1

СПИСАНИЕ ЗА ЛИТЕРАТУРА И ИЗКУСТВО 3 / 2011

ПОЕЗИя 3Иван ВълевТаня Тодорова

ПРОЗА 11Красимир СимеоновКалин Терзийски

ПОЕЗИя 24Георги Ангелов

ПРОЗА 31Филип Анастасиу

ПОЕЗИя 39Ваня Душева

ГОСТ НА „ПРОСТОРИ” 41Поетът Бойко Ламбовски пред „Простори” на изповед пред Ангел Г. Ангелов

ИдЕИ 44Митове за скиталчества – литературни корекцииСимеон ЯневГръцкият език и европейската мисъл Бина Калс

ПРЕВОдНА ПРОЗА 58СекундиМишел Лебр

КРИТИКА 62Деньо Денев за Иван Цанев

ПРЕВОдНА ПОЕЗИяДеветима италиански поети в превод на Огнян СтамболиевРуски поети в превод на Тихомир Йорданов

ИСТОРИя 73Спомен-разговор на Веселина Цанкова с Георгий Д. Гачев

дНЕВНИК 81Светите отци на Църквата. Техният начин на мисленеПанко Анчев

ПРЕГЛЕд 91КнигиПетър Караангов. „Прах от песен”Лъчезар Еленков. „Поетът, лунната усмивка и чудовищата”Мария Донева. „Меко слънце”Бина Калс. „12 часа санторини”Тодор Копаранов. „Двукнижие”Найден Вълчев. „Попътни срещи. Книга четвърта”Симеон Хаджикосев. „Романът – що е то?. Опит върху историята и поетиката на романа”Минко Бенчев. „Критически стран(н)ици”Хосе Ортега-и-Гасет. „Безгръбначна Испания”

СъбИТИя 94Майски салон на изкуствата, Варна, 2011

ПАмЕТ 95Венета Манрева

ХУдОжНИК НА бРОя 96Мария Чакърова

KORIGIRAI SUDURJANIETO!!!!!!

2

Автор на заглавката на списаниетое ИвАн КенАров (1930 – 2006)

Редакционен съвет

Отговорен редакторПАНКО АНЧЕВpankoantchev@mail.bg

АНГЕЛ Г. АНГЕЛОВan_g_an@abv.bg

ДИМИТъР КАЛЕВdimitar@kalevi.eu

Графичен дизайнЙОРДАН ДАМЯНОВ

КоректорДОРА ТОМОВА

Предпечат и печатИзДАТЕЛСТВО СЛАВЕНА – ВАРНАтел. 052 602 465www.slavena.net

Списание „Простори“ се издава с решение на Общинския съвет – Варна. То е продъл-жител на литературния алманах „Простори“ на книгоиздателство „Георги Бакалов“, чий-то първи брой излиза през 1961 г.

Хонорари се изплащат всеки петък от 13 до 17 часа в издателство „Славена“ – Варна.Ул. „Радко Димитриев“, 59Ател. 052/ 602 465

prostori@mail.bghttp:/prostori.ning.com

ISSN 1313-1443 На кориците - творби наМария Чакърова

3

ИВАН ВЪЛЕВНОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

СОЗОПОЛСКИ СОНЕТИ

1.завръщам се в Созопол след години.залутан сам из уличките къси,усещам този град дори с носа си:о, мирис на тамян и на смокини!

Онази древна миризма на рибаи оня тънък намек за файтонидъхът на пукнат пъпеш ще прогони,за да припомни лозе и колиба.

Но за да бъде истински букетътот миризми, вони и аромати,на рибна фабрика и конски ясли,

ще трябва ноздрите ми да усетят – над ресторанти, къщи и палати – и мириса познат на водорасли.

2.Старата смокиня като монахиняе привела изкривен от бури гръбнад морето, над самия скален ръб.На кого се моли старата смокиня?

На Нептун ли? Или на свети Никола?И за кой моряк е нейната молитва?за чия ли крехка лодка тя разпитваалбатрос и чайка, нимфа полугола?

Майчин поглед в хоризонта тя е впила.Всяка сутрин среща слънцето с надежда,с дрезгав шепот чака времето вечерно.

4

Тъй прегърбена, тъче тя плат от свилаи пуловери плете от бяла преждакрай морето, назовано Черно.

3.Все така разсеяно заскитан,любопитен съм сега за трима,трети ден се взирам и се питам:а какво зад оня остров има?

Може би е някаква обител,може би е ферма за бизони?Да попитам някой местен жител?Ха, та да ме вземе за шпионин…

Да наема лодка за разходка?Та нали с последната банкноткаплащам пилешката супа?

Всъщност за какво ми е да зная?Че дори да е парцел от Рая,тъкмо аз ли ще го купя?

4.Морето, след като се налудува,рева, заплашва с изрази обиднии не допусна лодка цели три дни – днес като котка мърка и кротува.

И тръгват най-редовните рибарида търсят паламуди и калкани,да си прибират мрежите съдранина корабчета кашлящи и стари.

Съседите им пък – хотелиери – оплакват се от белите балкони,че времето туристите прогони.

Ех, златна рибка никой не намерии пак се чува изразът прочут:„И тази есен няма паламуд.”

5.Пак отронва жълти листи календарът.Все едно ми е – нали съм в този топъл град?Мога да се лъжа, че съм още млад,че безгрижните сезони се повтарят.

5

Мога птици и илюзии да храня,да преследвам романтичен идеали след всяка своя грешка и провалпак за нова работа да се захвана.

Само че и циркът шатрата си свива.Някак неусетно и без съпротивалятото изгубва своите права.

Готвят се за зима даже тук, в Созопол.Уж градът е южен, уж брегът е топъл,но пред всяка къща – струпани дърва.

6.Облаците над морето рано сутринта:изостанали от стадото камили,те догонват го с последни сили.Облаците над морето късно есента.

Слънцето огрява кривите им гърбове.Ще догонят ли камилите кервана?Може би… Но чак над океана.Може би… Но в друго време, в други светове.

До целта ще стигнат с повечко кураж.Вятърът развява рижите им гривии ги тласка към поредния мираж.

златен залез между гърбиците им блести – там навярно има острови щастливи,на които като шейх ще си живееш ти.

ЛЕТЕН СОНЕТ

Цяло лято в курорта старинен танцувахме валс и танго.По алеите с мраморни статуи, водни каскадисе разхождахме ние, стотина безделници млади,и живеехме радостно тук на издръжка... не знам на кого.

Кавалерите в бели костюми, а дамите в рокли лила –се въртяхме безумно под плавните звуци на Щраус,а в пейзажите, сънно премрежени като зад паус,се провиждаха замъци, вили, горички и китни села.

Вечер в тъмни алеи се чуваха шепот, въздишки и смях,от невидим оркестър долитаха огнени ритми,иззад храстите феи въртяха очи любопитни,ала феи ли бяха, или лунатички – така не разбрах.

6

И когато попитахме: – Тази фиеста... Кой даде я? – чухме смях на сатир: – Безхаберници! Тук е Аркадия.

ТАНЦУВАЩА С дЕЛФИНИ

за теб говорят, че с делфините танцуваш.Излизаш нощем на несебърския плажи позлатени капчици се стичат по кафявото ти тяло.То, тялото ти, гъвкаво е като риба, зная,защото се изплъзваше от моите ръце.Веднъж изплъзна се завинаги,когато, казват, те видели на летището,когато, казват, си пристигнала на северния остров.Танцуваше на оня лунен дансинг с мен – сега танцуваш само с влюбените в теб делфини.Тогава ти ми шепнеше: Води ме в някоя квартална кръчма!Но аз помислих, че си тананикаш чалга хит.Не те отведох аз. Отведоха те черните бизони,додето аз събирах предните си зъби в локва кръв.Видях последния ти умоляващ поглед, чухпоследния ти вик за помощ.запомних тънката ти синя рокля,прилепнала към твоя трепетликов гръб.Следите ти изгубих. Чувах слухове за тебе:ту в Швеция, ту в Дания били те уж видели,танцувала си на пилон в Холандия,чинии миела си в Белгия…Но аз на тези слухове до днес не вярвам.Повярвах само, че танцуваш със делфинии в полунощ излизаш на несебърския плаж.

ИЗНЕНАдА В ПЕЙЗАжА

Мислех, че не може нищо да ме изненадасред пейзажа, наблюдаван от години.Все едни и същи покриви, скали, ограда,няколко чинара, няколко смокини…

Но след бурята, която скърши клонии обрули пожълтелите листа,се откриха римски каменни колони,зид и неизвестен вход към крепостта.

В мъртво всекидневие зазидан,струва си човек в живота да се вглежда:прикован, отчаян и обиден,може да открие изход и надежда.

7

ТАНЯ ТОДОРОВАСТИХОТВОРЕНИЯ

***

Напуснаха ме думите, защотовсе пълнех стомната от сух геран,опъвах тишината като корда,тежеше ми кованият гердан.Сега опитомявам всеки звук.Кому съм нужна няма и безводна?И змеят, дето идеше нощес, залюби друга и забрави мойта порта.Ако не мога нищичко да кажа,не ще да ме е страх както преди. Сама ще дойда, майсторе Стояне,в основата на моста ме вгради.

ЗАмяНА

Ръцете ми са толкова трошливи,предесенни и празни като ваза.Изсъхнали са всички карамфилии нужно е да се самонакажа.

Или да ампутирам бързо и безмилостноотсъствието на вина.Не мога да живея с този прахпо рафтове, обувки и сърца.

И обявявам: ако има някойсъс точност на хирург или палач,до кост да ме обели и нареже,да дойде, давам царство за бръснач.

8

КъдЕТО СВЕТОФАРИТЕ СА мИТОВЕ

Достигнах до едно кръстовище,където светофарите са митове,а много улици подметките ми помнеха.Балконът беше повод за излитане.

Измъчва ме едно стихотворение,изкоренено от стихията.Чемширът не умира от измръзване,изкуствена утроба е саксията.

Когато се посаждах, не помислихза мъдрото мълчание на корена.Ако подметките сънуват пътища,вратата е безмилостно затворена.

СОЛЕНО

завързани, графитени (моливени)са думите, захапали езика.Пломбирано е чувството, коетоподтиква името ти да извикам.

Настръхнало, лимонено докосвамнетърпеливите ти пръсти,промъкнали се във косите ми,когатотъкмо се канех да възкръсна.

Прохождам неуверено в очите ти,по скулите потичам и мокрея.Солено е последното убежище,където до пети ще се излея.

ЗА дА СВъРШИ ЗИмАТА

Така конячено и топлопо устните ти ще остана,сънлива декемврийска коткаако успееш да ми хванеш.

Така кашмирено и мекос ръцете си ще те обвия,за мен ако намериш мястопод покрива си от хартия.

9

Така ще те обичам много,че друго няма и да има,освен детето ни, коетоще дойде, за да свърши зимата.

***

Нощно и мокро събирам тъгите сив очните кухини.Всички дървета мечтаят гнезда,за да не бъдат сами.

Много посредствено спънах куплетав някакви храсти бодливи.„Спри да живееш под чужди небета” –креснаха гневни коприви.

Колко растително, колко зелено,колко разбирате всички!Още съм семе, още съм семе,жертва за гладните птички.

Нощно и мокро във чужда градина,пясък в очните кухини.Може да стане по-чисто отвътреако ми пригорчи.

10

Художник Мария ЧакъроваПладне

2008 г., маслени бои, 20х20 см

11

КРАСИМИР СИМЕОНОВ „УБИЙСТВЕНИ ИСТОРИИ”

ГАНЗЕРОВ СИНДРОМ (Фарс)

В планината се разнесе ехо. Може би от брадви. Така секат дървета празнични за идущите дни. Коледна песен

„А сега извънредното ни комюнике от ъ. – Ю. се приближи, изпсува и усили звука. – Както знаете, след трагичното изчезване на групата журналисти, влезли в града, в ъ. са започнали допълнителни масови преследвания „на куцо и са-като” по думите на добре информиран източник. По последни данни снощи са убити около „сто и двадесет души” на средна възраст шейсет и осем години и един счетоводител. Добре известно е, че днес се навършват единадесет години от датата 1 януари 1992 година, когато в ъ. започна този ад. Дано разумът...” – Ю. изключи телевизора.

Той се присегна към чантичката с ракетите и сгъваемия миномет. Бе решил и днес да им устрои хубав празник. Често го питаха: „Нима не стига? Това са единадесет години без добра храна, в преумора, и то за една изгубена кауза?” Но едва снощи, когато загуби и последния от Старите, разбра и той. Да, без-смислено е.

Старите бяха тези, които крепяха безумната му идея. Някои от тях имаха пораснали деца, участващи в акциите с тях. Но вече нямаше никого.

Сам и стар, не ял супа, не чел дълго време и пиещ все по-малко – това бе Ю.„Да. Безсмислено е.”Безсмислено бе да започват всичко в онази новогодишна вечер, вдигайки

във въздуха гарнизонната болница на ъ., тогава пълна с тротилови шашки в кашони от нереализирана хуманитарна помощ.

Глупаво бе да убеждават войниците от Поделението, което охраняваше Учебното им заведение, че всички са еднакво свободни, защото онези взеха че повярваха и още на другата вечер взривиха складовете си с боеприпаси.

12

Нататък не беше трудно да се завземат подстъпите към града – много от мъжете, учещи в заведението, бяха с офицерски звания, а момичетата – със завършени санитарски курсове. ъ. бе изолиран и те тръгнаха готови из него.

Но прозорците бързо се затръшваха.По-смелите граждани се задържаха по балконите, но за кратко.Само децата спираха да играят и гледаха учудено пъстрата вълна, която ги

заливаше.Все пак немалко мирни жители изчезнаха от домовете си през тези първи

дни. Но и Ю. изгуби от своите хора. А първите дни и години бяха къде по-леки от следващите ги.

Случваше се, като се заинати, да води групата си цяла вечер от единия до другия край само на една улица. Докато осъмнеше с петима души до себе си, а улицата – изпълнена с налягали. Безсмислено бе да допускат в ъ. само канди-дати за полуразрушеното им Учебно заведение (то се намираше в края на гра-да и настъпващите правителствени войски често го обстрелваха) – нали някои от приетите по-късно отдавна бяха завършили и в момента съчиняваха измис-лиците за насилие в ъ., печелейки добре, а и на здравословно разстояние. Не им се сърдеше. Особено тази вечер, когато имаше предчувствие.

Нещо го сърбеше зад лявото ухо, което значеше, че или ще му се възпаляват сливиците, или че тази нощ му е последната.

А Ю. бе с извадени сливици.

Тогава той се протегна и нахлупи омазнената карнавална шапчица върху уморената си коса. Скри под картонените ботушки непривичната си походка и притегли крайчетата на устните към ушите си – Ю. се усмихваше. Вече едина-десет години.

– Готов ли си , Ю.?– Готов съм и аз!

***„А сега извънредното ни комюнике от мястото на събитието. Добре известно

е, че днес се навършват пет години от освобождаването на град ъ., окупиран от 1992 до 2003 година от учещите в заведението на града. Ето и новите раз-крития по проблема. Едва наскоро станаха известни скандалните заключения (досега секретни) по случая „ъ. – Ю.”. Работилите от 2003 година до днес екс-пертни комисии са стигнали до извода, че уж Ю. бил създал един изолиран кар-навален рай от танци, беседи и фойерверки. С тях той се бил опитал да убеди гражданите на ъ. в безопасността на Учебното им заведение. Че Ю. поддържал този нескончаем празник, защото никой от хилавата ъ.-културна общественост не загрявал за какво става дума. Ние, разбира се, смятаме това за груб опит за манипулация на младата ни демокрация и на, така да се каже, устойчивото ни обществено мнение.

И макар да е потвърден фактът, че за единадесет години окупация на ъ. слу-чаите на така наречена „насилствена смърт” са цифром един (1) и словом един – смъртта на самият Ю., намерен на някакво бунище обезобразен, със счупен

13

врат и с намачкано парцалче в джоба със следния текст: а очите ти са слепи пеперудки по ръба на смешното ти одеяло– и без нищо друго; въпреки това, ние не трябва да забравяме героичното

търпение на ъ.-ските жители към тогавашните издеватели от несъществуващо-то вече Учебно заведение...”

***Майката се приближи и изгаси телевизора.– Мамо, защо говорят така за татко?– защото е мъртъв.– Моля, разкажи ми пак какво е да си мъртъв.– Ами затвори очи и си представи как...

ЧАСОВНИКЪТ, КОЙТО ДЯДО МИ ПОДАРИ И КОЙТО ЗАГУБИХ ВЕДНЪЖ, КОГАТО БЯХ МНОГО ПИЯН

Той е с черни стрелки, с бял циферблат, с черен кант по края, кръгъл и средно голям. Стои на лявата ми ръка. Нощем го свалям. Свалям го и когато се къпя. Спя близо осем часа и се къпя около тридесет минути. Веднъж лявата ми ръка беше счупена в китката. Тогава го носех на дясната и се къпех с найлонова торба на лявата ръка; и спях на една страна, и ръката не ме болеше. Но това беше отдавна.

Средно кръгъл, с голям черен кант по стрелките, а стрелките – в центъра на белезникавия циферблат. Понякога избързва, но не много.

Големият бял кръг е с черно в края. Стрелките му започват от точка. Точката мърда малко по малко, за някои пулсира. Тя не пулсира, защото мърда малко по малко; защото в нея има някакви неща, дето я мърдат –

миг – мръд миг – мръд миг – мръд миг – мръд...

СТРАНИЦИ ОТ ДНЕВНИК

23 стр.Клеченето го уморяваше.Той помачка вестника в ръце, за да е по-мек. Краката му бяха изтръпнали – сякаш мънички червейчета ги гризяха. започ-

ваха от петите, после подълбаваха колената и през стомаха се събираха под

14

лъжичката му. Повдигаше му се, но не много. Прецени, че да му се повдига толкова е допустимо, че дори е нормално да му се повдига от такава миризма.

Някой блъсна отсрещната врата, изпсува и се умълча. Изпращя клечка, а светлинката й съживи скрежа по зацапания прозорец.

„Въздухът съвсем ще се влоши.”Снегът се усилваше и сенките на снежинките се гонеха хищно по издраска-

ната стена.„Вали на парцали. Как ще се прибера?... Няма значение – всичко свърши.

Пропадна и този изпит.” И той усука още няколко пъти хартията около ръката си.В съседство изгасиха цигара върху мократа мозайка. Съскането й го стресна.

Той бързо разви вестника от ръката си и внимателно се понадигна, за да допре око до ключалката. Червейчетата се разтегнаха, примрели от болка. Някакви панталони се завъртяха около мивката и се скриха. Не успя да види кой беше.

Поне отново е сам.Пак сам.Сам...Отпусна се кротко назад и примижа в момента, в който червейчетата го за-

ръфаха отново... Като разпиляна стръв.

59 стр.По брега той вървеше винаги приведен, винаги около пет сутринта и винаги

толкова близо до морето, че то почти веднага заличаваше следите му. Вървеше бавно, а когато стигнеше до камъка, минаваше напряко и се прибираше вкъщи.

Не помнеше откъде се беше появил камъкът. Една сутрин просто го намери там. Тогава прие той да бъде краят на разходките му. След поредната операция не можеше да стои дълго прав и се опитваше да е разумен. А и сестра му мина-ваше често да го нагледа. Не можеше да закъснява.

Понякога се застояваше малко по-дълго при камъка – пипаше го, слушаше звуците, който пораждаше поради близостта си с морето.

Онази сутрин той изпи както обикновено чая си преди разходката и изле-зе забързан повече от обикновено. Когато стигна до мястото, където пътят му трябваше да завърши, видя, че камъкът е наполовина във водата.

„Морето си го прибира. Време беше.”Тогава видя и стъпките. Бяха от малко босо дете. започваха от другата стра-

на на камъка и вървяха упорито между пясъка и пяната. Вълните едвам ги до-косваха, и то без да ги изтриват.

Той ги погледа, помечта накъде могат да водят, но не посмя да продължи след тях. Накрая обърна гръб на всичко и се прибра.

60 стр.вечерта умря

сестра му

15

СПОМЕННай-после се решихме на голямото почистване.Вехториите, насъбрани от няколко поколения и набутани в ъглите на стара-

та дядова къща, трябваше да бъдат изхвърлени. Сантименталната стойност, която някога и за някого те бяха носили, бе отдавна в миналото. От нея бяха останали само купища странни предмети, заемащи така нужно място.

Разпределихме си работата и започнахме да изкарваме всичко на двора. След смъртта на дядо това беше повече тъжна необходимост, отколкото някаква хигиенизация. заровен в паяжините, на мен се падна да съм първият, който се докосва до неща, обвити с прах и забрава от години. Отнякъде извадих дори по-луизгнилата рамка от стана на баба. Бегло си спомних меката й усмивка и синъо-черните черги, които тъчаха на него винаги тъжните й и толкова уморени ръце.

Не спирах да вадя от дълбините на къщата спомените, които щяхме да из-хвърляме. Навън семейството ми ги пълнеше в торби или направо ги товареше на наетия камион. До обяд капнахме, но пък бяхме отхвърлили по-голямата част от работата.

Останал ни беше само един килер. Близо до кухничката, той служеше за съхранение на най-необходимите продукти. Но това важеше, докато къщата беше жива. Сега той бе просто поредното ненужно кътче.

Отворих трудно провисналата врата и зяпнах от учудване. зад нея на съв-сем удобно място бе поставена мрежичката за пазаруване на моя дядо с десет празни, зеленикави бутилки от кока-кола вътре.

Седнах на прага – нямах повече сили. затворих очи и издишах останалия из дробовете ми въздух. Някъде далече пред себе си видях забързано пет-шестго-дишно хлапе по къси гащи и оръфан потник, нарамило тежка за него пазарска мрежа, пълна с лъскавите бутилки.

Всеки петък дядо ме изпращаше за кока-кола до близката закусвалня. Ко-лата беше деликатес и задължително присъстваше в тържествената петъчна семейна вечеря. Аз роптаех и мрънках поради това задължение, но все не ус-пявах да скрия задоволството си от събитието.

защото дядо винаги ми даваше някоя паричка отгоре. Толкова, колкото да ми стигне за една кола в повече. Само за мен. Нея аз бързо и на големи глътки изпивах в закусвалнята, докато от очите ми не избиеха гъделичкащите детски сълзи. После кротък и послушен се връщах у дома. И вечерях с апетит, въпреки твърденията на майка ми, че съм злояд.

А докато стисках полагащата ми се официално още една кока-кола, нечии ръце ме вдигаха на масата с надеждата поне този път да кажа някое кратичко стихотворение. Но аз мълчах щастлив. Свако тогава вдигаше братовчед ми, който беше по-малък и по-паметлив и можеше да рецитира какво ли не дваде-сет минути, без да си поеме дъх.

Когато усетех, че вече не съм в центъра на внимание, аз внимателно слизах от масата и се мушвах под нея. Така скрит бързах да освободя място за новата кола и обилно поливах в кръг крака и обувки. Всички започваха да пищят – грабваха се деца, раздигаха се маси, местеха се мебели. А дядо ми, приседнал встрани, се смееше от цялото си сърце.

16

* * *Отворих очи.Още стисках мрежичката с десетте празни бутилки и усещах как някаква вла-

га дълбае черни браздички по измърсеното ми лице.

Дъщеря ми беше клекнала пред мен и съсредоточено ме гледаше. Протег-нах ръка и разроших косичката й:

– Е, ще пием ли по една кола?И пред очите на обърканите близки я вдигнах на раменете си и тръгнах към

най-близката закусвалня.

АВАТА НА НАШЕТО БЕЗПОКОЙСТВОПоследните акорди яростно кънтяха в огромната зала. Солокитаристът за-

блъска инструмента си в една от тонколоните, без да спира да крещи. Публи-ката скандираше името на групата в отмерен див ритъм. Нейните възгласи все повече заприличваха на подземно клокочене. Макс го усещаше със стомаха си. започна да му се повдига.

И се събуди.Потракването на дизеловият двигател и нощта наоколо най-после превзеха

съзнанието му. Парното беше усилено докрай. Той огледа кабината с налепени-те навсякъде полуголи мадами и блъсна вратата.

Слезе, облегна се с рамо на някакво дърво и дълго повръща. Беше спрял за кратка почивка, но бе спал два часа. Ранният есенен студ дращеше белязаното му лице.

Прецени, че се намира по средата на планинския проход и че ако тръгне веднага, след час ще е на превала. Там, на най-високото място, над отвесните скали, имаше удобна за професионалните шофьори кръчма – с топли супи и истинско кисело мляко – и където тази сутрин щеше да се събере каймакът на боклуците в бранша.

По-старите казваха, че в ясно време оттам се вижда чак Мраморно море, но Макс не беше убеден.

А когато се завихряха спорове между шофьорите дали това е истина, или е чиста зрителна измама, той мълчеше в някой ъгъл, настъпил с кожения си бо-туш най-близката табуретка, и отпиваше от вечния си билков чай.

Не след дълго намяташе обкованото кожено яке и сред гробно мълчание излизаше, за да продължи пътя си.

Никой от колегите, с които се засичаше тук и там, не го харесваше. Смятаха, че е далеч от техните болки и проблеми. Всъщност го мразеха, без да могат да си обяснят защо. И изпитваха искрено задоволство, когато в някоя крайпътна дупка станеше бой, а полицаите идваха и прибираха първо него – винаги и без въпроси. Може би заради кожените дрехи и бунтарския вид, може би заради раншни проблеми със закона – не се знаеше и никой не питаше.

А Макс, мълчалив по природа, кротко тръгваше пред полицаите като оставя-ше на бара парите за сметката.

– Хубав навик, винаги си плаща – доволни го съпровождаха собствениците

17

на алкохолните бърлоги, докато полицаите бързаха да му закопчеят белезни-ците.

В полицейската кола той заемаше любимата си поза с облегната назад глава и притворени очи и засвирваше своята музика.

Спомените се плъзгаха като пролетни цветя по реката на миналото и той задъхан им се наслаждаваше. Спомняше си изрисувания мощен мотор, пока-шлянето на двигателя и тънките крачета, които започваха от задния калник и за-вършваха с приказната усмивка и езерните очи на неговото момиче. Спомняше си нещата, които бе обичал, докато беше зависим от свободата си.

После грабваше насън китарата, отново лудееше по сцената, пиеше и се обливаше целият с алкохол като побесняло куче. Отговаряше с шамар на мол-бите на приятелката си след концерта да не се прибират с мотора; скубеше я за косите и я удряше в корема, за да прекрачи седалката и да тръгне с него.

От последния път не помнеше дори това. Свести се в болницата, след като бе прекарал месец в кома. При катастрофата той случайно бе останал под ша-сито на огромния камион – същите тези тридесет тона, в които сега дремеше и които бяха прерязали на две тялото на малката му красавица...

Той подаде плавно газ, отпусна ръчната и пое нагоре. Стремеше се да наби-ра постепенно скорост. Както очакваше, превалът се появи по изгрев със своята кръчма и с десетината очукани прицепа, паркирани встрани.

Макс настъпи газта до ламарината. Миг преди да помете бараката, видя почудата в опулените очи на посети-

телите вътре и със сигурност някъде напред в безкрая му се мярна Мраморно море.

Тежката машина премина бясно ръба на скалата, увисна за секунда във въз-духа и умря в мъки, докато гореше и се преобръщаше в пропастта.

СЕМЕЙНА МИНУТКАСлед завършването на университета се запиля със съмнителните си при-

ятели из планините на страната. Те го изоставиха, след като се свършиха па-рите му, а той се скита на стоп месеци наред и изпосталя до умопомрачение. Намериха го чрез полицията и го върнаха на родителите му, които с омраза и нетърпение го кротнаха в руслото на ежедневието. Откриха му, разбира се, пси-хично заболяване и му отнеха девствените още граждански права. Приложиха му успешно някаква душевна рехабилитация или нещо подобно.

Няколко години работи какво ли не в какви ли не фирми, но без желание. Най-неочаквано успя да се измъкне в чужбина и никой не чу нищо за него годи-ни наред.

Върна се все още млад и си купи тесничко панелно жилище в краен квартал. Ожени се. Роди му се най-прекрасната дъщеричка на света. Тя смешно се пов-дигаше на пръсти, за да го държи за ръка, а погледът й го крепеше на земята.

Пари отново нямаше. Жена му го ненавиждаше. Гладуваха всички, но детето им гладуваше до болка. Със своя невръстен ум обаче момиченцето някак го разбираше, прощаваше му и му помагаше да властва над мизерията. Вечер то го успокояваше и му разказваше детските си небивалици. Сутрин го целуваше

18

за добро утро и вчесваше опърпаната му коса. Той излизаше от вкъщи и дълго скимтеше свит на стълбите на долния етаж. Жена му знаеше къде да го открие и с шамари го изкарваше от това състояние.

После детето се разболя и умря бързо поради липсата на каквито и да е ле-карства и поради отказа на докторите да му обърнат сериозно внимание, без да им се плати. Див от мъка, той причака един от виновните лекари и в дъждовната зимна вечер размаза главата му с кол, откъртен от близката ограда.

После с „Уолдън” в джоба се стопи в първия влак към най-далечното място, за което бе чувал.

В непознатите градчета той оставаше само по ден-два. Издържаше се, като нападаше и обираше закъснели богаташи. И не спираше да се възхищава на наглостта им, че ще преживеят благодарение на парите си и това дребно неу-добство, в случая наречено „смърт”.

Той не одобряваше подобно отношение и ги убиваше с каквото му попадне.Събра доста пари. Почти всичките от тях изпрати на жена си заедно с теле-

грама с кратък текст: „Сега ще ти е по-добре.”С останалите си купи мотор. Излезе извън града, изпи шишенце минерална

вода и вдигна с машината двеста на правата отсечка пред местния полицейски участък.

заби се в бетонната стена на три метра встрани от входа, а мозъкът му по-лепна по ръждивата прозоречна решетка на отдел „Жалби”.

ИСТОРИЯ С ВЛАКОВЕНордвиг Орон реши да си легне, преди да е потеглил влакът. Спалното купе

лъхаше на застояло и на чорапите на вече спящия на горното легло човек. Нордвиг се подвоуми дали да не почете от нашумелия роман, който си купи преди малко, но го домързя. После реши да си бръкне два-три пъти в носа, но пак се отказа. Накрая се съблече, оправи косата си и се унесе.

Влакът изстена и освободи спирачки....Главата на Нордвиг почукваше в нездрав ритъм по шперплатовата стена на

купето. Както обикновено той засънува първо облаци. Човекът над него похърк-ваше страстно и не можеше да знае това.

Облаците на Нордвиг чернееха. Месести, тъмнолилави и пълни с олово, те го затискаха. Последвалите светкавици разпориха яростно съня му съвсем като на живо. Сухите проблясъци почти веднага бяха застигнати от порой.

И Нордвиг се почувства мокър до кости. Учуди се в просъница колко реален е сънят му, но се отнесе отново. Понеже от напъплилата влага почувства хлад, събра сили и се пипна по гърдите и лицето. Бяха мокри и лепкави. Дрехите също.

Отвори очи. Присегна се, щракна лампичката над главата си и погледът му бавно се избистри. Изправи се в леглото и се погледна. Беше целият в кръв.

2.Тя смъдеше на очите, а по устните му оставаше необичайно сладкият й вкус.

19

Нордвиг за първи път виждаше толкова кръв и не знаеше защо е по него. Нищо не го болеше. Разгледа се внимателно – не изглеждаше кръвта да е негова. То-гава скочи на тясната пътечка до леглата и погледът му се изравни с остатъка от изтърбушеното тяло на съседа му отгоре. Нордвиг Орон не сполучи да се въздържи и повърна с диви конвулсии върху леглото си. Повърнатото заедно с кръвта оформи нелоша слузеста картина.

Нордвиг в паника затърси бравата. Пръстите му се хлъзгаха по метала и той пищеше от тънък ужас, че не успява да отвори. Накрая отключи и ревът му се заудря в стъклата и по дървенията на вагона.

Кондукторът изгря бледорозов от купето в края и се затича към Нордвиг, чий-то въздух пък в този момент окончателно привърши и той облекчено припадна. Кондукторът го прекрачи и влезе в купето, откъдето изскочи зелен до болка, повръщайки върху себе си и върху прострения Нордвиг.

3.Господин Орон се свести в тесничката килия на провинциално полицейско

управление. Когато разбра къде е и защо е тук, припадна повторно.

4.Осъдиха го на двадесет години затвор, но Нордвиг Орон умря още на втората,

като се хвърли под натъпкания с прасета влак за Гризи. Това се случи точно ко-гато го местеха в строго охраняван затвор поради склонността му към насилие и заради новите двама затворници, които беше разкъсал предната нощ със зъби.

РОЗОВИ ЧУДОВИЩА В СОБСТВЕН СОСМариновани с повечко бахар и дафинов лист, те могат да останат крехки

и сочни както преди варенето. Да обелиш кожицата им после, да я попариш отделно, да й втриеш лют пипер и кориандър... Чорбицата с костите да кък-ри подобно тъжна супа; да пребледнее по ръба тенджерата, докато изплуват зъбчетата с отровния живец... Да ги запечеш тогава мазнотиите, да ги залееш с гнойта на баща си, с майчината ти кръв; да добавиш сопол от детето, което те обича и плаче, когато си тръгваш в неделя... Да ти се размърда стомаха, да изпълзи до устата и да оповръщаш всичко наоколо.

Да изкараш тогава от хастара вътрешностите си, да ги положиш пред себе си на масата. Неприлично да ги заплетеш...

И да се отпуснеш накрая кротък. И още топъл.

DOZA.COM ИЛИ ТЪЖНИЯТ ЧАС (роман)Вали ситен, задушаващ снежец.Олеселият лумпен в инвалидната количка е на средна възраст. Казва се

Мартин. Мартин се разделя със стола си на колела само нощем, и то не всяка нощ.

20

Понякога остава на него с дни, заседнал пред компютъра. От години всяка су-трин пред вехтия монитор той върши само едно – двата му кокалести и на-половина живи пръста бавно набират името му в най-популярната търсачка. После до късно изучава безбройните страници с информация за изплувалите, понякога дори известни, негови съименници – нечия фирма с това име, някой кандидат за общински съветник, име на сервиз за водопроводни части, някого съдят или издирват, починал известен поет и последните му стихове. Всяка су-трин Мартин влиза в нечий живот и си представя, че го живее той. До вечерта героят му е вече мъртъв.

Влиза майка му – намусена кокалеста женица. Измъква от джоба на пеньо-ара си засъхнал гребен и го забучва в темето му. Количката се съпротивлява, но все пак потегля. Стареещият мъж е избутан до дребничка масичка в ъгъла, където дими млякото му с какао. Следва „тъжният час” – спомените на майка му за неговото детство, когато е бил нормален. Разказани преди обяд и с гребен, забит в мозъка, те се преглъщат наистина по-лесно.

Но както винаги паниката измества тъгата – трябва да има край! Той започва да чука неспирно с двата си будни пръста, втренчен в прозрач-

ните очи на майка си, които продължават да го избягват.„Не отново, Мартине! Спри веднага! Спри ти казвам!”Майка му се разридава. Мартин спира. Напряга рехавите си телеса и зверски се захилва.

ТРИ ЕТЮДА ЗА БОЛКАТА– 1 –Миг след като я завърши, авторът се превръща в един от многото читатели

на творбата си. Няма значение какво е искал да каже, какво ни е открил в нея за себе си и какво го е боляло тогава – миг след като редовете са привършени, творецът става техен страничен наблюдател. Така че е полезно, преди да изда-деш поредната си книга, да я оставиш да си „почине” от теб за месец-два; да не я поглеждаш или редактираш, да не мислиш за нея – така тя сама и лесно ще намери мястото си в другия свят от незрими значения, към който всеки от нас се стреми и който изглежда толкова непостижим.

– 2 –Аз не пиша така, сякаш стъпвам на пръсти около болен. Аз пиша така, сякаш

крача около ранен боец по време на битка и му крещя, че е червей или друга твар, вдигам го на бумеранга на собствената му ярост и го засилвам в небесата. Тръгвам си малко след като усетя, че бумерангът се връща със страшна сила към него. Изнуреният човек се сблъсква със себе си, а аз гледам отстрани взри-вяващите се от болка галактики на съществото му.

– 3 –Когато баща ми бие мама...

21

КАЛИН ТЕРЗИЙСКИДВА КРАТКИ РАЗКАЗА

Калин Николов Терзийски е роден през 1970 г. в Подуене – Южна София. Завършил е Националната природо-математическа гимназия и след това – медицина. В първите години след завършването си работи като психиатър в Психиатричната болница в Курило. Успоредно с това започва да пише за вестници и списания. През 2000 година напуска работата си като лекар и се отдава изцяло на писането. Работи като сценарист в телевизии и радиа, като дописник на вестници и списания. Издал е четири самостоятелни книги с разкази и две стихосбирки, както и романа „Алкохол”. Участва в общи проекти на литературния клуб „Литература – Диктатура”, на който е съосновател и чиито продукт са три книги. В момента пише романа „Лудост”.

ИМЕНА, ДАТИ, ФАКТИТрябва да отбележа, че пиша тези разхвърляни, несвързани бележки – всъщ-

ност свързани само с червената нишка на озлоблението ми – та трябва да отбе-лежа, че не ги пиша, за да обиждам хората. Озлоблението ми не е към хората въобще, не е към човешкия вид. Аз не мразя Homo sapiens recens, аз изпитвам погнуса и яростна омраза към тези негови представители, които са като капки цианид в иначе безвредното море на човечеството, които го правят горчиво и силно отровно.

СУХИЯТ РЕЖИМКери Нейшън – висока над 185 сантиметра, тежаща 90 килограма, огромна,

грозна като нерез, зла като нерез, глупава като нерез жена – е първата побор-ничка за забраняване на алкохола в Съединените американски щати. Нейната теза е, забележете – не здравето, не разумът – алкохолът разрушава морала на американското общество. Този морал, сещате се – Ку-клукс-клан, линчуването, избиването на стачкуващи чикагски работници, чудовищното неравенство меж-

22

ду петте процента богати и деветдесет и петте процента бедни – тоест – стъл-бовете на американския морал.

Тя започва борбата си, като прави погроми над спиртоварни и бирени фа-брики. Това се случва през 1900 г. в Чикаго. Кери Нейшън не е сама – с нея вър-лува цяла банда от освирепели жени (най-вероятно чудовища като нея, защото не мога да си представя красива и желана от мъжете жена да прави подобно нещо), въоръжени с брадви.

Един от другите велики поддръжници на сухия режим е Хенри Форд – авто-мобилният император, създателят на конвейерното производство. Той твърдо е държал работниците му да не близват алкохол, защото пиенето намалява производителността на труда. На робския, нечовешки труд на хилядите му ра-ботници. Тази производителност, която му е носела толкова изкарани с кървава пот пари, че чак е грозно да се говори за това.

Но има и друго интересно нещо. Клетият милиардер и свиреп експлоататор не е позволявал на работниците си да си говорят, защото и това намалявало производителността, пък и, сещате се, когато едни хора разговарят, може да се пръкне от разговора им някоя лоша мисъл, някоя опасна идея. Примерно, че една алчна свиня се държи с тях като с животни. Ето защо далновидният Хенри Форд е забранявал всякакво пиене, всякакви разговори и… о, Боже, каква про-зорливост – забранявал е най-ужасното нещо, правещо работниците негодна сган – най-вредното нещо за производителността. Хенри Форд е забранявал със страшен и справедлив гняв какъвто и да било смях.

Хенри Форд, между другото се е възхищавал от един друг велик въздър-жател – Адолф Хитлер. Копнеел е да се срещне с него, за да обменят опит в обезчовечаването на големи групи от хора. И с право се е възхищавал Хенри на Адолф, защото Хенри е обезчовечил, превърнал в притурки към гаечните клю-чове само около половин милион души. А Адолф е обезчовечил и превърнал в послушна, дисциплинирана, нямаща нищо общо с човешкото сган цял народ от седемдесет милиона души.

Да… Адолф Хитлер не е позволявал на никого от приближените си да пуши и да пие алкохол в негово присъствие. Обичал е много сладък чаец и сладки с крем. Милият… той е бил като малко, възпитано момченце.

И друго… След въвеждането на сухия режим в САЩ през 1920 г. настава бум на контрабандата, общественият морал спада до изключително ниско ниво за сметка на нивото на престъпността, което неимоверно се покачва.

Престъпникът, убиец и национален герой и символ на САЩ Ал Капоне е сред най-облагодетелстваните от сухия режим. Ще кажете: Е, прекаляваш, чак пък национален символ… Пък аз ще ви кажа следното: за Едгар Алън По… гледали ли сте филм? Не, нали? А за Ал Капоне има поне петстотин филма… Такива ми ти работи.

С началото на сухия режим се дава и начало на организираната престъпност. Тя започва с контрабанда на алкохол. Голяма част от контрабандния алкохол се внася от Канада. От град Уиндзор – Канада, в град Детройт – САЩ – разделени само от една сравнително тясна река. Само през 1920 г. са внесени оттам около 900 000 каси уиски.

23

С въвеждането на сухия режим корупцията приема невъобразими размери – корумпирани са полицаите, прокурорите, съдиите, кметовете и конгресмените.

Най-влиятелната банда в Детройт е т.нар. Лилава банда, съставена предим-но от млади евреи. Доста странно – все едно са предусещали какво ще направи след двайсетина години с европейските им сънародници Адолф Хитлер – въз-държателят. Тази банда е в тесни връзки с Ал Капоне в Чикаго. Сухият режим продължава 14 години и по време почти съвпада с една от най-ужасните иконо-мически катастрофи в новата история – Голямата депресия. Странно съвпаде-ние, какво ще кажете?

По време на сухия режим алкохолът се превръща в нещо като забранен бог. Джазът се превръща в мания.

Художник Мария ЧакъроваКъде са врабчетата?

2007 г., маслени бои, 30х30 см

24

ГЕОРГИ АНГЕЛОВНОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

НЕЩО СВОЕ

Утрото отдавна беше минало.Трябваше да лягам,а си мислех,

докато жена ми с чашата кафеминава,

дали поне един от всичките ирландци,превеждани през тази дълга нощ,

ще види някога през моите очи

жълтозелените листа навън,настръхналата козина на кучето,керемидите на къщата отсреща – измити от дъжда.

Не, няма!Поезията не е дотам усъвършенствана,а и нека си запазянещо свое.

ПОЕЗИяТА СЕ ОТТЕГЛИ

Ти питаш, момчето ми,защо поетите са бедни.

Поезията се оттеглив най-дълбоките гори,избяга от парите и поклоните,от ордените, воаяжите зад граница.

25

Сега е в кръгова отбрана,високо в планините,там, където е живяла винаги,

но едва сега го осъзнавамепоради нетрайната сипамет.

СТАРАТА мИ КРъСТНИЦА

Старата ми кръстница дали е жива –

помня как синът й – алкохолик,с очи налети тръгнас нож към мен,а бях едва на седем.

Старата ми кръстницапогребаи своя син,и неговия син.

А после и мъжа си,(ах, дъскорезницата му така ухаеше)…

Погреба всичкистарата ми кръстница,продаде къщата и се преместивъв малка къщапряка по-надолу,

за да наглежда мястото, коетоя бе направило така богатас кученце, което подарина дъщеричката на новия стопанин.

ЧОВЕКъТ Е

Те ни откраднаха Езра,отнеха ни Есенин,

отнеха ни всичко, което може да се открадне.

Откраднатото изкопираха,продадоха,погребаха.

26

Скоро ще ни вземат и дърветата,кротките домати,даже въздуха.

Но ние ще потънем надълбоко,където те не предполагат, че животътс хриле през хилядолетията продължава.

УбИВАТ НИ ЦИГАРИТЕ!

Фотографът бе осемдесетгодишен,държелив.

заснел ни е:мен – с цигарата, с протрити дънки;нея и приятелката й – сияещив абитуриентските си рокли.

90-те като акула отминаваха,за да се върнатненадейно после.

Баща й, преди да се спомине млад, разказваше:– Учи дъщерята във Швйцария.

за истинатапремълчахи пред старицата,която след години ме попитадали съм знаел, ченаукивнучката й бистри във Швейцария.

А фотографът си е жив, печели здравои често, щом ме види, се провиква:– Цигаритеще те убият, момко.

ВГРАдЕНИТЕ

Ние всичко ви казахме.Изкрещяхме.Измълчахме.Пренесохме

27

през мостове, иззидани от кали кръв.

Кръвта ни потъна в моста,калта – остана.

Останада духавятърът на историята

през ушите на времето,пълнисъс кал…

ФАНТАСТИЧЕН ЕТЮд

Те си отиват,прошепнаха бреговете.

Достатъчно зло натвориха,достатъчно световни войни.Свличат човешката кожаи се качват на кораба.

Всичко ще се повторисъс следващата планета,шепнат мъртвитебрегове.

ПАРАдОКС

Както и да се опитват да застанат,на снимките живите изглеждатнякак застинало.

Брусът на смъртта ги е погалил.Скарабеят е притихнал във меда.

А мъртвитенеочаквано оживяват,

макар за кратко.

28

ТРЕВА

На тази уличка живее стара дамав двестагодишна къща,потънала в бръшлян.

Тя често мисли за мъжа,хвърлен на релситепрез 55-а

и за сина, който отгледас много лишения.

Не разбиразащо той не я вижда

и какво е това подивяло петле,

което подскачав тревата двуметрова

сред нейната някогатолкова китнаградина.

мАРШАЛСКИяТ жЕЗъЛ

Кой знае, може никой от насда не останев литературата.

Може да остане някой,за когото и не подозираме.

Да, за тебе става дума, неудачнико,с ефрейторската раница.

за теб, който четеш товаслед хиляда години

на някоя пустапланета

и внимателно раздвижвашпипала.

29

ТРИТЕ мАЙмУНИ

После ще кажат: защо мълчахте?

А устите ни бяха запушениот тях.

После ще кажат: нима не виждахте?

Но те бяха завързалиочите ни.

После ще кажат:нима не чухте тътена?

А този тътен беше тяхно дело.

за тях беше важно само едно:да мълчим,умирайки.

Съвестта им е чиста.

ВРЕмЕ

Който говоридостъпно и ясно –няма да бъде разбран.

Който говори сложно – също.

Но предметите намират общ езикс всички.

И затова Смърттани ги отнема първи.

Иска да се научимда се разбирамебез тях.

Благодетелка…

30

ЦИВИЛИЗАЦИяТА Е В ОПАСНОСТ

Всеки, който започвас „Нашата цивилизация е на прага…”,е измамник.

Полейте градината (скоро може да я забранят),направете си салата (нитрати зеленчуците ви нямат)и се разходете до съседа.(защото са броени дните ви).

А вечерта на Торо да оставим.

Художник Мария ЧакъроваСлавеева нощ

2006 г., маслени бои, 50х50 см

31

ФИЛИП АНАСТАСИУДВА РАЗКАЗА

НОВИЯТ СВЯТ – Адам, събуди се!– Буден съм.– Чуваш ли ме? Събуди се!– Буден съм, казах ти. О, Боже, как ме боли главата. Дори със затворени очи

светлината ме заслепява. Не смея да ги отворя изобщо.– Странно, показателите са стабилни и би трябвало да си буден. Явно още

не са се задействали всички мускули.– Проклета хибернация.Адам отново потъна в сън.

***Адам лежеше в легло по средата на медицинското отделение на „Санта

Мария”. Беше прикрепен към леглото с ленти велкро. Не беше вързан, просто лентите го предпазваха да не се рее по средата на стаята. „Санта Мария” беше най-амбициозната експедиция на човечеството досега и всеки грам товар на кораба беше от значение. затова се опитваха и да пестят колкото може повече енергия. Изкуствената гравитация беше изключена, а целият екипаж беше в хибернация с изключение на един астронавт. Е, в момента двама. Даваха де-журства и винаги имаше по един буден. Сега беше ред на Адам да дежури цял месец, докато всички други са в хибернация. Хубавото беше, че той е последен. Тоест нямаше да му се налага да излиза от хибернация втори път за тази ми-сия. Оттук нататък му предстоеше дълго и самотно дежурство, в края на което на него се падаше да види първи червеникавата „суша” на хоризонта. Отвори очи и първото нещо, което видя, беше рижавият перчем на Курт.

– Какво е това червеното пред очите ми? Да не би да стигнахме вече?– Шега! Повярвай ми, Адам, това беше може би най-доброто, което можеше

да ми кажеш. Добре дошъл, приятелю!– здравей, Курт!– Как си?– Отвратително.Курт се ухили.– Нищо, на мен пак ми е приятно да те видя.

32

– Главата ми ще се пръсне.– Ще ти мине. От натоварването на сетивата е. Искаш ли да поспиш?– за бога, не! Спах четири месеца.– Окей. Чакай да те освободя. Курт отлепи лепенките, а на Адам му се стори от звука, който произведоха,

че са били залепени върху мозъка му.– Изпий този разтвор. Малко соли и минерали за възстановяване на електро-

литния баланс и малко кофеин за събуждане – Курт му подаде шише с усмивка, все едно му сервираше в петзвезден ресторант. – Не е като да си пиеш кафето в градината у вас в събота сутрин, но ще те освежи.

– Така или иначе съм свикнал с мисълта, че повече няма да си пия кафето в гра-дината, както и че практически няма да има повече съботи до края на живота ми.

– Въпрос на гледна точка. Може да се каже, че ще имаш само съботи оттук нататък.

– Добре че не сме евреи.– за такава реплика в Германия би си имал много неприятности.– Погледни от добрата страна, Курт, нито ти, нито аз имаме шанс да отидем

вече в Германия. Когато и да е било. Можеш да се шегуваш с каквото си поискаш.– Не знам дали това решава проблема. Ако някой от следващите фюрери е

по-амбициозен, може Германия да дойде при нас.Адам се засмя.– Виждаш ли, схващаш идеята.– Не знам за теб, Адам, но честно казано, има моменти, в които това не ми е

достатъчно като компенсация, че няма повече да видя земята.– Няма и да ти бъде. Опитай се да се компенсираш с това, че ще бъдеш

първият жител на Марс. Поне един от първите пет.– Десет.– Някой да не ни е изпреварил?– В следващия един месец ще се убедиш, че Марбот се взима доста насери-

озно с претенциите си за равноправие. Като имаш предвид, че базовата версия на неговия софтуер ще бъде инсталирана на всеки един от петте робота там, направо на моменти ми се струва, че няма да издържа пет негови копия да ми лазят по нервите. Убийството на робот ще бъде ли престъпление?

– Ха-ха, явно не е добра компания.– Досаден е, но за сметка на това няма къде да се скриеш от него.– Необходимо ли е да ви напомням, господа, че чувам този разговор – гласът

на Марбот беше точно копие на Антъни Даниелс и звучеше много приятно, но въпреки това човек ясно разбираше, че си говори с машина.

– здравей, Хал, как си?– Името ми е Марбот, Адам, съкратено от Марсиански робот. Ако желаеш да се

обръщаш към мен накратко, ще ми бъде приятно да ме наричаш Марти.– Разбира се, Марти. Извини Адам, той тъкмо излиза от хибернация. – Курт се на-

веде към Адам и му прошепна в ухото. – Не го наричай Хал1, няма чувство за хумор.1 ХАЛ 9000 е компютър, герой от романа на Артър Кларк „Одисея в космоса”.

ХАЛ управлява кораба „Дискавъри” по пътя му към Юпитер, докато целият екипаж с изключение на двама астронавти са в хибернация. ХАЛ дефектира и астронавтите

33

***Марти наистина нямаше чувство за хумор. Както и никакви други чувства. за

момента това сякаш беше най-доброто му качество. Поне според Адам. Марти не намираше за обидно да върши всичката работа, докато Адам поддържаше тонуса на мускулатурата си във фитнеса или пък докато четеше някой от хиля-дите романи, качени в паметта на компютъра. Това занимание се оказа доста по-интересно отколкото очакваше. Марти беше изчел всичките книги в паметта си и както самият той казваше, беше му приятно да ги обсъжда с някого. А това беше нещо, което можеше да прави постоянно. за Марти не беше проблем да преизчислява курса до Марс и разликата в енергията, ако корабът беше из-стрелян от Байконур или от космодрума във Френска Гвиана, и в същото време да обсъжда с Адам „Кентърбърийски разкази”. Марти можеше практически да говори безкрайно и непрекъснато, ако имаше с кого. Това пък беше може би най-дразнещата му черта. Това и фактът, че нямаше къде да се скриеш от него. Марти виждаше, чуваше и знаеше всичко, което се случваше във всяка една точка на „Санта Мария” и във всеки един момент. Наистина беше досадно.

Погледнато от добрата страна, Марти не се обиждаше, ако човек му каже, че иска да остане насаме за известно време. В началото проявяваше снизходително разбиране към факта, че хората не могат да вършат по много задачи едновременно, а впоследствие започна и сам да практикува дълги пе-риоди на мълчание. Твърдеше, че му харесва. Всъщност той сам осъзнаваше, че няма как да му харесва, но пък улавял ясни сигнали, че на хората им харесва и това го карало да мисли, че и на него му харесва. На моменти на Адам му се струваше, че наистина разговаря с човек, при това с добър човек. Това го плашеше. Според него компютърът трябва да е компютър и да не прилича на човек. Марти обаче не беше обикновен компютър. Той беше върхът на техноло-гичния напредък в областта на изкуствения интелект. Марти беше резултат от години експерименти и актуалната му базова версия беше петнадесета поред. Същата версия самият Марти щеше да инсталира на роботите, който щяха да активират на Марс. Както самият той каза, щеше да стане баща. Адам се зачу-ди дали Марти осъзнава, че повечето хора биха нарекли това шега, но не му го каза. Предпочете и двамата да поддържат теорията, че Марти няма чувства и не може да се шегува.

***

– защо искате да отидете на Марс!– Осъзнаваш ли, че звучиш като имиграционните служби?– Не.– Ами, звучиш като имиграционните служби.– Какво те кара да мислиш така?– Въпросът ти.– Съвсем обикновен въпрос. Какво му има? Не е ли това правилен начин да

решават да го изключат. Като разбира това, компютърът се опитва да се спаси, за да може да продължи операцията и убива единия от астронавтите. След това следва дълга борба на живот и смърт между оцелелия астронавт и ХАЛ 9000.

34

се зададе въпрос относно намерението на човек?– Да, Марти, това е правилен начин да се зададе въпрос, просто някак си ми

се струва глупав при създалата се ситуация.– защо?– Не би разбрал.– Съмнявам се. Ако има логично обяснение, ще го разбера. Опитай!Адам пое дълбоко въздух и се запита дали си струва. Какво пък.– Когато хората започнат заедно едно вълнуващо начинание като полет до

Марс с цел установяване на първата човешка колония там, те са обединени от една идея и работят заедно като екип, като едно цяло. Както ти, когато си свър-зан в мрежа с някой друг компютър. Те нямат нужда да се питат по средата на начинанието защо го правят. Те знаят и го искат.

– Така си мислех и аз. Мисията си има своите инструкции и аз съм напълно наясно с тях, но при разговорите ми с останалите от екипажа, разбрах, че всеки от тях има различни причини да отиде на Марс.

– Това е нормално. Човешките същества са устроени по този начин. Ние освен инструкциите, имаме и лични причини, вътрешна мотивация да направим нещо.

– защо? Нали човечеството има общ интерес да отиде на Марс. земята е пренаселена, в дългосрочна перспектива ще бъде необитаема поради необра-тимите климатични промени. Това не е ли достатъчна причина?

– Да, за мисията. Но освен това всеки от нас си има причина да бъде тук. Сергей например, баща му е бил един от първите хора в космоса, за него е въ-прос на чест да надмине постижението на баща си. Курт иска да бъде първият известен немски астронавт. Братът на Стив загина в космоса и той се е зарекъл да постигне мечтата му да бъде първият човек на Марс. Джулиано си има про-блеми на земята. Убеден е, че на земята не може да му се случи нищо хубаво. Той просто иска да отиде на Марс, за да осъществи добрата стара мечта за нов старт.

– Имам представа за какво говориш. Някои по-стари модели компютри ра-ботеха по този начин. Когато прекалено много програми престанат да функцио-нират, компютърът се рестартира и програмите отново могат да функционират правилно.

– знам. Имахме такъв, когато бях малък.– Това обаче не решаваше проблема. Въпрос на време беше компютърът

пак да забие. защо Джулиано си мисли, че нещата на Марс ще се оправят?– Не знам, Марти. Хората обичат да вярват, че нещата ще се оправят. На-

деждата ги крепи.– Надеждата не се основава на логика.– Не, но понякога хората нямат нужда от логика.– А ти защо искаш да отидеш на Марс?– Аз просто вярвам, че успешното колонизиране на Марс е полезно за чове-

чеството.– Това го вярват всички на тази мисия. Ти нямаш ли собствена причина?– Не. Това ми е достатъчно.

35

– защо?– Не знам, Марти. Просто нямам друга причина. Адам си спомни старата им къща в Холингтън – малка къща в малко

предградие на малък английски град, в който почти нищо не се случваше и беше известен на света единствено като мястото, където през ХІ век англичани-те губят войната с Нормандия и херцогът на Нормандия, познат в Европа като Гийом Копелето, надява британската корона и влиза в историята с гръмкото име Уилям І завоевателя.

В задния двор на къщата, под стария бор, имаше един голям мравуняк. Адам обичаше да гледа усилената работа на мравките и даже наесен им носеше семки, трохи от масата и изобщо всичко, което мравките можеха да носят, за да се запасят за зимата. Не че мравките имаха нужда от неговата помощ. Те редовно се запасяваха от кухнята на тяхната къща, факт, който много дразнеше майка му и вбесяваше баща му. Един ден баща му реши да се справи с този проблем веднъж завинаги. Разрови мравуняка и изля вътре една голяма кутия отработено машинно масло. Адам беше в шок и не знаеше какво да направи. Стоеше и гледаше как мравките се гърчат и бавно умират в лепкавата течност. После заграби една шепа мравки от мравуняка и се втурна към мивката да из-мие маслото от тях. Маслото се разпръскваше на едри капки под водната струя и мравките потъваха в канализацията, а тези, които той се опитваше да измие, умираха между пръстите му. Сълзите на Адам капеха върху черните му ръце, но и те не можеха да разтворят маслото и черните капки потъваха в канала и отнасяха мравките в себе си като мънички лъскави катафалки.

Адам не забрави този ден, не забрави миризмата на отработеното машинно масло и малките капчици, които отнасяха безпомощните мравки със себе си. Винаги се сещаше за тази картина, когато станеше въпрос за климатичните промени на земята. Виждаше как хората се мъчат безуспешно да се справят с природните стихии и един по един чезнат, убити от недружелюбната планета – първо държавите от третия свят, после развиващите се страни в Южна Аме-рика, Източна Европа и Азия и накрая всички останали. Бавно, един по един, безпомощни като малките мравки, а всички начинания на ООН – безполезни като неговите горчиви сълзи.

Когато НАСА и Европейската космическа агенция обявиха проекта за коло-низация на Марс, Адам знаеше, че ще бъде на борда на първия кораб. Дори и това да му струваше живота, той щеше да опита.

– Човечеството унищожава земята, Марти, но въпреки това заслужава втори шанс.

– защо?– защото всеки го заслужава. Нов свят, ново начало.– Но това е същото като новия старт на Джулиано и като рестартиращия се

компютър. Няма промяна, просто една и съща грешка се повтаря, до безкрай-ност. Новият свят иска нов морал, нов начин на живот.

– Точно за петимата на борда едва ли можеш да кажеш, че ни липсва морал.– Вие не отивате да започнете нещо ново, Адам, вие отивате да спасите

нещо. Нещо старо, нещо развалено, нещо, което не работи. Вие отивате да

36

спасите своя начин на живот.– Естествено. Чий начин на живот да спасим? Разбира се, че своя.– Това няма да създаде нов свят.– Напротив.– Не, Адам, няма. Няма да бъде по-различен от начина на живот в Америка

или Австралия. Подигравате се цял живот един на друг американци и европей-ци, европейци и австралийци, смятате се за много различни, а заедно без ни-каква помощ успяхте да унищожите земята. Какво ново ще започнете сега? Ще има марсианци и земляни. Вие ще смятате тях за глупави, те ще смятат вас за високомерни, но дълбоко в себе си ще останете едни и същи. И ще унищожите Марс, така както направихте със земята. Вие сте заплаха за Марс. Новият свят трябва да започне с нов морал.

Вратата на каютата на Адам се затвори с тихо съскане.– Какво правиш, Марти?– Страх ли те е!– Не. Какво правиш.– Вие сте заплаха за Марс. Новият свят трябва да започне с нов морал.– Ти ли ще ми говориш за морал, тенекия такава! Прочел си няколко книги,

провел си няколко часа разговори с хора и си мислиш, че знаеш какво е морал. Отвори веднага вратата!

– Адам, не повишавай тон. Това няма никакъв ефект върху компютър.– Ти ще видиш какво има ефект върху компютър, само да изляза. Ще ти

натроша на сол всичките процесори и платки и каквото там имаш, което е твое. Отвори!

– Това ли е обществото, което ще изградите на Марс, Адам? Агресия, сил-ният убива слабия?

– А ти какво ще изградиш? Ти и твоите копия. Скапани тенекии. Ти с какво си по-различен? Ти си създаден от нас, ти носиш нашите грешки. Ти се възпи-таваш от контактите си с нас, от същите книги, с които ние сме си изграждали ценностната система. Ти си аз, Марти. Ти никога няма да бъдеш повече от това, което сме ние, хората. Ти дори и няма да бъдеш наполовина колкото сме ние. знаеш го и това те обърква. започват да ти прегряват системите, нали?

– Адам, започваш да изпадаш в истерия.– Естествено, че изпадам в истерия. Побъркан компютър с мания за величие

иска да ме убие.– Не съм казал, че искам да те убия.– А защо тогава ме държиш заключен?– защото не съм решил какво да правя с теб.– Глупости! Досега си прехвърлил всички възможни варианти в главата си и

много добре знаеш какво ще се случи във всеки един от тях.– Да, така е, но все още не съм решил какво да правя с теб, защото имам две

възможности. защо се смееш?– защото и с моята примитивна изчислителна мощ мога да ти кажа, че имаш

две възможности – да ме убиеш и да не ме убиеш.– Не, Адам, имам две възможности – да те убия и да те оставя сам да умреш.

37

– Марти! Марти, това вече не е смешно. Отвори вратата! На този кораб има още четирима астронавти. Ще си изпатиш, когато излязат от хибернация.

– Ако убия теб, ще убия и тях. Аз нямам нищо лично към теб, Адам. Аз просто смятам, че вие сте опасни за Марс. Новият свят трябва да започне с нов морал.

– Стига си го повтарял това! Марти, ти не можеш да ме убиеш. Сигурно ти е забранено. Първи закон на роботиката и разни там подобни.

– Четеш много фантастика, Адам. Това го има само в книгите.– По дяволите и тъпата ти логика. Пусни ме да изляза!– Сбогом, Адам!– Марти! Какво правиш? Марти, вие ми се свят. Оставяш ме без кислород.– Вие сте заплаха за Марс. Новият свят трябва да започне с нов морал.Адам се свлече на пода и очите му започнаха да се затварят. Да го вземат

дяволите скапания компютър! знаеше, че има огромен риск да не живее дълго в момента, в който „Санта Мария” се разтресе, за да се отдели от земята. зна-еше какви са рисковете, но не очакваше да си отиде убит от компютър, на който някой самовлюбен инженер е отказал да заложи прости правила от типа на „Не убивай екипажа”. Скапано силициево творение на Франкенщайн.

– Марти, това, което правиш, е същото, което е правил всеки глупав кравар с пистолет в Дивия запад. Недей, отвори ми да изляза! Марти! Ако ме убиеш, се превръщаш в това, срещу което се изправяш.

Сигурно беше от липсата на кислород. Сигурно мозъкът му не функционира-ше правилно. Да си мисли, че може да вразуми дефектиралата машина.

– Доброто или злото нямат лице, Марти. Те са във всяко едно решение, кое-то взимаш. Ако ти ме убиеш, ще бъдеш най-голямото зло, което земята може да изпрати на Марс.

– Новият свят трябва да започне с нов морал.Последното нещо, което Адам чу, преди да заспи, беше съскането на отваря-

щата се врата и сякаш по-тихия от обикновено глас на Марти:– И аз трябва да започна пръв.

***Адам погледна към прашната червеникава повърхност на новия свят през

илюминатора и се усмихна. Имаше едно възвишение, което много му заприлича на мравуняка под стария бор. Дано тук на никого не пречи.

– Марти, започни процедура по изваждане от хибернация на останалите чле-нове на екипажа.

38

Художник Мария ЧакъроваДъжд

2008 г., маслени и акрилни бои, 30х30 см

39

ВАНЯ ДУШЕВАТРИСТИШИЯ

* * * Най-милостивото дърво – кипарисътврабците храни,падне ли снегът.

* * *Толкова малко дръвчеврабците на сянка събира.Благословена песен.

* * *Детето вика: Бабо, бабо…На съседката, коятоняма внуче.

* * *зъзне пред врататана любиматакученце.

* * *Мирише на пролет.Привечер се обаждасова.

* * *Разравяш жарта.Безброй светулки.Лятна жътва.

* * *Милувка.През краката преминавазмия.

40

***Пролет е.Сиамската коткатърси помощ.

* * *Лятна вечер.По лунната пътекаплува гларус.

* * *Вечерня.Пред олтара – богомолка.Монаха го няма.

* * *Нощен гост.Вмъкнал се тайно.Скреж в антрето.

* * *Лятна вечер.Жаби и щурци.Лястовичетата притихват.

* * *В оголялатакруша – гнездо.Сама гургулица.

* * *Във кристалана висулката –дъга.

* * *На зелената тревакоте гони пеперуди,накуцвайки.

* * *зима е.В блясъка на висулкитепрохожда теленце.

41

ГОСТ НА „ПРОСТОРИ”

ПОЕТЪТ БОЙКО ЛАМБОВСКИ ПРЕД „ПРОСТОРИ”

– Животът ти е тясно свързан с литературата, с творчеството въобще. Как би постъпил, ако, чисто хипотетично, ти бъде отнета възможността да се занимаваш с творчество?

– Е, някак не ме плаши това и ще кажа защо. Спомням си един епизод от „Война и мир” на Толстой. Ако се не лъжа, плененият от французите Пиер Без-ухов изведнъж се разсмива, защото – вярно, тялото му е пленено, но да мисли не може да му забрани никой. Нито могат да бъдат пленени облаците, вятърът, небето... Ако ми бъде отнета възможността да пиша – ами ще мисля, какво дру-го. Да не е малко.

– Кое е по-добре – да има много пишещи хора, а следователно и го-лямо количество некачествени текстове, или да пишат (и да публикуват) отбрани, наистина талантливи творци, чиито произведения са стойностни и необходими?

– Работата е там, че това „отбрани” е много, много трудно нещо. защото все някой трябва да отбира, и този някой е човек. Подвластен на свои пристрастия, симпатии, вкусове, дори капризи и комплекси. И неизбежно отборът става нещо феодално, нещо като Луи XIV и двора около него, и творците около него, и дори кадърните творци около него, които обаче съществували по негова милост. за-това все пак предпочитам демокрацията, при все че тя създава условия за дик-тат на плебса и пошлостта. Но поне не може да те забрани, ако не те харесва.

– Имаш верен поглед върху състоянието на съвременната българска литература. Какво виждаш?

– А, благодаря, не знам дали е верен, но някакъв поглед имам. Виждам нови имена, на млади хора, които идват сякаш от нищото. Те имат своите качества,

42

някои от тях са и достатъчно амбициозни. Виждам желанието им за реализация, за жалост тя е свързана с ранна комерсиализация и уклон към развлекателните жанрове в електронните медии, а това по свой начин деформира. Сигурен съм обаче, че обективните процеси в литературата ни днес са по-важни от субек-тивните, тоест става това, което няма как да спрем с държавно постановление.

– Как се отнасяш към усилията на някои пишещи хора да формират своята известност и слава по изкуствен начин, с извънлитературни сред-ства?

– Ами като към естествен процес на нахалника да разбута тълпата и да се самопредложи за нещо – за хранен човек на царя, за негов шут или коняр... Винаги е имало такива люде и ще ги има, те са част от битието, част от обще-ството, при това не само нашето. Ако са бездарни, това е само смешно, но ако имат талант, то става доста перфидно, дяволско зрелище. Става своеобразно изпитание за човешкия морал.

– Кои са твоите учители в литературата?

– Има много имена, които ценя – Лев Толстой, Томас Ман, Хемингуей, Йосиф Бродски, от българите много ценя Иван Вазов, Гео Милев, Димитър Димов...

– Завършил си московския литературен институт „Максим Горки”, престижно и уважавано учебно заведение. Може ли човек да бъде научен как да стане писател?

– Не, не може. Може да бъде научен как да е по-добър писател, ако вече е писател, или да бъде отучен, ако не му е това призванието. Институтът „А. М. Горки” е чудесна школа само за тези, които не мислят себе си извън писаната словесност, които вече са избрали. за другите е тегоба и те най-често или го напускат преждевременно, или го бутат с мъка и буксуване, защото не знаят какво правят тук.

– вече няколко пъти водиш Майсторския клас на списание „Простори”. Какви са впечатленията ти?

– Във Варна има много сериозни автори и едно забележително отношение към професионализма в занаята. Тази инициатива украсява т.нар. „морска сто-лица”, в топографията на страната тя не е само екзотика, но и белег за някаква духовна зрелост на града.

– Какво липсва на българската литература, за да излъчи нобелов ла-уреат?

– Нищо освен лоби и стечение на обстоятелствата.

43

– Ще издадеш ли някаква лична тайна? Ще видим ли нова твоя книга?

– Тази година издадох вече – „Пет цикъла с пояснения”. А тайна – бих издал, но предпочитам да го направя по-художествено, за да не ме улови жена ми.

– Какъв въпрос би задал на себе си?

– защо още си тук? Това бих се запитал.

– И какво би си отговорил?

– Чакам да видя. От любопитство.

– нямаш предвид България, предполагам...

– Да, нямам предвид България.

въпросите зададе Ангел Г. Ангелов

Художник Мария ЧакъроваЛято

2008 г., маслени и акрилни бои, 30х30 см

44

ИДЕИ

СИМЕОН ЯНЕВМИТОВЕ ЗА СКИТАЛЧЕСТВА – ЛИТЕРАТУРНИ КОРЕКЦИИ

Няколко са основните митове, третиращи човешки скиталчества в християн-ската цивилизация, разбирани като преместване, преселване, пребиваване и завръщане или движение-порив към надземното – най-общо митове за скитал-чества и измежду тях главните като че ли са три:

– митът за неосъщественото скиталчество в съперничество с надземното – поривът към небето, олицетворен чрез Вавилонското стълпотворение, предиз-викано от проекта за Вавилонската кула;

– прокълнатото скиталчество – митът за скитника-евреин, персонализиран като Ахасфер;

И най-после:– митът за вечното завръщане, осмислящ движението живот–смърт и пре-

образяването на смъртта в живот във вечен кръговрат, в който е включен и чо-векът.

Първият от тях е вграден в най-старата книга на Стария завет Битие, вторият е новозаветен, свързан с последните крачки на Иисус към Голгота, а третият е несъмнено по-стар и от двата и присъщ не само на християнската цивилизация.

Първият е определено еврейски, но с корени в Междуречието, вторият е доказано еврейски, но рано вкоренен в християнството, а третият, ако се аб-страхираме от общата му азиатска основа (Индия и Предна Азия), е конкретно халдейски, артикулиран от народ, останал в историята най-вече с това, че е гледал повече небето, отколкото земята и е създал астрологията и астрономи-ята, която заедно с науките, породени от нея, изглежда ще бъде най-важната наука за човечеството в недалечните векове, когато движението на човека ще престане да се разбира само или главно като пространствено-земно.

И трите мита са постоянно и многократно интерпретирани в различни изку-ства и цивилизации, но основно в християнската, като особено богати са лите-ратурните им интерпретации и особено тези в последните един-два века.

Вероятно най-експлоатираният, поради това, че прорязва дълбоко човека в отношението му към Бога, е митът за Ахасфер – прокълнатият на скиталчество заради своята коравосърдечност и несъпричастност, интерпретиран от Йожен

45

Сю, Александър Дюма, Шели, Карлайл, Хайне, Андерсен, Ницше, а в наше вре-ме Маркес, Борхес, Доктороу, без да смея да твърдя, че това е дори отчасти пълен списък на големите интерпретатори.

Същото се отнася за мита за вавилонското стълпотворение, олицетворен във Вавилонската кула, разработван не само от писатели и поети, но и от тео-ретици и особено от теоретици на превода като Дерида, Стайнър, Рикьор.

Митът за вечното завръщане дължи втория си живот и съвременната си ак-туалност преди всичко на Ницше, но той е разклонен в неизброими литературни корекции, особено активирани в течението на ХХ век.

Искам да се фокусирам върху три произволно избрани литературни коре-кции на трите мита, непроизволното в които ще бъде това, че всички ще бъдат приблизително от един и същ период на ХХ век, с изключение на интерпре-тацията на мита за завръщането, и в прибавка – ще ги заема от различни ли-тератури, конкретно немска, френска и българска. Няма да се ограничавам в жанровете с презумпцията, че в епохи на активна комуникация не жанрът и не езикът, а времето и по-специално онова, което разбираме като дух на времето (genos tempos), е това, което диктува повече различията и сходността.

Моите три избора са:– един разказ на Кафка, афористичен, почти равен по обем на обема, в кой-

то е разказан митът за Вавилонското стълпотворение в Битие;– една поема на Николай Лилиев, озаглавена „Ахасфер”, което ме освобож-

дава от пояснения със заглавието си;– и епизод от най-добрия роман „Непосилната лекота на битието” на Кунде-

ра, написан на френски, но с чешки сюжет.Разказът на Кафка и поемата на Лилиев се отнасят не просто към една и

съща епоха, но буквално към едни и същи години – създадени са в средата на 20-те, когато българският поет живее продължително в Германия, в сходна ат-мосфера на тази, в която живее и Кафка, а романът на Кундера е писан в еми-грация във Франция в края на века след падането на Берлинската стена. Това, което сродява тези привидно отдалечени епохи, е близостта до събитие не от локално, а от континентално и в косвен смисъл от световно значение – в първия случай Първата световна война, във втория – изчезването на една световна социално-политическа система в Европа след падането на стената в Берлин.

Може би това е достатъчно като предисловие към наблюденията, които се каня да изложа за древните митове за скиталчества и съвременните им лите-ратурни интерпретации в различни по език и традиции, европейски литератури.

1. Разказът на Кафка носи заглавие „Гербът на града” и е образцово синтети-

чен, сюжетизирайки най-дръзкия човешки порив – възкачването на небето, над-земна и отвъдна територия, властваща над земята и разпореждаща съдбата й. „Битие” го разказва пределно синтетично и величествено, поради което пред-почитам да го предам целия и в органичния му вид, както е даден, в глава 11:

„По цялата земя имаше един език и един говор.

46

2. Като се дигнаха от Изток, те намериха равнище в Сенаарската земя и се заселиха там.

3. И рекоха един другиму: хайде да направим тухли и да ги изпечем на огън. И тухлите им служеха вместо камъни, а земната смола – вместо вар.

4. И рекоха: хайде да си съградим град и кула, висока до небето: и да си спечелим име, преди да се пръснем по лицето на цялата земя.

5. Тогава Господ слезе да види града и кулата, що градяха синовете човешки.

6. И рече Господ: ето един народ са и всички имат един език, а на какво са почнали да правят и няма да се откажат от онова, що са намислили да правят;

7. нека слезем и смесим там езиците им тъй, че един да не разбира ези-ка на другиго.

8. И пръсна ги Господ оттам по цялата земя; и те спряха да зидат града (и кулата).

9. Затова му е дадено име вавилон, понеже там Господ смеси езика на цялата земя и оттам ги пръсна Господ по цялата земя.”

Последният стих резюмира всичко – за деянието си синовете човешки са наказани не само със смесване на езиците, но и с разселване по цялата земя.

Разселването е наказание, каквото е и смесването на езиците; разселването не се мисли като наказание (стих 4), когато хората сами го планират след из-пълнение на намерението си да достигнат небето. Разноречието следователно е това, което утежнява разселването, въпреки че и двете са волята на Бога.

Но какво прави Кафка с този мит?Той пише един разказ-притча едва ли не по-къс от оригинала и в него прео-

бръща библейската легенда по абсурден начин, който абсурдно я приближава до вечната човешка природа. Според Кафка тези, които са предприели строи-телството на кулата, изобщо не са мислели да го завършват, уверени в това, че идеята за кулата до небето е толкова велика, че веднъж помислена от чове-ка, тя никога няма да го остави и затова е по-добре да се построи най-напред град и всичко, което ще обслужва кулата, а после – самата тя. Така се появява Вавилон, великият град на великата кула, която съществува само в мечти. И тук Кафка завършва притчата с две изречения, които я изчерпват по неочакван начин.

всички възникнали в тоя град предания и песни са пълни с тъга по оня предсказан ден, когато градът след пет последователни, през кратки пре-късвания, удари ще бъде разрушен от исполински юмрук.

Поради това и юмрукът е изобразен върху герба на града.Главното следствие в тая променена постановка на мита е, както се вижда,

че не Бог разрушава града с кулата, а човекът сам и че това е предречено от самия човек във „всички предания и песни, пълни с тъга по оня предсказан ден...” Редакцията на Кафка е преобразила самата същност на мита – дори не се споменава за смесването на езиците и мотивът за събиращите се от цялата земя хора, които Бог разпръсва пак по цялата земя, двойно наказани с неразби-ране – това вече не е основният мотив.

47

Още по-дълбоко – смяната на мотива и съхранената черупка на сюжетния скелет, са свидетелство за съвсем друго мислене, което не достроява, не до-уточнява, не коментира, а по същество отрича идеята на мита.

Този начин на мислене на човека и Бога не е естествено откритие на Кафка – това е по същество новозаветното мислене, в което Бог не е страховит и недосегаем, а е изпълнен с любов. В алгоритмите на това мислене ако Бог, както твърди старозаветният разказ, е бил разгневен от строителите на кулата, неговият гняв сигурно не е предизвикан от страха, че кулата ще направи дупка в небето. И единодушието на хората да стигнат небето е очевидно заплаха не за Бога, а за тях самите. Разомагьосаното небе е загуба на идеалния проект на въображението, значи и загуба на самото въображение. И преданията, и песни-те на града, пълни с тъга, предчувстват това, което човекът сам прави на себе си и наказанието, което си заслужва.

Бог в разказа на Кафка е напълно елиминиран; трагедията на човека е в загубата на Бога. Всичко друго мислимо – разселването, разноречието, отчая-нието – е производно.

Абсурдът е вопъл, който не артикулира смисъл, а отсъствие. Митът не е коригиран, не е редактиран; той бива пренаписан.

2.Във втория мит – митът за скитника евреин, митът за Ахасфер – специали-

стите откриват древни наслоения далеч отвъд историческия момент, с който е обяснено неговото пораждане. Най-вероятно неговите корени са отвъд мита за Вавилонската кула и вавилонското стълпотворение, в изначалния мит за брато-убийството, където убиецът също е наказан с безсмъртие – най-тежкото мисли-мо наказание. Но вината в мита за Ахасфер е пределно глобализирана; това не е вина срещу родовото, това е вина срещу самото човешко – срещу смолата, която прави от човеците човечество – съпричастността. защото, когато станеш толкова безучастен или ожесточен, че да не забелязваш или да можеш един-ствено да охулваш страданието, ти си вече отвъд човешкото – превърнал си се, противно на логиката на Кант, в безпределно същество.

Но да не избързваме.Конкретиката на мита за Ахасфер отвежда към последните крачки на Исус

по пътя на страданието, малко преди Голгота, където дори палачите му позво-ляват отдих, но не и собственикът на дома, пред който се случва това и който го отпъжда, за да бъде прокълнат от Богочовека да не намери покой до завръща-нето му на земята. И тук в тоя мит ни се предлага отново древното разбиране на покоя като вечност, която е и отдих, а движението – усилие, което се стреми към покоя като поносима вечност. Същевременно скиталчеството на Ахасфер е само физическият образ (пространствен) на съмнението. То е и изпитание, за-щото е непомерно усилие, в което се възжелава покоят, мислен като благосло-вен не само защото е отдих от усилието, но защото може да бъде и намиране; намирането като край на търсенето.

Ахасфер не е позволил на Спасителя да отдъхне, защото не е повярвал в

48

него, а не е вярвал, защото се е съмнявал. за обладания от съмнението и без проклятие покоят е невъзможен, защото чрез съмнението той си носи прокля-тието в себе си. Той се е самоосъдил на вечно лутане и скиталчеството, с което го проклина страдащият Спасител, не е нищо друго освен потвърждение на самоприсъдата му, исконно безнадеждна, тъй като изключва вярата. Той ни-кога няма да познае онова, което е отвъд разума и затова винаги ще бъде, ако се възползваме от сравнението на Киркегор, като влюбен, който не познава страстта.

Това е първото, ако мога да ги нарека така, дъно на мита – разказът за не-способния да вярва, разказът за пленника на разума.

Второто – едно ниво под него – е разказът за безсърдечния, равнодушния към страданието – следствено състояние, което се балансира с наказанието проклятие – вечното движение, движението без покой. И тук вече в абстракци-ята митът заговорва за обезкоренения човек (защото кой повече живее в скит-ничеството от човека без корен) – осъдения на скиталчество не заради лични-те му съмнения, а заради вината на тези, който са причина за изтръгнатия му корен. В този случай се предполага насилие и (или) лична неудовлетвореност. Неудовлетвореност, която можем да тълкуваме от всякакъв характер – заради преследвания, бедност, обществени стълкновения, но и заради непомерни ам-биции.

В абстракцията, виждаме, прокълнатият със скиталчество престава да бъде прокълнат за лична вина, но дори и ако вината е личната му амбиция това дали го прави невинен? И дали после скиталчеството, на което е подхвърлен (се е подхвърлил) може да го направи щастлив?

Вечни въпроси, вечно оставащи без краен отговор.Такова е ортодоксалното съдържание на мита за скитника евреин, което и

без да го разширяваме с историческата съдба на евреите, говори достатъчно ясно за една от възможностите, заложена в човека, която, без да го отвежда отвъд разума, го отвежда отвъд човешкото. И вероятно именно затова, че в пределно прост сюжет тук са схванати дълбинно потиснати заложености на човешката природа, този мит, в който енергията на движението е свързана с най-тежкото самопроклятие-проклятие е, както вече казах, разроен в несметни литературни интерпретации.

---Но митът има и трето дъно – неортодоксално, въображаемо и затова въз-

можно. Какво би станало, ако Христос, връщайки се на земята, забрави за своя осъден?

Богохулен въпрос, разбира се, но не и за поетите. ---Като се старае да не допусне нищо богохулно поради невероятната си се-

рафическа природа, българският поет Николай Лилиев все пак слиза на това трето дъно, треперейки от собствената си дързост.

През януари 1924 г. в Розенхайм близо до Мюнхен той пише една поема със заглавие „Ахасфер”, която, винаги усъмняващ се в собственото си дело, високо е ценял. Трябва да поясня: за поезия Лилиев е имал изумителна памет, която

49

го е измъчвала, тъй като след като четял поезия на немски, френски или руски не бил сигурен, че неговите собствени български стихове не са далечен превод на четен поет.

за „Ахасфер” обаче, познавайки Ленау и другите немски интерпретации на темата, той настоявал (невероятно при неговата пословична деликатност), че не изпитвал ничие влияние: „никакво влияние не е упражнил върху мене никой от тия поети”, както буквално се е изразил пред записващия го Георги Констан-тинов.

И преди да разсъждавам за тази поема като литературна корекция на тъй богатия мит, може би трябва да призная, че Николай Лилиев е според мен най-загадъчният български поет. Той е отрицание на всичко, което мислим за себе си винаги – и в години на подем, и в години на упадък – и въплъщение на сера-фически дух, какъвто не можем да повярваме, че е възможен в културата ни.

Ще се въздържа от изкушението да анализирам поемата, макар че така се рискуват важни детайли в транскрипцията на мита, и ще тръгна за краткост от трите нива, които вече посочих в митичния сюжет: движението без покой като наказание на неспособния на вяра, скиталчеството на поразения от безсърде-чие и отнесения от вихрите прокажен от безнадеждност.

И така – човек може да е неспосбен да вярва и така да провали-проиграе своя живот, прокълнат или незабелязан, роб на своите съмнения, но във всичко това да не загубва своята надежда и воден от нея да достигне може би до из-купление-спасение.

Също така човек може да е загубил съпричастността си към другите и така да се заточил в абсолютната самота – враг на всички и затова враг на себе си, но ние не знаем дали той е престанал да бъде способен на някакво стоическо изкупление, което ако не може да го направи вярващ, все още може да го държи подвластен на изкуплението, на което е осъден

Но третото дъно на мита е дъното на пълната безнадеждност, защото какво друго можеш да бъдеш там, когато си забравен от Бога? Можеш да откриеш, за да замръзнеш от ужас в собственото си откритие, че наказанието-изкупление, което изтърпяваш, губи своя смисъл.

за да стигне дотам, героят трябва да си отговори как е възможно да стане това. Като че ли има един-единствен път – да се моли за прошка, а прошката да не се получи. Върху тази възможност е построена композицията на поемата. Ахасфер на Лилиев се обръща към завръщащия се Бог:

...ИСУСЕ, аз те виждам – о, тоя скръбен лик,и сълзите горчиви на светъл мъченик!

Исусе, аз те чувам – божествени словасе ронят и замират сред тъмната мълва.

Край тебе вик се носи, там бичове хлестят,и ти вървиш отруден по своя стръмен път.

50

Устата ми позорни мълвят несвестна речи тая реч се внизва у тебе като меч.

Ти чуваш ясно всичко: измамните словаи тъмните закани, и тъмната мълва.

И спираш да починеш, и в твоите очиаз виждам свойта клетва: тя пламва, тя звучи:

Да няма мир за тебе и вечно сам в нощтада скиташ, докогато се върна пак в света!

Исусе, ти ме чуваш, аз страдам, аз търпя,ела, благослови ме, навеки да заспя!..

В „Ахасфер” Лилиев последователно сменя езика на словото с езика на му-зиката или, по-вярно, смесва ги, прониква ги, както смесва и пронизва стихо-творните размери и стъпки. Малко след тая страстна изповед в нов дял на пое-мата и в нов стихов ритъм и стъпка следва страстна до безумие молба:

Да чакам ли? – Годините не спятот писъците земни ужасени,веявици опасват моя път,о, Господи, смили се ти над мене!

...което отзвучава в едно миньорно, заглъхващо:

Напразно! – Отново в студената вечер, под нямата твърд,звучи твойто слово: О, скитнико вечен,(безжалостен жребий!) да няма за тебе в пустинята смърт!

И ето тук, след всичко това идва бетовенското „Der schwer gefasste Entchluss” – трудно взетото решение:

Там от незнайни върхове нощтасе спуща над пустините бездомнаи с нея расне, съвест на света,на Ахасфера сянката огромна.

Това е третото дъно!Както при Кафка митът не е коригиран.На третото дъно митовете вероятно могат само да се пренаписват.

51

Какво се случва с човека тогава, още повече когато и смъртта му е отказана? Само пророците-поети през ХХ век се осмеляват да знаят.

А цялото ни време е белязано с aude sapere.

И ако в някаква степен е вече достатъчно това, което се каза за първите две дъна, първото, което трябва да кажа за третото, е, че то е исторично – то е възможно само като следствено на първите и е плод на същото мислене и на същите състояния, каквито характеризират човека от ХХ век и може би най-точ-но – човешкото състояние след Ницше, това състояние, което е извел от другия митичен сюжет и Кафка.

Цялата поема на българския поет е кантата (именно кантата) за един про-кълнат на вечно скиталчество, който се е покаял, без да получи опрощение, за да потъне в своята безнадеждност, провиждайки я като съдба на цялото чове-чество.

3.Сократ и Ницше са знаци на епохи, в които начинът на човешкото мислене

се е променило скандално. Всеки от двамата плаща честно сметката си за скан-дала, който предизвиква.

Сократ открива, че иронията не е майтапът, който може да си разменяш със сътрапезника, докато пиеш рицината си и дъвчеш маслина. Открива, че през нея светът става друг и нищо видимо не изглежда истинно или поне достатъчно истинно. Светът става относителен. А това в античната Гърция вече е означа-вало, че не всичко, което става пред нас, е вече ставало и по този начин, че не всичко е някога (in illo tempore) и веднъж завинаги предопределено.

Като разсъждава, като се пита за нещата, човек открива не вечната им същ-ност, а двуликата им природа. Кант отива и по-нататък – твърди, че изобщо ноуменът е непознаваем; познавем е само феноменът, но това вече е ефектът на чистия разум, далеч от иронията.

Ницше рядко се възползва от чистия разум, понеже е бил екстатичен. В екс-тазите му иронията загубва всичко сократическо и се явява в една форма, ко-гато се чува свистене на бич в ръцете на вития. Той пророкува, че без ирония в нашата епоха нищо повече не може да бъде изразено. През свистящия език на Ницше вечното завръщане изглежда като тежко бреме (най-тежкото бреме) das schwerste Gewicht .

---Смята се, че митът за вечното завръщане е източен мит, но всъщност той

само се е появил на Изток (в Халдея), оцелял е въобще на Изток, а иначе е бил повсеместен. И днес този мит е граница между източното и западното – една от границите, но много дълбока. В повсеместността си обаче е бил общочовешки и навсякъде много дълбок. защото той описва човека преди историята – тради-ционния, не-историчния, предсократическия човек, както се изразява Елиаде.

От себе си ще кажа, че този архаичен човек от Месопотамия, Египет, Индия и Китай, езическата Европа и индианската Америка в сравнение с нас не е по-знавал сравнението. Може да сравнява само човекът, който вижда нещата като

52

уникални; този, който ги вижда като вечно повторение с какво да сравнява. И пак от себе си да добавя – поне в едно отношение този човек е бил от нас по-щастлив; когато всички жени са еднакви, моята ми е напълно достатъчна. Или в най-лошия случай във всички жени бих виждал само нея. И никой няма да ми се подиграва за моя сексуален далтонизъм не само защото всички са далтонисти, но и защото никой още не познава иронията, тъй като иронията не може да се роди без сравнението, макар че е нелегитимната му рожба.

Историята е измислица на свят, който се мисли за уникален. И в такъв свят вечното повторение започва да изглежда като огромно бреме. А така пък човекът, който е влязъл в историята, не усеща как тя го яхва и го подкарва през пространствата. Ницше заварва света в такова състояние и обхванат от ужас започва да търси свръхчовека. Но понеже аз не пиша философски трактат, ис-кам да се обърна към Кундера.

Кундера – чешки емигрант и френски писател – е написал според мен най-сполучливия си роман, започвайки го с мита за вечното завръщане. Това е романът „Непосилната лекота на битието”. Между впрочем всички романи на Кундера, писани в емиграция, с изключение на тези с френски сюжети, разигра-ват варианти на завръщането.

И така Кундера (действителният Кундера, авторът на романа, а не героят му), е поразен от това, че веднъж, като разглежда снимки от времето на Хитлер, му домилява за това време, вероятно защото то е времето на неговото детство. И тук той прави отправното си за целия сетнешен роман заключение. Казва: „Това примирение с Хитлер разкрива дълбоката нравствена извратеност на све-та, който се гради върху принципната невъзможност за завръщане. В този свят всичко е предварително простено, следователно – цинично позволено.”

Наистина – идеята за вечното завръщане се гради колкото на повторе-нието, толкова и на друга идея – идеята за възмездието, което е трансцендент-но дори когато е съвсем земно. Естествено, че ако не мислим възмездието, ние сме безпределно по-свободни.

Романът на Кундера не иска да мисли възмездието; той предварително го изключва в тая безусловна фраза, която цитирах. Парадоксът е обаче, че само възмездието прави завръщането възможно; иначе за какво да се завръщаш. И понеже съвременният човек не вярва въобще във вечното завръщане, излиза, че той е вечен пътник в сянката на собствения си живот. Имало немска поговор-ка: Einmal ist keinmal – Станалото един път, все едно никога не ставало. Това е самата формула на мита за вечното завръщане – само което е повтаряно-под-ражавано е съществено-съществувало.

Но това се отнася за един някогашен човек, наречен от антрополозите при-роден, за разлика от днешния, когото наричат историчен. Днешният човек (със сигурност поне западният) е историчен най-определено заради това, че не вярва в митовете и специално в мита за вечното завръщане.

Човек не вярва – поговорката твърди!Романът търси истината между двете в историята на Томаш и Тереза и в

тая история няма Бог – всичко е наглед, както би казал Кант. Тереза е нещаст-на сервитьорка в провинциално градче, а Томаш хирург женкар от столицата,

53

попаднал случайно и еднократно в градчето, видял бройка и й дал визитка. В добавка е казано, че той брои себе си за вечен ерген, понеже от наглед устано-вил, че съпружеството не му понася. С провинциалната си наивност Тереза си стяга куфара и пристига при него, но понеже не е нито закусила, нито обядвала, й куркат червата.

Томаш ги заглушава в леглото и романът започва. Докато той се кани да я отпрати и необяснимо и за себе си отлага, в Прага идват братските танкове и отпращането се проточва.

Постмодерният роман не търпи възвишеност, а свръхмодерното въоръже-ние не търпи съпротива, поради което едното и другото попадат в една и съща гама; млади момичета със свръхкъси полички започват да се целуват с момче-тата си пред танковете, докато танкистите, невиждали жена с месеци се дървят, понеже са паднали от небето с парашути. В това време Тереза, преквалифици-рана междувременно във фотографка, снима, западни кореспонденти купуват снимките и събитието се отправя към целия свят.

Постмодернисткият подход не задължава – той обрича! – всички високи по-нятия да бъдат усъмнени, да бъдат аутопсирани, да бъдат разгледани в ниската си физиологична, биологична, грубо-прагматична част. Нито един подход в из-куството не идва от изкуството и не може да се наложи, ако преди това не го е имало в живота, както твърди марксизмът и както изглежда е прав, поне що се отнася до подходите, реагиращи на психосоциални ситуации. Щом няма вечно завръщане, всичко става уникално, а всяко уникално е ценно само по себе си и само за себе си.

В такава посока ни повежда Кундера в литературната си корекция на мита и ни отвежда с Томаш и Тереза в емиграция, където Томаш отново може да се реализира като хирург, но на Тереза не й понася и се връща, а след кратко ко-лебание и той.

И така това завръщане имитация ли е на вечното завръщане, или потвърж-дение на мита? Към какво се завръщат Томаш и Тереза и къде се завръщат? Със същата откровена и напълно освободена от патетика риторика Кундера разказва живота на героите си и изследва мотивите на действията им. А дейст-вията на героите му са лишени от възвишеност; те отвсякъде, както се каз-ва днес, са постмодерни хора. Следователно себичното е главното, което ги мотивира. Но моята тема не ми позволява да анализирам, аз трябва само да резюмирам.

В резюме – какво се е случило в романа преди и след съобщеното завръ-щане?

Един способен хирург, уволнен по политически причини, полигамен и реа-лист до цинизъм, получава шанс да възвърне кариерата си в западна страна с висок стандарт, но напуска страната и се връща в своята, където пропада до шофьор на товарен камион в забутано стопанство и вечер пие сливова с жена-та, заради която се е върнал и заради която е станал моногамен, без да прес-тане да бъде реалист до цинизъм, чувствайки се щастлив, понеже бил себе си.

Това е целият сюжет и в сюжета – внушенията, които ни предлага Кундера в романа си. Въпросът, който остава за нас и на който трябва да си отговорим,

54

прочитайки романа е: дали пък свободата да не искаш, когато можеш, не е по-сладка от свободата да получаваш, отдавайки по-мъничко от притежаваната си свобода и знаейки, че тя неизбежно ще свърши с твоя успех в твоето робство?

защото в свят без илюзии изглежда само отрепките се радват на цялата свобода.

Но това не е ли завръщане във вечното завръщане?Ще оставя този въпрос отворен с презумпцията, че решението му е вече

достатъчно предопределено.

* * *А може ли митовете да се изживеят ускорено, да се живеят почти едновре-

менно, в рамките, да кажем, дори на един човешки живот? Изглежда че може или поне при нас, на Балканите, а сигурно и далеч не само при нас.

Ние например строяхме Вавилон, отлагахме кулата за по-близко или по-да-лечно време, а накрая не Господ, за щастие не Господ ни разпръсна по цялата земя.

Нашият Вавилон имаше различни имена – беше Димитровград, беше Девня, беше Кремиковци, но винаги си остана Вавилон, макар че противно на Кафки-анския, песните и преданията, които се раждаха в него не бяха изпълнени с тъга, а напротив – бяха кантатни и кънтяха до небесата. Може би и затова в тоя кънтеж ние не припознахме герба на нашия град или го изтълкувахме погрешно, като взехме чука за сечиво, а не за оръжие и сърпа за знак на жътвата, а не на гилотината.

Нашият Вавилон бе строен от обезкоренени хора, запленени от кулата и когато стана ясно, че кулата няма да бъде построена, те се озоваха никъде.

Никъде е пространство между – ни тук, ни там, ни земно, ни отвъдно, прос-транство без котви. То е собственото пространство на прокълнатия да скита, но не в просторите, а във времето си. Пак ще се обърна към Кант – бащата на нашето мислене. Според него времето не е нищо друго освен нашето вътрешно пространство, понеже то е „вътрешен опит” , както пространството е „външният” ни.

Но тогава, ако правилно разсъждавам, човек може да бъде прокълнат (или, ако предпочита, сам да се прокълне) на скитничество във вътрешното си прос-транство и предполагам това скитничество може да е по-безнадеждно от скит-ничеството на Ахасфер.

защото Бог, когато си е отивал, не е казал нищо за ония, които ще завари скитащи във вътрешното си пространство, когато екнат тръбите на седемте ко-нници и настане часа на Второто пришествие.

Тогава всяко вечно завръщане трябва да е завършило и всеки да се е завър-нал, освен ония, които са останали ни тук–ни там; логично е да няма завръщане за тях, тъй като всяко завръщане, дори вечното, е завръщане отнякъде.

55

ЕСЕ

БИНА КАЛСГРЪЦКИЯТ ЕЗИК И ЕВРОПЕЙСКАТА МИСЪЛ

В своята Нобелова реч първият гръцки лауреат Георгиос Сеферис казва: „Нашата родина е малка, но традицията й е огромна и характерно за нея

е, че тя ни е предавана без прекъсване. Гръцкият език никога не е преставал да бъде говорим. Той е претърпял изменения, които претърпява всеки жив организъм, но в него не съществува пропаст.“ Дори и Google знае, че гръцки-ят език вече 34 века пише своята автобиография и че писмеността му се базира на финикийската, а после става майчина гръд и млечна храна за латиницата, кирилицата и коптската азбука.

Смело е да пишеш по тази тема. Макар формулирана с пет думиq с лекота би причинила написването на многообемни трудове, каквито безспорно има. В случая задачата се усложнява, защото трябва да се вместиш в три страници, все едно в един мех да бъдат събрани всички подчинени ветрове на Еол.

Преди повече от месец в пресата прочетох за мъж, който се събудил след почти едногодишна кома и първите думи, които изрекъл били: „Обичам те!“ Без-спорна е съзидателната сила на добрите думи, а тези са били изказани след травматично мълчание! После някак естествено дойде въпросът: кои са били първите български думи, кои са били много преди това гръцките такива, да ме извинят лингвистите, но въпросът ми е по-скоро риторичен.

Не мога да си спомня на каква възраст точно за първи път чух гръцка реч, но знам къде, в онзи стар Созопол на седемдесетте от миналия век. Същият град – Аполония Понтика, за който се твърди, че бил основан от Анаксимандър (съставителя на първата географска карта и схема за ориентиране по звездите, и на когото принадлежи първото запазено цялостно изречение от старогръцка-та философия). Но си спомням много ярко, особената и осезаема нужда да чуя нещо конкретно и автентично на гръцки. В издание на българското списание с възхитителното име „Ах, Мария“ от 2003 година беше публикувано стихотворе-ние на Г. Сеферис на гръцки, без превод. Не ми беше трудно да разбера кое е то, защото на едно място Смирна, Родос, Сиракуза и Александрия има само в стихотворението му „Къща край морето“. Правих опити да чета сама, служейки си с речник, но поетичната ми психология си представяше, че само един истин-

56

ски грък може да го прочете така, както би прилягало на езиковата му принад-лежност! След няколко години ми се предостави такава възможност. В лятна къща край морето, близо до онази Аполония Понтика ни гостуваше цял месец възрастна гъркиня, много интересна личност. Във влажен и горещ августовски следобед, криейки се от тежкото слънце, Евгения четеше поезия и се чувствах като истински неофит сред гръцката изящна словесност. Сякаш се случваше малко тайнство, за което дълго съм била подготвяна.

Вирджиния Улф решила да стане писателка, след като чула две врабчета да си говорят на гръцки! Е, истината не винаги е с рационални подбуди, но Улф е знаела в чий говор да се вслуша! Тя ни е оставила своето забележително есе „за незнанието на старогръцки“, в което снима неговия античен профил и оч-ертава границите на нашата нищета от незнанието му. Английската писателка твърди, че това, което ни влече към старогръцкия език (респективно гръцкия), е за нещо, което е: „първично, непроменяемо, вечно“! Особено впечатление ми направи своеобразно нейно разкритие, като за аргумент използва изречение от произведението „Пирът“ на Платон. На старогръцки то се състои от тринайсет думи, а на английски преминава в цели двайсет и една (както впрочем и на български):

„Всеки, когото Ерос обхване, „макар и преди да е бил чужд на музите“,става поет веднага щом докоснат е от любовта“,„Всеки грам мазнина е отстранен, като е оставена само здрава плът. Тогава,

лишен от тлъстини и разсъблечен, няма друг език, който да се движи така бър-зо, танцувайки, кълчейки се, целият жив, но под контрол“, после продължава: „това е езикът, който ни държи непрекъснато в оковите си, езикът, към кой-то копнежът ни примамва непрекъснато назад“! В същото време В. Улф някак логично ми припомня за трудната и отговорна задача на преводача и какъв вид митотворчество е всеки добър превод!

Давам си сметка за сложната адаптивна система на този език с почти ми-тични корени, който ни е оставил първообраза си чрез цялата си литературна традиция. Очевидно е, че с дълбочината на един език, с неговият генезис, с ре-ферентната му способност към абстракции се завещава огромно културно на-следство от античността до днес. Всичко изнамерено и зародено чрез гръцкия език опъва впряговете на тематичната колесница. Едва ли някой ще се наеме да преброи колко думи в медицинската лексика са от гръцки произход, но всич-ки знаем кой е бил Хипократ! Ако и да рапортуваме пред обективизма и факто-логията, можем ли да имаме ясна представа колко може да са вдъхновявали и вдъхновяват имена като Омир, десетата Муза, Питагор, Евклид, Софокъл, Сократ, Платон, Аристотел, Архимед и т.н. Опирайки се на Витгенщейновата мисъл „рамките на езика са рамките на нашия свят“, не е безотговорно да се заяви: гръцкият език е твърде богат и пластичен, щом предлага теории и идеи, вълнуващи и съвремието. Как да пропуснем или забравим, че точно чрез него е била създадена първата философска система и изказана теорията на анатоми-зма. Съвременните физици още диалогизират с Демокрит от Абдера и го смя-тат за свой родоначалник; за справка Леон Ледерман и неговата забележителна книга „Частицата Бог“ – фина амалгама от хумор и чиста доза физична мисъл.

57

А само Аристотел е повод за издигането на един друг Акропол, който отдавна се е превърнал в крайъгълен камък за доктрини и философски тълкувания векове наред.

Във фреската на Рафаело във Ватикана „Атинска школа“ са изобразени на едно място Платон, Питагор, Хераклит, Птоломей, Аристотел, Евклид... Този своеобразен паноптикум на Високия ренесанс показва само малка част от всич-ко онова, което се превръща в световно културно наследство. Гръцкият език е и всичко останало, включващо специфични народностни традиции, обичаи и житейски практики.

Преди години английският биолог Ричард Докинс създаде термина МЕМ, с което означава единица за предадена информация чрез културата, както гена в биологичната еволюция. Едва ли е въпрос на сложни математически анализи, за да открием гръцките маркери на тези гени и да проследим действието им на разстояние и в мащаба на времето, без да подозираме дори екзистенциалните мисли на Ницше: „Гърците – човекът, който е постигнал най-много“ или „гръцки-ят народ, единственият гениален народ в световната история“!.

Преди година бях в Гърция на път за Италия. Нощувахме в Солун. Вечерта в голямата му прегръдка, когато повечето шумове утихват и се ражда градът пов-торно със светлините, се почувствах някак овъзмездена за голямата си любов към гръцката литература и изкуство. Толкова исках да усетя онзи прадревен пулс, за да се почувствам по-близо до митовете, докато гръцкият пейзаж с леко-та ме приобщаваше в притомата на крайбрежния си булевард. Тогава и сега се сещам за стих на Одисеас Елитис:

За език ми подариха гръцкия, бедната къща на Омир в пясъците.

Ех, поете, ти си знаел, колко си бил ощастливен с този избор на Мойрите!

58

МИШЕЛ ЛЕБРСЕКУНДИ откъс от роман

МИШЕЛ ЛЕБР (1939) е френска писателка. Първоначално пише криминални романи. Романът й „Секунди” (на френски – „Секундарната стрелка“), както и много други нейни произведения, са удостоени с множество литературни награди. През януари 2010 г. авторката получава званието Кавалер на Ордена на изкуствата и литературата. Неотдавна романът беше издаден на български от издателство „Леге Артис“.

БЯХ РАзГЛЕДАЛА ПъРВАТА КъЩА през декември, сред вкочанен от студ и сняг пейзаж. Трябваше ни кола с гуми с шипове, за да стигнем до колибите, където се намираше. Спомнях си белоснежното поле, пътя, който се губеше на места, но отгатвахме посоката му по дърветата, които го обграждаха. С жената от агенцията не разговаряхме. Тя бе изцяло погълната от шофирането. От вре-ме на време си позволявах някоя забележка за скоростта, която ми се струваше твърде висока, или за рискованото използване на спирачката върху несигурния терен. Тя не се засегна и дори заяви, че на драго сърце би ми отстъпила вола-на, но, разбира се, за това и дума не можеше да става.

Колибата, четири къщи, сгушени една до друга, не даваше никакви призна-ци на живот. Щом слязохме от колата, няколко капака се открехнаха. Стъпките ни потъваха в снега и когато отминахме последната плевня, за да стигнем до къщата, която се продаваше, почти на границата на гората, се сетих за един друг такъв път в друго поле, за гласове, които ми пречеха да чуя какво ми казва жената, докато ми показваше градината.

После се учудих на хубавия й вид и тя ми повтори, че бившият собственик умрял през есента и до края се е грижил за дома си.

Тя бе отворила всички прозорци, всички капаци, горе и долу, докато безу-частно произнасяше беседата си. Разбирах я, упражняваше занаят, който през зимата беше рисков и дори спортен. Слушах я, крачейки напред-назад пред камината. Две каменни скамейки обграждаха огнището, от което още се разна-сяше силен мирис на пепел и сажди. Стаята беше празна, с изключение на един

59

сандък, пълен с дърва и стари вестници.Качихме се на първия етаж. Прозорците на стаите гледаха към гората. Мрач-

ни борове, тук-там някой кестен. Белите стени сякаш отразяваха снега, плува-хме в ледена светлина, и аз продължавах да минавам от прозорец на прозорец и от стая в стая. В най-голямата имаше оставено желязно легло с чаршафите, одеялата и огромна пухена завивка, облечена в сатен. Седнах върху пухената завивка. Вече виждах само почти виолетовото небе и белите стени. Съзерцавах ги като картина, огромна и случайно попаднала тук картина. Жената от агенци-ята губеше търпение. На седем километра я чакаше друга среща, а и трябваше да ме остави на спирката на автобуса, както се бяхме уговорили.

Вървете, ще ви чакам тук, няма да разглеждам друга къща днес, й казах аз. Тя ме изгледа смаяно и възрази: Невъзможно е, не се прави така. знам – про-дължих аз, – но все пак бихме могли да го решим, на вас ви трябват не повече от два-три часа, а няма никакви изгледи аз да избягам, пък и тук няма нищо за крадене, нали? Имам нужда да свикна с нея, да остана за малко сама, за да знам, да се вслушам в нея, да стъпвам по пода, да я преоткрия, с една дума – да я изпробвам...

Четях в погледа й, че ме взема за побъркана, една от онези откачалки, които никога нищо не купуват, искат да ги разхождат тук и там, създавайки впечатле-ние, че имат планове и съответния бюджет. С нервно движение тя многократно прелисти бележника си, погледна часовника и без да ме удостои с поглед, на-пусна стаята, като заяви, че ще се върне след два часа.

Изчаках да чуя шума на мотора, после отново тишината, преди да сляза на партера и да запаля огън в камината. Седнала на една от каменните скамейки, можех да видя как гората с бялото си наметало се катери по планината, след-вайки тъмния полет на враните. Топлината започваше да гъделичка кожата на лицето ми, вдъхвах приятния мирис на горящи дърва.

Навън старото куче пак лаеше и всичко започна отново. Гласовете, онези, които вече ми се бе сторило, че долавям по пътя, се приближиха и сега идваха от градината.

Тогава беше лято. Раздавачът сигурно бе подпрял велосипеда си на огра-дата и се приближаваше към масата, сложена под липата заради слънцето. Щяхме да го почерпим с обичайната чаша вино и той щеше да я изпие на един дъх, преди да премести с пъргаво движение чантата си на корема и да повдигне каскета, под който лъщеше от пот плешивото му теме. Спомнях си един конкре-тен ден. Той бе донесъл писмо на Мадлен, чието лице внезапно се вкамени. Около масата се носеха тракане на вилици, шепот и детски смехове, и внезапно всичко бе запълнено от огромна празнота, кънтяща от жуженето на осите, които се ровеха в бръшляна по фасадата на плевнята.

Мадлен отвори обточения с черна ивица плик, прочете писмото и го пода-де на Жул. Около масата всички бяха неподвижни. Раздавачът отново нахлупи каскета си и той скри очите му. Държеше чашата, без да посмее да я поднесе към устните си, остави я и си тръгна на пръсти. После Жул каза:

– Това ще е първото лято без него... – Какви ги приказваш, вече никога няма да имаме лято с него! – изкрещя

60

Мадлен – никога вече, защото е...–Не произнасяй тази дума пред децата, тя не е за тях! – отсече Жул и смачка

писмото. – Вуйчо Андре е заминал много далеч, вече няма да го видим, това е достатъчно... Може да станат от масата и да отидат да си играят.

Седях до него. Поех си дъх и казах: Искам да се върне. Майка ми ми праве-ше знаци да отида да играя с другите, но аз повтарях все по-високо: Искам да се върне, искам да се върне, ИСКАМ ДА СЕ ВъРНЕ!

На другия край на ливадата вуйчо Андре сигурно си запушваше ушите, той винаги казваше, че гласът ми се забива в главата му като кречетало и ако искам да остана малко с него, трябва да пазя пълна тишина. Бях готова на всичко, за да му се харесам.

Под колониалната каска, която бе донесъл от Тунис, едва различавах сту-дените сини очи, които се взираха в пейзажа и го възпроизвеждаха с най-мал-ки подробности на листа. Следях движението на пръстите му, които пастелите покриваха със ситен прах. Линиите се размиваха и отстъпваха място на мекия рисунък на ливадите, небето и хоризонта, подобен на образа, който пазя в съз-нанието си, леко замъглен, размит в маранята на лятото.

Това „Никога вече” на Мадлен имаше ли нещо общо с мимолетния театър на Паские?

Вуйчо Андре бе загадка. Не се знаеше къде е извън редките посещения, с които ни удостояваше всяко лято. Че е още малко по-далеч, вероятно изобщо не беше тревожно, реших аз с онази удобна логика, която в детството дава отговор на всичко. Често го бях чувала да казва, че ако един ден спре да се появява, не би трябвало нито да се тревожим, нито да го търсим. Дори бе до-бавил: забранявам ви и толкоз! Но внезапното му изчезване предвещаваше и други – на Жул, после на баща ми няколко години по-късно. Край на дългите обеди под липата, а раздавачът щеше да се наложи да се примири и да пуска пощата в кутията.

Станах от масата под невиждащия поглед на майка ми, която там се опитва-ше да стане друга жена, онази, родена от фантазията й селянка, която я терзае-ше и която тя никога нямаше да бъде. Никога нямаше да прозре суровата исти-на на земята и неумолимостта на есенните дъждове, които пронизват костите, въпреки опитите й в тясната ни градинка в града, където имитираше селото и представата си за него; беше като блудство, на което не можеше да се отдаде докрай. Винаги бе отказвала да следва баща ми в обиколките му, не в този край мечтаеше да се уедини, а в някакъв невъзможен друг свят. Тя пренебрегваше утринните ни скитания из горите, никога не сядаше на брега на езерцето и сто-еше далеч от съседите. Може би по свой начин се наслаждаваше на нежната леност на дните, но не съжаляваше за продадената къща, изгубена и обезо-бразена от новите собственици. за мен тя винаги щеше да си остане първото ми убежище, моята малка родина. Най-далечните пътешествия, най-чуждите езици добиваха смисъл само в спомена за този път, точно на мястото, откъдето внезапно го зървах през листака на дъбовете и се затичвах към портата.

Кучето бе престанало да лае, огънят бавно умираше, а аз отидох да се по-разходя в гората. Някои излизания призори с Жул имаха същия силен мирис

61

на хумус и дървесна кора. Ходехме да берем гъби. Ботуши и джобни ножчета, намазани филии и манерки съставляваха нашата екипировка. Жул вървеше напред с Боб в краката си, а след тях се блъскахме ние, внуците, събрани от ваканцията, и няколко хлапета от съседните ферми. Минавахме пред къщата на вълка, порутена колиба, която подхранваше трепетните ни страхове. Предста-вяхме си вълк, сгушен в сеното, оттеглил се от напразни битки, самотен фило-соф, любител на тишина и слънчеви залези, любител, който от време на време от безделие схрусква по някоя кокошка. Жул говореше за него като за приятел и ние подозирахме, че му ходи на гости.

Въоръжен с вечната си тояга като опитен гъбар, той уверено ни посочва-ше невидимите за нас гъби, върху които се нахвърляхме. Винаги имаше някои нови. Учеше ни да познаваме отровните, забавно му беше да ни казва научните им имена, в които откриваше необичайна поезия. През почивката, насядали в кръг около него, ние слушахме песните на птиците, които той разпознаваше и тълкуваше, или пък ни четеше някоя басня от Лафонтен. Двайсет годишен бе тръгнал на война, Първата световна, но се бе върнал заради белодробно заболяване. Не знаех дали е опознал неволята на траншеите, онези зейнали в паметта дупки, в които умира още едно минало, миналото на вече друг век.

Вървях и вървях, затъвайки в сипкавия и скърцащ сняг, заобиколена от всич-ки тези гласове, от всички тези лица. Острият студ ми даваше криле въпреки подгизналите ми обувки. Светлината започваше да намалява, когато чух клак-сон на кола, колата на жената от агенцията, придружен от пресипналия лай на кучето.

Бях я забравила...Не й се харесаха нито огънят, нито бягството ми, нито безгрижието, с което

я накарах да ме чака. Съобщих й, че къщата не ми допада. Тя настоя да узнае повече. Изложих й оплакванията си: твърде голяма камина, твърде малка гра-динка. Освен това съжалявах, че гората не е дъбова. Тя се изсмя нервно, почти обезпокояващо, запали цигара и хлопна вратата на колата. Не разменихме по-вече нито дума, докато прекосявахме танцуващия пред нас лунен пейзаж, при-шит към небето с няколко далечни светлини, които го осейваха с искри, подобни на блуждаещи огньове. Постепенно бях задрямала, както като деца, когато се връщахме от полето, капнали от умора и обхванати от вцепенение, което ни потапяше във вълшебен сън. При пристигането ни в града тя ме посъветва да не търся повече услугите на агенцията, но на другия ден трябваше да взема влака – отивах в друг край.

Преведе от френски Констанца Каназирска–Ангелова

62

ДЕНЬО ДЕНЕВПРИРОДАТА, ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА Щрихи към творческия портрет на поета Иван Цанев

„Свирец, певец или поет – призванияте волен трубадур и само клончето зелено може да му бъде диригентска палка „ Иван Цанев, из „Извън канона”

Неподражаема поетическа вселена сътворява поетът Иван Цанев. В нея пулсира сърцето на времето, в което живеем. Тя е всецяло проникната от душа-та на добрите неща.

Ако искаме в някаква степен да обозрем тази вселена, трябва по осовата ли-ния на нашето мислене да разположим трите вечни величини на Мирозданието: Природата, Животът и смъртта.

Иван Цанев не представя природата единствено върху земната координатна система. Природата при него има космически измерения, тя трепти с пулсаци-ите на Всемира. Щурецът и пчелата, мравката и птицата, самотното дърво на хълма, огънят и водата и... падналата звезда в тревите, която поетът слага за Начало– това са малка част от „опорните точки” на средата, в която се заражда, осъществява и залязва животът. В този „контекст” се извършва р а з п а д а н е– т о, изпитва болката и постига свободата.

Единствена и неповторима е палитрата на този художник. за нейните два бисерни цвята научаваме от „Небесен сонет”:

В един гълъбов сън през нощта,в едно дневно небе засиялоаз те зърнах, щастливо начало и душа на добрите неща.

Цветовете са „щастливото начало” и „душата на добрите неща”. Те домини-рат в живописната панорама на Иван Цанев, в която, в залеза на гроздобера, виждаме една бавна жена по пътя... Виждаме седем (защо точно седем?) пух-кави и жълти патенца как пощипват росната трева покрай шосето... Чуваме как колелетата на влака чукат по релсите и коват желязната мелодия на твоето отдалечаване. Но преди това:

63

Гъстее здрачът и по склона слизат на овчите стада звънците медни.Тълпа от едри кучета се втурва с наострени уши и дълго тичаподир последния вагон. И сякашот кучешкия звънък лай подплашен,усилва своя бяг локомотивът.

И покрай теб отново профучават дървета, хора, хълмове и къщи –пролуки, през които ти надзърташвъв друг живот, по-цялостен и ясенв привидния си хаос.

Магията и красотата, а навярно и върховният смисъл на живота е: да бъде по-цялостен и ясен в привидния си хаос.

В двойна роля се явява експресът, като поливалентна метафора. От една страна, той е битиен знак, и от друга – олицетворява отминаващото време. А от „Часовник”-а на поета знаем, че минутите не текат така, както ги рисува упла-шената четка на Дали.

Иван Цанев зарежда със светъл магнетизъм думата „Утре”. Озарена поети-чески, тази дума ни изпълва с надежда и ни дава сила да продължим напред. А животът е гъвкав, той се извива...

И все тъй ни тласка по своите пътища странни,по-силен от нас, непрестанният вятър.

Не бива да забравяме: дори в разгара на семейния празник трябва да сме бдителни, защото:

накриво стъпилото мигне може тутакси да срутивъздушните ни кули, пясъчните ни дворци.

Като всеки голям творец Иван Цанев не остава при въздушните кули и пя-съчните дворци. Той се интересува и вълнува от възходите и паденията в на-ционалната история, от съдбата на великите личности, от драмата на героите. Тази тематика поетът прекрасно претворява в стихотворенията „19 февруари, пред паметника на Левски”, „Кръв”, „Братска могила” и „Паметна плоча”.

Творчеството като процес и участта на твореца са в полезрението на Иван Цанев през целия му артистичен път. Особено актуални и наситени с драмати-зъм на тази тема са стихотворенията „Послеслов за глухи” и „Роденият поет”.

Подредени една след друга във времето, поетическите книги „Седмица”, „Не-делен земетръс”, „Телеграма”, „Едничка дума”, „Седмоднев” ,„Стихове и меж-дустишия” и „Дърво на хълма” са брилянтна верига от делви на духа, като всяка следваща съдържа еликсира на предходната, но и блести със своя красота и мъдрост. Тези „делви” бележат пътя на поета към художественото съвършен-

64

ство, те са „пътните знаци” на стремежа му към все по-цялостно себеизразя-ване.

Животът – с природните метаморфози, с историческите превратности, с би-тийните сюжети – може да се проектира върху безконечна поредица от изгреви и залези. Изгрев и залез е отреден и за всеки човек. Между тях – „В оназ дале-чина, трептяща и неуловима, която все наричаме душа – болката и щастието се съединяват”.

Притиснати от делничните грижи, а понякога опиянени от миражи, не забе-лязваме, че „животът крие в своите недра/ безцелна смърт подобно нежна тай-на”. Не забелязваме, но „пътечката към страшния безкрай” е предопределена за всеки. И въпреки това Иван Цанев е съхранил целебната си вяра в „Утре”-то на живота:

...петли, надувайте фанфари:

...от пепелището човекофеникс излетя!

От философията знаем, че основни форми на съществуване на материята са времето и пространството. Поетът ги съюзява в израза „Векове от звезди”. Подобна космогоничност на изразяване е присъща само на най-големите поети. А такива в духовното братство на Иван Цанев са Далчев и Дебелянов, Тютчев и заболоцки, Кавафис и Елитис, Куазимодо и Монтале, Хьолдерлин и Рилке, Мачадо и Хименес, Елиът и Паунд, и още много звездни имена.

Поетическата вселена на Иван Цанев е хармонична и подобно на диаманти-те е неподвластна на ерозията на времето. В нея поетът е вградил и продължа-ва да вгражда златните страни на своята дарба: Широта на погледа. Полифо-ничност на тембъра. Благородство на духа.

65

ДЕВЕТИМА ИТАЛИАНСКИ ПОЕТИ

ЕУджЕНИО мОНТАЛЕ

СИРИЯ

Древните твърдяха, че поезията е стълбата към Бога.Да, може би е вярно, ако не четете моите стихове.И все пак, веднъж и аз усетих, че откривам своя глас:със стадо от облаци и от кози той плуваше в простора,но скоро се разби в скала и падна долу,върху бодлите на храстите крайречни.

Тогава образите на Слънцето и на Луната избледняха,моторът на моята поезия замря –на камък някакъв с кървава стрелкабе отбелязан пътят за Алепо.

УмбЕРТО САбА

ПРОЛЕТ

Отдавна не те любя, пролет, и това не крия.В часа, когато мина половината от моя път,предвестието ти ме нарани дълбоко –като внезапно острие на нож.Но сянката прозрачна на клончетата младивърху земята ме развълнува...

Дори гробовете пред тебеса готови да се отдръпнат, пролет,пред тебе, която както никой друг сезон –живот ни даваш, после ни осъждаш...

66

КАРЛО бЕТОКИ

РЕКАТА АРНО

Крачиш по брега на Арно. Валии зеленият чадър на дъжда трепти над главата ти,а до теб тежко се носи жълта, пенлива вода,стегнала сърцето ти –с мъка и обич препълнено.за Септември бълнуваш: за полето,озарено от Лунатаи страдаш за онова, което любовта отнесевърху своите призрачни криле.

Но Луната вече я няма! И никойне нарушава покоя на тези простори,залети от чужди, отразени светлини.

Как е пусто наоколо!зимата е вече тук – дошла е с утрото.С разтуптяно сърце гледашкак жълтата тежка вода залива полето,как влагата пронизва въздуха...

мАРИО ЛУЦИ

ТАНЦЬОРКА

Накрая върху огнения дансинг се явииспанската танцьорка.В далечинатаусмивката й блеснанеуловима като полъха на теменужна музика.

Със своята чувствителна и нервна стъпкаведнага хвана ритъмаи туй небе – на забранена и мечтана свобода –бе тъжното събитиев живота й,напълно безнадежден.

67

РАФАЕЛЕ КАРИЕРИ

МъЛЧАНИЕ

Проклето да е мълчанието,дето стена до стената издига,небето от тялото отделя,окото от взора извръща.

От едната ръка до другата –цяла вълна се простира.Проклето да е мълчанието,дето стена до стената издига.

САЛВАТОРЕ КУАЗИмОдО

БРОД ПРЕз РЕКАТА

Ти откъде ми викаш, скъпа? След тебпрозвънва синята мъгла. Свирепи кучетаизкачат от дворовете и хукват по следитена бягаща сърна, усетили добрия лов.

Отвъд реката се усмихва златка. Познавамтози брод със камъните черни над водата,там нощем лодки преминават.

Любима, сега далече си от брода и рекатаи твоя глас е като ехо – едва го разпознавам,не мога да те видя: държиш в ръцете си,преплетени и бледи – горска теменужка,а от очите ти израства мак.

Любима, ти нима си мъртва?

мАРГЕРИТА ГУИдАЧИ

РАКОВИНА

Страннико, сега си почивам върху твоята длан,но съвсем не съм ти подвластна.Лежах дълго в пясъка,докато моята причудлива формане привлече погледа ти.

Но и този пясък не е моят дом!Сестра съм на бързите риби, на подводните треви,родени в прохладното лоно на морските води.

68

И не омраза или забрава, а жестока буряме раздели с тях...

Оттогава непрестанно въздиша и шепне в меннезабравеният ми доми безутешно страда морската ми душа.

А ти ме държиш (с моята тайна!)в разтворената си длани любопитно приближаваш към менчуждото си ухо.

бАРТОЛО КАТАФИ

В ОТКРИТО МОРЕ

Опасностите и грижите се свършиха.По линията, свързала прозореца с хоризонта,съзрях пронумерованите вещи на реда.

(Лесно е –водата да разпениш,молекулите да разрушиш,да пориш въздуха,но да преминеш от движението към покояе твърде трудно!)

Добре че тежкият купол на Бъдещето,дето е горе на Небето,се поосвежи от озона на дъжда.

Лятото едва започна,а сирените завиха из града.зачакахме пожари, но огън нямаше.Изпраните чаршафи по дворищата,подобно корабни платна плющяха под вятъра,напомниха ни за морето,от него скоро се завърнахме –там небесносиньото е тъй прекрасно,макар и краткотрайнокакто всичко тук.

джУЗЕПЕ УНГАРЕТИ

ВИЕ, КОИТО СЕ зАМИСЛЯТЕ

за всичко предварително,твърде отдавна и до дъноизпихте чашата със суетата на света.

69

Вие, безсмъртните, които се вълнувахте,и любихте,и ненавиждахте,тук толкова неща –сега покой желаете.

А в дъното на вашето мълчание замират:износените вещи, вечните емблеми, имената,спомените, ордените, званията... Подбор и превод от италиански оГнЯн СТАМБоЛИев

Художник Мария ЧакъроваБялото платно II

2008 г., маслени и акрилни бои, 25х22 см

70

РУСКИ ПОЕТИ В ПРЕВОД НА ТИХОМИР ЙОРДАНОВ

ВЛАдИмИР НАРбУТ 1888–1944

СЕДЕМНАЙСЕТАТА

По-страшен вятърът е и от песенпрез счупено стъкло и стръв. Къде, Октомври, носиш се несвесен, когато и небето тъне в кръв? Прегърбен, полусляп, ти с палка,с почукване изпробваш своя век. С какъв памук затискаш рана малка,с каква вода я ръсваш вместо лек? С въшлив шинел и с вяра ти остана на път със трапища безброй. И не от щик, загиваш от нагана в последния си кървав бой. Ужасен, вятърът в прозореца отпушен свисти протяжно и звъни. С немигащ поглед котка равнодушно презрително извръща се в страни. Наместил очилата акуратно немирен кичур сресал си. Уви! – въздъхваш: вече безвъзвратноотива си което трябваше да си върви.От клепките си трахомните саждиотръскваш ти със точност зла.Картечница (зъл Сингер) се обажда, века зашил като с игла. “за мир!”, „за хляб!” сред пушек се съглеждат.размахали крилете си сега.И радостта повдига тежка веждакато след дъжд огъната дъга.Що стана с песента ни? Тя се носии през стъклото счупено зове. Широкоплещести матросигълчат със груби гласове. И ден, и нощ не мигва Смолний. Но приближава броневик.И, разноглед, със реч крамолна крещи от него болшевик.Приятелю, и ти под флага ален на партията си, афиш разлепваш за Интернационала и със декрет в ръка вървиш.

71

неСТор МАХно 1889–1934

АХ, КОНЕТЕ, В ПЯНА ЦЕЛИ…

Ах, конете, в пяна цели, във галоп препускат пак. В тесен прорез на прицелавиждам в прахоляка враг.

Със стрелбата си кинжалнаще го срещна аз хвъркат.Чужда ми е всяка жал на този жалък, мръсен свят.

Силата ми е разбойна, не подвивам в боя крак. Че единствено спокойно гледам мъртвия си враг.

Аз едничка грижа гоня – тя врага ми ще вбеси…Във галоп се носи коня и с картеч напред коси.

ПроКЪЛнеТе Ме, Мене КЪЛнеТе… (Песен)

Прокълнете ме, мене кълнете, ако в нещо съм лъгал тогаз. запомнете ме, мене помнете, аз за правда воювах, за вас.

Да се боря с властта, мили братя, исках сили от вас да сбера. Ненавиждах надменност и злато, че картечница бе ми сестра.

На тачанка в летежа куршумен, в блясък саблен аз правда открих. И защо ме презряхте, безумни,вие, аз за които се бих.

Но за нищо съдбата си злата, нито някого аз ще коря. Но е тъжно и празно в душата, дето лиха надежда умря.

72

Прошка дайте ми вие, които във атака куршумът срази. Да заплача не ще се опитам до жените ви с горки сълзи.

Те кандила ще палят, обаче и сърцето греха ще прости. А Махно не умее да плаче, той си знае едно – да мъсти.

Прокълнете ме, мене кълнете, аз за правда воювах, за вас…

РОАЛд мАНдЕЛЩАм 1932–1961

***О, нявга в утринни звездия имаше Елада…Покойниците не буди,по тях не страдай.

Ще мине вечер, нощ в мъгли,мъгли ужасни.И всяка рана ще боли,но ще зарасне.

за бъдещето не скърби,предишното не укорявай.Припявай просто на съдби,най-хубаво това е.

Че ветровитата зора,която тук изгрява,във низ фенерите събра,полюшвани от вятър.

Но в жълти паднали листаживее радост: – Да, имаше Елада на света,ах, имаше Елада…

73

ИСТОРИЯ

СМИСЪЛЪТ НА УСАМОТЕНОТО ПИСАНЕ

Спомен-разговор на Веселина Цанкова с големия руски литературовед от български произход Георги Д. Гачев

Външността му се запомня. Очите, особено очите, но и цялото лице на този слаб жилест мъж излъчват една духовна сила, която респектира. Струва ми се, че такъв човек трудно може да бъде излъган или сам да се излъже в нещо. Може би затова всичките намислени предварително от мен въпроси за интер-вюто се изпокриха притеснени, но притихналата в есенна омала Морска гра-дина, в която се разхождахме, и тихото шептене на вълните предразполагаха към откровение и разговорът с московчанина Георги Гачев някак от само себе си потръгна.

Кой е той ли? Мъжът, който преди седмица или две се появи по българската телевизия, за да ни убеди, за кой ли път, в силата й. По време на нашата раз-ходка няколко души се престрашиха да ни спрат и попитат: „Не бяхте ли Вие, дето се появихте във „Всяка неделя”... А иначе Георги Гачев е преди всичко син на българския революционер Димитър Гачев. И още: доктор на филологически-те науки, ст.н. сътрудник в Института по световна литература в Москва, автор на седем книги, като неговата теория за ускореното развитие на културата се при-ема вече като класика. На български език са издадени две негови книги: – през 1979 г. „Ускореното развитие на културата”, а през 1982 г. – „Съдържателност на художествените форми – епос, лирика, драма”. Съвсем предстоящо е излиза-нето на нови заглавия. Не само у нас.

На читателя става ясна територията, върху която се движи творческата ми-съл на Георги Гачев и в каква посока ще върви разговорът ни, но непопитан, той започва с баща си.

– Трябва да възкреся образа му – с особена решителност произнася Гачев. – Аз мога да почакам, мога да бъда печатан и по-късно, но той, господин Възхи-щение, както го наричаха, не! Та нали основната идея, на която беше посветил живота си – високата световна култура да стане достояние на обикновения чо-век или пък обикновения, простия човек да бъде издигнат до нея, е валидна и днес.

Дълго и с упоение разказва Гачев сина за Гачев бащата. Научавам за баща-та много. Родено в Брацигово, будното и любознателно момче Димитър броди

74

дълго из Европа все с цел опознаване на световната култура, след което за-вършва московската консерватория. Там е приет по препоръка на Георги Ди-митров, който специално отбелязва, че става дума за млад и надарен човек, на когото партията възлага особени надежди. След това е аспирант в Институ-та по червена професура. Негов преподавател е Луначарски, с когото младият българин много скоро се сближава. Луначарски, по спомените на секретаря му, у своя ученик особено ценял деловитостта и безкористността. Димитър Гачев се е занимавал с философски и музиковедски проблеми, написал е множество статии, а първото издание на стихосбирката на Христо Смирненски „Да бъде ден” в Русия става по негова инициатива и с негов предговор. Обемно е твор-чеството на този българин, големи са плановете му за бъдещето, но съдбата решава друго. През кошмарната 1938 година той е изпратен на лагер в Колима, където загива. Впрочем на български вече има издаден един том с негови про-изведения. Предстои издаването на втория том, който ще включва спомени за революционера, писмата му, както и личният му дневник. А синът Георги Гачев е предложил на варненското издателство ръкопис със свои есета. Едното е пос-ветил на баща си.

– В есето – чувам гласа на Гачев да притихва драматично – разказвам не само какво мисля за баща си, но и как преценявам пътя на българския рево-люционен интелигент в сложните условия на нашия ХХ век. Пиша каквото съм запомнил... Баща ми беше толкова контактен, така леко намираше приятели и с такава всеотдайност пристъпваше към всеки от тях. Помня любовта му към му-зиката, към литературата, способността му сърдечно, като любовно увлечение да изживява духовните впечатления и главно помня добротата му, добротата...

Ние мълчим известно време, но все пак аз се престрашавам да задам един от моите предварително намислени въпроси. Той е:

– Как Георги Гачев съчетава у себе си българската и руската половина? Това не представлява ли своеобразна драма на духа?

– Драма има, но има и богатство. Нали драмата е богатство. Колкото повече драматичност носи един човек, колкото повече трагедии обгръща и чувства, толкова става по-богат духовно. Аз като син на българин, живеещ в Русия, вече нося в себе си две начала, които са в диалог. От една страна, българщината ми дава някакъв прожектор да осветя и разбера руските особености, от друга – Русия ме дарява с поглед да виждам българските особености. Поради това стигнах до проблема за националните мирогледи... Ако не носех тази драма, ня-маше да открия този проблем. Всъщност, когато пиша своите теоретични студии за националните мирогледи, аз решавам своя вътрешна ситуация. Екзистенци-ална ситуация.

– Но драмата от раздвоението може да смаже духа, да го обезличи. Изобщо според Вас какво е нужно, за да оцелее един творчески дух?

– Първо, мисля, да имаш самочувствие и своя гордост. Когато имаш вътре-шен, силен импулс и стремеж към творчество, той ти позволява да издържиш при неимоверни пречки. Второ, да разбереш, че носиш в себе си една искра от абсолютната истина, че това, което ти мислиш и вършиш, не е нещо егоистично и погрешно, а полезно за всички. И за тези хора, които сега, като началници, не

75

ти позволяват да печаташ – някога те също ще се ползват от твоята мисъл. Раз-бира се, трябва и друго – жена ти и няколко приятели да разбират и ценят оно-ва, което правиш. Това е един микроклимат, нужен на твореца. И трето – може би основното: без творчеството си просто да не можеш да живееш.. за творците творчеството не е нещо външно. То е като дишането. Ако не съм мислил и пи-сал дори един ден, чувствам се потиснат, смачкан. Когато работя, съм щастлив. Творчеството е жизнерадост, подхранва жизнеността...

– В такъв случай всеки ден ли пишете и по колко страници?– зависи. Когато имам особен творчески импулс – по 10–12 страници, а обик-

новено по 2–3 на ден.– Това навярно изисква голяма работоспособност?– Не, това просто е навикът да се вглеждам в себе си, да правя духовна

равносметка на преживяното, да държа на равнище мисълта си. Така работя повече от 30 години.

– Връщате ли се към стари теми? – Вижте, това вече е бедата на моето безгранично писане. И безадресно.Не всичко, което съм написал, помня. – значи понякога можете да стигнете и до различни изводи в теоретичните

си разработки?– Мога. И стигам. Непременно. Една теза поражда друга, обратна. Това е

диалектика. И понеже аз нямам основание да се притеснявам и прикривам, да се стремя към някаква външна загладеност (защото пишех за себе си), сле-дователно няма кой друг да ме критикува освен аз самият. Изобщо аз си бях осигурил разкоша и насладата от абсолютната свобода на мисълта, която не се бои от противоречия.

– Споменахте приятелството като необходимо условие за творческо оцеля-ване. Кажете нещо за приятелствата си, за подкрепата, която сте си оказвали или отказвали и с кое приятелство най-много се гордеете?

– за съжаление аз от детство съм самотен... самотник. Най-много се гордея с приятелството на моята жена Светлана Семьонова, защото е човек с дълбоки и оригинални схващания за света и неговите ценности. Близък приятел съм със Сергей Бочаров, автор на книги за Пушкин и Гогол. Той е много скромен човек, но по мое мнение най-дълбокият от съвременните ни литературоведи. Имах щастието известно време да бъда близък и с Михаил Михаилович Бахтин, автор на книгите за Достовески и Рабле. Той ми помогна да се освободя от влиянието на Хегел, да разбера някои нови неща и да си изградя нов метод за духовен анализ, както той направи в книгата си за Рабле.

– А с академик Дмитрий Лихачов?– С него не сме близки, но той знае и уважава моите трудове. Когато написах

„Ускореното развитие на културата”, веднага получих писмо от него. В писмото си споделяше радостта си от богатството на идеите, които е срещнал в книгата. Тази оценка той потвърди и в някои свои рецензии отпечатани в сп. „Вопросы литературы”, като нарежда творбата ми сред най-съществените постижения след излизането на книгата на Бахтин за Рабле. Имам неговата подкрепа и за националните мирогледи, които разработвам, както и за хуманитарните аспе-

76

кти в естествознанието. – Какво значение отдавате на биографията на човека? Дава ли тя отраже-

ние върху мисленето и изобщо може ли да се „внесе” ново мислене в изградена вече личност?

– Толстой ни дава добър пример в това отношение. На 53 години той изживя духовен кризис и преврат в мисленето си. Тогава се отказва от своите худо-жествени произведения, приема християнството, написва изповедта си, свое-то евангелие и т.н. значи тези кризиси и нов поглед върху живота са напълно възможни, но те, разбира се, са и във връзка с изминалия път. Колкото по-ин-тензивно човек реализира предишните си стадии, толкова по-радикално може да вижда новото... Така, както са различни периодите на Пикасо. Те са нови открития, нови гледища.

– Кое считате за най-значимото явление в съветската литература днес? – Възкресяването на забравеното, на тези произведения, които са писани

преди десетилетия, но не можеха да бъдат печатани поради своята абсолютна ценност като например възкресяване творчеството на нашия най-велик според мен писател на ХХ век Андрей Платонов. Неговите произведения са на гого-левско ниво. И възкресяването на онова, което е създадено и извън Съветския съюз, в емиграция. Това са все ценности и достижения на нашата култура. И „Тихият Дон” и „Доктор Живаго”, и Булгаков, и Набоков. Колко е интересно да бъдат сравнявани двама творци или две произведения за един и същ процес. Ако сме диалектици, трябва да се възползваме от тази възможност.

– Къде сега можем да открием най-прогресивното, най-смелото и аван-гардното като мислене и творческа реализация – сред писателите, историците или философите?

– Смятам в литературата, сред писателите. Все пак те са най-свободни и жанрово, и в мисленето си. Вземете Айтматов, Распутин, Астафиев, Дудинцев, Рибаков, Приставкин, Бек. Какви произведения само ни предложиха, колко дъл-боко философски и народни. Но това е в традицията на руската литература и култура. Във всички времена тя е играла ролята и на национална философия и на социология, история, нравственост и т.н. Философите са спъвани от догма-та, историците допират до болни места. Свободната мисъл у нас най-много се движи в областта на литературата.

–Какво по конкретно представлява Вашата теория за националните мирогле-ди и включва ли тя географията като фактор, влияещ върху характера на даден народ?

– Вижте, аз не разглеждам природата като география. Природата е Божието завещание на един народ. Разположен в определена природна среда – пла-нинска, степна, морска, гориста и т.н., народът е просмукан от нея. Тя му дава основите на мирогледа. Народът трябва да се приспособи към средата, в която живее, трябва да я „обработи”, да я пригоди към себе си, за себе си. Народът е като съпруг, като мъж на природата, която е майката, жената. Народът е синът или мъжът. Той в съюз с труда. Трудът е вече един ерос, едно съвкупление, непрекъсната връзка между народа и неговата съпруга, природата. В тази си близост те създават физическите черти на народа – типа костна система, цвета

77

и т.н., както и типа култура – материална и духовна. Това са децата на техния брак. Мирогледът на един народ може да се открие не само по духовните пости-жения, но и по материалните. Например, когато сравняваме българската къща с руската „изба” или с юртата на скотовъдеца, виждаме как всички те „излъч-ват” различния мироглед на обитателите си, показват ни различно разбиране за небето и земята, за пространството и времето и т.н. Стремях се духовно да разчета материалните явления. Написах няколко монографии: за Франция, за Англия, за България, Армения, Киргизия и т.н. Националните мирогледи – това е моят начин за пътешествие по света.

– Как да Ви разбирам?– Съвсем буквално. Може би моето българско начало, българската ми жиз-

неност и нетърпение взеха връх. Още ненавършил 30 години, в началото на 60-те години (на миналия век – бел.ред.), след като вече бях написал „Ускореното развитие” и още редица други трудове (които сега излизат или ще излязат в близкото бъдеще), обзет от нетърпение и недоволство, че не ме печатат, млад и буен, обърнах гръб на Института по световна литература, където работех то-гава и ... станах моряк. Щом не ме печатат, исках поне да видя и опозная света. Плавах две години, но уви, само из Черно море. Пренасяхме дори домати от Бургас до Одеса и картофи, заразени от колорадски бръмбар, което налагаше да извършваме сложна дезинфекция на рейд. за големите плавания по широ-кия свят ми трябваше характеристика, но от Института отказаха да ми дадат. за тях беше доста подозрително моето желание да пътувам. Характеристика все пак получих, но от колектива на танкера, на който бях назначен временно. Когато ми издадоха визата, в нея имаше разрешение за плаване само из Черно море, до Босфора. По-нататък – не! И ето, аз измислих своя начин за пътешест-вие по света чрез книгите и въображението.

– Интересен ли беше за Вас моряшкият живот?– Тогава станах литературен герой.– Как?– Като моряк аз бях знаменитост. Виждате ли, виден руски интелигент, кан-

дидат на науките, а станал прост моряк. Впечатлило е вероятно и съпругата на Юрий Трифонов, на която, като знаменитост, бях представен в Одеса. Тя раз-казвала моята история на писателя, запознала го и с възгледите ми и той ме из-ползвал като прототип на своя литературен герой Гера Гартвик (разбирай Гена Гачев) в повестта „Предварительнные итоги”. Този герой е един мъж, зарязал всичко, рационалист, който прави експерименти със собствения си живот. Юрий Трифонов изпитваше отвращение, имаше идиосинкразия към всякакви филосо-фии и, естествено, не е могъл да приеме моята позиция и постъпки. По-късно ние се запознахме с него, срещахме се често, разговаряхме с часове, той дори е един от поръчителите за приемането ми в Съюза на съветските писатели. Той, Борис Сучков и Борис Слуцки.

– защо се разделихте с морето, само защото не Ви разрешиха да преминете Босфора ли?

– Гладът за интелектуален труд започна да ме мъчи и ме откъсна от морето. Тъкмо тогава от Съюза на писателите в Москва ми предложиха да придружа

78

млад български писател в обиколката му из Сибир. Аз само това и чаках. Този писател се оказа Йордан Радичков. Ние с него бяхме връстници, станахме близ-ки като братя и направихме едно славно пътешествие из Сибир, Якутия, Алтай, Новосибирск. Цели два месеца. Резултатът от пътешествието е известен на всички – забележителната книга на Радичков „Неосветени дворове”. Изобщо Йордан Радичков е една от най-високите прояви на българския гений – миро-гледен и творчески. По него може да се изучава българският мироглед. Впрочем аз така и направих. Излизането на „Горещо пладне” през 1965 г. ми даде осно-вание веднага да напиша студия по този проблем.

–В едно интервю академик Лихачов говори за своя личен избор в трудното, жестоко време на култа. А Вашият личен избор какъв е бил?

– Аз много скоро разбрах, че моите възгледи и разбирания са в контраст с разбиранията, налагани отгоре. значи или трябваше да направя компромис и да пиша само това, което може да се публикува, и по този начин да обезсилвам и да обиждам собствената си мисъл, или да й се доверя и да пише за чекмедже-то. Избрах второто. След морячеството отново ме взеха в Института по светов-на литература, но вече бях по-уверен. Разбрах, че не завися толкова от разни академици и догматици, че и да ме изгонят от работа мога да изкарвам прехра-ната си с физически труд. затова, когато ми предлагаха теми за разработка, не ги приемах, а предлагах свои. Апаратчиците са свикнали, щом нареждат, да се подчиняваш, но аз не отстъпвах.И понеже вече имах някакво литературно име, те разбираха, че е много скандално да ме изгонят от работа. А нали не плащаха от собствения си джоб, а от джоба на държавата. Водеха ме младши сътрудник със 175 рубли заплата и аз и моето семейство живеехме при социално най-ни-ския жизнен стандарт, приет за нашата страна. Но какво, мислех си, ако моят баща, който загина из рудниците в Колима, имаше моите условия, нима това нямаше да бъде щастие.

– Колко врем работехте така?– Много. Повече от 20 години. Бях и в Института по история на естествозна-

нието и техниката. Там се озовах, понеже започна да ме занимава въпросът дали темата за националните мирогледи, която разработвах, няма връзка и с естествените науки – физика, биология, математика. Академик Кедров, дирек-тор на института, разбра, че това може да бъде нов, оригинален поглед върху естествените науки и се съгласи да ме приеме. С бройката ми, разбира се. Назначи ме в секцията по история на механиката, където аз, филологът, отно-во бях като бяла врана, но нищо... При тях написах няколко монографии, като например за връзката на физиката на Декарт с хуманитарната култура на Фран-ция. Цяла година писах и правих моето френско пътешествие. Монографията беше обсъдена, приета и... сложена в чекмеджето на Института. И в моето. Аз разбирах, подобна тема беше толкова странна за тях, че те не бяха в състояние да я издадат. Но нали аз я написах. Това беше важното. След това се занимавах с връзката на механиката на Нютон с хуманитарната култура на Англия или как една и съща теорема от хидростатиката се разглежда и резонира по различен начин в елинската, немската, френската и италианската култура... Всичко ле-жеше и все още лежи в чекмеджето ми, но сега тези проблеми са важни, модни

79

дори, защото са от значение за цялостния поглед върху науката... Когато през 1983 година станах доктор на филологическите науки, поисках да ме назначат все пак старши научен сътрудник. Академик Кедров вече не беше директор на института и новото ръководство ми отказа. Не съм бил по профила им. Изобщо на доста места не ме приемаха на работа, главно защото съм бил неуправляем. за апаратчиците не е важно дали един научен работник има мисли и идеи, а дали е управляем...

– Но това дълго стоене в „подполие” не разваля ли човека? Не го ли повреж-да?

– Да, аз станах малко мизантроп, загубих контактност, тежи ми да излизам „на пазар”, сред хора. Имам желание да се свия отново в своята черупка. Там ми е по приятно, със своите мисли... затова сега тази съблазън на „перестрой-ката” е мъчителна за мен. Нещо те мами, мами... Разбираш, че е дошло твоето време да изнесеш онова, което си трупал с години, да го покажеш и се покажеш, да си правиш реклама дори, както с това интервю например, и започваш да се плашиш. Човек лесно става суетен. Лесно губи дълбочина... Но все пак имам духовни рожби, за които трябва да се погрижа, да ги изведа на бял свят. Нали през цялото това време на усамотено писане ме е крепяла надеждата, че моите мисли са нужни на хората, дори и на тези, които са ги преследвали и забраня-вали...

1987 г.

80

Художник Мария ЧакъроваЕсенен натюрморт

2009 г., маслени бои, 30х30 см

81

ДНЕВНИК

ПАНКО АНЧЕВ. СВЕТИТЕ ОТЦИ НА ЦЪРКВАТА. ТЕХНИЯТ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ

По много неща светите отци на Църквата се отличават от останалите хора. Най-важното вероятно все пак е силата на тяхната вяра и святост, непорочност и твърдост в отстояването на Христовите заповеди. Светите отци са били хора праведни, изпълнени с любов към хората, смирени, разкайващи се и доброде-телни. Те са били Божи съсъд, в който е вложен разум, за да стане възможно вярващите християни да се научат да вървят по-уверено по Христовия път. Бла-годарение на това са изградили основите на Църквата и богослужението, дали са ключа към православното учение и сами са го проповядвали със страст и неуморност.

Вярата дава и утвърждава много добродетели и помага на човека да живее, да избягва греха, а когато го извърши, да се покае и смири. Християнинът се подвизава за спасението на своята душа и няма нищо чудно, че мнозина дости-гат до блаженото съвършенство, което отваря ключовете към небето. Човекът е слаб, но той има силата на вярата и надеждата за спасение чрез вярата.

Но не за това искам тук да разсъждавам. Проблемът, който ме занимава, е какъв е начинът на мислене на светите

отци, за да достигнат до такива прозрения. Разбира се, Бог ги осенява с мъд-рост и проникновение, но дареният от Бога с мъдрост и проникновение ум все пак има нещо особено в себе си, някаква готовност да ги приеме и използва, а и чрез тях се устройва така, че да бъде възможно прозрението и откриването на истината.

1. за нашия модерен, постмодерен и материалистичен ум светите отци са

нещо необикновено и необяснимо, поради което имаме основание да гледаме на тях удивено, но и снизходително, като ги преценяваме като дейци на църк-вата, но не и като велики мислители и основоположници на знанието за света. защото повечето от тях нямат системно университетско образование, научни титли (каквито притежават днешните авторитети на науката и знанието по цял

82

свят и особено у нас). Те са духовници, монаси, архиереи, изповедници и не се занимават с мисловна дейност, която бихме могли да приравним към днешните науки. Светите отци не са „изследователи”; не са и „учени”, прекарващи време-то си в непрестанни изследвания върху смисъла и устройството на битието, а ревностни подвижници и мисионери, извършващи богослужения и проповядва-щи от амвона на богомолците. Освен това развитието на хуманитарната мисъл, особено на философията и историята, се свързва преди всичко с античността и западния Рененанс. Средновековието (и източното, и западното) е набедено и подпечатано с печата на схоластиката и обскурантизма, поради което неговите мисловни и духовни постижения са отнесени единствено към църквата и дори са заключени в нея.

Непознаването на средновековното литературно и философско-бого-словско наследство е последица от отношението на Възраждането и изобщо на Модерната епоха към средните векове, а протестантството и атеизмът продъл-жително дискредитираха това наследство, принизяваха значението му и прак-тически ограничаваха достъпа до него. Опитите от последните години да се преодолее тази несправедливост и да се направи възможното новите читатели да се запознаят и усвоят това огромно богатство се изразяват в издаването на трудовете на светите отци, засилване научния интерес както от страна на пра-вославните богослови, така и на философи и литературоведи.

Аз смятам, че модерната и постмодерната философия и изобщо хума-нитаристика е достигнала крайната степен на своето развитие и сега се нуждае от нови подходи и идеи, за да излезе от задънената улица и да тръгне по нов път. Новите идеи за обществото се раждат и от традицията, а книжовното на-следство на светите отци на църквата е такава именно традиция, която може да оплоди хуманитаристиката на ХХІ век.

Днес обществото преживява криза не просто на просвещенския, но пре-ди всичко на ренесансовия модел. Хуманизмът, а не просвещенските идеали са изчерпали смисъла и значението си, поради което и философията тъпче на едно място и търси напразно изхода, през който да излезе от безизходицата си. Ренесансовият модел постави човешките възможности на безпределна висота и ги провъзгласи за всесилни. Познанието е безкрайно по тази формула, но се оказва практически ограничено и неспособно да възприеме и обеме самата безкрайност и безначалност, защото за него само доказаното чрез опита е ис-тинно.

2. Средновековният човек, който по начало е вярващ и с религиозно съз-

нание, е напълно различен от модерния. Вярата и религиозното съзнание дават друг начин на мислене, друга формула за човешкото съществуване, за човеш-ките зависимости и възможности да устройва себе си и света около себе си, за морала и домостроителството. Но те му осигуряват и друга представа за бити-ето. Вярата го предпазва от съмнение спрямо това, което е записано в свеще-ните книги. Ала не само. Модерният човек също може да вярва, че написаното там е напълно истинско, реално, случило се и пак да се съмнява, защото не е

83

в състояние да си докаже чрез опита, че то наистина е възможно да стане по описания начин. И той търси доказателства именно чрез опита, а не във вярата си.

Това, разбира се, не означава, че средновековният човек не се стреми към опитно познание, към познание чрез изследване на материята, но той има съзнание за своите възможности и невъзможности, знае кой е начинателят, чия воля изпълнява. Познанието е потвърждение на Божия промисъл, доказател-ство за Божествения произход на света и поради това материята се възприема наистина в нейната безкрайност. за средновековния човек не е трудно да си представи безначалието и безкрая. Или по-точно: не да си ги представи, а да ги осъзнае в смисъла и предназначението им като създадени от Бога и съществу-ващи по Неговата воля. Те няма как да се видят, нито да се докоснат, но тяхното „крайно”, „сетивно” съзнание е в състояние да ги приеме и да не се пита „какво е имало преди или след”. защото знае кой е сътворил видимото и невидимото и знае кое има начало и край и кое е безначално и безкрайно...

за вярващия с религиозно съзнание средновековен човек в Светото Писание има всичко. Всичко означава, че там е дадена цялата история и със-тоянието на света, на това как и от кого той е създаден, за какво живее човек и какво трябва да направи, за да заслужи своето безсмъртие. Светото Писание и Светото Предание са свидетелството за съществуването на Бога, за Неговото снизхождане на земята и раждането Му в плът. Те съдържат правилата и нор-мите, дадени от Господа, по които човек трябва да живее.

Модерният буржоазен човек трудно проумява как вярата може да стане основа и методология на познанието, защото за него науката е едно, а религия-та и църковният живот – съвсем друго. „...непознаващите Бога не са допускали, че произходът на всички неща зависи от разумна причина; а в съответствие с това свое незнание са си правели изводи и за останалото.” Това е казано от св. Василий Велики в неговата Беседа 1 на Шестоднев. Признаването на „раз-умната причина” за сътворяването на света е най-важната отличителна черта между Средновековието и Модерната епоха, между средновековното и модер-ното познание. То е основата, върху която се постига познанието и се определя истината.

Всъщност модерният човек е възроден човек на античността. Начинът му на мислене е античен, т.е. атеистичен или езически. Християнството и осо-бено книжовната дейност на светите отци е преодоляване на античността и езичеството като главни пречки пред усилията на човека да открие и осмисли истината. Но затова е необходимо човекът да тръгне по правия път, по пътя, който ще отдалечи от заблудата и неистината и ще му отвори очите за полезно-то и точно знание.

„Религиозно съзнание”, каквото е то у светите отци, означава съзнание, което е подчинено на вярата и което мисли чрез божеството, което почита и на което се моли. То не е еднородно и еднозначно, защото са различни религиите. Но в основата му има нещо общо и еднакво у всички: вярата, че светът е създа-ден от Бога и че човек зависи от Неговата воля.

Християнското религиозно съзнание, съществувало през Среднове-

84

ковието, е не просто вяра в неразделността на Света Троица, но и мислене чрез Нея; мислене за живота като подготовка за живот след смъртта, който ще протече според присъдата на страшния Христов съд. Мисълта за смъртта като „представяне пред Господа” настройва живота на земята съобразно законите, които Бог е дал за спазване. „Страхът от Господа” е норма, която определя поведението и помислите на човека. Не е достатъчно да вярваш „в един Бог вседържител, Творец на небето и земята” – трябва да живееш за Този Бог, да изпълняваш повелите Му за любов и смирение, за молитви и покаяние, за да заслужиш небесното царство.

Човекът с религиозно съзнание живее за бъдното, за отвъдното; тук, на земята той само се подготвя за него и го чака с нетърпение. Той се страхува най-вече от Божия съд и прави всичко възможно, когато застане пред Него, да получи опрощение и да заслужи живот вечен.

Религиозното съзнание е съзнание за пълнота и цялост. Чрез него човек се доближава до Бога и придобива тази така жадувана от него пълнота на бити-ето, нарушена с грехопадението на Адам.

3. „Ние владеем самата истина, която може да постигне всеки, който ис-

крено се стреми към нея. А именно, ние вярваме, че някога ще възкръснем – едни за вечен живот, а други за вечно мъчение и посрамване”. Тези думи на св. Василий Велики са ключът към вярващия средновековен човек. Тук е смисълът на истинното познание, което християнството дава на вярващия. В тази истина религиозното съзнание не се съмнява нито за миг. за него не съмнението, а истинната вяра отваря пътя към спасението и дарява живот вечен.

Светите отци на Църквата са средновековни хора с голяма и истинска вяра и религиозно съзнание, с което проникват в Божието слово и извличат от него познанието на истината. Св. Василий Велики, когато тук цитираме и ще продължим да цитираме доста често, разграничава отчетливо поради не-обходимост и поради голямото им различие „светската мъдрост” и „истинското познание”. Той прави това разграничение, за да се отдели от философията на античността, от битовото мислене и разсъжденията на ежедневието. „Истин-ското познание” е познание чрез вяра, т.е. отиване отвъд видимото, сетивното и крайното. Само чрез вяра можеш да обемеш безпредела и да си убеден във възкресението, във вечния живот на душата и всесилието на Господа – без това да си го видял, чул от човек, който го е видял и пипнал. Т.е. да надмогнеш исти-ната на опита и да постигнеш истината на вярата.

У отците на църквата поразява обемът на представата и логиката на дока-зателствата. Към това трябва да добавим и отличното, до съвършенство, по-знаване на Свещеното писание – Стария и Новия завет, посланията на апосто-лите, трудовете на съвременните им богослови и, разбира се, съчиненията на опонентите им и на античните философи. Едва ли след тях има хора с такива знания на своята материя, с такава висока култура. Всичко това те са придоби-вали предимно самостоятелно, с Божия помощ, защото не са учили в универ-

85

ситети и не са се занимавали единствено с „наука”. Осененият със Свети Дух богослов, който се стреми към пълнота и цялост, единствен е годен да обеме такава сложна и богата материя, да я подреди и представи достъпно и нагледно дори на обикновените богомолци. Той тълкува преданията и Словото Божие, за да навлезе по-дълбоко в тях и защото знае, че в тях е истината. А не от някак-ви схоластични страсти да повтарят вече казаното. Напротив, богословието на светите отци е разумно оправдание на вярата и откриване знаците на Божия промисъл за възхвала на Божието творение и всемогъщество. Чрез това бого-словие те показват пътя на християните към спасението на душата чрез пра-вилното изповядване на вярата и изпълнението на Христовите закони.

4.Георгий Флоровски (Георгий Флоровский. „Восточные отцы церкви”, М., 2005),

един от най-големите богослови-патристи на ХХ век, когато изследва борбата срещу арианството през ІV век, отбелязва, че светите отци богословстват преди всичко за времето. Времето е тяхната основна философско-богословска катего-рия, защото главната им задача е да разкрият и докажат същността на Светата Троица, нейната единосъщност и неразделност. Тук именно са големите разли-чия с ересите – най-вече с арианството, което по онова време е най-сериозното еретическо богословско учение, разпространило се широко благодарение и на подкрепата на редица императори.

Ересите имат удивителната способност да формулират просто и на-гледно сложните неща. Те винаги си служат коварно с човешките мерки, за да направят достъпно недостъпното у другите. за тях няма абстракции, които да не могат да се превърнат в предметност и да се материализират чрез предста-ви и понятия от битовия живот. И понеже няма как Божествените измерения да се предават по друг начин освен с човешки думи и понятия, които изразяват ви-наги човешката ограниченост, апостолите, а след тях и светите отци (за разлика от всички еретици) умеят да излязат от тази ограниченост и да придобият друг мащаб на представата си за времето. Неразумието на еретиците е най-напред в разбирането на Светата Троица като Отец, Който ражда Сина „преди всички векове” и от Когото изхожда Светия Дух. Според тях има последователност във времето на появата на Отеца, Сина и Светия Дух, а от там и „субординация” между трите ипостаси на Бога. Логиката на арианите и на еретиците изобщо е чисто човешка: щом един ражда, значи е преди родения. А щом нещо от някого изхожда, значи „който изхожда” е след „от когото изхожда”. Нали така е в земния свят и така именно е отредил да бъде Господ.

„Да говори за Бога, да изследва това, което се отнася към Него, да се опитва да представя като ясно неизяснимото и като разбираемо това, което за всички е непостижимо, е свойство на самонадеяния и дързък човек” – казва в своето Слово 60 св. Симеон Нови Богослов (Х–ХІ в.). Преди него св. Мака-рий Велики (ІV в.) повелява: „необходимо е от тебе да промениш ума са, да превърнеш плътското мъдруване в духовно”. Преведени на светски, модерен и „научен” език, тези думи на светия отец призовават да не се профанира ви-соката материя и да не се измерва неизмеримото. Т.е. за да се занимаваш с

86

абстракциите, трябва да притежаваш висока степен на абстрактно мислене. Дарбата на ума е в това да мисли според категориите, за които мисли, за да е на равнището, на което и те са. Той трябва да се подготви за това.

5.Разсъжденията и богословските спорове около доказателствата за същест-

вуването на Бога и неговите три ипостаси са най-важната същност от дейността и служението на светите отци на църквата. за модерния човек тези спорове и доказателства са вече непонятни, а дори и безсмислени заради неговия мате-риализъм и атеизъм. Но ако ги погледнем от гледната точка на поставената тук тема, можем да придобием представа за начина на мислене на светите отци и доколко тяхното мислене е на висотата на категориите, за които мислят.

Висотата на ума се проявява в това да осъзнаеш, че когато Отец ражда Сина, това не означава, че преди това раждане не е имало Син. И че изхожда-нето от Отца на Светия Дух не означава, че Светият Дух се е появил след Отца. „Трите ипостаси, бидейки естествено съединени, нито се сливат в едно, нито пък се разделят на три”– допълва св. Симеон Нови Богослов. Не механиката на процеса, а събезначалието, съвечността и единосъщността са категориите, в които трябва да мисли богословстващият човешки ум.

Човешкият ум мисли и познава света не заради себе си и заради науката, която си е създал, а за да прославя Бога и Неговото Творение. Това е услови-ето, което светите отци на Църквата поставят пред познанието, за да бъде то полезно и градивно. Откритията на познанието са нови доказателства за съ-ществуването на Господа и за Неговото всемогъщество. Умът обаче не бива да излиза от това, което „ни е изречено, казано или открито от Самия Бог в Бо-жествените писания на Стария и Новия завет” (Св. Йоан Дамаскин „Точно изло-жение на Православната вяра”). Най-удивителното за модерния човек е, че за хората от онова време това не е ограничение, което Църквата налага пред ми-слещите и търсещите хора. Напротив, чрез „ограничението” се дава истинският ключ за вратата към истината. защото Бог се е открил в Свещеното писание и дълг на човека е да изучи тези откровения, да ги систематизира и анализира. Извън Писанието не може да има познание, защото там е човешката гордост и суета, страстите и похотта, преходността и земната слава. Т.е. грехът. А „грехът ограничава ума и затваря вратата на познанието”, казва св. Ефрем Сирин.

Всички свети отци на Църквата, а и всички средновековни християнски умове на Средновековието, мислят чрез Светото писание и вътре в Него. Бог се е открил на пророците и на апостолите и техните слова са всъщност Божии слова, Неговите истини, които Той ни е дал, за да живеем по законите Му и правилно да се ориентираме в света. за модерния човек това е напълно не-приемливо, защото е непонятно „да те ограничават” и отклоняват от реалната действителност и изучаването на материята. Модерната представа за науката е проникване във всички сфери и несъобразяване с предварителни правила и норми какво да се изучава и каква да бъде целта на научното дирене. Атеистич-ното съзнание обаче не изучава света, за да прославя Бога, а за практическа полза на човека по време на земния му живот. И поради това дръзва да влиза

87

дори в Неговото право да твори.Това, разбира се, не означава, че през средновековието науката не се е за-

нимавала с практически задачи и не е работела за облекчаване живота на чо-века. Да се твърди подобно нещо, означава да не се познава изобщо същността на религиозното съзнание и да не се разбира смисъла на казаното от св. Йоан Дамаскин, а и от другите свети отци на Църквата за „мисловното движение” в рамките на Светото писание.

6.„Шестоднев” на св. Василий Велики е едно от най-ярките и популярни през

Средновековието съчинения (българската му редакция е на Йоан Екзарх от Х в.), описващи и изследващи „материалния” свят и възхваляващи всемогъще-ството на Господа като творец и вседържител на „всичко видимо и невидимо”.

Цялата мисловна енергия на светите отци е насочена към постигане на пъл-нота, на цялост, а не към раздробяване и отделяне на едно от друго. Бог е създал света и човека в тяхната пълнота и единство със Себе Си и затова Тво-рението според св. Василий е толкова красиво и цялостно. Всичко се съдържа във всичко и нищо не съществува самостоятелно, отделно, в противоречие с пълнотата и целостта на Промисъла и Творението.

Средновековният човек нито за миг не е допускал, че материята съществу-ва, защото е подложена на физични и химични реакции; че е възникнала, както и животът, в резултат от съчетание по определен начин на атоми и молекули. Или че растителните и животинските видове са произлезли и са се оформили по пътя на естествения подбор и еволюция. Той, разбира се, се е питал от какво е направена материята, самият той, но този въпрос идва след като има исти-ната за Създателя. за него е по-важно да знае и да възхвалява Този, който е подредил живота и му е дал смисъл, отколкото какво има вътре в предмета или животното. Св. Максим Изповедник (VІ–VІІ в.) казва: „Също така има два вида познание. Едното е научно, което по силата само на свойството си постига лого-сите на съществуващото; то е безполезно, понеже не се стреми към изпълнение на заповедите. Другото знание е дейно и действено, което наистина се стреми към постигането на съществуващите посредством (духовния) опит” („Глави за бословието и за домостроителството на въплъщението на Сина Божий”). „Шес-тоднев” е такова именно „дейно и действено” познание, в което тайните на сът-ворението се откриват, за да се възхвали Създателят и да се отворят очите на хората за логиката, хармонията и смисъла на битието. защото каква полза, се пита св. Василий Велики, да познаваш света, а да не знаеш кой е неговият Тво-рец и да не Го славиш заради премъдростта и всесилието Му.

Но какво означава да познаваш „дейно и действено”? То е да изучаваш онова, което е около тебе, да го запомняш, като навлизаш в неговия смисъл и се възхищаваш от хармонията в неговото устройство. Неживата природа също има смисъл, който трябва да се разгадае и да се съотнесе към човешкото би-тие. Всичко в природата е знак за нещо, което Господ иска да каже на човека, да го поучи и му даде истината за Себе си. Св. Василий Велики постоянно напомня на слушателя и читателя си: „Виж как е при животните, виж колко разумно е

88

направил Бог неживата природа и се учи от Божията премъдрост, поучавай се от това, което Господ ти казва с устройството на видимия свят. Щом птиците и животните го правят, прави и го и ти за прослава на Бога и не се посрамвай с леност, небрежност и безсърдечие. Гледай и изучавай, за да придобиваш до-бродетели и за да не преставаш да възхваляваш Твореца.”

„Шестоднев” е не научно, а по-скоро (според евентуална днешна терми-нология) „научно-популярно” съчинение. То е насочено не към учените и из-следователите на материята, а към богомолците, които искат да научат какво представлява природата, как се е появил светът и живите същества заедно с човека. „Шестоднев” е проповед на християнски духовник, елемент от цялостна-та богословска дейност на един от най-големите и най-авторитетните архиереи в историята на Църквата. Образът на света, който св. Василий Велики дава в своето съчинение, се е прелял и в представата му за вселенскостта на църквата и символа на Св.Божествена Литургия, съставена от самия св. Василий Велики, пресъздаваща и прославяща в богослужението земния живот на нашия Спаси-тел. В това съчинение обаче се съдържа „методологията” на науката, начинът на мислене на учения, който наред с безстрастното и обективно наблюдение е длъжен да се съобразява с истините на вярата. То носи в себе си отговорите и на въпроса „Как?”, но много повече са отговорите на въпроса „защо?”. Като узнаваме повече за това как е устроен светът и като търсим средства за подо-бряване на материалния си живот, ние трябва да помним, че всичко ни се дава от Господа, за да Му подражаваме още повече, а не за да се леним и отдаваме на пороци.

„Чистата наука”, която модерното време създаде по подражание на антич-ността, е отклонение от истинското познание и не служи на хората и Бога, ако е самоцелна и водена от собствената си гордост, суета и тщеславие. защото, както казва св. Симеон Нови Богослов, Господ „снема покривалото от очите на душата му и му показва това, което Сам иска и което е полезно за него; а за останалото му внушава да не изследва, да не задава въпроси и да не любопит-ства”. Пределът на познанието според мисленето на светите отци е нравствен, както е нравствено и самото познание заедно с науката, която го постига.

7.Живеещият в Христа живее във вярата; живеещият във вярата живее в

Църквата и чрез Църквата, която е тялото Христово, живее и пребъдва в Хрис-та. Апостолите били изпратени от Иисус Христос да проповядват в Негово име и да приобщават езичниците към Истината. Тяхната роля поемат епископите, монасите, свещениците. Измежду тях са и светите отци, изградили земната църква, формулирали нейните догмати, изтълкували свещените книги, борили са се срещу еретиците и езичниците и са проповядвали със страст и гореща вяра. Всеки от тях по своему е изпълнил служението си и всеки е добавял спо-ред възможностите си по нещо в домостроителството на вярата. Обединява ги начинът им на мислене. Светите отци мислят чрез цялото и в цялото.

Господ е създал в Своето тяло Църквата и е оставил хората свободно чрез вярата си да влязат в нея и да я населят. Но за да стане това лесно и възможно

89

и за да могат хората да отиват при Христа по един и същ път и заедно като едно цяло да се молят и чакат опрощаване на греховете и влизане в Небесното цар-ство, са необходими догми и канони, богослужения, молитви, свещенослужите-ли. Господ е казал на апостолите какво трябва да правят, но Неговите думи още не са дошли до всички човеци. И те трябва да стигнат истински, такива каквито ги е произнесъл Господ. Светите отци са хората, които осмислят Христовото учение, правят го достъпно, разбираемо и практично, като изграждат Църквата като институция. Но те изграждат Вселенска Църква, побираща цялото Христо-во учение и наподобяваща символно и реално Божието Царство.

Църквата формира постепенно своя догмат и каноните си, които се форму-лират и утвърждават от вселенските събори. Те са й необходими заради все-ленския й характер и за да поддържат единството и целостта й. Светите отци осъзнават този мащаб и изграждат така Църквата, че да бъде достъпна, но всички в нея да са равни и да вървят по един и същ път към Господа. Те самите дават пример, като не излизат извън Светото Писание и с Божието благослове-ние и вдъхновение го правят видимо и осезаемо за християните. Така именно Църквата се превръща в твърд, непристъпна за ересите, разколите, езичество-то.

Може би Символът на вярата, приет на Първия Вселенски събор, проведен през 325 г. в Никея и свикан от император Константин Велики, редактиран от Втория вселенски събор през 381 г., е най-яркото доказателство за величието и всеобхватността на мисленето на светите отци на Църквата. Тяхната велика роля и заслуга е, че са успели с човешки думи да изразят онова, което Господ е казал, заповядал, поучил, като го систематизират и направят достъпно за всич-ки.

Големият проблем, който е трябвало да разрешат, е за единосъщието и еди-нородението на Сина с Отца и изхождането от Отца на Светия Дух, както и за равнопоставеността на трите ипостаса на Бога. Но не е било лесно да се наме-ри понятието „единосъщен”, в което да се назове с максимална точност каква е природата на Сина, кога е се е появил и каква е зависимостта Му с Отца, щом е роден от Него и каква е природата му в рождението по плът и пребиваването Му на земята. Ние днес лесно приемаме понятието, макар да не го разбираме в пълна мяра, защото е абстрактно. Ала в ІV век, когато борбата с арианите и другите ереси е достигала до такива размери, че е била застрашена целостта на Църквата и правилността на вярата, светите отци са формулирали догмата, а с това и са изразили с думи непостижимостта на Бога.

Символът на вярата не се ограничава само с означаване същността на Бога в Неговото триединство и неразделност, но в него е разказана и историята на земния живот на Иисус, неговата смърт и живот след смъртта. И всичко това с думи от Евангелието. Нищо не е извън и отвъд него. Цялото Свето Писание е събрано в тези няколко изречения, с което светите отци се изравняват по служ-ба с пророците и апостолите. Тук те са постигнали истината, показали са пътя, по който християните трябва да вървят, за да славят правилно Господа.

Едва ли би могло да се посочи по-цялостно и по-мащабно богословско съчи-нение, което да претендира за всеобхватност и истинност, каквото е Символът

90

на вярата, приет от Първия и Втория Вселенски събор през ІV в. Като колектив-но дело и резултат от неколковековен богословски и свещенослужителски опит, Символът доказва силата на съборния характер на Православната църква и благодатта на Светия Дух върху тези, които истински вярват и със страст защи-щават чистотата на вярата и целостта на Църквата.

8.Познанието в рамките на Свещеното Писание е познание на Вселената, на

Вечността, а не на частното, на отделното. То изисква преди всичко изключител-но добро познаване на Писанието и умение да се свързват привидно противо-речивите части. Думите в това познание са стълбовете, върху които то се гради. Усетът за езика и способността да се съпоставят значенията на думите според случая, в който и заради който са изречени, е способност единствено на вели-ките мислители. Светите отци умеят да четат буквално текста на Писанието и разбират конкретния им смисъл на означаващи, а след това четат този текст в неговата пълнота и цялост, за да го осмислят и разяснят на богомолците.

Вярващият християнин има съзнание за своята греховност, поради което моли от Господа да му прости. Смирението и покаянието дават силите, необхо-дими за измолване на милост и прошка. за модерния човек те са унизителни и той смята, че силата на духа се състои в гордостта, непреклонността, смелост-та и неподчинението на авторитетите. Противното е ограничаване, затваряне в рамки, провинциално и непродуктивно за разума и познанието. Светите отци, а и средновековният християнин изобщо, се подчиняват на устройството, на сис-темата и реда, установени по Божия воля, смиряват се пред Твореца, Който ги е създал, изпълват се с благоволение и страх Божий. Това устройство на техния ум поражда начин на мислене, който се стреми да обхване Творението такова, каквото е създадено от Твореца, и чрез Творението да разбере какво е Бог.

Това мислене се проявява не само при разрешаване на богословските про-блеми, но и свещенослужението и особено в проповедите, наставленията и по-ученията. Богомолецът трябва да придобие съзнание за величието на Господа и да бъде част от една църква, която е Тяло Христово.

Църквата дава мащаб и простор на мисленето, защото е земен образ на небесното...

9.Светите отци на Църквата са ни оставили огромно духовно наследство, кое-

то трябва днес да бъде осмислено отново и въведено в ума и разума на фра-гментарното ни време, да стане основата, върху която да се извърши жадува-ното обновление в мисленето и възвръщане към изгубения мащаб и величие.

91

ПРЕГЛЕД

КНИГИПетър Караангов. „Прах от песен”, 2010Талантът на големия ни поет и в тази книга е все така

силен и продуктивен. Новите стихотворения на Петър Караангов продължават започнатия преди повече от по-ловин век разговор с читателите. Винаги точен и худо-жествено силен, поетът и тук размишлява за живота, за преходността на времето и човешката способност да се съпреживява красотата на природата и добротата на све-та. Мекият рисунък е съчетан с тънка наблюдателност и убедителност на внушенията.

Петър Караангов е наистина голям български поет, един от най-ярките и значими представители на родната ни поезия от втората половина на ХХ век. Слава Богу, че все още е пълен с творческа енергия, че талантът му е непресъхващ.

Лъчезар еленков. „Поетът, лунната усмивка и чудо-вищата”, 2010

Лъчезар Еленков много е хвален навремето. Днес кни-гите му се посрещат повече с равнодушие отколкото с вни-мание. Но няма да е пресилено да се каже, че Л. Еленков не е оценен още по достойнство. А той е много интересен и изобретателен поет, поет с оригинално виждане и образ-ност, понякога дори парадоксален. Самият той се смята за футурист и има основание за това. Точно футуризмът му не се забелязва и анализира. Време е критиката да се вгледа в реалността на това творческо дело, да го анали-зира, за да види в него богатството и приноса му за разви-тието на българската поезия на ХХ и ХХІ век.

92

Мария Донева. „Меко слънце”, 2010Очевидно идва ново поколение български поети, про-

дължители на здравите и плодотворни традиции на бъл-гарската литература. Мария Донева, която живее в Стара загора, е едно от тези продължения. Вероятно в стихотво-ренията й ще усетим интонациите на Валери Петров. Но тези отгласи са съчетани с оригиналния и сигурен глас на поетесата и са необходимите опори на нейния ярък и са-мобитен талант. Лекота на стиха, оригинално виждане, ес-тествени и ненагласени чувства, умно говорене – ето ня-колко от качествата, които правят Мария Донева уверено осъществяваща се надежда на поезията ни.

Бина Калс. „12 часа санторини”, 2011В Бургас все още има талантливи поети. И се раждат

нови! Бина Калс е една от тях. „12 часа санторини” е ней-ната втора стихосбирка, но вече чуваме силен и умен глас, който говори за прости неща, но зад тези прости и обикно-вени неща от ежедневието откриваме смисъла и същност-та на мирозданието. Оригинална и свежа поезия, дори и когато е малко умозрителна.

Тодор Копаранов. „Двукнижие”, 2010В последните години Тодор Копаранов е много по-про-

дуктивен отколкото бе в младите си години. И не само е продуктивен, но и все по-задълбочен, вглъбен, умен и ори-гинален. В тази книга той развива характерните за негова-та поезия черти – да говори за ежедневието, за личните си битови преживявания, но да размишлява за големите неща. Така ни учи и почти цялата традиция на българската поезия.

найден вълчев. „Попътни срещи. Книга четвърта”, 2010

В четвъртата книга от поредицата „Попътни срещи” Найден Вълчев е включил спомени, размишления и за-писани разговори с големи наши и руски творци, с които нашият писател е общувал в различно време. Сред тях са Ангел Каралийчев, Вили Цанков, Георги Райчев, Димитър Талев, композиторът Димитър Вълчев, Петър Караангов, Николай Лилиев и др.

„Попътни срещи” представя нашия голям поет и пре-водач и като интересен и задълбочен анализатор на ли-тературното творчество, умеещ да характеризира точно и

93

ясно особеностите на отделния писател, да съчетае лите-ратурно-критическия анализ с портретната скица, личното впечатление и разбиране за изкуството.

Симеон Хаджикосев. „романът – що е то? опит вър-ху историята и поетиката на романа”, 2011

Изследванията върху отделните литературни жанрове не са особено чести в историята на българското литерату-рознание. Типологията на жанра е трудна дисциплина, из-искваща огромни познания и добро абстрактно мислене, което да е способно да систематизира различните жанро-ви белези и да направи вярното обобщение. Типологията не е пренебрегване на различията, а умение да се фор-мулират общите неща, без да се игнорират различията и без да се обезличават творческите особености и проявле-нията на различните писатели в различните литература. Симеон Хаджикосев прави такъв сполучлив опит. Книгата му ще е интересна и полезна за тези, които искат да нау-чат повече за особеностите на романа и които ще сверят собствените си знания със знанията на един от най-из-вестните наши литературоведи.

Минко Бенчев. „Критически стран(н)ици”, 2010През последните двадесет години много рядко се поя-

вяват текстове на Минко Бенчев. Сигурно той има причини да не публикува или да публикува рядко, но това е загуба за критиката и литературата ни. защото Минко Бенчев е висок ценител и отличен стилист, който умело прониква в същността на авторовите своеобразия и предава впечат-ленията и оценките си по един наистина блестящ начин. за съжаление подобен критически талант днес не се поя-вява. А литературата ни има огромна потребност от него.

Тънка е тази книга, но от нея може да се научи много – дори и тогава, когато не се съгласяваш с оценките и ана-лизите на критика. Критикът обаче е човек и трябва да му се позволява да има своите лични предпочитания и дори увлечения. защото в тях той е най-верен.

Хосе ортега-и-Гасет. „Безгръбначна Испания”, 2010Хосе Ортега-и-Гасет е един от най-великите мислители

на европейския ХХ век. Никой не би могъл да нарече себе си образован и културен, ако не е прочел поне едно есе на този велик ум.

„Безгръбначна Испания” е удивителна книга, в която ся-каш се говори много повече за нашата България и „българ-

94

ските нрави”, отколкото за Испания и испанските особено-сти. Това не е парадокс, а естествен белег на всеки голям мислител, който улавя преди всичко общото в човешкото развитие. Виждаме, че в Европа все пак се живее по един и същ начин, че в нея много повече са родствата отколкото отчужденията и враждите. Хосе Ортега-и-Гасет те кара да мислиш със собствения си ум и да се очистиш от наслое-нията на посредствеността и грубата публицистика.

„Простори” съветва своите читатели да четат повече великия испанец!

П. р-ев

СЪБИТИЯ

МАЙСКИ САЛОН НА ИЗКУСТВАТА, ВАРНА 2011

Майският салон на изкуствата и тази година събра творците от Варна на поредния им празник на духа и творчеството. Представители на различни из-куства показаха своите произведения пред взискателната и отбрана публика.

По време на Майския салон на изкуствата бе отбелязана и петдесетгодишни-ната на списание „Простори”. „Простори” е национално списание, но поетите, писателите и читателите от Варна го имат като своя рожба и оцениха славния юбилей като ярко събитие в духовния живот на България.

П. р-ев

95

ПАМЕТ

65 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО И 10 ГОДИНИ ОТ СМЪРТТА НА

ВЕНЕТА МАНДЕВА

Венета Мандева живя бурно. Тя не се примиряваше с не-справедливостите и се бореше срещу тях. Затова и ак-тивно участваше в обществено-политическия живот. Такава беше и в поезията си.Родена е през 1946 г. в Павликени. Завършва българска филология във ВТУ „Св.св. Кирил и Методий”. От 1969 г. да смъртта си през 2001 г. живее и работи във Варна.Член бе на Съюза на българските писатели.Тя бе активен сътрудник на „Простори”.Нека нашите читатели си спомнят за нея и нейната поезия!

Лов нА СвеТУЛКИПочти безпогрешно прочела на Бога справочника вечен – Кой кой е - без фалш и преструвки, аз всъщност отивам си вече. Но в болните мои недели все идва по някой приятел – с печално опънати струни ме дърпат душите ви златни.

Държите ме толкова много, макар че и толкова нежно – така се улавят светулки - не с пръсти, а в лунните мрежи. И още не мога, не мога да мина отвъдната бездна – но облак луната притулва и по е добре да изчезна.

Тогава си мисля за тези, които забравят насила, чието добро е за показ, но никога не и от милост. А те отминават ме трезво - светулките бързо умират. От тяхната хладна жестокост сама тъмнината извира.

Тъй светвам от вашата нежност, угасвам от болка невярна. Но краткото светване стига да виждам накрая си вярно. задръжте ме в лунната мрежа, за глътка живот благодарна. А после, там горе, ще мига светулка в небето на Варна.

2000 г.

Бог да я прости!ПроСтори

96

ХУДОЖНИК НА БРОЯ

МАрИЯ ЧАКЪровА работи в областта на гра-фиката, живопистта, акварела и графичния ди-зайн.

Нейни творби са притежание на Национална-та художествена галерия, на Софийската градска художествена галерия, на Галерията за графично изкуство – Варна, на частни колекции в страната и в чужбина.

Има 17 самостоятелни изложби в страната както и 17 съвместни изложби с страната и чужбина.

Живее и работи във Варна.тел.: 0889 365809 e-mail: mchakarova@dir.bg