Университет по архитектура,строителство и геодезия

Архитектурен факултет

Катедра “Технология на архитектурата”

София, 2014 г.

АВТОРЕФЕРАТ

на дисертационен труд

за присъждане на научна степен “доктор на науките”

ТЕХНОЛОГИЧНА ТЕОРИЯНА АРХИТЕКТУРАТА

ТЕОРЕТИЧНИ ОСНОВИ НА АРХИТЕКТУРНАТА ТЕХНОЛОГИЯ

ЖЕКО ТИЛЕВ

Научно направление: 5.7. Архитектура,строителство и геодезия

Данни за дисертационния труд

Дисертационният труд е книга със същото заглавие, издадена през 2013 г.от Университета по архитектура, строителство и геодезия, София.

ISBN 978-954-724-057-5

Трудът съдържа 11 глави с обем 19 печ. коли, формат 60Ї90/16, 304страници, в това число: 22 графични фигури, от които – 16 оригиналниавторски и библиография от 93 единици на кирилица или латиница, воригинал или превод.

Съдържание на труда

Глава 1.Въведение. За учебниците по архитектурни конструкции иархитектурната теория в тях . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 19Глава 2.Функция на архитектурата . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 43Глава 3.Архитектурно пространство и архитектурна конструкция . . . . . . 59Глава 4.Научно-методологически въпроси относно форма и съдържаниев архитектурата . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 79Глава 5.Архитектурната форма като система и структура.Архитектурна композиция . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 97Глава 6.Диалектика и синтез на архитектурната форма . . . . . . . . . . . . . . 115Глава 7.Архитектурна форма и архитектурна технология . . . . . . . . . . . . . 139Глава 8.Архитектурна конструкция и архитектурна технология . . . . . . . . 159Глава 9.За функционалната роля на архитектурната композиция . . . . . . 175Глава 10.Функции на архитектурно-конструктивните елементи . . . . . . . . 199Глава 11.Заключение с продължения . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 229

Първо продължение.Конструктивни системи и схеми при архитектурнатаконструкция . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 237Второ продължение.Типизация и модулна координация в архитектурата . . . . . . . 252Трето продължение.Принципни основи на научния апарат на архитектурнататехнология . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 257Четвърто продължение.Още нещо за архитектурата като изкуство . . . . . . . . . . . . . . 261Пето продължение.Тектоника в архитектурата . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 266Шесто продължение.Архитектурата като наука . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 277Седмо продължение.Архитектурна технология и развитието на архитектурата . . 286

Библиография . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 296

Индекси за автореферата

Цитирания1 (32). Lorraine Farrelly. The Fundamentals of Architecture. 2007. Пре-

вод на български: Лорейн Фърли. Основи на архитектурата. 2011.2 (44). Sylviane Agacinski. VOLUME: Philosophies et politiques

del‚architecture. Paris, 1992. Превод на български: Силвиан Агасински.Обеми: Философия и политика на архитектурата. София, 2005.

3 (67). Елена Христова. Естетика на архитектурата. София, 1979.4 (10). Dictionnaire de la langue franHaise. Еd. Larousse.5 (46). The Cambridge Dictionary of Philosophy, Ed. 2, Cambridge, 1995.

Превод на български: Философски речник. Cambridge, стр. 585, 2009.6 (19). Henri Focillon. Vie des formes, 6-th edition, 1970. Превод на

български: Животът на формите. София, 1984.7 (65). Димитър Гинев. Диалози за научната рационалност. София,

1989.8 (93). Шелинг. Философия на изкуството, във: Философия на изку-

ството. Тематична антология. 1996.9 (71). Исак Паси. Немска класическа естетика. София, 1985.10 (77). Михаил Бахтин. Въпроси на литературата и естетиката във:

Философия на изкуството. Тематична антология. София, 1996.11 (22). Immanuel Kant. Critik der Urtheilkraft. Berlin, 1793. Превод на

български: Кант. Критика на способността за съждение. София, 1980.12 (17). Georg Wilhelm Friedrich Hegel. ?sthetik, Band II, Berlin und

Weimar, 1965. Превод на български: Георг Вилхелм Фридрих Хегел.Естетика. Втори том, София, 1969.

13 (15). Friedrich Wilhelm Josef Schelling. Frhhschriften eine auswahl inzwei b@nden, Berlin, 1971. Превод на български: Шелинг, Философия наизкуството. С приложение: За отношението на изобразителните изку-ства към природата. София, 1980.

14 (31). Leonis Baptistae Alberti. De re aedificatoria, Libri decem. Пре-вод на руски: Леон-Батиста Альберти. Десять книг о зодчестве. Моск-ва, 1935.

15 (6). Andrea Deplazes (Ed). Constructing architecture. Materials,Рrocesses, Structures. A Handbook, Second Edition. Basel, Boston, Berlin,2010.

16 (57). Благовест Вълков. Архитектурната метафора. София, 2009.Представени са източниците, от които произлизат само използва-

ните в автореферата цитирания от труда. Цифрата в скоби след поред-ния номер посочва номера на съответното заглавие от библиография-та на труда.

ФигуриВ номерацията на използваните в автореферата фигури втората циф-

ра (след тирето) посочва номера на съответната фигура в труда.

Трудът представлява теоретична концепция за ар-хитектурната технология като специална теория на ар-хитектурата. В него се разглеждат фундаменталнитеза архитектурата взаимодействия между материя ипространство, които предават на преобразуването наматерията в архитектурна форма същност и значениена технология на архитектурата.

6

Цел на труда е да бъдат установени, изследвани и раз-вити теоретичните основи на архитектурната технологияв научно-метологическото им единство на специална, тех-нологична теория на архитектурата.

Постигането на тази цел е насочено, от една страна, къмсъздаването на комплексна и функционираща теоретична базана специализираното материално-техническо знание за архи-тектурата, а от друга – към конституирането на технологична-та теория като неделима част от архитектурната теория и прак-тика, при което двете части на целта са обективно обосновании необходими именно чрез своята взаимосвързаност.

Днес, повече от всякога, противоречието между духовнотои материалното в архитектурата става определящо за ней-ното развитие. Стремежът на архитектурата да се утвърдикато изкуство с огромна социална и културна значимост инепрекъснатото увеличаване на ролята на индустриалнотопроизводство и технологичната зависимост на архитектура-та от него, поставят това противоречие в крайните позициина антагонизъм – изкуство или технология – и този антаго-низъм прониква все по-дълбоко в архитектурната практика,архитектурната теория, архитектурното образование и про-фесионалния статус на архитекта. Израз на това “де факто”разделение е състоянието на знанието за архитектурата.Докато по-старите учебници по основи на архитектурата ка-тегорично устояват присъщото на архитектурата единство нахудожествена форма и материално-техническо изпълнение,то в много нови издания се прокарва тенденция, поставящаархитектурата изцяло в художествената изразителност навъншната, видима материалност на формата: “Формата серазвива конструктивно (в скелет или система) и материално(с “кожа” или “обвивка”)” [1] и в много творчески или учебни

7

концепции независимата художествена идея се представякато алтернатива на технологичния диктат.

Проблемът е с определено научно-методологическо зна-чение както за архитектурната теория, така и за теоретични-те основи на материално-техническото знание за архитекту-рата: във фактическото единство на архитектурната формаматерията е неделима част от формата, което предполага ина теоретично ниво отношението на “част и цяло”. Но ана-лизът на съвременната архитектурна теория и специализи-раната литература в областта на архитектурната технологияразкриват съвършено обратното.

На първо място – разнороден и разкъсан характер на те-орията в учебната литература по архитектурни конструкциии сградостроителство: от отсъствието изобщо на теория, доизползване на инженерно-строителен теоретичен апарат, или– от ограничените теоретични средства: определения, кла-сификации и др. (вътрешна теоретичност), до опити за при-ложение на различни общотеоретични подходи: историчес-ки, геометричен, модулен и др. с цел разширяване на теоре-тичния потенциал към по-висока степен на обхват; сама посебе си тази линия е израз на осъзната необходимост от ста-билна и работеща теория.

На второ място – липсата именно на такава теория носириска интерпретацията на материално-техническото значениеда се подчини на конюнктурата на текущи художествени яв-ления или на строителния пазар.

На трето място – бурното и многопосочно развитие на мате-риали, елементи и индустриални методи изисква и налага вечеедна задължителна и обща теоретична рамка, която да осигу-ри вътрешната организация и методологическите условия зареализация на архитектурно-технологичното знание – от про-ектирането, до строителното изпълнение – с присъщите муизисквания, норми, правила и методики. Всъщност точно тозитрети проблем прави нуждата от единни теоретични основина специализираното материално-техническо знание за архи-тектурата особено остра и актуална.

8

Същността на проблема е в това, че ако материално-тех-ническото построяване на формата и свързаните с него въпро-си са част от архитектурното битие, то материално-техничес-кото знание, заедно със своята специфика, трябва да е частот знанието за архитектурата и тази връзка по необходимостизисква обща теоретична база, която да трансформира иприведе външните по принцип материалност и технология вприсъщо архитектурни. Без такава теоретична основа спе-циализираното знание за материалите, елементите, конст-рукциите и технологиите в архитектурата трудно би могло дабъде възприето и да се развива като присъщо архитектурнознание – състоянието на архитектурната теория извън товазнание, както и вътре в него, недвусмислено доказва това.

Точно поради това въпросът за изграждане на теоретич-ните основи на материално-техническото архитектурно зна-ние се свързва с няколко принципно важни положения, вгра-дени в методологията на труда.

Нуждата от единна и обединяваща теоретична база на зна-нието за архитектурната материалност е генерирана от са-мото това знание като обективна необходимост чрез собст-вената си теоретична еманация то да получи и своята архи-тектурна автентичност. И тъй като архитектурната теория нее заявила особена потребност от общотеоретично развитиена материално-техническите въпроси на архитектурата, сеналага определена методологическа посока на проблема –от частното към общо знание и теория, най-вече като при-чинно обусловена цел. Научно-методологическите принципи,които конструират теоретичния модел на материално-техни-ческото знание като действително архитектурно знание, изи-скват и обратното взаимодействие – от общото към частното,т.е. теоретичен модел, който напълно да отразява фундамен-талните и универсални постановки на архитектурната теория.Всъщност става дума за теоретичен модел на архитектура-та, съдържащ в себе си и осигуряващ в своята валидност те-оретичните основи на специализираното материално-техни-ческо знание. Но доколкото обща теория на архитектуратавсе още няма, се налага да бъдат установени, селектирани и

9

свързани в научно-методологическа цялост основополагащиза архитектурата общотеоретични въпроси, принципи и мо-дели. Това придава на труда характер на теория на архитек-турата, присъщо съдържаща и обективно разкриваща ивъпросите на материалната технологичност.

Конституирано като архитектурна теория, материално-тех-ническото знание получава съвършено друг качествен ста-тут – това е знание изобщо, знание за материалната същностна архитектурната форма, за нейния генезис, начин на съще-ствуване, функции и смисъл, резултат от творческото преоб-разуване на материята в материално-художествен факт. Товае извадено от собствената му материална и техническа пред-метност знание – нейна абстрактно-логическа метаморфо-за, т.е. теория. Знание не за отделните и конкретни материа-ли, елементи, конструкции, техники и т.н., изграждащи фор-мата, а единно и общо знание за всички тях, като част натази форма. Такова познание извън физическата реалност напредмета му е вече една действителна метафизика на архи-тектурата, разкриваща нейната същност чрез закономерно-стите и процесите на творческия акт, превръщащи физичес-ката материя и пространство в архитектурна реалност.

Фактът на обективната материалност на архитектурнататворба сам по себе си обаче не осигурява същностното зна-чение на материално-техническото изграждане за художе-ствената форма. Материята в изкуството (платното и боитеза картината, камъкът за скулптурата, звуковите вълни замузиката и т.н.) е преди всичко необходим носител на худо-жествените стойности, а не самата същност на творбата,включваща материята като условие за съществуването си.

Затова всеки опит да се установят мястото и значениетона материалността на архитектурата (а това е произтичащаот целта на труда основна задача) трябва задължително дасе насочи и предпостави в същността на нейното битие, вприсъщите и определящи я характеристики и закономернос-ти – в комплекса от въпроси: “що е архитектура?”, “предназ-начение и функции на архитектурата”, “архитектурна форма”,“архитектурна композиция”, “рационално и ирационално в

10

архитектурата” и т.н. Това са въпросите на фундаменталнитеархитектурни категории и понятия и имащи значението наобща архитектурна теория, те изграждат главното ниво нанаучната методология на труда, от което се осъществява дву-посочната релация на изследването в други две нива: къмедна базова методология и свързаните с архитектурната те-ория категории – “научен метод”, “форма и съдържание”, “ху-дожествена форма”, “система и структура” и т.н.; и към спе-циалната научна област на технологичната теория – опреде-ление на архитектурната технология, обект и предмет на ар-хитектурната технология, архитектурна конструкция, техно-логична функция на архитектурната композиция, функция наархитектурно-конструктивните елементи, методологическивъпроси на архитектурната технология, специални въпросина архитектурната технология (конструктивни системи, типи-зация и модулна координация и др.).

Изследванията по всички тези въпроси в тяхната взаи-мовръзка по трите научно-методологически нива и помеждуим представляват конкретните научни задачи на труда, орга-низирани в структурата му и насочени към целите: изграж-дане на теоретичните основи на архитектурната технологияи тяхното форматиране като специална – технологична тео-рия на архитектурата.

Според моделно зависимия реализъм в науката обектив-ността на научното познание в най-голяма степен зависи отсамия модел на научно изследване. Затова, за да бъде обек-тивизирано изследването на материално-технологичнатасъщност на архитектурата, то трябва да бъде поставено върхувъзможно най-устойчива и научно вярна теоретична база отфундаментални общотеоретични архитектурни въпроси в тех-ния философски и общонаучен методологически контекст. Оттази постановка произтича най-важната в научно-теорети-ческо отношение особеност (същност) на труда – превръща-не на научно-методологическия модел на изследване в про-дуцирани от изследването теоретични модели и преди всич-ко тези на архитектурната форма.

11

Всеки опит да бъде разбрана архитектурата необходимозапочва, а и завършва с въпроса: “що е то архитектура?”. Отмногобройните определения за архитектура с аксиоматичнозначение за труда се приема определението, че архитекту-рата е изкуствената среда, която човек и обществото създа-ват за своето съществуване и развитие. Най-различните дей-ности от биологичното и социалното битие на човека изиск-ват специфични условия и организация, която архитектуратаосигурява чрез изградени пространства – помещения, сгра-ди, комплекси, селища. Извършваните дейности в архитек-турния обект и породените битови, културни, религиозни, по-литически и други взаимоотношения и психо-емоционалнивъздействия определят неговото предназначение. Предназ-начението прави построяването на всяка сграда целево; цел-та, предхождаща значението, което е смисловият и оценъ-чен аспект на архитектурното качество.

Предназначението е общност от дейности, отношения ивъздействия, приета да се означава като функция. Функция-та е конкретен израз на предназначението (значението), не-гов структурен вид и алгоритъм. Под функция в архитектура-та се разбират видът и особеностите на дейностите, взаи-мовръзките между тях, начинът им на осъществяване и ком-плексното им отражение върху човека като биологичен вид идуховно същество. Архитектурата се създава, за да се задо-волят определени жизнени потребности и затова тяхнатафункционална реализация чрез същността на архитектуратае елемент на самата тази същност. Казано просто: няма ар-хитектура без функция, без функционална обусловеност. Товапридава на функцията качеството є на категория в архитек-турната теория и практика.

Като анализира различни теоретични възгледи и авторовиконцепции за архитектурната функционалност, трудът обоб-щава и свежда общовалидните и стабилни постановки повъпросите на функцията на архитектурата до ясни принципии работещ механизъм (в съответствие с изискванията за ико-номия и ефективност в науката), насочени към задачите на

12

труда. Най-съществен в това отношение е изведеният класи-фикационен модел на функциите в архитектурата, предста-вящ ги по видове, взаимовръзката между тях и значениетоим при създаването на архитектурната творба и нейните ка-чества (фиг. 1-2).

Фиг. 1-2. Функции на архитектурата

Битово-утилитарните функции представляват цялата съв-купност от жизнени дейности и процеси, комуникации и дру-ги, техните връзки и организация в сферата на обитаването,труда и отдиха на човека – всички онези дейности, за коитоархитектурата като изкуствена материално-пространственасреда е средство за реализация. Чрез архитектурата се осъ-ществяват съществени и задължителни жизнени условия:тези условия са едни от важните елементи на екзистенциал-ната детерминираност на архитектурата и това е основание-то битовата утилитарност да се отъждествява изобщо с функ-ционалността. Битовата утилитарност като иманентно каче-ство на архитектурата представлява и съществена (тъждест-вена) на самата функция характеристика. Твърдейки, че нямаархитектура без функция, ние всъщност казваме, че нямаархитектура без битово-утилитарно предназначение. Катовътрешно присъщо свойство на архитектурата, битово-ути-литарната функция е нейното съществено различие от други-те “чисти” (“неполезни”) изкуства – причина много автори да

13

не приемат архитектурата за изкуство. Но всъщност точнотази функционална натовареност прави архитектурата изку-ство, каквото е. “Вместо да приемем изискването за утили-тарност в архитектурата като “ограничително условие”, далине би трябвало да видим в нея източник на творческа инвен-ция, която ще бъде толкова по-уникална, колкото повече по-лезното би могло да събуди особено предизвикателство” [2]и това метафизическо преосмисляне на ролята на битово-утилитарната функция в архитектурата води до парадигмата“добра функция – добра архитектура”, върху която се зараж-да и развива модерната архитектура в началото на ХХ в.

“Духовната функционалност” [3] на архитектурата се проявя-ва и изразява в нейните естетически и художествени функции.Естетическо-художествената функция се състои в психо-инфор-мационния потенциал на архитектурата, във възможностите єда предизвиква емоционални преживявания, да създава наст-роения, да носи и придава смисловост, да разкрива и означа-ва факти, явления, събития и идеи чрез естетическите си ка-чества и художествена образност. Това разделение разкривадвете основни групи задачи, които архитектурата решава чрездуховната си същност: 1 – естетически: архитектурата освенбитова полезност поражда и духовно удовлетворение, изра-зено в чувство за хармония и красота; 2 – художествени: чрезсвоята специфична изразност, преди всичко абстрактна, ар-хитектурата генерира и трансформира различни идеи, посла-ния, внушения – архитектурната форма е отражение, художе-ствен образ на човека и човешкото общество в различните импрояви, характеристики и отношения.

Изследването на архитектурните функции разкрива и ня-кои съществени, особено важни в методологическо отноше-ние изводи за тяхната природа:

– в същността си на архитектурни, функциите са взаи-мосвързани в йерархична цялост: битово-утилитарнитекато присъщо необходими; естетическите като базови захудожествените; художествените като надстроечни на ес-тетическите; прерастване на художествеността в знак.

14

– Функцията в архитектурата е снет, преобразуван в ар-хитектурно битие вид на различни дейности, действия,процеси, състояния и отношения.

– Функцията в архитектурата има комплексна характери-стика и е структурно определена и структурно опреде-ляща едновременно: осъществяването на функция в ар-хитектурния обект е негова причина и следствие и имазначение за функционирането му като единна и устой-чива система.

Тези методологически постановки са теоретична основа,която трудът използва при разглеждане на елементите на ар-хитектурната форма и в частност, на архитектурната конст-рукция и нейните елементи.

Думата “пространство” се среща винаги, когато трябва дасе определи или обясни архитектурата и свързаните с неяявления и процеси. “Пространството” се употребява за изяс-няване на целта, съдържанието, свойствата и дори същност-та на архитектурата. Архитектурният обект е априори прост-ранствен: от една страна, той има присъщата на материал-ните тела триизмерност, от друга – той е целево замислено иизградено специфично пространство или пространственасреда – изкуствени и функциониращи. Целите на труда нала-гат по-подробно изследване на отношението “пространство– архитектура” и дефиниция на “архитектурно пространство”.

“Пространството” е фундаментална физическа, математи-ческа и философска категория и неговият универсум позво-лява и поражда употребата му с различна смислова натова-реност, преносни значения и видова определеност. Тяхноторазностранно разглеждане очертава три основни линии насмислово-категориална определеност на едно пространствокато архитектурно. В исторически план отношението “прост-ранство – архитектура” оказва определящо значение за раз-витието на човека: абстрахирането на трите измерения отзаобикалящата природна среда чрез механизмите на абст-рактно-логическото мислене е не само преломен момент в

15

развитието на човека като мислещо същество, но и решава-що условие и инструмент за създаването на изкуствена сре-да, нужна и определяща неговата еволюция като вид. Създа-ването на изкуствена среда за обитаване – архитектура,допълва трудовата дейност, мисленето и езика в комплексаот характеристики на хомосапиенса. За разлика от другитевидове, които еволюират, адаптирайки се към природнатасреда, човекът е еволюирал и чрез съзнателното трансфор-миране на природата в подходящи човекосъобразни форми– архитектура. На второ място – практическото усвояване напространството като архитектурно предхожда и обосноваваабстрактно-логическото разбиране на пространството и не-говото математическо, физическо или философско дефини-ране. Но тъй като ежедневното поведение на човека оставав модела и законите на тримерното пространство, евклидо-вата геометрия, неразривно свързана с генезиса на архитек-турните форми, се утвърждава като пространствено-матема-тическата методология на архитектурата. Третата линия раз-крива пространството като сетивно-психологическо – “това есъществуването на едно обятие, което сетивата разпознаваткато обща форма – “неопределено обятие, което обгражда исъдържа всички предмети” и конкретна – “нечий обем (обемна нещо), място” или “място или площ, предназначена за оп-ределена дейност, използване” [4].

Друга подобна трактовкa ни дава определението “прост-ранство (space) – разширено многообразие от няколко изме-рения, при което броят на измеренията съответства на брояна различните величини, които са необходими, за да се оп-редели мястото в това многообразие; по-конкретно, тример-ното пространство, в което са ситуирани физическите обектии по отношение на което се определят взаимните им пози-ции и разстояния”, допълнено с “както пространството, такаи пространствените отношения са зависими от наблюдателяпрояви на структурата на пространството и времето” [5]. Ноточно това прави физическото пространство едновременноинтуитивно и психическо – пространството се изразява чрез

16

породени от практическия и психологически опит вътрешноприсъщи за пространственото възприятие на човека геомет-рични характеристики, модели и форми.

Сетивно-психологическото пространство е средата, в коя-то се развиват и проявяват художествените форми. СпоредАнри Фосион “художествената творба се вмества в простран-ството, но не е достатъчно да кажем, че тя се намира в него:тя го третира съобразно потребностите си, определя го и дориго претворява, както е угодно”, при което пространството наизкуството е пластична и променяща се материя, а “прост-ранството, в което протича животът е даденост, на която тойсе подчинява” [6]. Но това всъщност е отправната посока къмархитектурното пространство – това е единствената сетив-но-психологическа пространствена форма, в която горнитеположения се синтезират: пространство, в което животът про-тича съобразно специфичните човешки (утилитарни и есте-тически) потребности. Архитектурното пространство е сетив-но-психологическо пространство с функционална определе-ност и изкуствена природа. Неговото антропологично значе-ние се изразява във възможността да осигури физиологиче-ски нужди, но и в определянето, самоосъзнаването на чове-ка чрез заеманото от него пространство. Затова архитектур-ното пространство се възприема и реализира като обоснова-на, усвоена, трансформирана, прилежаща среда, обкръже-ние, обем: човек в пространство, пространство около човек –индивида, социума.

Това смислово значение е запазено в съвременния език:човек разбира пространството като обем на нещо, място илиплощ с определени граници, в които нещо се вмества, инапълно покрива както онтологията, така и съдържанието наархитектурното пространство. Архитектурното пространствое среда, обем с тримерна характеристика, чрез която се ор-ганизират и осъществяват битово-утилитарни и психо-емо-ционални дейности и процеси, т.е. causa sui за архитектура-та – причина сама за себе си. Единството на сетивно-психо-логическата и функционалната същност на архитектурното

17

пространство определя и неговата структурност – то е вина-ги външно спрямо човека и вътрешно (обособено) спрямо фи-зическото пространство; изкуствена среда, част от него.

Отношението функция – архитектурно пространство е при-чинно-следствено: архитектурното пространство е целесъо-бразно, а чрез него и самата архитектура. Пространственатаконцепция лежи както в основата на творческата идея, такаи в качествената определеност на обекта и това пораждаоснованията за идентичност на архитектура и функционалнонатовареното – архитектурното, пространство в специализи-раната литература. Като пространство и пространствени сепредставят отделни помещения, елементи, форми, сгради,ансамбли, селища, територии и пр. Независимо от обхвата, винтерпретациите на архитектурното пространство категорич-но се очертават две присъщи за архитектурното пространст-во особености:

Първо – то винаги се проявява и разбира като конкретно, среални граници физическо пространство; като обособеначаст, обем с определена форма, даден пространствен конти-нуум.

Второ – архитектурното пространство е абсолютно задъл-жителният, но недостатъчен атрибут на архитектурното би-тие; като същност на архитектурния обект той не е самодо-статъчен като такъв. Като обективна необходимост и причи-на за една реална форма, архитектурното пространство пред-ставлява материалната реалност, която го формира – то не еабстрактна геометрия, а целево организирана материалност,чрез която се осъществява. И като генезис и като начин насъществуване и съответно, възприемане, архитектурното про-странство се определя от материални елементи. Това са еле-ментите, създаващи неговите материални граници, ограничи-тели, определители – стени, под, таван и т.н.; архитектурнотопространство е неразчленимо, несъществуващо извън конкрет-ната материална субстанция, която го създава, а неговата ре-алност е в специфично организираната в пространствено от-ношение веществена материя (фиг. 2-3).

18

В генеологията си архитектурната форма е антиномна: тя еедновременно геометрически определено пространство –празнина, кухина, вместилище, празен обем – пространственконтинуум с функционално предназначение, което нарекохмеархитектурно пространство и неговият физически ограничи-тел, (носител), организиран и технически изграден материа-лен субстракт, материална обвивка, черупка и др.под., чийтосинтез и тъждественост в архитектурната форма изискват оз-начаването му с предиката на обекта, които съдържателноразкриват – архитектурен. Но за да бъде такъв, той трябва дапритежава и своята собствена природа – тази на специалноорганизираното по законите на физиката и механиката и изку-ствено създадено материално тяло – т.е. да бъде конструкция.Затова материално-веществената определеност, респ. опре-делител на архитектурното пространство, се обективизира,съществува и проявява като архитектурна конструкция.

Смисловото съдържание на определенията “архитектурнопространство” и “архитектурна конструкция” осигуряват ус-ловията и синтезират архитектурната форма (като генезис иначин на съществуване) в органичното единство на “архи-тектурно пространство” и “архитектурна конструкция”.

Фиг. 2-3. Архитектурна форма.Архитектурно пространство и архитектурна конструкция

19

В общоприет смисъл “конструкция” означава строеж, из-граждане или комплекс от целево функциониращи елемен-ти, правила и закономерности. Тъй като материалният ком-понент на архитектурната форма се създава в реални при-родни условия, той напълно отговаря на определението законструкция, но не се изчерпва с него – архитектурната кон-струкция материализира архитектурното пространство исвързвайки се с него, поражда ново битие – тяхната архитек-турна форма. Използваните широко изрази “материална об-вивка”, “черупка” и др. под. могат да имат само метафоричнозначение. Те са заимствани от друга предметност и работятчрез най-обща аналогия с архитектурен обект – например:черупка на яйце и неговата вътрешност, чирепът на гърнето изатворената от него празнина. Архитектурната форма обачесамо условно може да се представи като вътрешно простран-ство с веществена обвивка; архитектурната конструкция не е“материалната дреха”, облечена върху архитектурното прост-ранство, а сложен комплекс от елементи и тяхната организа-ция, създаваща пространствена среда с формална характери-стика. Всъщност всеки материален обект има формообразу-ващ ефект спрямо пространството, в което смислово и мащаб-но е разположен. Това прави архитектурната конструкция ком-понент на художествена (в случая – на архитектурна) форма изатова е неправилно да се нарича само “конструкция”.

Може да се каже, че в контекста на архитектурната формапонятието “конструкция” решава въпроса “какво и как да сенаправи?”, а определението “архитектурна” отговаря навъпроса “защо, с каква цел и с какво качество?”. Разбиране-то и отношението към архитектурната конструкция показватразлични позиции и гледни точки за архитектурната форма иархитектурата изобщо – от пълното разделяне и противопос-тавяне на архитектурното пространство и архитектурнатаконструкция – до обвързването им в общи понятия, творчес-ки модели и теоретични доктрини с претенции за универсал-ност. В направения дискурс на материално-техническия ком-понент на архитектурата чрез анализ на използваните опре-

20

деления, постановки и обслужващата ги методология се ус-тановява, че най-пълно и най-точно материята в архитекту-рата се представя чрез “архитектурна конструкция” с вложе-ните в нея еднозначност и синкретичност на “цел” и “средст-во”. И нейното всеобхватно и обобщително значение я опре-деля като категория, спрямо която понятия като “конструк-ция”, “инженерна конструкция”, “носеща конструкция”, “стро-ителна конструкция” и др. под. са частни случаи и с подчине-но, производно значение.

Взаимодействието между архитектурното пространство иархитектурната конструкция е фундаментален за архитекту-рата въпрос.

Онтологично (начин на съществуване) и смислово (катоозначаване) архитектурното пространство и архитектурнатаконструкция притежават общи основания и логика: архитек-турният обект в своята определност като форма се състои отпространство и формираща го веществена материя, работе-ща като конструкция – като структурни елементи на архитек-турната форма, пространството и конструкцията проявяватонова качество, чрез което самите те се проявяват – катоархитектурни. По този начин се достига и обосновава най-общата, фундаментална и същностна представа за архитек-турата, изразена теоретично в модела “архитектурната фор-ма = архитектурно пространство + архитектурна конструкция”.Той ни представя тезата за архитектурата като синтез и диа-лектика на архитектурно пространство и архитектурна кон-струкция (водеща теза и лайтмотив в целия труд) в очевиден,но и задължителен общометодологически и философски кон-текст: изясняваща конкретното архитектурно битие, тя гопоставя извън собствената му природа, в универсалносттана нещата, за да може чрез нея да го постигне и обясни. Товае и въпрос за модела на познание и неговия обект като общагенеология, той е ключов за всяка научна теория. “Всъщностфилософът, а не строителят – отдавна възприеман като чове-ка на техническите практики, извършва идентифициранетона построеното и рационалното” [2], и неговото действител-

21

но познание утвърждава нуждата от общометодологическиподход при обяснение на архитектурата, чийто реален из-раз, резултат, е тъкмо общият модел на архитектурата, пред-ставляващ архитектурната форма като взаимодействие иединство на архитектурното пространство и архитектурнатаконструкция. Защото зад този модел стои самата същност наархитектурата, в която една идея “архи” предполага и уста-новява собственото си материално изграждане – “тектура”(“техно”, “технос”), в неделимостта на “архи-тектура”.

Проблемът за обективността на теоретичното знание заархитектурата произтича от изключителната сложност на ар-хитектурата като обект на познание, съчетаващ материалнои духовно, рационално и ирационално, утилитарно и художе-ствено. Опитът за “себепознание” или теоретично обобще-ние на начина на правене на архитектура (специализиранатеория) страда от липсата на съществен свързващ компонент,който да го превърне в обща теория на архитектурата – тявинаги е не само това, което може да се изведе от практика-та. Това са причините на непрекъснатия стремеж архитекту-рата да се определи като изкуство (само) или като нещо дру-го, както и да бъде обяснена с “външни”, изведени от друганаучна предметност теоретични модели: философски, култу-рологични, естетически и т.н., израз на което са и властва-щите в съвременната архитектурна теория лингвистичен, се-миотичен или семантичен подход и социокултурни интерпре-тации. Всички те разкриват невероятното богатство, свойст-ва и значения на архитектурата, но не могат да предложатуниверсален или интегриращ начин за нейното обяснение.Очевидно е, че архитектурата се нуждае от своята научнаметодология и проблемът е в собствената є природа: и най-общият теоретичен въпрос, и конкретното архитектурно ре-шение са външната част от контекста на детерминиращатаги материална и социална обективност. Поради това архи-тектурната теория е необходимо свързана с научни пробле-ми с общовалидно значение и само бидейки част от тях, ча-

22

стно научното знание за архитектурата ще получи научнатаси валидност. Точно това налага изведеният теоретичен мо-дел за архитектурната форма като взаимодействие на архи-тектурно пространство и архитектурна конструкция да сепостави в съответстваща общонаучна и философска пробле-матика, чрез което той да получи своята научна апробация ивъзможността за уточнение или развитие и чрез установява-не на универсални и общовалидни значения да бъде дока-зан. Това изисква, от една страна, към него да бъдат прило-жени нормите на научното познание: “онтологичен модел,теории или теоретични езици, обяснителни или интерпрета-тивни схеми, технико-оперативна база от методи и техники”[7] и понятийна система, а от друга – установяване на пре-сечни точки и взаимодействие в общи предметни области илитеоретични позиции.

Онтологичният модел (съществуването на обекта на по-знание като факт и начин) на архитектурата се установява отнейните материални и духовни функции и физическата є ре-алност от материално организирано пространство – обобще-ният архитектуран модел (глави 2 и 3), а теоретичното муразвитие се поставя в общонаучния и философски контекстна “форма и съдържание”, “естетично”, “художествена фор-ма”, “система и структура”, “структурно-функционален под-ход”, каквито са задачи на глави 4, 5 и 6, които трябва даосигурят научно-теоретическата обективизация на модела наархитектурната форма.

В архитектурната терминология “форма” се употребява ствърде различни значения, но гравитиращи около разбира-нето на формата като “външен” вид на обекта, като “външнаформа”, възприемани визуално, или като “геометрична фор-ма” – съответна количествена определеност. Съпоставянетона тези значения с различни философски определения заформа дава възможност да се разбере, че формата е винагисъдържателно обоснована, начин на съществуване и проявана съдържанието; определеност на битието. Всяко нещо, не-

23

зависимо от вида на материята и структурата си има прост-ранствено-времева характеристика, чрез нея то става частот пространството и времето; чрез пространството и времетонещата се осъществяват, проявявайки “съдържанието: тях-ното цяло, налично и самодостатъчно битие”. “Формата, товае пространствено-времевата определеност на нещата” (оп-ределения – мои Ж.Т.) и това е обективното основание засъществуването им като такива, независимо от нечие възпри-емане – сетивно или абстрактно-логическо.

Формата като пространствен аспект на съдържаниетопокрива и двете съставки на архитектурния обект – архитек-турното пространство е геометрично дефинирано от архитек-турната конструкция, която също притежава пространственахарактеристика – тримерност. Но тъй като архитектурата еизкуство, а архитектурната форма е носител на естетическо-художествени стойности, релацията “художествено съдържа-ние и художествена форма”, представени от естетиката и фи-лософията на изкуството е задължителна и за архитектурата.

Всъщност тъкмо в изкуството, за разлика от материалнатаприрода, където за човека формата е винаги сетивно опо-средствана спрямо обективната си даденост, “формите на из-куството представляват същността на нещата чрез собстве-ните им форми” [8], точно защото те се зараждат и реализиратедновременно и еднозначно като художествени. Според Гьоте“В художествената творба “външното и вътрешното губят сво-ята определеност, вътрешното е външно, външното е вътреш-но” [9], а “формата заема ценностна позиция извън съдържа-нието като познавателна, етическа позиция” [10]. Това е така,защото в изкуството, както смята и Валери, “идеята на творба-та (смислово-същностното є съдържание) е идея за форма”[2]. Трансформацията “форма – художествена форма” е твор-чески акт; генериране на идея, процес и резултат – саматахудожествена форма, и това предпоставя въпросите за нейно-то художествено битие: за връзката между предмета на худо-жественото отразяване с неговата природа и твореца, как иде-ята се поражда и осъществява във формата и как тя съществу-

24

ва и се проявява. Вграден в тези въпроси е и проблемът заестетическото, преносът му в творческия процес е основопо-лагащ за взаимодействието между форма и съдържание в из-куството, тъй като естетическото е задължително условие ионтология на художествеността. И точно това ни връща в ба-зовото отношение “естетическо – художествено” от функцио-налния потенциал на архитектурните форми с въпроса как ес-тетическото присъства в архитектурната същност.

Въпросът за естетическото в архитектурата е принципносвързан с присъщо необходимата целесъобразност на ути-литарното предназначение и техническото построяване, ко-ято тя има, и той е поставен в условно крайните позиции наформалното и органичното в зависимост от разбирането запроизхода и същността на красивото. За Кант, например,приемащ, че “Красотата е форма на целесъобразност на единпредмет, доколкото тя се възприема при него без представаза една цел” [11], същността на изкуствата е във възможнос-тите им да разкриват естетическа идея и той ги определяспоред формата на изразяване – архитектурата заедно съсскулптурата спада към пластичния клон на изобразителнитеизкуства (другият е живописта) и се дели на сгради и полез-ни предмети; под изобразителност се разбира качеството наформата да бъде възприемана като красива. Хегел също оп-ределя за цел на изкуството сетивното изобразяване, нона самото абсолютно. Доколкото красивото е абсолютна спо-ред него идея, то е съдържание на изкуството, при което чрезформата идеята (за красота) се проявява сетивно, изразява-ща тяхното взаимосъответствие. При символичните изкуства– за каквато той смята архитектурата, противоречието меж-ду идея (значение) и форма (облик) е водещо, защото идеятае абстрактна, неопределена и тя не може да намери своятаадекватност във външна образна форма, която остава сим-волична [12]. Отношението на формата към продуциращатая идея е водеща в опитите на философията да обясни светана изкуството и най-често тя е отказвала да признае на худо-жествената форма нейната независимост и самостоятелност

25

спрямо една умозрителна идея. “Замисълът на творбата не ехудожествената творба... За да съществува тя (творбата),трябва да се отдели, да се отрече от мисълта, да навлезе впространството, което формата ще отмери и определи. Имен-но в това външно конкретизиране се крие нейното първона-чало” [6]. Това първоначало, отделено от мисленето с реалнапространственост и материалност, превърнало се в идея заформа, е художествената идея. Тя, както и самата художест-вена форма имат материален и пространствен характер, дорив стадиите на мисленето им, в представите, във въображени-ето, в концепциите на автора. Формата е изведена и вложе-на в пространството не като абстрактна идея (за красиво илигеометрическа), а посредством материя – технически обра-ботени различни материали. “Трябва да гледаме формата внейната цялост, във всичките є аспекти, формата като нещоизградено от пространство и материя, независимо дали сеизявява чрез равновесие на масите, чрез тона, мазката (по-хвата) или цветното петно и дали е в архитектура, скулптура,живопис или гравюра” [6]. Чрез формата художественото про-изведение се превръща в част и мярка на пространството(“метафора на вселената”) и това е особено важно за архи-тектурата, която работи с реални пространствени форми, заразлика от други изкуства, където пространството е илюзор-но. Чрез своето пространствено и материално битие форма-та съдържа и проявява духовния си компонент, идея, посла-ние, чувство, преживяване; духът непрекъснато се проявява,“описвайки самия себе си” чрез даденостите на света – за даги превърне в собствено битие, той ги “формира”, което есмисълът на художествената дейност: затова формата исъдържанието в изкуството трябва да бъдат възприемани катоантитези от всеки, “който иска да разбере нещо за живота наформите” [6] или да ги създава. Със смисъла на такава пози-ция трябва да отбележим мнението на Шелинг за архитекту-рата, който полага своята естетика изцяло върху диалекти-ката на противоположностите и установява, че пластичнитеформи (като на първо място поставя архитектурата) са реал-

26

но проявление на универсалното, “най-висшето проявление,на което е пълното равновесие между душа и материя”. Итъй като при архитектурата материята е функционално и кон-структивно организирана, Шелинг прави изключителното сизаключение: “По отношение на архитектурата тъкмо целе-съобразността е формата” [13] и добавя: “За да бъде изящноизкуство, архитектурата трябва да представи целесъобраз-ността, която е в нея, като обективна целесъобразност, т.е.като обективно тъждество на понятието и вещта, на субек-тивното и обективното” [13].

В заключение по въпросите на архитектурната форма мо-жем да направим няколко обобщаващи уточнения. В естети-ката и изкуствознанието форма е равнозначно на художест-вена форма: като наричаме архитектурния обект архитектур-на форма, качеството “художествено” се придава на архитек-турата и тя заема мястото си в света на изкуството. Но ощенещо – “архитектурната форма” има обобщаващо значение– точно като архитектурна, специфично художествена фор-ма, в нея се осъществява и проявява единство на форма исъдържание, определено от функционално целевото единст-во на архитектурното пространство и архитектурната конст-рукция, представящи формата. С определено по този начинмясто в общия модел на архитектурата, архитектурната фор-ма получава и значението на категория в архитектурната те-ория и от това є положение архитектурната форма може дасе разглежда структурно с онези устойчиви отношения, кои-то гарантират единството с нейното съдържание и доразви-ват представения от нея модел на архитектурата в работещатеоретична система.

“Система” и “структура” са основни инструменти от мето-дологията на науката. Тези понятия широко се използват сопределително-обяснителни цели и в архитектурата – засъжаление, много често неточно, противоречиво или съвсемневярно. Това изисква, като неразделна част от целите натруда, операционното разглеждане на тяхното съдържание

27

и научно-методологическите аспекти, осигуряващи приложи-мостта им и в архитектурната теория.

Система и структура са свързани понятия, означаващисъответно предмета като цяло и неговия статус като съвкуп-ност от единично. Системата е предметът, представен катоформа, а структурата – неговото съдържание: съставящи еле-менти и връзките между тях. Основен извод от анализа напонятията в предметните области на художествена форма иархитектурна форма, е че качеството им на формалнообвързани системи се генерира и представя от тяхната спе-цифична художествена структура, наречена “композиция”.Композицията е структурата на художественото произведе-ние, а структурата на архитектурната форма, бидейки худо-жествена, е архитектурната композиция.

Композицията определя архитектурата както съдържател-но, така и формално. Архитектурната форма е винаги компо-зиционно детерминирана и това се проявява като процес наформообразуване. Композицията е творческо-мисловна дей-ност, генерираща и управляваща архитектурния замисъл –архитектът мисли формите чрез елементите и тяхната орга-низация. Всяка идея за форма се абстрахира като компози-ция, както мисълта в своя езиков еквивалент. Но докато ези-ковата форма остава напълно абстрактна и поради това –изцяло субективна, то чрез архитектурната композиция су-бективната архитектурна идея се обективизира като форма:тя получава реална (извън твореца) пространствено-матери-ална определеност. Архитектурната композиция организираи полага взаимодействието между обемно-пространствена-та среда с нейните компоненти и материално-конструктив-ния субстракт на формата. Архитектурната композиция е спе-цифичен вид конструиране, чрез което материалът и масата,получават качествата на конструкция и стават форма – архи-тектурна. Архитектурата композиция, която като генетичес-ки присъщата, осъществяваща синтеза на архитектурнотопространство и архитектурната конструкция в архитектурна-та форма, е методологическата основа за представяне на

28

формата в обобщен системно-структурен модел (фиг. 3-5).Според него всяка архитектурна форма (или обект) представ-лява и може да се разглежда като система от свързани и из-разени чрез архитектурната композиция архитектурно про-странство и архитектурна конструкция, и тяхното съдържа-телно единство от базови, задължителни елементи и съот-ветните им взаимовръзки (композиционните средства) пред-ставлява реалната структура на формата. Но тъй като орга-низацията на архитектурната форма е функционално целеваи формата е винаги носител на определено предназначение,системно-структурният модел трябва да представя форматаи като функционираща чрез структурната детерминираности на основните принципи на действие. Единството на функ-ция и структура на всяка система осигурява възможносттавзаимовръзките в нея да се съчетаят с матрицата на функци-онални взаимодействия – така системно-структурният моделсе допълва и доразвива в структурно-функционален. Струк-турно-функционалният модел на архитектурната форма (фиг.4-6) показва едновременно основания и проявленията наструктурното и функционалното единство, присъщо на архи-тектурното битие като композиция. Това, от една страна, при-дава структурно значение на композицията, от друга – превръ-ща специфичността на структурата – архитектурната компо-зиция, в собствено качество на формата: архитектурно-ком-позиционните принципи и средства са едновременно свойст-ва и характеристика на формата.

Фиг. 3-5. Обобщен системно-структурен моделна архитектурната форма

29

В резултат на това може да се приеме, че теоретичниятмодел на архитектурата, представен от взаиморазвиващитесе един в друг: общ (онтологичен) модел, системно-структу-рен модел и структурно-функционален модел на архитектур-ната форма е завършен в необходимата всеобхватност и зна-чимост, за да служи като обективна база за извеждане натеоретичните постановки на архитектурната технология.

Всеки модел представлява обобщение, разкрива същест-веното и общото в обекта, моделно изведен, и с това осигу-рява научната му трансформация на друго теоретично ниво.Така всъщност моделът на изследвания обект е и модел нанеговото научно изследване.

След като със структурното и функционално ниво на тео-ретичния модел на архитектурната форма беше утвърденоза основополагащо в него взаимодействието между архитек-турно пространство и архитектурна конструкция, можем дасе върнем към неговата същност.

Архитектурната форма не е механичен сбор (“+”) от архи-тектурното пространство и архитектурната конструкция. Всякоархитектурно решение е заемане, присвояване и трансфор-миране на пространство в общоприетия му вид като тример-но, с предназначение обитаване и въздействие. Как обачеархитектурата се обективизира в общото пространство, откоето тя е част, в какво е собствената є реалност – другото,

Фиг. 4-6. Структурно-функционален моделна архитектурната форма

30

различното, което я отделя от общото пространство. Архи-тектурното пространство е функционираща празнина, кухи-на; то не може да е това, ако не е обособено и отделено катообем с реална геометрична форма и размери. Геометрична-та характеристика определя пространството, в което се вме-ства, и пространството, което установява формата: при архи-тектурата това е границата на обособеното архитектурнопространство, респ. самата негова форма. То не може да съще-ствува и да се възприема като нещо различно от собствени-те си геометрични и материални ограничители; то се осъще-ствява благодарение на тях и чрез тях.

Така архитектурната конструкция (геометрически и физи-чески организираната материя) далеч не е средство, а онто-логия – начин на съществуване, битие на архитектурнотопространство, както разбира се, такова е значението и наархитектурното пространство спрямо неговата материалнарамка. Така взаимодействието между архитектурно простран-ство и архитектурна конструкция полага концепцията за ар-хитектурата като обективно отношение между материя и про-странство: материализирано пространство и пространстве-но организирана материя – построено пространство с каче-ства на художествена форма, и това взаимодействие – син-тез, е начин на пораждане, на функциониране и на възприе-мане на архитектурата.

В този синтез архитектурното пространство и архитектур-ната конструкция действително взаимодействат като проти-воположности; именно като такива те осигуряват синтеза наформата.

По своите обективни, материално-пространствени свойст-ва, архитектурното пространство и архитектурната конструк-ция са съвършено различни и взаимно изключващи се – пълнипротивоположности; разгледани самостоятелно те дори неса “архитектурни”. Архитектурното пространство е “празни-на”, част от околното физическо пространство. То е “нищо”,тъй като не може да бъде дефинирано с никакви реални па-раметри – размери, обем, маса, преди да получи своите ма-

31

териални граници, своето “тяло” от архитектурната конструк-ция, без която то е неразпознаваемо – не можеш да го пип-неш, видиш и осмислиш. Антипод на архитектурното прост-ранство е архитектурната конструкция – тя е физическа ре-алност от вещества и материали с определен обем, форма,размери и качества: маса, якост, консистенция, фактура, цвяти т.н., резултат от техническа обработка: значението є заархитектурната форма се обобщава с понятията “материя”или “маса”, означаващи противосъдържанието на празнина-та – пространство.

Бидейки пълни противоположности, архитектурното про-странство и архитектурната конструкция взаимно се обосно-вават – собственото им съществуване се постига чрез онова,което не са, чрез другото, на което стават равнозначни: про-странството се материализира и получава конкретността наформа, а материята се трансформира в своята нова прост-ранственост.

Чрез диалектиката на архитектурната форма ние достига-ме в най-голяма дълбочина до същността на архитектурата –какво представлява и как се съотнася с обективния свят. Катоносител и проявление на общовалидни взаимодействия, ар-хитектурата е винаги метафизика – субективна форма на обек-тивни реалности и закономерности, и тъкмо това определянейната специфика за разлика от други продукти на човеш-ката дейност, в т.ч. и останалите изкуства. Като изкуственоорганизирана чрез материални обекти пространствена сре-да архитектурната форма е антропологична форма на уни-версалното пространство – емпиричен модел на мисловнатаабстракция “пространство”. С това се свързва и още единфилософски аспект на архитектурата: диалектиката на ней-ната обективна реалност е субективният продукт на човека снеговата диалектичност: материално тяло и съзнание, мис-лене и език, индивид и общество, разум и емоционалност ит.н.; поради това тя е едновременно собственият си субект –архитектурата е човекът, неговото “аз”, проявено в матери-ално-пространствени форми.

32

Извършваната в архитектурата трансформация на обектив-ното отношение “материя – пространство” в художественаформа на взаимодействие между архитектурна конструкция иархитектурно пространство, тяхната диалектика присъства въввсичко, което е архитектура: в генезиса є, в различните обек-ти, проекти, стилове. Пространството е свойство на материятаи няма как да се създаде предназначено пространство безматериално-конструктивни елементи – отделяне, обособява-не, модифициране са елементи на взаимна метаморфоза, скоято творческият акт синтезира абстрактните и физическиматерия и пространство в обща и нова реалност – архитектура.

Взаимодействието на архитектурното пространство и архи-тектурната конструкция – напълно противоположни и абсолют-но единни – е едновременно първопричината и същността наархитектурната форма. Тази диалектика присъства в създава-нето и проявяването на формата като задължителен, постоя-нен, устойчив механизъм на формообразуването. Тя е във вся-ка разновидност на типологията и топологията, така и извънвсичко конкретно и единично; с действието си като абстрак-тен принцип, обективна закономерност, закон, диалектикатана архитектурното пространство и архитектурната конструк-ция определя цялата феноменология на архитектурата. Съссъщността си на архитектурно битие тази диалектика управ-лява хетерогенността на архитектурата, привеждайки в общовзаимодействие нейните винаги разнородни по състав и про-изход елементи и връзките между тях като производни диа-лектически отношения: хетерогенността се превръща в свой-ство, проявява се като антиномия – противоречие между двеположения едновременно и еднакво основателни и правилни.Така основното диалектическо взаимодействие във форматасе конкретизира и получава реално изражение и значение всинтеза є като отношение на антоними.

Антонимите, следствие на проявяващата се в антиномиядиалектичност, обуславя архитектурната реалност в нейна-та диахронност – тя е винаги и задължително нещо двойно.Двойствеността е нейна иманентна природа и се изявява в

33

присъщи за формата отношения и свойства: вътре – вън, от-ворено – затворено, прекъснато – непрекъснато, разделянеи сливане, част и цяло, порядък и безпорядък, видимо – дей-ствително, подвижно – неподвижно, изпъкнало – вдлъбнато,вертикално и хоризонтално и т.н., а също така в характерис-тиката на създаващите я взаимодействия и процеси; причи-ни и следствие, дух и тяло, заповядване и подчинение, ак-тивно и пасивно, интелект и чувствителност, идея и реализа-ция и др., както и в задължителните за архитекта възможно-сти и компетенции като творец; художник и инженер, учен иартист, философ и поет. Самите архитектурни антоними, вцялото си многообразие и различност, се отнасят към фор-мата като части към цялото си, представляващи условие занейното единство: в нея и чрез нея те са безусловно свърза-ни и взаимообуславящи се. Нито едно антонимно свойствоне може да се прояви изолирано или абсолютно самостоя-телно: породено от една, то поражда друга антонимност и вкрайна сметка – формата като диалектична. По този начиндвойките противоположности, независимо от вида и особе-ностите си, изразяват основното противоречие в архитекту-рата – това между архитектурното пространство и архитек-турната конструкция, те са негови проявления, специфичнимодификации и форми, които в своето заедно и едновремен-но съществуване, отразяват самата първопричина за това.

Въпросът за противоречивия характер на архитектурата еводещ в опитите за нейното теоретично осмисляне – от древ-ните гърци и Алберти – до видни съвременни теоретици катоРудолф Арнхайм, Роберт Вентури и др., но единствено из-веждането му от онтологичното противоречие между архи-тектурно пространство и архитектурна конструкция в архи-тектурната форма (според предложения теоретичен модел)осигурява научно-методологическия фундамент за всяка ра-ботеща и обективна теоретична интерпретация. Какво озна-чава например “вътре – вън”? Две опозиции, които са невъз-можни без това, което ги разделя и по този начин създава:като пространствени отношения те се структурират и имат

34

смисъл единствено спрямо нещото между тях – архитектур-ната конструкция (стена, колона, витрина, под, таван и т.н.).Като онтология на отношението, в съответствие с материал-ната обусловеност и определеност на всяко пространство,пространството, което архитектурната конструкция създава,е винаги архитектурно, независимо дали е вътрешно иливъншно – формирайки го, тя се превръща в негова характе-ристика – интериорът не е (само) вътрешното пространство,а неговата веществена и предметна характеристика; ексте-риорът не е външно видимата форма, а взаимодействие соколното пространство.

Материалната конкретност на архитектурната конструкциявинаги се проявява като количествена определеност на ар-хитектурното пространство и формата като цяло. Размеритена едно пространство са размерите на ограждащите елемен-ти и размерите между тях, но това базово положение не едостатъчно за неговите функционални и естетически качест-ва – те се постигат в резултат на много по-сложни количест-вени отношения като членение, мащаб, пропорции, ритъм,цвят, осветеност и др., които композицията създава, и в съот-ветствие с установените от нея количествено изразени усло-вия на възприемане – посока, дистанция, ъгъл и др. Като ко-личествени отношения, превърнати в архитектурни качест-ва, се проявяват и всички антонимни свойства: отворено изатворено, прекъснатост и непрекъснатост, разделяне и сли-ване и т.н.; взаимовръзката, преминаването от едно в другона тези качества също представлява проява на количества-ни отношения от различни гранични състояния на формата,произтичащи от взаимодействието на архитектурното прост-ранство и архитектурната конструкция. И това взаимодейст-вие превръща количествено определения материален субст-ракт в архитектурни качества.

В най-синтезиран вид, произлизащата от основното взаи-модействие между архитектурно пространство и архитектур-на конструкция количествено-качествена характеристикаможе да бъде представена в три обобщени структурни моде-

35

ла: на плътна, клетъчна и решетъчна архитектурна простран-ствено-конструктивна структура. “Решетъчната” структурапредставлява непрекъснато свързани пространства, “клетъчна-та” предполага затвореност на пространствата, а “плътната” –липсата на вътрешно пространство. Изведени първоначалноот сградостроителната теория като “конструктивни структури”,те разкриват характерни и най-основни пространствено-кон-структивни взаимодействия, те са техни видове и по този на-чин изразяват преди всичко структурната концепция на фор-мата като цяло (фиг. 5-8). При комплексното взаимосвързаноразглеждане на плътната, клетъчната и решетъчната архитек-турна пространствено-конструктивна структура се установя-ват всички механизми и взаимодействия между материалнатаграница и ограниченото от нея пространство – в тяхното абсо-лютно единство като противоположности.

Фиг. 5-8. Обобщени структурни модели на архитектурнатаформа: a – плътна; b – клетъчна; c – решетъчна архитектурна

пространствено-конструктивна структура

Архитектурните пространствено-конструктивни структурисъдържат и илюстрират цялата гама от диалектически отно-шения, които архитектурната конструкция и архитектурнотопространство пораждат и проявяват чрез тях – “вътре-вън”,“прекъснато и непрекъснато”, “отворено и затворено”, “раз-деляне и свързване”, “част и цяло” и т.н., но което е от особе-на важност, представляват и основните принципи на преми-наване на количеството в качество при синтеза на архитек-турната форма. Архитектурните пространствено-конструктив-

36

ни структури показват тези структури като гранични харак-теристики на геометрията на формата: количество, изразенов тримерен обем; количеството като равнина или повърхни-на; количеството на линията – с тяхното преминаване в съот-ветстващо количествено измерение на пространственатасреда – прекъсната, непрекъсната, отворена, затворена, обо-собена, свързана, компактна или разпростряна и т.н. По тозиначин плътната, клетъчната и решетъчната архитектурна про-странствено-конструктивна структура се явяват и като гео-метрични модели на количествено-качествените преобразу-вания, с които взаимодействията на архитектурната конст-рукция и архитектурното пространство детерминират архи-тектурната форма. В своята онтология тази форма представ-лява обективно възникнало качество в резултат на обвързва-не на количествено определени елементи – нов тип реал-ност с неколичествената характеристика на творчески про-дукт. Този тип реалност е извън композиционната субектив-ност на формата, и като такава се явява предпоставка и ус-ловие за композиционната определеност, без която не можеи да съществува – във връзка с това Силвиан Агасински на-ходчиво отбелязва, че “творческата композиция винагизакъснява” [2] спрямо собствената си пространственост.

Казаното по-горе означава, че тъкмо композицията превръ-ща количествената определност на основното противоречиев архитектурно качество. Така трансцеденталното спрямоформата отношение между архитектурно пространство и ар-хитектурна конструкция се обективизира в художественаформа – обективизация посредством субективността на твор-ческия процес, чиято първостепенна задача, що се отнасядо архитектурата, е взаимодействието и единството на про-тивоположности, постигнато чрез правилата и средствата наархитектурната композиция.

Естетическият синтез на формата, работещ със собстве-ната си противоречивост обаче никога не може да се откъсне,а е произтичащ и е резултативен от синтеза на материална-та субстанция във форма, проявяващ се в различни йерархи-

37

чески нива – онтологично, композиционно, в това число и ес-тетическо, и е всъщност осъществяване на концепцията за“архитектура” и като принцип на съществуване, принцип насътворяване и принцип на построяване на формата провеж-да систеза на съставящите я “архи” и “тектура” – в значение-то на които като общо, единно взаимодействие и основен стро-еж, състав, материята и пространството обективизират диа-лектическите си отношения в архитектура, а взаимовръзка-та на архитектурната конструкция и архитектурното прост-ранство – като форма и съдържание на самия синтез, пораж-дащ форма. Така идеята за творбата “архи” е винаги обусло-вена от самата същност на творбата, тя е творческа инвен-ция на собствената си първопричина, която “техносът” осъ-ществява, като построява – не само като конкретен обект, апреди всичко в неговата цялост, т.е. архитектура. В подобенсинтез взаимодействието на архитектурната конструкция иархитектурното пространство като “архитектура”, “архи-тех-нос” – със значение на първостроеж, свръхстроеж, строежот висш порядък, запазва обективните свойства и закономер-ности, които то носи и отразява – тези на материята и прост-ранството, независимо че винаги е субективно, обусловеновъв формата, която осигурява собствената му обективносткато проява на универсалното.

Във всички случаи създаването на архитектурната творбае създаване и построяване на собственото є пространство,хомогенно свързано с идеята за нейната форма: идеята насамата творба е пораждане на материя и пространство въвформа в съответствие с общите за тях закони – като матери-ално-пространствена определеност формата е носител напространство чрез неговата творчески преобразувана, про-странствено трансформирана материя. Единството на твор-бата в този смисъл е в породеното от идеята пространственоразграничаване, при което “творчески преработените мате-риали ще бъдат откъснати от тяхната пространственаразпръснатост и ще бъдат подредени в собственото прост-

38

ранство на творбата, като същевременно ще бъдат съотне-сени към пространството, което очертават и което ги обхва-ща” [2]. Така идеята за форма се означава с идеята за новпорядък, нов по отношение на всичко друго и спрямо себе си– архитектът тръгва от нищото, свързвайки принципа “архи” сосъществяването в “тектура” в неразчленимо единство, в кое-то началото и краят се съединяват взаимоподчинени. Идея-та за творбата, мотив, мисъл, представа за овладяване на про-странството във форма е равнозначна на овладяване, т.е. сидеята за нейното построение, материална реализация и фи-зическо съществуване. Следователно идеята на творбата катоидея за форма е идентична с идеята за нейната конструкция иизпълнение, ставайки по тази причина “архи-тектурна” в дей-ствителност и в този смисъл същността на архитектурната твор-ба е в присъщата за нея вътрешна, генериращата я техноло-гия на материално-пространствено преобразуване. Архитек-турната идея не може да се породи и прояви по никакъв другначин, освен като идея за материална форма, която е творче-ски преработена материя и нейна нова реалност.

Идеята се самопоражда като форма от трансформиранетона входящата материалност в изходяща на базата на най-общото им качество – пространствеността, която творческа-та мисъл контролира като геометрична. Така, и именно с гео-метричността на идеята, “архи” става ръководното начало на“техноса”, защото, за да бъде изградена материалната съвкуп-ност на формата, всички нейни елементи трябва да бъдатподредени по адекватен и строг начин в тримерното є тяло,т.е. сведени до геометричен модел – Алберти нарича идеятаза архитектурната форма, както и самата форма, създаденагеометрично, “очертание” [14]. Геометрията като мисловнаабстракция на архитектурната идея обобщава и разкриваонтогенезиса на архитектурната форма като единство и син-тез на пространството и оформящата го материя; геометрич-ната форма е едновременно абстракция и на архитектурнотопространство, и на архитектурната конструкция, която абст-ракция творческата инвенция превръща в материална фор-

39

ма. Геометрията е общото формално битие на архитектурно-то пространство и архитектурната конструкция. Линията, рав-нината, повърхнината са границите, разделянето между тях,но едновременно с това – общото, съединяващото, взаимо-пораждащото ги: във всяко време и място те имат обща гео-метрична характеристика, единната геометрия е както усло-вието и причината, така и резултатът, качеството на техниясинтез и именно поради това геометрията е формообразува-що начало в архитектурната идея с всички участващи в неяелементи и начини на тяхното взаимосвързване и построя-ване. Така идеята за формата става самата форма и този про-цес е автентичният творчески акт, фактът на сътворението,необходимо съдържащ в себе си и построяването.

Тази постановка дава възможност да се установи не самонеразривността на материално-техническото изграждане(“тектура”, “технос”) от архитектурната форма, но и неговатаопределяща роля спрямо първозначението на “архи” в един-ството на архитектурата.

Възприемайки архитектурата като изкуствена материалнасреда, ние приемаме нейното създаване като рационална итехническа човешка дейност, т.е. като технология с цел и ре-зултат построявянето. Но точно това положение придава натехнологията по-голямо значение от фактическото строител-но изпълнение. Технологията, разбирана като съвкупност отматериали, елементи, правила, техники, процеси, е винагирационално обусловена – целевото създаване на нещо, кактои средствата за това продуцират и произтичат от непрекъсна-та мисловна дейност и тя – от замисъла, до научното изслед-ване и резултата има взаимосвързан и комплексен характер.Определено, осъществяването на архитектурата като матери-ална форма и реалност не може да се свежда и отъждествявас техническия факт на построяването, то е по-скоро краен етапи продукт на един процес на преобразуване на идеята за фор-ма в материална, процес на превръщането на “архи” в “текту-ра”, свързващ общите принципи и закономерности на форма-та с техническия резултат на нейното създаване като архи-

40

тектурна: процес със значение на действителна за архитек-турата технология – архитектурна технология.

За да удовлетвори дадено предназначение, архитектура-та създава пространство в реални материални форми. Твор-чески оформената (изкуствена, новосъздадена) материалносте същественото свойство както на пространството, така и наформата като цяло. Процесът на създаване на тази матери-алност като вътрешно присъща за формата технология – еле-менти, принципи, техники с обединяваща ги рационалност –осъществява формата в действителност. Ето защо най-обоб-щеното и синтезирано определение за архитектурната тех-нология, изразяващо ролята и значението є за архитектура-та, е: архитектурната технология – това е материализиране-то на архитектурната идея във форма, или още по-кратко: ма-териализирането на архитектурната форма.

Това определение има важно методологическо значениекакто от гледна точка за съдържателността на самото поня-тие, така и за разбирането на архитектурата като взаимо-единство на творческа и техническа дейност. То обхващаархитектурата в нейната цялост, разпростирайки се върхуосновните компоненти на формата, то ги обединява в нея, встойностите им на архитектура. “Архи”-“тектура” не е после-дователност или механична връзка на съставящите я, а един-ството им. Архитектурната идея е идея и за “технос”-а, идея-та за форма не е нищо друго, освен идеята за нейното мате-риално изграждане и точно това я прави “архи”: от своя стра-на – “технос”-ът е другото “аз” на идеята, нейното материал-но битие, без него, дори ако мислено ги разделим, тя вече нее “архи”. С установяването на архитектурната технология катоединен процес на материализация на формата, включващидеята и нейната техническа реализация, се предпоставясамото единство на формата, в което въпросът за границитеи обхватът на “архи” и “тектура”-та остават само условни мо-менти в една трансформация, в която “началото” е и “краят”.

Чрез разбирането, че архитектурната технология е техно-логия на материално-пространствената метаморфоза на едно

41

предназначение в архитектурна форма, произлизащо от са-мото є определение, можем не само по-правилно да разби-раме архитектурта; с позиционирането на архитектурата вконтекста на собствената є технология може да се установя-ват и изследват характерни за нейното развитие явления ипроблеми, породени тъкмо от противоречието между архи-тектурна идея и техническото є изпълнение.

Архитектурната технология превръща идеята в материал-на форма, но идеята по природа като продукт на разума е ирационална; точно тази рационалност продължава да рабо-ти със значение на технология през целия творческо-съзи-дателен процес до самия край на строителството, управля-вайки материалните съставки, технически средства и прин-ципи със законите и формите на абстрактнологическото мис-лене. Така развитието на идеята, по рационален път, обхва-щащ, подчиняващ, насочващ и осъществяващ нейната мате-риализация във форма посредством определяне и прилага-не на подходящи материали, правила и техники, ръководст-во и контрол в избора, решенията и изпълнението, установя-ва обхвата и кръга от проблеми и задачи с характера на тех-нология на архитектурната форма. Това е технология на ед-новременното преобразуване на идеята във форма и напревръщане на материята в тази именно форма, постиганетона което изисква и целево определена, “технологична” транс-формация. Архитектурната технология поражда, определя,свързва, координира използването на най-различни строи-телни способи, техники, технически решения, изделия, про-дукти, материали, норми и т.н. и като ги подчинява на логика-та на идеята, трансформира външната технологичност в ар-хитектурна, т.е. в такава, която обуславя и постига “начало-то” в “края” – замислената – в построена архитектурна фор-ма. Така строителната технология и всички други технологичниприложения се усвояват – те стават свойствени, вътрешноприсъщи на архитектурната технология – нейни частни, спе-цифични и специализирани форми и прояви: архитектурнататехнология е методологическа основа на тяхното реализи-

42

ране в рамките на едно единно и цялостно изпълнение. От-ношението между архитектурна технология, от една страна,и строително-техническа технология, от друга – това е сама-та архитектура, замислена и построена като “архи”-“текту-ра”, чието единство намираме в “снет” вид в архитектурнататехнология, имаща значението на “архи” спрямо собственияси “технос” – включените от нея материали и технологичност:причина и следствие на рационализирането на художестве-ната идея и преминаването є в технология, осигуряваща ней-ната материална реалност. Това разбиране на архитектурна-та технология отразява и методологически провежда отно-шението между идея и материя, респективно – между раци-онално и реално, като консистентни на архитектурната фор-ма и връщайки архитектурата в лоното на философията, нипредоставят допълнителни възможности за осмислянето є.

Идеята “архи”, предполагайки собствената си материал-ност, е вече принцип, т.е. умозрително построение на бъде-щата си реалност. Следователно построяването като техни-ческа технологичност следва външни спрямо нея, рационал-ни по произход механизми, независимо че точно материал-ното изграждане, подчинявайки се на тях, ги провежда. Ра-ционалността като свойствена на разума, винаги остава извънсвоя предмет на познание или създаване, извън реалносттаму – като негова материалност. Затова архитектурата, пора-ди факта на своята материална реалност, като начин на за-мисляне, построяване и съществуване, преди да бъде какво-то и да е друго, е априори рационална дейност и резултат, агенерирането на рационалност, иманентна на творческияпроцес, определя архитектурното творчество като рационал-но. Алберти непрекъснато повтаря, че “архитектурата е делона ума” [14]. С утвърждаване на замисъла и независимосттана принципите в преобразуващо начало, се създава услови-ето за равновесие между рационалното и реалното – пост-роеното, защото все пак архитектурата се осъществява, функ-ционира и възприема като реален обект – веднъж построен,той е част от заобикалящата ни действителност, извън нас инашата, произвеждаща реалност, рационалност. “Но ако ар-

43

хитектурата трябва да се отдели от метафизиката, то е най-вече, защото тя проектира мечтите си за рацонално овладя-ване на реалното чрез строителното изкуство” [2], от коетопроизтича, както се разбира, най-съществената за архитек-турата роля на рационалността в качеството є на водещ ме-ханизъм в архитектурната технология – тази за превръщанена идеята в художествена. Архитектурата не е само реалнаматериална форма, постигната рационално, но и художест-вена форма, т.е. такава, чиято материална реалност носи иизлъчва естетически преживявания и духовни послания, итова поставя пред рационалността казуса тя да бъде собст-вената си противоположност. Като всяко друго изкуство иархитектурата има ирационалност – креативно-съдържател-на и проявяваща се като спонтанност, емоционална детер-минираност, подсъзнателна асоциативност, сугестивност ит.н., характеризиращи както творческата инвенция, така и обек-тивната изразителност и въздействие на формата, но бидейкирожба на човешката душевност и подобно на нея, ирационал-ността живее в материално тяло. За архитектурата като изку-ство противоречието “рационално – ирационално” е с фунда-ментално значение, равностойно с противоречието на архи-тектурната конструкция и архитектурното пространство; в пре-сечната точка на тези отношения начинът на пораждане ста-ва начин на съществуване. Не е трудно да се установи, че втази пресечна точка стои архитектурната технология.

Архитектурната теория дължи много на този проблем изатова в контекста на архитектурната технология могат да сенамерят допълнителни аргументи за изкуството в архитекту-рата, базирани върху взаимодействието на “рационално –ирационално”. Ирационалността извън идеята няма другобитие, освен материално и изглежда, че точно тя в най-голя-ма степен предизвиква и задейства апарата на разума даобективизира идеята чрез трансформация на материята. Твор-ческият процес действително осмисля, т.е. превръща в дей-ствителност ирационални по характер подбуди, стимули, мо-тиви, импулси, хрумвания, емоционални факти и други –всъщност творческият процес е рационализиране на нераци-

44

оналното, но това не може да не се отрази върху автороватачувствителност и психическа индивидуалност, да не предиз-вика в тях рефлексни действия и промени, влияещи на проце-са. Така рационалността непрекъснато поражда от своя стра-на ирационалност – тя подхранва, зарежда, стимулира духов-ната субстанционалност – емоционалния заряд, творческотоего и субективността като условия и свойства на изкуството.

Поставена в проведения по-горе дискурс за архитектура-та, архитектурната технология получава своето методологи-ческо значение не само като средство за построяване, но икато средство за по-дълбокото разбиране на архитектуратав нейната специфика на творчески синтез между рационал-но и ирационално. Това е поглед към същността є, постигна-та като познание от знанието как се прави.

Определението на архитектурната технология като мате-риализация на архитектурната форма съдържа в себе си двасмислово свързани въпроса: материята като преобразуванаформа и процеса – принципи и техники на това преобразува-не. И двата въпроса имат обща насоченост към един общпредмет. Носител на материалността в архитектурата е ар-хитектурната конструкция, която обективизирайки архитек-турното пространство, съвместно и в единство с него създа-ва архитектурната форма. Архитектурата дори като мисъл,идея за форма, не може да съществува без материя, в каче-ството на архитектурна; това е нова, претворена споредприсъщите на архитектурата закони материална форма, по-родена и осъществена като построяване, което като взаи-мовръзка на цели, правила и средства, наричаме “техноло-гия”. Технологията – идея и начин на материално преобразу-ване, е самата идея за форма и благодарение на нея форма-та се откъсва от света на идеите и навлиза в реалния свят,включвайки своята материя в пространството на нещата чрезпространството, което носи. Така формата получава тъждест-веност със собствената си новосъздадена материалност, осъ-ществена в архитектурна конструкция; архитектурната формае форма на архитектурната конструкция в качеството є на но-

45

воизградена материя, което ни насочва към извода, че архи-тектурната конструкция е едновременно материално битие наархитектурната форма и архитектурно битие на материята. Товае точно отношението “архи” и “тектура”, ако трябва да бъдеизразено с реалността на взаимодействието му – преобразу-ване и преобразувана материя като архитектурна конструк-ция. В този контекст лежи и въпросът за отношението междуархитектурна конструкция и архитектурна технология.

Разграничаването между тях има както фактически, такаи научно-методологически основания. Архитектурната кон-струкция е присъща на архитектурната форма, т.е. нейнасъщност, онтология – начин на съществуване, материалнобитие и реалност на формата. Архитектурната технология сесвързва с генезиса, с процеса на създаване и вътрешнитевзаимодействия от сътворяването на формата. Разликатамежду тях поражда и установява единството и целостта наформата, съставена от толкова различни по произход и ха-рактер елементи, явления и проблеми.

Архитектурната конструкция е функционално обвързана сархитектурното пространство – тя носи и осъществява него-вото предназначение и това предназначение е цел на фор-мата, съставена от пространство и конструкция. Чрез тяхименно формата се представя от идеята с необходимостта отматериализиране или от факта на това материализиране.Следователно като елемент на формата, архитектурната кон-струкция е неотменна на началото и края и постига тяхнотоединство в “архи-тектура” чрез материализирането си, коетоопределя архитектурната технология (архитектурното мате-риализиране) като условие и средство на формата, респ., наархитектурната конструкция.

Взаимодействието между архитектурна технология и ар-хитектурна конструкция е отношение на “средство – цел”; товае особено важно както за механизма на творческия процес ихарактера на формата, така и за тяхното познание, когато сеотчита, че средството е специализирана рационална дейност.Рационалността е тази, която осигурява адекватния на архи-тектурната форма конструктивно-технологичен модел – твор-

46

чески или познавателен. В него архитектурната технология,в съответствие с общата научна методология, изпълнява ро-лята на комплекса от рационални механизми и средства, скоито осъществява своя обект и предмет – архитектурнатаконструкция.

В качеството си на обект на архитектурната технология,архитектурната конструкция (като “начало” и “край”) стоиизвън архитектурната технология, която по този начин полу-чава целевата насоченост на своето креативно и строител-но-техническо действие. Архитектурната конструкция катопредмет на архитектурната технология означава конкретност-та на технологичната приложимост в обхванатата от нея(вътре в нея) съвкупност от материали, елементи, конструк-ции – нейна съдържателност и предметност. Обобщено, от-ношението между архитектурна конструкция и архитектурнатехнология, както и съдържанието на архитектурната конст-рукция може да бъде изразено чрез фиг. 6-11.

Архитектурната конструкция представлява система от раз-лични материални елементи, чието функционално и художе-ствено единство във формата е осигурено структурно чрезархитектурната композиция и технологично – чрез архитек-турната технология. Композиция и технология се пресичат ивзаимопроникват в архитектурната конструкция, което е те-хен общ обект и предмет. Архитектурната технология мате-риализира средствата на архитектурната композиция в ка-чества на формата – симетрията е принцип, но в архитектур-ния обект тя се представя от материални тела: от своя стра-на, композицията, осигурявайки принципите, създава осно-вата на рационалността, върху която протича процесът наматериализацията – затова композицията е всъщност мето-дология на архитектурната технология, а архитектурната кон-струкция, със своето композиционно и технологично единст-во и общност, получава значение на родово понятие спрямонейните елементи и съставки.

В архитектурната конструкция се включват всички мате-риални части и елементи – архитектурно-конструктивни еле-менти, които според ролята им в целостта и предназначени-

47

ето на сградата могат да се поставят в две различни, носвързани групи: а) основни елементи и б) специализирани идопълнителни елементи.

Основните архитектурно-конструктивни елементи изграж-дат материалното тяло на сградата, формирайки нейната про-странствена структура (видове помещения, етажност, връзкимежду тях), те определят тяхното разположение и размери вхоризонтално и вертикално направление. Това са елементи,предмет на строително изграждане в традиционен смисъл –груб строеж и довършителни работи. Тези елементи са задъл-

Фиг. 6-11. Архитектурната конструкция като обекти предмет на архитектурната технология.

Съдържание на архитектурната конструкция

48

жителни и определящи за архитектурната форма. В своятаматериална съвкупност точно тези елементи осъществяватролята на архитектурната конструкция и нейното структуро-определящо взаимодействие с архитектурното пространст-во в системата на архитектурната форма. Архитектурнотопространство и архитектурната конструкция са обобщения,категории, създаващи абстрактния модел на формата, нейниосновни структурни компоненти, определящи същността иначина на съществуването є. За всяка сграда те се проявя-ват по определен начин и в конкретен вид в зависимост отструктурата им (форма, брой, размери, връзки между тях) катоподсистеми в системата на архитектурната форма; на кон-кретната съвкупност от пространства – помещения, стаи, ко-ридори, стълбища, тераси и т.н. на една сграда отговарясъответната (и единствена!) съвкупност от стени, подове, по-криви, колони и всички други, присъщо необходими елемен-ти на архитектурната конструкция – затова ги наричаме ар-хитектурно-конструктивни елементи.

Наред с основните, архитектурната конструкция съдържаи се състои и от други – допълнителни и специализирани еле-менти, главно от шест видови групи: технически системи иинсталации, неподвижно оборудване, подвижно обзавежда-не, светлина, звук, технологично оборудване. Всички те при-надлежат към архитектурната конструкция не само защотоса материални, а защото притежават всички качества на ар-хитектурно-конструктивните елементи. Те създават и благо-приятстват дейностите и условията на обитаване и тяхнатафункция е част от функцията на архитектурното пространст-во – те налагат и изискват определени отношения, организа-ция и параметри: генерират пространство и нуждата от офор-мящи го архитектурно-конструктивни елементи и връзките стях. Независимо от това, допълнителните и специализирани-те елементи винаги и задължително остават в подчинено по-ложение спрямо архитектурното пространство и архитектур-ната конструкция, посочено от йерархията на функционална-та структура. Материални по характер, допълнителните и спе-

49

циализираните елементи се интегрират в архитектурната фор-ма от нейния материален носител – архитектурната конст-рукция и стават част от нея, нейни елементи, а самата инте-грация като процес на решение и техническо изпълнение ечаст от архитектурната технология, осъществяваща се катоусвояване, адаптация, преобразуване на тяхната техничес-ка специфика и технологичност, външни спрямо обекта, внеговото архитектурно битие.

Архитектурната конструкция и архитектурната технологияса винаги взаимосвързани: тяхното обособяване или проти-вопоставяне е въпрос на разкриване на тяхното взаимодей-ствие и единство. Архитектурната конструкция – това е ма-териалната същност, битието на архитектурната форма, чрезкоето функционалното предназначение получава своята про-странствена и художествена характеристика. Архитектурнататехнология е създаването на тази същност – процес, генезис,методология. Докато архитектурната технология е действие-то, актът на материализиране на формата, то архитектурнатаконструкция е реалният факт на това материализиране.

В качеството си на средство, архитектурната технологиятрябва да осигури подходящия и правилен избор на матери-али, технически решения, определянето, съвместяването ирезултатното приложение на всички “външни” материали итехнологии – строителни, производствени, монтажни, инфор-мационни и т.н., които, възприемайки архитектурната идея,ще я осъществят като нова материална реалност. Трансфор-мирането на материалност и технологичност в архитектурна,което е същността на архитектурната технология, не можеда бъде отделено дори и с дидактическа условност от фунда-менталните въпроси на създаване на формата и произтича-щите от това свойства. Каквито и да са утилитарните и есте-тическите качества, те са технологично детерминирани, кое-то означава, че формата е винаги идентична на собственатаси технология, а архитектурната технология е вътрешноприсъща на архитектурното формообразуване. Но тъй катоносител на принципите, механизмите и средствата на фор-

50

мообразуването е архитектурната композиция, логическипроизтича и взаимосвързаността на архитектурната техно-логия с архитектурната композиция: архитектурната техно-логия се осъществява чрез архитектурната композиция, коя-то се явява нейна основа и методология, осигуряваща фор-малните условия на материалното преобразуване, и обратно– творчески създадената от композицията форма се матери-ализира и става реалност чрез архитектурната технология.

Точно това значение на архитектурната технология я по-ставя в широкия контекст на теорията на архитектурата и ед-новременно с това определя и методологическата є задължи-телност в реалните процеси на създаване на архитектурнатаформа – с архитектурното проектиране – с неговите креатив-ни и технически цели, задачи и средства.

Материалното преобразуване по вид, количество, пропор-ции, структурни взаимодействия на изходните материали итехнологии се извършва по законите на архитектурната фор-ма – това са принципите и средствата на архитектурната ком-позиция, и то има характера и смисъла на свойствена на фор-мата, т.е. архитектурна технология и резултат – изгражданена присъщите на формата архитектурно-конструктивни еле-менти. Архитектурната технология е винаги външно обусло-вена – архитектурната композиция е тази, която я трансфор-мира в присъщо необходима за архитектурната форма. Архи-тектурната композиция е целево създаване на формата, апри-ори материална – изграждане на нова материална форма сприсъщ само на нея формален порядък. По своята дълбокасъщност материализирането на архитектурната форма е про-никване в материята и подчиняването є на композиционнитеправила и средства, при което архитектурната композиция сепревръща в технологични правила и средства. Новата матери-алност се създава чрез композиционната организация – в мо-мента на материално преобразуване, композиционните сред-ства стават и действат като технологични, а архитектурнатакомпозиция се трансформира и проявява като технология. Това

51

определя архитектурната технология като материално-техни-ческа метаморфоза на архитектурната композиция.

Архитектурната композиция и поражданата от нея архитек-турна технология се осъществяват и проявяват в материална-та реалност на своята форма, представена винаги като архи-тектурна конструкция – архитектурната конструкция е реал-ното битие едновременно на архитектурната композиция иархитектурната технология. Технологичността като цел, сред-ства и процеси на материализация на формата е вътрешноприсъщо на архитектурната композиция свойство. В архитек-турната композиция е заложена, тя носи в себе си технологи-ята на материалното преобразуване, с което решава поставе-ните пред формата утилитарни и естетически задачи.

Няма аpхитектурна форма извън собствената є функция –това е материална форма с битово-утилитарно и естетичес-ко-художествено предназначение: формата – това са прост-ранства и образуващите ги архитектурно-конструктивни еле-менти, които са приели функционалността като причина засвоето създаване и материализиране и тя се трансформирав техните свойства и качества. Органичното единство на ар-хитектурното пространство и архитектурната конструкция всъщността му на форма е винаги функционално детермини-рано. Но тъй като отношението между тях се урежда от архи-тектурната композиция, следва, че именно тя носи и опреде-ля функционалността: като структура на функционираща фор-ма, тя е и нейната функционална структура. Архитектурнатакомпозиция свързва функция и материя, чрез което осигуря-ва синтеза на формата – със значението на нейна структура,архитектурната композиция определя едновременно и в един-ство функционалната организация и организацията на мате-рията във форма (в качество на архитектурна технология), иточно поради това, основните принципи и правила на мате-риално-техническото построяване са по същество компози-ционни и те определят вградената в архитектурната конст-рукция функционалност. Архитектурната конструкция е мате-риалният еквивалент на формата – проявена като архитек-

52

турна конструкция, материалната идентичност на форматазадължително е функционално детерминирана. В генезисана архитектурната конструкция, изграждаща формата, лежифункцията, която изисква и налага тази форма, и този гене-зис се състои в начина, по който функцията чрез композици-ята обуславя технологията, предавайки на материалното пре-образувание цели и задачи. В качеството си на общ предметна архитектурната композиция и архитектурната технология,изграждащи една функционираща материална форма, архи-тектурната конструкция е реалният материален носител нафункционалността; тя е материален вид на функцията, твор-чески преобразувана в материя функция. Тя представлявакомплекс от разнообразни, взаимопораждащи се и взаи-мосвързани задачи, дейности, решения и свойства, които вматериално-техническата специфика на архитектурно-конст-руктивните елементи, получава конкретност и характеристи-ка. Този спектър от съдържащите се в архитектурната конст-рукция компоненти и проявления на функцията на архитек-турната форма можем да определим като функции на архи-тектурната конструкция. Това са функциите, които тя и нейни-те елементи създават, притежават и проявяват за осъщест-вяване на предназначението.

Благодарение именно на своята функционалност, архитек-турната конструкция получава определящо за формата зна-чение: архитектурната конструкция не е опаковка на вклю-чените в пространството функции, а носител на тези функ-ции. Няма процес или дейност от каквото и да е функционал-но естество в архитектурното пространство, които да не саматериално и функционално свързани и осъществяващи сечрез някой архитектурно-конструктивен елемент: под, таван,стени, отвори и т.н. Дори чистото съзерцание е психо-емоци-онален контакт на човек с физически обект и материалнаформа. Материализирайки пространството във форма с оп-ределно предназначение, архитектурната конструкция поемаи осъществява функционалната целесъобразност в собстве-ната є материалност. В основанията си за съществуване и в

53

начина си на създаване архитектурната конструкция е функ-ционално обусловена – нейната функция е осигуряване нанеобходима функционалност в подходяща за нея материал-на форма. Това прави архитектурната конструкция функцио-нално съответствие на предназначението.

Функционалното съдържание на архитектурната формастава действително архитектурно чрез материалното битиена архитектурната конструкция; тя е модифициран вид, състо-яние и проявление на комплекса от функции – неговата ар-хитектурна форма. По същество материализирането на архи-тектурната идея в архитектурна форма посредством архитек-турна конструкция е материализиране на идеята за функцияна формата във функциите на архитектурната конструкция. Нотъй като архитектурната конструкция е преобразувана от ар-хитектурната технология материя, следва, че неразделна, свой-ствена част от това материално преобразуване е превръща-нето на предназначението в материални качества, удовлетво-ряващи функционалните задачи. Така, провежданата от архи-тектурната технология материална трансформация е винагифункционално целесъобразна и нейният резултат – архитек-турната конструкция, представлява материално-техническатаметаморфоза на функцията: за да се реализира функцията тряб-ва да се материализира от архитектурна конструкция.

В основата на това пресътворяване лежи архитектурнатакомпозиция – с решаване на материално-пространственатаорганизация на формата архитектурната композиция реша-ва и всички организационни задачи за провеждане на функ-цията.

Със значението и действието си на функционална структу-ра архитектурната композиция определя вида, формата, раз-мерите на всички пространства, контактите между тях, кому-никационните връзки и заедно с това – вида, свойствата иматериално-техническата специфика на съответните архитек-турно-конструктивни елементи, с които те се обособяват, раз-делят, свързват и оформят. По този начин, следвайки собст-вените си принципи и йерархически взаимовръзки, архитек-турната композиция структурира функцията, като я разпре-

54

деля последователно и взаимосвързано по елементи и зада-чи. Така функцията като цяло и всички свойствени и произти-чащи от нея дейности, процеси, задачи, състояния и свойст-ва са композиционно детерминирани и се превръщат в каче-ства на архитектурната форма. Но, в смисъла на функция,композиционната определеност е винаги функционално ди-ференцирана – всеки елемент в зависимост от мястото му всистемата на архитектурната форма получава от архитектур-ната композиция точно определено предназначение, функ-ционални задачи, изисквания и свойства, необходими за не-говото съществуване и действие като част от цялото.

И в действителност – от каквато и позиция да разгледамеедин архитектурно-конструктивен елемент, той винаги сепредставя с дадено предназначение и функционални каче-ства, на които съответстват и производните от тях физическисвойства, материална структура и техническо изпълнение.Всеки архитектурно-конструктивен елемент е част от уста-новена от архитектурната композиция сложна, богата, раз-клонена и взаимосвързана функционална мрежа и неговитефункции се определят от мястото му в мрежата. Всеки еле-мент е функционално обвързан с други елементи, но това неса елементарни връзки, а условие и начин на тяхното съще-ствуване, респ. функциониране. Извадени от контекста наформата и нейната функционална структура, елементите гу-бят своето предназначение и смисъл. Чрез своята материал-но-конструктивна и функционална индивидуалност архитек-турно-конструктивните елементи носят и проявяват общото– предназначението и неговия комплекс от функции. Във функ-цията на всеки архитектурно-конструктивен елемент сесъдържат и могат да бъдат изведени общовалидни и единносвързани функционални действия, свойства и качества, чрезкоито той участва в общата функция. Така обосновано, функ-ционалното единство на елементите дава възможност техни-те функции да бъдат целево и специализирано установени поособености и начин на действие, т.е. систематизирани в кла-сификационна система, разкриваща съдържателно – по ви-

55

дова характеристика, взаимовръзка и взаимодействие – функ-циите на архитектурно-конструктивните елементи като частот общата функция на формата (фиг. 7-15).

Фиг. 7-15. Функция на архитектурно-конструктивните елементи

56

Изведен от общата функционална структура, анализът наархитектурно-конструктивните елементи разкрива, че каквитои да са те – основни и значими, второстепенни или допълни-телни, те притежават и осъществяват характерни, присъщи изадължителни функции, които могат да бъдат обобщени, респ.видово класифицирани като: пространствено-оформящи функ-ции, конструктивни функции, утилитарни функции, естетиче-ски функции, изолационни функции и експлоатационни функ-ции. Всеки архитектурно-конструктивен елемент носи иизпълнява част, аспект от предназначението във вид на ня-кои от тези функции, а те намират, трансформирани в него,своята материална реализация.

Сградата представлява функционален комплекс от орга-низирани пространства, осъществяваща функционалните ком-поненти на нейното предназначение, но реално функциони-рат материалните обекти, създаващи пространствената струк-тура. Няма действително функциониращо пространство –функционират неговите елементи: подове, стени, тавани, вра-ти, прозорци, стълби, мебели и всичко друго от една прост-ранствена общност – дори топлинният обмен, осветлението,цветът имат материален произход, както и естетическите ка-чества се пораждат от особеностите на материалната пред-метност. “Това е парадоксът на архитектурата: въпреки че“пространството” е нейната първа и най-преследвана цел,архитектурата се заема с “не-пространството”, с материала,който ограничава пространството, който въздейства върхупространството навън, както и навътре” [15]. В тази логикаопределението на архитектурата като изкуствена материал-на среда получава допълнителна доказателственост чрез це-лесъобразността на комплекса от функциониращи материал-ни елементи с единна пространствена характеристика, рес-пективно – общи организационни принципи. В съответствиес тях, архитектурно-конструктивните елементи поемат и осъ-ществяват функционалните изисквания на формата, преоб-разувайки ги в единна взаимосвързана система от функцио-нални задачи, средства и свойства, обобщени в установени-

57

те видове – те представляват материалното преобразуване,специфичния материален начин на съществуване и реализи-ране на архитектурните функции, изведени като обобщенифункции на базата на съществени общи или различни при-знаци на елементите, при това с определено място и връзкас архитектурната форма и нейната структура.

Всеки архитектурно-конструктивен елемент е част от ар-хитектурната форма и поради това е генетически свързан сотношението “архитектурно пространство – архитектурнаконструкция” и носи това отношение като функционална за-дача, която трябва да осъществи чрез себе си. Затова най-напред и преди всичко, архитектурно-конструктивният еле-мент участва в изграждането на формата с действието насвоите пространствено-оформящи и конструктивни функции.В зависимост от отреденото му от архитектурната компози-ция място във формата всеки архитектурен елемент работи“пространствено”. Самостоятелно и в съчетание с други еле-менти той обособява, отделя, ограничава, маркира простран-ства и пространствени форми. Така той става елемент от ма-териално-пространственото формообразуване и неделимачаст от формата с определено място и значение в нея, обоб-щени като местоположение – това означава разполагане впространството и пространствени отношения във формата ивръзки между елементите с функционална, т.е. с изгражда-ща роля за формата. Заемайки определено положение въвформата, архитектурно-конструктивният елемент участва впространствената организация и тази му първична функцияпоражда последващи функционални действия и свойства, втова число и неговите собствени. Но за да създаде простран-ство и поеме неговите функции като свои, архитектурнатаконструкция се нуждае от своя, собствена пространственост.Това е геометричната характеристика на новоизграденотоматериално тяло – неговата форма и размери са интегрира-ни и са част от архитектурната форма. За да бъде напримерреална преграда между две помещения, стената от абстракт-на тяхна граница – равнина, трябва да се превърне във физи-

58

чески елемент с определена дължина, височина и дебелина,които са резултат от функционално насочена материалнаорганизация, разбирана в най-общ смисъл като конструира-не. Така всеки архитектурно-конструктивен елемент получа-ва своето функционално предназначение в материална фор-ма, априори пространствена и присъща на самия него в ка-чеството му на конструкция: Архитектурно-конструктивниятелемент осъществява пространствените си функции, бидей-ки конструкция с пространствена определеност. Дефинира-нето на архитектурно-конструктивния елемент като конструк-ция не е смислова тавтология – конструкцията е неговотобитие, това е начинът на неговото съществуване, съответно –функциониране.

С оглед на целесъобразността, която носи, архитектурна-та конструкция може да бъде определена като функционира-ща конструкция – това се отнася и за всички нейни елемен-ти. Но както пространствено-оформящата функция се осъще-ствява чрез присъща на архитектурно-конструктивните еле-менти пространствена определеност, така и конструктивна-та им функция представлява удовлетворяване на зададениот местоположението функционални изисквания, външниспрямо тях, със свойствени на елементите като конструкцияповедение и функционални действия, представляващи харак-терни и специфични проявления на конструктивната функция.Това са точно онези вътрешни, иманентни на конструкциятафункции, благодарение на които тя работи “конструктивно”,защото, за да бъде по дефиниция целеви материален стро-еж, конструкцията е поела в себе си физическата целесъоб-разност на материята. Създаването, изграждането и дейст-вието на конструкцията са рационална и техническа интер-претация на универсални физически свойства, процеси и за-кони и независимо от конструктивната индивидуалност, чрезкоято дадени изисквания се превръщат в конкретна конст-руктивна форма и действие, тази материално-физически за-кономерности присъстват като задължителни, определящи,изначални на конструкцията свойства – определими условнокато “чисто” конструктивни функции.

59

Всеки архитектурно-конструктивен елемент, от какъвто ида е вид, в качеството си на конструкция, съществува и сехарактеризира със следните конструктивни функции: приема-не, разпределяне и предаване на товари; пространственаустойчивост; вид и степен на деформируемост. В контекстана своята материално-физическа свойственост и действие,архитектурно-конструктивните елементи приемат като свояфункция адресираното към тях от композицията предназна-чение под формата на различни въздействия, в резултат накоято всеки елемент в качеството си на конструкция участвав йерархията на общата система на конструкцията с устано-вено място и роля в нейния единен пространствен модел.

Пространствено-оформящата и конструктивната функцияосигуряват съвкупността от пространствените и материални-те условия, чрез които функционалните задачи получават кон-кретност и изява във вида на утилитарни, естетически, изо-лационни и експлоатационни функции. Но и на това вътреш-но ниво на функционалната структура причинно-следственатавръзка е двупосочна. Материално-конструктивните и простран-ствените свойства на архитектурно-конструктивните елемен-ти предпоставят възможностите те да изпълняват определенифункционални задължения, които от своя страна изискват иналагат необходимата материална, конструктивна и простран-ствена характеристика като задължителна функционалност, т.е.дефинирането им в материална форма с дадено предназначе-ние. Това означава целево функционално разпределение спо-ред вида им и със съответстваща на спецификата им задачи.Така различните елементи поемат и осъществяват по разли-чен начин основните видове функции, в които архитектурнатакомпозиция трансформира предназначението.

Като структурира формата, архитектурната композиция ясъздава целесъобразво спрямо нейната функция – с опреде-ляне на структурния статус на елементите се поставят зада-чите, които материалното изграждане и техническотоизпълнение трябва да решат. В този смисъл архитектурнататехнология е изцяло функционално обусловена – това е край-ната степен на провежданото от композицията функционал-

60

но детерминиране, в която функцията се материализира и вкоято средството за постигане на целта се превръща въвформа на нейно осъществяване. Това е функционирането наархитектурната форма чрез присъща на нея свойственост –функциониране, при което външното спрямо формата пред-назначение, за да стане нейно свойство, се трансформиравъв вътрешно работещ механизъм на взаимодействие междукомпозиция и технология, която именно функцията обединя-ва в единството на причина и следствие, цел и средство, итова взаимодействие, проявено във форма, е най-висша сте-пен и израз на архитектурната функция (фиг. 8-16). И точнотова взаимодействие определя архитектурната технологиякато начин за постигане на архитектурните функции в мате-риален вид; архитектурната технология е винаги функционал-но целесъобразна – тя осигурява материалите, принципите итехническото изпълнение, необходими за постигането на да-дени функции. Функцията е едновременно задачата и резул-татът на нейното решение, осъществени от архитектурнататехнология – чрез нея архитектурно-конструктивните елемен-ти стават физически носители на функцията. Физическиятхарактер на архитектурните функции е дълбоко заложен ощев онтологията на формата. Архитектурното пространство ефизически породено от архитектурната конструкция, от ней-ната необходима материалност с цел осъществяване на пред-назначението. Материална по произход и начин на същест-вуване, функцията е винаги “физически” определена – това еиманентно свойство на функцията и отразява съвкупно всич-ки аспекти на материалното є битие. Физическата природа

Фиг. 8-16. Архитектурна композиция и архитектурна технология

61

на архитектурно-конструктивните елементи има значениетона начин на съществуване (условия и проява) на функцио-налната им свойственост и действие. И точно физическатахарактеристика синтезира и обективизира необходимо присъ-щото единство на функция, средство и свойство във всекиотделен архитектурно-конструктивен елемент (фиг. 9-17) итази парадигма в контекста на архитектурната технологияважи и за архитектурната форма. Формата се състои от еле-менти, приели нейното предназначение като преобразуванав своята материя функция; сама по себе си формата е мате-риализирана форма на собствената си целесъобразност, прикоято материалното преобразуване има значението на функ-ционално действие, осигуряващо превръщането на целта всъщностните за архитектурната форма свойства и качества.

Фиг. 9-17. Парадигма на единствотофункция–следство–свойство в архитектурната конструкция

Така представен, системният модел на функциите на архи-тектурно-конструктивните елементи завършва теоретичнатабаза на архитектурната технология. Изведен в методологи-ческото единство и последователност от предхождащите готеоретични концепции и моделното им представяне: моделна функциите на архитектурата (основни видове и тяхната

62

взаимовръзка), общ (обобщен) модел на архитектурната фор-ма, системно-структурен модел на архитектурната форма,структурно-функционален модел на архитектурната форма –той ги включва, обвързва, доразвива и обобщава в работещтеоретичен комплекс – технологичната теория на архитекту-рата. Но най-вече с разгърнатата по обхват и структура сис-тема на архитектурно-конструктивните функции научно-изсле-дователският процес получава завършеност и пълнота, не-обходими за неговото обективизиране – достигнатият край езавръщане в началото – в същността на архитектурата и ней-ната функция. Но не при функцията като цел, като предназна-чение, което трябва да бъде удовлетворено от бъдещата ар-хитектурна форма, а при функцията, която чрез формата вечее станала материална действителност. Така реално се дости-га и до същността на архитектурата като изкуствена функци-онална организация на материята, изпълнявана от нейния“технос” в целия му съдържателен обхват от предмет, средст-ва и резултат на материално изграждане със значението навътрешна присъща на формата технология – архитектурнатехнология. Това значение е съдържателно заложено в уни-версалната концепция за архитектура. “Архи” е идеята запостигане на външната целесъобразност – съответствие наформата с нейното предназначение, като идея за вътрешнацелесъобразност на формата, съответстваща на материал-ното є изграждане – идея за преобразуване на материя въвформа. В този смисъл “технос”-ът (“тектура”-та) не толкова есредството, а преди всичко основанието на една материал-на форма, съществуваща като единство на идея и строеж, аархитектурната технология е неговото оперативно действиеи проявление. Отражение на тази теоретична постановка есамото научно познание, продуцирано в труда – техноло-гичната теория на архитектурата е развита и изведена катосъщностна част от архитектурната теория – осигуряваща“архи” принципите за една специална, технологична теорияна архитектурата, както и нейната обективност и приложенобхват.

63

Разгърнатият теоретичен модел на функциите на архитек-турно-конструктивните елементи обяснява общите закономер-ности в генезиса на архитектурната форма като функционира-ща материална форма, но едновременно с това осигурява те-оретичната матрица, алгоритъма за изследване, изучаване ипрактическо приложение на всички въпроси от областта наархитектурната технология, включително и като работеща,технологично обоснована методика, обвързваща и провежда-ща процесите на проектиране и строително-техническоизпълнение в архитектурно-технологичното им единство.

Стойността на една научна теория обаче далеч не се по-крива от добрата практика, с която тя е свързана, и коятообслужва, а преди всичко от позиционирането є спрямо на-учното знание, от което произлиза и доразвива. Затова, схарактер на заключение, се налага да се разгледат някоиважни научни въпроси, които са в най-тясна методологичес-ка връзка и представляват продължение и едновременно стова приложения на теоретичните постановки на архитектур-ната технология, с които се установява работещото им дейст-вие като специална архитектурна теория.

– Първият въпрос се отнася до обобщената конструктивнахарактеристика на архитектурната конструкция – до реалнотоповедение на архитектурната конструкция като конструкция,с която тя, от една страна, изпълнява присъщите си конструк-тивни функции, а от друга – в причинно-следствена връзка сархитектурното пространство осъществява синтеза на форма-та. Тези зависимости произтичат директно от взаимодействи-ето на архитектурната конструкция и архитектурното прост-ранство и съдържателно се свързват с определението и зна-чението на “конструктивна система”. Според модела на функ-циите на архитектурно-конструктивните елементи конструктив-ната функция е базова, присъща и задължителна за всичкиархитектурно-конструктивни елементи, независимо от място-то им в конструктивната йерархия и вида на обектите – етаж-ни, широкоплощни, зални или други сгради и техните архитек-турни пространствено-конструктивни структури.

64

Всяка конструкция по вид и конструктивно действие се про-явява в съответна пространствено дефинирана форма. Това яидентифицира като пространствен модел, който е синтез нагеометрична организация и конструктивни принципи.

Именно този модел се определя и изразява от конструк-тивната система – тя представя конструкцията като системаот дадена пространствена форма. По своята дълбока същностсъздаването на формата е конструиране. Формата се замис-ля и реализира единствено като конструкция и тя постигацелесъобразността на формата чрез собствената си целесъо-бразна (конструктивна) организация. Изграждайки формата,принципите и закономерностите на конструктивната органи-зация формират самата конструкция, като є придават присъ-щата на една система съдържателна и функционална цялост,поради което, представени в обобщен вид, те се изразяватчрез характеристиката на конструктивна система.

В основата на функционално-пространственото действиена конструкцията стои нейният пространствен модел: каторазпределя и провежда комплекса от конструктивни функ-ции в материално-пространствена структура, той се явява обоб-щен вид на “структурната концепция”. Конструктивната систе-ма, която обединява конструктивните функции и разкрива най-общите и съществени конструктивни принципи и свойства наархитектурно-конструктивните елементи в качеството им наспециализирана, конструктивно работеща система, трябва даможе да ги изрази съдържателно и класификационно чрезприсъщия на конструкцията пространствен модел. Затова кон-структивната система се определя като вид на архитектурни-те конструкции и елементи според пространствения модел наконструктивното им действие, според който видовете конст-руктивни системи са: точкова, линейна, повърхнинна, смесена(линейно-повърхнинна) и обемна (фиг. 10-18).

С тази геометрична характеристика може да се опише ипредстави както всяка форма, така и структурният модел навсяка конструкция – при това комплексно и еднозначно. Из-ползваният класификационен принцип съдържа начините за

65

пълно геометрично определяне на формите в пространство-то и е отражение на пространственото единство на форма иконструкция (действието на формата като конструкция), ос-новаващото се на тяхната единна и обща пространственаструктура. Така чрез видовете системи родовото понятие “кон-структивна система” получава обективизираното си значе-ние на пространствено-конструктивен вид или модел на ар-хитектурната конструкция. Формулирана така, конструктив-ната система изразява единния пространствено-организаци-онен принцип на материалния синтез на формата, генериранв двустранното взаимодействие: от формата – към съответст-ващата є конструкция и от конструкцията – към присъщата єформа, в което всъщност се осъществява и тяхната единнаморфология.

Фиг. 10-18. Конструктивни системи (пространствено-конст-руктивен вид на архитектурна конструкция или елемент)

66

– Вторият въпрос, директно свързан с принципите на архи-тектурната технология, е въпросът за типизацията и модул-ната координация в архитектурата.

В основата на типизацията лежи определящото за архи-тектурата единство на рационална технологичност и рацио-нална геометричност, проявяващо се като функциониращаформа. Цел на типизацията е създаването на специализира-ни елементи с определени функционални качества – типизи-ране на определена функция. Като предмет на типизациявсеки елемент е модел – той се замисля и изгражда, съчета-вайки в своята функция идея и реална форма, насочена къмнеговото предназначение. Това е типизиране на функциятавъв форма или типизиране на формата. То се осъществява втипизиране (уеднаквяване) на всички нейни компоненти иструктурата є, при което резултатът от процеса на типизацияе форма с точна количествена определеност: елементитеполучават съответна геометрична характеристика, материа-лен състав, размери, тегло и т.н. Така в количествените пара-метри на всяка типизирана форма стои търсеното и постиг-нато качество. Типизирането означава винаги целево превръ-щане на количеството в качество.

Като създава необходимия функционален елемент, априо-ри пространствен, типизацията задължително се проявява втипизация на една геометрична форма. Каквито и качествада се синтезират от типизацията, те в крайна степен се пред-ставят от типизираните размери на формата. Типизиранетона размерите на архитектурно-конструктивните елементи екрайният и висш резултат от типизацията и универсалниятначин на нейното провеждане. Всички елементи имат раз-мери и типизирането на тези размери чрез общи типизаци-онни принципи ни осигурява тяхното съчетаване, взаимодей-ствие и единство във формата.

Типизирането на размерите на елементите изисква, налагаи извежда за водещ елемент в типизацията определянето наобща мерна единица – параметричен модул и свързана с неямерна система (правила, модулни мрежи, координационни оси

67

и т.н.), посредством които се установяват и контролират раз-мерите и взаимното разположение на всички елементи. Типи-зирането на размерите на архитектурно-конструктивните еле-менти и модулната координация са ключовият момент в при-лагането и действието на типизацията като универсален ком-позиционен и архитектурно-технологичен принцип.

Обект на типизацията са архитектурно-конструктивнитеелементи, а предмет – техните функции, въплътени в типизи-рана форма – това я обвързва с архитектурната технология ия определя като нейна присъща и специална методология.Прилагането на типизацията като методология на архитек-турната технология винаги обаче е подчинена и се осъщест-вява чрез методологическото действие на архитектурнатакомпозиция спрямо технологията и точно модулната коорди-нация определя и провежда тази зависимост.

По своята същност типизацията е рационална и научно обос-нована дейност; количествената детерминираност на всеки ти-пизационен резултат изисква и налага използването на науч-на методология и специализирани теоретични и практическизнания. Този факт, заедно с огромното значение, което типи-зацията като методология на архитектурната технология имаза технологичното развитие на архитектурата, придават опре-делена специфика на архитектурата като изкуство.

– Изкуството в архитектурата е неделима част от нейнотопредназначение, респективно – съдържание, без което тягуби своя смисъл и същността си на архитектура. Архитекту-рата функционира, проявявайки се като изкуство чрез присъ-щите за нея естетически и художествени функции. Това сапсихо-емоционалните и мисловни въздействия, преживява-нето на красотата и на въплътените в художествената формаидеи и послания, които архитектурата носи, органично свърза-ни с нейната утилитарност.

Но тъй като носители на функционалността са архитектур-но-конструктивните елементи, естетическите и художестве-ни функции са генетически свързани с тях и се проявяват чрезтяхната материалност – следователно естетическо-художе-

68

ствените функции са винаги материално и технологично обос-новани. Но изграждането на архитектурната конструкция иархитектурната форма в цялост като материални – от творче-ския замисъл до техническото изпълнение е рационален про-цес. В резултат на това и установените с материални свойст-ва функции, представляващи изкуството в архитектурата,също (по необходимост) имат рационален характер – по сво-ята дълбока същност архитектурата е рационално изкуство(дело на ума, според Алберти).

С разкриване характера на изкуството в архитектуратапринципно се свързват и въпросите как реално то се съдържавъв формата и как се постига. Тезата на архитектурната тех-нология е: от естетиката на елементите към художественост-та на формата. Художествената форма не е механичен сборот естетически качества на елементите, а резултат от компо-зиционно, т.е. творческо създадено взаимодействие и един-ство в целостта на формата: творческият процес провеждаметаморфозата на различните качества в единна и уникалнаестетическа реалност – художествено обобщение на собст-веното си съдържание. Но с това се установява и обратнатавръзка – тъй като художественото е винаги целево обуслове-но от творческата идея, осъществяването му определя и дик-тува нужните за това елементи и техните качества, както и,разбира се, средствата, т.е. технологията.

Всяка проява на художественото в архитектурата и на кра-сотата като негова еманация става в материална форма, коя-то трябва да бъде замислена и построена съобразно худо-жествената идея. Художествеността като външна целесъоб-разност означава съответна и специфична вътрешна целе-съобразност – елементи, свойства, порядък, взаимодействие– чрез която формата да получи своето материално реализи-ране. Всъщност, осъществявайки формата като материална,присъщата на формата технология осъществява и нейнотопредназначение. Затова “органичната” концепция за архи-тектурата, която постулира като смисъл на красотата хармо-ничното единство и взаимодействие между частите и цяло-

69

то, определящо така вътрешния строеж и принципите на по-строяване, е по своята дълбока същност технологична кон-цепция. Като изхождаме от факта, че “сама по себе си фор-мата е резултат на свои вътрешно присъщи възможности изакономерности на образуване от организационно, техноло-гично, материално естество, както и много значими влиянияи определения на условията в ситуацията и в колективнитенорми” [16], достигаме до извода за пряката зависимост нахудожествената изразителност от структурата на формата идо дефинирането на тектониката като степен и израз на тазизависимост, което представлява и следващият, изведен отпостановките на технологичната теория, въпрос.

– Как трябва да се разбира определението, че тектоника-та е художествено отражение и изява на структурата чрезнейната форма.

Всичко в архитектурата е отношения между архитектурно-конструктивни елементи и поражданите от тях пространст-вени характеристики и свойства. Чрез тези именно отноше-ния формата се осъществява, разкрива и въздейства. Така тяе придобила присъщата за формата тъждественост със свое-то съдържание, върху основата на която художествената из-разителност, като определено качество на формата, е вина-ги структурно детерминирана. Но структурата на художест-веното произведение е неговата композиция. Тектоникататрябва да се разбира като специфична проява на архитек-турната композиция, насочена към по-висока художественаизразителност чрез подчертаване и изява на основни и струк-туроопределящи елементи и принципи. Самата тектоника непритежава характеристиката и действието на композицион-ните средства, не ги заменя или допълва, а е по съществотяхна целева насоченост и произтичащ резултат. Тя се про-явява като изисквания и критерии, които насочват компози-ционното решение към по-голямо съответствие и адекватностна структурата на формата с нейното художествено предназ-начение. Тектониката се осъществява със значението на кри-териални и оценъчни механизми, които осигуряват художест-

70

вената целесъобразност на структурата, необходимата ефек-тивност на композиционното решение за постигане на по-ставените естетико-художествени задачи пред формата: тянасочва и контролира композицията в създаването на под-ходящите, правилни, ясни и точни взаимообусловени струк-турни отношения, осигуряващи в крайна сметка необходимоприсъщото за формата хармонично единство на частите ицялото – в това число и на основната носеща конструкция.

Така всъщност тектоника се проявява в образно-информа-ционния превод на архитектурната форма чрез езика на ней-ната структура. Тя е присъщо синтетично качество на струк-турата, осигуряващо възможността формата да бъде възпри-ета, преживяна и оценена смислово и емоционално в най-голяма степен на съответствие с нейното съдържание и пред-назначение; да бъде точно, правилно и еднозначно прочете-на и разбрана като художествено послание и значение. Тек-тониката е способността на формата да се самоизразяваадекватно чрез своята структура.

– Технологичната теория на архитектурата осигурява ме-тодологическата основа за разкриване на нейната “научност”– още един особено важен за архитектурата въпрос.

Науката е същностно свързана с архитектурата и нейнотопризнаване е признаване на противоречивото архитектурнобитие – архитектурата носи и проявява диалектически дветеси начала – изкуство и наука, всяко от тях налага и изисквадругото като необходимост за собственото си съществуване.

Откъде произлиза, в какво се състои и как се реализиранаучността в архитектурата – всички отговори се фокусиратеднозначно и категорично в материалността и техническатацелесъобразност на архитектурната форма: това е нова, из-куствено създадена материална форма, удовлетворяващаопределено предназначение. Това изисква и налага позна-ния и рационална дейност, изпълващи цялото є съдържаниеи нейното творческо и техническо създаване. Изкуственатаформа изисква геометрично и конструктивно дефиниране –това определя нуждата от прилагането на широк кръг от на-

71

уки и научни дисциплини: математика, физика, строителнамеханика, материалознание, геодезия, социални науки, ико-номика, психология, философия и т.н. Научното обслужванена архитектурата става по две линии: линията на вътрешнатанаучна обезпеченост – това са присъщо необходимите науч-ни знания и методи за създаване на архитектурния обект впроцеса на проектиране и строително изпълнение, и линия-та на външната детерминираност – комплексът от знания, кои-то архитектът трябва да притежава и използва като култур-но-исторически контекст на своята творба: знания за света,обществото и човека и знания от функционално, технологич-но и експлоатационно естество (нормативно знание). Рацио-нализирането на едно предназначение в изкуствена формае основано и е логическо продължение на предхождащо зна-ние; самият творчески процес се разгръща във фазата напроектирането чрез прилагане на диалектически синтез нанаучно и художествено мислене, на рационална и ирацио-нална (психо-емоционална) дейност. Този синтез резултатив-но се предава на формата чрез определяне на структурнитезакономерности и се свързва с вътрешно присъщите меха-низми на преобразуване на материята във форма. Така науч-ността с всичките є проявления и действия се обосноваватехнологично, а архитектурната технология определя, про-вежда и проявява научността със значение на нейна мето-дология. Архитектурната технология осъществява целевото,диференцирано и взаимосвързано използване на различнинаучни знания и методи според задачите, етапите и пробле-мите, съпътстващи създаването на формата, при това и подвете линии на наукосъобразността – вътрешна и външна.

Вътрешната научна обусловеност на архитектурата се про-явява по няколко начина: в преработване на външното вхо-дящо знание в архитектурен проблем и алгоритъм за реша-ването му чрез методологическите механизми на архитек-турната технология в структурните начала на архитектурна-та композиция; в целевото използване на различни научнисредства и методи – анализ, сравнение, оценяване, систем-

72

но-структурен подход, анкетиране, информационни техноло-гии и др.; чрез създаване и прилагане на собствени научниметоди и модели – функционални схеми, конструктивни сис-теми и схеми, типизация и модулна координация, моделномоделиране (макетно или виртуално) и т.н.; генериране иразвитие на присъщо архитектурно знание – архитектурнатипология, функционални и технически нормативи, компози-ционни принципи и т.н.

Научността в архитектурата – това е и вграденото в нейна-та функционираща форма огромно външно знание – теоре-тично и научно-приложно (външна наукосъобразност). Архи-тектурата поражда, изисква, налага, приема, усвоява и транс-формира в своята целесъобразност много и различни наукии научно-технически дисциплини. Прилагането им в архитек-турата е същностна задача на архитектурната технология –тя определя, диференцира, съчетава и координира технитеспецифични задачи, предметно действие, обхват, средства ирезултати по всички функционални и структурни нива и еле-менти и етапи при проектирането и изграждането на сграда-та. По принцип управлението на научни процеси и дейностие наукоцелесъбразно – това придава на архитектурната тех-нология значението на научна архитектурна методология.

Следствие и отражение на научността в архитектурата есходният с научно изследване творчески архитектурен про-цес. Това не е спонтанният, еднократен и еднозначен твор-чески акт, характерен за повечето изкуства. Този процес – отзараждане на идеята, до нейното крайно проектно реализи-ране е рационален процес, при който творческата инвенциясе развива в научно-методологическа среда от знания, спо-соби, средства и механизми. Това е дълъг и сложен процесна формулиране на цели и задачи, търсене на взаимосвърза-ни решения и алтернативни варианти, анализ, сравнение,оценка и т.н., път, по който идеята се развива до намиране насобствената є съвършена форма.

Няма нищо в архитектурата, което да не е рационално обос-новано, да не е плод на научно и творчески проведена рацио-

73

налност, т.е. да не е целесъобразно правилно и логично. Итази задължителна вътрешна логика на архитектурата ни даваоснование да я определим като изкуство на логиката. Изкуст-во, което превръща мисълта и познанието в материални худо-жествени форми. С това диалектиката на архитектурата е по-стигната: рационално битие на изкуството и рационалност,превърната в изкуство. Оттук произлиза и важното заключе-ние: преобразуването на материята в архитектурна форма отархитектурната технология е преобразуване на рационалнотов художествено; това придава на архитектурната технологияводеща роля в архитектурния художествен процес, а наред стова и за развитието на архитектурата изобщо.

– Развитието на архитектурата е функция от развитието наобществото – от неговия социално-икономически статус и ма-териално и културно равнище. От всички фактори, с коитообществото въздейства върху архитектурата, два са опреде-лящи – предназначението и технологията, които в архитек-турата се взаимосвързват.

С хода на времето пред архитектурата се поставят все по-разнообразни, големи и сложни задачи от битово-утилита-рен и естетическо-художествен характер. Решаването имизисква висока степен на креативност и иновации. Изобре-тявайки архитектурни форми, архитектът изобретява матери-али, конструкции, технически средства и методи, необходи-ми за архитектурното решение и изпълнение. Необходимост-та архитектурната технология да бъде на нивото на постоян-но повишаващите се функционални изисквания определянасоките и механизмите на нейното собствено (вътрешно)развитие, а по този начин технологичното съответствие ста-ва част от целесъобразността на архитектурата и условие идвигател за развитието є.

Едновременно с това архитектурната технология осъщест-вява задължителното и непрекъснато взаимодействие свъншната технологичност. Тя е част и активен субект от об-щото технологично развитие и технологичен обмен. Аpхитек-турната технология е обусловена и зависима от технологич-

74

ните възможности и достижения на обществото, от една стра-на, а от друга, тя ги обогатява, зарежда и развива с решения,идеи, задачи и предизвикателства, които постоянно пораж-да и разпространява. В резултат на това взаимодействие во-дещите архитектурни технологии се превръщат в опреде-лящите технологични характеристики на цели епохи и обще-ствени системи. В тази връзка развитието на архитектурнататехнология става част от действието на универсалните тех-нологични принципи, по които се осъществява материално-техническото развитие на обществото – рационалност и ико-номичност. Тези принципи осигуряват на архитектурната тех-нология обективната и устойчива линия на възходящо разви-тие, изразена в: непрекъснато намаляване на собственототегло на елементите, конструкциите и сградите, диференци-ране на функциите по структурни нива и архитектурно-конст-руктивни елементи, непрекъснато нарастване на индустриа-лизацията на строителното производство и изпълнение.

Архитектурната технология се управлява от архитектурниятворчески процес, поради което той не само определя техно-логичното развитие, но и сам по себе си носи и проявява тех-нологичността по специфичен начин. Творческият процес еобективна форма на субективното в създаването на архитек-турата – той е целенасочен комплекс от дейности и действия,извършвани от архитекта или под негово ръководство в каче-ството му на “първомайстор” за осъществяване на предназна-чението в архитектурна форма, в това число и тези по нейнотоматериално-техническо изграждане, т.е. от технологично ес-тество и значение, при което именно проблемите на архитек-турната технология в най-голяма степен определят и вътреш-ната, свойствена на творческия процес технологичност.

Задължителното за технологичността функционално дифе-ренциране съответно се проявява и в творческия процес катоалгоритъм от действия и методи за решаването на опреде-лените проблеми и задачи. Сложният и комплексен харак-тер на архитектурния проект обективизира необходимосттаот специализация – от специализирани знания, участия и

75

отговорности: така се отделят и развиват множество от спе-циалности и специалисти, приложно свързани с архитекту-рата. Процесът на специализация протича и вътре в архитек-турния творчески процес – появяват се специалисти, сътруд-ници на архитекта в архитектурното проектиране: чертожни-ци, САD оператори, визуализатори, макетисти. Това променябаланса в оперативните действия, задължения и отговорно-сти на архитекта, но смисълът на тези промени е в запазванеи утвърждаване на значението на “архи”. Архитектът е носи-тел на сътворението в неговата неразчленимост на “съ”-“тво-рение”, което създава чрез концепцията, принципите и мо-дела за една нова материална форма. И точно тази, вложенаот архитекта творческа целесъобразност на творбата е не-видимата центростремителна сила, която запазва нейнотоединство, при естествените центробежни действия, коитотехнологията, за да реализира творбата, поражда.

Така е, защото идеята за архитектурна форма според същ-ността на “архи-тектура”-та е идея за нейното построяване;това прави технологичните средства и действия целево ори-ентирани във формата – нейната собствена технология.Архитектурната технология е присъщата способност на фор-мата да бъде творчески организирана материя. Отношениетоархитектура – архитектурна технология в контекста на тяхна-та взаимовръзка и развитие е отношение на цел и средство ивсички, съпътстващи това развитие проблеми са проява и ре-зултат на това противоречие; архитектурната форма е винагисредството, с което тя постига своето предназначение. Така,следвайки собствената си същност и вътрешни закономерно-сти, архитектурата се развива устойчиво и възходящо и, раз-бира се, адекватно на нуждите на човека и обществото.

С установяване на същностното и определящо значение наархитектурната технология за развитието на архитектурата ос-нователно възниква и въпросът за развитието на начините иформите на преподаване и изучаване на архитектурната тех-нология. То задължително се установява с включването и при-лагането на теоретичните основи на архитектурната техноло-гия във фундаменталните научно-учебни направления:

76

Предметно – с поставяне изучаването на предмета наархитектурната технология – архитектурните конструкции,елементи и детайли върху принципа на тяхната комплекснафункционалност и структурно значение – място и връзки всистемата на сградата.

Методологическо – целево и активно вграждане въпроси-те на архитектурната технология във всички, свързани с неянаучни и приложни области: теория на архитектурата, исто-рия на архитектурата, архитектурна композиция, архитектур-но проектиране и т.н.

С това апробацията на технологичната теория на архитек-турата може да се смята за успешна в необходимата степен– както по отношение на възможностите є да извежда и раз-вива произтичащи от собствения є предмет научни пробле-ми, така и по отношение на съдържащия се в нея методоло-гически потенциал за изясняване на фундаментални за ар-хитектурната теория въпроси, и поради това може да сепристъпи към доизграждането на принципните основи нанейния научен апарат.

– Формирането на научния апарат на една наука не пред-шества, а следва нейното създаване и развитие и има перма-нентен характер. Затова, преди да се установят особеноститена научния апарат на архитектурната технология, трябвашеда се изясни нейният предмет и онези основни теоретичнипостановки, осигуряващи методологическото є функционира-не като теория. След като това вече е направено, изграждане-то на научния апарат може да се развие и като терминологич-на система (понятиен апарат), и като методологически ком-плекс (използвани методи, методики и други средства).

В съответствие с общия методологически модел на изслед-ването понятийният апарат се развива в три нива, чрез коитосе определя мястото и значението на термините, понятиятаи категориите в технологичната теория. Първото, основно иливисше, е нивото на общонаучната методология, включващо:материя, пространство, форма и съдържание, художественаформа, система и структура, естетично. Второто ниво е наобщата архитектурна теория. Към него принадлежат: архи-

77

тектурна функция, архитектурна форма, архитектурно прост-ранство, архитектурна конструкция, архитектурна компози-ция, архитектурна технология, архитектурни пространстве-но-конструктивни структури, архитектурен образ, тектоника.Третото ниво или нивото на архитектурната технологиясъдържа присъщите на нея: видове архитектурно-конструк-тивни елементи, функции на архитектурно-конструктивнитеелементи, конструктивни системи и схеми, типизация и мо-дулна координация, които са базови и към които трябва да седобавят: архитектурни системи, строителни системи, номен-клатури и много други с оперативен и технически характер.

Представената структура на понятийния апарат определявръзките и отношенията между категории, понятия и терми-ни и дава възможност да се установи съдържанието и оттам –значението им в понятийната система. Елементите от по-ви-соко ниво (с по-малък номер) имат значение на категорииспрямо тези от по-ниско ниво – понятия или термини.

Представената вертикална структура на понятийния апа-рат на архитектурната технология е приложим и за всяка другатеория или теоретичен модел на архитектурата, които могатда използват общонаучната методологическа база – първониво, и в голяма степен да се придържат към фундаментал-ните архитектурни категории от второ ниво. Третото, специ-алното теоретично ниво е винаги надстроечно. Тъй като по-нятийният апарат е задължително методологически детер-миниран, той характеризира и представя в абстрактен видсамата научна методология. Затова връзките и зависимости-те, които се съдържат в структурата на понятйния апарат, сапо същество методологически, изразяващи най-общите прин-ципи на дадена теория, а моделът на понятийния апарат при-ема значението на методологически модел. Изпълнявайкитази роля, структурният модел на понятийния апарат на ар-хитектурната технология осигурява освен методологически-те взаимодействия по вертикала (вътрешни на теорията вза-имодействия) и взаимодействия по хоризонтално направле-ние – между различните теории, които могат да се предста-

78

вят чрез него. Хоризонталните връзки и отношения са обос-новани и произтичат от съдържателното съответствие по тритенива и се проявяват с установяването на общи за различни-те теории категории и понятия, контактни предметни зони,съвместна проблематика и т.н.

Ако така изграденият понятийно-методологически модел сеприложи интегрирано върху множество (М) теории на архитек-турата, той (по подобие на М-теорията в квантовата физика)ще се превърне, ще получи значение на понятийно-методо-логически модел на М-теория на архитектурата, (фиг. 11-19).

Фиг. 11-19. Понятийно-методологичен модел на М-теорията вархитектурата

79

Оперативната методология на архитектурната технологиясе състои и се проявява в две направления: научнотеоретич-но и научноприложно (фиг.12-20).

Фиг. 12-20. Методология на архитектурната технология –структура

Научнотеоретичното направление съдържа собствена,присъща на технологията на архитектурата методология ивъншна методология. Собствената методология се прилага вдве разновидности: основна – работеща с основните научниметоди (анализ и синтез, индукция и дедукция, системно-структурен и структурно-функционален метод, статистика идр.) и специална – съставена от методологиите на специали-зирани теоретични въпроси (конструктивни системи и схеми,типизация и модулна координация, параметрично моделира-не и др.). Външната методология включва присъщо свързанив архитектурната технология и управлявани от нея други на-уки и научни дисциплини: строителна механика, строителнафизика, строителни материали, строителна технология, тех-нически системи и инсталации, архитектурно осветление,архитектурна акустика и много други.

80

Научноприложното направление се осъществява в мето-дологическите механизми, действия и връзки, които архитек-турната технология, от една страна, упражнява върху ком-плекса от дейности и процеси на творческото генериране,проектиране и изграждане на архитектурния обект, а от дру-га страна, се постига и проявява именно чрез тях. Това е ре-алното приложение на архитектурната технология в реална-та архитектурна практика.

81

Приноси на труда

1. КОМПЛЕКСЕН И ФУНДАМЕНТАЛЕН НАУЧЕНПРИНОС:

СЪЗДАВАНЕ НА СПЕЦИАЛНА ТЕОРИЯ НА АРХИТЕКТУ-РАТА – ТЕХНОЛОГИЧНА ТЕОРИЯ НА АРХИТЕКТУРАТА,изразяващ се в следните основни приноси:

1.1. Създаване на общотеоретичен модел на архитек-турата посредством:

1.1.1. Създаване на функционален модел на архитектурата.1.1.2. Създаване на обобщен модел на архитектурната форма

(архитектурната форма = архитектурно пространство + архитектурнаконструкция).

1.1.3. Създаване на обобщен системно-структурен модел на ар-хитектурната форма.

1.1.4. Създаване на структурно-фунционален модел на архитек-турната форма.

1.1.5. Разкриване на онтогенезиса на архитектурната форма катодиалектика и синтез на архитектурно пространство и архитектур-на конструкция; архитектурата като противоречия.

1.2. Теоретично развитие на общотеоретичния моделна архитектурата в технологична теория на архитектура-та чрез:

1.2.1. Теоретично определяне на архитектурната технология катоприсъщо за архитектурата преобразуване на материята в архитек-турна форма.

1.2.2. Теоретично определяне на архитектурната конструкциякато обект и предмет на архитектурната технология.

1.2.3. Теоретично изследване на архитектурната конструкция катосистема от архитектурно-конструктивни елементи и техните видове.

1.2.4. Теоретично изясняване на функционалната и методологи-ческа роля на архитектурната композиция в архитектурата и архи-тектурната технология.

1.2.5. Теоретично изследване и създаване на системен модел нафункциите на архитектурно-конструктивните елементи.

1.2.6. Теоретично изследване на парадигмата “функция-средст-во-свойство” в архитектурата и отношението между архитектурнакомпозиция и архитектурна технология.

82

1.3. Теоретикометодологическо развитие на въпроси отпредметния обхват на архитектурната технология.

1.3.1. Изследване на конструктивните системи: определение ивидове конструктивни системи.

1.3.2. Изследване на типизацията и модулната координация катометодология на архитектурната технология.

1.4. Теоретикометодологическо приложение на техно-логичната теория за изясняване на важни въпроси отархитектурната теория.

1.4.1. Изясняване ролята на материалната технологичност наформата за нейната художествена изразителност и специфичнияхарактер на архитектурата като изкуство. Определяне на архитек-турата като рационално изкуство.

1.4.2. Изследване и определяне на тектониката като свойственаза архитектурната форма художествена изява на нейната структура.

1.4.3. Изследване на научността в архитектурата и установява-не на архитектурната технология като неин генератор, проявител иосъществяваща методология.

1.4.4. Изследване и установяване определящата роля на архи-тектурната технология за развитието на архитектурата.

1.5. Теоретично изграждане на понятийно-методологич-ния апарат на технологичната теория на архитектурата.

1.5.1. Изследване и формулиране на понятия и категории: архи-тектурна функция, архитектурно пространство, архитектурна кон-струкция, архитектурна форма, архитектурна композиция, архитек-турни пространствено-конструктивни структури, архитектурна тех-нология, функции на архитектурно-конструктивните елементи, кон-структивна система, типизация, тектоника и др.

1.5.2. Разработване и приложение на понятийно-методологиче-ската система на технологичната теория на архитектурата в тринива: общонаучна методология – категории; обща архитектурнатеория – категории и понятия; специални теоретични методологии– понятия и термини.

1.5.3. Установяване на структурен модел на методологията наархитектурната технология.

1.5.4. Разработване и приложение на модел на М-теория на ар-хитектурата.

83

1.6. Научна интерпретация в архитектурната теория наобщонаучни и философски постановки и категории.

1.6.1. Установяване и провеждане на научнометодологическа ко-релация на основни категории и понятия: пространство, форма,съдържание, система, структура, естетическо и др.

1.6.2. Изследвания по въпроси от общонаучен характер: форма,абстракция, абстрактна форма и изкуство и др.

2. НАУЧНОПРИЛОЖНИ ПРИНОСИ:2.1. Установяване на съдържанието, обхвата и механизмите на

научноприложното направление на методологията на архитектур-ната технология и значението є за архитектурната практика.

2.2. Установяване на съдържанието, обхвата и механизмите нанаучнотеоретичното направление на методологията на архитектур-ната технология и обогатяване и развитие на архитектурната тео-рия чрез идеите, принципите и концепциите на архитектурната тех-нология.

2.3. Установяване на фундаменталната роля и значение на тео-ретичните основи на архитектурната технология в изучаване наархитектурата и архитектурното образование.