Списание "Театър" брой 1-3 2010

67

63 години сп. „Театър“ - паметта на българския театър

20940 ISSN 0204 6253

1 - 3 ‘2010

20940 ISSN 0204 6253

Д Е Й В И Д М А М Е ТКРАСИМИР СПАСОВ; ЛЮБОМИР ХАЛАЧЕВЧАЙКА ПЕТРУШЕВА; МАРИЯ ДИМАНОВА

СЪНИ СЪНИНСКИ; СТОЯН РАДЕВ; МАРИАН БАЧЕВ

64

Година LXIII, брой 10-12, 2009

КОРИЦА I СТР. – Дейвид Мамет (горе, вдясно, четете на 2 стр. ); Красимир Спасов ( горе, вляво, четете на 31стр.); Съни Сънински ( долу, вдясно – четете на 37 стр. ); Мариан Бачев (долу, вляво, в „Шоуто на Слави“, чететена 34 стр.)

ПРОФ. К Р И К О Р А З А Р Я Н(15 март 1934 – 14 декември 2009)

ГОЛЯМ ТЕАТРАЛЕН РЕЖИСЬОР, ОБИЧАН ТЕАТРАЛЕН ПЕДАГОГ, МЪДЪР ЧЛЕН НАРЕДКОЛЕГИЯТА НА СП.“ТЕАТЪР“. ФИНАЛЪТ НА ЖИТЕЙСКИЯ МУ СПЕКТАКЪЛ ДОЙДЕ,

ЗАВЕСАТА ПАДНА, АПЛОДИСМЕНТИ ЗА КОКО АЗАРЯН!

1


ЧЕХОВНА АЗАРЯН

Година LХIV, бр. 1-3/2010, 20940 ISSN 0204-6253; Цена 4 лв.

ИЗДАНИЕ НА „ТЕАТРО“

THEATER MAGAZINEPl. SLAVEYKOV 11SOFIA 1000, BULGARIAРедакция: София 1000, пл.“Славейков“11Tel.: +359 2 988 17 63; 0889 85 95 33e-mail: [email protected]; http://grosnipelikani.net

Работен екип:Гл. редактор Кева АпостоловаНиколина Делева (сътрудник)Д-р Антония Катранджиева (кореспондент)Антоанета Тотева (коректор)Боян Алексиев (дизайн)Тинка Николова (стажант-редактор)

Колегия:Проф., д-р Надежда Тихова (театровед)Доц. Ромео Попилиев (театровед)Проф. Здравко Митков ( режисьор)Лилия Абаджиева (режисьор)Меглена Караламбова (актриса)Мариус Куркински ( актьор)Доц. Мария Диманова (сценограф)Мила Искренова ( пластика)Съни Сънински ( куклен режисьор)Асен Аврамов ( композитор)Христо Бойчев (драматург)

Ч Е Т Е Т Е

Печатни коли: 7,5Формат 60/84/8

Банкова сметка:Общинска банка АДMunizipal bank PLCФЦ „Мария Луиза“IBAN: BG 67 SOMB9130 10 26768401BIC: SOMBBGSF

Печат – „Омега М“, тел. 938 60 71

СПИСАНИЕ „ТЕАТЪР“СЪЗДАДЕНО ПРЕЗ

1946 ГОДИНАОТ СЪЮЗА НА

ТЕАТРАЛНИТЕ СЛУЖИТЕЛИ

Дейвид Мамет (2) . „Око в бъдещето“ превод от сп.„Американ тиатър“ (9) . Стоян Радев (23) . „Крещенетоот сцената“ от Йоана Дикова (28) . Красимир Спасов (31). Акценти (33, 47, 50, 53) . Мариан Бачев (34) . СъниСънински (37) . Чайка Петрушева и Мария Диманова (40). Любомир Халачев (43) . Светлана Атанасова (48) .Българска премиера в Бостън (49) . Ира и КонстантинСоколови (51) . Евелина Пършорова (52) . СилвияРангелова (54) . Театър в книги (55) . Премиерен афиш(корица, 3 стр.)

„Чайка“ от А. П. Чехов реж. Крикор Азарян

Театър „Българска армия“, 2007 г.

„Три сестри“ от А. П. Чехов реж. Крикор Азарян

Младежки театър, 2008 г.

„Вишнева градина“ от А. П. Чехов реж. Крикор Азарян

Народен театър „Ив. Вазов“, 2009

2

Година LXIV, брой 1-3, 2010

Стилът МаметМалцина писатели могат да се гордеят с

името си като с нарицателно. Критиците сасъгласни, че днес _маметовият диалог“ еистински деликатес за театралите, _хрупкав исвеж като любимата американска закуска корн-флейкс.“

Най-характерната черта на драматургичниястил на Мамет е неговият оскъден,минималистичен, насечен диалог, напомнящ наабсурдистите Харолд Пинтър и Самюел Бекет.Езикът му е по-скоро _поетическа импресия“ намъдрия уличен жаргон, отколкото _натурали-стична“ хроника на абсурдното ежедневие.

Интелектуалната дързост на

Д Е Й В И Д М А М Е Ти неговата теория за функционалния актьор

Рубриката води д-р АНТОНИЯ КАТРАНДЖИЕВА

3


Пиесите и филмите на Мамет са изтъкани отстакато ритми, нарочни обърквания инедоумения – авторски почерк на диалога му,който е трудно да не се разпознае или пародира.Типичната за Мамет ритмичност в изказа ненавява поетичен драматизъм и не епродиктувана от желанието му да документирасъвременните улични езикови модели, а по-скорое функционален похват, чрез който Маметпрокарва сюжета и разкрива героите си. Маметсе слави с лапидарния си, понякога граничещ свулгарност стил. Мистериозно стилизиранатаму фразировка е изпъстрена с цинични, уличнибисери, ефектно и критично вплетени внестандартен сюжет. При Мамет липсватсценичните указания за мизансцен. Самотодействие се съдържа в речта, в диалозите. Тойчесто подчертава или поставя в кавички

театралното училище _Нейбърхуд Плейхаус“(Neighborhood Playhouse) в Ню Йорк, за да навлезев професионалния свят на театъра. Преподавав _Марлборо Колидж“ в щата Върмонт, къдетонаписва първата си пиеса _Лодка в езерото“ (Lakeboat) през 1970. Започва кариерата си катоактьор и режисьор, преди да пожъне успех през1976 с три пиеси, които достигат допрестижните сцени на Оф-Оф Бродуей. The DuckVariations (Патешки вариации), Sexual Perversity inChicago (Сексуална перверзия в Чикаго)“ , и AmericanBuffalo (Американски бивол).

Театралният бум на МаметМамет разтърсва американската

театралната арена мълниеносно, кактокритиците му го определят с _бруталната сипрямота“ и _лингвистични си натурализъм“. През

определени думи или фрази, за да подскаже нагероите си как хитро да маневрират с речта.Героите му често се прекъсват, диалогът им сеприпокрива, изреченията им се провлачват иостават незавършени, сякаш са ударени и отудара са получили фрактура. Въпреки че приМамет конвенционалният сюжет отсъства,той често критикува своите колегидраматурзи, че пишат _красиво“ за сметка наритъма и логиката в сюжета. На въпроса как еразвил своя диалогичен стил, Мамет споделя: _Всемейството ми, в дните преди да имашетелевизия убивахме времето като постоянноводехме противоречиви вербални престрелки.Може би там се е формирал този дързък стил.“

Роден на 30 ноември 1947 г. в еврейскияквартал Флосмор, Дейвид Мамет завършваколежа _Годарт“ във щата Върмонт и

1974 г. пиесата му _Сексуална перверзия в Чикаго“бива отличена като _най-добра пиеса на Чикаго“и светкавично стига до Оф-Бродуей като печелипрестижната драматургична награда _Оби“.Следващата година пиесата му _Американскибивол“ дебютира в чикагския _Гудмън Тиатър“.Истинският драматургичен триумф на Мамет,обаче, идва през 1983 г. и то не в Америка, а вЛондон. Пиесата му _Гленгари Глен Рос“ /GlengarryGlen Ross/, пресъздаваща атмосферата напропаднал офис за недвижимо имущество вЧикаго, в който главният герой Левин, заста-ряващ търговец, е на път да бъде ограбен.Мамет посвещава пиесата на драматургаХаролд Пинтър, получава номинация за наградата_Тони“ и веднага след това бива удостоен с едноот най-престижните световни литературниотличия - наградата _Пулицър“. През 2005

4


Glengarry Glen Ross се възражда отново наБродуей.

Мамет признава Пинтър за свой вдъхновители съмишленик и за драматурга, оказал най-силновъздействие върху неговото драматургично илитературно творчество.

От този миг насетне театралната, филмоваи литературна кариера на Мамет процъфтява,старите му, потънали в прах пиеси, отново севъзраждат, той се насочва към филмоватасценаристика, кино-режисурата, пише есета затворческия си път, излага открито поли-тическите си и социални възгледи, превръща сев един от най-нестандартните _иконоборци“ наамериканската култура. Разбира се , товапоражда противоречиви критики, едни говъзхваляват, други го бичуват за неговотодръзко отношение към съвременната сексуалнаи социална алиенация, обявяват го за женомразец.

Една от неговите най-полемични пиеси от1992 г, _Олеана“, която в момента се играе наБродуей, провокира свирепи дебати относносексуалния тормоз и политическата коректностмежду половете. Написана по време на сексуалнияскандал около Анита Хил Томас, сюжетътгравитира около студентка, която упреква свояпрофесор в сексуален тормоз. Пиесата разделяпубликата на два лагера – на тези, коитосмятат, че подобни изфабрикувани сексуалнискандали се използват като оръжие за власт ина останалите, които считат манипула-тивните маневри на една хитра жена за атакаотвъд правата на жените да се защитават отподобни истински случаи на сексуален тормоз.

Пиесата отразява чувството на Мамет закултурния и политическия натиск, оказван въввреме, когато свободната капиталистическаолигархия играе ролята на морален благодетел.Същата тази негова позиция води и донаписването на _Американския бивол“ и _ГленгариГлен Рос“.

Социалната полемика на МаметПознати със силните си мъжки герои пиесите

на Мамет често третират проблема заморалната деградация в един свят, превърнал сев емоционално и духовно сметище. Мамет,подобно на Сам Шепард, освидетелстваемоционалната и духовна бездна междуполовете, между агресивната мъжественост исамоувереност от една страна, и неспо-

собността за себеизразяване и идентифициранена нежния пол, от друга. Героите му в повечетослучаи симулират автентичност, те саизмамници, които дори не съзнават своетоковарство, те са хора, които са се _само-евакуирали“ от живота. Загубили са чувствотоза действителност, за истина. Нуждата на тезигерои парадоксално става толкова очевидна,колкото невъзможността тя да бъде явноизразена. Наличието на потребностите иневъзможността те да бъдат удовлетворенипокачват кинетичната енергия в пиесите му.Това прави ли го политически писател? Донякъде.Мамет, подобно на младия Артър Милър, пишеза театъра, който за него представляванепосредствена арена за промяна, механизъм заразкриване на истини, които веднъж, изплувалина повърхността, ще активират онези, коитосе стремят да променят философията направителството и да реформират конформист-кия капитализъм.

Дейвид Мамет не е политически агитатор,който да подканва публиката да стачкува, нотой вярва в силата на драматурга да скулптираезика по начин, по който да пробуди хората даосъзнаят потребителското иго на капитализма.Но в Мамет присъства и политическа нотка, акоприемем, че рисува портрети на отчужденииндивиди, лишени от способността даобщуват, говорещи на език, ограбен от човешкосъдържание, предали се на миналото и обърналигръб на безнадеждното бъдеще, непосилни давъзвърнат загубеното, отчаяни и безсилни.Подобно на Харолд Пинтър (когото Маметобожава) той също осъзнава силата на речта дапредава политическите несъответствия,емоционалните протуберанси, социалнияклимат. Мамет извайва бекетовски тип (Маметсе прекланя пред творчеството и на СамюелБекет) образи, чиято екзистенциална обър-каност не е само плод на космическа абсурдност,а на тяхната неспособност да облагородятматериалните си подбуди с духовно съдържание.Мамет не крие своето възхищение отдуховните традиции, идващи от миналото, отобичаите и религиозните ритуали, които под-тикват хората към политическа ангажираност,към морална и обществена функционалност, иедновременно подхранват духовните ценностина масите. В интервю с Лесли Кейн Маметсподеля: _Живеем в една политическа асоциацияи това отклонява индивидуалните човешки

5


постъпки от техните последствия“. Заклетлиберал, Мамет бичува данъчните облекчения забогатите и ирационалната външна политика напредишното консервативно правителство. НоМамет сам казва: _Пиесите ми не саполитически, а драматични, не вярвам, четеатърът е арена за политически дебати.“ Тойсам споделя, че целта на театъра, е не датретира социални теми, а по-скоро духовни.Макар и да е несъгласен със Станиславски поповод емоционалната памет и изграждането наобраза, Мамет цитира Станиславски за

функцията на драмата, а именно : _да разкриеживота на човешкия дух на обществото и да гоподкани към съучастие.“

В есетата си Мамет дава оценка насветовната екологическа и духовна криза:„Въздухът и водата в големите градове сезамърсяват с всеки изминат ден и дигиталнотопренасищане и електронна комуникация,подхранващо манията за виртуално общуване,не е рационално решение на кризата, а пълнонаркотизиране на ума и волята.“ Като АртърМилър преди него, Мамет е моралист, но не_морализатор“. Макар и неволно пиесите наМамет да не престават да имат социал-нополитически резонанс и до днес. Той борави сметафори, чиято вербална пластичностобхваща релефа на целия американски човешки,социален и дори политически масив.

Мамет – сценарист, писател, режисьори теоретикПрез 1981 г. Мамет се обръща към

киносценаристика и прави впечатляващ дебютсъс своя пръв филмов сценарий _Пощальонътвинаги звъни два пъти“, който адаптира помотиви от романа на Джеймс Кейн. През 80-тегодини на миналия век Мамет произвежда серияот международно признати и отличени сноминации за _Оскар“ филмови сценарии, в товачисло _Присъдата“ (1982), _Недосегаемите“ (1987),Glengarry Glen Ross (1992) и _Кучето върти опашка

или Най -незначителните заповядват“ (Wag theDog) (1998).

Пишейки за изкуството на кинорежисьора,Мамет подчертава необходимостта отобективност при правенето на филми. Вярва,че съдържанието се разкрива чрез динамичниямонтаж, в който кадрите не винаги сахронологично нанизани, а понякога сипротиворечат. Настоява, че когато заснемададена сцена, режисьорът трябва да се придържакъм основната идея на дадения епизод. Не смята,че филмът трябва да следва единственопротагониста и да се състои от визуалнокрасиви и интригуващи кадри, а по-скоро трябвада прокарва основната идея по един адекватени директен начин. В пиесите си и филмитеМамет се стреми към постигане на логическиход на действието на базата на абсурда,създаване на ред от хаоса в търсене на свръх

6


задачата. Мамет вярва в минималистичнитесцени и точните изисквания и инструкции, въвфункционалността на актьора, както в киното,така и в театъра.

В увода към своето практично ифункционално изследване за актьора _Вярно игрешно“ Мамет споделя: _Като актьор се мъчехда следвам инструкции и театрални аксиоми,като това да бъда спонтанен и органичен, умътми разбираше смисъла на това, но тялото минямаше и идея как да го постигне. Отговорътбеше в рецептурника на Станиславски – семоционална памет, кръгове на внимание ипоставяне на _аз-а“ в предварителнитеобстоятелства, с магическото _ако“. Цялататеория на Станиславски и нейните школи некултивират технически умения, тя е простоедин култ. Актьорът не трябва да сепревъплъщава в образа. Всъщност, товаизречение няма смисъл. Образ не съществува.Актьорът разполага единствено с текста, сфразите, с диалозите. Когато актьорът гиизговаря простичко с конкретно намерение ицел, тогава той създава адекватна илюзия заприсъствието на образ на сцената. За да създадеилюзията, актьорът не бива да сетрансформира, той просто, подобно наилюзиониста, създава една въображаемапредстава в главата на зрителя.“

Когато обучава актьорите си, Маметизтъква, че няма нищо по-ужасно от актьор,станал жертва на собствените си емоции. Занего емоционалното украсяване на ситуация,която не съдържа емоцията органически, е лъжа.Самият стремеж да изпаднат в определенопсихо-емоционално състояние отчуждаваактьорите от пиесата и основното действие.В живота няма емоционална подготовка за загубана приятел, за изненада, за предателство, заразкриване. Така е и на сцената. Същото важи законцентрацията и кръговете на внимание наСтаниславски. Умението за фокусиране според_Теорията за актьора“ на Мамет е прякосвързано с въображението, както емоцията,вярата, всички тези състояния не могат дабъдат насилени и контролирани. Съсредото-чаването е адаптивен механизъм на съще-ствуване. Мамет оприличава концентрациятас водата, която винаги търси своето ниво иизпълва онова пространство, което й се струванай-интересно. Колкото повече актьорът севторачва в себе си, толкова повече се загубва,

колкото повече отваря обектива си навън,толкова по-естествено интересен става той.Във _Вярно и грешно“ Мамет шеговито подмята:

„Няма нищо по-интересно от това как човексе опитва да развърже възела на връзките заобувки“.

Пиесата според Мамет е разработена катосерия от инциденти, чрез които и в коитоПротагонистът (главният герой) се бори, за дапостигне своята цел. Задачата на актьора е даприсъства в пиесата, да изрече текстамаксимално достоверно. В живота, например,казва Мамет, майката, която се моли да спасиживота на детето си, престъпникът, койтоиска прошка, изневерилият любовник, койтопроси за още един шанс, тези хора нямат никаквоотношение към емоционалното състояние наобекта, към който се обръщат. Това обръщаненавън към обекта на внимание дава на актьора

Д. Мамет на Трибека филм фест, Ню Йорк, април2009

7


шанс да откликне правдиво и истински и правинеговата роля вълнуваща за гледане. _Публикатаще ви научи как да играете, как да пишете ирежисирате. Училището ще ви научи как даслушате и да се подчинявате, а с покорство втеатъра не се стига до никъде.“ За Маметактьорското майсторство е преди всичкофизическата способност да бъдеш отзивчив. Тоне е умствено упражнение. За актьора самитедуми не носят съдържанието, единственодействието е носител на зърното на идеята.Сложността на актьорското майсторство секрие в самия факт, че е много по-простоотколкото изглежда. Мамет прокарва тезата,че както в спорта, така и в актьорскотомайсторство човек трябва да се научи всекимомент да се справя с несигурността и да сечувства удобно в неудобните обстоятелства иситуации. Така се създава илюзията за героя, закраля, за убиеца, за грешника.

Мамет е съгласен, че на практика героятнаистина се трансформира на сцената, но тойне бива да се идентифицира с процесите наобраза, а по-скоро конкретно да се справи съссъществуващите обстоятелства, като простоси отваря устата и изговаря текста смело – безда допълва нищо, без да отрича нищо, безнамерението да манипулира когото и да било,себе си, колегите си или публиката. Да научиштова значи да си овладял актьорския занаят. Втова актьорът да се научи да бъде верен инеподправен, семпъл, безстрашно да изговарятекста, без да се плаши дали ще бъде разбран,да следва простичко конкретната задачаотправена към точно конкретна цел, така подумите на Мамет, той ще създаде един нефиксиран и манипулиран, а чист и ясен образ.Именно този образ трогва публиката насцената. В _Теорията за актьора“ Маметоткрито съветва своите ученици: _Неприписвайте емоционални състояния наситуации, просто ги изиграйте. Отучете се отнавиците си и се предайте на момента. Бъдетекато Дарил Хикмън, известния театралентеоретик, за когото актьорът е винаги _извънконтрол, но напълно овладян.“

В репетиционния процес Мамет вярва, чепиесата трябва веднага да се разбие на сцени иподсцени, в които да се очертаят основнитезадачи, които диктуват хода на действието.Целта на действения анализ е не да търсивизуалното звучене на даден епизод, а по-скоро

да схване механиката на сцената. Действиетовинаги трябва да е максимално опростено. Аконе се опрости, то просто не може да сепостигне. _Изградете подзадачи от по-големитезадачи и ги изиграйте.“ По същия начин Маметкара актьорите: „Не култивирайте техника, апросто си поставете ясна цел и я гонете смело.Това е онова, което може да дадете, останалотое в ръцете на Бога.“

Младите хора ходят на училище, за даподобрят квалификациите си в дадена област,но дали това е истинското училище, се питаМамет и прокарва паралел. _Алиса в странатана чудесата пита гъсеницата кой път да поемеи гъсеницата й отвръща с въпроса, къде иска даотиде. Може би това е въпросът, койтомладите актьори трябва да си зададат предида се захванат с този или онзи метод. Бъдетеметодични и последователни в репетиционнияпроцес, оставете проблемите от външния свят,взимайте часове по различни дисциплини срадост и детско любопитство, работете повреме на репетиция, размишлявайте върхуизработеното у дома, бъдете щедри къмдругите, бъдете философи на действието, некритикувайте другите, казвайте истината,справяйте се с вашите недостатъци вдействие, учете театралните похвати, те щеви дадат увереност, бъдете скромни, работетеколективно, изчаквайте нещата да узреят вточния момент, бъдете верни на себе си.Почитайте източника. Бъдете прагматичниидеалисти.“

Мамет преподава своята теория за актьорав колежа _Годарт“ в Драматичната катедра наЙеилския, Чикагския, Колумбийския и Нюйоркскияуниверситет. Той е учредителен директор натрупата _Атлантик Тиатър“ и един от малкотоамерикански драматурзи, който едновременное приет в редиците на членовете наамериканската Академия за изкуство и Акаде-мията за литература. Най-новата му пиеса_Раси“е с участието на Джеймс Спейдър, ДейвидАлан Гриер, Кери Вашингтон и Ричард Томас.

В интервю с Лесли Кейн _Разговор с ДейвидМамет“ самият Мамет споделя, че _това, коетолипсва в съвременния свят, е чувството на всекииндивид да си знае мястото и принадлежността.Задачата на театъра е да постави въпроса_Какво е нашето място във вселената“ и _Какможем достойно да живеем в един свят, в който

8


предварително знаем, че ще умрем.“Дейвид Мамет вече си е купил мястото,

където иска да бъде погребан. Може да го видиот прозореца на кухнята си. Това беше _жест напринадлежност“, пише Мамет, място наотцепление за семейството ми, място наидентификация“. Но сякаш в този акт се криенещо по-дълбоко. За автора, чиито герои салишени от принадлежност и дом и истинскавръзка със света, който обитават, това сякаше жест на едно крайно заземяване, повторнопускане на корени в реалността, от коятовинаги са бягали. Жест, макар и ироничен на единчовек, чиито герои от пиеси, филми, разкази иромани, прекосявайки брода от края на единиявек към началото на новия търсят да намерятсвоята принадлежност и взаимовръзка с

изначалната мистерия на съществуване.

Библиография:

1. Лезли Кейн, E Разговор с Дейвид Мамет“ Ан Арбор,Издателство на Университета в Мичиган, 2001, стр13

2. Дейвид Дженкинс, EАнглия на неговата драма“,Списание EСъндей Телеграф“, Август, 1999 г. стр 16

3. Дейвид Мамет, EОбърнете внимание напразнините“ Гардиан, 22 Юли, 2002, стр 11

4. Дейвид Мамет, EПогрешни ориентири,преувеличени и истински“ в. EГардиън“, 17 Юли, 2003, стр17

5. Джордж Щтайнър, EСлед Вавилон“, Лондон ОксфордУнивърсити Прес, 1975 г. стр 227

6. Дейвид Мамет, EВярно и Грешно“ : Здравият разумна актьора“, Винтидж Букс, Рандъм Хаус, Ню Йорк,1999 г.

Актьорският състав на най-новата постановка на Мамет EРаса“

9


AMERICANTHEATRE

Как си представяте американския театър през следващия четвърт век? Това е въпросът,зададен на 26 театрални творци в навечерието на 25-ия юбилей на списанието "Американ ти-атър." Техните отговори представляват жив, понякога неудобен и странен, но зареден със зна-чителна доза хумор поглед, върху една силно интригуваща перспектива пред съвременния амери-кански театър. Нашите коментатори са изявени театрални личности, отличени с националнии международни театрални награди - режисьори, актьори, дизайнери, писатели, драматурзи,продуценти, попечители на нови проекти. Всички са дали някакъв уникален принос в областтана театъра и същевременно ни убеждават, че не само имат нестандартна визия и далновид-ност по отношение на театъра, но и разполагат с издръжливост и посветеност, необходими заосъществяване на своите стремежи. Убедени сме, че нашето артистично бъдеще е в ръцете нахора като тях. Ето една възможност да надникнем в бъдещето през техните очи.

(Издателите)

ОКО В БЪДЕЩЕТО

Материалът е преведен от списание "Американ тиатър" и ни е предоставен с любезнотосъгласие и съдействие на главния редактор на списанието Джим О' Куин. Той е част откултурно-артистична съвместна инициатива на българското списание "Театър", Българс-ката театрално-танцова трупа "Оувърграунд" в Ню Йорк и "Тиатър комюникейшънс груп"Ню Йорк.

КЛАДУИЯ АЛИК - продуцент на Шекспировияфестивал в Ашланд, щат Орегон:

В театъра, както във всяка една област, ва-жи старата поговорка: "Колкото повече се про-менят нещата, толкова повече остават същи-те...". Вместо да пиша как си представям бъде-щето, ще се опитам да споделя своите стреме-жи и надежди за това как ще се промени амери-канският театър през следващите 25 години. Иаз да бъда част от този процес, за което митрябва вашата подкрепа, наблюдения, споделя-не. Със сигурност Шекспир ще продължи да бъдеамериканската "стилна официална дреха", под-ходяща за всеки повод, неподвластна на мода-та. Локалните и виртуалните общности ще сеслеят по отношение на развитие, маркетинг ипродуциране на изкуството. Терминът "амери-кански театър" ще изгуби националната си при-надлежност и ще стане глобален, с разнообразнаестетика и публика. Сегашните стандартниформи на продуциране естествено ще атрофи-рат, за да дадат път на едно ново ъндърграунддвижение, което ще изплува на повърхността.Ще се оформи пикантно и вълнуващо

ъндърграунд движение. Това ново течение щебъде артистична провокация по отношение настарите модели, защото ще възприема стариформи и ще ги преобръща на 360 градуса. Не мо-га точно да определя какво ще бъде това новоизкуство, може би ще бъде редукционно, повтар-ящо се, дори и абсурдно, а може би донякъде иподлудяващо, въпреки че не ни е нужна повечелудост в изкуството. Времената са икономичес-ки трудни и някои от нас ще бъдат принуденида се застраховат и да останат в комфортна-та зона. Трябва да бъдем умни и да прегърнемнесигурността. Не се страхувайте, не изпадай-те в паника, няма да ви се наложи да правитетеатър голи на една поляна под слънцето, самозащото не може да си позволите необходимотоосветление, костюми и декори. Но не е ли неве-роятно, че някои от нас ще си изберат именнотози "беден" театър? И не е ли още по-невероя-тно, че само от това се нуждае театърът - отактьора и пространството. Затова театърътняма да умре. Само трябват актьори, които даиграят, зрители, които да гледат и магията, коя-то протича помежду им. Театърът ще продъл-жи да се дипли, да прави вълни, да се променя.

AMERICANTHEATRE

10


Задачата на театъра е не да ни каже какво дамислим, а за какво да мислим. Само си предста-вете за колко много неща има да мислим презследващите 25 години.

САРА БЕНСЪН - Артистичен директор, Репер-тоарен театър "Сохо", Ню Йорк:

Когато избирам следващия си проект, винагиме привличат пиеси, които не знам как да разре-ша. Пиеси, с които на пръв поглед съм скарана.Пиеси, от които съм стъписана в първия момент,но които се оказват изненадващо плодотворнив процеса. Сега си мисля, че като общество сенамираме на подобен кръстопът. Трябва да бит-уваме в един социално-културен климат, за кой-то не знаем точно какво да облечем. Изпълненисме със страх и несигурност. И в същото времесме обзети с едно трепетно ново чувство заспонтанност и вяра, относно това, което мо-жем да постигнем. Започваме от точката на не-вежеството и само когато се обединим, можемда сътворим нещо мъдро и просветляващо.Мисля, че бъдещето ще ни помогне да се свържемсъс странната интимност и силната магия, коя-то пулсира в сърцето на театъра. Това не зави-си от голям бюджет или шумни реклами, а по-скоро е свързано с проникването в страннатаефимерност на театралния жанр. Това, коетоще се роди, е един културно насочен артисти-чен модел, който се издържа от самото изкуст-во, отколкото от подпомагащите го фондациии институции. Най-интересните творби щебъдат безкомпромисните, авангардни и ръчно-изработени произведения. Театърът ще станепо-интимен, независимо дали е правен за огром-ни зали или камерни пространства, диапазонътму ще се разшири. Театърът ще стане по-алхи-мичен - ще споява рудиментарни материали, зада добие "театралното злато". Прогнозата миза следващите 25 години - надявам се през 2034вече да има интернационална космическа прог-рама за изкуство и театър. С навлизането на кос-мическия туризъм сме на крачка от "транс-кос-мически театър". Възможността да видим сил-уета на земята от птичи поглед и отново да севърнем в сърцето й, е едно от най-вълнуващитепреживявания за мен. Има огромен потенциал втози космически туризъм, който ще ни позволида погледнем на нашата околна среда по един хо-листичен начин. Надявам се науката и изкуства-та да са трамплин за постигането на това но-

во транскосмическо съзнание. Другата ми меч-та за американския театър - надявам се да имагодишно финансиране на малките театри и по-голямо чувство за театъра като публична и де-мократична форма на изкуство. Ще има повечетворби, които излъчват артистична автоном-ност, а не се стремят да следват общоприетиякодекс на успеха. Виждам една по-театрално ан-гажирана общност и хибриден международен те-атрален ландшафт, изобилстващ с мултимедий-ни и интердисциплинарни творби. В полезрение-то ни е ...театралното сътрудничество, по-ев-тини билети за театър, и защо не бар театър...!

ФИЛИП БАЙТЪР - старши куратор на Центърза изпълнителски изкуства, Уолкър артсцентър, Минеаполис:

Много хора ще се учудят как театърът щесчупи оковите на сегашното театрално стату-кво. Театърът ще обхваща много по-широкспектър от дисциплини и възможности. Ще сепоявят сложни театрално-медийни форми, виз-уалното изкуство ще навлезе все по-силно в те-атъра, както и новите сензорни инсталации идизайни. Обективната драма ще търси пристанв креативното движение, силно развитата во-кална техника, новите визуални и ритуални фор-ми. Театърът ще бъде семпъл, минималистичен,преобладаващо физически, дизайнът ще бъде ан-ти-гравитационен и космически, а това, коетоднес наричаме експериментален театър, утреще се превърне в обикновен театър. Натуралис-тичният театър вече няма да може да защита-ва позициите си на театралната сцена, негова-та сила ще премине в ръцете на телевизионна-та и филмова индустрия. В дигиталната ера под-насянето на посланието няма само да следва поз-натата рецепта на лъчеизпускане и лъчевъзприя-тие, а напротив, ще се постига интерактивно.Артистите и публиката ще се смесват преди,по време и след представлението. Социалнаталиния и тази на преживяване и представяне ор-ганически ще се пресекат. Театърът ще играе ог-ромна културна роля, но само ако продължава дапреодолява своите собствени граници, да бъденоваторска арена за изследователи, да преос-мисля взаимоотношението си с времето и прос-транството. "Всяка добре направена форма натеатър, твърди А. Р. Гърни, съдържа анархичнияелемент, на хаоса и истинския мрак". Радикал-ният театър ще бъде горивото на алтернатив-

11


ните театрални форми, които да възродят ма-гията, както на големия, така и на малкия екран.Това, което в момента считаме за нетрадици-онни театрални пространства, като галерии, ба-рове, клубове, холни помещения, градини, парко-ве, музеи, черни кутии и обществени центровеще се превърнат в съвсем реални сценични прос-транства и арени, докато издигнатата сценаще си остане своеобразен храм, музей. Ансамб-ловото и колективното творчество ще разгра-ди старите йерархични модели на режисура и ак-тьорско майсторство. Тъй като театърът щестане все по-медиален и интердисциплинарен, ар-тисти с различни квалификации ще си сътрудни-чат и ще разширяват диапазона на тематика-та и обхвата на идейното съдържание. Младеж-кото движение и поп-културата, както и глобал-ните влияния и разнородните културни перспек-тиви ще разцъфтят и ще позволят на театърада играе, както отбелязва Дейвид Джъб от лон-донския "Бътърси артс сентър "една по-динамич-на и отговорна роля през 21 век". Да, наистинатеатърът ще се изправи пред извънредно ост-ра криза на собствената идентификация презследващите десетилетия, но именно тези про-тивопоставяния и пречки ще отприщят диало-га на сътрудничеството и взаимния обмен, щеродят нови формални подходи и ще наложат но-ви социални и политически ориентири. Това щепозволи на театъра да стане по-актуален и гос-топриемен, важен и изненадващ, дързък и пре-дизвикателен, смешен и просветляващ, достат-ъчно бърз за една новаторска нация в дигитална-та ера.

РЕЙМЪНД БОБГАН - Изпълнителен художес-твен директор на Щатския театър, гр.Кливлънд, щат Охайо:

Не обичам дългосрочните планове. За мен раз-работването на всяка нова пиеса е като датръгваш на пътешествие без карта и компас. Вначалото имам някаква бегла представа накъдеще ме отведе процесът и какво ще открия. Ве-че имам известен опит от минали пътешест-вия, въз основа на които съм разработил систе-ма от принципи за работа. Не мога да предугадяследващата стъпка в процеса, имам идея за по-соката - чувствам, че ме тегли нещо в пиесата,което иска да се изяви. Като се замисля за теат-ъра през следващите 25 години, не мога да дамточна прогноза, но се интересувам от двете

движещи сили на театъра - практичността идуховността. Практичността ни кара даусъвършенстваме занаята си, кара ни да живеемспоред възможностите си - по отношение на ор-ганизация и артистичност. Практичността сехрани от актуалността на театъра. Как отк-ликваме на политическите събития, социалнитедвижения или новите технологии? Как може те-атърът да променя нашата културна общност?Практичността ни кара да се движим извън кон-венционалната рампа на театъра, кара ни давпрегнем нашите артистични умения и давдъхновяваме лишените от граждански права хо-ра. Практичността ни заземява, кара ни да бъдемчестни. Духовността, от друга страна, поддър-жа искрата на живота и ни подсеща, че те-атърът е дълбоко интимно преживяване. Духов-ността поставя акцентът върху истината, до-ри и тази истина да не може лесно да се пакети-ра или обясни. Духовността вярва на публикатаи я подканва да участва наравно с нас актьори-те. Напомня ни, че преди да променим другите,трябва да преминем през собствената транс-формация. Духовността ни учи, че докато прот-ягаме ръка на другите, трябва да останем уязви-ми, отворени за промяна. Духовността ни възпи-тава, че колкото и отвлечени и демоде да сеструват духовните теми в театъра, не можеда се дистанцираме от екзистенциалните проб-леми и смисъла на човешкия живот. Ако предс-тавяме добре разработени пиеси, които отраз-яват същността на това да бъдем хора, тогаватеатърът ще има бъдеще. Защото този вид те-атър почива върху живото предаване на енер-гия и послания, които не могат да бъдат пусна-ти по интернет, заключени в едно телефонносъобщение, или проектирани върху екран. Това едълбоко интимният момент на театралнатамагия.

ДЕЙВИД КРОМЪР - режисьор, Чикаго:

Бъдещето? Театър на Магнитите или Магни-тен театър! Предсказанието ми за американс-кия театър преди 25 години, че през 2009 те-атърът ще бъде антигравитационен се оказа,както много спекулации за бъдещето, погрешно.Съвсем честно, вярвам че американският те-атър през следващите 25 години ще разчита намагнити. Магнитът е вълнуващ метал, койтосе залепва за друг метал без капчица лепило пос-редством чуден процес, наречен магнетизъм.

12


Звукът от велкро при спускане на кулисите вкрая на представлението ще бъде заглушен отвсевъзможни сигнали и пиеси за човешки отно-шения. Магнитите ще допринесат за абсолют-ната театрална илюзия. Ако искаш да забиеш ножсценично, от страна на ножа и под рамото наобекта трябва да се монтират магнити. Не знамточно как ще стане това, може би ще го решатна някоя среща. Да, срещи в театъра ще има ислед 25 години. Приятелят ми Джереми Байлърсмята, че разделянето на сцените може да бъдеелиминирано, като се слагат метали в обувкитена актьорите, докато изпод сцената огромнимагнити движат обувките им и сами ги напътс-тват в отделните епизоди. Хората, които дви-жат магнитите отдолу, няма нужда да бъдатквалифицирани в занаята. Точно по каква траек-тория ще се движат, това ще се определи наспециална среща. Естествено, артистичните иадминистративни роли коренно ще се променятв театъра на магнитите и ще излъчат фигуранаречена "магнитургът" на регионалния театър.Въпроси като програмиране, маркетинг и проуч-ване, намаляваща посещаемост, комерсиалности артистичност, актуални социални теми щебъдат решавани от достъпни компютри и ро-боти. Бъдещето е на куклите, холограмите ислушането. Всичко вече е изпробвано и предска-зано в театъра. Какво ни остава, което е неот-крито? Предлагам ви магнитите, как иначе дауспеем театрално да промушим някого на сце-ната?

МАЙК ДЕЙЗИ - изследовател, писател на мо-нолози и драматург, Ню Йорк:

„Американското театрално движение го грозиприродно бедствие. Без адекватно чувство затрадиция и социална отговорност театърът щесе превърне в едно пусто движение, изпаднал в без-дната на собственото си прославяне. Това идеа-листично движение, което започна преди няколкопоколения, е неспособно да осигури работни запла-ти на актьорите си, да обезпечи едно нормалносъществуване на драматурзите си, едно движе-ние, което налага на дизайнерите да приемат по15 - 20 проекта на година, само за да свържат два-та края, едно движение, което пренебрегва обра-зованието на своите режисьори, а позволява подлозунга на "финансовото оцеляване" средната ра-ботна заплата на отбраната публика да се кач-ва все по-нагоре, докато този бастион на социал-

ни идеи и естетически проблеми не се превърна влуксозна играчка на висшата и средната класа. Какстана всичко това?"

Ричард Нелсън написа тези думи преди 25 го-дини в увода си към есе, публикувано в "Американтиатър". Доста е поучително да видим какзвучат тези думи след четвърт век. Днес те саизключително актуални и очевидни. Разбира се,играем предимно за богатите. Разбира се, пора-ди това "сме в курса", не се опитваме да излиза-ме извън рамките, не рискуваме, забравяме дабъдем съпричастни. Врагове сме на самите себеси, защото започваме да вярваме, че промянатае невъзможна. Днес сме в процеса на сеизмичнатрансформация в американския театър. Тради-ционната абонаментна аудитория застарява иумира. Въпреки, че времето е трудно, то давашанс за поемане на риск, за обновление и възраж-дане. Но за да извършим подобна промяна, трябвада събудим душите си. Колко от нас играят застотинки всяка година, колко се задоволяват стова, че ресурсите за изкуство са сведени до ми-нимум, колко от нас са подценили хората предсградите? Колко от нас са загубили сакралнатавръзка с първоизточника, катарзисната магия натеатъра? Мисля, че всеки един е правил тези ком-промиси. С нетърпение очаквам бурните проме-ни в следващите 25 години, години на криза, из-питание и обновление. Надявам се художестве-ните институции да достигнат до по-малкитеградчета, за които никога нищо не чуваме. Надя-вам се, че заедно ще разкрием живия театър, кой-то не е под чадъра на киното и телевизията.Надявам се да правим изкуство като самия жи-вот - неповторимо, просветляващо и незабра-вимо.

МАЙКЪЛ ДЖОН ГАРСЕС - Художествен дирек-тор на Корнърстоун тиатър къмпъни, Лос Ан-желос:

През последните 25-50, а може би и сто годи-ни театралите вечно се страхуват да не ста-нат старомодни и остарели. Всъщност, порадипостоянния технологически прогрес, другите ме-дии, например електронните, са застрашени отанахронизъм. След четвърт век филмите и те-левизията ще пораждат вяла носталгия, също-то очаква и лаптопът, ай подът, електронни-те игри и други дигитални играчки. Други медии,може би в момента непознати нам, ще заематтяхното място. Светът се върти мълниеносно

13


и голяма част от новата технология е вече ос-таряла в момента, в който достигне пазара. Ноза съжаление, Хомо Сапиенс еволюира в далеч по-бавен темп. Хората пак ще си останат хора. Щебъдат мърляви, любвеобилни, сърдити, благород-ни, ще продължават да си пречат, да се обичат,да контактуват, да съществуват, да създаватматериал за нови пиеси. Това означава, че основ-ните човешки нужди, които театърът отразя-ва, като например, традицията, церемонията,разказа, няма да умрат и това е рентабилно. Те-атралните трупи ще се развиват, за да продъл-жават да задоволяват социалните и постояннопроменящите се икономически нужди. Разбира се,за да останат актуални и обещаващи, онези, ко-ито оглавяват големите театри, трябва отно-во да преосмислят идеята защо и за кого правяттеатър. Тези, които не успеят да посрещнат ак-туалните нужди, ще останат в театралнатаистория, други ще се превърнат в музеи. Спон-танността, мигновението и виталносттаправят театъра неделима част от човешкия жи-вот. Силата на пиесите е в това, което се случвав залата, на сцената, между актьор и зрител.Мисля, че онези постановки, които те карат дасе чувстваш гражданин на света, които те при-общават към концентричните кръгове на еднаобщност, които представляват една демокра-тична платформа за правене на изкуство и ком-уникиране на определено послание, това са пие-сите, които ще повдигнат "здравето" на теат-ъра, и които ще завладеят сцените през следва-щия четвърт век. Това ще са пиеси, които щепоказват как артистите откликват на общнос-тите, в които и за които работят, катовътрешно ги критикуват, но и едновременнореспектират. Тези промени ще ни накарат дапреосмислим базисното разбиране за света и се-бе си, и ще искаме да бъдем заедно, за да ги спо-делим. Така и ще направим...

СТИВЪН ГИНСБЪРГ - Художествен директорна ансамбъла "Харт Бийт", Хартфорд, щатКънектикът:

След 25 години няма да има място, на коетода не се прави театър. Театърът ще се случванавсякъде. Театърът се прави, защото копнеемза живия контакт отвъд дигиталното пренаси-щане. Театърът се случва по време на задръст-ване - ментално и автомобилно. Представетеси...Джули и приятелките й карат към пресечка-

та между улиците "Броуд" и "Оук", място, на кое-то "Театър Светофар" често изнася своите пред-ставления. Изведнъж се появява шест-метровакрава. Какво ли прави тя? Кой ще отгатне каквоточно прави "Театър Светофар". Виждаме два-ма актьори на кокили, които се опитват да ог-радят кравата. Джули победоносно се усмихва исе обръща към приятелите си: "Разбирам, товаса хора, защитници на правата на животните,опитват се да наложат новите регулации по фер-мите." Джули пуска парите на цената на своя би-лет в кутията за дарения на театъра. Театърътсе случва в гаражи. Тази вечер "Дабъл Топ Тиатър"играе в гаража "Дешоун". Фатима плаща билетот 10 долара и влиза. Шоуто започва с хипнотич-ни мелодии на жив струнен квартет, които севият в хаотичния апартамент на две италианс-ки домакини клептоманки на Дарио Фо - "Нямада платим! Няма да платим!" . Следващата кар-тина Фатима става част от действието, по-паднала в спалнята на Дешоун. Марионетка наРобин Худ играе с нея върху леглото... Театърътсе случва по време на работа. Вече е почти обяд.Стомахът на Доналд стърже, той се пита, "Къдее обедният театър?", докато трескаво провер-ява емайла си. Да, ще гледа "Комедия Тете" за 10долара, храненето в театъра е разрешено, до-като гледа тридесетминутно пътуване в Кор-поративна Америка. В дванадесет без пет Кар-лос и Таня срещат Доналд. Влизат в столовата,грабват сандвичите и селективно си избиратместата. Комедията осмива оскъдните офис ма-териали, копирната машина е превърната втъжен клоун. Пиесата пародира класическия про-тотип на ограничения "шеф". Това е най-сладкиятполовин час, прекаран на работа... Театърът сеслучва, когато го приемем в нас, когато го пока-ним да ни дойде на гости. След 25 години публич-ните и частните пространства ще разцъфнати ще превърнат колите, асансьорите, игрища-та, мазетата, покривите, столовата, влакове-те, летищата, парковете и корабите в жив те-атрален амбианс. Театърът, оживен от човеш-кия елемент, е на всеки ъгъл, на всяка крачка.

ДЖОСУФ ХАЖ - продуцент и художествендиректор на Плеймейкърс репертори къмпъни,Чапел хил, Ню Йорк:

Ще заимствам в духа на фейсбук и от 25-тепроизволно несвързани съвети във виртуалнатамрежа, ще щриховам 25 визии за следващите 25

14


години от развитието на Американския театър.Ще осъзнаем, че ние сме служителите в тази

игра, не господарите и че нашите театри при-надлежат на общностите, на които служат.

Секторът ще осъзнае, че всеки театър е ло-кален.

Ще има по-малко елитни театри.Най-после ще успеем да си защитим работа-

та и нейната стойност по-красноречиво, вмес-то постоянно да просим: "убедени сме, че трябвада ни спонсорирате, защото обожаваме това,което правим."

Ще се аргументираме толкова ясно, че отго-ворът на въпроса, защо театърът е толкова ва-жен, ще бъде очевиден: "Сякаш търсим фенер, зада видим слънцето."

Следващият четвърт век ще отбележисмъртта на някои от титаните на театъра,ще се опитаме да ги оградим с млади талантли-ви хора, които да научат занаята им преди да саси отишли.

Все повече жени и то от различни раси ще ог-лавяват ключови артистични институции.

...и по този начин ще сме свидетели на по-доб-ро управление на тези институции, отколкотосегашното.

Ще присъства повишена нетърпимост къмзлобно-критични, капризни и злонамерени управ-ници.

Ще има все повече актьорски резиденции, ко-ито да раждат нова продукция.

Ще има все повече артисти и хора на изкуст-вото на ключови държавни позиции.

Всичко ще бъде свързано с осъществяванетона "визиите".

Дните на "Елате, наслаждавайте се на наше-то творчество и после се махнете", щесвършат.

Годишната отчетност ще бъде поставена наравна нога с артистичната виртуозност въввсички оцелели институция и тя ще бъде про-карвана не само от управителния директор.

Тенденциозната артистична и администра-тивна неяснота ще бъде заменена с прозрачности покана за участие в общия творчески процес.

Театралното поприще ще се научи как да сегрижи за своите артисти, предимно за актьо-рите си.

Социалните мрежи не са бъдещето, дори сесъмнявам, че са и настоящето.

Подчинението не е достатъчно, необходимоще е лидерство и театралната сфера ще наме-

ри системен и адекватен начин да го развие.Ще се сложи край на построяването на сгради

по-високи от идеите, които съдържат.Край на измъчване на зрялата публика.Край на съревнованието кой прави по-значим

театър.Най-после трябва да разберем как да ангажи-

раме младите хора конструктивно в нашата об-ласт.

Вече няма да съществува такова животно ка-то вестникарския критик.

Бъдещите лидери трябва да направят две не-ща: първо, да научат всичко от онези, които сабили преди тях...и второ: да изнесат стария на-чин на правене на театър навън и да го заст-релят.

КАЙЛ ДЖАРОУ - драматург и композитор,Ню Йорк:

Понякога се опасявам, че за театъра няма бъде-ще. Посещавам спектакли, гледам публиката ипочти не виждам хора на моята възраст (29) илипо-млади. Това въобще не ме учудва. Често пътитемите, скъпите билети и стилът на поднася-не просто не се стиковат с младото поколение.Но преди да се отчаем напълно, се сещам за двенеща:

ГимназиятаРок-концертитеТези две неща ми вдъхват надежда за бъдеще-

то на театъра през следващите 25 години.Гимназията. Мразих гимназията, както всеки.

Но хубавото е, че много училища из странатавключват театрални програми и тези програ-ми служат като наркотик, който пристрастя-ва студентите към изкуството на театъра. Уче-ниците дълго запазват интереса си към театъ-ра, дори и когато се дипломират. Тези програмипоказват на студентите разностранния обхватна изкуствата - независимо дали тези студентище станат артисти.

Рок-концертите. Хората от моето поколе-ние посещават много повече рок-концерти, от-колкото театрални постановки. Вярвам, че рок-концертите позволяват по-силна и интензивнавръзка между публика и изпълнител. Те са спон-танни, свободно структурирани, неполирани илежерни. Мисля, че театърът се нуждае от та-зи разкрепостеност. Не твърдя, че всеки спек-такъл трябва да бъде като рок-мюзикъл, но внед-ряването на този елемент, както в момента

15


много драматурзи правят в областта на аван-гардния мюзикъл, ще бъде от голяма полза. Всепак самият живот е неструктуриран, неполирани спонтанен. В заключение, това, което искамда кажа е: театралните програми в гимназията+ непосредствената връзка между изпълнител изрител + свободната неангажираща структурана рок концертите + лежерното отношение +по-разнообразната тематика = повече публика=по-светло бъдеще за театъра.

СЕЛИЗ КАЛКИ - художествен сътрудник, дра-матург, Алианс тиатър, Атланта:

През следващите 25 години театритетрябва да разширят обхвата и диапазона на оно-ва, което е позволено. Подобно на останалитеизкуства театърът също трябва да култивираестетическия вкус на самата публика. Ценнитепредставления в Атланта, например, са онези,които осветяват разнородния облик на града ибързия икономически прогрес. Пресъздаваме дви-жението за граждански права в Атланта по нео-чаквани творчески пътища на сцената. В тозипроцес привличаме всички академични театрал-ни артисти, за да споделим таланта си , кон-тактите, енергията и идеите. За да насърчава-ме развитието на млади таланти в Атлантаежегодно организираме Конкурс за драматурзи"Кенеди". Вечерта на присъждане на наградитесе провежда четене на нови пиеси. Този конкурсни кара да търсим нови театрални подходи, даоткриваме нови перспективи, да рискуваме по-вече, да разнищваме сложни теми на сцената.Кара ни да култивираме нова естетика, да пре-дизвикваме очакванията на публиката и ревнос-тно да браним артистичният си потенциал. Цел-та на програмата е да води локален и национа-лен диалог за новите театрални форми. В след-ващите 25 години се надявам да изригне вулканътна структурираните рискове, идващи от теат-ралната общност. Време е отделните щати даотпразнуват своята културна разнородност несамо като колорит на отделния регион, но и ка-то национално романтично движение. Време еамериканската театрална общност да мечтаена национално ниво, като подкрепя амбициите,креативността и виртуозността на своите но-ватори. Само тогава американският театър мо-же да създаде една драматизация на променитев страната през 21 век - град по град, щат пощат.

ЮНГ ДЖИЙН ЛИ - драматург, Ню Йорк:

Мисля че, колкото по-консервативен ставаАмериканският театър, толкова повече сами сикопаем гроба. Ако продължаваме да лансираме пи-еси, които са претенциозни, жалки имитации нателевизионни шоута и евтини сериали, коитооткликват единствено на средните бели хора,постепенно спонсорите и продуцентите щеспрат да ни дават средства. Дори и не укорявамхудожествените директори, които се опитватда задоволяват интересите на публиката и даподдържат трупите си икономически. Не коря ипубликата, нейно право е да отхвърля, ако поже-лае, непознатото и авангардното. Не коря нитосамите актьори, които се опитват да прежив-яват в тази сфера и да дават най-доброто отсебе си. Мисля че, ако продължаваме да си при-писваме вината един на друг, да си прехвърляметопката, нещата няма да се променят. Амери-канският театър се нуждае от повече субсидии,по- дръзки и рискови нови произведения, по-раз-нородни артисти и публика, по-достъпни биле-ти. През следващите 25 години бих искала да видяпо-провокативни нови пиеси, които не падат отсцените с месеци, които се посещават от поне300 души и струват не повече от 15 долара. Иискам, всеки да има здравна осигуровка и добреплатена работа. Не знам как може да се постиг-не това, но съм готова да сътруднича с артис-тични институции и разнородна публика над то-зи проект. Не очаквам Американският театърда се промени, ако аз не се променя, нито пъкмога да изменя настоящето положение сама.Също мисля, че е много важно да се подкрепяттеатралните артисти, защото те ще създаватнеща, за които никога не сме си и мечтали.

ДЕЙВИД МИЧЕЛ - управляващ художествендиректор на театър "Run of the Mill", Балти-мор:

Трудно е да се гледа в бъдещето 25 години нап-ред. Надявам се, че нашата национална театрал-на общност ще се разраства и разнообразява, как-то административно, така и креативно. Трябвада обучим и подготвим повече кадри от различ-ни раси, които да работят в артистичния иуправителския сектор. Това ще стимулира създа-ването на хетерогенно творчество - елемент,който отразява нашата мултинационална иден-тичност. Задължително е театрите да разви-

16


ват и поддържат общинските театрални прог-рами, които се допитват до общността. Нуженни е театър, който осветява и отъждествяватриумфът и проблемите, както на буржоазнияелит, така и на обикновените хора. Надявам се,че ще успеем да съхраним майсторството си взанаята. Важно е процесът и техническите ак-тьорски умения да не бъдат засенчвани от гла-возамайващи технологични ефекти. Това ще бъденай-голямото ни предизвикателство - да разви-ем своята театрална традиция, като я съобра-зим и приспособим към технологическия прогрес.Това е поколението на интернет, високата ди-гитална разделителна способност, поколението"искам всичко, сега и веднага!" Ще издържи ли то-ва поколение на вечните съвети, завещани ниот нашите театрални предци, нашите тита-ни в областта на театралното изпълнение? Илитези велики реформатори ще се превърнат са-мо в "отражатели", и като археологически ре-ликви ще бъдат представяни като екзотиченмузеен експонат? Трябват ни млади творци, ко-ито са се посветили на задачата да осъвременяттрадицията, да съчетаят старото и новото.Навлизайки в бъдещето, вярвам че общото ар-тистично образование ще играе ключова роля втеатралното развитие. Трябва сериозно да сеобърнем към младото поколение и да се погри-жим за него. Кой ще пише? Кой ще поставя? Койще продуцира и изпълнява на сцената? Кой щеподдържа театъра през следващите 25 години?Като национална общност наш приоритет е дададем шанс на всеки един гражданин, който искада се учи, независимо от икономическите преч-ки. Ние сме издръжливи, ентусиазирани, интелек-туални същества. Нека заедно изградим еднастратегия за следващите 25 години, основанана научените уроци от миналото и на колектив-ните планове за бъдещето.

АНИ ПАРСЪН И ПОЛ ЛАЗАР - художественисъвместни директори на "Биг данс тиатър",Ню Йорк:

Параграф 25 от националната разпоредба задържавните субсидии гласи : "никаква сума отсредствата не могат да бъдат оползотворениза: учредяване на хазартен клуб, зоологическа гра-дина, голф игрище, басейн, стадион...театър иразкрасяване на магистрали..." Този параграф замен дава известна прогноза за театъра днес. Поголяма част от театъра, който се котира и е

икономически поддържан, прилича на проекта заразкрасяване облика на магистралите. Анти-те-атралната вълна, която е заклеймена в тази раз-поредба, е достояние на шепа, непочитани те-атрали, които за мен правят не живия театър -театър, който освобождава рационалния ум отмимикрията на познатото. Надявам се, че презследващите 25 (нека да кажем минути, не годи-ни, че вече виждам как си променям мнението)повече театрали ще се изправят срещу своитекухи управници и поради това ще бъдат не самопрезирани, но и ненавиждани. И нека бъдем зак-леймявани като разбойниците на новото време,и нека сме токсичната ценност на нашето об-щество. (Лазар)

Пророчество в пет части:Разкажи ми приказка: Не се оттегчаваме от

приказки от времето на нашите безсмъртнигръцки богове до времето на нашите смъртнианти-герои. И след хиляди години не мисля, че при-казките ще изчезнат, те просто ще изглеждатпо друг начин. Постановките няма да се опит-ват да възпроизвеждат действителността.Продукциите ще пулсират повече в света навъображаемото и метафоричното. ХудожникътДжорджо Моранди казва, че : "Няма нищо по-абс-трактно от самата реалност".

Ще има и танц: Ще има танц във всички пос-тановки, защото движението никога не лъже.Танцът ни помага да уловим неуловимото, и най-силният театър е театърът на мистерията,този, който не дава отговори.

Шумни чувства: На американската публиканай-после ще й писне от запотената и плюещаАмериканска драматична школа и ще използватеатралния си сешоар, за да изсуши пиесата ида я сведе до истинските й емоционални прежив-явания. Театърът ще се освободи от лимонаде-ния сантиментализъм и ще отрезвее отново, до-като трезвостта не ни разплаче.

Текущи електронни роботи: Театралнитеформи ще станат все по-кратки и лаконични, мо-же би след 25 години театърът ще се превърнев "хайку" . Но не вярвам, че театърът ще станедигитален. Театралната магия си остава, дока-то публиката седи на тъмно с чужди хора и гле-да как живи тела се потят на сцената.

Пристрастена публика: Самуел Пепис, живялпрез 17 век, е пресмятал колко представления щему позволи бюджетът. Бил пристрастен към те-атъра. Пепис всяка вечер бил там. Нека да си по-

17


желаем през следващите 25 години всички хорада се стичат в театъра така и да напускат плос-кия телевизионен екран, за да участват в много-измерния, спонтанен и непредсказум екран на те-атъра. (Парсън)

ДАЯН ПАУЛУС - художествен директор на"Американ репертори тиатър", Кеймбридж,Масачузетс:

В ролята си на нов художествен директор на"Американ репертори тиатър" и аз си задавамсъщите въпроси, подобно на голяма част от мо-ите колеги: Защо губим публиката си? И защо несе създава нова публика? Лесно е да се оправдаетази тенденция, като се позовем на променящиясе социално-културен климат. Видео игрите и ин-терактивните дигитални технологии намалихаумението на публиката да се концентрира ипритъпиха апетита й за театър. Как да се състе-заваме с тази лавина от забавни увлечения, кой-то са на разположение на публиката? Още по-лошо, може би публиката е изгубила интерес къмкултурата като цяло. Проблемът в тези оправ-дания е, че се обвинява публиката. Убеден съм,че хората, които създават театър, носят от-говорност. Може би като театрални продуцен-ти не успяваме да ангажираме и стимулирамедостатъчно публиката. Ако искаме наистина дапроникнем в нейното съзнание, може би трябвада разширим диапазона на театъра и да говключим към цялостния спектър на изкуствата.Именно на това съм се посветила през следва-щите 25 години. Чрез инициативата "Преживей-те изкуството" се опитвам да революционизи-рам театралното преживяване, като постоян-но ангажирам публиката в един съвместен диа-лог. Този интерактивен формат изцяло ще про-мени начина, по който определяме контекста ипродуцираме творбите. Субсидиите ще се на-сочат към творби с актуален социален резонанси ще ангажират публиката преди, по време и следпредставление. Към театъра ще съществува иклуб "Нулева стрела" , където публиката и прод-уцентите ще сътрудничат за генерирането нанови идеи, за привличане и възпитаване на публи-ката. Това ще даде възможност на самата публи-ка да участва, да даде своята творческа дан, ка-то сама предлага свои видео клипове, кратки пре-зентации, фотографии и записи. Така ще се създа-де цяла мрежа, в която клубът ще разширява ин-тереса на публиката. Клубът ще създаде една

култура на "отворения източник" с видео мате-риали, аудио записи, фотографии и други формина креативен коментар. Това ще направи пос-тановките по-достъпни за публиката и повечепосещавани и разпространявани. Убедена съм, чеако театърът не загуби позицията си на мощенкултурен двигател, трябва да продължава да ан-гажира публиката по-активно и да й даде шансда се изразява, да се почувства съпричастна с те-атралния акт. В клуб "Нулева стрела" мобилни-те телефони ще бъдат включени.

УИЛ ПАУЪР - драматург и актьор, "Бийкънтиатър", Ню Йорк:

Виждам три неща. Първото е, желанието ка-то нация да погледнем на миналото с критичнооко. Струва ми се, че с лека ръка поглеждаме наотминаващата ера на гражданските права. Тре-тираме фигурите от тази епоха или като прес-тъпници или им придаваме ненужен героичен иангелски ореол. Това е една пропусната възмож-ност. Вторачвайки се в театъра в следващите25 години трябва да виждаме как пулсират ге-рои, чиито разказ е богат и необикновен, извле-чен от хаоса на живота. Представям си в след-ващите 25 години повече театрални артистида представят богат спектър от цветове,нюанси и противоречия, които извират от ми-налото. Второто е, че ще дойде един прекрасенмомент в нашата страна, когато нито една ет-ническа група вече няма да доминира. Виждам ре-гионалните театри, които представят по петпиеси на сезон, да канят и по едно представле-ние, което да разкрива и европейската перспек-тива на театъра. Това няма да бъде израз на от-плата за властващия тук расизъм, който след25 години ще изчезне, а по-скоро ще бъде едноорганическо продължение на бъдещата културнароля на САЩ в света. И накрая, след 25 годинивиждам как театрите ще привличат все пове-че публика. Публиката ще бъде много по-разно-образна и разнородна от днешната. Ще включвастари и млади, богати и бедни, средната и ра-ботещата класа. След 25 години театърът щебъде платформа, от която всяка една общностще разкаже своята история. Утрешният театърще служи за естествен мост от една етническакултура към друга. Дигиталната епоха ще прод-ължава да разширява своя обхват в бъдеще, ноименно този разширен обхват ще събуди естес-твената потребност у хората да подновят не-

18


заменимото преживяване на живия междуличнос-тен контакт и комуникация. Като театралитрябва да се стремим да изградим тази визия итрябва да се подготвим за деня, когато тя вечеще бъде реалност.

ДЖЕЙК РОДРИГЕЗ - звуков оформител, СанФранциско:

Идеи за театър без бъдеще през 2034. Летя-щи зрители, или поне закачени да висят в прос-транството, които гледат представлениетоот птичи поглед, просцениума е изгорен, несъществува вече, театърът ще се постига с ми-нимална технология. Крал Лир ще бъде решен наколедно осветление. Ще има театрални инста-лации на луната. Ще бъдем свидетели как сценич-ните оръжия се заменят с реални на провокатив-на маркетингова кампания, която да оповестя-ва нестандартните дебюти. Ще има пиеси ка-то "Най-доброто на Бродуейските хирургическиоперации", Танцова трупа "Гранулом", "Театър заускоряване на частиците", цигарен дим на сцена-та, спонтанни смъртни случаи от страна напубликата, разрушаване на всякакви комитети,нови бордове и работни групи, които да се анга-жират със сезонното планиране и разрушаванена "театралния сезон", тоалетни на сцената,право да си включвате телефона, право да пра-щате писмени съобщения, театрално осветле-ние "направи си сам", театър на рок и хеви ме-тал групите, театър на смъртната симулация.Ще се завърне сифилисът и зависимостта отопиума, ще се появи отново еволюцията на изис-кан катарзис, която да включва и поощрява ра-ботната класа, без да я подценява. Ще има пове-че кураж, дързост, поощрение, по-малко брошу-ри. Върнете развалените домати на сцената,пуснете повече музика, по-малко мюзикъли. Нямавече да се свири по ноти, няма да се обявяватпредставленията, няма да се обсъждат премие-рите. Повече кино звезди ще бъдат мениджъри,по-малко сценично невежество, въоръжена играс публиката, много по-малко придаване на важ-ност и формалност, повече мръсотия, повечесчупени гръбнаци.

АНИКА НОНИ РОУЗ - актриса, Ню Йорк:

Ще ми се да си представя ясно бъдещето. Мо-же би най-трудната професия ще бъде тази наактьора, поради днешната склонност към дивер-

тиментен театър, или пък обратното, може бинещата ще се преобърнат изцяло като карти-ната на калейдоскоп, която при всяко едновъртене разкрива различен нюанс или тоналност.Какво си представям? Надявам се продуценти-те отново да получат смелост и да не използ-ват само супер звезди в продукциите, а да създа-ват нови гласове в театъра. Надявам се, че накастингите няма да търсят само "божественитела", а ще се обърнат към обикновените хора сумения и без медицинска застраховка, които сталанта си могат да привлекат целия ТаймсСкуеър. Представете си, двадесет седмици ра-бота на година и участие в една продукция - замнозина това е недостижима мечта. Надявам се,това да се промени и Бродуей да престане даплаща цената на кухо "реалити" шоу. Обожаваммедицинското шоу, където човек е свидетел наедна операция и може сам да проследи една науч-на прогресия. Искате ли да ви направя една "кра-ниотомия"? Имам малко свободно време. Добре,актьорското майсторство не е мозъчна хирур-гия, но е занаят, надявам се, че ще се даде най-после шанс на онези, които наистина са училитози занаят. Защо не разбият матрицата и непоканят една латино жена да играе в класическимюзикъл, да направят шоу с бели хора, коитопеят рап и играят хип-хоп, една черна жена даизиграе роля, която досега е била предназначенасамо за бели. Всичко е възможно и всичко можеда се гледа, стига да е добре направено. Нека кри-тиците да продължават да насърчават нова-торството и скъсването с театралния канон инека регионалните театри да продължават дасъздават вдъхновяващи творби. Нека нашатапърва дама Мишел Обама ни вдъхнови да показ-ваме по-малко хомогенни фамилни среди без неп-ременно да клюкарстваме и да ги коментираме.Това е Америка, надявам се, че след 25 години нямаоще да се надявам.

САРА РУУЛ - драматург, Ню Йорк:

Какво ще донесат следващите 25 години натеатъра:

1.Или:Правителството ни ще започне да имитира

все-повече Скандинавските страни и артисти-те ще получат здравна застраховка. Ще има но-ва правителствена агенция само за изкуствата,която ще ни субсидира години наред, за да рабо-

19


тим спокойно над творческите си проекти. Те-атърът и икономиката ще се възродят.

Или:Правителството въобще няма да подражава

на Скандинавските страни и в замяна на товаГилдията на драматурзите ще се превърне в не-повторим двигател за промяна, ще замени Съюзана автомобилните служители и ще внесе в те-атъра целеустременост и тактически инте-лект. Ще се промени платформата за субсидиии ние драматурзите ще бъдем облагани чак то-гава, когато нашите театрални директори сиплатят коректно данъците. Тогава драматур-зите ще дадат своите необлагаеми приходи ка-то дарение на организации с идеална цел, а не заподдръжка на автомобилната индустрия и на"Фиат". В бъдеще ще трябва да убедим общест-вото, че театрите, които ни създават, садлъжни да ни покриват медицинските застрахов-ки поне за година. Драматурзите, работещи заедин и същ театър, ще имат право на здравнизастраховки и режисьорите и изпълнителнитедиректори ще ползват същия здравен план.

2.Или:Театралите, които се стремят да влязат в

икономическото русло на дивертиментната ин-дустрия, за да бъдат продуцирани, ще се съюзят,за да създадат коренно нови модели на "бедентеатър". Театърът ще бъде свободен от пос-тоянната абонаментна политика на шоу бизне-са и ще напомня красивия и разкрепостен театърна 70-те. Животът на тези артисти ще бъдетолкова интересен и вълнуващ, че ще е немис-лимо даден актьор да напусне шоуто за някояплатена халтура в игрален филм. Нивото на пос-ветеност на тези театрални ансамбли ще гра-ничи с религиозен фанатизъм и ще свърже артис-тите в един хармоничен съюз на мислещи общ-ности, а не на странстващи просяци. Публика-та ще бъде в захлас от дързостта и новаторс-твото им, актуалното им звучене, живата силана представленията им ще привлича разни раси,разни възрасти, разни класи. Представлениятаще напомнят древен и съвременен ритуал, ис-тинско свещенодействие, което влива нова кръви дарява духовна храна на публиката. Актьори-те ще раздават хляб в края на представление-то, който ще бъде безплатен.

Или:Театралите, изморени от постоянно сърев-

нование за пилотни проекти, ще спрат да иг-

раят, да пишат и да режисират. Артистичниятсвят изцяло ще бъде погълнат от консуматив-ната култура. Единственото, което ще вървина Бродуей, ще бъде мюзикълът на Дисни ленд.Истинските пиеси ще бъдат реликви на минало-то. Веднъж в годината звездите ще дават ка-то дарение рецитали на коледни поеми и песни,своеобразно носталгично ехо на Холивудските ба-лове. Следвайки този път известно време, в единпрекрасен момент артистите и публиката щенаддадат спасителен вик и нови чудни пиеси щебъдат написани от най-младите, които през жи-вота си не са виждали сняг и не са гледали те-атър (това ще се случи след като глобалнотозатопляне премахне сезоните). Тези пиеси щебъдат онези революционни пиеси, които са билиписани в древна Гърция в зората на демокрация-та и като пиесите на символизма в началото надвадесети век. Поезията и формата на сценатаще бъде съвсем друга, такава каквато не можемвъобще да си представим в момента. Нека то-гава да се обърнем към невидимите и видимитесветове - към поезията и здравеопазването - ида се подготвим за следващата епоха.

МАТ СОНДЪРС - сценограф, сътрудник и худо-жествен директор на "Ню парадайз лаборато-риз", Филаделфия:

Снощи присъствах на работна среща на сред-но голям театър във Филаделфия по повод нова-та му продукция. На фона на икономическата об-становка в страната тонът беше доста песи-мистичен. Първата точка от дневния ред бешеда се съкратят с 20 процента бюджетите наотделните департаменти в организацията. Нас-тъпи пълна тишина. Директорът промълви:"Знам че това е ужасно, но какво да се прави, на-ли в края на краищата пак имаме сцената, откоято можем да променим живота на хората?"

Радвам се, че много мои колеги споделят тезимисли. Бюджетът на всяко едно представление,за което правя сценография, е сведен до минимум,но всеки около мен е неимоверно ентусиазиран.Идеите са в изобилие. Артистичният диалог еопияняващ. Честно казано, като си помисля заследващите 25 години от американския театър,не изпадам в никаква паника. Изцяло се вълнувамот възможностите, които ще се появят замултидисциплинарни проекти и стилово съвмес-тителство. Задавам си много въпроси: Как мо-жем да интегрираме технологиите по начин, кой-

20


то не е само авангарден, но и идейно-съдържа-телен? Какво означава да сме автори на новатворба, това само достояние на драматурзи,сценаристи и актьорски трупи ли е? Какво е от-ношението ни към поп културата? Можем ли дапродължаваме да внедряваме естрадни и поп еле-менти, без да се подчиняваме изцяло на поп ка-нона? Как да поддържаме чувство за историчес-ка значимост, докато подхранваме апетита сиза приключения и визуални провокации? Как щеразграничим публиката и изпълнителите? Ще за-личим ли тази граница или ще откроим нейнитеконтури? Как ще изразим отговорността си къмнашата общност във време, когато географски-те граници се размиват? Ще успеем ли да наме-рим нов начин на продуциране на авангарднитворби извън парадигмата на големите инстит-уции и абонати? И, разбира се, как ще привлечеми вдъхновим нов вид публика? Независимо от се-гашния културен, политически или социален кли-мат нашата форма на изкуство ще еволюира стемпа на развитието на обществото, защототеатърът съдържа нещото, което е съществе-но за човешкия дух. Едно неумолимо вроденочувство и потребност да се събираме, да раз-казваме истории, да пеем песни, да танцуваменевъзможността на нашето съществуване. Какще останем верни на това кредо след 25 годи-ни?

ЛАЙ СИЛВЪРМАН - режисьор, Ню Йорк:

Аз съм човек, който винаги се нуждае от план.Обичам да планирам всичко. Не мога да дишамбез план. Ставам сутрин и започвам да планирам.Като си помисля какво ни очаква през следващи-те 25 години изпитвам известен страх и имамнужда от добре изготвен план. Защото в момен-та се намираме в едно размирно, бурно, сложновреме. Всеки ден виждаме как ресурсите, от ко-ито черпим - икономически, екологически, инс-титуционно са на привършване. Често се чудякак все пак намираме упование да правим имен-но театър. Моят план. Да се позовем на най-важ-ното качество за един артист - умението дасътрудничи, да колаборира. Мисля, че трябва даразширим диапазона на онези, с които сътрудни-чим, и да определим точната форма, по коятосътрудничим. Това вече се случва. Вече усещаме,че не можем да функционираме във вакуумнопространство и да гравитираме около собстве-ната си автономност. Идва ерата на взаимна-

та свързаност между всички и всичко. В тази тен-денция има и практически аспект. Вече се набл-юдава склонност към споделяне на ресурси, сгра-ди, програми и персонал. Но виждам товасътрудничество като среща на различни инди-види от различни области, които да създадатнови парадигми за бизнеса на театъра. Режиси-рането и поставянето на пиеси може да се ока-же трудно, защото дори и в добри времена ра-ботните места и ресурсите са оскъдни. Но са-мият процес на колаборация с драматурзите итранслиране на идеите им на сцената ме обна-деждава. Ангажирам се само с нови пиеси, защо-то това ми позволява да се свържа с творци,които разкриват мистерията и абсурдносттана живота, творци с оригинално мислене, автен-тичен почерк, дързост, хумор и дълбочина. За-това моят личен план и препоръка към вас е: на-мерете онези творци, които ви вдъхновяват истимулират творчески. Дръжте ги под ръка, за-познайте се с оригиналните им идеи, обединетеусилията и ресурсите си. И после обединени нап-равете съвместен план.

ДЖЕЙ ШЕЙБ - режисьор, писател и дизайнер,Кеймбридж, Масачузетс и Ню Йорк:

Работил съм предимно извън рамките на тра-диционните театрални институции, което мекара да виждам бъдещето като спонтанна, нес-вързана колекция от случки. Прогнозите ми забъдещето са много краткосрочни. През послед-ните 10 години се опитвам да групирам креатив-ния си процес на променящи се сезони. Първиятсезон траеше от 2003 до 2007 г. и беше озагла-вен: "Бягството отвъд натурализма". Този сезонсе състоеше от 9 продукции и беше съсредото-чен изцяло върху "Натурализма в киното". Инте-ресуваше ме живата действителност. В момен-та се интересувам от фантастика и белетрис-тика. Идният сезон се нарича: "Симулирани гра-дове - симулирани системи" и представлява бе-летристична трилогия от театрални епизоди,които ще бъдат поставени в Ню Йорк и Залцбург.Първата част е една опера за леда в Антаркти-ка, композирана от Ерик Санко, която ще дебю-тира в Австралия. Втората част е документал-но представление с Андрю Андрю, изградено помотиви от живота в Северна Корея. Третатачаст е изработена с Таня Селваратнам и визиракултурата на Шри Ланка. Четвъртата частвключва пиеса по Брехт, изиграна в неговия ро-

21


ден край Аусбург и следвана от рецитал от пес-ни от времето на Питър Лор. Следващата твор-ба е една хореографска инсталация за солов из-пълнител по мотиви на пиесата "Всичко е доб-ре, когато свършва добре". Тя ще е пролог къмследващата "Студия върху движението", еднаопера с композитора Керил Макан, която ще деб-ютира в Ню Йорк. Това представлява, грубо нах-върляно, моето бъдеще за следващите 3 години.Това бъдеще разчита на цяла дузина или повечепродуценти и театри, група от сътрудници,някъде шест или седем държави и определени ин-ституции. В това бъдеще организацията е це-ната на независимостта. Не мога да преценя да-ли точно така трябва да изглежда бъдещето натеатъра, но подозирам, че е сходно с визиите ина други артисти и театрали. В Американскиятеатър сме толкова независими. Почти нямамецентър, към който да се стремим или срещу кой-то да се опълчваме. Но имаме пазар. И също та-ка имаме богата история, която сега се нуждаеот синтез. На този пазар, обаче, дискусията засинтеза е често пъти поглъщана от шума на пре-говорите. Много от приятелите ми говорят оп-тимистично за рухването на икономиката, за-щото в тишината след буря се ражда дискусия-та, диалогът и той става все по-явен и явен.

МАЙКЪЛ ЩТУЛБАРГ - актьор, Ню Йорк:

Следващите 25 години започват с икономи-чески противоречия, ново национално лидерст-во, синдикални бунтове и технологически прог-рес, който наред с откриването на нови научнихоризонти в областта на виртуалната комуни-кация все повече отнема от живата комуника-ция и я превръща в междуекранен и междуличнос-тен контакт. Човешкият обмен рязко намаля-ва, новите открития все повече ни раздалеча-ват един от друг, а театралното изкуство ста-ва застрашаващо езотерично. Никога не съм сипредставял, че театърът може да се превърнев едно просто развлечение. Има силна духовноств театъра. Няма нищо по-магическо от връзка-та между актьор и зрител. В този миг за светаима надежда. В началото на миналата годинаучаствах в една дискусия на Конгреса на актьо-рите в Линкълн Сентър. Дискусията разглежда-ше ролята на актьора като сътрудник в днеш-ния творчески процес. Накратко изложих мояопит като сътрудник в много проекти и споде-лих разочарованието си от онези проекти и ко-

лективи, където бях изцяло инструктиран как-во да правя, как да го правя, какво да облека, безда проявяваха ни най-малкия интерес за това как-во мисля и чувствам. Дискусията продължи с мно-го изказвания върху ключовата роля на актьорав творческия процес, като нейна кулминация ста-на идеята за актьора като творчески лидер. Спо-делих един анекдот за моята първа среща в уни-верситета с драматурга Робърт Ли. В продъл-жение на цял час той повтаряше една дума "гри-жа", грижа за себе си, за колегите си, проява наинтерес, загриженост, указване на съдействие.Тази думичка и до днес се е запечатала в съзнани-ето ми и ме спасява в моменти на отчаяние идепресия, тя ми помага да се изчистя от всичкипримеси на егото и отново да се вдъхновя за про-цеса. На същия конгрес две години по-рано идея-та за артистичното лидерство за пръв път сепрокара от Марко Баричели. На този ден тойпремина от редиците на сърдит актьор в роля-та на артистичен директор на Шекспировия те-атър в Санта Круз, където и до днес продължа-ва да изпълнява тази функция. Бъдещето ще етакова, каквото "ще бъде". Вярвам, че актьоръте най-значимият творчески ресурс и "живителнасила", без която магията на театъра е невъзмож-на. Ако станем отговорни за постъпките си и сиотворим ушите, сърцата и умовете един къмдруг, заедно ще сътворим невероятни неща.

СИИМА СУЕКО - артистичен директор, Те-атрално-танцова трупа "Мо'олело", Сан Дие-го, Калифорния:

Моята антинаучна методология за прогнози-ране на следващите 25 години Американски те-атър се базира на една моя ретроспекция 25 го-дини назад. От 25 години насам сме видели хуба-ви и доста ужасяващи гледки:

Минижуп...Дюран Дюран...И истинският театър...След като спрях да се ужасявам или възхища-

вам, осъзнах, че мога да науча различни уроци оттези "икони", да погледна къде сме били и да видянакъде вървим.

Минижуп: Модна на времето тенденция, ноне бих си позволила да облека къса пола днес. Нау-чени уроци: време да прочистя гардероба си отненужни вещи и време, да почистим нашите лич-ни действия. Надявам, се че след 25 години щепрочистим театралните сгради и ще въведем

22


екологични материали и процеси, които да из-ползваме по време на работа. Театрално танцо-ва трупа "Мо'олело" в момента разработва еко-логична програма, благодарение на безвъзмезднодарение от "Тиатър комюникейшънс груп", коя-то обучава хората на изкуството как да правяттеатър, без да навреждат на околната среда иобщността. (И обещавам да не заплашвамдългосрочното здраве на човечеството, катоотново обличам мини жуп).

Дюран Дюран: На път са да задоволят любо-питството си и да запишат нов албум, описанкато "проект за артистични училища". Научениуроци: "със" или "без" подплънки на сакото си, ар-тистите ще продължават да създават нови фор-ми и да внедряват нови технологии в творчес-кия процес. (Моите уважения към Дюран Дюран).

Истинският театър: Пиесата на Том Стопардспечели наградата „Тони“ през 1984 г. и до днеспродължава да бъде поставяна навсякъде. Наученурок: колкото повече обществото става диги-тално, толкова по-силен е стремежът към автен-тичното преживяване, което театърът пред-лага. Но отвъд дейността си на сцената трябвада се научим да бъдем прозрачни в действиятаси, особено в това как ангажираме публиката.Настоящите маркетингови стратегии, катонапример платените реклами, няма вече дабъдат ефективни. Вместо тях добрата старареклама от уста на уста ще събира публиката.Затова трябва да създаваме вериги за устна рек-лама. В "Мо'олело" търсим алтернативни подхо-ди да ангажираме общността за всеки нов про-ект. Свикваме кратки срещи с общността, ан-гажираме публиката като "двигател" месеци пре-ди да започнат репетициите за следващия про-ект. Сякаш правим това, за което президентътОбама се бори да наложи в театралната си ре-форма. Надявам се, че след 25 години нашите мар-кетингови отдели ще се превърнат в отдели заорганизиране на обществото и публиката, кои-то ще превърнат публиката в действаща силав театъра. Именно тази автентичноствдъхновява новата театрална публика и създа-ва нещо, което ще устои на изпитанието на вре-мето - по-дълго от минижупа и със сигурност по-дълго от Дюран Дюран.

ЕРИК ТИНГ - сътрудник, художествен дирек-тор на "Лонг уарф тиатър", Ню Хейвън, Кънек-тикът:

25 години е доста дълъг период. Преди дваде-сет и пет години на ум не ми минаваше, че единден ще се занимавам именно с театър - още несъм уверен, че точно това и правя. Познавам мно-го гениални театрали и с уважение приемам всякаедна възможност да работя с тях. Чувствам, ченаучавам по нещо ново всеки един изминал ден.И не само от трупата, от моите ментори иколеги, но и от самата публика. Тя ме прави ощепо-отговорен към работата, кара ме да уважа-вам още повече необятния океан от преживява-ния, през които осъществяваме навигацията нанашия театрален кораб. Това прави театърътс мен - потапя ме в това, което се случва на чо-вечеството и ме оставя без дъх. Затова катоме питате как си представям Американския те-атър следващите 25 години - представям си гокато днес. Разбира се, формата сигурно ще се про-мени, ще има много медийни проекти, ще се фор-мира ново поколение от артисти, ще има кон-серватори и радикали. Но динамиката междупублика и артист ще остане константна вели-чина, независимо от времето. Разликата ще бъдев това как публиката ще оценява театъра в след-ващите години. И това няма нищо общо с есте-тическото възпитание на публиката, а по-скорое свързано с алхимията на живото представле-ние. Това го знаем всички. Докарайте публикатав театъра или докарайте театъра при саматапублика. Има известна вяра в сублимната приро-да на театъра. Но театърът може да бъде суровили извисяващ. Именно в този дуализъм междусуровото и култивираното, между миналото ибъдещето се намират хората на изкуството. Ноне съм убеден, че хората, които страдат отднешната култура на отчуждението, са гладниза храната, която им предлага театърът. Самоче не го осъзнават напълно. Има начин театърътда стане еталон за живот: търсете живото,вътрешно преживяване, вярвайте че всичко евъзможно, отдайте се на песни и танци в миг навдъхновение. Животът. Импровизираният...

Превод: Антония Катранджиева

Списание "American Theatre", Ню Йорк, април, 2009

23


- С кого разговаряме? С българин ли? С америка-нец ли? С гражданин на света ли?

- По паспорт имам шанса да съм гражданин натри държави: на моята родина България, наШвейцария и САЩ. В сърцето си обаче си оста-вам гражданин на света. Вървейки по улиците наедин от световните мегаполиси Ню Йорк, всекиден си мисля колко изключително е да живееш ведин град, побиращ целия свят, с всичките мупротиворечия, различия, странности и безкрай-ни възможности за развитие на личността идуха.

- Вашето приключение в театъра е започналопрез 1980 г. в България, във ВИТИЗ, сега НАТФИЗ.Добра ли беше основата?

- Основата беше изключително добра, защо-то ми даде възможност да се подготвя и теоре-тически, и практически. Първоначално имах шансда се уча в класа на проф. Сашо Стоянов. Порадиинтереса на професора към синтетичния те-атър, програмата ни включваше успоредното из-учаване на европейски и азиатски традиционниформи на театър. Тази разностранна програманаложи актьорите да се занимават активно сбойни изкуства, пантомима и азиатска пласти-ка, както и с европейските основи на сценическодвижение, което изучавахме в Академията. Имах-ме чудесни високо подготвени преподаватели потехника на говора, ритмика, танци, пластика иактьорско майсторство. Получаваше се интерес-на симбиоза - докато учихме основите на тео-рията на Станиславски, се изграждахме пласти-чески и психофизически с богат набор от психо-физически техники. Именно в класа на проф. Стоя-нов за пръв път започнах да се занимавам с йогаи ежедневни духовни практики, които ме про-мениха изцяло като човек и творец. Тези прак-тики неотклонно продължавам да практикувамежедневно и до днес.Спомням си в една от пос-тановките на Сашо Стоянов "Кралят Елен" бе-

ше опит за истински тотален театър, синте-зиращ различни видове сценични изкуства, с ази-атска пластика, комедия "дел арте", пантомимаи драма. Ежедневните занимания с йога, панто-мима и бойни изкуства ми дадоха индивидуалентласък в цялостното ми актьорско изграждане.Другият голям тласък бе, че постъпих в школа-та за пантомима с художествен ръководителМилчо Милчев и асистент Александър Илиев. Пан-томимното изкуство обогати диапазона на из-разните ми средства като актьор и стана ес-тествен буфер между бойните изкуства и йога-та. По това време имах възможността да се учаи в класа на проф. Любомир Кабакчиев, от койтонаучих много тънкости на актьорския занаят,тъй като самият той беше действащ актьор вНародния театър. При него се научих да изграж-дам образ, да бъда органичен и автентичен в из-пълнението. Хранех особен пиетет към "театъ-ра на абсурда" като поле за екзистенциална рав-носметка и социална критика. Насочих се към из-граждането на абсурдни етюди и образи, коитоми даваха възможност да критикувам социални-

В „Архипелаг Катартика“, Ню Йорк, 2005г.

СТОЯН РАДЕВ(актьор, режисьор,майстор по йога)

24


те парадокси на тоталитарната система, в коя-то живеехме и пагубното цензуриране на изкус-твото. Обожавах да работя над техниката сина говора, явявах се на конкурси, даже спечелихвторо място на Националния конкурс по техни-ка на говора през 1984 г. Като цяло съм изключи-телно доволен от моето образование във ВИ-ТИЗ, сега НАТФИЗ, което ми даде една широкаобща театрална култура, възможност да излязаот рамките на средностатистически ритъм наживот и да се развивам духовно и творчески. Тук,в Америка, актьорското образование е много ко-мерсиално, гонят се бързите резултати, взиматсе кратките актьорски курсове, пренебрегва сетворческият процес, а това е всъщност най-сладкото...

- Какво и къде търсихте "другото", което ненамерихте в България, а ви трябваше за вашиятеатър?

- Липсваше ми спиритуалното в театъра, как-то и по-авангардните форми на европейски те-атър. Интересувах се от невербален и физичес-ки театър. Когато попаднах в Швейцария, не вла-деех немски достатъчно добре и трябваше дасе отворя към невербалния театър. По време надългия си петнадесетгодишен престой в Швей-цария наблегнах повече на пантомимната сикултура, взимах курсове при известни мимове вЕвропа, като Сами Молхо, Фиалка, Милан Сладеки едновременно отворих своя собствена школапо бойни изкуства и йога в Шафхаузен. Към неяпо-късно основах и пантомимната трупа "Сера-пис". Станах мономим. Имах шанса да работя сактьори от танцово театралната "МуминШанц" в Цюрих и други известни европейски ми-мове като Дмитрий в Локарно, италианска Швей-цария, както и да се занимавам с "Евритмия" наРудолф Щайнер в Базел, системата, върху коятопочива теорията за "психологическия жест" наМихаил Чехов. Започнах да преподавам интен-зивно йога, и през 1990 отново подхраних инте-реса си към азиатската култура и традиционни-те форми на театър и танц, като предприехпътешествие до Индия. От заниманията ми схрамови танци и ритуален театър се засили ин-тересът ми да изследвам различните форми налечебен театър.

- През 1995 създавате школа за Авангардни фор-ми на азиатски театър "Серапис" към НАТФИЗ"Кръстьо Сарафов". Кой преподаваше на студен-

тите? Каква беше целта ви?

- През 1995 г. с покойния вече ректор проф.Христо Руков си поставихме задачата да създа-дем частна школа към НАТФИЗ, която да ползвапреподавателската база и ресурси на Академия-та "Кръстьо Сарафов" и едновременно да внесеелемента авангардни форми на европейски и ази-атски театър. Учебната програма бе по-обшир-на и разностранна от тази, която по това вре-ме се предлагаше на студентите в НАТФИЗ, обх-ващаше дисциплини като актьорско майсторс-тво, азиатски театър, европейски данс театър,съвременен и модерен танц, бойни изкуства, ак-робатика, пантомима, основи на сценическотодвижение, йога, тай-чи-чуан, както и теорети-чески лекции по естетика, история на изкуства-та, философия, езотерика, сравнително познава-не на религиите и мн. др. Програмата предос-тавяше 46 часа от теоретични и практическизанятия на седмица и се водеше 70% от препо-даватели от НАТФИЗ като проф. Хр. Руков, Алек-сандър Илиев, Александра Хонг и др. Идеята беда се тренира съвременният физически актьор,като се акцентира върху обогатяването на не-говата обща театрална и пластическа култураи му се дава възможност да борави свободно сизразните средства на авангардната западна иизточна театрална традиция. Свръхзадачата беи създаването на актьорска борса, която да лан-сира съществуващите актьорски кадри от вип-уска в азиатската кино индустрия. Макар и голя-мата икономическа криза през 1997 г. да не поз-воли на школата да просъществува, от този уни-кален театрален експеримент се родиха два ав-торски спектакъла по оригинални сценарии, съче-таващи авангардни форми на азиатски и евро-пейски театър: "Октави на отражението", и"Бакърени тонове", режисирани от Антония Кат-ранджиева и играни на сцената на Учебен театъркъм НАТФИЗ.

- Отивате на о-в Бали, за да вървите по стъпки-те на Антонин Арто. Какво открихте там?

- От Министерство на науката и образова-нието ни отпуснаха средства да направим проу-чване върху Балийската мистерия и мястото йв индоевропейската ритуална традиция и да ясвържем с проучванията на Антонин Арто в об-ластта на експерименталния театър. Интерес-ното в това пътешествие беше, че занимания-та с Балийска мистерия и по-точно с храмови

25


танци към State College of Arts of Denpasar, Бали(Легонг, Баронг, Кетчак и Театъра на Сенките УангКулит) ме ориентираха към ритуално сугестив-ния театър и ме накараха да се занимавам с ба-лийски духовни практики и йога системи, коитокомбинират китайските, индийските и абори-генските шамански ритуални традиции. Двуго-дишният ми престой и проявите ми като мо-номим там ми позволи да внедря елемента наевропейската пантомимна традиция в местнияУниверситет за изкуства в Денпасар, а от тамда науча множество техники за развиване на ин-туицията у актьора и умението му да импрови-зира в рамките на установена структура. Опоз-нах една друга култура и традиция, докоснах седо съвсем други стилизирани и кодифициранисредства на изразяване, захраних въображение-то си с нови идеи и визии, и осъзнах най-важно-то за един актьор, че истинската школа е сама-та сцена и връзката с публиката, която е винагиразлична и неповторима. Замислих се над интуи-тивното развитие на актьора, интуицията ка-то свръх съзнание, не само като шесто чувствоили подсъзнание. На Бали също бях свидетел навзаимовръзката на общите корени на индоевро-пейска ритуална традиция. Открих местни ва-рианти на нестинарски и шамански, сакрално те-атрални превъплъщения, които присъстват вбългарското фолклорно наследство. Целият опитсе изля в създаването на авторски спектакъл помотиви на Балийската митология и демонология"Отломки от лятото", което успяхме да реали-зираме заедно с Антония Катранджиева и наша-та трупа "Серапис" в музея на "Земята и Хора-та" през октомври 1996 г. Спектакълът, койтобеше посетен от над 500 души и открит от д-рПетър Берон, бе само част от цялостнакултурно-артистична програма, посветена на Ба-ли и организирана със съдействието на българс-кото Министерство на културата и посолство-то на Република Индонезия в България. Бали и до-сега е може би най-мощният трамплин за менкато актьор. Научи ме да се изчистя от всичкипримеси и да получа интерес да разгръщам себеси като непрочетена книга. Може би подобно не-що е изпитал някога там и Антонин Арто. Ав-тентичността на местното население и тра-диции го е накарало да бъде себе си.

- С какво ви обогати дългогодишният престойв Швейцария като актьор?

- Тъй като в Швейцария не бях ангажиран в те-

атралния живот, имах възможност сам да нап-равя своя трупа и да експериментирам. Мисляче това е най-важното за един актьор, винагида си остави време за своята ежедневна личнапрактика и психофизическа хигиена, да не спирада търси, да експериментира, да изследва, да сеучудва, да наблюдава, да се възхищава на богатс-твото на човешката природа и на силата на чо-вешкия дух. Там имах време да вникна в духовна-та страна на актьорското майсторство, да сизадавам въпроси и сам да търся отговорите, безда съм сигурен, че винаги ще ги намирам. Занима-вах се активно с пантомима, йога, бойни изкуст-ва, направих своя частна трупа и осъществихмного моно и групови спектакли, с които пътувахиз Европа - Италия, Германия, Австрия, Франция,Белгия. Установих контакти с именити теат-рали, посещавах редовно постановки из Европа,наблюдавах съвременните тенденции на авангар-дния театър. Обогатявах се и литературно, ипсихофизически, докато спазвах религиозно ежед-невна практика за духовно и творческо разви-тие. Хубаво е, когато един актьор има възмож-ност да се откъсне от всичко за известен пери-од, да се свърже отново с природата, да не чакавелики постижения и резултати, а просто да сепрероди поновому.

- Всъщност какъв е вашият театър? Каквовключва? Каква е целта му? От какви зрители иманужда и намира ли ги?

- Нашият театър "Оувърграунд" е една фор-ма на оригинален физически театър, който тре-тира актуални социални, и универсални философ-ски и езотерични теми и проблеми. Целта есъздаването на една творческа лаборатория, коя-то да възпитава личността творчески и духов-но и работният процес да ражда оригинални инеповторими произведения, които да отразяваттворческото, интелектуалното и духовното ни-во на членовете на трупата. Наричам нашияттеатър "рафинерия на аза", защото там търсимсебе си и връзката си с природата, еволюцион-ните процеси и останалите хора. Целта ни е даразкажем една история, да провокираме публи-ката, да я направим съучастна и съпричастна ида я вдъхновим да се развива с нас. Подбирамеактьорите не само по технически постиженияи виртуозност, а също и по човешки качества ипотенциал за развитие. Стремим се да създава-ме синтетични спектакли, (може би, поемайкищафетата от нашите учители в България), и

26


мултидисциплинарни проекти, които да прово-кират вербално, музикално, визуално, пластичес-ки, танцувално и философски публиката. Търсимактуалност и съвременна проблематика, но незабравяме да я пречупим през вечните истини иизконни философски и езотерични закони. Стре-мим се театърът да бъде театър на синтеза,това, което сме взели като щафета от наши-те учители. Естествено, да има и съвремененотзвук. Търсим нови изразни средства и форми.Преди година поставихме спектакъла "Пътува-щи по атласа на промените" в Ню Данс Груп вНю Йорк, в която отразихме изборните флуктуа-ции в Америка, девалвиращите човешки отно-

шения и отчуждението на съвременния човек.Сякаш пророчески уловихме повея на задаваща-та се икономическа депресия. Два дена след пре-миерата борсата рухна. Големите финансови кор-порации се разрушиха и заличиха завинаги. Спек-такълът беше пророчески и напълно откликнана времето. Това е типът театър, който сестремим да създаваме. Жив, асоциативен, хиб-риден, вечен, противоречив, сложен и светъл. Ра-ботим неуморно в Ню Йорк вече повече от осемгодини, създали сме си своя публика, която трес-каво следи нашия репертоар. Правим бутик те-атър. Именно в град като Ню Йорк има шанс дасе осъществяват подобни мултидисциплинарни,мултикултурни проекти. Целият състав натрупата е интернационален, имаме танцьориот Япония, Корея, Русия, САЩ, дизайнери и фил-мови режисьори от България, актьори от Ита-лия и Холандия, певци и музиканти от САЩ, Ма-роко и Канада, всеки дава своя уникален колорит.

Търсим винаги различни пространства, които дапровокират публиката, и синтезираме изразниформи на всички съществуващи изкуства - музи-ка, танц, театър, опера, кино, архитектура, по-езия, литература, скулптура и живопис. Нетърсим ефекта, сценографията ни е винаги с ми-нимални странични ефекти и изчистена. В духана Гротовски и ние се стремим към "беден те-атър", богат на идейна-съдържателност и поли-фонично внушение. Жанрът, в който работим,е всъщност буферен - спояваме съвременния тан-цов театър и психологическата драма, вярвам,че днес физическият театър, богат на визуалнивнушения и пластическа експресия, е завладял све-

товните сцени, но без истинската актьорскатрадиция на театъра на преживяването на Ста-ниславски, Гротовски, Брук и много други, той ос-тава бездушен и мъртъв. Затова се опитвамеда запазим традицията и да й придадем актуал-но и съвременно звучене.

- Мястото на "Ав@тар" в личната ви твор-ческа биография?

- Един от най-значителните спектакли на мо-ето творчество, реализация на две мечти: даиграя сложния образ на Христос и да говоря заШамбала като планетарен център на "аватари-те" и то пречупен през интересно поднесенатамистерия „Христос и Магдалена“. Решен в тан-цово театрален стил, образът на Христос бе-ше пълно предизвикателство. Опасявах се да неизпадна в капана на пресъздаването на истина-та на духовния учител и да стана дидактиченили да преиграя ролята му на мъченик. Беше

В „Av@tar“ („Христос и Магдалена“), Ню Йорк, 2009 г.

27


трудно от една страна, да съхраня автентич-ния драматизъм, от друга, да намеря пластичес-ко решение за образа, от трета, да се движа иедновременно да говоря текст на английски. Незнам колко успях, това ще оставя на публиката,но в личностното си развитие успях да направякрачка напред - да извършвам сложни танцовотеатрални техники, докато говоря. Мисля, четова е новото предизвикателство за съвремен-ния актьор. Не мога да гледам постановки, кои-то са драматично издържани, но телата не го-ворят, и обратното - не издържам кухите, ли-шени от съдържание и вътрешен психологизъмтанцови постановки. Такива има много в Амери-ка и са просто ненужни. Истината е симбиоза-та между двете, и това ми даде Христос в "Хрис-тос и Магдалена" с работно заглавие "Аватар".

- Какви актьорски техники се ползват в САЩ вмомента? Какво е отношението към систематана Станиславски?

- Не може да се каже, че тук се ползва хомоген-на актьорска техника. Повечето актьори са об-учени по системата на Станиславски, наричайкия просто "методът". Тук искам да отбележа, чесистемата на Станиславски е профанизирана вАмерика и тълкувана много буквално от различ-ните корифеи, които са поели щафетата следпробива на Станиславски в САЩ. В това числоЛий Страсбърг, Стела Адлер, Станфърд Майснъри др. За съжаление тук Станиславски е погрешноинтерпретиран и сведен до една "емоционалнапамет", едни "кръгове на внимание" и "физичес-ки действия", но същността и интегралност-та му не е разкрита. Съществуват и школи, ко-ито работят по Михаил Чехов, Гротовски,Брехт, както и експериментални театрални ла-боратории, които съчетават съвременни и тра-диционни актьорски техники. Това е хубавото,че човек има възможност да си избере. За мен епо-важна дневната актьорска практика, занима-нията с йога, със съвременен танц, с "боди майндсентъринг", които дават възможност на актьо-ра да опознае себе си, да се потопи в процеса, даоткрие своето оригинално меню от техники.Живеем във времето на персонализиране на тех-ническите актьорски похвати. Информацията еотворена за всеки, всеки я пренарежда различно,като в ценностната система приоритетите саразлични.

- Какво е да си актьор в днешно време? Про-

меня ли се мисията на актьора? Досега знаем: ак-тьорът е медиатор на културни послания. Товадостатъчно ли е?

- Не е достатъчно! Днес актьорът се появявакато шаман, изпълнява много функции едновре-менно и свещенослужител, и лечител, и резона-тор на действителността, и просветител, имъченик. Както в античността той е връзкатамежду духовния и земния свят, той е мерило, тойе индикатор, той е медиатор... Да си актьор еотговорна позиция. Заставайки на сцената, ов-ладявайки различни изразни средства, ти вече неси само танцов изпълнител, клоун или драмати-чен актьор, не си само образ, а огледало на съвре-менността, многолик резонатор на света, кой-то те заобикаля, полифоничен и вечен.

- Кой образ от световната театрална класикамечтаете да пресъздадете?

- Може би, както всеки актьор би си помеч-тал, и аз също бих играл Дон Кихот, Хамлет ведин по-авангарден вариант, Старецът от "Ста-рецът и морето", Остап Бендер от "Дванадесет-те стола" и разбира се Малкият принц на Екзю-пери.

- Нещо за младите български актьори?

- Пожелавам им да следват богатите тради-ции на българското театрално наследство, даработят повече над своята пластика и да разгр-ъщат разностранно психофизическия си потен-циал, да са в крак със съвременните световнитеатрални тенденции и неуморно да развиватдуха си. Да не прикриват мързела си зад това, чеса актьори и не трябва много да се движат, дане пилеят ценното си време и да се развиваткато холистични актьори на новото време, ак-тьори - шамани, актьори - лечители, актьори -будители на колективната творческа памет. Датърсят театъра във всяка една проява и формана живот, да не бъдат само театрални, но и ав-тентични носители на социални, философски иуниверсални идеи и послания. Да работят, без даочакват резултати, да се потопят в процеса ида се наслаждават на всеки миг от магията натворчеството. Да бъдат необикновено обикно-вени...

К. Апостолова,A. Катранджиева

Ню Йорк, 2009

28


Ì ËÏÎÌ

Á ÐÈÌ

М Е Л П О М Е Н АБ Е З Г Р И М

Рубрикатасе поддържа

от фонд„Култура“

Според френския философЖак Дерида в изследването муна проблема за знака въвфеноменологията на Хусерл_Гласът и феноменът“ гласът еразбиран като идентичност.Той се случва hic et nunc. В мета-физиката на присъствиетогласът говори за присъствиетона аз-а.2

Актьорът присъства на сце-ната. Той изразява чрез своя гласаз-а на персонажа, който играе,както и своя собствен аз и гиекстериоризира за публиката,при това не посредством соб-ствената си естествена реч,когато думите се раждат, акато произнася готов чуждтекст, който трябва да се чуедо последния ред. В процеса наобучение в часовете по техни-ка на говора актьорите специ-

ално се учат да говорят _изне-сено“, т.е. по-силно, ясно иотчетливо от обикновено. Къмтова се добавя и обстоя-телството, че най-честодраматичният персонаж сенамира в погранично състо-яние, в криза, т.е. в готовностда започне да крещи. Той еобзет от тревога, безпокой-ство и се намира в дисхармо-ния, прелива от чувства. Нару-шено е равновесието му. Какактьорът чрез гласа си дапредаде тези състояния надисбаланс и висок емоционаленградус? Как да не се подаде наизкушението да покрещи, раз-кривайки гласовите си данни?За съжаление – трудно. Напо-следък на нашите актьоритова рядко им се отдава.Твърде често техните (или пък

режисьорските?) интерпре-тации, независимо дали ставадума за комедия, трагедия,драма или мелодрама, пред-ставляват изкрещяване натекста почти открай докрай.Също така логическите паузи иударения съвсем не са на място,неточно се сричкуват думитеи неадекватно се акцентиратфразите. Чрез гласа си актьо-рите изразяват аз-а – собстве-ния и на героите си предимно_форс-мажорно“, премодулиранои неестествено.

Примери много през послед-ния сезон: Праксагора (Алексан-дра Василева) от _Жените вНародното събрание“ (Аристо-фан, Сатиричен театър, 2009,реж. Мариус Куркински), Стиви(Бойка Велкова) от _Козата, иликоя е Силвия?“ (Едуард Олби,

КРЕЩЕНЕТООТ СЦЕНАТА

„Викът“ от Eдвард МункД-р Йоана Спасова-Дикова

EГласът е съзнанието... Да говоря на някого, това несъмнено означава да се чувам, че говоря...,но и същевременно – ако съм чуван от другия – да сторя така, че той да повтаря непосредственов себе си собственото-ми-чуване-да-говоря в същата форма, в която аз съм го произвел...“

Жак Дерида, EГласът и феноменът“1

29


Народен театър, 2009, реж.Явор Гърдев), Тя (ИрменаЧичикова) от _Нирвана“ (Кон-стантин Илиев, Драматич-но-куклен театър – Пазарджик,реж. Иван Добчев), АнгелФакторът (Добрин Досев) от_Музика от Шатровец“ (Кон-стантин Илиев, Драматично-куклен театър – Пазарджик,реж. Маргарита Младенова),Той (Владимир Пенев) от_Гълъбът“ (Патрик Зюскинд,Народен театър, 2009, реж.Десислава Шпатова), ВеселинАнчев от _Златна мина“ (Ст. Л.Костов, Драматичен театър –Хасково, реж. Мариус Куркин-ски), Зигфрид (Огнян Голев) от_Четири стаи“ (театър _Со-фия“, 2009, реж. Гергана Дими-трова) и др. При това ставадума за енергични, театрално-експресивни изпълнения, накоито не липсва въздействащасила върху публиката, даженапротив. Зрителите са склон-ни да аплодират бурно подобназвуково форсирана игра,защото я припознават катоактуален израз на особен типтеатралност в кризисна ситуа-ция, когато едва ли не на все-киго му идва отвътре да викапо улици и по площади, демон-стрирайки своя намиращ се вкриза аз. Даже за такъв тип_ярки“ актьорски присъствиянерядко се дават номинации инагради, защото те безспорноправят впечатление и сеоткрояват на фона на общатасивота.

Всъщност сценичното кре-щене, силовото говорене в духана площадната, _глаша-тайна“естетика като израз на жела-нието-да-бъда-чут/а не е нещоново за театъра. Ще си позволяда припомня прочутия съвет,който великият драматургШекспир дава на актьорите

и градския глашатай да ми реци-тира стиховете... До дън душаме възмущава, когато слушамнякой разчорлен юначага да дерестрастта си на дрипи и пар-цали, за да задоволи слуха направостоящите от партера,повечето от които харесватсамо глупавите пантомими илибезсмислената врява на сце-ната. Бих наказал със сто наголо тези приятели, които ти-ранизират дори ролите натираните и се мъчат Ирода данадиродят... Моля ви да избяг-вате всичко това. Но и не бъде-те прекалено вяли – нека вътре-шният глас ви води... когато втова изкуство проявявамепрекомерна или, обратно, недо-статъчна страст, можем даразсмеем невежите, но само щеогорчим познавача, а пък не-го вият укор трябва да тежи завас повече от възхищенията нацял театър неуки. О, виждалсъм актьори – и чувал да гивъздигат чак до..., но да не ко-щунстваме! – които нямахаговор и държане не само нахристияни, но дори на дивации изобщо на хора, и така секълчеха и ревяха, че сякаш неприродата, а някой от нейни-те чираци ги беше майсторил,тъй безчовечно карикатуряхавсичко човешко!3

В последно време и на мен,подобно на барда, написал тезидуми в края на ХVI век, нерядкоми се иска да възкликна: _Моляви да избягвате всичко това!“Също като него далеч не съмпривърженик и на мънканетопод носа от сцената, когатонищо не се чува, което е обрат-ното и за съжаление не по-рядкосрещано явление от крещене-то. Нито пък отричам възмож-ността понякога да се изкрещина сцената, когато е достиг-нат висок емоционален градус

Вл. Пенев в „Гълъбът“

Ал. Василева в „Жените вНародното събрание“

Б. Велкова и М. Билалов в„Козата...“

чрез устата на Хамлет:_И произнеси го, моля ти се,

както ти показах, леко, да тан-цува на езика ти! Ако ще кре-щиш като мнозина от своитесъбратя, бих могъл да извикам

30


и _вътрешният глас води“ къмcrescendo. Пример за крещене,изведено от актьора до необ-ходимост, е финалът на сце-ната с монолога на Лопахин от_Вишнева градина“ (Народентеатър, 2009, реж. КрикорАзарян и Гаро Ашикян), изпълненот Деян Донков, който градирасвоята партитура, започвайкиот приглушени, оправдателнинотки, стигайки до ексцес.

Отново ще цитирам Шекс-пир, според когото би следвалода се спазва _умере-ност, коятода изглажда резкостите“ и _вся-ко прекаляване е против същи-ната на актьорската игра, чия-то главна задача открай времее била и си остава и до днес –да държи огледало пред приро-дата: да показва на доброде-телта нейния истински лик, напорока – неговия образ без укра-са и на всяко време от исто-рията – неговия верен отпеча-тък“.4

Крещенето е най-силнатастепен на експресия посред-ством гласа като израз на аза-аи на неговия вътрешен живот.По принцип човек крещи самов определени ситуации: многое шумно; говори на глух (илисамият той недочува); говорина чужденец, който не разбираезика; иска да каже нещо или дапредупреди някого, който енадалеч, а в по-стари временае глашатай, който трябва дасъобщи нещо; изнася реч наплощада; на митинг е; изпитвавнезапна болка; страх го е; ядо-сан е; преемоциониран е; изпад-нал е в истерия; луд е; пиян е;чува добра (лоша) новина; многосе радва; на футболен мач е;вдига тежести; кара-тист е иизпълнява сложна физическазадача; на бойното поле е; наконцерт е; на купон е; в плани-ната е и има ехо и пр. При

всички случаи човешкото кре-щене (викът) се свързва с изра-зяването на някаква напиращаемоция, с освобожда-ване наенергия, с преодоляване на пре-пятствие, бариера, с жела-нието на субекта да бъде чути разбран.

Разбира се, чуваемостта натекста от сцената е conditiosine qua non, но това не озна-чава, че изпълнителят трябвада изкрещи цялата си роля. Заизползването на това крайноекспресивно гласово средствоса необходими основателнивътрешни, а не чисто техни-чески външни причини. В теа-търа крещенето раздиратишината. То изразява чув-ствата и страстите. Дорипонякога гласът се оказва без-силен да предаде вика на ду-шата. Тя може да крещимълчаливо, както е в сериятакартини _Викът“ на норвежкияекспресионист Едвард Мунк,където _чуваме“ вика как кънтив ушите. Алегория на мълчаливвик от ужаса на смъртта,представлява експресивниятобраз на обинтован човек винвалидна количка, застинал сотворена уста, който се явявана сцената в спектакъла _Мак-бет“ по Шекспир (Родопски дра-матичен театър – Смолян,2007, реж. Диана Добрева).Крещенето на сцената катовътрешен порив може да наме-ри най-различен израз – във вик,в шепот, в занемяване, за дапридобие, художествени, а недразнещи, отблъскващо-кли-нични, патологични измерения,да се превърне в естетическосредство или цялостен образ.

Разбираемо е, че днес в забър-заното ежедневие, в динамич-ния ни живот без равновесиение се намираме в състояние наKoyaanisqatsi.5 Във века на сил-

ните звуци, които новата тех-ника е способна да произ-вежда,човек е склонен да крещи, за данадвика влудяващите го, идва-щи отвсякъде шумове.

Все пак в театъра, в изкуст-вото, можем да избягаме отулицата и от площада и от вре-ме на време да се вслушваме в_гласа, който съблюдава тиши-ната“.6 Защото нашият глас еизраз на феномено-логичнатаабсолютна _тишина“ на вътре-шния ни живот. А този израз_не е някакво добавено лустроили надяната отгоре дреха..., ае духовно образувание“7 впроцеса на търсене и намиранена смисъл и споделяне с другите,водени от желанието-да-бъдем-чути.

Бележки:

1 Дерида, Жак, Гласът и

феноменът С: ЛИК, 1996, с. 1092 Пак там3 Шекспир, Уилям, _Хамлет“, в:

Събрани съчинения в 8 тома, т. 2, 1998,

С.: _Захари Стоянов“, превод Валери

Петров, Трето действие, II сцена, с.

484-4864 Пак там, с. 484-4855 На уто-ацтецкия език на хопите,

индианско племе в североизточна

Аризона, koyaanisqats i означава

небалансиран, луд живот, живот в

безпорядък, бъркотия, суматоха,

несигурност, състояние на дирене на

равновесие. Това е заглавието на

прочутата филмова импресия

Koyaanisqatsi. Life without Balance на

Годфри Реджио по музика на Филип Глас

и с продуцент Франсис Форд Копола.

(1982)6 Дерида, Жак, Цит. съч., с. 97-1197 Хусерл, Едмунд, Идеи I, параграф

124-127, Цит по Дерида Жак, Цит.

съч., с. 119

31


- Проф. Спасов, как бихте на-писал сам своята визитна кар-тичка ?

- Вече 43 години работя ка-то професионален театраленрежисьор и близо 20 като педа-гог в НАТФИЗ " Кр.Сарафов"; ха-билитиран професор съм по те-атрално изкуство и художест-вен ръководител на класове потеатрална режисура, а понас-тоящем и на клас студенти поактьорско майсторство. Пос-тавил съм над 120 театралниспектакли у нас и в чужбина, как-то и един документален теле-визионен филм и игралните ки-нофилми " Забравете тозислучай" (получил наградата накинокритиката на Националниякинофестивал във Варна, кактои наградата за кинодебют нафестивал "Хасковска пролет",селекциониран в разширенатапрограма на кинофест в Запа-ден Берлин) и "О, Господи, къдеси?"( излъчван многократно побългарските телевизионни ка-нали и програми). Поставял съмв театри на Санкт Петербург,Хавана, Скопие, Битоля. Мои

шум за нищо"(също в Театър"Българска армия") е касов спек-такъл с десетки изиграни предс-тавления. Какво са за васуспехът и славата ?

- Успехът на моите спектак-ли ме зарежда с позитивнатворческа енергия, вдъхва миувереност, че заниманията мив театралното поприще иматсмисъл, че са потребни някому,а славата, изобщо суетата, от-кровено казано, ме притесняваи изморява. С годините се нау-чих да се предпазвам и дистан-цирам от публичната шумоте-вица.

- Като професор в НАТФИЗ,какво мислите за отношениетоучител-ученик ?

- Педагогическата дейност еизключително важна и ползот-ворна, резултатите от нея саинвестиция в бъдещето. Тя да-ва възможност частица оттворческия ти дух, копнежи ипрозрения да пътуват напредвъв времето.Това става чрезтвоите ученици - талантите,които си открил, обучил, култи-вирал, заредил с вяра и воля затворчество, помогнал им в най-важното и същественото - даоткрият творческата си инди-видуалност и собствения сипът в изкуството на театъраи на театралната професия.

За мен отношенията междуучител и ученик са нещо свято,те са "кръвна" връзка, родстве-ност за цял живот. Не се менятспоред едни или други капризина настроенията, приливитена възторзи и разочарования,радостните или тъжни обстоя-

КРАСИМИРСПАСОВ(Режисьор в

Театър "Българскаармия", професор

в НАТФИЗ)

спектакли са гастролирали насцени в Москва, Санкт Пе-тербург, Рига, Киев, Букурещ,Варшава, Бидгошч, Торун, Бер-лин, Лайпциг, Саранда. Получилсъм всички възможни награди зарежисура за участие на моиспектакли в наши и междуна-родни театрални фестивали;награди за режисура на САБ, наг-радата АСКЕЕР за режисура инай-добър спектакъл. Предс-тавял съм НАТФИЗ с театрал-на продукция на международниятеатър фест ОЛИВ на теат-рални академии в Корсика, Фран-ция. По покана на Шведскиякултурен институт съм бил вСтокхолм, избран да участвамв програмата"Съвремененшведски театър и драматур-гия. Трима театрални режисьо-ри от цял свят." Работил съмкато режисьор или поставялспектакли в почти всички те-атри в София и извън столица-та.

- С постановката ви на "Де-сет малки негърчета" по АгатаКристи Театър "Българска ар-мия", откри сезона си, а "Много

32


телства от пейзажа на човеш-кия и професионалния живот. Дасе откажеш от своя ученик илиучител, според мен, е грях, осо-бен грях. Както твърди Шекс-пир, рано или късно естество-то възстановява нарушениянравствен порядък и овъзмезд-ява извършения грях.

- Имате ли предпочитаниимена сред режисьорите от по-младото поколение?

- Да, имам. Най-напред , из-питвам сърдечна привързаности уважение към творческитеусилия и постижения на моитеученици режисьори, а те комайса повече от половината дейс-тващи професионални режисьо-ри в българския театър. Гордеясе и с успехите на мои ученицина театралните сцени в Маке-дония, Сърбия, Кипър, Ливан, Ви-етнам, Южна Африка и про-чее.Определено мисля, че в пос-ледните години лидери средмладите режисьори са ГалинСтоев и Явор Гърдев. По моемнение Галин в момента е най-успешно изявяващият се българ-ски театрален режисьор в Ев-ропа, а Явор и спектаклите муса явление в българския театъри режисура.Но, забележете - еди-

ният работи и получава приз-нание извън страната ни, адругият - със зашеметяващуспех " емигрира " в българско-то кино и изглежда трайно щеобвърже творческата си съдбас това изкуство.

Не знам дали може да си пред-ставите размера на загубата,която претърпява и ще понасябългарският театър от тяхно-то отсъствие. Отдавна лич-ности като Галин и Явортрябваше да имат свои теат-ри, свои театрални трупи отсъмишленици, с които да осъ-ществяват творческите сивъжделения и намерения, такакакто това се случва на

връстниците им в Полша, нап-ример. За съжаление, у нас те-атралната система е разнеби-тена и произвежда творческии професионални абсурди, бод-ро и уверено превръща българс-кия театър в затворена и изо-лирана културна провинция. Та-зи система не притежава дейс-твени механизми, които да под-сигуряват обективни условия затворческа и професионална ре-ализация на талантливите те-атрални дейци, тя изобщо не еспособна да ги забелязва, отк-роява, обгрижва и стимулира, зада възпроизвежда и самата се-бе си, тя прави точно обрат-ното - отблъсква ги със своятаневежественост,арогантности равнодушие.

Като си помисля какво бъде-ще очаква тези момичета имомчета, на които предстоида завършат след броени месе-ци театралната ни академия,моментално загубвам "цялатаси веселост" и ме обзема теж-ка меланхолия.

- Само талант ли е необходимза добрия актьор и режисьор, зада успее или и още нещо?

- Освен талант задължител-„Много шум за нищо“

„Десет малки негърчета““

33


но и : стабилни професионалниумения, ерудираност, силни ха-рактер и воля, много енергия, ине на последно място - благоп-риятна театрална и социокул-турна ситуация. И късмет.

- В какво време оцелява днесбългарският театър и ще гобъде ли напук на кризата и конк-уренцията на всякакви реалитишоута по телевизионните кана-ли?

- Честно казано, настроенсъм скептично към всякакви"светли" прогнози за бурнооживление и развитие на българ-ския театър в близките някол-ко години. А обяснението, илипоне част от него защо мислятака, ще намерите в отгово-рите ми на предишните въпро-си.

- Какво е мнението ви забългарското кино, възражда ли сето ?

- Не мога със сигурност датвърдя, че националното ни ки-но се "възражда", пък и не знамдали това е въпрос от моятакомпетентност. Но е факт, чефилми като "Светът е голям испасение дебне отвсякъде","Дзифт", "Източни пиеси", "Ре-портажът, който Хемингуей ненаписа" донесоха толкова мно-го награди и то от реномиранимеждународни кинофестивали,получиха зашеметяващо приз-нание, каквото не се сещам дасе е случило в последните 20 иповече години. Убеден съм, ченастъпва реално оживление вбългарското игрално кино. Ве-роятно това се дължи на нав-лизането на нови лица със силентворчески потенциал, на мощ-

А К Ц Е Н Т И

КЛУБ НА ПРОФЕСИОНАЛНИТЕ ПРЕВОДАЧИ

Театър "София" пое домакинството на второто издание на клуба.Наташа Колевска представи пиесата "ТЕАТЪР БЕЗ ЖИВОТНИ "от Жан-Мишел Риб (Франция / 2000);

Снежина Здравкова - "БИТКИ" от Жан-Мишел Риб и Ролан Топор ( Франция / 1983); Теодора Медникаро-ва - "РОКИ САНТЕЙРО ИЛИ ЛЮЛКАТА НА ГЕРОЯ "от Диас Гомес ( Бразилия / 1983 ); Харалампи Аничкин-" И МОМИЧЕТАТА В ПРАЗНИЧНИ РОКЛИ" от Закес Мда ( Южна Африка / 1988)

Целта на Клуба е професионални театрални преводачи да представят информация за автори изаглавия пред заинтересувани драматурзи, режисьори, директори на театри. ("Т")

* * *ГЕСТУС 2009Излезе от печат алманах "ГЕСТУС 2009", посветен на полския театър. Съставител - Барбара Ол-

шевска, редактор - Веселина Гюлева, преводачи - Богдан Глишев, Барбара Олшевска, Божко Божков, Ди-митрина Хамзе, Ина Михайлова, Мариана Минковска, Милена Милева, Правда Спасова, Силвия Борисо-ва, Юлиан Божков.

Броят представя панорамно полския театър. Публикуваните материали са съсредоточени как-то върху мощните творци от миналото, познати на всички театрали по света като Юзеф Шайна,Тадеуш Кантор, Йежи Гротовски, Йежи Гжегожевски, така и върху режисьори от средното и по-мла-до поколение, като Кристиан Лупа, Кшищоф Варликовски, Ян Клата, Гжегож Яжина, които работятактивно в момента по полските сцени. Пиесата, публикувана в изданието е "Made in Poland" от наш-умелия драматург Пшемислав Войчешек. ("Т")

ни естетически и постановъч-ни идеи и на талантливи изпъл-нители. Сигурно има позитив-ни промени в системата насубсидиране и организация нафилмовото производство, иоще, и още благоприятни новиобстоятелства. Дано това еявление с дълготрайно дейст-вие. На което бих се радвал отсърце.

- Любими изкуства освен те-атъра и киното ?

- Музиката. Достатъчно еда послушам Вивалди или джаз-рок формацията "Чикаго" напри-мер, и започвам да се усещам по-спокоен, по-хармоничен и по-чо-вечен. И по-голям оптимист,разбира се.

ЛИЛИЯ ДИНОВА

34


- Кога и при кого завършихте НАТФИЗ?

Мариан Бачев: Аз съм завършил НАТФИЗ надва пъти - първият през 1998 г. като бакалавърпо "Актьорство за драматичен театър" (такаи не разбрах това определение - актьорско майс-торство звучи значително по-артистично) вкласа на проф. Надежда Сейкова с асистенти Ве-селин Ранков и Красимир Ранков. Професорът епедагог от световна величина и с особена аура -щастлив съм, че съм бил неин ученик. Да е живаи здрава! Страхотна книга е написала!

Втората ми специалност е магистърскатастепен "Мениджмънт на сценичните изкуства",която завърших през 2007 г. Научен ръководи-тел там ми беше доц. Биляна Томова - един отнай-добрите специалисти в областта. И дветеспециалности съм завършил с отличен успех.

- Бяхте на работа в Театър "София". Защо ре-шихте да излезете на свободна практика? С как-во не бяхте съгласен?

М.Б.: Да си призная не харесвам понятието"свободна практика" не защото не съм радетелза практикуване на свободен избор - съвсем не.Просто в България не са налице условия за подо-бен пазар, тъй като няма такъв. С едно-две изк-лючения всички, които са предприели стъпкатада бъдат нещатни актьори, са обречени на без-работица и оттам на глад. В условията на све-товна финансова криза, в комбинация с изисква-нето към държавните театри да не се правятразходи (тогава как да има приходи!), тоест дане се изплащат хонорари на "свободните прак-тици" - разбирате тяхното обречено положение.

Не знам дали пет години са дълъг период втворчески аспект, но когато работната атмос-фера стане нетърпима и се погазват основни де-мократични принципи през 21 век, разбрах че на

29 години няма как да издържа в такава среда.Какво и как се случи? В театър "София" попаднахпрез 2000 г. по покана на тогавашния директорна трупата - Доротея Тончева и напуснах през2005 г. , поради несъгласие именно с нейнотоуправление. Реших да напусна трупата, защотоне исках да се примирявам с лицемерните задку-лисни шушукания с тихи изблици на недоволство- голяма част от трупата бе недоволна от ди-ректора, но никой не се изправи и не заяви глас-но това свое недоволство. Няма да изпадам вконкретика, защото, първо, може да прозвучидребнаво, второ - в това интервю тя не присъ-ства, за да се защитава, и трето - тя е в мина-лото за мен. Никой от колегите ми тогава непредприе ефективни мерки. Аз нямах причинада бъда творчески недоволен - все пак за тозипериод имам четири номинации за "Аскеер", двенагради за централна мъжка роля от най-големияфестивал за Нова българска драма и наградатаза талантлив млад актьор на фондация "Иван Ди-мов".

Напуснах доброволно театъра и се озовах вбюрото по труда. Не съжалявам и за секунда затова си решение. Щатната актьорска работа втеатъра е изключително полезна за младите ар-

МАРИАН БАЧЕВ(актьор)

В БЛИЗЪК ПЛАНВ БЛИЗЪК ПЛАН

35


тисти. Там, особено ако имат качества, тетрупат много полезен професионален опит.

След това рутината по някакъв начин те за-тиска. Стечението на обстоятелствата, в ком-бинация с чувството ми за справедливост, мипоказаха този път. И той се оказа правилен.

- Защо приехте да участвате в "Шоуто на Сла-ви"? Не сте ли вече достатъчно известен катотеатрален актьор?

М.Б.: Сега ще споделя с вас любимото си кли-ше - "Благодаря за този въпрос". Убеден съм, чечитателите на това елитно специализирано спи-сание за театър са наясно, че за да изглежда ра-ботата ни толкова лека, лесна и забавна, в нея евложен много труд и напрежение. Работя в "Шоу-то на Слави" вече две години - но разбрах специ-фиката на актьорската работа в такъв видежедневно телевизионно предаване още отпървия работен ден - изисква се голяма концент-рация, рефлективност, въображение, чувство захумор, чувство за характерност и т. н. Приех,защото това е изключителна възможност и шансда работиш в най-популярното телевизионнопредаване, което само в този си вид има веченад десетгодишна биография. И още нещо многоважно - в телевизията има рейтинг, който прос-ледява зрителския интерес. На базата на тозирейтинг продуцентите определят по-нататъ-шните си ходове. В последните години в теат-ъра конюнктурата определя какво ще гледат зри-телите. Предполагам, че като се изпълнят ев-ропейските директиви за децентрализация натеатрите и те преминат на делегирани бюдже-ти (ще разполагат 100% с приходите си от дей-ност) ще си проличат и истинските театрални

мениджъри. Тогава всеки зрител ще е важен. Иняма с лека ръка да се допуска да се играят спек-такли, на които в зала за 400 човека присъству-ват само 50 или да се качва публиката на сцена-та при наличието на камерна зала. Защото доголяма степен директорите са просто домоуп-равители - занимават се с плащането на режий-ни, с недоволни съкооператори, с нови наемате-ли и прочие.

По отношение на другия ви въпрос: важно еда се отбележи, че телевизионният скеч и те-атралната роля почти нямат допирни точки -да не давам баналния пример с това, че ако имашшофьорска книжка за любител шофьор, това незначи, че можеш да караш и камион. Просто те-атърът и телевизията не бива да се сравняват.

Колкото до популярността и известносттате не са ми били цел. Те са следствие от твоя-та работа. А и сами преценете - един милиондуши в понеделник, когато е актьорската вечерв "Шоуто. . . ". Просто мащабът е различен. За-това казвам, че не бива да се правят сравнения -не е уместно.

- Не се ли изхабява актьорът в подобни преда-вания, дори и шоуто да е на ниво?

М.Б.: Когато през 2005 г. напуснах театъраочаквах съсловието да застане зад мен, защотовсички знаеха какво се случва във и с театъра, ното някак себично се направи, че не забелязва проб-лема. Затова разбрах, че мога и най-вече трябвада разчитам само на себе си. Едно от предизви-кателствата бе да устоя на чувството че"нямам качества" - срещнах се с много театрал-ни директори, които ме уверяваха, че при първавъзможност веднага ще. . . След което една есен-на вечер дойде позвъняването на един от сцена-ристите на Шоуто - Тошко Йорданов. Там никойне ме пита при кого съм завършил, с кои режис-ьори съм работил...

Станиславски казва, че няма голяма или малкароля, а големи и малки артисти. Дълбоко не съмсъгласен с него - особено като се има предвид, четой винаги е играл главни роли. Аз съм на мне-ние, че голям актьор се става като ти се даватглавни роли.

Попаднах в екипа на "7/8" със самочувствие-то на добър професионалист. А да се изправишрамо до рамо с Виктор Калев и Краси Радков, ко-ито имат сериозен телевизионен аванс, и да успе-еш да ги догониш - това, струва ми се, е основ-ното предизвикателство. Една творческа лич-

С Милена Видер

36


ност се изхабява, ако позволи това да се случи,ако непрекъснато прави едно и също. Подобенвъпрос може да бъде поставен и към актьор, кой-то работи само в театъра. Има колеги, коитовлизат от пиеса в пиеса. А и в "Шоуто. . . " имамвъзможност да избирам - понеделниците са за-пазена територия, сценаристите питат каквоми се играе, сядат и пишат материал.

- Не ви ли липсва театърът?

М.Б.: Аз не съм изолирал театъра от животаси, тъй като все още работя в него. По-важно-то в случая е, че имам възможност да избирамкакво да играя - ситуация, с която малцина мо-гат да се похвалят.

- С какви режисьори предпочитате да рабо-тите?

- Не харесвам режисьорите - тирани. Имашемного интересен случай от времето ми в те-атър "София". Един колега-актьор помоли коле-га-режисьор да го освободи от репетиция, за данаправи един снимачен ден в американска киноп-родукция и да вземе 500 долара, което тогавабеше близо двумесечна актьорска заплата. Ре-жисьорът му отказа. Беше тъпа ситуация.

- Къде се крие ключът към обновлението вбългарския театър?

М.Б: Ще бъда откровен с вас - ключът къмобновлението е в адекватния мениджмънт набългарския театър и в подмладяването на ръко-водно ниво. С риск някой да се почувства засег-нат искам да кажа, че няма как един мениджърда е на възраст 60-70 години и нагоре, и да очак-

ваме някакви съвременни тенденции. Човешка-та психика на тази възраст няма нагласа да учинещо ново, а да прилага наученото. А в такаванапрегната финансова ситуация се изисква осо-бена гъвкавост.

Когато 40 години си работил при планова ико-номика, няма как на 77 години да си адекватенпри пазарна. Извинете, че съм предубеден, ноняма нормален човек, който да иска да го опери-ра 77 годишен хирург, каквото и светило да етой. Да консултира - добре, но да държи скалпе-ла. . .

Преди време за една моя курсова работа нап-равих проучване:

в последните 20 години ВИНАГИ най-възраст-ният министър в кабинета е бил този на култура-та - средната му възраст е 61 години към момен-та на встъпването му в длъжност . Справкатапоказва, че за същия период средната възрастна министъра на финансите е 44 години, на ико-номиката - 45. Оставам преценката за вас.

- Съпругата ви Милена Видер е също актриса.На какви трудности е обречено днес едно актьор-ско семейство?

М.Б: Не мога да дам конкретен отговор, тъйкато не сме типично актьорско семейство. Же-на ми е актриса - да, но не практикува тази про-фесия от няколко години. Тя беше част от трупа-та на Държавния пътуващ театър, но нередов-ните плащания и лошите условия на труд, кои-то повлияха на здравето й, я накараха да прена-сочи усилията си. Започна да се занимава с рабо-та, от която да печели според труда си. В мо-мента се занимава с отглеждането на малкатани дъщеря. Благодаря й от сърце!

- Мечтаете ли за конкретна роля в театъра?

М.Б: Мечтая - да. Моцарт в "Амадеус" наПитър Шафър! И се надявам скоро да ми се отво-ри тази възможност.

- Как виждате бъдещето си като актьор?

М.Б.: Актьорската работа е наемна. Надявамсе да имам възможността да работя с талант-ливи хора, на които им се работи.

Ивон Димитрова

В „Шоуто на Слави“

37


- Какво прави Съни Сънински през последнатагодина - след премиерата на "Инстинкти" в Театър199 - и след пътуванията до Загреб, Лондон иБрюксел?

СЪНИ СЪНИНСКИ: Процесът е малко по-дълъг -вече година и половина. Първо, подготвям поред-ния театрален спектакъл, който ще бъде по тек-стове на "Капиталът" от Маркс, Дарио Фо,Цвайг, Унамуно и Сънински. Усилено пиша сцена-рия за първия игрален филм, който смятам да зас-нема. Това беше много тежък процес. Наложи седа се науча. Освен, че ми беше любопитно,трябваше да отделя време за това, освен, раз-бира се, че се подготвям за кинорежисурата - то-ва бе поводът за пътувания в Лондон и Брюксел,

а междувременно ходих и в Москва, учейки итърсейки себе си в сценария. Май, юни, септемв-ри и октомври 2009 бях в Хърватска за новатапремиера там в театър "Жар птица", която секазва "Перпетуум мобиле".

- Поливалентността, не е често явление всъсловието. Вие я имате. Как я реализирате и какя понасяте, защото това не е никак лесно. Акт-ьор, режисьор, сценарист - отделили сте много вре-ме да учите.

СС: Осъзнах, че обучението е от изключител-но значение за професионалното развитие. Отедна-две години целият този процес тече в мен.Той помага да разбереш кой си. За тази полива-

СЪНИ СЪНИНСКИ

ЗА П

ОЛИ

ВАЛЕН

ТНО

СТТ

А

38


лентност, за която говорите - първо трябва даосъзнаеш, че я имаш, че това си ти.

- В момента какъв сте?

СС: Режисьор. Режисурата е една много инте-ресна професия. Освен, че тя работи с всичкиостанали, режисьорът е единственият човек,който не произвежда нищо практически.

- Каква е връзката между режисьора и колекци-онера?

СС: Това, че той, изследвайки света, колекцио-нира мигове, собствени преживявания. И след то-ва търси допирни точки с това, което прави.

- Тадеуш Кантор казва, че такава професияняма. Режисьорът е или актьор, или художник, мо-же да е архитект, музикант...

СС: В тази посока - има такава професия, нотя не съществува като продукт. Това е човекът,който мотивира другите да работят и изпълн-яват неговите прищявки, което е много стран-но (смее се)...

- Винаги ме е притеснявала тази агресия в три-те първи звука - "реж", но мисля, че вие сте хума-нен режисьор, затова ви питах и за колекционерс-твото. Знам, че обичате да съхранявате неща.

СС: Аз обичам да колекционирам мигове, въоб-ще не обичам да пропускам живота покрай мен.Във всеки един момент се опитвам някак си дасе осъзная - "аз в предлаганите обстоятелства" -защото това, което чета, това, което се опит-вам да провеждам на сцената и по някакъв начинда водя като разказ, диалог с всички - преди всич-ко е минало през мен. И за тази поливалентност,за която ме питахте - това е един много инте-ресен въпрос, защото аз дълго време, бушувайкив себе си, не намирах баланса. По-скоро се при-теснявах от това свое любопитство към раз-лични теми. Любопитство към драматургията,към режисурата, залитане към актьорството,към кинорежисурата. В един момент усетих, четова ме разбалансира. Докато не разбрах, че азне мога да правя едно нещо - сковава и кастрираме въобще. Колкото повече различни неща правя,толкова съзнанието ми се отваря за всяко след-ващо. И това пак е процесът на осъзнаване.

- Коя ви е любимата наука?

СС: Ако кажа, че е физиката, сигурно ще прозв-

учи странно.

- Напротив! Моите са математиката и музи-ката...

СС: Брат ми е ядрен физик и това по някакъвначин още повече ми повлия.

- Братът на Гротовски - също.

СС: Има нещо общо между изследването навсички тези невидими частици неутрино, кои-то всъщност минават свободно през материя-та. Общо взето, когато питаш един физик как-во прави, той отговаря "Виждаш ли тази плани-на в далечината?", ти казваш "да". "Какъв цвяте?" - ти казваш "синя". "А всъщност ти знаеш, четя е зелена, нали?" - ти казваш "да". Това е рабо-тата на физика - да обясни защо една зелена го-ра, погледната отдалече, се вижда синя... Многоблизко е до нашата професия - да изследва неви-димите закони, които, обаче, са толкова убеди-телни, че те карат да мислиш това, което виж-даш.

- Кое може да активира креативността ви?

СС: За съжаление, в повечето случаи - форма-та.

- Защо "за съжаление"?

СС: Ами защото напоследък се опитвам дабягам от това...

- Да не би някой да ви е критикувал?

СС: Да. Имам едно такова усещане за крити-ка, че оставам на едно формално ниво. И сега сеопитвам да бъда малко по-аналитичен, което пък

"Перпетуум мобиле"

39


ме прави малко по-сух, но това пак е част отпроцеса на самопознанието.

- Как се отнасяте към критиката?

СС: Почтително, защото силно се притесня-вам, че по някакъв начин амбицията ми да нап-равя един спектакъл винаги е продиктувана отамбицията той да бъде хубав, изненадващ, про-вокиращ. Обединяващ не само критика, но ипублика. Аз вече спрях да чета какво пише за мо-ите спектакли, защото е имало моменти, кога-то това силно ми е влияело. Не е хубаво, нотрябва да си го призная. Разбира се, след товазабравям критиката и пак си правя това, коеточувствам и усещам. Но когато чета един кри-тически текст, никога не го подминавам с лекаръка. По същия начин чета и хубавите неща. Оказ-ва се понякога, че хората са разбрали много пове-че от това, което аз си мисля, че ще разберат.Други пък са се объркали тотално и това е можеби моя грешка.

- Мащабът на спектаклите ви е нещо като за-пазена марка. Когато се каже Съни Сънински, все-ки се сеща за всичко ваше в Театър 199, куклени-те ви спектакли, работата в Образователен те-атър, Зад канала и "България на длан". Смятатели, че този мащаб ви помага в прехода към кино-то, който явно правите в момента?

СС: Като цяло се опитвам да разнообразя ма-щаба, в който работя. Сега съм се насочил къммалко по-мащабни проекти. По-скоро към голямасцена, към промяна на пространството. В пос-ледния си спектакъл "Инстинкти" аз абсолютносъзнателно реших да напълня сцената с многопод-пространства. В този смисъл обемът на сце-ната е следващото предизвикателство - отвар-яне и в текстовото пространство. Опитвам седа правя много по-големи пространства. Малка-та сцена, това бижу, което винаги ме е забавля-вало, този "ситен бод" в режисурата със страш-но много движения - сега търся еквивалента в по-голямото пространство. Сцена на "Сълза и смях",Народен театър, защо не и Операта? Филмът,обаче, ме връща по някакъв начин към моя бижу-терски начин на работа. Много голяма част отнего е изпълнена със средни, близки планове и де-тайли, които създават, всъщност, киносвета.

- Вие самият ще снимате ли във филма?

СС: Евентуално съм си приготвил една многомалка приятна роля.

- Като Никита Михалков?

СС: Не, това е чарът на актьора, който искада играе. Аз наистина все пак съм актьор.

- Не мислите ли, че актьорството е в основа-та на всичко?

СС: Това е, да. Acting. Режисьорът трябва данатисне онова копче на актьора, за да се задейс-тва той - в буквален, и в преносен смисъл. В тоясмисъл, обаче, ние всички опираме до актьора.Той е върхът на копието.

- Как е българският театър в момента, споредвас?

СС: Бих казал, че българският театър има изк-лючително широка палитра от проявления, жан-рове и стилове, в крайна сметка и от личности.Напоследък си мисля, че той е толкова пъстър,че дори не мога да го характеризирам. Палитра-та от хора, които правят българския театър,ми се струва по-голяма, защото аз отвътре гигледам. Сравнено с театъра в Загреб, ние имамеизключително концептуален театър. При нас сетърси леката претенция, надскачаме зрителя -в този смисъл имаме по-добър театър, защотосе опитваме да го развиваме. В Загреб, т.нар.,"разбираем театър" е доста по-ниско. Но там санаправили една златна среда за добрия качест-вен театър, в който има и методология, има имисъл, има изненада, стил; и оня, който касае мно-го хора. Златната среда, която аз лично винагисъм обичал. Много рядко се целя в спектакли, вкоито казвам "мен не ме интересува кой каквомисли". Гротовски е казал, че театърът може ибез зрител, без всичко друго може, освен без ак-тьор. Все пак мисля, че театър не може без зри-тел и без актьор. Изповядвам една негова фразакато философия, че "в театъра няма еволюция".В театъра няма прогрес...

- ...Там трябва да има революция, движение повертикалата, взрив...

СС: Човешката същност е неизчерпаема, тине знаеш в кой момент тя ще се взриви, ще нап-рави пробива. Но това, че театърът може и беззрител, това за мен е абсурд. Аз лично съм отонази страна на бариерата, в която сме аз и зри-теля. И сме в непрестанен диалог.

Мая Кисьова

40


НАТ

ФИЗ

NA

TFA

Чайка Петрушева: Ръководител и автор научебния план на специалността "Сценичен и екра-нен дизайн", както и на програмите на дисципли-ните "Сценичен дизайн", "Сценични техники и тех-нологии", "Основи на композицията", "Сценография

за драматичен театър" и др. Художествен ръко-водител на първия випуск (2008). Член на Управи-телния съвет на СБХ, зам.-председател на българ-ската секция на ОИСТАТ от 1999 г. досега. Специ-ализирала в Cite des Arts - Париж. Автор на сценог-рафията и костюмите на близо 150 представле-ния в драматичните театри в София и страна-та; Националната опера и Пловдивската опера;12-серийния телевизионен филм "Църква за вълци";гост-художник в Полша, Македония и Сърбия - Наг-рада за най-добра костюмография на фестивала"Йоаким Вуйч" (2002). Носител на Годишната наг-рада за сценография на САБ (1986, 1997), Първа наг-рада на СБХ на ОХИ "Сценография" (1989), Първанаграда на Националния фестивал на малките те-атрални форми (2002), Награда за сценография нафестивала "Друмеви театрални празници" (2007),4 номинации Аскеер (1995, 1996, 2003, 2005).

Мария Диманова: Аскеер за костюмографияза спектакъла "Месец на село", ДТ Враца (1995);Аскеер за сценография на "Ромео и Жулиета" (1996),номинация Икар за "Живият труп" (1998), награ-ди от Националния фестивал на камерните фор-ми Враца - "Мадам Бътерфлай" (1993), "Шоколадо-вият войник" (1996), "Стела" (2000), "О, щастли-ви дни" (2003), "Училище за жени" (2007).

ЧАЙКА ПЕТРУШЕВА и МАРИЯ ДИМАНОВА

СЦЕНИЧЕН И ЕКРАНЕН ДИЗАЙН

41


- През 2004-та година в Академията са прие-ти първите студенти, решили да овладеяттънкостите на художествеността в театъраи киното. Те се дипломираха, а зрителите наУчебния театър видяха тяхната работа в "Белг-радска трилогия" и "Пухеният". Намери ли свое-то органично място тази образователна прог-рама? Могат ли да се направят първите изводиза успехи и проблеми?

Чайка Петрушева. По принцип специалносткато "Сценичен и екранен дизайн" (СЕД) е съвсемна място в Академия за театрално и филмовоизкуство, каквато е НАТФИЗ. Особено от гледнаточка на изискванията на съвременния театър.В много страни нашата професия се изучаватъкмо в такъв род висши училища. Разбира се,на много места обучението се извършва само вхудожествени академии, както беше и у нас доп-реди няколко години. Цялата българска сценограф-ска гилдия е продукт на Националната художес-твена академия. Обаче "Сценичен и екранен ди-зайн" не беше създадена като противопоставя-не на НХА, а като друг център за подготовка насценографи, който може да предложи на млади-те хора някои много важни, от гледна точка натяхната бъдеща реализация, неща, каквито саконтактите с бъдещите режисьори, операто-ри, актьори, драматурзи.

Ако сега трябва да се направят някакви оцен-ки за това начинание, мога да кажа, че първияти най-голям успех е самото начинание, тоест, са-мото създаване на специалността. Ние (аз, Ма-рия Диманова и Невена Кавалджиева) вече имах-ме по повече от 10 години преподавателски стаж

в НАТФИЗ, вече бяхмеи хабилитирани, ивсичко стана някак сиестествено и логич-но. Но никой от нас несе заблуждава, че не-щата щяха да сеслучат, ако не бяхаинициативата наректора проф. д-рСтанислав Семерджи-ев и голямата ангажи-раност на завежда-щия катедра "Актьор-ство и режисура задраматичен театър"проф. Пламен Марков.Просто ние сценогра-фите, макар и да сменай-организиранитехудожници, все пак сиоставаме художници,и като такива сме да-леч от администра-тивните процедури. (В интерес на истината занас си остава тайна, кой всъщност е бащата наидеята, но това няма значение. Нека приемем,че СЕД има двама бащи и няколко майки, мъничкопо-възрастни от бащите.)

В началото беше ужасно трудно с ателиета-та, и то не толкова поради липсата на доста-тъчно помещения, а по-скоро поради чуждата инепонятна за една не-художническа среда необ-ходимост от отделно ателие за всеки клас. Не-обходимост, поставена от нас почти ултима-тивно. В момента се изграждат съвсем нови ате-лиета, специално предназначени за специалност-та, за което сме много признателни на ръковод-ството на НАТФИЗ. Като знак за успех приемамеи интереса към обучението в СЕД, който се проя-вява по време на кандидат-студентските кам-пании, много доброто ни представяне на Праж-кото квадриенале по сценография в експозиция-та на висшите училища, обучаващи художнициза театър и кино, както и доброто представя-не на нашите завършили възпитаници в профе-сионална среда.

Ако трябва да говорим за проблеми, азсмятам, че най-същественият проблем е крайнонедостатъчният достъп на студентите до ра-бота в Учебния театър и в Учебната киносту-дия. Участието на нашите студенти има случа-

Каталог на студентскатаекспозиция за Пражкото

квадриенале

42


ен характер и се дължи на добрата воля на някоиот художествените ръководители на актьорс-ките и режисьорски класове. Или на лични кон-такти на студентите със студенти по теат-рална или филмова режисура. Според нас битрябвало този достъп да бъде регламентиран,а не да разчитаме на лоялността на другите пре-подаватели към нас, защото изминалите годи-ни показаха, че само на това не може да се разчи-та. Съществува една инерция и липса на локаленпатриотизъм към общия интерес на нашата Ака-демия. Впрочем сега се правят усилия в тази по-сока и дано те да доведат до реални резултати,защото в противен случай митът за НАТФИЗ ка-то място, където има страхотни предимстваза обучение на сценографи, ще се спука като сап-унен мехур.

Мария Диманова. Специалността "Сценичени екранен дизайн" беше създадена по примера надруги европейски театрални академии, къдетосценографи се обучават редом с режисьори, акт-ьори и пр. Автор на този осъществен проект епроф. д-р Ст. Семерджиев, чието активносъдействие до днес успешно решава някои основ-ни проблеми, например с ателиетата (сега дов-ършвани в обекта на бившето подпокривно прос-транство). Работи и обновената библиотека,толкова наложителна за нашата специалност.Студентите ни контактуват с бъдещите сисъавтори - засега по-често с тези от киноспеци-алностите - не зная защо. Както обикновено,успехи и проблеми вървят "ръка за ръка", всичкое в движение и се променя към по-полезно за обу-чението им.

- Опитът изгражда всеки творец, но кое е зад-ължителното препятствие, което младитехудожници трябва да преодолеят още катостуденти?

Чайка Петрушева. Разбира се, че опитът сла-га нещата на мястото им. Дано въобще да иматшанс да имат опит. Онова, за което ги подгот-вяме, е моментът, когато ще осъзнаят, четяхното изкуство може да се реализира само вцялото. Че и най-гениалното хрумване не струванищо, ако не служи на идеите на представление-то. Че трябва винаги да отстояват артистич-ния възглед, но да не се вкаменяват в идеите си,а да бъдат винаги готови за промяна, ако това енеобходимо. Че трябва да бъдат безкомпромис-

ни най-вече по отношение на реализацията насвоите проекти и диалогични във всички другивзаимоотношения в работата. С две думи, даотстояват себе си, работейки за другите.

Мария Диманова. При тях опит отсъстванапълно, въпреки че се опитваме да ги включва-ме в студентски проекти. Например, предиш-ният ни випуск беше поканен от проф. СтефанДанаилов да проектира и осъществи заглавие нанеговия завършващ курс. Беше изключително по-лезно и за двете страни. Сега наши студентиработят в Театрален колеж "Любен Гройс" по по-кана на проф. Елена Баева. А за препятствията...много дълъг списък...Именно липсата на опитим пречи да достигнат максимална концентра-ция върху проблемите на работното заглавие.Течетат малко, знаят недостатъчно и трудносвикват да правят проучвания. Имат различнониво изобразителни възможности, различно ни-во наблюдателност, различно ниво образно мис-лене. Всичко това трябва да се развива иусъвършенства. Всичко пред тях и пред нас епрепятствие.

- Къде се корени силата на сценографа? В ис-торията на театъра са описани случаи, когатопубликата аплодира художественото решениепри отварянето на завесата.

Чайка Петрушева. Силата на сценографа е втова, че той създава уникалния свят на спек-такъла, това, което прави многобройните пос-тановки на една и съща пиеса да се различаватедна от друга. Сценографът е творец на еднанова реалност - всеки път. Той е създателят. Пон-якога създаденото от него е толкова впечатля-ващо, че може да предизвика аплодисментитена публиката, които по принцип са предназначе-ни за актьорите. Случва се и именно визуалнотода е това, което остава в съзнанието на зри-теля. Но много често съвършени сценографскирешения не са били аплодирани, защото те дотакава степен са станали органична част отпредставлението, че не могат да бъдат пред-мет на отделни аплодисменти. Така че, това нее критерий.

Мария Диманова. Присъствала съм на таки-ва аплаузи при отваряне на завесата. Веднъж де-корът изобразяваше горящи доменни пещи с мно-го пушек. Не им препоръчваме това. Насърчава-

43


- Вие сте декан на факултет

"Екранни изкуства" в НАТФИЗ

"Кръстьо Сарафов". Кое опре-

деля присъствието на този фак-

ултет в Академията ?

ЛЮБОМИР ХАЛАЧЕВ: Факул-

тетът по екранни изкуства е

създаден през 1973 г. След Вто-

рата световна война и особе-

но в началото на 50-те години

на миналия век в България всич-

ко става държавно. Възниква

въпросът какво да правим с ки-

ноизкуството. Ето защо в

ме усилията им да мислят и изобразяват, дабъдат свързани с конкретния спектакъл, коетоси е трудно осъществимо тъй като спектакълима само в представата им.

- Чайка Петрушева говори за "режисура напредметите", в която "човекът е най-важен"(Homo Ludens 10/2004) - приобщават ли сестудентите към вашата гледна точка, или то-лерирате процес, в който всеки открива инди-видуалността си?

Чайка Петрушева. Ами човекът е най-важен.Няма театър без човека (актьора), но има те-атър без сценография, което също е сценография,доколкото винаги съществува някакво простран-ство, независимо дали пълно или празно. Сценог-рафия без човека обаче няма, такова произведе-ние на изкуството се нарича инсталация.

Дали приобщавам студентите към моитевъзгледи? Бих била много доволна това да е та-ка, но единственото, на което смятам, четрябва да ги науча, е, кое не е добро в сценогра-фията и защо. Иначе те имат безкрайната сво-бода да правят хубави проекти, в каквито си ис-кат стилове и с каквито си искат изразни средс-тва, според собствения си вкус. Нашата работаима много лица и единственото, което усещам

със сигурност, е - кога нещо е лошо. В това от-ношение сме на едни позиции с моите колеги Ма-рия Диманова и Невена Кавалджиева, с които смесвързани не само чрез общата работа и с това,че сме от едно поколение, но най-вече поради на-шите близки естетически вкусове.

- В една статия (СтандАрт, 25.04.2001) Ма-рия Диманова разсъждава за страданието на сце-нографа, принуден да бъде балансьор между акт-ьора, режисьора, драматургичния материал. Лес-но ли се възприема това обстоятелство отстудентите?

Мария Диманова. Състоянието на театърае много различно като организация сега, многопроменено, в много отношения по-добро от вре-мето на предишното интервю. А и поколение-то на студентите ни е доста далеч от нашатасклонност към страдалчески терзания. Те щесъумеят да се противопоставят и да отстоя-ват творческите си пристрастия и лични ин-тереси. Убедена съм в това и слава Богу, че сатолкова различни от нас.

МАЯ КИСЬОВА

ПРОФ. ЛЮБОМИР ХАЛАЧЕВ

България се създава училище, ко-

ето има задачата да развива ки-

нокадри - това училище дава

творци като Зако Хеския и

Атанас Тасев. Но у нас има мно-

го други имена, които са завър-

шили в СССР, Полша, Унгария, Гер-

мания и други страни. През 1973

г. обаче киното ни бележи неве-

роятен напредък, то просто

стига до върхови точки. Държа-

вата не можеше повече да бяга

от проблема. Нещо ново се бе-

ше родило и то изискваше да се

44


работи и за бъдещето на род-

ното киноизкуство. Ето защо

се наложи основаването на фак-

ултета по кино и екранни изку-

ства. В основата на тази дей-

ност стои Неделчо Милев. Мно-

го хора са завършили този фак-

ултет през годините. Трябваше

да бъдат привлечени най-добри-

те преподаватели, за да може

студентите да получат добро

и качествено образование. Ра-

ботехме не само във факулте-

та, но и на снимачната площад-

ка. За нас преподаването беше

на втори план, важното беше

да правим кино. Постепенно се

развихме в различни насоки. По-

късно, през 90-те години, бяха

обособени и нови специалности

във факултета - монтаж, ани-

мация, режисура, фотография,

кинознание и драматургия. Дей-

ността постепенно се разрас-

тваше. Днес почти всички мла-

ди режисьори в България са

възпитаници на нашия факул-

тет - кино и телевизионни ре-

жисьори, които извоюваха и из-

воюват своето място в

културния живот на страната

ни. Мога да кажа, че образова-

нието ни е измеримо с това по

света, макар и базата ни да не

е от най-добрите. Днес, в нача-

лото на 21 век, е важно киноиз-

куството да се продава. А и ве-

че не сме единствените, които

обучават кино и телевизионни

специалисти. У нас днес същес-

твуват Нов български универ-

ситет, Югозападен универси-

тет, Славянски университет и

пр. Всичко е въпрос на финанси,

а образованието не прави изкл-

ючение. В световен мащаб са

познати два вида образование

в тази област. Едното е тра-

диционното университетско

образование, което дава широ-

ки познания. Вторият тип учи-

лища са професионалните,чия-

то дейност е ясно фокусирана

върху практическата работа

на студентите. Нашият тип

образование е скъпо - хвърлят

се и се изискват много сили в

практическата работа. Прину-

дени сме сами да се борим. Чле-

нове сме на Европейския съюз и

затова трябва да насочваме

студентите към европейската

култура. Ако студентите ни не

се учат от най-добрите образ-

ци на европейската култура, те

ще загинат като специалисти.

Една съвременна държава не мо-

же да съществува изолирано от

европейската култура. Европа е

много важна за нас.Нашият рек-

тор, проф.Станислав Семер-

джиев, е също възпитаник на

Факултета по екранни изкуст-

ва. В момента НАТФИЗ

"Кръстьо Сарафов" е член на

престижни организации на вис-

шите училища по изкуствата.

Работим по три съвременни

програми. За нашите препода-

ватели това е много полезно,

то означава, че ценят нашето

образование. Въпросът има и

финансова страна - общество-

то иска онова, което ти е да-

ло, да бъде стопанисвано добре.

Важно е да прилагаме европейс-

ките принципи. Налагаше ни се

и ни се налага да се учим в дви-

жение, правят се различни прог-

рами, счетоводството ни се

учи в движение. Имаме много

добър преподавателски състав.

Бяхме поканени от Европейска-

та лига на училищата по изкус-

твата, където направиха мно-

го висока оценка за обучението

в Академията. Това означава че

сме готови да се състезаваме.

- През последните 20 години

в България все по-трудно се пра-

ви кино. Кое наложи възникване-

то на специалности като "ме-

ниджмънт"?

Л. Х. : Културата се интег-

рира. Народиха се нови специал-

ности като мениджър - нещо,

което преди не е било необхо-

димо. Днес е важно как ще се

предложи на обществото един

културен продукт или произве-

дение на изкуството, т.е. как

ще го продадеш или реклами-

раш. Проблемът има и друга

страна - при наистина голяма-

та емиграция на млади хора по

света, хората на изкуството

останаха в България. В област-

та на изкуството и културата

проблемите не идват от лип-

сата на кадри, а от липсата на

добра организация. През 1989 г.

и до тогава имаше една власт,

която хем помагаше с нещо на

творците, хем ги ограничава-

ше. Необходимо е общество, ко-

ето да уважава развитието на

културата. Трябва да има инс-

титуция, която да накара то-

ва общество да влезе в концер-

тната зала. Затова решихме са-

ми да създадем такива кадри,

които ще въвеждат общество-

то и ще развиват тази култура.

И мисля че успяхме. Тук важна е

организацията на нещата. За-

щото мениджмънтът е преди

всичко добра организация. Мис-

лехме, че ще има голям наплив

от кандидати за тази специал-

ност и затова не се хвърлихме

в бясна реклама. Но за съжаление

това не се случи. Имаме бакалав-

45


рата, с бита и с морала. Важно-

то е да имаш отговорност към

онова, което правиш. Бъди от-

говорен и мисли - обществото

ти дава възможност! Всичко

това върви заедно с техноло-

гията и правенето на кино.

- В сравнение с факултета по

сценични изкуства вашият фак-

ултет е все още млад. Много

от преподавателите не са зав-

ършили в България, а в различни

университети по света. И все

пак кое е онова, което ви обе-

динява вас, преподавателите в

този факултет?

Л. Х. : Ние сме се обединили

около идеята, че нашето обра-

зование трябва да е добро, да

се представим добре и да сме

отговорни пред обществото,

от което изискваме средства и

субсидии. Ние сме отговорни

към това, което правим и сме

се обединили около тази идея.

- Какво е бъдещето на екран-

ните изкуства?

Л. Х. : В известен смисъл ек-

ранните изкуства са част от

живота на хората, от живота

на обществото. През последни-

те 100 години екранните изкус-

тва се развиват непрекъснато.

Те няма да изчезнат, те се ви-

доизменят, развиват се в раз-

лични форми. Бих искал да кажа,

че едно е развитието на тех-

нологиите и друго е развитие-

то на изкуството. Развитието

на изкуството е да видиш един

добър филм, а не да направиш

компютърен вариант на рома-

на "Под игото". Екранните изк-

уства трябва да дават на об-

ърска (една година) и магистър-

ска (две години) програми по ме-

ниджмънт. Нашата основа е

широка и студентите могат

да се развиват като всякакви

специалисти.

Разполагаме с библиотека,

която е и своеобразен информа-

ционен център, оборудвана е с

компютри, разполагаме с мно-

го добра филмотека. Създадох-

ме и широка мрежа от балканс-

ки филми, имаме амбицията да

създадем курс по балканско ки-

но и такива програми. Имахме

един студент от Сингапур - док-

тор по мениджмънт на екран-

ните изкуства. Не всеки универ-

ситет е подготвен да създава

докторски програми.

Не навсякъде може да се по-

лучи докторска степен. У нас

има специалисти, които могат

да те насочат. Опитахме се да

създадем образование, което

ще върви напред и няма да се

връща назад, образование, кое-

то да е съизмеримо със съвре-

менните световни тенденции;

имаме каталог с най-добрите

световни филми.

- Скъпо ли е образованието

във факултет "Екранни изкуст-

ва"?

Л. Х.: Образованието е скъпо.

Един студент струва между

шест и седем хиляди лева на го-

дина. Но например една държа-

ва като Сингапур дава пет

пъти повече от България!

- Кои са критериите, които

определят приема на студенти

във Факултета по екранни изк-

уства? Има ли много кандидати

за специалностите, които се из-

учават ?

Л. Х. : В последните дваде-

сет години държавата не е доб-

ра майка за образованието. Но

ние все пак имаме високи кри-

терии при подбора на студен-

тите-важното е те да са твор-

чески личности, да имат въоб-

ражение. Търсим особения пог-

лед у студентите - да кажеш,

да нарисуваш, да изиграеш! Ние

търсим талантливия човек, он-

зи, който може да се развие, да

има желание и амбиция да рабо-

ти. Водим непрестанна диску-

сия със студентите. Имаме и

нови форми на обучение - така

наречените "пийчинг сесинг" -

това е среда, в която студен-

тите са творческата страна.

Даваме им дата, на която

те трябва да са готови с про-

екта или задачата. Те са длъжни

да спазят срока и да предадат

навреме нещата. И студенти-

те веднага разбраха, че това е

необходимо. Успяхме да ги вка-

раме в едно задължение - не са-

мо творческо, но и организаци-

онно!

- Самият вие преподавате

документално кино. В момента

имате и две студентки по ме-

ниджмънт. Кое е най-важното

нещо, което те трябва да нау-

чат? Мислите ли какво ще е раз-

витието им след завършване на

Академията?

Л. Х. : Лично аз искам да им

внуша,че документалното кино

е много важно. То е важна част

от нашето филмово изкуство.

Опитвам се са им обясня не са-

мо технологията, защото то-

ва кино има и отношение с хо-

46


ществото истинско изкуство,

което да борави с всичко необ-

ходимо, с понятия, които са

важни за хората.

- Вашето отношение към фо-

тографията?

Л. Х. : Искам първо да кажа,

че тази специалност е откри-

та от професионалисти като

покойния професор Румен Геор-

гиев.Трябва да кажа също, че сто

процента от възпитаниците

ни в тази специалност са нав-

лезли в живота на обществото

ни. У нас още от първи курс

студентите се учат на черно-

бяла фотография. Ние имаме

отношение към това дело, има-

ме и специално отношение към

анимацията, особено към рису-

ваната анимация. Нашият

проблем е, че не можем да създа-

дем програма на английски език,

защото това е трудна работа.

Образованието е продукт. То-

ва е наистина много сериозен

бизнес. Но докато политиците

не обърнат сериозно внимание

на образованието, нещата

няма да се оправят.

- Как виждате бъдещото раз-

витие на театралното и кино

образование?

Л. Х.: В този смисъл имаме

уникални преподаватели в мно-

го области. Ние знаем, че това

е необходимо, за да свържем ка-

чеството на образованието с

неговия финансов носител. За да

успеем, трябва да имаме подк-

репата на държавата и тогава

ние ще накараме Европа да раз-

бере какво образование имаме.

Дошло е времето, в което

българското образование не мо-

же вече да е само българското

е вече международно. Ние сме

влезли в книгата на европейско-

то образование и култура.

- Сега преподавате на две

студентки по мениджмънт -

Маргарита Савова и Ема Конс-

тантинова. Какво е мнението

ви за тях?

Л. Х. : И двете са изключител-

но дейни, работливи и търсе-

щи. И двете имат завършени

специалности, преди да се зани-

мават с мениджмънт. А това е

много важно. Времената на

криза не са за седене. Годините

на криза са години за учене. И

човек не бива да си губи време-

то, а да учи, за да знае какво да

прави, когато кризата свърши.

МАРГАРИТА САВОВА:

��

� ��

� ��

��

��

��!�� "�#� �

��

��$�� ! � ��

!�� !��

�� !�"� %� ��

&'�� &�!��(��

�� !�� &)��

�� &�!�!�(��

� �� &*��!�&"�+��

!�� , ��

�� $��!��(��

��-��

��

�� !��

�� !��

��.��

��

��"� +��

�� !��!��

(��!��

$��/��!��

��

�� !��

�� "�0��

��!��!��

, �!��!��

�� !��.��

��,� �� !��

��!��!��

�� !��!��

��

,��!��

�� !��$��

��!��

��"��.�� . �

�� $��!��

��!��!�0��

��. � ��"&

ЕМА КОНСТАНТИНОВА:

�1 ��$��

�� "�� ! �

�� !�� !��

��

��!�� ( ��

�� !�� .� !

�( ��!��!��(�

�� (��!��

��

�� !� � �� ! ,��

� ��"�)��!��

��!�� !��

.�!��

��.�� !�.�"��

��!�� &� .��!

� �&�� !��!��

�� !�� !��

� ��,��.�� "��

�� !��

!�� !��

��$ ��

��"

� �� $��( ��

47


��$��. ��!��!� ��

��

(�� 0��

��.�!��

!�� 2��

�"� �!�� ! � � ��!��

��$�� (��

�� 2��!��

��

�� ( ��

�� !��"�3��

��

(��.��!��

��$ �� $��

��!�!��!��

��"� �� !��!��

��!��. �� "�'� ��

��!��

!� $��( ��!��

� ��$ ��!��

�� ,�� $��!��

��!��.��!� ��,��

�� ( ��

��"

�#� ��

�� $��! � ��

��!�� (��!�

� � !�� $"��!��

� � �� !��

.��$�� (��

��!�� (��!

�� $�/��

��$��!��!�!

!�� !��

(��!�� ! � � ��

��$��.�� !��!��

��.��$��

��

��!�� !�,��

� � �� 2��

�� ,��!��.��!� ��

�� ,��

� ��"��!��

� ��!�� 2�

�� !��! ��

� �� !��

!� ��!��!� ��

� �� !��

!��!��

�� (��

��!�� !��

��

� � �"�� !��

��

!�� !��

��"&

Ивон Димитрова


НАГРАДИ

НАТФИЗ QКръстьо Сарафов“ взе две награди с участието си на Първия международен фестивал наГлобалната асоциация на театралните училища (ГАТС), който се проведе през септември 2009 г. вПекин. Във фестивала участваха и студенти от Австралия, Германия, Индия, Китай, Корея, Мексико,Украйна, Япония, и др. Академията бе представена от студенти по „Актьорство за драматичентеатър“ и художествения им ръководител доц. Веселин Ранков, от декана на сценичния факултетпроф. Снежина Танковска и ръководителя на катедрата QАктьорство и режисура за драматичентеатър“, проф. Пламен Марков.

Студентите се представиха с едноактните пиеси QНирвана“ по Константин Илиев и QЛодка вгората“ по Никoлай Хайтов, както и с откъс от QЮлий Цезар“ на Шекспир. Международното журидаде две награди: за най-добър актьор за ролите на Брут в «Юлий Цазар» и Мъжът в «Нирвана» наЛюбен Кънев; За плътно актьорско присъствие за ролите на Касий в «Юлий Цезар» и Жената в«Нирвана» на Силвия Станоева. («Т»)

ОТКРИТИ АКТЬОРСКИ КЛАСОВЕ

За първи път у нас се състоя серия от срещи с известни и активно работещи актьори, които неса преподаватели във висшите училища. Те се срещнаха със студенти и млади професионалисти, зада предадат част от своя опит както на сцената в изграждането на запомнящи се и живи образи,така и в работата си с големи режисьори. Пилотната фаза включи Ицко Финци, Мария Каварджикова,Велко Кънев, Меглена Караламбова, Стоян Алексиев, Анета Сотирова, Ани Петрова. Проектътстартира по време на тазгодишния „Панаир на младите“ в Младежкия театър и се организира сподкрепата на Столична програма „Култура“ („Т“)

48


"Завърших ВИТИЗ в така наречения "звезденклас" на професор Николай Люцканов (Владо Пе-нев, Марта Вачкова, Таня Шахова, Краси Доков,Сашо Дойнов, Иван Савов, Венелина Гяурова...) -човекът, който ме научи на всичко, което ар-тистът може да очаква от театъра, добро илошо. По разпределение отидох в Пловдивскиятеатър. Попаднах между хора, които не само ме"отгледаха" като актриса, но бяха мои верни идобри приятели - Никола и Златина Тодеви, Цве-тана Денкова... Признателна съм на всички отПловдивския театър - от актьори до сценичниработници. А ролите - те бяха много. Скоро по-паднах на график с представленията си от оно-ва време: играла съм от 30 до 35 представленияна месец! Как е ставало това - не знам. От дис-танцията на времето няколко роли стоят катостъпала в професионалното ми развитие - в спек-таклите на режисьори като Николай Ламбрев"Четвърта-пета степен по скалата на Рихтер",Дамян Попохристов "Седма заповед, кради по-мал-ко" и "Красива птичка с цвят зелен", Христо Це-ровски "Голям, колкото малка ябълка", Стоян Кам-барев "Любовни булеварди", а в "Сълза и смях",където бях две години, много важна за мен бешеролята ми в представлението на Елена Циковапо пиесата на Маргарит Минков "Вавилонскатакула". Работех много и резултати имаше. Из-веднъж усещам - вече съм на трийсет. Уплашихсе, че времето е минало, че съм подменила прио-ритети и билогичният ми часовник тиктака.Познавах се добре, за да знам, че ако остана вБългария, няма да мога да играя две роли еднов-

ременно - на актриса и на майка. Всичко това,съчетано с авантюристичен дух, и ей ме на двай-сет години по-късно с две деца, мъж, живяла втри държави и пет града... отново се сблъсквамс много силни изживявания. Пътят ми се движинагоре-надолу, наляво-надясно, от страна в стра-на: бях в Канада 12 години, после - в България за 3години, а тук, в САЩ, съм от 5 години. За меннещата стоят така: отсякла веднъж коренитеси, аз всъщност си ги нося - дали в коренче здра-вец или джоджън, дали в икона или картина отБългария.

Театърът е моя голяма обич и болка. В начало-то ми беше трудно, само като минех покрай те-атър, или вляза вътре, започвах неудържимо даплача. Миризмата на театъра..., хората... всич-ко... Бях взела със себе си снимки, плакати, пие-си, в началото ги гледах всеки ден, опитвах се дапомня текстове, а после разбрах, че ако не ис-кам да страдам, трябва да ги затворя в кутия ида ги скрия някъде. Отварях кутията все по-рядко,сама натисках себе си надолу - така, както никойвъншен човек не бе го правил. Полека-лека успях.Научих се да живея без театър. Ставах същатасамо на купони, където тълпата от хора ме въо-душевяваше и аз сипех неспирно случки, вицове,истории. И така, докато не се роди съвместна-та ни работа с Майя Праматарова. И дветебяхме на точното място в точното време!

Дали подценява местната театралнакултура усилията на емигрантските творци? Ни-кой не подценява труда на никого в тази държа-ва. Хората се отнасят с уважение към всичко,

СВЕТЛАНААТАНАСОВА

(актриса, САЩ)

Сн. Вл. Гусев

СВЕТЪТ Е МАЛЪКСВЕТЪТ Е МАЛЪК

49


което се прави със страст и посвещение. Плас-товете на местната култура са толкова много-образни, колкото езиците, които се говорят. Намен лично никой не ми е помагал, но не ми е ипречил, защото съм вън от обсега на интереса -представлението ни, за момента, се играе набългарски език. Когато изиграя "Убийте тази же-на" на английски, тогава ще имам по-конкретнинаблюдения.

Като зрител имам отлични впечатления отамериканския театър. Версията, че в Америкаима само кино, се оказа невярна, а няколко пред-ставления ми взеха дъха: "Лято и дим" на ТенесиУилямс и "Буря" на Шекспир в Сан Франциско, "Чай-ка" на Чехов в Американския Репертоарен театърв Кеймбридж. "Чайка", например, е на унгарскиярежисьор Янош Сас и беше с актьори, премина-ли тренинг в Московския художествен театър,макар да са възпитаници на американската шко-ла. Често гледам ученически представления, жи-вея в Нютън, район на Бостън, и двете училищатам имат много силни театрални програми. Те-атралните класове продължават през четири-те години на гимназиалното обучение и под-

готвят децата, ако не за професионален живот,то поне за високо подготвена театрална публи-ка. В тези две училища имат по пет-шест пре-миери годишно.

До скоро мечтите ми бяха свързани само с де-цата ми. Сега, когато имаме "Убийте тази же-на" на One Way Theater, мечтая да го изиграя наколкото се може повече места, пред нова публи-ка, пред хора, които ме познават като човек, ноне и като актриса. Но най-съкровена моя мечтае да го играя в България.

Мисля, че в това представление хората щевидят нещо различно, нещо, което не очакват -ще припознаят нас в себе, ще видят и детайли,ще разберат, че и ние тук се лутаме в свойте сиживоти - понякога забравяме коренчето със здра-вец, спираме за миг, за да си припомним отновомириса след летен дъжд. Сега, когато представ-лението ни "Убийте тези жена" набира сила, сечувствам преродена. Искам да го играя. Искам даиграя много и различни роли, да споделям с другитова, което знам - да правя това, което могада правя най-добре - да бъда себе си. ("Т")

&4�2� ��$ ��&� ��

��!� � �� !� �� %�5"�%

�� !�� 1�2��#��

��!��!�� $�/��

%! ��!�"�%� �� .��

��!�� %! ��!��$! ��

�!��0�� "�1�2��#��!��

�! �� .��

�� !��"�%� .��!�%�5��

.��$ �� !��

� �� !�� !��!��

��!��!�� (��

�� 678�9:;�<=8:>8?��

��@A��!��!�0��1��

� �� !��

��"

%B$ �� !��

�� !��! ��!��

��

��!��!�� 2��

��"�C��.��!��AD��$� ��

�� !��

БЪЛГАРСКА ПРЕМИЕРА В БОСТЪН

�!��$!�� !� ��!�� "�3�!�

��

�� 2�! � �� !��

� � � �"� &4�2� � ��$ ��E"""� ��.�F&� � !��

��2��$ ��!��!��

��.��! � � �� "�+��

� �� !��

�� .��!��.��"

G��2�� !�� $��

��$��!�� $ �

��!��

�� 2�� . ��

�B��! �� !��

��.�"�%�� (�� !��!��$ �

��$��

��-�&�.�� &"""�'��.�� !�"

)�� ! �� !��

� ��!�� $� �� 2��

� �� B��2�� !�

H��! ��0�� 2��

��II�! �J�� $�� "��

50


��!��

�� !��

�� !��$!�� 2� !� � ��"��

� ��2��B��$ ��!��

��!�� !��2�� !��!��

��!�� 2��!�"�C� ��!��

�� 2��

�!�� !�� (��

� � �� !�� ! �� "

4��!�� ! � ��"��

�� !��!��!�� 2��

�� "�%��

��!�� ! �

�� ,��2��!��

!��!��!�� !��!�� .�� "�4��!�

� � ��$!��2�� -��

.�!�.�� K�� B��!�K�!��, !�!�.

��L�� 2��"�0 ��

�� !��!�� "

%! ��!��!�� !�

!� ��2�� 2�� !�"�#��

! ��2�� !�!��.��

��! �� !�� !� �� !�

!��.��$��"��1��

� �� ! �� (�� 2

&��&�� !��!��

��"

+�� 1�2��#��!��!��

�!�� !��

�� !�.��

��!� �� C��M�� !�

„ Убийте тази жена“

�� !�!�� .��

��.��!�� "�+��

��!��!�� !��

��!�.�� !�2�� !�2�

��! �� "�)��

�!�� !�� !�2��!��! �

� �� (�� !��

$��2�� !��!��!��

�� !� �� @N

! ��!��'!��

�� """�%�� &��

.�F&"

� ��

&4�2� ��$ ��&� �678�9:;�<=8:> ?"�#� ��

��!�� !�0�� !��

��2��. � ��! � �!�� ! ��

�"�#�� !��E

СЛАВА ДОЙЧЕВА

А К Ц Е Н Т И* * * През октомври м. г. в Ловеч се състоя театрален фестивал QМладите в театъра’2009“.* * *След фестивала „Панаир на младите“, Младежки театър QНиколай Бинев“ отново стана домакин на събитие,

зад чиято концепция стои млад автор. Това е Джослин Чуа, която идва от Сингапур, и за България нейният спектакъл„ЛЮБОВНА ПЕСЕН ЗА ОСТРОВ“ е първото представление на физически театър от тази страна. Моноспектакълът еизграден върху текст и движение и разказва за противоречивите и сложни отношения на млада жена с родната йстрана Сингапур. („Т“)

* * *„ДУПКА В СВЕТЛИНАТА„ (сценично упражнение за затворени очи)QДупка в светлината„ е театрална инсталация, обединяваща три пространствени единици и три различни

арт форми. Художници скицират голо тяло в своеобразен сценичен пленер. Актьори действат по законите наконвенционалния театър. Партнират им мултимедийна прожекция и електрическа китара. Пиесата е първи опитна младия финландски драматург Партюли Ринне да въплъти семиотична текстуалност в театрална форма.Специално участие в тази експериментална композиция има младата финландска актриса Анна Розендал, коятопредставя авторовия текст в оригинал. Другоезичен диалог с нея води нашият актьор Пламен Великов. Вупражнението участват още Борис Чангъров, студенти от модул «Сценография» в Нов български университет иактьори от Дом за ветерани на културата. Режисьор - Неда Соколовска, драматург - Партюли Ринне, сценична среда- Деница Аргиропулос.

Представлението се играе в „Склада„, ул. Бенковски 11, ет. 3 (до чайната) («Т»)

51


- Каква кариера оставихте вБългария?

Ира: Професионално утвър-дена, с добри постижения исъщевременно с много възходии спадове, хаотична, непос-тоянна и несигурна.

Константин: Никаква, що сеотнася до театъра. Една-един-ствена премиера на пиесата ми" Седем дни от живота на Раз-колников" в Пловдивския те-атър "Н.О.Масалитинов" с реж.Александър Димитров през про-летта на 1994 .

- Защо Канада? Даде ли ви то-ва, което очаквахте от нея?

Ира: Предопределеност,съдба. Две години преди да имах-ме каквито и да е намерениякъм тази страна, на мен ми бе-ше предсказано, че ще се пре-местим да живеем в Монреал.В много отношения, да, Канадами даде това от което наи-много се нуждаех - ред, закон-ност, спокоиствие, сигурност,отношение, а най-вече - перс-пектива, както и чувството,че можеш да постигнеш всичко,стига да знаеш как, и да си въор-ъжен с търпение, воля и енергия.

Константин: Очевидно, та-ка е трябвало да се случи. Благо-дарен съм на съдбата в случая.Лично аз не тръгвам никога иникъде с голяма кошница, защо-

то това убива емоционално ра-достта от откривателство-то на нови територии и свето-ве. Устроен съм космополит-но.Тук получих възможносттада правя всичко онова, което емоя религия и смисъл на живо-та ми - Театър.

- Успяхте ли да имате качес-твена професионална реализациятам?

Ира: Определено да. Всичкинаши постановки досега саоценявани като елитни, нова-торски, с оригинален режисьор-ски прочит и почерк. Искам даспомена и факта, че нашатакомпания, Глеамс Театър, е един-ствената източноевропейскакомпания сред англоговорещи-

те театрални кръгове в Кана-да.

Константин: При условие,че обичаш театъра в себе си, ане себе си в театъра, радост-та да твориш и работата тида носи и дава нещо ценностнона публиката и съмишленицитети, да можеш да задаваш въпро-си, както и да си оценен по дос-тойнство, всичко това носи не-описуемо удовлетворение, по-ценно от критиката, аплодис-ментите и преходната слава.

- Говори се, че театралнатабългарска колония в Канада е гол-яма. Има ли авторитет тя средместните структури?

Ира: Съжалявам, не разбирамвъпроса. Театрална българскаколония в Канада? Такава не знамда съществува. Ако имате пред-вид "театрална публика", можеби, но не сме я срещали на нашипредставления, ако не броимняколкото близки приятели.

Константин: Не зная кой,как и защо разпространява по-добни лъжовни митове. Ще викажа само един факт. Когатоспектакълът ни "Бекет 100", от-белязващ 100-годишнината отрождението на С. Бекет и субси-диран от посолството на Ре-публика Ирландия излезе на сце-на, нито българският културенаташе, нито някой от няколко-то български актьори, живеещи

ИРА И КОНСТАНТИН СОКОЛОВИ(Gliims Tiatar, Канада)


52


" През 1983 станах ученичкана Вельо Горанов и неговотоСтудио. Играх с този съставдва сезона. В пантомимното из-куство намерих отговор навсички мои страсти : тяло/дви-жение (аз съм бивша гимнастич-ка), невербално изкуство, за ко-ето никой не ти иска дикция иглас на славей. Защо избрах Ита-лия? Любовта е сляпа. През 1988се запознах с един снажен мла-деж от Верона и го последвах,и ето че съдбата ми беше пред-варително решена - въпрос-

в Монреал, нито който и да еот 25 000-ната българска общ-ност тук, не дойде да види то-ва приветствано от критика-та и публиката представление.Но пък се радвахме на интереси признание не само от странана монреалската публика, но ина зрители от Източна Европа.А нали в най-висшия смисъл"тетралната колония" е симби-озата между Хората на Сцена-та и Хората в Залата?

- Впечатленията ви от канад-ския театър?

Ира: Млад, разнообразен,търсещ да намери облика си,понякога ненужно консервати-вен или обратното - необосно-вано експериментален, в другислучаи, наивен и повърхностен,но при всички положения, дина-мичен и енергичен. Говоря за не-зависимия театър. Официал-

ният е скучен, скъп и непрости-мо старомоден, като разбирасе и тук могат да се намерятотклонения от правилото.

Константин: За мен най-гол-ямото достойнство на канад-ската театрална действител-ност е: "За всеки има място подслънцето".

- Планирате ли завръщане, несамо гостуване, в България?

Ира: Засега не. Но бих се рад-вала на евентуална постановка,театрално гостуване или ко-продукция в Бьлгария, която бими дала възможност да се срещ-на с български колеги и публикаи да обменя идеи, вьзгледи и на-мерения. Това е винаги нещо об-новяващо и инспириращо. Над-явам се да се случи някой ден.

Константин: Не мисля,че

има място за мен в професио-нален план в родната ми стра-на, все още.Току-що имах поред-ния си неуспешен опит с моепредложение за евентулно гос-туване. Предложих интереснии силни пиеси на непознати и но-ви за България автори, но явно,освен вечното извинение за лип-са на бюджет има и други при-чини, които за мен ще си оста-нат мистерия. Надявам се, ченякой ден хората, от които за-виси тетърът у нас, ще разбе-рат простата истина,че добъри значим театър може да сеправи и само с една маса и двастола, ако го можеш, разбира се.Както и че едва ли някой госту-ващ сънародник ще предявипретенции за нечие директор-ско кресло или нечия сценичнаслава.

Десислава Христова

ният младеж беше актьор и бе-ше задължително да играя и аз.Но какво? Пантомима? Ами тевъв Верона и представа синямат какво е това изкуство ието как се отвориха за мен вра-тите на говорящия театър.Ама как? Аз в България на българ-ски не съм играла, че тука наиталиански? Даааа, ако искаш,иначе ще седиш сред публиката.Играх в Театро "Лабораторио"един сезон, а след това десетгодини в Градския младежкиеатър (Teatro Stabile Ragazzi /

ЕВЕЛИНА ПЪРШОРОВА(Театър "Опла"- Верона, Италия)


53


Fondazione AIDA). Естествено,моята формация на мим сепревърна като мощно оръжие ивсички мои спектакли бяха ори-гинални.

Театро "Опла" е създаденпрез 1995 като необходимост.Независимо от това, че играехв Градския младежкия театър,имах нужда от допълнителниучастия. В началото постанов-ките бяха изключително за де-ца и младежи, но през 2001 нап-равихме първата постановка завъзрастни "Navigare necesse est"по текст на Хосе Сарамаго, атази година (2009) поставихме"Voci bulgare" ("Български гласо-ве") и "Нестинарка". Тези дваспектакъла живяха дълго в менкато проектомечти. През 2002открих съвсем случайно в еднамалка книжарница в София тек-ста на "Edna balgarka" от К.Апостолова и много ме впечат-ли. Знаех, че рано или късно ед-на от тези българки ще говорина италиански, но, както ставапо филмите, скоро след като севърнах в Италия, изгубих книж-ката. Намерих я миналата годи-на и веднага преведох "Живка",предложих текста за постанов-ка на една мултикултурна група,но представителката на араб-ските жени го намери непод-ходящ за тяхната религия. На-истина "Живка" създаде досташум около себе си, но което е

най-важното, бе представенана италианската публика, накоято много се хареса. "Живка"е част от спектакъла "Българс-ки гласове".

Нашият театър играе в цялаИталия на хонорар, имали смеучастия в Австрия, Германия иМалта. Всяка година получавамемалка сума от Общината въвВерона за осъществяването наразлични проекти.

През 2010 театърът ни щеотвори зала в Болоня и там щеимаме възможността да орга-низираме не само театралнипрдставления, а също музика,танц и визуално изкуство. Всич-ко това благодарение на част-ни спонсори. Има най-различнифондации, които подпомагаткултурата, но трябва да се имапредвид, че за четири-пет пре-мии участват четиристотин -петстотин театрални форма-ции. В последните десет годи-ни държавата е намалилакултурния фонд (Fondo Unicodello Spettacolo) с близо триде-сет и пет-четиридесет про-цента и, естествено, малкотопари отиват първо в държав-ните театри. Един многозначи-телен пример за състояниетона теарите в Италия е това,че "Арена ди Верона" от държа-вен театър стана частна фон-дация. С една дума мечтите заповече фондове за културата са

познати и тук.Дали съм удовлетворена ка-

то творческа личност? Напъл-но! Имах късмета и съдбата даиграя това, което ми харесва,без да правя големи компроми-си. Не прекратих връзките сБългария : през 1997 поставих"Грозното пате" (драматизацияи режисура Росица Миновска-Де-веджиева, сценограф Свила Ве-личкова) и все още го играя. По-някога се шегувам, че чакамдъщеря ми да порасне, за да гопоеме тя.

Италианският театър емногоцветен, така както саиталианците. Играе се всичко -от класически до самодеен те-атър. Това, което ме впечатлисилно, когато дойдох преди два-десет години във Верона, беше,че в този малък град имаше по-вече от тридесет самодейнисъстава. И всеки си имаше своя-та публика. Ние също си имаменашата публика. Играем многоза деца и юноши и имаме достаконтакти с училищата, с биб-лиотеките и общината. Пра-вим и много турнета из стра-ната. Имаме потвърдени учас-тия през март 2010 с "Нести-нарка" и "Български гласове". Носега най-важният ни проект еновата зала в Болоня. Надявамсе скоро да можем да поканимбългарски артисти."

Д. Христова

„КOЗАТА, ИЛИ КОЯ Е СИЛВИЯ“автор Едуалд Олби, режисьора Явор Гърдев, НТ“Иван Вазов“

Спектакълът е отличен с наградата на Обществото на независимитетеатрални критици за 2009 г. и се дава за #високата професионална мярка, коятоналага в българския театър, за безкомпромисното триединство на текст,режисура и актьорско изпълнение, и за катарзисното въздействие наспектакъла“.(„Т“)


54


- От кога се занимавате с изобразително изкуст-во и с рисуване върху стъкло и керамика? Какво носятвашите творби, ("звучащи" много поетично), катопослание, като усещане за света?

- Всичко започна внезапно и много неочаква-но.Отначало започнах да ги правя почти на шега, засвое удоволствие. Но тази работа невероятно меувлече. Първоначално нарисувах две-три неща, кои-то страшно се харесаха от близките ми. Всъщностаз рисувам от детска възраст, но не по-различноот другите деца. Баща ми мечтаеше да станахудожничка. Спомням си, че ми купи маслени бои иедно платно. Но сериозно започнах да се занимавамс това изкуство преди около две години. Доставями голямо удоволствие да рисувам върху стъкло икерамика. Важното е, че работейки, аз се чувствамсамостоятелна, а не както преди - зависима от ди-ректори на театри, от режисьори, от колеги, отзадкулисни интриги...Сега рисувам, когато имамвътрешна потребност. Понякога мога да рисувампо цели нощи...А това, че директорът на Столич-ната библиотека Михаил Белчев ми предложи да нап-равя изложба в една от залите на библиотеката,ми даде стимул за по-активна работа.

- От къде черпите вдъхновение за тази творчес-ка дейност?

- Може би това е друг вид театър, друго превъ-плъщение.Това изкуство изцяло ме изпълва, за кое-то благодаря на Господ. Благодарна съм на съдба-та,че започнах да се занимавам с него, когато вечесе откъсвах от театъра. Сега съм по-спокойна,за-щото съм вътрешно заредена и креативна.

- Смятате ли да продължите в тази сфера и за-мисляте ли да подготвите още такива изложби?

- Да, имам проекти в това отношение. Между-временно занесох мои картини в една частна гале-рия в Русе. Благодарение на любимата ми художнич-ка Виолета Радкова, която представи изложбата мив София, имам предложение да направя изложба презпролетта на 2010 г. и в Стара Загора. Но дори и дане участвам в изложби, усещам, че това изкуство емоя вътрешна потребност. Така, както е те-атърът. Убедих се, че мога да пласирам моите не-ща, да ги продавам или подарявам. В крайна сметкаразбрах, че по този начин оставям нещо чрез ръце-те си, чрез своята чувствителност, чрез духа си.Нещо непреходно...

Валя Михайлова

TÊTE-À-TÊTE

СИЛВИЯ РАНГЕЛОВА

Известна е на публиката както с театралните си изяви, така ис участията си в киното. Актрисата зарадва многобройните си по-читатели с първата си изложба на арт сцената под наслов "Търся..."Зав-ършила е ВИТИЗ "Кр.Сарафов" в класа на проф. Филип Филипов. Първа-та й роля в театъра през 1974 г. в пиесата "С любимите не се раз-деляй" от Ал. Володин й донася Първа награда за актьорско майсторс-тво на V Национален преглед на драмата с младежка тематика. Ка-то член на трупата на НДТ "Сълза и смях" С. Рнгелова е реализиралагалерия от ярки и запомнящи се роли: Елвира в "Дон Жуан", Абби в"Любов под брястовете", Беатриче в "Много шум за нищо" , Сандра в"Полет над кукувиче гнездо", Марта в "Прозорецът", Белмонда в "Букет-че сухи незабравки", Кметицата в "Женско царство", Ракел в "След репетицията" и др. През годи-ните актрисата е имала шанса да работи с едни от най-добрите ни театрални режисьори:Любен Гройс, Красимир Спасов, Николай Поляков, Асен Шопов, Георги Г. Георгиев и др. След катодоброволно напуска театъра, Силвия Рангелова работи една година в Министерството на култура-та, като паралелно с това играе на сцената на Театър "199" и Общински театър "Възраждане".Освен това е изкушена и от писането - автор е на една пиеса и на преводи от италиански.Осъществила е и мултимедиен музикално-поетичен спектакъл по стихове на известни българскипоетеси.

55


НОВОТО ЛИЦЕ НА АБСУРДНИЯ ТЕАТЪР„Пиеси“ от Матей Вишниек, Изд „Факел-експрес“, 2009

Матей Вишниек е световноизвестен

драматург, роден през 1956 г. в Румъния, но

живеещ от 1987 г. във Франция. Изключително

познато име в съвременния европейски театър,

чието драматургично творчество се свързва с

продължение традициите най-вече на

абсурдистите. С житейската си и творческа

биография той повтаря пътя на сънародниците

си Йожен Йонеско, Емил Чоран, Мирча Елиаде –

писатели-философи от световна величина.

Матей Вишниек е техният най-млад

последовател. Чуждата страна се оказва онова

място, където той _отстрани“ може да

погледне на проблемите на собствената си

страна и така по-лесно да усети законите на

универсалното в творчеството и социалното

битуване на индивида.

За съжаление в България този драматург не е

толкова известен от сцените на нашите

театри: излъчване на негова творба по

Радиотеатъра, сценична реализация на една или

две пиеси и толкоз. В това отношение е

похвална идеята на издателство“Факел-експрес“

да запознае българския читател с

драматургичното творчество на този много

талантлив европейски драматург.

Томчето пиеси, озаглавено“Мансарда в Париж

с изглед към смъртта“ е красиво и модерно

оформено от художничката Яна Левиева.То

съдържа 9 пиеси, достатъчни като количество

и разнообразие на тематика, за да навлезем в

театралния свят на Вишниек. Пиесите са _Търси

се клоун“(най-известната му пиеса в България),

“Папараци, или Хроника на един абортиран

изгрев“, _Думата прогрес в устата на майка ми

звучи ужасно фалшиво“, _Мансарда в Париж с

изглед към смъртта“, “Разчленен театър, или

Човекът-кошче за боклук“, _Човекът, който си

говори сам“, _Три нощи с Мадокс“,“Какво да

правим с виолончелото?“, “Последният Годо“.

За да вникнеш и разбереш Вишниек,

определено трябва да си запознат с линията на

абсурдистите, определено трябва да имаш

минимална театрална култура, определено

трябва да си настроен философски към човека и

битието му в съвременния свят. Или този

драматург е от _трудните“ автори, на когото

му отива да бъде в редицата на авангардните

европейски театрали, в редицата на

драматурзите, които произвеждат _революция“

в театъра. В неговия творчески свят човекът

е поставен в метафорично-образната

атмосфера на един разпад, в който разпад този

човек се бори за своето физическо и личностно-

ценностно оцеляване. Пиесите му преливат от

много действащи лица, които се разминават и

конфликтуват в някакви колкото конкретни,

толкова и фантастични светове.Съчетава

изяществото и флоберовския стил на словото

си с една изтънчена абсурдност, в която

човешката личност е изтъкана от бездна на

размисли и прозрения, от странна алогичност и

поетична рефлексия. В това отношение Вишниек

прилича по дух на своя сънародник философа Емил

Чоран. Ненапразно той посвещава една от

Т Е АТ Ъ Р В К НИ ГИ Т Е АТ Ъ Р В К НИ ГИ

56


пиесите тъкмо на него и в нея Чоран е главен

герой. Пиесата е _Мансарда в Париж, с изглед към

смъртта“.

В отличния си анализ в края на книгата,

френският критик Жил Лосроа ( превод Росица

Ташева) сравнява въздействието от

атмосферата на творчеството на Вишниек с

това на Вампира. Тази _вампиризация“ той я

съотнася както към причудливото и изтъкано

от стилови особености слово на драматурга, но

и към странните сюжети, които са

едновременно и абсурдно-алогични, но и

житейски достоверни и реални. Така че

трудността при четенето и възприемането на

Вишниек е именно в това смешение на авангард

и стремеж все пак да бъдеш достъпен за

плебейския зрител, в това смешение на

модерност и демократизация на

драматургичната конструкция. Вишниек не се

мъчи да бъде снобски-модерен автор, а той се

стреми да обхване света в неговата дълбинност

и, подобно на своя сънародник Чоран, да ни

покаже този свят в една неочакваност на

въздействие и прозрение като философия, като

морал, като съпротивление срещу голямата

власт. “Когато започнах да опознавам

литературните среди, поех по един съвсем друг

път, именно защото бях вече разбрал, че имам

определена мисия, и най-вече защото смятах, че

най-висшата мисия на писателите в източно-

европейските страни, по-специално в Румъния,

където живеех, е да се противопоставя на

властта. В продължение на петнайсет години

бях изцяло отдаден на тази мисия и на

позицията, която може да се нарече културна

съпротива. Един ден си дадох сметка, че съм

уморен от тази битка. Вече бях написал много

пиеси, които принадлежаха на литературата _

в чекмедже“. Бях изцяло обзет от проблемите

на взаимоотношенията между индивида и

властта, на манипулацията, на социалната

машина, която унищожава, премазма... Това бяха

сюжетите, които единствено ме интересуваха,

тъй като исках на всяка цена чрез литературата

да разруша тоталитарната машина. Никога

обаче не забравях, дори и когато бе необходимо

да се минира тоталитарната система, че една

страница от театрална пиеса или роман преди

всичко трябва да притежава литература и

универсална стойност“. Тази изповед на Матей

Вишниек дава ключ към отговорите на въпроси

относно атмосферата и стимула за писане у

този драматург. Човекът, притиснат и смазан

от тоталитарната машина, човекът, обезличен

и смазан, объркан и обезверен, човекът, с плаха

надежда за бъдещето си – спомняте си, че

същите мотиви крещят и при абсурдистите.

Матей Вишниек се оказва достоен техен

продължител.

Преводът на пиесите е направен от Огнян

Стамболиев и Иван Радев. Нека припомним, че

Огнян Стамболиев е преводач, който със своите

преводи ни въведе компактно в света на

творчеството на Елиаде, Йонеско, Чоран. Той

последователно ни направи съпричастни към

творческия свят на автори, който имат

румънско потекло и който са признати за

величини с съвременната световна култура. А

тъкмо тези автори образуват една чудовищно-

силна орбита в изкуството на Европа. Редактор

на книгата е Георги Борисов – една гаранция, че

зад талантливите преводачи стои много

талантлив поет и главен редактор на

изданието _Факел“. Вишниек в България е

попаднал на екип от висока класа

професионалисти в литературата.

Българските театрали чрез сборника от

пиеси на Матей Вишниек _Мансарда в Париж с

изглед към смъртта“ имат нова провокация за

своето творчество. Дали след излизането му ще

се увеличи интересът към този драматург от

страна на театрите е трудно да се каже.

Важното е, че театърът в България обогатява

със значителен автор рефлексите на своята

мисъл и сценична визия.

КРУМ ГЕРГИЦОВ

МЕЖДУ ДВЕТЕ ПОЛОВИНИ НА ИСТИНАТА

„Половината истина“ от Георги Г. Георгиев, Изд.„Проф. Петко Венедиков“, София, 2009

57


Когато научих, че чудесният актьор и

режисьор, театралният директор Георги

Георгиев е оставил книга с характер на дневник,

реших, че чрез словото си той съвсем обяснимо

е решил да компенсира най-големият минус и на

трите тези професии – общуването им с

хората да свършва с края на спектакъла. Горе-

долу в този смисъл възприех и заглавието –

обикновено в театъра половината истина

отива в залата, а другата остава зад завесата.

Актьорът, режисьорът или директорът

остават винаги по средата – между Сцила и

Харибда, където дори и цял живот да оцелеят

между ненаситните на жертви каменни зъби на

митичните зли сили, накрая със сигурност ще

падне някоя чига да им разкаже театралната

игра и да ги остави завинаги между двете

половини на истината.

Познавам Жоро отдавна, опознах го още по-

добре в Града на истината, на който той беше

първият кмет, в театър _Възраждане“ се играха

две мои пиеси, станахме близки приятели с него

и мислех, че едва ли от книгата ще науча нещо

кой знае колко повече от това, което вече знаех

за него, но се оказа, както много често, че

опознаваме хората истински едва когато вече

ги няма на този свят. Ето как думата дойде сама

– _свят“. Не многословно, но увличащо Жоро ни

въвежда в един малко познат за нас свят –

житейски, творчески и морален. Опознаваме

тревожното му софийско детство в онова

безчовечно следвоенно време на червения терор,

когато не знаехме дали бащите ни ще се

приберат вечер у дома или майките ни ще ги

търсят безнадеждно по затворите, по лагерите

или из траповете край града. В романтичната

душа на Жоро тези спомени обаче обяснимо се

смесват с омаята на някогашната квартална

патриархалност, с уюта на общуването и с

добри хора, с детското откривателство на

света. Тази омая не напуска Жоровите спомени

и за по-късния период от живота му – за

следването в Юридическия факултет на

Софийския университет и в тогавашния ВИТИЗ,

за шекспировските _драми“ и перипетии на

любовта им с Кева (тук хвърлят светлина и

чудесните, с много любов написани от нея

въвеждащи думи), за пътя му през сцените и сред

съдбите на приятели и колеги в Търновския,

Пернишкия, Кукления в София, Пловдивския

театър, та до _Сълза и смях“ и _Възраждане“…

Като винаги зает човек, Жоро не е успявал да

води бележките си редовно, затова ни е оставил

един хронологически объркан (на коя творческа

личност душата е каталожно подредена?), но

адекватен на динамиката на неговия характер

и начин на живот _дневник“. Поставям и тази

дума в кавички, защото това не е съвсем дневник

в общоприетия смисъл на думата, но пък е най-

точен _дневник“ на динамиката на живота и

реакциите на своя автор. Жоро често се връща

към спомени от миналото, прави мимоходом

много интересни и точни _скици“ на колеги и

приятели, включва дори и няколко статии за

актьори и режисьори, дори и за публиката, заема

ясна позиция по отношение на обществено-

политическите промени от двайсет години

насам и винаги има да каже интересни и важни

неща за театралния живот, за ролите и

приятелствата си в театъра и киното (с

писателски талант е разказал за общуването си

например с Елена Стефанова и Христо

Серафимов от Търновския театър, за лудориите

в нарушение на соцморала и надлъгването с

пловдивската милиция и за още много други

неща)… От книгата научаваме за трудния път

на създаването и укрепването на Общинския

театър _Възраждане“, за съпричастността на

директора му към оценяването от страна на

държавата на негови колеги, като Леа Иванова,

Гинка Станчева, Емилия Радева и др. Радвам се,

че е отделил редове и за срещите си в скромния

58


ми дом с великата Гена Димитрова, че не е

спестил възторга си от общуването с нея, както

и преклонението си пред таланта й.

Казах вече, че Жоро не е многословен, изказът

му е най-често кратък, ясен и нерядко дори

сентенциозен. Жоро беше директен човек и с

това непрекъснато предизвикваше. В силно

провокативната анкета с него той без коле-

бание и поза признава куп _грехове“ – че не се

познава _почти никак“, че често се изненадва от

себе си и не се одобрява, че е суетен, _сприхав,

нервен, избухлив“, но и че полемизира със себе си

и че е убеден в почтеността си към другите,

към живота и към работата си. Който го познава

по-отблизо, сигурно ще се съгласи с него. Както

и с опита да обясни бунтарството си като ви-

наги мотивирано и като израз на стремежа си

към _съвършенство и перфекционизъм, към

усъвършенстване и даже себеусъвършенстване“.

Зад бунтарството и привидно авторитарните

черти на характера си Жоро цял живот крие (но

в книгата не успява) друга страст – да общува,

да диалогизира, при това не само с другите, с

най-близките и с по-далечните, но и със самия се-

бе си, с времето си, със смисъла на живота и

творчеството, на любовта и ревността, на

толкова често изглеждащата ни безсмислена

екзистенция в нашия още по-успешно проявяващ

се като безсмислен свят. Понякога обаче го улавях

и в една чисто актьорска хитрина, която накрая

той и почти направо си признава – пишейки, той

не само се самоизмъчва, но и се забавлява; така,

както актьорът се забавлява, когато играе

хубава и добре овладяна роля.

Затова и сигурно ще направим най-добре, ако

приемем недовършената му книга като една от

най-добрите му роли, или, ако щете, като

ролята, с която той, по актьорски забавлявайки

се, се сбогува с нас, със себе си, със света и с все-

мирната му глупост, застанал с ироничната си

усмивка на границата между едната и другата

половина на истината – там, където всъщност

е цялата истина.

Проф. КИРИЛ ТОПАЛОВ

КНИГА С ТИРАЖ100 НОМЕРИРАНИ ЕКЗЕМПЛЯРА„Исторически аспекти на релацията „Актьор-драматург“ от Мая Кисьова,Изд. „Изток/Запад, София 2009

Подобно изследване се прави за първи път в

България. То осветява релацията „актьор-

драматург“ от гледна точка на сходния твор-

чески генезис, открит в предтеатралния тра-

кийски космогоничен цикъл, митологическата,

игровата, езикова, психологическа и физическа

области. Разглежда двете позиции като знакови

и в отражение една спрямо друга. В близък план

е разгледано явлението „актьор-драматург“

както и процесът на диференциране на двете

начала. Посочени са основните модели на рела-

цията от гледната точка на режисьора. Актуа-

лизирани са взаимните изисквания чрез три типа

анкети, в които участват водещи български и

някои чужди драматурзи, актьори и актьори-

драматурзи. От позицията на разглежданата

релация са фиксирани базисни прилики и отлики

между театъра на Изтока и Запада, между

театъра и киното.

Разработената тема действа асоциативно

на реципиента – валенциите й са отворени към

конкретния му опит. В периода after-postmoder-

nism, който започва да реанимира и преосмисля

понятието „автор“. („Т“)

59


ПРЕДАНОСТ НА ИЗКУСТВОТО „Росица Ненчева“, съставителиВера Найденова, Кева Апостолова,Изд. „Проф. Петко Венедиков“, София, 2009г.

Майсторският портрет на художника Найден

Петков, от корицата на тази книга е може би

най-точният образ, който ни приближава до

личността на Росица Ненчева. Не смея да правя

анализ на тази творба, спомням си само, че съм

виждала графиката в дома на Росица и съм била

силно впечатлена от красивото лице и от силния

характер на женственото излъчване. Не мога да

забравя сложното чувство, породено от срав-

нението между портрета и модела, с когото аз

се запознах десетилетия след момента на

рисувания образ и който ми внушаваше респект

и любопитство. Намирам за прекрасно реше-

нието на издателя (в случая и оформител),

госпожа Теодора Венедикова да постави този

портрет като лице на книгата. Чрез графичния

й образ лаконично, ударно, ангажирано пред нас

е заявена и темата на тази книга – да ни разкрие

една личност, богата, неподлежаща на бързи и

лесни преценки, една личност артистична и

строга, изтъкана от противоречиви елементи,

но винаги предана на най-високи критерии за себе

си, за другите и на първо място – за театъра.

Искреното уважение и любов към личността на

Росица са водили инициаторите и съставите-

лите на книгата проф. Вера Найденова и Кева

Апостолова, за което лично аз ги поздравявам и

благодаря.

Пред нас е книга, която с много топло

приятелско чувство иска да ни представи най-

същественото от дългия, бих казала стоически

път на Росица Ненчева в българския театър.

Съставителите са пожелали да ни разкажат

този път през две противоположни гледни

точки. В началото виждаме Росица отразена в

погледа на другите, а след това я виждаме

отразена в собствените й критически тексто-

ве. Една красива игра на отражения, изцяло в духа

на бароковия театър, който като че ли

съответства на нейната човешка и творческа

природа и изразява артистичното й неспокой-

ствие.

От спомените за нея е очевидно, че авто-

ритетът на тази необичайна личност е непо-

мръкнал и непоклатим, независимо от всички

превратности в социален, политически и

творчески план. Дългогодишният труд на Росица

Ненчева в неосветените публично простран-

ства на театъра, нейната изключителна

взискателност и преданост на изкуството,

получават заслужено признание от тези стра-

ници. Книгата не само реабилитира високата

стойност на делото й като драматург в

различни театри. Най-дълго тя е работила в

Театър _Българска армия“ и присъствието й там

е равно по значимост на приноса на такива

големи творци като Леон Даниел, например, на

когото тя е предан и доверен съмишленик.

Думите на всички, които разказват за нея, макар

и естествено да свидетелстват от субективна

гледна точка, неизменно удържат един основен

тон на изказване. Това е общо уважение и

признание за честността, щедростта, достойн-

ството, посветеността, принципността. Като

че ли за малцина от вчера и днес тези думи могат

да бъдат изказвани с единодушие и с пълното

им покритие, каквото те съдържат по отно-

шение на Росица.

В книгата като централен дял присъства и

немалка част от делото на Росица Ненчева като

автор, изследовател и театрален критик.

Особено ценни са страниците, посветени на

голямата българска оперетна артистка Мими

Балканска – портретът на тази творческа

личност е и голямата тема в живота на Росица

Ненчева като театрален историк и изследо-

вател. С настоящата книга се изравя от

60


миналото едно изследване, днес позабравено, но

необходимо както заради делото на Росица

Ненчева като автор, така и заради младите

поколения, които ще се докоснат до вълнуващо

писане за голяма творческа личност. Прекрасни

са и портретите на актьори като Наум Шопов,

Леда Тасева, Стефан Данаилов, Асен Кисимов,

Кирил Янев, Мария Русалиева, Стойно Добрев,

Иван Янчев, Лили Енева, Георги Новаков. Днес,

когато на актьора се гледа само като на пазарен

продукт и медиите го осветляват единствено

от фалшивата светлина на рекламните

прожектори, анализът на актьорския талант,

който предлага Росица Ненчева има значение на

реабилитация на истинските стойности и

хуманизма, които като че ли забравихме, че са

същинска територия на изкуството. В портре-

тите на актьорите, за които пише, отново

откриваме _нейните“ теми: тя подчертава, че

актьорът е адвокат на човешкото достойн-

ство, тя държи да осветли усилията на театъра

да брани личността, открива у всеки актьор

зърното на уникалното и го извежда като най-

свещена ценност. Особено впечатляващо е как

тя умее да изкаже и своите неудовлетверения,

как винаги подсказва някаква възможна пер-

спектива на актьорските усилия, как убедително

критикува и колко точна е критиката й. Но

независимо, че всички нейни колеги и приятели

свидетелстват за дръзкия й нрав, за прони-

цателната й наблюдателност, за острия й език

и понякога убийствен сарказъм, тази нейна

своенравност никога не си позволява да заговори

с директното изказване, присъщо очевидно на

устното общуване. В писмовността си на

критик, Росица следва един абсолют и това е

обективността, справедливостта, подкрепата,

уважението и най-накрай искам да кажа най-

важното: любовта. Един развълнуван критик,

който горещо обича своите актьори и театъра.

В доста аморфната среда, в която живеем, в

оскъдицата на истински личности и характери

днес, с изчезналата порода на категоричните и

предани на своите каузи хора, Росица Ненчева

изпъква пред нас днес с още по-голяма сила. Тя ни

доказва, че изкуството се отблагодарява с

истинско признание за предаността на верните

служители в неговия храм и не забравя имената

и делото им. Тази книга потвърждава това.

Доц. ВЕНЕТА ДОЙЧЕВА

ОЩЕ НОВИ ТЕАТРАЛНИ КНИГИ

„МАГИЯТА НА СЛОВОТО“ от Диана Борисова, Изд. „Българска книжица“, София , 2009;

„СЦЕНАТА НА СПОМЕНИТЕ“ от Надежда Сейкова, Изд. „Панорама + плюс“, София, 2009;

„ПРЕДИЗВИКАНИ МИСЛИ“ от Джуни Александрова, НСМ Медия, София, 2009;

„БРИТАНСКАТА ДРАМА 1945-1989“ от Камелия Николова, „Институт за изкуствознание“, София,

2009;

„СВЕТЛИНИ ОТ СЦЕНАТА“ от Георги Смиленов, Изд. къща „Барс агенция“, Варна;

„ТЕАТРАЛНИ ДИАЛОЗИ“ от Милена Буржева, Изд. „Димант“, Бургас;

„ГОДИШНИК“, НАТФИЗ, 2009;

„40 ГОДИНИ ОТ СЪЗДАВАНЕТО НА КАТЕДРАТА „ СЦЕНИЧЕСКО ДВИЖЕНИЕ“ И 60 ГОДИНИ ОТ

ОСНОВАВАНЕТО НА НАТФИЗ „КРЪСТЬО САРАФОВ“ – триезично издание (български, английски и руски),

Изд. „Фосфорус“, София , 2009;

„60 ГОДИНИ ДТ“НЕВЕНА КОКАНОВА 1949-2009“, Ямбол, 2009„ 6 ФЕСТИВАЛНИ ПИЕСИ – 2009“ – Нова българска драма, Шумен, редактор Дияна Христова, изд.

„Славена“ и „Онгъл“, Варна, 2009;„ЗЛАТНИ ГЛАСОВЕ НА РАДИОТЕАТЪРА“ – диск със записи от Златния фонд на 24 велики български

актьори, между които Кръстьо Сарафов, Георги Стаматов, Марта Попова, Петя Герганова, Зорка

Йорданова, Ирина Тасева и диплянка с портрети и биографиите им от Мая Бениеш. Изданието е

по случай 75 години БНР и 70 години Радиотеатър. („Т“)

65


Легенда:(Дата на премиерата)

Пр. – преводР. – режисьорП. – постановкаТ. – текстХ. - хореографияС. – сценографияС. В. – сцен. вариантД. – декорДр. – драматизацияК. – костюмиМ. – музикаМ. О. – муз.оформлениеПл. – пластикаТ. П. – текст на песниХуд. – художник

СОФИЯНароден театър„Иван Вазов“ „КОЗАТА, ИЛИ КОЯ ЕСИЛВИЯ“от Едуард ОлбиПр. – ХаралампиАничкинР. – Явор ГърдевС. и К. – НиколаТоромановМ. – Калин Николов(23 .10. 2009)„Г Ъ Л Ъ Б Ъ Т“от П. ЗюскиндПр.- Донка ИлиноваС. В. и П. – ДесиславаШпатоваХуд. - Венелин ШуреловТеатър �София“( 06. 10. 2009) „НЕДЕЛЯ ВЕЧЕР“от ЗахариКарабашлиевП. и М.О.– ЗдравкоМитковС.- Невяна Кавалджиева„ Ч Е Т И Р И С Т А И“по едноименния филмП. - Неда Соколовска,Гергана Димитрова,Мартин Вангелов,Атанас О’ МахониС. - ДеницаАргиропулос, НиколаНалбантов, ЕваВентова, Петко ТанчевМ. - Андрония Попова иМихаил Йосифов (07. 10. 2009)„ПРОКЛЯТИЕТО НАГЛАДУВАЩАТА КЛАСА“от Сам ШепардПр. - Корнелия СлавоваП. - Джед Алън ХарисС. и К.– КрасимирВълкановМ.- Васко Генев(19. 11. 2009 )„ТЪРГОВЦИ НАПРЕЗЕРВАТИВИ“от Ханох Левин

П.– Борислав ЧакриновС.– НевянаКавалджиева(12. 12. 2009 )FЧУДЕСАТА НА МЕРИПОПИНЗ “Р. - КристианаБояджиеваМладежки театър�Николай Бинев“( 04. 11. 2009)„ОСЕМ ЖЕНИ „от Робер ТомаР.- Биляна ПетроваС. и К. -Кирил НаумовСатиричен театър„Алеко Константинов“(11. 10. 2009)„ЖЕНИТЕ В НАРОДНОТОСЪБРАНИЕ“от АристофанП. – Мариус КуркинскиС. и К. – ПетяСтойковаМ. – Мартин КаровМГТ „Зад канала“(02. 10. 2009)„МЯРА ЗА МЯРА“от ШекспирП. – Лилия АбаджиеваС. – Васил Абаджиев(13. 11. 2009)„ВСЯКА ГОДИНА ПОСЪЩОТО ВРЕМЕ“(Продължение на„Догодина по същотовреме“)П. – Андрей Аврамов(08. 01. 2010)„АПОКАЛИПСИСЪТИДВА В 6 ВЕЧЕРТА“от Георги ГосподиновП. – МаргаритаМладеноваСтоличен куклентеатър(17. 12. 2009)„СНЕЖНАТА КРАЛИЦА“по Ханс КристианАндерсенДр. и П. – Иван РайковС. и кукли – СвилаВеличковаМ. – ВладимирДжамбазовСтихова – Елза ЛалеваТР „Сфумато“( 01.10.2009)литературенспектакъл по книгата„Свещена светлина“от Георги Тенев(12.11.2009 )„Лятна история“по „Дуел“ от А.П.ЧеховС.В. и Р. - АлбенаГеоргиева, СтилиянПетровС. и К. - Марина ДодоваМ. - Емилиян Гацов -Елби

„ОБЪРНИ СЕ С ГНЯВНАЗАД“от Джон ОсбърнПр. - ДобринкаСтефанова и ДеницаВлаеваР. - ЙоаннаКастратовичС. -Димитър ШоповТеатър „Възраждане“F ОРАНЖЕРИЯТА„Р. и сценарий :Цветелина Стоянова –ЦВЪМ.О. :Mytrip , ЦВЪМултимедия : ЦВЪ,Огнян Голев, ИлиянКючуков,Ивелин Илиев„ЛЮБОВНИ ПИСМА“ от А.Р. ГърниР. - Георги МихалковС. и К. - Петър МитевМ. - Иван ДраголовМодерен театър( 26 . 11. 2009)„САМОТНИЯТ ЗАПАД“от Мартин МакдонаПр. -Матей ТодоровП. - Людмил ТодоровС. - Венелин ШуреловУЧЕБЕН ТЕАТЪР НАТФИЗ „Кр.Сарафов( 5. 11. 2009 г.)„ГОВОРИ МИ !!!“от Андрю БовелП. – доц. ВеселинРанков (28 ноември 2009)„RENT“от Джонатан ЛарсънПр. и П. - проф. ЗдравкоМитковМ. О. - доц. ДанкоЙордановС. - доц. НевянаКавалджиеваХ. - доц. ПетяСтоиловаАс. Р. - Петър Пейков (14. 12. 2009)„СПОМЕНИ“Пантомименспектакъл на Красимир АврамовЦентър за култура идебат „Червената къща“( 26. 05. 2009)„FUCK YOU, Eu.ro.Pa!“от Николета ЕсиненкуПр. – Ванина БожиковаМоноспектакъл наСнежина ПетроваТеатрален колеж„Любен Гройс“( 22. 10. 2009)„МЕЧЕШКОПРЕДЛОЖЕНИЕ“от А. П. ЧеховП. – проф. Елена Баева

Театър-лаборатория„@лма @лтер“ „ЗАДУШНИЦА“по Адам МицкевичП. - Николай ГеоргиевХ. - Петя ЙосифоваМ. О.- Румен БальозовИЛКОВА ТЕАТЪР ( 3.10.2009 г.)„ДЯДО И РЯПА“интерактивнопредставление ,в което децатаиграятВАРНАДържавен куклентеатър„КОТАРАКЪТ В ЧИЗМИ“по Шарл ПероДр. – Елена ВладоваР. – Галин ГиневС. – ВаняКонстантиноваМ. – Живко АлатовВЕЛИКО ТЪРНОВОМДТ „К. Кисимов“(29 .10. 2009)FСЛУЖБОГОНЦИ“музикална комедия поП. Хаджиев и Б. БановР. - Марио НиколовДиригент – ВладимирБошнаковХ. - Таня ЧендоваС. и К. - ЛидияКъркелановаХормайстор - ГеоргиПехливанов.

КЪРДЖАЛИДКТ „Димитър Димов“„ЯНУАРИ“от Йордан РадичковР. – Веселин БояджиевС. и К. – НадеждаМитеваЛОВЕЧДраматичен театър(16.09.2009)„ОБЪРНИ СЕ С ГНЯВНАЗАД“от Джон ОсбърнР. Васил ВасилевС. и К. - ДеницаАргиропулосМ. - Данко ЙордановМОНТАНАДраматичен театър„СУМАТОХА“от Йордан РадичковР. – Георги КайцановС. – Светлана УрумоваПЛЕВЕНДКТ „Иван Радоев“(27. 11. 2009)Спектакъл, посветен

ТЕАТРАЛЕН КАЛЕНДАРБогата и точна информация за театър,

музика, изложби, кино, нови книгиИздател Константин Зарев , ЕТ

e-mail: [email protected]

на90 годинипрофесионален театърв ПлевенСИЛИСТРАДраматично-куклентеатър„Сава Доброплодни“(16. 09. 2009)„ДВЕ РЪЦЕ И...“от Н. Шувалов(по руска народнаприказка)Пр., С., и П. - ТеодораГълъбоваМ.О.– Румен Ангелов( 06.10.2009) „ЛИЦЕВА ОПОРА“от Тибор ДюрковичП. - Первели Николов-ВилиСТАРА ЗАГОРАДТ „Гео Милев“(18. 09. 2009)FСВАТБАТА НА ДРЕБНИЯБУРЖОА“от Бертолт Брехт П. – Десислава Боева (18. 12. 2009)FСВЕКЪРВА“от АнтонСтрашимировП. - ИвалинДимитров ЯМБОЛДТ „Невена Коканова“( 27. 05. 2009)„БЛАГОРОДНИЯТИСПАНЕЦ“от Съмърсет МоъмП. – Велко КъневС. – ВечеславПарапановК. – АлександринаИгнатова Пл. – Петя Стойкова(16. 10. 2009)Честване по случай60 годиниДТ „Н. Коканова“-ЯмболДържавен куклентеатър(15. 05. 2009)„ЯБЪЛКОВО-ЗМЕЙСКАПРИКАЗКА“от Румен НиколовР. – Ангел ПоповС. и кукли – НедкоДаневМ. – С. Косев, Р. Косева(Следва)

П Р Е М И Е Р Е Н А Ф И Ш(Продължение от бр. 4-6, 2009)

66

Година LXIII, брой 10-12, 2009

Сн. К. АпостоловаКЕВА АПОСТОЛОВА, Ню Йорк, юни 2009 г.СТОЯН РАДЕВ, АКТЬОР, Бруклинския мост, Ню Йорк, 2009 г.

КНИГАТА „ ЛЕТОПИС 60 ГОДИНИСП. „ТЕАТЪР“

МОЖЕТЕ ДА НАМЕРИТЕ В:КНИЖАРНИЦАТА НА НАТФИЗ

„Кр. САРАФОВ“КНИЖАРНИЦАТА „ БЪЛГАРСКИ

КНИЖИЦИ“, СОФИЯ,УЛ. „АКСАКОВ“ № 10 (градинката

„Кристал“).Цена 20 лв.

Documents

Списание "Театър" брой 1-3 2010