МЕГЛЕНА ИВАНОВА ЗЛАТКОВА

ЕТНОСОЦИОЛОГИЯ НА ГРАДА

(По примера на град Пловдив)

Златкова, М. 2012. Етносоциология на града. По примера на град Пловдив. ПУИ

“П. Хилендарски”, Пловдив (монография) ISBN 978-954-423-789-9

РЕЗЮМЕ

Една от характеристиките на обществата от края на 20 век е тяхната висока

степен на урбанизация и “струпването” на многобройно хетерогенно население

в териториално обособени места, наречени градове. Вследствие на бурното

развитие на технологиите и комуникациите обаче късномодерните хора са

взаимно свързани в едно “глобално село”. Тази ситуация на едновременност на

съществуването в общества и общности предлага преосмисляне на въпросите

Какво е градът, кои са специфичните градски форми на култура и социалност,

какво ни прави градски жители?

Градът не може да съществува извън обществото и обществото от началото

на 21 век не може да съществува извън своите градове. В този смисъл

изследването на конкретен град всъщност е проблематизиране на конкретното

общество и обратно – всяко общество конструира визия за “своя град”.

Обект на изследването е град Пловдив. Въпреки категоричността на тезата,

че Пловдив е голям български град, изследването “започна” с въпроса Как се

случва като град градът Пловдив? Основните изследователски питания са: Кои

са онези социални условия за възможност, които позволяват това селище да се

преживява като град, кои са онези кодификации, които правят пловдивчани

градски жители? Как се променя Пловдив в годините на преход, кое е

градското, онази интериоризирана социалност, онези градски хабитус и хабитат

(по П. Бурдийо), които се запазват, и дали се запазват при смяна на някакви

2

обективни структури? Как и дали въплътената градска история се произвежда от

и възпроизвежда в социални практики? Кои са символите на града и кое

легитимира тяхната ефикасност?

В Първа глава “Етносоциологически подходи към града. Теоретична и

методологична рамка на изследването” се проблематизират градът като обект

на изследване и етносоциологията като интердисциплинарен подход като са

потърсени теоретични основания за дефиниране на града.

Началата на градската социология в САЩ в първите десетилетия на 20 в. се

свързват с имената на автори, които не само предлагат изследователски

програми и теоретични модели, но и използват качествени методи за

изследване. Някои от представителите на Чикагската школа, предлагат два пътя

на изследване на градовете – градът като мозайка и система от

взаимоотношения между индивиди, групи, общности, институции със

специфични форми на култура и градът като социално хетерогенно, гъсто

населено място, съ-съществуване на различия, което има свои специфични

пространствени форми, начини на управление, стадий на урбанизъм, отразяващ

състоянието и визията на самото общество за себе си, съответната

икономическа система, ниво на технологично развитие и ценностна ориентация.

Този тип подходи към града предполагат едно синхронно изследване на места и

пространства, удържането както на целостта на града, ако той се изследва като

екосистема, така и навлизането във всекидневните рутинизирани практики на

обитателите, в общностите и субкултурите, в социалните институции, поглед

към обществото “от ъгъла на улицата” или от “изключените” – бездомници,

чужденци.

В този тип градски изследвания до голяма степен се игнорира времето за

сметка на пространството, но съществува и друг аспект на мисленето за града и

той е чрез категориите на развитие на обществото и генезиса на градовете, което

предполага един диахронен поглед. За тази цел социалните теории работят с

типология на градовете, мислена предимно в термините на икономическо

развитие и промени и последиците от това. Основните категории са

предмодерен – модерен – постмодерен; прединустриален – индустриален;

античен, средновековен, капиталистически и др., какъвто е моделът на

развитието на градовете в Западна Европа.

3

Интересът към “своето” като към “чуждо” и поставянето под въпрос на

познатото, навлизането в света на всекидневните практики като навлизане в

отдалечена пространствено и времево от нашата култура е една от основните

характеристики на градската антропология. Всъщност градската антропология

започва тогава, когато е “открит” модерният туземец. Градовете и

урбанизираните общества стават обект на по-систематично изследване от страна

на градската антропология едва през 60-те години на 20 век, въпреки че отдавна

антрополозите проучват градовете. Освен преобръщането на гледната точка и

обект на изследователски интерес от екзотичния друг, пространствено и

културно отдалечен от “родната” за антрополога култура към “другите сред

нас” и ние, изследователите като чужденци, изследванията на и в градовете

обогатяват антропологията и с други методи, като налагат преосмисляне на

“традиционните” антроположки и етноложки теми.

Подходът към Пловдив в тази книга се основава на предпоставката, че

градът – това са сградите, които са “продукт” на градските жители, но и

градските жители са социализирани чрез тези сгради и физически форми. В

този смисъл може да се каже, че градът е и “произведена”, и

“произвеждаща” социалност. Този модел, повлиян от теорията на Пиер

Бурдийо, е съобразен с избрания терен - град на общество в преход с

трансформиращи се структури, смяна на символни форми и промяна на

кодификациите, който обединява възможностите да се анализират и

кристализиралите градски форми, и практиките на жителите тук и сега.

Предложената дефиниция е, че градът е “взаимодействие между

обективирана социалност, вписана във физическа рамка и изградена среда,

кодификация на поведението, специфичен хабитат и интериоризирана

социалност (градски хабитус) – способност на градските жители да

усвояват и произвеждат града чрез своите дейности, практики, символи и

др.”.

Рамките на етносоциологическото изследване като градско изследване са

потърсени в различните научни традиции в етносоциологията. В началото са

представени два подхода към етносоциологията в България, които в първия

случай (Фотев и Живков) изграждат интердисциплинарни полета на

изследване през проблема за етничното, а във втория случай (Кертиков)

конституират граници на наука като изследването на нацията. Показани са

4

възможностите, които етносоциологията дава за изследване на града. Първата

стъпка е анализ на интердисциплинарността като работа по границите на

науките чрез рефлексиите на градските изследвания в контекста на

“множествеността на разказите”, наречена постмодерна ситуация, и като

изследване на обществата от късния 20 век. Втората проблематизация е на

методологическо равнище и отразява осмислянето и използването на

етнографския подход в социологията като изследователска позиция, както и

възможностите на качествени методи за теренно изследване. Третата стъпка е

представяне на етносоциологията като начин за етноложко осмисляне на

късномодерните общества по примера на няколко автори, които оформят

етносоциологическа традиция във Франция, използвайки градските

изследвания. Следващите стъпки са насочени към обосноваването на

етносоциологията на града с оглед на българския контекст от края на 20 век и

проблематизират изследването на обществата през „пост”-социализма чрез

негови конкретни локални реализации – един град, една държава, една област и

др.

С “Градът в преход” се определя проблемната ситуация на изследването.

Разпадането на идеологическите конструкти, които удържат съвместното

живеене тук и сега и легитимират модела на града, търсенето на нови ценности,

които да обединят общността и да зададат визия за бъдещето, е състояние на

криза, в която се разпластяват различията и се хетерономизират различните

полета.

На ниво градско пространство въпреки промяната на конструираните

образи-ориентири (напр. политическия град), животът в градовете като

обитаване се наследява (напр. мрежовия град, символната картография на града

и др.). По време на т. нар. “преход”, именно поради състояния на отслабване

или загубване на водещия идеологически дискурс, е възможно нехомогенният

град да се “разпласти” в различни градски ситуации не само от предишни

периоди, но и в пространствени трансформации. Поради липсата на единна и

достатъчно легитимна визия тези “разпластявания” не се случват с еднаква

интензивност и не са равномерни по цялата градска територия – някои зони като

че ли са “по-горещи”, а други като че ли са неизмененяеми. Колкото и да е

парадоксално, в хода на изследването се установи, че най-бавно се променя

градският център, където властта е най-силна, а историята е обективирана в най-

5

много пластове. Парадоксално, защото именно от гледна точка на властовото

разпределение на пространствата, централните градски топоси много по-често

са залози за символни борби и начини на присвояване на места – митингите на

централните площади, обособяването на нови символни и мемориални места,

смяна на имена на улици, и пр. От тази гледна точка, може да се каже, че като че

ли в градската периферия нищо не се случва. Тази предварително изказана

хипотеза се опроверга в хода на изследването, когато се навлиза в света на

кварталите и микрорайоните и се преминава зад идеологическата

конструираност.

Тезата, която се защитава в тази книга е, че в състояние на преход, на

криза, на разпластяване на явни и скрити нива от съществуване на градското,

един от възможните варианти за трансформация на града е превръщането му от

конструирано идеологически като социално хомогенно пространство –

социалистическият град на националната държава – в хетерогенно пространство

на съжителство и взаимодействия на различия.

Двете изследователски хипотези са, че градът и животът в града се

наследяват и че под всеки идеологически пласт (дори и под националната идея

на социализма) стоят други пластове на предишни градски състояния на

Пловдив, като социално, етнически и религиозно хетерогенен град. Разликата е,

че в зависимост от различните политически и социално-икономически

контексти тази хетерогенност невинаги е допусната до “официалния текст”.

Необходима е уговорката, че тезата се отнася до идеологическото конструиране

на града като хомогенен или хетерогенен дотолкова, доколкото хомогенността

или хетерогенността са норма при представяне на града от официалните

дискурси.

Градският палимпсест. Методология на изследването. Различните нива

на градските феномени съ-съществуват едновременно в хетерогенното

пространство на града и в този смисъл той може да бъде наречен палимпсест.

Палимпсестът от гръцки palimpséston “отново изтъркан” е старинен ръкопис,

който е написан върху изтрит по-стар текст на пергамент. Разпластяването или

“изстъргването” на горните слоеве от текста на града е използвано като

изследователска стратегия при изследване на “обживения”, случващия се град в

преход, за да се “осветли” това, което е било скрито. По този начин могат да се

“срещнат” различни пластове – на времена и пространства, – за да се изявят

6

“парченцата град”: на “високия град”, осветен от властта, и на “невидимия свят”

на всекидневния град. Подобни анализи дават възможност за рефлексивно

оглеждане на дискурса на професионалните политици (като градоустройствени

политики и планове в преходни периоди – края на 19 в., 30-те години на 20 в.,

след Втората световна война и след 2000 г.) и историци (като пример е избран

“официалният” исторически разказ от интернет страницата на Община

Пловдив) в дискурсите на реалните обитатели на Пловдив при конструирането

на града.

Една подобна процедура на “четене” на текстове на града, насложени един

върху друг, започвайки от най-горния, от видимия пласт, позволява да се

реконструират и кодификациите на предишните градски ситуации, което е

подходящо при изследването на моменти на преход. В някакъв смисъл

създаването на палимпсест е нормализаторска практика, а разпластяването на

палимпсеста с изследователска цел, за да се възстановяват изличените текстове,

дава възможност да се реконструира нормата. Ако приемем, че градът е

палимпсест, т.е. “пергамент”, върху който всяка следваща култура записва

своите сакрални текстове, изтривайки понякога текстовете на предишната или

предишните, то разпластяването на този палимпсест е подходяща

изследователска стратегия да се изследва както случващият се град тук и сега,

така и чрез него да се реконструират обективираните във физическите форми

социални отношения.

Задачата на изследването е да се провери как се случва това

хетерономизиране на пространствата, като за целта градът е потърсен в

наситените със смисли и значения градски места, градските идентичности,

които се конструират от различни дискурси (исторически, визуален,

всекидневен), интерпретациите на значимите за жителите градски пространства

и места. Този концептуален модел дава възможност да се изследва “случването”

на града между планиран “отгоре” и създаден, направен “отдолу”: като

взаимодействие между обективирана социалност, вписана във физическа

рамка и изградена среда, кодификация на поведението, специфичен хабитат и

интериоризирана социалност (градски хабитус) – способност на градските

жители да усвояват и произвеждат града чрез своите дейности, практики,

символи и др.

7

Етносоциологическото изследване на града е и работа по границите на

полетата на градската социология, антропология и етнология и в този смисъл е

интердисциплинарно изследване на случай от гледна точка на социалните,

културните и пространствените взаимодействия, локализирани в определени

териториални рамки. За да се контекстуализира изследването не само

пространствено – българския град, балканския град, - но и времево, в текста са

анализирани начините на обживяване на пространствата от човешките групи и

общности в условията на “преход” през втората половина на 90-те години на 20

в. и началото на 21 в. след обществото на “развития социализъм”.

Изследователската стратегия, която прави възможно удържането на тези

две нива на града и градските феномени, предполага да се работи с наративи за

градското, които интерпретират времената и пространствата и ги обвързват в

континуитет. Едната възможна процедура за навлизане в проблематиката на

“обживяването” на града е проследяването на начините на именуване, за да се

проследят употребите на тези имена за изразяване на различни идентичности.

За разлика от телеологическия исторически разказ, който подрежда времето в

причинно-следствена каузалност, етносоциологическият поглед, предложен тук,

е интерпретиране на града чрез различните социално, културно и символно

конструирани негови пространства. Целта на тази интерпретация е да се

отговори на въпросите кое прави възможно “случването” на града по този начин

и защо. Това дава възможност да се изследват, макар и не изведени като отделен

обект, различни актьори и тенденции – местни, национални и глобални.

Избраният етносоциологически подход предполага съчетаване на различни,

предимно качествени методи на изследване, които се използват и от

социологията, и от антропологията и етнологията. Аз използвах методите

дълбочинно интервю, включено наблюдение, фотодокументация, анализ на

медии (вестници, кинопрегледи, интернет), свободни разговори, както и анализ

на официални статистически данни, изследвания за Пловдив, планове и

стратегии за общинско развитие, мемоари, пътеписи и др.

Тъй като тази рамка на града Пловдив като палимпсест е много обширна, в

изследването “обживеният” град е ограничен до “обитаемия град” с акцент

върху местата за живеене – градските квартали и един жилищен район.

Изследователят в града. За да се изследва своето и познатото, но без да се

попадне в клопката да не се виждат обичайните неща, трябва да се заеме

8

позиция на “антропологическа чуждост” към изследвания контекст. Разбира се,

такава обективация невинаги е лесна, дотолкова, доколкото изследователят

също е потопен в този контекст и съпреживява града и като всекидневен човек.

Решението, което настоящото изследване предлага чрез етносоциологическия

подход, е удържането както на два времеви пласта – градът в преход и градът на

социализма - чрез оглеждането им един в друг, така и на дискурсите на града и

дискурсите за града – на създадения и съграден Пловдив и на дискурсивните

практики и наративни интерпретации на неговите обитатели – “обживявания”

град.

Във втора глава “Етносоциология на град Пловдив” са анализирани

различни начини на конструиране на образите на града, градските идентичности

и символната картография – чрез микроизследвания на три типа градски места.

Градският палимпсест предполага натрупване на различни текстове, които

са наречени “наративи на и за града”. Процедурата по “разчитане” на тези

текстове насочва вниманието към видимите и невидими следи, които

различните култури са оставили върху градската тъкан и проследява логиките,

по които те се свързват тук и сега. Легитимирането на града, създаването на

времеви и пространствен континуитет и задаването на идентичности, се

конструират от разказите на отделните градски жители, техните дискурсивни

практики при осмислянето на градското, логиките на техните всекидневни

светове, както и от официалните разкази. В този смисъл, с “текст” са означени

не само устни и писмени разкази, но също така архитектурни дефиниции на

града: градоустройствени планове, визуални наративи, културни практики и

репрезентации. Съществуването на градовете като исторически и като

случващи се тук и сега предполага два различни подхода към града: на

конструиране на “разказ” и интерпретацията на градската ситуацията към

момента на изследването чрез множество “разкази”. Разчитането на

палимпсеста обединява тези два подхода, като предлага интрепретация, която

не следва задължително хронологичната подредба на културните факти и

текстове, а по-скоро акцентира на значими културни феномени от настоящето,

които наследяват или не предишни такива, както и поява на нови, вследствие на

непрекъснати взаимодействия на локално, национално и глобално ниво. В този

смисъл има континуитет и наследяемост в градското живеене, който е не само

времеви, но и пространствен.

9

За да се зададе контекстуалната рамка на терена, първо са анализирани

начините на конструиране на образ на града от официални дискурси – (чрез)

герба-емблема, чрез историческия наратив за “имената на града”, (чрез)

изграждането на символна картография, (чрез) именуване на градските места и

(чрез) практиките, чрез които се изгражда “нова европейска” идентичност -

избор на нови символи, мемориални места и събития през последните години на

20 и началото на 21 в.

Изследваните дискурси са конструирани тук и сега и представят визията на

реалните обитатели на града за принадлежността им към определена общност с

поглед, насочен към бъдещето. В епохата на разпадането на “големите разкази”

и съ-съществуването на различни пространства и времена е трудно да се открои

“Единственият разказ” за града, но е възможно да се проследят някои от

акцентите, които се променят с оглед търсенето на мястото на Пловдив в

“пространството на обединена Европа”. Един от най-често експлоатираните

образи от “визитната картичка” на града е, че той е балкански, космополитен

град, модел на толерантност между различни общности. Тези елементи в

синтезиран вид са намерили израз в емблемата и девиза на Пловдив, подобна за

повечето балкански и европейски големи градове – “древен и вечно млад град”.

Водещата линия в “Историята” на града Пловдив най-често е

конструирана чрез имената, с които различните хора, населявали това

пространство са наричали своите селища. Пловдив не само “винаги” е бил

селище, но това е селище от градски тип. Още първите жители – траките - са

използвали Трихълмието като естествено укрепено място за своето заселване.

Включването на локалната история в “Голямата история”, в общото време и

конструирането на селищната идентичност препраща към модела на “древните”

европейски големи градове.

Чрез историческия разказ за миналото Пловдив от 21 век е легитимен в

контекста на общата европейска история като наследник на различни културни

пространства и времена, империи, значими личности, дори Велики

нашественици. С различни приоритети тази “история” се използва и от

националистичния идеологически дискурс – в разказа са включени и не

“толкова симпатичните” от гледна точка на урбанизацията и градоустройството,

но много важни за изграждането на националния елемент – славяни и

прабългари. Римският и византийски културноисторически пласт са по-скоро

10

фон, отколкото основен акцент в “древната и стара история” на града.

Градоустройствената структура на Пловдив, която е в основата на съвременния

град, е обособена в последните векове на Османската империя – градски център

с основните административни институции, пазара и чаршията, сакралните

пространства, градските площади като център на комуникация и кварталите-

махали, които са били формирани на етничен и конфесионален принцип. Този

тип организация и градска структура дават основание Пловдив да се нарича в

повечето историографски изследвания балкански град и да се съпоставя с

Белград, София, Одрин, Солун, Истанбул и др.

Въпреки че след 1989 година националният дискурс все още е най-

силният, при изграждането на разказите за града се появяват опити да се

“овластят” версиите, просветляващи други периоди от живота на Пловдив. През

втората половина на 90-те години на 20 век се появяват множество инициативи,

които експонират следите от този период в градското пространство,

преосмисляйки ги и задавайки им нови употреби – например превръщане на

една от турските бани (Чифте баня) в галерия за съвременно изкуство, друга

(Орта Мезар) - в италиански ресторант. Наследството на Пловдив като

балкански град е използвано и при успешния проект “Пловдив, съпътстваща

европейска столица на културата 1999”.

Официалният исторически разказ конструира Пловдив като градски тип

селище чрез именуването на града, като “закрепва” различните пространства в

една времева цялост. Виртуалното съществуване на този разказ в интернет,

съчетано с визуализация на пространствените измерения на градското

(множество фотогалерии и виртуални визуални разходки), максимално

“сгъстява” времената до възпроизводството на модела за град тук и сега и

превръщането на физическите следи от различни епохи в експонирано

наследство. С различните варианти на имената на града са наречени заводи

(“Флавия” – обувен завод, “Пулпудева” – шивашко предприятие), търговски

обекти (Ресторант “Улпия”, търговски комплекс “Евмолпия”) и др. След 2000-та

година се наблюдава засилен интерес към гръко-римското наследство на града

като легитимационен ресурс за изграждане на “представителен” образ , както от

страна на местните власти, така и от организации и сдружения от

неправителствения сектор. Експонирането и “обживяването” на античните

пластове на градския палимпсест на Пловдив максимално сгъстява и дори

11

унищожава времето на историческия разказ. Изявяването на античното

(универсално) за сметка на националното (локално) снема до голяма степен

необходимостта от културен превод при срещата с “другите”, с “чуждите” и със

“своите”.

Освен официалните “наративи на града” са анализирани разказите на

няколко градски жители и изграждането на символната картография, начини на

именуване и усвояване на градските места. Образът на града и обживяното

градско пространство, социалните мрежи и общностните връзки и

взаимодействия са някои от измеренията на реализацията на различни

идентичности на отделната личност. Разказването на собствения живот е

непрестанно съпоставяне със значимите “други” – личности, общности,

събития.

Освен като начин на самопредставяне, градът и градското всекидневие са

част от стратегии, оформящи жизнените траектории на много хора, които

споделят и обживяват едно и също градско пространство, затова са

анализирани типични образи, маркери и представи за града през

индивидуалната интерпретация на собствения живот.

Тъй като е сменена гледната точка, в тази част акцентът е поставен не

толкова върху градския статут на Пловдив, колкото върху “пловдивчаните” като

градски жители и градски обитатели. От анализа на дълбочинни интервюта са

изведени три типа “градски жители”, които могат да бъдат разположени в

скалата от “принадлежност към идентичност” (по едноименното заглавие на

книгата на И. Дичев) – правото по рождение, правото на избор и временното

пребиваване и правото градът да се “консумира”, без обитателите да се

обвързват в групи и общности. Градът в биографичните разкази на градските

жители присъства дотолкова, доколкото отделният човек го съпреживява – като

обживяване на пространствата в различни стадии от жизнения цикъл, събития

от индивидуалния живот или живота на различни градски общности, от една

страна, и като съизмерване, съпоставяне с “модели” на града, зададени от

“исторически” наратив или универсалните градове като Древния Рим, от друга.

Втората част, “Обживеният град” – символна картография на Пловдив,

представя анализ на три типа градски места, които са универсални и общи за

модерния град – кварталите, пазарът и паркът. Тези топоси са избрани, защото

отпращат към различни измерения на публичния живот в града, осмислянето на

12

градското в опозиция с природното, времевата организация, свързана с появата

и реализациите на свободното и работното време.

Подходите към изследване на мястото могат да се обобщят като

позиционен, при който спецификите на избрания топос не са в центъра на

интереса, а целта е да се достигне до картографиране и конструктивистки,

който изследва мястото с неговите значения и образи. Интеракционисткият

подход обединява тези на пръв поглед несъвместими две гледни точки, като

извежда на преден план значенията на уж-подразбиращите-се, всекидневни

дейности, ориентирането в пространството в зависимост от това доколко

индивидът или общността са свързани или не с мястото. Критика на

обективисткия подход към изследване на мястото прави и Пиер Бурдийо като

отбелязва важността на факта, че културата понякога се описва като карта, а

чужденецът намира своя път в непознатата обстановка по аналогия,

използвайки модела на родното и познатото и практическото си умение, за да

компенсира знанието на местния, с което той не разполага.

Всяко едно селище би могло да бъде разпознато като град чрез топоси като

пазари и търговски комплекси, жилищни квартали, паркове и обществени

градини, но, от своя страна, употребите и конкретните взаимодействия на

градските общности и жители в подобни пространства винаги имат своите

локални измерения. Тези места събират хората, за разлика от сакралните места и

местата на властта, които създават йерархии и поради тази причина не са

изследвани тук. Всеки чужденец ще разпознае конкретно физическо градско

място като жилищен квартал, пазар или парк, но само за местните жители

махалите, чаршиите и градините имат свои имена – Съдийски квартал,

Понеделник пазар, Цар-Симеоновата градина или просто “Градската” и т.н.

Тези имена са съхранени в символната топография на града дори когато

реално вече не съществуват. Например “Гроздовият”, “Житният” и “Рибният”

пазар, въпреки че не са реални топоси, все още служат като ориентири при

обяснение на пространственото разположение на някакво градско място спрямо

тях. Въпреки множеството промени в градската морфология на Пловдив

паметта за предишни състояние на града продължава да се възпроизвежда чрез

двойното именуване на значимите за жителите места. Анализ на символната

картография (менталните карти) и официалната карта на град Пловдив

13

позволява да се реконструират и моделите за град през различни времеви

срезове.

Местата за живеене или градските квартали са изследвани на две нива – “из-

граденият” град и “обживеният” град, чрез представяне на архитектурните

предефинирания на пространствата на Пловдив, последвали от промяната на

градоустройствените планове в няколко периода от последните 130 години. С

първия – на Й. Шнитер – Пловдив се превръща от типичен като градска

структура балкански град в модерен европейски град. Принципите на

модернизма от 20 и 30-те години на 20 век са основни за следващия план – на Х.

Янсен, – който трябва да отрази, от една страна, нарасналия брой на

населението на града, а от друга да съобрази градската инфраструктура с

изграждането на държавните и местни институции, за които трябва да бъдат

изградени и съответните сгради. Последният план, е от периода на социализма,

при който се оформя сегашният вид на Пловдив като градско зониране и

градско райониране като централни и периферни места, промишлени и зелени

зони. Капацитетът на града, определен от този план отдавна е достигнал своите

граници и през 2005 година е изработен нов план за развитие до 2013 година, в

който е отразена визията за града от началото на 21 век.

Всички промени във физическия град са свързани и с промени в

“обживения град”, които имат своите демографски и социални измерения.

Принципът на организация на местата на живеене също многократно се

променят – от териториализираната градска общност по примера на етнически и

религиозно хомогенните квартали-махали в края на 19 век, през социално

разслоение на градските пространства през първата половина на 20 в. и от

изграждане на нови бежански квартали до жилищните комплекси с

многоетажни блокове и хомогенно население от късния етап на социализма.

Тенденциите за градско развитие и планиране, които се очертават в

началото на 21 век, са появата на нови градски зони и застрояване на територии,

предимно в посока юг и запад, създаването на квартали с еднофамилни

постройки за зараждащата се средна класа, гетоизиране и етническо

хомогенизиране на кварталите с ромско население. Общата тенденция на

промените в новопостроените след 60-те години на 20 в. жилищни комплекси е

повишаване на тяхната хетерогенност от гледна точка на прехода от

моноцентричен към полицентричен град.

14

При едно изследване на градоустройствения дискурс не може да се

навлезе в нивото на създаване и усвояване на новите градски територии, нито на

процедурите по мемориализиране на градските места и насищането на

контекста с локални смисли и значения от страна на градските жители.

Ориентирите на местните жители, които са интериоризирали локално

знание и история и всекидневно усвояват града чрез рутинизирани дейности, са

различни от ориентирите на географската карта на Пловдив. Това

“несъвпадение” между реална и символна картография може да бъде

проследено чрез употребите на имената на градските топоси и чрез двойното

номиниране с “официалните” и с “локалните” имена. В разказите на

пловдивчани пространството е наративизирано, т.е. наситено с време: реалните

обекти или вече несъществуващите градски топоси се обясняват чрез други

значими за колективната или индивидуалната памет места, или пък са повод за

разказване на спомен или градски анекдот за повече или по-малко познати

личности.

Освен местата за живеене, в текста са предложени анализи на две общи

градски публични пространства, универсални за всеки град – пазарът и паркът.

Пазарът е изследван в един предишен период – 19 век - по писмени източници,

като е изведен своеобразен модел като топос в социалната организация на града

и като комуникативен център при прехода от традиционно към модерно

общество. Въпреки че не е направено отделно изследване на пазарите в Пловдив

в момента, наблюденията и теренните материали, свързани с възникването на

новите пазарни топоси, непосредствено след 1989 година са “огледани” в една

предишна градска ситуация. Изказаната хипотеза в “Пазарите на “града в

преход” е, че стихийното възникване на пазари в града в началото на “прехода”,

въпреки различния политически, социален и културен контекст, в много

отношения напомнят един предишен “преход” на Пловдив.

Синкретизмът на пазарно-чаршийския комплекс като публично

пространство с различни функции, съответно в делничните и празничните дни и

разделение на социалните дейности в него започва да се променя от началото на

20 век. Чаршийската улица се заменя от т. нар. Търговска, а приоритетите от

площада като пазар се изместват към площада като публично пространство с

предимно празнични и административни функции.

15

“Преходът” в България след 1989 година може да бъде проследен чрез

възникването на подобни пазари на традиционни или нови търговски места в

градовете. Един от индикаторите, който отчита промяната на града към

полицентричен, е възникването на нови по тип търговски площи, молове и др. в

жилищните райони на града и в крайградските зони.

Последната подтема на втората глава насочва към два аспекта на града –

природата и публичните места, свързани със свободното време. В двете части

“Паркът на града” и “Паркът на гражданите” са анализирани функциите на този

топос в социалната организация на града, взаимодействието му с други градски

топоси, отношението личност – общност, усвояването на новото, именуването и

дарообменът. Градът в този случай е изследван чрез локалните измерения на

един универсален негов символ - парка. Той е анализиран като конструирано

природно място в Пловдив, като място на общата памет, и като социално място

със свои обитатели и общности.

Проблемът за публичните пространства в града е разгледан през

“употребите на парка”, който, както и целият град в края на 20 век, става едно

все по-фрагментирано и хетерогенно пространство, наситено със социални

смисли, символи и памет.

Изграден като физическо пространство с морфология и инфраструктура,

твърде различни от съществуващите тогава градски пространства, паркът се

конструира и социално с дейностите, които се извършват там. Ограденото място

предполага и нови културни практики, свързани с кодификация и нормализация

на поведението в него, както и с промените, които се случват в българското

общество на границата между 19 и 20 век. Институционализира се разходката в

парка с подходящо облекло, неделните танци под звуците на градския оркестър,

съчетани понякога с разходка до гарата и посрещане на влаковете, първата

кинопрожекция, а едва по-късно се строят и кинотеатрите. Първоначално това е

било предимно място за разходки и танци – “променада”, а впоследствие в него

се изгражда зоокът, провеждат се спортни дейности, появяват се и ресторанти.

Като общо градско място той “приютява” хора с разрушени къщи след голямото

земетресение през 1928 година, дори става място на провеждане на заседания на

Общинския съвет. Достъпността на мястото, както и статутът му на публично

пространство правят възможни и неговите различни употреби, които невинаги

са адекватни на инкорпорирания модел на поведение и често са резултат от

16

иновативни социални действия. Може да се каже, че все по-голямата

фрагментарност на местата в парка позволява и разнообразието на

идентичностите, които се реализират там.

Третата глава ”Етносоциология на квартала. Жилищният район “Тракия”

представя теренно изследване на един от районите на Пловдив, който е

използван като лаборатория за изследване на града, защото това е едно ново

градско място (с трийсетгодишна биография), изградено на празно място,

заселено в началото с непознати хора. Жилищният комплекс, или предградието,

са специфичен вариант на града, който поставя всички негови обитатели в едни

и същи физически рамки и проектирани социални отношения чрез архитектурно

дефинираните пространства. В българския случай това е и един своеобразен

социален експеримент, отразяващ социалистическата визия за град и общество,

при който в едно предварително изградено пространство – многоетажни

жилищни блокове и много малко общи места за комуникация, са заселени

различни, непознати помежду си хора.

Изследователската теза е, че жилищният район в годините на преход се

превръща от хомогенно от гледна точка на социални дейности (дотолкова,

доколкото проектът “Тракия” не е напълно завършен до 1989 г.) и социално

равенство на обитателите в хетерогенно пространство, което го доближава до

исторически формиралите се квартали като съжителство на различия. За да се

провери тази теза и да се изследва как се “довършва” този незавършен проект,

са направени две типологизации на квартала. Първият тип е моделът на

кварталите през първата половина на 20 век, наследил модела на организацията

на кварталите на балканския град, към който Пловдив се съотнася. Този тип

локалност може да бъде изследван като градско село с относителна етническа и

религиозна хомогенност, но социална хетерогенност на населението. Моделът

на османския балкански град, който Пловдив “наследява” след

Освобождението, се запазва в значителна степен до Втората световна война.

Кварталите на Пловдив запазват своята структура и територия до средата

на 20 век, когато се налага ново градско планиране с оглед на нарасналото

население и нови градоустройствени политики и визии за бъдещето. Кварталите

в центъра на града са с по-дълга история, бежанските махали се превръщат в

квартали с блокове, а най-големият градоустройствен проект на града през 70-те

17

и 80-те години се казва жилищен район “Тракия”, създаден на ново място, с

ново име, без история – град на бъдещето.

Вторият модел, това е социалистическият жилищен комплекс, който е

конструиран като град и в него е проектиран новият социалистически човек.

Този модел е представен чрез реконструирането на образа на града от

официалния идеологически дискурс в седмичните кинопрегледи. Моделът за

ЖР “Тракия” след 1989 година може да се търси в едновременното

съществуване на тези два типа организации – той се възприема и като градска

периферия от пловдивчани, но и като относително самостоятелна цялост – като

град със свои собствени квартали, според административното делене. За разлика

от другите квартали на Пловдив ЖР “Тракия” възниква на съвсем ново място,

без своя памет и без свои “традиционни” обитатели. Ето защо той трябва да

бъде легитимиран като част от града не само за своите жители, но и пред

другите пловдивчани. Конструирането на образа на комплекса от официалния

медиен дискурс на пловдивския всекидневник “Отечествен глас”, още преди той

да бъде реално построен и в първите години от неговия градеж, се съотнася към

“сценариите”, очертани в анализа на седмичните кинопрегледи.

Подобни на “Тракия” жилищни комплекси съществуват и в Западна

Европа, но специфичното в българския случай е максималното смесване на

разнородно население. Основният принцип на доминиращата тогава идеология

е, че разликите между начина на живот в селото и в града трябва да бъдат

заличени и населението да се хомогенизира. Очакваният резултат са социални

промени, достигнати чрез въвеждане на елементи на градския начин на живот,

повишаване на културата на бит и труд, специализацията на труда и др.

Жилищното настаняване в новите квартали е функция от държавната жилищна

политика от този период. Хомогенизирането на населението цели интегриране и

преодоляване на културните, социалните и етнични специфики и различия на

отделните индивиди. От друга страна, това е процес на обучение “как да станеш

градски жител и гражданин на модерната държава”, и то при това от образцов

вход или блок, или поне да се стремиш към това.

Методологията на изследването включва провеждане на дълбочинни

интервюта с три типа “обитатели” на района – активисти на “Отечествения

фронт” и администратори, които са работили в тогавашния градски съвет (по-

късно получил статута на кметство), един от архитектите, изработили проекта,

18

тогавашния районен кмет Славчо Атанасов,, “първи заселници” и жители на

“Тракия”, дошли след 1989 година. Периодът на социализма е изследван чрез

дискурс анализ на пет годишнини на вестник “Отечествен глас” (1968 г., 1976 -

1979 г.) – единственият пловдивски всекидневник по това време и каталог на

всички материали, публикувани по това време за комплекса. Целта беше да

проследя как е бил конструиран официалният образ на квартала, по какъв начин

се променя политиката към него, как се легитимира “новият град” и как той се

включва в пространството на социалистическия Пловдив. Реконструирането на

модела на “града на социализма” и в частност на жилищния комплекс е въз

основа на четири кинопрегледа (от 1949, 1956, 1973, 1974 година).

Методът включено наблюдение и множество свободни разговори позволиха

да се навлезе във всекидневните логики на обитаване и употребите на

пространствата в жилищния район. Визуалният метод при изследване в града и

проучвания на трансформации на пространството е използван за създаване на

серийни данни, чрез които са анализирани проблемите на частно-публично

разделение и хибридни форми на организация на пространството.

Новото пространство е и не е част от пространството на град Пловдив.

То наследява града, но е и нещо изключително – най-голям жилищен район в

България, изграден с нови методи на строителство, еталон. Физическото

пространство е разделено и по социални дейности. Бъдещите стопани и

обитатели не познават своите домове, както и създателите не познават хората,

за които изграждат домовете. Те планират и изграждат жилища-униформи,

които разделят личния живот на отделни помещения за дневен отдих, за сън, за

културни занимания и труд. Специализацията и функционализацията на

пространствата на апартаментите е различна от традиционната организация на

дома и не предполага приемственост на поколенията. В апартаментите е

въплътена и идеята за атомарното семейство, без натрупване на поколенията в

едно и също жилищно пространство.

Следващият момент от биографията на квартала-град, представена в

подтемата Начини на обживяването на района. Профанизиране на празника

(дар и име) е заселването на първите жители. Ритуалистиката и символиката на

този акт е засилена. Новите съседи в повечето случаи не се познават. Те трябва

да заживеят заедно по определени правила, като градски жители и

социалистически граждани. Ритуалното начало се поставя чрез един сакрален

19

момент на размяна на дарове – труд срещу жилище, име срещу статут.

Отношението на дарообмен създава задължения и йерархии – дарените стават

собственици и трябва да започнат да живеят по зададените правила в

предварително зададени пространства. Това е и една от основните разлики

между “употребите” на квартала от първите обитатели и от тези, дошли след

1989 година. Да бъдеш “дарен” с апартамент в “Тракия” (макар и да си платил

неговата пазарна цена) ти отнема свободата да избереш да живееш там.

Заселването на първите блокове с новите обитатели е силно

ритуализирано. Първоначалният “хаос” трябва да бъде овладян чрез поредица

от процедури на “огражданяване”, създаване на хигиенни и социални навици, за

да могат жителите на Тракия да бъдат “живот” и “лице” на квартала. Част от

колективните актове на ответен дар са организираните общи дейности като

създаване на градинки около блоковете, строеж на общи места, съревнование с

другите блокове в инициативата за “Образцов блок” и др. Маркерите на

градското в “Тракия” в началото са все още твърде малко и се свеждат до

градски апартамент, централно отопление, телефонизация, градинки в

околоблоковите пространства. Неравномерността на строителството на блокове

и инфраструктура се “компенсира” именно от общите инициативи,

организирани от Отечествения фронт, Партийната организация и Градския

районен съвет, а по-късно и от Кметството.

Жителите на жилищния район “Тракия” в град Пловдив са близо една

пета от всички пловдивчани и са все още най-млади като възраст. Един от

изводите от изследването е, че този своеобразен социален експеримент не само

че не се трансформира в “гето”, както се случва с някои подобни комплекси в

България, но се развива много успешно и се превръща от хомогенно

пространство - “квартал-спалня” - в реално обитаемо хетерогенно градско

пространство с възможности за реализиране на различни социални дейности и

със своя памет и биография. Едва след 2000 година се появяват и първите по-

големи инвестиции в нежилищни сгради, които са свързани с реализиране

именно на тези липсващи места за комуникация, спорт, отдих, търговски

комплекси, храмове и кино.

Изследователските питания, с оглед на тезата са: кои са първите

заселници, кои са принципите и дейностите, чрез които се хомогенизира

хетерогенното население в началото и как в преходния период се изразяват

20

различията. По какъв начин идеологически конструираната имагинерна

реалност на квартала се вписва в биографичните стратегии на градските

обитатели?

Липсата на ритуалистика и празничност в живота на квартала през 90-те

години, която да изгражда или препотвърждава локална идентичност и да

удържа общността, поражда въпроси: какви са били реалните мотивации на

участниците в дарообмена и как тези отношения се интерпретират от днешна

гледна точка; кое остава след “разомагьосването” на тази имагинерна реалност,

конструирана чрез празника, как се компенсират дефицитите и липсите на

заявени, но неизпълнени проекти?

От гледна точка на съвместното живеене градът може да бъде изследван

като споделено битие, а жилищният квартал като съ-битие. Еднотипността на

апартаментите и подобието на жизнените траектории на семействата, които са

настанени в тях, отговаря на идеята за равенство на всички граждани.

Обитаването на едни и същи физически пространства обаче не предотвратява

появата на йерархии, именно защото съществуват различни форми на социални

употреби. Формите на обживяване и обитаване на квартала са проекции на

социалното взаимодействие между реалните хора, параметрите, зададени

от архитектурния и градоустройствен проект и административното

управление. След 1989 година този модел престава да удържа общото живеене

в едно териториално пространство, каквото е кварталът, и може да се каже, че

тогава в известна степен започват да доминират “индивидуалните употреби” на

градските места, едно от които е жилищният район.

В подтемата Употребите на квартала – обживяване на

пространствата е направена типология на някои от обитателите – децата и

възрастните хора, “другите след нас” – ромите1 и съседските общности по

местоживеене – в един вход или един блок дотолкова, доколкото жилищният

район е едно от пространствата на Пловдив и социалните трансформации, които

протичат в него, не са изолирано от българското общество явление. За целта е

анализирана жилищната политика по времето на социализма като създаване на

1 Един от инструментите на политиката за интеграция на етническите малцинства в България по

времето на социализма е жилищното настаняване. Държавата инвестира в жилища в подобен

тип комплекси, където настанява семейства от различни общности сред мнозинството от

български семейства. След 1989 г. В Пловдив се наблюдава вътрешна градска миграция на тези

семейства обратно към квартали с преобладаващо ромско население.

21

масови привилегии и трансформациите на апартамента в жилищен блок в

икономически и социален капитал в годините на преход.

ЖР “Тракия” е все още в първите две фази на жизнения си цикъл – най-

много са децата и хората в трудоспособна възраст. След няколко години,

процентът на по-възрастните обитатели ще се увеличи, защото тенденцията,

която се наблюдава, е все още ниската социална мобилност на собствениците на

апартаменти в ”Тракия”. Първо или второ поколение хора, родени в града, са

загубили връзките си с родните места и дори в пенсионна възраст не се връщат

там. Все още районът няма достатъчно пространства нито за възрастното

поколение, нито за най-малките. Докато децата оформят свои общности по

местоживеене, ходят заедно на училище или просто играят, то в много от

блоковете все още няма натрупване на повече съседи от по-възрастното

поколение, затова те използват като места за социални контакти пазарите,

сградите на социалните грижи или социални кухни, автобусите или пейките в

района, а някои все пак посещават “малкото кафене” във входа или в близкия

блок.

Могат да се формулират две тенденции за промяната на различните

групи обитатели на района: своеобразна маргинализация на “нашите-други”

– вътрешно градска миграция на ромските и турските семейства) и социално

разслояване случаите на замяна на жилището в “Тракия” с такова в центъра на

града или в други, оформящи се като престижни градски зони. Двете тенденции

имат и своите обратни варианти – тъй като такъв тип жилищни комплекси по

принцип са място, където се заселват имигранти и чужденци. Апартаменти в

“Тракия” се купуват или наемат от хора от други градове или села в България,

за които е “престижно” да имат жилище в Пловдив и от чуждестранни

граждани, за които е лесно да “разчетат” квартала като една от най-

леснодостъпните зони за “чуждите” в града.

Промените, настъпили в българското общество и в частност в град Пловдив,

имат своите пространствени измерения.

Политиката на жилищно настаняване преди 1989 г. е един от механизмите за

създаване на неравенства в иначе безкласовото общество на социализма,

създавайки “масови привилегии”. Като основен инвеститор в жилищното

строителство на изследвания от мен квартал, държавата разпределя жилищата,

които преимуществено се осигуряват за няколко групи. Това са: млади

22

семейства с деца; определени професионални гилдии – военни, артисти,

преподаватели и др.; пловдивчани, чиито жилища са национализирани;

активисти от партийния елит, Отечествения фронт, различни етнически групи

(най-вече роми и турци); семейства, които имат влогове за жилище по системата

на т. нар. лихвоточки; както и такива, чиито членове са работили в

строителството. В този смисъл чрез историята на получаване на всеки

апартамент в района може да се реконструира не само биографичната стратегия

на всяко семейство, но и част от градската история на социализма след 70-те

години на 20 в.

Въпреки еднаквите условия като жилищна площ и общи пространства,

обитателите на блоковете не са равни. Много от хората, получили апартаменти

в района, защото са били представители на някоя от привилегированите групи,

веднага след 1989 година стават собственици и на други жилища. От една

страна, това е свързано с отпадане на ограничението едно семейство да

притежава само един основен жилищен имот и една вила, а от друга, с

реституирането на отчуждени имоти, при което някои наследяват жилищата на

своите родители или закупуват имоти в други части на града, като тези в

“Тракия” отдават под наем. Анализирани са трансформациите на апартамента,

получен по времето на социализма в икономически капитал през

постсоциализма, когато има частна собственост – например “апартамента на

първия етаж”, превърнат в магазин, офис, аптека и пр. През трансформациите и

смените на собствеността на тези апартаменти е разгледана и темата за

социалната мобилност – вътрешноградска, в рамките на страната и извън нея.

Ако приемем собственото жилище, придобито с или без привилегии по времето

на социализма като социален и символен капитал, то той пространствено се

насочва към централните градски части или в покрайнините на града (например

строителство на еднофамилни къщи или включване в кооперации в по-

“престижни” зони).

Другият пример за трансформация на социален капитал е наречен “от

уличната сергия до търговския център”. Първоначалните капитали за

закупуването на по-евтини стоки, които да продават на сергия или в малко

магазинче, са личните спестявания на хората, както и техния социален капитал

или “връзки” , които осигуряват достъп до по-евтини ресурси. Другият вариант

е превръщането на хранителните продукти, произведени “на село”, в стока.

23

Някои от бившите работници в закритите държавни предприятия също намират

“изход” за справяне с икономическата криза чрез сергията на пазара. Тук е

важно да се отбележи, че това много често е възможно поради двойния статут

на този тип обитатели на града. Ако се използва теорията за вторите мрежи и

двойната игра в периода на социализма, може да се каже, че след връщането на

капиталовите мотивации на агентите в тях, изчезват и някои от дефицитите,

които правят възможно функционирането на тези “втори мрежи”. Това пък от

своя страна води до промени на позициите на агентите, както и на

легитимността на капиталите, които се преразпределят в тези мрежови

структури – работникът в държавно предприятие не е вече работник, а става

частен предприемач, стартирайки именно с тези капитали, които той има поради

удвоената позиция и статута като агент от тези мрежи.

В последната подтема са представени пространствените трансформации

в квартала през проблема за публичното и частното и създаване на полу-частни,

полу-публични зони, които се дефинират от постоянно договаряне между

индивидуални и лични интереси чрез социални и културни “употреби”. Много

от дейностите, свързани с форми на усвояване на местата в жилищния район, са

ефект на първоначално заложени дефицити или на незавършеността на

социалистическия проект, както и на липсата на достатъчни инициативи и

инвестиции от местната администрация за компенсиране на тези липси в

годините на преход при отпадане на много от ограниченията и

регулациите.Такъв е примерът с “беседката пред жилищния вход”. Това по

принцип достъпно за всички място всъщност е “заето” преимуществено от

обитателите, които се познават помежду си и прекарват част от свободното си

време заедно. Тези места са гранични за публичните и частни измерения на

живота в съседската общност– там се обменят новините, играят се карти, гледат

се футболни мачове, празнуват се лични празници. Може да се каже, че тези

места са едно своеобразно “продължение” на пространството на дома-

апартамент в общото пространство на входа и квартала, където можеш да

“изнесеш” както питието и храната си, така и “личния живот” – да бъдеш

коментиран или да коментираш живота на съседите си. Но тези места в някакъв

смисъл са и публични пространства, защото именно там се провеждат общите

събрания на собствениците и се взимат решения, свързани с живота в “общ

вход” – решаване на конфликти между съседи или отчитане на дейността на

24

домсъветите. Тези гранични, от гледна точка на частния и публичния живот в

блока, места дълго време са компенсирали липсата на “класическите” публични

места за социална комуникация квартални кафенета, ресторанти и магазинчета,

построени извън пространствата на домовете, в онези общи и ничии зони на

улицата или площада.

Друг пример за “навлизането на публичното в частното” са

“трансформациите” в употребите на апартамента-на-първия-етаж не само като

жилище, но и като офис, магазин, фотостудио, зъболекарски кабинет и др.

Случаят с “Градинката пред блока” – оградена зеленчукова градинка около

много жилищни блокове в България е още една форма на “частна употреба” на

публични места.

Насищането на пространствата на квартала с все повече смисли и

ценности е анализирано чрез няколко казуса - “навлизане на религиозното” (в

различните негови варианти като създаване на сакрални места), “създаване на

природа в града” и ново идеологическо конструиране на ЖР “Тракия” чрез

появата на мемориални места и придаване на обща идентичност чрез празника и

символите (герб и знаме). В района бяха изградени православен и католически

храмове, параклис и аязмо. Множество апартаменти бяха превърнати в

молитвени домове на различни религиозни течения, навлезли в България през

90-те години.

Опитите за символно конструиране на локална общност бяха подновени

от общинската администрация с празнуването на тридесетгодишния рожден ден

на квартала, на който са представени и осветени новите символи – гербът и

знамето на района. Като най-млад район на Пловдив “Тракия” няма своя

героична история, имената на кварталите и улиците не напомнят и не препращат

към националния и световен героичен пантеон, защото никой не знае и не

използва тези имена, той няма и места на “общата памет”. Първият паметник в

ЖР “Тракия” е изграден през 90-те години и е в памет на репресираните от

комунистическата власт членове на Земеделската партия на Никола Петков.

Въпреки че не е първото мемориално място, Паметникът на Тракия,

изобразен на герба-емблема, е статуя на Хан Крум2.

2 Български владетел, известен като добър държавник, въвел строги закони 803 – 814 г.

25

Градът е мястото на гражданите и чужденците, градът е физическо и

социално и културно пространство, локус, място от глобалната мрежа, сакрален

център, йерархия. Но градът, това е и взаимодействието между неговите

обитатели, групи и общности, всекидневни траектории и кристализирали

истории – на града, на кварталите, на хората. Текстът представя “случването” на

един български град на границата на две столетия, но изследването поставя и

множество въпроси – теоретични, методологически, чиито отговори ще

продължават да бъдат търсени в следващи “случвания” на града. Изследването

потвърди изследователските хипотези за хетерономизиране на градските

пространства, трансформацията на местата, на границите между публично и

частно. Някои от акцентите във визитната картичка на Пловдив са, че той е

древно селище, балкански космополитен град, модел за съжителство на

различни общности.