В семейството на моя приятелка се роди четвърто дете. Изнена-дахме се, когато го кръстиха Ми-

лост. След месец се разбра, че момичен-цето има тежко увреждане на сърцето. Лекарите не даваха много надежди за бъдещето. Тогава имахме пост и молит-ва за Милост, много хора се включиха. И Бог даде милост – детето расте здраво и се развива като своите връстници.

Днес е старомодно да се говори за ми-лост. В болниците казваме „медицинска сестра“, а не както преди – „милосърдна сестра“. Старото название не означава, че тази жена трябва да е мила с хората, а – че от нея се очаква да има милости-во сърце. Съвременниците ни са горди и твърдят, че не искат да получават „ми-

лостиня“, т.е. подаяние, защото заслужа-ват повече и предпочитат да „разчитат на собствените си ръце“.

Но в Божието Слово непрекъснато се говори за милост. Благодатта на Бога е онова, което получаваме, без да го заслу-жаваме, а Неговата милост се изразява в това, че не получаваме каквото заслужа-ваме. Благодарение на Божията милост към нас сме живи, защото справедливата присъда за греховете ни е смърт. Когато повярваме в Господ Иисус Христос, по Негова милост ставаме различни и тази милост все по-често побеждава злото в сърцето ни. Така спираме да си задаваме въпроса: „Кой е моят ближен?“, разбирай: „Кой е достоен да ми бъде ближен?“, и се учим да изпитваме себе си, като се пи-

таме: „На кого съм ближен аз?“, т.е. про-явявам ли грижа и внимание към всеки, с когото Бог ме среща, независимо какъв е. Такова отношение към ближните оба-че е възможно само ако човек вече е приел незаслужения дар на Божията ми-

на милостта, които във всекидневието обикновено ни убягват, ще прочетете в материалите на Ярл Пейсти, Ала Куруди-мова и Павел Рогозин. Не пропускайте и текста на Светлана Григорова, където тези проблеми се разглеждат в истори-чески план.

Какво означава милосърдието на дело, за което плащаш цена и се лиша-ваш от нещо свое, а не просто велико-душно разхвърляш част от излишъка си, вижте в трите материала с проза – на Иван Вазов, Родион Берьозов и Надежда Золотко.

За милостта, която дължим на нашите деца и младежи в тези последни, пост-модерни времена, се говори в интервю-то с психолога Изяслав Адливанкин и в

аналитичната статия на Иван и Светлана Вълкови за света на Толкин. Днес, когато границата между доброто и издигнатото в култ от демоничния свят зло е все по-размита, не можем да останем нехайно дистанцирани от това, което поглъща времето и душите на младите хора. Ос-нователната тревога в тези два текста не заслужава да бъде подмината.

И така, ще по-лучат милост само тези, които дръзнат да бъдат милостиви (Мат. 5:7).

лост, т.е. спасението. След като осъзнае, че сам е получил незаслужено милост, той е способен да бъде милосърден към другите, да им прощава, да ги обича. И да копнее за още повече Божия милост, за да я раздава. За тези интересни аспекти

последно време все по-често срещаме думата „ми-лосърдие”. На тази тема се пишат статии не само в ре-

лигиозните, а и в нерелигиозните из-дания. Безусловно това ни радва, тъй като показва, че хората започват да осъзнават необходимостта от мило-сърдие.

Отначало трябва да отговорим на няколко въпроса. Какво се разби-ра под думата „милосърдие”? Как то трябва да се проявява в нашия живот? Как мога да върша милосърдни дела?

Най-добрия отговор на всички тези въпроси може да даде Онзи, Който е олицетворение на милосър-дието, Който не само е учил на това, но и е вършил милосърдни дела. Това е самият Господ Иисус Христос, Който ни казва: „Бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден...”

Човек само да се поогледа и ще види колко хора се нуждаят от мило-сърдие, колко много са тези, които страдат, които са болни, изоставени, инвалиди, сираци. Те са в отчаяние. Изгубили са надежда, няма от кого да потърсят помощ. Ето защо Бог се об-ръща към всеки от нас чрез староза-ветния пророк Михей: „О, човече, ка-зано ти е какво е добро и какво иска от тебе Господ: да работиш справед-ливо, да обичаш милосърдни дела и смирено да ходиш пред твоя Бог” (6:8).

В 10 глава на Евангелието от Лука самият Иисус Христос ни дава чуде-сен урок по милосърдие. Най-вероят-но този пример е взет от живота.

„Един човек слизаше от Йеруса-лим в Йерихон и налетя на разбой-ници, които го съблякоха, нараниха го и си заминаха, като го оставиха по-лумъртъв. Случайно един свещеник слизаше по този път и като го видя, от-мина. Също и един левит, като стигна до същото място, приближи се, пог-ледна и отмина. Един самарянин пък, който пътуваше, дойде до него, видя го и се смили, и като се приближи, превърза му раните, изливайки елей и вино; след това го качи на добичето

Но въпросът за любовта към ближния явно не му е съвсем ясен. Ако казвам, че обичам Бога, кой има право да поставя под съмнение моята любов? Любовта към ближния обаче е друго нещо. Хората са различни, как може да обичаш всички? Вярно, има и таки-ва, които не е трудно да обичаш. Но те са малко. Ето например моя съсед – как да обичаш такъв човек? Само да знаете какъв е! Първо, той е от друга националност. Второ, от друга раса. А религия изобщо няма. Езичник е. Много некултурен човек.

Именно затова законникът пита: „Кой е моят ближен?“ В текста се каз-ва, че го прави, „като искаше да се оп-равдае“. Ако обърнем внимание кой е той, по-лесно ще разберем мотивите

то Писание, пред тях стои задачата да тълкуват Божия Закон. И този закон-ник задава на Иисус въпроса: „Учите-лю, какво да направя, за да наследя вечен живот?“ В отговор Иисус също му задава въпрос: „Какво е написано в Закона? Какво четеш?“ И законни-кът отвръща: „Възлюби Господ, Твоя Бог, от цялото си сърце и от цялата си душа, и с цялата си сила, и с целия си разум, и ближния си - като себе си...“ Законникът цитира дословно тези думи от Свещеното Писание, затова Иисус му казва: „Правилно отговори: Така постъпвай и ще бъдеш жив.“ Но когато чува това, законникът явно не разбира докрай смисъла на казаното. Той познава буквата на Закона, но не и духа му. За да избегне вътрешния

си, откара го в странноприемницата и се погрижи за него. А на другия ден, като си заминаваше, извади два дина-рия, даде на съдържателя и му рече: „Погрижи се за него: и ако похарчиш нещо повече, навръщане аз ще ти за-платя.“ И тъй, кой от тези тримата ти се вижда да е бил ближен на изпадналия в ръцете на разбойниците?“ Той отго-вори: „Онзи, който му стори милост.“ Тогава Иисус му каза: „Иди и ти прави също така“ (Лука 10:30–37).

Какво кара Иисус да разкаже тази притча за милосърдния самарянин? При Него идва един законник. По оно-ва време законниците са богослови, които най-добре познават Свещено-

дискомфорт, който усеща в присъст-вието на Христос, законникът пита: „А кой е моят ближен?“

Обърнете внимание, този човек задава първия си въпрос не просто от желание да получи отговор. В Биб-лията четем, че целта му е да изкуши Иисус. Той иска да знае дали неговите разбирания са сходни с Христовите. Ето защо, като си търси оправдание, законникът пита: „Кой е моят бли-жен?“ По отношение на любовта към Бога всичко му е ясно. „Аз не съм просто религиозен човек. Целия си живот съм посветил за изучаване на Писанието и за наставляване на дру-гите в Божия Закон“ - си мисли той.

му. Законникът е юдеин, който спада към една особена социална група в израилското общество. Той е свеще-нослужител, пазител на своята рели-гия. За да оправдае националните си и, разбира се, религиозните си чув-ства, законникът разчита на опреде-лен отговор. Надява се, че Христос ще каже: „Твоят ближен е човек с твоята националност, твоята религия и твои-те убеждения.“ Безусловно, ако беше чул тези думи от Христос, те веднага биха потвърдили неговата гледна точ-ка и той би се почувствал оправдан. Човекът иска Христос да определи този кръг от негови ближни и да пред-ложи един вид формула, с помощта на която той да установява кого може да смята за свой ближен.

В областта на религията хората са заети да търсят закони и правила, чрез които да изпълнят своя религи-озен дълг и да успокоят съвестта си. Например, дай ми молитвеник с го-тови молитви! Кажи ми колко пъти на ден трябва да се моля! Колко време да посветя на молитва? Колко пъти и кога да ходя на църква? Колко често да се изповядвам?

По принцип законникът пита същото. „Какво да направя, за да наследя вечен живот?“ „Кой е моят ближен?“ Интересно е как Христос от-говаря на тези въпроси, дали предла-га някаква формула, някакви правила, които трябва да се изпълнят? Може да ни се стори странно, но Иисус Хрис-тос дори не отговаря на този въпрос.

Когато разказва за милосърдния са-марянин, Иисус пита законника: „Кой от тези трима, мислиш, че е бил бли-жен на нападнатия от разбойниците?“ Въпросът не е кой е твоят ближен, а дали си ближен за тези, които те зао-бикалят.

Пътят между Йерусалим и Йери-хон се e наричал Кървавият път. Там постоянно са се извършвали прес-тъпления. Хората са били ограбвани, понякога дори убивани. Слушателите на Христос са знаели това.

Свещеникът, когато вижда нещаст-ния, пострадал човек, бърза да го подмине. За постъпката си той може да намери какви ли не оправдания. Първо, бърза да се прибере - чакат го децата и жена му. И без това много се е забавил в Йерусалим, изпълнявайки религиозните си задължения.

ния да отмине и да си няма работа с окървавения евреин. Но той вижда човек, който има нужда от помощ, и проявява милосърдие.

Забележете: на въпроса, който Гос-под задава на законника: „Кой от тези трима ти се вижда да е бил ближен на изпадналия в ръцете на разбойници-те?”, законникът отвръща: „Онзи, кой-то му стори милост!” И неговият отго-вор е правилен. Иисус му казва: „Иди и ти прави също така!”

Но какво означава: „Иди и ти пра-ви също така”? Какво трябва да прави законникът? Може би да бъде по-ре-лигиозен? От притчата става ясно, че само религията не е достатъчна: ре-лигиозните хора – свещеникът и ле-витът – не се отнасят милосърдно към пострадалия. Иисус всъщност не каз-ва на законника да подражава на ми-лосърдния самарянин, а подобно на самарянина, да бъде ближен за нуж-даещите се. Да подражаваш, е едно, а да бъдеш ближен на хората около теб, е съвсем друго. Така че въпросът не е кой е твоят ближен, а дали ти си бли-жен за другите. Разликата е огромна. Ако не си равнодушен към бедите на хората, не питаш кой е твоят ближен. Ти си ближен на всеки човек, когото срещаш по пътя си. Не ограничаваш своята любов и милосърдните си дела само до определен кръг хора. Всеки, който има нужда от милосърдие, не-зависимо дали е от същата национал-ност като теб, ще стане твой ближен. За теб ще бъде съвсем естествено да помогнеш на всеки, който изпитва нужда.

Тогава какво е необходимо, за да бъдеш ближен за всички? Трябва да се родиш от горе. И само когато се ново-родиш, ще постъпваш в съответствие със своята нова природа. Само тогава ще обичаш истински твоя Господ Бог с цялото си сърце и твоя ближен - като себе си. Първият въпрос на законника съдържа именно мисълта: „Възможно ли е да стана нов човек?” - „Какво да направя, за да наследя вечен живот?” Отговорът е: „Да обичаш Бога.” Но как

А и как да помогне на този жалък човек? Кой знае дали разбойниците не го наблюдават, скрити зад близката скала? И ако спре, къде е гаранцията, че няма да нападнат и него? Та те мо-гат да го ограбят, дори да го убият! Ето какви мисли минават мълниеносно в съзнанието на свещеника и той реша-ва да продължи пътя си: „Нека някой друг му помогне, не съм единствени-ят, който минава по този път!“

След известно време раненият е забелязан от един левит, който също минава край него. И левитът е от све-щенослужителите. Той приближава (свещеникът не прави това), поглеж-да нещастника и продължава по пътя си. Левитът на свой ред също нами-ра достатъчно причини, които не му позволяват да спре и да помогне на пострадалия.

Но ето че на същия път се появя-ва още един човек – той е самарянин. Когато вижда ранения, едва дишащ,

целия в кал, самарянинът се смилява. Той не съжалява само мислено напад-натия. Самарянинът извършва ми-лосърдно дело. Като „излива елей и вино“, той промива раните на човека и ги превързва, слага го на магарето си и го откарва в странноприемница-та. И това не е всичко. На следващата сутрин, когато тръгва на път, самаря-нинът плаща на стопанина: „Погрижи се за него и ако похарчиш нещо пове-че, навръщане аз ще ти заплатя.“

Самарянинът също би могъл да намери много причини, за да откаже помощ на пострадалия. Например, защо трябва да помага на този евре-ин, при положение че той самият е самарянин? Открай време евреите и самаряните не общуват помежду си. Евреите изтъкват национални и религиозни различия, затова са на-строени враждебно към самаряните, които им отвръщат със същото. Така самарянинът е имал всички основа-

да обичам Бога? Опитвали ли сте да Го обичате? С какво завършиха вашите опити? Може ли грешен човек да оби-ча Бога с цялото си сърце, с цялата си душа и с целия си разум? Не! Той ще бъде способен на това едва след като стане друг човек. Само човек с ново сърце, дадено от Бога, може да обича Бога.

Никакви правила, никакво подра-жание на светите хора не могат да по-родят у нас нов живот. Единствен Бог е способен да ни го даде. Само чрез раждане от горе можем да придобием нов живот. За това пише ап. Павел във Второто послание към коринтяните:

Този, Който разказва притчата за ми-лосърдния самарянин. Иисус Хрис-тос, станал нашият добър Самарянин, простира милосърдната Си ръка към нас. Той ни възкресява за нов живот.

Милосърдието, което Господ оказ-ва към всички нас, е несравнимо с ми-лосърдието на самарянина. Нашето положение преди да повярваме е не-имоверно по-тежко от положението на онзи нещастен, ограбен и пребит от разбойниците човек. Тогава ние сме били мъртви заради греховете и престъпленията си. Нашите собстве-ни грехове са били онези разбойници, които са ни наранили смъртоносно.

живот. Благодатта, любовта и милост-та на Господ Иисус Христос се проя-вяват в това, че „Той, като е бил богат, осиромаша заради вас, за да се обо-гатите вие чрез Неговата сиромашия“ (II Кор. 8:9).

Какво богатство предлага нашият Господ на всеки наранен от греха чо-век! Той го кани да стане съвсем ново създание, иска да му даде вечен жи-вот. Това е най-великото съкровище, което е невъзможно да придобиеш нито с пари, нито с добри дела.

Приятелю, колкото и да се стара-еш да се спасиш чрез дела по Закона, опитите ти са обречени на провал. Защото твоята греховна природа не е способна да извършва дела, угодни на Бога. Дори ако от днес започнеш да вършиш добри дела (без съмнение това е невъзможно, но да допуснем, че е така), с какво ще се оправдаеш

„Който е в Христос, той е ново съз-дание; старото премина; ето, всичко стана ново“ (5:17). Само човек, който е получил нов живот, ще обича Бога и тази любов непременно ще се прояви в любов към ближния, в милосърдни дела. По-точно, такъв човек ще бъде ближен за всички. За онзи, който оби-ча Бога, няма значение на кого оказва милост – на литовец, руснак, арменец, украинец, узбек, китаец или азербай-джанец. Той няма да пита каква ре-лигия изповядва нуждаещият се или към коя социална класа спада.

Но кой може да осъществи тази промяна в нас? Никой друг освен

Пострадалият от притчата е попаднал случайно в ръцете на разбойниците, а ние умишлено сме презирали нашия Господ, отвръщали сме лицето си от Него и не сме Го почитали. Колко пъти Той е простирал към нас милосърд-ната Си ръка, но ние сме Го прене-брегвали. Отхвърляли сме Неговата любов.

И въпреки това Той взима върху Себе Си нашите грехове и ги отнася на кръста. Там понася наказанието вместо нас. Ние сме изцелени чрез Неговите рани. В кръвта Му сме умити и се очистваме. Той дава Своя живот, за да можем ние да имаме Неговия

пред Божия съд за своето минало? За-конът изисква пълно съвършенство.

Но благодарение на Бога има един-единствен изход от това безна-деждно положение! Трябва да се по-каеш и да повярваш в Господ Иисус Христос. Изповядай пред Бога своя грях. Кажи: „Боже, съгреших срещу Теб. Прости ми!“ Бог ще те приеме такъв, какъвто си, въз основа на тво-ята вяра в изкупителната жертва на Иисус Христос. Той ще прости всички-те ти грехове и още днес ще те напра-ви нов човек.

Покай се, приеми дара на спасе-нието чрез вяра в Господ Иисус Хрис-тос и ще станеш този нов човек, и ще имаш вечен живот.

добре иврит. По време на всяко съби-ране в синагогата в началото се чете фрагмент от Писанието на еврейски език, а след това - на арамейски по таргумите. (На практика същото става и днес, когато четенето на еврейски-те свитъци е последвано от превод и обяснение на съвременния език.)

И така, по времето на Иисус Хрис-тос и след това, когато се пишат Еван-гелията, в синагогата наред с Писание-то на иврит се четат и таргуми. Тук не е наша задача да проследим научните дебати за това, кога възниква традици-ята да се записват таргуми. Достатъч-но е да отбележим, че фрагментите, намерени сред Свитъците от Мъртво море, потвърждават, че таргумите, ма-кар по начало да се предават устно, започват да се записват много преди християнската ера и създаването на Евангелията.

настана утро – ден един.” Този текст в Таргума Неофити звучи така: „И Слово-то на Бога каза: „Да бъде светлина.” И стана светлина по решението на Него-вото Слово. И Божието Слово отдели светлината от тъмнината. И Божието Слово нарече тъмнината нощ, а свет-лината - ден.”

Можем да приведем десетки други аналогични примери. Когато се прераз-казва историята на творението, в този таргум „Бог” навсякъде се заменя със „Слово”. По такъв начин „Словото” се утвърждава в качеството си на теоним (т.е. Божие име). Опитайте да прочете-те Битие от първа до трета глава, като всеки път заменяте думите: „И каза Бог” с фразата: „и каза Словото” или „и Бо-жието Слово каза”. Така ще разберете напълно интерпретационния подход, който използва Таргумът Неофити за книгата Битие. Същата метонимия се

исус Христос е архитектът на творението. Съгласно древно-еврейското тълкуване на книга-та Битие Той е неизменен двига-

тел в историята на творението. За това говорят факти, които не могат да бъдат обяснени по никакъв друг начин.

Древните таргуми (евр. mgrt - „тар-гум”, ед.ч.; „таргумим”, мн.ч.) – са уст-ни, а по-късно и писмени изложения на старозаветните книги с коментари, пояснения и допълнения, които рави-ните предлагат на своите слушатели. Традицията да се съставят таргуми най-вероятно e свързано с персийския период (539-332 г. пр. Хр.), когато офи-циален език е арамейският.

В периода на Втория храм таргуми-те се използват най-вече като помощни материали за прозелитите от средите на езичниците, а също и за евреи, кои-то живеят извън Израил и не владеят

НЕРАЗРИВНА ВРЪЗКА

то беше Бог. Всичко чрез Него стана и без Него не стана нито едно от онова, което е станало. Макар че светът беше и чрез Него стана, светът не Го позна. Това Слово, сътворило всичко, описа-но в книгата Битие, стана плът и живя между нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отец. А на всички онези, които Го приеха - на вярващите в Него-вото име, – даде възможност да станат Божии чеда.

ТОЗИ, ЧРЕЗ КОГОТОВСИЧКО СЕ ДЪРЖИДействително, както пише ап. Па-

вел, Той е „образ на невидимия Бог, роден преди всяка твар; понеже чрез Него е създадено всичко, което е на небесата и което е на земята, видимо и невидимо; било Престоли, било Гос-подства, било Началства, било Власти – всичко чрез Него и за Него е създаде-но; Той е по-напред от всичко и всичко чрез Него се държи” (Кол. 1:15-17). Тук се говори за същия Иисус, Който е бил в началото, създал е всичко, бил е у Бога и едновременно - образ на невидимия Бог. Павел използва фразата: „Всичко чрез Него се държи.” Но апостолът не е единственият, подкрепящ това твърде-ние. Представата, че Творецът е Този, чрез Когото всичко се държи, откриваме и в други еврейски източници. По такъв начин, като продължават идеите от ра-винските източници, апостолите Йоан и Павел утвърждават неразривната връз-ка между Словото от таргумите върху книгата Битие или Твореца на всичко съществуващо, от една страна, и Сло-вото от четвъртото Евангелие, Което става плът и живее с нас, чрез Което всичко се държи, от друга страна.

ЗАДАЧАТА СЕ УСЛОЖНЯВАТова затруднява онези, които смя-

тат за свой дълг да определят първите глави от книгата Битие като мит, за да представят вярата като по-компромис-на и да я съгласуват с общоприетото научно мнение за произхода на все-лената. Ако историята от Битие е не повече от древен мит за сътворението на света, защо ап. Йоан в своите апо-

логетични евангелски разсъждения свързва еднозначно Словото от таргу-мите върху книгата Битие със Словото – Иисус Христос?

НЕСТАБИЛНА ЛИ Е ВСЕЛЕНАТА?През юли 2012 г. сп. „Нашънъл джи-

ографик” публикува статия за търсенето на частицата, известна като „Хигс бо-зон”. С този проект се занимава Евро-пейският център за ядрени изследвания (ЦЕРН, от фр. CERN), който се намира в Женева. Заглавието на статията гла-си: „Откриха ли Хигс бозона?” А в ка-рето отдолу четем: „Без „частицата на Бога” животът във вселената би бил не-възможен. Учените, които раздробяват атомите в адронен колайдър, обещават скоро да разкажат за сензационното от-критие.” Много хора от различни научни и светогледни лагери следят проекта с голямо внимание.

„Физиците откриха „частицата на Бога” – така е озаглавен материал на „Асошиейтед прес”, публикуван през март 2013 г. „Търсенето на елемен-тарната частица, която е най-важната тухла от вселената, практически е за-вършено... Съществуването на тази неуловима частица, наречена „Хигс бозон”, е постулирано още през 1964 г. То помага да се разбере механизмът, по който е създадена вселената... През юли миналата година учените от Евро-пейския център за ядрени изследвания в Женева докладваха за открита час-тица, която по техните думи прилича на Хигс бозона, но не потвърдиха със сигурност дали това е тя, или - един от нейните варианти.

Днес обаче представителите на ЦЕРН са обработили всички данни... За мен е очевидно, че имаме работа с Хигс бозона. Но все още предстои да изяс-ним от кой тип е този Хигс бозон – зая-вява Джо Инкандела, физик, ръководещ една от двете основни работни групи в ЦЕРН (всяка от тях се състои от около 3000 учени). – Откритието потвърждава теорията, че обектите придобиват маса при взаимодействието между частиците в енергийното поле с ключовата части-ца, която всъщност е Хигс бозон.”

От всички материали, които проче-тох през последната година, мога да обобщя, че учените от ЦЕРН всъщност твърдят – вселената е възникнала екс-поненциално, т.е. по-бързо от скорост-та на светлината. Без Хигс бозона – „божествената частица” – вселената би изчезнала също толкова бързо. Нещо повече – научно допустимо е, че вмес-то нея би могла да се появи напълно нова вселена, също много по-бързо от скоростта на светлината.

Според женевските физици нашата вселена по същността си е нестабилна. Изследването, привлякло вниманието на научната общественост преди око-ло година, „вероятно би ни позволило с едно око да надникнем в бъдещето и да видим края на познатия ни свят (и вселена)... „Масата на Хигс бозона е пряко свързана с това, доколко е ста-билен (пространствено-времевият) ва-куум във вселената – пише Кристофър Хил. – Всичко е балансирано пределно точно. Това е или космическа случай-ност, или някаква физическа законо-мерност. Говорим за неизвестни досега факти.” И така, излиза, че названието „божествена частица” е още по-оправ-дано, отколкото се е смятало: Хигс бо-зонът не само дава маса на вселената, но и някога може да й я отнеме.”

НАУКАТА САМА СИ ПРЕСИЧА ПЪТЯТогава защо отхвърляме толко-

ва решително „теорията за младата Земя”, като настояваме, че нашата

планета е на милиони и милиарди го-дини, ако признаваме, че не разбираме механизмите, по които функционира пространствено-времевият вакуум във вселената? Защо определят креацио-низма като „ненаучен”, ако учените потвърждават, че вселената може да изчезне по-бързо от скоростта на свет-лината или даже да отстъпи място на напълно нова вселена?

Оказва се, че един изцяло светски проект, започнат от учените в опит да обяснят творението без Твореца, би могъл да доведе до противоположни резултати. Изследванията на Хигс бо-зона могат да хвърлят нова светлина върху много библейски стихове: „В на-чалото Бог (Словото – според таргума) сътвори небето и земята” (Бит. 1:1); „Всичко чрез Него стана и без Него не стана нито едно от онова, което е ста-нало” (Йоан 1:3); „Той е по-напред от всичко и всичко чрез Него се държи” (Кол.1:17); „Аз творя ново небе и нова земя и предишните няма вече да се споменават, нито наум ще дойдат” (Ис.

то – Твореца. При това играят роля не научните данни, а тяхната предубеде-на интерпретация – плод не толкова на ума, колкото на сърцето. Ето как тези учени пропускат самата същност на вселената и смисъла на живота.

Като се обръща към таргумите вър-ху книгата Битие, добре позната на не-говите читатели, ап. Йоан установява неразривна връзка между първите гла-ви на Битие и своето Евангелие. Иисус Христос е Богът Слово, архитектът на творението, Този, чрез Когото всичко се държи (по думите на ап. Павел).

В бъдещето всяко коляно – без из-ключение – ще се преклони и всеки език ще изповяда, че Словото, за Което се говори в книгата Битие, е Господ на всичко.

олко е трудно да си щастлив през зимата! Всъщ-ност и през есента, и през лятото и дори през пролетта е много трудно да бъдеш щастлив. С усилие отварям очи. Тъмно е. Студено е. Още е

много рано и зиморничаво се сгушвам в одеялото. Изобщо не ми се спи. Кафе ли да пия, или да прелистя някое списа-ние? Зад прозореца танцуват ледени снежинки на слабата светлина от уличните лампи. Удрят се в прозорците, сякаш ме молят да ги пусна вътре и надзъртат към украсената елха, чиито златисти топки и разноцветна украса едва про-блясват в полумрака на стаята. Днес е Бъдни вечер. Мразя празниците. Какво хубаво има в тях, особено за мен? Ето, лежа самотна, измръзнала, вглеждам се в тъмнината и ти-шината. Мъжът ми е в командировка, както винаги, точно през празниците. Напоследък забелязвам, че някак се е отдалечил от мен. Или може би аз — от него? Не разбирам какво става, а пък и дали изобщо е в командировка? Само Бог знае, ако Той, разбира се, съществува!

Не, от тези мисли човек може да се побърка! Повече няма да мисля за нищо. Станах решително, запалих лам-пата, включих кафемашината, пуснах телевизора. Трябва да измисля как да прекарам Рождество, няма да стоя сама на Бъдни вечер. Може да изляза с приятелки или да отида при родителите си. Може и никъде да не ходя, а да по-каня някого вкъщи. Докато размишлявах, не забелязах, че снегът е спрял да вали, небето е станало светлосиньо и слънцето е заблестяло върху белоснежните причудли-ви мантии на дърветата. На вратата се звънна. Учудих се: кой може да е?

— Здрасти, Анжелка! — винаги усмихнатото лице на съседката ми Таня светеше от радост. — Цялото семейство те каним на празничното богослужение в църквата. Ще дойдеш ли? Ако отговорът е „да”, след половин час ще мина да те взема.

Вътрешно се намръщих от досада, но казах:— Благодаря за поканата. Днес съм много заета — и

затворих вратата пред объркания поглед на Таня.

С Игор сме на тридесет и пет. Отношенията ни стигнаха до задънена улица. Нещо като куфар без дръжка: жал ти е да го изхвърлиш, но и да го носиш е тежко. Призрачно-то щастие ни махна радостно с кърпичка и изчезна зад ъгъла. Къде отидоха онези дни, ко-гато любовта сияеше в очите ни и се чувствахме всемогъщи, готови да направим за другия чудеса?! Някога той ме наричаше ангел и всичко, което харесваше у мен преди, сега го дразни. Като трън в сърцето ми е и моята бездетност. Повечето жени се реализи-рат като майки. Е, какво да се прави, което не може, няма как да се промени. Реших да ста-на самодостатъчна, модерна и да се реализирам в нещо друго. Захванах се с бизнес, започнах да посещавам женски клуб, напълно се посветих на самоусъвършенстването си, общувах с приятелки, но дълбоката, тъмна пустота, която се засели вътре в мен, не се влияеше от нищо. Само пропастта между мен и мъжа ми все повече растеше.

Ето, вече влизаме в църквата. Почувствах, че съм у дома, намерих тихо прис-танище и покой. Огромната зала беше изпълнена със светли-на. Светлина излъчваха лицата и очите на хората, които пееха и се молеха. Хвалението на Бога беше толкова тържествено и благоговейно, че ставаше почти осезаемо. Плачех, без да разбирам какво се случва с мен. Това много ме сму-щаваше и се опитвах да скрия сълзите си.

— Това е Светият Дух! Той действа в сърцето ти и не трябва да се срамуваш — прошепна в ухото ми Таня.

Видях сълзи и в нейните очи.За първи път ми се откри цялото величие на Божия-

та любов. Нещо чудно стана с мен, когато разбрах колко трябва да се смириш, за да дойдеш в този страшен, неую-тен свят. И то да дойдеш не откъдето и да е, а от небето, от трона на Отец! Раздираха ме противоречия: колко ог-ромна трябва да е тази любов на безкрайния, вечния, все-могъщия Бог, за да се роди и да живее в тясното човешко тяло?! Пелената падна от очите ми, моята себеправедност се изпари като дим. Излязох за покаяние като съвърше-но друг човек — грешница, която се нуждае от спасение. Последваха радостта от спасението, поздравленията, ра-достните сълзи в очите на напълно непознати за мен хора! След богослужението дълго разговарях с презвитера на църквата. Накрая той ме попита със състрадание:

— Ако имаш някакви нужди, кажи. Ще се молим.— Слава на Бога, имам всичко. Хубаво жилище, мъжът

ми не пие, Бог ни е благословил със здраве. Само че ня-маме деца.

Не знам защо, но в този ден не ми се говореше за отно-шенията с мъжа ми. Презвитерът ме погледна замислено:

— Господ казва: „Искайте и ще ви се даде.” Но хората понякога много се учудват, когато получават отговор на молитвата си, който не са очаквали. Готова ли си да се молиш сега?

Само кимнах, от вълнение нямах сили да кажа каквото и да било. Презвитерът положи ръце на главата ми и за-почна да се моли.

След църквата летях като с криле. Светът за мен се преобрази. Стана широк и ярък. Хората наоколо ми се струваха близки, добри, любими. Боже, колко е прекра-сен светът! Защо по-рано не съм го забелязвала? Искаше ми се да прегърна всеки срещнат, всички мои приятели, мъжа ми, родителите ми и да им разкажа за великото Бо-жие спасение. Вратата на супермаркета ме удари силно по гърба. Дреболия! С пълна торба плодове и сладкиши, като си тананиках песента, която запомних от богослужението, бързах да се прибера. Съседите ме поканиха на празнична вечеря. И защо не? Вече не сме чужди, сега сме истински братя и сестри... Сигурна съм, че ще се зарадват. Влязох във входа, с лекота изкачих стълбите и... се вцепених. Ма-лък белоснежен ангел със златни къдрици беше клекнал до студената стена. Пухкавите му криле леко потреперва-

Заради лъжата се почувствах някак неловко. За какво ми е богослужение — и без това ми е зле! Така се оправ-давах пред себе си.

Не знам какво стана с мен, но след половин час сама звъннах на вратата на съседите.

— Е, все пак реши да дойдеш?! —зарадва се Таня и пог-ледна изразително мъжа си.

— Жив е Господ! — Сергей дружелюбно ме потупа по рамото.

ха и малките ръчички скриваха лицето му. Здрачът прида-ваше на това видение загадъчност и нереалност. Внезапно ангелът изхлипа и вдигна глава. Гледаха ме широко отво-рени сини очи.

— Кой си ти? — попитах аз, идвайки на себе си след преживения мистичен страх. Разбрах, че пред мен всъщ-ност стои малко момче.

— Не се страхувай, лельо, аз се загубих — изплашено прошепна момчето и отново заплака.

Клекнах до него:— Ела с мен, после ще се обадим на твоите родители.

Съвсем си измръзнал. Сега ще ти сипя топъл чай.Взех момчето, ръчичката му беше ледена, и влязохме

вътре.— Нямам родители, аз съм от дом за сираци — каза той

съвсем непосредствено. — Имахме представление в театъ-ра. Играех ангел, после всички тръгнаха, а аз изостанах и се загубих. Вървях, вървях, измръзнах много и влязох в този вход да се стопля.

Побиха ме тръпки при мисълта как такова мъниче е вървяло по улицата без палто, самотно, изплашено и никой не му е обърнал внимание, не го е спрял, не го е стоплил.

Влязохме в апартамента:— А как се казваш, ангелче?— Артьом. Започнах внимателно да свалям от треперещото момче

костюма, като се опитвах да не повредя пухкавите криле.— Ще се стоплиш под душа, ще хапнеш нещо топло, а

после ще видим какво ще правим.На гърба му имаше голяма лилаво-черна синина. — А това какво е? — докосвайки я с пръст, попитах аз.— Мишо ме удари.— Защо?— Защото на мен ми дадоха ролята на ангел, а на него

— не.— И той се обиди на теб?— Не, той каза, че бракувани ангели няма.— Как така бракувани? — с интерес погледнах Артьом.— Госпожа Степанова казва, че съм бракуван, затова

много деца ги взимат от дома, а мен никой не ме взима. — А коя е госпожа Степанова?— Нашата чистачка в дома. Тя е старичка и всичко

знае.— А защо е решила, че си бракуван?— Ами ето защо — момчето свали от главата си златис-

токъдравата перука. Под нея имаше тъмна, подстригана почти нула номер

коса. Гледах Артьом и не можех да разбера какво не му е наред. Много симпатично момче — тъмна коса, деликатни черти на лицето и наистина ангелски поглед в огромните му сини очи. Той видя моето недоумение и се обърна на-ляво.

— Ето, тук! — сложи дланта си на мястото, където тряб-ваше да има ухо.

Сърцето ми замря. Ушната раковина я нямаше.— Как така? — се учудих аз.— Не знам, казаха ми, че така съм се родил.Непознато пронизително-звънтящо състрадание из-

пълни цялата ми същност и аз прегърнах слабото телце на детенцето.

— Те са бракувани — казах с горчилка.— Кои те? — тънките веждички на Артьом се повдиг-

наха въпросително.Погалих с дланта си подстриганата коса на момчето:— При Бог обаче няма бракувани, това ти казвам със

сигурност.Половин час по-късно Артьом, стоплен, увит в огром-

ния пуловер на мъжа ми, седеше в дълбокото кресло и с удоволствие ядеше ябълков сладкиш с топло мляко. В апартамента миришеше на бор, портокали, шоколад и... щастие. Харесваше ми просто да гледам как малкото мом-че може да се радва на обикновени неща. Колко много подаръци беше приготвил Господ за мен днес! Изпитвах тиха радост и непознато усещане за съвсем нов живот. Вече знаех какво ще направя. Вече знаех.

А ето я и пролетта! Разцъфна с багри, обсипана с неж-ния дъжд от кайсиеви листенца, прогърмя с майските бури. Отмина лятото, прошумоля със златния си накит есента и отново светнаха рождествените елхи. Колко лес-но е да бъдеш щастлив през зимата! Днес е Бъдни вечер. Отварям очи. В полумрака на стаята блестят топките вър-ху разкошната елха. Като малко момче, резперил ръце в съня си, спи Игор. Внимателно се измъквам към кухнята, приготвям празнична закуска и благодаря на Бога в мо-литва за това, че не се е погнусил да дойде на този свят, че е оставил славата и трона, за да стане наш Спасител, да изцели разбитите сърца, да даде живот и мир в изобилие. Надниквам в детската стая. Моят ангел още спи. На масич-ката е разтворена детската Библия. Нашият син порасна, вече е на 6 години.

И ето, заедно със съседите си отиваме на празнично-то богослужение. Снегът блести. Денят е много слънчев, но мразовит. В ръката ми е малката длан на нашия син Артьом, а другата ми ръка е в голямата длан на мъжа ми. Очите на Игор блестят. Господ съедини прекъснатите мостове. И това съвсем не значи, че в живота ни няма да има трудности. Но сега побеждаваме всичко със силата на възлюбилия ни Господ. Колко лесно е да бъдеш щаст-лив през зимата! Всъщност и през есента, и през лятото, и през пролетта е много, много лесно да бъдеш щастлив, когато Господ е близо.

рактатът на Луций Аней Сенека “За снизходителността” и съчи-нението на Аврелий Августин “За Божия град” са написани в

различни периоди от историята – през І (55 г.) и V (426 г.) век. Трактатът на Сенека има за цел да насочи император Нерон към справедливо управление на дър-жавата. Творбата на Августин е учение за Бога като висше битие и за света като

друга реалност. Двата текста съдържат разсъжденията на своите автори за сниз-ходителността (милосърдието) на им-ператора към поданиците му (Августин споменава императорите Константин и Теодосий).

На пръв поглед Сенека и Августин го-ворят за едно и също човешко качество – снизходителност или милосърдие, на чиято проява биха се радвали подани-ците и на християнския, и на езическия император. Но дали тази прилика е само външна можем да разберем, като срав-ним ученията, от които се ръководят два-мата автори.

Християнинът блажени Августин – гражданин на Божия град

При Августин снизходителността се придобива чрез “живот според Бога”, чрез съединение с Него1. Тя става част от характера на човека, негова естестве-на черта и го прави щастлив, макар “засе-га само с надеждата”, но “щастлив на дело, когато дойде това, което очакваме”2.

Какво има предвид Августин, когато говори за “живота според Бога”, чрез кой-то се придобива снизходителността? Спо-ред мислителя Бог създава хората от един човек, за да бъде човешкият род обеди-нен не само чрез общата си природа, но и чрез кръвното си родство. Този род ня-маше да умира в отделните личности, ако първите двама души не бяха заслужили това с непослушанието си. Те извършват толкова голямо престъпление, че се про-меня самата природа на човека, която се предава на потомците вече грешна, а хо-рата стават смъртни. Царството на смър-тта дотолкова засилва властта си над хо-рата, че може да доведе всички хора до втората смърт, която е вечна. Незаслуже-ната Божия благодат спасява поне някои. Затова, въпреки че хората живеят на зе-мята според своите нрави и традиции и се различават по език и облекло, винаги в човешкото общество са съществували

5:19–21).”4 Августин уточнява, че делата на плътта са свързани с удоволствията на тя-лото, но и с пороците на душата, различ-ни от плътските наслади: идолослужение, магии, вражди... Той не смята, че тялото е причина за греха, и се противопоставя на Вергилий, според когото душевните страсти (желание, страх, радост и скръб), които за него са начало на всички грехове, произлизат от тялото: “Нашата вяра учи на нещо различно. Повредата на тялото, която обременява душата, не е причина за първия грях, а е наказание. Не тленната плът е направила душата грешна, а греш-ницата душа е направила плътта тленна... Не всички пороци трябва да се приписват на плътта, иначе ще представим дявола, който няма плът, чист от всички тях... Но самият той е в най–голяма степен горд и завистлив.”5 Августин твърди, че човекът става подобен на дявола не с това, че има плът, каквато дяволът не притежава, а с това, че живее сам по себе си, т.е. според човека, а не според Бога. Дяволът пръв поисква да живее сам по себе си, когато започва да говори лъжи.

не повече от два рода, които “...според Писанието можем да наречем два града. Единият се състои от хора, които искат да живеят в света само по плът, другият – от хора, които искат да живеят и по дух.”3

Августин обяснява смисъла на израза: “да живееш по плът” така: “За да разберем какво значи да живееш по плът (което несъмненно е зло...), ще разгледаме вни-мателно известното място от Посланието на ап. Павeл към галатяните, където той казва: ”Делата на плътта са известни; те са: прелюбодейство, блудство, нечисто-та, разпътство, идолослужение, магии, вражди, свади, ревнувания, гняв, разпри, разногласия (съблазни), ереси, завист, убийства, пиянство, срамни гощавки и други такива; отнапред ви казвам, както и преди ви казах, че които вършат това, няма да наследят царството Божие” (Гал.

ския характер, изработен със съдействи-ето на Светия Дух и участието на разума.

Стоикът Сенека – гражда-нин на Рим и вселената

Сергей Ошеров в книгата си “Сенека: от Рим към света” пише: “В своето отноше-ние към живота Сенека е писател и рим-лянин... Първото предполага напрегнато внимание към живота. Второто – усещане за норма, по–ценна от прагматизма на живота.”15

Сенека наследява от староримската традиция убедеността в съществуването на нравствена норма. За римляните сре-доточието на всички ценности, в това чис-ло и нравствените, е държавата, по–точно – гражданската община. Идеалният поря-дък на нещата за много съвременници на Сенека е намерил израз по време на ре-публиката от миналите векове, погубена от все по–нарастващото външно мо-гъщество на Рим и натрупването на богатство в него, т.е. превръщането му от град държава в световна държава.

на Бога душа ръководи правилно тялото и в самата душа, покорна на Господ Бог, разумът ръководи правилно похотта и ос-таналите пороци.”6 Въпреки че Августин не обяснява какво значи да живееш по дух, това става ясно от Посланието на ап. Павел към галатяните: “А плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие [benignitas]7, вяра, кротост [modestia]8, въздържание...” (Гал. 5:22–23). Плодът на духа не е плод на раз-ума (макар да се изработва и с неговото участие), а резултат от сътрудничеството на Светия Дух с човешкия дух. Това е трай-но вътрешно състояние, което се изявява като качество на човешкия характер.

Според мен, когато Августин говори за снизходителността, присъща на хрис-тиянския император, той има предвид два от плодовете на духа – милосърди-ето и кротостта, – които този император притежава като християнин. Августин използва глаголи със смисъл “снизходи-телен съм”, например „ignosco“: “Ние на-ричаме християнските владетели щаст-ливи, ако са бавни да наказват и бързи

Така можем да обобщим за гражда-ните на всеки от двата града, че единият се състои от хора, които искат да живеят според човека, т.е. по своята воля, други-ят – от тези, които искат да живеят спо-ред Божията воля.

Снизходителността при блажени Августин

При Сенека обединяването на бо-говете и хората в града вселена е въз основа на разума. При Августин обаче обединяването на човека с Бога, което позволява живот в Божия град, произ-тича от желанието на човека да признае авторитета на Бога и от съгласието му да живее не според своята воля, а според Божията. При това разумът нито се пре-небрегва, нито се изключва: ”Служещата

да бъдат снизходителни”9 („si tardius vindicant facile ignoscunt”10), и „indulgeo“: ”...ако са снизходителни (издават заповед за помилване) не за да оставят неправ-дата ненаказана, а с надеждата прес-тъпниците да се поправят”11 („si eandem veniam non ad inpunitatem iniquitatis, sed ad spem correctionis indulgent”12), както и съществителното “misericordia”: “...в слу-чая, когато обстоятелствата карат импе-раторите да произнесат сурова присъда, те я смекчават със състрадание и благот-ворителност”13 („si, quod aspere coguntur plerumque decernere, misericordiae lenitate et beneficiorum largitate compensant”14). Трябва да подчертая, че в текста на Авгус-тин думите, свързани със снизходител-ността – ignosco, indulgeo, misericordia, – както и думите benignitas и modestia от Вулгата отразяват нюанси на християн-

Сенека обаче смята, че след като нра-вите са паднали толкова ниско по време на републиката, формата на управление не може да бъде гаранция за тяхната чистота, затова не е толкова важна. Щом една или друга форма на държавно уп-равление е обречена на гибел, вечната и непреходна система от нравствените ценности не трябва да се свързва с нея. Нормата отговаря на обективната исти-на и разумното разсъждение трябва да я намери.

Възгледите на Сенека се определят от доктрините на стоицизма. В основата на етиката на стоицизма е натурфило-софията. Щастието според нея е живот съобразно природата. Природата е ос-нована на “логоса” – разума, разлят във всичко съществуващо и осигуряващ на неодушевените предмети устойчиво състояние, на растенията – развитие, на животните – движение. При хората и боговете той е разум в собствения сми-съл на думата. Следователно „да живееш според природата“ за човека означава да живее според разума, а нравствена-та му цел е чрез усъвършенстване да стигне до добродетелта. Човекът като разумно същество влиза в един разред с боговете и така се образува общност

от богове и хора, обитаващи цялата вселена: “Две държави [res publicas] ние обхващаме с душата си: едната е наисти-на обща [publica], вместваща боговете и хората... и другата, към която принад-лежим по рождение... На по–голямата държава можем да служим...“16 Това слу-жене е възможно чрез философията и съзерцанието на величието във всичко, сътворено от боговете.

Снизходителността при Сенека

Сенека определя снизходителността като: “...духовна овладяност… меко от-ношение… душевна благосклонност… умереност”17. Според него тя се изра-ботва чрез самообуздаване, вглъбяване във вътрешния свят, насочване към най–висшето благо за човека – блажения жи-вот, който се постига чрез самоусъвър-шенстване.

Тази снизходителност няма нищо общо с християнската снизходителност. Както вече споменахме, за Сенека „да живееш според природата“ означава да живееш според разума, а нравствената цел на човека е чрез усъвършенстване да стигне до добродетелта. В съответ-ствие с разумната природа на човека съвършената добродетел е съвършено

знание или мъдрост: “...Истинската пе-чалба за правилните постъпки е са-

мото им извършване и... за добро-детелта няма друга награда освен самата нея.”18 Когато Нерон, мла-дият възпитаник на Сенека, става принцепс, философът му предлага

образ на идеалния владетел, който всъщност е мъдрец на власт: “Има ли нещо по–забележително от това – човекът, за чийто гняв няма пре-гради, на чиято сурова присъда се

покоряват дори самите осъдени на смърт, комуто никой не може да възра-

зи, нещо повече – няма и да го упрекне, ако даде воля на яростта си, този човек да се самоовладее и да прояви своето могъщество в по–благи и кротки дейст-вия...”19 “На големия дух е свойствено да бъде кротък и спокоен...”20 Благодаре-ние на самоовладяността на владетеля, която е необходима за обуздаване на порочната тълпа, се постига основната цел – установява се единодушие в дър-жавата, а принцепсът се радва на любов-та на гражданите.

Но самият Сенека като че ли не вярва, че самоограничаването и само-обуздаването, които са естествени за един мъдрец, ще бъдат привлекател-ни за младия император. Ето защо той свързва необходимостта императорът да бъде снизходителен и със съобра-жения за изгода. Дава за пример Август, достигнал апогея на славата и безопас-ността си в края на своя живот, когато е станал по–снизходителен към враговете си21. Защото никакви крепостни стени няма да охраняват владетеля толкова надеждно, както любовта на подвласт-ните му хора22. Според Ошеров “едва ли Сенека, въпреки преките твърдения в трактата, се е надявал, че лековатият, склонен към актьорство Нерон наис-тина ще бъде справедлив владетел”. Но философът най–вероятно е вярвал, че ако не успее да формира мисленето на Нерон по подобие на своето и ако не го направи убеден стоик, поне ще успее да го научи на стоическите добродетели, както и да намира нужната мяра между двете крайности на снизходителността – жестокостта (crudelitas) и състрадател-ността (misericordia).

При Сенека разумната снизходи-телност clementia се противопоставя на неразумното състрадание misericordia (за разлика от разумната духовна misericordia при Августин). За рим-ския мислител misericordia е „душевен порок”23, “то е недостатък на слабата душица, която подгъва ко-лене при вида на чуждите нещастия”24. Той пред-вижда възраженията на читателя и пояснява защо като стоик смя-та така. Доброде-

телта се постига чрез изкореняване на страстите и постигане на безстрастие. А състраданието Сенека отнася към страс-тите. Стоикът, притежаващ ведър ум и голям дух (духът според Сенека не може да бъде едновременно и голям, и скръ-бен), без да се поддава на състрадание, ще стори “всичко друго, което правят хората, изпитващи съжаление”, но ще го направи “като човек за човека, воден от общочовешкото”. Състрадателността, на която се противопоставя Сенека, е жалостивост, присъща на “баби и слаби женици”, които “се размекват от сълзите на най–големите престъпници”25.

Заключение

И така, откриваме известна прилика в разсъжденията на Августин и Сенека за снизходителността на императора.

1. Властникът не трябва да се ръко-води от лични мотиви при решаването на държавните дела. Сенека пише: “Ще нарека снизходителен... онзи, който, ма-кар и пришпорен от лични мотиви, не се хвърля да нападне... Няма по–голяма слава за един принцепс от това, да се ос-тави да го оскърбят безнаказано.“ В съ-щия дух Августин казва: “Ние наричаме християнските императори щастливи... ако те... прилагат наказанията като не-обходими средства за управлението на държавата, а не като удовлетворение на омразата си към враговете.”27

2. И двамата автори като че ли мислят, че не към всички може да бъде прояве-на снизходителност. Сенека пише: “Ала не бива да се опрощава безразборно; защото премахне ли се разликата между лоши и добри, настъпва объркване и из-бухва взрив от пороци; затова трябва да се действа с мяра, умееща да разграничи онези души, които подлежат на лечение, от непоправимите. Снизхождението не 1 Августин, А. О граде Божьем. ХІV, 4, 659. – В: http://coollib.net/b/137546 от 16.02.2014.2 Пак там, V, 24, 264. 3 Пак там, ХІV, 1, 654.4 Пак там, ХІV, 2, 656.5 Пак там, ХІV, 3, 658.6 Пак там, ХVІІІ, 21, 1044.7 Vulgata. – In: http://barnascha.narod.ru/biblia/vulgata/ от 15.02.2014.8 Ibid.9 Августин, А. Цит. съч., V, 24 , 264. 10 Augustinus, A. De civitate Dei., Lib. V, cap. ХХІV. - In: http://www.thelatinlibrary.com/augustine/civ5.shtml от 14.02.2014.11 Августин, А. Цит. съч., V, 24, 264. 12 Augustinus, A. Op. cit. Lib. V, cap. ХХІV.13 Августин, А. Цит. съч., V, 24, 264. 14 Augustinus, A. Op. cit. Lib. V, cap. ХХІV. 15 Ошеров, С. Сенека: от Рима к миру. - В: http://www.philology.ru/literature3/osherov-86.htm от 14.02.2014.

трябва да бъде всеобщо и общо-достъпно, нито пък да е в твърде тесни рамки...”28 Тези негови разсъжде-ния като че ли са близки до мисълта на Августин, че християнските императори са щастливи, “ако са снизходителни не за да оставят неправдата ненаказана, а с надеждата да поправят хората”29.

Но тук според мен авторите тръгват в различни посоки. Сенека категорично разделя хората на такива, които могат да бъдат опростени (добрите, “които подлежат на лечение”), и други, които не могат (“непоправимите”). Той подканва владетеля да изработи мяра, способна да разграничи едните от другите. При Августин няма подобна дилема. Той се интересува от вътрешния свят на вла-детеля, когато проявява милост. Импе-раторът ще бъде щастлив, ако я оказва с надеждата помилваният да се поправи, и няма да е щастлив, ако тази надежда не съществува, а той просто оставя не-правдата ненаказана. Августин несъм-нено прави разлика между по–тежки и по–леки престъпления, но смята, че снизходителността не трябва да липсва и при най–суровите присъди, т.е. доб-ре е да се проявява и към най–лошите престъпници30.

Блажени Августин е бил запознат с творбите на Сенека, Плиний Млади и други автори от античността и някои от размишленията му в съчинението “За Божия град” може би са предизвикани от тях. Техните тези са послужили като платформа, от която той се оттласква и развива богословските си идеи за Бога, света и човека.

Думите на блажени Августин от-разяват неговия християнски възглед върху стоическото учение на Сенека за самоусъвършенстването като основа за постигане на добродетелите, в това чис-ло и снизходителността: “Човекът е сът-

ворен... за да живее не според себе си, а според Онзи, от Когото е сътворен, т.е. да изпълнява Неговата воля, а не своята. Лъжа е да живее не така, както е сътво-рен да живее, защото той иска бъде бла-жен, без да живее така, че да бъде бла-жен. Какво може да бъде по-лъжливо от подобно желание?”30

Обобщението на Августин: “И ето я лъжата: от това, което се прави заради доброто, произлиза лошото за нас...”32 все още не е казано, когато Сенека по-лучава заповед от Нерон да си пререже вените. Мисля, че Сенека би се съгла-сил с тези думи. Но нека чуем и края на този цитат: “Защо е така, ако не заради това, че на чове-ка може да бъде добре само с Бога, Когото, грешейки, той изоставя, а не със самия себе си, живеейки по чиято воля, греши.”33

16 Сенека, Л. А. За отдиха. 4, 1–2. Цит. по Ошеров, С. Цит. съч.17 Сенека, Л. А. За снизходителността. ІІ, 3, 1-2. – В: Сене-ка, Л. А. За благодеянията. За снизходителността. С., Рива, 2001.18 Пак там, І, 1, 1.19 Пак там, І, 5, 4.20 Пак там, І, 5, 5.21 Пак там, І, 1, 6.22 Пак там, І, 11, 4.23 Пак там, І, 4, 4.24 Пак там, І, 5, 1.25 Пак там.26 Пак там, І, 20, 3.27 Августин, А. Цит. съч., V, 24, 264.28 Сенека, Л. А. За снизходителността. І, 2, 2.29 Августин, А. Цит. съч., V, 24, 264. 30 Пак там, V, 24, 264. 31 Пак там, ХІV, 4, 659.32 Пак там.33 Пак там.

В този кратък материал не е възможно да се изследват многото митове за произхода на света и да се представи ця-лостно вложеното в тях учение с цел то да се сравни с уче-нието, което предлага Толкин. Но можем да открием подобно обобщение в „Апокрифната история на света” – едно издание, което претендира да бъде енциклопедия на езическото раз-биране за света. Ето как се описва там първият етап от възник-ването на света: „В началото от празнотата не се процежда нищо друго освен материя, която е по-фина и неуловима и от светлината, а след нея – невероятно фин газ... Този газ или мъгла е всъщност Майката на всичко живо, която носи всичко, необходимо за създаването на живота.”1 Тази приятна ефир-на гледка Толкин описва с представата за „величава музика”: „Сбрали се гласовете на Айнурите [произлезли от Единия] в необятен хор, за да превърнат мелодията на Илуватар [Еди-ния] във величава музика... нейното ехо бликнало в Пустотата и нямало вече Пустота.”2

Нека да видим втория етап, описан в „Апокрифната исто-рия”: „Първите, процедени от Божия разум мъгли биват вне-запно погълнати от втората еманация на Бога... Богинята Майка е била нападната от пронизващ сух вятър, който едва не унищожил потенциала за живот във вселената... Следва яростна буря, подобна на онези редки и забележителни фе-номени, за които разказват астрономите, – вероятно смъртта

християнските среди мненията за творчеството на Дж. Р. Р. Толкин са противоречиви. Някои отна-сят неговите произведения към жанра „християн-ско фентъзи“, други не мислят така. И тъй като не съществува твърда позиция на Църквата за това,

как християнските младежи и деца да възприемат подобен автор, те четат съчиненията и гледат филмите на Толкин, без да бъдат предупредени за опасностите. Авторите на този ма-териал предлагат обяснение защо творчеството на Толкин не

може да се смята за „християнско фентъзи“, от една страна, и каква вреда нанася то върху читателите, от друга. За целта нека се обърнем към творбата му “Силмарилион”, свързана с вече известните в България две други негови произведения – „Хобит” и „Властелина на пръстените”.

“Силмарилион” започва много познато за онзи, който е чел Библията: „Изпървом бил... Единственият... и той сътво-рил...“ Това напомня първия стих от книгата Битие: „В начало Бог сътвори...“ Както знаем, библейският Бог е Единият Бог. Но при Толкин изобщо не става дума за библейския Бог и Негово-то сътворение. Като използва библейските си знания, авторът въвежда нищо неподозиращия читател в дълбините на езиче-ското учение за произхода на света. Това учение е отразено в митовете на различни народи, а Толкин е голям познавач на келтската, финската и норвежката митология. Съдържанието на митовете при всички народи е доста сходно, въпреки че са им присъщи и някои специфични черти и особености. Тол-кин пречупва старите митове през своето християнизирано (не може да се каже „християнско” в чистия смисъл на думата) съзнание, като създава собствена митология, преплетена с елементи от ученията на мистични школи.

става чрез изтичане на мислите на Илуватар: „Всеки [от Айну-рите] знаел само онази част от мисълта на Илуватар, от която е произлязъл (from which he came).”5 Айнурите са произлезли от неговата мисъл („the offspring of his thought”).

За съжаление християнското неизкушено око забелязва в Толкиновото „сътворение” само елементи, които са му по-знати от Библията, и не долавя елементите на езичеството. Така някои християни смятат, че Илуватар сътворява света с думите си: „Еа, да бъде!”, когато показва възникналия вече от песента на Айнурите свят на самите Айнури, защото правят асоциация с Библията, откъдето знаем, че светът е сътворен чрез Словото на Бога. И само тези, които са запознати с ези-ческата философия и митология, с езическо–християнските религиозни учения, ще усетят полъха на езичеството в карти-ната на света, появил се, преди думите да бъдат произнесени.

Айнурът Мелкор при Толкин също е разгръщане на Еди-ния, подобно на Сатурн, бога на унищожението, посочен в „Апокрифната история”. (Всъщност, ако се съгласим с мнени-ето, че в образа на Илуватар Толкин представя Бога на Библи-ята, трябва да приемем, че от Него произлиза зло, тъй като Мелкор е въплъщение на злото.) На описания втори етап от възникването на света размирната мелодия на Мелкор има същото въздействие като делата на Сатурн. Сатурн напа-да ефирната Богиня Майка, Мелкоровата шумна агресивна

мелодия влиза в схватка с нежната мелодия на Илуватар: „С рев се надигнал раздорът на Мелкор да я възпре и още по-яростна битка на звуци настанала, додето мнозина Айнури замлъкнали в отчаяние и Мелкор надделял.“6

Стигаме до третия етап от „Апокрифната история”: „Клю-чово действие в драмата на сътворението настъпва, когато пристига Богът на Слънцето, за да спаси Майката Земя от ла-пите на Сатурн. Слънцето я стопля и я връща към живота, а от радост надава триумфален, отекващ в цялата вселена рев, който кара материята в космическата утроба да завибрира и да започне да образува модели. След известно време под неговото въздействие материята се сгъстява и образува мно-жество нови форми... Основното послание, което учителите на мистичните школи се опитват да предадат чрез разказа за победата на слънчевия бог, е за прехода от един изцяло минерален космос към космос, изобилстващ с растителен живот.”7 Ролята на бога на слънцето при Толкин играе Тулкас Силния: „Дълго имал Мелкор надмощие, ала насред войната на помощ на Валарите долетял от далечните небеса още един дух... и цяла Арда [земята] прокънтяла от звуците на смеха му. Тъй дошъл Тулкас Силния, чийто гняв се носи като могъща

буря, разпилявайки мрак и облаци. Пред ярост-та и смеха му Мелкор побягнал от Арда и

задълго се възцарил мир. А Тулкас оста-нал сред Валарите.”8

Не само фактът, че Толкин е прегърнал езическото учение за възникването на света, изключва възможността творчеството му да

бъде отнесено към жанра „християн-ско фентъзи” , но и това, че той използ-

ва характеристики на езически богове при персонажи, в които някои християни виждат ан-

гели, например Айнурите. Манве е първият от покровители-те на Арда. Най-мили са му ветровете и облаците, носи сини дрехи, очите му сияят със син пламък. В гръцката митология това е Зевс, богът на небето, гърма и мълниите, който владее целия свят, в римската е Юпитер, богът на небето, дневната светлина и бурите. Втората фигура в йерархията на Толкин е Улмо – владетел на водите, цар на моретата. Гръцкият му аналог е Посейдон, а римският – Нептун. Третият е Ауле – го-сподар на всички вещества, от които е сътворена Арда, богът на занаятите. В Гърция това е Хефест, в Рим – Вулкан. Следва-щият – Мандос или Намо, т.е. гръцкият Хадес или римският Оркус, – е богът на подземния свят, света на мъртвите. Извест-но е, че боговете на един от народите, чиито митове Толкин внимателно е изучавал – келтите, – са много сходни с тези на гърците и римляните. Юлий Цезар, възглавявал римските по-ходи в Галия, в съчинението си „Галската война” описва келт-ските божества, като ги нарича с римските им имена, например: „От боговете най-много е тачен Меркурий. Неговите изображения са повече от тези на други-те богове. След него са Аполон, Марс, Юпитер и Минерва. За тези боже-

на масивна звезда, – само дето сега това трябва да е било в не-въобразимо колосални мащаби, обхванали цялата вселена.”3

И още: „Втората еманация е Богът на Сатурн. Сатурн обхожда пограничните райони на Слънчевата система. Той не само символизира, той е самият принцип на ограничение... Сатурн е богът на унищожението. Понякога се изобразява като Ба-щата Време, а друг път – като самата смърт... На тиранията му е сложен край и макар да не е окончателно победен, Сатурн бива ограничен единствено до своята сфера на влияние.”4

Езическият произход на света предполага не сътворява-нето му, както е в Библията (Бог е Творец и всичко останало е Негово творение), а разгръщане, енергетично изтичане на Единия, наречено във философията „еманация”. В процеса на еманацията се образува множественият свят на „другото“, т.е. по-ниските нива на битието, а на най-ниското ниво възниква материята, която не е отделена от бога. За разлика от библейс-кото разбиране за сътворението на света като акт на волята на личностния Бог, еманацията се разбира като спонтанен безличен процес, необходим заради природата на самия бог.

Първата „еманация”, описана в „Апокрифната история” като „първите, процедени от Божия разум мъгли”, при Толкин

ства те имат приблизително същите представи, както и оста-налите народи.”9 Толкин пропуска старите езически богове през своята фантазия и въпреки че не ги променя много, за съвременните християни те по незнайни причини заприлич-ват на ангели.

Но християните, родени от Светия Дух и практикуващи дарбата за разпознаване на духовете, не могат да не забеле-жат задкулисната работа на сценариста – „бога на света“, т.е. дявола. Той е източник на мислите, които втълпява на хората според тяхното предразположение, – от най-примитивните до „най-дълбоките“ или „най-възвишените“, така че, когато ги възприемат, те да се изживяват като творци в изкуството, а най-вече в сферата на фантазията, където има голям простор и никакви правила или ограничения. За голяма жалост на тази въдица се хванаха и много християнски писатели. Но възник-ва въпросът как успява да съжителства в християнската душа и ум откровението от Бога, което се дава чрез Писанието и Светия Дух на смирените и търсещи истината, с фантазията, плод не само на плътския човешки ум, а и на действието на духовната тъмнина.

Когато Христос се явява на ап. Павел, един от най-учените хора по онова време, запознат и с езическата митология, му казва: „Да отвориш очите им, за да се обърнат от тъмнина към светлина и от властта на сатана към Бога, та чрез вярата в Мене да получат прошка на греховете и наследство между ос-ветените” (Деян. 26:18). Апостолът приема тази мисия с цялата си отговорност и работи за нея до края на живота си, дори умира за нея, като разсейва духовния мрак на езичеството с неговите митове и фантазии за света и боговете и навсякъде отваря очите на хората да се обърнат към Светлината. Светли-ната за устройството на света, за сътворението, за небесните жители и за нашето съществуване. В много езически страни ап. Павел среща голяма съпротива и е бит, гонен, преследван поради това, че проповядва светлината на Иисус Христос, раз-пространява християнското учение. В своите Послания той не

пропуска да предупреди, че занапред много лъжеучители ще се опитат да върнат тъмнината сред християните: „Гледайте, братя, да не ви увлече някой с философия и с празна изма-ма според човешкото предание, според стихиите световни, а не според Христос” (Кол. 2:8). Тук можем да конкретизираме: според Толкин и много други, наводнили пазара със своите творби. Това явление само потвърждава как се изпълнява пророчеството на ап. Павел: „Ще отвърнат слуха си от исти-ната и към басни [в оригиналния гръцки текст думата e mu,qouj – „митове”] ще се обърнат” (II Тим. 4:4).

Християнинът, когато се обръща към митологията, изпа-да в идолопоклонство, т.е. започва да почита идоли. Може да се каже, че идолопоклонството е прекалено възхищение или привързаност към човек или друг обект, на който се при-насят жертви. Съвременен вид идолопоклонство е четенето на фентъзи или гледането на подобни филми часове наред, вместо човек да посвети това време, ако не да чете Словото и да се моли, то поне на своя ближен – на сираци, вдовици, нуждаещи се хора.

Психологът Изяслав Адливанкин казва в едно интервю: „В моята практика си зададох въпроса защо толкинистите... с толкова труд излизат от тежкото духовно състояние, в което са попаднали под въздействие на увлечението си... По какъв начин мнозина, започнали да се увличат от подобни неща, толкова бързо се повреждат като личности? Това е феномен.”10

Ще се опитаме да дадем кратко обяснение за процеса на масово поражение, при който демоничният свят цели да нанесе удар върху мисленето на съвременните хора чрез пристрастяване към четива от жанра фентъзи. Когато едно дете се възпитва на базата на окултната фантазия, сферата на възприятието, която у човека е много деформирана от мо-мента на грехопадението, се изкривява още повече, особено при възникването на представите му за живота. Така става при интернетзависимите, както и при наркозависимите. За жа-лост се случва и при християните, когато творбите фентъзи се смесват с истината, особено ако това е започнало още от дет-ството. Този човек не може лесно да разграничи истината от лъжата, а най-често и не иска, защото е склонен да живее в из-мислен фантастичен свят, където няма сблъсък с реалността на живота. Така започва един вътрешноличностен конфликт, особено напрегнат поради невъзможността човекът да се ре-ализира в живота. Тогава настъпва момент на разочарование, което води до субдепресия, депресия или пълно психично разстройство, деградация на личността.

Мисленето е най-значителният психичен познавателен процес, при който в съзнанието на човека се отразяват от-делни предмети и явления с конкретни свойства, а също цели множества, системи и класове от предмети и явления, т.е. дей-ствителността като цяло11. Тъмните сили се опитват да се на-месят още в началото на формирането на личността, така че чрез заложената окултна фантазия те да имат свой плацдарм, от който впоследствие ще се възползват, за да насочат човека към идолопоклонство или – към себе си.

Основните мисловни операции са: анализ, синтез, срав-нение, абстрахиране, обобщение и класификация. Ще раз-гледаме две от тях, използвани от демоничните сили, така че информацията, която се възприема от личността, да я увреди.

Неусетно човекът се адаптира до такава степен, че впослед-ствие разсъдъкът, който отговаря за приемането и разпреде-лянето на информацията, не е способен да отличи чистото от нечистото, изграждащото и конструктивното от разрушител-ното за самия него, като го води до девиация (отклонение).

Абстрахирането (абстракцията) е предпоставка за ня-какъв аналитичен акт. Това е основна мисловна операция, при която страна, свойство или признак на даден предмет или явление мислено се откъсват, отдeлят се от него и се превръ-щат в самостоятелен обект на познание. Такъв е методът и на вярата, за която ап. Павел казва: „Чрез вяра проумяваме, че вековете са устроени по Божия дума и че от невидимото про-излезе видимото“ (Евр. 11:3). Сатана се опитва да вкара своите образи чрез абстрахиране, за да станат те обект на познание. Героите на Толкин са представители на отрицателен духовен свят: хобити, джуджета, тролове и т.н. Докато четат или гледат неговите филми, хората симпатизират на някои от тях, като ги смятат за по-добри персонажи на злия свят. Трезво поглед-нато, няма по-лошо и по-добро зло, но тук това разделение става факт: определено зло се оказва по-скоро добро. Ин-цестът, украсен с възвишени чувства, както се случва с герои-те на Толкин Турин Турамбар и Ниниел Ниенор, може да бъде абстрахиран от ужасяващото кръвосмесително действие, а защо не и възприет като нещо положително.

Обобщението е мисловна операция, при която продукти-те на абстрахирането – изолираните елементи, свойства и за-висимости – започват да се разглеждат и третират като присъ-

щи на цял клас предмети или на всички предмети изобщо. Целта на демоничния свят е да внуши на своите почитатели, че неговите фантастични елементи са част от клас предмети, включително и в богословската сфера. При Толкин езиче-ският възглед за възникването на света се вклинява в познатото за християнина библейско разбиране чрез смесване на двете – неосъзнатото пораждане на све-та чрез Айнурите и думите на Илуватар: „Еа, да бъде!“, което може да се асоции-ра с евангелското: „В началото бе Сло-вото.“ Така разнородните елементи се наслагват и стават част от разбирането на човека за произхода на света. Един познавач на жанра фентъзи казва в ин-тервю, дадено в Студио 865, че е полу-чил „откровение“, когато е чел книгата Битие, благодарение на текстовете на Толкин. А ето и друг пример – запозна-

ти с библейското сътворение са склонни да виждат в Мелкор Луцифер поради бунта му против Илуватар. Те откъсват един елемент – бунта – и поставят Илуватар на мястото на Бога, а Мелкор – на мястото на Луцифер. Правят обобщение без ана-лиз, а той би помогнал да се изясни, че в Библията творението се бунтува срещу Твореца, за разлика от бунта на част от ця-лото – Мелкор против Илуватар – при Толкин. Основание за такова обобщение няма, то нарушава възприятието на боже-ствените истини, дадени в Свещеното Писание.

Смятаме, че приведените аргументи са достатъчни, за да се предизвика тревога в християнските среди, особено между служителите на църквите: да не проявяват безразличие към духовните процеси, които лишават от сила и без това слабите духовно християни. Този вид съвременно идолопоклонство не бива да се възприема като просто развлечение или вид познание. Неслучайно Христос казва, че целта на дявола е да измами дори избраните.

Нека да си припомним предупрежденията на ап. Павел: „Тайната на беззаконието вече действа... И затова Бог ще им прати действие на заблуда, за да повярват на лъжата, та да бъдат осъдени всички, които не са повярвали в истината, а са обикнали неправдата” (II Сол. 2:7–12). В Посланието си към коринтяните той казва: „И не е за чудене: защото сам сатана се преобразява в ангел на светлината” (II Кор. 11:14). Кого и какво проповядваме днес? В същото Послание апостолът пита: „Как-ва прилика има между Божия храм и идолите? Защото вие сте храм на живия Бог, както е казал Бог: „Ще се заселя в тях и ще ходя между тях; ще им бъда Бог, а те ще бъдат Мой народ“ (II Кор. 6:16). И накрая, отново според думите на Павел, ето какво е призванието ни днес: „Вярващите сами разгласяват за нас – какво беше идването ни при вас и как от идолите се обърнах-те към Бога, за да служите на живия и истински Бог“ (I Сол.1:9).

Боже, пази ни от съвременното идолопоклонство!

1 Блек, Дж., Апокрифната история на света. С., НСМ Медиа, 2009, с. 51.2 Толкин, Дж. Р. Р. Силмарилион. - В: http://www.magicgatebg.com/Books/BG/Jhon%20R.Tolkien%20-%20Silmarilionat_bg.pdf от 10.01.2014.3 Блек, Дж. Цит. съч., с. 52.4 Пак там, с. 54.5 http://tolkienguide.narod.ru/promet/Ainulindale.pdf6 Толкин, Дж. Р. Р. Силмарилион.7 Блек, Дж. Цит. съч., с. 60, 62.8 Толкин, Дж. Р. Р. Силмарилион.9 Юлий Цезар. Галльская война. Кн. 6, ч. 17. – В: http://www.litmir.net/br/?b=35952&p=46 от 04. 03. 2014.10 Интервюто с Изяслав Адливанкин можете да прочетете в този брой на списанието. Б. р.11 Леви, Л. Когнитивна психология. С., Парадигма, 2006, с. 86.

ченията на тийнейджърите! Какъв е той, това е друг въпрос. Има още една прин-ципна особеност – в подобни субкултури участват нови хора.

– Какво странно има? Напълно естест-вено е от всякакви нови тенденции да се интересуват преди всичко младежите.

– Имам предвид не възрастта, а някои същностни характеристики. Представи-телите на много съвременни младежки субкултури (преди всичко т. нар. „готи“ и „емо“) са не просто ново поколение. Това са „нови хора“, според терминоло-гията на известни социални утопии. И особената разлика на такъв „нов човек“ спрямо предишните поколения е в него-вата фатална духовна и културна дезори-ентация.

На младите днес не се налага да прес-тъпват сериозни етически бариери, за да влязат в група, която се противопоставя на общоприетата култура. Преди влиза-нето в някакво „неформално културно пространство“ предполагаше сериозно пречупване на светогледа. Сега не е така. Съзнанието вече е готово да възприеме и най-стряскащите елементи на съвре-менните субкултурни увлечения. А по-нататък съществуват множество лосто-ве, с помощта на които човекът се оказва завлечен в дълбината на субкултурата. Често хората, които са в периферията на култа, не знаят какво става вътре. А в повечето случаи, ако говорим за извест-ните „тъмни“ култове, тяхната псевдокул-турна периферия с всичките й увлечения има единствената цел да въведе човека в

област, където по-късно се очаква да се осъществи коренна промяна на негово-то съзнание.

– И това улеснява навлизането в дъл-бочината на „тъмния“ култ?

– Безусловно. Помислете: върви бит-ка за душата на човека. За тъмните сили е крайно важно да го въведат в област, където той ще бъде дезориентиран. А това не е лесно. За силите, които са про-тив човека, това винаги е било сериозен процес. Но при съвременните младежи процесът не се оказва много труден! Докато растат и се формират в субкул-турното поле, те вече са в свят, където липсват ясни ориентири. Проявите на контракултурата, които обсъждаме, са тъмна сфера, природата им е демонична.

софската доктрина, получила най-ярък израз в учението на семейство Рьорих и Е. Блаватска. В техните книги също мно-го романтично и възвишено се говори за борбата между доброто и злото и за самоотричането на човека. Но тези хора никога не са крили, че тяхната етика е етиката на революционерите. А револю-ционерите, както знаем, далеч не са най-добрите примери за възпитание на мла-дежите. Историята показва до какво са довели техните пламенни призиви. Като възприема подобни представи за живо-та, човек се озовава на пътя на заблуда-та. Има и още една кардинална разлика между приказките и жанра фентъзи.

– Каква?– Приказките ставали ли са някога ре-

алност в нашия живот? Не, разбира се. Те се възприемат от всички, дори от децата, като нещо условно. А творбите фентъзи често стават реалност за онези, които се увличат по тях.

– В какъв смисъл?– Като се увлича по фентъзи, младият

човек попива светогледа, характерен за подобна литература. Разбира се, не на-пълно, но това оформя неговия поглед към света. В известен смисъл тогава за-почва да се формира окултното разбира-не за света.

черпел от древните култове, които е изу-чавал доста внимателно. Всъщност не-говата фантазна реконструкция е пряко отражение на онази езическа реалност, която някога е имала място в история-та. Много от героите му носят имена на древни божества, т.е. от гледна точка на християнството - демонични същества. И като цяло неговите сюжети съответстват на определени култове, които той само е интерпретирал леко през призмата на своята фантазия.

– Значи творбите фентъзи не са обик-новени приказки, само че за възрастни, както ни уверяват любителите на този жанр?

– В действителност не са. Разбира се, жанрът фентъзи е много разнообразен и не може да се поставят всички произ-ведения под един знаменател. Но онези направления, на които Толкин слага на-чалото, винаги разгръщат пред човека някаква система от светове. Там, както и в приказките, съществува противо-поставяне на добро и зло. Принципите, върху които се основават представите за доброто и злото и за тяхната борба, в жанра фентъзи обаче се различават много от традиционните представи в приказките и още повече - от християн-ските възгледи. Ако ги систематизираме, ще видим несъмнено сходство с тео-

Някои от тях стигат в дълбочината си до откровен сатанизъм.

– Какво влияе особено силно върху

формирането на такъв изкривен свето-глед?

– За младите – преди всичко жанрът фентъзи, станал необичайно популярен в литературата (като започнем от Толкин и завършим с „Хари Потър“), в киното, в компютърните игри. Той затруднява зна-чително формирането на традиционни-те ценностни ориентири у човека, който още няма свой културен опит, придобит чрез образование, възпитание и начи-на на живот в дадена култура. Чрез ли-тературата много активно се подменят доброто и злото. Тази подмяна е тънка, лукава, далеч невинаги се разпознавана лесно, затова е много опасна.

– Уверяват ни, че творбите фентъзи от типа на „Хари Потър“ учат на добро, самоотверженост, самоотдаване и мно-го други качества, които помагат да се формира добър човек.

– Да, тази мисъл често звучи от устата на апологетите... Но не може качествата да се разглеждат отделно от целта, зара-ди която се проявяват. И ако става дума не за обикновена приказка, а за жанр, претендиращ за някаква религиозност, без изобщо да присъства Христос, това

е много опасно в духовно отношение. В моята практика си зададох въпроса защо толкинистите, които (поне в наше-то културно пространство) в известен смисъл са предшественици на „готите“, с толкова труд излизат от тежкото духовно състояние, в което са изпаднали под въз-действие на увлечението си. А понякога и изобщо не излизат. Разбира се, човек, запленен от романите на Толкин, съвсем не става непременно сатанист. Но не по-знавам нито един сатанист, който да не се е увличал по романите на Толкин! А прак-тиката ми в тази сфера е доста голяма. И така, започнах да се питам по какъв на-чин мнозина, започнали да се увличат от подобни неща, толкова бързо се повреж-дат като личности. Защото това е фено-мен. И мисля, че стигнах до същността.

А когато човек възприема като истина някакво лъжливо духовно откровение, това е духовна катастрофа. И доброто, което не произтича от Христос, може да се превърне в катастрофа за всеки чо-век! Ако под въздействието на книги от рода на „Хари Потър“ у детето се развие склонност към мистицизъм, в крайна сметка този стремеж, дори да е подсъз-нателен, е способен да доведе до търсе-не на такива преживявания. Те на свой ред още повече ще способстват да се развие чувствителност към тази област. А това, рано или късно, ще привлече към детето определени сили, които ще фор-мират около него среда, благопрятна за достигането на онова, което то подсъзна-телно иска.

Трябва да имаме предвид в какво об-щество живеем днес. За децата при со-циализма мистицизмът беше условност, приказка. А сега религиозността отново става вътрешна потребност на чове-ка. Магьосници и екстрасенси открито предлагат услугите си. Много филми, компютърни игри, книги формират у хо-рата окултен светоглед. Ние в детството си дори да мечтаехме да станем вълшеб-ници, не знаехме как да го направим. А сега децата може да отидат на курс по магия, може да се обадят по телефона, да се запишат и да минат през инициа-ция. Нашият свят е пропит с мистицизъм, чиято практическа страна е открита и достъпна. Затова потапянето на детето в света на магията е крайно опасно.

– Как може накратко да се определи идеологията на „готите“?

– Всъщност това е тъмен демоничен култ. Субкултури от рода на „готите“ или „емо“ не може да се разглеждат като просто младежко увлечение. В тях, ще повторя, съществува религиозно-мис-тичен елемент. Когато човек влезе в съп-рикосновение с него, този елемент про-никва в сферата на неговите увлечения и започва да действа. Тогава всички тези увлечения придобиват съвсем друга ос-нова и друго продължение. Например привържениците на движението „емо“ и „готите“ носят сатанинска символика. Самите те може да не й придават значе-ние, но тук се задействат духовни закони и определени духовни сили непременно ще вложат в този акт особен смисъл. Така задкулисният свят влиза в живота на тези

младежи и започва да им влияе. Но, раз-бира се, далеч не всички и не изведнъж осъзнават това. Младите хора са привле-чени преди всичко от външната страна: самата мода, привкуса на романтика, тайната, изискаността. Важни за тях са обособеността на групата, чувството за някакво избраничество. Знае се, че при „готите“ отиват умни младежи, достатъч-но образовани, по своему интелектуал-но развити. В сравнение с много други младежки сбирки „готическите“ срещи изглеждат по-културно, изтънчено. Млад човек с интереси на по-ниско ниво ще се чувства там неудобно. Много от „готите“ затова и спират на периферията на култа, не стигат далеч.

Но заиграването с тъмнината винаги е опасно, ето защо не бива да се успоко-яваме с надеждата, че нашият син или дъщеря ни няма да навлязат навътре. Нужно е да се разбере ясно, че при въ-веждането на младежа в един или друг тъмен култ има определена цел. За тъм-ните сили тя е извечна: погубването на човека. Процесът на въвличане в култа е напълно отработен. Човекът премина-ва редица етапи, като започва от мода и увлечения и свършва с акт, означаващ инициация. Този акт нерядко изглежда доста неприятно и може да бъде свър-зан с кръв.

– Какво имате предвид?– В най-безобидния вариант това са

драскотини по ръцете. Помните ли как рицарите са давали клетва, като са я потвърждавали с кръв? Порязвали са

китките си и са допирали порязаните места, така че да се смеси кръвта им. Но нерядко се сблъскваме и със случаи на вампиризъм. Не искам да влизам в подробности. Ще кажа само, че толко-ва тежко увреждане на човека, каквото настъпва след този акт, не наблюдаваме нито при наркоманите, нито при после-дователите на други опасни за човека култове. Известни са дори случаи, когато възниква зависимост от пиене на кръв! Разбира се, не всички младежи, които се причисляват към „готите“, са подложени на това. Но възрастовата група от 15-16 г. нагоре тук е рискова.

– Защо именно тя?– По принцип такъв род актове се ръ-

ководят от някого. Тези ръководители, тъй като се опасяват от углавно наказа-ние, избягват да въвличат малолетни. А и преди подобен акт да се осъществи, тряб-ва вече да е започнало формирането на човека и неговия мироглед. Необходимо е той да се отвори и да възприеме идеи-те, които ще му позволят по-късно да на-прави и последната стъпка. За мен, тъй като достатъчно дълбоко съм изследвал идеологията на „готите“ и последствията от техните „увлечения“, е съвсем очевид-но, че това не е просто култ на тъмнина-та, а – култ на самоубийство.

Течението „емо“, към което се присъе-диняват повече по-малки деца, е сурогат на „готиката“. Само че при „готите“ култът към самоубийците е един от компонен-тите и те се стараят да представят това по доста театрален начин, а при „емо“

културният компонент вече липсва, той не е нужен. Там отсъства дори малкото обективно осмисляне на случващото се, а са налице просто някакви неосъзнати реакции. Има върху какво да се замислят и психиатри, и свещенослужители. Нес-лучайно в „емо“ отиват най-вече деца, които обичат да привличат вниманието, истерични, с едни или други психически, в това число сексуални, отклонения. Като правило става дума за психопатологични състояния, и то изразени вече не просто в емоционален план, а като сериозни на-рушения в поведението. Накратко, това е някакъв култ към истерията. Никак не е трудно той да бъде внедрен сред юноши-те и младежите.

И преди имаше мода на „настроения-та“: момичетата „се правеха на интерес-ни“, за да предизвикат въпроса: „Защо си тъжна?“ И някои момчета обичаха да из-глеждат печални. Ние също сме допуска-ли мисълта: „Ще се самоубия. Само тогава тя ще разбере колко съм я обичал!“ Но това са били фантазии, които като цяло не са имали продължение. А при при-вържениците на „емо“, обратно, подобни фантазии много често се превръщат в реалност. Ако прехвърлим въпроса в ду-ховен план, мога да обобщя: фантазиите на предишните поколения са били чо-вешки. А тук явно се усеща присъствието на някаква тъмна духовност, демонична сила, която развива тези фантазии. Може би мнението ми ще изненада някого, но аз смятам именно „емо“ за най-опасната от всички известни субкултури.

– Защо?– Всяка субкултура има своя история и

предистория. Тя се формира постепенно от увлеченията на младежите, от музика-та, от по-ранни културни направления и жанрове. А „емо“ според мен е чист вид диверсия. Тя няма своя история. Разбира се, светогледът, необходим за нейното възприемане, е подготвен от предишни субкултури, в това число от „готиката“, но „емо” не се оформя постепенно, а се появява изведнъж като нещо завърше-но, цялостно и започва да се насажда сред най-младите. Тоест, става нещо като впръскване. И именно в средата на най-младите действат най-простите механиз-ми за погубване на личността!

Децата, приобщени към субкултурата „емо“, са абсолютно дезориентирани. А

субкултурата „емо“ на свой ред ги прави дотолкова уязвими духовно, че онези примитивни механизми, които действат в нея, позволяват човекът просто да бъде унищожен. Когато след десет-петнайсет години се обърнем назад, е напълно възможно да видим, че най-голям брой смъртни случаи – в съвсем прекия сми-съл на думата! – е предизвикала тази на пръв поглед така безобидна субкултур-ка. В духовен смисъл субкултурата „емо“ е някакъв сурогат на сатанизма за деца. Под нейно влияние те стават послушни проводници на зла воля.

– Ако видим какво пишат за себе си самите привърженици на „емо”, какво и как се рекламира на техните сайтове и като имаме предвид, че това са деца от 11 до 14–15 години, ще изпаднем в шок. Ще ни залеят безпределен цинизъм, грубост, полови извращения, някакъв див, вече нечовешки разврат.

– Но те не го смятат за разврат. За тях това просто не е проблем. Разбирате ли? Ето това е друг светоглед – нещо съвсем различно. Повечето възрастни засега не го разбират. Не разбират и че днешното увлечение по субкултурите не минава както някога минаваха нашите увлече-ния по една или друга мода. Да, ние се увличахме по най-различни неща, поня-кога далеч не полезни за душата. Но ние не сме се приобщавали към демонизма! Това е кардиналната разлика.

Колкото „готи“ познавам – а повярвай-те, познавам немалко, – никой от тях не е излязъл от тази субкултура без сериозни загуби. В крайна сметка най-често имаме разрушена личност. Дори онези, които сякаш сме успели да извадим от този култ, не могат пълноценно да се впишат в нормалния живот. Не са способни да

понесат колосалната тежест, която се е стоварила върху тях поради съприкос-новението с тъмните сили. На практика всички започват да пият. Мнозина попа-дат в психиатрични болници. Но лека-рите не осъзнават духовната специфика на този проблем. Ние се сблъскваме с факта, че когато такова дете попадне в клиника, след известно време наистина се разболява психически. Възникват ор-ганични нарушения.

А „емо“ е още по-тежко „култче“. Труд-но е да се говори за перспективите на дете, което се е намирало в него дълго време. Спомням си за момичета с наряз-вания, които в пълния смисъл на думата са загубили човешкия си образ. Това е някаква фантастика. Черна фантастика. С всяка година ситуацията става все по-тежка. Младежите затъват в една прими-тивна, агресивна субкултурна среда.

– Какво да кажем на родителите, чи-ито деца още не са попаднали под влия-нието на субкултурите?

– Не се отпускайте, това е много опас-но. Не можеш да се заиграваш с тъмнина-та, независимо какъв вид е тя. Особено когато това се случва с неформираната детска душа. Нерядко се надяваме, че тъмнината не е докрай черна, че тя няма да засегне детето. Но сатана е безпоща-ден. Неговата задача е да погуби човека. Дори най-малкото съприкосновение на детската душа с демоничния свят може да се отрази върху целия живот на чо-века. То може да осакати непоправимо младата душа. Ето защо трябва да се на-прави всичко, за да не достигне тъмният свят до детето. А за това ще се наложи да се трудим много.

Тясната къщурка трепереше под ударите на вятъра. Виели-цата бучеше в комина, биеше

безмилостно в прозорците, думкаше в студения пруст и напористо прониква-ше през пролуките в напуканите стени.

Баща ми правеше цървули. Майка ми предеше. Сестра ми бродираше кърпа. Батко ми четеше книгата „Приключенията на юнгата Уилям“. Старата ми баба, тъжна, напомняща монахиня, седеше до печка-та, подпряла глава с ръце.

Аз лежах на високия одър заедно с другите деца. Слушахме трогателния разказ за едно момченце от разбит ко-раб. Понякога вятърът налиташе с такава сила, че всички се стряскаха. Мама и баба се кръстеха:

- Да не дава Господ да се загуби ня-кой в това време - каза майка ми. - Нито път, нито пътека се виждат... Това е сигур-на смърт...

Обикновено в такова време биеше го-лямата църковна камбана. Винаги се рад-вах на нейния звук. Знаех, че ако някога ме застигне буря, камбаната ще ме дове-де в селото. Но този път тя не се чуваше.

- Защо не бият камбаната? - попитах баща ми.

Той вдигна глава, прекъсна за момент работата си, вслуша се и каза:

- Сигурно я бият, но вятърът отнася звука в друга посока, затова не се чува.

По съвета на баба ми запалихме кан-дилото. Тя вярваше, че тази слаба свет-лина пред старите тъмни икони може да помогне за спасяването на всички заги-ващи.

Зад вратата се чуха стъпки. Всички се спогледахме учудено. Знаехме, че в това време на никого няма да му се излиза на-вън. Само голяма необходимост можеше да го принуди.

Вратата се отвори. Влезе жена, увита с шал, цялата в сняг. В първия момент ни-кой не я позна.

- Нещо лошо се е случило - веднага заговори тя, плачейки, - няма го... Прохор...

По гласа познах леля Варвара. Тяхна-та къща беше близо до нашата. Прохор бе съпругът й, а децата им бяха наши връст-ници.

- Каза, че непременно ще се върне колкото може по-скоро, а в полето сега виж какво става. Кончето е слабо, лошо ни се пише.

- Камбаната чува ли се навън? - по-пита баща ми.

- Не, а може и да бие, ама в такова време ще чуеш ли нещо? Ох, горко ми... Петър е болен, гори... Ако нямаше нужда от лекарства, Прохор щеше ли да тръгне на края на света?

- А може би е решил да остане там до сутринта? - предположи сестра ми, като спря да бродира.

- В никакъв случай няма да остане, знам го аз. Болният може всяка минута да умре, а той с лекарството ще чака до сутринта! И дума да няма! Ще се върне, ако не е замръзнал и не е заседнал в преспите... Никога през живота си не съм виждала такова страшно нещо...

- И сега какво искаш? - попита баща ми.

- Дойдох за съвет: може би вие ще измислите нещо. Бива ви за това.

- Мисля, че трябва да направим факел, да излезем навън и да го въртим - предложи брат ми. - Ако чичо Прохор не чува камбаната, ще види светлината и ще тръгне в тази посока.

- Факел? Още в първата минута вятъ-рът ще го угаси - се усъмни баща ми.

- Господи, дай разум - на висок глас се помоли баба ми.

Всички притихнаха – мислеха как може да се спаси човекът. В тази тишина бурята изглеждаше още по-зловеща.

- Не се отчайвай! - изведнъж каза баща ми весело. Той хвърли цървулите на пейката и заповяда: - Обличайте се всички и - навън!

- А какво ще правим там? - учуди се мама. - Да викаме - няма да ни чуе.Нашата камбана през лятото се чува на

петнайсет километра, а сега и нея заглу-ши тази напаст...

- Без викане ще мине... ще направим нещо друго... Видяхте ли в двора шейната с овършаните снопове ръж? Усещах ся-каш, че ще ни потрябват и днес ги дока-рах от гумното, за да покрия бараката, да им е по-топло на овцете. Но те ще поча-кат, ще се съберат накуп и ще се топлят... Павле, остави книгата и вземи бутилката с газ. Сноповете, въпреки че са сухи, ще го-рят по-добре, ако ги полеем с газчицата.

Слязох от одъра и бързо се облякох. Братовчед ми Ваньо, с година по-малък от мен, също ме последва. Всички се ожи-виха.

- Отивайте, аз ще остана вкъщи с малките и ще се моля - каза баба.

Баща ми запали фенера. В малкия двор виелицата нямаше къде да се раз-гърне. Само съскаше и ни обсипваше с шепи ситен бодлив сняг, като се опитва-ше да грабне шапките и забрадките от главите ни.

Сноповете в шейната бяха повече от трийсет. Обляхме ги с газ един по един. Не се опитахме да впрягаме коня в шей-ната, решихме да я изкараме сами. Много трудно беше да отворим портите, защото около тях вече се бяха натрупали преспи. Наложи се да пуснем в ход широките дър-вени лопати. Преди да изкараме шейната, забодохме в сноповете две вили.

Навън беше по-страшно, отколкото в двора. Тъмнина, свистяща виелица, снеж-на вихрушка... Режещият вятър, който би-еше свирепо по лицата ни и проникваше под връхните ни дрехи, ни караше да се държим един за друг, за да не се загубим. До края на селото беше съвсем близо, но сега пътят дотам ни се видя много дълъг. В ясно лятно време оттук се откриваше чудна гледка - просторните ливади, далечната гора и бялата камбанария в онова село, откъдето трябваше да дой-де чичо Прохор. Сега над този простор бурята бучеше, сипеше сняг, събаряше и погребваше всичко живо.

- Господи, благослови, помогни ни да спасим човека от бедата! - каза баща ми и подхвана първия сноп с вилата. - За-градете ме от вятъра.

Шестима души обиколиха снопа и се наведоха над него. Брат ми много внима-телно драсна кибритена клечка и снопът веднага пламна. Отскочихме уплашено. Баща ми го вдигна нагоре. В светлината на пламъка се виждаше лудуването на виелицата, която ту разгръщаше снега на ленти, ту го завърташе на спирали, ту изведнъж започваше да ни замеря с наръ-чи бодлива бяла маса. От момента, когато пламна снопът, бурята стана още по-зла. Сякаш викаше неистово:

- У-у!!! Няма да ме надхитрите!...- Павле, давай другия сноп, пали го

от моя! – нареди баща ми.Сега горяха два снопа. Огнените ис-

кри се вплитаха в гривата на фъртуната и я оцветяваха в рижаво. Искрите играеха със снежинките, летяха нагоре, кръжаха и изчезваха в бездънната мътилка.

Като видяха необичайния огън и чуха гласове, хората от другите къщи също излязоха навън. След като разбраха как-во става, се присъединиха към нас, като донесоха от дворовете си всичко, което може да гори.

Василий, млад мъж, отделил се нас-коро от семейството на баща си, донесе старо памучно одеяло, с което покрива-ше коня си в студените зимни нощи. Той работеше на железопътната гара и има-ше запас от мазут. Като натопи одеялото в мазута, го донесе с вила и го запали от горящите снопи. С трясък, виене и със-кане се разгоря силен пламък. Беше като огнен ураган.

- Господи, спаси! Господи, не погуб-вай! - молеше се Варвара.

Майка ми и другите жени я подкрепя-ха със своите молитви.

- Нищо ли не се чува оттам? - някол-ко пъти попита баща ми.

„Оттам“ означаваше от ливадите.- Освен жална музика - нищо - от-

върна брат ми и всички разбирахме, че говори за бурята.

Василий взе да маха по-усърдно с го-рящото одеяло. Пламъкът се усили.

Всеки искаше да усети признак на жи-вот в царството на бялата смърт.

Изведнъж ми се стори, че чувам нещо като конско цвилене.

- Идва! - викнах аз. - Чувате ли? Бу-ланка цвили!

Хората притихнаха и се вслушаха.- Грешиш, сине - тъжно каза майка

ми, - сторило ти се е...- Идва! - настоявах аз. - Не чувате

ли?Всички отново спотаиха дъх.- Родион е прав: някой идва... сега и

аз чувам – подкрепи ме баща ми.Скоро доловихме протяжен глас:- А-аааа!Хор от гласове му отвърна:- Прохор... Недобежкин!... Ехо!...- A-ааа! – откликна гласът.- Господи, Господи!... Той е, неговият

глас... Как стана това?... Чудо от Господ!...

Спасихме го! - започна да се мята раз-вълнуваната, радостна Варвара.

Вятърът събори шала от главата й, разчорли косата й. Жените се опитваха да я увият отново, но на нея не й беше до това. Тя не усещаше студ, радостта й беше по-силна от страха да не настине.

Вече се чуваше как Прохор подвиква на измъчения кон. В светлината на огъня се виждаше движещата се бавно, засипа-на със сняг шейна. Варвара се устреми нататък. Майка ми, сестра ми и другите жени я последваха.

- Колко снопове останаха? – попита баща ми.

- Четири! - отвърна брат ми. Видяхме жените да водят под ръка

измъчения Прохор. Брадата му беше зас-нежена, веждите - заскрежени. От него и от Буланка се вдигаше пара.

- Братлета, кой ви подсети за това? Аз... аз... вече не знаех как...

Не можеше повече да говори, сълзите го задавиха.

- Недей, недей... Вече няма защо да плачеш – утешаваше го Варвара. - Наши-те молитви стигнаха до Бога... Всички тук се молихме за теб...

- Петър жив ли е?- Жив е! Чака лекарството!..- Донесох го! - радостно каза Про-

хор.- Колко добре стана всичко... В степ-та не ми се мислеше за себе си... Исках само Петър да отърва от смъртта... Жал ми беше и за Буланка... Измъчи се, горка-та...

Варвара отиде при кобилата и започ-на да я отърсва от снега. В светлината на огъня се виждаха добрите тъжни конски очи, които сякаш казваха: „Нима не разби-рах, че не трябва да падам, когато вкъщи ни чакат с нетърпение...“

Одеялото все още гореше. Василий го носеше като победно огнено знаме, когато всички изпращаха тържествено Прохор и Варвара до тяхната къща.

- Момчета, нищо ли не забелязвате? - попита баща ми.

- Да! Бурята утихва! - отвърна брат ми. - Сигурно е размислила: „Защо да си хабя силите, щом не успях да вледеня този човек и неговия кон?“

Отговор на неговите думи беше об-щият щастлив смях.

ставаше един ден до Коледа. Зимата върлу-

ваше. Витоша, вледеняла и настръх-нала, гледаше строго изпод бялата си мантия, процепена тук-там от острите й скали. Един мразовит вятър, кой-то пронизваше до костите, вееше от снежните върхове въз София. Ситен сняг и скреж прехвръкваше сегиз—то-гиз из замръзналия въздух, виеше се на кълбуци и засипваше покривите, дворищата, улиците. Студено беше. Комините изхвърляха черни стълбове дим към безгласното пепеляво небе и, чудно, тоя дим беше сега така весел, така приветлив, така радваше душата!

Той наумяваше топлината, благоден-ствието, задоволството, кoето окръ-жаваше щастливите на тоя свят, напук на мразовете, на витошките фъртуни, на леденото вмъртвяващо дихание на зимата...

Именно на тая гледка се наслаж-даваха от прозореца си, седнали на мекото канапе, г-н и г-жа Йордано-ви, женени преди година и половина. Цанко Йорданов, важен чиновник в

Тая бедна къщица, сгушена между големите богатски до-

мове, приличаше на дрипава просякиня, заблудена между куп

щастливи и горди майорки. Прилика-та на къщичката с просякинята още повече се увеличаваше от вида, кой-то имаше, като да подлага ръка към огромните нови къщи наоколо и да казва: „Милост, пратете ми едно от вашите дръвца и аз ще се напълня с топлинка, пратете ми едно от вашите скъпи украшения и аз ще се напълня с радост, може би и с песен тая вечер... Видите ли?... Малко ми трябва, за да бъда благодарна на Бога. Смилете се.“

едно министерство, човек образован, светски и страстно привързан към младата си жена, впиваше мълчалив поглед някъде към снежните хълбоци на Витоша. Очевидно той нито гледа-ше натам, нито пък бе занят от някаква определена мисъл, защото лицето му пазеше изражението на оная спокой-на, безгрижна разсеяност, която обла-дава неволно човека, когато душата му е мирна, когато животът му тече плав-но и гладко и когато той из една топла стая, оживена от присъствието на една прекрасна съпруга, при веселото бум-тене на собата, гледа навън в бясно фучащите веяния на зимата. Всеки е изпитвал това щастливо егоистично сънеподобно състояние.

Погледът на жена му също бягаше извън стаята, но не така далеко и без-целно. Тя го беше опряла долу, към съседския двор. В дъното на тоя двор имаше една полусрутена къщица с ни-сък комин, който гледаше печално към небето, без да изпуща към него топъл дим. Изпод нависналата и изкривена стряха поглеждаше едно прозорче, трите разбити стъкла на което бяха за-пушени с дрипи, а пред прага на ниска-та врата се бе натрупала преспа сняг.

бостница да купи тая великолепна дре-ха... Представи си, то ще бъде просто ужас.

— Представям си. „По-голям ужас, отколкото сцената,

която ни се лъсна преди малко“ — щеше да довърши Цанко иронически, но предъвка думите си.

Вера го гледаше нетърпеливо.— Е?— Слушай, драга Верке... — захва-

на Цанко със сериозен вид.Тя предвиди, че той ще прави някак-

ви възражения, и го пресече решител-но:

— Няма „драга Верке“, въпросът е решен.

— Ти знаеш, че аз нищо не съм ти отказвал, нищо. Но...

— Без „но“, Цанинце! — извика Вера, като плесна галено мъжа си по бузата и го заля с блясъка на чудната си усмивка. — Ти трябваше сам да ми направиш приятен сюрприз... Ти знаеш да ги правиш и по най-деликатен на-чин... Па ако не това, най-после друго... Аз се полагам на твоя изящен вкус.

Суетната Вера очевидно искаше да блесне с някой извънреден накит на Коледа. Без такова нещо чинеше й се, че не ще да посрещне празника както подобава.

тях като едно привидение... Но веяви-цата размъти със снежни облаци въз-духа и препречи на двамата съпрузи зрелището.

Тогава те се обърнаха насам и пог-ледите им паднаха на тяхната затоп-лена стая, богато украсена с картини в богати кръжила, с великолепни лампи, положени на орехов стол, със свилени-те кресла, скъпи ковьори, бибелотите, статуйките. Тоя гледка на личното им благополучие и охолност за миг смути душите им чрез контраста си с пър-вото... Но скоро тежкото настроение отслабна и разговорът им се отнесе към друг предмет. Сякаш една дебела завеса падна между честитата двойка и света на нещастните.

Поне у Вера това успокоение се видеше. Тя стана за нещо и като мина край огледалото, хвърли бърз и щаст-лив поглед на беличкото, миловидно, усмихнато личице, което видя в голе-мия кристал.

— А propos, забравих, ама ти какво направи с дрехата? — попита тя живо мъжа си, който оставаше все още за-мислен.

— Коя дреха?— Как, забрави ли? Сорти-де-балът.

Хубава работа... Да забравиш... Какъв си оригинал, Цанко! — каза Вера по-лусърдито, като си поправяше тоалета нещо.

Цанко стана и замислен взе да ходи из стаята.

— Чуеш ли? — обърна се пак Вера. — Иди в модния магазин на мадам У. Там видях един чудесен сорти-де-бал... брокар, чудо, прелест!... Безпо-добно нещо.

— Но той е соленичък, пиленце...— Соленичък? Сто и трийсет лева!

Та такава мизерност наричаш соле-ничка! Или искаш да ме сконфузиш... Ти знаеш, че ще бъдем поканени на бала у... третия ден на Коледа и на мене ми е необходима наметка като въздуха, който дишам.

— Прекрасно, прекрасно.— Не е достатъчно да кажеш пре-

красно, Цанинце... Но ти трябва да побързаш, да не би някоя друга ху-

Но големите къщи мълчат, те са бездушни, а щастливите човеци не чуват (уви! щастието има тоя порок — затъпява слуховото тъпанче), благо-датното бумтене на пещта не допуска до ухото им острата песен на фърту-ната в пробитата къща на сиромаха. Види се, г-жа Йорданова чу тая песен, защото лицето й полека-лека се покри с облаци и жалост ненадейна овлажни очите й.

— Клетата Данчовица, какво ли чини сега?... Видиш ли, Цанко, само техният комин не пуши... — продума тя замислено на мъжа си, без да дига очи от дрипавото прозорче на бедното жилище.

Мъжът й свали тогава поглед от върховете на Витоша и погледна живо към сиромашкия двор.

— Нещастната — промълви той, — и с пет деца още!... И в тая стаичка без огън натъпкани. Да беше жив мъжът й, той щеше да ги прехрани с малката си платка. А сега как се поминуват — представям си, Веро!

— Боже, Боже, защо ли даваш си-ромаси! — извика неволно Вера и по лицето й мина нов облак от искрена скръб.

— И казват някои, че у нас нямало крайна сиромашия. Навярно това се казва, за да се извиним, задето няма и милосърдие — забеляза Цанко.

В тоя миг фъртуната бясно изфуча навън, та се разтрепераха прозорците. Вера извика нечаяно, като сочеше към Данчовичината къщица. Фъртуната с неодолимата си сила беше изтика-ла дрипите, що запушваха счупените стъкла на прозореца, и нахлу свобод-но в тъмната стаичка. Това произведе страшен смут в стаята. Децата изпи-щяха от ухапването на лютия студ и тозчас изскокнаха навън, обвити почти в парцали, а малките само по ризки и силно разплакани. Всички хукнаха през двора, та се скриха под стреши-ната на една ковачница на другия му край, дето огнището смекчаваше кол-ко-годе въздуха. Само майката остана в стаята да запушва там дупките. Ней-ното болнаво и сухо лице се мярна в

— Добре! Съгласен! — каза извед-нъж с осветлено лице Цанко. — Ще ти направя сюрприз, достоен за тебе, за твоето добро сърце, за твоята несрав-нена и любеща душа.

— Дай ръка, faisons`la paix1! — каза Вера, като хвана десницата на Цанко и я стърси примирително.

Мръкна се скоро. Вера беше в страшно вълнение целия ден за сюр-приза, който й се готвеше. Въобра-жението й още отсега работеше, за да открие тайната на изненадата, и тая изненада ще бъде твърде, твърде радостна за нея. Тя знаеше, че кога-то Цанко обещае нещо, то умее да го изпълни по джентълменски. И наисти-на, дали пак ще бъде безподобният, божественият сорти-де-бал от пре-лестния брокар, или друго труфило — златно, драгоценно, брилянтово? Но тя неволно предпочиташе сорти-де-бала. Как тя ще бъде възхитена! Какъв благороден е тоя Цанко!

Цанко къснееше и не се завръщаше у дома си.

Това увеличаваше сла-достно-мъчителното копне-ние на Вера.

Смрачи се съвсем.Цанко не идеше. Бурята

фучеше яростно навън в гъстите тъмнини. Прозорци-те трещяха от беснотията й. Тоя неприятен шум докара на ума на Вера за бедната Данчовица и за голичките й деца.

— Бъдни вечер е сега... Те лягат без огън, те сре-щат Рождеството гладни... Боже, Боже, защо си дал сиромаси? — пошушна си тя пак и сърцето й внезапно и болезнено се сви от мъка, сякаш някакво угризение на съвестта я нападна... Тол-кова щастие при толкова нещастие й се стори като едно престъпление. На нея й ставаше тежко при тия ми-

сли, тя чувстваше, че е виновна пред някого си за нещо си, но не смееше да си даде сметка за това, да отговори на себе си защо е неспокойна и у нея ожи-вя неволно желание да се отклони от тия мисли, да се развлече с нещо дру-го. Душа суетна, но природно добра, слаба и впечатлителна, каквато беше, тя сещаше, че не беше добре да бъде толкова благополучна, когато в света има толкова страдания, че трябваше негли да стори нещо за тия страда-ния, но нямаше кураж, нито привичка да се потопи смело в тоя друг, невесел мир на човешките бедствия. Защо-то не стига да имаш желание и даже да имаш възможност, за да правиш добро, — трябва и да смееш да го пра-виш... Защото да струваш добро, както всеки светъл подвиг, изисква известна доза храброст, почти героизъм... Само злото се върши лесно и даже несъзна-телно, затова и областта на неговото царуване обзема цял свят. И Вера, под натиска на тежките мисли, които й притискаха мозъка, с неволна радост чу стъпки, че идат към вратата. Тя се зарадва на случая, който идеше да я

развлече... Вероятно Цанко идеше с блестящия си дар.

— Непременно сорти-де-балът е! — каза си тя и сърцето й затупа от ново детинско възхищение.

Тя скокна права.Вратата се отвори. Вместо Цанко

влезе Данчовица и с нея петте й деца. Вера не можеше да ги познае! Те бяха пременени с нови дрешки, всички в топли кожухчета, радостни и усмихна-ти.

— Целувайте, мами, на господар-ката ръчичката — каза Данчовица на децата си, които едно по друго се заре-диха да й целуват ръката, без да може тя да се съвземе от изумление.

— Какво е? Какво е? — попита Вера.— Бог да ти го върне сто пъти и да

те зарадва, както ти нас зарадва, гос-подарко — каза Данчовица просълзе-на. — Сполай ти, че ни смисли и не ни забрави срещу Божия ден... Господ и света Богородица да те благословят, дето ни облече и ни прати кола дръ-вца и ядене, та да посрещнем Коле-да. Сега и нам се вярва, че Господ се ражда... Целувайте, целувайте, мами, ръката на господарката.

Вера зина от удивление. Тя самата се умили до сълзи, но не можеше да си обясни какво значат тия благословии и благодарения от Данчовица.

— Навярно имате грешка, булка Данчовице... — каза тя живо, но в съ-щия час вратата се отвори и там се появи усмихнатото лице на мъжа й, който се спря и хвърли щастлив поглед на трогателната сцена, която сам беше деликатно подготвил.

Вера се сети: това било сюрпризът! Тя се спусна към Цанко просълзена и го целуна по челото с една звънлива, дълга и мълчалива целувка.

Тая целувка беше най-чистата, най-благородната, най-блажената, с която някой съпруг е бил надаряван от съпру-гата си.

1 Faisons`la paix (фр.) – Сключваме мир. Б. пр.

а правиш добро, значи да служиш на Бога и на ближния си, да се жертваш заради другия или да пренебрег-ваш своите интереси заради Бо-

жията слава, като нямаш никакви други мотиви и съображения.

Добротворството в живота на хрис-тиянина никога няма случаен или епизо-дичен характер. Истинското добро не е друго освен проява на Божията любов. Вършенето на добро е неизменен и по-стоянен израз на благодатния живот на вярващия. То е възможно само там, къ-дето вече има добросърдечие и добро-толюбие. Истинското творене на благото се поражда винаги от любов. Христос не казва: „Правете добро един на друг“, а дава нова заповед: „Да се обичате един друг!“ Той знае, че любовта не може да бъде пасивна, тя непременно ще се про-яви в добри дела.

Но човек е способен да върши т. нар. „добри дела“ и с други мотиви, които нямат нищо общо с Христовата любов. Той може да върши добро или, както се казва, „да се занимава с благотворител-ност“, воден от егоистични, користни, тщеславни мотиви и много други нечис-ти и нечестни подбуди. Нима ап. Павел няма предвид този вид благотворител-ност, когато казва: „И да раздам целия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, щом любов нямам, нищо не ме ползва“ (I Кор. 13:3).

Любовта е единственото нещо, спо-собно да превърне най-обикновените ни дела в добри дела, дори да става дума само за „чаша студена вода“ (Мат. 10:42), „пет ечемичени хляба“ (Йоан 6:9), „две риби“ (Йоан 6:9) или „две лепти“ (Марк 12:42).

Любовта прави значими нашите думи, интонацията на гласа ни, погледа, жестовете или израза на лицето ни. Тя е единственото, незаменимото, святото и безценното, без което човекът няма нито светлина в разума, нито топлина в душа-та, нито добри дела в живота.

В любовта е силата и величието на истинското християнство, което започва само когато „любовта Божия се излее в нашите сърца чрез дадения ни Дух Све-ти“ (Римл. 5:5).

Като овладява сърцето на човека, Христос овладява и целия човек. Но като покорява човешкото сърце, Хрис-тос го покорява единствено чрез любов. Затова, покорен от Христовата любов, човек не може да не изпитва взаимна любов към Христос, която е способна

на жертва. Единствено Христос може да предизвика у човека такава неразколе-бана ответна любов, затова единствено Той е способен да извърши в душата на човека най-големия от всички известни обрати – промяната на сърцето, - който Библията нарича новораждане, раждане от горе, духовно раждане, раждане от Бога. „Защото Негово творение сме ние, създадени в Христос Иисус за добри дела, които Бог е предназначил да вър-шим“ (Еф. 2:10).

Първо трябва да бъдем „създадени за добри дела“, да се новородим, а след това вече „да вършим добри дела“. Чес-то хората се опитват чрез добри дела да заслужат вечен живот. Но спасението ни не зависи от нашите добри дела, защо-то „човек се оправдава не чрез дела по Закона, а само чрез вяра в Иисус Хрис-тос“ (Гал. 2:16). „Защото по благодат сте спасени чрез вярата; и това не е от вас – Божи дар е; не е от дела, за да не би някой да се похвали“ (Еф. 2:8-9). Бог не

очаква от нас „добри дела“, преди да сме се новородили, а иска „които са повярва-ли в Бога, да залягат да бъдат прилежни към добри дела“ (Тит 3:8). „Тъй и вярата, ако няма дела, сама по себе си е мърт-ва... Защото както тялото без дух е мърт-во, така и вярата без дела е мъртва“ (Як. 2:17, 26). Вярата без дела и делата без вяра са еднакво негодни. Не е възможно да се новородиш чрез добри дела. За да вършиш добри дела, трябва „да се ро-диш от горе“. Истинското добротворство изхожда от Бога. Добри в пълния смисъл на думата са делата, които нямат общо с греха, светите дела, извършвани от Све-тия Дух чрез свети хора за Божия слава.

Призовани сме да творим благо, защото сам Христос тук, на земята, „прави добри-ни“ (Деян. 10:38).

опитах един познат от как-во се страхува най-много. „В края на живота си, когато съм на смъртно легло, да разбера, че е имало нещо прекрасно, за което не съм

знаел и от което не съм се възползвал“ — отговори той. И аз мислех за това пре-ди — бих била ужасена в края на пътя си изведнъж да разбера, че е имало нещо добро за мен, но аз не съм се възполз-вала от него. Трагично е да не вкусиш от най-доброто, да го подминеш безгриж-но и целия си живот да завиждаш на ня-кои хора около теб, които го имат. И да ги наричаш просто късметлии.

Аз съм една от „късметлиите“. Наме-рих доброто, най-прекрасното нещо, от което вкусвам всеки ден, и съм щастлив човек. Щастлива съм не защото живея в луксозна къща или карам луксозна кола, не защото мечтите ми са изпълнени, имам много приятели или съм призна-та, а заради това прекрасно нещо, което не ме подмина и от което вкусвам всеки

Милостта е отмяна на справедливостта, отмяна на наказанието.

Защо тази майка получава милост за сина си? Какво се очаква от пледи-ращия, за да му бъде оказана милост? Майката от нашата история има пра-вилно разбиране за това, коя е тя, кой е човекът, с когото говори, както и — как-во заслужава и какво не заслужава си-нът й. Неправилното разбиране на тези неща кара човека да има претенции, да си мисли, че заслужава милост. Такива хора обаче няма как да я получат.

Представете си, че майката беше дошла при императора с думите:

— Абе, ти за какъв се мислиш? Как може да постъпваш така със сина ми? Той ти служи толкова години, а ти искаш най-безпощадно да му отнемеш живота заради някаква дреболия!

А ако не беше дошла при императо-ра, както постъпват много други майки?

Ако беше чакала той сам да отиде при нея? В края на краищата нейният син е дал толкова години от живота си, за да служи в императорската армия!

Тук виждаме неправилно разбиране за това, в каква позиция е пледиращи-ят спрямо императора, за това, в каква позиция е онзи, който единствен има властта и правото да помилва един човешки живот, както и за това, какво заслужава виновният. В резултат на по-добни изкривени представи се пораж-дат необосновани претенции и най-ло-шото е, че вместо милост резултатът е смърт и заслужено наказание.

По какъв начин можем да предраз-положим Божието сърце, както прави тази майка? Какво трябва да разберем, за да бъдем чути и помилвани? Какво се изисква от човека, за да му окаже Бог милост? Или Бог раздава Своята милост наляво и надясно, за всички хора? Кое

ден. Това добро е милостта Божия. Тя е реална, очаква ни и е на разположение на всеки, който иска да я получи.

КАКВО Е МИЛОСТ?Една майка влязла при Наполеон, за

да моли милост за сина си. Императорът й отговорил, че младежът е извършил едно престъпление два пъти и справед-ливата присъда за това повторно дея-ние е смърт.

— Но аз не искам справедливост — казала майката, — аз пледирам и ви моля за милост.

— Вашият син не заслужава милост! – отвърнал Наполеон.

— Но ваше височество — пропла-кала жената, — нямаше да бъде милост, ако той я заслужаваше. А това, което аз искам, е милост!

— Добре — казал императорът, — ще му окажа милост.

И така, той пожалил сина на жената.Милостта е незаслужен дар! Полу-

чаваме нещо, което не заслужаваме.

когото е въздадено не според заслу-женото, а според Божията милост. Ми-лостта е способна да промени човеш-кото сърце, справедливостта никога не променя сърцето. Милостивите хора са променени заради незаслужения дар, който са получили. Те не спират да да-ват незаслуженото на хората около тях, защото имат дълбокото разбиране, че и те, като грешни и отделени от Бога, са получили незаслужено от небесните дарове.

* * *Има две групи хора. Едните са пре-

живели и вкусили, осъзнали и оценили милостта Божия, в резултат на което ис-кат и получават повече милост. Другите също получават милост от Бога, но не я ценят и не търсят повече милост. Всеки сам избира от кои да бъде. Въпросът е един: какво искаш? Какво те задоволява — повече или по-малко милост?

кара Божието сърце да помилва ви-новния, да отмени присъдата, да даде добро вместо злото, което заслужава-ме? Бог дава милост на всички и повече милост на хората с правилно разбиране за себе си, за Него и за наказанието, кое-то е справедливо да понесат.

Както в случая с императора, когато търси милост, човек трябва да се обър-не към онзи, който има право и власт да му я окаже. Ако майката на виновния се беше обърнала към слугата на импе-ратора или към друг човек, който няма нито правото, нито властта да помилва сина й, едва ли нейната молба би била удовлетворена. Също така е важно чо-век да осъзнае кой е той пред Бога, да

чу да минава край него народ, попита: „Какво е това?“ Обадиха му, че Иисус На-зорей минава. Тогава той завика и каза: „Иисусе, Сине Давидов, помилвай ме!“ Тези, които вървяха напред, го смъм-риха, за да мълчи; но той още по-висо-ко викаше: „Сине Давидов, помилвай ме!“ Иисус се спря и заповяда да Му го доведат. И когато онзи се приближи до Него, го попита: „Какво искаш да ти сто-ря?“ Той рече: „Господи, да прогледам.“ Иисус му рече: „Прогледай! Твоята вяра те спаси.”

Защо молбата на слепеца е удовлет-ворена? Той идва при своя Бог с правил-ното разбиране за себе си, за всемогъ-щия и святия Бог, единствения способен да го спаси, и Го моли за милост, защото осъзнава, че не заслужава дара, за кой-то моли.

Бог не е Наполеон, нито милостта Му е като Наполеоновата. Божията милост е много повече от човешката, тя е съ-вършена и Бог я дава на всички. На аб-солютно всички: на добрите и лошите, на тези, които я искат, и на тези, които я пренебрегват. Защото всички сме много скъпи за Бога — дори когато не ценим,

разбере, че е грешен и не заслужава да влезе в присъствието на святия Бог. Трябва да имаме правилното разбиране за това, какво заслужаваме да получим (смърт) и какво — не (милост, която е незаслужен дар). Когато си даваме смет-ка за всички тези неща, молбата ни ще бъде изказана с дълбоко смирение, а не с претенции към Бога.

Нека видим още един човек, който се обръща към Бога за милост. Случаят е описан в Лука 18:35-42: „А когато Той се приближаваше до Йерихон, един сле-пец седеше край пътя и просеше; и като

не търсим и не осъзнаваме скъпоценна-та милост, която Той проявява към нас. В Библията се казва, че Бог дава дъжд и слънце на всички хора, както на добри-те, така и на лошите. На някои Той дава повече милост, на други — по-малко, на всеки според търсенията му.

КОЙ ЧОВЕК Е МИЛОСТИВ?Ето защо милостив може да бъде

само онзи човек, който е преживял милостта Божия, изпитал е вкуса и на-сладата на незаслужения дар. Да бъде истински милостив може само този, на

2.Седмият син на Яков, родоначалник на едно от племената на Израил 4.Брат на Марта и Мария, възкресен от Христос 6.Българско лекарство, добивано от кокичета 7.Иглолист-но декоративно дърво 9.Човек, който предсказва бъдеще-то, - действие, наречено „мерзост” във Второзаконие 18:9-12 10.Животинска мазнина 12.Френски художник, импресионист (1840-1926) 13.Потомка на Халев, жена на Ерамеил (І Лет. 2:26) 15.Разказ от Елин Пелин 17.Част от Британския парламент 19.Долината, над която слънцето и луната спират движение-то си, докато Иисус Навин победи аморейците (Иис.Нав.10:12) 21.Квадратна шарка върху плат 22.Голям укрепен град на 40 км югозападно от Йерусалим (Иис. Нав. 10:31-32) 25.Цитрусови плодове 27.В гръцката митология – подземна бездна 29.Един от елементите на Господната трапеза 31.Син на Севегон, кой-то намира горещи извори в пустинята (Бит. 36:24) 32.Общо-то название на вносни стоки 34.Френски философ, писател и историк (1823-1892) 36.Занаятчия, който обработва мед (ІІ Лет. 24:12) 38.Нота 39.Корейска мярка за дължина 40.Захарно изделие (мн. ч.) 42.Град в Югозападна България 44.Един от израилтяните, които трябва да напуснат своите жени чуж-денки по времето на Ездра (Ездр. 10:27) 45.Планина на о. Крит.

1.Галилейски град, в който Господ Иисус прекарва по-голяма-та част от живота Си 2.Мястото, на което се намира съдийски-ят престол на Пилат (Йоан 19:13) 3.Жената на Самсон 4.Дърво от вида „медоносни”, от чиито цветове се прави отвара 5.Бозайник от сем. Котки 6.Другото име на Холандия 7.Градът, в който Христос извършва първото Си чудо 8.Анимационен филм на Стоян Дуков 9.Жената на пророк Осия (Ос. 1:3) 10.Син на Елимелех и Ноемин, който умира в Моавската земя (Рут 1 гл.) 11.Желязна сплав с широко при-ложение в индустрията и бита 12.Вид севе-рен елен 14.Нота 16.Река в Монголия и Русия 17.Контролен орган на автомобилния транспорт у нас 18.Брат на Мойсей, първосвещеник в Израил 20.Норвежки математик (1842-1899) 23.Канадски физик (1862-1948) 24.Пристанищен град в Източна Сицилия, къ-дето ап. Павел отсяда за 3 дни (Деян. 28:12) 26.Произведение на Адам Мицкевич 28.Американски писател реалист (1835-1910), автор на „Приключенията на Том Сойер” 30.Чилийски поет (1904-1973), носител на Нобелова награда 33.Складове за събиране на големи количества жито, цимент, въглища и др. 35.Титла в арабските страни 37.Борба с бикове 41.Малоазий-ска богиня на плодородието 43.Марка руски вертолети.