25.11.-1.12.2009 Год. 19

Брой 371,50 лв.

Разговор с Филип Рот

Ясмина Резаза Роман Полански

Още за Херта Мюлер

Клеър Кийган

Пол Остър

Разговор с Хуан Марсе

Книгите в дигиталната ера

Словашка поезия

Културно-образователната политика на новото българско правителство е напът да се превърне в състезание по облекчаване и олекотяване – на учениците,студентите, университетските преподаватели, че и на езика дори.Кредо става никой да не бъде затормозяван – ако е неграмотен, да му се внуши, четова е допустимо, ако малко знае или не е достатъчно способен, да няма пречкипред кариерното му израстване. Колкото по-малко сложнотия, толкова по-добре.Нормите, правилата и по-строгите изисквания не са препоръчителни. Защо ни е дасе товарим със знания и култура.Наскоро във Франция се заговори за инициатива по изричното желание на НиколаСаркози, според която 18-годишните ще получат безплатен абонамент за харесванот тях ежедневник, като част от разходите са за сметка на изданието, а другитеидват по линия на Министерството на културата. То е заделило 7,4 млн. евро заначинанието. Предвидени са 200 000 абонамента за потенциално количество от750 000 младежи. Още по-съществено е, че ако вестникът или списанието сехаресат на младежа, при изтичане на абонаментната година той ще има право дасе абонира отново при голямо намаление. Но и това не е всичко. Изданията, коитоучастват в тази програма, се ангажират с публикуването на материали,тематично ориентирани към младежката аудитория, които да събуждатинтереса й към четенето и културата. Така – убедени са авторите наинициативата – ще се повиши осведомеността на младите хора и ще сестимулира интересът им към четенето и грамотността във всяко отношение.Също наскоро и също в условията на финансовата криза американският президентОбама създаде специална комисия по културата, която да подпомагаобразованието в сферата на изкуството и хуманитаристиката и с която саангажирани звезди като Сара Джесика Паркър, Форест Уитакър, Едуард Нортън,редакторката на „Воуг” Ана Уинтър.Междувременно в България се готвят да върнат младите хора към Рибния буквар.Дочуват се все по-настоятелни твърдения колко е хубаво те да имат еднакнижка, валидна за всички дисциплини в училище, от която да са изключени всичкичаст от по-сложните автори (сложни било като език, било като стил итематика) - с идеята, че ако минимализираме изискванията, ще отпаднат ипроблемите. И не проумяват, че по този начин правим сигурна крачка единственокъм изпадане от конкуренцията в световен мащаб и към затварянето в някаквопоредно българско самодоволство.

АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА

2 Литературен вестник 25.11.-1.12.2009

ИЗ КНИГИТЕ НА ЖИВОТА Н А Г Р А Д И

И наистина, сега само трябва да гонапишеш… непонятната и чуднавзаимовръзка на елементите, необяснимакохезия удържа цялото. В процеса навсяко художествено произведение имамиг – и това е решаващият,съдбоносният миг! – когато творецътсамо изпълнява заповедта, сякашреализира проекта, който една небеснаръка му предоставя.

Хамлет, обяснен от фройдисткия възглед,мрази инцестния си чичо, защото тойсамият би желал да заеме мястото наубития баща в леглото на обичано-мразената майка.Всяко едно такова обяснение виси междунебето и земята, защото е недоказуемо.Но сигурно е, че връзките на Хамлет смъртвия му баща и с празнуващатавенчавката си майка не са „нормални”.Хамлет е депресивно, нездравомеланхолично същество, който убиванепланирано – за другото няма сили – а внездравото си, моментно въодушевление.Омразата, която изпитва към пастрокаси, е естествена; възхитата, с коятовеличае паметта на баща си, е нездрава.Но всички предпоставки, с коитофройдистите обясняват това душевносъстояние, са мъгляви, несигурни.Точно толкова е „възможно” Хамлет да ехомосексуален – с не много усилия някойби могъл да покаже, че героят мъж от„Сонетите” оживява на сцената вдатския невротичен принц.

Ужасът: с какво ще запълня времето си, скакво ще убия оставащото време на живота?И другият ужас, че вече съм го и убил.

(дневник на Шандор Мараи, 1943)

SECOND HAND

Колибата на Ленин, кооп. издателствоНародна култура, С., август 1950,страници: 24, размери: 17 х19,5 см, гръбче: 3мм, твърди корици, тегло: 110 г, цена: 1 лв,софийски кашон. Пето издание, тираж:10 000. външна корица: Любомир Зидаров,вътрешна корица и заглавки: тотю Дано,вътрешни илюстрации: Б. Дехтерев,коректор: Елисавета Илиева, контроленкоректор: Теодор Попов

КУЛТУРНО

Запитвания към Илко Димитров, авторна текста „Бог в Ню Йорк”, българскиполитик, юрист и поет, бивш заместник-министър, бивш депутат (по уикипедия)(„Бог в Ню Йорк”, ЛВ, бр. 36, 18.-24. 11.2009, стр. 3, 11, 12, 13):

Ако не може да се обича жена по принцип,а само конкретна жена, то може ли да сеобича мъж по принцип, и можем ли даобичаме Човекът (по принцип), и как тозиЧовек по принцип ни е достъпен, как ни езададен, как го осмисляме, как тойсъществува, бива травмиран и прочие? Иако религиите/религията на Теб типомагат да живееш по-добре, това значили, че и на мен ми помагат да живея по-добре? Значи ли че на всеки един човешкииндивид биха били помагали да живее по-добре? И къде е Ню Йорк в „Бог в НюЙорк”? Или разказите, описанията,

историите на/за Ню Йорк пактам? И къде е бог, къде сабоговете в „Бог в Ню Йорк”?

с поздрав най-сърдеченНИКОЛАЙ БОЙКОВ

СУ “Св. Климент Охридски”Факултет по славянски филологии

Катедра “Теория на литературата”

ТЕРИТОРИИТЕ НА СРАВНИТЕЛНОТОЛИТЕРАТУРОЗНАНИЕ

26 НОЕМВРИ

Конферентна зала, СУ “Св. КлиментОхридски”

10,00-10,05 Откриване наконференциятаПърва сесия. Модератор: гл. ас. д-р ТодорХристов10,05-10,20 доц. д-р ДимитърКамбуров, СУ “Св. Климент Охридски”Exile или Exodus; Post-modern или Past-mortem: Музеят на безусловнатакапитулация на Д. Угрешич и Светът еголям и спасение дебне отвсякъде на И.Троянов 10,20-10,35 ст. ас. Биляна Курташева,Нов български университетЯворов и Stones в часа на синята мъгла10,35-10,50 ст. ас. ДарияКарапеткова, СУ “Св. КлиментОхридски”Преводът на Марио Мариани, илибългарски прочити на италианската“Лолита”10,50-11,05 докторант ГалинаИванова, СУ “Св. Климент Охридски”„Към нови морета”. Митът за сиренитеили мълчание и четене при Ницше и Кафка11,05-11,20 гл. ас. д-р Невена Панова,СУ “Св. Климент Охридски”Територии на четенето в античнаталитература11,20-12,00 Дискусия

Втора сесия. Модератор: докторантМихаил Ненов13,30-13,45 доц. дфн Дечка Чавдарова,ШУ “Еп. Константин Преславски”Българо-руски литературни паралели отгледна точка на националнатаменталност13,45-14,00 докторант ЕкатеринаТодорова, СУ “Св. Климент Охридски”Територии в текста – територии извънтекста. „Хождение игумена Даниила”14,00-14,15 асистент АлбенаТодорова, СУ “Св. Климент Охридски”Толстой и модерната японскалитература14,15-14,30 доц. д-р Анжелина Пенчева,СУ “Св. Климент Охридски”Изтокът и Западът на славянството иднешната съдба на сравнителнотославянско литературознание14,30-14,45 магистрант КатеринаКокинова, СУ “Св. Климент Охридски”„Пиша, следователно съществувам” иликак В. Гомбрович и Вл. Набоков пишат (за)живота си14,45-15,30 Дискусия

15,30-16,00 Кафе пауза

Трета сесия. Модератор: докторантАнгел Игов16,00-16,15 доц. д-р Амелия Личева, СУ“Св. Климент Охридски”За книгите, четенето и жените16,15-16,30 докторант Михаил Ненов,СУ “Св. Климент Охридски”Териториите на чудовищността ванглийската викторианска литература.Граници и ограничавания16,30-16,45 доц. д-р Калин Михайлов,СУ “Св. Климент Охридски”Територии на злото в художественаталитературата - времеви, пространствении “телесни” измерения на присъствието

Надежда Радулова спечели наградата„Кръстан Дянков” на фондация „ЕлизабетКостова” за своя превод на Филип Рот„Човешкото петно” (издателствоАлтера) и Сам Савидж „Фирмин”(издателство Жанет 45). Годишнатанаграда „Кръстан Дянков” е учредена през2007 г. Тя се дава за превод от английскина български език на съвременен роман. 

Списание ПАНОРАМА –издание на Съюза на преводачите вБългарияи Катедрата по теория на литературатакъм Факултета по славянски филологии ,СУ Св.Климент Охридски –партньори в проекта Нищета и блясък напревода ,подкрепен от Столична програмаКултурана Столична общинаимат удоволствието да ви поканятна 1-ви декември 2009 г. от 17:00 ч.в Новата конферентна залана Ректората (Северно крило)

да участвате в

КРЪГЛА МАСАЗА ПРЕВОДА НАХУМАНИТАРИСТИКАНА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК

Американски центърпри Столична библиотека

пл. „Славейков” 4А, 30 ноември –14 декември 2009 (вкл. събота)

Откриване на изложбата - 16.00 ч.Кръгла маса на тема

„Рефлексии върху прехода” – 16.30 ч.

Българско обществона хуманитарните издатели

Посолство на САЩ в СофияВ. „Стършел”

Българска национална филмотекапартньори по проекта „Въпреки”

К О Н Ф Е Р Е Н Ц И Я

П О К А Н Иму при Данте, К.С. Луис и Франк Перети16,45-17,00 гл. ас. Йордан Костурков,ПУ “Паисий Хилендарски”Представи за регионализма и модернизма вамериканската литературна теория17,00-17,15 магистрант ГерганаЗлаткова, СУ “Св. Климент Охридски”Прочити на романа „Моби Дик” презпризмата на присъстващи в негобиблейски имена, сюжети и мотиви17,15-18,00 Дискусия

27 НОЕМВРИ

Конферентна зала, СУ “Св. КлиментОхридски”

Четвърта сесия. Модератор: ст. ас. д-рДарин Тенев10,00-10,15 доц. д-р НиколайЧернокожев, СУ “Св. КлиментОхридски”Образи и сравнявания. Една немска новелаот България10,15-10,30 докторант Ангел Игов, СУ“Св. Климент Охридски”Раждането на града от духа наромантизма10,30-10,45 докторант ЛораШумкова, Нов български университет„Дилетант” и модерният Метрополис10.45-11.00 магистрант ДимитърБожков, СУ “Св. Климент Охридски”Парижките пасажи като ‘място налитературата’11,00-11.15 докторант ТеодораЦанкова, СУ “Св. Климент Охридски”Живот в смъртта – музеят в поематаMy Last Duchess на Робърт Браунинг и вразказа “Овалният портрет” на ЕдгарАлан По11,15-11,30 доц. д-р Цветана Хубенова,СУ “Св. Климент Охридски”Постмодерното историзиране11,30-12,15 Дискусия

Пета сесия. Модератор: докторантТеодора Цанкова13,30-13,45 ст. н. с. � ст. дфн НиколайАретов, Институт по литература -БАНСравнението и мотивите, които гопораждат13,45-14,00 доц. д-р СветлаЧерпокова, ПУ “Паисий Хилендарски”Сравнителното литературознание вполето на интердисциплинарността: за„сходствата в препаската” и за един торсбез глава14,00-14,15 н. с. д-р Камелия Жабилова,Институт за философски изследвания -БАННеинституционални топоси наинтелектуален живот. Българскиятслучай. (Теоретико-методологическиаспекти)14,15-14,30 гл. ас. д-р Тодор Христов,СУ “Св. Климент Охридски”“Не ставало стихове на българский язик”или политическата география насравнителното литературознание14,30-14,45 ст. ас. д-р Дарин Тенев, СУ“Св. Климент Охридски”Избледняващи територии (Случаят сяпонското авангардно списание „А”)15,00-15,50 Дискусия

15,50-16,00 Закриване на конференцията

3Литературен вестник 25.11.-1.12.2009

Ясмина Реза

Ясмина Реза е автор на театралнипиеси, играни по цял свят, измежду

които „Арт” и „Разговори след еднопогребение”, и на разкази, сред които е

„Утрото, вечерта или нощта” - запрезидентската кампания на Никола

Саркози. Наскоро Ясмина Реза взенаградата “Тони” в Ню Йорк за най-

добра пиеса за Le Dieu du Carnage, коятоРоман Полански се готвеше да пренесе

на голям екран. В едно ексклузивноинтервю за „Нувел Обсерватьор”

Ясмина Реза дава своето мнениеотносно ареста на режисьора.

Нувел Обсерватьор: Кога за последенпът видяхте Роман Полански?Ясмина Реза: Два дни преди задържанетому, на 26 септември. Обядвахме заедно, зада обсъдим адаптирането на сценария наLe Dieu du Carnage. Той присъства напоставянето на пиесата в Париж през2008 година. През това лято в Швейцария,където по ирония на съдбата прекарвахмена едно и също място ваканциите си, тойделикатно ме попита, тъй като у неголипсва каквато и да е излишна емоция,дали правата за заснемането са свободни.Пиесата вече се играеше малко по малконавсякъде, и точно в Лондон, и бяхотхвърлила други предложения.Отговорих му положително на момента.

Н. О.: Защо?Я. Р.: Защото е пределно ясно, че РоманПолански е гений зад камерата, той имасилно развито чувство за драматизъм ихумористично вдъхновение, които не еизползвал отдавна. Друга ирония насъдбата, веднага се разбрахме даразположим действието в Ню Йорк, самерикански преводачи. В студио тук,разбира се... По онова време, когато сесъстоя обядът, той щеше да започнеобработването на звукозаписа на новия сифилм The Ghost, а аз – това на моя първифилм Chicas, където играе съпругата му –Еманюел Сение. Бяхме предвидили даработим през уикендите на октомвривърху сценария, кастинга... Спомням сидори как му казах: започваме веднага. Тойми отговори, че трябвало да отиде вЦюрих, за да приеме почетна награда,която искали да му връчат. Нямаше инай-малка представа за това, което щешеда му се случи на летището.

Н. О.: Отдавна ли го познавате?Я. Р.: Повече от двадесет години. Бешегледал първата ми пиеса и искаше даадаптира La Métamorphose, коятосамият той щеше да поставя натеатрална сцена.

Н. О.: Не мислите ли, че дори и тридесети две години по-късно, той трябва даотговаря за действията си пред съда?Я. Р.: Това, което лично аз разбирам илине, няма значение и не искам да навлизам всъдебните проблеми, защото не съмкомпетентна по въпроса. Но съмшокирана, меко казано, да чуя приказки занего от хората, които не знаят нищо,като за изнасилвач или педофил. Междудругото напомням, че е обвиненединствено в склоняване на малолетна.Никой не е над закона, но не всеки имаправо да бъде съдия, адвокат илисвидетел. Хората не познават сложнитеи противоречиви моменти в досието,нито истинската история, нитогероите. От каква жажда за животхората си дават правото да съдятпублично? Това, което ме кара дасъжалявам, е ужасяващата врява, коятосе вдига абсолютно несправедливо.

Н. О.: Вие сте негова приятелка. Какбихте го описали?Я. Р.: Не познавам в никакъв случай човека,когото описват в този момент. Този,когото познавам, води примерен начин наживот. Това, разбира се, е смешен израз, ночувствам задължението дапротивопоставя сурови и безапелационнидуми на тези, които клеветят. Виезнаете това, защото пиша откакто сепомня, че ако вярвам в любовта, най-малко вярвам в щастието на двойките,но ще цитирам без колебание Еманюел иРоман като рядко успешен пример в тазиобласт. Това е една изключителноинтересна, здрава и задружна двойка.Имат две деца на 16 и 11 години, коитовъзпитават строго. Те имат многоизтънчени обноски, обожават баща си исега са ужасно нещастни.Роман е на 76 години, жизнен и в многодобра форма, той е толкова смъртен,колкото и всеки друг човек. Видях какдецата приготвяха куфара, койтоизпратиха на баща си в затвора. Не искахада е твърде малък, за да може да сложатколкото се може повече неща в него, но ине много голям, за да не го уплашат, че щележи дълго. Не разказвам това, за даомилостивя някого, просто за даотбележа изкривяването междуистинския живот и идеята за един човек.

Н. О.: Въпреки това много французисмятат затварянето му за нормално исправедливо...Я. Р.: Точно това ме притеснява. Защоедин мъж, уважаван тридесет години, счието присъствие страната ни се егордяла, когато е получавал «Оскар»,«Златна палма», човек, когото сменаграждавали неколкократно, който ечлен на френски известни институции,след като никой не знае причините заизгнанието му, изведнъж ставапрестъпник, защото вятърът на някаквочуждо правосъдие си сменя посоката?Излязоха биографии, филми, статии, скакво днес той е по-виновен от вчера?

Н. О.: Не знаете, че ще ви упрекнат,защото като човек на изкуството,като привилегирована, се заемате съсзащитата на друг привилегирован човекна изкуството...Я. Р.: Привилегията ми е тази, която виеми давате. Мога да изразя мнение, коетое достатъчно. Колкото до това, коетозасяга Роман, нямам усещането, че иметому може да му помогне. Напротив. То голишава от човешкия му облик и го излагана прицел без каквато и да е защита. Втози случай има тотално отричане наиндивидуалните особености. Народниятсъд е без аналог, когато иска да унижинякого. Защо когато хората упражняватсвободно мнението си, което скоро сепревръща в обвинение, изчезватсъчувствието, сдържаността,разбирането, които са един вид форма наинтелигентност?Бях написала един текст относно еднадруга история за мълчанието катодобродетел. Бях объркана и ужасена отдумите на Люк Бесон. В името на каквосе впусна, без да знае каквото и да било заслучая, да забива на кол главата на единвече уязвим човек?Можем от проста гледна точка напредпазливост да определим думите,използвани от Фредерик Митеран, катоприбързани след първото му изявление, нокак нечестно и ужасно се изметна! Скаква посредственост използваха еднакнига, която всички са чели, за да яобърнат срещу него с долен опортюнизъм.

Н. О.: Поддържате ли днес контакт сРоман Полански?Я. Р.: Пряк контакт не, не е възможно. Но

му написах няколко реда и Еманюел мипредаде едно негово писмо. Бешепозитивно, но знам, че е загубил отсилата си. Обезпокоен е за Еманюел идецата. Страда, че не може да ги види. Иима чувството, че преживява отновоонова, от което се е опитвал да избяганай-много – известността и медийниялинч. Не забравяйте, че след толковабруталното убийство на жена му ШарънТейт през 1969, бременна в осмия месец,го бяха обвинили, че заради неговия начинна живот и филмите му носиотговорност за случилото се.

Н. О.: Не говорите за него като заобвиняем, а като за персонаж от гръцкатрагедия…Я. Р.: Роман наистина има необичайнасъдба. И всеки човек, който излиза отнормата, е мишена. Ако се вгледаме всъбитията от живота му, това, което еизтърпял, преживял, създал, изградилотново, можем единствено да бъдемразтърсени. Той избяга от Щатите,които между другото никога не е спиралда обича, не от малодушие, а от ужас. Нее завидно да си изгнаник. Изгнаник презцелия си живот в известен смисъл. Това еедно тежко и болезнено положение. Тойси плати скъпо за тази история,противно на това, което тези, които гообвиняват, биха искали да мислят. Той сиплати и от лична, и от професионалнагледна точка. Независимо какъв епаспортът му, приемната му страна илиотличията му за заслуги, Роман си оставаедин евреин от Централна Европа. Носимв себе си нещо като принцип за вечнанепринадлежност, който ни определя иняма нищо общо с пространствата илизаконите. Това дава и сила, и многожизненост.

Н. О.: Какъв според вас би могъл да бъдеизходът от тази история?Я. Р.: Желанието ми първо е той да сеуспокои и да бъде пуснат от швейцарскиясъд под наблюдение, да бъде под домашенарест. Да може да види децата, Еманюел,да живее под небето. И да го оставят намира, имам предвид на думи. За дапосрещне това, което го очаква и коетоне знам какво би могло да бъде, той иманужда от искреност. Между друготовсички участници, въвлечени в тазиистория, имат нужда от искреност.

Н. О.: Пиесата ви Dieu du Carnage жънеогромен успех в Ню Йорк. Познаватедобре Щатите. Какво мислите затяхното правосъдие?Я. Р.: И тук бих се въздържала откоментар, след като не съм запозната.Въпреки това ето едно разсъждение повъпроса – в Щатите съдията е избиран,намира се в положението на френскияполитик. Трябва да се среща с избирателя,да има добра репутация. Тази концепцияна нас ни е чужда.

Н. О.: Ако Роман Полански може дапрочете “Обсерватьор” в затвора,какво послание бихте му предали?Я. Р.: Две. Първото е по-общо: знай,Роман, че има хора, и това не са нитоартисти, нито привилегировани, коитомислят за теб и те подкрепят. Второтое по-лично: ще продължим съвместнатани работа, дори разделени, чакам те.

Разговора води ЖЕРОМ ГАРСЕН

Преведе от френски ИВА ЙОРДАНОВА

Това, което знам за Полански

ПОЕТИЧЕН НИКУЛДЕНПосветен на поета Николай Кънчев/1936-2007/

- преминавам през Берлинската стенасега като я няма -

Николай Кънчев

ПрезБерлинската стенаще преминат поетитеЕкатерина Йосифова, ПърванСтефанов, Иван Цанев, БожанаАпостолова, Рада Александрова, МаринКолев,Силвия Чолева, Палми Ранчев, ЕдвинСугарев,Георги Господинов, Георги Борисов,Мирела Иванова,Кристин Димитрова, Бойко Ламбовски,Надя Попова,Пламен Дойнов, Марин Бодаков, ИлкоДимитров,Марияна Фъркова, Йордан Ефтимов,Роман Кисьов, Пламен Александров,Николай Бойков, Яница Радева

Със специалното участие нахърватската поетесаГОРДАНА БЕНИЧ

Проф. д-р Светлозар Игов ще представипоетесата, а нейни стихове ще прочетеактьорът Милен Миланов

в превод на студенти по хърватски език илитература в СУ „Св. Климент Охридски”с преподавател Ксения Маркович

Водещи на вечертаФедя Филкова и Милен Миланов

6 декември 2009 г., неделя, 17.00 ч.Чешки център, „Кафе Галерия Прага”София, ул. „Раковски” 100

Поетичната вечер, в рамките на Панаирана книгата, се организира от съпругата напоета Федя Филкова със съдействието наФондация Академия Aскеер.Участието на хърватскатапоетеса Гордана Бенич сеосъществява с любезнатапомощ на германскатафондация С. ФишерС благодарност на ДамяницаАД за виното на вечерта.

Н А Б А Л К О Н А

П О К А Н А

4

В И Т Р И Н А

Литературен вестник 25.11.-1.12.2009

Аравинд Адига, „Белият тигър”, прев.Маргарита Дограмаджян, изд. „Жанет45”, Пловдив, 2009, 269 с., 14, 99 лв.Аравинд Адига е четвъртият романист,печелил “Букър” с дебютен роман в40-годишната история на наградата ипоредното име от новата индийскалитература, което си струва да сезапомни.„Белият тигър” е определен от журитокато “неустоим, яростен, изпълнен счерен хумор роман за издигането на единчовек от затънтено и бедно село догорните нива на социалната йерархия”, асъщо и като “нелицеприятен портрет наИндия от дъното до върха”.

Джеръми Грийнсток

Изминаха трийсет години от издаванетона последното преработено издание нанаръчника за дипломати на Сатоу -международно признат авторитет вобластта на дипломатическатапрактика. Краят на Студената войнаразшири границите и прегрупира силитена свободния свят, многостраннатадипломация стана по-комплексна исредствата за комуникация се променихадо неузнаваемост.Може ли един наръчник, написан през 1917 г.за един напълно различен свят, да бъдеприложим сега, дори след радикалнитепромени на новия редактор сър АйвърРобъртс? Дали дипломацията е същатапрофесия, която е била преди 90 години,или през 1969 г., когато настоящиятредактор на Сатоу и аз седнахме на двесъседни бюра в Отдела за Западна Африкавъв Форин Офис – новобранци, които сеопитваха да се справят със сложнитепроблеми около гражданската война вНигерия. Миризмата на восъка за печатив деловодството, купчините накъдренирозови и зелени телеграми върху бюрата,свистенето и трополенето в тръбите забързо изпращане на документи додругите отдели сега изглеждат катоописания в роман на Дикенс.Преработеното издание дава шанс даизвлечем един полезен урок. Миналото епо-близо до нас, отколкото сипредставяме; съветите как да бъдемдобри дипломати, давани преди век илипреди три века, все още са актуални;както нищо друго изпробваните впрактиката правила на учтивост ипочтено общуване могат да укрепятосновите на международния ред.Дипломацията и войната остават дветестрани на една и съща монета – липсатана професионализъм от едната странапредполага разрастване на другата дозастрашителни размери. Трябва да знаемкои са нещата в основата на добратапрактика.Сър Ърнест Мейсън Сатоу (1843-1929)работи в Британската консулска службав Япония и благодарение на езиковите сии други дипломатически умения ставашеф на мисията в Токио, а по-късно и вПекин в навечерието на 20. век. Писал емного за Япония - там и досега сиспомнят с топли чувства за него. Следкато се пенсионира, Сатоу влага опитаси в наръчник за дипломати, който ставанай-използваната книга в посолствата посвета.Шестото издание на „Дипломатическапрактика” е почти 700 страници –предизвикателство за всички, сизключение на най-усърднитеентусиасти в сферата намеждународните отношения. Струва сиобаче да зачетете тази книга или да тябъде до вас при необходимост от справка.„Дипломатическа практика” описва как еструктурирана и организиранадипломацията, как работятмеждународните и регионалниинституции (има значителнидопълнения, свързани с работата наЕвропейския съюз), как държавитеуспяват да изтъргуват националните сиинтереси и как правото работи насветовно ниво. Изобилстват примери заобичаи и прецеденти, има няколкоприятни анекдота. Ръководството какда пишем вербална нота или как дасъставим нонпейпър може да изглежданеразбираемо в света на електроннатапоща, блоговете и Туитър, но

официалната комуникация остава частот международния обмен. Придържанетокъм една стандартна формула, особено внапрегната ситуация, е делови подход суспокояващ ефект. Както е и сюридическия език - звучи странно, но ерезултатен.За лаика обаче това са дипломатическитънкости. Фундаменталната цел накнигата е сериозна: хората по природа сазаядливи и деструктивни същества ивъзможностите за мирно общуване трябвада бъдат максимално използвани. Тук еценната помощ - „Дипломатическапрактика” ни напътства как дапостигнем най-високо ниво напрофесионална ефективност в товаотношение. Написаното от Сатоу еприложимо не само за британци илианглоговорящи дипломати; то може дабъде полезно за професионалистите в тазисфера от всяка националност. По-специално препоръчвам раздела в края на„Съвети за дипломати”: повече слушайте,отколкото говорете; запазвайтесамообладание при всякаквиобстоятелства; не изтъквайте факта, честе посветени в неща, неизвестни задругите. Едни и същи грешки продължаватда се правят сега, както са се правили ипоколения назад; и няма практикуващдипломат, който да се чувства горд, акому напомнят за тях.Един от най-впечатляващите аспекти натова издание е представянето наотношенията между политическителидери и техните дипломати откариерата. Посланиците са част отмощта на държавата извън нейнитеграници, с капацитет да защитаватинтересите й също толкова добре, приопределени обстоятелства, колкото инейните генерали. Въпреки технияформален пълномощен статут обаче те неводят независима политика.Отношенията между държавите саотношения между упражняващитеполитическата власт. Дипломатитемогат да поддържат каналите заобщуване между тях, но не могат дазаместват политиците. Ако тепрестъпят поставените граници, бързобиват отзовавани.В такъв случай посланикът трябва давнимава в разграничаването междуличността си и функцията си наофициално лице. Навсякъде има капани,които започват с „ВашеПревъзходителство”. Традиционно„посолството” е мястото, коетопосланикът обитава; офисът, в който сетрупат документите, е „канцелария”.Бюрокрацията обаче е много важна.Имунитетът има сериозно основание – дапредотврати прекъсването на каналитедори когато страстите се нажежат: тойне те предпазва от глоби, ако паркирашнеправилно. Онези, които погрешнотълкуват тази неприкосновеност,допринасят за класическите примери надипломатически хумор - Esprit de Corps наЛорънс Дърел и телевизионния сериал Yes,Minister. Удивително лесно е да станеш засмях. Все пак влиянието на малката силаможе да бъде засилено, а това на великатасила – отслабено, вследствие наперсоналната ефективност илинеефективност на технитепредставители.Възможностите на една държава дазащитава интересите си в чужбина най-строго се тестват и са най-очевидни вмеждународните институции и форуми.Едва шепа хора извън сферата надипломацията разбират как работят те;Сатоу ни дава възможност да разберем по-

добре какво се случва там. Един от най-интересните аспекти на работата в ООНе справянето с напрежението междунационалните императиви и глобалнотоблаго. Интерпретацията на последното,разбира се, е твърде субективно, ноопитните дипломати, плуващи добре въвводите на глобалните събития, иматшанса да открият онова, което е по-добро от играта с нулев сбор. Акопостоянните представители понякога непредприемат свои инициативи, за даоткрият общоприемлив изход от цялатабъркотия, дори с цената на компромис снационалните приоритети,вероятността за конфликти сеувеличава. Най-добрите външни министрисе научават да играят умело с картатаОбединени нации, разяснявайки предобществеността у доманеобходимостта от отстъпки в иметона по-висшите цели на обединенатаобщност.Изненадваме се колко често по-голяматагъвкавост може да работи в полза настраната ни. По време на мандата микато посланик на Обединеното кралствов ООН, въпреки английско-френскотосъперничество на африканскияконтинент, с френския ми колегарешихме взаимно да се подкрепяме,когато изникват сериозни трудности.Той ми осигури простор на действие,когато имах нужда да защитя някоинеконвенционални действия на странатами в Сиера Леоне, а аз го подкрепих,когато Франция трябваше да се намеси вКот д’Ивоар. Този начин на действие сепренесе и в други райони на Африка. Единили два пъти проявихме необясниманеотзивчивост, когато министрите ниискаха да бъдем по-агресивни.Понякога дипломатите внезапно сеозовават в неизследвани територии. Презмай 2000 г. мисия на страните -постоянни членки на Съвета засигурност, посетиха Великите езера вЦентрална Африка. След няколко дни назапомнящи се, но не особено продуктивнипреговори с държавните ръководители настраните, въвлечени в конфликта вКонго, летяхме обратно за Ню Йорк презНайроби и Кайро. Тогава разбрахме, чеЕтиопия и Еритрея са на ръба на воененконфликт. Без специални инструкции отнашите столици, но смутени от факта,че представители на институцията,носеща отговорност за международниямир и сигурност, прелитат над място,което би могло да стане арена наунищожителен сблъсък, и игнорират еднапотенциално катастрофална ситуация,решихме да се приземим в Адис Абеба.Сновяхме между Адис Абеба и Асмара,опитвайки се да убедим министър-председателя на Етиопия Мелес Зенави ипрезидента на Еритрея Исаяс Афеверкида отстъпят от непримиримите сипозиции. Посланикът Ричард Холбрук,ръководител на мисията, успя да гипритисне по свой, неподражаем начин и закратко те бяха слисани от тазинеочаквана външна намеса. В крайнасметка взаимната враждебност надделянад загрижеността за международния имимидж. Разделихме се и войната избухна.Все пак си мисля, че конфликтът непродължи твърде дълго като следствиеот инициативата на Съвета засигурност, а по-късната интервенция наОбединените нации беше още по-резултатна. Нашите столици, по-специално Вашингтон, демонстрирахаизвестно презрение към соловата ниакция, но не съжалихме, че сме опитали.Сър Хенри Уотън, посланик на крал

Правилата на игратаДали наръчникът за дипломати трябва да бъде осъвременен

Андрю Дейвидсън, „Гаргойл”, прев. отанглийски Ралица Кариева, изд.„Прозорец”, С., 2009, 480 с., 19 лв.Определят романа на нашумелия младписател като роман за пропадането наедин човек в собствения му ад и за силатана любовта като път към изкуплението.„Гаргойл” е Дантевият „Ад” на нашетовреме. Една книга, която кара да сеповярва в невъзможното.

Никлолай Аретов, „Българскаталитература от епохата наНационалното възраждане”, изд.“Кралица Маб”, С., 2009, 272 с. , 12 лв.Книгата предлага нов поглед къмбългарската литература от XVIII и XIXвек, от времето на Паисий Хилендарскидо първото следосвобожденскодесетилетие, когато на литературнатасцена излизат Иван Вазов, ЗахариСтоянов и др. За разлика оттрадиционните литературни историитози труд е изграден на жанров принцип -отделните дялове проследяватеволюцията на поезията,белетристиката, драматургията,литературата на факта и критиката. Понов начин са представени редица важниобщи проблеми, свързани с еволюцията на

представите за литература,периодизацията, общуванетос други култури, развитиетона идеите и връзката накнижнината с процесите вобществото и културата.

П Р И П И С К И

5

В И Т Р И Н А

Литературен вестник 25.11.-1.12.2009

Вирджиния Улф, „Вълните”, прев. отанглийски Иглика Василева, изд.„Унискорп”, С., 2009, 272 с., 15 лв.Романът “Вълните” (в поредниявеликолепен превод на Иглика Василева) сесчита за едно от емблематичнитепроизведения на модернизма, съпоставимединствено с “Одисей” на Джеймс Джойс.“Вълните” е творба, в която шестперсонажа изговарят шест монолога,изследващи представата заиндивидуалността, аза, собственаталичност и общността.

Джеймс І във Венеция, е известен съссвоята остроумна реплика, че„посланикът е честен мъж, изпратен далъже в чужбина за доброто на странатаси”. Малко хора си спомнят, че билосвободен от длъжност, след катодокладвали на краля за думите му. Уотънсъветва бъдещия дипломатическипредставител така: „... за да защити себеси и да бъде полезен на страната си,[дипломатът] би трябвало винаги и привсякакви обстоятелства да казваистината”. Това остава ценен съвет въввреме, когато неточностите, допуснатисъзнателно или не, стават очевиднитвърде бързо. Дипломатите притежаватняколко оръжия, но най-важното от тяхе доверието - и от страна направителството, което ги изпраща, и отстрана на колегите и спаринг-партньорите им. Думите трябва дабъдат внимателно подбирани, разбира се;крайната откровеност, макар иочароваща, е рискована тактика.Откровената измама обаче рядко имадобър резултат. Ако се забелязватпромени в стила на съвременната

дипломация, една от тях е тенденциятакъм съхраняване на изискания стил надипломатическите разговори ипредставянето на ясни и недвусмисленипозиции. САЩ и Обединеното кралствопретърпяха провал, когато упорито сеопитваха, без необходимитедоказателства, да убедят световнатаобщественост в наличието на оръжия замасово унищожение в Ирак. Онези от нас,които бяхме въвлечени пряко в това отстрана на Обединеното кралство,вярвахме, че разясняваме решение, коетонеминуемо ще бъде оправдано, когатонакрая изскочат налице всички факти.Съществува опасност сагата с Иран,отчасти следствие от събитията в Ирак,да се развие в друга посока. Урокът задемокрациите в случаи, при които еважна публична подкрепа, е следният -ситуацията, такава, каквато е, трябва дабъде прозрачно представена наобществеността, за да бъдат избегнатиголеми неприятности.Сега министерствата на външнитеработи приличат на многото държавниинституции, които се договарят счужденци - границата между

Зелда Фицджералд, “Запази ми тозивалс”, прев. от английски Маргарита ДеСена, изд. Intense, С., 2009, 320 с., 14, 99 лв.По времето, когато Скот Фицджералдработи върху „Нежна е нощта”, ЗелдаФицджералд написва своята история,протичаща в необичаен паралел сразказаното от съпруга й и разкриващалюбопитни подробности за живота итворческите му усилия. Въпрекидългогодишното подценяване „Запази митози валс” има свой почерк и добавя новихарактеристики към историята напървите две десетилетия на ХХ век.

Цветан Тодоров, „Страхът отварварите”, прев. от френски, „Изток-Запад”, С., 2009, 309 с., 15 лв.Кои са първопричините за тероризма, какда се води войната срещу него и какдиалогът между културите може дапороди и политически – това са самочаст от темите в новата книга наЦветан Тодоров, която продължаваинтереса му към темата,подхванат от предишнинегови изследвания.

Премиера на филма MOON LAKE нарежисьора Иван Станев в рамкитена Киномания 2009

Първият игрален пълнометражен филмна театралния режисьор Иван Станевще бъде представен в три премиернипрожекции по време на тазгодишнатаКиномания, на 27, 29 и 30 ноември.

Познат на българската публика катотеатрален авангардист Иван Станеввече има два видео/арт проекта -„Вилата на мистериите” и „Луксор ЛасВегас”. Благодарение на подкрепата отДелта Ентъртейнмънт, в лицето наДонка Ангелова, Иван Станевпредприема заснемането на филмаMoon Lake през лятото на 2007година в района на Камен Бряг,Тюленово и Шабла с голям екип отхудожници, философи, класически исъвременни музиканти и младиизпълнители, избрани на специаленкастинг.Около древната митологична двойка –Орфей и Евридика и тяхното лутане изедин отиващ си свят е положена иосновната идея на филма.

Още през 2003 година Иван Станевзаснема разбилия се край Варна танкер симето Moon Lake. Той проследяваразрязването на кораба, първоначално отняколко души, а впоследствие само отедин човек – оксиженистът Иван Иванов.Част от този филмов материалприсъства и в настоящия филм - Moon

дипломацията като изкуство инормалната международна комуникацияе размита. Какво би могло да бъде по-разумно и ефективно от директнитеконтакти между заинтересованиексперти, които се осъществяват наедин недвусмислен език. Някой обаче битрябвало да види цялата картина, да имастратегически поглед върху бъдещоторазвитие. Когато демаркационнителинии стават отчетливи, позициите севтвърдяват и насилието надвисва катонепосредствена опасност, трябва да седаде последен шанс на усилиятаконфликтът да бъде избегнат. Военнитедемонстрират решителна смелост, нодипломатите, както и журналистите,също могат да бъдат убити затова, чеотстояват докрай своята отговорнапозиция. Главата на Сатоу, посветена назащитата на посолствата от терористии други посегателства, засяга точно тозипроблем. Доброто познаване на правилатана играта, усъвършенстването наумението да се разграничаваотговорността от глупостта,намирането на точни думи в ситуации,чиято алтернативата е употребата наоръжие, са елементи от висшатадипломация. Тази изключително ценнакнига показва какво представлява тя.

Преведе от английскиРУЖА МУСКУРОВА

28 октомври 2009 г.

Сър Айвър Робъртс, редактор,Дипломатическа практика на Сатоу,730 с., Oxford University Press

Джеръми Грийнсток е посланик наОбединеното кралство в ООН от 1998до 2003 г. Сега е директор на фондация

„Дичли”

Lake, а Иван Иванов е един отучастниците.За повече от 40 дни по време на снимкитее постигнато едно особено общо живеенена екипа, нещо средно между елитнокилийно училище и артистична комуна,потърсила убежище в пещерите наЯйлата. В началото на 2008 годинафилмът окончателно е завършен, а цялатапостпродукция е осъществена в Берлин.

Освен режисьор Иван Станев е исценарист на Moon Lake, създател наидейното тяло зад филмовия материал.Зад камерата е българският операторСтефан Иванов – работил за многочуждестранни продукции като„Версенженториск” и „ Марион Бридж”(най-добър игрален филм на фестивала вТоронто през 2002), както и познатитефилми – „Приятелите на Емилия” и „Любовното лято на един льохман” наЛюдмил Тодоров. Създател на музиката еСебастиан Майснер – добре познат вЕвропа мултимедиен артист – работещкомпилирайки форми на видео арта,фотографията и музиката. Името наРемко Шурбиерс стои зад монтажа наMoon Lake, а през останолото време тойсе занимава с фотография и електроннамузика. Ремко Шурбиерс ще бъде един отгостите на премиерата на филма, врамките на Киномания 2009.

Moon Lake е продукция на ДелтаЕнтъртеймънт в лицето на ДонкаАнгелова, позната у нас като издател на:месечното списание Алтера; книги намлади български поети; писатели и

философи; списание Алтера Академика,както и като мениджър на независимияАрт Център – Алтера.

26 ноември:

11.00 – Пресконференция с екипа на MoonLake -  зала Мати‚ Д

27 ноември:

17.00 – Представяне на сборника стекстове посветени на филма Moon Lake,както и на поемата Moon Lake на ИванСтанев  – зала Мати‚ Д

18.30 – Премиера на Moon Lake спредставяне на екипа на филма - КиноЛюмиер, НДК

23.00 – Концерт на Арабел Караян, ГеоргиДончев, Росен Захариев по поводпремиерата на Moon Lake в Българсконационално радио, студио 1, в рамките нафестивала Аларма Пънк Джаз, входсвободен.

29 ноември:

19.00 – Прожекция Moon Lake – киноОдеон

 30 ноември:

19.00 -  Moon Lake - представяне напоемата– ТР Сфумато в рамките наЛитературна сцена

21.00 -  Прожекция Moon Lake – Дом наКиното

С Ъ Б И Т И Я

П Р И П И С К И

6 Литературен вестник 25.11.-1.12.2009

Романът на Елена Феранте „Дни насамота” накратко може да бъде анонсиранкато роман за изоставената жена.Самотата я притиска, сълзите й капят,гримът се разтича по бузите... Това,разбира се, е само повърхностният прочитна романа. По-дълбинният отварямножество от възможности за четене накнигата: романът като копнеж пописателството, като търсене на своетоаз, като способ да “прочетеш” хоратаоколо теб по различни начини.Копнежът по писателството. С товаопределение може да бъде маркирананеосъществената докрай мечта нагероинята за бъде писателка. Писането еедин от моментите в романа, коитотекстът не позволява да бъдатотминати. Връщането на Олга къмизоставеното писане се осъществява нанивото на текста чрез писмата. До краяна произведението тя така и не прави другопит да „писателства”, освен чрезсклонността си да сравняваокръжаващите я с романови герои.Първото сравнение от този вид се появяваоще в първите страници на книгата чрезоприличаването на реакцията на съпругаси, решил да я напусне, с реакциите налитературните герои. Същевременно Олгасе стреми да не бъде като съсипаните„жени от книгите”, но въпросите на АнаКаренина от едноименния романнеосъзнато биват преписани отсобствената й ръка в личния тефтер. Вдецата си припознава „някои герои отразказите за призраци”, кучето Ото,чието присъствие в романа и по-точнонеговата смърт се оказва важна икулминационна, е „глупавият вълк отприказките”, дърветата пред жилището –„приличаха повече на акварел, отколкотона реалност... Ако трябваше да пиша за

тях, нямаше да мога.”Търсенето на своето аз. Това е второтоизмерение на книгата. Изоставената женастрада. Страданието й е мощно. То можеда бъде сравнено само с физическонараняване. Такова съответствиетекстът, разбира се, предлага - героятМарио, съпругът, който излиза от животай, от съвместния им роман, се порязва съсстъклото в макароните. Физическатаболка е едно и също с душевнотонараняване на жената от съществуванетона другата. Ответната реакция и придвата вида нараняване е сходна –разкъсваща, преустановяващаспокойствието и благоразумието нагероите. Романът, започнал с определенияна мирното до равнодушие живеене като„беше сдържан, както винаги”,„внимателно затвори вратата след себеси”, „мразя високия тон, твърде резкитедвижения”, „бях свикнала да говоря малко иобмислено” се „пропуква” на две части. Впървата – раздялата води до нарушаване направилата, които изграждат ежедневието– привичките, добрият тон в общуванеторухва като маски. („Започнах да сепроменям. Само за един месец загубихнавика да се гримирам грижливо... полека-лека, въпреки съпротивата се поддадох навулгарни думи.”) Тонът на гласовете сеповишава, вратата се тръшка на излизане,не може да се заключва, изчезват важнивещи. Именно ключът – важен символ насигурността, заедно с кучето – Ото, и по-точно мъчителната му смърт, спояватдвете разцепени части. Ото, вярното куче,и Олга, вярната съпруга, ще се окажат двевзаимно свързани същности, не само чрезежедневните разходки в парка – еднататрябва да бъде жертвана, за да продължи дасъществува другата. Смъртта на кучето еспасителна за героинята, агонията му

преобръща паниката в чистилище,личната болка на човека е осмислена катоегоизъм пред смъртта, причината закоято остава неразгадана, но подозирана,извинявана или обвиняваща, ала в крайнасметка – сбираща. Кучето е не самовръзката към втората част на романа, закоято ще стане дума, но то е връзката состаналия свят, причината за излаз отапартамента, защото романовотодействие тече в камерна обстановка, вчиято затвореност пред Олга се разгаряогнище на препятствия-изпитания –борба с мравки, болно дете, заяждащабрава, невъзможност да повика помощ,поради повреда в телефония апарат илипса на останалите обитатели нажилицната сграда. Кучето дори чрезсобствената си смърт предизвиква излаз –чрез търсенето на причината,допитването до ветеринаря. Смърттаму е причина за общуване, оказало се пъткъм събирането на Олга и Карано.Втората част на романа епротивоположна на първата. Героинятасе завръща към добрия тон в общуването.Преживеният катарзис от смъртта наОто, повторно изживян и отпосещението й на концерта, където сепроменя коренно отношението й къмсъседа Карано. В тази втора част наромана героинята напуска апартамента –освен в концертната зала тя навлиза и вдруго важно пространство – работнотомясто.Така – излизайки от обсебеността си наизоставена жена – Олга получававъзможност да „прочете” хората по новначин. Този нов прочит засяга най-вечемъжете. В романа те са двама –обектното им възприемане впроизведението е разделено и кореннопреобърнато в началото и в края на “Дни

на самота”.Докато съпругъте изгубениятжадуван любим,съседътвиолончелистКарано е„неподходящпартньор визкачването настръмнината науниженията”.След като Караносе превъплъщавана сцената в истинската си същност натворец и започва да й вдъхвастрахопочитание, съпругът серазомагьосва в грубиян, използвач ифурнаджийска лопата.Олга има и друга склонност, която внасяизвестна нереалност на образа й, прави яот герой в разказвач, но разказвач, вмомент, когато е нужно да действа. Товаса тези ситуации, когато напреженето наситуацията е високо. Но именно внапрегнатия епизод героинята се отдавана размисли (разбира се, за мъжете –съпруга или съседа) – например докато сенавежда през парапета на балкона напетия етаж.И накрая още нещо – романовото времеобхваща краткотрайността и (или)дълготрайността на четири месеца, презкоито героинята изстрадвамногогодишната си любов и я превъзмогва.Много или малко са четири месеца, за даму мине на човек, читателят сам щепрецени, а романът се затваря вдълготрайността на откритието междуОлга и Карано.

ЯНИЦА РАДЕВА

Елена Феранте „Дни на самота”, прев.от италиански Дария Карапеткова, ИК„Колибри”, С., 2009

Н А Ф О К У С

Изпитания на самотата

Травматичната съдба на емигрантите,заедно с недоизреченото задемократичния преход, са сред най-актуалните теми в българскаталитература. Те занимават и германскияавтор Румен Манфред Еверт (Румен еправославното му име) в романа„Имигрантката”, първа част оттрилогията „Отвъд Ландщрасе”. Тозиистински литературен прецедент занашата културна среда естественоподрежда Румен М. Еверт сред нашумелиавтори като Георги Господинов, АлекПопов, Юлиан Попов, Димитър Динев,Захари Карабашлиев - повечето живеещи вчужбина. След като познаваме технитеинтерпретации, двойно по-интересна есега различната (но не непременнопротивоположна) гледна точка на единнебългарин - журналист, музикаленкритик, преводач, писател, койтопътешества из Европа, Африка и Азия,живее двадесет години в Англия, а впоследните десетина години разделябитието си между Пловдив и Берлин.Румен М. Еверт пресъздава образа набългарската имигрантка във Виена Лена вмомент, който съсредоточава опита иинтелектуалната енергия на целия йживот, за да го преобърне. Или по-скоро даго върне в руслото на нормалността. Наистинското живеене, което се обуславяне от страха или материалнатацелесъобразност, а от смелостта давземеш трудното, но правилно решение. Загероинята на романа, една чувствителна и

интелигентна жена,принудена да избяга отмизерията в България и дазаработва прехраната насемейството си катокелнерка в една виенскакръчма, това е преди всичко

ценностен избор. Тя го прави в последните24 часа на старата година, през коиторетроспективно се връща назад въввремето, подлагайки на преоценканадеждата си чрез предстоящия фиктивенбрак с Хуго да намери спасение за децата исебе си. Нейният отказ от мечтанотодоскоро австрийско гражданство епродиктуван обаче не от носталгия,импулсивност, наивност или нещо другоот този род, а от абсолютнатаневъзможност да живее повече безсамочувствие, без себеуважение. Рискътсякаш е бил необходимото условие, за дасрещне Лена и голямата любов. Пол същопознава нелекото имигрантско битие, аразочарованието му от западния начин наживот мотивира интереса му къмправославието и Изтока. Двамата,подсказва краят на книгата, ще намерятсебеосъществяването си в България.Романът, който проследява пътя нагероинята в обществения контекст насоца, първите години на демокрацията вБългария и емиграцията във Виена, еиздържан в класическата повествователнатрадиция на т.нар. Bildungsroman.Проникновеният разказ в първо лице завремето на глада, режима на тока,отмиране на гостоприемството, загубатана достойнство, възхода на мутрите,страха за оцеляването и необходимостта -въпреки всичко! - да се справиш, докосватнай-чувствителните страни набългарската душевност. „И аз съм сипредставяла другояче живота, имала съммечти, но никъде не мога да заведа иск заправо на труд и право на щастие” и още„Тайната ми парола е свобода”, изповядваЛена. Всъщност Лена притежаваневероятна сила за живот и тази сила,заедно с вярата в Бог (отдавна не съмсрещала такива откровения за вярата) япревръщат от жертва наобстоятелствата в победител над

обстоятелствата. В личност, която знаекак да управлява съдбата си.„Имигрантката” се взира в човешкото, ане в политическото. В романа нямаполитически клишета и дори нито единполитик, затова пък има толкова другиобрази. Видени през очите на Лена,свързани с нея, те са толкова различни, чесъставляват донякъде онова, коетосоциолозите наричат представителнаизвадка. Селяни с патриархални ценности,децата им, пренесени в работническатасреда на града, пострадали иоблагодетелствани от соцрежима,интелигенти и тарикати, мошеници имутри, смешни и тъжни, жалки и луди(истински гоголевски образи – съпругътнапример), бедни и богати, майки, бащи идеца - три и дори четири поколениябългари се изреждат пред очите ни. Многоот тях са характеризирани освен с всичкисредства, които владее единпрофесионален писател, и с чувство захумор. То кореспондира с българскоточувство за хумор и това според мен есъщо едно от достойнствата на книгата.Хуморът се движи от шегата доиронията, от забавното до комичното идори трагикомичното, отделно нинамигва от имената на някои герои, катоНане и Вуте, великия Караславов,изумителната отвсякъде модисткаСлавка Славова, но най-колоритният всепак си остава Веселин – чревоугодник,балкански хитрец, за някои измамник, ноза приятелите приятел и т.н.Персонажите и събитията, динамикатана действието, заплитането иразплитането на сюжетните нишки вкрайна сметка създават една панорамнаснимка на българското общество.Напомнят „Делнична библия” от БожанаАпостолова или „Разруха” от ВладимирЗарев. Преди няколко години романът наЗарев за пръв път направи съвременнатабългарска действителност видима за

германския читател, който не сеинтересува кой знае колко от България.Истинската провокация дойде обаче презтази година със скандалната, преведенавече и на български език книга „Апостолов”на германката от български произходСибиле Левичаров. Омразата къмбългарския баща и към всичко българско,която неистово диша в този текст,несъмнено е някаква злощастна истина заавторката. Сюжетната едноплановост истиловата фрагментарност обаче немогат да превърнат произведението вдобра литература, въпреки наградата наЛайпцигския панаир на книгата.Добрата литература, за да остане всъзнанието на поколения читатели,внимателно и отговорно подреждамногообразието на гледните точки,съблюдава причинно-следствената връзкамежду героите и събитията, избягвакакто украшателствата, така ипредубежденията, и никога не говори катопоследна инстанция на истината. Точнотакъв е многопластовият роман на РуменМ. Еверт. Появил се наскоро след книгатана Левичаров, той предлага една различна -не хвалебствена, но балансирана гледнаточка към българската действителност ив този смисъл би могъл да се разглеждакато своеобразна литературнареабилитация на българското.Нещо повече. Превратностите набългарското са съотнесени към живота наемигрантите (не само български) вАвстрия и този паралел, носещ многоистини за човешката болка, усилвапосланията. А те споделят, че промянатае истинска единствено когато сеизвършва дълбоко в нас; че има избор и вяра,които могат да се случат във всеки единмомент от живота; че в йерархията наценностите разбирането и приемането надругия стоят може би най-високо. Иликакто гласи епиграфът от Йозеф Рот към„Имигрантката”: „Право да живеят наЗапад имат всички, които правят жертва,като го посещават”.

ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА

Румен М. Еверт, „Имигрантката”,превод Емилия Драганова, ИК “Жанет45”, 2009

Румен М. Еверт срещу Сибиле Левичаровили „Имигрантката” срещу „Апостолов”Последният роман на германския автор Румен М. Еверт

като необходимо сравнение и литературна реабилитация на българското

7Литературен вестник 25.11.-1.12.2009

Хуан Марсе (1933) е испански писател,журналист и сценарист от т.нар.

Поколение на 50-те, носител на редицалитературни награди, включително и

наградата „Сервантес”. Сред романитему се открояват “Магията на

Шанхай”, “Последни вечери с Тереса”,“Един ден ще се върна”.

Кога се ражда Марсе, писателятработник?- Насред кипежа на социалния реализъм,във времена, когато политическитемотиви надделяваха над чистолитературните ценности. Изведнъж дасе появи някакво момче, което работи взлатарско ателие, ограничено от животав квартала и на практика без никакъвкултурен опит, беше като идването намесията. Всъщност всичко товапринадлежи на един период на объркване имитифициране на онези години.Естествено, всички разбраха много бързо,че аз не желаех вече да съм работник иединствено исках да получавам колкотосе може повече пари за книгите си, за да сеизмъкна от робството на осемте часаработа в ателието. Като работник не мисе предлагаха големи възможности. Освентова романът ми не предявявашеполитически претенции, колкото ихората да не желаеха да го разберат, нопък имаше индиректно разобличаване наедна страна и един град, подчинени нафранкизма. От друга страна, това бешероман с атмосфера на упадък,противоположна на параметрите насоциалния реализъм.Кога си поставихте за цел да сеиздържате с литература?Дори след публикуването на “Затворенисамо с една играчка”, не ми беше ясно далище успея да стана романист. Моята целбеше да се издържам от романи, но бях (ивсе още съм) много скептично настроен идълги години не можех да се отърва от

други паралелнидейности всвета написането.Защото,колкото и добреда се продавакнигата,изданията бяхаот по 10 000екземпляра. Бешенемислимо да сипредставям, чедоричетиридесетгодини по-късно

„Последни вечери с Тереса” щепродължава да се издава. Работих ощедоста време в ателието, дори и следходенето ми в Париж, където преподавахиспански, работих в Институт„Пастьор” и превеждах сценарии отфренски на испански за копродукции. Напрактика не си бях дал сметка залитературното си „призвание” до 1963,когато пишех “Последни вечери с Тереса”.Откривате ли нещо общо междубижутерството и писането?Да, има някаква връзка, по-скоро катомежду два занаята. Аз не пиша накомпютър (въпреки че наскоро си купих),много обичам да пиша на ръка. Започвамда печатам текстовете на машина, самокогато съм напреднал. Разбира се, нужно еедно качество – търпение. Бързането елошо за всяко нещо, но най-вече залитературата, защото трябва да севнимава с всеки детайл, да се работичаст по част. Има нещо от занаятите втова грижливо изпипване, с което се„изработват” книгите. Наистина, на менми е изключително трудно да напиша иодобря един абзац. Може би в последновреме... Особено, когато се шлифова,дооформя... Да, на мен времето миминава в редактиране. Мога и никога да

не го свърша. Между другото, подготвямкоригирани издания на книгите си и съмразширил някои сцени, давам си сметка, чемогат да се подобрят. Понякога откривамизречения, които сякаш скърцат. Тогава гиразглобявам и ги съставям наново. Защо дане го правя? Винаги съм обичал даредактирам. Често казвам, че бихпредпочел друг да ми пише книгите, а аз даги редактирам. Но идеите играят основнароля в литературното творчество.Вижте, за да пише човек, му трябват тринеща: да има хубава история за разказване,да може да я разкаже (това е талантът,умението), и нещо много специално – даима желание да я разкаже. Понякога,когато един писател няма какво да каже,набляга най-вече на начина, по койтопредставя текста; усложнява историята,структурата и езика. Но ако историятапритежава сила, макар и да не е гениалнонаписана, е увлекателна. Има небрежниписатели, които аз обожавам, Бароха,например. Казват, че е простоват, че еневнимателен с езика. Това не е важно,защото героите му притежаватизключителна сила; Бароха създаваатмосфера и персонажи, във всичко, докоето се докосне, има живот. Тайната е втова – да вдъхваш живот. Да спечелишсъучастничеството на читателя е многоважно. А за да го постигнеш, всякаквисредства са подходящи. С други думи,художествената литература е една добреразказана лъжа, но ако чрез нея успееш данакараш другите да повярват в разказа ти,целта е постигната. Атмосферата отгодините след гражданската войнасъществува в наративната траектория;тя е вглеждането в един и същ пейзаж,Гинардо и Грасия, и един период,следвоенния.По какъв начин ви повлия франкизмът?Накара ли ви краят на диктатурата даси зададете отново някои въпроси?Известно е, че по време на франкизма

властваше желязна цензура и писателятне можеше да остави свидетелство заистинската Испания, подчинена наВожда и неговата свита. И така, тозинамордник ограничи работата нароманисти, поети, кинодейци идраматурзи. Трябва да се запитаме докаква степен, без значение дали сме сидавали сметка или не, автоцензурата сенастани в съзнанието ни, в съзнанието намного писатели. Защото прекраснознаехме, че не можем да се отнесемсвободно към някои герои или теми,например секса, религията, режима,полицията, военните и църковнатайерархия. По този въпрос мога да говорясамо за себе си и не помня да съм синалагал автоцензура. Когато в началотона седемдесетте години пишех “Ако тикажат, че съм паднал”, аз знаех, че ще бъдезабранена, докато Франко е жив. И безмного да му мисля, я изпратих в Мексико.Оказа се правилното решение.Много труд ли се изисква, за да сепостигнат ефектът на прозрачност итази привидна семплост?Именно за да не си личи, че е работено потекста, трябва да работя много върхунего. Звучи парадоксално, но е многопросто. Аз обичам прозрачната проза,възможно най-прозрачната. Прозата есредството, с което постигам целта си –читателят да ме следва, т.е. да създамнапрежение в текста, вътрешнонапрежение, състоящо се в това да карамнаправо, като се спирам само там,където е необходимо, понякога дори слирически порив, но възможно най-рядко;обикновено след това съжалявам, че съмго направил и махам много от тезиотклонения, за да остане читателятзавладян от това, което разказвам, а неда спира и да се замисля за начина, покойто го разказвам.

Преведе от испанскиЛЮБОМИРА ГЕОРГИЕВА

Фрагменти от интервю с писателя наwww.clubcultura.com

От работник към писател

Германската писателка Херта Мюлер,която е получавала заплахи за убийство вродната си Румъния, след като е отказалада стане доносник на тайната полицияпо време на тоталитарния режим наЧаушеску, е едва дванадесетата жена,удостоена с наградата за литература в108-годишната история на фондацията.Отличена от членовете на комисията заизобразяване на „пейзажи напрокудените” с „поетическаконцентрация и прозаическаоткровеност”, в романите, есетата ипоезията си Мюлер винаги се връща къмтемите за потисничеството,диктатурата и изгнаничеството всобствения й живот.В изказването си след получаването нанаградата, Мюлер заяви, че е„изключително щастлива” и все още неможе да повярва.Нобеловата награда, в размер на 10милиона шведски крони, се присъжда на„личността, която е създала най-значителното литературнопроизведение, отразяващо човешкитеидеали”, съгласно завещанието на АлфредНобел от 1895 година.Според постоянния секретар наШведската академия на науките ПетерЕнглунд „моралният импулс” на Мюлер яправи „съвършен кандидат” съгласнокритериите за присъждане на наградата.„От една страна, тя е великолепен авторсъс забележителен език, казва Енглунд, аот друга, има способността да вдъхвареално усещане за живота в условия надиктатура, живота като член намалцинство в чужда страна и живота визгнание.”Енглунд отбелязва и „изключителнатапрецизност на фразата” на Мюлер.

„Живяла е под диктатура, чиетопостоянно изкривяване и злоупотреба сезика е изградило у нея определен видскептицизъм относно употребата надумите, на езика,” допълва той. „Езикътй се отличава с много фино настроенапрецизност.”Постоянният секретар посъветванезапознатите с творчеството наМюлер читатели да започнат с романа й“Herztier”, смятан от мнозина за най-добрата й книга. Последния й роман,“Atemschaukel”, той нарече „завладяващ”.Родена в Румъния през 1953 година,Мюлер отказва да съдейства наСекуритате, губи работата си катопреподавател и става обект намногобройни заплахи, докато не решавада емигрира през 1987 година.Понастоящем живее в Берлин и еносител на ред литературни отличия,включително на наградата „Клайст” –най-престижната в Германия; „ФранцКафка” и „Импак”, на стойност 100 000евро, за “Hertzier” – история за живота напетима млади румънци по време надиктатурата на Чаушеску. Mюлер казва,че романът е „в памет на румънските миприятели, убити от режима” и че есмятала за свой дълг да го напише. „НюЙорк Таймс” го нарича „графичнодетайлен роман, в който авторът сестреми да създаде особен вид поезия отдуховната и материална грозота накомунистическа Румъния”.Диктатурата на Чаушеску пада изаплахите срещу живота на Мюлер не сеосъществяват, но по това време Херта,която принадлежи къмнемскоговорящото малцинство, вече енапуснала Румъния. Както Кафка, койтопише на немски в Бохемия, тя живее

като двоен чужденец, автор, който говориза алиенация на малцинствен език. В единсюрреалитичен епизод от романа“Herztier” нараторът си взима сбогом, следкато е станала обект на политическоразследване. Тя вдига покривката налеглото и намира свинско ухо по средатана чаршафа. „Разтърсих чаршафа, но ухотоне помръдна – беше зашито по средатакато копче.”Нобеловата награда нарежда Мюлер средлауреатите от предходните години,които споделят обща „малцинственост”:Льо Клезио, Йелинек, Кертес, Гао иШимборска. Социалната ангажираност наакадемията, разбира се, е безспоренфактор. Но няма съмнение, че Мюлерзаслужава тази награда точно толковакато писател, колкото като изобличителна грабителството и деспотизма навампирите, които неотдавна владеехаРумъния. Прозата й реагира с лекота стемите, красноречието й извайвапрецизни образи, усещането й за абсурд –още една прилика с Кафка – е удоволствиеза читателя.Въпреки че Мюлер напуска Румъния предиповече от двадесет години, втворчеството си винаги се връща натемата за потисничеството,тоталитаризма и живота в изгнание.“Heute wдr ich mir lieber nicht begegnet” ероман за млада жена, която работи въвфабрика за дрехи по времето на Чаушескуи пришива бележки върху облеклата замъже, заминаващи за Италия, на коитопише „Ожени се за мен”. “Der Fuchs wardamals schon der Jдger” разказва историятана мелничар от румънско село с немсконаселение, който кандидатства за виза заЗападна Германия. Публикуваният презавгуст тази година “Atemschaukel”,

разказващ за 17-годишно момче,депортирано в украински трудов лагер, иноминиран за немската награда залитеатура, е наречен от Франкфуртералгемайне цайтунг „феноменален,затрогващ и смиряващ роман, може бинай-запомнящото се четиво тази есен”.„Най-съкрушителното преживяване замен е животът в тоталитарна Румъния.И само защото съм живяла в Германия, настотици километри оттам, не означава,че това преживяване може да бъдеизтрито,” казва Мюлер. „Когато ситръгвах, взех и миналото си със себе си, аи не забравяйте, че диктатурите все ощеса гореща тема в Германия.”Носителят на Нобеловата награда сеизбира от 18 членове на Шведскатаакадемия на науките, които започват соколо 200 номинации в началото нагодината и ги свеждат до таен финаленсписък от пет имена, сред които избиратпобедителя, който трябва да получиповече от половината подадени гласове.Мюлер е 106-ият лауреат.

�АЛИСЪН ФЛЪД, ДЖУЛИАН ЕВАНС

Преведе от английскиЙОАНА СТОЯНОВА

�guardian.co.uk, 8 октомври 2009 г.

http://www.guardian.co.uk/books/2009/oct/08/herta-muller-nobel-prize-literature

http://www.guardian.co.uk/books/2009/oct/08/huerta-muller-expert-view-life

Херта Мюлер – новият Нобелов лауреат за литература

A B R O A D

8

Редактор на страницатаКАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Cцена

Литературен вестник 25.11.-1.12.2009

През тази есен Международният театрален фестивал“Диалог” - един от най-амбициозните и престижниевропейски форуми в областта на изпълнителскитеизкуства днес, отбеляза своята 5-годишнина. Създаденпрез 2001 и провеждан на всеки две години в началото наоктомври в знаменития град на Театралната лабораторияна Гротовски Вроцлав, фестивалът вече има богатабиография. Афишът му по правило включва най-успешнитеспектакли от предходните два сезона, представящиновите търсения, експерименти и тенденции в полскиятеатър и някои от значимите световни заглавия отсъщия период. Показването на представленията епридружено с обсъждания, в които те са обединени потеми и стилистични характеристики. Всяко изданиепротича под предварително избрано от директора нафестивала мото. То служи като отправна точка приселекцията на спектаклите и като тема и название назаключителната теоретична конференция.Програмата на юбилейния “Диалог” 2009 се състоеше от15 заглавия, обединени под мотото “Пред лицето назлото”. В продължение на една седмица, от 10 до 17октомври, на няколкото театрални сцени във Вроцлавбяха показани 5 полски и 10 чужди спектакъла – по единот Германия, Австрия, Ливан и Южна Африка и по два отЛитва, Холандия и Русия.Като най-представителен за днешния полски театърфестивалната селекция отново открои Гжегож Яржина(р. 1968). Режисьорът беше представен с двете си най-новипостановки, създадени с трупата на ръководения от него“TR Варшава” – “Както и да се стараем” от ДоротаМасловска и “T.E.O.R.E.M.A.T” по известния филм на ПиерПаоло Пазолини. Най-често коментираният напоследъкполски режисьор Ян Клата (р. 1973) участваше садаптацията си (в съавторство със Себастиан Майевски)на написания през 1899 г. и отличен с Нобелова наградароман на Владислав Реймонт “Обетованата земя”,реализирана в “Театър Полски”, Вроцлав. В познатия систил на дръзко и откровено съвременно политическоинтерпретиране на класиката, донесъл му през 2005 г.наградата на в. “Политика”, Клата прочита историята занесбъднатите надежди на полските евреи за нов живот вбързо индустриализиращия се Лодз в края на 19 в. катоактуален разказ за отрезвяването на днешните поляци отутопичните представи за една напълно променена страна.Театърът-домакин на фестивала “Вспулчесни” сепредстави с две заглавия - “Крал Лир” на Шекспир в силноавторизирана версия на литовския режисьор ЦезарисГраужинис и “Каспар” на Петер Хандке, постановка напопулярната млада актриса и режисьорка Барбара Висоцка(р. 1978).Международният афиш на “Диалог” 2009 също показаняколко от емблематичните за днешния европейскитеатър режисьорски имена и трупи. Люк Пърсивал иМюнхнер Камершпиле участваха с “Троил и Кресида” наШекспир. Иво ван Хове и Тунелгруп, Амстердампредставиха нашумелия си спектакъл “Римски трагедии”,който комбинира Шекспировите “Кориолан”, “ЮлийЦезар” и “Антоний и Клеопатра” в грандиозна петчасовамултимедийна акция. Кристоф Марталер показапоследната засега сценична картина от своятанеобичайна серия “музикално-драматически съзерцания напоследните дни на консуматорството”, наречена“Риизенбутцбах. Постоянна колония”, продуцирана отВиенските театрални седмици. Традиционно силниятпрез последните две десетилетия литовски театър бешепредставен с новите постановки на двамата си най-яркирежисьори – “Идиот” по Достоевски на ЕймунтасНекрошус и Театър “Мено Фортас” и “Хамлет” наШекспир в интерпретацията на Оскарас Коршуновас иГрадски театър, Вилнюс. Руският театър демонстрирадва противоположни полюса в съвременното си развитие– на проверения психологически театър чрезпостановката на Лев Еренбург на “Буря” от Островски вМагнитогорск и на сценичния пърформанс чрез “Опус №7”на режисьора Дмитрий Кримов и “Училището задраматическо изкуство” на Анатолий Василиев в Москва.Второто холандско участие беше “Баал” на Брехт нарежисьорката Ализе Зандуик и ръководения от нея РоТеатър, Ротердам. Тази респектираща панорама на големии добре известни имена, трупи и продукции в днешнияевропейски театър беше допълнена от две непознати запубликата и повечето от селекционерите и театралнитеспециалисти и критици представления. Известният вродината си филмов режисьор Уилям Кентридж и

куклената трупа “Хендспринг” отЙоханесбург, Южна Африка представихамайсторски куклен вариант на Бюхнеровия“Войцек”, припомнящ несправедливостта наапартейда (1948-1990) и апелиращ занетърпимост към съвременните прояви нарасово и социално потисничество.

Международнияттеатрален фестивал“Диалог” на 5 години

Ливанският актьор, драматург и режисьор Рабих Мроуиучаства с авторското си шоу “Търсейки един изчезналслужител”, което демонстрира ярък пример за съвремененполитически театър.От включените във фестивалната програма десет чуждизаглавия като най-изобретателни и впечатляващи сеоткроиха спектаклите на Люк Пърсивал, КристофМарталер и Рабих Мроуи. След тях особено силновпечатление направи оригиналната авторска работа наДмитрий Кримов, както и мегапродукцията на Иво ванХове.Много популярният през последното десетилетиебелгийски режисьор Люк Пърсивал създава значителна частот най-добрите си представления с Мюнхнер Камершпиле,където работи регулярно от 2001 г. (заедно сангажиментите си в създадената от него компания “HetToneelhuis” и в Шаубюне в Берлин). “Троил и Кресида”,чиято премиера е на 12 май 2008, също е резултат отсътрудничеството му с мюнхенската трупа.Спектакълът е оригинално и силно въздействащопродължение на известната философска и постановъчнастратегия на Пърсивал, утвърдила го като едно отводещите имена в днешния европейски театър. Най-общотя може да бъде сведена до синтезирано проникновенпрочит на традиционна и модерна драматургична класикапрез фокуса на чувствителността, проблемите инавиците за възприемане на съвременния човек.Независимо от разнообразието от теми, акценти,визуални решения и изпълнителски подходи, всичкинеговите спектакли в основата си възпроизвеждат едно исъщо вечно отчаяние. Става дума за отчаянието, коетопод различни форми неизменно пронизва отделнитепериоди от историята на европейското човечество и епородено от постоянния стремеж и повтарящата сенеспособност на хората да се превърнат в голямосемейство, да изградят щастливо и уютно за всичкиобщество. “Троил и Кресида” изговаря в неочакваноактуален регистър това отчаяние.Подът на сцената е покрит с безброй легени и локви, вкоито глухо и методично отекват ударите от капкитена лек, но неспирен дъжд, продължаващ през цялото времена спектакъла. Между тях прогизнали и затъпели отеднообразие и досада се лутат персонажите, т.е. гърците,обсадили Троя и троянците, струпани зад стените насвоя град, за да го защитават. Обсадата продължава сгодини и всички са загубили мотивацията си да яподдържат. Причината, която я е предизвикала вече несъществува – Менелай не знае дали все още изпитва любовкъм съпругата си Елена, избягала с Парис, и изобщо не еубеден, че иска да си я върне. Хората и от двете странипродължават да се хлъзгат, валят и изправят вбезкрайната влага, защото нямат амбиция, енергия и силида напуснат ритуала на веднъж задействаното поведение.Неочаквано, но максимално осезаемо натрапчивият образна това монотонно ежедневие, в което в съвременникостюми персонажите упорито се справят снепосредствени задачи, без да си задават по-далечни ипринципни въпроси за неговия смисъл насочва погледа и наизпълнителите и на зрителите към самите себе си; къмднешния им забързан бит, когато втренчени в рутиннитеси дейности под успокояващите патетични призиви заобединение и глобален свят може би преживяват пореднияпровал на стремежа към истинска човешка общност.По друг начин, но все така пристрастно и дълбоко, евгледан в проблемните места на съвременния човек иобщество и спектакълът на Кристоф Марталер“Риизенбутцбах. Постоянна колония”. Направен втрадиционното за режисьора съавторство съссценографката Ани Виброк той е предвиден да се играе валтернативно театрално пространство. Във Вроцлавтова беше голямо филмово студио. Половината отзалата беше заета от сценичната площадка,представляваща своеобразно умален макет на обичайнияматериален свят, в който протича животът насредностатистическия европеец днес. На нея като надетска дъска за пластелинови фигури, в близки дореалните си форми, пропорции и размери, са наредени(части от) къщи, офис, спалня, улица, гараж, банка, т.е.помещенията и сградите от един съвременен град.Затворен сред тях, човекът ги обитава, храни се, работи,забавлява се; излиза от едно помещение, за да влезе в друго.Лабиринтът от сгради, стаи и улици е неговата вселена,тук той е сигурен, уверен, задоволен с всичко необходимо.Затова човекът непрекъснато подобрява своя оазис наспокойствието. Той го прави не само по-богат и удобен,но и все по-защитен; колкото повече прибавя нови вещи,толкова повече инсталира и нови и нови уреди за защита.Ето защо режисьорът нарича този тип свои спектакли“музикално-драматически съзерцания наконсуматорството”. Започнало като безцелна шеговитаигра и преминало в забързан увлекателен фарс,представлението завършва както винаги при Марталер сгорчива меланхолия, откровено несръчно прикрита задусмихната гримаса. Прибрали се в уютните си, защитени

домове след шумно съботно забавление в гаража на единот съседите, жителите на средностатистическияевропейски град (една “постоянна колония”) сънуват своявечен, дълбоко потискан кошмар - събуждат се в приют забедни.Ако ярките, направени с голям артистичен и финансовразмах спектакли на Люк Пърсивал и Кристоф Марталероглеждаха проблемни зони и нагласи в съвременнотовисокоразвито (западно)европейско общество, тоикономичното, но находчиво и добре премисленополитическо шоу на ливанеца Рабих Мроуи “Търсейки единизчезнал служител” беше прицелено в корупционните ипрестъпни схеми и практики, съществуващи вуправленските и медийните кръгове в новите демокрации.Изградено като журналистическо разследване наизчезването на един скромен правителствен чиновник вЛиван върху документални материали от вестниците,според които той е взел със себе си голяма сума държавнипари (варираща от 15 до 60 000), представлението прямо исъщевременно остроумно и забавно поставяше въпроса заподмяната на истината и манипулирането наобщественото съзнание. Това беше спектакълът, спечелилнай-единодушното одобрение на публиката.От полския афиш на “Диалог” 2009, както вече споменах,категорично се откроиха двата спектакъла на ГжегожЯржина. Фестивалът беше открит с неговата постановкана новата полска пиеса “Както и да се стараем” отДорота Масловска (р. 1983), реализирана катокопродукция на ръководения от режисьора “TR-Варшава”и Шаубюне, Берлин. Пиесата на младата полска авторка,спечелила си прозвището “ужасното дете на полскатасъвременна литература”, е отличена на организирания отберлинския театър Международен фестивал надраматурзите. Според директора на Шаубюне,известният режисьор Томас Остермайер, текстът“прониква дълбоко в националното несъзнавано” и това епричината театърът да финансира поставянето му.Спектакълът е изграден в характерния за Яржина отпоследните години елегантно ироничен пространствено-визуален стил, цитиращ в новия контекст на началото на21. век мотиви, стратегии и похвати откиноестетиката на 60-те и 70-те. Въпреки безспорнитекачества и силното въздействие на визуално-пластическия прочит на Яржина на пиесата на Масловска,като най-убедителна проява на този стил на фестивалаостана другият спектакъл, с който режисьорътприсъстваше в програмата – нашумелият“T.E.O.R.E.M.A.T” по известния филм на Пиер ПаолоПазолини (премиера 1 февруари 2009). Представлениетовече беше показано пред чуждестранни специалисти,критици и селекционери на Полския шоукейс в рамките наВаршавските театрални срещи през май т.г. (читателитена ЛВ бяха подробно информирани за него в броя от 15-22юли 2009). То принадлежи към ярката, представляванаосновно от Варликовски и Яржина, линия в днешнияполски театър на мултимедийните мегапродукции,които комбинират прожекции, художествен светлинендизайн, изпълнение на музика на живо и живо актьорскоприсъствие в духа на реалити естетиката.Юбилейното пето издание на “Диалог” не само потвърдивисоките критерии и амбициозната художественаполитика на фестивала, но и още веднъж доказа неговотоважно място върху театрална карта на днешна обединенаЕвропа.

КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

“T.E.O.R.E.M.A.T” по филма на Пиер Паоло Пазолини, реж.Гжегож Яржина, TR-Варшава

“Троил и Кресида” от Шекспир, реж. Люк Пърсивал,Мюнхнер Камершпиле

9Литературен вестник 25.11.-1.12.2009

Филип Рот говори с Джефри Трахтенберг

(The Wall Street Journal) за депресията, брака,

актьорството и способността да изненадваш

читателите си

Тридесетата книга на Филип Рот излиза като част отнеобичаен проект – поредица от четири кратки романа.Новият му роман, “The Humbling”, е третият от тях ие един от най-мрачните в творчеството му.Както и предните два романа, “Everyman” от 2006 и“Indignation” от 2008, “The Humbling” е дълбокомеланхоличен — медитативно състояние, в което всичкоизбледнява, щастието е измамно, а здравето – физическои психическо – е крехко. Книгата разказва за СаймънАкслър (Simon Axler), известен актьор, който е загубилдарбата си. Жена му го напуска, той прекарва известновреме в психиатрична болница и след излизането си попадав бездуховен цикъл на съществуване. След това среща по-млада жена и това го събужда, дори обнадеждава.На 76-годишна възраст Рот продължава да изследватемите, които дефинират цялото му творчество:ерозирането на семейните връзки, борбата с депресиятаи самотата на остаряващия мъж, и очакванията, коитоограничават и неизбежно изолират интимнитепартньори. Въпреки че една британска компания зазалози го нареди сред най-вероятните носители натазгодишната нобелова награда за литература, Рот не яспечели. „Не очаквам нищо от тях,” казва той. „Иочакването ми обикновено се оправдава.”В едночасово интервю, проведено в офиса налитературния му агент в Ню Йорк, Филип Рот говори завелики актьори, литература, купуване на книги онлайн ибрачния живот.

Какво четете напоследък?Предимно препрочитам неща, които съм чел на 20-25;големите за моето време писатели, които не съмотварял от 50 години. Имам предвид Достоевски,Фокнър, Тургенев, Конрад. Опитвам се да препрочетанай-добрите, преди... да умра.

Бихте ли препоръчали някой нов автор?Не следя какво се случва в съвременната литература.

Кои писатели от същото поколение бихте нареклисвои съмишленици?Много са. Дон ДеЛило. Ед Доктороу. Рейнолд Прайс.Джойс Каръл Оутс. Тони Морисън. Добро поколение е.През последните две години загубихме трима гиганти:Сол Белоу, Норман Мейлър и Джон Ъпдайк.Американската литература е много силна. Всички тезихора са първокласни писатели.

Има ли някакви проблеми в съвременната американскалитература?Съвременната американска литература е най-силната всвета.

Използвате ли интернет и ако е така, кои сайтовепосещавате?Да, но го използвам само за да си пазарувам продукти икниги, обикновено от FreshDirect. Използвам и Amazon,купувам и много книги втора ръка от AbeBooks и Alibris.Страхотно е, когато ти трябва нещо трудно заоткриване, да го намериш за 3,98 долара. Най-големияткнижен пазар в историята.

Но не е толкова забавно, колкото Четвърто авеню вНю Йорк.Да, това беше чудесно. Оттам започна всичко за мен.Завърших гимназия през януари 1950 година и започнахработа в „С. Клайн” в „Юниън скуеър” на 14-та улица. Бяхскладов служител. През обедната си почивка ядях за около5 минути и след това отивах на Четвърто авеню и сикупувах книги за 25 цента, издадени от „Модърн лайбръри”.Обикновените книги струваха 25 цента, а големите – 75.Все още пазя много от тях. Беше страхотно. Можех дазапочна собствена библиотека. Мисля, че печелех 75 центана час – 30 долара за 40 часа работа.

В “The Humbling” Саймън в пристъп на депресияописва себе си като „отвратителен човек, който непритежава нищо, освен инвентара на недостатъцитеси”. Къде отиде идеята на Камю, че смисълът наживота е да продължаваме да търкаляме камъканагоре по хълма?Саймън говори за депресията. Често хората в товасъстояние са равни на инвентар на недостатъците си. Начовек, страдащ от депресия, не може да му се каже какво

трябва да направи. Защото е безсилен да направи каквотои да е. Той не може да събере сили и това важи и за Саймън.

Саймън намира ли нещо ценно в престоя си впсихиатричната клиника? Не съм сигурен дали с тазисюжетна линия се подигравате на психотерапиятаили я аплодирате.Нито едно от двете. Просто описвам какво му се еслучило, доколкото мога. Как не отбелязва подобрение,как после отбелязва, хората, с които се запознава вклиниката. Няма оценка на психиатричните клиники втова. Арт терапията е детинска, но това епреднамерено.

В началото на книгата пишете: „Нещата, коитоправеше добре, ги умееше инстинктивно. Сега завсичко размишляваше и всичко спонтанно и живо бешеумъртвено.” Самоосъзнаването парализира ли?В този пасаж става дума за актьор. Той играеинстинктивно. Когато започне да влага твърде многомисъл, мисленето го спъва.

Един от второстепенните герои, пенсионирангимназиален учител, който се възстановява впсихиатрична клиника, анализира хората, преживелисамоубийството на свой близък, и отбелязва: „А някоиса пуристи. За тях въпросът е: Оправдано ли е било,имало ли е задоволителна причина?” Откогасамоубийството е обществено приемлив избор?За самоубиеца е приемлив избор. Това са хора, които саобмисляли самоубийство и обсъждат особеностите му.Дали е обществено приемливо няма нищо общо с това. Теанализират собствените си самоубийствени наклонности.

Бихте ли казали, че самоубийството е маркер заокончателната загуба на невинността?Шастливците губят невинността си много преди това.Самоубийството е окончателен маркер за отчаяние,сигнал, че самоубиецът вече няма за какво да живее.

Агентът на Саймън, който е състрадателен герой,посещава и окуражава клиента си да се върне насцената. Как се подготвихте да пишете заактьорството, да го разберете?Има си начин за това – нарича се авторово въображение.От години наблюдавам актьори, те винаги са меинтригували. Мисля, че знам някои неща за занаята им.Прочетох няколко книги. Една от тях е спомената вромана – „Как да спрем да играем” от Харолд Гъскин. Ноне бих казал, че научих много от четенето. В по-голямата си част беше интуитивна работа.

Какво отличава великото актьорско изпълнение отпосредственото?Според мен инстинктът е разликата междуобикновения и великия актьор. Инстинкт или магия –едно и също е. Първите четири думи в романа ми са:„Беше загубил магията си.” Мисля, че онова, коетоотличава големите актьори, е инстинкт, който ни сеструва магически.

Кои имена бихте причислили към тази група актьори?Имаме велики филмови актьори – Робърт де Ниро, АлПачино, Мерил Стрийп са малка част от тях.

А може би тези актьори имат по-добро разбиране заработата си?Те инстинктивно знаят как да я представят. Може даняма нищо общо с разбирането. Става въпрос заумението да се представя.Саймън е мислещ човек. Но немисленето прави актьора. Не можеш да си добър актьор,без да си мислещ човек, но, прадоксално, не в това еразковничето на актьорството. Актьорството идва от

актьора, не от мислителя, въпреки че глупав добърактьор е оксиморон. Такова нещо не съществува.Интелигентността е важна.

С какво популярните писатели като ДжеймсПатерсън и Нора Робъртс привличат толкова многочитатели?Не познавам произведенията им. Тези личности не саписатели, те забавляват публиката си и затова сашироко харесвани. Всички обичат да се забавляват. Тезихора притежават различен вид магия.

Какво е мястото на Чарлс Дикенс тогава? Той епишел за ежемесечни издания.Той е от хората с широка популярност … и освен това егений. Това са най-редките птици. Нашите великиписатели не са от тях. Мелвил умира неизвестен.Фокнър не се чете от толкова много хора. Нито пъкБелоу. Най-добрите обикновено не са масово четени…Популярният роман винаги е съществувал и понякога сеслучва популярният новелист да е и гений. Но рядко.

Когато бракът на Саймън се разпада, вие описватесъбитието като „завършека на поредната отмилиони истории за нещастно вплетени мъже ижени”. Това ли е състоянието на брака в днешно време– море от мрачни души, свързани в неудобство?Животът на женените двойки често е труден. Имамного нещастно вплетени съпрузи.

Защо Саймън иска да бъде баща? Това бешеизненадващо.Нарочно е така. Добре е читателят да се изненада към краяна книгата. Саймън смята, че бащинството е начин дазавърши процеса на рехабилитация и окончателно дакултивира връзката си с Пегийн. Да я изчисти отперверзността й, да я направи обичайна, уютна. Затоваиска да бъде баща. Все пак, когато взима това решение, тойчувства, че е на прага да се излекува окончателно, налитака. Бащинството ще му помогне да прекрачи този праг.

В края Саймън заема куража си от пиеса на Чехов.Това ли е неговият недостатък – че му липсваоригиналност, че е талантлив, но емоционално празен?Не знам какъв е недостатъкът му. Когато животът муе лишен от съдържание и той остава без професия,Саймън е напълно празен. Когато открива любовта истрастта на Пегийн, започва отново да се изпълва. Щомтя се отдръпва, той отново остава кух и за него това сеоказва непоносимо.

Но той знае от самото начало, че всичко може дасвърши зле.Оказва се, че дори човек да е наясно, че нещо ще се случи,пак може да бъде съкрушен, когато то се случи.Знанието невинаги осигурява защита. Понякога да, нопонякога не.

Работите ли по нова книга?Току-що завърших една. Ще излезе след година. Нарича се“Nemesis” и е четвъртата от поредицата краткиромани, които пишех: “Everyman”, “Indignation” и “TheHumbling”. Четирите заедно образуват тетралогия.Паузите между работата ми са съвсем кратки. Не могада търпя да стоя без работа.

Преведе от английски ЙОАНА СТОЯНОВА

30 октомври 2009 година

Преводът е направен по http://online.wsj.com/article

Рот за Рот

10 Литературен вестник 25.11.-1.12.2009

Секторът влага много усилия в дигитализацията накнигите тогава, когато се очертава дуел междуGoogle и Amazon. Преглед на основните действащифигури при книгата в дигиталната ера.

Мари-Пиер Сангуар: „Начинза разработване на пазара, затестване на публиката”

Мари-Пиер Сангуар управлява отдел „Книги” във“Фнак”, който се е превърнал в основно действащо

лице при разпространението на дигиталната книга –чрез различни обединения (с “Ашет” или “Сони”). Потози начин директорът успява да развие каталог с

повече от 30 000 електронни книги. Разговаряме с неяотносно мястото, което заема във Франция този

пазар, както и за неговото бъдеще. Вече една година съществувавашата дигитална платформа – имаше ли успехспрямо очакванията ви? Какъв дял представлява тяот продажбите на книжарница “Фнак”?- Лансирахме платформата си през октомври 2008 г., поедно и също време с рийдъра на “Сони”. Това беше начинза разработване на пазара, за тестване на публиката. Вонзи момент издателите въобще не бяха до нас. И такалансирахме тази платформа с 2000 заглавия, малка частот които бяха нови. Днес нашият каталог значително сее наситил и пейзажът се промени. Ако като дял отпродажбите дигиталната книга е още на някакви 0,0, къмнас се присъединят издатели, според нашето собственопроучване 30% от читателите изглеждат готови дапреминат към дигиталната книга. Преодоляхме проблемасъс стойността на свалянето („само” 10% спрямохартиените, като джобните книги продължават дабъдат продавани с намаление спрямо тези с меки корици)и историята със старомоден каталог, но сякашпонастоящем сме преминали към втората фазана дигиталния процес. Така че сме доволни, въпреки чеочевидно сме далеч от това, което бихме могли да сипредставим. В САЩ намираме широка гама дигитални четци. ВъвФранция – много по-малко (само два продавани при вас– Reeder и Cybook Opus). Означава ли това, че пазарътна дигиталната книга у нас все още в зародишен етап?- Тази разлика е свързана с френския пазар. Законът Ланг1

прави фирмите предпазливи – устройствата не могат дафункционират, ако съдържанието не отговаря. Поотношение на това “Сони” севпусна внимателно в дигиталното приключение – едно-единствено устройство в един-единствен цвят, коетоот гледна точка на маркетинга е знак за предпазливост.В по-общ план особеното място на Франция в света накнигата (отново законът Ланг) изключително многозабавя дигиталното. Зародишен етап, в този случай да,но който би трябвало да еволюира. В отношенията САЩ- Франция френските издатели, от своя страна, гледатна дигиталния напредък с безпокойство. Тук най-вечестава въпрос за Amazon и цените му (50% по-евтино отхартията) и очевидно за скандалите около авторскитеправа, които придружават всичко това. Което също еедна от причините за забавянето на Франция. Щеповторя още веднъж, позицията на издателите по тозивъпрос въпреки всичко е истинска мутация. На сайта си обявявате повече от 30 000 PDF файла засваляне – тази експанзия част ли е от новата виполитика? Мислите ли за тази цел даизползвате каталога на Google?- Не е нова политика, една и съща е още от началото – втова равнище мислим да стигнем още по-далеч. И такада се противопоставим на идеята заограничено дигитално предлагане. В замяна на това неможе да се говори за стигане до „подчинение” на Google.Първо, защото в този политически контекст би билоогромна грешка от наша страна и, второ, защото товаби посяло раздор в настоящия пазар. Имаме желание даработим хармонично и директно с издателите не самопо дигиталната книга, а също и

по усъвършенстваната книга.Работим заедно, за даразсъждаваме над тази идея. Итази политика работи. Такаче Google ще ни стане конкурент. 

В същата тази платформа понастоящем предлагатеоткриване на новия литературен сезон – това начинли е да поставите началото на преходно състояниемежду настояще (хартиено) и бъдеще (дигитално)?- Очевидно е маркетингова стратегия. Най-напред за нас– начин да противостоим на идеята за дигиталнабиблиотека единствено с произведения от фонда. Също иначин да създадем събитие. В крайна сметка става думаза това, да се покаже на издателите, че дигиталнотоможе да бъде маркетингова стратегия – да излезе книгавъв версия за сваляне преди или дори едновременно споявата й на хартия, е начин да го оповестим. Подписахте споразумение с издателство “Ашет” –можете ли да ни обясните по-конкретно какъв езалогът при това споразумение в един по-скоро „предпазлив”, както го наричате, издателскиконтекст?- Сключихме сделка с “Ашет”, разпространител на“Грасе” и “Албен Мишел”. Няма директно споразумение сиздателите, които ще продължат да минават презразпространителя си с цел хармония между двата типаиздание. Това зависи също от клаузите между автор ииздател и от договорите, които са сключили, или не са,за дигиталното издание. Издателите все повече си даватсметка за дигиталния напредък, ако са повече или по-малко ангажирани в битката, всички големи групизапочнаха да подготвят боен план. И да се впускат внего. Осъзнават го и дори повече от това. Снощи,при откриването на новия литературен сезон във“Фнак”, думата дигитален беше в устите навсички. Някои са в процес на формиране на независимиплатформи – това е залог за нас, но не съвсем – никоганяма да имат нашата разпространителска сила. В по-общ план “Фнак” разчита ли дългосрочнона широко разпространение на дигиталнотопредлагане и разреждане на предлагането на хартиенносител?- Трудно е да се направи прогноза за бъдещето на книгата.Колкото повече хората го правят, комфортът отчетенето с рийдър се подобрява от ден на ден. Но азмисля за двете повече като допълващи се отколкотокато заменяеми. Може би ще има една част заменяеми(работните документи, пресата и т.н.), но мисля, чеедна голяма част ще продължи да съществува катодопълващи се, с двойна употреба. При всичкиположения на този етап ние вече разчитаме на далечнобъдеще. След 10 години в най-добрия случай ще сме с дялот 10 до 15% за дигиталното. Като цяло интернет имаизвестен успех – Fnac.com смазва “Фнак” (магазина),хората свикнаха с екрана, с купуването на книги отнашия сайт. Въпреки всичко много хора си служат с негонай-вече като с маркетингова програма – научават за

съществуването на книгата по интернет, там правятсвоя избор, после отиват да я купят от магазина. Мисля,че това е доста представително за допълващотоотношение дигитално - хартия. Друг аргумент –успехът на сайта ни не се е осъществил в ущърб нафизическите ни магазини, които са запазили продажбитеси. Какво мислите за предсказанието на Стив Джобс,директор на “Епъл”, за когото тази технологияникога няма да бъде рентабилна, защотопотребителите й ще се сведат фатално дочитателите, които са  все по-намаляващи? Даннитеви опровергават ли го?- Все пак той е част от пазара!  “Епъл” ще пусне рийдъртази зима, така че това е съществуващ пазар, от койтоте не могат да отсъстват. Дори Стив Джобс да еотличен предсказател и данните за продажби на книги вСАЩ сякаш потвърждават това, което той заявява, нетова установяваме тук. Продажбите ни не сесвиват дори читателите да се променят – споредпоследното ни проучване по този въпрос, ако има по-малко читатели на едро (повече от 11 книги на година),случайните читатели се умножават, читатели, коитоще дойдат да купят бестселър. Продажбите на книги задеца в частност са на гребена на вълната. Втози разговор остава вярно, че дигиталнатакнига работи, това е все още проучван пазар, който втози момент тестваме in vivo. Но тъй като всички сипъхат носа… ———————————-

Жан-Мишел Жанене: „Несъм анти Google, а антимонопола на Google”

Жан-Мишел Жанене е историк, специалист освен повсичко друго и по медийни въпроси, но също и

предишният директор на Френската националнабиблиотека (ФНБ). Като такъв на 27 август

публикува в “Льо Фигаро” коментар, с който сепротивопоставя на споразумението между

библиотеката и Google. Той е едно от главнитедействащи лица в тази битка за това, което според

него трябва да бъде една дигиталнабиблиотека, наречена „универсална”.

 Дигитализацията на документите й е присъща засамия проект на ФНБ – да се формира спомен зафренската култура. Дигиталната книга изглежда ливи идеалният инструмент това да се постигане?

В цифровото вече няма нищо виртуално

11Литературен вестник 25.11.-1.12.2009

- Това е един от многото инструменти, неединственият. Има много начини да се изгради този„спомен” – дигиталната книга е един от тях. Това еедин същевременно двувалентен (и тук правя препраткакъм случая Google и това, което можем да направим оттози инструмент) и удивителен инструмент – начин даувеличим наследството, което съхраняваме. Тогава, за да се формира изчерпателен спомен, битрябвало „всичко” да се дигитализира. Тоествие застъпвате един подбор „анти безпорядък”. Какда се направи избор, по какви критерии?- Но никой не претендира за изчерпателност,дори Google – те ще имат 10 милиона книги, това не савсички книги! Всъщност аз съм враг на безпорядъка,защото по моему е необходим подбор, за да станекултурата достъпна. Безпорядъкът е направенза учените, за специалистите. А моята политика не еориентирана към тях. Дори бих могъл да използвамдумите на Сирано и да кажа: „Не ми давайте туфи, абукети”. Един прецизен подбор е крайно необходим. Койби могъл да извърши този подбор? Аз очевидно нямамамбицията да искам да го направя. Могат да го направятинституции, институции, занимаващи се снаследството, размишлявайки на прима виста. Може ли наистина този проект да съществува в закони ред? Без да взимаме предвид финансовите основания– не мислите ли, че едно споразумение с Google бипозволило по-голямо осветляване на колекциите?- Може. По моему, за да се противопостави на Google,всяка европейска страна трябва да дигитализира 500 000книги. Във Франция сме на 100 000 с бюджет 10 милионаевро. Ще ни трябват още пет пъти повече. В крайнасметка това е доста малко, сравнено с много другипроекти. “Еуропеана”, Gallica, и тогава дигитализациятана книгите на ФНБ може да остане държавна. И дори отгледна точка на разпространението на влиянието й тазиструктура трябва да бъде укрепена. И ако другибиблиотеки също се включат в проекта, за Google ще епо-трудно да продължи практиките си. Много библиотеки също се присъединиха към GoogleBooks – какви точно средства за борба срещу тазифирма предлагате?- Бих искал да уточня нещо – не съм анти Google, а антимонопола на Google. Действително все повечебиблиотеки се присъединяват към Google – Лион наскороподписа договор за 25 години с тях. Ако искаме дазапазим проекта “Еуропеана” такъв, какъвто е, енеобходимо той да бъде придружен от политическа воля.Ако правителството, както обичайно прави презпоследните години, подкрепя проекта и го промотира набиблиотеките, това ще заработи. Немската реакция потози въпрос е показателна. В такъв случай как реагирате на изявленията наВивиан Рединг, европейски комисар, която, точнообратно, сякаш дава преимущество наспоразумението с частния сектор, а защо не ис Google?- Имам политическо тълкуване на това. За мен ВивианРединг олицетворява либерална Европа, която иска дададе по-малко правомощия на държавните институции иповече на частните. “Случаят Google” е културен итоест неизбежно политически. При всичкиположения Вивиан Рединг минава на път за друго място,личност, която се е хванала за даден случай в даденмомент. Някой друг ще бъде на нейно място вследващата комисия. По отношение на Google говорите за хегемония,но “Еуропеана” не е ли също глобален проект, в койтоще бъде извършен известен подбор. Тук няма лиизвестно противоречие? Също кактопротиворечивата реакция на страните от съюза(предимно срещу Google) и тази на Вивиан Рединг?- Пак ще повторя, виждам реакцията на госпожа Редингкато нещо маргинално. Тя е противоположна нанастоящите реакции, включително и в Съединенитещати – тяхната традиция анти доверие съсипвапроекта на Google. И ето я основната разликамежду Google Books и “Еуропеана”. Google Books еглобален, но хегемонен проект, планетарен и освен товас търговска цел. “Еуропеана” е глобален, но с регионаленхарактер, и тук говоря за онзи голям регион Европа, тя еинституция, тоест без цел облага. По този начинуспяхме да установим, че търговските предприятия, всравнение с институциите, не са най-добре изграденитеда устояват. 

Националният синдикат наиздателите даде подсъд Google за фалшифициране.Може ли да се говори за общфронт на френскителитературни среди в тозислучай?- Малко по малко тръгваме ведна посока, не само въвФранция, но и в САЩ, в Европа.И се надявам, че накрая ще сеустанови общ фронт въвФранция. Защото при“случая Google” съществувавъпросът за монопола и този запрактиките. Практики, коитовече дразнят всички. Моятасобствена книга в английскияси превод беше обектна фалшификация. Моятакнига срещу Google. Забавно е все пак, нали? Всъщностимам една шега по тази тема – президентът наиздателите от Квебек ми разказа, че отговорил на„Желая ви всичко добро” на Google със „Запазвам симоето добро”. Има нарастваща загуба на довериекъм тази компания. В по-общ план дигиталната книга свежда ли се досъхраняването на знание и може ли да бъде начин да седаде преимущество на печатната книга? Каквиждате промяната при това ниво на подкрепа?- Дигиталната книга е значително обогатяване. Това еначин да се разходим в текста, каквато и да есъщността му. За разпространението на френскатакултура това е също така и чудесен инструмент. Трябвада развием този инструмент. Въпреки всичко ивключително в „обогатената” си версия не ми се струва,че може да бъде заместител на хартиената книга, щеостане като допълнение. Аз съм също така и специалистпо история на медиите и никога в историята никоямедия не е замествала друга. Продължаваме да пишем наръка въпреки печатниците. Продължаваме да слушамерадио въпреки телевизията и т.н. Така че приветствамерата на дигиталната книга. Но още отсега трябва дазапочнем да организираме практиките й и технитепоследствия.———————————————— 

Фред Грио: „Да измислятметранпажи”

Фред Грио публикува под различни форми еднооригинално, интерактивно творчество, изградено от

литературни обекти, по-близки до пърформънсаотколкото до „книгата” в точния смисъл на думата.

Неговият сайт parl е онлайн експеримент, смесващглас, текстове и изображения. От миналата година

съвместно с Франсоа Бон ръководят издателскакъща Publie.net, която издава в дигитален формат

панорама на френската съвременна литература (КлоеДелом, Жан Руо, Бернар Ноел...). Той ни разказва за

този нетипичен опит.

Участвате в Publie.net, сайта на Франсоа Бон, койтоиздава електронни книги на понякога не толковапознати автори, но винаги много добри. Този начин наразпространение позволява ли да се запознаем спроизведения, които без него не бихме открили?- Традиционният изглед, така нареченото „хартиено”издание, вече не може да си даде сметка за това, коетопонастоящем се случва в литературата. Не може дапоеме този риск от икономическа и техническа гледнаточка (липса на място в книжарниците и т.н.). Нашатаидея е да го направим вместо него, и то в този моментна обръщане към дигиталното, който ми изглеждатолкова важен, колкото обратът на Гутенберг. По тозиначин ще се възползваме от момента, в който всичко всеоще е възможно, за да тропнем с ръка по масата и дасъздадем наш собствен модел. И да не оставимGoogle или Amazon да го направят вместо нас. Тозимодел – колектив, сдружение на автори, а не издателскакъща с изисквания за качество, оригиналност,разнообразие. Ето защо нямаме издателска линия впрекия смисъл на думата. Поради това изискванеавторите, които се присъединяват към нас, го правятпреди всичко по свой избор, не обезателно защотодругаде не биха намерили подходящи възможности затекстовете си. Искат да са част от приключението.Друг наш ангажимент е да възнаграждаваме подходящо

авторите си – те взимат 50% от печалбата. За нас товасе подразбира – те извършват доста повече отполовината от работата! А дигиталният начин наразпространение, каквото и да казват другите издатели,всъщност е много по-евтин. Ние сме също така място,където са възможни някои комплексни издания. Към нассе присъединяват автори, за да издадат формати, коитофункционират по-добре и са много по-лесни зареализиране в дигитален вид – Вероник Василиу напримерпубликува при нас разширение на книгата си, богато наизображения, което би било много скъпо в хартиенвариант.

Именно, какви са възможностите на дигиталнатакнига? Дали е допълнително преимущество, коетоотваря нови възможности пред писането? Как сипредставяте понятието за обогатена или хиперкнига,което в момента се конкретизира?- На първо място е възможността за случайно търсене,да четеш Рабле чрез думата „писане” например. Не четемпо един и същи начин дигиталното, нито със същотоотношение, нито със същата продължителност. Отдруга страна, съществуват нови възможности –записването на звукови, видеовръзки, понякога многоголеми, за да бъдат поместени в хартиена книга, какъвтое случаят на Василиу. Пиер Менар например пусна вPublie.net колекцията „d’içi là”, дневник, в койтоавторите взаимодействат с постоянно променяща сезвукова писта. Ето една специфична дигитална работа.Въпреки това един от проблемите на дигиталнотоостава четенето, което на екран не е особено приятно.Но всичко това се променя. Читателите са все по-гъвкави. Моделите също така еволюират – ние дългоразсъждавахме над нашия, за да се вдъхновим най-накраяот сборника от старинни ръкописи, който оформяудобни за окото ритмични елементи. Новъзможностите, несъмнено безкрайни, още се градят.

В Publie.net издавате всякакъв вид произведения,повечето от масова литература. Също такапредставяте поезия – такъв жанр струва ли ви сеособено адекватен за този формат?- Поезията участва напълно пълноценно, очевидно порадикратката си форма. Но авторите на поезия не идватзадължително по тази причина. Това по-скоро се дължина издателската ситуация, всъщност това е един отжанровете, които трудно се издават, който плашииздателите. По този начин те намират място, избрано,а не по подразбиране, при нас. Но това, разбира се, им давадруги възможности – да измислят метранпажи, даизлязат от „класическия” поетичен модел.

Преведе от френски ЕМИЛИЯ ЙОРДАНОВА

1Законът Ланг е закон за книгата, влязъл в сила въвФранция през 1981, носещ името на тогавашнияфренски министър на културата Джак Ланг. Тойналага поставянето на уникална цена на новите книги,продавани във Франция, която е определена отиздателя и се отпечатва на корицата. Продавачитена книги могат да правят намаление до 5% от нея.Законът е обект на множество съдебни спорове, тъйкато ограничава свободната търговия. - Бел. прев.2”Желая ви всичко добро” – играна думи с думата добро (bien),която има и смисъл на благо. -Бел. прев.

12 Литературен вестник 25.11.-1.12.2009

Корделия се събужда в мразовит следобед, отваря очи –покрай прозореца на спалнята й се носи торфен дим1 .Става, отваря прозореца и чува замираща музика откъмпътя. Зимният въздух е натежал в очакване –последният ден на двайсети век е. Корделия се съблича,налива вода от метална кана до половината на легена,изстисква кесията за баня и насапунисва ръцете си,лицето. Когато през ноември тръбите избиха, вместо датърси водопроводчик, тя разчупи леда в бурето задъждовната вода и спусна кофата вътре. Тази вода естудена. Тя се избърсва и се облича – без да бърза – взелена рокля, слага платинен медалион на врата си.Навежда се и завързва връзките на черните си обувки,знаейки, че щом този ден свърши, вече нищо няма да бъдесъщото.В кухнята пуска яйце от бантам кокошка в еднатенджерка, слага чайника да заври, изважда металнатакупичка за яйца, помътнялата й лъжичка, чаената чашана ивици с чинийката и изчаква да стане готово. Някъденякой сече дърва. Този чайник винаги свири, преди дакипне водата. Тя маха запушалката и сяда доотворената врата. Вятърът навява повехнали листа полинолеума. В Бирма вярват, че ако вятърът внесе листаот бетел2 в дома на булката, това вещае нещастие замладата двойка. Толкова много ненужни факти сепрескачат в главата на Корделия.Часовникът върхукамината тиктака весело. Сякаш казва: “Още малко”.Още малко. Когато приключва, тя обръща черупката наобратно – номер от детските й години, превърнал се внавик. Изважда кърпичка от ръкава си и избърсва устни.Време е. Развързва плитката си, разресва косата си. Непознава друга жена, чиято коса да е побеляла начетирийсет. Накрая сваля от закачалката хубавото сичерно палто и излиза навън в остатъка от декември.Изминали са девет години, откакто Корделия е вървялапо този път – стръмен път, водещ към океана. Почтинищо не се е променило. Училището е пребоядисано, нозакусвалнята “Сребърният долар” си е още там, там е ифургонът за сладолед с избеляла табела, а пък хотелчето“Самотната звезда” даже свети и магазинчето засувенири е отворено. Идва й на ум, че може би снастъпването на новия век пак ще затворят и ще чакатлятото с туристите и скачащите хлапета. Усеща върхусебе си погледите на надничащи лица иззад плетениперденца. Едно момче с колело се спуска по инерцияпокрай нея. Тя спира пред църквата, плъзга стъкленатаврата, измива се от купела със светената вода.Преддверието лъха на влажен мрамор, на стар камък, наспарени връхни дрехи. Някога си представяше как стоитук в сватбена рокля заедно с баща си, който я отвеждадо олтара.Вътре храмът е празен, мраморните перила отспомените й ги няма. Две скулптури бдят до олтара –Дева Мария и свети Йосиф. Едната – кафява, другата –тъжно синя. “Защо Мария е винаги тъжна?” – пита сетя. Пали свещ в краката й – изглежда толкова самотна.Близо до олтара стои ковчег, покрит с пурпурно платно– толкова малък ковчег; после обаче тя осъзнава, че товае органът. Снишава се заднишком в празнатаизповедалня, приплъзва решетката.- Благослови ме, Отче, защото съгреших! – прошепва.Това я връща назад. Внезапно течение преминава презхрама със странен звук – като движение на мотор, катоусилващ се вятър. Тя сяда на последната пейка и отваряслужебника напосоки, прочита текста за Палмованеделя и се замисля, че Юда Искариотски е хубаво име.Пътят е скътан между прещипови храсти – зелен,потръпващ прещип3 , който разцъфва в неотстъпващожълто в продължение на половин година. Вече се смрачава– загледана в рамката синкав сдрач на запад, Корделияусеща как светлината се стопява. Спира и изтръсквакамъче от обувката си. Над безплодните дюни сесъбират облаци. Усеща как бие сърцето й, чувства сеуморена, смъртно уморена, а вечерта се спуска навсякъдеоколо нея толкова бързо. Защо времето тече така бързо,

а после забавя ход? Трябва да вървиповече от две мили. Припомня сичакалнята, проблясването настетоскопа, обещанието и бърза.

Така се сдрачаваше и тогава, когато Корделия срещнадоктора – в един късен септември с опадали плодове. Вяда си тя беше взела чук и гвоздей и беше издълбала напредната порта надпис “ЯБЪЛКИ”. През нощта бешеизлязъл бурен вятър и напълно беше обрулил дърветата.Беше се събудила и намерила земята в овощната градиназастлана с ябълки: “Грени Смит”, “Златна превъзходна”,“Брамли”, червени ябълки, диви ябълки. Беше напълнилакофите, легените, старата бебешка кошница4 , ноизлишъкът лежеше изобилен и натъртен във високататрева.Когато колата на доктора сви в нейната алея, Корделияседеше на стълбите пред предната врата и прелиствашеглавата “Конфитюри и желета” от готварската сикнига. На перваза на прозореца над главата й бяха строенибуркани за конфитюр с удавени оси, заблудени отлъжиците сладко на дъното на водата. Сянката надоктора падна дълга и плътна върху нея. Изглеждашекато мъж, който може да прескочи плет и да сепокатери на дърво, като мъж, свикнал да тича. Тя гоповеде нагоре по пътеката към овощната градина,където той извади ръце от джобовете си и заклатиглава:– Каква разсипия – каза. – Няма нищо, което да мразяповече от разхищението. Имате ли лопата?Той свали сакото си и нави ръкави. Нагоре ръцете му бяхабледи за през лятото, вените на китките му – катосини клони, каквито дете би нарисувало върху бял лист.От китките надолу обаче бяха тъмни, сякаш ги бешепотопил в перманентно мастило, което не можеше дасе отмие. Есенното слънце догаряше в оранжево, когатодокторът изкопа ямата. Покриха пръстта със слама ивнимателно положиха ябълките така, че да не седопират една до друга.- Ето – каза той, – ябълки за цяла година.- Влезте да си измиете ръцете!Кухнята й беше тъмна и хладна и миришеше на сажди ина нещо друго, което докторът не можа да определи.Корделия му даде течен препарат и той застана домивката, търкайки ръцете си. Тя наля чаша с мляко,която той изпи, преди да си тръгне с плитък леген, пъленс ябълки. Корделия сви полата си като торба и напълни инея. Докторът се впечатли от коленете й – със следи оттревата там, където беше коленичила – и от мургавитей бедра и продължи да мисли за тях, докато се връщашекъм къщи при жената и децата. Всеки път, когатовземаше някой завой, ябълките се търкаляха шумно позадната седалка.Докторът дойде пак. Донесе легена, напълни го ощеведнъж по настояване на Корделия и отново се върна.Започна да се отбива всеки четвъртък.- Мислех, че ябълките държат докторите надалече5 –каза тя.- Докторите са различни.- Ами пациентите?– Пациентите са еднакви. Пациентите просто искат дасе почувстват по-добре.Когато не валеше, Корделия и доктора пиеха чай навън.Сядаха на шарена сянка под дърветата и разговаряха. Тяго разпитваше за медицинското училище, за това, че еединствено дете. Никой от двамата нямаше брат илисестра, нито живи родители. Корделия беше добърслушател, а пък докторът обичаше да говори. Разказвашеза детството си – как с часове седял на верандата,трепейки мухи, как баща му правел повече снимки наизложбените си кучета, отколкото на него, как леля мубила в манастир и как родителите му се надявали и тойда се присъедини към духовенството. Нито веднъж обачене спомена жена си, приличаше на книга с липсващи главипо средата. Корделия долавяше пренебрежение. Отблизоусещаше миризма на нафталин в зимното му сако –напомняше й за чекмедже, неотваряно от много време.На трийсетия си рожден ден Корделия седна с крака,потопени в леген с гореща вода, и се заслуша вгръмотевичната буря. Беше краят на ноември. Изпи триводки и върза панделка в косата си. Светкавица озаристаята. Когато докторът пристигна, тя го хвана заръка и го поведе към овощната градина. Легна върхумократа трева.- Аз съм на трийсет – каза тя.- Ще настинеш.- Не ме е грижа.

- Пила ли си?- Има ли значение? – отвърна и разкопча роклята си.Загубиха представа за времето. Докторът видя колко ечасът едва когато погледна озовалия се близо до лицетому циферблат, после отпраши, оставяйки следи отзалитащи гуми по пътя.На следващата сутрин Корделия остана в леглото си,докато големи сънливи мухи се блъскаха в стъклата напрозореца. Гледаше стрелкащите се сенки налястовиците, които прелитаха в нетрайни двойкипокрай прозореца й, отнемайки светлина от стаята й, исе удивляваше как живите твари могат да се задържатвъв въздуха. Мислеше си за последните презрели плодове– закъснелите – падащи при най-лекия полъх. Сърце не йдаваше да ги откъсне. Представяше си как дръжкатаотслабва, как плодът едва се придържа на края й, как сеизплъзва, как се отпуска, после се освобождава и пада.На жена си докторът казваше, че е на посещения подомовете. Тъй като колата му твърде много биеше наочи, започнаха да се срещат на пясъчните дюни крайСтрандхил. Носеха бутчета, бутилка уиски, кейк иблокчета белгийски шоколад, защото докторът обичашесладко. Когато не валеше, той разкопчаваше ризата си, атя събуваше обувките си и разпускаше коси. Повечетопъти обаче просто лежаха, завити с голямото чернопалто на Корделия, заслушани в прибоя, неговата главаопираше в тръстиките. Понякога се унасяха в лек сън, ноКорделия винаги долавяше необратимото тиктакане назлатния часовник на доктора: тик-так, тик-так. “Ощемалко”, сякаш казваше. Още малко. Мразеше тозичасовник, щеше й се да стане и да го запрати в океана.Корделия сънуваше, че се намира в стая със зелено,развяно перде. Тя може да вижда навън, но никой не можеда надникне вътре. Когато каза това на доктора, тойзапочна да говори за жена си. Корделия не сеинтересуваше от жена му. Искаше й се той да заблъска сюмрук по вратата й посред нощ, да влезе вътре с единкуфар, да я повика по име и да каже: “Дойдох да живея стеб, пък каквото ще да става.” Искаше й се да я отведе внякоя непозната къща и да остави вратата широкоотворена. Докторът каза, че жена му си ляга рано. Каза,че в хубавите нощи сяда навън под навеса на къщата си изапалва цигара, че от там може да види носа горе, къдетопътят завива към светлините на нейното село.Зимата дойде с внезапни, непредсказуеми проливнидъждове. Корделия се виждаше с него по кръчмите,където ядяха червено месо и пиеха вино. В четири часавече беше тъмно, а докторът разказваше за това как се еоженил, как почувствал, че това било нещо, коетотрябвало да направи и затова взел първата жена, коятого пожелала, когато бил на двайсет и две. Нямал яснапредстава за себе си. Жена му напуснала работа изабременяла. Не можела да шие. Ако някое копче наризата му се скъсало, тя я изхвърляла. Корделия непопита защо той не си шие копчетата сам.Заминаха за Дъблин за един уикенд. Срещнаха се вцентъра и той й каза да легне на задната седалка наколата, докато излязат от главния път. Когатопристигнаха в хотела, на рецепцията беше застаналадвокатът му. Докторът представи Корделия катоколежка. Изгаряше от вина. Любиха се на отворенпрозорец, слушайки как река Лифи6 тече покрай ИдънКий7 . Усещането да си заобиколен от непознати бешехубаво. Докторът ходеше на своите срещи следобед, авечер намираше закътани ресторанти. Внимаваше какхарчи, говореше за курса на стерлингата, за това какжена му си купила палто за 300 паунда, без да сепосъветва с него. Веднъж Корделия излезе от банята и гонамери да тършува в чантата й.- Да ти се намира аспирин? – попита той. – Боли меглавата.В седмицата преди Коледа той дойде у тях с пържоли иги сервира алангле с бутилка бренди.– Весела Коледа! – каза и й даде кутия бонбони от тъменшоколад. Тя беше алергична към шоколад.След това не го видя две седмици. Обади й се от уличентелефон в два през нощта.– Къде беше, когато бях на двайсет? – каза той.Говореше завалено. – Жена ми иска да знае защо не ядокосвам. Все едно докосвам змия. Тя се прибира вкъщи вКилкъни за уикенда. Ще вземе децата. Къде ти се ходи?– В Испания.– Ха така! Ха! Ха! Испания да бъде.Този уикенд той заведе Корделия в едно градче вЛимърик, единственото предприятие в което беше еднакланица. Из градчето се разнасяше гранива миризма, а тевзеха стая в хотел, в който топлата вода така и нестана по-топла от хладка. На долния етаж еднациганска сватба беше в разгара си. Корделия се напи.Тръгна по коридора по нощница. Вълненият килим подкраката й беше на големи червени рози. Застана допрозореца, гледайки как младоженската двойка заминавас файтон, теглен от магарета. Хората хвърляха цветя икутийки от бира по луксозното возило.

Любов във високата треваКлеър Кийган е ирландска авторка, която още с първите си публикувани разкази през втората половина

на 90-те години на ХХ век печели високите оценки на критиците в родината си, във Великобринтания и вСАЩ, но все още е напълно непозната у нас. Дебютната й книга “Антарктика” – сборник с 16 разказа –излиза едновременно в Ирландия и в САЩ през 1999 г. През 2007 г. е издаден вторият й сборник, който

според специалисти и читатели не отстъпва по качества.

Клеър Кийган

13Литературен вестник 25.11.-1.12.2009

– Докато смъртта ни раздели – обади се докторът. –Тези, които плачат по сватбите, са все женени хора. Натях им е ясна разликата между тържествените обети иживота.Размениха си разни неща. Това беше първата им грешка.Той взе хирургическа ножица и отряза кичур от косатана Корделия. Прибра го между страниците на една книгасъс заглавие “Доктор Живаго”. Друг път, след като бяхалежали сред дюните до тъмно, случайно разменихашаловете си. Той й даваше стари книги, с обточени взлатно страници. Корделия пък пишеше дълги писма набели листове, в които казваше, че дните без него са катомесеци без изгрев, без кислород.Посред нощ, когато жена му и децата му спяха,докторът се качваше нависоко в гостната, отваряшевратата към таванското помещение и криеше тамнещата, които Корделия му беше дала. Знаеше, че тамще са в безопасност, защото жена му се страхуваше отвисокото.Докторът обаче никога не написа нито ред на Корделия.Когато той и жена му заминаха за Лисабон на почивка,Корделия не получи и дума от него, нито дори пощенскакартичка. Единственият образец от почерка му, койтонякога успя да види, беше върху лекарството противболки в ушите, което той й даде. Написаното едва сечетеше: “По едно с вода (или водка) три пъти на ден”.

Корделия е почти там. Отминава бетонните бариери напаркинга, поема по стръмния наклон през дюните подсянката на планината. Спира да си поеме дъх, обръщапоглед към синеещите се вълни на прилива – как сенадигат, как се премятат и се разбиват в несекващасолена пяна на брега. Тръстиките се привеждат ниско, зада мине вятърът. Той е изтрил всички стъпки от пясъка– няма много следи от човешко присъствие тук. Самоедна счупена пластмасова лъжчка, една смачканакутийка от бира и едно детско портмоне с мъниста.Корделия спира и се навежда да го вдигне, но то е празно,подплатата му е разкъсана.Светлините откъм града хвърлят портокалов шарф наизток. Тя дочува музика – циганите са пуснали ДжимРийвс8 при караваните, генератор бръмчи монотонно.Петниста кобила цвили и препуска в галоп по брега наокеана, сякаш и тя е сънувала мъж, опрял оръжие вглавата й. Събират се облаци, сгъстяват се в тъмнината.Корделия намира покритото с мъх островче на хълма,където бяха лежали за първи път. Беше преди почтидесет години. Тя ляга в тръстиките, придърпва нагореяката си, чака.

Докторът влезе в гостната си един следобед и намери напода черната панделка, която беше взел от косата наКорделия, за да привърже писмата й – всяко от тяхадресирано до кабинета му, с надпис “строгоповерително”. Когато вдигна глава, той видя краката нажена си, висящи от отвора към тавана.– Чия е тази коса? Кой е изпратил тези писма? С кого сисе срещал? На кого е тази панделка? На кого? Искам дазнам, говори. Коя е Корделия? Корделия чия?Жена му зачете на глас. Разплака се. Имаше думи като“вечно”, “винаги” и “докато смъртта ни раздели”.Когато започна, беше късен следобед. Докторът седеше вкреслото до огъня и гледаше през прозореца тръпнещитехризантеми, притискащи ръждивите си цветове встъклата. Жена му пускаше всяка прочетена страницана пода във всекидневната. Листовете падаха плавно, атя трябваше да поиска фенерче, за да ги дочете. В краяна много страници с едър почерк беше написано иметоКорделия. Жената на доктора отказваше да слезе, амиседеше горе и настояваше за истината.– Влюбен ли си в нея?– Влюбен? – възкликна докторът с изненада в гласа.– Това е просто увлечение, нищо повече.– За глупачка ли ме мислиш? Ти ще ме напуснеш.– Не ставай смешна. Ти си ми жена.Изкуши я да слезе. В камината се беше разгорял чудесеногън, защото докторът, изгубил самообладание, бешенахвърлял пълни лопати въглища в пламъците. Предиразсъмване, в присъствието на мъжа си, тя бавно изгориписмата на Корделия. Докторът гледаше как огънятпоглъща страниците, как млечно светлата коса наКорделия обгаря в синкавата жар. Помисли си заизгарянията, които беше лекувал, за най-тежките

случаи, и въпреки това едва се сдържа да не пъхне ръце впламъците, за да ги спре.– Тя е руса – каза жената на доктора.Два дни по-късно докторът извика Корделия в кабинетаси и с тих, колеблив глас я информира, че връзката им еприключила. Беше събрал длани и въртеше палците си вмалки окръжности обратно на часовниковата стрелка.Така трябва да е, когато ти съобщават за последенстадий на неизлечима болест, помисли си тя. Тойговореше и говореше, но понякое време Корделия спря даслуша. Зачете се в таблото за проверка на зрението задглавата му. Не успяваше да разчете дребния шрифт най-отдолу. Може би имаше нужда от очила.Главата на доктора клюмна в ръцете му.– О, Корделия – каза той. – Не мога да я оставя. Знаеш,че не мога. Помисли за децата. Представи си ги какпитат: “Къде е татко?”“Къде е татко?” Без да знае защо, я напуши смях.– Изчакай ме – продължи той. – След десет годинидецата ще са пораснали и ще са си поели по пътя. Ще сесрещнем на Нова година в края на века. Ще се срещнемтогава и аз ще дойда и ще заживея с тебе. Обещавам! Тище ме навестяваш дотогава.Корделия се засмя и това беше последният път, в койтого видя. Мина покрай пациентите в чакалнята.Подсмърчащата жена на средна възраст с носнитекърпички, бледият мъж с превързаната ръка,контузените. Всички ли чакаха този човек?Малко по малко кошмарът избледня. Зеленото перде ипрозорецът се свиха в паметта й, но обещанието останада тлее като горещ ръжен. Корделия закопня заусамотение. Започна да чете до късно през нощта, дасвири на пианото, упражнявайки простички мелодии.Говореше си сама, приказваше свободно в празните стаи.Не търсеше смисъл. Постепенно заживя като отшелник.Покри телевизора с покривка за маса и сложи ваза сцветя отгоре, изхвърли транзистора, заедно с всичкитему лоши новини. Направи списъци, плати сметките си попощата. Вкара си телефон вкъщи и осъзна, че идоставчикът на торф, и бакалинът, и момчето за газта,всеки, от когото се нуждаеше, можеше да дойде и дадонесе необходимото. Те оставяха картонени кутии,пълни с бакалски стоки, бутилки с газ и торби с торфпред вратата и вземаха чековете изпод камъка. Тяставаше късно, пиеше силен чай, превръщаше чистенетона решетката на камината в ритуал. Отслабна и спря дапосещава неделната служба. Съседи чукаха на вратата йи надничаха през прозорците, но тя не отговаряше.Ръждива пепел покри къщата, натрупа се по всичкихоризонтални повърхности. Сякаш при всяко нейнопомръдване се надигаше прах.Вечер запалваше камината, гледаше съскащия околоторфа пламък и слушаше как рододендроновият плет ипълзящата лоза стържат по стъклата на прозореца.Корделия си представяше как отвън в мрака някойизтрива дупка върху зацапаното стъкло, за да надникневътре, но знаеше, че е само плетът. Винаги бешеподдържала градината – през лятото оставаше навън сградинарските ножици, подкастряше я цялата,почистваше лавровите листа от пясъчната пътека,косеше тревата, палеше малки, безобидни огньове, адимът им се разнасяше отвъд въжето на простора. Сегазанемареният плет започна да превзема къщата, избуятолкова гъст и толкова нагоре, че държеше в постояннасянка всички стаи на долния етаж, а когато слънцетозалязваше, в дневната се наместваха странните сенки начилийския бор. Корделия можеше да седи поднастолната лампата посред бял ден и да си представя, чее нощ. Времето сякаш нямаше значение. Минаха години.Понякога, когато се затопляше и пъпките народодендрона се отваряха, тя се разхождаше гола изкъщата и леко докосваше влажните цветове. Никойникога не я видя.

Сега над Страндхил е нощ. Луната, наполовина, сякашхвърля повече светлина от обикновено. Корделия може заразличи очертанията на скалите на фона на небето.Океанът си е все същият, хрумва й детинската идея, чевълните казват “обича ме, не ме обича”. Ужасно е дабъдеш глупак на четирийсет. Твърде дълго е стояла сама.Всичко си е същото и всичко се е променило. Корделия сечувства така, като че е бягала много, много дълго и сегавече ударите на сърцето й могат да се успокоят внормален ритъм. Така или иначе това е краят. Тя слагаръка на лицето си и топлината на дъха й я успокоява.Чувства как вятърът става по-студен, загръща се впалтото си, закопчава копчетата си. Още малко.Затваря очи, спомня си клъцването на ножиците,отрязващи кичура от косата й, горещ, неспокоен сън,избледняваща зеленикава синина върху врата й,снишаването върху задната седалка на колата му,таблото за преглед на зрението в кабинета му.Малко шествие с факли върви през хълма, устремено къмполунощ. Духовият оркестър – музика от тромпети ихора, честващи хода на времето. Момче, преоблечено вкостюм, бие барабан. Вървят напред в свое собствено

време. Момичета с къси полички въртят стикове,запътили се към светлините на града.– Корделия? – една жена застава над нея. – Вие не мепознавате. Познавали сте мъжа ми, докторът беше мойсъпруг – казва.– Докторът беше? Беше?– Докторът няма да дойде.Корделия е объркана. Изминало е много време, откактоза последен път е говорила с друг човек. Не знае какво дакаже.– Не предполагахте, че знам?Жената на доктора е стегната, дребна, с доста бяло вочите. Пристяга колана на палтото около кръста си,сякаш да го направи по-тънък.– Беше очевидно. Когато съпругът ти се прибира отпосещения при пациенти с пясък в обувките, съсзакопчани накриво копчета на ризата, сресан, миришащна мента и с гигантски апетит, не е необходимо да сигений, за да се досетиш какво става.Изважда цигари и предлага една на Корделия. Корделияпоклаща глава, вглежда се в лицето, осветено от пламъкана запалката. Лице на жена, която някога е изглеждаладобре, но сега изглежда отчаяна.– Пишеш хубави писма. Никога през живота си не съмполучавала такива.Сега барабанът се чува слабо откъм носа.– Знаеш ли кое е най-смешното? Най-смешното е, че азсе молех да ме напусне. Падах на колене и редях молитви,за да си тръгне. Той пазеше писмата и нещата ти натавана, чувах го там горе нощем, като носеше стълбата.Сигурно е мислел, че съм глуха. Както и да е, аз бяхсигурна, че ще ме напусне, когато го разкрих. Обичашетебе – дотолкова, доколкото е способен да обича. Не че еутеха, но съм сигурна в това.– Обичаше?– Сърце не ми даде да го напусна, нито пък той можа данапусне мен. Бяхме страхливци – гласът й трепери.Поглежда към океана и се севзема. – Погледни косата си.Бяла е. На колко години си?– Точно на четирийсет.Жената на доктора ляга долу в тръстиките и пуши.Корделия не изпитва нищо лошо към нея, нито следа отболезнената завист, която си е представяла.– Как разбрахте, че ще съм тук?– Той има ужасна памет, записва си всичко. И вярва, чепочеркът му е нечетлив. И теб е записал: “К. Страндхилв полунощ”.– Страндхил в полунощ.– Не е много романтично, нали? Мислела си, че ще гозапомни.Откъм запаления от циганите огън на паркинга серазнася миризма на изгоряла гума, когато докторътизниква сред дюните.– Знаех си – казва жена му.Той стои там – видимо остарял с десет години иостанал без дъх. Костюмът му лъщи на луннатасветлина. Той е жив и вече е почти полунощ. Корделия едоволна, но нищо не е такова, каквото си го епредставяла. Докторът не се устремява към нея. Не лягавъв високата трева и не слага главата си в сгъвката наръката й, както някога. Стои там, сякаш е пристигнална местопроизшествие твърде късно, съзнавайки, че бибило възможно да направи нещо само ако е дошъл по-рано.Зад тях нестихващият шум на океана самотно заглъхва.Заедно слушат прибоя, разбунените вълни, отмерващиоставащото време. И тъй като не знаят какво да кажатили направят, не правят и не казват нищо. Триматапросто седят там и чакат: Корделия, докторът и женаму – трима смъртни в очакване, чакащи някой да ситръгне.

Преведе от английски ЗОРНИЦА СТОЯНОВА

1 Традиционен начин за отопление в Ирландия еотоплението с торф. – Бел. прев.2 Вечнозелено пълзящо растение, използвано като лекстимулант и за медицински цели, произхождащо отюжна и югоизточна Азия. – Бел. прев.3 Вечнозелен храст с гъсти бодли и жълти цветове. –Бел. прев.4 Moses basket (англ.) – преносима кошница за бебе, вминалото плетена от тръстика. – Бел. прев.5 Игра на думи: “An apple a day keeps the doctor away”(англ.) – Една ябълка на ден държи доктора надалече. –Бел. прев.6 Река, която тече през централната част на Дъблин.– Бел. прев.7 Кей в Дъблин на река Лифи. – Бел. прев.8 Американски кънтри и поппевец, популярен през 50-те и60-те години на ХХ в. – Бел.прев.

14 Литературен вестник 25.11.-1.12.2009

Лидия Вадкерти-Гаворникова

Лидия Вадкерти-Гаворникова е родена на 30.03.1932 г. вМодра. През 1951 г. завършва Педагогическатагимназия в Братислава. До 1962 г. работи като

учителка в различни братиславски училища, след товасе посвещава активно на литературна дейност. В

периода 1978 -1987 г. е редактор и заместник-главенредактор на списание „Ревю на световната

литература”.Първите си стихове печата в списание „Искра”, а от

1965 г. творбите й започват да излизат в списанията„Словенске похляди” и „Млада творба”. Вадкерти-

Гаворникова е автор на стихосбирките „Тъждество”(1970), „Чекрък” (1972), „Камък и стомна” (1973),

„Пясъчна песен” (1977), „Продължителност” (1979),„Вино” (1982), „Пробуждания” (1982), „Игра на чифт-

тек” (1992) и „Отражения” (1999). Превежда отфренски и руски език. Напуска този свят на 22.05.1999 г.

в Братислава

Бели нощи с петела

Това ще бъдат дъще

Бели нощи

С петел на стряхата

Сенки разцепени от мълния

Двойна самота

И над пожара от керемиди

Ще запалиш полето с макове

Ще настане вълча тъма

Ще тръгнеш в червения кръг

С единия крак

Ще догониш другия

Това ще бъдат дъще

Червени нощи

С петел в кладенеца

Умножен образ на месеца

Искри под повърхността

И колкото загребеш

Толкова ще се изгуби

Ще изпуснеш в кладенца

ключето

от детската касичка

Ще чуеш преобърнатите ведра

как дрънчат над водата

Зад слепия прозорец козодой

На кози рог ще засвири

(Сънуваше девата в бяло

Гореше под нея постелята)

Спи

Главицата връз дъската креватна отметната

Сякаш знаеше вече.

Игра на ръбовете

От ръбовете строи си храм

Храм с две порти

Едната води към нещастията

Другата към игрите

Портата за играене -

Игра на нещастие e:

Върти се вече

Колелото на щастието

Вещае гибел

Сол във очите

Око за зъб

Внимание засада:

в златната порта

Сляпа баба

Ръждясал меч

в ръка претегля

Предлага ти пълни шепи

Бягай надалеч

Въображението лъже-

Тъй ти се пада

Долу главата-

Вече си обезглавена

Тялото кръжи

В мелничното колело

Главата от дръвника

Отстрани намига

На палача

Със стъклено око

Върни ми тялото

Нали то ме искаше-

Как мога отсечена

Да блъскам с череп зида

От неподдаващи ръбове

Как след това ще разруша

Твърдоглавия храм?

Зид и глава

От дясно от ляво:

Тамтамът на главата върху зида

А зад зида в синевата

Стърчи над портите двойни

На бесилото рамката.

Пряспа

Често се питаш кой между нас навя

Това неизмеримо количество пепел

Отговарям със стената, която градя

С остатъците съпротивляващ се сняг

А сега леденее като скала

Трябва да внимавам с огъня

Да не ме залее над пепелта

Непоносимо горещо наводнение

Предлагаш ми празните си длани като весла

Колебая се, но плавам после към твоя бряг

Над свежата утайка от потопа

Не зная, Докато съм жива може би ще разбера

Защо на пътя внезапно застана пряспа сняг

Виж Точно в средата й паднах

Превод: ЛОРА ЙОРДАНОВА

Вместо оплакване

Свидетел бях

На твоето умиране

Съчувстваща да

Но безпомощна

Ръката ти само

Сгрявах в дланите си

Когато я повдигна

От леденото дъно

И тъй страдаше

И тъй малко плака

Мъжествено понасяше

Непоносимото

Разкъсван отвътре

От щипците на рака

Всуе просеше смъртта

За изкупление

Какво от туй

Че бях до теб

И във умирането

Бе напълно сам

Без мен както

Много пъти

преди

Сама съм сега

Не ще те вече призова

Не ще те прегърна

Ръка не ще подам

Ще умирам без теб

Сама

Увертюра

Изведнъж обезлюден съм бряг

От моят извор не пие никой

Постеля съм в която никой не лежи

Сама съм там където двама бяхме

Моят извор няма кого да освежи

Без теб като отритната от рая

Се уча да живея сама в пустинята

Едничка там където двама бяхме

Превод: СЛАВЯНКА СТОЙКОВА

Картина

Този букет

е всъщност само картина

на един от безбройните букети

а от разцъфналата ваза,

която непрестанно храни

цветята нарисувани

с несъществуваща жива вода,

отдавна дори чиреп не остана

Все пак цветята не повяхват

не остарява водата

цъфтенето още вазата поддържа цяла,

докато вехна аз в метаморфозите безспирни

Години наблюдавам

картината това как прави

и с времето тъй научавам

що за чудо е това

Но може от живот да я лиша

с едно безкръвно мацване на четката.

Превод: Жени Стоянова

Елена Хидвегиова-Йънг

Елена Хидвегиова-Йънг е родена на 29.09.1970 г. вБратислава. Дипломира се в специалността писмен и устен

превод с китайски език във Философския факултет наУниверситета „Ян Амос Коменски” в Братислава.

Занимава се с модерната китайска декадентскалитература в съпоставка с европейското декадентство испецифичната му концепция за жената – femme fatale. От

1997 г. работи като съдебен писмен и устен преводач скитайски език и същевременно се занимава с превод на

стара и съвременна китайска литература.Авторката дебютира през 2006 г. с поетичната сбирка „На

прасестрата”, за която получава Премията налитературната награда „М. Добровичова”. Критиката

подчертава зрелия авторски почерк както и силнияафинитет на авторката към света на подсъзнателното и

сънищата.През 2008 г. излиза втората й стихосбирка Homme fatal.

Мъдрецът

Вчера бе, когато се завърна

сред кротките хора,

с изцяло различна динамика, с друга философия

за живота;

но днес, високо над Забранения град,

в пълно уединение ти търсиш стройния старец,

който преди години те посвещаваше

в тайните на щастието – как да угасиш

страстите си. С тих глас разказваше

ала за любовта човешка най-малко,

и ти, отрасла с най-красивите приказки на света,

копнееше да разгадаеш тайната й. Но

той мълчеше. Не ти каза

за шепата избрани,

записани в чудната Книга на съдбата;

защото не искаше да отнеме

мечтите ти.

Букви

Днес във нашата чайна първа съм аз;

В сянката на палмите, на масичката малка разстилам

Листа и книги – тук, както винаги за разговорите ни,

За любовта прокълната във буквите.

Сияен идваш,

В косите си наместо уханието съпругино

ти носиш няколко само нежни листца от есенния парк,

в мъглата. Целуваш ми ръка и с тайнствена усмивка

на масата оставяш смелите си Сонети за любовта

и изневярата.

Не знаеш още, ала

Лежат до тях моите стихове Жената и морето,

където затварям аз нашата любов в стъклена бутилка

и хвърлям я в разпенените вълни на отлива.

15Литературен вестник 25.11.-1.12.2009

Среднощието на брака

Точно в полунощ се срещате

на голямата кухненска маса: ти пишеш стихове,

той се връща вкъщи и

от другия край на масата пресмята: с гордост

съобщава ти каква е днес печалбата от сделките

ще си купи най-скъпата къща в града,

а ти от все сърце му пожелаваш да бъде щастлив в нея –

но с друга жена.

Ти тръгваш

след бледния поет, който живее накрай града,

с поезията и музиката. Тръгваш след мъжа,

при когото можеш винаги да се върнеш към себе си,

до самото дъно чак на крехката си многоцветна душа.

Вещица

През пустинята крачиш

към дъхавия павилион; блещукаща звезда

по пътя те води. Пристъпваш боса

и носиш със себе си всичко,

което след трима съпрузи остана: касетка,

пълна с бижута и разширени вени по цялото тяло, отвън

и отвътре. Бавно започваш своята история

за това, как всеки път

се омъжваше в слънчева рокля. Копнееше

да бъдеш дърво край реката,

което всяка година рядък плод ражда

а листата му нивга не изсъхват. Но

изсъхнаха. Къде е твоята река?

Питаш защо

така се с вас получи.

Ала тя мълчи. С ключе отваря

кутийка, от чисто злато изкована,

изважда малка книга, подвързана с кожа

и ти я подава –

там уж била скрита вечната тайна

на връзката между мъжа и жената.

Невярна

На ръка разстояние е всичко:

красивите ми чисти деца радостно играят,

съпругът както винаги полива вечерната градина –

усмихват ми се

и никой от тях не подозира, че в този миг

пиша ти писмо:

Предавам се – в петък, в три следобяд

ще бъда твоя, в апартамента под наем,

с душа назаем.

Превод: ЛИДИЯ ГЕОРГИЕВА

Дана Подрацка

Дана Подрацка е родена на 09.03.1954 г. в БанскаЩявница, където завършва гимназия. Следва

психология във Философския факултет наУниверситета „Ян Амос Коменски” в Братислава.

След дипломирането си работи като наученсътрудник в Института по психология към

Философския факултет на Университета „Ян АмосКоменски”, от 1988 г. е редактор на „Литерарни

тижденник”, а в периода 1999-2002 г. е заместникглавен редактор. От 2002 г. до 2006г. е депутат в

парламента на Словашката република. Къмнастоящия момент работи в Литературния

информационен център в Братислава.Автор е на стихосбирките „Лунна любима” (1981),

„Зимни гости” (1984), „Рубикон” (1988), „Гризли вспящия дом” (1991), „Писание” (1993), „Грях” (1996),„Име” (1999), „Висше животно” (2001), „Каземат”

(2004), „Персона &Морфей” (2007, диптих), „Куполът”(2008, избрани авторски творби), както и на няколко

сборника с есета ”Митология на личния живот”(1995), „Парадисо” (1998, разговори с Владимир

Минач), „Словашко табу” (2000), „Органична среща”(2000), „Езици от дракона. Митология на словашките

приказки” (2002), „Госпожа Когито. Митът занепокътнатостта” (2005), „Zielpunkt. Митът за

верността” (2005). Превежда от полски език.

Кукла

Преди бях кукла

с платнена гръд,

с мастилено слънце и месец

на коленете си.

Поставиха ме до прозореца,

за да виждам

кой ще мине през вратата,

ще се приближи до лицето ми

ще се пореже на сърцето ми

и вътрешния ми глас ще нарисува.

Не бой се,

от небето ще прораснат пътища до нас

и при нас ще пристигнат кости,

в абсолютната безбрежност

като сняг ще се посипем.

Поклон на стълбата

Бих желала да се запозная

с някой стар, много стар,

по-стар от душата в мен,

който ще съумее да бъде сам и да ми остане верен,

защото подобен дар

от никой мъж аз не получих,

Желала бих аз да живея

недалеч от църквата „Мария Магдалена”,

в която отстрани се влиза,

защото входът срещу олтара

е мъжкото разбиране за Бог

като съперник.

Желала бих да имам камък

под главата си, когато съм на път

като Яков към Харан,

та в съня си да видя стълбата,

на която в тревата

се кланях като дете.

Бе тя моят пръв светец,

изправяше ме малко по малко,

сочеше ми втория и третия хоризонт,

учеше ме да левитирам

на дървените си крака,

забити във земята.

Сваляне на статуята на диктатора

Искри избухваха като кокарди,

когато на три части го разрязаха,

завързаха го с ремъци и натовариха на шлепове

най-напред главата, после тялото, краката без колене

изключих телевизора и ваната напълних,

но реката в мен се спущаше нататък;

търсех в себе си бунище,

сякаш сляп демон докосна тригон

и сътвори се пак

от вика на работниците стана ясно,

че е помръднал с пръст; бояха се, че няма да се върнат у

дома;

понякога разбираме кои сме

чрез злодеянията на някой друг

дали го бих познала, ако отново влезе?

Казала ли бих му не?; наистина ли любовта е само

навитата змия на познанието

в каква посока всъщност води пътят?

реката на забравата, вливаща се в паметта;

доказателство за очищението да бъде може само

мръсотията,

която трябва да очистим,

докато до неузнаваемост страната промени се.

Молба на юкагирско момиче

Тишина, само шепот на

самотни рамене и момиче,

което на теракотена табличка

вписва съобщение: тръгваш

след друга, за да препречи

пътя ти към мен, а аз, завинаги опечалена,

пиша на смъртта да ме превърне

в думи.

Възпитание във визионерство

Видях това в дебютен филм –

найлонова торбичка се издигна от паважа,

вятъра във себе си пое

и отдаде се на полета

танцувайки фламенко

пред будката за вестници,

пред прозорците на болницата „Майка Тереза”,

сякаш бе душа,

трепкаща мъглявина,

присъединила се

към проектирането на храма,

към разпита на политзатворник,

към купичката, която от ръцете си изпуснаха и на земята

изтърколи се.

Чак ми прималява, душо, когато виждам

как по белите камъни се устремяваш

към сърцето, винаги

към сърцето.

Глухонямата двойка

Глухонямата двойка

влиза в лазурния залив, наоколо

няма жива душа, тук е само олющената къща в скалите

със заковани прозорци; събират миди,

крачат по водата

от розов пясък, трептейки

лягат в голота, издигаща се

до билото на канарата чак. В абсолютна тишина

си разменят гривни светлина.

Образ, който смъртта разпространява.

Превод: ЖЕНИ СТОЯНОВА

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1606 ул. „Св. Иван Рилски” №1,Банкова сметка: 104 9389 620 Пощенска банка - СОФИЯРъкописи не се връщат! Хонорари - всеки трети вторникe-mail: litvestnik@yahoo.comhttp://slovoto.orbitel.bg/litvestnik/www.bsph.org/litvestnikВОДЕЩ БРОЯ Амелия Личева

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Едвин Сугарев (гл. ред.) Малина Томова (зам.-гл. ред.), Георги Господинов,

Бойко Пенчев, Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,Амелия Личева, Ани Бурова, Камелия Спасова, Мария Калинова

Издава Фондация "Литературен вестник"Печат: „Илиндeн 2000”

ISSN 1310 - 9561

Бил Браун

Петнадесетият роман на Пол Остър може да накаратези, които са пропуснали предишните мучетиринайсет, да се почувстват странно необразовани.Да, „Невидим” е подходящ за определен вид читатели.Такива с усет към литературата, интелектуалци, силноувлечени по тримерните ленти на Мьобиус и попсихоанализата на Жак Лакан, леко подозрителни къмфранкофилията и силно възприемчиви към идеите накъсния постмодернизъм. Но дори и да не отговаряте нагореспоменатите изисквания пак може да извлечетеудоволствие от четенето – стига сами да пожелаете дасе заселите на онова място, което един от героите накнигата нарича „земя на несигурности”, един хлъзгавсвят на съмнителни вероятности, на безкрайнивъпросителни, на липса и да, на невидими автори на думии дела.

Нека се запознаем с главния герой на романа, Адам Уолкър –22-годишен студент в университета Колумбия.Срещаме го през трепетната пролет на 1967 г., малкопреди да настъпи лятото на любовта. Адам е прохождащпоет. Като повечето от героите на романа той пише.Дори споменът за покъртителната смърт надеветгодишния му брат живее благодарение нанадраскана от малкия Анди бележка върху къс хартия.

Адам се описва като „незнайко”, но всъщностдемонстрира изненадващи за възрастта си познания вобластта на хубавите вина, провансалската поезия иплътските удоволствия. Макар и телескопично оскъден,историческият контекст в книгата не липсва – войнатавъв Виетнам, мобилизацията, настъпващият градскибезпорядък. През повечето време обаче сме въвлечени внарцистичния, бурно сексуален свят на Адам, койтопише (в пълния смисъл на думата) своя живот.

Мемоарът на Адам е всъщност вплетен в сюжета наромана, а подобна наративна многопластовост далеч не ечужда на Остър. Познати са ни и напрегнатото очакване,размитите спомени и емпиричното объркване, обзелоАдам още в началото на книгата. На едно събиране тойсреща своя ‘бог-възмездител’, Рудолф Борн, професор отфренско-швейцарски произход по международниотношения в университета Колумбия и загадъчнонеразговорливата му „приятелка” Марго Жуфрой, нопосле не може да си спомни къде точно са били триматаи защо.

„Нямам никакъв спомен как се озовах там. Вероятнонякой ме е поканил, но вече не помня кой. Дори не знамкъде беше събирането – в околностите или в центъра награда, в апартамент или на таван – нито пък имампредстава защо въобще съм приел подобна покана.”

Тази мъглявина обгръща много от спомените на Адам,пропълзява в писането му и превръща прозата му вшифровани с морзов код драсканици. Но мемоарите нагероя са разбираеми за читателя. Остър майсторскисъздава илюзията за афазия, без да стига до неприятно инепреодолимо объркване. В повечето случаи обаче,когато езиковите мъгли се вдигнат и паметта сеизбистри, на повърхността излизат стереотипни образи.А щом те заговорят, от устата им се изсипват ощевъпросителни.

Марго е образ-типаж – чувствителна парижанка,прелъстителка, облечена с черно поло и обута в черниботуши, небрежно седнала върху радиатора на стаята„напълно неподвижна, взряла се в пространството такасякаш единствената й цел е да изглежда отегчена.” Искада рисува, но няма навика да поема рискове. Прилича

повече на окарикатурен бохем от някой комедиен скеч,отколкото на обитател на лявото крайбрежие на Сена исъс сигурност не е толкова забавна. Адам я намира за„изключително привлекателна”, въпреки че красотата йму се струва като естетическа парадигма – стилът иизтънчеността просто олицетворяват идеала заженственост. Подозрението, че Остър си играе считателските възприятия, се затвърждава отсъмненията на самия Адам. Той е привлечен от Марго, новсъщност не знае какво мисли за нея, а и ние не знаем.Това не е задължително недостатък на романа, но съссигурност поставя търпението на читателите наизпитание.

И докато Марго изглежда леко скучновата, то Борн едоста любопитен. Той също е типаж, но по-многоцветен –класически злодей, напомнящ едновременно на Яго иСвенгали, с неясно минало в тайните служби, шпионажаили „разни мръсни работи.” Борн е преподавател пополитически науки, но крие в горния си джобавтоматично отварящ се нож – същински мошеник от60-те.

Заможен, възпитан и истерично снизходителен, Борнпроявява на пръв поглед искрена загриженост заблагосъстоянието на Адам, но всъщност е дълбокобезразличен. Когато научава името на Адам, професорътсе обръща към Марго и казва: „Хубаво, непоклатимоамериканско име. Така предсказуемо.” Преследвачът наганстери в каубойски филм трябва да се казва така,заявява Борн, или любезният хирург в някоя сапуненаопера, който „е нещастно влюбен в две жениедновременно” (пророческа реплика). Но „в Америка няманепоклатими неща”, отговаря без смях Адам и по тозиначин гласовито разкрива още една от любимите темина Остър. Адам е от еврейски произход, а семейното мупрезиме е всъщност „Валшинкски”, но впоследствиевластите го променят. Борн е видимо развеселен оттози факт и отвръща: „Каква държава … неграмотничиновници отнемат самоличността на човек само седно драсване.” Писането е всичко. То не може да бъдеконтролирано – идеята на Жак Лакан тук е сякашнеприлично очевидна.

„Язвителен високомерен шут” – такова епървоначалното впечатление на Адам от Борн. Но не задълго. В „Невидим” нищо не е за дълго. Борн предлага настъписания от изненада Адам финансова помощ даоснове собствено литературно списание – а Адам е самостудент, без публикации и управленски опит. Звучитвърде хубаво, за да е истина. Въпреки това Адампредставя на Борн поискания му проспект. По време натягостната вечеря в чест на общото им начинание, накоято присъства и Марго, Борн пита Адам дали не му се

иска да държи „голото й тяло” в обятията си. Адам,който не желае да обиди Борн и да пропилее шанса си засобствено списание, признава, че би искал да го направи.Всичко е уредено. Борн заминава за Франция и през товавреме Адам спи с Марго.

Сексът – а той не е никак малко в „Невидим” – едетайлно описан. Понякога дори изглежда така все едносе случва на кушетката в кабинета на доктор Лакан,където героите изпитват „удоволствие от участиетоси в един безсловесен животински диалог, воден на езикана погледи, докосвания, хапания и милвания.”

При завръщането си в Америка Борн бързо разбира запредателството и обявява годежа си с друга, по-възрастна от Марго французойка. Марго заминава заФранция. Борн не храни никакви лоши чувства към Адам,дори му е благодарен, че му е показал „светлината наистината”. Скоро след това обаче Борн демонстриранеподозирана агресия и посича със своя автоматичноотварящ се нож мнимото си приятелство с Адам.Следва поредица от скандални и зловещи развръзки.Останалата част от книгата гравитира между 1967 и2008 г. и проследява моралните дилеми, пред които еизправен Джим Фрийдман и които са породени отмемоарите на Адам и от шокиращите събития в животана красивата сестра на Адам Гуин. Не е ясно какъв екраят на романа, защото завършек няма.

Като цяло „Невидим” е интригуваща, но мрачна творба.Един по-скоро реален, а не теоретичен фарс, в койтосилите можеха да се изравнят, ако авторът бешедобавил повече от остроумието на Борн и беше спестилнякои от идеите на Лакан. Изненадващо е колко добреОстър успява да пресъздаде самотата на героите итехните предизвикващи съжаление опити да разкажатисторията си на другите. Подобните на махало обрати всюжета ни карат да се замислим върху липсите, коитоусещаме в живота си и за които говорят повечепоетите, а не писателите. А авторът майсторскипревръща всяка въпросителна в смъртоносна малка камана прозрение.

Преведе от английскиЕВЕЛИНА ИВАНОВА

The Times Literary Supplement6 ноември, 2009

Бил Браун е старши асистент по английскалитература в американския университет EastStroudsburg в щата Пенсилвания. Наскоро той

приключи своя роман за Лондонската зоологическаградина.

Кой чете Пол ОстърНовата книга на Остър “Невидим” е за читатели с рядък вкус