та, не може да не признаем, че най-об-разованите народи са християнските. Когато един африкански крал пожелал да разбере тайната на величието на Ан-глия, кралица Виктория не му показала своите кораби, хазната или войниците си. Тя му показала Библията и добави-ла: „Божието Слово е основата за вели-чието на Англия.”

Християнството се оказва солта на земята и досега не е изгубило това зна-чение. Ако някои писатели са пренеб-регвали християнското учение и дори са проявявали враждебност към него, те просто не са осъзнавали, че всичко ценно, което имаме, се дължи на свет-лината на Евангелието.

През август 1973 г. избягал от затвора престъпник взел за заложници четирима души от персонала на банка в центъра на Стокхолм: един мъж и три жени. След това по настояване на похитителя дока-рали там и неговия приятел. Ултимату-мът бил стандартен: оръжие, пари, кола. Терористите се отнасяли жестоко към своите жертви: всеки от тях имал въже на врата, което не му позволявало да седне, защото веднага започвал да се задушава. Две денонощия не ги хранели, постоян-но ги заплашвали и за да бъдат убедител-ни, ги удряли с автоматите в ребрата. В продължение на пет дни полицията пра-

– Слушай, и жените ли ще убиваме? – Ех, Бен Роджърс, ако бях глупак като тебе, щях повече да си мълча. Да

убиваме жени! Никъде в книжките не пише такова нещо! Жените ги закар-ваш в пещерата и се държиш с тях колкото е възможно по-вежливо, а те по-лека-лека се влюбват в тебе и вече сами отказват да се върнат вкъщи.

Марк Твен, „Приключенията на Том Сойер”

Тогава това явление било наречено „стокхолмски синдром”, въпреки че по-добно поведение на заложници е било описано още през 1930 г. В такива ситу-ации, когато видят човек от специалните части за борба с тероризма, жертвите предупреждават престъпниците и ги прикриват с телата си от куршумите. Вед-нъж похитителят се скрил в тълпата от за-ложници и никой не го издал. В наши дни, когато съобщения за подобни трагедии идват от всички кътчета на земното къл-бо, има множество примери за проява на стокхолмския синдром. Нека си припом-ним случая с Пати Хърст, отвлечена през 1974 г. от радикална политическа групи-ровка, към която после се присъединява, или заложническата криза при завзема-нето на японското посолство в Перу през 1997 г.

Специалистите обясняват стокхолм-ския синдром със стресовата ситуация,

вела опити да освободи заложниците и накрая усилията им се увенчали с успех: операцията минала без жертви.

Но какво било учудването на полица-ите, когато вместо с благодарност осво-бодените ги посрещнали с агресивни нападки. Те защитавали терористите, опитвали се да попречат на полицията, твърдели, че бандитите са „добри хора, че не са се страхували от тях, че нищо лошо не са направили”. После бившите заложници събрали пари и наели адво-кат, който да представлява похитителите в съда. А две млади жени от заложниците се сгодили в затвора за престъпниците.

в която се оказват заложниците – това е тяхната защитна реакция срещу шока. Ако кризата продължи достатъчно дълго, между престъпниците и жертвите им се установяват взаимоотношения, залож-ниците разбират исканията и „справед-ливата борба“ на похитителите, започват да им съчувстват и да се отъждествяват със своите мъчители. Но за терористите техните жертви си остават само средство за постигане на поставените цели. Взаим-ни чувства те не изпитват.

Към всичко привиква човекът подлец! Ф. М. Достоевски, „Престъпление и наказание“

Стокхолмският синдром се проявява не само в мащабни трагедии като взема-нето на заложници от въоръжени банди-ти. Светът на насилието е огромен и раз-нообразен. Не знам кой е казал: „Ние сме заложници на своите деца“, но годините потвърждават тези думи. Сега няма да разглеждаме методите и проблемите във възпитанието, въпреки че всичко идва от там. Става въпрос за това, че нашата старост – времето на немощ, болести, угасване – много зависи от онези, които сме възпитали. Обидите, нанесени от де-цата, по принцип са справедливи и много силни. Опороченото детство преминава в мощен протест за цял живот. Неразум-ното, безотговорно отношение преди всичко към духовното развитие на дете-то дава такива плодове, че този, който ги жъне, ще пролее много горчиви сълзи. Самотната старост без семейна топлота, помощ и съчувствие пак е по-добрият вариант. По-жестокият са побоищата, униженията, издевателствата.

За домашното насилие над децата и жените в продължение на десетилетия говорят всички социални и правоохра-нителни органи, пише се във вестниците, разисква се по радиото и телевизията. Създадени са центрове за психологи-ческа помощ, открити са горещи линии – телефони на доверието. Но всичко това не води до решение на проблема – зад затворените врати и глухите стени се леят сълзи. Често има реален изход от домашното насилие, има възможност жертвите да се освободят, но те остават верни на своите насилници. И, разбира се, всеки има „позната, която много пъти се е развеждала, но всеки път попада на поредния садист”.

Случва се заложници да се окажат цели народи. В годините, когато на една шеста от земното кълбо се строеше ко-мунизмът, населението беше заложник на държавата. Със Сталин и неговите сътрудници всичко беше ясно, но мно-гомилионните доноси на хората едни срещу други не бяха писани от управни-ците. Отъждествяването на жертвата и мъчителя тогава беше почти стопроцен-тово. Историята на XX в. в СССР е хрони-ка на престъпленията: окупация, плен, освобождение. Но...

Заложниците в стокхолмската банка били освободени, но завинаги останали в плен. Въжетата, увити около вратовете им, се стегнали в здравия възел на стран-на носталгия по онези дни, преминали в смъртна опасност. Разбира се, след като е преживял подобен ужас, почти никой и никога няма да остане необременен от спомени. Защо обаче оценката за мина-лото е толкова нереална?

безкрайните мантри: „Затова пък ни ува-жаваха (съобразяваха се с нас, страхува-ха се от нас, хранеха ни)!” Е, вярно е, че не ни обичаха.

Ти възлезе на височината, плени плен... Пс. 67:19

Разговор в преддверието на църквата след богослужението. Възрастна жена се обръща към бивш наркозависим, който вече е минал курс по възстановяване и е поставен като дежурен на входа:

– Сине, богослужението днес беше ху-баво, нали?

– Да, първата проповед много ми ха-реса.

– Ето, виждаш ли колко е добре с Бога! Сигурно си спомняш миналия си живот като страшен сън?

– Не, спомените ми са сладки...Малко информация. Той беше дошъл

в рехабилитационния център след мно-гогодишни безуспешни опити да скъса с наркотиците. След кървавите игли в изоставени сутерени. Със страшни хро-нични диагнози. С разбит семеен живот. Естествено, отиде в центъра добровол-но. Но със същия синдром.

Човек се ражда грешник. Грехът е негов мъчител и палач. Води го към фи-зическа и духовна смърт. Хората са във вечен плен. Но Христос е пленил плена, дал е освобождение, платил е откуп за робите. Горките страдащи и изтезавани обаче обичат своя страшен господар и дори когато познаят истината, не могат да преодолеят стокхолмския синдром. Ако нашите спомени за греховния живот са сладки, ако можем да направим ком-промис със съвестта си, ако сме склонни да си позволим „съвсем малко несвят жи-вот”, трябва да молим Господ за освобож-дение от плена. Нека всеки от нас веднъж завинаги да скъса онова въже, което се затяга в здравия възел на странната нос-талгия по дните, преживени в смъртна опасност.

P.S. Между другото, отдаденото на ностал-гия поколение изра-илтяни така и не влиза в Обещаната земя.

Страшната и велика история за изхода на Израил от египетския плен винаги ще потриса въображението на потомците. Сладко ли е било робството? Тежкият труд, ударите на надзирателите, пълното безправие, узаконените убийства на но-вородените момчета. Воплите към Бога. Изпратен е водач. Случват се чудеса и знамения. Пасхата. Червеното море. Сво-бодата. И ропотът: „...Когато седяхме при котлите с месо, когато ядяхме хляб до на-сита!” (Изх. 16:3). Те си спомнят своя плен. И през целия път към Обещаната земя неведнъж се връщат към робството си, с добри думи. Хубаво е било там – всичко са имали до насита. Вярно, гърбовете им са били в кървави рани, убивали са ново-родените им синове, но във всичко оста-нало „поробителите са били добри хора и нищо лошо не са направили”.

Нереалната оценка на миналото е следствие от стокхолмския синдром с

еше ранната пролет на 1946 го-дина. Живеех в лагер за бежан-ци между високите разклоне-ния на Вестфалските планини.

Земята ухаеше на зеленина, по синьото небе плуваха перести облаци. Беше ня-какъв празник. В такъв ден не ни се сто-еше в тъмните бараки, затова с неголяма група вярващи излязохме зад оградата на лагера, в гъстата гора. Любувахме се на красотата на природата, пеехме хим-ни и си спомняхме за тежкото военно време. Брат Николай седеше мълчаливо и когато всички завършиха своите раз-кази, заговори:

– Сега и аз ще ви разкажа нещо ин-тересно, което се случи с мен. В края на

1942 г., в разгара на войната, бях във Во-лин. Отидох в едно село, където хората се бяха събрали, за да чуят за Христос. Онази вечер имаше много вярващи, Бог благославяше общуването. След като събранието приключи, трябваше да се върна в моето село през една гъста габъ-рова гора.

Беше късно. Луната грееше високо в небето, наоколо цареше тишина. Само в далечината се чуваше воят на совите. Бях изминал не повече от четири кило-метра, когато от храстите излязоха два-ма души и застанаха на пътя пред мен. Щом приближих, единият извади пис-толет и извика:

– Горе ръцете! Не мърдай!

Вдигнах ръце. Те претърсиха джобо-вете ми, но освен Библията и песнарката нищо не намериха. Изхвърлиха книгите и започнаха да ме разпитват:

– Откъде идваш?– Бях на събрание на християни –

казах аз. – Сега се прибирам.– Ти християнин ли си? – попита

единият от непознатите. От него се носеше миризма на водка. – Да, аз съм вярващ християнин –

отговорих му.– Кажи ми, според теб има ли Бог,

или няма?– Разбира се, че има – заявих смело.Двамата се разсмяха толкова силно,

че ехото се разнесе из гората.

– Напразно се смеете. Бог съществу-ва и Той ще съди хората според делата им – започнах аз, но един от мъжете ме хвана за ръката и извика:

– Ето сега ще проверим дали Бог съществува. Ако Го има, нека освободи теб, вярващия, от ръцете ни.

Той ме бутна към храста и насочи към мен пистолета. Започнах да се моля на глас:

– Боже, ако Ти е угодно, спаси ме от такава смърт...

Изстрелът прекъсна думите ми и аз паднах на земята.

Какво е станало по-нататък, не знам. Когато дойдох на себе си и отворих очи, наоколо нямаше никого. Започваше да се развиделява. Опитах се да стана, но почувствах остра болка в левия хъл-бок. Дрехите ми, ръцете ми, лицето ми – всичко беше в кръв. Едва допълзях до храста. Мъчеше ме жажда. Облизах листата, покрити със студената роса, и ми олекна малко. Събрах сили и започ-нах да пълзя по пътя, но при всяко дви-жение от носа и устата ми течеше кръв. После загубих съзнание. За момент от-ново дойдох на себе си, чух тропота на каруца, исках да извикам, но кръвта пак бликна от устата ми. По-нататък не помня. Когато се събудих, до мен стояха двама лекари. Някой ме беше докарал в болницата, където ме бяха оперирали. Два куршума минали през ръката ми и останали в хълбока. Лекарите успели да ги извадят. Сега имам само белези.

Николай вдигна ризата си и показа огромните белези от операцията.

– След известно време излязох от болницата и се прибрах вкъщи – про-дължи разказа си той. – На Бога било угодно да ме спаси от смъртта, въпреки че безбожниците ме смятаха за убит. Когато вярващите разбраха какво ми се е случило, непрестанно се молеха за моето оздравяване и Бог направи чудо: върна ми живота и здравето.

Излязох от болницата и се заех от-ново с предишните си дела. Мина вре-ме. Една нощ в съседното село хванаха непознат човек. Подозираха, че е участ-ник в грабежа, станал в близкия чи-

флик. Той отричаше всички обвинения, но селяните не му вярваха. Държаха го в мазето, биха го. По това време в нашите села изобщо нямаше здрава власт. До града беше далече, господстваше само-разправата.

Поканиха ме на очна ставка. Хората предполагаха, че задържаният може да е един от онези, които стреляха по мен.

Дойдох в дома на селския кмет. Ско-ро доведоха и непознатия. Щом прек-рачи прага и ме видя, лицето му побеля като платно. Позна ме, а и аз веднага разбрах, че това беше същият човек, който се смееше силно в гората и бого-хулстваше. Той стреля по мен. Мъжът седна на пейката и загледа мрачно сте-ната пред себе си. Небръснат, слаб, със следи от скорошен побой, човекът види-мо се вълнуваше и чакаше кога ще кажа: „Да, това е той!”

Когато го видях, си спомних за она-зи гора, където Бог по чуден начин ме

Минаха няколко седмици. Един ден косях трева. Когато стигнах синора, седнах да си почина. Изведнъж видях непознат човек. Вървеше към мен с на-ведена глава. Разпознах в него човека, с когото преживях онази страшна среща в гората. Сърцето ми тревожно заби. Ста-нах и продължих да кося. Той се приб-лижи и каза с треперещ глас:

– Добро утро! Свали шапката си и я хвърли на зе-

мята, направи още няколко крачки и продължи:

– Дойдох да ви моля за прошка. В гората исках да ви убия. И сам не зная защо. Някаква тъмна сила ме тласна да го направя. Тогава не вярвах в Бога, а сега вярвам, че Бог съществува. Да, сега вярвам, но не зная дали ще ми прости такава вина. Аз съм голям грешник. И ето, дойдох да ви питам дали ще се по-молите за мен. Сам не мога да се моля, не знам как...

спаси от смъртта. Дожаля ми за този не-щастен убиец. В сърцето ми имаше бор-ба: какво да кажа на хората? Животът на човека беше в моите ръце.

Няколко минути мълчах, а те чакаха присъдата ми. Накрая казах:

– Виждате ли, беше нощ и не мога да потвърдя дали е това човекът, който стреля в мен. – Помълчах и добавих: – А и, както знаете, Господ ме спаси, затова, дори да бях познал тези хора, не бих ви казал нито дума, защото съм им прос-тил, както Христос прощава на всички нас...

Обърнах се към моя убиец. Погле-дите ни се срещнаха. Неговото лице се сгърчи като от остра болка, а в очите му се появиха сълзи.

Тръгнах си, а след време пуснаха и него, тъй като не можаха да докажат ви-ната му.

Нещастният човек искаше да каже още нещо, но сълзите не му позволиха. Плачеше като дете. Аз го успокоявах, макар и сам да бях силно развълнуван. После застанахме на колене и се молих-ме – там, на полето. Когато се изправих-ме, лицето му сияеше от радост. Пода-дох му ръка и казах:

– Отсега ти си мой брат.Този човек започна да посещава

нашите събрания, отдаде живота си на Господ, кръсти се. Скоро започна вой-ната, която ни раздели, но аз вярвам, че някогашният безбожник и убиец сега е искрено Божие дете.

Така Николай завърши своето сви-детелство. Всички паднахме на колене и благодарихме на Бога за Неговата спа-сяваща благодат.

ма много държави, в които хората копнеят да дойдат миротворците – силни, въоръжени мъже с каски, обучени да въдво-

ряват ред и спокойствие. Този образ ни е познат от много филми и видеоигри, но всъщност е съвсем реален. Може ли обаче човек с оръжие да се нарече миротворец? Мирът не означава само липса на война и насилие. Мир трябва да има и между самите нас, в отноше-нията ни, в поведението ни един към друг.

Нормално е да се борим за спо-койствие и ред там, където има война и насилие, но аз искам да погледнем към нашия дом. Нека видим какво става у

дома, където има „мир“, тук, в Бълга-рия, в нашия град, квартал, в нашето училище. Ние живеем в държава, къ-дето има ред и спокойствие.

Но така ли е в действителност? Колко често четем статии или гледа-ме репортажи за побои в училище, насилие между децата, посягане на авторитети като учител, възрастен човек, полицай, дори родител. Такава агресия не съответства на виждането за мир. Имаме все по-голяма нужда от помощ, за да запазим мира, а кой може да помогне? Може би трябва да поканим герой като Рамбо? Но как да се бориш срещу агресията с агре-сия, да отвръщаш на злото със зло? Има ли смисъл? В Библията се казва:

„Не въздавайте на никого зло за зло“ (Римл.12:17), а този, който ни учи как да направим това, е истинският Мирот-ворец – Иисус Христос.

„Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии“ (Мат. 5:9). Много юноши и младежи през голяма част от времето си мислят за всякакви безсмислени неща. Но ся-каш не ги интересува мирът у самите тях, нито начинът, по който говорят и се държат с околните. Повечето хора излъчват и сеят агресия и неприязън към всичко около тях заради стреса и всекидневните натоварвания, на които са подложени. Търсят ли обаче ре-шение на този проблем? По-скоро се заблуждават, че всичко е наред. А точ-

но в този момент трябва да извикаме Миротвореца.

В живота на Иисус има много си-туации, когато е заплашван, гонен и поругаван, но Той не се спира пред всичко това. Христос продължава да носи мира в Себе Си, докато изцелява и прощава греховете на хората. Невед-нъж Той умиротворява цели тълпи, но не с оръжие, а с казана дума. Ако се научим да говорим като Него, да пос-тъпваме като Него и изобщо животът ни поне малко се доближи до Неговия, нашите души ще бъдат смирени и ще носим мир: „Вземете Моето иго върху себе си и се научете от Мене, защото съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си“ (Мат. 11:29). Самият Господ ни дава рецеп-тата как и ние да станем миротворци. На практика това не е лесно. Трудно се учим да не отговаряме, когато ни

ядосат, да не ругаем, да уважаваме по-възрастните, да поздравяваме. Но ако не можем да променим това, наистина оставаме в състояние на враждебност и агресия. Смирението е далеч от нас и ако не се доближим до Този, Който носи мира в Себе Си, не можем да се наречем „Божии синове“. Приемем ли Христос обаче, за нас това обещание става все по-реално.

Откакто аз самият открих образеца за умиротворение и го приех в живота си, съм променил много от нещата, които водеха към размирие в душата ми. Все още имам да променям и из-граждам, но всеки ден изпитвам огром-на радост от това, че се уча от нашия Спасител. Когато се разхождам, често срещам младежи. Наскоро видях една група, която крещеше неистово. Поми-слих, че се е случило нещо, а те праз-нували своя абитуриентски бал. Но не

приличаха на празнуващи, а по-скоро – на скандиращи преди битка. Все по-вече млади хора се отегчават от живо-та, от училището, от всички занимания. Това избликва у тях като агресивно и нападателно поведение. Младежите и юношите се превръщат в оръдия за насилие и похот.

А просто трябва да повикат на по-мощ Миротвореца. Този, Който ни учи и ни помага да бъдем умиротворени първо с Него, после с нас самите и с всички хора. Ако Го последваме, ще получим блаженството да се наречем миротворци, като му дадем да сътвори мир първо в нас, а и ще се наречем с Не-говото име – Божии синове.

Думите са на Дуайт Айзенхауър, 34-я президент на САЩ и главнокомандващ съюзническите войски по време на Вто-рата световна война. Звучи абсурдно, нали? Може и да успееш да постигнеш мир чрез военни действия, но със сигур-ност ще е за много кратко време.

Самата дума „мир“ вдъхва вяра и на-дежда, създава предпоставка за вътре-шен покой. Да имаш мир, да носиш мир и най-накрая да твориш мир, т.е. да съз-даваш мир около себе си, е много важно за един християнин. Ето защо в Пропо-ведта на планината Иисус Христос пос-вещава на мира едно от блаженствата: „Блажени миротворците, защото те ще

се нарекат синове Божии“ (Мат. 5:9). Ми-ротворството е силно свидетелство за присъствието и делата на Бога в нашия живот. Когато прощаваме на тези, които по някакъв начин са ни засегнали, хора-та ще разберат, че сам Бог действа в нас.

Израснала съм в християнско се-мейство. Всяка неделя заедно с роди-телите си ходех на църква. От малка бях възпитавана да живея в мир, най-вече със своите братя и сестра си (имам пети-ма братя и една сестра). Когато тръгнах на училище, би трябвало най-вече от мен да се очаква да живея в мир и да се разбирам със съучениците си, щом ид-вам от такова многодетно семейство. Но

уви! Самата аз като че ли привличах към себе си неприятните ситуации и кон-фликти, особено когато станах тийней-джърка. По онова време седях на един чин с възможно най-кроткото момче в класа. Може би точно това ме дразнеше у него, че притежаваше качества, които на мен като християнка ми куцаха: кро-тък дух, уравновесеност. Или пък защо-то бях израснала с момчета (сестра ми е с 12 години по-голяма) и за мен беше напълно естествено да се бия с предста-вителите на другия пол. Не знам, но това момче всеки ден ядеше бой. Не помня защо го правех, просто продължавах… Един хубав неделен ден крачех с гордо вдигната глава – отивахме с родителите ми на църква. Вървях и се държах като послушно, примерно християнче. И из-

веднъж насреща ни се появи бабата на моя съученик.

– А вие знаете ли какво прави вашето момиче на моя внук? Той всеки ден яде бой от нея. По цялото му тяло има си-нини. Как може такова нещо? Та вие сте вярващи!

Разбира се, родителите ми не знаеха нищо за това. В този момент щях да потъ-на в земята от срам! Това беше повратна точка в моя живот. Оттогава момчетата спряха да се страхуват от мен, защото вече не ги закачах.

Опитвам се да бъда миротворец в пълния смисъл на думата. Защото раз-брах ценността на този дар. Наричам го дар, защото не всеки го притежава. Но можем да го получим от Този, Който го дарява. Ап. Павел пише в I Кор. 14:33: „Защото Бог не е Бог на безредието, а на мира.“ И тъй като самият Бог е Бог на мира, ако ние също сме миротворци, ще се наречем Божии синове. Не казвам, че е лесно, но не е невъзможно.

за да ги задържим в себе си, да не из-ригнат като вулкан и горещата лава да залее всичко наоколо. Забравете за по-говорката: „Каквото повикало – такова се обадило.“ Бог ни е заповядал друго: „Ако някой ти удари плесница по дяс-ната страна, обърни му и другата“ (Мат. 5:39). Така ще избегнете конфликта и ще постигнете мира, за който Иисус говори.

Ще ви разкажа една история от нача-лото на ХІХ в. Срещнали се на полето зе-меделец и учител. Земеделецът се обър-нал към учителя:

– Господин учителю, с цялото ми уважение ще ви попитам какви са тези неща, на които вчера сте учили нашите деца: „Ударят ли те по едната буза, дай си и другата“? Как е възможно това?

Учителят отговорил: – Нищо не мога да направя, така е на-

писано в Библията.Изведнъж земеделецът зашлевил ша-

мар на учителя както по едната, така и по другата буза. По това време по пътя ми-

Някъде из интернет прочетох нещо, което ми хареса: „Не е лесно да сме ми-ротворци. За начало не е лошо да се нау-чим поне да не наливаме масло в огъня. Може би с времето ще можем да потуша-ваме и по-големи пожари.“

Днес повече от всякога е трудно да носиш този мир в сърцето си, какво остава да го разпространяваш. Как да се научим да живеем в мир със своите родители, братя, сестри или съученици? Предлагам ви няколко основни правила.

Правило 1: Да не отвръщаме на злото със зло.

На думи е лесно, нали? Особено кога-то в нас бушуват емоции и се иска сила,

нещо излишно, може просто да пребро-ите до 10.

Правило 2: Да обичаме тези, които са ни наранили.

Това може да са нашите родители, братя, сестри или съученици. Ап. Йоан пише: „И тази заповед имаме от Него: Който обича Бога, да обича и брат си“ (І Йоан 4:21). Иисус Христос ни заповядва да обичаме дори враговете си. Ако прие-мем, че ни липсва мир само с враговете, когато започнем да обичаме и тях, ще бъдем обградени от мир и покой. Защо-то да не забравяме, че да обичаш, значи да прощаваш.

Правило 3: Да се научим да прощаваме и да молим за прошка.

В Библията се казва, че ако ние не прощаваме на нашите братя, и на нас няма да ни бъде простено. Всички знаем колко е трудно да простиш истински и напълно. Ние прощаваме, но не забра-вяме. Обаче помислете върху думите от Господната молитва: „И прости ни дълго-вете, както и ние прощаваме на длъжни-ците си“ (Мат. 6:12). Също толкова важно е и да се научим да молим за прошка. Ап. Павел пише в Посланието към ефесяни-те да не оставяме слънцето да залязва, докато сме още гневни (4:26).

Искам да завърша с думи от книгата на Кенет Сенди „Миротворец“: „Въпреки че помирението понякога може да ста-не с малки или почти никакви усилия, в повечето случаи ще трябва да помните поговорката: „Ако напредвате без уси-лие, значи се спускате надолу по хълма.“

Нека напредва-ме в това, да носим мира в себе си и най-вече да създаваме мир около себе си!

навал един благородник със слугата си. Господарят казал на слугата:

– Иди да видиш какво правят там оне-зи двамата.

И тъкмо когато слугата ги наближил, учителят, който също бил силен мъж, върнал двата шамара на земеделеца с думите:

– Също е писано: „С каквато мярка ме-рите, с такава ще ви се отмери“ – и към това изречение прибавил още няколко шамара.

Върнал се слугата при господаря си и казал:

– Ваша милост, нищо не се е случило. Просто взаимно си тълкуват Библията.

Никога не отвръщайте на злото със зло. Ако се страхувате, че ще кажете

1.Виден американски богослов и писа-тел (1703-1758), автор на „Опитността, която си струва” (изд. „Нов човек”,1999 г.) 14.Брат на Мойсей, първосвещеник в Израил 18.Град държава, разполо-жен в западната част на Рим, център на католицизма 19.Юдеин, който заедно с Аарон държи ръцете на Мойсей при битката на Израил с Амалик (Изх. 17 гл.) 20.Минало свършено време в ста-робългарския език 22.Руски художник, живописец (1831-1894) 23.Количеството уловена риба 24.Жена на Исав (Бит. 36 гл.) 27.Иглолистно дърво 28.Продълго-

тият цар на независимото царство Юда, управлявал 41 години 15.Хубав кон 16.Нажежени светещи газове, отделяни при горене, символ на Божия съд 17.Хра-мов служител в периода след завръща-нето от Вавилонския плен (Ездр. 2:43-58) 21.Български м итрополит (1812-1875), който заедно с Неофит Бозвели ръководи църковно-националната борба през XIX в. 25.Първата жена 26.Вярваща от Йо-пия, известна с благодеянията си, която след смъртта си е възкресена от ап. Пе-тър (Деян. 9 гл.) 28.Вътрешна обвивка

на окото, която възприема светлинните дразнения (мн. ч.) 30.Вид кучеглава маймуна 32.Главен град на Асирия, ос-нован от Нимрод (Бит. 10:10) 33.Мъжко жертвено животно в Израил 38.Забава, развлечение (мн. ч.) 40.Война, бран (остар.) 41.Инициалите на предишното название на Египет 43.Орган на зрението 44.Вторият син на Ной 46.Подправка за ястия 48.Кантон в Швейцария 49.Отрова 51.Единица мярка за електропроводи-мост.

ват рид, бърдо 29.Железопътна машина 31.Арамейското название на мястото, където е съден Христос (Йоан 19:13) 33.Кръвоносни съдове 34.Голяма река в Европа, приток на Дунав 35.Сирийски цар, по времето на който ап. Павел бяга от Дамаск (ІІ Кор.11:32) 36.Месец от ев-рейския календар 37.Град в Южна Юдея, родно място на Юда Искариотски (Ам. 2:2) 39.Ученик при майстор занаятчия 42.Малоазийска богиня на плодородието

43.Ароматна съставка на тамяна, доби-вана от черупки на мекотели (Изх. 30:34) 45.Род многогодишна трева с жълт цвят (мн.ч.) 47.Долина между Галилейското езеро и залива Акаба (Иис. Нав. 18:18) 49.Тибетски вол 50.Град на североиз-ток от Дамаск, съграден от Соломон (ІІ Лет.8:4) 52.Град в Южна Франция, ад-министративен център на провинция Гар 53.Град в Израил, даден на левитите (Иис. Нав. 21:23) 54.Пещерата, в която се крие Давид, когато е преследван от Саул (І Цар. 22:1) 55.Роб беглец, повярвал в затвора чрез ап. Павел (Филим. 1:10).

1.Неискреност, лицемерие 2.Пръти, бо-ядисани в бяло и червено, които служат за ориентири 3.Подутина на тялото 4.Ви-сочина, равнище 5.Псевдоним на ген. Столетов 6.Хълмът, на който Варак свик-ва войската си срещу Сисара (Съд. 4 гл.) 7.Гръцки израз, използван в Новия Завет, който има смисъл на проклятие, отлъч-ване 8.Състояние на засищане, задовол-ство 9.Дума, която се употребява както за жилището, така и за семейството, което живее в него 10.Силна буря 11.Блудница от Йерихон, която приема съгледвачите от Израил и в замяна получава защита, след като градът е завладян (Иис. Нав. 2 гл.) 12.Нота 13.Щастие (остар.) 14.Тре-