СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ „СВЕТИ КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ“

Две концепции за човешки права

Адриан Николов

11/2/2013

Адриан Николов 2013 Софийски Университет „Св. Климент Охридски“

1

1.Въведение

Концепцията за правата на човека обикновено се счита за неотделима част

от философската конструкция на съвременните демократични системи.

Може да се каже, че нейното развитие е пряко обвързано с развитието на

съвременната държавност – или поне до такъв интуитивен извод води

историческата перспектива. Така например, процесът на ограничаване на

властта на британската монархия преминава през приемането на Magna

Carta Libertatum, Habeas Corpus Act и най-накрая на Bill of Rights. По своята

същност трите документа формират класическата представа за човешки

права, но и очертават развитието на демократичното общество. Аналогично

във Франция отхвърлянето на монархията от Френската революция е

свързано с издаването на Déclaration des droits de l'homme et du citoyen,

която става основа на правната система на пост-революционната френска

държава. В политическата история на САЩ пък може много ясно да се

проследи еволюцията на концепцията за правата, ако се разгледа

постепенното приемане на поправките в Конституцията, с които се

гарантират права, които смятаме днес за „естествени“.

Класическите философски подходи към човешките права, от които водят

своето начало и тези им политически изражения, обикновено обясняват

човешките права като продукт на естествен (независимо дали става дума за

божествен или природен) закон; тук те произтичат от идеята за равенството

между хората по рождение, независимо от произхода и качествата им.

Другият популярен прочит произтича от договорните теории – т.е.

човешките права се възприемат като продукт на договореност между

членовете на общността и като такива са валидни за всички негови членове.

Адриан Николов 2013 Софийски Университет „Св. Климент Охридски“

2

През ХХ век, и особено след края на Втората световна война, теориите за

човешките права се разклоняват, при това със съществени разлики помежду

си. Настоящият текст си поставя за цел да разгледа няколко от тези

съвеременни теории, като отбележи приликите и разликите между тях

заедно с основните критики към тях, както и особеностите на приелите ги за

основополагащ принцип общества.

2. Универсални човешки права Най-широко признатата и възприета съвеременна концепция за човешки

права е изработената от Обединените нации след Втората световна война

система на универсални човешки права1. Този модерен възглед за

човешките права почива на няколко основни философско-морални

интуиции (имплицитни, а не експлицирани в единен текст, който да

съпровожда Декларацията), чието възприемане е задължително за

правилното разбиране на тези права. На първо място, човешките права

претендират за вепризнатост и универсалност – с други думи, те са валидни

за всички човешки същества и всички общности, независимо дали те самите

ги признават; следователно те залагат основните принципи на всички

взаимодействия между хората и общностите и би следвало да

представляват основата на международното право и на националните

правни системи2. Втората основна харакеристика е неотчуждаемостта на

човешките права – т.е., те са характерни за всички човешки същества от

момента на тяхното раждане до момента на тяхната смърт, а механизъм по

1 Която в своя най-опростен, и съответно лишен от аргументация вид може да бъде открита в Декларацията за човешките права на ООН, http://www.un.org/en/documents/udhr/index.shtml 2 Повече върху универсалния характер на човешките права у Henkin, Louis, The universality of the concept of human rights, Annals of AAPSS том 506,, 1989г. http://www.jstor.org/stable/1046650

Адриан Николов 2013 Софийски Университет „Св. Климент Охридски“

3

който те да ги загубят (или пък да се откажат от тях), не съществува3; т.е.

правата са интегрална част от личността и не могат при никакви

обстоятелства да бъдат отделяни от нея. Освен това човешките права

претендират за по-висок статут спрямо националните правни системи и

наложените от тях норми – тъй като за тях се счита, че обслужват

фундаменталните интереси на всички хора, то при отсъджане правните

системи трябва да вземат предвид първо човешките права и чак след това

собствените си вътрешни разпоредби4. Отделно правата имат двойствен

характер – те представляват едновременно морални и правни норми и по

тази причина имат два отделни източника на задължителност – черпят

легитимността си от една страна от валидността на призналата ги

национална правна система (и съответно международни институции), така

че са в сила независимо от признаването или отхвърлянето на конкретните

правни норми и не зависят от тяхната легитимност5. Едновременно с това

човешките права са минималистични, т.е. залагат мининалните условия за

протичане на „нормално“ общуване между хората и общностите, без да

навлизат в дълбочина в тези взаимодействия и да се опитват да залагат

конкретни правила за повдение, както това правят правните норми.

Независимо от това, за разлика от традиционната представа за права6, те са

многобройни (в Декларацията на ООН – 30 на брой) и се отнасят до

конкретни сфери на взаимодействие. Минималистичният им характер

3 Описано от O’Manique, John, Universal and Inalienable Rights, Human Rights

Quarterly том 4 1990, John Hopkins University Press http://www.jstor.org/stable/762495 4 Виж Cranston,M. What are Human Rights?, Bodley Head, London, 1962 and Taplinger, New York, 1973. 5 Виж Becking, L Universal Legitimacy of Human Rights: Taking Culture Seriously, 2005 http://www.irmgard-coninx-stiftung.de/fileadmin/user_upload/pdf/archive/112%20Becking.pdf 6 Например тази на Джон Лок, който излага три основни права, които са пределно абстрактни: право на живот, свобода и собственост (“life, liberty and estate”)

Адриан Николов 2013 Софийски Университет „Св. Климент Охридски“

4

налага повечето човешки права да са негативни – т.е., да представляват

„свобода от“, а не „свобода да“; тяхното спазване в повечето случау изисква

не активно действие, което да рефлектира върху околните, а въздържане от

действие, които би нарушило фундаменаталните права на другия.

Съответно човешките права имат недискриминативен характер; тяхното

спазване не води до нарушаване на други от основните права, следователно

те (поне на пръв поглед) са и непротиворечиви7; щом спазването на дадено

право не води до нарушаването на друго, то те могат да бъдат спазвани

едновременно, без да възниква противоречие между тях. Понеже са

дефинирани като права, човешките права имат субект и обект – поради

всеобхватността им, обаче, субектът и обектът се смесват; изпълнтелят

(доколкото спазването на негативни норми може да се нарече изпълнение)

и предметът на действието е един и същи и по-точно всички хора постоянно

са едновременно и субект, и обект на тези права. И отново, поради

всеобхватността им, спазването на правата по отношение на дадена

личност/общност означава, че те следва да се спазват по отношение на

всички останали; иначе казано, признаването на идеята, че съществуват

всеобхватни човешки права ги прави задължителни.

Основните човешки права според „универсалистката“ концепция могат да

бъдат разделени в няколко основни групи. Общоприетото днес разделение

на правата8 разделя човешките права на три „поколения“9. В първото спадат

най-традиционните права, които се занимават със свободата на личността и

7 Виж Weiwel, L. Equality and Non-Discrimination Under International Human

Rights Law, Norwegian Centre for Human Rights, Oslo, Research Notes 03/2004 http://www.mittendrinundaussenvor.de/fileadmin/bilder/0304.pdf 8 Дело на Карел Васак, виж Vasac, C Human Rights: A Thirty-Year Struggle: the Sustained Efforts to give Force of law to the Universal Declaration of Human Rights, UNESCO Courier 30:11, Paris: United Nations Educational, Scientific, and

Cultural Organization, November 1977. 9 Виж Shykil, S, Three generations of human rights, University of Jos 2008 http://dspace.unijos.edu.ng/bitstream/10485/221/1/ewq.pdf

Адриан Николов 2013 Софийски Университет „Св. Климент Охридски“

5

политическите правa; основната им функция е да защиават индивидите от

произвол от страна на дръжавата. Те се коренят във философските

основания на класическия либерализъм и покриват основните изисквания

за равнопоставени и недискриминативни взаимоотношения между

индивидите и в отношенията индивид – държава. Тук спадат

фундаменталните правa на живот, свобода и сигурност, както и отирчането

на робството10. Тази група включва и някои права, типични за западния

модел на либерална демокрация, в това число правото на глас при избора

на управление и правото на гражданско участие в управлението, правото на

честен съдебен процес, правото на свободно сдружаване и правото на

протст срещу властта; свободата на изразяване и изповядване на религия,

както и някои специфични правни норми11. Особено важно сред първото

поколение е правото на собственост, понеже върху него се гради

концепцията за свободни пазарни отношения и размяна, която обуславя

всички действащи понастоящем икономически модели (дори и

социалистическите икономики никога не успяват да премахнат идеята за

собственост). Второто поколение се отнасят най-вече до равенството на

отношението и възможностите между хората и представляват основни

социални културни и икономически права, за които се счита, че изграждат

основата за „достойно съществуване“, необходима на всяко човешко

същество; те се основават на концепцията за равенство между хората; те

обаче не са присъщи на индивидите, а представляват своебразно

задължение на държавите към тях; позитивна материализация на първото

10 Виж Kamenda, E, Ideas and Ideologies of Human Rights, Arnold Publishers,

London,1978 11 Особено интресни тук са правото да не се търпи наказание за престъпление, което към момента на извършването си не се счита за престъпление от конкретната правна система на държавата, в която е извършено деянието, и правото да не се понася по-тежко наказание от това,

което би могло да се понесе към момента на извършване на деянието, които изключително ограничават дискреционните възможности на националните правни системи.

Адриан Николов 2013 Софийски Университет „Св. Климент Охридски“

6

поколение права във вид на „задължителна“ политка и действия. Тези права

произхождат от тезите на социалистическите мислители и работническите

движения на 19-и век. Тук спадат правото на социална защита в редица

случаи, най-вече свързани с условията на труд – правото на социални

придобивки при безработица, защита от експлоатация, осигуряването на

адекватен стандарт и условия на живот, правото на ненамеса в практиките

на различните религиозни и културни общности, както и забраната за

дискримнинация на расов и полов принцип. Третото поколение поставя в

обсега на правата най-широк кръг от сферите на човешка дейност12: те

изискват съществуването на международен ред и институции, които

активно да се занимават със спазването и налагането на първите две

поколения права, като постоянно разширяват техния обсег върху все повече

и повече социални, икономически, правни, екологични и т.н явления. От

особено значение тук са правото на мир, правото на чиста природа и

правото на развитие13. Тези права са изключително общи, и обикновено е

необходимо тяхното прецизиране от страна на институциите, които се

занимават с тяхната защита.

Универсалните човешки права в настоящия им вид търпят сериозна критика.

Един от основните проблеми е в самата идея за универсалност. Още при

изработването на Хартата критиците отбелязват, че по своя характер по-

голямата част правата са свързани и извлечени от опита на западната

християнска култура и традицията на либерално-демократическите

политически ценности, а претендират за всеобхватност и приложимост

12 Интересен поглед върху тази група права предлага Съмнър Туис в: Twiss, S, Torture, Justification and Human Rights, FSU, 2004 13 Виж, Hennan, M, Third generation of human rights and good governance, OIDA International Journal of Sustainable Development, Vol. 2, No. 5, pp. 41-50, , 2010 http://papers.ssrn.com/sol3/papers.cfm?abstract_id=1717075

Адриан Николов 2013 Софийски Университет „Св. Климент Охридски“

7

спрямо хората от всякакъв произход и култура14. По тази причина

универсалните права нерядко се описват като опит за налагане на

западните модели и инструмент на „неоколониализма“, който не отчита

фундаменталните различия между културите, религиите, политическите

системи и техните основни принципи. Част от критиката тук е, че въпреки, че

са приети от ООН – организация, която претендира да извлича авторитета си

от участието на всички международно признати държави – този „комплект“

човешки права е продукт и изработка на няколко западни демокрации,

които в исторически план имат дълга традиция на колониализъм и налагане

на собствените си политически и социални модели на други народи.

Официалното разрешение на това противоречие е включването на група

права, които гарантират културните идентичности и ненамесата с налагане

на модели. Правото на самоопределение обаче може де влезе в

противоречие с част от останалите фундаменталн права – и докато има

слаба вероятност това да се случи с „класическите“ права като правото на

живот и правото на свобода (въпреки че фенименът на доброволно

заробване съществува), то например в една общност или дръжава,

възприела за свои основен принцип либералните възгледи за минимална

държава и ненамеса в икономиката и частния живот на гражданите,

разглеждането на второто поколение (социална защита, осигуряване на

условия за живот) като фундаментални и ненарушими права би влязло в

противоречие с основополагащия принцип на социума, което (понеже

формално не представлява правна теория, пред която правата има

предимство, а философски и морален конструкт) би означавало, че

спазването на така заложените човешки права нарушава правото на

самоопределение.

14 Виж Are human rights universal?, Danish institute for Human rights, http://www.humanrights.dk/human+rights/history+and+documents/are+human+rights+universal-c7-

Адриан Николов 2013 Софийски Университет „Св. Климент Охридски“

8

Една от сериозните критики към тази концепция за права се отнася до

моралната им обективност15: правата се дефинират като „общи морални

стандарти“, но техния произход не се обсъжда и не се говори на какво ниво

те биват дефинирани. Ако те стоят в основата на всички човешки общества,

то как е възможно въз основа на тях да се градят режими и правни системи,

които очевидно не се съобразяват със собствените си основополагащи

принципи? Следователно, те не биха могли да бъдат ползвани като

основание за критика към тези видове социален строй, тъй като техните

правила се основават на същите принципи, които представляват именно

фундаменталните права. Възможно обяснение на този проблем е

дефинирането на правата като продукт на социален опит, а не като

философски конструкт – което пък немуниуемо води до възможността

различните общества да достигнат до различен опит, което противоречи на

изискването правата да бъдат всеобщи и всепризнати. Особени пробелеми

тук създава сблъсъкът между позитивистките и натуралиските правни

концепции, тъй като те определят съвършено различни източници на

правото и на предхождащите го морални норми16 Въпреки това

универсалността предполага едни и същи резултати, независимо от

различните изходни концепции; иначе казано се очаква, че правата в

изложения им по-горе вид са неизбежен реултат, независимо от правната

логика.

Правата се сблъскват с още по-сериозни идеологически проблеми, когато се

налага да „съжителстват“ с религиозен морал и правила, тъй като редица

религии налагат норми диаметрално противоположни на тези, заложени в

правата. Особено силно важи това за отношението на исляма спрямо

15 Така наречената „епистемологична критика“, изложена в Rotry, R, On Human Rights, Oxford University Press 1993 16 Повече за различията между двете концепции и технит философси основания в George, R, Natural Law, Harvard Journal of Law & Public Policy vol.31.

Адриан Николов 2013 Софийски Университет „Св. Климент Охридски“

9

човешките права17. На първо място, ислямът прави разлика между вярващи

и неверници, което влиза в противоречие с условието за универсалност на

човешките права и ги прави неприложими там, където правото се основава

на принципите на исляма – понеже вярващите и неверниците имат

различен статут и различни права, то правата им няма как да се спазват

еднакво и да бъдат равни пред закона. Същото се отнася и до жените – те

нямат равни права с мъжете, т.е. ислямът не се съобразява с правото на

равенство между половете. Ислямът също така отхръля демократичната

доктрина за изборност на институциите и концепцията за обществен

договор, заявявайки, че източник на властта е абстрактна божественост. На

последно място, възгледът за джихад18 като неотменима част от живота на

човека и като основен подход към външния свят също е несъвместим с

идеите за толерантност и особено с правото на мир. Следователно,

човешките права в пълния им вид влизат в противоречие с основополагащи

концепции на една от най-разпространените световни религии. По-малко

противоречия има между универсалните права и християнството (поне в

неговите разпространени форми), което не е изненадващо предвид, че те са

базирани на западния морал и гражданско съзнание, които са силно

повлияни от християнския морал. Основното противоречие е отново в

областта на дискриминацията. И докато повечето християнски течения не

дискриминират по расов признак, то има много случаи на дискриминация

спрямо сексуални малцинства и нарушения на правото на свободен избор

(особено що се отнася до сексуалните навици на хората, например при

забраната за аборти или ползване на контрацпепция)19. При християнството

17 Виж Ignatieff, M и Mayers, J, Human Rights as Politics and Idolatry, Carnegy Council for Ethics and International Affairs, 2001, http://www.carnegiecouncil.org/studio/transcripts/82.html 18 Дефиниция на понятието „джихад“ от

http://www.unaoc.org/repository/Esposito_Jihad_Holy_Unholy.pdf 19 Някои критици, смятат, че християнството е несъвместимо с всички човешки права; примерите, които се привеждат, обаче се отнасят по-скоро

Адриан Николов 2013 Софийски Университет „Св. Климент Охридски“

10

съществуват подобни на исляма проблеми с разпознаването и уважението

на правата на представителите на други религии и дори на други

християнски течения. Общо взето, много малък брой религии не постават

различия между своите представителни и „външния“ свят, с което да не

нарушават една от основните предпоставки за съществуване на

универсални човешки права.

Основна либерална критика срещу универсалните човешки права засяга

тяхното неизменно обвързване с всяка една личност, като липсва

възможност за отказ от тях – т.е., незавсимо от индивидуалната воля,

околните неизменно са длъжни да действат спрямо индивида според

поведението, обусловено от правата. Това възприятие влиза в пряк сблъсък

с концепцията за свободна воля, която е централна във философските

основания на повечето модерни общества; свободната воля предполага и

възможността човек да се откаже от свободата си (което отчасти

представлява и представителната демокрация – делегиране на свобода на

избор на по-компетентни да вземат дадено решение). По този начин от

една страна правата влизат в противоречие със самите себе си – въпреки че

залагат свобода за всички човешки същества, те не допускат свобода от себе

си, т.е. свободата на неспазване на правата се изключва от кръга на

свободата на избора. От друга страна те не позволяват човек по свое

желание да се откаже от всички тях – свободата е абсолютна, освен в

случаите, в които се отнася до свобода от спазване на човешките права.

3. Марксистка концепция за човешки права

Марксизмът възниква като критика на либерализма и по тази причина

разива и собствена критика към либералнта концепция за права, както и

до църковната история и традиция, а не до християнската философия в съвременния ѝ вид. Тези аргументи са систематизирани на http://www.heretication.info/

Адриан Николов 2013 Софийски Университет „Св. Климент Охридски“

11

своя собествена система. Марксистката представа за права е дефинирана от

основния идеологически възглед, а именно - диалектическия материализъм

и незбежното историческо развитие, неминуемо водещо до появата на

комунистически обществен строй. Докато акцентът при универсалните

права пада върху свободата на личността и правата на отделния индивид в

контраст със своеволията на държавния апарат, то при марксизма с най-

голяма важност са колективните права, особено тези, които се отнасят до

защитата на интересите на работническата класа от капиталистическата.

Иначе казано тук основните и определящи принципи са тези, които са

застъпени във второто и третото поколение универсални права, но лишени

от основанията на първото. Социалистическата теория посочва, че

либералната концепция за човешки права е разработена така, че да може

максимално да подпомага експлоатацията на рабочтническата класа; оттам

произтича и идеята, че марксизмът следва да разработи собствена система

от човешки права20. Нещо повече, въвеждането на система от

общопризнати човешки права се счита за едно от задължителните условия

на прехода от капитализъм към социализъм. За разлика от традиционната

представа за права обаче, според която те водят своето начало или от

равенството пред божествеността, или от равенството на отделните

индивиди пред човешката им природа – концепции, твърдо отхвърляни от

марксизма21, то тук за източник и гарант за правата се счита груповата

идентичност на класата и принадлежността на индивидите към нея - т.е., тук

липсва идея за универсалност или равнопоставеност. В този смисъл, при

марксистката представа за права основа е идеята за гражданско общество;

20 Темата за човшките права се засяга още от самия Маркс в един от ранните му трудове - „По юдейския въпрос“ (1844); анализ на проблематиката у Marcel Herpen, Marx and Human Rights: Analysis of an ambivalent relationship, The Cicero Foundation, Paris 2012. 21 Индивидуализмът като егоизъм, който отлъчва хората от естествената им общност – класата, религията – като интструмент за контрол подчинение на работническата класа.

Адриан Николов 2013 Софийски Университет „Св. Климент Охридски“

12

това обаче не е либералната представа за гражданско общество, тъй като то

отхвърля всяка идея за интерес, споделен между различните класи. Това е и

основната марксистка критика – че човешките права отделят човека от

естествената му социална сфера и го поставят в по-общ контекст, който не е

естетвен, предвид неминуемите социални разделения. Отделно, правото на

собственост, което е неотменимо и представлява необходимо условие за

развитието на всякакъв тип обществени взаимоотношения според

либералната теория, според марскистката теория представлява основната

пречка пред настъпването на комунистическия ред, и като такава трябва да

бъде премахнато. Вместо да се градят въз основа на опозиция между

индивид/гражданско общество и държава, правата следва да се основат на

синтеза между тях; върху представата, че гражданите не само избират

своето управление, но фактически се самоуправляват; понеже единственият

начин работническата класа да се освободи от тиранията на държавата е

като поеме сама управлението над себе си, то реални и фукнциониращи

права могат да да съществуват само в условията на пълна еманципация и

самоуправление. Еманципацията предолага и пълно освобождаване от

религия, а не само от секуларна власт – това обаче следва да се случи не

насилствено, чрез пряка интервенция, а ще се случи като естествено

развитие на хода на историята и възхода на работническата класа. По тази

причина правата се разглеждат не като нещо което трябва да бъде

налагано, а като естествен резултат от еволюцията на социалното

съзнание22. Маркс отхвърля също идеята, съдържаща се имлицитно в

концепцията за права, че всеки човек разполага с неприкосновено лично

пространство, тъй като наличието на такова позволява на хората да не носят

отговорност пред останалата част от общността.

22 Постепенната еволюция на правата у марксизма разглежда Leszek Kowalowski, Marxism and Human Rights, Daedalus 112 vol 4 , The MIT Press, 1983, http://www.jstor.org/stable/20024886?seq=1 .

Адриан Николов 2013 Софийски Университет „Св. Климент Охридски“

13

Марксизмът най-вече отправя критика към либералната концепция за

човешки права; въпреки че свободата не се отхвърля пряко като ценност,

значението ѝ се изменя, като неминуемо се свързва с идеята за равенство –

индивидът може да е свободен тогава и само тогава, когато е част от

общност, с останалите членове на която има равни права и равни

възможности. Именно върху равнеството23 като абсолютна ценност се

изгражда и марксистката теория за правата; докато в либералната теория

равенството се разглежда като продукт на свободата, то у марксистите

свободата е следствие от равенството. Именно тази замяна на „основната“

ценност води до прехвърлянето на акцента върху колективните права и

необходимото позитивно действие от страна на общността в името на

спазването и осигуряването на равенство между всички членове на

социума. Оттам се развива и концепцията за широка държавна намеса и

регулация, популярна сред полтическите системи, базирани върху

марксистката идеология. Парадоксално тази концепция за права достига до

същия извод както и либералната що се отнася до механизмите на защита

на човешките права – тъй като индивидите не са в състояние да пазят сами

правата си, то е наложително държавният апарат да следи за тях и да е в

състояние да налага мерки при тяхното нарушаване24.

Равенството, дефинирано през идеята за права, е задължителна част от пътя

към разпада на капитализма според Маркс, като то трябва да измести

концепцията за пазарна размяна като основен принцип на обществото.

Логиката тук е, че докато принципът на размяна неминуемо води до

23 Постигнато по пътя на неизбежно развитие по силата на диалектическия материализъм. 24 Което, отнесено и към двете системи, представлява противоречие: при условие, че правата включват базисните условия, необходими за взаимното

съществуване на хората, би следвало всички индивиди да имат интерес да ги спазват и съотвено да го правят; в такъв случай изчезва необходимостта от „по-висш“ орган който да следи за това.

Адриан Николов 2013 Софийски Университет „Св. Климент Охридски“

14

егоизъм и отчуждение, то равенството обратно – ще породи уважение

между индивидите и ще изведе на преден пкан алтруизма и

взаимпомощта25. Това обаче е възможно единствено чрез преместване на

фокуса от индивидуалните права върху колективните, и съответно – пълното

отхвърляне на либералния „блок“ права.

Марксисткото разчитане на концепцията за човешки права търпи

множество критики от страна на либералната теория, като голяма част от тях

изхождат от политическата практика на марксистките режими. От една

страна, основната критика е отправена към основния принцип, върху който

почива концепцията – а именно, че движещите сили на историята

неминуемо ще доведат до краха на индивидуалистичната капиталистическа

система, което прави индивидуалните права излишни. Обратно, понеже е

невъзможно подобно детерминистично познание за бъдещето, то няма и

как да се знае коя идея за права ще е водеща в бъдещите периоди на

развитие на обществата. Именно по тази причина универсалистката теория

не отхвърля директно концепцита за колективни права, а напротив – взема

част от тях и ги инкорпорира в собствената си система от права, разчитайки

марксистката критика по-скоро като опит за допълване, който не

непременно противоречи на индивидуалните права26.

Либералната теория не е в състояние да предложи реални аргументи в

оборване на която и да било от основополагащите концепции на марксизма

– причината за това е именно в различията в изходните философски

интуиции и политически ценности, което прави аргументираното

сравняване на тези, принадлежащи на двете системи, невъзможно, поради

25 Този възглед е изложен в първия том на „Капиталът“. 26 Този процес на сливане между двете теории е разгледан от Hirszowic, M, The Marxist Approach to Human Rights, Round Table Meeting on Human Rights, UNESCO, Paris 1965.

Адриан Николов 2013 Софийски Университет „Св. Климент Охридски“

15

сблъсъка още на епистемологично ниво27. По тази причина голяма част от

критиката тук е насочена към реалните приложения на марксистката

доктрина за човешки права. Въпреки че тези аргументи не са по своята

същност философски, а по-скоро исторически или политологични, те

съдържат най-силната и смислена критика, понеже, за разлика от повечето

„идеални“ конструкции на политическата философия, концепцията за права

има доста по-близък до правото характер и като такава има доста ясно

отражение върху ежедневния живот и реалната политика. В исторически

план твърдението, че пренебрегването на индивидулната свобода и

индивидуалните права за сметка на колективните права и принципа на

равенството води до точно обратното: поради необходимостта да се

изгради държавен апарат, който да гарантира спазването на правата, който

обаче е лишен от задължението да спазва индивидуалната свобода,

марксистките политически системи се превръщат във всеобхватни,

бюрократизирани и планиращи всеки аспект от живота на членовете на

обществата си режими28. Поради липсата на изискване за плурализъм като

гарант на свободния избор марксистките управления представляват

капсулирани, еднопартийни режими, при които гражданското общество е

напълно изключено от процеса на вземане на политически решения; по -

точно може да се каже, че партийният елит реално представлява

единствената форма на гражданско общество и единствен разполага с

политически права. Това влиза в остро противоречие с принципа на

равенство, понеже създава реално неравенство между тези, които имат

27 Понеже е възможно единствено сравняване на изводи, основани на един и същи аксиоматичен принцип; ако това условие не е спазено, то сравнението автоматично се прехвърля на „горното“ ниво на разсъждение и се отнася първо до основополагащия принцип; докато няма консенсус върху тези принципи, сравняването е безполодно. 28 Реалното приложение на марксистката концепция за човешки права разглежда Engle, E, Human Rights According to Marxism, Chapter C: Marxist Human Rights in Practice, Humbold University, Berlin 2008

Адриан Николов 2013 Софийски Университет „Св. Климент Охридски“

16

политическа власт, и тези, които (въпреки че системата е изградена в името

на защитата на техните политически права) на практика са лишени от

такива. По този начин социалистическите системи от гледна точка на

гражданското участие се приближават много повече до абсолютистките

(или по-скоро до аристократичните) системи, отколкото до демократичните.

Въпреки че твърдят, че извеждат своята легитимност именно от волята на

масите да постигнат равенство, марксистките режими рядко позволяват на

народа да демонстрира това на практика – реално суверенитетът се

измества от народа към партийните структури. Отделно, те не позволяват на

членовете на техните общества да избират системата от ценности, в които

да вярват – отхвърлянето на егалитаристката догма обикновено се счита за

престъпление, а обикновено не се дава право на смяна на политическата

общност (т.е. преселване), което блокира гражданите в рамките на

егалитарната система. По този начин практическото приложение на идеала

за равенство създава несвобода и едновременно с това води да повече

неравенство.

4. Вместо заключение – накъде ще се развиват човешките

права?

Днес марксисткият възглед за права е почти изцяло отхвърлен, а

универсалистката концепция е приета повсеместно, философският дебат

относно човешките права като че ли е застинал, а победителят е известен.

Редно е да се запитаме (особено предвид сериозната и основателна

критика, която търпи) дали тази теория е най-точната и най-подходящата,

предвид че тя представлява основание и обосновка на редица политики.

Голяма част от тях (особено колективните права от второто поколение) са

свързани с една епоха от историята на западната цивилизация,

характеризираща се с безогледна експлоатация на работниците и нехайство

от страна на държавния апарат по отношение на техните проблеми. Това

Адриан Николов 2013 Софийски Университет „Св. Климент Охридски“

17

обаче са останки от миналото – в началото на ХХI век принципите на

свободния пазар, съчетани с интелигентна държавна регулация, правят

подобни експлицитни заявявания на социална защита излишни и доста

често силно ограничаващи. Либертарианската теория предвещава

постепенното връщане на възгелдите от епохата на класическия

либерализъм и отпадането на излишните социални и групови права.

Причината за това се крие в постепенното „освобождаване“ на модерното

общество – все повече и повече хора, както и цели общества, предпочитат

да жертват социалните придобивки и защита в името на по-широка свобода

на избора и по-голяма гъвкавост, съчетани с по-малко намеса в частния

живот. По тази причина от изложените в момента в Хартата на ООН права

най-вероятно ще останат само най-фундаменталните права – тези, които

гарантират правото на свободата на личността и защитават частната

собственост, както и правата на свободно изразяване и на изповядване на

религии и идеологии. В този смисъл и голяма част от организациите, които

се занимават със защита на човешките права, няма да имат особено важна

роля – това, което в средата на века е било фокус на борбата на

гражданското общество, вече е въпрос на обичайна държавна политика и

фирмена етика. Тези заключения разбира се се отнасят най-вече до

развитата западна култура, но, предвид уникалните особеностите на

културите и обществата на развиващите се държави, е по-вероятно те да

развият собствени, уникални системи от права, отколкото да вземат и да

приложат „наготово“ универсалистката концепция.