СЪДЪРЖАНИЕ Вместо увод Глава I. Географско разположение на селището. Природни дадености Глава II. Кратки исторически сведения за Габрово Глава III.Легенди за възникването на Габрово и неговото име Глава IV. Още една хипотеза за името на Габрово

Глава V. И още една хипотеза за мястото и времето за въз- никване на Габрово Глава VI. Специфика на селищата през късното средновековие

Глава VII. Демографски фактори влияещи на заселването

Глава VIII. Формиране на османския аграрен режим Глава IX. Рая и данъци в габровския край Глава X. Териториални общности при старите българи Глава XI. Възникване на селищата в Габровския край Глава XII. За къщите и хигиената на габровеца Глава XIII. Древни пътища Глава XIV. Проходи през Стара планина Глава XV. Крепости и населени места от южната страна на Балкана Глава XVI. За ,,Виа Траяна” и пътищата през Централна Стара планина Глава XVII. Пътища през Габровския балкан Глава XVIII. Основни пътища около Габрово Глава XIX. Големият път наречен ,,Верейски друм”

Глава XX. Превозни средства и пътуване преди Освобожде нието

Глава XXI. Поминък край пътя Глава XXII. Привилегии и унижения край пътя

Глава XXIII. За хайдутството по пътищата

Глава XXIV. Подслон по пътя.Ханове Използвана литература и други материали

След изчистването на историятa от лъжите не е задължително да остане истината. Може и нищo да не остане.

Станислав Йежи Лец

Вместо увод

Известна е легендата за възникването на град Габрово като населено място на брега на р. Янтра. Непосредствено след падането на Търново под османско робство, знатни търновски граждани бягат към Балкана, за да се спасят от изтребление. Рачо, син на болярката Божана, след като майка му слага основите на село носещо нейното име, един ден решава да се отправи на запад, към долината на р. Янтра. Там той си харесал място до сами реката, близо до пътя през Балкана, където си построил ковачница. Задомил се, завъдил челяд. Скоро до неговата къща се издигнала втора, после трета. Започнали да прииждат хора и от други места, които харесали мястото – буйна река пълна с риба, вековни гъсти гори пълни с дивеч, бистри потоци, обширни поляни покрай реката и най- важното – наличието на път, който свързвал Дунавската равнина с Тракия. Видно е, че един от основните градообразуващи елементи е пътят или по-скоро пътищата които се събират тук, като че ли да съберат сила, за да може да се прекоси суровия Балкан.

Смята се, че основен градообразуващ елемент това е река Янтра с нейните буйни води, които остроумните габровци лесно превръщат в безплатна сила и пръв помощник на човека. Само тук, където пътят и реката се сливат в едно единствено, може да

се издигне градът, който роден от пътя и закърмен от реката, ще бъде осъден на вечно движение.

Легендата е категорична и относно името на града. Вековните габъри, отстъпили мястото си на селището са направили това за сметка на името си. Скоро това поселище започнали да го наричат Габрово. Стара истина е, че легендите са безсилни пред фактите, но когато вековете не ги опровергават – те започват да се превръщат в истини [127].

Относно времето, когато е възникнал градът е въпрос, който и до днес няма еднозначен отговор. Тук не се търси рождената дата защото градовете живеят векове и следователно те нямат рождена дата а рожден век. Рожденият век на Габрово не е определен. Всеки по нов факт се стреми да го направи колкото се може по-стар. Считан до скоро за възникнал през VI век, днес се твърди, че възникването му трябва да се търси около началото на IV век или даже още по-рано. Когато говорим за раждането на града, трябва да разбираме организирано селище със свой поминък, от което би могло да останат някакви следи и паметници.

Липсата на исторически артефакти наивно се обяснява с често прииждащите води на Янтра и на пламъците на опожаряването му през 1798 г. Основният изворов материал се търси в стари турски тефтери и стари манастирски паметници, но за съжаление те са оскъдни за неговото минало. Защото ако в стар турски регистър от 1430 г. Габрово е посочено като село само с 94 къщи, то като Габрово се записва едва през XVII в., от което градът не става нито по-млад, нито по-стар.

Впечатляващ е недостига на писмени извори за живота на обикновения средновековен българин и този под османско робство [90]. Точно тези данни в писмените извори не са оцелели в трудната историческа съдба на Габрово и селищата около него. Историята на Габрово през късното средновековие и първите векове на османското владичество е почти неописана. В oсновните трудове по темата, публикувани в първата половина на XX век за тези първи столетия от историята на града няма почти нищо [104]. Всяко сведение за нашата всекидневност през този период трябва да се добива със зъби и нокти от земята или чрез използването на сложни статистически и математически методи в

историческите проучвания. В някои близки нам държави с лекота могат да се правят статистически прегледи, например, за продажбата на една или друга стока по пазарите на средновековните им градове по години. Със сигурност и у нас са съществували такива подробни документи, но от тях нищо не е оцеляло. Пълното унищожение на което е подлагано всичко, написано на кирилица, на всичко българско след XV век е причина да разчитаме преди всичко на чуждестранни документи, предимно на турски език. Това е много тъжно на фона на историческия факт, че в края на второто българско царство близо 60 % от българското население е било грамотно!

Дали за тази липса на писмовни извори за всекидневието на обикновения българин и в частност за Габрово като населено място са виновни само нашествениците по нашите земи е твърде съмнително. Всичко сътворено в резултат на апостолското дело на братята Кирил и Методий и техните ученици забележителни средновековни книжовни паметници до днешни дни е достигнала само незначителна част от създаденото след средата на IX век. Това са само 3 (три) великолепни ръкописа – Ватиканския препис на летописа на Константин Манаси, Четериевангиелето в Британската библиотека, създадени специално за цар Иван Александър (1331 – 1371), и Томичовският псалтир, съхраняван в държавния исторически музей в Москва, украсен с десетки разкошни рисунки, които са връх в българското изкуство на книгата. И това е всичко!

Десетки хиляди ръкописни книги от царската патриаршеска библиотека, от библиотеките в десетките обители – книжовни средища, богослужебни книги от хилядите църкви на Средновековна България, или от болярските и градски жилища не са достигнали до нас.

Основните исторически писмовни извори върху които градим нашата история през късното Средновековие са византийски, гръцки, османски или от други близки и далечни нам страни. Тук разбира се правят изключение словата записани върху камък по нашите български земи. И това е така, докато през 1762 г. един монах от Атон – Паисий, не написва една малка книжка в която събира всичко, което е останало от нашата история като факти и събития.

Ето защо един малко по друг прочит на различни исторически извори касаещи причините за възникването на Габрово няма да навреди на утвърдилите се вече през годините хипотези. Защото всяка хипотеза повече или по-малко е обременена от стереотипна приемственост. Както казва известният наш съвременен историк Петър Добрев [37]:

„Често традиционните характеристики в историографията напомнят по повелителната си едностранчивост на канонични заповеди.”

Неспазването на тези заповеди може да има много по-благоприятни последици, отколкото негативи, защото винаги могат да се получат няколко верни обяснения за един и същ исторически процес.

Но има загадки от миналото, без които не може да се разбере настоящето. Истината към тях е скрита в недрата на не толкова отдавна отминали епохи, но не се ли открие, дори и най-мъдрият народ може да изгуби представата за себе си и да затъне в мрак и пустота. За откриването на подобни истини не е загуба на време човек да отдаде поне една малка част от живота си. Защото в дълбините на вековете са скрити невероятни сили, подчиняващи се на една обща закономерност, от които са получили своя тласък всички днешни цивилизации.

Известно е, че Възрожденските проучвания на периода в историческото ни развитие ХV – ХVІІ век се характеризират главно с публикуването на извори. В общественото съзнание обаче се утвърждава тезата за ,,мрачните, черни робски времена”, в които лишените от самостоятелен политически живот българи са обречени на стопанско и културно безплодие.

Обстановката в страната ни след Освобождението продължава да утвърждава тази теза. Социално-икономическите и политически условия в България през периода 1944 – 1989 г. изискваха историографията да насочи своите проучвания към две основни направления – българското Средновековие и Възраждане и то по теми, които да утвърждават атмосферата на героизъм, патриотизъм и духовен живот на строителите на социализма. Ето защо неосветени теми от българската история остават тези, свързани с българското стопанство и общество през

средните векове, бита и всекидневието на българите, налагане на османската обществено-политическа система в българските земи по време на късното българско средновековие (XV – XVII век) битът и културата на българите в контактната зона между християнството и исляма и др.

Още през 90-те години на ХІХ век се появяват и първите публикации на османо-турски извори. Сред тях се открояват трудовете на видния наш историк Д. Ихчиев, които в последствие са доста критикувани, но задължително използвани от всички по-късни автори.

Големият български медиевист Марин Дринов има значителен принос в публикациите на извори до началото на ХХ век. Той внася две основни насоки в историографията за разглеждания период. С неговите трудове започва демографското проучване на разглеждания период. Много от изворите характеризират културно-историческото развитие на българското общество през ХV – ХVІІ век, и това е втората насока внедрена от Марин Дринов – изучаването на културно-просветната дейност.

Изключителен познавач на османо-турския език Г. Гълъбов има поредица от публикации, с които поставя и отчасти решава важни страни от българската социална и икономическа история.

Сред турските историци след Втората световна война се отличават проучванията на Баркан и Иналджък, но за съжаление техните изследвания са повлияни от голяма доза национализъм.

Сред българските учени в по-късен период най-изтъкнати са имената на Хр. Ганев, Бистра Цветкова, Н.Тодоров и др. Изследванията им са насочени в различни аспекти от историческото развитие по време на късното Средновековие – особено внимание се обръща на аграрните отношения, търговията като фактор в градската икономика, асимилаторската политика на османската власт и др. Всички тези фактори съчетани с пътната инфраструктура по онова време е предпоставка за възникването на нови населени места.

Днес историческото развитие на народа ни в периода ХV – ХVІІ век, изчистено от догмите на „социалистическата идеология” вече не е „най-мрачен” и чрез разкриването и

проучването му той вече е част от европейската и световна късно средновековна цивилизация.

Куриозното за Габрово, може би поради гореказаното е, че днес ние знаем много повече за Египетските пирамиди създадени преди повече от 2500 години преди новата ера, знаем повече за крепостта „Градище” и нейните обитатели преди 16 века, но твърде малко знаем за възникването и утвърждаването на Габрово като населено място преди 5-6 века или повече. Трудно може да си представим и това, какъв е бил битът на най-старите габровци, в какви къщи са живели, с какво са се хранили, с какво са се обличали, на какво са се радвали...Това, което е останало от по-нови времена в Габрово като архитектурни паметници преди XX век е повече от скромно: Априловската гимназия, църквите „Св. Йоан Предтеча и „Успение Богородично”, часовниковата кула, част от Баев мост, няколко чешми и...две къщи! Останали са ни и преданията за възникването на Габрово.

Възрожденските къщи експонирани в архитектурно-етнографския музей „Етъра” край Габрово създават с лустросания си вид сред посетителите впечатление за един прекрасен град край бреговете на Янтра през XVIII – XX век. А ако трябва да бъдем обективни, това Възраждане на народа ни трае около...един век. А нима преди това в Габрово и заобикалящите го населени места не е имало строителство, пътища, поминък, занаяти, миграция на населението, радости, скърби и борба за насъщния, за да могат обикновените му жители да оцелеят в бъднините. Същото се отнася и за края на XIX и началото на XX-то столетие. За това историята ни определено мълчи и то не само за Габрово а и за много други населени места в Отечеството ни. Може би и за това проф. Иван Илчев възкликва:

„Какво знаем за живота на обикновения човек от това време?...С изследвания за цяла България разполагаме... Публи- кувани са биографии на стотици българи. Обикновено значими с делото си за вървежа на нацията. Поне според авторите. Но никой не е погледнал към момента на отделния човек. Не значимия. Обикновения.”

Освен легендата или преданието за Рачо Ковача има още осем. Общото на всички тези легенди – предания е, че се посочва почти едно и също място където е възникнало селището – то е около два големи извора намиращи се близо до сегашния център на Габрово – „Извора” и „Топлика”. Няма и намек през кои години това е станало и защо е станало. Възниква и друг въпрос: защо няма никакви документални или други артефакти за съществуването на населеното място преди падането на България под османско робство.

Основният въпрос обаче както се спомена по-горе е, кои са били причините за възникването му? Всички историци макар и по косвен път се опират на казаното в легендата (легендите): отличните природни дадености, неговата относителна икономическа и политическа самостоятелност от историческите събития и наличието на път през Балкана. Като основна причина често пъти се налага последното. Дали обаче това е било достатъчно основателна причина ще видим по-нататък.

Косвено доказателство за дълголетното съществуване на селището преди тази епоха се базира на различните легенди за основаването му. Хипотезите за начина или причините за възникването му, както и мястото на първоначалното му заселване са твърде наивистични. Необяснимо е как може да възникне едно селище по време на Първото (или Второто) българско царство, да съществува през вековете и да не остави никакви следи.

Римската крепост в м. Градище, която се намира на 3 км. над града е съществувала през периода III – VII век е източник на значителен брой артефакти. Те обаче не дават представа защо тя е преустановила съществуването си, макар че се намира на стратегическо място – на пътя за р. Дунав и Аугуста Траяна (Стара Загора) а от там за Филипополис (Пловдив) и Константинопол (Истанбул) и най-вече, каква е нейната роля за възникването на Габрово като населено място. Предметите, които се явяват исторически извори са дотолкова субективни сами по себе си, че те в своята съвкупност нe отразяват напълно обективно средата и времето си. Историята пресъздадена чрез вещите, не е толкова наситена с подробности, както пресъздадената чрез писмени извори. Като всяка наука и в

историята са въведени цяла поредица от правила, които да могат да сведат до минимум субективизма на всеки автор, на който и да е текст използван като писмен исторически извор. Затова елементарно правило е да се търси повече от един извор за дадено събитие. Особено важно е от даден исторически извор да бъдат изолирани твърденията намерили място в него само поради личната заинтересованост на автора (авторите), или поръчителите на текста така, както ставаше преди повече от двадесетина години.

Времето на забравата е по-страшно от физическото унищожение на даден исторически обект и събитията свърани с него. Горчивият присмех на отминалите времена е, че ние като народ сме позабравили своята собствена история. Затова днес сме принудени да берем незрели чужди плодове, затова защото сме оставили да буреняса градината на нашия собствен дух. Ето защо първата и най-насъщна грижа на всеки народ трябва да бъде грижата да познае самия себе си в този вечно изменчив и коварен свят и да се поучим от това, което сами сме създали или пропилели в своето собствено минало.

През 1995 г. минавайки през град Ловеч, реших да се отбия в бившия концентрационен лагер по времето на социализма, придобил трагична известност под името „Слънчев бряг”. Преминах под малкото мостче на ж. п. линията Ловеч – Троян, свих в дясно покрай изоставените постройки на лагера и затърсих каменната кариера. За да не се лутам с колата, слязох от нея и заприказвах две възрастни жени, които тъкмо излизаха от една масивна сграда. Вместо да ги запитам как се стига до кариерата, ги запитах „Как се стига до концлагера?”. Те учудено ме погледнаха и ми отговориха, че не са чували за такъв лагер на това място. А това беше време, когато хората бяха изтръпнали от фактите, които се изнасяха в медиите за зверствата извършвани в лагери като този край Ловеч, на о-в Белене, Скравена и др.

Попитах жените дали са от Ловеч и по-точно в тази сграда ли работят. Те утвърдително кимнаха с глави, даже се похвалиха, че работят вече от 15 години в тази сграда (така и не можах да разбера какво тя представлява) но пък на това място да е имало такъв лагер все щяха да чуят нещо за него. Когато им казах, че по-точно търся каменната кариера на лагера, те ми я посочиха в

посока към едно малко възвишение; оказа се, че аз съм бил почти до нея. Останах обаче потресен; тридесет години са били достатъчни за да се заличи спомена за това зловещо място.

Крепостта, (градът) „Хоталич” до Севлиево е била една от най-големите в този район. Седемстотин години е просъществувал Хоталич докато функциите му се поемат от Селви – днешно Севлиево.Това става когато османците завладяват Северна България; те превземат и разрушават крепостта Хоталич, а населението прогонват. Самите завоеватели се заселват в равнината, в т. нар. долен Хоталич, на левия бряг на р. Росица и селището го наричат Серви – Селви – Севлиево. То постепенно се разраства, привлича населението на старата крепост ,,Хоталич” и околните селища. Изземва функциите на средновековния административен център, какъвто е бил Хоталич и става икономически, стопански, а по-късно и културен център на района.

Триста години се оказват достатъчни, за да се заличи напълно споменът и мястото за съществуването на Хоталич, нещо повече, няма даже и легенди за него. За да дойде 1979 г. когато археологът Симеон Симеонов открива и изследва средновековния Хоталич, предшественика на днешно Севлиево.

Но не само човешката забрава е достатъчна, за да изчезнат спомени, легенди, предания за дадено населено място, местност, път или пътека. Природата, пощадена от човешката ръка също слага своя дял в изчезването или забравата за дадена местност или път. Със засилването на урбанизацията все по-голяма част от селското население се откъсва от традиционни стопански дейности, които са съществували стотици или хиляди години. Ако до преди петдесетина години все още съществуваха планински ниви и пасища поддържани от хората, сега те запустяват, обрастват с тръни, храсти и дървета. По довчерашни черни междуселски пътища и пътеки вече не трополят каруци, не минават стада с добитък, рядко минава някой пътник. Природата бавно, но упорито си взема това, което й е било отнето преди стотици години от хората. По старите изоставени пътища в планината се движат само случайни туристи, ловджии и бракониери на дървен материал с високо проходима техника.

Точно над разклона за село Дебел дял и почивната станция ,,Люляците” се намира един красив природен скален феномен наречен ,,Йова стена”, откъдето преди двадесетина години се откриваше една прекрасна гледка на север към долината на р. Лопушница и пътя за Севлиево. Това беше едно предпочитано място, където овчари и козари изкарваха стадата си на паша над тези скали. Ако сега човек потърси това място, ако не го знае къде е, трудно би го открил макар, че пътят за с. Врабците и ,,Люляците” да минава само на 5 – 6 метра встрани от него. Цялото е обрасло с храсти и високи дървета, които го скриват от преминаващите пътници по пътя и закриват чудната гледка на север.

По-старите габровци си спомнят, че когато погледнеха на юг към Киселчова могила можеха да видят голите и северни склонове, по които се виждаха пасища и малки ниви. Сега гората бавно, но сигурно превзема до вчера голите склонове, като променя облика на възвишението.

Така и сега ако се помъчим да си представим какъв е бил ландшафта преди стотици години на мястото където е възникнало Габрово е трудна работа. Там, където сега има голи места, може би е имало гъсти, непроходими гори, а сега, където в близките околни места има гори може да е имало само голи баири. Тази вековна война между човека и природата продължава и днес и ако все още има някакво крехко равновесие в нея, то това се дължи на факта, че все още Homo Sapiens си заслужава името.

Настоящата книга няма претенциите за научно изследване. Като човек, който се занимава с наука, знам колко болезнено се възприема навлизането на „външни хора”, които в дадена научна област не са придобили съответните образователни степени. Целта на написаното по-долу е опит да се провокира търсенето на отговори за ролята и мястото на старо Габрово, неговите жители и пътищата около него в българската история. Написването на подобна книга при наличието на такива фундаментални трудове отнасящи се за историята на Габрово като тези на братя Гъбенски, д-р Петър Цончев, Николай Ковачев и Гунчо Гунчев е само един скромен опит да се напише нещо малко по-различно от написаното до сега, пречупено през призмата на нашето съвремие. В никакъв случай авторът не се е стремил по

категоричен начин да наложи на читателите виждането си, а да ги накара да се замислят, за да се потърсят и други мнения, различни от налаганите ни до сега идеологически шаблони при изясняването на различни моменти от нашето културно-историческо наследство.

Глава I Географско разположение на

селището. Природни дадености

Днешно Габрово е разположено в северните склонове на Шипченския Балкан. Надморската му височина е 392 м., но околните му височини достигат 550 – 600 м. На север от Габрово е голямото синклинално (котловинно) възвишение Стражата (778 м.н.в.) което е очертано от отвесни варовикови стени високи до 95 м., Витата стена (640 м.н.в.) и Голата стена (660 м. н. в.). Реките Янтра, Андъка и Дряновска пресичат Стражата и образуват дълбоки трудно проходими проходи, последвани от разширения по реките, без да образуват широки долини.

През територията на града протича р. Янтра и притоците й – Жълтешка река, Паничарка и Синкьовица, (Синкевица)

На юг в Габрово попада част от северния склон на Шипченската планина. Най-висoкият връх на Шипченската планина е Исполин (Куруджа) – (1524 м. н. в.). Западно от него през гористата долина на р. Лешница се простира красивия хребет на местността Патарешка. На изток, само през една планинска долина се издига вр. Свети Никола (1326 м.) с величествения паметник. На запад от него са разположени върховете Малуша, Исполин, Корита и масива Триглав. На запад от Св. Никола се възправя вр. Бузлуджа (1441м).

Съвременният град Габрово лежи на скална тераса, която при центъра на града има височина 4 метра. Върху нея днес лежат основите на моста „Игото” и съседните сгради. Заобикалящите го височини са Петкова нива, Градище и Баждар. Те са изградени от варовици, които имат горнокредна (сенонска) възраст. Южно от Габрово на места се е запазила ивица от палеогенни седименти в посока на която се развиват надлъжни долини в изворните области на река Янтра и Дряновската река.

Отдясно на реката, под речната тераса Падало се простира местността Рипевец, северно от която река Янтра образува пролом наречен „Устето”. На запад от Падало се издига височината Голо бърдо, а на юг от него и на северозапад от града е ридът Баждар, който се понижава на юг до р. Синкьовица. От ляво на р. Янтра се издига височината Бакойски баир, чието продължение на запад преминава в Моровешката стена. На юг от града остава конусовидното възвишение Киселчова могила, а още по-на юг е Гарванов камък, който се явява като клинообразен широк вододел между р. Етър и р. Паничарка на запад.

Климатът на Габрово се характеризира с липсата на големи и продължителни горещини и застудявания. Съобразно с надморската височина, средните температури през януари се движат от 1,5о до 3,5о под нулата.

Лятото не е горещо. През юли средната месечна температура е 21о, а средната максимална е 33,9о. С изкачването на височина се проявява планинския климат – известно закъснение на най-топлия месец от юли в август.

Мъгливите дни през годината са толкова редки, че когато ги има те се явяват като природно събитие за жителите на града.

Вертикалното зониране на климата и растителността и сложния планински релеф обуславят съществуването на разнообразни почви. Характерни за Габровския край са сивите горски почви. В преобладаващата си част те са с дебелина 20 – 25 см. Образувани са под влияние главно на широколистна горска растителност, като в ниските части се чувства влиянието на тревиста растителност. Под тях обикновено има меки скали наричани „леска”. Те действат като дренаж и когато паднат валежи те не могат да задържат влагата. В почвения профил липсват карбонати, поради което почвата е кисела и е бедна на азот и фосфор. Тези почви са характерни не само за Габровския край, но и за други планински части на България. Те са с най-ниското естествено плодородие, поради което с успех могат да се отглеждат само непретенциозни култури, като овес, ръж, ечемик и др. Ако не паднат валежи през пролетта и лятото добивите от селскостопанска продукция са мизерни.

Голямата нарязаност и обезлесеност на релефа създават условия за развитието на ерозия, която отнася хумусния слой и понижава значително плодородието на сивите горски почви.

Повечето останали почви в Габровския край са глинести. Ако те се обработват, но без да се наторяват редовно, добивите са малки, като през лятото те се спичат и стават като бетон. В тях обикновено се отглеждат различни бобови култури (боб, грах, бакла, фий), картофи, тикви, ряпа, лук, чесън, по-рядко царевица, овощни дървета.

За да добие читателят някаква представа какви биха могли да бъдат добивите в Габровския край ще припомня, че по времето на социализма, когато се сформираха ТКЗС-та, цялата житна реколта от близките населени места се вършееше на едно място. За Габрово това ставаше на поляната под стадион „Христо Ботев”, където сега е тренировъчното игрище или на мястото където сега е парка под ул. „Митко Палаузов” в квартал Маркотея. Вършееше се и на голямата поляна в кв. Велчевци, където сега е мотополигона. На тези места струпваха на снопи цялата реколта, докарваха отнякъде една огромна вършачка задвижвана с електрически ток и за около една седмица денонощна работа се овършаваше зърното.

Може и да не е за вярване, но по-старите габровци си спомнят боботенето през летните месеци на комбайни по билната част на Бакойския баир, Радичевец и Йонковото, които наистина жънеха овес, ечемик а понякога и пшеница. Тези добиви бяха повече от скромни, независимо от това, че земята се обработваше механизирано.А какви са били тези добиви през епохата на средните векове, при липсата на механизация, трудно може да се каже макар, че историята е пълна със загадки.

Преди няколко години посетих Смолянския исторически музей. Една голяма част от богатата експозиция е посветена на траките населявали тези земи още преди V-ти и V-ти век пр. н. е. Случих с една екскурзоводка, която вдъхновено обясняваше, че най-трайни по този край са следите от племето беси – открити са могили, некрополи, стени от селища и крепости. На планината Пангей (Родопи) се намирал прочут храм, където обитавал бога на виното и удоволствието Дионис. Храмът на Дионис бил равен по слава на храма на Аполон в Делфи и местният оракул гадаел

не по-зле от елинската пророчица Пития. В този родопски храм на Дионис били извършени най-малко две велики предсказания: Александър Велики разбрал, че ще завладее света а римляните, че ще станат световна империя. Светилището се намирало в голяма зала без покрив, което се налагало от спецификата на обреда извършван в него. Това бил така нареченият Винено – огнен обред, при който се гадаело по височината на издигналия се пламък, след като върху олтара е излято вино. Предполага се, че точно по тези земи се е правело прочутото вино на траките, за което в древността са се носели легенди.

В момента се популяризира (но не се доказва) хипотезата, че храмът се намирал в свещения скален град Перперикон. В този древен тракийски град археолозите са открили храм, чиито останки съответстват на описаното в изворите светилище на бога Дионис.

Целият този разказ беше много вълнуващ, до момента, когато попитах екскурзоводката къде ли ще са били тези митични лозя, когато наоколо на десетки километри са само борови гори, а в района на Смолян трудно могат да се намерят дори и асми. Жената се смути не толкова от неочаквания ми въпрос, а от невъзможността да ми даде какъвто и да е смислен отговор.

Василий Немирович – Данченко е известен руски писател от последното десетилетие на XІX век. Той е автор на най-блестящи кореспонденции за събитията по време на Освободителната война 1877 – 1878 г., където с педантична точност описва не само развоят на бойните действия от началото до края на войната, но и пътуванията си из страната. В написаната от него книга по този повод [34] има отделна глава посветена на пътуването му до с. Зелено дърво, Габровско по повод на трагичните събитията там настъпили след паметните сражения на прохода Шипка през м. август 1877 г. Ако съвременият габровец прочете някои пасажи от тази глава ще остане смаян от това, какво райско кътче се е намирало само на петнайсет километра от центъра на града ни преди малко повече от 130 год. (Възклицателните знаци в текста дадени в скобите са от мен):

,,На запад от Св. Никола, криейки се от слънцето в гъсталака на благоуханни акации и прасковени горички (!)

се е залепило по ската на зелената планина красиво българско селце....В селото горе кипи непрестанен труд: жътвата по планинските склонове е приключила, царевицата зрееше, наливаха се с кехлибар гроздовете на мискета (!) – българите подготвяха бъчвите за вино(!), вършееха пшеницата, гонейки конете върху снопите; девойките очакваха есенните праз- ненства и сватби...”

И малко по-нататък Данченко продължава: ,,Всичко е изгорено и смачкано – само лозята пълзят

надолу и кехлибарените им гроздове са свежи (!). Над тях весело чуруликат птици. В сините недосегаеми височини като черни точки сякаш са застанали орли...”

Когато за първи път прочетох тези редове си помислих, че е нормално това да са емоционални изблици на автора, тъй като той на много места в книгата си говори с възторг за българската природа. Но ако по-любознателния читател разговаря с някои стари габровци, някои от тях могат да си спомнят, че по селата на юг от Габрово, ябълкови, сливови и крушови дървета само преди 50 – 60 години са се свеждали до земята от плод без да се прилагат някакви сериозни грижи за тях. В градините си габровци и селяните от близките села са отглеждали в изобилие пипер, домати, патладжани, дори дини и пъпеши, с които са задоволявали не само собствените си нужди, но са ги продавали и по други краища. Това се е отнасяло и за почти всички населени места на нашето Отечество.

Когато немският генерал Хелмут фон Молтке посещава Казанлъшкото поле през м. май, 1837 г., той го описва също като райско място. Орехови дървета с диаметър на короната 100 стъпки (около 32 м.), бликащи извори, и „цялата долина е картина на блажено благосъстояние и най-богато плодородие, истинска обетована земя; обширните полета са покрити с люлеещи се класове колкото човешки ръст, а ливадите от безброй овчи и биволски стада.”

Сега липсата на плодородие по нашия край обикновено се обяснява с парниковия ефект и глобалното затопляне в резултат на увеличения въглероден двуокис в атмосферата поради бурната

индустриализация. Въпреки това съществуват множество научни трудове, които доказват, че промените в климата са започнали много преди индустриализацията и, че отделяния въглероден двуокис в атмосферата на Земята следва покачването на температурата, а не обратното! Това е основание да се твърди, че промените в климата са следвали хода на историята по нашите земи. И ако сега категорично се доказва, че климатичните дадености преди 100 – 150 години, макар и с малко да са се различавали от днешните, то загадка остава какви ли са били те преди 500 или 1000 години и какво влияние са оказали върху хода на историята на отделните народи. Това е само един миг от развитието на човешката цивилизация, но за съжаление подобни въпроси почти не се разглеждат в специализираната литература.

Глава II Кратки исторически. сведения за

Габрово

За да не се отегчава читателят, предварително ще кажем, че настоящите сведения по-долу имат само ретроспективен характер. Те преди всичко се отнасят за времето от когато се предполага, че е възникнало Габрово, до началото на XX век. Очевидно е, че това е преди всичко периодa на Османското робство, през който Габрово се е утвърдило като важно населено място, което пък от своя страна е оказало силно влияние на развитието на демографските процеси, бит и култура на околните колибарски селища.

И така, ако се опрем на преданията отнасящи се до епохата на османското завоюване се научава, че търновци масово бягали към Балкана, като се заселвали в районите на днешните градове Елена, Дряново и Габрово. Етнографите подкрепят тази легенда с позоваването на „сокая” – запазена женска украса до началото на XX век в Габрово. Те твърдят, че тя била пренесена в Габрово от забягнали търновски болярки. За сега това е единствения по-сериозен аргумент в подкрепа на твърдението за масово преселване на търновци в Габрово и Габровско.

Очевидно е, че тези твърдения противоречат на легендата, че Габрово е било основано от някой си Рачо Ковача от с. Боженци през XVI век.

Тази легенда беше достатъчно аргументирана и поставена под съмнение от д-р Петър Цончев [121]. Той пръв, макар и колебливо изказва предположението, че Габрово трябва да е било заселено още в началото на османското владичество, или даже още по-рано, преди падане на България под робство.

Габрово и района му е изключително труден за исторически проучвания. За това говори и фактът, че известният наш историк Гунчо Гунчев го определя като „костелив орех”. Той като редовен доцент по география в края на 30-те години на миналия

век поставя началото на списанието ,,Архив на поселищни проучвания”, където дава място за научни публикации на такива видни учени като Иван Дуйчев, Васил Миков, Петър Миятев и др. В списание ,,Родина”, година 2, книжка 2 той публикува очерк за Габрово, но изнесеното за него относно възникването му с нищо не обогатяват вече известните факти. Тъй като този талантлив наш учен умира през 1940 г. на 36 години, Габрово е лишено от сериозно проучване, поради което остава вече казаното от братя Гъбенски и д-р Петър Цончев.

В историографията на нашия край дълги години се беше оформило становището, че селището е ново, възникнало едва към XVI – XVII век като колибарско. За пръв път това становище беше оспорено от габровския краевед д-р П. Цончев. На базата на косвени документални източници, неговите логически разсъждения потърсиха появата на селището в епохата на Търновското царство и по-точно в края на XIV век. Тези твърдения обаче не са подкрепени с никакви археологически и писмени доказателства.

Интересни хипотези се излагат в някои статии, интерпретиращи археологически данни за крепостите в габровския край, както и новооткритите османски регистри от началото на XVI и края на XVII век [63]. Сериозно задълбочаване на хипотезите за ранната история на Габрово се срещат и в публикациите от 90-те години на XX век и началото на нашия век. Заслужава по-специално да отбележим статиите на Лъчезар Цепов и Добромир Търновски [116, 109]. Васил Априлов занимавайки се на любителски начала с историята на Габрово също счита, че на мястото на днешния град е съществувало селище още от древността, но къде е било то, не дава отговор. Той твърди, че на старите габровски мостове са били вградени каменни плочи с надписи, които са били останали от „времето на българските царе”.

Има и сведение, че някой си поп Мануил [121], ,,като си развалял къщата около 1856 г. намерил надпис, че тя била на туй място от преди 469 години”. Очевидно е, че ако се върнем назад във времето става дума за къща от втората половина на XIV век. За съжаление обаче до ден днешен няма

нито едно сериозно археологично доказателство, за да се потвърдят тези факти.

От по-нови времена хипотезите за възникване на Габрово като населено място са правени от археоложката Кина Койчева и журналиста Петър Проданов.

Проучванията върху откритите останки (опожарени до основите зидове, фрагменти от стенописи и др.) показват, че една от най-старите габровски черкви е била „Св. Петка” (Тя се е намирала северно от днешната църква „Успение Богородично”). Тази черква е споменавана в няколко документа от XVIII век. Единият от тях е разрешително за ремонта и от 1701 г. и преписка оставена от очевидец, който съобщава, че тя е била изгорена и съборена до основи при кърджалийските нападения през 1798 г.

Най-старата църква в Габрово „Св. Йоан (Иван) Предтеча” Намерените археологични данни за архитектурния тип на

черквата дават категорично основание изграждането и да бъде отнесено към периода XII – XIV век, или още по-точно, църквата е била започната, а може би и завършена през 1238 г. Това се потвърждава от документални данни за едно изключително събитие през това време – спрелите на това място за почивка и нощуване участници в тържествената процесия придружавала

мощите на Параскева Епиватска (Св. Петка) при пренасянето им в столицата Търново. Това събитие се е състояло през 1237 г.

Тези артефакти за сега са единствените от живота на старо Габрово, които потвърждават, че на това място още в началото на XIII век е съществувало селище. Колко голямо е било то, и колко бързо се е разраснало трудно може да се каже.

На това „свято място” по-късно е извършено както културно строителство, така и религиозно. В съседство с унищожената през XVIII век малка постройка, на нейно място през 1865 г. Уста Генчо Кънев издига представителния храм „Успение Богородично”. Около нея, до края на XIX век се е намирало енорийско гробище.

Единствения официален документ за най-ранното съществуване на Габрово е в обнародвания регистър на ленните владения в Никополския санджак (към където се е числяло Габрово) от 1479 – 1480 год. Там Габрово фигурира като тимар на някой си Юнос (сиреч Йоан) и като дервентджийско селище е задължено да наблюдава и пази Шипченския проход. От регистъра научаваме, че в селото има 94 домакинства, т.е. то е било едно доста голямо село.

В Габрово сигурно са идвали и преселници и от други селища, макар, че при съществуващата тогава полукрепостна система това не е било толкова лесно. Тези съображения водят до извода, че към средата на XV век Габрово е било едно значително село поне с 65 – 70 домакинства. Полудервнтджийския статут на Габрово идва да подкрепи мнението на П. Цончев, че тогавашното село било разположено около „Топлика”, „на самия друм към Балкана”, където се намирала и най-старата църква „Св. Иван”. Селото е трябвало да бъде разположено на пътя, който било задължено да пази.

В един поименен регистър на дервентджиите в Габрово от 1515 г. се вижда, че селото вече е център на по-голяма феодална единица – хас, собственост на висшия османски сановник Пири Мехмед паша [104].

През 1544 г. със специален статут са 120 семейства, които на смени трябвало да пазят четирите караула, т.е. по 30 домакинства

на пост, докато останалото население се облага с традиционните по това време данъци.

През 1662 г. през Габрово преминава известния османски пътешественик Евлия Челеби, който заварил селото вече като хас на великия везир Кьопрюлю, управлявано от един негов ага. Изглежда, че с присъединяването на Габрово към везирските хасове бил поставен на изпитание полудервентджийския му статут. По-важното в случая е, че още по това време Габрово е било чисто българско селище, чийто жители са се гордеели с потеклото си и със самочувствието на горди балканджии. За това, когато Христоф фон Кинсдсберг през 1674 г. минава през Габрово, той отбелязва в дневника си [116]:

,,Отвъд планината стигнахме в едно село, наричано Габрово. Жителите и техните жени там всички са българи …и се хвалеха, че те са били истински българи, давайки да се разбере, че те са храбри и че не бива да бъдат считани за лоши.”

През 1690 г. била премахната старата система за налагане на данъка джизие върху целите домакинства (хане) като занапред този данък трябвало да се плаща от отделни лица. За целта били направени поименни списъци на отделните данъкоплатци в отделните селища, разделени на три категории според имотното си състояние.

През 1706 г. Габрово е маликяне (феодален поземлен участък под наем) на Али и Мустафа. През 1712 г. приходите на селището са откупени от Али Мехмед – аристократ, син на султанския касапин.

Една тапия от 1750 – 1751 г. носи подписа на ,,Елхадж Ибрахим – войвода на Габрово” и печат ,,Превезали Мурад Ибрахим” [50]. Очевидно по онова време, като по-голямо хасово селище Габрово е имало арендатор-войвода така, както и през 1730 – 1731 г.

Обаче през третата четвърт на XVIII век габровския хас вече бил предаден на общо основание под управлението на арендатора – войвода на цялата каза (административно-териториална единица в Османската империя, подразделение на санджак) Търново. Тапия от 1768 – 1769 г. вече е издадена от някой си

„Осман Векилин (пълномощник) на войводата за Габрово”.За войвода на Габрово се смятал войводата на Търновската каза, а негов представител, т.е. субаши в селището бил споменатия Осман. Към тези аги-субаши имало по няколко въоръжени сеймени, мохамедани или християни, с чиято помощ се поддържал административният ред.

Като се спира на управлението в своя роден град преди 1800 г. Васил Априлов бележи, че „габровци имат свое управление, което според народния избор се поверява на трима души, които се наричат кметове (старейшини, чорбаджии). За поддържане на полицейския ред се изпраща от Търново един ага с трима турци. Ако агата или приближените му не се понравят на жителите, на последните не остава нищо друго освен да се оплачат на войводата”

Тази административна система се запазва и през първата четвърт на XIX век.

Преди реформата на Хатишерифа издаден през 1839 г. от султан Абдул Меджид, Габровският район е бил субашлък управляван от субашия и един габровски чорбаджия. След 1839 г. е бил мюдюрлък с управител мюдюрин и двама чорбаджии.

След обявяването на Габрово за град на 1-ви май 1860 г. той става и околийски център включващ 18 махали с управител „каймакамин”. Габровските чорбаджии участващи в управлението на града разпределяли данъка върху населението, които събирали петима „махлебашии” и го предавали на ковчежника – „сандък имения”.Този ковчежник е бил назначаван от турските власти по препоръка на габровските чорбаджии.

След реформите на Мидхад паша през 60-те години на XІX век, по силата на които бил приложен законът за вилаетите, в Габровско станали промени в административно и съдебно отношение. Градът станал каза (или кааза). Това е бил повод да се учредят казалийски и общински изборни съвети съставени от богати габровци. През 1871 г. Габровската каза имала 18 селски общини (нахии).

Описания по-горе административен ред оставял значителен простор за действие на габровските чорбаджии – първенци. Тяхна е била отговорността за разпределяне и събиране на данъците от своите съселяни, разпределяли държавните и обществени тегоби, посрещали и изпращали войскови части, турски чиновници и големци. Те отговаряли за регистрацията на населението и имотите му, грижели са се за телеграфа, затвора, пътищата, ръководели местните финансови, съдебни, и полицейски служби, управлението на църквите, училищата и т. н. Очевидно е, че тези пълномощия са давали на чорбаджиите възможности преди всичко за лично облагодетелстване. Същото отбелязва и В. Априлов в своите записки:

„Чорбаджиите управляват понякога съселяните си безсъвестно – това често се случва, и им налагат лични налози...Длъжността на чорбаджиите е доходна и почтена, затова всички користолюбци се стремят към нея”

Една такава форма на самоуправление на габровци, макар ограничени и подчинени на османската власт, давала възможност да се развива дух на стопанска, религиозна и културна самостоятелност и предприемчивост – нещо невъзможно за повечето български селища. Чисто българския характер на Габровско правел невъзможно избирането на турци в управителните тела. Ето защо още от 1871 г. архирейския наместник по право бил назначаван за председател на общинския съвет – меджелиса. По това време Феликс Каниц отбелязва в своите пътеписи:

,,Габрово беше първият български град, в който не видях никакъв местен мохамеданин. В цялата околия от 20 общини изповядваха исляма само каймакаминът (общинският началник), няколко негови чиновници и временният гарнизон.В меджелиса участваха само християни и бдяха тъй ревностно над своето самоуправление, че представителите на султана едва ли са се чувствали винаги добре сред тях.”

Няма сведения за броя на населението на Габрово през средата на XVIII век.

В „История на Габрово” [49] се допуска, че към последната четвърт на XV век, когато Габрово е било вече голямо село за онова време от почти 100 къщи, там са се създали условия за откъсване на занаятчийството от земеделието, което постепенно се превръща в допълнително стопанство към основния поминък на занаятчията. Подковачеството ще да е било един от първите обособили се занаяти, тъй като от услугата са се нуждаели както местните жители, а също и приходящите пътници. В последствие най-силния занаят в Габрово през XVIII век станал ковашкият. Не случайно първата улица-чаршия в града носела названието „Ковашката махала”. Изработваните от габровци различни видове ножове, ножчета, ножици, домашни потреби и пр. били разнасяни от кърджии по селата или от по-тежки търговци из панаирите по българските земи, а и извън тях.

По събрани от д-р П. Цончев полу легендарни данни през XV-XVII век в Габрово се е развило и златарството.

През XVI век се отделя като независима стопанска дейност кожарството, поради наличието на обилни водоизточници, достатъчно количество сурови кожи от местното скотовъдство и жълъди като дъбилно вещество.

Важно място в развитието на Габрово в стопанския му живот заемала и търговията. В [49] се казва, че свидетелство в тази насока е запазеното местно име на хълма „Баждар”. Това име носят обикновено местата, където през XVI – XVII век, а и по-късно са се намирали застави, които събирали митнически такси, т. е. „бажд” от донасяните за продан стоки. Очевидно митническия пункт на Габрово се е намирал в полите на споменатия хълм и е контролирал както донасяните за продан стоки, така и минаващите през прохода кервани. Още през първата половина на XVIII век добре се е развила търговията. Габровци установили системни връзки с отвъд дунавските страни, отначало с внос на сол и „брашовански”стоки, а после – и за износ на местни изделия и суровини. През 1750 г. един габровски търговец докарал 22 денка стоки, т. е. цял керван. Габровските търговци отправяли стоките си на север чак до Москва, а на юг към Цариград и Мала Азия. Отначало се е

внасяло главно желязо от Самоков и чужбина а в последствие и железни изделия. През XVIII век се развило „тюфекчийството”, т. е. производството на огнестрелно оръжие. Произвеждали са се главно пушки, като последните са били изнасяни с коли за Влахия, дори за Русия до началото на XІX век. Когато през 1871 г. пътешественикът Феликс Каниц посещава Габрово, той само с няколко изречения характеризира особеностите на града:

„Габрово е както град на фабриките, така и на търговията. Тежестта обаче лежи върху първите. Би могло да се нарече единствено голяма работилница и да се каже, че градът живее от водата, защото няма къща, в която да не е застъпен някакъв промишлен клон и в по-голямата част да не се работи с водна сила. Мъже, жени, деца от най крехка възраст навсякъде са заети; и ако не с друго то във всяка къща се произвежда поне шаяк.”

Планинския характер на местността и широките гори подхранвали развитието на дървопреработващите занаяти. Техните произведения са били изнасяни за полските села още преди XVIII век.

През втората половина на XVIII век Габрово станал важен център за производство и търговия с коприна. Освен произвежданата тук коприна габровските търговци събирали такава и от други райони на страната и изнасяли значително количество за Букурещ, Брашов, Москва. През 1796 г. само габровския търговец Христо Рачков изнесъл през Букурещ повече от 6 тона коприна – едно наистина внушително количество.

Още когато Габрово е бил субашлък , той в административно и финансово отношение се делял на три участъка. Първият е бил село Габрово а другите два Козерицки (или Козерица) и Етърски (или Етър).

Двата последни участъка от колиби се делели по на 11 колибарски махали, всяка от които носела името на една от влизащите в нея колиби и е била нещо като център на тях.

Махалите на Козерицкия участък са били Козерица (Козещица), Мазълите, Парчевци, Саламаните, Думниците,

Поповци, Ташова (или Тишова), Синкьовица, Паничарка, Лисец, Зелено дърво.

Махалите в Етърския участък са били Етъра, Рътът, Генчевци, Жълтеш, Боженци, Хъндък, Пастра (или Пастраджовица), Смоленица (или Смолница), Чумаци, Велковци, Междене.

През 1799 г. в Габрово е имало пет махали – Камъка (Таш), Лъката, Сахат, Орта (Средна) и Кирчо [119].

Преди Гръцкото въстание през 1821 г. известно като „Заверата” в Габрово махалите стават седем [7]: Кирчо, Тюфекчийска, Орта, Сахат, Халахойда, Камъка (Каменска), Извора

През 1853 г. махалите в Габрово стават шест: Ени (включва Падалото и Лъката), Камъка, Халахойда (Чомлек или Грънчарска), Орта, Сахат и Кирчо.

Вижда се, че Тюфекчийската махала се е загубила, т. е. изчезнало е нейното име (навярно след Заверата през 1821 г.), като тя се влива в съседните на нея махали Кирчо и Орта (Средна). До преди Заверата в Габрово е имало 20 дюкяна за огнестрелно оръжие, но след нея турското правителство позволило оръжия да се правят само в големите градове с преобладаващо турско население с цел, контролиране на производството. В книгата на д-р П. Цончев „Из стопанското минало на Габрово” се споменава, че габровци с коли са изнасяли пушки за Русия и Влашко още в края на XVIII век и тогава се е оформила т. нар. „Тюфекчи махлеси”.

Според един стар тефтер на габровеца Теофил хаджи Герге са отбелязани работниците участвали в изграждането на укрепления в Габровския Балкан [7]:

„1853 г. авгось 12:день тифтерь що работать

в планината на табията” В този тефтер работниците от Габрово са вписани по махали

съответстващи на горните наименования. След това обаче следват работниците от колибарските махали, като една от тях е писана като „Янтра махлеси”, в която влизат следните колиби: Страшка река, Червена локва, Нова махала и Езеро. От колко

време се е запазило името на „Янтра махлеси” не е известно, но през 1854 г. когато Мидхад паша е назначен за управител на Дунавския вилает, Габрово е било разделено на пет махали, които се запазват до Освобождението: Ени махле, Сахат, Алахойда, Орта и Кирчо.

Според намерени стари данъчни тефтери през 1810 – 1816 г. в село Габрово е имало 7 махали. Започвайки от най-крайната, от юг на север те са били следните:

1.Махала Кирчо. Границите и са били на юг малко над мястото където се свързват улица „Николаевска” и „Неофит Рилски”, на изток подножието на м. Йонковото (т.е. източната страна на ул. „Николаевска”) на запад – десния бряг на р. Янтра и на север – до сградата на историческия музей.

Това е сравнително „нова” махала. Тя възниква в резултат на естественото разрастване на Габрово на юг, по десния бряг на Янтра. Към края на XVIII век махалата достига мястото където днес ул. „Неофит Рилски” се свързва с ул. „Николаевска”. Това е естествено стеснено място между реката и хълма Йонковото, където се е влизало в Габрово от юг. По тази причина, там където днес ул. „Николаевска” започва да се спуска стръмно надолу към центъра на града още в началото на XVIII век е била изградена преградна дървена стена, която трябвало да пази селището от разбойнически нападения и най-вече да се контролира кой влиза и излиза от него. Естествена преграда е бил Пейкюв дол (успореден на днешната ул. „Екзарх Йосиф”) чито води са се вливали в Янтра. Над този дол са започвали градини и пасища, сред които е минавал пътят свързващ Габрово с „Верейския друм” през хълмовете Йонковото и Радичевец, през Бичкинята и с. Жълтеш, както и през Бичкинята и с. Генчевци. Този път се е свързвал с т. нар. „Мали друм” в подножието на Киселчова могила, който през върховете. Бузлуджа или Шипка се е слизало в равно Загоре.

Изоставянето на „Мали друм” поради по-удобното трасе по поречието на р. Паничарка през Червен бряг (днес кв. Радецки) през Балкана налага построяване на нов мост над р. Янтра. Той е построен през 1776 г. (по сведения на д-р Петър Цончев и Петър Константинов) и по неизвестни причини е бил наречен „Каменски”. По късно е наречен „Шипка” а след това „Шиваров”.

Ако все пак „Шиваров мост” не се намира в махала Кирчо, то махленци изпитват нужда да се свържат с левия бряг на реката едва след Освобождението, когато построяват т. нар. „Горнокрайски мост” през 1882 г. Официално той е наречен „Сливница” и е построен най-вече с откриването на „Горнокрайското училище” (днес у-ще „Васил Левски”).

През 1847 г. махленецът Кирчо построява чешма с три чучура където е ставал пазара на храни и брашна (Житния пазар). Днес, там се намира паметникът на поета Ран Босилек.

През 1816 г.махалата е имала 65 данъкоплатци. 2.Тюфекчийска махала. На север граница е била линията

свързваща десния край на Баев мост, църквата „Успение Богородично” и южния край на ул. „Опълченска”, на изток подножието на м. Йонковото, на юг паметника на Ран Босилек и на запад – река Янтра. Вижда се, че тази махала се явява част от махалите Орта и Кирчо.

През 1816 г.махалата е имала приблизително 54 данъкоплатци.

3.Орта или Средна. Простирала се е на юг до линията на зданието на днешния Исторически музей, на север до „Умниковото училище” (това е северния край на градинката до църквата „Успение Богородично”), на изток подножието баира на Йонковото и на запад р. Янтра.

В днешно време тази махала е част от кв. Шести учасък обхващащ част от ул. „Радецка” и началото на ул. ,,Николаевска”.

В тази махала има два забележителни обекта. Това е т. нар. „Гунин кладенец” и църквата. „Успение Богородично” Първият обект от незапомнени времена е използван от хората, които са се заселили около него в подножието на хълма Йонковото. Там те още през 1238 г. си изграждат църква във връзка с нощуването на мощите на света Параскева (Петка) Епиватска на път за Търново.

В района на църквата погребват и своите починали близки. Цели пет и половина века (!) просъществува тази скромна църква, за да бъде запалена от войските на Капудан Хюсеин паша през 1798 година. През 1804 г. близо до нея се изгражда нова църква „Успение Богородично”, също толкова малка, вкопана в земята, без разрешение на турските власти. С разрастването на града се налага построяването на нова, много по-голяма църква. През 1865

г. само за пет дни старата църква е съборена, мястото разчистено и на 11 май същата година започва строителството на новата сграда от майстор Генчо Кънев от Трявна. Как е организирал работата си този майстор не е известно, но той е направил нещо забележително не само за онези времена, но и за нашето съвремие – църквата е била осветена на 26 октомври 1866 г., т.е. само за година и половина от полагане на основния камък!

Жителите не само на махала Орта, но и останалите жители на Габрово е трябвало по някакъв начин да се свързват с останалия свят. Стария каменен мост наречен „Баев” е построен през 1855 година, т.е. 106 години след построяването на Конашкия мост (днес „Игото”, построен през 1749 г.). Ако последният мост е по-стар, то възниква въпросът откъде са влизали в Габрово пътниците идващи от юг, запад и от север, (т. е. от левия бряг на река Янтра) преди неговото построяване. И отговорът е един – от към „Баев мост”. Има сведения, че той е бил дървен, а в още по-стари времена може би въобще не е съществувал, т. е. там да е имало просто удобен брод.

През 1816 г.махала Орта е имала приблизително 93 данъкоплатци.

4.Махала Сахат. Обхващала е пространството около градския часовник – значителна част от мястото на изток от ул. „Радецка”, по-малка част на запад от същата улица покрай р. Янтра, на север линията свързваща моста „Игото” с извора ,,Топлика” (сега сградата на НЗОК), пространството на днешния градски пазар, на юг до „Умниковото училище”.

В днешно време тази махала е също част от кв. Шести участък обхващащ ул. „Опълченска” и части от ул. „Радецка” предимно в долния й край.

Граници на махалите в с. Габрово до 1816 г. С по-малките точки са

означени границите на Тюфекчийската махала На базата на предания се приема, че заселването на Габрово

е започнало около извора „Топлика” и е напредвало на юг и на запад към реката. Там е възникнала първата улица наречена „Ковашка”, където са били съсредоточени габровските ковачи. Почти успоредно на нея възникват улиците „Опълченска” и „Радецка”. Покрай тези улици изграждат своите домове известни габровски занаятчии, търговци, чорбаджии и първенци. Освен ковашкия занаят се развиват и такива занаяти като гайтанджийството, коюмджийство (златарство), сахатчийство, бакърджийство.

С обособяването на пазарния площад (днешния площад „1-ви май 1876 г.”) през 1812 (или 1813) година се изгражда часовникова кула. В този факт няма нищо необичайно, тъй като долу горе по това време се строят такива кули в Трявна – 1812 г., в Севлиево – 1815 г., в Килифарево – 1820 г. Необичайното е, кое

е наложило 15 години (!) след построяването на кулата тя да бъде съборена, за да се изгради нова. За сведение на читателите решението за построяването на новата кула е от 1828 година и само поради започването на руско-турската война от 1828 – 1829 г. е попречило да се започне строежът.

Най-старата часовникова кула в нашия край е тази в Дряново – построена е през 1778 г. Учудващо е, че едно населено място, по-малко от Габрово може да има изградена часовникова кула цели 35 години по-рано.

Има една публикацията на Йордан П. Георгиев от 1903 г. – „Екскурзия в Габрово”, в която той твърди, че още през 1749 г. (когато Габрово се разорява от ордите на Капудaн Хюсеин паша) е имало такава кула, но преки доказателства за това няма. Христо Кичиков, габровски учител пък твърди, че в Габрово, преди днешната часовникова кула е имало още...два часовника: един съществувал от 1750 до 1798 г., друг – от 1814 до 1835 г. Той е построен от търновеца Фейзи Ага, което личи от турския надпис, взидан високо в южната част на днешния габровски часовник на площад „1 май 1876 г.“.

Остава предположението, че кулата от 1813 година и тази от средата на XVIII век са едно и също съоръжение. Запазеният надпис: „...когато часовникът е бил готов и покачена камбаната му” да документира събитие, свързано с обновяване на кулата през 1812 – 1813 година – нов часовников механизъм и камбана, но не и ново строителство.

Днешната часовникова кула, която е емблематична за Габрово, става втора по височина в страната след ботевградската и тази в Банско. Вградения в новата часовникова кула надпис съобщава, че : „1835 марта 11 согради ся столпъ сей настояниемъ и трудомъ селени Габрово”. В новата кула се вграждат два надписа, единия на български а другия на арабски пренесени от старата. Благодарение на инициативата на видния габровски краевед Илия Габровски този арабския надпис е разчетен. Той започва със сакралния призив към бъдните поколения габровци [17]: „Бъди спокоен!”

На върха на кулата първоначално е бил сложен полумесец, но.... пронизан с пика. И тази пика, пронизала полумесеца,

станала символ на дълго жадуваната свобода. (Пиката е стопена от гръмотевица през м. юни 1920 г.). Циферблатът на часовника е поставен през 1882 г. от Димитър Стафанов, а през 1902 г. се прави нов, с по-голям циферблат.

В тази махала със средства на един от най-видните габровски търговци – хаджи Христо Рачков се изгражда през 1814 г. църквата „Св. Тройца”. След Освобождението през 1880 – 1889 г. се построява сегашната нова сграда от уста Генчо Петров от с. Новаковци.

През 1816 г.махалата е имала 121 данъкоплатци.

С „Бъди спокоен” започва този османо – турски надпис вграден в

днешната часовникова кула 5.Махала Халахойда или Чумлек. От кой език е нейното

значение не е известно. В някои стари документи се среща като „Халаойда” или като „Алахой”. Някъде около 1840 или 1850 г. тя се появява под наименованието „Чумлек”, но и след тези години се среща заедно с „Халахойда”.

Предположението за думата „чумлек” най-вероятно идва от страшната дума „чума”. В България и Гърция за последно чумата е върлувала през 1837 г. а в Цариград през 1841 г.. През 1848 г. Габрово е било обхванато от друга страшна епидемия – холера.

Тази болест много хора по това време разбирали и запомнили като „чума”. Ето защо наименованието „Чумлек” махалата Халахойда е добила след 1837 г., или след 1848, тъй като тези години от хората са били наречени „чумави години”. Местностите където са изолирали чумавите по онова време са започнали да ги наричат „чумлък” или „чумлук”, „чумлек”. Една такава местност е част от махалата Халахойда.

Халахойда е обхващала пространството на изток – къщите разположени по десния бряг на р. Янтра от моста „Игото” до Баев мост, левият бряг на реката обхващащ подножието на конака (сега хотел „Балкан”), на запад улиците „Емануил Манолов” и „Чардафон”, и на юг – моста над р. Синкевица до Културния дом и улица „Априловска” в посока „Баев мост”.

Районът на левия бряг над Боровския мост в посока на кв. Борово по време на чумните епидемии, където нямало никакви къщи е бил определен за изолатор. Там са били оставени болните, а умрелите – изгаряни. Близките на болните оставяли храна и дрехи на десния бряг, поразговаряли през реката до колкото могат с тях, успокоявали ги и ги напътствали. След оттегляне на здравите, болните, които можели да се движат отивали на десния бряг и вземали оставеното. Тези от болните, които нямали близки са им носели от това, което било събирано от цялата махала.

През 1816 г.махалата е имала приблизително 70 данъкоплатци.

Участъкът между устието на р. Синкевица, ляв приток на р. Янтра и Конашкия мост („Игото”) се е наричал и „Грънчарска махала” поради многобройните грънчарски работилници.

Някои историци са склонни да тълкуват думата „чумлек” като турска дума – „чомлек”; т. е. – грънчар. В действителност „чомлек” е вид ястие с месо приготвено обикновено в керамичен (пръстен) съд. Ако трябва да бъдем точни думите „грънчар”, „грънчарска” се превежда на турски като „чомлекчи” или „чанакчи”, нещо близко по звучене с „чомлек”, но с различно етимологично значение.

Поради това, че пушекът от пещите за изпичане на грънчарските изделия в махалата пречело на бубохраненето, получило силно развитие в края на XVIII век, голяма част от грънчарите били принудени в началото на XIX век да се

преместят над сегашния квартал Борово. Поради рязкото нарастване на грънчарските работилници в първите десетилетия на XIX век, голяма част от тях се преместват на десния бряг на р. Синкевица между нейното устие и днешния Културен дом. Тази махала се наричала „Горни грънчери”, за да се различава от старата махала „Долни грънчери”.

Около 1870 г. Грънчарската махала е наброявала около 50 майстори грънчари със свои работилници и пещи, за да останат през 30-те години на XX век само 15.

6.Каменска махала (Камъка или Таш махала). Тази махала се намира на север от Сахат махлеси, като заема южните и югозападните склонове на Петкова нива. На запад условно като гранична улица може да се приеме ул. „Орловска”. Това е така докато Габрово е било разделено на 7 махали. След 1865 г. тя е била присъединена към Сахат махлеси и към Лъката, наречена вече „син” или „нова” махала. Съществуват предположения, че първите заселници на Габрово са се установили в подножието на Камъка до големия естествен извор „Топлика”, поради, което се смята, че тази махала е най-старата в града.

В тази махала има два забележителни обекта. Първият е „Извора”, благодарение на чиято вода около 1840 г. габровци имат своя баня, построена в подножието на Камъка. Другият е църквата „Св. Йоан Предтеча”, вероятно построена в началото на XVI век. Тази църква е запалена след разорението на Габрово от ордите на Капудaн Хюсеин паша през 1798 г. и възстановена още през следващата година.

През м. юни 1876 г. Тодор Каблешков, авторът на т. нар. „Кърваво писмо” се самоубива в габровския конак, след което е погребан в двора на църквата. През 1883 г. костите му са извадени и препогребани в родния му град Копривщица, за да намерят вечен покой.

Тази махала е известна и с това, че в средата на XIX век има частно килийно училище в къщата на баба Колювица, въпреки наличието на общо взаимно училище в Габрово открито още през 1835 година.

В началото на XIX век по документални данни броят на данъкоплатците е около 86.

7.Лъката (или Лъчанска махала) се е разбирало населеното място отдясно на р. Янтра, малко по-надолу където сега е сградата на електроразпределителното дружество „Е-оn Bulgarianа”, в западното подножие на хълма Петкова нива и северния склон на Камъка. С развитието на кожарството в Габрово, работилниците са били съсредоточени по левия и десния бряг на река Янтра, северно от моста „Игото”. Тези две махали са известни като „Западни” и „Източни табаци”. Отначало източната част, а в последствие и западната част влизат в състава на Лъката. През 1853 г., когато Габрово се е деляло на 6 махали, в тефтера на Теофил х. Гергов Лъчанската махала, вместо Лъката е писана „Ени махлеси” (Нова махала). А в края на този документ същата махала е писана „Ликата” (Лъката) [7]. Според д-р П. Цончев в [118]се казва, че „Най-старата махала в Габрово се смята Лъката, след нея идат Табаците и най-новата е „Баюв мост”.

В този цитат под „Табаците” трябва да се разбират западната табашка махала по днешната ул. Брянска, а под източната – табашката махала по протежение на ул. „Орловска”.

Няма обаче преки доказателства за това, че най-старото засе- лено място на днешния град е в Лъката. Недко Стойков твърди, че заселването на тази махала е започнало още преди XVIII век по открит от него водопровод от пръстени кюнци, който се е захранвал от м. Стублата, която се е намирала по западния склон на м. Петкова нива [7] . Освен това трябва да се има на предвид, че равнинната местност по левия и десния бряг на р. Янтра е давала чудесна възможност за развитие повече на земеделие, отколкото на занаяти. И ако е имало заселване по тези места то трябва да се търси още в дълбока древност.

П. Цончев в том 2, [121] обаче казва нещо съвсем различно: „....когато пък тесния проход между Камъка и река

Янтра, над Каменската воденица е бил просечен и станал достъпен за кола, тогава друмът вместо да се качи високо по Камъка тръгва през Лъката и става причина да започне заселването там”.

Според цитата е очевидно, че Лъката не е стара махала, щом нейното заселване е обусловено от изсичането на скалите в

началото на днешната ул. „Орловска”. Това обаче не може да бъде сигурна причина за късното заселване на Лъката. Защото ако с кола не е можело да се минава от моста „Игото” на север покрай десния бряг на реката, то това макар и трудно е било възможно през Камъка.

Известни са няколко пътя, които са започвали от „Извора” или „Топлика”, т.е. от днешния център на Габрово, в посока към Лъката. Общо взето всички пътища са тръгвали от мястото където днес е сградата на РЗОК (Банята) минавали са по ул. „Топлик”, стигали са водния източник „Извора” (под стълбите на у-ще „Ран Босилек”). След това са тръгвали на запад по ул. „Св. Йоан Предтеча”, заобикаляли са едноименната църква, като са следвали посоката изток и по част от улиците „Хан Аспарух”, „Малуша” и „Прогрес” са тръгвали по ул. „Любен Каравелов” – улица успоредна на днешната ул. „Орловска”.

Като се казва „път”, тук в буквалния смисъл на думата трябва да се разбира място, по която ако не с кола, то поне е можело да се минава с кон.

Много от селищата в Габровския край са възниквали не винаги там, където е имало главен път, а встрани от него. Защото по тези пътища са се движили не само кираджии и търговци, но и разбойници, бирници, войски, скитници...Нищо чудно, че и Лъката като селище да е било близко до Габрово, но малко встрани от него. В „Историята на града Габрово” от братя Гъбенски е цитирана една бележка писана в полето на печатна библия принадлежаща на църквата „Успение Богородично”. В нея неизвестен хроникьор е отбелязал, че през 1788 година в Габрово е станало страшно наводнение с удавени много хора и животни.Той пише: „... и се разори до основания жерну камениу”. От тази невзрачна бележка се разбира, че в резултат на това наводнение е била разрушена и т.нар. „Каменска воденица”, която се е намирала в края на града (малко по надолу от сградата, където сега се помещава фирмата „Е-оn Bulgariа”. Това е доказателство, че до 1788 година долния край на село Габрово е свършвал до тази сграда. От този факт пък следва, че Лъката дотогава или не е била още заселена, за да бъде част или махала на Габрово, или по всяка вероятност тя е била едно близко

и отделно от него самостоятелно селище с името Лъката. А „лъка” означава на първо място празно място между две населени места, а след това – равно тревисто място покрай река. По този начин нищо чудно двете села (Габрово и Лъката) да са се съединили в едно, поради което по-малкото, да е станало част от махала (оттам идва и другото наименование – Нова махала, от по-голямото селище (Габрово).

Това, че Лъката е била сравнително малко заселено място говори и факта, че през 1816 година е имала 66 данъкоплатци.

Лъката е било стратегическо място за кираджии и търговци. През Моньов дол, Петкова нива и м. Градище махалата се е свързвала с „Верейския друм” за Южна България, а през днешните квартали Бойката, Тончевци и Дядо Страт (сега Донино) – с Търново, Свищов и Русчук.

С построяването на т. нар. „Конашки мост” през 1749 г. се свързват трите махали на Габрово: Лъката, Сахат и Халахойда

Бистрите води на Янтра и обширните равни поляни край нея са давали чудесни условия за почивка на хора и животни отиващи към Балкана или слизащи от него. Може би за това жителите на този квартал са били закърмени с даването на подслон и храна на кервнджиите. Не е случаен и фактът, че някъде около 1870 г. докато в Лъката е имало 15 хана, то във всичките други махали на града Габрово е имало само осем.

Но не само ханджийството е било поминък на жителите на Лъката. Още в началото на XIX век се развива тъкачеството и копринарството. Там са били съсредоточени значителна част от табаханите (кожарските работилници) на старите габровски майстори кожари. През 70-те години на XIX век техния брой е достигал 22. С развитието на кожарството се е развило и чехларството. За да се развива кожарския занаят пък са необходими салхани (кланици). Две от общо три салхани в Габрово по това време са се намирали в Лъката.

Още в началото на XIX век жителите на Лъката са имали частно училище в къщата на Кольо Фенера, което е просъществувало до 1820 г. С материалната помощ на габровските кожари през 1859 г. в къщата на свещеник Ст. Проданов се отваря ново училище. То е четвъртото за града след Главното мъжко, Девическото и Падлското училище. През

1891 г. на мястото на старото училище благодарение на дарението на йеромонах х. Доротей Иванчев от Соколския манастир е построено ново, наречено Доротеево. През 1908 г. то е преименувано на „Пенчо Ралчев”.

Общуването на габровци с големите изявени в културно отношение манастири и най-вече, пътуванията им извън пределите на Османската империя спомагат за оформянето на един нов мироглед по въпросите на просветата и културното издигане на селището. Колко е бил прав Феликс Каниц, когато минавайки през Габрово през 1871 г. възкликва:

„Габрово скоро се обиква. Особено очебийна е неговата интелигентност и енергичност на неговите жители, от които мнозина са видели много свят.”

Пръв Гаврил Рилец, учител в килийното училище към църквата „Св. Тройца” лансира идеята да се организира обща килия, безплатна за всички деца от селището. Идеята за обща килия (т. е. училище под един общ покрив) била одобрена от градските първенци и през 1831 г. се пристъпило към изпълнението и. За целта бил закупен парцел в центъра на града – т. нар. „Семчово място”. На 21 март 1833 г. бил положен първия камък на сградата и до края на годината тя била завършена. Основни дарители в размер на 2000 гроша годишно при построяването на сградата били габровците Васил Априлов и Николай Палаузов. По-важното е, че тия именити габровци съзнавали, че е нужна не само специална сграда, но и преподаването да се извършва по т. нар. взаимо- учителна методика.

За съжаление, през цялата 1834 г. в новопостроената сграда продължили да се водят учебни занятия по стария килиен способ.

През същата година В. Априлов има невероятния късмет да се свърже с банскалията Никола Поппетров Бенин – Неофит Рилски. С финансовата помощ на Априлов, Н. Рилски заминава за Букурещ, където изучава дидактика по метода Бел – Ланкастер. На 2 януари 1835 тържествено е открито (не сградата !), новобългарското училище, в което се преподавало по взаимоучителния способ. За съжаление, нито един от

съвременниците участници в събитието не е оставил подробно описание на този момент.

Неофит Рилски направил нещо революционно за това време – той започнал обучението на учениците с изучаването на...българско четмо и писмо, на география, нравоучение, отчасти зоология и математика. Неофит Рилски за нуждите за обучението по география направил първия български глобус и същевременно прави първия успешен превод на Новият Завет на новобългарски език. Поради чепатия си характер той е бил недолюбван както от учениците така и от учителите и скоро напуска Габрово.

През 1870 в Габрово имало 6 мъжки и 2 девически училища. Повечето от училищата са се намирали в Сахат махлеси – едно основно мъжко и едно подготвително към него (т. нар. „Даскал – Цвятковото” школо). В Дечковата къща се помещавало главното мъжко училище. Освен това е имало главно и подготвително девическо училище.

В Орта махала се намирало едно подготвително мъжко училище. В Ени махлеси (Лъката) е имало две подготвителни училища (Падалското и Лъчанското).

В тези осем училища през учебната 1870 – 1871 г. са учили 1904 ученици.

Съществуването на толкова много училища в Габрово е следствие на светската просвета в Габрово през втората половина на XVIII век. Образец на висока просветеност е т. нар. „Станимиров писмовник” от 1783 г., а 6 години по-късно и друг, в които са дадени образци за това как да се напишат писма до патриарха, митрополита, епископа, архимандрита, както и до родственици: баща, майка, брат, сестра и съпруга. Дадени са образци за съставяне на полица, на запис, на завещание. За времето си това означава, че вече в търговията се впускат грамотни хора, които не пренасят пари, а използват съвременни средства за прехвърляне на пари, без да ги излагат на рисковете по несигурните пътища на Османската империя.

През 1847 г. след почти 50 годишно отсъствие В. Априлов посещава родния си град, където в присъствието на градските първенци се взема решение за построяване на нова сграда на училище и се открива подписка за събиране на средства.

През 1873 г. най-после е бил завършен първия етаж на Априловската гимназия (започната през м. април 1850 година!). През 1875 г. Габровското училище разполагало с голямо построено специално здание, в което работели отлично подготвени учители. През същата година завършва и първия випуск на гимназията.

Сведения за тежненията на габровци – грабежи, потурчвания, разселвания, бунтове през XVI и XVII век липсват. Местоположението на селището, чисто българския му характер и сравнително големия брой на населението по това време са причината да липсват следи за някакви насилия от страна на поробителите, които са характерни за някои други селища.

Проблемите на Габрово започват с войните, които Турция води с Австрия и Русия през XVIII век. Това е период, който съвпада с отслабване на централната власт, деморализиране не само на войсковите части, но и на турското население. Дезертиралите от войската се организират в разбойнически банди, които започват да грабят беззащитното не само българско, но и турско население. Най-безпощадни от тия банди са били т. нар. „кърджалии” и „даалии”, чийто бази са били съсредоточени в Родопите и Източна Стара планина. Кръстосвали са цялата страна и са действали не само самостоятелно, но са били наемани и в правителствените войски. В техните редове не са липсвали и българи. Особено разрастване на техните безчинства и агресивност те добиват по време на султан Селим (1789 – 1807). Човешките мъки доставяли на кърджалиите особена наслада. Стар албанец, някогашен кърджалия, разказал веднъж на един френски пътешественик историята на своята младост [47]:

„Аз бях главатар на разбойнишка дружина; не можете да си представите моето щастие, когато живеех веселия живот на румелийски разбойник. Щом ограбвах някое селище, бързах да се насладя от вида на разплаканите жени, които идваха да измолват живота на мъжете си; аз изпълвах техните молби и вие разбирате добре, колко се гордеех с положението си.”

Първото нашествие на кърджалиите в Габрово става през зимата, на 28 декември 1798 г., когато остатъците от войската на Капудан Хюсеин паша съставена предимно от кърджалии го опожаряват и ограбват на път за Казанлък. Това е станало след като войската на този паша е била разбита от отцепилия се владетел на Видин Осман Пазвантоглу.

Неговите орди започнали да грабят, колят и палят три дни и три нощи. Ужасените габровци се пръснали из околните гори и колиби. Изгорени били черквите „Св. Петка” и „Св. Иван”. Последната още следващата година била възстановена като „Св. Йоан Предтеча”.

Събраните от братя Гъбенски сведения разказват, че при приближаването на войската, габровци затворили портите на селото, започнали да се защищават, но не могли да устоят на многочислените орди.

Тези порти обаче са се намирали на южния край на селото (над махала Кирчо), а Капудан Хюсеин паша идва от към Севлиево. По тази причина спорен остава въпросът, коя е била причината за нападението на Габрово, както и през кой месец е станало това разорение. Защото ако габровци са дали отпор на войската при портите на града, опустошението трябва да е станало не през зимата, а през пролетта на 1798 г.

Няма и достатъчно доказателства и за мащабите на това разорение. Според летописци, след опожаряването на селото запазени били само Конашкия мост и часовниковата кула. Ако всички черкви са били разрушени, не може да се обясни бързото възстановяване на черквата „Св. Йоан Предтеча” още през пролетта на следващата година. Освен това едно разрушено селище не може да си позволи само три години по-късно да вдига втора черква на мястото на изгорялата „Св. Петка”, а търговията и занаятите през лятото да са развити както преди това събитие.

През 1800 и 1801 година в Габрово пак влизат кърджалии, но то е било без съпротива, тъй като габровци дават откуп.

Започването на руско-турската война през 1810 г. става повод за ново изпитание на габровци. През тази година руските войски влизат в селището като техните аванпостове достигат до с. Етъра. Сигурно през тази година Габрово отново е нападнато

от кърджалии, което става повод някои от жителите му да забягнат в Русия и Румъния.

Десет години (чак до 1821 г. ) липсват сведения за някакви особени сътресения в селището, ако не се смята резкия спад на външната търговия поради войната на Наполеон с Австрия и Русия. Във връзка с избухването на освободителното въстанието в Гърция (т. нар. „Гръцка завера”) турските власти забраняват свободното носене на оръжия, както и тяхното производство. По този начин един занаят силно развит в Габрово като „пушкарство” замира.

Деветнадесет години след първото идване на русите в Габрово, през 1829 г. те идват за втори път, като прехвърлят Балкана и достигат до Казанлък. Престоят им в Габрово от 28 дена една част от населението са го запомнили с това, че руските войски се държали много добре с него, а други, „че обичали да пооткрадват това-онова, що е било за ядене, и началството им не забранявало, стига само да не бъде заловен крадецът-войник”

Следващите години от историята на Габрово са запомнени с по-нататъшното развитие на занаятите, откриване на габровското училище, построяване на Соколския манастир и девическия манастир „Св. Благовещение” (в градинката до театъра).

През 1837 г. през Габрово минава султан Абдул Махмуд, чийто син Абдул Меджит е автор на Гюлханският Хати-шериф, с който се гарантират редица права на поробеното население в Империята. Така правата на българите стават равни с тези на турците. Тази революционна за времето си наредба (1839 г.), както и Хати-хумаюна от 1856 г., остават само на книга. Единственият резултат е бил, че местното мюсюлманско население се озлобява още повече, а габровци използват тези два закона да изразяват в писмена форма недоволството си от турските чиновници, разбойничествата по пътищата, различните ангарии и реквизиции.

Годините 1852 – 1854 се помнят от габровци със започването на т. нар. Кримската война между Турция, нейните съюзници Англия и Франция, и Русия. Габровци е трябвало да участват в поправката на пътища, да доставят фураж и впрегатен

добитък, да транспортират болни и ранени от фронта в Добруджа.

Не само през тези военни години, (1853 – 1856 г.), но и след свършването на войната по пътищата на страната започват отново да се движат разбойнически банди от преоблечени дезертирали от фронта турски войници, дори турски чиновници, които извършвали нощни обири и нападения над села, махали и колиби. Размерът на тези разбойнически нападения е бил толкова голям, че стреснало дори турското правителство. За изтреблението на тези банди в Търновско бил назначен миралай (полковник) Несраф бей. Този военен, който на два пъти е идвал през 1856 г. в Габрово явно добре си е свършил работата, щото само за година е очистил пътищата от разбойници.

Първото въстание в Габрово организирано от габровец е „Дядо Николовото въстание”. Тактиката на това въстание е била със събраната дружина на Капитан Никола (Никола Филиповски) да се кръстосва планината и подбужда населението, но „да не се развява байрак-знаме, докато се съберат доволно волентири и тръгнат къде Балкана”

Въстанието било обявено на 29 юли 1856 г. в Лясковския манастир „Св.св. Петър и Павел”. От очакваните да се съберат 200 въстаника от Търново, Горна Оряховица и Лясковец се явили едва...13. Тази малобройна чета достигнала Габровския балкан и на 31 юли се установила в Габровския манастир, като към четата се включили още около 15 – 20 души предимно от с. Нова махала, Габровско.

В различни исторически източници се срещат твърде противоречиви сведения за отношението на населението на Габровско към този бунт. Габровските чорбаджии чрез махлебашиите се противопоставили на въстаниците и дори влезли в сътрудничество с властта. Нещо повече, с помощта на чорбаджиите набързо била събрана потеря за преследване на четата. Дядо Никола направил опит да влезе в Габрово, но разбирайки, че няма да намери съмишленици се отправил към Трявна. След един ден четата била разпръсната а войводата бил убит на 2 август в с. Дончевци, Тревненско. Още двама от четата

били убити, а един – Иван Пеев, бил заловен жив и обесен в Габрово.

Това въстание, продължило 2 дена, габровци го коментирали месеци на ред, като говорили за „случката” в Балкана [48]. Нарасналия брой на населението в Габрово, както и икономическото му развитие довеждат до закономерното му обявяване за град от 1 май 1860 г. За ознаменуване на това събитие на следващия ден в града пристига специално Ваали паша от Русе и търновският мютесарафин. На 3 май се извършва церемонията по отделянето на селото от Търново и обявяването му за град. Така Габрово става каза (околийски град) с управител каймакамин и постоянен съдия (кадия). Габровската каза влиза в Търновския санджак (окръг) и в Русенския вилает (област). Към Габрово спадат 18 външни нахии (селски райони), една от които е била Трявна [87]. Местното управление в Габрово е било в ръцете на общински съвет наричан „миллет одаса”. От 1872 г. в Габрово вече има кметство, в което освен председател влизат и трима членове, назначавани от управителния съвет.

През 1866 г. се извършва преброяване на населението на Дунавския вилает. В Габрово са живеели 3 307 жители, от които 75 цигани с християнска и мюсюлманска вяра и нито един турчин. Севлиево по това време е било по-голямо от Габрово – имало е 3 962 жители от които 146 турци. Дряново и Трявна са били съответно с 1 362 и 1 172 жители без нито един мюсюлмани.

Населението в цялата Габровска каза е било около 40 000 души.

Слухът за скорошна война между Турция и Сърбия бил използван от Георги Сава Раковски, за да изпрати в Търновско и Габровско пълномощници, които да организират освободително движение. Начело на бунтовните приготовления в Габрово застанал учителят от с. Съботковци, Габровско Никола Стефанов. В гората край Лясковския манастир се събрала една чета от 70 съзаклятници, предимно младежи от Търновско, предвождани от Хаджи Ставри – пратеник на Раковски. Тази чета е трябвало да се придвижи североизточно от връх Бузлуджа, за да се срещне с въстаниците от Габровско.

Междувременно в Габрово турската полиция, подпомагана отново от Габровските чорбаджии започнала да лови заподозрените. Пратеници на Търновския паша изискали от Габровските жители писмено уверение, че нямат намерение да се бунтуват. При пълна несъгласуваност на действията на бунтовниците в града, Никола Стефанов с неколцина съмишленици се насочили към вр. Бедек, където месец и половина кръстосвал Балкана бягайки от турската потеря, докато успял да избяга в Румъния.

Ето как предава събитията в спомените си Н. Стефанов: „На 1862-ро лято подигнах бунт в Габрово, но

бидохме предадени и разбити, 49 дни 200 души турци конници ма гониха по Балкана, но...Бог ми спаси живота...”

И това въстание отразено в българските вестници „България” и „Цариградски вестник” било наречено „габровско приключение”.

Годината 1867 е отбелязана с навлизането от Румъния в България на четите на Панайот Хитов и Филип Тотю, които се насочили към Троянския балкан. През следващата 1868 година Дунава минава четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Както през 1867, така и през 1868 г. преминаването на четите е било без никаква предварителна подготовка на населението в районите, където те са се предвижвали. Местното население посрещало четите с любопитство и съчувствие, без да вземе участие в действията им.

В четата на Филип Тотю е участвал само един габровец – Аврам Дашков от днешния кв. Русевци. След боя при с. Върбовка този четник е заловен и обесен в Габрово. Отначало е бил погребан в манастира „Св. Илия”, а след 9 години костите му били пренесени в Църквата „Св. Йоан Предтеча” в Камъка.

В четата на П. Хитов е участвал четникът Христо Ботев (Дряновски, Ганчович, Генчович) от с. Ганчовец, Дряновско. Той се присъединява към нея в Котленския Балкан и останал в нея до преминаването й в Сърбия. Включва се в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през 1868 г. В боя при с. Вишовград той бил ранен и за да не попадне в турски ръце се отровил. Освен

Дряновски, според историчката Зина Маркова, в тази чета взели участие още трима четника от Габровския край и шест от Габрово [73]. Най-масово участие на габровци във въстанията против турските поробители бележи Априлското въстание от 1876 г. Като част от Търновския (първи) революционен окръг, Габровският комитет в заседанието си от 23 април в м. „Родевото” (поляна в кв. Боровото) избира за свой представител видния общественик и родолюбец Цанко Дюстабанов. Това знаменателно събитие за града било последвано от чести мухабети (гуляи) на съзаклятниците, които те си устройвали в околностите на Габрово. За да бъде настроението още по-приповдигнато е идвала да им свири градската музика [121].

На 30 април Габровския революционен комитет в местността „Михалевото” (пасища и ниви на мястото на днешния стадион „Хр. Ботев”), взема решение всички съзаклятници да се отправят в посока на Балкана. За сборен пункт бил определен Габровския манастир, а за войвода на четата всички единодушно избрали Цанко Дюстабанов.

Войводата още същия ден – в дъждовния 30 април, облечен във военна униформа, съпровождан от 30 габровски въстаници се отправя към колиби Бичкиня (сега квартал на Габрово). Кое е накарало този 32 годишен млад мъж, изключително просветен за времето си, владеещ пет езика, заможен, аристократ по душа, член на училищното настоятелство и на Габровския казалийски съд, (меджлиси давие), без никаква военна подготовка, за да поеме тази висока отговорност историята мълчи. Обикновено в историческата литература в патетичен стил се набляга на героичния път на четата и саможертвата на войводата. Наивно се обяснява, че този подвиг е в резултат на революционния ентусиазъм на четниците и жаждата им за извоюване на свободата.

Цанко Дюстабанов, като един от най-просветените хора в Габрово няма начин да не е съзнавал негативното отношение на габровския еснаф към бунта, лошата подготовка на самия бунт, слабата дисциплина в четата още от първите дни, поредицата от предателства....Още когато го канят да стане воевода на четата, той се обръща към членовете на революционния комитет с

думите: „Делото ви е загубено, но аз ще дойда. Няма да успеем, но ще дойда.”

В деня на клетвата, която се полага между колиби Червен бряг и Бойновци, от 215 четника, избягват 125. След превземането на с. Батошево от 480 души четници, 300 души нямат никакво оръжие. Документите не обясняват какво е поддържало духът на този храбър габровец. Едва напоследък плахо се промъква предположението, че Цанко Дюстабанов е тръгнал на тази сигурна смърт, за да измие позора на баща си, който още през 1856 г. е обвинен от съгражданите си, като виновен за смъртта на капитан дядо Никола.

Няма да се спираме на съвместните бойните действия на четата в районите на селата Кръвеник, Душево, Ново село, Зла река и Батошево, защото те са подробно описани в литературата. След разгрома на въстанието ръката на услужливи български предатели е посочила къде са се укрили габровските войводи Тотю Иванов и Цанко Дюстабанов.

В околностите на с. Тодорчетата, сражавайки се до последен куршум загива Тотю Иванов а край с. Бойновци след предателството е заловен и предаден на полицията Цанко Дюстабанов. Последният габровски войвода е съден в Търново и обесен в същия град на 15 юни 1876 г. Умира щастлив, защото се сбъдва предсмъртното му желание – да види обесен преди него ръководителя на габровския революционен комитет Еким Цанков.

Въстанието в град Габрово се изразява в това, че „ в всяка къща се правят барикади по прозорците с дъски, човали пълни с дреб, вълна и др. предмети. Жените приготвят чер и червен пипер за хвърляне в очите на турците...Мъжкото население от „Горния край” до „Влайков геран” и съседните малки улици изкачат на улицата въоръжено кой с каквото има” [121].

Това става на 3 май 1876 г. Единственото стълкновение с турската власт се заключава в това, че един мустакат габровец – Станчо Котът, ударил шамар на едно турско заптие някъде в центъра на града. И толкоз! Ако трябва да бъдем по-точни, на

другия ден този Станчо бил привикан в конака, за да направи ихтибар (уважение) на заптието. Като сторил на тръгване дълбок метан той си тръгнал, само, че с отрязани мустаци.

Габрово е било спасено от разорение благодарение на двама души. Първият е габровският чорбаджия Цоню Виденлиев, който разубедил клисаря на черквата „Успение Богородично” да не бие камбаната за започване на бунта. Другият е габровският бинбашия (хилядник), който убеждава пристигналия от Казанлък Силими паша, да не пали града.

На габровци им се разминало като дали откуп на пашата от 1 200 турски лири, дрехи, покъщина, добитък, т. е. всичко което може да се заграби. Много ли е бил или малко този откуп нека читателят сам прецени, като има в предвид, че Хафуз ага се е обогатил с плячка само от м. Нова махала, Габровско изчислена на 5 500 лири.

На 11 май 100 видни габровци посрещат армията на Фазлъ паша идваща от Трявна след като тя разгромява четата на поп Харитон и даскал Киро Петров в Дряновския манастир. Тези ,,видни” габровци, предимно чорбаджии, не само посрещнали пашата, но и услужливо набедили 72 габровските учители и интелектуалци, че те са организатори на бунта в Габрово.

Под заплахата за смъртно наказание, габровци били разоръжени доброволно и цялото оръжие натоварено на 11 волски коли на 20 май било откарано в Търново.

Замогващата се едра буржоазия в Габровско, въпреки всички притеснения, произвол и ограничения от страна на османските власти през 70-те години на XIX век успява да развие три големи клона на бъдещите капиталистически отношения – текстилна промишленост, суровинен износ и лихварство. По тази причина едрата буржоазия в лицето на занаятчии, търговци и лихвари, макар и да не се обявяват против Априлското въстание твърдо застават на еволюционистични позиции.

Глава III Легенди за възникване на Габрово и

неговото име

Легендите и преданията на нашия народ в продължение на много векове са се предавали от поколение на поколение, като са се развивали, усложнявали, усъвършенствали са се, събирайки в себе си колективния опит на населението по нашите земи. Те идват до нас от дълбините на времето понесли в себе си зрънце истина за сътворението на родови селища, имена на местности и исторически истини за вярата и вярванията на народа ни. Българинът винаги е копнеел ако не може да стигне до корените на исторически истини, то поне да ги запази през вековете за поколенията.

Идването на османските поробители в земите на българите оказва невероятно силно въздействие върху творческия дух на народа. Нашествието на друговерците изтрива от народната памет голяма част от предишния живот и всичко започва от времето на османските завоевателни набези и от борбата за запазване на българското име и християнската вяра. Летоброенето на имената на много български планини, върхове, местности и пр. според народната представа започва именно от това тежко време. И никак не е случайно, че в по-голямата си част (макар обагрени митически) историческите предания разказват: когато турците дошли по нашите земи; когато турците започнали да ни завладяват; когато турците превзели; когато потурчили и т. н.

В някои от историческите предания и легенди могат да се съзрат действителни исторически събития станали в определено селище, местност и време, както и имена на исторически личности, играли роля в съдбините на българския народ. Към тях обаче има толкова измислени ситуации, поетически напластявания, поверия и суеверия, че истината едва прозира [82].

И въпреки това, в преданията и легендите може да се почувства неписаната история на българския народ създавана през вековете.

В „Историята на града Габрово и на габровските въстания” от братя Гъбенски, изд. 1903 г., са отбелязани три предания по въпроса за заселването или основаването на гр. Габрово, а останалите шест дадени по-долу от Недко Стойков.

Първо предание Някой си Колю Ковача от с. Боженци пръв си направил

къща-ковачница при „Извора” в днешния квартал Камъка, край която минавал стария път свързващ градовете Търново и Свищов с Южна България. При „Извора” имало габър, до който била направена ковачницата.

Известният габровски събирач на старини Недко Стойков още през 1928 г. правилно отбелязва, че мястото е неудобно за спиране на хората и животните, защото е на високо, пътят е тесен, а зимно време се заледява от водите на „Извора” . Защо този Колю Ковача е трябвало да си направи ковачница, а после дом на това неудобно място остава неизвестно.

Второ предание Пак до „Извора” се бил заселил еди овчар от някое близко

село ходейки там да си пасе овцете, и основаното село получило името си от габърите, които изобилствали на това място.

Тук пък е било необяснимо защо този овчар е трябвало да си пасе стадото по каменистия баир на Камъка, вместо да използва чудесните поляни, които са се простирали по двата бряга на р. Янтра. Още повече, пък и да си изгради къща на това стръмно място.

Трето предание Първите жилища на Габрово били направени около

съществуващата вече „Каменска” воденица, която се намирала малко по-долу от „Грамадата” (днес началото на ул. „Орловска”) която е била завлечена от голямото наводнение през 1897 г., заедно с една къща под нея и няколко на левия бряг. От „Грамадата” се е отделяла и вадата за нея.

Отклонение от тези легенди прави твърдението на д-р П. Цончев в том първи на „Из стопанското минало на Габрово”[ 118], където той твърди, че Лъката е най-старата махала на Габрово. Във втория том „Из общественото и културно минало на Габрово” той сам си противоречи като пише [121]: „....Когато пък тесния проход между „Камъка’’ и р. Янтра бил просечен и станал достъпен за кола, тогава друмът вместо да се качи високо по камъка тръгва през Лъката и става причина да се започне заселването там”

И още едно противоречие :„...Днешните улици „Брянска” или „Табаците” и „Орловска” или „Лъката” наричани с едно общо име „Ени Махлеси”, както и „Скобелевска” или „Грънчарската махала” са по сетнешни улици. Излиза, че „Лъката” не е само най-старата махала, ами доста нова...”

Недко Стойков, въз основа на документален материал стига до предположението, че Лъката може да е съществувала като отделно селище, което после, след голямото наводнение от 1788 г. да се е съединило със село Габрово като махала [7].

Недко Стойков разглежда и факта, че докато в Лъката е имало 15 хана, то в останалите махали на Габрово те са били наполовина. А за да се развива ханджийството именно в Лъката, то е по причина от подслоняването на много проходящи хора. А жителите на махалата са били предимно земеделци и нуждата ги е насочила към допълнителни доходи.

Четвърто предание Пак някой си ковач, или Колю Ковача от Боженците се

заселил не на ,,Извора” а в „Габрака” до „Топлика” (извор с топла вода) който е в подножието, където се съединяват баирите Камъка и Йонковото. Точно до този извор минавал старият път, който минавал и покрай „Извора”, но малко по-нагоре. Този път съединявал Северна с Южна България и то като отивал от Търново за с. Шипка. Тъй като мястото е било с южно изложение, то това място е предлагало много добри условия за

почивка на хората и животните. Този Колю и няколко негови съселяни докарали от колиби Боженците няколко кози, та почнали да предлагат на пътниците и мляко.

Говори се, че най напред водите, които се отичали от „Топлика” в едно голямо езеро около което започнали да се строят първите къщи, като някои от тях, които били от към северната му страна (т.е. под Камъка) били до самата вода. Това езеро според Недко Стойков би трябвало да съществува до около 1730 г., когато са били уловени водите на „Топлика”.

Пето предание Най-напред около извора „Топлик” са се били заселили 12

семейства, които си построили 12 къщи. Всички тези къщи са били строени, като дървения материал за тях е бил сечен на местата им, защото според преданието, местността била гориста, и то габрак, поради което селото добило името си Габрово. Това е станало около 1750 г., защото когато е записано това предание, някои от наследниците на тези 12 семейства са били още живи. Тъй като е известно, че църквата ,,Св. Йоан Предтеча” се приема за най-стара [30], която е точно над тия къщи. Някои от тези къщи, които са били оцелели до 1928 г., ако се разгледал гредореда им, можело да се види, че той е от дървото габър.

Тази легенда въобще не издържа на историческите факти, защото при спасителните разкопки през 1986 г. в центъра на града до храма ,,Успение Богородично” са открити предмети още от XIII век. В османските данъчни регистри от 1477/1478 г. селището вече е съществувало, докато в това предание то се появява твърде късно – едва през XVIII век.

Шесто предание Заселването на Габрово е започнало не от изворите „Извора”

и „Топлик” а от т. нар. „Боженски воденици”, които се намирали на горния край на града. Едната се е намирала на долния ъгъл на фабрика „Александър” там, където началото на ул. „Тотю Иванов” се свързва с ул. „Неофит Рилски”.

Другата, наречена по-късно „Хесапчийска” се намирала на около 80 м. по-надолу, по диагонал, почти до реката, т. е. в северния край на двора на тъкачната фабрика „Малка Бобка”.

Според преданието, тези воденици били направени от боженчени още преди заселването на Габрово, като за тях се е искала доста голяма вада, която е тръгвала малко под портала на днешния завод ,,Капитан дядо Никола”. Близо до тях, досами вадата им, някой си ковач, си направил къща и ковачница, защото там минавал пътят от Балкана за Търново. И понеже там имало габърова гора, хората започнали да наричат мястото „Габровото”.

Интересното тук е, че този ковач не бил наблантин, ами ножар. Тъй като и други хора харесали мястото, то започнало бързо да се заселва.

Това предание на пръв поглед изглежда логично, с изключение на двете воденици. Такива воденици наистина е имало, но буди недоумение твърдението, че те са били направени преди заселването на Габрово. За да съществуват водениците е трябвало да идват мливари от околните населени места, а такива поне през XIV – XV век не е имало.

Седмо предание Един боженчанин, като бил слизал по работа в землището на

днешно Габрово, забелязал, че под един голям габър спирали да си почиват пътници, които пътували било пешком, било с коне, а някои и с кола. На него му се харесала тази местност, където по- лесно може да си изкарва хляба от многото пътници, ако си направи там къща с дюкян, та решил по едно време да се пресели. Той убедил и други свои съселяни да се заселят на това място, където се появила и кръчма. Едни от селяните останали трайно, а други се върнали обратно в Боженци. И тъй като и тук имало наличието на много габърови дървета мястото започнало да се нарича „Габрака” или „Габровото”.

Нека читателят четейки горните редове да има на предвид, че понеже пътя от Северна за Южна България е бил такъв, че е било почти невъзможно да се пътува по него с кола, а само с коне за яздене и товар, то от това се разбира, че ако не е било това място за почивка е било много трудно минаването на Балкана. Ако сред почиващите под големия габър е имало и такива, които са били с коли, то те са били от близките селища, защото само с кола е можело да се ходи на тези воденици или да се превозват дърва. Със сигурност може да се твърди, че до

времето на Митхад Паша (1822 –1883) пътуването през Балкана в района на Габрово е ставало почти пешком, с коне или катъри поради лошите пътища. За това говори и известната песен за Рачо Ковача от с. Боженците, в която се казва, че той от тия колиби слизал „долу на габара, там да си среща тежки търговци, та да им кове бели атове” )

Осмо предание В него се разказва, че заселването на Габрово се е било

почнало едновременно от „Боженските воденици” и „Извора”, като до последния била направена една малка ковачница, докато при водениците имало вече няколко сгради. Наименованието на Габрово се дължи на обстоятелството, че местността около водениците е била покрита главно с габрова гора, докато ковачницата при „Извора” е била под един голям бряст. Гори от бряст е имало не само по баирите на Йонковото и Радичевец, но отделни дървета е имало и в долината и то в началото на XX век. А габъра като дървесен вид най-вероятно се е срещал в изобилие на десния бряг на Янтра от Шиваровия мост до моста „Игото”, или до т. нар. „Каменска воденица”.

Тази легенда се е разправяла от хора, чийто прадеди са живели до „Извора” още от средата на XVIII век.

Девето предание Тук версията за създаването на Габрово е, че то се е било

създало от преселници от една местност близо до Габрово наречена ,,Разпопите”. Там някога е имало село, жителите на което го били напуснали и основали днешно Габрово.

Това село наистина е съществувало в землището на селата Шарани и Банковци и е било доста голямо. По едно време там е станала ,,буна” (нещо като бунт или въстание). По неизвестни причини поповете от селото били обвинени в бунтулук, хванати и затворени, а може би и убити. После селото се пръснало, като жителите му се преселили близо до един габър, на мястото на днешно Габрово, което още не било заселено. Този габър бил до днешния градски часовник, дето имало и ковачници.

Там, до този габър е имало турска беклемя (пост). Към нея имало стаи за нощуване на пътниците, които пътували от, и през Балкана, както и подслон за добитъка. От даването на подслон се опаричвал един турчин поставен на заплата за гледане и пазене на пътя. Някои от жителите на Разпопите, като минавали през тази беклемя харесали мястото и с позволение на турчина решили да се преселят там. След време и останалите жители на селото го напуснали, като се преселили в новото село, което нарекли Габрово на името на големия габър до беклемята, където се издигнали първите къщи. Предполага се, че това село Разпопите е съществувало още по време на Второто българско царство, но последните му жители са го напуснали не много отдавна (около средата на XVIII век). Краеведът Недко Стойков допуска, че жителите на това митични село, от което и до днес има следи, са го напуснали доброволно, харесвайки предимствата, които дава Габрово в сравнение с него.

В това предание пък нелогично изглежда историята със самотно заселия се турчин сред балканската пустош. Заселването на турците се е извършвало с компактни маси в по-големите населени места и то предимно в полските райони [103].

Глава IV

Още една хипотеза за името на Габрово

В българската ономастична литература все още липсват обобщаващи изследвания върху ойконимната ни система макар, че интересът към отделните селищни имена винаги е бил голям. Отделни имена на селища са били обект на внимание още в края на XIX век от страна на М. Дринов и К. Иречек.

Един от първите бългaрски учени езиковеди обърнали специално внимание на селищните имена е Ст. Младенов . Редица негови публикации са посветени на произхода на ойконимите, на правоговора и правописа им. Книгата на В. Миков „Произход и значение на имената на нашите градове, села, реки, планини и места” [74] е много ценно помагало за изследователите на българската топонимия и ойконимия. Друг един учен – И. Гълъбов, проучва имената на селищата в „Топонимични приноси – Кръстец, Трявна, Шумен, Плевен, Сливен, Ограш” (1953 г.). Изтъкнатият наш оманист Н. Ковачев има голяма заслуга за проучването на селищните имена в Североизточна България и по-точно на населени места от нашия край – Великотърновско, Севлиевско, Дряновско и Габровско.

Габрово и Габровско е имало уникалния шанс след падането на България под Османско робство да запази до голяма степен чисто българския характер на имената на различни местности, населени места и водоизточници.

За разлика от други населени места със значително турско население, постепенно там българскитe имена на селата, градовете, полетата, реките и височините бивали заменяни с турски имена. И до ден днешен тия имена си остават турски, макар, че след Освобождението населението значително да се е изменило по народност и вяра.

От описаните в гл.III предания прави впечатление, че в някои от тях като основен елемент при заселването на Габрово се среща дървото габър. Това дърво е митологизирано до такава степен, че то започва да определя и името на селището.

Тук вариантите за наименованието на населеното място са два; на самотното дърво габър под което митичният Рачо Ковача е построил ковачницата си, или на габровите гори, които са били около поселището.

Дървото габър е едно от най-разпространените видове в нашата страна. Обикновеният габър е дърво с височина до 15 м и диаметър 40-60 см. Стъблото е неправилно, с надлъжни изпъкнали ребра и вдлъбнатини. Короната е метловидна, неправилно гъсто облистена. Кората е гладка, сивопепелява, до тъмно сива. Семената имат висока кълняемост, която се запазва продължително време. Те могат да престоят няколко години в почвата и при наличие на подходящи условия могат да покълнат. Расте изключително като самостоятелен масив или в съобщества с други дървесни видове като бук, дъб и клен.

Това е дърво, което е абсолютно невзискателно към почвените условия и се развива както на сухи, каменисти и припечни склонове, така и на влажни, сенчести месторастения, където измества обикновения бук. В стари сечища израства като китка дървета с обща коренна система, където стеблата могат до достигнат до 10 – 20 броя, а на височина до 5 – 10 м. Тежко и горко на пътник или любител на природата ако попадне в такава гора.

Дървесината е много тежка и поради голямата й твърдост много трудно се обработва. Затова се употребява за направа на совалки, рендета, обущарски калъпи, дръжки на различни инструменти и най-вече за греди на къщи, защото дървесината е жилава и устойчива на дървояди.

Габъра е хубаво дърво за горене, но има недостатък, че не пази жар. Затова се предпочитат дъбовите или буковите дърва, които много по-дълго задържат жарта.

Куриозното е, че това дърво, което се среща както по северните, така и по южните склонове на Стара планина, от р. Тимок до брега на Черно море не е на почит в битността на българина. Достатъчно е да влезете в Интернет, за да се уверите,

че за него се пише само в биологичните справочници и тук там се споменава в книгата „Шумки от габър” от Николай Хайтов, за разлика от другите широколистни дървесни видове, характерни за нашата страна.

Такова дърво, ако расте самостоятелно никога не прави широка корона като бука или дъба например. По възрастните дървета имат дълги, но несъразмерно тънки спрямо стеблото клони. Затова ранните есенни мразове, когато листната маса все още не е опадала, причиняват обледяване и клоните му се чупят като кибритени клечки, или се свеждат доземи. Това особено е пагубно за дърветата, които са в края на гората или ако са самотни. Да не говорим, че е изключение да се види самотно растящ габър.

Балканджиите по нашия край обожествяват дървета като орех, круша, бряст, бук и дъб, но не и габър. Под нареченото „свещено дърво”, свещеници и йеромонаси отслужват водосвет и маслосвет. Свещените дървета никога не се секат.

Стари жители на балканските села казват за тези свещени дър- вета:

– „Букът и дъбът са основната дървения за къщите”; –„Без бук и дъб няма коли, каци и бурии”; – „От бук правим дървени тъкачни станове и ракли”; – „Под букова и дъбова гора извира вода, а под много

такива гори – езера и реки”. Свещените дървета умират, но остават имената на

местностите по габровския край като „Светения орех”, (Трънето, Бойновци); „Светената круша”, (Бойновци, Геновци, Горнова могила, Трънето); „Светения дъб”, (Бойновци); „Светения горун”, (Врабците) и много други .

Ако се приложат някои основни принципи на ойконимията, най-елементарното тълкуване на името на Габрово е да произлиза от дървото габър. За да получи селището това наименование е логично да се предполага, че това е някой топонимичен белег, който е характерен само за това населено място в района – например, отделни габърови дървета или габърова гора. Последните обаче са характерни за цялата Стара планина, макар в Габрово и региона да се срещат инцидентно.

Ако дъбът и букът се срещат до 95%, то днес габърът се среща сравнително рядко и то в смесени гори [121].

Езиковите аналогии по отношение на наименованията на някои селища обикновено са произлезли от множество митове и легенди просъществували през вековете. Някои от тях в етимологично отношение са свързани с опростенчески или безсмислени наименования с които се цели тяхното обяснение. Твърдения от рода на това, че Дряново произлиза от „дрян”, Шипка от „шипка”, Смолян от „смола”, Шумен от „шума”, Копривщица от „коприва”, Търново и Трън от „трън” и т. н. води до нарастваща аналогия, за да се стигне до феномени от етимологичен характер за произхода на Шейново от „шейна”, Враца от „врата”, Плевен от „плява”, Рогозен от „рогозка”, Попово от „поп”, Чепино от „чеп”, Котел от „котел” и още много други. Да не говорим за имена, които асоциират някакъв еротичен подтекст. Например, името на тракийското племе „трибали” населявало днешната Северозападна България, някои историци твърдят, че истинското им име в действителност е било „трифали”, заради славата им на неуморими любовници и сексуални свръхмъже. От тази божия дарба произлизали и някои сега леко променени съвременни имена на селища запазили спомена от сексуалните им подвизи и до днес като Хубавене, Козлодуй, Подуене, Дупница, Малко и Голямо Уйно... [3].

Когато липсват достатъчно артефакти, един от начините да се проникне в миналото е правилното тълкуване на топонимите, на съпоставките им с исторически факти, природни забележителности, вярвания, обичаи, традиции...

Известно е, че за първи път името „Габрово” се среща в документ от XV век. Това е османски регистър на военно феодалните владения в Никополския санджак, където е отбелязано: „Село Габрова, с 94 къщи, охраняващи прохода...”

Ако се пренебрегне названието от народната етимология названието ,,габър” и топонимичната наставка „ово” като несериозно, то за името „Габрово” има още една податка. Тя се съдържа в пътеписа на италианския граф Луиджи Марсили от края на XVII век.

Узун Укуш е местност, която се намира на 8 км. югозападно от Етъра. Това е един от най-стръмните участъци от стария път от Габрово за Шипка. Буквално преведено от турски означава „Дълга стръмнина”. В тази местност се намират т. нар. ,,Маркови прегради” или „Преградите”. Представляват изкуствена преградна стена към Шипченския проход като се предполага, че са от ранното или късното Средновековие.

Д-р Цончев идентифицира тези развалини както тези, описани от граф Марсили, който е минал през Габрово в края на XVII век така:

„...р. Янтра захваща от върха Haemus (Балкана) близо до едно римско укрепление, наречено Kabrua…Крепост четвъртита, построена на връх Балкана, недалеч от р. Янтра. Има два входа в средата един срещу други. Тя е свързана с една странична стена, построена по склона на планината със съвършено подобна на една друга стена, която се вижда оттам да отстои на около една миля от Янтра и е съградена също по склона на планината. Близо до последната стена се виждат развалини, които може би са остатъци от една порта а от страна на развалините – една могила направена от човешка ръка....”.

Той заключава, че описаното укрепление от граф Марсили отговаря на развалините между 15 и 16 км. по шосето Габрово – Червен бряг (кв. Радецки) – Шипка, т.е. по стария път за прохода. От окомерната скица, която прилага д-р Цончев се вижда, че това е неголямо укрепление с масивни основи достигащи дебелина до 3,60 м.

Дали тази крепост описва граф Марсили, или тази намираща се в м. Градище е твърде спорно, но действителните факти накланят везните в полза на кастела край Габрово.

Укреплението в м. Узун Укуш е с неизвестен произход и неизвестно предназначение. Ако се приеме, че то е служило за охрана на прохода, то построяването на подобно съоръжение на почти самия връх на Балкана е предполагало целогодишни комуникации. Този презбалкански път в никакъв случай не е

имал значението на пътищата от ранното и по-късното Средновековие от типа на римските Нове – Филипопол (Верейски друм), или Ескус – Филипопол (Виа Траяна), което поставя под съмнение функционирането на съоръжението през зимните месеци. Освен това, последното не впечатлява нито с геометричните, нито с пространствените си размер за разлика от останките при крепостта на Градище до степен такава, че граф Марсили да го опише толкова подробно.

Скица на укреплението в м. Узун Укуш според д- р П. Цончев

Италианския граф Луиджи Фердинандо Марсили е бил военнослужещ в австрийската императорска армия и е известен като учен енциклопедист – географ, картограф, археолог, биолог, военен инженер. Подпомогнат от немския математик Йохан Кристоф Мюлер, Марсили е провел измервания по всички топографски методи по поречието на река Дунав. През 1700 г. той написал голям труд за р. Дунав в шест тома, илюстриран с

прекрасни карти. В неговия шест томен труд, озаглавен „Дискрипцион ди Данюб” („Описание на Дунава”) той най-напред в първия том разглежда географията на земите край реката, докато вторият том обхваща описание на антични останки от римско време.

Към първия том са приложени 19 подробни карти. На практика изследванията на Марсили достигат до река Янтра. Той обаче допуска грешка, защото при устието на р. Янтра той поставя крепостите Ротциг и Джорджио (Русе и Гюргево). Сам Марсили пише, че Янтра е малка река в България, че не е добре позната, че в много карти изобщо не фигурира. Така, че много хора могат да бъдат объркани когато я търсят. Нещо повече, в картата на Марсили обаче Янтра е отбелязана на мястото на река Русенски Лом, където в действителност е Ротциг (Русе) [31,35].За самата река Янтра и видяната от него крепост той пише:

„Река от трета класа. Започва от планината Хемус, близо до едно укрепление на римляните, наречено Кабруа, и след като протече през един терен от 17 мили, се влива в Дунав при Ротциг (Русчук).”

Тук възниква въпросът, откъде Марсили е знаел, че укреплението на римляните се е наричало Кабруа. В случая възможните отговори са само два. Първият е, че от някакви незнайни източници е имал сведения за името на крепостта, а другият е, че той използва преиначеното или сгрешеното при транскрипцията име на Габрово като Кабруа, за да именува крепостта в близост до населеното място.

Укреплението, което впечатлява граф Марсили, може да бъде само това на скалното възвишение Градище, което се възвишава с височината си (680 м. н. в.) спрямо околните хълмове а в подножието му се вие р. Янтра. И наистина, разкритите крепостни съоръжения очертават един правоъгълен план, а двете порти са разположени в средната, източна крепостна стена. Много характерната зидария с редуващи се тухлени пояси Марсили безпогрешно определя като „римска”. Поради липса на подобна строителна техника в широк периметър наоколо, не остава нищо друго за правдоподобност на

предположението, че укрепения град на м. Градище, назован КАБРУА да дава името на Габрово.

Пътешественици преминали през града в началото на XIX век споменават Габрово като ГРАБОВА ( френският дипломат Мари-Луи-Жан-Андре-Шарл Виконт дьо Марселюс, 1816 г.), КАБРОВА (френският пътешественик Жак – Жан - Мари Франсоа Буден, граф дьо Тромлен, 1828 г.), ГАБРОВА (д-р Ами Буе, 1836 г.). В етнографска карта на Османската империя на Ами Буе от 1847 г. Габрово е отбелязано също като КABROVA.

С името ГАБРОВА е изписано в надписа на турски език от печата на Габровската община. Тази форма е запазена и в официалните турски документи, докато в говоримия език името се утвърждава в по-близката до народния говор форма – ГАБРОВО. В същата форма то преминава и в някои български текстове от XVI – XVII век.

Гореспоменатите пътешественици изследователи споменават името на града като ГРАБОВА, КАБРОВА, КАБРУА, ГАБРОВА. Вижда се, че в три от имената присъства наставката ОВА, две започват с буквата Г и още толкова с К. Тези, които започват с Г имат две еднакви наставки ОВА и четири еднакви букви: А, Б, Г и Р. Единствената разлика при последните е тяхното разположение в думата. Докато мястото на буквата Г остава непроменено, то промяна има само на местата на буквите А, Б и Р в резултат на което се получават различията от вида ГРАБ – ГАБР. Това обаче не променя съдържателната част на името на селището, а само една незначителна част от фонетичното му произношение, което може да се дължи на правописна или субективна случайност. Така например загyбата по някаква причина на хоризонталната чертичка в латинската буква G може да доведе наименованието на селището от GABROVA (ГАБРОВА) в CABROVA (KАБРОВА), което в ония времена не е било невъзможно. Абсолютно същото се отнася при транскрибирането на GABRUA в CABRUA или KABRUA.

И така, ако името на Габрово се среща в писмен паметник от XV век възникват въпросите:

– Как се е казвало селището преди това, и имало ли е изобщо друго име, щом няма писмени съобщения за него?

– Ако е имало име, то откъде произхожда?

–Дали първото име на Габрово не е останало в основата си непроменено, или е приемало съответно латинско, гръцко, славянско, българско или турско произношение?

Има една малко известна статия на проф. Атанас Иширков озаглавена „Имената на нашите селища”, публикувана във вестник „Слово” през 1922 г. Вероятно затова тя остава непозната до този момент за изследователите на българската ономастика, и в частност – на топонимията. В нея между другото се казва:

„Имената на селищата във всяка страна ..... изразяват физико-географски и петрографски, почвени, етнографски, исторически и политически особености на мястото, дето те са възникнали. Истинското име на едно селище не е нещо случайно, то крие в себе си известен повод за наименуване; то отговаря или на известни свойщини на земята, дето е възникнало, или напомня някоя паметна случка, която се е извършила там; то е свързано често с главния занаят на жителите му, с името на основателя му, на народността и най-разнообразни предмети, събития и явления...”

Ето защо произхода на името на Габрово има основание да се търси в първите поселници на Габровския край оставили материални следи. Кои са те?

Благоприятните природни условия по поречието на река Янтра са предпоставка за поселение още от най-дълбока древност. За съжаление, на този етап проучванията проведени в близкото минало не могат да претендират за пълно изчерпване на изследователските възможности, които да очертаят основните тенденции в развитието на поселищния живот. Единственото, което сега се доказва е последователността на топографската приемственост. Археологическите разкопки в местността Витата стена над с. Здравковец очертават хронологичните граници – от неолита до края на XIV век.

Наличието на отделни находки и сведения за разрушени тракийски могили са повод да се насочи вниманието ни към равнинната северна част на днешния град. Известно е, че траките

са живеели в селища наречени „ауле”, които изграждали на равни места близо до реки и извори. Жилищата им били планирани около един център и разположени на разстояние, което позволявало да се преминава от едното в другото [27].

Това е основание, където може да се търси мястото на неукрепено селище свързано с живота на местните тракийски племена.

Още от края на ІІ хилядолетие пр. н. е. траките започват да строят и крепости в планинските местности. Първите крепости били създадени в райони с по-лесно достъпни места, каквито са планините Родопи, Странджа и Сакар. Най-късно, едва към края на V в. пр. н. е., се създава и крепостна система по склоновете на Стара планина, която е била най-мъчно достъпна. Характерното за тракийските крепости е това, че те били издигани на естествено защитени места. Крепостната стена следвала извивките на терена и била изграждана само в тези части, които са по-уязвими. Крепостните стени се градели с ломени или много плоски камъни. Така те прилепвали плътно един до друг и не е имало нужда от спойка. Предполага се, че траките не са познавали хоросана, затова с подходящи камъни оформяли външната и вътрешната стена, а пространството между тях запълвали със ситно натрошени камъни. В тези ранни тракийски крепостни стени почти не е имало кули. В повечето случаи те са били замествани от наблюдателни площадки на най-удобните за това места [27]. В крепостите понякога е имало малки селища, но в повечето случаи те не са служели за живеене, а само като място, където населението се е оттегляло при опасност. Такива крепости на траките са описани от античните автори като средство за отпор срещу римските завоеватели през І век.

Възможно ли е траките да са построили укрепено селище в м. Градище е трудно да се каже. Със сигурност обаче се знае, че през IV век там вече е имало укрепено селище (кастел). Построяването му е било свързано със създаването на укрепена отбранителна линия в подстъпите на планината от римляните.

Преместването на столицата на Римската империя в Бизантион (Константинопол) през 330 година от император Константин Велики, довело до икономическа и военна стабилизация, в резултат на което били построени нови крепости,

а старите – допълнително укрепени. За това свидетелства откритата при разкопките една сравнително голяма трикорабна църква с баптистерий (пристройка към църквата за кръщене). За да има такова специализирано помещение към църквата означава, че някъде в този район е имало селище, на което жителите му са използвали предназначението му.

Находките свидетелстват и за селище от чисто военен тип, без съществени градски характеристики, чак до разрастването му в по-късния период на съществуването му. Това разрастване е било предшествано от пълното опожаряване на селището по време на едно от хунските нашествия през V век. Откритата друга еднокорабна църква от VI век, която заедно с разкрития около нея некропол издава и варварско присъствие в селището. Счита се, че се касае за племе от алано-сарматски произход заселило се в землището по време на Великото преселение на народите.

Крепостта Градище според някои историци е просъ- ществувала и по време на Първата българска държава, а според други – до падането на България под османско иго [57]. Това обаче неминуемо води до въпроса: „Къде се е намирало селището, ако въобще е имало такова?”. За сега, сред руините освен църквите са открити и 45 жилищни постройки, няколко занаятчийски работилници, оръдия на труда, монети и накити. Какво е било предназначението на жилищните постройки не е известно – дали те са били казармени помещения или жилищни.

Възникването на крепостта отначало като наблюдателен пост, а по-късно като отбранително военно съоръжение в близост до главния път от р. Дунав за Филипопол, не предполага съвместяването и като укрепено селище. Ако е имало селище, то е било близо до крепостта, което е обслужвало функционирането и. Най-вероятно е, то да е било също в северната част на днешно Габрово, където е имало наличието на вода, пасища и ниви.

Това обаче не изключва и възможността селището да се е намирало в непосредствена близост до самата крепост. Такъв е случаят с древния Хоталич край Севлиево, където градът е в подножието на крепостта, разположена на най-западната точка на Крушевския баир. Там жилищните сгради са разположени

предимно на южния склон на възвишението, вкопани в естествения му наклон. Обшир- ната равнинна част пред тях и църквата са оформяли центъра на селището, което е разполагало с обилен водоизточник. По удобен път се е стигало в Севлиевското поле, където по поречието на р. Росица са се намирали плодородни ниви, лозя, бостани и пасища.

Жилищни постройки в крепостта „Градище”. Възстановка РИМ

Габрово Разликата между древния Хоталич и Габрово е тази, че

докато първият „изчезва” след падането му под османска власт но остават многобройните му споменавания в различни източници, то за Габрово като населено място и име няма никакви податки.

Ако Габрово е съществувало още от дълбока древност не е логично в продължение на близо 1000 години да не остави следи за името си, макар то да е било тракийско, римско, византийско или българско. Това в особена степен се отнася за римското присъствие, което трае повече от четири века и няма как да не остави също следи върху материалната и духовна култура на района. Изграждането на резиденции под формата на кастели е предполагало наличието на селища, които да доставят хранителни продукти на римляните. Липсата на артефакти и писмени сведения за съществуването на селище носещо име близко до днешното ГАБРОВО не изключва наличието му. Както вече се спомена построяването на малката църквица „Св. Параскева” (Петка) през 1238 г. говори, че някъде в района и по това време, или много близко до нея е имало населено място. Макар и малко, то е носело името на мястото

където се е родило, защото историята на едно селище е и история на неговото име. И ако едното е прекъснало съществуването си, другото неотклонно го е следвало, за да стигне до нас. Във връзка с това проф. Атанас Иширков показва и начините, по които да стане това:

„Имена, които се поддават на превод, да се преведат, както има вече много такива случаи. Когато се превеждат еднакви чуждоезични селищни имена, може да се отстъпи от буквалния превод, за да се не повтарят много ново преименуваните имена. Чужди имена, които са още в употребление у народа и са на всички понятни, да останат засега”.

А едно такова населено място очевидно от дълбока древност е свързано единствено с крепостта в местността Градище.

През 1837 г. немският учен геолог Кристиан Леополд фон Буш изследвайки вулканични скали в Италия нарича един вид гранит с името ,,Gabbro”. Оказа се, че името на тази вулканична скала е дадена на името на едно село в Италия, в провинция Тоскана, област Rosignano наречено с името GABBRO. Самото име на това селище означава плоско, сухо, скалисто място, т.е. земя лишена от растителност и за първи път е цитирано през 1312 г. Наименованието на селището GABBRO произлиза от латинската дума GLABER – гладък, плосък, лис, безводен, гол. Със сходно значение са и още две близки латински думи GLABRA и GLABRUN.

Ако се обърнем към миналото на м. Градище ще видим, че тя отговаря също на описанието за голо, скалисто, безводно място. За да се построи крепост на такова място трябва да има свободен обзор към четирите посоки на света. Днешната борова гора на изток и юг от крепостта е изкуствено засадена върху каменист терен от бял варовик.

 Хълмът Градище днес. Със сигурност до преди 100 години той е бил

гола, безводна местност Почвата в този район е много специфична. Тя е смес от фина

глина и варовик, която не задържа вода. Ако си представим как е изглеждало това място преди стотици години, то вероятно е представлявало голо височинно плато, завършващо с издадена скална тераса на запад, почти отвесни склонове от север, с полегати склонове на изток и юг и стръмен склон на югозапад. Със своите 680 м.н.в., (там където е крепостта и радио-релейната станция), то доминира над околните възвишения като е по-високо дори от Киселчова могила – 591м.н.м. Единствено по височина отстъпва на възвишението „Стражата” – 778 м.н.в., което е сравнително далеч на север.

Ако трябва да бъдем по-точни, най-високата точка на платото в м. Градище се намира на около километър югоизточно от крепостта. Със своите 720 м. н. в. това възвишение скрива обзора от крепостта на изток, където е минавал Верейския друм.

Някои историци твърдят, че крепостта се е снабдявала с вода от местен източник – карстов извор, който при тези географски дадености е твърде съмнително да е съществувал по следните съображения:

Известно е, че карстовите извори се получават при наличието на вода под дебел слой от обикновена варовикова скала. Полученият резервоар с филтрираната през скалите вода,

попада под натиска на скалната маса над него. Поради това налягането се увеличава и при пропукване на скалата или при сондаж водата излиза под формата на стълб на повърхността.

Специално за Габровския район карстовите води се подхранват с малки количества вода от валежите само в районите на разкритие на варовиците. Водоносния хоризонт се дренира от реките протичащи през долините на р. Янтра и р. Дряновска. В долините на тези реки дренират карстови води под формата на извори с малък дебит. Според дебита на изворите, естествения динамичен запас и възможностите за подхранване района се характеризира като слабо водоносен.

Що се отнася за басейна обхващащ платото Стражата, който е разположен между гр. Севлиево и гара Царева ливада, водата в пласта в него не е напорна тъй като не е водонаситена цялата дебелина на варовиците. Тук платото се пресича от р. Янтра и частично от р. Андъка при Дряновския манастир, поради което в района се формира карстова вода, подхранвана изключително само от инфилтрация на валежите падащи по разкритите части на варовиците.

Всички тези геоморфоложки факти показват, че няма и не е могло да има наличие на карстови извори по високите билни части на възвишенията разположени около Габрово.

През цялото многовековно съществуване на човешкия род водата е едно от главните условия при избиране мястото на заселване. През средновековието тя е основен фактор в образу- ването на селищната структура и извънредно важна причина за строеж на крепости и замъци. Известно е колко добре изградени крепости са паднали именно поради липсата на вода.

Във всяка планинска крепост водоснабдяването на високите места е представлявало сериозен проблем. Въпросът се решавал чрез строителството на огромни цистерни, издялани в скалите или иззидани от камък и тухла. В тях се е събирала дъждовната вода или при наличието на друг, страничен извор водата по някакъв водопровод е достигала крепостта.

Поне за сега, съществуването на извор от който да се снабдява крепостта на Градище е било възможно само в неговото подножие. За крепостта, водата до там вероятно е транспортирана

с дървени бъчви и други съдове. По този начин се е снабдявала с вода и крепостта Хоталич край Севлиево.

Като се имат в предвид горните разсъждения за безводност на крепостта на Градище, какво по-добро основание в древността римляните да нарекат своя кастел GABBRO, като голо, скалисто, безводно място, лишено от растителност.

Тъй като в латинския език ударението обикновено пада само на втората или третата сричка, то в случая транскрипцията на думата gabbro e [gæbrou].

По време на римската империя често пъти е имало случаи, когато латинската буквa C в началото на думите се е използвала като G и K. Ето защо първоначалната форма на името на селището може да е била CABBRO и постепенно да е преминала в GABBRO или КАBBRO със съответно омекотено произношение ГАБРОА и КАБРОА. Може би за това граф Марсили още през XVII век го нарича КАБРУА. Tипично побългарено, утвърдено произношение горните две наименования са имали още в началото на XIX век като ГАБРОВА и КАБРОВА, за които стана дума по-горе.

Разбира се, че горните разсъждения под формата на хипотеза за възникването на името ГАБРОВО са само част от една историческа истина, която настоящи или бъдещи археолози и историци могат както да я утвърдят, така и да я отхвърлят.

Глава XII

За къщите и хигиената на габровеца

В архитектурата на Средновековна България могат да се

различат два основни периода между които съществува генетична връзка и приемственост – Плисковски и Преславско – Охридски. Всеки един от тях има своите върховни достижения в различни културни сфери а същевременно и специфични черти, които се намират в пряка връзка с равнището на социално – икономическото развитие и политическото състояние на Българската държава.

Известни са монументалните строежи в Плиска и Велики Преслав – плод на прабългарски строителни традиции от една страна, а от друга – на влиянието на архитектурни образци във Византия и Предна Азия.

Що се отнася до „каменният град” Плиска, той е ,представлявал просто укрепен лагер, сбор от палатки или примитивни жилища, заобиколени от високи землени насипи.”. Това е цитат от книгата на историка византолог Стивън Рънсиман [101]. Но същото може да се прочете и при някои известни български историци – Петър Мутафчиев и Васил Златарски. А Рънсиман не е някой чуждестранен зложелател на българщината, а искрен приятел на България. И в никакъв случай на би я клеветил. В укрепените столици Плиска и Преслав каменни са били само ханските палати построени от гръцки архитекти и гръцки майстори. Защото трябва да признаем, че от гърците сме взели не само архитектурата. Взели сме и много други неща като религията, законите, (Юстинияновия кодекс), писмеността, живописта, философията, литературата, занаятите, че дори и начина на живот при висшите съсловия. Защото

навсякъде в цяла Европа варварите приемат културата на Древна Елада и Римската империя.

По традиция масовите жилища на обикновеното население на столиците Плиска и Велики Преслав продължавали да бъдат полуземлянките и юртите, но вече направени от камък и тухли. В по-големите градски центрове било застъпено и надземното каменно жилище. В системите на селищата обикновено жилищата са били долепени едно до друго с наличието на малък вътрешен дом. Започнали да се забелязват и наченки на оформяне на уличната мрежа.

Наскоро бяха открити жилища от след столичния период на Плиска при изкопи край крепостната стена, която в края на X и началото на XI век вече не е функционирала като защитно съоръжение.

Землянките са с правоъгълна форма и заемат площ не повече от 12 –16 квадратни метра на дълбочина 1,4 – 1,6 метра. Във всяко от тях е открито отоплително съоръжение – печка от камъни или вкопани пещи.

През етапа на византийското владичество и Втората българска държава, (XI – XIV век), архитектурата издребнява по мащаб, като отразява разрастващата се феодална разпокъсаност. Съвършената техника на градеж с правилни едри квадри се заменя със зидария от дребен ломен камък на варов или глинен разтвор с изравнителни пояси от дървени греди.

За съжаление оскъдни, или почти никакви са сведенията за архитектурата на къщите на обикновените българи както по време на Първото, така и по време на Второто Българско царство. Същото се отнася и за периода XV – XVIII век, който както е добре известно е сравнително малко изследван в областта на архитектурата, в това число и в историческия път на българската народна къща [102].

Първите писмени описания на българските жилища през османо-турския период са на западни пътешественици от ХV, ХVІ и ХVІІ век – това са Евлия Челеби, Фон Дриш, Йозеф Божкович, както и по-късните наблюдения на Ф. Каниц и К. Иречек. Тогава българите в планинските области са строили

къщите си от дърво, а в равнината – от непечени тухли. В някои краища, например в Северозападна България, къщите са вкопавани в земята. Най-често постройките са дълги, като жилищното помещение има огнище и покрита с тъкани платформа, наречена одър. Този тип домове претърпяват развитие с внасянето на нови елементи в интериора – долапи, огнище с висок комин над покрива и др., но това става сравнително късно. Тези къщи се изграждат близо три века, (XV – XVIII век) и стават предвестник на възрожденската къща. Затова те обикновено се наричат „народни къщи на Предвъзраждането”.

Когато говорим за предвъзрожденска къща, става въпрос за къщите на онази част на населението, която още в края на XVI век е имала известни обективни условия да продължи традициите в жилищното строителство. Това са от една страна, т. нар. „булвери” – майстори строители на фортификационни съоръжения. Те са съществували още през Втората българска държава, като продължили да изпълняват своя занаят и в османската армия. От друга страна, това са и т. нар. „войнуци” или „войнугани”, които са забягнали в мъчнодостъпни планински места, където са пренесли строителните традиции при изграждането на новите си селища.

До сега авторите, които имат най-значителен принос в изучаването на довъзрожденската къща са посочили в своите трудове много малко примери. Така например, архитект Тодор Златев за Габровския край споменава само като довъзрожденска къщата на Манафови в с. Боженци от края на XVII и началото на XVIIII век, къщата на Лазар Митев от колиби Стойновци, Тревненско, от началото XVIII век, и къща от Тетевен от края на XVIII век [40].

От XV в. в отделни градове, макар повечето жилищни сгради да се запазват, настъпват градоустройствени промени и изменения както поради разрушаването на крепостни стени, така и поради това, че уличната система претърпява нова ориентация при изграждането на мюсюлманските молитвени домове – джамиите. Българските средновековни градове, по подобие на византийските, се състоят от две части със сравнително диференцирана роля – жилищна и търговско-занаятчийска.

Жилищната зона обхваща по-голямата част от града. Тя се оформя предимно на народностен и верски принцип. Благоустройството се изразява в изграждането на чешми и кладенци за обществено ползване. Главните улици са покрити с калдъръм, докато страничните са тесни и кални. Често обществените сгради и съоръжения представляват архитектурни комплекси, обединяващи в себе си и редица елементи на мюсюлманската архитектура – кервансарая, моста с джамията, банята и имарета (благотворително заведение).

Няколко са били средищата на стопанския и обществения живот в турския средновековен град – безистенът, чаршията, кервансараят, ханът, дори хамамът, където гражданите прекарвали по цели дни. Османската власт заета изключително с военните си походи (през XV – XVI век), и с експлоатацията на поробените народности, не отделяла внимание за обществени строежи. Отделният гражданин, колкото и богат да е бил той, не е смеел да рискува да построи хан, кервансарай или хамам. Затова единствено вакъфът със сигурността, която му давал шериатът, можел да отговори на обществените нужди от строителство, като едновременно с това да реализира големи печалби.

По-късно, с развитието на занаятчийството и търговията се появяват и нови типове сгради. Те вече се строят от майстори професионалисти, които внасят в тях елементи характерни за строителната школа към която принадлежат.

В повечето от тях, като архитектурно изпълнение изпъква само чешмата или кладенеца. Към края на XVI в. се появяват и часовниковите кули. Улиците са тесни и кални, без водопровод и канализация. Европейските и османските пътешественици съобщават, че селските къщи са малки, ниски, предимно с едно помещение. Дворовете им са заградени предимно с ровове, плетове и отчасти със стени, по които расте зеленина. Къщите се изграждат предимно от дърво и кирпич, предимно без украса, а по-рядко – от камък. Въпреки това обаче се срещат и по-солидно строени къщи на богати търговци и занаятчии. Ето какво пише през 1553 г. босненеца Антон Вранчич, пратеник на Фердинанд Хабсбург за градовете в България с преобладаващо турско население [116]:

„Ако има някои по-забележителни сгради, нещо, което може да се каже за всички турски градове, това са джамиите, баните, жилищата на ходжите и обществените странноприемници, наричани керван-сараи. Те правят впечатление. Всички останали са ниски, направени от кал и дърво и едва се забелязват. Те са много тъмни и просто като че ли са необитаеми от хора, защото в тази част, където най-вече трябва да имат очи, те са слепи и заедно с улиците не се осветяват чрез никакви прозорци. От двете страни са обградени със зидове, които се изравняват с покривите на самите къщи. Поради това става така, че когато се разхождаш из улиците, ще кажеш, че това е пустош, освен ако някой не ти се изпречи отпред. До такава степен никой не гледа от прозорците.”

От XVII в. жилищната архитектура се представя от различни типове къщи. Най-примитивния тип е т.нар. „уземна къща”, при която жилището е вкопано в земята, то е без таван, с покрив заслон от слама. Междинна форма е къщата, която е наполовина вкопана в земята, а горната част на стените е зад терена. Tака наречените „уземни къщи” имат различна планировка, но най-срещаният тип такава къща е с две помещения – едното е за семейството, а другото за домашните животни. Видът на тези къщи много добре ги е описал Конрад Якоб Хилтебрандт, немски пастор, посетил България през 1657 г [116]:

„Къщите на тези хора са съвсем тесни, лоши колибки....Когато преспивахме при тях, лягахме един до друг и в тях няма нищо за виждане освен кревати. Вътре нямат никакви прозорци и щом се появи дневната светлина, тя не може да проникне през вратите, а през комина, който е изплетен високо от пръти и облепен и измазан с кал и глина. Цялата къща се състои от една стая, в която понякога живеят 6 до 8 души и седят под комина до огъня. Техният извор беше едно буре или голям

чебър, поставен на количка, които стояха пред вратата. И така си живееха тези хорица твърде доволни.”

Интерес представлява т. нар. „арбанашка” тип къща, която представлява каменна сграда на два етажа, оградени с висок каменен зид. Между редките изключения с високи художествени качества е тази, сглобена от дървени талпи, например, Павликянска къща в Копривщица – овчарско жилище, оцеляло въпреки кърджалийските палежи.

Къщите в Габровския край през късното Средновековие не се различават от описаните по-горе. Най-опростена форма на предвъзрожденското жилище е т. нар. еднопростран- ствена къща. Нейното наименование подсказва, че това е къща, която има само едно помещение, изградено на земята. Някои от тези къщи обикновено са изграждани на стръмен терен, като по този начин се получава помещение за животните (дам). Вместо прозорци жилищата са имали отвори в стената с триъгълна или квадратна форма с размери до 30 см., които през нощта и зимата са се закривали с дървени капаци. Обикновено в единия ъгъл, най-често в средата на стаята е имало огнище иззидано от камъни, което е служело за отопление, готвене и осветление. Стените са били изграждани от преплетени дървени пръти, които отвън и отвътре са се измазвали с кал от глина. Подът също е бил измазван със смес от говежди изпражнения, глина и ситно нарязана слама. Покривът е бил много стръмен, покрит с дъски, наредени отдолу нагоре чрез застъпване. Голям дъсчен комин, издигнат на билото на покрива е поемал пушека от огнището. По късно вместо цепени дъски покривът е бил от едноолучни (турски) керемиди. Но нека да видим как е изглеждала една такава къща през очите на Джереми Бентъм, английски юрист, социолог и философ през 1785 г. [116]:

„ Нито тази нито някоя друга от българските къщи, в които съм нощувал досега, не са странноприемници. Това са частни къщи, в които ни пускат след договаряне и обещание за бакшиш (подарък), а както разбирам, когато е необходимо, това се подкрепя

и със сила. Убежището ни бе покрито със слама; стените и пода бяха от кал; нямаше таван и прозорци; вратата е само една; светлината влизаше през един комин с голям диаметър, на около фут от най-ниската част на покрива, който служи и за прозорец. Ала това външно сурово жилище не бе лишено от своите удобства. В момента, в който влязохме, на пода бяха разстлани един върху друг два много прилични памучни килима, чисти, като че ли никога неизползувани и достатъчно-големи да покрият по-голямата част от помещението, макар че бяха сгънати на две. Въпреки че най-точно ще бъде, ако земната съставка, с която са измазани пода и стените, обозначим като кал, от една по-благоприлична гледна точка можем да я наречем вид мазилка. Ако тази мазилка е трайна, не зная дали не бих я предпочел пред всяка друга, каквато съм виждал. Тя образува равна, гладка повърхност, без всякакви пукнатини. Цветът е приятен, еднороден светлокафяв тон, по който не личат никакви петна и в това отношение го предпочитам пред мръсното бяло, което покрива стените на най-бедните къщи в Англия, както и на някои от най-великолепните в Смирна и Константинопол.”

Срещу входната врата е имало друга по-малка, наричана „малката врата”. Тя имала двойно предназначение; като се задими помещението – отваря се малката врата и бързо се прогонва пушека; ако пък някой види зор в двора или къщата от поганец – бързо се изнизва от спасителната врата в гората.

От пушека стените и гредите на къщата са били почернели, но за последните е било добре; опушената греда червеи не я ядат. Час два преди семейството да легне то поставяло сухи дърва в огнището и ги чакали да станат на жар, проветрявали и оставяли жарта да тлее и топли без дим.

Цялото семейство спяло направо на пода, като си подлагало за изолация от влагата рогозки от тръстика.Върху тях постилали допълнително козяк от два ката и се завивали с дебели вълнени одеала – кебета. Козякът се е правил от козината на козите, която се е тъкала на домашен стан.

Хранили са се също направо на земята като са постилали платно само там, където са поставяли хляба. Посудата е била повече от скромна. Хранили са се от общ съд, с една дървена лъжица, която е обикаляла всички членове на семейството. В по-„богатите семейства”, за всеки член е имало отделна лъжица и паница. Столовете, масите и шкафовете са били непознато обзавеждане.

Всекидневния живот на габровеца от късното средновековие е бил еднообразен. Работило се е целодневно за осигуряване на неголямо, но в достатъчно количество еднообразна храна. До края на XIX век храненето е било два пъти на ден – сутрин и вечер. Храната е била предимно от варива – бакла, сланутък (нахут или още леблебия), както и жито от сортове, които днес са неизвестни.

В очите на пътешественика Евлия Челеби през 1662 г. село Габрово е „размирно, хората му са овчари и разбойници, къщите им са примитивни, покрити със слама, пътникът няма къде да отседне и нито една представителна сграда не го доближава до съседните Севлиево, Казанлък и Ловеч”.

Едва в края на XVII век архитектурата на къщите започва да се подобрява. Носещите дървени греди стават по-масивни, оформя се приземен етаж изграден от камъни, който обикновено се използва за обор. По-голямото отделение на обора се е използвал за едрия добитък (т.нар. „дам”), а по-малкото за овце и кози. Някои от тези приземни етажи са имали помещение, което се е използвало за мазе и килер. С развитието на занаятите част от този етаж започва да се използва и като дюкян или работилница [33]. Такива къщи вече са могли да се покриват с каменни плочи или керемиди.Това са т. нар.

двупространствени къщи. Тук вече имаме две помещения, свързани помежду си с вътрешна врата. Малкото помещение се е казвало „пруст” а голямото „къщи”. Последното е достигало размери в широчина 4 м. а на дължина до 8 м. Много често в дълбочината на къщата допълнително се прегражда, или се прегражда още при строежа малко тъмно помещение наречено „задник” (килер, склад, тайник). В началото прустът и голямата стая са били тъмни, а по-късно получават малки отвори, изрязани в стените с дървени решетки и вместо стъкла са имали прозрачна животинска кожа и вътрешни плъзгащи се капаци (сюрмета).

В габровския край по голямото помещението се нарича „хашово”, а по-малкото „соба” Тези две думи са останали от древнобългарския език. Хашовото в някои краища на страната се нарича и „къщи”.

Огнището разположено обикновено на преградната страна между двете помещения или в ъгъла на стаята е било скромно оформено, понякога само чрез две конзоли с извити или свързани на кръст греди над тях. По-късно на това място се оформя с дъсчен кош – „ашмак”.

Разположение на жилищните помещения на габровска къща от

Възраждането Хашовото се е осветявало от огнището, което никога

не се загасвало и там са спели обикновено дядото, бабата и по-големите от децата – моми и момци. Поради естествената вентилация от комина на огнището там въздуха е бил винаги по-чист.

Собата се е отоплявала от огнището в хашовото. Осветлението е било с маслени светилници, по-късно с лоени свещи. Там са спели бащата, майката и по-малките деца, като всички са лягали под една завивка. През зимата, поради липса на вентилация въздухът е бил задушен от миризмите на спящите, постелките и добитъка под тях.

Ето как Конт де Хотерив (1785) описва спането в тези помещения[102]:

,,Един комин като пчелен улей, твърде широк долу, заема един ъгъл и осветява цялата къща,

която няма други прозорци...Една втора врата е скрита в дъното на къщата и няма друг изход освен малка вратичка, която я присъединява с първата. Ето где спят тридесет същества-жени, мъже, деца, крави волове, овце, патки, кози и др.”

През лятото нещата са се подобрявали, защото мъжете са спели в плевнята или на хармана, а момичетата – на чардака.

Постепенно започват да се появяват и първите скромни мебели – кръгла ниска масичка за хранене (паралия), трикраки столчета, дрешници, дървен одър повдигнат над земята покрит с черги или китеници, където е спяло цялото семейство. Тази повдигната част от пода се е наричала „менсофа” и е била характерна за по-богатите къщи.

По-заможните стопани са си построявали този тип къщи от дърво. Талпите, гредите и спонците са изработвани от дъбов и буков материал, грубо изработвани на ръка. Всички дървени части на къщата са сглобени чрез на дървени чивии (дървени шипове), без употреба на пирони. Поради удължената планова схема къщата е имала удължена структура, която се е подчертавала от силно издадената и подпряна с наклонени конзоли стряха. Таваните са били с видим гредоред висок на около 170 см. над пода. Вратите, които отвеждат в пруста и голямата стая са с извит горни прагове високи само 135 см. Дебелите и масивни крила на вратите са се залоствали отвътре с плъзгаща се дъска. За съвременния човек прави впечатление ниските височини на таваните и вратите, които неминуемо са водили до неудобства на живущите в предвъзрожденската къща. Това обаче се е компенсирало с по-добрите възможности за отопление на отделните помещения.

И тук подовете са се измазвали с жълта пръст, премесена със ситно нарязана слама.

Този тип къщи са строени най-вече от дряновски и тревненски майстори преди повече от 200 – 300 години [75].

През XVIII век се извършва преходът между двупространствената къща в многопространствена. Тя вече е преход между едноетажните и двуетажните, между Предвъзраждането и Възраждането. Характерно за нея е увеличения брой на помещенията. Към къщито (хашевото) се прибавят нови помещения в резултат на което правоъгълния профил на жилището се превръща в квадратен. Когато теренът позволява, къщата се вкопава в наклонения терен, основите се зидат от камък, като се оформя приземен етаж, който също най -често се използва за обор. Появяват се открити чардаци, обърнати към задния двор, удължени стрехи и стълба за етажа.В по-голямата стая огнището също заема обичайното си място, но вече е по- добре оформено с дъсчен кош (ашмак) за поемане на пушека, а от двете му страни се появяват долапи.Останалото обзавеждане на стаята си остава същото: дървени пейки, измазан под, видим гредоред, козяци, черги, китеници, полици и дървени куки по стените. По-късно се появяват и ракли, в които са държани по ценни вещи. Към тази голяма стая е можело да има и дъсчен хамбар.

В съседната по-малка стая обикновено има зидана печка, а в третата стая наричана „одая” е можело да има още един хамбар. На целия горен етаж стените са от преплетени дървени пръти измазани с кал, но има и такива стени, които са от талпени дъски, които се нанизват в жлебовете на вертикални стълбове. Такива са къщите на Гана Венкова и Тодор Михов в с. Боженци.

При планинските селища, които преобладават в Габровския край са винаги с малка площ. Твърде често поради липсата на достатъчна площ за развиване на стопанския двор стопанските помещения се намират обикновено в приземния етаж на жилищната сграда. Улиците в тези селища са тесни, неправилни, развити успоредно или перпендикулярно на хоризонталите на терена. Силно пресечения терен в планинските райони е

определил възможностите за застрояване на селищата и преди всичко тяхната гъстота. Ето защо гъстонаселени места има в Габровския и Тревненския балкан, а също и в Родопите, докато в Пирин и Рила се срещат сравнително малък брой селища [18]. Затова тези селища имат продълговата, лентовидна структура, тъй като са застроени по дължината на долини и тесни клисури, обикновено по течението на рекички.

Стара къща от края на XIX век в с. Горнова могила, Габровско Селата прераствайки в градове запазват характера на своята

планировка. Един от елементите, който преминава в новия град е улицата. Тя е тясна, криволичеща, с чести задънвания. Последните се получават от неправилните парцелирания на отделните застроявания. Улиците често са покрити с каменна настилка от речни или плочести камъни, а канализацията се осъществява чрез открити вади в средата или в края на уличното платно.

Център на града е неговия площад. В България триъгълната форма на площада се среща най-често. Старо Габрово не прави разлика от това правило [120].

Архитектурния силует на площада най-често е оформен от плътно прилепнатите сгради и от часовниковата кула. Кулата е характерен елемент в силуета на възрожденския град. При

късното Възраждане в чаршията се появяват и ханове, които са органически свързани с нея, особено, когато градът е имал стопански връзки с отдалечени селища.

Понеже стана въпрос за чаршията, тя е типичен елемент на балканския град. В нея е съсредоточен целия занаятчийско-търговски живот на града. Чаршийската улица е винаги плътно застроена и с изравнена във височина сгради. Отделните сгради са или едноетажни, което е характерно за новите градове, развили се от села, или двуетажни – в по-старите градове.

Сходно по своята функция с чаршията е пазарището, където се продават преди всичко селскостопанска продукция. Обикновено в нашите балкански градове пазари са ставали един или два пъти седмично. В по-големите градове е имало по няколко пазарища на различни места като всяко от тях е било определено за продажба на отделни продукти.

В Габрово на мегдана край градския часовник е ставал мъжкия пазар. Малко по на югоизток, край метоха на църквата ,,Св. Тройца” е ставал т. нар. ,,женски пазар” , а на мегдана в махала Кирчо, където днес е паметника на Ран Босилек е бил житния пазар.

Възрожденското жилищно строителство преминава през три етапа, подчинени на периодизацията на общото икономическо развитие на страната: от края на XVIII до 30-те години на XIX век; от 30-те години на XIX до 60-те години на XIX век; от 60-те години на XIX век до Освобождението през 1878 година. През първия етап възрожденската къща се появява предимно в планински райони, в няколко процъфтяващи в стопанско отношение български селища: Трявна, Жеравна, Котел, Боженци, Копривщица, Банско, Мелник. Вторите два етапа са характерни за по-големите селища, включително и Габрово. Благодарение на връзките на габровските търговци с много европейски градове започва да се чувства влиянието при строежа на къщите в Габрово на по-заможните люде. Това започва да се чувства много осезателно особено през 50-те години на XIX век, когато италианци и французи идват като купувачи на коприна и пашкули.

Габровската възрожденска архитектура е известна не само в България, но и по света. Това се отнася и за Габрово. От 30-те години на XIX век, та чак до 60-те години на същия, габровската къща започва да се прави с много прозорци и да се боядисва отвън и от вътре с постни бои. Това са къщи на чорбаджии и по-богати търговци. В този си вид габровската къща е израз на сигурността и богатството с която стопанинът е разполагал. Габровската къща, както и другите възрожденски къщи в по-големите български селища в преобладаващата си част не са били места за уют и почивка, а за производство. Те са били места където от ранна сутрин до късна вечер се тъче, преде, боядисва, кове, рендосва, пече, продава, т.е. цялата манифактура е била събрана в дома. И това е била може би причината, че до Освобождението в България да няма фабрики. Този Възрожденски дом е динамичен, в него всеки пълнолетен член на семейството нещо работи и точно това дълбоко го отличава от турските махали и къщи. Защото турците не познават тоя тип производство.

„Манифактурата – както казва големия български публицист Владимир Свинтила – е дефакто български монопол и българско щастие и нещастие. Защото манифактурата внася социално разслоение, докато турското население остава монолитно – земеделци, дребни търговци и дребни занаятчии, които работят в малки дюкяни с един–двама чираци и калфи. Така, че българската манифактура създава и първите гнезда на социална мизерия.”

Едва малко преди Освобождението замогналата се занаятчийско-търговско-лихварска прослойка на населението превръща Възрожденските къщи в места за домашен уют и почивка. Това са вече малките дворчета заградени с високи зидове, където е кладенеца или чешмата, бухлатите чемшири, ухаещите лехи с цветя, липата, люляковите храсти беседката за почивка, стрехите с лястовичи гнезда. Освен членовете на семейството в тези къщи се появяват и нови лица – слугите и ратаите.

Къщата, имотът семейството и работата са били душевния и физически свят на българина. Достатъчно е било да се отнеме само едно от тия четири неща, за да загуби той своята идентичност. Само тогава той е бил готов да започне борба на живот и смърт срещу свои и чужди душмани. Захари Стоянов много точно е дифинирал тази отличителна черта на старите българи в своите ,,Записки по българските въстания”:

,,Българинът не се лъже. Смърт е за него всякаква свобода, която не е свързана с къща, покъщина, нива, лозе и дърт пелин”

Това, което през този период времето не е пощадило в своя ход напред, един архитект роден в Габрово през 1902 год. с необикновена любов е успял да запази за поколенията пресъздавайки с акварелни скици кътчетата от този изключително динамичен в своето развитие град. Това е арх. Нено Ямантиев, който през 1932 год. завършва архитектура. Архитектурно – художествено пресъздаване от него на старите габровски къщи и паметници със забележителна точност, както и дълбокото познаване на историята на града изясняват развитието на габровската къща през епохата на Възраждането. Особено впечатляващо е, че в някои от тях е имало нещо нечувано по това време – баня (хамам), и...нужник, вътре в къщата.

Една част от архитектурния вид на някои от тези чудесни къщи са съхранени в Етнографския комплекс „Етъра” край Габрово.

Когато се говори за възрожденска архитектура по българските земи е прието да се говори като за нещо уникално. Същото се отнася и за българското Възраждане. На тази тема са изписани хиляди страници както в популярната, така и в специализираната литература. По принцип нашето Възраждане е период от историята ни свързана с вътрешно политически борби, противоречия в чорбаджийското съсловие, жажда за просвета, духовна и политическа свобода. През тези 500 години народът ни смазан от данъци и безправие хич не му е било нито до изкуство, нито до архитектура. Единствените обществени поръчки са били къщите и сараите на богатите турци и бейьове, джамии, чешми, бани, мостове, медресета, хамами, конаци и др.

Тази архитектура е била съобразена съгласно изискванията и прищевките на турскоезичното население по българските земи. Известно е, че големите български градове и населени места по това време са били с преобладаващо турско население. А това население също е живяло в жилищни домове, ползвало е обществени постройки. Кой е проектирал тези сгради, кои са били главните строители – за това няма и дума в нашата литература. Единствено Феликс Каниц описва макар и с няколко изречения „османската” архитектура в Търново [53]: „Тук мнозинството се състои от османлии. Къщите им се отличават с високи зидове или дъсчени стобори, понеже турчинът не обича-както се знае-дори само едно чуждо око да надзърне в къщата, всъщност в крепостта му. Тук, в този квартал, разпрострян до моста Гази-Ферюш-бей са съсредоточени великолепните монументални сгради на Търново. Минарето и островърхия покрив на Сарадж джамия, куполите на отделената огромна топола на Куршумли джамия, а между двете „Сахатли” (часовниковата кула) и много други минарета, куполи и джамии и бани създават тук още по-благоприятен изглед, тъй като мнозинството от къщите толкова много си приличат, че не могат да се разпознаят и придобиват някакъв чар само от различаващата ги жълта, червена,, кафява или синя боя.”

Пътуванията на нашите търговци, предприемачи, кредитори, чиновници на турска служба и интелигенти не само в рамките на Османската империя, но и извън нея, не е могло да не повлияе, макар и чрез подражание на възрожденската ни архитектура. Прекрасните къщи построени по това време в Арбанаси, Габрово, Котел, Жеравна, Копривщица, Пловдив и десетки други места не трябва да се разглеждат само като част от един специфичен елемент на нашето Възраждане. В интерес на истината те са пряко повлияни от големите строежи по това време в Цариград, Италия, Гърция и Румъния. Това го забелязва дори и Феликс Каниц при посещението си в Арбанаси:

„Хубавите къщи на влашките търговци в Арбанаси, за чиято слава бях чул и преди, се издигат далеч над общата мярка за частни къщи, обичайна за страната, и напомнят с много подробности на замъците в Горна Италия... Други сгради, подобни на дворци, украсени с изящна дърворезба, тавани, камини с щукатура и т. н. принадлежаха на патрициите Трандафил Кантакузен, Братиано и Гиордаки Филипеску...Техните имоти в Арбанаси са преминали постепенно в български ръце: хубавите къщи на Георги хаджи Илия и Атанас Рузович са забележителни като пример на солиден ориенталски лукс...”

Това не е кът от стария Пловдив, а улица от XIX век в Азиатската

част на Турция Елементи на външно влияние започва да се забелязва още в

края на 40-те години на XIX век при строежа и ремонта на къщите на габровските чорбаджии и по-богати търговци. Те започват да боядисват къщите си както отвътре, така и отвън с постни и блажни бои в различни цветове. Модно за Габрово е

било да се боядисва в синьо [125]. Какво е било влиянието на чуждестранната архитектура върху българската по време на Възраждането е тема, която много малко е застъпена в специализираната ни етнографска литература. Това, което има като публикации са ожесточени спорове на професионална основа, без да може да се намери крехката границата между българската и османската къща, между българския и османския интериор на жилищните, сервизни помещения и дворно място, както и на външната украса на сградите. Нека настоящите и бъдещи етнолози и архитекти безпристрастно да се произнесат по този деликатен въпрос, защото ако е известно, че по време на Възраждането сме имали прекрасни строители, не е известно чии идеи и вкусове те са реализирали. На снимките по долу е показана архитектурата на турски къщи от XIX век в азиатската част на Република Турция и вътрешният им интериор. Любознателният читател при липса на пояснителния текст трудно би различил, че тези сгради и интериор не са български.

За съжаление обаче, една голяма част от къщите на българите от XV, та чак до началото на XX век са схлупени паянтови сгради, податливи на атмосферните условия, с мизерно обзавеждане, без канализация и водопровод. Голямата разлика между хубавата градска българска къща и селската землянка изпъква в книгата на Феликс Каниц. Таваните, прозорците, долапите в стените, капаците на прозорците в една градска къща изненадва пътника, а селото със землянки с вкопани в земята къщи го връща към „истински троглодитни жилища”.

Вътрешен интериор на стара турска къща. Трудно може да се направи

разлика с една българска къща През този период габровската паянтова къща е вариант на

дървената. Тези два вида през Възраждането се различават само по външния си вид; стените на първата се обшиват с декоративно дърво, а на втората се измазват с кал. Покривите на къщите, както и на плевниците се покриват с каменни плочи. Материалът от който се правят къщите е същия както и при селските къщи. Повечето отходните им води са се изливали в река Янтра, във вадите на водениците или направо по улиците. Задоволяването на физиологичните нужди, особено по селата, е ставало в изкопана дупка в плевника на завет, в ъгъла на дворното място, или просто...зад къщата.

Петър Цончев цитира един английски мисионер минал през Габрово през 1838 г., който пише за него:

,,То е едно много интересно място. Къщите имат странен вид. Те са с тъмен цвят. Построени повечето от дърво с надвесени покриви, таваните на повечето от които се съобщават. Покрити са с големи каменни плочи....Останах зачуден от многото свине, които свободно се разхождат сред улиците; изглеждаха като истински диви зверове...”

Всеки габровец си е строял къщата така, както на него му е харесвало да бъде разположена в общата градска архитектура.

Разположението на къщите е определяло геометрията и посоката на улиците. Липсата на общ градоустройствен план е била причината тесните и криви улички да представляват мрачен лабиринт не само за жителите на града, но и за тези, които го посещават за първи път. Ето защо веднага след Освобождението, през м. декември, 1881г. в Габрово се обсъжда въпросът за планирането на града и то с привличането на специалист – строителен инженер, а следващата година вече е готов първия регулационен план, изменен още през 1897 г. [9]. С него се слага началото на благоустрояването на града. До тогава улиците са били покрити с калдъръм, който тук-там започва да се поправя за сметка на жителите на града.

Адам Нийл е пътешественик, роден в Шотландия. През юли 1805 г. предприема пътешествие от Англия през Германия и Полша до Цариград и се завръща през лятото на 1806 г. Книгата му „Пътешествия през някои области на Германия, Полша, Молдавия и Турция” излиза в Лондон през 1818 г. Интересни за нас са неговите бележки от пътуването му от Варна за Русчук през м. март 1806 г.

Ето какво е представлявала хигиената в обикновената българска къща в началото на XIX век според описанието на Адам Нийл:

„Настанихме се в къщата на един български селянин и бяхме твърде приятно изненадани да открием, че тя бе удивително чиста и топла. Подобно на всички други български къщи, в които сме влизали, тя бе направена от дърво и кал или глина, с хубав сламен покрив, оградена с широк дувар, подпрян на колони, който, като предпазваше стените от дъжда, запазваше основите здрави и сухи. Главното помещение винаги е добре застлано и заобиколено с нисък миндер с възглавници. Единствената мебел е малко трикрако столче, върху което се слага подносът с яденето, и има голямо огнище с разпален огън, който едновременно топли и осветява стаята - често пъти без нито един прозорец”.

Ако на този пътешественик тази българска къща му е направила приятно впечатление, то ето какво пише в средата на XIX век френският пътешественик Жером-Адолф Бланки [115].:

Турците поддържат в страната мръсотия на обществените места, докато християните държат мръсно вкъщи поради беднотия или небрежност”

Даже и през 90-те години на XIX век, беднотията, мизерията, нищетата и невежеството в къщите по българските села по нищо не отстъпват по своята уредба по време на пет вековното робство. То- ва се вижда и от стихотворението на дядо Вазов ,,Елате ни вижте !”:

Под–гола пръст! Смрад, дим, стени окадени, тъмничен въздух; в полумрак потопени човеци и дрипи... На също гноище

лежи скот и стопан, духовно сближени. „Елате ни вижте!“

Баните от Средновековна България, които за сега са открити са на брой около 15 и представляват високотехнологични съоръжения. Това е съвсем логично, тъй като България по това време е могъща средновековна империя и може да си позволи подобно удоволствие за елита. Липсват обаче сведения за обществени бани, поради което археолозите се оправдават с изключително ниското ниво на проучванията в средновековните селища. Изключение прави една обществена баня в подградието на средновековния Никопол, отдавна разкопана, но вероятно погрешно датирана.

От времето на Второто българско царство е запазена само т. нар. „Шишманова баня”. Тя се е намирала северно от Владишкия мост, между черквите ,,Св. Богородица” и ,,Св. св. Петър и Павел” във В. Търново. Иначе за специалистите „Шишмановата баня” блести със своята архитектурна уредба, наподобяваща класическата римска къпалня. Този факт изглежда странен за съветите, които лекарите от средновековна Европа са давали по това време: „Мийте си често ръцете, рядко краката и никога главата!”

При къпането българите са използвали сапун, който от IX век се внася предимно от Марсилия. Средновековна България произвежда и даже изнася известни количества сапун през XIII – XIV век. Що се отнася до ползването му той е бил само за нуждите на аристокрацията.

След завладяването на България от османските турци, на дневен ред идва турската баня, наречена „хамам”. Османската аристокрация си имала собствени хамами в просторните си конаци, но съществували и няколко обществени бани в по-големите градове и села с преобладаващо мюсюлманско население. Според мюсюлманите водата е служила изключително и само за пречистване. То се е състояло в измиване на цялото тяло преди петъчната молитва веднъж седмично, както и за поливане на главите и измиване на ръцете до лактите и стъпалата, преди всяка от петте ежедневни молитви на мюсюлманите. Тази лична хигиена, макар и на религиозна основа е правила голямо впечатление на различни пътешественици в пределите на империята. Ето какво споделя Едуард Браун, лекар от Норуич, при пътуването си през 1669 г.[116]:

„Много ми харесваше спретнатият и чист вид на турците, с които разговаряхме, и това, че си мият краката, ръцете и лицата въпреки, че в известна степен по отношение на чистотата си се пресилваха; често пъти по време на пътуването ни чаушът, виждайки изворче или чиста вода, слизаше да се измие всяка сутрин и бе много интересен, като си извиваше тюрбана и си решеше брадата, питайки ме добре ли изглежда. Когато ходят до тоалетното помещение, носят със себе си кана с вода; те предпочитат да се уединяват, когато пикаят, което вършат, опирайки се на едното коляно и протягайки другия си крак.

В друг случай, когато при лунна светлина пътувах в една открита кола, се изпиках от едната й страна, за да не обезпокоя останалите, като ги накарам да ме чакат, докато сляза и мина встрани, или да забавя тяхното

нощно пътуване; но един, който лежеше до краката ми, с големи извинения ми направи забележка, макар че от уважение към мен реши да не прави въпрос. Въпреки това се чудеше защо рискувам да загубя доброто си име по този начин”.

За вярващия българина водата е свързана с божието кръщение – публично обявяване на вярата и знак за приемане в християнската църква. Водата символизира пречистването, отхвърлянето на първородния грях.

Уважаваният етнограф проф. Христо Вакарелски посочва, че „банята, у българите не е на почит”[13]. Дори до началото на 30-те години на XX век нашенци са се придържали към някои строги принципи – къпането е нездравословен процес и за това трябва да се извършва два пъти в годината, (преди Коледа и Великден). Всекидневното къпане в реките, (ставащо по понятни причини през топлата част на годината), е част от игрите и разхлаждането на подрастващите. Мъжете, които се къпели с децата и юношите в реката са се смятали за „несериозни и мекушави”.

Жером-Адолф Бланки в своите пътеписи през 1841г. [115] отбелязва, че ,,Чистотата на населението се свеждаше до обличането в неделя на бродирана със сърми или коприна дреха, без да се сваля съществената част от ежедневното облекло, която е и най-важна за хигиената. От тази гледна точка турците са по - грижливи от християните. Те често се къпят и изпълняват редовни умивания, докато християните се въздържат, било защото религията не им го повелява, било защото бедността не допуска такова охолство.”

Липсата на постоянна грижа за хигиената у мъжете се компенсирала от правилото, което повелявало: всяка седмица да се сменя ризата, (преди неделната църква или посещаването на сборове и сватби). Всеки един нашенец, който нямал „препирка”, (втора риза за седмична смяна), се смятал за много беден и мизерен.

Един стар лясковчанин, като гледал как снахата мие краката на внуците си възкликнал: „Боже, боже и това доживях, боже, крака със сапун да се мият!”

Къпането и за част от габровци е било сравнително непознато занимание и също се е смятало за нездравословно [120]. Ето какво отбелязва бъдещия първи министър председател на България Тодор Бурмов в дневника си на 27 юни 1858 г.:

„Вечерта ходих да се къпя (в Янтра)...спряхме се... да приказваме с дяда Илия. Той почна да ни казва, че като се къпем, тъй често, ще се поболим. ...дядо Илия разказа, че някой си поп Серапион си къпал много коня, но той издъхнал от това и прибави, че е достатъчно, да се окъпе човек един път в месеца, а не всеки ден. Против туй аз му рекох, че като се поти всякой ден, трябва и да [се] омива всяка вечер.”

Всекидневното хигиенизиране е било приоритетно повече за жените, особено след раждане. Нежния пол се къпел в коритото за пране, като водата се затопляла с нажежени камъни, или по тъмно във вировете на реките. Последният акт будел невероятни полемики в тогавашното общество от гледна точка на спазването на морала, защото ако един се къпе, то поне десет тайно го гледат.

Ако все пак някой се е престрашавал да се изкъпе, то това хигиенно действие се е заключавал поне един път в месеца да си измие главата с една единствена цел: да се намали популацията на пълзящата гад, която е била в изобилие.

За акт на хигиенизиране се е смятало и ритуалното къпане по Ивановден, подчинено на вярата в магическите плодоносни и здравословни качества на ивановската вода, която се е възприемала като „кръстена”. Децата са ги къпели в леген, а всички Ивановци, булки и младоженци ги поливали обилно с вода, колкото и да се опъват. Обичаят повелявал някой от по-имущните люде да се откупуват със злато, за да не бъдат мокрени. Ако някой не плати обещаното, потапяли го насила в бъчва с вода.

На пук на думите на дядо Илия по-горе, габровци още около 1840 година имали своя баня, построена в района на „Извора”, малко над сега, където се намира РЗОК. Тя работила близо 30 години, когато е закупена от търговеца Папурков, поради което, дълго време се е наричала „Папурковата баня” [119]. През 1921 г. неин собственик става Христо Татарлиев, който й прави редица подобрения. Въпреки подобренията обаче, тя е била малка по площ, но е имала две отделения, като в къпалните помещения е имало няколко корита с канелки за топла и студена вода. Просъществувала е до 40-те години на XX век.

Габровските балканджии използвали водата на р. Янтра не само за производствени нужди, но и за къпане. Може би малцина знаят, че първата селска баня в Габровския край е построена през 1947 г. в днешния кв. Ябълка. Средствата за водната инсталация са осигурени от Илия Илиев, който е бил собственик на текстилната фабрика „Бъдащност”.

През първата половина на XV век Дубровник става първият балкански град, в който се строи водоснабдителна мрежа, доставяща вода във всеки дом. Навсякъде другаде вода се черпи от кладенци (наричани „студенец”) или направо от извор като водата се e пренасяла с ведра, менци и всякаква друга посуда до дома.

За вода на чешмата

Навремето чешмите не са имало само чисто практически замисъл. От наличието на дворната чешма се е разбирало на какъв „хал” в обществото е собственикът, т. е. неговото материално и обществено положение. Нерядко на чешмите е имало и поучителни надписи, като в повечето случаи е била написана и датата на градеж на самата чешма. Някои от чешмите са се превръщали в емблематични за града ни места, където мнозина са отивали на „чакър кеф” да си пият мастиката до бълбукащите студени води. Там се е бистрила политиката, обсъждало се е дали годината е спорна и берекетна, разрешавали са се съседски спорове и т.н. Напиването на пълните менци с вода на девойката и грабване на китката от главата й са били свидетелство на младия габровец в изявяване на любовното му чувство.

Правенето на обществени чешми е практика възприета от турците. Тези чешми обикновено са строени от по-имотни

граждани, които прокарват водопровод от керамични кюнци от извора до чешмата, като водата се използва от техните семейства и съседи.

Основните източници на Габрово за питейна вода са били двата големи извора – „Извора” и „Топлика” в квартал Камъка. До средата на 30-те години XX век от „Извора” са се захранвали три от петте чешми в Лъката [120]. През 1750 г. чешмата при „Топлика” е реконструирана и се използва за питейни нужди от близките къщи. В периода 1842 – 1882 г. част от водата на този извор е отведена по глинен водопровод към къщите на няколко видни габровци и няколко обществени чешми по Ковашката улица. През 1762 г. е построена най-старата запазена чешма в Габрово, т. нар. „Априлова чешма”. Чешмата с лъвската глава вградена в часовниковата кула на площад „1-ви май 1876” в миналото е носила името „Конашка”, защото се е намирала при вратите на стария конак. Една прекрасна чешма построена от неизвестен майстор през 1864 г. се намира в градинката до сградата на театъра. Тя е и единственото, което е оцеляло от Девическия манастир на това място. Други по-големи водоизточници са били чешмата при житния пазар в Кирчо махлеси построена през 1847 г. и т. нар. „Гунин кладенец”, каптиран от архимандрит Силвестрий през 1871 г. Има още една чешма, която е съхранена в Етнографския комплекс „Етъра” – чешмата, която е била в двора на големия габровски възрожденец Петър (Пецата) Хаджихристов. Тя е една от чешмите, които са се захранвали от „Топлика” и е построена през 1843 г.

Въпреки наличието на изобилни водоизточници в габровския край липсата на хигиенни навици и мръсотията са били характерни не само за селата, но и за градовете. Проблемите с поддържането на елементарна хигиена продължават и през XX век.

През 1892 г. Иван Хаджиберов в съдружие с Андрей Момерин строи първата фабрика в България за производство на фини вълнени платове. Тя се е намирала на десния бряг на р. Янтра в м. Репивец северно от град Габрово. Д-р П. Цончев, ревизирайки на работническите жилища в района на фабриката през 1904 г. отбелязва, че „всякога сме ги намирали крайно

мръсни, от които може да се събере (такъв е събран и зад вратата) до един кош боклук. На въпроса, защо не метат и изхвърлят боклука, работничките не съзнавайки вредата, се смеят и отговарят, че никоя не иска да премете.” [120].

По нататък д-р Цончев отбелязва, че „Из целия двор за работниците има само едно място за ходене по нужда, общо за двата пола, с три отделения...при всичката възможност да се поддържа най-голяма чистота, обаче такава не се съблюдава никак. Вижда се, самите работници са виновни за това, че това е така, показва обстоятелството дето край самото фабрично здание-северната му страна - се срещат често човешки екстременти”.

Протоколите на Габровската община след Освобождението изобилстват с решения относно чистотата на града. Най-ранното решение е от 23 май 1879 г. През 1883 г. се забранява на гражданите да пускат свинете си по градските улици, градини и лозя, за да се избягнат замърсявания и щети [9].

Още по време на османския период положението с боклука в населените места започва да се усложнява. Той започва да се изхвърля по дворове, празни места в селата и градовете, улиците и в най-добрия случай в крайселските дерета. Всички чужди пътешественици в нашите земи с учудване отбелязват, че османските селища, включително и българските, са заринати с купища боклуци.

Ето как е изглеждал Татар Пазарджик (дн. гр. Пазарджик) през 1841 год. през очите на споменатия пътешественик Ж. Бланки [115]:

,,Никога не съм виждал толкова сакати, гърбави, болни от кожни и скруфульозни болести, отколкото в този мрачен търговски град. Човек се подхлъзва на всяка крачка върху карантии, които всички хвърлят пред вратата си и никой не отстранява. Бедните християни! Горките турци! Почувствах се твърде щастлив да се

измъкна жив и здрав от тази клоака, след което се натъкнахме на друга, поне по-поетична, в град Филипопол, който турците наричат Филибе”.

Ето в какво се състои тази „по-поетична” гледка в града на Марица за която Бланки пише:

,,Трупове на котки и кучета, месарски отпадаци, гнили остатъци запушваха голямата улица, водеща към моста. Улиците бяха покрити с амонячна кал, която вече ни бе задушила в Ниш, София, Шаркьой и Татар-Пазарджик.”

И това продължава чак до Кримската война (1853 – 1856), когато някои младотурци, като управителя на Туна вилает (Дунавската област), Митхад паша вземат мерки по европейски образец да решат кризата с боклука. Мерките всъщност са боклукът да се събира периодично и да се изхвърля в някое по-далечно от селището дере.

Боклуците българинът, (разбирай габровеца), си ги е изхвърлял обикновено пред прага на къщата, или пред входната врата на двора. Любимо място за изхвърляне на боклука обаче си остават улиците, деретата, реките и ...площадите. Тези отвратителни навици за безразборното изхвърляне на боклука за съжаление са се съхранили и до ден днешен, въпреки цивилизованите начини за събирането му. Затова и проблемите със събирането му си остават едно от най-важните хигиенни и социални мероприятия до наши дни. Нещо повече, събирането и изхвърлянето на боклука в големите градове вече се превръща в национален проблем. Не случайно една от любимите приказки на българина още от детска възраст си остава „Сливи за смет”. Особено поуката от тази народна приказка – колко трудно може да се намери българска къща, в която боклукът да липсва; къщата без боклук се превръща в приказна мечта за българина.

Българите в Странджа и на други места пък правели друго – след като за 100 – 150 години селището се зарие в боклуци, то се премества на чисто място на 2 – 3 км от старото село. Село Българи (община Царево) се е премествало 5 пъти за половин хилядолетие (!), село Веселие ( в община Приморско) – 3 пъти, и

т. н. като старо- то място на селището започвало да се нарича „юрт”.

Докато хората и боклукът битували съвместно, последният прави чудовищни поражения. В селищата през ХVI – ХVIII век периодично започват да избухват жестоки епидемии, от които измира голяма част от населението. Проф. Христо Гандев смята, че именно боклукът и болестите, които той носи, са изтребили мюсюлманското население в градовете и са ги побългарили в края на ХVIII век. За една от чумните епидемии споменава и К. Иречек: „На следната година (1795) избухнала чума, която изморила повече турци, отколкото българи.” .Причината за това е, че при епидемия турците, верни на мюсюлманския си фанатизъм, остават в селищата и измират, докато цели българските фамилии се разбягват по колибите си в лозята или в околностите на населеното място и там на чисто дочакват зимата, когато студът започва да убива смъртоносните вируси и бактерии.

Известни са местата където болните габровци са се измествали по време на чумните епидемии през 1814, 1831, 1836 и 1838 г. Това са били поляните в м. Скокова поляна в района на днешното Второ основно училище „Неофит Рилски”.

За пръв път чумата се появява в Габрово през 1814 година под името „голямото чумаво”. През м. юни 1831 г. Габрово е напълнено с бежанци от Търново и Севлиево, които са бягали от появилата се там чумна епидемия. По обясними причини чумата избухнала в Габрово едва през м. август. Ужасените жители се разбягали в околностите на селището като избягвали всякакви контакти, нещо повече – даже нямало никакви кражби, дори към изгубени пари никой не посягал. През 1838 г. чумата взела такива ужасяващи размери, че всички болни от Средната махала на града („Орта”) е трябвало да се изолират в м. Боровото, на левия бряг на р. Синкевица.Тази епидемия е известна като „третото чумаво”.

Особено засегнати от чумната епидемия са били местата, където е било съсредоточено мюсюлманско население. Поради религиозния фанатизъм на това население жертвите са били изключително много. Така чумата през 1838 г. покосила само в

България 86000 души; почти всички били турци. Само в Севлиево жертвите са били около 8000 и то предимно мюсюлмани.

Но не само чума напада Габрово. През м. юли 1848 г. се появява холерна епидемия пренесена от бежанци от Търново. Тази епидемия взема стотина жертви. През м. септември 1872 год. втора холерна вълна сполетява Габрово. Първите заболявания и смъртни случаи са регистрирани в с. Етъра. В Габрово са умрели 30 – 40 души, които са били погребвани на десния бряг на р. Синкевица, където сега е градинката до моста, с четирите паметника на загинали руски войни.

Ето защо, за да се намали разпространението на болести и зарази, първото благоустройствено мероприятие на официалната турска власт за градовете от Русенския вилает, включително и за Габрово е едва от м. септември 1864 г. [25]. В „Известие за Туна вилает” се чете следната заповед:

„Касапите няма да колят по улиците. Добитък няма да се пуща бощъ да ходи, даже и свинете ще се запират. И геризите ачик няма да се оставят и нечистата вода се забранява да се излива по улиците. Да си примита секи пред къщата боклука да не се оставя на купища а да се хвърля вън от селищата.”

След Освобождението през 1878 г. първите мероприятия за хигиенизирането и благоустрояването на града се ръководят от новата градска управа – Габровското градско общинско управление под контрола на Търновския губернски управителен съвет. Те се отнасят на първо време за поправката на мостовете, поставянето на парапети, ремонт на калдъръмените настилки на улиците.

Новосформираната полиция в града през 1879 г. публикува правила за „опазване на общественото здраве”, които регламентират задълженията на домовладелците за почистване на дворовете и улиците, за запазване на чистотата на реката, за изнасяне на фабриките със „зловреден за здравието смрад” извън чертите на града и др.

През 1882 г. е изработен първия регулационен план на тогавашно Габрово, който търпи непрекъснати промени в

резултат на разрастването на града. Това налага през 1909 г. да се утвърди нов регулационен план на улиците и дворищата. С него се слага началото на истинското благоустрояване на селището, тъй като през 1912 – 1915 г. е разработена и програма за приложението му.

През 1890 г. за благоустрояване на Габрово са заложени 2000 лв, за осветление също 2000 лв. Девет години по-късно в бюджета по горните две пера са предвидени съответно 6000 лв. и 4000лв. Канализацията и водоснабдяването на града са примитивни, но общинските пари не достигат за подобряването им. Най-често предвидените намерения се разминават и поставените цели се прехвърлят от бюджет на бюджет.

Но дори и в началото на XX век беднотията и мизерията е преобладавала над естетическите вкусове на зараждащата се габровска буржоазия. Никола Георгиев при гостуването си в Габрово през 1912 г. отбелязва [24]:

,,Аз за първи път посещавам Габрово и трябва да призная, че впечатленията ми от града бяха нерадостни. Изпитах разочарование...Улиците, по които минахме с кола бяха съвършено разнебитени, безформени, а домовете от двете страни полусрутени. Помислих си: какво заключение ще си направи чужденеца, който ще дойде тука да почерпи сведения за развитието на нашата индустриална култура, когато ще види този полусрутен, без всякаква уредба и физиономия град”.

През 1906 г. за пръв път се прави опит за водоснабдяване на Габрово, като общинския съвет гласува суми за изработка на планове за градски водопровод. Инженер Евстати Стефанов предлага проект за хващане на водите на извора „Топлика”, но той не се приема от тогавашната Главна дирекция на пътищата, благоустройството и сградите като несъстоятелен, тъй като няма необходимите хидрологични, бактериологични и химични изследвания на водата. След като се провеждат необходимите изследвания се прави втори проект от инж. Кафеджийски, но за съжаление той констатира, че водоизточниците „Топлика” и Извора” не отговарят на поставените изисквания за количество и

качество на водата необходима за централно водоснабдяване на града.

Едва през 1923 г. започва решаването на проблема с водоснабдяването на Габрово от новоизбрания кмет на града Илия Кожухаров. Благодарение на неговата инициативност и финансовата отзивчивост на няколко по-заможни габровски фамилии, кметът в края на 1930 г. докладва пред Общинския съвет [25]:

„Завършени са през 1930 г.каптажните работи на водата на извора „Топлик”. През настоящата 1931 г. предстои да се построят резервоари, помпена станция, да се положат тръбите в града и се поставят чешми.”

Още по-трудно се решава въпросът с канализацията на града тъй като се изискват много средства. Естествената канална артерия на града след Освобождението са си оставали реките Янтра и Синкевица, които са приемали всички канали от частни домове, фабрики и улици. Особено през лятото при маловодие на реките, вонята от тях се е разнасяла над целия град и е била причина за възникването на огнища от епидемии. Още през 1898 г. Общинската управа отпуска скромни средства под формата на помощи, за да могат живущите по ул. „Брянска” да завършат канализацията на домовете си. Едва през 1907 и 1908 г. със заповед на Общинския съвет се затварят кожарски фабрики в чертите на града, които замърсяват реката.

Чак след 1930 г. започва подмяна на старите канали от грънчарски тръби с бетонови, като се построяват нови канали в кварталите. Баждар, Боровото, Беглишко и ул. „Хаджи Димитър”.

Глава XVII Пътища през Габровския балкан

Следващите проходи, на изток от централна Стара планина

се намират в Габровския и Тревненския балкан. Тези две планини са разположени върху билните части и северните скатове на централна Стара планина над градовете Габрово и Трявна. Територията на този район се характеризира с разнообразен релеф и земни форми: планини; речни долини; хълмове; котловини и др. Централната му позиция в България, както и спецификата на релефа и климата привличат вниманието на хората още от дълбока древност и до днес. Историческите данни доказват, че по тези места са минавали важни стратегически пътни артерии за свързване на севера с юга, като билото на Стара планина се е смятало за естествена граница. Това определя и богатото историческо наследство в този район.

Спецификата на планината, прехода от високия централен Балкан към по-меките заоблености на Източна Стара планина, обхваща територия на изворите и водосбора на река Янтра и основните притоци в горната им част , включваща землищата на девет населени места на двете общини Габрово и Трявна.

В морфологията на терена условно се различават пет части: Шипченско-Бузлуджанска част – това е частта с най-висока средна надморска височина (връх Караджова кула – 1511м), билната част на Тревненска планина с местността Извора (с най-висока част връх Бедек – 1488 м), Студен кладенец – Конарското, северната част на Шипченската планина и част от Габровския предбалкан и северния скат на Тревненска планина, както и част от Тревненския предбалкан. Средната надморска височина е 940 м, а денивелацията достига 1120 м.

Шипченска планина е най-късият и най-тесният, сравнително нисък дял на Средна Стара планина. Западната граница е очертана по долината на р. Лешница, превала на Ясенския (Химитлийски ) проход, (м. Новия Крачан). Източната граница е по долината на Енинска река, притока и река Камещица и безименната седловина на билото западно от вр. Атово падало.

Траките прокарали тук първите пътища през планината, подобрени по-късно от римляните. През втората българска държава тези пътища играели първостепенна роля. Те свързвали крепостите по билото и по подножието на Балкана. По планинските ридове и до днес са запазени руините на крепостите Маркови Прегради, Калаянка, Царска Могила, Преградата.

Два са важните проходи през Габровския балкан. Най-западния проход на Габровския балкан е Химитлийския или още Ясенски проход. Ако на юг прохода започва от с. Ясеново, Казанлъшко, то на север той излиза в м. Узана. Така се нарича най-голямата билна поляна на Стара планина. Простира се на височина от около 1230 до около 1350 м. н. в. Най-високата и точка е връх Марков стол, който се намира в източната част – 1352 м. н. в. От всички страни поляната е обградена с гори – предимно широколистни. На юг от нея започва рекичката Узун дере, която се влива в река Лешница и оттам в Тунджа. Името на местността идва от турската дума „узун”, която означава „дълъг”. Първоначално поляната е наричана Узун – поляна, тоест Дългата поляна, което постепенно се е трансформирало в Узана. А българското име на местността, което не е толкова известно, е Вътро поле или Вътрополска поляна. Местността Узана се намира в подножието на връх Исполин известен като Куруджа.

Със своите 1524 м той е първенецът на Шипченска Стара планина и най-високият връх от Узана на изток. Не се намира на самото било, а малко на юг. Зад него са още няколко малки връхчета – Бакаджика, Тузлата (1420 м) и Чифут (1442 м). От тях склоновете шеметно се спускат към Казанлъшкото поле и оформят тесни клисури, обрасли с гори.

Западно от поляната се намират два други заоблени и обрасли с гори върха – Черната могила и Черни връх. Те са високи между 1350 и 1400 м.

От с. Химитли (сега Ясеново) охранявано от две укрепления пътниците се насочвали към вр. Черни връх към билото на Стара планина. Били са необходими само 2,5 часа за да са се изкачат на Вътро поле (м.Узана), където обикновено са бивакували и от там са тръгвали в няколко направления:

– За м. Осеникова поляна – м. Люляците, а от там за с. Купен, с. Стоките, Севлиево. От м. Люляците се е тръгвало и в посока с. Трънито, с. Гачевци, Габрово;

– За с. Топлеш, с. Моровеци, с. Мечковица, с. Гачевци, Габрово;

– За с. Топлеш, с. Недевци, Габрово; – За с. Зелено дърво, с. Стоманеци, Габрово.

Химитлийски (Ясенски) проход над с. Ясеново. Приблизително така е изглеждал и Шипченския проход в началото на XIX век

Прави впечатление, че от северната страна на билото на Стара планина в близост до трасетата на тези пътища има струпване на укрепления: в района на селата Дебел дял, Врабците, Трънито, Тодорчетата.

Основен проход обаче за Шипченската част на планината е едноименния проход. Ето как той се споменава в записките на Константин Иречек [47]:

,,..Оттук започват девствените балкански гори, скрити в мрачни проломи и почти недостъпни високи долини. Тая част на Балканите се състои от гранит и гнайс. Северно от Казанлък, разположен в чудно хубава местност, между грамадни планински вериги и обширни полета, покрити с рози, при село Шипка (572 м), се открива главният проход през Балканите (1446 м), който води от долината на Тунджа към р. Янтра. Именуват го също и Оазан, две стражи го вардят.”

Преди него Феликс Каниц дава едно от най-добрите описания на Шипченския проход [53]:

„...Шипченския проход води пътника съвсем непосредствено , възлизащ от север, в два различни свята, в две области със съвсем друга местност, растителност и население. На север се вижда природа принудила човека за тежка борба за съществуване, а на юг тя се превръща в зона на най-голямата благодат и най - живописна прелест. На север долини и планини образуват навсякъде монотонни пасища, дъбови и букови гори, сред които много трудно се открива някоя от бедняшките колиби на българските балканджии, покрити с варовикови плочи.. На юг – каква великолепна картина!”

От същата книга на Константин Иречек, „Пътувания по България”,: можем да добием представа за Шипченския проход [47]:

„Най-после стигаме до седловината, при прочутия от войната връх Св. Никола. Най - високото място на шосето лежи според руското измерване 1334 метра над морето и 700 метра над село Шипка. Преди години тук се намирали, казват, развалини на някаква си крепост на Крали Марко, чиито тухлени основи още уж се познавали. Градивото от тези развалини било употребено за постройка на шосето и на турските караули и беклемета. Предполага се, че този проход е използван за

преминаване още от древността въпреки трудностите свързани с неговото преминаване.”

Някои местни габровски краеведи в желанието си да подчертаят от какво съществено значение е Шипченския проход за възникването на Габрово като населено място му преписват невероятно стратегическо предназначение още от дълбока древност. Нещо повече, някои от тях твърдят, че през него са минали армиите на Александър Македонски в похода му срещу тракийското племе трибали в 335 г. пр. н. е.; армиите на Деций Траян в похода му през 250 г. към римския град Нове (в източната част на Свищов), за да спре войските на готите; на готския цар Книва в 251-та година., и на султан Мурад през 1444-та година, който е бързал в помощ на обсадения Никопол.

Техните заключения може би са били повлияни от книгата на Феликс Каниц [53], където той отбелязва, че още по времето на римската власт през Шипченския проход са минавали пътищата от Адрианопол през Кабиле (Ямбол) и Берое (Ески Загра), през Казанлъшката долина, като най-удобни за връзка с Никополис ад Иструм и Егейско море. Той споменава, че през този проход е преминал император Деций по време на войната с готите нахлули в Мизия. През него той минал и по обратния път преследван от готския главатар Книва. Точно тези негови твърдения са намерили широко разпространение в нашата историческа литература. Не бива да забравяме, че когато Каниц преминава през Шипченския проход, (юни 1871 г.), през последния е минавало шосе, по което е можело да се движат волски и конски впрягове, докато в древността той е бил изключително труден за преминаване. В действителност от Северна за Южна България се е минавало през Верейския друм, на изток от Шипченския проход. Дори на една Австрийска карта от времето на Сан-Стефанска България (1878 г.) този път не е посочен, защото се е смятало, че е труден.

Това, което е доказано е, че по време на римската империя е имало два основни пътя, които са свързвали провинция Мизия с Тракия. Единият, който вече се спомена е „Виа Траяна” а другият е започвал от военния лагер Нове на брега на Дунава, минавал е през Никополис ад Иструм, проходите през Тревненския Балкан,

Августа Траяна (Стара Загора), Кабиле (край Ямбол), Хадрианопол (Одрин, Турция), Византион – Константинополис (Истанбул) и през пролива Босфор е осъществявал връзката с малоазийските провинции. Макар и второстепенни за мащабите на империята, тези пътища имали изключително значение за икономическото развитие на дунавските провинции, както и за тяхната отбрана. По тая причина централната власт полагала грижи за тяхното добро състояние във всеки един момент.

На различни места в историческата ни литература, може би не от незнание, а от патриотични подбуди пък се твърди, че пътят през Шипченския проход е бил шосиран още по времето на римската империя. Що се отнася до последното, бил съм свидетел как стотина метра от калдъръмената настилка на старото Габровско шосе, което излиза зад хотел-ресторанта на върха се обявява за „римски път”. В действителност, точно тази част от стария път, за да се впише в панорамата на бойните действия по време на руско-турската Освободителна война беше реконструирана по случай тържествата за 100 годишнината от Шипченската епопея състояли се през м. август 1977 година.

Първите документални сведения за използването на Шипченския проход датират едва от 1673 г. През тази година, на 4 ноември австрийският император резидент – Йохан Кристов фон Киндсперг, с керван от 12 коли и един файтон на път от Одрин, през Стара Загора и Казанлък за гр. Яш в Молдова, прави опит да премине Балкана през Шипченския проход. Пътят е бил в такова окаяно състояние, че всички коли се изпочупили и свитата му била принудена да претовари багажа на коне, за да могат да минат през прохода. Австрийският резидент останал в Габрово и на 5 ноември същата година той отбелязва в дневника си [51]:

„Този ден използувахме за поправка на всички коли и за наново натоварване на всички вещи, които бяха разтоварени пред планината и бяха докарани на товарни коне дотук. Така, че бяхме заставени да направим престой.”

За да бъдат толкова много коли повредени говори достатъчно красноречиво за състоянието на пътя през прохода. На практика по това време пътят е представлявал по скоро една

по-широка пътека, по която са се движили предимно коне, мулета и катъри.

Преминаване през прохода. Гравюра от W. Floyd, 1840 г.

През 1798 г. година Портата организира голям поход воден

от Капудан Хюсеин паша срещу видинския отцепник Осман Пазвантоглу. Последният обаче успял да разгроми изпратените срещу него сили. Част от деморализираните правителствени войски, на връщане се запътили през Шипченския проход, т. е. през Габрово за Казанлък. При приближаването им габровци затворили портите на селото и започнали да се защищават, ала не могли да устоят дълго на многочислените орди. Капудан паша влязъл в Габрово, а неговите пълчища плъзнали из селото да палят, грабят и колят. Това станало три дена след Коледа, на 28 януари, 1798 г.

На следващата година – 1799, през лятото кърджалиите на Кара Фейзи, Дженкчиоглу и Манаф Ибрахим след като

опустошили Сливен, Стара Загора и Казанлък се насочили за Северна България през Шипка за Габрово. През м. октомври същата година отряд даалии се отправили през Балкана за Търново, които със следващите ги правителствени войски доопустушили Габрово.

Десет години след тези събития, през 1808 г. Александър Григориевич Краснокутски, (капитан от руската армия), описва в своите записки преминаването си през Шипченската планина:

,,Преди изгрев слънце напуснах Казанлък... Пристигнах в село Шипка, близо до Шипченския балкан... Видът на този балкан предизвиква ужас, а да се преминава, дори при слаб вятър е опасно. Върхът му е съвсем гол, няма не само дървета, но и храсти. Когато е ветровито, много хора загиват в тази планина. Най-важните куриери са принудени понякога да чакат цяла седмица благоприятно време. За мое щастие безпрепятствено можах да потегля през планината, защото нямаше вятър.... Накрая след 9 часа бях на самия връх. Спусках се от планината. На някои места бях принуден да слизам от коня и понеже беше много стръмно, се свличах по гръб, както правеха всичките ми спътници. Пет часа се борих с тази ужасна планина, накрая благополучно преминах опасните стръмнини и посред нощ пристигнах в град Търнов, на 18 часа път от Казанлък”.

През 1826 г. френския генерал лейтенант Арман-Шарл Гийемино преминава през прохода в същата посока – от Шипка към Габрово. На него също му са необходими 5 часа, за да премине през прохода. И тогава пътят е бил проходим само за коне [115]:     

„Този път, който в момента е проходим само за коне, лесно ще стане такъв и за артилерия, защото планината е с рохкава пръст и би станало винаги много бързо. Но поради това, че [пътят] се придържа близо до

билото, няма опасност да ги затрупа със снежни лавини.”

Близо 45 години по-късно прохода се преминава за същото време, макар и при наличието на път. За това пише Феликс Каниц през 1871 г.:

„Докато за северното изкачване от Габрово на около 600 м. високото било се предвижда и езда от четири часа и половина, слизането от този гребен до приблизително 700 м. ниското село Шипка на южното подножие трае най-много час. Южната част на пътя беше едвам проходима за коли.”

По време на руско-турската война 1806 – 1812 г. появата на руски войски в централните предпланински области вдъхнала нови надежди на българите. По признание на самата османска власт в Габровския балкан населението масово се въоръжавало. За концентрирането на голям брой добре въоръжени българи пръв съобщава А. Мустаков [61]. Вероятно превземането на Шипченския проход и групирането на голям брой бунтовници от Габрово, Търново и Елена обезпокоило твърде много османските власти, което станало причина те да изпратят висшият държавен чиновник Мехнед Джеляледин, за да проучи положението в размирните райони. В обстоен доклад до Цариград от 10. 11. 1810 г. Джеляледин отбелязва, че не може да стигне до Търново, защото „..презряната рая, която е обкръжила Балкана, прави това пътуване невъзможно” [49]. Личният пратеник на султана бил обезпокоен и от факта, че след отделянето на достатъчно сили за охрана на прохода „мръсните неверници превърнали с. Шипка в център на своя въстанически лагер” и по този начин открито демонстрирали желанието си да се придвижат през него от северните склонове на планината на юг в Казанлъшкото поле. По такъв начин още през 1810 г. се прави опит поне на хартия да се трасира пътя през Балкана

През 1827 г. според руските военни съчинения Шипченският проход все още е представлявал само пътечка, малко достъпна за кола.

Руският монах Партений, (светското му име е Петър Агеев ), през 1835 година на път през България за Турция описва преминаването на Шипченския проход по следния начин [89]:  

„Пристигнахме (в Габрово) рано сутринта и се подкрепихме, защото ни предстоеше дълъг и труден път. Балканът трябваше да преминем за един ден, а пътят от България до Тракия на разстояние от 35 версти няма никакво населено място. Тук попаднахме на двама спътници българи. Като призовахме Бога на помощ, ние тръгнахме и започнахме да се изкачваме по остри скали към високия връх на Балкана. Изминахме 25 версти и често почивахме. Като стигнахме самия връх, спряхме. ... Преди това място е било почти непроходимо [курсивът мой, К.К.], с големи усилия са го преминавали пеша или на коне, а сега без всякакви усилия тук се движат каруци. По време на войната от 1828 година руските войни разчистили и оправили пътя и прекарали оттук цялата военна артилерия. Бог ни повели да изминем и ние този път. На върха е много студено, като през зимата. Разказват, че често през лятото планината е покрита със сняг. Но слава Богу, тогава нямаше. След това започнахме да слизаме надолу, но вече не по пътя, който много криволичеше, а направо се свличахме, като се държахме за камъните и тревата. Страх ни беше, но по пътя трябваше да слизаме три часа, а ние се спуснахме много бързо, почти за час направо в българското село Шипка.”

От тези документални сведения се вижда, че в края на XVIII век Шипченския проход е бил все още изключително труден за преминаване. До тогава той е бил преодоляван пеша или с катъри, коне, или мулета. Преминаването му с волски коли, обсадна техника, както и от многохилядни тежко въоръжени армии в древността е било невъзможно.

За да се спре руското настъпление по време на поредната руско-турска война, през пролетта на 1828 г. започва спешно

укрепяване на пътя през прохода. Работите са ръководени от някой си Мехмед ефенди, комуто е плащано сума, каквато той поискал. Въпреки спешните мерки предприети от турците, през м. юни руската армия за първи път преминава прохода и с успешен марш завзема Одрин.

Пръв, който прави път през прохода така, че през него да могат да минават сравнително лесно пътници, каруци и военна техника е султан Махмуд II през 1837 г.

През 1838 г. по него преминава френския лекар д-р Ами Буе и доста подробно споделя впечатленията си за новото трасе на пътя [115]:

„На една голяма левга [около 5 км. ] от Габрова е първата част от изкачването по Шипченския балкан. То е много тежко и трае повече oт половин час или 35-40 минути. Трасето на пътя не е много очертано; при все това всякаква лека кола може лесно да се изкачи и особено ако се използуват волове. Тези животни умеят по-добре от конете да устояват леко на глинеста почва. Прекарването на оръдия с известен калибър е дори възможно с волове или на ръка, но ако човек не бърза много, не би било трудно и да се направят 2-3 заобикалки по пътя, и временно да бъде подкрепен пътят с камъни и с дъбови стволове, с каквито изобилствува околността.”

Тъй като пътят не се поддържал редовно, пороите бързо го заличили. Това станало повод по заповед на Сеид Мехмед Али през 1844 г. да се намерят хора, които да ръководят укрепителните работи. Заплащането е било такова, каквото ръководителят е поисквал. За надзирател на работещите в Балкана е бил избран габровеца Теофил х. Георгиев, който за 3 месеца работа е поискал 600 гроша заплата, която за времето си е била една доста голяма сума. Този факт показва колко голямо значение са отдавали турците на Шипченския проход.

Проходът Шипка след Освобождението. Вижда се част от стария път за Южна България минаващ в подножието на Орлово гнездо и палатките на войнишкия лагер. Днес там е борова гора и почивната

база на з-д „Арсенал” Със започването на Кримската руско-турска война през 1853

г. започва укрепяването на прохода и ремонта на пътя. На 1-ви октомври с.г. в Габрово идва Искандер бей, който ревизира от габровските ковачи 1000 търнокопа, а от дърводелците – 2000 лопати. През следващата година под формата на ангария за направата на укрепления са изкарани 500 души от Габровския район в Балкана. По време на войната през Балкана ежедневно са минавали коли натоварени с болни и ранени турски войници, които са идвали от фронта за Казанлък.По обратния път колите са били натоварвани с хранителни продукти, фураж и боеприпаси.

През 1855 г. султан Абдул Меджид трябвало да направи нов път, от който също в резултат на немарливо поддържане останало само трасето.

Трасето на пътя през Балкана започвало от Габрово, през с. Червен бряг (дн. кв. Радецки), за в. Св. Никола. Френският финансов инспектор Емен Кейе в книгата си „В България и Румелия” издадена през 1885 г. пише [65]:

„...ние напускаме Янтра, за да следваме течението на Кочерица (Паничарка)....Долината се раздвоява при хана на Гирци: надясно един път води до селата

Стомунец и Зелено дърво, вляво започва изкачването, което достига прохода Шипка....След двучасово изкачване виждаме първия руски паметник, чийто надписи са нечетливи”.

С назначаването на Митхад паша за валия на Дунавския вилает през 1864 г. той започва мащабно строителство.

В своето строителство Митхад паша използува като специалисти емигранти – инженери и техници, които след 1863 г., са били забягнали в Турция.

Проходът Шипка след Освобождението гледан от мястото, където

днес е пътят отиващ за Паметника на свободата . Вижда се стария път идващ от Габрово и истинския връх Шипка, (малко над пътя)

Вариянтите за път през Балкана са били два; единия през Тревненския, а другия през Габровския балкан. Тревненци предложили построяването на пътя да бъде за тяхна сметка, като аргументите им били, че пътя през Трявна ще бъде дълъг само 17 км при наклон не по-голям от 5,5 %, докато през Габрово до билото би бил 20 км., с наклон 13%. Изтъквало се е и значението на близките каменовъглени мини, но всичките тия основателни доводи останали безплодни пред звонковите доводи на по-богатите габровци и севлиевци. Последните спечелват благоволението на Хайдар паша, чрез когото се наемат полски инженери за проектирането и строителството на пътя.

Mестната общинска габровска управа на 13 май 1871 г. наема полския инженер М. Снеготински със задача да проучи

проекта на турското правителство за шосето Габрово – Шипка, да заснеме плана за участъка от Габрово до върха на Балкана и да надзирава строителството в отсечката Габрово – Хаджицонев мост. През 1867 г. във връзка с откриването на телеграфна станция в Габрово се изгражда двупроводна линия на дървени стълбове свързваща Северна с Южна България.

Със създаването на редовна турска армия през 1826 г. охраната на пътищата се поема от турските власти. За опазване на Шипченския проход са били направени вардачници, (беклемета), в които са живеели турци – вардачи. Всяко от тези беклемета си е имало пореден номер и е можело да дава кратък отдих и подслон на пътуващите при лошо време. Тези беклемета са се превърнали в места, където пътниците са били изнудвани да плащат големи суми при ползване на подслона, при „почерпването” им с кафе, ракия или вода. Първото беклеме по пътя за Балкана се е намирало в днешния кв. Радецки.

Шипченският проход се утвърждава като един от най-известните в нашата история във връзка с епичната му отбрана през м. август 1877 г. по време на руско-турската освободителна война.

На 11 юли 1877 г. от Търново в Габрово пристигнали две сотни, (ескадрони) от 30-и Донски казашки полк командвани от есаул Иловайски. Те се установили първоначално на ливадите на десния бряг на Янтра, на мястото, където днес е ТЕЦ „Габрово”

След кратка почивка през която се извършило разузнаване в града, сотните влезли тържествено в него приветствани възторжено от жителите му. Те били приветствани от директорът на Априловската гимназия Райчо Каролев. До вечерта сотните се установили на бивак в м. Радичевец, като междувременно предприели разузнаване към Хаджи Цоневия мост, с. Бичкиня и пътя под Киселчова могила – ,,Мали друм”.

Шипченски проход. Граничен патрул на границата между

Княжество България и Източна Румелия След два дни, на 13 юли в Габрово пристигнали още две

сотни заедно с командира на полка – полковник Орлов. След разузнаване още същия ден той се разпоредил да започне поправка на шосето за вр. Св. Никола. На работа излезли около 500 габровци и жители на съседните села.

На 15 юли, преди обяд пристигнал 36 орловски полк с командир полковник Лидстрьом. Междувременно е била открита телеграфна станция, която осъществявала връзка през Търново със Свищов и Бяла. Всички руски части на територията на Габрово формирали т. нар. Габровски отряд с командир генерал-майор Валериан Дерожински. На отряда е било възложено да атакува Шипченския проход от север, докато в същото време т. нар. „преден отряд” командван от генерал Гурко - от юг.

Междувременно при ремонта на пътя през прохода възникнал проблем с намирането на инструменти за работа. Под ръко- водството на кап. Ласковски те били събрани, както и се увеличил броя на работниците за поправката на пътя. Започнало и възстановяването на телеграфната линия.

Сутринта на 17 юли Габровският отряд предприел първото настъпление към Шипченския проход в три колони – лява, средна и дясна.

Лявата колона настъпила по течението на р. Янтра с нареждането да използва пътеки извън населените места.

Водачът българин се постарал да преведе колоната от по-удобен път през селищата – по пътеката от Габровския манастир, през долът Еловица в посока вр. Малък Бедек. От силно пресечената местност и тесните пътеки обаче се възползвали турците, които атакували отряда по фланговете и в тил. След големи загуби, (от строя били извадени почти всички офицери), руснаците трябвало да отстъпят към Габрово.

Средната колона се насочил по все още неотремонтирания път към вр. Св. Никола. Към 14,30 часа тя овладяла първата турска караулка, (там където сега е уширението на пътя на т. нар. „Червен завой”). Към 21 часа, след като се получило съобщение за неуспеха и големите загуби на лявата колона, командващия генерал Мирски дал заповед да се отстъпи също към Габрово.

Дясната колона през с. Зелено дърво достигнала подножието на вр. Куруджа, (местността Узана), без да срещне противника, но през нощта получила заповед също да се завърне в Габрово.

На 19 юли Габровският отряд предприел ново настъпление. Под командването на ген. Скобелев към 13 ч. авангардът се изкачил на в. Св. Никола и намерил само куп обезглавени трупове на руски войници, няколко убити и ранени турски войници, осем оръдия и много муниции. Заемането на Шипченския проход било завоевание с извънредно важно стратегическо значение и с голям морален ефект. Това станало на осмия ден след влизането на руските войски в Габрово.

Отчитайки стратегическото значение на Шипченския проход при по-нататъшното развитие на бойните действия била възстановена телеграфната линия с върха, като там била установена на 1 август телеграфна станция [106].

Междувременно продължили ремонтните работи по пътя за Шипка. Руснаците разбрали, че това е път със стратегическо предназначение за предстоящите военните действия на руската армия. Ръководството по ремонта било възложено на профе- сионалиста генерал Кренке и руски сапьори. В писмо до Главнокомандващия, полковник Струков пише:

„Жителите поправят пътя. Ще стане още по-добре....Просто да се чудиш на жителите на Габрово”.

Така с помощта на повече от 500 души, за три седмици пътят бил окончателно поправен.

През зимата на 1879 г. се прави опит да се открие пощенска станция на върха, но тежките зимни условия и най-вече изоставените по пътя разбити оръдия, каруци, ракли за боеприпаси, осуетяват това намерение.

Мостът над р. Козещица по стария път за Балкана построен от

видния габровски чорбаджия дядо Илия Виденлиев За транспортиране на пощата през Балкана в габровската

поща се зачисляват 10 коня. С тях ежедневно се пренася пощата с 5 до 10 коня в зависимост от нейния обем до върха и обратно, по маршрута Габрово – с. Червен бряг – вр. Св. Никола. Пощата натоварена в кожени денкове е тръгвала точно в 5 часа сутринта, независимо от атмосферните условия. Ако е имало и пътници, те са били предупреждавани, че пътуването им с коне е гарантирано до превала, тъй като броя на конете от Св. Никола до Казанлък е само пет [106].

По същото време, в 5 часа сутринта към върха потеглял и казанлъшкия пощенски надзирател, но само с пет коня. Срещата, (размяната) се осъществявала във временната казарма на ген. Радецки, (там където сега е летовището на завод „Арсенал” и х-л „Малуша”). Тук конете отпочивали, нахранвали са се и привечер потегляли обратно към Габрово.

След разчистването на пътя от Габрово до върха, така действащата пощенска служба е била закрита в началото на м. март 1879 г.

Според описанието на Константин Иречек в „Пътувания по България", през 1880 година той е изглеждал така [47]:

„Между две паралелни дълбоки долини, които със своето устие се отварят към Казанлъшката котловина, се издига природно укрепен връх, от двете страни стръмен, обаче към гребена си полека-лека се снишава. Почти на носа на този връх лъкатуши шосето с много кривулици, зарито в тясна дълбока яма. При все че постоянно го поправят, то бива често съвършено измивано от планинските порои, та прилича на коритото на някой поток. По местата, където на върха се издига някоя нова тераса и където шосето преминава от левия му склон на десния или обратно, се познаваха позициите на войната; тук дървени кръстове, там землянки - глинени полуподземни къщички, в които зимували войниците, фашини, окопи от нанесен камънак и т. н. “

След Освобождението пътя през с. Червен бряг за Шипка е бил сравнително добре поддържан за времето си, тъй като той е бил една от основните пътни артерии свързваща Северна с Южна България. Човек, който е преминавал по него не може да не му направи впечатление сравнително малкото завои по него в сравнение със сегашния път.

Че този път е бил сравнително добре поддържан говори и факта, че първият габровец, собственик на лек автомобил е успял макар и трудно да премине през прохода. Това е бил индустриалеца Илия Червенаков, който през 1912 г. закупува автомобил марка „Бенц” с 4-цилиндров двигател с мощност от...12 к.с. с дървени спици на колелата! Този път съществува до 1929 г. когато се прокарва сегашното трасе. Тези две трасета, както от северната, така и от южната част на прохода нямат почти нищо общо. От северната му част старият път пресича новия само

на две места, като има още едно място, където двата пътя се допират един до друг в продължение на десетина метра.

От южната страна старият път от превала е тръгвал на изток до мястото където днес е мемориала на „Стоманената батарея”, след това е завивал на юг минавайки в самото подножие на „Орлово гнездо” и пресичайки днешния път на три места е излизал в района на храм-паметника в гр. Шипка.

В края на 30-те години е изготвена частична документация от Околийско инженерство – Габрово, за направата на паваж на новия път, но избухването на Втората световна война попречила на това начинание.

Габровският балкан се е пресичал и в района на вр. Бузлуджа и вр. Св. Никола. Традиционното трасе е известно като ,,Малкия (или ,,мали”) друм” е следвало на юг течението на р. Янтра като е минавало през с. Бичкиня, (днес квартал. на Габрово) и в края на с. Етър, (също кв. на Габрово) се е разделяло на две трасета.

Едното е продължавало да следва поречието на р. Янтра и през кв. Ябълка (Къшлите) се е насочвало към поляната под вр. Бузлуджа. От там се е спускало или към с. Крън или към с.Енина, Казанлъшко.

Пътешествениците Константин Иречек и Виктор Григорович в своите пътеписи отбелязват, че в м. Сапатовец над селото има място наречени ,,Преградите”, името на което свидетелства за съществуването на стари укрепления.

Другото трасе е от с. Етъра, следва поречието на р. Сивек, (ляв приток на Янтра), с. Чарково, с. Поток, с. Езерото, местностите Брусовете, Хумата, Ниския предел и с. Шипка, (сега гр. Шипка). Този път вероятно е бил използван още през римско време и особено през турското робство.

Горните пътни артерии обаче нямат характер на пътища, през които да могат да минава войска или превозни средства. Това са планински пътеки по които транспортът се е осъществявал с коне, катъри или мулета.

Използвана литература и други материали

1.Аврамов, В. Юбилеен сборник Плиска–Преслав, част I, 1926.

2. Английски пътеписи за Балканите (края на XVI в.–30-те години на XIX в.). Съставител Мария Н. Тодорова. Наука и изкуство, С., 1987.

3. Андреев, Й. Любовните истории и сексът в българското Средновековие. „Абагар”, Велико Търново, 2006.

4. Анев, С. Защо се наричат така. В-к „Балканско знаме”, бр. 72, 1982.

5. Антонов, А. Времето е пари. Османската куриерска служба в края на 17 и през 18 век. Научна конференция „Пари, думи, памет” (3–4 април 2003 г.), СУ Климент Охридски.

6. Белчев, С. Легенда за Йова стена. В-к „Балканско знаме”, бр. 80, 1982.

7. Берберова, М. Заветът на опълченеца Недко Стойков. Исторически приноси. „Габрово принт” ЕООД, Габрово, 2007.

8 Блaнки, Ж. А. Пътуване из България през 1841 година. ,,Колибри”, С. 2005.

9. Ботева, Д. Социалната политика на Габровската община в периода 1879 – 1900 г. 120 години от освобождението на Габрово. Сборник, „Абагар” ЕООД, В. Търново, Габрово, 1997.

10. Бродел, Ф. Материална цивилизация, икономика и капитализъм ХVХ–VІІІ в. Структурите на всекидневието: възможното и невъзможното. Том I. ИК „Прозорец”, С., 2000.

11. Бродел, Ф. Материална цивилизация, икономика и капитализъм ХV–ХVІІІ в. Игрите на размяната. Том II. ИК „Прозорец”, С., 2002.

12 Бродел.Ф. Материална цивилизация, икономика и капитализъм ХV–ХVІІІ в. Световното време. Том III. ИК „Прозорец”, С.,2005.

13. Вакарелски, Х. Етнография на България. С., 1974. 14. Венедиков, И. Развитие на земеделието по българските

земи. Земиздат, С., 1981. 15. Войников, И. История на българските държавни

символи. С., 2005.

16. Габровски И. Легенди за габровския край. ,,Успех–ССБ” ЕООД, С., 2002.

17. Габровски, И. Бележити хора и събития от габровския край. „Успех–ССБ” ЕООД, С.,2003.

18. Георгиева, Б. Характерни черти в развитието на българските селища до началото на XX век. Българска етнография, кн. 1, 1981.

19. Георгиев, Л. Път и пътуване във Второто и Третото българско царство (приемственост и нововъведения). Софийски университет „Св. Климент Охридски”, Интердисциплинарна научна конференция, 10–11 април, С., 2006.

20. Горо ле, майко хайдушка. Народни песни. Съст. Димитър Осинин и Иван Бурин. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна, Liter Net, 2005.

21. Грозданова, Е. Трявна и Тревненският край под османска власт до XIX век. Сб. статии. С., 1982.

22. Грозданова, Е., С. Андреев. Българите през XVI век. по документи от наши и чужди архиви. Изд. на Отечествения фронт, С., 1986.

23. Генчев, Н. Българската култура ХV–ХІХ век. Лекции. С., 1988.

24. Георгиев, Н. Гостуване в Габрово. Cп. ,,Съвременна илюстрация”, година II, бр. 19, 20, 1912.

25. Георгиева, Ц. Благоустройствени мероприятия в Габрово през периода 1878–1944 г. Габрово 130 години град–1860–1990. Сборник доклади , „Габрово принт”, Габрово, 1994.

26. Горо ле, майко хайдушка. Народни песни. Съст. Димитър Осинин и Иван Бурин. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: Liter Net, 2005.

27. Гочева, З. Завещано от траките. Изд. Отечество, С. 1987. 28. Гунчев, Г., Българските селища. С., 1941. 29. Гунчев, Г., Габрово и Габровско.С., 1939. 30. Гъбенски, Хр. и П. Гъбенски. Историята на града

Габрово и на габровските възстания, Габрово, 1903. 31. Гюзелев, В., Нови данни за пребиваването на Луиджи

Марсили в българските земи в края на ХVII в. Сп. „Исторически преглед”, кн. 8, 1986.

32. Далев, П. Отечество любезно. ,,Абагар”, Велико Търново, 2008.

33. Данкова, Б. Природно–географските дадености – предпоставка за развитието на Габровско (XVIII–XIX век). Традиционни обществени структури и исторически личности в Габровско XII–XIX в. Сборник. Габрово, 1997

34. Данченко, В., Година на война (Дневник на руския кореспондент). Том I и II.„Солвек”, С.2008

35. Димитров, Б. 12 мита за българската история. Фондация „Ком”, С. 2005

36. Димитров, Д. Археологически изследвания на граф Луиджи Марсили из българските земи в края на ХVII в. Годишник на Софийския университет, ИИФ, год. 13, 1946–47 г.

37. Добрев, П. Сто години слепота. Как бе дебългаризирана българската история. ИК „Галик”, С., 2006

38. Дочев, К. Стари римски пътища в Централна Долна Мизия (III–V в. сл. Хр.),. Сборник Раховец. Известия на исторически музей В. Търново, 1994.

39. Заветът на опълченеца Недко Стойчев.Исторически приноси. Събрал и наредил Милка Берберова. „Габрово принт” ООД, 2007.

40. Златев, Т. Българската къща през епохата на Възраждането. С., 1955.

41. Златарски, В. България през XIV и XV век. Лекционен курс. Издателство „Изток–Запад”, С., 2005.

42. Иван х. Беров. Съставител Стефан Арменски. „М-прес” ООД, Габрово, 2008.

43. Иванова, С. Данъчното облагане на населението в българските градове и формирането на неговите институции ХVII-ХVIII в.–ИДА, Т. 65, 1993.

44. Извори за българската история. - съст. П., Костадинова, М. Куманов. С., 1994.

45. Илчев, И. Междено време. ИК. „Колибри”, 2005. 46. Иналджък, Х. Османската империя. Класическият

период 1300 – 1600. ИК „АМАТ-АХ”, С., 2006.

47. Иречек, К. Пътувания по България. Под редакцията на доц. Евлоги Бужашки и проф. Велизар Велков.Наука и изкуство, С., 1974.

48. Иречек, К. История на българите. Наука и изкуство, С. 1978.

49. История на Габрово. Издателство на Отечествения фронт. С., 1980

50. История на България. Т. 1, ДИ „Наука и изкуство”, С., 1954.

51. Йонов, М. Българските земи преди 300 години, отразени в дневниците на Киндсперг, (1672–1674). ГСУ,ФИФ, LXV, III, С., 1973.

52. Йонов, М. Немски и австрийски пътеписи за Балканите XV–XVIII, в увод, подбор и коментар. (За хайдушкото движение в Югоизточна Македония). С., 1979.

53. Каниц, Ф. Дунавска България и Балканът, т.1. ИК „Борина”, С.1995.

54. Козелек, Р. Пластовете на времето. С., 2002. 55. Койчева, К. Археологически паметници и проучвания в

Дряновския край. Сб. ,,Дряново и Дряновският край”, кн. 3, 1987. 6. Койчева, К. Археологически изследвания на Габровския

край. Краезнание в Габровския край, „Габрово принт” ЕООД, С., 2000.

57. Койчева, К. Габрово има своя осем вековна история. В-к „Балканско знаме”, бр. 122, 1986.

58. Койчева, К. Разбудената съвест на Габрово. В-к „Балканско знаме”, бр.91, 1989.

59. Койчева, К. Кабруа...Габрова...Габрово. В-к „Балканско знаме”, бр. 30, 1990.

60. Койчева, К. Поселищни отношения в Габровския край през античността и средновековието. Габрово 130 години град–1860–1990. Сборник доклади , „Габрово принт”, Габрово, 1994.

61. Конобеев, В. Българското националноосвободително движение. Идеология, програма, развитие, С., 1972.

62. Кондова, Н., Чолаков, С. Динамика на демографските процеси в средновековна България. Българска етнография, кн. 5, 1990.

63. Ковачев, Р. Демографски аспекти и именна система на жителите на гр. Габрово според данъчен опис от края на XVII в. Габрово 130 години град–1860–1990. Сборник доклади , „Габрово принт”, Габрово, 1994.

64. Ковачев, Н. Местните названия в Габровско, изд. на БАН, С., 1965.

65. Кейе, Е. В България и Румелия. „Полис”, С., 2006. 66. Колев, Н. Българска етнография.Наука и изкуство, С.,

1987. 67. Лазарова, В. Чорбаджийството в Габрово–съадми-

нистратор на местната община. Габрово 130 години град–1860–1990. Сборник доклади , „Габрово принт”, Габрово, 1994.

68. Лесков,Л.,Чего не надо делать? Футуросинергетика России, М.1998.

69. Лилова, И. Река Янтра като етнопсихологическа селищна граница, Българска етнология, бр. 1, 2006.

70. Маджаров, М. Римският път Ескус–Филипопол. Пътни станции и селища. „Фабер”, Велико Търново, 2004.

71. Маджаров, П. Животът на източнотракийските българи в техните песни и разкази. Академично издателство „Проф. Марин Дринов”, С., 2001.

72. Маринов, Д. Избрани произведения, том 1. Съставител и редактор М. Василева. Наука и изкуство, С., 1981.

73. Маркова, З. Четата от 1868 година. Издателство на БАН, София, 1990.

74. Миков, В. Произход и значение на имената на нашите градове, села, реки, планини и места. С., 1943.

75. Милчев, А. Археологическо проучване на Севлиевско и Троянско. ГСУ, ФИФ, кн.1, 1956.

76. Минев, Д. Къщите на видните жеравненци. Сп. Исторически преглед, кн. 4,1945–1946.

77. Михов, Н. Населението на Турция и България през XVIII и XIX в. Библиографски издирвания със статистични и етнографски данни. Том II. Държавна печатница, С., 1924.

78. Модрич, Д. В България след Съединението. „Сиела”, С., 2009.

79. Моллов, Т. Български фолклорни мотиви, т.5,Исторически песни,ЕИ „Liter net”, Варна, 2006–2008.

80. Мутафчиева, В. Османска социално–икономическа история, т. 5. Издателска къща „Жанет”, Пловдив, 2008.

81. Ненов, Т., Г. Чорчопов. Стара планина. Пътеводител. Медицина и физкултура, С., 1987.

82. Ников, П. Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения. С., 1971.

83. Огнянова, Е .Достигнало до нас. Предания и легенди. „Отечество”, С., 1984.

84. Павлов, Т. За марксическа история на България. С., 1954. 85. Пенчев, К. На разходка из тревненския край.

Ведомствено издание, Трявна, 1981. 86. Петров, Ц. Селищата от Габровски окръг през периода

на турския феодализъм (15–18 в.). Годишник на Висшия общотехнически институт и на Съюза на научните работници в Габрово. С., 1972.

87. Петров, Ц. и др. Борби за освобождение и подем в Габровския район 1393–1878г., Габрово, 1996.

88. Петров, Ц. Обявяване на Габрово за град и околийски център. Габрово 130 години град–1860–1990. Сборник доклади , „Габрово принт”, Габрово, 1994.

89. Партений „Сказание о странствии и путешествии по России, Молдавии, Турции и Святой земле“ (Т. 1–5. СПб., 1855).

90. Петрински, И. Истинската история на България. Битието. Сиела, С., 2009.

91. Петрински, И. Истинската история на България. Началото. Сиела, С., 2008.

92. Письма изъ Болгарiи (Писаны во время кампанiи 1829 года) Викторомъ Тепляковымъ. Москва, Въ Типографiи Августа Семена при Императорской Медико-Хирургической Академiи, MDCCCXXXIII.

93. Попов, А. Крепости и укрепителни съоръжения в крънската средновековна област, С., 1982.

94. Порожанов, К.Общество и държавност у траките, С., 1998.

95. Проданов, П. Габровски приказки. Университетско издание „В. Априлов”, Габрово, 2004.

96. Проданов, П. От кое време си Габрово?, в-к „Балканско знаме”, бр. 129, 132, 133,135, 137, 1982.

97. Радушев, Е. Аграрните институции в Османската империя през XVII–XVIII век. АИ, М. Др., С., 1995.

98. Радунчева, A. Късноенеолитното общество в българските земи. Сп. „Разкопки и проучвания”, книга ХХХІІ, 2000–2001 (2002).

99. Райков, З. Вино за здраве. Дармон, С. 2006. 100. Руски пътеписи за българските земи XVII–XIX век.

Съставител Маргарита Кожухарова. Издателство на Отечествения фронт, С., 1986.

101. Рънсиман, С. История на първото българско царство, ИК „Иван Вазов“ С, 1993.

102. Стамов,С. Народната къща на Предвъзраждането. Сп. Българска етнография, кн. 4, 1980.

103. Станев, Н. България под иго. Възраждане и освобождение 1393–1878. С. 1935.

104. Станимиров, Б. История на Габрово като селище със специален военен статут във връзка с охрана на прохода 12–19 век.

105. Станчев, Й. Село Сандрово–минало и развитие. www.mladite.com.

106. Стефанов, Б. Организация на пощенските и телеграфни съобщения в габровския край по време на руско-турската война 1877–1878 г. 120 години от освобождението на Габрово. Сборник, „Абагар” ЕООД–В. Търново, Габрово, 1997.

107. Стойков, С. Ениджия–една България, останала в миналото . Фондация „Баш клисе”, Свиленград 2002.

108. Стряха над Янтра. Антология.Съставител Минчо Г. Минчев, издателска къща „Луна”, Габрово 1993.

109. Тревненски предания и легенди. Събра и преразказа Живка Радева. „Славена”, Варна, 2002.

110. Търновски, Д. Развитие на селищната система в Габровско (XII–XIX в.) Традиционни обществени структури и исторически личности в габровско XII–XIX в. Сборник, Габрово, 1997.

111. Феликс, К. Дунавска България и Балканът.Том.1, ИК Борина, С., 1995.

112. Хаджийски, И. Оптимистична теория за нашия народ. Български писател, С., 1974.

113. Христов, И. Пътища и крайпътни съоръжения в Хемус. Принос към историческата география на древна Тракия. Фабер ,В. Търново, 2002.

114. Цветкова, Б. Хайдутството в българските земи през XV–XVIII век. Т. I, Наука и изкуство, С.,1971.

115. Цветкова, Б. Френски пътеписи за Балканите, XIX в. Наука и изкуство, С., 1981.

116. Цветкова, Б. и др. Чужди пътеписи за Балканите. Наука и изкуство, С., 1974–1986.

117. Цепов, Л. Социопрофесионална структура на населението в Габровско–XII–XVIII в. Традиционни обществени структури и исторически личности в Габровско XII–XIX век. Сборник, Габрово, 1997.

118. Цончев, П. Из стопанското минало на Габрово. Монографични изследвания. С., 1929.

119. Цонева, Д. Габровските квартали. Родени от пътя закърмени от реката. ИК „Колонел”, Габрово, 2001.

120. Цонева, Д., М. Цонев. Имало едно време в Габрово. Фондация за българска литература, С., 2008.

121. Цончев, П. Из общественото и културно минало на Габрово, С., 1934.

122. Челеби, Е. Пътепис (превод от осм. тур., съст., ред., Страшимир Димитров). София, 1972.

123. Чорчопов, Г. Най-високия римски път на Балканите, в-к Ехо, бр.5, 3 април 1997.

124. Чорчопов, Г. Средна Стара планина, пътеводител. Медицина и физкултура, С. 1975.

125. Шулекова, Ю. Градски бит и култура в Габрово от края на XIX и началото на XX век. Габрово 130 години град–1860–1990. Сборник доклади , „Габрово принт”, Габрово, 1994.

126. Шулекова, Ю. Пътища, превозни средства и кираджийство в Габровско. Сп. „Българска етнология”, кн. 5-6, 1992.

127. Ямантиев, Н. Габрово през епохата на Възраждането. Архитектурен облик. Наука и изкуство, С.,1972.

128. A. Neale. Travels through some parts of Germany, Poland, Moldavia, and Turkey. London: Longman, Hurst, Rees, Orme, and Brown, 1818.

129. Russel, Josiah C. Population in Europe, in Carlo M. Cipolla, ed., The Fontana Economic History of Europe, Vol.I: the MJiddle Ages (Glasgow:Collins/Fontana,1972).

130. http://www.blitz.bg/news/article/22671131. http://abuss.narod.ru/Biblio/mcevedy.html