ВОЛЕН СИДЕРОВ

ВЛАСТТА НА

МАМОНА

КОЙ И КАК НИ ОГРАБВА

ВЛАСТТА НА МАМОНА

Българска, 2010 г.

Второ издание

ISBN 978-954-9330-10-6 © Волен Сидеров, автор

Съдържание

Предговор

Глава I

Раждането на култа към Мамона

Глава II

Европа - арена за богоборците

Глава III

Войната срещу Православния Изток

Глава IV

Падането на Християнската империя

Глава V

Пари без покритие

Глава VI

Престъпления изградиха Запада

Глава VII

Ограбването днес

Глава VIII

Лъжата „свободен пазар“

Глава IX

Моралната деградация на Запада

Глава X

Религията на парите

Глава XI

Финансовият балон

Глава XII

Алтернативата на Мамонизма

Илюстрации

Бележки

Предговор

Ровейки в библиотеката си преди време, открих няколко банкноти от по 500

лева, емисия 1993 г. Пъхнал съм ги там явно преди т. нар. деноминация през 1999 г. „за

черни дни“ и съм ги забравил. Банкнотите не бяха малко на брой, но в момента, в

който ги извадих от скривалището им - през 2003 г. не струваха и 1 стотинка.

Независимо колко е „черен“ денят на откриването им. Те не са „бели пари“. Те не

стават за нищо. Никой не би ми дал и геврек за тях. При тях липсваше дори

изречението, познато от „комунистическите“ банкноти с образа на Георги Димитров, на

които пишеше: „Банкнотата е обезпечена със злато и всички активи на банката“. Беше

останал само текстът, плашещ със строгостта на закона тези, които искат да подправят

пари. Нещо, което звучи смешно само десетина години след отпечатването на тези

петстотинлевки. Защото сега мога да ги копирам на някой обществен ксерокс и никой

няма да се затича да ме наказва „съгласно закона“.

Това откритие ме накара да се замисля по-дълбоко за стойността на парите, за

спекулациите, които могат да се правят с тях и ми припомни една крилата фраза,

изречена от Майер Амшел Ротшилд. Не ми трябва политическо лидерство в една

държава, не ме интересува кой пише законите в нея, дайте ми възможност да печатам

парите и и тя ще бъде моя, казал основателят на спекулативния капитал в Европа в края

на XVIII век, когато се оформяло модерното общество на континента ни. То се

оформило обаче така, както диктуват не царете и държавниците на отделните страни, а

наднационалният, нямащ родина лихварски капитал, който днес е световният лидер.

Не американският президент Буш, а парите, които го поставят на този пост, управляват.

Те свалят и качват президенти, предизвикват правителствени кризи, карат милиони

хора по света да робуват на илюзията, че гласуват за своята партия и това води до

представителна демокрация. Че парламентът, който избират защитава техните права и

интереси. А тези, които след време „се разочароват“ от политиците просто заменят

една илюзия с друга, приемайки, че техните избраници са се оказали некадърни.

Всъщност, играта, наречена представителна демокрация и пазарна икономика

отдавна има две сцени на действие. Една - за широката публика, пред която дефилират

политически марионетки, играещи ролята на управници. И втора - скрита зад кулисите

територия, на която става преразпределянето на световното богатство от малък кръг

посветени. Ние с вас, читателю, не участваме в задкулисното действие. За публиката в

салона е предвидено да наблюдава само това, което се играе на откритата сцена. А то

варира от валутна до икономическа криза. От срив на местната валута (както се случи в

България през 1996-1997 г.) до директивна, светкавична „приватизация“ на активите на

цели държави в полза на малка, световна върхушка, която не излиза на светло. Тя не

участва в избори. Не се усмихва от плакати. Да сте видели някъде плакат на някой от

фамилията Ротшилд? А на Пол Варбург? На Кун, на Лоеб? Дотук изброените лихвари са

съпритежатели на най-голямата частна банка в света - американския Федерален

резерв. От неговия борд зависи курсът на долара, лихвеният процент, по който си

плащаме лихвите по дълга и целият ни стандарт на практика.

С този малък кръг от избрани се занимава тази книга. С начините, по които те

завладяват богатствата и труда на нациите. С поклонението им на Мамона, което

започва отпреди хилядолетия. Но което винаги е било насочено срещу Божиите закони.

Защото е казано, че не можеш да се покланяш на Бога и на Мамона едновременно.

Днес нашествието на Мамона е тотално. Подчиняват му се огромни маси от хора в

държавите, наричани „развити“. Те му се кланят по точно установени ритуали. Култът

към парите е световна религия, чиито жреци са потомците на халдейците и техните

ученици - садукеите, както и всички древни поклонници на падналия ангел. На този

култ служат поколение след поколение обикновени хора от „неразвитите“ страни,

които никога няма да станат богати, но живеят с копнежа и илюзията за това. Просто,

защото не искат да прогледнат за истината.

Глава I

Раждането на култа към Мамона

Няма човек в днешно време, който да се възпротиви и за секунда, когато му

кажат, че заемът, който иска да тегли от банката ще бъде натоварен с процент лихва. Тя

бива различна, но обикновено се оказва, че ако теглиш 1000 лева, след пет години ще

връщаш, да кажем, 1500. Това е нормално, как без лихва, учудва се гражданинът. Нали

банката ти дава пари, тя трябва да си начисли лихва затова, че ти ги ползваш за

известно време, нали тя така съществува - снизходително ще ти каже и средният

данъкоплатец, и хабилитираният икономист.

Те говорят така, сякаш лихвата е нещо природно - даденост като дъжда и

морето. Като цветята, които растат на двора, като котките, които се прескачат на

тревата.

Да не би Бог да е създал лихвата, заедно с живите и неживите твари на Земята?

Текстовете на Библията обаче не дават такива данни. На човек е дадено да се труди, за

да се изхранва, да произвежда стоки и да ги обменя, но въпросът с лихвата не влиза в

сюжета на създаването на света. Пропуск?

Всъщност, не съвсем! В Стария завет става дума за даване на пари назаем. „Не

давай на брата си с лихва нито сребро, нито храна, нито нещо друго, което може да се

дава с лихва!“1. И още една заповед дава Бог на Израилевите чада, заедно с Десетте

Божи заповеди, свалени от планината Синай от Мойсей. На всеки седем години този,

който е дал назаем, е длъжен да опрощава дълга: „В седмата година опрощавай.

Опрощаването пък се състои в това: всеки, който е дал назаем на ближния си, да

опрости дела и да го не дири от ближния си или от брата си, понеже е прогласено

опрощаване заради Господа (твоя Бог).“2.

Правим ли това днес? Ако питате някоя банка или заложна къща дали биха ви

опростили на седмата година заема, сигурно ще се обадят в психиатрията за вас.

Как така ще се опрощава? Лихвата си тече, ако ще да изплащате заема си и 20 години.

Всъщност 20 години са много кратък срок, макар за един човешки живот да звучат

сериозно. Защото ние никога не се замисляме какво би станало, ако една лихва тече в

продължение на 2000 години например. Да си представим, че по времето на юдейския

цар Ирод, избил всички младенци, за да предотврати идването на Месията, някой е

дал на друг най-дребната тогавашна монета в заем - една лепта. Тоест - един днешен

цент или стотинка. Изчисленията показват, че при 4 % годишна лихва, през 1750 г.

заемодателят трябва да получи лихва, равна на количество злато с обема на земното

кълбо. През 1990 г. заемът носи лихва, равна на 2200 земни кълбета от злато. Сега си

представете колко лихва биха натрупали трийсетте сребърника, заплатени на Юда за

предателството към Христос. Млечният път няма да стигне, дори да е целият от злато.

Разумно, математически погледнато, лихвата е абсурд. Но с този абсурд ние живеем

най-спокойно векове наред. При това днес у нас лихвата за заем от банка не е 4%, а е

между 13 и 25% годишно и това се смята за нормално.

Този „парадокс“ е известен на всеки математик и стои в основата на легендата

за изобретателя на шаха. Когато владетелят, получил като дар такава занимателна игра,

поискал да го награди, математикът казал скромно да сложат едно житно зърно на

първото квадратче на дъската, на второто да умножат зърното по две и така - до края.

Снизходителната усмивка на дворцовия елит замръзнала, когато пресмятайки

количеството зърно, нужно да изпълни всичките 64 квадрата, станало ясно че са нужни

няколкостотин реколти от житото на цялата планета. Това се нарича геометрична

прогресия и се изучава в доуниверситетските учебници.

Кое поражда желанието да ограбваш другите

Но въпреки, че прогресията се изучава, не се свързва с финансовата практика, с

измамата, наречена лихва, с нарастването на финансовия балон в днешно време и с

деформацията на ролята на парите. Днес срещу количеството пари, които се въртят в

света, не стои същото количество стоки и услуги и това се знае от икономистите.

Според Жак Атали, френски евреин, шеф на Европейската банка за възстановяване и

развитие в началото на 90-те години: „Днес световното борсово капитализиране е

около 60 трилиона долара, или малко по-малко от два пъти повече от световното

богатство (което е 35 трилиона)“3. Атали твърди, че всяка година ръстът на Уол Стрийт

увеличава виртуално богатството на Съединените щати петнадесет пъти повече,

отколкото е тяхното реално производство4. От десетилетия насам една все по-

стесняваща се група от хора забогатяват чрез спекулативни сделки с капитали, без да

произвеждат нищо, без да доставят нищо, без да извършват никаква услуга. Нещата са

стигнали дотам, че в момента хората са принудени да работят все повече и да

получават все по-малко като реална равностойност на труда си. Световнопризнатият

английски икономист Джон Майнард Кейнс, автор на христоматийния труд „Обща

теория на заетостта, лихвите и парите“ става смешен с предсказанието си, направено

през 1930 г. Тогава Кейнс предвижда през 2000 г. хората масово да работят само 15

часа на седмица (по 3 часа на ден!), тъй като няма да е нужно повече за издръжката

им. Днес, през 2003 г. можем да се изсмеем на прогнозата и то направена от такова

легендизирано име в икономическата мисъл. Сега хората са принудени да работят на

две места едновременно - по 15 часа, само че на ден, за да поддържат нормален

стандарт. И това важи както за богатите държави като САЩ, така и за Третия свят.

Последователно и систематично народите на земята биват въвличани в

спиралата на ограбване на техния труд, което медиите наричат „просперитет“ и

„развитие“. Защо хората не се съпротивляват? Защото процесът е измамно регулиран

така, че да не действа като удар по главата с цепеница, а постепенно и неусетно. Така

както една жаба не усеща, когато я сваряват на бавен огън - тя привиква с все по-

топлата вода до момента на смъртта си. По същия начин хората векове наред биват

манипулирани, че боравят с пари, които имат адекватно покритие и че е редно тези

пари да се дават с лихва, която се определя от този, който ги дава - банкера. Всъщност

банките не поддържат повече от 10% покритие на ресурса (за някои банки в САЩ този

процент е 4!), с който работи. Влезте в произволно избран клон на банка във вашия

град и ще видите на гишето надпис: „За теглене на суми над 5000 лева, е задължително

предупреждение от 3 (някъде и 5) дни. Което значи, че ако всички вложители в една

банка отидат в един и същи ден да си поискат парите, банката не само ще фалира, но и

ще дължи 90% от влоговете на своите клиенти. Това се случи в България през 1996 г. и

милиони българи разбраха, че са ограбени при срива на банковата система.

Но защо става така? Защо банкерите не покриват 100% от парите, които раздават

на заем? Нали вземат лихва върху всеки заем? Значи при всички случаи ще са на

печалба? Защо се допускат банкрути и финансови сривове като този през 1929 г. или

1987 г. на световните борси? Защо правителстватата и банковите елити не поддържат

договорка парите, с които се работи, да имат пълно покритие? Или поне максимално

близко до пълното? И никога да не се пускат в обръщение огромни обеми от пари без

покритие, както е сега практиката в целия свят?

Отговорът е извън полето на рационалното. Той се корени в съзнателното

нарушаване на Божия законов ред. Той е в желанието да имаш повече от всички, в

алчността и волята за власт над материалния свят. В поклонението пред Мамона,

вместо пред Бога. Прототипът на това влечение към материалното чрез измама е

сатанинското изкушение. Когато Христос се отдава на пост и молитви за период от 40

дни в пустинята, пред него се явява падналият заради гордостта си ангел - Сатанаил и

му предлага целия свят. „Пак го завежда дяволът на твърде висока планина и Му

показва всички царства на света и тяхната слава (и Му дума: всичко това ще Ти дам, ако

паднеш и ми се поклониш.) Тогава Иисус му казва: махни се от Мене, сатана! защото

писано е: „Господу, Богу твоему ще се поклониш и Нему едному ще служиш!“5

Точно това отклонение от служенето на Бога в посока към служенето на сатаната

води до алчността и страстта към власт над материалния свят с цената на всичко.

Изкушението приложено спрямо Христос, се прилага и спрямо всяка жива душа. Този,

който се поклони на сатаната или някои от неговите форми - Мамона, Златния телец,

губи пътя към Бога и душата си. „Защото каква полза за човека да придобие цял свят, а

повреди на душата си“ - ясно и точно е казал Христос6.

Амбицията да вземаш „пари от въздуха“ - голяма лихва върху парите, които

даваш (и които на практика нямаш в на-личност), е в противоречие с Божия закон, с

християнството (а и с някои други религии като Исляма). Защото подчиняваш душата си

на бога на парите - Мамона. Следваш неговия култ и всички останали твои действия

вече са свързани с този култ. Той те обсебва и ти губиш душата си точно както

сварената жаба - живота си - постепенно и неусетно.

Тази опасност е очертана ясно от самия Христос: „Никой не може да слугува на

двама господари; защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия

ще се привърже, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на Мамона.“7.

Но какво значи това днес - в началото на XXI век? Трябва да не докосваме пари и

да не служим с тях ли? Който тълкува така думите на Христос, създава сектантска и

фанатична идеология и изкривява смисъла на християнското отношение към парите и

богатството. Парите не са нищо различно от другите инструменти, с които човек си

служи в материалния свят. Точно така, както не можеш да наречеш книгите,

вестниците, компютъра и Интернет „сатанински произведения“, защото чрез тях се

разпространяват сатанински внушения. Да, разпространяват се, но това го правят

конкретни хора в резултат на собствената си свободна воля, вложена в тях от Бога. В

същото време чрез книгите и Интернет се разпространяват и християнски идеи,

мрежата служи за общуване между истински вярващи хора, така че не може самият

инструмент да бъде обвиняван в служене на антибожествени идеи.

Парите са служили за доброто на човешкото общество до момента, в който не са

се превърнали в култ за поклонение. Това става в античното общество на Двуречието,

където се коренят няколко цивилизации.

Вавилон - родно място на спекулативния финансов капитал

В продължение на хиляда години в периода от 3000 до 2000 г. пр Хр. между

реките Тигър и Ефрат се развиват няколко града държави - Акад, Урук, Ур, Нипур, Киш,

Исин. До края на XIX век материалистите и атеистите смятали, че описанието в Стария

завет на Вавилонското царство е художествена измислица. Тогава обаче, английският

археолог Колдуей разкрива древната столица Вавилон, за да се потвърди библейския

разказ и пред най-големите неверници. Така, както немецът Шлиман горе-долу по

същото време открива смятания за митичен град Троя и доказва, че описаното от Омир

се базира на истински събития.

Вавилон заема централно място в цивилизационното развитие на Месопотамия

- центърът на религиозни, културни и икономически идеи за десетки народи,

преминали по тези земи от времето на цар Саргон (XXI в. пр. Хр.) през периода на

законодателя Хамурапи (XVIII в. пр. Хр.) до Навуходоносор (VI в. пр. Xр.), който

превзема Йерусалим и разрушава храма на Соломон, пазещ скрижалите с Божиите

заповеди. В образуването на Нововавилонското царство - от IX в. пр. Xр. насам, основна

роля имали халдейските племена. Те били семитски, арамейски народи, разделени на

северни (формирали по-късно Асирийското царство, погълнало Вавилон) и южни -

същинските вавилонци. Северните се покланяли на бога на луната Син. Южните - на бог

Мардук. Бог Мардук бил заменен по-късно от Ваал и от Молох при филистимяните.

Именно на тези зловещи богове, изискващи човешки жертви започнали да се покланят

и юдеите още от момента на завета на Бог с Мойсей на Синай. Братовчедските

династии на халдеите воювали помежду си и Вавилон преминавал от едни ръце в

други, но оставал център на идолопоклонничеството и дал на света прототипа на

финансовия спекулативен капитал. Вавилон през периода на разцвета си - VII-V в. пр.

Xр. се владеел на практика от делови „домове“ - фамилии, които натрупвали капитал

чрез спекула. Най-известният дом от това време е Егиби. Сведения за дома Егиби има

още от 715 г. пр. Хр.8. Домът Егиби владеел големи земеделски масиви, десетки роби и

многочислени сгради. Фамилията Егиби се занимавала с банкерство в пълния му

днешен смисъл. Вземала депозити, давала заеми срещу лихва, финансирала търговски

сделки. Някои от членовете на Егиби били на царска служба, което е един от най-

ранните примери (преди 28 века!) за сливане на политическа власт и капитал. Още от

това време Вавилон остава символ на общество, което се покланя на Мамона. Вавилон

остава привлекателен за голяма част от юдейската върхушка по времето, в което

евреите са във вавилонски плен (586-536 г. пр. Хр.) след разрушаване на Първия храм.

Този град става център за юдейската мисъл и по-късно, след потушаването на

антиримското юдейско въстание от 66 г. сл. Хр.и разрушава-нето на Втория храм от Тит

през 70 г. именно Вавилон става уютният инкубатор на талмудизма, създаван там през

първите 4-5 века на новата ера от юдейската фарисейска върхушка. Докато

християнството е във възход в цялата бивша елинистична и римска територия, Вавилон

отглежда поколения талмудисти, които поставят основата на идеологията, наричана

днес „юдаизъм“. Тук, в града на бог Мамон, юдейската равинска школа изгражда

теорията за „богоизбраност“ на еврейството, каквото и да се разбира етнически под

„еврейство“. Теорията за подчинение на целия свят, на „всички царства на света и

тяхната слава“, както се изразява сатаната, изкушавайки Христос. Това е възможно, ако

се поклониш на изкусителя, ако загърбиш Бога и прегърнеш Мамона, разбрали

юдейските лидери. За пример пред себе си те имали вавилонската финансова

олигархия. Примерът бил възприет от юдейската върхушка и прилаган по-нататък през

вековете. Защото тя разбрала, че след отхвърлянето на Месията, мечтаното от тях

превъзходство над другите народи може да се постигне само чрез поклонение пред

Неговия враг. И това „превъзходство“ може да бъде само материалното завладяване

на света. На богатствата му. На парите му.

Парите имат стойност, защото всички мислят, че те имат стойност

А какво са парите всъщност? Знаци, чиято стойност живее, само ако между

хората има доверие и съгласие, че тези знаци имат точно тази стойност. Поклонниците

на Мамона разбрали много рано това. Както и обратното - злоупотребата с човешкото

доверие може да те направи богат. Мамейки другите, които не очакват това от теб, ти

можеш да ограбваш парите им и ставаш по-силен от тях. Добиваш власт. Подчиняваш

ги. Те работят за теб. Те са част от робите ти, без формално да се водят такива.

Изпълняват всяка твоя прищявка. Ти ставаш Бог.

През 1903 г. един американски антрополог - Уилям Хенри Фърнес, пристига на

един от микронезийските острови - Яп. Той установява с огромно удивление, че

местните жители използват странна форма на разплащане - каменни пари. И то не

малки камъчета, а огромни колелета от варовик - нещо като воденични камъни с дупка

по средата, които наричали „фей“ и чрез които измервали богатството си. Тъй като

били тежки, камъните „фей“ си оставали където са, дори когато си сменяли

собствениците. Най-уникалният случай бил с един огромен „фей“, който при буря

паднал от лодката на преносителя му на морското дъно. Въпреки това, никой не

оспорвал богатството на притежателя му. Всички знаели, че той има един „фей“ на

дъното на морето и срещу него може да получи определен брой стоки или услуги.

Тази удивителна история е използвана като илюстрация от нобеловия лауреат -

световноизвестния представител на Чикагската икономическа школа Милтън Фридман,

във фундаменталния му труд „Немирството на парите“9. В крайна сметка няма

съществена разлика в смисъла на парите като феномен, заключава Фридман,

независимо дали те са огромни камъни или зелени доларови банкноти. Важното е, че

„парите имат стойност, защото всички мислят, че имат стойност“, смята нобелистът.

Кравите и овцете - неудобните монети

В примитивните общества стоките и трудът, вложен в тях, се измервали с глави

добитък. В индийския фолклор могат да се намерят някои цени. Например хубава жена

се купувала за 5 коня, момиче - за 2 крави, а за един кон - робиня.

В Египет по времето на Средното и Новото царство - от 2151 г. до 1071 г. пр. Xр.,

един роб струвал от 182 до 372 г. сребро, което тогава се равнявало на 2690 л пшеница

или 4 крави. По времето на Омир един роб струвал от 4 до 20 говеда, а в хетската

държава през XVI в. пр. Xр. - между 2 и 7 крави.10

С времето обаче тази размяна станала неудобна. Появило се диференцираното

търсене, на което добитъкът като парични знаци не вършел работа. Как да смениш две

овце например, за един нож, ако на човека, предлагащ ножа, не му трябват овце, а

грънци. Трябва да намериш грънчар, той да иска да вземе овцете срещу своите грънци

(а ако на него пък му трябват платове?), чак след което да се сдобиеш с това, което ти

трябва.

Като сравнително стандартен паричен знак служили дълго време кожите. Все

пак те били по-удобни за носене от цялото животно. Но също не можели да измерват

прецизно стоковите размени или услугите.

Парите се явили знакът, срещу който ти - носителят им, доказваш, че имаш две

овце. Те улеснили размяната невероятно. Вече не било нужно да пренасяш различни

стоки от едно място на друго, само за да платиш с тях. Достатъчно било да пренесеш

каменна плочица, дървена дъска или парче метал, а по-късно и хартийка с означена на

нея стойност. С този знак в ръка вече можело да се търгува „от разстояние“. В знак на

уважение към дълго употребявяните като пари животни римляните нарекли парите

„pecus“, кое-то значи „добитък“.

През вековете вместо монети и банкноти са се използвали: животни, кожи,

сушена риба, тютюн, платове, мъниста, пера, миди, пръчки сол и зърна какао.

Не финикийците са въвели монетите

Най-старите достигнали до нас монети са от областта Лидия (в днешна Турция) и

са от VII век пр. н е. Те са от златно-сребърна сплав, наричана „електрон“. Върху тях се

отпечатвало теглото, тоест стойността на монетата. Формата нямала значение, но се

слагал печат на този, който еми- тира парите - цар, вожд. Иначе се знае, че монети се

секат от хилядолетия, най старите са от Китай. Преди 2600 години е открит методът на

сечене - притискане на метала между две твърди метални повърхности, наречени

матрици.

Древните гърци слагали дори в устата на починалия сребърна монета. Наричали

я „обол“ и с нея мъртвецът трябвало да си плати на Харон - пазача на подземното

царство на сенките, за да го пренесе през река Стикс.

Върху монетите, които от Лидия преминали в древна Гърция и Рим, се

изобразявала емблемата на града, острова или държавицата, която ги емитирала.

Остров Кария например, изобразява на монетите си лъв - животното, което ще даде

името на първите български пари след Освобождението. Остров Егина обаче

предпочита костенурката и я слага върху парите си. Атина пък изобразява бръмбар -

свещеното насекомо на древен Египет.

Лидийският цар Крез е станал вече кръстословично име. Той е христоматиен

образ за богаташ през античната епоха. Крез оглавява лидийското царство през 560 г.

пр. Хр. и това, което го отличава от други антични владетели е, че оформя мощната си

хазна чрез търговия и спекулации, а не чрез пряко заграбване на чужди имоти и вещи.

Лидия - малко царство в днешната област на Турция - Анадол е описана от Херодот

като център на търговията в тогавашния цивилизован свят. За първи път там се оформя

това, което днес наричаме стокова борса. Хората отивали на определено място за да

търгуват, а не търсели търговеца в неговия дом или стопанство. Пазарът станал бог. Той

определял поведението на хората и Херодот с удивление описвал как лидийците се

превърнали в народ от търговци, за които всичко се купувало и продавало. В Лидия

сексът станал стока в този професионален вид, в който днес съществува проституцията.

Хазартът станал нормално приета професия и бизнес. Поклонението на Мамона

завладяло лидийците до последния човек.

Но още било рано за тоталното нашествие на Мамона. При сблъсъка с

персийското царство Крез загубил, именно защото воините му били наемници - хора,

които се биели за пари, а не за кауза. Докато Персия все още е живеела по правилата

на древния свят отпреди мамонизма, когато човешкото поведение се е определяло и

от отношението му към Бога и лоялността към народността, освен от това към парите,

към Мамона.

Заслугата на Крез е въвеждането на еталон при сеченето на монети - точно

определен обем на злато и сребро в оп-ределено съотношение, наречено „електрон“.

Това отменяло носенето на везни за теглене на злато, улеснявало обмяната на стоки за

пари.

Християнството става естественият враг на лихварите-мамонисти

Първата гигантска измама, родена в ума на богоборците е свързана със златото.

То е посочено от Господ при създаването на света в книга Битие на библията като нещо

полезно и необходимо - „Златото на тая земя е добро...“ (Бит. 2. 12). От началото на

човешката цивилизация обаче започват опитите златото да се подменя с по-малко

ценен метал или със съвсем безстойностни материали като хартията. Днес може да

прочетете най-различни обяснения на мотивите за смяна на златните монети с

хартиени банкноти. Едно от най-смешните сред тях е, че златните монети се

изтърквали при дълго носене. Най-сериозни автори икономисти и историци

„изчисляват“ загубите от търкането на златни монети при пренасяне на милиони. Този

и други аргументи били използвани от търсещите печалба чрез измама почитатели на

Мамона. Венецианските банкери раждат идеята да се пренася къс хартия, който да

гарантира, че търговецът Х има еди колко си злато в банката на банкера Y. Така

търговците можели да обменят стоки без да влачат торби със злато. Златото им стояло

на сигурно място в тре- зорите на банките. Така се родили банкнотите. Първите

истински банкноти в Европа се появяват през XVII век. През 1661 г. Шведската банка

имала недостиг на сребро и издала първите печатни пари с гаранции на банката.

Отначало банкнотите имали пълно покритие в злато, но постепенно се стигнало

до извода, че никога хората не обменят едновременно банкнотите си в златната им

равностойност и се приело, че 33% е оптималното покритие на една банкнота с ценни

метали. Днес такова покритие със злато няма нито за най-разпространената валута -

долара, нито за еврото - паричната единица на ЕС, нито за някоя друга валута.

Стойността на парите в наше време е най-голямата манипулация, защото се гради

върху доверието в правителствата или във Федералния резерв на САЩ. А те са

доказвали много пъти, че не само не са гарант за паричната сигурност на гражданите,

но обикновено са съучастници в ударите по благосъстоянието им чрез финансови

кризи и резки сривове на валутите.

Развихрянето на лихварството има антична история, но модерният му

европейски вариант се развива през XIII-XIV век във Венеция. Там се оформят първите

банки и банкери, чийто най-ярък образ - патологично алчният евреин и антихристянин

Шейлок е обрисуван от Шекспир в пиесата му „Венецианският търговец“. Тогава, когато

Източната римска империя, известна като Византия, първата православна държава в

света, започва да се разпада под ударите на вътрешни и външни врагове. До този

момент обаче, тази империя е образец на единство, на симфония между божествените

принципи, приети след идването на Xристос от неговите последователи и начина на

държавно управление. На правенето на политика, което винаги е свързано с морала.

Без здравата база на християнския морал не може да има добра политика, казва

английският консерватор Едмънд Бърк (1729-1797 г.), критик на антихристянската,

извършена от масони-илюминати Френска революция. Бърк е един от малкото западни

автори, изобличили събитията от 1789 г. във Франция като една богоборческа,

антицърковна и нихилистична революция на тайни общества. Според него тези

кървави събития, разорили Франция и причинили смъртта на над 1 милион души, са

резултат от последователна атеистична пропаганда от страна на т. нар. дейци на

Просвещението. Бърк е категоричен, че не може да има добре устроена държава, ако

тя не е изградена на божествените принципи, на морала на вярата: „Ние знаем, и което

е още по-добре, ние вътрешно усещаме, че религията е е основата на гражданското

общество и на всичко добро и вдъхващо добро.“11

Именно отклонението от Божиите закони и идолопоклонничеството довежда

Римската държава отпреди император Константин Велики, до разруха. Преследването

на християните след разпространението на Новия завет на Спасителя е държавна

политика и практика до началото на IV век. То започва от Ерусалим, когато юдеи под

влиянието на фарисеите убиват с камъни брата Господен - първия епископ на

Иерусалим Яков. След възнесението на Христос този град станал център на първата

Христова църква. Нейно ядро станали 12-те апостоли и 120-те Христови ученици. При

слизането на Светия дух - на петдесетия ден от разпването на Христос и десет дни от

възнасянето Му - към тях се присъединили 3000 души. Общо 5000 христови

последователи оформили началото на днешната Православна църква. Тъй като Иисус

Христос проповядвал обратното на това, което учили еврейските секти на фарисеите,

садукеите и останалия елит на Юдея, той станал техен враг. За садукейската върхушка

храмът бил банка - там се съхранявали ценностите, събирани от всички юдеи. Едно от

най-силните обвинения на Христос към юдейския елит е, че този елит искал от хората

да се заклеват в златото, а не в храма: „Горко вам, водачи слепи, които казвате: ако

някой се закълне н храма е нищо; но ако някой се закълне в златото на храма,

задължава се/ Безумни и слепи, кое, наистина стои по-горе: златото или храмът, който

освещава златото.“ (Мат. 23. 16,17). Служителите на вярата при евреите отдавна били

станали лихвари или това, което днес са брокерите на Уол Стрийт - разпределители на

капитал и неговите лихви. Те все повече се превръщали в едно затворено общество,

покланящо се на Мамона. Точно затова старозаветният пророк Иезекиил, живял по

времето на Вавилонския плен - 606-536 г. пр. Хр. изобличава сънародниците си юдеи.

През цялото време на съществуването си, еврейската народност изгражда в лицето на

своя елит една идеология за богоизбраност, която почива не на спазването на Божиите

закони, предадени на този народ чрез Мойсей, а на поклонението на Златния телец.

Още когато Мойсей е на Синайската планина, за да получи скрижалите със законите на

Бога, (един от които е: „Ако заемеш пари на някой сиромах от народа Ми, не го

притеснявай и не му налагай лихва.“12), племето му се отдава на идолопоклонничество.

Тъй като Мойсей се бави 40 дни, евреите искат идол: „Когато народът видя, че Мойсей

се забави да слезе от планината, събра се при Аарона и му рече: стани и направи ни

бог, който да върви пред нас понеже не знаем какво стана с този човек - с Мойсея,

който ни изведе от Египетската земя.“13. Въпреки, че са видели с очите си всички Божи

чудеса, с които им се показва, че могат да бъдат народ, носител на вярата, евреите не

искат това, те търсят идолите, златото, Мамона. И техният „свещенослужител“ - Аарон

им го дава веднага: „Аарон им каза: извадете златните си обеци от ушите на жените си,

на синовете си и дъщерите си и ми ги донесете (и всички извадиха златните си обеци и

ги донесоха на Аарона.) Той ги взе от ръцете им и направи от тях излян телец и го

обдяла с длето. И те казаха: ето, Израелю, твоят бог, който те изведе от египетската

земя.“14 Това първо и многозначително отклонение от Божия закон на евреите става

тяхна втора природа за основната част от тях и за върхушката им в следващите векове.

Самият Мойсей е разгневен страховито от отстъплението на народа си и в яда си счупва

каменните плочи със скрижалите, на които са написани Божиите заповеди. (Тези плочи

биват написани с Божията ръка втори път и стоят в кивота - специално направен ковчег

в светая светих на скинията - подвижния храм на юдеите, след това в Първия храм до

неговото завладяване и разрушаване от Навуходоносор. После изчезват и досега не се

знае къде са). Мойсей унищожава Златния телец, но само за момента: „и грабна

телеца, който бяха направили, изгори го в огъня и стри на прах, па го сипа във водата и

даде от нея да пият Израилевите синове.“15 Изглежда това наказание е имало двояко

следствие за Израилевите синове. Мойсей е целял трайното заличаване и на най-

малките частици от Златния телец, но образ- но казано, тези частици май навлезли в

ДНК-то на юдеите оттогава. И за поколения евреи след това Златният телец си остава

бог номер едно. Днес това идолопоклонничество е концентрирано най-вече в САЩ -

съвременната юдейска държава, която владее материалните ценности на останалия

свят чрез измама и насилие.

Защо не може да има „юдео-християнство“. Евреи ли са Авраам и Мойсей?

В масовата култура на XXI век съществува една наложена вече теза. Че т. нар. юдаизъм

е първата монотеистична религия. Че древните юдеи първи отхвърлили многобожието

и приели поклонението на един единствен бог. Това се опровергава от самия Стар

Завет, части от които влизат и до днес в свещените книги на еврейството - Тората. За

християните свещени са книгите на Стария (50) и Новия Завет (27) - общо 77 книги. От

тях канонични (боговдъхнове- ни за вярващия християнин са всички книги на Новия

Завет и 39 от книгите на Стария Завет без следните 11: Книга втора Ездра, Юдит, Първа

Макавейска, Трета Макавейска, Премъдрост Соломонова, Премъдрост на Иисуса, син

Си- рахов, Товит, Послание на Йеремия, Варух и Трета книга на Ездра.)

Всеки пристъпил към вярата християнин днес трябва да знае: първо, че

терминът „юдео-християнство“ е спекулативен и лъжлив. Не може да има сложно

съставна дума от две противоположни по същността си тези. Юдейството, насаждано

от фарисейската и садукейска върхушка, от самото начало на съществуването си е

базирано на поклонение пред един шовинистичен, расистки и чисто материален,

земен начин на общуване с Бога. Xристиянството е следване на учението на Иисус да се

отнасяме с хората така, както бихме искали те да се отнасят с нас. Без разлика в

народността и принадлежността им към някаква каста. В книгите на Стария Завет няма

да намерим пояснение за царството Божие. Няма да срещнем наставления за грижа за

безсмъртната душа на човек, която застава на Божи съд след раздялата с материалното

си тяло. А това е сърцевина на религиозността във всичките и днешни разновидности.

Дори най-отдалечилите се от простите и безгрешни наставления на Xристос днешни

секти и учения, водят битки за човешки души. Търсят начин да внушат на

последователите си, че именно тяхната „църква“ осигурява най-желаното и търсено

чрез вярата нещо от хората - безсмъртието.

В Стария завет за безсмъртие на душата могат да се намерят само индиректни

намеци. Там съглашението с Бога води не до спасяване на индивидуалната човешка

душа, а до завладяване на нови земи и богатства от народа, който е сключил завета.

Така се приема Божия закон от част от племената, потомци на Ной. Ной не е евреин и

няма как да бъде, тъй като етносът е по-късен белег за характеристика на човечеството.

При Ной наказанието Божие и шансът след това за нов живот е въпрос на морал, на

спазване и нарушаване на морала. Не на принадлежност към това или онова племе.

При Авраам - баща на народите, въпросът стои по същия начин. Въпреки, че днес

наричащите себе си „евреи“ сочат Авраам за свой прародител, то със същият успех

могат да го посочат и воюващите с „евреите“ палестинци, всички разновидности на

арабските народи, неарабските народи и дори финландците. Защото в Първата книга

на Стария Завет - Битие, глава шестнайсета се разказва как Авраам създава потомство

от „египтянката Агар“. Това потомство сигурно се е размножило, така че днес народите

на Египет и доста страни около него могат да претендират за синове на Авраам, така,

както това правят евреите. Аврам става „Авраам“, тоест „баща на много народи“ след

завета си с Господ. Не на един, а на много народи - според Битие, глава 17/4.

Впрочем ако четем модерните западни тълкуватели на еврейската история, Аврам е

просто силно амбициран да създаде народ мъж, който си е въобразил, че е сключил

завет с Бога. Така смята Макс Даймънт, американски евреин, автор на книгата „Евреи,

Бог, история“, издадена от българското еврейско сдружение „Шалом“. Даймънт нарича

на езика на психиатрите завета на Аврам с Бога „проекция“ - тоест, натрапчива,

нередна мисъл, която не искаш да приемеш за своя, но ти харесва и я приписваш на

друг, за да заобиколиш дискомфорта. Ето как един еврейски автор като Даймънт

описва „първосъздателя на много народи, сред които и еврейския Авраам“ почти като

един психопат и то в книга, издадена от еврейски център у нас: „Хората, които имат

такива халюцинации, не са задължително невротични или психично болни, може само

да са силно напрегнати или вдъхновени. Следователно от гледна точка на

психоанализата, вероятно у Аврам се е зародила идеята за договор с Всемогъщия отец,

представен като Йехова, и той е проектирал в този образ на Бащата собственото си

желание да опази бъдещите поколения на децата си и на децата на децата си“16.

Виждаме, че у днешните евреи-материа- листи идеята за Бог е по-скоро психореакция

на подсъзнанието, отколкото вяра и религия. Но не е ли било така и у техните далечни

предци?

Знам, че много хора ще се стреснат при следващите думи, но е условно да

наречем „евреин“ дори Мойсей. Той е намерено дете и според Изход, глава втора, е

„от Левиевото племе“. По-нататък обаче, в Стария завет - в Книга Първа на

Паралипоменон, която представя геналогията на израилевите водачи, в глава 23, стих

14 се казва ясно: „А Мойсей, човек Божий и синовете му БЯХА ПРИЧИСЛЕНИ КЪМ

ЛЕВИЕВОТО КОЛЯНО“. Това „причисляване“ става при преброяването на израилевия

народ по заповед на цар Давид, тоест около 300 години след смъртта на самия

Мойсей. Тогава юдеите тръгват да подреждат исторически хоронологията си, тъй като

за първи път имат мощна държава и цар.

Няма чист етнос „евреи“

Впрочем именно заради това преброяване на народа и левитите, цар Давид

става неугоден Богу и Бог наказва народа му. А самото преброяване показва според

глава 21, стих 5 на Книга Първа на Паралипоменон, че народът на Израил се състои от

различни по етнос поданици: „И даде Йоав на Давид списък на преброения народ.

Всички изра- илтяни бяха хиляда хиляди, и сто хиляди мъже меченосци, а иудеи -

четиристотин и седемдесет хиляди меченосци“. Много ясно старозаветният писател е

отделил „израилтяните“ - 1 110 000 мъже от „иудеите“ - 470 000 мъже. Това говори за

два различни по етнос народа, от които неюдейският е преобладаващ. Логично е в

следващите векове той да стане още по-преобладаващ и реално юдеите в началото на

новата ера да са малцинство в римската провинция Палестина. Защо тогава днешната

религия на Израел се нарича „юдаизъм“, а не „израелизъм“ или още по-правилно -

„талмудизъм“, тъй като на практика е оформяна векове след Xристос и няма общо с

вярата, която Бог векове до идването на Xристос се опитва да внедри у юдейското

племе неуспешно? Защо самата страна не се нарича „Юдея“, щом претендира за

наследството на Юдиното коляно? Защо днес, за да станеш гражданин на Израел,

трябва да изповядваш юдаизъм (тоест - талмудизъм, което не е Божият закон, даден на

Мойсей)? С какво основание първият лидер на Израел след появата на тази държава

през 1948 г. Бен Гурион, я нарича наследство на царството на Давид и Соломон?

Днешните евреи наследници на „израилтяните“ ли са, или на „иудеите“ - два народа,

които Старият Завет категорично отделя един от друг? На тези въпроси днешните

политолози, историци, теолози и философи от Запад избягват да търсят отговор, кой

знае защо.

Всъщност, Мойсей по-скоро е избраникът, на когото е възложено да „сведе“

морала на Бога до хората, които стават от този момент „негов народ“. Доколко от

негов, може да се превърне в чужд, се вижда от думите на Господ в Изход, гл. 32, ст. 9

„И ето аз виждам, това е народ твърдоглав...“ По-нататък Господ предлага на Мойсей

да изтреби неприемащия Бога народ и да „му направи друг народ“, който ще приема

Божиите закони, а няма да върви против тях. Мойсей обаче горещо се застъпва за

племето и го спасява. С цената на разочарование, впрочем, защото ще види как това

племе е готово да загърби своя водач и Бога си и да си построи телец от злато броени

дни след спасението си. Но от общуването на Мойсей с Бога става ясно, че

„етническият“ характер на богоизбраният народ е пълна условност. Щом не приема

морала, този народ става от богоизбран, богунемил. И това се случва на практика в

юдейската история от Мойсей нататък стотици пъти. За да стане необратим процес при

отхвърлянето на Спасителя Xристос от юдейската върхушка и мнозинство.

Според преписки между антични князе от региона на библейските земи и

египетските фараони, стигнали до нас, знаем, че „евреи“ произлиза от древната

ханаанска дума „хабиру“, означаваща „скитащи“. Тя е употребена от управителя на

Иерусалим Абди Шиба и може да се прочете в откритите при Телел Амарна антични

таблички - писма. В смисъла на тази дума няма етнически или расови характеристики.

Просто скитащи племена.

Юдеи пък идва от името на основателя на едно от дванайсетте колена на Яков,

наречен Израил (Който се бори с Бога). Две от тези колена на Юда и на Вениамин

заселват Южна Палестина и малка част от тези племена ще образува по-късно

Юдейското царство, съществувало с прекъсвания до унищожаването на Иерусалим от

Тит Флавий през 70 г. сл. Хр. и преименуването му в Елиа Капитолия.

Израел трябва да се казва днес „Палестино-Хазария“

Името на днешната държава Израел не отговаря на „етническата“

принадлежност на еврейството, претендиращо за тази земя. Би трябвало днешната

еврейска държава да се казва „Юдея“, ако иска да наследява историческото минало на

юдейското племе. Но и тогава няма да отговаря на реалностите, защото според

известния труд на Артур Кьостлер „13 коляно“, над 90 % от днешните евреи нямат

нищо общо с древните обитатели на Палестина. Защото произхождат от тюркското

племе хазари, владяло земите зад Кавказ до VII-VIII век и след това изтласкано към

Западна Европа. Така, че ако искаме днешният Израел да носи името на етносите,

които го населяват преобладаващо, то той би трябвало да се казва „Палестино-

Хазария“. Защото се населява от палестинци от една страна и хазари - от друга,

представящи се за потомци на Соломон.

Но какво е представлявал Соломон? Ако се вгледаме в неговата личност, ще

видим, че всеки днешен материалист и богоборец може да претендира за Соломонов

наследник. Тъй като самият Соломон е бил завършен материалист и поклонник на

Мамона. Днешните евреи от хазарски произход наистина са достойни наследници на

Соломон. Тъй като наследството е една непрекъсната битка с Бога, едно непрекъснато

бягство от Божия закон и търсене на Златния телец, на Мамона. Една мъчителна драма

на пророците да върнат народа си към Бога, завършила без успех при идването на

Христос.

Старият Завет е „най-антисемитската“ книга

Днес всеки, който разглежда еврейската история и религия извън наложените

пропагандни схеми, бива обвиняван в „антисемитизъм“. Няма да разглеждаме тук

безсмислието и лъжовността на термина, тъй като семити са всички араби и най-вече

избиваните от десетилетия палестинци от страна на израелските власти. Само искаме

да насочим вниманието към един много цитиран и малко четен текст - Старият Завет.

Той е свещена книга за християните. Част от него се признава за свещена книга и от

юдаистите. Всъщност, ако на днешен представител на еврейската Антикле- ветническа

лига му дадат откъси от Стария Завет, без да му казват какво е, той ще го обяви за

„антисемитски“ текст и ще иска да съди авторите му. Тоест свои далечни предци -

книжници и патриарси, които са го писали.

Неясно защо обаче, малко автори разглеждат юдейската история на базата на

задълбочен анализ на Стария Завет. В крайна сметка, би трябвало повечето западни

автори да правят това, тъй като се водят номинално християни, което значи, че тачат

Светото писание като източник на сведения. Може би това заобикаляне на Стария завет

идва от факта, че изчитайки го последователно и системно, човек открива, че от хиляда

и петстотинте години преди Христа, които се броят за антична история на евреите, едва

ли се събират и стотина години, в които да се спазват Божиите заповеди, дадени на

Мойсей. Еврейската история всъщност е низ от морални падения на царе, елит и народ

и поредица от опити на отделни пророци да вдъхнат вяра у еврейското племе. Опити,

завършващи с неуспех, чиято кулминация е отхвърлянето на Христос от юдейското

мнозинство и елит.

Старият завет не е история на евреите, а на човешкия род

Историята на еврейството до Вавилонския плен (586-538 г. пр. Хр) условно се

дели на три големи периода: период на патриарсите - от около 1800 г. пр. Хр. до 1200 г.

пр. Хр., период на съдиите - от 1200 до 1020 г. пр. Хр.и период на царете - от 1020 до

586 г. пр. Хр. Отстъплението от морала започва от първите дни на неговото

„представяне“ чрез скрижалите на Мойсей. Щом се връща от планината Си-най,

водачът на еврейството вече вижда своя народ да се кланя на Златния телец. Още

тогава Господ предупреждава чрез Мойсей какво ще последва за еврейското племе,

ако не се върне в правия път и се кланя на Мамона. На много места в Стария завет Бог

предупреждава народа, с който сключва завет да не краде, да не мами и лъже

ближните си: „Не крадете, не лъжете и не се мамете един друг!“17. Много автори

смятат, че тези Божии заповеди се отнасят само до „етническите евреи“, ако можем

така да обобщим потомците на Авраам. Всъщност става дума за клон от човечеството,

който не трябва да се етнизира и стеснява до рамките на една народност. Моралният

кодекс е отговорност, която Господ спуска чрез Мойсей на тези, които биха я приели с

вяра (по начало понятието „евреи“ влиза в употреба векове след Мойсеевия период).

Старият завет не е история на еврейския народ, както се заблуждават много хора днес,

поради слабото познание на принципите на вярата в атеистичното ни модерно

общество. Старият завет е история на човешкия род и на това, колко лесно може да

бъде проиграна връзката на човек с Бога, когато няма устойчивост във вярата. И когато

държавите се изграждат не на Божествените принципи, а на принципите на

богоборчеството, на преклонението пред преходните, материалните ценности, заради,

които отхвърляме най-ценното - Божията благодат и спасението на душите си.

Мойсей: „Защото зная, че след смъртта ми вие ще се развратите и ще се отклоните от

пътя, който ви завещах..“

Това, което се случва с една народност, чиято върхушка изгражда теорията за

богоизбраност не като отговорност и морал, а като право на владеене на световните

богатства, е описано ясно и точно в Стария завет. В книгата „Левит“ недвусмислено е

очертано какво ще стане с израилевите синове, които предпочитат Мамона пред Бога в

следващите векове: „Ако ли и след това Ме не послушате и тръгнете против Мене/ и Аз

ще тръгна с ярост против вас и ще ви накажа седмократно за греховете ви....Градовете

ви ще обърна на пустиня и ще опустоша светилищата ви... Ще опустоша земята ви, тъй

че ще се смеят над нея вашите врагове, които се заселят в нея“18. Не става ли това с

юдеите при последвали-те нашествия на асириици, вавилонци и римляни? Не е ли

разрушен Иерусалим и сравнен със земята след като юдейската върхушка и всички

нейни верни последователи не приемат Син Божи - Христос и пожелават смъртта Му?

Ето още от обещанията за наказание над юдеите от страна на Господ: „Вас пък ще

разпилея между народите и ще изтръгна меч подире ви; земята ви ще бъде пуста и

градовете ви - разорени... На останалите от вас ще вселя в сърдцата страх в земята на

враговете им, и шумът от разлюлян лист ще ги подгоня, и ще бягат като от меч, и ще

падат когато никой не ги гони“... „И ще загинете между народите, и ще ви погълне

земята на враговете ви.“19. Не се ли случва точно това с неприелите Божия закон

потомци на Авраам през вековете след епохата на патриарсите?

Вниманието ни е насочено именно към старозаветното юдейско царство,

защото то става средоточие на сблъсъка между идеята за Бога и идеята за властване

над света в материален смисъл. Както видяхме, загърбването на Божия завет започва

от първия момент, в който той бива даден. Умирайки, преди влизането на народа му в

Ханаан, Мойсей пророкува: „Защото зная, че след смъртта ми вие ще се развратите и

ще се отклоните от пътя, който ви завещах, и по-сетне ще ви сполетят злини, задето ще

правите зло пред Господа (Бога), като го дразните с работите на ръцете си“20. Това

пророчество на неоспорвания от никой евреин днес духовен лидер Мойсей не се

цитира и не се познава от широката публика. За Мойсей милиардите хора по света

знаят само, че е превел евреите през пустинята. Но не и че им е казал какво ще

последва за тях. Пророчеството е потулвано при дискусиите на еврейска тема, защото

ясно посочва каква съдба очаква отклонилите се от Бога юдеи.

Юдаизмът до Христос е непрекъснат отказ от Бога в полза на Мамона

Епохата на съдиите предхожда създаването на Израелско царство. Начело на

юдеите застават водачи - съдии, които трябва да са носители на морала. Така ли е?

Наследникът Мойсей става Иисус Навин, който е негов достоен приемник. Той повежда

синовете Израилеви. От книгата Иисус Навин обаче става ясно, че „синовете Израилеви

сториха голямо престъпление“21 и че „гневът Господен се разпали против синовете

Израилеви.“22 Тоест пророчеството на Мойсей, че веднага след смъртта му юдеите ще

се развратят, става реалност.

Иисус Навин полага огромни усилия да върне морално- то начало у евреите.

Дори отново сключва завет с Бога чрез обрязване. След смъртта му обаче, разпадът

тръгва отново. Поклонението пред Мамона закипява с пълна сила: „Тогава

Израилевите синове почнаха да правят зло пред Господа и да служат на Вааловци“; „И

оставиха Господа, Бога на отците си, Който ги бе извел из земята Египетска, и се

обърнаха към други богове на околните тем народи, и почнаха да им се покланят, и

разгневиха Господа“; „И оставиха Господа и почнаха да служат на Ваала и разни

Астарти“23.

Този рефрен ще прочетем нататък стотици пъти в Стария Завет. Сам Господ

издига съдии, които да водят народа, но той ги отхвърля или загърбва: „Но щом

умреше съдията, те изново почваха да живеят по-лошо от бащите си, като отиваха след

други богове да им служат и да им се покланят. Не преставаха от делата си (не

отстъпваха) от лошия си път“24.

Това пътвърждение, че юдейското племе има вродено влечение към идолите и

лъжливите кумири на Мамона се повтаря буквално на всяка страница от книгата Съдии

Израилеви. В глава трета това са стих 5, 6 и 7 - описващи как „синовете Израилеви

сториха зло пред очите на Господа“. Само след пет стиха - в стих 12, се повтаря пак:

„Синовете Израилеви почнаха пак да вършат зло пред очите на Господа.“. За наказание

ги завладява моавският цар. Издигналият се за спасител юдей Аод успява да въведе

някакъв ред в почитането на закона и става „съдия“, но за малко. „Когато умря Аод,

Израилевите синове почнаха пак да вършат зло пред очите на Господа“25. Те пак

избират нови богове и идоли, както свидетелства стих 8 от глава пета на „Съдии“. Така

ги завладяват ханаанците. Следващата, шеста глава на „Съдии“ започва с познатия

рефрен: „Израилевите синове почнаха пак да вършат зло пред очите на Господа и

Господ ги предаде в ръцете на мидиамци за седем години“26. Човек започва да се пита

кога всъщност са спирали да вършат зло Израилевите синове, та да „почват пак“. Дали

пък Господ не вижда в тяхно лице най-упорития материал за превъзпитание, най-

силната крепост на мамонизма и идолопоклонничеството и това не разпалва

амбицията му. С други думи - ако успее с тях, ще успее и с всички племена. Тези мисли

може би звучат богохулно, но идват сами в главата на всеки, който се запознае с

хилядолетната (уви, неуспешна) битка за обръщане душите на еврейството към Бога, а

не към Мамона.

Следващото робство на израилевите синове е прекъснато от поредния опит на

боголюбив и храбър водач - Ги- деон. Той избавя народа си и се опитва да го обърне

към вярата, но пак за кратко. Страстта към кланянето на Ваал и другите разновидности

на тъмните сили е неизтребима у юдейското племе: „След като Гидеон умря,

Израилевите синове пак почнаха да ходят блудно подир Вааловци и си поставиха за бог

Ваалверита“27.

Фактите сочат, че вярата на старите юдеи не е монотеизъм

При този рецидивизъм, просто е необяснимо защо с такъв патос днешните

еврейски автори защитават тезата, че именно те, евреите поставили началото на

монотеизма и духовното начало в религиозно-философската мисъл. Както пише

например американската еврейска авторка Сара Айзъксън: „Юдаизмът има уникален

духовен облик, отличаващ се по принципите си от другите основни религии“28. Да,

вярно е, можем да добавим, изследвайки Библията, но заради това, че юдаизмът е в

основата си отказ да се приеме Бога. Едно почти непрекъснато поклонение на Мамона,

с което се отличава от другите религии. И че е бил такъв от момента на създаването и

продължава да е такъв до днешни дни, както ще видим по-нататък.

Наследниците на Гидеон лидерстват по няколко години, но не променят

посоката на вярата у юдейското племе. Самите те са с нисък морал и не се спират пред

масови убийства на съплеменници - съперници за властта. Например Авимелех, който

идва на власт след Гидеон. Той избива седемдесет сина на Иероваал, кандидати за

лидери - конкуренти. Него пък го убива жена с камък в главата в кулата, където

юдейския народ се кланя на любимата си богиня Ваалверита. След Авималех идва Тол,

син на Туя от Исахаровото коляно. Той властва 23 години, след него идва Иаир от

Галаад, съдийства 22 години. И при двамата владетели моралният разпад продължава:

„Израилевите синове продължаваха да правят зло пред очите на Господа и служеха на

разни Вааловци и Астарти и на боговете арамейски, и на боговете сидонски, и на

боговете моавски, и на боговете амонитски, и на боговете филистимски, а Господа

оставиха и Му не служеха“29.

Следващият водач на юдеите е Иафтай, галаадец, син на блудница. Той води

някакви битки за независимост но само 6 години, умира, след него се редуват: Есевон

от Витлеем за 7 години, Елон за 10 години, Авдон за 8 години. През цялото това време

юдеите са всичко друго, но не и „монотеистичен“ правоверен народ. Този период,

обхващащ десетки владетели и поколения е обобщен от стих 1 на глава 13 на Съдии

така: „Израилевите синове продължаваха да правят зло пред очите на Господа, и

Господ ги предаде в ръцете на филистимците за през четирийсет години.“

Следва нов опит за някакво спасение чрез зачеването на безплодната дотогава

жена на Маной с Божия помощ. Ражда се Самсон. С помощта на Дух Господен Самсон

върши невероятни подвизи в продължение на 20 години. Това обаче не обръща

юдеите в служене на Господа. След смъртта му цари морална и държавническа

анархия: „В ония дни Израил нямаше цар, всеки правеше каквото смяташе за право“30.

Това и при най-добро желание не може да се нарече „монотеизъм“ и богоизбрано

поведение. Така безславно приклюва първият период от еврейската история, наречен

„Период на съдиите“. Както видяхме в него отделни личности за съвсем кратко правят

опити да вдъхнат вяра в Бога у евреите. Не успяват.

Чий цар е бил Давид?

Следва периодът на царете. Той започва с факта, че най- голямото съкровище за

избрания народ - кивота със завета на Бога бива пленен от филистимците. И това е

поради поредното (или непрекъсвалото по-точно) отклонение към идолопоклонството.

Самите филистимци го връщат, тъй като започва мор сред тях и те приемат това като

поличба. На власт в този размит период идва първият „протоцар“ - Самуил. Той е съдия

на Израил до края на дните си и следва нужната праведност. Синовете му обаче - не:

„Но синовете му не вървяха по неговите пътища, а се впуснаха в користи, вземаха

подаръци и съдеха криво“31.

Това поведение на Самуиловите синове кара народа да поиска от стария вече

съдия цар. Самуил ги предупреждава, че ако имат цар, той ще взема синовете им и ще

ги прави колесничари и те ще тичат пред колесницата му. Ще взема дъщерите им да му

правят мазила и да му готвят. Ще взема най-хубавите им ниви за себе си и слугите си,

ще взема десятък от лозята и нивите им и ще го дава на скопците си. Ще взема десятък

от най-добрия им добитък. Те самите ще му станат роби. Еврейският мъдрец описва на

евреите това, което ще ги сполети на живо при най-великия им цар, с когото се гордеят

до днес - Соломон. Те са неотстъпчиви така, както са неотстъпчиви пред Пилат

Понтийски, който ги моли 1000 години по-късно да изберат истински престъпник за

екзекуция, а не Иешуа Ха Ноцри, наречен след това Иисус Христос, у когото римският

прокуратор не вижда вина: „Невинен съм за кръвта на Тоя Праведник, вие му мислете;

И целият народ отговори и рече: кръвта Му нека бъде върху нас и върху чедата ни“.32

Народ твърдоглав, както отбелязва сам Господ пред Мойсей при вида на масовото

поклонничество пред Златния телец.

И Самуил отстъпва. Един от Вениаминовите потомци на име Саул, отличаващ се

с хубост и ръст става първият еврейски цар, помазан от Самуил. Поради непокорство

пред Господа обаче, той изгубва Неговото благоволение. В края на живота си Саул

стига до там, че избива 85 свещеници. Завършва живота си със самоубийство (Първа

книга Царства, гл. 31, ст. 4). Наследява го най-изобразяваният през Ренесанса

библейски персонаж - цар Давид. Всъщност, Давид е цар само на Юдея - малка част от

днешна южна Палестина със столица Xеврон. Останалата част от страната - Галаад,

Ашур, Израеел, Ефрем и Вениамин, всъщност цял Израил, е под властта на Сауловия

син Иевостей. Следващите няколко години преминават във война между евреи и

евреи, ако приемем северното население, живеещо в земите на днешен северен

Израел, Сирия и Ливан за еврейско. Но ако то е такова, застава въпросът: защо

едноплеменници воюват помежду си? Или не са такива? Давид побеждава северното

царство и властва над обединен Израил 40 години. При него столица на царството

става Иерусалим. А синът му Соломон построява там Първия храм.

Соломон - създател на финансовата олигархия и икономическото робство

Соломон е и сред най-големите поклонници на Мамона. Той реализира

сакралния обект на юдаизма и по-късно на масонството - Първия храм. Xрам, който се

превръща и в една от първите банки и лихварски къщи на античността. Соломон налага

и елитарния подход в изграждането на юдейското общество. Огромни богатства се

струпват около него и храма за сметка на масата поданици. Ето какво пише еврейският

автор Дан Кон-Шербок в книгата си „Еврейското наследство“ по тази тема: „За

финансиране на множеството строежи на Соломон била разработена сложна данъчна

система, като всеки от 12-те района на страната бил задължен да издържа двора в

продължение на 1 месец от годината. Не е за учудване, че този „данък“ предизвикал

силна реакция. Идеята за привилегирован елит, изхранван от останалото население

противоречала на равноправната племенна организация. „Вместо 12-те племена да

служат на Бога, 12-те района служили на царя.“33. Соломон въвежда и ангарията,

безплатния, робски труд. На ханаанските племена била наложена системата на юдеите,

което говори, че преди това ханаанците са имали по-справедливо устройство на

обществото си, пише Кон-Шеброк. Именно тази дискриминираща основната част от

народа система разделила Израел на две царства след смъртта на Соломон. Северната

държава се отделила при сина му Ровоам (930-908 г. пр. Хр.). Ровоам упрявлявал само

южното юдейско царство. Начело на северното застанал Йеровоам. Това разделяне

станало поради непоносимо данъчно бреме от страна на сина на Соломон. Ровоам

засилва икономическия натиск върху населението с думите: „...баща ми ви наложи

тежко иго, аз пък ще увелича вашето иго; баща ми ви наказваше с бичове, аз пък ще ви

наказвам със скорпии“34.

Създаването на елитарно олигархично, грабителско за собствения народ

мислене сред идолопоклонническата върхушка на юдеите продължило и през

следващите векове на превратности. Въпреки вавилонския плен, асирийското

владичество и елинистичната и римската епоха, елитът у юдеите запазва особената си

роля на банкер, лихвар и разпределител на парите.

Самият цар Соломон, величан в притчи, приказки и свободни интерпретации

като много мъдър владетел, всъщност, според Стария Завет е себичен, жесток,

антисоциален управник и идолопоклонник: „И Соломон започна да служи на Астарта,

сидонско божество, и на Милхома, амонитска гнусотия. / И Соломон вършеше това, що

бе неугодно пред очите на Господа и не следваше напълно Господа като баща си

Давида/. Тогава Соломон съгради капище на Хамоса, моавска гнусотия, на планината,

която е пред Иерусалим, и на Молоха, амонитска гнусотия.“35. Етническата чистота

също не се спазва при Давид и Соломон. Първият има деца от дъщеря на изреелския

(което значи неюдеин) цар, от дъщеря на гесурския цар и от хетейка. Все чужди на

юдейското коляно племена. Соломон взема за жена дъщеря на египетския фараон,

плюс още около седемстотин жени от различни народности и цветове. Така, че

потомството на двамата легендарни еврейски царе в никакъв случай не е

преобладаващо юдейско, а напротив.

Всички съдове у юдейския цар са златни и среброто било смятано за нищо,

свидетелства Старият Завет. Златото, което влиза в хазната на Соломон всяка година се

измервало на 666 таланта, свидетелства стих 14 от глава 10 на Трета книга Царства.

Точно тази цифра е посочена като число на Звяра в Откровението на Св. Йоан

Евангелист. Навиците са навици и когато вавилонският цар Навуходоносор превзема

Иерусалим и разрушава храма на Соломон (586 г. пр. Хр.) юдейската върхушка много

бързо приема елитарното поведение на вавилонската аристокрация. Всъщност

Навуходоносор обира един банков трезор, ограбвайки Първия храм. Този непрежалим

храм, който става основа на всички масонски легенди за генезиса на „братството на

свободните зидари“, всъщност е непрекъснато оскверняван от юдейските царе. Както

по времето на царуването на Соломон, така и след него, на практика няма период, в

който да не се върши идолопоклонничество и то в храма, наричан от юдеите Господен.

Борбата между богопочитащите юдейски царе (малцинство в монархическия летопис

на Иерусалим, както видяхме) и богоборците се води без прекъсване. Храмът е

построен за поклонение на единия Бог „Аз съм Господ Бог твой ./.да нямаш други

богове, освен Мене.“36, гласят първите Божи заповеди, дадени на Мойсей.

Поклонението на идоли обаче не спира от времето на Соломон до падането под

вавилонски плен и след това. С малки и бързо преодолявани прекъсвания. При цар

Манасия например истуканите на божествата Ваал и Астарта били сложени направо в

самия храм и там им се покланяли. Наследникът му - цар Иосия връща за кратко вярата

и изхвърля идолите от храма. Но жреците продължавали да вървят против правилата

за служене, завещани на Мойсей. Дори Пасха - този величан от евреите празник на

избавлението не бил празнуван от няколко века. Така ли ценят освобождаването си от

тежко египетско робство юдеите? Иосия заповядал да се празнува Пасха, която не била

празнувана от времето на съдиите, както свидетелства Четвъртата книга Царства на

Стария завет. Тоест - цели 400 години!

Впрочем, северното царство под владичеството на Йеровоам, когото народът

въздигнал за цар като противовес на Соломоновия син, сатрапа Ровоам, не върнало

чистотата на вярата. Напротив, Йеровоам, страхувайки се хората да не ходят в

Йерусалим, където все пак бил построен храмът Господен, направил два златни телеца

и казал на народа „ето твоите богове Израилю, които те изведоха из Египетската

земя37.

От 50 легендарни еврейски водачи през вековете, 38 били богоборци, сочи Старият

Завет

Както виждаме, и в северното еврейско царство да живее човек, и в южното,

попада под идолопоклонническата политика на своя владетел, независимо дали е

синът на Соломон - Ровоам или неговият противник - Йеровоам. И в двата случая

владетелите насаждат преклонение пред Златния телец. Служат на Мамона, а не на

Бога.

Равносметката в хронологията на еврейските водачи, съдии и царе, според

Стария завет е следната:

Мойсей - богопочитащ

(Още докато е жив евреите отстъпват от бога и се покланят на Мамона )

Иисус Навин - богопочитащ

(Щом умира синовете израилеви започват за вършат зло)

Готониил - богопочитащ

(Веднага след смъртта му синовете израилеви започват да вършат зло)

Аод - Богопочитащ

(Щом умира, евреите започват да вършат зло и да се покланят на Мамона)

Пророчица Девора - богопочитаща

(След смъртта и синовете израилеви се отдават на злото)

Гедеон

(След смъртта му евреите се отдават на поклонение на Ваал)

Авимелех - богоборец, властва над Израел 3 години, избива седемдесетте си братя, за

да стане водач на юдеите Тол - богоборец, властва 3 години, през които юдеите се

кланят на идоли

Йефтай - съдия над Израиля 6 години - богопочитащ Есевон - съдия над Израиля 7

години - неохарактеризиран като вярност към Бога.

Авдон - съдия 8 години, неохарактеризиран като вярност към Бога

(При всички тези съдии синовете израилеви продължават да правят зло пред очите на

Бога)

Самсон - властвал 20 години - богопочитащ

Емегар - неохарактеризиран като вярност към Бога и времетраене на властта

Следва безвластие, през което „всеки прави, каквото смята за право“

През този период синовете израилеви отново се кланят на истукан - излят кумир, при

това карат свещеник, левит да ги води в това идолопоклонничество. Той охотно се

съгласява.

Самуил - съдия над Израиля до края на живота си - богопочитащ

Синовете му тръгват по криви пътища и се отклоняват от Бога.

Цар Саул - първи цар на Израил - богопочитащ в началото на властването си, в края на

живота си се отклонява от служенето на Господа, който казва: „.и жаля, че поставих

Саула за цар, понеже той се отвърна от Мене.“ ( I Кн. Црств. 15/11.)

Иевостей - син на Саул властва над Израил 2 години По същото време Давид царства

над Иудиния дом седем години и шест месеца

След което Давид става цар на цял Израил и царува още 33 години - богопочитащ

Соломон - царува 40 години. Богоборец. Построява първия храм, след което се

отклонява от Бога и практикува поклонение на идоли в храма Господен. Въвежда

олигархична система и финансово бреме за народа си.

Ровоам - син на Соломон, царува 17 години в южното царство, богоборец

Йеровоам - богоборец, цар на северното царство за 21 години, въвел там поклонение

на Златния телец

Авия - богоборец, царствал 3 години („ходеше във всички грехове на баща си“ - III кн.

Црств.15/3)

Аса - богопочитащ, северно царство, властва 41 години

Нават - богоборец, северно царство, властва 2 години

Вааса - богоборец, северно царство, властва 24 години

Ила - богоборец, северно царство, властва 2 години

Йосафат - богоборец, южно, иудейско царство, властва 25 години

Замврий - богопочитащ, южно царство

Амврий - богоборец, северно царство, властва 12 години (върши всичко неугодно на

Бога и по-лошо от неговите предходници - III кн. Црств. 16/25)

Ахав, син на Амврий - богоборец, северно царство, властва 22 години (върши всичко

неугодно на Бога „повече от всички царе преди него“ - III кн.црств. 16/30,33)

Охозия, син на Ахав - богоборец, северно царство, властва 2 години, върши всичко

неугодно на Бога

Йорам - богоборец, северно царство, властва 12 години, върши всичко неугодно на

Бога

Ииуй - маха статуите на Ваал, но оставя златните телци, северно царство, властва 28

години

Иоас - южно царство, върши каквото е угодно на Бога, но оставя оброчищата, властва

40 години

Иоахаз - богоборец, северно царство, властва 17 години, върши каквото е неугодно на

Бога

Иоас - богоборец, северно царство, властва 16 години, върши каквото е неугодно на

Бога

Йеровоам - богоборец, северно царство, властва 41 години, върши каквото е неугодно

на Бога, ограбва храма Господен в Иерусалим и отнася златото в Самария - столица на

северното царство.

Амасия - не премахва оброчищата и жертвоприношенията, южно царство, властва 29

години- опитва се да бъде богоугоден, но не успява.

Азария - син на Амасия, южно царство, не премахва оброчищата и

жертвоприношенията, опитва се да бъде богоугоден, но не успява, властва 52 години.

Захария - богоборец, северно царство, „вършеше каквото беше неугодно пред очите на

Господа“, властва 6 месеца.

Менаим - богоборец, северно царство, „вършеше каквото беше неугодно пред очите

на Господа, властва 10 години.

Факия, сина на Менаим - богоборец, северно царство, „вършеше каквото беше

неугодно пред очите на Господа“, властва 2 години.

Факей - богоборец, северно царство, „вършеше каквото беше неугодно пред очите на

Господа“, властва 20 години.

Иоатам - върши каквото е угодно на Господа, но не премахва оброчищата и

жертвоприношенията, южно царство, властва 16 години.

Ахаз, син на Иоатам - богоборец, южно царство, властва 16 години, „вършеше каквото

е неугодно пред очите на Господа“.

Осия - богоборец, северно царство, властва 9 години, „вършеше каквото беше

неугодно пред очите на Господа“

Езекия - богоугоден, южно царство, властва 29 години, премахва оброчищата, идолите

и жертвоприношенията, плаща данък на асирийския цар, като за целта събира всичкото

злато и сребро от дома Господен.

Манасия, син на Езекия, - богоборец, южно царство, властва 50 години, „вършеше

каквото беше неугодно пред очите на Господа“.

Амон, син на Манасия - богоборец, южно царство, властва 2 години, кланя се на идоли

и „вършеше каквото беше неугодно пред очите на Господа“.

Иосия - богоугоден, южно царство, властва 31 година, разрушава идолите като изважда

от храма Господен всички идоли и изгонва жреците, които се кланят на съзвездия, на

Ваал и на планети, нарежда да се празнува Пасха, която не била празнувана от времето

на съдиите, тоест - около 400 години. Според глава 23 на кн. IV царства: „Подобен нему

не е имало цар преди него, който да се е обърнал към Господа с цялото си сърце, и от

всичката си душа, и от всичките си сили, според целия закон Моисеев; и след него не се

издигна подобен нему“.

Иоахаз, син на Иосия - богоборец, южно царство, властва 3 месеца

Иоаким - богоборец, южно царство, васал на фараона, властва 11 години, „вършеше

каквото беше неугодно пред очите на Господа“.

Иехония - богоборец, южно царство, властва 3 месеца, „вършеше каквото беше

неугодно пред очите на Господа“, при него Навуходоносор завладява Иерусалим,

поробва Иехония и поставя за цар Матания, чичо на Иехония, кого-то прекръщава на

Седекия.

Седекия - богоборец, южно царство, властва 11 години като васал на Вавилонския цар

Навуходоносор, „вършеше каквото беше неугодно пред очите на Господа“. По негово

време след като се вдига на бунт срещу Вавилон, Навуходоносор превзема Иерусалим

и го изгаря, разрушавайки Първия храм.

Годолия - васал на Вавилон, поставен на мястото на разбунтувалия се Седекия.

Иехония е изваден от затвора от вавилонския цар Евилмеродах след 37 години

заточение и му се дават всички права и почести на аристократ във Вавилон, минава на

царска издръжка „до края на дните си“.

Аритметиката показва, че от общо 50 водачи на еврейското племе - съдии и

царе от Мойсей до Иехония, при когото Йерусалим пада под вавилонски плен

преобладават откритите богоборци, които се кланят на идоли и на Мамона - 38. Сред

тях има такива, които правят половинчати усилия да върнат вярата, но запазват

оброчищата и идолопоклонничеството. Останалите 12 са богопочитащи. Едно

отчайващо малцинство в списъка от лидери на една народност, която претендира да е

богоизбрана и основоположник на монотеизма.

Защо християнството не може да бъде производно на т. нар. юдаизъм

Всъщност, можем ли до началото на новата ера да говорим, че има такава

религия, наречена „юдаизъм“? А след това? Доколко са верни днес арогантните

изказвания на антихристански настроени общественици като шефа на организацията на

евреите в България, масонът Емил Кало, бивша комунистическа номенклатура, който

пише в писмо до в. „Монитор“ през 1999 г., че християнството не е нищо повече от

секта, произлязла от юдаизма. От кой юдаизъм, питаме? От идолопокронничеството,

практикувано над 1000 години от юдеите почти непрекъснато? Както свидетелства

Старият Завет. Може би от човешките жертвоприношения пред Молох, от покланянето

пред Златния Телец, което юдеите не спрели да извършват от момента на приемането

на скрижалите от Мойсей до момента на съда, който фарисеите устройват над Христос

като над опасен за властта им разобличител? Защото Старият и Новият Завет рисуват

юдаизма до Христос именно така - едно перманентно идолопоклонничество, която

няма как да роди евангелския за-вет на Иисус. Не е възможно тези, които отхвърлят

Твореца цяло хилядолетие, да са почва за църквата на Сина Му.

След Христос пък, юдеите развиват талмудическото и кабалистичното учение,

което има една основна идея, пронизваща всички трудове на талмудистите - отричане

и яростно, злостно хулене на Спасителя Христос и християнската църква. Няма как от

отрицателите на християнството да възникне „сектата“ християнство, както твърди Кало

и подобните на него. Тъй че не е възможно християнството да произлиза от т. нар.

юдаизъм, защото самото то е отрицание на това, което юдаизмът е бил и продължава

да бъде. Огромна нелепост е и терминът „юдео-християнство“, с който съвременни

спекуланти се опитват да принизят християнството.

А какво е „юдаизъм“ всъщност - религия или расова теория? Защо няма учебник по

„юдаизъм“?

Ако питате днес кой е основоположник на расизма, всеки втори минувач по

улиците на Ню Йорк, Лондон, Париж, Делхи, Лагос или Кейптаун ще ви каже „Хитлер“.

Вярно ли е това? Категорично не, но световната медийна и образователна пропаганда

през последните 50-60 години, която е в ръцете на еврейски магнати, е свършила

своята работа. Набила е в съзнанието на милиони и милиони ученици и след това

студенти, че Адолф Хитлер е изобретател на геноцида, расовата теория и елитарното

мислене. Че той и неговата клика са наложили тезата за „богоизбрания“ народ -

германския, или за арийската раса, за която останалата част от човечеството е тор.

Груба грешка, неистина и невежество. Расовата теория в най-чист вид се създава

от еврейската върхушка векове преди новата ера. От левитите - жреческата върхушка

на юдейското племе. Те формирали и двете крила на еврейския елит, наречени партии

на садукеите и на фарисеите. Първите били здрави материалисти, не приемали

безсмъртието на душата и задгробния живот, залагали всичко на материалните

ценности, които придобиваш тук и сега. Вторите били по-задълбочени духовно,

предполагали наличие на нематериална душа у човека, но били решили въпроса с

избора на Бог по своему. За фарисеите същестувало само учението за „богоизбрания“

народ и месията, когото те виждали като земен цар, водач, който поставя еврейството

над останалите народи и ги поробва материално.

Това е елитарна ксенофобска, расистка и богоборческа философия, която обаче

остава непозната и до днес на широката публика. Всеки гражданин на англоезична,

рускоезична, китайскоезична или френскоезична страна може да намери на своя

роден език основните свещени книги на го-лемите световни религии - християнство и

ислям. Те се превеждат и издават без съкращения и бели полета по тях. Който търси и

обяснителна литература към тях, може да намери тонове от нея. Съществуват

богословски факултети или университети, които запознават свободно всеки желаещ с

историята на християнството и исляма, както и с техните принципи.

Обикновено енциклопедиите сочат като трета основна монотеистична религия

юдаизма. Опитайте се да намерите литература по „юдаизъм“. Учебник по юдаизъм,

така да се каже, основи на юдаизма. Няма да откриете такова пособие, публикувано

свободно на някой от най-използваните езици на Земята и предназначено за най-

широка публика. Нито пък може да се запишете да учите „юдаизъм“ някъде, ако не сте

евреин, така както студентът по богословие в една православна страна изучава от

начало до край основите на православието, без да го питат каква е майка му. Всъщност

днес не можеш да станеш и гражданин на Израел, ако не си евреин по произход,

каквото и да означава това.

Античната юдейска върхушка краде елитарната теория и практика на Вавилон

За да създадеш елитарна доктрина и да я прилагаш, нужно на първо място да

оформиш теза за богоизбраност на групата, на която разчиташ. За древните юдейски

водачи това не е било трудно. Те са имали наготово огромна даденост. Върху племето

им наистина е спусната Божия благодат, която за съжаление то не оправдава. Само че

юдейски- те лидери превръщат дефекта в ефект. Стъпвайки на предсказанията на

старозаветните пророци: Илия, Исая, Даниил, Йеремия, сектата на левитите деформира

тезата за Спасителя в доктрина за юдейския месия, който трябва да дойде на земята, за

да направи юдейския народ (забележете - расова и етническа ксенофобска теория за

превъзходство на възраст 3000 години!) владетел на материалните ценности на

другите народи. Въпреки многобройните уроци, дадени на жителите на Юдейското и

Израелското царства, техните водачи са в мнозинството си богохулници и

богоостъпници. Както видяхме по-горе за един период от 700800 години - от Мойсей

до падането на Йерусалим под вавилонски плен и разрушаването на Първия храм,

само 12 от общо 50 видни съдии и царе са живели и ръководили по Бога. Другите са

водели народа си към идолопоклонничество и преклонение пред Мамона.

При такава стабилна основа на богоборчество, няма начин елитът на юдейството

да не стигне до кулминацията на своето отклонение от Бога с отхвърлянето на Христос.

Но откъде идва елитарната доктрина? Оригинален продукт на левитите ли е, или е

заимстван от по-стари и мощни цивилизации?

Фактите говорят че верен е вторият вариант. Питате ли се защо американските

войски допуснаха разграбването на историческия музей в Багдад след падането на

града през април 2003 г.? Те имаха абсолютната власт и възможност да опазят

неизмеримите като археологическа стойност експонати, датиращи отпреди 5000

години. Войниците на Буш обаче демонстративно оттеглиха бронираната си техника,

след като първо я бяха разположили около музея. От десетки коментари в западната

преса стана ясно, че умишлено е дадена зелена улица на мародерите, които са били

първокласни познавачи на музейни ценности, а не улични крадци. Експерти на

ЮНЕСКО се събраха веднага след на-несения от САЩ удар върху световната култура и

осъдиха поведението на американската аднимистрация. Шефът на комисията за

културни ценности към президента на САЩ Мартин Съливан дори подаде оставка в

знак на протест срещу съучастието на щатски военни в разграбването на музея.

Но премълчаваната истина в цялата мрежа на това престъпление срещу

човечеството е фактът, че войната на Буш срещу Ирак през март-април 2003 г. беше

еврейска война. Защото, както каза през декември 2002 г. представителят на

династията Хабсбург - Ото фон Хабсбург, депутат в Европарламента пред австрийското

списание „Цур Цайт“: „Пентагонът е една юдейска институция“38.

Американски сенатори като Морън също бяха против нападението срещу Ирак

без санкции на Съвета за сигурност, като подкрепяха тезата си аргумента, че за тази

война натиска най-вече еврейското лоби в САЩ. А то, както знаем, е влиятелно. Ариел

Шарон, премиер на Израел в момента (2003 г.), дори беше казал директно в Кнесета

преди няколко години, че „САЩ правят каквото кажем ние“.

Това вече обяснява защо хилядолетни експонати от музея в Багдад бяха

разграбени пред очите на американската армия. Една еврейска война би била

насочена освен срещу Ирак на Саддам като крепост на палестинската кауза, но също и

срещу историческите факти от Месопотамия, които все още пречат да се изгради

фалшифицирана история на античното еврейство и то да бъде представяно като като

автор на „първата монотеистична религия“, на първата едва ли не писана история на

човечеството. Което просто не е така. Проблемът е, че повечето доказателства за по-

древни от еврейската идеология са на територията на днешен Ирак. Там, край

опожарения от американците Мосул е била древната Ниневия.

Още в през ХГХ век е открита библиотеката на Ниневия, построена при цар

Ашурбанипал през VII век пр. Хр. Над 20000 текстове върху глинени плочки са изровени

от английски археолози. Сред тях е известният „Епос за Гилгамеш“, написан с 300

четириредия върху дванадесет огромни глинени плочи. За щастие, находките са

отнесени и запазени в Британския музей, а епосът за Гилгамеш, написан на акадски

език повече от 2000 години преди Христос, е разчетен в началото на ХХ век. В този

шумерски епос е разказана цялата история за потопа и спасяването на един праведник

заедно със семейството му и необходимите животни. Това е Утнапищи, когото бог Еа

надарява с безсмъртие след потопа. Именно към него пътува с много перипетии

Гилгамеш. Той търси тайната на безсмъртието и се надява да я получи от Утнапищи.

Безсмъртие Утнапищи не му дава, но му посочва как да извади от дъното на океана чу-

дотворно цвете, което дава вечна младост. В момента когато Гилгамеш го изважда

обаче, змия му го открадва. Така той стига до извода, че физическото безсмъртие не е

пре-допределено за хората и те трябва да се радват и оценяват това, което имат

приживе. И да не се вживяват в ролята на богове.

Тази поучителна притча, разказана и запазена векове преди написването на

библейските текстове доказва следното: Че историята за потопа не е „еврейска“, а

общочовешка. Просто до нас е стигнал арамейският запис за това събитие, който е

представен по-късно като „еврейски“. (Разкопките, направено от сър Чарлз Уоли през

1929 г. при Тел ал Муайар в южен Ирак разкриха, че там е бил е библейският Ур. и

установиха геологически доказателства за мащабно наводнение). Второ - че тази

история е истинска, че тя се е случвала. И трето - че на смъртния човек не е дадено да

се прави на Бог и опита ли се, го чака наказание.

Последната проста поука не се възприема от юдейската върхушка, на която

иначе и харесва животът във Вавилон по време на т. нар. плен. Логично е да и се

хареса, тъй като властниците в древна Месопотамия (както и в Египет впрочем) били

обожествявани. А покорителят е повече от благосклонен към поробените юдеи. В

„Еврейска история“ се описва как синът на Навуходоносор - Илородам дава царски

почести на „пленения“ юдейски цар Йехония: „...облече го в царски одежди и му

гарантира богата издръж-ка...“39. Завърналата се след плена юдейска върхушка вече е

друга. Тя иска да съчатае доктрината за богоизбрания народ със собственото си

обожествяване. Това поставило началото на изграждането на учението, наричано

Талмуд, а след него и Кабала. Защото юдаизъм означава преди всичко да си запознат и

да следваш Талмуда и Кабала.

Всъщност юдаизмът днес, това е Талмуд + Кабала

Този логически извод прави всеки, който се опита да установи от проеврейската

литература, която ни наводнява, какво е „юдаизъм“. В крайна сметка, интересуващият

се разбира, че това е следване на „Тората“, тоест Петокнижието на Мойсей, което се

съдържа в Стария завет на познатите ни библии, но не е само това. Ако беше само това,

защо евреите не си ходят на църква с християните и не учат вярата си по библиите,

които се продават свободно?

Ако разтворите еврейската енциклопедия на Брокхауз - Ефрон от началото на ХХ

век на думата „Иудаизъм“, може да ви заболи главата от усукани обяснения в обем от

пет- шест страници най-дребен шрифт, но няма да затворите книгата с чувство за

яснота. Не, има нещо отгоре, има нещо, което не се доизказва, то се намеква,

подпъхва, намига от всякъде, но не е казано в прав текст. Всъщност, има случаи, когато

се казва и в прав текст, но трябва да се рови и търси много. Схващаш все пак, че

юдаизъм означава някой да ти преподава устно едно тайно, недостъпно за неевреи

учение, наречено Талмуд. Част от него може да се намери в писмен вид на четивен

съвременен език, но ако имаш упоритостта на Шлиман. А друга, основна част не се

излага писмено, тя е тайна и те прави истински юдеин по вяра. Дава ти расистки,

нацистки и ксенофобски възгледи, привилегията да смяташ, че можеш да се отнасяш с

неюде- ите като с животни. Който е стигнал до съкровения Талмуд, знае това.

Формално Талмуд значи „учение“, състои от две части - Мишна и Гемара и

съдържа 36 трактата. На практика това е тайно учение, предавано само устно от

посветените - фарисеите на техните ученици до III-IV в. сл. Хр.. Организираната

идеологическа върхушка на юдеите строго бдяла за неразпространението на

талмудическите знания сред неев- реи. Ето какво се казва по този въпрос в едно

сериозно еврейско изследване на собствената история от началото на ХХ век у нас: „.в

силата на старата традиция бе забранено да се излагат писмено ония устни предания и

узаконения, които са се прибавили към Мойсеевия закон след последната му редакция

при Ездра.“39

В същото време еврейските енциклопедии повтарят едно и също - че Талмудът е

едно от най-висшите постижения на човешката мисъл. Ето какво казва например една

от тия енциклопедии, издадена в Тел Авив през 1983 г.: „В цялата световна литература

няма произведение, което може да се сравни с Талмуда - това велико свидетелство за

еврейския гений, в който е вложен духовния труд на повече от три хиляди еврейски

мъдреци от различни епохи и държави.“40.

Защо това високо постижение на интелекта се крие от света? Как може такова

велико свидетелство да бъде укривано от желаещите да отпият от неговата мъдрост?

Що за морални норми има такава религия, която крие плода на повече от три хиляди

мъдреци от жадните за меда на мъдростта милиони хора по планетата?

Не ви ли се струва, че тези въпроси трябва да бъдат задавани от всеки

любознателен човек в света. Но не е така. Цари мълчание по въпроса. И когато някой го

наруши, върху него скачат добре подготвени и финансирани мозъчни щабове, които

крясват: „Внимание, антисемитизъм!“ С което карат любознателните да се прехвърлят

на други, позволени теми.

В днешно време никой не обяснява и анализира от богословска гледна точка

юдаизма. Той просто бива причислен към най-старите монотеистични религии и

единственото, което може да се чуе в националните медии в България, са

сладникавите излияния колко щастливо съседствали християнството и юдаизмът у нас.

Но какво точно съжителства редом с християнството, какво е юдаизмът, така и не става

ясно. През 2002 г. пресата тиражира идеята на един наш бизнесмен - ентусиаст, който

иска да строи православна църква и синагога в Родопите (за джамията се подразбира)

като символ на безоблачното съжителство на верите. Този наивник дори не беше

направил справка, че синагогата не е храм, а еврейска община по местожителство. Да

не говорим, че в Родопите никога не са живели евреи.

До оформянето на елитарна ксенофобско идеология у юдеите минават векове.

Неспазването на Божиите закони, което се повтаря в цялата еврейска история, както

видяхме по-горе, логично довело до образуване на затворено общество от

„посветени“, които не искали да се разделят с идеята, че богоизбраността не се дава

като доживотна привилегия, а е обвързана с тежки за спазване морални норми. В

еврейската история на д-р Бек и д-р Бран се признава, че имало моменти, в които

спазващите Божиите закони били в такова малцинство и така заплашени от

идолопоклонничеството сред юдеите наоколо, че трябвало да бягат в пустинята41.

В същото време елитарната секта на левитите властвала в храма, който бил и

трезор на държавата. Xрамът съвсем не бил нещо свещено за юдейската върхушка,

щом в него били вършени освен гнусни идолопоклонничества, за което свидетелства

пророк Иезекиил, (Иезек 8/10,16,17) но и братоубийства. Така при царуването на

персийския цар Артаксеркс III (361 - 338 г. пр. Xр), първосвещеник на храма в

Йерусалим е Йоханан. Неговият брат Йошуа обаче иска да заеме поста. Той подготвя

заговор заедно с евнуха на персийския цар Багоас, но Йоханан разбира и убива брат си

в самия храм42.

След разрушаването на Втория храм през 70 г. от н. е. елитаризмът е доктрината,

с която се занимават равините. Те не са свещеници, а учители, поддържащи теорията

за изключителност сред последователите си. Ще бъде едностранчиво да кажем обаче,

че само сред юдеите се е оформила елитаристка теория. По-скоро те са тези, които я

пренасят в Европа и я правят здрава конспиративна база за политически и социални

експерименти в качеството си на разпръснат сред други нации народ. Така халдейското

световъзприемане на Вавилон, поклонението на Мамона, влиза в битка с християнския

възглед за мяра във всичко и противостоене срещу алчността да притежаваш целия

свят. Но когато човек или група хора се опитат да обсебят плодовете на земята без

съобразяването с Божия закон, те могат само да очакват последици, които ще им

струват скъпо. Нашата вселена е вселена на закона и моралният Божи за-кон е по-

фундаментален от природните закономерности на създадения свят, който виждаме

всеки ден около нас. Защото тези закономерности са следствие на този закон. Те не

биха съществували без него. Но много хора наричат следствието първопричина и му се

кланят. Да обожествяваш природата както правят пантеистите или само някое от

небесните светила, както е в много езически религии, е равно на това да смяташ, че

електрическата крушка, която свети в стаята ви, е първородна и че тя е предизвикала

появата на електроцентрали, а не обратното. Да бъркаш творбата с нейния Творец.

Глава II

Европа - арена за богоборците

В учебниците ни по история пишеше, че Рим пада през V век под напора на

нахлуващите от изток варвари. Това е вярно, но донякъде. Изглежда по-вероятна друга

версия - че варварите просто бутат една прогнила структура, която се е клатела

отдавна. Иначе не можем да си обясним как Рим, владетелят на целия тогава известен

свят - от Британските острови до Индия, ще бъде превзет от орди недобре въоръжени

и слабоорганизирани племена. Рим, който следи за строгото събиране на данъци чак в

Двуречието и Северна Африка и изпраща легиони, ако някой се съпротивлява, кляка

пред облечени в кожи диваци. По време на комунизма в България имаше популярни

списания за младежта като „Космос“, където можеше да се прочете и свръхабсурдната

теза, че Римската империя паднала защото използвала оловни водопроводи и така

бавно отровила своята аристокрация и управа. Какво ли не измисля пропагандата,

когато трябва да се скрие истината.

Нещата се изясняват, когато разгледаме финансовата ситуация на Рим преди

падането му. Обикновено историците ни занимават с военни победи и загуби. Те не

казват обаче откъде идват парите за тези баталии. Да поддържаш армия и ред от

Ламанша до Персия иска много пари. Авторът на „История на парите“ Джак Уедърфорд

пише, че след завладяването на Пергамското царство през 130 г. пр. Хр. държавните

разходи на Рим се удвоили - от 100 милиона на 200 милиона сестерции (сестерция e

сребърна римска монета, сечена след 269 г. пр. Хр., равна на една четвърт от денария,

който е равен на 4,54 грама сребро).

След разграбването на Сирия към 63 г. пр. Хр. разходите на Рим стават 340

милиона сестерции. Издръжката на дър-жавния апарат за първи път минава 1 милион

сестерции при Август, а при приемниците му - Калигула, Клавдий и Нерон се

прахосвали неизчислими суми за лукс и помпозни военни походи. През 77 г. Плиний

Стари изчислил, че само за внос на луксозни стоки от Индия се харчат 550 милиона

сестерции43. Ето пък какво пише римския историк от времето на Гай Юлий Цезар Гай

Салустий Крисп в своя труд „Заговорът на Катилина“ за моралната деградация на Рим:

„След като богатството започнало да бъде на почит и било съпровождано със слава,

могъщество, чувството за добродетел било притъпено, бедността започнали да считат

за срам, а в неподкупността да виждат злонамереност. Тъй от богатството се породила

страст към удоволствия и алчност, съпровождана от надменност, които обхванали

младежта - тя грабела, прахосвала, малко ценяла своето, желаела чуждото, нямала ни

срам, ни свян, еднакво не зачитала и презирала и божествените и човешките закони...“

Нарастващите разходи били възможни само при две условия - или непрекъснати

гигантски постъпления от данъци и плячка, или чрез прогресивно намаляване на

стандарта на римските граждани. Данъците и плячката имат ли-мит. Колкото и да

разширяваш империята, за да грабиш, това има край. Освен това, разширявайки,

правиш нови разходи.

Подмяната на стойността на парите е стара като Нерон

Елитът на Рим приел по-лесния начин за поддържане на лукса като начин на

живот. Управниците на Рим просто започнали да фалшифицират парите. Те намалявали

процентът на златото и среброто във всяка монета до минимум. През 260 г. сл. Хр.

например съдържанието на среброто в „сребърните“ монети е доста под 50%. Подобно

стопяване на златото в „златните“ монети увеличавало техния брой, но намалявало

стойността им. Виждайки държавната измама, търговците вдигали цените, за да не

фалират. В този период инфлацията стигнала 1000%.

Първо Нерон, най-жестокият преследвач на християните, под влиянието на

изповядващата юдаизъм Попея, започнал да фалшифицира парите. През 64 г. той

изтеглил от обръщение златните и сребърни монети от населението и пуснал нови със

своя образ, но с намалено съдържание на злато и сребро и с по-малко тегло. Докато

преди от 1 фунт (454 грама) сребро се сечали 84 денария, сега от същото количество се

правели 96 денария. Което означавало цели 15% „печалба“, всъщност - измама. От 1

фунт злато пък правели вече 40 вместо 45 монети, при това - с намалено съдържание

на злато. При Марк Аврелий денарият вече съдържал само 75% сребро, при до края на

втори век при Комод среброто намаляло до 67%, при Луций Септимий Север, паднало

на 50%, а при Каркала била пусната нова монета - антониан, с още по-малко

съдържание на сребро. Финансовата измама и ограбването на поданиците стигнало

върхове при Каркала, но затова пък човешките права били във възход. При този

владетел на Рим юдеите получили пълни граждански права. Самият Каркала бил от

еврейски произход. След него - при Гален „сребърната“ монета вече била изчистена от

съдържание на сребро почти стопроцентово. Тя съдържала под 5% чисто сребро!

Тази възходяща линия на девалвация на валутата била разиграна преди 18-20

века от същата клика, която ще я разиграе и през 1929 г. във вид на Голямата депресия,

гигантския финансов срив в САЩ - Римската империя на XX век. Обезценяването на

парите през вековете ще следва същата схема - постепенно намаляване на златното

съдържание в тях до пълното му изчезване. Днес нито една валута, освен

швейцарският франк, няма златно покритие. Стойността на валутите е въпрос на

манипулации, психотатаки и ажиотажи, които се разиграват от собствениците на

Федералния резерв - частната банка, притежание на 10-12 (главно еврейски) фамилии,

за която милиони хора по света се заблуждават, че е централна държавна банка на

САЩ.

Евреите били лихварите на Рим

Джак Уедърфорд пише в своята „История на парите“, че при Диоклециан -

императорът, преследвал жестоко християните, масовото разорение било ежедневие.

Непрекъснато дребни производители и занаятчии се разорявали от високите лихви по

заемите и били принудени да продават децата си в робство. Кои били основните

лихвари и търговци на роби през епохата? Отговор на този въпрос дава германският

икономист Вернер Зомбарт, който в книгата си „Die Juden und das Wirtschaftsleben“,

издадена в Лайпциг през 1911 г. описва античното еврейство като нация от лихвари,

прилагаща в живота детайлно разработените лихварски техники от Талмуда.

Зомбарт дори приписва на древните евреи качества, които те не притежават.

Според него те са изобретатели на безкасовите плащания, дълговите задължения чрез

полица и всички банкови техники, които днес са банално ежедневие. Всъщност, такива

плащания и техники са практикувани в древността от различни народности, те не са

изобретение на евреите, но може да се каже, че са добре присвоени от тях, както

много други неща и прилагани с успех през вековете.

Специално за Рим Зомбарт пише: „В римския свят богатите евреи давали заеми

на царете, а по-бедните - на низшите слоеве от населението.“44

Ролята на евреите като протобанкери на Рим и лихвари се вижда от

историческите документи, например Фаюмския папирус BGU IV 1079, който съобщава

за дейността на евреи-лихвари. Този папирус, публикуван през 1906 г. в Германия

всъщност представлява писмо на търговеца Серапион от Александрия, писано през 41

г. сл. Хр. до разорилия се негов колега Хераклид. Серапион съветва Хераклид да заеме

пари, но „да се пази от евреи“ (“blepe saton apo ton Ioudaion“).

Не са малко оценките на древни автори, които определят еврейските колонии в

Рим като средища на измамата. Страбон нарича (Georg. XVI 28 ) например евреите

разбойници. Сенека (fr. 145 R) ги определя като „най-престъпни племена“

(sceleratissima gens). Тацит (Hist. V, 5 ) твърди, че еврейските заселници са с тъмен и

престъпен характер и успяват благодарение на своята безнравственост. Ювенал в

своите сатири предупреждава съгражданите си да не приемат юдейството заради

неговия човеконенавистен характер. Според него еврейската вяра не учи на добро, а

обрат- но - да се върши зло на друговерците.

Тези оценки на толкова различни, но класически, христоматийни автори явно

имат някакво основание. Рим изглежда е усетил смъртната опасност, която носи

измамата, наречена лихварство. Римският елит пада най-рано в капана на заемите,

гонейки високо ниво на стандарт, независимо от състоянието на държавата. По-късно

това ще правят повечето европейски владетели, заемайки пари от банкери- лихвари

(главно евреи), докато изпаднат във фалит. И когато гарантираш с държавата си и

фалираш, собственик на държавата ти става твоят лихвар.

Езическият Рим пада, подкопан от финансови термити

А колапсът на Рим, според изследователи на епохата става в резултат на

финансовите измами: „Търговията и промишлеността били разрушени, паричната

система се разпадала, разцветът и редът на предишния Рим изчезнал.До момента, в

който Константин не въвел златния солид, колапсът на монетната система, протичащ в

продължение на две поколения не бил овладян...“45.

За златния солид на св. цар Константин ще стане дума и по-нататък. Какво

причинило обаче финансовия крах на Рим. Това, което ще предизвиква през вековете

всички следващи финансови кризи - паричната спекулация, дирижирана от посветени,

от една олигархия, мечтаеща да подчини материалните богатства на света. Голяма

роля в нея играе фарисейско-равинската каста, пренесла извън библейските земи

философията на ограбване на „гоите“, на непосветените, на всички народи,

непринадлежащи към талмудистко-кабалистката корпорация.

Комплексът на евреите, че нямат своя държава се развил в оформяне на една

протонацистка, ксенофобска философия. На практика, след срива на току-що

създаденото древно царство Израил (при Соломон), Юдея съществувала по-малко от

200 години до превземането на Йерусалим от Навуходоносор през 586 г. пр. Хр. След

около 450 години при Макавеите се образувала за кратко самостоятелна юдейска

държава, но за около 80 години. През останалото време Палестина била под:

вавилонско, асирийско, персийско, елинско и римско владичество. У юдейската

върхушка се развили компенсаторни реакции да се приспособява към завоевателя и да

влиза под кожата на поредния владетел. Така юдеите намерили добър прием при

„поробителя“ - Вавилон. Толкова добър, че по-голямата част от тях не пожелала да се

върне в свещения Йерусалим при храма си, след получаването на такава възможност.

Преди възраждането на Второто юдейско царство на Макавеите - 142 г. пр. Xр. - 63 г.

пр. Xр. между клановете на юдейската върхушка се водили яростни битки за власт и

богатство. Например при сирийския цар Антиох IV юдейският лидер Иасон подкупил

Антиох, за да получи поста първосвещеник, като му обещал големи дялове от

храмовото богатство. Да си първосвещеник в Йерусалим тогава означавало да имаш

тоталната власт над хора и материални ресурси. След Иасон всички първосвещеници в

Йерусалим стигали до поста чрез подкупи и измама. Това говори, че и остатък от Божия

завет не се спазвал в навечерието на появата на Xристос.

Сектата на фарисеите (от евр. - прушим, което значи „обособени“, „специални“)

преляла в равинска институция на затворено, конспиративно общество, което

предавало талмудическите знания главно устно на цялата еврейска диаспора в

Римската империя. Идеята за богоизбраност се деформирала във философия за

превземане на материалното богатство на света, което според конспираторите

„рабби“, принадлежало на „избраните“. Да станеш „избран“, това според изкривеното

юдейско мислене , означавало да газиш през интересите и живота на неизбраните,

които били приравнявани на животни според Талмуда.

Основният начин на ограбване на неизбраните станала лихвата. Да се дават

пари назаем с голяма лихва било главно занимание на еврейските заселници в Европа

след разрушаването на Втория храм през 70 г. Редица римски автори като историкът

Тацит описват измамническия характер на евреи - лихвари и предупреждават за

опасността от делови връзки с тях.

През цялото Средновековие евреите представляват живата плетеница от

финансови канали, през които тече ограбваното чрез лихви богатство на християните.

Забележителен е фактът, че евреите са се движели винаги зад бойния таран на

враговете на християнството. Те се чувстват най- добре тогава, когато християнството е

в упадък. Налагането на християнската вяра като официална в римската империя през

313 г. от Константин Велики било жесток удар по еврейското лихварство, на който те

търсили реванш векове.

Византия - 600 години без инфлация и обезценяване на парите

Константин Велики, родом от Ниш, император на Римската империя (306-337 г.),

прекратил преследванията на християните през 313 г. с Миланския едикт. Скоро след

това той преместил столицата на империята в източния град на Босфора Византион.

Колебаел се между родния Ниш, София и Византион, накрая избрал стратегическото

пристанище на Босфора. Финансовият срив на Рим бил овладян от Константин чрез

прекратяването на паричните из-мами на дотогавашните римски императори и

въвеждането на златния солид. Солидът бил монета от чисто злато, тежаща 4.55 грама,

чиято тежест не се променила от 309 г. до периода на Никифор II Фока (963-969 г.),

когато бил олекотен с 0,28 грама. Цели шестотин години без йота инфлация и

обезценяване на валутата! Такъв период в човешката история няма. Този период е бил

възможен само в една християнска, православна империя, каквато е била

Византийската. Защото заедно със солида, Константин въвежда и моралните принципи

на управление и общежитие във Византия. Константиновият свод от закони превърнал

Византия в държавата, където съществувала симфония между духовната и светската

власти. Константиновият кодекс наложил първото в света премахване на робството

чрез държавен указ. Освобождаването на роб в църква в присъствие на епископ

станало закон. Имало специален текст за евреите- роботърговци (те били главните

печеливши от тази търговия и останали такива векове след тази епоха): „Ако евреин

купи или обреже роб-християнин или друг иноверец, е длъжен да го освободи“ (Cod.

Theod. XVI 9,1: a 335). През пролетта на 314 г. Константин разпоредил всички

свободнородени, изпаднали в робство по времето на Максенций, да бъдат

освободени46.

Всъщност Константин дал път на епископското или църковното право. Което

значело, че съденето на хората ставало в най-голям синхрон с Божиите закони, с

християнството. Оттогава датира даването на показания да става с двама свидетели,

както го изисквала църквата. Константин забранил осъдените на принудителен труд да

бъдат жигосвани по лицата, защото „лицето е създадено по подобие на небесната

хубост“ (facies quae ad simsilitudinem pulchritudidnis caelestis est figurata). Отменено

било и смъртното наказание чрез разпъване на кръст и счупване на краката. Животът

на затворниците бил облекчен. Били въведени редица строги наказания, преследващи

сексуални извращения като хомосексуализма, безразборните прелюбодеяния. Били

насърчавани онези семейства, които полагали грижи за изоставени деца.

Подхвърлянето на деца било третирано като причиняване на смърт. Гладиаторските

борби, събуждащи животински и сатанински усещания у римляните, били забранени.

Неделята била въведена като държавен празник, ден Господен. В следващите две-три

столетия това законодателство било доразвито от други императори, сред които се

отличава Юстиниан I (527-565 г.). Той обявил свещеническата служба, заедно с

императорската институция за най-големия Божи дар на човечеството. Тяхната

хармония давала на хората всички възможни предимства, така че императорът

непрестанно полагал грижи за православието и свещеничеството, предвид очакваната

за това Божа награда (Nov. 6: a. 535)47. Юстиниян осъдил содомитския грях на

хомосексуалистите и призовал грешниците в това направление да се покаят овреме. На

практика решенията на четирите вселенски събора - Никея, Константинопол, Ефес,

Халкидон добили сила на общовалидни закони.

Ислямът става оръдие на жреците на Мамона

Този разцвет на християнския морал в здрав синхрон със светското управление,

който няма да се повтори в човешката история, е обявен от проеврейската литература

за „тъмен“, „реакционен“. Да, тъмен за измамниците е периодът, в който

възможността да се ограбват гоите чрез лихви и финансови измами е сведена до

нулата.

След приемането на християнството в средновековна България през 864 г. от св.

княз Борис, тук също се утвърждава хармонията между светска и духовна власт. Която

впрочем съществувала и преди това. Стара България се славела с липсата на робство,

нечувана за епохата свобода на жените, здрави социални правила и липса на измами и

кражби. Най-силните периоди на Първото и Второто българско царство са при Симеон

Велики - десети век и при Иван Асен II през XIII век. Разцветът на православната църква

е в пълен синхрон с разцвета на държавността и икономиката.

Това обаче е времето, в което срещу християнството тече здрава интрига.

Териториите му са обект на атаки от юдействащите с център Вавилон, а след

западането му - Багдад. Там се установява световният център на юдейство- то.

Интресен парадокс е фактът, че днес смятаният за враг на юдейството ислям е бил през

Средновековието боен таран на юдаизма срещу християнския свят. Еврейският автор

Дан Кон-Шербок пише в книгата си „Еврейското наследство“, че евреите в бившите

византийски провинции приветствали управлението на мюсюлманите48. Тук няма да се

спираме на версиите, че самата ислямска религия е инспирирана от юдеи с цел

създаване на инструмент (в лицето на някои агресивни арабски племена) за борба с

главния враг - православна Византия. Но фактите потвърждават привилегированото

положение на евреите през цялата епоха на ислямската инвазия срещу християнска

Европа - от VII-VIII век до падането на Османската империя през XIX век. През първите

два века на ислямско владичество при Умаядите и Абасидите, ислямските управници

потвърдили властта на традиционните вавилонски еврейски институции. Когато

арабите завладели Вавилон, те признали официално поста на ексиларха, който в

продължение на векове бил водач на вавилонските (и не само на тях - б. а.) евреи,

твърди Кон-Шербок49.

Цели седемстотин години евреи управляват превзетата от араби и маври

Испания. Както признават самите еврейски автори като Дан Кон-Шербок: „Но в

Испания еврейската общност реализира най-големите си постижения.“50 Умаядските

халифи обилно използвали услугите на еврейската върхушка за администриране,

финансови игри и събиране на данъци от завлядяното християнско население.

Лихварското племе настроило европейските крале срещу себе си

Кое било основното занимание на евреите в освободената от християнство

територия на Европа? Земеделието? Не. Ето какво пише Кон-Шербок в книгата си

„Еврейското наследство“ по този въпрос: „През следващите два века еврейската

общност в християнска Европа все повече се занимавала с лихварство, понеже

христянските еснафи изгонили евреите занятчии. Лихварската практика засилила

антисемитизма, особено на хората, които не можели да си връщат заемите“.

Естествено, че не можели да ги връщат при лихва над 50% която била обичайна за

еврейските лихвари. Удивителна е демагогията на такива автори, които прескачат

вековните ограбвания на християни от евреи като нещо естествено и маловажно. Но

силно акцентират на т. нар. антисемитизъм, който интересно защо се проявявал през

цялата история на средновековна Европа. Отговорът е много прост - защото навсякъде

в европейския континент евреите влизали под кожата на владетелите, подтиквали ги

към войни и катаклизми, за да изпаднат в остра нужда от пари. След което им заемали

парите срещу огромни лихви. При невъзможност за плащане, лихварите ставали

собственици на имоти и хора, или добивали права да се разпореждат с хазната на

владетеля, което ги правело повече от крале. Такава схема разпръснатите в Европа

евреи прилагали от влизането на арабите в Испания през VIII век до създаването на

огромния мафиотски финансов октопод на фамилията Ротшилд, оплела абсолютно

всички европейски дворове (включително и Ватикана) в мрежата си през ХVIII и Хк век.

Когато кралят на Арагон Фердинанд през 1469 г. обединил Испания чрез брака си с

кралицата на Кастилия Изабела, настанали черни времена за лихварите-евреи. Испания

била освободена напълно от мюсюлманите и християнската църква забранила лихвата

и лихварството. Кралят изгонил евреите и те намерили много добър приют при султана

на Османската империя - при разрушителя на християнска Византия и християнска

България. Ето какво пише по този въпрос в „Евреите в международната политика“:

„Хиляди испански евреи емигрират в европейските владения на Османската империя.

Там те са толерирани по традиция и Истанбул става средище на най-голямата еврейска

общност в Европа през средните векове.“51.

Тази беда сполетяла лихварското племе и в Англия, но по-рано. През 1275 г.

английския крал Едуард I забранил на евреите да печелят пари чрез заеми и анулирал

всички дългове към евреи. Явно недоволството от еврейското грабителство стигнало

върха си, за да предприеме Едуард I такава драстична мярка. Но това не спряло

мошеничествата и през 1290 г. кралят изгонил евреите от Англия. Те се върнали чак при

разрушителя на монархията и църквата Кромуел през 1655 г. И през ХГХ век вече

владеели финансите на Англия.

Друг европейски крал - френският Филип Красивия също забранил еврейското

лихварство, иззел имуществото на спекулантите и ги изгонил от Франция през 1306 г. В

същия период се провежда и процесът срещу темплиерите. За този процес има много

литература, но никъде в нея, не се споменава, че всъщност нещата са свързани с

еврейството. Защото конспиративното общество на темплиерите, което от монашески

орден станало покланяща се на Луцифер секта и първата банкерска къща на Европа,

било в тясна връзка с юдейската върхушка. Филип разбрал това и реагирал по

единствения спасителен за страната си начин.

Как средновековният Запад отстъпи от Бога и падна в плен на Мамона

Днес много българи гледат с копнеж към Запада. Готови са да зарежат родината

си и да живеят унизителен, слугински живот, но да са в богата западна страна. Разбира

се, богатството на тази страна никога не залива обилно емигранта-поклонник на

Мамона, но жертвата разбира това чак накрая на земните си дни.

Там, в бленувания Запад отдавна работи безупречна система, която не допуска

случайни хора до храма на Златния телец. Само избраните са в играта. Избраните,

които са подреждали тази пирамида векове наред и биха газили планини от трупове,

за да я запазят. Тази пирамида e изобразена на най-знаковото късче хартия в

човешката история - американската парична единица, щатския долар.

Как Западът се превърна от територия на Xристовата църква в територия на

безбожието и на Мамона? По класическия луцифериански път - пътя на гордостта и

алчността. Тези две характеристики са пистата, по която се движи богоборческият

легион от момента на падението на Сатанаил до днес.

След изграждането на държавата на духа от император Константин през IV век,

Западът заболял от ревност. Нас-ледниците на бившето величие на Римската империя

не можели да преглътнат факта, че Светата Апостолска и Съборна църква ще е Една и

ще се състои от равнопоставени епископски центрове в най-старите градове на

християнската вяра: Александрия, Йерусалим, Антиохия, Византион (Константинопол) и

Рим. Римският епископ, днес наричащ се „папа“ пръв започнал да издига Рим в

някакъв особен статут, в нещо върхово и първенствуващо. Като довод изтъквал факта,

че св. апостол Петър лично основал църквата в Рим. На този аргумент източните

епископи не противопоставили аналогични факти - че например св. апостол Павел

лично основал църкви в доста градове на Мала Азия и Източното Средиземноморие -

Кесария, Писидийска Антиохия, Ефес, Троада, Милет (всички тези градове, без първия,

са днес в Турция), Филипи (в българска, Беломорска Тракия), Солун, Атина и Коринт. Св.

апостол Андрей пък християнизирал днешните земи от двете страни на Черноморието.

Източните епископи обаче спазвали принципа на равноначалието сред главите на

църквата, защото вярвали, че истинският глава на християнската църква е самият Иисус

Xристос.

Не така мислели римските духовни първенци. Въпреки, че Рим бил превзет от

северните народи - хуни и готи, въпреки издигането на нова столица, западният

комерчески дух побеждавал над християнския принцип за смирение. При това този дух

на властолюбие и алчност се развивал в момент, когато цяла Европа била застрашена

от ислямско нашествие. След раждането на Исляма, агресията на някои арабски

племена, обединени от една млада и изчистена концептуално религия с подчертан

завоевателен характер, била като истинска лавина. През 711 година арабите вече са

завладели Испания. Остават там 800 години, докато не ги изгонват крал Фердинанд и

кралица Изабела в края на ХV век.

България и Византия стават крепост на християнството, Рим го предава

Малко известен е обаче фактът, че по същото време - през 718 г. християнската

империя - Византия е спасена от българските войски на кан Тервел. Арабите нападали

Европа от две посоки - през Гибралтар откъм Северна Африка и през Босфора откъм

Мала Азия. Естествено откъм Мала Азия техните сили били в пъти повече, тъй като това

е по-близкият и удобен път. През 718 г. Константинопол бил обсаден и сарацините

(арабите) вече предвкусвали победата. Тогава се появяват войските на кан Тервел, без

да има специален договор с Византия. Според франкските хронисти като Зигиберт

„българите погубили 30 000 сарацини“. Според монаха Алберик арабските жертви на

българското оръжие били 32 000. За сравнение ще дадем цифрата на арабските

войски, които се бият с Карл Мартел през 732 г. във фатална за Западна Европа битка

при Поатие - 6000. Българите при Константинопол отблъснали стохилядна арабска

армия и спасили християнската империя Византия за осем века напред. Тук трябва да

се подчертае факта, че дядото на покръстения Тервел - Кубрат също е бил християнин,

с византийско образование след 20 годишно пребиваване в столицата на световната

култура - Константинопол. Въпреки, че в учебниците по история обикновено България и

Византия са представяни като непримирими врагове и непрекъснато воюващи страни,

фактите сочат, че всъщност въпреки териториалните битки за „наместване на

границите“, двете християнски държави са били в симбиоза, защитаваща векове

Европа от тюркски и други малокултурни племена (християнизирането на българските

земи и българското население става много по- рано от официалната дата на

приемането на християнството като държавна религия - 864 г.).

Най-великите държавни и културни постижения на България датират именно от

епохата на най-ревностното развитие на християнската култура. Това е „златният век“

на Симеон Велики - краят на К век и целият Х век. Тогава се създава книжовната школа

на учениците на св Кирил и Методий - Климент, Наум Ангеларий, Сава, Горазд, които

формират центрове на обучение около себе си и възпитават стотици учители и

духовници. България дава светлината на Словото Божие на цяла днешна Русия и

Източна Европа.

Такава е и епохата на цар Иван Асен II, когато България опира на три морета -

Черно, Бяло и Адриатическо и в нейните територии влиза целият Халкидически

полуостров, където е святата земя Атон. Българският цар Иван Асен II забранил на

външен крак да стъпва в атонските земи, под-помогнал строежа на манастири в Атон и

затвърдил традициите на духовната държава. На синхрона между импера-торска и

църковна власт.

В същото време оформилият се вече като морално различен Запад изграждал

държавата на гордостта и материалната алчност. Държавата на Мамона. Първото

предателство започнало от там, където би трябвало да е крепостта на вярата - Римския

епископат, наречен папство. Гордостта на западната църква стигнала до пряко

обожествяване на римския епископ, наричан „папа“.

Кога започва манията за величие на Рим

Веднага след утвърждаването на Христовата църква, в основните градове на

античността начело на християнските общности застават епископи - първосвещеници,

първите от които са ученици на апостолите. В Йерусалим, Антиохия, Византион,

Александрия и Рим се установяват първите епископи, които са равни помежду си по

ранг и никой от тях не се смята за „наместник на Бога“, а за духовен пастир, поел завета

на Христос. В Рим обаче църквата е основана от Св. Апостол Петър. Това веднага след I

век дава мотивация на някои от следовниците му да решат, че Рим е първи по важност

за християнството и така както е бил сто-лица на световна империя, трябва да стане

столица на новата религия, завладяваща вече света. Това обаче е погрешна позиция,

защото църквата не е държава, а духовна общност и не може да има характеристиките

на империята.

След пренасянето на столицата в Константинопол през 330 г., римските

епископи увеличават апетита си за светска власт.

Така, че когато през 756 г. франкският крал от династията на Каролингите Пипин

Къси произвежда папа Стефан II държавен глава и му подарява територии, следва и

логичният жест на папа Лъв III, който пък „назначава“ сина на Пипин Къси - Карл Велики

за император на Свещената Римска империя през 800 г.

От 781 г. папата вече датира своите грамоти не от началната година на

управлението на императора, а от годината на своя понтификат (назначение като

първосвещеник). Първият папа, който започнал да сече и свои монети бил Адриан,

който през 784 г. пуснал в обръщение сребърен динар с надпис „Victoria domini nostri“ -

„Победа на Господа наш“.

Така се получило преплитане между чисто светската власт на императора и тази

на папата. И двамата претендирали да са върховни управници. Императорът считал

папата за свой васал, а папата - като първожрец, ръкоположил императора, смятал ,че

има власт над него. В периода IX-X век надделявала имперската власт. Но от XI век до

XIV век хегемонията на папата била неоспорима.

Управляващата прослойка обаче плътно смесвала благородниците - графове и

херцози с църковните йерарси, които придобивали имотни владения и ставали

феодални сюзерени, равностойни на графовете. Западната църква все повече

придърпвала към себе си чисто административни и държавнически функции. Освен, че

противоречи на същността на Xристовия завет „Кесаревото - кесарю, Божието - Богу!“,

тези амбиции на Ватикана намесвали висшия клир все повече в нечисти политически

игри, свързани с насилие, ограбване и убийства.

Това дава самочувствие на поредния папа - Николай I (858-867 г.), който налага

идеята, че папата е наместник на Xристос на земята (Vicarius Christi неговата власт

произтича непосредствено от Бога, което му дава право да се разпорежда съдебно и

законодателно както си иска. Неговият авторитет бил авторитетът на Бога. Николай I

пръв въвежда и папската корона като знак на височайша власт. Всяко съждение и

постановление на папата става моментално канон. Този принцип е в категорично

противоречие на същността на църквата, която е съборна, според завета на Христос.

Разделението с Изтока - начало на падението

При мегаломанските щения на средновековните римски папи се дошло съвсем

естествено до разкола с Източната църква, която останала пазителка на Светото

Съборно и Апостолско начало във вярата. През 1054 г. пратеникът на папа Лъв IX

Хумберт де Силва Кандида поставил ултимативни условия на константинополския

патриарх Кируларий за приемане на главенството на папата над всички християни в

нарушение на всички дотогавашни съборни решения и символа на вярата. Патриархът,

разбира се, отказва и папският посланик го отлъчва. Така след няколкостотин години на

усилено извращаване на вярата, седящият на престола в Рим епископ се самоотделя от

тялото на Христовата църква и обрича Ватикана на властолюбие и корист, на

недостойни политически и финансови машинации през следващите хиляда години.

При папа Григорий VII (1073-1122 г.) мегаломанията на Ватикана стига до

непознати върхове. Той решава да приложи на практика идеята за вселенска империя,

управлявана от папата. Принципите на тази супердържава са изложени в 27 основни

положения, наречени „Диктат на папата“, съставен през 1075 г. Ето някои от тях: „Само

римската църква е била основана от самия Господ“, „Само римският папа има право да

се нарича вселенски“, „ С отлъчените от папата лица е забранено да се намираш дори в

едно и също помещение“ „Всички князе са длъжни да целуват краката на па-пата“

„Само името на папата трябва да се упоминава при църковна служба“ „Папата има

право да ръкополага императори“ „Ако не се опира на авторитета на папата, нито една

книга не може да се счита за каноническа“ „Римската църква никога не е грешала, тя

вечно ще бъде непогрешима“.

Както се вижда маниакалността на монарха на Ватикана стига до абсурд. Тя все

повече се отдалечава от принципите на вярата и придобива деформацията на

психоболният държавник, който започва да бленува как целият свят му е в краката и му

целува подметките.

Деформациите на Рим добиват форма на кръстоносни походи. Основните от тях

са четири на брой и продължават от 1095 г. до 1261 г. Кръстоносните походи уж имат за

цел завладяването на Йерусалим от исляма, но на практика се превръщат в престъпни

войни срещу християнското, главно православно население по пътя към Божи гроб.

Така например Четвъртият кръстоносен поход разсипва столицата на Византия

Константинопол и рицарите - псевдохристияни избиват зверски православното

население. Хронистът Вилардуен, е частник в похода пише, че убитите и ранените

нямали брой, а пожарите обхванали толкова къщи, колкото в три големи града на

френското кралство. Престъпната същност на папството, което ръководело и

организирало походите се показала при този разгром в цялата си сатанинска злоба.

„Рицарите-кръстоносци“ рушели храмове, грабили и убивали мъже, жени и деца, били

по- страшни от сарацините, пишат тогавашните хронисти.

За първи път е посегнато и на светинята на монашеството - Света гора.

Пратениците на папата нападат манастирите там и избиват зверски стотици монаси.

Ето я на практика идеята на поредицата папи-маниаци, мечтаещи за световно величие

с цената на християнска кръв. На последния от тази верига отстъпници днес български

заблудени души и обикновени папагали искат да се поклоним и да се подчиним,

защото бил еманация на западната култура. Ватиканският престол е доказал с

историята си, че не е нищо друго освен еманация на престъпни амбиции и финансово-

политически далавери.

Папството в ново време е конкурент на „Коза ностра“

Хиперидеята за непогрешимост на римската църква достига кулминация при

папа Пий IX (1846-1878 г). През 1870 г. той свиква т. нар. Вселенски събор, на който се

приема догмат за непогрешимост на самия папа. Вече не църквата, а нейният глава,

монархът на държавата Ватикана е непогрешим. Ето какво гласи самият догмат: „Ако

римският папа прави изявление, изхождайки от своето най-висше пастирско

предназначение, то в практическото осъществяване на това предназначение, бидейки

върховен пастир и учител на всички християни, със силата на своята най-висша

апостолска върховна власт, той взема решение, касаещи вярата и въпросите на морала,

задължителни за цялата църква и съгласно дадените му правомощия от апастола Свети

Петър, той притежава тази непогрешимост, която божественият Спасител е пожелал да

дари по въпросите на вярата и морала на висшата институция, църквата“.

След обединението на Италия обаче светската власт на Ватикана е отнета. Чак

при Мусолини, през 1929 г. e възстановена суверенната държава Ватикана. Фашисткият

диктатор дава правомощия на Пий XI, които го правят отново монарх на държавицата

Ватикана. Следващият, който предлага споразумение на папата е Xитлер. През 1933 г.

Третият райх и Ватикана сключват конкордат за съвместна дейност.

Още в средните векове Ватикана развива бурна финансова дейност, която

граничи с далаверата. Но през XIX век спекулациите с пари и имоти стават основна

грижа на „непогрешимия“. Папа Григорий XVI влиза в тесни финансови

взаимоотношения с Ротшилд през 1831 г. Получава от еврейския банкер над 12

милиона скуди заеми. В съчинение на френския историк Сорен се цитира донесение на

таен агент на Метерних, който пише от Рим: „Вавилон - това е името, което съответства

на Рим и Ватикана. Тук всичко се постига със злато, две трети от римското духовенство

е двулично и продажно, проповедниците са в повечето случаи безразлични към своите

задължения или не вярват в Бога“.

„Банко ди Рома“ започва да се занимава с борсови спекулации в Близкия и

Средния изток. В цяла Италия по инициатива на Ватикана изникват многобройни

лихварски организации, които множат спекулативните пари на „светия престол“. Лъв

XIII създава нещо като министерство на финанстие на Ватикана, нечело с княз Карло

Пачели. Той модернизира и ватиканската канцелария като въвежда шифри, за да не

може да се прочетат архивите.

Връзката мафия - ЦРУ – Ватикана

След Втората световна война Ватикана се разраства като световен финансов и

политически център. Според „Икономист“ още в края на 70-те години капиталите на

Ватикана са около $ 10 милиарда. След 1963 главен банкер на Ватикана е Пол

Марцинкус с прякор „Горилата“. Папската държавица купува акции от филмовата къща

„Парамаунт пикчърс“ и дори от най-голямата италианска фабрика за противозачатъчни

средства, въпреки политиката на папата срещу абортите. Сп. „Еспресо“ пише:

„Отделението, занимаващо се с ценни книжа и имоти във Ватикана е холдинг,

контролиращ около 60 компании“

През 1982 г. по един лондонски мост намират трупа на Роберто Калви, шеф на

„Банко Амброзиано“. Срещу него в Италия е повдигнато обвинение в пране на пари и

той е избягал от родината си но не и от смъртта. Калви е свързан, както се установява с

масонската ложа П-2, която според вестник „Република“ е създадена от ЦРУ и обхваща

част от италианската върхушка, включително Ватиканската. Шеф на П-2 е Личо Джели,

мошеник и играч от класа, който работи и с парите на Ватикана. Банкерът на папата -

Марцинкус върти папските пари в различни сфери - в компаниите „Поци“,

„Имобилиаре“, „Проктър енд гембъл“. Използва посредническите услуги на

сицилианеца Микеле Синдона. Съдружието Марцинкус - Калви - Синдона заработва в

средата на 70-те години. Синдона извършва няколко финансови операции за Ватикана

и то с успех. Марцинкус и шефовете му - Павел VI и Йоан Павел II са доволни. През 1979

г. Синдона изчезва от Италия и с фалшив паспорт, осигурен от легендарния бос на

„Коза Ностра“ - Джон Гамбино се озовава в САЩ. Италиански следователи започват да

претърсват вили, в които могат да намерят нещо за Синдона. Стигат до вила „Ванда“,

притежавана от масонският майстор Личо Джели. Във „Ванда“ биват намерени 30

бележника - досиета с имената на известни дейци от политиката, бизнеса и

издателското дело. Има и списък на ложата П-2 с 952 имена. Сред тях са и висши

духовници от Ватикана. Според следователите, „намерената документация

свидетелства за съществуването на тайна асоциация, опасна за държавните

институции“. Двама видни дейци на ХДП решават да публикуват списъка. Това става на

20 май 1981 г. Седмица преди това обаче, едно събитие заглушава скандала. На 13 май

Мехмед Али Агджа стреля срещу папа Йоан Павел II и го ранява тежко. След което

италианските и американските тайни служби развиват клеветническа кампания срещу

България.

Поведението на Войтила обаче не е изключение. То е естествен венец на

столетните усилия на 377 папи преди него да създадат не духовна общност, каквато

трябва да е църквата, а чисто светска централизирана държава, която да дърпа конците

в световните политически игри. Тогава, когато на Изток всички усилия са били насочени

за изграждането на духовна държава, Западът вече е бил прояден от заразата на

лихварството, от култа към Мамона. И предаде Бога.

Венецианската олигархия - прототип на Новия световен ред

В основата на култа към Мамона стои богоборчеството. След отхвърлянето на

Сина Божи - Иисус Христос от юдейската върхушка, антихристиянството се разлива в

световна мрежа от тайни общества, секти, ереси и атеистични учения, които заемат

различни форми, но гонят една единствена цел - намаляване на влиянието върху

хората на Светата Апостолска Съборна Църква. От първия вселенски събор на Църквата

в Никея през 325 г. битката за разобличаването на богоборческите сили е всекидневие

за всеки християнин.

Отделилият се след Голямата схизма през 1054 г. Запад е по-лесната плячка за

богоборческите сили. Техен център за няколко столетия става Венеция. Това е мястото,

където се ражда моделът на съвременната олигархия, моделът на съвременното

банкерство и лихварстмо. На перверзните начини за ограбване и заробване на

народите чрез лихварство, финансови спекулации и гигантски измами. Всички тези

прийоми били в противоречие с християнския морал, разбира се, но той отдавна бил

формализъм за западния тип „модерен човек“. Модерността се изразявала за

западняка в това да отхвърля идеята за Бога, идеята, че човек е създаден по образ и

подобие Божие. Отхвърлянето на тази идея и вяра водело автоматично до

всепозволеност. Когато нямаш съзнанието за грях и Божи съд, нямаш спирачки пред

нищо в материалния свят. Тогава можеш да оправдаеш всички издевателства над

себеподобните, защото се смяташ за по-висш от тях. Те са тор, те са под теб, не

заслужават милост, защото са животни, „гоим“. Такова мислене е в основата на всички

бедствия и страдания за човечеството от идването на Xристос до днес.

Венеция станала гнездо на олигархичния антихристиян- ски модел след VIII век,

когато се обявила за „република“. На фона на духовната империя - православна

Византия, Венеция се отличавала с обратното на това, което установили православните

императори за около 1000 години съществуване на империята им. Докато на Изток

властвало разбирането, че робството и лихварството са в противоречие с Божия закон,

на Запад именно лихварството и робството били базата за просперитет на олигархични

центрове като Венеция. С лихварство там се занимавали основно еврейски банкери. Не

е случайно, че в САЩ в началото на XX век еврейското лоби провело бясна кампания с

една единствена цел - да свали от сцените пиесата на Шекспир „Венецианският

търговец“ и да забрани изучаването и в училищата. И успява. Според Xенри Форд,

световноизвестния американски индустриалец, евреите в САЩ цензурират Шекспир.

Ето какво пише Форд в книгата си „Интернационалните евреи“: „По искане на евреите

от Ню Xейвън, щата Кънектикът, Съветът по образование отменя изучаването на

„Венецианският търговец“... Комитетът срещу клеветите (The Anti -defamation League)

обявява, че в 150 града на Съединените щати „Венецианският търговец“ е изключен от

учебните програми на училищата.“52. Фактите, за които говори Форд стават в периода

1916-1919 г.

Еврейското лоби в САЩ явно има от какво да се притеснява в случая с

„Венецианският търговец“. Защото Шекспир представя в лицето на евреина-лихвар

Шейлок едно отвратително безмилостно и алчно същество, за което неговият слуга

Ланчилото, който се колебае дали да напусне ужасния си господар Шейлок казва

следните красноречиви думи:“ И аз не знам какво да направя, защото ако послушам

съвестта си и остана при евреина, той - прости ми, Господи! - е същински дявол и значи

аз ще служа дяволу, а ако избягам от него, това значи, че съм послушал оня другия,

който пък е самият дявол, прости ми още веднъж, Господи! И все пак евреинът, ако

съдим по съвест, е такова въплъщение дяволско, че съвестта ми трябва да е просто

безсъвестна, щом ми предлага да остана при него...“53.

Безскрупулният лихвар Шейлок става емблема на венецианския модел. На

олигархичния, антихристиянски стил на ограбване на мнозинството от едно елитно

малцинство, за което хората извън кръга на посветените са тор, животни, от които

можеш да отрежеш къс месо, както иска да направи Шейлок с венецианеца неевреин

Антонио.

Как производството стана презрян труд за Запада

За да разберем ясно разликата между Източната и Западната държава, трябва

да гледаме сравнително-аналитично на всички събития. Когато българският цар Иван

Асен II създавал държава на духа от устието на Дунав до Атон, на венецианския мост

Риалто кипяла бурна лихварска дейност. Там бил центърът на сарафството, от което се

появило и съвременното банкерство със своята лихварска философия. На Риалто

шейлоковците купували и продавали, но най-вече давали заеми с огромни лихви -

понякога и до 50%. Най-известната финансова фамилия от ХVI век - на Якоб Фугер,

давала кредити със средна годишна лихва от 21% , а по-дребните лихвари - и с по-

големи лихви54.

Двете култури, които започват да се раздалечават още отпреди Х век, днес

търсят път една към друга, но от различни позиции. В очите на страните от Източна

Европа Западът е вече изграден еталон за обществено устройство и икономически

отношения. Когато днес в бивша соцстрана правят реформа, казват „На Запад е така“. И

понякога това е най-силният аргумент.

Развитието на европейският Запад тръгва още след разпада на Римската

империя в различно от Изтока русло. Възходът на Византийската империя между VI и

Х^ век е с цената на непрекъснато отстояване на имперската политика. Източното

православие става държавна политика в Константинопол и макар да играе просветна

роля, Византия изоставя в развитието на „модерните форми“ на капитализма, които на

запад от Дубровник стават норма на живот.

Още между ХI и ХIII век в Западна Европа се развива демографски бум. Заформя

се градска култура, която ражда своите нови прослойки. Това са търговците и

банкерите. Спрели са нахлуванията на номадски племена от Евразия, сарацините са

отбити от изток и Европа се отдава на меркантилизъм.

Главна роля в тази дейност поемат градовете-държави: Венеция, Генуа, Пиза,

Флоренция. Какво представлява един търговски рейс от Генуа за Ориента през ХIV век?

Корабите тръгват, натоварени с платове, оръжия и метали, първата им спирка е Тунис,

след това - Триполи. Следват Александрия и Антиохия. Накрая идва Кипър - раят на

подправките. От остров Хиос се вземат вина и смолата мастикс, от която се прави

специфично алкохолно питие и паста за зъби. Пътят минава през Константинопол и

после през затвореното Черно море, където става срещата с руските търговци. Оттам

идват кожите, житото, восъкът, солената риба и коприната. Такова пътуване е цяло

приключение, то носи колкото печалба, толкова и опасности. За всяко едно пътуване се

съставял специален договор между заемодател и заемополучател, защото най-често

пътуващият търговец нямал собствени средства да си го плати. Заемодателят

обикновено бил от гилдията на сарафите, родили банкерската каста. Ето текста на такъв

договор от 1163 г.: „Стабиле и Ансалдо Гаратон учредиха societas, в което по

собствените си думи Стабиле е влязъл с 88 лири, а Ансалдо с 44 лири. Ансалдо взема

този капитал да го умножи в пътуването си до Тунис и навсякъде другаде, където ще го

отведе корабът, с който тръгва, а именно корабът на Балдиционе Грасо и на Джирардо.

При завръщането си той ще предаде спечелената сума на Стабиле или на негов

представител, за да извърши подялбата и. След като си върнат внесения капитал,

двамата ще разделят печалбата наполовина. Съставен в сградата на каноничния съвет

на 29 септември 1163 г.“55.

Постепенно се развиват цели фамилии и общества от търговци и лихвари, които

оформят бъдещата висша класа на Европа. Фамилиите Перуци, Медичи и Барти ще

властват десетилетия наред и ще определят дори развитието на изкуството, тъй като

стават основните му меценати. Западът оформя едно различно от източното съзнание

за икономиката като търговия и лихварство. Производството ставало все по-презиран

труд. Тази идея ще стане известна като теория на меркантилистите, а основен теоретик

на меркан- тилизма ще стане Антоан дьо Монкретиен (1575-1621 г.), който първи ще

употреби термина „политическа икономия“ за учението си. Така Западът ще

„легализира“ академично отдалечаването си от християнството и отстъплението пред

мамонизма.

Как римокатолическата църква се комбинира с капитала

Според класика на западното богословие - Свети Тома Аквински „търговията е

осъдена, защото сама по себе си задоволява желанието за печалба, което не познава

граници и се простира до безкрай“. В същината си църквата е длъжна да осъжда

лихварството и печеленето на пари от кредити, което е основа на банкерството. На

практика обаче Римокатолическата курия намира компромисен вариант и поддържа

финансовия поход за завладяване на света. Кръстоносните походи са живи сделки

между Ватикана и средновековните капиталисти за експлоатиране на завладените

земи. Папата поема роля на защитник на търговците и случаят с Григорий VII е

показателен. Той заплашва френския крал Филип I да върне на италианските търговци

отнетата от него стока, иначе го чака отлъчване. Постепенно западните епископи стават

настойници на търговците и лихварите. Епископът на Динант построява хали специално

за търговците. Те биват освобождавани от пост и от забрана да работят в неделя.

Специален канон се приема на Латранския събор през 1179 г., който изисква сигурност

за „духовниците, послушниците, поклонниците, търговците и монасите“. Виждаме как

търговците стават част от категорията на привилегированите, едва ли не част от клира.

Рим разбира, че властовото му могъщество зависи от банкерите и търговците, и залага

на тях. Съсловията са част от папската програма за вярващите и при всяко учредяване

на дружество, част от вноската отива директно в църковната каса. Това се нарича във

Франция „Denier a Dieu“ - пари за Бога, а в Италия - „Denaro di Dio“. Големи богаташи

направо започват да си „“откупуват“ правото за отиване в Рая. Един от големите

банкери на Сиена - Бернарди Толомеи основава конгрегация на Оливентантите.

Църквата го провъзгласява за блажен. Но той не е единственият канонизиран

капиталист - търговец или банкер. Папа Инокентий III, например, още с идването си на

престола канонизира през 1197 г. Хомбано - голям търговец от Кремона.

На практика Западната църква сключва трайно споразумение с капитала и живее

в добро съжителство с него до ден днешен.

Докато ние се бием с исляма, Западът търгува с него

Снизходително се отнася Рим и към сътрудничеството на западни

средновековни бизнесмени - христяни с мюсюлманите, завладели през ХV век

Византия.

Едно писмо на търговец-мюсюлманин от Тунис до търговец от Пиза, който е

наречен „шейх“ дава представа за тази колаборация във време на уж най-люти битки

между двете култури _ тази на кръста и тази на полумесеца. „В името на Бога, до

преблагородния и уважаем „шейх“, благонравния и почитан Паче, гражданин на Пиза,

Бог да бди над честта му и живота му! Халил ибн Халифат-ал-Джамунси...“56.

Както се вижда, когато българските и православните войски преграждат пътя на

исляма на Балканите, западната върхушка играе своята игра в името на печалбата, а не

на вярата. По времето на похода на Владислав III - Варненчек през 1444 г. - последният

сериозен опит да се отхвърлят турците отвъд Босфора, венецианци превозват срещу

един златен дукат на лодка турски войски към мястото на битката край днешна Варна и

това решава победата на турците. Предполага се, че венецианските търговци са

употребили част от спечелените от кръвта на българи и поляци - християни златни

дукати за благочестиви цели и са внесли лептата си за Ватикана.

През ХП век в България не може да се говори за банкерска дейност. Във

Флоренция и Венеция обаче, това е реалност. Терминът „банка“ идва от италианското

„банко“ - скамейката, на която са седели обикновено сарафите, най- често евреи.

Банкерската дейност за евреите била разрешена от самото им заселване в Европа. В

Италия, според известния английски автор на историческа есеистика Пол Джонсън,

отношението към евреите било изключително търпимо и общините на всички градове-

държави като Венеция и Флоренция стимулирали банкерството у евреите. Еврейският

бизнес преживявал при лихви по заемите от 15-20%, според Пол Джонсън57.

През ХШ век, когато Иван Асен II се грижи за разширяването на българската територия

до Адриатика и Среди- земноморието и едва тогава започва да сече първите български

монети, в градовете на Италия вече има действаща банкова система с безналични

плащания по сметка. Този „прогрес“ в името на лихварството и спекулата е постигнат

чрез интриги и измами от страна на венецианската олигархична банкова клика. В

началото на ХШ век Венеция вече е център на финансовата и политическа власт на

Запада. Има данни, че венецианските тайни служби подпомагат походите на Чингис

хан, които разрушават православните държави от Изтока и подготвят почвата за

дълговековното им превземане от османците по-късно. Венеция помага директно

самите османци при завладяването на Балканите и териториите на тогавашна

България. Без помощта на Венеция може би още през XV век турците щяха да останат

отвъд Босфора и протокът щеше да очертава границата между исляма и

християнството.

Разбиването на Западна Европа чрез антихристиянски учения и тайни общества

Битката срещу християнството вървяла по две линии. Едната - чрез превземане на

папската власт и превръщането и в антицърковен феномен. И другата - чрез разбиване

за всеки случай на християнска Европа на различни лагери, непрестанно враждуващи

помежду си. От центъра на банкерското лихварство - Венеция тръгвали всички подобни

инспирации. Такава била например групата на Пиетро Помпонази - поклонник на

Аристотел от Падуа, който отричал безсмъртието на човешката душа. Неговият ученик

Гаспаро Контарини създал цяла школа, постлала пътя на протестантизма. На

протестантизма като начин на разбиване на християнството изобщо, не като бунт срещу

папския произвол - както днес рисуват раждането на протестанст- кото учение.

Контарини и неговият съмишленик Франциско Зорзи подтикват английския крал Xенри

VIII да отцепи англиканската църква, тъй като няма друг начин да се ожени за седми

път. Зорзи учредява розенкройцерска ложа в английския двор. В същото време

разколническата мрежа на Контарини - Зорзи подпомага и точно обратното крило в

клира - крайните антиреформисти, йезуитите и Инквизи-цията. Тези съзаклятници

могат да вършат това, защото имат огромните пари, осигурени им от спекула с лихви

във Венеция.

Този модел ще наблюдаваме по-късно през вековете да се повтаря няколко

пъти: задкулисни финансови магнати (чрез тайни общества - розенкройцери,

темплиери, фримасони и др.) ще дават пари и на крайно десни, и на крайно леви

радикали, за да разрушават модела на стабилно, базирано на християнската вяра и

морал общество. Сякаш под индиго ситуцията с розенкройцера Зорзи, който дава рамо

и на протестанти и на техните врагове - йезуитите, виждаме в началото на XX век,

когато еврейските финансови магнати Варбург, Кун и Лоеб изсипват милиони, за да

финансират нихилистичната, болшевишка, антиправославна революция на Троцки-

Бонщайн и Улянов-Ленин в Русия. Същите кръгове дават пари след 15-20 години и на

нацистите в Германия - врагове на комунистите, за да развият военна индустрия и да

въвлекат света във война. Ето пример за това: американският банкер от еврейски

произход Якоб Шиф финансира своя сънадродник Адолф Окс, който иска да купи „Ню

Йорк Таймс“. Окс купува вестника, който днес дава тон на американската и световна

журналистика. Така Шиф и банкерите около него като Варбург си купуват влияние в

медиите. След това Шиф и компания финансират руския евреин Бронщай (Троцки), за

да извърши болшевишка революция в Русия и да разсипе една правос- лавна империя.

В началото на 30-те години Шиф и Варбург помагат финансово „контрапукта“ на

болшевиките - Хитлер да дойде на власт и да завладее Европа58.

Схемата на диалектиката е класическа кабалистична схема, която залага на

дуализма. Дуализмът като религиозна философия е в основата на най-силните ереси,

които започват да атакуват християнската църква от създаването и до днес -

гностицизмът, манихейството, сектите на катарите и др. Той преминава в еврейската

кабала от по-стари философии и и религии - халдейски и асировавилонски като зоро-

астризма. При дуализма има две равнопоставени начала - добро и зло. На практика

при всички видове дуализъм, има два бога, защото „антибогът“ (сатана) е равностоен

на Създателя си. Нещо повече, според дуалистичните учения сатана сам е създател.

Българските богомили (последователи на манихейството) например, са учили, че

сатана е създал материалния свят, а Бог - небесния. Всичко материално и плътско за тях

било от сатаната и затова трябва да се борим срещу него. Тази теза противоречи на

старозаветните и новозаветни източници, където е казано, че Бог е създател на всичко

видимо и невидимо. При такава теза, макар да изглежда симпатична и социална на

някои, грешката е заложена дълбоко в корените на идеята. Защото противникът

(сатана) се въздига на ниво Бог, което е изконна цел на самия сатана - да стане Бог за

хората. Всички учения за двете равни начала - мъжко и женско, ин и ян в източната

философия и религия, Добро и Зло, Бог и сатана - начала, които са в непрекъснат

баланс, са учения, подвеждащи много елегантно и интелигентно мислещите,

разсъждаващите и търсещите хора, които искат да чуят нещо повече от струващото им

се „остаряло“, „ретроградно“, „скучно“ изложение на православната вяра. Която просто

ясно и категорично постановява (и доказва), че има един, едиствен Бог-Създател и

колкото и да се стреми падналият ангел да стане равнопоставен на Създателя си, това е

обречена битка.

Но през вековете на отдалечаване от вярата, дуализмът в различните идеологии

са утвърждава в западния мисловен модел. Тезата трябва да се сблъска с антитеза, за

да се роди синтез. Така бяха финансирани и поддържани комунизма на Изток и

капитализма на Запад, за да бъдат сблъсквани и от тяхната битка да се роди днешният

глобализъм - базата на Новия световен ред, на единната антинационална и

антихристиянска територия, върху която сега се изгражда свръхдържавата на

последните времена. Империята на Антихриста.

Но за да стане реалност тя, са били нужни векове на обработка на хората в

посока на мамонизма. Култът към Мамона се е изграждал последователно и

целенасочено върху руините от Църквата, върху парчетата от вярата, изтласквана от

богоборците стъпка по стъпка още от апостолски времена.

Устоите на църквата до т. нар. Ренесанс и Просвещение са твърде здрави. Но

пробивът на жреците на Мамона става все по-настоятелен. Душите на европейците

биват оплита- ни все по-здраво в паяжината на материализма. Отдалечаването от Бога

става принцип, а не изключение.

Митовете за „прогресивната роля“ на т.нар. хуманизъм, Ренесанса и

Реформацията

Образованието в България и другите страни от комунистическия лагер беше

атеистично. След 1944 г. то учеше, че средновековният Ренесанс след XIII век е бил

триумф на „хуманизма“ над „църковната схоластика“. Интересното е, че и в т. нар.

капиталистически държави в същия период се учеше същото. И там „хуманизмът“ бе

въздигнат в култ, а епохите на Ренесанса, Просвещението, Рационализма до ден

днешен се отбелязват в енциклопедиите като прогресивни. Като течения, надмогнали

„църковната схоластика“ и дали свобода на духа.

Как така и в „атеистичното“ комунистическо общество, и в уж почитащото Бога

западно, „капиталистическо“ общество се насаждат едни и същи тези като основни

истини за историята? На този въпрос може да се отговори само, ако се разсеят

митовете и измамите, наслагвани с десетилетия около „прогресивния“ западен модел

и „регресивния“, изостанал източен модел.

Още с отпадането си от Едната, Света, Вселенска и Апостолска църква, западната

папска институция тръгва по измамния път на подмяна на ценностите. След като

обявява папата за непогрешим, с което измества Xристос, Западната църква започва да

копира светската йрархия на политическата държава и постепенно се превръща в една

огром- на казарма. В която е важна само фигурата на върховния началник - папата и

неговия команден състав, но не и самият Xристос, който е всъщност Църквата, Пътят,

Истината и Животът. Само 21 години след Голямата схизма - през 1075 г. папа Григорий

VII издига в култ следните мегаломански и налудничави твърдения: „Само римската

църква е основана от самия Господ“, „Всички князе са длъжни да целуват краката на

папата“, „Ако не се опира на авторитета на папата, нито една книга не се смята за

канонична“. С тези постулати на практика Западната църква загива като част от

богочовешкия организъм, какъвто представлява по принцип Xристовата църква.

Защото не можеш да искаш всички князе да ти целуват краката, след като самият

Спасител е казал: „Но по-големият между вас да ви бъде слуга, защото който

превъзнесе себе си, ще бъде унизен, а който се смири, ще бъде въздигнат“ (Мат. 23 /

11,12). И друго е казал Xристос: „И наставници недейте се нарича, защото един е

вашият Наставник - Xристос“ (Мат. 23/10). Но още през IX век папа Николай I си

присвоява титлата Vicarius Christi, което значи „наместник на Xристос“. Кулминацията

на възгордяването на папската институция е през 1870 г., когато папа Пий IX налага

приемането на догмат за непогрешимостта на самия папа. Така вече не Римската

църква, а нейният глава - папата, който е жив човек, е обявен за Бог. Този догмат не е

отменен до ден днешен, но всеобщото невежество по въпроса, както и умишленото му

неглижиране не дават възможност на източните, православните християни да осъзнаят

кого посрещат при зачестилите през последните десет години визити на папа Йоан

Павел Втори в православни страни.

Това обожествяване на отделния човек, бил той и поредния римски епископ,

наричан папа, дава тласък на хуманизирането на западната богословска и философска

мисъл. На постепенното отделяне на западния човек от Бога и приближаването му към

Мамона. Нека си спомним, че именно Ватикана дава привилегии на финансови

спекуланти и търговци, като някои от тях дори канонизира. С което показва, че

окончателно е избрал пътя към Мамона, а не към Бога. Паралелно с това тече и процес

на „хуманизация“ в културата, което на практика значи въздигане на човека над

Бога.Този процес започва преди 1000 години и продължава с огромен успех в днешно

време.

Терминът „Възраждане“ („Ренесанс“ във френския вариант) има различни

тълкувания - всички до едно на западни мислители. Според културолога Якоб

Буркхард, Ренесансът възродил интереса към човешката личност, представлява

„откриване на света и човека“. Като че ли дотогава светът и човекът били закрити за

съзнанието. Като че ли християнското учение не се занимава именно с човека и света.

Според Фойгт пък Ренесансът бил възвръщане към идеалите на античния свят,

занемарени след залеза на Римската империя. В тълкуването на Маркс и Енгелс

Ренесанстът не е нищо друго, освен оформяне на буржоазна култура в противовес на

феодалната. Сблъсък на класи и нищо повече. Сякаш класите се състоят от оловни

войничета, а не от живи хора.

И в трите западноевропейски възгледа има по нещичко, което може да се

приеме за вярно. Но и трите не засягат същината на явлението. А то е - бягството на

ренесансовата идеология от идеята за Бога, за Богочовека Христос.

Хуманизмът е автокулт на човека, който смята че може без Бог

Защото ренесансовата култура и научна мисъл стъпва на богоборчеството, или

казано по-меко - на загърбването на Бога. Оттам тръгва идеята, че човек може и без

Бог. Че той - човекът, сам по себе си, е достатъчен. Че всичко, от което се нуждае, е в

самия него. Тази самоубийствена за душата теория започва игриво и приятно като

повечето гибелни неща. Започва с освежаването на палитрата на художниците, с

показване на човешката плът в картините като обект на естетика, а след това и на

директен култ. Започва с поглед към античните дохристиянски форми и идеи. Изравят

се мислители като Платон и Аристотел и те стават най-висши авторитети, модни

стълбове на философската и артистична мисъл. Да цитираш Аристотел било по-

престижно за аристокрацията на Венеция, Флоренция и Пиза, отколкото да знаеш

какво е писал и говорил Йоан Златоуст. Така както в днешно време за българските

сноби е по-важно да под-хвърлиш цитат от Дерида или Бодрияр, отколкото да знаеш

какво е казал св. Климент Охридски - патронът на Софийския университет, или св. Иван

Рилски - светецът, покровител на България и пример за целия православен свят.

Ако западната и източнокомунистическата историография през XX век имат

малки разлики в тълкуването на термина „Ренесанс“, то за понятието „хуманизъм“

уеднаквяването е пълно. И Западът, и комунистическият Изток ръкопляскаха на

хуманизма като на безспорна крачка напред на човечеството. Какво е всъщност

„хуманизмът“?

В културоложки план това понятие покрива излизането от религиозното

мислене на средновековното западно общество. Подчертавам - западно, защото до

края на XIV век за България и до средата на XV век за Византия (тоест падането под

турско иго) „хуманизъм“ не съществува. О, колко лошо, биха възкликнали откърмените

с измамно познание съвременници. О, колко добре, че поне още няколко века се е

съхранил (в подземни църкви и планински манастири) християнски морал и

богословие в неподправен вид, бихме казали, ако разсъждаваме с непромити мозъци.

За-щото хуманизмът не е нищо друго освен гибелният път към раздяла на човека с

Бога. Към автокулта на човечеството, който води до никъде.

Реформацията ражда кланета и тоталитаризъм

Папската гордост и алчност за власт утъпква пътеката на нови богоборци. На

пръв поглед е парадокс, но и протестът срещу папизма е рожба на папизма.

Протестанството не е нищо друго, освен вид папизъм, но приложен вече за всеки

отделен човек. Това, което при папизма е обожествяване на главата на църквата, при

протестанството става обожествяване на всеки протестант, на всеки индивид. Според

уж опониращото на папизма учение, всеки става непогрешим, няма нужда от

авторитета на Богочовека Христос, може сам да си вирее във вярата, няма нужда от

покая-ние и единение чрез молитва с Бога, достатъчно е номиналното му обявяване за

християнин - протестант. Един вид христянин без Xриста. Така отдалечаването от Бога

на папизма стига кулминацията си при протестанството. Протестанството тръгва от 95

тезиса на Мартин Лутер (1483- 1546г.), който ги забожда на влатата на дворцовата

църква във Витенберг на 31 октомври 1517 г. Лутер е противоречива личност, бунтът му

е предизвикан от небогоугодния живот на висшия папски клир. Изкривяванията на

вярата, които папството допуска и развива, възмущават германския философ. Това, че

индулгенцията е ежедневие за папството, че се купуват всякакви опрощения на грехове

и всичко е въпрос на пари, наистина е отвратително и противорачи на Xристовия Завет.

След своето възгордяване римските папи стигат до отблъскващи форми на алчност,

борба за власт, интриги, убийства. Всичко това няма как да не роди реакция. Само че

появилата се реакция много бързо бива насочена от задкулисни общества в

„правилната“ посока. Тоест - в посока на една криворазбрана протокомунистическа

идеология и тотално отхвърляне на всички апостолски завети и учения, които градят

основата на църквата. Заедно с мръсната вода, протестантите изхвърлят и бебето.

Заедно с извръщенията на римските папи, те отхвърлят и тайнствата на Xристовата

църква - молитвата, причастието, кръщенето, свещеническия институт, който е

апостолски. Реформаторите-протестанти забраняват почитането на светиите, както и

изучаването на житията им. Единствената литература, която можела да служи за

пример на обучаващия се във вярата, изчезнала от кръгозора на Западна Европа.

Докато в поробения от исляма Изток и в единствената православна империя - руската,

житията на светиите останали основна литература за богослови и редови енориаши. И

накрая - протестантите потъпкали самия Завет на Спасителя Xристос, който учи да

изграждаме и разширяваме богочовешкия организъм - светата Xристова църква, а не

да го рушим и разбиваме на парчета.

Лутер въпреки целия си фанатизъм, може да мине за умерен в сравнение с

последователите си, инспирирани от талмудически антихристиянски сили. Томас

Мюнцер (1489-1525 г.), например слага началото на анабаптизма - протестантското

течение, което ще завладее Западна Европа и през ХУН век - Америка. Мюнцер

директно призовава към насилие и революция, основава тайно общество в Алщат,

наречено „Лига на Алщат или на избраниците“ (виждаме как веднага се появява

талмудическата идея за „избраничеството“ при новите антицърковни течения).

Влиянието на юдаизма над анабаптистите личи и от факта, че анабаптистите от

Моравия по това време започнали да минават от християнство към юдаизъм, както

потвърждава енциклопедичният речник на Джоан Комей и Лавина Кон-Шербок „Кой

кой е в еврейската история“ в статията за Лутер. (“Who’s who in jewish history“, Oxford

University Press, Inc., 1995).

Мюнцер участва в разпалената от реформаторските идеи т.нар. „селска война“ и

кръвожадността му предизвиква дори самия Лутер да го сравни с дявола. „Който е

видял Мюнцер, може да каже, че е видял дявола в цялата му свирепост“ - отсъжда

Лутер за Мюнцер вместо епитафия. Явно създателят на протестантизма вече съжалявал

за кутията на Пандора, която е отворил.

Протестанството и особено анабаптизмът се превръщали в революционни

протокомунистически движения, които разрушавали по пътя си църкви и манастири,

избивали свещеници, грабили имуществото им и разпространявали нихилистични,

анархистични идеи. Анабаптистите стигнали дотам в унификацията на хората, че

написали правила какви дрехи да носят гражданите в превзетите от тях градове и от

каква материя да бъдат дрехите. Тоталният модел на общество-концлагер (или кибуц) с

обща собственост и пълно обезличаване на индивида бил наложен за първи път през

ХVI век в Западна Европа, която винаги даваме за пример за цивилизованост.

Религиозните войни в Западна Европа обезлюдяват цели страни

Всъщност протестанството на Лутер Мюнцер, Калвин и Цвингли ражда всички

протоформи на тоталитаризъм, фашизъм и геноцид, които са ни познати от най-ново

време. В същото време, периодът, който в днешните учебници по история се брои за

тъмна епоха в историята на Източна Европа и Русия - XII-XVIII век, всъщност е много по-

нормално и човешко време за живеене в сравнение със Западна Европа. Там и преди,

но особено след появата на протестанството, жестокостта и садизмът в непрекъснатите

войни нямат равни на себе си. Обикновено се изтъкват жестокостите на

римокатолическата инквизиция. Малко хора обаче знаят, че жертвите на Инквизицията

за около 400 години в Италия са общо 115 души, в Испания - около 3000. А само през т.

нар Трийсетгодишна война (1618-1648 г.) населението по земите на днешна Чехия

намалява от 4 на 1 милион. Милиони са избитите в битката за налагане на новите

учения. Между 7 и 9 милиона души загиват в религиозните войни на Запада. Различни

течения влизат в смъртни битки, отделно от това протестантите избиват католици до

днес - в Северна Ирландия например. В тази държава изкуствено създаденият глад в

периода 1848 - 1856 г. уморява над 1 милион ирландци. Те умират само защото са

католици. През 30-те години на XX век нацизмът вирее най- добре в протестестантски

райони. А наскоро Норвежката лутеранска църква направи признания пред медиите, че

в периода 1933-1977 г. стотици цигани в Норвегия са били стерилизирани. Такива

зверски жестокости и избивания не са характерни за православни страни, в които

Православието е водеща вяра достатъчно дълго време.

Появата на протестанството в началото на XVI век хвърля Западна Европа във

войни, която я разоряват и обезлюдяват чувствително. Докато там се бият протестанти

срещу католици или различни протестантски течения помежду си, на изток Османската

империя утвърждава мощта си необезпокоявана от „християнска“ Европа и стига до

Виена. Нещо повече - подпомагана от отделни олигархични общества като Венеция,

която дава флота си срещу срещу един златен талер на лодка и така помага на турците

да се укрепят на Балканите през 1444 г. при голямата битка край българския град

Варна. Може би историята на Европа щеше да е друга, ако Западът не беше така

продажен и безверен.

Протестантските войни разчистиха пътя на Мамона

Разсипващите християнството войни привидно завършват с т. нар Аугбургски

мир през 1555 г. Тогава се приема принципа „чиято е короната, такава е вярата.“

Всъщност се узаконява безпринципрността. Всеки алчен за власт княз ще се пише

такова вероизповедание, което ще му осигури властта и парите. Така през 1622 г.

Нидерландия, днешна Xоландия приема за държавна религия калвинизма. Жан Калвин

(1509-1564 г.) няколко десетилетия преди това се е опитал да направи от Женева

идеалния тоталитарен град - с характерна за старозаветните юдеи йерархия и

отношения. За Калвин теоретикът на комунизма Фридрих Енгелс казва, че там където

Лутер не успя, Калвин победи. Амстердам приел калвинизма, става столица на

световното лихварство, търговия и спекула през целия XVII век. Xоландия става най-

богатата страна в света в резултат на ограбването на огромни колонии и монопол на

цените. Главна роля играе търговският, а не промишленият капитал. Шейсет процента

от световния търговски флот е холандски. Xоландия се превръща в държава-банка. В

Амстердам по това време се ражда и първата фондова борса, на която се търгува не със

стоки, а с ценни книжа и облигации. Пак по същото време - от средата на XVI век до

края на XVII век Амстердам е и столица на световния еврейски капитал. През 1610 г. в

Амстердам живеели 200 евреи, само след 45 години те станали 1800, а през 1675 г.

вече били 2500.59. Почти сто процента от тях се занимавали с лихварство търговия.

„Амстердам играел също така значима роля, позволявайки на мараните (покръстените

евреи - б.р.) да се върнат към изконните практики на юдаизма.“60, пишат Бенбаса и

Родриг в изследването си за сефарадските евреи. Според същите автори евреите били

главни играчи в Компания за западните Индии, държаща цялата на практика търговия с

Новия свят и Изтока. През XVII век наричали Амстердам „Новия Ерусалим“, подчертават

Бенбаса и Робдриг61.

Но така било не само в Амстердам. Според цитираните изследователи на

сефарадските евреи, основните градове в Западна Европа: Бордо, Байон, Xабмург били

„важни еврейски центрове, предвещаващи появата на еврейската дейност в

меркантилистката Западна Европа от началото на модерната епоха“62.

На пръв поглед изглежда парадоксално как протестантската етика, апелираща за

обща собственост, унищожаване на църквата като институция и изземване на

имуществото и Европа, развива в същото време капитализъм, който я прави водеща

част от света. Как се комбинират протокомунизъм и натрупване на капитала? Отговорът

е отново в кабалистичното раздвоение на съзнанието, което допуска и изисква

дуалистичен подход към цивилизацията. Крайности, които да се блъскат и да раждат

хаос, безредие, объркване и в крайна сметка озлобяване у хората и отдалечаването им

от Божествените закони на баланса. Протестантизмът тласка Западна Европа в

крайности. От едната крайност - горделивия, самообожествяващ се папизъм, Западът

скача в нихилистичния, революционен, разрушителен протестантизъм, помитащ всичко

по пътя и си и разчистващ пространството за нашествието на Мамона.

Съвсем логично в по-ново време Макс Вебер изгражда и цяла теория за

протестанския капитализъм, с която „намества“ всички юдейски по същността си

формули за парите и спекулата с тях в разбиранията на „християнина“- протестант.

Според Вебер капитализмът побеждава в страните, възприели протестанството, и то -

специално калвинизма, тъй като той учел на едно ново отношение към капитала и

търговията. Че те не са грях. Точно така, както учи и Талмудът: „Където няма брашно,

няма и Библия“ или „Бедността в дома на човека е по-лоша от петдесет чуми“. Така

веригата се затваря. По две различни на пръв поглед, дори враждуващи линии -

папизма и протестанството, враговете на Христовата църква успяват да разбият

западноевропейското пространство. Да го „изчистят“ от автентичното, апостолско,

Христово учение. Западният човек, изпаднал до животинското състояние на безбожие

(защото само за животните светът е без Бог), бива обявен за „освободен човек“.

Всъщност, от какво се „освобождава“ ренесансовият, а след това и рационалистичният,

просвещенски човек? От вярата в Бога, от християнския завет - това е най-простият и

обобщаващ отговор.

„Освобождаването“ започва, както отбелязахме още в периода на Голямата

схизма, на отпадането на Западната църква от Източната. Този разпад бил първият

успех на антихристиянските сили в напъна им да разбият европейското пространство

на концентрични, богоборчески територии.

Еврейски идеолози заместват християнството с неоезичество

Една от първите характеристики на „новия човек“ на „освободения“ от

„църковната схоластика“ ренесансов европеец, както се изразяваха учебниците на

нашето поколение, била връщането към езическите времена. Нихилистичната,

революционна буря на протестантизма е предшествана от обработка на мозъците в

посока неоезичество и реставрация на елинистичния материализъм. Пр ез XII век вече

се оформила епохата на неоплатонизма. А заедно с него били възкресени Аристотел,

Демокрит, Епикур и други антични деисти, атеисти и материалисти. Учението на Платон

- едно деическо в същността си учение, се налагало на вече християнизираната Западна

Европа с невероятна упоритост. Кой го налагал обаче? Неоплатонизмът, както и всички

повеи на антихристиянската мисъл нахлули с превземането на Пиринейския

полуостров от арабите през VIII век. От Изток ударът срещу християнските държави бил

отбит от Византия и България през 718 г. при решаваща победа на българите над

сарацините. Но от Запад араби и севернофарикански маври (бербери) не срещнали

такава героична съпротива и превзели земите на днешна Испания за цели 700 години.

С тях вървели изконните врагове на християнството - евреите.

Заблудени от днешните войни между араби и евреи след образуването на

държавата Израел, много съвременници си мислят, че ислямът е вековен враг на

юдеите. Това не е вярно. Напротив, има достатъчно данни, че самият ислям има за

идеологически родители юдеи. Тогавашният синедрион е виждал в създаването на

една опростена и пасваща на номадските арабски племена доктрина оръжие за борба

с Духовната държава на християнството. Засилването на Византия и Юстиниановите

закони довеждат до бяс лидерите на юдейството. Шести век, векът на Юстиниан

Велики (527-565 г.) е векът на Византия. Xристиянската империя се простира от

Армения до Кордова. Обхваща земите на целия Балкански полуостров, цяла днешна

Италия, южните части на днешна Франция и Испания, Северна Африка, горната част на

Египет, Палестина, Сирия и цяла Мала Азия. Такова тържество на симфонията между

политическа власт и църква не може да остане неатакувано от антихристиянските сили.

Цялата енергия на Синедриона се концентрира в подбуждане на някои агресивни,

енергични и военизирани арабски племена по посока на Духовната държава. Ислямът

в първите векове след налагането му в Арабския полуостров през 631 г. се оказва

авангард на антихристиянството, зад който винаги вървят юдейските първенци и дават

тон на битката срещу Xристовата църква. Въпреки че още през 624 г. Мохамед се

еманципира от юдейските си наставници, ислямът за векове остава оръжието на

Синедриона срещу Xриста. И ако от Изток ударът на мохамеданите не успява, то на

Запад те пробиват.

В покорена от арабите и маврите Испания евреите намират свой втори дом. Те

пренасят тук Вавилонската си книжовна школа и дописват Талмуда през „златния век“

на ислямското господстване над тази част от Западна Европа. Както пишат еврейските

автори Естер Бенбаса и Арон Родриг в книгата си „История на сафарадските евреи от

Толедо до Солун“: „...евреите посрещнали с облекчение мюсюлманското владичество,

което започнало през 711 г.“63. Всъщност, това „владичество“, което било истинско

поробване и геноцид за завареното население било извършено с предателството на

вече живеещите там евреи. Бенбаса и Родриг пишат, че арабските завоеватели на

Пиринеите намерили в лицето на евреите „съюзници, на които поверили защитата на

гарнизоните, докато те напредвали на север. Приемайки ги за освободители, евреите

не щадели сили, за да им бъдат в услуга...“64. По нататък същите автори заключават, че

арабско-мавританското нашествие открило хоризонтите на „златен век“ за

еврейството. „Еврейският просперитет започнал през тази епоха, за да достигне своя

апогей през X и XI век.“65. За сравнение ще опишем карти-ната на арабското иго над

християните в Сирия и месопотамия. Същата арабска династия, която осигурила

„златен век“ за евреите в Испания, упражнявала тотален натиск над християните с цел

смяна на вярата им и заличаване на християнството. Ето какво пише по този въпрос

големият български учен и професор в Духовната академия Иван Снегаров:

„Положението на християните взело да се влошава от края на VII в. (началото на

„златния век“ за евреите в Кордова - б.а.) поради враждебните отношения между

Византия и арабите. Халифите искали да заместят византийската култура с арабска

(докато в Испания християнската култура се замества с талмудическа - б.а.) ...В 692 г. ха-

лифът Абд ал Малик издал указ, с който наложил нов данък върху християните. Според

арабския хронист Дионисий Тел Махре, тоя закон бил извор на всички злини,

претърпени от християните. Приемниците на Абд ал Малик - Валид I, Омар II - усилили

притесненията над християните по внушение на един евреин... Митрополитът на

Дамаск Петър бил наказан с отсичане на крак и заточен, маюмският епископ Петър бил

заточен...“66.

По нататък се описват разрушенията на църкви и задълбочаването на

преследвания срещу християни. Както пише проф. Снегаров, това ставало по внушения

на евреи. Същото се е разигравало във всички територии, превзети от арабския

халифат. По времето на халиф Ал Мамун (813-833 г.) гоненията срещу християните

станали нетърпими и повечето от тях избягали във Византия - единственото убежище

за членовете на Христовата църква в един враждебен свят.

Черното време за християните било „златен век“ за евреите, както установихме.

В какво се изразявал „златният век“ за еврейството? В това, че талмудистите се

преместили от Вавилон в Кордова и десетилетия наред творили антихристиянски

трудове под покровителството на халифа. Освен върху извивките на Талмуда, където

пише, че който евреин убие христянин има запазено място на четвъртото небе (Zohar, I,

38b, 39b), еврейските мислители работили усърдно върху „модернизирането“ на

античните учения на Платон и Аристотел, които допадали на европейските мислители

като антично наследство на стара висока европейска цивилизация. Въз-раждането на

интереса към елинизма имало за цел да измести духовното присъствие на отците на

църквата като св. Йоан Златоуст, Евсевий Кесарийски, Кирил Йерусалимски, св. Йоан

Дамаскин и др. Еврейската мисъл, според книгата на Бенбаса и Родриг изместила

трайно религиозното творчество от Западна Европа. Талмудистките и антихристиянски

автори направили така, че неоезичеството изтласкало християнското богословие.

Благодарение на еврейската култура, „Испания станала средище на неоплатоновата

философия“, отбелязват Бенбаса и Родриг67.

Кордова станала идеологически център, подготвящ кадри за атака срещу

християнството. Една от видните фигури на този мозъчен щаб бил Ибн Рошд (1126-1198

г.), известен в Западна Европа като Авероес. Той изградил система за обяснение на

света, която влязла в конфликт не само с християнството, но и с исляма. На практика,

Авероес възстновил античния пантеизъм на Елада. Според това виждане няма

персонален Бог, има природа и материя, която съществува вечно, но не се подчинява

на никакви Божи закони а се движи по свои, „природни“. Това е познатият ни от

Демокрит материализъм. Теорията на Авероес проникнала бързо в Западна Европа и

негови последователи станали водещи фигури в университета в Париж като Амори

Бенски, неговият ученик - Давид от Денан и други лидери на обществено мнение. Както

виждаме, още през XII век бо- гоборчеството заело трайни позиции в Западна Европа,

ин-спирирано от нашествениците - араби и маври и техните идеологически наставници

- талмудистите. Това потвърждава и световно известният исторически есеист Пол

Джонсън в свое изследване за еврейската история: „Евреите изиграли много активна

роля за две сили, които в края на краищата нарушили монополното положение на

църквата - Ренесанса и Реформацията. Те играли роля на бактериите, предизвикващи

верижна реакция. Обичайните обвинения, които в Средните векове хвърляли върху

евреите били из-мислици. Но обвинението в това, че са изиграли интелектуална

подривна роля, има основание. Еврейският писател от Виена Якоб Васерман пише така

в своята знаменита автобиография Mein Weg als Deutscher und Yude („Моят път като

немец и евреин“): „За съжаление не трябва да се оспорва факта, че обвиненията от

преследвачи, били те насърчавани от агенти или пък доброволци, са частично

обосновани. Във всеки случай на борба с традиционните вярвания, по време на всяко

вълнение или социален плисък евреите са били и си остават в първите редици. Ако

чуем безапелационно искане за революция или преустройство на властта, което с

бясно усърдие някой се опитва да приложи на живо, не трябва да се съмняваме, че в

центъра на това движение стоят евреи.“68.

Просвещението - инкубатор на антихристиянска злоба

Именно в талмудическата инвазия се крие ключът към оформянето на мощни

теоретични течения, които преливали едно в друго: хуманизъм, ренесансова култура,

Реформация, Просвещение, Рационализъм, волунтаризъм и пещерен материализъм.

Така авторитетите на отците на църквата биват заместени първо от „реформатори“ като

Мюнцер, които искат смъртта и имотите на духовенството, а след това от

интелектуалци-богоборци като „просвещенците“ Русо, Xолбаx, Мелие, Монтескьо,

Ламетри, Дидро и Волтер. При Жан Жак Русо (1712-1778 г.) Бог не е персонален, той е в

„цялата природа“, с което се приема, че няма грях и покаяние, тъй като Бог е

природата. Русо подготвя Европа за разделянето на светската от духовната власт под

предлог, че „Xристиянският закон всъщност е повече вреден, отколкото полезен за

здравото държавно устройство“, както пише в „Общественият договор“. Пол Анри

Дитрих Xолбаx (1723-1789 г.) доразвива с болшевишки плам богоборческата мисъл.

Само заглавията на трудовете му говорят сами за надъханата злоба и агресия, с която

се напада християнството: „Разобличение на християнството“, „Разобличените попове

или несправедливостите на християнското духовенство“, „За лъжата на жреците или

сборник съчинения за духовенството“ „Галерия на светиите или изследване начина на

мислене, поведението, навиците и заслугите на ония лица, които християнството

предлага като образци“. Ето само няколко от отделните глави в съчинението му „Писма

до Евгения или предупреждения срещу предразсъдъците“: „Никак не е необходимо да

се вярва в Бога, а най-разумното е съвсем да не се мисли за Него“. „Религията мами

невежите с чудеса и тайни“, „Съществуването на Бога не е доказано“, „Да се кланяме

на Бога, значи да се кланяме на безсмислица“, „Светът не е създаден, а материята се

движи от само себе си“. Все едно четеш антирелигиозна брошура от 30-те години,

издадена в Съветския съюз, а не съчинение на „просветител“ от средата на ХVIII век.

Франсоа Мари Волтер (1694-1778 г.) е откровен богоборец, той е най-

харесваният автор от появилите се сто и повече години след него социалкомунисти

като Маркс и Енгелс. Може би защото в цялото си творчество богоборецът Волтер

освен яростните нападки срещу християнството споделя идеята, че религията все пак е

неизтребима, но трябва да се подчини твърдо на изпълнителната власт и на

магистратите (нещо, което днес е факт в епохата на глобализма). Жан Мелие (1664-

1729 г.) е духовен учител на Волтер. Неговата творба „Завещанието“ е бясна

антихристянска полемика, от която капе пяна. Мелие открито призовава за

ликвидиране на християнството, на духовниците и църквата. Той е най-близо до

нихилистичните, болшевишки възгледи на подривните движения, които ще извършат

Френската и Руската революции. Мелие завършва живота си със самоубийство, като

преди това го проповядва като добър изход за човека.

Шарл Луи Монтескьо (1689-1755 г.) е останал в енциклопедиите като автор на

теорията за разделение на властите. Идеен носител на тази теория обаче е

неприязънта към християнството, за което почти не се пише. Не се пише и за факта, че е

е евреин, а името Монтескьо е името на чичо му, което той присвоява. В писмо до

инквизиторите от Испания и Португалия, Монтескьо заявява, че макар самият той да е

евреин, уважава християнската религия, като призовава инквизицията да не преследва

другомислещите. В съчиненията си Монтескьо се интересува главно от въпроса да се

експроприират имотите и парите на църквата. От текстовете му си личи, че тази мисъл

го е довела до идеята за разделение на властите, която днес се учи като основа на

модерността.

Жюлиен Офре Ламетри пише трудове, красноречиви със своите заглавия:

„Човекът машина“, „Човекът растение“. „Ако атеизмът се разпространи навсякъде,

тогава всички видове религии биха били унищожени и изкоренени...“ - мечтае Ламетри

в „Човекът машина“. Сякаш четем брошура от Троцки или Ленин.

Дени Дидро (1713-1784 г.) до края на живота си става завършен атеист, ученик

на Волтер, който задминава учителя си. Ето как убеждава читателите си в

антихристянство Дидро в съчинението си „Философски мисли“: „Най-после всички ли

евреи, които са се намирали в Иерусалим, са се убедили, като видели чудесата на

Иисус Христос? Ни най- малко! Те не само не повярвали в него, но го разпънали на

кръст. Следва да се признае, че тези евреи, вън от всяко съмнение са трезви, всички

други народи си губели ума от едно единствено лъжливо чудо, а Иисус Христос нищо

не могъл да направи с евреите, независимо от многобройните истински чудеса,

извършени от Него. Ето над това чудо - неверието на евреите трябва да се позамисли

човек, а съвсем не над онова за възкресението.“

Както виждаме, за титана на Просвещението Дидро чудото са неприелите

Спасителя юдеи, а не самият Спасител.

Тези и подобни изключително „новаторски“ идеи Дидро и съмишленикът му

Д’Аламбер развиват в 17 томна енциклопедия, която става основен източник на знания

за поколения напред. При такава идейна база е съвсем естествено това, което се случва

във Франция през 1789 г. Около милион човешки живота падат покосени от т. нар.

Велика Френска Революция. Велик, всъщност е терорът, който за първи път се

разиграва на европейска сцена така целенасочено и систематично. Посоката е към

пълно ликвидиране на християнството, църквата, духовенството като съсловие,

въвеждане на нов ред и нов календар. Край Париж е построена статуя на „Върховното

божество“, на която гражданите били задължени да се кланят. Ето резултатът от

„просветителските“ идеи на богоборците от самоубиеца Мелие до Холбах. Интересна

особеност е фактът, че почти 100 процента от дейците на Просвещението са масони.

Масон е и д-р Гилотен, изобретателят на „най-прогресивния“ уред за налагане на

свобода, равенство и братство - гилотината.

В Англия тон на богоборчеството дават „сенсуалистите“ Лок и Юм. Човекът е

сетива и нищо повече, казват те. Дори представата му за Бог е само плод на сетивни

възприятия. За следващите гурута на Запада - рационалистите Декарт и Кант човекът

пък е само разум и толкова. Това, което не е разумно, е второстепенно. Тъй като Бог е

ираци- онална категория, при това учение, Той отива назад в класацията.

Ницше - апологът на Антихриста, величан от хитлеристи и комунисти

Рационализмът избива в съвсем груби форми като волунтаризма на Шопенхауер

и Щирнер. Според мислители като тях човек е само воля, другото е плява. Няма съвест,

няма прошка, няма ги основните ценности на Xристовия Завет. От тук до безумието на

Ницше крачката е малка. Той извежда идеята за волята над всичко до абсурд. Почвата

е добре утъпкана от мислителите на Просвещението. За Ницше Бог е мъртъв, следва

създаването на псевдобог, на свръхчовека. Какви се критериите за свръхчовека? На

първо място - да се отстрани Бога. „Вие сте висши хора, този Бог е вашата най-голяма

опасност“ - казва Заратустра на учениците си69. След което ги успокоява: „Бог умря,

няма повече опасност за вас, няма пречка за появата на свръхчовека.“

Следващия, принцип на освободилия се от Бога свръхчовек е да е безжалостен

към ближния си. Ако нещо пада, помогни му да се катурне, става закон за свръхчовека.

Третият железен принцип на новия свръхчовек е нагласата, че в основата на всичко

стои волята за власт - безогледна и безскрупулна. Четвъртият принцип гласи, че всичко

е позволено за свръхчовека, няма добро, нито зло, той е отвъд доброто и злото, отвъд

съвестта и отговорността.

При такава доктрина не е чудно, че самият Ницше завършва живота си в

лудница с тежка психопатия. Последните 10 години от живота си, този въздиган за

титан във философската мисъл богоборец, преживява като жив труп - без контактност

към външния свят и в пълна деменция. Принципите на свръхчовека обаче са харесани

от много последователи и се прилат до днес с успех в обществата, където мамонизмът

е победил - в сочения за идеал на хората от третия свят или от бившия соцлагер Запад.

По времето на Хитлер Ницше става най-препоръчваният и издаван автор в Третия Райх.

Интересното е, че в България основният апологет на най-злобния антихристиянин на

новите времена се казва Исак Паси. Още през периода на комунистическото

управление Паси редактираше и издаваше макар и малка част от творчеството на

Ницше. Интересен парадокс - Ницше е тачен и от нацисти и от от комунисти. И от

врагове на еврейството като Хитлер, и от високопоставени в обществото български

евреи като Исак Паси. След 1989 г. професор Паси направи достояние на широката

публика още трудове на Ницше, подредени в луксозна поредица. Ето няколко цитата от

най-ожесточеното плювателство върху християнството - съчинението „Антихрист“,

публикувано на български през 1991 г.: „И до днес християнството е най-голямото

нещастие за човечеството“70. На места, четейки „Антихрист“ на Ницше, човек има

чувството, че той е преписвал от Талмуда: „...Не е зле човек да си слага ръкавици,

когато чете Новия Завет. Дори само близостта до нечистотиите те принуждава за

това...“71. И кулминацията на изригналата злоба на болния мозък на Ницше: „Наричам

християнството велико проклятие, най-голямата поквара, истински инстинкт за

отмъщение, за който не съществуват други освен нищожните тайни, отровни, твърде

подмолни средства; наричам християнството най- голямото неизтриваемо петно по

тялото на човечеството...“ Според най-видния тълкувател на Ницше в България проф.

Паси „Ницше стига до едва ли не тържествено декларирано юдофилство, смятащо за

полезно и справедливо изгонването от страната на антисемитските кресльовци“72.

Професор Паси пише в предговора си към изготвения от него сборник с текстове на

Ницше, че този мислител с болен мозък станал пътеводна светлина за поколения

западноевропейски философи и литератори: „Литературната слава на Ницше започва

още докато е жив и в съзнание - преди удара на безвъзвратната dementia. Ницше е от

немногото автори, усетили сладостта на прижизнената слава. Съчиненията му се

преиздават, читателите му се умножават, изследванията на неговото учение стават все

повече и по-различни и в продължение на онези две-три десетилетия, които свързват

XIX и XX век, Ницше е сред кумирите на интелигенцията.“73.

Малко преди да се побърка окончателно, през 1888 г. „кумирът на

интелигенцията“ Фридрих Ницше написва ни повече, ни по-малко проект за закон

против християнството. Поради неговата фундаментална същност и непреходно

значение го цитираме едно към едно. Така може да се добие ясна представа какво е

оставил философът Ницше на поколенията:

„ЗАКОН ПРОТИВ ХРИСТИЯНСТВОТО“

Издаден в Деня на Спасението, първия ден на Първата година (30 септември

1888 г. от лъжовния календар). Война до смърт с порока; порокът е християнството.

Тезис първи: Порочност е всяка противоестественост. Най-порочният човек е

свещеникът, той учи на противоестественото. Срещу свещеника са нужни не доводи, а

каторга.

Тезис втори: Всяко участие в богослужение е покушение срещу обществената

нравственост. Нужна е по-голяма суровост към протестантите, отколкото към

католиците, към либералните протестанти, отколкото към правоверните. Колкото

участващият в християнската служба е по-близо до науката, толкова по-голям

престъпник е той. Следователно най-голям престъпник е философът.

Тезис трети: Достойните за проклятие места, където християнството е измътило

своите яйца - базилики, трябва да бъдат сравнени със земята. Като безумни места на

Земята, те трябва да се превърнат в ужас за целия свят. Там трябва да развъждат

отровни гадини.

Тезис четвърти: Проповедта за целомъдрие е публично подбуждане към

противоестественост. Всяко пренебрежение към половия живот, всяко негово

заклеймяване с понятието „нечисто“ е грях спрямо свещения дух на живота.

Тезис пети: Забранява се храненето на една маса със свещеник: с това човек се

изключва от порядъчното общество. Свещеникът е нашият чандала (най-низшата,

отхвърлена от всички каста според хиндуизма - б.р.) - той трябва да бъде обявен вън от

закона, да бъде морен с глад, да бъде гонен в разни пустини.

Тезис шести: Свещената история трябва да бъде наричана с онези имена, които

тя заслужава, а именно проклета история; трябва да използваме думите „бог“,

„спасение“, „избавител“ като ругателство, позорно клеймо за престъпника.

Тезис седми: Всичко останало следва от гореизложеното. Из „АНTИXРИСT“ 74

Глава III

Войната срещу Православния Изток

Такъв злобен изблик на антихристиянство наистина може да се срещне само в

Талмуда, където ще прочетем, че Иисус Христос ври в ада в горящи екскременти, най-

добрите сред християните трябва да бъдат убивани и други подобни потоци на

животинска омраза към всичко християнско.

Всъщност „заветите“ на Ницше се изпълняват прекрасно от болшевишките

сатрапи като Апфелбаум, Каганович, Бронщайн, Улянов-Бланк, Джугашвили. Те сриват

със земята православните храмове, избиват хиляди свещеници по садистичен начин и

ако Ницше можеше да ги види, щеше да им ръкопляска. На практика богоборческите

антихристи- янски идеи на болния мозък Ницше пасват идеално както на нацистите

(заради апологията на „свещения дух на живота“ и плътската свръхжизненост), така и

на комунистите (заради зверската злоба към християнството и омразата към църквата),

но също така и на юдеите-талмудисти (отново заради омразата към християнството и

заради идеята за свръхчовека-Голем, стара мечта на еврейските кабалисти).

Ницше не стъпва на празно място, когато изгражда доктрината си. Преди него

вече са написани трудовете на Волтер, Хобс, Декарт, Дарвин. Изградена е теорията за

произхода на видовете на Чарлз Дарвин, която се учеше и в комунистическите

учебници, и в капиталистическите. Тя се учи и до днес на Запад. Според нея човекът не

е Божие създание, а е бивша маймуна, еволюирала незнайно как в Homo Sapiens - в

мислещ човек. При Дарвин принизяване- то на „образа и подобие Божие“, каквото

представлява човешкото същество е грубо и арогантно, с огромен и невероятно вреден

ефект за поколения наред. Да се откажеш сам от Божията искра в теб и да приемеш, че

си животно, е най-самоубийствения акт в човешката история. Това обаче до ден

днешен не се приема за негативно явление и Дарвин продължава да стои в

енциклопедиите като велик откривател и учен. Както, впрочем и христомразецът

Ницше.

Доста преди Ницше обаче мамонисткият Запад вече е обявил война на Изтока,

тъй като вижда в негово лице истинския враг. Не застрашително нахлуващите

мюсюлмански племена, не юдаистите, подкопаващи морала и устоите на

християнството отвътре. Не, за провъзгласилото се за безгрешно папство, врагът е

Православният Изток, Константинопол. С последователното си и вярно отношение към

християнската вяра и с политическата си и финансова стабилност Православният Изток

просто боде очите на мамонисткия Запад. Логично е тогава олигархичното съсловие на

този Запад да събере финансите, а папата да даде благословия за най-зловещата

страница в историята на християнството - т. нар. кръстоносни походи.

Малко хора се замислят защо Православният Изток никога не е правил

кръстоносни походи - всъщност окупации и разграбвания на цели територии, под

предлог че се освобождава Божи гроб. Който каже, че Изтокът не е имал средства за

кръстоносни походи, просто ще излъже. Напротив, до XII век Византия е най-мощният

фактор в Евро-па. А през основната част от IX и X век в Европа има три фактора -

Източната римска империя (Византия ) на Изток, България в средата и Франкската

империя или както мегаломански я нарекъл Карл Велики „Свещената римска империя“

- на изток.

Византия и България са имали пълната военна и икономическа възможност да

предприемат походи за насилствено налагане на християнството. Не са го направили

обаче. Не са и помисляли да го направят. Докато „прогресивният“ Запад не се и

поколебава да концентрира силите си именно срещу православния Константинопол

като център и образец на това как може да се запази апостолския характер на църквата

и да се комбинира с имперска власт. Обективните изследователи на църковната

история пишат, че още след утвърждаването на християнството на Изток - V век, когато

преобладаващата част от населението там е християнизирано и живее по християнски

норми, на Запад започва упадък на нравите поради липса на истинска християнска

просвета. Ето как описва разложението на Запада Малицки: „.Църквата (западната - б.

р.) се сдобила с такива пастири, в чието поведение нямало нищо пастирско. Ратерий,

епископ Веронски от (931 г.) дава такъв отзив за италианското духовенство на своето

време: „То бе, казва той, - дотолкова невежо, че мнозина не знаеха даже апостолския

символ. То бе опетнено с разни пороци, епископите живееха съвсем по светски, носеха

светски дрехи, занимаваха се с лов, с всвъзможни игри, участваха във весели компании

на шутове, певци и танцьорки. Те употребяваха разкошна храна и питиета, отнасяха се

крайно небрежно към своите задължения и не смятаха църковния закон за нищо.

Вместо да поделят църковните доходи съгласно каноните, те вземаха всичко за себе си,

тъй че бедните биваха ограбвани, и църквите, страдащи от небрежността на

епископите или от насилията на езичниците, лежаха в развалини. Те презираха всички,

които прояваваха страх Божи, гордееха се с великолепни мебели, екипажи, без да

помислят за Онзи, който е лежал в ясли и яздил на осел...“.75

Едва ли може да има по-убийствено описание на моралния упадък на западната

църква от това обвинение на веронския епископ. Само че западните автори -

„хуманисти и просветители“ търсят упадъка във Византия и не коментират моралния

разврат на западното духовенство. Какво казва например Монтескьо за Източната

римска империя, известна още като Византия, единствената православна държава

просъществувала от IV до XV век като такава. Според този величан като много

прогресивен ум на Запада, „Византия загива от липса на добродетели и упадъкът и

идва от огромното влияние на църквата“76. Забележете квинтесенцията на „великия

просветител“ Монтескьо, който с нескрита злоба приписва упадъка на православната

империя, сложила основата на симфонията между църковната и политическата власт,

именно на църквата. Волтер е не по-малко категоричен, че светът на Византия

изпаднал в нравствена поквара. Разбира се, той не брои за „нравствена поквара“

избиването на стотици хиляди души от страна на анабаптисти и всякакви протестанти.

Западните историци обикновено избягват коментари върху покварата на западното

духовенство. А можем ли да наречем християнски духовници тези описани от

веронския епископ безбожници, които „смятат църковния закон за нищо“ и „презират

тия, които имат страх от Бога“. Това е духовната основа на коя-то пониква западният

цивилизационен модел - безбожие, егоизъм, алчност, плътска немара и излишества,

животински материализъм. В същото време западната научна мисъл обаче изготвя

пропагандни внушения, които ще работят векове - че именно Православният Изток е

олицетворение на упадък. Или както пише видният български историк проф. Георги

Бакалов „Характерно за Просвещението е, че историята на Византия се възприема като

„хилядолетен упадък“ на Римската империя.“77. Според един друг богоборец,

революционер и масон - Жан Антоан Кондорсе (1743-1794) пък народите на Запада

именно затова просперирали, защото преодоляли оковите на деспотизма и създали

Ренесанса. Той, разбира се, пропуска да каже, че Ренесанса Западът го създава върху

руините на опожарения от самия него Православен Изток. А по въпроса за деспотизма

могат да се изкажат изследователите на явлението Инквизиция, което е запазена

марка на Западната, отпаднала от лоното църква.

Само при Запада можем да видим такива деформации на църковната

организаци като Инквизицята. Начело на която застава покръстеният евреин

Торквемада. Докато Византия създава един юридически кодекс, който хем дава

свобода на вероизповеданията, хем утвърждава Православието като крепител на

Апостолската Христова Църква. Това обаче явно е болезнена мисъл за богоборците на

„илюминацията - просвещение“. Повечето дейци на Просвещението и рационализма

нападат Православния Изток, в който влиза и България като неприятна, регресивна част

от историята. От епохата на т.нр. Просвещение са останали и фундаментални трудове,

които нанасят огромна вреда, налагайки лъжи и субективни изкривявания по

отношение на Православния Изток. Например седемтомната „История на упадъка и

гибелта на Римската империя“, излязла в Лондон през 1776-1788 г. и до днес се цитира

папагалски от западни, а и от източни автори. Авторът на този труд - Едуард Гибън

(1734-1794) не крие своята неприязън, дори направо омраза към християнството. С

непрофесионална за историк страст Гибън обяснява как християнството (имайки

предвид Православието - б.а.) се оказало враждебно на културата (коя култура, не

уточнява - б.а.). От историята на Византия Гибън изтъква като положителен момента

само ереста на иконоборците, инспирирана от юдейски източници във Византия през

VIII век. Една ерес, която нанася сериозни вреди на Православния Изток. За

меркантилния, „хуманистичен“ Запад обаче всеки удар по Православието е музика за

ухото. Едуард Гибън обобщава резултата на труда си така: „Аз описах тържеството и

варварството на религията“, имайки предвид Православната църква.

На фона на моралната деградация на западното духовенство, папството

отговаряло на цялостната картина на безбожие и деградация у западното духовенство

(което не значи, че не е имало достойни и богоугодни западни духовници - б.а.).

Според Малицки, през X век (кулминацията на възхода на Православния Изток в

лицето на България и Византия - б.а.) папството представлявало жалка картина:

„Падението на папството през тази епоха било толкова голямо, че човек трудно би

повярвал в това, ако то не беше отбелязано в историческите паметници. Почти през

цялата първа половина на X век папският престол е бил в ръцете на знатните

безнравствени римлянки Теодора и нейните дъщери Морозия и Теодора. Те качвали

на престола свои любовници, така че цялото това време се нарича време на

управление на блудниците. Някои от папите от това време са представлявали просто

чудовищно явление.“78.

Кръстоносните походи показват истинското лице на Запада

Това чудовищно явление насърчило и най-голямото престъпление на Запада

спрямо Православниия Изток - т. нар. Кръстоносни походи. Основните от тях са четири

на брой и стават нарицателно за братоубийствена междухристиянска война. Обявени

като поход за освобождаване на Божи гроб в Йерусалим от властта на мюсюлманите,

кръстоносните нашествия всъщност са откровени грабежи над земите и населението

откъдето минават.

Папа Урбан II (1088-1099) дал тон на първия Drang nach Osten - нашествие към

Изтока, с което меркантилизиращият се Запад обявил намеренията си да колонизира

Изтока и да ликвидира Православието. Армията на Първия кръстоносен поход била

сбирщина от лумпени, предвождани от някой си Пиер - дребен човек с тъмен тен,

който обикалял на магаре Бери, Орлеан, Шампания и Лотарингия и събрал около 15

000 готови за плячка лумпеноиди, откровени престъпници и бездомници. Те нямали

нищо общо с християнската етика и се интересували само от бъдещите грабежи. Пиер и

още един самозван водач - Готие повели тази сбирщина към Светите места.

Неприятностите за „поклонниците“ започнали още в изконните български земи при

Ниш, където на гостоприемното посрещане на управителя на града Никита,

„кръстоносците“ отговорили с палежи на мелници и ограбване на населението около

града. Гражданите на Ниш отговорили на пиратството на западните „рицари“ като ги

нападнали и разбили. След преброяването на кръстоносците, липсвали 10 000 души.

Една друга вълна минала по същото време, съставена вече от благородници,

предвождани от Годфроа дьо Булон, херцог на Долна Лотарингия. Друга група била

водена от Робер, херцог на Нормандия, син на Гийом Завоевателя. Всички тези западни

благородници с претенциозни титли ахнали от великолепието на Константинопол. Ето

какво пише Фулк от Шартр, историк на Първия Кръстоносен поход: „О, колко

благороден и красив град! Колко много манастири и дворци има в него, издигнати с

чудно изкуство! Какви чудесии има за гледане по улиците и площади- те...Какво голямо

изобилие от блага има там - злато, сребро, плащеници, мощи на светци! По всяко

време кораби докарват всичко необходимо.“79.

Както виждаме западният хронист опровергава наслоените през вековете

митове, повтаряни и днес от почти всеки българин, че на Запад е цивилизацията, а

Изтокът винаги изоставал. Захласването пред столицата на Православния Изток -

Константинопол е толкова искрено и красноречиво, че би трябвало да стои в рамка в

кабинета на всеки управник от Източна Европа днес.

Потвърждение, че походът на Изток е бил повече с цел грабеж, отколкото

отстояване на религията, намираме в хрониката „Божи деяния чрез франките“ от

Гвиберт Ножански: „.През това време имаше голяма нужда, дори у богатите, следствие

на повсеместен недостиг на хляб.. .Тълпи, които нямаха с какво да се хранят, ядаха

корени на диворастящи растения, защото хлябът беше много оскъден.. .Жадните души

на търговците се радваха, понеже времето беше благоприятно за безпощадно

нарастване на процентите .“80.

Мамонизмът е движещата сила на Запада отново, а не вярата. Първият поход

успява да наложи за около 188 години власт над Йерусалим. Рицарите кръстоносци се

проявавали като изключителни сатрапи и убивали без нужда заради удоволствието от

кръвополитието. Когато Никея била превзета от византийски и рицарски войски,

западняците - кръстоносци останали изумени от факта, че по заповед на византийския

император Алексий отношението към заловените селджукски турци било човечно и те

не били веднага избити. Йерусалим потънал в кръв, когато бил превзет от воините на

Годфрид Булонски. Веднага след установяването на кръстоносците в Светите земи се

появили и първите тайни общества, които ще играят огромна отрицателна роля в

политиката и икономиката на Европа по-късно. Това били ордените на Темплиерите и

на Тевтонските рицари. Темплиерският орден станал нарицателно за мафия в днешния

смисъл на думата. Рицарите - темплиери имали гърба на папството дълго време и

използвали привилегиите си за бързо и безскрупулно забогатяване. Те станали

банкерите на Европа за кратък срок. За това ще стане дума и по-нататък, тук е по-важно

да се каже, че „защитниците на вярата“, рицарите на кръста, „освободителите на Божи

гроб, последователите на сектата на Хюго дьо Пайен, който станал Пръв майстор на

темплиерската ложа, сменяли вярата си много бързо, стига да имало изгода. Когато

сарацинският вожд Саладин заплашвал да превземе Йерусалим един от лидерите на

темплиерите Робер приел исляма и отишъл на служба при Саладин. Това показва какви

„войни на Xриста“ били темплиерите. Техните предателства и колаборация със

шиитската секта на исмаилитите и на асасините-терористи пък показва, че движещата

сила за за-падния елит, инспирирал Кръстоносните походи, била материалната алчност

за пари и власт. Мамонизмът.

Връх на антихристянската омраза у Запада бил Четвъртият кръстоносен поход (1204

г.)

Той вече дори не криел целта си - разоряването и заличаването на центъра на

Православния Изток - Константинопол. Този център дразнел венецианската

олигархична върхушка с могъществото и богатството си. Но най-вече с факта, че

съчетава Православието с политическата власт по един симфоничен начин и

демонстрира на отпадналия от църквата Запад как може да става това. Венеция била в

дъното на Четвъртия поход. През 1201 г. във Венеция пристигнал Жофроа дьо

Вилардуен, опълномощен да сключва договори с венецианската олигархия.

Първенецът на града, дожът Енрико Дандоло предложил венецианската флота срещу

94 000 марки. „Кръстоносците“ нямали толкова и дожът им предложил да си ги

набавят като нападнат и ограбят пристанищния град Зара (в днешна Xърватия). Това

било репетиция за Константинопол. Там западният „цивилизационен“ модел показва

истинската си същност - варварска и антиправославна. Зверствата на „рицарите“

ужасяват дори някои от участниците в опустошаването на Конс-тантинопол. Ето какво

пише същият Жофруа дьо Вилардуен, който освен организатор на похода е и хронист:

„244. Тогава вие бихте видели как се повалят гърци и се пленяват бойни и

парадни коне, и катъри, и мулета, и друга плячка. Имаше там толкова ранени и убити,

че нямаха ни край, ни брой...И беше вече късно през нощта и тези от войските бяха

уморени от битката и клането.

247. ...И градът започна да гори... и горя цялата тази нощ и през другия ден до

вечерта. И това беше третият пожар в Цариград, откакто франките бяха дошли в

страната. И повече къщи изгоряха, отколкото има в три най-големи градове на кралство

Франция.

250. ...Взетата плячка беше толкова голяма, че никой не би могъл да ви каже

сметката: злато, и сребро, и съдове, и скъпоценни камъни, и кадифета, и атлази, и

копринени дрехи, и наметала от от пъстри, сиви и хермелинови кожи, и всякакви ценни

неща, каквито някога са били намирани на земята... откакто е бил сътворен светът, не е

била вземана такава плячка в един град.“81.

Виждаме удивлението и провинциалната възхита на един западноевропейски

благородник, маршал на Шампанското графство, който не може да намери сравнение

за големината, красотата и богатствата на Константинопол - градът, който векове наред

е трън в очите на Запада.

Византийският хронист Никита Хониат описва пък ужасите и зверствата на

прадедите на днешните евроатлантици, които медиите всеки ден дават за пример на

сегашното поколение млади българи: „Не зная с какво да почна и с какво да свърша

описанието на всичко онова, което тези нечестиви хора извършиха! О, ужас!...О,

нещастие!...За разграбването на катедралния храм Св. София не може да се слуша

спокойно. Светите аналои, покрити със скъпоценности и необикновено хубави, които

предизвикваха възторг, бяха разкъсани и разделени между войниците заедно с други

великолепни неща. Когато стана нужда да изнесат от храма светите съсъди - предмети

от необикновено изкуство и извънредна рядкост - и среброто и златото, с което бяха

украсени троновете, амвоните, вратите, те вкараха в предверията на храмовете мулета

и оседлани коне.“82.

„Рицарите“ не пощадяват и святата земя на Атон. Нападайки полуострова с

идиотската мисъл, че там се крият огромни съкровища, „кръстоносците“ избиват

стотици монаси. Трагична и мъченическа е гибелта на 26 български монаси, изгорени

живи от западните вандали в българския манастир на Атон.

„За вашия Великден!“ пишеше на ракетите на днешните „кръстоносци“ в

Югославия през 1999

Ето поведението на „рицарите на светия кръст“ на „воините на Христа“.

Западните рицари, на които са посветени стотици романи и които в холивудската

филмова пропаганда са върхът на благородството, всъщност са били долни убийци и

мародери, с по-нисък морал дори от селджукските турци, които често са оставяли на

мира християнски светини.

Когато отивате във Венеция и се наслаждавете на красотата на основната

забележителност на града - катедралата „Сан Марко“, не забравяйте, че огромната част

от скулптурите - безценните четири коня на Александър Македонски, изработени от

чисто злато например, мозайките и украсата на „Сан Марко“ не са венецианско

изкуство, както ви го представят, а откраднато от Константинополските църкви и сгради

византийско изкуство.

Това злобно отношение към Православието от страна на мамонисткия Запад

продължава до днес. Да си спомним думите на известния „просвещенец-илюминат“ на

днешното време - Збигнев Бжежински, че след падането на комунизма Православието

става последният враг на Запада. Или споделеното от друг теоретик на глобализма -

Съмюел Хънтингтън, че по-лесно западният човек ще се разбере с един съветски

комунист, но не и с един православен националист (манипулаторът Хънтингтън има

предвид тук „родолюбец“ - б.а.).

А не е ли продължение на Кръстоносните походи от ХП век и от подхода на

талмудисти-реформатори, анабаптисти- революционери и богохулци като Волтер,

Монтескьо и Гибън садистичната последователност, с която Западът сипеше тонове

забранени от международните конвенции муници над православна Югославия,

целейки специално храмове от ХШ, Х^ и ХV век, доста от които - издигнати от царете на

Второто българско царство. Кулминация на западната омраза към всичко православно

бяха надписите по ракетите, които НАТО изстреля по православни църкви на

Възкресение Христово през 1999 г. - „За вашия Великден!“.

Ето как постепенно и неотклонно антихристиянската отрова потапя Западна

Европа в измамния комфорт на безбожието за векове. В капана на илюзията, че човек

стои над създателя си. Че творението е по-горе от Твореца. Тръгвайки от арабско-

мавританското нашествие, наложило чрез толерираните евреи талмудизма и

неоплатонизма, минавайки през т. нар. Възраждане (на езичеството), преплувайки

реката на т. нар. Просвещение (всъщност затъмнение, отдалечаване от светлината на

Божието слово) и стигайки до животинското себепринизяване в епохата на Дар- вин и

Маркс и до прякото физическо унищожаване на Православния Изток, както видяхме

през 1999 г. при безпреце- дентия случай 19 най-развити държави на Запада да

нападнат без обявяване на война една единствена, стотици пъти по-слаба от тях, но

православна страна.

След убийството на духа следва материалното заробване

Още с налагането на седемстотинвековното арабско- мавританско робство,

испанските сефарадски евреи сложили ръка на материалните ресурси на

западноевропейското население. В италианските градове-държави като Венеция

лихварството било в еврейски ръце. В Испания под закрилата на халифата всички

финанси влезли също в еврейски ръце. Ето какво пишат историографите на

сефарадските евреи Бенбаса и Родриг по този въпрос: „По този начин евреите били в

най-висша степен полезно за кралете население като не само събирали налозите,

дължими от техните поданици, но и участвали непосредствено и съществено в

приходите на Короната. Всъщност, те били представени във всички сектори на

икономиката“83. Това разкритие опровергава легендите, че евреите били онеправдани

и дискри- минирани по време на разселването им в територията на Европа. Да си

представен „във всички сектори на икономиката“ очевидно не е дискриминация. А

както ще видим по- нататък, от всички сектори на икономиката, евреите най- обичали

финансовия. Там, където не се налага да произвеждаш материални стоки, да им

търсиш пазар, да реинвестираш и да плащаш на работници, да развиваш технологии.

Не, по-чистият начин е от парите да правиш пари като във фокус. Без да „принаждаш“

стойности, без да умножаваш материалните богатства на държавите, в които живееш.

Просто да умножаваш парите от нищо.

Но възможно ли е това? Нали и при най-умелия фокусник, накрая се разбира, че

безбройните яйца, които вади от устата си, са всъщност едно и също яйце,

мултиплицирано чрез сръчността на ръцете му. Да, точно това става и при

„умножаването“ на парите от въздуха - любимото занимание на лихвари и банкери.

Защото всъщност няма умножаване на пари, има прибиране на истинските пари у

измамниците и предлагане на обезценени пари на измамените. Тази игра е стара като

света, но продължава да се играе до днес с успех. За да има успех са нужни: ограничен

кръг богоборци, живеещи с пълното съзнание, че ограбват и мамят останалите. Както и

огромни маси от овчедушни жители на планетата, които лесно да се поддават на

измамване. За целта, трябва да им бъде неутрализиран всеки остатък от религиозност,

вяра в Бог и морални устои. Това вече е направено от редица издигнати в култ

мислители, които векове наред са промивали мозъците на „ренесансовия“,

„просветения“, „рационалния“, „модерния“, „социалистическия“, „евроатлантическия“

човек, че Бог няма, че няма безсмъртна душа, че няма друго освен това, което живееш

в момента, че всичко е позволено, ако имаш пари, че всичко е „икономикс“, че целият

ти стремеж и мечти трябва да започват и свършват с играта „Стани богат“. Всичко това в

днешно време до много голяма степен е постигнато. Милиарди хора се кланят на

Мамона, вместо на Бога без дори да осъзнават, че го правят.

Затова и се учудват много, когато констатират, че са ограбвани последователно,

систематично и целенасочено. За вярващия от сърце човек това не важи, защото вярата

му никой не може да ограби. За пленниците на Мамона обаче това осъзнаване е

болезнено, защото те вече са започнали да измерват всичко само с пари. А никога не ги

имат „достатъчно“. Какво е „достатъчно“ никой не може да каже ясно, но чувството, че

си беден е масово чувство. Особено днес, особено в България. То идва не толкова от

някакви точни критерии - колко пари са нужни, за да живееш щастливо например.

Такива критерии просто няма. То идва по- скоро от факта, че отношението на

световния, в частност и българския елит към масата от хора е толкова антибожествено

и античовешко, че вече се усеща и от най-дебелокожи- те. Ако се върнем само за

момент на теорията за свръхчовека на Ницше и стадото от „слаби и болни овце“, ще

разберем, че тази теория сега е реалност. Тя се прилага от върхушката, която си е

въобразила, че е каймакът на света и вече се самообожествява. За нея мнозинството

хора са „тор“, „гоим“ (животни), „стадо“, което трябва само да бъде доено, стригано и

клано.

Както видяхме по-горе, Западната част на Европа след VIII-IX век вече е

обособена като нещо друго, различно от православния Изток. Там се е появил „новият

човек“ на безверието. Xомункулусът, който ще натори цъфтежа на една нова световна

олигархия от жреци на Мамона. Кълновете на тази финансова върхушка се оформят по

време на седемстотингодишното владичество на най-западната част от Европа,

избуяват през Реформацията, Просвещението и Рационализма, за да станат мощни

стебла в епохата на предмодерното и модерното време.

Еврейските лихварски търговски фамилии овладяват Западна Европа веднага,

щом тя пада под ислямско, арабско- мавританско иго. През IX и X век тези фамилии

вече диктуват паричните потоци. На Изток още издигат снага православните крепости

България и Византия, които показват как се изгражда обществото на Духовната

държава. Точно когато учениците на българските просветители и духовници св. Кирил

и Методий, на св. Климент Охридски и на свети Седмочисленици пръскат духовна

светлина над целите Балкани, днешна Украйна, Русия и цяла Източна Европа, в Западна

Европа вече е хванал корени меркантилизмът, култът към парите и спекулата. Той се

движи от почитателите на Талмуда, тъй като в Талмуда е казано, че богатството е нещо

хубаво, че не е важен животът в отвъдното, а самият живот. Така пише еврейският

автор Леон Гетлър в статия в австралийско списание от 2000 г.: „За евреите бедността

не била добродетел, нито богатството - зло. Талмудическите монетарни закони - dinei

memonot - формирали онова, което мнозина възприемат като най-напредничавото и

съзидателното от талмудическото учение.. .Според Талмуда не е важен животът в

отвъдното, а самият живот, което важи еднакво и за богатите, и за бедните.“84

Талмуд и християнство - двата полюса на морала

Виждаме, че диаметрално противоположното отношение към материалното

богатство от страна на християнския морал (Стария и Новия Завет), в които се казва:

„Защото кой може да яде и кой може да се наслаждава без Бог?“ (Екл. 2/25) или:

„Който обича сребро, няма да се насити и който обича богатство, той няма полза от

това. И това е суета!“ (Екл. 5/9). Или: „Не крадете, не лъжете и не се мамете един друг!“

(Левит 19/11). Или: „Ще даде ли Той (Бог - б.р.) някаква цена на твоето богатство? Не -

нито на златото, нито на каквото и да е съкровище (Иов 36/19). Или: „Среброто си ще

изхвърлят по улици и златото не ще зачитат. Среброто им и златото им не ще бъде в

сила да ги спаси в деня на Господнята ярост. Те не ще наситят с тях душите си не ще

изпълнят утробите си, защото то биде повод за беззаконието им“ (Пр. Иез. 7/19). Или:

„Дава под лихва и взема под лихва, ще бъде ли той жив? Не той не ще бъде жив. Който

върши такива гнусотии, той бездруго ще умре, кръвта му ще бъде върху него“(Пр. Иез.

18/13). Или: „.от среброто и златото си направиха идоли; оттам е гибелта“ (Пр. Осия

8/4). Или: „Никой не може да слугува на двама господари; защото или единия ще

намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, а другия ще презре. Не

можете да служите на Бога и на Мамона“ (Мат. 6/24) или: „Затова казвам ви: не се

грижете за душата какво да ядете и пиете, ни за тялото си какво да облечете. Душата не

струва ли повече от храната, и тялото от облеклото?“ (Мат. 6/25). Или: „Защото каква е

полза за човека, ако придобие цял свят, а навреди на душата си; или какъв откуп ще

даде човек за душата си?“ (Марк 8/36,37).

Последният цитат е от драматичния момент, когато Иисус Христос се обръща

към учениците с „провокацията“, че следването на вярата е носене на кръст и ако искат

да Го следват, те трябва да забравят всичко материално, за да спасят душите си и да

покажат на хората измерението на истинските, божествените стойности.

Виждаме колко далече и колко чуждо е християнското световъзприемане на

талмудическото. На меркантилното, мамоническо мислене, което се настанява в

Западна Европа след VIII век и просперира, разбивайки остатъците от християнство там.

Нека си представим, че можем да погледнем от една въображаема висока гледна

точка, от която се виждат не само пространствата, но и времената в един и същи кадър.

Ако нагласим циферблата на тази машина на времето на „Европа, десети век“, ще

видим, че на изток от Виена кипи духовна дейност български духовници и

просветители разнасят светлината на Божието слово неуморно и без очакване на

награда. На запад от Виена гледката е друга. Там виждаме в центровете на градовете

хора, които живеят само с една мисъл: пари. Лихвари, които дават назаем пари, за да

им върнат 100-150 процента над даденото. Ако не могат да им върнат парите,

заемателят се прощава с имота си. Тези лихвари били евреи. Виждаме търговци на

роби, които трупат богатства от тази мръсна търговия. Ето какво пише еврейският автор

Абрам Леон в свое произведение: „Еврейският автор и ционист Джулиъс Брутцкъз

отбелязва: „В десети век евреите притежавали солни мини близо до Нюрнберг. Те

също така търгували с оръжие и експлоатирали богатствата на църквите. Но най-

голямата им специализация била търговията с роби.“85. По този въпрос информация

добавя още един автор от еврейски произход - Джузеф Уилямс в книгата си

„Еврейството в Западна Африка; от Нил до Нигер с евреите“. Там той цитира

сънародника си Луис Брауни по повод търговията с роби: „Евреите пътували навсякъде

- от Англия до Индия, от Бохемия до Египет. Най-разпространената им стока в онези

дни, като се започне от осми век, били робите. Тези еврейски търговци можели да

бъдат открити на всеки широк път, край всяка голяма река или море, с техните тълпи от

конвоирани, оковани затворници“. Още един западен автор потвърждава, че основно

занимание на еврейските търговци в Средновековието била търговията с роби, много

често - с християни. Ето какво пише Джеймс Паркс в книгата си „Евреинът в

средновековната общност“: „Църквата изразявала истинско недоволство от онези сред

еврейското население, които участвали в търговията с роби. Една търговия, която явно

била много печеливша.“86.

Ето и потвърждение за робовладелската същност на еврейската търговия през

Средновековието от световноизвестния исторически есеист, англичанина Пол Джонсън

в неговата „История на евреите“: „По целия арабски свят евреите били търговци. От VIII

век до началото на XI век ислямът бил една от главните световни икономически

системи, на свой ред евреите осигурявали функционирането на нейните главни

търговски мрежи. От изток те внасяли коприна, подправки и други редки стоки. А в

обратна посока, от Запад те изнасяли роби (ханаанци,Сапаапк8, както ги наричали

самите евреи, в смисъл на „езичници“ от еврейска гледна точка - б.а.). Тези роби

евреите продавали на мюсюлманите. През 825 г. лонския архиепископ Агобар обявил,

че търговията с роби е въведена от евреите.“87.

Цялата тази мръсна търговия с хора, която продължава на места до XVIII-XIX век

впрочем, била в тотално противоречие с християнските принципи. Още през IV век

Константин Велики премахнал робството и по-късно православното законодателство на

византийските, както и на българските царе забранявало робството. В „прогресивната“

Западна Европа, обаче, това не важало. Което е доказателство, че още след VIII век там

християнството било чисто номинално, без да води до спазване на морални принципи

в политиката и икономиката.

Днес битува митът, че в Западна Европа евреите били непрекъснато

преследвани и дискриминирани. Посочват се винаги напускането на Испания на около

100 000 евреи след 1492 г., които не пожелали да приемат християнството. Както и

изгонването на евреи от английския крал Едуард през 1290 г. или от Франция през 1304

г. Нека да видим какво предшества обаче изгонването на евреите от Англия. Според

Пол Джонсън през XIII век английската средна класа била в ръцете на еврейски

лихвари. Много документи сочат, че земеделци и голяма част от аристокрацията

системно затъвали в заеми от еврейски лихвари. Един от най-известните лихвари

Аарон от Линкълн бил заемодател на самия крал88. През 1215 г. кентърберийският

архиепископ Стефан Ленгтън, един от създателите на Великата Xарта на свободите

(Magna Harta libertatum) апелирал за бойкот на еврейския бизнес, който съсипвал

Англия. След натрупване на различни обвинения срещу евреи като процеса в Норидж

през 1230 г., крал Едуард I обявил извън закона лихварската дейност на евреите и ги

изгонил от Англия. Те се върнали по тези земи чак след т.нар. Английска революция,

обезглавяването на крал Чарлз I и идването на власт на врага на християнската църква

Оливър Кромуел. Едно от първите неща, които направил Кромуел, било да възстанови

правата на евреите за въртене на лихварски бизнес.

В днешно време историографите подсилват преследванията срещу евреи в

Европа, тъй като енциклопедиите и информационните средства обикновено са в

еврейски ръце. Например пословичното „изгонване“ на евреи от Испания съвсем не е

такова, каквото го представят редовите учебници по история. Когато Крал Фердинанд и

кралица Изабела завършили отвоюването на Испания от маврите и арабите, те съвсем

логично поискали християнството, изтласквано оттам в продължение на 700 години, да

се завърне по тези земи. Това евреите приели като голяма опасност. Но тъй като били

по финансовите върхове на държавата, много от тях приели християнството, макар и

само привидно. И пак останали във върхушката. Дори секретарят на крал Хуан I

Кастилски - Фирнан Диас де Толедо бил евреин.

Мит е и твърдението, че папството било постоянен враг на еврейството.

Авторите Бенбаса и Родриг сочат обратно- то: „.до средата на 16 в. именно папството

било между големите защитници на евреите. В действителност то не споделяло някои

от крайните позиции на националните Инквизиции в Испания и Португалия. През 1547

г. например папа Павел III (1534-1549 г.) издал един либерален едикт, в който канел -

наред с останалите - и средиземноморските евреи, сред които имало значителен брой

мара- ни, да се установят в неговото пристанище в Анкона“89.

Изток - държавата на Духа, Западът - държавата на Мамона

Друг властник, но вече от мюсюлманската вяра - султан Баязид II (1481-1512 г.)

изпратил послания до цялото си царство със заповед да се приемат евреи от Испания.

Още неговият предходник Мехмед II, (1451-1481 г.), който завладял Константинопол,

заселил там на мястото на избитите от него християни големи маси евреи. Османската

империя - убиецът и поробителят на Православието на Балканите, ликвидаторът на

Византия и България станала райско място за напусналите Испания евреи. Бенбаса и

Родриг описват Солун като „Майката на Израил“: „Евреите от Европа и от други страни,

преследвани и гонени, дойдоха тук да търсят подслон и този град ги прие с любов и

сърдечност, сякаш е нашата почитаема майка Ерусалим.“90. Данните за населението на

Солун между 1520 и 1530 г. сочат, че броят християнски домакинства е 989, броят

мюсюлмански - 1229, а брят на еврейските домакинства е най- много - 2645.91 През

1613 г. еврейските домакинства в Солун са вече 2933 и така този град „става един от

най-важните световни еврейски центрове през XVI в. и първият еврейски град на

Средиземноморието със своите 2933 домакинства, които през 1613 г. представлявали

68% от цялото му население.“92.

Точно по същото време османските поробители на България, които днес някои

наричат просто „присъствали“ по тези земи, намаляват силно българското и

християнското население чрез насилствено помохамеданчване, чрез насилственото

отвличане на християнски деца и чрез директно масово избиване. Според български

историци ако не беше турското „присъствие“ по българските земи, българите щяха да

са днес над 40 милиона и да се състезават с Франция и Германия по мощ.

Православието обаче е трябвало да бъде подложено на геноцид, за разлика от

юдейството което процъфтявало, както видяхме под султанска власт.

Всъщност, „разминаването“ на православния Изток с меркантилния Запад,

оформя два типа държави: държавата на Духа на Изток и държавата на Мамона на

Запад. Тъй като лихварството, грабежът и спекулата били основна движеща сила на

държавата на Мамона, логично било те да отсъстват от Изтока. Това се потвърждава

категорично от историческите източници. През цялото време на съществуването си,

православната империя Византия, православно- то царство България и киевско-руските

православни княжества и царства, изхвърлят от себе си като чуждо тяло спекулата,

измамата, ограбването на бедните. Техните законодателства и държавна практика се

придържат винаги към християнския морал за уравновесяване на алчността, за

социален поглед върху преразпределението на материалните богатства, за

справедливост при управлението им.

България и Византия - образци за социална държава

В края на !Х век и началото на Х век България се управлява от Симеон I Велики.

Това е период, в който българската държава израства като държава на духа. Има доста

автори напоследък, които се опитват да докажат, че приемането на християнството в

България при кан Борис I през 865 г. е грешка и е отслабило страната. Всъщност, няма

по- силни периоди за България, от периодите, в които царуват православни владетели -

Симеон, Петър, Иван Асен II. Освен, че по територия тогава България е най-голяма и

има гранични градове на Адриатическо, Егейско и Черно море, тя има и значението на

духовен стълб на християнството и християнската култура. Българските книжовници от

К-Х век и книжовната школа, която създават учениците на св. Крили и Методий - Наум,

Горазд, Климент, Сава, Ангела- рий оформят културната територия на цяла Източна

Европа, днешна Украйна и Русия. По времето на Борис I Покръстител и сина му Симеон

I Велики работят и книжовниците Константин Преславски, Иоан Екзарх, презвитер

Григорий и други, които заедно с византийските писатели и богослови иззиждат

здравата основа на православната източна култура. Удряна и разрушавана от Запад и от

юг при нашествието на селджукските турци, тази култура се мести на изток и се

съхранява в последната православна империя - Русия, докато и тя пада под

ционистката атака на революционери и банкери от Запада през 1917 г.

Ако вземем напосоки някой от българските или византийски документи от

периода на разцвета на двете държа-ви, ще видим, че християнските принципи са

водещи за владетелите на Изтока. Ето какво представлява икономическата схема на

управление при Симеон според апокрифен ръкопис: „И създаде градове големи по

морето; и великия град Преслав той създаде, и там прие царството, което се

простираше до града, наречен Звечан, и до Солун. И Преслав град той съгради и

създаде за 28 години. И много знамения направи цар Симеон. Царува сто и тридесет

години и роди свети Петра, царя български, мъж свят и съвсем праведен. И тогава в

това време, когато царуваше цар Симеон, тойю вземаше данък от цялата своя земя, от

всяка област на своето царство: едно повесмо вълна, и лъжица масло, и яйце на

година. Това бе неговият данък от неговата земя, от неговите люде и нищо не искаше

той. И много изобилие имаше в онова време при цар Симеон.“

Както виждаме управлението на един от най-великите български владетели е с

огромна грижа за възможностите на народа и в никакъв случай не го притиска с

бремето на западните лихвари.

По времето на Симеон I (управлявал от 893 до 927 г.) данъчното бреме е

разделено на две и е справедливо и леко. Основните данъци са два: димнина

(капникон на гр.) - на всяко домакинство, на всяка къща дето пуши огън - една модия

(25 кг.) жито, също толкова просо, и една стомна вино на година. Волоберщина

(зевгаритикон на гр.) е другият данък. Според него на всеки чифт впрегатен добитък

домакинството давало на хазната една десета част от добива на площта, обработена от

този чифт добитък. Едва ли може да има по-проста, справедлива и съобразена с

реалностите система от данъци. Колективният начин на изграждане на държавата

(нещо, което също различава източният от западния начин на мислене) налагал при

големи строежи и при военна нужда населението да работи „на бригадирски начала“.

Това не било феодален крепостен труд, а нещо като трудова повинност, прилагана в

много държави и в най-нови времена.

Ето как са действали пък във Византия по същото време. Според „Книга на

епарха“ всички гилдии за производство и търговия са строго регламентирани и е

изключено лихварството и спекулата. Книгата на епарха от X век постановява правата и

задължениета на 22 гилдии: производителите на платове и дрехи, месарите,

търговците на храни, хлебарите, търговците на риба, дори и за „всички, които наемат

работа, т.е. дърводелци, които работят с гипс, които обработват мрамор, които правят

ключалки, живописци и други.“93

За трапезитите, или сарафите били очертани строги мерки против

фалшификации на монети, а „сараф, който приема фалшива номизма или милиарисий

и не го покаже на епарха заедно с притежателя му, да бъде бит, остриган и заточен.“94.

И още: „Ако някой от идващите отвън продава злато или сребро обработено или

необработено, да бъде разследван откъде го има и да бъде посочен на председателя

на колегията, за да бъдат открити евентуално крадените предмети.“95.

През 934 г император Роман Лакапин издава новела срещу динатите (букв. -

силните, богатите). В този документ Роман уточнява, че „целта ни е този закон да

намери общо ползвотворно приложение; и Богу угодно, и за фиска угодно, и за

държавата полезно... за да възпират престъпното намерение и обуздаят протегнатата

за грабеж ръка. Но понеже злото е нещо много лукаво и много разнообразно и всички

злини, не на последно място алчността, ако не и на първо - кроят планове да избягнат

от ръката на законите и постановленията и да премахнат всевиждащото око на

Божествената справедливост, заради всичко това е взето под внимание и записано в

закона по-точно и по грижливо, за да отблъсква и пресича пътя на хитрите намерения

на престъпниците.“96.

това изрично уточнение на императора, че всичко се прави съобразно

„божествената справедливост“ Роман Лакапин изрежда всички мерки, които да

защитават бедни селяни от опасността да им бъде изкупена неизгодно земята и

имуществото при дългове или направо иззета. Нещо което е ежедневие на Запад.

Според редица изследоветели именно ограбените от банкери и лихвари селяни и

дребни благородници от Запада стават пълнеж на кръстоносните тълпи от бандити и

убийци.

Роман Лакапин отбелязва, че въвежда мерките „не от завист или омраза към

динатите (силните, богатите), а „по-ради благоразположение и за покровителстване на

бедните и за общо спасение; защото тези, които бяха определени от Бога да

управляват, понеже са се издигнали по слава и с богатство над мнозинството, вместо

да отделят големи грижи за бедните, гледат на тях като на жертви за техния глад и

недоволстват, че не могат да присвоят по-скоро това, което бедните имат. Ако и това

безбожно отношение да не е присъщо на всички, нека спазването на закона да бъде

общо за всички, за да не се внася тайно с житото и плевел.“97. По-нататък Роман

обяснява ясно защо е полезно за държавата всички да имат някакъв имот, вместо

малко хора - много. Тоест защо не трябва да поддържа олигархичен финансов модел

като този, който вече се развивал на Запад.

Византийският император и българският цар показват още в началото на X век

как се управлява в синхрон с Божиите закони, а не с тези на Мамона. Може би затова

срещу тях се изправят явните и скрити сили на антихристиянството от Запад и юг.

За да ограбиш някого или група хора, първо трябва да имаш подходящо

мислене. На човек, на когото от дете му е внушавано, че кражбата е нещо лошо, грях,

няма как да развие порочно, криминално мислене. Така е и с цели народи, които се

развиват в атмосфера на синхрон между християнската нравственост и политическата

социална справедливост. В православния Изток, това е било факт, както видяхме. В

антиправославния Запад се развивало точно обратно - порочното, криминално

мислене, което създавало от хората циници, егоисти и алчни за власт и пари индивиди.

Този процес вървял като разяждане на здрава тъкан от киселина векове наред.

Киселината била талмудическата мисъл.

Антихристиянската философия на талмудизма

За да стане образно ясно какво значи два типа мислене, нека си представим

следното: Xващат човек, който после- доватено и нагло краде от околните, мами ги

редовно със стоки и във финансови сметки, използва слабостта им в кризисни за тях

моменти, за да ги изнудва и да им взема имуществото на безценица и им дава пари

срещу лихва от 50 до 100%, която те очевидно не могат да изплатят. Как смятате, че ще

се държи този човек, след като му предяват всички тези обвинения? Мислите, че ще се

разкае, че ще се опита да оправи стореното, да си извини? Това е логичния вариант за

християнското мислене.

За талмудическото обаче - не. Представете си описания измамник, който при

обвиненията казва най-спокойно: „Какво искате от мен, аз живея по закона, спазвам го

точка по точка. Просто не разбирам в какво ме обвинявате, като не съм извършил нищо

лошо...“ И човекът ще бъде прав пред себе си. Защото действа и мисли по друга

ценностна система. Талмудическата. Тя ти казва, че Бог е създал само душите на

юдеите от Своята собствена същност. Душите на всички останали са направени от зли

духове и техните души са подобни на тези на най-нечистите животни. „Вие, евреите,

сте хора, а останалите народи не са хора, тъй като техните души произхождат от злите

духове, а само душите на евреите произхождат от Светия Божи Дух“ - обяснява рави

Менахем98. Друг юдейски духовен наставник - рави Ялкута допълва: „Само евреите са

достойни да се нарекат хора, а гоите (неевреите - б.р.), произхождащи от злите духове,

имат право само да се нарекат свине.“99. Ето още един цитат от Талмуда, оневиняващ

всеки юдей, който измами, ограби или направо убие неевреин: „Така както човекът

превъзхожда животното, така евреите превъзхождат всички останали народи на

земята.“100 И след тази плакатно ясна представа на талмудистите за низшия свят

наоколо и тяхната богоизбраност, един последен цитат от Талмуда, даващ мотивация

на всеки талмудист да се чувства невинен след каквото и да е престъпление срещу

неевреин: „Всички евреи рано или късно ще попаднат в рая, всички други хора, а

особено християните и мюсюлманите са прокълнати и ще бъдат хвърлени за вечни

времена в жлъч и мръсотия.“101

Възможно ли е тогава някой да изповядва такава идеология и да изпитва

скрупули при ограбване но по-ниско- поставени народи? На християни и мюсюлмани и

всякакви езичници? Разбира се, че не.

Талмудизмът (който е база на юдаизма вече близо 2000 години - б.а.) дава този

лиценз, който те прави особен, специален и над другите. Нещо като специалния лиценз

на героя на Йън Флеминг - 007, Джеймз Бонд. Приятно усещане за горделивите. С

такова усещане можеш да създадеш на територията на цели империи система за

ограбването на „животните“ - християни, които не подозират какво правиш с тях.

Защото нямат нацисткото, ксенофобско и шовинистично мислене, каквото имат

последователите на талмуда, както видяхме. Впрочем талмудисткото мислене отдавна

е излязло от рамките на етноса. То е вид идеология, посвещение, в което могат да

встъпят най-различни по етнически произход хора, но богоборци. Поклонници на Ма-

мона и изповядващи култа му. Отдавна е доказано, че т. нар. днешни евреи имат

толкова общо с Ааврам и Мойсей, колкото бобъра с тигъра. Десетки са трудовете на

изследователи като Кьостлер, Фридман, Шахак и други, които установяват, че

юдаизмът днес е много далече от юдаизма през епохата на Макавеите (166-160 г.

пр.Хр.), а и от юдаизма на Маймонид (1135-1204).

Елементи от талмудизма се използват при оформянето на една олигархия, която

си поставя за цел да завземе материалните ресурси на всички, „чиито души

произхождат от злите духове“, тоест цялото човечество, с малки изключения. Но

особена мишена на тези „избраници“ е християнският свят и най-вече - православният

Изток. Злобата на талмудистите към Иисус Христос била огромна, но така прикривана

през вековете, че чак през 1480 г. при папа Сик- ст IV излязла наяве. „Един папа, който

постоянно изпитваше нужда от пари.“, както отбелязва видният еврейски автор Израел

Шахак в своето изследване на юдаизма. Израел Шахак (1933-2001 г.) е изключително

интересен случай на евреин - „антисемит“, както биха го нарекли манипулаторите от

еврейската Антиклеветническа лига. Тъй като години наред той изобличава

талмудисткото учение като човеконенавистно и изважда наяве цялата омраза към

всичко християнско, с което е пълен Талмудът, той става „антисемит“ в очите на

ционистите от днешен Израел. Шахак е роден във Варшава, след войната се преселва в

Палестина, завършва Ерусалимския университет, специалност химия и става професор

по специалността си. Но до края на живота си се занимава със защита на човешки

права и изобличава фашисткия характер на ционизма, както и колаборацията на

еврейските ционисти начело с Жаботински с Хитлер. Най-известното съчинение на

проф. Шахак е книгата „Еврейска история, юдейска религия, Бремето на 3000 години“.

В тази книга Израел Шахак потвърждава категорично, че Талмудът съдържа

изключително долнопробни и хулни нападки срещу Иисус Христос: „От самото начало

трябва да се признае, че Талмудът и талмудическата литература, съвсем отделно от

общата антиневерническа линия, която преминава през тях, въпрос, който ще

обсъждаме с по-големи подробности в Пета глава, съдържат много обидни твърдения

и предписания, насочени главно срещу християнството. Например като допълнение

към серията от цинични сексуални изявления спрямо Иисус, Талмудът заявява, че

неговото наказание в ада ще се състои в потапянето му във врящи изпражнения. 102

Следващото разкритие на проф. Шахак е потресаващо: „Или човек може да

цитира заповедта, според която евреите са обучавани да изгарят, по възможност

публично, всяко копие от Новия Завет, което попадне в ръцете им103. Оказва се, че тази

практика се поддържа до днес в държавата Израел: „Това не само още е в сила, но в

действителност, се практикува и днес. Така на 23 март 1980 г. стотици екземпляри он

Новия Завет бяха изгорени в Йерусалим публично и ритуално, според напътствията на

„Яд Ле’ахим“ (Yad Le’akhim), еврейска религиозна организация, финансово подкрепяна

от Израелското министерство на религията.“104.

Xулите срещу Xристос и христяните са укривани от не- евреите десетилетия и

векове след съчиняването на Талмуда. Когато все пак станали достояние на широката

публика, избухнало справедливо негодувание срещу злостното антихристянство на

евреите. Как избягвали равините неприятностите - чрез прастарото средство на

подкупа. Ето какво твърди проф. Шахак по въпроса: „Както и да е, мощ- на атака срещу

талмудския юдаизъм, добре прицелена в много пунктове, се разгърна в Европа след

XIII век. Какъв бе еврейският или по-скоро - равинският отговор? Най-простият бе

използването на древните оръжия на подкупа и дърпането на конците. В повечето

европейски, през всичките епохи всичко можеше да се уреди чрез рушвет. Никъде тази

максима не бе по-валидна, отколкото в ренесансовия Рим, управляван от папите.“

Този разпад на морала еврейските талмудисти пренасят в Европа и заразяват

податливите след отпадането от православния Изток западняци. Но корените на

моралната деградация са назад през вековете и стигат до измяната на Божиите закони

от страна на еврейската върхушка в лицето на садукеи, левити и фарисеи. Още доста

преди идването на Xристос, едната от двете водещи партии в Палестина - садукеите

вече следвали твърдо материалистически позиции. Днес повечето хора по света

смятат, че древният юдаизъм е безусловно стройна религиозна система, вяра в Бог, в

отвъдния живот и Божи съд. Това е огромна грешка, тъй като олигархичната върхушка

на юдеите - садукеите не приемала нито отвъдния свят, нито безсмъртието на душата.

Това не е дребен въпрос. Това е най-същественият въпрос на вярата изобщо. Ако човек

не приема, че душата му е безсмъртна и че подлежи на Божи съд, всякакви скрупули в

неговия земен живот могат да отпаднат. След като всичко приключва тук, на земята и

сега - в рамките на земния ми живот, защо да спазвам някакви си правила, догми,

морални принципи, пита се такъв човек. И естествено стига до отговора, че не е нужно

да спазва никакви принципи. Колкото повече хора измамиш, ограбиш, надхитриш - ти

си по-добре поставен и ще изживееш по-добре земните си дни. Няма грях, няма

покаяние - това са измислици за държане в подчинение на слабите, на стадото (ето

откъде Ницше, Хитлер и днешният елит на САЩ черпят инвенции за идеите си). Според

водещия журналист и теоретик на масмедиите американския евреин Уолтър Липман,

„хората са объркано стадо, което не знае какво иска, само елитът знае какво е добро за

стадото“.

При такава философия на садукеите не било трудно да създадат перфектна

схема за ограбване на стадото. Първо на собственото - юдейското, после - на

световното, тъй като апетитът идва с яденето. Именно садукеите превръщат Храма

Господен в пазар и място за спекула и ограбване на народа.

От отхвърлянето на Бога до договарянето с врага Му

Всички са чували за епизода от Новия Завет, в който Иисус Христос изгонва

терговците от храма, но малко хора знаят до каква перверзия били довели алчността и

сребро- любието на олигарсите на Юдея - садукеите, както и на свещеническият елит.

Първосвещеникът на Йерусалим Анна например, притежавал почти всички магазини за

жертвени животни около Храма. Естествен монопол, биха казали днес икономистите.

По закон, юдеите били принуждавани да правят 1 273 публични жертви годишно.

Жертвите били определен вид животни. Тези животни се продавали само в магазините

на Анна. Този първосвещеник бил садукей в същото време. Изключителен парадокс -

първосвещеникът на Юдея е садукей, тоест човек, който не вярва в безсмъртието на

душата. С което застава по-ниско от най- примитивните форми на аборигенски

вярвания, защото при всички тях има безсмъртие на душата и дори растенията са

одухотворени. Хората днес обаче масово приемат античния юдаизъм за „религия“ и то

за основоположна религия, от която произлязло християнството. Няма по-голяма

заблуда от това. И няма по-лоши последици за човечеството от ма-совизирането на

тази измама.

Как може да се приеме, че Заветът на Христос и църквата Му произлизат от

откровени материалисти, каквито са основната част от юдеите, начело с олигархията и

първос- вещеника си. Първият по сан духовник на Юдея - Анна действал като най-

долнопробен спекулант. Той умишлено завишил броя на жертвите - птици, гълъби,

които трябвало да бъдат заколвани в храма. След което търсенето им, естествено,

нараснало. Анна сложил цена една златна монета за гълъб, което било нечувано

висока цена дотогава. Хората обаче нямало къде да ходят и давали жълтицата, защото

така изисквал „законът“. Ето един брилянтен пример за сливане на политическа,

духовна и икономическа власт, плюс измама. Всичко това на днешен език наричаме

„мафия“. Първосвещеникът на Юдея по времето на идването на Иисус Христос бил

всъщност шеф на една мафия, която ограбвала народа си. Храмът бил превърнат в

трезор и лихварско-сарафско тържище, което работело за садукейския елит. В една

провинция на Рим като Юдея храмът на Йерусалим съдържал по свидетелствата на

Йосиф Флавий в неговия труд „Юдейска древност“ над 60 тона злато. Когато Крас

започва война, той секвестира златото на юдейския храм и по думите на Флавий то

било общо 10 000 таланта. Едни талант е 60 кг., така че храмът е пазел 60 тона злато. За

сравнение ще приведем данните за количеството злато в БНБ за 2002 г. - в българската

национална банка до тази година златният резерв е 40 тона. През 2002 г. министърът

на финансите Милен Велчев от правителството на Сакскобургготски разпореди 16 тона

от това злато да се изнесе на депозит с нелепия мотив, че „разходите по поддържането

му били високи“. Според Велчев, излиза, че чуждите банкери, при които отиде златото

ни, са глупаци, готови на високи разходи за поддръжката на нашето злато от любов към

България.

Юдейският храм от времето на Соломон, както стана ясно по-горе, бил

оскверняван с идолопоклонничество, дори с убийства на свещеници. По времето на

първосвеще- ниците Анна и Кайяфа - 30-те години на I век сл. Xр., той вече бил

обикновено сарафско-лихварско бюро. На територията му, която би трябвало да е

свещена и там простосмъртни не се допускали иначе, за да не го осквернят, се

разхождали и цапали всичко овце, говеда и всякакви животни. Мръсотията и вонята

били ужасни, описват хронистите. Xрамът станал пазар според ценностната система на

садукеите - висшата каста на Юдея..

Другата част от юдейската върхушка - фарисеите пък откровено презирали

„неукия“ си народ, който не знаел писмото на закона и не бил толкова начетен като

тях. Не случайно днес „фарисей“ е синоним на лицемер, двуличник, човек на двойните

стандарти. Това положение на откровен конфликт между народ и елит при юдеите се

налага дълго време, може би столетия преди Xриста. Всъщност от Мойсеевия закон не

е останало нищо в епохата на Ирод Велики, който управлява Юдея от 37 г. пр. Xр. до 4 г.

сл. Xр. Това, което заварва и критикува Xристос е един морален разпад на юдейското

общество, започващ от главата - садукейската финансова олигархия и фарисейската

интелектуална, антинародна каста.

Тези, които хранят илюзии, че юдейството след Xристос продължава да е вяра в

Бога и че юдеите продължават да са „богоизбран народ“, трябва по-често да отварят

Новия Завет на ето тези места: „Иисус им рече: внимавайте и се пазете от кваса

фарисейски и садукейски“, „Тогава те разбраха, че Той им бе казал да се пазят не от

хлебен квас, а от учението фарисейско и садукейско“ (Мат. 16:7,12) „Горко вам,

книжници и фарисеи, лицемери, задето затваряте царството небесно пред човеците;

защото нито вие влизате, нито влизащите пускате да влязат.“ (Мат. 23:13) Може ли

след тези думи на Xристос да остане съмнение, че юдейската върхушка още тогава е

изобличена като враг на вярващите хора, на търсещите Бога. Това важи с много по-

голяма сила в следващите векове, когато тази върхуш-ка, сама отхвърлила Сина Божи, в

различни места на земята вече работи усилено срещу всичко християнско.

Особено изобличаващи са следните думи на Христос по посока на книжниците,

фарисеите и садукеите: „Горко вам, водачи слепи, които казвате: ако някой се закълне

в храма не е нищо; но ако някой се закълне в златото на храма, задължава се. Безумни

и слепи, кое наистина стои по-горе: златото или храмът, който освещава златото?“

(Мат. 23: 16,17).

Разбираме, че нищо вече не свързва юдейския елит с Бога и храма. Че са

снизили богослужението до долни сметки и лично забогатяване. Затова и присъдата на

Син Божи е справедлива: „Затова казвам ви, че царството Божие ще се вземе от вас и

ще се даде на народ, който принася плодовете му.“ (Мат. 21:43)

Има ли някой, на когото след тези думи на Спасителя да не му е ясно, че

юдейската върхушка и нейните метаморфози през вековете - всякакви видове тайни

общества, секти и „елити“ са лишени от благодат заради заставането си срещу Божите

закони, срещу Бога и Син Божи?

Тази върхушка обаче няма да се откаже да деморализира хората около себе си и

да търси начин да ги подчинява материално. Напротив, точно след тези изобличения

на Христос започва да го прави с все по-голяма омраза към всичко християнско.

Има една интересна теза за договор на тази върхушка с противника на Бога,

развивана от различни автори. Тук ще приведем цитат от един от тях - френския

духовник Анри Деласу от началото на ХХ век: „Във времената на императора Адриан

(117-138 г. сл. Хр., юдейската върхушка вече е разбрала, че е отхвърлила самия Син

Божи - б.р.) и равина Акиба, Сатаната предложил на евреите световна имперска власт,

ако в замяна те му се покланят като на бог. Върхушката на Синагогата приела

предложението и превърнала своя някога избран от Бога народ в народ на Сатаната.

Основаното от тях общество получило названието „Децата на вдовицата“, в което под

„вдовица“ се разбира Йерусалим без храма. А неговите „деца“ били евреите от

диаспората.

Това общество било оглавявано от окултен вожд (скрит, таен - б.р.), а членовете на

организацията се разпознавали като си разменяли кабалистични знаци. По-късно

обществото вербувало християнски приспособленци - фримасони, които си устроили

собствено общество като следвали еврейски образец.“105

Тази теория, разбира се, ще предизвика остри спорове днес. Всеки, който се

осмели да я повтори, ще бъде нападнат от мощни садукейски и фарисейски лобита по

света с обвиненията „антисемит“, „мразещ“ - „hateful“. Тук няма да навлизаме в

анализи на Деласу, само ще се позовем на Светото Евангелие от Йоана, където Христос

се обръща към книжниците, фарисеите и садукеите: „Иисус им рече: да беше Бог ваш

Отец, щяхте да Ме обичате, понеже Аз съм излязъл и дохождам от Бога; защото Аз не

съм дошъл от Себе Си, а Той ме прати.

Защо не разбирате речта Ми? Защото не можете да слушате словото Ми.

Ваш баща е дяволът; и вие искате да изпълнявате похо- тите на баща си. Той си

беше открай човекоубиец и не устоя на истината, понеже в него няма истина. Кога

говори лъжа, своето говори, защото е лъжец и баща на лъжата.“ (Йоан 8: 42,43,44)

Ето и още един цитат от Новия Завет на св. Иоан Богослов, който нарича юдеите

„сатанинско сборище“: „Зная твоите дела, скръб и сиромашия (но ти си богат), и хулите

на ония, които казват за себе си, че са иудеи, а не са, но са сатанинско сборище“106.

„Деца на дявола“ не е етнос, а общност

Много важно е тук да се разбере, че обвиненията на Христос, както и

обвиненията на отците на църквата в следващите времена не са срещу някаква

народност, нация или верска общност. Би било нелепо, защото тези, които са

последвали Христос - апостолите и учениците Му са били изцяло юдеи или галилейци,

да ги наречем общо евреи. Но какво общо са имали те с олигархичната върхушка на

садукеите, която ги е обирала и мамела. Или с фарисеите, които ги презирали и

смятали за низши същества (без да са от друга народност). Езикът? Арамейския език, на

който са говорели и пишели по времето на Xристос се е ползвал от различни племена и

народности, някои от тях - никога не са се смятали за „евреи“ и днес живеят в

границите на Сирия. Може би вярата е сближавала евреите от народа и елита? По-горе

стана ясно, че садукеите нямат друга вяра освен парите, а фарисеите са нагодили

вярата да ги обслужва като управляваща каста, по-скоро секта. И непрекъснато са

преправяли постулатите на тази вяра, докато от нея не е останало нищо - една празна

обвивка, „варосани гробници, които отвън се виждат хубави, а вътре са пълни с

мъртвешки кости и с всяка нечистота.“ (Мат. 23:27), по думите на Иисус Xристос.

Така че „деца на дявола“ са тези, които са презряли Бога, собствения си народ и

всички останали народи. На тях, след отхвърлянето на Син Божи в лицето на Иисус

Xристос, не им оставало друго освен да се обособят в специална каста, която,

базирайки се на ограбените дотам богатства да продължи да граби във все по-широки

мащаби, привличайки склонни към богоборчество индивиди и представители на

висшето общество. Такива през цялата история на цивилизацията е имало в изобилие.

Не е било трудно на садукейските последователи да попълват състава на кастата на

„избраните“ нито през средните векове, нито през епохата на Ренесанса, нито през

годините на Просвещението. Още по-малко, в ерата на Рационализма, Реформацията и

антимонархическите и антицърковни революции. Да не говорим за днес - в епохата на

„глобализма“.

А три убийства - обезглавяването на английския крал Чарлз I на 30 януари 1649 г.

и на френския крал Луи XVI на 21 януари 1793 г., както и ритуалното убийство на руския

цар Николай II на 16 юли 1918 г. отпушвали последните пречки пред богоборческия

вече станал световен елит пред окончателното превземане на Европа и Новия свят. За

да превземеш света, трябва да сложиш ръка на парите му. Това отдавна са разбрали

древните и нови наднационални садукеи.

Глава IV

Падането на Християнската империя

Около 300 г. сл. Хр. Римската империя била обхваната от грандиозна инфлация.

Разходите на последните императори за поддържане на лукса на аристокрацията и за

водене на войни изчерпали начините за бързо печелене на пари. Данъците били

надути до крайност. Подмяната на златото и среброто в монетите стигнала крайната

граница. На практика държавната власт фалшифицирала пари. Когато и това не

помогнало, Диоклециан въвел държавен контрол върху цените. Такъв, какъвто имаше

при комунистическите режими. И тази мярка не спасила империята. Варварите само

довършили срива. Истинската причина била финансова.

Митът, че Изтокът винаги бил по-беден от Запада.

Християнската империя на Константин Велики доказала, че стабилността в

икономиката и финансите е възможна, когато играеш по правилата. Когато вървиш по

Божия закон, а не против него. Когато не оставяш култа към Мамона да обсеби

управниците на държавата. Нека си спомним първите закони на Константин,

премахващи робството и варварските елементи в обществените отношения. Или

кодекса на Юстиниян, внасящ християнство в една до скоро езическа империя. Или

новелите на Роман Лакапин, предотвратяващи икономически издевателства на

богатите над изпаднали в нужда бедни селяни. Или законниците в Първото българско

царство, подреждащи обществените отношения в един справедлив и в съответствие с

Божествената подредба ред. Тази последователна линия на социално регулирано

стопанство в съответствие с Христовите завети, а не с някаква съчинена от доктринери

теория е ос- новна характеристика, а не инцидентен проблясък в историята на

православните държави.

Откъснати от тях, западните страни бързо влизат в капана на садукейско-

талмудическата клика. Раздробяването на пространството градове-държави през

Средновековието помагало на този процес. Докато православният Изток следвал

имперското, царското начало, копирайки небесната йерархия и така изграждал

Духовната държава, Западът се атомизирал на единици, които скоро загубили връзка

помежду си. Принципи на управление, икономика, стандарт на живот, верски устои -

всички тези показатели били страшно различни в различните градове-държави, които

иначе - географски не били толкова далече един от друг.

Като пример за контраст могат да се дадат два града - Нюрнберг и Венеция. В

документ на град Нюрнберг по повод разкоша от XIV век се казва: „Нашите бюргери,

членове на съвета, постановиха, че се забранява на бюргерите, млади и стари, да носят

сребърни пояси на стойност, по-голяма от половин сребърна марка (мярка от 245 г. -

б.р.). Забранява им се да носят сребърни джобове, сребърни италиански ножове,

обувки с прорез, горна дреха с прорез долу или при ръкавите.

Също така се забранява на мъжете и жените да носят катарами, токи, пръстени и

копчета по ръкавите по-високо от лакътя. Който в бъдеще наруши това правило, ще

плати глоба от 1 фунт халери.

Също така се забранява на гражданките - съпруги или млади девойки, да носят

копринени дрехи или рокли със сребърна или златна обшивка.

Също така се забранява на гражданките да притежават повече от два броя изцяло

ушити от кожа дрехи. Забранява се на жените и вдововиците на бюргерите и на

младите девойки да носят херемелинови шуби под дрехите и по друг начин. Съпругът

на жената, нарушила това правило, плаща в полза на града глоба от 10 фунта халери.

Също така се забранява на съпругите, вдовиците или дъщерите на бюргерите да

заплитат в косите си злато, сребро, бисери или драгоценни камъни. За нарушаването

на тази забрана, те ще платят посочената по-горе глоба.

Също така се забранява на бюргерите да носят венецианско сукно под страх на

указаната глоба.“107.

Както виждаме бюргерската психика е внимавала да не надскочи границата на

показност и суета, която отделя олигархията от народа. Явно става още, че Нюрнберг е

доста по-беден град от една Венеция например - център на търговията и лихварството

още от ХП век. Нюрнберг дори не желае да купува луксозното венецианско сукно. В

същото време Венеция тъне в лукс, там няма забранителни заповеди, напротив

гражданите на републиката се гордеят с парите и сана си. Само доходите на

венецианските търговци (човек се сеща веднага за Шекспир и неговия герой -

венецианския търговец и лихвар Шейлок) били 600 хиляди дуката годишно (дукатът е

златна монета с тегло 3,5 г. - б.р.). В една от речите на венецианския дож Томазо

Мочениго (упр. 1414-1423 г.) се казва: „Вие знаете, че доходите на Венеция съставляват

774 хиляди дуката, като доходите от Терра - ферма (отвъдморските колонии) са 464

хиляди дуката, а доходите от морето - 376 хиляди дуката. Ако последвате моя завет, ще

видите, че ще владеете златото на християните и целият свят ще се бои от вас и ще ви

почита.. .Вие знаете, че нашият град сече ежегодно златни монети на стойност 1

милион и 200 хиляди дуката и сребърни монети във вид на мецанини, гроссо, и солди

на стойност 800 хиляди дуката, от които 5 хиляди марки за година отиват в Египет и

Сирия, а във вашите владения в Италия постъпват ежегодно по 100 хиляди дуката,

мецанини и солди в размер от 50 хиляди дуката, а за вашите отвъдморски владения

заминават ежегодно гроссети (грашчета) и солди на стойност 100 хиляди дуката.

Останалите монети остават във Венеция.“108

От тази реч на дожа Мочениго разбираме, че Венеция в периода ХП-ХУ век се е

опитвала много сериозно да конкурира и подрива влиянието на Византия, емитирайки

свои монети. Само че във философията на Византия и на Венеция има генерални

разлики. Те са в типа дейност, с която се печелят парите на държавата. Както обяснява

дожът в същата реч приходите на Венеция идват главно от дейност тип „купи-продай“.

Купи евтино, използвайки незнанието или доверчивостта на продавача и продай скъпо,

търсейки същите недостатъци, само че при купувача. Голяма част от парите на Венеция

идват от лихварство и сарафство. Което значи допълнителен начин за обиране на

парите на хората. Когато наложиш лихва от 50%, което е било практика за градове като

Венеция, не можеш да очакваш, че заемателят ще изплати главницата и лихвата, освен

ако той самият не дава с още по-голяма лихва, тоест ако не си задвижил верижна

реакция на надлъгване. След като не може да си изплати заема, нещастният длъжник

се лишавал от имот или имущество, каквото имал. Тази типична олигархична

икономическа политика била чужда за православния свят. Вече видяхме от цитираните

закони на Юстиниян Теодосий и Роман Лакапин, че императорите в Константинопол

изрично съблюдавали да не се злоупотребява с нуждите на хората и те да бъдат

въвличани в лихварски капани.

Моделът на България и Византия побърквал слугите на Мамона

Същото било и в средновековна България. От Петър и Асен до падането на

страната под турско робство, финансовите отношения в България са изключително

натурални. Във Второто българско царство продължават да действат данъчните закони

от Първото царство. Което значи, че данъците са два - върху къщата и върху животните,

стопаните давали по 25 кг жито на година и по една стомна вино. Участвали в

изграждането на обществени сгради по задължение и всички малко по-имотни били

длъжни по закон да се отзоват с готово и поддържано изрядно оръжие и кон в случай

на война. Нещо като днешните швейцарци, всеки мъж от които, държи в къщи готово

за бой оръжие в случай на война.

Макар и по-развити в духовно и икономическо отношение, православните

царства - Византия и България, особено последната не познавали лихварството като

такава язва на обществото, каквато тя цъфтяла в първата банкова република на Европа -

Венеция. На Балканите нямало и толкова евреи както в Испания и италианските

градове-държа- ви. В България не се стигнало до създаване на организация на

търговците, пише в своята „Стопанска история“ проф. Любен Беров109. Което значи, че

не търговията е била основна движеща стопанска сила в Православния Изток, а

производството. Чак през втората половина на XIII век в българските документи се

появява терминът „търговец“110.

Занаятчиите в България били свободни хора и живеели главно в градовете. По

обем на занаятчийско производство България била наравно със Запада, в някои

области го изпреварвала. През същия този период - XII-XIV век от Запад нахлули

търговци, но не променили съотношението производство-банкерство и търговия в

полза на първото: „През XI-XII век българските земи били наводнени от търговци -

венецианци, гърци, евреи, арменци, които разнасяли скъпи платове, килими и

дрехи.“111, пише проф. Беров.

Както виждаме търговията, както и банкерството и лихварството на Запад били в

специфични ръце. А това, че Из-токът е бил по-богат от Запада докато самият Запад не

го е ограбил и съсипал с т.нар. кръстоносни походи, е факт, потвърден от историческите

източници. Ето какво пише известният български историк от първата половина на XX

век Петър Мутафчиев: „Един испански евреин, който през втората половина на XII век

бе пропътувал тогавашния свят, не можеше да намери думи, за да изрази изумлението

си от несравнимото зрелище, което босфорската столица бе развърнала пред него -

„Черковните съкровища, пишеше той, представят неизброимо количество пари, които

се трупат в кули и укрепени места, както нийде другаде на земята.В тоя град се стичаха

всякакви приходи от цялото царство и с тях се пълнят засводени съкровищници.

Постройки и съкровища от такъв вид и в такова количество човек нийде не може да

намери.“112

По отношение размерите на византийските финанси, проф. Мутафчиев пише:

„Византия бе класическа земя на монополите, привилегиите и протекционизма и ние,

които вече познаваме намесата на държавната власт в стопанския живот на

обществото, не можем дори и да си представим, колко многостранна бе тази намеса

там и как държавата се явяваше не само митничар, но и доставчик на сурови

материали за индустрията и на хранителни припаси за населението, търговец и

индустриалец в едно и също време. Приходите, които от всичко това се стичаха в

нейните каси надминаваха за тогавашното време всяка мярка. През XII век

византийската държавна хазна получаваше годишно от монополите, митата, наемите

на държавни сгради и търговията само в Цариград повече от 550 милиона златни лева,

когато общите приходи на империята по същото време надминаваха три милиарда. А

тя тогава бе загубила Египет и Сирия. Приблизителна представа за значението на тия

цифри и за колосалната финансова сила на Византия ние бихме придобили, само

когато вземем предвид, че стойността на парите тогава бе най-малко осем пъти по-

голяма от съвременната. Нейната монета (на Византия - б.р.) се ползваше със световен

курс, дълго време тя ревниво пазеше привилегията едничка в света да сече златни

монети и задължаваше варварските народи и владетели да си служат с тях. В крайни

случаи те можеха да издават и свои, но винаги по установения от нея тип и с образ на

нейните императори.“113

При такава огромна разлика в приходите, ревността на мамоническа Венеция

нараствала прогресивно. Тези несметни богатства на православната империя, които

изумили испанския евреин-търговец, не можели да останат притежание на една

показно християнска и социална държава като Византия. И много скоро - през 1204 г.

тези несметни богатства вече се грабели от бандитите, наричани, кой знае защо,

„рицари“ и „кръстоносци“. Организирано и финансирано от веницианската финансова

върхушка нападението и ограбването на Константинопол ясно очертало линията, която

ще води мамоническия Запад отсега към Православния Изток - линия на унищожение,

измами и ограбване. Идейният мотор на тази линия ще стане по един логичен начин

талмудическата клика, разселила се в Испания, Венеция, Хамбург, Антверпен и

Амстердам в периода XII-XVII век.

Така 700 години по-късно наследничката на Византия - последната православна

империя Русия ще дразни наследниците на Шейлок с различния си тип икономика и с

това, че е независима във валутно отношение, тъй като има златно покритие на парите

си. Това трябвало да се разбие и то става с болшевишката революция.

Но дотогава трябва да се подготви почвата в Европа за превземане на Стария

континент, все по-малко християнски и все по-мамонически, от талмудическо-

садукейската клика.

Всички извратени идеологии се раждат на Запад

Материалното завладяване на Западна Европа оформило територията, която

щяла да служи за база на войната срещу Православието. На изток оставала една

държава и то огромна монархия, която приела щафетата като държава на Духа, от

Византия. Тази държава бодяла очите на жреците на Мамона и техните клиенти.

Държавата се казвала Русия, разполагала със собствени ресурси. Очертавало се тя да

стане водеща сила в Европа през следващите десетилетия. Френският икономист Тиери

направил статистически прогнози за Русия в началото на ХХ век. Той доказвал с факти,

че в средата на ХХ век Русия ще бъде първа по численост и икономика в цяла Европа.

За служителите на Мамона - талмудистите и юдаистите Ротшилдовци това било

смъртна опасност. Успехът на Русия означавал възкресение на Източната Православна

Империя и то при технически развити отношения, което я правело непобедима.

Войната на Запада с Изтока се водела от векове. Вече стана дума за

идеологическата обработка на жителите на Западна Европа започнала с ересите и

ученията на гностиците, инспирирани от талмудисти. Западният човек бил разглезван и

съблазняван с интелектуалните гимнастики на откровените богоборци от т. нар.

Просвещение, за които вече стана дума. Те промиват мозъците на съвременниците

точно в периода, когато Ротшилдовци обират парите на същите съвременници - от

средата до края на ХУ111 век и началото на Х1Х век. Всичко е надпревара и кариера,

пари и власт, насаждали „просветителите“ у романтичната младеж на ХУ111 век в

Западна Европа. Парадоксално, но стената на османското владичество и изолацията на

царска Ру-сия и православните народи по българските и руските земи, както и на

балканските християни, запазила руснаци, българи, сърби, румънци, арменци,

грузинци и др. от покварата на мамонизма. В същото време трябва да отчетем

огромния демографски удар, нанесен от османците на християнските народи,

унищожаването на християнската култура и огнища на писменост, ударът по църквата...

Ударите обаче сплотяват ударените. Тези народи останали почитащи Божиите закони,

а не мародерската философия на Ротшилд, Талмуда и материалистите - масони,

разпалващи на Запад огньовете на революции и насилие, на класова, етническа и

расова омраза. В плен на тази омраза - пълна противоположност на християнската

добродетел, очертала границите на Православието, попадали интелектуални кръгове,

нихилисти и безверници, болни мозъци и маниаци. Сред тях са основателят на

масонската ложа на Илюминатите Адам Вайсхаупт, който първи написва ясно

програмата за световна пролетарска революция и за унищожение на религията,

висшата класа и средната класа. След него идва внукът на равин - Карл Маркс,

сънародникът му Ласал, Улянов-Ленин, Бронщайн-Троцки и куп други морални изроди,

за които е писано достатъчно. Това, което учихме като комунизъм, и то в най-

извратената му форма, не е родено на Изток. Не е родено нито в руската степ, нито в

Светата обител Атон, нито в напоените с българска кръв полета на Тракия, нито в

грузинските планини, нито в арменските. Не е родено и в страната на урода Пол Пот

(възпитаник на Сорбоната впрочем), който в името на тази идеология изби зверски два

милиона камбоджанци.

Не, тази богоборческа и човекоборческа идеология се роди в центъра на

„суперкултурния“ Запад, за да вземе жертвите си на Изток. Тя се роди в инкубатора на

Ротшилдовци, но вирусът и бе приложен сред православните руснаци, българи,

украинци, молдовци, грузинци, арменци, сърби и всички тези народи, които бяха

останали под властта на Духовната държава и се изплъзваха от властта на Мамона. Те

трябваше да бъдат наказани. Те трябваше да бъдат принесени в жертва. Те бяха

истинският холокост, за който купените от юдействащите богоборци на Запад медии,

не говорят и не пишат.

Геноцидът срещу руския, българския и другите православни народи бе

провеждан под прякото ръководство на талмудическите западни кръгове, начело с

фамилията Ротшилд. Този геноцид включва не само физическото изтребление чрез

войни, „революции“ и тероризъм (който е запазена марка на юдаизма от векове). Този

геноцид бе прилаган и чрез планомерното и последователно ограбване на парите и

ресурсите на християнските народи. Чрез лепкавата мрежа на лихварския Запад,

контролиран от Ротшилдовци и техните съплеменници.

Как ставаше това?

Хиляда години бяха нужни за срутването на Християнската империя

Днес контролираните от талмудистите учебници по история и енциклопедии на

Запад и у нас, представят Средновековието като тъмна епоха. След падането на

Римската империя през У век, деформаторите на истината зачеркват цяла една

десетвековна епоха като нещо незначително. Всъщност, става дума за историята на

единствената по рода си и неповторена повече уникална империя, изградена върху

омразните за талмудистите християнски принципи - Византия. Огромен пласт от лъжи и

премълчани факти скриват от нас реалната картина за най-успешната държава и най-

успешната финансова система, издържала 1100 години без девалвация и остри кризи.

Паралелно с Византия в Западна Европа се оформя обществото на лихварството и

мамоническата цивилизация, което днес е известно като „евроатлантическа общност“.

Това общество е контрапункт на православната империя на духа. Това общество е било

командвано винаги от скрити, олигархични кръгове, които са имали една единствена

цел през всички тези 10 века на съществуване на Византия - да я унищожат. За да се

изпълни целта им обаче, са нужни векове на подривна дейност и поколения от

богоборци.

Вече стана дума за величието и блясъка на Византия, пред които западните

кръстоносци изпадали в овчи възторг. Тези кръстоносци, които разрушили

Константинопол през 1204 г. и избили православното му население, създали и първите

масонски общества от модерен тип, които и днес действат в евроатлантическото

пространство. Това били темплиерите, орден на рицарите, завладели Йерусалим през

1099 г.

През 1118 г. деветима френски рицари, начело с Хюго дьо Пайен основали

ордена на храмовниците или тамплиерите. Храмовници, защото кралят на Йерусалим

Балдуин II им дал резиденция на мястото, където се е намирал храмът на Соломон.

Този храм, който разпалва въображението на всеки масон днес. Тамплиерите получили

специални правомощия от папата и можели да събират дарения и да добиват имоти в

цяла Европа и Средиземноморието.

Историята на тамплиерите е най-яркият пример как една идея може да се

изкористи и от богоугодна да се превърне в нейната противоположност.

Създаването на елитарния европейски модел чрез тайни общества

Получили огромни привилегии, тамплиерите се разраснали много бързо и от

орден на монаси се превърнали в първите сериозни банкери на Европа. До края на XIII

век тамплиерите имали огромни имоти във всички страни на Европа и държали парите

на повечето крале и владетели. Съкровищата, които събрали с банкерска дейност и

открито ограбване, им давали възможност да купуват управници и да диктуват

политиката на Франция. До идването на Филип Красивия на власт. Този френски крал

повел националистична политика, изгонил лихварите от страната (които били главно

евреи) и дал началото на една социална и обхващаща широки слоеве икономическа

политика. Днес в контролираната от масонски кръгове справочна литература, която

преобладава на пазара, ще срещнете клевети и нападки срещу Филип Красивия, само

защото той е владетелят, осмелил се да разбие конспиративната и олигархична

структура на тамплиерите. Xоливудски филми и сериали, визиращи тамплиерството

сега, ни представят Филип като злодей, а Жак дьо Моле - последния грандмайстор на

тамплиерската ложа - като благородник и мъченик, загинал несправедливо. Всъщност

през 1307 година лидерите на тамплиерите били арестувани за богохулство и гаври с

християнските символи и срещу тях започнал процес. Преди това папа Климент V вече

имал информация, че орденът се занимавал с лихварство, богохулничество и разврат,

че е станал нарицателно за морален разпад, според труда на известния френски

историк Мишле „Процесът на тамплиерите“114

Обвиненията срешу тамплиерите били изградени върху фактите, че те при

приемане в ордена карали новопостъпвашия да поругава кръста Христов и да се отрича

от Христа. Покланяли се на идол, наречен Бафомет. Осквернявали ритуала на

литургията с ругателски думи и действия и одобрявали противоестествени сексуални

отношения помежду си - хомосексуализъм. Тези деяния на тамплиерите били доказани

и през 1314 г. Великият Магистър на ордена Жак дьо Моле бил екзекутиран.

Основната характеристка на тамплиерите била оформянето на елитарна

антихристиянска идеология и също елитарна финансова схема за ограбване на масата

хора и концентриране на богатства в малко на брой ръце. Това е главното, което

заслужава внимание по отношение на тамплиерите. Защото тяхната идеология

продължава след разбиването на ордена, преминавайки в други тайни общества и

движения от масонски тип. Днес масонството има степен, която е наречена на

рицарите на Храма. Това значи, че философията на противочовешката и

противохристова доктрина на тамплиерите се предава щафетно.

Елитарност - това е главният белег на този тип общества. Разбрали силата на

властта над множеството хора, елитаристите търсят и намират идейната основа на

влечението си и така оправдават морално богоборческата си и антихуманна практика.

Философията на елитаристите

Обикновено база за мотивацията на елитаристите стават т. нар. Мистерии. Те

преливат една в друга и водят началото си от падналия ангел Сатанаил. Най-красивият

и най-на- дарен ангел от Божията свита се възгордял и решил да заеме мястото на Бога.

Ангелското войнство се разцепило. Една трета от ангелите последвали гибелния

горделив бяс на Сатанаил, а другите воювали с тях, начело с Арахангел Михаил.

Резултатът бил падането на Сатанаиловите воини и непрекъсвалото оттогава

въздействие на падналите сили над нас хората. Това въздействие започнало с подаване

на информация и умения, които разширявали възможностите на човечеството. Оттам

идва митът за въплъщението на Сатанаил като Луцифер - носител на светлината на

познанието. Тази светлина била измамна, защото обещавала власт над всичко земно и

материално. Луцифер получил и името Принц на земята, както и Принц на мрака.

Спомняте ли си изкушенията, на които бил поставен Спасителят Христос в

пустинята? Там Сатанаил му обещава власт над всички царства и земи, над всичко

материално, ако се откаже от Отца си и отдаде душата си на Него - Падналия Ангел.

Ето това се се случвало хиляди и хиляди пъти след Христос с много по-

несъвършени от него земни хора, хора с произход и качества, хора с амбиции. Те не са

удържали като Иисус на изкушенията и са решавали, че може би друг живот няма, а

чудесата, които им предлага Изкусителят им, си заслужават да му се отдадат. Че

каквото и да става след това, си струва да имаш власт над хората и парите, които

властта носи.

Подобно нещо се е случило с благородниците, основали Ордена на

тамплиерите, както и много други ордени, тайни общества, ложи и братства след това.

На всички тях е било показвано как могат да станат богати, властни и да тъпчат

останалите хора като мравки. Това опиянява и не е ясно колко смъртни биха

издържали на изкушението.

Нека си спомним световната класика - „Фауст“ на Гьоте. Пиесата, която масонът

Гьоте пише 60 години. Мечтата на епохата, наречена Просвещение се концентрира в

Гьоте- вия Фауст. По това време „най-светлите умове на човечеството“, както гласи

познатото от училище клише, търсят начин да избягат от идеята за Бога. Тя е

„схоластична“, „ретроградна“, тя ограничава „свободолюбивия“ им дух. И какво

намират търсачите на свобода? Намират алхимията, старата като Каин магия, намират

тъмната страна на познанието, която ги води до Нищото. Не е случаен фактът, че Гьоте

пише „Фауст“ от 1774 г. до края на живота си - 1832 г. Търсещ истината, но откъснат от

нея чрез пантеизма си, ваймарският поет упорито искал да съчетае свръхчовека,

владеещ материалния свят със спасение на душата му. Затова и пиесата на Гьоте

завършва нелогично. Фауст сключва договор с Дявола, получава всичко, което

пожелава, но накрая бива спасен, въпреки договора. Тук за посветените има един

поръчков момент. Забавянето на пиесата явно е станало именно заради него.

Масонското братство постигнало голям пропаганден ефект чрез този сюжетен ход на

приживе признатия за класик Гьоте. Да се продадеш на Луцифер и да се спасиш е

невъзможно, но на масоните им се иска да е така. Няма по-добър начин да излъжеш

цели поколения почитатели на Гьоте от финала на „Фауст“. Той е изиграл такава роля,

каквато днес играят филмите на Xоливуд, обикалящи планетата с посланията си. Няма

нищо лошо в стремежа да бъдеш могъщ и да властваш над хората без Божия благодат,

казва Мефистофел и дори мо-жеш да се спасиш накрая.

„Фаустовският дух“ беше клише, което се изучаваше и в комунистическата

литературна критика, както днес се преподава на Запад като символ на неутолимата

жажда за изживяване на нещо ново. Прототипът на Фауст е реална личност - Георг

Фауст, живяла през XV век. Известно е, че това е бил човек, занимавал се с магия много

сериозно, достигнал е големи постижения в магията, но не се знае краят му. Търсенето

на истина чрез магия, вместо чрез следване на Бога е типично за т. нар. ренесансов и

просвещенски човек. Това увлечение идва от еврейската кабалистика, която пък

плагиатства от халдейската астрология и тайни науки. Самият Гьоте на младини се е

занимавал с алхимия, тоест - вид магия от кабалистичен тип. Не се изучаваше в

учебниците обаче, че това води до категорично обричане на душата на бесове и

демони, които ти дават някакви „чудотворни“ за известно време способности, за да те

погубят трайно.

Фаустовският стремеж не е нищо друго, освен следване на елитарния модел на

поведение. Да си „посветен“, да си нещо повече от „простите“, обикновени хора, да

имаш друг свят от техния и други преживявания. Тази пагубна страст е пряка проява на

гордостта - най-първият грях. Копнежът към „посветеност“ е привличал много от

творческите и надарени с качества хора през вековете. Вместо да посветят дарбите си

на всички хора, те често изпадали в плен на илюзията за „тайното“, „скритото“ знание,

което ще ги направи могъщи и най-важното - безсмъртни. Защото търсенето на

материално безсмъртие е в дъното на всички сделки с Мефистофел, направени от

„посветените“ елитаристи през вековната човешка история. Как може да постигнеш

богатство, слава, власт и накрая да умреш като всички останали? Тази мисъл е изгаряла

с ужаса си много елитаристи.

Два подхода има в човешкото поведение като житейска философия. Първият е

да следва Божиите закони и да посвети живота си на всички хора, без възгордяване и

желание за власт над другите. Дори да имаш качества, които да те различават рязко от

останалите, да не си мислиш, че това ти дава право да тъпчеш другите и да станеш ти

самият Бог.

Вторият подход е обратното на това. Да смяташ себе си за по-важна категория

човек от другите, да търсиш път към някакъв елит, който не се спира пред нищо, за да

властва над множеството, да искаш да станеш Бог, вместо да служиш на Бога.

Тези, които тръгват по втория път, са готови на сделки с Мефистофел и за тях

това не е литература, а реалност. Всички видове затворени общества, елити, ложи,

ВИП-клубове в крайна сметка стигат до идеята да постигнат безсмъртие и божествена

същност без спазване на Божиите закони. И естествено - мачкайки огромно множество

от хора.

Фикс-идеята да станеш безсмъртен, в днешно време вече е взела мащабни

размери. В САЩ са основани редица общества за провеждане на изследвания срещу

остаряването, за пропагандиране на мечтания от поколения еволюционен скок - от

тленността към безсмъртието. Такива групи са: Комитет за елиминиране на смъртта -

Сан Маркос, Калифорния, Крионично общество - Сан Франсиско, Калифорния,

Прометеево общество - Балтимор, Мериленд. Подобни общества подпомагат

излизането на книги със заглавия като тези: „Никакво умиране повече!“ (No More Dying,

Kurtzman, 1978), „Факторът на безсмъртието“ (The Immortality Factor, Segerberg, 1973) и

др.

Копнежът по безсмъртие в случая означава „надмогване на Бога“, безсмъртие

извън грехопадението, обожествяване на човека. Вариантите на този копнеж минават

през опитите за създаден на Голем - изкуствен човек от еврейските кабалисти -

алхимици през Средновековието и стига до търсенето на Свещения Граал, чашата с

тайната на човешкото безсмъртие, философския камък, живата вода, вълшебното

лекарство срещу смъртта. Смъртта, която е наказание за човешкото грехопадение.

Всичко това са опити да бъде „надхитрен“ Бог, Божествената уредба и закони.

Това е невъзможно за човека, но той не спира да го гони.

Тези опити продължават, както се вижда по-горе в днешно време и отнемат все

повече средства и мозъчни ресурси в страната на победилия мамонизъм - САЩ. За да

добиеш обаче тези ресурси, трябва да ограбиш цял свят. Без скрупули, без милост -

защото се бориш с Бога и защото искаш ти да заемеш Неговото място. За което е нужно

да се поклониш на Мамона. Настъплението на Мамона в днешно време е тотално и

масово. Покланящите се не на Бога, а на Мамона, вече са мнозинство.

Вроденият копнеж да мамиш

Удивителен е контрастът между възможностите на човечеството като

творчество, между огромните постижения на хората в наука, техника и изкуство и в

същото време тяхна- та наивност и инфантилност по отношение на финансовите

измами. Само няколко години изминаха от периода, в който у нас действаха т. нар.

пирамиди. Измамнически дружества предлагаха нереално високи лихви по депозити -

до 50% и повече. Въпреки че здравият разум казва, че това е невъзможно, хиляди хора

си даваха парите в тия дружества и естествено ги загубиха накрая. Някаква

ирационална сила ги тласкаше да го правят. Сякаш затъмнение падаше върху

съзнанието им и те действаха като в транс. Днес един от измамниците-фараони -

канадският гражданин от еврейски произход Майкъл Капустин излежава присъда в

български затвор за крупни измами с такава пирамида. Парите на ограбените българи

обаче не са върнати, Капустин води контрадело и не е изключено скоро да бъде

освободен, за да отиде при ограбените от българите пари. Любо-питен е епизодът,

който се разигра между осъдения Капустин и водещият на най-гледаното в България

предаване на Канал 1 „Всяка неделя“ Мартин Карбовски. При разговор между

Карбовски и Капустин водещият пита измамника каква е тази малка шапчица на

главата му. „Ярмулка“ обяснява Капустин, аз съм евреин. „А, затова ли си успял да

излъжеш толкова много хора!“ - възкликва спонтанно телевизионният водещ. След

този реплика Капустин написва гневно писмо до Българската национална телевизия, в

което съобщава, че ще заведе дело в Канада или САЩ за проява на антисемитизъм от

страна на водещия Карбовски.

Това нахалство и арогантност са типични за доста представители на „избрания

народ“. Деформацията на понятието „антисемитизъм“ в днешния свят е стигнала

дотам, че и най-големият злодей може да те осъди, ако кажеш, че бидейки злодей,

този човек е евреин. Дори когато ограбва, убива и мами, евреинът е прав.

Талмудическото разбиране за света е: заробване

В периода, в който селджукските турци с помощта на венецианци, генуезци и

други западни „християни“, както и на европейското еврейство115 завземат

Константинопол през 1453 г. и слагат край на хилядолетната Православна империя, в

меркантилния Запад започва бум на банковата дейност. Тогава, когато по балканските

земи християните се бият за вярата си и умират, защото не искат да я загубят,

западноевропейците развиват лихварството и финансовите спекулации. В годините на

боевете за столицата на Православието - 1451 г. - 1453 г. в Генуа вече кипи банкова

спекула. Банката „Сан Джорджо“ извършва транзакции. Това е началото на

финансовата борса, на днешния Уолстрийт. Във Венеция, града на Шейлок, мястото на

борсата било мостът Риалто. Давали се заеми с огромна лихва и се търгували ценни

книжа. В Антверпен през 1531 г. била построена първата борсова сграда с надпис „За

търговци от всички народи и езици“. Малко след това Амстердам се превърнал в

борсовия център на света. Там се оформил и център за търговия с диаманти - пазар,

който бил в ръцете главно на евреи.

От Амстердам финансовият център през XVII век се премества в Лондон. За

целта обаче е нужно първо Оливър Кромуел (1599-1658 г.) да извърши т.нар.

революция. Всъщност Кромуел извършва един антимонархически и антицърковен

преврат, подтикнат от еврейски кръгове начело с водача им Менаше Бен Израел.

Какво прави „прогресивният революционер“ Кромуел, който до ден днешен е

величан от учебниците по история? На първо място забранява празнуването на

Рождество Христово, пали и руши църкви и убива игумени. Все неща, които след него

ще извършат френските якобинци през 1789 г. и болшевишките революционери през

1917 г. По една „случайност“ и в трите случая имаме силно еврейско и масонско

влияние върху „революционерите“. И в трите случая имаме едни и същи мерки след

вземането на властта - разрушаване и забрана на църквите и християнството, избиване

на свещеници и „мерки срещу антисемитизма“. При Кромуел това се изразявало в

даване на права за връщане на евреите в Англия, макар че те не били изгонени

физически, а просто ограничени в лихварската си дейност през 1290 г. при Едуард I.

Като лорд-протектор на Англия Кромуел свиква Държавния съвет по този въпрос и

когато мненията там клонят към несъгласие да се дадат привилегии на евреите като

лихвари на Англия, Кромуел разпуснал съвета и наложил еврейското завръщане със

сила. А техният лидер Менаше Бен Израел получил държавна пенсия от Кромуел на

стойност 100 лири стерлинги годишно - неизвестно за какви заслуги към Англия.

Лондон започнал да определя цената на златото в света - нещо, което

продължава до днес. В Лондон се базирала фамилията Ротшилд, но нейни членове

владеели и Париж, и Виена, и Франкфурт. По време на колониалното могъщество на

Англия, когато в империята слънцето не залязвало, Натан и Лайанъл Ротшилд диктуват

политиката на кралството. Битката при Ватерлоо в началото на XIX век прави Натан

супербогаташ с цената на измама, а през 1875 г. Лайанъл дава заем от 4 милиона лири

(заграбени с измами пари) за купуването на Суецкия канал с перспективата, че един

ден на земята на близка Палестина ще бъде оформена еврейска държава.

По времето, когато над държавата на Духа паднал мрак - когато България и

Византия били завладени от варварските селджукски племена, Западна Европа

изпаднала отново в своя „златен век“ от талмудистка гледна точка. Православието

било най-после ударено жестоко. Оставала една православна монархия - руската, но

времето на нейното разрушаване още не било дошло. Изтокът бил удавен в

антихристиянска вълна, докато на Запад настъплението на Мамона се развихряло.

Елитарната теория на Талмуда, според която една малка избрана част от

човечеството трябва да владее богатствата на света и да държи останалата част в

подчинение, се прилагала на практика. Според еврейския писател и историк Сесил Род

(1899-1970 г.), автор на много изследвания по еврейска история, през средните векове

- още от X-XII век капиталите на Европа са се държали от евреи116. А според мастития

английски историк Хю Тревър-Ропър (1914-2003), автор на над 30 труда по история,

основни доставчици на роби и роботърговци от Европа за ислямския свят били

евреите117. Две основни дейности в средновековния свят били изцяло зависими от тях

- войната и строителството. Един от кръстоносните походи например бил финансиран

почти напълно от Аарон от Линкълн - голям еврейски финансист в Англия през ХП век.

Да си спомним, че поредицата от такива походи има антиправославна кулминация -

Четвъртият кръстоносен поход. Тогава столицата на Православието - Константинопол

била така опустошена и ограбена, както турците не са го сторили след това.

Мащабното строителство в Лондон било финансирано също от еврейски

магнати. По времето на Ричард I съвременниците сравнявали дворците на евреите в

Лондон с тези на краля. През ХП век при Филип-Август, Франция се владеела също от

евреи. Половината Париж бил техен. Властването на Людовик Благочестиви (814-840 г.)

било златен век за тях. Евреите били освободени от мита и им било разрешено да имат

роби -християни. Нещо, което още Константин Велики отменя в началото на IV век в

Православната империя, се възстановява в Западната държава на Мамона, веднага

след като тя се отделя от Константинопол през !Х век в лицето на Карл Велики и

обявава т. нар. Свещена римска империя, създадена през 768 г. с благословията на

папа Стефан III като демонстрация на гордост и отцепничество от страна на западната

църква. Тази Свещена римска империя съществува до 1806 г. Това противопоставяне на

инат на Православната държава на духа се прави последователно и упорито през

вековете до момента на затриването на Константинопол и падането на България през

XIV-XV век.

Важното тук е какво става по същество след отцепването на Запада църковно и

държавнически. Веднага се отменят омразните на талмудистите християнски правила,

възвръща се робството, дава се картбланш на еврейството да ограбва християнското

население и да лихварства, както и да търгува с роби-христяни. Според езика на

тогавашните и днешните талмудисти и антихристяни, когато евреите нямат възможност

да лихварстват, това е „мрачен период“ от историята. Когато поредният

„революционер“ или „добър крал“ като Кромуел или Людовик Благочестиви им дадат

тази възможност, плюс поле за търговия с роби, това е „прогресивен“ период. Тази

историческа измама се тиражира и днес в учебници и енциклопедии.

Интересна картина се получава, когато разгледаме отвисоко картата на Европа в

периода на кулминация на Държавата на Духа - пространството на Православието,

заемано от България и Византия. През IX век западната граница опира до владенията

на същия този Людовик Благочестиви, който връща роботърговията и лихварството. От

Изток Византия граничи с Xазария - една държава, населена от тюркски и други

племена, но управлявана от елит, който изповядва юдаизъм - талмудизъм. Xазария е

останала в историята с това, че е основен канал за търговия с роби. По свидетелства на

арабския хронист Ибрахим ибн Якуба - Xазарският каганат след юдеизирането си

станал една разбойническа държава, която се издържала от търговия с роби,

лихварство и ограбване на чужди богатства. От Изток и от Запад Държавата на Духа

била обградена с врагове през IX век. Руската православна държава още не била

изградена и когато това станало - балансът бил донякъде възстановен, защото руският

княз Светослав превзел хазарската столица Итил през 965-969 г., след което хазарите се

пренесли изцяло в Западна Европа. Оттогава битката срещу Изтока, срещу

Православието се водела само от посока Запад. Клинът, който представлявал

юдейската държава Xазария изчезнал, за да се слее с предалия се на мамонизма

Запад.

Впрочем историята на Хазария доказва, че еврейското, талмудическото,

юдейското - както и да го наречем е едно и също - възприемане на света няма общо с

етническия състав на държавата, в която се прилага. Хазарите не били семити, а тюрки,

но им била наложена елитарната, богоборческа теория за управление на света -

юдейската, талмудическата. С талмудизма като оръжие, всяка една нация или

национална върхушка може да бъде превърната в „избран народ“ и да и бъде

насадено чувството за превъзходство към другите народи и най-вече - омраза и

презрение към християните, които в средните векове са преобладаваща част от

европейското население, макар и като протестанти или католици в западната част на

Европа. Можем значи да наречем доктрината на талмудизма „шовинизъм“, „расизъм“,

но най-точно ще бъде „елитаризъм“. Такъв елитаризъм може да изповядва и прилага

на практика човек от всякакъв етнос. Както видяхме хазарските юдеи нямат нищо общо

с палестинските юдеи, но приемат принципите на елитаризма. Тези принципи се

приемат и от голяма част от аристокрацията и върхушката на Западна Европа през

епохите на Просвещението и Реформацията.

Елитаризмът е основа на юдейското, талмудическото отношение към света. В

него влиза постулатът, че да ограбиш „другия“ - неюдеина е подвиг, а не грях. Че да го

погубиш е добро дело, а не грях. Тази ценностна система най-често не се разбира от

съвременниците ни и това предпоставя грешно тълкуване на историческите събития

след Христа.

Картата на Европа се променя в ущърб на Православието

Виждаме как православната държава на територията на България и Византия от

IX-X век е обкръжена като от змия от талмудически пространства в лицето на Хазария и

деформирания, уж християнски, но на практика ръководен от антихристиянски елит

Запад. Постепенно православната държава се премества на север и изток и след XV

век, след селджукската вълна в Мала Азия и на Балканите се затваря в границите на

Русия. Тогава целият фронт срещу Православието се оформя на Запад от руските

граници. Там територията вече е превзета от талмудизма-елитаризма.

Западноевропейските крале и владетели са в плен на талмудистите лихвари, папите са

в плен на талмудистите лихвари, фамилията - еталон за антихристиянска политика -

Ротшилд през ХVIII век, вече владее Европа финансово. А техния девиз е: „Не ме

интересува кой пише законите, дайте ми да печатам парите в една държава и тя ще е

моя“.

Точно това овладели най-накрая талмудистите в Европа. Те имали в ръцете си

оръжието за истинска власт над „владетелите“ - емитирането на пари и даването на

кредити с лихва. Това оръжие било по-важно от стоманата и барута, защото то

диктувало кой с кого да води война. Те - талмудистите, били истинските владетели.

През ХVII и ХVIII век до всеки западноевропейски владетел стоял един

финансист - евреин. Повече от сто години банкери на австроунгарските императори

били финансистите от фамилията Опенхаймер. В Прусия Фридрих Вилхелм използвал

услугите на финансистите Хумперц, Фейт, Ааарон и Бронд Улф. Наследниците на

пруския владетел имали също евреи за финансови консултанти и мениджъри - Либман,

Ефраим. За настъплението на фамилията Ротшилд вече разказахме. Тя просто

„покрила“ Западна Европа с влиянието си така, че нямало владател, който да не е

зависим финансово от Ротшилдовци. Те на практика диктували кой с кого да влиза във

война, защото за владетелите само войната била средство да излязат от дълговата си

криза, причинена също от Ротшилдовци и да компенсират загубите си по лихвите. Така

картата на Европа започнала да се чертае от семейство Ротшилд, които финансирали и

няколко революции. Във Франция например задкулисните сили положили много

усилия, за да ликвидират монархията и омразната им църква (макар и католическа,

тоест откъснала се от Православието). Ако някой си мисли, че монархията е изчезнала

през 1892 г., когато масоните - илюминати обезглавили крал Людовик ХVI това не е

така. Наполеон Бонапарт възстановява императорския трон през 1804 г. За което си

плаща с поражение и сваляне от власт. През 1814 г. Бурбоните извършват реставрация

на монархията с Людовик ХVIII и Карл X. Следва юлската монархия с намесата на

Орлеанската фамилия през 1830 г.

Тя съществува до 1848 г., когато е предизвикана протокомунистическа

революция и е наложена република за 3 години. Но монархията не се дава така лесно и

се връща чрез Наполеон III, за да бъде съборена най-накрая през 1870 г. отново чрез

една комунистическо-анархистчна завера, организирана от тайни общества и

проеврейски кръгове. Има данни, че Ротшилдовци финансират тези вълнения и

преврати. Любопитен факт е, че по време на всички катаклизми не пострадва нито една

сграда, принадлежаща на фамилията Ротшилд в Париж, при положение, че „гневът“

срещу богатите се е изразявал в чупене и палене на сгради.

Истинската сцена на която фамилията Ротшилд се развихря, обаче е Англия. Тук

Натан Ротшилд още в началото на XIX век вече диктува условията в банкерската игра.

Той постига монопол във финансовата сфера с един метод, който разкрива същината на

банковата система като цяло. През 1828 г. централната банка на Англия отказва да даде

привилегии на Натан. Той вече е забогатял от измамата с акции след битката при

Ватерлоо. След отказа на централната банка Ротшилд и негови съдружници отиват в

банката и започват да обменят банкноти за злато. Все още работи принципът, че всяка

банкнота може да се обмени за злато, колкото е нейното покритие и то в момента, в

който притежателят на банкнотата поиска това. Ротшилд зарязва всички други дела и

започва продължителна обмяна - дава банкноти, иска златото, което те струват. На

втория ден, когато гуверньорите на банката видели, че той се кани да обмени 11

милиона лири в злато, те веднага му дали исканите от него привилегии118. В днешни

пари тази сума би представлявала стотици милиарди лири. Така Ротшилд станал не-

коронованият крал на английските финанси. От този момент в политиката на Англия не

можело да се случи нищо без неговото одобрение.

Как фамилията Ротшилд израсна като октопод

Името Ротшилд днес е легенда и точно както в класическите легенди истината и

митологията за банкерския клан се преплитат. За еврейската общност Ротшилдови са

пример за успешен пробив на „един от нашите“ по време, когато за евреите в Европа

няма достъп до политиката и икономиката. За други, тази фамилия е част от теорията

за световното правителство в сянка, което с огромна финансова и политическа мощ

дирижира задкулисно процесите и прекроява картата на света с лекота.

И в двете версии има истина, но за да бъде очертана безспорната картина на

влиянието на Ротшилдови в света, е нужна информация, която все още не е достъпна

за медии и изследвачи на темата. Знае се със сигурност едно - че от бедни обитатели на

Франкфуртското еврейско гето през XVIII век, синовете на стария Ротшилд създават

банковата мрежа, която ще направи зависими от нея повечето европейски крале и

правителства през следващите 200 години. И от лишени от права маргинали

Ротшилдови ще станат барони само след едно две поколения. Тяхната история е точна

илюстрация на максимата „Това, което не може да се купи с пари, се купува с много

пари“.

Къщата с червената табелка

Във Франкуфурт през 1744 г. евреите са събрани в краен квартал, наброяват

3000 души и всяко семейство живее в къщурка, която дори няма номер. Вместо това

пред вход- ната врата има висяща табелка с определен цвят. Пред къщата на Майер

Амшел висяла червена табелка, на немски - rotschild. Това става фамилилия на Майер

Амшел и неговите синове и влиза в историята като най-мощното банкерско име. Имало

е момент, в който табелката пред къщата е сменена със зелена и колебание дали

Майер да приеме фамилията Грюншилд - „зелена табелка“, но това не става. Днес

можеше да казваме вместо „Банка Ротшилд“, „Банка Грюншилд“.

Както и да е, младият Майер бил амбициозен и много добър играч с властта.

Родителите му го пращат да учи за равин, но той изучава в Хановер сарафския занаят.

Любо- питно е, че търговията на Майер започва с нумизматика. Той напипва слабостта

на един от най-влиятелните немски князе - херцог Вилхелм Ханау. Който събирал стари

монети, освен това бил син и наследник на Фредерик, Хесен- Кеселски и внук на

английския крал Джордж II. След първата си сделка с херцог Вилхелм, Майер Амшел

превръща къщата си във франкфуртското гето в чейндж бюро. То е с площ 4 м2, но

върти дейност за 400. Майер става брокер на монети между графските фамилии и

добива правото да закачи надпис пред къщи: „Майер Ротшилд, администратор на

негово величество херцогът на Ханау Вилхелм“. Колаборацията между монарха и

евреина-сараф се опира на бурната бизнесдейност на Вилхелм. Той подготвя войници

за Англия на собствен терен, дава помещения под наем за английски колониални

войски и раздава заеми на коронованите си колеги в Европа. В един момент дворовете

на почти цяла Европа са му длъжници. Вилхелм натоварва Майер Ротшилд да събира

задълженията му. По този повод един от хронистите на клана Ротшилд, немският граф

Корти пише: „Разоряването на дадена страна носи богатство на Ротшилдови“.

Примерът с Дания потвърждава това твърдение.

Човекът от гетото върти държави на пръста си

Кралят на Дания е чичо на Вилхелм. Той е закъсал и иска заем. Вилхелм е готов

да му даде, но не иска името му да фигурира в документите. За тази работа няма по-

подходящ от Майер Ротшилд - дискретен, услужлив и безскрупулен. Ротшилд и синове

поемат сделката. Франкфуртските банкери изпадат в ярост, когато разбират, че такава

из- годна сделка е дадена на един евреин от гетото. Те, разбира се, не знаят, че този

евреин отдавна е здраво обвързан с херцога, но това не се афишира.

На сцената обаче излиза Наполеон, който разваля идилията. Той окупира Есен и

Вилхелм е принуден да бяга. Французите се канят да пипнат парите му, но фамилията

Ротшилд прави серия от фокуси, за да им попречи. По цяла Европа синовете на Майер

разнасят полиците на Вилхелм и съответно събират дълговете към него в каляски с

двойно дъно. Контрабандата става най-сигурният начин за първоначалното натрупване

на пари за клана Ротшилд. По- късно, когато Англия е блокирана, което отговаря на

сегашното ембарго, доставката на контрабандни стоки пълни с геометрична прогресия

джоба на Натан Ротшилд. Точно така, както петролното ембарго срещу Югославия

направи милионери някои наши момчета през последните десетина години. Те сега

биват наричани „мутри“, „съмнителни групировки“ и т.н. Сигурно и Натан Ротшилд е

бил наричан така от почтените английски търговци и банкери. Но само след няколко

десетилетия, това няма да попречи на фамилията Ротшилд да има титла и да е в

камарата на лордовете. За да стане това обаче, трябва първо петимата синове на

Майер да превземат основните европейски столици.

Посланиците на Майер Амшел купуват Европа

Старият Майер (1744-1812 г.) имал 20 деца от жена си Гудел (1753-1849 г.). Десет

от тях умрели, десет оживели. Пет от живите били момчета - Амшел, Соломон, Натан,

Карл и Яков (Джеймс). Те естествено били посветени и обучени във финансовото дело

и поели бизнеса на баща си. За да бъде успешен той, синовете били разпратени от

стария Майер в главните европейски центрове. Така вторият по възраст Соломон

Майер Ротшилд (1774-1855 г.) се заселил във Виена през 1816 г., третият - Натан (1777-

1836 г.) е пратен в Лондон през 1797 г., четвъртият - Карл Майер Ротшилд (1788-1855 г.)

каца в Неапол през 1821 г. и петият - Джеймс (1792-1868 г.) забива кол в Париж през

1812 г. Най-големият - Амшел Майер Ротшилд (1773-1855 г.) остава във Франкфурт -

гнездото на успеха, излюпило златните пиленца.

Кланът Ротшилд играе срещу Наполеон. Първият удар на Натан Ротшилд е да

използва парите на Вилхелм за купуване на английски ценни книжа. Той излъгва

Вилхелм, като нарушава пълномощното му, купува книжата на различна от указаната

цена и слага разликата в джоба си. След това предлага на английското правителство да

му продаде злато и да го достави на херцог Уелингтън, който се бие в Южна Европа и

има остра нужда от него. Проблемът е, че Англия е блокирана и единственият път

минава през Франция. Тогава братята Ротшилд разиграват етюд, достоен за шпионски

трилър. Натан пише на брат си Джеймс в Париж, че трябва да му изпрати много злато,

но англичаните не дават, защото „това щяло да отслаби империята“. Братята оставят

френската тайна полиция да хване писмото и да захапе въдицата. Французите решават

да пуснат златото, „за да отслабят Англия“. Всъщност така те засилват клана Рогшилд,

който веднъж е взел печалба от продажбата на златото на английското правителство,

втори път _ затова, че го е прекарало през блокадата.

Битката при Ватерлоо прави пък от Натан вече непоклатим финансов магнат.

Часове преди краха на Наполеон, той знае резултата, тъй като фамилията има своя

куриерска служба, и играе на Лондонската борса с типичен покерджийски блъф.

Започва да продава английски книжа. Това веднага се разчува и всички го следват.

Цената им пада. Натан тайно купува. Когато става ясно, че англичаните са спечелили и

цената на книжата им скача, Натан вече е милиардер. „Никой не може да сметне колко

замъка, състезателни коне и картини от Вато и Рембранд бяха спечелени за потомците

на Ротшилд в този ден“, пише 140 години по-къс- но Фредерик Мортън, един от

биографите на фамилията.

Във Виена Соломон също не стои със скръстени ръце. Той бързо се вписва в

аристократичната среда, раздава заеми на когото трябва, а трябва най-много на

канцлера Метерних. Той получава 900 хиляди форинта с много изгодна лихва. Пет дни

след този жест Соломон получава титла барон, която оттогава ще носят всички

Ротшилдови. С голямо неудоволствие от имперската канцелария дават разрешение и

за герб с хералдика на истински монарси, на каквато Ротшилдови нямат право. Но за

парите правото е въпрос на количество.

Соломон организира и държавен австрийски заем за 50 милиона форинта, от

който спечелва 6 милиона. До края си Метерних е свързан със Соломон Ротшилд и

дори му пише през бурната 1848 г.: „Ако дяволът ме отнесе, той ще отнесе и Вас“.

В Италия Карл спечелва благоволението на папа Григория XVI, който му връчва

даже орден „Свети Георги“. Разбира се, заради финансови заслуги към Ватикана.

В Германия пък Амшел става първият финансист на зараждащата се

конфедерация на немските княжества, които Бисмарк ще обедини през 1870 г. Няма

инвестиция в Германия, която да не минава през него.

Силата на династията е толкова голяма и заплашителна, че срещу нея започват

да се оформят контрасили, защото владеенето на цяла Европа от една фамилия е

монопол. През 1880 г. католическият свят под егидата на новия папа Лъв XIII решава да

събере капиталите на Франция и Австрия в една католическа банка, която да

противостои на Ротшилдови. Начело на проекта застава блестящият финансист Еужени

Бонту. Католическата банка почти спечелва играта, когато срещу Бонту е изваден

фалшив компромат и той е вкаран в затвора. Крайният победител са Ротшилдови.

Ротшилд финансира Хитлер?

Безспорна е намесата на еврейската банкерска династия в геополитическите

игри на XIX век. След удара по Напо-леон, те владеят френската политика да края на

века. В Англия Натан става един от най-мощните фактори, а синът му Лайанъл просто

ръководи страната чрез марионетката си Дизраели. Xристоматиен е случаят със

Суецкия канал. През 1875 г. египетският халиф е притиснат от дългове и предлага на

тепсия канала срещу 4 милиона лири стерлинги. Огромна сума за епохата. Банк ъф

Ингланд не може да отпусне сумата заради специален закон и защото ще предизвика

криза на борсата. За Ротшилдови обаче закон няма. Секретарят на Дизраели е приет от

Лайанъл Ротшилд, който яде грозде в този момент. Чува, че правителството спешно

търси 4 милиона и за какво. След минута из- плюва семките и казва само „Ще ги

получи“. Суецкият канал става английски. А това ще има значение по-късно, когато пак

фамилията Ротшилд подпомага прехвърлянето на около 600 000 евреи в Палестина в

началото на XX век и дава рамо на ционисткото движение, чиято крайна цел е да

конструира държава в земите на Палестина за сметка на избити и изгонени около 1,5

милиона палестинци.

Статистиката показва, че само лондонският клон на банка Ротшилд финансира

до Първата световна война 18 европейски правителства на стойност около 30

милиарда днешни долара. А когато дадеш пари на някого, той влиза в известна

зависимост от теб, както знаят и кварталните мутри у нас сега. През 20-те и 30-те

години Xенри Детердинг, създателят на днешния „Шел“ открито финансира Хитлер.

Това става и с посредничеството на един от Ротшилдови, който е банков представител

на Детердинг. Явно идеологията и схемите за пред публиката се едно, а финансовите

интереси - друго.

Общо капиталите на династията Ротшилд са изчислени в началото на ХХ век на

около 300 милиарда долара. От Първата световна война кланът печели 100 милиарда,

от световната криза през 1929 г. - още толкова. През 30-те го-дини на ХХ век Ротшилд

владеят 500 милиарда долара. Това е повече от състоянието на всички европейски

държави накуп по това време.

Днес фамилията Ротшилд е разклонена на десетки издънки и бизнесът и е доста

по-дискретен, но не по-малко влиятелен. Те правят това, което още старият Майер

разбрал, че дава най-добър дивидент - продават не стоки, а пари.

Ротшилд са емблема на финансовия спекулативен олигархичен капитал. И са

върхът на този айсберг. Но самият айсберг е много по-голям и скрит за очите.

Няма революция и катаклизъм без участието на еврейското банкерство

Според руския автор генерал граф Череп-Спиридович след 1770 г. в Европа

Фамилията Ротшилд е в дъното на всички големи катаклизми и революции. Всяка

вълна от насилие срещу християнската църква или монархиите е продиктувана от

Ротшилдовци. Череп-Спиридович е представител на унищожената от еврейския

болшевизъм руска аристокрация. Той описва превземането на православна Русия от

чужда на руската душевност прослойка от евреи - руски и външни, които веднага след

революцията сменили имената си с руски. В своята книга „Тайното световно

правителство или невидимата ръка“, публикувана през 1926 г. той пише: „Барон

Едуард А. Ротшилд днес е некоронованият крал на света. Той контролира 300 човека,

представляващи невидимата ръка, 300 милиарда долара и 90% от световната преса.

Повечето от т. нар. държавни мъже са негови най-обикновени слуги. Сега Ротшилдовци

са най-големите диктатори и убийци на света“.

Болшевишката революция в Русия събаря от власт последната опасна за

талмудизма монархия в Европа - Романовите. Първата световна война вече е

ликвидирала австроунгарската и германската династии. Православната империя на цар

Николай боде очите на истинските владетели на властта в Европа и САЩ -

талмудисттие. Елитът, който е представен най-ярко от фамилията Ротшилд. Според

много, вече известни и анализирани на Запад данни, Бронщайн (Троцки ) и Улянов (по

баба Бланк, по псевдоним - Ленин) получават над 20 милиона долара от

американските евреи-банкери: Джейкъб Шифт, Феликс Вартбург, Ото Кан, Мортимър

Шифт, Джеръм Ханауер, Чарлз Гугенхайм и Макс Брайтън - това е бордът на

банкерската къща „Кун и Лоеб“ - дъщерна банка на Ротшилд. В архива на

Американския конгрес се пази документ под номер HJ8714.U5 от 1919 г., който доказва

преливането на големи суми десетки милиони долари към болшевишка Русия.

Удивителен е фактът, че шефът на „Федерал резерв бенк ъф Ню Йорк“ Уилям Бойс

Томсън дарява лично 1 милиона долара на болшевиките в Петроград при посещението

си там през 1917г. За това пише в. „Вашингтон пост“ от 2 февруари 1918г.: „Уилям Б.

Томсън, който беше в Петроград от юли до ноември миналата година, е направил

лично дарение от $ 1 милион на болшевиките за техните цели да разпространяват

своята доктрина в Германия и Австрия“. Томсън е акционер в рокфелеровата „Чейз

банк“ и финансов партньор на Гугенхайм. Той прави този жест като част от политиката

на подпомагане от страна на банкерската върхушка от Ню Йорк на болшевизма в Русия.

Когато по време на комунизма четяхме, че изстрадалият руски народ се вдигнал срещу

омразния царизъм, не сме подозирали колко далече от истината са тогавашните

учебници по история, както и сегашните впрочем. Всъщност царизмът и Православието

са били омразни на еврейската банкерска олигархия в Лондон и Ню Йорк и тя е дала

достатъчно пари, за да ликвидира своите основни врагове - Християнската църква и

монархията от византийски тип. Да ликвидира Държавата на Духа, за да тържествува

царството на Мамона.

Глава V

Пари без покритие

Основният проблем на богоборците-талмудисти през вековете е бил да

разширят измамата си с подмяната на парите до такъв глобален световен мащаб, че да

държат на практика всички жители на планетата в ръце. Това почти е постигнато в

днешно време. Но до този триумф на мамонизма се е минало през доста препятствия.

Изтласкването на златото като пари е станало факт в Западна Европа още през

Средните векове. Венецианските банкери, тамплиерите и лихварите-евреи са

наложили „удобството“ да се пренасят хартийки, които да удостоверяват, че техният

притежател е собственик на определено количество злато. Държателят на хартийката

винаги можел да отиде в тамплиерската или еврейско-лихварската банка и да си вземе

злато-то, което е описано в хартийката. Когато държиш златото на хората обаче, ти

виждаш, че те никога не идват едновременно да си теглят златото. Ако са убедени, че

си „стабилна“ банка (което е въпрос на PR, на реклама), може и много дълго време, на

практика никога да не го поискат. Това дава възможност на порочното лихварско,

измамно, талмудическо съзнание да започне спекула с парите на другите. След като

златото е при теб и никой не контролира колко е то, ти можеш да издаваш много

повече хартийки от-колкото злато има. Да ги даваш с лихва и да печелиш от въздуха.

Идва при теб нуждаещ се, ти му даваш една хартийка, с която удостоверяваш, че той

притежава килограм злато. Получателят трябва да ти върне килограм и четиристотин

грама. Такава е лихвата. Златото обаче не отива у него, то стои у теб - банкера, лихваря.

С тази хартийка нуждаещият се купува суровини или семена, изработва продукт,

продава го, получава някакви доходи, връща част от заема, но не може да върне

другата в срок, защото обстоятелствата не са добри за него. Междувременно банкерът

е поискал той да си заложи земята или имота като залог. След невръщането на тежката

лихва в срок, банкерът взема имота на заемополучателя.

Ето я класическата схема на правене на пари от нищо. Ти си дал на някого една

хартийка, защото той и останалите ти вярват, че ти имаш златото, отговарящо на

цифрата, която пише в хартийката. Но ти използваш това, че никога не идват всички да

си обръщат хартийките в злато и пускаш много повече хартийки отколкото злато имаш.

Вземайки имотите на закъсалите заради голямата лихва заемополучатели, ти трупаш

истинско, реално богатство срещу раздадени хартийки. Измамените от теб наивници

остават без материални богатства и преминават трайно в армията на зависимите

изцяло от теб - от елита.

Тази схема работи, защото хората са приели, че банкерите имат покритие върху

хартийките - това са днес банкнотите и ценните книжа. Да, но те го нямат това

покритие и то отдавна. Хората се доверяват, защото мислят, че цялата държава с целия

си авторитет стои зад банките, които се наричат Bank of England или Federal Reserve of

USA. Но такива банки в днешно време не са нищо повече от частни, независими от

държавната власт и правителствата групи и компании.

След Европа и Америка бе превзета от лихварите

Ако запитате хората по улиците, те ще ви кажат най-вероятно, че е централната

държавна банка на Щатите. Че тя е създадена от правителството на САЩ, и че е

държавна институция. И ще сбъркат. Защото Федералният резерв на САЩ е частно

сдружение.

За да стигне до победата - създаване на Федералния резерв, Ротшилдската

олигархична върхушка минава през превземането на Английските върхове. Както вече

стана ясно Bank of England или Английската банка предхожда по датата си на раждане

Федералния резерв. Английската банка е създадена през 1694 г. като частна

акционерна банка. През 1844 г. специален закон я разделя на две отделения -

емисионно, което пускало банкноти в обръщение и друго, което са занимавало с

банкови операции. Банката е частна от създаването си, въпреки, че се нарича Банка на

Англия или Английска банка. По същия начин през 1913 г. в Щатите ще бъде създаден

Федералния резерв или Federal Reserve System - с име звучащо като национална банка

на държавата САЩ, но по същество частно сдружение от близки помежду си (главно

еврейски) банкерски къщи. През 1844 г. в Англия абсолютен финансов господар вече е

фамилията Ротшилд. Тя отдавна иска да отдели печатането на пари от държавата.

Спомнете си думите на стария Ротшилд - дайте ми да печатам парите на една страна,

не ми трябва формалната и власт. И наистина кралете в Европа в средата на XIX век

вече били затънали в дългове към финансовите си донори - кой знае защо - почти

винаги евреи. Да отделиш от държавата печатането на пари и да го сложиш под

шапката на национално звучащото Национална банка е стара мечта на шейлоковците.

Само по този начин тяхната власт над масите и голяма част от аристокрацията става

пълна. При православната монархия имаме сливане на духовната и материалната

власти у монарха, който е задължен да спазва и прилага Божиите закони. Печатането

на пари е само негово право, защото той е този, който отговаря и за справедливото

преразпределение на парите. Да си спомним за социалните държави Византия и

България до XIV-XV век. Този тип държави дразнят талмудистите от векове и те копнеят

да разбият модела на стабилна финансово и социално уредената държава. Ако не го

направят, не могат да бъдат „елит“, не могат да акумулират богатствата на нациите и да

разоряват тези нации, довеждайки ги до робско положение. Винаги ще имат модел за

сравнение, което няма да работи в тяхна полза. Затова крайната цел на мамонисти

винаги е разрушаването на Държавата на Духа - православната територия, където и да

се намира тя. Дали в Мала Азия и на Балканите в лицето на Византия и България, дали

далече на Изток в лицето на Русия, това пространство на Православието им пречи.

За да постигнат целта си, те покваряват първо владетелите, дават им заеми, с

които да водят войни, което разширява спиралата на задлъжнялост, до момента, в

който влезлият под кожата на владетеля финансист му подхвърля идеята на него,

финансиста да му бъде дадено правото да печата пари и да бъде централна банка.

Достатъчно покварените владетели вече нямат нищо против, защото ги интересува

само собственото им величие и лукс, не народът им.

Така през 1844 г. английската върхушка, след около двеста години обработка,

след завръщането на еврейските банкерски къщи при Кромуел и завладяването от тях

на Англия, предава финансовата власт в ръцете на банкерските фамилии от еврейски

произход Ротшилд и Монтегю. Английската банка вече дирижира нещата до 1946 г.,

когато лейбъристите плахо се опитват да върнат държавата в нея. Късно е.

Междувременно апетитите на елитаристите са се прехвърлили в САЩ. Това е

огромна площ, с големи перспективи, която ще играе ролята на Новата Юдея в света на

ХХ век. Още в края на ХГХ век основните банкерски къщи в САЩ са еврейски - Варбург,

Кун и Лоеб, филиали на Ротшилд. Те неистово искат да докопат печатането на пари в

САЩ, защото знаят, че само така ще имат пълната финансова и политическа власт. И

мечтата им се сбъдва през 1913 г.

Как се роди измамата, наречена Федерален резерв

Дни преди коледната ваканция в Конгреса е внесен актът за учредяване на

Федералния резерв. Редица автори пишат, че доста от конгресмените са били

заминали вече на ваканция и актът бил приет без кворум. В днешния сайт на

Федералния резерв на САЩ пише следното: „Федералният резерв е национална

централна банка. Тя е основана с акт на Конгреса през 1913 г. и се състои от седем

членове на Борда на Гуверньорите във Вашингтон и 12 федерални банки, клонове на

Fed (както кратко изписват името на Федералния резерв американците).“ По нататък в

сайта пише, че Конгресът създал федералния резерв независим от правителството, за

да не се покривали хората, които контролират парите на страната и тези, които вземат

правителствените решения. „Много изследвания за независимостите на централните

банки определят Федералния резерв като една от най-независимите банки в света“119.

Този дипломатичен израз крие истината за Федералния резерв такава, каквато

върхушката, владееща САЩ не иска да излезе на бяла свят. Истината е, че това е най-

големият частен картел в света. Картел, даващ възможност да контролираш и обираш

парите не само на американците, но и на целия свят.

Как точно еврейските банкери надхитрили американските сенатори? Това

станало след дългогодишна подготовка на заговора. Още през 1869 г. един от най-

властните финансисти на XX век в САЩ Дж. П. Морган сключил с Ротшилд съдружие -

създали дружеството Northern Securities (Северни ценни книжа). Тази компания

станала острието на Ротшилд в Америка. В края на XIX век била нужна криза, която да

разклати банковата система в САЩ и да накара правителството и Конгреса да станат по-

склонни да приемат създаването на Централна банка, независима от държавата, която

да печата парите. Да се предизвика криза не било трудно за свързаните помежду си

еврейски банкери и през 1893 г. тя разтърсила САЩ. Достатъчно било банкерите да

поискат дадените назаем пари от своите кредитополучатели. Редица по-малки банки

живеели от такива заеми и веднага фалирали. Циркулярното писмо, с което

Асциацията на банкерите наредила на своите членове да предизвикат срив била

показана публично от сенатора Робърт Оуен, който бил и банкер, но се възмутил от

така предизвиканата изкуствена криза. Ето какво гласяла директивата: „Веднага

приберете една трета от вашите пари от оборота и изискайте да ви върнат половината

от дадените назаем пари!“120

Конгресменът Чарлз Линдбърг, баща на световноизвестния летец, потвърдил, че

има заговор на банкерите да оберат парите на много американци чрез изкуствено

предизвикана криза, „за да застави бизнесмените да поискат от Конгреса закон,

какъвто искат банкерите“121

Битката срещу създаване на частен монопол върху парите на САЩ от една малка

група еврейски банкери се водела на най-високо ниво - конгресмени, сенатори, дори

президенти. Всеки е чувал за убития президент Кенеди, но малко хора знаят историята

на още един убит американски президент - Уилям Маккинли. През 1900 г.

администрацията на Маккинли повдигнала иск срещу споменатата вече компания на

Ротшилд и Морган - „Северни ценни книжа“. Имало много данни за незаконни

действия на тази компания. Тя стояла и в дъното на натиска да се създаде централна

частна банка. През 1901 г. Маккинли бил убит и делото против „Северни ценни книжа“

на Ротшилд и Морган - прекратено. Така се отворил пътят към създаване на

Федералния резерв. През 1907 г. Морган прекарал пет месеца в Европа, тропосвайки

между Лондон и Париж, където били двата основни центъра на фамилията Ротшилд.

Връщайки се в САЩ Морган веднага предизвикал банкова криза, пускайки слуха, че

банката на Никърбокър е неплатежоспособна. Същия сюжет се разигра, когато през

1995 г. не друг, а шефът на БНБ Тодор Вълчев, член на промасонската организация

„Римски клуб“, даде публични изявления, че определени банки са в затруднено

положение. Това предизвика паническо теглене на пари от тях и отпуши рухването на

банковата система в рамките на месеци.

В началото на XX век в САЩ думата на „авторитетния“ измамник Морган значела

за публиката много и тя хукнала към банката на Никърбокър да си тегли парите.

Банката наистина фалирала при това положение, защото никоя банка не би издържала

на такъв натиск. Историкът Фредерик Алън пише в списание „Лайф“: „Някои

коментатори стигнали до извода, че групата на Морган се възползвала от

неустойчивата обстановка през 1907 г., за да предизвика паника, направлявайки я

грижливо така, че да унищожи конкурентните банки и да доведе до доминация на

банките, влизащи в сферата на дейност на Морган“122

В същото време, когато се разигравала кризата от 1907 г. един от агентите на

талмудисткия елит - бъдещият президент на САЩ Уодроу Уилсън, призовавал

финансовата власт да се даде в ръцете на тези, които са причинили кризата. Той

преподава тогава в Принстън и изнася лекция, в която казва: „Всичките тези

неприятности могат да бъдат предотвратявани, ако назначим комитет от шест и или

седем човека, движени от грижа за интересите на обществото - такива като Дж. П.

Морган например, за да управляват финансите на нашата страна.“123

Идеята на Уилсън е равна на това да предложиш този, който е запалил пожар,

да оглави гасенето му. Но Уилсън - един президент, който е доста превъзнасян без

причина в днешно време и в България, бил изцяло в плен на талмудическия финансов

елит, който му обещавал политически възход, ако бъде послушен. През 1912 г. той вече

е кандидат за президент. Срещу него е Уилям Хауърд Тафт. Тафт е републиканец и по

всички данни печели пред демократа Уилсън. Но Тафт има един недостатък - той е

против създаването на централна банка от частни олигарси, както искат Ротшилд и

партньорът му Морган. И тук започва една игра на групата на Морган, която отстранява

Тафт. Банкерите убеждават с добри суми другия републиканец, който е отпаднал при

първичните избори на Републиканската партия - Теодор Рузвелт, да се кандидатира

въпреки това. Той го прави и разцепва гласовете на привържениците на

Републиканската партия. Тафт и Рузвелт общо вземат повече гласове от Уилсън, който

обаче се класира първи. Уилсън вече е дал дума на банкерския затворен кръг, че ще

подпише без възражение закона за Федералния резерв. И го пра-ви през декември

1913 г., месеци след встъпването си в длъжност.

Преди това група от няколко души се събират тайно и подготвят закона за най-

големия мошенически акт в света - създаването на Федералния резерв. Сенаторът,

който му прокарва пътя се казва Нелсън Олдрич от Род Айлънд. Той е масон и роднина

на Рокфелерови. Когато станал сенатор през 1881 г. Олдрич имал състояние на

стойност $ 50 000. Когато напуснал Сената, Олдрич вече бил милионер с 30 милиона

долара богатство. Две години Олдрич изучава практиката на централните банки в

Европа, създадени от еврейската финансова върхушка. През ноември 1910 г. Олдрич се

връща от Европа и предприема пътуване с влак, на което се ражда проекта „Федерален

резерв“. В специално оборудван вагон на сенатора Олдрич се качват 7 души, които ще

решат финансовата съдба на САЩ и света по време на тази екскурзия. Целта на воаяжа

е замъкът-вила на Дж. П. Морган на остров Джекил, недалеч от град Брансуик, щата

Джорджия. Там се ражда проектът „Федерален резерв“. Родителите му са 7-8 души:

Сенатор Олдрич (Nelson W. Aldrich), шеф на финансовата комисия в Сената, Франк

Вандерлип (Frank A. Vanderlip) - президент на национална- та градска банка на

еврейската групировка Кун и Лоеб (Kuhn, Loeb& Company ), Xенри Дейвисън (Henry P.

Davison), старши партньор на Морган, тоест и на Ротшилд, Чарлз Нортън (Charles D.

Norton) - президент на Фърст Нейшънъл Банк на Морган (което значи - и на Ротшилд),

Пол Варбург (Paul M. Warburg) - банкер от еврейски произ-ход, партньор на еврейската

групировка Кун и Лоеб и представител на английския и френски клон на Ротшилд и

Бенджамен Стронг (Benjamin Strong) - президент на Моргановата Тръст къмпъни (тоест

- представител и на Ротшилд).

Както виждате, учредителите на Федералния резерв са представители на две-

три банкерски къщи: Ротшилд (чрез Морган ), Кун и Лоеб и Варбург, които също били

свързани с Ротшилд. А на практика - на една, тъй като Ротшилд стоял зад всички тях.

Пол Варбург бил брат на Макс Варбург, президент на банковия концерн Варбург в

Германия и Xоландия. Той ще бъде основен фактор в борда на ИГ Фарбен Индустри

след няколко години и ще финансира и подпомага Xитлер. Неговият брат пък - Пол

Варбург, освен учредител на Федералния резерв, е и спонсор на болшевишката

революция и личен финансов донор на Бронщайн-Троцки, който тръгва от Ню Йорк

през 1917 г. да взема властта в Петербург, става вторият човек след Ленин в Съветска

Русия, лидер на Червената армия и пряк виновник за смъртта на милиони руснаци.

Виждаме как едни и същи хора предизвикват банкови кризи, комунистически

революции и акушират на диктаторски режими с парите, които обират от населението

на света. Инструментът за обир се нарича банкова система с право на печатане на пари

и лихварство. Тя работи безотказно, когато го овладееш. Олигарсите от еврейски

произход начело с Ротшилдовци, го овладяват и въпреки откъслечните протести в САЩ,

Федералният резерв става тяхна собственост през 1913 г.

Отделни сенатори и честни американски политици усещат опасността. Те вдигат

шум, но медиите са притежание на същите еврейски кръгове, които владеят банките и

шумът бива заглушен бързо. Някои от сенаторите дори биват убити, заради

изобличаването на Федералния резерв като частна недобросъвестна корпорация,

налагаща огромна финансова власт над САЩ и света.

Конгресменът Чарлз Линдберг предупредил, че с този закон е учреден „Най

големият тръст на света. Когато президентът подписа този закон, невидимото

правителство на властта на парите бе узаконено. Новият закон ще създава инфлация

когато тръстът пожелае това. От днес депресиите и кризите ще бъдат създаване на

научна основа...“124

Друг конгресмен, който обърнал внимание на чудовището, създадено от

банкерската върхушка бил Райт Патман (Wright Patman), председател на Комисията по

банково дело и парично обръщение към камарата на представителите. Ето какво казва

той: „Днес в САЩ имаме на практика две правителства. От една страна - избраното

правителство. Паралелно с него има едно независимо, неконтролируемо и

некоординирано правителство в лицето на Федералния резерв. То оперира с

финансови правомощия, които по Конституция има Конгресът.“125

Сенаторът Макфадън обвинява Федералния резерв в открадване на 80

милиарда долара от американците

Най-силни са думите обаче на конгресмена Луис Макфадън (Louis McFadden),

председател на банковата и валутна комисия в продължение на 10 години. Макфадън

завежда редица съдебни дела срещу борда на гуверньорите на на Федералния резерв

за конспирация, измама и държавна измяна. Неговите искания не получават ответ, а

по-нататъшните информационни средства, книги и пособия, описващи финансовата

система на САЩ не допускат тези мнения на конгресмени до широка аудитория. Така

че днес е много вероятно да срещнете в Щатите хора и то от администрацията или

финансисти, които дори не знаят за шокиращите разкрития и разобличения на

конгресмен Макфадън по отношение на престъплението срещу народа на САЩ,

наречено Федерален резерв.

Ето само част от речта на Макфадън от 23 май 1933 г., в която той визира

пагубната роля на Федералния резерв в т. нар. Голяма депресия през 1929 г.: „Г-н

председател, тук, в нашата страна ние имаме една от най-корумпираните институции,

които светът познава. Става дума за системата на Федералния резерв и банките на

Федералния резерв, наричан кратко ФЕД. ФЕД измами американското правителство и

американския народ, измъквайки му парите за националния дълг. Деградацията и

неадекватността на ФЕД струваха на страната толкова пари, колкото да плати няколко

пъти националния дълг. Тази институция на злото разрушава единството на

американския народ, води го към банкрут, води и правителството към банкрут. Тази

институция беше създадена заради пролуки в закона, заради лоша администрация и

корупция в средите, които трябва да контролират парите ни.

Има хора, които мислят, че Федералният резерв е правителствена институция.

Но това е частна монополна система, която ограбва народа на САЩ, за да обогатят себе

си и чуждестранните си клиенти, чужди и наши спекуланти и мошеници, кредитори -

обирджии. В тази мрачна сбирщина от финансови пирати, те са този, който е готов да

пререже гърлото на всеки, за да вземе долара от джоба му, те са тези, които влагат

пари в държавното управление, за да контролират нашата правна система, те са тези,

които движат интернационалната пропаганда, мамеща ни да се втурваме в нови

авантюри, прикриващи тяхната вълна от престъпления в миналото.

Тези дванайсет частни кредитни монопола (Това са 12- те клона на Федералния

резерв в страната, б.а.) по един измамен начин предадоха тази страна в ръцете на

банкери, дошли от Европа. Тези банкери финансират с парите на нашата страна

войната на Япония срещу Русия. Те създадоха царство на терора в Русия с нашите пари,

само за да продължат същата война. Те ускориха сепаративния мир между Германия и

Русия и забиха клин между различните народи през Световната (Първата световна

война 1914-1919 г., б.а.) война. Те финансираха пътуването на Троцки от Ню Йорк до

Русия, за да се включи той в разрушаването на Руската империя. Те подстрекаваха и

ускоряваха Руската революция и създадоха фонд с огромна сума пари в една от техните

банки в Швеция по сметка на Троцки, за да разбива руски домове и да разделя деца от

техните родни места и родители.

През 1912 г. Националната парична асоциация, под ръководството на сенатора

Нелсън Олдрич представи доклад и вкара фамозния закон за Федералния резерв,

наричан още Закона на Олдрич. Но този закон не беше писан от Олдрич. Олдрич беше

само инструмент на група европейски банкери, които от около двайсетина години се

опитват да създадат централна банка в тази страна и които дадоха много подкупи, за

да постигнат целта си.

Ние бяхме против плана на Олдрич за централна банка. Ръководството на

Демократическата партия обеща тогава на народа на САЩ, че когато дойде на власт,

няма да прави централна банка. Тринайсет месеца по-късно това обеща-ние беше

нарушено и администрацията на Уилсън, под диригентство на няколко фигури от

Уолстрийт, стоящи зад Полковник Xаус, създадоха в тази свободна страна институцията

на централната банка, за да ни контролират от горе до долу и от люлката до гроба.

Системата на Федералният резерв разстрои нашите стари и традиционни

правила за правене на бизнес. Тя възвърна тази несвобода, срещу която бащите на

Конституцията се бореха.“126

По нататък конгресменът Макфадън описва начина, по който Федералният

резерв лъже американския народ. Как обира парите му, при това въвеждайки го в

дългове. Защото ФЕД има единственото право да печата пари, да ги дава на

правителството, което издава държавни облигации срещу тези пари. Но това пари ли са

наистина? До 1928 г. банкнотите на САЩ са носили надпис, че се обменят срещу злато.

През 1933 г. Президентът Франклин Делано Рузвелт разпорежда американските

граждани да предадат на хазната златото, което имат. Ето какво казва Макфадън по

този повод: „На 4 март 1933 г. Франклин Делано Рузвелт с ръка на библията се закле да

пази и защитава Конституцията на САЩ. В полунощ на 5 март 1933 г. той конфискува

собствеността на американските граждани. Той иззе стандарта за стойността на

американската валута. Той разруши ценноста на американския долар. Той освободи

Федералния резерв от все още съществуващото частично задължение да поддържа

обменната стойност на долара в злато. Сега гражданите на САЩ използват необменими

с нищо хартийки за валута. Хазната не може да обмени тези хартийки срещу злато или

сребро. Златото и среброто на хазната бяха дадени незаконно в ръцете на

корумпирания и нечестен Федерален резерв. Администрацията прибира златото на

гражданите за частни интереси, лъжейки ги, че тяхното злато е нужно за спасяване на

американската валута.“127

Конгресменът Макфадън пояснява още, че президентът Рузвелт е в пълно

подчинение на международното банкерство и прави това, което то му казва.

Макфадън стига дотам, че повдига обвинение срещу управата на Федералния резерв,

че е присвоило повече от 80 милиарда долара от правителството и народа на САЩ през

1928 г. Конгресменът обвинява ФЕД, че незаконно повишава и понижава цената на

парите, че раздува или снижава обема на паричната маса в името на честни тесни

интереси: „Обвинявам ги в заговор с цел предаването на чуждестранни и

международни лихвари собствеността и управлението на финансовите ресурси на

САЩ“128

Вече видяхме по-горе кои са тези „международни лихвари“. Това са еврейски

банкери, начело с династията Ротшилд.

Разкритията на честния американски конгресмен Макфадън му струват живота.

След два неуспешни опита за покушение върху него, той умира отровен на коктейл.

Като имаме предвид шокиращите разкрития, които прави и тежките обвинения срещу

Федералния резерв, неговото убийство е било въпрос само на време.

Явно, взели поука от съдбата на Макфадън, останалите политици и държавници,

които са виждали как ФЕД ограбва американците, са предпочели да замълчат, особено

ако мълчанието им е носело нарастване на личните сметки.

Как работи Федералният резерв

С акта от 23 декември 1913 г. Конгресът на САЩ създава една частна

корпорация, която добива правото да печата парите на американците и да ги дава на

заем на правителството срещу държавни облигации. С една дума американските

народни представители изработили машина за правене на пари от нищото. Тази

машина била собственост на тези няколко души изброени по-горе. На практика тя била

собственост на две-три еврейски банкерски къщи, начело с Ротшилд.

Федералният резерв обединявал 12 федерални банки от 12-те района, на които

били разделени САЩ. Във всеки главен град на районите стояла съответната

федерална банка. Това били градовете: Ню Йорк, Бостън, Филаделфия, Кливланд,

Ричмънд, Атланта, Чикаго, Сейнт Луис, Минеаполис, Канзас сити, Далас и Сан

Франсиско. Федералният съвет имал управително тяло от седем души и не подлежал

на отчет към изпълнителната власт - президента и правителството. Само конгресът бил

над него, но конгресмени като Макфадън, които повдигали въпроса за зловещата роля

на Федералния резерв, не умирали от естествена смърт. Най-важна роля от 12-те банки

играела Ню Йоркската банка, чийто тогавашен шеф Уилям Бойс Томсън, според в.

Вашингтон пост“ от 2 февруари 1918 г. дарява 1 милиона долара на еврейската

болшевишка група, начело с Троцки, която реализира в Русия антимонархическа и ан-

тихристиянска революция, погубила над 60 милиона души за 7 десетилетия. Дарението

е направено според вестника с цел „болшевиките да разпространяват своята доктрина

в Германия и Австрия“.

Парите, които босовете на Федералния резерв даряват на болшевиките да

разрушават държави в Европа, са откраднати от американците и европейците по

стария класически начин. Като се произвеждат пари без покритие, дават се назаем на

правителствата, срещу което те залагат собствеността на страната и се задължават с

лихви към банкерите. Банкерите на Федералния резерв не трябвало да правят нищо

друго освен да оборудват печатници и да ги пуснат в действие. Отпечатването на една

банкнота от 1 долар не струвало повече от 3-4 цента. Тоест чистата печалба била 96%.

Парите, които ФЕД печата, се дават като заеми на американците през банките.

Американците плащат с труда и собствеността си хартийките, които получават от

Федералния резерв (ФЕД).

На практика ФЕД контролира-манипулира паричната маса на САЩ и света,

защото доларът е световна валута след Втората световна война. Как го прави?

Държавата винаги има нужда от пари. Все повече пари, макар че отдавна е

прехвърлила допустимото количество и е в дълг. Когато американската държава

почувства нужда от пари, тя отива при частната корпорация ФЕД и му казва да купи

държавния дълг. Това са т. нар. съкровищни бонове, държавни ценни книжа. Те се

смятат за много сигурни, защото „зад тях стои държавата“. На практика правителството

залага националните активи на държавата, тоест на всички жители. Срещу този залог

ФЕД отпечатва нужното количество пари и го дава на нуждаещата се държава. Тя

плаща заплати, социални помощи, дава пари за военни нужди, за ракетите, с които

бомбардира Югославия или Ирак, дава 35 милиарда бюджет на ЦРУ и 450 милиарда

военен бюджет, дава пари за американското знаме, което се вее пред всяка сграда.

Парите за всичко това са инфлационни пари, защото, за да ги пусне ФЕД е създало

резерв, но частичен - 10% и е пуснало 90% пари без покритие. Те пък минават през още

и още даване с лихва и произвеждат нови пари без покритие.

Сметките на държавната хазна са във ФЕД. Върху тях държавата, тоест всички

данъкоплатци плащат лихва. Към момента това са около 15 милиарда долара. Пари от

нищо, които влизат при собствениците на ФЕД, просто защото през 1913 г. Конгресът на

САЩ е дал правото на няколко еврейски банкерски къщи да се разпореждат със

финансите на страната.

Паричното предлагане се диктува от управата на ФЕД. Когато ФЕД купува

американските държавни ценни книжа, увеличава паричното предлагане, когато

продава - намалява паричното предлагане. Но преобладава купуването. Продаването

на държавни ценни книжа не продължава повече от седмица-две. Така ФЕД

произвежда инфлация непрекъснато. Облигациите ФЕД ги купува не директно от

държавата, а през няколко отбрани банки - 20 на брой, които вземат комисионни за

тази работа. Тези банки са свързани с притежателите на ФЕД. Така става двойно

ограбване на хората - веднъж, че плащат лихви върху дълга на държавата към ФЕД,

втори път като заплащат за „услугата“, че 20 богоизбрани банки посредничат между

„техните“ (защото държавните облигации са гарантирани с всеобщата собственост)

ценни книжа и лихваря ФЕД.

Федералният резерв е и притежател на цялото злато на САЩ. Веднага след

сформирането на частната корпорация ФЕД, правителството на САЩ продава златото

на държавата на ФЕД през 1914 г. Парите, с които ФЕД „плаща“ за златото не струват и

една милионна от това злато. Но Конгресът е дал правото на ФЕД да печата пари без

покритие, с които да изкупи цялото злато на държавата, което е с истинска стойност.

Президентът Франклин Рузвелт дава здраво рамо на световния лихвар ФЕД да

получи златото на американците. През 1933 г. правителството на САЩ обявява за

незаконно притежанието на злато от гражданите. Те са длъжни да продадат златото,

което имат на държавата на цена 20.67 долара за унция. Който укрие злато, го чака

затвор. След това насилствено изкупуване, правителството продава цялото злато на

ФЕД на същата цена - 20.67 долара за унция. На следващата година правителството

вдига цената на златото на 35 долара за унция. Така ФЕД от нищото печели 75%. С този

резерв ФЕД увеличава веднага паричната маса с 30%.

Това се казва цялата власт да работи за семейната компания на еврейските

банкери, наречена ФЕД.

Ето как се движило нарастването на държавния дълг на САЩ през годините

1917-1919 .

Приходи Разходи Дефицит (в милиони долари)

1917г. 1 101 1 954 853

1918г. 3 645 12 677 9 032

1919г. 5 139 18 493 13 363

Вижда се как шеметно расте отрицателното салдо на държавата, която вече е

влязла във войната и нуждата от пари скача рязко. Насреща е ФЕД, който пуска

печатницата и взема лихва върху всичко, което отпечата. Дирижирането на паричната

маса ставало инструмент в ръцете на ФЕД да предизвиква финансови кризи. Както

писал тогавашният конгресмен Линдберг, един от малкото трезви гласове: „След

създаването на ФЕД финансовите кризи вече ще се правят на научна основа,

програмирано като математическа задача“.

Големият крах от 1929 г.

Линдберг се оказал пророк, защото създаденият уж да стабилизира

финансовата система ФЕД предизвикал от рождението си до края на века следните

кризи, не само американски, но и световни:

Кризата от 1920-1921 г.

„Голямата депресия“ от 1929-1939 г.

Рецесията от 1953-54 г.

Рецесията от 1957-58 г.

Рецесията от 1969-70 г.

Рецесията от 1975-76 г.

Рецесията 1980-82 г.

Рецесията от 1987 г.

А ето как се увеличавал паричната маса на САЩ под ръководството на ФЕД в

милиарди долари:

1920 - 34,2

1923 - 36,1

1924 - 37,6

1925 - 42,6

1926 - 43,1

1927 - 45,4

1929 - 45,7

ФЕД увеличил паричната маса от 1921 г. до 1929 г. - годината на Голямата

депресия 144%. За да „наместят тази парична маса, банките вземали заеми от ФЕД

срещу 5% и ги давали на предприемачи и потребители срещу 12%.

Освен тази раздута парична маса, големите корпорации надули балона още с

акциите, пуснати на Уолстрийт на обща стойност, колкото банковите заеми. Само Дж.

П. Морган и Ко имали 110 милиарда, раздадени като заеми до поискване на брокери.

В Америка в началото на 20-те години се създала еуфория за игра на борсата. Медиите

внушавали, че е дошло времето на финансовия рай. Всеки можел да забогатее за

броени дни. Само трябвало да играе смело и да взема назаем, на базата на някакъв

минимум, който има. Например: един пакет акции на някаква корпорация се продава

за 100 долара. Но борсовите правила давали възможност на купувачите да използват

акциите, които купуват като залог за заем. Така със 100 долара купувачът на акции си

осигурявал заем за купуване на 10 пакета акции за 1000 долара. Ако в следващия

момент акциите се качат с 10% или един пакет вече струва 110 долара, играчът е

спечелил по 10 долара на пакет акции или общо 100 долара от всички. Отново следва

залагане на новите акции, които ще купи и така балонът са надува до спукване.

Парите, които се давали на играчите на борсата обаче, можело да се изискат в

24 часов срок от заемодателя. Тогава играчът на борсата бил длъжен да върне заема и

ако нямал печалба, започвал да продава акциите. Да, но какво ще стане, ако няколко

големи акули като Морган (зад когото стои Ротшилд ) и Кун и Лоеб започнат да си искат

заемите. Да си спомним, че Морган дал по този начин 110 милиарда на брокери.

Големите имали вътрешната информация, която им давала възможност да си поискат

парите навреме или да спрат да купуват акции навреме. А когато големите действали

координирано, настъпвал края на финансовия рай. Така се случило на черния 24

октомври 1929 г. Акулите си поискали раздадените за игра на борсата пари в заем.

Брокерите не можели да ги върнат за 24 часа и започнали да продават. Едновременно.

Това довело до лавинообразен спад на цените на акциите. Който бил вложил всичко в

акции, загинал финансово. А много и физически, скачайки отвисоко от отчаяние.

Какво направил ФЕД в този момент? Нали бил създаден , „за да поддържа

еластично парично обръщение“, както пишело в рождения му акт. Банките, несвързани

с големите банкови олигарси от мащаба на Ротшилд, Кун и Лоеб, се разорили за

часове, тъй като нямали покритие между раздадени заеми и налични пари. (За злато

изобщо не говорим, става дума за напечатани от ФЕД долари). Около 16 хиляди банки,

или 52% от общия брой съществуващи в САЩ банки фалирали през 1929 г.

Наблюдателите отбелязват, че след краха от 1929 г. едва 100 оцелели банки от акулите,

които представлявали само 1% от общото число на банките вече контролират 50% от

всички банкови активи на страната. А 14 големи банки пък от тях държат 25%. Сещате

се, че тези 14 банкови къщи били свързаните помежду си ротшилдовско-кун-

варбургска плетеница от мамонисти.

Известният финансов спекулант от тази епоха, тогавашният Сорос - Бернард

Барух, направил показно пред Уинстън Чърчил по масонска линия. Завел го на

Уолстрийт точно на 24 октомври 1929 г. Целта била да му покаже мощта на

финансовата олигархия. Гари Алън, изследовател на финансовите заговори в САЩ

пише, че Барух гордо разяснил на Чърчил схемата за ограбване на дребните риби, като

му се похвалил как той самият Барух навреме продал акциите си и вложил всичко в

облигации и и злато. Явно за него не е важел законът, че не може да се притежава

злато от обикновени граждани. Барух не бил обикновен гражданин.

Системата на Федералния резерв осъществява напълно древната мечта на

талмудическата, антихристиянска световна олигархия, която стъпка по стъпка

превземала света, изтласквайки или разрушавайки Духовната държава, за сметка на

Държавата на Мамона. Нека проследим нашествието на Мамона хронологично:

Държавата на Духа се мести, но не умира,

Държавата на Мамона се разширява

След като фарисеите и равините не приемат Спасителя, талмудът става водеща

идеология за една наднационална, отхвърлила Бога прослойка, която започва война с

Христовата църква от момента на създаването и - Петдесятница, денят на слизането на

Светия дух върху учениците на Христа и апостолите. Всяко издигане на църквата е

последвано от опити за проникване в нея, разлагане и разбиване отвътре и отвън. Щом

Константин Велики основал Държа-вата на Християнството, държавата на духа,

разяждащата дейност на ересите - произлизащи главно от талмудически агенти се

засилила. Византия изгражда това, което остава непостигнато никъде другаде по света

по това време - държава на социалната справедливост и финансовата стабилност,

просъществувала около 800 години. Изтокът станал еталон на християнската симфония

между светска и духовна власт. Основните харастеристики на духовната държава са:

император-самодържец, който е отговорен пред Бога за живота, стандарта и

законността на народа и държавата си. Постът на императора бил избираема

длъжност. И произлязъл от низините на народа има право да стане, ако има

достойнствата. Законността произтича от Божиите закон, а парите на този тип държава

са номинална собственост на императора (защото той е отговорен пред Бога и защото

парите са власт, властта е от Бога и никой, освен помазаният за върховен управник не

може да дели с него властта), само той има право да ги сече, но те винаги са с пълно

покритие на стоки и услуги. Абсолютната монархия в християнската държава е без

алтернатива. Тя отговаря на Божата подредба, а царят е ограничен във властта си от

най-категоричните възможни ограничители - Божиите закони.

Златото в Държавата на Духа е еталон, то не може да бъде подправяно и

подменяно с хартийки без стойност, за-щото липсва лихварската двигателна сила на

мамонизма, на талмудическия морал. Инфлация и сривове във финансовата система

няма. Така е във Византия от 1У до Х111 век (докато Западът не разрушава

Константинопол и не отваря път на турците), така е в България от 1Х до Х1У век. Така е в

Русия след освобождението от монголско иго през 1480 г. Ако проследим движението

на фронтовата линия между Държавата на Мамона и Държавата на Духа, ще видим, че

тя се движи през вековете ето така:

Четвърти-девети век - Държавата на Духа е в границите на Византия. През седми

век юдаизмът, тоест талмудизмът превзема Хазарския каганат, населен от тюркски

племена. Това е клин, забит във Византия от изток. На Запад от същия седми век

нататък талмудистите стоят зад арабските нашествия в Западна Европа. Разложението

на римокатолицизма се проявява малко след този период. В началото на девети век

папата вече откъсва част от Държавата на духа, за да я даде в плен на Мамона. Ударът

срещу православната държава тогава е един от определящите събитията нататък.

Появяват се: втори император - Карл Велики, който заедно с неговия приемник -

Людовик Благочестиви отменят християнските закони, въведени още от Константин,

връщат робството, връщат правото и привилегиите на евереите - лихвари, нещо повече

- разполагат ги около себе си. Оттогава паризитиращите лихварски елементи няма да

се откъснат от кралските тела-гостоприемници на Запад. Източната държава на духа се

бори още доста време в рамките на Византия и Балканите. Появяват се православна

България и православна Русия. Русия заличава роботъргашеската юдейска държава

Xазария от картата. Клинът откъм изток е изваден. Талмудистите-хазари се преместват

на Запад и се разполагат главно в земите на Полша. Наричат ги евреи, но те нямат

етническа връзка с палестинските евреи. Имат общ морал - талмуда. Тоест омраза към

всичко християнско. Най-вече към всичко православно.

Тези тюрки по етнос и евреи по вяра хазари веднага си издействат привилегиите

да събират данъци и да лихварстват, и си спечелват омразата на местното население,

но и покровителството на князете, на които те дават заеми, за да водят войни.

Десети-единадесети век са върховете на християнската държава на духа - във

Византия, България и Русия. През десети-дванадесети век Константинопол е най-

развитият град в света, икономиката на Византия е стабилна и най- добрата в света.

Няма феодални, закрепостени селяни, а свободни земевладелци. Закрепостените са на

Запад. Няма инфлация и геометрично натрупване на дългове. Това го има на Запад.

Развитието на градове като Венеция и Генуа по същото време става за сметка на

ограбване на труда на местните и заграбване на плячка от войни. Основа на

венецианския, шейлоковския тип капитализъм е лихварството, основа на византийско-

православния е производството, справедливото разпределение и липсата на инфлация

поради желязно стабилна валута. Както и липсата или почти пълното огра-ничаване на

лихварството. Талмудистките кръгове се озлобяват при тази картина, защото

Xристиянската държава е заразителен „лош“ пример за останалия свят. Затова не жалят

сили да я унищожат.

Кръстоносните походи от XI до XIII век са свършили тази работа. Лихвари като

Аарон от Линкълн финансират Първия поход. Има и други спонсори-зложелатели на

Православната държава. Четвъртият поход - от 1204 г. нанася непоправими рани на

Византия. В това време на изток монголските орди потопяват православна Русия в

мрак. България обаче е във възход. Времето на Иван Асен Втори прави държавата ни

опираща на три морета, обхващаща в границите си целия Халкидически полуостров,

включително и Атон. Няма друг цар, който да се грижил така за църквата и

монашеството, както Иван Асен Втори.

Враговете на Православната държава постигат своето с падането на България и

Византия под оръжието на турците. Интересно обаче, малко след като Константинопол

пада - 1453 г., Русия се отърсва от монголското иго и отново поема щафетата на

Православието. Така Държавата на Духа, територията на Православието премества

границите си, но не изчезва. Държавата на Мамона в това време вече е обхванала цяла

Западна Европа и „открива“ новите светове на Северна и южна Америка, за да избие

милиони местни жители и да ограбва злато и скъпоценности. В това се състои

„мисионерството“ на Запада в отвъдокеанските територии. От това грабителство и

масови избивания богатее морално рухналият западноевропейски елит. Този елит вече

е еврейски по душа. Той робува на Мамона, не на Бога. Зад този елит вече са се

настанили трайно шейлоковците - талмудическите финансови съветници, които

дирижират обирането на нациите и постепенното отдалечаване на стойността на

парите от техния златен еквивалент. Западняците се научават да развиват не духовни

потребности, а материални. Алчността става единственото сетиво, което упражняват.

Откъснатостта на Русия в този период я прави изолирана от заразата на мамонизма до

самия XIX век. А българският, както и другите православни народи, в борбата за

оцеляване се вкопават във вярата си, така че тя им става истинска природа,

отъждествяване с народността и нещо, за което си струва да загубиш физическия си

живот. Тази епоха ражда българската народна песен, ненадмината с драматичността си

- „Балканджи Йово“, който глава си дава, но не дава Хубава Яна и себе си на турска

вяра. Това е песен-емблема на православния български народ, спасил истинния

Христов завет, докато Западът, опрян на талмудическа патерица „превзема“ света и

отхвърля Христос. Така изпълнява мечтата на богоборците-талмудисти, които са дали

обет да рушат Христовата църква с всички сили и средства.

През ХVII-ХVIII век центърът на Държавата на Мамона е в Амстердам и след това

- в Лондон, а измамата на западните народи върви към кулминацията си. Тази

кулминация идва когато финансите на Европа стават игра в ръцете на династията

Ротшилд. В Англия през ХУ11 век е създадена първата централна банка. Първият опит

за узурпиране на правото да се печатат пари е успешен. Междувременно лихварският

елит подготвя почвата в Америка за новото царство на Мамона. Тази подготовка

завършва след войната между Севера и Юга и в края на Х1Х век САЩ вече е база на

Ротшилдовци. Пълната победа на мамонистите е създаването на централна банка и в

САЩ. Вече разказахме как се роди тя - как парите на американците вече попаднаха в

ръцете на малката група еврейски банкери, обединени в частното сдружение

Федерален резерв.

Добре, но защо централна банка?

Защо тя е задължително условие за концентрацията на парите в малко на брой,

но отбрани ръце? Когато събереш парите на хората и елиминираш многото, различни

банки, можеш без проблем да подмениш стойността им. Като добиеш монополното

право да печаташ банкноти. Банкноти без покритие. Банкноти, зад които не стои нищо.

Нихил. Зеро. Защото слугите на Мамона имат нужда от подмяна на всички стойности,

за да овладеят положението. Така, както подменят вярата в западна Европа, създават

десетки псевдохристиянски учения и разбиват същността на църквата извън пределите

на Православието, така мамонистите трябва да подменят и стойността на парите.

Защото, споменете си - Господ казва при създаването на света, че „златото е добро“.

Жреците на Мамона искат да го превърнат в нещо относително, в нещо, което може и

да е лошо. Това става чрез фалшификация. Първо - буквална, с отмахване на част от

златната маса в монетите, девалвирането им чрез намалено съдържание на злато.

След това - чрез издаване на книжни пари без покритие, хартийки, които хората

приемат на доверие, че струват точно толкова, колкото им казва централната банка.

Стоп! Ето защо значи трябва да превземем първо централната банка, казват

мамонистите.

Трябва да накараме хората да мислят, че централната банка, това е държавата с

цялата и стабилност и гаранции. Всъщност ще накараме държавниците да ни

прехвърлят правото да печатаме пари. Така ще регулираме паричната маса в една

страна, начина на даване на заеми, лихвите и това значи - целия икономически живот.

Така разсъждавали служителите на Мамона и такава програма следвали в практиката.

Създаването на хаос е винаги цел номер едно на мамонистите. Ако парите са златни

монети, те ги фалшифицират, намаляват частта на златото в тях, докато се получи

тотална девалвация на подменените пари и цените на стоките скочат. Това

предизвиква нестабилност, хаос и размътва водата, в която талмудистите ловят рибата

си. Ето защо те се вбесяват на православните държави - Византия, България, Русия, в

които подмяната на златото е невъзможна. Във Византия още от времето на

Константин Велики има смъртно наказание за фалшификация на монети. Видният

български изследовател-нумизмат Никола Мушмов пише в изключително ценната си

монография от 1924 г. „Монетите и печатите на българските царе“ следното: „Един

декрет на Константин Велики от 317 г. предвижда смъртно наказание за ония, които

изрежат, повредят или подправят златна монета. Във времето на Констанций II (317 -

340 г.) наказанието за подправяне на монети било - изгаряне жив. Теодосиевият кодекс

(Codex Theodos. IV, t XXI-XXIII) предвижда за подправячите на монети също смъртно

наказание.“

Затова именно във Византия 800 години няма инфлация, финансови кризи и

масово обедняване. Златната монета на Константин - солидът, който не променил

теглото си от 4,55 г. от IV до XII век, се наричал още sacra moneta - свята монета.

Това обяснява защо финансовата стабилност за цели 800 години във Византия е

жив ужас в очите на мамонистите.

След многократни успешни опити да фалшифицират парите жреците на Мамона

въвеждат книжните пари като „по-удобни“. Тъй като всичко е на доверие, дълго време

хората приемат, че книжните пари са истински, защото зад тях стои авторитетът на

държавата, на владетеля. Но нали установихме, че владетелят в Западна Европа винаги

е бил заобиколен от еврейски финансови съветници. Които са го съветвали да

централизира емитирането на пари и накрая са го убеждавали да даде тази дейност в

техни ръце. Няма по-голям бизнес от този да произвеждаш парите на хората, разбрали

са талмудистите. Един чудесен пример за това, как еврейски финансисти влизат под

кожата на западноевропейските крале и обсебват националните ценности с

фалшификации и измама е случаят с пруския крал Фридрих II Велики. Той отдал

лайпцигската монетарница под аренда на еврейския едър предприемач Вайтел

Ефраим. Ефраим започнал да сече там саксонски 1/3 талери и полски тимфи по 18

гроша. Ефраим намалявал теглото на монетите на етапи. Първо талерите станали от 5,4

грама на 12 грама, а полските монети от 3 грама на 1,5. Въпреки намаленото тегло те

били продавани на номиналната им стойност в Саксония и Полското кралство. През

1758 г. вече всички саксонски и пруски монетарници са отдадени на еврейския

финансов консорциум Вайтел Ефраим - Мо- сей Исаак и Даниел Итциг. Тези арендатори

орязали още от теглото на талера, влошили състава на златните монети, наричани

„златния Фридрих“. Тези всички монети били наречени от народа „ефраимки“129

„Отвън красиви, отвътре кухи, отвън е Фридрих, отвътре - Ефраим“ казвали хората130

Немският автор на изследването „Парите и тяхната история“ Михаел Норт пише

по този повод: „С влошаването на монетите нараствали икономическите затруднения.

Цените се повишавали значително, защото натрапването на лоши пари само на

чуждите държави и окупираните райони се оказало изключително трудно.“131

Ето ключът към измамата, практикувана от мамонистите - да отнемеш

истинската стойност от парите и да ги натрапиш - първо на чужди държави, после и на

своите граждани. И ако през XVIII век това още е трудно, през XX век в САЩ това е

постигнато. Там Федералният резерв произвежда пари без стойност, налага ги на целия

свят и дори ги прави еталон за валута.

Но за да стане това, е нужна централна банка. И то такава, каквато

талмудическите финансисти разработват в Англия и САЩ - централна банка, която е

частно акционерно дружество на няколко еврейски фамилии и която привидно е на

държавата. За нея трябва да гарантира правителството, владетелят. Десетилетия наред

талмудическите финансисти всяват хаос и предизвикват изкуствени кризи, за да

обработят общественото мнение, че е нужна една централна банка, която да бди над

стабилността и да дирижира финансовия баланс. Да си спомним кризите в края на Х1Х

век, и началото на ХХ век, предизвикани от агентите на Ротшилд, Кун и Лоеб в Щатите.

Само че, взели веднъж финансовата власт, централните банки не спазват правилата, а

напротив. Историята на Европа в края на Х1Х век е доказателство за това. Там през 1865

г. е създадена Латинската монетна конвенция между Франция, Белгия, Швейцария и

Италия. Тази конвенция довела до въвеждане на златен стандарт. През 1821 г. Англия

възстановила покритието на книжните пари със злато, с което приела златния стандарт.

На континента първо Германия приела златната валута през 1873 г. Същата година

Нидерландия (днес - Холандия б.а.), Швеция и Дания също приели златиня стандарт,

сключвайки Скандинавски монетен съюз. Франция и Италия въвели и златен стандрат,

запазвайки сребърния - това историците на икономиката наричат биметализъм. През

90-те години на Х1Х век и Австроунгария и Русия имали вече златен стандрат.

Това било удар за жреците на Мамона. Те вложили всички сили, за да разбият

основите на златния стандарт. Той създавал стабилност, а стабилността е първият враг

на мамонистите. За да работи златният стандарт, били нужни следните условия:

Безпрепятствена конвертируемост на парите в злато или сребро.

Безпрепятствен внос и износ на злато

Твърди предписания, обвързващи паричното количество на една страна с

нейния златен резерв.

Според класическата икономическа теория на Дейвид Хюм и Рикардо

предимствата на златото били в т.нар. „автоматизъм на златото“, който поддържал

стабилно състоянието на международните валутни курсове.

Да, но това е смърт за сарафите, които през всички векове в Европа са били

главно евреи. При стабилен международен валутен курс тяхната печалба се губи. Те

живеят от валутните спекулации.

Автоматизмът, за който говорят Xюм и Рикардо се дължал на баланса пари в

обръщение - златно покритие. При честно поддържане на този баланс, няма инфлация

и кризи.

„Създадените вече централни банки в Европа обаче, не се придържали към

правилата на златния автоматизъм“, пише Норт. „Те нито намалявали паричните

количества в период на дефицит в платежния баланс или изтичане на злато, нито пък в

обратния случай увеличавали броя на емисиите.“132

Това значи, че централните банки играели срещу финансовата стабилност, която

правителствата искали все пак да поддържат. А централните банки били дело на

олигархични банкерски фамилии, в повечето случаи от еврейски произход. Това не е

валидно за абсолютно всички държави на Европа, но за водещите западни страни - да.

Отначало централните банки били създавани като инструмент на държавата за

стимулиране на индустрията и търговията, но постепенно спекулативните играчи

превземали тези институции, които давали огромното предимство да печеташ пари,

без да имаш кой знае какво покритие върху тях. А понякога - направо никакво. За да

стане това, финансовите мошеници влизали под кожата на морално деградиралите,

загърбили християнските ценности отдавна западноевропейски владетели и

управници. Това не било трудно. Вратата била отворена.

Западът ражда финансовата спекула, Изтокът - стопанството на труда

Първата европейска национална банка е дело на Ватикана. Тя се появява през

1605 г. при папа Павел V.

Следващата централна банка в Европа била Шведската - появила се през 1668 г.,

но до 1897 г. право на печатане на пари имали и други банки, чак през тази година тя

става монополист в това отношение.

Английската е след нея - основана през 1694 г. - само трийсетина години след

погрома на юдейския агент Кромуел над църквата и монархията в Англия. Чак през

1844 г. обаче излиза Банковият акт, който регламентира доколко имат покритие парите

на банката.

Следващият опит за централна банка се появила в САЩ през 1791 г. начело с

Томас Уилинг под протекцията на Александър Хамилтън. В Холандия - през 1795 г.,

Във Франция централната банка става факт през 1800 г., в Австроунгария - през

1817 г. В Русия Държавната търговска банка била основана през 1817 г., в Белгия - през

1850 г.

В Германия Фридрих Велики основал Берлинска Кралска банка през 1765 г., през

1873 г., веднага след обединението на Германия от 1870 г. се ражда Райхсбанк -

Имперската банка, която става истинска централна банка през 1875 г. - Германската

имперска банка. В Япония централната банка датира от 1882 г. Българската народна

банка да-тира от 1879 г., но истинска централна банка с право на емитиране тя става

през 1885 г.

В Италия централната банка има за рождена дата 1893 г.

В Швейцария правото на емитиране на банкноти било предоставяно на всяка

банка до 1907 г. През 1881 г. това право все пак било силно ограничено и чак през 1907

г. била основана Швейцарската национална банка.

Виждаме, че периодът на оформяне на централизирана банкова система се

ограничава в рамките на средата - края на XIX век. С голямото изключение на Англия и

Франция, разбира се. Но защо именно тези две страни излизат от стандарта? Защото

именно в тях се ражда най-деформираната и измамническа форма на ограбването на

парите на населението във вид на борсова игра?

Когато говорим за банки, трябва да уточним, че търговските банки съществуват

векове преди това. Първият закон, определящ залога за извършване на банкерска

дейност датира от 1270 г. във Венеция (времето на царуването на българския цар

Константин Асен Тих и на социалното, непознаващо лихварството и робството

българско общество) и определя 2000 сребърни лири като минимален залог за

банкерстване. Банкерската дейност се върши през цялото Средновековие, но истински

спекулативна тя става след избухването на протестантската Реформация. Там, където

протестантите, особено анабаптистите превземат територията трайно, разцъфва

финансово-спекулативна дейност. Християнското ограничение да не се дава заем под

лихва е пренебрегнато смело и мащабно от протестантите, които често били

инспирирани от юдаистки навеи, както било с Жан Калвин. Той искал да възпроизведе

цар Соломоновия Йерусалим в Женева и разпоредил празнуването на юдейския

Шабат. На практика се получил полицейски град с болшевишки порядки.

Първата истинска и най-известна борса в Европа е в Антверпен. През 1550 г. тя

вече кипи от дейност и привлича търговци от цяла Европа. През ХУ11 век обаче

центърът на спекулантите се мести в Амстердам. Юдейският синедрион също

разположил центъра си там през ХУ11 век. По една случайност. Амстердам станал

център на световната търговия с диаманти и злато. Както и на риба, тютюн, кафе и

сукно. Но и на всякакви пирамидални финансови измами. Основен инструмент за

борсовата игра били не държавни облигации, а акции на акционерни дружества. Тук

бил центърът на иначе английската като идея Източноиндийска компания вече под

името Съединена Източноиндийска компания. Това била монополна търговска

структура от акционери, която имала висша държавна защита и привилегии от Лондон

и Амстердам и представлявала държава в държавата. Компанията определяла цената

на това, което купува по цял свят, след което и много по-високата продажна цена в

„развития“ свят. При такова положение няма начин да не натрупаш огромни пари,

просто нямаш конкуренция.

С акциите на тази и появили се по-късно компании се разигравали бурни

ажиотажи - изкуствено завишавани цени на базата на слухове и прогнози. През 1613 г.

в Амстердам била построена нова борсова сграда. Дотогава сделките се изпълнявали

при хубаво време на моста, а при лошо - забележете! - в сградата на църквата под

звуците на орган! Това не ви ли напомня сцената с търговците в храма, които Иисус

изгонва. Ето ги след 1600 години тези търговци пак са в храма, само че в „цивилизована

Европа“, която един куп български комплексари и папагали дават за пример от т. нар.

Ренесанс, та до днес.

Спекулациите замайвали съзнанието на западния „висо-коцивилизован“ човек

като наркотик. Амстердамската борса представлявала сборище на богоборци и

служители на Мамона. Ето как описва впрочем тази еманация на западните ценности

не друг, а португалският евреин Жозеф де ла Вега (по цитат на руския автор

Б.М.Ческидов в „Развитие на банковите операции с ценни книжа“): „Това е съвкупност

от всичко хубаво и всичко лошо на света, всичко истинско и всичко лъжовно, пробен

камък за внимателните и гроб за безразсъдно смелите, съкровищница за полезни вещи

и огнище на злото, въплъщение на Сизиф, който никога не си почива. Спекулата на

борсата привлича всички, защото не е нужно да водиш счетоводство и да държиш

някакъв персонал...“

Зад този опит за поезия прозират ясно две неща: борсата в Амстердам е място,

където човек къса с Божиите закони да не лъже, мами и ограбва ближния си. И второ -

съблазънта да забогатееш бързо и без труд стои в основата на борсовата дейност, а не

стремежът към разширяване на индустрията, както ни заблуждават днес учебниците по

икономикс.

Но стремежът към внезапно забогатяване носи и риска от ударно фалиране.

Това го изпитали масово на гърба си кандидатите за милионери в Амстердам през

1634-1638 г. Тогава Xоландия и Европа били обхванати от треска за проджба на лалета.

Луковиците на лалетата станали обект на горещи борсови игри. Те се пренасяли от

Турция и цената им започнала да расте рязко. За луковица от един сорт давали 2500

флорина, за друг сорт - 2000 флорина, за трети - карета с два коня, за четвърти - парцел

земя. Според историка Макс Вирт само в един град на Xоландия оборотът от луковици

минал 10 милиона гулдена. В един момент изкуственото раздуване на цената на

лалетата спукало балона и настъпил крах, хиляди играчи фалирали. Това обаче било

само лека репетиция за по-късните борсови катаклизми, предизвикани от

поклонниците на Мамона.

След краха на Амстердамската борса спекулациите се преместили в Англия.

Централната банка на Англия

Интересното е, че до средата на XVII век, до т. нар. революция на Кромуел не е

имало нито един истински банкерски дом. Финансовите игри започват при

преместването на борсата и раждането на Bank of England.

След серия от войни с Франция и Недерландия Англия изпаднала в остра нужда

от пари и влязла в сделка с интернационалните банкери. Това станало при Вилхелм III -

холандска издънка на Оранския род, доведен на власт от еврейската олигархия на

Амстердам. Сделката била Англия да създаде със санкцията на правителството една

частно контролирана „Банка на Англия“ (Bank of England). Целта на името била да

накара хората да смятат, че това е банка на държавата Англия, но всъщност акционери

на банката били частни инвеститори, чиито имена никога не били разкрити публично.

Те трябвало да вложат 2 милиона британски паун- да в злато, но всъщност били

вложени само 750 000 паунда. Банката била основана през 1694 г. и набързо раздала в

заем с голяма лихва няколко пъти повече пари, отколкото тия, с които била основана.

Първите които получили пари били управниците - политици, които срещу това поемали

задължението да осигуряват дълга чрез все по-големи данъци и такси върху

населението и да бдят за тяхната събираемост.

Правителството продавало държавни ценни книжа на централната банка, която

плащала за тях с пари, направени от нищото. Правителството искало все повече и

повече пари, хората плащали за „инфлацията“, която се получава от разминаването

между пари и покритие.

Само за 4 години правителственият дълг на английското правителство скочил от

милион и четвърт на 16 милиона паунда за периода 1694-1698 г. През 1700 г.

английското правителство вече дължало на частната Bank of England 140 000 000

паунда. Този английски пример за произвеждане на пари от нищото станал

заразителен и за целия Запад.

В САЩ се опъват, но не дълго против централната банка

Войната за независимост на САЩ била опит на колониите да правят собствена

финансова политика. Но това не било позволено от Лондон. С историческия валутен

закон от 1764 г. Лондон дал първата причина за война за независимост на колониите.

Този закон забранявал емитирането на собствени пари на САЩ. Това тогавашните

строители на Америка отчели като удар по икономиката, като край на просперитета,

както писал Бенджамин Франклин.

През 1787 г., когато конгресът приемал принципите на Конституцията, „бащите

на нацията“ като Томас Джефер- сън били против създаването на централна банка. Ето

какво пише Джеферсън по този повод: „Ако американският народ позволи на частните

банкери да контролират емитирането на валута, първо чрез инфлация, после, чрез

дефлация, банките и корпорациите, които ще израснат около тях ще вкарат хората в

пълна мизерия докато един ден техните деца се събудят бездомни на континент, който

техните бащи завладяха.“

Това, от което се страхували някои от основателите на САЩ, все пак се случило,

но в лек и непълен вариант. Александър Хамилтън, секретар на хазната основава

„Първа банка на Съединените щати“. Както и в Англия банката започва с 2 милиона, но

още в първите пет години тя дава заеми на стойност 8,2 милиона на правителството, а

следващите пет години заемите нарастват два пъти. Новият държавен секретар Томас

Джеферсън отбелязва с горчивина това: „Ако можеше да се забрани на правителството

да взема заеми, бих заложил това в конституцията“.

Това печатане на пари довело до икономическа депресия и разоряване на

фермерите. Имало бунтове, начело с капитан Даниел Шейс, който повел 2000

разгневени фермери и завзел няколко града, но бил разбит от войските на

правителството.

Франция е лесна

В Париж Банк дьо Франс е основана през 1800 г. Наполеон искал правителството

да е независимо от частните банкери. Той смятал, че парите нямат родина и

финансистите са лишени от патриотизъм и благоприличие. Това му струвало едно

Ватерлоо.

През 1800 Томас Джеферсън отстранява Адамс от пътя му към президентския

пост. Три години по-късно Джеферсън сключва сделка с Наполеон - САЩ дава 3

милиона в злато за щата френска Луизиана на Франция. На Наполеон тези пари са му

нужни за завладяването на Европа. Срещу него обаче играе Банк ъф Ингланд и

стоящият зад нея Ротшилд. Домът Ротшилд финансира всяко европейско правителство,

което застава срещу Наполеон. Сделката станала през 1803 г. На следващата година

Наполеон се обявил за император и разгърнал похода си за завладяване на Европа с

пълна сила. Тръгвайки към тази генерална стъпка, той решил да изясни т. нар.

„еврейски въпрос“. Новият император на Франция Наполеон I свикал 112 еврейски

старей- шини от територията на Западна Европа. Целта на срещата била изясняване на

лоялността на еврейската общност към държавата Франция. Наполеон директно

запитал юдейските лидери - не са ли те държава в държавата, защо живеят изолирано

и отказват да се интегрират в обществото на християните, дали приемат Франция за

своя родина или се чувстват чужденци в нея. Наполеон явно имал основание да

подозира еврейството в двойна игра, защото преди това казал пред държавния съвет,

че евреите разяждат Франция, че са държава в държавата. Юдейските първенци били

много смутени от императивното изискване на Наполеон да си разкрият картите. По

въпроса за смесените бракове те не дали ясен отговор - дали ще ги допуснат.

Едно е ясно - че скоро след тия решителни действия на Наполеон и след

декларирането на неговите финансови виждания за независимост от международните

банкери, срещу императора започнала подмолна война, подклаждана от милионите на

Ротшилд. Докато Наполеон нападал Русия, Натан Ротшилд финансирал атака на Дюка

на Уелингтон срещу Франция. Тази подмолна дейност на Ротшилд довела до падането

на Наполеон и възстановяването на Бурбоните в лицето на Людовик XVIII. За свалянето

на възстановената монархия след това били организирани други събития през 1830 г. и

революцията от 1848 г., довела до Втората република.

През 50-те години на XIX век се появила една от най- мощните банки Credit

Mobilier на братята Емил и Исак Пе- рер - португалски евреи от град Бордо. Банката на

Перер се опитала да обхване цялата финансова система, но на практика обрала парите

на акционерите, впускайки се в борсови спекулации, пише Михаел Норт в „Парите и

тях- ната история“. Създадената още през 1800 г. Банк дьо Франс от Наполеон са

затвърдила като централна банка по време на големия удар на братя Перер. И след

предизвиканите революционни размирици във Франция през 1848 г., когато

комунистическо-анархистични сили, ръководени от талмудически център, събарят

Юлската монархия и Луи Филип I и установяват република за 3 години. Тогава Карл

Маркс пише Комунистическия манифест, посветен на тази революция и прокламиращ

смъртта на семейството, честната собственост и религията. Революцията на

комунистите през 1848 г. утвърждава Централната банка на Франция.

Талмудистите са винаги в играта с банките

Тази верига от сливане на капитал и превземане на централната банкова власт

от мамонистите се заздравявала непрекъснато до края на XIX век и началото на XX век.

Тя комбинирала паричната власт с пропагандата. Защото обирането на парите на

хората ставало паралелно с обработката на техните мозъци. Така първата световна

агенция „Ройтерс“, която наричат „английска“, била създадена от евреина Йосафат в

Германия. Най-влиятелният вестник „Дейли Телеграф“ в Англия бил купен през 1855 г.

от Йосиф Мозес Леви. Неговият син се прекръстил вече на „Лоусън“ и така „заличил“

еврейската следа. Защо, ако си горд с фамилията си, ще я сменяш? Защо фамилията

Ротшилд не сменила фамилията си, а просто плащала, за да добие благородни- чески

титли - „барон“, „сър“ и да влезе в английския парламент. Вероятно е имало степени на

откритост и възможности за директно афиширане у талмудическата олигархия. Във

всеки случай, основните средства за информация в Западна Европа вече почти изцяло

се намирали в еврейски ръце.

В началото на 70-те години на XIX век станал бум в създаването и сливането на

акционерни дружества в Европа. Играта с акции завладяла като треска целия Запад. В

годината, в която в България турската власт обесва големия национален герой, борец

за свобода и независимост на православния български народ - Васил Левски - 1873, във

Виена се разиграва фалит на банки и акционери.

След едно спираловидно разрастване на цените на акциите, в един момент

започва срив. Той тръгва от една реплика на представител на виенския Ротшилд. Той

подхвърля на един спекулант, който искал да му продаде пакет акции за половин

милион гулдена: „Половин милион? Та всичките новоосновани банки не струват

толкова в момента...“ Това било достатъчно за играчите на борсата да се втурнат да

искат парите си и да осребряват акциите си с раздута спекулативно цена. Естествено

банките не можели да изплащат - защото са банки, създадени на принципа на

ограничения резерв и на лихварството - и фалирали една след друга. Разбира се, без

тези на Ротшилд. Както винаги този свръхспекулант увеличил богатството си, за сметка

на ограбването на хиляди хора.

През 1870 г. оцелелите акционерни дружества били изсмукали парите на по-

малките и се оформили 25 уедрени акционерни играчи. От тях 16 били еврейски. В

управата на всички акционерни дружества по принцип от 1/5 до 1/3 или 30% били

евреи. В същото време процентът на евреите като население спрямо останалите в

Западан Европа не бил повече от 1% средно, пише авторът на редица изследвания за

оформянето на капитализма в Европа - немският социолог и историк Вернер Зомбарт

(1863-1941).

Централната банка на Германия - Райхсбанк се родила също, както и в другите

големи държави на Запада като частно дружество. Основана е точно в годината на

обесването на Левски - 1873. Когато тук, на Изток се е водела война на живот и смърт

за отстояване на националната идентичност, което означавал тогава - на православната

вяра, на Запад се водела война за овладяването на парите на населението и

събирането им в ръцете на тесен кръг хора. Какви хора?

Райхсбанк се появява през 1873 г. като частно предприятие на 15 души, от които

11 били евреи: Бернард, Майер, Блайхредер, Гелпке, Менделсон, Опенхайм, Плаут,

Ротшилд, Щерн, Варшавер и Цвихер, пише Вернер Зомбарт.

Влиянието на богатите евреи над европейските правителства, а в началото на ХХ

век - и над американското, било неоспорим факт за обективните наблюдатели. Ето

какво казва през 1905 г. американският президент Теодор Рузвелт, визирайки евреите,

по повод 250 годишнината от заселването на първите евреи в Америка: „Уверено мога

да кажа, че не са много нациите в нашата страна, а може би няма друга, която пряко

или косвено да е оказала толкова силно влияние на формирането на американския

начин на живот.“

В италианското правителство преди Първата световна война има четирима

евреи: Лузати - премиер, Отолонги, Сонино, и Титани. Подобно е положението и във

Франция. А в Англия директно управлява Ротшилд. Ето какво свидетелства в мемоарите

си немският дипломат Екардщет, посланик в Англия в началото на XX век: „Ако беше

нужно някой да направи интрига срещу руската дипломация, Алф- ред Ротшилд винаги

беше насреща.“ Ротшилд мразел откровено всичко руско и християнско и давал

огромни пари за войни срещу Русия. Той финансирал и Япония за войната и срещу

Русия през 1904 г.

В САЩ еврейското банкерство диктувало политиката в годините преди Първата

световна война. Вече стана дума за това как Уйлям Тафт отпаднал от президентските

избори през 1913 г. защото бил против създаването на централна банка - Федералния

резерв, както искали еврейските банкери. Но Тафт стъпил накриво още година преди

това, когато отказал да заклейми Русия и да прекъсне търговските договори между

Русия и САЩ, защото лидерът на еврейските банкери Яков Шиф поискал това.

Делегация от сънародници на Шиф отишла при Тафт, когато той още бил президент -

през 1911 г. с искане САЩ да прекрати търговските си отношения с Русия, тъй като тя

водела „антисемитска“ политика. Тафт отказал. Шиф не се ръкувал с Тафт на тръгване и

казал: „Значи това е война!“ Натискът бил толкова силен, че Тафт все пак отстъпил след

10 месеца и той склонил да разтрогне руско-американските търговски отношения в

края на 1911 г. Въпреки това, тъй като вече бил проявил непослушание, срещу него бил

организиран заговор и той загубил изборите през 1913 г. в полза на послушния Уилсън.

В английския парламент влиянието на богатите евреи било толкова силно, че

там променили текста на клетвата при влизане в парламента, за да бъде в угода на

евреите, станали английски депутати. Текстът, в който се казвало, че встъпващият в

длъжност парламентарист става такъв в името на „истинната християнска вяра“,

отпаднал. Борбата за това продължила от 1829 до 1858 г., когато юдаистът Ротшилд

станал член на английския парламент.

Вече стана ясно как била създадена и първата централна банка в САЩ -

Федералният резерв и от кого - от няколко юдейски и нееврейски банкери, свързани с

Ротшилд. Историята доказва, че създаването на централни банки, които били частни

институции по принцип, водело до големи финансови кризи. След появата на

Федералния резерв, в САЩ започва подкопаване на финансовата система на света, но

първо трябвало да се превземе тази част от света, която още принадлежала към

Държавата на духа - Православната империя Русия. Това не можело да стане без

голяма, световна война. Запалването на световна война за финасовия елит на САЩ и

Европа не било голяма трудност. Този елит вече бил имплантиран от богати и

влиятелни евреи, които трябвало само в един момент да синхронизират дейността си и

паричните потоци, с които да финансират ог- ромната касапница, отнела живота на 9

милиона души - Първата световна война.

САЩ влизат във войната длъжници, излизат кредитори

До 1914 г., когато пламва Първата световна война, Щатите имат дългове към

европейски страни на стойност 7 милиарда долара. По време на войната САЩ не само

ликвидират дълговете си, но и стават най-големият кредитор на Европа. 1920 г. заварва

държавите от стария континент с общ дълг към Щатите 20 милиарда долара. В списъка

на длъжниците влизат Англия, Франция, Италия, Белгия, Чехословакия, Югославия (или

КСХС - Кралство на сърби, хървати и словенци, както се е казвала тогава), Австрия,

Естония, Латвия, Литва и Унгария.

Общата сума на печалбите на американските корпорации от тази война се

изчисляват на 27,3 милиарда тогавашни долара. Само за 1916 г. в отчета на 48 водещи

фирми се наброяват 965 милиона тогавашни долара печалба. Броят на милионерите

нараства шест пъти в периода 1914-1919 г. Тази финансова върхушка е главно еврейска,

пише тогава световноизвестният автомобилен магнат Хенри Форд в книгата си

„Интернационалите евреи“ през 1920 г. Това нарастване на милионерската маса в САЩ

съвпада с мощна емигрантска вълна от Европа на Авраамовите синове: „В периода

1904-1914 г. ежегодно пристигат по 100 000 евреи“ - пише в „Евреите в

международната политика“ - студия, издадена в София през 1998 г. със съдействието

на израелския посланик. Пак в същото изследване се уточнява, че „в навечерието на

Първата световна война американското еврейство е втората по големина еврейска

общност в света след Русия“.

Потвърждение, че финансовият елит на САЩ е главно еврейски по това време се

дава пак в тази студия: „Редица индустриалци и финансисти от тази среда се

превръщат в символ на развитието на Америка като световна сила. Имена като

Селигман, Гугенхайм, Кун, Лоеб (финансирали болшевишката революция, както

установихме и създали Федералния резерв- б.а.), Уорбърг, Спайър, Шиф, Строс, Лемън,

Голдмън, Роузънуълд, Сакс и др. представляват фамилии, основатели на мощни

финансови институции и търговски компании.“133 Днес „Лемън Брадърс“ и „Голдман и

Сакс“ са водещи спекуланти на пазарите с ценни книжа и акции.

Американците не искат да влизат във войната, която се води в далечната за тях

Европа. Но финансовата върхушка иска. И тя наема специалисти по обработване на

масовото съзнание, за да накарат американците да пожелаят войната. Правителството

създава специална комисия, оглавявана от Джордж Крийл, която започва масирана

обработка на американското обществено мнение. Основна фигура в комисията е

Едуард Л. Бернайс, американски евреин, племенник на Зигмунд Фройд, който за първи

път в началото на ХХ век прилага в САЩ психогенни методи за на рекламиране и

обработка на масовото съзнание. Основните медии, които са в ръцете на еврейски

магнати започват да публикуват снимки-фалшификати на деца, набучени на германски

щикове, както и други подобни първосигнални измислици. Така, както през 1999 г., за

да намерят повод да нападнат

Югославия, американските служби разиграха „Трагедията край Рачак“ - едно

село в Косово, където пак една специална комисия, начело с бивше американско ченге

- Уокър, огласи, че са намерени трупове на албански селяни, убити уж от сърби. След

време се оказа, че това са преобличани специално за целта убити войници. Но поводът

за разгрома на една суверенна православна страна, бе намерен.

Така е действано и в Щатите през годините на Първата световна война, докато

общественото мнение се обръща. Това се иска от него, а САЩ започва да изпраща

пушечно месо в Европа за незнайно каква кауза. Всъщност, кауза има - тя се нарича

държавата Израел. Освен очертаните по- горе печалби, разбира се.

В преговорите за мир в края на Първата война, кой знае защо, от страната на

победителите има доста евреи. Ето какво пише по този въпрос в „Евреите в

международната политика“: „На Версайската мирна конференция през 1919 г.

присъстват и еврейски делегации (като какви? - б.а.) от различни държави.

Американското еврейство е представено от Луис Маршал, Джулиан Мак и др.

Делегациите от САЩ, Централна и Източна Европа се обединяват в „Комитет на

еврейските делегации на мирната конференция“. Той успява да убеди официалните

делегации на силите да одобрят план за създаването на еврейско национално огнище

в Палестина.“134

От този откъс става ясно, че една от целите на войната е била акуширането на нова

държава на евреите в Палестина.

Един друг Брандайс - Луис, когото президентът Уилсън е направил член на Върховния

съд споменава за писмо от тогавашния световен лидер на евреите Xаим Вайцман,

който му пише: „Ние тук се надяваме да укрепим своите позиции с помощта на

американското правителство и на американското еврейство... Вашето мнение, а може

би и мнението на други уважавани хора, близки до правителствените кръгове, в полза

на създаването на национално огнище за евреите в Обетован Израел под

покровителството на Англия, ще заздрави позициите ни...“135

Английският премиер Лойд Джордж направо действа и мисли като убеден (или платен)

агент на световното еврейство. Ето какво казва той: „Една проеврейска декларация ще

окаже силно влияние върху световното еврейство и ...ще мобилизира помощта на

еврейските финансове кръгове. Тяхната помощ ще бъде особено важа за Америка,

особено сега, когато страните от Антантата изразходваха за покупка на военно

снаряжение от САЩ почти целия си златен запас и парите, получени от продажба на

ценни книжа“136

Това признание е много интересно. Лойд Джордж признава, че златният запас

на държавите от Антантата е преминал в САЩ, тоест - във Федералния резерв.

Но защо жреците на Мамона събират световното злато така упорито? С какво ги

привлича?

Златото - проклятие или Божи дар

В глава втора на Битие пише, че „златото на тая земя е добро...“ (гл. 2 ст. 12).

Щом при създаването на света, златото е прогласено за добро от Създателя, защо

толкова човешки страхове, страсти и престъпления с свързани с жълтия метал? Откъде

идва тази мистика около номер 79 в Менделеевата таблица?

В таблицата на Менделеев златото е в една група със среброто и медта. То е

тежък жълт на цвят метал с атомна маса 196, 9665, с няколко изотопа, от които

устойчив е само един с атомна маса 197. Златото има близък строеж на атома със

среброто и медта. В природните залежи златото е винаги в съжителство със сребро и

нерядко с мед. Медните руди много често съдържат злато. Когато продадоха

българския медодобивен комбинат „Пирдоп“ в среда-та на 90-те години на

белгийската фирма „Юнион Миниер“, специалисти от МДК „Пирдоп“ споделиха пред

журналисти, че само златото в рудата, която е на склад в комбината, струва няколко

пъти повече, отколкото платиха белгийците за предприятието.

Химическата и геологична близост между мед, сребро и злато определя и факта,

че от началото на цивилизацията тези три метала са използвани за правене на монети.

Благородни наричат и близките до златото метали от осми ред на Менделеевата

таблица: осмий, иридий и платина. Платината също е ценен и използван за бижута

метал, но е в много по-малки количества от златото като залежи - около една десета от

него. Платината не е използвана като материал за монети с едно куриозно изключение

- при руския цар Николай I (1825-1855), когато са изсечени монети от платина с

номинали 3,6 и 12 рубли.

Какво прави златото уникално като метал? Преди всичко неговата устойчивост.

Златото не се влияе от кислорода, „не хваща ръжда“, казано разговорно. То не

взаимодейства и не се променя при третиране с болшинството киселини. Освен от така

наречената „царска вода“ - смес от солна и азотна киселина. Устойчивостта на златото

не пречи то да е най-ковкият метал - само с ръчна обработка то може да бъде изковано

в най-фини пластини за бижута или за промишлени нужди. В същото време златото

има една от най- големите плътности при металите - 19,3 г/кв.см. Само металите от

платиновата група са по-плътни.

Уникалната устойчивост на златото и то като природна даденост, е качество,

което ни убеждава в неговото пред-назначение при създаването на света. То е „добро“

за да бъде мерило за човешкия труд, стоки и услуги. Които менят формата и обемите

си през вековете, но златото стои като вечен критерий за променливата човешка

дейност.

Плътността му пък придава другото нужно качество за мерило на човешката

дейност и нейния продукт. Защото с тази свръхплътност, златото дава възможност в

неголеми обеми да се концентрира голяма стойност.

Друго качество, което прави златото най-подходящият материал за парите на

света е неговата оскъдност и пропорционална разпръснатост в природата. То никъде

не е в огромен концентриран обем - като „планина от чисто злато“, както се рисуват

нездравите човешки блянове в песни и митове, във фолклора. Концентрацията на

златото в земната кора е средно около 4 милиграма на тон земна маса. Това е много

по-малко от концентрацията на други метали като мед, цинк, олово, които са полезни

на човек, но по друг начин - като суровина за промишлеността. Там, където има златни

находища пък, самият благороден метал и на малки частици в състав на минерали.

Рядко се срещат самородни късове и когато някой от тях е килограм или няколко

килограма, те просто стават уникати и музейни експонати. Такива са намереният през

1842 г. в Урал, получил и собственото име „Големият триъгълник“, с тегло 36 кг. и

световният шампион - „Желаният непознат“, намерен в Австралия през 1869 г., с тегло

70, 9 кг. при съдържание на чистото злато в него 69,9 кг. Според немският учен Xенриx

Квиринг, изследовател на златото, в Бразилия в средата на XIX век бил намерен къс с

тегло 193 кг, но не е запазен.

Все пак, такива случаи са куриози. Общо взето златото е разпределено така, че

да не може един единствен откривател да стане монополист на световното злато.

Точно затова монополът върху световното злато в наши дни - в модерната и

постмодерната епоха се постига по банков път, с електронен подпис и финансови

интриги, а не с корито на златотърсач в ръка. По нататък ще стане дума как точно става

това.

Много любопитен е фактът, че метеоритите са в пъти по-богати на злато от

земната кора. Може това да се приема с пренебрежение от много хора, но за

нематериалисти- те, този факт говори, че на хората е дадено да добиват злато толкова,

колкото то да служи за мерна единица на труда и продуктите от този труд. Такава е

Божията наредба. Нарушаването и от човечеството през последните векове не води до

нищо добро и ние вече виждаме плодовете от опита на мамонистите да подменят

златото с книжни пари без никаква стойност.

Всички изброени дотук качества в съчетание, правят златото онзи уникален

елемент, предназначен да бъде нашите пари.

Защото според икономическите корифеи парите трябва да притежават няколко

основни задължителни качества:

1. Трайност за много време - Вече стана ясно, че златото е най-устойчиво на

природни влияния и не променя състава и вида си с хилядолетия.

2. Лесна делимост - Златото е ковко и може да се обработва с голи ръце.

Позволява да правиш малки и големи монети от него.

3. Оскъдност или висока пределна полезност - да са достатъчно малко като обем,

за да не се обезценяват, но пък достатъчно много, за да покриват обема стоки и

услуги. Да не капят от клоните на дърветата, а за добиването им да се полага

оптимално количество труд - златото е точно това. От началото на човешката

цивилизация са добити около 130 000 тона злато, което прави 4 милиарда унции

(една унция = 27,166 гр.). Като по-голямата част от това злато е добито през

последните 200 години. През 1990 г. населението на света беше 5 милиарда и

292 милиона души. А през 1975 - около 4 милиарда. Тоест при равно

разпределение на добитото световно злато, всеки жител на планетата,

включително новородените бебета и старците в най-дивите места на Африка и

Азия, биха били притежатели на по една унция злато в наши дни.

4. Преносимост, възможност за евтино пренасяне на големи количества пари.

Златото, както казахме е с една от най-големите плътности сред металите и с

ковкост, която позволява разделянето му на различни по обем парчета.

5. Универсалност: общовалидност, общопризнатост и лесна разпознаваемост от

всички нации и раси на планетата - И това качество се притежава от златото - то

не може да се сбърка и от най-неурбанизирания и откъснат от цивилизацията

човек, признато е от всички народи за ценност, което го прави универсално.

Както виждаме, единственият елемент в Менделеевата таблица, който има

качествата да изпълнява функцията на човешки пари е златото. Защо то днес не е

парите на света? И по-точно, защо вече не е парите на света?

Златен стандарт или книжни пари?

Този спор се води от десетилетия сред корифеите на икономиката. Няма да

намерите обаче, завършена и стройна теория, която да изрежда достатъчно на брой и

логично построени аргументи „за“. Преобладават мненията, че златният стандарт е

архаизъм - „варварска отживелица“ или реликва, както се изразява Джон Майнард

Кейнс, величан днес като голям ум в икономиката.

Дали е варварска отживелица златният стандарт обаче? След като установих, че

Кейнс не обяснява ясно и добре Големия финансов крах от 1929 г., приемам с

недоверие и твърдението му, че златният стандарт е варварство и отживелица. При

величаните икономисти много често теориите, с които стават известни, са

продиктувани от политически конюнктурни съображения.

Какво значи да имаме златен стандарт? Това не значи да се разплащаме само

със жълтици, разбира се. Това е парична система, при която ролята на всеобщ

еквивалент играе златото. В парично обръщение се въртят както златни монети, така и

банкноти и книжа, обменими в злато по твърдо съотношение. Златният стандарт може

да е пълен - това значи, че сто процента от пуснатите в обръщение банкноти имат

покритие в злато и могат да бъдат обменени при поискване.

За времената, които днешните учебници по история, писани от атеисти или

промасонски автори, наричат „мрачните векове“ на Средновековието, не се говори

много какво са представлявали финансово. Ако това ставаше, щеше да се види, че

Римската империя със столица Константинопол, наричана от западняците Византия за

заблуда, е образец на финансова хармония за цели 800 години - от IV до XIII век. Няма

никаква инфлация, валутата е непоклатима, златният стандарт - също. Така е на Изток.

На Запад обаче обичат хаоса, инфлацията, финансовите кризи, рязкото обедняване на

маса хора, фалитите и тоталното ограбване на населението от група тарикати. И

понеже обичат всичко това, западняците-икономисти измислят теорията, че златният

стандарт е нещо лошо. Защо е лошо? Защото ограничавал растежа на икономиката и

прогреса на човечеството. Под прогрес тук се разбира спираловидното нарастване на

финансовия балон, на спекулациите на борсата, на търгуването с въздух и

надлъгването на противника, за да му обереш парите. Това е прогрес. Регрес е

придържането към християнските (Божествените) морални норми, които казват да не

даваш пари назаем с лихва, да опрощаваш дълговете на ближните си на всеки седем

години, да не използваш уменията си, за да ограбваш другите, да не използваш

неинформираността на някого, за да го ограбиш, да не се кланяш на Мамона, а на Бог.

Всичко това е ретроградно, пречи на материалния възход на хората и ги спира да

следват „Изкуството да бъдеш Бог“ и „Изкуството да забогатяваме“, ако цитирам само

две от десетките, заливащи книжния пазар заглавия днес.

За ретроградно днешните теоретици приемат разбирането, че трябва да има

златен стандарт. Че парите, които се отпечатват, трябва да имат покритие в злато, тъй

като то, както установихме, е от Бога дадено да бъде мерило за стоки, услуги и човешки

труд.

Мъдрите (и обслужващи култа към Мамона) академични икономисти казват

„не“ на златния стандарт. Докато обаче това „не“ стане ръководен политически

принцип за Великите сили, минават десетилетия на битки. След Наполеоновите войни,

през които златният стандарт е изкуствено разклатен от спекуланти-банкери, през 1821

г. Англия го възстановява, а това е определящо и за цяла Западна Европа. Защото в

Русия, както и в Османската империя този стандарт важи. Около 80-100 години до

Първата световна война европейските страни имат ясен златен стандарт. Това е

означавало, че днешната интеграция в Европейски съюз, по която ахкат

западнофилите, е била ежедневие за дядовците ни. През 1910 г. е можело спокойно да

се хване влака от София за Париж без визи и формалности. Дори без обмяна на валута,

тъй като златният български лев е бил конвертируем (като всяка златна валута

впрочем) навсякъде по света.

През 1913 г. златните запаси на света се оценявали на 6,8 млрд долара. Но

доларът тук е използван само като мерна единица. Той не бил това, което днес

приемаме за него. Той бил просто една от многото валути. Роля на международна

валута по-скоро играела английската лира. Съществувала свободна обменяемост

между валутите и всички те се разменяли с незначителни отклонения от пазарния курс

- не повече от 1%! Курсовете не се отклонявали - нямало черен пазар на валута по

простата причина, че купувачът винаги имал избор: дали с националната си валута да

купи тази чужда валута, която му се предлага, или да купи злато. Така златото

изпълнявало нормалната си роля си на световно мерило на стойностите. За периода

1889-1908 г. например, курсът на лирата стерлинга в Париж мръднал не повече от

0,67%. Това, сравнено с днешните „плаващи“ курсове е просто невероятно. Но е факт.

Износът и вносът на злато били свободни и то можело да се пренася от една страна в

друга без проблем. Законите постановявали централните банки да имат злато,

покриващо определена част от пуснатите в оборот банкноти и то не малка. Пол Ейнциг

обобщава този период така: „Всъщност, справедливо ще е да кажем, че периодът на

златния стандарт до 1914 г. е бил златен век за човечеството...“137

Този златен период обаче дразнел силно скритите властелини. Те не можели да

правят пари от въздуха, защото златният стандарт им връзвал ръцете. И те били

принудени да разпалят Първата световна война, за да ликвидират завинаги този

омразен златен стандарт, ограничаващ ограбването на хората от финансовата

олигархия, от жреците на Мамона.

След войната Англия се опитва да задържи стандарта, но неуспешно - тя е

задлъжняла на САЩ и златото и отива там. Така е и с другите европейски държави.

Русия е разбита и ограбена от група нашественици отвън, финансирани от еврейски

банкери от Ню Йорк и германски банки. Но най-важното постижение на Мамона е

създаването на Федералния резерв на САЩ през 1913 г. След това събитие, да се

премахне златния стандарт в световен мащаб, било въпрос на време. Големият крах от

1929 г., изкуствено разигран от банкерската олигархия в лицето на няколко фамилии от

Европа (главно Ротшилд) дава коз в ръцете на марионетката Рузвелт да издаде закон

през 1933 г., с който отнема златото от всички американци. Те нямат право да

притежават злато. Длъжни са да го продадат на държавната хазна по твърд курс от

20,67 долара за унция. То е изкупено на тази цена от Федералния резерв. На

следващата година Рузвелт разрешава търговията със злато но на цена 35 долара за

унция. Златото вече е прибрано от населението и е у Федералния резерв. Само с това

директивно повишаване на цената на златото, Рузвелт вкарва в касата на Федералния

резерв огромна печалба. Днес американците вече могат да купуват и притежават злато,

но това няма значение за олигархията, защото днешните поколения отдавна не

приемат златото като пари, на никой не би му дошло наум да поиска обмяна на долари

или каквато и да е валута срещу злато.

През 1936 г. между САЩ, Великобритания и Франция е сключено тристранно

споразумение - страните се договарят да купуват и продават злато помежду си срещу

собствената си валута. Това са последните години, които ФЕД използва, за да прибере

златото на Европа на територията на САЩ - по точно, в ръцете на същата олигархия,

създала ФЕД.

През 1939 г. Пазарът на златото в Лондон е затворен. През 1944 в Бретън Уудс е

проведена конференция, която слага основите на Международния валутен фонд и

установява следвоенната финансова система. Американският долар е фиксиран с

обменна стойност спрямо златото 35 долара за унция. Курсът на останалите валути е

фиксиран спрямо долара. Тук виждаме, как световната финансова мафия е начертала

железните рамки, по които ще се развива Западния свят, към който днес и България се

е интегрирала. В този свят златото вече е изтласкано като мерна единица. Вместо него

е вкарано в употреба лъжезлато - доларът. Но ако през 1944 г. на него му е „гласувана“

цена от 35 за унция злато, то през следващите десетилетия ще лъсне цялата липса на

покритие на американския долар и неговата куха същност. През 1945 г. МВФ вече е

факт, уставът му влиза в сила. Във фонда ще бъдат приобщени почти всички

европейски страни и много африкански и южноамерикански. Техните национални

валути са фиксирани по долара. Но самият долар е с неясна стойност. Още през Втората

световна война Федералният резерв е напечатал огромно количество зелени банкноти,

от които трябва да се отърве, защото ако стоят в САЩ, ще гръмне инфлация, каквато не

отива на една страна -победител във войната. Затова Щатите изтласкват доларите без

стойност навън. Но, за да ги приемат другите страни, трябва да бъде отстранен

златният стандарт - и то самите страни да гласуват, че го отменят. Това те правят първо

в тесен кръг през 1944 г. в Бретън Уудс, и на следващата, вече след края на войната.

Виждаме как в късия период от края на Първата световна война до края на

Втората световна война мерилото за стойност - златото е отстранено изцяло от

финансовия свят на практика. Нужни са само 25 години и общо 60 милиона жертви в

двете войни. Но в замяна на това пък финансовият световен елит получава своето -

пълен контрол над парите на света и възможност да ограбва труда и продукта на

земното население.

През 1971 г. президентът Никсън официално отменя златния стандарт. Но това е

чиста формалност, тъй като никоя вече не смята, че може да обмени долари за злато.

От тази дата зелените банкноти са без никакво покритие, дори официално. Защото

неофициално те са такива още от момента на създаване на Федералния резерв. Тази

печатница за пари отдавна залива света с хартийки, които хората приемат за пари. Но

все пак идва момент, в който тия пари стават неприлично много. Как така не настъпва

инфлация? Нали по законите на икономиката, когато паричната маса стане повече от

стоките и услугите, се получава инфлация?

И за това има разрешение. Когато САЩ излиза като доминираща сила на Запада

от Втората световна война, до-минирането и се изразява в това да налага на света

своите безстойностни долари. А светът да ги приема като „новото злато“. Когато

разпръснеш инфлацията върху цялата планета, тя не се чувства у дома. Прави ли го

САЩ? Разбира се, иначе Америка би се пръснала от инфлационен взрив

Беше ли планът „Маршал“ износ на инфлация

По време на Втората световна война Щатите печатат огромно количество пари

без покритие. Страната е застрашена от инфлационен шок. Една от целите на

следвоенната „помощ“ за Европа е тя да погълне хартийките без стойност и да

благодари за това. Провалът идва през 1971 г.

След войната Европа е в руини. В Германия цели градове са сринати до основи.

Промишлеността не работи. Речта на Чърчил във Фултън през 1946 г. спуска т. нар.

желязна завеса и Старият свят е разделен на две части - просъветска и

проамериканска.

През януари 1947 г. държавен секретар на САЩ става бившият шеф на генщаба на

Щатите ген. Маршал. Той реализира това, което ще влезе в историята като „планът

Маршал“. Пред европейците планът е представен като едно ма- щабна програма за

въстановяване на икономиката на Западна Европа. Пред членовете на Асоциацията на

бившите студенти от Xарвард, Маршал държи реч, в която казва: „Не би било нито

подходящо, нито ефикасно правителството на САЩ да изготви едностранчиво

програми за поставяне Европа стопански отново на крака. Това е работа на

европейците. Инициативата, мисля, трябва да дойде от Европа. Ролята на САЩ ще се

състои в приятелска подкрепа, за установяване на една европейска програма и в по-

късно- то попълване на подобна програма, ако това е необходимо. Програмата трябва

да бъде обща, по която са дали съгласие известно число държави, ако не всички

европейски държави.“

Тази концепция е продължение на идеята, която още в края на войната - през

юли 1945 г., военният министър на САЩ Стимсън предлага на президента Труман като

план за „икономическо възстановяване на Европа.“ Защо воен-ният министър предлага

това? По-късно ще стане ясно, че е част от стратегията на САЩ за организиране на

европейските държави във военен блок под попечителството на Щатите. Което се

случва през 1949 г. с формирането на НАТО.

Войната - най удобното време за печатане на долари

По време на война златното покритие на парите е последна грижа за воюващите

държави. Банкноти без такова покритие се печатат и в САЩ с размах. През военните

години общият обем на банкнотите в Америка се увеличава 3,6 пъти. Идва обаче

мирът. Очертава се инфлационен шок. Ако в страната се въртят повече долари от

стоките, които са произведени, ще стане вихрушка, напомняща за 1929 г. Една от

целите на плана „Маршал“ е точно износът на инфлационни пари от Щатите, твърди

руският изследвач Чибрикин. Шестнайсет европейски страни: Австрия, Англия, Белгия

Гърция, Дания, Ирландия, Италия, Люксембург, Норвегия, Португалия, Турция,

Франция, Холандия, Швейцария и Швеция пращат свои представители на 12 юли 1947

г. в Париж, за да договорят американския план. От срещата отсъства проформа най-

важната страна - Западна Германия. Но тя ще получи всъщност най-много пари. Извън

съветския блок само Финландия отказва участие в плана „Марашал“.

За да стане номерът с износа на доларите без покритие, е нужно едно условие -

те да не се връщат в Щатите. А за да не се връщат в САЩ, трябва местните валути

непрекъснато да се обезценяват, за да изглежда доларът велик. Освен това

европейските партньори трябва да са убедени, че доларите, които получават имат

реално покритие.

През 1947 г. това не е проблем. Действа Бретънуудското споразумение от 1944

г., което гарантира, че една унция злато се разменя срещу 35 долара. 17-те европейски

държави са сигурни, че винаги могат да разменят доларите срещу злато. Важното е да

вярваш. Освен това, в плана „Маршал“ има една много примамлива за всяко

европейско правителство клауза, която гласи, че 5% от отпуснатата за страната сума

директно е предназначена за местната администрация. Така че дори някой от

държавниците на стария континент да се е усъмнил в нещо, устата му бързо е била

запушена. Към 1951 г. сумата от тези проценти е над-хвърляла общо половин милиард

долара.

Финландия - изключението, което разобличава плана

Финландското ръководство не приема американската „помощ“ и решава да

развива страната с вътрешни ресурси. Какъв е резултатът?

За държава, която няма ливади и лозя като Франция, в която няма въглищата на

Германия и другите ресурси на западноевропейските държави, нещата се движат доста

добре. В началото на „маршализацията“ на Европа, Финландия е на едно от

последните места в икономическата класация - 20-то от 24 страни. През 1951 г., когато

приключва планът „Маршал“, по производствен ръст Франция и Австрия са зад

Финландия. Германия - локомотивът на Европа и гордостта на плана „Маршал“ е рамо

до рамо с малка и неразчитаща на американските долари Финландия. Великобритания

- тази доскоро огромна колониална империя, непострадала почти от войната, води

само с 10% пред Финландия.

По стандарт на живота повечето от 17-те страни също не могат да стигнат

„лишената“ от помощи Финландия. Финландците правят парични реформи през 1947 и

през 1950 г. Привеждат заплащането в съответствие със стан-дарта на живот.

Ефектът е стабилен и последователен икономически ръст, който са запазили и

до днес. За някои от южните членки на плана „Маршал“ като Италия, това не може да

се каже.

Как Германия и Франция надхитриха САЩ

Износът на инфлационни долари от Америка в Европа не минава все пак така

гладко, както им се иска на американците. Първо де Гол изгражда здрава банкова

система със стабилна национална валута. След това Германия на Ерхард започнала

игра на надхитряне с Щатите. Германците изчислили колко „евродолари“ им трябват за

покритие на произвежданите стоки. Останалото количество от парите на плана

„Маршал“ те поискали в марки. Така неутрализирали износа на инфлация от САЩ.

Лошото започнало, когато все пак започнали да се връщат доларите към САЩ.

Това става вече през 60-те години. Но кулминацията е през 1971 г. когато само за един

ден - 4 май, Централната банка на ГФР обменила 1,2 млрд долара. На следващия ден

обмяната била за 1 милиарда долара. Настава паника зад океана.

Но сривът е започнал през 1965 г., когато де Гол е поискал замяна със злато на

всички долари във Франция - 1,5 милиарда в този момент. Така не може, ние сме

съюзници в НАТО, отговорили от Вашингтон. Добре тогава, вече няма да сме съюзници,

за да не ви смущава този факт, репликирал големият французин. И наистина през тази

година Франция напуска военната част от НАТО. 35 хиляди американски

военнослужащи са принудени да напуснат Франция, 189 военновременни бази са

опразнени.

Ерхард на глас порицава де Гол, но под сурдинка казва на американците същото

като него: „Обменете ми в злато доларите, които има в момента в ГФР, нали сме

съюзници“. Стреснати от твърдостта на де Гол американците за-почват да изплащат в

злато германските долари. Златните им запаси намаляват драстично в този период. До

момента, в който са принудени да обявят официално, че доларът вече няма твърдо

златно покритие.

Днес в света циркулират $ 460 милиарда в банкноти

Това става през август 1971 г. Президентът Никсън съобщава на

съотечествениците си, че в момента в Западна Европа се въртят 55 милиарда долара, в

целия свят извън Щатите те са 80 милиарда. В САЩ количеството им е 52 милиарда, а

златният резерв е намалял два пъти. Сещате се какво ще стане, ако тези всичките

долари се върнат в Америка, нали - оправдава се Никсън. Не звучи много героично за

един републиканец, но няма как.

Конгресът на САЩ приема Закон за промяна на златно- то съдържание на

долара от 0,8867 на 0,8185 г. Това е 10 процентна девалвация на долара. За 3 месеца са

замразени заплатите и цените в САЩ - удар по „свободната пазарна икономика“.

Въвежда се плаващ валутен курс, който отваря пътя на инфлацията. В крайна сметка,

бумерангът се завръща оттам, откъдето е захвърлен.

Така завършва опитът за прехвърляне на цялата американска инфлация на гърба

на Европа. Оттогава положението не се е изменило много. Днес извън САЩ се въртят

460 млрд. долара в банкноти.

Но няма кой да зададе въпроса: Какво ще стане, ако тази маса долари започне

да се завръща в САЩ.

Глава VI

Престъпления изградиха Запада

Има една стара поговорка, че зад всяко голямо богатство лежи престъпление. В

това твърдение има логика. Социологическите проучвания в България днес сочат, че

над две трети от хората не вярват, че можеш да станеш богат с честен труд. Българите

видяха достатъчно престъпници, които пред очите им разграбиха националните

богатства на страната само за малко повече от десетина години. Според дан-ни на

специална парламентарна комисия от 2002 г. активите на България, заварени от

„демократичните промени“, са били над 30 милиарда долара. В хазната като

постъпления от приватизация са постъпили обаче не повече от 2 милиарда долара.

Значи около 28 милиарда са окрадени.

През 15-те години на „прехода“ българският народ видя как бивши сервитьори

или сътрудници на бившата политическа полиция стават банкери и раздават

необезпечени кредити на свои хора. След което банките на тези измислени

мениджъри биваха рефинансирани от БНБ. Така по най-демонстативен начин, без дори

опит за прикриване, националният капитал беше измъкван и разпределян в ограничен

кръг от хора. Тези хора бяха главно произхождащи от бившата партийна номенклатура,

но покрай нея се промъкнаха и разностранни тарикати.

През цялото това време на грабеж, на българите бе обяснявана класическата

икономическа теория на Адам Смит и Давид Рикардо като нещо ново и „пазарно“.

Понеже дотогава Маркс бил доминиращ и ето - новото време ни дава достъп до

истинската пазарна икономика, до скритата ръка на пазара, която движела всичко

според Смит. Нужно е само държавата да се отдръпне от икономиката и да остави

предприемачестовото на хората да си работи, да се търгува свободно и всичко ще си

дойде на място. Под- лъгани от тази перспектива, през 1990 г. - годината на първите уж

свободни и демократични избори, българите регистрираха над 800 000 еднолични

частни фирми. Близо милион българи се заявиха като „предприемачи“ и потриха

доволно ръце в очакване на икономическия просперитет. Като се сложат средно по

трима души на семейство, излиза, че цялото работоспособно възрастно, икономически

активно население на България - около 3-3,5 милиона души, е застанало на старта на

„пазарната икономика“.

Българите са имали вярата, че частната собственост и предприемачеството са

неща, които не могат да се отменят директивно и че комунистическата система само ги

е „замразила“ за известно време. Това показват допитвания до хората, направени от

екип социолози със серия изследвания, финансирани от Национален фонд „Научни

изследвания“ към Министерството на образованието и науката и публикувани през

1994 г.

За отношението си към частната собственост преди падането на

комунистическия режим българите казват следното:

„Вярвах, както много хора у нас,

че тя е отживяла своето време и скоро ще изчезне - 9,3%

Смятах, че тя е отживяла, но още дълго ще същестува - 9,3%

Смятах, че тя неправилно се отрича - 70,7%

Не съм се замислял по този въпрос - 10,7%138

Тези данни показват как хората масово се нагаждат към новите обстоятелства и

демонстрират публично това, което „се иска от тях“. Защото е нереално да приемем, че

през годините на изглеждащия непоклатим социализъм, 70% от българите са живеели

в мисълта си в царството на частната собственост и бизнес, но са се правили на

съвестни политикономисти на социализма, служители и пропагандисти на една

система на общодържавна собственост и централно административно

преразпределение. И това хитруване на българина е засечено от следващия въпрос в

анкетата, зададен през 1991 г.: „Промени ли се вашето отношение към частния бизнес

през последните 2-3 години?“

Ето и отговорите:

Промени се значително - 50,6%

Промени се, но не много - 18,2%

Отношението ми е същото - 31, 2% 139

Как така хем 70% още през 1980 г. са били фенове на частния бизнес тайно, хем

през 1991 г. половината казват, че им се е обърнало на 180 градуса виждането за

частния бизнес.

Ясно е безспорно това, че приемайки демокрацията като шанс за проспериране

в бизнеса, българинът си беше построил през 1990 г. една много илюзорна и наивна

представа за честния капиталистически труд, който води до бързо и законно

забогатяване. Емблема на тези години стана крилатата фраза, наложена от издателите

на първите масови таблоиди - „честни частници“. Това трябваше да внуши на

българина, че настъпва златен период на частната инициатива, която скоростно

преобразява честния труд в солиден капитал. Хората, които пропагандираха „честния

частник“, всъщност бяха кредитни милионери, на които бяха раздадени огромни пари

в началото на прехода и те ги употребиха за закупуване на мерцедеси по поръчка,

струващи стотици хиляди долари и строене на луксозни къщи и жилища. Това не беше

в никакъв случай създаване на капитализъм по класическата схема.

Това беше директно употребяване на парите прим, извлечени от

експлоатирането на българите при поддържаното десетилетия при комунизма ниско

заплащане на труда.

Изкуственото създаване на „капиталисти“ в България е сценирано мероприятие,

което повлича след себе си поредица от убийства и серия от показни престрелки по

улиците на София в следващите десетина години, които напомнят Чикаго от 20-те.

Престъпността става емблема на „демокрацията“ за българите. Но трябва да

мине време, за да разберат, че това не е български патент, че това е отново подарък от

Запада, както ударите срещу Православието през средните векове, както лихварството,

както фашизма и комунизма.

Има ли изобщо чист едър бизнес

През 2000 г. всички правителствени гафове в България бяха изместени от

скандала с изгонването на няколко руски граждани. НСС ги обяви за заплаха за

националната сигурност и намекна за връзките им с международни престъпни

организации.

Коментатори свързват акцията на НСС с директива на ЦРУ, която Тенет е дал на

българското ръководство, за да се пресекат всички възможности за руски бизнес у нас.

В такъв случай акцията на ген. Атанасов - шеф на НСС, трябва да се разглежда като

геополитически акт на марионетна държава, която служи за инструмент в битката

между американски и руски корпорации.

Това не е изключено, особено като се има предвид колко лесно може един

бизнес в днешно време да бъде обявен за нечист. Много често границата между чистия

и нечистия бизнес е тънка и се къса. По-важното обаче е, че винаги е с предимство

този, който вече е натрупал капитали, дори чрез престъпления и след десетилетия

казва: „Аз съм легитимната компания „Х“, аз съм световна марка“. Един преглед на

историята на световния едър бизнес показва, че зад фасадата на най-известните фирми

стои печатът на престъплението.

Когато става дума за демокрацията у нас, всеки папагалстващ квартален

политикан ще ви даде анекдотичния пример с английската ливада, която трябвало да

се поддържа 300 години, за да се получи. Тази метафора за дълголетието на

парламентаризма и демократичните правила в „цивилизованата Англия“ обикновено

служи за пример колко ние, балканските субекти, сме далеч от цивилизацията.

Това захласване по столетните английски традиции винаги прескача един

въпрос. Как Англия стана такава мощна държава, пример за туземците от Балканския

полуостров? Отговор на този фундаментален въпрос дава историята на английската

аристокрация и капитал. През ХУ1 век в Атлантическия океан и континенталните

морета се води грандиозна битка между Испания и Англия. Двете държави се бият за

колониите на Новия свят. „Непобедимата армада“ на испанския крал е разбита от

английската флота. Която се командва от вицеадмирала сър Френсис Дрейк. Кой е той?

Най-обикновен разбойник, убиец, крадец и пират. Изучил занаята при чичо си Xоукинз,

един от първите роботърговци, нападал португалски и испански кораби, за да краде от

тях всичко - роби, стоки и скъпоценности.

Пиратството на Дрейк станало държавно занимание, когато кралица Елизабет

одобрила неговите нападения върху испански кораби. В крайна сметка кралицата

посвещава бандита в рицарски сан и го назначава за вицеадмирал на флота си. Не

безплатно, разбира се, а срещу 2 милиона и 250 хиляди златни лири - половината от

общата плячка на пирата.

Друг известен бандит, получил благородническа титла е Xенри Морган. Ако

някой смята, обаче, че и испанската корона не се възползва от пиратски набези за

попълване на хазната, се лъже.

Френският крал Луи XIV също често използвал флибустиерите (френски пирати)

като донори. Когато човек се разхожда из улиците на Париж, Лондон или Мадрид и

цъка с уста пред красивите фасади на старите сгради, не е лошо да се сеща за

пиратството като държавна политика и първоначално натрупване на капитала в

„цивилизованата“ Западна Европа.

Търговията с роби - държавна грижа на Англия

С какво се различават днешните „търговци на плът“, за които западните медии

обикновено обвиняват „източноевропейските мафии“, макар че западните мафии се

хранят също от този черен бизнес. Търговията с хора стои в основите на западните

демокрации. Някои от първите капиталисти в Англия и САЩ са натрупали първите си

милиони от пазара на роби. Те обаче не са преследван „подземен свят“ както

днешните си колеги, а богатеят от мръсния си занаят с пълната поддръжка на властта в

своите страни. Така например още през 1588 г. английската кралица дава на група

търговци монопола да търгуват между английските владения и Западна Индия

(Америка - б.р.), включително и „търговията с роби“. За целта е образувана African

company of Merchant Adventurers“ - Африканска търговска компания. При Чарлз II бива

основано пък „Английското кралско дружество за превоз и търговия с Африка“. Начело

на акционерите стои братът на краля, Йоркският херцог. Компанията доставя на

английските плантатори по 3000 роби-негри.

Първите роби в Америка са пренесени още през 1619 г. Те изпреварват

историческия кораб „Мейфлауър“, който се смята за символ на първите преселници в

Америка и пристига през 1620 г.

През 1763 г. в Американските колонии вече има 230 000 роби. През 1776 г.

робите са 40% от населението на Южните щати и 20% от населението на Северните.

Когато се провъзгласява Декларацията за правата и свободите, в Америка има 600 000

роби. Робовладелци са много от „бащите на САЩ“ - Джордж Вашингтон, Томас

Джеферсън, Бенджамин Франклин. Робите от Африка са предпочитаната безплатна

работна ръка, защото местното население на Америка - индианците отказва да работи

без пари на колонизаторите и в знак на отказ се самоубиват масово. Огромна част от

тях са избити извън това на няколко вълни от първото им въстание през 1637 г. до

последната третина на XIX век.

Официалната английска статистика сочи, че само през 1768 г. от Африка за

Америка са пренесени 100 000 негри- роби. Шейсет хиляди били транспортирани с

кораби под английски флаг, 23 000 - с кораби под френски, холандски и датски флаг. До

1537 г. всъщност негрите и индианците се смятат за животни от „цивилизования“

Запад. Чак през тази година папа Павел III ги обявява за хора чрез специална була. През

1792 г. има опит в Долната камара на английския парламент да се забрани търговията с

роби, но Камарата на лордовете отхвърля проекта, защото много от лордовете богатеят

от мръсния бизнес. Днес техните потомци са образец за цивилизация и отлежал

парламентаризъм в очите на източноевропейските наивници.

Приема се, че общият брой на африканците, похитени и продадени в робство е

между 30 и 50 милиона души. Черната търговия продължава до ново време.

Последният известен американски кораб с „черна стока“, датира от 1901 г.

САЩ са създадени от мафията

Америка поначало е заселена от криминални престъпници, които бягат от

закона в Европа. В началото на ХХ век там превес в натрупването на черни капитали

вземат италианските и еврейските гангстерски банди. Постепенно те превземат

държавата и овладяват всички печеливши дейности. Сухият режим превръща в

милиардери бандит- чета като Ал Капоне. Чарлз Лъки Лучано пък организира тъмния

бизнес на федеративен принцип, обхващащ цялата страна. Холивуд, тази фабрика за

сънища, е под контрола на евреина Бъгси Сийгъл, маниак и убиец, дясна ръка на

Лучано. Продуценти и актьори, изправящи на крака милиони от цял свят, и мафиотите

са съдружници. Самият Лучано работи с най-високото ниво на американската

администрация.

Държавната власт на САЩ влиза в комбина с боса на Коза Ностра за

дебаркирането в Сицилия. Историята с пъпната връв между държавна власт и пирати

се повтаря в средата на ХХ век в САЩ. Лично губернаторът Томас Да- уей признава: „От

момента на влизането на САЩ във войната, армейските служби потърсиха помощта на

Лучано.“ А дон Вито Дженовезе, първи сътрудник на Лучано, е личен преводач на

командващия военната полиция в Италия Чарлз Дън през 1944 г.

За милиони няма закони в Америка

Този припев от днешния ни попфолк е напълно приложим за големите магнати

на световния бизнес в областта на петрола и оръжията. Например водещата в цял свят

американска компания „Стандарт ойл“, основана от Джон Рокфелер през 1870 г.

започва дейността си с нарушаване на законите. През 1872 г. Рокфелер сключва

договор с жп компаниите, който създава монопол на „Стандарт ойл“. Договорът е

против антимонополните закони на САЩ, но никой не закача баровеца. Рокфелер не се

спира пред рекет, убийства и саботажи, за да завладее територия в бизнеса.

През седемдесетте години щатското списание „Ню рипъблик“ пише, че откак е

създаден - от 80 години, антитръстовият закон на Шърман не е бил прилаган. През 1972

г. в „Ню Йорк таймс“ излиза статията „Бизнесът на Америка“. Тя разкрива море от

закононарушения, върху които е построен американският икономически модел.

Според водещия вестник всекидневно биват мамени милиони хора в строителния

бизнес, непрекъснато се дават огромни рушвети от предприемачи, които след това

ощетяват данъкоплатците с цените си. Така е в ж.п. бизнеса, военнопромишления

комплекс и на практика във всеки едър бизнес, пише „Ню Йорк таймс“ и вижда това

като разпад на политико- икономическата система. В далаверите обикновено са

замесени висши политици.

Класически е случаят с вицепрезидентът на Никсън - Спиро Егню, който бе

уличен в укриване на данъци в големи размери и бе осъден на глоба и 3 години

условно лишаване от свобода. Днес Западът сочи руската мафия и групировките от

Източна Европа като основно зло, но това е най-вече, за да прикрие собствените си

мръсни сделки.

Над $1000 милиарда са мръсните пари по света

В момента парите от незаконни дейности са толкова много, че често подчиняват

цели правителства и държавни институции на силата си. Скандалите през 2000 г. с $10

милиарда руски пари, изпрани през Нюйоркската банка, са само връх на айсберга и не

предизвикаха апокалипсис, защото уличават щатска банка. „Това не може да повлияе

на руско-американските отношения“ каза Талбот по този повод. По-важното е, че в

далаверата с мръсни пари няма „добри и лоши“, както искат сега да ни внушат

българските пропагандисти и техните американски наставници. От много време у нас

тече първобитна пропаганда, която има за цел да наложи тезата, че всичко руско е

свързано с мръсен бизнес и мафия. Българският читател и зрител трябва да се отврати

от руснаците и да не прави повече бизнес с тях. За да правят само американците.

Защото българските цигари от руския пазар ги измести „Филип Морис“, а не НЛО.

ЦРУ е дало данни за престъпната дейност на изгонените руски граждани,

разсъждават наши умници и разглеждат ЦРУ като платино-иридиев еталон за честност

и хуманизъм. В същото време „Компанията“, както наричат управлението щатските

ченгета, върти такъв подземен бизнес с наркотици, че в картела „Меделин“ може да си

скубят мустаците от завист.

През 1996 г. Комисията по разузнаването в американския Сенат изслуша

няколко доклада, разкриващи, че ЦРУ са внесли тонове кокаин в гетата на чернокожите

в Лос Анджелис и други големи градове на САЩ. С парите от наркотика е купувано

оръжие, изпращано в Никарагуа. Но тлъста част от мръсните пари са потънали във

височайши джобове. Според полковник Оливър Норт, подсъдим по това дело, двама от

притежателите на джобовете се казват Бил Клинтън и Джордж Буш.

Днес по цял свят е познат знакът на „Шел“ мидата, която стои на всяка тяхна

бензиностанция. Колко хора обаче знаят, че основателят на Роял Дъч Шел - Хенри

Детердинг е бил спонсор на Хитлер. Той е подпомогнал много здраво предизборната

му кампания през 1932 г. и поднесъл на фюрера като личен подарък кюлчета платина.

Би трябвало еврейските организации по света да правят непрекъснати живи вериги на

протест около бензиностанциите на „Шел“.

Бенджамин Франклин обмислял развъдник за роби във Флорида

Когато всеки платен пропагандист на западна, най-често американска фондация

ви заговори за светлия пример на американската или английската демокрация и

пазарна икономика, питайте го знае ли фамилната история на легендарния

американски магнат Форбс.

Всеки е чувал за Форбс, той беше и кандидат за президент на САЩ, издава

„влиятелното“ или „авторитетното“, както гласи клишето списание „Форбс“ и

българските журналисти много често обичат да цитират данни от това списание, тъй

като то е известно с това, че прави периодични класации на най-богатите хора и фирми

в света. Там понякога се промъкват и имената на български новобогаташи като Илия

Павлов и Васил Божков.

Но откъде идва Форбс? Какъв е той? Как е станал милиардер? Какъв е бил баща

му, дядо му? Трудови хора, земеделци или фабриканти, които с пот на челото са

натрупали първоначалния капитал, живеейки аскетично, но оставяйки на поколенията

милиони. Не, такъв модел може да си види по българските земи преди

Освобождението, когато нашият еснаф се е кооперирал и е създавал

взаимоспомагателни каси, за да съществува независимо от турската държава и

действително е живял аскетичен живот, ценейки стотинката.

Това не важи за такива като Форбс. Истината е, че прадядото на днешния Форбс

- Джон Форбс е най-обикновен контрабандист на опиум. Оттам идват големите му

пари, с които той купува земи и имущество в САЩ. През 1837 г. той се връща от Китай с

толкова пари, че финансира строежа на Централната железопътна линия на Мичигън.

Наркотрафикантът Форбс групира подобни на него магнати, с които започва да

изкупува компании. Така днес неговият потомък вече е суперуважаван и много богат

милиардер, който се забавлява да пренарежда класации с имената на богаташи.

А какво да кажем за един от най-известните „бащи-основатели“ на САЩ

Александър Хамилтън. Участвал в изработването на Конституцията и първият финансов

министър на Щатите през 1789-1795 г. Неговата физиономия стои на десетдоларовата

банкнота. Хамилтън става член на висшето общество по масонска линия с усилия, тъй

като е не- законнороден. Отрано разбира, че който концентрира парите на другите,

има и властта над тях. Затова се бори да основе първата Ню Йоркска банка и успява

благодарение на братята от ложата. Той прилага нечестния принцип на използването

на вътрешна информация, за да трупа богатство. Прави изгодно и нечестно евтино

изкупуване на военния дълг и спечелва огромни пари при неговото изплащане на по-

висока цена.

Хамилтън е интересен още с малко известните си тези по време на приемането

на Конституцията на САЩ през 1789 г. По една случайност тази конституция е приета в

годината на революциаята във Франция, извършена от масони-илюминати и целяща

унищожение на църквата, християнството и монархията като божествен институт.

Куриозното при Хамилтън е че този „свободолюбец“ поискал президентът на САЩ да е

пожизнен. Той твърдял още, че е неправилно формата на властта да се решава от

народа.

Любопитен факт при свикването на Континенталния конгрес, който решил да се

създаде независима държава САЩ и тя да има Конституция нямал никаква

представителност. По това време в американските колонии живеели 2,6 милиона

души. А хората, които се събрали да решават съдбата на колониите били само 56. От

тях 53-ма били масони. Тази затворена и конспиративна групичка действа като

истинска болшевишка партия. Първото, което прави е да създаде своеобразен ЧК -

„Комитети по безопасност“ по предложение на С. Адамс, Патрик Xенри и Дж. Чорън.

Тези комитети трябвало да контролират решенията на Контененталния конгрес. Тоест,

да бдят за диктата на 56 души над 2,6 милиона. През 1775 г. този конгрес се свиква в

лицето на споменатите вече 56 души, представляващи 12 колонии без Джорджия. През

1776 г. трима делегати - Робърт Ливингстън, Джеймс Уилсън и Джон Дикинсън се

обявяват против такъв непредставителен конгрес да диктува правилата на всички

колонии. Но болшинството надделява и през 1776 г. е приета Декларацията за

независимост-та на двамата робовладелци и масони Томас Джеферсън и Бенджамин

Франклин. Тя узаконява революцията на масоните за създаване на нова държава. Карл

Маркс оценява високо тази декларация и я нарича „Първата декларация за правата на

човека.“ А Ленин нарича Американската революция - „една от първите действителни

революционни войни“.

Не е излишно да припомним и мотивите за тази революция. Те са икономически

- английският крал налагал големи данъци. Когато вземат властта обаче „бащите“ като

Б. Франклин и Xамилтън веднага налагат такива данъци, че новоучредените

американци вдигат серия от бунтове. Довчерашни борци за независимост от Лондон

като Дениъл Шейс водят през 1786 г. вече бунтовници против „бащите“. Бостънските

търговци, които изсипваха преди няколко години чай в морето в знак на протест против

таксите и митата на Англия, сега финансират войска срещу бунтарите против новите

данъци. Бунтовниците са избити, новата власт е укрепена. В Ню Джърси, Пенсилвания,

Масачузетс избухват фермерски бунтове против новите данъци на радетелите за „най-

свободна държава“. Бунтовете са смазани жестоко от редовна войска.

Повечето от „бащите“ на САЩ, освен че са масони, са и завършени гангстери по

душа. Друг лик от доларовите купюри - Бенджамин Франклин е останал в

енциклопедиите като голям хуманист и изобретател. Оказва се, че той е впрягал здраво

изобретателските си способности и в посока на роботърговския бизнес. Той обмислял

иновацията как да се отглеждат (развъждат роби) във Флорида, вместо да се налага да

ги внасят с рисковани рейсове от Африка, пише американският изследовател Стивън

Сора140. Като питомни зайци един вид - по-лесно и удобно.

„Прогресивният“ Джон Лок - и той робовладелец

Интересна е привилегията, която получава например основателят на щата

Джорджия Джеймс Огълторп през XVII век. Той прави компанията „Роял Африкан

Къмпъни“. Тази фирма получава разрешително от Лондон да внася злато и роби от

Африка в двете Америки за 1000 години! Наистина перспективно начинание. Не е ясно

дали днес потомците на Огълторп ползват разрешителното. При всички случаи те имат

натрупаното богатство от мръсния бизнес на предците си и са във висшата класа.

Но не по-малко интересно е акционерното участие в тази робовладелска

корпорация на видния английски философ Джон Лок. Неговите трактати за човешката

свобода, която изключва Бог като необходимост за човека, са възхвалявани от наши и

чужди папагалски гласове. Но кой знае защо в тях липса този важен момент от

биографията на робовладелеца Лок.

За най-богатия човек в Америка през 1800 година - Джон Джейкъб Астор не може да се

каже, че е изписан на някоя банкнота, но го има като марка на верига хотели, както и

върху цигарени кутии. Американците ценят високо престъпниците си. Астор прави пари

първо от търговия с кожи като лъже мащабно индианците и ги ограбва. В един момент

Източноиндийската компания го допуска до търговията с опиум, която е незаконна за

Китай. „Американска кожена компания“ на Джон Астор става от този момент само

фиктивно кожена и практически опиумна. Само от един курс между Турция и Китай

Астор пласира 10 тона опиум. Астор излиза с огромни печалби от престъпния

наркотрафик. През 1800 г. той има 250 000 долара при средни доходи на

американското семейство от 750 долара годишно.

Иначе Джон Астор е син на немски месар, но с идването си в Америка влиза в

холандската масонска ложа и оттам достъпът му до скъпоценния бизнес с опиум е

открит. Не всеки е можел да го върши.

Един друг виден американски първенец също е преплетен с опиумната хай-

мафия. Неговият лик стои върху 50 доларовата банкнота и той се казва Юлисис Грант.

Той се жени за Джулия Дент, чието семейство е една от английските фамилии, които

движат търговията с дрога през първите десетилетия на Х1Х век. Дори пострадва

търговски от една конфискация на китайския император Лин Цзе-Хсу, който конфискува

1700 сандъка от забранения за внасяне в Китай опиум от семейната фирма на тъста на

Грант - „Дент и компания“.

Но понеже заговорихме за бащите - основатели на Америка, ще бъде неучтиво

да прескочим такава видна фамилия като Рузвелт, дала цели двама президенти на САЩ

- Теодор Рузвелт и Франклин Делано Рузвелт.

Фамилията Рузвелт е свързана с бандити

Нека да ги преставим накратко.

Коренът на американските Рузвелт е Клаес Мартензен ван Роозвелт, който

пристига от Холандия през 40-те години на ХУ11 век. Неговият син Никълъс също като

Астор започва с бизнес с кожи. Двамата сина на Никълъс са двата клона, от които се

появяват двамата бъдещи президенти. Чрез масонски връзки и бракове тези предци

влизат в банкерските среди на такива мащабни измамници и обирджии като Дж. П.

Морган и Вандербилт. А това им давало писта към голямата политическа игра.

Да си роднина на Вандербилт било голяма атестация.

Впрочем, ето какво пише за самия т.нар. „комодор“ Корнелиус Вандербилт един

от американските изследователи на елита Густав Майерс в книгата си „История на

американските милиардери“: „Първите милиони на Вандербилт били получени от него

предимно в резултат на измама, шантаж и кражби.“

За бандитския морал на Вандербилт говори историята на неговия „бизнес“. По

време на Гражданската война правителството имало нужда от кораби. Вандербилт

събрал стари, неставащи за нищо корита, позакърпил ги и след съответния рушвет

„получил“ поръчката да снабди родната флота с „нови кораби“. Боклуците, които

продал на собствената си държава, потъвали още при отплаването си, но измамникът

Вандербилт си бил прибрал парите за тях.

Нюйоркската централна железница била купена от Вандербилт след серия от

повреди на платени от него бандити, които разглобявали релсите и предизвикали

поредица от катастрофи с жертви. Накрая железницата, която дълго не искала да се

продава на Вандербилт, клекнала.

Друга емблема на Нова Англия е Роуд Айлънд - американската Венеция. Но

когато се наливали основите на Америка през XVII век, това бил центърът на търговия с

роби. Там се заселват през 1654 г. няколко семейства португалски сефарадски евреи:

Аарон Лопез, Авраам Редуд, Авраам Перейра Мендес, Яков Риверас, Яков Полок.

Заедно с английски колонизатори като Самюъл Върнън, Джон Канинг и Джоузеф

Уонтън те развъртели здраво търговията с роби, но и основали масонска ложа. Начело

застанал евреинът Мозес Сиксас - велик майстор на Роуд Айлънд от 1791 до 1800 г.

След което основава, както се полага и Банк ъф Роуд Айлънд. Друг евреин - Мозес

Майкъл Xей въвежда шотландското масонство в Америка и основава Банк ъф Бостън,

пише Стивън Сора141

Най-мащабният търговец на плът в Роуд Айлънд бил Аарон Лопез. Той имал 30

кораба и задвижил мощна търговска линия за пренасяне на роби и алкохол. Според

автора на книгата „Печално известния триъгълник“ Джей Когтри само собствениците на

кораби от Роуд Айланд са превозили 100 000 африканци като продадени роби.

Роби и опиум - това е стоката, с която забогатяват строителите на Америка.

Който ви ги представя като някакви съвестни и честни християни, избягали от

ретроградните порядки на Стария континент, просто ви разказва приказки за деца от

предучилищна възраст.

Но откъде идва този последователен интерес към опиума?

Как Англия зариби Китай и Европа с дрога

Днес можем да чуем от новинарските емисии как героичните органи на

българската полиция са разкрили нови пратки хероин, пренасяни през нашата страна.

Чуваме и снизходителните препоръки от страна на американски или английски

дипломати и спецслужби, с които те хвалят България в борбата и с наркотрафика, но и

дружески добавят: „Още работа трябва!“ Финансовият министър в кабинета на

Сакскобургготски Милен Велчев дори наруши законите и даде на концесия българските

митници на няколко бивши английски ченгета от фирмата „Краун Ейджънтс“. От

българската хазна бяха отделени месечни заплати по 20 000 долара на англичанин в

момент, в който средната заплата на българина е 120 долара.

По-велика клоунада от това не може да има. За фирмата „Краун Ейджънтс“ -

„Агентите на короната“ можем да прочетем много интересна статия на Дийн

Андромидас в „Икзекютив интелинджънтс ривю“ от август 1997 г.. Там за тази фирма

пише, че е „създадена през 1883 г. като колониален инструмент за ограбване на

колониите“142

Според автора „Краун Ейджънтс“ сега обслужва сфери като: оръжие, офшорно

банкиране, граничен контрол, както и „административно обслужване на криминални

картели от световен мащаб.“143

В Англия е имало три правителствени и парламентарни разследвания срещу

„Краун Ейджънтс“. Българският кабинет обаче хвърля 8 милиона и 132 хиляди

английски лири за 3 години за заплати на тези съмнителни англичани, които поемат

българските митници на концесия.

Всъщност това е стара колониална практика на англичаните и фактът, че днес я

виждаме в България, означава само, че страната ни се третира като колония от Англия.

Само че сега сме 2004 година, а тази колониална практика на Англия датира от векове.

Британската Източноиндийска компания е създадена през 1600 г. при кралица

Елизабет I. През 1609 патентът на Компанията е подновен зе неограничено време. Тя

има монопола да търгува с Индиите. През 1651 г. Англия вече е добила самочувствието

да разгони всички конкуренти за бизнес с колониите. Тя приема т. нар. Навигационен

акт, който забранява на други държави да търгуват с източните колонии. Както

виждаме на папагалите, повтарящи баснята за английската ливада на демокрацията,

ще им се наложи да коригират идиличните си представи. Нищо демократично няма в

това да налагаш със сила кой да купува от теб. Според Адам Смит монополът на

британските кораби да търгуват с колониите ставал чрез „абсолютни забрани“ и

„обременителни мита“. Според Cambridge Economic History of Europe целта на Англия

била да „придобие стратегическо могъщество и икономическо богатство, благодарение

на корабите и колониалния монопол“. Нахлуването на британците в Далечния Изток и

двете Америки било съпроводено с изключителна жестокост и масови избивания,

пишат някои изследователи на този период като Джефри Паркър и Джеймс Трейси.

Според Трейси до идването на англичаните Изтокът е имал друга философия за пазар -

отворен и свободен за всеки, който идва с мир. Британците донесли война и насилие.

Те налагали със сила да купуваш стоките им на изгодната за тях цена и вземали

нужните им източни стоки също на изгодна за тях цена. Най-мръсното в дейността на

английските търговци, оторизирани от короната, било насилственото утвръждаване на

продажбата на големи количества опиум в Китай и някои други азитски страни. От

опиума печалбите били фантастични - по неколкостотин процента. Впрочем и днес от

наркотици се печели в мащаби от 400-500% нагоре.

Това, което измислили англичаните, днес се нарича триъгълна схема. Какво е

представлявала триъгълната схема на Англия в Далечния Изток. Първо - окупиране на

Афганистан, Индия и част от Китай. След това принуждаване на селяните в Афганистан

и Индия да сеят мак. След което макът бива обиран от същите роби, обработен като

опиум и натоварен за Китай. В Китай този опиум се продава на населението масово с

огромна надценка и се реализира печалба от типа на 500 или 1000%.

За да заработи обаче добре схемата, са нужни някои подробности. Например Китай да

няма нищо против да му зарибяваш населението с опиум и да го дрогираш масово.

Китайският император естествено бил против. Какво следва, според вас? Извинение от

страна англичаните - ще кажете, подлъгвайки се по образите на джентълмени от

холивудското кино. Нищо подобно!

Англичаните постъпват като долнопробни, улични ганстери-рекетьори. Те

започват война с Китай, за да му наложат насила да приеме пратките с опиум.

„Образецът на цивилизация“, „високоразвитата“ Англия, която се дава за пример на

западна демокрация, се саморазобличава с този дирижиран от короната в Лондон

трафик на наркотик като държава-бандит и наркотрафикант. Каквато тя всъщност е

била през целия период на натрупване на капитали.

Интересна дипломатичност проявяват енциклопедиите днес, когато отворите

страниците им на годините 1839-1858 г. за Централна, Южна и Източна Азия. Там пише

с по два реда, че са се водили „опиумни войни“.

Избягва се по-задълбочено тълкуване на тези войни. Те не се обясняват. А не се

обясняват, защото обяснението е много нелицеприятно за Англия. Защото трябва

просто да се каже, че Англия, в комбина със САЩ, са родители на световния

наркобизнес. При това - на най-високо държавно ниво.

През 1839 г. британските войски се бият срещу афганистанците. Афганистан е

нужен на Англия като маково поле. Като територия за отглеждане на опиум. Над 15

000-на британска войска, водена от Джон Кийн, нахлува в Афганистан от Индия и

превзема Газни и Кабул. На власт е поставен марионетния Шах Шаджа. В Кабул остава

британски гарнизон. През същата година започва и първата опиумна война между

Англия и Китай. Китайците се опитват да спрат покровителстваната от англичаните

търговия с опиум в Кантон. Британските военноморски сили разбиват китайския флот.

На следващата година опиумната война продължава. Английският флот разбива още

една китайска флотилия и извършва десант. Британците овладяват укрепленията Богю

на Перлената река, както и самия Кантон, след това - Амой и Нинсян. През 1842 г.

англичаните овладяват Шанхай и Чжънцзян. Според Нанкинския договор

Великобритания овладява Хонконг, получава 20 милиона долара обезщетение (за това,

че е агресор!) и налага ултиматум Китай да отвори т. нар. „договорни пристанища“ в

Кантон, Амой, Фучжоу, Нинбо и Шанхай. Това гарантира вноса на опиум от английските

и американските кораби в Китай.

Ако след тези факти някой настоява да оприличава английската „демокрация“ с

тристагодишна ливада, той трябва задължително да уточни, че ливадата е напоявана

не с вода, а със страшно много кръв и наркотици.

Митът за западната либерална икономика и демокрация

Другата голяма заблуда, която се изучава днес в повърхностните и

фалшифициращи историята учебници, е твърдението, че Англия родила пазарния

либерализъм. По време на насилствената си геноцидна колонизаторска политика

Англия и нейните търговски компании са всичко друго, но не либерални. Те са по-скоро

образец на феодална и авторитарна държава от болшевишки тип. Ето какво пише

изследователят на икономическата история на Англия Джон Брюър: „Подемът на

Великобритания през XVII и XVIII век, упражняващ своята власт по начин чисто брутален

и варварски върху поданиците си от далечните страни, съвпадна с преобразуване на

начина на британско управление. Противно на либералната традиция Великобритания

стана през тази епоха данъчно-военна държава. Британската държава стана една от

най-мощните държави в Европа, която вземаше пари от джобовете на хората и

изпращаше с тях войници по бойните полета и моряци в океаните. Търговците и

финансистите се състезаваха да спечелят протекцията на най-голямото икономическо

образувание - държавата.“

Като четем тези редове, виждаме, че отправяните упреци към една Русия на

царете-самодържци за авторитаризъм и централизирана държавност, са чисто

двуличие и прикриване на военно-тоталитарния характер на Англия в годините на най-

големите и натрупвания. Данъците на англичаните по този случай надхвърляли една

трета от доходите, с което те биели по централизъм и администриране Франция.

Либерализъм може и да е съществувал в главата на Смит, но в управлението на

Великобритания през ХУ11, ХУ111и Х1Х век - не. Чак през 1844 г. английският

парламент приема някакво либерализиране на търговията с известния „Закон за

компаниите“ (Companies Act).

Но ако си мислите, че след тази дата Англия става либерално-демократична

пазарна страна като от учебник, грешите. Тогава се разгаря търговията с опиум, от

която английски лордове и американски бъдещи магнати ще направят огромни пари.

Но преди това английските „джентълмени“ извършват такова варварско ограбване и

геноцид в Индия и Китай, на което германските племена ост и вестготи могат да си

разкъсат коженото облекло от завист и яд. Техните набези над Рим изглеждат като

ученическа ексурзия в сравнение с нашествието на англичаните в Бенгалия (днешен

Бангладеш) и Индия.

На собствена територия Английската върхушка също не практикувала

демокрация. Поради ужасните условия на живот и труд през 1819 г. в Манчестър

работници и занятчии се вдигнали на протест. Около 60 000 човека се събра-ли и

поискали право на глас на всички хора от мъжки пол (което значи, че дотогава са

нямали). Демонстрациите били мирни, но властта изпратила 15-ти хусарски полк,

йомените и чешилските доброволци. Те прегазили тълпата с конница и със саби в ръка

избили няколкостотин души. Общо 500 убити и ранени, отчели хроникьорите тогава.

Нарекли това събитие „Клането при Петърло“, като съчетание от полето на Свети Петър

и Ватерло. Митът, че в Англия имало парламентарна демокрация се развенчава от

фактите. До края на 19 век англичаните на практика нямали общо право на глас. Имало

наследствена горна камара на лордовете, която нямала нищо общо с избори - тя

просто била наследствена. Долната камара на общините се водела изборна, но тя

първо не доминирала, както е сега, и второ - била под пълната власт на

земевладелската аристокрация, която държала избирателните колегии. Хората, имащи

право на глас, били изключително малко и под пълната власт на аристократите.

Наричали избирателните райони „джобни“, защото зависели изцяло от джоба на

местния господар. Или, казано другояче, били в джоба му. За това доколко е имало

представителност говорят цифрите. През 1815 г. графство Корнуел с 400 000 души

имало 44 представители, а Лондон с 1 милион население имал 4-ма. По времето на

идването на власт на кралица Виктория - 1837 г. - от всички англичани само една

петдесет и пета част са имали право на глас. Това прави 300 000 души. А право да бъдат

избирани са имали много по-малко хора.

България била по-демократична от Англия

Не е ясно на колко днешни българи, които ахкат в захлас по английската

демокрация, е известен фактът, че правото на глас за мъжете в Англия за първи път се

разширява масово едва през 1885 г. Тоест с шест години по-късно от България! Където

Търновската Конституция от 1879 г. дава абсолютно равно право на глас на всички

български граждани без оглед на религия, етнически произход и пол. Жените в Англия

нямат право да гласуват до края на XIX век.

Колко хора у нас знаят факта, че до 1852 г. в Англия мъжете имали право да

продават жените си - може би тези, които са чели „Кметът на Кастърбридж“ или са

гледали едноименния филм.

Още един парадокс ще учуди българския читател, ако умее да съпоставя фактите

от историята. Оказва се, че току що освободена от турско робство България е по-

либерал- на и по-свободомислеща от тогавашна Англия. Въпреки че учебници и

пропагандни текстове ни натрапват лъжата, че най-великата демокрация е Англия и тя

винаги е била на светлинни години пред нас. Това просто не е вярно. Робството в

Англия съществува формално до 1834 г. Тогава се внася законопроект за отмяна на

робството. В законопроекта се предлага всички роби, които са били 12 години при

господарите си, да останат още 3-4 години да си отработят. Накрая се спират на срок от

7 години. Тоест робите да работят 7 години след „освобождаването“ си „доброволно“

за господаря. Така реалната година за премахването на робството е 1841 г. За

сравнение в Османската империя, която властва в нашите земи през 1839 г., е приет

Гюлханският Хатишериф, който обезпечавал живота, имота и честта на всички

поданици, независимо от религията им, премахване на откупната система за данъците,

свобода на вероизповеданията. В Англия католиците по това време нямат право на

глас и са дискриминирани по верски признак. Значи ретроградната Османска империя

е по-демократична от образеца за демокрация Англия.

Както казахме вече до 1852 г. в Англия мъжът е можел да продава жена си. А

през 1856 г. Османската империя приема и т. нар. Хатихумаюн, гарантиращ свободата

на вероизповеданията, равни права пред закона за българи и турци. Колкото и да е

била формална тази демокрация в Османската империя, колкото и да не са се спазвали

тези правозащитни актове, факт е, че Великобритания изостава с демокрацията от

Турция.

Да не говорим за младата българска държава, която се ражда през 1879 г. с

приемането на търновската конституция.

Вече стана дума за псевдопарламентаризма на Англия. Който каже, че е имало

народно представителсво там преди 1900-та година, ще ви излъже. От времето на

Тюдорите в Англия важел закон, че право на глас имат т. нар. „свободни“. Кои са

свободни, определяла върхушката, олигархията. Така например, в Портсмут до средата

на XIX век „свободни“ се водят само 102-ма души от 46 000 население. Това ако е

представяне на народа, значи Калигула трябва да е невинно дете. До края на XIX век в

Англия децата работят по 12 и повече часа изключително черна и трудоемка работа и

това се е смятало за нормално. Това е демокрация, според днешните политолози у нас.

До 1859 г. (3 години след като Турция е дала свобода на поданиците си) английските

мъже са дискриминрани по професия и съсловие за правото на глас. През 1859 г. право

на глас добиват преподавателите, университетски възпитаници и подобни. Останалите

- не. По времето, когато България се освобождава и всички, абсолютно всички българи,

без разлика на пол, раса и вяра могат да гласуват, в Англия около 40 % от мъжете имат

това право. А жените се борят за правото си на глас още десетилетия. През 1906 г.

женската лидерка Емелин Панкхърст води обществена битка за избирателното право

на английските жени.

Ето това е картината на фалшиво величаната английска демокрация, която

изостава от българската. Но кога ще видим честни историци, които да академизират

този факт?

Русия е по-напред от британците като закони в икономиката

По същия начин стоят нещата и с икономическата свобода. Интересна, но малко

известна подробност е фактът, че осем години преди Англия, в сочената като

„изостанала“ Русия, е приет прототип на „Закон за компаниите“. Това е и по-добре

съставен закон от по-късния английски, регламентиращ съдружието при притежаване

на акции („О това- риществах по участкам или компаниям на акциях“). Цар Николай I

подписва този закон през 1836 г. В него се казва, че законът се приема „за да може на

промишлеността, чиито клонове така нараснаха с Божията благословия в нашата

Империя, да се достави колкото може повече свобода за движение и развитие, а от

друга страна - да се предпази от последствията на лекомислието и необмислената

предприемчивост...“ 144

Изкривеното изучаване на световната история и в частност - руската, което ни

представяше Изтока като изостанал и див, а Западът - както винаги много цивилизован,

беше наложено в света и в България след победата на масонските кръгове в Първата

световна война и до днес то продължава без промяна. Това дълбоко не отговаря на

истината. Дори в годините на комунизма, когато в България вървеше пропаганда за

братството между българския и руския народ, писачите на учебници премълчаваха

определени факти за моралното предимство и периодите на икономическо

преимущество на Русия над Запада, защото те се отнасяха за „царска Русия“ - омразна

за богоборческия, създаден от западноевропейското и американско еврейство

комунизъм. Затова не са много известни фактите, че през втората половина на ХУШ век

Русия е на първо място в света по производство на желязо, а до 50-те години на Х1Х век

господства в Европа по износ на жито. До самата Първа световна война, разпалена от

масонско-талмудистките кръгове, Русия има водещо място в световната индустрия: за

периода 1885-1913 г. средногодишният ръст на промишленото производство на Русия е

5,7%, докато на САЩ е 5,2%, на Германия - 4,5%, а на Англия - 2,1%.145

Русия е много по-морална в управлението и политиката си държава през целия

период на царското самодържие, защото то е проекция на православната държава-

симфония между Божиите наредби и светската власт на императора, прилагана във

Византия и България до XIV-XV век. Никоя православна страна, няма в историята си

завладявания на земи на десетки хиляди километри от границите и, избиване на

населението им и ограбването им. За Запада това е обичайна практика, начин на живот

- от т. нар. Просвещение до XX век.

През цялото това време Великобритания е пиратска, аморална и сееща

деградация на нравите по света държава. Тя добива надмощие в света чрез измами и

нечестна игра, чрез масови убийства в завладените колонии и чрез ограбването на

труда и ценностите им. За да добием представа за британските опустошения на

колониите, ще цитираме мароканския пътешественик Ибн Батура, който описва

Бенгалия преди идването на англичаните: „Твърде просторна страна, където оризът е в

изобилие. Наистина, не видях никоя област на земята, която да има такова изобилие от

храни...“

Ограбването на Бенгалия от лондонските кралски бандити

През 1757 г. английски посетители описват главния град на Бенгалия Дака като

текстилен център - просторен, населен и богат колкото Сити в Лондон.

Всички тези суперлативи се отнасят за страната, която днес, след двеста години

английско присъствие е най-бедната в света - Бангладеш. А процъфтяващият град Дака

през 1840 година вече е ограбен, населението му намалено пет-шест пъти и оставено

на произвола на джунглата и маларията.

Бенгалия е известна с хубавия си памук и с качествените си тъкани. От момента

на британското владичество английските търговци, „използвайки всички въобразими

форми на мошеничество“, се сдобиват с плата на тъкачите за нищожна част от неговата

стойност, пише през 1772 г. английският търговец Уйлям Болтс. Според Болтс

„Съществуват много методи един от друг различни за потискане на бедните тъкачи -

глоба, затваряне, камшик, вземане насила на залозите и прочие. Потисничеството и

политиката на монопол предизвикаха западане на търговията, както и намаляване на

приходите, и обясняват катастрофалното състояние на днешната ситуация в Бенгалия“.

Болтс уточнява, че само четири години след завземането от англичаните, в Бенгалия,

една плодородна страна, около 3-4 хиляди души вече умират от глад. Английската

компания за търговия с ориз създава оскъдица и глад. Според Болтс често служители

на компанията нареждали плодородни полета, годни за ориз, да се засяват с мак за

производство на опиум.

Световноизвестният френски учен Фернан Бродел пише във фундаменталното

си изследване на материалната цивилизация, икономика и капитализъм през XV-XVIII

век „Игрите на размяната“, че само за 33 години английските грабители са

прехвърлили 38 милиона (!) лири: „Кой може да каже цената на това безплатно

„първоначално натрупване“, каквото се явява за Англия ограбването на Бенгал(ия) - 38

милиона лири както се твърди, прехвърлени в Лондон от 1757 до 1780 г.? Първите

новобогаташи - hababs, които още не носят това прозвище, прехвърлят в родината си

своите състояния в сребро, злато, скъпоценни камъни, диаманти...“146

Бродел уточнява, че английското присъствие в Индия означава аморален,

дивашки грабеж, цитирайки достопочтения благородник Джордж Савил, един от

малцината, отвратили се от Източноиндийската компания през 1777 г.. Савил проклина

компанията, като казва, че тя върши „открит грабеж, в който той по никакъв начин не

иска да участва“.

На това искрено възмущение по посока на Английското държавно и търговско

поведение от страна на честния човек, авторът Бродел възкликва снизходително: „Ала

нима праведниците някога побеждават?“147. Това лековато приемане на грабежа и

геноцида от академични изследователи като Бродел обяснява защо историята ни се

представя превратно. Просто защото тия, които я пишат, оправдават в себе си

аморалното поведение на Запада през вековете на натрупване(ограбване) на капитала.

От тези и много още данни става ясно, че забогатяването на английския финансов елит

през ХУШ век става чрез чисто бандитско ограбване на цели държави. И масирано,

протектирано от държавата Великобритания трансфериране на наркотици.

Забележете, че английските варвари отнасят злато, диаманти и скъпоценни камъни.

Много интересно защо не ги обръщат в книжни пари на Банк оф Ингланд, за да си ги

отнесат без проблеми, че се носят по-леко? Не, те оставят книжните пари в Индия, а

изнасят злато и диаманти.

Геополитически игри срещу Изтока

Така англичаните разоряват Изтока. В това понятие тук трябва да се включат

Индия и Китай, които пряко попадат под хищническата атака на английските

колонизатори-пирани.

Всъщност Изтокът се оформя геостратегически от тези две огромни и богати

държави, като прибавим към тях и Русия. По време на цар Иван Грозни руският двор

имал доброто намерение да установи нормални търговски отношения с Англия и

Испания. През 1524 г. руски посланици посетили Англия на път за Испания. Редовни

отношения се установили през 1553 г. Иван Грозни дал пълни права на английските

търговци - те можели да влизат, да пътуват и търгуват свободно на територията на

руското царство. Царят дори им подарил и специална сграда да отсядат.

Верни на природата си, англичаните гледали на Русия като на част от източните

колонии и нахалството им растяло право пропорционално на руското гостоприемство.

Освен печалбите, които извличали, англичаните прокарвали път към Иран, Средна Азия

и Индия, изполвайки волжския път, владян от Иван Грозни. Наглостта им обаче се

разминавала с джентълменството. Когато Грозни предложил съюз за приятелство на

кралица Елизабет през 60-те години на ХУ1 век, тя отказала. Искала само да ползва

широката руска територия и душа, но без да дава нищо от своя страна.

Тук руският цар не издържал и остро се изказал, че кралството на Елизабет други

го владеят - търговски му- жици, които не се съобразяват с честта на своята страна, а

търсят само търговската си печалба... В пристъп на гордост цар Иван Грозни добавя, че

Московката държава и без английските стоки се оправя и заповядва в Нижни Новгород,

в Казан, в Астрахан, в Тюмен и Шекали „англинцев торгова- ти не пропускать“ (да не се

разрешава на англичаните да търгуват - б.а.)

Този ранен сблъсък е между двете страшно различни като държавна постройка

и философия на управлението държави - Източната и Западната, православната и

никак- вата. Никаквата, защото Елизабет I (1558 -1603 г.), дъщеря на отцепилия се от

Рим Xенри VIII (който пък се отцепил, защото папата не му дал трети, четвърти, пети и

прочие разводи - б.а.) била повече англиканка и сменила във властта сестра си Мария

Стюарт, католичка. Отцепването от римокатолицизма в Англия било чиста

бизнессделка. Доколко християнството не значело нищо отдавна за „великите“

английски крале говори фактът, че Xенри VIII забранил на занаятчиите, надничарите,

земевладелците и слугите да четат библията.

Ето, това е западната „цивилизована“ Англия, сила номер едно през XVII, XVIII и

XIX век на Запада. Варвари, служещи на Мамона, готови да унищожат населението на

цели държави, за да извлекат националното му богатство, невярващи в Бог, алчни и

безскрупулни маниаци на тема власт и пари.

Англия удължава турското ни робство

Съвсем естествено е, че еманацията на Запада - Англия не подкрепила Русия в

битката и срещу монголи и турци. Напротив, през цялото време на войните на Русия

срещу Турция, включително и за освобождаването на България и балканските народи,

англичаните подло играели с Турция срещу Русия и Православието. Руският двор имал

данни, че Лондон помага с хора и пари на Турция в битката и срещу християнството.

Затова при връчването на документите си руският посланик Григори Микулин съобщил

на Елизабет думите на господаря си Борис Годунов - „А ти, сестро наша, не се

сдружавай занапред с неверниците и не им помагай!“

Разбира се, Англия не се вслушала в този съвет, не сменила курса, а напротив,

започнала още по-силна подмолна интригантска битка срещу Православния изток. Тя

правила всичко възможно да не позволи на Русия да освободи балканските

православни народи и да се доближи до Проливите. Които, кой знае защо, били

обявени за британска сфера на влияние. Днес в България можем да чуем истерични

противници на Православието, които изпадат в бяс при констатиране на факта, че Русия

имала абмиции да завладее Проливите. Естествено, че старата столица на

Православието - светият град Константинопол е трябвало да бъде изтръгнат от ръцете

на варварите - селджуци. А какво основание имат англичаните да претендират за

Проливите? Този въпрос отсъства от репертоара на завладените от беса на

християнофобията.

След провала на Англия да пробие през руските земи към Далечния Изток,

Лондон засилил терора над Индия и Китай. След като видели какви съкровища крият

тези източни земи, англичаните силно се замислили как да ги измъкват без да дават

нищо насреща, или поне почти нищо.

Кримската война (1853-1856 г.) показала много ясно нетърпимостта на двете

най-мощни тогава западни държави Англия и Франция към Православието. Тази война

има религиозна основа. През 1740 г. турският султан дал правомощия на католиците

единствено да се грижат за християнските светини в Ерусалим. През 1774 г. обаче Русия

е извоювала Крим и Кавказ от Турция, а войските на генерал Суворов са навлезли и в

България. Във Варненското село Кючюк Кайнарджа е подписан мирен договор Русия -

Турция, според който на Русия, като най-голяма православна държава в света, и се

признава правото от страна на Турция да покровителства православните народи и

светите места в Ерусалим.

Това не се харесва на Англия, но тя няма сили тогава да се противопостави. А

Франция е още абсолютна монархия, масоните-илюминати и юдаистите не са

извършили още касапницата и удара по църквата, които ще бъдат наречени от

промасонската справочна литература „Велика френска революция“.

Но през по-късната 1850 г. обаче, Франция вече се управлява от масонската

марионетка Наполеон III, който поискал от Турция да потвърди, че само католици могат

да се грижат за Божи гроб. Руският император Николай I приел това като

предизвикателство и напомнил споразумението от 1774 г., с което султанът давал

право на Православната Руска църква да има представители и да обгрижва Божи гроб.

Нещо повече, пратеникът на руския император в Цариград княз Меншиков поискал

твърдо от султана да гарантира правата на всички православни на територията на

Османската империя и те да получат покровителството на Русия, като единствена

православна независима държава в света. Султанът след консултации с Франция и

Англия от-казал, защото получил техните уверения, че тези две западни, водещи се

номинално християнски, но на практика безбожни държави, ще защитят исляма и ще

му дадат възможността да продължи да мачка, избива и поробва православните

християни в турската империя.

Когато днес западофилите припяват за демократичните традиции на Англия и

Франция, трябва да си припомнят този епизод от антихристянската политика на Запада

спрямо Изтока. А това е само епизод от постоянно провеждана англофренска политика

по т. нар. „Източен въпрос“.

Това била причината за Кримската война. Англофренски войски нахлули в Черно

море, дебаркирали във Варна в помощ на турската войска и нападнали Крим. Един от

поредните български национални предатели -управници предложиха преди три-

четири години във Варна да бъде издигнат паметник на английските войски, дошли да

удължат робството на българите. Дотам стига абсурдизмът в поклонничеството спрямо

Запада на нашите политици днес.

Загубата на Русия при Севастопол през 1855 г. дала път на позорния ултиматум

на Запада - православна Русия да се оттегли от покровителството на братята си по вяра

на Балканите. Така приключила битката на Запада срещу Православието. Резултат от

тази война били над 500 000 хиляди българи - избягали, избити от турци и англичани

(не за първи път „кръстоносците“ от Запад избиват източните православни) и отведени

и продадени в робство от турската нискоцивилизована варварска гмеж, поробила и

управлявала територията на Православието с помощта на Запада до 1878 г.

„Ясновидската“ английска карта на Европа от 1890 г.

В коледния броя на лондонския седмичник „Truth“ („Истина“) неговият издател

и член на парламента от либералната партия Xенри Лабушер поместил една странна

карта на Европа. Под формата на сатира авторът предлага един въображаем разговор с

германския кайзер, направен уж под хипноза. Xипнотизираният кайзер споделил пред

английския либерал как вижда Европа в съня си. Тя представлявала конгломерат от

малки републики на мястото на трите големи монархии - Австроунгарската,

Германската и Руската. Нямало никаква логика германският монарх да мечтае за

бъдещо републиканско управление на Европа. Но в случая бил използван стар

прогандистки ход, пробван многократно от юдейските кръгове - да представиш своя

непопулярна идея за идея на врага си. Когато се готвиш да хвърлиш Европа в кървава

война и да я раздробиш на парчета, няма как да съобщиш това свое намерение, без да

предизвикаш вълна от неприязън. Затова хитрият, талмудистки начин е да го пуснеш в

притежаваните от теб медии като идея на врага. След което да го извършиш. В

съзнанието на хората е останал обаче споменът за „съня на кайзера“. И когато видят

„съня“ като реалност, те си казват: а, значи кайзерът наистина е мислел това. Без да си

дават сметка как мазно ги е подвел английският либерал.

По същия начин днес американско-ционистката пропаганда ни залива с

внушения, че някакви тъмни фигури в една митична Ал Кайда съчиняват и прилагат

терористични концепции. Всъщност, тези концепции се изготвят именно в ционистките

щабове, защото тероризмът днес е нужен на тези кръгове, за да продължават

политиката си на ограбване и геноцид спрямо мнозинството народи на света.

Какво представлявала картата на Лабушер? (виж приложенията) Тя представяла

Европа като циганска черга, скърпена от парчета-останки от големите монархии. Те

всички са разцепени на секуларизирани (в които християнстката църква е отделена от

държавата и дискриминирана - б.а.) републики. Монарсите - цар Александър III, Кайзер

Вил- хелм, както и царят на България и италианският крал - са нарисувани в колона по

един как ги откарват в сграда с надпис „Работнически дом“. Над цялата картина сияе

червена якобинска шапка като емблема на антимонархизма и антихристиянството.

Емблемата на илюминатите.

Удивителното в цялата история е съвпадението с днешната (от края на XX и

началото на XXI век) карта на Евро-па. Виждаме, че държавите, които се появиха като

самостоятелни единици чак след 1990 г., в резултат на кървави балкански войни, тук

вече са очертани: Днешна Чехия е в същите рамки без Словакия, Германия е в

днешните граници, Полша - също. На мястото на Русия само е написано с огромна

злоба: „Руска пустиня“.

Това съвпадение между картата от 1890 г. и реалностите сто години след това,

не е случайно. По този проект се работи усърдно от тайни общества и олигархични

кръгове отдавна. По времето на появата на картата, през 1893 г. в Лондон членовете на

Теософското общество Харисън и Ледбитер изнасят лекции, в които твърдят, че бъдеща

Европа ще говори английски език. Това е продължение на теорията на известната

окултистка и основателка на Теософското общество Ани Безант, която е била част от

обкръжението на Уелския принц, станал по-късно крал Едуард VII (1901-1910 г.).

Според теорията на Безант, която е модернизирана юдейска концепция, историята на

Земята навлиза в периода на Седмата раса, която ще владее света, понеже е „висша“ и

в центъра и ще бъде естествено Англия. Както виждаме няма нищо ново в сравнение с

расистката, ксенофобска и нацистка теория на юдеите за „богоизбраната раса“, освен

че се сменя географията. Но може да се приеме, че по това време - края на XIX век

Англия е така добре юдеизирана, че вече може да бъде посочена като новата Юдея.

Малко по-късно, когато финансовите интереси на „богоизбраните“ ще се прехвърлят в

САЩ, съответно Америка ще бъде обявен за новия Ханаан.

По-сериозната, „научна“ база на тези геополитически идеи се явява

фундаменталният труд на англичанина Хал- форд Макиндер (1861-1947 г.)

„Географската ос на историята“. Макиндер се смята за класик на т. нар. геополитика и

напоследък със закъснение от 80-100 години е открит от български анализатори и често

цитиран с упоение. Как обяснява Макиндер света и противодействието на силите в

него? Според този автор в основата на събитията стои сблъсъкът между

континенталните и морските държави. Крайбрежията на Европа, Азия и Африка

образуват „световен остров“, а сушата на евроазиатската степ са сърцето на

контененталната земя - Хартланд. Под ос на историята Макиндер схваща централните

части на Русия, Западен Китай, Афганистан и Иран. Ако следим пиратските грабежи на

английската колониална политика, тя се движи точно по тази ос.

За господстващи в Хартланд, сърцето на континента, Макиндер възприема Русия

и Германия. Те са опасност за морските държави, начело с Англия.

Издаден 15 години преди Версайския договор, трудът на Макиндер сякаш служи

за помагало при накъсването на Европа след първата световна война от

„победителите“. Те оформят кордон от буферни държави между Германия и Русия,

макар че Русия в началото е в лагера на победителите. Но тъй като световната

олигархия е спретнала кървав преврат и вътрешен разгром на руското царство, остава

Германия, която все пак е победена след влизането на САЩ във войната.

Основната цел на геополитиката на Запада била ограничаване на влиянието на

държави като Русия и Германия, особено на Русия, която била автентично християнска

държава и се очертавала като водеща сила за Европа в близка перспектива.

Преговорите между Русия и Австроунгария през 1907-1908 г., с които се давала

възможност на Русия да установи контрол над Константинопол и Проливите, а в замяна

Виена да сложи ръка на Босна и Херцеговина, ужасил талмудическите кръгове,

управляващи Англия. Перспективата православна Русия да си върне столицата на

погребаната с толкова усилия от антихристиянските сили Византия, хвърляло в потрес

жреците на Мамона. Това означавало възход на Православието, изграждане на

православен щит в цял Източна Европа и тотално завладяване на ,Дартланда“ от две

мощни християнски монархии, макар и разделени на източна и западна - православна

Русия и католическа Австроунгария.

Може да се каже, че тези преговори между Виена и Санкт Петербург, решили

събитията в полза на една световна война. А както пише видната руска изследователка

на културната философия на религиите и политоложка, днес член на руската Дума,

Наталия Нарочницкая: „Идеологическата цел на Първата световна война -

унищожението на последните християнски империи, антиклерикална борба за

довършване работата на Френската революция, разрушение на християнските основи

на държавността в Европа - не била въплътена компактно в един национално-

държавен субект и не била в пълен синхрон с геополитическите противопоставяния.

Самият Запад се оказал поделен на враждуващи групировки, като част от тях се оказа-

ли в геополитически съюз с Русия.“148

Разрушаването на руската държава през 1917 г. противоречи на логиката на

Първата световна война и смущава обективния наблюдател, защото Русия би трябвало

да е грижа на САЩ, Англия и Франция като тяхна съюзница. Тези три държави би

трябвало много да се интересуват от националната сигурност на Русия и да реагират на

опитите за деструкция на тази държава. Вместо това, финансовата върхушка на САЩ и

Англия действа много активно като спонсор и гръб на еврейското ядро от

„революционери“, което се изсипва в Русия през 1917 г., за да направи преврат и да

установи болшевишки, антихристиянски и античовешки режим. Да избие стотици

хиляди, милиони руснаци и да разстрои държавността на царството. Това е все едно,

ако си футболист, да нанесеш фатална травма на най-силния си съотборник по време

на мача. Няма логика, освен ако не си луд или ако някой ти е платил да го направиш.

В случая зад отстраняването на най-голямата православна империя от сцената

на геополитиката, стоят интересите на тази специфична върхушка, която служела на

Мамона, не на Бога и искала да премахне последната пречка пред нашествието му на

Земята.

В интерес на тази талмудическа, богоборческа група от идеолози, банкери и

политици, играели и теоретици на обществените науки, наричащи се гордо

„социолози“. Днес името на Хърбърт Спенсър говори нещо само на специалистите. Но

за времето си, той е бил модно и често цитирано име. Времето му е втората половина

на XIX век. Спенсър живял в периода 1820-1903 г. Той използва преди Дар- вин

понятието „оцеляване на силните“. Според Спенсър „низшестоящите трябва да

изчезнат и да освободят пространството за „висшите“. Хърбърт Спенсър развил теория,

според която изтласкването на слабите в периферията на живота е нещо нормално и

логично. Един малък процент „силни“ трябвало да присвоят богатствата на една нация,

а „слабите“ да приемат философски, че светът се дели на малък процент богати и голям

процент бедни.

Удивителното е, че днес колегите на Спенсър - днешни социолози в България,

налагат същата теория след падането на комунизма. Такъв е например Андрей Райчев -

известен български социолог и бизнесмен, когото 10 ноември 1989 г. завари като шеф

на Института за младежта - идеологическа централа на бившата компартия. През

последните години той редовно пише политически коментари в собствения си вестник

„Сега“ в които последователно насажда внушението, че това, което наблюдаваме в

годините на т. нар. преход, е естествен процес, с който трябва да свикваме. Че трябва

да приемем веднъж завинаги разделението на българското общество на 10% богати и

90% бедни. Това било капитализмът. Самият Райчев е от еврейски произход, свързан

родословно с международното комунистическо движение и е женен за еврейка от

комунистическо семейство, борило се с оръжие за установяване на общество без

бедни и богати, комунистическо общество с общодържавна собственост.

След промяната от 1989 г. в България видяхме как много от тези комунистически

фамилии, налагали със сила едно устройство на държавна собственост и всеобщо

равенство (макар те да живееха като червена аристокрация), обърнаха тона на

пропагандата си и започнаха да обясняват предимствата на т. нар. демокрация и

пазарна икономика. Парадоксалното е, че идеолози на комунистическата философия

заминаха първи в западни центрове за обучение и се върнаха след две-три години

завършени пропагандисти на либерализма, пазара и глобализма. Те наложиха новите

идеологеми от рода на „Национализмът е последното убеждище на комунизма“. И

понеже по силата на един логичен комплекс никой в България не искаше да го

оприличават на комунист, то и никой не искаше да бъде наричан „националист“. Това

дълги години минаваше за комунизъм.

Леката смяна на гледна точка е типична и за Запада. Той водеше политика на

двойни стандарати спрямо страните от бившия социалистически лагер от времето на

Студената война. От една страна уж насърчаваше защитата на човешките права, от

друга контролираше строго възможностите за емигриране от Изток. След 1990 г. много

хора в България, които вярваха в Хартата за човешките права, смятаха, че настъпва

ерата на свободата. Че вече всички ще спазват онзи член 13 от Хартата, в който пише,

че всички хора по света са свободни да пътуват и работят където желаят. Изведнъж

обаче срещу желаещите да пътуват и работят, се издигна нова стена, не Берлинска, а

Шенгенска. Много поздрава и охранявана.

Днес Западът е дискриминационен спрямо хората от Източния блок и ги третира

по-зле от всички други емигранти - африкански или азиатски.

Колонизацията на Изтока

Стремежът на подвластния на Мамона Запад винаги е бил да завладее

материалните богатства на Изтока. Към Изтока тук причислявам земите на Източна и

Централна Азия, Средна Азия, Източна Европа, Балканите и Мала Азия. В тези области

се е родила и развивала религиозната и духовната философия, която отличава

източното от за- падното мислене. Философията, която никога не може да приеме, че

животът на човек се състои от запълване на стомашно-чревния тракт, от заграбване на

материални продукти от други в твоя полза и от властване над други хора,

благодарение на материално предимство над тях.

Показателно е, че в западната теология и история на религиите не изучават

нищо от отците на Православната църква. От западната база данни отсъстват такива

основоположни имена на християнския морал от III-IV век като: Атанасий Велики,

Василий Велики, Григорий Богослов, Иоан Златоуст, Йоан Дамаскин. Както и по-късните

хрис-тиянски просветители Кирил и Методий, чиито ученици изграждат през IX век

духовните центрове в България - в Плиска, Преслав и Охрид, за да очертаят ясно

територията на Духа.

Делото на един такъв титан на духовната просвета като Климент Охридски (840-

916 г.) е абсолютно непознато днес на претендиращата да обхваща цялата

цивилизационна история западна историография.

Климент Охридски подготвя през живота си 3500 духовници, писатели и

учители. Това през IX и началото на X век е равносилно на влиянието на няколко

университета като Сорбоната днес. От Адриатика до Урал и от Северното море до

Синайските възвишения стотиците негови съчинения са се преписвали и изучавали като

основи на вярата и словесността. Това става векове преди т. нар. Ренесанс, който

западните енциклопедии обявяват за връх на прогреса.

Българската книжовна школа създава велики имена като Теодосий Търновски,

като Патриарх Евтимий, които доразвиват духовните подвизи на Климент, Наум,

Ангеларий и Сава - учениците на Кирил и Методий. Недостижим духовен връх е св.

Иван Рилски, небесен покровител на България, който през X век полага основите на

днешния Рилски манастир с отшелническия си скит. Последният български патриарх

при падането под турска власт е Евтимий, когото селджуците, поради волята Божия, не

са успели да сломят и убият. Той е създател на Търновската школа, дала просвета и

познание на цяла Източна Европа, Мала Азия и Библейските земи.

Светлината на познанието (познание в източния смисъл на думата, е означавало

преди всичко знание за Бога) се пренася на Изток в Русия при идването на турците.

Едно от големите имена в руската църква - митрополитът на Киевска и Московска Рус -

Киприан Цамблак е българин по произход. Той е родом от Търново и през 1376 г. заема

престола на Киевската митрополия. През 1389 г. Киприян заема поста Московски

Всерусийски глава на църквата. През 1472 г. е канонизиран за светец от руската църква,

след като в събора „Успение Богородично“ неговите мощи са намерени нетленни 66

години след смъртта му.

Приела светлината на книжовността и вярата от невероятно мощната духовно

Търновска школа, руската църква изгражда своя духовна школа, която задържа и

развива Православието като основа на Държавата на Духа и в противостояние на

Държавата на Мамона на Запад. В тази школа оставят своя принос такива велики

стълбове на Православието като митрополит Филип (XVI в.), свещено- мъченик Ермоген

(XVIIв.), патриарх Филарет (XVII в.), патриарх Никон (17 в.), Инокентий, епископ

Иркутски (XVIIIв.), Теофан Затворник (XIX в.) и Игнатий Брянчани- нов (XIX в.).

Това огромно духовно богатство - животът, примерът и съчиненията на тези

духовни водачи, не е познато нито на съвременния западняк, нито вече и на голяма

част от бившия Изток, днес истерично напиращ да се „интегрира“ с обществото на

победилия мамонизъм.

Такава духовна мощ обаче винаги има своето невидимо влияние сред хората и

за да се намали силата му, което ма- монистите на Запада винаги са искали, е нужно

първо да имаш физическата власт над източните хора.

Затова и стремежът на Запада е бил винаги да превземе материалните ценности

на Изтока и да се опитва чрез тяхната власт да манипулира духовния свят на хората от

Изтока.

Но дори и в материалната област Западът не е бил винаги пръв. Въпреки че

впряга цялата си енергия само там. Както вече стана ясно, той започва да води

състезанието едва след като с измами и интриги е допуснал турски и други подобни

варварски племена да затрият Константинопол, след това и другите духовни центрове

на Балканите и Средиземноморието. Процесът на колонизация на Изтока не прекъсва

своя ход от времето на венецианските лихвари, от времето на Шейлок. При

колонизатор ската си дейност западните нашественици винаги намирали добре

устроени градове, най-често - много по-богати от западните и справедливо социално

устройство, различно от рязкото разслоение между бедни и богати, което същестувало

на Запад. Така било и в по-близкия Изток - България и Византия, така било и в

далечния.

Пионер на проникването в далечния Изток е Марко Поло (1254-1324 г.). Този

венецианец отива едва седемнайсетгодишен в Китай след поредица от приключения и

остава там за дълго. На връщане пътува с кораб през островите Суматра, Ява и Цейлон

до Ормуз. Оттам през Трапезунд и Константинопол се връща във Венеция след

седемнайсет- годишно отсъствие. Разказите на Марко Поло били фантастика за

венецианците, защото той им разказвал как далеч на изток има град върху вода като

Венеция, само че много по-огромен и богат от него - град Куинсай (Днешен Ханджоу -

тогава столица на китайската империя при династията Сонг). Ето как Марко Поло

описва чудния град Куинсай: „За този град искам да ви разкажа много неща, защото

наистина мисля, че е най-красивият и необикновен град в света... В град Куинсай, който

обхваща периметър от десет мили, има дванадесет хиляди каменни моста, толкова

високи, че под повечето от тях може да мине кораб с голяма водоизместимост, а под

останалите - средно големи кораби. Това не трябва да ви учудва, защото целият град е

построен на водата и е заобиколен от вода, затова мостовете са необходими, за да се

премине от едно място на друго.

Населението е разделено на дванайсет съдружия, на всяко от тях отговаря една

дейност или занаят и всяко разполага с по дванадесет хиляди дюкяна. Във всеки дюкян

или работилница работят не по-малко от десет души, но има такива и с повече, докъм

четиридесет занаятчии и не само майстори, но и млади калфи.

Градът снабдява с продуктите си цялата област и околните полета. Търговците са

толкова много и богати, че не могат да бъдат преброени, а и да можеше, човек не би

повярвал.

Възрастните хора, жените и майсторите-занаятчии не се занимават с ръчен

труд,живеят охолно и спокойно, както да са важни господари, а жените - ангели

небесни. Има закон, който разпорежда, че никой няма право да упражнява професия,

различна от тази на баща си. Дори някой да разполага с пари и богатства от сто хиляди

златни монети, не би могъл да работи друг занаят.

В града има много красиви къщи, построени изящно, както и каменни кули, яки

и масивни, където хората прибират на сигурно място нещата си, когато в града избухне

пожар...

Всички улици на Куинсай са застлани с камък и тухли и по същия начин са

построени пътищата на държавата, така че удобно се пътува било с кон, било пеша.

Градът има повече от три хиляди бани, където хората ходят често, защото се

грижат много за телесната си чистота. Това са най-красивите и големи бани на света...

Всеки жител на града е написал на вратата на къщата си своето име, това на жена си,

децата и броя на конете, които притежава. Ако някой умре, името му се зачерква, роди

ли се, написва се веднага...“149

Виждаме искреното удивление и захлас на западняка пред един образцово

построен, уреден и поддържан град през XIII век, многократно по-голям и богат от

Венеция. Да не говорим за сравнение с мръсните, потънали в кал и оборски тор

западноевропейски градове по това време. За настилка от камъни и тухли и за три

хиляди „големи и красиви бани“, просто не може да се мечтае на Запад в тази епоха.

Описвайки пътя си към Китай Марко Поло споменава и старата българска

столица Балх или Балк, град, който бил казва Поло „голям и красив, много по-важен

отколкото днес...“ Венецианецът намира старата столица на българите във втората

половина на XIII век вече разрушена от Чингиз хан, но напомняща за славата си на

велика и мощна столица.

Десетки са прехласванията на венецианския пътешественик пред „чудеса“ на

цивилизацията, непознати на уж вечно „по-цивилизования“ Запад. Защото, ако

вярваме на днешните учебници, Западът така се е родил - „богат, цивилизован и по-

напреднал“ от античността до епохата на Евросъюза. Всъщност това е много далеч от

истината. На западофили, които поддържат такава теза, човек може да посочи само

едно от стотиците аборигенски удивления на западняка Поло пред напредъка на

източния човек. За въглищата например Марко Поло пише следното: „В Китай има

един черен камък, който се копае в рудници като минералите и гори като дърво, но

поддържа огъня много повече от дърветата... В Китай горят само този камък, макар да

има много дърва, защото е по-евтин и позволява да се пестят дървата за други

нужди...“150

След първоначалното захласване пред източния модел и уреден живот, у

западняците заговорила алчността и желанието за разрушение и ограбване.

Богатите и плодородни страни като Китай и Индия станали истинска плячка на

Запада все пак чак при появата на Източноиндийската компания, създадена с кралски

указ в Лондон през 1600 г. Оттогава Изтокът става поле за експерименти по геноцид,

лъжа, измама, грабеж и насилствено налагане на наркоманията. Всичко това е основна

политика на сочената за връх на цивилизацията и демокрацията Англия. През XIX век

щафетата поема и родената от Англия и скъсала пъпната връв Северна Америка. Тези

две империи експлоатират Изтока така, както никой дотогава.

Лондон създаде индустрията наркотрафик

През 1683 г. кораби на Източноиндийската компания вкарват първите пратки

опиум от Бенгалия (днешен Бангладеш) в Англия. Целта е да се види дали

простолюдието ще клъвне на дрогата и дали ще свикне така, че доставките да станат

доходен бизнес. Да не забравяме, че Източноиндийската компания е акционерно

дружество, в което участват най-изявените английски аристократи и това дружество се

командва и работи за кралския двор. Значи на най-високо ниво на властта в Англия

започва зарибяване с дрога сред населението. Оказало се обаче, че английските

селяни и градският плебс не приели опиума и пробата се провалила. Политическата и

финансова върхушка на Лондон започнала да търси нов „пазар“ за дрогата. Такъв пазар

се намерил в Китай. За внедряване на опиума като масов продукт била създадена

„Китайска вътрешна мисия“, финансирана от Източноиндийската компания. Мисията

имала външна форма на общество от християнски мисионери, но всъщност тези

„мисионери“ играели роля на търговски агенти на дрогата сред китайците.

От 1791 до 1894 г. броят на лицензираните пушални на опиум в Шанхай

нараснал от 87 до 663. Всеки британски монарх от 1729 г. нататък е получавал огромна

печалба от търговията с опиум, пише известният изследовател на темата Джон

Колеман - бивш служител на британското разузнаване, добрал се до редица

документи, разобличаващи английската корона и аристокрация като двигател на

наркотрафика. Министрите следели строго богатствата от търговията с опиум да отиват

на „правилното място“ - в сметките на членовете на британската кралска фамилия.

Лорд Палмерстон бил един от яростните защитници на търговията с доставките на

опиум за Китай. Той оформил идеята пратките да са толкова обемни, че да залеят

страната и да има достатъчно печалба и за китайската върхушка, така че тя да не е

против вноса на опиум. След което доставките внезапно да спрат, при което китайската

аристокрация да остане рязко без доходи. Тога идва втората част от плана - цената на

опиума се вдига осезаемо и китайските лидери няма къде да ходят и приемат това

изнудване.

Както виждаме, всички похвати, които доста по-късно мафията в Америка ще

прилага, са разиграни от английската управляваща класа век и нещо преди това.

Получила се борба между китайската власт и Англия, която завършила с това, че

в наркотрафика се включили и САЩ. Ето какво пише китайският упълномощен комисар

Лин по повод войните за опиум с англичаните: „Огромни количества опиум са

натоварени на английски кораби, стоящи на рейд в Макао. Този опиум не може да се

върне тук по същия начин. Няма да се учудя, ако започне да се контрабандира в Китай

под американски флаг.“151

Както пише Колеман, „целта на опиумните войни била да се постави Китай на

място“ - по думите на лорд Палмерстон. Британската армия охранявала доставките и

дистрибуцията на опиум. Така че, Китай бил поставен на място и залят с дрога.

По-късно Китай разбрал, че не може да се бори с проблема и просто се включил

в него. Англия и Китай разделили печалбите от наркотика. До момента, в който Китай -

вече в днешно време поискал 60% от баницата. Разбира се, днес вече става дума за

хероин. За център на търговията с дрога бил избран Хонконг и той получил специален

статут. До 1997 г. той беше отдаден на концесия на Англия и играеше роля на свободна

зона, в която дрогата се търгуваше, а печалбата от нея - се разпределяше на два

основни потока - към английската олигархия и към китайската такава.

Интересен е фактът, че за дрогата се плаща твърдо - в злато. Тук още важи

златният стандарт и, кой знае защо, бирманските, тайландски и китайски

производители на опиумен мак не признават вездесъщия долар. Те просто не приемат

за меродавен бюлетина на Федералния резерв и искат злато срещу суровината за

хероин. Може би затова този регион се нарича „Златният триъгълник“. На борсата в

Xонконг търговията със злато е в невиждани обеми. Защото то е начинът за разплащане

за дрогата.

Но производството, заплащането и транспортирането на дрога не може да се

осъществи без благородната намеса на банките. Те всмукват парите от наркотика и

осигуряват финансирането на производството му.

Как става това? Ето така - например хонконгската и шанхайска банкова

корпорация The Hong Kong and Shanghai Banking Corporation с филиал в Лондон

финансира химическата компания, която внася химикала, нужен за обработка на

суровината в хероин - оцетен анхидрид. Xимическата фирма се казва TEJAPAIBUL и

снабдява целия златен триъгълник, както и златния полумесец - Пакистан, Турция,

Ливан.

Авторът на разследването за пътищата на наркотика в днешно време Джон

Колеман - бивш служител на британската служба MI 6 разказва: „Проведох обширни

разследвания, за да установи връзката между цената на златото и цената на опиума. В

резултат, започнах да казвам на тези, които искат да ме слушат: ако искате да

разберете цената на златото, разберете каква е цената на един фунт или килограм

опиум в Xонконг. На моите критици аз давам пример с 1977 г. - критична година за

златото. Тогава Китайската банка хвърли в ужас борсовите умници и прогнозисти по

въпросите на златото. Банката заля пазара с 80 тона злато на дъмпингова цена. В

резултат цената на златото на борсите бързо падна. Експертите успяха да кажат само:

ние не знаехме, че Китай има толкова злато!...

Това беше златото, платено на Китай на Xонконгския пазар за огромни партиди

опиум. Сега политиката на китайското правителство по отношение на Англия остава

същата както и през XVIII или XIX век. Китайската икономика е свързана с Xонконг.

Нямам предвид телевизорите, текстила и пиратските дискове. Имам предвид опиума и

хероина. Тази икономика ще рухне, ако не е основана на опиумната търговия, която

Китай поделя с Англия...“152

Колеман доказва, че висшите британски кръгове са свързани с наркотърговията

и от XVIII век трупат печалби на тази база. Той привежда пример с много известната и

„авторитетна“ английска олигархична фамилия Матесън (Matheson). Тази „благородна“

фамилия е основен стълб на опиумната търговия, твръди Колеман. От 1700 г.

представител на семейството са в Китай и водат трафика с дрога. В днешно време

авторът на разследването открива подозрителни връзки между комунистическото

правителство на Китай и английската фамилия на магнати. В началото на 90-те, когато

Китай имал проблеми, „Матесън Банк“ прави съвместно предприятие с Китайската

народна република и дава заем от 300 милиона долара на китайската страна. Това

според Колеман е прикрита линия за разплащане на наркотрафик.

Разкритията на Джон Колеман са поразяващи и обръщат представата за

наркобизнеса като дело на тъмни мутри, които се дебнат по ъглите. Да, има и такива,

казва той, но това са временни и заменими елементи от голямата игра. Всъщност става

дума за ИСТИНСКИ СВЕТОВЕН БИЗНЕС, казва Колеман. Бизнес, който се контролира от

няколкостотин неприкосновени фамилии, един световен свръхелит, който той нарича

„Комитет 300“:

„Това не е малка търговия на ъгъла на улицата, този бизнес е обезпечен от огромни

пари и експерти, за да протича гладко и безпрепятствено. Механизмът, намиращ се

под контрола на Комитет 300, напълно го обезпечава.

Такива талантливи търговци няма да намерите на улицата и в подлезите на Ню

Йорк. Разбира се, уличните пласьори са неотменима част от този бизнес, но само в

качество на временни продавачи. Временни, защото тях ги лови от време на време

полиция или ги убиват конкуренти. Но какво променя това? Заместници за тази работа

винаги ще се намерят.

Това не е обект от интереса на административните служби, занимаващи се с

дребния бизнес. Това е голям бизнес, огромна империя. Според нуждите във всяка

страна той се управлява от най-горните ешалони на властта. Фактически, днес това е

най-голямото предприятие в света, превъзхождащо всичко друго. Това, че то е

защитено отдолу догоре се доказва от факта, че както и международният тероризъм, то

все не може да бъде изкоренено. На всеки разумен човек е ясно, че това предприятие

се управлява от средите на олигархията и плутокрацията, дори и когато това се прави

чрез посредници.

Главните страни, отглеждащи опиумен мак и кока са Бирма, Южен Китай,

Афганистан, Иран, Пакистан, Тайланд, Ливан, Турция, Перу, Еквадор, Боливия.

Колумбия не отглежда кока, наблизо - в Боливия се намира главното предприятие за

пречистване на кокаина и главният финансов център за търговия с кокаина, след като

генерал Норие- га беше похитен и хвърлен в затвора от президента Буш (който

партнираше дотогава с него - б.а.). Център, с когото съперничи Панама в бизнеса с

пране на пари и финансиране на кокаиновата търговия.

Търговията с хероин се финансира от хонконгски банки, от лондонски банки и от

някои близкоизточни банки като „Бритиш Банк ъф дъ Мидъл Иист“. Ливан бързо се

превърна в Швейцария за Близкия Изток. Страните, въвлечени в разпространение и

доставка на хероин са: Хонконг, Турция, България, Италия, Монако, Франция (Корсика и

Марсилия), Ливан, Пакистан, САЩ - най-големият потребител на наркотици, където на

първо място е кокаинът в съперничество с хероина. Страните от Западна Европа и

Югоизточна Азия са големи потребители на хероин. В Иран има огромен брой

наркомани - повече от 2 милиона за 1991 г.

Няма нито едно правителство, което да не е било точно осведомено за всичко,

което става в търговията с наркотици, но отделни членове на правителствата биват

подкупва- ни от Комитет 300 и неговата световна мрежа от подконт- ролни компании.

Ако някой член на правителство стане неудобен, той бива отстраняван...“153

За връзките на английското кралско семейство с търговията на опиум разказва

един противник на този трафик - членът на „Англо-източното общество за прекратяване

на опиумната търговия“ Търнър. През 1876 г. той издал книгата „Британската опиумна

политика“, в която разказвал как членове на британската кралска фамилия са лично

замесени в търговията с опиум154

Търнър не бил сам в битката си срещу опиумния бизнес. През 1866 г. един

лондонски адвокат - Джоузеф Гранди Александър започнал силна атака против

търговията с опиум и изобличил кралската фамилия в участие в този бизнес. Шумът,

който вдигнал Алесандър стигнал до парламента, намесили се депутати и накрая

парламентът се съгласил да назначи комисия за разследване на търговията с опиум.

Начело обаче застанал лорд Кимбърли, който бил министър по индийските дела. Лорд

Кимбърли дал да се разбере, че по-скоро ще подаде оставка, отколкото да се откаже от

печалбите от опиума. Тук печалбите се представяли като влизащи в държавната хазна и

се търсело масово одобрение. Истината обаче била, че тлъстите печалби от опиума

влизали в касите на тесен кръг от олигархията.

И още един източник - книгата на Роунтри „Имперската търговия с наркотици“

дава представа за мащабите на този трафик и за печалбите, които върхушката на

Англия си осигурявала.

Този бизнес се пренесъл в Щатите в началото на XX век, но ръководен пак от

Комитет 300 - голямата фамилия от преплетени родствено олигарси, които дърпали

конците на доставките и прибирали основните печалби.

Към края на XIX век в Китай вече има между 5 и 12 милиона наркомани.

Разпадът на държавата е пълен. Цари анархия, бандитизъм по пътищата, войнците

отказват да служат. Целта на Лондонския център на управление е постигната - имаме

една разрушена нация и деградация на морала, което позволява всякакви

експерименти с това население. Време е топката да се прехвърли и на запад.

Елитните бостънски семейства в САЩ вече са в бизнеса с наркотици. Фамилии

като Уорън Делано (роднина по майчина линия на бъдещия президент Франклин

Делано Рузвелт - б.а.), А.А. Лоу, Джон Грийн са се установили в Китай и въртят трафик

за милиони. В края на века Англия поставя Китай на колене и успява да вземе за сто

години Xонконг на концесия. Вратата към Китай за опиум и други стоки е открита

трайно. Интересна е семейната връзка на един от главните вносители на опиум в Китай

Едуард Албърт, който инвестира печалбите от опиум в текстилна промишленост в

Англия. Той се жени за жена от фамилията Ротшилд и така влиза трайно в Комитет 300,

в Голямото семейство.

Но кое е това Голямо семейство, кого нарича Джон Колеман „Комитет 300“? В

книгата на Гезелхер Вирзинг „Сто фамилии, които владеят Британската империя“,

издадена в България през 1940 г., се хвърля доста светлина по този въпрос. Още през

1900 г., пише Вирзинг, когато Англия води т. нар. Бурска война за завладяване на

златото и диамантите на Южна Африка, в хумористичния лондонски вестник Пънч се

появила карикатура с текст: „Колкото повече империята се разширява, толкова повече

гешефти върти Чембърлейн“. Тогава в британския парламент избухва скандал. Но не

заради карикатурата. Запалва го младият адвокат от Уелс - Дейвид Лойд Джордж.

Според неговите сведения колониалният министър Джоузеф Чембърлейн и

финансовият секретар на хазната, неговият син Августин Чембърлей, са участвали в три

дружества, реализирали огромни печалби през Бурската война чрез въоръжаване на

армията. Чембърлейн прави пари от войната и геноцида, упражняван от англичаните

над бурите и Лойд Джордж се възмущава: „Аз не мога да си представя по-злощастна

инвестиция от тази, да се инвестират пари за строеж на затвори на бурите.“155. За тези,

които не знаят, тук трябва да се припомни, че в тази война от самото начало на XX век

англичаните за първи път употребяват два инструмента за геноцид : концлагерите и

отровни бойни газове. Ако някой живее с убеждението, че лошият Хитлер е измислил

концлагерите, греши. Не ги е измислил и Ленин, измислил ги е английският

джентълмен Джоузеф Чембърлейн, колониален министър на Великобритания през

1900 г.

Лойд Джордж се опитва да прокара закон, забраняващ на министри да участват

в сделки с държавни поръчки, но не успява. „За“ гласуват 127 депутати, „против“ - 269.

Това, което днес ни изглежда като фрапираща корупция - министър да взема участие

със своя фирма в държавна поръчка и би разтърсило всеки кабинет, в Англия, в

началото на XX век, е било законно положение. Скандалите с раздадени на по-ниска от

пазарната цена апартаменти на членове на висшата администрация у нас през 2004 г.

са детска игра в сравнение с узаконената корупция във Валикобритания, която нагли и

безсъвестни лъжци ни представят като образец на демокрация и правов ред.

По данни, представени от Вирзинг 44% от 415 представители в английския

парламент са директори или членове на контролни съвети на големи търговски

дружества в периода между Първата и Втората световни войни. Тези 44% или 181

човека са на 775 директорски поста едновременно.

През 1938 г. 5% от англичаните притежават в продължение на повече от 25

години 80% от английското богатство. А една част от тези 5% - само 1% владее 55% от

богатството на страната.

Съществена част от тази олигархия са еврейски фамилии, които изследователят

на еврейството Рубинщайн нарича „братовчедите“: „Водещите фамилии сред тях са

Ротшилд, Монтефиоре, Голдсмит, Бедингтън, Самюел, Сасун и Стърн.“156. Според друг

автор - Бенджамин Гинзбърг в периода на Пръвта световна война 23% от милионерите

в западния свят били от еврейски произход. При това става дума не за едри земеделци,

а за финансисти и банкери157

Това не означава, че само евреи владеят финансите на Запада в периода между

двете войни. На преден план сред милиардерите са и фамилии като Астор (собственик

на „Таймс“, забогатял от опиум), Гест, Дънкън, Оливър Стенли, Мейсън и др. Те обаче

са свързани помежду си - понякога и чрез смесени бракове, понякога като финансов

интерес. Нерядко магнати от еврейски произход променят фамилиите си и започват да

звучат изключително английски. Лорд Берстед - основател на „Шел“ например, е

евреин и произхожда от фамилията Самюел - търговци на петрол. Той е в управата на

„Лойдс“ и притежател на луксозните хотели „Риц“ и „Карлтън“ в Лондон. Един от

английската върхушка е и международният спекулант, евреинът Хор Белиша - играч в

бизнеса с петрол, оръжие и доставки за армията, химикали и финанси. Неговото

протеже - Изидор Соломон не си е променил името, той и така е назначен да отговаря

за поръчките за доставки и прехрана на английската армия. Освен това е и депутат в

Долната камара. Има и верига от магазини за чай. През 1933 г. Соломон получава

титлата „сър“. По време на Първата война той прави огромни печалби на гърба на

англичаните, докато те умират по фронтовете. Печалбите на сър Соломон от

хранителните доставки възлизат на 12 милиона английски лири, което за годините

преди Втората световна война, е огромна сума158

Според немския автор Гизелхер Вирзинг най-малко 150 депутати от Камарата на

общините в Англия били свързани помежду си в родствени и бизнес връзки. Интересна

е историята на завладяването на златото и диамантите на Африка. То се извършва от

трима души - Сесил Родс, финансиран от Ротшилд, Барней Барнато - англичанин от

португалско сефарадските евреи и Алфред Бейт - също евреин. Тази тройка всъщност

предизвиква Бурската война, за да сложи ръка на диамантите в Южна Африка. Родс и

Барнато правят обща компания - „Чертръд къмпъни де Бирс консолидей- тид минс“.

След смъртта на Родс, капиталът от 4 869 472 лири преминава в ръцете на Барнато,

който вече е член на Южноафриканския парламент. Наследник на Бернато е

племенникът му Жоел. Един пък от сродниците на Жоел през 1931 г. вече е член на

Камарата на общините в Лондон под името Дъдли Джак Бернато Джоел. В обща

компания фамилията Жоел влиза с друга еврейска фамалия - Опен- хаймер. Още през

1924 г. Ернст Опенхаймер е директор на 36 златни, диамантени, медни и други

дружества.

Днес, в началото на XXI век, търговията с диаманти от Африка се държи от

руската еврейска фамилия Лев Леваев и Ко.

Тези дейности в областта на златото и диамантите обаче вървят неизбежно с

опиумния и хероиновия бизнес. А той става истински държавен бизнес в САЩ под

ръководството на ЦРУ, губернатори на щатове и лично на президенти. Не ви се вярва

ли? Въпросът опира не до вяра, а до факти.

Как Щатите и Израел работят с мафията на държавно ниво

Държавната политика и мафиотската дейност в САЩ винаги са се преплитали.

През 20-те години тази симбиоза прави първия си голям удар. От 1920 до 1933 г. в САЩ

е забранена продажбата на алкохол. Тази изглеждаща нелепа забрана, е добре

премерена и създава цяло поколение от милионери, забогатели с контрабанда на

алкохол. Когато нещо е забранено, то става с пъти по-скъпо на черния пазар. Това са

златните години за такива световноизвестни бандити като Ал Капоун, Майер Лански,

Бъгси Сийгъл и други. Според еврейския автор Норман Кантор „Не италианците, а

евреите създадоха това, което по-късно бе наречено Мафия. През двайсетте години

италианците започнаха да изместват евреите в криминалната индустрия в Ню Йорк. И

все пак, ако през 40-те години искахте да нанесете впечатляващ удар, се налагаше да

потърсите бандата на Лепке Бъчалтър, известна още като фирма „Убийства“. Евреите

бяха известни и в хазартния бизнес, тъкмо те развиха Лас Вегас през 40 те...“159.

Бившият шеф на Европейската банка за възстановяване и развитие - френският евреин

Жак Атали пише в книгата си „Евреите, светът и парите“: „Според Jewish Almanach

„няма да е пресилено да се каже, че влиянието им (на евреите - б.а.) върху

организираната престъпност в САЩ през двадесетте и тридесетте години е

равностойно с влиянието на италианците, та дори го и надминава.“

Първият евреин, престъпен бос в Ню Йорк, е Арнолд Ротщайн, организирал към

1910 г. корупцията около бейзболните мачове, контролирал градската полиция,

планирал вноса на алкохол по време сухия режим. Други известни ев-рейски

гангстерски босове са Дъч Шулц, Бо Уайнбърг, Чарлз Кинг Соломон, Джек Легс

Даймонд, Луи Бухалтър и психопатът Бъгси Сийгъл - садист и убиец, представян като

романтичен симпатяга от холивудското кино, чиято роля изигра Уорън Бийти. Големите

американски актьори стават жертва на долнопробната пропаганда, която

представляват поръчковите сценарии, представящи гангстерите като добряци и

джентълмени. Информацията от епохата показва, че това са били обикновено лумпени

и садисти, перверзни и сатанински мозъци, за които убийствата, осакатяванията и

садистичните изтезания са част от духовния живот.

Моралният урод Ротщайн „открива“ своя съплеменник и брат по етика - Майер

Лански. Евреинът Майер Лански е мозъкът на кланът на Лъки Лучано. Той организира

от печени садисти съплеменници т .нар „Синдикат за убийства“ - група изроди,

наемани за убийства на конкуренти. През 1943 г. Лански и Лучано помагат на

американския десант в Сицилия. За което Лучано е освободен предсрочно от затвора.

Това не е единствената сделка между мафията и властта в САЩ.

За доста изследователи на мафията Лански е и глава на цялата американска

организирана престъпност. Този гангстер умира от собствена смърт и не влиза в

затвора. Той винаги има протекция от най-високо място. Може би ключът към неговата

недосегаемост е фактът, че Лански вкарва мръсните пари от престъпна дейност в

Израел. Ето какво пише сп. „Нюзуик“ от 17 ноември 1971 г.: „Всяка година Лански и

неговите съратници от подземния свят изсипват огромни суми в израелски облигации и

филантропски акции в полза на Израел. Както всекидневнкът „А’арец“ разгледа темата,

изглежда правителството се страхува да не изгуби милионите незаконни долари,

изпрани първо от управляваните от организираната престъпност институции и след

това налети в израелския бизнес и индустрия.“160.

Журналистът от „Вашингтон пост“ Джек Андерсън също пише по въпроса: „Това

са огромни суми, които се събират от подземния бизнес в САЩ и се препират, преди да

попаднат в Израел...“161.

В едно изследване на датския журналист Xерник Крюгер, посветено на

наркобизнеса, се извеждат доказателства за връзките на т. нар. мафия, начело с Майер

Лански и висшата администрациа в Белия дом. При инвазията на САЩ във Виетнам

през 60-те години, у олигархичните кръгове в Щатите се ражда идеята да прехвърлят

трафика на хероин от посредниците в Марсилия към пряка връзка Далечен Изток-САЩ,

както и Южна Америка - САЩ.

В началото на 70-те години пътят на наркотика минава от полетата за мак в

Турция през марсилските лаборатории към целия Запад. През първия мандат на

Ричард Никсън (1968-1972) тази схема започва да се руши. И то под диригентската

палка на Вашингтон. За целта е било нужно да се нанесе привиден удар върху

корсиканската мафия, обслужваща Марсилия. Провежда се известната операция

„Френска връзка“, възпята от едноименния филм с Джин Xекмън.

По това време - 1970 г., регионът на „Златния триъгълник“ произвежда две трети

от световния обем на опиум. Количеството хероин от този опиум се равнява на 130

тона. Това на американския пазар струва между 50 и 120 милиарда долара, преди

девалвацията на долара и ликвидирането на златния стандарт. През 1980 г. в Ню Йорк

един килограм хероин струва на дребно 300 000 долара. При разреждане от три-

четири пъти, цената му става 1 милион.

През 1970 г. в Марсилия правят най-чистия хероин - хероин №4. По-

разпространеният от него е №3, наричан „браун шугър“ - кафява захар.

През 1970 г. френският президент Жорж Помпиду и американският му колега

Ричард Никсън се срещат и договарят „борба срещу наркотиците“.

Това не означавало нищо друго, освен установяване на нов контрол над

пазарите на хероин, според автори като Кругер. Ето какво пише той: „Това, че е имало

тайно споразумение за контрол в световен мащаб, явно е хипотеза. Но именно тази

хипотеза подтиква автора да направи това изследване.

В такъв случай кой е планирал и осъществил тази операция? Първо - Ричард

Никсън и част от генералния щаб на Белия дом, второ - престъпният синдикат на Майер

Лански и по-точно неговото кубинско крило, ръководено от Санто Трафиканте -

младши, после - кубинско-китайското лоби и накрая - различни фракции от тайните

служби и даже привържениците на по-строго прилагане на закона ,както от ЦРУ, така и

от ДЕА (спецслужба за борба с наркотиците в САЩ - б.а.)...“162. Не само Крюгер, но и

редица други автори осветляват връзките между американската властова върхушка,

тайните служби на САЩ и други западни държави, гангстерски кръгове в трафика на

наркотици. Много често ЦРУ плаща услуги или доставки на оръжие в натура - с

наркотици.

За това пишат Родни Стич в „Нарко-Америка“163, Алфред Маккой в книгата си за

връзката между политика и хероин в Азия164, както и бюлетинът на бивши разузнавачи

в САЩ „Под прикритие“ в изданията си „ЦРУ и наркотиците“165.

През 1984 г. Франсис Милън, шеф на ДЕА - службата за борба с наркотиците,

казва, че демонстрираните усилия на Буш-баща за война срещу наротрафика са пълна

измама.

Скоро след това Милън е уволнен и рапортът му изчезва. Моника Дженсън-

Стивънсън, продуцент на публицистичното предаване „60 минути“ напуска работата си,

след отказ да излъчат предаване по нейно разследване, което доказва връзка между

тайните служби, правителствени кръгове и трафик на наркотици от Златния

триъгълник. Според това разследване връзката Джордж Буш-старши - наркобизнес е

много пряка. Стивънсън е установила, че химическата компания, произвеждаща

химикалите, нужни за получаване на хероин е „E.J.Lilly Company“ от Индианаполис.

Фамилията на бившия вицепрезидент на САЩ Дан Куейл е основен дялов притежател

на фирмата. Джордж Буш е в борда на директорите. Тази фирма първа синтезира

наркотичното вещество LSD в САЩ.

Хенрик Крюгер подрежда в посочената вече книга редица щатски служители на

ЦРУ, които в Азия работят по доставките на хероин за САЩ, както и за себе си, разбира

се. Ето някои от фигурите в този бизнес: „Пол Хелиуел - шефът на специалните служби в

УСС (прототипът на ЦРУ - б.а.) плащаше на своите агенти в натура, с опиум. Веднага

след войната след завръщането си в Майями Хелиуел стана твърде зает - пое пост в

„Америкънс Банкърз Иншурънз“. Там е партньор с Джеймс Л. Кинг, управител на

„Маями Нешънъл Банк“, която переше парите на Майер Лански като прехвърляше

милиони долари в Швейцария чрез посредничеството на „Кредитната търговска и

индуст- риална банка“(БСС!) в Женева...“166.

Пол Хелиуел е агент на ЦРУ от края на 40-те години до смъртта през 1976 г. Той

контролира основаната от него „Касъл Банк“ в Насау, на Бахамските острови, която се

грижи за капиталите както на ЦРУ, така и на мафията. Според „Уолстрийт Джърнъл“

„Касъл Банк“ каналириза милионите за мръсните операции на ЦРУ. Редица

добросъвестни служители от данъчната инспекция в САЩ подават оставка, защото

техните усилия да разкрият прането на мръсни пари на гангстера Лански чраз „Касъл

Банк“ се покриват от най-високо място.

След като пренасочва канала за хероинови доставки, олигархичната върхушка

внася директно дрогата от Златния триъгълник. Това, което правеше през XIX век

английската Източноиндийска компания с благословията на кралския двор, през 60-те

и 70-те години на ХХ век го върши ЦРУ с покровителството и съучастието на Белия дом.

През 1996 г. Комисията по разузнаването в американския Сенат изслуша няколко

доклада, разкриващи, че ЦРУ са внесли тонове кокаин в гетата на чернокожите в Лос

Ан- джелис и други големи градове на САЩ. С парите от наркотика е купувано оръжие,

изпращано в Никарагуа. Но тлъста част от мръсните пари са потънали във височайши

джобове. Според полковник Оливър Норт, подсъдим по това дело, двама от

притежателите на джобовете се казват Бил Клинтън и Джордж Буш.

Историята с полковник Оливър Норт беше обширно изнесена в американската

преса в средата на 80-те години. От нея стана ясно, че големи количества наркотици са

пренасяни със самолети на компания, собственост на ЦРУ за заплащане на оръжия, с

които са снабдяване контрите в Никарагуа. От сделките стотици хиляди са влезли в

джоба на губернатора на Арканзас тогава - Бил Клинтън. Доставки на оръжие са

правени и за ембаргови държави като Ирак. Журналистът Алън Фридман от

„Файненшъл Таймс“ разкрива как поставени фирми изнасят най-модерни ембаргови

оръжейни продукти на САЩ за режима на Саддам Хюсеин по време на войната Ирак -

Иран. Това ставало с посредничеството на агенти на Мосад, които осигурявали

плацдарм в Египет.

Всичко това показва само едно. Че политиката на двойни стандарти, на

аморална търговия и безскрупулно печалбарство с цената на човешки животи е приета

като щафета, предаден от Британската империя на Американската империя през ХХ

век. Като една натрапчива случайност винаги в най-важните сделки и триъгълни схеми

присъства и човек на службите на Израел, без който нещата някак си не стават.

Днес наркобизнесът е проблем номер 1 за човечеството. Но не защото се е

появил така, някак си от въздуха, като природно явление. Не, това е дълга, старателно

отработена стратегия за поробване на хората чрез пряко въздействие върху съзнанието

им и тотално изпадане в масова зависимост на милиони души по света.

Според официалните американски статистики за 2003 г. 108 милиона и 250

хиляди американци над 12 годишна възраст са опитвали дрога през живота си. 14,6

милиона пушат редовно марихуана в САЩ, 2 милиона са кокаинистите167.

Общата сума на печалбите от наркобизнеса е 400 милиарда годишно168. За сравнение -

точно толкова е и военният бюджет на САЩ през 2004 година, който се смята за

космически и недостижим от други държави.

Добавената стойност на наркотика, пренесен от Афганистан или Пакистан до

САЩ е огромна. Тя се измерва не в едноцифрено или двуцифрено число проценти, а в

четирицифрено. 4000% е чистата печалба от трафика на хероин на едро от Пакистан до

Щатите. В Пакистан килограм хероин струва 610 долара. В Щатите той е вече 25 000

долара на едро. Разпределен на дози един грам е 55 долара, което значи, че от

първичния продавач до продавача на улицата процентът печалба е 9000% !!! при това

цената се вдига169.

Всеки който е купувал и продавал нещо през живота си може да прецени какво

значи девет хиляди процента чиста печалба от един продукт! Няма такъв бизнес, няма

такъв икономически ръст, който може да се състезава с този на наркобизнеса.

Разбирате ли защо това е „най-преследваният“, „най-забраненият“ бизнес в света.

Защото неговата забрана е най-добрият начин да се контролира суперсладкия

свръхдоходоносният бизнес. Така както Сухият режим в САЩ бе въведен заради

бързото забогатяване на тесен кръг олигарси, сега наркотиците носят огромни печалби

на една световна олигархична група, която контролира тяхно- то разпространение от

Опиумните войни в началото на XIX век до днес - 2004 г.

Това води до космически материални и морални щети у днешното население на

Земята. Според официални данни само американците са харчили за периода 1989-1998

г. между 39 и 77 милиарда долара всяка година за кокаин и между 10 и 22 милиарда

долара за хероин всяка година170.

Целият брутен вътрешен продукт на България за 2000 година е 10 милиарда

долара. Това са всички стоки и услуги, според Световната банка, произведени от

България през 2000 г. Този БВП, превърнат в пари не би стигнал на американския народ

да си напазарува хероин и кокаин и за три месеца.

Глава VII

Ограбването днес

През септември 1999 г. бе публикуван доклад на Програмата на ООН за

развитие, посветена на бившия Съветски съюз и Източна Европа. Според това

съчинение виновник за днешната мизерия на бившия соцлагер е самият Запад.

Направляваните от него мерки за преструктуриране на икономиката посредством

приватизация са обрекли на мизерно съществуване повече от 100 милиона души и са

лишили милиони други от всякаква форма на социална защита, се казва в доклада на

ООН.

Това признание не храни, но поне осветлява истината донякъде. Защото пълната

истина е много по-потресаваща. „Мерките“ на Запада не само потопиха в мизерия

милиони хора от Изтока след 1990 г., но и ги лишиха от перспектива. Днес четем през

ден прогнози на западни финансови институции като Дойче банк или институти по

икономика в Лондон, Виена и Ню Йорк, които определят между 30 и 60 години в най-

оптимистичния вариант, за достигане на стандарта на Запада от Изтока. В по-

песимистичния вариант срокът е над 100 години.

Може ли разумен човек да бъде мотивиран да изчака този „преход“, както го

наричат нежно българските наемници на Запада? Такива прогнози имат за цел да

внушат пълно отчаяние и униние у източния човек и да го накарат да емигрира на

Запад, където да се превърне в обслужващ, зле заплатен персонал. Един милион

българи в активна възраст вече са направили това от 1990 г. насам. Повечето от тях

планират децата им да се родят на Запад и да имат по-добра съдба от самите тях.

За да се стигне до това отчайващо положение, първо трябваше българският

народ и останалите народи от бившия соцлагер да бъдат ограбени така, че да не могат

да се съвземат десетилетия. Най-силният и разрушителен удар беше нанесен по

православните държави - България, Румъния, Сърбия, Русия. Там, където

правителствата не искаха да играят по свирката на световната олигархия, както беше в

Сърбия, бе нанесен военен удар и над територията на бивша Югославия през 1999 г. се

изсипаха 217 000 тона експлозиви - по 2 кг на човек, 152 контейнера със забранените от

международните конвенции касетъчни бомби и бяха изстреляни над 10 000 ракети.

За останалите държави от територията на Православието това не се налагаше.

Поради продажност на политическата им върхушка, там ограбването вървеше без

бомби. Ударът, нанесен върху населението, беше чисто икономически, но жертвите в

резултат на този геноцид бяха повече отколкото при бомбардировки.

Ограбването на България

Българските земи и население са ограбвани винаги от чужди на българската

народност, външни елементи. Това през вековете са били все представители на

лихварската, антихристиянска част от човечеството. По нашите земи по традиция е

имало разумни производствени отношения, без развитие на лихварството, които са

давали възможност да се развива една държава без резки крайности и заробване на

хората с така познатите и практикувани на Запад увеличаващи се лихви върху капитала.

Всичко това работи до нахлуването на капиталистическите номади, поклонниците на

Мамона, които опустошават националните богатства на земята, в която влизат като

термити.

Първите удари на жреците на Мамона са били върху Православната църква. Тя

винаги им пречи, защото въпреки всичките си криволичения и забежки на отделни

духовници, тази църква е била стълб на вярата и пазител на Христовия завет.

Българската църква през Възраждането е мишена на тези, които 180 години по-късно

ще спаси. Ето какво пише йеромонах Йеротей, брат на игумена на Рилския манастир

през 1772 г.: „В 1766 лето бастисаха хайдуци манастира на Велики четвъртък и много

вещи манастирски отнесоха: кандила, потири и всичко що беше сребърно отнесоха.

Пак за втори път - в 1769 година дойдоха хайдуци арнаути на Света Троица и каквото

имаше манастирът - всичко го отнесоха. И оттогава се съсипа Рилският манастир,

понеже евреите наложиха голяма лихва и стана манастирският борч 100 кесии.“171.

Както виждаме, тук бил прилаган класически принцип, който работи и днес -

първо хайдуци, арнаути ограбват имуществото, а после ограбеният влиза в дългове към

евреи - лихвари.

Лихварството е било наложено по нашите земи от евреи и за това има

достатъчно източници. При това - еврейски - в епохата на Османската империя, когато

за християнските народи била отредена роля на рая, на безправни роби и войници.

Когато на тях им било забранено да упражняват религията си открито и да строят

църкви, евреите намерили свой втори дом в границите на султанската държава. Ето

какво пишат например авторите Естер Бенбаса и Арон Родригес в изследването си

„История на сефарадските евреи от Толедо до Солун“: „Така в първите векове на

Империята, много преди пристигането на сефарадите от Иберийския полуостров,

османската политика на толерантност и защита по отношение на евреите вече се била

оформила като установена традиция.“172.

Бенбаса и Родриг цитират едно известно писмо на равина Исак Цафрати още от

първите години на Османската империя, с което равинът кани своите съплеменници от

Европа да дойдат в Турция, която е страна на изобилието и никой там не закача

евреина и го оставя да си прави каквото иска. По-голямата част от еврейските

емигранти от Западна Европа се установяват в балканските земи, както и в зоните,

влизащи в земите на днешна България, отбелязват авторите на изследването. Султан

Мехмед II (1451-1481) използвал евреи, за да засели обезлюдения Константинопол,

след превземането му. Има данни с каква радост те са се настанили в руините на

Православната империя, покорена от селджуците и как са се наслаждавали но погрома

над християните. Солун става един от най-важните еврейски центрове на XVI век, пишат

Бенбаса и Родриг, а еврейската общност в Османската империя - една от най-големите

в Европа173. Сюлейман Великолепни (1520-1566) освободил солунските евреи от

плащане на данък на глава от населението срещу събиране на добитък и платове за

изработване на униформи за еничарите.

Какво работели евреите в Османската империя? Ако смятате, че са обработвали

земята като българите, грешите. Те били бирници, финансисти, лихвари. Ето какво

пише още в цитираната вече история на сефарадските евреи: „След 1492 г. сефарадите

(испанските евреи - б.а.), наред с романиотите (византийските евреи - б.а.) започнали

да изпълняват роля на бирници. Романиотите държали първенството в този сектор

през 1470 и 1480 г. (70-80 години преди това е изклана цялата българска аристокрация

и то в централната църква в Търново, за присъствие на българи на бирнически постове

не може да става дума, всички национални богатства на българите са заграбени от

турците, а икономическото бреме на данъците вече е в ръцете на евреите - б.а.). От

своя страна еврейският елит в Испания в продължение на векове също се проявявал

доста активно в тази област (ограбването! - б.а.) и изглежда успял да пренесе уменията

си на Изток (непокътнати! - б.а.). Така че сефарадите започнали да се занимават със

събиране на данъци в много райони на Империята и по-специално в дунавските

провинции... През 1604 и 1607 г. двама евреи администрирали цялата дейност по

събирането на данъците в Източна Мала Азия, като в същото време по-голямата част от

данъчните и митническите служители също били евреи... Обикновено евреин

изпълнявал длъжността банкер на еничарските единици...“174.

Докато българите давали кръвен данък „девширме“ и турците отнемали най-

здравите деца от тях, за да ги правят еничари - убийци на християни, евреите били

банкерите на турската пасмина, унищожила православната цивилизация на България и

Византия.

Още един цитат от Бенбаса и Родриг дава яснота кой е ограбвал българската

нация през османското робство: „Едно семейство като фамилията Арие в османска

България например, държало важни данъчни структури, то било отговорно за

събирането на поголовния данък и на митническите данъци, както и за управлението

на мините край

Самоков през XVIII и началото на Х1Х век. Еврейски банкери продължавали да

откликват на финансовите потребности на еничарския корпус през XVIII век, а

фамилиите Кармона (Carmona), Аджиман (Adjiman) и Габай (Gabay) натрупали огромни

богатства, служейки като снабдители и доставчици на средства...“175.

Както виждаме за служителите на Мамона, робството за едни, е било начин да

трупат пари самите те. А тези „едни“ винаги са били православните християни-българи.

Представител на споменатата олигархична фамилия Арие бил съдебен заседател по

време на процеса срещу Левски, пише в „Известия на института „Христо Ботев“ кн. 1 от

1951 г.

Не е случайно и това, че българският фолклор е създал в много народни песни

образа на „жълтото еврейче“, което е винаги „търговче“ „лихварче“ за мачкания от

политическо и икономическо робство българин. В Сборник за народни умотворения,

кн. V и кн. XVIII се предава народна песен от с. Бистрица, Софийско, в която Крали

Марко отива да се бие с „жълта чифутина“, който се хвалил, че ще събере трихилядна

войска, за да нападне Света гора, да разбие Хилендарския манастир и да изпотроши

кръстовете и иконите му и да обере златото и среброто му:

„Че се фалил жълта чифутина,

Да собере три иляди войска,

Да ги води чиста Света гора,

Да разбие Хилендар манастир,

Да потроши куни и кърстове,

Да обере злато, бело сребро.“176.

Поразително е тук намерението на „чифутина“ да троши кръстове и икони и да

обира църковната утвар. Явно това е било традиция за „жълтите чифути“ по нашите

земи, за да го опише народният певец. Те освен чрез данъците и лихвите, явно са

обирали по най-пиратския начин и църкви и манастири. Един от големите приятели на

България, белгийският учен, икономист и общественик Емил дьо Лавеле (1822-1892), на

когото има наречена улица в София, пише в изследването си „Балканският полуостров“:

„Трябва да се види в околностите на Одрин в какви разправии влиза откупвачът на

данъци, най-често евреин с българските селяни. Неговата безочливост, както и

покорност- та и ужасът на хората, които се считат негови роби, са един от най-тъжните

спомени от пътешествието в Изтока.“177.

Данъците по този начин минавали през петима посредници и смазвали

трудолюбивия и съвестен български селянин. Паразитната каста от жреци на Мамона

работела за основния потисник на християните - султанът и векове наред изпивала

кръвта на православните българи по този начин.

Външните заеми - главно оръжие за обир

Самата Османска империя от завземането на балканите до средата на XIX век е

самозадоволяваща се държава. Тя не познава външния заем до 1854 г. Кримската

война, разпалена от Англия, единствено за да нанесе удар по православна Русия,

вкарва Турция в задължения и принуда да вземе пари от англо-юдейските банкери.

През 1854 г. Турция заема 3 милиона лири стърлинги, залагайки приходите от Египет.

През 1856 г. тя прави още един заем от 5 милиона лири. До 1867 г. Турция взема 9

заема, залагайки всичко каквото работи - мини, суровини, предприятия. Доходът на

империята тогава е 14 милиона лири годишно, а плащанията само по лихвите на

заемите - 10 милиона лири. Оттам нататък еврейски магнати като Xирш и други слагат

ръка на железопътни артерии, митата от пристанищата и всички възможни приходи.

Турция рухва не защото християните се бунтуват, колкото и да сме горди с героизма и

саможертвата на нашите предци - героите на Априлското въстание. Империята просто

влиза в спиралата на дълговия капан, който я обрича на разпад и подялба между

новите „господари на света“ - олигарсите, жреците на Мамона, обладаващи Англия, а

вече и САЩ. Тя вече не е нужна на мамоническия Запад като империя, преграждаща

пътя на Русия към Балканите. Тя е необходима вече като слаба, подчинена държава, в

която не Англия, а САЩ ще разполага бази през XX век. Надига се и ционисткото

движение в последните десетилетия на XIX век, което работи с милионите на Ротшилд

за окупацията на Палестина от неидентифицираните елементи, наричащи се евреи и

потомци на Давид и Соломон от всички краища на Европа.

България - от Турско към Западно финансово робство

Освобождението през 1878 г. България посреща с надеждата за възраждане на

българската държавност и национално обединение. Гангстерите от Запад, облечени в

държавна власт, не мислят така. На Берлинския конгрес Англия е представена от своя

министър председател - евреина Дизраели. Неговата омраза и нетърпимост към всичко

православно се изляла без задръжки по време на дебатите на конгреса. Всички

постижения на Русия с оръжие в ръка, жертвите, които дава Руската империя за

освобождававането на християните на Балканите, са неутрализирани от юдейско-

английската ненавист. Дизраели се нахвърля върху руските представители и настоява

България да бъде накъсана на парчета, като те бъдат под властта на султана. Без да е

дала нито една жертва в Освободителната руско- турска война, без да е участвала,

Англия, начело с българомразеца Дизраели, съсипва бъдещето на освободена

България и я обрича на ново, финансово робство. Представителят на англо-юдейската

олигархия, на капиталите на Ротшилд и другите международни измамници - Дизраели,

налага на България да плаща голяма част от заемите, които са дадени на Турция от

същата Лондонска олигархия. Така, освен че е разкъсана като държава, нова България е

вкарана в един дългов капан от момента на Освобождението си. Ето какво пише

издателят на протоколите на Берлинския конгрес през 1885 г. Т. Икономов: „На

България са наложени при тесните териториални граници таквизи и толкози важни

задължения, които тя никога няма да може да надвие... Там интересите на един Хирш

(Морис де Хирш 1831-1896, еврейски магнат, живеещ в Париж, създател на Еврейската

организация за колонизация, купил си титлата „барон“, спекулант и международен

аферист - б.а.) и други подобни нему безбожни експлоататори са се туряли нес-

равнено по-горе от интересите на един цял народ от 4-5 милиона души и с едно

драсване на перото вторите са се заличавали пред първите.

Без да се гледа на това, че България е давала най-голям процент от ежегодните

доходи на Турската империя, че Българите са носили най-големите от другите

държавни тегоби, пристрастний Берлинский ареопаг е наложил на България и част от

безумните дългове на Турция заедно с годишните лихви за тази част и още плащанията

на остающите в България държавни имоти и здания...“178.

В новия живот на самостоятелна държава българските селяни, занаятчии и

търговци влизат без да са опорочени от „капиталистическия дух“ на Запад, тоест от

лихварско- талмудически дух. Ето как представя този сблъсък на две философии Стоян

Бочев (1881-1968) виден представител на българското банкерство, финансист,

основател на Софийската фондова борса в своя труд „Капитализмът в България“: „Кои

са характерните черти на българския капитализъм, поне дотолкова, доколкото го има?

Преди всичко, неговият произход е от местни източници, той е дребен и обикновено

трудът на собственика придружава неговата дейност.“179.

Разбира се, Бочев представя нещата от името на „големия световен капитал“,

който е лихварски и натрупан както видяхме по-горе с цената на геноцид и ограбване

на цели народи. Но за теоретиците-финансисти, които винаги стават рупори на този

мръсен капитал, нещата не са в ред, ако няма голям мащаб на кредити, дългова

спирала и тържество на „чуждия капитал“, който за тях е истинско божество. Редовете,

писани от Бочев през 20-те и 30-те години на ХХ век, нямат никаква разлика с

изказванията на днешни корифеи на финансите, които плачат, че в България все още

има нещо българско и нямат търпение, то да бъде „приватизирано“, тоест заграбено от

поредния издиган в култ „чужд инвеститор“ от типа на мошеника от Израел Гад Зееви,

който купи през 1999 г. БГА „Балкан“ с активи над 20 милиона долара на цената на

един луксозен джип - 150 хиляди долара.

От Освобождението до 1895 г. България се движи по „архаичния“ модел да

произвежда и да изнася. Износът, в първите години след Освобождението, е повече от

вноса. След управлението на Княз Дондуков-Корсаков са отчетени внос за 137 000 лева

и износ за 20 092 854 лева.

Това съотношение обаче бързо е неутрализирано от „чуждия инвеститор“ и

скоро парите на България започват да отиват повече за вносни стоки, много пъти

безсмислени или негодни, но вкарани от напористите чужди търговци и чрез рушвети

на държавници. Стоян Бочев отбелязва, че дотогава в България няма „капиталисти,

които живеят от доходите на капитала си“, тоест - от процентите на парите си, както

вече е станало традиция на Запад. Тук все още имаме един стопански, производствен,

а не лихварски, „процентов“ капитализъм. На тази идилия слагат край олигарсите от

Запад, защото те не могат да позволят някоя държава, макар и неголяма, да живее от

честно производство и износ. Тя трябва да затъне в дългов капан, за да падне в ръцете

им и след време те да притежават националните и богатства.

Как БНБ не успя да стане щит срещу световния лихварския капитал

С указ от 11 февруари 1883 г. е приет предложеният на Народното събрание

устав на Българската народна банка, която да бъде акционерно дружество с основен

капитал от 12 милиона лева. Една трета от тях се внасят от държавата. Българските

депутати са против, все още патриотизмът не е празна дума и те се опасяват от

акционерното участие на чужденци. Опасенията, които са имали и американски

депутати при създаването на Федералния резерв като частно акционерно дружество -

опасения, които в САЩ са се оправдали 100 процента.

Народното събрание приема БНБ да е изцяло държавна банка и на 1 септември

1885 г. Българската народна банка е преустроена и може да емитира банкноти.

Иначе тя съществува от 16 декември 1878 г. като правителствено учреждение с капитал

2 милиона лева и има за цел да приема влогове, да раздава кредити срещу залози и

някои комисионни сделки. Но без право да печата пари.

Още с преустройството си банката влиза в спиралата на външния дълг. През

1889 г. тя вече взема заеми от чужбина в размер на 10 милиона при 6% и още 10

милиона през 1893 г. също при 6%.

Следват първите удари от финасовата олигархия отвън. През 1899 г. банката не

може да изплаща дълговете си навън и започва да изнася златни монети. През 1897 г.

България сключва заем за 290 милиона, през 1892 г. - заем за 142 милиона, през 1900 -

заем за 25 млн.

„Всички тези обстоятелства намалиха до минимум златната наличност на Бълг

нар. банка и тя се вижда принудена да узакони практикувания вече отказ да обменя

банкнотите си с монети с нощния закон от 13 ноември 1899 г., закон станал знаменит

поради скандалите в Народ- ното събрание“, пише Стоян Бочев180.

Следват заеми през 1902 (106 млн лв.), 1904 (100 млн.лв.), 1906 (35 млн. лв.),

1907 (145 млн.лв.), 1909 (100 млн.лв), 1909 (30 млн. лв), 1910 (15 млн. лв.). И това са

„златните години“ на България. Това са години на разцвет, когато все още имаме износ,

по-голям от вноса (през периода 1900-1907)181.

Верижката, на която държат България се стяга в годините на следващите войни,

защото войните са златно време за Ротшилдовската олигархия. През Балканските и

през Първата световна война България вече е с нахлузен финансов хомот, който ще и

тежи десетилетия напред - Ньойски- ят договор от 1919 г. Тогава България е „осъдена“

да заплати 2,25 милиарда златни франка репарации с 5% лихва в течение на 37 години,

започвайки от 1 януари 1921 г., като първата ежегодна вноска да бъде 172,5 млн златни

франка, втората 170 млн.златни франка и така до последната - 7-ма година, когато се

пада да плати 63 млн.златни франка. За сравнение - през добрата за България 1901 г.

целият търговски обмен на страната е 152 млн. лева.

Към 1 октомври 1915 г. България има външен дълг, възлизащ на 951 936 770

златни франка. Вноските за лихви и погашения по него на година са 58 686 000 златни

франка. Като се прибавят сумите по репарациите, получава се годишно 230 милиона

златни франка. А целият годишен бюджет на страната преди войната е по-малък. Освен

това България има да плаща закъснели лихви по стари дългове на стойност 80 млн. зл.

лева, да поддържа окупационните войски, да възстанови всички имоти и права на

собственост на представители на Съглашението. Всичко това излиза от физическите

възможности на българската държава и нация и нашата делегация прави постъпки,

плащанията да бъдат намалени. Великият, демократичен, свръхцивилизован Запад, на

когото се кланят днес българските продажници, отказва. Прави само една

незначителна „отстъпка“ - плащанията по репарациите да станат на равни

шестмесечни, вноски, вместо в първоначалната градация.

От откъснатите земи като имоти, добитък и капитал България губи 1 милиард

633 милиона златни лева. В следващите 37 години тя трябваше да заплати повече от 5

милиарда златни франка и още около 9 милиона златни франка други дългове. Цялото

национално богатство на държавата тогава е 9-10 милиарда златни лева.

Това свирепо ограбване загробва България за много десетки години напред. Бих

казал - до днешния ден. Това ограбване е извършено от международната финансова

олигархия, която дирижираше паричното движение в света и беше използвала войната

да ограби част от европейските народи. Тази олигархия, в началото на ХХ век се състои

преобладаващо от еврейски банкери и финансисти, според редица западни и източни

автори на икономически изследвания, които бяха цитирани по-горе.

Как САЩ задигнаха българското злато

По време на злокобния за България Ньойски договор много политици и

интелектуалци у нас възлагат надежди на американския президент Уилсън с неговите

14 точки за самоопределяне на народите. Така, както сега днешни политици и

интелектуалци се надяват отново наивно на САЩ. Точките на Уилсън се оказват пълен

блъф, а сладките приказки на американците се разминават тотално с практическите

действия на САЩ спрямо България. Щатите ни обират по най-рекетьорски начин,

използвайки затрудненото положение на България. Ето как става това:

След края на войната България е в унизено положение. Тя е загубила 101 224 свои

войници и офицери, 155 026 са ранени, други 100 000 са паднали в плен. Договорът за

мир в Ньой всъщност е диктат, който лишава страната от суверенитет, от въоръжение и

нормална войска и и налага огромни репарации - наказателни плащания на страните

победителки в размер на над 2 милиарда златни франка - огромна за това време сума.

Откъснати са земи от територията на България. Следвоенното състояние на

икономиката и стандарта на живот са мизерни. Наложена е дневна дажба от 300 грама

хляб на човек. За капак суша унищожава и посевите през 1918 г. и през март 1919 г.

правителството на Теодор Теодоров се обръща за помощ към САЩ. Това е

единствената държава, с която България не е прекъснала дипломатически отношения

от големите сили-победителки. Щатите имат в това време огромни запаси от залежали

храни и дори са направили специална организация за „помощи“ за Европа. Да видим

как разбират те помощта обаче спрямо България. Шеф на организацията е Xърбърт

Xувър. Той ще стане президент на САЩ през 1928 г. и по негово време настъпва т. нар.

Голяма депресия от 1929 г.

На 28 март 1919 г. е сключен договор между българското правителство и

пълномощника на Xувър в Цариград - Xауърд Xайнц за доставка на храни.

Американската страна иска в залог на храните злато. Освен това иска златото да бъде

депозирано в Цариград. Ето какво гласи договорът: „Съденините щати,

администрацията за прехраната, Зърнената корпорация ще съхранява гореказаната

сума в Цариград като гаранция за стойността на въпросното брашно. Ако в

продължение на два месеца правителството осигури кредит в долари в Ню Йорк,

достатъчен да покрива всички сметки и разноски за въпросното брашно, Съединените

щати, Администрацията по прехраната и Зърнената корпорация се задължават да

върнат въпросното злато, ако са уведомени, че този кредит е депозиран на тяхно

разположение в Ню Йорк.“

Тук България е вкаран в двоен капан. От една страна и се взема златото уж като

залог, но Xувър и стоящите зад него знаят, че е невъзможно за страна като България,

намираща се в тотална изолация тогава, да продаде стоки в нужния обем за два

месеца. Това е бил нагъл рекет и обир на притиснатата в ъгъла наша родина.

А „гореказаната сума“ е била на обща стойност 16 250 000 златни франка.

Златото е пратено в Цариград на 22 април 1919 г. Шест дни преди това корабът „Уест

Грам“ е стоварил 7021, 023 тона брашно на Варненското пристанище. На 25 май има

още една доставка с кораба „Уест Ароу“ 7153,626 тона брашно. Двата месеца изтичат

бързо и България, разбира се, не успява да продаде стоки на стойност 16 250 000

златни франка. Тя не успява да продаде нищо, защото американските финансисти,

които потриват ръце, предвкусвайки удара с българското злато, правят всичко

възможно грам българска стока да не се реализира на американския пазар.

Премиерът Теодоров моли унизително за отсрочка и бъдещият президент Хувър

дава един месец отсрочка за обратно изкупуване на златото от българското

правителство. През това време обаче кризата у нас ескалира. Трябва още брашно.

Услужливият Хувър е насреща - предлага още 9 хиляди тона брашно от залежалото. Но

тук вече иска разплащане със злато веднага. Не залог, а пряко плащане. Теодоров вече

моли със сълзи на очи, защото златният резерв на България се топи застрашително, но

нуждата от брашно е на живот и смърт. Няма хляб. Теодоров предлага да плати в

швейцарски франкове - стабилна и твърда валута тогава, както и сега. Хувър,

забележете, казва „не!“. Той иска злато и само злато. „Въпросното злато трябва да

бъде предадено незабавно!“, предава представителят на САЩ в София на смазания от

безнадежност Теодоров. 1 милион и 400 хиляди долара в злато заминават от София за

САЩ. Депозираното в Цариград като залог злато - също.

Общо българският златен резерв олеква с 1 225 000 златни наполеона и 102

английски златни лири. Това прави 5 225 780, 50 тогавашни долара. 42,08% от златния

резерв на България преминава във Федералния резерв. Срещу 22 хиляди 617 тона

брашно.

Последиците за България са ужасяващи - инфлация и срив на стандарта, за

Федералния резерв на САЩ - попълване на запасите от злато. Тук най-фрапиращият

акцент в поведението на Хувър и стоящите зад него банкери е отказът от швейцарски

франкове и долари и фанатичното настояване за злато и само злато. При положение, че

събитието става цели 10 години преди големия финансов крах от 1929 г., а доларът все

още се заменя за злато - поне така пише на банкнотите.

Цяла България е ипотекирана пред Запада

След 1920 г. БНБ се опитва да се бори за запазването стойността на лева, но

безуспешно. Войната е разбила финансовите системи на стара Европа и ги е подчинила

на Федералния резерв на Щатите. Английската лира скоро ще се откаже да бъде

водеща валута и всичко вече ще е в ръцете на господарите от ФЕД - юдейските банкери

иззели златните запаси на повечето страни в Европа, в самите САЩ и определяйки

курса на „новото злато“ - долара както им е изгодно.

Златният български лев вече е в съотношение към банкнотата от един лев 30:1 в

средата на 20-те години. Както пише Стоян Бочев през 1928 г.: „Всъщност нашата

монетна единица не представлява сега никаква стойност, изходяща от една стабилна

ценност, друг фактор е договорът за мир, който е отнел политическата ни сигурност и

независимост като ни е поставил в пълна финансова независимост“ 182.

Всъщност цялата българска земя е ипотекирана на практика за изплащане на

репарациите и България не може да сключи никакъв външен заем без съгласието на

Посланишката конференция.

До края на Втората световна война, България е впримчена в този капан. През

1939 г. с население от 6 077 939 жители България има 76,6% селско население.

Обработваемата земя е 47,9 милиона декара, стопанисвана от 1,04 домакинства.

Средният размер на притажавана земя е 42 декара. През 1939 г. е произведен 1,9

милиона тона пшеница. За същата година износът на държавата ни е за 6,06 милиарда

лева или 72 милиона долара по тогавашния курс (84,4 лева за 1 долар). Общият износ

на храни на страната е 453 тона, от които за Германия - 224 тона.

Износът на страната е главно селскостопанска продукция и суровини, само 4,3%

от него са произведени в България завършени продукти.

От дълговия капан наложен от Запада, България започва да излиза чак в края на

60-те години и през 70-те вече изгражда собствена индустрия, която я прави една

добре поставена държава като промишлен потенциал, възможности за износ и

финансова сравнителна независимост.

Следващите години на т. нар. социализъм изграждат, макар и спорна в много

отношения, една промишлена база, която дава индустриален облик на износа на

страната. През 1989 г. - последната година на социалистическия режим, износът е 83

пъти по-голям от 1939 г., 96% от него е промишлена продукция. По износ на глава от

населението през 1989 г. България се нарежда на 14 място в Европа. През 1988 г. тя е

на 13-то място в Европа (с 1934 долара на глава от населението износ) и на 18-то в

света пред страни като Испания (1033 долара), Португалия (1023 долара), Гърция (530

долара), Турция (211 долара). През 1988 г. България има общ обем на износа 17, 4

милиарда долара - 3,3 пъти повече от Гърция (5,3 млрд. долара) и 1,5 пъти по-голям от

Турция (11,6 млрд. долара). Всъщност т. нар. „преход“ заварва през 1990 г. България,

търгуваща със 116 страни в света и с износ в 109 от тях. Вярно е, че съществуваше сис-

темата на СИВ (Съвета за икономическа взаимопомощ) на соцлагера, но интересен е

фактът, че 32, 7% от износа на България през 1981 г. е извън СИВ. За ФРГ е изнесена

продукция за 219 млн долара (машини, кабели и проводници, лагери, ламарина,

химически влакна, телефонни релета, пишещи машини, платове, памучна конфекция ,

обувки, калцирана сода, зеленчуци, плодове, вина, тютюни). За Швейцария износът е

за 168 млн. долара - стомана, платове, желязна ламарина, вина, розово масло, билки.

САЩ са внесли от България продукция за 100 млн. долара - азотни торове, сирене,

кашкавал, розово масло, пишещи машини, билки. Продукцията за Япония е за 38 млн.

долара. Общо за САЩ, Япония, ФРГ и Швейцария износът през 1989 г. е на стойност 525

млн. тогавашни долара183.

Дългът, от който няма измъкване

Според разследващата журналистка Люба Манолова за периода 1980-1989 г. са

съхранени 424 документа с данни за конкретни неблагополучия в икономиката.

Отбелязва се намаляване на износа, през 1990 г. търговското салдо на държавата е

пасивно. Манолова цитира доклад на председателя на БНБ Васил Коларов пред

партийния актив на БКП от 23 ноември 1989 г.: Сгромолясването ни в тази област

започна през 1986 г. под въздействието на външни за страната ни фактори...“, твърди

шефът на Българската на- родна банка Коларов184

Той споменава като външни фактори цените на нефта, но не е само това. Така

одумваният български външен дълг е под форма на кредити главно от частни банки от

т. нар. Лондонски клуб, които, кой знае защо, са отпускали милиарди за един

комунистически режим. Наш дипломат в Париж от средата на 80-те години е споделял

пред пишещия тези редове, че западни бизнесмени и финансисти са му подхвърляли

често и настойчиво: „Вземайте кредити, сега е времето!“.

Лондонският клуб означава банковият кръг около Ротшилдовските издънки. От

3,2 милиарда долара през 1985 г., през 1989 г. дългът на България към Запада вече е

9,2 млрд. долара. През 1990 г. сумата само по обслужване на дълга е 3,6 - 4,4 млрд.

долара. Което надхвърля с 20-40% всички постъпления във валута от износ.

Дълговият капан е щракнал. Тук се изяснява защо западните финансисти са

нашепвали на нашите дипломати: „Вземайте, вземайте!“. За една партийна върхушка,

начело с Андрей Луканов това е било добре дошло

Те са знаели, че идва време, в което няма да се търси сметка, че системата се

руши, а какво ще дойде на нейното място, ще решат във висшите масонски и

олигархични къртове.

Бившият ръководител на България Тодор Живков прави опити да запази

социалистическия характер на страната чрез плавно преминаване към частни пазарни

отношения още от 1987 г. с т. нар. Юлска концепция. Това виждане се развива през

1988 г., когато влиза в сила Правилникът за стопанска дейност с постановление 64 на

министерски съвет от 18 декември 1987 г. Това е опит за „стопанисване на

предприятията от тези, които работят в тях“. Искрени или не, може да се спори, но това

са реални опити на Живков да разшири догмата на комунизма за изцяло държавна

собственост, която се налагаше от Москва след революцията на американските

еврейски банкери, наричана в старите учебници по история Велика Социалистическа

революция. Парадоксът е, че на Живков му пречи в реформите „най-големия

реформатор“ на ХХ век, както величаят някои зле информирани журналисти Михаил

Горбачов. Горбачов идва на власт с призив за „връщане към ленинските принципи на

работа“ и остава с това виждане до края на властта си. Ако трябва да сме точни,

ленински принципи на работа означава: масови убийства, концлагери (въведени са от

Ленин и Троцки, не от Сталин!), измиращи от глад стотици хиляди селяни, разрушаване

на църкви и манастири и ограбването им, плюс избиване на свещеници и монаси, както

и налагане на власт на едно неруско малцинство над огромно мнозинство руснаци.

Горбачов не разрушава църкви през мандата си, разбира се, но сдава икономическата

власт на това специфично малцинство - еврейството, което беше хванало за косите

руския народ още през 1917 г. според Чърчил. На Запад, въпреки ленинските си

възгледи Горбачов е посрещат с овации, той се познава отпреди много години с хора

като Джордж Буш-баща, Маргарет Та- чър и други западни лидери. Знае ги от сбирки

на Билдербергите в края на 70-те години. Това е таен световен елитен клуб, който

оказва огромно влияние на геополитическите процеси. Горбачов е негов гост и

сътрудник. На срещата си с Буш в Малта през декември 1989 г. Горбачов предава

интересите на народа и нацията си, както и интересите на всички народи от соцлагера.

Той се съгласява финансовата и икономическата система на Източния блок да рухнат,

без да бъдат заменени с нещо социално търпимо. Той подарява националните

богатства на Русия на западните корпорации и международни спекуланти, и валутни

престъпници като Джордж Сорос. Всичко това Горбачов прави с един, единствен жест.

Изтокът е поднесен на тепсия на Запада като територия, от която може да се граби

всичко, територия, в която хора-та са обречени на мизерия и стрес, какъвто не са

преживявали от времето на монголското и турското робство.

Живков е неудобен на „реформатора“ Горбачов, защото не се връзва с „Новия

световен ред“, обявен от Джордж Буш като програма на световната олигархия през

1990 г., след споразумението му с Горби.

Удобни са такива като Луканов и Петър Младенов, които вече са обещали на

Москва, че ще свалят всички защитни бариери на държавността в България и ще

отприщят хи- перинфлацията, изтичането на капитали от банките, и създаването на

нова икономическа каста от бившата комунистическа номенклатура.

През август 1990 г. в България пристига екип от Националната камара на САЩ,

известен като екипа Ран-Ът. Той предлага програма за шокова приватизация и силно

орязване на социалните дейности, закриване на заводи, болници и учебни заведения.

Също така „либерализиране“ на търговията, което при тогавашните условия на

централно снабдяване и стопроцентова държавна собственост означава бясна

спекулация и скоростно ограбване на парите на хората, чрез рязко увеличени цени и

спекула. Тогавашното правителство избира кръг от икономисти, които трябва да

реализират „реформата“. Това са Венцислав Антонов от ВИИ „Карл Маркс“, Румен

Аврамов от Икономическия институт на БАН, Валери Борисов - юридически съветник

към министерството на икономиката и планирането, Венцеслав Димитров от

Икономическия институт на БАН, проф. Иван Ангелов - съветник на премиера Луканов,

Емил Xърсев от ВИИ „Карл Маркс“, Стою Дулев - зам.министър на икономиката и

планирането, Генчо Димов - от министерството на икономическите връзки, проф. Илия

Георгиев - икономически институт на БАН, Румен Георгиев - генерален директор на БСИ

„Минералбанк“, Димитър Костов - зам.министър на финансите (при Луканов и в още

пет правителства след това), Иван Костов - ВМЕИ „Ленин“, Татяна Xубенова -

икономически институт на БАН, Димитър Иванов - икономически институт на БАН,

Огнян Пишев - съветник на президента Желев, Найден Найденов - зам. министър на

икономиката и планирането, Огнян Панов - директор на Института по държавно и

стопанско управление, Атанас Папаризов - шеф на дирекция в Министерството на

външноикономическите връзки, Иван Пушкаров - икономически институт на БАН, Боян

Славенков - икономически институт на БАН, Стефан Стоилов - министър на

икономическата реформа, Милчо Симеонов - ВИИ „Карл Маркс“, проф. Тодор Вълчев -

икономически институт на БАН, Георги Панков - зам. министър на икономическата

реформа, Xристина Вучева - Научно-изследовател- ски институт към Министерството на

финансите. Това са 29-те човека, които поемат отговорността за българската

икономическа реформа през 1990 г. Някои от тези хора ще станат определящи фигури в

прехода. Тодор Вълчев още същата година поема БНБ като председател. По негово

време става сривът на лева и фалитът на българските банки. Преди това пак той ще

отпуска рефинансиране на десетки измислени банки, които преливат една в друга и

източват парите на българите, струпани в ДСК и търговските банки до 10 ноември 1989

г.

Меморандумът на Луканов довежда закономерно (и предумишлено) до влизане

на МВФ в България. Под диригентската палка на МВФ е сформирано коалиционното

правителство на Димитър Попов, в което участват и трима представители на СДС -

Димитър Луджев, Иван Костов и Иван Пушкаров. През ноември 1990 в София е

разиграна оставката на премиера Луканов и всички политически партии се събират при

президента Желев да решават какво да се прави. Въпреки че в този момент СДС има

предимство според социологическите проучвания, кой знае защо, СДС - лидерите

(тогава организацията се състои от 16 формации) искат някакво „служебно“

правителство, без опреде-лена доминанта, което да извърши основната част от

финансовата „реформа“. Реформата на МВФ, която Попов изпълнява, се състои в това,

че от 1 февруари 1991 г. България осъмва с нови цени на всички стоки подред.

Увеличението е няколко пъти, на практика - това е косвена девалвация на лева. Същата

стока, която е струвала вчера 50 стотинки, днес се предлага за 3 или 5 лева. Премиерът

Попов излиза пред медиите с комичния, но и циничен призив: „За Бога, братя, не

купувайте!“

Ако ставаше дума за кожени палта, можеш да разбереше подобен призив, но

тук ставаше въпрос за всекидневни продукти за ядене и пиене, за облекло и лекарства,

за ток, телефонни и услуги, без които не може.

Инфлацията през 1990 г. е 600%! Резултатът от този финансов удар беше стопяването

на спестяванията и свободните пари у българите. Те загубиха през тази първа година на

„прехода“ завинаги възможността да станат „средна класа“ - със собствени проекти за

живота. Те изпаднаха трайно в капана на зависимостта отвън. В същото време,

осведомени предварително играчи, направиха милиони долари печалба от

закупуването предварително на стоки и пускането им след това на десеторно по-

високи цени.

Още през март 1990 г. Андрей Луканов като премиер обяви неспособност на

страната да покрива плащанията по външния дълг. Това съобщение тогава мина без

коментари във вътрешен план. По-късно става ясно, че Луканов е бил партньор на

международния мошеник, наричан „медиен магнат“ - евреина Робърт Максуел и

сътрудник на израелското разузнаване „Мосад“. Това беше разкрито през последните

години в книгата на Томас Гордън и Мартин Дилън „Убийството на Максуел“. Авторите

разкриват, че освен на служба на съветските тайни служби - ГРУ, Луканов е вършил

услуги и на „Мосад“. В български сайтове на ционистки организации, подреждащи

видни българи от еврейски произход, Луканов е сред водещите места.

Мораториумът върху дълга, обявен от Луканов, има една, единствена цел - да

вкара страната ни в желязната хватка на Международния валутен фонд. Ето какво си

спомня финансовият министър на България от 1976 до 1990 г. Белчо Белчев в интервю

пред българския всекидневник „24 часа“. На въпроса: „Допита ли се до вас Луканов за

мораториума (Белчев тогава е действащ министър на финансите!), Белчо Белчев

отговаря: „Не. Направи го зад гърба ми. Не бях съгласен с него, но за мораториума

научих, когато бяха пратени факсовете (България съобщава на кредиторите с факсове,

че обявява мораториум - б.а.)... Мораториумът беше крайна мярка. Можеше да се

намери друг изход. Преживял съм през 1973 г. нещо подобно. Тогава дългът ни беше

4,5 млрд. долара, но ни помогнаха суровият петрол, газта и лицензите за износ на

оръжие, които получихме. Казах на Луканов мнението си, че мораториумът можеше да

бъде избегнат... Мисля, че нещата бяха програмирани България да преживее

мораториум... Отвън...“185.

Тук ексфинансовият министър е прав - нещата са били програмирани и Луканов

е изпълнявал директива отвън. Целта е била чрез недипломатичния жест с факсовете,

България демонстративно да отблъсне всички възможни варианти за преразглеждане

на дълга. Банките - кредиторки да се „обидят“ и страната ни да започне да изплаща, с

цената на отрязани пари за здравеопозване, образование и нормални доходи,

плащанията към групата частни креди-тори от Лондон и Ню Йорк, които са истинските

господари на МВФ. На въпроса защо е правил Луканов това, отговаря и разкритието на

Иван Оризарски - човекът, който от 1991 до 1996 г. се съди с Андрей Луканов за

жилището на ул. „Латинка“ 15, което през 1981 г. Луканов отнема силово от Оризарски.

Ето какво казва самият Оризарски пред в. „Труд“: „Предложиха ми срещу 1 милион

лева да ми дадат документи, доказващи, че Андрей Луканов участва в Балканска

масонска ложа и е една от нейните водещи фигури. Второто предложение беше да ми

представят документация за това колко тона пари е раздал.“186.

От октомври 1990 г. МВФ не пуска България от хватката си.

Капанът МВФ и Световна банка

Според харвардския професор Джефри Сакс МВФ е по- секретна институция от

Политбюро на КПСС по времето на сталинизма. Един друг световноизвестен

икономист, нобелов лауреат - Джоузеф Стиглиц казва: „МВФ и Министерството на

финансите на САЩ бяха най-непрозрачни от всички, с които съм се сблъсквал в

обществения живот.“187. Наблюдателят на „Обзървър“ Джон Бъргър сочи, че където

стъпят МВФ и Световната банка се отприщва безработицата, съсипва се селското

стопанство, разширява се бездната между бедни и богати и се унищожава социалното

осигуряване. А коментаторът на Би Би Си Джеймс Морган директно нарича действията

на Фонда „неоколониализъм“.

МВФ и Световната банка са създадени през 1944 г. в Бретън Уудс, САЩ, месеци

преди края на войната. Щатите вече са победител, те притежават 70% от златните

запаси на света в този момент, имат най-добре запазена държава от военните

действия, най-малко жертви и са бъдещата доминираща сила. Дошъл е моментът, в

който западният свят да бъде подчинен на Федералния резерв, на неколцината

еврейски банкери, които вече могат да поставят света на колене, след неговото

обезкървяване - 50 милиона убити през Втората световна война. Добавяме и

огромните материални разрушения в Западна Европа и Русия. Фондът и Световната

банка олицетворяват Новия световен ред в икономиката след Голямото кръвопускане,

организирано от същата олигархия, финансирала болшевишката революция в Русия,

както и идването на Хитлер на власт. Целта на Бретън Уудската среща на 44 държави е

да дефинира долара като световна валута. Той става „новото злато на века“. След този

момент икономиките на света започват да работят за американската икономика.

Всички се стремят да държат валутата си в долари. А закупуването на всеки един долар

е инжекция за икономиката на САЩ и обезценяване на собствената икономика и

валута. Финансовата окупация на света от олигархията с база САЩ е постигната.

МВФ по определение трябва да играе регулативни функции в света, а

Световната банка - да стабилизира националните икономики, пострадали от войната.

На практика започва да става точно обратното.

Какво е МВФ?

Ако запитате средностатистически български гражданин, той ще ви каже, че

МВФ е благодетел, който „дава“ траншове на България и само това я спасява от фалит,

защото иначе „няма пари“.

Тази легенда бе насаждана от медиите у нас в продължение на 15 години. Истината е

съвсем друга. МВФ е институция, управлявана от същата олигархия, която:

1. Водеше опиумните войни в Китай през XIX век, за да принуди китайците да

внасят опиум.

2. Която внасяше алкохол в Щатите по време Сухия режим, който тя самата

наложи, за да печели повече от конт-рабандата.

3. Която днес движи огромния наркотрафик и прибира основните печалби от него,

оставяйки на дребните играчи да бъдат хващани от полицията и или да се

избиват помежду си.

4. Която притежава Федералния резерв на САЩ - частна корпорация, прибираща

от 1913 г. огромни печалби от вкарването в дълг на народа на САЩ, както и

повечето световни народи и която днес диктува паричния поток, чрез

всекидневното определяне на Основния лихвен процент.

5. Която финансира комунизма през 1918 г. както и хит- леризма през 30-те

години, за да противопоставя държави, нации и религии една на друга и да ги

обезкървява.

6. Която разделя света на Златен милиард и потънали в мизерия и недоимък

останали четири-пет милиарда хора по Земята.

Днес тази олигархия ръководи ограбването на света чрез двата инструмента - МВФ

и Световната банка. Десетки са авторите на Запада и Изтока, които обективно и честно

са описвали какво представляват тези две оръжия на наднационалната олигархия. Това

са личности като нобеловия лауреат и бивш шеф в Световната банка Джоузеф Стиглиц,

британският журналист Грег Паласт, направил сензационни разобличения за

престъпната политика на Световната банка в развиващите се страни, харвардския

професор Джефри Сакс, Тони Килик, от Лондонския институт за отвъдморско развитие,

Жан Зиглер - швейцарски публицист, автор на много книги за уродливите ефекти на

световната финансова олигархия, Майкъл Чосудовски, професор по икономика в

университета в Отава, Ноам Чомски - преподавател в Масачузетския технологичен

институт, Джон Пилгер - английски журналист, Александър Зиновиев - руски писател и

дисидент, живял дълги години на Запад, Александър Солженицин - световноизвестен

руски писател, носител на Нобелова награда, българинът, живеещ и работещ в Париж

Цветан Тодоров и доста още утвърдени имена. В резултат на собствени наблюдения и

проучвания те стигат до извода, че системата на МВФ и Световната банка е система за

ограбване на света в името на една избрана каста от наднационални олигарси, които

стават все по-богати, докато бедните стават все по-бедни.

Международният валутен фонд официално е сформиран на принципа на

съучастие на най-различни държави с света - 184 на брой. Ако отворите официалния

сайт на МВФ - www.imf.org, ще прочетете, че Фондът е създаден през 1945 г. като

„специализирана агенция на обединените нации“ и работи за: стабилността на

валутните курсове, за избягване на девалвацията и за редовна регулация на

проблемите с плащанията.

Нито едно от тези благородно изложени цели не са факт в резултат на вече 60-

годишната дейност на Фонда. Нещо повече - там където стъпи МВФ, резултатът е срив в

националната икономика, рухване на местната валута и и „пауперизация“, както

наричат рязкото и чувствително обедняване на масата хора, превзетите съучастници на

геноцида срещу народа им -българските анализатори, платени от американски

фондации. Тези като Красен Станчев, Евгений Дайнов, Иван Кръстев, Огнян Минчев,

Андрей Райчев - до един произхождащи от най-властната комунистическа

номенклатура, които обясняват днешния глобализъм и тържеството на ТНК

(транснационалните корпорации) като единствен път към прогреса.

МВФ се командва от САЩ, защото те имат над 50 % дялово участие във фонда.

Затова звучат нелепо всички съвети от видни фигури на американската олигархия.

Преди две години в България беше на посещение Стив Форбс, издател на

едноименното списание, което прави класации на милиардерите по света, самият той -

мултимилионер (за произхода на богатството му писахме по-горе - б.а.) и кандидат за

президент на САЩ. Форбс посъветва българите в интервюта за нашата преса, да се

откажели от МВФ, защото съсипвал икономиката ни и не и давал да диша. И веднага

възникна въпросът - защо такъв влиятелен човек от американския елит, близък до

управляващите кръгове, не посъветва направо управата във Вашингтон да не налага на

България такъв хомот и да я принуждава на спешна и безконтролна приватизация,

както и на съкращаване на средства за образование, наука и здравеопазване. Нали

Вашингтон диктува нещата във Фонда.

Този двоен стандарт към страни като България е типичен за световната

олигархия. Тя говори едни неща на международни форуми, охранявани от десетки

хиляди полицаи, въоръжени до козирката, а върши други. Непрекъснато в Давос -

швейцарския курорт, където стават ежегодни срещи на наднационалната олигархия, се

говори за борба със световната бедност. И щом някой досетлив журналист се сети да

изчисли колко струва събирането, престоят, храната и охраната на всички тези големци

за няколко дни, излиза, че страна като Сомалия ще се прехранва месеци наред с

похарчените за срещата в Давос пари.

Как действа МВФ? Фондът събира вноски от всяка страна-членка. Когато

мораториумът на Луканов ни вкара в МВФ, ние се задължихме да направим своята

вноска във фонда. През 1998 г. правителството на България решава вноската да бъде

620, 2 млн. СПТ (специални права на тираж - съчинена от олигархията квазивалута),

което е равно на 832 млн. долара. Тези пари България ГИ ВНАСЯ В МВФ, ЗА ДА МОЖЕ

ДА ТЕГЛИ ТРАНШОВЕ. По сметка на Фонда България внася тази сума в конвертируема

валута. МВФ има железен закон - отпуснатите траншове на страните да не надхвърлят

вноските, направени от тях.

Има още един момент на двоен стандарт към България. Нашата страна

присъства във Фонда в графата на т. нар. „Холандска група“. В тази група са и Холандия

и Израел. Групата не се нарича „Израелско-холандска група“, но би трябвало, защото от

всички участнички в групата нямат правата, които имат Израел и Холандия. Тези две

страни единствени могат да получават траншове във валута, която поискат. За България

нещата не стоят така. За нас Фондът действа без да ни допуска до конвертируема

валута. Българското министерство на финансите представя полици на Фонда, с които

залага левови суми. Срещу тези суми Фондът отпуска кредит. Този кредит обаче не

влиза изобщо в България. Той се зачислява към валутния резерв, който по принцип

стои като залог в банка, която Фондът (световната финансова олигархия) посочи. Така

на нас ни се трупат нови и нови дългови с лихви, при положение, че сме внесли във

Фонда валута на стойността на дълговете.

Това е все едно да дадеш на някого 1000 евро, той да ги държи в себе си, да

върти търговия с тях и периодично да ти отпуска по 20-50 евро с лихва, които ти да му

връщаш строго периодично. Такава перфидна система за обиране на държави като

България може да измисли само аморалното съзнание на олигархията, която

управлява МВФ. Най-жалкото в цялата история са аборигенските писъци на възторг,

които наблюдаваме в повечето медии и с които се посрещат траншовете на МВФ.

Всъщност - нашите пари, които си вземаме от нашия резерв, но плащайки лихва на

световните лихвари.

В името на тази игра на грабеж МВФ и Световната банка ни поставят директивно

условия „за получаване на кредитите“. Тези условия са: затваряне на училища и

болници, фалит на банки и предприятия, съкращаване на работници и служители,

свиване на парите за наука, здравеопазване и пенсии. Казано просто - налагат на

правителствата да извършват геноцид над народа си, за да получават парите, които

този народ е депозирал в западните банки на малки траншове с лихва. За тази

геноцидна дейност, хора от правителствата получават лични бонуси.

Всъщност, след 1991 г. у нас управлява МВФ и особено след 1997 г. - годината на

хиперинфлацията и срива на лева няма никакво значение как се казва министър-

председателят - Жан, Иван или Симеон. Схемата, по която се управлява България, е

схемата на МВФ и Световната банка. Българите не трябва да обръщат недоволството си

към поред-ният премиер, защото той е само марионетка. Тяхното недоволство трябва

да е срещу МВФ и Световната банка, така както това стана в Аржентина.

Нека видим резултатите за България след седемгодишна активна намеса на

Фонда в управлението на българската икономика и финанси:

През периода 1996-1997 г. България преживява валутна криза, каквато не е виждала

никога. Ударът по българската финансова система е съкрушителен.

За 8 години българите изгубиха $13 милиарда

Десети ноември 1989 г. заварва страната ни със спестявания на гражданите на

стойност 40 милиарда тогавашни лева и 800 милиона долара. Общият доларов

еквивалент на тези пари е числото 14,1 млрд. долара. Само след 8 години, след

поредица от шокови реформи, девалвации и валутни гимнастики, спестяванията на

българите са стопени до общо 1 милиард и 96 милиона в долари. Цели $13 милиарда

са иззети за периода на „реформи“. Ако на първия митинг на 18 ноември 1989 г. някой

беше казал на събраните на пл. „Невски“: „Пригответе се да се разделите с 13

милиарда долара!“, този оратор щеше да бъде разкъсан.

Схемата на банковата система на България е заложена още при Живков. През

1987 г. у нас се създават специализирани отраслови банки. Узаконява се

„социалистическа акционерна собственост“. Това е подготовка за капитализма, но

народът още чете „Огонек“, „Литературная газета“ и цъка с възмущение по адрес на

злодея Сталин. Докато средният българин открива историята си, една просветена тънка

прослойка от комунистическата номенклатура открива банки и банкови сметки. Прави

го в съдружие и синхрон с уж антикомунистическата и олицетворяваща капитализма

западна финансова олигархия. Защото капиталовото ограбване на България не би било

възможно без последователната политика на Запада за колонизиране на икономиките

и на финансовите системи на бившите соцстрани с помощта на местните компрадори.

На 19 май 1989 г. излиза постановление на Министерски съвет, с което е одобрена

„Концепция за приватизация на държавните банки“ със 100% държавно участие. На 25

октомври 1989 г., само 2 седмици преди падането на Живков се ражда ново решение,

което дава право на новоучредените банки да продават до 80% от капитала си.

Банките можеха да акумулират парите на България и да раздвижат стопанството

и. Ако гледаме позитивно, можем да приемем, че решението на българската

комунистическа върхушка от края на 80-те години да се тръгне към приватизация на

банките можеше да работи за България. Ако тези, които го прилагат, мислят

пробългарски. В крайна сметка, на просветените им е ясно, че строят се сменя. Идва

капитализъм. При капитализма банките са частни. Значи това е пътят. Дотук добре, ако

банковият капитал работи за възхода на българската индустрия. Ако за тези 10 години

банките бяха приватизирани, но новите собственици бяха насочили усилията си главно

в една посока - просперитет на България, обновяване на промишлеността и,

кредитиране на истински продуктивен среден частен бизнес, кой щеше да е против

банковата система? Напротив, заварените на 10 ноември спестявания, щяха да се

умножат, да се завъртят в реален и произвеждащ бизнес, за който българинът имаше

настройка и днес банкер нямаше да е мръсна дума. Всъщност, сигурно точно това

щеше да стане, ако не беше разстрелът на банките, подготвен през 1990 г. и изпълнен

през 1996 г. И нещата се развиха в точно обратната посока.

През 1990 г. има предложения от чужбина и от партията на Дертлиев да се

проведе парична реформа и така да се овладее паричната маса, да се сложи чисто

начало за реформите. Идеята е отхвърлена от няколко различни по цвят правителства.

И от Луканов, и от Попов, и от Димитров. Щяло да струва скъпо, е аргументът. При

всички случаи, щеше да излезе по-евтино от 13 милиарда долара, можем да кажем

днес.

През 1991 г. начело на БНБ застава Тодор Вълчев - преподавател в

Икономическия институт „Карл Маркс“. Завършилите това заведение го помнят като

виден разгроми- тел на доларовата финансова система на Запада. Професор Вълчев

управлява централната ни банка до самия и срив през 1996 г. През това време не се

раздават лицензи за нови банки само на тези, които не са поискали. Няма работещ

критерий за преценка на състоянието на търговските банки. Ето какво казва един от

добрите познавачи на финансовото право у нас юристът Валери Борисов по този повод

пред „Демокрация“: „БНБ се оказа неподготвена да прилага Закона за банките и

кредитното дело. Бяха създадени доста съмнителни критерии за така нареченото

състояние на опасност от платежоспособност. БНБ не бе приела равнище на

капиталовата адекватност за 1996 г., когато постави под особен надзор ПЧБ и

Минералбанк и след това поиска обявяването им в несъстоятелност“.

Според Борисов кривата лупа на БНБ е довела до абсурди при санкциите срещу

отделни, добре развиващи се и печелещи, банки. Една банка, която е в перфектно

ликвидно състояние би могла да се окаже в отрицателна капиталова адекватност,

според БНБ. Така, покрай пирамидалните образувания, изгоряха читави банки, които

поддържаха българската индустрия и даваха кръв на български частен бизнес.

Масонът Тодор Вълчев загроби банките

Членът на масонската формация Римски клуб Тодор Вълчев обяснява през

цялото време на своя мандат, че няма страшно. През септември 1995 г. например, той

споделя изключителното откритие, че валутният курс не определя цените в България.

След всеки скок на долара той съветва българина да не купува долари, защото няма

смисъл. Българинът слуша обаче здравия си разум и върши обратното доколкото има

възможности.

Появяват се т. нар. пирамиди, които предлагат нереално големи лихвени

проценти по влоговете и много спестители се насочват към тях, за да изгорят след

време. Никакъв контрол от страна на БНБ и държавната власт не слага пречка пред

фараоните. Напротив, те са улеснени от официални и неправителствени лица.

Президентът на България от 1996 до 2001 г. Стоянов например, е адвокатствувал на

пирамидата на следствения днес Майкъл Капустин.

Соломон Паси - днес, през 2004 г. външен министър на България в

правителството на Саксккобургготски, е получил преди няколко години $50 000 от

същата пирамида като шеф на Атлантическия клуб, стана известно на процеса. Това

значи, че обирът на гражданите е извършван с поддръжката на висшата власт, която е

била заинтересувана от финансовите балони.

Сигналният пистолет, който ще отбележи старта на атаката е в ръцете на шефа

на БНБ Тодор Вълчев. На 24. 10. 1995 г. шефът на БНБ излиза от кабинета на премиера

Виденов и казва пред репортери, че една от частните банки - ПЧБ е в лошо състояние.

На следващия ден в „Труд“ излиза заглавие: „Т. Вълчев: Първа частна в криза“. В

„Стандарт“ заглавието е вариант с повече прилагателни: „Първа частна банка е в остра

ликвидна криза“.

Проф. Вълчев веднага отрича, че е говорил такива неща. „Труд“ публикува стенограма

от записа. И там се четат следните думи на професора: „Някои хора са пощурели с ПЧБ.

Изпитва ликвидни затруднения. Това е голяма банка с големи резерви и ние ще я

подкрепим. Публиката сега не знае да различава между добри и лоши банки...“

Това изиграва ролята на изстрела в Сараево, дал старта на Първата световна

война. Няма банка на света, която би издържала на последиците от такава провокация.

Така става и в България.

Три дни след бомбата на Вълчев, вложителите вече трескаво теглят парите си от

ПЧБ. В столицата стават огромни опашки пред клоновете на банката. Регионалните

шефове изпадат в затруднение с плащанията.

Банкови експерти изчисляват, че от твърденията на Вълчев вложители са

изгубили около 60% от лихвите по депозитите си, тъй като са се втурнали да си теглят

парите. Според Закона за защита влоговете от 1930 г. такова деяние като разгласата на

Вълчев подлежи на затвор.

БСП и СДС играят в комбина срещу българския капитал

Експрезидентът Стоянов, бившият шеф на НС Соколов и ексглавният преговарящ

с Европа Божков са тримата депутати, които питат в пленарната зала премиера

Виденов дали одобрява казаното от проф. Вълчев, че е добре частни банки да фалират,

за да може хората да си влагат парите в добри банки. Ако в Бунденстага заразнищват

дори такъв гигант като Дойче банк, той ще рухне, казва по този повод немски дипломат

по това време.

Така бъдещите управници на България подават топката на своя „идеологически

враг“ Виденов. През юни 1996 г. проф. Вълчев се „учудва“ на ефекта на бумеранга,

който последвал от неговите собствени думи. Според него до 1996 г. не е имало

тегления на валутни депозити. После изведнъж започнали. През януари населението

изтеглило 13 млн. долара, през февруари - 45 млн. долара, през май _ 170 млн. долара

и т.н. Коя банкова система ще издържи на такова подкопаване?

Операцията по унищожаването на частните банки се провежда организирано и

систематично. Става ясно и кой поръчва музиката. На 15 май 1996 г. излизат заглавия

:“МВФ натиска да закрием три банки до края на май“. Правителствените източници

уточняват, че става дума за Първа частна, Минералбанк и Агробизнесбанк. На 17 май

парламентът назначава за подуправител на БНБ Димитър Димитров. В предаването

„Открито“ на 20 май той се „изпуска“ пред водещата и казва, че Управителния съвет на

БНБ „ще вземе решение“ за фалит на набелязаните банки. На 17 май 1996 г. с решение

№ 265/96 УС на БНБ ПЧБ е поставена под особен надзор, поради „опасност от

неплатежоспособност“. Предишния ден в 16.20 ч. банката е получила телекс да върне

3,5 млрд. лева, колкото е последното рефинансиране. Такова искане не е поставяно

към друга банка. То противоречи на банковата практика и е чисто наказателна санкция.

Следват казармените мерки на БНБ спрямо общо 17 банки. Те биват поставени под

особен надзор и се иска тяхната несъстоятелност. Не им се дава никаква възможност

да „за маневриране“. При управлението на СДС продължава натискът срещу частните

банки. Ортоксалната банка „Свети Никола“ няма финансови проблеми, но е интересна

за управляващите. Квесторите изпратени от шефа на „Банков надзор“ Емилия

Миланова прехвърлят собствеността на банката на „Юкос петролеум“, след което от

квестори стават добре платени шефове в същата банка.

„Черният понеделник“ доведе СДС на власт

Датата 23 септември 1996 г. ще остане в историята ни като черна за българската

банкова система. На този ден УС на БНБ обявява нов лихвен процент - 300. Новият шеф

на БНБ Филипов научил по мобифона си, че ще вземе това решение, пишат някои

вестници. Според водещи финансисти мярката с лихвения процент е безсмислена,

защото този, който не си е върнал заема при 100% лихва едва ли ще го направи при

300%. А за бизнеса пък такъв процент е убийствен за кредитирането.

Искането за несъстоятелност блокира дейността на банките и преди съдът да се

произнесе за тях, както е по закон, те са в положение на „арестувани“.

Интересното е, че т. нар. приватизационни фондове научават за екстрените

мерки на БНБ предварително. На 23 септември всички фондове, освен един изтеглят

парите си от банките, които след часове ще бъдат поставени под особен надзор. Което

говори за предпоставеност и сцениране на операцията „фалити“. Има посветени, които

печелят от нея и безброй наивници, които биват обрани.

Ударът срещу работещи банки е за сметка на хазната, тоест, на данъкоплатеца.

Първа частна е поставена под особен надзор, защото дължи 17 млрд лева. В същото

време големи държавни компании като Плама, Балканкар и др. дължат на ПЧБ 18

млрд. лева. Вместо да остави банката да продаде активите на длъжниците си, което тя

би направила най-добре и което е законно, държавата в лицето на кабинета Виденов

предпочете да запечата тази и още 16 банки, с което ликвидира българската банкова

система. В Турция например през 1999 г. пет банки имат затруднения: Юртбанк,

Йашарбанк, Егебанк, Есбанк и Сюмербанк. Правителството обаче не постъпва като

гестаповец, както у нас, а прие чрез финансовото си министерство оздравителни мерки

за банките си, защото ги третира като част от националните интереси, а не като

врагове.

Всъщност държавата кара гражданите си да платят за това, че самата тя ги

обира. Вместо да остави банките да действат като банки, тоест да се оправят с активите

на длъжниците си, държавата в един момент хем затваря самите банки, хем опрощава

дълговете на държавните фирми.

Министърът на промишлеността Вучев дори съветва фирмите длъжници да не

плащат дълговете си към банките! Така българското банкерство е сатанизирано, за да

се отвори път на чуждестранното.

Днес нямаме български капиталов ресурс и кредити за бизнеса

Завихря се истерия сред населението, която кара хората панически да теглят

пари. На 29 септември вече са изтеглени 4,9 млрд. лева от депозитите, които

гражданите трескаво обръщат в долари. Само че не могат да догонят срива на лева.

Доларът скача всеки ден. Въпреки това Тодор Вълчев продължава с демагогията: „БНБ

не е катастрофирала!“, твърди той през ноември 1996 г.

А във Вашингтон вече се договарят условията за налагане на валутен борд на

България, което значи ликвидиране на суверенитета на централната банка. Иван

Костов отначало е против идеята за борд, Александър Божков _ също. Само

африкански държави нямат суверенна централна банка, казва Божков тогава по повод

въвеждането на борд. Би трябвало днес да се броим за част от Африка. Интересно е и

мнението на доцентът по право, зам. Ректорът на СУ „Св. Климент Охридски“ Георги

Петканов. Той казва пред в. „Пари“ в броя от 22 ноември 1996 г.: „Валутният борд ще

унищожи висшите училища“. През 2001 г. Петканов ще стане министър на вътрешните

работи в правителството на Сакскобургготски. Валутният борд си действа по това вре-

ме, но явно вече висшите училища не са такава грижа на доц. Петканов.

В края на декември и двамата опозиционни тогава лидери вече са готови да

приемат борда. В медиите се провежда масирана кампания за ползите от валутния

борд, който изглежда спасителен в очите на ошашавения от нелогичния скок на долара

българин. Защото няма никаква логика чак след политическото споразумение от 4

февруари щатската валута да полети към числото 3000 лева за един долар. 17- те

български банки бяха фалирани по поръчка на МВФ, казва днес Иван Панчев, синдик

на Бизнесбанк, експерт по банково дело.

Българските пари днес обслужват чужди икономики

Сега никой не пита чуждите банки, настанили се у нас какво правят с печалбите

си. „Източват“ ли ги, както всеки ден се пишеше за българските банки до 1997 г. Нека

някой се опита да вземе информация от Райфайзен банк или от Йонийската банка.

Няма да успее. Фактите показват, че 35 % от активите на Пощенска банка, купена от

гърци, са в чужди трезори. Професор Стоядин Савов, преподавател по икономика и

автор на основни учебници твърди, че 7 млрд. долара са изнесени навън след

приватизацията на българските банки от чужди такива. Тоест българските пари

обслужват чужди икономики, докато се молим за жалки траншове от МВФ.

Според Стоян Александров, бивш финансов министър, българската икономика е

последна грижа за чуждите банки. Емил Кюлев пък, шеф на Росексимбанк и бивш

председател на Асоциацията на търговските банки казва, че ние сме се отказали от

своя суверенитет в парично отношение, а парите на фирмите преминават в банки с

чужд собственик и излизат от България. Кюлев не вижда подобряване в работата на

банките след тяхната преприватизация от правителството на СДС. Подобно е

виждането и на Иванка Крайнинска, водещ теоретик във финансовото и банково дело

от Икономическия институт при БАН. Тя смята, че банковият ни сектор рязко преминава

от чисто държавен към сто процента чужда собственост. Което означава, че чужди

интереси, ще определят кои сектори от икономиката ни да се развиват, и кои не. А

практиката показа, че българската конкуренция на водещи западни отрасли като

химията и електрониката биват купувани от офшорни фирми, за да се закрият след

това.

Другата линия в банковата интрига е овладяването на недоубитите банки от

братовчедски кръгове. Новият банков бос се казва Славчо Христов. Радиотехник и

ресторантьор, близък до управляващите, той става шеф на надзора на Брибанк. А това

е банката, която управлява парите на остатъците от индустрията ни - цигарен бизнес,

военнопромишлен комплекс, ОЦК Кърджали, БТК, НЕК и БДЖ. С една дума, цялата

мърдаща още част от държавата. Тази част попада под прекия контрол на обвързани

дори семейно с властта хора, нямали нищо общо с банковия бизнес досега. Прокурист

на Брибанк е Светослав Божилов, астроном по образование, но свързан с

американските интереси. През 2004 г. управата на основните банки се сменя, но те

отново не работят за България.

Три години, сред като запечата банките, българската държавна власт и БНБ

отказваха да ги предлагат за продан. Нещата се ускориха след като Джордж Сорос в

началото на 1999 г . задейства план за приватизация на България, наречен „Коалиция

2000“ и назначи най-верния си човек Георг Прохазка за шеф на фондовата борса и

директор на центъра за икономическо развитие към МС. Правителството явно е

получило директива от финансовия спекулант да ускори повторната приватизация на

българските банки - вече на когото трябва. Крайната цел е да няма български банки. По

този повод Стефан Софиянски възкликва пред столичен седмичник: „Поне една от

банките трябва да остане в български ръце!“.

Повтаря се сюжетът от началото на 90-те години, но с нови действащи лица.

След национализацията на частните банки, те са разпределени между неизвестни

собственици, регистрирани на Каймановите острови като „Риджънт Пасифик“, купувач

на Хебросбанк. И близки до властта приятелски кръгове, изпълняващи ролята на

колониални надзиратели на чуждия капитал и хранещи се с трохи от него.

Седем години след „черния понеделник“ целта е постигната. Милиарди долари

от България обслужват чужди икономики.

Няма български банки - няма българска икономика.

Но дали българската колонизация е регионален детайл или част от глобален

план? Докато държавата поставя под надзор работещи банки и ги фалира изкуствено,

истинските кредитни милиардери минават между капките, защото властта ги закриля.

Красимир Стойчев например е известен като „крупен бизнесмен“ в България. Всъщност

неговата „финансова мощ“ се дължи на завлечени от Капитал- банк 9 милиона долара.

До днес банката не може да си ги върне. Но какво е виновна тя, че длъжникът и я

лъже? Защо властта насочва удара си срещу излъганата от Стойчев банка, а не срещу

него? Опитите да бъде разследван Стойчев завършват неуспешно. Може би

обяснението е в това, че първият човек, с когото обядва Иван Костов на 20 април 1997

г. - денят след изборната победа на СДС, се казва Красимир Стойчев. Мястото е

ресторант „Олимп“. В резултат на Капиталбанк е наложен фалит, въпреки че банката

няма дългове и има в наличност $ 3,5 милиона при поставянето и под надзор.

Синята власт поема щафетата от червената и продължава убийството на банките

у нас. Собственикът на любимия на премиера Костов ресторант „Олимп“ Славчо

Христов става пълномощник на новите приятелски кръгове на властта в банковата

система. Христов става основна фигура в Брибанк, която ще купи Стопанска банка.

Стопанска банка е обслужвала 40-50% от българската икономика и има много добри

резултати при затварянето и. Няма логика да я фалират, но го правят. В момента на

купуването тя има около $40 милиона, но ще бъде купена за $2 милиона. Това е и една

от причините за полицейската акция, проведена срещу банките. Другата е, че така иска

„международната общност“.

Всеки ден се разиграват огромни пари без покритие. Сатанизирането на

българските банки попада на готова почва. Българите, преживели вече инфлационните

удари от 1991 г. и пирамидите от периода 1993-1996 г. бързо приеха банкерството за

враг. Медиите, особено свързаните със запад-ни агенции и центрове на влияние,

наслагват непрекъснато темата за „източването“ на българските банки. Обяснява се, че

банките били много за България и се скрива фактът, че през 1923 г. сме имали 159

акционерни банки, от които 158 изцяло частни.

Дали обаче това е само български проблем. Вгледани в подставени личности,

окарикатурили банкерството - тия, които наистина откраднаха пари, защото им беше

позволено, общественото мнение пропусна мащаба на явлението, наречено финансова

криза. А то е световно. Централните банки ще загубят своята самостоятелност и ще се

променят до неузнаваемост, казва вицепрезидентът на Банк ъв Ингланд Марвин Кинг.

Причина за това според него ще са валутните бордове и електронното банкиране.

Идеолозите на глобализма внушават всеки ден на публиката, че световното

движение на капитали, хора и стоки няма алтернатива. Тези думи повтаря редовно и

българската политическа върхушка. Тя пропуска да каже, че стоките се движат малко

по-трудно, а хората - съвсем. Особено, когато става дума за движение на хора от

Източна Европа към ЕС през шенгенската бариера. За финансовия виртуален капитал

обаче няма прегради. За един работен ден капиталовият пазар по света премества 1,3

трилиона долара. Толкова, колкото е целият световен износ само че за 6 месеца.

Дневният световен износ на стоки е само за около $10 милиарда. Тоест всеки ден

стават сделки с капитали на стойност около сто пъти по-голяма, отколкото земното

население произвежда. Какво се търгува с тези свръхпари? Въздух? От какво печели

българският супервайзер Сорос, например? Произвежда неща, полезни за

човечеството? Нищо подобно, Сорос прави милиарди от валутни спекулации. А

валутните спекулации са възможни, когато имаш политически лостове на

разположение. И в крайна сметка печалбата е за сметка на средния данъкоплатец и

потребител. Ето пример от съвсем актуалната ни история.

Януарската революция през 1997 г. напълни джоба на Сорос

Ако знаеш кой ще дойде на власт и какво ще направи с курса на долара, това ти

отваря широки възможности. А според изявления на Любомир Филипов, ексшеф на

БНБ в пресата - няма реални параметри, определящи валутния курс. Значи, той е

политическа игра. Към 12 февруари 1997 г. например доларът приближи 3000 лв. Но

вече беше сключено споразумението между партиите и беше ясно, че ще има кабинет

на СДС. Сорос се срещна с Костов и Божков преди събитията от януари. Според доклади

на спецслужбите самите събития са финансирани от „Отворено общество“, чрез Баренц

груп с консултант Александър Божков. Красимир Стойчев също е помагал чрез ФБК

„Елана“. Булбанк - също. Днес настанилите се на финансовия ни пазар Инг банк и

Райфайзен посредничили пък за т.нар. портфейлни инвеститори.

Как се прави печалба от събитията? Ако сте в час какво ще става (че доларът

след седмица ще започне да пада, за-щото служебният кабинет така програмира). На

12 февруари ще продадете примерно 1 милион долара за 3 милиарда лева. Всички

търсят долари, защото е пуснат слух, че курсът ще стане 6000 за долар. Народът се

запасява със зелени пари. След месец обаче курсът завива обратно и вече е около 1500

лв. за долар. Купувате със същите 3 милиарда лева два пъти повече долари. Ето как се

удвояват пари само за месец. Трябва само да си посветен. А тези, които са

финансирали „януарската революция“, са знаели този трик. Ако се прибавят и

тогавашните лихви по депозитите, печалбата може да стигне до 300%. След което,

естествено изнасяте доларите навън. Тук остават отново излъганите българи.

Според наши финансисти само Сорос е изнесъл по този начин близо $100

милиона чиста печалба. Какво струва на „филантропа“ да пусне после десетина-

двайсет хиляди долара на гладни интелектуалци, за да го хвалят. Ето това е част от

глобализацията днес. Така действа международният спекулант Сорос и в други краища

на света. През 1996 г. хърватският президент Франьо Туджман обяви Сорос за заплаха

за незавимостта на страната. Хърватски митничари бяха задържали тогава служители

на фондацията на Сорос „Отворено общество“ с огромна сума долари в брой. Това е

обичайна дейност на соросовите агенти в Източна Европа. В Русия еврейският валутен

измамник предизвика остра финансова криза през 1998 г. Според статия на лондонския

„Таймс“ от края на ноември 1998 г.: „Едно писмо до „Файненшъл Таймс“ бе

достатъчно, за да срине финансовия пазар в Русия през август, което пък повлия на

марката в Германия.“

Премиерът на Малайзия Махатхирл Мохамад сравнява Сорос с наркотрафикант заради

неговите набези върху финансовите системи и ударите по националните валути,

вадещи до масово обедняване и срив на икономиките на страни в Европа или Азия.

Джордж Сорос - световният Майер Лански на новото време

Лански беше двигателят и касиерът на Мафията до 50- те години. След това тази

роля, но в много по-огромен ма-щаб, изпълнява унгарският евреин Дьорд Шорош,

известен днес като Джордж Сорос.

Сорос е роден през 1930 г. в Будапеща. По собствени признания, Сорос

преживял войната приемайки „двойнствен образ“. Според данни на едно проучване на

Института „Фридрих Шилер“ от 1996 г. младият Сорос е сътрудничил на нацистите в

Унгария, разкривайки им богати еврейски семейства, от чието ограбване той е

получавал комисионна.

През 1947 г. „оцелелият“ по този начин Сорос, предавал своите, заминава за

Лондон - този център на мамоническия култ от векове. Там младият унгарски евреин

попада под влиянието на философа Карл Попър - преподавател в Лондонската школа

по икономика, основана от масонското Фабианско общество. Оттам Сорос „купува“

идеята за „отвореното общество“, с която досажда на света вече десетилетия.

През 1956 г. Сорос пристига в Ню Йорк. Храмът на Мамона вече е тук. Започва

работа за финансовата къща „Майер и Ко“, след това за дъщерната фирма на Ротшилд

„Арнълд и Блайхрьодер“, представляваща интересите на Ротшилд в САЩ. През 1969 г.

Сорос започва самостоятелен бизнес, основавайки „Куантъм Фонд, Н.Й.“. Според

изследването на Института „Фридрих Шилер“ този фонд е създаден с 12 милиона

долара основен капитал, вложени от „Banque Privee“ на Едмон дьо Ротшилд. Главен

съучастник в учредяването на фонда е Джордж Карлвайс, човек от управата на „Banque

Privee“, който пък е партньор с Робърт Веско188.

Този, същият Робърт Веско, е визиран в цитираното вече разследване на Хенрик

Крюгер за наркобизнеса. Ето какво пише за Робърт Веско там: „...Интересен факт - пред

сенатската комисия през 1973 г. се яви Франк Пероф - спекулант и международен

контрабандист на оръжие, който беше предложил прикритие на ДЕА, докато нейните

агенти следяха братята Котрони от Монреал. Той посочи един световноизвестен

бизнесмен - който беше сред най-пламенните и влиятелни поддръжници на Ричард

Никсън - като един от главните доставчици на капитали за международната

контрабанда на хероин. Този делови мъж се наричаше Робърт Веско.“189.

И така, създаването на империята на Сорос - Куантъм фонд включва в себе си

капитали на Ротшилд и мафиоти като Робърт Веско, които ще перат пари от трафик на

хероин през фонда на Сорос в следващите години. Точно затова фондът на Сорос е

регистриран в офшорната зона на холандските Антили в Карибско море. Фондът днес

управлява около 14 милиарда долара - повече от БВП на България през 90-те години.

Нито един от 99-те индивидуални инвеститори във фондовете на Сорос не е

американски гражданин. Така Сорос избягва възможности за контрол от страна на

американската финансова система. Самият Сорос не се води дори в управата на фонда.

Той е „съветник“ към Куантъм фонд чрез регистринато си в САЩ „Управление на фонд

Сорос“, с адрес Ню Йорк, Седмо Авеню, 888. Ето какво пише в доклада на

„Интелиджънтс икзекютив ревю“ повод управлението на фонда на Сорос:

„Поразително за връзките на Сорос в бизнеса е това, че всичките негови главни

съдружници са не само евреи, но и съвсем специални представители на еврейските

международни финансови кръгове, свързани без изключение със съмнителни

контакти. В действителност Джордж Сорос е част от една тясно сплотена финансова

мафия, в смисъл на затворено масоно- подобно братство на обвързани фамилии,

преследващи общи цели. Всеки, който би посмял да критикува Сорос или неговите

приятели и служители, е подложен незабавно на обвинения, че е „антисемит“. Тази

критика често пъти сплашва и кара да замлъкнат истинските критици на безпардонните

операции на Сорос.“190.

Кой друг участва в борда на Куантъм фонд ?

В дейността на фонда е включен международният мошеник от еврейски

произход Марк Рич, живеещ в Цуг, Швейцария, израелският търговец на оръжие и

стоки за широко потребление Шаул Айзенберг, както и Рафи Ейтан (Мръсникът Рафи).

Тези двамата са свързани с финансовите операции на израелското разузнаване Мосад,

както и с бизнесинтересите на лорд Джейкъб Ротшилд, според доклада на Института

„Шилер“.

Създава се легендата, че Сорос е индивидуален играч, „финансов гений“, който с

някакъв свръхестествен усет на- душвал движенитето на валутата по света и правел

своите удари като някаква акула. Това е огромна лъжа.

Ударите на Сорос срещу британската лира през 1992 г., когато той излиза с

печалба от над 1 милиард, ударът срещу руската рубла през 1998 или атаките срещу

валутите на азиатските държави, са само и изклйчително следствие на вътрешна

информация, подавана по незаконен начин от Ротшилдовската мрежа на „големия

борсов играч“ Сорос.

В управителния съвет на Куантом фонд е Ричард Кац - човек на Ротшилд, член

също и на управата на „Ротшилд и синове“ - лондонска търговска банка. Кац е шеф и на

Миланската банка „Ротшилд Италия“.

Нилс Тойбе също е в управата на соросовия фонд. Той е и партньор на

лондонската група за инвестиции „Сейнт Джеймс Плейс Кепитъл“, където пък главен

парнтьор е лорд Ротшилд. В управата на тази група за инвестиции е и известният

коментатор на лондонския вестник „Таймс“ - Рийс-Мог.

Друг бизнессътрудник на Сорос е Джеймс Голдсмит - партньор на унгарския

евреин в сделки със злато през 1993 г. Голдсмит е братовчед на Ротшилдовата

фамилия.

Друг съмнителен тип, влизащ в управата на Куантъм фонд е Едгар де Пикиото.

Роден е в Ливан, произхожда от стара фамилия на португалски евреи и ръководи

женевската банка „Унион Банк Приве“, която е основен играч в търговията със злато и в

бизнеса на офшорните фондове за разпределяне на рискове, т. нар. хедж фондове,

какъвто е Соросовият Куантъм фонд. Тези фондове според експертите са винаги част от

схема за пране на мръсни пари.

Мрежата обаче не свършва дотук. Де Пикиото е стар бизнеспартньор на една

друга тъмна фигура - Едмънд Сафра, еврейски банкер от Ливан, контролиращ

дейността на Републиканската банка на Ню Йорк. За тази банка бе установено, че пере

парите на т. нар. руска мафия, тоест на еврейските гангстери и олигарси, ограбващи

Русия. Сафра е разследван от американските и швейцарските власти за пране и на

турски и колумбийски пари от наркотици. „През 1990 г. банката на Сафра „Трейд

Девелопмънт Банк женева“ се обедини с банката на Де Пикиото, в резултата на което

се появи „ Унион Банк Приве“. Като резултат от тази сделка Пикиото стана член на

управителния съвет на швейцарската „Американ Експрес Банк“ (Женева), .В

управителния съвет на „Американ Експрес“, която многократно беше замесвана в

международни скандали за пране на пари, е включен и небезизвестният Хенри

Кисинджър“, пише в доклада на Института „Шилер“191.

Де Пикиото е свързан също и с Никълъс Беринг от лондонската „Беринг Банк“,

частната банка на английското кралско семейство, която гръмна със скандали за

огромни измами и източване на пари през 1995 г.. Де Пикиото е свързан и с

италианският банкер Карло де Бенедето, подал оставка като шеф на „Оливети“ и

следствен за рухването на „Банка Амброзиано“ в началото на 80-те години. Шефът на

тази банка Роберто Калви, уличен във връзка с Ватикана и масонската ложа П-2, бе

намерен мъртъв под един лондонски мост. Бенедето е член на богато италианско

еврейско семейство.

Банката на Де Пикиото „Унион Банк Приве“ е уличена в схеми за

многомилионно пране на пари от наркобизнеса. През ноември 1994 г. федерални

агенти арестуват служителя на тази банка Жан Жак Андали и установватя по

признанията му, че банката е брънка от световна схема за пране на наркопари от

Колюмбия и Турция.

Друг близък търговски партньор на Де Пикиото е германският търговец на

оръжие Хелмут Рейзер, свързан с руския евреин Григорий Лучански и неговата

компания „Нордекс“, базирана в Цюрих.

Има и други управители на Соросовия Куантъм фонд - като италианския евреин

Исидоро Албертини, собственик на миланската брокерска къща „Албертини и Ко“. В

управата на фонда влиза и Алберто Фолиа, шеф на Банка дел Сересио“ в Лугано,

Швейцария. „Банка дел Сересио“ бе изобличена в скандал с подкупи на политици.

Ето това е само част от управата на фонда на Сорос, който действа в цял свят, но

и в Източна Европа като „филантропична“ организация. Всъщност този фонд прикрива

огромни мръсни сделки с пране на пари от наркотрафик и други незаконни дейности.

Доста български интелектуалци обаче целуваха ръка на престъпника Сорос, наричайки

го благодетел за подхвърлените им трохи. Това е именно стратегията на тези, които

стоят зад Сорос - да превземат интелектуалния елит на света и да го накарат той да

работи като рекламно лице на Сорос, на „филантропа“, на „идеолога на отвореното

общество“ и прочие долнопробни лъжи.

Зад фасадата Сорос, действат хората на Ротшилд, базирани в Лондонското Сити

и подаващи нужната вътрешна информация за ценни книжа, акции, котировки и

очаквания, след което Сорос прави „удари“. По този начин Ротшилдовската олигархия

поставя Сорос като бушон, който може и да изгърми в необходимия момент и да

завърши като Максуел.

През 80-те години Ротшилдовци спечелиха милиарди от приватизацията на

Тачър. Ротшилдовци са замесени в най-мръсните операции с наркотици срещу оръжие,

някои от които станаха известни покрай случай „Оливър Норт“. Банката за търговия и

кредити BCCI, която работеше за Ротшилд гръмна със скандали през 1991 г. и стана

известно, че тази банка е била световна касичка на мръсния бизнес и прането на пари.

Районният съд на Ню Йорк обяви дейността на банката BCCI като „най-голямото

мошеничество в световната финансова история, действайки като корумпирана

престъпна организация през всичките 19 години на своето съществуване. През тази

банка минаваха кредитите на Буш-старши за Саддам, както и парите от сделките

„наркотици за оръжие“.

„Шейх Камал Адхам от Саудитска Арабия, един от директорите на BCCI и бивш

шеф на саудитското разузнаване по времето, когато Буш оглавяваше ЦРУ, беше един от

акционерите на банката, подведен под отговорност в САЩ. Само дни, след като му

беше предявено обвинение, бившият помощник на Буш в Белия дом Едуард Роджърс

замина за Саудитска Арабия като частен гражданин и подписа контракт, който му

даваше правото да представя шейх Адхам в САЩ.

Нито едно проучване на западната преса досега не е е стигало до факта, че в

центъра на огромната незаконна мрежа на BCCI се е намирала Ротшилдовата група,

тясно обвързана с Джордж Сорос...“, пише в доклада на Института „Шилер“192.

Може би най-точната илюстрация на Соросовата същност е информацията в

българския вестник „Новинар“ от 4 септември 2003 г.:

„Сорос плаща за музей на Павлик Морозов“

Фонд на магната Джордж Сорос е заделил $ 7 хиляди за строеж на музея на най-

знаменитото пионерче Павлик Морозов, съобщава руският сайт утро.ру. Музеят ще е в

родн- тото село на Павлик Герасимовка. Живялото през 30-те го-дини в Урал пионерче

бе един от символите на комунизма... Най-големият му подвиг е, че издал на властта,

че баща му Трофим продава празни бланки. За престъплението Трофим е изпратен за

10 години в Сибир. След това геройство Павлик доложил, че съседът му крие хляб в

къщата си. После обвинил и мъжа на леля си....“

Този музей на отцепредателството наистина ще увенчае „филантропската“ деятелност

на международния престъпник Джордж Сорос подобаващо.

Ограбването на Русия

Агентът на Билдербергите Горбачов вкарва Русия в дългов капан още по

времето на „перестройката“. Външният дълг скача от 20 на 80 милиарда долара. Това

води до много негативни последици за Русия и никой не сочи факта, че в същото време

САЩ имат над 700 милиарда външен държавен дълг и това се приема като много

нормално. Германия има 300 милиарда дълг. Всъщност, Русия има повече суровини и

залежи на природни богатства от САЩ. Би трябвало да е по-богата страна. Но не е.

Защото веднага след 1990 г. тя беше поета от прозападни продажници като

Гайдар, които наложиха както и в България схема за „приватизация“ и ограбване на

националните богатства.

Александър Солженицин пише в книгата си „Русия в разруха“ следното:

„Огромният завод „Лихачов“ е „продаден“ 250 пъти по-евтино от стойността му -

вместо за 1 милиард долара, за 4 милиона. Красноярският алуминиев завод пък е

„продаден“ на братята Чорни 300 пъти по-евтино от стойността му...“193.

Солженицин сочи, че под диктата на МВФ продажното руско управление на

Елцин допуска да паднат митата за износ на нефт и газ, което нанася огромни щети на

Русия, тъй като печалбите отиват в джоба на еврейски олигарси и задгранични техни

сънародници и колеги. В средата на 90- те години икономическата власт вече е в

ръцете на Тринайсетте банкери, както ги нарича Солженицин. Това са главно евреи

като Березовски, Ходорковски, Лучански, Абрамович, Немцов. Но освен тези големи

играчи има и много редови гангстери, които също са евреи. Това е описано много

добре от Робърт Фридман в книгата му „Червената мафия“. Фридман описва много от

т. нар. руска мафия, за която се заговори след 1990 г., която всъщност е еврейска.

Типичният случай, описан от Фридман и одесчанинът Лудвиг Файнберг. Роден през

1958 г., руският евреин Файнберг, който става бандит в САЩ, след години си спомня с

умиление съветска Одеса: „Евреите бяха най-заможните хора в града. Имаха коли,

хубави апартаменти. Живеехме на широка нога. Майка ми носеше скъпи дрехи и

бижута. Всяка година ходехме на море в Одеса, изумителен град с крайморска алея и

невероятни плажове. Гъмжеше от мафиоти и забавления. Там се чувстваше еврейски

дух.“194.

Впрочем авторът Фридман, въпреки огромния фактологически материал, служи

открито на една долнопробна манипулация. Той е част от пропагандната вълна след

1990 г., която трябва да внуши на света, че най-страшна е руската мафия, самата Русия,

респективно. Така, както днес много промити мозъци в България мразят всичко руско,

защото „комунизмът бил руски“. Всъщност, комунизмът е еврейски, точно както и

мафията, появила с Брайтън Бийч, Бруклин - Ню Йорк, е еврейска. Фридман няма как

да го скрие, защото разказвайки житието на всички гангстерски главатари, нахлули

през 70-те - 80-те години в САЩ, става ясно, че те са руски евреи (простосмъртните

православни руснаци не ги пускаха в чужбина тогава). Това личи и от имената им -

Елсон, Емил Пузирецки, Нейфелд, равинът Роналд Гринуолд, Давид Шустер, Голдберг,

Балагула, Шабетай Калманович, братя Зилбер.

Общо през 70-те години в Брайтън Бийч пристигат 40 хиляди евреи от СССР. Те

формират всичко това, което след години ще започнат да наричат „руска мафия“.

Много интересен е този подход на Западната пропаганда. Ако става дума за Айнщайн,

се говори за „еврейския интелект“, ако става дума за мафия, тя трябва да е руска,

макар че се състои само от евреи. Фридман разкрива, че и министърът на вътрешните

работи в израелското правителство на Ехуд Барак - Натан Шарански, руски евреин, е

бил свързан с Лучански и други съплеменници от гангстерския бизнес. Самият автор на

книгата Фридман, както личи от името му, е американски евреин и е обявен за

„родоотстъпник“, че все пак разкрива картината на еврейската мафиотизация на Ню

Йорк през 70-те и 80-те години на миналия век.

Именно парите на тази еврейска мафия се перат през банки като BCCI и

предизвикват скандали. В самата Русия на върха на икономиката са „новите руски“,

които са старите евреи, обяздили, този път демократично, руския народ. Ограбването

на Русия тече с пълни обороти до избирането на Путин за президент, който се опитва

чак в след 2002 година да слага ред в руската икономика и да спре изтичането на

националното богатство извън Русия. След като повдигнаха дела срещу гигантски

грабители като Ходорковски и Березовски, на Запад контролираните от техните

съплеменници вестници вдигнаха вой: „Путин е антисемит“. Да ограбиш 10 милиарда

от руското общество, както направиха Абрамович и Ходорковски е добре за Запада, но

да ги изобличиш, е „антисемитизъм“.

В Русия се прилага същата схема както и в Източна Европа, с разликата, че от

Русия има какво да се изнася и то много. Първо банките там попадат в ръцете на евреи

от типа на Березовски и Абрамович. След това тези банки за-почват да теглят кредити

(долари без покритие) срещу което дават концесии или направо залагат добив на нефт,

ценни метали, газ, суровини. Русия притежава над 40% от световните залежи на никел

например, има огромни запаси от цинк, злато, природен газ и прочие.

Всичко това тече навън, предприятия, произвеждали машини и уреди се купуват

на безценица, както отбелязва и Солженицин, с понижаване на цената им стотици пъти

от продажни чиновници по върховете - затова хора като Гайдар, Чубайс и Немцов

трябваше да бъдат във властта, за да позволят това.

Впрочем, схемата е същата и за другите държави. В България през април 2004 г.

избухна скандал със сградата на софийските хали, оценени от кмета Софиянски 400

пъти по-ниско от пазарната цена и купени от еврейската фирма „Аштром“. Срещу кмета

имаше повдигнато прокурорско обвинение. Интересно е, че същата фирма успя с

подкупи и интриги да откупи един парцел, плътно до красивата руска църква в центъра

на София и искаше там да строи бизнес- център, с който да скрие църквата от пейзажа.

Граждански протести и подписка на един от всекидневниците - „Нощен труд“ повлияха

за обществена дискусия и строежът беше отложен с идея за смяна на мястото.

Интересна е теорията на руските изследователи Игор Устиловски и Олег

Соловьов, развита в книгата им „Богатството на държавата“ - реплика на класическия

труд на Смит „Богатството на нациите“. Устиловски и Соловьов доказват, че дългът на

Русия от 150 млрд. долара е инфлацията, която САЩ внася в руската финансова

система. Тъй като доларите не могат да се върнат в САЩ, те са необменяеми и са много

повече от стоките, произведени от САЩ и целия западен свят. Но Русия чрез продажни

политици бива принудена да влиза в дългов капан, да залага националните си

богатства и западната олигархия да получава реално на безценица руските активи,

срещу увеличаващ се дълг и купища долари, служещи само за престиж на мафиотите в

Русия. Двамата автори разказват за шокираща сделка между министъра на атомната

енергетика Адамов, който продал на САЩ 500 тона уран. На световния пазар уранът се

продава на грамове, Адамов го предлага на тонове. 500 тона уран се оценяват на 8

трилиона долара! В САЩ няма имущество на такава стойност и сделката била сключена

на стойност 13 милиарда и американско жителство за Адамов. Продаденият уран стига

за 200 години за всички ядрени централи на САЩ.

Руската средна заплата обаче продължава да е от рода на 150 долара на месец,

което е гавра за страна с такива ресурси. Гаврата се отнася и за всички страни от

бившия соцлагер, за които вече говорихме.

Интересно тук е поведението на Запада при започналата икономическа

стабилизация на Русия в последните 3-4 години. 7,6 процентният ръст на Русия за 2000

година, който продължава да расте изнерви Парижкия и Лондонския клуб. Те

започнаха ултимативно да изискват своите „дългове“. Които са всъщност ограбените

национални богатства на Русия, срещу които продажници във властта съзнателно

натрупваха дълг. Ограбеното беше многократно повече от „дълга“. Така че по-скоро

Западът е длъжник на Русия. Номинално обаче, се води, че Русия дължи 166 милиарда

долара на външни кредитори.

Схемата за финансови кризи важи за Втория и Третия свят

Това, което важи за Америка, не важи за останалия свят. Тази максима най-

желязно се прилага във финансовите игри. Днес медиите преливат от данни за

успешното развитие на американската икономика. Само че много експерти вече

предупреждават, че „финансовият балон, който лети над САЩ може да спука пред

лицето на инвеститорите“. Това са думите на Лио О’Нийл, шеф на кредитната агенция

„Стандарт енд Пуърз“. Трусовете на фондовата борса от 1987 г. и 1992 г. могат да бъдат

само лек полъх от бурята, която ще се развихри, прогнозират най-големите песимисти.

Американската стабилност се поддържа за сметка на победните икономики, пише

Лестър Търоу, световно известен експерт по икономика в „Бъдещето на капитализма“.

Според Търоу наднационалните икономически сили диктуват националните

икономически курсове. Това се потвърждава от факта, че по същото време, когато у нас

се разиграва банковата криза, същият сюжет върви и в Чехия. През август 1996 г. там

биват фалирани 11 банки. Причината е същата като в България - лоши кредити. След

което идват „сериозните западни купувачи“. Фактът, че някои от тях са с регистрация на

остров Ман или на Каймановите острови се прескача услужливо от медиите.

В Русия се прилага аналогичен план. Ръководни структури на Харвардския

университет са сред активните купувачи на руски ценни книжа според Ан Уилямсън,

анализатор на „Ню Йорк таймс“ и „Уолстрийт джърнъл“, и познавачка на руската

тематика. Печалбите на краткосрочните държавни облигации били няколкостотин

процента и са платени чрез заемите на МВФ. Американските консултанти, включително

представители на МВФ и СБ в Русия, били съпричастни към печалбите чрез банкови

сметки на името на моминските имена на съпругите им, пише Уилямсън. Чуждите

консултанти работели само в интерес на търговците с ценни книжа. Всички програми за

помощи са били преориентирани не към производители в Русия, а към банки, които

след това били фалирани, уточнява Ан Уилямсън. Авторката директно нарича

политиката на САЩ спрямо Русия колониализъм. Харвардските консултанти, начело с

Джефри Сакс натискали за спад на рублата и го постигнали. В резултат огромна част от

националните богатства на Русия са продадени на безценица.

Тази схема, макар и в много по-дребен мащаб, се приложи в България, Чехия,

Полша и другите бивши държави от соцлагера. Днес те са вече част от Третия свят,

дори не на Втория. В Азия пък беше разиграна валутна буря, която разби доверието в

„азиатските тигри“. Според Стив Ханке цената на банковите кризи в развиващите се

страни от 1980 г. досега е $250 милиарда. Те са за сметка на бедните, които изплащат

спекулативните игри на богатите. Всъщност, бедното мнозинство на света плаща за

свръхпечалба- та на един много малък елит. Свръхнадстройката над реалната

икономика, виртуалните пари обаче, надуват финансовия балон и спукването му може

да доведе до много по- драстични сцени от тези, които се разиграват в Сиатъл и

Вашингтон, когато там заседават СТО или МВФ.

Днес у нас българите са дискриминирани финансово

Ако сега български акционери се съберат и искат да отворят банка, новият закон

ги задължава да сложат 10 милиона лева на масата за уставен капитал. Преди това

трябва да си платил данъци върху тези пари, което означава да имаш реално 16

милиона лева.

Това строго изискване обаче не важи за богопомазаните чужденци. Цената на

българската банкова капитулация беше тази. Новото правителство на СДС през 1997 г.

подписа меморандум, с който даде привилегии на чужди банкери да откриват както си

искат банки у нас и да превземат капиталовото пространство без ограничения.

Червеният премиер Виденов пусна гръцките банкери на българска територия, синият

Костов - турските.

Днес всеки турски хазартен бос може да наеме офис в центъра на София и да

завърти банка, с която да препира парите от бизнеса си. Никой няма да го закача,

защото той е поставен в особен статут от властта. Той има сакралната титла „чужд

инвеститор“. На практика чуждите банкери не само не инвестират в България, но

изнасят печалбата си навън. Българските пари работят за чужди икономики. Такова е

мнението днес на всички сериозни икономисти, които не са лично облагодетелствани

от властта и могат да се изказват свободно.

Така целта на банковия геноцид у нас е постигната. Индустрията на страната е в

пълна зависимост от чуждия капитал. Страната е вкарана в дългов капан и няма

изгледи да се измъкне. Напротив, чрез предизвикания отвън хаос и след това

„стабилизация“ чрез валутен борд, бе задушена в зародиш българската промишленост

и особено най-перспективните и области. Услугите у нас вече обхващат 50% от БВП.

Услуги, които не са конвертируеми и не са предмет на международната търговия.

Т.нар. структурна реформа цели да остави около 1 милион, до 1 милион и 300 хиляди

трудово заети. За да бъде 1:3 съотношението работещи - неработещи. Един да издържа

трима. Това пък логично означава българското население да се сведе до 4-4,5 милиона

души. Така банковият геноцид се оказва и чисто човешки.

Впрочем, тази концепция отговаря напълно на програмите на Римския клуб -

формация на влиятелни личности от елита на развитите държави. В този клуб членува

от няколко години и Тодор Вълчев. Теориите на Римския клуб са неомалтусиански.

Според тях населението на земята се увеличава прекалено бързо в сравнение с

разработването на природните ресурси. Логичният извод е, че където може,

увеличението му трябва да бъде спирано. Засега може най- добре в слабо защитени

държави като България.

Участието на проф. Вълчев в Римския клуб обяснява голяма част от поведението

му по време на шефството му над централната банка.

Днес той може да рапортува, че е изпълнил задачата си да разбие българската банкова

система и да вкара страната ни трайно в територията на колониите.

На 19 декември в криптата на софийската катедрала „Св. Александър Невски“ се

събира странна компания. Тук идват все още действащият президент на България

Желю Желев и неговият приемник Петър Стоянов, лидерите на водещите политически

партии - Иван Костов, Жан Виденов, Николай Добрев, посланикът на САЩ в София,

Великият майстор на масонската ложа на НАТО - Робърт Удуърд, както и водещи

български масони - Иван Сарандев, Петър Калпакчиев, Илия Павлов и др.. Според

очевидци на събитието - служители на храма, сбирката е продължила до 5 часа

сутринта.

В следващите седмици започват улични вълнения, шествия и стачки, които

завършват на 10 януари с погром над парламента. На 4 февруари 1997 г. всички

политически лидери дават с единодушно съгласие властта в ръцете на служебен

кабинет начело със Стефан Софиянски. Последва по-разрушителен от бомбите на НАТО

удар по икономиката ни. Късно през нощта в неделя на 16 март 1997 г. служебният

кабинет договори всички текстове от споразумението на България с МВФ. Няма да

правим списъци за изолация и приватизация, а масирано ще раздържавяваме, обобщи

програмата си тогавашният вицепремиер Александър Божков. И очерта амбицията на

кабинета да приватизира до май 25% от активите на страната, след което да предаде

щафетата на редовното правителство на СДС и то да доприватизира всичко.

Очерта се една стахановска приватизация на всяка цена и с ясно очертани

пожарни срокове. През последните три години и МВФ, и Световната банка, и ЕБВР

повтаряха в хор: „Приватизирайте бързо!“. Модел всъщност нямаше, защото

директивата беше безогледно раздържавяване в ущърб на националната икономика.

При подписването на споразумението с МВФ, на България беше наложен валутен борд,

което означаваше липса на всякакъв суверенитет във финансово отношение.

Валутният трус беше изкуствено предизвикан, за да се откажем от българско

участие в собствената си финансова и промишлена политика. Какъв е резултатът за

българската промишленост след ударното раздържавяване. Според Аксиния Славчева,

шеф на „Контрол на приватизационния процес“ в АП, поради законови дупки новите

собственици на българските предприятия се променят като компютърни графики след

сделките. През това време фирмите не работят, не се развиват, а продължават да

затъват. Тоест, изведеното вече като идеологическа стратегема понятие

„приватизация“, това ново заклинание от ерата на прехода, се оказва балон.

Приватизацията не подобрява българската икономика, това е изводът, който правят

вече дори пропагандните центрове на либералния капитализъм като Института по

пазарна икономика и подобните фондации, поддържани от Запада за обработване на

общественото мнение в „правилна“, глобалистична посока.

Турска компания предложи 1 долар за „Кремиковци“. А комбинатът имаше все

още през 1996 г. $11,5 млн. положително валутно салдо само за едно шестмесечие.

Турската компания имаше $1,5 дългове в Турция, стана известно тогава. Друг турски

съмнителен холдинг - „Джейлан“ договори с кабинета „Костов“ строежа на каскада

„Горна Арда“. Холдингът имаше големи финансови проблеми в родината си и го съдеха

за некачествено строителство, но българското правителство го заплю за партньор.

Експерти тогава отсякоха, че нямаме никаква нужда от каскада, при положение, че АЕЦ

може да задоволи целите нужди за износ на електроенергия за Турция.

Купувачите на българските предприятия сменят собствеността в движение,

измамват дребните акционери и променят договореностите по сделките. Така стана

със Соди Девня, чиито купувачи вдигнаха капитала си антипазарно, с държавна помощ,

в ущърб на бюджета и малките акционери. Така се случи и с „Плама“, препродадена

няколко пъти и днес в колапс. Същото е положението и с „Девня цимент“, купена от

испанската компания „Марвекс“. Същият номер с вдигането на капитала изхвърли

българските участници, след което заводите бяха прехвърлени на друга испанска

фирма без разрешението на АП. Тези кухи схеми, при които след малка гимнастика

собственик на големи наши фирми става не този, с когото е сключена сделката, стават

масово явление. При това и условията за инвестиции и запазване на работните места

не се спазват. Офшорки като „Риджънт Пасифик груп“ купуват огромни обекти като

ЦУМ и банки като Хебросбанк.

Дръжте пенсиите ниски, уволнявайте родилките!“ - нарежда Световната банка

През 2002 г. секретен доклад на Световната банка за България бе попаднал в

ръцете на синдикалисти и те го огласиха. Стана ясно че банката иска да се сведат до

минимум разходите за висши учебни заведения, като се повишат таксите и се затворят

част от университетите. 37 държавни университета били много повече от средния брой

в страните-членки на ЕС близки по брой население. Световната банка иска пенсиите да

не се индексират заедно с растящите цени на стоките. Отпуската по майчинство да

бъде само 1 година и работното място на родилката да не се пази. Това са част от

съветите, които дава Световната банка на българското правителство в поверителния си

250-страничен доклад.

Световната банка нарежда (вече на правителството на бившия цар Симеон)

драстично да се съкратят учителите, лекарите и военните, да се закрият част от

училищата и университетите, да се отложи намаляването на данъците, здравната

вноска да се вдигне над 6%, а пенсионната възраст за жените да се повиши от 60 на 63

г. В същото време става ясно, че през 1991 г. средната пенсия е била 44% от средната

заплата, а през 2001 г. - 33,8%. Бедността през 2002 г. в България е 2 пъти по-голяма

спрямо 1995 г. Безработицата е най-висока в региона - 17,5% за 2001 г.

СБ иска студентите да намалеят. Синдикатите са против с аргумента, че в

България населението с висше образование е 14,5 % и по този показател страната е

преди Унгария, Чехия, Полша, Франция, Италия, Германия и др. По средно образование

също сме изпреварвали повече страни и сме наравно със САЩ и Япония. Според

банката 12 000 болнични легла са излишни, броят на лекарите е прекалено голям. СБ

изисква да се вдигне размерът на здравната вноска, или да се намали размерът на

разходите, които покрива здравната каса. Банката иска армията ни да се намали на 45

000 души. Банката предлага три варианта на реформи в железниците, като най-

радикалният предвижда да се съкратят 35% от персонала, товарната тарифа да се

увеличи с 5%, отстъпките в цените на пътническите билети да се намалят от 50 на 25%,

да се закрият второстепенните линии, местните влакове и 50% от бързите влакове.

Държавните служители били малко и трябвало да се увеличат, докато в образованието

и здравеопазването трябвало да се извършат съкращения, защото заетостта в тези

сектори била два пъти по-голяма от Гърция, Ирландия, Португалия и Испания. В

България 2,8% от населението са заети в образованието и 1,8% в здравеопазването,

докато за ЕС тези проценти били съответно средно около 1,8% и 1,4%. Според

синдикалистите СБ се намесва грубо във вътрешната ни политика, съветите и били

абсолютно погрешни и ако правителството ги изпълни, ще падне, безработицата ще

скочи до 40%, което ще предизвика гражданска война и провал на борда. „17-те

български банки бяха фалирани по поръчка на МВФ“, споделя пред в. „Монитор“ (27

ноември 1999г.) синдикът на „Бизнесбанк“ Иван Панчев и главен секретар на

Асоциацията на търговските банки в България.

Световните финансови институции са наказателни роти на богатите страни,

подкрепят държавите, за да си връщат заемите и да теглят нови, заявява

икономическият експерт на синдиката „Промяна“ Величка Рангелова. Тя призовава

кабинета да не слуша МВФ и банката, защото парите, които ни дават, не отговарят на

условията, които се поставят. Единствената страна, която е отхвърлила смъртоносната

прегръдка на СБ и МВФ, е Ботсвана, която сега има 3300 долара БВП на глава от

населението, или два пъти повече от нас, отбелязаха от „Промяна“.

Глава VIII

Лъжата „свободен пазар“

Много често български коментатори с опиянение говорят за бавното

придвижване към „пазарната икономика“. Истината е, че пазар, в такъв вид, както го

описва Адам Смит няма и на Запад. Там олигархията действа антипазарно, чрез всички

средства на държавния апарат. Целта е колонизиране на Изтока. Бжежински е цинично

откровен за целите на САЩ и ролята на Европа и Балканите в играта за световна власт.

В последния си геополитически трактат полякът-американец отсича: „Северна Америка

срещу Евразия със залог целия свят. Победителят действително би господствал над

земното кълбо. След окончателния триумф никой не би могъл да се изпречи на пътя

му“. Спокойно можеш да припишеш тези думи на Хитлер и да тестваш политолози. Те

няма да хванат уловката.

Остава да се добави и каква е ролята на ЦРУ в тази имперска атака на Америка

срещу Евразия. А Бжежински знае това. Защото е бивше ченге. На младини той е

изпълнявал чисто оперативна дейност, дори и в България.

През 1963 г. В София пристига младият Збигнев Бжежински, който е приет от

шефа на Икономическия институт към БАН проф. Кръстьо Добрев. Збиги изнася лекция,

но задачата му е друга. Трябва да направи връзка с агента на ЦРУ Хенрих Натан

Шпетер, български гражданин, който работи в секция „Икономика на съвременния

капитализъм“ на института. Бжежински му предава поздрави от „Питър“ (човекът,

който го е вербувал) и преминава по същество. Ето какво пише в показанията си

осъденият за шпионаж Шпетер по-късно: „Представителят на американското

разузнаване Бжежински ми възложи задачата да следя в бъдеще за дейността на

Икономическия институт на БАН, изменения в структурата, задачите и състава му, какви

са главните становища и от кого се застъпват. Да следя пътуванията и връзките на

колегите, особено на Владигеров (пряк шеф на Шпетер - б.р. ) и на Вълчев (бъдещият

професор Тодор Вълчев и бъдещ шеф на БНБ - б.р.). Излиза, че днешният геополитик,

без чийто цитат не минава нито един български политолог, си е бил най -редово ченге,

изпращано да върши черна оперативна работа в тъмна балканска страна. Защо това не

възмущава днешните коментатори, обслужващи властта, които пеят само за зловещите

козни на КГБ. И до днес КГБ се месело и пречело на пра-вилните реформи у нас може

да прочетете в различни вестници. А ЦРУ не се меси и изобщо то е „добро“, за разлика

от „лошото“ КГБ или ДС. Всъщност, службите са еднакви навсякъде. Особен

публицистичен плам запалва у антикагебистите икономическите връзки на „ченгетата“.

Безброй страници се изписаха у нас на тема как бившите служители на ДС се

превърнали в бизнесмени. А как стои този въпрос с американските ченгета?

ЦРУ е таранът на US имперската инвазия

„Понастоящем американската глобална хегемония е без конкуренция. Но дали

ще остане неоспорима и през следващите години?“ - тревожи се Бжежински в

„Голямата шахматна дъска“. Стабилизирането на руската държава при Путин явно

нарушава схемата за тоталното US господство. А залежите на Каспийския басейн не

могат да оставят безразлични стратезите на новия ред. Още в началото на 90-те години

Вашингтон стимулира отделянето на бившите съветски републики като Казахстан,

Киргизстан, Таджикистан, Узбекистан. С повечето от тях щатското министерство на

отбраната сключи и военни договори. Това говори за изключителната важност на

региона за САЩ. „Ако успеем да завладеем Каспийските залежи, това ще е по-голяма

победа от разширяването на НАТО.“ - откровеничи бившият военен министър на САЩ

Каспър Уайнбъргър.

Балканите и България са предмостие към Каспийския регион. Съвсем естествено

е ЦРУ да води икономическата битка и тук, така както го е правило последните 40

години навсякъде по света. Там, където са застрашени щатските корпорации, ЦРУ

предприема политически ходове и сменя неудобната власт. Така става в Аржентина,

Перу, Хондурас, Гватемала и Доминиканската република през 60-те години. Там

президентите падат, ако посегнат на монопола на американска компания, независимо

дали тя е рудодобивната „Анаконда“, телефонната Ай Ти енд Ти или „Юнайтед фрут“.

„ЦРУ успешно водеше освободителната война срещу лявото правителство на

президента Арбенс в Гватемала през 1954 г.. Седем години по-късно създадената по

инициатива на ЦРУ армия напусна тайните бази в Гватемала и Никарагуа, за да

предприеме провалилото се нападение над Куба“, пише „Ню Йорк Таймс“ през април

1966 г. Всъщност, Арбенс посяга на „Юнайтед фрут“ и не е ляв.

Това е признание за пряката намеса на Управлението в защита на щатските

корпоративни интереси с цената на убийства, задушаване на местните икономики и

изкуствено поддържане на нисък стандарт в Латинска Америка.

Етюдът „тенджери и тигани“ е любим на ЦРУ

Щатските ченгета са оплетени с едрия капитал и на практика превръщат

Управлението в преторианска гвардия за закрила на интересите на големите риби.

Много често самите шефове на ЦРУ са членове на бордове в големи компании или

имат едър личен бизнес. Един от приемниците на Дълес, Джон Маккоун преди да

поеме поста шеф на ЦРУ е бил вицепрезидент на металургичния гигант

„Консолидейтид стийл корпорейшън“. Дилън Андерсън, един от шефовете на

енергийния концерн „Уестингхауз“, който днес има интерес към АЕЦ „Козлодуй“, е

бивш кадрови разузнавач. Адмирал Рейнборн, друг шпионски бос е и вицепрезидент

на „Аероджет дженеръл“ - военнопромишлена компания със световни амбиции.

В началото на 70-те монополистът на телекомуникациите в Чили ITT е със

засегнати интереси от Алиенде. ITT не пести пари да стимулира преврата в Сантяго и в

крайна сметка ЦРУ тръгва да го изпълнява, кръщавайки го план „Кентавър“.

Операцията започва с етюд, който се повтаря едно към едно след 17 години в София.

Помним как през в края на 1990 г. по улиците на София минаваха шествия, дрънкайки

тенджери. Ето какво разказва пред Би Би Си през 80-те години Том Брейдън, бивш шеф

на мръсните операции в ЦРУ и дясна ръка на Дълес за Чили: „Тогава (след победата на

Алиенде - б.а.) ЦРУ специално отдели средства, за да се организират демонстрации на

жени до-макини от средните слоеве, които всеки ден дрънчаха с тенджери и тигани

пред резиденцията на президента Алиенде, създавайки впечатление за някакво

„всенародно“ недоволство“.

Точно същият етюд с тенджерите е пробван и през 1961г. в Бразилия, когато ЦРУ сваля

с помощта на местните профсъюзи президента Жоао Гуларт - демократ и националист,

нямащ нищо общо с леви партии. Бил Дохърти, сътрудник на ЦРУ, тогава в апарата на

АФТ/КПП, споделя след години как са формирали кампания „Жени в защита на

демокрацията“, които имат за основна задача демонстрации с дрънчене на празни

тенджери и тигани.

Както виждаме, никаква фантазия, никакви иновации в мозъчните щабове на

Управлението за близо три десетилетия. За Вашингтон България е едно Чили или

Бразилия на Балканите и номерът с тенджерите не пада от менюто. В близко време

трябва да се очакват дрънчащи тенджери по улиците на Белград, който е наред.

Разузнаването и бизнесът са оплетени здраво

Джон Маркс, бивш служител на разузнаването на САЩ разкрива в медиите

бизнесвръзките на ченгетата: „ЦРУ контролира фактически най-голямата мрежа от

авиокомпании в света, с най-много самолети. Имам предвид „Пасифик корпорейшън“,

„Еър Америка“, една друга, наречена „Пасифик Енджиниъринг“ и друга под името „Таи

пасифик Сървисиз“ и „Сивил еър транспорт“. Не много отдавна из-ползваха тези

авиокомпании на ЦРУ, за да внасят по въздуха провизии и оръжие за обкръжените си

марионетки във Виетнам, за да изпълняват тайни бомбардировъчни полети. Понякога

самолети на „Еър Америка“ в Лаос са пренасяли опиум. Искам да кажа, че тези

авиолинии са на разположение за всевъзможни незаконни операции“. Маркс разказва

по-нататък, че с разширяване на въздушните си операции по цял свят ЦРУ изгражда и

собствени складове за оръжие, навсякъде, където има възможност. Директивата на

Управлението, този авангард на американския прогрес, за България била: да се режат

всички възможности за руския бизнес тук.

Има публични данни за това, че ЦРУ използва свои агенти под прикритие на

бизнесмени. Наричат го неофициално прикритие - НОП.

Сто и десет офицери на ЦРУ в момента служат като НОП-ове според наскоро

пенсионирал се офицер от агенцията. Някои от най-известните фирми в американската

кор- поративна йерархия са спонсорирали НОП-ове в чужбина, твърдят източници от

ЦРУ: PJR Nabisco, Prentice-Hall, Ford Motor Co.q Procter & Gample, General Electric, IBM,

Chase Manhattan Bank, Pan Am, Rockwell International, Campbell Soup and Sears Roebuck.

За разлика от повечето офицери от ЦРУ, замаскирани в чужбина като служители на

Държавния департамент, военни аташета или като друг персонал на правителството на

САЩ, НОП-овете действат без някаква видима връзка с американското правителство.

Те са в състояние да се сближат с хора, които иначе не биха влезли във връзка с

представител на американско посолство. Операциите на ЦРУ в терористични,

наркотрафикантски и оръжейно-търговски мрежи често включват НОП-ове, които могат

по-лесно да се движат в такива кръгове, без да предизвикват подозрение. ЦРУ е

използвало частни американски компании за прикритие в чужбина от създаването си.

Няма свободен пазар, има мръсни игри

През 80-те години Уйлям Кейси, шеф на ЦРУ при Рей- гън развива световна

операция за смъкване цените на петрола. Той лично убеждава краля на Саудитска

Арабия да смъкнат цените на нефта, за да поставят СССР на колене. Кейси е стигнал до

извода, че основните приходи на валута за руснаците идват от износа на петрол.

„Искахме понижение на цените на нефта и затова им продавахме оръжие“, споделя по-

късно Уайнбъргър. По това време Саудитска Арабия произвежда 40 % от продукцията

на ОПЕК. Нейната дума е определяща. Акцията на Кейси успява. Цената на нефта е

занижена от арабите за сметка на повече продукция. От $ 30 на $ 10 за барел става

само от 1985 до 1986 г. Изчисленията сочат, че само един долар спад в цената води до

загуби от $ 500 милиона за руснаците. На година те започват да губят $ 13 милиарда

само от този ход на Кейси. Ето как ЦРУ става инструмент за геополитически игри.

Малко след това на новите демокрации от Източна Европа започват да налагат

идеологията на „пазарната икономика“, в която търсенето и предлагането били

естествен регулатор и прочие приказки за деца.

Днес в България колониалните управници заблуждават хората, че се извършва

реформа, която води към благоденствие. Същото са говорели и марионетките на

Вашинтгтон в Рио де Жанейро, Богота, Каракас, Сантяго де Чиле.

Глава IX

Моралната деградация на Запада

Днес в българската преса и медии ще чуем много пъти папагалски изрази на

упование в западните демократични ценности или както ги нарече бившият президент

Петър Стоянов - „евроатлантически ценности“. За своята вярна служба на

наднационалната олигархия Стоянов беше награден с пост в ръководството на

световната масоноподобна формация - т. нар. Тристранна комисия. Тази комисия е

създадена през 1973 г. от членове на групата на Билдербергите. Адресът и в САЩ е: 345

East 46th street, New York, има и още две щаб квартири в Европа и Япония.

Тристранната комисия има за цел да наложи атлантизма, съединявайки Америка,

Европа и Япония. Поръчката да се състави концепцията за комисията е на Дейвид

Рокфелер, който възлага тази задача на Збигнев Бжежински. На 3 март 1975 г.

Бжежински публикува статия в списание „Ню Йорк магазин“, в която очертава

глобалистичните амбиции на „световните господари“: Светът се стреми към единство,

което ние така дълго сме искали... Новият свят ще добие форма на глобална общност.

Ние сме длъжни да създадем механизъм за глобално планиране и дългосрочно

прераспределение на ресурсите... “

Америка се представлява от 117 члена в Тристранната комисия, от които 32-ма

от правителството, 47 - от страна на банките и големите финанси, Япония се

представлява от 84 човека, президенти на корпорации като „Сони“, „Тошиба“ и банки.

Европа е представена от 115 души.

Клишето на Стоянов беше подето от други политици, политолози и журналисти и

трябваше да мине време, за да се чуят и логичните въпроси: „Какви точно са тия

ценности, кой ги е създал и защо са ни нужни нови ценности, когато имаме

християнските?“

Въпросите се чуха, но отговори от западофилите - не. Те и не могат да изградят

морално защитима позиция в подкрепа на „евроатлантическите ценности“. Знаят

много добре, че това е фикция, празни думи, които те обаче са длъжни да хвърлят на

тълпата, за да отеква тяхното кънтене. За това им се плаща - с пари, с постове с

възможност за кариера в мамоническите структури, с възможност да се изкачат на

нива, от които да ограбват и мамят народа си, при това, запазвайки фасон на

благородни и изискани хора.

Това талмудическо изкуство на измамата е много пленително за алчните души

на българските политически и бизнес парвенюта. Тази върхушка се състезава да

угодничи на Запада и не спира да създава митове за него. Един от най-долнопробните

е митът за западния морал. Често можем да чуем разговори у нас, от които става ясно,

че всичко българско е лошо, нискокачествено, неморално, неизискано, докато всичко

западно е невероятно. То е „както е в белите държави“, то е друга работа - неземна.

Прехласва- нето на българи пред качеството на живот в западноевропейските страни и

САЩ е донякъде и остатък от копнежа на затворения свят, в който ние живеехме при

комунизма. Тогава продуктите на масовата култура се промъкваха избирателно и

ставаха предмет на култ за много млади хора. Попмузиката, филмите и

потребителските стоки изглеждаха като победа на свободата над администрираната,

тоталитарна комунистическа машина. Комунистическата върхушка изпращаше децата

си да пътуват и учат в западни училища, пазаруваше оттам, но не допускаше

простолюдието до царството на джинсите, парфюмите и шоколадите „Тоблерон“. За

тези, които властта все пак е допуснала след щателна проверка да работят в чужбина и

в резултат имаха някаква чужда валута, бяха построени специални магазини със

западни стоки.

Изтокът беше лъган, че човешките права са първа грижа на Запада. Неформални

сдружения преди 1989 г. заставаха зад Хартата за правата на човека и я цитираха като

Библията. Член 13 на тази харта постановяваше, че всеки е свободен да пътува, живее и

работи където поиска. Това ограничение на комунистическите режими беше изтъквано

непрекъснато от западните медии като накърняване на човешките свободи. След 1990

г. тези граждански сдружения, които имаха смелостта преди падането на режимите в

Източна Европа да протестират срещу бариерите на придвижването, бяха попарени от

двойния станрадт на Запада. Комунистическите режими паднаха, но бариерите - не.

Сега Западът, този свободолюбив и демократичен Запад, наложи схизма на

гражданите. Издигнатата Шенгенска бариера беше новата Берлинска стена. Към

гражданите на Източна Европа вече 15 години има дискриминация по отношение на

пътуването и Хартата на човешките права се нарушава от всички западни страни. Нещо

повече, от 2004 г. САЩ, а в близко бъдеще и ЕС, вземат отпечатъци и ирисова картина

от всеки преминаващ границите пътник.

Привидната грижа за човешките права на източните граждани днес е

трансформирана в откровена дискриминация и презрение. В икономическа и

политическа диктатура и политика на геноцид, която се прилага от страна на Запада

спрямо Изтока. Образецът на политическа култура и обществен ред - САЩ днес са

завършен пример на морално деградирало общество, за което няма пречка пред един

единствен култ. Култът към Мамона.

В една от своите програмни статии „Новите теократи“, публикувана в изданието

„Нация“ на 21 юли 1997 г., световноизвестният американски писател Гор Видал

иронизира опитите на водещата американска преса да разсъждава на тема морал. „Та

нали за американците моралът няма никакво отношение към етиката, към

справедливостта, към това кой е откраднал парите, а с тях и свободата на другите...“

Впрочем статите като тази Гор Видал издава в сборник, озаглавен красноречиво

„Как станахме толкова мразени?“.

Днес в света излизат томове литература, които се занимават с въпроса - защо в

света Америка предизвиква неприязън. Най-дебилното обяснение е това на

президента Буш след 11 септември 2001 г. Според този човек, който непрекъснато

бърка имената на държави и лидери, светът мразел САЩ, заради техните идеали,

заради свободата и просперитета, които постигнали американците. Тази теория освен

глупава и неверна, е и расистка, защото означава, че другите народи са некадърни и

неспособни да осъществят „светлите американски идеали“. А като имаме предвид, че

самите САЩ са съставени от различни народности, излиза, че от едната страна на

океана ирландците например са некадърни, но щом дойдат в Щатите става гении.

Нелепо и смехотворно.

Зад патетичния тон на Буш всъщност се крие истината, че САЩ са богата

държава, защото ограбват света. Това е единственото и логично, както и защитено с

факти обяснение, което можем да приемем днес.

Но за да ограбваш другите, ти трябва да служиш на антихристиянски морал. На

липса на морал, при това да представяш тази липса като нещо много престижно.

САЩ в наши дни са изградени върху мамоническата и богоборческа идеология.

Американското общество днес е маса от промити мозъци, настроени единствено на

потребителска вълна, хора, които биват отглеждани като прасета във фермата на

Оруел. Хора, на които дори в телевизионните програми им показват кое е смешно и

кога да се смеят със записан предварително „смях“. Тази практика навлезе и в

българските телевизии, особено тази, която се води на Мърдок - Би Ти Ви, и която е

образец на антиправославие и проамериканска и проционистка пропаганда. Там всяко

шоу вече е озвучено с взривове записан предварително смях. А самата БиТиВи вече е

поредица от хазартни игри, които започват в 16.30 часа всеки ден и завършват в 24.00

часа.

Потреблението - яденето, пиенето „шопинга“ или пазаруването на много пъти

ненужни вещи, е култ в САЩ. Този култ се пренася на Изток при инвазията на

американския модел. Той вече е внедрен в България и пропагандирането му е

реалност, от която си изкарват прехраната стотици дейци на „шоубизнеса“, писатели,

актьори, режисьори, медии. Игрите от типа „Стани богат“ се разпространяват като

вирус. Те стават все по-пищни, все по-атрактивни и придобиват формата на истински

култов ритуал с дизайн на храмов интериор. На хората се внушава, че всичко е възмож-

но, парите са цел, а имаш ли ги - щастието ти е осигурено. На площад „Славейков“ е

пълно с преводни книги от рода на „Как да правим пари от нищо“ на Брайън Шер.

Храненето става жизнена философия, но с обратен знак.

Грижата за дебелото черво е по-голяма от грижата за душата и този модел,

създаден в САЩ, превзема света в по-сока Изток. Неправителствената организация

Worldwatch Institute е изчислила, че за да се задоволи потребителската алчност на

всички жители на планетата по този начин, по който Америка иска това, ще са нужни

богатствата на три днешни Земи. И то засега, тъй като процесът се развива

прогресивно. Което значи, че след десетина години ще са нужни шест Земи за

задовляването на планетарния хедонизъм на хората.

За да се получи такава хипертрофия на човешката алчност е нужно много

десетилетия да пропагандираш чрез масова култура и медии този „морален“ модел.

Щатите го правят. И затова там ограбването на другите е норма, не изключение.

Днес в САЩ падението на човешката личност е в такива мащаби, които са трудни

за възприемане в „бедните, изостанали“ държави.

Култът към потреблението и парите естествено развива престъпност, тъй като

няма морални граници. Ако не те хванат, ставаш богат - това е сюжет на хиляди

холивудски филми, в които героят е симпатичен, защото е успял да ограби успешно

някого и да си замине с куфара със заветния милион и жената, която заслужава такъв

герой като него.

Америка днес е болно общество, което се лекува с агресия спрямо останалия

свят. 437 000 души умират всяка година от болести на нездравословен живот. 37

милиона американци приемат постоянно някакви лекарства, контролиращи

настроението. 30 000 деца годишно стават инвалиди в резултат на жестокости в къщи

или от липса на контрол. 1 милион деца бягат от къщи като реакция на лошо

отношение към тях, включително насилие - сексуално или друго. През 2000 година в

затворите на САЩ имаше 6 милиона души. Всяка седмица се вкарват в затвора 1600

души повече отколкото пускат. Това означава, че в обозримо време можем да видим

една трета от населението на САЩ в затворите. От 1980 г. броят на затворниците е

скочил с 200%.

Социалната картина на САЩ е трагична - 12 милиона американци живеят на

социалното дъно, без постоянен покрив над главата и с недояжданене. 80 милиона

имат доход, който според министерството на труда на САЩ е по- нисък от нужния за

„живот с удобства“, като 35 милиона от това число са под чертата на бедността. 3

милиона души са официално безработните, 15 милиона работят по договор, но без

осигуровки. Тези данни са от 2000 година, сега, когато пиша тези редове, през 2004 г.,

те са се влошили.

За да не помисли някой, че гледам субективно на нещата, ще цитирам един

френски висш представител на управленската класа - Мишел Албер. Той е роден през

1930 г., председател е на Генералната застрахователна компания на Франция за

периода 1882-1994 г. От 1994 г. е член на управата на Банката на Франция, член е и на

т. нар. Трилатерална комисия, която според много автори е един от инструментите за

задкулисно управление на света. Икономическите есета на Мишел Албер са преведени

по цял свят и в тях той доста остро изобличава САЩ. Ето какво пише Албер в една от

последните си книги „Капитализъм против капитализъм“: „Какво поразява днес човек,

който посещава голям американски град, разположен близо до великолепна природа,

какво вижда редом до най-престижните делови центрове? Мръсотия, ръжда, боклуци,

деградация от всички видове. Пешеходците трябва да минават под купища железа,

които не са част от строителен обект, а просто защитават от падането на камъни и

мазилка от стените на сградите. Къде е това? Не е в Прага, а в Ню Йорк, да в град Ню

Йорк.

Деградация - това е най-подходящата дума. Америка, която върви към

физически упадък, ето това поразява от пръв поглед. Но вглеждайки се по-отблизо,

виждаме и признаци на обществен упадък.

Как се случи така, че от всички развити страни Америка е първа по количество

престъпления и разпространение на наркотици и последна по провеждане на

ваксинации и по процент население, участващо в изборите?“195.

Светът е разделен на „богоизбрани“ и „гои“, както пише в Талмуда

Такова искрено учудване като на Мишел Албер, който е и член на

масоноподобната Тристранна комисия и на управата на Банк дьо Франс, може да се

приеме само с резерви.

Едва ли хора като Албер от най-високите слоеве на олигархията не знаят на

какво се дължи моралният упадък на Америка. По-скоро управниците на света са

разделени на кръгове и течения, които понякога се бият помежду си. Така, както

масоните не са единни, Коза Ностра не е единна, Политбюро не е единно.

За това може да прочетем от време на време разкрития на един Ноам Чомски

или на човек като Мишел Албер.

Част от имащите достъп до информация са хора със съвест. Те се раздвояват

пред дилемата да бъдат сред „богоизбраните“ и в същото време да виждат как нещата

в света могат да бъдат много по-добри, ако една алчна и безскрупулна върхушка не

ограбваше в геометрична прогресия света наоколо. Тези, които имат натрупано

нужното познание, виждат оформянето на един свят от елит и маса. Един свят в който

милиарди живеят скотски, а малка група хора притежават богатства, които могат да им

стигнат за 1 милион години.

В същото време милиарди хора по земята имат нужда от най-елементарни

условия на живот, от храна и покрив. Империята, която създадоха САЩ е уродлива и

аморална. Това е един модел, който се възпроизвежда в т. нар. „развити“ страни като

ракова клетка и нараства като тумор на планетата. Всъщност днес светът произвежда,

за да може консуматорът САЩ да съществува. За какво точно става въпрос говорят най-

добре следните данни:

Търговският дефицит на САЩ с Китай за 2001 г. е 83 милиарда долара. Това значи, че

Китай е спонсорирал САЩ с тази сума.

С Япония дефицитът на САЩ е 68 милиарда. Толкова японците са натъпкали в гърлата

на американците. С ЕС дефицитът е 60 милиарда долара. Европейците са напомпали с

толкова фалшивата американска икономика. Само Германия е „кръводарила“ 29 млрд.

долара.

Донори на САЩ всъщност са дори страни като Мексико - 30 млрд. долара

дефицит в полза на Мексико, Русия, Украйна и Корея имат плюс в обмена със САЩ,

тоест спонсорирали са американците съответно - с 3,5 млрд. долара, с 0,5 млрд. и с 13

млрд. долара. При това търговският дефицит на САЩ се оформя не толкова от суровини

(80 мрлд. долара), колкото от индустриални стоки - 366 млрд. долара.

Това е истината за прословутата „развита“, давана за пример американска

икономика. Тя е затънала до шия в задължения и се крепи само на политическото

надуване на мускули.

Тук трябва да имаме предвид измамата със статистиката и цифрите на т. нар.

БНП - Брутен национален продукт. В него се включва на практика принадената стойност

на всичко произведено като стоки и услуги в САЩ. Включително и измамите. Например

нашумялата измамническа фирма „Енрон“ завлече милиони калифорнийци с надути

сметки за ток. Цифрата беше отчетена като 100 милиарда долара. Това е 1% от БНП на

САЩ.

Какво представляваше аферата „Енрон“? Това е класически пример за ограбване

и си струва да се разкаже, защото такива енрони ще има много занапред. Историята

напомня „Титаник“ - стабилност, лукс и чувство за безсмъртие на палубата, докато

водата нахлуе в кораба.

Фирмата е създадена през 1985 г. като газова фирма. През 2002 г. имаше активи

на стойност 63 млрд.долара и банкрутира за 1 час. Уволнени бяха 6 хиляди работещи в

нея. Хиляди и хиляди загубиха спестяванията си, вложени в пенсионните фондове на

фирмата - общо над 2 милиарда долара. Часове преди банкрута шефовете са

уверявали служителите, че всичко е о’кей. Изпълнителният директор на фирмата

„Енрон“ Кенет Лий има годишен доход от 1,3 млн. долара (5 хиляди долара на ден).

Компанията спонсорира 71 сенатора и 188 члена на Камарата на представителите

републиканци и демократи, смес. Свързани са „Енрон“ са: вицепрезидентът на САЩ

Дик Чейни, министърът на търговията Еванс, финансовият министър О’ Нийл,

командващият сухопътните войски Уайт, главният икономически съветник на

президента - Линдси, главният предста-вител на САЩ на търговските преговори - Зелик.

В продължение на години „Енрон“ снася пари за предизборните кампании на

посочените горе конгресмени. Но от банкрута на фирмата печелят директно 35 висши

администратори от екипа на Буш-младши. Предизборният щаб на самия Буш-младши

получил 826 хиляди долара. Това е причината Белят дом да откаже документи по

случая „Енрон“ на Конгреса.

Пострадалите от фалита на „Енрон“ са 7-8 милиона участници в свързани с

компанията пенсионни фондове. За външния одит на фирмата отговаряла друга

интересна фирма - „Артур Андерсън“ (паметливите си спомнят, че Стоян Ганев и

Владимир Квинт, които бяха представени на българите като идейните двигатели на

платформата на Симеон, работеха за „Артур Андерсън“). В продължение на 4 години

„Артур Андерсън“ писала фалшиви отчети за „Енрон“. Един от одиторите на „Енрон“,

участвал във фалшификацията е лорд Уайкенхъм, управляващ инвестиционната къща

NM Rotschild. Виждаме отново старите играчи да изпълзяват като пипала на октопод.

Тази огромна далавера разнищи истината и за връзките с аферата на такива

компании като J.P. Morgan Chase&Co, City Group Inc., Credit Suisse First Boston, Merrill

Linch&Co (в която работеше пък днешният финансов министър на България Милен

Велчев, и с която е свързан и до днес). Джей Пи Морган и Мерил Линч са имали

информация за състоянието на финансите на „Енрон“, която са скрили и са

продължили да оказват финансови услуги на съмнителната компания.

Тук трябва да изтъкнем аборигенското преклонение на българските продажни

икономисти и политици, които про-изнасят Мерил Линч и Джей Пи Морган като нещо

свято. Всъщност тези компании са огромни криминални формации, които изсмукват

парите на милиони наивни вярващи в честния капитализъм хорица по света

Джей Пи Морган консултира сделки по приватизацията в България днес и това

се представя от правителството на Сакскобургготски като много положителен момент.

Всъщност, разпродажбата на България е в ръцете на брокери като Милен Велчев и

Николай Василев, които работят за господарите си на Запад, събличайки и дрехите от

гърба на собствения си народ. През 2002 г. министърът на финансите Велчев направи

сделка с външния дълг на България, от която според бившия шеф на БНБ Светослав

Гаврийски хазната е загубила 300 милиона долара. Спечеленото е влязло в касите на

дружества като Мерил Линч и техните брокери.

Програмата, по която действат в страни като България или Аржентина такива

брокери е да узурпират правителството и да подарят на практика всички обществени

сектори от първа необходимост - водопроводите, енергоснабдяването, транспорта и

комуникациите. Тези сфери отиват в ръцете на наднационални акули, защото така

нарежда МВФ. Населението на страната-жертва плаща лихви по заемите на МВФ, след

което плаща по-скъпи услуги на новите собственици. За да застраховат това

колонизиране, световните олигарси измислиха системата „Мултилатерално

споразумение за инвестициите“ (Multilateral Agreement on Investment). Това

споразумение - МСИ, бе прието „на пър-во четене“ от най-мощните държави - Г-7 още

през 1997 г. на тайна сбирка в Швейцария. Френският вестник „Монд дипломатик“ успя

да се добере до текста и го публикува през 1998 г. От него става ясно, че това е една

нова световна конституция, която заличава всякакви национални права на отделните

държави. Гражданската организация „Пъблик ситизен“ обяви споразумението за

изключително пагубно за отделните народи и граждани на все още водещите се за

суверенни държави в Европа и света.

МСИ премахва „бариерите“ на националните законодателства. Споразумението

забранява на националните парламенти да приемат закони, които да накърняват

правата на чуждите инвеститори и им дава право да съдят правителството на дадена

страна, ако тя препречи пътя на издигнатия в култ чужд инвеститор. „Никое

правителство няма право да причинява щети на дейността, ръководството,

поддържането и експлоатацията на чуждата инвестиция, намираща се на негова

територия“ - пише в МСИ. Там се казва още, че нациите нямат право да дават

привилегии на своите икономически субекти, но чуждите инвеститори могат да

получават привилегии спрямо националните инвеститори. „Не може да се следи и

контролира каква собственост придобива чуждият инвеститор на тази територия“.

Националните правителства не могат да вземат никакви решения за своята

инфраструктура или индустрия, ако чуждият инвеститор прецени, че те не са изгодни за

него.

Всичко това не е откъс от роман на Оруел, а реално подготвян текст за

международно споразумение, чието приемане беше отложено, поради избухналия

шум около колонизаторския норматив. Но само засега. При разгарялата се световна

борба срещу тероризма, очакваме в скоро време който не приеме МСИ, да се брои за

терористичен режим.

Планираните мерки означават, че световната олигархия става все по-нагла,

арогантна и алчна. Класическите начини на заграбване на националните богатства вече

и се струват много бавни. Тя иска като напреднал наркоман още и по- големи дози от

наркотика.

Джобните пари на елита могат да спасят света

В същото време пропастта между свръхбогати и бедни става космическа.

Според Международната организация на труда - безработицата в света днес

обхваща над 1 милиард души или почти една трета от трудоспособното население на

света. Заплащането на труда при тези, които работят пък, в Източна Европа и Третия

свят е от 30 до 70 пъти по-ниско от това в Западна Европа и САЩ.

От купчината вестници, събирани от мен през последните години си

подчертавам заглавия като:

„Съкращават 50 000 учители и лекари“ („Новинар“, 5 декември 1996г.)

„50 милиарда на граждани и 30 милиарда на фирми потънаха с новите банкови

фалити“ („Демокрация“, 2 ноември 1996 г.)

„МВФ одобрява банковите фалити“ („Пари“, 2 ноември 1996 г.)

„Хиперинфлация връхлита“ („168 часа“, 8-14 юли 1996 г.)

„Близо 800 хиляди души работят в сивата икономика без трудови договори“ („Земя“, 23

ноември 2000 г.)

„Вземаме за час колкото немец за 150 секунди“ („Сега“ 27 януари 1999 г.)

„МВФ ни кастри за ръста на заплатите и кредитите“ („Новинар“ 17 февруари 2004 г.)

„Настигаме САЩ след 600 години ако те стоят на едно място“ („Стандарт 18 октомври

2000 г.)

„Кравите в ЕС получават колкото хората в България“ („Монитор“ 17 февруари 2004 г.)

„100 хиляди българи свързани с наркопазара“ („Нови- нар“, 12 март 2004 г.)

„Гибел за 2500 болни на изкуствен бъбрек“ („Труд“, 26 февруари 2004 г.)

„През 2020 г. България ще достигне едва 55 на сто от икономическия статус на ЕС“

(„Монитор“, 29 януари 2004 г.)

„БАН: трябва да изнесем _ милион работници“ („24 часа“, 20 април 2004 г.)

„2000 аптеки фалират“ („Република“ 18 януари 2002 г.)

„Закриват 700 км губещи жп линии“ („Сега“, 25 юли 2002 г.)

„Промяна“: Убиха образованието“ („Дума“, 30 юли 2002 г.)

„Смъртта на лева“ („24 часа“, 26 март 1994 г.)

„Само $ 800 млн. губим според МВФ (от югоембаргото - б.а.)“ („24 часа“, 23 ноември

1993 г.)

„Специалист по африкански проблеми ще отговаря за нас“ („Демокрация“, 15 август

1995 г.)

„Мъртви сме, коментираха банкери след въвеждането на основна лихва от 300

процента“ („Банкер“, 30 септември 1996 г.)

„България уверено върви към финансов банкрут“ („168 часа“, 16 май 1993 г.)

„Българските пенсионери стават все по-бедни“ („Демокрация“ 1994 г.)

„Без лекарства след Нова година“ („Континент“, 10 декември 1996 г.)

„МВФ извива ръцете на кабинета“ („Стандарт“, 20 октомври 1996 г.)

„България разтвори врати пред хиперинфлацията“ („Но- винар“, 11 декември 1996 г.)

„Държавата продадена за 2 млрд. лева“ („Стандарт“, 16 юли 2003 г.)

Това е само една хилядна част от заглавията и статиите в българската преса за

десетина години, показващи нивото на икономическия срив и геноцида.

Картината обаче е глобална, тъй като живеем в глобализиращ се свят.

Ето какво е положението на планетата:

Всеки 2 секунди дете умира от глад (това означава, че в продължение на

няколко седмици не е могло да поема храна). (John Robbins, Diet for a New America)

Приблизителна оценка за годишните разходи за здравеопазване и хранене на

всички нуждаещи се хора по света: 13 милиарда долара. United Nations Development

Programme, Human Development Report, 1998. Courtesy of: Public Education Network ( за

сравнение - жителите на САЩ и Западна Европа дават годишно 17 милиарда долара за

храна на кучета и котки, а през 1995 г. американците са изхарчили 57,3 милиарда

долара за дрога, според информация на Белия дом, изнесена от Бари Макфри,

съветник на Бил Клинтън).

Абсолютно всеки ден 24 000 души умират от системно недохранване.

(The Hunger Project - “Principles & Methodology”)

1 300 000 000 души могат да бъдат нахранени със зърното, изядено от добитъка в САЩ.

(John Robbins, Diet for a New America )

Най-богатите 8 компании печелят повече от половината човечество заедно (3 500 000

000 души) (World Development Movement (brochure)

20% от най-богатите хора консумират 86% от всички стоки; докато 1/5 от най-бедните -

само 1.3%. (World Overpopulation Awareness)

Ако най-богатите 225 човека дадат само 4% от тяхното благосъстояние - бедността ще

бъде унищожена.(World Development Movement (brochure)

19 % от децата в САЩ живеят в бедност. (U.S. Bureau of the Census, Current Population

Surveys, 1999. Courtesy of: Public Education Network)

1 милиард и 200 милиона (1 200 000 000) живеят с по- малко от долар на ден. (World

Bank, ,, Global Poverty Measures 1987-1998 and Projections for the Future,“ 1999. )

В САЩ 3% от населението държи 95% от земите. (U.S. Department of Agriculture, 1998.

Courtesy of: Public Education Network)

400 000 умират всяка година от глад в Бразилия. Бразилия е сред най-големите

износителки на храни в света.

Днес 1,2 млрд. души живеят с по-малко от един долар на ден. 500 от най-

големите транснационални компании притежават около една четвърт от основните

фондове в света. Всяка една от 50-те най-големи корпорации има годишна печалба по-

голяма от брутния вътрешен продукт (БВП) на 131 държави на ООН.

Най-богатите 225 отделни индивида в света, от които 60 са американци

притежават общо над 1 трилион долара - колкото са годишните доходи на половината

човечество - 47% от населението на Земята - около 3 милиарда и половина души!

Във Втората световна война са убити общо 50 милиона души. През 2001 г. смъртността

в 122 страни на Третия свят е достигнала 58 милиона души. Всяка година гладът,

болестите и локалните конфликти вземат повече жертви от шестгодишната най-

мащабна война в историята на света.

Немски икономисти нарекоха този вид „глобализация“ Killerkapitalismus -

капитализъм - убиец. Бившият федерален канцлер на Германия Шмит осъди

„глобалното безумие“ и американския „хищнически, спекулативен капитализъм“ (Die

Zeit, №37, 1998)

Този метод се прилага по следната схема:

Държавите извън територията на „богоизбраните“ отварят пазарите си за

неравностойно по-мощните „чужди инвеститори“. Правейки това, те са задължени да

съкратят социалните си програми, синдикалните защити и цената и условията на труд.

„В периода от 1982 до 1987 г. от Латинска Америка към Запада бяха прехвърлени около

150 млрд. долара! Според в. „Ню Йорк таймс“, ако към тази сума се добавят „тайните

сделки“ (пари от наркотици, нелегално изнесени печалби и пр.), сумата може да

набъбне до 700 млрд. долара, пише Чомски.

Западните компании прехвърлят производството си в тези страни, където

наемат срещу нищожни пари работници без всякакво осигуряване, без синдикална

защита. Държавата приемник изплаща дългове и сваля все повече предпазните мерки

пред експлоатацията и изтичането на печалбите навън.

Работещите в страните-жертви се борят помежду си в една отчайваща борба за

преживяване, приемайки унизителни условия на труд и заплащане (спомнете си

десетките шивашки цехове, държани от чужденци в България в началото но ХХ! век, в

които жени работят по 12 часа за 60-70 евро на месец).

Според френската гражданска антиглобалистка организация „Атака“ с лидер

Жозе Бове, който е известен с това, че лично разрушава с трактор закусвални на

„Макдоналдс“, транснационалните корпорации подготвят и извършват геноцид.

Неговата съдружничка в организацията, писателката Сюзън Джордж предсказва едно

бъдеще, в което транснационалните корпорации неминуемо ще се избавят от по-

голямата част от населението на Земята като от ненужен баласт.

Това е схемата за колонизация на Изтока от страна на Запада. Тази схема е почти

завършена и българите вече се намират в състояние на примирение с примка на шията.

Култът към Мамона изглежда е победил и в покорения Из-ток. Как изглежда религията

на мамонизма всъщност?

Глава X

Религията на парите

В проповедта си на планината Иисус казва това, което трябва да определя

нашето отношение към парите и материалните ценности: „Не си събирайте съкровища

на земята, дето ги яде молец и ръжда и дето крадци подкопават и крадат;

Но събирайте си съкровища на небето, дето ни молец, ни ръжда ги яде и дето крадци

не подкопават и не крадат;

Защото дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцетови;

Светило за тялото е окото. Затова ако твоето око бъде чисто и цялото твое тяло ще бъде

светло;

Ако пък твоето око бъде лукаво, цялото твое тяло ще бъде тъмно. И тъй, ако

светлината, що е в тебе, е тъмнина, то колко ли голяма ще е тъмнината?

Никой не може да слугува на двама господари; защото или единия ще намрази, а

другия ще обикне; или към единия ще се привърже, а другия ще презре. Не можете да

служите на Бога и на Мамона.“ (Мат. 6/19,20,21, 22, 23, 24)

За да разберем днешния култ към Мамона, религията на парите и

материалното, която властва в цял свят, трябва да се спрем по-детайлно на следното

изречение от проповедта на Спасителя: „Защото дето е съкровището ви, там ще бъде и

сърцето ви.“

Тази максима е най-простият тест за разпознаване на религията на Мамона.

Вярата ти е там, където отиват парите ти. Тук става въпрос за първото нещо, за което

човек се замисля, когато задоволи най-необходимото за тялото си - храна и облекло.

Когато имаш пари в повече. Когато почувстваш, че парите са власт в материалния свят.

Тогава става ясно, на кого ще се поклониш - на Бога или на Мамона. Не всеки, който

изработва и печели добри пари с труда си, идеите си и талантите си, автоматично става

слуга на Мамона. Всъщност - от този момент, в който имаш повече пари, отколкото ти

трябват, за да преживяваш телесно, за-почва дилемата.

А картината в т. нар. развити страни днес е точно такава - все повече хора биват

тласкани да вземат пари на кредит, да имат повече отколкото им е нужно или да си

купуват повече неща, отколкото са им нужни.

Потреблението е издигнато в култ. Според гражданската организация

Worldwatch Institute днешните потребители са надхвърлили ресурсите на планетата три

пъти. Нужни са им още две Земи, за да ги задоволят. Това става за сметка на близо 3

милиарда души, които живеят с по-малко от 2 долара на ден. Около 1 милиард жители

на планетата пък живеят в свръхдоволство (материално, разбира се). Само 20 % от

населението на Земята потребява над 60% от про-дукцията, произвеждана на

планетата. Това говори за огромна несъръзмерност на задоволяването, която се

увеличава, а не намалява. Средният американец потребява 5 пъти повече от

латиноамериканеца, 10 пъти повече от китаеца и 30 пъти повече от индуса. Енергията,

която изразходва средният американец е 150 пъти повече от един африкански жител.

За какво си дават парите богатите днес?

Безсмислието и абсурдизмът на култа към богатството има своите ярки

илюстрации. Как може да приеме нормалното съзнание една информация за това, че в

аукционната къща „Кристис“ в Лондон на 5 декември 1985 г. е продадена бутилка

отлежало вино „Шато Лафит“, реколта 1878 г. за 170 000 долара196. Купувачът е

Кристофър Форбс от известната фамилия, за която по-горе стана ясно, че е натрупала

богатството си от наркотрафик и мръсни сделки през XIX век. Днес тези

„благородници“ дават 170 хиляди долара за една бутилка вино. Когато в същото време

човек срещне обичайните за българската преса днес обяви, че се търсят 30 000 долара

за животоспасяваща операция на дете, цялата нелепост и перверзия на

„колекционера“ Форбс излиза наяве. Най-доброто потвърждение на цялата безумна

история е краят на скъпоценната бутилка. В магазина на известен търговец на скъпи

вина в Ню Йорк бутилката била бутната по невнимание и се строшила на пода. Когато

персоналът се втурнал да събира с чаени лъжички свръхскъпоценната течност, за да

вкуси поне капка от нея, оказало се, че виното било вкиснато.

Тази случка е истинска, но звучи като притча. Огромна сума пари, хвърлени за

една бутилка вкиснато вино, за да начеше някой сноб сърбежа си.

Друг нелеп начин да се харчат (ограбени чрез измама) пари е изкуствено

раздуваната цена на картини и предмети на изкуството. Да дадеш 104 милиона долара

за една картина е точно толкова перверзно и нелепо, колкото да запалиш цял град, за

да се вдъхновиш от пламъците на огъня197. Това се случва през май 2004 г. на

поредния аукцион в „Сотбис“. Какво представлява човек, който може да даде 104

милиона долара за една картина? Какво прави с картината - гледа си я сам в къщи и се

самооблажава колко богат и могъщ е? Богатият и могъщият не знае кога ще го сполети

смъртта и ще разбере, че цялото му богатство и могъщество е една илюзия. Типична

илюстрация за болния мозък на такива „колекционери“ е случаят с картината на Ван

Гог „Портрет на д-р Гаше“. Тя е купена от японския хартиен магнат Рьоей Сайто през

1990 г. за 82,5 милиона долара. След смъртта на Сайто през 1996 г. картината изчезва и

досега не е ясно къде е. Според думите на самия Сайто, тя трябвало да бъде кремирана

заедно с тялото му. Той не иска никой друг да я притежава, а може би е смятал, че

картината по този начин ще отиде в отвъдното с него. Дотам стига лудостта и

замъгляването на съзнанието на поклонниците на Мамона, че те смятат предметите си

за вечни, забравяйки, че „молец и ръжда ги ядат“. Тук можем ясно да разберем

притчата на Христос - където е съкровището ти, там е и сърцето ти. Тоест, за каквото си

даваш парите, на това се покланяш всъщност. Това е твоят Бог.

Изкуствено създадените космически цени на картини изкривяват и критериите

за художествена стойност. Един художник бива обявен за гений и картините му

добиват цени от порядъка на 10, 20 или 50 милиона долара в резултат на PR на

хитроумна реклама на точно този художник. Понякога с такива цени се продават

картини, които са пълна безсмислица или просто някаква долнопробна изобразителна

хватка - черен квадрат на бял фон, кривулици, или просто нахвърляни петна боя. Ако

такъв художник стане „гений“, според системата за произвеждане на културни митове,

неговите простотии могат да добият невероятни цени.

Как се създава „гений“ обаче? Тук се сблъскваме с индустрията на рекламата,

която в момента диктува самото потребление. Не само на луксозни предмети като

картини или произведения на изкуството, но и на всекидневни стоки за бита.

Глобализираните телевизии днес са храмът на рекламната религия.

Рекламата като догма

През индустрията реклама за 2002 г. са минали 1,7 трлн. долара198. За

последното десетилетие това е бум на парите, давани за пропаганда на стоки и марки.

При това най-голям дял има телевизионната реклама - в някои страни делът на тв

рекламата надминава 50%. Все по-малък е делът на рекламата в печата, тъй като

намаляват хората, които четат. Глобализираният свят се превръща в сборище от

интелектуални ленивци, които дъвчат пред телевизорите и мозъците им се промиват

от кретенски реклами, показващи как всички проблеми на живота ти се решават, ако

купиш прах за пране с мелодичната еврейска марка „Ариел“. Има доста изследвания

на сериозни учени, които сочат, че въздействието на рекламата има подсъзнателен

характер, то е на базата на внушенията, които се правят в религиозните секти. Друг

извод, направен от трезвомислещи хора, е фактът, че големите корпорации от рода на

„Проктър енд Гейбъл“, които имат ресурси от милиарди долари влияят върху научните

открития така, че да не се дава гласност на иновации, на на-чини, по които може

евтино и просто до се почисти нещо по нехимически начин - без да се замърсява

околната среда. Това среща силната съпротива на корпорациите, защото удря по

печалбите им. Същото се отнася и за енергийните източници извън петрола. Такива

изследвания веднага се затулват от петролните фирми, за да не изместят тяхната

финансова мощ и политическа власт. Представете се какво ще стане с корпорации като

„Тексако“ например, ако се въведе масово в света енергийно захранване с източник

слънчева или друг вид космическа енергия. Това означава край на американското

надмощие, на военната инвазия в Близкия Изток и Средна Азия от страна на САЩ,

обезсмисля цялата им пропаганда за „борба с тероризма“ и най-вече - би показало на

света, че американската икономика е с фалшив рейтинг, че доларът е без покритие и че

ако не е експанзията на САЩ и ограбването на световните богатства от тяхна страна, те

рухват икономически за броени седмици.

Затова корпорациите няма да позволят никакви иновации в енергетиката,

фармацевтиката и храненето. Никакви замествания на все по-скъпите лекарства с

природни и евтини начини на лечение, каквито съществуват от хилядолетия. Това е

смърт на световната олигархия, защото премахва зависимостта на световното

население от нея. На 28 март 2004 г. в „Ню Йорк Таймс“ бе публикувано като платено

съобщение отвореното писмо на д-р Матиас Рат „Защо се стигна до 11 септември?

Защо се стигна до войната в Ирак“. В тази статия д-р Рат развива тезата, че днешната

гигантска фармацевтична индустрия се гради върху стремежа да има повече и по-

разнообразни болести, а не на премахването им. „Основата на индустрията е

възможността да се патентоват нови синтетични лекарства, които са насочени само

срещу симптомите, а не срещу причинителя на болестите. Непрекъснатото

съществуване на болестите и тяхното разпространение е предварително условие за

понататъшен растеж на тази промишленост.“ - пише д-р Рат. Според него страничните

ефекти от синтетичните лекарства са четвърта по ред водеща причина за смъртността в

индустриализирания свят. Страничните ефекти на фармацевтичните лекарства убиват

ежегодно повече американци отколкото Втората световна и Виетнамската войни, взети

заедно, според статията на д-р Матиас Рат. В подкрепа на тези изявления на

фондацията на д-р Рат беше направено изказване дори от страна на Ватикана на 29

януари 2004 г., в което бе заклеймен „фармацевтичния картел“ като „геноцид“ с

опустошителни последствия за бедните по света.

Според изследване на Американския конгрес, цитирано в книгата на българския

автор д-р Атанас Гълъбов „Световната конспирация срещу здравето“, извършването на

поне 2,4 млн. операции в САЩ изобщо не се е налагало от терапевтична гледна точка.

Тези операции просто са били направени, защото са стрували 4 млрд. долара - пари,

които здравната система е трябвало да вземе от оперираните без нужда пациенти199.

Тези цифри и тази практика в САЩ са страшни, но са факт. Те говорят за тотално

сбъркани функции на системата за здвравеопазване в развития, глобализиран свят.

Тази система е вече система за поощряване на болестното състояние на хората, а не на

преодоляването му. Отдавна от света се крият начини за здравословно и природно

същестуване, което да обезсмисля лекарствата. Разкриването им би означавало смърт

за фармацевтичните корпорации.

„Богинята“ Анорексия и човекът-свиня

Храненето и последиците от него са огромен проблем днес. Една от

перверзиите на мамоническия свят без Божествен ориентир е явлението „анорексия“,

което е болест на богатия свят. Според научните дефиниции анорексията е сериозно

психично заболяване (главно сред момичета и млади жени). Болните имат страх от

надебеляване, който граничи с параноя. Изпадат в особено състояние на

самозалъгване, че живеят и се хранят нормално, като всъщност прилагат жестока

репресия спрямо тялото си, пиейки само вода седмици наред или ядейки по един

сладолед на ден в продължение на месеци. Такива случаи има описани в пресата и

парадоксалното е, че те стават сред живеещи в много добър стандарт момичета, които

обаче искат да приличат на Одри Хепбърн, Естер Канядас или някоя друга западна

звезда от манекенския бизнес. Тук имаме пак поклонение на култа към Мамона,

защото цялата индустрия, свързана с модели, манекенки и мода е вид съвременна

религия със своите пророци (Ив Сен Лоран, Пол Готие, Пако Рабан, Джани Версаче), със

своите храмове - модните центрове за дефилета в Париж и Милано, със своята

иконописна школа - фешън каналите на глобалната телевизия, по които нонстоп, 24

часа в денонощието крачат идолите на всяко второ момиче в света. Всяко второ, днес

може би и всяко първо момиче в България мечтае да стане модел, да замине за

Милано и да попадне в ритуалния свят на религията „мода“.

За култовия, религиозен характер на явлението анорексия пише българското

списание „Тема“: През последните няколко години в интернет масово навлезе про-ана

движението. „Про-ана“ всъщност е галеното име за про-анорексия.“200. Сайтовете за

промиване на съзнанието в посока про-ана са истински „библии“ с наставления как да

се кланяш на „божеството“ анрексия. Ето как го прави едно 15 годишно момиче,

цитирано в статията: „Скъпа Ана, (това е обръщение към анорексията - б.а.), предлагам

ти душата си, сърцето си, тялото си. Давам ти всичките си земни придобивки. Търся

твоята мъдрост, твоята вяра и твоето ниско тегло. Обещавам да се науча да летя от

лекота, да намаля теглото си до едноцифрени числа, да се страхувам от храната и

винаги да виждам отвратителна дебелана в огледалото. Ще те обожавам и ти

обещавам да съм ти верен слуга до края. Когато се смаля практически до нищо, когато

ми дадеш най-скъпия подарък - отърваването от тоя тъп мръснишки живот, тогава ще

се издигна до следващия свят и ще сме заедно...“201.

На този „молитвен“ вопъл на девойката с помрачено съзнание се дава отговор в

интернет от името на самата „богиня“ Ана. Ето го: „Аз съм единствената ти истинска

приятелка, само мен трябва да обичаш. Само аз мога да премахна страха ти от

неизвестното, от другите хора, от неразбирането, като напълня главата ти с изчисления

за калории. Само аз мога да те дисциплинирам, да те направя перфектна... Ще те

накарам да се самонакажеш, да биеш глава в стената, докато мозъкът ти се размие...

Или да се порежеш. Да, аз обичам да виждам кръв! Искам да видя кръвта ти и да я

съзерцавам как капе по нарязаните ти ръце, докато осъзнаеш, че си заслужила тази

болка. Това е пътят на истината. Но никой не трябва да открие това, никой непросветен

не бива да разкъса прекрасната магическа паяжина, в която съм те обвила... Без мен си

нищо... Аз съм твоето най-висше благо... Ана.“202.

Култът към „богиня“ Ана е добил страховити форми, пише списанието.

Момичетата, покланящи се на Ана правят в 1,47 часа сутринта специални ритуали, в

които изгарят храни, палят благоухания и повтарят: „О, ти, влез в мен, ти, която си глад

и самоконтрол, триумф над всичко земно, безмилостна, красива и студена! Приеми

тялото ми за свой дом!“203. Накрая на този ритуал се сключва писмен договор с

„богинята“, подписан с кръвта на покланящото и се момиче.

Колкото и налудничаво да изглежда, тази мода е довела хиляди млади същества

до самоубийство или тотално психическо отклонение. Черната ирония във всичко е, че

за богатите анорексички съществуват скъпи клиники с огромни месечни тарифи, които

трябва да излекуват пациентката от... глад! Други такива клиники, но за лекуване на

затлъстели хора, каквито са 2/3 от жителите на САЩ, прилагат направо хирургия, за да

намалят обема на човешкия стомах. В клиниката на д-р Йорк в САЩ отрязват (срещу

солидна такса) по-голямата част от стомаха на хора, които искат да свалят половината

от своите, примерно, 160 килограма. С орязан до размерите на човешки палец стомах

дебелият пациент вече и да иска не може да яде обилно. По този начин се „лекува“

обществото на потребителите.

Истински омагьосан сатанински кръг, в който някой започва да гладува и да се

самоунищожава, живеейки в богатство и разкош. Просто защото е приел култ към

модата на манекенството, на виртуалния измамен свят на крачещи хубавици, които

биват обожествявани от телевизията в ръцете на олигархията. Или първо става свиня,

след което му режат стомаха, за да стане що-годе човек. Извратеността и тук е

превърната в бизнес - първо се зарибяват неукрепналите психически момичета чрез

фетишите на модната ин-дустрия, след което „ги лекуват“ в скъпи клиники, които

обикновено са собственост на същата индустрия.

Сладолед „Алчност“ радва щатските деца

Внушенията към жителите на Запада са вече директни сатанински внушения.

Цитираното по-горе момиче се моли на „безмилостна и студена“ богиня, не на

всеопрощаващия Бог, който е еманация на милостта и любовта. Дори в храните за

всеки ден западната рекламна индустрия вече вкарва преките поощрения за култ към

порока. На някого може да се стори несериозна следната информация от българската

преса, но тя е показателна : „В борсовия център на света Уолстрийт, абсолютен фаворит

за близане е сладолед, не- речен „Алчност“. Основата му е от златисто тирамису с

малки късчета лешници, амарети и шоколад с вкус на кафе, които се допълват със

заливка от млечен шоколад. Цената, дадена от производителя му е $3, пояснява БГ

Нес. Друга хитова марка е с библейски произход - „Седемте смъртни гряха“. За по-

капризните има също „Ревност“, „Отмъстителност“ и „Суета“204.

Това открито наслаждение на гаврата с библейските (човешките) морални

ценности говори за падането на всякакви задръжки в света на Мамона.

Индустриите, които печелят най-много днес са също показател за това „къде е

съкровището“ на човека от Запада - там „където е сърцето му“.

Според телевизията Ей Би Си годишният оборот на порнографската индустрия в

САЩ за 2002 г. е 10 млрд. долара - колкото външния дълг на България. От порно

печелят световноизвестни фирми, които минават за „авторитетни“ - „Дженерал

мотърс“, АОЛ „Тайм Уорнър“, хотелските вериги „Мариот“ и „Хилтън“. Това е нещо,

което се приема за нормално в страната, която има амбиция да е лидер на света. Като

прибавим стотиците милиарди долари от наркобизнеса, ще видим, че парите на

американците отиват там, където са сърцата им - в порното и наркотиците и веригите

за бързо хранене.

Сексиндустрията в САЩ работи по програма, обявена от основателя на Църквата

на сатанистите в САЩ - унгарския евреин Шандор Леви или Ла Вей. Той още през 60-те

години на ХХ век поставя за задача номер едно на сатанистите създаването на

сексроботи, които да заместват човека в любовта. Изобретяването на надуваеми кукли

довело до директива на Ла Вей - който преживее 9 месеца само с такава кукла, се

приема „без изпит“ в сатанинската църква. Днес вече в много американски и

западноевропейски градове има клубове с монтирани сексроботи с подобия на мъжки

полови органи, в който жени срещу заплащане могат да се отдадат на удоволствие

срещу 50 долара или евро.

Другата страст на американците са колите. Те са фетишизирани точно както

секса и наркотиците. За кулминацията на този фетишизъм и за гаврата с християнските

ценности говори рекламата, разпространена в много щати през 2003 г. - билбордове и

рекламни пана, на които пише: „Какво би карал Исус?“. С това мото се рекламират

малолитражни автомобили. Тук границата на допустимото пренебрежение и по-

дигравка към Христос и християнството е премината. Но това не е плод на внезапно

хрумване. Това е резултат от дълъг и последователен процес на дехристиянизация.

Християнски ли е Западът?

През 1999 г. папата поръчал на Епиксопалния синод да проучи степента на

дехристиянизация на Европа. Оказало се, че по-малко от 10 процента от младите хора в

Белгия, Германия и Франция ходят на църква. Не се намерил нито един голям град в

Западна Европа, в който поне половината жители да са кръстени. Изследване на

списание „Нюзуик“ пък показва, че 40% от французите не принадлежат към никаква

религия.

Нещата са същите в САЩ, въпреки някои наслоени заблуждения, че това е

християнска страна. През 1992 г. губернаторът на Мисисипи Кърк Фордайс се опитал да

каже точно това - че Америка е християнска държава. Още преди да изговори тези

думи, върху губернатора били хвърлен водопад от нападки, че е „расист“, „шовинист“ и

прочие, защото не е казал „юдео-християнска“. Ако искате да проповядвате

християнство в светска среда днес в САЩ, вие попадате под ударите на закона. Ако

искате да променяте начина на живот в САЩ можете да го правите според съчиненията

на Карл Маркс или Ал Гор, но не и според Матей, Йоан, Лука или Марко.

Ето какво пише по този повод Патрик Бюканън, кандидат за президент на САЩ:

„Преди половин век Върховният съд бе обладан от зараза, чрез която някои сили се

опитаха да реформират нашето общество. Използвайки един текст от Четиринадесетата

поправка, съдът потвърди правото на федералните власти да налагат на Щатите всички

ограничения, които конституцията налага на Конгреса. Към това време Десетата

поправка беше отменена и Щатите станаха субект на актовете на Върховния съд.

Първата поправка забранява на Конгреса да приема закони, относно налагането

на религии и изисква да се приемат закони, уважаващи свободата на вероизповедията,

но Върховният съд използва тези текстове за удар по християнството. По решение на

съда от публичните и училищните библиотеки бяха иззети всички библии, съчиненията

на светите отци на църквата, кръстовете и другите християнски символи, бяха отменени

церемониите и църковните празници. Вместо историята на Адама и Ева се появи

книжката „Хизер има две майки“. Изчезнаха изображенията на Христос, въздигащ се на

небето. Вместо това се появиха рисунки на маймуни, превръщащи се в Homo erectus.

Изчезна Възкресение, беше сменено от Денят на земята. Изчезнаха библейските

наставления относно безнравствеността на хомосексуализма - затова пък дойдоха

хомосексуалисти, които започнаха да разсъждават за безнравствеността на

хомофобията. Изчезнаха Десетте Божи заповеди - появиха се презервативите.

През 1948 г. в училищата забраниха доброволното изучаване на религия. През

1963 г. бяха обявени за неконституционни допълнителните занятия по изучаване на

Библията. През 1980 г. проект за закон на щата Кентъки, предлагащ да се сложат

Десетте Божи заповеди на стените на училищните стаи, бе отхвърлен, тъй като тези

заповеди били „лишени от световно (общочовешко) значение“. През 1989 г.

Върховният съд постановява да не се допуска на територията на Алеганския окръжен

съд изображение на Рождество Христово. През 1992 г. в училищата и колежите

забраняват молитвите. През 2000 г. забраняват молитвите и изображение на кръста по

време на училищни и студентски спортни занимания.

През 1996 г. съдът на Девети окръг постановява, че големият кръст на

мемориала в чест на падналите воини в Юджин, щата Орегон, противоречи на

Конституцията. През 1999 г. съдът на Шести окръг излиза с решение, с което забранява

на Кливлъндския съвет по образование да започва заседанията си с молитва. Съдът на

Единадесети окръг издава забрана за всякакви форми на обръщение към Бог,

независимо дали молитва, благословение в училищата и колежите.

Щатът Охайо имал за девиз фразата: „С Божията помощ всичко е възможно“ (в

православния превод този евангелски текст звучи така: „А Иисус, като погледна, рече

им: за човеците това е невъзможно, ала за Бога всичко е възможно“ /Мат. 19; 26/). Тази

фраза се възпроизвеждала върху данъчните декларации и официалните документи.

През 2000 г. трима съдии от съда на Шести окръг постановяват да се махне този девиз.

В САЩ децата се обучават в откровен атеизъм, в антихристиянство и богоборчество.

Техните учебници по нищо не се различават от комунистическите атеистични учебници,

по които учеха поколенията в България от 1944 до 1989 г., а всъщност и до днес. Ето

цитати от основни текстове, обясняващи света, които се изучават в Щатите -

„Хуманитарен манифест“ от 1973 г.: „Вярата в Бога, който приема нашите молитви е

вяра в недоказуемото, отживелица от миналото. Традиционната етика не може да

удовлетвори съвременните потребности...“205. И още: „Обещанието за следсмъртно

спасение и вечно проклятие са илюзорни и небезопасни за психиката...“206. Ето и друг

постулат за американските деца: „Науката доказва, че човешкият род е резултат от

еволюцията на природата...“207.

Подмяната на християнството с атеизъм и откровено богоборчество върви на всички

нива в Америка. Там, където съдът не се е намесил силово, забранявайки

християнските символи и знаци, самата, деформирата и отдалечила се от извора

църква го прави. Например думите „Отец, Син и Свети Дух“ са заменени в службените

текстове на много църкви с думите „Творец, изкупител и опора“. През 1980 г.

Националният съвет на църквите учредява комисия от специалисти - феминистки, на

които е поръчано да съчинят нов речник на църковните термини. Там думата „Господ“

била сменена от „Висше същество“, „Син Божи“ - от „Божие дете“ и прочие.

Следващият етап в богоборчеството е откритата гавра с християнските ценности

в т. нар. авангардно изкуство. В Бруклинския музей изобилства от картини и скулптори,

които представят Света Богородица на фона на женски полови органи или Христос в

Тайната вечеря като гола жена, всички апостоли - черонокожи, а само Юда - като бял

мъж. Гаврите са много и при опит на някой католик да защити християнските символи

от охулването им, се изправят „правозащитници“, които обвиняват защитниците на

Христа във „фашизъм“.

Интересно как биха реагирали същите правозащитници и други кръгове в САЩ,

ако някой си направи гавра с еврейски култови символи - ако изобрази например гола

фигура с шестолъчна звезда на мястото на половите органи. Така както това става на

модни подиуми с християнския кръст. На седмицата на модата в Сидни през 2003 г.,

модната къща „Мориси“ показа дамско бельо върху манекенка със знака на Светия

кръст, изобразен върху бикините и - там където се падат половите и органи (виж

приложенията).

Отхвърлянето на Бога от западния човек и гаврата с християнските символи и

църква идват като закономерен етап от неговия стремеж да стане Бог той самият,

пренебрегвайки Божествения ред и закони. Тази болна амбиция намира опора в

свръхтехнологичното развитие, което ражда илюзията, че всичко е постижимо. Днес

често можем да прочетем информация в пресата, че безсмъртието на човека е въпрос

на няколко години научни изследвания, след което ще можем да се абонираме за него.

Ето какво пише например в най-тиражния български всекидневник: „Формула за вечна

младост открила базираната в Канада секта на Раел. Това съобщи д-р Бриджит

Боаслие, член на сектата в интервю за в. „Ивнинг стандарт“. - Открихме начин как да

изглеждаме като на 17 години, заяви 47 годишната Боаслие...“208 (вестникът показва и

снимка на самата Боаслие, която, кой знае защо, не се е възползвала от откритието си,

при положение, че очевидно има нужда от това). Сектата на Раел има за цел да открие

безсмъртието.

Тази и други секти се занимават с клониране. Наскоро в друг вестник се появи

съобщение, че „ще клонират Иисус Христос“: „Четиринадесет представители на

различни религии в САЩ са се обединили, за да осъществят проекта „Второ

пришествие“, предвиждащ да бъде клониран Иисус Христос“ 209.

Друго „потресаващо откритие“ изложено в сайта на университета в Лийдс гласи,

че Бог е генът, скрит в човешкото ДНК и това вече не е тайна за учените от университета

„Джон Хопкинс“.

И когато става дума за гени и генно инженерство, трябва да отбележим и

напредъкът на световната олигархия в патентоването на генетични кодове. Да,

транснационални- те корпорации вече притежават и патент върху живота. Те се правят

на Бог, те искат да играят ролята на Господ за милиарди хора по света. Тази тема още

не е разработена в България и източния свят, но тя е темата на XXI век. За какво става

дума?

Компанията „Смитклайн Бичъм“ притежава стотици хиляди човешки гени. Тази

щатска компания е патентовала човешки клетки. Други компании пък са собственици

на генетическите кодове на коренните народи? Световната финансова олигархия вече

не се задоволява да притежава земите, имотите, златото, минералните ресурси на

отделните народи и държави по света. Тя вече иска да има техните гени, за да

определя живота им във всеки един момент. Възможно ли е това? Не е ли сцена от

мрачен филм-антиутопия от рода на „1984“ на Оруел?

Не - в днешно време - първите години на XXI век, транс- национални компании и

финансовата олигархия, както и масоноподобните формирования от типа на

Билдерберги, Комитет 300 и други подобни ложи, вече имат възможност да

притежават и то юридически уредено, генетичния материал на човешкото тяло, на

животни и растения. Притежаването на гени се урежда от специално прокарани от

мамонистите закони за права върху интелектуалната собственост.

Това е качествено нов вид колонизиране на света, различно от английското в

Далечния Изток, например. Тук новите „господари на света“ имат претенцията да

владеят и се разпореждат със самата идея за живота, с формулата за раждане на нов

живот и управляването му. Това наистина е претенция да бъдеш Бог.

Патентите, които доскоро знаехме като правото на изобретатели или институти

да разполагат с откритието, направено от тях в областта на инженерните науки или

техниката, сега са в сферата на генното модифициране. Това значи, че всяко откритие в

областта на генетиката може да се патентова. Така една корпорация може да има

патент върху генно модифицирани семена, които дават плод само веднъж. На

следващата година фермерите, които са ги купили ще трябва да купят пак от тях,

заедно препаратите, които са в комплект. Патент върху формите на живот означава да

не можеш също така да прилагаш лекарства извън списъка на монополната в тази

област корпорация.

Ако това продължава без съпротива, то в скоро време няколко световни

корпорации ще могат да разпределят храната на света така, както решат. Защото друга,

освен генномодифицирана храна няма да има. Другите видове храна ще бъдат

изтласкани първо икономически от корпорациите, които убиват националния бизнес

на малките производители в превзетите от тях страни. След това - от налагането на

строги стандарти при производството на храни - 25-сантиметрови краставици,

например и нито сантиметър повече или по-малко. Това ще бъдат изисквания на ЕС,

които България вече подписва в главите по преговорите, но обществото не знае какво

се подписва. Следва моментът, в който освен генно модифицирани, никакви други

краставици няма да могат да се произвеждат за пазара на ЕС по стандарт на ЕС. После

влиза в сила патентното право на корпорацията, която притежава собственост върху

семената за единствено възможните краставици. Ако фермер от страна на ЕС иска да

произвежда този продукт, той ще бъде принуден да го купи от тази корпорация. През

1988 г. когато в САЩ бе издаден първият патент за живи форми, Европейската комисия

предложи на европейските политици да приемат това патентоване. Нужни бяха

години, за да се прокара това. През 1995 г. ЕС все още не приема патентоването на

живи форми. Но днес това вече е факт.

И кръгът се затваря - патент върху гени, монополизъм, феодална привързаност

към суперкорпорациите на Новия ред и накрая - неясни за масовата публика

последици от генно модифицираните храни.

Така, чрез храните и лекарствата ще бъдат държани в робство новите колонии -

това е „новата опиумна война“ на Комитет 300, на Голямото семейство, на световната

върхушка от жреци на Мамона.

И понеже фактите дотук за богоборческата и антихристиянска същност на Запада

визират повече САЩ, не е зле да се спрем и на проекта за конституция на Европейсккия

съюз, който е много актуален днес. През 2003 г. стана разправия сред водещите страни

в ЕС дали да се споменава нещо за християнските ценности в новата Конституция на ЕС.

Работата над проекта за Евроконституция продължи няколко години. Тя беше

възложена на Европейския Конвент (Забележете как се възстановяват понятията от

Френската революция на илюминатите - Конвент бил наречен тогавашния парламент -

б.а.). Начело на Конвента беше Валери Жискар д’Естен, бивш президент на Франция. В

структурата на Конвента влизат 105 човека от 15 държави на Еврозъюза и от 13

кандидат-членки. Всички те представляват правителствата и националните парламенти

на своите страни. Разделени са на 10 работни групи по теми. След изготвянето на

окончателния вариант за Конституция, той се разглежда от главите на европаийските

страни. Според тази Конституция огромна част от суверенитета на европейските

държави се предава на „съюзните органи“ в Брюксел. Развиващото се европейско

сътрудничество изисква въвеждане на единни правила, които ще позволят да се

управлява единно, гласи мотивацията на новите строители на европейската

свръхдържава. Европейският съвет е органът, определящ политиката на

свръхдържавата. Той се състои от главите на страните членки, начело с президент.

Еврокомисията е изпълнителната власт - правителството на Супер-Европа. В Брюксел

ще се определят данъците, правилата на търговията, контрола на границите,

емиграционните правила, политиката на отбрана. Европа всъщност става една

държава. Според доста политолози, тази нова свръхдържава ще измести като мощ

САЩ като нов световен център с 450 милиона потребители.

Тук обаче важният момент е, че след дехристиянизира- нето на САЩ, което

установихме вече, следва изтласкването на християнството и от Европа в момента на

нейното уедряване. След последователна вековна дейност срещу християнството, след

стотици години подмолна работа и интриги от страна на талмудистите, след ударите по

Църквата по време на Просвещението, революциите и другите богоборчески периоди,

след безумния лозунг на такива като Ницше „Бог е мъртъв“, най-после е постигнат

резултат. В супердържавата Европа християнството е „нон грата“, нежелано явление,

отрязано, ампутирано от моралния кодекс на „новите европейци“. Всъщност „нова“

Европа е старата езическа Европа. Постигната е победа на антихристиянските сили.

Българите днес се радват, че ще се влеят в една езическа държава, отхвърлила

Спасителя Христос. Една суперсила на глинени нозе, както казва пророк Даниил.

Защото каква е тази нова свръхдържава, която в преамбюла на Конституцията си

се позовава на ценностите от Древна Гърция, Рим и философските антихристянски

течения на Просвещението и не споменава дума за християнските корени на Европа и

европейската цивилизация. Според един от идеолозите на тази нова „религия“ на

неоезичество и „постхристиянстки ценности“ - експертът от влиятелното Германско

общество за външна политика Александър Рар „Християнството не се смята вече за

двигател на прогресивното развитие...“

Този открит отказ от Христос е най-яркият знак за падението на Запада - освен

САЩ и обединена Европа вече са явни врагове на нашия Спасител Иисус Христос. Вече

няма дори лицемерие и прикритост.

След получаването на проекта за Конституция от страна на Италия, премиерът

на страната Силвио Берлускони обеща християнските ценности да отпаднат от

Конституцията, защото всичките 25 страни не ги искали единодушно. Въпреки призива

на папата те да влязат, това не стана. По този начин и Европа след САЩ се отказа

официално от ценностите на християнския морал. Очаква се в скоро време съдилищата

в Страсбург да започнат за забраняват християнски знаци и символи на обществените

места. Така както е в образеца на „цивилизования свят“ - САЩ.

Така американското и западното общество като цяло се мята от пълното отхвърляне на

Бога, забраната на християнството чрез съдебни решения и насаждането на „май-

мунската теория“ на Дарвин на учениците, до „минимализирането“ на Бога до ген от

ДНК. Цялото това безумие очертава моралния срив на Запада, изразен много добре от

един типичен, знаков за упадъка на самия Запад поет - Т.С.

Елиът в неговите „Бележки към дефиницията на културата“: „Ако християнството

загине, заедно с него ще загине цялата наша култура. И ще се наложи да започне

всичко отначало - бавно и болезнено. И новата култура отникъде няма как да се появи.

Ще трябва да чака да порасне трева, с нея да се хранят овцете, после да се остриже

вълната и после да си тъчем дрехи. Нас ни очакват дълги векове варварство. Най-

вероятно няма да доживеем до разцвета на новата култура, както и нашите пра-пра-

пра-пра-правнуци. А ако доживеем, едва ли това ще донесе на някого щастие...“210.

Глава XI

Финансовият балон

Днес властта е в ръцете на една олигархия, която притежава златото на света и

печата пари без покритие чрез Федералния резерв. Една върхушка, която може да

диктува всеки ден световния лихвен процент, както го прави в момента американският

евреин Алън Грийнспан, шеф на Федералния резерв. Елит, който притежава златните

запаси на света, който раздува един невиждан в историята на света финансов сапунен

мехур, обхващащ вече целия свят. Държавата, от чиято територия действа елитът - САЩ

е най- големият длъжник в света - с общ дълг от 11 трилиона и 400 милиарда долара.

Този дълг е практически невъзможно да бъде покрит не само с цялото производство на

стоки и услуги на САЩ, но и на Европа.

Спиралата на финансовата вихрушка, изградена върху порочната верига от все

по-натрупващи се лихви, подготвя взрив. След скъсването на 15 август 1971 г. на

световните пари от златния стандарт, разликата между реалната, стокова икономика и

паричната система расте прогресивно. Днес доларът е парична единица без реално

покритие. САЩ, смятана за най-мощната икономическа страна в света, е във финансов

крах с огромен дефицит (около 500 милиарда долара годишно) и дълг. Единственият

начин да поддържа водещата си роля САЩ може да постигне само с ескалация на

военната си експанзия по света. Именно затова непопулярната, окупационна война

срещу Ирак и войната срещу Югославия, нападението на Афганистан са само началото.

Ще последват измислени поводи за война и срещу Сирия, Иран, Северна Корея, а защо

не и срещу Русия. Това просто е задължителното условие доларите без покритие по

света да останат извън САЩ и да продължат да служат за световни пари. Иначе

системата ще рухне. И то ще рухне така, че Голямата депресия от 1929 г. ще изглежда

като закачлива игра.

Нека си представим какво ще се случи при един валутен световен крах.

Огромната маса долари без покритие в света ще се обезценят в резултат на космически

нарасналия дълг и процентите по него. Рухването на долара ще доведе до спад до

нулата на всички доларови депозити на страните в света. А всички развити и

незразвити страни имат доларови депозити. Това ще бъде световен фалит. Само

валутите, имащи златно покритие ще могат да оживеят след този срив. Еврото няма

такова покритие също като долара.

Това, което дава покритие на валутите са стоките. При един валутен срив ще се

наместят съотношенията между стоки и пари. Сега това съотношение е 1:25. Парите са

25 пъти повече от стоките. Значи ще настъпи едно свиване на паричната маса 25 пъти.

Златото отново ще стане най-твърдият критерий за стойността на валутата. Сещате се у

кого днес е световното злато - у тези, които владеят Федералния резерв. Цената на тази

„варварска реликва“, според Кейнс, но нещо „добро“, според Стария Завет ще скочи

още повече. Тя днес е около 400 долара за унция, което значи че от 1944 г. - годината

на Бретън Уудските споразумения, когато унция злато беше 35 долара, цената му е

скочила над 10 пъти. Този, който държи златото отново ще налага световните цени,

валутни съотношения и лихви. Само че при едно рязко обедняло, внезапно останало

без имущество човечество. При което няма да има „златен милиард“ и четири

милиарда сравнително бедни хора, плюс два милиарда бедни. Не, ще има златен елит

от няколкостотин хиляди, плюс огромна милиардна маса от супербедни, обедняли

скоростно и подчинени на елита жители на планетата. Ако сега 358 милиардери

(според други изчисления - те са дори 225 човека) притежават повече, отколкото

печели половината човечество (според сп. „Шпигел“, бр. 39 от 1996 г.), то можем да

предположим, че при един срив богатствата на света ще се концентрират в още по-

малко ръце.

Днес американците живеят на кредит. Какво означава това? Системата на

кредитните карти дава възможност да изплащаш всеки месец много малка лихва - два

процента от дълга. Похарченото не ти се издърпва от банковата сметка веднага, както в

Европа. Просто ти се отпуска нова месечна сума, от която ти покриваш първоначално

минимален процент. Така например на месец покриваш 40 долара, а харчиш в аванс

2000. Останалите 1960 обаче ти се трупат с нови сериозни лихви. По този начин през

2001 г. американското население има дългове по кредитни карти 7,3 милиарда долара.

Фалитът на тези хора просто е планиран. Чака се денят, в който ще бъде даден знак.

Може ли да се повтори Голямата депресия от 1929 г.

Страхотен трус на Ню Йоркската фондова борса бе пропуснат през 2001 г. от

българските медии като малка гара от експрес. Изглежда в случая дефектът се оказа

ефект. Това, че в България още няма работещ на практика фондов пазар, изигра

положителна роля за българските капитали. Никой не се разтревожи от факта, че

индексът Дау Джонс падна под психологическото ниво от 10 000 пункта.

Дори претендиращите за специализирани в бизнес сферата вестници като

„Капитал“ и „Банкер“ просто пропуснаха този срив край ушите си.

Вярно е, че проблемите на страната ни изглеждат днес много далеч от трепетите

на Ню Йоркската фондова борса, но би било проява на щраусов синдром ако се

правим, че това се случва на друга планета. Защото глобализацията е факт и вълните на

нейните приливи и отливи ще достигнат и нашите брегове рано или късно.

Какво се случи в поредния „черен“ ден от седмицата? На 12 март 2001 г. стана

това, което е ставало и през „черния петък“ през април 2000 година, когато Дау Джонс

падна с 616, 23 пункта до 10 307,32 пункта. Това бе отчетено като „най-големия спад в

абсолютна стойност за един ден в историята на индекса“. Последва верижна реакция в

Азия, където цените на акциите в Сингапур и Токио също паднаха. И в Атина дори се

случи същото. Само на софийската фондова борса котировките се качваха напук на

целия свят.

Четири години преди това - през 1997 г. В Хонконг се разигра подобна истерия и

тогава финансовият министър на Великобритания Браун бе принуден да повтори

крилатата фраза на българския премиер Димитър Попов от началото на 1991 г.: „За

Бога, братя, не купувайте! (акции и ценни книжа - б.а.)“. Само за 4 часа обаче, загубите

на 100-те най- големи компании бяха $ 150 милиарда. При последния срив на Ню

Йоркската борса само водещата във високите технологии акция - Cisco Systems загуби

$420 милиарда от капитализацията си.

Ефектът на доминото се прояви в целия развит свят. На европейските борси не

бе по-различно. В Лондон цените паднаха до дъното, във Франкфурт

високотехнологичният индекс Nemax също се срина до невиждано ниско ниво. Разбира

се там загубите са по-малки, но това е в резултат от факта, че мащабите са различни.

Днес най-голяма в света е Ню Йоркската фондова борса

Тя може с един удар да разстрои финансите на целия свят. Нейната

капитализация, включваща капитализацията на всички компании, с чиито акции се

играе, е $11 244 милиарда. Лондонската и Франкфуртската борса - IX е с капитализация

$4 466 милиарда. Тази на Париж, Амстердам и Брюксел пък е $2 371 милиарда, а

Швейцарската е „само“ $681. Ню Йорк е все още най-големият пазар. Като само

високотехнологичният индекс NASDAQ е с капитализация $6 252 милиарда. Този

индекс е определящ за цялата динамика на борсовата игра. Само допреди година той

изглеждаше супернадежден и преспективен. Но от март 2000 г. до днес NASDAQ е

паднал от невероятния връх - 5132 пункта на 1924 пункта - с цели 62%.

Това според редица американски експерти вече е рецесия.

Доскоро те не искаха да споменават тази дума, защото тя паникьосва хората.

Един куп изследвачи се занимават с проблема на цикличността на кризите и има доста

сериозни автори, които разглеждат възможността от нова Голяма депресия като тази

през 1929 г. Тери Руд например написа дебела книга, издадена още през 1886 г., със

заглавие „Отново 1929 г.?“ В нея той образно описва положението на съвременния

западен акционер. Ние сме като в кинотеатър, казва Руд, в който изведнъж някой

започва да вика „По-жар!“ и всички се втурват към вратата, но тя пропуска по един-

двама.

Световно известният икономист Джон Кенет Гълбрайт, преподавател в Принстън

и Кеймбридж, президент дълги години на Американската икономическа асоциация не

дава пряк и честен отговор на въпроса какво е причинило Голямата депресия от 1929 г.

В специално посветената си книга на този катаклизъм - „Големият крах“, той обяснява,

че причина за финансовия срив през 1929 г. не може да се по-сочи. Нещо повече, той

пише в книгата си „Икономическата наука в перспектива: „Последиците, когато

Голямата депресия нанася удар след борсовия срив през октомври 1929 г. са, че

икономистите от класическата традиция, каквито са почти всички икономисти, стояли

настрана. Това било нещо, което просто трябвало да се изчака да отмине. Две от

водещите фигури на това време Йозеф Шумпетер, вече в Харвард и Лайанъл Робинс от

Лондонското училище по икономика, специално предупреждавали да не се прави

нищо. Депресията трябвало да се остави да се развива по пътя си, това единствено

можело да я излекува ефективно. Причината за депресията била акумулираната в

системата отрова, а съответните несгоди щели да изтласкат отровата и да върнат

икономиката обратно към здравето.“211.

Едва ли може да има по-инфантилна или демагогска гледна точка. И то на

корифеи на икономическата наука. Щом тези водещи имена в университети като

Харвард, Принстън и Лондонското училище по икономика приемат финансовия срив

през 1929 г. като природно явление, като настинка, която трябва да си премине от само

себе си, какво да кажат обикновените жертви на голямата финансова измама,

организирана от банкерите, собственици на Федералния резерв.

Критиците на глобализма днес твърдят, че концентрацията на капитали вече е

създала неконтролируема мощ, която винаги може да разори средните слоеве за

часове. Но тази мощ се е оформяла десетилетия. През 1929 г. мощта на финансовата

олигархия прави показно. Такива трусове стават и в днешно време, но вече не им се

придава този исторически фатализъм, както през 1929 г. Медиите са в правилни ръце и

техните стопани знаят, че паниката е вредна. Днес и по-голям катаклизъм от Голямата

депресия да се случи, това може да мине като подробност от борсовия пейзаж. Така е

по-полезно на върхушката, тя постига ефекта на приспаното стадо, което живее като

под вечна упойка, като постоянно замаян пушач на опиум.

Наистина, какво може да направи един среден играч на борсата при такъв срив?

След като загубите на големите компании са стотици милиарди долари, значи някой ги

плаща.

Плаща всъщност именно малкият играч, чиито милионни моменти загуби са

фатални за него, но не и за гигантите - наднационалните компании.

Дали всъщност глобализацията не носи в себе си гена на тези финансови кризи?

Доста теоретици смятат така. Действителната спекулация с парични и непарични

активи достига до $1200 милиарда на ден - 40 пъти повече от реалната световна

всекидневна търговия със стоки. Светът се стреми да стане една голяма Борса под

благосклонния поглед на държавните правителства, пише френският теоретик Бутилие.

„Концентрацията и централизацията на капитала достигна невероятни пропорции.

Двеста наднационални компании със своите седалища в 8 страни контролират

глобализирания свят чрез капитала, чиито противоречия са по-остри от всякога“, пише

френският критик на глобализацията Алберто Коен през 1998 г. На същото мнение е и

световноизвестният американски антиглобалист Ноам Чомски. Според него

движението на финансов капитал води до нарастващо неравенство, концентрирайки

богатството във все по-тесен кръг от хора. За Чомски мегакорпорациите са тоталитарни

структури, много по-мощни от цели държави, които стават заплаха за демокрацията и

пазарите, защото не се подчиняват на законите на конкуренцията и чистите правила на

играта.

В разсъжденията на Чомски има логика. Действително всеки, загубил пари на

фондовата борса дребен или среден играч сигурно се е запитвал:

„Къде отиват парите, които загубих?

Всъщност те какво покриват, какви реални стоки или услуги“. Когато една

фабрика не може да продава продукцията си фалира. Има материални активи, които

могат да се пипнат с ръка и да се оценят по някакви оптимизирани критерии.

Собственикът на фабриката ги разпродава на някакви цени и прави сметка какви са му

загубите. Когато на една фондова борса стане срив, не е така. Защото на борсите се

търгува всъщност с очаквания и прогнози. С нещо, което още не е произведено, но се

смята, че ще струва еди колко си, когато се появи.

Днес хит на борсите са високите технологии. Продукт, който много трудно се

оценява по някакви фиксирани критерии. Не е ясно какъв ефект ще предизвика една

иновация в хай-тека след месеци и затова борсовата игра наподобява до голяма степен

покера. Основният инструмент става блъфът. Ако другите играчи се вържат на твоя

блъф, ти печелиш. Но ако блъфът ти се разкрие, можеш да получиш разоряващ удар.

Движението на цените на акциите нагоре и надолу много често зависи от

прогнози на агенции като „Голдмън сакс“ за финансовите резултати на големи банки. В

резултат на тези прогнози, акциите на такива гиганти в банковото дело като „Ситигруп“,

„Америкьн експрес“ и „Джей Пи Морган“ наскоро се сринаха надолу. Такива фирми

като „Голдман сакс“ обаче понякога за заинтересувани лично, което прави прогнозите

им необективни. У нас например се цитира често групировката „Соломон Брадърс“

като нещо неподлежащо на критика. А през 1992 г. тази групировка е съдена в САЩ за

незаконни действия при продажби на ценни книжа.

Което говори, че тези, които тласкат с един коментар цели серии от борсови

ажиотажи много пъти крият користни намерения.

Един от претендентите за президент на САЩ икономистът Линдън Ла Руш е

основна фигура в школата, която се нарича условно „Физическа икономика“. Тази

школа има като модел икономика, която има покритие на капиталите. Става дума за

снижаване на виртуалния финансов балон до размери, които не застрашават драстично

финансовото здраве на цели континенти.

Иначе има опасност, казват последователите на Ла Руш един да се събудим и да

чуем по радиото: „Светът току що фалира. Разорени са всички, освен първите 10

водещи компании в света“

Ще се спука ли финансовият балон?

Днес в света се бият две основни школи за развитие на икономиката. Едната е

позната на медиите и добре популяризирана. Тя защитава тоталната глобализация,

безусловното преливане на капитали през държавните граници и превръщането на

капиталовия свят във „виртуално село“.

Другата школа е по-малко известна. Ярък неин представител е американският

икономист и кандидат за президент Линдън Ла Руш. Тази школа защитава т. нар.

физическа икономика. Тя е против безогледното разширяване на виртуалните пари, на

сделките, зад които най-често не стои реално производство или услуга, а просто

изкуствено разду-та цена на определени акции в резултат на психологически натиск.

Последователите на „физическата икономика“ са на мнение, че парите трябва да имат

ясно и точно покритие, ако не златен стандрат, който вече е отречен от световната

финансова система, то измерим критерий, даващ възможност във всеки един момент

да провериш, дали парите, които циркулират по света са с покритие или без. По този

начин, смятат феновете на Ла Руш, човечеството е в състояние да контролира това,

което е било на косъм да стане реалност на няколко пъти през последните 20-30

години огромна финансова криза, в резултат на спукване на паричния балон, раздуван

от „глобалистите“.

Сега се търгува основно с въздух

Имат ли основание подобни страхове? През януари 2000 година шефът на

кредитната агенция „Стандарт енд Пуърс“ - Лио О’Нийл каза пред АФП: „Финансовият

„балон“, който лети над САЩ, може много скоро да се спука пред лицата на

инвеститорите и да се окаже доста лоша реклама за теоретиците на „новия

икономически модел“. Когато започнем да четем по вестниците разсъждения за новата

парадигма, за това, че традиционните критерии за оценка са вече невалидни и за това,

че предприемачите търсят нови граници, започвам да се тревожа.“

Потвърждение на тези разсъждения дава и председателят на Банката за

федерален резерв в Ричмънд - Алфред Бродъс, който чрез Ройтерс заяви, че

„изключителната сила на американското вътрешно търсене изправя пред все по-голям

риск от прегряване на икономиката и активизиране на инфлацията“.

Тези тревоги на експертите дават само бегла представа за истинската опасност

от „прегряване и спукване на балона“. Защото, както знаем, банкерите и финансистите

са пестеливи на приказки и никога не изказват категорични мнения. Истината е обаче,

че днешната икономика по думите на видния теоретик Питър Дракър вече няма нищо

общо с класическата. Тя не е свързана с познатите от преди десетилетия регулиращи

фактори като обема на стоки и услуги и инфлацията. При днешния глобален финансов

свят паричните потоци се движат със скоростта на кликването на мишката на

компютъра и тяхното движение определя параметрите на икономиката, а не

количеството произведени стоки или услуги.

Според статистиките само 1-2% от сделките, които се сключват в световен

мащаб, са свързани с реална покупко-продажба на стоки. Около 20% са свързани със

застраховането на риска по такива сделки. Останалото е сделки от типа „хеджинг“,

„опции“, продажба на дългове, специализирани финансови продукти. Всичко това

общо се нарича „деривати“. При тях се търгува с прогнози и нагласи за печалба, а не с

нещо, което можеш да пипнеш и претеглиш. Продаваш и купуваш спекулация. Този

пазар е като омагьосан кръг, в който се включват все повече парични потоци, без да се

увеличава пропорционално произведеното като материални стоки и услуги. Ако някой

ден някой поиска да „материализира“ циркулиращите пари в света с това, което

съществува като реалност на земята, ще се види, че парите са хилядократно повече от

това, което може да им послужи за покритие.

Точно по тази причина сегашните кризи са преди всичко финансови, а не кризи

на свръхпроизводство на стоки, или други, познати ни от класическите икономически

теории.

Как се роди „балонът“?

Първо бе премахната златната бариера - през 1971 г. След това през 1979 г. Пол

Волкър, шеф на Федералния резерв съобщава, че лихвените проценти вече ще се

колебаят според безнесцикъла вместо паричното предлагане. Това отпушва играта с

облигации на борсата. От този ден всъщност започва голямото надуване на борсовия

балон. До тогава облигациите (книжа, които държавата или частни корпорации

емитират с определен срок на падеж) са били консервативно вложение, пише в книгата

си „Покерът на лъжците“ бившият брокер от „Соломон брадърс“ Майкъл Луис“. В тях

вложителите влагаха своите спестявания, когато не смятаха, че ще спекулират на

фондовия пазар, спомня си Луис 212. След тази реч на Волкър, облигациите станаха

предмет на спекулация, средство за създаване на богатство, а не само за неговото

съхраняване. „Само за една нощ пазарът на облигации беше преобразуван от пущинак

в кази- но...Един продавач в „Соломон“, който в миналото прекарваше продажен обем

от 5 милиона долара за седмица, сега прекарваше 300 милиона долара дневно.“ 213

Такива като „Соломон“ създават изкуствен интерес към определени книжа, след

което ги продават и препродават с нова и нова печалба. Няма произведени стоки, няма

услуги, има слухове и страхове. Соломоновци живеят от човешките страхове и

надежди.

Днес се знае, че икономиката на САЩ има виртуален характер. Притокът на

капитали в Америка зависи от високите котировки на акциите на американските

компании, които се изразяват чрез индекса Дау Джонс. Реалните характеристики на

продукта като конкурентноспособност обаче, отдавна са отишли на заден план. САЩ

измесват възможността за истинска конкуренция чрез груби протекционистични мерки,

немислими за страни като България например. Вносът на качествена стомана от Русия

и Япония е ограничен с квоти, да кажем. Има квоти и за изстрелването на спътници от

Франция и Русия. Свидетели сме и на пряк натиск върху банки, инвестиращи в

задгранични производители, дори лично Олбрайт се намеси, когато стана дума за

кредитиране на „Сибнефт“.

Това означава, че това, с което всъщност днес светът търгува - котировките и

„дериватите“, може да се контролира пък от тези, които имат власт да го правят. И че

раздуването на цените на американските акции понякога няма нищо общо с качеството

на американския продукт, а е резултат от чист интересчийски (често и политически)

натиск. В такива случаи възниква въпросът „Кой плаща разликата?“

Не можеш да надуваш до безкрайност предполагаемата цена на нещо, да

печелиш от това и никой да не губи. Явно е, че когато магнат като Сорос например

направи удар с валутни спекулации на стойност 1 милиард лири стерлинги, както стана

преди няколко години, нямаме произведени и продадени с печалба стоки, а „печалба

от въздуха“. Парите на Сорос обаче са реални. Той може с тях вече да купи реални

услуги в по-слабо развитите страни като държавите от Източния блок, може да върши

„благотворителност“, отделяйки трохи от милиардите, за да плати на интелектуалци и

свое лоби, което да му прави добър имидж в съответната страна. И най-после - може

да си купи огромна част от раздържавяваната собственост в тези страни за жълти

стотинки, след като си е наложил образа на „благодетел“. Всъщност благодеянията му

се базират на спекулативна печалба, платена от английските данъкоплатци и от

жителите на държавите, в които идва като „спасител“. Не напразно финансовите кризи

в Азия и Русия през последните години бяха свързани с името на мегаспекуланти като

Сорос.

Всичко това не е част от „теория на конспирацията“, а жива реалност. Тя е

разтревожила дори американския кон-грес, който наскоро поръча на Централната

одиторска агенция на САЩ да проведе сериозно изследване на виртуалната търговия.

На пазара на това, което се нарича „деривати“. Докладът на агенцията нарича тази

търговия „опасни кибер финанси“, които могат да доведат до световен срив на

финансовата система с невиждани размери и последици.

Това почти се случи през 1997 г., когато масирана продажба на акции на борсата

в Хонконг и спекулации с азиатските валути предизвикаха верижна реакция. Индексът

Дау Джонс се срина с 554, 26 пункта. Финансовият министър на Великобритания

Гордън Браун призова: „За Бога, братя, не купувайте ценни книжа!“ Въпреки това само

за 4 часа загубите на 100-те най-големи компании бяха $150 милиарда.

Как ли са си ги покрили след това, питат се потребителите. И колко ли трябва да

е мощен един следващ удар, който и най-големите компании няма да могат да

покрият?

А планове за такава катастрофа има. За това говорят откъслечните данни, които

се промъкват през филтъра на световните средства за информация. Все повече податки

има за това, че световната върхушка подготвя единно световно управление, в което

милиарди хора по Земята да бъдат просто роби и изпълнители на волята на

върхушката. А самата върхушка, сключила договора на д-р Фауст, да води света към

гибел. Към погубване на единствената истинска ценност, притежавана от всеки човек -

неговата душа, неговата връзка с Бога.

Световното управление

От време на време някой от обслужващия персонал на световния елит изпуска

(или бива допускан за изпусне) признания, които звучат потресаващо. Един такъв човек

е професорът по история в Джорджтаунския университет, преподавател също и в

Харвард, и Принстън, авторът на световно изполвания учебник „Еволюция на

цивилизацията“ д-р Каръл Куигли. Д-р Куигли е свързан със сврехелита на световните

богаташи. Той е автор и на едно обемно съчинение, наречено „Трагедия и надежда“,

написано повече за интелектуалци, отколкото за масова публика. В него Куигли

разкрива същността на международното банкерство, което той определя като

интернационално и космополит- но. Това банкерство, според Куигли, няма грижа за

огромните дългове, трупани от държавите, напротив. Този свръхелит има интерес към

облигациите (спомнете си какво направи първо „юпито“ Милен Велчев при идването

си в България - сделка с книжата по българския дълг в ущърб на България и в полза на

същия елит). Куигли твърди също, че световният финансов елит винаги се стреми към

поддържане и подклаждане на инфлация, като действа задкулисно, купувайки

правителства и управници.

Тук възниква въпросът - защо д-р Куигли разкрива тези неща? Той като човек на

елита, не се ли притеснява, че ще предизвика съпротива срещу този план за ограбване

на милиардите хора? Не, защото самият Куигли смята, че вече е твърде късно за

съпротива. Каръл Куигли се опитва да ни убеди дори да се отдадем напълно във

властта на тези свръххора, управляващи финансово света. Те, според него, са

„надеждата“ на света, а тия, които се съпротивляват - са „трагедията“. Оттук и

заглавието на книгата - „Трагедия и надежда“. Ето какво пише самият Куигли: „Аз знам

за операциите, провеждани от тази система, защото съм я изучавал двадесет години и

в началото на 60-те години ми бе разрешено две години да проучвам нейните

документи и тайни архиви. Не изпитвам омраза към тази система или поне към

повечето от нейните цели и през по-голямата част от живота си съм бил близък с нея и

с много от нейните средства за въздействие... До голяма степен главното различие в

моето мнение за нея е, че тази система желае да остане неизвестна, а аз смятам, че

нейната роля е достатъч- но значителна, за да се знае...“214

Каръл Куигли смята, че през последните 200 години големите банкови фамилии

по света са неутрализирали тенденцията към представително управление, създавайки

нови династии за задкулисен политически контрол под формата на международни

финансови картели. Тези банкови фамилии знаят, че всички правителства, без

значение дали са демократични или тоталитарни, имат нужда да заемат пари в

критични моменти и че предоставяйки им тези пари, банковите фамилии могат да

контролират политическите и държавните лидери. Според Куигли, въпреки че доста от

тези фамилии са от еврейски произход, то в тази банкерска мрежа влизат и много

неевреи, които имат само една цел - контрол и власт над хората. Куигли определя тази

цялата група като „международното банкерство“. Тяхната дейност е различна от тази

на обикновените търговски банкери, с които се сблъскваме понякога в дребната

търговска дейност. Международните банкери не дават заеми на предприемачи или

търговци. Те сключват сделки с международни, световни индустриалин гиганти, с

международни финансови институции и най-вече с правителствата. Това са банкерите

от т. нар. Лондонски клуб, на който България дължи милиарди долари и този дълг се

увеличава от 1989 г., а не намалява, въпреки че страната ни изплаща по милиард на

година.

Ключът на успеха за международните банкери е контролът и манипулирането на

паричната система на дадена страна, като в същото време се създава впечатление, че

тази страна е под контрола на своето правителство. Крайният резултат е създаването

на пари от нищо, даване на заеми на правителствата и след това прибирането на лихви.

Куигли цитира Уилям Патерсън, който още през 1694 г. получава лиценз за „Банк ъф

Ингланд“ и казва: „Банката печели от лихвите върху всичките пари, които създава от

нищо.“215

За САЩ Куигли пише: „Създадената през периода 1880 - 1933 г. структура на

финансов контрол от магнатите на големите банки и едрия бизнес е една мрежа - едра

бизнс собственост се създавала една върху друга, двете собствености ставали

съдружници и партньори, а полученото цяло се издигало нагоре под формата на два

върха на икономическата и финансова власт. Един такъв връх, разположен в Ню Йорк,

бе оглавяван от Джон Пайърпънт Морган, а другият - в щата Охайо би оглавен от

фамилията Рокфелер. Когато се обединиха, те можеха до голяма степен да влияят

върху икономическия живот на страната и да контролират нейния политически живот

поне на федерално равнище.“216

По-нататък Куигли обяснява как в Щатите, по подобие на Европа, се създава

олигархията. Целта, според него, е създаването на единна световна система за

финансов контрол в частни ръце, която ще управлява политическата система на

държавите (след окрупняването на Европа, това вече е много по-лесно.). Книгата на

Каръл Куигли „Трагедия и надежда“ разкрива тази мрежа от световни олигарси, които

вече притежават златото и ценностите на планетата и печатат книжни пари без

покритие.

Този единен модел на управление на света вече се представя от членовете на

върхушката като нещо неизбежно и те говорят за него открито. Ето например какво

казва синът на Пол Варбург (основателят на Федералния резерв и финансист на

болшевишката революция в Русия, чийто брат - Макс Варбург пък, финансирал

идването на Хитлер на власт) - Джордж Варбург на 17 февруари 1950 г. пред Сената на

Съединените щати: „Независимо от това дали искаме или не, ние ще имаме световно

управление. Единственият въпрос е дали това световно управление ще бъде постигнато

със сила или по взаимно съгласие...“

Днес Федералният резерв има съоръжение, разположено в недрата на един

планински склон с изглед към долината Шенандуа в щата Вирджиния. Това е близо до

градчето Кълпепър и контролира националната мрежа на банките на Федералния

резерв. Всяка банкова сделка минава през компютъра в Кълпепър. На година оттук

минават сделки за над 70 трилиона долара. Това се нарича „складова и

разпределителна комуникационна система“. Шефът на това суперсъоръжение Ал

Тинкеленберг споделя в интервю, че при един срив в системата, би могло да стане

световна финансова криза. В подземията на планинския склон са подготвени

помещения за живот и пребиваване на управата на Федералния резерв при случай на

ядрена опасност. Системата на Кълпепър е готова да даде подслон на около 400 души

за дълго време. Чрез спътник този свръхкомпютър има връзка с друг суперкомпютър,

наричан от запознати „звяра“, който се намира в Брюксел. Той има капацитет за

информация относно банковите дела на два милиарда души. Всички банкови системи в

Европа и Америка вече са свързани с двата центъра - в Брюксел и в Кълпепър, САЩ.

Суверенитетът на нациите и държавите е трън в очите на финансовата върхушка.

Още през 1931 г. в реч пред Института за изучаване на международните работи в

Копенхаген световноизвестният Арнолд Тойнби открито казва какво се планира от

елита: „Понастоящем ние дискретно работим с всички сили за да изтръгнем тази

мистериозна сила наричана суверенитет от различните държави по света“.

Брок Чизхолм, директор на Световната здравна организация също признава

какво пречи на елита: „За да осъщест-вим световно правителство е необходимо да

премахнем от умовете на хората техния индивидуализъм, лоялност към семейните

традиции, националния патриотизъм и религиозните догми.“

През 1987 г. сп. „Нюзуик“ очертава картината на тотализацията, не на

глобализацията на света: „Възниква една наистина глобална икономика. Най-големите

страни ще бъдат обвързани помежду си с финансови, търговски и комуникационни

връзки, които преди няколко десетилетия дори не можехме да си представим... Ние не

разбираме на-пълно взаимодействието между държавите, но повечето страни

определено са загубили донякъде контрол върху някои от своите държавни дела..“217

Като имаме предвид, че тези думи са писани преди 17 години, трябва да

отчетем, че днес тази прогноза е вече факт в огромна степен. И това го отчитат самите

представители на свръхелита. Ето какво казва през 1992 г. Строуб Талбот, държавен

секретар при Бил Клинтън: „През следващия век нациите, такива каквито ги познаваме

сега, няма да съществуват; всички държави ще бъдат под единствено глобално

управление.“ 218

Глобалното управление вече е факт. С унифицирането на Европа светът, който преди

беше християнски, става територия на Мамона. В този свят все още не е влязло

пространството на Православието. Но това е въпрос сигурно на време. Православието,

патриотизмът и национализмът са най- големите врагове на Новия световен ред. Ето

какво пише Самюел Хънтингтън в „Сблъсъкът на цивилизациите“: „Къде свършва

Европа? Европа свършва там, където свършва западното християнство и започва

ислямът и православието. Гърция не е част от западната цивилизация. Гърция е

аномалия, православният аутсайдер в западните организации. Някои западно-

европейски политици окачествяват членството на Гърция (в НАТО и Европейския съюз)

като грешка.“ И още: „Един западен демократ може да спори със съветски марксист. За

него обаче би било невъзможно да спори с руски православен националист.“

Ето квинтесенцията на омразата и нетърпимостта на Запада, подчинен изцяло

на Мамона, към Православието, към Изтока, към Държавата на Духа.

Глава XII

Алтернативата на Мамонизма

В цял свят е известен класическият труд на Адам Смит „Богатството на нациите“.

Не толкова известно, но много интересно е изследването със заглавие „Щастието на

нациите“. То е направено от професор Руут Веенхофен и публикувано през 1993 г. Но

съдържа проучвания върху чувството за щастие и удовлетвореност от живота на

европейци, канадци, американци от 1946 г. насам. Изводите, до които са стигнали

изследователите на човешкото щастие, са парадоксални. Според тия изводи парите

играят много малка роля в щастието на хората. Доходите на жителите на западните

държави след Втората световна война са се увеличили над 10 пъти. Чувството им за

щастие обаче - не. Факторът пари играе роля до някакъв момент, но след известно

насищане - вече не. Английският икономист Андрю Осуалд, също разработва връзката

пари - щастие и установява, че имането на много пари не води до щастлив живот.

Според него натрупването води до развиване на завист към другите (защо имат

повече), както и до скъсване на връзките между най-богатите и реалния свят, което пък

ги прави често пъти необяснимо неадекватни и психически променливи.

Във връзка с тези проблеми примерът с наследниците на империята Онасис е

добра илюстрация. През януари 2003 г. внучката на магната Онасис - 18 годишната

Атина наследи 5 милиарда долара. В светската преса се появиха нейните изявления, че

ще изгори тези пари. След което Атина съобщи, че ще ги даде за благотворителност.

Накрая кривулиците на поривите и потънаха в мъгла.

Тук интересно е, че една млада наследничка на толкова много пари не иска да

ги наследи. Връзка с това има фактът, че нейната майка - единствената дъщеря на

Аристотел Онасис, се самоуби на 38 години в Буенос Айрес след четири драматични

брака, поредица от депресии, зверски диети и пристъпи на наркомания.

Примерите с мултимилионери, които изгубват здравия си разум или стават

психопатични ексцентрици са доста. Това показва, че култът към Мамона взема своите

жертви при всички обстоятелства.

Лихварската система трябва да бъде изобличена

Да, изглежда че култът към Мамона превзема света. Може ли да се

противопостави нещо на тази пагубна икономика на лихварство и надуване на

инфлация?

Може, ако достатъчно на брой политици от различни страни се обърнат към

единствения критерий за моралност - Божиите закони. Ако се отхвърли лихварската

същност на парите в днешния им вид. Ако се скъса с убийствената спирала на

процентите, които днес са част от всяка една калкулация и водят финансовия свят към

задължителен катаклизъм. Само тези, които контролират балона, могат да кажат кога

ще го спукат умишлено. За да се озоват богатствата на целия свят в ръцете на една

група от няколкостотин души - които тогава ще се обявят открито за „господари на

света“.

На тази тенденция може да се противостои. Това изглежда невероятно, но то се

е случвало, макар и в локален мащаб. Както много гениални идеи и тази е проста, но

изисква волята на различни слоеве от населението, за да стане реалност. Тръгва се от

причината за голямото ограбване на хората по света чрез настоящата парично-

кредитна система. Тя е основана на това, че всяка задвижена сума пари трупа върху

себе си проценти. Тук имаме в добавка и факта, че парите отдавна не са с твърди

критерии за стойност, каквито има златото, а се печатат от затворен кръг олигарси без

всякакъв контрол от страна на народите. Хората ще се ужасят, ако можеха да видят как

биват ограбвани всекидневно - първо чрез системата на долари и изобщо валути без

покритие, и второ - чрез системата на натрупване на проценти. Защото повечето си

мислят, че плащат проценти само когато вземат заем. Не, вие плащате проценти дори

когато купувате кутийка кибрит. Защото върху всяка стока се трупа процентът на

капитала, който е вложен в производството и. Например, много от цените на услугите

като заплащането на питейната вода, ток топлоенергия могат да бъдат много по-

евтини, ако не се трупат с процентите на заемния капитал. Изчислено е, че средно 50%

от всяка стока е с „надута цена“ от процентите (лихвите), заплащани по издръжката на

капитала, нужен за производството и.

Затова днес нямаме ясен критерий за цената на стоките и труда. Те са

манипулирани от корпорациите и финансовата върхушка. Днешният свят е свят на

кредита и лихвите по него. Кредит с пари от нищото и лихви върху парите от нищо.

Това „нищо“ обаче е нищо за тези, които го впрягат да работи за тях, но не и за

милиардите хора по света, които го плащат с труда си и липсите си. Неравностойното

заплащане на труда и системното ограбване на милиарди хора превръща „нищото“, от

което се правят парите на върхушката, в предмети за потребление, материални неща,

имоти и стоки на лукса. Превръщат го в реални неща, каквито са властта над хората,

перверзните прищевки на деформираните мозъци (спомнете си бутилката вино за $170

000, което се оказва вкиснато) и всички възможни перверзии на покварения ум, който

знае, че разполага с огромни излишества. Ограбваните стават все по-сигурно роби на

тези, които правят парите от нищото. Това е възможно, защото те - ограбваните се

подчиняват на системата на лихвите и инфлацията, измислена от върхушката, за да

подчинява света.

Тъй като от векове е пренебрегната Божията заповед за опрощаване на заема на

всеки седем години, светът се е превърнал във въртележка на кредитни суми. С

натрупването на процентите върху тях, за покриването им не биха стигнали стоките и

услугите на хиляди планети като Земята. За тази сатанинска въртележка пише много

ясно и просто през 1988 г.американският специалист по история на икономиката Джон

Л. Кинг: „Процентите в скрита форма присъстват в цената на всички стоки и услуги.

Например при 9 трилиона вътрешен дълг на САЩ, 10% правят 900 милиарда долара,

които се плащат за сметка на повишените цени. Това съответства точно на 4% инфлация

(или повишение на цените), която статистиката отчита. Значи процентите от лихвите по

капитала непрекъснато се плащата от всички, които живеят в материалния свят. Винаги

съм разглеждал процентите и сложните проценти (лихва - б.а.) като машина за

разрушение, която сега работи особено усърдно. Ние трябва да се опитаме да се

освободим от това безсмислено финансово безумие.219

През последните 33 години частната и обществена задлъжнялост на САЩ е

нараснала 1000%! Правителствената политика стимулира въртележката и нарастването

на лихварското безумие. Социалните последствия се отлагат, но са неизбежни. Всички

„хитрости“ като субсидирането на ипотеки, ниски първи вноски по лизингови плащания

на имоти и стоки, облекчаване на условията за кредити, вторични пазари, застраховане

на плащания само отдалечават страшните последствия. Порочният кръг, в който се

върти днешният финансов свят е: повече инфлация, повече социална несправедливост

и все по-разрушително въздействие върху околната среда.

Въпрос само на време е балонът да се спука. Тази убийствена система има своя

алтернатива, но тя не се популяризира достатъчно. Въпреки това, в света има

направени опити с така наречените локални икономики и локални пари, които

доказват, че парично-стоковите отношения могат да се движат в нормално русло, без

инфлация и натрупване на лихви.

Какво представляват локалните пари?

В края на Х1Х век един преуспяващ търговец - Силвио Гезел стигнал до

работещи идеи за локални пари, след като констатирал една закономерност.

Наблюденията му показвали, че колкото повече се повишават лихвите, толкова повече

парите се задвижват и инвестират, при намаляване на лихвите - обратно. Това

определяло интензитета на ползване на пари от хората, което пък водело до

оживление или спад на производството и търговията. Гезел стигнал до мисълта, че

парите не трябва да се дават от тези, които са ги натрупали на тези, които имат нужда

от тях с тежки лихви. Той предложил парите да са държавно притежание и за тяхното

ползване да се плаща минимална такса. Така както се плаща такса за временно

ползване на някакъв инструмент или машина. Тогава никой няма да иска да задържа

пари повече от необходимото му за някаква дейност или начинание време. Те биха

били отново това, за което са създадени - мерило за труд и продукта на труда. Тези

идеи Гезел изложил в книгата си „Естествен икономически порядък“.

Звучи просто, но световната система не би приела това, защото лишава една

малка група хора от възможността да ограбва голямата. Все пак в Германия и Австрия

през 30-те години бил проведен експеримент на базата на тази теория за ползването

на парите. По-късно и в Италия, Франция и САЩ били направени такива опити. Най-

успешен се оказал експериментът в австрийското градче Вьоргел, пише авторката на

книгата „Пари без лихви и инфлация“ Маргрит Кенеди.

В градчето Вьоргел с 3000 жители била проведена парична реформа през 1932-

1933 г. Градоначалникът убедил администрацията и търговско-финансовата прослойка

в града да приложат на практика идеите на Гезел. Тя приела и Вьоргел станал първият

град без инфлация и лихварски капитал. Ето какво се случило: първо били издадени

5000 шилинга, наречени „свободни“ - шилинги без процент. Те били покрити с

нормални шилинги в банков депозит. Безпроцентните шилинги започнали да се дават

на всеки, който имал нужда от тях за предприемаческа и друга дейност. За ползването

им се плащало 1% на месец. Тази такса се внасяла от всеки, който имал в себе си от

„свободните“ шилинги в края на месеца. Таксата представлявала малка марка,

наподобяваща пощенска, която се лепвала на обратната страна на банкнотата. Без

такава марка банкнотата била недействителна. Получавайки дори заплатите си в

такива банкноти, хората от градчето бързали да ги похарчат или вложат в нещо, за да

не ги задържат и да плащат такси върху задържаните пари. Така пуснатата емисия от

5000 „свободни“ шилинга се завъртяла в обръщение 463 пъти и били произведени

стоки и услуги за 2 300 000 шилинга. Това било в пъти повече от обичайните обороти с

нормалните шилинги.220

В същото време Европа се измъчвала от безработица, инфлация и недоимък. В

градчето Вьоргел такива проблеми нямало. Таксата от ползването на парите била

използвана за обществени нужди, а не отивала в джоба на отделни лихвари, както при

класическия начин на даване на пари с лихва. След като повече от 300 града в Австрия

се заинтересували от тази модел, националната банка на Австрия се намесила и

забранила печатането на такива „свободни“ шилинги. Станало ясно, че олигархията

няма да позволи да и отнемат печалбата от лихвите и инфлацията. Починът на Вьоргел

бил подет и в САЩ. Около 100 американски града, сред които имало и големи,

поискали да въведат „парите-марки“. Наложило се с въпроса да се занимават

Министерството на труда, Министерството на икономиката и други ведомства. Дин

Ачесън, бъдещ държавен секретар, направил запитване до съветника на

правителството професор Ръсел Спраг дали е допустимо да се въвеждат такива

локални пари. Проф. Спраг отговорил, че това мероприятие ще промени цялата

структура на американската финансова система и че той самият няма правомощията да

реши въпроса.

Така въвеждането на локални пари не било решено в периода на Голямата

депресия в САЩ. Въпреки това днес има градчета там, които прилагат метода на

локалните пари. Например в градчето Итака, щата Ню Йорк местният алтернативен

банкер Пол Гловър емитира локални пари през 1991 г. Те се приемали в данъчното, в

магазините и местата за услуги. Гловър е журналист и издател, учил и общинска

администрация. Той посвещава доста време, за да изучи историята и теорията на

паричните отношения и стига до извода, че транснационалните вериги изсмукват

местния капитал. Според него САЩ са най-големият печатар на фалшиви пари в света.

Емитирайки локалните пари на градчето Итака, Гловър твърди, че те са по-истински от

долара, зад който няма нищо реално, освен един огромен трилионен дълг. Градчето с

трийсет хиляди жители приело да борави с локалните пари на Гловър. С тези пари,

наричани „часове“, се плащали всички вътрешни нужди от стоки и услуги.

Експериментът е успешен. Вероятно, защото е твърде дребен и не пречи на акулите от

Федералния резерв, не са го спрели още. Дори няколко други градчета са последвали

примера на Итака - Уолдо, щата Мейн, Санта Фе, щата Ню Мексико, Хардуик, щата

Върмонт. Това днес вече става в 1900 места по света според автора на книгата

„Бъдещето на парите“ Бернар Лийтер. Този модел, пише Лийтер е развил и бартерната

търговия чрез интернет, която вече обхваща десетки хиляди контрагенти и обменя

стоки за стотици милиони долари.

Тази практика би трябвало да заинтересува т. нар. икономически школи или

поне тези от тях, които наистина имат мисъл за хората в света, а не за деформирания

мозъчно финансов елит, който продължава да надува паричния балон.

Държавата на Духа отново може да спре нашествието на Мамона

За да се спре вихрушката на лихварството и инфлацията, която сега се вихри над

Земята, е необходимо на първо място да върнем стойностите по местата им. Днес

много българи, объркани от икономическото робство, в което се намират, се

заблуждават, че отделни управници са виновни за лошото състояние на нещата.

Управниците в държава като нашата от години имат роля на марионетки. Те работят за

олигархията на света, която налага модела на ограбване, наричан глобализация или

Нов световен ред. В този модел на нас, хората извън върхушката е отредено мястото на

роби, които в скоро време ще трябва да се домогват до храната и дрехите си през

разрешението на елита.

Нашествието на Мамона е тотално, но не е вездесъщо. То може да бъде спряно

и неутрализирано, но само от противостояща и могъща сила. Това е силата на морала,

заложен във вярата, завещана ни от Иисус Христос. Каквито и нови „ценности“ да ни

измислят слугите на Мамона, те са нищо пред ценността, наречена спасение на душата.

За съвременния човек това много често звучи архаично, „нерационално“, дори глупаво

и наивно. Но глупаво и наивно ли е да следваш Божиите заповеди?

По-умно и мъдро ли е да оставяш една каста от богоборци, от врагове на Бога и човека

да завладяват света и да го погубват. Защото материалното поробване на хората по

Земята гони една единствена цел - тяхното отдалечаване от Бога и тяхното окончателно

погубване. Какво значи да имаш целия свят, ако погубиш душата си, казва Спасителят.

На тези, които казват: „Аз не вярвам в Бог, не ме занимавайте с глупости!“ ще кажа

само следното:

Вие мислите, че всичко свършва тук, на земята. Че животът ви намира края си в гроба и

това е всичко?

Тогава какво ви спира? Защо се оплаквате, че нямате пари, че този, който не заслужава,

е богат, а вие търсите някакви смешни суми, за да изучите детето си или да му купите

подарък за рождения ден?

Ако казвате, че няма Бог, че човек е еволюирал от маймуната, че всичко е пари и власт,

какво ви спира?

Защо не убиете първия богаташ и не му вземете парите? Страхувате се, че ще ви хванат

и затворят. Но нали сте убедени, че всичко се купува? Ще си купите свобода - нали

виждате, че големите бандити не ги затварят.

Има и други начини за ограбване на пари. Защо не ги практикувате? Защо се

възмущавате от корупцията, алчността и сделките, които правят издигнатите във

властта? Нали няма Бог, нали няма друго освен пари и власт?

Значи всичко е позволено.

Но нещо ви спира, все пак. Разбирате, че не можете да убиете възрастна жена,

за да и вземете парите, дори да не сте чели Достоевски. Разбирате, че вътрешно ви се

иска нещата да стават по един справедлив и честен начин.

Това е така, защото въпреки вашия инат, който ви дърпа да не искате да

признаете своята връзка с Бога, тя съществува. Тя е една матрица, заложена във всяка

човешка душа. Тя ви кара да бъдете честни данъкоплатци, дори когато сте убедени, че

държавата ви лъже. Тя ви кара да помогнете на човек в беда или на болно дете, което

има нужда от парична помощ и дори да не искате да ви споменават името. Защо

стотици хиляди българи са доказвали, че го правят? Нали всичко е пари и власт, нали

няма добродетели, защо не го оставят това дете да си умре - нали е законът на

джунглата?

Защото светът не е джунгла и защото човек има душа, която е най-ценното

негово притежание. Дори когато не вярва в това, той следва този факт, без да го

съзнава.

Ако обаче започне да го осъзнава, всеки един от нас може да помогне и сам на

себе си, и на всички останали.

Тогава нищо не може да го накара да се подчинява на сатанинската световна върхушка,

оплела света в мрежата си.

Тогава нашествието на Мамона ще се разбие в крепостната стена на духовния

Константинопол. Защото днес Константинопол не е вече географско понятие, той е в

душата на всеки православен.

Това все още е възможно. При едно условие. Да се върнем към същността си. Да

бъдем тези, които не предават своя Спасител, а го следват.

Иначе скоро ще се наложи да изплащаме натрупаните за две хиляди години

лихви от трийсетте сребърника на Юда.

Илюстрации:

Изображение на златен телец с фалос на челото, намерено в Палестина. На такива

идоли са се кланяли юдеите почти непрекъснато от Мойсеевата епоха до идването на

Христос и след това, според Стария и Новия Завет.

Изображение на Мамона от средновековна рисунка.

Изображени

е на Ваал, находка от 1200 г. пр. Хр. от Палестина. Това е идолът, на който са се кланяли

повечето от евреите през периода от Мойсей до Христос според Стария Завет.

Външният вид на Соломоновия храм, който се превръща в банков трезор и сарафско

бюро, така че да предизвика гнева на Иисус Христос, който изгонва търговците от

храма. (По „Библейска археология“ на проф. Ив. Марковски).

Илюст

рация от учебник по Вероучение от Иван Николов, изобразяваща изкушението на

сатаната към Христос. Изкусителят предлага целия материален свят, ако Христос се

отвърне от Бога. Но за какво ти е целият свят, ако погубиш душата си, казва Христос.

Днес много хора мислят, че т. нар. Юдаизъм е монолитна и монотеистична религия.

Всъщност т. нар. Юдаисти през Вековете упорито са се отклонявали от Божиите закони

и са се покланяли на Мамона, както сочи Старият Завет. А след идването на Христос,

развиват талмудизма, който проповядва яростно и злобно антихристянство.

Златният солид на Византия - паричният знак, който за цели 600 години не претърпява

никаква девалвация. Ако днес намерите такъв, той пак има стойност - можете да си

купите доста неща. Ако изровите българска банкнота от 1993 г., не можете да купите

нищо с нея.

Британска монета от едно пени, емитирана през 1908г. за Западна Африка. Интересно

защо на гърба на монетата има знак на Юдаистите. Англия да не е приела Талмуда за

Свето писание вместо Библията още в началото на XX век?

Десет български лева (златни) от началото на XX век. На тях пише, че предявителят на

тази банкнота получава равностойността и в злато.

Банкнота от 50 милиона марки от 1923г. Хиперинфлацията на Германия след Версай е

наказанието на световната олигархия за опита на германците да си съперничат с

лихварския капитал на Англия и САЩ.

Френска карикатура от 1898 г., изобразяваща Ротшилд, сграбчил света.

Лайънъл Ротшилд става член на Английския парламент през 1858 г. Преди това

парламентът е премахнал специално за Ротшилд текста от клетвата, в която всеки член

на парламента трябва да се закълне в християнските ценности.

Англичани екзекутират индийски въстаници - картина от епохата, разкриваща

вандалския, антицивилизационен характер на Англия, която днес нашенски папагали

сочат за образец на демокрация.

Карта на света от изданието на Гизелхер Вирзинг „100 фамилии владеят Британската

империя“. Схемата показва финансовите интереси на членове на Долната камара на

английския парламент в различни точки на света от началото на XX век.

Вилата на остров Джекил, в която през 1910 г. се събират олигарсите, начело с Дж. П.

Морган, Шиф, Варбург и Лоеб, за да начертаят плана за най-голямата печатница на

пари без покритие в света - федералния резерв на САЩ.

„Уолстрийт в паника...“ пише на първа страница на този американски вестник от

„черния“ 24 октомври 1929 г. 16 хиляди банки фалирали в този ден. След което 1

процент избрани олигарси вече контролират 50% от банковите активи на страната.

Някои коментатори смятат, че Големият крах от 1929 г. може да се повтори и днес с по-

мащабни последици.

8 300 000 американци остават без работа след Големия крах от 1929 г. На снимката -

опашка от безработни чака с надежда за някаква работа. Една такава колизия днес би

превърнала не САЩ, а света в океан от плебеи и малък остров от свръхбогаташи.

Стенограма на речта на сенатор Макфадън, произнесена пред Конгреса на 23 май 1933

г. На страницата, която виждате, Макфадън казва: „Има хора, които мислят, че

федералният резерв е правителствена институция. Но това е частна монополна

система, която ограбва народа на САЩ, за да обогати себе си и чуждестранните си

клиенти, чужди и наши спекуланти и мошеници....“

Днешният шеф на федералния резерв - евреинът Алън Грийнспан. От една негова

полудума зависят лихвените проценти в САЩ и света. федералният резерв е частна

корпорация, създадена през 1913 г., за която сенаторът Макфадън казва, че е

инструмент на международни банкери за ограбване на хората.

Кланът Рокфелер през 1967г. - част от „Комитет 300“, Владеещ света. Отляво надясно:

Дейвид, Нелсън, Уитроп, Лорънс и Джон Д. Ш.

Лудвиг Хох, чешки евреин известен още като Робърт Максуел (първият вляво) в

компанията на бившия генсек на СССР Леонид Брежнев. Един от най-големите

измамници на XX век, ограбил пенсионните фондове на милиони англичани. Максуел

вършеше услуги и на съветските служби, и на МОСАД.

Трите поколения на еврейската фамилия Сулцбергер, притежаваща вестника,

определящ общественото мнение в САЩ и света - „Ню Йорк Таймс“. Отляво надясно:

Пънч, Артър Джуниър и Артър. Снимката е от 1999 г.

Американският президент Буш гледа как студентката Даниела Уалд пали свещ на

менора (ритуален юдейски свещник) по случай еврейския празник Ханука в Белия

дом.(Снимката е публикувана в българския вестник „Стандарт“ на 6 декември 2002г.) В

същото време в САЩ са забранени със съдебни решения показването на християнски

символи на обществени места. Кръстът не може да присъства в училища и

административни сгради. Но шестолъчната еврейска звезда може да грее в Белия дом.

Снимка, публикувана в българския всекидневник „Стандарт“ на 8 май 2003 г. Текстът

под снимката е: „Кръст върху бельото е актуалното предложение от седмицата на

модата в Сидни. То е дело на „Мориси“. Една от манекенките на модната къща го

показва с небрежен жест. “ Гаврата с християнският символ тук е директна и арогантна.

2003 г. - осемдесет и девет годишният дядо Добри от софийското село Байлово събира

милостиня пред храма „Св. Александър Невски“ (Сн. в. „Нощен труд“). Всичко каквото

събере, отива за строежа на църквата „Св. Димитър“ в Горна Малина. Старецът (самият

той - беден), вече е събрал 10 хиляди лева, които е дал за църквата. Където е сърцето,

там е съкровището, казва Христос. Този старец е живото доказателство, че парите могат

и да не въздействат разрушаващо върху човека.

Май 2002 г. Министърът на финансите на България Милен Велчев се ръкува с шефа на

мисията на БВФ за България Джералд Шиф (американски евреин от познатата ни

фамилия Шиф) и му обещава да повиши цената на тока с 20% - така иска МВФ.

Българи на централен софийски площад протягат ръце за безплатни пилета, раздавани

благотворително. От началото на прехода към демокрация са изминали повече от 10

години, мизерията и безработицата са се увеличили.

Бележки:

1. Второзаконие, гл. 15 ст.19 - Библия сиреч книгите на свещеното писание на Вехтия и Новия

Завет, Издава Св. Синод на Българската църква, София, 1925 Второзаконие, гл. 15 ст. 2 - Библия

сиреч книгите на свещеното писание на Вехтия и Новия Завет, Издава Св. Синод на Българската

църква, София, 1925 Речник на XXI век, Жак Атали, издателство ЛиК, София, 2000, стр. 37 Речник

на XXI век, Жак Атали, издателство ЛиК, София, 2000, стр. 38 Евангелие от Матея, гл. 4, ст. 8, 9 и

10 - Библия сиреч книгите на свещеното писание на Вехтия и Новия Завет, Издава Св. Синод на

Българската църква, София, 1925

2. Евангелие от Марка, гл. 8, ст. 36 - Библия сиреч книгите на свещеното писание на Вехтия и Новия

Завет, Издава Св. Синод на Българската църква, София, 1925 Евангелие от Матея, гл. 6, ст. 24 -

Библия сиреч книгите на свещеното писание на Вехтия и Новия Завет, Издава Св. Синод на

Българската църква, София, 1925 (Weingort S. , Das Haus Egibi in neubabylonischen Rechtsurkunden,

Berlin. 1939) Немирството на парите, Милтън Фридман, ИК „Дамян Яков“, София, 1994 стр. 15, 16,

17

3. Стопанска история, Икономическо развитие на света от древността до наши дни, проф. Любен

Беров, София, 1999, стр. 27

4. Размисли за Френската революция и за действията на някои общества В Лондон, свързани с това

събития - Едмънд Бърк, София, изд. ГАЛ-ИКО, 2000, стр. 168

5. Изход, гл. 22, ст. 25 - Библия, сиреч книгите на свещеното писание на Вехтия и Новия Завет,

издава Св. Синод на Българската църква, София, 1925 изход, гл. 32, ст. 1 - Библия, сиреч книгите

на свещеното писание на Вехтия и Новия Завет, издава Св. Синод на Българската църква, София,

1925 Изход, гл. 32, ст. 2,3,4 - Библия, сиреч книгите на свещеното писание на Вехтия и Новия

Завет, издава Св. Синод на Българската църква, София, 1925 Изход, гл.32, ст. 20 - Библия, сиреч

книгите на свещеното писание на Вехтия и Новия Завет, издава Св. Синод на Българската църква,

София, 1925 Евреи, Бог, история, Макс Даймънт, Издателски център „Шалом“, София, 1998

Левит, гл. 19, ст. 11 - Библия, сиреч книгите на свещеното писание на Вехтия и Новия Завет,

издава Св. Синод на Българската църква, София, 1925 Левит, гл 26, ст. 27,28, 31, 32 - Библия,

сиреч книгите на свещеното писание на Вехтия и Новия Завет, издава Св. Синод на Българската

църква, София, 1925 Левит, гл. 26, ст. 33, 36, 38 - Библия, сиреч книгите на свещеното писание на

Вехтия и Новия Завет, издава Св. Синод на Българската църква, София, 1925 Второзаконие, гл. 31,

ст.29 - Библия, сиреч книгите на свещеното писание на Вехтия и Новия Завет, издава Св. Синод

на Българската църква, София, 1925 Иисус Навин, гл. 7, ст. 1 - Библия, сиреч книгите на

свещеното писание на Вехтия и Новия Завет, издава Св. Синод на Българската църква, София,

1925

6. Пак там.

7. Съдии Израилеви, гл. 2, ст. 11, 12, 13 - Библия, сиреч книгите на свещеното писание на Вехтия и

Новия Завет, издава Св. Синод на Българската църква, София, 1925

8. Съдии Израилеви, гл.2, ст. 19 - Библия, сиреч книгите на свещеното писание на Вехтия и Новия

Завет, издава Св. Синод на Българската църква, София, 1925

9. Съдии Израилеви, гл. 4, ст. 1 - Библия, сиреч книгите на свещеното писание на Вехтия и Новия

Завет, издава Св. Синод на Българската църква, София, 1925

10. Съдии Израилеви, гл. 6, ст. 1 - Библия, сиреч книгите на свещеното писание на Вехтия и Новия

Завет, издава Св. Синод на Българската църква, София, 1925

11. Съдии Израилеви, гл. 8, ст. 33. - Библия, сиреч книгите на свещеното писание на Вехтия и Новия

Завет, издава Св. Синод на Българската църква, София, 1925

12. Принципи на юдаизма, Сара Айзъксън, Лаков Прес, София, 2000, стр. 14

13. Съдии Израилеви, гл. 10, ст. 6 - Библия, сиреч книгите на свещеното писание на Вехтия и Новия

Завет, издава Св. Синод на Българската църква, София, 1925

14. Съдии Израилеви, гл. 17, ст. 6 - Библия, сиреч книгите на свещеното писание на Вехтия и Новия

Завет, издава Св. Синод на Българската църква, София, 1925

15. Първа книга Царства, гл. 8 ст. 3 - Библия, сиреч книгите на свещеното писание на Вехтия и Новия

Завет, издава Св. Синод на Българската църква, София, 1925

16. Евангелие от Матея, гл. 27, ст. 24, 25 - Библия, сиреч книгите на свещеното писание на Вехтия и

Новия Завет, издава Св. Синод на Българската църква, София, 1925

17. Еврейското наследство, Дан Кон-Шеброк, София, Издателски център „Шалом“, 1999,стр. 41

18. Трета книга Царства, гл. 12, ст. 14 - Библия, сиреч книгите на свещеното писание на Вехтия и

Новия Завет, издава Св. Синод на Българската църква, София, 1925

19. Трета книга Царства, гл. 11, ст. 5, 6, 7 - Библия, сиреч книгите на свещеното писание на Вехтия и

Новия Завет, издава Св. Синод на Българската църква, София, 1925

20. Изход, гл. 20, ст 2,3 - Библия, сиреч книгите на свещеното писание на Вехтия и Новия Завет,

издава Св. Синод на Българската църква, София, 1925

21. Трета Книга Царства, гл. 12, ст. 28 - Библия, сиреч книгите на свещеното писание на Вехтия и

Новия Завет, издава Св. Синод на Българската църква, София, 1925

22. „Das Pentagon ist heute eine judische Institution“ - Otto Habsburg, ein Interview von Carl Gustav

Strohm in der Wiener Wochenzeitung ,,Zur Zeit“ Nr. 46/ 02

23. Еврейска история от края на библейския период до днес - Д-р С. Бек и Д-р М. Бран, издава

Израелския клуб „Съединение“, София, 1922, стр. 34

24. Знциклопедия иудаизма „Меир Натив“ - Издательство „МАССАДА“, Иеруса

25. лим - Тел Авив, 1983

26. Еврейска история от края на библейския период до днес - Д-р С. Бек и Д-р М. Бран, издава

Израелския клуб „Съединение“, София, 1922, стр. 24

27. Еврейска история от края на библейския период до днес - Д-р С. Бек и Д-р М. Бран, издава

Израелския клуб „Съединение“, София, 1922, стр. 51

28. История на парите от пясъчника до киберпространството - Джак Уедърфорд, изд. „Обсидиан“,

София, 2001, стр. 73, 74

29. „Die Juden und das Wirtschaftsleben“, Sombart W., Leipzig, 1911

30. Roman Imperial Money, Grant Michael, Amsterdam, Adolf M. Hakkert, 1972

31. Империя на ново средище, Християнският дух на византийската култура, Хер- берт Хунгер, ЛИК,

София 2000

32. Империя на ново средище, Християнският дух на византийската култура, Хер- берт Хунгер, ЛИК,

София 2000, стр. 199

33. Еврейското наследство, Дан Кон-Шербок, „Шалом“, София, 1999, стр. 101

34. Пак там, стр. 102

35. Пак там, стр. 105

36. Евреите в международната политика, ИНТЕЛА, София, 1998, стр. 28

37. Обща теория на заетостта, лихвата и парите, Джон Майнард Кейнс, Издателска къща „Христо

Ботев“, София, 1993,

38. Интернационалните евреи - Хенри Форд - „Жарава 2002“, София, 2002, стр.142, стр. 144.

39. Шекспир, Комедии, том 2, Народна култура, София 1971, стр. 54

40. Стопанска история, Икономическо развитие на света от древността до наши дни, проф. Любен

Беров, София, 1999, стр 191

41. Търговци и банкери през Средновековието, Жак Льо Гоф, „Одри“, София, 1999, стр. 18

42. Търговци и банкери през Средновековието, Жак Льо Гоф, „Одри“, София, 1999, стр. 70

43. А History of the Jews, Paul Johson, 1987

44. През 1896 Адолф Окс купува със заем от няколко еврейски бизнесгрупировки „Ню Йорк Таймс“.

Сред заемодателите са Якоб Шиф и други видни еврейски лидери и банкери. (The banckers

„made it clear that they wanted Adolph to succeed because they believed ‘he co uld be of great

service to the Jews generally.’“), The Trust: The Private and Powerful Family Behind the New York

Times, 1999, pp.37-38) Същият Якоб Шиф бил агент на Ротшилд и основател на Рокфелеровата

империя. Той финансира болшевишката революция, давайки $ 20 милиона на Троц- ки и на

неговите 263 съратници евреи от Ню Йоркския Ийст Сайт. (The same Jacob Schiff was the

Rothschilds’ agent and funder of the Rockefellers. He financed the Bolshevik revolution by giving $20

million to Leon Trotsky and his 263 Jewish revolutionaries from New York’s Lower East Side.)

(http://reformed- theology.org/html/books/bolshevik_revolution/appendix_02.htm ) Jews made up

4/5 of the Bolshevik leadership. Communism was an instrument of their new world order. (h)

45. История на сафарадските евреи от Толедо до Солун, Естер Бенбаса, Арон Родриг, ИК „Колибри“,

София, 2003, стр. 61

46. История на сафарадските евреи от Толедо до Солун, Естер Бенбаса, Арон Родриг, ИК „Колибри“,

София, 2003, стр. 61

47. История на сафарадските евреи от Толедо до Солун, Естер Бенбаса, Арон Родриг, ИК „Колибри“,

София, 2003, стр. 62

48. История на сафарадските евреи от Толедо до Солун, Естер Бенбаса, Арон Родриг, ИК „Колибри“,

София, 2003, стр. 55

49. История на сафарадските евреи от Толедо до Солун, Естер Бенбаса, Арон Родриг, ИК „Колибри“,

София, 2003, стр. 19

50. История на сафарадските евреи от Толедо до Солун, Естер Бенбаса, Арон Родриг, ИК „Колибри“,

София, 2003, стр. 19

51. История на сафарадските евреи от Толедо до Солун, Естер Бенбаса, Арон Род- риг, ИК „Колибри“,

София, 2003, стр. 20

52. Кратка история на съвременните православни църкви, том I, Иван Снегаров, София, 1944, стр.

157

53. История на сафарадските евреи от Толедо до Солун, Естер Бенбаса, Арон Родриг, ИК „Колибри“,

София, 2003, стр. 22

54. Популярная история евреев, Пол Джонсон, ВЕЧЕ, Москва, 2001, стр. 246-247

55. Тъй рече Заратустра, Фридрих Ницше, София

56. Антихрист, Фридрих Ницше, Евразия -Абагар, София/Плевен, 1991 стр. 62

57. Антихрист, Фридрих Ницше, Евразия -Абагар, София/Плевен, 1991 стр. 55

58. Раждането на трагедията и други съчинения, Фридрих Ницше, Наука и изкуство, София, 1990,

Предговор, встъпителна студия и съставителство Проф. Д-р Исак Паси, стр. 38-39

59. Раждането на трагедията и други съчинения, Фридрих Ницше, Наука и изкуство, София, 1990,

Предговор, встъпителна студия и съставителство Проф. Д-р Исак Паси, стр. 8

60. Антихрист, Фридрих Ницше, Евразия -Абагар, София/Плевен, 1991 стр. 85-86

61. История на християнската църква, т. 2, „ГАЛ-ИКО“, София, 1994,2001, стр. 244

62. Византия, културно-политически очерци, Проф. Георги Бакалов, „Лекс99“, София, 2002,стр. 31

63. Византия, културно-политически очерци, Проф. Георги Бакалов, „Лекс99“, София, 2002,стр. 30

64. История на християнската църква, т. 2, „ГАЛ-ИКО“, София, 1994,2001, стр. 245

65. Кръстоносните походи, Красимира Гагова, АБАГАР, София, 1998

66. Христоматия по история на средните векове, Маслев, Гавраилов, Шапкарев, „Народна просвета“,

София, 1976

67. Завладяването на Константинопол, Жофроа дьо Вилардуен, Христоматия по история на средните

векове, Маслев, Гавраилов, Шапкарев, „Народна просвета“, София, 1976

68. История, Никита Хониат, Христоматия по история на средните векове, Маслев, Гавраилов,

Шапкарев, „Народна просвета“, София, 1976

69. История на сафарадските евреи от Толедо до Солун, Естер Бенбаса, Арон Родриг, ИК „Колибри“,

София, 2003, стр 31

70. „Dollars&Sense. Why Jews Make the Rich List. Generation.“ By Leon Gettler, „Jewish Life“, Australia,

May 2000

71. Abram Leon, „The Jewish Question: A Marxist Interpretation“, A Merit Book, Pathfinder Press, New

York, 1970

72. James Parkes, „The Jew in the Medieval Community: a Study of His Poltical and Economic Situation“,

The Soncino Press, London, 1938

73. Paul Johnson, A History of the Jews, 1987

74. Paul Johnson, A History of the Jews, 1987

75. История на сафарадските евреи от Толедо до Солун, Естер Бенбаса, Арон Родриг, ИК „Колибри“,

София, 2003, стр. 53

76. История на сафарадските евреи от Толедо до Солун, Естер Бенбаса, Арон Родриг, ИК „Колибри“,

София, 2003, стр. 82

77. История на сафарадските евреи от Толедо до Солун, Естер Бенбаса, Арон Родриг, ИК „Колибри“,

София, 2003, стр. 83

78. История на сафарадските евреи от Толедо до Солун, Естер Бенбаса, Арон Родриг, ИК „Колибри“,

София, 2003, стр. 84

79. Подбрани извори за историята на Византия, Д. Ангелов, П Тивчев, „Наука и изкуство“, София,

1974, стр.130

80. Подбрани извори за историята на Византия, Д. Ангелов, П Тивчев, „Наука и изкуство“, София,

1974, стр. 114

81. Подбрани извори за историята на Византия, Д. Ангелов, П Тивчев, „Наука и изкуство“, София,

1974, стр. 113

82. Подбрани извори за историята на Византия, Д. Ангелов, П Тивчев, „Наука и изкуство“, София,

1974, стр. 139

83. Подбрани извори за историята на Византия, Д. Ангелов, П Тивчев, „Наука и изкуство“, София,

1974, стр. 139

84. Commentar sur le Pental, f. 14a, По цитат на Дудаистическш нацюнализмъ при свете

Божественнаго откровешя, Протопресв. Г. Шавелльский, Годишник на Софийския университет,

Богословски факултет, том XVI, 4, 1938/1939, стр. 7

85. Aboda Zarah, f. 4a. Sob. f. 89a, цит. по Дудаистическш нацюнализмъ при свете Божественнаго

откровешя, Протопресв. Г. Шавелльский, Годишник на Софийския университет, Богословски

факултет, том XVI, 4, 1938/1939, стр. 7

86. Sefer Zeror pa Mar. f. 107\6, цит. по ,Дудаистическш нацюнализмъ при свете Божественнаго

откровешя, Протопресв. Г. Шавелльский, Годишник на Софийския университет, Богословски

факултет, том XVI, 4, 1938/1939, стр. 7

87. Reschith Chohma, f. 37\6 ; Sefer Zeror ha Mar. f. 27\6 ; Bachai, 34 et 171 и др. Бре- нье, стр. 65-70,

цит. по Дудаистическш нацюнализмъ при свете Божественнаго откровешя, Протопресв. Г.

Шавелльский, Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, том XVI, 4,

1938/1939, стр. 8

88. Еврейска история, юдейска религия, Израел Шахак, ИК „Огледало“, София, 2003, стр.55

89. Еврейска история, юдейска религия, Израел Шахак, ИК „Огледало“, София, 2003, стр.55

90. Еврейска история, юдейска религия, Израел Шахак, ИК „Огледало“, София, 2003, стр.55, 56

91. Monsignor Henri Delassus, „Le Problem de l’heure presentee - Antogonisme de deux civilisationes“ ,

Desclee de Brouwer, Paris, 1904

92. Откровение на Свети Иоана Богослова, гл. 2 ст. 9 - Библия, сиреч книгите на свещеното писание

на Вехтия и Новия Завет, издава Св. Синод на Българската църква, София, 1925

93. Нюрнбергски закони за разкоша, ХИСВ, 1988, т. I, с. 183 - „Градският въздух прави човека

свободен“ - Сборник с документи за средновековния европейски град, „Славена“, Варна, 1995

94. Из речите на дожа Томазо Мочениго, ХИСВ, 1988, т. I, с. 192; ХИСВ, 1950, т. II, с. 224“Градският

въздух прави човека свободен“ - Сборник с документи за средновековния европейски град,

„Славена“, Варна, 1995

95. Стопанска история, Проф. Любен Беров, „Планета 3“, София, 1999, стр. 146

96. Стопанска история, Проф. Любен Беров, „Планета 3“, София, 1999, стр. 145

97. Стопанска история, Проф. Любен Беров, „Планета 3“, София, 1999, стр. 143

98. Изток и Запад в европейското средновековие, Петър Мутафчиев, Годишник на Софийския

университет, книга XXI. 2., стр. 138

99. Изток и Запад в европейското средновековие, Петър Мутафчиев, Годишник на Софийския

университет, книга XXI. 2., стр. 139 Michelet, Proces des Templiers, I.2, 1842

100. „Част от еврейското население в Източна Европа, заедно с унгарските феодали възлага известни

надежди на османския поход в Средна Европа през 1683 г.“ - „Евреите в международната

политика“, Национален институт по международни изследвания, София, 1998 г.

101. Roth Cecil The Jews in the middle ages - Cambridge Medieval History, v. VII

102. Trevor-Roper, Nugh Redwald, Baron Dacre of Glanton - The Rise of Cristian Europe, 1966

103. The Rothschilds: A Family of Fortune, Virginia Cowles, 1973

104. How is the Federal Reserve structured? - U.S. Monetary Policy, www.frbsf.org

105. Gary Allen, Tax of Trim , American Opinion, 1975, p. 6

106. William P. Hoar, Lindberg, Two Generations of Heroism, American Opinion, 1977 p.8

107. Frederick Lewis Allen, Life, April 25, 1949

108. H.S.Kennan, The Federal Reserve, p. 105

109. Gary Allen, The Bankers, Conspiratorial Origins of Federal Reserve, p. 1

110. Gary Allen, The Bankers, Conspiratorial Origins of Federal Reserve, p 63

111. Congressman McFadden’s Speech on The Federal Reserve Corporation - Congressional Record-Hause,

23 may,1933

112. Congressman McFadden’s Speech on The Federal Reserve Corporation - Congressional Record-Hause,

23 may,1933

113. Congressman McFadden’s Speech on The Federal Reserve Corporation - Congressional Record-Hause,

23 may,1933

114. Михаел Норт, „Парите и тяхната история“, ИК „ЛИК“, София, 2003, стр. 140

115. Пак там, стр 141

116. Пак там, стр. 141

117. Пак там, стр. 169

118. Евреите в международната политика, национален институт по международни изследвания

ИНТЕЛА, София, 1998, стр. 90

119. Евреите в международната политика, национален институт по международни изследвания

ИНТЕЛА, София, 1998, стр. 92

120. Евреите в международната политика, национален институт по международни изследвания

ИНТЕЛА, София, 1998, стр. 92

121. Евреите в международната политика, национален институт по международни изследвания

ИНТЕЛА, София, 1998, стр. 92

122. Paul Einzig, The Destiny of Gold, L, 1972, p. 14

123. Българинът и частният бизнес - Между разочарованието и надеждата, ИКК „Славика-РМ“, София,

1994, стр. 31

124. Българинът и частният бизнес - Между разочарованието и надеждата, ИКК „Славика-РМ“, София,

1994, стр.32

125. Steven Sora, Secret Societies of America’s Elite, Destiny Books, 2003

126. Steven Sora, Secret Societies of America’s Elite, Destiny Books, 2003

127. The Executive Intelligence Review, August 22, 1997

128. The Executive Intelligence Review, August 22, 1997

129. Фондовме рмнки США и России, Зкономика, Москва, 1998

130. История икономики, М.В Конотопов, С.И. Сметанин, Академический проект, Москва, 2000,

стр.200

131. Фернан Бродел, „Игрите на размяната“ Прозорец, 2000

132. Фернан Бродел, „Игрите на размяната“ Прозорец, 2000

133. Наталия Нарочницкая, „Россия и русские в мировой истории“, Международнме отношения,

Москва, 2003

134. Марко Поло, „Милионът“, Отечество, София, 1986

135. Марко Поло, „Милионът“, Отечество, София, 1986

136. Conspirators’ Hierarchy: Committee of 300, John Coleman, 1997

137. Conspirators’ Hierarchy: Committee of 300, John Coleman, 1997

138. Conspirators’ Hierarchy: Committee of 300, John Coleman, 1997

139. F.S.Turner, British Opium Policy, 1876

140. Гизелхер Вирзинг, 100 фамилии владеят Британската империя, София, 1940

141. W.D. Rubinstein, Jews in the Economic Elites of Western Nations and Antisemitism, The Jewish Journal

of Sociology, 2000

142. Benjamin Ginsberg, The Fatal Embrace: Jews and the State, The University of Chicago Press, 1994

143. Гизелхер Вирзинг, 100 фамилии владеят Британската империя, София, 1940

144. Norman Cantor, The Sacred Chain: the History of the Jews, Harper Collins, New York, 1994

145. Newsweek, November 17, 1971

146. Anderson J., Israel is Crook’s Promised Land, Washington Post, December 19, 1971

147. Kruger Henrik, The Great Heroin Coup: Drugs, Intelligence and International Fascism, Boston, South

End Press, 1980

148. Stich Rodney, Drugging America, Diablo Western Press, 1999

149. MacCoy Alfred, The Politics of Heroin in S.E. Asia

150. Covert Action Information Buletin, CIA and Drugs

151. Kruger Henrik, The Great Heroin Coup: Drugs, Intelligence and International Fascism, Boston, South

End Press, 1980

152. Substance Abuse and Mental Health Services Administrationq US Department of Health and Human

Services, Results from the 2002 National Survey og Drug Use and Health

153. United Nations Office for Drug Control and Crime Prevention(NY, UNODCCP,1998)

154. United Nations Office on Drug and Crime, Clobal Illicit Drug Trends 2003 (NY UNODC, 2003)

155. Abt Associates „What America’s Users on Illegal Drugs1988-1989 (Wash. DC ONDCP, Dec.2000)

156. Писахме да се знае. Приписки и летописи, съставителство, коментар и бележки - Венцеслав

Начев и Никола Ферманджиев, превод Венцеслав Начев, София, 1984

157. Естер Бенбаса, Арон Родриг, История на сефарадските евреи от Толедо до Со-лун, Колибри,

София, 2003

158. Естер Бенбаса, Арон Родриг, История на сефарадските евреи от Толедо до Со-лун, Колибри,

София, 2003, стр. 86

159. Естер Бенбаса, Арон Родриг, История на сефарадските евреи от Толедо до Со-лун, Колибри,

София, 2003, стр. 126, 127

160. Естер Бенбаса, Арон Родриг, История на сефарадските евреи от Толедо до Со-лун, Колибри,

София, 2003, стр. 144

161. „Марко и жълта чафутина“, Сборник народни умотворения, кн. V

162. Emile de Laveleye, La Peninsule des Balkans, t. II, Paris, Felix Alcan, Editeur,1886

163. Протоколите на Берлинский конгрес, преведени и издадени от Т. Икономов, София, 1885

164. Стоян Бочев, „Капитализмът в България“, Фондация „Българска наука и култура“, София, 1998

165. Стоян Бочев, „Капитализмът в България“, Фондация „българска наука и култура“, София, 1998

стр. 146

166. Стоян Бочев, „Капитализмът в България“, Фондация „българска наука и култура“, София, 1998

167. Стоян Бочев, „Капитализмът в България“, Фондация „българска наука и култура“, София, 1998,

стр. 246

168. СГ-1991 г. София, 1991

169. Люба Манолова, „Външният дълг и 10 ноември в документи и тайни“, Факел, София, 2002,

стр.175

170. Белчо Белчев: „Луканов обяви мораториума зад гърба ми“, интервю на Алексе- ния Димитрова,

в. „24 часа“, 7 ноември 2002 г., стр. 13

171. „Даваха ми документи за 1 милион лева, че Луканов е шеф на масоните“, интервю с Иван

Оризарски на Анелия Башева, в. „Труд“, 19 октомври 1996 г., стр. 16

172. Джоузеф Стиглиц, „Глобализацията и недоволните от нея“, Университетско издателство

„Стопанство“, София, 2003

173. Конфиденциален доклад на „Икзекютив Интелиджънтс Ривю“, октомври 1996, Институт

„Фридрих Шилер“, Германия, издаден на български през 1997 г. , от в. „Зора“със заглавие

„Профил на мегаспекуланта Джордж Сорос“

174. Kruger Henrik, The Great Heroin Coup: Drugs, Intelligence and International Fascism, Boston, South

End Press, 1980. Същият текст излиза на български през 1986 г. под заглавие „Оръжието

наркотик“, Хенрик Крюгер, Партиздат, София, 1986, стр. 112

175. Конфиденциален доклад на „Икзекютив Интелиджънтс Ривю“, октомври 1996, Институт

„Фридрих Шилер“, Германия, издаден на български през 1997 г. , от в. „Зора“ със заглавие

„Профил на мегаспекуланта Джордж Сорос, стр. 60

176. Конфиденциален доклад на „Икзекютив Интелиджънтс Ривю“, октомври 1996, Институт

„Фридрих Шилер“, Германия, издаден на български през 1997 г., от в. „Зора“със заглавие

„Профил на мегаспекуланта Джордж Сорос, стр. 63

177. Конфиденциален доклад на „Икзекютив Интелиджънтс Ривю“, октомври 1996, Институт

„Фридрих Шилер“, Германия, издаден на български през 1997 г., от в. „Зора“със заглавие

„Профил на мегаспекуланта Джордж Сорос, стр. 67

178. Александър Солженицин, „Русия в разруха“, Факел експрес, София, 1999,стр. 25

179. Робърт Фридман, „Червена мафия“, Факел експрес“, София, 2000, стр.126

180. Michel Albert, Capitalisme contre capitalisme, Edition du Seuil, 1991

181. „170 000 долара за бутилка вино“, в. „Стандарт“, 10 август 2003 г.

182. „Броиха $104 млн. за шедьовър на Пикасо“, в. „Стандарт“, 9 май 2004 г.

183. „В световния рекламен пазар миналата година се завъртяха 1,7 трлн. USD“, в. „Пари“24 януари

2003 г.

184. Д-р Атанас Гълъбов, „Световната конспирация срещу здравето“, София, 2001

185. „Анорексията“, сп. Тема, бр. 11, 2002

186. „Анорексията“, сп. Тема, бр. 11, 2002

187. „Анорексията“, сп. Тема, бр. 11, 2002

188. „Анорексията“, сп. Тема, бр. 11, 2002

189. „Сладоледът „Алчност“ превзе „Уолстрийт“, в. „Стандарт“ 30 юни, 2003

190. American Humanist Association, Humanist Manifesto II, 1973.

191. http://humanist.net/documents/ manifesto2.html

192. American Humanist Association, Humanist Manifesto II, 1973.

193. http://humanist.net/documents/ manifesto2.html

194. American Humanist Association, Humanist Manifesto II, 1973.

195. http://humanist.net/documents/ manifesto2.html

196. „Секта откри път към вечната младост“, „Труд“, 16 ноември 2003 г. стр. 25

197. „Ще клонират Иисус Христос“, „Новинар“, 25 октомври 2000 г., стр. 10

198. T. S. Eliot, „Notes Towards the Definition of Culture“, Christianity and Culture (New York: Harcourt,

Brace, 1967), p.200.

199. Джон Кенет Гълбрайт, „Икономическата наука в перспектива“, ИК „Христо Бо-тев“, София, 1996,

стр. 242

200. „Играчите на Уолстрийт, Покерът на лъжците“, Майкъл Луис, Hispanica, София, 2003 стр. 39

201. „Играчите на Уолстрийт, Покерът на лъжците“, Майкъл Луис, Hispanica, София, 2003 стр. 40

202. Carroll Quigley, „Tragedy & Hope: A History of the World in Our Time“, N Y, The Macmillan Co, 1966,

p. 950

203. Carroll Quigley, „Tragedy & Hope: A History of the World in Our Time“, N Y, The Macmillan Co, 1966,

p. 49

204. Carroll Quigley, „Tragedy & Hope: A History of the World in Our Time“, N Y, The Macmillan Co, 1966,

p. 72

205. Newsweek, may 18, 1987

206. Строуб Талбот, „Раждането на глобалната нация“, сп. „Тайм“, 20 юли, 1992.

207. Kennedy Margrit, Interest and Inflation Free Money, 1995

208. Kennedy Margrit, Interest and Inflation Free Money, 1995