2010 г.

1

Съдържание

ЛЕЧЕБНАТА СИЛА НА МАГ АЛБЕНА.....................................................................................................................3УРОК ПО АЙКИДО................................................................................................................................................5ЛЮБОВНА МЕДИТАЦИЯ........................................................................................................................................7ДОМАШНО ПО МАТЕМАТИКА..............................................................................................................................9ДВАНАДЕСЕТ ПЕПЕРУДИ....................................................................................................................................10СКИНАРИ............................................................................................................................................................12ВАМПИРСКИ КОШМАР........................................................................................................................................15ИСТОРИЯ СЪС ЗВЕЗДИ И ПРОЗОРЕЦ...................................................................................................................16КАМЕРАТА..........................................................................................................................................................18ПИСМО...............................................................................................................................................................20ПАТРИОТ............................................................................................................................................................22МАЛКИЯТ СВЯТ..................................................................................................................................................262012....................................................................................................................................................................28БЯГСТВОТО НА ХАН ТЕЛЕРИГ............................................................................................................................31СЕЛСКИ ЖИВОТ..................................................................................................................................................34ЛЕКАРСТВОТО....................................................................................................................................................39КРЪГОВРАТ.........................................................................................................................................................42ПОКАЯНИЕ..........................................................................................................................................................45Лиценз...............................................................................................................................................................47

2

Лечебната сила на маг Албена

Коженият диван майсторски приклекна, за да поеме удара, стоварен му от маг Албена. След като намести удобно телесата си върху преданата мебел, врачката отмести поглед към още по-преданата си асистентка и я удостои с дълбока и искрена въздишка. Въздишката далеч задмина като ефективност командите и на най-добрия сержант от американската армия, и още не беше свършила, когато помощничката чевръсто и припряно подреди на масата, точно до вълшебното кристално кълбо, купища писма, от които лъхаше горест и надежда.

Следващият час бе погълнат от мощната вибрацията на магическия глас, който диктуваше отговорите на сътрудничката, в която никой, на пръв поглед, не би съзрял гениална машинописка.

Не ме разбирайте погрешно – Албена не бе никак лош човек, но твърде рано разбра, че човешкото нещастие и наивност са всъщност един доста печеливш и перспективен пазарен сегмент. Въпреки това, тя се стараеше, доколкото й позволяваха силите и следобедната дрямка, да отговаря обективно и справедливо, а и винаги изискваше лекарска диагноза, около която се завърташе и нейната препоръка.

- Отговор за А.Х. – пиши: „Уважаеми г-не, очевидно сте напълно здрав и нямате здравословни проблеми. Всичко е плод на Вашето въображение и аз бих Ви препоръчала специалния си амулет, изработен точно за такива случаи. За Вас ще направя и отстъпка, така ми диктува Духа, и Ви го предлагам срещу нищожните 79 лв, но само до края на месеца…”

Тук пръстите на асистентката замръзнаха върху измъчената клавиатура, защото нямаше никакъв смисъл да записва урагана от гневни думи и ругатни, който заплашително се носеше към нея. Обикновено приемаше по-философски избухванията на пророчицата, но този път бе настъпила опашката на любимия едноок котарак, който се лигавеше в краката й, и това, разбира се, си беше нелека карма.

След кратката, но наситена дандания, процесът по документиране на откровенията продължи.

- Отговор за Г.Р. – пиши: „Уважаеми г-не., незабавно трябва да дойдете при мен! Неизлечимата Ви болест, в комбинация с черната магия, която Ви е направена, ще Ви убият, ако не ме посетите, за да ви помогна…”

Скрита зад монотонния звук на клавишите, скръбта тихо и лепкаво мачкаше душата на сътрудничката, сразена от виковете и клетвите на маг Албена. И именно в тази скръб

3

следва да търсим вината за леката разсеяност на иначе старателната жена, благодарение на която г-н Г.Р. получи писмото, предназначено за г-н А.Х., а до г-н А.Х. стигна отговорът, първоначално замислен за г-н Г.Р.

Тази дребна наглед техническа грешка не се отрази по никакъв начин на дейността на нашата врачка, защото нито г-н Г.Р., нито г-н А.Х. някога се обадиха за посещение. Това, разбира се, имаше и своето обяснение – въпреки, че според лекарската диагноза бе напълно здрав, г-н А.Х. заболя и се влоши рязко, и роднините му го вкараха в болница, като не се вслушаха в горещите му молби за сеанс при маг Албена. За съжаление, той също толкова бързо и внезапно почина. А колкото до г-н Г.Р. – той реши, че може да се справи с въображението си лесно, като вместо за 79, си купи амулет за 9 лв от Женския пазар и, за всеобща почуда, победи рака.

4

Урок по Айкидо

Няма какво да се залъгваме, Стив си беше Айкидо майстор. Окичен с трети дан и няколко титли от престижни турнири, младият мъж наистина бе изкачил високи и скалисти върхове в бойното изкуство.

Сакът му за тренировки търпеливо го чакаше всеки ден, докато сивотата на поредната му работа изчезнеше като бледа мъгла, подплашена от буйстващия вятър на свободната вечер.

Някъде в същия този сак, до прилежно сгънатото кимоно, винаги имаше книги за Айкидо и Морихей Уешиба, както и собствената му чернова за „Принципът на ненасилието”. Но нито там, нито в портфейла му имаше снимка на момиче, въпреки че не липсваха кандидатки.

В последно време беше позарязал записките по книгата си, а философията и теорията му се струваха досадни, лепкави и мъртви. Залите го дразнеха, тренировките и състезанията вече имаха вкус на парникови, пестицидни домати.

И как не, след като мисълта, че никога не е имал схватка на улицата, в реалния живот, вече тежеше непозволено много. Жаждата за доказателство, че Айкидо е непобедимо и в джунглата на нерегламентирания бой, в схватка без правила, публика и съдия, отдавна се бе превърнала в мания, която душеше.

Всичко, които познаваха Стив, дори бегло, биха се обзаложили, че той няма да заяде с някого преднамерено, просто за да го ступа после. И биха спечелили баса, защото младият боец не искаше да си навлича карма с подобни постъпки, но за сметка на това твърде активно чакаше, някой да си го потърси сам.

Това, разбира се, не се случваше. Поне до онзи следобед в метрото. Въпреки че беше прилично пийнал, мъжът на средна възраст с вид на строителен работник, се владееше прекрасно. Още по-добре се справяше с разбутването и нагрубяването на пътниците, и без това стреснати от едрото му телосложение.

- Ето го моят миг – каза си Стив, а през тялото запрепуска сплав от адреналин и радост. – Ще го изчакам да ме приближи и бутне.

Лицето и мускулите му заприличаха на стоманени въжета, после се отпусна с дълбока въздишка. Една жена се разпищя, възрастен господин се развика към насилника. Стив се приготви.

Погледът му се изпълни с жълта, леко намачкана, риза, после чу глас:

- Ей, приятел, какви ги вършиш, бе? Никой от нас тука няма нищо против теб, но виждам, че ти е кофти. Ела, братле, седни до мен и разправяй какво е станало.

5

Среброкосият мъж в жълто, който внезапно се изправи и застана между строителния работник и Стив, излъчваше неподправена добронамереност, способна да стопи и сладолед в добре работещ фризер. Миг по-късно, позастарелият хулиган седеше и се оплакваше от живота, облегнат на рамото с жълта риза.

Стив преглътна и осъзна факта, че току-що бе получил важен урок по Айкидо.

6

Любовна медитация

Отчаяно беше търсил любовта през целия си живот, но съдбата категорично му бе показала среден пръст. Като бе изучавал образа си в огледалото, както и външния вид на другите мъже, той оставаше с твърдото убеждение, че никак не е грозен. Тази хубава новина беше донякъде помрачена от неприятния извод, който следваше – просто беше смотан.

Любовният поток си прокопа друг път към морето на живота – Валери се обърна страстно към духовното. Някъде сред дългите редици от окултни томове и часове, прекарани медитация, в главата му се роди идеята за безбрачие, целомъдрие и чистота.

„Ето за това не ми е вървяло с гаджетата” – мислеше си той. „Така е трябвало да стане, за да се пробудя за истината.”

Разбира се, някои автори и гурувци застъпваха тезата за сродните души, вечната обич и единство, но тя бе яростно смачкана още в зародиш и захвърлена в най-тъмното кътче на съзнанието му. Не можеше да й позволи да залива със спирт любовната му рана.

Обичаше духовните практики. Когато медитираше, забравяше за гадното си ежедневие и се потапяше в странния свят на цветни кръгове и приятни емоции. Нямаше как, а всъщност и с кого, да ги опише и сподели. Това засилваше усещането за самота и втвърдяваше устните на решимостта му – знаеше, че пътят на избраните е тесен, труден и трънлив.

Както всяка сутрин и тази, точно в пет, той затвори очи, за да полети натам, накъдето го повеждаха крилата на неспокойната му мисъл. Е, ранният час си казваше думата и твърде често Валери се приземяваше в царството на Морфей.

Сънят му го отведе в странен храм, с колони от полускъпоценни камъни, разположен на нереално зелена поляна. Десетки красиви момичета танцуваха, хванати за ръце, а навсякъде се редуваха ярки и нежни цветове. Музиката беше просто убийствена – красива и проникваща, тя звучеше и вън, и вътре в него. Но мелодиите бледнееха пред хубостта на девойките и това бе още по-убийствено за горкия, спящ аскет.

Валери ги зяпаше и искаше да прегърне всичките. Да се влюби тях. Устните му се раздвижиха, за да промълвят непознато име и едно от момичетата се обърна и впери поглед.

В него.

Черните като кафе очи мигновено опърлиха душата му, кестенявите й коси го замилваха нежно, червените й устни обещаваха любов. Незнайно чувство запали пъпа му и завихри кръвта, сърцето полудя.

Девойката се приближи, с усмивка му подаде венец от алени рози.

7

Чувството от пъпа избухна и Валери умря от щастие.

Събуди се, удавен в пот и възбуда, и след няколко минути осъзна студената истина – не се намираше в никакъв божествен храм, а на проклетото си, разхвърляно легло.

С мъка накара краката си да го довлачат до банята и завъртя крана със синя точка.

Ледената вода го върна в тялото му.

Наля си от чешмата и се върна в спалнята – спешно се нуждаеше от дистанционното на телевизора.

Пръстите му се разхлабиха, а счупеното стъкло направи пода бляскав.

Валери изобщо не обърна внимание на изпуснатата чаша – погледът му бе прикован към свежия венец от кървавочервени рози до леглото.

8

Домашно по математика

Мразеше сутрешните лекции. Бяха рано, твърде рано. По математика, разбира се. Така или иначе, почти всичко беше математика. По дяволите, да беше кандидатствал друго, поне нямаше да се налага да става, когато и най-амбициозните петли ощя спяха дълбоко.

Черна дъска, тебеширени формули, дълги по три реда, оловни клепачи. Гласът на професора звучеше все по-глухо, картината се размиваше и прекъсваше.

Събра сили и прошепна на съседа:

- Не ме буди.

Все пак го събуди. Подвикна му от вратата на тръгване и се загуби в тълпата от студенти, които препускаха из коридорите.

Огледа се, беше сам в залата. Лениво преписа задачата от дъската. През ума му се провлачи сънената мисъл, че обича домашните, защото винаги можеше да поспи, докато ги решава. Тръсна глава, за да се оттърве от лепкавата глупост и се затътри към стаята по информатика.

Справи се с домашното. Жалко, че проспа лекцията, защото никак беше лесно, три дни се тормози с него. Но сигурно затова накрая беше особено доволен – дотолкова, че не дочака следващото занятие, а посети професора в приемното му време. Всъщност използваше всеки сгоден случай да се изтърси в кабинета му, това му вдъхваше странна увереност, която го крепеше по време на безкрайните сесии.

Белокосият преподавател вече десетина минути се взираше в листа със задачата.

„Трябва яко да съм се осрал.” Усети как китайски иглички прободоха тялото му, а на глас каза:

- Сгрешил съм, нали?

- Де да бяхте сгрешил колега, де да бяхте сгрешил…

- Моля? В смисъл?

Професорът се изправи, а гласът му трепереше, все едно пред него стоеше грозно, разсекретено от американска база извънземно.

- Ами…такова…всичко е вярно…Само че това не беше домашно! Та това е един от примерите, които ви дадох за материала „Нерешими задачи”!

9

Дванадесет пеперуди

Бяха дванадесет, всяка със своя цвят. Красиви и нежни, но огромни пеперуди, закачаха се с мен. Не, не бяха никак страшни.

Обичам да си играя, особено с мама и тате, но луната ме изненада с тях – създанията с ефирни крила.

Говорих им, а те летяха в кръг, кацаха навсякъде и обагряха въздуха.

Родителите ми изглеждаха доволни, защото не трябваше да се занимават с мен. Те често казваха на брат ми, че добрите деца си играят сами. Казваха също, че след работа са уморени.

Имах си гости и бях заета. Мама и тате също бяха с приятели в хола, всички бяха много шумни и плашеха пеперудките. Но аз ги милвах, така се успокояваха.

Възрастните пиеха, шегуваха се и говореха за други хора. Беше им весело.

Играех си.

Те още си наливаха в чашите, думите им се чуваха все по – силно, сякаш ми говореха в ухото. Бях в другия край на стаята, но никой от тях не забелязваше с кого си приказвам.

След малко усетих, че големите вече не се смееха, лицата им станаха намусени, сериозни и страшни. Няколко пеперуди си тръгнаха и не се върнаха вече.

На леличката с черната коса й звънна чантата, очите й станаха цепки, изпразниха се и тя взе да се кара на телефона.

Зелената и жълтата пеперуда изчезнаха.

Татко се развика на дебелия чичко срещу него, устата му стана крива, но мама настъпи новия му чехъл.

Червената и синята се изпариха.

После баща ми се скара с мама, очите й се наводниха и тя се скри в спалнята. Понякога се крие там от него.

Отлетяха нанякъде и последните три пеперудки, те ми бяха любимите. Знаех, че няма да се върнат.

Останах сама. Разревах се. Исках някой да ме гушне и да ми каже „дза”.

Мама дойде, очите й още приличаха на езера.

10

Аз съм Мариана. На шест месеца съм и когато порасна, няма да помня пеперудите.

11

Скинари

Лятото беше в разгара си, беше необичайно горещо и слънцето пареше, като истинска пещ. Момчетата се забавляваха някъде по морето, най-вероятно на юг, към Царево или Синеморец. Мартин не беше с тях. Не тръгна.

Всъщност, щеше да отиде и той, разбира се. Никога не би изоставил своите момчета, своите бойни другари, както обичаше да казва, полушеговито, полунаистина. Но в крайна сметка не тръгна.

Миналата седмица бяха на купон. Тъкмо бяха сгащили трима цигани и ги бяха размазали, та отидоха в приповдигнато настроение. Имаше много пиячка и мадами, та бързо се бяха насвяткали. Само Мартин държеше фронта, но не защото беше водач. Просто цялото му внимание беше приковано в мургавата хубавица, която му хвърляше огнени погледи. Беше му позната отнякъде, но не можеше да се сети.

„Не може да е циганка…”, мислеше си той, „макар, че има нещо…”

- Здрасти, аз съм Фани. – прекъсна мислите му мургавата красавица.- Мартин. Познаваме ли се?- Мнеее, не мисля… Щях да те запомня.

Момичето го погледна дяволито и седна до него.

Определено беше красива, притежаваше особен чар. Черните й очи пареха като въглени и те караха да гориш и ти. А Мартин не беше влюбчив, напротив. Но тази жена го караше да се чувства особено, сякаш не бе той.

Съвсем скоро Фани се изгуби в мускулестата му прегръдка и те заприличаха на двама влюбени на купон в Студентски град.

Цецо Плувката, помощникът на Мартин, ги гледаше неодобрително и враждебно от ъгъла на стаята. Не че му дремеше какво гадже ще забие Марто, ама тая мургавата не му харесваше. А и Мартин киснеше с нея цяла вечер, дори не погледна момчетата. Нищо, утре ще я зареже тая скочубра, помисли си сто и тридесет килограмовият скинар и лицето му се изкриви в ехидна гримаса, която го направи още по-грозен.

- Марто, утре кога ще палиме? – Цецо най-накрая реши да прекъсне влюбените гълъбчета.

- Айде, тръгнете утре вие с момчетата, аз ще дойда по-натам.

Мартин дори не го погледна, а Цецо Плувката остана като ударен от нечие кроше. Но като стар кадър, бързо се окопити и сви безразлично рамене:

- Ми, както кажеш, бос, купонът и мадамите са там…

12

Мартин махна небрежно с ръка, а с другата притегли видимо доволната хубавица към себе си.

Той се чувстваше като цар. Беше водач на една от силните банди, които се нароиха последните години. Половината население на България беше станало циганско и скинарските групи се множаха повече и от ромите. Полицията беше напълно безсилна, а България беше заплашена от Евросъюза с изключване, ако не овладее положението. Но това Марто Бокса (така му викаха заради силния удар) изобщо не го интересуваше. Усещането за недосегаемост го опияняваше. Обичаше да се боят от него, страхът на другите му действаше като наркотик. И за него бе съвсем нормално да мрази циганите – те не бачкаха, а само крадяха и правеха мизерии. Това негово твърдо убеждение беше обагрило целия му мироглед, и той с радост прочистваше нацията.

Прекараха нощта заедно. Имаше някаква магия. През Мартин бяха минали много момичета, но с Фани беше различно. Дива, страстна, и в същото време – нежна нощ.

Събуди се към обяд. Лятото беше разгара си. Момчетата бяха вече заминали, най-вероятно на юг. Навън слънцето жулеше безмилостно. Понечи да стане и да си хвърли една вода, но не успя. Огледа се наоколо. Фани я нямаше.

„Не трябваше да идвам у тях” – помисли си Мартин и се опита да я извика. Опитът му претърпя пълен провал. Опита пак и пак, но от устата му не излизаше и звук.

Ледена пот напои челото му и замъгли погледа му. “Какво става тук, да не съм умрял?” Усети как се задушава от животинска паника. Огледа се отново. Стаята й бе голяма и полупразна.Чуха се човешки гласове.

Вратата се отвори шумно.

Фани влезе, последвана от двама мъже с бронзов тен, облечени спортно елегантно. Всички бяха цигани.

Мартин се напрегна да се изправи, но остана прикован за голямата спалня. Фани го гледаше с огнения си поглед, но в него вече нямаше и следа от флирт. Беше пълен с изгаряща омраза.

Без да обели дума, единият от мъжете го стисна и му изви ръката все едно бе гумена. Със сръчен и отработен жест, Фани му би последователно две инжекции с тъмна, мътна течност.

После го изгледа с погнуса и с рязко, бързо движение хвана косата си и я дръпна. Беше перука. Показа се къса, тъмнокестенява коса, която я правеше да изглежда още по-красива.

- Сега позна ли ме? Или да ти припомня? Сигурно не ме помниш, навярно си очернил много момичета. Е, преди 3 години изнасили и мен. Майка ми е ромка, баща ми – българин. В онзи прокълнат ден бях минала да я видя, когато нахълтахте, като говеда, с твоите изроди в махалата и млатехте наред. После ти ме хвана и ме качи в колата си,

13

закара ме на Витоша. Когато успях да се добера до вкъщи, разбрах, че мама е починала от раните, на път за болницата. И сега ще си платиш за всичко!

Мартин направи отчаян опит да се раздвижи и да каже нещо.

- О, не се мъчи, били сме ти инжекция. След осем-девет часа ще може да се движиш, но няма да можеш да говориш. Какво, смееш ли се? Да, знам, че ни нямате за хора, но сега ще минеш през това, което изпитваме ние. Поне за кратко, само за миг. Я го вдигнете го пред огледалото.

Двамата мъже изправиха Марто Бокса и, ако не беше ням, сега със сигурност щеше да загуби дар слово. Пред него стоеше як, мургав тип, много тъмен – почти син.

- Мдаа, пигментирали сме ти кожата. Щеше да си много готин циганин, жалко. Сбогом, красавецо.

Фани излезе, а след нея и двамата й безмълвни, мрачни спътници. Мартин съвсем полудя. Всичко е сън, всичко е сън, повтаряше си той, а унизителната паника го задушаваше. Следващите седем часа се разтегнаха в цяла вечност. После дойдоха пак онези двамата и го натовариха в багажника на голяма, тъмна кола.

Мартин не подозираше, че ще го оставят близо до бара, където се събираше със своите момчета. Не знаеше също, че те не бяха заминали за море, а Цецо Плувката ги беше събрал тук, за да търсят боса си. Без него не тръгваме, беше отсякъл Цецо. Никак не бе харесал мургавелката, а и имаха страшен махмурлук.

Двамата цигани носеха черни маски. Спряха колата близо до бара и изнесоха Мартин. Той се опита да свие ръката си на юмрук и успя. Но само толкова. После мъжете се отдалечиха в посока заведението. С неистово усилие Мартин успя да се изправи и да се подпре се на полусъборената ограда до него. Не можеше да си стои на краката.

В това време маскиран мъж се показа пред вратата на бара и извика:

- Ей, вънка има мангал!

После се стопи в здрача.

Пръв изкочи Цецо Плувката, а след него поне десетина яки, бръснати момчета. Огледаха се и видяха Мартин, който се опитваше да се закрепи около оградата. Скочиха върху него и започнаха да го млатят. На Цецо му се стори, че мангалът иска да им каже нещо, но само си отваряше устата и жестикулираше. Даже за миг му се стори познат, но беше вече тъмничко и сигурно се бъркаше.

Десет минути по-късно, Мартин, цял в кръв, лешеже на два метра от оградата, за която се беше хванал. Последната мисъл, която му беше минала през главата е, че бяха размазвали и други неми цигани, които не се съпротивляваха, а само се опитваха да кажат нещо с жестове…

14

Вампирски кошмар

Георги се прибра скапан от офиса и ядно хвърли чантата с лаптопа на коженото канапе. В момента имаше годишно приключване и покрай това – тонове домашна работа.

Дори не се преоблече, седна пред компютъра въоръжен с чаша кафе и впери очила в счетоводната си програма.

Танцът на цифрите ставаше все по-странен и ориенталски, докато накрая призрачните им тела се изпариха нагоре, към тулбара на програмата.

Изчезнаха и сметките, и софтуера, но това не смути Георги, защото в момента имаше по-важна задача.Бяха трима, но усещаше, че именно той е най-кръвожадният. Другите го слушаха и следваха. Навъртаха се около голяма, двуетажна къща, със странно големи тераси и двор, в който дори огромният басейн изглеждаше като жалка, среднощна локва, родена от вечерен дъждец.

Не беше трудно да изчезнат сред английски подстриганите, стройни храсти и да зачакат влюбена двойка младежи да се запъти към все още, свободната беседка.

Беше гладен и жаден заедно, странно усещане, вълче чувство. Или вампирско.

Див като звяр, устата му гореше, очите му се пълнеха с кръв.

Появи се мъж, който се държеше като собственик на къщата и дръпна едно от момичетата встрани. Дъщеря си. Скара й се, телефонът му звънна.

Бяха далече, но един вампир чува и вижда всичко.

Веждите на бащата се сближиха, но линия от кожа ги раздели. Разговорът беше по-важен от конското и той се запъти към тихата част на двора. Докато троснато повишаваше тон, се вмъкна в беседката и седна. После се изправи нервно, дясната му ръка чертаеше невидими въздушни фигури.

Всичко стана за миг, мястото за влюбени отново бе празно.

Беше пълнокръвен и вкусен. Познаваше лицето му от телевизията, известен политик.

Зъбите му се впиха и отвориха път на алена река.

Спътниците му го затеглиха назад, искаха да го разделят с жертвата. Единият процеди в ухото му – „Не пий от този, отровен е.”

Но той беше силен и гладен. И жаден.

Топлата течност зарадва стомаха му, запулсира из вените и загря тялото му. Беше щастлив и свободен едновременно, хубаво чувство. Вампирско.Но изведнъж се вцепени, тялото му се сгърчи и скова, като посечен падна в ямата на мъртвешкия сън.

15

Георги се събуди, удавен в пот и горчиво чувство. Скрийнсейвъра на компютъра го върна в реалността – досадна, но безкръвна. Взе си бърз и хладен душ, после отново се сгъна пред лаптопа.

В това време едър и мощен вампир се душеше в миризливия облак на болен кошмар.

Докато двамата му приятели го влачеха към оградата на голяма, двуетажна къща, кръвопиецът бълнуваше, че е мижав, очилат човек, който трябва цяла нощ да бачка и да си говори с цифри.

История със звезди и прозорец

Жегата ни душеше. Погледнах безпомощно отворения прозорец и изругах. Вместо да се наливам с бира в някое плажно капанче, аз седях на проклетия и последен, девети етаж на нагрятата панелка и се заяждах с Алек. Водехме любимия си спор за след третата бутилка за онези негови глупости – таро, хороскопи, звезди и тем подобни дивотии.

Дишах собствената си пот, слушах новото откритие на Алек, че според хороскопа му щял да умре на 32 години. Изпуснах си нервите.

Не ме разбирайте погрешно, той беше най-добрия ми приятел и бъзиците ни винаги бяха дружелюбни и с мярка. Ей така – за веселба. Но този следобед августовското слънце стопи търпението и запали раздразнение, което не се беше появявало преди.

- Виж какво, спри с тези глупости, бе! И вместо да си даваш парите за тези смешни книжлета, айде вземи си купи един климатик, а?

- Не са глупости, бе! Колко неща съм познал досега? Не улучих ли за Мариана, а? Казах ти тогава, нали? А за баба ти? Да не споменавам за новата работа …

- Абе, Алек, я стига, бе! Мариана, стринка ми, на баба ми хвърчилото! Кви ги дрънкаш бе, тук за смърт става въпрос! Нали сега си на 32? Ще ти фрасна един, да знаеш!

За моя изненада, ръката ми трясна масата, като лиши и двама ни от останалата бира в чашите, както и от самите чаши. Алек скочи като младо кенгуру, за първи път го виждах със стиснати юмруци, а изцъклените му очи ме гледаха страшно.

Изсмях се.

- Не ми се хили бе, неблагодарник! Видях го в хороскопа, в тарото, а проверих и с махалото. Сигурен съм. И внимавай аз да не ти ковна един.

- Абе що не си завреш хороскопа и махалото някъде, а?

- Иска ми се да ти видя изражението, като разбереш, че съм прав.

16

Точно тогава му предложих да се хванем на бас. Той махна с ръка и отстъпи леко встрани. Очите му ме гледаха тъжно. Стана ми кофти.

- Добре, виж, извинявай, аз…

Не успях да довърша, устата ми замръзна, стомахът ми стана болезнена топка, и изчезна в изтръпналите ми крака. Хиляди остри игли пронизаха тялото ми, а широко отвореният прозорец се изви като змия и запълзя нагоре.

Същият прозорец, който току що погълна Алек.

17

Камерата

Дик изруга тихо, най-мразеше да остава последен на работа. Чувстваше се прецакан. „Защо все аз работя най-много?” се питаше, докато нещо средно между умиление и съжаление към него самия го превземаше целия. Всъщност Дик съвсем рядко оставаше след другите и това щеше да му коства твърде много.

„Така, успокой се”, каза си той – „Ще видят те като напусна.” Тази мисъл го зареди с енергия и той се отправи с бодра крачка към хладилните камери. Всички бяха затворени и той се обърна, но почти веднага се спря.

- Абе няма само аз да съм балъка в тоя склад, айде ще им… Отивам да си взема един бут, изобщо не ме интересува.

Щастлив, че е намерил чудесен начин да се компенсира, Дик с усмивка на уста се озова в първата камера – сега светът му се струваше далеч по-справедлив.Но блаженото чувство на току-що възмезден страдалец бе бързо изместено от неприятна изненада – камерата бе празна. Но и това чувство не трая дълго – то бързо се превърна в ужас, породен от един-единствен звук – този на хлопваща се врата.

Бялата врата пое ударите на обезумелия мъж без да помръдне. Дик крещеше неистово и сипеше юмруци, докато омалялото му тяло не се строполи на пода. Знаеше, че температурата в тази камера е около минус 20 градуса, знаеше, че е само по тениска и тънки панталони. „Не, няма да се предам” каза си полугласно и заблъска отново. Все пак комплексът имаше охрана, със сигурност щяха да го усетят. Тази мисъл го ободри за кратко. Но никой не чуваше, а отровните пипала на страха трептяха във всяка вена и пръскаха ужас. Ох, ще замръзна, ще умра… Младият мъж седна и зарида с все сила. Ох, майко, ще замръзна, ще замръзна, оооу…

Старши инспектор Никсън паркира точно пред склада. Здрависа се със сержанта и съвсем небрежно се запозна с директора на фирмата.

- Какво имаме сержант?

- Труп в една от камерите, замръзнал е. Явно се е заключил по невнимание, но…

- Или някой го е заключил, нали? Никога не трябва да правим прибързани заключения.

- Но, инспекторе….

- Старши инспектор – каза Никсън и стрелна с поглед смутения директор, който се опита да се включи в разговора. После забеляза и обърканата физиономия на униформения му спътник.

„Уф, аман от смотаняци” помисли си старшият и рязко им обърна гръб.

18

Упътен от двама редови, Никсън бързо стигна до фризера-убиец, където лежеше сгърчено тяло в заскрежени работни дрехи. Но още като прекрачи прага на камерата, инспекторът усети, че нещо не е наред.Въпросителния му поглед потърси очите на сержанта, който го бе догонил, следван от бледия мениджър.

- Никсън, камерата не е била включена. – промълви глухо колегата му.

19

Писмо

Розенберг се вцепени пред нагънатия лист жълтеникава хартия. Погледът му се плъзгаше по разкривените букви и се губеше между редовете. Остави писмото настрани и долепи телефонната слушалка до ухото си. Силно и до болка.

- Ела за малко, моля те.

Вратата се трясна от станалото течение, но бледият, сух мъж не трепна, а ръцете му отново държаха писмото, което дори нямаше плик.

- Густав, какво ще правим с това?

Погледите на двамата се кръстосаха над листа и сякаш едновременно прочетоха получателя : „За Господ защот го моля за помущ”

- Що за глупости? – провлачи Густав и кимна към препълнения кош за отпадъци.- Първо го прочети, моля те. – гласът на Розенберг прозвуча сопнато и колегата му се подчини машинално.

„Господи моля те много да ми помогнеш. Мама и тате са омрели но аз имам братче. Но то е малку обаче нямаме храна и искам да ни пратиш. Ние сме под малкия мост на ф края на реката наистина много те моля да ни пратиш малку храна и дрехи може. Мама ме научи да пишъ и аз ти пишъ да ни пратиш и играчки”.

- Розенберг, какво е това, на Господ ли ще го пращаш? Аз съм сигурен, че е глупава шега, даже знам кой е – Ханс от 3-та станция, нали той…

- Ходих там. – Гласът прозвуча глухо и особено.

- А?

- Сред боклуците наистина имаше две хлапета. Беше привечер, вчера след работа, здрачаваше се, но там долу ми се стори още по-мрачно. Гледах ги, не посмях да се приближа.

- Хм, виж, не сме сигурни, че са те, всеки може да го е написал и пуснал. Колко такива драсканици хвърляме?

- Густав, не знам за хвърлянето, но аз видях децата. Те бяха там, съвсем живи и истински, и в този миг аз не можех да ги различа от моите собствени. И да не мислиш, че съм спал тази нощ, а?

Густав сведе глава, а ръката му се озова на рамото на дългогодишния му колега.

- Да съберем отдела, а? Всеки ще прецени дали да даде нещо, аз ще го занеса под моста.

20

Прикрита от облаците, хладната вечер дойде по-рано. Две сенки с детски гласове скачаха под стария мост на края на града. Улисани в играта, те не видяха високия пощальон, който се приближи откъм прашния път.

- Търся двете братчета, които живеят под моста. – мъжът се опита да прозвучи бодро, но гласът му издайнически трепна.

- Това сме ние. – По-голямото момче смело пристъпи напред. – Имаме писмо ли? – попита с надежда детето.

Стомахът на Розенберг се сгъсти в твърда топка, но той се усмихна широко и отработено.

- О, да, писмо и голям, тежък пакет. Подпишете се тук и е ваше. – В протегната му ръка имаше пурпурна писалка. – Ти нали можеш да пишеш?

- Мога, мога. Мама ме научи.

- А да четеш?

- Мога, чичо, мога, дай ми пакета.

Дълго след като сухият, блед мъж си бе тръгнал, двете момчета още си играеха с малките дървени мечове, които намериха в кутията. Бяха се наяли донасита с най-различни лакомства, а топли, вълнени одеяла щяха да ги приютят в тъмнината.

Със съдействието на началника на 4-та пощенска станция, Густав Клаус, още на следващия ден децата бяха настанени в най-хубавия приют в града. Те дълго време разказваха как са получили подаръци и писмо от Господ.

21

Патриот

Лари живееше в малка страна, може би затова и тук имаше толкова патриоти и националисти. Той, за разлика от много други, си признаваше, че е малко краен, а не просто «някакъв си родолюбец», както сам се изразяваше, с тънка, презрителна усмивчица. Национализмът бе подклаждан и от незавидното положение, което републиката имаше в съюза Х., от който бе част.

Тази вечер радостта му от избирането за градски лидер на най-влиятелната националистическа партия, на която той бе посветил голяма част от живота си, бе помрачена от особено неприятно събитие. Вместо да се налива с бира в любимата си кръчма с приятели, да празнува до забрава и да загуби гласа си, в опит да изпее всички народни песни, той обикаляше улиците, като загубено домашно куче.

Навел едрата си глава, Лари стискаше големите си ръце в юмрук, опитвайки се да скъса джобовете на модерните джинси, а мисълта за Ана му тежеше като камък. Току-що се бяха скарали жестоко, чу от себе си неща, които не бива да излизат от ничия уста. Кънтяха последните му думи, точно преди да тресне врата – «Късам с теб!», слепоочията му пулсираха с лудия ритъм на безсилната ярост. Обикаляше из центъра, без да гледа накъде върви, а умът му прожектираше различни сценарии. Той се опитваше да пренареди думите в нови изречения, мечтаеше да върне времето назад 1 час назад. Искаше сега да е с Ана под ръка, и пътя да ги води към любимата му кръчма, където да пият с приятелите бира до зори и да хвалят красивата си родина. Искаше тя да е тук, притисната силно до него, да се наслаждава на погледа й, пълен с обич и гордост. Ядът изпълни със сила напомпаните му мускули, и той замахна във въздуха, за да се освободи от напрежението. Или може би се опита да прогони въпроса – «Как можа да го направиш?». Лари се спря за миг, а на лицето му се четеше облекчение. Беше решил – Ще се върне и ще се извини. Да!

-Накъде по-дяволите бях тръгнал? – попита доволно и едва чуто себе си и тръгна в посока квартирата на Ана. После се спря и затърси с поглед цветарска будка.

Към него се приближи млад мъж.

- Господине…

Лари го погледна, зелените му очи пронизаха като изумруден лъч този, който се осмеляваше да го безпокои точно сега. Видя пред себе си младеж, облечен във вехти, измачкани дрехи, безцветни и жалки като изсъхнал лист. Сините му очи му плачеха без сълзи, а в ръцете стискаше богато илюстрованата, етническа и историческа енциклопедия на техния народ. Беше луксозното издание, с твърди корици.

- Какъв си ти бе, да не си я откраднал? – Лари кимна към луксозната, цветна корица, и извади ръцете от джобовете си, както си бяха стиснати в юмрук. – Или ми искаш автограф, а?

22

- Моя е, господине, налага ми се да я продам… Дали имате интерес?

- Дали имам интерес? Дали имам интерес ли? – гласът му прозвуча така силно и страшно, че ако имаше други минувачи в момента, със сигурност щяха да подскочат.

- Ти държиш в ръцете си светиня, бе! И вместо дая четеш и целуваш всеки ден, ти я продаваш по улиците, все едно е проститутка!

Лари вече бе хванал прокъсаната яка на смачканото яке, и бе повдигнал паникьосания младеж на около педя над земята.

- Не, не, господине, чуйте ме…

- Какво да те чуя, бе! Я се виж! И отгоре на това сигурно си я откраднал! Аз ще те науча тебе как се уважава род и родина!

Юмрукът му прегъна младия човек на две, после последва втори и трети. Червената му коса се сля с кръвта, която обагри, слабото му, светло лице.

Лари продължи да рита и да беснее, вече бе изтръгнал скъпата книга и я държеше в ръка, докато го налагаше. Спря се дълго време след като младият човек бе престанал да мърда и да стене.

Разгонена котка измяучи страшно до близката кофа. Лари се сепна, огледа се, и бързо се втурна към малките улички. Тичаше с големи крачки, стискайки книгата, и сърцето му заби още по-лудо. Не можеше да отиде при Ана, не и след това.

Краката му го водеха към малката кръчма, където имаше уговорка да полеят днешния му партиен триумф. Влезе задъхан и разчорлен, ризата му се подаваше изпод якето, и всички се втренчиха с изненада в разширените му очи.

- Какво става бе, Лари? – провикна се Мърфи, най-добрият му приятел, като почти разля ледената си бира, върху националното знаме, което искаше да подари на празнуващия.

Лари махна с ръка, и опитвайки се да възстанови дишането си, само кимна на всички, седна до Мърфи и посочи с пръст на бармана бирата на приятеля си.

След като преглътна и последните капки от кехлибареното, пенливо питие, той си възвърна дар словото и прогони руменината от лицето си. С втората бира в ръка вдигна наздравица с всички и после дръпна Мърфа леко настрана, да поговорят.

- Какво става бе, да не си се бил нещо? – Мърфи изглеждаше истински разтревожен.

- Не бе, братле, после ще ти разправям. Иначе се скарахме с Ана, тоя път май много лошо.

Мърфи познаваше Лари отдавна, бяха израстнали на една улица, деляха един чин в училище, спортуваха заедно. Животът ги бе разделил за кратко след завършването им, но само за да засили привързаността им. Сега, много години по-късно, те се виждаха

23

почти всеки ден, и ако не бяха мускулести, груби мъжаги, някой със сигурност би ги заподозрял в нещо повече от приятелство.

Лари и Ана се караха често, и Мърфи знаеше, че в такъв случай трябва да смени темата, и то с някоя тъжна история. Когато се опитваше да го разсее с нещо весело, се получаваше точно обратния ефект.

- Сериозно ли бе? Виж, ще ми разкажеш, само искам да ти кажа за сина на една моя близка. Голяма трагедия с това момче, трябва да му помогнем.

Лари го погледна учудено очи, кимна и каза глухо и уморено:

- Слушам те.

- За Лейла става въпрос, нали я помниш? А така. Та значи, тя нали имаше момче? Добре няма значение, има дете, така и не каза кой е бащата. Преди години малкият замина в съюза, да работи там. Знаеш как са законите, върнал е нашия паспорт и приел тамошно гражданство. Намерил си работа, умно момче е, но животът го завъртял и поучукал. Дошъл му акълът в главата и решил да се върне тук, в родината. Истински патриот е станал, мечтае тук да работи и живее, да се задоми и отгледа децата си.

Мърфи бе като латерна, думите му се преследваха с бясна скорост и бомбардираха вече леко отегчения Лари, който пресушаваше третата бира и обмисляше дали да не се обади на Ана. Вече бе почти забравил случката, и дори красивата енциклопедия не можеше да му я припомни. Бе я захвърлил някъде по пътя, докато тичаше насам.

- Връща се той, а знаеш, че тя, Лейла, е много зле с парите, едвам се оправя. Идва момчето, а то си е кадърно и образовано, и започва да си търси работа. Обаче нашите продажници от парламента, знаеш ли какво са направили, а? Абе знаеш ти, нали си партиен лидер, ама чисто предателство, ще им…

Лари махна с ръка към бармана за още една бира.

- Значи, законът бил такъв. За да почнеш работа тук, трябва да си наш гражданин.

За миг погледите им се срещнаха и Лари се принуди да кимне към видимо разпаления си събеседник, който вече ръкомахаше усилено.

- Но, чуй сега, но – за да получиш гражданство, трябва да имаш работа тук! – тонът на Мърфи успя да заинтригува не само Лари и бармана, но половината от развеселената им компания.

- Мърф, айде стига лъга хората, бе! – се чу шеговит глас от съседната маса.

Мърфи се закани ядно с юмрук и продължи, вече по-тихо.

- Разбираш ли ме, бе? Той е наш, патриот, националист. Идва тука, а те го въртят в омагьосан кръг! Не му дават да работи, щото не е гражданин, но не може да стане гражданин, защото няма работа! Ей, ще ги убия тия бе!

24

- Спокойно, бе, Мърфи, кажи ми как се казва момчето. Ще се видим с него, ще помогнем.

- Незнам бе, не помня. На Лейла детето е бе. И бащата не се знае кой е, но надали е голям красавец, че едно такова рижаво е излезнало. Добре, че е взел сините очи на майка си, че не можем да го оженим иначе.

Мърфи се изхили звучно на шегата си, а Лари се задави с последната глътка бира.

- Червенокос ли?

- Абе да, рижав е. Но знаеш ло кое е най-страшното? Обикаля като просяк и разпродава всичко ценно от вкъщи, за да им плаща тъпите процедури на нашите управници, ей! Две години го мотаят и тази жена да не ми се обади бе! Добре, че днес я срещнах случайно на улицата, в центъра. Ей сега бе, като идвах насам. Беше тръгнала да го търси, че онзи взел семейната етнографска енциклопедия, да я продаде, трябвали му пари за да придвижат последната молба.

Мърфи беше така разпален от разказа си, че не забеляза изобщо изражението на Лари

- И знаеш ли кое ме вбесява? Това момче, се е върнало от любов към родината, а тия мръсници го разиграват! Това нашето не е държава…ей, Лари, Лари, къде хукна бе?

25

Малкият свят

Рой беше млад, жизнен и си вършеше работата много съвестно, както правеха и всички други. Харесваше си една малка сладурана, казваше се Ния. Беше много красива, освен това интелигентна, но най-хубавото беше, че и тя го харесваше. Преместиха ги в една подгрупа и скоро общата работа разпали млaдежката им симпатия в истинска любов. Искрящи и щастливи, Рой и Ния радваха дори своя Господар. Той не поглеждаше какво става в техния малък, незабележим свят, дори и не подозираше за съществуването на двамата млади. Но силата на горещата им обич често го даряваше с приятно чувство, под лъжичката, за което той нямашe, а и не търсеше обяснение.

Рой и Ния бяха най-хубавите юноши в цялата група, всички харесваха слънчевите им усмивки и звънлив смях. Обичаха ги. Това незабележимо помагаше на цялата организация в трудните, ежедневни дейности, които те изпълняваха така усърдно и старателно, с вродено чувство за отговорност. Тяхната група, както и всички останали, бяха напълно отдадения на работата си за своя велик Господар. На свой ред, той ги даряваше с храна и всичко необходимо за живот. Благата им бяха изобилни, всички живееха в мир и спокойствие. Времето почти винаги беше хубаво, а природата красива и свежа, с пълни и бурни червени реки. Разбираха се прекрасно с всички съседи и работници от другите групи, изобщо живота им в малкия, подреден свят беше повече от приятен и хубав.

Бяха щастливи.

Минаха години, Рой и Ния прекарваха всеки ден заедно, чувстваха се като едно малко, изпълнено с радостен екстаз същество. Но не така безгрижен бе вече живота на групата им. Времето се влошаваше все по-често, храната не достигаше, дори се чуваха слухове за разбойници, които грабят и нападат мирните работещи. Много от тях зашепнаха, че малкият им свят започва да се руши. Все по-често аленочервеният хоризонт бе раздиран от викове и плач, не се чуваха ведрите песни, които отекваха доскоро. Заглъхна звънкият смях, помръкна и щастието на младите влюбени. Замлъкнаха и молитвите на благодарност към щедрия Господар, все по-често някой, с присвити на черта устни, вдигаше стиснат юмрук – там, нагоре.

И точно когато всички мърмореха, че по-зле не може да стане, избухна голямото въстание. Една от големите групи отказа да работи и да слуша Великия Господар, чуваха се възгласи „Искаме храна и свобода!” и „Не” на робството и мизерията!”. Съседните групи се опитаха да ги вразумят, но бяха нападнати и изгонени надалеч.

Тръпка на ужас мина през целия свят. Рой и Ния, прегърнати и сгушени, свити от страх молеха за прошка Милостивия. Те знаеха, че заради нечуваното непокорство, Той ги наказваше с убийствения глад последните дни. Те виждаха, че толкова са го разгневили, че дори беше накарал слънцето да свети съвсем слабо, като последните лъчи на умираща светулка.

Но Рой и Ния, не можеха видят, как Господарят им също ридаеше безмълвно, покрил с длани помътнелите си очи.

26

Не бяха чули и как един друг Господар, целия облечен в бяло, току що му бе казал със съчувствен тон:

- Аз наистина съжалявам, но всички изследвания сочат, че имате рак…

27

2012

Алън беше обсебен от мисълта за 2012 година. Тя бе парализирала и последното кътче на съзнанието му с отровните си пипала. Той търсеше и изчиташе всички материали по темата, нямаше филм или видео клип, който да не знаеше наизуст, даже беше направил и сайт – 2012.com, където публикуваше своите теории, пишеше статии и обсъждаше предстоящата катастрофа със съмишленици в популярния си форум.

Над опустялата му, широка спалня, на която дори не спеше вече, беше закачен с крив пирон лист хартия. 21.12.2012 – това пишеше, с леко неравни, лилави цифри.

Вече почти две години жена му живееше при родителите си. Не се бяха развели, но почти не му даваше да вижда детето, за да „не му размъти мозъка”, а и ги разделяха над 700 км.

Алън беше напуснал и добре платената си работа, за да се отдаде изцяло на изследванията си. За негов късмет, беше намерил наематели за горните два етажа на наследствената му къща, и така се издържаше.

Бяха се разбягали и старите му приятели, но сега той приемаше за другар всеки, който споделяше вижданията му за края на сегашния свят, за големия катаклизъм. „Казусът 2012” вълнуваше все повече хора и Алън водеше чести разговори на тази тема. Но все пак, повечето събеседници, не можеха да приемат с лека ръка, че земята изведнъж ще промени посоката си на въртене:

- И така ще се обърнат полюсите – завършваше авторитетно с глухия си глас и за по-убедително размахваше една от библиите си – “Пророчеството на маите”.

Друг път разясняваше явленията фотонен лъч и кристалните черепи, но слушателите му рядко успяваха да разкрият мистерията около тях, защото не умееше да се изрaзява съвсем ясно. Въпреки това, около него винаги имаше хора, жадни да научат всичко за тази съдбовна година. Но най-интересни си оставаха теориите за различни извънземни цивилизации, играещи главна отрицателна роля в предполагаемите събития. На немалка група хора най-много допадаше версията за духовното възнесение и раждането на нова раса. Единственият неприятен момент в последната теория беше, че с духовното възраждане задължително вървяха или вулканични изригвания, или вечна зима и подивели хора, зачитащи само правото на силния.

Разбира се, никой не бе сигурен какво точно ще стане. Убедени бяха само в едно –ще се случи нещо голямо. Но неизвестността ги плашеше и ужасяваше, лепкавият страх парализираше волята им, а сънищата пресъздаваха истински страховити апокалипсиси.

Победени от параноята, много хора отказваха да имат деца и да мислят за бъдещето си, а по-лабилните дори слагаха край на живота си. Имаше и такива, които „насищаха земната аура” с молитви и мантри и се готвеха за голямото благословение, което ще се излее върху земята през тази „свещена” година.

28

2012-а наближаваше и вече почти не беше останал човек, който да не е чул за поне една от теориите. Правителства, научни и религиозни организации също не останаха равнодушни, а признаците на масова психоза се срещаха все по-често. Много от учените сочеха необичайната слънчева активност, като вероятна причина за евентуалния катаклизъм, други твърдо вярваха в масово изригване на вулкани или гигантско разместване на земните пластове. Въпреки, че светът никога не е бил по-мирен, много окултисти ревностно напомняха, че Нострадамус е предрекъл трета световна война именно около 2012 година. Но имаше и хора, които освен че поддържаха научните теории за различни бедствия, ги обясняваха като неизбежна необходимост за духовна промяна на човечеството. Те бяха убедени, че „грешната земя” ще се прочисти, а достойните хора ще получат шанс да заживеят в един по-висш и ефирен свят. За съжаление, участта, отредена на всички останали, които не бяха сред избраните, никак не бе завидна.

Алън беше жертвал всичко, за да проникне отвъд булото на тази загадка, да надзърне няколко години напред и разбере смисъла на многото пророчества.

Липсваше му семейството, малката, руса главичка на дъщеря му, смеха на съпругата му. Спомняше си работата, колегите, адреналина от предизвикателствата и дългите и протяжни отпуски на море през лятото. Но Алън вярваше, че тази жертва не е напразна и безмислена, защото винаги бе чувствал, че е роден за нещо велико и голямо. И когато преди повече от 5 години прочете кратка статия в градския вестник, озаглавена „2012 – начало или край”, той разбра всичко. Сякащ за един миг му просветна защо се е родил и каква е мисията му.

Всяка сутрин той медитираше и се молеше за просветление, както и за сили, за да изпълни задачата си. Твърдо вярваше, че Бог го е натоварил да изведе хората отвъд прага, наречен 2012.

Времето препускаше, сякаш и то нямаше търпение да разбере какво ще се случи през тази година. Алън бе сигурен в себе си, че ще загине в идващия апокалипсис, но го приемаше като възкресение и спасение. Всъщност, това, за което най-много се молеше последните месеци, беше, когато умре и се събуди в новия свят, да срещне там съпругата си и малката им дъщеричка. Още обичаше жена си. Не беше спирал.

2012 година настъпи и се изниза бързо. Дългоочакваният ден – 21.12.2012 – беше настъпил. Алън не беше мигнал цяла нощ, обикаляше в стаята като вълк в клетка, а ръката му не изпускаше телефона. Жена му отдавна си беше изключила своя, защото Алън не спираше да й звъни. Не получи и нито от един многото му смс-и, които й изпрати. Не помнеше какво и беше писал в началото, но последните няколко бяха – “Obicham vi i dvete!!!”. Беше го страх. Не – беше ужасен. Представяше си как тъмнината го поглъща, как се изгубва и изчезва в мрака. Усещаше как мъката по близките го раздира бавно и дълбоко. Искаше си пак живота. Стария живот. Как мразеше всичко – и 2012, и пророчествата, и апокалипсиса. Привиждаше му се огромна експлозия, сякаш слънцето падаше на земята, чувстваше как го поглъщат пламъци, и той гори, гори…

Искаше си живота и семейството обратно.

Звънът на будилника прекъсна мъртвешката му дрямка. Беше го навил за 7.30 сутринта.

29

Скочи и погледна през прозореца. Беше още тъмно, а и много облачно. Направи си кафе и набра жена си. Телефонът беше изключен. Навън присветна. След малко се чу гръм.

Вече трети час валеше, но бедствие още нямаше. Алън не беше вкъщи, бяха се събрали десетина човека в големия апартамент на един от групата, и се молеха. Така мина целия им ден. Към 3 през нощта вече не издържаха и бяха легнали да спят кой където намери. На сутринта се събудиха. Живи.

Набра жена си. Телефонът беше включен. Не вдигна. Алън се разтрепера, но по новините никой не спомена за бедствие, катастрофа или каквото и да е. Е, имало 4 по Рихтер в Токио, но без последствия. Обадиха му се от местния телевизионен канал за коментарна рубрика, озаглавена „Минахме и през 2012”.

- Вие луди ли сте бе, викате дявола! Не мога да дойда, но сменете името на тъпото предаване! – Затвори им. Всички бяха будни, навън времето беше хубаво. Дъждът бе преминал в пухкав сняг и група деца весело подскачаха в близката градинка.

Крайно изтощен, Алън се прибра на следващия ден, кимна на единия си квартирант и седна на дивана в разхвърляния хол. Беше жив и сам. Чувстваше се празен и излъган, искаше да плаче, но не можеше. Риданието бе заседнало някъде в стомаха и не искаше да излезе. Извади от портфейла си снимка и я погали. Беше фотография на едно разбито семейство.

Алън нямаше как да знае, че в няколко космически лаборатории бяха регистрирали извънредна и необяснима слънчева активност, както и лъчи идващи от други звезди. След първоначалната паника, учените с облекчение бяха разбрали, че лъченията са безвредни за климата и живота на земята.

Той също не подозираше, че имаше хора, които се събудиха с ново, непознато чувство, което сякаш тръгваше от слънчевия им сплит, изпълваше ги със силна и безпричинна радост и желание да обичат всичко. И още на следващия ден близките на повечето от тях откриха, че са изчезнали. Но те не ги бяха напуснали – бяха сред тях – обичащи, помагащи и невидими.

Не, Алън, не знаеше за тях. Той взе телефона и набра номера на съпругата си.

30

Бягството на хан Телериг

Тъмни и страховити облаци криеха слънцето и не позволяваха да надникне към българските земи вече трети ден.

- Това е твърде лош знак – промърмори мрачно хан Телериг, докато гледаше втренчено черно-сивата завеса на небето, като че ли очакваше нещо да се появи оттам.

Но природата, като истинска майка, се бе погрижила за своя смел народ. Именно мощният порив на северняка, с опустошителната си и страшна сила, бе уплашил безчетните византийски кораби край Месемврия. А ако бяха стигнали до брега, нито мъдростта на Телериг, нито смелостта на воините щеше да ги спре. И Плиска щеше да падне.

Константин Копроним не се славеше с особена дързост, но бе хитър и лукав. С помощта на продажни приближени на хана, успя да подмами българската войска в умело подготвен капан, и да я избие до крак. Въодушевен от лесната победа, той събра и последния кораб, от най-затънетеното кътче на империята, и изпрати огромна флотилия към Месемврия да затрие омразните варвари. Но страховита морска буря изпрати на дъното много от корабите, и принуди останалите на обърнат платна към Константинопол. Макар и бесен на този провал, душата на Копроним се топлеше при мисълта за голямото клане на българи.

Дванадесет хиляди души. Телериг ги срещаше в съня си всяка нощ оттогава, и душата му изтръпваше от видяното.

Битката беше неравна и обречена, в железен обръч ги беше стегнала безчетната византийска войска. Бяха пуснали малцина – да разкажат.

- Берзития беше клопка, чакали са ни, ювиги. Някой ни е предал.

Това му рекоха.

Доносници бяха известили Копроним.

Сънят идваше всяка нощ. И в него свои посягаха на свои, брат убиваше брата, българи колеха българи. И накрая, когато незнайна ръка го промушваше в гърба, и студеното острие разкъсваше сърцето, той се задушаваше и будеше.

После под аленочервеното си наметало шепнеше молитви до зори.

Молеше за имената на изменниците.

Ако можеше, би ги убил повече от веднъж. Би изтребил целите им родове и семейства – да пресъхне завинаги отровната кръв. И десницата му виждаше всяко движение на меча, а умът му – ужаса в очите им.

31

Но тези видения скоро го умориха съвсем и той рухна. Нямаше вече сили да се бори с призраците на свои и чужди. И сянка на съмнение затъмни душата му и размъти ума му. Все по-трескаво го вгорчаваха тръпчиви въпроси, на които нямаше отговор.

Дали бе достоен за български хан?

Защо бе допуснал византийски кучета около себе си?

Още колко от неговите щяха да паднат? И щеше ли да ги сънува?

Това ли е краят на България?

Ако морето при Месемврия пак почернееше от кораби, а нито вятър, нито морска буря ги посрещнеше там?

Тогава пропъждаше въпросите с едно махване на ръка, но само за да дойдат на тяхно място други.

Ако сам се предадеше на императора?

Нямаше ли тогава да пожалят и народ, и войска?

Така щеше да приспи бдителността на врага, та да може този след него да укрепи отслабената държава и да се опълчи на Византия с мощна войска.

И една сутрин каза:

- Извикайте писаря!

Константин Копроним седеше и се взираше невярващо в парче хартия, носещо ханския печат. Беше го прочел много пъти и вече не успяваше да сдържи доволната си усмивка, която му придаваше още по-лукав и опасен вид.

Най-сетне, най-сетне – повтаряше си радостно Копроним и махна на войника да въведе съветниците си.

- Телериг моли за убежище. В замяна иска мир, живота си и да стане патриций.

- Да го приемем, Императоре. Без него България е наша.

- Така е, ще сложим наш човек за хан и без война ще ги вземем.

Говорейки един през друг, съветниците бяха на едно мнение. Така мислеше и Константин Копроним. Решиха да организират бягството на Телериг чрез своите хора в Плиска.

- Оставете ни сами – Телериг махна на стражите да си вървят.

Огледа човека пред себе си, все едно го виждаше за пръв път. Познаваха се от малки деца, винаги му бе вярвал.

32

- Кои са с нас?

Докато слушаше имената, стомахът му се свиваше на твърда и болезнена топка.

- Ще успеете ли да ме измъкнете?

- Разбира се, ювиги. Взехте мъдро решение. Заедно с Византия ще бъдем непобедими и България ще пребъде с великата империя. Сами сме слаби да посрещаме варварските атаки, а Императорът ще ни пази с войска и мощ. Мъдро постъпвате, ювиги, мъдро – ще ви благославят всички майки, чиито синове ще живеят.

Ханът мълчеше. Боляринът, направи кратка пауза, колкото да премлясне, все едно предвкусваше византиийското злато, и продължи:

- Ще се видим в полунощ на уреченото място. Императорът ви чака като скъп гост, ювиги, като скъп гост.

Телериг кимна вяло.

Онзи се поклони, почти незабележимо, и излезе.

Ханът се взря напрегнато в небето, дълбока бръчка разделяше веждите му и се губеше в голямото му чело. Падаше мастилен здрач, но облаците се бяха разкъсали в причудливи форми. После извика началника на нощната стража, чието име не бе чул тази вечер, и с глух, страшен глас му назова няколко боляри.

Никой от изменниците не преживя безоблачната, посипана със звезди нощ.

33

Селски живот

Животът на село никак не бе лек. Поминък нямаше не само тук, но и в близкия град. Почти всички млади отдавна бяха отишли или в София, или в чужбина. Иван Манов бе един от младите. Но не от тези, които бяха заминали. Не. Той бе единственият от вида на придошлите за постоянни жители на селото. Още на другия ден, след като беше дошъл, хората в селото обсъждаха, как сигурно беше дошъл да им вземе нещо. Не че имаше какво.

- Eeххх, ако бех на твоите години – въздъхваше често някой от старците в селото.

- Е, аз не съм толкова млад вече – отговаряше тихо Иван, сякаш говореше на себе си.

Наближаваше четиридесетте, но изглеждаше много по-млад. Трите години живот сред природата, ежедневната физическа работа, чистият въздух и спокойствие, като че ли го бяха подмладили. Но най-важното бе, че беше обикнал живота. За първи път.

Всъщност, животът на село изобщо не беше лесен. Но беше по-истински, някак си по-естествен. Всичко беше по-реално и Иван можеше да го докосне, усети, вдиша… Зимата бе смразяващо студена, добре че си беше купил два маслени радиатора, които достойно заместваха изстиналата без дърва печка нощно време. За сметка на това, лятото беше убийствено горещо. Нищо не спираше слънчевите лъчи да пронизват чистия въздух и да нажежават китното планинско село.

Три години по-рано той продаде двустайния си апартамент в центъра на София и с част от парите купи тук малка къща, на два етажа, гредоред. Ремонтира покрива, направи си баня и освежителен ремонт. Беше избрал къщата заради големия двор, почти два декара. Не след дълго си купи и малка нива в землището, и прибави още пет декара към малкото си имение.

Иван Манов най-редовно обработваше и двора, и нивата, но животни нямаше. Не му се занимаваше, а и го беше малко гнус. Все пак беше градско чедо и не можеше да свикне с всичко.

В селото имаше около двеста жители, но лятото идваха много хора от околните градове. Виладжиите. Тогава обикновено по цял ден се чуваше детски смях и радостни възгласи – децата караха лятната си ваканция.

Въпреки това, Иван Манов не бе истински щастлив. Колкото и да убеждаваше сам себе си, омаян от красивата природа и простия живот, дълбоко в себе си той бе самотен.

Това чувство не беше ново за него. И насред лудницата в големия град, той винаги е бил сам. Нямаше много приятели, а пък и загуби тези, които мислеше за такива. Никой от тях не се и опита да разбере избора му, никой не му подаде ръка за помощ. Идваха му на гости в началото, докато им беше интересно. После го забравиха.Всъщност Иван не им се сърдеше, и самият той не проумяваше защо се беше озовал тук.

34

Родителите си бе загубил преди девет години. Бяха загинали на място в тежка автомобилна катастрофа.

Имаше една леля, която мразеше.

С други роднини не поддържаше връзка.

В София давеше самотата си в работа. Даже се гордееше, че е работохолик, имаше го за голямо геройство и саможертва. А той нямаше какво да жертва, освен чувството за празнота, което на моменти направо го задушаваше. Иван работеше усърдно и старателно, и накрая успя да се издигне във фирмата. С много от колегите беше в добри отношения, дори излизаха от време на време на кръчма или ходеха на екскурзии из страната. Но на тези неформални отношения бе сложен край, когато го направиха изпълнителен директор. В този момент Иван Манов бе толкова щастлив и поласкан, че дори забрави самотата си. Известно време си въобразяваше, че е център на света, че всички си говорят и мислят за него. Скоро еуфорията премина и новите проблеми и отговорности се стовариха като непосилен товар върху плещите му.

Всичко му се струваше много по-тежко и поради факта, че нямаше с кой да го сподели.

Самотата се върна при него и го прегърна още по-силно – бяха като стари любовници, които си липсваха.

Тогава потърси утеха в Интернет. Половината нощ прекарваше в чат и сайтове за запознанства. Пишеше, гледаше, общуваше и обичаше – виртуално. Няколко пъти отиде на среща с момиче от чата, но нито веднъж не се получи. Скоро Интернет се превърна от спасение в проклятие, в пагубна страст, която не му даваше нищо освен празнота. След седем срещи с току що завършил психолог и голямо количество водка, успя да отслаби влиянието на технологичния звяр.

Сеансите с психолога приключиха, но не и тези с водката. Тя бе новата му любов, изместила старата приятелка – самотата. Намери си и компания за пиене, напусна работа. После се сдружи с друга компания, с които се мъкнеха по околните села и махали, за да пият на чист въздух.

Докато една сутрин не се събуди, целия в сено и тор и не осъзна, че е спал в плевня. Отръска се, и докато другите още спяха, се разходи наоколо. Хареса му много.

На следващия ден пусна апартамента за продажба и не след дълго го продаде. Сега имаше търсене, всеки искаше да живее в София. После се върна с торба пари в селото да купи къща.

Иван загърби всичко така лесно, сякаш то никога не е съществувало.

Като разбраха, че ще живее там и няма да ползва къщата като вила, селяните го посрещнаха подозрително.

- Ти да не си от тия, дето протестират за всичко, ъъъ…еколози, а? От еколозите ли си? – питаха го.

35

- Не, не съм от тия – отговаряше той.

- Абе, Иване, ти да не си от ония, там от оная секта, дето гледат домати и овошки, ама не ги торят и не ги пръскат, бе? Дето правят био…биоземеделие ли там, кво беше? А, кажи, бе? – питаха други.

- Не бе, не съм – и на тях отговаряше.

- Абе, ти да не си луд, бе? Кво ше правиш тука бе, ей? – направо го питаха трети.

- А, да, луд съм, луд съм – хилеше се в отговор Иван.

В селото имаше и млади хора. Не бяха много, разбира се, но се намираха. През една къща живееше младо семейство, с две дечица, руси и синеоки като ангелчета. Бяха одрали кожата на майка си. Самата тя беше истински ангел – с алени устни и очи сини и дълбоки като приказно езеро. Иван обичаше контакта с тях и често се виждаха по разни поводи. А и без поводи. В такива моменти Иван изобщо забравяше, че някога се е чувствал самотен. Хлапетата, две момчета на четири и шест годинки, бяха много привързани към майка си, а тя направо ги обожаваше.

Спазвайки вековната традиция на класически клюкарки, бабите в селото, а и не само те, си шушукаха, че тоя, новият, Иван, е хвърлил око на Невена. Невена, така се казваше майката, си беше красавица не само в очите на Иван Манов. Винаги привличаше мъжките погледи (не че бе рядкост на село), но не обръщаше внимание на никого. Освен с мъжа си, Невена говореше предимно с Иван, и отбягваше другите мъже. Което още повече засилваше мълвата.

На Иван не му пукаше какво говорят бабите и селските пияници. С Христо бяха приятели, така се казваше мъжът й. Иван обичаше да наблюдава Невена, обичаше да гледа децата, как играят в двора, харесваше да прекарва времето си с цялото семейство. Това бяха първите му истински приятели.

Но животът на село не бе от най-лесните. Хората пиеха.

Напоследък се бе пропил и Христо.

Христо Велев работеше в горското стопанство, даваше дежурства. Беше добър човек, но имаше лошо пиянство. Още по-лошо бе, че пиеше често и посягаше на Невена. Като беше трезвен, си бяха същите приятели с Иван, често работеха заедно по ремонта на някоя вила.

Като се напиеше Христо и станеше поредният скандал, Невена често викаше Иван на помощ. Тогава той сядаше с него, изпиваха по една – две ракии и после започваше да го убеждава да си ляга. За радост на всички, почти винаги успешно.

- Не го пускай тоя в дома си бе, не виждаш ли как зяпа Невена? – викаха на Христо някои съселяни. Но в такива моменти Христо обикновено бе трезвен, а тогава те бяха приятели с Иван.

36

- Абе, аре стига глупости, бе! – сопваше се той и разговорът често спираше дотук.

- Абе, тоя ще ти отмъкне жената бе, ти идиот ли си? – подхвърляха на Христо.- Кого ще отмъкне бе, я да млъкваш! – наежваше се той в отговор и събеседникът млъкваше.

Иван знаеше какво се говори, но покрай работата си като директор, се беше научил да не обръща внимание на интриги и одумване.

Една топла юлска вечер не отиде у тях, беше много уморен от работата по вилата на един софиянец. Провери дали има вода (лятото често падаше налягането, виладжиите си поливаха дворовете) и тъкмо щеше да се приготвя за един душ, когато дойде Боби, голямото момче на Невена.

- Чичо Иване, бързо, бързо, тате иска да бие мама! – прорева детето и Иван, изруга и се втурна към тях. Боби се опитваше да го догони.

- Ооо, ееето те и тебб! – провлачи пияният Христо. – За жена ми ли си дошъл бее, прияятелю?

- Ице, не така бе, братче, кви ги дрънкаш? – рече Иван – Айде стига глупости, бегай да си лягаш!

Невена се бе опряла до стената, лицето й бе в кръв (явно беше успял да я удари), а в ръката си държеше дълъг кухненски нож, насочен точно към олюляващия се съпруг.

- Венче, остави тоя нож. С Ицето ще пийнем по едно и ще ходим да спиме, че сме скапани! Нали, братче? – каза Иван, видимо стреснат от случилото се.

Точно тогава Христо изрева като стръвница и се втурна към Невена. Невена изпищя, Иван скочи към тях, а Христо се препъна и се стовари право върху жена си.

Иван го сграбчи и го дръпна назад. Беше изцапан с кръв.

От гърдите му стърчеше тъмнокафявата дървена дръжка на ножа..

Иван целият изтръпна. Невена изпищя и припадна. Децата се разреваха (бяха гледали всичко от стълбите). Иван се качи и ги отведе на горния етаж. Каза да го чакат. После се върни и свести Невена. Заведе Невена при чешмата и я изми от кръвта.

- Ваню, той е мъртъв, аз го убих, Ваню, убих го…Какво ще стане с децата сега, какво ще стане с мен – ревеше Невена. – Иване, ще гледаш ли децата, Иване, обещай ми да ги гледаш. Невена плачеше, а Иван мълчеше. Беше блед като мъртвец.

В стаята беше влезнал Кольо Рибата, дето събираше таксата на близкия язовир. Живееше в съседната къща и беше чул виковете. Сега седеше вцепенен пред трупа и не смееше да мръдне.

- Бате Кольо, извикай линейка и полиция, моля те! – изкрещя Иван и трескаво зашепна нещо на Невена.

37

Кольо, като че само това и чакаше – втурна се към телефона у тях, все едно сам мъртвият Христо го беше подгонил. Иван продължаваше да шепне, а Невена само повтаряше „Не, не…” и плачеше. Иван стана и отиде за малко при децата. После слезе и се качи с Невена при тях.

Полицаите дойдоха. Бяха трима. Иван познаваше единия.

Той го позна и извика:

- Иване, кво става тука, бе?

- Оххх, какво става, какво става. Нещастие, кво става. Ицо се караше с Невена, аз се опитах да го вразумя, сборичкахме се и без да искам го прободох с ножа. Това стана. Слагай ми белезници, ако искаш.

Невена беше на стълбите и понечи да каже нещо, но Иван я погледна смразяващо и после премести погледа си към малките руси главички, които се подаваха от стаята. Невена прехапа устни и кимна. Очите й бяха пълни със сълзи.

Дойде и линейката. Констатираха смърт.

Отведоха Иван.

Докато се возеше в полицейската кола, Иван си представяше Невена с двете деца и се почувства щастлив. Истински щастлив.

На другия ден всички в селото щяха да обсъждат, как Иван е заклал Христо, за да му вземе Невена.

38

Лекарството

Отчаянието го бе обзело напълно и бе усилило до краен предел желанието му за живот. „Как се случи точно на него?” – дори този въпрос избледняваше в съзнанието му. Беше се вкопчил само в една дума – живот.

В очите на близките си, доскоро, беше жизнерадостен и енергичен човек, изпълнен с ентусиазъм и детска наивност. Хората го харесваха, в работата го ценяха и уважаваха, а семейството му го обожаваше. И той беше щастлив. Харесваше живота си, обичаше красивата си съпруга, двете палави деца и многобройните си приятели.

Силна буря разраняваше нощта, вятърът фучеше яростно – но той не чуваше нищо. Трескавата му фигура се бе навела над ниската маса с лаптопа. Беше потънал в Интернет, погледът му прескачаше от страница на страница, умът му търсеше спасение. Откакто разбра диагнозата, почти не мигваше. Рак.

Мисълта за страшната болест не му даваше покой и дърпаше хипнотизираната му душа към най-тъмните кътчета на съзнанието му. Нито усилията на лекаря, нито химиотерапията будеха в него надежда. Необичайно откровен, докторът не криеше, че се влошава бързо, че не му е отредено още много време. Смъртта се приближаваше с бързи крачки.

Всеки кратък миг изглеждаше по-важен от далечната вечност – искаше да събере в него цялата вселена.

Толкова му се живееше…

Чуха се тихи стъпки, през вратата влезе сънена жена. В погледа й се четеше безсилна мъка, от тази, която превръща любовта в болка. Ръцете й нежно се извиха в прегръдка, топлината на целувката й се разля по врата му.

- Няма ли да дойдеш при мен?

- Лягай, скъпа. След малко идвам.

Побърза да я отпрати и продължи трескаво да зарежда страниците на медицинска тематика. Изведнъж една съвсем нова статия прикова вниманието му. Беше точно за неговия рак.

И най-важното – за ново и ефективно лекарство!

Не можеше да повярва, погледът му бягаше през редовете, буквите се сляха и раздвижиха в странен танц. Ощипа се силно и се напрегна да завърши статията.

Само спокойно, не се вълнувай – повтаряше си той, сякаш се страхуваше да не умре от възбудата.

39

Прочете всичко за миг, после повтори – жадно: като алхимик, намерил еликсира на вечната младост.

Душата му се опитваше да повярва.

Имаше лекарство. От статията се разклоняваха връзки, много от прозорците разкриваха различни случаи на излекувани. Имаше и снимки на щастливи, усмихнати лица. Повярва им заради радостта в очите. Изчете всичко, погълна го на един дъх, сякаш хиперлинковете водеха към самия извор на живота. Изпитваше силна нужда да чете още – толкова му се живееше!

Очите му попиваха меката светлина на екрана цяла нощ.

Умореният му ум впрягаше последните си сили да осмисли и анализира всичко, но се предаде на вълната на спасителната вяра и последната надежда.

Има лекарство, ще живея, ще оздравея! Само това си повтаряше, докато препрочиташе внимателно всеки ред.

Ветровитата сутрин намери един изтощен и нетърпелив човек. Обади се на лекаря и поиска незабавно да се видят. Не можеше да чака, настояваше той. Лекарят съобрази ситуацията и отмени планираните визитации.

Дойде при него възможно най-бързо.

- Докторе, вижте това!

Сграбчи го още от вратата и го повлече към компютъра. Медикът, разбира се, много добре знаеше за това лекарство. Пълен боклук, мислеше си той, само продаваха на хората напразни надежди и трупаха състояние на гърба на клетите болни. Готвеше се да му го каже, но видът му го спря. Беше неузнаваем. Изглеждаше ужасно – преумората, болестта и нощта, прекарана пред компютъра го бяха превърнали в герой от третокласен филм на ужасите. Но не това сепна доктора. Очите му блестяха със странна, непозната светлина. Пред него стоеше друг човек.

- Докторе, не го знаеше, нали? Нека го започна!

Лекарят се направи на приятно изненадан и обеща незабавно да започнат с това лекарство.

Пиеше го с трепет, представяше си как всяка глътка внася доза здраве в болния му организъм.

Докторът го преглеждаше редовно. Не заради новото лечение, беше убеден, че то няма да помогне, но не можеше да забрави погледа му.

Симптомите се топяха пред очите му, като сняг, огрян от топло пролетно скънце. Започна да оздравява. Никой не можеше да повярва. Ракът изчезваше. Цялото му семейство преливаше от неописуемо щастие.

40

Лекарят не вярваше на очите си и се допита до редица колега – от рака не бе останала и следа.

Случаят внесе смут в лекарските среди. Започнаха изследвания, разговори, симпозиуми. Водещи специалисти и капацитети от цял свят се включиха в тях. Пишеха се доклади, статии в пресата, дискутираше се по телевизията. Няколко пъти взимаха интервю от него, каниха го и в националния ефир. Даже искаха да снимат и филм. Но това не го вълнуваше. Беше здрав, жив и щастлив. Не можеше да се нарадва на всичко, не се отделяше от жена си и двамата малчугани.

Постепенно гилдията стигна до извода, че лекарството е неефективно. Почти всички капацитети бяха на мнение, че не става за лечение на тази форма на рак и не бива да се предписва. Статии заляха пресата. Отказаха филма. Много лекари се изказаха, че не е възможно да е оздравял точно от това лекарство и съветваха причината да се търси другаде.

- Стига ги чете тези глупости, нали си здрав вече! – казваше жена му. – Колкото и да го отричат, точно това лекарство те излекува!

Но той не можеше да спре. Поглъщаше жадно всеки материал и предаване по темата, следеше внимателно дискусиите и дебатите.

Отново се появиха симптомите на болестта и състоянието му започна да се влошава.

Докторът пак му предписа лекарството, спазваше стриктно спасителната доза.

Ракът го тровеше бързо.

Не след дълго умря.

А така му се живееше…

41

Кръговрат

- Сузи, на седми ще трябва да отида на някои срещи в Атина, ще взема и теб. Резервирай, моля те, две стаи в Империал, ама им кажи да са с изглед към морето. А, и бизнес класа за самолета, моля те. Резервирай и ела после при мен, да ти обясня какво ще правим.

- Окей, добре.

Затвори телефона, тегли му една наум и отиде в кухнята да запали цигара. Дърпаше нервно и бързо, не я допуши цялата. Върна се на бюрото и се зае с резервациите. После се обади на Иван.

- Скъпи, на седми ще заминавам за седмица в Гърция. Просто да знаеш, довечера ще говорим. Иване, чуваш ли ме? Ок, добре, целувки.

После стана и отиде към тежката, масивна врата, на която пишеше „Изпълнителен директор”.

2.

Иван побърза да затвори на Сузана. Обичаше я, определено. Но явно е имал нужда от нещо различно. Или може би така се опитваше да си обясни увлечението си по Лора. Връзката му с младата учителка по математика продължаваше вече пет месеца, и той започваше да разбира, че това е всичко друго, но не и мимолетен флирт.

Ентусиазиран, той набра номера й.

- Здрасти, бонбонче, можеш ли да говориш? – Иван премести слушалката в другата ръка и се усмихна заговорнически на огледалото пред себе си. – А, добре. Слушай сега, от седми нататък съм само твой. И да си освободиш цялата седмица. Аха, заминава. Да бе, сериозно. Добре, добре, след малко ще ти звънна. Айде, целувки.

3.

Лора се прибра вкъщи. Чакаше с нетърпение да дойде седми. Обичаше Иван, макар и да не искаше да си признае. Щяха да заминат някъде, само двамата. Жена му работеше секретарка и много рядко пътуваше и сегашната възможност беше, меко казана, златна. Само да си видя графика, мислеше си тя.

- По- дяволите…

- Какво, маме? – провикна се майка й от кухнята.

- А нищо, замалко да си счупя нокъта – излъга Лора и ядно гледаше седмичния си график. Щеше да си вземе отпуска от училище, но точно тогава имаше три урока с Никола, нали щеше да кандидатства в СМГ.

42

След миг вече набираше домашния телефон на семейство Александрови. Обясни на майка му, че й се налага да замине по сериозни, семейни причини и че обезателно ще наваксат изпуснатия материал. Майка му остана много недоволна, но това не можеше да смути Лора, не и в такъв миг на радост и предвкусвано щастие.

4.

Никола Александров много обичаше дядо си, а дядо му го обичаше дори още повече. Но не същото важеше за родителите на Колето, както понякога му казваха. В последно време отношенията им с Александров старши бяха обтегнати и родителите си отмъщаваха чрез седмокласника. Дядо му беше властен човек, но това не им се нравеше, особено на майката. Да, беше им купил апартамент, но всичко си имаше граници.

- Мамо, искам тази седмица да спя при баба и дядо.- Не може, учиш, ходиш на уроци. Ща кандитатстваш, Коле, не забравяй, че това е най-важното сега.- Но аз мога и оттам да уча! Знаеш, че дядо ми помага много!- Кольо, учителката е в съседния блок, а дядо ти е на другия край на София. Не ме ядосвай, моля те. Как ще пътуваш?- Ама мамо…- Сергей, кажи му и ти, де! – обръщаше се жената към съпруга си.

Това се разиграваше всеки път, както, между другото, и това:

- Тате, знаеш, че ходи на уроци сега, стига вече… – отказваше уклончиво Сергей на баща си.- Аз ще го карам бе, или ще пратя шофьора, защо ми въртите номера сега?

Никола подслушваше тайно всеки път от другия телефон.

Но сега беше различно. Никола беше подслушал и разговора между майка му и учителката по математика.

Изчака да затвори и докато се окопити, без да я погледне, набра дядо си от другата стая.

- Дядо, на седми идвам при теб! Няма да имам уроци тази седмица! Мама сега говори с учителката!

Г-н Александров беше изпълнителен директор и строг, делови мъж. Но сега така се разнежи, че заприлича на герой с поддържаща женска роля от сапунен сериал.

След като свърши разговора с любимия си внук, излезе във видимо добро настроение и се обърна при Сузана.

- Сузи, една добра новина за Иван – каза г-н Александров, и, доволен от остроумието си, продължи – изскочи ми непредвиден ангажимент за осми и девети. Ще отидем в Гърция следващия месец, анулирай, моля те, резервациите.

43

После продължи все така щастлив и доволен към търговския отдел, за да ги накара да отменят срещите с клиентите.

Сузана го изгледа стръвнишки, както го гледаше почти винаги, когато не я виждаше и хвана слушалката. След 2-3 телефонни разговора, които проведе с извинителен тон, дойде ред и на мъжа й.

- Иване, отложи се пътуването, така че ще сме си заедно. Ало, ало, там ли си? На среща си? Добре, ще се чуем по-късно. Обичам те.

5.

Лора затвори телефона и осъзна, колко важен е всъщност Иван за нея. Жена му нямаше да замине и прекрасната седмица, която се очертваше за миг се превърна отново в поредната, тъпа седмица. Седмица, в която двамата ще крадат мигове за да се чуят или видят за малко. Винаги беше по-добре да е заета, да не мисли твърде много за него. Особено тази седмица.

Набра нервно телефона.

- Здравейте, успях да си отложа пътуването. Все пак уроците са много важни, изпитите са близо. Даже може и четири урока да вземем тогава.- Това е една прекрасна новина, благодаря ви, и аз мисля, че трябва да увеличим уроците.

Майката на Никола затвори телефона и, с нескрито злорадство, се провикна към детската стая:

- Коле, звънни на дядо ти, че няма да може да отидеш. Следващата седмица ще имаш четири урока, учителката се освободи.

44

Покаяние

Службата бе свършила и хората бавно и вяло се разотиваха. Противно на друг път, свещеникът не излезе с миряните си, а се измъкна през задната врата, и закрачи по прашния път тръгващ от гърба на малката църква. В главата му кънтяха гласовете, които бе изповядвал и тя бе на път да се пръсне на хиляди парченца.

Един въпрос се бе заклещил в ума му – трябва ли свещеник, за да прости Бог на човека? Не може ли сам грешникът да се покае, та да бъде опростен от Всевишния?

И сам си отговаряше – Да, божия служител е призван да проповядва и трябва да остави изповедта за по-висши сили.

Някой прошепна глухо:

- Отче…

Та нима той е достоен да застава между душата и нейният Създател? И писано ли е някъде, смъртен да съди и да прощава от Името на Бога…

- Отче, моля ви, помогнете!

Горестният глас прозвуча настоятелно. Свещеникът се обърна и видя мъж, незабележим и прашен като пътя, с дрипави и прокъсани дрехи, и страдалчески израз на лицето. Възрастта му бе неясна, но имаше особеното излъчване на млад човек.

- Да, слушам те, синко.

- Отче, искам да се изповядам. Макар и неволно, сторих много тежък грях. Оттогава нямам и миг покой. Отче, прости ми, отче…

Мъжът бе коленичил пред свещеника, главата му бе клюмнала надолу, сякаш да скрие пълните със срам очи.

- Я стани, синко. Каквото и да си направил, Господ ще ти прости. Но ти трябва сам да се покаеш. Помоли се от сърце и душа, и Той ще те чуе – ще видиш!

Точно сега не искаше да изповядва никой, не можеше да понесе още един чужд грях върху душата си. Беше твърде уморен от това бреме и вече го бе страх да обещава опрощение от името на Бога. Опита се да тръгне обратно към полуоткрехнатата, дървена врата, но клетникът се вкопчи за ръката му.

- Отче, не искаш ли да чуеш какво направих? Ако не ти кажа, как тогава Бог ще ми прости?

Свещеникът се спря и погледна объркано мъжа, като кимна едва забележимо. Това даде глътка кураж на клетника, който се изправи и дори се осмели да погледне отчето в очите:

45

- Стана случайно, отче, разбираш ли – не съм искал! Миналата сряда влезе крадец през нощта, аз го чух и веднага скочих от леглото. Той, обаче, не побягна, а посегна да ме удари. Сбихме се. Аз го бутнах силно, ей така, с главата и той взе, че падна по стълбите. Направо си беше прекършил врата, като суха клонка. Аз загубих ума и дума, незнаех какво да правя. Нито помня как съм го заровил в гората още същата нощ, нито къде точно. Отче, отче – сън не ме лови, залък не ми се услажда… Ще се предам, отче, решил съм го, още утре отивам в участъка. Но, преди това, искам да се изповядам, дано Господ да ми прости, искам да мога да спя…

Свещеникът се осъзна и бързо поведе към стаичката за изповед младия мъж, който продължаваше да говори.

Отчето не подозираше, че прегърбения клетник не го вълнуваха покаяние и прошка.

Само един въпрос чоплеше душата грешника – дали като отиде в ада, ще срещне там убития от него.

46

КРАЙ

Радислав Кондаков

КРАТКИ РАЗКАЗИ С НЕОЧАКВАН КРАЙ

ПЪРВО ЕЛЕКТРОННО ИЗДАНИЕ

За връзка с автора, моля посетете:

www . pisalka . net

www . bogatstvo . net

Или пишете на pisalka . net @ abv . bg

2010 г.

Лиценз

Използването на части или на цялото издание за некомерсиални цели е разрешено с посочване на автора и връзка към оригинала. Използването с комерсиална цел се договаря допълнително. Преработки на цялото или на части от произведението не се допускат.

47