Âåñòè îò ïðàâîñëàâíèÿ ñâÿòНа 27 ноември, по

време на вечерното бого-служение в гръцкото село Хилиодендро, митрополи-тът на Кастория Серафим е извършил чин на уми-ване откритите мощи на

свещеник Василий Карапаликис, който пострадал мъченически през 1902 г. от турци-мюсюлмани. Духовникът бил известен със своето благочестие и свят живот. Изминалите 112 г. били изпълнени с чудеса и благодатната помощ, която Божият угод-ник явявал към жителите на селото, заради което ще бъде причислен от Светата Църква към лика на светиите- мъченици за вярата. По думите на очевидци, по време на богослужението мощите на светеца силно благоухаели.

Православната Църк-ва в Русия открива пър-вия недържавен дом за деца-инвалиди – това съ-общи официално ръково-дителят на Православния отдел за помощ „Мило-сърдие“- епископ Орехо-

во-Зуевски Пантелеймон. Домът ще обгрижва 25 деца-инвалиди, за които милосърдни сестри, въз-питатели, педагози-дефектолози ще се постараят да създадат условия, близки до семейните. Децата ще пристигнат от досегашното си местопребива-ване – най-тежкото отделение на московски дом за инвалиди, където в последните години с тях са се занимавали сестри и доброволци и са постиг-нали значителни успехи. Православната служба за помощ „Милосърдие“ реализира повече от 20 социални проекта и помага на деца-сираци, без-домни, бременни жени, майки и деца в кризисни

ситуации, възрастни, неизлечимо болни, инвали-ди. 67 % от средствата по тези проекти са от част-ни пожертвувания. Службата си има и свой сайт, на който може да се проследи цялата дейност, както и отчети за придобитите и изразходвани по различните социални проекти средства.

Повече от 10 години гръцката православна общ-ност в Ню Йорк води битка да бъде възстановен малки-ят храм „Св. Николай”, нами-рал се в подножието на Све-товния търговски център и разрушен, заедно с кулите

близнаци на 11 септември 2001 г. Той е имал ва-жна роля в живота на гръцките имигранти в САЩ. Инициатори за издигането му са били група гръц-ки моряци и имигранти, „които не говорели ан-глийски език, нямали пари, но издигнали църква-та с много вяра и любов към православието“. През 2011 г. е издадено разрешение за възстановява-нето на храма, което е започнало и ще приключи до 2016 г.

Недалеко от Александрия, екип от архео-лози са открили най-древния ръкопис с молитва към Пресвета Богородица. По мнението на екс-пертите, коптският папирус, датиран от 3 в., е най-ранното ръкописно свидетелство за молитвите на християните от първите векове към светиите и в частност към Пресветата Дева. В текста на този древен манускрипт се съдържа известното молит-вословие към Пресветата Богородица, използва-що се и днес в богослуженията: „По Твоята милост към тебе прибягваме, Богородице, не отхвърляй нас, но ни избави от всякакви беди, едничка чиста и благословена“.

Посетете интернет страниците: www.mitropolia-varna.org, www.pravoslavieto.org

На 28. Август 2014 г. Него-во Високопреосвещенство Вар-ненският и Великопреславски митрополит Йоан с водосвет и съответното чинопоследование положи тържествено основния камък на бъдещия православен храм „Св. вмчк Димитър“ в шу-менското село Вехтово.

На 18 октомври – праз-ника на свети евангелист Лука и света Злата Мъглен-ска в храм „Свети Йоан Рил-ски” гр. Търговище, Негово Високопреосвещенс тво Варненският и Великопре-славски митрополит Йоан отслужи празнична Света литургия в съслужение с много свещеници от епархията. С офикия “протойерей” бяха отличе-ни свещениците: Бисер Христов от храм „Успение Богородично” гр. Търговище, о.Антоний Андонов -председател на храм „Свети Димитър” гр. Омур-

таг и о. Анатоли Ангелов – председател на храм „Света Троица” кв. Въбел – Търговище.

На празника на св. Йоан Рилски чудотво-рец - 19 октомври 2014г., Негово Високопреосве-щенство Варненският и Великопреславски митро-

полит Йоан отслужи празнична св. Литургия в Ка-тедрален храм паметник “Успение Богородично” гр. Варна. В чест на големия празник, песнопения-та по време на Светата литургия бяха изпълнени от смесения хор при Патриаршеската катедрала “Св. Александър Невски” гр.София, под диригент-ството на доц. Димитър Димитров. Молитвено участие взеха г-н Иван Портних - кмет на гр. Варна и други представители на местната светска власт.

В навечерието на празника „Въведение Богородично” – ден на православното христи-янско семейство и младеж, в концертната зала на Градската художествена галерия се проведе

Åïàðõèéñêè íîâèíè

11

Празнично слово

за да не бъде тази нощ наПразна... Митрополит Антоний Сурожски

искам накратко да ви поздравя с настъпи-лия празник. В тези дни слушате много за Божията слава, за онази нощ, во веки

благословена и единствена, за ангелските песни, за това как пастирите се отзовали с просто и цяло сърце и с ум, потопен в сърцата, на ангелския поз-драв, как възприели думите: „Слава във висините Богу, на земята мир, в хората благоволение...” Чу-хте също и как хора, умъдрени от дълбоко знание, изследвайки природата и знаците на времената, отишли при живия и въплътил се Бог, принесли Му дарове, поклонили Му се като на свой Господ.

Но не бива да забравяме, че през онази лъ-чезарна тържествена нощ, която така дълбоко ни умилява, се е случило нещо наистина страш-но. Бог, станал човек, Бог, сътворил небето и зе-мята, се оказал бездомен странник на тази земя. През онази нощ Словото станало плът, Божият Син – човек, и нито едно сърце не се отворило, за да пожали младата майка, която трябвало да роди Сина на Бога. И точно това не бива никога да забравяме, защото чрез него може да измерим от една страна безкрайното Божие смирение, безкрайната Му любов към нас и снизхождение, а от друга страна – вкаменялото безчувствие на нашите сърца.

Казвам „нашите”, защото това, което се случи-ло тогава, се случва ден след ден на нашата жестока, сту-дена земя. В днешната нощ по цялата земя, в множество страни бедняци, странници, бездомни хора, млади и ста-ри, загубили силите си в непо-силната борба с живота ще чу-кат по вратите на хора, които имат покрив, които имат хляб, които имат легло, за да спят и огнище, за да се стоплят. През тази нощ, когато прославяме пришествието на Бога на зе-мята и говорим за Неговата безкрайна любов към нас, има хора, които ще се чувстват по-

вече от когато и да било друг път изоставени, са-мотни; има болни, които никой не е посетил и за които тази нощ е самотна и страшна; има хора в затвори и лагери; има хора в лудници; и има прос-то хора на многолюдните улици в нашите големи градове, които няма къде да положат главите си.

Колко страшно е това!... След 2000 години, през които прославяме родилия се през тази нощ Син на Бога, ние не разпознаваме във всеки бро-дяга, във всеки бездомник, във всеки обезправен наш брат – иконата, живия образ на Христос. Кол-ко е страшно това и какъв съд произнася то над нас, над нашето общество, над онази мнима пра-вда, която уж живеем.

И за това, когато се вслушваме в ликуващата радост на тези дни, нека отворим не само сър-цето си, но и своето строго съзнание за сираче-ството, за духовното, телесно и душевно лишение на нашия свят. Да излезем от храма с ликуваща и действена, а не само със сърдечна, умилна любов и да започнем нов живот: да нахраним гладния, да подслоним този, който няма къде да спи, да се погрижим за този, за когото никой освен Бог не си спомня.

И нека Христос, Самият Христос, който избра за свой път нищетата и лишението, нека Той да бъде по всички земни пътища спътник на онези,

които остават под открито небе, в студа на самотата. Те, може би, ще погледнат към небето и ще изпеят „Слава във висините Богу...” – но да продължат с ду-мите, че в хората се е родило благоволение, няма да могат... заради нас. Нека тази година бъде година на творческо ми-лосърдие, на внимателна гри-жа, за да не бъде въплъщение-то на Божия Син и споменът за онази лъчезарна, но и страшна нощ напразни за тази земя, ко-ято толкова обикна Бог, в която Той така вярва и на която Той подари такава надежда....

2

Що е истина?

Митът за Христос

религията като копнеж за съвършен-ство... Религията като необходимост от утеха... Религията като търсене на

защита и справедливост, като надежда за възмездие... За съжаление, признаците на християнска митология са очевидни. Друго щеше да бъде, ако митът за Христос се ока-жеше истина...

Всеки от нас вярва в нещо. Вярваме, че армията на Наполеон е била разгромена от съюзническите войски под Ватерло през 1815 година; че Волга се влива в Каспийско море; че атомът се състои от протони, неу-трони и електрони. Всъщност малко от нас са го виждали със собствените си очи, но са дотолкова уверени в това, че са готови да започнат остра дискусия с всеки, който дръзне да опровергае тези факти. А сигур-ността в това, което не виждаме, е всъщ-ност вяра.

Разбира се, вярата ни не се появява от нищото. Някъде нещо сме чули, нещо сме прочели, а после, вероятно, и сме поми-слили – трябва ли да се вярва на това или не? Доколко е достоверен източникът на предложената ни информация? Една е сте-пента на доверието ни в това, което пише в научните списания, друга – към вестникар-ските новини (макар че и едните, и другите могат да ни вкарат в заблуждение); една – към това, което ни кажат на пазара, друга – към това, което чуваме по телевизията. Животът ни е научил да сме нащрек и да не се хващаме с детска наивност за всяка чута новина. Ние не искаме да вярваме сляпо.

Много е важно да се убедим, дали наша-та вяра съответства на реални факти, или е

нечия (в частен случай – наша собствена) измислица.

С фактите от областта на географията е най-лесно. Ако се съмняваш в нещо, може просто да отидеш на дадено място и лично да видиш. Разбира се, не са много тези, кои-то постъпват по този начин, но самата въз-можност за лична проверка е нещо доста убедително. Освен това, нашата Земя не е толкова голяма, много хора я обикалят във всички посоки, и техният опит потвържда-ва, че, например, Северна Америка дейст-вително се намира малко по- на север от Южна Америка. Ако пък някой от пътешест-вениците се заблуди и съобщи за открива-не на някаква Земя на Санников на север от Индия или на запад от Европа, винаги ще се намери кой да го поправи. В областта на естествените науки нещата стоят малко по-сложно. Тук има много повече факти, които ние с вас не сме в състояние да проверим, и все повече ни се налага да доверяваме на мнението на специалисти. Но все пак ес-тествените науки най-често се занимават с явления, първо – реално наблюдаеми (не-посредствено или с помощта на прибори), второ – повторяеми. Така че, ако опитът, извършен в една лаборатория, не може да бъде повторен в други лаборатории, обик-новено не бързат да обявяват наблюдава-ното в него явление за научен факт.

Най-сложно е установяването на истори-чески факти. Всички те, като правило, са се случили в далечно минало и само веднъж. Такъв факт може да бъде потвърден един-ствено с исторически документ и се налага да се проверява не толкова достоверност-

3

що е истина?

та на факта, колкото достоверността на текстовете, които го описват.

Така историкът трябва да изясня-ва: дали авторът на документа е бил очевидец на опис-ваните събития или поне – съвремен-ник на очевидците, които биха могли да го поправят, ако не е прав; или пък е научил за събитията от устни предания с многовековна дав-ност. Какъв е бил човекът, описващ събитията – дали е склонен към леко-верие или към вни-мателно анализи-ране на фактите? Добре ли са се запазили неговите записи: колко преписа са стигна-ли до нас (печатането на книги е сравнител-но ново изобретение и съхраняването на документите е било възможно, единствено когато някой се е нагърбвал да ги препис-ва); на какво отстояние по време са препи-сите спрямо оригинала; доколко големи са разликите между тях и т.н.?

Може би за мнозина ще се окаже нео-чаквано, че от всички антични историче-ски текстове рекордна достоверност при-тежават жизнеописанията на дърводелеца от Назарет с името Иисус, наречени „Блага вест” („Радостно известие”) или на гръцки – „Евангелие”. До нас са стигнали повече от 25 000 преписа на тези трудове, които се отличават помежду си само на ниво неволни или граматически грешки, които не оказват влияние върху съдържанието. Евангелистите Матей и Йоан са били непо-средствени очевидци и участници в опис-ваните събития (първият от тях е бил съ-

бирач на данъци, по-нашему – да-нъчен инспектор, което няма как да не се е отразило върху детайлност-та на съставеното от него описание); Марко е бил секре-тар на очевидец и дори, може би е писал това, което му е било дикту-вано; Евангелието от Лука (лекар по професия) е ре-зултат от детайлен анализ на разгово-рите с очевидци и съпоставянето на техните показания. Най-ранният дос-тигнал до нас пре-пис е бил направен

само 25 години след появата на оригина-ла. На практика може да се възпроизведе пълният текст на евангелията само въз основа на цитатите от тях, срещани в ли-тературата от ІІ-ІІІ векове. Достоверността на описваните събития се потвърждава от сведенията, които можем да намерим в трудовете на древноримски историци – Тацит, Плиний Млади, Светоний. Между другото, до нас са достигнали само 20, 7 и 8 непълни преписа на трудовете на самите тези историци, които по време на напис-ването отстоят от оригинала на съответно 1000, 750 и 800 години. Освен това, тези трудове стоят в основата на известната ни от училище световна история. От гледна точка на банална аритметика се получава нещо интересно: по най-скромни сметки античната история е с минимум 12,5 хил. по-малко достоверна от Евангелието. И за това никой нищо не казва.

Превод от руски език: Дияна Янчева

4

Вяра и живот

за двата Пътя на сПасениеСветлината за монасите са Ангелите,

а светлината за всички човеци е монаше-ското житие.

преп. Йоан Лествичник

Голяма ли е разликата между миряните и монасите?

нека се обърнем към думите на един от древните и много авторитетни учи-тели, когото Църквата винаги споме-

нава; цитира негови мисли и разсъждения, когато се налага да се обоснове някое мне-ние. Говорим за свети Йоан Златоуст. Същият, чиято Литургия служим почти без промени и досега. Същият, който е едно от най-скъпите звена в непрекъснатата верига, образуваща светоотеческо предание, тоест съставящо православието като такова.

Свети Йоан Златоуст отбелязва, че вече в неговото време, а това е четвъртото столетие, се е случило, по думите му, велико бедствие, което е определило, навярно завинаги, съд-бата на християнската църква, или поне е на-несло на християнството непоправима вреда. Това бедствие е, че в християнското съзнание се е извършило странно, неестествено разде-ление между монашеството и миряните.

Разделението се състояло в това, че под монашество е започнало да се разбира такова християнство, което е призвано към действи-телно изпълнение на Божията воля и Еванге-лието, а за миряните оставала само ролята на наблюдатели на монашеството, изпълнители на някои външни форми на живот, обикнове-но приети обреди и някои църковни прави-ла.

Известен е един случай, когато свещеник, обръщайки се към свой енориаш, казва: „Как-во правиш, как живееш? Не може така...” Отго-ворът е бил убийствен: „Простете, отче, но аз не съм монах”.

За това е говорил св. Йоан Златоуст. Оказва се, че Евангелието и Христос са „само” за мона-си. А за миряните това е наистина „бедствие”.

Но в същото време монашеството не е све-щенство. Животът на миряните не стои по-до-лу от монашеството, защото бракът е свещен и брачното легло е чисто, а относно нестяжа-нието – семейният човек, който води светски начин на живот, не може да го реализира на практика (освен най-редки случаи, особено и изключително служение на Бога – юроди-вите). Отличието на монашеството от живота на миряните изобщо не е голямо: двата обета за осъществяване на християнския живот, а именно безбрачие и нестяжание, както и от-далечаване на монаха от света (монос – един) за изпълнение на тези обети. Що се отнася до останалото, монашеството и животът на ми-ряните са тъждествени. А и посочената раз-лика е доста условна. Миряните имат почти същите заповеди - не прелюбодействай и не бъди алчен: „Всеки, който погледне на жена с пожелание, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си” и „Томува, който ти проси, давай, и не се отвръщай от оногова, който ти иска на-заем; Не си събирайте съкровища на земята”.

Равнозначност на пътищата за спасениеПрез първите векове на християнството

сред някои вярващи се е появило мнение, че в брака съществува нещо скверно. Но последвалите Вселенски и поместни събо-

5

ри решително са осъдили тази гледна точка. Най-естественото състояние за човека е живот в брака. Монашеството е особено състояние, за реализиране на което са нужни особени условия на пълно отдалечаване от света. За спасението са подходящи и двете състояния. Но практиката показва, че съвършеното изпъл-нение на заповедите в света е не-възможно.

Господ Иисус Христос е бла-гословил брака, като се явил Сам на сватба ( Кана Галилейска-бел. прев.). И не само не осъдил случващото се, но извършил първото чудо от своето земно служение: превърнал водата във вино. Бракът като такъв, е бил установен от Бога изначално - от първите страници на Библията. Апостол Павел твърди, че бракът съединява мъжа и жената, образувайки единно тяло, единен те-лесно-духовен организъм.

Как се извършва бракът (не в смисъл на це-ремонии)? Двама души имат желание, догова-рят се и сключват: не връзка, не „отношения”, а брак. Стават едно цяло. Обещават верност един на друг, която произтича от взаимната любов. За разлика от брака, блудството е про-тивоестествено състояние. ”Всяко незаконно наслаждение поражда стократни скърби. Все-ки грях носи в себе си наказание. Не искаш ли скърби? Не греши!” (преп. Марк Подвижник).

Самата дума „блудство” произлиза от „губя се, обърквам се”. Човек обърква пътя. Имало е едно тяло, разкъсват го. Пак го съединяват, уж се е сраснало, пак го разкъсват... На тези, които са блудствали преди брака, им е скучно в семейството, не са им интересни децата. Той или тя поглеждат настрани – дали няма да се намери нещо по-добро...

Бракът е нелек всекидневен подвиг. В брака по най-тесен начин се докосват две личности, два характера, и най-важното - се сблъскват човешки страсти, понякога противоположни и взаимно уязвяващи се с изумителна точност. В семейството се случват непрестанни избли-

ци на гняв, раздразнение, упорство, егоизъм, леност. Колко велико и полезно е съпрузите да разберат една проста истина: ако другият има недостатъци, които ти прекрасно виждаш и с готовност ги посочваш (с любов, разбира се, за да поправиш своя съпруг), това значи, че и ти самият имаш недостатъци и подлежиш на поправка! В брака съпрузите се опознават и трябва да развият в себе си евангелски ка-чества, като проявяват милосърдие, отнасят се великодушно и носят един другиму немо-щите си. Семейството е малка църква, защото в брака на практика се открива, кой си всъщ-ност. Семейството е велика школа за себепоз-нание, и оттук – школа за разбиране, защо ти е нужен Спасителят. Семейството е огромен труд, дотолкова огромен, че апостол Павел, който е бил преследван и гонен, а най-накрая – убит, е казал: „ако се и ожениш, няма да съ-грешиш ... но такива ще имат грижи за плътта, а пък аз ви щадя.”

Има дори такава горчива шега: „едва като се ожених, разбрах какво е истинското щас-тие, но вече беше късно”.

„За девствениците нямам заповед от Гос-пода, но ви давам съвет, като помилван от Господа да Му бъда верен. Поради настояща-та нужда, за добро намирам това: добре е за човека да си бъде тъй. Свързан ли си с жена, не търси развод; развързан ли си от жена, не търси жена“ (1 Кор. 7:25-28).

Виж, монасите чрез особено тайнство и при съответно духовно разположение полу-

вяра и живот

6

вяра и живот

тайнството свещенствоПротойерей Дончо Александров

Може би голяма част от вас, при-съствайки на разговор, свързан с теми за вярата, за Църквата, са

чували това : „Вярвам в Бога, но не приемам свещениците, защото не са ми необходими посредници”. Спомням си как в студентските ми години се водеха разгорещени дебати на

духовни теми и някои открито защитаваха мнението, че няма нужда от Църква и свеще-ници, и твърдяха, че те са плод на човешка измислица. По-късно, вече като свещеник, също съм попадал в подобна ситуация и са ми отправяни такива запитвания, а понякога и върху мен се е стоварвала цялата агресив-

чават помощ от Бога, благодатни дарове на Светия Дух за последващо водене на нелек монашески живот. Това тайнство се нарича постриже-ние. Миряните чрез особено тайнство и при особено духов-но разположение получават помощ от Бога, благодатни да-рове на Светия дух, за последващо водене на нелек семеен живот. Това тайнство се нарича венчание.

Двата пътя на спасение – в света и извън света, са равнозначни един на друг и са еднак-во спасителни. Затова не трябва да бързаш да ставаш монах, ако нямаш решително желание за съвършено изпълнение на Христовите за-поведи. Не до край обмисленото постриже-ние в монашество е опасно и може да нанесе на душата тежка вреда. Монашеството не е естествен път (но не е и противоестествен),

а е свръхестест-вен, и не всеки е способен да вър-ви по него: „кой-то може възприе, нека възприеме“. Такива „авторитет-ни“ източници на информация, като вицовете и худо-жествените филми (не споменаваме класическата ли-тература – кой ли

вече я чете?), чрез убедителни примери ни демонстрират, че във всички манастири мо-насите и монахините мислят само за това, с кого да флиртуват. Не е ли по-добре, вместо да бъдеш монах и да завиждаш на миряните, защото на тях им е „позволено“, да създадеш нормално семейство?

„Но, ако не се въздържат, нека се женят; за-щото по-добре е да се женят, отколкото да се разпалват“ (1 Кор. 7:9).

Превод от руски език: Дияна Янчева

Начала

7

началаност на словесен поток за пълната безпо-лезност от свещенството. И понеже подоб-ни въпроси и в бъдеще ще вълнуват хората, следващите редове ще посветя на темата за тайнството ръкоположение (свещенство).

Тъй като на първо място ми се ще да по-гледнем поставената тема от интересната позиция за произхода на свещенството, нека надникнем в необятния свят на Божието сло-во - светата Библия. В Стария Завет от всич-ки Израилеви колена Господ избрал едно – Левиевото, за служение при скинията, а от него отделил за преимуществено служение семейството на Аарон. В новозаветно време Божият Син Иисус Христос, започвайки об-щественото Си служение, от всички слушащи и следващи Го избрал дванадесет апостоли. Тях изпратил на проповед, като им дарил властта на благодатно-тайнствените дейст-вия, лекуване и изцеление. В десетата глава на евангелието на Матей може по - подробно да се запознаем с това пратеничество. Също на апостолите, а не на всеки и всички, Спаси-телят е дал властта и правото да свързват и развързват грехове. „Истина ви казвам: как-вото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето”(Мат 18:18). На тях дава и правото да извършват светата Евхаристия (Лук. 22:19). За Божественото ус-тановление на свещенството, св.ап. Павел го-вори: „И никой се сам не сдобива с тая почест, освен оня, който е приз-ван от Бога, както и Аа-рон” (Евр. 5:4). И св. Климент прави същата констатация: „ Христос бил изпратен от Бога, а апос-толите от Христа, едно-то и другото е станало по

волята на Бога Отца”. Апостолите и техните приемници станали носители на необикно-вени дарования, подавани чрез ръкополо-жението. Св. ап. Павел съветва Тимотей със следните думи: „Не занемаряй дарбата, която е в тебе и ти бе дадена чрез пророчество с възлагане върху ти ръцете на свещенството” (1 Тим 4:14). Силата на свещената им власт се съдържала в това, че не хората, а Светият Дух ги е поставял и поставя да пасат Божията Църква. В този смисъл всеки свещенослужи-тел е част от единната верига на йерархията, която води началото си от Христос, премина-ва през апостолите, продължава без прекъс-ване до наши дни и така ще бъде до свърше-ка на света.

Църквата, още от самото начало, гледа на ръкоположението като на тайнство. Чрез полагане на ръце от епископ върху главата на избрания, той получава благодатта на Светия Дух, която го освещава и му дава възможност да извършва тайнствата, да по-учава и управлява повереното му паство. И тук, както при всяко тайнство, има видима и невидима страна. Видимо е полагането на ръце от епископа върху главата на ръ-кополагания и четенето на молитвата за изпросване снизхождане благодатта на Св. Дух. Тайнството свещенство се извършва единствено по време на светата Литургия. В различните степени на свещенството, това става и в различно време на службата. Ръко-

полагането на епископ е след малкия вход, на све-щеник - след в е л и к и я вход, а на дякон – след освещаване на Даровете. Според Вто-ро апостол-ско правило, дяконът и свещеникът

8

началасе ръкополагат от един епископ, а хиро-тонията на епископ се извършва от трима, в краен случай от двама епископи (Първо апостолско правило).

Невидимо за нашите очи остава слиза-нето върху ръкополагания на благодатните дарове на Светия Дух, нужни за неговото пастирско служение. Благодатта на свещен-ството е една, но се дава в различни степе-ни, според видовете служение: в по-малка степен на дякона, по-голяма на свещеника и още по-голяма на епископа, защото той има пълната власт в Църквата. Свещеникът е пъл-номощник на епископа да извършва всички тайнства без това на ръкоположението, а дя-конът е помощник на епископа и свещеника и не може самостоятелно да свещенодейства, поучава и управлява. Епископът може да из-вършва абсолютно всички свещенодействия и тайнства.

Понеже голяма част от протестантски-те общности отричат трите степени на све-щенството, отново ще потърсим библейско основание. За ръкополагането на дякони на-мираме сведения в книга Деяния на светите апостоли (6:1-6), в същата книга (14:23) ясно се говори за свещенството, а за епископска-та степен може да се посочат следните места (Деян. 20:28 ), (1 Тим.4:14), (2 Тим.1:6). Нека от-правим поглед и към ученика на св.Йоан Бо-гослов и приемник на св. ап. Петър по епис-копство в Антиохия – св.Игнатий Богоносец. В посланието си до смирненци той пише: „ Всички последвайте епископа, както Иисус Христос Отца, а презвитерите – както апос-толите. А дяконите почитайте като заповед Божия”. За тези, които задават въпроса: не може ли да няма три степени на свещенство-то?, отговорът е само един: не може. Нима човешкото тяло може да съществува без гла-вата или без шията? Пак св. Игнатий Богоно-сец казва: „Всички почитайте дякона..... епис-копа.... и презвитерите като Божие събрание, като сонм Апостоли. Без тях няма Църква”.

Интересно е да се знае, че за разлика от повечето тайнства, които могат да се повта-рят в живота на човека, свещенството, по-

добно на кръщението, е неповторяемо. Само в един единствен случай се повтаря

- ако първото ръкоположение е извършено от еретик.

След като стана ясно, че в Църквата има три степени на свещенство по Божие устано-вление, логично е да се попита : какви тогава са патриарсите, митрополитите?

Патриарсите, митрополитите, архиепис-копите са също епископи, но те са отличени по чест и имат административни и управлен-ски функции. По благодат, обаче са равни с другите епископи. Така е и при свещеници-те. Протопрезвитерите, свещеноикономите, протойереите са отличени за служението си свещеници. Присъждането на тези отличия се нарича офикия. В монашеските среди на заслужилите йеромонаси се дава офикията архимандрит. Съответно духовната награда за дякон е протодякон, а за йеродякон ( това е дякон – монах) – архидякон.

В широкообхватната и разностранна тема за това превелико тайнство, необходимо е да погледнем и въпроса за служението на духовника. От кандидатите да поемат този нелек път се изисква да имат благочестие и завършено богословско образование. До-брата образователна подготовка, задълбо-ченото познаване на Свещеното Писание и Предание, на произведенията на светите отци са предпоставка за по-ползотворна духовно-просветна мисия на свещенослу-жителя. Днешното време изисква той да има всестранна информация за постиженията на човешката мисъл, за да може с лекота да отговаря на разностранните въпроси, които вълнуват миряните. Още св. Йоан Златоуст и св.Григорий Богослов насърчават пастирите към подобна подготовка. Не всеки свеще-ник може да бъде на интелектуална висота, но е задължително да бъде молитвеник, за-стъпник пред Бога за поверените му души. Особено да разпалва този дух, стоейки пред светия престол, служейки светата Литургия. В душепопечението да има пред себе си об-раза и примера на Добрия Пастир – Господ Иисус Христос.

9

началаЖивата любов към

Бога и ближните носи благодатни плодове, но и спомага за побежда-ване на трудностите, из-питанията, прелестите, изкушенията, които се изпречват по трънливия път на пастирското слу-жение. Според думите на св.Йоан Златоуст, любовта към ближните „превръща душата на пастира в прос-транно небе”. Духовникът, заставайки пред миряни-те, подобно на гореспо-менатия велик свети отец да изповяда: „Ако можеше да извадя сърцето си и да го покажа, бихте видели, че всички вие се побирате в него”. Има една мъдрост, която гласи: „Животът на свещеника е евангелие за народа”. Какво велико призвание! Колко хуба-во звучи, но и същевременно толкова трудно изпълнимо! Само един свещеник може да раз-бере това в цялата му дълбочина. И каква огро-мна отговорност! Защото всеки мирянин иска да вижда в свещеника своя идеал за служение и посвещаване на Бога. Иска от свещеника да бъде внимателен, търпелив, скромен, сърде-чен, отзивчив, образован…И най-малката гру-бост и небрежност да са му непознати. Всяко разочарование от свещеника /когато е осно-вателно, разбира се/ причинява на вярващия /и не само на него/ болка и може да го отчуж-ди, да го отдалечи от храма. Може би много се иска от свещеника? Нали и той е човек, казват някои… Да, но е Божи служител, пастир. По-гледът към него, критерият е друг. И аз съм се сблъсквал с това десетки пъти. Носим огромна лична отговорност за образа на всички наши събратя. Но когато си поел този път, връщане назад, място за униние и разколебаване не бива да има. Достатъчно примери на дости-гнали подобна висота изникват пред нас. От по-ново време е нужно да споменем св.Йоан Кронщадски - изряден, благодатен пастир, служещ за вдъхновение на всеки духовник.

Той с думи обрисува желателния образ на све-щеника : „Както със слънцето са неразлъчни светлината и топлината, така с личността на пастира трябва да бъдат неразлъчни: светост-та, учителността, любовта, милосърдието към всички, защото чий сан носи той?- Христовия. С кого се приобщава толкова често? – Със са-мия Христа Бога, с Неговото Тяло и Кръв. За-това свещеникът трябва да бъде в духовния свят, в кръга на своето паство, това същото, което е слънцето в природата; той трябва да бъде светлина за всички, живителна топлина, душа на всички”. Какво повече да прибавим към тези думи? Нищо, защото ще бъде слабо и немощно.

На мнозина служението на свещеника им се струва празна или лесна работа. Една ре-ална случка от първата половина на миналия век ни напомня да не съдим прибързано.

Свещеник минавал край една новостроя-ща се къща в неговата енория. Един от зида-рите казал:

- Няма по-лек занаят от тоя на свещеници-те, защото те почти нищо не работят. По цял ден се разхождат с чадър в ръка и с няколко книги в чантичка. Това бих работил и аз...

Останалите работници се изсмели, а све-щеникът се обърнал към говорещия с думи-те:

- Колко печелиш на ден?- Сто и петдесет лева – отговорил работ-

10

началаникът.

- Добре, аз ще ти платя всичко, което при-печелваш за цяла седмица, само ела за ня-колко часа с мен – казал свещеникът.

Отначало работникът не се съгласявал, но другарите му го склонили да приеме.

- Сега ще отидем да видим един болен.- Но от каква болест страда? – попитал ра-

ботникът.- От коремен тиф – отговорил свещени-

кът.- Щом е така, аз ще остана вън, защото се

боя да не се заразя. Имам жена и деца, които също така ще бъдат изложени на опасност.

- Та и с мен е същото – кротко отговорил свещеникът, и аз не съм боледувал от тази болест, и аз имам жена и деца. Трябва обаче да дойдеш, защото такова ни е условието.

- След това къде ще отидеш? – попитал зидарят.

- При едни бедни деца, болни от скарла-тина. Баща им преди няколко дни се помина от туберкулоза.

Без да дочака, какво ще му каже по-ната-тък свещеникът, работникът отстъпил някол-

ко крачки и рекъл:- Щом е така, аз съм доволен от занаята си

и не ще ти завиждам повече...Труден и трънлив е пътят на свещенство-

то и в трите му степени. Но едновременно с това, прекрасен и неповторим по своята същност, с възможността да отдаваш себе си, да бъдеш опора, да посочиш път и свет-линка по него, да даряваш разбиране и топ-лота, да напътстваш, да вдъхваш смелост, да разкриваш богатството на упованието в Бога, да помогнеш някому в някой час да отговори, да отключи вратата на сърцето си, когато Божият Син чука на нея… Чес-то истинският живот на свещеника остава скрит и невидим за нашите очи. Да бъдеш духовник е призвание, а не професия. Слу-жение на Бога и човеците. Само тези, които живеят в Христовата Църква, могат да раз-берат и усетят необходимостта и ползата от свещенството. За останалите, които ги отри-чат, нека се молим да намерят верния път, да придобият опитност, да вкусят благодат, а после да свидетелстват.

„Тогава Ирод, като се видя подигран от мъдреците твърде много се ядоса и прати, та изби всички младенци във Витлеем, и във всичките му предели, от две години и надолу, според времето, което бе узнал от мъдреци-те….“ (Мат. 2:16)

на всеки, който по някакъв начин е свързан с Църквата, му е известно това гнусно злодеяние, извършено

преди около 2000 години. И до сега действа потресаващо. Мнозина разсъждават, опитвай-ки се да открият главния виновник за невинно пролятата кръв. Мнозина неразумно осъждат

Слово за живот

тайната на витлееМските МладенциЕпископ Артемий (Радосавлевич)

11

слово за животпогубването на децата и възмущавайки се от из-вършената над тях не-справедливост, стават повече или по-малко скептични, дори и дръз-ки. Много говорят за това, че е напълно раз-бираема престъпната постъпка на Ирод, имай-ки предвид неговия нрав и присъщото му властолюбие. Но с как-во са виновни убитите деца и как праведният Бог е позволил на Ирод да направи това? Този въпрос вълнува много хора и в наши дни. Жес-токостта на Ирод е ясна на всеки, но самото престъпление озадачава и смущава чувство-то за справедливост, и на хората им се иска да разберат, защо пострадаха невинните деца! Ако Ирод е бил излъган от влъхвите, защо той е изкарал своя гняв на младенците! Нима мла-денците са подсетили влъхвите да се върнат в своята страна по друг път!

Несъмнено, той не се е решил на това зло-действо, защото е считал младенците виновни за това, че влъхвите са го излъгали, а затова, че е бил в плен на демоните на властолюбието и завистта и по-скоро – от страх „родилият се Цар“ (Мат 2:2) да не му отнеме престола. Той е предприел това избиване не от чувство на мъст и ненавист към самите деца, а от пре-комерна любов към себе си и още по-голяма ненавист към Този, за Когото указвала звезда-та; към Този, заради Когото влъхвите пропъту-вали далечен път; към Този, Когото ангелите приветствали с песента: „Слава във висините Богу и на земята мир, между човеците благо-воление.“ (Лук. 2:14). Веднага след тази песен, вместо мир и благоволение, идва свирепата и бесовска воля на Ирод, нарушавайки мира на невинните младенци „от две години и надолу“ (Мат. 2:16) и техните майки, дори пра-майки: „ …Рахил плачеше за децата си, и не искаше

да се утеши, защото ги няма“ (Мат. 2:18). Господ Иисус Христос яви това със Своето Рождество, а след 30 години потвър-ди тази истина, казвайки: „Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята, не мир дойдох да донеса, а меч….“ (Мат. 10:34).

Тогава не е ли право да се каже, че Витлеем-ските младенци са погу-бени заради Господ Иисус Христос или даже, че Сам Христос се явява причина за тяхното убийство? Не, пази Боже! Въпреки, че Ирод е преследвал Иисус

от самото Му раждане, и преследвайки Го, по-губва всички Витлеемски младенци, те всич-ки те биват убити не заради Христа, а заради Иродовото безсърдечие, злоба и жестокост.

И така, тези деца не пострадаха заради Христа, а за Христа – като първите жертвени Христови мъченици. Макар и да не осъзнава-ха своята жертва, Господ я прие като благоу-ханен тамян, а Църквата ежегодно празнува тяхната памет на 29 декември.

Този отговор, дори и точен, не е удовлет-ворителен за мнозина. За тях все още остава неясно защо Бог е допуснал Ирод да извърши това злодеяние. За да получим пълен отговор, е необходимо да изясним някои понятия.

Преди всичко, ако предназначението на човека е ограничено в неговото земно същест-вуване и завършва със смъртта; ако, хората за своята добрина и добри постъпки получаваха въздаяние само тук на земята, то тогава все-ки страдащ за правда, всеки невинно осъден, всеки незаслужено търпящ скърби, би бил прав да счита себе си в неравностойно поло-жение и обиден би имал основание да каже: „Къде е справедливостта, и как Бог допуска аз да страдам, докато в същото време други хора порочно благоденстват?“

Така разсъждавали и езичниците , кои-

12

слово за животто нямали вяра във вечния живот, нито във възкресението. Така разсъждават и днес тези, които не са запознати със същността на християнството. Но християните знаят, че Господ Иисус Христос е проповядвал за без-смъртната душа и предстоящото възкресение на всички хора, за кратковременния земен и бъдещия вечен живот, за възмездието в бъде-щия живот за всичко направено тук на земята, за нищожността на земните богатства и слава пред Божия съд. Те знаят, че Христос, наглед-но с примера на Своите страдания, смърт и Възкресение, показва на човеците, че и те ще възкръснат. Затова истинските християни очакват в бъдещия живот въздаяние за дела-та, които са извършили на земята, и не обви-няват Бога в несправедливост към тях. И ако тук изтърпяваме незаслужено страдание и нещастие, това означава, че са ни изпратени Свише за изпитване на нашата вяра (за при-мер – многострадалния Йов) и носейки скър-бите без ропот, изкупуваме нашите грехове, а ако нямаме такива, получаваме наградата на блестящия венец.

Но и с това обяснение не всички се при-миряват. Някои в недоумение казват: „Да не би младенците да са имали грехове, които е трябвало да измият с кръвта си?“. Всичко по-горе, би било правилно да отнесем и към въз-растните хора, които са успели през своя живот да направят нещо добро. Както вече беше казано, понасянето на неспра-ведливостите и страда-нията в този живот ще донесе на човека награда в бъдещия живот.

За такива, които недо-умяват, Св.Йоан Златоуст отговаря с въпроса: „Как-во е смъртта?“ и продъл-жава: „ Това е също като да съблечеш дрехите си. Тялото е подобно на дре-хи, в които е облечена

душата и ние ги снемаме от себе си за кратко, за да ги облечем отново, но много по- чисти и светли“. Затова и той смело възклицава: „ Дай ми само твърда вяра в Царството Небесно – и ме убий още сега, ако ти е угодно! Аз ще Ти благодаря за тази смърт, за това, че чрез нея Ти мигновено ще ме преселиш към Небесни-те блага!“. При това следва да подчертаем, че въпросът за страданията на малките деца и праведниците е редно да се разглежда, като се вземе под внимание греховността и под-ложената на страдания човешка природа, вследствие на първородния грях. Децата, без съмнение, не са пострадали заради лични грехове, въпреки че не са били изключение от тази обща греховност, която е имал пред-вид Йов, говорейки: „Кой ще се роди чист от нечист? - Ни един….“ (Йов. 14:4-5).

Тайната на Витлеемските младенци може да бъде истински разгадана и разбрана, един-ствено в смисъла на християнската идея за вечния живот. Именно в този аспект можем смело и уверено да твърдим, че Витлеемски-те деца нищо не са изгубили, твърде рано отивайки си от земния живот. Но от всичко се лиши техният палач – злочестният Ирод, кого-то праведният Божий съд скоро застигна, като му даде за завършък на живота много тежка и

позорна смърт. Това престъпление

се е извършило не без Божието провидение и допущение. Защото Бог знае всичко, макар да не ни го показва. Доказа-телството за това е про-рочеството на Йеремия, отнасящо се към тези събития: „ глас се чува в Рама, писък и горко ри-дание; Рахил плачеше за децата си и не искаше да се утеши, защото ги няма“ (Йер. 31:15; Мат.2:18). И така – ако Бог е предска-зал чрез пророка тези събития, следователно

13

слово за животса се случили не без Божия промисъл и не са лишени от своя смисъл.

„Ти говориш – пише Св.Йоан Златоуст – че тези младенци биха направили много, дори велики дела, ако техният живот беше продъл-жил. Но тогава, Бог не би допуснал тяхната ранна смърт, ако им е било отсъдено да бъдат велики“, т.е. по-велики, отколкото са станали, благодарение на своята смърт. „Напротив – го-вори Иннокентий Херсонски – те лесно биха могли да попаднат в числото на тези, които ви-каха на Пилат: „…да бъде разпнат!...Кръвта му нека бъде върху нас и чедата ни.“ Възможно бе, върху тях да се стоварят тези беди и сътре-сения, за които Господ говореше дълго преди Своите страдания: „..понеже, ето наближават дни, когато ще се каже: блазе на неплодни, на утроби неродили, и на гърди некърмили..“. И ето това блаженство се падна на Витлеемските майки. На тях е било по-лесно да загубят сво-ите деца, докато са в невинна възраст, нежели да видят тяхната злочестна смърт или ужасни нещастия тогава, когато тези деца са станали опора на тяхната немощна старост.“

Нещастия съпровождат всеки човек през неговия жизнен път. И Витлеемските младен-ци, ако бяха продължили своя живот, обеза-телно щяха да се сблъскат с множество нес-годи. А между другото: биха ли им помогнали

тези несгоди да придобият Царството Небес-но така, както им помогна тази ранна смърт?!

Нещастията обаче, са в полза на човека само тогава, когато той смирено и търпеливо ги носи за Бога. В този случай страданията ни очистват от нашите грехове и ни носят награ-да. Но щяха ли тези младенци да изстрадат толкова героически жизнените несгоди, ако не бяха срещнали тъй-рано смъртта – сложен е този въпрос. Но те със своите страдания вложиха много по-малко (макар и най-голя-мото нещо, което са имали в този свят – жи-вота), за да придобият всичко – безсмъртие и вечен живот в Царството Небесно! Ето затова те не са претърпяли никаква загуба.

И накрая, когато много въпроси и съм-нения ни обсипват от всички страни, когато виждаме бедствията - на пръв поглед неза-служени, не разбираме техния смисъл и сме объркани в недоумение, ние сме длъжни със смирение да си спомним словата на Иисус Христос към апостол Петър: „…..което върша Аз, ти сега не знаеш, а отпосле ще разбереш..“ (Йоан 13:7). Много от нещата, които някога са били непостижими, стават понятни с течение на времето и окончателно ще разберем всич-ко на последния Христов съд над човешкия род.

Превод: Армине Христова

Призив

радостта от Милостинята Архимандрит Андрей (Конанос)

има бедни хора, скромни души, кои-то бедността им ги е научила да си помагат взаимно, да бъдат смирени

и да обичат своето семейство. Те са в безиз-ходица, лицата им са измокрени от сълзи, но на тях е запечатана и сладостта, родена

14

Призив

от тези сълзи. Виждал съм бедняци, на ко-ито може да завидиш. Виждал съм улични просяци, белязани от святост и добродетел. Наистина! И ти даваш нещо на такъв беден човек – нека и да усети и той неочаквана радост в живота, да се почувства добре от твоята любов и да каже: „Ах, ах, какъв пода-рък получих днес!”

Имаме своя страница в интернет, на ко-ято се намира архив на всичките ни ради-опрограми - нарича се „Страница на твоя духовник”. И там до скоро се записваше задача за седмицата за всички, които се изповядват при нас. Например: в дадена-та седмица два дни да не се гледа телеви-зия, през следващата - някой си ден да не се влиза в интернет. „Това е много трудно – каза ми едно момиче. – Мислех си, че ще бъде лесно, но почувствах такава потреб-ност да погледна в интернет, че убежда-вах себе си да не правя това - толкова ми се искаше!” Тук не говорим за онези, които са свързани с интернет-пространството по работа и трябва да ползват силата на своята професионална дейност. Говорим за онези, които влизат в интернет за развлечение: да прегледат новините, съобщенията, да запълнят времето. За тях задачата се оказа трудна. Или и друго упражнение – няколко дни да не се пият газирани напитки, да не се яде захар и сладко.

Да се упражнява в дисциплина и въз-държание не е лесно за всеки. Веднъж напи-сах следното: В четвъртък тази седмица дай 10 Евро на първия бедняк, когото срещнеш, изли-зайки от дома си, без да раз-съждаваш кой е и какъв е, и т. н. Без опасения и вълнения. Без

размисли. Дори и да се окаже крадец. Дори и някой специално да го е поставил да съби-ра милостиня. Не си измисляй всички тези оправдания и предлози, които обикновено си съчиняваме, за да не дадем никому ми-лостиня. Просто го направи. Естествено, и аз, самият ще направя същото. „И нека ни-кой от вас – казвам аз – да не мисли този ден да се затвори у дома. Ще излезем на улицата, ще намерим някой бедняк. При светофарите ли? На улицата? В метрото? Няма значение къде! Да видим как ще се справим с тази задача”. И ето, един човек ми написа за реакцията, с която се сблъс-кал и която силно го развълнувала.

Той разказа: „Не съм очаквал такова нещо: получих по-голяма милостиня от бедняка, на когото помогнах. На първия бе-ден, когото срещнах, подадох 10 евро. Сло-жих ги в ръката му и си тръгнах, без да до-чакам неговата благодарност. Минута, след се като се бях отдалечил, усетих докосване по гърба. Разбрах, че някой вървеше след мен. Той ме тупна по гърба и каза:

– Почакайте!Обърнах се и видях същия бедняк.– Вие, вероятно сте се объркали и сте

ми дали твърде много. Навярно по погреш-ка сте извадили тази хартийка от джоба си. Това, което сте ми дали, са много пари. Раз-брах го, едва след като си тръгнахте.

– Не, колкото трябваше ти дадох.– Може би

трябва да ви върна нещо? Ако искате, ще ви върна ресто, а за себе си ще оставя малко – 1-2 евро.

А в очите на този бед-няк, когото срещнах, има-ше толкова доброта!”

15

ПризивТова ми разказа един от тези, които из-

пълниха това „упражнение в любов”. И той завърши своята история така: „Аз бях тол-кова трогнат, когато видях, че в света има доброта, че по пътищата има бедни, добри хора, които имат любов в сърцето си”.

Припомням си един случай от моето детство. Малко ще се отклоним, като навяр-но ще отвлека вниманието ти от това, което разказах одеве. Ще споделя забележителна история за една просякиня, която срещнах на Омония (площад в центъра на Атина от 1846 г. - шумен и многолюден, център на търговския и социалния живот, особено за имигрантските общини). Тя беше цялата омотана като кълбо в дрипи и облегната на стената на къща, просеше подаяния.

Ето какво се случи... Една вечер мина-вам оттам, а тя продаваше големи кибри-тени кутии. Красиви кутии, големи, вътре в тях имаше много клечки, не като обикно-вените, малките. И аз си казвам: „Ще взема тази кутия… Със сигурност ще ми послужи за повече от месец”. И се спирам. А знаеш ли за какво ми бяха необходими тези клеч-ки? Точно тогава си бях донесъл кандилце у дома. Историята, която ти разказвам, се беше случила много отдавна. Още преди моето ръкоположение. Бях още дете. И си помислих, че ще купя тази кутийка с ки-бритени клечки и всяка вечер ще паля кан-дилцето с тях. Така размислях в себе си. Та, приближавам се към просещата жена, сля-гам някакви дребни пари в ръката й, взе-мам кибритената кутия и казвам:

– Благодаря много.Тя се обърна към мен и произнесе уди-

вителни думи:– Споменавай ме, когато си палиш кан-

дилото!Кимайки с глава, обърнах се назад шо-

киран и пак попитах:– Какво казахте?– Дете, когато си палиш кандилото, спо-

менавай ме.„Нали затова искам да купя кибрит!” – каз-

вам си. Но тя… откъде знае това? Питам я:

– А как се казвате, за да ви споменавам? Какво да казвам, когато паля кандилото?

– Казвам се Мария.Аз й казах:– Ще ви споменавам.Повече не я попитах за нищо. И дори не

се поинтересувах откъде знаеше, че с тези клечки ще си паля кандилото. Казах й само: „Добре”.

Не зная точно какво, но в този момент почувствах, че се случва нещо удивително. И попитах:

– Гладна ли сте?Тя ми отговори:– Да, много искам да ям, но не мога да

си купя храна.– Защо? За тези пари, които ви дадох,

можете да си купите нещо за ядене.Тя отговори:– Не е там работата. Когато влизам в

съседните магазини, ме гонят от тях дори и когато имам пари. Казват ми: „Излизай от магазина, защото, с присъствието си разва-ляш нашия имидж. При нас влизат достой-ни хора - могат да те видят. Така че нямаш работа тук в тия дрипи, а и си мръсна и миришеш”. Затова не мога да си купя нещо за ядене, и си стоя тук до тъмно. Никога не зная какво ме очаква, но всеки път се нами-ра някакво решение. Какво ще стане днес, засега не зная.

Тогава й казах:– Какво бихте искали да хапнете? Да ви

го донеса?– Много ми се ядат пържени картофи, –

отговори тя.– Чуйте, сега ще ви донеса.– Но вече е вечер. Ще се забавиш се за-

ради мен в този късен час!– Не се безпокойте, не се вълнувайте.

Всичко е наред. А и колко ли време ще ми отнеме? Десет минути. Ще се забавя съвсем малко.

И отидох там наблизо, на терасата (ко-ято, както си спомням, наричаха „Терасата на гладните” – не зная дали още я има на Омония). Това беше покрита галерия, през

16

Призивкоято минаваш, а наоколо пълно с магазин-чета и вкусните миризми, носещи се от тях, гъделичкат носа ти. Навсякъде продаваха кебапчета, дюнери, печени пилета, пърже-ни картофки и други подобни. Редът ми на-ближи, и аз помолих:

– Две порции картофи в една кутия.Взех ги и се затичах да ги занеса горещи

на жената. Дадох й ги, а тя се втурна да ми целува ръцете.

– Какво правите! Нищо особено не съм сторил! Всичко е наред! Довиждане!

Бях малък, а тя прояви към мен уваже-ние като към възрастен. Сбогувах се с нея и си тръгнах. Такава радост получих от тази жена! Огромна радост! Разбира се, лесно е да получиш радост, когато не си дал почти нищо, както аз: само няколко монети – кол-кото струват няколко пържени картофа. Тежко е да даваш големи суми пари. Това действително се оказва трудно за нас.

Но има души, които дават и доста сери-озни суми. Става дума за тези, които пома-гат много щедро - жертват не 5 или 10 евро, а стотици и дори хиляди евро. Някои дават дори стотици хиляди евро. Вероятно ти ще възразиш: „Да, но те имат пари, затова и да-ват”. Не е така! Не всички, които имат, дават. Много са, които имат, но не са много, които дават. И ако разгледаш ситуацията в по-те-сен мащаб и я пренесеш в своя живот, ще видиш, че и ти самият не даваш това, което би могъл да дадеш. Нима не би могъл да дадеш много повече! Ти би могъл още мал-ко да излезеш от границите на своето „аз” и да почувстваш, че ти и твоят брат сте едно цяло. Другият (твоят ближен) – той е твоят брат. И Господ е устроил в живота така, че ти си богат, а той беден. Всичко би могло да бъде обратното. И тогава ти би бил беден. Ти не си направил нищо за това да станеш богат. Говоря така, защото някои хора са получили богатство, без да са полагали ни-какви усилия за това, те просто са наследи-ли състоянието на своето семейство. Има и други: те имат много пари, защото поради своята професия изкарват много. Но какво-

то и да е, ако можеш, окажи помощ на тези, които се нуждаят от нея.

Веднъж един човек разказа история от своя живот, много подобна на моята. Той подал пари на една бедна жена, която също просела милостиня на Омония. Този човек видял, че тя е просякиня, но не забелязал, че държала цветенца в ръцете си и разда-вала на хората малки, скромно увити в це-лофан букетчета. Зюмбюли. Те изумително благоухаели. Той бързо подал милостиня в стремителния водовъртеж на Омония и също така бързо си тръгнал. А бедната просякиня се спуснала след него, за да го догони. Догонила го, спряла го и казала: „Вземете си цветенцата”.

– Огледах се, за да видя кой говори с мен – разказва този човек. – Бях в самата въртележка на Омония: хората наоколо пъплят като мравки, едва не стъпват един върху друг, блъскат се. И представи си: в този мравуняк ти се обръщаш и виждаш бедна жена, която протяга ръка към тебе и ти подава букет благоуханни зюмбюли. В Атина. На Омония.

Това са мигове на благородство и ве-лико смирение. Те дават сила и приятно изненадват душата сред безличното едно-образие на живота. Това е прекрасна ни-щета, смирена, такава, която крие в себе си достойнство и благородство и показва на практика това, което е казал Христос. Пом-ниш ли, че Той казва: „Ти ще направиш това на Мене”?

„Искаш ли да се докоснеш до Мене?” – пита Христос. – Докосни се до бедния и така ще се докоснеш до Мене. Искаш ли да Ме приласкаеш? Приласкай бедния и Ще се докоснеш до Мен, ще ме приласкаеш. Дай на бедния малко пари и Аз ще ги получа”.

Сега си припомням и ти разказвам раз-лични истории. Ето, спомних си как веднъж се прибирах у дома с колата. Преди това един човек в църквата ми предаде голям пакет кондензирано мляко. И аз, тъй като не пия такова, оставих го на задната седал-ка в колата, за да го дам на някого при удо-

17

Призивбен случай. При светофара, към който се приближих, стоеше един бедняк и просеше милостиня. В този момент нямах дребни. Сега, когато произнесох думата „дребни”, си спомних как в подобна ситуация срещ-нах бедняка и му казах:

– Нямам дребни.И знаеш ли какво ми отговори той?– Ние приемаме и крупни суми.Всички така казват: „Нямам дребни”. До-

бре, дай му крупна сума, ако нямаш дреб-ни. Всички така се оправдаваме. Дай 5 евро - не казвам 10, защото днес това се смята за твърде голяма милостиня.

Ето така, когато на кръстовището срещ-нах този беден човек, си помислих да му дам кондензираното мляко, което бях ос-тавил на задната седалка. Отлична милос-тиня! Ще му дам това, което ми е излишно - мляко, което не пия. Но това щедра ми-лостиня ли е? Не мисля. И въпреки това по-стъпих точно така.

Казах му:– Слушай, нямам пари.А той отговаря:– Аз искам да ям, искам да занеса мляко

на детето си.За щастие, светофарът не превключи

няколко минути. Успях да взема пакета от задната седалка. Отварям прозореца, про-

тягам ръка и казвам:– Послушай, ако искаш, вземи млякото.

Искаш ли?Бях малко смутен: щеше да стане мно-

го забавно, ако той не бе пожелал, или се беше разсърдил, или не ми беше казал нищо в отговор.

Аз повторих:– Искаш ли?Той все гледаше. След това каза в пълно

изумление:– Всичко това за мен ли е?Отговорих:– Да, вземете го, вземете го! Всичкото,

всичкото!Той искаше да остави нещо и на мен.– Всичко това ли ми даваш? Ще оставя

една част и за тебе!– Не, вземи го всичкото.А в себе си помислих: „Вземи всичко

това, моля те, защото нямам къде да го дяна, нямам и време да търся още някого, на когото да го дам!” Човекът взе млякото. Той беше чужденец, вероятно пакистанец. Не знаеше как точно да изрази на гръцки това, което искаше да ми каже. И казваше: „Непрестанно ви благодаря. Аз непрестан-но Ви благодаря”. Вероятно искаше да каже: „Аз съм Ви много благодарен”. Явно обър-кваше думата „много“ с „непрестанно“, но

на мен много ми хареса този израз. Невероятно е, когато човек ти казва благодаря от цялото си сърце, дарява ти такава любов!

Помниш ли, че неотдавна ми разказа, че е умряло де-тето ти? Ти ме попита какво можеш да направиш за ду-шата му. Ето, прави милости-ня! Какво още можеш да на-правиш?! Раздавай! И не ми казвай, че не знаеш на кого да дадеш. Ти със сигурност познаваш и бедни, и нужда-ещи се. Раздавай милостиня за душата на твоето дете. И

18

Призивкогато заспиш вечер, а душата на твоето дете пребивава в друг свят, този, който е получил милостиня от тебе, ще се помоли за твоето дете и ще спомене името му. Този човек, който получи парите, ще спомене и тебе и ще се моли, казвайки: „Боже мой, упокой душата на това дете и утеши него-вите близки”. Това е прекрасно дело – да даваш милостиня! И ако ти не знаеш на кого да я дадеш, дай я на свещеника, който служи в църквата близо до твоя дом, или на този свещеник, при когото се изповядваш. Кажи му: „Отче, вземете тези пари и ги дай-те на някого, който се нуждае, когото вие познавате. За помен на душата на моето дете”. Много хора постъпват така. И това е много трогателно.

* * *

А сега да се върнем към това, с което за-почнахме.

Оплаквай се. Но направи молитва от твоята жалба. И това ще бъде много хуба-во.

Научи се да не протестираш при ни-какви обстоятелства. Да не питаш „защо” и „как”. Животът крие множество тайни и неочаквани неща. Затова да се задават въпроси по отношение на нашия живот е съвсем естествено. Но каквото и да се е случило, продължаваме да обичаме, да се смиряваме, да живеем. Ние живеем на тази земя, и нека да приемем това, което е, това, което ни носи нашият живот. И да се научим да бъдем оптимисти: да виждаме чашата „наполовина пълна”, а не „наполо-вина празна”. Да се научим да ценим даро-вете, които ни дава Бог, и да не бъдем не-благодарни. Да се научим да забелязваме това, което Бог вече ни е дал, и да не роп-таем непрестанно заради това, което не ни достига. И когато дойде изпитание, ще бъдем готови. Вече сме размисляли над това, говорили сме, подготвяли сме се. Но е възможно, ако изпитанието дойде и те завари неподготвен, ти отново да бъдеш стъписан. Но след това ще включиш здра-

вия си разум и ще кажеш: „Аз съм твърде малък, за да разбера такива велики неща. Какво да правя? Ще плача”. Плачът не е грях - плачи! „Ще се помоля, ще преклоня колене, ще се оплача на Бога”. Оплаквай се -това не е лошо. Прави го! „Нима това не е лошо?” Не, не е лошо. Но направи от оплакването си молитва. И това ще бъде много хубаво.

Псалмите на Давид са изпълнени с та-кива жалби-молитви. Жалбите към Бога – това е душата на Давид, огорчена, уязвена, беседваща с Бога. Тя Му казва: „Защо, Госпо-ди, не ме чуваш? Какво, изгубил ли си слух? Какъв Бог си Ти? Какво правиш? Не ми ли обръщаш внимание? Аз Те моля, а Ти не ме забелязваш”. Това не са думи на славосло-вие. Това са думи на оплакване. От каквото и да бъдеш поразен в своя живот, извърш-вай молитва. Обръщай се към Бога. И ще видиш, че Той непременно ще ти обясни нещо от тайнството на Своята любов, ще ти даде да разбереш и да почувстваш нещо.

Помни, че „всичко е добре” именно така, както се случва. Това не означава, че не можеш и не трябва да правиш нещо, за да промениш живота си. Това, което можеш да измениш, измени го. Но ако виждаш, че не успяваш, приеми го такова, каквото е, и животът ще бъде прекрасен. Независимо от кръста, болката и сълзите, Христос ще ти даде сила да погледнеш на нещата по друг начин – с Неговите очи. Помни: и Сам Христос не е променил света! Защото и до днес има земетресения, и войни, и злодея-ния, и трудности. В този смисъл нищо не се е променило. Така е било, така и ще бъде. Тогава какво е направил Христос? Той е променил нашето виждане. Той е проме-нил нашия поглед, научил ни е да гледаме на света, на проблемите си по друг начин. Да виждаме смисъл и цел, и перспективи в това, което кара други хора да се отчай-ват. Аз никога в живота си не бих искал още веднъж да получа такова съобщение, каквото неотдавна ми изпрати един човек: „Аз искам да умра (край)”. Никога не каз-

19

Призиввай това, нека никога да не идва това на ума, ако обичаш Христос. Защото заедно с Него ти винаги ще виждаш надежда, из-гряваща в душата ти.

Искам думите ми, макар и толкова ос-къдни, все пак да повдигнат душата ти, да те укрепят, да извадят наяве проблемите, да те накарат да се замислиш над тях и да ти помогнат да бъдеш твърд. И когато се

молиш, помоли се и за мен, който съм мно-го немощен, помоли се за това да продъл-жим да стъпваме право по пътя на нашия живот. Аз желая Бог винаги да говори с ду-шата ти, да дари благодат на твоя живот и да направи твоето измъчено и разплакано лице прекрасно!

Превод от руски език: Валя Марчелова

Вяра и наука

защо църквата е Против сурогатното Майчинство?

Елена Мизулина

безплодният брак и бездетността са нещастие за много семейства. Зато-ва в света са толкова търсени спо-

магателните репродуктивни технологии, а съвременната медицина предлага широк спектър от тях.

Защо Църквата така активно се изпра-вя срещу сурогатното майчинство?

Сурогатното майчинство е спомагателна репродуктивна технология, при приложе-нието на която, жена доброволно се съгла-сява да забременее, с цел да износи и роди биологически чуждо дете, което ще бъде да-дено за възпитание на други лица – генети-чените родители. Юридически те ще бъдат считани за родители на детето, независимо от това, че то е било износено и родено от сурогатната майка.

Както се отбелязва в Основите на соци-алната концепция на Руската Православна Църква

Прилагането на нови биомедицински ме-тоди в много случаи позволява да бъде пре-одолян недъгът на безплодието. В същото време разширяващата се технологична на-меса в процеса на зараждане на човешкия живот представлява заплаха за духовната цялост и физическо здраве на личността.

В молитвите при извършване на тайн-ството венчание, Православната Църква изразява вяра в това, че раждането на деца е желан плод на законното съпружество, но не е единствената му цел. Заедно с «дай на утробата им плод», свещеникът измолва и дарове на непреходна взаимна любов, целомъдрие, единомислие на душите и телата. Затова Църквата не може да счита за нравствено оправдани онези пътища, които противоречат на замисъла на Творе-ца на живота. Към допустимите средства на медицинска помощ може да бъде отнесено изкуственото оплождане с полови клетки на съпруга, доколкото това не нарушава

20

вяра и наукацялостта на брачния съюз, не се отличава принципно от естественото зачатие и се осъществява в контекста на съпружеските отношения.

Манипулациите, свърза-ни с донорство на полови клетки, нарушават цялостта на личността и изключител-ността на брачните отноше-ния, допускайки груба на-меса на трета страна в тях. Освен това, подобна практи-ка поощрява безотговорно-то бащинство или майчин-ство, съзнателно освободено от всякакви задължения към тези, които се явяват „плът от плътта“ на анонимните до-нори. Използването на донорски материал подкопава основите на семейните връзки, доколкото предполага наличието освен на «социални», но и на така наречените био-логични родители на децата. «Сурогатното майчинство», тоест износването на опло-дената яйцеклетка от жена, която след раж-дането връща детето на „поръчителите”, е противоестествено и морално недопустимо дори в онези случаи, когато се извършва не-комерсиално. Този метод предполага разру-шаване на дълбоката емоционална и духов-на близост, която възниква между майката и младенеца по време на бременността.

«Сурогатното майчинство» травмира както жената, която износва детето като се пренебрегват майчините й чувства, така и детето, което впоследствие може да изпита криза на самосъзнанието. Нравствено не-допустими от православна гледна точка са също всички разновидности на екстракор-порално (извънтелесно) оплождане, пред-полагащи заготовка, консервация и пред-намерено разрушаване на «излишните» ембриони. Именно на основата на призна-ване човешкото достойнство на ембриони-те е основана моралната оценка на осъжда-не на аборта от Църквата.

Оплождането на самотни жени с използ-

ването на донорски полови клетки или ре-ализацията на «репродуктивни права» на самотни мъже, а също и на лица с така наре-чената нестандартна сексуална ориентация, лишава бъдещото дете от правото да има майка и баща. Употребата на репродуктивни методи извън контекста на благословеното от Бога семейство, става форма на богобор-чество, осъществявано под прикритието на защита автономността на човека и преврат-но разбираната свобода на личността.

До какво води законодателното раз-решаване на сурогатното майчинство?

Епископ Орехово-Зуевски Пантелей-мон

«Сурогатното майчинство ще доведе до по-нататъшното разрушаване на семейство-то, което, както никога досега, се нуждае от подкрепа и грижа. Законодателните норми за сурогатното майчинство ще направят по-цинично отношението към раждането на децата. Ще се разрушават естествените чувства на майката, която износва деца за продажба.

Разбираемо е, че нуждата понякога кара хората да извършват безнравствени по-стъпки, но да бъде законодателно закрепе-но правото им на това, не е редно. Ето защо законодателните норми за сурогатното майчинство ще повлияят негативно върху институцията на семейството в нащето об-

21

вяра и наукащество. За нещастие, създаването на подоб-ни закони не е нечия зла воля, а продукт на дезориентираното съзнание на нашето об-щество».

Може ли сурогатната майка да остави за себе си детето?

Ирина Василиевна Силуянова - Доктор на философските науки, завеждаща кате-драта по биомедицинска етика на Руския национален изследователски медицински университет „Н. И. Пирогов”

«Днес ние се намираме в състоянието на противоречие между два действащи закона – Семейният кодекс на Руската Федерация, според който сурогатната майка запазва правото си да остави детето за себе си, и но-вия закон «За основите на опазване здраве-то на гражданите на РФ», според който май-ката няма това право. Раждането на деца явно бива избутано в сферата на стоково-пазарните отношения: сключен е договор, съблюдава се финансовата страна, но се изключва от полезрението емоционалното състояние на сурогатната майка».

Защо сурогатното майчинство е без-нравствено?

Протойерей Дмитрий Смирнов«Сурогатното майчинство е сродно на

проституцията. Защото жената използва своето тяло, за да роди дете на някого за негово удоволствие. Удоволствието да бъде баща, да бъде майка. Затова, разбира се, Църквата не може да бъде за проституция-та. Тя винаги е била против.

Сурогатното майчинство, също както проституцията, унижава човека - и мъжа, и жената. Работата е там, че Бог е създал чове-ка не като оръдие за удоволствие на други хора. В този случай те биват в неравностой-но положение- излиза, че единият плаща на другия не за труда му, не за таланта му, а за експлоатацията на нещо, което му е дадено от Бога – собственото му тяло. Човек бива използван като някаква ферма за отглежда-не на хора. Това, разбира се, е съвършено

Богопротивно нещо.»Тъй като при този проблем се засяга те-

мата за социалното неравенство, протойе-рей Димитрий Смирнов изказва мнение, че «сурогатното майчинство е технология, при която богатите експлоатират бедния. Защо-то този договор, тези процедури и обезпе-чаването на медицинска помощ – всичко това е скъпоструващ многомесечен процес. Получава се безпощадна, нагла и безсъвест-на експлоатация на бедните от богатите. Ако живеем в социална държава, то това не бива да се случва.

Още преди 100-200 години хората са каз-вали, че проституцията е експлоатация на богатите от бедните, защото жени от богати-те слоеве на обществото не стават прости-тутки. Тук е същото. Трудно е да си предста-вим, че дъщерята на президента на голяма компания би станала сурогатна майка. Не, това е сфера за младите, добрите, но по-сла-бо развитите интелектуално момичета от селата и покрайнините».

Защо екстракорпоралното опложда-не (ЕКО) е безчовечена технология?

Църквата още от момента на зачеване на зародиша го счита за човек, който има без-смъртна душа.

«Дори този човек все още да не е офор-мен, но това вече е човек с безсмъртна душа. И той продължава да живее във веченост-та», — отбелязва епископ Орехово-Зуевски Пантелеймон.

Технологията на ЕКО изисква наличието на огромно количество ембриони, които да се намират в замразено състояние в хла-дилници.

«Много е страшно, че толкова много деца, които имат душа, се намират в някак-во състояние в хладилници. И е неизвестно какво ще се случи с тях по-нататък: те могат никога да не станат хора. Тази технология е страшна и безчовечна».

Нима щастието на родителите, получили дете от сурогатна майка е неугодно Богу?

Протодякон Андрей Кураев коментира

22

вяра и наукаситуацията относно известните хора, които имат деца от суро-гатни майки:

«Главната догма на тяхната секта е: «Ако съм успял в нещо, значи Бог е искал именно това, а пък аз съм изпълнил своята воля, но и Неговата!». Е да, Бе-рия и Гьобелс са успели да на-правят концлагери- това също ли е по Божия воля? Чикатило (руски сериен убиец-бел.прев.) – да осъществи не един от свои-те мерзки планове - нима също изпълнявайки Божията воля?

Богословието различава понятията «Божия воля» и «Божие допущение». Има разлика между онова, което Господ желае да стане, а също и онова, което Той търпи, ставайки «безсилен» пред нашата глупава и егоистична воля: «Колко пъти съм искал..., и не рачихте!» (Мф. 23,37). Но това е край-но сложна концепция за техните изтънчени умове.

Когато им е удобно – си спомнят за Биб-лията. Когато им е удобно – дават съвър-шено идиотски тълкувания на библейските текстове (Лолита заявява, че Дева Мария е заченала Христос от гълъб - не стига, че това е зоофилска недоумица, но всъщност: нима Мария е постъпила като сурогатна майка и е продала Сина си на Ирод?)».

Превод от руски език: Йоанна Калешева

Църковен живот

Пазете ангелитеЛеонид Гаркотин

случи ми се да бъда на неделна служба с малката си внучка в църк-ва, в южния край на Москва. Вели-

чествен храм, със сини куполи, построен неотдавна и радващ със своята красота и съвършенство, преобразяващ скучния и еднообразен сив пейзаж на типичния жи-лищен микрорайон.

След като се бяхме помолили и при-ели Свето причастие, ние се задържахме в храма, срещайки стара моя позната, ра-ботеща тук, в колектива от такива като нея доброволни помощници – във всичко ус-пяващи, всичко забелязващи, всичко зна-ещи и... винаги някого поучаващи.

Препълненият по време на службата

23

църковен животхрам опустя и само при църковната лавка се тълпяха хора, а двама млади свещени-ци беседваха с енориаши. Няколко деца – такива като внучката ми – тригодишни, започнаха игра и с весели викове се поне-соха из опустялата църква, докато майки-те им чакаха на опашка.

Едната от доброволните помощнички неочаквано гръмко и истерично закрещя:

– На кого са тези деца? Незабавно ги изведете на улицата. Тук е храм Божий, а не детска площадка.

Моята внучка, макар и не успяла до този момент да се включи във веселата игра, но явно имаща това намерение, се протегна, за да я взема на ръце и изпла-шено прошепна:

– Дядо, да си тръгваме по-скоро оттук – страх ме е. Тук не Дядо Боже е главният, а лошата лелка.

Останалите деца също утихнаха и бър-зо, някои с плач, се вкопчиха в своите ро-дители, баби и дядовци.

Доброволната помощница не преста-ваше да нарежда:

– Дошли сте в храма, дръжте се както се полага на такова място. А като не може-те да усмирявате децата си, не ги мъкнете тук – да си стоят у дома.

Тя крещеше все по- силно, гласът й ставаше все по-писклив. Свеще-ниците, беседва-щи с християните от енорията, не й правеха забележ-ка – видимо бяха свикнали или не искаха да се анга-жират с нея. Въз-растните, с децата на ръце, напуснаха опашката и тръг-наха към изхода.

По стълбата, от-

към долната част на храма се показа още един свещеник, при вида на който, обича-щата да командва лелка тутакси завърши гневния си монолог и побърза да свърне зад църковната лавка. Отецът с невисок, но властен тон я спря:

– Приближи се, майчице. Как се казваш? Серафима? Родителите ти име необикно-вено са ти дали – ангелско! Та Серафими-те и Херувимите са най-близките до Бога Ангели. А какви ги вършиш ти, рабиня Бо-жия Серафима? Ангелите от Божия храм гониш. И кой ти е дал такава власт? Сама ли си я присвои? Та Сам Господ се радва, когато ангелски гласове звънят в храма, а ти не се радваш.

Свещеникът говореше тихо, но гласът му се чуваше в целия храм и родителите с децата, насочили се към изхода, се върна-ха и го наобиколиха. Малчуганите се успо-коиха и смирено се взряха в него, а той се обърна към родителите:

– На ръце и за ръце дръжте своите ан-гели Господни- чисти, святи и непорочни. Наслаждавайте се на Божията любов към вас и на Неговото доверие. На вас е връ-чил Той Своите ангели, на вас е оказал Своята милост и на вас е дал воля да ги до-

ведете при Него. От вашия избор зависи дали те ще бъдат с Бога и ще израснат във вярата или ще Го отхвърлят и потънат в неверие. Помнете това и пазете анге-лите!

– А ти, Серафима, донеси ми кутията с иконките на Божи-ята Майка – обърна се отчето към усми-рилата се притежа-телка на това небес-но име.

Стоях, с внучката си на ръце, в непо-

24

църковен животсредствена близост до свещеника и пър-ви благослов, и пър-вата иконка получи тя. Малката взе икон-ката, внимателно я разгледа, целуна я и грижливо я скъта в джобчето на сукмана си. Така постъпиха и останалите деца – целунаха своите ико-ни и ги прибраха в джобчетата си или ги притиснаха силно до гърдите си.

Благославяйки и последното дете, от-чето погледна към Серафима и каза:

– Видя ли, раби-ня Божия, как близо са те до Господ Бог и Пресветата Бого-родица? Всички като един първо разгле-даха образа на Пресветата, а после като своя майчица нежно и с любов я целунаха. А сега, погледни възрастните на опашката. Образ свят вземат, даже и не го разглеж-дат, пъхат го в торбата с продуктите и като се върнат в къщи, разпределят покупките по местата им , та с тях и иконата. А ,ти, от храма децата гониш, от Бога ги прогон-ваш.

– Простете, отче, виновна съм и благо-словете, – почти разплакана помоли за-срамената Серафима.

Отецът я благо-слови и добродуш-но се разпореди:

– А сега, пуснете ангелите на земята и довършете дела-та си. А ти, рабиня Божия Серафима, погрижи се за тях, позанимавай ги. Ан-гели са те, добрички, ще ти простят .

После повика при себе си младите свои събратя, нещо строго им каза, пос-тоя минутка след това, гледайки как Серафима разказ-ваше приказка на децата и бавно се отдалечи надолу по стълбата.

Моят светъл ан-гел също бе простил на кресливата Сера-

фима и слушаше приказката, а на обратния път към дома няколко пъти ме попита:

– Дядо, кога пак ще дойдем в този храм? Толкова е хубаво.

Аз погледнах очите й - чисти и светли, и ми се прииска да изкрещя силно, за да ме чуят всички:

– Не обиждайте децата, пазете ангели-те!

Превод от руски език: Валя Марчелова

„Не забравяйте молитвата – тя е животът на душата“.Преподобни Никон Оптински

25

Църковен живот

иМат ли Място децата в ХраМа?Валя Марчелова

темата за децата и Църквата е много-лика, разноаспектна и с все по-осе-зателна настойчивост налагаща се,

бидейки част от живота на дадена енория, особено в днешния ден, когато все повече млади семейства се обръщат към Православ-ната вяра и се стремят да водят редовен цър-ковен живот.

Имат ли място децата – отваряме скоба, за да уточним, че става въпрос за малките, в до-ученическа възраст - по време на богослуже-ние? – е единият от аспектите на обширната тема за децата в Църквата, размислите върху който понякога се противопоставят, мнения-та се разминават, стига се до крайности, които са неудовлетворителни за различните члено-ве, съставящи единното Тяло Христово .

В богословски план всичко е ясно и отго-ворът категорично е положителен.

Този, който е кръстен, независимо от мла-денческата си възраст, в която се намира, се явява пълноценен член на Църквата и като такъв, пред него не следва да има препят-ствия за участие в църковния живот, нито в Тайнствата.

Но практическата реализация на този , ясен от богословска гледна точка въпрос, вече поражда не съвсем еднопосочни ми-сли...

Защо? Естествено е, че поради невръстността си

и в мярата на темперамента и индивидуални-те си особености, децата не са в състояние да престоят в храма безмълвно и мирно по време на св. Литургия. Няма как практичес-

ки да се реализира вариант на идеална за извършване на богослужението обстановка - спокойна, тиха, тайнствено мирна... Ясно за всички е, че семействата с малки деца са заплаха за проникновеността на съборната молитва. Младенците в кърмаческа възраст реагират със спонтанни възгласи на всичко онова, което се докосва до техните сетива, а колко по-затрогнати биват те от тържестве-ната тайнственост на всичко, което се случва по време на богослужба! Повечето от децата на редовните християни още в майчината си утроба са приемали Светото причастие и от най-ранна възраст познават храма, чувстват се в него като в свой дом, познават тези, ко-ито редовно са в него, и съответно, усещайки се в “свои води”, от време на време стават по-шумни, започват да се разхождат, попадат в прегръдките на на някоя позната лелка... А на моменти - просто им дотяга. Ако опитаме да извикаме в паметта си началните мигове на собственото ни въцърковяване, ще си спом-ним за минутите, в които и ние сме се чувст-вали отегчени от „протяжната и скучновата“ служба, докато след време, обгърнати от Бо-жията благодат, сме стигнали до оня спонта-нен възглас, че ни е хубаво тука, подобно на св. апостоли Петър, Иоан и Иаков на плани-ната Тавор. Какво да кажем тогава за децата, които принципно бързо достигат предела на вниманието и съсредоточaването си. Към це-лия репетоар от изненади, бидейки с дете в храма, може да се прибави и това, че поняко-га се налага да се посети спешно тоалетна или да се смени памперс, и разбира се, винаги в

26

църковен животнай-неподходящ момент...

Дори най-малкото помръдване или звук под храмовия свод, където се е събрал бого-молно народът, не могат да останат приглу-шени от църковното пение на хора и молит-вените възгласи на свещеника. Да не говорим за онези доста по-значителни трептения - шу-мове, произвеждани от нашите будни, живи малчугани, които се спъват, падат, удрят се, заплакват и трябва да бъдат утешени!

Дали това, обаче, е достатъчно основание да се гледа на малките деца в църквата един-ствено като на смутители на богослуженията, като на издевателстващи над търпението на миряни и свещеници, на изтръгващи ги от ду-ховно съзерцание?! Мисля, че колкото явни са смущенията, които децата предизвикват, толкова скрити за свещенoслужителя и бого-молците остават съзнателните опити на ро-дителите, черкуващи се редовно, всячески да предотвратят волните и неволни движения и шум, които могат да възпризведат питом-ците им и изживяват с огромно притеснение последствията от тях. Обикновено упреци – мълчаливи или словесни; с поглед или жест; открито или прикрито гневни, се стрелват към малчуганите, а оттам и към родителите им, за които със сигурност на никого не му хрумва да помисли нещо добро, освен, че са нехайни за възпитанието на децата си.

Да приобщим ли тези палавници или да ги изгоним от храма?!

Най-често се предлагат решения : Компромисни - да бъдат водени само за

Св.Причастие – което е „достатъчно“, за да бъде изпълнена необходимостта, като чле-нове на Църквата да участват в литургийната съборност;

и крайни - да си останат в къщи, особено след като родителите им не са в състояние да ги усмиряват по време на богослужението.

Но замисляме ли се какъв може да е ре-зултатът от такъв минималистичен подход, който се проповядва от църковни люде! За-питваме ли се какво би означавало за семей-ство християни да се лишат години наред от неделната служба, за да отглеждат в дома си

невръстните палави деца, докато и най-мал-кото от тях не достигне възраст, в която може да бъде заведено на богослужение, понеже вече съзнателно, мълчаливо и чинно може да благоговее, заедно с възрастните?!

А ако пък има кой да наглежда детето в дома, така че вярващите му родители да мо-гат да споделят с останалите си събратя и сестри възкресната радост, то после как да му преподадат онова, което никое благочестиво занимание не може да му даде в онзи съвър-шен вид, в който може да го получи един-ствено чрез лично участие в Св. Божествена Литургия.

Забравяме, че във възпитанието на децата не толкова важни са специално организирани-те мероприятия, колкото съвместният живот, заедното преживяване на различни житейски ситуации. Ако богослужението и Тайнствата заемат значително място в живота на родите-лите, на бабите и дядовците, то и децата след-ва да участват в тази страна от семейния жи-вот. Ако църковният живот на възрастните в семейството протича извън полезрението на детето, то това е повод за отчуждение, което ще стане явно след време.

Светии и духовни писатели са утвържда-вали, че за децата богослужението е нещо твърде важно. Св. праведен Йоан Кронщад-ски казва: „Най –доброто педагогическо въз-питание дава именно Църквата със своето чудно, небесно, проникващо до костите и мозъка богослужение. Църквата, с храмовете и богослуженията си, действа цялостно на чо-века – на зрението му, на слуха, обонянието, осезанието, вкуса, въображението, чувствата, на ума и волята“.

Може би невръстните деца не са способ-ни с разума си да разбират много неща, които се извършват по време на службата, но душа-та им е открита за Божията благодат. Често за тях са важни чувствените съприкосновения със светини и извършването на малки све-щенодействия, като: да запалят свещиците, да целунат иконите, да бъдат поръсени със светена вода, помазани с елей...

Чрез практическото въцърковяване, де-

27

църковен живот

тето от православно семейство още преди достигане на ученическа възраст придобива представа за Св. Литургия - опознава песно-пенията, участва със собствени действия в съборността, като произнася заедно с целия богомолен народ молитвата „Отче наш“, „Сим-вола на вярата“, като пее „ Богородице, Дево, радуйся“.

Да се запитаме: има ли друг начин, по кой-то да преподадем гореописаните действия и усещания, освен с участие в живото, достъп-но и ,Слава на Бога!, все още безпрепятстве-но, редовно извършващо се богослужение?!

Вярвам, че нищо не може да замени не-посредственото участие в Св. Божествена Литургия. Ненапразно Даровете, които ни се преподават в нея, са наречени Тайнства, за-щото тайнствен, незнаен и необясним за нас е начинът на общението ни със Създателя, но ние нито за миг не се съмняваме, че то се случ-ва. И колко по – действено е това общение с децата - тези много по-чисти и съответно по-възприемчиви създания! Може ли тогава да сложим беседите, поученията, изучаването на Свещеното писание, рисунките, песните на благочестива тематика – което разбира се е нещо забележително, но да поставим всичко това над основното в църковния живот - при-общаването с Пречистите Страшни Христови Тайни! Ние, които имаме правата вяра, да въз-прем ли децата си от най-важното – да отидат

при Христос?! Не вярвам Той да е мислил нещо друго, когато е запо-вядал да пуснат децата да отидат при Него, освен тази покана да се съединяват с Неговото Пречисто Тяло и Кръв за спасение и вечен живот, което е единствено въз-можно в Светата Литургия!

Стоенето на служба в храма с дете, а какво да кажем, когато те са повече от едно, е подобно на кръстно страдание. Няма ро-дител-християнин, който да не полага усилия и старание да пре-дотврати поведение на детето си, граничещо с безобразно държа-ние. Когато по някое време ситу-

ацията излиза извън контрол, за да не пречи на свещеника и богомолците, той го изкарва навън, без значение дали е зима или лете, дали вали или духа, или в благоприятния слу-чай – в помещението на неделното училище, ако има такова, съзнавайки, че това е един-ствено правилното решение, за да се запази молитвеният мир в църквата.

За слава Божия, броят на децата расте, но заедно с тях неминуемо се увеличават „кри-тичните“ ситуации – дотолкова, че разпрости-райки се в цялото време на богослужението, страничните шумове от тях стават постоянен негов фон. Разбираемо е, че поради немощи-те ни, един - повече, друг –по малко, но все-ки се чувства притеснен. Някой съвременен богослов беше казал, че в Царството Небесно не се влиза с комфорт! Тази мисъл много ми хареса и когато изпитвам житейска трудност - а те се редят една след друга, се сещам за нея. Тъй също да се опитаме да не разчитаме на комфорта на извършваща се в най-благопри-ятна среда обща молитва, като градим очак-вания за необезпокояваност, а да изровим малко добрина и топлина в сърцата си, та като пречупим през тях случващотото се в храма, да постигнем повече душеомиротворение и проявим благо разбиране към невръстните „смутители“ и техните родители.

Дали някой се замисля за житейските ка-

28

църковен живот

дри, предшестващи появява-нето в храма на многодетна, примерно, майка? В ранната неделна утрин колко ли й е струвало да създаде и съх-рани в себе си възкресната радост, след като изтерзана в убеждаването на всяко дете, че преди Св. Литургия не може да поема нищо, за да се при-части, е трябвало зорко да проследи все пак някое от тях да не посегне към водата, мля-кото или сока; с боричкания да измие, облече, вчеше, обуе всяко едно, преодолявайки капризите му; да приготви и себе си, ако е възможно дори по-празнично!; да събере и грабне целия придружаващ малчуганите багаж – пампер-си, резервни дрехи , приготвени сандвичи и шишета за прегладнелите и прежаднели след служба крехки телца, и в прекрасния случай – имайки автомобил на разположение, да ги разхвърля по седалките, а в лошия – да чака на някоя спирка движещия се по празнично разписание градски транспорт, с всички при-дружаващи неудобства ,и при все това да се опита да успокои и настрои духа си за пред-стоящата среща с Христа!!!

Вярвам, че всяка крачка на тази изтерзана майка, повела децата си към храма, Христос ще приеме, за разлика от нас – останалите членове на Тялото Христово, които бидейки смутени от присъствието на отрочетата й по време на богослужението, осъдително ще прибързаме да я окачествим като нерадива за възпитанието им!

Печално е, че както сме разединени в еже-дневния ни живот, така сме и в църковния. Дори и в такъв момент, когато молейки се заедно, би трябвало да сме придобили поне отчасти мирен дух и да сме се докоснали до Божията любов, ние сме повече раздразни-телни, осъждащо ядни, отколкото миротво-рящи и жертвоготовни.

Атмосферата в храма е дело на всеки от

нас! Ако не нашето дете шуми, да се поогледа-ме, може измъчената му майка да се нуждае от нашата помощ - да й я предложим! Поняко-га тя е с повече от едно дете и не успява. Изис-ква се и такт, и търпение, за да не се почувст-ват и тя, и децата й отблъснати – особено се отнася това за нововъцърковените.

В един от молитвените възгласи, свещени-кът призовава : „ Да възлюбим един другиго, ...“! Не е ли това подкана, по подобие на ми-лостта и щедростта Божия, които се изливат върху ни, да изявим и ние такива, като пое-мем върху си малка жертвена обязаност - до-броволно да се редуваме и наглеждаме деца-та, когато поради невъзможност да останат в храма, са изведени навън или в помещението на неделното училище. С любов и разбиране да окажем помощ на родителите, като макар и за кратко ги отменим в зоркото им бдение; с търпение и добро разположение да обгър-нем малките им - да се опитаме да ги успоко-им, да ги насърчим да се изпълнят отново с послушание и внимание за завръщане към богослужбата, където благонравно да ги под-крепим да приемат в себе си Христовите Тяло и Кръв.

Литургията е наше общо дело и в нея няма чужди деца!!!

29

Гласът на отците

дуХовна азбука

Първа част

Старец Йосиф Ватопедски

атон. По Божи промисъл и до-мостроителство,

на Атонския полуостров му се е паднал изключи-телен „жребий” – да про-дължава традицията на Студитския манастир, която е преминала в безсмъртно паламит-ско богословие, пред-ставляващо слава на нашето светоотеческо предание и на цялото Православие.

Безпопечение (не-обезпокояване от многогрижие, което отклонява мисълта и стремежа ни към Бога-бел. прев.). Със-тоянието на съвремен-ното общество в много отношения е вредно и неблагоприятно за желаещите да живеят благочестиво (ср.: 2 Тим. 3, 12). Целият меха-низъм на хитрите преплитания се привежда в действие от мамона, неправедното богат-ство, и той не иска да се подчини на Божест-вената воля, а иска да е главатар. Всичко в този механизъм е настроено така, че да насо-чи човека по широк и пространен път, който, несъмнено, има край, противоположен на човешкото предназначение. На тесния път, който води към живота (виж: Мат. 7, 13-14),

различните ограничения пречат на съблазните да увличат и подлъгват чув-ствата, защото падналият човек вече е станал жерт-ва на всички възможни въздействия. За да се за-щитим от тях, ние трябва да пазим безпопечение, тоест да не участваме в това, което не ни касае. Това днес изглежда поч-ти невъзможно....

Между другото, без-попечението е най-под-ходящото средство за освобождаване от раз-лични въздействия, от всичко, което всекиднев-но ни съблазнява и увли-ча. Умът, който е освобо-ден от многогрижие, по

своята природа се устремява към Бога, пър-вото и основно Начало на всичко. Този стре-меж ражда в нас ревност, която превръща гнева в оръдие против греха и порока. Тога-ва човек, бидейки въоръжен, може да проти-востои на невидимите врагове: началствата, властите, светоуправниците на тъмнината от тоя век, поднебесните духове на злобата (ср.: Еф. 6, 12). Тогава от Божествения страх се ражда любов към Бога, и чрез Христовата благодат човек се отърсва от черупката на житейската суета.

30

гласът на отцитеВойна. Както воюваме с греха в чувст-

вения свят, така трябва да противостоим на помислите и в мисления свят, макар че тази война е по-трудна, а помислите са бързи и дръзки в своите заплахи и нападения. В тази война много ще ни помогне изучаването на опита, изложен в Писанието и в отеческите повествования. Оттук умът ни черпи сила и с помощта на отеческите наставления се за-щитава в мислената и невидима битка. Чрез това в нас се ражда паметта за Бога и ние за-почваме да усещаме действието на Неговата Божествена любов, която непрестанно ни обкръжава.

От този момент в нас започва да действа най-силното оръжие – молитвата, без която не може да се постигне нищо. Светите Отци, тълкувайки изречението на пророк Давид „от ранни зори ще изтребвам всички нечес-тивци на земята” (Пс. 100, 8) обясняват значе-нието на този подвиг по следния начин. От самото начало трябва да се полагат усилия в духовния подвиг, иначе умът, поради свой-ственото му блуждаене, ще се разсейва от паметта за миналото.

Първият дълг на духовното поприще на невидимата и многообразна битка е рабо-тата над ума, откъдето произлизат срамните помисли. Това се постига чрез помненето на Бога и чрез постоянно призоваване на всес-вятото Му име, чрез което се разкрива на-шата ревност към подчиняване на Неговата Божествена воля.

Гордост. Който е познал от опит Божест-вената любов, отдалече чувства вредния дух на тази отвратителна страст, която се нарича гордост. Гордостта отлъчва човека от Бога, и човекът изпада в страшен егоизъм. Така той завинаги може да остане извън пределите на съединяващата всички Христова любов. Само тази богоненавистна страст е достатъч-на, за да унищожи човека, както преди е ста-нала причина за падането на безплътните и светли Ангели. Гордостта е корен и начало на многобройни беди, които задушават измъче-ното човечество. Гордостта е гръбнакът на „стария човек”, тялото на смъртта (Рим. 7, 24),

мерзостта на запустението, намираща се на свято място (ср. Мат. 24, 15). Ако това чудови-ще не бъде свалено и изгонено от душата, Бо-жествената благодат никога няма да се доб-лижи, за да донесе Божествено просвещение и това, което ще последва Божествените да-рове – възкресение на човешкото естество.

Добродетели. Мнозина от нас възприе-мат заповедите като покушение срещу лич-ната им свобода и обвиняват Бога в това, че Той ни поставя някакви изисквания! Но нека видим, какви са тези изисквания. Този, който се въздържа, се освобождава от неумере-ността. Бедният се освобождава от користо-любието, умиротвореният – от суетата, цело-мъдреният – от сластолюбието, девственият – от блудството, нестяжателният – от сребро-любието, кроткият – от гнева, смиреният – от тщеславието, послушният – от свадливостта, искреният – от лицемерието, изповедникът – от предателството, мъченикът – от идолопо-клонството. И така, всяка добродетел, която се развива до смъртта, е опровержение на съответстващото зло и грях, и в това се със-тои дългът на нашето разумно естество. Къде тук има нарушаване на свободата?

Ако (Если – руската дума, която след-ва азбучния ред-бел.прев.). Вие, отци, под-ражавайте на мъдростта на патриарх Авра-ам, който си е взел обикновена жена, без да търси нито богатство, нито благороден про-изход, нито красота на тялото, нищо друго, освен благородство на душата. А вие, майки, именно така възпитавайте вашите девойки. Вие, годеници, които искате да ги вземете, вземайте ги с всяко приличие... и винаги мо-лете Бога да бъде посредник във всичките ви дела.

Ако постъпвате така, в брака никога няма да има разводи, прелюбодеяния, поводи за ревност, караници, спорове, а ще се наслаж-давате на мир и съгласие. А когато това е на-лице, непременно ще последват и други до-бродетели. Защото, ако жената противоречи на мъжа, всичко в дома става не както тряб-ва, макар всичко останало да е наред. А кога-то има мир и съгласие, не се случва нищо не-

31

гласът на отцитеприятно, независимо че всеки ден носи със себе си безкрайни притеснения.

Ако браковете се сключват по този начин, ще можем много лесно да доведем и децата си до добродетелта. Защото, когато майката е скромна и разумна, и притежава всяка до-бродетел, тя непременно ще доведе и мъжа си в своята любов. А когато го спечели, той с велика готовност ще помага във възпитание-то на децата и ще получи помощ от Бога. Ако мъжът помага в това добро дело на възпита-нието на детските души, всичко в дома тръг-ва благополучно и нищо неприятно няма да се случва, защото стопаните му са благочес-тиви.

Живот. Има един смисъл на живота на зе-мята, макар че всевъзможни безумни теории се опитват да го унищожат, - това е изпълне-нието на Христовите заповеди. Само така намираме решение на нашите постоянни проблеми. Няма и никога няма да има друга помощ в целия тварен свят, освен Неговата избавителна сила. Христос ни е дарил всичко и ни е дал основата на всичко, която е позна-ването на Бога и вярата в Пресветата Троица. Чрез Него сме познали Отца: Отче, Аз явих тво-ето име на човеците (ср. Йоан 17, 6). Чрез Него сме познали и приели Светия Дух: ако замина, ще ви Го пратя (Йоан 16, 7).

Сега сме способни безпогрешно да съдим за Неговите Божестве-ни енергии вътре в нас и около нас, а също да различаваме, кое е от Бога, а кое – от врага.

Чрез Христа и в Хри-ста се открива същност-та на човешката приро-да: какво представлява и как се извършва упо-добяването на Бога, така че вече няма нужда

да търсим, откъде произлиза и къде отива човекът.

Зло. Какво е страст? Страстта е неразумен стремеж на душата извън пределите на ес-тественото, особено заради чувствени неща. Злото също е порочно насочване на помис-лите, последвано от неправилна употреба на вещите, злоупотреба и себелюбие. Някои са убедени, че нямаше да има зло в този свят, ако нямаше някаква външна сила, която да ни тегли към него. Но отците учат, че злото не е нищо друго, освен невнимателно отноше-ние към естествените сили на ума. Оръдие против такова отношение е пазенето на ума и контролът над греховните помисли, за да не бъде въвлечен човекът в извършване на греха на дело. С една дума, ако естествени-те сили на ума се подчинят на Божественото слово и контролират неразумната част от ду-шата, в света няма да има нито зло, нито сила, която да влече към него.

Изпитания. В беди и различни изпита-ния се увеличава нашият дух и се умножава духовното знание. В утеснение Ти ми даваше простор (Пс. 4, 2). Когато добрият навик на

дълготърпение в из-питанията крепне, Бог допуска по-сурови из-кушения с цел нашето усъвършенстване. За това свидетелстват све-тите думи: Блажен оня човек, когото вразумя-ваш Ти, Господи, и поу-чаваш на твоя закон (Пс. 93, 12). „За съгрешилия е невъзможно, - казват отците, - да избегнат бъ-дещия съд без добро-волни трудове или без неволни беди тук”.

Първата и най-зна-чима полза от изпита-нията е произлизащото от тях смирение, чрез което се съкрушава отвратителният идол

32

гласът на отцитена егоизма и Божественото знание се при-ближава към ума. Нека дръзнем да назовем този идол „мерзост на запустението”, която стои на свято място (виж Мат. 24, 15). Няма по-действен фактор от различните скърби, както волни, така и неволни, който да накара ума да има смирено мнение за себе си. Без-силието на ума в изпитанията го кара да раз-

бере на практика, колко е нищожен и жалък. Тогава става ясен смисълът на Господните слова: без Мене не можете да вършите нищо (Йоан 15, 5), и по този начин умът, с помощта на благодатта се пренася в истинския свят на горното Царство.

Превод от руски език: Дияна Янчева

Призив

Привилегията да бъдеш кротъкСвещеник Ясен Шинев

Живеем в свят, в който не разбират кротостта. За мнозина тя е проява на непълноценност, малодушие

и неуважение към самия себе си. Хората се надпреварват в желанието си да се себедо-кажат, да се наложат над другите с цената на какво ли не. Който не е активен и амби-циозен, бива отхвърлен и стои забравен, заклеймен с печата на своята слабост пред бушуващите обществени стихии. Събитията сякаш минават покрай него, а той упорито не иска да ги следва. Да бъдеш кротък, на практика означава да избереш грешната стратегия, която те превръща в социален аутсайдер. Да си позволиш да бъдеш слаб на езика на връхлитащото врeме.

Но царството на Бога не е царството на кесаря. Правилата на света не са принципи-те на Христос. Спасителят изисква от после-дователите си не да бъдат горди като орли и храбри като лъвове, а “ кротки като гълъби”. Да станат достойни за царството Божие, не само като успокоят инстинктите си и пресу-

шат блатата на страстите си, но и да очистят кладенците на душите си и навлязат дълбоко в същността си. Смирявайки се в непрестан-на борба, до достигнат до кротост. Христия-нинът води война на два фронта-вътрешен и външен, и в стихията на невидимата бран трябва да се смири пред Твореца, за да спе-чели войната, в която е въвлечен. Съзнател-но да премести ударението на всичко свое отвън- навътре, към своята “светая светих”. Вярващият трябва да живее в света, но да не бъде от него, а да изпълнява своята малка духовна мисия, като посланик на една дру-га, по-висша реалност. Ако истински обича Христос, трябва да постигне това с цената на всичко и въпреки всичко. Това произ-тича от духа на учението на Иисус, от ця-лостния и неповторим пример на жертвена любов на Спасителя, който е пролял кръвта си за спасението на душите на цялото чо-вечество. На едно място в Евангелието от Матея,(11:29),Той изрича следните думи –“ … поучете се от Мен, защото съм кротък

33

Призиви смирен по сърце и ще намерите покой за душите си.”

Богочовекът сам препоръчва своя личен пример и преподава своята рецепта за при-добиването на най-съкровеното лекарство- вътрешния мир. Светите отци на Църквата ни учат, че критерият дали ние се движим в правилната посока в духовния ни живот, е именно придобиването и опазването на ду-шевния мир. Той е онова съкровище, което не може да бъде заменено с нищо друго и за което си струва да се води дългата и упо-рита борба със старата ни природа. Той е целта преди великата цел-спасението на ду-шата. Първо мир, а после спасение, постиг-нато при личното саморазпъване с Христа Спасителя!

Но кои са всъщност кротки в най-съкро-вения и духовен смисъл на думата? Отговор за това дава св.Василий Велики: “Укротили-те собствения си нрав, освободилите се от всяка страст, в чиито души няма ника-къв смут!“

Кротостта е привилегия на на мъдри-те, на победителите над самите себе си и украшение на всичките им трудове в този преходен свят. Всички, достигнали до святост, първо са я постигнали като особено духовно състояние, като ниво в отношенията към Бог и хората. Сатаната и не-говите слуги са безпо-мощни пред кротките по дух и те, въпреки че изглеждат невзра-чни и уязвими, са не-видимите победители над всичките му козни. Душевният смут и въ-трешното безпокой-ство са вдъхновени от поднебесните духове на злобата, които искат да разстроят личност-та на вярващия и да я

отклонят чрез внушенията си в пагубна по-сока.

А душевният мир и вътрешното спокой-ствие са признак за присъствие на Светия Дух

Да бъдеш кротък, означава не само да изразяваш истината, но и да живееш в нея, да си Христов изцяло и докрай - както изис-ква Спасителят. Светото Писание изобил-ства от примери на християни, които с кро-тост не само са побеждавали враговете си, но и са ги обръщали към вярата като едно ново за тях откровение. Те са благославяли гонителите си и са ги наричали свои благоде-тели. Така са постигнали повече, отколкото с пламенни проповеди и дори с чудеса. Са-мата кротост е чудо, което не може да бъде обяснено, освен с лечителното действие на всепроникващата Божия благодат. Да си благодатен, означава да си богат на дарове от небето, да пръскаш навсякъде около себе си светлина и любов, но и задължително да бъдеш кротък по дух и сърце. Най-благо-датните са най-близо до Бога, като източник и подател на всички блага. Те са Неговите любими чеда, живеещи в реалността на Бо-

жествената Му любов. Кротките преживяват и пребъдват в чудото с тихото спокойствие на Божията победа.

За тях се отнася и третото блаженство, изречено от Спасителя в Евангелието от Ма-тея( 5;5) :“Блажени са кротките, защото те ще наследят земята!” В исторически план това се е изпълнило реално, защото хрис-тияните са възтържест-вували над езичниците и Евангелието се бла-говести навсякъде по света. Но на тях и пак на тях, като на после-

34

Призивдователи Христови, е дадено обещание в степен по-висша от останалите блаженства, а именно - да наследят земята! Да преби-вават с душите си в Новото небе и Новата земя, обещани за всички, които с подвизите си са ги заслужили. Да бъдат наследници на човечество, пречистено от греха, обновено и обожено от Духа Светаго!

Да бъдеш кротък не е просто душевно състояние, а привилегия свише и в този, и в другия свят, която е подарък за истинските праведници, просияли след непрестанните трудове да изобразят Христос в новата си обожена природа! Амин!

Гласът на отците

за забвениетоАрхимандрит Клеопа (Илие)

Понякога се случва, да знаеш че си грешник и да искаш да се помолиш, но да нямаш състояние на умиление,

тоест да усещаш ожесточение на сърцето. Какво трябва да се направи тогава?

Подобно ожесточение на сърцето през време на молитва може още да се определи като сърдечна студенина, сухота или закос-тенялост. И това е нещо обикновено, според светите отци. Студенината почти винаги идва от забвението (в духовен смисъл -непомненето, забравата на Божието присъствие- бел.прев.). Именно това е причината, човек да знае, че е грешен, но въпреки това да страда от студенина на сър-цето. А какво е забвението според светите отци? Това е първият грях на рационалната част на душата.

Душата се дели на три части: рационал-на, раздразнителна и копнееща, според свети Григорий Нисийски. По същия начин ги подрежда и в «Пидалион». Светецът с точ-ност предписва епитимии за греховете по тези три части на душата. Подробно за това

може да се прочете в правилата, дадени от него в «Пидалион».

От рационална гледна точка, първият грях е именно забвението, последвано от неведението, неразсъдителността, неради-востта, неблагодарността за Божиите бла-годеяния и към ближния, неразборчивост, неправоверие, хула, безумие, ерес и други. Но първата крачка към загубата на сър-дечната топлина е забвението.

Когато забравя за благодеянията Божии и Божието присъствие сред нас, човек изпа-да в т.нар. «акедия» или униние. «Акедията» е отпуснатост на душата и ума. Василий Велики и други свети отци наричат акедия-та «душа - сепия». Когато човек става апати-чен и лежи в униние и отпуснатост, всички страсти и всяко зло свободно навлизат в душата му.

По подобен начин, светецът нарича и въображението. Аристотел в своята фило-софия определя въображението като общо чувство. А защо? Въображението улавя не един грях и измъчва душата с множество

35

гласът на отцитегрехове. Чели ли сте книгата «Наръчник със съвети за пазенето на петте сетива», написа-на от свети Никодим Светогорец?

Ех, колко още ще трябва да се разкаже! Виждате ли, колко са свързани нещата едно с друго, когато говориш за тях? Чел съм тази книга над пет пъти през отшелническия си живот. Изключителна книга, много назида-телна. Когато авторът й я завършва, казва за произведението си: «Тази непотребна кни-га, която написах». Виждаш ли, колко смире-ние притежава свети Никодим Светогорец? «Ти стана подобен на огниво, а аз съм кре-мъкът. Ти удари неведнъж сърцето ми, от което подобно на кремък, блеснаха малки искри». Цялата тази книга съдържа велика мъдрост!

Виждали ли сте написаното в нея? Там ни е показано как да вървим по пътя към Бога. Поради факта, че умът е обзет от студени-на в резултат на забвението, на загубата на страха Божий, човек започва да си позволя-ва какво ли не. А поначало, когато човек забравя за страха Божий, дяволът започ-ва да му навява всякакъв вид помисли чрез въображението.

Въображението, според свети Василий Велики е мост за бесовете, по който те се промъкват в душата на човек. Пора-ди това ни е нужно огромно внимание при молитвата, за да не си представяме нищо друго. Защото първото препятствие, което причаква ума по пътя до сърцето е именно въображението. Нито едно зло дело, нито един бяс, нито една страст не преминава от ума в чувствата по друг начин, освен чрез въображението. Човек не може да извърши грях, без да си го представи. Забелязвали ли сте това, докато борите с ума? Непремен-но ще се появи образът на този, който те е огорчил и на когото си се разсърдил. Сякаш ти напомня за него и за начина, по който би му отмъстил. «Ех, ако той сега беше тук! Така бих го подредил!» Това са бесовете. Но те тормозят човека с помощта на въображени-ето. «Той ми каза това-и-това, а пък аз ще му отговоря така-и-така!»

Бесовете приемат образа на огорчилия те човек, вкарват го в душата ти чрез въображе-нието и ти го показват: «Ето виж, той ти каза това-и-това, той те мрази!». След което умът започва да се залъгва, предполагайки, че онзи наистина те мрази, защото говори така, и би ти навредил още по някакъв начин.

Един велик духовник е казвал: «Не им вярвай, отче, защото това е лъжа на ума. Ще видиш после, че нищо от това, което ти е говорил умът, не е било истина». Това са заблуди на ума, които бесовете в момент на изкушение, внасят в душата чрез въображе-нието, с цел да я разрушат. Всички тези об-рази са предположения, неверни мнения. Предположенията обикновено са насочени към друг човек, който си мислиш, че те мра-зи или ще ти навреди. Но нищо от това не е вярно.

Бесовете, виждайки, че човек се влияе и възмущава от подобни подозрения, водят битка именно с тяхна помощ. В Псалтира е казано: «Моите врагове всеки ден търсят да ме погълнат, защото мнозина са, които въстават против мене, о Всевишний!» (Пс. 55: 3). А свети апостол Павел казва: «защо-то нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата» (Еф. 6: 12). Ето така се бори бедни-ят ум с въздушните князе.!

Какво се случва тук? За греха преди всичко първо сме помислили. Ако умът се е съгласил с мисълта, той преминава към размишление. Преминава към избор. Бесът веднага го потапя в света на въображение-то. Той започва да си припомня … (Досега не сме говорили с вас за изкушението, ид-ващо от осемте страни? Бихте видели и там колко любомъдрие е събрано от светите отци!) Докато е погълнат от въображението, се подхвърля идол и бива засегнат ума. И готово! Нали знаете какво е казано: «И тъй, кога видите да стои на свето място "мер-зостта на запустението", за която е каза-но чрез пророк Данаила (който чете, нека

36

гласът на отците

разбира)» (ср.: Мат. 24: 15).

Свети Максим каз-ва: «Мерзостта на запустението на свя-тото място е грехът, представен ни във въображението». А святото място е сърце-то ни, защото «Не знае-те ли, че вие сте храм Божий, и Духът Божий живее във вас?» (ср.: 1 Кор. 3: 16). Бесът, след като успее чрез въоб-ражението да закрепи идола си в ума ни, го прехвърля към сърцето! Тогава в сърцето и ума започва да живее само образът на онзи, който ни е огорчил или когото страстно обичаме! Когато идолският образ е проник-нал в човека, се появява осъзнаването: «Да! Аз не бях трезвен при тази първа уловка». Тук е необходимо да споменем за 12-те сте-пени на греха. Ако човек се е отрезвил при първата уловка, то веднага би произнесъл : «Господи Иисусе Христе…», — и тогава идо-лът не би влязъл в него.

А тъй като човек не е бил внимателен, идолът се настанява под формата на опре-делено лице, жена, пари, слава и всичко ос-танало, независимо от това в какъв нюанс е оцветено. И тези образи са проникнали в сърцето именно чрез въображението. Това е всъщност, идолът на «мерзостта на запус-тението на свято място». Но ако имаше от-резвяване на вниманието, той не би успял да проникне. Вниманието би го отблъснало още от самото начало. Появил се е? - «Гос-поди Иисусе Христе!..» По този начин ти го удряш в Христос, като че в камък. И знаеш ли как свиква умът с тази невидима битка! Точно, както е описано в книгата «Невиди-мата бран».

Блажен е, който има трезв ум! Защо-то Пимен Великий е казал в «Патерика»: «Нищо не ни е нужно за спасение, освен

трезвен ум». Толкова ясно! И това е всичко. С трезвен ум и с подобно отрезвяване на ума мо-жем лесно да се спасим .

Свети Исихий Си-наит го нарича «все-обхватно извършване на всяко добро дело и всяка добродетел», — това може да се проче-те в «Добротолюбието», тъй като всички приме-ри са взети оттам, как-то и от «Патерика».

Първият грях, за-родил се в рационалната част на душата е забравата и от нея душата охладнява. Марк Подвижник казва, че съществуват три великана, убиващи душата: забравата, не-знанието и леността.

Виждаш ли? Може някой човек с трезвен ум да бъде заслепен от неведение и у него в такъв случай би липсвало отрезвяване на вниманието. Нали сте чували, че незнание-то е слепота на душата. Свети Максим казва: «Животът на ума е светлината на знани-ето, а неведението е слепота на душата». А това означава, че човек може да ослепее не само от забравата, но и от незнанието. Макар че споменава и леността, направи ли ви впечатление, кой от трите гряха поставя в началото св. Максим? Същото това забве-ние. Защото и незнанието, и леността идват след него.

Свети Григорий Нисийкий класифицира в «Пидалион» всички грехове на трите части на душата, и първият от тях е грехът, идващ от рационалната част - забвението. Причи-ната за студенината по отношението на ду-ховното, даже през време на молитва, също произтича от забвението.

А онзи, който има трезвост на внимание-то, усеща забвението, още преди то да се по-яви. Защо? Трезвостта се заражда от страха Божий. А страхът Божий — от вярата в Бога.

37

гласът на отците

Свети Максим Изповедник казва: «Който вярва, той се бои, а който се бои, той бива с трезвен дух»! Например, появил се поми-съл! И сега аз трябва да го отлича: добър ли е той или лош! Какво да правя? Онзи, кой-то пази ума си трезвен, веднага трябва да призове Господ Иисус, защото трезвението на вниманието се състои в три дейности: отрезвяване на ума, противопоставяне на греха още в момента, когато той се

появява в ума, и призоваване на Бога: «Господи Иисусе Христе…». Трезвостта ни няма никаква сила без Иисуса Христа.

А забвението е първата крачка към хла-дността, както твърдят божествените отци. Ако се борим срещу забвението, то умът ни винаги би бил трезв и защитен от останали-те битки на следващите стъпала към греха.

Превод от руски език: Вероника Димитрова

Преживяно

сПоМен OT бъдни вечер (Една истинска история от Русия)

Зинаида Слесаревская

какъв студен, пронизващ вятър! Всич-ко е покрито с бяла пелена- снегът продължава да вали на гъсти пар-

цали. На светлината на електрическите фе-нери изглежда сякаш въздухът е пълен със сребърен прах! Сякаш целият град е украсен за празника- всичко е толкова чисто и бяло, също като празничното ни настроение. Ста-ите също са празнични- кандилата пред ико-ните горят, чисти завеси красят прозорци-те, дългата маса е покрита със снежно бяла покривка, съдовете с храна са подредени. Има всичко, което можеш да си представиш: борш с гъби, всякакъв вид риба- пържена, на пара, маринована, пълнена; и разбира се- па-йове. Нашият украински готвач пече всякак-ви пайове: с грах, ориз, гъби, риба, зеле, ма-карони, боб. Има също и сладки. Единствено щедрият украински готвач може да измисли

толкова разнообразна трапеза, въпреки теж-ката отминаваща година. Бяха трудни време-на: немската окупация, Болшевиките.

Тази вечер, въпреки всичко, цялото се-мейство е заедно под бащиния покрив. Ис-каме да почетем празника подобаващо, без да мислим за миналото или бъдещето. Може би това е последният път, когато семейство-то ще прекара празниците в такава топлина и уют.

Дори сега цялата картина е пред очите ми: ето го татко: здрав, сърдечен, винаги из-пълнен с живот, раздаващ се; ето я и мама- толкова тиха и крехка, сърцето й винаги тупти с нечия чужда болка, колко ли горчи-ви сълзи е избърсала, колко ли хора е нах-ранила, облякла. Само тя самата и изпадна-лите в беда знаят за това, никой друг.

Трите ми сестри- всички руси, радостни

38

Преживянои все още безгрижни, докато аз- най- голя-мата, на двадесет, бях вече омъжена. Съпру-гът ми, офицер в Армията на доброволците, бе отпуска за празниците и беше с нас.

Всички сме се събрали заедно в трапеза-рията- семейството и прислужниците. В на-вечерието на Рождество всички сме равни, всички заедно славим Младенеца, заедно сме на празничната трапеза. Такъв бил оби-чаят по времето на дядо ми, който го предал на всичките си деветнадесет деца. Около масата бяхме тринадесет души. Майка ми ме изпрати да поканя още някого на вече-рята- първия човек, коготото срещна като изляза на улицата. „В тази Свята Нощ Бог ще ни изпрати, когото трябва.” Това бе обичай в Русия- да поканиш някого на вечеря - бе-ден човек, когото да посрещнеш с чест като Божи пратеник.

Без да се бавя, аз побягнах надолу по стълбите, отворих входната врата и заедно с облак топъл въздух изскочих на веранда-та. Никога няма да забравя гледката, коя-то срещнаха очите ми: офицер, облечен в овехтял шинел, с вдигната яка, тънките му посинели ръце се подаваха от късите ръка-ви. Изглеждаше, че страда. Той толкова се стъписа от моята покана да вечеря с нас, че остана без думи. Стори ми се, че видях съл-зи да проблясват в неестествено големите му очи. Усмив-ката му бе зат-рогваща, той махна тъжно с ръка: „Но аз не съм облечен п о д х о д я щ о , нито избръс-нат. Бях бо-лен и изгубих връзка...”

Семейство-то ни прие сърдечно са-мотния и все още болен непознат. Той

не само вечеря с нас, но остана известно време и сподели своята история. Дълбоките бръчки по все още младото му лице сякаш започнаха постепенно да омекват.

Той дойде на следващия и на по- следва-щия ден, и така всеки ден до отпътуването си. Прекарваше по цял ден с нас, намираше какво да си каже с всеки. Преди да замине, докато пиехме следобеден чай, той ни спо-дели за чудото, което се бе случило на Бъд-ни вечер.

Намирал се в непознат град, далече от семейство и приятели. Вървял безцелно из града, бил много нещастен, борел се с отча-янието и разкъсващата меланхолия. Само непрестанно повтарял „Господи, Господи”.

„Вървях по улицата- уморен, болен, прег-ладнял. Семейството ми бе далече на север. Дори не знаех дали са все още живи. Раниха ме сериозно, а след това хванах и тифус, не знаех дали отново ще мога да се присъеди-ня към полка си. Бях сам с моята меланхо-лия, с моите нерадостни мисли и несигурно бъдеще. За кого всъщност се биех? Къде бяха тези хора, за които жертвах живота си, за техния мир и безопасност?”

„Гледах светещите прозорци наоколо, представях си топлината и уюта в домовете и това увеличи тежестта в душата ми. Ми-слите ми станаха още по- горчиви. Чувствах,

че намразвам всички, които са щастливи, безгрижни, ко-ито можеха да бъдат радостни, докато ние оти-вахме на смърт. И тогава- чудо! Същата минута, в която ръката ми неволно по-пипа револве-ра в джоба ми, когато вече не можех да поне-са отчаянието,

39

Преживяно

точно тогава вратата се отвори и сякаш бял облак избухна и от него като като ярка пе-перуда, въплъщение на радостта и надеж-дата, се появи момиче. Сякаш изпратена от небето, с внимателен приятелски глас да ме спре от фаталната постъпка. Буца застана в гърлото ми, с усилия сдържах сълзите, кои-то напираха в очите ми. Разбрах, че това е милостта Божия, че сам Бог ме бе довел тук.

Колко горещо се молех, когато се връщах от вечерята тази нощ. В сърцето ми се възроди любовта към живота и хората, вярата, че има смисъл да се борим със злото, да защитава-ме святото наследство от дедите ни- завета на любовта!“

Преведе от английски език: Лора Бахдикян – Мариянова

Слово за живот

трите библейски траПези

от Библията са ни добре познати трите трапези: гостоприемната трапеза на Авраам, приел в шатра-

та си тримата Непознати; Пасхалната трапеза и свързаната с нея Тайна Вечеря; както и оскъдната прехрана на Йоан Кръ-стител. Но какви именно ястия са при-съствали на тези трапези и защо точно такива?

Гостите на АвраамПовечето от нас са виждали иконата на

преподобния Андрей Рубльов «Св.Троица». Но не всички знаят, какво именно събитие изобразява тя. Всъщност това е идването на тримата тайнствени Странници при Авраам, за което четем в 18-та глава, книга Битие. Па-триархът седял край входа на шатрата си, как-то е било обичайно за един възрастен бедуин (а Авраам, на практика, си е бил бедуин), но щом забелязал Тримата, приближаващи ша-трата му, той ги посрещнал и им предложил да обядват при него. Разбира се, законите на бе-дуинското гостоприемство са изисквали все-ки срещнат пътник да бъде нахранен (в пусти-

нята по друг начин не може да се оцелее), но Авраам проявил рядко гостоприемство, като ги е посрещнал лично, без да знае, кои са те.

На иконата виждаме една единствена чаша, сложена на трапезата, и тя, естествено, символизира Евхаристията, а Тримата Непо-знати символизират Отец, Син и Светия Дух. Но библейският разказ описва цяло пирше-ство: Авраам поръчал на Сара да замеси три мери с брашно и да изпече топли питки, а са-мият той заклал тлъсто теле и наредил да бъде приготвено. Вино Авраам не е имал — нали е странствал със своите стада и не е имал нито лозя, нито къде да изтисква гроздето и да съх-ранява ферментиращия гроздов сок.

Естествено е, че основната храна в онези времена е бил хлябът, пшеничен или ечеми-чен (ръжта не расте в онези краища). Защо е станало дума за безквасен хляб? Просто тогава не е имало мая и заквасеният хляб е бил при-готвян с помощта на закваска — малка част от заквасено тесто, останало от предишното месене. За да втаса новото тесто, е било необ-ходимо доста време, с което в случая Авраам и Сара не са разполагали. При това Авраам не

40

слово за животсе е посвидил да по-харчи за гостите тол-кова много брашно. Днес ние си купуваме брашното в готов вид, но по онези времена всичко е било раз-лично. Механичните мелници не са съ-ществували, брашно-то се добивало чрез ръчно смилане: зър-ното се е насипвало върху голям плосък камък и се стривало на прах с помощта на друг, по-малък камък. Това се правело всеки ден, защото в готовото брашно бързо се завъ-ждали червеи и е било безсмислено то да се приготвя предварително. В богатите домове (като този на Авраам) с мелене на брашно са се занимавали слугините, но в бедните семей-ства самата стопанка на дома е трябвало да прекарва над ръчната мелница по няколко часа на ден (!), за да осигури хляба на семей-ството си.

Хлябът - и пресният, и заквасеният, е бил изпичан в огнище, напомнящо днешния тан-дир (голям глинен съд, своеобразна верти-кална пещ, която се нагрява отвън, отвътре по стените на която се лепят за изпичане тънките хлебни питки, заместващи хляба в кухнята на средноазиатските страни) или върху тава, под която гори огън. Ако не е имало време, за да се смели брашно, върху подобна повърхност просто запичали зърна (именно такъв бърз обяд са си приготвяли жътварите на нивата на Вооз( виж Рут 2: 14). Днес в Синодалния пре-вод просто е написано обобщено - «хляб»).

По същия начин върху открит огън са пе-кли и месото. Можело е и да го сварят в котел, но пърженото или печено месо се е смятало за по-вкусно (така например, капризните си-нове на свещеника Илий не се задоволявали с варено месо, а непременно искали то да бъде пържено, виж 1 Царства, 2: 15). Както изглеж-

да, и в този случай на масата е било подне-сено печено телешко месо.

Интересното тук е, че Авраам е сервирал прясно мляко и няка-къв вид кисела млеч-на напитка, наречена на староеврейски език «хем’а» (в сино-дален превод — «мас-ло»). В жаркия климат на Палестина прясно мляко е можело да се пие единствено непосредствено след доенето, тъй като

много бързо се разваляло. От прокисналото мляко пък са приготвяли същата тази напитка «хем’а» — очевидно подобна на руския «ке-фир» или айран. Правели са също и кашкавал, но в случая за него не се споменава. Кашкава-лът е бил предназначен предимно като храна по време на поход (например, Давид го отна-ся при израелската войска в 1 Царства, 17: 18). Трябва да се отбележи, че това все пак не е било нежен камамбер, а нещо подобно на из-сушено солено сирене, което не се разваляло в жегата.

Необикновен може да ни се стори фактът, че Авраам сервирал месни и млечни ястия заедно, докато съвременните евреи всячес-ки избягват това съчетание. Те се обоснова-ват със забраната в Мойсеевия Закон: «Да не вариш яре в млякото на майка му.» (Изход 20: 19), тълкувайки го в смисъл, че месната и млечната храна не трябва да се смесват. Всъщ-ност не знаем дали наистина Моисей е имал предвид именно това, че изобщо не трябва да се употребява месна и млечна храна едновре-менно (в края на краищата, той е могъл да се изрази именно по този начин). Напълно въз-можно е, да се е забранявало само приготвя-нето на месо в мляко, както по подобен начин не е било позволено и да се съчетават в една дреха ленени и вълнени тъкани според Мой-

41

слово за животсеевия Закон. Но в живота на номадите, към които се е числял и Авраам, именно месото и млякото са били основните видове храни.

Авраам предложил на гостите си най-ценното, което имал, но е любопитно, че не е имало никакъв десерт. Като десерт са се под-насяли пресни (според сезона) или сушени смокини, фурми или грозде, понякога орехи и много рядко — мед от диви пчели. Добавяли са тези продукти и в тестените сладкарски из-делия. Но всичко това се е приготвяло в гра-довете, а не в условията на поход.

Все пак, Авраам е успял да нахрани Гостите си с простата и здравословна храна на нома-дите, без каквито и да било изящества.

Пасха ГосподняНай-важната трапеза, за която говори Биб-

лията, е разбира се, Пасха и свързаната с нея Тайна Вечеря. Първата Пасха е била извърше-на в навечерието на бягството на евреите от Египет, и като основно ястие е бил поднесен пасхален агнец — едногодишно агне или яре, което е било заколено туко-що (след строи-телството на Храма в Йерусалим започнали да извършават жертвоприношението в хра-мовия двор). Съгласно изискванията на 12-та глава от книгата Изход, е трябвало то да бъде запечено, а не сварено, при това задължител-но цяло (ако някое семейство бивало твърде малко, за да си позволи подобно нещо, тряб-вало да се обедини със съседите си). Агнето е трябвало да бъде изядено до сутринта «с пре-сен хляб и с горчиви подправки», а костите му не трябвало да бъдат чупени.

Разбира се, всичко това е имало симво-лично значение. Агнецът е бил изкупителна жертва към Господа, принесена за избавлени-ето на израилтяните от египетското робство, и агнето се колело именно в нощта, когато у египтяните са загинали «всички първородни » - от хората до животните. С кръвта на агнеца е било нужно да се намаже рамката на врата-та, в знак на спасението на самите израилтяни от това наказание. Горчивите треви са изразя-вали горестта на египетското робство, а без-квасният хляб — бързината на бягството (не

е имало време да се заквасва тесто), както и заповедта веднага до бъде изядено всичкото месо до изгрев слънце. По изгрев израилтя-ните е трябвало да потеглят на път...

Обредната пасхална трапеза се е запазила у евреите и до ден днешен, нарича се «седер» (букв. «ред, подредба»).

Християните не празнуват старозаветна-та Пасха, но си спомнят за Тайната Вечеря, която всъщност е била последната пасхална трапеза на Иисус с Неговите ученици. Еванге-листите наистина никъде не споменават за па-схално агне или яре. Само по себе си това не означава, че не е имало такова агне на масата, но Тайнството Евхаристия, което днес се из-вършва в памет на тази Вечеря, се прави без убиване на жертвени животни, тъй като Жерт-вата е била принесена от Христос - веднъж и завинаги.Акриди и див мед

Ако трапезата на Авраам и Гостите си прилича с пасхалната трапеза, то «менюто» на Йоан Кръстител рязко се отличава от тях.

42

слово за животСпоред Евангелистите (Матей 3: 4; Марк 1: 6), в него са влизали «акриди и див мед». Що за странен вкус е имал този човек?

Акридите — това са скакалци или щурци, а Мойсеевият Закон е разрешавал да се упо-требяват за храна единствено тези насекоми. Днес едва ли биха ни се сторили апетитни тези насекоми, но в различните страни по света те охотно биват похапвани и до ден днешен, осо-бено при недостиг на други храни, съдържа-щи белтъчини. Още повече, че при периодич-ните нашествия на скакалци, опустошаващи цялата растителност наоколо, не е оставало нищо друго, освен да бъдат сготвени самите те, които така или иначе са били в изобилие.

Медът, разбира се, изглежда доста по-при-влекателен. В онези времена той също е бил доста ценен, все пак обичайните за нас пчел-ни стопанства не са съществували — медът се е добивал от дивите пчели. При това не е

било толкова просто да се намери мед, както и да се отнеме от пчелите, които пък от своя страна не са го събирали в кошери, с присъ-щите удобни приспособления за ваденето му. Например, синът на Саул - Ионатан, намирай-ки диви пчели, пъхнал в питите им тоягата си, след което я облизал (1 Царства, 14: 27).

И тъй, акридите и дивият мед са храна на човек, който живее в пустинята и не се зани-мава нито със земеделие, нито с животно-въдство, независещ от каквото и да било. Той яде буквално онова, което «Бог изпраща» — подобно на пророк Илия, когото, съдейки от библейския разказ, са хранили враните в пус-тинята (3 Царства, 17: 6). Говорейки за акри-дите и дивия мед, евангелистите подчертават, че Йоан Кръстител продължава същата тази традиция.

Превод от руски език: Вероника Димитрова

Вяра и живот

«коПнея да се освободя»Митрополит Месогейски и Лавреотикийски Николай

Многострадален човек, но при това необичайно доброжелателен и щастлив. «Свят, превъзхождащ

всеки ум», – ето жизненото му кредо. Това се забелязваше веднага.

Когато бил още съвсем малко дете, военни метежници хванали пред очите му майка му и сестра му – и след няколко минути се чули из-стрели. Той не ги видял повече, но в съзнание-то му завинаги се запечатали и мига на раздя-лата, и израженията на лицата им, и събитията от съвместния им живот. Майка му и сестра му

били предадени поради ненавист от бащата, който след това изчезнал някъде. А детската душа се оказала осакатена за дълги години.

Изпратили го в детски приют, и там се нау-чил на занаята да чисти обувки. И ето, че един щастлив ден, срещнал в Солун един гръцки офицер в отставка, който решил да почисти ботушите си на улицата. Между тях се завър-зал разговор и те станали приятели. Офицерът му говорил за любовта към Бога и ближния и му подарил такава любов. Тази среща утешила детето и събудила в него надеждата. Офице-

43

вяра и животрът го завел в храма и му открил онези духов-ни хоризонти, които среща човек по пътя си към Бога. След някое време той станал монах в избраното братство на един манастир. Бил послушник и слуга на всички. Последен от последните - по собствена воля. Винаги се радвал на чуждата радост като на собствена. Искрено бил съпричастен на радостта на бра-тята, на техните успехи и духовни дарове. Той намерил своето място, разкрил самия себе си и се срещнал с Бога.

Неговото ново име е Кирил. «Аз съм най-щастливият човек, - повтаря-

ше често той, - вечен длъжник пред Бога». Устата му непрестанно възнасяха хвала

към Бога. Той знаеше практически цялото Све-щено Писание наизуст. За него манастирът бе и институт, в който се получава образование. Той имаше прекрасна памет и много приятен глас. Когато пееше, пеенето му излизаше не от устата, нито от ларинкса – но от дълбините на благородното му сърце. Самият вид на този човек предизвикваше радост. Истинско удо-волствие бе да го слушаш. С Божията помощ той бе успял да възстанови в себе си първо-родния Адам, сътворен от Бога по Свой образ и подобие, съхранявайки в себе си Божестве-ните дарове и явни, и невидими за другите. Очевидно е, че отец Кирил бе вътрешно велик човек. Дете на около 60 години. Ангел, обле-чен в тленна плът.

Предпочитана тема на беседите му бе Царството Небесно. Явно беше желанието на душата му да се раздели с неопределеност-та на този живот, за да наследи пълнотата на бъдещия. Причастието с вечното блаженство, безпрепятственото лицезрение на Божестве-ната Слава, съзерцанието на изпълнението на божествените обещания, незалязващата свет-лина на осмия ден, слушането на «неизказани думи, които човек не може да изговори» (2 Кор. 12: 4), съучастието на ангелските чинове, разкритието на пълната благодат на светиите, откровението на тайнствата на Богородица, унищожаването на съблазните и суетните неща на този век – това е, на което учеше той. Всичко казано от него, дори по задължения-

та на манастирското му послушание, биваше „с приятност, със сол подправено” (Кол. 4: 6) и пропито с живот.

Цялото манастирско братство го почита-ше, дивейки се на даровете му. И макар да не говореше така често за това, той гореше от желанието да напусне този свят. Той беше не само като онези «пришълци и странници» (1 Пет. 2: 11), но и чужденец в този свят. Имаше напълно определен и осъзнат стремеж към Бога и жажда за смърт. Такъв ред на мисли за него беше привичен, повседневен. Неговото сърце не се докосваше до този свят. И зато-ва той беше до крайност простичък, винаги с едно и също износено расо.

При сгоден случай, той пристигаше при мен във Възнесенското подворие, където служех. Непременно с благословението на игумена, което измолвах за него. Той самият също носеше някакви благословения: ста-фиди, бадеми, шоколадчета или някоя книга. Винаги със сърце, преизпълнено с любов, и нито веднъж с празни ръце. Всеки път най-на-пред взимаше благословение от мен, а след това започваше да пее тропарите на деня и славословие на Бога, започваше да излага по-вествования от живота на познати му старци и от житията на светиите, спомняше си техни мисли, записани в книгите във вид на кратки изречения, детайлно разглеждаше византий-ското пеене на впечатлили го известни хоро-ве, докосваше се до иконописта. Разговорът винаги завършваше с любимата му тема - опи-санието на Царството Небесно: той разказва-ше, как ще бъде там, в Рая. Поток на живо бо-гословие. И всичко това - пропито от искрен интерес и истинно смирение.

Неочаквано почина игуменът на манасти-ра - отец Леонтий. Той си отиде от този живот в реанимационното отделение на болницата, и така незабелязано, че никой даже не успя да му помогне с нещо. Никой не си представяше подобен изход. Отец Леонтий беше велик съ-кровен деец. Той взе със себе си онази благо-дат, с която го беше надарил Господ, и остави след себе си на всички, които го познаваха, па-мет за неизвестен, но велик светия и чувство

44

вяра и животза докосване до другия свят. За вътрешния му живот никой нищо не знаеше. Даже отец Кирил, който невероятно много го обичаше и чиято килия беше до тази на стареца. И до ден днешен това оставаше в неизвестност. Неза-бравимо тайнство. Проява на такава благодат и абсолютна скритост.

По време на погребението забелязах, че отец Кирил стои в ъгъла на храма. Струваше ми се много натъжен. Нито веднъж не повдиг-на глава. Съчувствах му. Разбирах го. Та той от-ново осиромаша неочаквано - остана реално без човешка подкрепа и съпричастност. Аз отидох при него след службата, считайки за свой дълг да го утеша.

– Наблюдавах те, отец Кирил, видях, как гледаше надолу и нито веднъж не повдигна поглед. Отново сиротство. Този път мъката от загубата е много по-осезаема.

– Не е съвсем така, отче. Сега на небето се появи наш надежден представител.

– Разбирам състоянието ти, отец Кирил, – продължавах аз. – какво да се прави... Разбира се, че той ще ни липсва! Аз видях, как ти стое-ше на службата - вглъбен и смутен.

–Отсъствието му не означава пустота. Пус-тота цари там, където отсъства Бог, а старецът просто изпълни духовното предназначение на човека на земята – «и въжделеното оте-чество подай ми, сътвори ме отново жител на рая» (той изпя това едва чуто). Нашето истин-ско Отечество е там, в Царството Небесно, и днес ние празнуваме достигането на стареца до истинската му родина. А излишната скръб е неуместна, думите пусти и излишни, така че по-скоро трябва да оплакваме самите себе си и нашата духовна нищета. Отче, не можеш да си представиш, как завиждах на отец Леонтий в този ден. Размишлявах над това, как са го по-срещнали „лице в лице” като свой, ангелските сили; над това, с каква слава се е сподобил той сега, и затова, вместо тъга, днес изпитвам радост, за мен днешната панихида е истин-ски празник. Представи си, той сега е сред ангелите, сред прославените преподобни, до преподобните мъченици, проляли кръвта си за Христа, редом с апостол Павел, заедно с

Предтечата, с Йоан Златоуст, с Василий Вели-ки, с Пресвета Богородица. Той сега може да се наслаждава от съзерцаването на Агнеца, предал се на заколение заради целия свят. Боже мой! А пък ние тук сме в траур. Днес, ко-гато все още е минало твърде малко време от неговото оттегляне на небето, аз го молих да подготви пътя и за нас. Вярвам, че Господ ще го чуе. Несъмнено, той ще намери дръзнове-ние пред Бога.

След седмица отец Кирил се разболя от хе-патит. Хоспитализираха го. Започнаха изслед-вания. Оказа се, че има рак на черния дроб в последен стадий. И болестта прогресира със страшни темпове. Като гръм от ясно небе. Хи-рургът, наш общ приятел, реши да направи операция. Целият черен дроб се оказа в ме-тастази. Беше трудно да се повярва, но опера-цията го доказа.

– Отче, ще го загубим. По-лошо от това не може да бъде. Нямаме дори и два месеца. Ще му направим няколко химиотерапии, за да не се отчайва, – може и три месец да изкара.

През това време отец Кирил вече беше на-учил всичко и сияеше от радост.

– Не очаквах такъв подарък от него. Ние се разбрахме, че онзи, който пръв си отиде от този свят, ще покани следващия. Вероятно, той е придобил дръзновение пред Бога. Нима това не е чудо? Разбирате ли? „Искайте, и ще ви се даде”. Ако искате, помолете го и вие, за да прибере и вас.

– Знаеш ли какво? Ние ще Го молим, да не си тръгваш още. И ще видиш, колко действена ще бъде молитвата ни.

– Отец Геронтий, аз имам рак на черния дроб. Виж, сега съм на пистата за отлитане, и моторите са пуснати. Нищо вече не ме задър-жа.

– Сега ще гръмна, – оплакваше се сам на себе си отец Геронтий, – никой не може да го убеди, да спре тази си молитва. Но нищо няма да излезе, той ни е нужен тук, на земята. Ще се молим Господ да не го слуша. Какво излиза? Бог ще прави с нас всичко, което иска отец Ки-рил? На небето има вече огромно множество светии. А ние, какво ще правим ние, ако те си

45

вяра и животтръгват един след друг?

Обадиха ми се. Бях поразен от поведението на отците. Каква прекрасна проя-ва на духа! Какво открито мислене! Какво високо ду-ховно състояние!

Навестих отец Кирил в болница-та.

– Всичко ще бъде наред. Ще се оправиш. – Почакай малко и ще стане най-доброто

за мен. Само отец Геронтий да не ми навреди. Той се старае да ме задържи на всяка цена. Знаеш ли, проблемът е там, че той умее да се моли, и Бог често чува молитвите му. Той вди-гна всички на крака. Но си мисля, че аз ще из-ляза победител в тази битка. Бедата е в това, обаче, че той се моли за другите, а аз само за себе си. Отец Трифон казваше, че молитвите за другите са много по-действени. Пък и къде се бута грешният Кирил с всички тях! Те са много, и богати с добродетели. Отче, моля те, моли се, за да намерим мъдро решение.

И още. Отче, мога ли да те помоля, когато моята страна вземе превес, да дойдеш и да ми прочетеш молитвата за изход на душата? Ко-гато дойдеш следващия път, вземи и требника със себе си: ще почетем пробно. А сега затва-рям очи, скръствам ръце на гърдите си, и за-едно започваме: „още се молим за упокоение-то на грешния монах Кирил, и да му се прости всяко волно и неволно прегрешение”,- пееше той, изпълнен с радост.

*** Но ето минаха два месеца... Минаха и цели

четири години. Отец Кирил не можа да повяр-ва, че полетът беше отменен, след като той вече се беше качил на борда на самолета. И за всичко това беше „виновен“ неговият любим отец Геронтий. В крайна сметка Господ му въз-даде. И на всички онези, които го поддържа-

ха с молитвата си. Отец Кирил, обаче не е от тези, които лес-но се предават.

– Е, добре… Макар в нача-лото любовта на отец Геронтий да взе превес, не забравяйте, че го има и отец Леонтий. И то къде? На небеса-

та. Аз го молих за услуга, да ме вземе със себе си още тогава, когато никой не можеше и да си представи, че той така скоро ще ни напусне. Все някога Господ трябва да го чуе,- казваше той, смеейки се.

Беше навечерието на Рождество. Отец Ки-рил ме помоли да дойда. Душата му летеше сякаш имаше криле, устата му непрестанно славословеха Бога, лицето сияеше, сърцето се разкъсваше от неизречена радост. Състояни-ето му сякаш беше без сериозни изменения.

– Струва ми се, че настъпва и моят час. Чувствам, че каквото и да се случи, обратното броене вече е започнало. И този път полетът ще е с ракета. Хоп- и вече съм там. Та никакъв Геронтий няма да успее да промени плано-вете ми. Този път билетът е гарантиран. Ние също имаме боен дух, - радостно ми сподели той. – Само, моля те, не ми вреди. Нужен си ми за съюзник. Какво да правим в този свят, след като го има другият?

Веднага след празника състоянието на отец Кирил се влоши. Той почувства силна болка и загуби съзнание. Закараха го в болни-ца. Изглеждаше, че организмът му отваряше пътя към небето. Ново увеличение на метаста-зите. Тази новина той разбра от любимите си... «противници», когато дойдоха да го навестят в болницата. Толкова печални изглеждаха, че беше тъжно да ги гледа човек. Той изслуша от тях новината със щастлива усмивка. Прекръс-ти се и от цялата дълбочина на сърцето си каза: «Слава тебе, Боже!», сякаш вече съзерцаваше

46

вяра и животобетованата земя след 40-годишно лутане из пустинята или сякаш за първи път ставаше и тръгваше след 38-годишен паралич, подоб-но на разслабения в евангелската притча. От този момент той престана да се шегува и за-почна още по-съсредоточено да се подготвя за преход в другия свят. Билетът вече беше резервиран и трябваше да бъдат приложени всички усилия да не остане. Той непрестанно се молеше. Любовта му към Бога и вярата му достигнаха необичайно напрежение. Отец Кирил вече дишаше въздуха на другия, истин-ския, вечния свят.

Той ме предупреди да взема требника със себе си за изпълнението на нашата уговорка за молитва при изход на душата. Помня, беше сряда- 7 януари. Взех със себе си и част от Све-тото Дърво в сребърен обков – дар на мана-стира Симонопетра на Света Гора от «смире-ния» митрополит Арсений през 1692 година, съдейки по надписите на обратната страна. В продължение на десет години постоянно го целувах, докато служех във Вознесенското подворие; от него изхожда неописуемо благо-ухание предимно на Възнесение и на Кръсто-поклонна неделя.

Аз взех Светия Кръст със себе си за благо-словение. Извадих го от ковчежето, в което се съхраняваше, и го целунах. Никакво благоу-хание. Сложих го в кадифян калъф и потеглих към болницата.

Към 10:30 вече бях до леглото на болния. Чакахме да се появи сестра му. Той предупре-ди всички, че ще се „оттегли” на празника на Предтечата Йоан, когато Небесата са отворени и ще го по-срещне самият свети Йоан Предтеча, пред-стоейки пред Светата Троица. Отец Кирил бе в очакване на изхода.

Връзката му с чувствения свят по-степенно се прекъсва-ше. Той явно бе потъ-

нал в молитва, но между другото, можеше да се забележи и безпокойството му. Непрекъс-нато повтаряше: «Ей, гряди, Господи Иисусе». Извадих Светия Кръст, за да може и той да го целуне. В отделението се намираше завежда-щата на болницата, милосърдната сестра, два-ма свещеника от манастира. Оградих ги със Светия Кръст и всички го целунаха.

– Как си, отче? Страдаш ли? Можем ли да направим нещо за теб?

– Не, не се нуждая от нищо, нищо вече не ме интересува, тръгвам си. Чакам само Мария (сестра си) и веднага след това... излитам. Вече съм в кабината, започна обратното броене. Не ми е мъчно за вас, защото ние не се разделя-ме. Просто един след друг отиваме в „обител-та на нашия Отец, където няма никаква болка, скръб и въздишка, но живот безкраен...”– и гласът му секна.

– Искаш ли да започна четенето на молит-вата? – попитах аз.

– Не още. Ще ти кажа кога. За кратко помълчахме. Дойдоха още два-

ма отци от манастира. Отец Кирил сякаш не усети присъствието им. Един от дошлите, отец Ставрианос, се приближи до леглото и му каза силно на ухото:

– Слава Богу за всичко – никога няма да престана да казвам това...

– …за всичко, което ми се е случило, – про-дължи отец Ставрианос.

Отец Кирил отвори очи и много бавно, едва чуто го поправи:

47

вяра и живот– За всичко, което се случва с мен. Има раз-

лика. Направи ми знак да се приближа: – Бъди внимателен, – посочи отец Ставри-

анос, усмихвайки се радостно, – той е добър монах, аз много го обичам, но за жалост е чо-век на отец Геронтий. Гледай, да не ни напако-сти в последния момент.

Тези благодатни изменения на състояния-та бяха изключително рядък опит в нашия ду-ховен живот. Той вече живееше във вечността и само от време на време се докосваше до ре-алността. Но владееше езика и на двата свята безупречно. Беше в последните мигове на своя живот.

Отиваше си! Около него цареше мълча-ние. Какво може да се каже в такива моменти, когато си до такъв човек? Всички бяхме съ-брани около него- няколко души и множество ангели. При нас, в сътворения свят бе точно 12:00 – наобед. Вечността настройваше своя собствен часовник – без стрелки, без цифри. Без отчитане на времето. Без край!

Отец Кирил сякаш прекъсваше вече всяка връзка с този свят. Диханието му се затрудни. Изражението на лицето ми стана ангелско. В продължение на половин час не каза нищо. Сякаш това бе последният му дъх...

Но не! Направи знак. Искаше да каже нещо.

Протегна ръце за благословение. – Молитвата ли да прочета? – попитах. Даде ми знак с очи. Сложих му епитрахила на главата и запо-

чнах последованието за отделяне на душата от тялото. Прекрасна служба, разтърсваща до дълбините на душата! Отец Кирил беззвучно

шепнеше молитва само с устни, вниквайки в думите на службата, стараейки се да прави кръстно знамение в нужните моменти. Когато започнах да чета канона, той ме помоли да не съкращавам нищо, – и след това се успокои. Прочетох необходимите молитви и извърших отпуст на душата. Дадох му да целуне кръста на епитрахила. С необичайно благоговение устните му се докоснаха до ръката ми – той я целуна, както се целува ръка на свещеник. На-ведох се и аз да го целуна. В този момент по-чувствах, че се докосвам до лицето на светец. Жива икона. Човек «не от този свят».

Направи ми знак с ръка, сякаш искаше да се поклони на нещо. Попитах го дали не иска да целуне Светия Кръст?- на което той отвър-на утвърдително.

Отново извадих Светия Кръст от калъфа. Целунах го. Той благоухаеше силно. Не можах да намеря думи. Поднесох го към светия Божи раб, той отвори очи, прекръсти се и го целуна. Една сълза бавно се търкулна по бузата му – и той потъна в мълчание, навеки. След няколко минути предаде Богу дух и премина в света на блажената вечност, в земята на кротките...

Всички присъстващи с благоговение целу-ваха Светия Кръст и заедно с благодатта полу-чаваха и благословението на смирения монах Кирил. До този момент никой от нас не беше усетил благоухание от Кръста. Сега всички, без изключение, го усетиха силно. По този на-чин Господ показа Своето благоволение към монаха Кирил. Човекът се упокои в пълния смисъл на тази дума.

« Праведниците живеят во веки и паметта за тях е от род в род».

Превод от руски език: Йоанна Калешева

„Който се научи да обича, ще бъде щастлив. Само не мислете, че любовта е вроден талант. На любов можем да се научим и

ние трябва да правим това“.Старец Гавриил

48

Богословски размисли

ХиМнът за Христос в Посланието на св.аП. Павел до ФилиПяни 2:5-11

Протойерей Теодор Стойчев

„‚‚Понеже вие трябва да имате съ-щите мисли, каквито е имал Иисус Христос, Който бидейки в

образ Божий, не счете за похищение да бъде равен Богу; но понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказа като човек, смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна. Затова и Бог Го високо въздигна и Му даде име, което е по-горе от всяко име, та в името на Иисуса да преклони колене всичко небесно, земно и под-земно, и всеки език да изповяда, че Иисус Хрис-тос е Господ, за слава на Бога Отца.”

Това е ключов текст, който в поетична форма представя висока христология1 и сотириология в богословието на св. апос-тол Павел. Откъсът се приема от повечето изследователи като химн,2 което го прави

1 Под висока христология съвременните библеисти разбират учение за Иисус Христос, което Го представя като Бог или не-бесно, предсъществуващо същество.

2 Gerald Hawthorne подчертава, че липсва консенсус по различни въпроси: дали дискутираната тема е точната форма на тази секция, също по въпроси, които касаят авторството, мястото и целта в посланието, а също и източниците, използ-вани при нейното съставяне и др. Обаче остава солидно съгла-сие, че 6-11 ст. са красив пример на много ранен християнски химн. Hawthorne, G. Philippians. Word Biblical Commentary, 1983, p. 76. Въпреки това, съгласието бързо е нарушено от структур-ните проблеми, които конституират текста. Виж повече за про-блемите: Ibid., p. 76, 77. Съвсем накратко ми се иска да изразя съгласие със споменатия автор, че опитите на учените да из-ложат реалната структура на химна, както и тяхното желание да възстановят хипотетична пълна форма на текста (защото е възможно това да е само част от по-голяма песенна цялост) може да се окажат в служба на предпоставени интереси или нагласи по отношение целостта на откъса. Ibid., p. 77.

изключително важен, защото ни потапя в най-ранни етапи от християнското Преда-ние. Вероятно апостолът на народите е при-ел този химн скоро след своето обръщане към християнската вяра3, което предполага, че християните във Филипи са били запоз-нати с написаното до тях. Структурно тек-стът може да бъде разделен на две основни части: а/ самоунижението на Господ Иисус Христос; б/ Неговото въздигане от Бога.

Въпреки съществуващите неясноти, свързани с композицията, контекста и пър-воначалния език на текста, за настоящето изложение е от значение преди всичко сми-словото съдържание на химна и най-вече неговата христология. Поради зададения обем на работата, ще бъде обърнато вни-

3 Въпреки че на страниците на Новия Завет се говори за псал-ми, славословия и песни духовни (Еф. 5:19; Ко. 3:16), в него не се съдържат сборници с химни, каквито имаме в старозавет-ния Псалтир, кумранските „Благодарствени химни” (1QH) или фарисейските „Псалми Соломонови”. Християнските химни от 1в. често са били част от писанията на други жанрове (Еван-гелия, писма и апокалиптични видения 1 Мак. 4:30-33; 2 Мак. 1:24-29). Понякога новозаветните химни са явно различими – какъвто е примерът с небесните песни в Откр. 4:8, 10-11; 5:9. Химните в повествованието за детството на Господ Иисус Христос в Лука, въпреки че не са наречени химни, се откро-яват от останалите като пророчество и прослава. Прологът на Йоан също привлича вниманието на изследователите. Трябва да бъде казано, че е твърде сложен въпросът, доколко въоб-ще в един текст съществува химн. Това се дължи на липсата на контекстуална категоричност, че в текста е въведен е химн, както и на липсата на преход към подобна текстова единица. Именно затова са създадени различни критерии, с помощта на които да бъде припознат определен текст като химн, но те не могат да помогнат категорично да се определи съответният жанр.

49

богословски размислимание главно на 6 стих и проблемите, които той съдържа.

В самото начало привлича внимание фактът, че св. апостол Павел поставя раз-глеждания перикоп в нравствен контекст, с цел да засили във вярващите желанието да имат мислите на Христос („Не се гриже-те всеки само за себе си, но и за другите” (2:4)). Това означава, че въпреки дълбоко-то богословско значение на текста, осно-вен е етичният контекст, който провокира богословско изложение. По този начин апостолът задава христологична етика, ко-ято запазва своя парадигмален характер до днес. Затова 5 стих („…трябва да имате същите мисли, каквито е имал Иисус Хрис-тос”) свързва нравствените наставления с христоцентричен смисъл. В следващите стихове апостолът отговаря на въпроса, какви мисли е имал Спасителят, които ние трябва да споделяме?

Самият химн започва със шести стих. По какъв начин трябва да се разбира 6 стих: „ Който бидейки в образ Божий, не счете за похищение да бъде равен Богу, но понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподо-би на човеци; и по вид се оказа човек” (2:6).4 Началото на стиха (ƒò, Който) напомня дру-ги подобни вероизповедни текстове (Кол. 1:15; 1 Тим. 1:16; Евр. 1:3)5. По-важна в слу-чая е фразата „в образ Божий” (Tí ìïñöi èåï‡).6 Тя може да се разбира двояко: като указва-ща равенството на Господ Иисус с Отца (в смисъла на Йо. 1:1 „…и Бог беше Словото ”); или в антропологичен смисъл („И сътвори Бог човека по свой образ” (Бит.1:27)), кой-то отдалечава онтологично Сина от Отца

4 Преводът е според Синодалния превод, който ще бъде след-ван освен в случите, които не налагат излизане извън неговите рамки.

5 Тук няма да бъде разглеждан въпросът, дали става дума за вероизповеди, химн или друг възможен жанр. Прието е, че до известна степен химните могат да бъдат и вероизповеди.

6 Думата ìïñöÞ (морфи) се среща само тук и в 7 стих, което може да означава, че апостолът се е опасявал да използва думата Бог, която принципно се среща рядко като титул в Новия Завет.

(Иисус Христос не е Бог).7 От това следват следните два извода: или Иисус Христос е равен на Отца (Той е Бог) и доброволно е станал човек (приел образ на раб); или Той не е равен на Бога и за разлика от първия Адам се отдал за греховете на хората. Сле-дователно, вторият Адам (Иисус Христос) или не се стреми към равенство с Бога, или не счита това равенство като нещо, което трябва да бъде държано8. Във връзка с раз-глеждания текст във Филипяни е необхо-димо да се вземе под внимание връзката между двата израза „в образ Божий” – „в образ на раб”, тъй като те са използвани от апостола като антитези – следователно е необходимо да се търси смислова близост между двете фрази.

Употребата на думата „форма” (μορφ ) в гръцката литература се свързва основно с това, „което може да бъде възприето чрез

7 Думата, която стои в Бит. 1:27 е årêþí (образ) и затова е само възможно предположение, а не категорично решение. Веро-ятно затова някои библеисти използват 2 Кор. 4:4 и Кол.1:15 за потвърждение на тяхната теза. В тези два текста стои изразът „Който е икона (образ) на Бога” ( ς στιν ε κ ν το θεο ), което, според тях, дава основание за синонимно разбиране на думата „морфи”. Това обяснение обаче, не може да бъде прило-жено към втората фраза в 7 стих „μορφ ν δο λου”. Следова-телно това обяснение насилва значението на текста и е прием-лива, само ако човек предпоставено реши да прегърне чисто хоризонтална христология т.е., лиши Спасителя от Неговия небесен произход. Също така, ако бъде последван този ход на мисли може да бъде прието и мнението на тези, които обясня-ват значението на морфи с думата слава (äüîá, докса), понеже славата на Бога в Стария Завет разкрива Божието величие. От това следва, че Иисус Христос е облечен в дрехата на божест-вената слава и величие. Последното решение също не може обаче да бъде отнесено към другата фраза „образ на раб”.

8 Съществуват различни обяснения на думата „форма” (в на-шия превод образ), които клонят към едно от горните прин-ципни смисли. Освен обясненията, които се предлагат с помо-щта на понятията årêþí и äüîá, съществуват и други тълкувания на думата „форма”: „начин на съществуване” (Daseinsweise), решение, което основно почива на гностическия мит за „не-бесния човек”, който е описан като равен на Бога; понятието „форма” също е разбирано като „условие” (condition) или „ранг, положение” (status). По този начин се цели да се представи автентичната позиция на Христос по отношение на Бога. Той е бил първият човек, който притежава уникално място в бо-жествения живот. Основното възражение е липсата на такова разбиране в гръцката литература. Виж повече за различните видове решения у Hawthorne, G. Op. cit., p. 83.

50

богословски размисли

сетивата” . Такова буквал-но прилагане в конкрет-ния случай е некоректно, защото Бог е невидим по своето същество9. Също-то се отнася за израза в „образ на раб” – Иисус Христос е нямал външ-ните белези на роб. Явно разглежданият текст има по-различен смисъл. Упо-требата на същата дума в Септуагинта излиза из-вън рамките на строгата понятийност, за да полу-чи тя неясно, общо значе-ние, което е отдалечено от точното метафизично съдържание, което и е предадено в писанията на Платон и Аристотел.

Именно затова употребата на понятие-то „морфи” в Новия Завет не трябва да бъде крайно дефинирана, въпреки че трябва да признаем, че то винаги означава форма, която точно и пълно изразява битието, което оста-ва скрито под нея.10 Във връзка с това, когато тази дума е отнесена към Бога, Неговата фор-ма (ìïñöÞ) отпраща към собствената Му дъл-бинност, към това, което е Сам по Себе Си. За-това, когато апостолът пише, че Иисус Христос е във „форма на Бога”, цели да каже, че извън Своето земно съществуване Той няма друго, освен биването Си като Бог. Следователно това е енигматичният начин апостол Павел да каже – Иисус Христос е Бог.

Втората половина на 6 стих доизяснява дискутираната дотук фраза. Тълкувателите и тук обаче са изправени пред същата трудност. Как трябва да се разбира изразът „да бъде ра-вен на Бога” (ô{ åxíáé tóá èå©) и то във връзка с предхождащата го фраза „не счете за похище-

9 “Which may be perceived by the senses”. Ibid., p. 82.

10 „…though μορφ always signifies a form which truly and fully expresses the being which underlies it”. Milligan, M. Vocabulary of the Greek New Testament. Използван през Bible Works 9.

ние” (ïˆ÷ Cñðáãì{í ^ãÞóáôï; цяло-то изречение гласи: ïˆ÷ Cñðáãì{í ^ãÞóáôï ô{ åxíáé tóá èå©)?

Внимание се отделя на думата Cñðáãì{í (} Cñðáãìüò, арпагмос, = (^ CñðáãÞ, 1. от-вличане, ограбване, обир. 2. плячка). Думата има значение в профания гръцки език на ограбване (das Rauben)11, ко-ето предполага самото дейст-вие на ограбването.12 Моул до последно поддържа този сми-съл, противопоставяйки се на използваната от християнски-те отци дума Eñðáãìá (арпагма; грабеж) вместо Cñðáãìüò (ар-пагмос). Поради това, освен превода на Моул, под фразата „да бъде равен на Бога” може

да се разбира нещо, което се показва като желана плячка (res rapienda),

11 Trilling, W. – In; Exegetisches Wörterbuch zum Neuen Testament. Ed. Balz, H., Schneider, G. Kohlhammer, 1992, S. 375. .

12 C. F. D. Moule приема „арпагмос” за абстрактно съществи-телно, което означава „действие на заграбване” (the act of snatching). Следователно, преводът трябва да бъде: „Той не сче-те равенството си с Бога като състоящо се в ограбване” “he did not regard equality with God as consisting in snatching”. Moule, C. F. D. Further Reflections on Philippians 2:5-11. –In: http://www.biblicalstudies.org.uk/pdf/ahg/philippians_moule.pdf. p. 266.Затова същият се противопоставя на някои мнения, групирани около следните две основни значения на арпагмос, предава-ни на латински по следния начин: res rapienda – нещо, което трябва да бъде откраднато, отскубнато, което още не е прите-жавано, но е желано; или res rapta – нещо, което вече е загра-бено (already snatched), притежавано е от някой. Нещо, което не трябва да бъде спряно да бъде държано или да бъде изоставе-но. Първото значение е открито в много патристични текстсове (J. J. Wetstein, Novum Testamentum Graecum, etc., 2 Amsterdam, 1752, p. 268 ff.) и в бележките по текста, направени от J. Lightfoot (Lightfoot, J. Saint Paul’s Epistle to the Philippians, London, 1888, p. 133 ff. Второто значение (res rapta), колкото и да отговаря на контекста, произхожда от това последното, доста условно, до-пълнение към значението – именно „не трябва да изпуска някой или нещо” “not to be let go of”. По този начин, според Moule, тези, които предпочитат второто значение всъщност признават пър-вото. Moule, C. F. D. Op. cit., 267. Oсновният аргумент на разглеж-дания автор почива на извън християнски свидетелства, които използват арпагмос в смисъл на действие на заграбване или изнасилване (the act of snatching, or rape). Ibid., 268.

51

богословски размисли

или като нещо, което вече предсъществува (res rapta). Във връзка с това, Вернер Фоер-стер обобщава трите основни значения на думата, които доминират в библейската на-ука: а/ действието на заграбването; б/ това, който е заграбено; в/ нещо разглеждано като печалба или употребено.13 Фоерстер пред-почита последното четене, предлагайки следните варианти: „Той Иисус (курсив мой) не счете равенството си с Бога като печалба (as a gain), или като такова, което не бива да се изплъзва, или като такова, което трябва да бъде използвано”.14 Това са трите възможни четения на последното (в) решение. Най-близък до текста, според автора, е следният превод: „Той не счете като печалба (a gain, придобивка) да бъде равен с Бога.

Изложението направено дотук само по-казва затруднението, което изпитват прево-дачите поради амбивалентността на някои от понятията.15

13 Foerster, W. Theological Dictionary of New Testament. Статията на Фоерстер е поместен в Bible Works 9. Идеята, че думата „ар-пагмос” изразява действие почива на употребата на ρπαγησ

μεθα (от CñðÜæù – грабвам, сграбчвам, грабя) употребена в 1Сол. 4:17 и 2 Кор. 12:2. В посланието до Солуняни се говори за грабването на облаци в последните времена, а във втория текст за грабването на св. апостол Павел на третото небе. Сле-дователно, според поддръжниците на това разбиране, става въпрос за мистично състояние: Въпреки че Той беше във фор-ма на Бог, Неговото съществуване с Бога не беше мистично състояние.

14 “He did not regard equality with God as a gain, either as not to be let slip, or as to be utilized.” Ibid.

15 В синодалния превод думата е преведена като „похищение” (по-близко до буквалното четене на текста), а в новия превод на Българското библейско дружество се търсило смисловото значение на изречението: „не се възползва от равенството си с Бога” (под черта е предложен превод, който вероятно според преводачите предава по буквално смисъла на текста: „не гле-даше на равенството Си с Бога като заграбено”, а те са търсили интерпретационно решение). Успоредно с тези две значения съществуват и други възможности – „нещо, което трябва да се държи здраво, да се запази” (това значение е предложено в Старогръцко-български речник на Новия Завет, фондация „Извор на живот”). Във връзка с последното предложение е възможен следния превод: „не счете (не мислеше) да задържи равенството Си с Бога”. От друга страна C. F. D. Moule, както бе посочено, предложи следния прочит: „Той не счете равенство-то Си с Бога като състоящо се в заграбване” („he did not regard equality with God as consisting in snatching”)

Всички тези тълкувателни предложения са в същото време и богословски наситени, защото боравят с богословски предпостав-ки. Всяко решение е до голяма степен пре-допределено от презумпцията на автора. Все пак дълбоката идея на апостола прозира зад контекста, който свидетелства за добро-волно напускане на особено съществуване, което е толкова велико, че се превръща в образец. Великият Павел учи своите духов-ни чеда, че Христос не се облагодетелства от своето достойнство, а се отдава. Тази идея е обща в цялата новозаветна керигма. Затова смислово текстът може да звучи по следния начин: „Именно защото Той беше във форма на Бог, счете равенството Си с Бога не въ-прос на получаване, а на отдаване”.

Тази идея се съдържа в следващата фраза „но понизи Себе Си” ( λλ αυτ ν κ νωσεν; в новия превод на Българското библейско дружество стои „Но унизи Себе Си”, което прави текста по-ясен”). Христос доброволно Се унизи, опразни Се от Свое-то достойнство. Изключително важно е да осъзнаем, че аористното причастие γενμενος (от гл. ãßãíïìáé, ставам, раждам се. б/ произхождам) е в контрапункт на π ρχων (бидейки). Това означава, че Иисус, Който е в образ Божий, идея, отпращаща към Него-вото вечно битие, става (ражда Се във вре-мето) в подобие на човеци ( ν μοι ματι νθρ πων). Затова всяка земна христология трябва да бъде изоставена от тези, които смесват μορφ (форма) с årêþí (образ) защо-то, когато се вгледаме в Кол. 1:15-17 („и Кой-то е образ на невидимия Бог, роден преди всяка твар; понеже чрез Него е създадено всичко, що е на небесата и що е на земята, видимо и невидимо…”) откриваме по кате-горичен начин идеята за предсъществува-нето на Спасителя, а виждането за участие-то на Спасителя в сътворението, Го поставя на престола на Бога.

Богословската рамка още повече динами-зира химна в Колосяни, разкривайки мисли-те на Бога, които са жертвеност, отдаденост и любов, мисли, каквито ние трябва да имаме.

52

богословски размислиВ заключение трябва да кажем, че Иис-

ус Христос нашият Спасител, бидейки във форма на Бог, метафорично напусна Своята божествена слава, смирявайки се дори до смърт кръстна, за да можем ние, ставайки

съучастници в този начин на мислене, да достигнем славата, която Той е имал у Отца преди светът да бъде. По този начин в Хрис-тос намира извор, смисъл и цел всеки нрав-ствен устрем.

Чудесата на вярата

чудото на свети еФреМ новиИстория за изцелението на един наркоман

беше обедно време, обикновен шумен ден в центъра на Атина. На таксиметро-вата стоянка на площад Омония имаше

опашка от хора. – Кукаки, моля!– С радост, - отговорих аз. Това беше цели-

ят диалог по време на пътуването ни, тъй като видът и интонацията на пътника не изразява-ха никакво желание за беседа. Той слезе на бу-левард Вейку и буквално след няколко метра нечия друга ръка ме спря.

Новият ми пътник беше на около 25-27 години, със средно телосложение, с куфар в ръка. Сложих куфара му в багажника, а той междувременно седна на предната седалка.

– Къде отиваме?– До Ифаки, моля, но не до острова, а до

Медицинския център за детоксикация „Ифа-ки“ – последва отговор, който ме остави без думи за няколко секунди.

Отговорът на младежа беше напълно не-очакван за мен, защото нищо от външния му вид (очите, гласът, поведението, дрехите) не издаваше да е овладян от пагубната страст на наркоманията. Много различни чувства (съ-жаление, състрадание, симпатия) се редуваха в мен, карайки сърцето ми да се свива от пре-

живяванията; искрено съжалявах това Божие създание, което е попаднало в смъртен капан. Но се стараех да сдържам чувствата си, защо-то исках да науча, как е стигнал до тази опасна черта, защото самият аз имах деца, които на-ближаваха пълнолетие.

След кратък диалог попитах Павел (така се казваше младият човек) за живота му.

Младежът с готовност откликна на молба-та ми.

– Първо искам да кажа, - започна той, - че вече от два месеца не приемам наркотици и се чувствам като нормален човек. Нямам ни-какво желание отново да се тровя, но своето безразличие към отровата приписвам не на моите старания, а на чудесната намеса на Бога и на Неговите светии в живота ми. Но нека да ти разкажа всичко по реда си…

Роден съм в Атина, в района Кукаки, там, където днес се качих, и на това място прекарах първите осем години от живота си. Единстве-но дете съм, майка ми и баща ми ме обичаха болезнено, без да пречат на моите увлечения. Когато навърших осем години, родителите ми се преместиха да живеят в Америка. С помо-щта на роднини те си намериха работа, а мен ме записаха на училище.

53

чудесата на вяратаРастях, а заедно с мен

растяха моите желания и страсти. Поради характе-ра си, аз лесно попадах в лоши компании и много рано опитах марихуана и хашиш. Минаваха години и „леките“ наркотици прес-танаха да удовлетворяват мен и моите приятели. То-гава лесно преминахме на „тежки“, намирайки ги на същото място, при същи-те дилъри. Оказа се, че са много по-скъпи и тъй като не работех, започнах да крада пари от родителите си. Дозата се увеличаваше и близките ми, естествено, започнаха да раз-бират, какво става. Стигаше се дотам, че поня-кога насила им отнемах парите. Разбирах, че летя към бездната, но нямах никакви сили да се върна към нормалния живот. Родителите ми се обръщаха към лекари, психолози, на-дявайки се да ми помогнат, но всичко беше напразно, нямаше никаква светлина в моя тъмен живот. Някой от психолозите каза на родителите ми, че ако не успея да изляза от средата, в която се намирам, годините на ос-таващия ми живот се броят на пръсти.

Веднъж, когато бях вкъщи и се намирах в състояние на отчаяние, се появи странен по-сетител. Никога не бях виждал нищо подоб-но. Беше среден на ръст, с кръгли въртящи се зли очи, покрит с дълга черна козина. С рога и опашка. Имаше груб механичен глас и го-вореше толкова нахално и уверено, че не ми даваше никаква възможност да възразя. Той започна подробно да преразказва целия ми живот от момента на раждането ми до онзи ден, а аз само повтарях: „Да… Да…“

– Вече всичко си опитал, - каза той накрая. – Нищо повече не ти остава, освен да дойдеш при мен…

Унесен, го попитах:– Как да го направя?– Седни в колата, тръгвай по еди-кой си

път на висока скорост и на еди-кой си километър на завоя ще те чакам.

Този път е прав до опре-делен момент, след което има рязък завой и всички, които карат с висока ско-рост, се блъскат в оградата на фермата, не успявайки да се справят с управлени-ето. Бях чувал много неща за катастрофи на това мяс-то, но направих всичко така, както той ми каза. И разбира се, с пълна ско-рост се блъснах в оградата. Колата беше силно повре-дена, а мен ме изкараха от

нея с леки травми. След като ми оказаха по-мощ, сам тръгнах за вкъщи.

След около десет дни, както си седях у дома, отново се появи същият посетител и каза:

– Нищо не успя да направиш.Аз седях като окаменял и успях само да

кажа:– И сега какво?– Приеми тройна доза от това, което взе-

маш, и със сигурност ще дойдеш при мен.Той изчезна, без да го попитам, кой е и как

е влязъл в дома ми.Веднага започнах да изпълнявам предло-

жения от него план. Купих си тройна доза, раз-творих я и се опитах да я вкарам в надупчените ми от игли вени. Тъй като дозата беше смърто-носна, след няколко секунди се строполих на земята. Не мога да си спомня как и къде съм бил, дали изобщо съм бил жив, само помня, че изведнъж видях висок монах с расо, а на ску-фията му беше изобразен червен кръст.

– Не се бой, - каза ми той, - ще останеш жив. Когато се върнеш в Гърция, ела вкъщи. Казвам се Ефрем.

Преподобни Ефрем НовиОтворих си очите и станах, като че ли из-

общо не бях взел тази смъртоносна порция

54

чудесата на вяратаотрова. Тогава в мен се появи желание да за-мина за Гърция, което споделих с майка си. Тя, разбира се, беше много учудена, защото колкото и да се опитваха до този момент да ме изкарат от моето обкръжение и да ме изпратят в Гърция, не успяваха.

Разказах на майка си всичко, което ми се случи, и тя поиска да ме придружи. Когато прис-тигнахме в Гърция, отидохме в района, къ-дето живеехме по-рано и се обърнахме към местния свещеник, разказвайки му всичко. От него научих, кой е бил този странен гост и какво е искал от мен. Това е бил дяволът и му е била нужна моята безсмъртна душа. От

дълбочината на душата и съзнанието си благодаря на Бога, че ме е спасил от смърт. След изповед и пост, няколко седмици по-късно свещеникът ме допусна до Причастие. На една от иконите в хра-ма видях изображението на преподобномъченик Ефрем Нови и разбрах, че именно той ме е изба-вил от смъртно опасната страст.

Отидох в Неа Макри, където се е подвизавал преподобният, и по-ръчах благодарствен молебен на светеца. Сега отивам в Центъра, за да остана малко по-далеч от света и да проверя себе си, дали наистина напълно съм се изцелил.

Превод от руски език: Дияна Янчева

Поглед

човек се научава да завиЖда в сеМействотоПротойерей Андрей Лоргус- ректор на Института по

християнска психология

завистта е сложно и многолико чувство. Преди всичко е нужно да се каже, че чо-век не се ражда със завистта. Също как-

то чувството за собствено достойнство, така и завистта се възпитава. Това е цял букет от така наречените социални навици, които създава-ме от най-ранна възраст.

Веднага щом научим детето да се сравнява с другите деца, с другите хора, вече е възник-нал фундаментът на завистта, защото завистта

е основана на сравнението – неслучайно нари-чат сравнението социална концепция.

Но аз все пак бих казал, че завистта е лично-стен навик, който има социална природа, даже по-скоро семейно-социална. На първо място бих поставил семейния аспект, защото именно в семейството ни учат да сравняваме.

Освен това, много важно е да се подчертае, че така наречената семейна педагогика също формира завист, защото изцяло е построена

55

Погледвърху сравнения. Педагозите, предучилищни-те възпитатели, постоянно манипулират деца-та, използвайки сравнението между тях.

Съществува и огромната културна практи-ка да се възпитават децата в съревнователен контекст: кой е пръв, кой е най-силен, кой е най-добър; първа награда, втора награда и така нататък. Всичко това, разбира се, способ-ства развитието на завистта.

Родeна в детствотоНапример, майката казва на дъщеря си:

«Погледни Ани. Виж колко е чиста роклята й! А твоята?». Или: «Погледни сестра си, изяде си цялата каша, а ти? Ако и ти си изядеш кашата, ще те обичам като нея». Тази псевдопедагогика приучва детето към разбирането,че отношени-ето към него и собственото му отношение към самото себе си зависи от сравнението: колко по-добро или по-лошо е то от другите хора.

Това не са просто някакви външни, култур-ни, а светогледни неща, които съставят буквал-но жизнено важен фон за детето, защото любо-вта на мама е неговият въздух, неговото небе, неговите захранващи вещества.

«Ако мама няма да ме обича, то мен изоб-що да ме няма», – детето възприема майчината нелюбов като край на живота, то е зависимо от най-мощните емоционални връзки. Детето от най-ранното си детство става зависимо от това, доколко е по-добро или по-лошо от другите.

При това, всяко сравнение безусловно е на-пълно субективно, то няма никакво обективно измерение. Ако едно момче си е изяло кашата тол-кова бързо, колко-то и друго дете в детската градина, то това всъщност не означава, че може да претен-дира за същата любов от страна на възпитателка-та или леличката, като другото дете. Защото те се от-

насят към всяко от тях субективно – всяка от тях обича едно дете повече от другото, някого предпочита, а другиго- точно обратното- не за-белязва.

И тогава, сама по себе си тази съревно-вателност става почти недостижима, защото независимо от това, колко бързо детето яде кашата си, колко чисто пише в тетрадката си, независимо от всичко това, поради някаква причина него може да не го обичат.

И е страшно за детето, че любовта към него става обусловена от неговите успехи, от него-вата социализация, от неговото интелектуал-но развитие. Ами ако то няма способности за това?

Ако то по някаква причина не може да си връзва връзките на обувките, ако не може да пише така внимателно и чисто в тетрадката и толкова добре да запомни таблицата за умно-жение като някой друг от неговия клас или от неговата група, ако има други способности? И тогава този някой друг завинаги става за него човек, достоен за любовта, значимостта и цен-ността, повече от него самия.

Обърнете внимание, че завистта е основа-на на самоунижението. Като основание за това може да бъде абсолютно всичко – това могат да бъдат съвършено неосъзнати неща, и най-често причината е точно в тях. А другият човек, дори и да ме унижава с думи, постъпки, поглед, отношение, това може да предизвика в мен злоба, досада, ревност, ненавист. Но завистта

в своето сърце мога само аз да създам.

В кои случаи се ражда завистта?

Завистта се раж-да в онези случаи, когато в дълбочи-ната на съвестта, на човешката душа няма достатъчно твърди основи за оценяване на собст-вената личност като образ Божий.

Възможно е, има

56

Погледмоменти, когато човек губи усещането за собствената си ценност или забравя за нея, съмнява се в нея – такива моменти може да има при всеки в случаите, когато той гре-ши, когато е виновен, когато е в покаяние, когато е болен. И когато в тези моменти човек сравнява себе си с другия, се ражда завистта.

Но навикът да завиждаш на другия, т. е. да унижаваш себе си пред другия, не се развива просто така. Той се развива имен-но тогава, когато към усещането за собст-вената си малоценност, се добави още и навикът да се сравняваш с другите. „Мен не ме обичат, а него го обичат. Ето аз не съм много значим, а той е. Аз не съм много добър ученик, а другият се справя много добре.” Това са две важни основания на завистта- загубата на са-моусещането за ценността на собствения ми живот и сравнението ми с другия.

Съвсем друго нещо е съществуването на наистина добродетелното чувство на радост за другия. Когато другият е по-умен от мен, когато нещо се получава по-добре при него. Когато аз мога да се радвам заедно с другия и за другия, тогава не възниква никаква завист.

Завистта възниква тогава, когато аз пре-тендирам за онова място, което заема другият човек – в сърцето на мама, или в симпатиите на учителя, или в усмивката на жената, която не е насочена към мен, и така нататък. Ако аз претендирам за това, което нямам, чувствам своето унижение, че нямам онова, което има другият.

Социалната завистДве, наистина дяволски, идеи са идеята

за равенство и идеята за справедливост. Те пораждат в хората завист, възпитана вече на чисто социална почва. Трябва да умеем да при-знаваме, че в света справедливост и равенство няма. В света не съществува моята лична спра-ведливост, в него има много мои лични неуспе-хи, светът е устроен не така, както аз мечтая.

Цялата съвременна култура, както меж-ду другото, и културата на всички истории на света, в значителна степен са построени на завистта– постоянно се продуцира идеята за

прославяне на тези, които са по-успешни, по-богати, по-красиви, с повече късмет.

Представете си, когато селяните гледат по телевизията как живеят гражданите. Или, например, народите на някоя слабо развита страна гледат как живеят богатите хора в дру-гите по-развити и по-благополучни страни. Културата на късмета, постиженията и успеха поражда, разбира се, мощна социална завист.

Социалната завист е източник на непри-мирима вражда, войни и много съвременни войнствени сблъсъци. По същността си гло-балната, фундаменталната ненавист между цивилизациите, например, между т.нар. хрис-тиянска или западна цивилизация и цивилиза-цията на мюсюлманите, изградена основно на селскостопанския и номадски начин на живот, в значителна степен се подхранва от завистта. Това е понятно и очевидно. Така че завистта е страшно чувство, което може да доведе и до-вежда до огромни загуби и тежко зло.

Защо хората не си признават, че завиж-дат?

Хората не си признават, че завиждат, за-щото завистта се отнася към онези страсти и пороци, които биват порицавани от външния морал. Такива са социалните стереотипи. В съ-щото време същата тази култура възпитава в хората завист.

Получава се сблъсък на две неща: от една страна, културата поддържа, поощрява за-вистта, а от друга, пак тя признава завистта за порок. Затова хората не си я признават. Какво чудно има в това?

57

ПогледМоже ли завистта да способства за пос-

тигането на повече?Завистта никога не способства за постига-

нето на повече. Завистта парализира и унищо-жава в човека неговата самобитност по една проста причина – всичките му творчески спо-собности са основани на неговия индивидуа-лен характер, защото всеки човек притежава уникални таланти, които са присъщи само на него.

Като прибавим личното му възпитание и неговата лична история, се създава онзи не-повторим личностен тип, който всъщност се явява част от нашето учение за човека. А кога-то човек се ориентира по другия, той винаги се отказва от себе си.

Стремейки се към такова постижение, ко-ето има другият, човек губи връзка със собст-вените си възможности, той ги подценява. В стремежа си към постиженията на другите,

които не са подходящи, полезни и удобни за него, той се отказва от своето постижение. За-това голямо творческо постижение очаква все-ки човек единствено по пътя на усвояването на неговата личностна уникалност. А завистта го отвежда от този път, и значи, за нищо друго не може да способства.

Как да се борим със завистта?За да започнем борбата със завистта, е дос-

татъчно просто да анализираме своите стере-отипи за сравняване с другите, и ще ни стане ясно откъде произтича всичко.

Тук, разбира се, е необходима вътрешна ду-ховна работа, в това число и психотерапевтич-на. В значителна степен психотерапията е на-сочена към работа точно с такива комплекси, с такива страсти, като завистта. Защото завистта е много тежка деструктивна страст, разяждаща личността и недонасяща никаква полза.

Превод от руски език: Йоанна Калешева

Адам и Ева

различността на съПрузите Архимадрит д-р Филотей Фарос

общуването между съпрузите става трудно, ако единият не може да понесе различността на другия. Човекът, кой-

то не е достигнал своята лична автономност, често възприема различието на този, с когото е в тясна връзка, като обида или дори като от-хвърляне. Това се случва тогава, когато едини-ят разчита твърде много на партньора си, за да засили представата за собствената си значи-мост и за да потвърди образа, който се опитва да има за себе си. Всичко в съвместния им жи-вот, напомнящо, че другият е различно съще-

ство, което може да го предаде или отхвърли, го изпълва със страх и подозрителност.

Някои двойки изразяват свободно и откри-то негодуванието, което усещат от взаимното си различие. Други, които изпитват по-малка сигурност, предпочитат да се преструват, че не съществуват никакви разлики между тях. В тези семейства общуването не е открито. Все-ки знак, който може да подчертае, че другата личност има свое съществуване, свои плюсо-ве и минуси, желания и предпочитания, се по-тиска или преглъща.

58

адам и еваЧленовете на всяко

семейство трябва да имат свой собствен начин да откриват различието на другия и да му позволят да съществува.

Затова е нужно всеки открито да казва как въз-приема себе си и другия. Когато единият от двамата установи различността на другия, която не е очаквал или не е познавал до този момент, е необходимо да погледне на това откри-тие като възможност за изследване и разбиране, а не като призив към бор-ба. Ако начинът, по който се посреща различието, се основава на това, да се установи кой е прав (т.е. конфликт) или на една позиция, която настоява, че всъщност различия няма (отрицание), тогава се създа-ват предпоставки за патологично поведение на всеки член на семейството и особено на децата.

Разликите, които водят до сблъсък между интересите, съпрузите често възприемат като предизвикателно отношение към самите себе си или пък като знак, че другият не ги обича.

Когато установят, че другият е различен чо-век от това, което са мислили до този момент, незрелите хора се разочароват. През всички часове на денонощието те се вторачват точно в онези черти на другия, които не са забеляз-вали преди брака и които не съвпадат с очак-ванията им: например - съпругата пресолява яденето, а съпругът хвърля дрехите си където свари... Различията, които откриват, съпрузите считат за нещо лошо, защото ги водят към раз-ногласия, а разногласията им напомнят, че те не са проекция един на друг. Но разнообраз-ността на единия съпруг от другия е нещо, ко-ето може да се използва и за разрушение, а и като възможност за обогатяване на връзката.

Различията, които обикновено дразнят съ-прузите, са: разлики в желанията, в навиците,

във вкусовете, в идеите и в очакванията.

Когато съпрузите имат достатъчно самоуваже-ние, те имат доверие един в друг, всеки може да е си-гурен в способността си да взема от другия; може да чака, за да вземе от дру-гия; може да дава, без да се чувства ощетен, може да използва различността на другия като лична възмож-ност за развитие.

Но много често съпру-зите нямат доверие в спо-собностите си. Всеки, като че ли чувства, че всичко, което притежава, едва

стига, за да поддържа самия него жив и сле-дователно за другия не остава нищо излишно. И понеже нямат доверие един в друг, опреде-лени области от техния съвместен живот, там, където трябва да покажат, че зачитат различ-ността на другия, започват да им се струват особено опасни. Това са областите - семейни финанси, храна, секс, развлечения, професия, възпитанието на децата, връзките с родите-лите. Въпреки това, реалността ги принужда-ва да решат какво ще правят сами и какво ще правят поотделно.

Затова трябва да се научат да изразяват мнението, желанията, чувствата и знанията си, без да унижават, насилват или отричат другия, успявайки да осъществят едно истинско съ-впрягане (съпружество) на собствените си ка-чества с тези на другия.

Когато успеят да създадат една работеща връзка, те могат да кажат: “Мисля това, което мисля; чувствам, което чувствам; знам, което знам. Аз съм аз и не те обвинявам, че ти си ти. Приемам с готовност това, което предлагаш. Да видим какво може да направим с онова, ко-ето имаме като даденост.”

По-често обаче те не могат да създадат та-кава работеща връзка и обикновено казват: “Стани като мен. Стани едно с мен. Лош си,

59

адам и евакогато не си съгласен с мен. Твоята отделност няма значение.” Всеки от съпрузите действа така, сякаш не може да бъде едновременно и отделна личност и съпруг, сякаш не могат да съжителстват различността на личността и брака.

Бракът трябва да е едно емоционално свързване на две лица, които запазват различ-ните си самоличности в една работеща връзка. В брака двете лица трябва да се съединят така, че да изглеждат като едно, като едновременно всеки запазва своята личност и уникалност.

Това обаче, изглежда невъзможно на пове-чето семейства и често съпрузите се опитват да погълнат партньора си и този, който успее да постигне това, се “съединява” с другия и за-пазва самоличността си, но другият съпруг се губи.

Поглъщаме един човек, когато го използ-ваме и превръщаме във вещ. А превръщаме го във вещ, като го уважаваме и оценяме един-ствено според службата му към нас и според ползата му за нас. Когато съпрузите допуснат това да се случи, те унижават себе си, парт-ньора си и своята съпружеска връзка. Тогава те говорят само в монолог, отдалечават се един от друг, отчуждават се и стават самотни. И обратно, този, който чувства, че самолич-ността му е зачитана, едновременно чувства, че е привлечен от вътрешния свят на другия, че е приет, и в резултат, от своя страна, прави пространство в своя свят за другия. Личността на всеки се развива пропорционално на това колко се разкрива пред другия като личност, както и другия към нас. Само в тази споделе-на вътрешност, която е живеене на самолич-ността на другия, се подсилва самоличността на човека и заедно с партньора си стигаме до единението.

Един автентичен човек се радва на връз-ките си с другите хора и особено на съпруже-ската. Признава зависимостта си от другия, но същевременно е достатъчно независим, за да може да съществува като самостоятел-но лице. Не се страхува да разкрие себе си от страх, че партньорът ще види слабостите му и ще ги използва. Един верен човек не чувства

необходимост да изявява способностите, та-лантите си, силните си страни, а да прикрива слабите си, но е способен винаги със слово или постъпки да задълбочи важността и жиз-неността на връзката си. Отдава значимост на връзката си такъв, какъвто е, и същевременно оставя свободен партньора си да се отзове или не. Не само не се бои да се открие пред другия, но може да изслуша и оцени съответ-ното себеразкриване на човека до себе си. Изключително окуражителен опит е човек да живее с партньор, който има свои убеждения и смелост да живее според тях. Разбира се, мнението на всеки от двамата дава възмож-ност за другия, но и създава трудности и на-лага определени ограничения във връзката. Съпрузите се развиват като личности, когато излагат, обясняват, обсъждат идеите си, убеж-денията си, ценностите си, както и чувствата, които съпровождат всичко това. Част от това развитие обаче се дължи на способността на съпрузите да слушат (да се вслушват) с цялата си душа своя партньор.

По този начин съпрузите се развиват и под-крепят взаимно. Но атмосферата не бива да е заплашителна. Но дори и да не е, всеки съпруг трябва да усеща някаква лична сигурност, за да знае, че когато другият оспори или отрече някоя негова идея или действие, с това не под-ценява личността му.

Често чувстваме самота, защото не при-емаме, а понякога просто не можем да прие-мем, възможността да се задълбочим заедно с партньора си в смисъла на нашия живот. Пре-красно преживяване е, когато съпругът разре-шава на партньора си да бъде истински, без да чувства това като заплаха и без да има необхо-димост да го контролира и да го превръща в свое копие. Голямо удовлетворение е, когато се съгласиш партньорът ти да бъде различен човек със свои идеи, свои цели и стойности, които може и да не съвпадат с твоите. Когато съпругът може да е истински човек, той може да помогне и на другия да бъде същото. Когато съпругът ми е истинна личност, помага и на мен да бъда истинска личност. Призивът да станем лице идва към нас, отправен от друго лице, ко-

60

адам и ева

Домашна църква

ето трябва да отстои на известно растояние от нас, но чието присъствие чувстваме осезаемо в живота си. Съпругът ни трябва да е незави-сим и самостоятелен от нас, но същевременно близо до нас и да ни е необходим.

Много двойки си мислят, че могат да съз-дадат тясна връзка, ако загубят себе си един в друг. Искат да се прилепят към другия и да ста-нат негова проекция. Тази прекалена зависи-мост създава паразитна връзка. Размива разли-чията между съпрузите и за в бъдеще води до подценяване, намаляване на общуването им и заедно с това на самата им връзка. Когато еди-ният жертва самоличността си, за са улесни уж хармоничното съжителство, той всъщност бяга от една истинска среща със своя партньор.

В същото време съпрузите не могат да следват всеки различен път, казвайки: “Искам

да съм себе си и не приемам никакви огра-ничения”. Тези, които говорят така, изобщо не са разбрали природата на човешките връзки. Бракът изисква от съпрузите взаимни ограни-чения. Не може да се радваш на топлината на близката връзка, без да приемаш ограниче-нията, които тази връзка налага. С брака съ-прузите свободно приемат ограничението на свободата си.

Нужно е да поемат отговорност за себе си и своя партньор и да приемат границите, но и възможностите, които предлага връзката. Това значи, че трябва да имат кураж да гово-рят, когато случаят го изисква, готовността на действат и да помагат, когато има нужда, и да знаят, че рискът е задължителен елемент от истинския живот.

Преведе: Десислава Капитанова

аскетичният Живот на Майкaтa Аналиса Бойд (православна християнка, съпруга и майка на 8 деца,

живее в Колорадо, САЩ, автор на православни книги)

веднъж чух да казват, че майчинството е вид аскетизъм. Подобно на аскетите, майките се оказват в положение, което

изисква тяхното пълно себеотдаване, посве-щаване, ежедневно емоционално изтощаване, сблъскване с големи предизвикателства и из-ричане на много молитви. Чела съм житията на различни светици, станали невести Христови, чийто живот преминал в монашество. Идеята да можеш да прекараш продължително време в молитва или четене на Светото Писание, ме накара да се зачудя как един светски човек – една майка – е възможно да се бори с този свят

и да постигне онзи небесен завършек на живота си, за който говори св. ап. Павел. Споделих тези свои мисли с игуменката на един манастир и се почувствах облекчена, когато тя ми отговори с този цитат : „Изпадате в голямо заблуждение като смятате,че едно нещо се изисква от миря-ните, а друго от монасите. Разликата между тях е само това,че едните са семейни, а другите не, но за всичко останало имат еднакви отговор-ности. Защото всички трябва да се издигнат до една и съща висина. Това, което е объркало све-та е мисълта,че само монасите трябва да живе-ят аскетично, а на останалите е позволено да се

61

домашна църкваленят.“ / св. Йоан Златоуст/

Когато приемаме едно дете в Божие име, ние приемаме аскетичния живот на майчинството. Правилата на майчинството съдържат в себе си двете заповеди, които Христос е дал: “Първа от всички заповеди е :“Възлюби Господа, Бога Тво-его, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичкия си разум, и с всичката си сила. Това е първа заповед. Втора, подобна ней, е: Възлюби ближния си като себе си.“ Друга заповед, по - го-ляма от тия, няма.“ /Марк 12:29-31/

Как прилагаме тези заповеди в отглеждане-то на децата си? Да разгледаме добродетелите, проповядвани в Църквата, и как те биват прак-тикувани в ежедневието ни. Ние, майките може да се стремим към тези духовни навици във все-ки един момент. Те са като инструменти, които ни помагат в усърдието ни да „вършим своето спасение със страх и трепет.“ / Филипяни 2:12/. Тези добродетели допринасят за спасението не само на нашите души, но и на душите на децата ни, защото бидейки майки и носители на светли-ната, ние сме тези, които трябва да подкрепяме и насочваме децата си по пътя им към Христа.

Всяко „правило“, разбира се, трябва да се съблюдава и прилага с ръководството на ду-ховния ни наставник, който познава нас и се-мейството ни, житейската ситуация, в която се намираме, личните особености на характера ни и на начина , по който следваме Христа.

Добродетелта на смирениетоСмирението е оръжието против гордост-

та. То е умението да мислиш за другите, преди да мислиш за себе си. Сигурно вече си казва-те:“ Ама, почакай, аз вече съм майка и винаги мисля първо за другите.“ Да, така е. Наистина прекарваме много време в мисли и грижи за децата си, но смирението върви ръка за ръка с добродетелта на радостта. Когато Христос по-насял страдания на кръста, това било „ заради предстоящата Нему радост“ / Евреи 12:2/. Вие чувствате ли се щастливи от това, което прави-те и което сте за останалите в семейството?

Ако можем да покажем наяве радостта, про-излизаща от нашето служение у дома или в хра-ма, децата ни ще я видят и ще усетят благодатта, която я съпровожда.

ЩедростЩедростта е умението да даваш. Тя служи

като оръжие срещу алчността. Давайте според силите си и без да очаквате да получите обра-тно. И както правим това с нашите деца, нека го правим и с останалите от семейството, със съ-седите, бездомните, приятелите и враговете ни. Те също са нечии деца.

ЦеломъдриеЦеломъдрието противодейства на похотта

и не е само за девиците. То включва в себе си и чистотата на сърцето, помислите и тялото. Да си целомъдрен, значи да внимаваш какво гледаш, четеш, слушаш и говориш. Образът и личност-та на майката остават в съзнанието на детето като образец и критерий, който го формира и с който то се сравнява цял живот, съзнателно или не. Ние, майките, сме отговорни за това да поставим добрата християнска основа, да съз-дадем добрите духовни навици и възприятия. Не трябва да крием главите си в пясъка или да създаваме алтернативна реалност за децата си, а да им помогнем да възприемат света около себе си по един любящ и богоугоден начин.

КротостКротостта се използва за борба с гнева и не-

годуванието. Тя се проявява като доброта, неж-ност и спокойствие в думите и делата. Без зна-чение дали имате едно или повече деца, домът ви лесно може да се превърне в място на хаос. Кротостта е тясно свързана със сдържаността и смирението, защото изисква голям самокон-трол, с който да посрещнеш хилядите пробле-ми на семейството, без да възнегодуваш.

Разбира се, няма как да не споменем и оне-зи дни, в които ти идва да се заключиш в килера и да се свиеш на кълбо, но нека не забравяме, че Бог е с нас и тогава. Ако Го потърсим в молит-вата и в Тайнствата, несъмнено ще получим Не-говата благодат и ще се превърнем в източник на спокойствие и за останалите в семейството.

ВъздържаниеВъздържанието е оръжие против лакомия-

та и ненаситността. Показвайки въздържание, умереност и сдържаност, ние – майките, дава-

62

домашна църква

ме пример на децата си за начина, по който да подхождат към житейските ситуации. Тези уро-ци те научават, наблюдавайки ни как спазваме постите и отбелязваме празниците. Ако сме се научили да празнуваме, без да преяждаме и да се пресищаме, значи сме съумели да оценим смисъла и жертвата на поста и сме се удостои-ли да получим благодатта на празника. Въздър-жанието учи децата ни на дисциплина и само-наблюдение, което има важна роля в духовния живот. То ги учи да полагат усилия и да се борят със себе си, за да постигнат определена цел.

РадостРадостта ни предпазва от завистта. Има вре-

ме за радост и време за тъга. За нас, христия-ните, дори и тъжните моменти трябва да бъдат примесени с радост, защото познаваме пре-ходността на този свят и очакваме бъдещия. Можем да помогнем на децата си да пребъд-ват в радост, като ние самите го правим. Нека се чувстваме щастливи, благодарейки за вся-ко Божие благословение, което сме изпитали в живота си, за това, че имаме семейство и че Господ се грижи за него. Можем да се радваме и когато ставаме свидетели на Божията грижа и за другите. Библията ни съветва винаги да се радваме в Господа. Великата саможертва, която Той е извършил за нас, е достатъчен повод за радост, дори и в най-трудните моменти. Радост-та е показател за силата на вярата, а и е необхо-дима за ведрата обстановка у дома.

УсърдиеТо ни е нужно, за да се борим с

безделието и леността. Усърдието е умението да свършим всяка задача, задължение и отговорност, полагайки максимално старание. На нас, майките, често ни се налага да променяме пла-новете си заради неочаквано възник-нал проблем, но ако, въпреки това, се стараем да разпределяме времето си и да го оползотворяваме по най-добрия начин, ще съумеем да изпълним много-то си отговорности и ще дадем пример на децата си как да бъдат организира-

ни.Преди години ми се отвори рядката въз-

можност да посетя един манастир. За пръв път стъпвах в света обител и се чувствах напрегна-та. Вече бях чела за живота на различни светци и монаси и се чудех дали ако прекарам извест-но време в манастира, после животът ми в све-та ще ми се стори неудовлетворителен и лишен от молитва и служба на Христа.

Стоейки в новопостроения храм, неволно се насочих към иконата, изобразяваща Благо-вещение. Видях как Светата Дева покорно и с желание приема призива на арх. Гавриил да стане майка на Христос! Тя приела- и нейният отговор направил възможно спасението на чо-вечеството. В този момент осъзнах,че моята от-говорност като християнска съпруга и майка, е да бъда подражателка на Богородица. Разбира се, няма да се наложи да нося в утробата си Съз-дателя на цялото творение, но съм призвана да бъда достойна майка на децата, с които Бог ме е благословил. Той всеки ден очаква моя отго-вор дали ще се отрека от своята воля и ще Го последвам, както е направила нашата Пресвята Майка.

Всеки от нас, без значение дали е родител или не, е призван да приеме кръста, който Бог му е отредил. Никой не ни насилва, нито ни заставя да се подчиним. Просто ни се поставя един въпрос – дали бихме последвали Господа, и решението е в наши ръце.

Превод от английски : Весела Митева-Костова

63

Култура и изкуство

Певецът васил Петров: да бъдеМ здрави и да си отваряМе очите и ушите за истинските неща в света - тези, които са от

бога дадени!

(интервю на Светлана Вълкова)

-вероизповедани-ето е нещо много лично, но ми се

струва, че част от вярващи-те християни се притесня-ват публично да говорят за това. Защо се стигна дотук според Вас, в една тради-ционно православна дър-жава като България?

Нямам идея защо, може би е някакъв вид свян, но не би трябвало да е така, човек би трябвало да се чувства достоен от това, в никакъв случай горд, за-щото знаем, че гордостта е лош съветник. На тези хора препоръчвам повече смелост и да насочат погледа си на-вътре в себе си, за да видят, че е съвсем нор-мално човек, след като е създаден от Господ, да търси връзката си с Него и с достойнство и с радост да обявява публично своето ве-роизповедание.

– Случвало ли Ви се е в определени си-туации хората да погледнат нихилистич-но на Вашата вяра?

Нихилистично – не, не бих казал, но е имало случаи, когато хората повърхностно, формално изразяват своите убеждения. Не искат да говорят, да се зъдълбочават много в тази тема, защото ги е страх да не загубят

т.нар. „свобода”, подсъз-нателно изпитват някакъв страх.

– Отживелица ли са християнските ценности в едно консуматорско об-щество?

Човек трябва да е мно-го наивен, да не кажа при-митивен, за да смята, че една консервативна догма е отживелица. Има и зако-стенели, вредни догмати, които трябва да се изхвър-лят, но има и положител-ни – в случая става дума за категории като любовта

например. Все едно да обявим любовта за старомодна или доброто за старомодно. Но такава е тенденцията в съвременния свят - за размиване на нещата, за обезличаване на истинските стойности в нравствения живот и въобще.

– Вярата прави ли Ви вътрешно балан-сиран?

О, да, балансиран и в хармония. Вярата те поддържа в хармония, но важно е как вярваш, колко си отдаден на Бога. Знаем, че всички проблеми на хората идват, заради нашата отдалеченост от Бога, защото всеки от нас малко или много е извършвал грехо-ве (умишлени и неумишлени) и не намира

64

култура и изкуствовреме за покаяние, за изповед. Забравяме за Бога много често и след това се чудим защо имаме проблеми.

– В навечерието на Рождество Христо-во как се подготвяте за празника? Струва ми се, че има една тенденция той да се превръща в нещо съвсем друго, губи се неговата християнска същност.

Не ми се вярва, че е тенденциозно, отда-вам го повече на разсеяността на хората, на склонноста им към забавления в тези дни - и без това животът е доста напрегнат и тежък, и хората подсъзнателно започват да бягат от сериозността на нещата. Това отчасти е обяснимо, но не е оправдано. А е хубаво да не се забравя, че всъщност Коледата е Рож-дество Христово и тези веселби не трябва да са актуални, преди да е настъпило Рождест-вото. Виж, след това задължително човек трябва да се весели, да се радва, да празну-ва, защото наистина има повод за празник. Този период за мен, чисто професионално, е труден, натоварен, предстои ми коледно турне от средата на месец декември – дай, Боже, да бъда във форма!

– На самия празник къде ще бъдете, с кого?

На Коледа ще участвам заедно с други музиканти в матине със Симфоничния ор-кестър на БНР. Но на Бъдни вечер винаги съм със семейството и с близките си хора.

– Какви подъръци обичайно правите на близките си?

Аз за съжаление не съм много досетлив, но гледам максимал-но да са свързани с духовното, да не са някакви дрънкулки, които ще се забра-вят, но пък от друга страна, важно е как-во влага човек в по-даръка.

– А Вие какво оби-чате да получавате?

О, аз обичам да получавам много и

най-различни неща, обичам да бъда изне-надван...някое хубаво поучително четиво, особено за Коледа ако е...

– Имате ли си някоя съкровена колед-на история?

Обикновено човек мечтае много по Ко-леда, казват, че тогава се сбъдват мечтите...

– Вие за какво си мечтаете?За най-различни неща, мечтая например

да видя света малко по-хубав, по-човечен, по-християнски; да има щастие в очите на хората, да има радост и да обръщат повече внимание на стойностните неща.

– На Нова година Ви предстои и един личен празник – Васильовден. На кого сте кръстен?

На дядо ми, Бог да го прости! Нося и три-те му имена. В нашата фамилия по бащина линия има такава традиция, както баща ми носи имената на прадядо ми, така и аз - на дядо ми, който също се занимаваше с пеене – пееше в хорове, той е един от основатели-те на хор ”Кавал”...

– Силно име ли е Васил?Е, да, нали казват, че идва от василевс,

от цар, а иначе св.Василий Велики, моят па-трон, е бил достоен човек. Има доста светци с това име, надявам се да се застъпват пред Бога за мен.

– Вашите пожелания към читателите?Най-баналните неща ще пожелая, но

те са най-ценни, истината е банална, както знаем - ересите са съблазнителни. А банал-ното какво е? Любовта, здравето, всеки да

се вгледа в себе си, да потърси Бога, да не забравя Бога и в хубавите моменти да Му благодари, не само в тежките да се сеща за Него. Да бъ-дат здрави хората и да си отварят очите и ушите за истинските неща в света - тези, които са от Бога да-дени като дар!

65

Преживяно

Христовата светлина в кюрдистанИнтервю със Серафим Маади, православен кюрд

от тридесетте милиона кюрди, живеещи по света, повечето изповядват исляма, а останалата малка част са последова-

тели на Йезидизма. Според статистическите данни от 2002г., в Русия живеят 19 600 кюрди мохамедани и 31 300 йезидийци. Малко е из-вестно обаче,че представители и на двете гру-пи приемат Православието и стават членове на Руската православна църква. Серафим Ма-ади разказва подробно за това:

- Серафим, моля Ви, разкажете за своя път към Православието.

- Роден съм и израснах в Грузия. Корени-те ми са от турски Кюрдистан. След геноцида върху нашия народ, част от кюдрите се пре-местват в Армения, а оттам в Грузия и Русия. Прадедите ми са били от преселниците. Ние бяхме от малцинството, изповядващо Йези-дизма, и като малък съм ходил с роднините си в православните храмове. Вкъщи имахме икони, пред които поставяхме свещи в неделя и на празници. Считахме за нормално да по-читаме слънцето и в същото време да ходим на църква. Аз обаче бях много привлечен от Христос. Когато чуех някой да говори за Него или да предават нещо по телевизията, слушах с голямо внимание. През 2002г. семейството ми се премести в Москва. Там получих копие от Новия Завет и от този момент започна всич-ко ...

Четях главите от Евангелието по 4-5 часа на ден, понякога и през цялата нощ. Не мо-жех да се наситя и научих много пасажи на-изуст още преди кръщението си. Бях удивен как светът около мен се промени, след като

опознах Христос. Това беше първата ми сре-ща с Бога, Който преобърна целия ми живот и в Когото се влюбих. Йезидизмът не може да ти даде това, при него няма среща с Бога, нито живо общуване между Бога и човека, не съществува никакъв контакт със Създате-ля. Богът на Йезидизма стои далеч от човека. Най-важното, което открих в християнството, е реалното общение с Бога, което не мога да опиша с думи. Трудно е да обясниш това на човек, който никога не е изпитвал връзка със своя Бог. Както св. Цар Давид казва: „Вкусете и ще видите колко благ е Господ!“ Пс. 33:9 Това трябва да се преживее.

Така аз реших да се кръстя. Но когато оти-вах на службите, както съм правил много пъти преди, успявах да издържа само 2 минути, после изведнъж започвах да се чувствам от-паднал и тежък. По-късно един свещеник ми обясни,че злите сили, които са се загнездили в некръстения човек, се опитват да му попречат да дойде до Христа. Заминах за Нижни Новго-род при един отец, който се зае да ме подгот-ви за свето Кръщение. Подготвях се с голяма сериозност и смятам това за най-важното нещо, което съм правил в живота си.

Кръщението ми се състоя на Петдесетни-ца, 2007г. Рано сутринта изпитах отново бол-ка и тежест в сърцето. Когато дойдох в храма, свещеникът ме попита с усмивка:“Искаш ли да избягаш?“ Кръщението започна, но след като отецът прочете първите молитви и положи ръце върху главата ми, аз припаднах. Като се свестих, стоях на един стол, а свещеникът ме ръсеше със светена вода. В момента, в който

66

Преживянотръгнахме да обикаляме около купела със запалени свещи, усетих цялостна промяна в сърцето си, изпитвах необяснима радост. Не усещах краката си, сякаш се носех във въздуха и всичко наоколо бе различно. Бях станал нов човек. Не мога да опиша с думи това, което Бог ми яви в сърцето. От ранна възраст имах необясними пориви на страх. Събуждах се посред нощ ужасен и се разхождах из къща-та, страхувайки се от нещо, което не можех да обясня. Но след кръщението ми това изчезна напълно. Започнах да гледам на света по раз-личен начин и хората наоколо също забеляза-ха промяната, която Бог осъществи в мен чрез кръщението. Приех името Серафим и от този момент Христос стана смисъл на моя живот, а следването Му- моята цел.

- Как твоите роднини приеха кръщени-ето ти?

- Те по принцип се отнасяха благосклонно към Православието, както всички йезидийци, но не смятаха кръщението за нещо наложи-телно, не разбираха дори неговия смисъл. Родителите ми бяха против, казаха, че щом толкова настоявам, мога да го направя, но не сега. Аз обаче бях непоколебим в желанието си да се кръстя, въпреки че в началото семей-ството ми се възпротиви. В последствие, по Божия милост, почти всички, един по един, приеха кръщение. Дай Боже и останалите да го направят. Радвам се,че допринесох за това

семейството ми и някои други кюрди да се обърнат в Православието.

- А има ли по принцип и други християни сред кюрдското население? Откога дати-ра историята на кюрдското Правосла-вие?

- Известно е,че съвременните кюрди про-излизат от древните племена Меди и Парти, които са приели християнството още в пър-вите векове. Имало е дори отделни кюрдски общности, които са били християнски. Съ-ществували са и много православни кюрди в източен Анадол, някои от тях са енориаши на Константинополската църква и до днес. С раз-растването на исляма всичко се променило. Кюрдите се оказали обкръжени от мюсюлмани и християнството постепенно замряло. В наши дни обаче, в Грузия кюрдите масово приемат Православието. Важно е да се отбележи,че това е по инициатива на самите хора, никой не е мисионерствал сред тях. Можете да си представите какво би било, ако имаше кой да ги запознае с вярата и доведе в храма. Успехът на някои протестантски мисии е показателен за това. Точният брой на православните кюр-ди не е ясен, няма проведено проучване, но се счита, че са десетки хиляди и броят им расте. В Русия са много и, ако е рекъл Бог, в Москва ще има кюрдска православна общност.

- Споменахте,че сте изповядвали Йези-дизма, бихте ли ни разказали малко пове-

че за този култ?- Йезидизмът произлиза

от Ирак, сегашният му вид датира от 12-13 век. Негов ос-новоположник е суфисткият богослов Шейк Ади, арабин, променил сериозно догмите и ритуалите, практикувани от кюрдите дотогава. Той въвел в Йезидизма много елементи от исляма, несторианството, манихейството и юдаизма. Йезидизмът обаче съхраня-ва и някои стари вярвания, сходни с Зороастризма, който се основава на поклонението

67

Преживянопред огъня, слънцето и природните стихии. По-късно последователите на култа обожес-твили Шейк Ади. В Йезидизма има специална почит към ангелите, сред които се включва и един зъл дух, наречен Малак Тавус. В свеще-ните книги се споменават негови думи, които гласят :“ Няма място, което да не обитавам,аз участвам във всички събития, които хора-та от другите религии наричат зло, защото тези събития не съответстват на техните же-лания.“ (Жилва 1:3) Йезидийците го считат за бог, създал материалния свят от разкъсаните части на първоначалното космическо яйце. По принцип в Йезидизма съществуват много неясноти, двете свещени книги често си про-тиворечат, в тях има силно променени пасажи от Библията, разкази за ангели, в които про-зират личните истории на някои суфисти. Йе-зидийците вярват,че са създадени отделно от останалите хора и предците им са резултат от смесването на ангелското и човешкото семе. Отделя се специално място на почитта към слънцето, което наричат свой създател. А по-нятието за грях е твърде неясно.

- Какво бихте казали за перспективите на една православна мисия сред кюрдите?

- Мисля,че ще има голям успех, тъй като кюрдите са с добро отношение към христи-янството. Това се отнася дори и за мюсюлма-ните. По време на мисионерските си пътува-ния в кюрдски села съм бил посрещан много сърдечно и съм виждал интереса, с който ни слушат хората и желанието, с което взимат православните книги. Най-голям успех обаче мисля,че може да се постигне сред последо-вателите на Йезидизма, тъй като те отдавна са свикнали да гледат на християните като на свои съюзници. Неслучайно по време на

геноцида в Отоманската империя, кюрди-те йезидийци са побегнали умишлено към християнски държави. Когато миналото лято пребивавах в един от диоцезите на нашата църква, чух че в община, населена предимно от кюрди йезидийци, е бил възстановен почти напълно православният храм и то, с личните пари на хората. Но когато местната чеченска общност пожелала да построи джамия в този град и започнали да събират подписи, йези-дийците не подкрепили начинанието и джа-мия никога не била построена.

Разбира се тук, както във всяка мисия, е важно Светото Писание и молитвите да са на родния език. С оглед на това Московският Институт за библейски преводи вече преведе и публикува Новия Завет и Петокнижието на кюрдски (Курманджи). Колкото до молитвите, досега сме превели само няколко от основни-те и ни чака още доста работа. Много е важно да има мисионери, произлезли от средите на самите кюрди, както и православни свещени-ци кюрди, но вярвам,че Бог ще се погрижи и за това, когато Му е угодно.

Искреното бащинско отношение, което патриарх Кирил прояви към нуждите на пра-вославните кюрди, когато се удостоих да го посетя, е нещо много скъпо за мен. От голямо значение е, че можах макар и за кратко, да се уча от един забележителен мисионер – отец Даниил Сисоев, който беше мой духовен на-ставник и който, както знаете, беше убит в хра-ма, където служеше. Той прие смърт в името Христово. Вярвам,че ще дойде време, когато Христовата светлина ще огрее и Кюрдистан.

Превод от английски: Весела Митева-Костова

„Ако те попитат, отговори кратко, а ако никой не пита – мълчи. Мълчанието води към тих и мирен живот и предпазва

от много грешки. По-добре слушай, а не говори!“Схиигумен Сава (Остапенко)

68

Призив

за душевния Мир, неудачите, сМисъла на Живота и Молитвата

Лимасолски митрополит Атанасий

Молитвата – отдих за душата

Прекрасен отдих за човека, скъпи мои, е да посвети макар и не много време от своя живот на молитвата. Ако след

изморителния ден й бъде отделено малко време и човек се освободи, за да се приобщи с Божия дух, със Светия Дух, който щедро и изобилно е в Църквата, тогава той действи-телно ще си отдъхне пълноценно. Отдихът, не е когато ние дълго спим или извършваме разни пътешествия. Разбира се и това е из-вестна почивка за тялото. Но отдиха за ду-шата, духовната почивка е много по-важнa и значителна. Човек истински си отдъхва, когато се научи на жива връзка с Бога. Каз-вам това, защото всеки вижда какъв дивен покой намира човешкият дух по време на богослужението в Църквата. Колко помагат на човешкия дух тези свещени тропари, съ-чинени от светиите, имали опит в познава-нето на Светия Дух и Божието присъствие в сърцето си и изразили именно този опит в църковната музика, тропари, песнопения. Помагат да възлезем при Бога и да се приоб-щим със Светия дух, Когото Господ дарува на търсещите и жадуващите Го. Всичко това ни дава вярно усещане за Божието присъствие, отдъхване, вярно усещане, ако може така да се изразя, увеселение, развлечение. Аз съм абсолютно уверен в това, че от една истин-ска молитва, от една служба, от едно свеще-нодействие в храмовото пространство ще си отдъхнеш така, както е невъзможно да си

отдъхнеш в най-добрите развлекателни цен-трове, където ходят хората, – те ги напускат още по-уморени и по-нервни, отколкото ко-гато са дошли. Понякога са така превъзбуде-ни, че се убиват едни други.

И е странно да чуеш как някой казва, че денят, а може и нощта да се прекарват в развлекателните центрове. И това трябва да носи спокойствие и радост. Но те, ставайки от сън, натискат копчето, включват радио-то, започва се една шумотевица, започват и да припяват. И това от ранно утро, още не са се разсънили! Понякога, когато се спус-каме рано с колата от манастира, виждаме как заради най-малкия повод такива викат, карат се, ругаят и аха, аха да се сбият. И ти се питаш: какво се е случило с тях? Та още е су-трин… не е краят на деня. Още неотворили очи и вече са на нокти. Къде са били? Може би цяла нощ са прекарали в развлекателни клубове, откъдето тръгвайки си обрулени, се връщат в къщи в още по-лошо състояние, отколкото са били преди.

Влиза човек, излиза ангелТакова нещо в църквата няма. В едно

свое прекрасно слово св. Йоан Златоуст казва: ” …ти искаш да узнаеш, какво е това Църква и в какво е нейното чудо? Много е просто. Огледай се около себе си и влез в църквата – и ще видиш, че църквата е тако-ва място, където влиза вълк, излиза агне. Ти влизаш в църквата вълк, а излизаш агънце.

69

ПризивВлизаш разбойник, а излизаш светец; влизаш разярен, а из-лизаш кротък; влизаш грешен, плътски, а излизаш духовен; влизаш човек, а излизаш ангел.” И се поправя: “Какво говоря: ангел?! Нима само ангел? Ти влизаш човек, а излизаш бог по благодат!” Ето какво е църквата. И действително това е неоспо-рим факт: човек в църковното пространство, в атмосферата на песнопенията и молитви-те намира безметежен покой. Защото, както знаете, в Пра-вославната Църква има велики служби, и тя преди всичко е Богослужебна Църква, и целият ” курс на лечение”, с който въздейства на човека, на душата на хората, – това е курс на лечение с богослужението. Спомням си на Света Гора (и въобще това съм го забелязал в продължение на моя монашески живот) идваха да живеят в ма-настира хора. Колко диви на външен вид! На лицето им бе отразено вътрешното им подивяване – див нрав, див поглед… След това, когато прекарваха ден, два на Света Гора, в манастирите, посещаваха службите, то полека лека на лицата им се изписваше сладостта, кротостта и благодатта Божия. И въпреки, че бяха само поклонници, Бо-жият Дух при все това им въздействаше, те се успокояваха и намираха истинско оми-ротворение. А много казват: Ще отидем на Света Гора, в някой манастир, и дори и да не получим особена полза, то в краен случай ще се наспим на воля, толкова прекрасно се спи в манастира, както никъде другаде извън стените му. Другаде не можем да на-мерим такъв покой, нито нещо подобно. И не защото в манастира е тихо. В света също има тишина. Но затова, защото в манастира има покой, духовен покой. Този контраст е толкова рязък, че можеш да го забележиш с невъоръжено око. Понякога съм се забавля-вал с тях (някои от поклонниците мислят, че всички ние на Света Гора имаме дар на про-

зорливост и само като погледнем човека, го виждаме от край до край)! Но това са може-ли светиите, а ние кои сме?! И така веднъж дойдоха около 25 човека. Аз им казвам: “Ис-кате ли да отгатна кой от вас е за първи път на Света Гора и кой вече е бил тук?” Казват: “Да, отче, кажи ни”. Погледнах им лицата – и наистина, по тях веднага можеше да се оп-ределят тези, които са на Света Гора не за първи път. Те имаха други лица в сравнение с останалите. И аз им казах : “Ето ти, ти, ти, ти, ти вече сте били” И се оказах прав, всичките ги познах! И така се приобщих към славата на прозорливците! (смях) Макар че постъ-пих като тези факири, които са шарлатани!

Бог е надеждната опора в животаБожие благословение е да се научим

на молитва! Затова, скъпи мои, вие трябва да се научите да се молите. Ето, във вашето ежедневие вие срещате множество труд-ности и разочарования, мнозина стигат до задънена улица. От краткото си общуване с вас виждам, че имате немалко безизходни ситуации, проблеми, въпроси, силна трево-га. И мракът, който прониква в юношеска-та душа, прави човека да не знае кой е той самият, накъде отива, какво иска – нищо не знае. Всичко това се лекува, когато човек за-почне да се моли. Той получава сила от мо-литвата. Молитвата е светлина, защото сам Бог е светлина. И Божията светлина започва

70

Призивпостепенно да разтваря духовния мрак. Ако понякога тъмнината упорства в човешката душа, това е, защото добрият Бог като лекар желае да изцели душата смирявайки я, учи човека да се смирява. И на нас ни е необхо-димо да се научим да получаваме тази сила, за да преплуваме морето на нашия живот и да преодолеем трудностите, имайки надежд-на опора. Другите неща, на които човек днес се опира са: разумът ни, парите ни, нашето здраве, нашите сили, някой човек, нашият ближен, наш приятел, приятелка, нашата съ-пруга и т. н., – това са опори, които също са добри, но не са надеждни, защото са подло-жени на разрушение и изменение. Изменят се хората, изменя се окръжаващият ни свят поради едни или други обстоятелства. Един-ствената надеждна опора, неизменната опо-ра е вярата в Бога. Бог не се изменя никога. Той не се губи, не се изменя, не разочарова човека, никога не го предава. Бог не оставя Своите дела незавършени и наполовина на-правени, но ги довежда до край, защото Сам Той е съвършен! Често, когато вие се сблъск-вате с неудачите, когато учите - с неуспехите на изпитите, на занятията, ви е нужно да се научите на силата на молитвата, за да бъдете над разочарованията, подобно на самолет, който лети над облаците по време на буря. Той набира височина и за него не е страшна бурята, която бушува, защото тя не може да достигне онези висоти, където той лети, за-щото той има “сила”, която му позволява да преодолява подобни ситуации.

Пожелай ми неуспех! Още повече в Църквата Бог дава сила не

толкова да се преодоляват неуспехите, но за да можем да извличаме от тези неудачи ду-ховна полза. И веднага неуспехът става най-доброто от успехите ни! Затова тези неща имат такива благотворни въздействия на човешката душа, на неговата личност като цяло, затова неуспехите са полезни. Мога да кажа, че е много необходимо да се нау-чим да имаме разочарования. Неуспехите са много важни за човека. Навсякъде ни по-

желават “успех”, а трябва понякога да ни по-желават “неуспех”, за да знаем, че трябва да се готвим за разочарование, и да не привик-ваме към това, всичко да става така, както ние искаме. Когато възникне и най-малкото препятствие, тичаме при психолога и психи-атъра, мислим, че имаме “психологически проблеми”. Главата ни е пълна с “психически проблеми”, нашият джоб е пълен с хапчета, а джобът на психолога с пари. “45 минути струват 15 лири”, – ви казва той! Знаете ли, някои психолози ме недолюбват, защото съм им отнел клиентите! (смях) Когато чух това, сам се учудих. Преди време един пси-холог ми каза за разговор, провел се в техен професионален кръг, че някои заради мен са загубили клиенти. Но това е драматична ситуация: човек, затъващ в своите проблеми отива при лекаря, а той поглежда часовни-ка си. И след като изтекат 45 минути, казва: “Виж (а този бедничкият му изповядва це-лия свой живот), искаш ли да преминем във втория час? Пресметни си,, иначе остани в своята бездна и ела друг път!” Необръщай-ки внимание на тези неща, ние често отива-ме при психолога. Има ли необходимост от това и каква? Хората плащат, за да могат да поговорят; плащат, за да бъдат изслушани. Представяте ли си докъде сме я докарали. В колко трудни ситуации се намират хората и какво предприемат. И всичко това е, защото са изгубили общението си с Бога.

Молитвата показва смисъла на живота Бог ни моли, подбужда, умолява, насто-

ява да беседваме с Него! Виждате ли какво казва Той? Просете, искайте, хлопайте на вратата – и ще ви отворят. Всичко, което искате, ще ви го даде Бог. И ако ние се нау-чим да се молим, тогава ще запазим мира в нашите души. И този душевен мир е силата, която не дава на човека да потъне. Така чо-век, който се учи да се моли, осъзнава много добре в какво е смисълът на неговия живот. Той намира смисъл на живота си, и в този смисъл има място и за неговия неуспех.

Превод: Армине Христова

71

Гласът на отците

Мисли на стареца МиХаил Питкевич (1877-1962)

дръж себе си винаги в на-прежение. Спа-

сително е това послу-шание, което се отдава трудно, а това , което ни харесва, е и леко, и струва евтино.

Какъвто и пост да спазваш, дори и най-строг, ако е без ис-тинско покаяние, Бог няма да го приеме.Такъв пост няма да те доведе нито до спасе-ние, нито до утешение. Главното- очиствай сърцето вътрешно.

Отсичай, избягвай, отминавай всичко, което нарушава мира- това е необходимо.

На никого не раз-казвай за себе си. Не споделяй – могат да не те разберат, а да спорят и да доказват. От това няма нито смисъл, нито нужда- само излишна пре-пирня без полза.

Най-важното е –започни отвътре, оч-иствай вътре, а не за показ - отвън.

Когато врагът ти досажда, иска с дреб-ни неща и малки непрятности да те ядоса, да те разгневи, да открадне мира на сър-цето ти, кажи само- “Христос възкръсна! Христос възкръсна! Христос възкръсна!”

Тези думи го плашат повече от всичко дру-го.Те го изгарят като огън и той ще избяга от тебе.

Трябва не само да се молиш-“ Господи,помилуй”, не само да просиш, но и непрестанно да бла-годариш и да умееш да славословиш Гос-пода- тогава ще имаш мир в душата си.

Дръж се винаги, всеки ден и час и бъди внимателен към себе си във всички дребо-лии; чети, разсъжда-вай, вярвай, че Господ ще ти помогне и под-крепи, ще ти прати благодат да се изди-гаш от сила в сила, ако

останеш верен и твърд!Моли се така –“Господи, остави ме така,

както съм. Не ми трябват никакви дарби. Но ми дай любов.”Любовта покрива всич-ко.

Не съди свещеник- бой се от това най-много от всичко. Не можеш дори да разбе-реш в какво тйнство е участник той. Само една негова сълза на покаяние е достатъч-на, за да измие всичките му грехове.

72

съдържание

Енорийски животПравославни беседи - петък от 18:15 чНеделно училище за деца - неделя от 10:30 чБиблиотека - петък от 18:00 - 19:00 ч и неделя от 10:30 - 11:00 чПоклоннически пътувания по манастирите

БогослужениеМолебен канон към Света Богородица - петък от 18:00 чВечерня - събота от 17:00 чУтреня - от 8:00 чСв. Литургия - неделя от 9:00 чСв. Литургия се отслужва на всички по-големи църковни празници

Редакционен екип

ПротойерейДончо Александров

ПротойерейТеодор Стойчев

СвещеникЯсен Шинев

Йоанна Калешева

Весела Митева - Костова Крикор Андреасян Диана Янчева Валя Марчелова

ЗА ДА НЕ БъДЕ ТАЗИ НОЩ НАПРАЗНА... . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 1МИТъТ ЗА ХРИСТОС . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 2ЗА ДВАТА ПъТЯ НА СПАСЕНИЕ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 4ТАЙНСТВОТО СВЕЩЕНСТВО . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 6ТАЙНАТА НА ВИТЛЕЕМСКИТЕ МЛАДЕНЦИ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 10РАДОСТТА ОТ МИЛОСТИНЯТА . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 14ЗАЩО ЦъРКВАТА Е ПРОТИВ СУРОГАТНОТО МАЙЧИНСТВО? . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 19ПАЗЕТЕ АНГЕЛИТЕ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 22ИМАТ ЛИ МЯСТО ДЕЦАТА В ХРАМА? . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 25ДУХОВНА АЗБУКА . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 29ПРИВИЛЕГИЯТА ДА БъДЕШ КРОТъК . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 32ЗА ЗАБВЕНИЕТО . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 34ТРИТЕ БИБЛЕЙСКИ ТРАПЕЗИ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 39«КОПНЕЯ ДА СЕ ОСВОБОДЯ» . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 42ХИМНъТ ЗА ХРИСТОС В ПОСЛАНИЕТО НА СВ.АП. ПАВЕЛ ДО ФИЛИПЯНИ 2:5-11 . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 48ЧУДОТО НА СВЕТИ ЕФРЕМ НОВИ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 52ЧОВЕК СЕ НАУЧАВА ДА ЗАВИЖДА В СЕМЕЙСТВОТО . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 54РАЗЛИЧНОСТТА НА СъПРУЗИТЕ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 57АСКЕТИЧНИЯТ ЖИВОТ НА МАЙКAТA . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 60ПЕВЕЦъТ ВАСИЛ ПЕТРОВ: ДА БъДЕМ ЗДРАВИ И ДА СИ ОТВАРЯМЕ ОЧИТЕ И УШИТЕ ЗА ИСТИНСКИТЕ НЕЩА В СВЕТА - ТЕЗИ, КОИТО СА ОТ БОГА ДАДЕНИ! . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 63ХРИСТОВАТА СВЕТЛИНА В КЮРДИСТАН . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 65ЗА ДУШЕВНИЯ МИР, НЕУДАЧИТЕ, СМИСъЛА НА ЖИВОТА И МОЛИТВАТА . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 68МИСЛИ НА СТАРЕЦА МИХАИЛ ПИТКЕВИЧ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 71

Íà÷àëà

Посетете интернет страницата ни: www.sv-atanasii-varna.org

Дарения за храма:BIC COD: STSABSF

IBAN: BG 49STSA930000104501152„Банка ДСК“ ЕАД клон Варна

тържествен концерт. Той бе открит с празнично слово, произнесено от Варненския и Великопреславски митро-полит Йоан, и с участието на църковните хорове при Катедрален храм „Успение Богородично”, храм „Св.Ата-

насий”, Старинен храм „Св.Успение Богородично”, детски хор „ Хорал” и изпълнение на пиано от дя-кон Любомир и Антоанета Георгиеви.

И тази година, с благословението на Варнен-ския и Великопреславски Митрополит Йоан стар-тира общоградска дарителска кампания за под-помагане градежа на храм „Св. прмчк. Прокопий Варненски” под надслов „Варненската Коледа”, ре-ализираща се под патронажа на кмета на гр. Ва-рна г-н Иван Портних. В рамките на кампанията се проведоха редица културни и спортни мероприя-тия : футболен турнир, благотворителен концерт, турнир по тенис на маса, шахматен турнир и др. Дарения могат да се осъществят чрез SMS кам-пания DMS HRAM,на номер 17 777 ,на стойност 1,00лв. за всички мобилни оператори.

През м. октомври, как-то всяка година в края на ля-тото, бе организирано и се проведе традиционното за енорията ни поклонническо пътуване под ръководство-

то на отец Дончо. Този път отправната ни точка беше о. Лесбос. Посетихме Мандамадос – Светата обител, чийто покровител е св. Архангел Миха-ил, с чудотворното барелефно изображение на Небесния войн – изключителна рядкост за хрис-тиянския ортодоксален свят. В Терми посетихме манастира в памет на светите мъченици Рафаил, Никола и Ирина, които днес е прераснал в голяма женска монашеска общност. На територията на обителта има два храма, в които са изложени мо-щите на светите митилински мъченици – на игу-мена св. Рафаил, на неговия дякон Николай, както и на девойката Ирина. Прочетохме благоговейно Акатиста към св. Митилински новомъченици за прослава на Христовия несломяем от мъчения дух и с молитва да го изпросят и за нас в чудо-действено проявление, което да ни изцелява от всякакви болести, недъзи и страдания.

На 11 и 12.10 .2014 г. в храм ‘’Св.Атанасий’’’ се от-кри новата учебна година за неделното училище и шко-лите по изкуства. Занимания по пеене, изобразително изкуство, актьорско май-

сторство, вероучение и иконопис се предлагат за деца, имащи интереси в тези области. Водят се от специалисти и са безплатни. Новост е, че през тази година стартира и курс по математика за уче-ници от 7-ми клас, които през 2015 г. планират да кандидатстват в Езикови и Математически гимна-зии. Църковното настоятелство отправи апел към родителите, проявяващи загриженост за възпита-нието и развиване талантите на децата си, да се възползват от предлаганите възможности.

На празника Въведе-ние Богородично, нашето голямо християнско семей-ство - енорията при храм Св. Атанасий, получи пресветли дарове – копие на чудотвор-ната икона ‘’Всецарица’’ от манастира Ватопед на Света Гора, дело на иконо-

писец - монах от Атон, престояла по благослове-нието на игумена на Ватопедския манастир - ар-химандрит Ефрем, 40 дни в олтара на централния манастирски храм, както и копие на Молдовската чудотворна икона на Св.великомъченик Георги от Зографския манастир на Света Гора, дарено ни от братството на манастира. И двете икони, поставени в ръчно резбовани позлатени рамки, бяха донесени в новия си дом – нашия храм, с тържествено литийно шествие, предвождано от Варненски и Великопреславски митрополит Йоан и множество свещеници и миряни. Беше отслу-жен Акатист пред Чудотворния образ на Божията Майка ‘’Всецарица’’, който се почита както на Атон, така и далеч зад неговите предели, заради особе-ната благодат да изцелява болни от рак, да избавя от различни зависимости – алкохол, наркотици. По инициатива на Църковното настоятелство при храма, бяха раздадени отпечатани за случая книжки с Акатиста към Св. Богородица ‘’Всеца-рица’’, който ще се отслужва всяка сряда от 17:00 часа за укрепване във вярата, духовна подкрепа и спасение на православните християни и особе-но на страдащите от онкологични заболявания и различни зависимости.

На 22 ноември 2014г. в концертното студио на Радио Варна се прове-де тържество по случай празника ‘’Въведение Бо-городично’’ – ден христи-

янското семейство и младеж. Събитието се състоя по инициатива на църковното настоятелство при храм ‘’Св.Атанасий’’ гр.Варна. Протойерей Дончо Александров – предстоятел на храма се обърна с топли думи и благопожелания към децата, ро-дителите и всички присъстващи. Бе представена мултимедия, посветена на празника, концерт на детски хор ‘’Ангели’’ и изпълнения на децата от школата по актьорско майсторство при храма. Малкият Стефан възхити присъстващите с изпъл-нение на пиано на произведение наМусоргски. Тържеството завърши със снимки за спомен и скромна почерпка за децата, изнесли прекрасна-та програма.

Åíîðèéñêè íîâèíè