Тема 10. ИКОНОМИЧЕСКИТЕ ИНСТИТУЦИИ И

ДЪРЖАВАТА В ПАЗАРНАТА ИКОНОМИКА

В съвременния свят все повече се налага възгледът, че институциите играят

изключително важна роля за развитието на човечеството. Този възглед, развит

първоначално от нобеловия лауреат по икономика Роналд Коуз и доразвит по-късно от

друг нобелов лауреат - Дъглас Норт, става неоспорима истина, която все повече

преобразява света. Ненапразно, институционализмът днес се определя като една от

водещите икономически школи.

Досега ние се запознахме подробно с някои характеристики на една от

институциите – пазара , без да сме въоръжени със специализирания инструментариум

за изследване на институците. Сега се налага да вникнем по дълбоко в тази насока, но

за целта трябва преди това да дефинираме такива понятия като норма и правило. След

това ще се запознаем подробно с ролята и фунциите на държавата и моделите за

регулиране на съвремената икономика.

10.1. Икономическите институции

Основен елемент на институционалната среда, в която хората осъществяват своя

избор, е нормата. В науката съществуват много определения за тази категория. Нека да

приемем, че нормата е предписание за определено поведение, задължително за

изпълнение и притежаващо функцията за поддържане на реда. Трябва добре да

различваме нормата от средната величина. Първата се реализира чрез социалните

механизмии (ценности, санкции и др). Втората не носи никаква социална натовареност

и може да бъде изведена като прост статистически разчет.

Например, разчетът на средното време, допустимо за закъснение за среща, дава

доста приблизителна представа за изпълнението от хората на взаимните им

договорености. Във Франция не е прието да се ходи на гости в точно определеното

1

време, но това не е свидетелство за неуважителното отношение. Нормата за закъснение

е в порядъка от 5 до 15 минути и отношенията между домакините и гостите се

изграждат върху основата на нейното изпълнение. Ако получите писмена покана за

гостуване у приятели в Скандинавските страни или в Япония, в тази покана ще бъде

посочен точния час не само за началото на срещата, но и часа за нейния край. И това

също е норма, приета от векове сред тези народи, която не се нарушава.

Нормата е базов регулатор на взаимодействието между хората. Тя определя как

е длъжен да се държи всеки индивид в различните ситуации, при това изпълнението на

предписанията или има доброволен характер, или се основава на санкциите (социални,

икономически, юридически). Структурата на всяка норма има следните компоненти:

- атрибути, определящи групата от хора, върху които се разпостранява нормата;

- фактор на задължителност - дали може, длъжен е или не е длъжен:

- цел, която преследва;

- условия, при които действа нормата;

- санкции, които могат да бъдат юридически - фиксирани в нормите на

официалното право, и социални - основани на социалната практика.

Изведените по-горе пет елемента позволяват да се разграничат различни видове

норми: съвместна стратегия, норма в тесния смисъл на думата и правило. Само

правилото притежава в пълен обем и петте компонента.

Другото определение за правило гласи, че това са общопризнати и защитени

предписания, които забраняват или разрешават определени видове действия на един

индивид /или група индивиди/ при взаимодействието им с други хора или групи.

Правилата, които конституират институциите, имат смисъл само тогава когато се

прилагат към повече от един човек. От тази гледна точка всяка институция

представлява набор от определени правила, но правилата не са винаги

тъждествени с институцията.

Още една работна дефиниция за правилото е, че то е рационализация на

личния интерес на човека, което едновременно с това определя действията му. По този

начин чрез правилата се решава проблема за координацията на действията на

разединените икономически агенти. Трябва да се има предвид, че рационализацията на

личния интерес, не означава създаване на правила и институции по предварително

зададен план, макар и да предполага отчитането на дадения компонент в

институционалното проектиране.

2

При взаимодействието между хората съществуват най-малко два момента, на

които трябва да се обърне особено внимание: конфликта на интереси, който възниква

като следствие от егоизма на индивидите в условията на ограниченост на ресурсите и

неопределеността. Според Дъглас Норт “правилата, или по-точно по-голяма част от

тях, се създават в интерес по-скоро на частното, а не на общественото благополучие.

Затова във всяко общество не е сложно да се намерят правила, които отричат правото

на търговска марка, ограничават възможността за влизане на нови конкуренти или

пречат на мобилността на факторите на производството. Това не означава, че идеите и

нормите нямат значение, а това, че правилата, в първо приближение, възникват на

основата на личния интерес”.

Институциите трябва да се разглеждат като съвкупност от правила, които

изпълняват функцията ограничение за всеки един от играчите. Правилата са

същевременно условия и механизми за определение на правата на един или друг човек

в съответствие с неговите интелектуални способности или расова, национална, кастова

и съсловна принадлежност. Правата от своя страна представляват съвкупност от

санкционирани действия, които не само са формално разрешени /или не са забранени/,

но и са защитени с едни или други “обществени“ начини. Трябва да се има предвид, че

разширяването или закрепването на правата на един индивид, като правило, е

ограничение на правата на другия, в това число на извличане на доход в една или друга

форма.

Според традиционните институционалисти, категорията институция е по-

широка категория от правилата. Тя включва още стандартите на поведение и

стериотипите на мислене.

Понятието институция се среща още в първите работи по класическа

политикономия. Така например, Томас Хобс в своя знаменит труд “Левиафан”, излязъл

в далечната 1651 г., третира формирането на базовите политически институции като

резултат на сключения социален договор между хората, които дълго време са живяли в

общество без държава и в непрекъснатата гонитба на изгодата, са си нанасяли вреда

един на друг.

Според “Трактат за човешката природа” /1748 г/ на Дейвид Юм, институциите

като правосъдието и собствеността са възникнали спонтанно във вид на страничен

продукт на социалното взаимодействие. По мнението на автора, важен фактор за

формиране на институциите е повтарянето на едни или други взаимодействия, което и

3

закрепва устойчивите правила, а възникналите по този начин институции донасят полза

на цялото общество.

Към такава позиция се придържа и бащата на класическата политическа

икономия Адам Смит. Той счита, че пазарите помагат за формирането на изгодни

институции за обществото като цяло, а неизгодните институции се изтласкват от пазара

чрез силата на конкуренцията. Друг колос на тази школа – Карл Маркс, много широко

развива концепцията си за институционалния детерминизъм, т.е. за обусловеността на

стопанската дейност на човека от условията на социалната среда.

Накрая, Херберт Спенсър, анализирайки институциите от гледна точка на

техните възможности да удовлетворят функционалните потребности на обществото,

смята че социалната селекция е механизма, чрез който неефективните институции се

изтласкват от пазара.

По такъв начин, за класическия подход към икономическите институции е

характерна една обща черта – неговите поддръжници говорят за социалната

ефективност на всяка институция, независимо от начина на нейното формиране. Но

фактически, всички те анализират отделни фрагменти на институциите, благодарение

на което под това понятие се разбират различни неща. Можем да кажем по този повод,

че те нямат относително единен подход към дадения феномен.

Представителят на новата немска историческа школа Густав Шмолер двояко

тълкува понятието институция. От една страна, той разглежда институциите като

обикновени стационарни форми на стопанисване /такива като пазар, предприятие или

държава/. В този случай той ги отъждествява с организациите. От друга страна,

Шмолер говори за съглашенията и другите стереотипи на поведение, които спред него,

трябва да се разглеждат в специфичния контекст на съществуващите идеи, морални

норми и закони. В този случай, той отъждествява институциите с правилата.

Според него ние още от момента на раждането сме обкръжени от институциите и

действаме в тяхната структура.

Бащата на институционализма, Торстейн Веблен, в работата си “Защо

икономиката не е еволюционна наука” /1898 г./ определя институциите като

регулиращи обществените отношения, установили се социални правила и съглашения,

към които се отнася езика за общуване, парите, правото, системата от мерките и

теглилките, а също и фирмите /и другите видове организации/. Тези правила, по

неговото мнение, са резултат от привичките, които се явяват основа както за

осъзнатото, така и за неосъзнатото поведение. А самите привички се формират за

4

сметка на повтарянето на действията. Веблен отбелязва, че докато правните или които

й да са норми не са станали привични за обществото, те не се включват в социалната

система, и членовете на обществото не са принудени да ги изпълняват.

Сходна с Вебленовата позиция заема Емил Дюргхейм. Той възприема

институциите като всякакъв вид мисли, действия и чувства, които ограничават

индивидите. Дюргхейм подчератава, че регулативните институции, например

договорите, се създават от хората и често дизайна на институциите се определя не от

тяхната ефективност, а от моралните и етическите норми на тези, които ги създават.

В малко по друг аспект разглежда институциите американския

институционалист Джон Коммонс. Той ги анализира като организационни механизми

за достигане на колективните цели и в този смисъл ги отъждествява с организациите.

“Ние можем да определим институциите като колективна дейност по контрола на

индивидуалнта дейност. Диапазонът на колективната дейност е голям - от

неорганизираните обичаи до множеството организирани предприятия, такива като

семейството, корпорацията, холдинга, търговската асоциация, профсъюзите,…..,

държавата. Общият за всички принцип е – една или друга степен на контрол върху

дейността на отделните лица, които осъществяват колективни действия”.

Още в 1934 г. Коммонс е посочва, че съществуват различни подходи при

дефинирането на понятието институция. “Понякога ни се струва – подчертава той, че

институцията е подобна на здание, скелетът на който е направен от законите и

правилата, а индивидите са живущите в това здание. А понякога ни се струва, че

институцията – това е поведението на самите живущи”.

По такъв начин, както за традиционните институционалисти, така и за техните

предшественици е било характерно отъждествяването на институциите с

организационните форми на дейност на хората – индивидуалната /във вид на

привични стереотипи на поведение/ и колективната /във вид на различен род

организации/.

В отличие от “старите” институционалисти, съвременните

институционалисти не отъждествяват институциите с организациите. Те

интерпретират институциите като нещо, стоящо над отделните участници във

взаимодействието. Въпреки това в рамките на неоинституционалния подход също няма

единна представа за институцията: едни автори разглеждат институциите като

правила, а другите – като равновесие.

5

Подходът към институциите като правила се основава на идеите на В.

Хофелд /1913 г./ и на късните идеи на Дж. Коммонс /1968 г./. Същността на този

подход е следната: в по-голямата си част институциите съществуват отделно от

конкретните индивиди, представлявайки по своята същност правилата на играта, а не

конкретните играчи. Именно на тази позиция стои нобеловият лауреат по икономика

Дъглас Норт, който по следния начин определя институциите:

първо, като създадени от човека ограничения, които структурират

политическото, икономическото и социалното взаимодействие;

второ, като правила, механизми, обезпечаващи тяхното изпълнение и норми на

поведение, които структурират повтарящите се взаимодействия между хората;

трето, като формални правила, неформални ограничения и начини за

обезпечаване на действеността на ограниченията.

Трябва да отбележим, че става дума не само за измислените, съзнателно

разработени правила, но и за неформалните, възникващи спонтанно, децентрализирано,

като непредвиден и следователно, непреднамерен резултат от взаимодействието на

хората.

По нататък трябва да дефинираме и още едно понятие – организацията. Ако

институциите се определят като съвкупност от правила, то под организация трябва да

разбираме множество от икономически агенти, разменящи помежду си права на

собственост и свобода. С други думи, институциите – това са правилата на

играта, а организациите – това са играчите.

Трябва да се има предвид, че във всекидневната практика много често

институциите и организациите се употребяват като взаимозаменяеми понятия. Това не

е лишено от основание, доколкото един и същ обект може да се определи и като

организация, и като институция. Например, фирмата може да бъде определена като

множество от икономически агенти, обезпечавщи трансформацията на ресурсите в

продукт и проявяващи се на пазара като единно цяло. Едновременно с това тя е мрежа

от договори между собствениците на ресурси, опосредстващи осъществяването на

обмена между тях.

И така, по нататък институциите ще бъдат разглеждани като набор от правила,

изпълняващи функцията на ограничение, и съответстващи им механизми,

обезпечаващи съблюдаването на дадените правила. “Институциите намаляват

неопределеността – пише Дъглас Норт, - като осигуряват структурата на всекидневния

живот. Те са един наръчник за човешките взаимодействия, така че когато искаме да

6

поздравим приятели на улицата, да караме автомобил, да купим портокали, да вземем

пари назаем, да започнем бизнес, да погребем мъртъвците си или каквото и да било,

ние знаем (или можем лесно да научим) как да изпълним тези задачи. Ние с готовност

забелязваме, че институциите се различават, ако се опитаме да извършим същите

действия в друга страна – например в Бангладеш. На жаргона на икономистите

институциите дефинират и ограничават възможностите за избор на индивида”.

Институциите са рамката, в която се осъществяват човешките взаимодействия.

Съществуването на институциите говори за това, че действията на хората зависят един

от друг и се влияят един от друг, че те предизвикват последствия - известни като

външни ефекти, или екстерналии.

Подходът към институциите като правила позволява да се анализира

поведението на хората, ограничено от определени рамки. Обаче той не може да даде

отговор на следните въпроси: защо очакванията, формирани от институциите, са

стабилни? Какви са потенциалните източници на институционалните изменения? Защо

в различни икономически системи се реализират различни институционални решения?

За да отговорят на тях учените са предложили още един подход към изследване на

институциите – като към равновесие.

Един от първите опити за анализ на институциите като равновесие е предприета

от Ендрю Шоттер. Той изследва проблемът за устройството и еволюцията на

институциите с помощта на теоретико-игровия апарат. Ако икономистите,

разглеждащи институциите като правила, се интересуват преди всичко от външните

институции, които отвън задават рамките на взаимодействието, то Шоттер, обратно,

въвежда в центъра на анализа спонтанно възникващите вътрешни институции –

съглашенията или конвенциите.

Според него, институциите – това е равновесието в стандартна повтаряща се

координационна игра. “Това което наричаме социални институции, – пише Шоттер- не

са правилата на играта, а по-скоро алтернативните норми на поведение, или

условности, формулирали се около някоя игра с определени правила. С други думи, за

нас институциите – това е свойство на равновесно състояние на играта, а не свойства на

самата игра. За нас е важно не съдържанието на правилата, а това, как играчите ги

изпълняват”.

Във всекидневния живот ние се сблъскваме с огромно разнообразие от правила.

За значителна част от тях ние дори и не подозираме, а даже и да знаем за тяхното

съществуване, то рядко сме запознати със съдържанието им и още по-рядко с това по

7

какъв начин да обезпечим тяхното изпълнение. По-нататък в нашата тема ще

разглеждаме институциите предимно като съвкупност от правила. За това и

преминаваме към по-подробното им изучаване, като за целта можем да използваме

класификацията на руския учен А. Е. Шаститко.

Първи критерий – възможност за обмислено създаване на правилата и

фиксацията им във вид на документи. По този признак правилата могат да бъдат

формални и неформални. На свой ред, неформалните правила се делят на

формализирани и неформализирани.

Втори критерий – по широтата на обхвата. По този критерий правилата могат

да се разделят на глобални и локални. Ако глобалните правила формират

институционалната среда, то локалните обезпечават създаването на институционалните

устройства, обслужващи сделките между икономическите агенти. Особеност на

съотношението на правилата, изведени по дадения критерий, е тяхната йерархичност.

Много популярна е класификацията на правилата на поведение в известната

монография на немския икономист В. Ванберг “Правилата и изборът в икономическата

теория”. Според нея правилата на поведение се делят на наследени, генетически

предаваеми правила и придобити, предавани чрез културата. Последните, на свой ред

се делят на лични и социални, а социалните правила – на неформални, закрепени от

традициите, обичаите и т.н. и формални, закрепени в правните норми. Накрая,

формалните социални правила включват “частното” и “общественото” /публично/

право. “Частното”право регулира поведението не само на отделните индивиди, но и

неправителствените организации. В рамките на “общественото” право се извеждат

правилата, ограничаващи дейността на правителството и на държавата.

Трябва обаче да се има предвид, че всяка класификация е условна и в много

случаи схематична. Реалният живот е по-богат от всяка схема, доколкото правилата

постоянно се променят и модифицират, а не се намират в застинало състояние.

Например, неформалните социални норми се формализират, закрепват се в правото; не

подкрепените със санкции формални правила се трансформират в неформални и т. н.

Формалните правила са такива правила, които се създават централизирано,

осъзнато, леко могат да бъдат фиксирани във вербална и /или/ писмена форма, и се

използват в явен вид като ограничители на набора от алтернативи за индивидите, а

също и са обезпечени с легална и специализирана защита от страна на държавата.

8

Неформалните правила са такива правила, които също са ограничители на

поведението, но не са фиксирани във вербална форма, а също и защитени с други

механизми.

Особеностите на формалните и неформалните правила се проявяват в

специфичните условия и параметри на техните изменения. Ако формалните правила

могат да бъдат изменяни /и съответно отстранени/ много бързо, то неформалните

правила могат да се изменят само с малки нараствания. Взаимовръзката между

формалните и неформалните правила е многостранна. Ето защо тя може да приеме

различни форми, по- важните от които са:

Първо, неформалните правила могат да бъдат разширени, продължени,

допълнени от формалните правила, доколкото последните определят набора от

алтернатииви, без отчитане на обстоятелствата на една или друга единична сделка.

Дадения вид отношения между двата типа правила са особено разпространени в

обществените системи, развиващи се по еволюционен път, в които е добре настроен

процеса на подбор на най-жизнеспособните норми на поведение. Последните

възнникват спонтанно от всекидневното взаимодействие между икономическите

агенти.

Второ, неформалните правила са източник за формиране и изменение на

формалните правила, когато системата им се развива еволюционно, по пътя на малки

нараствания, чрез отбор на елементите, които я съставляват. Хората, създаващи

законите, не произвеждат нова норма, а само я откриват и фиксират след като вече се е

наложила в практиката. Тази връзка е присъща на относително стабилни, еволюционно

развиващи се обществени системи, в които протича спонтанна кристализация на част

от неформалните ограничения като условие за поддържането на стабилността и

развитието на сложноорганизираните системи.

Трето, неформални правила, които са слаборазличима и с усилие подаваща се на

осмисляне канава на обществения живот, определят набора от достъпни алтернативи

във вид на набор от формални правила. Че това е така, косвено се потвърждава от

неефективността на формалните правила като ограничения в случая, когато дадените

правила противоречат по същество на неформалните, а разходите за обезпечаване на

първите са много високи.

Четвърто, неформалните правила могат да бъдат заместители на формалните

правила. До такъв резултат стигат група изследователи, извършили сравнителен анализ

9

на организацията и системата за регулиране на бизнеса в Бразилия и Чили през 90-те

години на двадесети век.

Пето, неформалните правила могат да противоречат на формалните, което е

следствие от особеностите на изменение на всеки техен вид: ако неформалните правила

се изменят само еволюционно, тяхното действие и трансформация са непрекъснати, то

формалните правила са подложени на дискретни изменения. С други думи, ако

формалните правила могат да бъдат изменени непосрествено, “за една нощ”, то

неформалните – опосредствано – чрез внедряване на нова система от формални правила

или спонтанно.

Шесто, възможността за дискретност /прекъсваемост/ в изменението на

формалните правила, а също и трудностите за идентификация на неформалните

правила, несъвпадението по географски райони на действията, формират дихотомия

между двата вида правила, която наричаме институционална дихотомия. Пример

за един от възможните варианти на такова съотношение, може да бъде прякото

заимстване на нормите, регулиращи взаимодействието между икономическите агенти в

една социално-икономическа система за изпълнение на същата функция в друга

система, където индивидите имат различен манталитет и други принципи на поведение.

В тази връзка трябва да се отбележи, че правилата като институции са системно-

специфични видове социален капитал, затова възможностите за тяхната

реалокация или внос са ограничени. В историята има много примери, за неуспешни

копирания на правила от други системи, които потвърждават този тезис: заимстването

на ключови моменти от Конституцията на САЩ от страните от Латинска Америка;

опитите за прилагане на стандартите на развитата парично-кредитната политика в

страните с преходна икономика и др.

Илюстрация за съотношението между формалните и неформалните правила

може да бъде, ситуацията, създала се в България след 1990 год. В кратък период от

време бяха приети много нови законодателни актове като Конституцията от 1991 г.,

системата от закони, постановленията и другите нормативни документи. Това, първо,

значително се затрудни ориентацията на икономическите агенти в новите формални

правила като повиши разходите им за тяхното използване; второ, появиха се

допълнителни стимули да се използват противоречията в нормативните документи,

позволяващи на икономическите агенти да ги интерпретират в собствен интерес; трето,

създаде се благоприятна почва за предимствено използване на неформалните правила,

10

което по силата на разглежданите обстоятелства носеше нелегален и незаконен

характер.

Отчитането на неформалните правила има принципно значение за

обезпечаване оцеляването на социално-икономическите системи като цяло, както

и на нейните части – държавата, фирмите, домашното стопанство. Ако говорим за

макроикономическата система като цяло, то това се отнася преди всичко към

формирането на икономическата политика на държавата, включвайки разработката на

икономическите правила, за които става дума.

10.2. Институцията “пазар” и институцията “план”

Вече имахме възможността в предходните глави да се запознаем с

характеристиката на пазара от гледна точка на класическата икономическа теория.

Нека сега се опитаме, макар и накратко да изведем чертите на пазара през призмата на

съвременната институционална теория. За тази цел ще използваме подхода на руския

учен А. Н. Олейник, който сравнява двете институции “пазар” и “план” посредством

формирането на понятието конституция на икономиката, дефинирано като система

от норми, обезпечавщи функционирането на дадената икономика.

Кои са нормите, които формират конституцията на пазарната икономика?

Първата норма, заложена в пазарната конституция е сложния утилитаризъм.

Тя предполага не само ориентиране на индивида към максимизация на своята

полезност, но и осъзнаване от него на връзката между получената полезност и

собствената му продуктивна дейност. Нормата на сложния утилитаризъм изключва

несъответствието между равнището на потребностите и продуктивната дейност на

хората. Подобно несъответствие често лежи в основата на т.н. “революция на

неадекватните очаквания”, възникваща при разпостраняване на високите

потребителски стандарти сред населението на страни, не притежаващи висок

производствен потенциал и висока производителност на труда, например като

България. В тази ситуация възприемането на новия стандарт на потребление, налаган

главно чрез средствата за масова информация, не засяга господстващия в обществото

модел на продуктивна дейност.

Втората норма, съдържаща се в конституцията на пазарната икономика, е

целерационалното действие. Ако нормата на утилитаризма задава целевата функция

11

на индивида, то нормата на целерационалната дейност я конкретизира,

свързвайки максимизацията на полезността с решаването на конкретните

задачи. Нека да припомним, че целерационалното поведение предполага формирането

от страна на индивида на определено поведение към предметите на външния свят и

хората в качеството им на “условие” и “средства” за достигане на своята рационално

поставена и премислена цел. При непълнота на информацията и ограниченост на

познавателните способности за нейното обработване /т.е. в условията на непълна

рационалност/ целерационалното поведение се превръща в манипулиране: ако

индивидът разполага с по-голям обем информация, той манипулира своите

контрагенти. По такъв начин индивидът се стреми да превърне околните в средство за

постигане на своята цел – максимизацията на полезността. Подобно поведение е

получило названието опортюнизъм – преследване на личния интерес с използване на

коварство и лъжа в явна или по-финна форма.

Третата норма заложена в конституцията на пазарната икономика е доверието.

Една от предпоставките за целерационалното действие се заключава във възможността

да се формират съответствуващи на действителността очаквания, относно поведението

на предметите от обкръжаващия свят и хората, т.е. предсказуемостта на дейността.

Съответствието на действието на контрагента на очакванията става особено важно в

тези ситуации, когато риска на приеманите от индивида решения е определен от

действията на контрагента. Моделите от теорията на игрите служат като най-добра

илюстрация на казаното: изборът на играчите на една или друга стратегия зависи от

действията на другия играч. В условията на взаимозависимост целерационалното

действие е възможно само при наличие на доверие като норма, регулираща

отношенията между индивидите. При това става дума за доверие в

деперсонофициранна форма, тъй като кръгът на участниците в сделките не длъжен

да се ограничи с лично познати хора.

Четвъртата норма, която съдържателно присъства в конституцията на

пазарната икономика е емпатията (съчувствието, съпреживяването). Тя е едно от

условията за функционирането на пазара върху основата на доверието в

деперсонифицирана форма. Емпатията се определя като способност да поставиш

себе си на мястото на контрагента и да разбереш неговите усещания, интереси и

намерения. Достъпноста за разбиране и предсказуемостта на действията на

контрагента позволяват на индивида да му се доверява.

12

Петата норма на конституцията на пазарната икономика е свободата.

Емпатията, която не е ограничена от определен кръг познати, е свързана с получаване

от страна на индивида на свобода за реализцията на своите действия. Обусловеността

на свободата на поведението, основана на емпатията, отразена във философската

трактовка на свободата, е заложена от великия холандски мислител Спиноза.

Дейността на човека е толкова по-свободна, колкото по-добре той разбира и

предсказва действията на обкръжаващите го: последните се превръщат от препятствие

за постигане на рационално поставената цел в условие за успеха.

Трябва да разграничаваме свободата в негативния смисъл – като

независимост на поведението на индивида от намеренията и желанията на

обкръжавашите го, от свободата в позитивния смисъл - явяваща се елемент от

конституцията на пазара. Свободата в позитивен смисъл се заключава не в отричане на

влиянието на обкръжаващите индивида, а в разчитане само на себе си при

съзнателното използване на даденото влияние за свои цели. Именно такава е основната

норма на поведение на предприемачите, самостоятелно организирали и постигнали

процъфтяването на своя собствен бизнес.

Шестата норма на конституцията на пазарната икономика е доброволното

подчиняване на закона, отразяващо уважението към него и готовността доброволно

да му се подчиняваш. Дадената норма е важна не само от гледна точка на изпълнение

на задълженията по отношение към един от субектите на пазара – държавата.

Доброволното подчинение на закона е главната предпоставка за излизане на тези

норми зад локалните рамки и тяхното разпространение върху неограничен брой

потенциални участници в пазарните сделки. Например, доверието между

контрагентите се поддържа от ефективната защита на правата от страна на държавата.

На свой ред, наличието на точно фиксирани от държавата права на собственост,

облекчава взаимното разбиране на интересите и намеренията на страните по сделката.

Нека сега да разледаме нормите, които формират конституцията на плановата

икономика, известна още като командна икономика или икономика на дефицита.

Първо, тук едва ли може да се говори за господство на нормата на

утилитаризма – максимизация на полезността за себе си от страна на индивидите.

Макар разпостранението на потребителската култура /идеалът, отразен в триадата

“квартира – автомобил – вила”/ и стремежът да се осигурят комфортни условия на

живот да бяха характерни за социалистическото общество през 70-те и 80-те години,

то тази тендеция приемаше специфически черти. Например, главният ресурс,

13

използван за постигането на определено равнище на потребление, беше не

производителния труд, а достъпа до редки /дефицитни/ ресурси от онези, които ги

притежаваха: работниците от сферата на търговията; работниците от определени

професионални категории, разполагащи с възможността за излизане в чужбина;

работниците от бюрократическия апарат; работниците от железопътния и авиационния

транспорт и др. Затова, макар и нормата на утилитаризма да съществуваше в

командната икономика, то това е беше в проста форма – като стремеж на индивида да

увеличава полезността, независимо от резултатите от продуктивната му дейност.

Стремежът да се увеличи полезността в условията на дефицит се ограничаваше

и от високите психологически разходи и стреса, предизвикани от необходимостта да се

стои по опашки, нервността, суетата, конфликтите. По такъв начин, в качеството на

първа норма на командната икономика, може да се отдели простия и ограничен

утилитаризъм.

Второ, рационалното действие също може да се определи като елемент на

системата от норми на командната икономика, Но, както и утилитаризма, то приемаше

специфическа форма. Става дума за непълната рационалност, обусловена от

ограничеността и непълнотата на информацията – при социализма информацията също

беше дефицитен ресурс. При несвободното ценообразуване и дефицитността на

ресурсите икономическите агенти трябваше да допълват информацията, съдържаща се

в цените, с неценови сигнали – за величината на запасите, дължината на опашката и

т.н. А получаването на информацията в натурални показатели винаги е свързано с

високи разходи по нейното събиране. В резултат в системата възникваше “триене”,

т.е. забавяне в съгласуването на позициите на продавачите и купувачите. Затова, в

качеството на втора норма на командната икономика може да бъде изведено

ценностно-рационалното поведение.

Трето, нормата на доверие съществуваше при социализма в две форми: като

доверие към държавата и като доверие на микроравнище, ограничено в кръга от

добре познаващи се един друг лица. Без доверие към държавата не можеше да се мине.

Причина за това беше опосредствеността на всяка значима сделка заради

задължителното обръщане към държавния орган – независимо дали партиен, планов

или по снабдяването. В такава ситуация съвършено излишно е да се доверяваш на

непосредствения контрагент – държавата в качеството на трета страна гарантираше

изпълнението на условията на сделката. Обаче доверие на микроравнище все пак

съществуваше, но в максимално персонифициран вид.

14

Например всяко предприятие имаше устойчив кръг от партньори, при това

между ръководителите на такива предприятия се установяваха доверителни

отношения на личностно равнище. Става дума за корпоративни отношения между

директорите, построени върху основата на ясни приципи на взаимна помощ и взаимно

доверие.

Четвърто, следващата базова норма на командната икономика може да се

определи като “ти - на мене, аз на - тебе” или съглашение за взаимно оказване на

услуги. Разпостраненият вариант за получване на дефицитния ресурс се заключаваше в

следното: “потребителят и доставчикът от време на време си сменяха ролята – днес аз

ще ти намеря стомана, утре ти ще ми помогнеш с болтове”. Използването на нормата

“ти - на мене, аз - на тебе” предполага индивидът да застане на гледната точка на

контрагента, но не на всеки, а на конкретния и постоянния. Не е трудно да се убедим,

че именно такава норма лежи в основата на всяка бартерна сделка. Даже факта, че

бартерният обмен може да се осъществява по верига, не позволява на тази норма да

загуби характерния си локален и ограничен кръг на познанствата.

Пето, последната норма е подчинението на закона. Макар, че при командната

икономика изглежда, че всяко взаимодействие е под контрола на държавата, то

законът съвсем не е всесилен. Самите закони не носят абсолютен характер, а са

подчинени на интересите на бюрокрацията и на първо място на партийната. Според

Янош Корнай партийните решения де факто обладаваха силата на закона, макар

формални основания за подобна трансформация да нямаше. Даже провъзгласената де

юре форма на собственост – общонародната – нямаше нищо общо с формата на

собственост де факто, а именно собствеността на бюрократическите органи -

министерствата и ведомствата.

Подобен произвол на бюрокрацията не можеше да не се отрази и на

отношението на обикновените граждани към закона. Тяхното всекидневно поведение

се характеризираше с “двусмислие”: публично демострираната привързаност към

приетите в обществото норми и закони не съответстваше на вътрешното им убеждение

и даже встъпваше в противоречие с реалните действия на хората. С други думи,

поведението на икономическите субекти в командната икономика се характеризираше

с нормата провъзгласено подчинение на закона.

15

10.3. Функции и предели на държавната намеса в икономиката

Изучавайки в предходните теми трите пазарните субекти, ние посочихме, че

сред тях изключително важна роля играе държавата. Това е така, не само защото тя

притежава голяма част от активите на обществото и произвежда стоки и услуги, но и

поради факта, че държавата играе специфична роля в съвременните икономически

системи, независимо от техния характер. Вече имахме възможност да споменем, че тя

формира и създава голяма част от формалните правила, по които се развива всяка

национална икономика. Не подлежи на съмнение и това, че тя не е институция, а

особен тип организация, възникнала на определен етап от развитието на човечеството

и е призвана да защитава обществените интереси. Ето съвсем кратко описание на

невидимата логика на историческото развитие, направена от Дъглас Норт, довело

човечеството до днешната високоорганизирана държава.

В продължение на голяма част от икономическата история е господствал

персонифицирания обмен, характеризиращ процеса на дребното производство и

местната търговия. Тази размяна се е отличавала с повтаряемост, културна

хомогенност, отсъствие на контрол и на принуда от страна на трети лица.

Ограниченията, които са изпитвали пазарните субекти в такъв обмен са възниквали от

наличието на роднински връзки, залози, размяна на заложници и други подобни.

С развитието на човешкото общество обменът става разноообразен, все повече

се появяват сделки, излизащи зад рамките на установените ограничения, преобладаващ

става неперсонифицирания обмен. Той позволява да се разшири пазара и да се

реализира изгода от по-сложни производства, намиращи се зад пределите на

неголемите географски или етнически единици. Появата на по-сложните съглашения е

породило необходимостта от формирането на допълнителни институции. Високите

разходи за неперсонифицирания обмен на свои ред са причината за създаване на по-

ефективни форми на организация, което довежда до формирането на държава и

нарастване на специализираните институции за защита на търговците и приемането на

търговски кодекси.

По този начин се появява третата форма на обмена – неперсонифицирания

обмен с контрол, осъществяван от трета страна. Трябва да се има предвид, че

осигуряването на съглашенията с помощта на трета страна никога не е идеално и е

свързано с големи разходи за участниците в обмена. Но практиката е показала че

самостоятелното осигуряване на съглашенията от страните е свързано с още по-големи

16

разходи, защото в сложните общества, у някои пазарни агенти се появява стремеж към

мошеничество и лъжа т.е. опортюнистическо поведение.

На трите исторически етапа на развитие на държавата, разгледани по горе,

съответстват и три вида държавно устройство. Според исландския институционалист

Т. Еггертссон те са:

първо, общество, в което отсъстват законодателни, съдебни и

правоохранителни органи и няма общи правила;

второ, общество в което има общи правила, специфициращи изключителните

права, законодателен орган и съд, но липсва полиция или армия. Ако все пак има

някакво принуждаване да се съблюдава закона, то има частен характер;

трето, общество, в което държавата установява правилата, изпълнява

функциите на арбитражен съд при конфликтите и обезпечава изключителните права.

Няма съмнение, че държавата възниква защото гражданите доброволно й

делегират част от своите права и на тази основа тя осъществява своята дейност. Те

разчитат, че държавата ще обезпечи тяхната защита значително по-ефективно,

отколкото те самите биха могли да го направят в частен порядък. Затова природата на

държавата се определя от властните отношения, възникващи между гражданите и

държавния апарат. Обикновенно разпределението на правата между гражданите и

държавата се фиксира в конституцията, която играе ролята на социален договор.

В същото време трябва да отбележим, че държавата има двойствена природа

като участник в икономическия живот – едновременно е субект на нормотворчество и

самостоятелен икономически субект.

В качеството на субект на нормотворчеството държавата изпълнява

административно-правни функции, изразяващи се в законодателна дейност,

административно управление и контрол за съблюдаване на законите, процедурите и

нормите. За пълноценното функциониране на пазара е изключително важно да се

спазва следното условие: щом държавата създава законите, тя също е задължена да

действа съгласно техните изисквания.

В качеството си на икономически субект държавата осъществява

непосредствена стопанска дейност с цел производство на обществени блага или

извличане на печалба, преразпределение на финансовите потоци и регулиране на

поведението на другите икономически субекти по пътя на регулиране на паричното

обръщение, определяне на валутния курс, формиране на бюджета и неговото

изпълнение и редица други икономически инструменти.

17

Развитието на икономическата теория и практиката през вековете е създала

различни модели на функционирането на държавата като субект на

нормотворчество и като икономически субект. Може да се каже, че всяка по-сериозна

икономическа школа е създала своя концепция в тази насока и тя до голяма степен е

отговаряла на степента на развитие на пазарната икономика на съответния период от

развитието.

Още във втората половина на осемнадесети век Адам Смит доста очетливо

очертава основните задължения на държавата, а именно:

първо, да закриля обществото от насилието и от нашествието на други

независими общества;

второ, доколкото е възможно, на всеки член на обществото да бъде осигурена

закрила от несправедливостта и подтискането от страна на други негови членове, или

което е все същото, да се установи строго правораздаване;

трето, да се създава и поддържа определени обществени учреждения и

обществени съоръжения, които, макар и да са извънаредно полезни за цялото

общество, все пак са от такова естество, че печалбата от тях не може да копменсира

разходите на отделно лице или на малка група хора и чието създаване и поддържане не

може да се очаква от отделно лице или от малка група хора.

Тези постановки на Адам Смит не са загубили своята актуалност и до днес се

съставляват канавата на основните функции на държавата. Същевременно обаче

развитието на икономическата теория и практика през следващите два века сериозно

обогатява неговата концепция. Формирането на няколко крупни школи в науката през

двадесети век дава началото на обширни дискусии за новата роля на държавата, за

нейните специфични функциите, за основните направления на дейността й в

икономиката. Голяма част от тези концепции и конкретни механизми ще бъдат обект

на разглеждани в отделни теми от курса по икономическа теория. Тук ще се постараем

само да ги маркираме накратко, за да раберем някои принципни различия между тях.

В неокласическата теория ролята на държавата се разглежда на базата на

принципа “Държавата е длъжна да прави само това, което не може да направи пазара”.

В съответствие на този тезис държавата се стреми да компенсира “провалите на

пазара” и изпълнява следваните шест основни функции:

първо, производство на “обществени блага”. Обществото като цяло, заедно с

неговите членове имат общи потребности, които могат да се задоволяват само

колективно и едновременно. Това поражда необходимостта от появата на обществени

18

блага – такива като отбраната, сигурността, правосъдието, пощите, общественото

образование и здравепазване и редица други. Общото потребление на тези блага може

да доведе прекомерното им използване, а от там и до нерационалното разпределение

на ресурсите. Това означава, че трябва да бъде засилен общественият контрол при

използването на тези блага;

второ, регулиране на “естествените монополи”. Пазарните структури, в т.ч. и

монополите както и тяхното поведение ще бъдат обект на специално раглеждане в част

от темите по микроикономическа теория. Тук само ще отбележим, че е естествените

монополи възникват в онези отрасли, които се характеризират с големи постоянни

разходи и в които възникват икономии от мащаба на производството. Много често

собственик на тези монополи е държавата (например, железниците, електропреносната

мрежа, пощите и далекосъобщенията), в други случаи общините (например,

топлофикацията, газоснабдяването, сметосъбирането). Задачата на държавните и

местните власти е да създат надеждни механизми, които да регулират цените така, че

те да не ощетяват потребителите;

трето, премахване на прекомерното социално неравенство. Както показва

историческата практика, разпределението на доходите и на богатството в чистата

пазарна икономика няма претенцията да бъде справедливо или морално. Свободните

пазари могат да направят така, че един процент от населението може да получава

половината от доходите. Затова съвременната държава преразпределя голяма част от

доходите посредством данъците и другите инструменти с цел да постигне по-голяма

социална справедливост. Не трябва обаче да се забравя и това, че отнемането от

богатите слоеве и даването му на бедните слоеве също е известна доза

несправедливост, защото така се намаляват стимулите за икономически активните

пазарни субекти. Затова задачата на съвременнта социална държава е да намери

необходимия оптимум и да задоволи по-голяма част от икономическите интереси;

четвърто, защита на обществото от “външни ефекти”. Пазарите работят

добре, когато цената на дадена стока се равнява на разходите на обществото за

производството на тази стока и полезността на стоката за купувача е равна на ползата

от тази стока за обществото. Разходите за дадено производство и ползата от него

понякога не са отразени в пазарната цена. Тогава възникват извънпазарни или

странични ефекти, които се наричат “външни”. “Външен ефект” съществува, когато

производството или потреблението на дадена стока засяга пряко производителите или

потребителите, които не участват в нейната покупка или продажба, и когато този

19

вторичен ефект не е отразен изцяло в пазарната цена. Голяма част от тези вторични

ефекти са отрицателни, например, замърсяването на околната среда и изискват

допълнителни разходи на обществото за тяхното преодоляване. Правителствената

намеса може да подобри функционирането на икономиката, например като като

предяви към фирмите високи екологични стандарти. Тъй като външните ефекти

обикновенно са свързани с неразвитостта на определени пазари, за тяхното управление

могат да бъдат прилагани решения от пазарен тип;

пето, поддържане на макроикономическа стабилност. Всяка икономика

разкрива докрай потенциалните си възможности и създава условия за нарастване на

икономическото благосъстояние когато работи в условия на макроикономическа

стабилност. Ролята на държавата в тази насока е незаменима – тя държи ключа към

провеждането на редица важни политики, свързани както с регулирането на

вътрешните пазари, така и кореспонденцията с икономиките на други страни и с

международните финансови институции. Активната намеса на държавата по

предовратяването на определени негативни тенденции, създаването на резерви за

бързо реагиране при заплаха от страна на международните пазари, осигуряване на

политическа стабилност са неща които са приоритет на управляващите;

шесто, изглаждане на икономическия цикъл. Цикличното развитие е типична

характеристика на съвременната икономика. Той е израз на нейното неравновесно

състояние и представлява съвкупността от непрекъснати, постоянно повтарящи се

колебания, които обхващат в една или друга степен всички параметри на

макроикономическата система. Тъй като съществуват различни модели на държавна

намеса за регулиране на цикъла, то правителствата имат голям избор за да изберат най-

подходящата политика, която да е адекватна на дадените условия. Изглаждането на

икономическия цикъл има за цел да намали отклоненията на цикличната крива от

дългосрочния тренд на икономическото развитие, да осигури пълна заетост и

достигане на потенциалното равнище на производството.

Съвременните иституционалисти по друг начин разглеждат функциите на

държавата, като оперират с такива категории като право на собственост и

транзакционни разхди. Правото на собственост може да се дефинира като

съвкупност от властни права или санкционирани поведенчески отношения,

формиращи се между хората по повод използването от тях на икономическите блага.

Транзакционните разходи са всички разходи, които се правят за да се осъществи

координацията и взаимодействието между икономическите субекти. Това са

20

разходите, свързани с размяната на правата на собственост и тяхната защита. Те могат

да се разглеждат и по-общо, като разходи за издръжката на икономическата система.

Според неоинституционалната теория държавата има следните функции:

първо, спецификация и защита на правата на собственост. При условие на

ненулеви транзакционни разходи разпределението на правата на собственост оказва

влияние на ефективността на използването на ресурсите;

второ, създаване на канали за обмен на информация. Равновесната цена се

формира на базата на развитие на информационната инфраструктура на пазара,

позволяваща на неговите учатници да разменят информация с минимални разходи и

минимални изопачавания;

трето, разработка на стандарти за мерките и теглилките. Дейността на

държавата в това направление позволява да се снижат разходите за измерване на

качеството на разменяните стоки и услуги, а в по-широк смисъл към разработването на

универсални мерки се отнася и организацията от държавата на паричното обръщение;

четвърто, създаване на канали и механизми за физически обмен на стоките и

услугите. Инфраструктурата на пазара включва в себе си не само обмена на

информацията, но и каналите за физическо движение на стоките и услугите

(транспортната мрежа, местата за търговия и др.)

пето, правоохранителна дейност и изпълнение ролята на трета страна в

конфликтите. Възникването на непредвидени обстоятелства при изпълнение на

договорите изисква вмешателството на трета страна, обикновенно съда, за създаване

на гаранции срещу опортюнистическо поведение на страните по договора в условията

на посочените обстоятелства;

шесто, производството на чисти обществени блага поражда проблема за

“гратисчията”(пасажера без билет, този, който не би платил, ако това зависеше

само от него), което изисква използването на държавно принуждение за финансиране

на тяхното производство ( на първо място, такова чисто обществено благо, като

националната отбрана, в по-малка степен здравеопазването и образованието като

смесени блага).

Функционирането на държавата, както и на всяка друга организационна

структура, е свързано с транзакционни разходи. А те са толкова по-големи, колкото

повече държавата встъпва като гарант за изпълнение на договорите. Властните

отношения, възникващи между индивидите и държавата, имат сложен и позиционен

характер. От една страна, индивидите делегират на държавата заедно с правото на

21

контрол и правото за предаване от държавата на контрола на свои представители –

държавните служители. От друга страна, индивидите делегират правото на контрол

не на конкретно лице, а на заемащите определени позиции в държавната структура

фунционери, бюрократи.

Колкото по-активна е ролята на държавата в спецификацията и защитата на

правата на собственост, толкова по-сложна е вътрешната структура на държавата и по-

голяма е численността на държавните чиновници, а от там и опастността за

изкривяване на циркулиращата вътре в държавния апарат информация. Освен това

нарастват разходите за мониторинг и предотвратяване от държавата на

опортюнистическото поведение на своите представители бюрократите, за пресичане на

корупционните практики и т.н..

Каквито и действия да предприема държавата, тя трябва да се предпазва от две

неща: първо, държавното вмешателство никога да не превишава критичния праг, зад

който настъпва отслабването на пазарния механизъм и пада ефективността на цялата

икономика и второ, да се стреми да ограничи монополното си присъствие в сферите, в

които подчиняването на закона е свързано с високи транзакционни разходи. Това

означава, че не само пазарът е подвластен на провали и може да покаже дефекти, но

същото може да сполети и държавната намеса в икономиката. Затова в съвремената

икономическа литература се говори за “граница” на държавната намеса.

“Провалите” на държавата в процеса на регулирането могат да имат

например, следните измерения:

първо, несъответствие на доходите и разходите. За разлика от бюджета на

обикновените фирми, бюджета на държавата съвсем не е ограничен абсолютно, той

може да се характеризира с бюджетен дефицит. Значително по-трудно е да фалира

държавата, даже в случаите когато тя се окаже неспособна да изпълни задълженията,

които предварително е поела;

второ, отсъствието на ясни критерии за ефективността на нейната

дейност. За фирмата критерият за ефективност е постигната печалба. За държавата

много често това са изработените от самата нея стандарти. По такъв начин, дейността

на държавата се оценява по зададени от нея критерии: ръст на бюджетните приходи,

експанзията на държавния контрол и т.н.;

трето, голяма вероятност постигнатите резултати да се отличават от

предврително поставените цели. Нарастването на информационните разходи и на

22

разходите за мониторинг и контрол, съпровождащи развитието на държавата, създава

предпоставки за систематическо отклоняване на реализираните задачи от поставените;

четвърто, неправомерното разпределение на ресурсите. Теорията е въоръжила

държавата с няколко стандарта за справедливост при оценка на начина на

разпределение на ресурсите, когато транзакционните разходи са различни от нула –

оптимума по Парето, правилото на Калдор, правилото на Ролз и много други, за които

ще стане дума по-късно в курса по икономическа теория.

Затова специалистите смятат, че държавата е изправена пред възможността да

избира не между две идеални ситуации, а между няколко несъвършенни алтернативи.

Според тях изборът между пазара и държавата фактически е избор между различните

степени и типове несъвършенства. И в заключение, не съществува абсолютна граница

на държавата и не съществуват оптимални размери на държавното вмешателство в

икономическия и социалния живот, безотносително към конкретните исторически

реалии.

10.4. Държавата и икономическите институции в преходния период

Въпросът за ролята на държавата и на икономическите институции в преходния

период принадлежи към числото на най-дискутираните въпроси в теорията за

трансформацията на обществото от една икономическа система към друга

икономическа система.

В периода на административно-командната система държавата беше по

същество единственият собственик на производствените ресурси и единственият

стопански субект. Социално-икономическият модел, които просъществува повече от

седем десетилетия в Източна Европа се опираше на фундаметна на всевластната

държава. Този фундамент беше съставен от два основни институционални блока –

тоталната държавна собственост върху средствата за производство и задължителното

планиране. В такава система почти не оставаше място за пазара и независимата

стопанска дейност на индивидите.

Разпадът на съществуващата административно-командна система разруши и

основите, върху които се изграждаше целият икономически живот в бившите

социалистически страни. Много бързо изчезнаха онези “правила на играта”, върху

които бяха разчетени действията на икономическите организации и предприятия, а

23

новите, пазарни принципи и механизми на стопанска дейност, възникнаха съвсем не

изведнъж. При това предишните стопански субекти по своята организационна и

производствена структура малко съответстваха на изискванията на пазара.

Първоначално тяхната икономическа дейност не беше осигурена нито с нормативно-

правна уредба, нито със съответните финансови учреждения, нито с другите,

необходими институции на пазарното стопанство.

В първата половина на 90-те години на двадесети век Янош Корнай

характеризира тази ситуация с израза “нито план, нито пазар”, а институционалната

криза в преходния период нарече “трансформационен спад”. По такъв начин

загубването от страна на държавата на нейните собственически и разпоредителски

функции доведе до изключително тежка социална и икономическа криза на

обществото. Високата “цена” на тази криза беше платена от преобладаваща част от

населението на страните от Централна и Източна Европа.

Ето защо въпросът за положението и функциите на държавата в преходната

икономика заема централно място в транзитологията – науката за преходната

икономика. Учените, които се занимават с изучаването на тази проблематика, както от

Изтока, така и от Запада, изповядват различни възгледи за това какво трябва да се

прави в тези условия и предложиха различни модели за тяхната реализация.

Първоначално надделяваше възгледа, според който трябва в максимална степен да

се освободи икономиката от държавното регулиране и да се предостави на пазарните

сили възможността да управляват поведението на стопанските субекти. Считаше се, че

това в кратки срокове ще доведе до закриване на неконкуретните производства и на

тази основа ще осигури необходимия икономически растеж.

Такъв подход оставяше настрана много важни проблеми на преходното

общество, например отсъствието на пазарни сили и механизми, способни да осигурят

преструктурирането на икономиката, а също и необходимостта от трансформация на

самата държава в субект на пазарната икономика. Това наложи да се привлече

институционалния подход към анализа на проблемите на преходния период. Според

този подход, способността на пазара към самоорганизация не е безкрайна и затова само

една либерализация на икономиката не е достатъчна, макар да е изключително важна.

Необходими са значителни усилия от страна на държавата по посока на формиране на

приемливи за цялото общество икономически правила и организации.

Затова от средата на 90-те години преобладаваща част от правителствата в тези

страни, започнаха да реализират икономически и политически реформи, които бяха

24

насочени според руския учен А. Н. Нестеренко в три посоки: развитие на пазарната

институционална среда; участие в структурното преустройство на икономиката;

трансформация на самата държава. В преходните икономики, решаването на тези три

задачи е значително по-сложно и изисква значителна по-голяма политическа воля от

управляващите.

Няма съмнение, че съвременният пазар се нуждае от високоразвита и стабилна

институционална среда, която по обясними причини не съществуваше в

административно-командната икономика. Както показахме в първа точка на тази глава,

нормите на икономическо поведение и съответстващите им организационни структури

могат да възникнат спонтанно, а могат да бъдат и резултат на целенасочена

нормотворческа дейност. Очевидно е, че кратките срокове, в които трябваше да се

извършат реформите, изискваше активната намеса на държавата при

институционалното проектиране.

Не по-малко значима е задачата за осъществяването на структурните

реформи, призвани да преобразят отрасловата структура по такъв начин, че ядро на

икономиката да станат наукоемките производства и технологии. Реализирането на

такава огромна задача, даже във високоразвитите пазарни икономики изисква

съвместни усилия на частния и държавния сектор. Доколкото частният сектор беше

слабо развит в началото на прехода, а в много случаи и имаше други интереси, се

наложи държавата поема по-голямата част от тази тежест. Но трябва да се има предвид,

че нейната финансова мощ не беше достатъчна за решаването на подобна задача.

Най-сложна обаче се оказа третата задача – трансформацията на държавата.

Обикновенно дискусиите за ролята на държавата за реформите на преходния период се

водят в плоскоста “повече държава или по-малко държава”. Такъв подход несъмнено

заобикаля наи-важната част на проблема: предишната държава, с нейните задачи,

функции и структура, които съставляваха органическа част от административно-

командната система, са съвършенно непригодни за новото общество. Затова въпросът,

по образното сравнение на един икономист, не стои в плоскостта “повече – по-малко”,

а в разбирането, че държавта трябва да стане друга.

Няма съмнение, че старите структури на държавната власт напълно прекратиха

своето съществуване и тя претърпя дълбоки изменения. Но държавата е далеч от това

състояние, което я характеризира като органическа част от пазарната икономика и

демократическото общество. Транзитолозите определят три условия за да се

трансформира държавата в условията на прехода: изграждането на гражданското

25

общество; разделянето на собствеността и властта; укрепване на пазарните механизми

за икономическо регулиране.

В продължение на голяма част от човешката история държавата се развиваше и

укрепваше като политическа и военна сила, стояща над обществото. С развитието на

пазарната икономика отношенията между държавата и обществото започнаха да се

променят. Появи се гражданското общество, което позволява на индивидите да вземат

върху себе си решаването на икономическите и социалните въпроси. Гражданското

общество по дефиниция е система от икономически, социални и други отношения,

които съществуват автономно от държавата и се опират на местното самоуправление и

гражданската инициатива.

По такъв начин, с развитието на съвременната пазарна икономика, държавата

постепенно започна да се превръща в сила, която е част от обществото, а не негова

противоположност, и разбира се, подлежи на контрол от страна на обществото. Това е

закономерен процес, отразяващ нарастналата роля на човешката индивидуалност в

новия, по-сложен и многообразен свят. Формирането на гражданско общество започна

още в началото на прехода, изградени бяха доста структури, приета са редица закони и

процедури, които дават възможност то да се прояви. Но по-голяма част от пътя за

реалното му вграждане и ефективното му присъствие в икономическото и социалното

развитие все още не е извървян.

Разделянето на собствеността и властта е второто важно условие за

трансформация на държавата. Реализацията на това условие означава, че правото на

владение на капитал трябва да бъде независимо от положението на индивида в

социалната йерархия и заемания пост в органите на държавното управление.

Нарастването на неговото богатство да е резултат от предприемаческата дейност или от

ефективното вложение на капитала, а не от достъпа му до лостовете на държавната

власт.

Разделянето на собствеността и властта означава още, че стопанският субект е

независим от тези решенията на държавната власт или на отделните държавни

чиновници, които нямат законова сила. Предприемачът не бива да бъде оставен на

произвола и корупцията на представителите на държавната власт. И още, държавната

власт не трябва да се намесва в стопанския живот на собствениците и предприемачите,

с изключение на случаите, установени от закона.

Укрепването на пазарните механизми за икономическо регулиране е

третото условие за трансформиране на държавата в новите условия. При развитото

26

пазарно стопанство икономическото регулиране има масиран характер и както вече

посочихме може да бъде доста ефективно. В условията на преходните общества,

изграждането на системата за регулиране се извършва стъпка по стъпка, като отделните

елементи се съгласуват непрекъснато един с друг, за да може чрез тези действия да се

изгради единна, взаимосвързана система на икономическо регулиране.

Трябва също да се отчетат още две специфични особености на държавата в

преходната икономика:

първо, в този период държавата не просто трябва да коригира “провалите на

пазара”, но да поеме и някои функции, които в развитите икономики се изпълняват от

дуги икономически субекти – например, банковите институции;

второ, постсоциалистическта държава трябва да бъде инициатор и субект на

икономическите реформи в такива област като отношенията на собственост,

преструктурирането и санирането на предприятията, данъчната система, бюджета,

развитието на конкуретната среда, подкрепянето на малкия и средния бизнес и много

други.

От всичко казано до тук става ясно следното: трансформацията на държавата

трябва непременно да се предшества от трансформацията на институциите, защото е

важно да се осигурят две фундаментални изисквания на институционалния подход:

първо, институцоналната приемственост. Социално-икономическата система

не може да се трансформира отведнъж, защото изменението на огромния масив от

неформални институции, изисква дълъг исторически период. Зависимостта от

предходното развитие (path dependence), открита от Дъглас Норт е важна

закономерност на всяка една обществена трансформация;

второ, потребност от силни институции. В историята не е известен пример на

успешно развитие на икономиката в условията на политическа и социална

неустойчивост, защото това поражда високи транзакционни разходи и стеснява рамките

на икономическия обмен. Под силни институции, учените разбират такава съвкупност

от правила, които строго се спазват от икономическите агенти, и от организации, които

са способни да осигурят тяхното стриктно прилагане.

Крайната цел на тази трансформация трябва да бъде изграждането на

общество, характеризиращо се със следните черти: органическо единство и

взаимодействие между пазара и държавата; развитие на многообразни пазарни

институции; формиране на социално ориентирана икономика; изграждане на силно

социално партньорство; равноправна интеграция в световното стопанство.

27

О с н о в н и п о н я т и я

Норма

Правило

Институция

Права

Организация

Формални правила

Неформални правила

Институцията “Пазар”

Институцията “План”

Конституция на икономиката

Опортюнизъм

Държава

Обществени блага

“Външни” ефекти

“Естествени” монополи

Право на собственост

Транзакционни разходи

“Провали” на пазара

“Провали” на държавта

Гражданско общество

Институционална среда

Зависимост от предходното развитие

28