сп. Черно и Бяло, №80 /двоен изглед

ноември 2012

1ЧЕРНО И БЯЛО, НОЕМВРИ/ 2012

Вечният град, Рим, меката на модата. Топ сцените из целия град за изява на световноизвестни и признати дизайнери, бяха завладени от светлини, драперии, оригинални решения и най-вече препълнени от специалисти и журналисти, следящи новите тенденции в есенни и зимни колекции на стилистите.

BIANCA BALTI & STEFANO DOMINELLA

Събитието, взривило емоциите на посетителите, беше организирано, както обикновено, от великия Ste-fano DOMINELLA, куратор и най-желания и търсен организатор на подобни събития за всички дизайнери. Този път Стефано Доминела поведе публиката към новите тенденции в модата чрез запознанство с таланта на най-популярния на Апенините модел – Бианка Балди.

RAFFAELLA CURIELЗа колекцията на Куриел в италианските медии се писа, че е ексцентрична,

класическа, еклектична, забавна, закачлива, уравновесена – цялата тази палитра от определения показва само, че дизайнерката предлага винаги нови решения в умерен и достъпен стил. „За нея всички са единодушни: Куриел предлага модели, които се обличат лесно и се носят от сутрин до вечер” – сподели за „Черно и бяло” Francesco DABIAGGI..

TONY WARLDВулканичен и брилянтен с

решенията в прехода от един цвят към друг. Barbara MANTO, която от години се грижи за представянето на колекциите на Тони, отново привлича магнетично вниманието на широката публика и подава с подобен на цветовете ритъм новите решения и твърдите тенденции, които държат дизайнера на върха на айсберга.

RENATO BALESTRAПредстави новата си колекция

сред вълшебната атмосфера на терасата на хотел Рипета в сърцето на Рим, на крачки от дома нa великия Фелини. Неговата агентка за връзки с обществеността Sa-brina BALDI, винаги готова с взривяващи решения, привлече каймака на римската аристокрация, с великолепно шоу и спектакъл.

ANTONELLA ROSSIДвайсет модела представиха

прехода към есенно-зимния сезон 2012/2013 с нюанси в зелено и синьо. Стабилен остава изборът на тъканите, който според Bianca Cimiotta LAMI – дългогодишен агент на дизайнерката, е вплетен в нишките на коприната, микадото и коприната.

В чест на лятото, неуморните GUI-TAR Ph Marta от Милано, заедно с неуморните си и прекрасни дъщери, организираха най-светското събитие на седмицата – Miss Bikini Luxe. Стилистките Alessandra и Franc-esca Piacentini предложиха модели, които едновременно подчертават красотата на тялото и подсказват прехода към необходимото облекло за местата отдалечени от брега и морето.

Диди Чолакова

СЕДМИЦАТА НА МОДАТА В РИМ

2 3ЧЕРНО И БЯЛО, НОЕМВРИ/ 2012

51

46

2

1

Сатира: Автономия за Чепинци

UnBlock Festival

Стефан Вълдобрев: Хората да мислят с главите си, а не с телевизорите си

2

Главен редактор: Станислава ПековаЗам. главен редактор: Петър КрасимировОтговорен редактор: Снежана ТодороваМеждународни връзки: проф. Мими ДичеваPR и реклама: Красимир ПетковРедактори: Момка Спасова, Росена ИвановаХудожник: Иво МилчевПредпечатна подготовка: Андриана Коцева, Симеон Пеков

Редколегия: Веселин Сейков, Венцислав Удев,проф. Здравко Райков, Миглена Иванова, Милен Гетов, Николай Пиперов

Издание на „Ентропи 1” ЕООДСофия, бул. Евлоги Георгиев 169GSM 0888 33 65 19,www.blackandwhitemag.bge-mail: [email protected]

С партньорството на:

Съюз на българските журналисти, www.sbj-bg.euСдружение “Найден Геров”Българска федерация на туристите ветерани

Медийни партньори:www.pinks.bgБългарско национално радио

СЪДЪРЖАНИЕСедмицата на модата в Рим . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .1Проф. Здравко Райков: Бедните мрънкат за пари и лежатпред телевизора, а богатите мислят как да печелят . . . . . . . . . . . . . . .4Още нещо около проблемите за шистовия газ, най-вечеза безопасността при газово сондиране в Добруджа . . . . . . . . . . . . .6Въпроси към посланика на Армения . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .9Розовият блян на Каталуня . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .10Танците на тракиеца . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .12Теорията за големия взрив на киното . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .16Изкуството е вечно – да живее изкуството! . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .18„Горчивата чаша” на 20 години. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .19Unblock Festival: Различният фестивал . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .21Мигел Aнхел Лопес Муньос . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .26Младостта на “Любовта е лудост” . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .27Стефан Вълдобрев: Хората да мислят с главите си,а не с телевизорите си . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .31Детска архитектурна работилница:“Сътворяваме приказен свят” . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .34Един германски младеж в България . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .36Нов вид европейски примати атакуват Дуранкулашкото езеро . . .39Призвание журналист . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .41Писателят дипломат Богомил Герасимов:Най-хубавият паметник на Людмила Живкова е в Мексико . . . . .42Арт афиш . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .44Китай – известен и непознат . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .46Китай е втората икономическа сила в света . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .48Иван Переверзин получи почетен знак от СБЖ . . . . . . . . . . . . . . . .50Автономия за Чепинци . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .51Първият български екзарх . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .52Да предаваш новини под смъртна заплаха: Глобален призив за сигурността на журналистите . . . . . . . . . . . . . . .54Ресторант "Капри" по-изискан, по-елегантен… от всякога! . . . . . . .56

Танците на тракиеца

1

1

Китай – известен и непознат

На 10.11.2011г Изпълнителна агенция по лекарствата в качеството си на бенефициент, с партньор Министерство на Здравеопазването, подписа договор с Договарящия орган в лицето на Министерство на труда и социалната политика /МТСП/ за директно предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по проект за „Създанане на електронна база данни на медицинските изделия, заплащани с обществени средства”.

Проектът се осъществява с финансовата подкрепа на Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси”, съфинансирана от Европейския социален фонд на ЕС. Максималната обща сума на проекта е 150 хил. лева със срок на изпълнение 30.10.2012г.

Целта на проекта е повишаване на ефективността, прозрачността и достъпността на системата на здравеопазването чрез укрепване на цялостния контрол върху предлаганите в Република България медицински изделия, посредством създаването на електронна база данни на медицинските изделия, заплащани с обществени средства, поддържан от ИАЛ.

По този начин ще се подобрят възможностите на институциите в системата за наблюдение на разходването на бюджетни средства и планирането на здравната политика в средносрочен и дългосрочен план, както и ще улесни достъпа на гражданите до здравни услуги.

На 30.05.2012г е сключен договор между Изпълнителната агенция по лекарствата като възложител и фирма „СИЕНСИС” АД като изпълнител за „Създаване на електронна база данни на медицинските изделия, заплащани с обществени средства”. „СИЕНСИС” АД създава и разработва специализиран софтуер, провежда обучение на експерти и създава технически спецификации за доставка на необходимия хардуер по проекта.

Данните ще служат както на ИАЛ, така и на Министерството на Здравеопазването, Агенцията за социално подпомагане, НЗОК, Агенцията за хора с увреждания и всички лечебни заведения:

За анализ и планиране на разходите за изделия и оценка ефективността на тези изделия;За оценка на социалната и икономическа стойност на изделията и медицинските технологии.Електронната база данни на медицинските средства ще се поддържа със средства, предвидени в бъдещия бюджет

на ИАЛ.Създадената база данни следва да функционира на български и английски език.

Каталуня и Испания: къде се крие конфликтът

0

31


ФОРУМ БЪ

ЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ

*

ЧЕРНО и БЯЛО

Как се печели по време на криза?Пари могат да се правят навсякъде, винаги и от всичко

– от раждането на човека до погребението, всички сфери на живота стават за правене на пари. Когато се опитваш да правиш пари по различни начини, може да сгрешиш, но всяка грешка ще те доведе по-близо до решението. Томас Едисон е направил 10 000 опита, докато изобрети крушката. Какво щеше да стане, ако се беше отказал на 8 хилядния опит примерно? В книгата ми „Как се печели по време на криза” съм подбрал примери главно с хора, които правят пари по време на криза – останали са без работа, взели са им къщите, автомобилите. Любимият ми пример е за един американски студент, който се дипломира през есента на 2008г. Завършва „Икономика“, но никъде не може да си намери работа по специалността. Изхарчва близо 6000 долара от семейния бюджет, за да си търси работа в околностите на Сан Хосе, където живее, но не намира. И тогава му хрумва щурата идея, докато трае кризата, за 1-2 години да обиколи страната и да поработва на различни места, за да си изкарва прехраната. Прави си план да обиколи 50 области в САЩ и на всяко място да остава по една седмица. Пуска над 20 000 имейла на различни работодатели в цяла Америка, качва се на стария си джип с десетина долара в джоба и с един лаптоп, и тръгва.

Първото място, от което получава предложение за едноседмична работа, е да замести болен учител по физическо възпитание. Назначават го, работи от понеделник до петък и заминава за друг щат. Там работи като детегледачка. На трето място вади картофи и т.н. Междувременно си прави блог, в който разказва какво му се случва. Сайтът му става много популярен, вестниците започват да разказват историята му и постепенно става известен. Няколко телевизии правят филми за него. Изведнъж отделните щати и различни компании започват да се надпреварват да го канят на работа, защото покрай него и те стават известни и си правят реклама.

В средата на 2009г получава оферти от различни издателства да редактира това, което е публикувал на сайта си и да го издаде като книга. Предлагат му шестцифрени суми. Очертава се след това да се заснеме

ПРОФ. ЗДРАВКО РАЙКОВ: Бедните мрънкат за пари и лежат

пред телевизора, а богатите мислят как да печелят

игрален филм по книгата му. Ето накратко историята на човек, който не се е отчаял, а е повярвал в себе си и е разбрал, че никой не може да му помогне, ако сам не си помогне.

Накратко, забогатява се от частен бизнес. В Америка около 28-30% от хората са забогатели от частен бизнес, а в Европа този процент е близо 50%. Другото е от добри инвестиции и от заплати – ако си шеф на „Порше“ и получаваш 60 милиона евро годишно, може и от заплати да забогатееш. Но в основата е частен бизнес, който или развиваш и продължаваш да печелиш, или създаваш, развиваш и продаваш. В България вече има доста хора, които така спечелиха пари. Развиват един бизнес, продават го, инвестират в друг.

По време на криза пак се печелят пари. Правенето на пари не се определя от средата, а от главата. Човек или има идеи, инициативен и упорит е, вярва в себе си, или се съмнява и не може да постигне мечтите си. Съмненията отслабват способността ни да постигаме успехи. Голям проблем за България е, че хората неистово се интересуват от политика. Това не е нормално. По статистика най-бедните в България – с доход до 500 лева – проявяват най-силен интерес към политиката. При хората, които получават между 500 и 1000 лева, интересът намалява. При тези с доходи над 1800 лева вече се наблюдава нулев интерес към политиката.

Едно интересно проучване на изследователи от Европа, Америка и Канада показва, че 80% от свободното време на богатите е посветено на работа за увеличаване на парите – те мислят, раждат нови идеи, правят сделки и комбинации. На бедните 80% от свободното им време минава в лежане пред телевизора. В цял свят е така и в България е същото. Тези, които най-много мрънкат, че нямат пари, не правят нищо, за да променят нещата. Ако четете българските вестници и гледате телевизия, ще видите, че темата за предприемчивостта на хората заема несъществено място. Всичко са гафове, корупционни сделки, скандали. Занимават ни с глупости. Какъв е резултатът? В САЩ социолози питат американците как възнамеряват да излязат от кризата – 82% от анкетираните отговарят: „Сам ще се справя. Имал съм и друг път тежки моменти – знам как да се боря“. През септември-октомври у нас социолозите зададоха подобен въпрос. 78% от хората казаха: „Бойко Борисов ще ни оправи”. Според мен светът поне 15-20 години ще се намира в това състояние на несигурност и неопределеност. От 2008г светът вече не е същият, той е много променен, но хората

не искат да чуят лошите новини. Няма месец, в който ще излезем от кризата. Излизайки от една криза, влизаме в друга. Тя ще си отиде, но не като влак, който спира на една гара, пътниците слизат и край с кризата. Чакат ни серия други кризи. Сега тепърва ни предстои голямата инфлационна спирала, защото в момента печатарските машини в големите държави работят. Джордж Сорос казва (и това не се отнася само за България, а и за хората по цял свят): „Музиката спря да свири, а те още танцуват“. Това е истината – музиката спря да свири. От 2008г насам светът е коренно различен. Ресурсите намаляват. Държавите нямат възможности. Половината от световното богатство се е изпарило. Имал си 100 милиона акции – сега имаш 50 милиона. Другите ги няма. Но, ако човек има добра, нестандартна, уникална инициатива, която ще възпламени човешките души, веднага ще намери пари да я реализира. В момента има много инвестиционни компании, които разполагат с огромни пари в наличност. Имат милиарди и търсят къде да ги инвестират. Ако имаш толкова добра идея, те ще ти дадат пари да я реализираш. Хубавото на капитализма е, че ти решаваш дали ще бъдеш в групата, която мрънка непрекъснато или ще вярваш в себе си и ще печелиш пари.

Запознах се с любопитно проучване, осъществено от колеги от университета в Канзас и университета ДеПол. Според тях покупката на жилище от хора с ниски доходи неминуемо ще им донесе повече вреда, отколкото полза. За да стигнат до този ключов извод, колегите са анализирали статистически данни за период от 35 години – от 1970г до 2005г. Ето защо не е чудно, че хората с малки доходи най-често остават без пари, без жилища и имущество, ако са били толкова глупави, че да теглят кредит, без да могат да го върнат. Кризата отново показа, че в цял свят банките вземат принудително домовете точно на бедните, на които са дали ипотечен кредит. Финансово състоятелните хора са такива, защото са се научили сами управляват парите си.

Обикновеният човек винаги ще е прецакан, когато взема кредит. Затова, ако си знаеш интереса, ще бягаш стремглаво от всякакви заеми. С изключение на един единствен вариант – вземаш кредит, за да завъртиш бизнес. Но да се върнем на въпроса – според проучване на БАН от есента на 2009 година, 67% от кредитите и 87% от заемите са взети за разходи, предназначени за потребности от първа необходимост, включително поддържане на жилището. И само 7% от кредитите и 5,07% от заемите в България са взети за развитие на бизнес. Тези цифри показват защо българинът няма да се отлепи от дъното – да вземаш кредити, за да ги харчиш, е най-сигурния начин да съсипеш не само своята съдба, но и тази на децата си. Древните асирийци са ни оставали един прекрасен завет: искаш ли да живееш спокойно, не вземай и не давай на заем. Ако винаги следваш този принцип, сериозните ти проблеми ще са с един по-малко.

Проф. Здравко Райков

blackandwhitemag.bg

6 7ЧЕРНО И БЯЛО, НОЕМВРИ/ 20126 7

ПОЛИТИЧЕСКА КУЛТУРА ПОЛИТИЧЕСКА КУЛТУРА

Ще започнем със състоялата се на 28.VІ. т. г. в СБЖ поредна среща с посланика на Дания у нас, който след просторното експозе за ролята на датското председателство на ЕС през редовния му мандат, за успехите на енергетичния и екологичен фронт, беше така любезен да отговори и на конкретно зададения му въпрос за мнението му към проучването и добива на шистов газ в отделните страни. След като изрази мнението си за увеличения добив в САЩ, той пропусна да отбележи, че там, наравно с нарастването на обема на получаването му, има отделни щати, където от местните власти е наложена пълна забрана върху тази дейност, докато не бъдат проучени изцяло всичките възможни негативни последствия от тези разработки. По този повод Управлението по опазване на околната среда (ЕРА) на САЩ започна провеждането на широкомащабни изследвания в реални (полеви) условия за изясняване на всичките тези проблеми, като първите резултати се очакват да станат известни до края на 2012г. Когато заговори за подобен род дейности в Дания, той информира, че в момента датското правителство е разрешило прокопаването на две сонди, едната съвсем близо до Копенхаген, при което се упражнява стриктен надзор от страна на правителството по всичките провеждани дейности. Посъветва ни да следим в медиите текущата информация за датските разработки в тази насока, за да не се стига до нежелателни екологични катастрофи у нас, и по-точно в района на този богат земеделски край за страната ни, какъвто е Добруджа. Той цитира и Бразилската декларация на световната инженерна конвенция от 5 декември 2008г, организирана и спонсорирана от Бразилския федерален съвет на инженерната архитектура и агрономия, Световната федерация на инженерните асоциации и Организацията на обединените нации за образование, наука и култура (ЮНЕСКО) в която взеха уастие над 5000 инженери от 39 страни. Основната тематика на конвенцията през 2008г беше „Инженерните науки и иновации за развитие със социална отговорност”. Обърна внимание и върху Женевската декларация, приета от участниците в ІV Световен форум WЕС 2011, състоял се в Женева през м.ІХ.2011 г. (след WЕС 2000 – в Хановер, WЕС 2004 - Шанхай и WЕС 2008 – Рио де Жанейро), като призив за действие срещу промените на климата на Земята и използването на всяка технология без задълбочен анализ както на технологичните и икономически възможности, така и на околната среда за внедряване на научно обосновани и ефективни инженерни решения.

И така, в светлината на всичко казано до тук,

представлява ли фракингът (хидравличното разкъсване на шистовия пласт дълбоко под земята) заплаха за екологичното равновесие на набелязания район и най-вече за питейните водоизточници. Методът на хидравличния разрив се прилага още от средата на миналия век в обикновените сондажни работи. Но когато сондата достигне шистовия пласт в отвора ѝ се нагнетява смес от вода със съответните химикали и пясък с цел разширяване на пукнатините в него за да излезе газът навън. Новото в технологиите за насочено или хоризонтално сондиране позволява на сондажната глава отклонение до 900м и проникване в шистовия пласт на десетки и стотици метри успоредно на земната повърхност. Основната трудност при това хоризонтално разкъсване са значително големите количества вода с химически реагенти (средно над 15 000 м3 воден разтвор на една сонда). Това налага изграждането на огромни открити басейни за съхраняване на извърляните от множеството сондажи в една локална зона отпадни води с висока концентрация на токсични реагенти в тях. Нещо повече, наред с катастрофалното просмукване и преливане на депонирани отровни разтвори от тези басейни-хранилища, значителни проблеми за замърсяването на подпочвените води създава и некачественото бетониране на сондажните отвори. И въпреки, че представителите на газовата промишленост в САЩ твърдят непрекъснато, че щатските власти прилагат постоянно ефективно контролиране върху тяхната дейност, наяве е явно недоверие към това твърдение, тъй като по законите на редица щати всеки оператор на сонда, отговаря за качеството на питейната вода на разстояние 760м от въпросния сондаж, а новите хоризонтални сондирания могат да достигнат отклонения до 2000м от централния вертикален сондаж. При едно по-сериозно проучване на достъпната информация се вижда, че достъпът до този енергиен ресурс няма да бъде толкова лесен, както твърдят газодобивните компании, а и експлоатацията му ще е твърде скъпа. Освен това, представените анализи винаги се отнасят до резултатите от експериментално проведени единични хидравлични разкъсвания на шистов пласт, в т.ч. и единично прокарани хоризонтални сондажи. За възможно най-бързото и осигуряващо максимални печалби на фирмите промишлено извличане на газа, същите могат да прокарат на едно месторождение голям брой, разположени в непосредствена бизост както вертикални, така и цяла мрежа от хоризонтални сондажи за съответните разкъсвания на пласта. А това вече е реална опасност от замърсяване и отравяне на водите. Това предизвика миналата година в щата Ню Йорк

политически конфликт след като ДАС (Управление за охрана на околната среда), без да дочака резултатите от широкомащабното изследване на ЕРА за безопасността на фракинга, обнародва план, в съответствие с който се предостави на сондажните компании достъп до 85% от собствените месторождения на шистов газ и същевременно наложи забрана върху провеждането на фракинг във водосборните зони около Ню Йорк и др. големи градове. Главните цифри на противниците на ДАС бяха, че само за един хоризонтален сондаж са необходими от 8 000 до 15 000 м3 вода, от 55 до 250м3 химически токсични реагенти, а така също и десетки тонове пясък. Дори да си затворим очите за целия контрагент от автоцистерни за тези разтвори остават проблемите с обратните водни разтвори и тяхното съхранение. А те са ни повече, ни по-малко от 75 – 80% от подадените в сондажите разтвори и са пренаситени с голям брой химикали, предназначени за различни цели: за облекчаване на разкъсващите пласта разтвори, за защита на сондажните тръби, за неутрализиране на попаднали радиоактивни и бактериални субстанции, соли и др. от дълбочинните пластове и т.н. За депонирането на тези “токсични отпадъци” са необходими огромни хранилища, които фирмите в повечето случаи изграждат открити, вкопани в земята басейни, в повечето случаи далеч от водосборниците на питейна вода. И независимо, че последните се облицоват със специални изолационни синтетични платна и се спазват всичките предпазни мерки, изолационните материали могат да бъдат повредени, а при поройни дъждове, бури и наводнения сметохранилищата могат да прелеят с всичките произтичащи от това пагубни последствия. “Този отрасъл е свързан с голям риск” казва специалистът по фракинг Тери Енгелдер от Университета в Пенсилвания – един от най-конфликтните по тези проблеми щати в САЩ. Там, например, има установени случаи, при които питейната вода е придобила отвратителната миризма на развалени яйца и възможността да бъде запалена. По този повод проф. Ingraffea пише: “Аз просто искам представителите на газовата индустрия да престанат да твърдят, че фракингът е безопасен. Компаниите се добраха до възможността да използват метода на хидравлично разкъсване. А всичко останало е само словесно жонглиране”. Подтвърждение на тези думи бяха действията на ДАС срещу газодобивната компания Range Resources във Форт Уърт, която разработва сондажите в известните Барнетовски шисти в Тексас. Документално, ДАС изнесе факти, че два водосборни кладенеца, находящи се в жилищен район близо до два газови сондажа на тази компания са били замърсени

с метан от “термогенен” произход, който за разлика от “биогенния” (образуващ се от микроорганизми, обитаващи кухините над нивото на водоносните пластове) се съдържа в дълбоките шистови пластове. В пробите са били открити химикали, използвани при фракинга (бензол и някои соли), а водата в кладенците е станала огнеопасна. А може би целият проблем се състои в това, че газът е проникнал поради лошо бетонираната вертикална сонда до повърхността, освен възможността да преминава и през неизвестни газови каверни и пукнатини. В сб. “Proceeding of the National Academy of Sciences USA” четем една от най-интересните публикации за начините на газовата миграция, при което екип, ръководен от г-н Джексън е извършил анализ на водни проби от над 60 частни водосборни кладенци, разположени над шистови пластове в Пенсилвания и щата Ню Йорк. В пробите на 51 кладенеца е констатирано наличието на метан, при което, колкото по-близо е бил кладенецът до газовия сондаж, толкова по-голяма е била концентрацията на метан в него, а химическият анализ е установил “термогенния” му, дълбочинен произход. В пробите обаче не са открити химикали или соли, използвани при фракинга. Това дава основание да се счита, че най-вероятната причина за замърсяване е или лошото бетониране, или появилите се в процеса на фракинга пукнатини, които биха могли да се простират извън границите на хоризонталния шистов пласт. А наличието в тези два щата на изобилие от изоставени сондажни кладенци, които тогава не са се закрепвали с обсадни тръби и не са били херметизирани след приключване на експлоатацията (повечето от тях са прониквали на хиляди метри в земята) са идеална възможност за съединяване с тези новообразувани пукнатини. Ето това е другата страна на екологичната катастрофа, защото при хидравличното разкъсване на шистовия пласт, ако новообразуваните пукнатини се съединят с вече съществуващите такива или достигнат стари, изоставени сондажни кладенци, химикалите могат да станат опасни за подпочвените питейни води.

Какво е състоянието у нас? Проблемите при проучването и получаването на шистов газ у нас през последните месеци придобиха особена важност за една голяма част от българското население. В тези условия стана особено наложително провеждането на обществена дискусия с един обобщаващ доклад, който да третира геоложките, технологичните и екологичните аспекти на проучването и добива на шистов газ. Такъв семинар беше организиран в началото на 2012г от Научно-техническия съюз по минно дело, геология и металургия, Българското геологическо дружество, секцията “геолого-географски

Още нещо около проблемите за шистовия газ, най-вече за безопасността при газово сондиране в Добруджа



науки” към Съюза на учените в България и клуба на експертите към НТС по МДГМ. Докладчикът, проф. В. Балинов разгледа сравнително подробно резултатите от извършените изследвания на битуминозните скални формации и оценката на газовия потенциал на България. В изказванията проличаха главните опасения от реалния риск за екологично замърсяване на околната среда не само при добива, но и при проучванията за шистов газ, поради което редица страни спряха неговото проучване. Бе изтъкнато, че в повечето от страните, където е бил получаван шистов газ са нанесени непоправими щети на природната среда, което е от особена важност за Добруджа и Северна България, където се очакват първите проучвателни работи. Беше подчертано, че екологичната култура у нас не е на необходимата висота и това до голяма степен лишава страната ни от обективна оценка за последствията от едно такова начало.

Самото понятие “фракинг” не е още достатъчно изяснено. Дали става въпрос за комплексния процес от началото на проучването до края на добиването на готовия за експлоатация газ, или това е само хидравличното разкъсване на шистовия пласт след приключване на пробиването. Не е ясно и доколко това е опасно. Следователно не са изяснени редица въпроси, имащи пряко отношение към екологичните проблеми в зоната на фракинга, а именно: • какви са опасностите за питейните води и на

филтрационните характеристики на геоложкото пространство, където се провеждат проучвателните и експлоатационните сондажи,

• доколко тези сондажи биха се отразили негативно на тектоничното равновесие в дадения район, на евентуални навлачни структури, на възможно съединяване на новообразуваните пукнатини при хидроразрива със съществуващи такива в земните пластове над шистовия пласт, или със стари, незапълнени сондажи,

• доколко стоманената газопроводна тръба е бетонирана бездефектно и трябва да бъде подложена на непрекъснат контрол, за да се предотвратят възможни изтичания на газ и замърсени с химикали води,

• кои са токсичните химически реагенти, използвани при нагнетяването на разтворите, каква е степента на добавяните във водните разтвори специални вещества-индикатори и проследяването на появата им в местните питейни водоизточници преди, по време на и след проучването и по време на експлоатацията на разработеното находище.

Нуждаем се от държавна политика при разработването на неконвенционални енергийни източници, какъвто е случаят с проучването и добива на шистов газ, от въвеждането на строг и усъвършенстван контрол и не на последно място, от пълна яснота за българското общество от възможните рискове при опазване на околната среда и здравето на хората при тези, иначе примамливи дейности.

Николай Пиперов

ЧиБ: Ваше Превъзходи-телство, в България

се проведе седмица на арменската култура и в София на официално посещение бе вашият министър на културата. Вие сте един от облаго-детелстваните посланици в нашата страна, защото арменците в Бъл-гария не са малко и са уважавани наши граждани. Считате ли, че те са хората, които проявиха голям интерес към изявите на Вашите съ-народници в дните на арменската култура или отчитате и интерес от страна на други български гражда-ни?

Г-н Арсен Схоян: Ще започна с края на Вашия въпрос. Нашата цел беше да пренесем арменската топло-та, а докъде, кога и как ще стигне тя не е важно. Историята, приятелски-те отношения и християнските цен-ности ни свързват, но самите Дни на арменската култура бяха отговор на Дните на българската култура в Армения през 2010г. Благодарни

сме на министър Рашидов, зам. ми-нистър Димитров, проф. Боряна Христова и особено на вицепрези-дент М. Попова, която ни удостои с честта да присъства и говори на изложбата в Народната библиотека „500 години арменско книгоизда-ване”, която е посветена на обявява-нето на Ереван за Световна столица на книгата за 2012г от ЮНЕСКО. Имаше концерти в летния театър в Пловдив, в Националната опера в София, прожектира се филмът „Глас в пустинята” и др.

ЧиБ: Подписани ли бяха някакви споразумения при официалните срещи на вашия министър на кул-турата, например за създаване на съвместни филми, тъй като у нас се помни, че Армения има не само забележителен хумор, прекрасни артисти, но и филмово изкуство от висока класа.

АС: На този етап в дневния ред нямаше подписване на подобни споразумения, но на срещите бяха обсъждани целите, по които ще се работи – те са обширни като обхват и включват и киното. Във времето, тези цели ще имат своя логичен път, това са неща с бъдеще.

ЧиБ: Ролята на Арменската пра-вославна църква е от историческо значение за нас. Как успява да за-пази своя авторитет и водещи по-зиции в обществения живот на Ар-мения и сега?

АС: За арменския народ христи-янството е било източник на надеж-да, светлина, вяра и днес ролята му е същата – всеобхватна. От деня на приемането на християнската вяра у нас и по целия свят, където живеят арменци, са построени хиляди ар-менски черкви. Където и да се нами-ра арменецът, той първо строи черк-ва, а после училище. Подчертавам, че и в София се довършва арменска черква и ние искаме час по-скоро да

я осветим, за нас това е голямо нещо. Това е важно за арменската общност в България и особено за подраства-щото поколение. От една година ние имаме тук архиерейски наместник и епархията на арменците в България се отдели от румънската.

ЧиБ: За съжаление, празникът на арменската култура съвпадна и с новината за прекратяване на ди-пломатическите отношения между Армения и Унгария. Как ще завър-ши според Вас този крайно непри-ятен инцидент?

АС: Наистина, за съжаление това даде друг фон на нашето събитие. В центъра на Европа, на обучение в рамките на НАТО е убит спящ арменски офицер като фактически Унгария не осигури неговата безо-пасност. Правосъдието си свърши работата и присъдата беше справед-лива. Имахме уверението, че при-съдата ще бъде излежана. Убиецът бе обявен за герой при съседите ни и според мен трябва да си кажат ду-мата психолози и психотерапевти. Всички институции, Минската гру-па са недоволни, но фактът си остава и то в разрез с всички права на чове-ка. Трудно е да се търси споразуме-ние и оправдание или както казват руснаците – „подгонка”, т.е. търси се оправдание от друго място. Зако-ните се пишат не за оправдание, а за справедливост и едва ли има между-народен закон, който да оправдава такова жестоко убийство.

ЧиБ: Протест на арменци пред посолството на Унгария има и в София, но това спонтанни изяви ли са и на какво отдавате тази съ-причастност на Вашите сънарод-ници към национални каузи, тъй като те все пак са български граж-дани.

АС: Местните организации на арменската общност организираха тези протести и то с участието на

архиерейския наместник, но имаха официално разрешение. Всъщност те изразиха своето мнение не само като български граждани, а и като граждани на Европа.

ЧиБ: Генералният секретар на НАТО беше в Армения и няма на-чин този случай да не е бил основна тема на разговори. Ще има ли ком-промис и какво ще бъде предложе-нието на Армения в тази посока?

АС: Генералният секретар на НАТО изрази загриженост във връзка със случая, каза го и в Баку. Следим развитието на събитията, но такива прояви нямат прецедент, няма модел и механизъм, който да ползваме, защото това просто не се е случвало до сега. Ние няма да го ос-тавим на това ниво. В крайна сметка правосъдието трябва да победи.

ЧиБ: Как си представяте трайно-то разрешение на конфликта Арме-ния –Азербайджан?

АС: Преговорният процес про-дължава, като за нас е важно не кол-ко години ще се преговаря, а само да няма и ден война. Всичко случващо се ни връща в началото на 90-те го-дини и към началото на конфликта. Омраза е имало и тогава, има и сега и дори получава отклик от властите в съседната страна.

ЧиБ: Какво друго бихте искали да споделите с българската обществе-ност, което не е познато?

АС: Преди няколко дни в Истанб-ул нашият национален отбор по шах спечели златните медали в провеж-даната олимпиада като победи и Унгария. Ние предпочитаме да се състезаваме в областта на спорта, културата и да не се „навираме” в други области. Можем да се учим, включително от загубата от вашия отбор по футбол. Нека побеждават силните.

Зорница Илиева

Въпроси към посланика на Армения

Н. П

р. г-

н А

рсен

Схо

ян, П

осла

ник

на Р

Арм

ения

в Б

ълга

рия



Докато целият свят беше вперил поглед в резултатите от изборите зад океана, в Европа, в Каталуня, на 25 ноември стартира поредната предизборна кампания

за автономни избори. Те бяха свикани предсрочно от досегаш-ния президент на Дженералитат (каталунското правителство) и лидер на каталунските националисти, Артур Мас. „Поляци-те”, както иронично биват наричани каталунците из другите испански провинции, за пореден път обявяват на висок глас желанието си за промяна на досегашният автономен модел, за-ложен в Конституцията от 1978г, но този път на масата е сло-жена картата на една евентуална пълна независмост на Каталу-ня. Това отново разбуни страстите на полуострова. Кутията на Пандора бе отворена. Как обаче се стигна дотам и къде се крие конфликтът?

Едва двегодишното управление на Конверженсиа и Унио, бе белязано от нестихващи демонстрации, израз на тежката цен-ностна и икономическа криза в Испания, която не подмина и бюджетите на автономните области. Неуспешният опит в края на лятото за постигане на консесус с централното прави-телство в Мадрид по преразглеждане на досегашния модел на финансиране на автономиите, принуди каталунската власт, на-чело с Мас, да оглави марша към една евентуална независмост. Факт е, че след насрочване на избори с такъв претекст, няма връщане назад. Щом няма политическа воля, за да се прераз-гледа финансирането на задушаващата се финансово автоном-на област, единствената възможна алтернатива е едностранно да потърсят решение на проблема. Един от тях е референдума, който би бил свикан, ако Конверженсиа и Унио спечелят избо-рите през ноември. На това допитване каталунците ще трябва да обявят официално волята си – с Испания или без нея. Дали би бил легален един такъв референдум, зависи от кой ъгъл на масата за преговори се гледа. Веднъж повдигнал въпроса за една евентуална независимост, на Мас се налага да отговори и на други въпроси: как си представя позицията на ЕС в тази ситуация, би ли продължила Каталуня членството си в съюза, как си представя въпроса с еврозоната. Предполага се, че ЕС не би се намесил и би приел евентуално отцепване, ако този процес се реализира вътрешно и без конфликт за държавата-членка. В конкретния случай обаче, конфликт с Испания по всяка вероятност ще има и въпросът с членството в Евросъюза

остава отворен. В скорошно изявление, Жозе Мануел Барозу декларира, че ЕС би изразил становище, само ако правител-ството на Испания официално поиска такова.

Досегашният модел на финансиране е въведен в края на се-демдесетте години и въпреки, че е променян няколко пъти след влизането си в сила, според огромна част от каталунците, ресурсите се разпределят несправедливо, отреждайки на Ката-луня роля, подобна на тази, която Германия играе в ЕС, докато други области традиционно се субсидират.

Конституцията от 1978г, определя разделението на испан-ската територия на 17 автономни области и 2 автономни гра-да, като по този начин слага край на дългогодишните репре-сии към каталунци, баски и галисийци през управлението на Франко. Тя полага основите на децентрализирана държава от федерален тип, където се признават автономиите, правото им на териториално и лингвистично организиране, разработване на т. нар. „автономни статути“ и в крайна сметка, право на срав-нително самоуправление. Същата конституция обаче запазва за Мадрид правото на вето върху приетите статути и правото на свикване на референдум. Запазва си и правото да събира да-нъците и таксите чрез централизирана данъчна система, като оставя в ръцете на местното управление по-маловажните пера и местни такси. Според приетия модел на финансиране, събра-ните пари от всички автономни области се изчисляват глобал-но и преразпределят между отделните автономии, на всекиго според потребностите. С две изключения – Баската държава и съседната ѝ Навара – на тях конституционно им се признава т. нар. „форално право”, което им позволява да имат собствена данъчна система, чрез прост механизъм, наречен „икономиче-ски концерт“. От друга страна, Каталуня традиционно се явява един от икономическите мотори на кралството със своите 18% от БВП на Испания. В замяна обаче съвсем не получава това, което тя смята, че ѝ се полага. В не толкова далечното мина-ло, когато Испания беше чудото на Европа и капиталът течеше както в частната сфера, така и държавната администрация, тези проценти не бяха от толкова съществено значение, но при за-тягане на коланите във всички сфери и икономика в постоянна рецесия, гарнирано с растящо недоверие на инвеститорите, пропуските в системата лъсват. Каталуня, чиито баланси са на червено, безуспешно прокарва меркеловски мерки с цената на народно недоволство и безредици, и въпреки това е принудена да поиска финансова помощ от Автономния ликвидационен фонд, предвиден за тези случаи, следвайки тъжната участ на Валенсия и Мурсия. През юли каталунският парламент гласу-ва проект за фискален пакт, който каталунското правителство претендира да представи на правителството на Мариано Ра-хой като разрешение на тежките си финансови си проблеми. Въпросният пакт предлага създаването на собствена данъчна администрация, която да събира и разпределя всички данъци и такси, генерирани на каталунска територия и управлявана изцяло от местното правителство. Предлага и утвърждаването на сума в отговор на дадените от държавата услуги на каталун-ска територия плюс процент, определен за междутеритори-ално сътрудничество. На практика каталунците предлагат да бъдат трета форална територия, предлагайки механизъм, по-добен на баския. Отговорът на Рахой на срещата му с Мас през

септември беше недвусмислен – няма място за фискален пакт.Поредният отказ на Марид да обърне внимание на каталун-

ския случай, редом с кризисната ситуация обаче кара много от каталунците, несмятащи до този момент независимостта на Каталуня за приоритетна тема, да преосмислят позицията си и реално да си представят едно евентуално отделяне от крал-ството. Защо на Каталуня се отказва „икономически концерт”, когато на Еускади и Навара са разрешени от 1979г? Отговорът на анализаторите е, че със своите 8%, иначе стабилната баска икономика не играе толкова значителна роля, но ако към този процент се добави и каталунският, получените около 28% по-ставят испанската икономика пред много сериозен проблем.

Дали обаче проблемът е само икономически? В момента в Каталуня страхът от бойкот на каталунски продукти из биз-нес средите е осезаем. В интернет циркулира съставен с нечие „любезно” съдействие списък с каталунските производители и чужди фирми, чиито фабрики са в Каталуня, както и списък с предложения на испанските им алтернативи. Той е адресиран към тези, които искат да изразят недоволството си чрез по-требителски бойкот. През 2005г, когато тогавашния лидер на каталунската Ескерра Републикана (републиканските леви на-ционалисти) – Джозеп Карод-Ровира, направи неуместно из-казване срещу кандидатурата на Мадрид за олимпийски град, обявеният бойкот засегна сериозно продажбата на каталунски продукти в останалите автономии. Традиционно силно пред-ставените на пазара марки каталунска кава (шампанско) като Кодорниу и Фрейшанет, усетиха сериозен спад в продажбите си на вътрешния пазар. Този път се очаква загубите да са още по-големи. Междувременно, сравнително нови фирми за гази-рани вина из иначе не толкова традиционни зони на произ-водство, потриват доволно ръце и вдигат цените. Ситуацията допълнително се усложнява от предстоящите избори. Затова и Мария Долорес де Коспедал, номер две след Мариано Рахой в управляващата в Испания Партидо Популар, вдигна тост с каталунска кава пред медиите.

На улицата обаче и без това съществуващата неприязън към каталунците расте – широко разпространено от десетилетя е твърдението, че са стиснати, а сега и несолидарни. Продължава се с това, че са богати, а не искат да споделят, че на национа-листите колкото повече им даваш, толкова повече ти искат, че шантажират и се завършва с „Арриба, Еспаня!”. От друга стра-на, всяко изявление, произнесено на каталунски по национал-на медия или в парламента, всеки волен и неволен израз на ка-таланизъм подклажда неприязънта и изостря епитетите.

Раздразнението отдавна се е просмукало навсякъде – ста-диони, пресконференции, сцени, медии, издателства, бизнес среди и социални мрежи. Няма нищо странно в това, Серхио Рамос да каже на пресконференция на националния отбор „Защо не ме запиташ на андалуски?!”, пародирайки каталунска медия, задала въпроса си към колегата му Чави Ернандес на ка-талунски. Всъщност есенцията на тлеещия конфликт се крие както и в происпанските и антикаталунски лозунги и знамена на Реал Мадрид, така и в прокламиращите независимост фено-ве на Ноу Камп в Барселона.

Друг стар обект на дебат – използването на каталунския език, чието използване като официален език редом с испанския е

гарантирано от конституцията, е постоянно изложено на теж-ки критики и кампании. Благодарение на някои медии извън Каталуня, които систематично наливат масло в огъня, се шири заблуждението, че испански в Каталуня не се говори и че ако искаш да учиш испански, Барселона не е твоят град, че завър-шилите образованието си в Каталуня не могат да намерят реа-лизация, защото не говорят испански. Някои, като Хименес лос Сантос от радио КОПЕ стигат до по-сериозни обвинения за репресии към испанския език, правейки паралели с репре-сиите към каталунския език от времето на Франко. Реалността е съвсем друга. Истината е, че както и задължителното обу-чение се провежда на каталунски с определени часове по ис-пански език и литература, така и че по коридорите се говори предимно на испански. Процентът на говорещите кастилски в момента надхвърля говорещите каталунски и го определя като доминиращ в повечето сфери. Влиянието на испанските ме-дии е огромно, 15% от населението на Каталуния се състои от емигранти, предпочитащи испанския като опция за чужд език като по-практичен и лесен. На практика, политиката, която се води в Каталуня е насочена към опазване на местния език и предотвратяване на естественото му „испаньолизиране”.

Да си испанец, днес означава да си антикаталанист и обрат-ното. Испания е разделена на субсидиращи и субсидирани, републиканци и фалангисти, чужденци и свои, а желание за диалог няма – като две неразбиращи се деца, принудени да делят стая. Досегашният модел, колкото и да бил успешен в миналото, вече е амортизиран, а границите на солидарността – неясни. Испанското общество има огромна нужда от диалог. Такъв обаче липсва и предстоящите избори, както и идеята за рефендум, са резултат от неуспешните опити да се постигне консенсус. Защото едно твърдо „не” не може да бъде наречено преговор.

Въпреки царящата в Каталуня еуфория, смело е да се твърди, че амбициите ѝ да се отцепи са реални, имайки предвид висо-ката цена, която би трябвало да платят. Прецедент в историята на ЕС няма. Тепърва предстои да видим дали всъщност Испа-ния е толкова плурална и либерална, колкото твърди и дали е достатъчно политически мъдра, за да разреши каталунския казус по „европейски”, развенчавайки веднъж за винаги мита, че Африка все още започва от Пиринеите.

Веселина Йовева

РОЗОВИЯТ БЛЯН НА КАТАЛУНЯМ

ариа

но Р

ахой

, Мин

истъ

р-пр

едсе

дате

л на

Кра

лств

о И

спан

ияА

ртуро Мас, П

резидент на Дженералитат (каталунското

автономно правителство)


ФОЛКЛОРФОЛКЛОР

Тракия е една от най-големите об-ласти в България. Като етнографска област има следните приблизителни граници: на север – Стара планина, на запад – източните възвишения на Ихтиманска Средна гора и Рила, на юг – Родопите и турската граница и на изток – Черно море. В тези гра-ници тя в по-голямата си част е рав-нина и се нарича Тракийска низина.

Плодородието на земята се е от-разило на характера на население-то. Тракиецът е спокоен, с широка, волна душа, добродушен и с много весел нрав. Движи се с широка и сигурна стъпка, с изправено тяло и гордо вдигната глава. Тракийските танци са много разнообразни, от тях лъха свежест и бодрост. Тракиецът изживява дълбоко играта, влагайки силни чувства и много настроение. За играта на мъжете е характерно

по-буйното изпълнение. В нея из-обилстват кляканията, подскоците, плясканията както и други елемен-ти, характерни въобще за мъжката игра.

Жените играят по-сдържано и кипро, но не сковано. Тракийката играе с голямо удоволствие и тем-перамент, но с мярка. Тя никога не преминава границите на благопри-личието. Удоволствието от играта предизвиква изблици на чувства, изразени със заситвания на краката и сдържани провиквания.

Народните танци заемат важно място в обществения и домашния живот на тракиеца. Движенията в тракийските танци са съсредоточе-ни главно в краката. Тракиецът тан-цува леко приклекнал, като непре-къснато пружинира. Насочването на акцентите в движенията надолу, което е един от основните стилни белези на българския танц, е силно подчертан в тракийския танц, осо-бено в мъжкия. Това свидетелства силната му връзка със земята. В по-малка степен са акцентите, насочени нагоре, следвани веднага от движе-ния и акценти, насочени надолу към земята.

В Тракия ръцете вземат много го-лямо участие в танца. Те имат своя специфична изява и в женските, и в мъжките танци. Движенията на ръцете на тракийката са меки, плас-тични, с освободени от напрежение китки и лакти, допринасящи за кра-сотата им. В някои танци ясно се виждат заемки от битови-трудови процеси – като „точене“, „месене на тестото“. Други не подсказват за тру-дов процес, а са организирани рит-мично и хармонират с движенията на краката. Ръцете на тракиеца из-лъчват сила и достойнство. Той рес-пектира със сложните пляскания. В много случаи ръцете му са освобо-дени от напрежение и ритмично се изнасят вдясно и вляво, напред и назад, като изразяват преди всичко дълбоко вътрешно преживяване при танцуването.

Пружинирането, което е стилен белег въобще за българските танци, е особено подчертано в тракийски-те. То се осъществява при стъпване на цяло ходило. Пружинката се из-

пълнява по-плавно и меко от жените в техните бавни хора на песен.

Особено популярно в Тракия, е движението „трополи“ изпълнява-но от мъже и много рядко от жени. Играе се в различни варианти, като подчертаните стъпки и набивани-ята се изпълняват на възглавнич-ката на ходилото, на цяло ходило и пета. Краката са ясно приклекнали, коленете сочат напред, но има вари-анти, когато се повиват напред-вдя-сно или напред-вляво. „Трополи“ се играе стегнато и ритмично, като се среща „единично“, „двойно“, дори „тройно трополи“ в отделните части на Тракия. Когато тракиеца „тропо-ли“, той сякаш разговаря със земята.

Външната форма на хората в Тра-кия е разнообразна. Тук се срещат „сключени, „скъсани“/“водени“ хора, хора „на леса“. Типична за об-ластта е и разкъсаната форма на тан-ца – игрите „по саме“ и „по двой“. В източна Тракия, най-често в Ямбол-ско и Сливенско, се среща кадрил-ната форма, като участниците се за-лавят по двойки – „Джиновската“, „Боалийско“, „Касъмската“ в размер 2/4-ти. Този танц се изпълнява на домашни празници и тържества. Играе се от близки роднини, което дава възможност за свобода в танца, без да се нарушават установените норми за приличие. В отделните части на Тракия се среща и сватбе-

Танците на тракиеца

Момински пролетен танц в изпълнение на ансамбъл „Зорница“

Кичка Савова, една от най-обичаните тракийски певици, в традиционна за региона носия


КУЛТУРАФОЛКЛОР

ната „Заешка игра“ – в размер 2/4-ти или 5/16-ти с втори дълъг дял. В изпълнението и има много символи-ка, която пожелава на младоженци-те голяма челяд. „По саме“ или във „водено“ хоро се играе и сватбената игра „Чер пипер“. Тя носи много настроение и на много места се из-пълнява извън сватбения обичай, за развлечение и забавление.

Женските хора в Тракия често се играят на песен, която самите участ-нички пеят. Това са най-често хора в размер 2/4-ти, 5/16-ти с втори дълъг дял и 7/16-ти с трети дълъг дял. Много добър пример е „Буе-нека“, който съпровожда лазарския обичай. Често „правите“ хора носят името на песента, на която се изпъл-няват. Това са коледни, лазарски, сватбени хора – „на засевки“, лява игра „на меденици“, „Овчаркино-то“, „Великденско“, „Тичано хоро“ и други. Често жените заиграват „пра-вите“ хора заедно с мъжете. Когато те се откъснат и заиграят по-сложни движения и фигури, жените играят своите по-леки движения, за да се заловят отново с мъжете и да успо-коят темпото на танцуване.

Мъжките хора в Тракия са „воде-ни“/ “скъсани“ и най-често „на леса“, като често тези две външни форми на хората са съчетани една с друга. В началото заиграват хорото „водено“ и като съберат достатъчно настрое-

ние, заиграват „на леса“. Тези мъжки хора са изключително разнообразни и богати откъм танцови движения като „Тракийка“, „Трополи“, „Наби-ване“, „Причукване“, „Прашка“.

Един от най-хубавите мъжки танци е „Трите пъти“, който се изпълнява в размер 2/4-ти. В него, по един мно-го красив начин, са съчетани трудни за краката движения с ритмични и енергични полюлявания на ръцете. Това е един от най-обичаните от на-рода танци. „Трите пъти“ се изпъл-нява и смесено, но тогава движения-та са по-леки, като хорото се движи вдясно по кръга.

Тракийските мъжки танци са мно-го сложни, като в тях много силно е подчертано чуството за развитие и усложняване на танцовите движе-ния, стремеж към техническо май-сторство и индивидуална изява.

Смесените хора се играят нався-

къде в Тракия. Такива са „правите хора“, играни най-често „водено“. Участниците в хорото се залавят смесено – мъж, жена, мъж, жена. В миналото залавянето е ставало само между близки и роднини и то чрез кърпа. Среща се и друго залавяне – в началото на хорото се хващат мъ-жете, в средата – жените и в края на хорото – отново мъже. Водачът на хорото се нарича „баш“, „връх“, „вод-ник“, а на опашката се залавя – „куй-рук“, „кърпач“

В цяла Тракия за „воденото“ хоро се хващат моми, ергени, жени, мъже, възрастни, даже и деца. Музиканти-те обикновено са в средата на кръга и полукръга, най-често до „баша“, който подава команди за темпото и продължителността на изпълнение-то. „Правите“ хора започват в уме-рено темпо. Когато всички желаещи се заловят, темпото постепенно се

забързва, хорото все по-устремено се придвижва вдясно, започва да пулсира навътре към центъра на по-лукръга и да се връща навън. Играта се успокоява, за да се развихри отно-во или за да се откъснат мъжете и да заиграят „на леса“.

Има смесени хора, които се играят „сключено“ в два кръга – вътрешен, от жени, и външен – от мъже. Някои изследователи на българския танцов фолклор смятат, че това е останало от турското робство, когато на ме-гдана мъжете са пазели своите жени и деца.

Освен хора в 2/4-ти, смесено се играят и „Пайдушки“ хора в размер 5/8-ми с втори дълъг дял, „Ръчени-ци“ 7/8-ми с трети дълъг дял, хора в размер 9/8-ми или 9/16-ти с четвър-ти дълъг дял.

Смесено се играят и особено по-пулярните в Пазарджишко и Пло-вдивско „криви“ хора в размер 11/16-ти с трети дълъг дял – „Гла-винишка копаница“, „Пазарджишка копаница“, „Ветренска копаница“. Също така се играят и хора в размер 7/16-ти с първи дълъг дял – „Ками-шица“, „Бучимиш“ – размер 15/16-ти с пети дълъг дял, „Седи Донка“ или „Изтърси калци“ – смесен раз-мер 7/16+7/16+11/16 съответно с първи и пети дълъг дял.

Голяма част от тракийските танци могат да се причислят към жанра с художествено-развлекателна функ-ция – изпълняват се на различни съ-бори и празници. Други спадат към обредния жанр – при коледуване, лазаруване, великденски и гергьов-ски хора и такива, които се свързват с отделните моменти на сватбата. През годините танците, спадащи към обредния жанр, постепено пре-минават в развлекателния и се игра-ят за удоволствие.

Етнографски Тракия се разделя на три части: Западна, Източна и Странджа. Те се подчиняват на ха-рактерните особености на цялата област, но се различават в някои подробности.

Западна Тракия заема територия-та, която на север обхваща склоно-вете на Средна Стара планина, на юг – склоновете на Родопите, на запад – Рила планина и Ихтиманска Сред-

на гора, а на изток граничи с поре-чието на р. Стряма и р. Чепеларска. Това са само приблизителни грани-ци, които не са рязко очертани, а плавно преливат към съседните об-ласти и райони.

Западна Тракия е по-малка от из-точната ѝ част, но независимо от това тя е извънредно богата, а танци-те, формите и движенията – изклю-чително разнообразни. Особеното ѝ разположение я прави много ин-тересна по отношение на народните танци. Много изследователи смятат, че това се дължи на миграционните процеси от края на 16в до края на 19в, когато тук се заселват много българи от Софийско и Западна Ма-кедония. Това смесване на различни етнографски групи довежда до съз-даването на една танцова култура, която носи чертите и на тракийски-те, и на шопските, и на пиринските танци. Хората в западна Тракия се играят повече на инструментален съпровод и по-малко на песен.

За западна Тракия са типични танците в неравноделни размери – 5/16, 7/16, 9/16. „Кривите хора“ в размер 11/16 с трети дълъг дял – „Главинишка копаница“, „Ламба-ламба“; „Бучимиш“ – 15/16; хора в смесени размери – „Седи Донка“.

Източна Тракия на север грани-чи със Стара планина, на запад със Стряма и Чепеларската река, на юг – с Родопите и Странджа, а на из-ток – с Черно море. За тази част на Тракия са типични „правите“ хора в размер 2/4 – „Право тракийско“, „Боалийската“, „На Лазар“, „На за-севки“, „Диметно хоро“, „Броеняк“ и др. Хората са плавни и тържествени. Тук периодично се редуват бавното, спокойното с буйното и вихрено из-пълнение.

Типично мъжко танцово движение в Източна Тракия е „трополи“. Това е едно от най-характерните движе-ния в тракийските танци и се среща само в Тракия. Мъжки хора, в които се „трополи“ се играят в Сливенско, Казанлъшко, Ямболско, Староза-горско, Новозагорско. Постепенно на изток, най-вече в Странджа, то преминава в „приситване“.

Много популярни за тази част на Тракия са „Трите пъти“ и „Джинов-

ската“ в размер 2/4. На домашни празници и особено на сватбени тържества се играе „Ръченица“. Из-точнотракийските танци са постро-ени в сравнително по-прости разме-ри. Повечето са в размер 2/4, а също 5/16 с втори дълъг дял, 7/16 с трети дълъг дял, 9/16 с четвърти дълъг дял.

Странджанският край е своеоб-разна „съкровищница на танцовия фолклор“. Всички обреди при сватба са се придружавали от хора. Типи-чен за Странджа е вокалният съпро-вод на хората.

Странджанци имат своя термино-логия за обозначаване на външна-та форма на хората. „Сключеното“ хоро тук наричат „заградено“. Ко-гато кръгът не е сключен, хорото е „отградено“. „Изводено“ хоро или „дълго“ хоро е това, при което един „водник“ води хорото, а един опаш-кар, наричан „кирпич“, „кърпач“ – крепи, „кърпи“ хорото.

Според темпото на изпълнение странджанските хора са „кротки“, „луди“, „тропани“, „рипани“, „под-сурнати“.

По своя строеж хората в размер 2/4 не са сложни, но доста разноо-бразни на движения. Много често изпълнявана тук е „Ръченицата“ на-ричана „Тройна ръченица“, „Ръче-ница с провиране“, „Диметна ръче-ница“. Тя заема много важно място и съпровожда всички моменти в сватбения ритуал и цялото сватбено празненство.

Популярни в Странджа са хората в следните размери. 2/4 – „Кротко хоро“(женско, на песен), „Коледни хора“, „Лява игра“, „Трите пъти“, „Тропано хоро“, „Чопраз“. 5/16 с втори дълъг дял – „Зайчешката“, „Чер пипер“, „Пайдушката“. 7/16 с трети дълъг дял – „Бонината“. 9/16 с четвърти дълъг дял – „Тодоро, Тодо-ро“, „Никола, Никола“ и много дру-ги. Най-сложно в Странджанския край е „Витото хоро“(„Въртена“, „Въртената“ или „Чопраз“), който се играе в Грудовско. Хорото има доста фигури. В средата се залавяли жени-те, а в двата края(„връа“) – мъжете, които изпълняват много темпера-ментно по-сложните фигури.

Милослав Андонов

Жени в традиционни за бургаския регион носии

Ансамбъл „Тракия“


КУЛТУРА КУЛТУРА

Пиша от Лондон, където скоро се проведе фестивал на Българското кино. Не

е ли това поредното доказателство за разцвета на нашата филмова индустрия? Младите у нас безспирно говорят и пишат за този феномен, с леко повдигната глава и много, много ентусиазъм. Интересно ми е да науча мнението на човек, който е свидетел на различни етапи от живота на нашето кино – както и на т. нар. социалистически реализъм, така и на “киното на прехода”. Избрах да попитам Петринел Гочев

за неговото мнение по въпроса за “големия бум‘‘.

Художник, склуптор и театрален режисьор, с наследена от баща си любов към филма, той е човек близък до киноизкуството, но и достатъчно дистанциран, за да бъде обективен в преценката си за неговото развитие.

ЧиБ: Петьо, според теб коя година може да бъде избрана за годината на българското кино? Кога то е най-динамично, най-успешно?

ПГ: Статистически, малко преди разпада на режима, през 80-те

години, България произвежда около 20 игрални филма годишно. Годините непосредствено след промените се характеризират с рязък спад в киноиндустрията. Кратка кома. След това киното отново оживява, претърпяло остра трансформация, заедно с обществено-политическия живот в България.

ЧиБ: С разпада на комунизма идва и унищожаване на цензурата, нали? Това би трябвало да има по-скоро отприщващ ефект за изкуството. На какво се дължи тази кратка кома тогава?

ПГ: Да, ценцурата падна. Когато отидох на първия митинг, няколко дни след като се уволних от казармата, не можех да повярвам на очите си – рязко сриване на цензурата.

Но за изкуството мнението ми е по-особено. Да правиш добро кино по време на режима означаваше да казваш завоалирано истини, посредством символи и алегории, защото направо не можеш. Когато падат забраните, изведнъж нямаш срещу кого да се бориш и трябва да започнеш да мислиш творчески и да споделяш неща, които лично те вълнуват, но са важни и за много други хора. Оказа се трудно за творците да се адаптират бързо. Комата, разбира се, е резултат и от липсата на капитал, защото филмовата индустрия вече не е притежавана изцяло от държавата.

ЧиБ: Да, оказва се, че понякога свободата обърква хората. До голяма степен това продължава да е недостатък на българското кино. То си остава някак маргинално. Продължава да се занимава с това, че преди не е “можело да каже” и не успява да премине в днешния ден. То рядко трогва. Основната му роля е да припомня историята, за да не се повтори, което също не е за подценяване, но не е и достатъчно. Постепенно киното започва да обръща внимание и на актуални проблеми и въпреки “комата” киното се съвзема. Периодът след 2008г се счита дори за “бум на

ТЕОРИЯТАЗА ГОЛЕМИЯ ВЗРИВ

НА КИНОТОбългарското кино”. Как се стигна до този скок ?

ПГ: Развитието е по-скоро съвземане и правилно усвояване на напредналите технологии. Малко е раздута историята покрай този “бум”. Според мен той се дължи на обща настройка, която се задава отвън, а не идва от самите филми.

ЧиБ: Дръзко и доста интересно твърдение. Как точно работи този механизъм?

ПГ: Много просто. Ще дам пример от собствения си живот. Четвърти курс във ВИТИЗ съм, имам едно представление и все още никой не ме познава. Леон Даниел идва случайно в Пазарджишкия театър на репетиция на “Епични времена” от Йордан Радичков. Явно остава доволен. След това този един човек, но значима фигура, създава такава колосална мълва в София, че на премиерата се изсипва огромна тълпа. Това пък от своя страна дава такъв тласък на представлението, че за тези години (1997-99) се говори за “бум’’ на театралното изкуство в Пазарджик. Схемата е същата и с киното, но с разлика в детайлите, сега играят роля реклами, ПР кампании, нови похвати като трейлъри и т.н.

ЧиБ: Тоест “големият взрив’’ се създава изкуствено. А защо? Хората ли имат нужда от това?

ПГ: Не, самото кино има нужда от това, за да започнат творците да се

осмеляват. И “бумът” не се създава изцяло изкуствено. Несъмнено се произвежда качествено кино. Просто качество е имало и преди да започне да се говори за огромния скок. След своеобразната кома, филми постепенно започват да излизат, просто никой не е разбрал. Сега за първи път се появяват хора, които го забелязват, сформира се и сериозна критика.

Направи си един експеримент. След две години изгледай всичките хитове от 2001г насам и ще видиш как повечето са някак равни и средни, няма някой, който да надскача другите по въздействие. После виж всичко, което се е изписало за тях и обърни внимание на суматохата, която са създали сред обществото и ще забележиш, че всичко е било един ентусиазъм, който идва извън филма.

ЧиБ: Значи, в теорията за големия бум на българското кино има някаква истина, около която се раздува голям цветен балон. В заключение, ще те попитам – ако можеше да промениш едно нещо в родното филмово изкуство какво щеше да е то?

ПГ: Имаме способни и ентусиазирани актьори, пълни с идеи режисьори и очакваща публика. Единственият проблем на българското кино е, че твърде често отправя някакво констативно послание към зрителя, и то е: “В България нещата са зле и хората

тук са нещастни!”. Чудя се защо българите не могат да направят филм с позитивно послание. От край време е така. Ето го “Любимец 13” завършва типично по български – финалът на детския филм “Войната на таралежите” отново обрича героите...

Единственият филм, който се появи с внушението, че на тази географска точка на света също може да се живее смислено е “Светът е голям и спасение дебне от всякъде”. Озадачаващото тук е, че главната роля е изиграна от сръбски актъор. Странен феномен. Отпраща се категорично послание, но в самото изработване на това послание прозира недоверие. Драмата на българския творец е недоверието му в самия себе си и в светлия смисъл на историите, които разказва.

Ако можех да променя нещо в българското кино щях просто да взема малко българска вяра, надежда и любов и щях да ги инжектирам в отпадналото тяло на българския филм.

ЧиБ: Благодаря ти, Петринел. Отрезвително послание. Изкус-твото наистина трябва да съществува, за да изгражда едни светове, които да представят живота в цялата му сложност, да говорят за драмите на човешкото съществуване, но и да носят едно по-позитивно послание.

Евгения Несторова

Петринел Гочев



Тази перифраза на известната сентенция се отнася с пълна сила за едно от най-значимите събития в кул-турния календар на България през последните години – Международния фестивал на анимационното кино, който се проведе през септември във Варна. Истори-ята му датира от далечната 1979г. Идеята била култур-ният форум да се провежда всяка нечетна година през октомври. След шест издания обаче, през 1989г, по ред причини се слага край на проявата. И така до 2011г, ко-гато сдружение „Световен фестивал на анимационния филм”( в него влизат такива известни имена като проф. Анри Кулев, Георги Стоянов – председател на Съюза на филмовите дейци, скулпторът Георги Чапкънов – Чапа, режисьорът Николай Тодоров и т.н.) става инициатор за възраждането му.

Фестивалът е един от петте най-значими в света под патронажа на АСИФА – Международната асоциация на анимационното кино. В тазгодишното му издание участваха повече от 400 премиерни заглавия и се про-жектира повече от 300 часа рисувано кино. В между-народното жури, което оценяваше показаните филми, влизаха представители на Япония, Великобритания, Швейцария, Италия, както и един българин – режи-сьорът Николай Тодоров. Почетен президент пък бе Сайоко Киношита – директор на Международния ани-мационен фестивал в Хирошима.

В надпреварата участваха анимационни филм от цял свят, повечето с награди от други международни фору-ми. В нея се включиха и 7 български заглавия. Бе пока-зана и 3D черно-бяла анимационна лента на режисьора Мартин Георгиев. Във фестивала участваха със свои филми и студенти по анимация.

Музиката заема специално място в анимацията. За да защити тази теза, във Варна бе пристигнал режисьорът и продуцент от Франция Пиер Азуелос. В лекция пред българската аудитория той бе категоричен, че един от най-интересните аспекти в създаването на всеки филм е музиката. В подкрепа на твърдението си Пиер Азуелос бе подготвил откъси от известни ленти, сред тях анима-ция от 1932г, както и „Очи чьорные” на Анри Кулев.

Голямата награда на фестивала бе спечелена от 14-ми-нутния руски филм „Майка и син” на режисьора Андрей Ушаков, а друг руски филм – „Извън играта” на Иван Максимов, получи Наградата на Варна. Големият приз за пълнометражен филм отиде при испанския „Бръчки”. Не бяха подминати и българските филми – рисуваният върху стари грамофонни плочи „Демони” бе удостоен с награда за детски филм, а „Баща” – копродукция на Бъл-гария, Хърватия и Германия, взе наградата на Съюза на българските филмови дейци. „Чичо Пиша” на унгарския режисьор Борбала Томпа пък бе обявен за най-добрия студентски филм и получи награда, осигурена от Нов български университет.

А на нас, зрителите и почитателите на седмото изку-ство, ни остава да се надяваме фестивалът на анима-ционното кино да заеме стабилно място сред значимите културни прояви в страната ни.

Фани Жекова

Изкуството е вечно – да живее изкуството!

В документалния филм ”Да изпи-еш горчивата чаша” – филмов порт-рет, посветен на 70-ата годишнина на кинорежисьора Вълчан Вълчанов, дело на негови бивши и настоящи студенти от Факултета по журналис-тика – големият наш актьор Джоко Росич казва: „Има множество на-гради по кинофестивалите у нас. Но „Горчивата чаша” е награда особена, несрещана никъде другаде. Който има тази награда може само да се гордее, че е неин носител, а който я няма – да се стреми да я получи!”

ЧиБ: Кое е това „особено” в тази награда, г-н Вълчанов?

ВВ: Преди всичко нейните мотиви, които са дефинирани още в статута ѝ – „Горчивата чаша” се присъжда на филми, които представляват не-съмнен принос в развитието на съ-временната филмова изразност.

Иначе казано, лауреати на тази награда стават кинематографисти, които освен за това, какво искат да кажат на своите зрители, са си дали труда да помислят и за това, как да го кажат чрез специфичните кинема-

тографични изразни средства: мон-тажа, композицията на кадъра, взаи-моотношението между фонограмата и изображението, колористичната драматургия и т.н.

Друга особеност, която прави тази награда уникална сред своите посе-стрими е, че журито на всяко отдел-но издание на фестивала, който е на територията на България, не се на-значава от никого, а се конституира само от бивши и настоящи студенти и преподаватели във ФЖМК, които са акредитирани в работата на съот-ветния фестивал.

И една от най-важните особено-сти – авторите на всеки филм, носи-тел на тази награда, предоставят на ФЖМК копие от наградения филм, който пък става неотменна част от учебния процес. Тази особеност бе обусловена от драматичната бедност на нашия университет, който не е в състояние да заплати дори транс-портните разходи, камо ли автор-ските права на филми, чиято висока мисия е непрекъснато да осъвреме-няват преподаването по аудиовизия, държейки ръка на пулса на най-аван-гардните търсения в областта на ки-но-езика. И това не е журналисти-ческо клише, а радостна практика и възможност на нашите студенти да се считат за адекватни съвремен-ници и творци в цивилизацията на образа, както сполучливо е нарече-на нашата епоха. А и да пишат свои курсови и дипломни работи върху отделни автори и филми. Диплом-ната работа например на Велислава Дърева върху творчеството на Юли Стоянов си остава един малък, но завършен шедьовър.

ЧиБ: Всъщност, кога и как се роди идеята за учредяването на „Горчивата чаша”. Изтеклите 20 го-дини я утвърдиха като престижна и желана академична награда. Но защо „горчива“?

ВВ: „Горчивата чаша” се роди във времето на пълен ступор на кине-матографичния живот у нас – ну-лево филмопроизводство, никакво разпространение поради масовото закриване на кинотеатрите у нас и превръщането им в казина, бинго зали, галантерийни магазини и т.н. Съдете сами – от 3000 екрана в стра-ната преди, днес България има всич-ко на всичко 120. Та за кинофестива-ли не можеше въобще да се говори. В един момент, филми – всичките документални – започнати преди тази катастрофа, с триста мъки бяха завършени, и в една кинозала на Министерството на отбраната бе организиран своеобразен преглед на тази продукция. Не може това да се нарече фестивал, като тези в Плов-див и Варна, защото самата дума фестивал произхожда от латинското „фестивус” – празник, празничен, а нищо празнично нямаше в тази „на честна дума” организирана импро-визация. И ето в такава изстрада-но-радостна атмосфера, че поне се виждаме, че все пак нещо българско мърда и шава на екрана, се появи филмът „Стефан Стамболов –съзи-дателят и съсипателят” на Светльо Овчаров. В този филм разказът бе конструиран наистина новаторски. Ето тази творческа находка, спо-ред мен, трябваше на всяка цена да бъде отбелязана и то така, че да бъ-дат окуражени всички колеги, за да не забравят, че кино-езикът е жив и трябва непременно да се развива. Защото в това развитие е залогът съществените, важните смислови послания на филмите, пълноценно да достигат до милионна аудитория.

ЧиБ: А кои бяха първите носите-ли на тази награда?

ВВ: Веднага след „Стефан Стам-болов – съзидателят и съсипателят”, още на прощъпулника на екрана на току-що родилия се МКФ „Любовта

„ГОРЧИВАТА ЧАША” НА 20 ГОДИНИ



ИнтервютоНамираме се в Студентски град, в

близост до общежитието на НХА, блок 28 и разговаряме с един от ор-ганизаторите. С нас е Коко и аз за-почвам с първия си въпрос:

ЧиБ: Да започнем отначало. Как се роди идеята, кои сте вие създате-лите, коя е провокацията?

КП: Крикор Папазян, Диана Ста-мова и Атанас Гиев – това сме ние организаторите. Всичко започна миналата година, покрай коледните празници. Събираме се една компа-ния и правим всичко заедно: ядем, веселим се, учим и рисуваме. Наши-ят блок беше страшно надраскан и занемарен, но по онова време го бо-ядисаха. Цветът – светло сив, но при липсата на светлина в коридорите на общежитието, изглеждаше мрачно и депресивно. Същата вечер, когато се събрахме, всеки вече беше обмис-лил проблема и стигнахме до реше-нието, че нашият блок, на артисти, не може да остане сив и грозен, или да се превърне съвсем скоро в сте-ни изпъстрени с драсканици и вул-гаризми. Така и се роди идеята. Да направим фест, по време на който да се изрисуват коридорите, за да живе-ем в положителна и творческа среда. За проекта ни помогна преподава-телката по реклама на Диана, Албе-на Спасова. Тя ни изслуша, помоли ни да напишем чернова, след това я редактира. Тя взе идеята много при-сърце и ни помогна с всичко, което можеше, включително и това, че ни насочи към фондация Пимен Зо-графски, фондацията на НХА, чрез която кандидатствахме по програма „Култура“ на Столична община. Така спечелихме финансиране, малко по-малко от нашето предложение, но парите все пак бяха достатъчни да

завършим начинанието си.Друга провокация за това събитие

беше и отношението на хората към Студентски град и нещата, които се случиха. Побоища, наръгвания, пи-янски вандалщини, ние не искаме това да е лицето на нашия кампус за пред света. След случката с на-мушканото момче пред една от дис-котеките в квартала, реакцията на хората от властта беше вечерен час. Но това няма да помогне за разре-шаването на проблема, по-скоро би го засилил. Нито пък затварянето на заведенията, там поне има доня-къде сигурност и охрана. Трябва да се промени морала и мисленето на младите хора. На Студентски град се гледа като на Лас Вегас – казина, дискотеки и барове. А къде са биб-лиотеките?!

С този фестивал, смятам, че ще можем да покажем едно друго лице на Студентски град. Ще покажем на обществото, че тук има мислещи и действащи млади хора, такива кои-то правят нещо, имат позиция и са различни. Дано отсрамим името на Студентски град с тази наша проява и дано не е последна, а първата от много.

ЧиБ: Във вашата страница във facebook видяхме, че проекта за-почва в началото на годината и явно е минал през много труднос-ти, за да стане реалност на 20 ок-томври. Разкажете ни откъде за-почнахте, през какво минахте, кой ви помага и подкрепя, къде са били трудностите. Как върви организа-цията?

КП: Одобриха проекта през месец май. Но това беше само началото. Преведоха ни първия транш пари. След това започнахме да пазаруваме материали. Парите свършиха, а наше

задължение беше да предоставим документация за похарченото. След това получихме втори транш, но мина достатъчно време, за да не мо-жем да организираме фестивала по времето, което бяхме избрали – пре-ди края на учебната година. Бюро-крацията в страната е голяма и това забави втория транш, което респек-тивно забави и нас. Взехме решение, че е най-добре да направим феста в началото на новата учебна година. Тогава Студентски град отново се пълни, нашето общежитие също, а и времето все още е хубаво. Освен столична община ни помагаха и на-шите спонсори от Trip house и гале-рия „+ Това“, където ще се проведе и изложбата след фестивала. Благо-дарим изключително на Столична община, НХА, 5 Open Art Space, Dimara Studio, Lina Media, BTSF, Trip House, Shaker Maker, Brokerz, Targy, Ziggy, Multivisia, Мегахим, Списание ЕДНО, Dnes.bg, Stand.bg за помощта и реализирането на проекта.

ЧиБ: Какво очаквате от студен-тите в НХА – имат ли сполучливи идеи, кои са участниците в журито, което подбира бъдещите картини, които ще красят стените на обще-житието. Как разпространявате информацията за събитието?

КП: Студентите на НХА са страш-но ентусиазирани, но нашата целева група не са само те. При нас могат да участват художници на свободна практика, без ограничения в проз-вището и възрастта. Доста хора ни изпратиха своите проекти и има още много желаещи, затова и удължих-ме срока. Има много сполучливи предложения, но има и такива кои-то не са завършени. В такъв случай се свързваме с авторите и ги прово-

е лудост”, се появи филмът на Уди Алън „Съпруги и съпрузи”, който като че ли бе създаден тъкмо за да въплъти мотивите на „Горчивата чаша”. И я получи – за първи път в раздела „игрално кино”. Комичното продължи и ”зад кадър” – тъй като фирмата – вносител на филма на Уди Алън бе и вносител на един японски филм, който пък получи наградата за главна женска роля. Впоследствие, „високо подготвените” чиновници в тази фирма изпратиха нашата чаша в Япония, а наградата за главна жен-ска роля прекоси океана и отпътува да „зарадва” Уди Алън.

ЧиБ: Бихте ли споменали най-яр-ките имена, носители на „Горчива-та чаша”?

ВВ: Нашите лауреати, като прави-ло, са изтъкнати кинотворци като започнем от световноизвестните Уди Алън, Иржи Менцел, Георгий Данелия, Евгени Цимбал, Алексан-дър Сокуров, до една цяла плеяда съвременни български кинематогра-фисти като Христо Ганев, Юли Сто-янов, Анри Кулев, Милан Огнянов, Николай Волев, Асен Владимиров, Иван Павлов, Михаил Мелтев, Джо-ко Росич, Станислав Семерджиев... и ще ви свърши списанието, ако трябва да изредя всички лауреати през последните 20 години. С една дума – няма неярки имена. Такава е спецификата на нашата награда.

ЧиБ: Обикновено, в кинемато-графичната общественост „Гор-чивата чаша” се свързва с Вашето име...

ВВ: Налага се да Ви прекъсна и настоятелно да отбележа, че да се учреди една академична награда в никакъв случай не е по силите на един-единствен човек. Ако аз не бях намерил незабавно, спонтанно съмишленичество в лицето на тога-вашния декан на факултета, в който преподавах – проф. Тодор Петев и неговите заместници проф. Милко Петров и доц. Весела Табакова, ако не беше проведен необичаен, мъл-ниеносен декански съвет, за да по-лучи „хрумката” административно оформление, идеята ми не би могла да получи реализация. Така че, ми-навайки впоследствие и на гласу-ване от Факултетния съвет, където

бе приет и Статута на наградата, тя благополучно тръгна по своя вече 20-годишен успешен път, предиз-виквайки безспорен интерес и при-знание както у нас, така и в чужбина. В свои интервюта, организаторите от Варненския Фестивален и кон-гресен център многократно твър-дят в кадър, че „Горчивата чаша” е постоянен коректив на решенията на „голямото жури”, заставяйки ги спешно да подготвят нови статуе-тки за втора Специална, или друга награда, за да се избегне конфуза, че скромната, без парично покритие университетска награда е забелязала и наградила един филм, а „голямото жури” го е прозяпало и не го е удос-тоило с вниманието си.Та затова се е налагала спешна подготовка на ста-туетка за втора Специална награда и т.н. Много често, лауреатът на „Гор-чивата чаша” е получавал и Награ-дата на филмовата критика при Съ-юза на българските филмови дейци, което за сетен път доказва високите научни и художествени критерии на журитата на нашата факултетска „Чаша”.

И накрая, но не на последно място, в ранглистата от реалните ползи за ФЖМК е фактът, че вече 20 години в нашия кинематографичен живот съществува „Горчивата чаша”, спо-ред чийто Статут предпремиерната прожекция на всеки следващ филм на наш лауреат, ставаше в нашия кино-видеоцентър. Прожекция със задължителна среща-разговор с ав-торския колектив. Ползата от тези срещи и разговори беше двупосоч-на – няколко са случаите, когато авторите на филми, след срещата с нашата будна и кинематографично подготвена аудитория, слагаха своя филм на монтажната маса, за да вне-сат корекции, провокирани от тази първа, предварителна среща на тех-ния филм със зрителска аудитория.

Затова с такова нетърпение оч-аквам завършването на многолет-ния ремонт на нашия Кино-виде-оцентър. Защото той имаше важна мисия в социалния живот на „Гор-чивата чаша”.

Разговора води:Людмила Димитрова

РАЗЛИЧНИЯТ ФЕСТИВАЛ

•Едно от големите събития през октомври бе UnBlock Festival. Става въпрос за една студентска инициатива – проект, създаден и осъществен благодарение на будни студенти от Националната художествена акаде-мия. Организира се по програма „Култура“ на Столична община, което е доста трудно, като се има предвид факта, че конкуренцията е голяма и обикновено за субсидии се борят само утвърдени вече организации.

кураме да доразвият идеите си и да ни ги изпратят наново, за да можем след това да журираме нормално. Журито ще е от преподаватели, ху-дожници на свободна практика и нас организаторите.

Опитахме се да разпространим информацията за събитието нався-къде, но е доста трудно, тъй като в бюджета ни няма средства за рекла-ма. Затова разпространението на рекламните материали става от нас, навсякъде където ходим из страната по случай фестове и събития, оста-вяме плакати и стикери. Направи-хме клип и ще го разпространим по БНТ и The Voice. Много по-лесно се разпространява информация във видео формат в днешно време. Това е най-адекватния вариант за реклама в интернет пространството, а пове-чето млади хора прекарват огромна част от времето си точно зад ком-пютъра. Оставили сме флаери и по различни заведения и галерии, но според нас, флаерите вече не са тол-кова атрактивен начин на реклама. Те не успяват да стигнат до много хора, поради простата причина, че най-често се озовават в кошчетата за боклук. Затова и разчитаме пре-



димно на стикерите, те се залепят и стоят там където трябва, виждат ги много хора.

ЧиБ: Разбрахме, че има идея, про-екта да стане постоянен фестивал на всеки четири години. Разчитате ли на голяма обществена подкрепа. Как ще реагират другите студенти в Студентски град. Ще го харесат ли или ще го възприемат като оби-да. Ще разберат ли посланието ви или всичко ще си остане на етап „отворена галерия в блок 28 с кра-сиви нарисувани стени“.

КП: Реализирането на проекта за-виси много от това как ще протече фестивалът сега, при откриването му. Надяваме се да има ефект, рисун-ките да се запазят непокътнати. Тук искам да отворя една скоба. Скоро, по случай годишнината на Кукления театър във Варна имаше графити събитие, на което Настера изрису-ва фасадата на театъра с кукленски глави. Красиво и смислено. Една седмица по-късно обаче театъра ус-ъмна със заличени лица на куклите от блажна боя. Това е отвратителна проява на вандализъм. Това е неза-читане на чуждия труд и творчест-во. Покрай тази случка хората леко се замислиха и започнаха да правят разлика между изкуство и вандали-зъм. Ние не искаме нашите картини в общежитието да бъдат заличени и осквернени от вандалски прояви. В България се слагат под общ знамена-тел графитите, които се правят през нощта, таговете по сградите от сорта

на „Левски до смърт“, свастики и пр. и тези които са легални. Графитите са изкуство, тогава когато има идея в тях, има цветове, форма, концепция, те нямат нищо общо с вандализма. Хората трябва да разберат разлика-та. А не да ме питат по фестивалите: „Деца, защо драскате навсякъде?“ Тогава винаги обяснявам, че трябва да разчупим светогледа си и че поло-жителните лозунги и красиви карти-ни нямат нищо общо с „бомберите“.

Покрай UnBlock Festival ние мо-жем да реализираме идеите си и да дадем възможност на хората да на-правят същото на място. Това е ал-тернативна форма на изкуството в Студентски град. Надявам се тази инициатива да продължи, надявам се, че тук живеят хора с творческа натура и мисъл и ще има търпимост. Освен това смятам, че дори и след като ние завършим Академията, ще има хора, които ще продължат наше-то начинание.

ЧиБ: В проекта сте заложили, че няма ограничения в стила и жанра, в който могат да бъдат картини-те. Казвате, че приемате всякакви проекти дори и да са различни от графити и стрийт арт. Но смятате ли, че понятието „стрийт арт“ съ-ществува в България или то още не е дошло тук, няма разбираемост към него поради слабата информи-раност. Графитите са различен на-чин на себеизразяване и показване. Как мислите вие, какво място зае-мат те в съвремието ни и общест-

вения живот, има ли субкултурни общества в България? По какъв начин са свързани с изкуството и какво отличава българските графи-ти от чуждестраните.

КП: Стрийт арт-а обединява мно-го неща – той се отнася за всичко, което е на улицата и е изкуство. Пър-вият вид графити са тъй наречените „бомби“. Бомберите, хората които ги правят, излизат нощно време и напръскват името и таговете си на-всякъде. Това е свързано с желанието им за адреналин. Друг вид графити са легалните. Има хора, които си по-ръчват да им се нарисува някоя сте-на и т.н. Има графитъри, които сами си търсят място, показват проекти-те си и убеждават собствениците, без да чакат заплащане и рисуват за свое лично удовлетворение. Медии-те не разбират различните понятия и спекулират с тях. Графити райтър (от англ. write – пиша) е различно от стрийт арт артист. В България има стрийт арт сцена, но е много по-малка от тази в Европа или САЩ. Спомням си за един пърформанс на Попа: беше сложен хладилник, оста-вено послание и сниман клип – това е инсталация, изкуство действащо на улицата.

Изкуство можем да правим ние ху-дожниците и то ще е стрийт арт, ако го излагаме на улицата. Това е много различно от графитите и отпечатва-нето на името ти по стените на сгра-дите. Улицата е една голяма галерия, но не е важно просто да позициони-раш нещо в нея, а и то да носи пос-лание, идея.

ЧиБ: Каква е целта на фестивала? Защо точно тук в Студентски град?

КП: Фестът ни е с цел да разбло-кира системата в която живеем. Студентски град е направен с ми-съл, далеч от центъра на града, как-то другите кампуси в Европа. Но в днешно време той вече не може да се нарече кампус. Има 60 общежития и може би два пъти повече заведе-ния. Нито една библиотека, театър, кино, нормална книжарница, да не говорим за други сгради с културно предназначение като галерии на-пример. Идеята е да вкараме изку-ството в нашия квартал, щом няма изложби, ние ще си ги направим. За-

това и не правим графити фестивал, не това е целта. Искаме по стените да има всякакво изкуство, да дойдат хора които се занимават със сцено-графия, живопис, графика, различни жанрове. Ние не им даваме просто платно, ние им предоставяме стена 6х2,5м, нещо огромно на което да изразят себе си. Известни графитъ-ри ни звънят и питат защо няма да има флакони. Няма, понеже това е затворено помещение с нулево про-ветрение и вентилация. Искаме от



всички проекти, понеже не целим да дойдат големи имена, а ентусиазира-ни хора, които ще правят изкуство и които няма къде да се изявят. Пре-доставяме им маркери и акрил, ако си художник ще можеш да рисуваш с всякакви материали. И най-важното – искаме да селектираме най-чисти-те, красиви и смислени проекти, да вземем екстракта от всичко, което сме получили като проекти и да ги сложим на стените.

ЧиБ: Да се върнем на темата за Студентски град. Може ли той да се нарече „кошер“ на чалга и прос-тащина? Такъв ли е в действител-ност или той е просто статистиче-ска извадка на действителността в държавата. Може ли нещата да се

променят и да разчупим стереоти-пите и ограниченото мислене на младите хора?

КП: От една страна можем да на-речен Студентски град „кошер“. Хо-рата сами си правят държавата. Зато-ва и нашата инициатива е точно тук, понеже той не е само чалга и прос-тотия. Много от хората тук нямат никаква обща култура и те трябва да се променят, понеже са бъдещето на държавата ни. Нещата в България не трябва да остават такива. Аз не мога да съдя никой, всеки може да слуша каквато си иска музика и да се занимава с каквото си поиска, но не може когато го попитам коя е по-следната книга, прочетена от него, да ми отговаря с „автобиографията на Константин“. В момента култу-ра и Студентски град не се вписват едно към друго, но има хора, които се стремят да направят нещо по въ-проса. Процентът на хората, които са избрали чалгата и пошлото, вмес-то естетика и морал е много голям в България. Правителството няма проблем с това, понеже колкото по-прости са хората, толкова по-лесно се манипулират. Няма духовност и хора с мечти. Как да се бориш с това, как може да искаш хората да обичат културата, като единственото нещо, което рекламираш е простотията?

Тук никой няма желание да прави библиотеки, понеже няма сметка от това. Има хора, които не са стъпвали в театър или кино. Културния живот на София е богат, но в центъра, а тук при нас нищо не се случва, затова избрахме фестивалът да се проведе в Студентски град.

ЧиБ: Разкажи ни за проектите. Какви преобладават – позиционни или чисто естетически?

КП: Нещата са преплетени. Все-ки е наблегнал на това естетически работата му да изглежда добре, но има и такива с обществена позиция. Дали обаче зрителя ще я разбере, това вече е друг въпрос. Изкуство-то е много субективно. Аз мисля, че всеки, който е направил проект за нашия фестивал има нещо, което иска да ни каже. Идеята е да разбло-кираш системата и това, че художни-ците са седнали, отделили са време и са нарисували нещо специално

за фестивала, вече означава, че този процес е започнал. Това е само една крачка, началото. За да стане масово явление, трябва другите хора от уни-верситетите и общежитията да се „самосезират“ и да направят подоб-но нещо на местата, където живеят, а не да чакат инициатива от други. Всеки си има някаква кауза, моята е, че в блок на художници, не може стените да са сиви, мрачни и потис-кащи. Аз и моите колеги се пребо-рихме с бюрокрацията и успяхме да сбъднем мечтата си за фестивала. Надяваме се така да дадем тласък на останалите, дано и те да се замислят и сами да се преборят за собствено-то си общежитие и да променят об-лика на Студентски град.

ЧиБ: Искаме да обсъдим още един въпрос – този за съвременно-то изкуство. Има ли такова в Бъл-гария, развива ли се, до къде сме стигнали?

КП: Какво значи съвременно из-куство. Това е изкуство, което се развива днес. Има хора, които са се отдалечили от класиката и се зани-мават с иновативни форми на изра-зяване в изкуството. Но какво пра-вят хората, ценители на изкуството в България – те купуват само утвър-дени автори. А младите художници? Има много адекватни хора, но за тях няма поле за изява. За да се утвър-диш, трябва да си много атрактивен, креативен, работлив, в един момент да отречеш себе си и материалното, да правиш изкуство за душата, а не само заради продажбите. Трябва да си много добър, за да правиш свое лично изкуство, което да стане и комерсиално. Това е съвременното изкуство – да правиш себе си. Но в България няма пазар за млади авто-ри и е много трудно, ако искаш да останеш тук.

Съвременото изкуство е да пока-жеш себе си днес, как разсъждаваш и мислиш. Материалното трябва да идва като реакция на духовното. Това е трудно поради факта, че маса-та в България няма нужда от духовна храна. Приказката „артист къща не храни“ при нас важи в пълна сила. Нещата стоят така – всеки художник работи нещо за някого и в свобод-ното си време, ако има такова, прави

изкуство за собствено удовлетворе-ние. Ставаме дизайнери, майстори, но не и професионални художници. Според мен трябва да се разчупят догмите на образованието в НХА. Програмата по която учим е на 20-30 години и никой не я е променял според нуждите на съвремието ни. Как да правим съвременно изкуство като учим предимно класика, влиза-ме в системата, един омагьосан кръг, от който няма излизане и след това не можем да разкрепостим мислене-то си. Трябва нещата да се променят и в училищата, и в Академията, и в самите нас.

Равносметката:Екип на списанието присъства на

фестивала, който се състоя на 20-21 октомври. И през двата дена про-грамата беше богата и интересна. Хора имаше, но какви? Художни-ците, студенти от Академията, близ-ки приятели и хора, интересуващи се от изкуство и графити, медиите също бяха там. Но кой не беше? 90% от пребиваващите в този квартал на София не са будни млади хора, искащи промяна за тях и за обще-ството ни. Те спят зимен сън и се надяваме, че останалите 10% ще на-правят всичко по силите си, за да ги събудят и да разчупят системата, да я разблокират и да ни накарат да се замислим.

Разговора води: Андриана Коцева



Видни кинодейци, творци на изкуството, журналисти и запалени киномани присъстваха на официалното откриване. Управителят на Фестивалния и конгресен център Тошко Гяуров приветства аудиторията с думите”:

„...На 20 години човек е луд от любов. В някои случаи 20 години са само един миг. В други обаче е извървян дълъг и изпълнен с изненади и препятствия път. Двадесетгодишнината е пристанът на младостта. И време, в което се правят големи планове за бъдещето.“

Ние, организаторите на МФФ “Любовта е лудост”, знаем какво стои зад тези две десетилетия – от мига на зараждането му до днес. На 20 години имаме много приятели, които ни подкрепят, защото изповядваме едни и същи духовни ценности. И вярваме, че тепърва ни предстои дълголетие.”

Преди първата прожекция на новия български филм “Аз съм ти” на Петър Попзлатев, големият наш сценарист Анжел Вагенщайн получи от организаторите наградата за цялостен принос и картина на талантливия художник Никола Манев. Вечно усмихнатата и жизнерадостна актриса Гинка Станчева бе удостоена с приз като първата звезда на българското кино.

Художественият директор на фестивала проф. Александър Грозев уточни: “Както винаги досега, и тазгодишното издание е богато на филми и събития. По случай юбилейното издание предлагаме едно малко пиршество – над 70 филма от 19 страни.” Освен официалната конкурсна програма от 12

Младият испански писател Мигел Анхел Лопес Муньос е роден през

1981г в Мадрид, Кралство Испания. Завършва висше образование в университета Комплутенсе с магистърска степен по квантова криптография.

Първоначално, той се ориентира към криминалния жанр, но скоро бива привлечен от света на научната фантастика. Повлиян е от Айзък Азимов, Толкин, Ловкрафт, Станислав Лем, Наоки Уросава.

През 2005г излиза първата му официално публикувана творба. Няколко години по-късно Мигел Анхел решава да пише под псевдонима Магнус Дагон. През същата тази година писателят е забелязан и става финалист на I Конкурс за фантастика „Vórtice” с разказа „Сини коли”.

През следващата 2006г университетът Комплутенсе в Мадрид му присъжда първа награда на конкурса за научна фантастика UCM, в категорията „Най-оригинален разказ” с „Криптоботът”. През същата година получава първа награда UPC.

Основана през 1991г от Политехническия университет на Каталуня, UPC е най-престижната награда за научна фантастика в Испания и по думите на британския писател фантаст Брайън Олдис „е най-престижната европейска награда за научна фантастика”. Заедно с краткия роман „El Informe Cronocorp”, за първото място са се борили още 75 творби от 15 страни

по света. Романът описва как би се развило общество, в което машините за пътуване във времето, с размер на ръчен часовник, се комерсиализират както се комерсиализира един сешоар или пералня.

Отново през 2006г, Мигел Анхел става и финалист на наградите „Andrómeda” за спекулативна фантастика с разказа „Рейсколем”. Описва историята на град, в който настъпва пълен хаос заради съобщения, появяващи се по стените на сградите и задължаващи всеки, който ги прочете да премине към незабавно изпълнение на написаното.

През 2008г Испанската асоциация за фентъзи, научна фантастика и хорър AEFCFT му връчва наградата „Ignotus” – еквивалент на наградите Хуго за Испания, присъждани на автори от цял свят.

През 2009г Магнус Дагон печели IX Конкурс за разкази “Corta Villa de Torrecampo” с удивителния разказ „Където и да пожелаете да отидете”. Описва историята на семейна двойка във ваканция. След кратко скарване жената казва на мъжа си да върви по дяволите и в изблик на гняв въвежда Ада като дестинация в GPS системата на колата. Когато тя си тръгва, GPS-ът започва да дава инструкции.

През същата година печели още няколко приза като първа награда на II Международен конкурс на електронните издателства в категорията „разказ” с „Някои трябва да паднат”.

Впечатляващ е списъкът със

филма, селекцията от неустоими ленти включваше ПАНОРАМА от: Фестивали и награди, По световните екрани, Големите майстори на руското кино Андрей Тарковски и Андрей Кончаловски, Анжел Вагенщайн на 90 години, Гинка Станчева – първата звезда на българското кино, Образите остават: Велко Кънев, Иван Андонов, Коста Цонев, Георги Черкелов, 20 години МФФ “Любовта е лудост”, Специален фокус: Киното на изтока – Иран, Турция.

Новият български филм, избран за официалното откриване, беше “Аз съм ти” на режисьора Петър Попзлатев, когото помним от “Аз, Графинята”, “Нещо във въздуха”, “И Господ слезе да ни види”, “Посетени от Господ” и редица документални ленти. Да екранизираш писателя класик Димитър Димов си е трудна работа... В чекмеджето на бюрото на баща си, дъщерята, писателката Теодора Димова, намира недовършения роман на Димитър Димов “Роман без заглавие” и на един дъх написва “Адриана”. В основата на филма лежат тези две творби, адаптирани от сценаристите Владимир Ганев, Стефан Коспартов и Мирела Иванова. Авторката Теодора Димова отбеляза: “Сценарият успява да предаде литературата на езика на киното и това е голямото му достойнство.”

“Аз съм ти” е чувствителен и естетически изваян филм с блестящата операторска работа на Емил Христов и великолепния актьорски ансамбъл: Жанет Спасова, Ирмена Чичикова Миляна Ленак, Деян Донков, Захари Бахаров, Владимир Карамазов, Ованес Торосян, Владимир Пенев, Михаил Билалов.

МЛАДОСТТА НА “ЛЮБОВТА Е ЛУДОСТ”

ОТЗВУЦИ ОТ ЛЯТОТО: XX МЕЖДУНАРОДЕН ФИЛМОВ ФЕСТИВАЛ – ВАРНА 2012

заслужените му признания като талантлив творец. Впечатляващо е разнообразието на творбите му: мини разкази, есета, разкази, романи. В тях реалността и въображението се преплитат по удивителен начин, авторът умело ни показва фантастичното в ежедневието и рутината в свръхестественото.

Наскоро излезе от печат епизодичният роман „Падналите”. Разкрива ни един свят от бъдещето, който показва как независимо от епохата и начина на живот, независимо от технологиите и напредъка, хората си остават преди всичко хора. С техните емоции и стремежи, пороци и ламтежи.

Необятно е творчеството на този така талантлив писател. В съзнанието му се раждат, преплитат, развиват невероятни идеи, чувства, светове. Акцентът на творбите му варира – от чисто фантастичния до ежедневно-психологическия сюжет. Способен е да представи и най-нереалното, и най-невъобразимото като нещо познато и обичайно, а същевременно успява и от най-сухата и тривиална ситуация да извади на показ немислими детайли и нюанси, кара читателя да се съмнява в собственото си „тук и сега”. Но именно по този начин ни дава да разберем че фантазията, действителността, миналото, бъдещето, настоящето, героите и читателите – всичко това е свързано, във всичко това има един неизменим елемент – този на емоциите.

Мария Асенова

Мигел Анхел Лопес Муньос

„Те“ – актрисата Жулиет Бини

Актьорският дует – Ксения Рапопорт и Фьодор Бондарчук, с голямата награда



В Международната конкурсна програма бяха представени 12 филма от Германия, Полша, Унгария, Турция, Гърция, Русия, Украйна. Журито на 20-ия МФФ “Любовта е лудост 2012” в състав: проф. д-р Станислав Семерджиев – България, председател и членове: Ахмет Бояджиолу – режисьор, продуцент и организатор на фестивали в Турция; Владимир Есинов – продуцент от Русия, Лазар Манойловски – кинодистрибутор от Македония, Масуд Джафари Джозани – режисьор и продуцент от Иран, присъди следните награди:

Голямата награда “Златгната Афродита” – на филма “2 дни” от Русия – за висше професионално майсторство във всички компоненти на киноизкуството/драматургия режисура, изображение, звук и музика, монтаж и

актьорско изпълнение/ и за неоспоримо постигане на рядко срещаното чудо на катарзиса.

“2 дни” е колкото руски, славянски, толкова и общочовешки! Една прекрасна романтична комедия, в която са вплетени в органична тъкан и любов, и парадокс, и забавни моменти. “Златната Афродита”, но беше истински развълнуван и щастлив, когато му я връчиха...

Специалната награда за режисура бе дадена на Митя Окорн за филма “Писма до Дядо Коледа”– Полша, за умелото преплитане на многобройни и сложни човешки съдби в органична трагикомична цялост. Аз ще добавя- и за търсене и намиране на доброто у всеки човек, особено в навечерието на Коледа.

Специалната награда за сценарий – на Малгожата Шумовска и Тине Биркел за филма “Те” – копродукция Франция, Полша, Германия; за смелостта да се противостои на стереотипни обществени оценки и за пътищата на героинята /разкошната Жулиет Бинош/ до мига на Просветлението;Тази лента шокира мнозина зрители и предизвика недоволство с откровената изповед на студентките, работещи като жрици на любовта. А според проф. д-р Неделчо Милев “очевидно е главното виждане за истинската проституция в порядъчните френски нрави, противопоставени на скритата проституция.”

Наградата за най-добра актриса – на Нина Хос в ролята на Барбара във филма “Барбара” – Германия, на режисьора Кристиан Петцолд- за пестеливото и прецизно изграждане на процеса на личностното израстване до многопластовата представа за любовта;

Наградата за най-добър актьор – на Осман Сонант за ролята му на Кошман във филма “В пламъци”- Турция, на режисьора Мурат Сарачолу – за ярко изпълнение на класическия романтически персонаж, поставен в средата на сложни политически отношения и социални предразсъдъци;

Специалната награда на филма “Слънчево” – България, за оригиналния визуален образ на идеята за национално обединение, чрез преоткриване на вярата и духовността.

Наградата на филмовите критици отнесе филмът от САЩ “Отчуждение” – майсторска училищна драма със задълбочено философско прозрение за пропастта между учители и ученици, объркани тинейджъри и безпомощни родители. Удивителното превъплъщение на Ейдриън Броуди затрогва и поставя пред сериозния зрител стряскащи въпроси и размисли.

С Горчивата чаша на Факултета по журналистика и масова комуникация бе удостоен филмът “Клип”- пределно натуралистичен и силно смущаващ портрет на младото поколение в Сърбия.

За образа на Адриана от “Аз съм ти” обаятелната актриса Жанет Спасова си тръгна с приз на кмета на община Варна.

Покъртителната драма “Албърт Нобс” – Ирландия, Великобритания, с награди и три номинации за “Оскар, и с разтърсващото изпълнение на несравнимата Глен Клоуз, закри нашия кинофорум.

Морската ни столица показа традиционното си гостоприемство да подкрепя и осъществява МФФ “Любовта е лудост” отново и отново... Автор на закачливия плакат е художникът Димитър Трайчев. Статуетката “Златната Афродита” е дело на скулптора Пламен Братанов, а медальоните са изработени от младата художничка Мина Панайотова.

Мариана Енева

„Слънчево“

„Писма до Дядо Коледа“ на режисьора Митя Окорн

Българският филм „Аз съм ти“ извън конкурса, премиера

Барбара“ – Германия, най-добра женска роля



Как да се опише човек, съчетал в себе си качествата на актьор, компо-зитор и музикант? С една дума – та-лант. Известен с творчеството си не само у нас, но и по света. А в същото време земен, лъчезарен и отзивчив. Това е Стефан Вълдобрев.

Какво се крие зад ъгъла?Поглед извън шапката на света.

Намираме се на ъгъла на сладкар-ница „Пчела”. И това не е случайно. Ъгълът означава начин на виждане- между реалността и творчеството. Премахнете ограничителя, затегне-те коланите и се залейте с доза сво-бода. Добре дошли на пътешествие-то в света на твореца, където Луната е „ кръгла, бяла, златна, узряла”, об-лакът „ страшен, прашен, домашен конфитюр”, а небето е „със зелени мустаци“. Ето доказателство, че да не живееш под шаблон, означава да виждаш света по свой собствен начин. Да черпиш от това, което ти дава. Бих казала да се радваш на мал-ките неща, но да не звучим толкова изтъркано. Затова си взимам гумич-ка – трия всички рамки. И ето, че

през рамката на прозореца ми вече няма ограничения. И що да видим там, в реалността на българската музика, театър и кино нямало само псевдо имената от жълти вестници, а таланливи хора, които да докажат, че все още има откъде да черпим нужната си доза кръгозор. И ето ви един Стефан Вълдобрев – уникален сам по себе си. Замесен със заралий-ско тесто, холивудски талант и доза свобода за цвят.

За биографията му можем да про-

четем много. Може и само да се възхищаваме на наградите, които печели, да черпим по малко от себе си във филмите, с негово участие, да разпуснем на музиката, която създа-ва и да ръкопляскаме искренно на негово представление. А ако искаме още малко от личността на Стефан Вълдобрев, може да се запознаем от-близо чрез това интервю…

ЧиБ: Споделете пред читатители-те за първите си творчески прояви?

“Един човек е по-голям от целия святот целия свят!Една любов е океан – ще го преплувам!Един живот не е живян,щом не си треперил за някого,ако сърцето не е било фойерверк,фойерверк!”

СВ: Това беше много отдавна. Пи-шех си поезия, текстове, след кое-то правих музика по тях. В 11 клас направих първия си самостоятелен концерт в Стара Загора. Той беше към 2 часа. Още тогава имах около 25-30 песни, а сега са вече 350-400.

ЧиБ: Майка Ви е искала да бъде-те диригент, баща Ви футболист, а Вие сте избрали китарата…

СВ: Първо свирих на пиано ня-колко години и като осъзнах, че да свириш на пиано е голям срам, за-

СТЕФАН ВЪЛДОБРЕВ: Хората да мислят с главите си, а не с телевизорите си



писах китара, като си представях, че ако е китара ще бъде електрическа. Отиваш и на втория час вече си в рок банда. Оказа се всъщност, че е класическа китара. Не знаех колко е приятно, след време го осъзнах! Пет-шест години свирих на акустич-на китара и бях много доволен.

ЧиБ: Разкажете какво Ви подтик-на към сцената?

СВ: Всяка година от училище се провеждаше фестивал, така нарече-ната художествена самодейност. Къ-дето се изявяваха деца с талант. Сва-лих две песни на Елвис Пресли рок енд рол с три акорда. След като ги изсвирих, почувстах, че това искам да правя. Да бъда на сцена до края на живота си. Много добре си спом-ням момента… и аз се почувствах специален. Как владеех емоциите на хората! Така нещо се кълчотих с китарата – имитирах Елвис Пресли. Казах си, че това е страхотна сила, да си на сцена и пред камера. Но да можеш да вълнуваш хората, емоции-те им…

ЧиБ: Това ли е причината да кандидатствате в тогавашния ВИ-ТИЗ, сега НАТФИЗ?

СВ: Театралната сцена беше нещо, което обединяваше всичко. Музика-та, с която се занимавах, поезията, която пишех по това време, актьор-ските неща… Сцената обединяваше всичко.

ЧиБ: Каква специалност сте за-вършили там?

СВ: Актьорско майсторсво за дра-матичен театър.

ЧиБ: Участвали сте в повече от 10 игрални филма, режисьор сте на 6 собствени, изиграл сте над 40 роли на сцена, композирал сте музика за 65 театрални спектакъла, отделно имате издадени 9 албума с автор-ски песни. Как успявате да съче-таете толкова много неща? Кое е нещото, което Ви подтиква да съз-давате?

СВ: Не знам какво е… Някаква потребност. Това, което винаги съм правил! Ако трябва да отговоря, така с оригинален отговор: „ Глобул”, „ЧЕЗ” и „Софийска вода” са ми най-големите, щото трябва да плащам сметки. Майтап!

ЧиБ: Имате много награди. От

музика към филми, спектакли, роли в киното, албуми… Кое е важ-но за упеха според вас. По-точно за вашите успехи?

СВ: Да, дори преди 3 дни получи-хме награда от Минск за докумен-талния филм „Манчестър Юнай-тед от Свищов”. А относно успеха… Да си си свършил добре работата и да имаш късмета, това което си на-правил да попадне при правилните хора. Защото, ако си си свършил добре работата, като го видят оста-налите, няма начин да не го оценят. От друга страна, пък и има шанс, въ-обще да не стигне до тях. Може би комбинация от тези двете неща.

ЧиБ: При всички тези успехи и за разлика от други известни хора, Вие сте изключително земен човек, как успявате да съхраните това?

Смятам, че в България не отива чак толкова да се изхвърляш. Знам как да се държа като човек с моята био-графия. Аз си давам сметка, за това което правя. Правят го максимум още 4-5 човека в света, абсолютно си давам сметка за това. Но то не ми дава правото да се изхвърлям. Ако бях в Холивуд може би щях да се държа по съвсем различен начин. Там всеки играе тази игра и някак си отива. Ние тука сме малка, спретна-та, кротка държава. Ако се държиш с такова поведение, сякаш си на върха, по-скоро ефектът е обратен. Някак си нелепо изглежда. Имам една при-ятелка асистент на звездите, които идват от Холивуд в България и тя потвърди линията на моето поведе-ние. Каза ми: „Знаеш ли, с колкото по-голяма звезда се срещам, тя тол-кова по-нормално се държи. И по-малко хора я разпознават по улици-те” Вал Килмър, Скарлет Йохансон, Харви Кайтел. Първо това е белег, че наистина са актьори, защото когато актьорът снима филм, той играе до-бре ролята си и е хубаво, че никой не го разпознава, после. Значи, че си е свършил добре работата. И второ, говори за човешките му качества. Истински големите актьори и хора на изкуството, според мен са длъж-ни да бъдат по някакъв начин земни.

ЧиБ: Кое Ви удоволетворява най-вече – композирането, изпълнени-ята на живо, играта на сцена?

СВ: По-скоро няма делене. Може би за даден етап. В момента е това, че обикаляме на турне. То ме зареж-да, но може би, защото направихме пауза… липсвало ми е. Когато му се наситя, ще ми липсва нещо различ-но. Февруари ще започнем да ре-питираме нова пиеса и тогава това ще погъделичка интересът ми най-много. Удоволетворява ме идеята, че разнообразявам. Защото когато ме натовари едното, мога да се обърна към другото.

ЧиБ: Как създавате текстовете на песните си?

СВ: Да речем „ Бряг със цвят най-зелен” – за тези няколко изречения от текста, гледам съм изписал 15-20 листа. С разни версии, по ъглите надписано. Толкова дълго мисля, един текст за песен и имам чувство-то, че там съм синтезирал всичко, което искам да кажа. Примерно един „ Фойерверк” формулира в три изречения, които могат за този пе-риод, в който съм създал песента, да разкажат всичко. Трябва да се разда-ваш до край.

ЧиБ: Имате интересно творчест-во? В него се открива нещо аб-страктно. През каква призма виж-дате света?

СВ: Човек трудно може да форму-лира себе си. Даже отстрани хората биха могли да го определят по-до-бре. Това, което създавам говори най-добре. Имам чувството, че ако го обясня, някак си ще го разру-ша. Гледам да изхождам от някакъв идеализъм – нещо, което да е по-шантаво. Да е анти-консуматорско. Виждам един консуматорски свят. На всеки 6 месеца нов телефон, нова програма, да си рестартираш ком-пютъра, да си вземеш нова кола.

ЧиБ: Какво мислите за цялата тази пропаганда на пошлостта, която ни залива от всякъде?

СВ: Това му е хубавото, че зали-ва. Защото вече като няма накъде и идва един момент на олекотяване, на просветляване, на някакъв идеа-лизъм.

ЧиБ: Мислите ли, че този момент би могъл да настъпи?

СВ: Да, мисля! Той вече настъпва, аз го усещам. Сигурен съм.

ЧиБ: Един тривиален въпрос –

ако можете да промените нещо в глобален мащаб какво би било?

СВ: Да се въведе закон, който да каже: „Следващите три години спи-раме с развитието на технологиите”. Малко да си починем.

ЧиБ: От какво имат нужда хора-та, според Вас?

СВ: От успокояване, забавяне на скоростта… От съзерцание!

ЧиБ: Смятате ли, че има неосъз-нат духовен глад! Глад за изкуство?

СВ: Хората са имали глад за изку-ство през всички хилядолетия. Чо-векът е така устроен, има нужда от това. Просто се сменят интересите. И глад за изкуство и глад за забавле-ние.

ЧиБ: Говорим за ценности, за гледки точки… Според Вас какво даде и какво отне режима, през който сте израстнали?

СВ: Имаше много рестрикции. И точно за това може би имам алергия към всякакви забрани, към бариери, към ограничения. От друга страна пък, създаваше се много поезия. Не знам дали някога ще има в истори-ята на света такива времена, както през 70-те години по нашите земи е имало рецитали на стадиони! Из-лизат поети и четат стиховете си на стадиони. За какво говорим! За та-кава потребност… Противоречиви времена, но в това му е чаровното. Всички еднозначни неща са някак скучни.

ЧиБ: Според Вас, защо изкуство-то в България не се цени? Обръща се внимание на много по-комерси-ални неща?

СВ: Нямам отговор. Не знам защо е така? Има го този момент…

ЧиБ: Разкажете нещо интересно около участията си във филмите, в които сте се снимали, „Миграция-та на паламуда”, например?

СВ: Ние толкова импровизирах-ме… Толкова щуротии правихме. Една сцена в колата, нещо си танани-кахме „Тих бял Дунав”. Христо Му-тафчиев ми вика: „Абе знаеш ли, че Тих бял Дунав” съм я чувал във фолк вариант”. Започна да свири, аз под-хванах втория глас и така… Включи-хме го като сцена от филма. После имаше някакво растение в едно село и аз открих, че всяко трънче има раз-

личен звук. И викам на режисьора, това е, за да си продължим линията. А той много търпеливо, изслуша и каза „Ахъм. Не. Това – не!”.

Друга сцена, ние шофираме, ама всъщност сме на платформа. Отзад в колата едни стари вестници, на-правихме си знак с Христо. Разпъ-нахме два вестника, ама наобратно… Даже имаше идея тази сцена да бъде включена за трейлър на филма – как двамата се возим, а всъщност четем вестници наобратно.

ЧиБ: Споделете за новите си творчески планове?

СВ: Снимам няколко филма, за единият, от които правя музика. Това е филм на Стефан Командарев. Казва се „Съдилище”. Преди това също съм композирал за негови фил-ми – „Пансион за кучета” и „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”. Предложи ми да направя музиката и за този. Каза ми седмица преди на-чалото на снимките. Вика: „Главните герои отиват на концерт, защо пък да не е твоят?“. Аз се съгласих.

ЧиБ: Кажете нещо повече за пе-сента?

СВ: Даде ми краен срок. И аз този път, обаче надминах себе си. (смее се) Към 1 часа вечерта пристигна, така да се каже, новото парче. Оба-че снимките са в деня на концерта. И отивам за репетиция към 18ч, ви-кам, ще има време 2 часа, да го изсви-рим… Там съм в шест без десет, всич-ки изнервени… Еко ме пита: „Айде бе Стефчо, какво става, къде си?” А аз викам: „Нали правите саундчек на инструментите…” „Ами да де, ама ти си забравил, аз имам представле-ние!” А Еко свири в Народния и в

театър „199”. И го питам с колко минути разполагаме… Ами с десет, ми отговаря. Раздадох им щимовете, завъртяхме го няколко пъти новото парче и вечерта бяха снимките… Не съм го казвал това на Командарев.

ЧиБ: Парчето се казва „Сняг над Сахара”, заглавието свързано ли е с филма?

СВ: Не, точно. Много ми хареса как звучи, някак необичайно. Тема-та на песента е за вината, за невъз-можността за промяна. Нещата ще се случат, когато завали сняг над Са-хара.

ЧиБ: Вие споменахте и други филми?

СВ: Другият филм е продукция на БНТ, играя малка роля и също съм композитор. Нарича се „Недадени-те”. И за двата филма ще работя с го-леми оркестри. Третият, който сни-маме е игрален, той е по мой проект, режисьорски. В момента е на ниво сценарий. Работното му заглавие е „Панчо и Алис”.

ЧиБ: Кога горе-долу ще могат да излязат на големия екран?

СВ: Точно това е обезкуражаващо-то с киното, че много дълго се про-точва процесът. Отнема много – 4 години в най-добрия случай…

ЧиБ: А при музиката?СВ: При музиката, нещата стават

от раз. Китарите, рок енд рола. Цак-цак и е готово.

ЧиБ: Благодаря Ви за страхотно-то интервю! Едно обръщение, при-зив? Думи за край…

СВ: Хората да мислят с главите си, не с телевизорите си.

Интервюто взе Теодора Тотева



ЧиБ: Здравейте, моля да се представите. Кои сте,

с какво се занимавате, как възник-на идеята за Детска архитектурна работилница, от колко души е еки-път?

МР: Здравейте, ние сме Магдали-на Ръжева и Николай Давидков, по професия – архитекти, а също така и родители. Идеята за създаването на Детска архитектурна работилница се роди постепенно и в основата ѝ стоеше желанието ни да прекарва-ме повече време с нашите деца, да бъдем заедно дори когато работим. Съвместно със студенти от УАСГ и Художествената академия започнах-ме да разработваме програма „Архи-тектурата и Децата”. Екипът е от 20 човека, като форматът е отворен за всеки, който обича децата и има же-

лание да работи с тях. ЧиБ: Какви са целите на органи-

зацията?МР: Детска архитектурна работил-

ница е сдружение с нестопанска цел. Нашето желание е да популяризи-раме архитектурата сред децата, да им дадем възможност да придобият опит и упражнят своята чувствител-ност, въображение, вкус и критична оценка. Способността да работят в екип, да наблюдават, да набеляз-ват проблемите и да откриват нови творчески решения са само част от уменията, които се стремим да раз-вием в тях.

ЧиБ: Какви са възрастовите гру-

пи, които участват в занятията, има ли посещаемост и интерес.

МР: Детска архитектурна работил-ница започна с малка група деца – нашите и на приятели и колеги. За нас самите беше изненада бързото набиране на популярност на форма-та. Поради широката сфера на при-ложение, архитектурата представя безкрайни възможности за разно-образни занимания и според нас това е една от основните причини за интереса на децата към нашите уп-ражнения. Възрастовата група, към която сме се ориентирали е от 5 до 12 години.

ЧиБ: Как протича едно меропри-ятие, какви са темите, които зася-гате в часовете си/лекциите си?

МР: Темите са много разнообраз-ни и често идеята за едно занимание са ражда спонтанно. Самите деца, които посещават нашата работил-ница са неизчерпаем източник на креативни идеи. Студентите, с кои-то работим, участват активно в под-готвянето и провеждането на отдел-ните упражнения. Стремим се да работим предимно с естествени ма-териали – камък, дърво, глина и др. Имаме упражнения, които провеж-даме изцяло с използвани опаковки и кутии, засаждаме истински гра-динки или озеленяваме покриви на картонени къщи. Стремим се да съз-дадем едно отговорно отношение на децата към заобикалящата ги среда.

ДАР: “СЪТВОРЯВАМЕ ПРИКАЗЕН СВЯТ”Провеждаме цикъл занимания, за-познаващи децата с архитектурата и културата на различни известни гра-дове по света. Разработваме и тема свързана с представянето на значи-ми световни архитекти.

ЧиБ: Как възприемат децата околната среда и градската архи-тектура?

МР: Децата са любопитни към всичко, което ги заобикаля. Мно-го пъти в нашите занимания сме ги провокирали да изкажат своето мне-ние във връзка с проблеми в архи-тектурната среда, да дадат решение за тяхното преодоляване. Имахме упражнение, в което децата работи-ха върху фасади на панелни сгради, рисуваха, колажираха и създадоха тяхната представа за по-добра среда на обитаване.

ЧиБ: Отворени ли са към експе-рименти, какво най-много ги въл-нува от различните раздели в архи-тектурата?

МР: Децата обичат да играят, да експериментират, да изследват. За тях е интересно всичко, до което мо-гат да се докоснат и формират. При нас няма оценки и децата се чувстват свободни в действията си. Не могат да сбъркат, тъй като по-важен е про-цесът на създаване и опитът, който ще придобият.

ЧиБ: Активни ли са родителите към интересите на своите деца и има ли практика в България те да подкрепят и да стимулират залож-бите, желанията и въображението на децата си, как участват в меро-приятията те?

МР: Нашите наблюдения са, че българските родители са изклю-чително съпричастни и с огромно желание подкрепят и стимулират

заложбите на своите деца. Винаги сме приветствали родители, които изявяват желание да се включат в нашите занимания. Невероятна е възможността да работиш на равно с детето си, да взимате заедно реше-ния като партньори, да си помагате взаимно. Децата усещат уважението, което изпитваме към тях, чувстват се оценени.

ЧиБ: Освен съботно-неделните уроци в УАСГ, къде другаде про-веждате мероприятия и какви са те?

МР: Участвали сме в много съ-бития, организирани на открито съвместно с различни партньори – Детски панаир и Изиартфест с фондация Изиарт, Таблоид с наши-те приятели от Трансформатори, Софийски фестивал на науката съв-местно с Британския съвет и много други. Провеждаме и упражнения, под формата на клубове, в няколко държавни и частни училища в Со-

фия.ЧиБ: Какво е „Детски панаир“,

кои са организаторите, разкажете повече за него и за вашето участие там.

МР: Детски панаир е инициати-ва на фондация Изиарт. В рамките на два дни децата имат възможност да се включат безплатно в редица творчески, спортни, кулинарни и т.н. ателиета. В София този формат се провежда вече за четвърти път, а това лято имахме възможността да участваме и в Детски панаир в Бур-гас. В нашите ателиета децата създа-доха различни структури от дървени пръчки, ластици и хартия. Имаха възможност да се запознаят с раз-личните техники на строителство с глина и се върнаха назад във време-то, опитвайки някои забравени вече технологии на строителство.

ЧиБ: Имате нов проект. Разкаже-те ни за него.

МР: Популяризирането на архи-тектурата сред децата е нашата ос-новна цел. В световната практика, този предмет е заложен в учебната програма на много училища – като клуб или в редовни занятия. От тази година започнахме да провеждаме упражнения в някои български учи-лища и съвместно с преподавателите определяме това като изключително полезно и надграждащо основните учебни предмети занимание.

Разговора води: Андриана Коцева


ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ

Макс, както го наричат приятелите му, е за четвърти път в България. Преди да дойде, нямал представа за страната, но пък познавал българи живеещи в Берлин. Първите му впечатления започват от летището в столицата. Минават през маршрута на таксито през кварталите Дружба и Младост и учудването му как живеят хората там. „Тези комплекси не изглеждаха много привлекателни, заради панелните блокове, висящите дрехи по просторите, но по някакъв начин още от самото начало това оказа

очарователно въздействие върху мен. Не мога да го опиша с думи и това чувство беше приятно. Разбира се, след това се разходих из централната част на града, научих повече за интересната ви история. Забелязах, че хората са приятелски настроени дори и когато отидеш в ресторант, магазин или просто ги попиташ нещо. Таксиметровите шофьори са особено интересни. ”

Явно нещо го е запленило, но само след месец Макс е отново в България. Пребивава само един уикенд, но почувствал как се влюбва все повече в страната ни. Следва трето посещение за шест седмици, изпълнени с нови запознанства и посещение на различни места.

ЧиБ: Знам, че си посетил доста курорти по нашето Черноморие. Кажи ми какво мислиш за условията и услугите, предлагани на туристите?

МА: Имах късмета да бъда в Созопол с българите, които познавам, защото не смятам, че там ходят много чужденци. Германците като че ли предпочитат да ходят в Слънчев бряг или Златни пясъци. Аз също видях тези места и категорично не ги харесвам, защото там ходят чужденци, които не се интересуват от страната по никакъв начин, а търсят само евтин алкохол. Слънчев бряг прилича на Майорка, където германците също летуват – без култура, без нищо. Като цяло условията за туристите не са лоши, но в по-малките места, като Созопол например, повечето хора не знаят добре английски език и това прави трудно общуването, намирането на квартири... Би трябвало да се направят някакви подобрения.

ЧиБ: Откриваш ли разлика в условията за туризъм по морето и тези в планините или на други места из България?

МА: Мисля, че чужденците ходят предимно на море в България, а може би само руснаците или украинците посещават и други места, за да карат ски например. Аз, обаче не познавам нито един германец, който идва да кара ски тук. По време на един от престоите ми бях в Боровец, за да карам ски. Това е приятен ски-курорт, но все още не е достатъчно развит според стандартите на туристите. Например, жената, която продаваше картите за лифт не можеше изобщо да говори английски. Аз лично смятам, че е добре, че няма прекалено много туристи, но за страната вероятно това не е така.

ЧиБ: Отдалечаваме се от темата за туризма и тъй като знам, че си запознат с чалга музиката, бих искала да те попитам какво мисилиш за нея, за хората, които я харесват, за чалга клубовете?

МА: Чалгата ми беше позната още преди да дойда тук за първи път, но бях леко шокиран, когато посетих за първи път чалга клуб. Мисля, че беше в Студентски град и целия начин на забавление ми беше странен – жените бяха силно гримирани и разголени. Трябва да призная, че не харесвам този тип музика, но за щастие и българските ми приятели не я одобряват. Впоследствие научих няколко чалга песни, чрез които учих български език. Не мога да кажа, че мразя чалгата и не бих я слушал въобще, защото дори бях на концерт на Преслава, но начина на живот на почитателите ѝ не ми допада. Смятам, обаче че той не е свързан единствено с музиката.

ЧиБ: Ти произхождаш от семейство на музиканти. Ще разкажеш ли повече за инструментите, на които свириш, текстовете, които композираш и музиката, която предпочиташ да изпълняваш?

МА: Да, в семейството си имам музиканти. Майка ми е певица, баща ми е учил музика в Бон, пее, свири на пиано. Затова, за мен беше някак естествено да се занимавам с музика. Започнах като дете да свиря на тромпет, след това на гайда, пиано и като цяло мога да свиря на всеки духов инструмент. В зависимост от инструмента изпълнявам различен тип музика. С тромпета свиря класически постановки, някои по-нови неща, също и джаз. С групата с която свиря на гайда в Германия имаме програма, наречена „Музика от последните 100 години”. Свиря съвременна музика на пиано за забавление. В началото започнах да пиша текстове за рождените дни на мои приятели, записах също песни на български език. Всъщност не знам от къде точно идва мелодията в главата ми. Започвам да свиря и лириката се ражда. Смятам, че това е по-скоро процес на импровизация.

ЧиБ: Какво мислиш за българската народна музика?МА: Това е интересен въпрос, защото за мен беше

първоначално доста трудно да я възприема. Никой от инструментите, които се използват не могат да се намерят в Германия. Ритъмът е страшно различен. Харесвам много гайдата и като цяло ми е интересна българската музика.

ЧиБ: Ти знаеш български език вече доста добре. Защо реши да го учиш и какви трудности срещна?

МА: Беше и все още ми е трудно да говоря български език, но в сравнение с англичаните или китайците, за мен, като германец, е по-лесно, тъй като граматиката е сходна. Първата пречка е разбира се азбуката – изцяло различна от латинската. Също така произношението е друго, но на мен ми харесва да уча езикът ви, защото в

Един германски младеж в България•Максимилиян Амброз е роден в немския град Кобленц и учи „Икономика” в Берлин. Последният семестър е участвал по програма Еразъм във Виена, а сега стажува в консултантска компания в София.Той е на 21 години и е културен посланик на Саарланд, област Германия за България.

Берлин живея с българи и по някакъв начин България има влияние над мен от около две години. Интересувам се от тази страна, сега работя тук и смятам, че е важно да знам и езикът.

ЧиБ: В началото спомена, че правиш своя стаж тук. Как намираш работата си, доволен ли си? Какво смяташ за цялостната работна организация?

МА: В началото беше голяма стъпка за мен да реша да правя своя стаж в България, защото дотогава не бях запознат с това какво е да работиш тук. В момента работя в консултантска фирма, която помага на немски компании да дойдат в България или да си намерят български партньори. Това беше голяма възможност за мен, защото като германец ми е по-лесно да убедя немски компании да извършват дейност тук. Разбира се това е свързано с работа, която не ми е особено приятна, но пък работодателите ми имат доверие, дават важни задачи. Например, в момента отваряме call център в Пловдив, изготвихме и проект за Министерството на икономиката в Германия. Мога да кажа, че организацията в моята фирма е добра, всичко е легално, но въпреки това не съм сляп и знам, че в много други компании има корупция, хората се осигуряват на минимални заплати, а всъщност получават повече пари. Обикновено се смята, че Германия е твърде бюрократична държава, но България се оказа в по-голяма степен такава. Необходими са твърде много документи, а това спира икономиката.

ЧиБ: Виждаш ли разлика между младите хора, които живеят в България и тези от други страни в Европа? Като участник в програмата Еразъм, смяташ ли, че подобни програми биха могли да обединят младите европейци, да ни накарат да споделяме едни и същи ценности?

МА: Смятам, че всички млади хора в Европа са като цяло по-отворени към света, но например германците са по-притеснителни, затворени за разлика от българите. В ценностите, обаче откривам разлики. За голяма част от българите статусните символи са изключително значими. Особено за момичетата тук е важно да слагат много грим, да са добре облечени и това може да се забележи при почти всяка една, независимо дали има добро образование или не. В Германия момичетата, които посещават университети не се фокусират върху това как изглеждат. За други българи пък е важно да имат коли или модерни телефони. За германците това не е нещо специално.

ЧиБ: Какво ще кажеш за мечтите, целите, на хората които познаваш тук и в Германия?

МА: И в двете страни общувам с добре образовани хора. Германците имат по-ясни планове за бъдещето



Любителите на природата, наблюдаващи редките птици и животни в резервата „Дуранкулашко езеро”, станаха свидетели на варварско нападение и на пълната безпомощност на Министерството на околната среда и водите.

Не са много страните, които могат да се похвалят с такова богатство, каквото е Дуранкулашкото езеро. То се намира в североизточната част на България и заема площ от 4 037 дка. Местността, представляваща езеро-лиман, е една от най-значителните и добре съхранили се крайбрежни зони в страната. Разположена е на съществуващия от хилядолетия миграционен път на птиците „Via Pontica” и осигурява благоприятни условия за хранене, почивка и съхранение на повече от 260 вида уникално редки и застрашени от изчезване видове животни и растения.

В Дуранкулашкото езеро зимуват такива редки водоплаващи птици като голямата белочела гъска, червеногушата гъска и зеленоглавата патица. Местността е от огромно значение за поддържането

числеността и на много други видове птици: на малкия корморан, розовия пеликан, тръстиковия блатар, индийското шаварче и пр.

Дуранкулашкото езеро днес е единственото доказано находище на дивия шаран в България.

Пясъчните дюни между езерото и морето са място за обитаване и размножаване за многобройната популация на сирийската чеснов-ница.

Поради изключително голямото значение за съхраняването на ценната флора и фауна на Дуранкулашкото езеро, с решение на Министерството на околната среда и водите на България №123/21.02.1980г то е обявено за защитена зона.

Дуранкулашкото езеро е също така обект по Рамсарската конвенция за влажните зони с международно значение, подписана от 158 страни, сред които и България. Това означава, че държавата е поела задължението да опазва, управлява, и изследва тази територия, да я използва рационално, да я поддържа и осигурява защитата ѝ, в това число

и на характерната за местността флора и фауна. Под „рационално използване” се подразбира използване в интересите на цялото човечество, използване, което осигурява съхраняването на всички природни особености и качества на дадената екосистема.

В този си статус Дуранкулашкото езеро може да бъде свободно посещавано и е открито за орнитологически туризъм. Пясъчната ивица между езерото и морето е обявена за туристическа пътека. А това означава, че посетителите са длъжни да спазват установените за подобни зони правила.

Но макар че Дуранкулашкото езеро е обявено за резерват, за „защитена зона”, него всъщност никой не го защитава – нито местните власти, нито Министерството на околната среда и водите, нито държавата, гръмко поела международни задължения по охрана на тази територия и тихичко отворила „зелена улица” за заличаването му.

Уникалният, „защитен” от държавата и от международната Рамсарска конвенция резерват скоро може да се окаже унищожен.

От едната страна към него настъпват селкостопанските земи. Работещата в полето техника с шума си плаши гнездящите там и готвещи се за дълъг полет птици.

От другата страна територията му завземат „новоевропейските примати”. Новите европейски примати – това са вид чове-коподобни маймуни, появили се на територията на Източна и Централна Европа в края на ХХ век. Тези същества имат ограничени способности за усвояване на социално приемливо поведение. Това обстоятелство предопределя

си, но те пък не са особено креативни или отворени за нови идеи. Те някак си пресмятат бъдещето си и залагат на сигурността. От друга страна, в България много не знаят какво искат или ще правят. Мисля, че средното положение е най-добрия вариант. Забравих да спомена за програмата Еразъм. Мисля, че тя е една чудесна възможност за събиране на хора от различни нации, да опознаеш нови култури, да направиш нови приятели и след това да ги посетиш в страните им. Аз лично бих предпочел единна система за всички. Имам предвид, че сега има национални банки, различни валути, не е достатъчно ясно какви са или какви би трябвало да са задачите на европейския парламент. Разбира се, смятам, че идеята ми за един Европейски съюз, изглеждащ по подобие на американската федерална система е вероятно невъзможен и западните страни не биха я приели.

ЧиБ: От около година си част от неправителствена организация, създадена с цел да подпомага състоянието на домовете за сираци в България. Разкажи повече за идеята, дейностите и целите ѝ?

МА: Идеята се появи доста по-отдавна, но преди около година с трима българи и една германка решихме да основем тази организация. Гледали сме много клипове за мизерното състояние на домовете за сираци и решихме, че е време да предприемем някакви действия. Има и други членове на организацията, но те не взимат решенията, те ни помагат по един или друг начин. Това, което искаме да направим е да подобрим състоянието на домовете по различни начини. Например, миналата седмица посетихме дома за деца в Драгалевци, който може би е най-добрия дом в България. Тяхното състояние е отлично, имат спонсори, образователни програми... Имаме проект за дом в Пловдив, който трябва да стане достъпен за деца инвалиди, защото сега те няма как дори да влязат вътре. В момента идентифицираме пробле-мите в различните домове и търсим с какво можем да помогнем. Идеята ни е да събираме пари в Германия и да ги предоставяме директно, без посредници или хора, които биха откраднали парите.

ЧиБ: Мислили ли сте не само как да подобрите условията в домовете, но и да направите така, че те да вървят към затваряне?

МА: Тези деца съществуват, така че тези места са необходими. В Драгалевци повечето деца се осиновяват, но в другите домове това е по-трудно, тъй като децата там не научават нищо, живеят в по-лоши условия и това се отразява на развитието им. Въпросът с осиновяването е по-сложен, но смятам, че процесът все повече се олекотява.

ЧиБ: Какви са впечатленията ти от българските роми?

МА: За мен ситуацията е неприемлива. Те са тук от много време и са най-голямото малцинство. Те не са приети от българите, а смятам, че не би трябвало да е така, защото не всеки ром е луд или крадец. Разбира се, ако нямат работа, те трябва да намерят начин да оцеляват и започват да вършат извършват престъпления. Ако не се чувстваш приет, ти се „залепваш” за групата си. Мисля,

НОВ ВИД ЕВРОПЕЙСКИ ПРИМАТИ АТАКУВАТ

ДУРАНКУЛАШКОТО ЕЗЕРО

че трябват повече програми за интеграция.ЧиБ: Смяташ ли, че българите са достатъчно

социално или политически ангажирани?МА: Смятам, че не, но отново твърдя, те това не е

единствено български проблем. Хората навсякъде не се интересуват достатъчно от политика. Смятам, че процентът на гласуващите е показателен. Въпреки това, за разлика от Германия, хората тук говорят помежду си много повече за политика, така че те са по някакъв начин по-добре информирани, но няма последващи действия.

ЧиБ: Какво би направил, ако утре станеш президент на България?

МА: Не съм много добре информиран, но мисля, че президентът тук няма достатъчно много власт да променя нещата. Но, ако си представя, че съм премиер бих започнал с публичния сектор, защото смятам, че има някакъв проблем с хората, които работят там. Бих подбрал мотивирани работници, които работят вместо да пият непрекъснато кафе. След това бих се опитал да спра корупцията, да има по-голям контрол върху компаниите. Както споменах, бих увеличил минималната заплата, бих направил промени в образователната система. Мисля, че училищната система е добра, цялата идея за различен тип гимназии, но бих направил така, че да се развиват повече индивидуалностите на децата, да имат много повече активности извън училище.

ЧиБ: Какво ще ни разкажеш за живота в толкова голям и разнороден откъм нации град като Берлин?

МА: Животът и разнообразието там ми харесват, защото аз самият съм отворен към нови хора и неща. Това, че сме най-социалната държава в Европа може би не допада на мнозина, но аз одобрявам тази политика. Все още не знам къде ще живея, зависи къде ще ме заведе животът, къде ще открия нещо интересно, което да върша. Предпочитам да остана в Германия, но ще видим.

ЧиБ: Пътувал си в много страни. Коя от тях те „спечели”?

МА: Трудно е да отговоря, защото всяка държава е различна, но България е нещо ново, в нея има нещо специално за мен. Прекарах половин година във Виена и тя много ми напомня за Германия, но е по-модерна, аристократична, по-отворена към чужденците, живеещи там. В другите страни съм бил като турист, а по този начин не можеш да усетиш много от истинския живот. Вярвам, че в днешно време няма толкова голямо значение коя страна посещаваш, виждаш уникалните места в тях, но те започват да си приличат, дори да изглеждат по еднакъв начин. Имат еднакви магазини, компании...

ЧиБ: Би ли живял за по-дълъг период тук?МА: Мислил съм по този въпрос. Дори исках да уча

магистратура тук, да работя, но все още не съм толкова сигурен, защото не смятам, че мога да правя нещо интересно тук, за което да получавам парите, които заслужавам в работата си. Засега не бих се преместил тук, но правя бизнес планове за сътрудничество между Германия и България.

Разговора води: Росена Иванова



оскъдността на тяхното неумение да спазват правила и закони. Не разполагащи със средства за истинско сафари в някоя пясъчна пустиня или за впечатляваща поява на някой истински курорт, новите европейски примати се обединяват в групи от по два-три прайда и хукват да мачкат по-беззащитните от тях видове в “защитени” територии, удовлетворявайки своите примитивни инстинкти.

Особенно активни новите европейски примати стават през лятото. Безпрепятствено нагазвайки в територията на резервата, те се забавляват като плашат животни, птици и природолюбители, които

На 19 юни 2012г журналистиката изгуби част от своя-та съвест. Да, напусна ни Валя Крушкина.Едно от дълго-годишните и будни лица в ефира на БНТ.

Въпреки непримиримия си дух и силна воля, тя не успя да спечели битката с рака. Една неравностойна битка, между силата на духа и превратностите на живота. Но важното е това, което остави Валя Крушкина след себе си и това, с което ще я запомним. Преди всичко пример за човек, който носеше в себе си будната съвест на жур-налист. Призвана да бъде в полза на обществото, тя се впускаше в проблемите на хората. На обикновените и онеправданите. Тя беше техният глас. Винаги на страна-та на зрителя. Валя Крушкина, призвана да бъде, за да е на точното място, в точния момент. Там, където имат нужда от нея.

Колеги, приятели и зрители ще я запомнят завинаги усмихната, с гордо вдигната глава и устремена напред. Дали разказваща някой виц, или питаща на пресконфе-ренции за цените на тока и цените на парното. Помага-ща с хъс, с каквото може, отдадена на това, което прави. Един ценител на живота с добър вкус. С развито чувство на съпричастност към болката на хората. Професиона-

лист и търсач на истината. Будната съвест на едно обще-ство, на една нация.

Да, тя наистина ни напусна, но това, което остави е завинаги.Човещината, нещо, което в наши дни е твърде рядко. Именно тя призва Валя Крушкина да бъде жур-налист. В пълният смисъл на думата – човек, готов да се отзове и да покаже проблемите на хората пред обще-ството. Да ни накара да отворим очите си за света и за другите. Показа ни колко са важни останалите. И ако ние се научим на това, Валя ще знае, че и след смъртта си е дала пример на много хора. Тя палеше и гореше. И затова днес остави толкова голяма следа по обгорялата пътека на живота си.

Ще я запомним пряма, неотстъпваща, задаваща неу-добни въпроси и винаги търсеща истината. Правеща репортажи от цяла България, в които на първо място поставяше човека.

В нейна чест се създаде фонд „Валя Крушкина“, учре-дяващ годишни награди за журналистика. Създаден е на 1 септември от роднини, приятели и колеги и е част от Фондация „Работилница за граждански инициативи“. Основните му цели са да подпомага лечението на онко-болни деца и да насърчава родната журналистика с чо-вешко лице. Самата тя остави 92 000лв. на болни деца в неравностойно положение.

Наградите „Валя Крушкина – журналистика за хора-та“ имат за цел да събудят журналиста у нас, будната ни съвест, да създаваме журналистика именно за хората. Награди ще се присъждат за материали от печатни, елек-тронни и онлайн медии. Както и на млади колеги, които Валя Крушкина винаги е подкрепяла.

С една дума на всички, които имат будна съвест, граж-данска позиция и които приемат проблемите на хората като проблеми на обществото, така както ги приемаше Валя Крушкина – призвана да бъде журналист, дори и след смъртта си.

Поклон пред паметта ѝ!

Теодора Тотева

едва успяват да изскочат изпод гумите на колите им. Така тези същества унищожават не само тишината и спокойствието на резервата, но и ценни растителни видове, разрушавайки тънката едва няколко метра пясъчна коса – единствената преграда между пресноводното езеро и морето, коса, която е местообитание на различни рептилии, птици, насекоми и растения и залог за съществуването на самото езеро с неговата уникална флора и фауна. А водните скутери преследват кормораните, лебедите, патиците и другите животински видове в морето.

След новите европейски примати

на територията на резервата остават купища боклуци, бутилки, пакети, кенове, а също така изорани от гумите на колите им растения и дълбоки канавки.

На забележките на природолюбителите новите европейски примати отговарят нечленоразделно. Табелки и указатели те не четат. Просто нахълтват в защитената местност по утъпкания от подобни на тях същества път. „Път”, който е обявен за туристическа екопътека и който до преди няколко години беше затворен поне с поочупена бариера и прострелян знак В2 – „Забранено е влизането на пътни превозни средства в двете посоки”.

Новите европейски примати активно преобразяват територията на резервата за свои нужди и даже си правят в тръстиките паркинги (макар че на стотина метра от там съществува официален, асфалтиран и безплатен такъв).

По всичко личи, че с бездействието на държавата, Министерството на околната среда и водите, местните власти и екоорганизациите, Дуран-кулашкото езеро ще повтори съдбата на друга “защитена местност” – тази на Силистар, който вече рухна под натиска на новите европейски примати. Днес в залива на доскоро дивия Силистар няма да видите нито костенурки, нито змийчета, птиците и рибите го заобикалят отдалеч, а чалгата и ревът на моторите заглушава шума на морето.

Уви! Скоро в България няма да остане място, където уважаващите закона граждани на страната и чуждите туристи биха могли да се любуват на природата в естествения ѝ вид и да наблюдават редки птици и животни. Скоро европейците, които разчитат България да съхрани това толкова важно място за прелета и оцеляването на птици, гнездящи в Северна Европа, ще попълнят своите книги на изчезналите видове с още стотина страници. Но пък вече могат до добавят един новопоявил се вид – този на новите европейски примати.

Александър Ермак

ПРИЗВАНИЕ ЖУРНАЛИСТ

в памет на Валя Крушкина



ЧиБ: Г-н Герасимов, предоставихте на в.

„Класа” уникална снимка – много красив паметник на Людмила Живкова, непознат за българския читател. Къде се намира той?

БГ: Паметникът се намира в двора на училище „Людмила Живкова” в Мексико. През септември 2011г бях отново в Мексико и посетих училището, където съм бил многократно. Паметникът е малък,

изящен, разположен в чудесно поддържана малка градина. Винаги има цветя. А децата от училището и преподавателите тачат името на Людмила, смятайки я за една голяма българка, уважавана по целия свят. Те изтъкват приноса и за движението „Знаме на мира”, като оценяват тази инициатива като изключително интересна и модерна, полезна за подрастващото поколение. Людмила посети за последен път Мексико през март 1981г, този факт продължава да бъде споменаван и дискутиран в Мексико. В квартала, ако попитате случаен минувач коя е Людмила Живкова, ще ви каже: „Българка, основателка на движението „Знаме на мира”. Няма да ви говорят нито за социализъм, нито за комунизъм. Мексиканците ценят личността, интелекта. Това ме развълнува още повече, защото у нас, в България, не винаги ценим талантливите хора така, както го правят в други страни.

ЧиБ: Продължават ли спеку-лациите около смъртта на Людмила Живкова?

БГ: Починала е преди толкова много години. Защо продължават да ѝ ровят костите? – ще попитат някои. Отговорът е прост – Людмила Живкова е забележителна личност, чието място е запазено в българската история. А за големите личности е добре да се знае истината. Не само заради коректността към историческата наука. Продължавам да твърдя, че Людмила преживя най-голямо разочарование не от приятели и сътрудници, на които разчиташе, а от баща си. И от партийната върхушка, която управляваше България и раболепно се подчиняваше на Москва. От тази отправна точка могат да се търсят причините за смъртта на Людмила.

Описал съм го много подробно в книгата ми „Дипломация в зоната на кактуса”.

ЧиБ: Вие сигурен ли сте точно от какво е починала Людмила Живкова? Че е изгълтала опаковка приспивателно, влязла е във ваната с топла вода и там е намерила смъртта си, както пишете в „Дипломация в зоната на кактуса”?

БГ: Не съм я видял с очите си нито как се самоубива, нито как някой я прострелва или ѝ сипва отрова в чашата. Но съм убеден, че се е случило точно това – на 20 юли 1981 година. Защото тя умира не на 21 юли, а на 20 юли. Съобщават го по-късно, защото смъртта ѝ е предизвикала паника. За да отпаднат всички съмнения около кончината на Людмила, трябва да се отворят архивите – да се публикуват секретните документи, ако все още има такива, да се изясни защо не е правена аутопсия и по чие нареждане, защо дори е било забранено да се вземат проби от трупа ѝ. И понеже не са взети, да се направи ексхумация. Вероятно в костите и ще се намери и остатък от онова приспивателно, което е погълнала. Тоест да се подходи професионално. За жалост, досега нито един държавник не се е разпоредил това да стане, а то зависи и от семейството ѝ. Затова версиите за смъртта на Людмила се множат, а знайни и незнайни писачи търсят съмнително вдъхновение в тази тема. И тя остава забулена в някаква мистериозност, която е вредна. В такава мистериозност са забулени още много факти в нашата история. Та нима знаем всичко за партизанското движение или за събитията на самия 9 септември 1944 година?! Моят покоен баща беше партизанин, споделял ми е

Писателят дипломат Богомил Герасимов: Най-хубавият паметник на Людмила Живкова е в Мексико

факти, за които никой нищо не знае. Мисля, че тепърва ще бъдат изяснявани цели периоди от нашата история.

ЧиБ: Били сте скоро в Мексико. Какъв е имиджът на България в тази латиноамериканска страна?

БГ: Приятно бях изненадан от дипломата, който ме посрещна при последното ми гостуване там – г-жа Милена Иванова. Била е консул, наложило се е да поеме сама посолството. Изключително подготвен колега, с огромни възможности, с идеи и перспективно мислене. Признавам, почувствах се горд, че такъв професионалист представя България в Мексико. За радост мисията ни в Мексико не бе закрита, както бе предвидено преди време. Министерството на външните работи преразгледа решението си и запази мисията. Тя е изключително важна за връзките ни с Латинска Америка. От няколко месеца в Мексико има и български посланик, от сърце му желая успех. Бях свидетел и участник в сближаването на България и Мексико – две страни, отдалечени на хиляди километри една от друга. А връзките ни бяха едва ли не като между добри съседи. Това приятелство можеше да се превърне в база на изключително полезен за България диалог за отварянето ѝ към Латинска Америка и към света. Точно за това мечтаеше Людмила Живкова. Но хората, които управляваха България по онова време, не прозряха ползата, която щеше да ни донесе това приятелство.

Струва ми се, че тепърва ще се говори за развитието на сътрудничеството между България и Мексико.

Разговора води: Мари Къналян

През 2012г се навършиха 31 години от смъртта на Людмила Живкова. В далечната 1981-ва, точно на 21 юли по обяд, БНР съобщава трагичната новина, че председателката на Комитета за култура е починала. И до днес за смъртта и са лансирани различни версии – убийство, самоубийство, намеса на КГБ. Богомил Герасимов, българският посланик в Мексико (1976 – 1982) разбули тайната за смъртта на Людмила в книгата си „Дипломация в зоната на кактуса”, претърпяла две издания. Разговаряме с г-н Герасимов по тази деликатна тема.

Богомил Герасимов (вдясно) пред паметника на Людмила Живкова в Мексико, септември, 2011г


АРТ АФИШАРТ АФИШПрез новия сезон софийските галерии са подготвили изложби обхващащи стиловете в изобразителното из-куство от XX и XXIв. Пъстротата на формите, материите и похватите е достатъчна причина, заради която да се разходите из центъра на столицата в студените ноемврийски дни. Модерно и съвременно изкуство,

скулптура и фотография, лекции и концерти, представяния на книги и каталози, календарите на галериите и музеи-те са препълнени тази есен и обхващат целия спектър от нашите интереси. Дори и най-изисканият и ексцентричен вкус ще бъде задоволен. Поради това разнообразие, нашият екип беше затруднен да направи своя избор. Макар и семпла, селекцията ни обхваща това разнообразие и не трябва да бъде пропусната:

1. Фотоизложбата „Паралелната Япония – съвременна японска архитектура 1996-2006”, 22.11 – 16.12, Нацио-налния музей на българското изобразително изкуство, (бившата НХГ, пл. „Княз Александър І” №1, София)

2. „Натура”, Леда Старчева, 17.11 – 12.12, галерия „Васка Емануилова”3. „Париж 1900” от колекцията на музея „Пти пале“, Париж, 26.10 – 13.01.2013г, НГЧИА за ценителите на театъра сме избрали премиерата в Сатирата:4. „Истерия” от Тери Джонсън, 29.11/ 19.12, Сатиричен театър „Алеко Константинов”

1. Изложбата включва фотоси на архитектурни обекти в Япония и извън нея, както и триизмерни макети на ар-хитектурни проекти, дело на най-изтъкнатите и световно признати японски архитекти Тадао Андо, Арата Исодза-ки, Томио Ито, Кишо Курокава и др. Обхванат е период от 10 години – от 1996 до 2006г, който включва в себе си и началото на новия XXI век. Поставената цел е изграж-дането на обективен образ на работата на съвременните японски архитекти, които през тези 10 години създават нови ценности с прецизен дизайн в отговор на предизви-кателствата на времето.

Какво е градът? Какво означава да „живееш” на дадено място? Това са само част от въпросите, които японските архитекти си задават и разрешават в контекста на насите-ното с промени десетилетие. Техните творчески търсения водят до уникални произведения на архитектурата, които не само включват най-модерните форми и материали, но и предлагат нови начини на живот, а техните постижения са признати както в Япония, така и в цял свят.

Изложбата предлага съпоставка на тези различни архи-тектурни търсения в четири тематични раздела: Град, Жи-вот, Култура и Жилища. Всъщност, чрез съпоставянето на архитектурните дизайни по отношение на тези аспекти на японското общество, получаваме по-точна представа за несъпоставимите на пръв поглед реалности на японската архитектура днес. Разбираме по-добре фактите, оформи-ли тези разнообразни и динамични сгради, сбора от всич-ки основни фактори – недвижими имоти и финанси, кул-турни програми и местна власт, технологично развитие и информационни системи, които японските архитекти и инженери трябва да обмислят, докато умело трансформи-рат обществените програми. Архитектурата е сила, която информира обществото посредством концентрираното си натрупване на знания.

2. Въпросът за това, какво е природата е тясно свър-зан с въпроса какво е изкуство. Дали изкуството се опитва да я изобрази, наподоби, разкрие или предста-ви, дали печели съревнованието с нея или я използ-ва за създаване на „собствени светове“, определя де-финицията и разбирането ни за него. Леда Старчева започва от този проблем и озаглавява изложбата си с академичния термин „натура“. Въпросът, който стои в основата на работата ѝ, всъщност е – какво е скулп-тура?

Художничката ни показва границата между по-тра-диционната представа за скулптура и съвременното разбиране за разрушаване на формата. Прави това,

като ни въвежда в интимността на преживяванията и усещанията на самото тяло. В пространството на галерията, зрители-те могат да видят фрагменти от глина и рисунки на части от тялото на художничката или пък такива, които наподобяват чо-вешки и животински органи. Фрагментите са свързани на принципа на асоциацията, зад всеки един се крие преживяване на болка, отвращение, съзерцание, покой или движение. Показани заедно в изложбената зала, те са като отломки от изро-вено праисторическо тяло – тогава, когато сякаш границата между човешкото и животинското все още не е съществувала.

Леда Старчева е автор с богат опит в работата със скулптура. За разлика от досегашните ѝ произведения, настоящата изложба поема в друга посока. Художничката изследва границите на представата за целостта на обекта в множество фраг-менти; отделя формата и фактурата, поставяйки (сякаш небрежно) отделните елементи върху обикновени, сгънати опако-въчни хартии и ни изправя пред въпроса за материята като нещо базисно, свързано с тялото.

3. След представителните изложби „Златният век на испанската живопис” от колекциите на музея Прадо през 1989, „Флуксус” през 1998, „Блясъкът на Барока” живопис от колекцията на Банка “УниКредито”-Италия през 2003 и други, Националната галерия за чуждестранно изкуство представя на българската публика изложбата Париж 1900 от колекцията на Музея за изящни изкуства на Парижката община Пти пале.

Изложбата е осъществена по инициатива на посолството на Франция в България и Министерство на културата на България, със активното съдействие на Френския институт в България. Тя е част от изложбената програма „Посол-ствата на Пти пале” и е в партньорство с банка Креди агрикол.

Представени са 141 творби от колекциите на Пти пале, съчетани с произведения от френската колекция на Нацио-налната галерия за чуждестранно изкуство. Ще бъде показана и съпътстваща изложба от картини на големите бъл-гарски майстори на изобразителното изкуство, взели участие на Световното изложение в Париж през 1900 година и получили високи отличия.

4. Пригответе се за едно необичайно изживява-не. На сцената пред вас ще оживеят знаменитите Зигмунд Фройд и Салвадор Дали. Те се срещат в една невъзможна ситуация, пълна с много хумор и напрежение – до степен да се съмняваме (наред с Фройд) дали тя ни се случва, или я сънуваме. Вне-запно при Фройд идва млада и привлекателна жена, която очевидно иска нещо от него. Като в класиче-ска комедия на ситуациите, се налага той да я крие гола в гардероба си.

След тяхната среща вече нищо няма да е както преди. За всички. Може би без Дали.

Една и лека, и интелектуално провокираща ни ко-медия, която трябва да се види.

Постановка – Боян ИвановСценография – Елица ГеоргиеваМузика и музикално оформление – S.U.S.F.Участват: Тодор Близнаков, Силвана Пишимаро-

ва, Веселин Цанев, Благовест Благоев


АТЛАС АТЛАС

Няма човек сред нас, който да не е чувал за икономическия гигант Китай. Няма човек, който да не притежава произведени в Китай стоки. Малцина са тези, които не са опитвали китайска храна. И малцина са тези, които не са чували за великите китайски изобретения като компаса, коприната, порцелана, барута. Въпреки това, също толкова малко са и хората, запознати с китайската култура и огромно историческо наследство. А със сигурност народ, просъществувал повече от 5 хиляди години, е оставил след себе си много забележителни културни съкровища.

Да се опознаe изцяло китайската култура и нрави е непосилно начинание дори и за един китаец. В същото време не е необходимо да изучаваме из основи тяхната история и бит, за да успеем да се докоснем до магията на древния и модерния Изток. Тази магия, обаче, има способността да вдъхновява и да кара туристите отново и отново да се връщат в Китай, подтиква ги да търсят постоянно нова информация за „Чудото на XXI век”. Така се случи и с мен – от простото желание да науча няколко йероглифа на китайски език, Китай се превърна в най-мечтаната дестинация за пътуване. Защото, когато веднъж се докоснеш до древното, то моментално те грабва и те понася към дълбините на историята, символите и културните ценности.

За мен нужното вдъхновение беше китайската писменост, но със сигурност има и други начини да се пробуди желанието за запознаване с китайското. Затова съм избрала четири интересни аспекта от културата на Китай, които да привлекат вниманието на начинаещи и бъдещи „познавачи” на този източен гигант.

Китай – известен и непознат

За изненада или не, първото нещо, към което ще насочим вниманието си, няма да е нито Великата китайска стена, нито Пекин, или Хонконг. В страна, където моралните устои

Говорейки за културата на една държава, несъмнено трябва да обърнем поглед към нейната столица, тъй като тя е центърът на културни събития. На пръв поглед Пекин е като всеки един мегаполис – изпълнен е с лъскави небостъргачи, магазини, вериги

за бързо хранене и, разбира се, тълпи от забързани хора. В същото време има едно нещо, което отличава този град от всички други столици по света. Пекин е единственият град в историята, избран за столица на една държава, заради красотата на свой парк. Паркът, донесъл славата на града, се казва Бейхай и е избран от император от династията Юен за място, където той да построи своя град. Половината от седемдесетте хектара

Символите са невероятен начин за един народ да закодира своята идентичност. В това отношение Китай е истински първенец. Познаването на китайската символика отваря вратите към миналото и към разгадаването на множеството скрити послания,

оставени в храмове, манастири и други исторически забележителности. Ако се вгледаме по внимателно, обаче, ще забележим, че изборът на символните значения, с които са натоварени различни предмети, животни и растения не е случаен. В много случаи те произхождат от еднаквото произношение на два различни йероглифа. Например, йероглифът, който означава „риба” се произнася по същия начин както този за „изобилие”. А йероглифът за „прилеп” като този за „щастие”. От там рибата се е превърнала в символ на изобилието, докато прилепът е олицетворение на щастието.

Погрешна е представата на европейците за разкодирането на най-емблематичния символ в

Коя е най-известната архитектурна забележителност в Китай? Разбира се правилният отговор на този въпрос е Великата китайска стена. В никакъв случай не може да се омаловажи нейната културна и историческа стойност, но въпреки това, смея да твърдя, че за нея сме чели доста. Творението на новото време, което

успя да впечатли целия свят със своята архитектура е Националния център по сценични изкуства в Пекин. Известена още под наименованието „Яйцето”, тази изящна сграда е дело на френския архитект Пол Андрю и е построена само за 5 години. Името си дължи на яйцеподобната си овална форма, а сумата, необходима за построяването ѝ, наброява 469,7 милиона щатски долара. Този шедьовър на съвременната архитектура се разпростира на внушителната площ от 149 500 кв. м. Построен е насред изкуствено създадено езеро и се състои от 3 огромни зали, публиката в които може да достигне до 6 хиляди души. Единственият начин да се влезе в тази сграда е като се преплува през заобикалящото я езеро. Националният център по сценични изкуства е обявен за една от най-красивите сгради в света и несъмнено това е една от най-големите атракции при посещението на Пекин и освен това.

Славното минало и великото бъдеще сякаш се срещат в Китай. Той безспорно има какво да покаже на своите посетители – от вековните храмове до модерните творения на нашето време. Затова Китай не трябва да се помни само в тривиалното, а да служи като един необятен извор на история,култура и модернизъм. Едно истински вдъхновяващо място.

Анелия Кузева

са на почит, религията и проповядването на духовните ценности играе важна роля в живота на китайците и е един от ключовете за разгадаването на техните нрави. Но религията, господстваща над китайските земи, не е само една. Грешно е впечатлението, че будизмът е основната и единствена духовна опора за китайците. Всъщност основните религии са цели три – будизъм, даоизъм и конфуцианство. Любопитното, обаче, не се крие в броя на религиите, които се проповядват, а във факта, че повечето китайци не са поклонници само на една религия. Често те не отхвърлят останалите религии, а просто взаимстват тези части от тях, които им изглеждат подходящи. Единствената световна религия, чието начало е поставено в Китай, е Даоизмът, който по статистика изповядват 32 млн. китайски жители. Това е така, защото конфуцианството в някои случаи се определя повече като етичен кодекс. Но, ако трябва да се намери аналог на християнството, което е основоположник на семейните традиции в Европа, то тази роля в Китай безспорно е заета от конфуцианството.

площ, на които се разпростира паркът, са заети от вода. А в самия му център е разположено езерото Северно море.

китайската история – дракона. Често пъти те го оприличават на познатите змейове и лами и го свързват с огъня. Докато в действителност драконът, според китайската митология, бълва вода или перли. Той е добър и справедлив и е пазител на човешките добродетели.


АТЛАС АТЛАС

В България бе делегация на прес-крупата от Китай „Economic daily” и една от първите срещи в София е в СБЖ. Г-н Ван Жуоджи, зам. главен редактор, Ни Каохи, директор, Чен Уан и Ли Нонгуан, репортери, са на среща с и. д.председателя на СБЖ Снежана Тодорова. Те не скриха интереса си към българската журна-листическа гилдия и нейния опит в условията на променения свят.

В духа на експедитивността, Сне-жана Тодорова запозна гостите с дейността на СБЖ и отбеляза,че гилдията е в навечерието на своя празник 1 ноември, Ден на народ-ните будители и е в подготовка за юбилей през 2014 година.

СБЖ не може да си позволи да за-брави началото на организираното журналистическо движение в Бълга-рия и да отдаде почит на предците, които са го създали. Като добровол-но сдружение на индивидуални чле-нове, СБЖ има своите синдикални и социални функции, които са с проблеми в днешните условия, но и с постижения, които се оценяват от

около 4 хил. активни членове.Предстои възстановяване на

спортната секция към СБЖ, а на-личните 166 дружества в България имат своя принос за изяви в облас-тта на културата, изкуството, изда-телската дейност и т.н. Китайските

гости получиха покана за почивки в базите на СБЖ, които според ам-бициите на управителния съвет ще бъдат ремонтирани и приведени в условия за творческа почивка на журналисти от нашата и приятелски държави. Все пак СБЖ поддържа връзки с 47 страни, но не може да не се отчете,че най-активни са имен-но с Китай и Германия в лицето на Фондация „Фридрих Еберт”.

С китайска поговорка започна сло-вото на г-н Ван Жуоджи – „На чуж-да територия да срещнеш приятел” и зададе повече от приятелски тон на разговорите. Впечатляващо е, че от-крито и без притеснение той споде-ли проблемите, с които се сблъсква неговата пресгрупа при изпълнение на поставените цели. Убеден е, че може да се учат от опита на СБЖ, особено по въпроса за стопанисване на собствена база, защото им пред-стои построяване на нова сграда с

технологически възможности, кои-то са последни достижения в свето-вен мащаб.

Разбира се, че СБЖ се различава от Общокитайската федерация на журналистите, където членуването е колективно и няма онзи принцип на доброволност, характерен за Бъл-гария. Но според г-н Ван Жуоджи, Китай е развиваща се страна, нуж-

ни са много усилия за решаване на проблемите в различни области, но с предстоящия партиен конгрес и избора на новото ръководство на страната, надеждите са за нов тласък в развитието и промени, които ще са в полза на китайския народ.

Пресгрупата „ Economic daily” има желание за тесни връзки с българ-ски медии и една от целите на това

ДЕЛЕГАЦИЯ НА КИТАЙСКАТА ПРЕСГРУПА

ECONOMIC DAILY В СБЖ

посещение е да се намерят парт-ньори. За момента изборът е върху Икономедия, където са „Капитал” и „Дневник”, но интересът за развитие на делови връзки предполага и раз-ширение на тези контакти. Надяват се на сътрудничество, обмен, в т.ч. реклами, симпозиуми и срещи, кои-то да обогатят дейността и на двете пресгрупи. Нормално е информаци-ите да се получават от „първа ръка”, а не чрез западни медии и затова е похвална идеята за преки контакти и сътрудничество с наши медии.

За конгреса на ККП са акредити-рани 4 български медии до момента. Дейността на китайското посолство в тази насока е осигурило присъст-вието и на български медии, в т.ч. БНТ, на този форум, който по раз-бираеми причини ще бъде следен с внимание от целия свят.

Срещата приключи с връчване на плакета на СБЖ на гостите, творче-ски подаръци, размяна на приятел-ски думи за бъдещи срещи и покани за взаимно сътрудничество и срещи, вече на китайска територия.

Зорница Илиеваснимки Симеон Пеков


BG-RU САТИРА

Известният руски писател Иван Переверзин не скри своята привързаност към България и към вековната Българо-руска дружба. В салона на

СБЖ бе представена неговата последна книга „Път към сърцето”. Авторът е председател на Международното сдружение на писателските съюзи, в което членуват 25 държави. Тази невeроятна стихосбирка, изпълнена с любов към живота, с житейски мъдрости и малко тъга днес е реалност, благодарение на СБП и подкрепата на Валерий Тагански – руски писател, актьор и режисьор. На срещата присъстваха Виктор Баженов – директор на РКИЦ, председателят на СБП Николай Петев и любезните домакини в лицето на Снежана Тодорова – и. д. председател на СБЖ. В залата присъстваха известни наши автори, преводачи, журналисти.

В книгата на Иван Переверзин можем да прочетем преводна лирика от Никола Инжов, Илко Капелев, Надя Попова, Цветан Илиев, които пред многобройната аудитория споделиха топлото си и професионално отношение към талантливия руски поет.

Роден е в сибирската република Саха /Якутия/, завършил е лесотехнически техникум, както и писателската школа в Москва. Правителството на Якутия му е присъдило званието „заслужил деятел на културата”. Бил е на ръководни постове в администрацията цели 27 години.

Колелото на времето се върти, сезоните идват и си отиват, годините се нижат все по-бърже и вече не съм млад и красив вместо само красив, та седнах да запиша тая исто-рия преди управлението на ГЕРБ съвсем да ме е довършило с абсурдната си нормативна уредба и новите цени на синята зона.

Както се знае, родното ми Чепинци последно падна под турцко. Това става при прочу-тата Битка за завоя на ул. „Чепинска“, по време на която Мурад паша с шеснайсе милиона селджукски турци побеждава силите, лоялни на районния кмет на Чепинци. В тая битка погива цветът на чепинската аристокрация – пазител на една уникална култура. Именно оттук идват много български обичаи като например обреда „Подаряване на новите коте-та“, който се изпълнява два пъти годишно. Тук е и родното място на Чепинската салата, която е като Шопската, но с до 30% по-хубава. Най-после, оттук е и небезизвестната в категория до 7/8 Чепинска ръченица, считана от редица изследователи на българския фолклор за най-романтичния израз на идеала на Чепинската нация за обединение. Оттук

е и земеделската практика да се вадят картофи с динамит, която превърна Чепинци в индустриален тигър през втората половина на 18в. Именно това създаде една благоприятна среда, една плодородна почва за възникването на ВЧРО – Вътрешната чепинска революционна организация. Нейна цел беше постигането на частична автономия за Чепинци, както и просто да го навре на онези гадове от Челопечене, които бяха готови да си взривят и барутния погреб, да им се срути Културният дом и хоремагът, само и само да ни потрошат прозорците. „Чепинци за чепинчаните!“, „Чепинци на три морета!“ и „Само Левски, оле!“ – това бяха лозунгите, които издигахме, това беше нашият идеал.

В началото бяхме много некадърни – пишман сепаратисти – но с времето се научихме да го прикриваме. Така напри-мер, от самия старт имахме големи проблеми с финансирането на Организацията. Разхвърлихме данък в околията, но не отчетохме ефекта на прословутия чепински гяволък. Вместо с яйца и брашно, както е прието в цяла Европа, наш‘те се изхитриха да ни плащат с котки. А сопите с набити пирони, така нужни за каузата, с котки не се купуват. В послед-ствие обаче, на конгреса на ВЧРО на Чепинска нива се взе решение котките да се доят, а млякото да се продава като пилешко на онея шматки от Световрачене, които бяха готови да повярват на всичко, стига да им кажеш, че учените са го открили. Така закърпихме бюджета. Купихме сопи, пирони, гащен ластик за прашки и све, дори ни останаха малко пари за Нова година на Банско. Позадвижиха се нещата, изпедепцахме се и от пишман сепаратисти, скоро се превърнахме в баш терористи и дори Китайската народна армия не смееше да ни се дуе, въпреки че ако бяха тръгнали, не знам как щяхме да се оправяме, защото нямаше да има къде да ги копаме.

Последвалите няколко месеца са познати днес в чепинската историография като златния век на чепинския сепа-ратизъм. Именно през този период проведохме някои от най-успешните си терористични акции – финансовата по-литика на Дянков, новите цени на бензина и не на последно място, отвличането на каракачанката на кмета на Вой-неговци, който тайно беше от ЦСКА. Своеобразен пик в борбата ни бе анексирането на Негован от Армията за Освобождение на Чепинци, дъщерна фирма на ВЧРО.

Освен всичко друго, ВЧРО развиваше и усилена просветна дейност, която се състоеше в това да научим децата си да мразят онова, което и самите ние мразехме, а именно – всяка форма на тирания, както и онези гадове от Челопечене, дето, като му кажеш „Здравей! Как си!“, той ще отвърне с „Добре съм. Що, яд ли те е?“.

Тая вражда с челопеченчани датира още от времето когато Иван Чепин, първия чепинчанин, отрязал акацията на съседа си Драган Челопеченски, която растяла наполовина в неговия двор и му пречела на тиферича. От своя страна, Драган отровил кучето на Иван, защото му дрискало пред вратата на гаража. Тогава Иван му сипал захар в резервоара на Вартбурга и му казал: „Айде, със здраве да си ползваш гаража!“, а Драган пък го насосал в ЧЕЗ, че се е вързал към уличното осветление и му зашхурил шпионката на входната врата. И ето ти, няколко поколения по-късно, Великата Отечествена Чепинско-челопеченска война се зафати и до ден днешен се води.

Некъде около две-тринайста година ептен добихме самочувствие и вече ‘ич не ни беха достатъчни половинчати акции като онази, при която гърмяхме пиратки по турско-сирийската граница и после просто им гледахме сеира от-страни. На 20-ти вечерта (Национален празник на Чепинци и неработна вечер, годишнина от деня, в който хан Милослав забива меча си в земята и произнася прословутото „Тук ще бъде Чепинци!“ – бел.а.), на купона в Малкия Шимби, се взе решение Чепинци да обяви война на Турция. На другата сутрин обаче, по телефоните като се чухме, преценихме, че по-добре нема смисъл и решихме просто да спрем да ядем баклава, както и догодина летъска да не ходиме пак на Анталия, а да си отидеме на Созопол. К’во като е мръсно, нема да им пълниме гушите на ония…

Те такиви беха чепинчани от нашето поколение. Беха готови да пожертват и най-милото си – свободното си време – ей така, за Чепинци.

Партийни интереси оставиха за дълго борбата за постигане на обединение на чепинските земи извън учебниците по история. С помощта на „Чепинчани без граници“ обаче, тази тенденция е на път да се преобърне все едно е Коста Конкордия – не съвсем наопаки, но пак става.

Чер Пипер

Автономия за Чепинци

С увлекателни спомени Переверзин върна годините назад, припомни си суровия климат, но и красивите багри и окраски, поляните и високите дървета в родния си край. Работил е и като журналист и една от темите не само в неговите статии, но и в стиховете е била свързана с живота в руското село. Днес руският поет не вижда достатъчно творци, които да се вълнуват от селската идилия и духовния живот.

Иван Переверзин не иска да съди остро онези, които се занимават с комерсия, жълти новини, които прегазват етиката и морала. С мъдрост приема предизвикател-ствата на времето, казва, че руската държава се е променила с времето, но заедно с приятните моменти, част от журналистите са загубили мярка.

Переверзин сподели, че не позволява да му казват какво да прави и какво да говори. Чувства се свободен и има формула за успех и щастие. Смята, че ако хората са почтени, добросъвестни и работливи, нещата ще вървят напред.

Българските приятели и колеги на Переверзин изразиха своето възхищение от неговите необикновени стихове. Руският поет не се е отказал да се бори с неправдите и пошлостта на съвремието. Силно вярва, че светлината и красотата ще победят.

Миглена Иванова

Иван Переверзин получипочетен знак от СБЖ

„Път към сърцето” вдъхнови творците

на България


ЗАБРАВЕНИТЕ ТЕКСТОВЕЗАБРАВЕНИТЕ ТЕКСТОВЕ

Предстоял избор на екзарх. Кой ще бъде? Граф Игнатиев съветвал Патриаршията да търси споразумение с умерените, като приеме техния Иларион Макариополски. Игнатиев предпочитал истин-ски умерения Антим, но правел сметка: на „твърдоглавия“ доктор Чомаков и крилото му трябвало да бъде противопоставен човек с голямо име на борец за църковна свобода като Иларион Макари-ополски. Той обаче не бил добре гледан нито от Патриаршията, нито от правителството; пък и в Петербург не забравяли някогаш-ните му връзки с поляка Чайковски – Садък паша. Сам Макари-ополски съзнавал неудобствата и се оттеглил, макар в цяло Бъл-гарско да е бил считан за некоронован екзарх. Оставали: Паисий

Пловдивски, Иларион Ловчански, Панарет Пловдивски и Антим Преславски. Изправил се Паисий, който имал албански произход, и с трогателно слово отхвърлил всяка поми-съл за екзархийски престол:— Аз влязох от друга народност в българскaта народност, следвайки гласа на съвестта. Не

приемам да се каже, че съм влязъл в българската народност за титли и облаги. Защитих една идея, пострадах за правдата, защото видях, че българският народ има право. Моля сега този народ да не ме поставя в неизгодно положение.Иларион Ловчански се оттеглил поради старост и болест. Панарет Пловдивски открай

време носел славата на непокорен — правителството не би одобрило избора му. Оставал Антим Преславски...Макар „напредничавата“ група на доктор Чомаков да била против Антима, той се пол-

зувал с всеобщо уважение и бил подходящ: имал доверието и на турското правителство, и на руското посолство, пък и на Патриаршията — никога не бе действувал грубо срещу нея. Не е бивал нито низвергван, нито заточван. Имал тих нрав, бил обединяваща лич-ност. По образование държал първенство между българските йерарси. Като оратор се ползувал със славата на „нов Златоуст“.Изборът на Антима допаднал окончателно на цариградските българи, когато той по-

ставил условие: съгласява се на избора само ако ферманът за учредяване на Екзархията бъде изцяло поставен в действие, без никакви промени. Антим отхвърлил и внушенията да бил поискал прошка от патриарха... Такъв екзарх българският народ охотно приемал!Младият поет Иван Вазов отразил всеобщата радост с едно стихотворение, напечатано в

списание „Читалище“, издавано от цариградската Книжовна дружина:„С радост българинът гледа после дълговремен мрак на свещения трон да седа пастир

еднороден, драг...“Абаджиите наели нарочен „абаджийски“ параход, за да посрещнат Антима; другите за-

наятчии и търговци наели четири парахода. Музики свирели, знамена се веели, песни се носели над Босфора. Тоя ден цариградчани били лишени от услугите на българските дюкянджии, като да бе държавен празник.Патриархът и този път свикал събрание, назовано „Велико народно събрание“. То от-

хвърляло набора на екзарх. Високата порта на свой ред отхвърляла това решение и укори-ла Фенер, че е свикал „Велико народно събрание“ без правителствено решение.

На 3 април великият везир връчил на Антим I берата на султана. Изборът се одобрявал. Антим, по обичая, целунал височайшата хартия. А на 12 април получил и тескере да се представи на самия султан. Преди да бъде въведен при него, сановникът обявил:Султан Абдул Азиз хакан юл-береин вел бах-реин е готов да приеме екзарх биринджи

Антим...Антим влязъл в султанския мюбеин, приемна. Не можело да се каже дали слънчевите

лъчи, проникващи от босфорското небе, или златото и елмазите в стаята и по копринена-та мантия на султана са ослепявали повече очите на някогашното лозенградско козарче. Султанът поздравил Антима и му обещал винаги да покровителствува българския милет. Наградил го и с високия орден „Меджидие“ — I степен. Навън чакал многохиляден народ. Разнасяли се викове :„Да живее първият български екзарх Антим!“Целият народ изпроводил каляската на екзарха до седалището му в Ортакьой. Гости се

редели едни след други да целунат ръка и да отронят сълза върху енголпието на екзарха...Антим поискал да посети и патриарха, но Куталянос поставил условие: да му се предста-

ви не като екзарх, а като подведомствен митрополит. На патриаршеския пратеник Антим отговорил:„Предайте на Негово Светейшество, че българският народ е имал църкви, които Патри-

аршията унищожила. Сега народът си ги иска и понеже аз принадлежа към тоя народ, браня неговото право. Правата на моя народ — ето моят отговор; аз нямам друг отговор !“Говорел така онзи същият ректор на гръцкото богословско училище в остров Халки, в

чието лицe българчетата-семинаристи са виждали едва ли не родоотстъпник.Патриархът обявил Антима за самозванец и му дал тридесетдневен срок да се покае.

Патриаршеското посланне било прочетено във всички цариградски църкви. Куталянос отказал да вдигне низвержението върху Панарет Пловдивски, Иларион Макариополски и Иларион Ловчански. Тогава на Томина неделя архимандрит Григорий обявил във фенер-ската църква, че Българският синод отменява наказанието върху тримата владици.Антим все още нямал право да служи, докато не бъдат изпълнени някои формалности

по приложението на фермана. Думата имала пак Патриаршията. Напразно Антим на ня-колко пъти молил патриарха за позволение да служи. Тогава широкият цариградски бъл-гарски народ и особено буйните млади „верни приятели“ заявили на Антима, че трябва да слуша народа си, а не патриарха. Иначе заплашвали с крайни средства. Между това наближавал най-таченият народен празник — денят на Кирил и Методий.На брега на Златния рог се е стълпил безброй народ. Гора от фесове и калпаци! Малката

църквица се губи сред толкова народ. Само изобилните цветя — майските трендафили, теменуги, люляк и дафинови листа — очертават ръбовете на църквата. Многобройните прозорци на отсрещния метох също тънат в ухаещи цветя. Погледите на стълпилия се на-род обаче не се възторгват от многоцветието на украсата, а са съсредоточени в далечината, отдето трябва да се зададе едно дългоочаквано, с трепет и благоговение очаквано шествие. И когато от водите на Златния рог сякаш като в приказка изниква каик с шест весла, всич-ки тези фесове и калпаци полетяват, и буйно, неудържимо „Да живее екзарх Антим!“ се понася, дори до свещения за турците Еюб в дъното на Златния рог. Защото в каика с шестте весла, цепещи златнорожните води, пътува към българската църква българският архипастир, добит с толкова усилия...Всички се хвърлят към Антима, да се докоснат до одеждите му и да ги целунат. Антим

плаче. С мокри още очи той започва да целува наред иконите. Започва и службата. Ста-рият воин Иларион Макариополски прочита акта за провъзгласяване независимостта на Българската църква. Ред идва и на Антима:„... Като проповядва мир и любов —тия две евангелски добродетели — Българската ек-

зархия няма да жертвува нищо от правата си...“Християнин, но с тояга в ръка...Навън народът е завладял и двор, и улици. Двама гайдари от Жеравна свирят и подвик-

ват:„Весели ся наш народ...“

Из книгата „Цариградските българи“

Първият български екзархХристо Бръзицов

*Христо Бръзицов е роден в Цариград в семейството на видния дойранчанин Ди-митър Бръзицов. Учи дипломация в Свободния университет в София. Занимава се с журналистика и пише за вестниците „Кво да е“, „Македония“ (1932), „Бъл-гаран“ (1932), „Камбана“ (1934), „Нови дни“ (1934), „Щурец“ (1936), „Нашенец“ (1941). Редактира списанията „Родна лира“, „Смях и сълзи“, „Нива“, „Аз знам всичко“. Бръзицов пише и проза - очерци, репортажи, фейлетони, интервюта.


ЗА ЖУРНАЛИСТИТЕ ЗА ЖУРНАЛИСТИТЕ

Само през тази година в цял свят са били убити заради работата си повече от сто журналисти – това е най-голямата бройка откакто започва

воденето на статистика от Международния институт по печата (IPI) през 1997г. Във всички региони по света – като се започне от Африка, минавайки през Азия и Европа и стигайки до Близкия Изток и Латинска Америка – журналистите са изложени на системни и брутални нападения. Някои попадат под кръстосан огън, докато изготвят съобщенията си за въоръжените конфликти. Друга, по-голямата част, стават жертва на целенасочени атаки на криминални групировки, както и на отделни лица, които се опитват да попречат на разпространението на информация – например за случаи на корупция и криминални деяния – за да накарат критичните гласове да замлъкнат.

В много страни журналистите са изправени пред смъртта ежедневно. Отдавна заплахата за убийство за тях не е нещо необичайно. Убиват се журналисти, защото публикуват определени информации, но понякога и затова, че не го правят. Нападенията над журналисти не се ограничават само до покушения – през тази година много репортери са били пребивани или тежко ранявани от огнестрелно оръжие и взривни устройства. Съвсем наскоро един боливйски радиорепортер беше залят с бензин и подпален от нападатели по време на живо предаване. Много често в смъртоносния водовъртеж на насилието биват въвличани и близките от семейното обкръжение на журналистите.

Широкото разпространение на безнаказаността за подобни нападения е особен проблем и е едно от големите предизвикателства в борбата за повече сигурност.

На журналистите е отредена специална роля в обществото, защото с дейността си те предоставят на гражданите информации, които са в обществен интерес. Затова и за обществеността трябва да представлява интерес запазването и засилването на тази тяхна особена функция. Последиците от посегателствата над журналистите са очевидни – пречи се на обществеността да получава важна информация, нарушава се правото за получаване на информация, а за журналистите става невъзможно да запазят независимостта си, което е от решаващо значение за професионалната им достоверност.

Увеличаващият се брой на убийствата на журналисти доведе до отправянето на настоятелен призив за действие. По този начин стана възможно поставянето на отправни точки в международен мащаб, които ще

ДА ПРЕДАВАШ НОВИНИ ПОД СМЪРТНА ЗАПЛАХА:ГЛОБАЛЕН ПРИЗИВ ЗА СИГУРНОСТТАНА ЖУРНАЛИСТИТЕ

придадат на борбата срещу насилието и безнаказаността нов тласък.

През септември тази година за първи път в историята беше приета резолюция за сигурността на журналистите от Съвета за защита правата на човека към ООН. Новата инициатива беше внесена от Австрия в изпълнение на предизборното ѝ обещание по повод влизането ѝ в Съвета за защита правата на човека през 2011г и форсирана съвместно с основна група от държави от различни региони на света, сред които Бразилия, Мароко, Тунис и Швейцария. Резолюцията се позовава и на приноса на ІРІ, който се ангажира със сигурността на пресата. Тя е съществена стъпка напред за подпомагане сигурността на журналистите – наред с недвусмисленото политическо изявление за осъждане на всякакъв вид нападения над журналисти, резолюцията съдържа и призив към държавите, да вземат ефективни мерки срещу безнаказаността и да искат сметка на виновниците – посредством независими разследвания, съдебни процеси и достъп до адекватна юридическа защита на жертвите.

Освен това в резолюцията за първи път се подчертава отговорността на правителствата да гарантират защитата на журналистите не само в конфликтни ситуации в обществото, а и във всички случаи и по всяко време. Защото не бива да забравяме, че повечето смъртоносни и други тежки покушения над журналисти стават извън класическите ситуации на конфликти. Фактът, че тази резолюция, въпреки големите и изисквания и безкомпромисни формулировки, е внесена в Съвета за защита правата на човека от 66 държави и е приета с консенсус, и придава още по-голяма тежест за бъдещите усилия за защита на журналистите.

Паралелно с дейностите на Съвета за защита правата на човека, ЮНЕСКО също ускори дискусиите и действията за укрепване на инструментариума на международната общност за защита на журналистите. Резултатът от тези инициативи е планът за действие на ООН за сигурността на журналистите, който беше приет през април от Координационния съвет на организацията.

През изминалите дни тези международни дискусии бяха продължени във Виена. Представители на организации, фондове и програми на Обединените нации, на други международни организации, държави, професионални съюзи и неправителствени организации се събраха по покана на Австрия на Follow-up-среща, която беше концентрирана върху прилагането на плана за действие на ООН. Целта на срещата беше да

се гарантира, че планът за действие наистина ще има като резултат конкретни мерки, които ще помогнат за овладяването на насилието срещу журналисти.

В дебатите за фазата на реализация активно се включиха представители на медиите от цял свят. По време на среща преди няколко седмици в Лондон, редактори и журналисти публикуваха становище, в което се приветства плана за действие на ООН и се призовава системата на ООН, както и на други авторитетни национални и международни органи, да работят активно и със задължението да дават отчет за реализирането на плана за действие. Освен това новинарските медии бяха призовани постоянно да наблюдават критично мерките, които прилагат техните правителства, юридически власти и други институции, за реализирането на плана за действие и слагането край на безнаказаността.

Т.е. през 2012г беше постигнато много, за да се гарантира по-добра защита на журналистите в бъдеще. Сега зависи от организациите на ООН, от

гражданското общество, от медийните специалисти и – най-вече – от множеството държави, които подкрепиха резолюцията за сигурността на журналистите на Съвета за защита правата на човека, активно да докажат своята привързаност към тази важна задача.

Австрия и ІРІ са готови да продължат съвместната работа, за да популяризират и ускорят вече съществуващите, заложени механизми за защита на журналистите.

А ІРІ ще продължава и занапред да подкрепя журналисти в опасно обкръжение, ще изисква справедливост, ако те бъдат атакувани, и ще търси отговорност от държавите за тяхната сигурност.

Съвместен коментар на:Михаел Шпинделегер, вицеканцлер и външен

министър на Република АвстрияАлисън Бетел Маккензи, изпълнителен директор на

Международния институт по печата (IPI)

5656

Обновеният ресторант „Капри” предлага на своите стари и нови клиенти неповторими и запомнящи се изживявания. Гостите на заведението ще бъдат приятно изненадани от разнообразното меню, селектираните вина и напитки, а най-претенциозните вкусове ще бъдат задоволени от изкусителните блюда, приготвени от опитни готвачи, доказали майсторство в кулинарното изкуство. Тук можете да се насладите на авторски кулинарни специалитети, поднесени в уникална атмосфера, комбинация между лукс и романтика с лек средиземноморски полъх, пренасящи ви на остров Капри.

ЧиБ: Г-н Илиев, представете се, моля, за читателите на списание „Черно и бяло”.

ЕИ: Казвам се Емил Илиев, на 27 години съм и съм роден в София, завършил съм магистратура, „Стопанско управление”, с магистратура „Управител и мениджър” във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”. Работил съм като мениджър във веригата за бързо хранене „Макдоналдс”, а сега съм управител на ресторант „Капри”.

ЧиБ: Какво се предлага в „Капри”?

ЕИ: Ресторантът разполага с два салона – основен и VIP с общ капацитет от 100 места, а отвън, в градината също имаме 100 места. „Капри” привлича редовните си клиенти с уютна атмосфера, с това, че се намира в спокоен квартал и предлага вкусна храна, включваща традиционни български и гръцки специалитети, съчетани с любезното обслужване на персо-нала. Предлагаме разнообразни изкушения от скариди, октопод, калмари, както и телешко карпачо. Менюто включва както разно-образие от средиземноморски риб-ни деликатеси, така и изтънчени ястия от телешко, патешко и свинско бон-филе. При нас имате възможността да се насладите на един различен прочит на рецептите от пилешко месо. Обърнали сме внимание и на любителите на вегетарианското меню – представените салати могат да задоволят и най-изтънчения вкус. За финал на вашето кулинарно пътешествие – Панджиало Ди Капри! Представяме и специално селектирана листа с висококачествени български и чуждестранни вина, защото хубавото вино е неизменна част от доброто меню.

ЧиБ: Ресторантът дълго време беше затворен. Сега е напълно обновен и с нов дизайн, изцяло в

гръцки стил, подсказан от името му „Капри”. На това ли се дължи голямото посещение и редовните резервации? Как успявате?

ЕИ: Разбира се, не замо заради това. Успехът на каквото и да е начинание изисква комплекс от усилия. Всеки един от персонала се е явил на интервю и е избран лично от мен. Избягвам да работя с приятели и с близки. От опит знам, че така работата не върви. Изискванията ми към екипа са ясни. Държа на чистотата, вкусната и добре поднесена храна, приемливите цени и добрите отзиви на клиентите. Държа на естетиката, както в дизайна на интериора, така и при приготвянето и поднасянето на храната.

ЧиБ: Знам, че обичате да обгрижвате клиентите си от личен опит, разкажете какво още сте измислили за тях?

ЕИ: Всеки петък за сметка на ресторанта се провеждат дегустации на вина от изби от и извън Европа. В дегустационното меню се включват освен вината, плата с хапки и морски дарове, минерална вода, също и разкази за историята на виното и начини за приготвянето на съответната марка вино. Специално каним редовни клиенти и приятели на „Капри”.

ЧиБ: Може ли да приемем, че екипът на сп. „Черно и бяло”също сме приятели на ресторант „Капри”...

ЕИ: Да, разбира се, и вие сте поканени.

ЧиБ: Удовлетворен ли сте от новата си работа, като управител на ресторант „Капри”?

ЕИ: Работата в „Капри” ми доставя удоволствие и наслада от постигнатите резултати, носи ми удовлетворение, нови клиенти и нови приятелства. Доволен съм от това, че работя с квалифициран екип и съумяваме да привлечем вниманието на все повече клиенти.

Интервюто взе:Станислава Пекова

РЕСТОРАНТ "КАПРИ"ПО-ИЗИСКАН, ПО-ЕЛЕГАНТЕН… ОТ ВСЯКОГА!

Емил Илиев – управител на ресторант Капри

ЗА РЕЗЕРВАЦИИ:Адрес: гр. София, ул. „Христо Чернопеев“ №1, GSM 0888 55 27 85, www.capribg.com

Documents

сп. Черно и Бяло, №80 /двоен изглед