Проф. д.ик.н. АНГЕЛ ДИМОВ

РЕЛИГИОЗНА ПОЛИТИКА

Издателска къща “Христо Ботев”София, 2009

1

© Ангел Димов, 2009© ИК “Христо Ботев”, София, 2009

Проф. д.ик.н Ангел Димов

РЕЛИГИОЗНА ПОЛИТИКА

Трето преработено и допълнено издание

Художествено оформление на корицатаЛюбомир Филипов

Печатни коли – 8,625Формат 84/108х32

ИК “Христо Ботев”София, 2009

2

ISBN 954-445-840-9

СЪДЪРЖАНИЕ

ПРЕДГОВОР .................................................................. 51. ПОЛИТИЧЕСКИ РЕЛИГИИ .................................... 292. ПОЛИТИЧЕСКИ ЦЕЛИ НА РЕЛИГИОЗНИТЕ ОБЩНОСТИ ............................................................... 39

3. ПОЛИТИЧЕСКИ АСПЕКТИ НА СТАРИЯ ЗАВЕТ ......................................................................... 54

4. ПОЛИТИЧСКИ ПОСЛАНИЯ В НОВИЯ ЗАВЕТ .. 695. ПОЛИТИЧЕСКОТО “БЛАГОВЕСТИЕ” ................. 866. ПОЛИТИЧЕСКАТА ХРИСТИЯНСКА ПАРТИЯ .. 107ЗАКЛЮЧЕНИЕ .............................................................. 129

3

4

П Р Е Д Г О В О Р

През последното десетилетие на ХХ в. настъпват качествени изменения в политическото и социално-икономическото развитие на народите. Олигарсите от всички страни се обединяват и успяват да разрушат системата на държавния социализъм в Русия и другите страни от Източна и Централна Европа. В глобален мащаб се налага абсолютната власт на отвъдокеанска-та финансова и политическа олигархия. Нарушава се поддържаното десетилетия наред военно и ядрено ра-венство и равновесие между капиталистическия и со-циалистическия междудържавeн блок.

С помощта на отвъдокеанската олигархия в Бълга-рия държавната власт се овладява от мафиотски фи-нансови и търговски групировки. Формира се корум-пиран и продажен политически елит.

Извършва се тотална приватизация (узаконена краж-ба) на големите държавни банки и предприятия. Либерализират се валутните и митническите режими и се улеснява трафикът и търговията с наркотици.

Под предлог – привличане на чуждестранни инвес-тиции, българската икономика постепенно се предава в ръцете на западни и израелски капиталисти. Съдейс-тват им отродени българи космополити, които са гото-ви на всичко, за да играят ролята на добре платена ко-лониална администрация.

В обществото и държавата изплуват и вземат връх кариеристични и криминални елементи, които с из-мами и убийства придобиват чужди имоти и пари. Ня-кои от тях се освобождават от затвори (осъждани за изработване и разпространение на фалшиви пари),

5

създават финансови пирамиди и къщи и отнемат мно-гогодишните спестявания на доверчиви хора.

Други “заработват” лесни пари с лъжелечение, екс-трасенство, ясновидство, правене на магии и хороско-пи, предсказване на бъдещето. Така се създава кастата на новобогаташите от мафиотски тип, чийто охолен живот се съпътства с покупки на луксозни автомобили и стоки за бита, опошляване и профанизиране на музи-кални и други жанрове на изкуството, разпространява-не на хазарта и проституцията.

Междувременно трудовите хора се обричат на мизерия и нищета. Те и техните семейства драстично обедняват. Загубват осигуряваните им при държавния социализъм социални придобивки: гарантирана работа и почивка; безплатно образование и здравеопазване; икономическа възможност на всеки да пътува и преби-вава в планински и морски курорти; държавно снабдя-ване с евтина електро- и топлоенергия.

Вследствие на всичко това много хора (предимно безработни и пенсионери) престават да вярват във въз-можността да бъде реализирана идеята за изграждане на солидарно и справедливо общество. Някои от тях изпадат в състояние на стрес и се разболяват от неизле-чими болести, а други сами си слагат край на живота.

Тази обществена среда е изключително благопри-ятна за подем на религиозните движения и секти. Приблизително такава е била и обществената обста-новка в началото на новата ера, когато по юдейските земи възниква християнската религиозна секта, а ней-ната църква и религия се легализира и става част от държавната власт на разлагащата се Римска империя.

Сега представителите на международната финансо-ва и политическа олигархия умело използват религия-та (вярата във въображаем Бог – на гръцки “Теос”) за укрепване на своята държавна и глобална власт. Заед-

6

но с църковните аристократи се стремят да държат трудещите се и колониалните народи в обскуранти-зъм, невежество, да експлоатират тяхната работна си-ла и съществуващите на земята природни, материални и финансови ресурси.

Висшите църковни служители винаги са били и продължават да бъдат част от властващата ари-стокрация и олигархия. Неслучайно църквата полу-чава обществени привилегии, имоти, земи, злато и сребро. Нейни спонсори са и мафиоти, извършили тежки престъпления. Много от тях се надяват, че ще им бъдат “опростени греховете”, като заделят част от своите натрупани богатства за строителство и ремонт на църковни сгради и параклиси.

Религията е инструмент за подчиняване и поко-ряване на неуки и невежи хора. Обикновено това ста-ва, като им се внушава, че вярата в “невидимия Бог” и най-вече всеотдайността и щедростта към църквата ще ги избавят от “греховете” и ще им осигурят безс-мъртие и блажен задгробен живот. Ако обаче са атеис-ти, т.е. против Теос (Бог), проявяват неверие и безбо-жие и не плащат своята дан на църквата, ще бъдат ана-темосани (отлъчени) от нея и наказани със смърт. След тази присъда “вездесъщият” и “всемогъщ” Бог ще ги изпрати в пъкъла, където ще ги очакват “вечни” страдания и скърби.

Очевидно общественото господство на църква-та се установява и поддържа с лъжи и всяване на страх. То се крепи на възползването от несполуките и нещастията на бедни, беззащитни и болни хора, а съ-що и като се насажда мракобесие и невежество.

Впрочем, според избрания (чрез световна анкета на Британската радиопредавателна корпорация – Би Би Си) за мислител на миналото хилядолетие Карл Маркс “невежеството е демонична сила”, предизвикваща много човешки трагедии1. В ранната си публикация 1

7

“Към критика на Хегеловата философия на правото” той характеризира вярата в бога с крилатата фраза: “Религията е опиум за народа”2. (Курсивът е мой.)

Въпреки това държавата би трябвало да закриля Българската православна църква и нейните служи-тели, без да се намесва в техния вътрешноцърковен живот. Държавата следва да се грижи и за опазване на църковното имущество, включително и църковните паметници, да насърчава спазването на народните оби-чаи и традиции. Великият руски поет Александър Сер-геевич Пушкин някога е казвал “традициите са душата на държавите”.

Българската православна църква е играла прогре-сивна роля в обществото. През нейното многовеков-но съществуване почти няма такива жестоки и мащаб-ни гонения и инквизиции на учени и “еретици”, а съ-що и кръвопролития, каквито изпълват историческия път на католическата църква.

Още с покръстването (865 г.) на българите и нала-гането на християнството за държавна религия църк-вата е спомогнала за окончателното оформяне на бъл-гарската народност. Преминало се от различни (пра-български, славянски и т.н.) религиозни вярвания към обща религия, която обединила тогавашните племена по българските земи.

Налагането на християнството за държавна религия у нас открило големи възможности за създаване на средновековна българска култура. То дало силен тла-сък на по-нататъшното културно развитие на българ-ския народ.

? Маркс, К, Ф. Енгелс. Съчинения. Изд. на БКП, С., 1957, Т. 1, с. 109.

2 Маркс, К, Ф. Енгелс. Съчинения. Изд. на БКП, С., 1957, Т. 1, с. 400.

8

Големи са заслугите на Българската православна църква и за разпространението на създадената (през 855 г.) от солунските братя Кирил и Методий славян-ска азбука и писменост. С нейна помощ дошлите през 886 г. в България техни ученици (Климент, Наум и Ангеларий) са научили на четмо и писмо хиляди мла-ди хора, които по-късно станали учители и свещеници.

Впрочем, превратностите в развитието на българ-ската държава придават на нашата църква по-земен и народен характер. През Средновековието, когато като-лическите висши духовници държали светската власт на повечето западноевропейски държави и водeли ка-сапнически войни, църквата ни се е борила за оцелява-не в пределите на турската империя, където официал-на религия е ислямът.

Българската православна църква допринася твърде много и за освобождението на България от турско владичество. Нейни служители просвещават поробе-ния народ, издигат националното му самосъзнание и лично участват в хайдушки и въстанически чети и въс-тания срещу петвековния поробител.

Изграденият от източноправославните “първоотци” природосъобразен, богочовешки образ на Исус Хрис-тос допринася през вековете в Българската православ-на църква да преобладават “добрите дела” за разлика от войнствения бог на юдеите и от постоянно “дебне-щия” и преследващ дисиденти и достойни личности Господ на католиците.

Нашият народ винаги трябва да отдава почит на български църковни водители като патриарх Евти-мий – ръководител на отбраната на обсадения през 1393 г. от турската армия гр. Търново; Паисий Хилен-дарски – написал (през 1762 г.) “История славянобъл-гарская”; Софроний Врачански – владика и книжов-ник, който в началото на деветнадесети век се обявява за смяна на църковните килийни училища със светски;

9

2. Религиозна политика

Неофит Бозвели и Иларион Макариополски, които през ХІХ в. организират борбата за национална черк-ва; патриарх Кирил – автор на ценни книги и с личен принос за спасяване (през 40-те години на ХХ в.) на български евреи от нацистките лагери на смъртта, а по-късно (1953 г.) за издигането на ранга на българ-ската църква от екзархия на патриаршия.

Преданост към църковното дело проявяваха и ре-дица съвременни водачи на Българската православна църква като патриарх Максим, пловдивския митропо-лит Арсений и игумена на Бачковския манастир На-ум.

Понастоящем все още има значителен брой бълга-ри, в това число комунистически и социалистически партийни функционери, които посещават църкви и присъстват на литургии и служби. Редовните посети-тели обаче са предимно възрастни жени и хора, които страдат от болести и сполетяло ги голямо нещастие.

Църквата изпълнява и погребални функции. Све-щеници четат религиозни текстове и заедно с църков-ни хорове пеят псалми, с които утешават скърбящите близки и роднини на покойниците. Така че църковната общност е нужна на обществото. Нейните богослови и служители не трябва да бъдат повече, отколкото то може икономически и морално да издържа.

Тези и редица други църковни въпроси би трябвало да се решават чрез прилагане на далновидна българска религиозна политика. Нейните основни принципи, задачи и механизми следва регулярно да се съгласуват с държавната политика спрямо църквата и религиозни-те общности.

Подобно на светската и религиозната политика се прилага за спечелване на власт и господстващо положение в обществото, но чрез внушения за вяра в съществуването на вселенски властелин, наречен Бог, религиозни обещания (за наследяване на вечен

10

живот, създаване на Божие царство, където доброто побеждава злото и т.н.) и механизми (проповеди, осве-щавания, организиране на събори и празници, на бла-готворителни акции).

След 1990 г. у нас представителите на новосформи-ралата се аристокрация и буржоазия водят политика на овладяване на висшата църковна власт. Опитват се с нечестни политически и юридически средства и похвати да отстранят законно избрания патриарх Мак-сим и членове на Светия синод (управителното тяло на Българската православна църква).

Те предизвикват и извършват (1992 г.) схизма (раз-кол) в църквата, като създават и съдебно регистрират алтернативен синод и провъзгласяват нов патриарх. Повечето членове на “новия” синод са комични фигу-ри. В съюз с група опартизанени „бизнесмени“ успя-ват да окупират и безнаказано да завземат Софийската свещоливница и да трупат пари. Самонастаняват се в много църковни сгради и стопанства в различни краи-ща на страната.

В легитимния синод на нашата църква се налага политика на присъединяване на висшето духовен-ство към аристократичната рентиерска класа. След 1990 г. висшият клир (вместо да се занимава с църковни работи) води кампания за реституция и връ-щане на отдавна национализирани църковни имоти (земи, гори, сгради) с цел отдаването им за стопанис-ване под наем. Така църквата отново се превръща в средновековна феодална и рентиерска организация.

Историческият опит учи, че такава политика рано или късно неминуемо ще доведе до народно негодува-ние и бунт срещу църковните арендатори и самата църква. При нейното осъществяване висшето духовен-ство влиза в съюз с най-мракобесните и тиранични си-ли, насочени против народа.

11

Така през 1923 г. Светият синод на нашата църква се включва в подготовката и извършването на монар-хофашисткия преврат срещу земеделското правителст-во на народния водач и голям български държавник Александър Стамболийски. Тогава Светият синод става косвен съучастник в злодейското убийство на този наш самороден талант и свят човек.

В основата на тази църковна противонародна поли-тика са били имуществени отношения. Църквата била засегната от извършваната по това време поземлена ре-форма, насочена към отнемане на землени площи от чифликчии, притежаващи над 200–300 дка земеделска земя. По силата на приетия закон за трудовата поземле-на собственост Българската православна църква тряб-вало да предостави около 8 хил. дка за оземляване на без-имотни и малоимотни селяни. В нарушение на принципите на трудовата поземлена реформа на редица манастири по изключение са оставени много повече зе-ми, отколкото биха могли сами да стопанисват: на Рил-ския манастир – 800 дка; на Черепишкия манастир – 290 дка; на Араповския – 360 дка; на Баткунския – 204 дка; на Лопушанския – 225 дка; на Кремиковския – 297 дка; на Калугеровския – 178 дка; на Гложенския – 123 дка; на Сопотския – 100 дка и т.н.3

Другият “грях” на правителството на Александър Стамболийски е, че то е прокарало закон, който e задължавал църквата временно да отстъпи зданието на Духовната семинария за нуждите на новосъздадения Агрономически факултет при Софийския университет.

Този обществено полезен правителствен акт дал повод на църковните аристократи да излеят злобата си върху селския вожд Александър Стамболийски. Те тръгнали на поход срещу него и предприели ответни

3 Недев, Н. Александър Стамболийски и заговорът. Изд. на БЗНС, С., 1984, 125–126.

12

мерки: завели съдебно дело (буржоазният съд се ста-раел да отсъжда в полза на богатите) срещу “дружбаш-кото” правителство; повели антиправителствена кам-пания в печата; свикали религиозни събрания и от ам-воните сипели проклятия и заклинания срещу Алек-сандър Стамболийски; в навечерието на преврата чле-нове на Светия синод подготвили и провели антипра-вителствени траурни дни и процесии с хоругви (знаме-на) и заклинания; висши духовници и богословски професори оказали открита подкрепа на цар Борис III и деветоюнските (1923 г.) превратаджии, които поста-вили началото и предизвиквали серия кървави атента-ти и въстания в нашето общество.

Впрочем, тези позорни и трагични резултати на водената през 20-те години на ХХ в. имуществена политика могат да послужат като урок за съвремен-ните висши църковни служители. Те би трябвало да престанат да се занимават с реституции, а да ра-ботят за оптимизирането на църковната поземлена и горска собственост до размер, който е достатъчен за водене на натурално стопанство, ако искат да бъде запазен народният характер на Българската правос-лавна църква.

В църковно владение трябва да се оставят само толкова декари земи и гори, колкото би могла да стопанисва църковната общност. Арендуваните земле-ни и горски площи трябва да се “раздадат на сирома-си”.

Очевидно отношенията на собственост определят основните принципи, насоки и способи на всяка поли-тика (религиозна и светска). Затова лицемерят и лука-вят онези, които твърдят, че църквата не се занимава с политика.

В съвременния глобализиращ се свят възниква първостепенната задача: да се запази националната идентичност на българите и независимостта на

13

българската държава. Това едва ли ще стане чрез съ-биране на дарения и пари за строителство на църкви и джамии и четене на допотопни еврейски библейски разкази и притчи.

Тази политика (налагана напоследък) е вредна и дори гибелна за българския народ, макар че с нея се осигурява временна работа и препитание на архитек-ти, художници, зидари, журналисти и основатели на църковни фондации и същевременно се повдига духът и самочувствието на по-непросветени членове на на-шето общество.

В епохата на високите технологии и покоряването на Космоса е неоправдано да се хаби националната енергия предимно за реституция на църковни имоти и строеж на черкви и джамии. Това е примитивизъм и лъжепатриотизъм, с който се забавя нашето духовно и стопанско развитие.

Сега е необходимо българското общество да аку-мулира и заделя повече финансови и човешки ресурси за развитието на светското образование и родната наука и техника. То следва да съсредоточи усилията си за повсеместно прилагане на високи технологии, за създаване на модерни и ефективни земеделски стопан-ства, промишлени и обслужващи предприятия.

След 1990 г., когато у нас се реставрира капитализ-мът, много български богослови и висши духовници се поставят над обществото. Те безцеремонно наруша-ват и действащата Конституция на Република Бълга-рия. Така в нарушение на нейния чл. 13, ал. 2, който гласи, че “Религиозните институции са отделени от държавата” в редица държавни университети (Софийс-кия, Великотърновския, Шуменския) са създадени бо-гословски факултети. Ежегодно тези факултети бълват богослови, част от които се уреждат на работа в дър-жавни учреждения и медии (радио и телевизия). Други се свързват с депутати и общественици и упражняват

14

натиск върху обществото да им бъде осигурена препо-давателска работа по вероучение в държавните учили-ща и армията.

При евентуално удовлетворяване на тези групови интереси нашите деца, младежи и девойки ще пропи-ляват своята младост, като заучават наизуст никому ненужни религиозни текстове и молитви и прекарват част от ценното си време в мрачни и хладни църковни сгради. Те сигурно ще затъпяват, вместо да спортуват, да изучават езици и да трупат научни и технически знания и умения.

Очевидно такава прорелигиозна политика е гибелна за българската нация, особено когато е продиктувана от користни цели. Нейната защита предизвиква народ-но негодувание и настроения срещу Българската пра-вославна църква. От това се възползват католически, мормонски и други религиозни общности и секти, ко-ито се стремят да я обезличат и погълнат.

С ясно съзнание, че нарушават нашата Конститу-ция, и с чувство на безнаказаност църковни управите-ли, държавници и съдебни магистрати водят полити-ка на срастване на църквата с държавата. Малко по-малко църковни служители навлизат в държавните органи и институции и срещу заплащане вършат рели-гиозни обреди и ритуали.

По този начин с мотив за проповядване на просло-вутия “християнски морал” на безпризорни деца и на лица с присъди в затвори се изграждат параклиси и се назначават попове. По стар царски обичай попове се поставят и като политкомисари в армията, а държавни и общински служители организират (с държавни пари) водосвети и други мероприятия.

Всичко това е израз на една отживяла времето си ретроградна политика, чието системно прилагане за-държа и дори връща назад политическото и икономи-

15

ческото развитие на българската нация и държава. По-настоящем по степен на икономическо развитие Бълга-рия е на едно от последните места в Европа (до 1989 г. държавата ни беше в челните редици на европейските страни).

В нарушение на Конституцията на Република Бъл-гария в Българското национално радио и Българска-та национална телевизия се върши религиозна про-паганда. Някои религиозни журналисти превръщат държавните медии в трибуна, от която натрапват своя-та религия на младежта. В предаванията си само ми-моходом запознават вярващите българи с източнопра-вославните празници, ритуали и традиции. Отделят повече време за агитация и призиви към слушателите и зрителите, с цел да станат религиозни и редовно да посещават църковните литургии и служби. Представят се за добри и хрисими християни, а не пропускат пре-даване, без да хулят и клеветят комунистите, които близо половин век (1944–1989 г.) са управлявали бъл-гарската държава. Това поведение напомня за големия немски философ Хегел, който е писал: “Морално ли-цемерие е да искаме да бъдем по-добри от други, кои-то после наричаме свои врагове”4.

Сега у нас мнозина се уреждат на светски и цър-ковни служби и си изкарват прехраната, като се опит-ват да представят комунистите и всички атеисти за врагове и едва ли не за ликвидатори на Българската православна църква. Това се прави не толкова от лю-бов към самата църква, а главно за удовлетворяване на материални интереси и защото се иска в обществото да няма хора, които да разкриват и разобличават лъ-жите, лицемерието и лукавството на жадните за власт и богатство църковни лидери и глашатаи. Понеже ня-мат аргументи в полза на опроверганата от живота ре-

4 Хегел, Г . История на философията. Изд. на БКП, С., 1965, с. 100.

16

лигия (изглежда и поради оскъдните им теоретически познания), родните църковни апологети призовават младите хора да следват примера и да подражават на някои знаменити религиозни учени. Набожността на тези учени била достатъчно доказателство за това, че Бог съществува.

Най-често се посочва за пример известният френс-ки математик и автор на класическата математическа теорема Блез Паскал (1623–1662 г.). След катастрофа (1654 г.) с каляска, той започнал да вярва в Бог и даже написал съчинение, озаглавено “Мисли”5, в което за-щитава християнската религия. Изразено е мнението, че хората са “нищожни, греховни, откъснати от Бога, но спасени от Исус Христос”6. Авторът е водил схо-ластични спорове за “Светото писание” и “Божиите дела” и фактически е одобрил несправедливия прин-цип, според който “милосърдният Бог е пожелал да заслепи едни и да просветли други”7.

През времето, когато е живял Блез Паскал, католи-ческата църква е имала огромна власт във френската държава. Корените на голямата му набожност би мог-ло да се търсят в неговия личен живот. Много години той е живял като отшелник в манастир. Както сам признавал, от 18-годишната си възраст не помнел нито един ден, през който да е бил здрав (умира на 39 години измъчван от болести в стомаха и главата).

Една от често тиражираните лъжи е, че кому-нистическите държавници са водили политика на терор над християнските свещенослужители и християни и са налагали официална забрана на вяр-ващите да посещават църковни служби.

5 Паскал, Б. Мисли. Изд. “Наука и изкуство”, С., 1987.6 Пак там. С. 240.7 Пак там. С. 241.

17

Истината е, че през 1953 г. нашите комунистически управници умело са използвали следвоенното съотно-шение на международните сили и са спомогнали за възстановяването на Българската патриаршия. Както е известно, патриаршията на нашата църква е била премахната със завладяването (1393 г.) на бъл-гарските земи от турците и пленяването на патриарх Евтимий. Едва след пет века, когато руски войски и български опълченци са освободили (1878 г.) България от турско иго, Българската православна църква е била призната за екзархия.

Този статут на нашата църква не е бил променен при близо шестдесетгодишното царуване на Ферди-нанд Кобургготски и на сина му Борис III. С водената от тях опропастителна политика не е било постигнато издигане на ранга на ръководството на Българската православна църква от екзархия на патриаршия. Веро-ятно основна причина за това е било обстоятелството, че при царуването на Кобургите у нас държавата е за-губила няколко войни, големи територии, независи-мост.

Атеистичното комунистическо правителство с под-крепата на съветските ръководители в Москва е успя-ло да издигне статута на ръководството на Българска-та православна църква от екзархия на патриаршия. То-гава (1953 г.) в нашата страна комунистите са имали силна държавна власт и ако са изпитвали вражеско от-ношение към църквата, са могли с един замах напълно да я ликвидират.

Впрочем, известно е, че по време на Великата бур-жоазна революция (1789 г.) във Франция са изгорили множество църковни сгради и са наложили забрана на религиите, които са били опора на монархията и фео-далната аристокрация. През периода 1793–1798 г. във френското общество религиозният живот е замрял и

18

3. Религиозна политика

почти са липсвали изяви на християнската религиозна общност.

През своето близо петдесетгодишно властване ко-мунистите се занимаваха главно с така нареченото со-циалистическо строителство – изграждане на нови градове; химически, машиностроителни, металургич-ни, хранително-вкусови и други заводи; туристически комплекси; едри кооперативни земеделски стопанства. Вниманието им беше ангажирано в решаването и на социални проблеми (осигуряване на пълна заетост, безплатно здравеопазване и образование) на населението ни.

Комунистическите властници съвсем правилно гле-даха на българските манастири и църкви като на ана-хронични, останали от миналото институции и органи-зации, чиято основна задача е да се грижат за съхраня-ването на прикрепеното към тях огромно духовно и културно наследство на народа. Същевременно на църковните служители се оставяше задължението да организират ритуални погребения и възпоменания на умрелите християни и мюсюлмани.

По време на комунистическото управление държа-вата беше сравнително богата и с държавни пари се извърши огромна реставраторска работа в манастири, църкви и други църковни обекти. Дори се заделяха бюджетни парични ресурси за заплати на действащите свещеници.

Невярно е и твърдението, че при комунистичес-кия режим е имало “забрана” на българските граж-дани да посещават църкви. Тази измислица се повта-ря и разгласява, без да се посочва нито един случай на политически преследван човек (включително и член на комунистическия младежки съюз), задето е дръзнал да наруши “забраната” да се “черкува”.

19

Генералният политически курс на комунистическа-та партия е да се осигурява свобода на вероизповеда-нията. Това констатира и авторитетният български учен акад. Илчо Димитров, който пише, че при управ-лението на комунистите “Отношението към религията се дължеше на презастраховане, а не на изрични указа-ния или реални опасности”8.

През годините (1961–1973 г.), когато бях щатен ръководител в комунистическия младежки съюз, уста-нових непринудени приятелски отношения с наши владици, игумени и попове. Някои от тях ми подариха издадения през 1941 г. у нас Нов Завет и други религи-озни книги. Винаги съм гледал на тези личности като на обществени деятели, които провеждат определена религиозна политика. По онова време в Бачковския манастир ежегодно събирах (със съгласието на автори-тетния игумен Наум) на едноседмични семинари ком-сомолски секретари и активисти от гр. Асеновград и околните села.

Когато бях секретар на Общинския комитет на Ком-сомола в с. Катуница, Пловдивско (края на 1962 г.), вървейки пеш с покойния вече мой приятел отец Христо (завършил духовна семинария, тогава поп в моето село Караджово и баща на три деца), спонтанно го запитах дали исрено вярва в религиозните фантасмагории. Отговорът му беше кратък: “Коричката (в смисъл хлябът) да излиза”.

Съвременните църковни пропагандисти, работещи в държавни медии, се опитват да оправдаят водената през периода 1920–1945 г. профашистка политика на римското католическо духовенство. Те се стара-ят да оневинят тогавашните католически архиеписко-пи и папи за съюза и взаимодействието им с фашист-

88 Димитров, И. Всичко тече. Изд. “Тилия”, С., 2000, с. 157.

20

ките партии и лидери, които започват Втората светов-на война и стават причина за смъртта на около 50 млн. човешки същества. Тези църковни агитатори говорят така, сякаш по онова време католиците са сътрудничили на фашисти-те и тоталитарните фашистки държави, ръководени от идеята за “освобождаване” на славянските народи от “комунистическия диктаторски режим” в бившия Съ-ветски съюз.

Премълчава се фактът, че фашизмът се основава на расовата теория и практика на унищожаване на “нис-шите” раси (славяни, евреи, цигани). Основният ло-зунг на комунизма е бил: “Пролетарии от всички стра-ни съединявайте се!”.

Известно е, че след като овладял държавната власт в Италия, фашисткият водач Бенито Мусолини (Ду-чето) се представял за благочестив религиозен чо-век и добър католик. През 1929 г. той кръстил своите деца, а после сключил църковен брак със съпругата си Ракеле9.

По-късно (1929 г.) Бенито Мусолини и католичес-кият папа Пий ХI подписали споразумение, съгласно с което държавата се задължила да изплати на римската църква компенсации в размер на четири милиарда ли-ри за извършени през 1870 г. конфискации на църков-ни имоти. Католическото духовенство получило право да има решаваща дума по проблемите на брака и се-мейството.

В замяна Римската католическа църква се ангажи-рала да служи на фашистката държава и да подкрепя практическото приложение на нейната националисти-ческа и войнолюбива империалистическа политика. Неслучайно папата провъзгласил водача на италианс-ките фашисти Бенито Мусолини за човек “изпратен от

9 ? Смит, Д. М. Мусолини. Изд. “Репортер”, С., 1995, с. 248.

21

Бога”10 и му дал благословията си да освободи Италия от ересите на либерализма.

Църковните агитатори се опитват да придадат сим-воличен характер и на одобряваната от висши църков-ни духовници завоевателна политика на фюрера на германските нацисти Адолф Хитлер. Твърдят, че то-гава църковните пастири нямали друг избор.

Впрочем, някои се опитват по подобен начин да оневинят и българския цар Борис III, който преди и по време на Втората световна война (1941–1945 г.) е во-дил пронацистка политика, довела България до пълна разруха. Благодарение на съветските ръководители след войната са запазени българските държавни граници.

Възможно е възпитаният като католик Адолф Хит-лер да не е бил искрено вярващ християнин. Той спо-делял, че “вярва в Бога” и когато произнасял публични речи, нерядко приканвал своите слушатели “да се мо-лят за божията благословия върху германската народ-ностна кауза”11.

Впрочем, животът на Хитлер разкрива неговата политическа маниакалност. Той твърдял, че неговата религия е обединяването на Германия12, покоряването на народите и образуването на ръководен от германс-ката раса световен райх.

С укрепването на тази вяра у Адолф Хитлер се за-силвала омразата и презрението му към евреите, поне-же защитавали социалдемократически идеи (национа-лизация на земи, банки и фабрики, колективизация и интернационализация на стопанския живот на народи-те). При реализацията на такива мерки според него щял да се наруши “аристократичният принцип в при-

10 Пак там. С. 254.11 ? Прайс,У. Познавам тези диктатори. Изд. “Терзиев и синове”, С., 1992, с. 21.

12 Гънтър, Д. Европа без маска. Изд. “М. Г. Смрикаров”, С., 1945, с. 19.

22

родата”, където било “вечно” предимството “на силата и мощта” (според представите на Хитлер и на герман-ската раса).

В този смисъл Адолф Хитлер си въобразявал и вяр-вал, че бил призван да пази природните закони и да действа “в духа на всемогъщия творец”. В книгата си “Моята борба” той писал: “Като се боря против ев-реите, аз браня божието дело”13. (Курсивът е мой.)

Още като младеж във Виена Адолф Хитлер четял вестници и брошури, където евреи излагали някои постановки от “еврейското учение на марксизма”. По всичко личи, че той не е чел в оригинал съчиненията на чистокръвния евреин Карл Маркс.

Едва ли само четенето на еврейски марксически книги е породило бясната ненавист на Адолф Хитлер към евреите. Може да се предполага, че основните му мотиви – да изпраща евреите в газови камери и масово да ги изтребва, са икономически и политически. Неслу-чайно Адолф Хитлер често казвал, че “евреите отне-мат на германците хляба”. После добавял: “Евреи кон-тролират берлинския печат, театъра, изкуството. Има премного евреи адвокати, лекари, професори”14.

Освен това Адолф Хитлер гледал на еврейския ин-тернационализъм и космополитизъм като на сериозно препятствие по пътя към изграждане на световен гер-мански райх. Той смятал, че тази цел щяла да се по-стигне и посредством унищожението на всички евреи. Адолф Хитлер, обзет от тази злокобна мисъл, уверявал събеседниците си, че германският (а не еврейският) народ е “избран от Бога”15. Според него не било въз-

13 Цит. по: Прайс, У. Познавам тези диктатори. Изд. “Терзиев и синове”, С., 1992, с. 56.

14 Гънтър, Д. Европа без маска. Изд. “М. Г. Смрикаров”, С., 1945, с. 20.

15 Приор, Ж. Хитлер, месията на сатаната. Изд. “Гуморанов”, Ловеч, 1995, с. 152.

23

можно “в едно и също време” да има “два богоизбрани народа”.

Фашисткият водач Адолф Хитлер бил обладан от вярата, че съдбата бдяла над него и го покровителст-вала. Подобно на християнския пастир Исус Христос и той бил убеден, че бил месия, който ще доживеел да завърши (към 1954 г.) великото си земно дело – завзе-мането на властта в целия свят. Неговото властване щя-ло да се използва и за въвеждане (през 1950 г.) на ново Евангелие. То щяло да постави началото на “адолфска-та ера, която щяла да прекъсне ерата на християнство-то и да трае хилядолетия”16.

Както е известно, голямата вяра на Адолф Хитлер в бога и окултизма с нищо не му помогнала да спечели започнатата от него Втора световна война (обществе-ното развитие протича по свои вътрешни закони). През пролетта на 1945 г., когато бил на 56 години, той изпитвал болезнен страх от навлизащите в Берлин съ-ветски войски и очакващото го възмездие и сложил край на живота си, пълен със злодеяния.

Сега може само да се гадае доколко Мусолини и Хитлер, а също и техният верен съюзник – българският цар Борис III, са били религиозни. Като политици и държавници те демонстративно флиртували с църквите за постигане на политически и стопански цели. Това намира потвърждение и в писанията на някогашния български цар Фердинанд, който макар и пропъден от България, помагал за укрепването на трона на своя син цар Борис III, включително и като му давал съвети. За царското отношение към църквата той писал: “Зная, че ти (Борис – бележката е моя) не си религиозен като мен, но за тълпата ние трябва да се преструваме, че сме най-фанатици християни”17.

16 Приор, Ж. Хитлер, месията на сатаната. Изд. “Гуморанов”, Ловеч, 1995, с. 154.

17 Фердинанд. Съвети към сина. Унив. Изд. “Св. Кл. Охрид-ски”, С., 1991, с. 31.

24

Напоследък у нас усилено се пропагандират така наречените християнски ценности и морал. Пред-ставители на новата аристокрация и буржоазия от ма-фиотски тип по всички медии правят внушения, че са-мо с религиозна вяра, надежда и любов обществото ни ще се избави от такива злини, като убийства, насилия, кражби и жестока експлоатация на милионите наемни работници.

Представителите на аристокрацията и буржоазията правят еснафско-сантиментални поучения за “взаимна любов” и дружба и призовават всеки български граж-данин да бъде покорен и послушен и търпеливо да влачи робския си хомот. Исторически факт е, че те за-почнаха да проповядват този християнски морал, едва когато изцяло узурпираха държавната власт и се сдо-биха със собствени банки, предприятия, печатни изда-ния, телевизии и радиа. След 1990 г. при т.нар. “нежна революция” и “смяна на социалистическата система” същите бяха главни извършители на уличните изстъп-ления и погроми на парламента.

По такъв начин отново блясват фалшът, лукавство-то и лицемерието на християнския морал. Потвърждава се материалистическият тезис, че отношенията между хората се определят от материални интереси. Хуманни отношения не могат да се формират чрез вероучение и сърцераздирателни благопожелания и призиви за об-щочовешка обич. Нужно е да се работи за изгражда-нето на прогресивен и справедлив обществен строй.

Същевременно трябва да се опровергават несъсто-ятелните твърдения, че децата, които научат наизуст формулираните преди новата ера от еврейския вожд Мойсей “божи заповеди” (не убивай, не прелюбо-действай и т.н.), ще станат морални и добри. Морални-те добродетели (мъдрост, честност, скромност, сдър-

254. Религиозна политика

жаност, справедливост) се придобиват и проявяват под влияние на семейните и обществените отношения (робовладелски, феодални, капиталистически, колониални, социалистически).

Като представител на господстващата робовладелска и теократична класа Мойсей е съчинил “божиите заповеди”, чрез които да бъдат държани в подчинение и покорство многобройните роби, слуги и “свободни” дребни собственици. В Библията18 пише, че той (авторът на заповедта: “Не убивай!”) е убил египтянин и го е скрил “в пясъка”. При съвременната неолиберална глобализация на стопанския живот на народите Българската правос-лавна църква е изправена пред нови предизвикателс-тва. Все по-пълно проявление намира законът за не-равномерното развитие на капиталистическите ядрени държави и се задълбочават противоречията между тях-ната аристокрация и олигархия.

В изострящата се борба за удовлетворяване на гео-политически и имперски интереси все повече се във-личат и религиозни общности и секти. Само в хрис-тиянството вече се оформят няколко световни центро-ве за религиозно влияние и власт.

Американската финансова и политическа олигар-хия укрепва своето глобално господство и чрез изпра-щаните по страни и континенти мисионери на т.нар. “Църква на Исус Христос на светиите от последните дни” (мормони). Веруюто на мормоните е, че светов-ното, “божието”, “небесното” царство ще бъде ръково-дено от Сион (Новият Ерусалим), който щял да бъде построен на американския континент.

Католическата държава Ватикана също разгръща го-ляма политическа и дипломатическа дейност, насо-чена към разширяване на своята глобална власт. Пос-редством представители на милионите католици от

18 Библия. Изход. Гл. ІІ, т.12.

26

Италия, Полша и Германия в Европейския съюз се уп-ражнява натиск католицизмът да бъде обявен за офи-циална религия. Този натиск се проявява и в началото на ХХІ в., когато е изготвяна отхвърлената (на референдуми във Франция и Холандия) Конституци-я на Евросъюза. Тогава упорито е настоявано в ней-ния преамбюл да се впише: “Ценностите на Европейс-кия съюз включват ценностите на тези, които вярват, че Бог е източник на истината, справедливостта и доб-рото; също на онези, които зачитат тези всемирни цен-ности независимо от техния източник”19.

Римският папа Йоан Павел II специално се е сре-щал с Председателя на Конвента (подготвящ проекто-конституцията на ЕС) Валери Жискар Д’Естен, за да го убеди, че в този основен закон трябва да бъдат на-зовани “Бог и Христос”.

Малко е вероятно католическата религия да заеме централно място в европейската интеграционна поли-тика (повечето французи и испанци едва ли биха прие-ли църквата отново да ги манипулира и малтретира). Допусне ли се това, родните “евроинтегратори” сигур-но ще поискат премахване на православния характер на българската църква, а също и на нейната автокефа-лия (независимост).

При така стеклите се обстоятелства у нас възниква задачата да се разработи и приложи в практиката на- учно обоснована държавна политика спрямо Бъл-гарската православна църква и религиозните общ-ности и коренно да се промени и следваната напосле-дък в страната религиозна политика.

В настоящия труд се обосновава тезата, че рели-гията е своеобразна политика, посредством която се придобива власт и богатство и се заема господстващо

19 Цит. по: в. “Сега” от 16 април 2003.

27

положение в обществото. Тук се опровергават увере-нията на висши духовници, че църквата и религиозни-те общности не се занимават с политика.

Целта на този труд е да се докаже, че хората тряб-ва да си съставят мироглед, почиващ на здравия разум и реалната действителност, отричащ вярата във въоб-ражаем, небесен (неизвестно на коя планета) Бог. Са-мо така би могло да се създадат политически предпос-тавки за формиране на справедливо, солидарно и бо-гато общество, в което да се зачитат и интересите на църквата и религиозните общности.

С този труд се прави и опит за сбито, но възможно най-пълно представяне на твърде обемистата (над 1000 страници) каноническа книга, наречена Библия. Зами-сълът е всеки, който го прочете, да си спести много сили и време за самостоятелно изучаване на описаните в библейските съчинения безполезни и вредни за здра-вето еврейски истории и фантастични “свидетелства”.

Настоящата книга е предназначена за трудовите хора и предимно за младежта. Съдържащите се в нея оригинални политически анализи на развитието на християнското обществено движение могат да послу-жат и на политици, политолози, теолози и църковни служители.

28

1. ПОЛИТИЧЕСКИ РЕЛИГИИ

Както е известно, човешката религия се основава на вярата в съществуването на свръхестествено, все-могъщо и всевластно същество, което древните гърци, нарекли Теос, т.е. Бог, Господ. Вярва се, че този неви-дим духовен или телесен Бог е създател, крепител и господар на Вселената. Той присъствал навсякъде, следял поведението и постъпките на земните хора и им раздавал правосъдие.

Теолозите твърдят още, че Бог “вменява за прав-да”20 и опрощава греховете на всеки човек, който вяр-но служи на земните владетели и свещенослужители. Същевременно той изисква от властващите на земята да наказват, включително и със смърт, безбожниците, атеистите (невярващите в Теос).

През изминалите хилядолетия господари на отдел-ни народи и групи хора си създават свои религии и бо-гове. В резултат на това “религиите са толкова различ-ни, колкото различни са хората”21. Житейският опит показва, че дори един и същи Бог изглежда различно в представите и въображението на дадени индивиди и народи. Това се обяснява с обстоятелството, че човеш-кият характер и духовният кръгозор на всеки човек се формира под въздействието на природни (земя, почве-но плодородие, климат и т.н.) и обществени (уредба на обществото) условия и фактори.

В основните канонически религиозни книги липс-ват убедителни доказателства за съществуването на Бог.

20 ? Библия. Битие. Гл. 15, т. 6.21 Фойербах, Л. Избрани произведения. Изд. на БКП, С.,

1966, Т. 2, с. 524.

29

Дори в написания от древния тракиец Орфей химн се признава, че “смъртните никога не са го виждали”. Невъзможно е от нищо да се създаде нещо въпреки продължаващите вече две хиляди години напъни на хиляди платени християнски богослови и други божии служители. Общо взето, те водят дискусии главно по няколко въпроса: дали Бог е тяло или дух; Бог ли е Исус Христос; само от Бог или и от Божия Син (Исус Христос) произлиза Светият дух (наричан от филосо-фите “човешки разум”).

Във философията отдавна е доказано, че Бог е про-дукт на фантазията и въображението на човека. Както пише Фридрих Енгелс “Бог – това е човекът”22, който трябва да познае самия себе си и сам да устрой-ва своя личен и обществен живот.

Плод на човешкото въображение са и т. нар. анге-ли, духове, самодиви, вампири, таласъми и други “видения”. Подобно на Бог това са призраци, фантоми в главите на хора, а не сетивни и съществуващи извън човешкото съзнание същества. Представата за всеки призрак е индивидуална, тъй като се създава от отде-лен човешки мозък най-често при халюцинация (виж-дане и чуване на несъществуващи неща в будно състо-яние).

Така че боговете и техните антуражи от ангели, ар-хангели (първи ангели) и херувими (високопоставени ангели от небесния хор) са творение на фантазиите на човека. За тяхното съществуване свидетелстват пре-димно лица, които са заинтересовани да има колкото може повече упоени от божията вяра богомолци, голе-ми доходи и дарения при църковни служби и жертво-

22 Маркс, К., Ф. Енгелс. Съчинения. Изд. на БКП, С., 1957, Т. 1, с. 572.

30

приношения. Свидетелства за тайнствени видения да-ват и индивиди с лабилна психика или нервни разст-ройства. Досега обаче свидетелствата за “явяване” на Бог не почиват на научни изследвания и експеримен-ти. Такива свидетелства не могат хилядолетия наред да намерят практическо потвърждение. Тяхната досто-верност се доказва с разкази на лица, които в повечето случаи преследват политически или користни цели. Обикновено те се представят за богоизбрани, получи-ли чудодейната способност да “чуват гласове” по ефи-ра и да “виждат” “явяващи” им се човекоподобни бо-гове, духове и небесни знамения.

Отделните народи и религиозни общности си съз-дават богове по свой образ и подобие. Тяхната фанта-зия черпи сюжети предимно от заобикалящата ги действителност. Обикновено Бог се представя като чо-векоподобно телесно или духовно сенчесто същество, оприличава се и на върховен дух, по чиято воля всич-ко на земята расте и се развива. Езичниците са имали много богове, включително и някои от смъртните. Бо-жествен ореол е изграждан и върху образите на импе-ратори, партийни и държавни лидери.

Всяка религия се отличава по представата за съ-ществуване на Бог, времето и мястото на нейното фор-миране, а също и по обреда, реда за оказване на божес-твени почести и жертвоприношения. Обикновено се прави следното групиране на основните религии:

– езическа (“природна”23) – основана на вяра в съ-ществуването на много свръхестествени същества (бо-гове), които властват над човека и природата (слънце, земя, море и т.н.);

23 Фойербах, Л. Избрани произведения. Изд. на БКП, С., 1966, Т. 2, 440 и 461.

31

– юдейска – възниква още при Адам и Ева (Жи-вот) на основата на вярата в еврейския бог Иехова (Иеова); – будистка – създадена през VІ в. пр.н.е. в Индия от индийския монах скитник Буда (обявява се за осво-бождаване на човешкия организъм от веригите на би-тието, включително и чрез физически упражнения – йога, а същевременно и за силна власт);

– християнска – основана през І в. от н.е. в Палес-тина и Израел от младия евреин Исус Христос (по-късно обявен за “съсъщностен” на Бога);

– мохамеданска – създадена през Vl в. от н.е. в Мека (Саудитска Арабия) от арабския пророк Моха-мед на основата на вярата в един-единствен бог – Ал-лах.

По своето обществено предназначение религиите могат да бъдат разделени на две основни групи: при-родни и политически. Към природните се отнася главно езическата религия. Тази религия се основава на вярата в едновременното съществуване на много богове, свързани повече с природни предмети и явле-ния (например древноегипетският бог на водата – Нун, древногръцките богове: на слънцето – Аполон и на гръмотевиците – Зевс).

Обективна основа за възникването на езическата религия е голямата зависимост на човека от приро-дата – особено в ранните епохи на човешкото разви-тие и първите няколко столетия на новата ера, когато хората все още не разполагали с технически средства за опознаване на Космоса.

Вероятно терминът “езичник” е пуснат в обраще-ние още преди новата ера от нароилите се политичес-ки религиозни секти. Употребява го и Исус Христос, който учейки на красноречие и пропаганда дванаде-сетте си лично подбрани партийни функционери, каз-

32

ва: “А когато се молите, не говорете излишни думи както езичниците, защото те мислят, че ще бъ-дат послушани заради многото си говорене”24. (Курсивът е мой.)

В древния свят езичеството е господстваща религия, която се използва като средство за поддържане на властта на родови, племенни и дър-жавни владетели, а също и на богатата аристокрация. Както всяка религия, така и тази се налага и разпрост-ранява от формиралата се каста на жреците (езически свещенослужители), които упражняват своята духовна и обществена власт чрез: оракулстване (пророчество); даване на съвети; гадаене на сънища; определяне на религиозни символи, ритуали и обреди; жертвоприно-шения (“всеизгаряне” на говеда, овце и кози, а също и на млади момчета и момичета), които се правят на чо-векоподобния Бог.

Жертвоприношението на съответния бог е религио-зен акт, който се запазва и при по-късните религии – юдейство, мохамеданство (будизмът отрича жертво-приношението на животни). Вероятно този ритуал е измислен от жреци с обясненията, че като се насити с кръв и месо Бог ще стане по-милостив и по-благораз-положен към жертвоприносителите. Така ще може да се укроти неговият яростен гняв и да се разчита на върховната му закрила и покровителство. Каноните обаче задължават жертвоприносителите да заделят най-вкусните части на закланите животни и да ги пре-доставят за ядене на свещенослужителите и техните семейства.

Впрочем, съвсем погрешно и тенденциозно към ре-лигиите се причислява и пантеизмът. В това фило-

24 Светото евангелие от Матея. Гл. 6, т. 7.

5. Религиозна политика33

софско учение Бог се отъждествява с природата. Точ-но поради това пантеизмът е най-близо до атеизма и свободния човешки мироглед. През ноември 1920 г., т.е. към края на своя живот, патриархът на българска-та литература Иван Вазов споделил, че неговият дух придобивал твърдост сред старопланински борове, въздух и скали и възкликнал: “Но да не хуля бога…”25.

На определено стъпало на развитие на обществото многобожното езичество постепенно се измества от ос-новани на вяра в един-единствен Бог политически ре-лигии. С появата си тези религии и религиозни общ-ности водят самопожертвувателни борби и канонизи-рат много мъченици за заемане на водещо място в об-ществената надстройка и държавата (армия, съд, култу-ра).

Към групата на политическите религии се отнасят предимно юдейството, християнството и мохамеданст-вото. В тази група може да бъде включен и будизмът, обслужващ светската власт (Буда е дружал с индийски царе). Неслучайно будизмът проповядва, че “владете-лят върти колелото на праведното могъщество”26 .

Религиите са част от политиката. В миналото и сега преднамерено се налага мнението, че религиите нямат нищо общо с политиката. На преден план се из-тъкват религиозните схващания: за сътворението на света от бога; за божиите заповеди; за човешката доб-рота, милосърдие, вяра, надежда и любов. Така умело се прикрива истинската същност на политическите ре-лигии. Отклонява се вниманието на хората от действи-

25 Вазов, И. Съчинения. Изд. “Български писател”, С., 1967, Т. 1, (външна корица).

26 Бакалов, Г., Т. Коев. История на религиите. Унив. изд. “Св. Кл. Охридски”, С., 2001, с. 36.

34

телната роля и място на религиозните движения в об-ществото.

Всъщност всяка религия (вярата в бог) е елемент на политиката, инструмент за сдобиване с обществена и църковна власт, имоти и привилегии. Плашилото на бога се размахва за замъгляване на съзнанието на тру-дещите се и увековечаване на господството на богати-те и духовенството в обществото.

Наистина в миналото почти всяко религиозно дви-жение се пораждало от бедните народни маси. Наро-ден характер се придавал и на религиозните погребал-ни и други церемонии, кръщаване на деца, състезания за намиране и изваждане на хвърлен кръст в реки и езера, прояви на благотворителност, оказване на меди-цинска помощ.

Това е само външна фасада, камуфлаж на църквата, чиито висши служители са облечени с огромна цър-ковна и светска власт и са част от притежаващата бо-гатства и привилегии аристокрация и олигархия. Цър-квата е затворена и разслоена на богати и бедни духов-ници и монаси религиозна общност, която заема гос-подстващо положение в обществото.

През хилядолетията политическите религии се за-пазват като властови инструменти главно поради голя-мата зависимост на човека от обществото. Тази за-висимост се проявява на всяка крачка по жизнения път на отделния индивид. Религиозните лидери се възпол-зват от нея, като въздействат върху човешките чувства и страсти.

Прилагат се изпитани от векове политически меха-низми и начини на действие. Измислят се фантастични светове (“ад”, “огнено езеро”, “рай”, “Божие царство”).

Преди всичко се всява страх и ужас у “неверници-те”, като им се внушава, че ако не прекратят своето не-покорство, не се покаят и не поискат опрощение на

35

греховете си, когато умрат, всевишният ще ги изпрати в ада – пъкълът, населен с дяволи (лукави рогати съ-щества), и ще ги хвърли в огнено езеро, “което гори с огън и жупел”27. Всеки попаднал в ада щял да изпитва вечни мъки и да бъде в перманентно състояние на “плач и скърцане със зъби”28.

Духовните отци не са забравили да си изградят собствен илюзорен дом. Представят си, че когато ум-рат, техните последователи и всички “праведни”, т.е. божи слуги, щели да бъдат настанени в рая – божието царство, където няма скръб, страдания и смърт.

В продължение на хиляди години църквата била средище на човешката наука и изкуство, а духовенст-вото представлявало най-образованата прослойка на обществото. Достъп до църковните институции имали и по-бедни и талантливи деца от народните ни-зини. Много от тях избирали религиозното поприще не толкова от вяра в бога, колкото за да могат да уп-ражняват привличащия ги творчески труд. В църкви и манастири те разполагали с материална база, богат книжен фонд и изобилие от свободно време за четене и творчество.

Известна представа за това може да се получи от класическия роман на големия френски писател Стен-дал – “Червено и черно”, където се описва и животът в една провинциална семинария. През ХlХ в. в нея учи-ли над триста семинаристи, от които две трети били недодялани селянчета, предпочели “да изкарват залъка си, като зазубрят някоя и друга латинска дума, откол-кото като копаят земята”29.

27 Откровението на Иоана. Гл. 21, т. 8.28 Светото евангелие от Матея. Гл. 24, т. 51. (В следващите

бележки под черта ще се посочват само имената на авторите на светите евангелия.)

36

В семинарията царяла отровна атмосфера. Семина-ристите се стремели на всяка цена да се докопат до свещенически сан чрез участия в партийни групи и общества (“Исусово сърце” и др.), доносничество и клеветничество (сякаш вероучението ги прави завист-ливи и злобни).

Преди и сега в църкви и манастири има служители с възхитителна ерудиция. Техни публикации и участия в дискусии показват, че отлично познават непреходни-те творби на такива безбожници и езичници като Аристотел и Цицерон, Маркс, Енгелс и Ленин.

Още с възникването на религиите, особено на християнството, в църквата започнало да се формира самостоятелно църковно стопанство. Обикновено то се състояло от множество производства и дейности: селско и горско стопанство; хлебопроизводство; ви-нарство, шивашка индустрия; строителство на църков-ни и други сгради; архитектура, зографство и скулпту-ра; производство на свещи и култови предмети; тури-зъм, банково дело.

Сега в църковното стопанство (светските полити-чески партии нямат право да извършват стопанска дейност) се трудят и препитават милиони трудещи си, включително художници, композитори, реставратори и скулптори. Повечето от тях са атеисти, но са активни агитатори за вяра в бога и най-вече за събиране на па-ри и изграждане на църкви, параклиси, джамии.

Ежегодно в дните около и по време на религиозните празници (главно Коледа, Великден, Байрам) произво-дители и търговци активизират и разширяват своя биз-нес и реализират значителни печалби от продажбите на стоки (храни, напитки, икони, сувенири). В църквите и

29 Стендал. Червено и черно. Изд. “Народна култура”, С., 1982, с. 215.

37

манастирите също постъпват парични суми, животни и предмети от църковни служби, дарения, курбани (жерт-ва на агне, овен, теле във връзка с даден обет).

Според църковните служители обществената власт и големите привилегии, които имат религиозните общ-ности, са дело на “божията промисъл”, на провидение-то. Някакво тайнствено “божество” се грижело за све-та и хората и направлявало техните съдби. Такъв фата-лизъм изповядват и някои бедни духом “политици”, “поети” и просяци. В оскъдния им езиков речник пре-обладават кухи фрази от рода на: “Благодаря на Бога”; “Бог да ви пази”; “Господ здраве да ви дава”.

През вековете се сменят много църковни водачи, които следват определена религиозна политика. Стре-мят се да разширят влиянието на църквата сред насе-лението и да увеличат нейните властови и имуществе-ни придобивки. Религиозната политика (подобно на светската) се състои от принципи, механизми и начини на действие за постигане на набелязани цели, предим-но като се втълпява на широките народни маси, че та-зи политика се осъществява по волята на всевишния, на Господ-Бога.

Целите на религиозната политика почти не се раз-личават от тези, които преследват светските полити-чески партии. Основните от тях са: завоюване на влас-тови позиции в обществото и държавата; поемане на държавно управление (пряко или косвено чрез подчи-няване на светската власт на църквата); придобиване на обществени привилегии и богатства.

38

39

2. ПОЛИТИЧЕСКИ ЦЕЛИ НА РЕЛИГИОЗНИТЕ ОБЩНОСТИ

Политиката е управленско средство за постигане на определени цели в обществото. Неин обект са общест-вените отношения в национален и международен ма-щаб. В политическия живот всичко е насочено предим-но около борбата за власт. Посредством спечелване, удържане и упражняване на държавната власт могат да се решават значими обществени и лични проблеми.

Политическите религии (юдейство, християнство, мохамеданство) са създадени за постигане на почти една и съща политическа цел – придобиване на светска и църковна власт. При преследване на тази цел векове наред юдейската и християнската религии служили като спояващо средство за обединяване на дванадесетте разпръснати и враждуващи помежду си израилеви племена.

Идеологическо оръжие за политическо обединява-не на множество арабски племена и завоюване на власт е и мохамеданската (ислямската) религия.

Основател на тази религия е роденият през 571 г. от новата ера в гр. Мека (Саудитска Арабия) пророк Мохамед. Като младеж бъдещият пророк помагал на чичо си в търговията и често пътувал из населените с евреи и палестинци земи. По това време в Римска-та империя християнството е било официална рели-гия. Християни преразказвали Библията на негра-мотния пророк Мохамед, който имал лидерски усет и бързо схванал нейния политически дух. Когато станал на около 40 години, той заимствал основни библейски положения (за задгробния живот, възкре-сяването от мъртвите и др.) и ги пригодил към идея-та за сплотяване на арабските народи. Същевремен-но отхвърлял манипулативните библейски писания, че по умения и мощ еврейският бог Йехова е безпо-

40

добен и ненадминат в света. Заявявал, че арабите имали свой Бог и това бил Аллах. Общата вяра в не-го ги накарала да превъзмогват вътрешните конф-ликти и способствала за тяхното обединяване и спло-тяване под едно знаме.

Пророкът Мохамед приложил своята религия в практиката. През 622 г. заедно с най-верните си съ-мишленици заминал за гр. Медина, събрал войни, на-паднал родния си град Мека и го завладял. До смъртта си (632 г.) властвал с помощта на ислямската (мюсюл-манската) религия, която впоследствие с войни и наси-лия била наложена и на други народи.

С помощта на юдейската религия старейшините на еврейските племена извели (около ХI–Х в. пр.н.е.) сво-ите сънародници от Египет, където прекарали над че-тиристотин години под робство. Водели ги в битки с туземни племена за завладяване на земите им и за съз-даване на самостоятелно “израилско царство”.

В писанията на “църковните първоотци” се свиде-телства, че на митинг Исус Христос е казал: “Ерусали-ме! Ерусалиме! Ти, който избиваш пророците, и с ка-мъни убиваш пратените до тебе, колко пъти съм искал да събера твоите чада, както кокошка прибира пилци-те си под крилата си, но не искате!”30. (Вероятно много приписвани на младия Исус Христос думи и дела са измислени от заинтересовани църковни лица.)

Преди това на въпроса на апостол Петър какво щели да получат след победата онези, които оставяли своите рибарски и други занаяти и тръгвали да раз-пространяват християнството, Исус Христос дал обе-щание, че когато той “седне на славния Си престол, вие, които Ме последвахте, тоже ще седнете на дванаде-

30 Матей. Гл. 23, т. 37.

41

сет престола да съдите дванадесетте израилеви пле-мена”31.

Един от първите и най-дейни идеолози и лидери на християнството апостол Павел поучавал: “Всеки човек да се покорява на властите, които са над него, защото няма власт, която да не е от Бога, и колкото власти има, те са отредени от Бога”32.

Впрочем, апостол Павел бил ренегат, който пре-минал от юдейската в християнската партия. Към това го подтикнало някакво негово просветление и “гласът” на вече разпънатия на кръст Исус Христос, който уж му “казал” да престане да преследва христи-яните, тъй като ще му бъде мъчно да рита “срещу ос-тен”33. Твърде вероятно било, апостол Павел да е тър-сил по-голяма лична изгода в разрастващото се по то-ва време християнско движение. Своевременно може би е разбрал, че като член на юдейската партия нямало да може (както и претърпелия фиаско Исус Христос) да измести от върховния юдейски престол ерусалим-ските главни свещеници.

Както сам признавал, когато бил в юдейската пар-тия, апостол Павел бил като “изверг” и гонител на “Божията църква”34 и християнските духовни водачи. Лично “затварял в тъмница” много от християнските светии и гласувал за тяхното убиване35.

Например той заедно с други юдейски партийни активисти е участвал при убиването с камъни на обявения за първи християнски мъченик Стефан.

31 Матей. Гл. 19, т. 28.32 Послание на апостол Павел към римляните. Гл. 13, т. 1.

33 ? Деянията на апостолите. Гл. 26, т. 14.34 ? Първо послание на апостол Павел към коринтяните. Гл. 15, т. 8 и 9.35 ? Деянията на апостолите. Гл. 26, т. 10.

6. Религиозна политика42

По-късно е изпратен да убива християни в Сирия, но пътувайки с кон за тази римска провинция е решил да стане член на новообразуваната перспективна ев-рейска християнска секта, тъй като по всяка вероят-ност е разбрал, че трудно ще направи кариера като функционер на юдейската фарисейска религиозна по-литическа партия на богатите и изпълнени с лице-мерие градски слоеве на Ерусалим (в литературата има и твърдения, че Павел намразил фарисеите заради отказа на фарисея Гамалил да му даде дъщеря си за съпруга).

С оглед да станел цар на евреите и другите народи (по това време населението на земята е около 200 млн. души) Исус Христос давал ненадминати популистки обещания. Стремял се на всяка цена да основе влиятел-на религиозна организация, да спечели доверието на юде-ите и особено на простолюдието и да създаде царс-тво, състоящо се само от “праведни” и покорни нему люде.

Вероятно бил запознат с диалектиката и трагичната съдба на живелия пет века преди него древногръцки философ Сократ, който доказвал, че всеки политичес-ки лидер трябвало да е наясно, като получел държав-ната власт, най-напред “какво благодеяние” би извър-шил “за отечеството си”36

. Според всепризнатия за баща на моралната фило-

софия Сократ човешкото умение да се управлява на-род и държава било “най-висшата добродетел и най-голямото изкуство”37.

За да привлече вниманието на хората към себе си и да спечели повечето от тях на своя страна Исус Хрис-тос им обещавал наследяване на “вечен живот”. Та-36 ? Ксенофонт. Сократически съчинения. Изд. “Народна култура”, С., 1985, с. 87.37 ? Пак там. С. 111.

43

ка той, от една страна, спекулирал с изпитвания от всеки индивид страх от неизбежната смърт, а от друга – със съкровената му мечта да има дълъг живот и да стане безсмъртен.

В синагога на гр. Капернаум Исус Христос поуча-вал с думите: “Истина, истина ви казвам, който вярва (в Мене) има вечен живот”38. После добавял: “Аз съм хлябът на живота!”39, затова “Който се храни с плътта Ми и пие кръвта Ми има вечен живот и Аз ще го въз-креся в последния ден”40.

В този смисъл след многодневно предвеликденско постене (хранене с храни, несъдържащи животински продукти) християните телесно и духовно се пречист-ват и посещават църква, където приемат причастие, комка (залък пшеничен хляб с вино), наподобяваща на част от тялото и кръвта на Исус Христос.

При формирането на християнското движение Исус Христос обсипвал с обещания и своите съратници. Той се обръщал към тях с думите: “Истина, истина ви казвам, ако някои опази Моето учение, няма да види смърт до века”41.

Като се самообявявал за единствен земен “Божи” и “Човешки Син”, Исус Христос обещавал да осигури “вечен живот” само на своите съратници и последова-тели. Изрично заявявал, че “всеки, който е оставил къ-щи, или братя, или сестри, или баща, или майка (или жена), или чада, или ниви, заради Моето име, ще полу-чи стократно и ще наследи вечен живот”42.

Срещу тези благи обещания Исус Христос искал вяра в него и в „Бога“ и преданост към религиозно-по-литическото движение.

38 ? Иоан. Гл. 6, т. 47.39 ? Пак там. Гл. 6, т. 48.40 ? Пак там. Гл. 6, т. 54.41 ? Пак там. Гл. 8, т. 51.42 ? Матей. Гл. 19, т. 29.

44

Вероятно като сравнявал тежкия хомот, който вла-чели робите, бедните и болните, той казал: “Моето иго е благо, и моето бреме е леко”43.

Друго било отношението на Исус Христос към онези, които не вярвали, че той бил Божи Син, до-шъл от друг свят. Към такива, включително и позна-ващите неговите родители, Исус Христос се обръщал заканително с думите: “Ако не повярвате, че съм това, което казвам, в греховете си ще умрете”44.

Такава участ очаквала и онези, които отказвали да му дадат подслон и храна. В една от проповедите си за мястото и ролята на неговите ятаци Исус Христос за-ключава, че хората, които го пренебрегвали и му обръ-щали гръб “ще отидат във вечно наказание, а правед-ните във вечен живот”45.

Друго фантастично, но примамливо обещание на Исус Христос било неговото уверение, че борците за християнско господство в обществото щели да бъдат възнаградени с блажен задгробен живот. Пред мно-гохиляден митинг той обявил за “блажени” представи-телите на своя електорат, тъй като след смъртта им щели да бъдат изпратени в рая и щели да се избавят от земните мъки и страдания. Към блажените на оня свят Исус Христос отнасял предимно вярващите сиромаси, болните, гладуващите и другите свои привърженици. Той обаче “пророкувал”, че само горест, мъки и плач очаквали умрелите неверници и убийците на пророци и светии46.

В борбата срещу висшето юдейско духовенство Исус Христос давал още популистки обещания. Той обявявал, че когато стане цар, щял да съживява мърт-43 ? Матей. Гл. 11, т. 30.

44 Иоан. Гл. 8, т. 24.45 ? Матей. Гл. 25, т. 46.46 ? Пак там. Гл. 23, т. 30 и 31; Лука. Гл. 6, т. 20–26.

45

ви хора: “Понеже, както Отец възкресява мъртвите и ги съживява, така и Синът съживява тия, които ис-ка”47.

В речи пред народа и своите ученици Исус Хрис-тос заявявал, че при бъдещото си царуване щял да на-каже виновните (лицемери, насилници, политически опоненти) за тежкия и мъчителен земен живот. Към синовете и внуците на ония, които избили предшест-ващи го пророци, се обръщал с думите: “Змии! Рожби ехидни! Как ще избегнете от осъждането в пъкъла?”48. (Курсивът е мой.) Поначало църковните пастири се стремят към вър-ховна власт, включително и държавна. Това намира силно проявление и сред християнската каста. Още Исус Христос давал тон, заявявайки, че всеки трябва да плаща данъци на “Кесаря и на Бога”, т.е. на държа-вата и църквата. След неговото кръстово разпятие (близо три века) членовете на християнската секта ра-ботели нелегално (вършели религиозни ритуали и об-реди в къщи и изби на крайни градски квартали). По онова време християните се отличавали от множество-то съществуващи религиозни секти по масовото из-ползване на ритуала кръстене. Посредством кръсте-нето с ръка се успокоявали и демонстрирали “способ-ност” да прогонват “обладаващи” телата им “дяволи”. (Сега някои популярни футболисти се кръстят на из-лъчвани по телевизията мачове за късмет и реклама на църквата.)

Християнството се разпространило най-бързо в Гърция и Мала Азия. То се основало от Исус Христос на територията на Юдея, но било отхвърлено от гос-подстващото по това време в Ерусалим юдейско ду-47 ? Иоан. Гл. 5, т. 21.

48 Матей. Гл. 23, т. 33.

46

ховенство. След кръстовото разпятие на Исус Хрис-тос апостолите му не могли да наложат на евреите християнската религия. Те обаче успели да прив-лекат на своя страна стотици мисионери, които се посветили на мисията да разпространяват тази рели-гия в Гърция, Египет и други римски провинции. Ед-ва към края на първи век от новата ера християнс-кото движение се оформило като самостоя-телна общност. Тогава се извършило и пълното разделяне между юдеите и християните. Римските императори и сенатори почти не се намесвали в раз-дорите и проповедническата дейност на малката християнска партия. Почти не обръщали внимание на борбите на нейните апостоли и мисионери срещу юдеи и езичници. Постепенно в християнското дви-жение започнал да се води самостоятелен организа-ционен живот. Възниквали и отделни братства, об-щества от комунистически тип. Парични и материал-ни ресурси за издръжка на църковни деятели и други нужди се осигурявали от спонсори. Такива са били главно вярващи, които събирали и правили дарения на църквите, шиели и продавали облекла на “братя-та“ християни.

Набирането на парични ресурси ставало предимно от юдеите, на които се втълпявало, че макар и да са “малко стадо” заради прекалената им набожност, “не-бесният Отец” ги е благословил да им даде “Божието царство” и “вечен живот”. Твърдяло се, че който искал да влезе в “Божието царство” и да наследи “вечен жи-вот”, трябвало да продаде имота си и най-напред да даде милостиня на църквата, защото богатството на такъв човек щяло да бъде в задгробния живот, а от

47

опит се знаело, че “гдето е съкровището ви, там ще бъ-де и сърцето ви”49.

Впрочем, и след кръстовото разпятие на Исус Христос в касите на християнското движение постъп-вали огромни парични суми. В Ерусалим и околности-те много хора продавали ниви, къщи и други имущест-ва и предавали получените пари на Исусовите ученици Петър и Иоан50.

Това се правело главно поради страха, че “всяка душа, която не би послушала Исус Христос, щяла да бъде „изтребена из людете”51. Освен това все повече хора започнали да вярват на целенасочено разпрос-траняваната мълва за възкръсването на Исус Хрис-тос и тайно хранели надежда, че с вяра и пост било възможно един ден и те да бъдели съживени от мър-т-вите.

Пари събирал и назначеният от Исус Христос за “ключар” на “небесното царство” апостол Петър. За-едно с “по-млади мъже” (като днешните бодигардове) той “убеждавал” и рекетирал “неграмотни и неучени човеци” да си продават имотите и покъщнината, а по-лучените пари да му предават на ръка (сега това се на-рича корупция).

В Светите писания52 с известни заобикалки и ся-каш извинително се разказва за това как апостол Пе-тър причинил смъртта на кроткия и добродушен “християнски дарител” Анания и на жена му Сапфи-ра. Двамата продали своя нива и предали на апостол Петър по-голямата част от получената парична сума.

49 Лука. Гл. 12, т. 34.50 Деянията на апостолите. Гл. 4, т. 34.

51 ? Пак там. Гл. 3, т. 23.52 ? Деянията на апостолите. Гл. 5, т. 1–11.

48

От нея запазили малко пари и за собствени нужди. Като разбрал това, апостол Петър убил Анания и на-редил на младите си охранители да го “обвият”, изне-сат и погребат. Три часа по-късно при апостол Петър влязла и Ананиевата жена Сапфира “без да знае за станалото”. Апостолът хладнокръвно я разпитал и когато изтръгнал признание за точната сума, за която била продадена нивата, рекъл: “Защо сте се наговори-ли да изкусите Духа Господен? Ето, при вратата са нозете на ония, които погребаха мъжа ти: и тебе ще изнесат. И тя веднага падна пред нозете му и издъхна. Като влязоха младежите, намериха я мъртва, изнесо-ха я и я погребаха до мъжа й.

И голям страх (курсивът е мой) обзе цялата църк-ва и всички, които чуха това”.

Междувременно (II–III в.) в някои римски про-винции (Египет, Сирия, Витиния, Азия) властите изтезавали и умъртвявали редица предани на хри-стиянското дело свещенослужители и монаси. То-ва се правело преди всичко за запазване на обществе-ния ред, който често бил нарушаван при провежда-нето на християнски събрания, митинги и събори. Римските управители (проконсули, претори) прибяг-вали до репресии на християнските водачи с презумп-цията, че като ги отстранели, набиращото скорост християнско движение щяло да се разпадне. В този смисъл са неверни и преднамерени разказваните на-последък по българските медии приказки, че христи-янските светии били убивани само заради твърдото им отстояване на “правата вяра”.

Публикувани архивни протоколи от разпити на та-кива египетски светии показват, че единственото, кое-то се изисквало от тях, било да бъдат лоялни на рим-ските владетели. Препоръчвало им се да изоставят

49

“оная толкова противна на природата и на здравия ра-зум религия”53.

Както е известно, това народно религиозно движе-ние е било използвано за укрепване на имперската власт от римския император Константин Велики (306–337 г.). Той го подчинил на себе си, като провъз-гласил християнството за държавна религия в преде-лите на Римската империя.

Впрочем, Константин не би трябвало да се нарича “Велики”, тъй като преди да стане император убил своя баща, удушил жена си в банята, заклал сина си, убил също своя тъст, шурей и племенник54.

Може да е бил велик като далновиден политик и държавник, но това прилагателно приляга на личнос-ти, които вършат добри дела и служат доблестно на своя народ.

През 306 г. от н.е. в Йорк (Англия) Константин спе-челил доверието на няколко хиляди войници от раз-лични народности, успял да победи римските и други съперници и заел овакантения (поради смърт) импера-торски престол. По негова инициатива през 325 г. от н.е. в гр. Никея (близо до Константинопол) бил свикан пър-вият събор на християнските епископи от империята. Император Константин го организирал, ръководен от политически и лични мотиви: да привлече на своя стра-на постоянно нарастващите на брой християни, които очаквали християнската общност да се добере до дър-жавната власт и да ги спаси от непоносимата мизерия; да направи подвластни многобройните духовни лица и тяхната разрастваща се организация; да надделее над своите политически опоненти; да използва религията и 53 ? Франсоа, В. Философски речник. Изд. “Г. Бакалов”, Варна, 1982, с. 139.54 ? Пак там. С. 55.

7. Религиозна политика50

другите политически средства за утвърждаването си като самодържец на римския свят; да получи изкупле-ние на своите престъпления. Години наред император Константин упражнявал контрол над християнското духовенство, но се покръстил едва на смъртния си одър, очаквайки със “светена вода” да бъдат “очисте-ни” неговите многобройни грехове.

В миналото много хора си въобразявали, че с вода можело да се мие не само тялото, но и душата и съ-вестта, и то чрез потапяне (кръщаване). Появила се и фанатично набожна секта, чиито членове кръщавали деца на осмия ден от тяхното раждане и след потапя-нето им във вода веднага ги убивали. Вярвали, че очистените им невинни души имат по-голям шанс да попаднат в рая и да получат “вечен живот”55.

Очевидно император Константин привидно се об-вързвал с християнските водачи, за да ги държи върза-ни и покорни. Такова притворство проявяват и съвре-менни политици, които се правят на религиозни, за да печелят избирателни гласове на богомолци.

След убийствата на членове от фамилията импера-тор Константин би трябвало да бъде отлъчен и про-кълнат от църквата. Вместо това християнските отци опростили неговите грехове и дори го провъзгласили за светец. Изразили му вечна признателност, задето им пре-доставил държавна власт, привилегии, имоти и па-ри.

Проявили са се като властолюбиви, сребролюбиви и безнравствени натури.

След официалното включване на християнското движение в държавната власт то периодично се разди-

55 ? Волтер, Ф. Философски речник. Изд. “Г. Бакалов”, Варна, 1982, с. 69.

51

рало от дълбоки вътрешни противоречия главно между богати висши духовници и бедни нисши све-щенослужители. През хилядолетията се появили мно-жество християнски църковни общности – католици-зъм (римска католическа църква, протестантство, йезу-итство и т.н.) и източно православие. След продължи-телни борби за надмощие и установяване на върховна църковна власт през ІХ в. латинските католически и гръцките висши православни клирове скъсали взаим-ните си отношения. По същото време латинските ду-ховници провъзгласили догмата, че Светият Дух произ-тича не само от Отца (както твърдят източноправослав-ните духовни водачи), но и от неговия Син (Исус Хрис-тос).

По-късно (Х–ХV в.) гръцката и африканската хри-стиянски църкви паднали под арабско робство. След установяване на турско господство в редица християн-ски страни се наложила ислямската религия.

Откакто съществувала Римската църква почти ви-наги имало вътрешни разпри, често стигащи до кърва-ви сблъсъци. В борбите за узурпиране на римския пап-ски престол се създавали множество десидентски ре-лигиозни организации и се извършвали кървави схиз-ми (църковни разколи).

След отделянето на католицизма от източното пра-вославие папите успели постепенно да установят пълно господство в Рим и неговите околности. В Германия всички епископи и абати (игумени на католически ма-настири) станали принцове и овладели светската власт.

През ХVІ в. в Западна Европа получили развитие ка-питалистическите обществени отношения и се появила протестантската католическа секта, чийто основател бил младият немски адвокат и публицист Мартин Лутер (1483–1546 г.). Тази секта протестирала главно срещу лихварството и папските индулгенции. Нейният основа-

52

тел се отказал от любимата си адвокатска професия и станал църковен служител след преживяна уплаха от страховита буря. Протестанството завладяло половината от вярващите на латинската (католическата) църква в Германия, Дания, Швеция, Англия, Шотландия, Ирлан-дия и по-голямата част от тях в Швейцария и Холандия.

Междувременно латинската църква се възползвала от испанските завоевания в Америка и се разпростра-нила на този континент. Папската власт обхванала Япония, Китай, Индия и други азиатски страни.

Постепенно католическото християнство се наложи-ло като първа политическа сила в обществото, а през Средновековието се издигнало над светската власт. Императори ставали жалки наместници и заложници на римското духовенство. Възникнала християнската държава и се установил християнски световен ред. Впоследствие (ХVI–ХVII в.) християнските държави се разпаднали и в тях се формирал обществен строй, основан на индивидуални и групови интереси.

При светското властване на ръководената от Рим ка-толическа църква вместо стриктно да се спазват т.нар. “Божи заповеди”, масово се избивали хора. Тогава се организирали опустошителните кръстоносни походи на църковните “рицари”, а властващите папи и карди-нали проявили прикриваните си качества: властолю-бие, алчност, завист, жестокост, извратеност.

За укрепването на неограничената власт на папата и духовенството била създадена (около 1200 г.) инквизи-цията (съдебно-полицейска организация на католичес-ката църква). Тя наложила строга цензура, подложила на гонения и осъдила на смърт стотици хиляди “ерети-ци” (инакомислещи) и конфискувала техните земи и имоти. Нейните палачи изгорили на клади нравствено и духовно възвисени личности, включително и националния герой на чешкия народ (проповедник,

53

философ и идеолог на чешката Реформация) Ян Хус (1369–1415 г.)56. Били съдени и учени като полския аст-роном Николай Коперник (1473–1543 г.) и италианския философ Галилео Галилей (1564–1642 г.). Както е извес-тно, тези учени са доказали, че земята има кълбовидна форма и се върти около слънцето. Техният “грях” се състоял в отричане на реакционната християнска догма, която гласяла, че Земята е плоска и че около нея се вър-ти Слънцето.

В борбата за власт католически духовници пренеб-регвали книжната “Божия заповед”: “Не убивай” и из-вършвали жестоки злодейства. На 24 август 1572 г. през нощта (срещу празника Св. Вартоломей) в Париж по заповед на краля и управляващото католическо духовен-ство били изклани над 30 хил. хугеноти (протестанти).

През 1929 г. в Рим била създадена самостоятелна католическа държава – Ватикана. Сега тази държава ръководи близо два милиона църковни служители (в т.ч. 400 хил. свещеници) и монаси от Европа и Амери-ка. Под нейно влияние са около един милиард вярва-щи на нашата планета. Във Ватикана живеят около 1000 души, от които 400 души имат поданство. Нейна собственост са около 12 млн. дка земи в Италия и иму-щество за над 40 млрд. долара57.

Ватикана получава големи доходи чрез дарения от католически страни, от лихви по депозити в над 200 банки, от акции, от поклоннически туризъм, от издава-не на сувенирни марки, картички и монети.

56 ? Ян Хус се борил срещу папските индулгенции и защитавал обикновените хора. Когато видял, че кладата му се разпалила със сухи пръчки, донесени от набожна старица, произнесъл думите: “О, свещена простота!”. 57 ?Дойков, В., А. Демерджиев. Стопанска география на европейските страни. Изд. “Парнас”, Русе, 1996, с. 170.

54

В началото на третото хилядолетие се разкриха пе-дофилските похождения на стотици католически свеще-ници от САЩ. Обществото разбра, че духовната вяра и власт се използва и за блудства, похот и разврат.

55

3. ПОЛИТИЧЕСКИ АСПЕКТИ НА СТАРИЯ ЗАВЕТ

Вече две хиляди години юдеи и християни се учат от една основна книга, наречена Библия. Мохамедани-те четат и зубрят текстове от Корана – книга, която е заимствана от Библията, включително и от апостол-ските послания.

Библията се състои от Стар и Нов Завет, а общият й обем е около хиляда страници.

В Стария Завет са заложени политическите догми и механизми на юдейството, а в Новия – на християн-ството.

Политическият живот на еврейските племена през последните около две хилядолетия до новата ера е опи-сан в Стария Завет, като се придава първостепенна ро-ля на вярата в еврейския Господ-Бог, наречен Йехова.

В първата част на Стария Завет, озаглавена “Би-тие”, еврейски духовници (пророци, жреци) и робов-ладелци се мъчат да оправдаят липсата на собствена земя за постоянно заселване на евреите с грехопадени-ето на Адам. С оглед на това се съчинява легендата, че заради негово нарушение на Божия забрана Господ-Бог изпъдил евреите от голяма плодородна земя и ги обрекъл на скитничество по чуждоземни територии. Изтъква се могъществото на Бог, който само за шест дни създал Вселената, а на седмия си почивал. Най-напред създал небето и земята, а после всичко друго – светлина, растения, животни, човеци. Господ-Бог съз-дал човека “от пръст из земята и му вдъхнал в ноздри-те жизнено дихание”58. Когато Адам заспал, Бог взел от тялото му ребро и от него създал жената.

58 Библия. Битие. Гл. 2, т. 7.

56

По-нататък с присъщото на духовниците въображе-ние е описан измисленият от тях приказен свят на на-миращата се в Едем (Ирак) “Едемска градина”, чиито дървета Господ-Бог собственоръчно “насадил”. В гра-дината изтичала река, която имала четири разклоне-ния, включително двете големи реки Тигър и Ефрат. В центъра на градината израснали две дървета. Едното дърво било за опознаване на доброто и злото, а друго-то – на живота. Господ-Бог заселил Адам и Ева в гра-дината, за да я обработват. Забранил на Адам да яде от плодовете на дървото на познанието и го предупредил, че в деня на хапването от тях “непременно” ще умре. Змия подтикнала Ева да яде от тези плодове, а тя пък дала от тях на Адам, който също ял (въпреки това Адам живял много дълго и починал на деветстотин и тридесет годишна възраст).

По този повод Господ-Бог наказал човеците: първо, отново да се връщат в земята, т.е. да бъдат смъртни и да стават на пръст; второ, да бъдат изпъдени от райската градина, където биха яли плодове от дървото на живота и биха станали безсмъртни (Господ-Бог не иска да има равни на себе си).

Хилядолетия наред разни теолози си изкарват пре-храната с проповядване на тезата, че по-голямата част от човечеството, особено бедните хора, страдали зара-ди грехопадението на Адам. Върху този древен евреин се стоварила и цялата вина за Божието проклятие над евреите – да бъдат скитници по чужди земи.

С тази религиозна легенда се оправдавало робство-то и незавидното положение на еврейските племена, които уж били “богопомазани”, а били поставени по-долу от египтяните и други народи. Внушавало се на съставените предимно от слуги и роби еврейски общ-ности да се боят от Господ-Бог и сляпо да се подчиня-ват на своите пророци, жреци (свещенослужители) и старейшини. Еврейското духовенство, което по онова

57

време пряко управлявало разрастващите се родове и кланове, се опитвало да ограничи ширещата се без-нравственост с религиозната трактовка на водния по-топ.

То наложило версията, че Господ-Бог предизвиква природните явления и може да прави всичко, каквото си пожелае. Следователно, който от нищожните пред него човеци му служи и се държи смирено, има шансо-ве да разчита на неговата закрила. Онзи пък, който не го зачита и тачи, неминуемо ще умре от невидимата му дълга ръка.

Тези внушения се правят завоалирано с приказния разказ за Адам и Ева. Посочено е, че Адам “познал” Ева и тя родила двама синове – Каин и Авел. Каин ста-нал земеделец, а Авел – скотовъд. Междувременно представяният за “безпристрастен” Господ-Бог проя-вявал благосклонност само към Авел и не гледал с добро око на Каин, който не можал да понесе Божието пренебрежение към него и от завист и злоба убил род-ния си брат. После Каин отишъл в съседна земя, къде-то си взел жена (очевидно той и баща му Адам не са били първите хора на нашата планета), създал голямо семейство и град. Когато Адам станал на сто и триде-сет години, пак “познал” жена си Ева и тя родила син, наименуван Сит (Наместник), от чието потомство се родил прословутият любимец на Бога – Ной. Когато Ной бил на сто и пет години, се родил първият му син, а човеците (евреите) започнали “да произнасят Гос-подното име”59 (тогава Адам бил само на 235 години).

Библейските летописци сочат, че само Ной бил “праведен” и “непорочен” между съвременниците си

59 Библия. Битие. Гл. 4, т. 26.

58

на земята и че само той имал “Господното благоволе-ние”.

Другите божии създания и човеци изпълнили земя-та с поквара, разврат и насилие. Като видял тези ре-зултати от своята творческа шестдневна дейност, чове-коподобният Господ-Бог се разкаял и разочаровал от себе си. Решил да освободи земята от злото, като уни-щожи тогавашните земни хора и направи ново, изпъл-нено с любов човечество, съставено от потомци на нравствено чистия Ной. Ето защо Господ се “разкрил” пред Ной, “казвайки” му, че чрез потоп ще “изтреби” “всяка твар, заедно със земята”60. Показал му как да направи триетажен ковчег и да прибере в него своята жена, тримата синове и снахите си, а също и по едно мъжко и женско животно, за да може след потопа да продължи тяхното размножаване. Когато започнал потопът, Ной бил на шестстотин го-дини. В продължение на четиридесет дни и нощи неп-рекъснато валял дъжд. Водата покрила всички плани-ни. Живите същества загинали. Ноевият ковчег с це-лия товар се носил по водата и стигнал до Араратските планини. След около десет месеца нивото на водите спаднало, а Ной, членовете на неговото семейство и опазените животни продължили живота.

След потопа Ной засадил лозе, направил вино и се напил, а от наследниците на тримата Ноеви синове се населила “цялата земя”61 (евреите са млад народ и как-то всички млади хора си въобразяват, че с тях започва човешката история).

Потомък на Ной е Авраам, чийто внук е Яков (преименуван от Господ на Израил), от когото се фор-

60 Библия. Битие. Гл. 6, т. 13.61 ? Пак там. Гл. 9, т. 19.

8. Религиозна политика 59

мирало голямо еврейско племе. Родоначалникът на то-ва племе Израил живял сто четиридесет и седем го-дини и имал дванадесет синове (пет от слугини и се-дем от две сестри, дъщери на неговия вуйчо, който му ги дал за съпруги срещу четиринадесетгодишно ра-тайство – пасене на добитък). Предпочитаната от Из-раил жена на име Рахил му родила син Иосиф (сега патрон на американската религиозна секта “мормо-ни”). След седемнадесетгодишната си възраст Иосиф живял в Египет, където се издигнал, станал първи ми-нистър и доверен човек на фараона. По време на суша и глад изкупил и предал на фараонската династия, до-битъка и земите на египтяните62.

Първоначално той изземвал техния добитък срещу хляб, а когато останали без животни за земеделска ра-бота, отнел в полза на фараона и собствените им земи. При това положение египтяните се принуждавали да работят на фараона ангария и да му предават една пета от получаваната селскостопанска продукция. Само зе-мята на жреците останала неизкупена и им се запазила

в определения от фараона размер63.

Изглежда Иосиф е наследил своя търговски талант от дядо му Авраам, станал богат покрай жена си. След като напуснал бащиния си край, Авраам времен-но се заселил в Ханаанската (Палестинската) земя, къ-дето се “явил” Господ и му казал, че ще даде на него-вото потомство завинаги да притежава тази територия. В знак на почит Авраам издигнал скиния (временен

62 Библия. Битие. Гл. 47, т. 17 и 18.63 ? Пак там. Гл. 47, т. 22.

60

олтар във вид на шатра) “на Господа, който му се

яви”64.

В Ханаанската земя настъпили сушави години и глад (сякаш Господ бързо е забравил даденото преди това на Авраам “благословение”) и Авраамовият род потърсил спасение в Египет. Когато пристигнали там, Авраам придумал своята бездетна, но “красива на-глед”65 жена – Сарайя, да казва на “египетските голем-ци”, че била негова сестра, тъй като, ако разберели ис-тината, щели да я вземат, а него да убият.

Египетският фараон харесал и взел в харема си Са-райя, а в замяна дал на Авраам слуги, слугини, доби-тък, сребро и злато. Така Авраам станал много богат66. Впоследствие фараонът се разболял и върнал жената на Авраам, който заедно с нея, членовете на рода и придобитото богатство се измъкнали от Египет.

По същия начин Авраам постъпил и като “пришъ-лец” в друго царство. Цар Авемелех взел Сарайя (вече княгиня Сара), но като узнал (от “явил” се в съня му Бог), че тя “си има мъж“ я върнал на Авраам заедно с “овце и говеда, слуги и слугини”67.

Вероятно по мотиви, взети от продължилия сто се-демдесет и пет години Авраамов живот, е създадена протяжната българска народна песен “Авраам Зор-нице думаше”. В нея се разказва, че той се жали на ра-но изгряващата и разплакващата “дребните деца” Зо-ра, задето си няма “рожба от сърце”. Тази песен, из-пълнявана през последните няколко десетилетия от на-родната певица Стайка Гьокова, има прекрасна мело-64 ? Пак там. Гл. 12, т. 7.

65 Библия. Битие. Гл. 12, т. 11 и 12.66 ? Пак там. Гл. 13, т. 2.67 ? Пак там. Гл. 20, т. 2 и 14.

61

дия. Предизвиква състрадание и съчувствие у настоя-щи и бъдещи бащи и майки.

Едва ли обаче песента следва да се свързва с пати-лата на религиозния евреин Авраам, който имал осем признати синове. Първият бил Исмаил, роден от егип-тянка, слугиня на Авраамовата жена. Потомството му формирало пустинно племе. Вторият син на Авраам бил Исаак (баща на Израил). Роден бил от официална-та жена на Авраам – когато била вече стара и й било “престанало обикновеното на жените”68.

(Сара умира

на сто двадесет и седем годишна възраст.) Другите шестима синове на Авраам били родени от втората му жена, за която се бил оженил след смъртта на Сара.

Библейският Авраам, представен като един от пър-вите забогатели евреи, изпаднал в делириум и безумие главно поради прекалена набожност и страх от Бо-га. След като неговата жена Сара най-сетне родила дългоочакваната “рожба от сърце”, за пореден път Господ го навестил и му “рекъл” да занесе любимия си син на един хълм и да му го принесе в жертва чрез “всеизгаряне”. Уплашеният до смърт Авраам станал сутринта рано, оседлал магарето, взел малкия Исаак и подготвил изпълнението и на тази “Божия заповед”. За късмет малко преди да подпали купчината дърва и вързания и поставен върху тях невръстен син, отново се “явил” ангел, който му казал да пощади момчето, защото Авраам издържал изпитанието и доказал, че се “бои от Бога”69.

Изглежда и тази библейска история не е могла да предизвика набожни чувства в душите на българските творци на народната песен “Авраам Зорнице думаше”.

68 Библия. Битие. Гл. 18, т. 11.69 ? Пак там. Гл. 22, т. 2, 9 и 12.

62

В тази песен се разказва, че бездетният еврейски робовладелец Авраам се е жалвал на Зората (а не на кръвожадния юдейски бог Йехова), задето нямал мъжка рожба, която да наследи неговата собственост върху дом, роби, добитък и злато.

В Стария Завет са описани събития и случки, свър-зани главно с личния и с обществения живот на ев-рейски родови старейшини, племенни вождове и ца-ре. Показва се тяхното пълно господство над слуги и роби. Разказва се за взаимоотношенията между племенни началници, както и за водени от тях военни битки.

Робовладелците (старейшини, вождове и царе) се мъчели да оцелеят, притиснати от вековните еврейски проблеми: заселване на еврейските племена на собст-вена земя (Господ-Бог Йехова обещал да им даде Па-лестинската земя)70; измъкване от унизителното поло-жение да живеят сред чужди народи, като “заселници” и “пришълци”; регулиране на робовладелските общес-т-вени отношения чрез законодателство; създаване на израилско “царство” в Ерусалим и неговите околнос-ти. Въвели са законови и морални норми (Божи запо-веди) за запазване на робовладелската собственост върху имоти, ниви, добитък и роби, а също и за нейно-то предаване по наследство.

В юдейските родови и племенни общности се во-дел особен начин на живот (чергарство, робство, за-щита от неприятели с 300–500 “обучени мъже”, търсе-не на земя за заселване), довел до налагане на управ-ленска система, наречена теокрация. Установила се абсолютна власт на духовници (пророци, жреци) и ро-бовладелци, които “свидетелствали”, че контактуват със самия Бог. Всеки господар твърдял, че следвал бо-

70 Библия. Битие. Гл. 17, т. 8.

63

жиите напътствия и предприемал дадено действие, след като му се “явил” ангел или “чул” нареждане на “Господ-Бог”71.

Понякога това се предхождало и от

природни явления, тълкувани като знамения. Така според библейските легенди излиза, че едва

ли не еврейският бог Йехова подбудил Моисей да под-готви и извърши извеждането от Египет на “пъшкащи-

те”72 под робство евреи. Това станало, когато Моисей пасял овцете на тъста си (маднамски жрец) в една пла-нинска пустиня. Сред една къпина му се “явил” “Ангел Господен” в “огнен пламък”73, а след него и Господ Йехова (вероятно като звук), който “казал”, че ще се погрижи за своите подопечни сънародници и ще им даде земите в днешна Палестина и Израил. Пове-лил му заедно с еврейски старейшини да излъже еги-петския фараон, че ще изведе еврейската общност в пустинята, за да бъдело направено жертвоприноше-

ние на “Иехова, нашия Бог”74.

Моисей признал, че трудно би убедил евреите да го последват, тъй като бил слаб оратор и “тежкоезичен”. Тогава Йехова го посъветвал – първо, да им привлече вниманието чрез фокуси, илюзионизъм (“превръщане” на жезъл в змия, поставяне на ръка в пазвата, където ставала “бяла като

сняг”)75 и – второ, да вземе за главен жрец (политко-мисар) своя красноречив брат Аарон.

Така уж в изпълнение на тези “Божии” заповеди Моисей постепенно събрал седемдесет старейшини и

71 ? Библия. Битие. Гл. 17, т. 1.72 ? Библия. Изход. Гл. 2, т. 23.73 ? Пак там. Гл. 3, т. 2.

74 Пак там. Гл. 3, т. 18.75 ? Пак там. Гл. 4, т. 6.

64

множество жреци (начело с Аарон и синовете му), формирал политически екип, с който освободил евреи-те от египетско робство и наложил закони за регулира-не на отношенията в еврейското общество. Изглежда обаче, че еврейският бог Йехова бил за увековечаване на робовладелския обществен строй, защото в изготве-ните по негова поръчка закони се давало неограниче-на власт на богатите евреи, на робовладелците, а робите се третирали като животни. По силата на Моисеевите закони господарят можел безнаказано да бие роба, “понеже му е стока”76,

а ако го убиел се “на-

казвал” (вероятно с глоба).Евреинът роб можел след шестгодишно робуване

да бъде освободен от робство, но дадената му през робския живот жена и неговите деца оставали собстве-ност на техния господар. Ако този роб изрично заявял, че обича “господаря си, жената си и чадата си”77 и не желаел да излезе свободен, ухото му се пробивало с шило и той завинаги оставал роб. Понякога фантомът Господ-Бог служил на Моисей да оправдае грешните си политически ходове и към него да насочи народното негодувание. Така постъпил и когато евреите напуснали Египет и месец и полови-на бродили из близката пустиня. Тогава те започнали да роптаят срещу своите лидери (Моисей и Аарон), за-дето са ги накарали в името на свободата да оставят египетската земя, където поне имало хляб. Докато на-стъпят промени в атмосферните условия и в пустинята се появят водни и хранителни ресурси (“пъдпъдъци” и “манна” – люспообразно вещество)78,

Моисей убежда-

вал сънародниците си, че “роптанията” им са насочени

76 ? Библия. Изход. Гл. 21, т. 21.77 Пак там. Гл. 21, т. 5.

78 ? Пак там. Гл. 16, т. 13 и 14.

65

не към него и брат му, а “против Господа”79, който ги е подтикнал към тази рискова политическа акция.

Впрочем, в Библията главните действащи лица твърдят, че едно или друго тяхно действие е продикту-вано от “явил” им се ангел или от “чут” глас на Гос-под-Бог. В Стария Завет често се повтаря, че Господ-Бог им “казвал” да “съсипят” град, да “изтребят” пле-ме, да “умъртвят” човек или да го “убият с камъни”.

Така например Господ-Бог повелявал да се “погу-би” всеки мъж, чието крайкожие на половия му член е

останало необрязано80, защото е нарушил “Завета Ми”

(на Бога) – когато стане на осем дни (след раждането си) да се обреже. Еврейското духовенство (измислило Господ-Бог Йехова), оставило на своите последовате-ли и наследници политическия завет, когато бъдат “въведени” в земята, която им е обещал и отредил Гос-под да притежават, да “изгонят”, “поразят” и “изтре-бят” населяващите я преди тях “седем по-големи и по-

силни народи”81. В никакъв случай да не правят “дого-

вор с тях” и да не ги “пожалят”, тъй като Бог е избрал еврейския “народ измежду всичките племена, които са по лицето на земята”82.

Едва ли тези “явявания” на духове, “чувания” на гласове и т.н. могат да се тълкуват като някакви мо-зъчни откровения, просветления или проблясъци на “църковните първоотци”. Трудно могат да бъдат обяснени и с тогавашните оскъдни познания за функ-циите на човешкия мозък.

79 ? Пак там. Гл. 16, т. 8.80 Библия. Битие. Гл. 17, т. 14.81 Библия. Второзаконие. Гл. 7, т. 1 и 2.

82 ? Пак там. Гл. 7, т. 6.

66

По-скоро с писанията от рода на “рече му Господ- Бог”, “яви му се ангел” се правят внушения, че властта е дадена отгоре и всеки трябва безропотно да се под-чинява на духовници и началници на родове, кланове и царства. В противен случай го очаква смърт.

Библията прелива от убийства, изнасилвания, коварства, предателства, разврат. Например преди да стане цар на юдеите, Давид (края на ХI в. и начало-то на Х в. преди новата ера) бил главатар на шестсто-тин разбойници, които плячкосвали добитък и покъщ-нина по чужди земи и напълно избивали местните жи-тели, за да не оставят свидетели83.

Когато станал цар и царувал четири десетилетия, Давид (чиито потомък е Исус Христос) натрупал без-чет прояви на похот и свирепост. Убил невинни мъже, включително и скромен съпруг, след като харесал, прелъстил и оплодил неговата красива съпруга84.

Цар Давид жестоко се разправял с амонци и други племена. Той нападал и превземал техните градове, вземал “твърде много корист” (плячка), извеждал жи-телите им и ги турял “под триони и под железни дика-ни и под железни брадви”, привеждал ги “през пещи за тухли”85. Преди да умре, цар Давид определил (заедно с про-рок и свещеници) за свой приемник сина си Соломон. След неговата смърт новият цар Соломон убил по-го-лемия си брат Адоний.

Дълъг е списъкът на големите убийства на юдейс-ките царе. Излиза, че основното занимание на ев-рейския Господ-Бог е да издава заповеди за убиване на хора, включително чрез изгаряне в пещи.

83 ? Библия. Първа книга на царете. Гл. 27, т. 10 и 11.84 Библия. Втора книга на царете. Гл. 12, т. 9.85 Пак там. Гл. 12, т. 31.

67

Библейската история показва, че и след създаване-то на израилското царство формата на обществено уп-равление продължава да бъде теокрацията. Пророци и свещеници “помазват” царете или пряко властват в об-ществото. Така пророкът Самуил преди да помаже за цар Давид, поставил (по поръчение на Господ) на цар-ския трон Саул. После бързо го свалил, защото не из-пълнил докрай “божията” задача да отиде с войска и да порази племето в Амалика, като избиел “мъж и же-на, дете и бозайниче, говедо и овца, камила и осел”86.

“Грехът” на цар Саул бил, че пощадил и не убил “амаличкия цар Агаг” и по-охранените от говедата и овцете. Пророк Самуил послушал “Господния глас” и сам “съсича Агаг пред Господа”87.

Сигурно много млади хора са били убити и в из-пълнение на редица въведени от Моисей законода-телни разпоредби:

– “Ако някой легне с мъжко, като с женско и два-мата са извършили гнусота; непременно да се умърт-

вят; кръвта им да бъде върху тях”88;

– “Ако се намери някой, лежащ с омъжена жена, тогава и двамата да бъдат убити”89;

– “Ако някой намери в града някоя млада девица, сгодена за мъж, и лежи с нея, тогава да изведете и двамата пред портата на оня град и да ги убиете с ка-мъни”90. Очевидно Библията е книга на ужасите. Пред описаните в нея зверства и насилия бледнеят и отвъд-океанските филми на “силните усещания”. Неслучай-

86 ? Библия. Първа книга на царете, Гл. 15, т. 3.87 Пак там. Гл. 15, т. 33.88 Библия. Левит. Гл. 20, т. 13.

89 ? Библия. Второзаконие. Гл. 22, т. 22.90 ? Библия. Пак там. Гл. 22, т. 23 и 24.

68

но много индивиди, които се пристрастяват към чете-нето на Библията, изпитват болезнен страх от “Госпо-да-Бог” и дори се умопобъркват.

Такъв случай имаше през 60-те години на двадесе-ти век и в моето село Караджово, Пловдивско. Млад мъж (завършил френски колеж и изявен футболист) послуша своята набожна майка, отиде да учи за поп, полудя и завърши живота си из родопските лудници.

Самата вяра в истинността на “явяванията” на анге-ли и караконджули, “чуването на божии гласове” и т.н. е вид лудост. Още Ф. Енгелс е констатирал, че по негово време (втората половина на ХIХ в.) в Лондон “религиозното умопобъркване” още минавало за “нор-мално състояние”91.

Сигурно по тези съображения в миналото всички еврейски учени били единодушни, че Библията (особе-

но частта “Битие”) е опасно съчинение92. Евреите са

забранявали Библията да се чете от младежи под два-десет и пет годишна възраст. Библейските разкази са едностранчиви и страхови-ти, тъй като са писани за увековечаване на теокраци-ята в Израил и в света. Светски лица биха могли да ги четат за обща култура, и то когато вече са с офор-мен човешки мироглед. През последното хилядолетие до новата ера в ев-рейската общност последователно се следвал Старият завет на Господ-Бог Иехова, т.е. на управляващите пророци, жреци и старейшини. С предимство се из-пълнявали техните политически завещания: евреите да се “наплодят” и “преумножат”; да се формират два-

91 ? Маркс, К., Ф. Енгелс. Съчинения. Изд. на БКП, С., 1957, Т. 1, с. 617.

92 Волтер, Ф. Философски речник. Изд. “Г. Бакалов”, Варна, 1982, с. 318.

69

надесет израилеви племена, които впоследствие да се обединят; еврейското население “да стане велик и си-лен народ и чрез него ще се благословят всички наро-

ди на земята”93; да се завладеят обещаните от Господа

земи и се “изтребят” туземните племена94; да се създа-де израилско “царство”.

Около началото на новата ера еврейското общество навлязло в нова фаза на развитие. Евреите, образува-щи големи общности в Египет и Ерусалим, започнали да развиват търговските си заложби, да трупат богатс-тва и самочувствие. Възникнали нови обществени проблеми, чието решаване не можело вече да става със стария “ревнив”, злопаметен, отмъстителен (“до трето-

то и четвъртото поколение”) 95 и жесток бог Йехова. Ето защо еврейски пророци, включително и Исус Христос, настоявали да бъде променена тактиката на борбата за завладяване и упражняване на държавната и църковната власт. Препоръчвали преди да се стиг-нело до прилагане на силови, принудителни инстру-менти за властване, да се вършела възпитателна рабо-та чрез внушаване на религиозна вяра, оказване на ми-лосърдие и лекуване на болни. Сърцата и умовете на миряните следвало да се покоряват не само чрез всява-не на страх, а и като се използвала въздействащата си-ла на “божието”, т.е. на отнасящото се към религиоз-ната фантастика слово или, казано по народному, чо-вешката душа “да се вади с памук”. Във връзка с това Старият Завет бил обявен за “овехтял” и “остарял” и

93 ? Библия. Битие. Гл. 18, т. 18.94 Библия. Второзаконие. Гл. 7, т. 16.95 Библия. Изход. Гл. 20, т. 5.

70

се “ходатайствало” да бъдел заменен с нов завет, осно-ван “върху по-превъзходни обещания”96.

96 Послание на Апостол Павел към евреите. Гл. 8, т. 6 и 13.

71

4. ПОЛИТИЧЕСКИ ПОСЛАНИЯВ НОВИЯ ЗАВЕТ

В началото на новата ера Юдейското царство е било протекторат на огромната Римска империя. То дори не е било отделено като самостоятелна про-винция, а е било прикрепено към Сирия. В земите на Юдея властвал римски прокуратор (управител), който с войска поддържал обществения ред и е събирал държавните данъци.

Обикновено в римските провинции войската е била съставяна предимно от местни хора. Така в метропо-лията са правили икономии на парични и други ресур-си за издръжка на военните части, а покорените наро-ди са били залъгвани, че им се осигурява работа, пре-питание и самоуправление.

В Юдея евреите отказвали да служат в римските военни части. Робувало се на религиозната догма, че другите народи са “нечисти” и смесването с тях ще омърси праведните евреи. Тази политика устройвала висшето еврейско духовенство, което се покровител-ствало от римските власти. При нейното прилагане се засилвала враждебността и необузданият произвол на чуждоземната войска над обикновените хора.

По това време израилските племена все още са били разединени. Останало неизпълнено главното за-вещание от Стария Завет, а именно да бъде създадена голяма еврейска държава върху обширни територии, включващи и земите на племената извън Юдея.

В еврейското общество господствали богаташите, обединени главно около подвластната на Рим царска фамилия и духовенството. Доминиращо влияние имало висшето духовенство, съставено основно от фарисеи, към които принадлежали и градските богати родове и садукеите – висши духовници при Ерусалимския храм.

72

Богатите еврейски съсловия, включително висшето духовенство заедно с римските управници, ограбвали народа в Юдея. Угодничили на римските си господари, защото техните войскови части пазели личните им бо-гатства и привилегии. Животът на повечето обикнове-ни евреи, включително и на бедното нисше жречество, бил непоносим. В страната имало робство, бедност, бо-лести и своеволия на римските окупатори.

Човешката история показва, че по време на природ-ни бедствия и обществени кризи масово разпростране-ние получават и религиозните прояви – чародейство (вълшебство), магьосничество, гадаене на бъдещето, и т.н., и възникват религиозни секти. При такива ситуа-ции бедните хора, които са безсилни сами да се справят с болести и житейски проблеми, стават лесна плячка в ръцете на изпечени мошеници и шарлатани. Започват да вярват на техните “екстрасенски сеанси” и “фокуси” и да разчитат на уверенията им, че ще получат спасе-ние и щастие от някакви външни сили, илюзорни, мис-тични и призрачни същества.

Подобна била картината и в поробена Юдея. Отча-яните и окаяни народни маси повярвали на „пророци“ и гадатели, че Месия (Спасител) щял ги освободи от потисничеството и грабежите на римските окупатори и местната духовна и светска аристокрация.

На фона на всичко това в Юдея се зародило на-родно религиозно движение. Основаването му било дело на младия еврейски пророк и учител Исус Христос. Това станало към тридесетата година от новата ера. Тогава се навършили петнадесет години от царуването (14–37 г. от н.е.) на римския импера-тор Тиберий97, а управител на Юдея е бил Пилат Понтийски.

97 Лука. Гл. 3, т. 1.

73

Основателят на народното религиозно движение Исус Христос преследвал няколко главни политичес-ки цели: овладяване на висшата духовна и светска власт в Ерусалим; освобождаване на евреите от рим-ско владичество и създаване на “Божие царство” (със столица Ерусалим)98; включване на всички народи в “световното царство”, което завинаги да “стане царст-во на “нашия” (еврейския) Господ и на Сина му, евре-ина Исус Христос99.

С оглед на това и съобразно със създалата се об-ществена обстановка Старият Завет бил заменен с нов. Формулирани били кратки, разбираеми и примам-ливи за народа политически послания, изложени във втората част на Библията, озаглавена Нов Завет. По-важните съчинения, включени в Новия Завет, са: четири евангелия, приписвани на ученици и адепти на Исус Христос – Матей, Марк, Лука и Иоан; “Деянията на Апостолите”; “Посланията на апостол Павел”; “Откро-вението на Иоана” (Апокалипсис).

Предполага се, че включените в Новия Завет четири евангелия били написани след 70 г. от н.е., тоест доста време след кръстовото разпятие (34–35 г. от н.е.) на Исус Христос. Най-ранното от всички канонически съчинения било “Откровението на Иоана”. По всяка вероятност то било написано около 67–68 г. от н.е., когато било в разгара си продължилото четири години (66–70 г. от н.е.) Юдейско народно въстание, завършило през 70-те години от новата ера с победа на римляните и местната аристокрация и пълно разрушаване на Ерусалим.

98 Матей. Гл. 5, т. 35; Откровението на Иоана. Гл. 21, т. 10.99 Пак там. Гл. 11, т. 15.

74

След разпъването на Исус Христос на кръст се появили десетки апокрифни християнски евангелия и други книги, но включените в Библията били подбрани и утвърдени на състояли се през III–IV в. от н.е. църковни събори на стотици епископи (владици, областни църковни управници). Автентичността на четирите евангелия е съмнителна, но щом са приети на църковни събори (партийни конгреси), в тях се изразява генералната линия на християнството.

Големият френски учен и просветител от ХVІІІ в. Франсоа Волтер разказва как негов приятел богослов близо тридесет години се мъчил да открие истинските автори на евангелията и времето, през което са написани, а също и да научи от тях нещо полезно за практиката. Преди смъртта си признал, че “животът му е отишъл напразно”100. 

В Библията не е било включено смятаното за първо и достоверно “Евангелие на Яков”. Авторът му описвал страданията на Исус Христос и посочвал имената на неговите обвинители от еврейските фамилии, включително Анна, Каиафа, Леви.

Съобщава се, че имало и протоевангелие на Яков (брат на Исус Христос). Изглежда то не било включено в Библията, тъй като разкривало, че майката на Исус Христос – Мария, заченала в отсъствието на своя мъж. Братът на Исус разказвал как опозореният съпруг се оплакал на свещениците, които дали на него и на Мария да пият от водата на ревността и ги обявили за невинни101. 

100 Волтер, Ф. Философски речник. Изд. “Г. Бакалов”, Варна, 1982, с. 369.

101 Пак там. С. 131.

75

Като се изключи “Апокалипсисът”, написаните по-късно канонически евангелия показват, че Исус Христос се е опитвал да създаде силна еврейска държава и да изпълни Новия Завет чрез организиране на широко народно движение. Той е оспорвал прилаганата от юдейската теокрация политика на “избиване” и “из-требване” на еврейски пророци и чуждоземни народи, които са изпитвали неистова омраза към евреите. Прилагал е тактика на политическа и религиозна борба, съобразена с римското владичество и юдейската теокрация. Полагал е усилия за формиране на мощно обществено движение, сплотено около ореола на един сравнително по-добродушен и по-привлекателен Господ-Бог.

В Новия Завет се изисква вяра в един-единствен за всички народи Господ-Бог. Почти не се споменава за войнстващия еврейски Господ-Бог Иехова (Иеова). Тази идеологема отговаря на задачата да се формира управлявана от обновено еврейско духовенство све-товна държава. Дава да се разбере, че освен чрез войни и „изтребления“ земите на арабите (евреите също са арабско племе) и другите народи могат да бъдат завла-дени и с религиозна вяра в един общ Бог.

Проповядвало се, че новият глобален Господ-Бог се намирал на “небесата”102 и всичко каквото ставало на земята и в обществото било “от Него, чрез Него и за Него”103.

За разлика от чисто еврейския Господ Иехова, кой-то лично се “явявал” на първосвещениците и старей-шините, въображаемият християнски Бог контактувал само със своя “възлюбен Син” Исус Христос. Самият Исус свидетелствал, че “освен Синът”, т.е. освен него,

102 Матей. Гл. 5, т. 16.103 Послание на апостол Павел към римляните. Гл. 11, т. 36.

10. Религиозна политика76

“никой не знае кой е Отец”104. На друго място казал: “Аз и Отец едно сме”105.

По този повод мнозина от слушателите в ерусалим-ски храм взели камъни и искали да го убият “за бого-хулство” с думите: “Ти, бидейки човек, правиш Себе Си Бог”106.

В своите проповеди Исус Христос твърдял, че го-вори това, което му е казал неговият Отец. “Аз – каз-

вал той – съм в Отца” и “Отец е в Мене”107. Навсякъде

се представял за “Човешки Син”, в когото се е вселил “Божи Дух”108. Когато се опитвал да уверява присъст-ващите в храма на Елионския хълм, че е “излязъл” и “дошъл” от Бога, мнозина му отговаряли, че “има

бяс”109. Така че Исус Христос се самообявил за све-

товен властелин. Той бил казал: “Аз съм пътят и ис-тината и животът; никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене”110.

Впрочем, Исус Христос отбягвал открито да от-рича стария Бог Иехова, тъй като знаел, че висшите духовници търсят доказателство, за да го обвинят в “богохулство”. Едва по време на последния му разпит от първосвещеника Каиафа, старейшини, книжници, главни свещеници и други членове на Синедриона (Висшия съд) “направляващият” го Свети Дух му из-неверил и той се издал, че се смята за Човешки Син,

104 Лука. Гл. 10, т. 22.105 Иоан. Гл. 10, т. 30.

106 ? Пак там. Гл. 10, т. 33. 107 ? Пак там. Гл. 14, т. 10.108 ? Матей. Гл. 3, т. 16.109 ? Иоан. Гл. 8, т. 48 и 52.110 ? Пак там. Гл. 14, т. 6.

77

когото скоро щели да видят “седящ отдясно на силата и идещ на небесните облаци”111.

При това негово изявление първосвещеникът съд-рал дрехата си в знак, че било получено нужното дока-зателство за присъждане на “смъртно наказание” и ка-

зал: “Той богохулства”112. Съдебните заседатели отго-

ворили, че Исус Христос се е “изложил на смъртно на-казание” и започнали да го заплюват в лицето, да го блъскат и да му удрят плесници.

В представите на ранните християни Господ-Бог (“Отецът” на Исус) е бил еврейският човекобог Ие-хова, само че вече облагороден и властващ над всички народи на Земята. Изглежда Исус Христос и неговите ученици съзнателно са избягвали да уточняват кой е “Отецът”, защото: са изпитвали страх от ерусалимските юдейски първосвещеници, които търсили повод да ги дадат на съд за нарушаване на юдейските закони; целенасочено са работили за налагане на един бог, признат от цялото човечество.

Тогава на Земята е преобладавало езическото население, което едва ли е щяло да възприеме за свой за-крилник само еврейския Господ-Бог Иехова. Още повече че този Бог е издавал заповеди за “изтребване” и “умъртвяване” на нееврейски племена и за завла-дяване на палестинската земя. Сложният казус е бил успешно решен чрез обявяването на Исус Христос за “Син” на Господа-Бога и с обещания, че той ще опрощава греховете на праведните християни и ще им осигурява “вечен живот” независимо от тяхната раса и народност.

111 Матей. Гл. 26, т. 64. 112 Пак там. Гл. 26, т. 65 и 66.

78

Така е бил открит и пътят за превръщане на еврейската християнска секта в глобално религиозно обществено движение.

В Новия Завет Исус Христос бил обявен за Спаси-тел на човечеството. Внушава се, че той щял вед-нъж завинаги да освободи хората от греховете, смърт-та, тиранията, неправдата и всичкото зло, което царяло на земята.

Тази нелепост и сега се втълпява на простолюдие-то, предимно от незаконно препитаващи се в държав-ните медии “теолози” и “теоложки”, т.е. продължава да се проповядва и натрапва на народа въпреки нейно-то ежечасно и ежеминутно опровергаване от реалния живот.

Вече две хилядолетия след кръстовото разпъване на Исус Христос общественото зло не само че не на-малява, но и все повече залива света. Сега пет от шест-те милиарда земни жители са бедни, хронично гладу-ват или умират от глад. Под формата на междудържав-ни и междумафиотски войни или атентати загиват хи-ляди невинни хора. Борбата за власт и за придобиване на парични и материални ресурси, насилието и нарко-манията вземат милиони човешки жертви.

Фантасмагорията, че Исус Христос бил спасител на човечеството, води началото си от правени преди не-говата поява предсказания за очакван в Юдея “Ме-сия”. Техни автори били еврейски пророци, като често цитирания от Исус Христос пророк Исай (заклан с трион по нареждане на юдейското царче Манасий)113

и кръщаващия хора (включително и Исус Христос) в р. Йордан пророк Иоан Кръстител (хвърлен в тъмница и

113 Волтер, Ф. Философски речник. Варна, Изд. “Г. Бакалов”, 1982, с. 334.

79

обезглавен понеже казал, че не е позволено марионет-ният цар Ирод да има за жена съпругата на брат си)114.

Редица свидетелства в евангелията показват, че Исус Христос знаел за написаните преди него проро-чества и закони, включително за формулираните от Моисей заповеди: “Почитай баща си и майка си!”; “Не свидетелствай лъжливо против ближния си!”; “Не по-желавай къщата, жената, слугинята и имота на ближ-ния си”! 115. Тези заповеди били спазвани от богат и “с много имот” “момък”, който искал да узнае какво още не му достигало, за да има “вечен живот”. В отговор Исус Христос му казал: “Едно ти не достига; иди, продай все що имаш и дай на сиромасите, и ще имаш съкрови-ще на небето; и дойди и Ме следвай”116.

Като чул тези думи “момъкът” се “наскърбил”, но предпочел да си запази “съкровището” на земята. То-гава Исус Христос се обърнал към учениците си и ка-зал: “Чада, колко е мъчно да влязат в Божието царство ония, които се уповават на богатството!” 117.

Впрочем, може да се предполага, че около “божия-та” повеля да бъде разпродаден и раздаден личният имот, се разиграва семейната драма и на великия руски писател Лев Николаевич Толстой. През пос-ледните години от своя живот той попаднал под влия-ние на каноническите християнски евангелия, вследст-вие на което приживе приписал своите имоти на се-мейството си и завещал издаването и разпространени-

114 Матей. Гл. 14, т. 3 и 4.115 Библия. Изход. Гл. 20, т. 12–18. 116 Марк. Гл. 10, т. 21.117 Пак там. Гл. 10, т. 24.

80

ето на неговите творби да става безвъзмездно с оглед да бъдат достъпни за сиромасите.

В своите дневници Л. Н. Толстой споделял, че до петдесет и втората година от своя живот е пълен и от-крит безбожник118.

После обаче станал християнин,

тъй като се заблудил, че чрез спазване на християнс-кия морал може да бъде преодоляно и предотвратено задълбочаващото се неравенство и разслояване на по-мешчическото и капиталистическото общество на бо-гати и бедни. Доброволният отказ на Л. Н. Толстой от неговите помешчически имения станал причина за семейни кав-ги, бягство от семейството и смърт (1910 г.). Публич-ните критики, които той отправял към облечените в черно богати църковни служители, и призивите да го последват, са предизвикали неговото официално афо-ресване (отлъчване) от църквата.

Пророкът Исус Христос не е оставил нищо напи-сано. В каноническите евангелия се свидетелства, че той говоримо е изразил редица житейски истини. Твърди се също, че се вживявал в ролята на описания от други пророци Месия. По техен сценарий (дни преди да бъде разпънат на кръст), възседнал осле (малко магаре) и се отправил към Ерусалим, вярвай-ки, че народът масово ще се стече около него, ще въс-тане и ще изгони висшите духовници и омразните “рожби ехиднини” (децата и внуците на онези, които са убивали пророци).

В резюме т.нар. “учение” на Исус Христос и него-вите политико-религиозни послания са следните:

118 Толстой, Л. Н. Соб. сочинения. Изд. “Художественная литература”, М, 1985, Т. 21, с. 305.

81

– понеже първият човек Адам ял от забранените плодове на познанието и съгрешил, Бог наказал всич-ки “човеци” да имат кратък земен живот и да умират; – “Месията” Исус Христос щял доброволно да от-даде тялото и кръвта си на небесния бог, за да “изхо-датайства” от него да бъдат наведнъж и завинаги изку-пени греховете на набожните хора и да бъде възвърна-то “на Израиля царството”119;

– Бог щял да възкреси (на третия ден след смъртта) Исус Христос и да го прибере на небето;

– Исус Христос щял да се върне на земята да съжи-ви само “ония, които са Негови”120 (убитите от враговете му светии) и заедно с тях щял да царува “хи-ляда години”121;

– другите мъртви християни (без атеистите) щели да оживеят (първото възкресение) след хиляда години и над тях “втората смърт не ще има сила”122.

– възкресените при това “първо” възкресение “ще бъдат свещеници Богу и на Христа и ще царуват с Не-го хиляда години”123;

– като изминели и тези хиляда години (т.е. в наше време) останалите мъртви щели да възкръснат и да ми-нат през строг християнски съд;

– “ония, които са вършили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане”124;

– след този съд “който не се намери записан в книга-та на живота” щял да бъде “хвърлен в огненото езеро”.

119 Деянията на апостолите. Гл. 1, т. 6.120 Послание към апостол Павел към коринтяните. Гл. 15, т. 23.121 Откровението на Иоана. Гл. 20, т. 4.122 Пак там. Гл. 20, т. 5 и 6.123 Пак там. Гл. 20, т. 6.124 Иоан. Гл. 5, т. 29.

82

Впрочем, нито едно от тези „божи“ послания и “благовестия” не се сбъдва. Първи век от новата ера минал без “пришествие” на Човешкия Син Исус Хрис-тос на земята. Останало неизпълнено и даденото от не-го обещание, че ще възкреси загиналите за делото му пророци и светии.

Освен това вече изминават два пъти по хиляда го-дини, а нито душите, нито костите на мъртвите хрис-тияни се “оживотворяват”.

Въпреки очевидната измама все още много (пре-димно неуки и болни) хора вярват в тези изпълнени с корист и хитрост лъжи. Някои от тях са обхванати до такава степен от религиозен фанатизъм, че с вяра във “вечния живот” доброволно търсят смъртта, включи-телно и чрез самоубйствени атентати.

Според Стария Завет всичко, включително и грехо-вете на хората, се очиствали с кръв. Без проливане

на кръв нямало “прощение”125.

Затова всяка година първосвещеникът влизал в “пресветото място” (втора-та част) на олтара и пренасял на Господа-Бога чужда кръв, предимно от мъжки телета, козли и агнета. Вяр-вало се, че по този начин се очиствали неговите и на “людете” грехове, извършени от незнание.

В Новия Завет жертвоприношенията (които са ос-новен религиозен акт) били променени съобразно с преследваните от християните политически цели. След като Исус Христос със собствената си кръв вед-нъж завинаги е изкупил греховете на всички хора, от-паднало ежегодното принасяне на жертви от първосве-щеника в “пресветото място” на олтара. Било дадено право на хората да очистват съвестта си, като поднасят дарове и жертви на бога направо в първата част (“све-

125 Послание на апостол Павел към коритяните. Гл. 9, т. 22.

83

тото място”) на храма, където са светилникът, трапеза-та и присъствените хлябове.

Тази обредна църковна промяна се обосновава с представата, че има задгробен живот, и че “възкръсна-лият” и “възнесен на небето” Исус Христос ще се вър-не (на бял кон) на земята и един по един ще съди ум-релите човеци. Вярващите, т.е. безгрешните, чиито грехове той “отмахнал” с кръвта си, ще изпрати в рая (Божието царство), а атеистите (грешните), които вече няма да могат с чужди жертви да се откупят от Бога, ще отпътуват за ада и вечно ще се мъчат и страдат. Винаги, когато една лъжа се представя за истина, се прибягва до празнословие и еклектика. С увърта-ния се правят опити да бъдат преодолени възникващи-те противоречия. В случая “църковните първоотци” не са могли да обяснят защо било нужно Исус Христос да принася тя-лото и кръвта си на своя “небесен Отец” (този Отец трябвало да е много зъл, щом пиел кръв от сина си), когато можел да продължи и приживе да опрощава греховете на грешните хора. Този религиозен ритуал той често изпълнявал при обиколките си из Юдея.

Свидетелства се, че Исус Христос простил “много грехове” на млада жена (Мария, сестра на привидно умрелия и “възкресен” Лазар от Витания – близо до Ерусалим), защото много го “обикнала”, със сълзи “обляла” нозете му и с косата си ги изтрила126.

Това станало в къщата на фарисей и предизвикало смут у присъствалите, които си казали помежду си: “Кой е Тоя, Който и грехове прощава?”127.

По-късно първосвещениците и книжниците в Еру-салим обвинили Исус Христос, че се правил на Бог и

126 Лука. Гл. 7, т. 44–50; Иоан. Гл. 11, т. 2.127 ? Пак там. Гл. 7, т. 49.

11. Религиозна политика84

изземвал една от основните божии функции – опроща-ването на грехове (през Средновековието греховете се опрощавали и чрез индулгенция – папско писмо, в ко-ето вярващият се осведомявал, че греховете му са оп-ростени срещу предоставена на църквата парична су-ма). Това било сериозно провинение, за което се на-стоявало пред римския управител в Юдея Пилат Понтийски да се разпореди Исус Христос да бъде раз-пънат на кръст.

Още от времето на Исус Христос се твърди, че всички хора били грешни. Затова повечето от тях би-ли бедни, нещастни и онеправдани. За пример се по-сочвала заловена прелюбодейка, която по Моисеевите закони трябвало да бъде убита с камъни. Исус Христос не смеел открито да я защити пред книжниците и фа-рисеите, а само казал: “Който от вас е безгрешен, не-ка пръв хвърли камък на нея”128.

След тези думи всички тихомълком се разотишли. Останала прелюбодейката и Исус Христос я посъветвал да не “съгрешава вече”.

Църковните апологети проповядват, че щом всички са грешни, значи всеки има вина за покварата на об-ществото. Тази вина се състояла в липсата на вяра в Бога, който благославял и възнаграждавал само преда-ните нему. Следователно само чрез покаяние пред Бо-га и непоколебима вяра в него хората щели да бъдат бързо изцелявани и да живеят в мир и благоденствие. Нямало да бъдат ограбвани от мафиоти, лихвари и търговци, които Исус Христос е биел “с меч от върви”, защото търгували в храма и го направили “разбойни-чески вертеп”129.

В изпълнение на пророческите предсказания Исус Христос трябвало да премине през много перипетии,

128 Иоан. Гл. 8, т. 7.129 Лука. Гл. 19, т. 46.

85

докато стане цар на народите. Може би най-трудно било да “умре” и след три дни да “възкръсне”. Той бил готов да се подложи и на тези физически мъки в името на бъдещото Израилево и световно царство. Решил да пролее от кръвта си за очистване на братята християни от техните грехове (прощават се греховете само на из-повядващите християнската вяра, защото по божи за-кон “ако някой похули Светия Дух, няма да му се

прости”)130. Вероятно Исус Христос си е въобразявал

(или парадирал), че само така щял да издейства от бо-га “нужното” на евреите “вечно изкупление”131.

Още от зараждането на християнското движение се внушавала непоколебима вяра в Исус Христос. Така-ва вяра трябвало да има всеки поданик към бъдещия си цар. Тъй като в основата си религиозната вяра се крепяла на страха от Бога, отново се отправяли запла-хи. Свидетелствало се, че “Който вярва в Сина, има вечен живот; а който не слуша Сина, няма да види жи-вот, но Божият гняв остава върху него”132.

Всяка вяра се доказва с дела. Вярата в Исус Хрис-тос трябвало да се изразява чрез активна религиозна и обществена дейност. Той обещавал, че когато дойдела победата и се установяло Божието царство, щял да направи безпристрастна оценка на работата на апосто-лите, ятаците и съмишлениците и щял да ги възнагра-ди с “вечен живот”. Тогава в качеството на цар Исус Христос щял да накаже бездейните и враговете с ду-мите: “Идете си от Мене, вие проклети, във вечния огън, приготвен за дявола и за неговите ангели. Защо-то огладнях, не Ме нахранихте; ожаднях и не Ме напо-

130 Лука. Гл. 12, т. 10.131 Посланието на апостол Павел към евреите. Гл. 9, т. 12.

132 ? Иоан. Гл. 3, т. 36

86

ихте; странник бях и не Ме прибрахте; гол бях, не Ме облякохте; болен и в тъмница бях, и не Ме посетих-те”133.

Последователите на Исус Христос заложили като основен принцип действието чрез вяра. Пояснявали, че “вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва”134.

Вярата в бленувани, но откъснати от реалната действителност неща (като например “вечен живот”) се поддържала най-вече чрез въздействие върху неж-ните човешки чувства на обич и любов. Ръководени от този тезис в църквите не жалели сили и финансови ре-сурси (събирани от народа) за изграждане на красив, светъл и привлекателен образ, “имидж” на Исус Хрис-тос. Той проповядвал фанатичното и страховито рели-гиозно правило, че любовта към бога трябвало да бъде по-силна от смъртта и всеки грях. С това дик-таторско и тиранично послание се “развързвали ръце-те” на набожните християни и им се разрешавало да нарушават дори Моисеевата заповед “Не убивай!” в името на представящия се за бог Исус Христос.

Неслучайно на въпроса коя била първата от всички заповеди, Исус Христос отговарял “Първата е: Слушай, Израилю; Господ, нашият Бог, е един Господ; и “да възлюбиш Господа, твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичкия си ум и с всичката си си-ла”135.

После добавял: “А ето втората (подобна на нея) за-

повед: “Да възлюбиш ближния си като себе си”136 (в случая се има предвид само ближния християнски брат).

133 Матей. Гл. 25, т. 41–43.134 Съборното послание на Якова. Гл. 2, т. 17.

135 ? Марк. Гл. 12, т. 30.136 Пак там. Гл. 12, т. 31.

87

В изпълнение на тези заповеди монасите се обри-чат пред “Бога” на целомъдрие. Такава противоестест-вена любов е пагубна за нормалните хора. Това било доказано още през ХVIII в. и от видни философи и ин-телектуалци, описали извратените порядки в католи-чески манастири. Тогава една монахиня разкрила как станала жертва на лесбийските похождения на манас-тирската игуменка и налудничавото поведение на сво-ите посестрими и се питала: “Каква нужда има небес-ният жених от толкова луди деви и човешкият род – от толкова жертви”137.

Общо взето, в Новия Завет се съдържат послания предимно за “наближаващото Божие царство”. Благо-вестието за него заемало централно място и в пропове-дите на Исус Христос, който няколко години обикалял юдейски градове и села и се срещал с хиляди местни жители, главно “сиромаси”, роби, болни и нещастни хора.

137 Дидро, Д. Монахинята. Изд. на ОФ, С., 1967, с. 106.

88

5. ПОЛИТИЧЕСКОТО “БЛАГОВЕСТИЕ”В светите писания често се среща думата “благо-

вестие”. Употребява се, когато Господ-Бог, неговият Син Исус Христос или Ангел съобщават на простолю-дието важна новина.

Най-напред в Господния храм, където кaдял с кан-дилницата старият свещеник Захарий, се “явил” ангел Гавриил и му казал, че неговата възрастна и “неплод-на” жена Елисавета щяла да роди син, когото трябвало да нарече Иоан. Захариевият син щял да се “изпълни със Светия Дух още от зачатието си”, нямало да пие “вино и спиртни напитки” и щял да “обърне мнозина от израилтяните към Господа, техния Бог”138.

Впрочем, става дума за бъдещия Иоан Кръстител, който станал пророк и кръщавал юдеи с вода от р. Йор-дан. Той изрекъл думите: “Който има две ризи, нека даде на този, който няма; и който има храна, нека пра-ви същото”139.

За порасналия и помъдрял младеж Исус Христос пророкът Иоан Кръстител казвал: “Аз ви кръщавам с вода, но иде Оня, Който е по-силен от мене, Комуто не съм достоен да развържа ремъка на обущата Му; Той ще ви кръсти със Светия Дух и с огън”140.

Ангел Гавриил бил изпратен от Господа и в гали-лейския град Назарет, за да извести девицата Мария, че е придобила Божие благоволение да роди син, наре-чен Исус, който „ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния, който щял да “Му даде престола на баща Му Давида” и “царството Му не ще има край”141. Ней-ното зачеване щяло да стане от Всевишния, чиято сила

138 Лука. Гл. 1, т. 15 и 16.139 Пак там. Гл. 3, т. 11.140 Пак там. Гл. 3, т. 16.141 Пак там. Гл. 1, т. 30–33.

89

щяла да я осени и да роди Божий Син, “Защото – доба-вил ангелът – за Бога няма невъзможно нещо”142.

“Ангелът” съобщил също на Дева Мария, че нейна-та “сродница” Елисавета била бременна в шестия ме-сец. След като чула тази блага вест Мария отишла “бързо към хълмистата страна в един Юдов град”, къ-дето живеели нейните роднини – семейството на свещеника Захарий и бъдещата родилка Елисавета. В техния дом тя прекарала три месеца. Може да се предполага, че преди или по време на пребиваването си в този дом Дева Мария била изнасилена от римски войник на име Пантер, забременяла и родила (във Витлеем) Исус Христос.

Внушенията на “църковните първоотци”, че Исус Христос бил заченат от Светия Дух на Всевишния, са плод на тяхната фантазия. С тях се цели да се придаде на Исус Христос божественост и свръхчовечност (коя-то не може да се получи от земна майка и баща), а съ-що и да се изгради чист, непорочен и чудотворен об-раз на майка му Мария.

Впрочем, Исус Христос е имал братя (Юда, Юст, Яков и Симон) и сестри (Асия и Лидия), с които е израснал и основал еврейското християнско движение. Вече две хиляди години този факт се отрича и прикрива от християнските църковни служители с твърдението, че братята и сестрите на Исус Христос били от първия брак на годеника и мъжа на “Дева” Мария – Йосиф (потомък на еврейския цар Давид).

В Първоевангелието на Исусовия брат Яков се сви-детелства, че бащата на “Дева” Мария (Света Богоро-дица) Иоаким е бил “твърде богат” и чистокръвен евреин, потомък на патриарси и на Давидовия род143. Майка й Анна години наред нямала деца и се

142 Лука. Гл. 1, т. 35–37. 143 Книга апокрифов. Изд. ЭКСМО, М., 2006, с. 13.

90

молила на Господа за рожба. Забременяла (с “Дева” Мария) след като си облякла “сватбени дрехи” и отишла в една градина, където общувала с “Ангел Господен”. Макар и единствена богаташка дъщеря, “Дева” Мария била “сгодена” за дърводелеца Йосиф. Тя заченала “своя първороден син” Исус144 преди още бракът да бъде консумиран.

Относно предбрачните отношения между Мария и Иосиф в отделните евангелия се представят различни версии. В Евангелието на Матей пратеният от Господа ангел се “явил” на Иосиф, който се канел “тайно” да на-пусне Мария, за да не бъдела убита с камъни, когато се разчуело, че е “непраздна” преди да са се “съедини-ли”145.

Ангелът успокоил Иосиф, като му предал божиите указания да вземе “жена си Мария, защото заченатото в нея било от Светия Дух”146. Съчинената от християнските “първоотци” легенда, че Мария е заченала Исус Христос от някакъв мистичен “Свети Дух” сигурно е заимствана от създадената векове преди новата ера древногръцка поема на Омир “Илиада”. Според древногръцките митове главната героиня на това гениално произведение – хубавата Елена (заради нея се е водила деветгодишна война между Спарта и Троя), била излюпена от красиво яйце, което богът на гръмотевиците Зевс пуснал в скута на спартанската царица Леда.

144 ? Матей. Гл. 1, т. 25.145 ? Пак там. Гл. 1, т. 18 и 19.

146 ? Пак там. Гл. 1, т. 20.

91

Както вече стана известно в “Евангелието от Лу-ка”, Ангел Гавриил “благовестил” на Мария очаква-щото я събитие. Хвърля се известна светлина върху нейното местопребиваване преди да се роди Исус. В същото евангелие147 е разказано как по време на екскурзия от гр. Назарет до Ерусалим Мария и Йосиф изгубили дванадесетгодишния Исус. След тридневно лутане го намерили в храма, където изплашената “Дева” Мария му се скарала с думите: “Ето баща ти (курсивът е мой) и аз твърде много се измъчихме да те търсим”. След около двадесет години, по време на една от проповедите на Исус Христос в синагога, отвън чакали “майка му и братята Му”, които искали да говорят с не-го. Когато му съобщили за това, той високопарно попи-тал: “Коя е майка Ми? И кои са братята Ми?”. После протегнал ръка към учениците си и рекъл: “Ето майка Ми и братята Ми!” 148.

Други свидетелстват, че Исус Христос казал: “Май-ка Моя и братя Мои са тия, които слушат Божието сло-во и го изпълняват”149. Впоследствие обаче, когато Исус Христос бил доведен на лобното място (Голгота), при неговия кръст стояли майка му Мария и нейната сестра, а също и многострадалната Мария Магдалина. Редом с тях бил и обичаният от Исус ученик Иоан. Като ги съзрял Исус казал на майка си, че в бъдеще неин син ще бъде Иоан. Изрекъл е думите: “Жено, ето син ти!”150. После казал на Иоан: “Ето майка ти! И от онзи час ученикът Иоан я прибрал “у дома си”. (Има предание, че Исусовата майка “Дева” Мария и

147 Лука. Гл. 2, т. 42–50.148 Матей. Гл. 12, т. 47–49.149 Лука. Гл. 8, т. 21.

150 ? Иоан. Гл. 19, т. 26.

92

ученикът му Иоан са прекарали последните години от живота си в Ефес – днешна Турция).

Впрочем, особените отношения между Исус и Иоан са изобразени и в картината “Тайната Вечеря” на италианския художник Леонардо да Винчи. Вечерята на Исус с учениците му се е състояла в невечерието на юдейския празник Пасха. По време на вечерята стоящият от дясната страна на Исус любим ученик Иоан е облегнал главата си на “Исусовото лоно” 151, т.е. на неговата гръд. После Исус с учениците си излязъл в една градина, където бил заловен от предалия го Юда Искариотски, слуги на юдейските първосвещеници, фарисеи и римски войници.

Грижливо поддържаната легенда, че Исус Христос е нямал човешки кръвни връзки (освен с богоизбраната “Дева” Мария) е съчинена с цел да бъде представян за Бог. Тази легенда се съпровожда с лъжата, че той може да съживява умрели хора, които са изповядвали християнската вяра и са оказвали материална и политическа подкрепа на създадената от него църква.

С представянето на основоположника на еврейската християнска секта Исус Христос за Бог се цели той да бъде възприеман и почитан като властелин от цялото човечество, а властта на тази секта да се разпростира над всички народи на Земята.

Митът за божествената същност на Исус Христос и за неговото възкръсване от мъртвите бил разпространяван още след кръстовото му разпятие. Главни разпространители на този мит били Исусовата възлюбена Мария Магдалина и Апостолите Павел и Петър.

Във връзка с извършващото се в Римската империя преброяване на населението Иосиф и бременната му 151 ? Иоан. Гл. 13, т. 23.

93

жена Мария заминали за родния си град Витлеем. След пристигането им Мария родила в един обор

(“защото нямаше място в гостилницата”152) и те поло-

жили бебето Исус в ясли (дървени хранилки за живот-ни). По този повод отново пристигнал ангел в полето на гр. Витлеем, където живеели овчари и нощем пазели стадото си. Той застанал пред тях и им рекъл: “Не бойте се, защото ето, благовестявам ви голяма радост, която ще бъде за всичките люде. Днес ви се роди в Давидовия град Спасител, който е Христос Господ”153.

Съгласно с юдейските канони осем дни след като бил роден, Исус Христос бил обрязан (Лука, гл. 2, т. 21). Той израснал под грижите на баща му Йосиф, който (до смъртта си) имал двадесетгодишно семейно съжителство с “Дева Мария”.

Сега под благозвучното заглавие “Благовестие” вся-ка неделя се води (в нарушение на Конституцията на Ре-публика България) религиозно предаване на държавно-то радио “Христо Ботев”. В това предаване вярата в бог се налага с лъжи и внушаване на ненавист към атеисти-те.

Навсякъде обаче се избягва да се говори и пише за “благовестието на Божието царство” 154. Като че ли това била главната политическа цел на Исус Христос. С нея била свързана цялата му обществена и религиозна дейност. Още като начинаещ проповедник Исус Хрис-тос отишъл в Синагогата на гр. Назарет (където бил отг-ледан), взел книгата на пророк Исаия и прочел подбран от него текст, който гласял: “Духът на Господа е на ме-

152 ? Лука. Гл. 2, т. 7.153 ? Лука. Гл. 2, т. 10 и 11.

154 Матей. Гл. 4, т. 23.

94

не, защото ме е помазал да благовестявам на сиромаси-те”155.

Както се свидетелства, той навсякъде им благовес-тявал идеята за създаване на Божие царство. В едно от каноническите евангелия пише: “И скоро след това Исус ходеше по градове и села да проповядва и да благовестява Божието царство; (курсивът е мой) и с Него бяха дванадесетте ученика”156.

Като партиен лидер Исус Христос свиквал дванаде-сетте си апостоли и ги изпращал в районите им “да про-повядват Божието царство и да изцеляват болните”157. Ин-структирал ги да се срещат предимно със “сирома-си”, ро-би, болни и нещастни хора и да им проповядват, казвайки: “Небесното царство наближи” 158. (Курси-вът е мой.)

В една от проповедите си Исус Христос се обърнал към слушателите с думите: “Дойдете при мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успо-коя”159. След това продължил: “Вземете моето иго вър-ху си, и научете се от Мене; защото съм кротък и сми-рен на сърце; и ще намерите покой на душите си”160.

Може да се предполага, че Исус Христос възнаме-рявал да създаде “Божие царство” чрез общонародно въстание. Вероятно то трябвало да избухне по време на Пасхата (празника по случай освобождението на ев-реите от египетско робство) в Ерусалим и да доведе до отстраняване на властващите висши духовници и пле-менни старейшини.

155 Лука. Гл. 4, т. 18.156 ? Пак там. Гл. 8, т. 1.

157 Лука. Гл. 9, т. 2.158 Матей. Гл. 10, т. 7.159 Пак там. Гл. 11, т. 28.

160 ? Пак там. Гл. 11, т. 29.

95

В публични речи Исус Христос се обявявал срещу управляващите първосвещеници, книжници и фари-сеи. Обвинявал ги, че “говорят, а не вършат”161. Съвет-вал да не се постъпва като тях и добавял: “Защото свързват тежки и непосилни бремета и ги налагат вър-ху плещите на хората, а самите те не искат нито с пръста си да ги помръднат”162.

Обръщал се към юдеите с думите: “Има някои от тук стоящите, които никак няма да вкусят смърт докле не видят Божието царство, дошло в сила” (Курсивът е мой)163. Проповядвал вяра в Човешкия Син (т.е. в себе си) и в небесния Господ и я използвал като поли-тическо средство за силово овладяване на висшата ду-ховна и светска власт.

Бил убеден, че при съществуващата система (римско владичество, диктатура на юдейските първосвещеници) църковната и светската власт трудно могат да бъде ов-ладени по мирен път. Това се разбира и от неговите поу-чения, в които е казал: “А от дните на Иоана Кръстителя досега небесното царство на сила се взема, и които се насилят, го грабват”164.

(Курсивът е мой.)

В една от проповедите пред своите ученици Исус Христос заявил: “Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч.” 165. (Курсивът е мой.). Изглежда си е давал сметка за пос-ледствията от такава революционна акция и добавил: “Защото дойдох да настроя човек против баща му, дъ-щеря против майка й, и снаха против свекърва й”166.

161 ? Пак там. Гл. 23, т. 3.162 ? Пак там. Гл. 23, т. 4.163 ? Марк. Гл. 9, т. 1.

164 Матей. Гл. 11, т. 12.165 ? Пак там. Гл. 10, т. 34.166 ? Пак там. Гл. 10, т. 35.

96

Преценявал, че политическата обстановка за всена-роден бунт назрявала, а още нямало достатъчно кадри, които да го подготвят. Пред своите ученици изразявал тревогата си, че “Жътвата е изобилна, а работници малко; затова, молете се на Господаря на жетвата да изпрати работници на жетвата Си”167.

В началото на своята обществена и религиозна дей-ност Исус Христос посещавал селищата на своята об-ласт – Галилея. Избягвал “да ходи по Юдея”168, понеже юдеите искали да го убият. На настойчивите покани да покаже своите „дела“ и в Ерусалим той отговарял: “Моето време още не е дошло”169.

(Курсивът е мой.)

В срещи и проповеди Исус Христос поддържал об-щественото напрежение. Карал хората да се готвят за решителни действия с думите: “Бъдете, прочее, и вие готови, защото в час, когато го не мислите, Човешкият Син ще дойде”170.

При подготовката на народа за въстание Исус Христос прилагал и конспиративни методи. Пред дванадесетте си ученици той казал: “На вас е дадено да познаете тайната на Божието царство: а на ония, външните, всичко бива в притчи”171.

Например с притча Исус Христос призовавал еру-салимските главни свещеници и книжници да не пре-чат при осъществяването на започнатото от него дело, тъй като това щяло да им струва живота. Цитирал им писаното, че “Камъкът, който отхвърлиха зидарите, Той стана глава на ъгъла” и добавил: “Всеки, който

167 ? Пак там. Гл. 9, т. 37 и 38.168 ? Иоан. Гл. 7, т. 1.

169 Иоан. Гл. 7, т. 6. 170 ? Лука. Гл. 12, т. 40.171 ? Марк. Гл. 4, т. 11.

97

падне върху този камък, ще се смаже, а върху когото падне, ще го пръсне”172.

Под формата на притчи Исус Христос говорил в синагоги и на открито и разкривал вижданията си за “Божието царство” и други идеологеми. Често обаче бил принуждаван от официалните власти да се крие на “уединено място”173.

Когато по нареждане на ерусалимските главни юдейс-ки свещеници бил заловен и предаден на съд, ед-но от основните обвинения, които му отправили, било, че с поученията си по Галилея и цяла Юдея “вълнува людете”174. Това обвинение се приело от римския упра-вител Пилат, който го изпратил да бъде съден в родната му Галилея, която се управлявала от еврейския цар Ирод. По всяка вероятност налудничавата идея за създа-ване на Божие царство се посрещала скептично и с не-доверие в селата, където живущите отказвали да прие-мат Исус Христос. По този повод, вървейки заедно с учениците си Яков и Иоан по междуселски пътища, той се оплаквал с думите: “Лисиците си имат легови-ща, и небесните птици гнезда; а Човешкият Син няма где глава да подслони”175.

Тогава ги срещнал един човек, който изявил жела-ние да тръгне заедно с тях, но помолил първо да отиде и да погребе баща си. В отговор Исус Христос рекъл: “Остави мъртвите да погребват своите мъртви, а ти иди и разгласявай Божието царство”176.

(Курсивът е

мой.)

172 ? Лука. Гл. 20, т. 17 и 18.173 ? Марк. Гл. 6, т. 31.

174 Лука. Гл. 23, т. 5.175 Пак там. Гл. 9, т. 58.176 Пак там. Гл. 9, т. 60.

98

Впрочем, с всеки изминат ден Исус Христос кон-статирал, че неговото поколение било обхванато от со-циална апатия. В публични речи казвал: “А на какво прилича това поколение? То прилича на деца, седнали на пазарите, които казват на другарите си: Свирихме ви, и не играхте; ридахме, и не жалехте”177.

Като се сблъскал с равнодушието и дори неприя-зънта на юдеите към него и предшественика му Иоан Кръстител, ентусиастът Исус Христос бил обзет от от-чаяние и казал: “Дойде Иоан, който нито ядеше, ни-то пиеше; и казват: Бяс има. Дойде Човешкият Син, Който яде и пие; и казват: Ето човек лаком и винопиец, приятел на бирниците и на грешниците! (Курсивът е мой.) Но пак мъдростта се оправдава от делата си”178.

Според Исус Христос Божието царство щяло да постави ново начало в човешките отношения. В него едва ли не всички хора щели да бъдат “праведни”, “благочестиви” и “смирени” пред Бога и Царя (Исус Христос).

Когато говорил против сребролюбието и го при-числил към онова, което се наричало “мерзост пред

Бога”179, фарисеите (които били големи сребролюбци)

му се присмивали. Като забелязал това, Исус Христос казал: “Законът и пророците бяха до Иоана; оттогава Божието царство се благоветствува, и всеки насила влиза в него”180.

Веднъж Исус Христос приел деца (“пионери“), ко-ито искали от него да ги докосне, и казал, че „на таки-ва е Божието царство“. После добавил: “Който не при-177 ? Матей. Гл. 11, т. 16 и 17.

178 Матей. Гл. 11, т. 18 и 19.179 ? Лука. Гл. 16, т. 15.180 ? Пак там. Гл. 16, т. 16.

99

еме Божието царство като детенце, той никак няма да влезе в него”181.

На един голям митинг дошли хиляди хора от Юдея и Ерусалим да видели и чуели Исус Христос. След то-ва много от тях се допирали до него с надежда да ги изцели от болести, а той повдигнал очи към учениците си и казал: “Блажени вие сиромаси: защото е ваше Бо-жието царство”182.

Така че главното благовестие на Исус Христос било идващото Божие царство. То щяло да бъде с център светия град Ерусалим, слязъл от небето, за да стане „невеста на Агнето“ (на Исус Христос). В пропо-ведите си Той благовестявал, че наближава времето, когато това царство ще се появи и вярващите, правед-ните ще заживеят щастлив и “вечен живот”.

Исус Христос, отдаден на тази утопична идея, откри-то отправял нападки срещу управляващите книжници и фарисеи и ги упреквал, че затваряли Божието царство за човеците. Той казвал, че сами те не влизали в това царс-тво, но и не оставяли влизащите да влязат в него183.

Заплашвал хората с предстоящи големи (по-страшни от потопа) природни и обществени катаклизми, и твърдял, че който останел жив, щял да бъде „спасен“ (неясно от какво). Накрая казал: “И това благовестие на царството ще бъде проповядвано по цялата Вселена за свидетелство на всичките народи; и тогава ще дойде свършекът”184.

Исус Христос уверявал своите слушатели, че “това поколение няма да премине, докле не се сбъдне всичко това”185 (по подобен начин в началото на двадесетте 181 ? Марк. Гл. 10, т. 14 и 15.182 ? Лука. Гл. 6, т. 20.

183 Матей. Гл. 23, т. 13.184 ? Пак там. Гл. 24, т. 14.185 ? Лука. Гл. 21, т. 32.

100

години на ХХ в. вождът на руския пролетариат и съ-ветската държава Владимир Илич Ленин казвал на ко-мунистически младежки дейци, че те ще доживеят и видят комунизма).

Едно от главните обвинения на висшите юдейски духовници срещу Исус Христос било, че се е самообя-вил за юдейски цар и искал да създава царство, осно-вано на божията вяра. Затова при разпита му в прето-рията римският управител Пилат го питал дали се смя-тал за цар. Исус се оправдавал с уклончиви отговори. Той казал: “Моето царство не е от тоя свят, ако беше царството Ми от тоя свят, служителите Ми щяха да се борят да не бъда предаден на юдеите. А сега царството Ми не е оттук”186.

Този неясен отговор подтикнал Пилат отново да за-

даде въпроса: “Тогава, Ти, цар ли си?”187. Исус отгово-

рил: “Ти право казваш, защото Аз съм цар. Аз затова се родих, и затова дойдох на света, да свидетелствам за ис-тината. Всеки, който е от истината, слуша Моя глас”188. Пилат му казал: “Що е истина?”189 (в смисъл, че е трудно да бъде установена всяка конкретна истина). След като “възкръснал” от мъртвите, Исус Христос се “явявал” на всеки четиридесет дни пред апостолите си

и пак им говорел за “Божието царство”190. Веднъж те

го попитали: “Господи, сега ли ще възвърнеш на Из-раиля царството?”191. (Курсивът е мой.) Той им отго-ворил: “Не е за вас да знаете години или времена, кои-

186 ? Иоан. Гл. 18, т. 36.187 Иоан. Гл. 18, т. 37.188 Пак там. Гл. 18, т. 37.

189 ? Пак там. Гл. 18, т. 38.190 ? Деянията на апостолите. Гл. 1, т. 3.191 ? Пак там. Гл. 1, т. 6.

13. Религиозна политика

101

то Отец е положил на собствената си власт. Но ще приемете сила, когато дойде върху вас Светият Дух, и ще бъдете свидетели за Мене, както в Ерусалим, тъй и в цяла Юдея и Самария и до края на земята”192.

По време на последната тайна вечеря Исус Христос “благословил” хляб, разчупил го и раздал парчета от него на своите апостоли. После налял в чаша вино и им дал да пият, казвайки: “Това е моята кръв на (но-вия) завет, която се пролива за мнозина”193.

След това заявил: “Истина ви казвам, че вече няма да пия от плода на лозата до оня ден, когато ще го пия нов в Божието царство”194.

Редица свидетелства показват, че Исус Христос ро-бувал на утопията за създаване на изчистено от невяр-ващи в Бога (грешници) Божие царство, в което биха живели само божии светци. Сигурно това имал пред-вид, казвайки: “Между родените от жена няма по-го-лям от Иоана (Кръстителя); обаче по-малкият в Божи-ето царство е по-голям от него”195. Представа за бъдещото Божие царство може да се получи от писаното през 67–68 г. от н.е. “Откровение на Иоана” (“Апокалипсис”). В това произведение се разкрива политическият характер на християнската секта по време на Юдейското въстание (66–70 г. от н.е.). То е изпълнено с войнственост и омраза към не-приятелите (римските окупатори и богатото висше ев-рейско духовенство) и сякаш трябвало да способства за окуражаване на сражаващите се в Ерусалим около един милион народни въстаници.

Съчинението “Апокалипсис” било канонизирано няколко века след неговото написване. Някои от цър-192 ? Пак там. Гл. 1, т. 8.193 ? Марк. Гл. 14, т. 24.194 ? Пак там. Гл. 14, т. 25.

195 Лука. Гл. 7, т. 28.

102

ковните авторитети не го признавали, понеже се съм-нявали в приписваното на Иоан Богослов (ученик на Исус Христос) авторство и изразявали мнение, че това е безсмислена творба, съдържаща “измишльотини”196.

След като християнската църква официално е прие-ла и канонизирала “Апокалипсиса”, следва, че тя спо-деля и съдържащите се в него “видения” и “открове-ния” за Божието царство с център Ерусалим.

Съгласно с описанията дължината и ширината на светия град щяла да бъде по 12 хил. стадия или общата му площ щяла да възлиза на около 5 млн. кв. км197. През Божия град Ерусалим щяла да минава река “с во-да на живота, бистра като кристал”, а край нейните брегове щяло да расте “дърво на живота”198,

което все-

ки месец щяло да дава плодове. Тук щял да бъде пре-столът на Бога и на Агнето (Исус Христос), които щели да “царуват до вечни векове”199. В Божието (небесното) царство нямало вече да има нощ и “нужда от светене на светило или от слънчева светлина”200. Осветлението щяло да се излъчва от Гос-пода-Бога. В Божието царство щели да блаженстват подбрани хора, нямало да има “нищо проклето”. В него нямало да влиза “оня, който върши мерзост и който лъ-же, а само записаните в книгата на живота на Агне-то”201.

Поданиците на Божието царство щели да бъдат само вярващи в Христа и неговия Отец живи хора, а също и възкръснали мъртъвци, които са живели преди хиляда

196 ? Волтер, Ф. Философски речник. Варна, Изд. “Г. Бакалов”, 1982, с. 54.

197 Откровението на Иоана. Гл. 21, т. 16.198 Откровението на Иоана. Гл. 22, т. 1 и 2.199 Пак там. Гл. 22, т. 5.

200 ? Пак там. Гл. 22, т. 5.201 ? Пак там. Гл. 21, т. 27 и гл. 22, т. 3.

103

години (всеки умрял вярващ можел да се надява на възк-ръсване след хиляда години). В отговор на питане чия би трябвало да бъде в отвъдния свят възкръснала жена, коя-то на земята е била съпруга на седем умрели братя, Исус Христос отговорил: “Когато възкръснат от мъртвите, нито се женят, нито се омъжват, но са като ангели на небесата” 202.

(Курсивът е мой.)

Цар на Божието царство щял да бъде Исус Хрис-тос, който затова умрял и “оживял” – “да господства и над мъртвите и над живите”203.

Той бил застанал “отдясно на Бога, като се е възнесъл на небето”, и му се покорили “ангели, власти и сили” 204.

Под формата на “откровение” Иоан Богослов обри-сувал страшната картина на “пришествието” на Божия Син (Исус Христос) в Ерусалим, за да наложи Божието царство. Той видял “небето отворено” и “бял кон”, яз-ден от наричания “Верен и Истинен” Исус Христос, който „съди и воюва праведно“. Подир него следвали “небесните войски”, облечени в бели дрехи и възседна-ли “бели коне”. “Из устата” на коронования и божествен цар Исус Христос излизал “остър меч, за да порази с не-го народите” и след това щял да ги “управлява с желязна тояга”205.

Както всички царе и на него щели да служат

“слуги”206.Изглежда и Господ-Бог не знаел как да направи со-

циално справедливо царство. Веднъж настоявал да се дават пари и богатства само на този, “който има” (за да ги умножава), а друг път казвал: “По-лесно е камила да

202 ? Марк. Гл. 12, т. 25.203 Послание на апостол Павел към римляните. Гл. 14, т. 9.204 Първо съборно послание на Петър Гл. 3, т. 22.

205 ? Откровението на Иоана. Гл. 19, т. 11–15.206 ? Пак там. Гл. 22, т. 3.

104

мине през иглени уши, отколкото богат да влезе в Божи-ето царство”207.

Както вече е известно, по време на всемирния потоп били правени неуспешни опити чрез “изтребване” на злите хора да бъде създаден социално справедлив ро-бовладелски обществен строй, съставен само от благо-честиви, праведни и смирени индивиди. Този строй от-ново раждал и възпроизвеждал робовладелци и роби, богати и сиромаси, зли и добри, развратни и целомъдре-ни.

По всичко личи, че Исус Христос си представял Божието царство с цар (самия той), областни управи-тели (апостолите му), висши духовници (някои от действащите по това време нисши и бедни свещено-служители), господари, слуги, роби, макар че под не-гово ръководство предимно “на сиромасите се пропо-вядва благовестието”208.

Роден и израснал в робовладелски обществен строй, Исус Христос приемал за нещо съвсем естествено гос-подар да биел своя “зъл”209 слуга. Дори изразявал стано-вище, че “като го бие тежко, ще определи неговата участ с лицемерите; там ще бъде плач и скърцане със зъ-би”210.

Каноническото съчинение “Откровение на Иоана” (“Апокалипсис”) е илюстрация на религиозния фанати-зъм, който по онова време вземал връх в политиката и тласкал към гибел изстрадалия еврейски народ. То в общи линии отразява и представите на Исус Христос за смяната на юдейската теокрация с християнско управ-ление на Ерусалим посредством всенародно въстание.

207 ? Матей. Гл. 19, т. 24.208 Пак там. Гл. 11, т. 5.209 Матей. Гл. 24, т. 48.210 Пак там. Гл. 24, т. 51.

105

Впрочем, въстанието на юдеите през 66–70 г. от н.е. е пресъздадено по превъзходен начин в книгата на голе-мия гръцки учен Костас Варналис, озаглавена “Диктато-рите” (Изд. “Христо Данов”, Пловдив, 1968 г.). В тази книга се доказва, че въстаналите родолюбиви евреи про-явявали легендарна храброст и с презрение посрещали смъртта за свободата на Ерусалим. На тях им е бил бли-зък споменът за трагичната съдба на техния духовен и обществен “пастир” Исус Христос (неговото семейство и първите християни успели да напуснат обсадения от римляните Ерусалим). Въстаници отмъстили на винов-ните за неговото разпъване на кръста, включително и като убили сина на главния му обвинител – Анна.

През 70-ата година от н.е. римската войска със съ-действието на предатели, на еврейския цар, на висшето духовенство и на градските богаташи успяла да потуши Юдейското въстание. Свещеният град Ерусалим бил разрушен и опожарен. Поруган и изгорен бил и Божият храм. Като овце били изклани 500 хил. евреи, а 100 хил. били пленени и продадени в робство.

След разгрома на въстанието повече от половин век (70–122 г. от н.е.) най-големият културен център на Азия – Ерусалим, “представлявал безбрежно гроби-ще”. Едва след 122 г. от н.е. на негово място бил пос-троен новият град Елия Капитолина.

Оказва се, че Господ-Бог и “възнесеният” на небето Исус Христос са чисто и просто една фикция. Никой от тези господари вече не се “явил” при нахлуването на римските войници в Ерусалим и в Божия храм, къ-дето подложените на масово клане беззащитни евреи, жени и деца коленопреклонно отправяли към Господа зов за помощ и молитви.

Впрочем, при разясняване на Исусовото “възкръс-ване от мъртвите”, на “неговото възнасяне в небесата” и на идеята му за създаване на “Божие царство” голяма ак-

106

тивност е проявявал Апостол Павел. Този евреин (описван от неговите съвременници като нисък, дебел и с плешива глава мъж) е успял за няколко години да посети редица римски градове (Пловдив, Солун, Атина) и провинции в пределите на днешна България, Кипър, Гърция, Македония, Турция и Италия. В повечето от посетените градове и селища е имало построени синагоги (юдейски молитвени храмове), където Павел се е срещал с местни евреи и е проповядвал “учението” на Исус. Посочените синагоги (партийни клубове) са станали средища за водене на дискусии между отреклия се от юдейската религия Павел и останалите верни на юдаизма евреи. Често въпросните спорове приключвали с малтретиране и прогонване (с камъни) на Апостол Павел от съответния град.

Въпреки това той е допринесъл за увеличаването на броя на членовете на еврейската християнска църква, привличайки в нея много езичници, които са му повярвали, че когато умрат (и станат на кокали), Исус Христос ще слезе от небето и ще ги съживи. Той е формирал организационни структури на еврейската християнска секта в повечето градове и провинции на Римската империя.

Впрочем, след кръстовото разпятие на Исус християнското движение е било оглавено от неговия брат Яков, който близо три десетилетия е бил първият епископ на Ерусалимската църква. По сведения на живелия по онова време историк Йосиф Флавий Исусовият брат Яков е бил убит с камъни от юдеи.

Вероятно отстраняването на Яков от първоепископ-ския сан е станало в навечерието на избухналото през 64-тата година от н.е. юдейско народно въстание срещу рим-ското владичество. По време на продължилата няколкогодишна обсада на Ерусалим Яков е бил в

107

пустиня, където е написал своето Първоевангелие. В него се съобщава, че “метежът е повдигнат в Ерусалим от някой си Ирод”.

След като са завладeли централното ръководство на еврейската християнска църква апостолите Петър и Павел са изолирали от политическото и църковното управление членовете на Исусовото семейство. Както е известно, “Дева” Мария е прекарала последните години от живота си в селище на днешна Турция. Новите партийни лидери са напуснали Юдея и от столицата на Римската империя Рим нелегално са направлявали църковните дела (до убийството им през 67 г. от н.е. по нареждане на император Нерон). При тяхното властване е започнало изграждането на божествения образ на Исус Христос. По-късно са написани и четирите канонизирани евангелия (от Марко, Лука, Матей и Иоан).

Изглежда тази политика на мистификация и на обожествяване на Исус Христос не е получавала подкрепа от членовете на Исусовото семейство. За това почти нищо не е написано и в Първоевангелието от евреина Яков (брат на Исус)211.

Друго идейно различие между Яков и изместилите го от лидерския пост апостоли Петър и Павел имало по идентификацията на новосформираната християнска партия. Като партиен лидер Яков бил за запазването на нейния еврейски характер, а апостолите Петър и Павел се стремели да я превърнат от юдейска християнска секта в партия – авангард на цялото човечество.

Доказателство за това са и канонизираните евангелия от Матей, Марк и Лука – ревностни последователи на апостолите Петър и Павел. Съгласно с тези евангелия Исус Христос бил казал на учениците си, че те трябвало

211 Книга апокрифов, Изд. ЭКСМО, М., 2006, с 13.

108

да проповядват “благовестието на Божието царство на всичките народи”212.

Вероятно това е било добавено към появилото се по-рано “Евангелие от Иоан” (любим ученик на Исус и при-ближен на неговия брат Яков). В това евангелие не се свидетелства, че Исус Христос е пледирал за интернационализирането на еврейското християнско движение.

Позицията на Яков за обхвата на еврейската християнска партия и за границите на “Божието царство” е изразена и в разгледаното съчинение “Апокалипсис”, чийто автор е Иоан. Според него в “Божието царство” щели да бъдат включени само земите на съседните на гр. Ерусалим страни (Палестина, Сирия и Ирак).

В наше време отново се поставя на дневен ред зада-чата да бъде образувано световно “Божие царство” (а защо не и “Божия република”) от последователи на американската религиозна секта “Мормони”. Тази сек-та е основана около 1830 г. в Ню Йорк от Джозеф Смит (вероятно американски евреин) и се нарича “Църквата на Исус Христос, на светиите от последните дни”.

Американската еврейска секта “Мормони” има фи-лиали в много държави. След 1990 г. и у нас мормони купуват и оборудват голяма сграда в гр. София (ул. “Марин Дринов”). Множество млади мормончета – “ми-сионери”, шарят из страната и “ловят човеци”, които по техни данни вече наброяват няколко хиляди българи. Междувременно “бизнесмени” от този орден са иззели значителна част от нашата външна търговия с лаван-дулово и розово масло и други стоки, чийто износ при държавния социализъм пълнеше националния бюджет с валута.

Мормоните се смятат за потомци на Иосиф, син на Яков, който на 120-годишна възраст се преименувал на Израил. Както се разказва в Библията, Иосиф прекарал 212 ? Марк. Гл. 13, т. 10.

109

съзнателния си живот в Египет и благодарение на гада-телските и търговските си умения се издигнал до първи министър и най-доверен човек на египетския фараон213.

Потомците на Иосиф в Америка и религиозната им секта се ръководят от “Откровенията на Иоана” и си поставят за цел да направят своя Бог господар на наро-дите и света. В техния “Символ на вярата” (т. 10) е за-писано, че “Сион (Новият Ерусалим) ще бъде пос-троен на Американския континент, че Христос ще царува лично на земята, и че земята ще бъде обновена и ще получи райската си слава”214.

Сега “мормоните” “благовестяват” несъстоялото се Исусово “пришествие” и заблуждават народите, че от “всевишния” е дадено на Америка да бъде център на Вселената и да стане “Нов Ерусалим”, откъдето евреи-те щели да упражняват глобалната си власт.

Впрочем, представителите на прогресивните еврейс-ки общности би трябвало решително да се разграничат от мормонската политика за установяване на световно господство на евреите. Така за пореден път ще се дока-же, че трудовото еврейско население, което има големи заслуги за човешкия напредък не по-малко от другите народи, осъжда и заклеймява проявите на неоционизъм и високомерие на еврейски църковни лидери и богата-ши.

213 Библия. Битие. Гл. 46, 47 и 48.214 ? Смит, Д. Символът на вярата на църквата на Исус Христос на Светиите от последните дни. Отпечатано от Църквата на мормоните, С., 1999, т. 10.

110

6. ПОЛИТИЧЕСКАТА ХРИСТИЯНСКА ПАРТИЯ

Политико-религиозните партии се създават за заво-юване на църковната и светската власт и за установява-не на господстващо положение в обществото. Всяка от тях отстоява предимно интересите на висшето духовен-ство. Религозните партии се основават на вярата, че Гос-под-Бог се грижи за своите богомолци, които при стрик-тно изпълнение на църковните предписания щели след смъртта си да получат “блажен” “задгробен живот”, до-като светските политически партии представят програ-ми и платформи за защита на интересите на своята кла-са (буржоазия, наемни работници, селяни) и нация.

Типичен пример за религиозна политическа орга-низация е християнската католическа партия. За няколко хиляди години тази партия придобива почти всички партийни атрибути – лидери, мъченици, имоти, спонсори, електорат, средни и висши духовни учили-ща. В нея има цяла армия от добре платени ръководи-тели – кардинали, архиепископи, епископи, енорийски свещеници, дякони, послушници, монаси и капуцини (монаси с качулки).

Формирана е организация с желязна дисциплина. Върху принципите на демократичния централизъм е изградена йерархична пирамидална организационна управленска структура. Духовниците от висшия клир се избират с тайно гласуване, но с пожизнен мандат. В Рим църквата е създала своя държава. Католическата политическа партия притежава свои знамена, облекла, устав, химни и символика. Разполага и с огромен сгра-ден фонд, чиято особена архитектура и величестве-ност продължава да привлича и респектира много хо-ра.

Както католическите, така и другите църкви са цен-ни исторически паметници, в които се пазят стари ри-

111

сунки на прочути зографи, икони и култови предмети. В църквите търсят утеха на душите си предимно жени с крехка психика главно при загуба на близък човек, житейски несгоди и несполуки. Редица градски и ра-йонни църкви са средища за срещи на млади хора и за изяви на художници, музиканти и певци. През 60-те години на ХХ в., когато работех в Окръжния комитет на Комунистическия младежки съюз – гр. Пловдив, често посещавах съботните литургии на централната католическа църква, за да слушам изпълняваната от хор и съпровод на орган вълнуваща песен на Шуберт “Аве Мария”.

Основател и първи лидер на християнската по-литическа партия е бил Исус Христос. Тази партия се е състояла от дванадесет апостоли, седемдесет про-фесионални организатори (по двама във всеки град и населено място)215, симпатизанти и ятаци. Нейното ръ-ководство е било свръхцентрализирано и еднолично. Това се обяснява с тогавашното равнище на полити-ческо, икономическо и културно развитие на Юдея (в рамките на Римската империя), а също и с неоспори-мия авторитет на Исус Христос, който притежавал добра философска и религиозна подготовка и оратор-ски качества. Лично подбраните от него ученици и апостоли го смятали за Господ. Той ги смайвал главно с хипнози и фокуси (Исус завел Петър, Яков и Иоан на една висока планина, където се преобразил – “лицето Му светна като слънцето; а дрехите Му станаха бели като светлината”)216, а също и с телепатични и знахар-ски способности. Един от начините за покоряване на чувствата на обикновените хора и увличането им в об-ществения живот било разпространяването на слухове

215 Лука. Гл. 10, т. 1.216 ? Матей. Гл. 17, т. 2.

112

и мълви, че Исус Христос и други “богопомазани” християнски лидери можели да правят чудеса. “Свидетелствало” се, че той притежавал “божи дух” и чудотворна сила и можел само с “полагане на ръце” върху болния да го изцели от тежка болест (бяс, слепо-

та, глухота, кръвотечение, проказа, паралич)217.

Изглежда Исус Христос поставял диагнози на бол-ни и по ириса на очите. В проповед пред апостолите и насъбрал се народ той казал: “Светило на тялото ти е твоето око; когато окото ти е здраво, то и цялото ти тяло е осветлено; а когато е болнаво, и тялото ти е в мрак”218.

В светите писания се свидетелства, че на една сват-ба майката на Исус Христос му съобщила, че сватба-рите са изпили виното. По нареждане на Исус се на-пълнили шест каменни делви с вода, която той “пре-връща” във вино219.

Църковните първоотци преписват на Исус Христос и друго чудотворство. Това се случило след извършеното (по нареждане на марионетния на Рим еврейски цар Ирод) обезглавяване на Иоан Кръстител. Когато Исус Христос научил от свои ученици за тази трагедия, незабавно се качил на една ладия и отишъл на “уединено място”, където се били стекли много хора от близките селища. На това място той цял ден поучавал и напътствал събралите се. Накрая нахранил до насита пет хиляди души с две риби и пет хляба220. При това останали хлебни къшеи, с които напълнили

217 Марк. Гл. 5, т. 13 и 23.218 Лука. Гл. 11 , т. 34.219 Иоан. Гл. 2, т. 3 и 9.220 Марк. Гл. 6, т. 38 и 44.

113

дванадесет коша (вероятно на всяко израилско племе по един кош).

В ожесточаващата се борба на новопоявилото се християнство срещу омразните богаташки религиозни партии на фарисеи и садукеи (свещенослужители в Ерусалимския храм) Исус Христос прилагал трика за възкресяване на умрели хора. Фарисеите изповядвали вярата във възкресението, а садукеите твърдели, че няма нито възкресение, нито ангели и духове. В очите на Исус Христос обаче лидерите и на едните, и на другите били лукави, лицемерни и коварни.

Централните ръководства на фарисеите и садукеите в Ерусалим заплашвали Исус Христос, че щял да бъде убит с камъни. При все това той отишъл в село близо до Ерусалим, за да “съживи” своя приятел и ятак Лазар и по такъв начин (по думите му) “да се прослави”221. 

Посрещнат бил от Марта и Мария, сестри на Лазар, и много юдеи. В техния дом Исус Христос пребивавал и при предишни пътувания из Юдея. Двете сестри се грижели за него (Мария сядала при нозете на Господа и слушала словото Му)222. След това шествието се от-правило за пещерата, където бил положен “мъртвецът” и “просълзеният” Исус Христос извикал със силен глас: “Лазаре, излез вън!223”. “Умрелият” излязъл от пе-щерата пред погледите на смаяната тълпа (по-късно в подобна пещера бил положен и “възкръсналият” Исус Христос). Някои от “свидетелите” на това чудо веднага заминали за Ерусалим и разнесли вестта за станалото. В отговор бил свикал съвет на главните свещеници и фарисеите, които се опасявали този

221 Иоан. Гл. 11, т. 4.222 ? Лука. Гл. 10, т. 39.223 ? Иоан. Гл. 11, т. 43.

114

случай да не предизвика безредици и евентуална намеса на римляните и решили да убият Исус Христос, тъй като било “по-добре един човек да умре за людете, а не да загине целият народ”224.

Шест дни преди еврейския празник Пасха Исус Христос отишъл на вечеря в дома на “възкръсналия” Лазар. Прислужвали му Марта и Мария. Мария помазала нозете на Исус с миро от чист и скъпоценен нард (вещество, извличано от корените на тревисто растение) и ги изтрила с косата си.

Междувременно в Ерусалим главните свещеници се наговорили да убият и “възкресения” Лазар, “Защото поради него мнозина от юдеите отиваха към страната на Исуса и вярваха в Него”225.

В по-ново време “чудесата” на Исус Христос и негови последователи могат да се видят на представления на магове и фокусници. През ХХ в. коронният номер на българския факир в илюзионисткото изкуство мистър Сенко беше “отрязване” на собствената му глава.

Сега повече учудва поведението на претенциозни “интелектуалци”, които редовно се кланят и молят пред икони на канонизирани църковни светии, вклю-чително и на властолюбиви и жестоки насилници и убийци. Както вече посочих, такива са били римският император Константин, Апостол Петър и Апостол Па-вел.

Впрочем, близо две хиляди години продължават безсмислените и безполезни спорове за божестве-ността на Исус Христос. През първите три века след неговото кръстово разпятие (около 34–35 г. от н.е.) це-ленасочено му е бил изграждан божествен образ. 224 ? Иоан. Гл. 11, т. 50.225 ? Пак там. Гл. 12, т. 11.

115

Християнски апостоли и богослови “зарибявали” без-божници и езичници, като разказвали легенди за Исус Христос и му приписвали свръхчовешки дела. Посте-пенно от обикновен обществен деец, учител, пропо-ведник и интерпретатор на пророчески писания на Исай, Моисей, Даниил и други пророци Исус Христос бил провъзгласен за свръхангел, а впоследствие (след 325 г. от н.е.) бил определен като „съсъщностен, т.е. тъждествен на Бога.

Както вече е известно, през 325 г. от н.е. в Никея (близо до Константинопол) се състоял първият събор на християнските епископи от Римската империя за изработване на единна позиция по статуквото на Исус Христос. Това според организатора на събора – рим-ския император Константин, бил твърде незначителен въпрос, “дреболии”, за които църковните пастири не бивало да се карат, особено след като той включил християнското движение в държавната власт, извел християнството от тривековна нелегалност и го обявил за държавна религия.

Въпреки това християнските отци от Римската им-перия се разделили на две партийни фракции. Една-та – на гръцките епископи, които твърдели, че Исус Христос бил посредник между хората и Бога и бил “първосвещеник”. Другата – на “правоверните” (орто-доксалните), обединени около египетските епископи Александър и Атанасий, които обявили Исус и “баща му” (Господ-Бог) за едно цяло. Тяхното мнение надде-ляло и на събора се формулирало общо вероучение на християните. Наложило се схващането, че Исус Хрис-тос бил роден от Бога Син, т.е. той бил “от същността на Отеца” (Така Исус Христос бил обявен за Бог).

Приетото решение, определящо Сина (Исус Хрис-тос) за “едносъщен” на “Отца”, предизвикало протес-тите на над две хиляди християнски свещеници, но

116

“висшите духовници не обръщат голямо внимание на обикновените свещеници, които в повечето случаи са бедни”226.

След Никейския събор в християнството не стихнали ожесточените вътрешнопартийни бор-би. Догматичните различия относно божествеността на Исус Христос били айсбергът на подмолната война за овладяване на църковната власт между оглавявано-то от александрийския епископ Атанасий висше (за-можно) духовенство и партията на обикновените (бед-ните) свещеници, ръководени от епископа на Никоде-мия – Евсевий и свещеник Арий (от неговото име идва термина “арианство”, т.е. непризнаване на божестве-ната същност на Исус Христос).

През 381 г. се състоял втори вселенски събор в гр. Константинопол. На него бил обсъден “големият проблем за Светия Дух”. След дълги спорове на над шестстотин епископи се решило, че “Светият дух е животворен господар, произтичащ от Отца, и че той е обичан и прославян редом с Отца и Сина”. По-късно, към ІХ в., “вселенската” католическа църква постано-вила, че “Светият дух” не “произтича” само от Отца, но и от Сина. С въвеждането на тази безсмислена дог-ма се стигнало до окончателен разрив между католи-ческата и източноправославната църква, която и сега застъпва гледището, че “Светият дух” произтича само от Отца.

След като успели да наложат догмата за божестве-ната същност на Исус Христос богатите християнски духовници приели решение, че и майка му Мария е

226 Волтер, Ф. Философски речник. Варна, Изд. “Г. Бакалов”, 1982, с. 153.

15. Религиозна политика117

Божия Майка. Това станало на състоялия се през 431 г. Трети вселенски църковен събор.

Исус Христос и неговите апостоли се ориентирали към простолюдието при набиране на привърженици и симпатизанти за партията. Лекували болни (веро-ятно някои болести са били следствие и на кръвосме-шения), помагали на бедни и нещастни.

Впрочем, в партията на Исус Христос намерила утеха и изстрадалата еврейка Мария Магдалина. Тази красавица преживяла редица житейски несполуки и разочарования: бездетен брак със заемащ държавна служба свой сънародник, който се развел с нея, обви-нявайки я в безплодие; любовна връзка с римския вое-началник в Израел – Силвано, от когото неочаквано забременяла; групово изнасилване от взвод римски войници (изпратени от Силвано), последвано от спон-танен аборт и невъзможност повече да ражда; унизи-телно удовлетворяване на желанията на високопоста-вени римски гости в двореца на марионетния израел-ски цар Ирод (по чиято заповед бил обезглавен Иоан Кръстител); опит за самоудавяне в морето, където Исус Христос заедно с рибари я спасил и изгонил от нея “седем бяса”227.

След тези мъки и страдания Мария Магдалина се присъединила към новопоявилото се християнско дви-жение и неговия лидер, надявайки се да намери щас-тие в осигурявания от Човешкия Син задгробен и „ве-чен живот“ и благовестяваното Божие царство.

Общественото “обновление”, което очаквал Исус Христос, можело да стане чрез внимателен и строг подбор на партийните кадри. Те трябвало да работят конспиративно и да превъзхождат ловките и образова-ни политически опоненти от богатите ерусалимски

227 Марк. Гл. 16, т. 9.

118

лихварски и търговски съсловия, като фарисеи, книж-ници и садукеи.

Неслучайно в много от проповедите на Исус Хрис-тос се съдържали напътствия и поучения, предназна-чени предимно за неговите ученици. В една от тях той им казвал: “Аз ще ви дам тъй мъдро да говорите, щото всичките ви противници ще бъдат безсилни

да ви противостоят или противоречат”228. (Курси-

вът е мой.) При партийното строителство Исус Христос бил

“пресметлив”229 и предварително планирал изгражда-нето на териториалните партийни структури. Преди всичко той направил подбор на дванадесетте си апостоли (ученици), които подготвил и упълномощил да проповядват и да благовестяват за бъдещото създа-ване на Божие царство със столица Ерусалим.

Първи апостоли станали млади рибари (съдружни-ците Петър, Яков и Иоан), които уловили много риба, хвърляйки мрежите в посочените от Исус Христос места на езерото. Най-напред той предложил апостол-ска длъжност на “грешника” Петър (бъдещият ключар на Божието царство) с думите: “Не бой се; отсега чо-веци ще ловиш” 230. (Курсивът е мой.)

В отделните градове и селища на Юдея апостолите заедно с определените от Исус Христос професионал-ни организатори привличали християнски братя, които изповядвали вярата в Бога и в неговия Човешки Син (Исус Христос). Опирали се на ятаци, в чиито домове отсядал и преспивал партийният лидер по време на обиколките му из страната.

228 Лука. Гл. 21 , т. 15. 229 ? Пак там. Гл. 14, т. 28.230 ? Пак там. Гл. 5, т. 10.

119

При подбора на партийните кадри Исус Христос изисквал всеки от близкото му обкръжение да се под-чинява безпрекословно на неговите заповеди и да се отдаде изцяло на реализацията на идеята за създаване на Божието царство. “Ако дойде някой при Мене – казвал той – и не намрази баща си и майка си, жена си, чадата си, братята си и сестрите си, а още и собстве-ния си живот, не може да бъде Мой ученик”231. Не мо-жел да бъде негов ученик и онзи, който ежедневно “не носи своя кръст” и не го следва232. След като набрал нужните му дванадесет апостоли, Исус Христос се заел с тяхното обучение. Като дикта-тор той ги принуждавал да се разграничават от същес-твуващите по това време множество религиозни секти (партии), като казвал: “Който не е с Мене, той е про-тив Мене; (курсивът е мой) и който не събира заедно с Мене, той разпилява”233.

Първите християнски апостоли започнали да пропо-вядват неясната и мъглява за самите тях идеология сред езичници и непросветени евреи. Това налагало да избяг-ват конфликти с римските власти и представители на официално признатите религиозни секти на фарисеите и садукеите. Вероятно поради това Исус Христос се обръ-щал към своите апостоли с думите: “Обичайте неприя-телите си и молете се за тия, които ви гонят”234.

На многочислен митинг “повдигнал очи” към тях и рекъл: “Обичайте неприятелите си, правете добро на тия, които ви мразят; благославяйте тия, които ви къл-нат, молете се за тия, които ви правят пакост”235.

231 Лука. Гл. 14 , т. 26.232 ? Пак там. Гл. 14 , т. 27.233 ? Пак там. Гл. 11, т. 23. 234 ? Матей. Гл. 5, т. 44.235 ? Лука. Гл. 6, т. 27 и 28.

120

Същевременно Исус Христос изисквал от всеки апостол да избягва публични скандали. Със своята организаторска и проповедническа работа те не трябвало да предизвикват намеса на римските власти. Поучавал с думите: “Не се противете на злия човек; но ако те плесне някой по дясната буза, обърни му и дру-гата. На тогова, който би поискал да се съди с тебе и да ти вземе ризата, остави му и горната си дреха”236.

С личен пример и съвети Исус Христос подготвял своите апостоли да бъдат смирени и да не очакват признание за извършваната от тях обществена, лечи-телска и милосърдна дейност в Юдея. Своят горчив опит изразил с житейската максима: “Никой пророк не е приет в родината си” 237 (Курсивът е мой.)

При обучението на дванадесетте свои апостоли Исус Христос изисквал те да бъдат изцяло отдадени в служба на политико-религиозното движение и превъз-ходни агитатори. Казвал им, че всеки, който изпъл-нявал неговите заповеди “и научи така човеците, той ще се нарече велик в небесното царство”238. После до-бавял: “Защото казвам ви, че ако вашата правда не надмине правдата на книжниците и фарисеите, никак няма да влезете в небесното царство”239.

Преди всяко отпътуване за своите райони апосто-лите получавали от Исус Христос напътствия и инст-рукции. Като отчитал вътрешната политическа обста-новка, хитростта, лицемерието и коварството на бога-тите фарисеи и садукеи, той им казвал: “Ето, Аз ви изпращам като овце посред вълци; бъдете, прочее разумни като змиите, и незлобливи като гълъби-

236 Матей. Гл. 5, т. 39 и 40.237 ? Лука. Гл. 4 , т. 24.238 ? Матей. Гл. 5, т. 19. 239 ? Пак там. Гл. 5, т. 20.

121

те”240. (Курсивът е мой.). Самият Исус Христос кон-

тактувал с фарисеи, бирници, блудници и други “грешници”, ядял и пиел с тях и се опитвал да ги пре-възпитава, облагородява и подготвя (чрез вяра в Бога) за Божието царство. Той държал неговите апостоли да не се раздвояват и да служат само нему. Изтъквал, че не може едновременно да се слугува на двама господа-ри, “защото или ще намрази единия и другия ще обик-не, или ще се привърже към единия, а другия ще пре-зира”. После добавял: “Не можете да служите на Бога и на Мамона”241,

т.е. на християнския бог и на бога на

богатството.Успоредно с изграждането на партията Исус Хрис-

тос полагал грижи и за укрепване на вътрешнопартий-ното единство. С притчи убеждавал своите апостоли, че когато дадено царство или дом се “раздели против се-бе си”242, не може да “устои” и “запустява”243. Напътст-вал ги с думите: “И както желаете да правят човеци-те на вас, така и вие правете на тях”244. “И защо гле-даш съчицата в окото на брата си, а не забелязваш гредата в твоето око?” 245 (Курсивът е мой.)

Преди да бъде предаден (от ученика си Юда Иска-риотски) на главните юдейски свещеници, Исус Хрис-тос свикал своите апостоли на тайна вечеря, измил им краката (без тези на Юда) и им напомнил, че “слугата не е по-горен от господаря си”. После се обърнал към

240 ? Пак там. Гл. 10, т. 16.241 Лука. Гл. 16, т. 13.

242 ? Марк. Гл. 3, т. 24.243 29 Матей. Гл. 12, т. 25.244 ? Лука. Гл. 6, т. 31.245 ? Пак там. Гл. 6, т. 41.

122

присъстващите апостоли с думите: “Нова заповед ви давам; да се любите друг другиго”246.

В беседи с учениците си Исус Христос отделял специално внимание на молитвата. Уверявал ги, че всичко можело да се постигне с вяра в Бога, пост и мо-литви към Отца, Бога.

Той препоръчвал всеки да се моли насаме и в зат-ворена стая и в никакъв случай да не следва примера на “лицемерите”, които нарочно се молели “стоящи по синагогите и по ъглите на улиците, за да ги виждат човеците”247.

Според Исус Христос Отец знаел от какво се нуж-дае всеки човек, преди то да бъде поискано. Той все пак дал указания на апостолите си да се молят така: “Отче наш, Който си на небесата,

да се свети Твоето име;да дойде Твоето царство;да бъде Твоята воля, както на небето, така и на земята;дай ни днес ежедневния хляб;и прости ни дълговете,както и ние простихмена нашите длъжници;и не ни въвеждай в изкушение,но избави ни от лукавия,(защото царството е Твое,и силата и славата, до вековете. Амин)”248.Една сутрин огладнелият Исус Христос (Бог) по-

търсил плодове от растяща край пътя за Ерусалим смокиня (“смоковница”). Тъй като по нея имало само листа, той се ядосал и я прокълнал повече да не може 246 ? Иоан. Гл. 13, т. 34.

247 Матей. Гл. 6, т. 5.248 Пак там. Гл. 6, т. 9–13.

123

да ражда плодове. Дървото изсъхнало “начаса”249, а хипнотизираните му ученици се почудили и полюбо-питствали да узнаят тайната на това “чудо”. В отговор Исус Христос им обяснил, че ако вярват на бога, могат даже да премахнат и отстрещния хълм, като рекат: “Дигни се и хвърли се в морето...”250

Накрая заключил: “И всичко, каквото и да поискате в молитвата, като вярвате, ще получите”251. При всяко успешно лечение на болни Исус Христос ги карал да разгласяват, че оздравяването им се дължало единст-вено на вярата в него и в Бога. Така една жена, която дванадесет години страдала от кръвотечение и похар-чила целия си имот за лечение при лекари, се допряла до дрехата на Исус Христос и “начаса” “пресекнало” кръвотечението й. Като разбрал това, той казал: “Дъ-щерьо, твоята вяра те изцели; иди си с мир...”252

В евангелията се свидетелства, че за печелене на привърженици и повдигане на борческия дух христи-янските апостоли прилагали клакьорството. Когато Исус Христос преценил, че вече е настъпил моментът за разбунтуване на ерусалимското население, церемо-ниално влязъл в Ерусалим, възседнал на младо магаре. На Елионския хълм го посрещнали учениците му, деца

и други клакьори с възгласи: “Осанна!”253 и “Благосло-вен Царят, Който иде в Господното име; мир на небето и слава във висините!”254.

Фарисеите (религиозна партия на градските богата-ши) с възмущение настоявали Исус Христос да “смъм-

249 ? Пак там. Гл. 21, т. 18 и 19. 250 ? Матей. Гл. 21, т. 21.

251 Пак там. Гл. 21, т. 22.252 Марк. Гл. 5, т. 34.253 Пак там. Гл. 11, т. 9.

254 ? Лука. Гл. 19, т. 38.

124

ри“ своите клакьори. Той високомерно им отвърнал, че ако те “млъкнат, то камъните ще извикат”255. В борбата срещу религиозната партия на Исус Христос се използвали клакьори на управляващото юдейско духовенство. При разпита на Исус Христос от римския управител Пилат, те и главните свещеници непрекъснато скандирали: “Махни Го! Разпни Го!”256. Така се въздействало на Пилат, който макар да обявя-вал Исус Христос за невинен, го осъдил на смърт чрез разпъване на кръст. Върху кръста написал: “Исус Наза-рянин, юдейският цар” и освободил разбойника Варава. Като прочели надписа на тежкия кръст, който Исус Христос сам носил до лобното си място край Еруса-лим, главните свещеници помолили Пилат да добави думата “Самозваният” (пред юдейски цар). Пилат от-казал да промени написания текст.

Когато Исус Христос бил заведен на лобното място и разпънат на кръст между двама осъдени “злодейци”, лумпени от тълпата крещели: “Спаси Себе Си; ако си Божий Син, слез от кръста”257. Исус казал: “Отче, прости им, защото не знаят що правят”258.

В каноническите евангелия се дават противоречиви сведения за “възкръсването” на Исус Христос. Пред-ставят се различни версии за това фантастично тайнст-во. Идеята за “възкръсването” от мъртвите става инст-румент за печелене на привърженици и за завладяване на политическа и църковна власт. Неслучайно на дру-гия ден след разпятието на Исус Христос неговите по-литически опоненти, главните свещеници и фарисеи се събрали при римския управител Пилат и му казали: “Господарю, спомнихме си, че Оня измамник приживе 255 ? Пак там. Гл. 19, т. 40.

256 Иоан. Гл. 19, т. 15.257 Матей. Гл. 27, т. 40. 258 Лука. Гл. 23, т. 34.

16. Религиозна политика

125

рече: “След три дни ще възкръсна. Заповядайте гробът да се пази здраво до третия ден, за да не би учениците Му да дойдат и да Го откраднат, и кажат на народа: Възкръсна от мъртвите. Така последната измама ще бъде по-лоша от първата”259. Свидетелстването на Мария Магдалина и на Исусо-вите ученици (други няма) за “възкръсването” на Исус Христос от мъртвите допринесло твърде много за за-пазване и укрепване на християнската партия и за за-силване на нейното влияние сред населението. Единс-твено върху тези свидетелства досега се крепи христи-янската вяра на много доверчиви хора по земята.

Впрочем, вече са известни обстоятелствата, поради които Исус Христос най-много присъствал във въоб-ражението на Мария Магдалина. Тази нещастна же-на още призори на третия ден след кръстовото разпя-тие на Исус отишла до пещерата, където било положе-но неговото тяло и първа го “видяла” възкръснал. Най-напред Мария видяла, че го нямало в пещерата, изти-чала до неговите ученици Петър и Иоан и им казала: “Дигнали Господа от гроба и не знаем где са Го поло-жили”260. Двамата притичали до гробницата и като се уверили, че Исус Христос мистериозно е изчезнал, се върнали “пак у тях си” (още не били разбрали “писа-нието, че Той трябваше да възкръсне от мъртвите”)261.

Впрочем, този разказ се разминава със свидетелст-вата, според които Исус Христос многократно заръч-вал и заповядвал на учениците си да не разгласяват писаното, че “Човешкият Син трябва много да постра-да, и да бъде отхвърлен от старейшините, главните

259 ? Матей. Гл. 27, т. 62–64.260 Иоан. Гл. 20, т. 2.261 Пак там. Гл. 20, т. 9.

126

свещеници и книжниците, да бъде убит, и на третия ден да бъде възкресен”262

Това сигурно било добре известно на Петър и Иоан, но те основателно се страхували за живота си и в този момент гледали да бъдат далеч от римските и юдейските власти. Вероятно по тази причина Мария Магдалина била оставена сама, стояла до гроба отвън и плачела. После надникнала в него и видяла “два ан-гела там, гдето бе лежало Исусовото тяло, един откъм главата и един откъм нозете” 263. Ангелите я попитали защо плаче, а тя отговорила:“Защото дигнали Господа мой и не знам где са Го положили”264. Като се обърнала назад обаче, видяла “Исуса че стои”, но не го познала. Сторило й се, че бил “гради-нарят”. (Трудно е да се повярва, че Мария Магдалина не могла да познае мъжа, с когото дълго време имала близки отношения.). После Исус извикал: “Марийо! – и тя пак се обърнала, казвайки му на еврейски “Раву-ни!”, което значи “Учителю!”. Тогава Исус казал: “Не се допирай до мене; защото още не съм се възнесъл при Отца; но иди при братята Ми и кажи им”265. Сведенията за времето, през което Исус Христос бил разпънат на кръста, а също и за неговото сваляне и погребване не потвърждават твърденията, че той “въз-кръснал” на третия ден след смъртта си. Някои от тях дават основание да се предполага, че при свалянето му от кръста и поставянето на неговото тяло в пещерата е бил жив. Такива са: докато Исус Христос бил разпъ-нат на кръста, станало земетресение и тричасово за-тъмнение, при което стражата и присъствалите на зре-

262 Лука. Гл. 9, т. 22.263 Иоан. Гл. 20, т. 12.264 Пак там. Гл. 20, т. 13.

265 ? Пак там. Гл. 20, т. 16 и 17.

127

лището се уплашили266; войниците оставили пищялите му здрави, а „пребили“ тези на стоящите до него раз-

бойници267; с разрешение на Пилат привечер (“разпети

петък”) почтеният съветник и таен ученик на Исус Христос, “ожидащият Божието царство”268 Иосиф от Ариматея, прибрал Исусовото тяло и го погребал.

Други свидетелства навеждат на мисълта, че докато бил разпънат на кръст, Исус Христос “издъхнал”269 и “предал дух”270. След това както сам предвиждал, мно-зина се претворявали на него и са играли ролята му271.

В евангелията се казва: “Исус първо се яви на Ма-рия Магдалина, от която бе изгонил седем бяса”272. После се “явил” (само, че “в друг образ”273) на други двама от жалещите и плачещите хора, на които тя из-вестила, че го била “видяла“ възкръснал. Накрая той се “явявал” и на учениците си (включително и на То-ма), показвайки им раните на ръцете от гвоздеите, с които бил прикован на кръста, а също и ребрата си, прободени с войнишко копие274. (Изглежда свидетелс-тващите са забравили разясненията на Исус Христос, че “във възкресението” хората са безплътни, ефирни и нетленни “като Божии ангели на небето” 275).

Възможно е Исус Христос доброволно да се е съг-ласил да умре, за да спаси от разпад своята новосъзда-

266 ? Лука. Гл. 23, т. 44; Матей. Гл. 27, т. 51 и 54. 267 Иоан. Гл. 19, т. 32 и 33.268 Марк. Гл. 15, т. 43. 269 Пак там. Гл. 15, т. 37.270 Иоан. Гл. 19, т. 30.271 Лука. Гл. 21, т. 8.272 Марк. Гл. 16, т. 9.273 Пак там. Гл. 16, т. 12.274 Иоан. Гл. 20, т. 25 и 29.275 Матей. Гл. 22, т. 30.

128

дена партия и най-вече да увековечи учението си за “вечен живот” и “Божие царство”. Предполага се, че той е знаел за трагичната съдба на живелия пет века преди него древногръцки философ Сократ, който едва след като изпил чашата с бучиниш и се отровил, нака-рал атиняните да се разкаят за проявите на несправед-ливост спрямо него и да възприемат моралната му фи-лософия.

Силният “в дело и слово” Исус Христос предуга-дил, че неговото поколение юдеи не би му повярвало и не би го подкрепило в борбата срещу юдейската тео-крация и римските окупатори. Вероятно узнал и за състоялата се два дни преди Пасха сбирка в дома на първосвещеника Каиафа, където главните свещеници и народните старейшини се наговорили “да уловят Исус с хитрост и да го умъртвят”276. Това деяние обаче не бивало да се извърши на са-мия празник “за да не стане вълнение между наро-да”277. При това почти безизходно положение Исус Христос сигурно трябвало да избира: да се скрие в Га-лилея и така да обрече на разпад сформираното с мно-го труд и усилия християнско обществено движение или да се самопожертва, за да го запази и му осигури трайно присъствие в обществото.

Оказва се обаче, че неговите молитви към бога били обикновен политически блъф. Никой не ги чу-вал, дори и когато били отправяни от самия Исус Христос. Никакъв ефект не дало и неговото блъфиране пред дошлите (ден преди Пасха) в градината (край Ерусалим) да го арестуват войници и слуги на главния юдейски свещеник. Тогава Петър изкарал нож, отся-къл дясното ухо на един от слугите, но Исус Христос

276 Матей. Гл. 26, т. 3 и 4.277 Пак там. Гл. 26, т. 5.

129

го накарал да прибере хладното оръжие, “защото всич-ки, които се залавят за нож, от нож ще загинат” и до-бавил: “Или мислиш, че не мога да се помоля на Отца си, и Той би Ми изпратил още сега повече от дванаде-сет легиона ангели?”278.

Изглежда че Исус Христос се е освободил от рели-гиозния фанатизъм и обхваналата го мономания и са-моувереност и е разбрал, че е земен човек като всички останали, едва когато бил разпънат на кръста и поста-вен редом с двама осъдени “разбойници” и “злодей-ци”. Часове наред край него минавали и крещели книжници, фарисеи и лумпени, които го хулели и ру-гаели и му се подигравали, че уж бил Господ, а не мо-жел да слезе от кръста и да се спаси.

В каноническите евангелия се свидетелства, че по това време настъпило тричасово затъмнение (което обаче не било отбелязано в докладите на римските власти). “И на деветия час Исус извика със силен глас: Елои, Елои, Лама Савахтани?”, което значи: “Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?”279

При внимателен прочит на каноническите книги се разбира, че Исус Христос е бил смел политик и ре-волюционер. Сякаш тенденциозно пред публиката се цитират предимно онези техни текстове, които му очертават образа на благ, добродушен, самопожертву-вателен и смирен богочовек. Исус Христос е прила-гал твърда политика спрямо своите религиозни опоненти. Изпитвал е силна омраза към Ерусалимс-ките главни свещеници, законници (книжници) фари-сеи и садукеи. Възмущавал се е от тяхното двуличие, ехидност, лицемерие и лукавство и ги е предупрежда-

278 Матей. Гл. 26, т. 53. 279 Марк. Гл. 15, т. 34.

130

вал, че ако не се “покаят” за греховете си, ще загинат. В реч пред апостолите си и събрал се народ заявил: “Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери! Защото чистите външността на чашата и блюдото, а отвътре те са пълни с грабеж и насилство” 280.

По-рано на събрание Исус Христос открито призо-вал да се обяви бойкот на висшите юдейски духовни-ци в Ерусалим. Той казал: “Оставете ги; те са слепи водачи; а слепец слепеца ако води, и двамата ще паднат в ямата” 281.

Политическият лик на Исус Христос се разкрива най-вече след притчата, която разказва пред богатия началник на бирниците и други слушатели в Ерихон. Според тази притча някакъв благородник отишъл в далечна страна, за да получи царска власт и титлата цар. Преди да напусне своя дом, благородникът дал на слугите си пари, с които да търгуват по време на него-вото отсъствие. След като се върнал в царството си, поискал да получи обратно отпуснатите суми заедно с печалбите. Оказало се, че един от слугите държал дадената му мнаса (пара) в кърпа и дори не се сетил да я депозира „в банка“ и да спечели от лихви. Като уз-нал това, новият цар се разгневил и наредил парата да се даде на слугата, който от една мнаса спечелил десет и добавил: “Казвам ви, че на всеки, който има, ще се даде; а от този, който няма, от него ще се отнеме и това което има” 282. (Курсивът е мой.)

След това Исус Христос заключава: “А ония мои неприятели, които не искаха да царувам над тях,

280 Матей. Гл. 23, т. 25.281 Пак там. Гл. 15, т. 14.282 Лука. Гл. 19, т. 26.

131

доведете ги тука и посечете ги пред мене” 283. (Кур-сивът е мой.)

Очевидно притчата е алюзия, че такъв подход ще се прилага и при формирането на Исусовото Божие царство.

Впрочем, неотдавна показах този пасаж от Новия Завет на намиращи се у нас мисионери на американ-ската мормонска църква. Помолих ги да ми кажат сво-ето тълкувание. Те се смутиха и учудиха, че текстът е оставен и в издадената на английски език Библия. Все пак признаха, че с него се разкрива нелицеприятна страна от лика на Господа – Исус Христос.

Така че съвсем основателно гениалният български поет Христо Ботев не е почитал “възнесения” на “не-бето” бог,

“комуто се кланяткалугери и поповеи комуто свещи палятправославните скотове” 284.Понастоящем в света се води политика на приспо-

собяване на религиозните общности и партии към фор-миращото се многополярно глобално общество. Това налага и у нас да бъде разработена църковна и държав-на политика, способстваща за запазване на самостоя-телността и независимостта на Българската православ-на църква.

283 Пак там. Гл. 19, т. 27.

284 Ботев, Хр. Събрани съчинения. Изд. “Български писател”, С., 1976, с. 58.

132

133

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Още от дълбока древност отделни хора, родове и народи си създават религия, вяра в съществуването на свръхестествени сили и същества, наричани “богове”. Обективна основа за това е голямата зависимост на чо-века от природата и обществото.

Според представите на хората за боговете и целите, които преследва всяка религиозна вяра, религиите би-ват природни и политически. Към природните рели-гии спада езичеството, а към политическите религии се отнасят будизмът, юдейството, християнството и мохамеданството.

Целите на религиозната и светската политика са почти еднакви – завоюване и удържане на върхов-ната власт в обществото и регулиране на отноше-нията между хората.

През отделните периоди на общественото развитие с религиозна политика се изпълняват определени со-циално-икономически задачи.

В миналото юдейската религиозна политика се е прилагала предимно за увековечаване на робовладел-ческия обществен строй сред дванадесетте израилеви племена и за тяхното обединяване и превръщане в све-товен народ. Аналогични цели са се преследвали и с мохамеданската религия и политика, която се е изпол-звала главно за сплотяване на разединените арабски племена.

В началото на новата ера се е създала християнска религиозна общност, която обожествявала своя създа-тел и патрон, еврейския учител и проповедник Исус Христос. Три века след неговото разпъване на кръст “църковните първоотци” са го провъзгласили за “съ-същностен” на Господа-Бог и по такъв начин са му из-разили своята благодарност и признателност, задето (с

17. Религиозна политика134

дело и слово) им е осигурил трайно господстващо и привилегировано положение в обществото и в държа-вата.

Основни инструменти на християнската религиоз-на политика са всяващите шок и ужас заплахи. Една от тях е, че неверниците и противниците на църквата и църковните служители (които сега наброяват над че-тири милиарда) ще да бъдат наказани от бог с болести и нещастия, а когато умрат, ще да бъдат изпратени в ада – в “огненото езеро”, където ги очакват вечни мъ-ки.

Основни способи на християнската религиозна по-литика са и лъжливите обещания за привличане на бо-гомолци и дарители на църквата. Главните от тези обещания са, че Бог (Исус Христос) щял да осигурява на набожните хора “вечен живот”; да възкресява, да съживява мъртвите и да създаде Божие царство.

През изминалите вече две хиляди години нито едно от посочените обещания (образуващи сърцевината на християнското “учение”) не е изпълнено. Природата и обществото продължават да се развиват по свои вът-решни, естествени закони, а всеки роден неизбежно умира.

В този смисъл само лично заинтересовани, нещас-тни или умствено ограничени индивиди могат да представят евреина Исус Христос за “Спасител на чо-вечеството” Уж той спасил народите, като изкупил греховете им с кръвта си, а сега ежедневно милиарди хора страдат и умират от глад, болести, войни и нар-котици.

Първоначално християнската политика била насо-чена към създаване на световно, ръководено от Еруса-лим “небесно”, “Божие царство”. Опитите за прила-гане на тази политика в Юдея се посрещнали на нож от юдейското висше духовенство и приключили с пъ-

135

лен провал и огромен брой човешки жертви. Затова пък три века по-късно римският император Констан-тин предугадил бъдещата обществена значимост на християнството и го обявил (325 г.) за държавна рели-гия. С въвеждането на един бог, на общи ритуали и празници в разлагащата се Римска империя се способ-ствало за космополитизиране и обединяване на много поробени народи и укрепване на едноличната импера-торска власт.

Идеята за създаване на глобално Божие царство се “благовестила” от Исус Христос. През няколкогодиш-ния си активен политически и обществен живот той всеотдайно работил за нейното практическо реализи-ране.

Преди още да било създадено Божието царство, Исус Христос се самопровъзгласил за цар. Предвиж-дал столица на това царство да бъде град Ерусалим. Според него към формиране на Божие царство можело да се пристъпи след победа на всенародно въстание. Този бил пътят за освобождаване на Юдея от деспо-тизма и тиранията на римските окупатори и юдейските висши духовници.

С оглед на това основал религиозно обществено движение (партия), съставено от професионални апос-толи, районни организатори, ятаци. За няколко години извършил огромна организаторска и религиозна работа в градове и села на Юдея.

Намеренията му били и Божието царство да се управлява от теократи, духовници. Само че вместо юдейските висши свещенослужители в него да царува Исус Христос заедно със своите апостоли.

Според уверенията на “църковните първоотци” в Божието царство нямало да има смърт, скръб и стра-дания. Там щяло да цари безгрижие и блаженство. Божието царство щяло да се състои само от

136

“праведни”, вярващи в Бога и в неговия Син (Исус Христос). По този критерий в него можели да влязат и “бирници и блудници”, тъй като те повярвали на Иоан Кръстител285.

Достъп до Божието царство нямало да имат атеис-тите, неверниците, независимо дали са богати или бедни. Тях ги очаквал християнски съд и осъждане на вечни мъки в “огненото езеро”. В Божието царство щял да се запази робовладелческия обществен строй. Пак щяло да има господари, които бият и убиват своите слуги и роби.

Понастоящем носители на идеята за създаване на световно “Божие царство” (или “Божия република”) са живеещи в САЩ еврейски мормони. Тяхното верую е столицата на това царство да бъде на американска земя и да се нарича Нов Ерусалим. Междувременно и католическата държава Ватикана води политика на разширяване на глобалната си църковна и светска власт. Римските папи настояват в договорите на Европейския съюз да се назоват „Бог“ и „Христос“ и по този начин народите на обединена Европа да признаят католицизма за официална религия. При това отново се акцентира на т.нар. “християнски ценности”. Обикновено към тях се отнасят т.нар. “Божии заповеди”: Бог, Господ, е “един”; възлюби Бога с всичкото си сърце, душа и разум; възлюби ближния като “себе си”; “не убивай”; “не кради”; “не прелюбодействай”, “не лъжесвидетелствай”; “почитай майка си и баща си”; “продай имота и раздай на сиромаси”. Хилядолетия наред тези Божии заповеди звучат като добри благопожелания. Според библейските писания повечето “закони” и “Божии заповеди” са формулирани хиляда години пре-

285 Матей, Гл. 21, т. 31 и 32.

137

ди раждането на Исус Христос от еврейския пророк Мойсей, който вероятно ги е заимствал от египетски фараони и жреци (през ХІV в. пр.н.е. египетският фараон Ехнатон пръв заменя едновременната вяра в много богове – политеизъм, с вяра само в бога на слънцето – монотеизъм). В началото на новата ера Исус Христос допълва Мойсеевите закони с нови (възлюби Бога всеотдайно; на този, който те удари по едната буза – обърни и другата; да се любите един другиго), но повечето от тях се отнасят предимно за неговите ученици (партийни функционери). Както Мойсей, така и Христос са живели в робовладелски обществен строй, където техните “закони” и “заповеди” са били валидни само за роби, слуги, бедняци и не са засягали фараони, старейшини и робовладелци, които безнаказано убивали роби и слуги, прелюбодействали и се сдобивали с наследници на натрупаните имоти и многобройни стада добитък (първият създател на Божиите заповеди, в т.ч. и на повелята “Не убивай”, Мойсей, е убил египтянин и го е скрил “в пясъка”). Моралът, общественото държание и поведение на отделния индивид зависят от неговото духовно, здравословно и икономическо състояние, а също и от съществуващия държавен и обществен строй. Освен това всички хора интуитивно разбират, че десетте Божии заповеди са средство за подчиняване и потискане на бедни, безпомощни и умствено ограничени човешки същества, които са склонни да вярват и да се надяват, че някакво чудо или тайнствена сила ще ги избави от болести, немотия, робство и други нещастия. Понякога, за да смае или сплаши околните, Исус Христос проявявал озлобление или жестокост. Вед-нъж, когато бил гладен и не намерил плодове на

138

обрано смокиново дърво, той го прокълнал и то изсъхнало. Ликвидацията на живо и ценно за човека растение е неморално деяние. С тази си постъпка Исус Христос издава лоши черти от своя характер, т.е. разкрива, че по подобен начин би се отнасял и към хора и животни.

При създалата се ситуация в Българската православна църква би трябвало да се осъществява умерена религиозна политика и последователно да се при-лагат политически и икономически механизми за за-пазване на народния характер на нашето православие. За целта е важно в Светия синод да се възприемат и спазват основни политически принципи: отказ от по-нататъшни реституционни претенции; освобождаване на църковните стопанства и имоти от външни търгов-ци и “бизнесмени” и организиране на самостоятелна стопанска дейност; ограничаване на религиозните про-поведи и служби в държавни учреждения и инсти-туции; прекратяване на религиозната пропаганда по държавните медии и особено на хулите и нападките срещу бивши и настоящи комунисти, социалисти и атеисти.

Наблюдаваното напоследък присъединяване на ду-ховници към нашата мафиотска аристокрация и олигархия е вредно и дори гибелно за Българската православна църква. Вредни за нашата църква са и незаконните религиозни предавания по държавните медии, където недодялани богослови, свещенослужители и журналисти вместо да отразяват вътрешноцърковния живот на вярващите, водят груба и изпълнена с лъжи пропаганда срещу атеизма.

Българската православна църква е призвана и в бъ-деще да се грижи за опазването на богатото църковно наследство и поддържането на народните обичаи и традиции. При изпълнението на тези отговорни задачи

139

трябва да се съчетават интересите на обществото и ре-лигиозната общност и да се постига единство.

Повече финансови ресурси следва да се отделят и за поддържане на църковните сгради. Както показва настоящото изследване, хилядолетното съществуване на религиите и религиозните партии до голяма степен се дължи и на строителството и художественото офор-мление на масивните църкви (партийните клубове).

Светските партии и държавата би трябвало да след-ват далновидна политика спрямо църквата и рели-гиозните общности. Посредством тази политика трябва да се осигурява пълна свобода на вероизпове-данията и независимост на Българската православна църква.

Основополагащ принцип на държавната политика би трябвало да бъде пълното отделяне на църквата от държавата и държавните училища, радиа и телевизии. Това става все по-належащо в епохата на високите технологии и глобализиращия се свят, когато изграж-дането на силна и богата държава може да се постигне главно чрез мобилизация на обществото за ускорено развитие на образованието, науката и техниката.

Сега, когато съдбата на нашата нация, включител-но и на православната ни църква са поставени на кар-та, е престъпление да се губи от енергията и ценното време на младите българи в четене, слушане и зазуб-ряне на ненужните допотопни еврейски и ислямски религиозни догми. Абсурдно е с тях да се повишава жизненият стандарт на народа и да се ограничава бед-ността, безработицата, корупцията и престъпността, които са свойствени на съществуващия обществен строй.

Държавната политика би трябвало да способства за формиране на толерантни отношения между на-божните и невярващите в бога членове на общест-

140

вото. Със законови разпоредби и пропагандни средст-ва трябва да се създава обстановка, при която атеисти-те да зачитат и уважават вярващите и техните религи-озни чувства, чието най-малко оскърбяване може да доведе до религиозен фанатизъм.

Държавната политика би трябвало да води и до ос-вобождаване на трудещите се от духовния гнет на ре-лигията. В държавните институции и медии би следва-ло да се извършва просветителска дейност с оглед да се разширява духовният кръгозор на българските граждани и у тях да се формира свободен научен ми-роглед.

141

ЛИТЕРАТУРА

1. Бакалов, Г., Т. Коев. История на религиите. Унив. изд. “Св. Кл. Охридски”, С., 2001.

2. Библия.3. Ботев, Хр. Събрани съчинения. Изд. “Български

писател”, С., 1976.4. Вазов, И. Съчинения. Изд. “Български писател”, С.,

1967, Т. 1, (външна корица). 5. Варналис, К. Диктаторите. Изд. “Хр. Г( Данов”,

Пловдив, 1968.6. Волтер, Ф. Философски речник. Изд. “Г. Бакалов”,

Варна, 1982.7. Гънтър, Д. Европа без маска. Изд. “М. Г. Смри-

каров”, С., 1945.8. Дидро, Д. Монахинята. Изд. на ОФ, С., 1967.9. Димитров, И. Всичко тече. Изд. “Тилия”, С., 2000.10. Дойков, В., А. Демерджиев. Стопанска география

на европейските страни. Изд. “Парнас”, Русе, 1996.11. Книга апокрифов. Неканонические Евангелия.

ЭКСМО, М., 2006.12. Ксенофонт. Сократически съчинения. Изд. “Народ-

на култура”, С., 1985.13. Маркс, К, Ф. Енгелс. Съчинения. Изд. на БКП, С.,

1957, Т. 1.14. Недев, Н. Александър Стамболийски и заговорът.

Изд. на БЗНС, С., 1984.15. Паскал, Б. Мисли. Изд. “Наука и изкуство”, С., 1987.

142

16. Прайс, У. Познавам тези диктатори. Изд. “Терзиев и синове”, С., 1992.

17. Приор, Ж. Хитлер, месията на сатаната. Изд. “Гу-моранов”, Ловеч, 1995.

18. Смит, Д., М. Мусолини. Изд. “Репортер”, С., 1995, с. 248.

19. Смит, Д. Символът на вярата на църквата на Исус Христос, на Светиите от последните дни. Отпе-чатано от Църквата на мормоните, С., 1999.

20. Стендал. Червено и черно. Изд. “Народна кул-тура”, С., 1982.

21. Толстой, Л. Н. Соб. Сочинения. Изд. “Художест-венная литература”, М, 1985, Т. 21.

22. Фердинанд. Съвети към сина. Унив. изд. “Св. Кл. Охридски”, С., 1991.

23. в. “Сега” от 16 април 2003.24. Фойербах, Л. Избрани произведения. Изд. на БКП,

С., 1966, Т. 2.25. Хегел, Г. История на философията. Изд. на БКП, С.,

1965.26. Энциклопедический православный словарь.ЭКСМО,

М., 2007.

18. Религиозна политика

143

144

145