Брой 311,50 лв.

3-9.10.2012 Год. 21

ЕНТРОПИЯ

по софийските улици

Хетерологична акция в рамките на Ентропичния институт (виж още на стр. 6), състоялаа се

на 29 септември, събота, от 22.30-00.00 часа в

пространството с участието на Камелия Спасова,

Мария Калинова, Миглена Николчина и Боян Манчев.

МитътМитът може да бъде разказан два пъти – веднъж откъм героя – Персей, веднъж откъм чудовището – Медуза.Персей: На страната на героя са Атина и Хермес, те му помагат да набави своето техническо оборудване, едно знаменито въоръжаване с вълшебни предмети: шапка невидимка, бързоногите сандали на Хермес, огледалния щит на Атина, кожената торбичка (kibissis) и сърпа (harpe), с който Кронос е скопил Уран. Всичко това е необходимо, за да предпази Персей от неговата непредпазлива похвала, че може да донесе всичко каквото се сетите за сватбата на Полидект с Хиподамия – например глава на Медуза Горгона. Полидект се съгласил да види този пример в действие и възжелал тази глава. Героичният етос на Персей не позволявал отказ, но той трябва най-напред да разбере къде е краят на света. Там, в една пещера се таят трите Горгони.

Медуза: Най-красивото нещо у Медуза, надежда за безброй женихи, били косите й. Та слушай. Тя била изнасилена –устите на поети разказват – от морския властник Посейдон в храма на Атина [Ovid, IV, 794-803]. Самата Атина извила погледа си - да не гледа как чичо й опозорява девойката в храма. Заменила косите й с ужасяващи змии [hydrus], та слушай, затова единствена от трите Горгони Медуза няма глава, а много разклонения. Ако можехме да погледнем Медуза, а смъртен не може отпред да я види, щяхме да разберем как вместо едното там стои многото [plethos].

Липсващото ЕдноКрасивите коси на Медуза се преобразяват на гнусни змии, отсреща застават хиляди глави и всяка вкаменява със своя сила. Лицето на Медуза представя една централна липса, която ни въвежда едновременно като същества на липсата, но и като полови същества. Онова понятие, което Фройд въвежда като средищно за своя нов митологичен разказ – психоанализата – е кастрацията. Не е случайно, че в есето си от 1922 „Главата на Медуза“ (Das Medusenhaupt) той илюстрира

Главите на Медуза

на стр. 2

Боян Манчев: Метакритически въпросник

Дойферт & Плишке: Медуза и Арахна

Кристина Спасовска: София диша

Капка Лалова: Филип Глас

Яница Радева: Иван Теофилов

Владимир Игнатов: Стефан Л. Костов

Биляна Борисова за Димана Иванова

Лидия Кирилова за Мирослав Христов

Никола Маринов за Александър Гънгов

Деница Петрова за Дьо Реверони Сен-Сир

Нова българска:Александър ШпатовЦветозар ЦаковПламен КазаковВаня БояджиеваТодор ХристовПетър Калпакчиев

2 Литературен вестник 3-9.10.2012

П Е Р И О Д И Ч Е С К О С П И С А Н И Е

Проблемите на християнството и съвременността са тематичен център на новия 74 брой на сп. „Християнство и култура”. На тамплиерите, архонтите и масоните в България е посветена статията на Димитрина Чернева , която кореспондира с изследването на Цветомира Антонова за болшевишката революция в българския църковен дискурс в началото на 20-те години на ХХ в. В интервюта в броя проф. Владимир Градев и проф. Джовани Мария Виан настояват, че само с твърдост и прозрачност могат да се изчистят някои текущи скандали, в които е въвлечена Католическата църква. А пастор Цанко Митев изтъква, че адвентизмът в България все още е в очакване на религиозната свобода. В рубриката „Съвременно богословие” кардинал Жан Даниелу размишлява над дилемата хуманизъм и християнство, а Максим Лисак над Православието и неговите „големи въпроси”. Есетата на английския католически теолог Роналд Нокс са посветени на упадъка на догмата и опустяването на църквите, а на архим. Софроний (Сахаров) – на риска в духовния живот, национализма и всечовечеството. В рубриката „Нови книги” може да прочетете проповед на Майстер Екхарт, представена и преведена от проф. Цочо Бояджиев. Броят е илюстриран с малко познати творби на Албрехт Дюрер.

П Р Е М И Е Р А

Издателство „Просвета“Ви кани на

премиерата на книгата

„ЧУПЛИВОИзбрани и нови стихотворения“

от Владимир Попов

Книгата представядоц. д-р Пламен Дойнов

11 октомври (четвъртък), 18.00 ч.Унгарски културен институт

София, ул. „Аксаков“ 16.

механизма на кастрацията с отрязаната глава на смъртната горгона. Както при Медуза, така и в принципа на кастрацията погледът играе водеща роля. Малкият Ханс вижда женски полов орган и бива разполовен от ужаса, защото там няма нищо. Според Фройд това е и моментът на кастриращия поглед, това е погледът към главата на Медуза. Централната липса, която нейният образ трябва да представи, е маскирана и смекчена в интерпретацията на Фройд от множеството змии. Те са образи на фалоси, множество пениси, които трябва да прикриват липсата. Многото, което измества липсата на едното свидетелства за онзи изначален срез, който ни дава лаканианската перспектива: погледът като обект а. Или когато в математиката числото 0,999(9) не е приблизително, а е точно, без минимална разлика равно на реалното число 1, така че 0,999(9) и 1 могат да бъдат мислени като числа двойници. Едното е равно на безкрайния срез 0,9999999999999999999.

ПогледътЗа да бъдат проследени лупингите на нагона, онова, което би могло да бъде видяно като цялостно и единично, се сцепва до безкрайност и през това сцепване след десетичната запетая, може да се означи безкрайното потъване при работата на погледа. Погледът е обект

малко а или това е сладострастието на

очите, както би казал Лакан. Субектът „вярва, че желае, защото се вижда желан

и не вижда, че това, което Другият иска

да му откъсне от него, е собственият му

поглед. Доказателство за това можем да

открием във феномена unheimlich“. [Лакан,. „Символно, въображаемо, реално“].Как das Unheimliche или изродното е свързано с този

едновременно и свой, и чужд поглед? Привилегия на всеки хтоничен изрод е да съблазнява и да приковава, защото въплъщава една тайна. Кой по-добре от Медуза може да илюстрира das

Unheimliche, желание за едновременно очарование и откъсване на погледа? Този поглед вае произведения на изкуството: Там по полето и пътя/

образи зверски и хорски надлъж и нашир

забелязвал,/ живи преди, от лика на

Медуза превърнати в камък [Ovid, IV, 778-782]. Митът за Медуза по Вернан бележи раждането на образите в Гърция, нейният поглед е скулптиращ, извайващ пластични фигури. Той е творчески акт на метаморфоза на живото и органично в неорганично: в творба. Главата на Медуза е свързана колкото със своята уста и изплезен език, онази постоянно зейнала паст, която разцепва по цялата ширина лицето й, толкова със своята петрифицираща способност – силата да вкаменяваш. ЕкстимностПонятието „екстимност” при Лакан е онзи ръб между вътрешното и външното, който чрез неологизма преобръща понятието за интимност, той е оксиморонът интимен ексетриор. Несъзнаваното, тази тайна вътре е овъншнена винаги през желанието на Другия, през погледа на Другия. Лентата на Мьобиус предлага добър наглед за парадокса на екстимността, тази лента всъщност не разполага с две страни, тя се придвижва в рамките на повърхнинното, което е усукано като две. Медуза има екстимна сила на погледа в реализирането на скритите страхове, в тяхното материализиране от плът и кръв. Това е като да срещнеш реално своя двойник.

ФранкенщайнЗащо чудовището в пиесата на Ани Васева и Боян Манчев „Франкенщайн“ е Камен? Това е едно techne-чудовище. Новият Прометей е двойник на Прометей, той наместо огън носи камъни, наместо превъплъщението от неорганичното в

органично той вкаменява със същата екстимна сила, която не знае вече точно кое е вътре и кое е вън. Франкенщайн е баща на идващите механични ангели, а неговият поглед – fascinus – вкаменява. Органът е techne, той е инструментът, интервенция на ножицата, която реже и накълцва на отделни сцени, но поставена не като външен на организма инструмент, а като безсмъртната част от човека. Франкенщайн е баща на монтажа, той е протезата в рамките на един нов антропотехнически проект, формулиран в „Тялото-метаморфоза“ [Боян Манчев].

Чудовищна генеалогияСирените, Сфинксът, граите прелъстяват, защото разстройват подредените хомологични редове, възпаляват логоса. Чудовищата внасят хетерология във всяка структура. Разместват пластовете и родовете, внасят монстриращ генетичен материал. Медуза ражда както невъобразимата Ехидна, така и светлия кон Пегас. Крилатият кон Пегас, покровител на музите и изящните изкуства, е роден обаче също от падналите глави на Медуза. Ехидна е друга издънка от нейното

изродно поколение. За Ехидна Хезиод – този античен рапсод, първи очарован от генеалогията на чудовища – казва, че е ни

описуемо, нито подобно на смъртните

хора, ни на безсмъртните вечно.

Метаморфоза на мита за МедузаМитът е безглаво чудовище, акефална уредба, която се сдобива с глава при всеки свой прочит. Обезглавяването на Медуза и разказването на мита за нея са противоположни операции: в единия случай главите падат - декапитация, в другия нови лица се появяват. Колко много нови глави: Хезиод, Аполодор, Овидий, Павзаний, Вернан, Паскал Киняр, Боян Манчев, Миглена Николчина. Всеки прочит видоизменя мита, скрива едни негови страни, за да демонстрира потенциала на други.

МАРИЯ КАЛИНОВАКАМЕЛИЯ СПАСОВА

НАЦИОНАЛЕН МЛАДЕЖКИ КОНКУРС ЗА ПОЕЗИЯ „ВЕСЕЛИН ХАНЧЕВ“ - 2012 Г.

Община Стара Загора, Библиотека „Родина” и Къща-музей „Гео Милев” обявяват 29-ото издание нанационалния младежкия конкурс за поезия „Веселин Ханчев”.

Участниците трябва да са на възраст между 14 и 25 години и да нямат издадена стихосбирка. Всеки кандидат може да представи от 5 до 10 поетични творби, напечатани в 3 екземпляра.Ще бъдат присъдени три награди, като първата е издаване на самостоятелна стихосбирка и призътЗлатното яйце. Победителите ще бъдат обявени на 2 ноември 2012 г.Материалите за конкурса могат да се изпращат с препоръчано писмо, по e-mail или с факс заедно с трите имена, адрес, телефон и дата на раждане на участника. Крайният срок е 12 октомври 2012.Стихотворенията трябва да се изпращат на адреси:Библиотека „Родина”, Бул. „Руски” №17, 6000 Стара Загора, Е-mail: lib@rodina-bg.orgИли Община Стара Загора, Отдел „Култура, туризъм и вероизповедания”, Бул. „Цар Симеон Велики” №107, 6000 Стара Загора

“Евробет” ООД, в. „Стършел” и ИК „Жанет 45”обявяват национален литературен конкурс за фейлетон на тема „ИГРИ НА КЪСМЕТА”

За да участвате в конкурса, е необходимо да се регистрирате на www.igrinakasmeta.bg или да изпратите своя творба в редакцията на в. „Стършел” на адрес: София 1000, пл. “Славейков” № 4 или на e-mail адрес starshel@bulmail.net. Фейлетоните трябва да са до 3 000 знака. Творби за участие ще се приемат от 01.07.2012 г. до 31.12.2012 г., като всички фейлетони, отговарящи на регламента, ще бъдат публикувани в интернет пространството. 30 от най-добрите произведения ще бъдат публикувани на страниците на в. „Стършел”, а след края на конкурса издадени и в специален сборник. Награди:I награда: 1000 лв.II награда: 700 лв.III награда: 300 лв. Задължително условие за участие в конкурса е фейлетоните да бъдат придружени със снимка, която да илюстрира най-добре текста. Всеки участник може да участва с до три творби. Не е задължително снимките, които придружават произведенията, да са правени от авторите на текстовете, но фотографът трябва да е дал съгласието си неговата снимка да участва в конкурса. Фейлетоните ще бъдат оценявани от жури в състав: Олга Тодорова, управител на „Евробет”; София Несторова, поет и редактор; Михаил Вешим, писател и гл. редактор на в. „Стършел”. Повече за регламента на конкурса четете на www.igrinakasmeta.bg

Главите на Медузаот стр. 1

Е Н Т Р О П И Я

К О Н К У Р С

3Литературен вестник 3-9.10.2012

„Покана за баща” е дебютната стихосбирка на Димана Иванова, която издателство „Ерго” представи на българския читател тази година в поредицата си „Нова българска лира”. Макар и с първа самостоятелна поетическа книга, авторката вече е позната като поет и преводач, а като доктор по сравнително литературознание на Карловия университет има амбицията на изследовател на европейската литература и изкуство. На този фон от творчески активности появата на книгата й бе по-скоро известено събитие, а очакванията се оказаха напълно оправдани. Стихосбирката е добре промислено, разгърнато и завършено цяло на всички равнища на изразяване. Композиционно тя е съставена от три цикъла, обрамчени от встъпително и заключително стихотворение. Така избраната рамкова композиция неутрализира до голяма степен неизбежните сили на разбягване, стремящи се непрекъснато да разрушат целостта, която трябва да представлява „поетическата книга” именно като книга. В същото време точно чрез рамката се прокарва основният организиращ принцип на книгата. Микропосланията на отделните стихотворения се организират в посланието на по-голямата цялост – цикъла, а тези на циклите прерастват в едно общо метапослание на книгата, формиращо се в контекста на двете крайни творби. По този начин книгата получава единно и целенасочено звучене и то е първото убедително свидетелство за поетическата зрелост на иначе младата авторка. Заявеното на композиционно равнище единство се потвърждава и в плана на поетико-емоционално внушение и смисъл. „Покана за баща” е удивително „събрана” книга. Трите цикъла са ясно обособени и физиономични. Всяко стихотворение в тях е „свършено и завършено”, което моментално го прави „хубаво” в античния смисъл на тази дума. Всяко едно има своя живот и ясно явѓн смисъл, своя специфичен ритъм, особена микроатмосфера, която много бързо увлича четящия и го поставя в ситуация на очакване и съпреживяване. За този ефект изключително допринася една съществена особеност на голяма част от творбите – техният специфичен лироепичен характер (нещо, което е особеност и на книгата като цяло). Всяка една от тях, макар непрестанно да заявява, дори да подчертава стилистично своята лиричност, всъщност се оказва фундирана върху „история”, „сюжет”, „разказ”, които именно увличат в четенето, основа са на помненето (защото тези лирически сюжети се и помнят) и са отправни точки на разпознаването. Например всяко едно географско място, за което се говори в цикъла „Картички от света” след прочитане в читателското съзнание неизменно вече се свързва с една история, представена като визуален сюжет на туристическа картичка. Тази „сюжетност” е принцип на поетическото конципиране на преживяването, на виждането, език, на който проговаря поетическата мисъл в цялата книга. Виждаме го в цикъла „Покана за баща”. Откриваме го като здрава спойка в „Съдбовни срещи”. Ако казаното дотук е важно за конкретните творби, още по-важен е фактът, че всяко едно от тези „хубави” стихотворения със своята частна и конкретна лирическа история участва в

съграждането на мегасюжета на книгата „Покана за баща” и този мегасюжет бих определила като „среща със света и живота”. И тъй като тази среща става чрез поезията, цялата книга всъщност кани своя читател на среща чрез словото с един конструиран в словото свят и живот. Тя е покана за оживяващо слово, „покана за поезия”. Именно в тази особеност за мен се крие голямото предизвикателство и е силното качество на книгата. „Покана за баща” е свидетелство за пораждащата сила на словото. В масовия случай светът е източникът на впечатления, генераторът на преживявания; от света идват импулсите на мисълта. В книгата на Димана Иванова е точно обратното: светът е това, което словото изговаря; светът е такъв, какъвто го явява словото; светът е повече изговорен, отколкото сетивно видян. На това създаване в словото са подложени както местата, така и хората и преживяванията. Тъкмо затова, ако читателят се подведе по наратива в заглавията и очаква да открие света сам по себе си (особено в цикъла „Картички от света” това е много лесно), надява се да се срещне с „обективната повествователност” на туристическата картичка и да причуе обективизиращия в разказ глас на пътуващия разказвач (лирически говорител), ще остане озадачаващо изненадан. Този читател ще открие, че светът не е в „картичките”, не е в картините. „Картичките”, картините са словесните визии за света на сътворяващото Аз. Субектът – преживяващ и осмислящ, създава света чрез назоваване. Окото улавя обекта, умът го възсъздава в словото, сърцето го захранва с емоция и светът се възправя новороден в детайла, в случайната среща, в предмета, в баналната дневна история. Във втория и третия цикъл, макар мястото да не е център на творбата, то оживява като единствено възможно вместилище на преживяването – на моменти фаталистично, на моменти истерично, на моменти тъжно примирено, но винаги с пределен интензитет, увличащо, завладяващо и покоряващо. Градът, гарата, улицата, стаята... не са просто декор, фон, на който се развива емоцията. Връзката и тук е обърната – не местата пораждат преживяване, а преживяването, чувството „правят” местата и според него те заживяват като тъжни или весели, като красиви или грозни, като пусти или пълни с живот. В стиховете, събрани в тези два цикъла,

категорично доминира чувството, но и то е в плен на словото. Словото го конструира, словото го съгражда, създава му „история” (както в „Картички от света” съгражда местата). Чувството – силно, ярко, разгръщащо се в широкия диапазон от шептенето до вика, от неуловимия трепет до бурната емоционална реакция, от надеждата до унинието, от добронамереността до злостната ирония; чувството, изплъзващо се от всякаква форма на власт, попада под една-единствена – и това е властта на словото, за да заживее като откровена поезия. И това обяснява защо при цялата емоционалност, която така щедро се разстила из цялото поетическо поле на книгата, у четящия остава непреодолимото усещане за една прибраност, стегнатост, дисциплинираност почти. Организиращата сила на словото овладява стихията на чувството. Субектът едновременно чувства и мисли, преживява и изговаря сам себе си и света, често пъти „раждайки” свят или човек (както недвусмислено това е представено в стихотворението „Покана за баща”, неслучайно дало заглавие и на самата книга). Интензивната рефлексия създава доста сложна мрежа от връзки между по правило множеството елементи, изграждащи всяка една от творбите на Димана Иванова и пак по правило (но на литературната наука) не особено присъщо за „чистата” лирика. Именно тя позволява тази свръхдетайлност да не се превърне в досадна бъбривост, неуместна разпиляност на поетическия текст. И както чувството се „събира”, така и „разказът”, носен от детайлите, става стегнат и събран и удържа своя лирически смисъл. Тази събраност е една от отличителните особености на поетическия почерк, която прави творбите разпознаваеми, белязани от личен стил. Част от този личен стил е спецификата на Аза - второто голямо предизвикателство в книгата на Димана Иванова. Почти винаги той е само граматическа форма, зад която се разгръща цялата менливост, неустойчивост, игра на субекта-обект, чрез която се разгръщат нови планове на перспектива в микросвета на поетическия текст. Този Аз често се явява ту в граматически мъжки, ту в граматически женски род. И тази специфичност особено ясно личи в стиховете, които инерционно може да се определят като „любовни”. В тях особено ясно личи, че за авторката граматическият род като пряк езиков изразител на половия род не е важен – емоцията не се случва в женската или мъжката душа като женска или мъжка, а се случва на душата, на човека като човешко същество. Дори когато любовта привидно се свързва със секса (а в тази книга има откровени препратки към такава връзка), тя е осмислена най-малко точно като сексуална любов. С тази поетическа позиция авторката още веднъж напомня на своя читател по един ненатрапчив и увличащ в съпреживяване начин, че полът е само социална конструкция с ред произтичащи от това и социално видими последствия, но всъщност истинният начин на пребиваване в този свят е съвсем друг – интензивното душевно преживяване, което няма пол. И тук следва третата отличителна особеност на книгата – в нея всяко чувство и/или действие, в това число и любовното, винаги е под сянката на някаква скрита или явна тъга,

съпътствано е от някаква мрачна обреченост. Дори зад любовния жест тук често прозира самата смърт като фаталистично изпитание, обреченост, като край, като нещо последно. И това не е за учудване, защото в „Покана за баща” тъгата е основна емоционална среда. Тя се натрапва лексикално (думата „тъга” е може би най-често употребяваната дума в книгата). Присъства и чрез многобройните си лексикално-емоционални разновидности – мъка, болка, страдание, умора, сълзи, плач, самота, скръб… Тя е основният вход за влизане в света, основно настроение за пребиваване в него. Тъгата го „събира”, смирява го, формира образа му, задава му изглед, манипулира го. Тя е осмисляща случващото се призма. Тъгата е всеобемаща и всепоглъщаща. Тя е като благородна патина, която тушира фойерверкните изблици на чувството; меко заглушава крясъка; пречи на душата да се разпилее във вихрите на емоцията. Тъгата е автентичното и основно чувство в цялата книга. Затова и показният оптимизъм (100% литературен!) от откриващото стихотворение „Песничка за връщане в света” според поетическата логика „правилно” се стапя във всепобеждаващата и тържествуваща тъга в последното „Вечерен епилог”; заклинателното „Да бъде!” се трансформира в романтично-тъжовното „Сбогом!”, призивно-насърчителните интонации преминават в откровено елегични, за да затворят кръга на едно пътешествие през света, в което главен водач е чувството, а основен пътешественик е душата. Тъгата е и третият удържащ единството на поетическия свят на цялата книга елемент.И последно, още една, чисто литературна особеност на стихосбирката. Неслучайно в началото споменах академичните занимания на Димана Иванова с литература. В „Покана за баща” ясно личат следите на до болка познати ни и ясно звучащи поетически езици на „високата” традиция, най-ясно различими от които са тези на Далчев и Яворов, Дебелянов и Багряна. Авторката нито бяга, а още по-малко се опитва да забрави своята литературна обученост. Тъкмо обратно – експонира я, заиграва се с нея, „употребява” я, както в сюжетиката, така също в поетическото изказване, в ритмиката и интонацията на стиха. Понякога се създава усещане за диалог с други поетически ситуации, понякога самата колажност на стиха е източник на естетическо преживяване. Така книгата на Димана Иванова става и изследователски интересна за пътя, по който се развива най-новата българска поезия, и показва, че нейният глас е различен и различим, даващ надежда за едно силно и отличително присъствие в нея в бъдеще.

БИЛЯНА БОРИСОВА

Димана Иванова, “Покана за баща”, изд. “Ерго”, София, 2012

П Р И П И С К И

Покана за поезия

4

В И Т Р И Н А

Литературен вестник 3-9.10.2012

П Р О Ч И Т И

С размаха на просвещенски писател Жак-Антоан дьо Реверони Сен-Сир разкрива пред съвременния читател една необичайна картина на естествознание и екзистенциалност. „Полиска, или модерната перверзност. Неотдавнашни мемоари на една полякиня“ е роман, който първоначално носи впечатление за лека наивност. Но вглъбявайки се все повече и повече в редовете, в които почти липсва пряка реч, чувството на състрадание и съпреживяване се засилва, а философските идеи на Русо, Волтер и Дидро стават част от съдбата на героите. Действието се развива през Просвещението, в края на 17. и началото на 18. век, в края на Източна Европа и началото на Западна. Младата полска графиня - Полиска, търси спасение за себе си и сина си - Едвински, след руската окупация на родината й. Сюжетът е препълнен с нещастия, перипетии и опасности, които, благодарение на съобразителността и късмета си, графинята успява да избегне и преживее. На моменти абсурдни, на моменти предвидими, отделните епизоди съдържат в себе си преди всичко искреност и любопитство. Полиска губи сина си, намира го, отново го губи, но накрая се събират щастливи заедно. Подобна е ситуацията и с нейния любим - Ернест, който изчезва от живота й, дава сърцето си на друга, но на финала е както в началото - заедно с обичната си Полиска. Рондо формите на отделните моменти държат читателя в съспенс, но предусещането за щастливия край надделява и носи нотка от романа на античността. Романът е разделен на две части и три глави, всяка водена от името на един от главните герои – Полиска, Ернест и Едвински. Страничен разказвач се появява само в началото, за да спомене, че представя спомените на графинята и съответно разказите на останалите са част от нейната перспектива. Наративът на места е заменен със стихотворна реч. Това са романсите,

За модерната перверзносткакто героите ги наричат, които се пеят в моменти на преосмисляне или дълбока душевна колизия. Полиска докрай остава образец на всяка добродетел. Тя запазва своето благородство, емблемата на знатното потекло и чистотата на плътта си. „Един от най-мъчителните мигове в моя живот. Преминаването от разкош към най-пълна бедност; невъзможността не само да направя нещо за моите приятели, но да съществувам дори и аз самата; необходимостта да взема бързо решение, от което при това щеше да зависи съдбата ми за в бъдеще.“ Бори се за сина си, отстоява себе си, въпреки че е млада, проявява силен характер и устойчивост. Дори в най-емоционалния момент, когато разбира, че друга е отнела любимия й, тя с гордост приема случилото се. Като типичен представител на просвещенския роман „Полиска“ носи една от най-определящите характериситики - липсата на Бог. Нерелигиозен и освободен от християнския морал романът поставя в центъра си просветения субект. Физиката, а не метафизиката. Преводът от френски на Антоанета Колева сякаш ни връща в епоха, чийто лайтмотив е разумът и науката, а разкошното оформление на цялата поредица трансверсали е на Яна Левиева.Перверзността, чието споменаване в заглавието кара читателя да я търси в целия роман, е перверзността на съзнанието, не на тялото. Точно по Фуко е онзи просвещенски възел между знание и желание. Тя не се потапя в разказа, но го държи цял. Надчовешките и нечовешките прояви на любопитство, експерименталност, магии и ритуали предизвикват катарзис. „Тъй като любовта е физически съюз на две същества с цел смесване на масите, то придайте импулс на атомите. Осъществете дразнене на фибрите с пепел от косми и мигли на извършителя. Силно поемете през порите; многобройни втривания върху кожата. За питие извършителят да даде своя дъх,

превърнат в течност“. Четейки редовете с жестокостите, на които е подложена красивата Полиска, душата изгаря в огън, а прозрачността на казанато е само спиритуална. Книгата е написана през 1798 г., девет години след Великата френска революция и именно търсенето на отговори за човека носи Кантовото усещане за граници на човешкото. В романа липсва любовно-еротичният пласт. Няма го грубото разнищване на сексуалността, прекалената детайлност или дискредитирането на женското тяло.Жак-Антоан дьо Реверони Сен-Сир създава един модернистично-просвещенски роман, чиято иманентност не се крие в перверзността, в отклонението, а в емпиричното и прогресивното. Той изкусно противопоставя свободата на дидактизма. Рационалното и телесно съществуване на индивида е в центъра на тази книга – едно различно четиво, което поставя множество философски въпроси.

ДЕНИЦА ПЕТРОВА

Жак-Антоан дьо Реверони Сен-Сир, „Полиска, или модерната перверзност. Неотдавнашни мемоари на една полякиня“, прев. Антоанета Колева, поредица трансверсали, София: Критика и хуманизъм, 2012

Време стана... стана време да отида на зъболекар. Да прегледам кътниците, мъдреците, резците, венците си. Какво ли ще ми кажат? Какъв ли ще е ефектът от разходката до кабинета? Първо ще мина през рентгена, после ще попиша, след това... ще имам отново ЗЪБИ. Да сдъвквам поезия. Да пиша поезия, която гладно откъсва месото, което не ям, която заешки прерязва моркова, която отхапва ябълката, въпреки забраната. Поезия, която те кара да се заслушаш в скърцането на зъбите й. Защото самата тя те отразява, докато, отразявайки се в теб, показва, колко могат да бъдат развалени. Отвътре.

Зъбите са реалистично и адекватно отражение на случващото се вътре в нас. Това сподели Миро Христов на премиерата на втората си стихосбирка в The fridge и Xaspel, която се състоя на 26 септември. Тя е едно от малкото доказателства, че случките в детството невинаги са пагубни, и невинаги оставят лоши следи и последствия. За да намери отражение и вдъхновение днес и утре, посято вчера. Да събори млечните зъбки на поколението. Да избие зъбите му. (Силвия Чолева), да направи сърцето по-еластично (Елин Рахнев), а след това да се отправи на път към Диабат,

Миро Христов търси формата на преживяванията, за да пише поезия, която да пише него... И както сам подписва книгите си - Poetry is all around – в балонче-реплика на озъбен заек. Защото винаги има шанс зъбите да оставят следа, като

тръните на роза между тях, докато свириш на пиано.

След като с първата си стихосбирка успя да накара една череша да гравитира, вместо да падне свободно, на случайно място, а от известно време, като участник в поетично-музикалния пърформанс „4х4” показва зъбите си, докато чете поезия, Миро Христов буквално захапа с втората си стихосбирка „зъби”, последната от поредицата „Нова българска лира” на издателство „Ерго”. В нея настоящето е гладно за случване, бъдещето е танц по време на следобедна дрямка, а миналото е отпечатък върху емайла и черни дупки по челата на днешните виолончелисти. Поезия, която забива пеперуди с карфици на стената и се плези зад гърба на виещото съседско куче, после събира зъбите си от дъното на изпразнения басейн, даден под наем, заради нея. Бълбукаща до посиняване на крайниците, обостряща сетивата за малките скрити парадокси на ежедневието.

Те – зъбите, са с нас почти от самото ни начало, някъде до края на естествения ни път. Понасят стоически всяка глътка чай, кафе, алкохол. Всеки удар под кръста.

Перформативно-стоматологична поезия

L e t t e r o p h a G y

Анета Димитрова, „Синтактична структура на преводната агиография”, София, „УИ Св. Климент Охридски”, 2012, 311 с., 13 лв.Дисертационното изследване на Анета Димитрова е щастлив пример за интердисциплинарно проучване в областта на палеославистиката, но и на византинистиката, защото акцентът е поставен върху трансформацията на определени синтактични структури от гръцките оригинали в преводните старобългарски текстове на четири жития (на Антоний Велики, Нифонт, Теодор Студит, Йоан Златоуст). Резултатите, представени в монографията, очаквано не са само дескриптивни, а са изразени и в по-теоретични наблюдения върху старобългарския синтаксис (едно сравнително слабо проучено до момента поле), стилистиката както на авторите, така и на преводачите, а и още по-общо – до характеристиките и значимостта на преводаческото дело през X-XI в. (основно в рамките на преславската школа) като културен феномен.

Грегорио Лури, „Въведение в речника на Платон”, прев. Венета Сиракова, Станимир Мичев; научна ред. Георги Гочев; предговор: Богдан Богданов, София, „Нов български университет”, 2012, 331 с., 15 лв.Авторът, Грегорио Лури (от десетина години познат в България покрай различни платонистки инициативи на класическия колегиум в НБУ), нарича на места отделните подзаглавни лексеми в книгата термини (а те са общо около 200), но още в уводните бележки е припомнено, че Платон реално не работи с твърда терминология, а дори основни философски понятия се употребяват динамично-диалогично, с повторения и „отскачания”; те могат да бъдат възприемани дори като „герои, изиграващи на театрална сцена присъщото си теоретично занимание”; затова и тази книга следва да се ползва основно протрептично и да подканя към (повторно, повторително) бавно четене на Платон.

Йорданка Белева, „Й“, изд. „Ерго“, С., 2012Втората поетична книга на Йорданка Белева е озаглавена „Й“. „Й“ като нещо съкратено, като нещо ударено, като нещо притежателно. „Й“ е самата женственост. Йорданка Белева умее да отваря неподозирани пространства в езика, да улавя парадоксите в неговите механизми, да открива и маркира

слепи петна. „Й“ е за всичко, което се намира между непроизносимото и изначалната, вечна и застигаща тишина.

5

В И Т Р И Н А

Литературен вестник 3-9.10.2012

П Р О Ч Е Т Е Н О Д Н Е С

С „Логика в медицината. Подходи към безопасността на пациентите“ Александър Гънгов продължава изключително интересната линия, започната в „Логика на измамата” (София, 2010), на изследване на приложимостта на логиката към практическите аспекти на всекидневния живот. С впечатляваща убедителност изследванията на Гънгов демонстрират, че високата абстрактност на формалнологическите закони и на философските дискурси са пряк и резултатен ключ за разбиране на такива всекидневни аспекти на нашето живеене като манипулациите, на които ни подлагат политиката и рекламата (в предходното изследване) или, в настоящето изследване, лекарските решения, от които зависят здравето и животът ни. „Логика в медицината” разглежда начините, по които логиката може да се приложи в медицината като начин за подобряване на безопасността на пациента. Книгата представя клиничната практика във философска светлина и може да се използва като наръчник по приложна логика в медицината. Съставена е от три части, засягащи медицинската каузалност: от verum-factum принципа на Джамбатиста Вико, през логически и философски въпроси относно диагностиката, до разнообразни грешки в преценката в клиничния дискурс.Фундаменталният принцип на ранните работи на Вико (с чието творчество Гънгов се занимава от много години) е богат извор на прозрения за превантивната и клиническата медицина. Verum esse ipsum factum – „истинното е тъкмо направеното“, хвърля светлина върху дебата за причинността в медицината. Вико подчертава, че за да притежава истината за нещо, човек трябва да е в състояние да го конструира и реконструира. При Вико каузалността се разбира в развитие, като се взема предвид целият процес. Някои автори предлагат причинността да се

Логика и здраве: неочакваната консеквенцияразграничава от обикновената корелация, като се използват четири критерия за изключване: съвпадението (случайна грешка), предубеждението (системна грешка), насочеността от следствието към причината,

смесването на различни причини чрез наличие на фактор, изкривяващ резултата. За да се извърши сигурен причинно-следствен извод, трябва всяка една от тези възможности да бъде изключена. Гънгов се спира на индуктивните методи на Джон Стюарт Мил като ефективен инструмент, упражняващ влияние върху науката и медицината.Грешките в медицината се категоризират като опосредствани (несъобразено натоварване на медицинския персонал, неадекватен контрол, неподходяща работна среда и оборудване, лоша комуникация, недостатъчна компетентност, стресова ситуация, противоречащи си цели) и неопосредствани (пропускане на необходима процедура, липса на внимание, нарушаване на диагностичната/терапевтична процедура, непълност на знанията, неумение за свързване на симптомите на пациента с наличните медицински знания, рецептурни грешки). Книгата изяснява логическите правила, разкриващи се при двата основни подхода към каузалността в медицината: като етиология и като патогенеза. Централната част на книгата се занимава с клиничната диагностика и изначалните логически трудности, възникващи в процеса на нейното осъществяване. Изследването на Гънгов показва, че нарушаването на логическите изисквания, задължителни за правилната

диференциална диагноза, не се дължи на тяхното непознаване, а на редица пропуски, подобни на традиционните неформални логически грешки. Създава се стереотипна представа за състоянието на болния и нежелание за анализиране дали тази представа е адекватна в конкретния случай. Подвеждащият момент се състои в неизбежното в тази ситуация условие причината да се търси по нейното следствие, като се върви срещу логическата валидност: утвърждава се антецендентът/причината по консеквента/следствието. Изследването на Гънгов показва как чрез използваните в подобни случаи техники да се преодолява тази логическа трудност.Както и в предишното си изследване, в „Логика в медицината” Александър Гънгов демонстрира, че изискването „бъди по-логичен” не е празно изискване, а условие за доброто живеене. Логиката ни дава инструменти за съпротива срещу измамата и грешките и по такъв начин предлага гаранции както за по-голямата ни свобода, така и - колкото и да ни се види странно - за по-доброто ни здраве.

НИКОЛА МАРИНОВ

Александър Гънгов, „Логика в медицината. Подходи към безопасността на пациентите“, София: Авангард Прима, 2012

Проектът е съфинансиран от Столична програма “Култура” 2012 г. на Столична община и се реализира в подкрепа на

кандидатурата на София за европейска столица на културата - 2019 г.

Всяка отхапана хапка, после я сдъвкват. Тракат и не се оплакват, ако се грижим за тях. Оцеляването и състоянието им зависи само от нас и от случващото се вътре в нас. Зъбите са биографията на душата ни и вътрешния ни свят. Зтова донякъде в книгата се е вкаменило миналото, като зъбен камък, присъства като паве, римувано с настоящето, което сякаш Миро захвърля някъде в утрето, за да се разходи от вчера, да мине през днес и да акостира някъде утре или вдругиден. В някой стоматологичен кабинет.

Рушат се, рушат се прогресивно, а аз не правя нищо по въпроса, освен да пиша, пуша, пия.... Те са отражение на... мен. На вътрето в мен, което ми казва да се грижа за себе си и да поемам повече калций и магнезий. Повече отговорности. Едва ли ще ми помогнат да пиша по-добре, по-откровено. Майната им на хранителните добавки. Имам нужда от поезия. Тя се предъвква лесно. Лесно смилаема е, дори да нямаш необходимото количество зъби (дори да не са в най-добрата си форма), ще премине през храносмилателния тракт като боксова круша. Лековита поезия. Поезия за спешни случаи. Звучи без онзи бззззззззззз звук на машинките, които промиват мозъка ти в чакалнята пред кабинета, докато обработват предишния пациент, а ти искрено му съчувстваш. Всеки така или иначе носи винаги своите зъби и докато през цялото време тази

поезия се опитва да бъде умерено реалистична, отразявайки този факт, времето й е друго, защото една дума не може да се римува с настояще, освен разбира се, паве.

Мирослав Христов философски се заканва, че ще продължи да изнася на носилка думите, преди да е паднало като зъб това настояще, а накрая ще изскочи като заек през пъпа му. Докато по магазините се продават клаксони срещу самоубиващи се на пътя херувими, прогнозата за времето е адски положителна, но с реалистична нотка, за да не се заблудим, че на сутринта правителството може да скочи с бънджи. Тази поезия не иска да говори за глаголицата на глътките вино и да изпразва съдържанието на белия лист, а да сложи сърцето на автора си между краката й, защото логиката на света на Миро Христов е бяла до изпиване на противното. Млякото е издоено от изгрева, а единственото спасение за изгнилите ти зъби е ангелът ти да е зъболекар. Или зъболекарят ти да е ангел...В книгата има пет части и 31 облещени парчета поезия, които са хапливо доказателство, че има мост, по който, с ръце в джобовете, живеем на други планети.

ЛИДИЯ КИРИЛОВА

Мирослав Христов, “Зъби”, ред. Стефан Иванов, изд. “Ерго”, С., 2012

L e t t e r o p h a G y

Културният център на СУ „Св. Климент Охридски” Ви кани на форума:ПРИ МАМУТА VУчени, поети, музиканти, роботи – срещи около човешкото

Време: 22 октомври (понеделник), 19:00 часаМясто: 65 аудитория, Ректорат, Южно крило

Поезия: Едвин СугаревМузика: Йоан и Кристиан СугаревиУчен: доц. д-р Леандър Литов, тема „Хигс бозон”

Яна Копчева, „И всички въпроси“, изд. „Пергамент“. С., 2012, 56 с., 7 лв. Дебютната стихосбирка на Яна Копчева задава всички свои въпроси през наивността на детските очи, с такитлната женска сетивност и в крак със съвременната градска култура. Обича да остава 180 минути в самота, да разказва приказки и да е влюбена. Лека и прозрачна поезия.

П О К А Н А

Рутхер Копланд, „Човек в градината“, прев. Боряна Кацарска, изд. Стигмати, С., 226 с., 10 лв.Рутхер Копланд е едно от водещите имена в съвременната холандска поезия, като червена нишка в творчеството му минават темите за времето и преходността. Метафората за градината той обяснява така: „Една градина представлява много неща, от градината в Стария завет до градината в Новия завет, Гетсиманската градина или Рая… но и в моята поезия градината се среща често, тази градина, ябълковото дърво. Това имаше нещо общо с въпроса: какво бях тогава, какво ще съм бил някога, нещо подобно. Ще бъда ли някога: един човек? Сега съм човекът. Но после ще бъда един човек в градината и тогава, така да се каже, ще съм се съединил с градината….. Когато умра. Тогава ще съм градината. Най-сетне.“

Галина Георгиева, „Авангард и соцреализъм. Проблемът за лириката в Русия през периода 1917-1934“, изд. „Силуети“, В., 2012, 207 с., 7 лв.Книгата предлага систематичен анализ на процесите, довели до установяването на нормата на социалистическия реализъм в СССР. Аргументира самостоятелното и специфично място на авангарда непосредствено след 1917 г., чрез иновативен прочит на обединението Леф (Ляв фронт на изкуството). Аргументира продуктивността на едно строго диференциране между авангардистки и миметически проект за решаване на централната тема – отношението литература- революция. Демонстрира ключовата роля на лириката в схващанията за литературата през периода 1917-1934. Предлага нова интерпретация на процесите на канонизиране и деканонизиране на две от ключовите фигури от литературния живот през периода – Владимир Маяковски и Борис Пастернак.

6 Литературен вестник 3-9.10.2012

[Ентропичният институт е акция на Катрин Дойферт и Томас Плишке, реализирано със съдействието на Гьоте

институт. Това е временно работно пространство, фестивал, хореография, които във всеки град се случват

в нови пространства. Група местни и чуждестранни артисти обединяват усилията си, за да може всеки

институт да възникне в нова форма. След първата си спирка в Берлин Ентропичният институт се установи на 27, 28 и 29 септември в София. Началото е в късния следобед в The Fridge с лекция на Боян Манчев на тема

Що е критическа институция?, последвана от двучасово шествие с фенери през града, участниците в което, снабдени със слушалки. Откъс от тази радиопиеса

публикуваме в ЛВ.]

Дойферт & Плишке

Добре дошли на нашия нощен паркур в София, на който ще ни придружавате, който ще предприемете заедно с нас. Това шествие се случва в един публичен театър, който кани хората да излязат навън с цялото си същество. Изходът е в неизвестността. Гледайте напред и не се спъвайте.По пътя ще ви разкажем няколко истории, за които мислим, че трябва да бъдат чути, за да разберете нашия театър. Нищо не ви представяме, този път не седите пред случващото се. Вие сте активна част от това, което става тук и сега. Вие вече се движите в нашия театър!Чували ли сте за жена на име Медуза? Тя е фигура без глава и днес ще бъда наша домакиня в Ентропичния институт. Медуза олицетворява човешкия хаос, несправедливостта, преобразяването, безвремието. Подобно на сродната й по душа Арахна, за която ще научите по-късно, Медуза също е превърната от красива жена в чудовище. Чудовище, което напомня за миналото, като безстрашно гледа в несигурното бъдеще. Ние всички можем да се огледаме в нея, но погледне ли я някой в лицето, веднага ще се превърне в камък. Това е нейното проклятие, тя затова е самотна и обградена от камъни.Медуза е една от трите сестри горгони. Те били прекрасни и умни, но особено желани били заради разкошните им коси. Много мъже се опитвали да прелъстят Медуза, но тя отблъсквала всички кандидати.Докато пред нея не се появил богът на морето Посейдон, когато Медуза се молела в храма на Атина. Той я прелъстил още там и съдбата поела по своя път.Атина, богинята на изкуството и техниката, но също и на гнева и завистта, наказала Медуза за своеволието в нейния храм и я превърнала в крилато чудовище с огромни зъби, изплезен език, бронзови лапи, искрящи очи и много змии, които вместо коса се гърчели на главата й.Който срещнел Медуза и я погледнел, се превръщал в камък. Заедно със сестрите си тя се преселила в една влажна пещера, обградено от остри скали. Но историята не свършва дотук, защото Медуза се лишила дори от грозната си глава с виещите се змии. Жената, чудовището, не живяла дълго. Нека изчакаме мъжът, героят да се появи на сцената.Поява на героя:Персей, красивият герой, отхвърлен от баща си още като дете, копнеел да се ожени за дъщерята на Пелопс – Хиподамея. Но баща й поискал в дар най-красивия жребец. Тъй като Персей нямал кон, но непременно искал да притежава Хиподамея, казал на Пелопс: „Всичко мога да ти подаря, дори главата на Медуза”. Пелопс отвърнал: „Е, добре, донеси ми главата и ще вземеш дъщеря ми за жена”.Персей потърсил Медуза, но в Гърция имало много пещери. Накрая му помогнала богинята Атина, която все още се гневяла на Медуза. Тя му показала пътя и му дала прекрасен щит с указанието: „Никога не поглеждай Медуза директно в очите, използвай щита”.Случило се така, че Персей изненадал сестрите горгони, докато спели, и когато Медуза се събудила, той използвал щита, в който се отразявала главата й. Бързо и без да я погледне, той й отрязал главата и от кървящото й тяло изскочили крилатият кон Пегас и един могъщ воин. Вероятно те били потомци от връзката й с бога на морето Посейдон. Персей прибрал главата и доволен се върнал в страната на Пелопс.Тук историята свършва, но тя има още много нишки – едната твърди, че богинята Атина взела от Медуза колкото се може повече кръв и я дала на лекаря Асклепий. С едната половина от кръвта той можел да спаси човешки живот, а с другата – да го погуби.Една друга история разказва следното: на връщане Персей попаднал на титана Атлас. И понеже той му отказал да го подслони и да го нахрани, Персей извадил главата на Медуза и му я показал. Атлас веднага се превърнал в огромна планина, която и днес можем да видим в Северозападна Африка.

Други истории пък разказват, че Медуза продължила да живее като фантом, за да плаши мъжете с ужасяващия си вид. Фантомите не могат да бъдат обезглавени, те идват и си отиват с времето.В митологията големите герои често губят главите си. Те действат прибързано

МЕДУЗА и АРАХНА: паркур в Софияи на своя глава срещу съществуващата норма, те престъпват самите себе си, като прекрачват установения ред. Те губят главите си в бунт срещу властващите авторитети, срещу хегемонни структури на властта. От тях остават само историите, които си разказваме, както правим и днес по нашия път.Какво значи да заложиш главата си? Какво означава прибързано, сляпо, самоускорително? Загубата на ориентир води ли и до загуба на позиция? Е, тогава от коя позиция се отказваме? От сигурния фундамент на фактите? Вие вървите по улиците на София в една творба на изкуството на Дойферт и Плишке, но какво правите тук? Какво става с вас? Вие ни слушате. Какво мислите, дали и другите слушат? Огледайте се. Отворете очи и наострете уши. Уверете се с кого вървите.Нека сега поговорим за бунт и преобразяване, нещо, което непрестанно движи митологията. Хора се мерят с боговете, с властимащите и биват сурово наказвани за своето високомерие и своето самонадценяване. Но кога високомерието се превръща в смелост? Кога разбираме, че трябва да вземем решение дори да не знаем точно за какво или срещу какво решаваме в този миг? Не трябва ли винаги да се обръщаме срещу обстоятелствата, за да не ги приемаме безкритично? Въпреки че гръцките богове не съществуват, ние все пак трябва да се запитаме, кой ни управлява – ден след ден?Да бъдеш бунтар не означава непременно да си в опозиция или просто да си против нещо. Това всъщност е промяна, това означава да погледнеш под условностите, под килима на действителността и да откриеш, че няма втори свят, няма задна врата, няма изход. Или казано с други думи – това е може би само крачка встрани, за да видиш, да провериш, че основата, върху която се движим ни издържа, но не е сигурна. Ние танцуваме върху въже без осигуровка.Чистата опозиция, съпротивата срещу нещо в политиката според нас не е задача на изкуството, а на самата политика - теглене на въже, мерене на силите в парламента, където мненията и интересите са противоположни, докато не се намери компромис, който да бъде приет и от двете страни на въжето. Представителна демокрация в криза на представянето.Изкуството утвърждава форми! Политиката утвърждава мнения. Обаче мненията не са замръзнали форми, а бегли реакции. За да утвърдим форми, ни е необходимо определено схващане за това, което все още не разбираме. Защото формата, която се утвърждава в изкуството, все още не съществува. Изкуството е работа в посока на неизвестността.В момента вие се движите в една творба на изкуството, която още търси своята форма, вие се намирате в процес на утвърждаване на формата. Утвърждаването на една форма означава да се проверят и да се рискуват други форми; а с това и да се променят техните дискурси, отношения, тяхната среда. Така формата се утвърждава в бъдещето и в този свят, оживява днес и сега.Изкуството не може да прави политика, то дори трябва да се откъсне от правилата, характерни за правенето на политика, за да спечели политическо значение и да заеме позиция спрямо света, защото то не си служи с краткосрочни моди, мнения, тенденции и феномени на духа на времето. Сега ще ви представим още един образ от гръцката митология, който ни занимава от години и в известен смисъл действа подривно, защото поставя под въпрос съществуващия ред в света.Тя е предачка. Когато на немски кажем, че някой преде, това означава, че е побъркан, превъртял, че не е наред. Казваме също, че човек преде нишките на своята история или си изприда собствена действителност. Нашият образ е една такава предачка, но преди всичко тя има нещо общо с конец и мрежа. Името й е Арахна.Арахна е голям творец, а за нас тя е първата творческа личност, която използва работата си, за да покаже света такъв, какъвто е, а не какъвто би трябвало да бъде. И нея богинята Атина превръща от млада жена в чудовище, от което се плашим и днес: паяк.Страх ли ви е от паяци? Като ги видите, от какво се страхувате?Арахна била млада тъкачка от скромно семейство. Нейният успех бил неоспорим.Възхита предизвиквали не само готовите й килими, а хората обичали и да я наблюдават как преде или тъче.Предполагало се, че тя дължи умението си на богинята Атина, но Арахна отричала и твърдяла, че сама се е научила да тъче. И за доказателство рискувала да се състезава с Атина, за да покаже на всички, че е по-изкусна тъкачка.Двете седнали на различни станове и започнали да творят. В средата на своя килим Атина изобразила самата себе си и останалите богове в създаден от нея кът сред природата. Боговете били облечени в разкошни дрехи и заемали средата на килима, а в краищата му били изтъкани няколко каещи се и тъжни човешки фигури, които се били опитали да отхвърлят боговете. Някои от тях вече били превърнати в камъни или животни, а други оплаквали своите преобразени близки. Арахна тъчала картина след картина. Те показвали изкушенията, на които боговете подлагали хората. Нейният килим изобразявал обстоятелства, при които боговете използвали дарбата си да се преобразяват, за

да навредят на хората. Зевс похитил Европа в образа на красив бик, Астерия - като орел, а Леда - като лебед. Всяко местопрестъпление си имало своите герои.Атина погледнала творбата на Арахна, която изглеждала като жива. Нямало съмнение, че Арахна е спечелила състезанието. Вбесена, Атина разкъсала творбата на съперницата си пред очите й. Арахна увила въже около врата си, за да се обеси пред собствената си творба. Атина обаче я напръскала с отрова и казала, че ще живее, но винаги ще виси на своето въже. Отровата превърнала Арахна в паяк. Главата и тялото й се свили, косата, ушите и носът й окапали. Тънки пръстчета увиснали на мястото на ръцете и краката. Всичко останало се превърнало в корем, от който тя издърпвала нишка и така продължила живота си като паяк.Арахна спечелила състезанието, но платила за това с човешкия си образ.Като дете тя сама се научила да преде и тъче, тя можела да произвежда суровината – нишката – и умеела изкусно да я вплита в тъкани и картини.Арахна е млад творец. Тя отхвърля традициите и е готова да плати с живота си за своята творба, а това значи да плати най-високата възможна цена. Тя бива наказана от богинята на мъдростта и изкуството за това, че тъче много своенравно. Тя отказва да възвеличи миналото, тя гледа в бъдещето. Арахна е борческа натура. За нея действителността е матрица, тъкан с дупки и възли, които оживяват чрез нейното изкуство. С прости средства (конци и совалка) тя открива нов начин на изобразяване в своите килими. За Арахна дарбата на боговете да се преобразяват е коварство, чрез което те използват хората. И показва сцени, които могат да се случат по всяко време – дори днес и сега – тя се дистанцира от вечно повтарящите се инсценировки на божествена власт и божествена слава.Решението й да се обеси публично пред собствената си творба може да се разглежда като продукция на живо и продължение на нейното изкуство.Арахна е олицетворение на реална сцена на престъпление пред собствените й творби, които показват подобни сцени, но с други хора. Постъпката й би могла да се появи на нейния килим. Действителност и изображение се сливат в израз на истината. Боговете обаче непрестанно менят образите си, за да похитят млади хубавици. Те ту се превръщат в животно, ту в огън или в позната човешка фигура.Боговете злоупотребяват с преобразяването си, за да не бъдат разпознати и да използват този момент на доверие за своите престъпления. Арахна е крайна, тя е мечтателка, тя знае къде й е мястото и на какво служи нейното изкуство. Тя знае също така до кого стигат нейните килими и нейната тъкаческа акция.Нейното преобразяване показва една класическа сцена на наказание – тя бива обезглавена. И се превръща в безглаво животно. Човекът и творецът се преобразяват в животно. Постепенно, много бавно главата се смалява, носът и косите падат, израстват тънки пръстчета (крака) и всички органи се превръщат в един-единствен огромен корем. Всъщност какво може един паяк, което е невъзможно за една жена или един мъж?Паякът може да издърпва от корема си нишки, той олицетворява един автономен метаболизъм, има собствено производство, което същевременно е и негово оръжие, той изсмуква жертвите си и те изчезват, след като ги е изконсумирал, за да произведе от тях материал за своята паяжина.Арахна, безглавата, е антикапиталистична производителка, тя не произвежда добавена стойност, няма и никакъв остатък. Тя е тяло, инструмент, място за производство и оръжие в едно.Като жена и творец Арахна е олицетворение на смелостта да гарантира за нещо, чийто изход е неизвестен. Тъкачката е субект на преувеличението и смелото решение, тя не се колебае, тя действа сигурно и без страх от последиците. Арахна е активна и в своята активност тя е една непредвидима и опасна жена. Ето защо трябва да остане без глас, без творческа активност и без глава. Ето, научихте за съдбата на Медуза и Арахна. Ще повървим още малко. Скоро ще стигнем следващата станция. Там ще се преплетем, за момент нашите движения и връзки ще станат видими.Ако вече сте стигнали следващата станция, моля върнете слушалките си и ще получите информация за по-нататъшните събития тази вечер, както и за продължението на нашия общ паркур.

Преведе от немски МАЙЯ СТЕФАНОВА

Е Н Т Р О П И Я

7Литературен вестник 3-9.10.2012

05.08Намирам се в град София. Столицата. За първи път. Тук съм за цял месец. Вървя по улиците. Горещо е. Не виждам почти никакви хора. Подсещам се, че месецът е август и най-вероятно всички са във ваканция извън града. Освен това е неделя. Все пак ми се иска да имаше хора... Продължавам да вървя. Обикалям основните столични сгради в центъра, както би направил всеки друг турист на мое място. Снимам Народното събрание. Озъртам се с надежда да видя нещо интересно в района, преди да поема обратно към хотела. Не виждам много, но пък долавям музика, а нищо около мен не ми подсказва откъде идва тя. Отново решавам да постъпя като истински турист в непознат град и тръгвам след малка група хора, които привличат вниманието ми. Вървят весело и спокойно, но със сигурност – целеустремено. Не след дълго стигаме началото на широка улица и за моя изненада – гмурваме се сред поток от хора! Бързо решавам, че се състои някакво спортно събитие. Аз не си падам по спорта, но пък се радвам, че най-сетне има добро настроение и атмосфера около мен. Разхождам се съвсем бавно, за да мога да огледам добре. Все по-нагъсто са разположени малки шатри на самата улица, а хората се трупат около тях... Виждам ретро вещи, дрехи, различни творения на изкуството. Разпитвам няколко човека за информация и разбирам, че днес София „диша“. Питам се почти на шега „един град диша ли?“, но мислите ми са прекъснати от думите „Готови? Старт!“. Не се включвам в състезанието, но пък не пропускам частта с разхладителни коктейли и приятна музика. Интересът ми към това мероприятие расте с всеки изминат метър. Расте и потокът от хора. Чувам музика, смях, ръкопляскания, разговори... и отново музика. Африканска. Млади момичета с интересни костюми в животински принт танцуват като истински туземки около огън. Припомням си всичко, което съм видял досега и усещам как едно особено любопитство ме гъделичка отвътре. Какво ли още ще видя нататък? Сякаш съм Алиса в страната на чудесата. Вървя из гората и очаквам всеки момент да срещна Чешърския котарак. Вместо гора обаче около мен се разпростира зелен мокет и меки мебели. Иска ми се да седна и да си почина, но всичко вече е заето, дори и на самата земя. Всички гледат към младия мъж срещу тях, който не спира да говори, а те – не спират да се смеят. Продължавам нататък с надеждата да намеря някакво място за кратка почивка. Само ако знаех в началото на моята градска разходка какво ме чака... Градинка вдясно, църква и малка сцена. Ето тук решавам да завърша своята разходка. Хората обаче не намаляват дори тук. Напротив. Забавлявам се известно време с шоуто, което няколко мъже изнасят на сцената. Разговарям с хора, разпускам. Виждам сладката умора и по чуждите лица. „Филмът започва!“ – чувам някой да казва до мен.Смятам наум: спорт, изкуство, мода, театър, кино... всичко това е равно на отговора на въпроса, който си зададох по-рано днес – един град диша ли?

12.08Отново е неделя. Очаквам един вълнуващ ден след дългата седмица, която прекарах в София. Не съм сигурен къде точно се намира улица „Ангел Кънчев”, но знам, че отново мога да се ориентирам по потока от хора. Оказвам се прав. Забелязвам познати елементи от миналата неделя – смях, музика, усмихнати хора, весели деца. Виждам как се тълпят на различни точки по улицата, където са разположени и артистичните шатри. Времето днес е доста приятно за разходки. Атмосферата пак ме завладява. Заинтригуван съм от младото момче, което коленичи на самата земя, а около него са разпръснати картини с почти сюрреалистични пейзажи, космически мотиви и спрейове в различни цветове. Макар че съм човек, който се интересува от изкуство, трябва да призная, че подобна техника виждам за първи път. Прехвърлям се на друга група от хора. Мъж на средна възраст с дълга коса до раменете, карирана риза и спокоен младежки дух. Разказва за своя първи роман, както и много други интересни факти от живота на българите по време на социализма... Замислям се колко много неща може

човек да научи за живота в тази държава само от една подобна разходка в неделя. Пътят ми е възпрепятстван от десетки вестници, висящи около поредната шатра. Тогава се сещам! Литература! Това беше темата тази неделя. Само че в това мероприятие, посветено на литературата, има нещо различно. Тук отсъстват тишината, статичността и спокойствието на литературните събития, на които съм присъствал досега. Тук има динамика, настроение, живот! Разхождам се покрай купища от книги и хора. И стара пишеща машина, която изразява с мастило мислите на стотици случайни хора. Толкова ми се иска да напиша на всички хора тук колко много ме вдъхновяват – да живея, да търся, да дишам! Така и правя.

Започва да се стъмва и знам, че нямам още много време, а не ми се иска да изпусна нещо. Наближавам малък площад. Струва ми се, че някой свири музика на живо. Взимам си студена бира и сандвич – малък рай за един изморен мъж. Настройвам се за приятната идея да прекарам

остатъка от вечерта с бира, хапване и концерт. Запознавам се с група млади хора – софиянци. Оказват се услужливи и ми обещават да се видим отново и да ме заведат на следващото събитие от фестивала. Съжалявам единствено, че трябва да чакам цяла една седмица, преди да се случи това...

19.08Новите ми приятели изпълниха своето обещание. Този път мястото на фестивала се оказва в идеалния център на София, което от своя страна е идеално и за мен. Наистина съм заинтригуван от пространството, което виждам. Атмосферата тук е различна, както и сградите. Архитектурата, фасадите, детайлите – всичко ми напомня за едни отминали години на царе, аристокрация, изящество. Красивите сгради са замръзнали във времето, докато младите, съвременни хора вървят, говорят, смеят се, творят между тях. Една стара артистична улица благородно дава свобода на изкуствата. Сякаш е създадена именно за това. Пространството е пълно с различни артисти, творенията им и тяхната публика. Толкова рядка и същевременно ценна възможност е да наблюдаваш процеса на създаване на една творба. Всички изглеждат хипнотизирани от момичето с татуировки и ярко синьо в косите, заобиколена от своите мрачни наглед картини. Тя също ни позволява да се докоснем до интимния вътрешен свят на художника, като демонстрира своя процес на работа. Продължавам нататък и точно както и очаквам – очите ми се пълнят с цветове и форми. Спирам се на красиви илюстрации на град... разпознавам София в тях. Интересни обекти, фигури, лица ме гледат от картини и фотографии, докато се движа по улицата. Не съм изненадан, че сред цялото това многообразие са намерили място и съвременните изкуства. Няколко момчета пръскат със спрейове върху опънато платно, докато не

се появи рисунката, която виждат в главите си. И отново всички тези шатри... под всяка една от тях се е настанила някаква уникална философия. Например момичето, което седи сред купчина нарязани списания, ножици и лепила. На въже с щипки за пране са закачени нейните творби – каква ли е нейната философия?, питам се.Решавам да седна за кратка почивка и силно кафе в малко заведение на самата улица. В непосредствена близост до мен седят двама мъже, с които се заговарям. Естествено, темата е фестивала. Казват ми, че особено ги е впечатлило младо момиче, което „омайвало публиката със своята цигулка и увлекателни приказки“. След кафето продължавам, разбира се, с бира. Избирам последната ми спирка

да бъде сред млади алтернативно изглеждащи хора. След няколко разговора се оказва, че философията, която ги е събрала, е свързана с екстремните спортове и скейт културата. Сред хора, скейтове, музика и разхладителни напитки завършвам своя уикенд. А не ми се иска. Утешава ме единствено мисълта, че имам още един последен шанс да се потопя в тази атмосфера.

26.08Днес е твърде горещо и изчаквам по-прохладните следобедни часове, за да се разходя по Ларгото на София. Радвам се, че отново ще присъствам на „София диша“, но и малко се натъжавам. Идва краят на месец август, краят на лятото и краят на моя престой тук.Чувам музиката още отдалеч. Един концерт наистина е подобаващ финал за подобен фестивал на изкуствата, а и за моето приключение в столицата. След три цели дни, прекарани сред тези хора, вече започвам да разпознавам лица. Те ми се усмихват и ме заговарят съвсем приятелски. Чудя се какъв ли е стилът музика, който ще звучи, но не след дълго разбирам, че стиловете са много – музика и танци. От сцената последователно се сменят положителни ритми – реге, соул, джаз... разпознавам кавър варианти на някои от любимите ми парчета. Разхладителни напитки се предлагат отвсякъде и аз се възползвам. Но по-интересното е, че реших да бъда смел – все пак днес е последният ми ден като посетител на това мероприятие и искам да се възползвам от всички възможности, които ми се предлагат. Затова и се присъединявам към младите момичета, които показват лесни хип-хоп движения. Бързо откривам, че танците (също като спорта) не са моята сила, но пък доброто настроение, което провокират в мен е безценно! Може би пък в мен дреме аржентинска страст, която само чака да бъде освободена! Вече съвсем уверен, се включвам в уличната милонга малко по-нататък. Движа се, смея се, усещам ритъма и забравям за всичко останало за известно време. Не след дълго обаче оставам без дъх. По-рано днес забелязах същия онзи вълшебен кът за релакс със зелен мокет и удобни столове. Насочвам се натам и по пътя разглеждам за последно малките, чаровни артистични работилници. Те ме заинтригуват и ме карат да се спирам десетки пъти. Най-накрая достигам заветната цел – люлеещ се стол с меки възглавници. Оставят ме да си почина, но не ме оставят да скучая! Няколко доста колоритни и ексцентрични улични музиканти започват да свирят своята жива музика с невероятна енергия! Представлението така ме отнася, че губя представа за времето. Жаркото слънце започва да залязва. Чудя се с какво да се ангажирам сега, но сякаш някой прочита мислите ми, защото на сцената срещу мен започва ново шоу. Усмихвам се, взимам си студена наливна бира и се присъединявам към група туристи, с които прекарвам остатъка от вечерта, наслаждавайки се на хубава музика и ентусиазирани изпълнители. Защо ли не съм ги виждал досега... Наистина се радвам на късмета си, че се намирам в София точно когато тя „диша“! Дълго обмислях с какви думи да завърша разказа си за приключението, което преживях този един месец. Вече казах доста неща... Единственото обаче, което не ми излиза от главата е: догодина трябва да се върна отново тук!

КРИСТИНА СПАСОВСКА

До „София диша“ и напред(фестопис)

П О С О Ф И Й С К И Т Е У Л И Ц И

8

Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Cцена

Литературен вестник 3-9.10.2012

„Ти си въображение!...И си силата да променяш, да мечтаеш, да забравяш и възкресяваш!Ти си самата радост...и тревога, и разум и лудост.Ти си детето! Небето!И котката!Ти си ежедневието и празника, и магията и магьосника, и актьора и зрителя...”

Въпреки неочакваната промяна в откриването на Международния куклено-театрален фестивал „Двама са малко – трима са много” 2012, град Пловдив, настроението около централаните улици и улички определено беше повишено. Градусите все още не подсказваха за жълто-оранжевото настъпване на есента, и отлагането на премиерното заглавие „Вграждане” на режисьорката Веселка Кунчева и Държавен куклен театър-Пловдив, не помрачи очакванията и шегите. Със сериозна заявка за нещо наистина различно и задъхващо, спектакълът не се игра, поради нараняване на актьор. И наистина - този факт като че ли не драматично и суетно засили вълнението и еуфорията от предстоящата фестивлана „фиеста” на театъра. Да, театърът е място на екстремността. Хората не бяха забравили това. За това и спектакълът „По ръба на небето”, с който официално се откри фестивала на 4-и септември, припомни на всички гости как по-точно „не трябва” да употребяват думата „трябва”.Връщайки се към началния цитат, съм убедена, че във всеки човек, разлистил поне веднъж програмката на Международния куклено-театрален фестивал „Двама са малко – трима са много” на Държавен куклен театър-Пловдив, са отзвучали тези думи. Като далечна мелодия, или като песен, която някога и някъде са слушали. Като думи, които се помнят. И не защото тази година кукленият театър празнува своята 65-годишнина, не защото самият фестивал има 20-годишен юбилей. А именно защото в това послание се изразява естетическата и изначална идея на хората, които се занимават с куклено изкуство. Защото това не са изречения, които мисълта е събирала и отделяла, за да ги сподели точно сега, в най-правилния момент на празничност и цветно настроение. Защото същите тези слова биха звучали със същата сила и след като фестивалът приключи и отново настъпят рутината и навиците да прекарваме дните си безшумно. И не защото тази година в град Пловдив творчески настъпи есента, с фестивална еуфория, но не от суета, а от радост. А защото фестивалът в това си издание заяви своята позиция за промяна, за иновативност, която би могла да продължи нагоре, а не да отстъпи отново на познатите форми. Известен със своето почти бащинско отношение към магията за най-малките, с реверанс и дълбоко признание към приказността и отговорността да правиш куклен театър, екипът от пловдивския театър добави доза смелост и лудост. Към програмата си на основна сцена, той се върна, като че ли в най-рисковия, но и правилен момент, към най-първата,

най-човешката форма на изкуство - уличното. В него той сякаш отново срещна себе си, припозна онази гримаса на лицето, в която усмивката е постоянен източник на емоции. Като източник на емоции, но и на много забравени и устойчиви човешки ценности,

се превърнаха и основните сцени на фестивала. Като връщане към истини, а не като назидание. В този смисъл изборът на представления може да се определи като една богата и шарена палитра от истории. Истории, каквито трябва да се случват на точно такива издания - радостни, леки, изпълнени с наивност, чистота, но и много мъдри. За да поддържат настроението. За да водят зрителите си „от една планета на друга”. Да, точно така - защото всяко ново представление трябва да запознава със своите „обитатели”, чудновати и забавни, като че ли е за първи път. Международният куклено-театрален фестивал „Двама са малко - трима са много” в своята основна програма, донесе на публиката „нито по-малко - нито повече” от необходимото. В българската селекция той се е съсредоточил към разнообразие и откровено любопитство към творбите на своите колеги. Театър „Хенд” Пловдив представи две свои заглавия - традиционното палаво представление „Хитър Петър” ( режисьор Веселин Бойдев ) и закачливата версия на „Червената шапка - презареждане” (режисьор Иво Игнатов - Кени) . Двойно участие имаше и за Столичен куклен театър - София със

спектаклите „Автобиография” и „Приказка за скитника-крал” на доказалата своя оригинален и разпознаваем почерк режисьорка Катя Петрова. Детското и наивно „Принцесата и граховото зърно” на Театър „Весел” - град Велико Търново (режисьор Тодор Вълов), Държавен куклен театър - Бургас със своята „Тумба Лумба” (режисьор Христина Арсенова) и щастливо връщане към фолклора и неговата игривост, очарователното „Изгубеният ключ” на Дъражвен куклен театър - Видин (режисьор Магдалена Митева), Театър Ателие 313 - София и Чеховата шеговитост на „Никутин” в една друга форма и изказ (режисьор Милена Миланова ), „ Голямото пътешествие на малкото крокодилче” на Държавен куклен театър - Пловдив със своята чистота и прямост (режисьор Веселин Бойдев). Заглавия, които съвсем безстрашно обдиниха публиката. Без възрастови граници и ограничения. Експерименталните „Кълбо” на Център за изкуства „За Родопите” - Бостина (режисьор Петър Тодоров) и „Деволюция” на Театър Ателие 313 - София (режисьор Петър Пашов) показаха един възможен нов сценичен език, невербален, по-експресивен и философски по-объркан. При вторият случай тази обърканост носеше известно отегчение, но надявам се то е дошло от неразбирането, а не от съмненията в качеството. При чуждата селекция ясно си личи симпатията към руската куклена школа. Няма смисъл да се питаме защо. Безспорно е. „Теремок” на Театър Рязан - Русия (режисьор Валерий Шадский), „Приказка за цар Ирод/ Вертеп/” на Държавен куклен театър „Арлекин” - Омск, Русия (режосьор Борис Саламчев) и „Альонушка и Иванушка” на Куклен театър Москва (режисьор С. Железкин) присъстваха с особена красота, с онази необхдима вяра в приказното,

с лабиринтите на традиционната руска душа, весела и тъжна, търсеща и намираща. „ Пекарна Миш-Маш” на Мини Театър, Любляна- Словения ( режисьор Робърт Валтъл ) ни разсмива в играта си с миниатюрни кукли-мишки и с веселите си подвиквания, а „ Искам да бъда нормален” на Куклен театър Мостар- Босна и Херцеговина ( режисьор Тодор Вълов ) с намигване ни подканва да внимавме какво си пожелаваме. Не мога да скрия, че в моя голяма любов на този фестивал се превърнаха инициативите на улицата - обединени под новия проект озаглавен TheatAir. Неговата идея е съсредоточена в изкарването на изкуството на едно по-видимо, по-достъпно пространство, където се сливат радост, изненада, страх и вълнение, и викането е позволено. Като едно по-непринудено обществено събитие, изразяващо ролята му извън неговите зададени параметри. И не защото за радост на обикновения човек всички събития бяха безплатни, или пък защото се наричат алтернативни . Най-важното в ентусиазма на Държавен куклен театър- Пловдив с тази си амбиция, е желанието да събере хората. Да ги сближи в една едновременна и непринудена реакция на открито. И

нека добавя - в едно културно улично общуване. Защото въпреки видимото безгрижие и лекота, уличните артисти категорично демонстрираха качество в един от най-трудните аспекти на актьорската професия - умението да импровизираш, и то в компанията на напълно непозната и неизследвана аудитория. Навън, където буквално може да ти се случи всичко. Имената сами говорят за себе си, някак екзотични и далечни. И достатъчно близки по дух - българските Театър на огъня и сенките Fireter с приказните си музикални елфи, представления на кокили и екстремните огнени шоута; незабравимите и страховити триметрови динозаври на Close Act от Холандия, които се разходиха в Цар Симеоновата градина и по централната улица, носейки след себе си крясъци и радостни викове; чаровната куклена формация String Bean и Ана от Нова Зеландия с нейния магически куфар и красива история за русалката и моряка; интернационалната трупа на Цирк „Кумбо” с експерименталните си синкретични представления, обединяващи музика, танц, цирк, и мъничко театрално изкуство; закачливият Алваро Рамирез от Уругвай със своята улична клоунада и театър Хенд от Пловдив с подобната по характер шеговитост, оживявали не веднъж централната улица; усмихнатите артисти от Ymedioteatro от Испания, подканящи зрителите в своята униаклана мини-сцена каравана. Всичко това като че ли вдъхна на града нов дух. Не само културен, не само театрален. Някак разширяващ и ободряващ сетивата - с вярата, че нещата се променят. И хората също. А с тях - и желанието за едно по-неочаквано изкуство.

КАТЕРИНА ГЕОРГИЕВА

„Двама са малко - трима са много”- рожденикът с две лица

Сцена от уличния спектакъл на трупата “Close Act”,,Холандия

Рубриката се поддържа с финансовата подкрепа на Национален фонд “Култура”

9Литературен вестник 3-9.10.2012

Боян Манчев

Този списък от въпроси няма педагогическа, а още по-малко етическа (назидателна) претенция. Той е резултат от съвместните ми практически занимания с артисти в областта на сценичните и визуалните изкуства през последните години (и в частност преподавателската ми работа в артистични програми в Берлин, София и Париж), както и от убеждението, че работата на съвременния артист е незъзможна без усилието по извършване на понятийни и критически разграничения и създаване на активен речник. Предложената серия от въпроси е само начален и фрагментарен израз на моята солидарност: въпросите не подминават никога техния автор.

Субект

С какво се занимавате? Опитвате ли се да откриете нещо? Какво открихте?

Кой е авторът на една „творба”? Кой е нейният субект? Вие автор ли сте? Субект на изкуството си ли сте?

Мислите ли, че имате мисия? Каква е вашата мисия? Мислите ли, че подобен въпрос е нахален?

Въпроси

Поставянето на въпроси необходимо ли е за творческия процес?

Задаването на въпроси разтваря ли още въпроси? Трябва ли да задаваме въпроси, които водят до нови въпроси? Задаването на въпроси намалява ли или увеличава потенциала на работата?

Отговорите необходими ли са за въпросите? Въпросите необходими ли са за отговорите?

Кои въпроси са силни? Кои отговори са силни?

Какво представляват отговорите на въпроси, които никога не са задавани?

Критика

Критиката безкрайно задаване на въпроси ли е?

Какъв вид критика е безкрайното задаване на въпроси?

Има ли конвенция, която ни налага да бъдем критични?

Избори, решения

Артистът трябва ли да взима решения? За какво?

Какъв вид избори/решения трябва задължително да направи един артист?

Какво е силно решение? Какво е слабо решение?

Какво е силен избор? Какво е слаб избор?

Какво е необходимостта в изкуството? Какво е свободата в изкуството?

Има ли условие, при което изкуството трябва да спре?

При какво условие изкуството трябва да спре?

Общуване

Изкуството трябва ли да общува? Защо? С какво? Как?

Как могат да се ограничат възможностите, които се опитвате да изследвате? Трябва ли да се ограничават?

Каква е, ако има такава изобщо, материалността на последващия живот на събитието („артистичното събитие”)?

Публика

Имате ли нужда от публика? За какво ви е?

Въпросът: „Какво искате от мен като зрител?” добър въпрос ли е?

Работите ли за вашата публика? Давате ли й продукт? Продавате ли й продукт? Публиката работи ли за вас?

Мислите ли, че имате подразбиращ се договор с вашата публика? Какъв е този договор?

Какво искате от мен? Какво искам аз от вас? Какви са тези взаимоотношения, в които сме въвлечени?

Има ли начин да се каже какво е честен обмен?

Имате ли нужда да изличите очакванията на публиката си?

Давате ли ми нещо отвъд конвенцията на театър/изложба/концерт/четене? Какво?

Участието на публиката част ли е от артистичния материал?

Ваша работа ли е да отговаряте на това?

Труд

Изкуството форма на труд ли е? Какъв вид труд е изкуството? Кои са работниците? Кой произвежда? Какво се произвежда? Какво се обменя? Какви са формите на производство? Какви са средствата на производство? Кой е собственик на средствата на производство? Кой е собственик на крайния „продукт”? Каква е печалбата? За какво? Има ли експлоатация в изкуството? Какъв тип икономика? Какъв пазар?

Може ли изразходването да влезе в режим на производство?

Произвеждате ли нещо, което не може да бъде произведено?

Контрол

Анализирате ли това, което правите, когато го правите?

Мислите ли, че когато всичко съвпада, всичко се „получава”, всъщност нещо не се получава?

Кое движение е по-интересно за вас: отскачането от вярата в конвенцията или скачането вътре във вярата? Кое движение подрива очакванията и променя началните условия? Трябва ли да подрива очакванията и променя началните условия? Защо?

Имате ли нужда да контролирате вашите средства/материал/творчески процес? Имате ли нужда да го „раз-контролирате”? Ако не, защо? Ако да, как?

Имате ли нужда от deus ex machina, за да съществувате извън контрола (си)?

Институции

Трябва ли да направите нещо, за да подкопаете пространството на институцията (за изкуство) като място, в което можете да задавате въпроси като този?

Как се отнася изкуството към употребата на творбата като „продукт”? Как се отнася изкуството към културата на употребата?

По какъв начин сте чувствителни към условията, в които играете/излагате/изпълнявате?

Интересуват ли ви формите на конвенциите, които използвате? А как влизаме в тази конвенция и действаме в нея?

Изкуството занимава ли се с конвенциите на стойността?

Искате ли да създадете напрежения във/с вашата работа? Да обезпокоите?

Каква е институцията на критиката?

Критиката нормативна ли е?

Какво означава критическа институция?

Метод

Имате ли нужда от методи?

Една артистична практика може ли да бъде научена, или трябва да бъде изобретена? Какво е да се учи? Какво е практика? Какво е изобретяването?

Какво е простота? Какво е сложност?

Има ли преход в работата ви? Има ли пътешествие в работата ви?

На какъв процес се подлагате при вашата работа?

Предпочитате ли целият процес по създаване на работата да бъде видим, или пък не? Защо?

Какво е случайна структура?

Как „раз-репетирате” нещото, което знаете? Какво е обратното на репетиция за постигане на съвършенство?

Имате ли желание да замълчите? Кога се налага да замълчите? Кога трябва да замълчите?

Афект

Изпитвате ли страх, когато взимате решение да работите? Изпитвате ли страх, когато работите? Страхувате ли се, когато показвате/изпълнявате? От какво? Предпочитате ли да не изпитвате страх?

Какви чувства ви подтикват да работите?

Какви афекти предизвиква работата ви у вас?

Искате ли да предизвикате афективен отговор? Защо? Ако да, то какви афекти се опитвате да предизвикате?

Ресурси

Ограничени ли са ресурсите ви? Какво е ограничен ресурс? Какво е изразходване? Какво е преразход в изкуството?

Работният ви процес повече от изпълнение ли е?

Изкуството има ли нещо общо с етиката и в какъв смисъл? Кой е субектът на етическата операция?

Да бъдеш див?

Какво е диво изкуство?

И вие ли искате изкуството (ви) да бъде диво?

„Дивото” пред-сценично ли е? То об-сценно ли е: ob-scaena?

Дивотата вид сляпо петно ли е, тъмно място, в което съзнанието е отказан достъп?

Може ли сляпото петно да абсорбира това, което не вижда?

Как могат да протекат ексцесът или „лудостта”? По каква причина нещо трябва (или не трябва) да се случи?

Работата на изкуството има ли героичен произход? Работата трябва ли да търси „чудовище”: това, което не мога да обясня или зная? Това, което ме очаква в края, но само загубването може да намери?

Метакритически въпросник за свободното време на съвременните артисти

10 Литературен вестник 3-9.10.2012

Капка Лалова

Филип Глас (1937, Балтимор, Мериленд) работи не по-малко от 10 години върху избистрянето на стила си, преди да се почувства подготвен да влезе в оперния жанр. През 1976 г. той вижда на сцената първата си оперна творба „Айнщайн на плажа“, която е неговият жест на еманципация от авангарда, но също и „еманципация от паметта“, разбрана в смисъла на Джон Кейдж1. Операта го прави световноизвестен, но не и разбран. Той разказва: „Вече бях на около 30-31 години, когато в студиото на Кьолнското радио бях запитан от германски колега: „Никога ли не сте мислили за музикално училище?”2. Музиката му се оценява като undereground, кич, примитивизъм, масова култура, дилетантизъм. Но мнозина вече забелязват, че лесният достъп никак не е лесен „изход“. Съзнанието остава напрегнато под натиска на продължаващото въздействие и започва да подава сигнали за „помощ“ към интуицията, търсейки следи, спомени, аналогии. Този ефект на съзидание/разграждане асоциира „изкривените“, „дефектирани“ технологически мултипликации в картините на Зенг Фанжи (1964), създаващи чувство за „хипнотична неподвижност“, маска, скрита камера или „трето око“3. Именно подобно „зацикляне на времето“ в музиката на Филип Глас е коварството, което те кара да си тръгнеш, а след това да се върнеш. Такъв пример е Рансом Уилсон, който (ще) дирижира много творби на Глас. Когато за първи път слуша „Айнщайн на плажа“, той бил дотолкова раздразнен, че напуска спектакъла. Струвало му се, че слуша музиката на някакъв луд композитор, която няма посока, сякаш идва от гигантски фонограф със заседнала игла.Глас поема риска да бъде неразбран и си го обяснява така: „В западната музика ние разделяме времето, сякаш искаме да премерим дължината му и така го разрязваме, както се разрязва филия хляб. В индийската музика (и в цялата неевропейска музика, която ми е близка) малки мотиви се сплитат в “безкрайни” вериги на времето. За моята генерация, която беше доминирана от сериалността, тази музика беше глътка свеж въздух. Тя ни позволява да мислим за музиката по различен начин“4.Глас говори за времето като културна система5. Източното мислене разбира времето като полихронност/полифоничност на различни състояния около въртящата се ос на слънчевия цикъл. Западното време е фрагментирано заради диктата на рационално прагматичното мислене и приемането на догмата за необратимостта и кумулацията на случващото се като обективен еволюционен ред. Оттук идва и стремежът му да се освободи от „оковите” на природата.Духовното у Филип Глас го дистанцира от фрактализацията на време-активността, която обезличава човека, пакетирайки го в производствено (пазарно) информационния конвейр, предлагайки делничния „работен/роботен” контрол. Какво ни остава освен постмодерния симулакрум с инцидентно и хаотично подаваните „порции” живот на принципа „just do it” или „why not?”.Филмовата трилогия на Филип Глас “Koyaanisqatsi” (1982), Powaqqatsi (1988) и Naqoyqatsi (2002) представя именно такава постмодерна схема на живот, в която хората се движат, работят, почиват, смеят и умират в еднакво (бързо) темпо. „Страшното“ на Koyaanisqatsi, което на езика на ацтеките означава живот „извън баланс“, е липсата на човешкото. Филмът представлява тонов урбанистичен пейзаж с изчерпани езикови ресурси. Хората автомати споделят някакво общо пространство, без да се замислят за парадоксалността 1 Richardson, John. Singing Arhaeology: Wesleyau Universirty Press,

1999, p. 66.2 Мallet Franck & Darmon Eric – Looking Glass: fi lm DVD Mémoire

Magnétique, France 2005.3 Изложба на художоника Зенх Фанжи беше представена през юни 2010 в Галерията за чуждестранно изкуство в София. Фанжи работи едновременно с две или повече четки, като с едната изобразява сюжета, докато другите криволичат по платното и оставят следи от неговото подсъзнание, откъдето идва сюрреалистичната аура на въздействието им. 4 Мallet Franck &Darmon Eric – Looking Glass: booklet p. 4.5 Йорданова, Жени. Времето като система на културата. – Българско музикознание, 1989, № 1, с. 63-65.

на своята пълна анонимност и отчуждение. Поставени в своите работни клетки или спящи под чадърите на плажа (в съседство с атомната електроцентрала „Сан Онофре”), те остават безразлични помежду си и към себе си. Екологичният ландшафт на филма съдържа кадри от атомни сметища и разкопани мини, вещаещи природни катаклизми, като по този начин се асоциира с тревожните, питащи геопространствени композиции на ландшафтната архитектура.Времето навсякъде има едно и също астрономическо измерение, но неговата социална конструкция на Запад и на Изток си остава различна. Познатото от романтиците dolce niente като състояние на акумулиране на знания и креативност за европееца винаги е било гранично дисидентско поведение. За Изтока съзерцанието и медитацията са въпрос на високоорганизиран духовен самоконтрол. Това е духовната радост, предизвикана от пулса на сърцето или изгряването на слънцето – чудесата, които европеецът е престанал да забелязва. Филип Глас не приема културата на „еднократната употреба“ и затова търси – отвътре навън и отвън навътре, а не около.Безкрайната „повторяемост“ и високото напрежение на процесите в музиката на Глас създават семантичен сблъсък, при който съзнанието влиза в състояние на дезадаптация. Отказаната фамилиарност от страна на фокусирания обект в крайна сметка бива разпозната като симулирана монотонна делничност. Тя именно е причината за илюзорното медитативно лутане на съзнанието и потребността от прекодиране, от което идва и изместването на реалното в посока на ритуалното сливане.Въздействието може да се сравни с това от картините на „иконата” на оп арта Бриджит Райли6, която работи с фигури, подредени по начин, който създава халюциногенен ефект заради конфронтацията между плоскостта на картината и оптичната илюзия за нагъната триизмерност. Това създава впечатление за „контракция“ на формата.

Други „оптични” похвати, напомнящи смяната на фокуса, са внезапните промени на параметрите на музикалния сегмент – регистър, фактура, динамика, тембър. Те пораждат усещането за смяна или движение на източника на светлина. Като „математическо” описание на движещи се обекти – вид диференциално уравнение – може да се разбере пиесата „Геометрия на кръговете” (1979), написана за американската детска телевизия „Сезам стрийт”.

….В известната творба „Огледала“ (1981) могат да се открият връзки с „двуизмерното“ изкуство на американския концептуален художник Микеланджело Пистолето, вдъхновител на кръга Arte Povera и Citadelarte, който рисува върху огледала или други отразяващи повърхности, за да вгради неуловимо мимолетното в

6 Вж. Бриджит Райли: http://www.google.com/search?ie=UTF-8&oe=UTF-8&sourceid=navclient&gfns=1&q=rilly+brigit#hl=en&&sa=X&ei=2WY3TcbdMYK6hAfWhZDkAg&ved=0CBkQvwUoAQ&q=riley+bridget&spell=1&fp=fd0f73886609171d

двойствения реално/нереален свят.Широкият размах на новаторските синтези отвежда Глас към жанра на операта, за която чрез „Айнщайн на плажа“ (1976) спечелва нова аудитория, като разбива конвенциите й два пъти. Операта е сценично шоу, което заклещва съзнанието на зрителя в непрекъснато 5-часово ритуално действие. Тя включва 13 сцени по около 20 минути, свързани с интерлюдии, като движението на публиката е „част“ от спектакъла. Филип Глас търси максималното изпълване на идеята на Бекет за пълното „изграждане“ на творбата чрез публиката чрез радикалното обръщане на мелодико-хармоничните и ритмическите функции. Ритъмът доминира всички останали процеси, като хармонията бавно „отмества“ отделни тонове като във въртящо се зъбно колело, докато направи преместване в ново качество.Операта, написана за ансамбъл и солфежиращ малък хор, е създадена съвместно с театралния режисьор

Робърт Уилсън, който изобразява липсващия сюжет като архитектурен

проект: „Ние работехме така, както един архитект би построил сграда“7. „Сградата“ на Уилсън включва три основни секции, които отговарят на три „визуално акцентирани“ музикално-тематични сфери – Влакът/ Процесът/ Полето. Влакът е метафора на Айнщайн, с която той обичал да илюстрира „теорията на относителността“. „Процесът“ е котвата, която потапя зрителя в живота такъв, какъвто е, а полето е „макет“ на пространството, в което мечтите търсят своите орбити.Литературната основа на либретото е „колаж“, който включва нашумялата история на Патрисия Хейрст8, предавана по радио WABC, стихове на Кристофър Ноулс9, популярната песен „Mr. Bojangles“ на Бийтълс и поемата на Самуел Джонсън „Всички хора са равни“.Уилсън стига до „визуалния“ прочит за личността на Айнщайн след особения педагого-психологически експеримент с 13-годишното момче Кристофър: „Кристофър, знаеш ли кой е Айнщайн?“ (К.: „Не зная.“). „Кристофър, знаеш ли кой е Айнщайн?“, „Кристофър, знаеш ли кой е Айнщайн?“ И така 12 пъти. Накрая интуицията и въображението се отключват и след няколко дни Кристофър донася 12 отговора в илюстрации на толкова пъти зададения въпрос.Със своята кулминационна сцена (виртуално атомно унищожение, асоциирано с поемата на Кристофър Ноулс „Чувствам, че земята се движи“), с „чистите си ренесансови вокални линии, с нарастващия инструментален взрив, стабилния осминков пулс и истеричния хор, пеещ цифри, колкото е възможно по-бързо и по-трескаво, операта се възприема като рефлексия на тревожния fin de siècle от края на 70-те години“10. Нещо повече – със своята 5-часова настоятелност (Чуй!) и избор на персонажи „жертви“, които не могат

7 Page, Tim. Philip Glass’s Einstein on the beach. In: Philip Glass/Robert Wilson Einstein on the beach: CD, The Philip Glass ensemble, Copyright 1979, booklet

8 Патрисия Хейрст (1954) е дъщеря и внучка на американски милонери, отвлечена през 1973 от крайнолявата военна групировка СЛА. Въпреки че нейните родители плащат откупа от 6 млн. долара, тя отказва да се завърне вкъщи, като остава с групата, като по-късно прави заедно с тях терористичен банков обир. Оправдателните аргументи на свикания по-късно процес от страна на психиатрите са, че става дума за реакции над границата на контрола вследствие на процедура по „промиване“ на мозъка“ (включително насилие). Чрез този колаж, който изгражда тематичната сфера на Процеса, става ясен намекът към маоизма, който в този момент е централна заплаха за Щатите. По този начин „заплахата“ и „помирението“ (операта „Никсън в Китай“ на Джон Адамс) допълват представата за външнополитическия фон и тревогата от атомна война. 9 Кристофър Ноулс е дете със „затормозена психика“, което е ученик на Робинсън Уилсън в интернат за деца с проблеми, където той е възпитател. Днес Кристофър Ноулс е известен като езотеричен поет и по-специално със своя соларен символизъм.10 Page, Tim. Philip Glass’s Einstein on the beach. In: Philip Glass/

Robert Wilson Einstein on the beach: booklet.

М У З И Н К И

Филип Глас и новата опера

Микеланджело Пистолето – Квадрат в безкрайността на един квадрат

11Литературен вестник 3-9.10.2012

да се изразят (Кристоф) или предпочитат да мълчат (Патрисия), или – не! - искат да крещят и чрез сложната двузначност на научното откритие на Айнщайн – мощен прогрес, но и заплаха, - операта „Айнщайн на плажа“ се определя като постекспресионистична психологична

съвременна драма, каквато операта не познава до този момент. Както беше споменато, „Айнщайн...“ – според Филип Глас – не е опера за уединено слушане, а за съпреживяване заедно с човека до теб. И въпреки това този, който би поел интелектуалното изкушение за „чистото слушане“, ще бъде многократно възнаграден посредством бавното изкачване до лиричното Елдорадо на операта – сублимния диалог в сопранов саксофон и бас кларинет в III сегмент на сцената „Процес 2/Затвор“ от II д. (секция). Солото, с импровизационно джазов елемент, се изявява комплементарно върху безотказно дисциплинираща „механична“ рамка и „въздишките“ на хора, което подчертава триизмерната темпорална рамка на звуковата картина. То описва дъга към трансцендентното в сопрановата Ария от III сегмент на сцената „Легло“ в III секция, която е възхитителен пример на вокално ноктюрно.Операта „Сатиаграха” (1980) е най-яркият пример на историческа комплексност сред оперите на Филип Глас, не само заради образа на своя централен герой Махатма Ганди (1869-1948), но и заради широкия интертекст, който включва още три личности, които се явяват „свидетели“ на действието и които за Филип Глас означават миналото, настоящето и бъдещето на „сатиаграха“, учението за „истинската сила“. Ганди е представен в ранната си политическа кариера (1893-1914) по време на пребиваването му в Южна Африка, където организира мирни демонстрации и гладни стачки в протест на т.нар. Черен закон. В тази опера Филип Глас се спира на драматургията на „театъра на представянето“, като това, което гради, не са политически внушения, а вяра в човека. Като пазители на хуманността в операта виртуално участват три личности – Лев Толстой, Рабиндранат Тагор и Мартин Лутер Кинг, чиято изначална изключителност е подчертана чрез отсъстващите им вокални партии.В първо действие протектор на човека е граф Лев Толстой, който освен представата за гения, в биографичен план предизвиква размисъла за човешката мисия и порива на спасението във връзка с неговото последно пътуване11. Ганди е в кореспонденция с него до самата му смърт през 1910 година, когато основава т.нар. Ферма на Толстой (I д., I сц.). Второто действие е доминирано от фигурата на Рабиндранат Тагор - идолът на индоезичната култура, първият неевропеец, спечелил Нобелова награда (1913) - художник, музикант, поет и политик, с когото Ганди лично общува. „Свидетел“ на трето действие е Мартин Лутър Кинг, който за Филип Глас е американското въплъщение на Ганди. Операта е замислена за състав от струнни, дървени инструменти, орган, 6-има солисти и хор от 40 изпълнители, като намерението на Филип Глас е да се концентрира не върху индивидуализирането на партиите, а върху смесения тембър на хора като вокален еквивалент на оркестъра, който композиторът се стреми да сведе до звученето на органа. За „синкретизма“ на действието спомага и оригиналният (санскритски) език на „сатиаграха“ и извеждането фигурата на Ганди на метафорично ниво чрез знаците на изконните ценности на индуизма („Махабхарата“ и „Бхагавад-Гита”) и символите на идеята за ненасилието. Като звуков интензитет на оркестъра „Сатиаграха“ е най-“вагнеровската“ сред оперите на Филип Глас (с отсъстващи медни инструменти), докато хоровите вокални линии са съзерцателно умиротворени и показват родственост със „специфичната“ система на мислене на хамелана. Тази система (песен на Протеста от II д., III сц.), отхвърляща такта и властта, което Филип Глас закачливо, но и недвусмислено подчертава, разкрива застъпничеството му за „сатиаграха“ - силата на всеобхватния човешки стремеж към хармония. След „Сатиаграха” Филип Глас се насочва към следващия си замисъл „Ехнатон” (1984), който генерализира значенията на първите две опери, осмисляйки ги като един мащабен триптих. По този начин с алюзията към Вагнеровата тетралогия „Пръстенът на нибелунга”, Филип Глас отговаря на въпроса за липсващите корени

11 Постановката на режисьора Иван Добчев „Станция Астапово“ („Сфумато”, февруари 2006), която визира последните дни от живота на Толстой, създава догадките за пътуване към България. Спектакълът е философска притча за душевните терзания на Толстой, представен чрез метафората/танца „на самотния вълк, тръгнал за Йерусалим“.

на минимализма и неглижираното му отношение към историята.„Ехнатон” е третата опера от трилогията „исторически портрети” на Филип Глас и е посветена на египетския фараон Ехнатон. Подобно на „Айнщайн на плажа” и „Сатиаграха” тя е безсюжетна опера, чийто смисъл може да се изрази в метафората „пееща археология” на Шалом Голдман, който е автор на поетичния текст. Операта бележи кулминацията на един интензивен период на творчески търсения, когато Глас бива завладян от идеята за личността като двигател на историята. Трилогията представя трима велики визионери, които революционизират мисленето на своето времe – Айнщайн, Ганди и Ехнатон12.Глас вярва в човешките атоми, клетки, екипни системи като ефективно работещи социални единици. Тяхната роля е особено важна в „турбулентни епохи с нелинеен, неравновесен, неравномерен и хаотичен тип динамика“13, каквато е съвременната епоха. Тя се характеризира със съмнението в еднолинейната еволюционна темпоралност (Дарвин/Маркс), демиурга на тоталния глобален пазар, екстензивния модел на възпроизводство не за употреба, а заради самото производство, и изчерпване на невъзвращаеми ресурси. Излизането от тази турбулентна зона може да стане не просто чрез „спасителния колан“ на някаква оригинална идея, а чрез „иновативни идеи с инкрементален и радикален характер“14. Оперната трилогия на Филип Глас разглежда именно такъв тип новаторство, а „Ехнатон“ обобщава линиите на тяхната концептуалност.Широка комплексност показва фантастичната музикална драма „1000 самолета на покрива” (1988) – тип халюциногенна монодрама, светлинно шоу, балет, художествена изложба и урок по дзен. Тук може да се направи аналогия с принципите на работа „със заварен“ материал. При този подход „неизвестните“ в еклектичната „аритметична“ сума се търсят посредством зададените нови смисли в непринудено случващото се общуване/биене на материала.У Филип Глас живеят различни стилови нагласи, но за разлика от Стравински той не ги следва „линейно“ в продължителни творчески периоди, а им се отдава едновременно, както в „1000 самолета на покрива“. По-зрелият му подход обаче сочи ориентация към една определена ключова стилистика, подчинена на религиозна доктрина, учение или патоса на манифест, който се самоопределя с това, което не иска да бъде. По този начин постмодерният импулс преминава във фонов режим. Филип Глас е автор и на друга оперна трилогия, която е по творби на Жан Кокто - „Орфей“ (1993), „Красавицата и чудовището“ (1994) и „Ужасни деца“ (1996). В операта „Орфей“ автомобилният реализъм на булеварда и на бистрото (I д., сцената в кафето) e пресечната точка на срещащите се времеви перспективи на мита, приказката и мечтата. Ръководейки се от едноименния филм на Кокто, в нея Филип Глас дава музикално-сценично тяло на една от любимите си метафори за „огледалото“. В „Орфей“ това е объркващият смут в нашите представи, чувството, че нищо в света не е такова, каквото изглежда. Ето как обяснява това Жан Кокто: „Орфей е реалистичен филм, една кинематографична творба по-истинска от истината, това е свръхреализъм – тази истина, която Гьоте противопоставя на реалността и която е голямото завоевание на поетите на нашата епоха“15.В операта Орфей е поет, който е изкушен от бягството от посредствената нагнетяваща урбанистична реалност, зададена от Жан Кокто в трилогията като асоциативно поле на „тротоара, цирка и гилотината“ („гилотината“ е „огледалото“). В музиката на „Орфей“ Филип Глас оглежда непредвидимото в живота посредством ракурса на цирковото шоу и бурлеската като негатив на мечтите. Сигналът за преминаването отсам и отвъд „Огледалото“ е моделът на музикално мислене в стил класицизъм (Глук), което би трябвало да бъде представата за разумния, хармоничния ред на света. Чрез „Орфей“ Филип Глас казва: Да, той е възможен. Една от най-вълнуващите опери на Филип Глас от последните години – осемнадесетата поред – е „Галилео Галилей“ (2002). Подобно на „Айнщайн...“ и в нея основният размисъл е съсредоточен върху въпроса за връзката между науката, морала и изкуството.

12 Мallet, Franck & Darmon, Eric. Looking Glass: film DVD.13 Стефанов, Нако&Керемидчиев Дончо. Подходи

за усъвършенстване на контролинга в условия на турбулентност. В: Годишник на Университет „Проф. Д-р Асен Златарев“ Бургас, т. XXXIX /2/, 2010, с.1 8.

14 Пак там, с. 20.15 Cocteau, Jean. Orphйe-film: J’ai lu/Edouard Dermithe, 1950, p. 5.

М У З И Н К И

Сгъстеното време пространство на действието приема формата на ретроспективно епистоларен поглед към миналото на Галилей, като се затваря в двете крайни точки на неговата съдба – скръбта на самотния и сляп баща по загубата на единствената му дъщеря и спомена за радостното изумление на детето. В края на операта Галилей е унесен в слушането на опера от своя знаменит баща Винченцо Галилей, с което Филип Глас ни въвлича в метафизиката на крайността, на пределната граница между живота и смъртта, което разкрива още по-силно мъжествеността и величието в отстояването на избора. Първият биограф на Глас Роберт Мейкок заявява, че едва ли има някой, който да познава цялата музика на Филип Глас, но е сигурно, че тя се възприема в полюсите „омраза или любов, екстаз или скука”16. Това означава, че тя оттласква или изгражда ценностни системи по трудно обясним, но успешен начин.Силно индивидуализираният почерк на Филип Глас работи центробежно по отношение на гравитацията му около естетиката на постмодернизма. Неговият музикално-театрален стил е твърде своеобразен, и дори уникален, за да бъде вместен в неговата доктрина, колкото и широка да е тя. Точно като своя герой:

Първичен и възвишен,рационален и импулсивен,конструктивен и интуитивен,противоречив и монолитен,своенравен и методичен,хазартен и систематичен,капризен и аскетичен.мъдър и ексцентричен,динамично фотографичен,документално магичен.Кентавричен.

Дали след (вече) 40 години нещата са се прояснили? Във всеки случай по-рядко се правят констатации, а въпросите звучат така: “Музиката ви звучи като

екзистенциален ужас. Как постигате това?“. Отговорът е: “Откъде да знам?“.17 Отговорът е нормален, защото Филип Глас не отговаря, а задава въпроси. Постмодернизмът едва ли ще може да обясни толкова трансцендентален и толкова неинтерпретативен композитор, който при това има съвсем ясен фокус към реалността. Във всеки случай американците твърдят, че той е „най-големият жив американски композитор“18.Може би защото е успял да създаде една полидименционална и полидисциплинарна музикална екология на „огледалното отражение“, работеща върху принципите на минимализма като музикална икономика на

рекуперацията, събрала в себе си рационализма на Запада, природосъобразността на Изтока и хуманността на Човечеството.Дали това не е новият реализъм?

16 Maycock, Robert. Glass – A biography of Philip Glass: UK Sanctuary House, 2002, p. 9.

17 Hicks, Scott. A Portrait of Filip Glass in twelve parts./film/From the director of SHINE 2008, conversation with Errol Morris.

18 Пак там.

Бриджит Райли – Движение в квадрати, 1969

12 Литературен вестник 3-9.10.2012

Времето на празника е време „пашкул”, време, омотано в нишките на кръговост, в която сякаш протичането му е спряло. Времето на празника е „излаз” от ежедневното битие и думи, движения и траектории и влизане в едно, като че ли „вечно мистично настояще” (Елиаде 1998: 49). Времето на празника е време, което се осъществява, „оцветява се” от багрите на дрехите или поне от тяхната неежедневност, но и от звуците, които включват не само тоновете на глъчката или буйността на фойерверка. Пространството побира освен пазарното смесване на езиците на миналото и настоящето, също и полутоновете на „изкуство на времето” (Лосев 1985: 413) – музиката1, която се осъществява, както времето, не в едновременността, а в последователността. Времето на празника в поезията на Иван Теофилов като че ли „слязло” от календара и се е разтегнало във време за почивка и заедност: от дългата привечер и залеза до утринта на неделята. То е време, което е чакано, подготвяно и чествано, а според Гадамер „честване” е дума, която „подчертано снема представата за преследване на цел”: „Като се чества празникът, то той трайно присъства, винаги и през цялото време. Времевият характер на празника се състои в това, че се „чества”, а не се разпада в траенето на откъснати един от друг моменти (Гадамер 2000: 71).Времето на празника, като извънделнично време, е ритуално, „белязано” и от свои символни образи. За античните обреди това са фигурите на жреците или вакханките. За литургичното време – свещеникът. За парада (и в частност – войната, като празник от друг порядък) – униформените маршируващи. Поезията на Иван Теофилов повиква в пределите на празника цирковото (и панаирното) време – с клоуна и въртележката. И докато в стихотворения като „През Добруджа” зададеният образ на празничността е внезапно навлязла в битието на пътуващите в автобуса, за да ги направи за кратко съпричастни към едно друго време, изникнало изневиделица по пътя, в други стихотворения поетът заема формата на празничността – символния й образ или характерен неин белег – и я полага в не-празничен сюжет. Резултат на такъв „експеримент” е стихотворението „Малкото японче от Хирошима”, забелязано от първите критически прочити на „Небето и всички звезди”. Смятам „Малкото японче от Хирошима” за силно стихотворение, но не само заради проблематиката (атомната бомбардировка над Хирошима), а поради обратния ефект от градацията на елементите, които в ежедневието, а и в стихотворението, би следвало да са „смехопораждащи”. Книжната бяла лястовица (диалогична с Йовковата птица), папагалът и клоунът са елементи на карнавала и панаира. В случая те не предизвикват онова, за което са функционални. Съставките на празника са несъвместими и неадекватни извън празничното време. А в „Малкото японче от Хирошима” те не са дори във времето на ежедневието, а във времето на смъртта. Време с обратен на празника знак, защото всъщност е не спиране на времето, а не-време. В този смисъл можем да твърдим, че „Малкото японче от Хирошима” се гради от елементите на празничността, за да изрази тяхната непригодност във времето на смъртта. От подобен регистър е и стихотворението „От влака”, необговаряно, а и невключено от Иван Теофилов в сборната му книга от 2007 г. Но стихотворението „От влака” е също знаково за пораждащата ужас подмяна на символните образи. Чучелото, облечено в униформа, символизира не шегата, а войната. Макар пародия на войната, ненадейното „бомбардиране” на лирическия аз с образност от друг символен ред поражда ужас и този ужас е ужасът от подмененото послание: „...сред нивите чучело// някой измислил: със фрицовска куртка и каска,/ бедните врани, врабчетата малки да стряска...// Шеметно чувство на ужас за миг ме повлече./ О, и шегите с войната са тягостни вече!”Освен чрез календарното време (чрез Пасхи, Великдени, Байрями), много често в поезията на Иван Теофилов празникът идва ненадейно. Неговото нахлуване в ежедневието е не само календарно разграничимо, но и често субектно преживяване. Семейната среща, както и самото присъствие в света, живеенето е основание за празник. Много добър пример в този случай ми се

1 Повече за музиката в глава III, „Градът”.

Времето на празника в поезията на Иван Теофилов

струва стихотворението „Празник”. Дошлият сродник превръща семейната вечеря в празнична, ежедневните жестове се преобразяват, струята от чешмата придобива „весел шепот”, потракването на чиниите е разчетено не като делничен жест за подредба на масата, а именно като специфично сакрално действие, чието име е неназовимо, неотбелязано в календара на официалните празници. Тези лични празници празнуват ежедневната цикличност, като не позволяват празничността да се превърне в рутина, а напротив, успяват да из-празнят моментите светскост и да ги запълнят със свещеност. В този смисъл поезията на Иван Теофилов „прави” възможна връзката, а не противопоставянето между ритуалността на делника, от спецификата, на която е заетостта, възнамеряването на нещо, труда, и ритуалността на празника, в която винаги всички са „едно”, защото празникът е общност. Поетът постига това като използва и привнася елементите на единия тип ритуалност към другия. Така делничната вечеря е свещена, интенционална дейност2: „шепота на късната вечеря: описва своя обетован кръг” („Притча”). Сходно по това, че субектът съумява да конструира свой личен, извънкалендарен празник, е стихотворението „Ресторант над Дунава”. Самият жест – на напускането на традиционно обитаваното място, отиването другаде – „навън от града” – изпълва обстановката с достатъчно основание за тържественост. В случая, за разлика от други стихотворения на поета, в които музиката е неотделимо условие за празник, тук е излишна – посетителите на ресторанта „не слушат мотива” заради другите съзвучия – „в ненаситните свои очи”. „Ресторант над Дунава” и „Неделя” са стихотворения за калейдоскопично време, което не различава голямото от малкото, не дели неважното от важното, защото всичко е еднакво човешки нужно. Това са стихотворения за това, както много точно се изразява Александър Шмеман в „Дневници (1973-1983)”, какво хората правят, когато нищо не правят, за времето, когато именно живеят. „Най-много ме интересува какво хората правят, когато „нищо не правят”, т.е., когато именно живеят. И ми се струва, че само тогава се решава тяхната съдба, само тогава техният живот става важен. (...) И онзи, който не е имал личен живот, в края на краищата никому не е бил нужен. На хората един до друг и един в друг е нужен животът” (Шмеман 2008: 7).Времето на празника е другото на времето на скуката или на заетостта, то е време с друга опитност. Основен знак, който указва пребиваване в празничното време в поезията на Теофилов, е въртележката. Тя е образ, който е откроено фиксиращ вниманието на читателя върху себе си („Празници”, „Старият Пловдив”). И не само на възрастния читател. Книгата за деца на Иван Теофилов „Дървеното конче от въртележката” въвежда читателите си в едно кръгово, като въртележка приключение. Пътуването на дървеното конче започва с напускането на въртележката-дом и завършва със завръщането при очакващите го край нея деца. Иван Теофилов използва думата „въртележка” и в друг смисъл – „след въртележка от диво скитане/ накрай овчарските чукари спря” – „Изчезване”, – на лутащия се пътник, който в лутането си обаче успява, макар за миг да види околностите през определенията на веселието: „засмяната околност”, „искрящия трамплин”, обеми, цъфтящи от сияйни трансформации”.Още един поглед към празника предлага стихотворението

2 Интенцията на празника според Гадамер предпазва от разпадането му на отделни лични разговори или разпиляването му в единични преживявания. – „Актуалността на красивото. Изкуството като игра, символ и празник” (2000), с. 71.

„Нощният Сен Тропе”. Този чуждоземен празник обаче няма нищо общо с празниците от детството. Тук карнавалното е видяно не като пъстър свят, а като неискрено, рекламно, снобско изживяване: „Стърчи един безумец, изкачен върху отвесен прът и... полетява над сборище сноби”). Светлината не е празнична, а осеняваща:

отблясъци прозорците слепят и късогледо къщите се взиратв безумствата на морския площад.

Поетът, като смесва елементите на празника и делника, успява да превърне приключението в празник. Както празника, приключението е спонтанно, но то е „събитие от личен характер” (Драгоев 2004: 54), липсва му повторяемост, то е „събитие на мигновеността” (Драгоев 2004: 56), „приключението прекъсва една монотонна, нормализирана и пресметлива времевост” (Драгоев 2004: 65). Стихотворението „Юноши” е показателно за това как от ненадеен приключенски и предизвикателен жест скачането в реката се превръща в личен ритуал, който, макар че е събитие от личен характер, чрез повторяемостта

си прераства в събитие от друг порядък. От жест да покажем на околните пътуващи във влака и на себе си, връщащи се от монотонната работа във фабриката, че истинските измерения на битието са други (заявени в лирическия текст от: „И за да видят пътниците колко е просто – скачахме в реката”), се превръща в ежедневен ритуал, извънредно събитие, което „подрежда времето” (Драгоев 2004: 60). Всички действия на персонажите в „Юноши” се извършват отвъд делничното им битие, повторяемостта е точно зададена, тя е разписана – „на връщане от фабриката винаги”, и е заключваща се между моментите на причакването на влака на моста и скачането в реката, в които „онемяваше светът”. Онемелият свят е всъщност останалият извън обреда свят, отвъд празничното битие не съществува друго. Чак когато бъде изживян, изконсумиран, ритуалът допуска „другото” на празника, навлизащо първо като звук от същества („обаждаха се единични жаби”), а после – и чрез представата за време – „залезът расте над нас с невероятна скорост”. В самото стихотворение много категорично се открояват символите на моста и реката като образи, даващи наглед за преминаването от човешкото към свръхчовешкото състояние. Колко просто е да се остави рутината, твърдят чрез скока си момчетата и скачат не в реката, защото тя в този момент не е просто река, а символ на живота, в който влизат с готовност; тя е и тялото им, новата не момчешка обвивка на същността им, на която са готови да се подчинят:

Изправяхме се бавно, по момчешки (...) и тръгвахме като мъже към светлата, притихнала и ласкава вода.

Чрез богатия си символен заряд финалът на стихотворението „отваря” личния празник към социалния, диалогизира с древните практики на съзряването, на символичното умиране на момчето, от което се ражда мъжът.Както забелязахме, времето на празника в поезията на Иван Теофилов е „богато” и способно дори да вмести в границите си различни „късове” от ежедневното време. Освен това, интерпретирайки и експонирайки пищния му антураж от предмети и характерни образи (въртележки, кончета, предмети за забава), поетът успява да внуши на едно вътрешно-ментално равнище усета за преизпълненост на пространството, усета за общност, а оттам и за празник – защото освен всичко друго празникът е и онова, което осуетява човешката изолираност и самотност, „опашкулва” човека в едно събитие с всички.

БиблиографияГадамер, Ханс-Георг. Актуалността на красивото. Изкуството като игра, символ и празник. Критика и хуманизъм, 2000. Теофилов, Иван. Амфитеатър. Христо Г. Данов. 1968.Драгоев, Иван. Приключение и всекидневие. София, 2004.Елиаде, Мирча. Сакралното и профанното. Хемус, 1998.Лосев, Музиката като предмет на логиката – В: Идеята за времето, 1985. Теофилов, Иван. Вселената на яйцето. Жанет 45, Пл., 2011.Теофилов, Иван. Вярност към духа или значението на нещата. Жанет 45, Пл., 2007.Теофилов, Иван. Небето и всички звезди. Български писател, 1963.Шмеман, Александър. Из Дневници 1973-1983 г. – Християнство и култура, бр. 4, 2008.

13Литературен вестник 3-9.10.2012

Владимир Игнатов

На всякого мудреца довольно простоты...

Тези думи от едноименната комедия на Александър Островски с пълна сила можем да отнесем към ранната пиеса на Ст. Л. Костов „Пред изгрев слънце” (1921). При появата й критическата рецепция за нея е скромна, а при това и твърде противоречива. Непосредствено след премиерата на комедията през ноември 1921 г. във в. „Мир” се появява рецензия, която е сдържано критична: „г. Костов може да бъде засега доволен от постигнатото: втората му комедия образува стъпка напред в овладяването на трудната материя, в техническата разработка на един сюжет, който би задал големи грижи на всеки комически писател... И публиката възнагради с непринуден смях и бурни аплодисменти една картина на нрави, каквато не бе давана още на наша почва”1.1 Според друг отзив обаче „цялата пиеса е едно недоразумение от художествено и от религиозно-идейно гледище”2.2 Недоразумение или не, творбата на Костов въплъщава ключови проблемни и идейно-тематични ядра, които намират реализация в някои негови по-късни (художествено и в частност драматургично по-добре издържани) комедийни произведения. „Пред изгрев слънце” предлага любопитна трактовка на въпросите за човешката наивност и склонността към подчинение, властолюбието и измамничеството, които влизат в особена диалектична връзка. Тук интересуващият ни проблем е видян през интересна призма - властта като манипулиране на действените и словесни прояви на подчинените с цел безпрекословното следване на някаква „идея”. Както повечето Костови комедии, и тази можем да причислим към жанра комедия на нравите. Но нека своевременно отбележим, че отделните ситуации, усложненият на места мизансцен са своеобразният фон, на който изпъкват действените прояви и характерите на героите. „Пред изгрев слънце” проследява последиците от упадъка на нравите в микропространството на дома и семейството, от манипулирането на човешкото съзнание и поведение и прозирането на собствената недалновидност чрез добре познатата драматургична развръзка – надхитряването и изобличаването на хитреца. Началото на комедията въвежда в един свят, доминиран от емоционално приповдигнатото настроение на героите заради посещението на мнимия Учител. Класическите принципи на комедията да разсмива, но и да поучава се разкриват още тук в подстъпите към зараждането на конфликта. Със средствата на сатирично-изобличителното Костов създава почти абсурден свят, в който всички стават жертва на един користолюбив човек, злоупотребяващ с тяхното лековерие и невежество. Подобно на комедия като „Големанов” и тук главният герой е загатнат в началото чрез описанията на останалите персонажи. Увлечените Вяра и Мирска недвусмислено настояват за неговите добродетели и физически преимущества:

ВЯРА. (...) Той има много хубави и умни очи.МИРСКА. Нали?... Има нещо кротко, мило, нежно в погледа му, няма това, което имат другите мъже... пфуй!ВЯРА. (като следи мислите си). Той е много мил човек.

Още в експозицията се наблюдават онези механизми на властване над другия, които се основават на демагогията и безпринципността. Влиянието на Учителя обхваща различните социални слоеве: посредством проповядваното лъжливо нравоучение той намира „последователи” в лицето както на обикновения мелничар Зелков, така и на учителя Граматиков (един от най-последователните му поддръжници и защитници) или на адвоката Тошков. Показателно е, че героят в цялата пиеса е представян с максимално обобщеното Учителят, а не със своето собствено име, което е рядък драматургичен похват в цялата комедиография на Костов, особено що се отнася до централния персонаж. Това отвежда към идеята за типизирането на героя, което в един условен контекст може да се отнесе към вътрешно присъщото и характерологичното за ренесансовата комедия дел арте (където също са налице устойчиви и постоянни персонажи като Доктора или Капитана) – в процеса на развитие на сюжета героят попада в изобилие от недоразумения заради двойствената игра, която води и лъжливата същност, която се стреми да представя.„През изгрев слънце” осмива лековерието на индивида, който се поддава на външни внушения и празни обещания, проблематизира религиозното лицемерие и аморалност, като извежда на преден план последиците от тях. В цитираната рецензия във в. „Нова комедия”

1 в. „Мир”, г. XXVII, бр. 6433, 12. XI. 1921 г.2 в. „Нова комедия”, г. II, бр. 36, 25. XI. 1921 г.

се споменава още, че „авторът на „Мъжемразка” не се ползва с никаква популярност и салонът е почти празен, защото съдържанието на пиесата („Пред изгрев слънце” – б. м., В. И.) не беше известно на дъновистите и на ония около Граблашева, що ходят всяка сутрин пред изгрев слънце да си правят молитва пред Семинарията”. Приведените реални лица и религиозно-мистични учения функционират като своеобразни прототипи в Костовата комедия. Както отбелязва Снежина Панова, по този начин авторът „вижда фалшивите струни в тогавашния български духовен живот, рисува ги с тънка наблюдателност, с онзи финес, който кара понякога критиците да смятат хумора му за безобиден”3. Носителят на тези „фалшиви струни” в духовния живот – Учителят, е притворен и опасен, защото спекулира с вярата на „учениците” си. С какво този самопровъзгласил се за мистик и вглъбен познавач на битийните тайни е важен, та служи дори за сюжетоорганизиращ център? Отговорът е кратък – на практика с нищо. Той дори не може умело да използва благоразположението на околните, защото е заслепен от користни и сластолюбиви пориви. Никой от събралото се множество в дома на Зелков не разкрива намеренията му, тъкмо обратното – те го хвалят, възвеличават и дори обожествяват („МИРСКА. (…) Само да го чуеш как говори, как проповядва... Също като Исуса Христа някога...”). Това е и причината никой от тях да не повярва в думите на нахлулия в дома Мирски, че този човек е „лъжец, измамник”:

МИРСКИ. ...взе Библията и тръгна да проповядва ново учение за нов живот, ново общество. В нашата нещастна страна има много глупци, много неверници, много смазани от живота, много жадни за богатства и любов... Увлякоха се най-напред жените, а после и мъжете, също като мене, но колцина са тези, които ще се опомнят...

Друг е въпросът, че присъствието на Мирски е изкуствено въведено и крайно немотивирано. Като слабост в драматургичното изграждане и в цялата архитектоника на творбата може да се отбележи и това, че на такъв ранен етап от сюжетното развитие е разкрита истинската същност на един от централните персонажи. Недоумение буди и бързото напускане на дома от страна на Мирски, след като дълго се е заканвал да разобличи онзи „лъжец” и „грабител на чуждите жени”. По-важното е друго – никой не се вслушва в съветите му, гледат го подозрително, а собствената му жена не желае и да чуе да се върне при него и децата, като го пропъжда с думите „Изхвърлете го... изхвърлето го навън...”. Така ситуацията в дома на Зелкови придобива все по-абсурдни измерения, при което героите са не просто „заблудени”, те постепенно започват да губят своята идентичност, а любовта към Учителя сякаш пресича цялото пространство („ВЯРА. Да, учителю драгий, вий като орел се спуснахте из сините небеса над главите ни и с благи думи пронизахте сърцата ни” (...) „СВРАКОВА. Да, учителю благий, вий с благородните си криле раздвижихте замрялата атмосфера на нашия град, разхладихте, опреснихте задушливия въздух, освежихте сърцата и мислите ни... Подкрепихте нашите души, нашата любов, тая велика любов, която изпълня цялата вселена”). На това място читателят (респективно зрителят) може да си зададе тъжно-ироничния въпрос: Какво осмива и изобличава повече авторът – неискреното поведение на самозванеца или глупостта

на вярващите в него и в неговите „чудеса”?Като цяло образът на Учителя не е обрисуван плътно, нито максимиално художествено обусловено. Неговото поведение е по-скоро пасивно, разчита повече на словесното въздействие, но дори и в това отношение той е едностранчив и предсказуем. Не обаче и за хората от обкръжението му. Инак интелигентният Граматиков приема всяка негова дума за „велика, божествена истина”, възрастният Свраков е убеден, че любимият Учител говори чрез легенди и притчи също както „Исус Христос едно време”, а за колоритните Свракова и Мирска той е „цял ангел” и „бог”. Речта на героя е изпъстрена с патетични

и емфатични обръщения, изобилстват неадекватните сравнения и отчайващо слабата реторика. Към всеки свой „последовател” по еднакъв начин говори едни и същи неща, повърхностен е в аргументацията на проблемите, които привидно разисква. Но в абсурдния свят, който обитава, доминиран изцяло от порока и глупостта, това не смущава никого. Дори когато колебливият Зелков за момент се усъмнява („Той сякаш повтаря същото, което каза одеве”), заслепеният Свраков вижда в това особен реторичен похват – „Да, за да го запомним по-добре”.Речта на героите в „Пред изгрев слънце” без съмнение е един от източниците на комизъм, защото тя представлява особено засрещане на два стила: патетично-приповдигнатия и простонародния. Носител на първия, както вече стана дума, е Учителят, колкото и трудно да поддържа тази своя роля до края. Любопитна е и реализацията на другия стилистичен пласт в комедията, която се свързва главно със Зелков. Неговите словесни характеристики можем да причислим към ниските езикови регистри. Чужд на терминология и наукообразност (нека припомним, че френологията, за която толкова настоява Граматиков, му звучи абстрактна и далечна, а това, което „пише в книгите”, той го пречупва през своя затворен и ограничен светоглед), мелничарят, без да разбира псевдопринципите на новото религиозно учение, се присъединява към все по-нарастващата група от последователи, взема участие в спиритичните сеанси и се поддава на определени метафизични внушения. Разглеждайки актантната структура на творбата, трябва да отбележим, че именно образът на Зелков и този на съпругата му Вяра са най-добре конципирани и обусловени. В тяхното разгръщане се наблюдава интересна закономерност: мелничарят често пъти провокира с въпроси, които затрудняват начетения Граматиков и съвсем объркват самозвания Учител. Отначало скептичен и резервиран към всичко, случващо се в дома му, в края той е един от най-горещите застъпници на своя важен гост („Е, сега вече аз напълно вярвам в учителя”). В същото време Вяра търпи действена и емоционална трансформация в друга посока – от незнание към узнаване. Похотливите и користолюбиви намерения на дръзкия мошеник са разкрити и разумът надделява („Безразсъдно се увлякох от вашите празни речи, но опасността, на която се изложих, ми отвори очите... Идете при онези, които ви още вярват, а мене оставете на мира: аз искам да си остана честна жена...”). Развръзката в комедията е изведена наивно и повърхностно: Вяра едва сега научава какъв всъщност е нейният ухажор и по-важното – какви са намеренията му, след като сама и доброволно отива в стаята му посред нощ, а наред с това отсъстват и някакви по-определени психологически основания за промяната в поведението й и в прозирането на истината. Като цяло „Пред изгрев слънце”, въпреки някои от откроените слабости, е сред интересните драматургични опити на Ст. Л. Костов, в които (авторът и тук остава верен на идейния си и естетически концепт) обект на сатирично изобличение отново е актуален за времето си проблем.

3 Сн. Панова, „Ст. Л. Костов”, София: Народна просвета, 1987.

„Великата, божествената истина!”Наблюдения върху властовите механизми в комедията „Пред изгрев слънце” на Стефан Л. Костов

14 Литературен вестник 3-9.10.2012

Александър Шпатов

За първи параграф по темата слагаме следният цитат:“Аз, момчето, което ти помаха в рейс 604, търся теб, зеленооко рижокосо момиче, което ми се усмихна” - това послание е разлепено из цяла София, а романтикът е направил специален и-мейл, az_tarsq_teb@abv.bg, на който чака да получи вест от непознатата.”

Сигурно хората просто искаха да помогнат - ако не на тях, то поне на това момче да му провърви или някак си и те да се изкарат романтици, или да напомнят на някого да се държи по-добре, нещо в тези линии трябва да е било, но така или иначе към края на април 2012 г. новинката започна да се споделя из профили и сайтове, нещо позитивно сред всички убийства и съкращения, нещо, което да докаже, че любов все още съществува, че в София се случват истории, достойни за сюжет на романтична холивудска продукция, както за венец отбеляза bTV.

Такива новини са еднодневки, разбира се, толкова много други неща си заслужават да се споделят, няма време, няма и ресорен репортер по темата, за да следи нататък. Тъй че - ако чакаме на новините - никога няма да разберем какво се е случило, единственото, което ни остава, е да намерим момчето и да го попитаме сами. Пускаме един мейл на az_tarsq_teb@abv.bg, а докато чакаме отговора, прехвърляме някакви възможни варианти.

Може например непознатата отдавна вече да е разбрала, но просто да е свикнала да се усмихва така, не е лесно да си красиво момиче и всички постоянно да те зяпат, може усмихването да й е работа, да прави някакви промоции по дискотеките, или да предлага ново френско сирене в Пикадили. Може обаче да си има приятел, сериозен и обявен във Фейсбук, или съвсем пресен, дошъл с първите вечери и бири на Театъра, може би пък вече й е писнало от гаджето й, но да живеят заедно и да си делят наема, което прави нещата малко сложни, а може би нещата са и доста по-сложни, защото втората черта неусетно се е появила, преди или след онзи пръстен, който през стъклото на рейса момчето е нямало как да види.

Може някой вече да е писал на мейла. Май не съм много рижокоса и май не пътувам с 604, но много харесах идеята ти. Вече не вярвах, че са останали такива момчета. Ако онова момиче не ти пише скоро, ще се радвам да се видим. А пък дори и да ти пише, пак ще се радвам, кой знае:) Може той да й отговори, да се видят и да си допаднат, може да се окаже, че отговаря и се вижда с абсолютно всяко момиче, което му пише, може да го прави само, за да се увери, че все пак това не е непознатата, а може и всичко да е поза, с която да намазва през вечер. Може пък през май вече наистина да се е влюбил в някое друго момиче, така или иначе явно си е лесно влюбчив, и когато непознатата най-после му пише, вече да не му е интересно и от цялата работа да са останали единствено изчоплените лепенки по задните седалки.

Може непознатата да му пише и ето, че само след ден тя пак се усмихва толкова красиво, докато напипват почвата в Уго, а почвата се оказва подходяща и те продължават да се виждат всеки ден, дори и през сесията и съвсем скоро слушат любимата си песен на Спирита и правят първите си палатки заедно някъде на юг или в Гърция, няма значение, важното е, че ще има хепиенд, поне докато е хубаво времето, после няма как да го доизмислим толкова бързо, защото се оказва, че момчето вече ми е писало и разбираме, че истината е съвсем друга:

Здрасти Сашо,по принцип вече спрях да се занимавам да отговарям на мейли от тоя адрес, не си първият, който ме пита какво е станало, но съм ти чел няколко разказа в нета и си мисля, че може би ще го приемеш по-адекватно. С т.нар. момиче се получи малко особено, никога не съм и предполагал, че щеше да е просто, де, но ми е по-лесно да ти пратя всичките ни мейли и скайпове с нея, отколкото да ти го обясня, все пак не съм много по писането. А и то ще е едно обяснение:) Както и да е, пействам ти всичко, което сме си писали, а за края – мисля, че и сам ще се сетиш.Поздрави от морето,Крис

Веднага отваряме файла и започваме да четем първия мейл от момичето, пристигнал няколко дни след лепенките, далеч преди любопитките в новините и т.н.

Здравей Кристиян,Аз съм непознатата, която ти се усмихна в 604, помня те много добре и искрено се радвам на цялото внимание и на всичко, което правиш, мислейки си за мен. Само че Кристиан, истината за мен е малко по-различна от това, което ти си представяш и затова - за твое добро имам предвид - ще е най-добре, ако не се видим. Ти си страхотно момче и съм сигурна, че

съвсем скоро ще се запознаеш с твоето момиче, но това няма да съм аз, повярвай ми. С най-искрени пожелания,Софи

>>>Ние вече знаем от Крис, че Софи наистина е била непознатата, но в онзи момент той явно още не е могъл да го види. Имало е доста спам на мейла, всякакви идиоти му пишели, за да го измайтапят, така че ето какво написал обратно:

Пич,каква е тая истина за теб, да не си траверс, а? Не виждам кво ти влиза в работата да се бъркаш. И кво е тва име Софи, поне нещо по-нормално да беше измислил.

>>>Здравей отново Кристиян,Знаех, че така ще реагираш, затова не ти се сърдя. Наистина се казвам Софи, София, за да съм по-точна. Както и да сложиш ударението, София значи Мъдрост, предполагам си наясно. А се казвам така, Кристиян, защото един вид аз наистина съм мъдростта. Сигурно си чувал много неща за мъдростта, но се обзалагам, че не си чувал, че тя е като жена с три очи – с едното гледа миналото, с другото е в настоящето, а с третото – гледа към бъдещето. Е, Кристиян, аз съм тази жена. Надявам се, че сега разбираш защо ще е за твое добро, ако не се виждаме. (И понеже с по-дясното си око наистина гледам в бъдещето – от сега искам да ти кажа, че знам, че ще ме разбереш, повярвай ми).Вечно твоя,София

Следват още няколко мейла, в които Крис все по-малко се съмнява, че някой си прави майтап с него и все повече се обърква от обясненията на Софи, особено от онова уверение, че щял да я разбере. Настоява да се видят, иска й поне номера, а след като не го получава, й дава своя. Трябва да се уговорим и да се срещнем, Софи, откакто те видях в рейса, не спирам да мисля за теб, като в следващия мейл тя явно се смилява над него и му дава поне скайпа си – sofiаwisdom, така щяла да може по-лесно да му обясни.Здравейте, sofiawisdom! Искам да ви добавя в Skype. Kris88 написал автоматичния интерфейс, въпреки че ако зависело от него самия щял да го измисли доста по-красиво. Отговорът й дошъл веднага, или поне така изглежда в пейстнатия файл.

<<Здр. Кристиян:)>>Zdrasti!>>Здрасти, искам да кажа:)<<Тази латиница…>>Не е много мъдро, знам<<Хахах, не е, прав си

[Следващото съобщение на Крис е след 5 минути, явно доста време се е чудил и трил преди да го пусне]

>>Софи, както ти казах, иска ми се да ти вярвам, че си ти, така или иначе никое друго момиче не ми е писало, но – ако приемем, че в 604 наистина си била ти, то това, което ми пишеш за трите очи, просто няма как да е вярно. Защото аз много добре те видях – беше си с две очи:D

<<Просто ми е по-лесно да премигвам с третото. Окото за настоящето мога и да не го ползвам.

>>В смисъл?

<<Настоящето е само един миг

<<когато премине, веднага става минало и мога да си го гледам с другото око

<< а пък преди да е минало, мога да го видя с окото за бъдещето, ако е толкова важно

>>Хахах, добра схема>

>>ама не ставаш ли разногледа?

<<Прав си, ще ми трябват очила скоро:D

>>А третото око, за какво ти е всъщност, щом не го ползваш?

<<Трябва да съм с три очи, такава е идеята

>>А тва с идеята пък въобще не го разбирам

<<Доста е просто, аз съм една метафора за мъдростта, Крис

>>Хм… значи си Св. София, така ли?

>>Сега разбирам - затова си била в Сф!

<<Неее, бъркаш се жестоко. Света София е мъж.

>>Хахахах, получи ти се

<<Сериозно, виж в Google, ако не ми вярваш. Доста повече от мъж е всъщност. И доста по-мъдър от мен, това е сигурно

>>А ти коя си тогава?

<<Казах ти – идеята за мъдростта като жена с три очи

>>Никога не съм я чувал тази идея

<<Дам, ти затова успя да ме видиш…

>>!?

<<Ако бях истинска голяма идея, нямаше да можеш

>>Тотално ме изгуби тука:)

<<Ти виждал ли си на живо някаква идея?

>>Да, теб: D

<<Освен мен, мен вече никой не ме брои

>>Ами не значи

<<Именно, гравитацията на цялата база с идеи няма как да те пусне ако идеята е добра. Само че аз съм съвсем забравена идея и затова мога много по-лесно да се изпаря направо в материя

>>Значи си тук, какъв е проблемът да се видим тогава?

<<Проблемът е, че знам какво ще се случи, Крис

>>Какво?

<<Ще си направим среща на Попа, ти ще ме видиш отново и веднага ще избягаш, защото ще разбереш, че всичко това е истина

>>Няма да стане така, вече никой не си прави срещи на Попа:)

<<А къде?

>>В подлеза на Университета, много по-удобно е. Май само с едното око си гледала София

<<Напротив! Тук винаги ми се пълнят очите. И трите имам предвид:) Харесвам София

>>Това е моя реплика…

<<Не е, повярвай ми, когато ме видиш колко съм грозна с тва трето око по средата, веднага ще избягаш

>>Е няма ли да вкараш схемата?

<<Ако мигът е много важен, няма да мога да се сдържа

>>Т.е. и за теб е важно?

<<Разбира се, Крис, ти си страхотно момче. Никой не е правил такова нещо за мен <3

>>Нека се видим тогава! Ще видиш, че няма да стане както го мислиш

<<Ако не стане до час, после не знам дали ще може да стане повече…

>>Там съм:)

Тук файлът от Крис свършва без нито байт за самата среща. Преглеждайки го внимателно, обаче си мисля, че всичко все пак е приключило добре и Крис е намерил начин да реши проблема с третото око, който толкова много тормозил Софи в общуването й с хора от обикновения материален свят. Просто след час в подлеза на Университета той й донесъл очила - слънчеви или за разногледство, няма значение, важното било, че така Софи щяла да може спокойно да си ползва нейната си схема с фреймове минало и бъдеще и вече нямало защо да се притеснява, че той ще избяга, като я види колко е грозна в действителност с три очи.Софи се засмяла с най-красивата си усмивка на идеята с очилата, било доста хитро решение и сигурно щяло да оправи всичко, ако нямало още един проблем. Ако той сега наистина повярвал, че тя е мъдростта, която гледала към миналото, настоящето и бъдещето, идеята вече нямало да бъде тотално забравена и съответно тя отново щяла да се разматериализира и да се върне там, от където била дошла. Тогава именно Крис най-после разбрал, че тя е била права и че наистина нямало как да са заедно, но все пак не се сдържал и побързал да я целуне преди да се е изпарила обратно към света на идеите.Целувката продължила поне пет минути. И не че на Софи не й било приятно, но имало страшно много хора в подлеза, май някой дори го разпознал от репортажа по телевизията или познал нея от лепенките по снимките, както и да е – въпросът е, че вече привличали прекалено много внимание. Така че тя го хванала за ръката и му казала, че е време да тръгват. И мен ли ще ме вземеш, попитал Крис, а момичето не казало нищо повече, само завървели нагоре към Борисовата и чак когато стигнали до лилиите му казала истината.А истината била, че тя също много го харесвала. Никой никога не бил правил такова нещо за нея, толкова много я впечатлило това, че и тя решила да измисли нещо специално. Радвала се, че е такова свестно момче, е, можел и да не й се връзва толкова лесно, но все пак… няма само мене да ме излагат, нали така. (Откриваме доказателство, че историята е измислена в това, че те наистина се видели на Университета, както той й предложил, а не на Попа, както тя вече била „видяла”).След което следвали и всички онези вечери и паркове, които обикновено следват в София по това време и в такава компания, после и морето, откъдето ни беше писал Крис, докато Софи се подхилвала някъде през рамото му, а след това няма как да го доизмислим толкова бързо, между едно момче и едно момиче може да се случат толкова много неща, в случая все за добро надяваме се…За финал остава само да проверим дали сме познали. Хващаме последните няколко параграфа, пействаме ги в новия ни мейл до Крис и го пускаме на az_tarsq_teb@abv.bg. Мейлът обаче се връща обратно и се оказва, че адресът вече не съществува. Лично аз го приемам за потвърждение.

Момиче от София

15Литературен вестник 4-10.07.2012

Куци временаЦветозар Цаков

Една сутрин през 1956-а Пьотър Сергеевич Свабодкин слезе невнимателно от автобуса, стъпи накриво и изкуца веднъж. И реши да не спира да куца до края на живота си. Приятелите му се чудеха и го питаха какво му е, че така се е разкуцал, а той спокойно отвръщаше, че се намира в перфектна форма и нищо не го тревожи. „Но как така си в перфектна форма, щом непрекъснато куцаш”, недоумяваха другарите му. На което Пьотър Сергеевич с усмивка отговаряше, че куца, защото има тази възможност. „Това ме прави свободен!”, казваше винаги той и куцукайки, правеше едно кръгче около слисаните си приятели. Как ли не го молеха и умоляваха да спре да куца, но Пьотър Сергеевич си знаеше своето. Куцаше дори когато се връщаше от магазина с пълни торби с продукти – измежду тях всякакви крехки и чупливи покупки. И често ги чупеше. Жена му го хокаше и крещеше, плачеше и ридаеше, но Пьотър Сергеевич не преставаше да куца. Дори за миг. Накрая жена му го напусна, отведе и двете деца със себе си. На прощаване му се примоли един последен път да зареже тая щуротия и да гледа нормално семейството си, но той бе непреклонен. Куцаше и ден, и нощ. На работа и в кръчмата. След време стана напълно неработоспособен и го уволниха – разпиляваше по сто пъти на ден дребните гайки в цеха. Приятелите му решиха да му предложат пари, само и само да спре – не ги прие. „Плюя на парите ви, господа, каза той, свободата ми е най-мила!” И куцукайки смешно, се врътна и изостави приятелите си. Накрая остана сам със своята свобода. „Куцам, защото мога”, разправяше той на минувачите по улиците, без никой да го е питал. „А вие защо не куцате, щом нищо не ви пречи да го правите?”Никой и не му отговаряше. Извръщаха глава и продължаваха пътя си. „Здрав човек, а се разкуцал като сакат”, казваха си някои по-отворени типове, на които им се занимаваше да си казват разни работи от нямане какво друго да правят. Но никой не закуцука след него. Дори сакатите. Нямаше и защо. Никой не им беше казал, че могат да го правят. А и изглеждаше безполезно и глупаво.

***Минаха години. Паднаха разни неща, а с тях и разни особи се понатъртиха здравата. Хората разбраха, че могат да правят много неща, които преди не са могли. И изведнъж всички закуцукаха. Куцаха младежи с пъпки по носа. Куцаха дебели лелки със смешни джуки. Куцаха бабички със зелени чорапогащи и старци със сини каскети. Голямо куцане падна! Започнаха да организират състезания по надкуцване. Куцането стана олимпийски спорт и по начина на куцане избираха парламента. Някой си Сумасшедкин дори изнамери начин как да се куца, докато се зачеват деца – да свикват още от утробата...Един прекрасен летен ден някой се сети, че никой не беше забранявал на никого да куца и преди. Народът се втрещи, завика, заскача, запротестира и започна да се събира на площадите. Никой не искаше да повярва на гнусния лъжец и негодник, опетнил така долно националната гордост и пръв смисъл в живота на хората – куцането. Едни ясно си заспомняха как са ги биели с камшици да не куцат. Други разправяха за премеждията си по лагерите заради куцукащите си прищевки. Трети бяха още по-смели и заявявяха, че те са изкуцали първата куца крачка в историята на човечеството. Въобще – настанаха куци времена.Докато не се появи един напет и красив младеж, с осанка и дар слово, който заяви, че никога през живота си не е куцал и смята куцането за грозно и нелепо. Беше толкова убедителен, че всички му повярваха. Забраниха куцането със закон и поискаха сметка от онзи, който пръв се бе осмелил да куца преди много години. Но всички бяха забравили кой бе той.А Пьотър Сергеевич Свабодкин отдавна вече не куцаше. Само от време на време кудкудякаше, но никой не му обръщаше внимание. Всъщност не беше точно така. Един малчуган често го пресрещаше и му се смееше на името. „Свабодкин – какво смешно име!”, викаше той и го сочеше с пръст. Да.Какво смешно име само!

Пламен Казаков

Българският език, този безобразен хаос от неадекватни знаци, които се изписват странно и звучат още по-странно, намира своето приложение в устите на почти 67,48% от пребиваващото население на територията на република България. Голяма част от потребителите на този продукт, предоставен ни тъй любезно от „Кирил и Методий Брадърс“ – СД, своеобразно разработват свой собствен интерфейс на езика чрез въвеждане на подобаващи за расата, възрастта, пола и социалния им статус термини и словосъчетания.Българският език представлява специфичен софтуеър, който се инсталира на децата първоначално от техните родители и търпи различни ъпдейти в зависимост от способността на системните администратори (преподаватели в учебни заведения, членове на социалната група на индивида и т.н.) да боравят с него. Всеки потребител преминава курс по обучение за въвеждане и работа с база данни, който завършва с получаване на сертификат за първо ниво на владеене и възможност за доразвиване и качване на левъли, следствие на натрупания опит от употребата на специфични литературни плъгини.Потребителите на „омайната и сладка родна реч“ могат условно да бъдат разделени, от една страна, на териториални, от друга - на възрастови групи.Териториалните групи се характеризират със специфична терминология, сформирана благодарение на бита на съответното население и влиянието на течения, които биват северни, южни, източни и западни, наричана диалект (също така диауект). Представителите на всяко едно от отделните съсловия приемат и разпространяват своята реч като най-правилна на национално ниво.Възрастовите групи от различните териториални райони пък от своя страна се характеризират със специфични за епохата, в която дадените членове са инсталирали най-голямо количество ъпдейти в базата си данни, особености на речта. Наличието на такива групи в социалната мрежа битие предразполага към изчезването на остаряващи и слабо употребявани файлове и обновяването им с нови бета-версии на актуалната реч.Комуникацията е орално съвкупление на интелектуално ниво между един и повече обекта. Използва се с цел координиране или некоординиране и съгласуване или несъгласуване на действия, намерения или взаимоотношения между потребителите на програмния продукт.Вследствие на многовековното еволюиране и интелектуалното съзряване и ограмотяване на обществото се появява нуждата от навлизането на нов потребителски софтуеър, който да спомогне и улесни юзерите на базата данни по-пълно и по-задълбочено да изразяват емоционалните моменти, съпътстващи социалния им живот. Появата на плъгина псувня.ехе с разширение на български език се явява една своеобразна революция в екзистенцията на речта и комуникацията.Псувнята е дълбоко емоционално и строго индивидуално словоекскрементиране, което цели най-пъстро да опише вътрешните терзания на лирическия герой, спомагайки за тяхното по-лесно превъзмогване. Колкото по-интелектуално напреднал е даден потребител – толкова по-иновативни и креативни комбинации от своята база данни употребява.Псуването е заложено в националното самосъзнание на всеки истински българин. Употребата му се свързва с генетичната история на индивида. Вербалното изхождане, облекчаващо духовната пренаситеност към негативизъм пословично се свързва със самобитната професия на скотовъдеца (овчар, кравар, козар...). Приемайки себе си за несъмнено по-еволюирал вид от възложените му за надзираване създания, гореспоменатият като професионална окупация индивид достига до генералния извод, че трябва да занижи нивото на употребяваната от него комуникативна база данни до възможно най-опростените налични файлове. Тенденциозно се употребяват нечленоразделни звуци, удължено повтаряне на гласни (Ааааа, Ъъъъъ, Ууууу и др.), както и лесно възприемчивите: „майка ти“, „леля ти“ и други сексуално податливи роднини.Историята на прабългарите разкрива, че първоначално те са водили номадски начин на живот. Основният им поминък е бил скотовъдството. Това дава добри основания да се предположи, че псуването е съществувало като неизменна речева част от тяхното ежедневие.Ако се върнем назад и отправим романтичен поглед към религиозното начало, може да се твърди, че родоначалник на вербалния вулгарен екстравертизъм е първият човек – Адам. За пръв път крилатата фраза „Майка ти да е**!!!“ е адресирана към неговата половинка, последвана от „Що изяде шибаната ябълка?“. Първият човек се слави с изключителния си цинизъм, тъй като прогонването от Рая и екстрадирането на Земята несъмнено води до срив в нервната система на индивида и дава предпоставки за емоционални кризи и състояния на маниакални депресии.

В процеса на адаптиране към новите условия на съществуване, благодарение на появата и развитието на трудовата заетост, буйният нрав на библейския герой постепенно започнал да се калява и култивира.Потомството на Адам и Ева съответно наследява генетичния код на създателите си. По-големият син – Каин, наследява горещата кръв на баща си, докато брат му – Авел, си бил будала като майка си.Въз основа на научните теории, излагащи твърдението, че човечеството се е зародило в района на Североизточна Африка – Арабския полуостров – Югозападна Азия, можем основателно да твърдим, че Адам и Ева и техните наследници са били представители на негроидната раса.Но нека се върнем на основния разглеждан проблем.Бета-версията на българския език е създадена около края на 9. век, във виртуалното пространство се появяват нелицензирани копия, качени на Великоморавски сървъри.През първата четвърт на 10. век настъпва период на икономически, социален и политически подем в живота на населението. Възникват множество печатници за книги, списания, фалшиви пари и бандероли. Създават се първите български сървъри и торент тракери.Бах ма’а му, пак се отплеснах в исторически подробности...Препускайки по-набързо през българската история, бих искал само да добавя, че „негативните благословии“ като изключително флексибилни части на речта се разрастват и разцъфват с множеството автоматични ъпдейти, които се появяват в коя да е точка на света. Елитът на социума заимства от чуждите езици думи, дори цели фрази и ги съчетава умело с родния език. Импровизацията в този жанр винаги е била и ще бъде високо ценена. Звучността на българската псувня емблематично се съчетава с изтънчеността на латинския, мъдростта на гръцкия или екзотиката на китайския.Еволюцията на българското псуване търпи лек застой в периода 14.-19. век, когато системните администратори на глобалната мрежа допускат изтриването на потребителския акаунт на България и няколко съседни страни. Временно е сменен главният език на операционната система на Балканския полуостров. Османски хакери засипват локалната мрежа с вируси, което налага рестартиране на сървъра и регистриране на нови потребители.В крайна сметка през 20. век българският език отново е свободно използваем за програмирането на изцяло обновена база данни.Вълшебните словоизлияния в днешно време, макар и неволно, попиват значително количество артистизъм; думите се подкрепят громко с жестове и мимики. Тези новаторски похвати са широко използвани от известния германски лектор Адолф Хитлер. В своя цикъл беседи по актьорско майсторство „Моята псувня“ той обстойно разяснява с примери значението на всяко нещо, което може да придаде душа и да превърне голите думи и обиди в изкуство (позицията на тялото; трепетът на гласа; играта с веждите и др.).Като недостатък на модерната родна псувня мога да отбележа липсата на универсална дума, която да спомага за постигане на изтънченост и креативност на изказа, обвързвайки се адекватно с невулгарни части на речта. Изключително напредничав в тази насока е английският език и неговата общопризната фраза fuck. Тя изумително може да се обвърже с почти всички части на речта. Дори все по-често се използва и по средата на думи с цел засилването на тяхното значение (напр. абсо-факин-лютли; ън-факин-биливабъл и др.).Съвременният българин, наследник на всичко преживяно от изстрадалия народ, притежава качеството да псува, без дори да се замисли. Всекидневно употребява определен брой псувни, който постепенно се превръща в константен за ежедневието. Ако не попълниш бройката, не можеш да заспиш спокойно. Лежиш и псуваш и постепенно всичко си идва на мястото.Като заключение мога само да ви пожелая – псувайте от сърце, с желание и усмивка, за да бъде по-добър животът ви... иначе ше ви е** …

Генеалогия на псувнята в българския език(Забранено за лица под 1,65)

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. “Цар Шишман” 7 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC - BPBIBGSFЮробанк И Еф Джи БългарияХонорари - всеки последен вторник от месеца, 18.00 - 19.30 чe-mail: litvestnik@yahoo.comhttp://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnikВОДЕЩИ БРОЯ Камелия Спасова и Мария Калинова

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Ани Бурова (гл. ред.) Едвин Сугарев, Георги Господинов,

Бойко Пенчев, Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов, Амелия Личева, Камелия Спасова, Мария Калинова, Малина Томова

Издава Фондация "Литературен вестник"Печат: „Нюзпринт”

ISSN 1310 - 9561

Ваня Бояджиева

Към бъдещото ми второ дете

Щом дойде време за второто, ще му кажа:

добре прецени кога ще се раждаш…

Съветвам те – на 15 септември.

Така няма да те изпишат по-рано от яслата,

в градината лесно ще те приемат.

А най-добре си ела със букетите

за първия час във училище…

Огледай се също така и за кризата -

дали е отминала и дали ремонтираме

детската стая във къщи…

Поне ще износваш на кака ти старите

дрехи, обувки, леглото й също…

Прецени дали двамата с татко ти

не сме се затрупали с работа,

дали не съм нейде в командировка,

а той дали не е дежурен,

че кой ще те чака тогава?

Но имай предвид, че сестра ти

все още не се е оплакала…

Явно все пак ставаме за семейство…

Не му мисли твърде много… Ела.

Некролози

Момче с кашон събира некролозите,

забодени със кабарче на кестена.

Дали скръбта тежи два грама повече?

Ще стигне ли за хляб или за „Пещерска”?

С фамилии различни, с други дати,

в кашона всички те са смесени.

Казан ли е това, бездомни братко,

или са свидетелските показания на кестена?

Супернова

Понякога имам готова идеята,

но думите нямам във мен.

Понякога думите идват разсеяно,

затрупват идеята като в плен.

И чудя се, ако и двете се срещнат,

дали ще си кимнат с разбиране,

дали ще си кажат и двете – добре де,

да почваме, че да се прибираме.

Или ще е сякаш Големият взрив,

пораждащ вселена и строфи.

Дали ще е дълго или кратък миг?

Кажи, Стивън Хокинг!

Чекмеджето с юмруците

Чекмеджето с юмруците е нейна идея -

дано и до внуците да оцелее:

ще им разказваме двете през смях

откъде да си вземат пердах.

И друга чудесна идея й хрумна -

щом те ядоса човек или дума,

написваш го първо на някакво листче,

а после го драсваш със хиксче.

Така че: задрасквам дебело „тревога“ -

аз гледам и уча добре от детето.

И знам, ще разчитам – щом друго не мога,

на чекмеджето.

Викам

О, как ми се иска да викна,

да екне,

и преди даже да кихна

да пекне

навън слънце разюздано,

безсрамно,

като дете червенобузесто

по пладне.

Ще викна така, че да чуят

далече,

да рукне пък дъжд като струя.

Човече,

така ми се иска да изкрещя,

че мога

да съм свободна като дъщеря

на Бога!

Тодор Христов

Тревненската гара

вече е нощ и студът ни пронизва

бездомни сме ти спиш на рамото ми

в чакалнята на тревненската гара

отвън шумът от стъпките на хора

които се прибират у дома

по улици които не познаваме

отвътре огънят от който ме побиват тръпки

ти казваше земята е домът ни

но остава толкова малко земя

все по-накъсана от градове земя и ние сме така затворени

в чакалнята на тревненската гара

Градината зад военния клуб

дори тревата ни раняваше

когато бяхме заедно

когато бяхме разделени

светът потъваше в потока от непреживяно време

не можеш повече така ми казваха

не можеш да живееш повече така

но след като те срещнах

аз не можех вече да умра

когато нямаше къде да идем

разхождахме се сред премръзналите небеса

Зимна мъгла

изкачваме се

гарата и влакът са изчезнали

пътят ни потъва във небето

то е бяло студено и сиво

ще продължим по този път в небето

жълтите треви прогарящи снега по хълма

ще ни изглеждат като фаровете на напуснат бряг

Жената със саванното лице

ти я срещаш винаги на тази улица

прокрадваща се с черна плитка

като носталгия сред къщите и кестените

мъжът й възрастен с лице

червено от усилия да бъде млад

за нея

пресичаш ако идват срещу теб

стремейки се да не личи че ги отбягваш

безумецо нима от другата страна

към теб не иде същото лице

червено от усилия да бъде друго

под белия саван на всекидневното

Бездомните

животът им минава върху пейките

в градината пред кооперативния пазар

дори когато спят

очите им са винаги отворени

навътре към това което

са могли да бъдат

това което сме могли да бъдем

натрупва като сняг в очите

домовете градовете ни

бял само във градините

където сме играели като деца

Петър Калпакчиев

“Вълните усмиряват вятъра” –

заглавие на сборник с повести от

А. и Б. Стругацки

Думите, написани на лист не потъват в никой океан,

а се разтварят в неговите магистрали

и както вятъра – вълните усмиряват

или напротив – предизвикват щормове и бури,

ала не потъват с листа в никой океан.

“Само със сладкиши

храним мъртъвците си” –

каза баба ми в една

гореща лятна задушница.

Някаква жена раздавала

на гробищата сирене и праскови,

хляб, круши – петровки

и по една люта чушка.

Боговете живеят на покрива

Нощем, когато скърцат гредите

мислим, че котки бродят

по керемидите, но не! Това са боговете,

които напомнят за себе си.

Когато дъжд барабани по покрива

това са боговете, които разплакани, търсят утеха.

Когато слънцето огрява покрива

това са боговете, които милват света с усмихнати пръсти.

Когато навред е тихо и само

птиците говорят навън –

това са боговете, които пеят в съня си.

Днес вървях само по светлите улици,

встрани от преките тъмни тунели,

в дъното на които грее светещ зъб

и знаех, че утре ще тръгна към него,

встрани от светлината на светлите улици.

Гугутките са ангелите на моето родно място,

те огласят напрегнатата мараня

със спокойни песни

и простите им думи

разбира всеки.

Луната като детско балонче

полита от ръцете на клоните,

леко потрепва във въздуха

до тавана на Вселената

с хелиоцентрични граници,

където, презирайки тайните,

се усмихва в просторите,

включила своята камера.