1

(ВОАЙОРЪТ И ВАЯНА)

2

(ВОАЙОРЪТ И ВАЯНА)

(едно)

……………………………………………………………………………………Къде си?(не знаеш)Кога си?(пауза)Какво правиш?(мълчиш)Как си?(не помръдваш)Какво си?(всичко+нищо)……………………………………………………………………………………Наблюдавам я крадешком със задушената си душа иззад пердето на очите си.Като крадец на мигове.Ако нещо можеше да бъде едновременно неразбираемо-идеално и загадъчно-перфектно, сигурно щеше да се засрами от нея и моментално да спре да съществува с някаква свръхинтровертна имплозия.Понякога горчивата влажна мъгла на остъклените ми очи се разрежда достатъчно, за да запечатам в кататоничния каталог на базата данни някой непланирано-неподозиран момент, в който тя се усмихва снизходително или се нацупва раздразнително на нещо ежедневно-банално или прозаично-комично.Но това се случва достатъчно рядко.Почти като олимпиадите в Африка.И все пак, колекцията ми от пърхащи пеперуди в стомаха расте.А и както забелязвате – пиша.Тук поставям изпусната запетая след някоя нейна въздишка, там – точка след кръстосан крак.Най-много ме афектират многоточията май…Все ми се струват като междукрачия…

3

Дотолкова са набъбнали от отдавна отлагано очакване, че чак ми идва някъде дълбоко отвътре да поставя след всяко едно от тях по три тирета и мое собствено многоточие.Понякога си позволявам да поставя в прави скоби усмивката й, понеже ми се е сторила някакси модулирана или причинно-следствено обусловена от действие или събитие, което само косвено зависи от нея.А иначе – когато очевидно е силиконово-изкуствена – примерно – примирено я обозначавам с поредица на Фибоначи и прилежно я завеждам като бележка под линия.Понякога фиксирам дупенцето й, набъбнало и тръпнещо в някакво незнайно очакване на немислимото като задните части на Ферди Мравката (ако го помните) – тогава си позволявам да поставя нежно и непринудено (ръ)“кавичките” си около него като символ на необходимата цена, която всички заплащаме за собственото си (не)щастие.Макар че в повечето случаи миражните светлосенки просто я превръщат в една от множеството стадни зебри, чието уникално телесно цветосъчетание е почти невъзможно да бъде разпознато.Но аз не се отказвам.Понеже сякаш имам цел.От време на време сякаш сърцераздирателната й изолация от социални бандажи, дамски превръзки и мокър гипсокартон се пропуква и тогава усещам онзи така познат пулсиращ тътен на собствените си тъпани някъде изпод приглушените утроби на мидите, че чак изтръпвам от собственото си желание за креативност и недоразбрани мултипликационни импулси.Между другото – строго астрофизическите ми наблюдения показват, че има леко досадния преждевременно роден навик да трупа така необходимите хранителни запаси за евентуалното си бъдещо дете точно в онази тъй уязвима за опитните китоловци зона между свободно и красиво дрейфуващия си ханш и подмолно подчертаните си подмишници, настоятелно отблъсквайки всеки недостатъчно квалифициран интерес към триангуларно-страничното си околоцицие.Но нека не бъдем перверзни – поне в началото на този така изобличаващо-изпедерастяващ разказ.

4

Сам по себе си, животът е достатъчно сложен за обяснение.Ако не вярвате – питайте зелените еугленки или домашните им чехълчета.И така – задавам въпроса си с ясното съзнание на неизброимите вероятностни отговори……………………………………………………………………………………….Къде си?(не знаеш)Кога си?(пауза)Какво правиш?(мълчиш)Как си?(не помръдваш)Какво си?(всичко+нищо)…………………………………………………………………………………….

5

(две)

Напоследък тя все повече мълчи.Още малко и съвсем ще заприлича на мен.Нищо друго не мога да направя, освен да се надявам нейният въображаем бог да се смили умилително над нея и спасително да й спести това.Мисля, че разбирам причината-следствие, която я кара да се затваря в себе си все повече и повече, да се сгушва в бронираната черупка на екзистенциалния екзоскелет на своя тесен и уютно-сигурен вътрешен свят като малко и несигурно в намеренията на заплашително заобикалящия го външен свят костенурче.Макар че отдавна е предостатъчно зряла за евентуален аутизъм.Кой ли кон с капаци пък е успял да измисли/наложи/пробута това лъжепророческо понятие…?Само защото фонетично звучи по-добре от инизъм…?Защо пък по-правдоподобният и предоминиращо-реален свят трябва a priori да бъде онзи, който лежи извън нас…?Нима това, което се крие някъде дълбоко вътре във всеки от нас не е далеч по-значимо, по-близко, по-истинско от изкуствените (пласт)масови (гри)маски и Посредствените Постановки По Престорено Преиграване, които ни се предлагат от всеки член на заобикалящия ни социохабитат…?Да, бе, да…Ще си епилирам епиложно мустака и вече няма да съм Чаплин…Както веднъж бе писал онзи Аватар, който реши да отпътува от “нашия” свят на 05/04/1994 – (перифразирано по памет) – Изми… всичко е Изми… шибано ми се повръща от Изми…Но както и да е.Сега говоря за нея.

6

А тя все повече се затваря в себе си и мълчи.Дори забравя да измива прозорците си – дотолкова, че ми се налага да телескопирам и без това скопеното си зрение.Само и само да не изпусна и едно нейно вдишване.Трудно е така.Болезнено някакси.Един дотолкова ежедневен жест като този, с който игриво-палаво и типично-бихейвиористично отмята непослушен кичур коса от изваяното си лице, за мен е дотолкова емоционално болезнен, че насълзява уязвимите ми очи като слънцебожествена радиация.Запърха ли с клепки и притвори ли престорено очи – представям си, че е хипотетично възможно да си мисли за мен и изпадам в екзистенциално-параноична паника.Насилствено си налагам да не мисля за тези нейни изумителни изражения, защото сърцето ми – макар и сравнително младо по статистическите стандарти на WHO (Световната Здравна Организация) – може и да не издържи и просто да колабира в онази вездесъща и универсална сладослабост, от която няма връщане.Понякога ритъмът на нейното сърце е дотолкова обсебващ, че внушително си въобразявам някакво собственолично NDE (Близко До Смъртта Преживяване).Ама отде тоя късмет…От време на време – когато се прегърбва над собствените си проблеми – успявам да мерна разголения й ханш.Непоколебимо съм убеден, че в тези моменти нейният бог преставa обективно да съществува или – най-малкото – се пре(про)дава на моя демон за 3десет сребърника (не че цената има значение)…Тогава буквално “умирам” зад щорите от душевни щрьомове.Но все пак – не я познавам, не я познавам въобще.Бих казал.Бих искал.Мълчанието е призрак на…?Съгласието?Несъгласието?Чувствам се изоставен до безнадеждност. На произвола на собствения си самоконтрол.Което е еквивалентно на безизходност.И пак задавам въпроса…

7

…………………………………………………………………………………….Къде си?(не знаеш)Кога си?(пауза)Какво правиш?(мълчиш)Как си?(не помръдваш)Какво си?(всичко+нищо)…………………………………………………………………………………….

(три)

Може би на някой от вас в даден момент ще му стане любопитно как е името й, на колко години е или как изглежда.Макар самата тя да не подозира, че се казва така – името й е Ваяна.Това е името, което я описва най-добре и сякаш извайва всеки един детайл от същността на онова, което е тя.Що се отнася до възрастта й – на вашите години е.Фигурата й също е подобна на вашата, а и прическите напоследък станаха толкова еднакви, нали…Единственото, което я издава, са очите й.Не си мислете, че са с различен цвят едно от друго, или че имат някакъв особен отличителен дефект.По-скоро имат някакъв загадъчен и незабравим ефект.Веднъж да ги видиш и сякаш завинаги си заразен с нещо абсолютно нелечимо, което неумолимо и болезнено те разяжда отвътре.Такава е тя – Ваяна.Обектът, който с такова стръвно усилие се опитвам да колекционирам.Обектът, чиито безбройни малки парченца от отражения се мъча да уловя и събера в убежищните капани-хранилища на съзнанието си с някакво мазохистично болезнено стремление.Напълно наясно съм с fuckта, че навярно вече се отнасяте към мен с някакво отвратително презрително съжаление.Съзнавам, че може би вече ме смятате за ненормално луд или (ако случайно сте достатъчно хуманни или

8

мизантропично неозверели) за психично болен, който просто има нужда от помощ и адекватно лечение.Вероятно съм действително такъв – не ми позволявайте да ви разколебая.Работата е там, че аз съм виждал очите й, а вие не сте.Което просто поставя между мен и вас безкрайно бездънната пропаст на чистилището между ада и рая.Между другото – Ада и Рая са две от любимите ми женски имена.За разлика от Чистачка.Вече усещам главоболието, което тя ми причинява (макар и почти само косвено) и си представям как ще се чувствам, когато се събудя утре сутрин.Между другото – единственото лекарство, което наистина ме облекчава от нея, са наркотиците.В смисъл – веществата, коренно променящи съзнанието и възприятията.Обаче понастоящем единственото легално употребяемо подобно вещество, което може ЕВЕНТУАЛНО да облекчи страданието ми, е алкохолът.А той е ГНУСЕН.Толкова мразя елемента на “държавната намеса” във всичко, пряко или косвено засягащо моя собствен вътрешен свят, че отдавна се считам и говоря за себе си (като моето тяло+душа) като за нещо, изконно притежаващо качеството ЕКСТЕРИТОРИАЛНОСТ.Като нещо, уж абсолютно неподлежащо на ограничение или намеса от КОГОТО-И-ДА-БИЛО.Все едно моето тяло е моят храм, в който мога да правя каквото си искам със себе си.Моята крепост – уж непристъпна – съгласно Международната конвенция за защита на правата на човека и основните свободи.Да, ама не.Винаги се намира някой, който да се опитва да ми налага какво да правя със себе си.Ако искам, ще си отрежа ръката – стига да преценя, че от това ще се почувствам по-добре.Кои сте вие, че да ми казвате какво да правя със собствените си ръце…!?Да му ЕВА ЧАЙКАТА…Но аз пак се отклоних.

9

Моля за извинение, за което.Всеки ден откривам нещо ново за нея.Мисля, че точно това е и една от основните двигателни сили на този експеримент.Или изследване.Или приключение.След всяко едно такова дори микроскопично-незначително “откритие” се радвам с чистата умилителна радост на малките деца, когато получават нова играчка.В откровената сърдечност на това чувство естествено има и известни примеси от квазиидентични емоционални възприятия – като например – част от възторжената възбуда и егоеректиращото чувство на гордост и задоволство на учения, току-що направил някакво революционно откритие, гарантиращо му световна слава и запазено място в Аналите на историята.Съзнавам колко елементарно и (в)суетно е всичко това, но то просто си е там и аз не мога да го променя или по някакъв начин да си забраня да го изпитвам.Със сигурност мога да кажа, че не се изживявам като някакъв андрогинистичен антрополог или футуристичен психонавт.Просто това, което правя, ми доставя известна доза удоволствие.Например – има нещо интригуващо дори и в начина, по който тя движи ръцете си.Магии сякаш прави или вае заклинания – с уверените действия на опитен фокусник или изящна чародейка – създавайки красиви илюзии и ефирно-безплътни внушения за загадъчна универсална хармония и душевен покой.Все неща, които аз сякаш никога няма да имам.И то точно заради нея.Ето ви един кислороден глупак – или накратко – оксиморон.Вали в душата ми зловещо, сърцето сбира капките тъга и пои изсъхналите надежди за нежност на пръстите ми…Като стисна зъби, главата ми става малко по-голяма.Какво ли значи това…?…………………………………………………………………………………….Къде си?(не знаеш)Кога си?(пауза)

10

Какво правиш?(мълчиш)Как си?(не помръдваш)Какво си?(всичко+нищо)…………………………………………………………………………………….

(четири)

Мисля, че едни от най-болезнените ми възприятия са моментите, когато я виждам как застава полугола пред огромното си огледало, лакомо поглъщащо отражението й в цял ръст, и започва да упражнява своята манипулативност над някакъв свой въображаем събеседничен противник.Тогава ми става толкова лошо, че панически напъхвам в устата си ръцете си чак до лактите в някакъв отчаян опит да не повърна собственото си отвращение от погнусата, която се надига някъде дълбоко вътре в мен като гнева на разбуден вулкан…Единственото, което нахално бих си позволил да ви кажа, е следното – не си създавайте фалшиви идоли.Това, че съм казал, че тя е различна, че очите й я издават, не означава, че е ЧАК толкова психосоматично нееднаква с останалите представители на homo sapiens.Нито пък, че аз съм такъв.Как беше… “Homo sum… humani nil a me alienum puto…”…? (…и нищо човешко не ми е чуждо…?)…Губи ми се този мъртъв език понякога.Та – както казах – боли ме, боли ме ужасно душата, когато съм ням свидетел как тя изпробва (гри)маските си в някаква обичайна конвейерна последователност една след друга…

11

Може би, защото някакси съм я идеалоидололизирал в собствената си представа за същността на женското начало в човешката природа.А/И впоследствие тя ме е разочаровала.А/И аз съм се почувствал някакси засегнат.Не знам.Единственото, в което се чувствам минимално (о)сигурен е, че я обичам по някакъв начин.Всичко останало е някакви спектроскопно-емоционални манипулации или някакви предсмъртни игри с нулев резултат на Аз-а ми.Прострелян до клинична смърт от оня палав Купидон.Днес сякаш съм особено чувствителен на тази тема.Придвижвайки се към обичайния си наблюдателен пост, изпитах чувството, че сякаш съм свидетел на YHWH (йехова) или на най-умопомрачителния freak-parade в Световната ИстЕрия.С други думи – най-отблъскващите хора-събития избраха да ми се случат кворумно-консенсусно по приблизително едно и също време.С извинение за израза – fuck god…Но и това се преживява.Просто чувството е неприятно.Понякога се случва да я уловя как непринудено си танцува сама, понесена леко с някакво свръхестествено феерично-феическо изящество по невидимото петолиние на мелодията – всяко едно мъничко и привидно незначително движение е нота, всеки жест – тон, всяко лицеизражение – акорд в симфонично-синхронното единство музика+танц+човек.Сякаш около нея се образува някаква ектоплазмена сфера от статично електричество, облак от мъгливо кондензирали емоции и недоизречени мисложелания.Но дори и тогава знам, че всичко е само една – макар и красива – илюзия.От друга страна – именно това знание е в известен смисъл и до определена степен облекчаващо.Когато знаеш, че всичко е изкуствено, можеш да го възприемеш и осмислиш с една повсеместно облекчаваща лекота и без излишни душевни усложнения.Когато започне да сменя кожите си една подир друга пред голямото световно огледало като някаква вечно люспеща

12

се змия или актриса от пренаситен с действащи лица моноспектакъл, за каквато всъщност тя е направо родена, обикновено и с известна доза досада ми доскучава и започва да ме облива като пълнолунен прилив желанието просто да вляза при нея и да я събличам, събличам, събличам, да издера съвършената й кожа до окървавено месо, а плътта й – до кост, да я редуцирам някакси до това, което тя действително е – някъде там дълбоко вътре в себе си – да я раздробя до поредица от малки прости числа, до алгоритъм от все още чисти и неупотребявани букви, до нещо, все още ненаписано, неизречено, немислимо, за да може да разбере колко просто е ВСИЧКО.Обаче не мога.Понеже постепенно в хода на нейното “колекциониране” неусетно за самия мен съм се превърнал в своеобразен енергиен вампир и като такъв не мога да вляза в убежището на нейния вътрешен свят без изричната й покана или позволение.Сега мога само да я зова, зловещо и неспирно да излъчвам електромагнетичната си песен с жалката си надежда, че някога тя ще излезе от кататоничния ступор на своеобразната будна кома, в която е изпаднала по свое собствено желание.Макар че – както вече споменах – тя забравя дори да измие прозорците си към външния свят – а какво ли чудо трябва да стане, за да ги отвори.Очните й нерви са относително здрави, за което съдя по честите движения на ябълките й, но тя просто не иска да разтвори клепачите си и да ме види.Но излезе ли някога от омагьосания кръг на местообитанието си, над който нямам власт – моя е.За секунди ще я пипна и ще бъде моя завинаги.Затова и продължавам да я зова.Макар и засега да не мога да реша какво да направя с нея.Дали просто да я убия, или да я науча как да бъде безсмъртна.Но съм сигурен, че и това ще се изясни до края на експеримента.Ако това въобще има край…Изгубих толкова години от безкрайния си живот в напразни опити да я забравя…Неуспешно…

13

Години като еони, месеци като епохи, секунди като дни…Хемоглобинът ми мутира в хермафродито-глобализъм.С течение на времето разбрах, че душата е поначало безполова, а преходността е вечна.Че най-малкото се крие дълбоко в най-голямото и най-голямото е просто зъбчато колелце в силуетната сянка на най-малкото.Че смъртта е раждане и раждането е смърт, а смисълът на пътешествието е в пътя, а не в началната или крайната му точка или цел.Че никога нищо не се губи, а само преминава неусетно от едно състояние на хаоса в друго.Мамка му…Мамка Му.МАМКА МУ!Обожествявам магнетичната извивка на гръбнака й – точно там, преди да потъне в загадъчния неизследван каньон между бузите, плавно преминавайки в атавистичната опашка на бившата си учителка по биология.Определено не съм срещал подобна перфектност някъде от времето на “витрувианския човек” поне.Но това – така или иначе – няма значение.Понеже нямам достъп до нея.Просто нито мога да я омаям, нито да я освестя.И така е то…Така Е То.Страдам.А – за бога – утре пак трябва да творя светове.Понеже все още не е дошъл краят на работната седмица.А се чувствам толкова емоционално изтощен……………………………………………………………………………………….Къде си?(не знаеш)Кога си?(пауза)Какво правиш?(мълчиш)Как си?(не помръдваш)Какво си?(всичко+нищо)…………………………………………………………………………………….

14

(пет)

Хаотично се прескачат мислите ми като някакви хиперактивни бълхи в жужащото гъмжило на глав(н)ата-люпилня, а уморените ми кости скърцат в симфоничен синхрон, с досада се промъква провлачено отпуснатата ми суха кожа сред молекулите на заобикалящото ме времепространство, което поря с полумъртъв устрем и леко издаваща ме лоша предателска полуусмивка.Пристигам с еякулационна въздишка и безмълвно се ситуирам в обичайното си местоположение.Тя отново е там – тоест – тук.Веднага отбелязвам, че е нахлузила специалната си карирана усмивка.Мигар е възможно да е очаквала, че ще дойда.Дори косата й изглежда боядисана в цвят, който й отива.Направо е решила да ме довърши тая жена.Всячески флиртува със сянката ми, ситни около нея с малки и хлъзгави похотливи движения, умилква се с някаква почти невъзможна за имитиране или препредаване котешка грациозност, а блесналите й очи кокетно мятат по мен хаос от слънчеви зайчета, които ме задъхват астматично, докато ги ловя като стар фокусник в цилиндъра си.

15

Мъртъв, мъртъв е този град, мамка му – мислех си с някакво вековно безразличие и шепа обикновена тъга, докато се носех призрачно сред хриптящия пролетен бриз по прекия път към нейното застинало в кехлибара на времепространството местообитание – или по-скоро не мъртъв, а някакси нежив – със своите почти незабележими сгради и зомбирани минувачи по пустите прашни улици – като мъртъв музей с бледи восъчно-мраморни статуи, застинали издялани във всевъзможни пози и изражения, излагащи на показ за всяко трето око многобройните, почти безкрайни проявни форми на човешкия упадък, отпадък, припадък.Някакси студено е навън, а аз не си отивам вкъщи, замръзващо и празно, с чувство на разголена глупост, на разгонена лудост, носи се натрапчива миризма на пустош и кръжащи лешояди, на емоционален холокост, на саждив крематориум за забранени за изживяване мигове – нямам абсолютно никаква идея къде би трябвало да бъда, когато утрото настъпи и петлите започнат да кукуригат.Почернява ми погледът, дори и само да фиксирам грима й за секунда или две.Очите й са черни дупки, а аз прекалено отдавна се опитвам да изследвам центрично засмукващата привлекателност на гравитационното им поле и всичко това е просто неизбежно, неизбежно…След известни проекции и изчисления стигам до извода, че линията на носа й се възкачва от върха му към челото, следвайки с някаква съвършена прецизност ъглополовящата на правия ъгъл, образуван от линията на равнината на долната част на носа (откъм ноздрите) и въображаемата перпендикулярна линия към нея, спусната векторно от произволна точка към върха на носа.Много объркващо се изразих, знам.Ще се опитам отново.Приемаме за начална точка върха на носа й.Теглим от него една линия към челото и една към основата на носа над горната устна.Визираме така образувания между тези две линии профилен ъгъл при отправната точка.45°.Цепи секундата.Край с омразната геометрия (в случая – носометрия).

16

Защото се чувствам прекалено слаб да мисля и изчислявам дори само наум – че и да коментирам – размера на ъгъла на равнобедрения триъгълник, който би се получил от несравнимите й разтворени бедра и пошлата въображаема линия, която би свързала краищата на краката й.Не, че не бих могъл да напиша един анатомично-математико-философски трактат по въпроса.Глава Първа – “Геометрични параметри на междукрачието й”…Глава Втора – “Анатемосани анатомични особености на същото”…Глава Трета – “Регионална география/биография”…Глава Четвърта – “Семантично-(куни)линг(у/в)истични характеристики”…Глава Пета – “Историко-археологически данни за обекта”…Глава Шеста – “Физико-химични свойства на горепосочения предмет”…Глава Седма – “Морални аспекти на психологическите възприятия и философски проблеми при характеризирането на така създадената ситуация”…И така нататък… и така нататък…А снощи – снощи или по-точно някъде в абсолютната мъртвешка тишина на свръхподранилото утро, когато само призраците бродят бездиханно в главите на спящите, а над и около тях бдят неуморно със свръхестествено усърдие личните им ангели-хранители – изведнъж се събудих с подозрителното (под/над/без/свръх)съзнателно чувство, че неуловимата й ектоплазмена сянка сякаш току-що е прошумоляла край мен.Тактилно усетих доскорошното присъствие на безмълвното й астрално тяло с внезапното повсеместно синхронно настръхване на косъмчетата по тялото ми, после се взрях със сляпа безнадеждност в сумрачното празно пространство в посоката, към която се бяха устремили антеноидно техните връхчета…Напразно.Дори и в принципно неприкосновеното времепространство на сънищата тя все пак някакси бе успяла да смути емоционално привидния ми покой, контрабандирайки през границата между световете някакви нелегални мисложелания и пълни шепи с перцептивни отражения на ръбести парчета протоплазмен хаос, възбуждащи

17

кръвопролитни контрареволюции и еквивалентно жестоки репресивни полюции в изтерзания ми вътрешен свят, подхвърлящи дълбоко зад фронтовата линия на войната в главата ми някакви безмозъчни терористични камикадзета-екстремисти, опасани обилно с пластично-експлозивни концепции за възможните ни бъдещи взаимоотношения, с въображаеми пръсти на онзи спусък-шплинт-детонатор за края на света, вече успели да оберат луфта до всеизвестната конвенционална точка на онази свръхобтегната увисналост, за която обикновено се казва, че се крепи на един-единствен срамен косъм от застарял и оплешивяващ кентавър.Някакси успях да приема всичко това с дълбокото безразличие на стар и обигран клоун, който прекрасно знае, че жъне възможно най-плитко престорената повърхност на искрената спонтанност в аплодисментите, но някъде дълбоко вътре ме заболя душата със задушаващото самопрезрение на провалил се тотално дресьор на бълхи, чийто единствен останал открехнат изход за спасяване на личната професионална чест е мигновеното самоубийство в национален ефир.А как боли, господи, как боли всичко това…Всяка нейна трапчинка на бузата, всяко нейно смехотворно присвиване на очи, всяко нейно полувъпросително повдигане на геодезично-перфектно изписаните й вежди, всяка нейна прогнозируемо-предполагаема пост-хумористична синусоида на подскачащите й от смях набъбнали едрозърнести гърди…В един момент и на едно ниво вече се оказва, че няма абсолютно никаква разлика между палач и жертва, обричащ и обречен, съдия и подсъдим, гонещ и преследван, между господстваща (орто/пара)доксалност и инкриминирана ер(е/о)тика…С всичките им прилежащи преждевременно абортирани възможности за условна алтернативност, прилежно обрязани от вездесъщия Бръснач На Окам или институционно инквизирани от омнипотентната глупава (за)блуд(е)ност на Масите от вековен корков дъб или – ако пред/п(р)очитате – от т.нар. горящ шипков храст…Лично на мен ми е все тая.Нейният бог ми е свидетел, че се опитвам, опитвам се до (без)крайно (себе)изтощение да я измъкна от дълбокото

18

блато на (само)заблудите, които съвсем сама и доброволно е (въз)приела, но не мога, не мога…Не успявам…Известно е, че масовото псевдосъзнание надделява над индивидуалното fuckтовъзприятие.Мога само да пищя нечовешки и неистово, но не я спирам.Тя си знае нейното.Точка.Нейното си е нейно и “правилно”.Моето си е мое и “лъжовно”.Тя е УБЕДЕНА, че има ИСТОРИЧЕСКИ ОБЕКТИВНИ доказателства в този смисъл.Но не цитира достоверно.Сляпа е, Мамка Му, СЛЯПА Е.Самоослепила се е някакси с течение на времето.А аз нищо не мога да направя.Освен да продължавам да й задавам онези въпроси, на които не получавам правилните отговори……………………………………………………………………………………….Къде си?(не знаеш)Кога си?(пауза)Какво правиш?(мълчиш)Как си?(не помръдваш)Какво си?(всичко+нищо)…………………………………………………………………………………….

19

(шест)

Събудих се от вирусната инфекция на съня с тих несъзнателен стон, плувнал в телесни течности и болката от пресните рани на фантомните спомени, жигосали душата ми.Чувствах се все още твърде слаб да се опитвам да повдигна подпухналите оловни клепачи на парещите си очи, а и в случая целта на подобно самоизтезание не оправдаваше средствата – а именно – безболезненото гепване на кутията с белодробни никотинови пирони и прометеевия саможертвен дар към човечеството беше възможно и осъществимо дори само с краткотрайно напрягане на едноименната памет (краткотрайната, де, трябва ли сега да тавтологизирам!?) и похотливо бързо опипване на обстоятелствената обстановка с лепкав горен десен крайник.Позволих си две дози от желаното вещество преди да концептуализирам визуално в подутата си пулсираща глава холограмната автосугестивна пиктограма за ДОБРО УТРО в този мой Прекрасен Нов Свят (по Хъксли).Или Края На Света (по Cold).

20

Все тая.Както може би вече съм намекнал.Послушно си взех хапчетата за мислене и нейният бог ми е свидетел, че се опитах да го направя.Но луната не беше сива.Въобще даже нямаше такава.Пък то и слънцето едно такова палитрено-абстрактно.Зависи от сезона и часа на наблюдение.Цветът му, де.И все пак – слънцето е далеч по-поносимо – дори за енергиен вампир като мен – отколкото луната – за когото и да било от двама ни – понеже мен ме кара да вия злокобно и да точа ектоплазмените си лиги към нея като някакъв малко-или-много обикновен див селски върколак, а нея – да търпи някаква космополитна кръвозагуба почти до смърт в съответствие със стигматичното си боже(н)ствено предназначение.И така нататък.Трябва ли да изброявам…Оказа се, че според императивните бихейвиористични разпоредби на измисления календар на простосмъртните днес е някакъв ден, в който хората са длъжни да се чувстват весели и жизнерадостни, да носят с някакво клоунско усърдие глупавите си усмивки и да пускат идиотските си шеги, да изпращат невротично на най-близките си (събратя/посестрими)-примати пъстроцветни картички/телеграми/съобщения, да подаряват абсолютно ненужни инфантилни подаръци във възможно най-лъскавите и крещящи до окоизбождане опаковки, да напрягат грозно гъргорещите си гръкляни в произнасяне на някакви кухо кънтящи празни думички, напълно лишени от смисъл и изцяло неотговарящи по съдържание в качествено отношение на своето действително конвенционално значение и така нататък.Този така наречен празник щеше да кара масово и повсеместно екземплярите от женски пол да кудкудякат истерично като болни от птичи грип астматични пуйки, да въздишат превзето като бременни скумрии на сухо и да се фръцкат напред-назад и насам-натам като някакви гротескни пияни пингвини, а екземплярите от мъжки пол щяха според насадения с годините си навик да се насмучат като дехидратирани смоци, да надават възторжени

21

ритуални ревове като кастрирани бабуини, да се надуват до максималната си природна его-еластичност като някакви проскубани шизоидни пауни и каквото още се сетите.По всичко изглеждаше, че това щеше да бъде един труден ден.Облякох възможно най-ослепително-безличните си дрехи и със зле прикрита погнуса поех дълбоко въздух и се гмурнах в гнусното гъмжило на тълпата, плуваща в собствената си повърната суетност и абортирани его-извращения.Зачудих се за кратко каква ли ще е тя днес.Моята Ваяна.А/И същевременно напълно осъзнавах откровеното безсмислие на всичко това.Понеже – каквато и да е тя – аз пак ще я обичам някъде дълбоко вътре в себе си.Сякаш някой я е татуирал на вътрешните стени на сърцето ми или я е изсякъл с длето върху опаката страна на душата ми.Което боли.До неузнаваемост.Горе-долу по това време пристигам при нея.Сравнително невредим от многобройните си безмълвни сблъсъци със заобикалящите ме “хора”.Само дето нервите ми са гангренясали.А тя – тя си е там.И – съвсем очаквано – се държи като всички останали.Жалко, но fuckТ.Заболява ме душата до някаква невъзможна нетърпимост – още малко и довиждане, жесток свят – но все пак, това е тя – Тя…Онази, на която всичко й е простено.За съжаление.Нека й дадем възможността да се чука с когото си поиска.Колкото и да ни струва емоционално това.Един скромен безплатен съвет – убийте всеки възможен бъдещ живот у себе си.Убийте неродените си наследници.Те не искат да живеят ТОЗИ живот в ТОЗИ свят.Със сигурност.Не ги принуждавайте.

22

Моля.Не ми стига абсолютното скудоумно безсмислие и отблъскващата абсурдна овчестадна гротескност на този така нар(е/о)чен празник днес, но на всичкото отгоре и антропоморфизираните от някои фанатични безумци (с промити от разяждащата киселина на религиозната жлъч закърнели протомозъци) климатоформиращи природни сили сякаш са се коалирали в желанието си да скапят и без това лошото ми настроение до точката на пълното му замръзване.След толкова дни на необичайно попътно безветрие и тихичък зимен слънчев онанизъм на сухо, точно днес небесата са решили ритуално да се саморазпорят, обилно абортирайки върху подопечния си отвратителен град конвулсивни буйни вихрушки от замръзнали мръснобели снежинки – и то какви! – сякаш самият сатана се е надвесил някъде там горе и скорострелно лъска огромния си зъл гниещ фалос, плюещ тлъсти леденостудени капчици от злокобни проклятия и генетично пропити с някаква вечна мъка инфернални сперматозоиди, които, оплождайки този и без това предостатъчно грешен и изпълнен с болка свят при своето падане на повърхността му, покълвайки в така злокобно-благодатната почва на дву(лично)утробната му вътрешност, ще заченат инцестицидно едно ново поколение от още и още неизброими злини, беди, страдания, нещастия, мутации…Ето го студеното желязо на иронията – нейният бог създаде този свят за шест дни (ама и без да си дава много зор, ленивецът!), а нейният сатана (също без да се напъва много-много, все пак го прави само за свое собствено удоволствие) го покри с нечестивата си злосеменна течност за времето на един средностатистически човешки полов акт (или приблизително фаталните 13 минути).Резултатът е 1:666 в полза на антихриста.А градът поразително прилича на полуразложен труп в морга, покрит с мръснобелия си студен мъртвешки саван от сняг.Но аз май пак се отплеснах.Както вече казах – и тя се държи напълно неотличимо от останалите екземпляри от съответно прилежащата си порода зад заскреженото стъкло.

23

Гледам я как подмята изкусно и изкусително насам-натам разголената си и обляна с благоухаещи афродизиаци стегната трътка, гледам я как предизвикателно и подканващо фръцка невидимата си и намазана с брилянтин атрофирала атавистична опашка.Сякаш ти казва: “Всичко е секс, копеле…”, облечена във фламингово-розово горнище, размятаща секретарски* (*имам предвид африканската птица) крака…В сенчестите ъгли на очите ми изглежда наистина боже(н)ствена…Но то и именно затова всяко зрение е конструирано НЕСЪВЪРШЕНО.Тук прибавя светлосянка, там изважда две…Докато не пригоди личния ти образ на идеала към предпочитаемата изобразителна концепция на виртуало-реала…Ей, Мацко… едно ще ти кажа: Няма Никакво Значение Дали Си Държиш Ръката Между Краката Или Не… – аз пак виждам през опаковката ти.Моят т.нар. рентген е непогрешим и рядко съвършен.За разлика от твоя камуфлаж.Което като цяло ме задавя.Пречупва гръбнака ми на някакво ниво.Като захар.Захар в двигателя, например.Ах, тази захар…Тази захар…От нея съм напълнял до емоционално пръсване.Чак ми е трудно да движа мисълта си вече, залепнала в онзи леко нагарчащ петмез, от който просто няма измъкване – не и без чужда помощ – като някакво жалко безпомощно насекомо в любяща капка кехлибар.Заради онази захар вече имам остър душевен диабет и съм абсолютно и безпомощно наркозависим от потенциално инсултогенния инсулин на нейния образ.А също така и на определени места по тялото си имам (с)перманентно разширени вени, ако разбирате болката ми.Точно заради онази захар напоследък страдам и от някакво резистентно безсмъртно безсъние.Събуждам се внезапно посреднощ, плувнал в телесни течности и болката от пресните рани на фантомните спомени, жигосали душата ми – със сиво вещество,

24

затрупано от дълбоките бели преспи на сладката наркотична енергийна претовареност, земетръсно люляно насам-натам между плюса и минуса на ослепителните синаптични светкавици на побеснелите невротрансмитерни урагани, с блокиран и откъснат от атмосферните смущения в медията хипоталамус, неспособен да контролира подчиненото си тяло.Точно от онзи вид изгарящи леденостудени събуждания, при които повторното пр(о/и)падане в заупокойната успокоителна синусоида на меката удобна люлка на (тета/делта)-вълните се оказва невъзможно чак до болезнения сутрешен лай на петлите-пророци на поредния апокалиптичен ден.Или – с други думи – онова безсъние, което е абсолютната природна противоположност на ухапаните от мухата ЦЕЦЕ.Само дето аз съм жертва на мухата ЦИЦИ…На нейната муха от тази порода.Която също не прощава – ухапе(ш)-ли-(те/я) веднъж…И така…Ето – наблюдавам я ожесточено – стои с гръб точно пред мен в някаква несъмнено полуудобна сексуална поза – така предизвикателна и същевременно обявяваща и отстояваща своята непристъпност в този смисъл.От време на време зървам за кратко горния кучешки зъб на сатенената й сатанинска усмивка в ориентирания й надясно профил или връхчетата на смуглите мигли на палавото й око, а друг път – перфектния 45-градусов ъгъл на носа й.Резултатът винаги е един и същ – зависимост и подхранване на зависимостта.А жертвата съм аз.Не ме разбирайте погрешно.Бих се подложил без никакво криволяво колебание на неанестезирано кардиожигосване, стига да бях приблизително сигурен, че впоследствие тя ще каца като жадна пеперуда дори и само от време на време върху разцъфналата божурена аневризма на сърцето ми.Но никой от опериращите скулптори не застрахова биотворението си срещу провала от подобна айнщайнова относителност.

25

После тя се скрива някъде зад перифразирания периферен ъгъл на зрително-наблюдателната ми гледна точка и аз пак оставам в часа 5am – тоест – Сам.Но докато екстраполирам наум преимуществата и недостатъците на алтернативата дали да се прибирам в пустеещата си сива бърлога, или да изчакам още малко, тя отново влиза в стаята.Така че просто продължавам да я опипвам с болезнения си поглед.Запалвам някакси цигара във вече успокояващата се виелица, а ледените ми ръце конвулсивно се сгърчват при връхлетелия ги призрачен тактилен спомен за горещите й перфектни гърди с мънички бледокафяви ареоли, които някога идеално се побираха с някакво вендузно прилепване в шепите ми (имам доста малки длани, но пък дълги пръсти), но сега изглеждат чувствително наедрели и сякаш разлели се извън неустоимата невероятна магнетична привлекателност на формата си.Мисля, че преди ме възбуждаха повече.Направо до полуда.Но и сега бих ги намачкал.Честен кръст.В устата ми бавно се промъква с някакво приглушено и задавящо стенание чувствителната свежест на вкусните й устни, влудяващата грапавина на малкото й палаво езиче, а гърлото ми се свива в някакъв асфиктичен спазъм, който почти ме кара спонтанно да еякулирам от задушаване при спомена за ненаситната й лакома целувка.Със сигурност бих дал поне едната си ръка срещу възможността да имам власт над измисленото от хората време.Със сигурност мога да кажа, че човешкото съзнание е най-голямото проклятие, наложено на хората, а въображението ни е едновременно най-ужасното и най-прекрасното нещо, което може да ни се случи.Мисълта ми пърха като незадоволено колибри между ПРЕДИ и СЕГА.БОЛИ.А Тя е епицентъра на (з/с)еметръса.Партньорът в тази емоционална игра с нулев резултат, в която няма печелещ и губещ, в която и двете страни са едновременно победители и победени, в която тя и аз сме

26

просто изгубени в превода/значението/смисъла на думите в собствения ни език.Кому е притрябвало докосване, когато имаме заместващи думи за допир…!?И пак въпроси……………………………………………………………………………………….Къде си?(не знаеш)Кога си?(пауза)Какво правиш?(мълчиш)Как си?(не помръдваш)Какво си?(всичко+нищо)…………………………………………………………………………………….

(седем)

…!!!МАААМКАМУУУ!!!...…клепачите ми изхвръкнаха нагоре със скоростта на призрачно бледата лунна светлина, нахлуваща със засмукване в ослепяващия вакуум, самообразувал се около

27

безумно отворените ми очи с широко разкрачени неземни зеници – в началото дишах като мъртвец – тоест – никак – сякаш Морфей току-що ме беше улучил в сънната артерия с една от онези натопени в кураре стрелички на амазонските индианци, изнасилвайки дихателния ми инстинкт с неизмеримата тежест на смъртта – после изпадналият в дива паника мозък успя да завърти ръждясалата манивела на дробовете и гръдният ми кош заподскача лудешки нагоре-надолу, а сърцето ми включи директно на трета космическа скорост с помощта на адреналиновия турбоинжекцион…МАМКА МУ – дишахидишахидишах…Чак тогава си спомних онова, което за малко не ме уби.Картината.Картината – траурно черно… сякаш нарисувано с молив за очи или поне (5/6/7)В, а може би с въглен или пастел… самотно дърво на обрулен хълм… сухо… кльощаво… девойкоподобно… голо и съвършено беззащитно пред дивашката изнасилваческа ярост на стихиите… девойка, която сякаш е изобразена във втората третина или по-скоро в третата четвърт от момента на нейното всепоглъщащо всмукване в ствола на дървото с някакво глухонямо субхерцово ШЛЬОП… или еквивалентно е само намек за изчегъртана на четвърт женска статуетка, потенциално съществуваща в латентно състояние някъде там дълбоко вътре под сухата кора на дънера… с пъп като парадния портал за неканени гости на самоуверен дървояд… с плахо намекнат от срамежливото длето пубис, обрасъл със срамни мъхове и лишеи, тихо фосфоресциращ под комплиментите на приглушеното полунощно луминисцентно луноосветление… с издълбана от анонимен кълвач-сексист утробна хралупа, бременна с полуабортираните зародиши на извънматочни дървесни паразити, най-любопитният и прогресивен екземпляр от които е невъзвратимо засмукан от находчива белтъчинно-анемична сврака с голям късмет… светлосенчеста снага с леко загатнати изпъкващи гърди със светлокафяви ареоли като концентричните годишни годежни пръстени на преждевременно отрязани клони и зърна от вдървени предпролетни пъпки, загадъчно смълчани от впоследствие покварилата ги слана от разврата на зимното слънцестоене… отчупено парче кора от лявата гърда като

28

пъзел с липсващ финал… разтичащ се гнилоч и червеи от което/която… (девойко/дърво)видна метабиологична скулптура с две основни разклонения като счупени безпомощни ръце, вдигнати с безсмъртна надежда и полумъртва молба към небето, накацани обилно от обратни сомнолентни прилепи вместо изсъхнали листа, единият от които напълно предсказуемо и естествено страдащ от необяснимо безсъние, изобразен в лице, зъбонаострен и зловещо очакващ неочакваното… (на)дървена девойка с уста като хралупа, отворена в безмълвен крясък от неизразимата болка, причинена от някакъв авангарден кълвач-дефлоратор, впоследствие може би преустроена с известна доза усърдие в гъмжащо гнездо на оси… едното око – празна дупка, чиято боже(н)ствена очна ябълка комфортно се помещава в човката на зловещо ухилен гарван, кацнал невъзмутимо на единия клон-рамо… другото око – изобразено напукано в садистичния момент на забиване на похотливата лакома човка на втори гарван… кървавочервена смола тече като обилен мензис от него някъде надолу под носа-пречупена-клонка… алтернатива за женска алопеция или може би отровни бръшлянени коси, стремително спускащи се по неясната фигура като пресъхващ водопад… небе като черна дупка, засмукваща всичко в себе си… ято обречени гарвани, кръжащи суицидно под обекта на своята месомелачна смърт… слънце/луна, безформен(о/а) като фатално засмукан(о/а) от сцената, с хипотетична хиперболизирана отворена уста… изненада… страх… мрак… и може би в единия ъгъл бог скришно си бие чекия на някой облак – от хуя му – светкавица към утробата на девственото беззащитно дърво, което е тя – ТЯ – моята ваяна Ваяна……………………………………………………………………………………….Къде си?(не знаеш)Кога си?(пауза)Какво правиш?(мълчиш)Как си?(не помръдваш)Какво си?(всичко+нищо)

29

…………………………………………………………………………………….

(осем)

Днес тя изглежда някакси необичайно.

30

Малко странна ми се струва.Вързала е косата си високо-високо-високо нагоре по Скàлата На Неустоимостта, сякаш само за да ми покаже любопитното си вратле на разгонена млада кошута и сладките малки миди на слуховите си органи (макар че аз естествено бих дал какво ли не, стига само да ми разкрие мократа разтворена мида на размножителния си орган).Бърчи леко чипото си носле в престорено неодобрение на нещо въображаемо с наистина трудно устоима поза и пуска загадъчно-непринудени многоточни усмивки – от онези, които винаги ми се струват междукрачни…Не знам откога я наблюдавам през призрачния прах на стъклото – просто съм тотално трансцендентално отнесен някъде далеч, толкова далеч, че там прозаично измислената от хората категория “време” не съществува.Не че там няма часовници или обстоятелствата не им позволяват да функционират поради някаква незнайна причина.Не че и сърцето не би могло да се използва вместо часовник за измерване на времето.Там времето не съществува, просто защото няма нужда от него и респективно – от неговото измерване, а може би също така и защото там няма и хора, които да мастурбират мозъците си с комфортното приемане на нещо несъществуващо за съществуващо, след което да се заемат с неговото наблюдение, изследване и измерване, да се занимават усърдно с неговото опознаване и дресиране и да се опитват да го консервират във всеобразни малки лъскави клетки-кутийки за вечни времена, за да им служи вярно за задоволяването на извратените им екзистенциални потребности.А нейната усмивка е просто смъртоносна.Но вие няма как да я разберете, защото съм сигурен, че просто не съм способен да ви я опиша правдоподобно.Самият аз не я разбирам, въпреки че я виждам.А за да се опише нещо, каквото и да било, то първо трябва да се разбере от описващия го, да се изградят някакви съответни представи за него в съзнанието му (тук умишлено пропускам да употребя модерната снобарска думичка “гещалти”), да се направят съответните асоциативни връзки с други, вече изградени и запечатани в бетона на сивото вещество концептуални обекти, които

31

впоследствие да бъдат използвани като обратни презервативи в процеса на обяснение и предаване на информация за дадения обект.С всички тези думи исках просто да кажа, че нейната усмивка не е от обикновения нелеп тип “зализана Мона Лиза” – по-скоро е като усмивката на кон, който разбира човешката реч и може да говори свободно на всички световни езици, но не се издава, за да може спокойно да се надсмива вътре в себе си над хуманоидните простотии.Нещо такова, ако разбирате…Господи, колко е красива!...Още един процент красота и ще припадна…Сякаш нажежени ножове се забиват в диафрагмата ми, когато погледите ни се срещат в прегръдка, макар че тя всъщност не може да ме види наистина – просто понякога поглежда в посоката и точката, в която и зад която се крият очите ми. А аз просто… просто… не мога да избягам… от нейната гравитация… и вътре бавно умирам…Изваждам с колебливи треморни пръсти добре познатата кутийка и трескаво гълтам 3/5/8 невролакса – просто за всеки случай – да не стане някоя случайна инфекция със споменатите проценти.Струва ми се, че винаги трябва да имам едно наум и предвидливо да се презастраховам срещу някой инцидентен фокус от нейна страна – все пак, човек никога не знае от кое пухкаво зайче може да изскочи с мазно припукващи тавматургични искрици елегантният черен бомб(а/е)стичен цилиндър на Смъртта. Ето защо си слагам с добре отработено фантомаско движение предвидливо скътаната във вътрешния джоб на якето дамска превръзка за очи с крилца, нокти, човка и всичко останало и търпеливо изчаквам необходимия медикаментозен ефект да ме удари дълбоко в стомаха с тежестта на бейзболна бухалка в студена зимна утрин.Et voilà – вече е сравнително безопасно да я погледна пак.Махам превръзката и скръцвам с клептомански клепачи.Тя е запалила цигара, на която суетно завиждам за оказаната чест да се докосва до сластните й устни, и отровно-привлекателните й гърди издишат дима на резки еякулационни тласъци, които аз от своя страна прилежно изучавам и анализирам – характерни спирометрични

32

показатели, опити на Торичели (ама не оня бившият сакат защитник на “Ювентус” ((Торино)) от 90-те) с входно-изходните нива на налягането, засичане на доплеровия ефект на издишаната струйка дим, изчисляване на канцерогенния потенциал на вдишаната такава, определяне чрез свръхноваторска бисе(к/н)суална биопсия на процента некрозирала белодробна тъкан, нанометрично калкулиране на наносно-алувиалните артериални налепи, коефициент на остарялост на кожата в относителни бръчкоединици на квадратен сантиметър в съпоставка с така наречената усреднена статистика за нейната възраст, пол, местообитание, социално положение, битови навици и така нататък, изчисляване на съотношението между обемното разширение на торакса при поемането на канцерогенното вещество и намалението на пулмоналния обем в следствие на системното периодично тютюнопушене, наблюдение с джобен гайгеров брояч на фоновото ниво на радиоактивност на аурата й, екстраполационно прогнозиране на функцията от тангенциалното понижение на оплодителната способност на яйцеклетките й, ядрено-магнитен резонанс и телепатично-емпатичен скенер на мозъка, пълна кръвна картина на душата, спектрален анализ на чувствата й и така нататък... и така нататък...Изпитвам някаква почти сексуална възбуда докато разчитам показателите на изходните данни от всички тези изследвания, правя им някакъв повърхностен предварителен анализ на място и се изпълвам с инстинктивното самозадоволително чувство, че я опознавам все по-дълбоко и все по-интимно.Записвам интересуващата ме информация в холографския си виртуален бордови дневник, който толкова харесвам заради вградената неотменима възможност да правя каквито и да било съдържателни корекции впоследствие.После отново се осмелявам да й хвърля едно око. Не повече.В никакъв случай.Вграденият й естествен сексапил е във върхова форма.Направо ме вдървява от кръста надолу, изпраща свръхреални тактилни халюцинации до палавите папили на потръпващите ми пръсти, парализира фокуса на погледа ми с някаква хероинова гипсираност и анестезира

33

хипоталамуса ми, редуцирайки безжалостно мисловната активност в главата ми до един-единствен монополен образ – мисълта за нея.МИСЪЛТА ЗА НЕЯ...Тя-Е-Всичко-Е-Тя.Либидото ми е свръхопиянено и обсесивно обладано от нея до степен на принудителна хоспитализация.Всеки момент очаквам да бъда арестуван от въображаемите тайни агенти от Министерството на Мисълта и хвърлен в затвор(е)ната самозадоволяваща се пенитенциарна клетъчна система за контрол над мозъчните онанисти и виртуалните блудстващи.Какъвто именно съм аз.Загадъчната заобленост на коляното й ми докарва делириум тременс, развращава имунната ми система до състояние на непоносима безпомощност и някакси необяснимо ме кара абстинентно да надничам под полите на случайно минаващи позатлъстели лелки с пластове камуфлажен ловен грим, плосковиснали тситси и похотливи лицеизражения на палеолитни проститутки.Господи, колко съм жалък...Още една капка от пипетата на презряната похотливост и ще започна да се мразя...Вече определено нямам дори и един анорексичен грам доверие в собствената си ексхибиционистична себичност и инстинкт за самосъхранение.Ежедневната й елипсоидна полуусмивка абортира всяка конвенционална рационалност у мен.Проскубаното самоуважение в погледа й ме кара да треперя от неизразимо безсилие.Още малко, съвсем мъничко и ще посегна към ножа – мъдър и хладен, остър и жесток, умен и готин, всемогъщ и всеизпразващ, всеприсъщ и всепоглъщащ.Но сякаш още има време за всичко това.И за (за)блудното спасение на душата ми от гангреногенните окови на нейния лик, който е неизлечимо жигосан върху зениците ми с някаква непоколебима червеновосъчна категоричност.Гладен съм, мамка му.Измъчва ме с някаква инквизиторска непоколебима фанатична методичност онзи ужасен вампирски глад, който периодично-хронично изпраща в главата ми онова

34

почти неконтролируемо канибалско желание да я захапя за врата или тситсите, да пия кръвта й или другите и жизнени сили и телесни сокове, да изсмуча необикновените й загадъчни очи или малките й твърди ареоли и да изям леденостуденото й сърце или пъргавия й грапав език.И как няма да е така…Ето – точно сега например е решила, че е настъпило (на/из)мисленото време за неежедневните й наежени гимнастически псевдоупражнения, протичащи съгласно обичайно установената й лична традиция в така-да-се-каже минорно облекло и – съответно при мен и от другата страна на стъклото – с обилен гравитационен прилив на гореща кръв в долната част на тялото със силен антигравитационен ефект и потенциала на втвърдител за цимент по отношение на някои области там долу…Голият й гръбнак – извит в наелектризираща и опасна за живота на (не)случайната публика като мен киловолтова дъга с гръмотевичната грациозност на презадоволена котка, дивото й дупенце – щръкнало в някаква непозната перфектна геометрична заобленост, гени(т)алните й гърди – на ръба да разкъсат почти безсмислените си ООП (Оскъдни Опаковъчни Покрития, а не Организации за Освобождение на Палестина – тя е Анти-Палестина и Ивицата Газа, ако имате представа от (гео/историо)графия…), шеметните й шпагати се забиват като шпаги в разкрачените ми зеници, а принципно празният ми сух поглед попива жадно малките бляскави капчици пот, опипващи навсякъде тялото й с някаква своеобразна невинна безнаказаност.След малко, разбира се, тя ще въздъхне за последно и ще отиде да си вземе душ, за да отмие от себе си лепкавата похот на моите погледи, плъзнали като абстинентни пиявици по опияняващото й тяло.Ще завърти кранчето обратно на часовниковата стрелка, ще регулира температурата на струята и ще се отдаде с нескрита наслада на експлозивните целувки на водните капчици, които похотливо ще я облеят изцяло и ще танцуват предсмъртното си танго с нея – за разлика от мен – а тя ще се гали там, където пожелае, ще плъзга хлъзгавите си длани нагоре и надолу по стегнатото си тяло с безгранична грациозност и усещане за пълно самозадоволство, прекрасните й пръсти ще изкачват

35

предизвикателните заоблености на хълмовете й, безразсъдно ще се спускат във влажните сумрачни дълбини на телесните й пещери, ще ги картографират емоци(о/а)нално и ще ги електрифицират за удобство на бъдещите им изследователи…И така нататък… винаги едно и също…Когато приключи със заличаването на издайническите следи от моите гъсти влажни погледи по стегнатата си снага, тя ще излезе от неприкосновеното убежище на своето свещено чистилище като някакъв новороден ангел – настръхнала и трепереща, чиста и свежа – ще се плъзне навън с неземна лекота като гола сирена от баровска барокамера – с диви коси от водорасли, с медузи в очите, с мастилена течност от сепия вместо кръв и така нататък.Ще вземе обичайната си розова хавлия с мъхнато изображение на Прасчо, ще се увие с нея като някаква мумифицирана Клеопатра, продължавайки да трие с дългопръстите си длани любимите части на тялото си с някакво неповторимо изражение на дълбоко блаженство, което разяжда с радиоактивна жестокост нокаутираните ми мозъчни клетки.След като пренасочи капчиците остатъчна влага, налазили жадната й кожа като абстинентни калинки в делириум, към живителния оазис на междукрачието си и запълни кладенеца на живота с тръпнещи пръсти, експлоатирайки го безмилостно до окончателното му пресъхване за днешния ден, ще скочи с пъргавината на раздразнена кобра в почти несъществуващите си прашки, ще се пъхне с безразличие в спалния чувал на ежедневния си екзоскелет с пришито грахово зърно, което да дразни набъбналия й клитор до перверзното състояние на собствената му нетърпимост и ще се заеме с някои по-прозаични задачи, като например – да търси универсалната формула за изчисляване на Gениталната Gравитация в G-точката си или нещо подобно.А аз просто ще продължавам да треперя в беззащитния си псевдоокоп с беззащитното си псевдооко.Като циклофреничен циклоп, зациклил в изчисленията на месечния й цикъл.Или нещо такова.Като потънало в огледалото отражение без образ, термографско изображение на дух без тяло, левитиращо

36

дърво без корен, полунощно небе без звезди, класическа китара без струни, сексапилна жена без гърди…Все тая.Сякаш всичко се рее наоколо в някакво състояние на свръхсгъстена лепкава увисналост и само извивките на въпросителните плющят във въздуха като садомазохистични камшици……………………………………………………………………………………….Къде си?(не знаеш)Кога си?(пауза)Какво правиш?(мълчиш)Как си?(не помръдваш)Какво си?(всичко+нищо)…………………………………………………………………………………….

37

(девет)

Поглеждам навън през нихилистичния перископ на напоследък обладалото ме солипсистично отчаяние с първата глътка блудкаво блатно кафе за деня.Регистрирам с майсторски оттренирано великодушно безразличие определени колебливи индикации сред хермафродитната природа на града, от анализа на които сякаш изглежда, че появяващата се на сцената с плитък трипръстов минижуп и неудържимо напъпили цици малолетна Пролет е на път да свали одъртелия позатлъстял Студ, който обаче от своя страна май също няма да се даде лесно и ще използва и всяка последна възможност от торбата с мръсните си номера на брутален стар изнасилвач без задръжки.Тук-там из тесните кални улички гротескни грипозни минувачи упражняват с някакво прискърбно хриптене своите експлозивни аплодисментни кашлици, чрез които впоследствие ще овулират с овации победителя от този критичен климатичен дуел, край канцерогенните кофи за смет прелетни пролетни кучета се смеят с бездомните си туберкулозни гласове, потънали в дълбокото кататонично неконтролируемо тресене на сезонните си сеизмични съвкупления, патрулиращите проституиращи полицаи също сякаш са започнали да излазват малко безразсъдно и на строго класически хомосексуални двойки от смрадливите си бардачести бърлоги със сляпо примигващи като шизофренични светофари малки алчни очички под срамежливото анорексично сутрешно слънце, по ъглите никнат като халюциногенни гъби след лизергинов дъжд и с някаква неприлична непозволена свръхбамбукова скорост

38

обичайните полуразложени просяци на презрително пренебрежение и съсухрено съчувствие, протягащи гнусните си невидими ектоплазмени псевдоподи към фалшивите и обезмислени до плешивост души на подминаващите ги с безмълвно будистко самовглъбение екстровертни филантропи-алтруисти, герои на социалистическия труд и ударници-медалисти в производството на глисти.И така нататък, всичко следва с похотливо сляпо опипване своя хомофобски ход в кривокракия кръговрат на хаотичната природа на нещата.Само обруганият образ на моята Ваяна се центрофугира с някаква психопатична настойчивост около епифизния епицентър на (под/над/без)съзнанието ми като двуцевна карабина с изнервен спусък и деликатно димящи дула, стабилно прицелени с призова прецизност в хирургически точното междузенично разстояние на обладаните ми очи.Но само не си позволявайте да ме съжалявате…Моля…Отдавна съм свикнал да се оправям сам.Още съвсем малко и ще се патентовам като първия perpetuum mobile.С магическа дръжка, без нужда от поддръжка, никакви консумативи, презервативи и така нататък (добре де – само силата на мисълта).Анатемосал силите на гравитацията (предпочитащ стегнати малки тситси), на триенето (въображението също върши работа), на масата (кльощавите са далеч по-всеотдайни и възбуждащи), на съпротивлението (доброволното отдаване е чудесно), на налягането (всичко, което можеш да постигнеш в полегнало положение, можеш да постигнеш и прав – стига да имаш твърда опорно-контактна точка, време, въображение и здрави нерви) и така нататък…Но аз май пак се отплеснах от същността на настоящия разказ като сръбска плескавица от нагорещеността на прилежащата си скара…Говорех за холограмната рефлекторна ранобудност на Гнусния Град – за нейните илюзорни проявни форми и последици…Които – така или иначе – за вас никак не са интересни.

39

Вие искате с нервозни неистови крясъци фабула, сюжет, текстуалност, семантика, осеменяване, (с)ек(с)шън, динамика, к(а/у)рнавал, латиносериалитет, слюнка и лиги, въздишки и пръдни, лъжи и изневери, кръвосмешения и изнасилвания, сълзи и сополи, клетви и обещания, целувки и романтика, блудства и скандали, органи и оргии, дантели и сатен, пух и прах, мокри смачкани чаршафи, гладки стегнати бедра, полуразтворени сластни устни, премрежени лъстиви погледи, задъхани гърди, лунна светлина, запотени тела и така нататък…Последни две дръпвания и фасът описва образцова дъга и предсмъртен троен аксел, преди безславно да се строполи някъде долу при мършавите си мъртви събратя.Със следващата мисъл съчувствено го последва и чашата, която обаче пропада с неприязнена тромавост в някаква далеч по-детерминирана и сякаш подчертано-предначертана балистична крива, с гримаса на сериозна емоционална незадоволеност и горчиво изражение на неразбиране, почти внушаващо някаква своеобразна безпомощна квазиомраза.Не че за мен това има значение.Защото Аз Съм Господарят На Чашите.А и сякаш днес съм в някакво митологично древногръцко настроение да танцувам наум чувствено сиртаки със сянката на импулсивното си подсъзнание.Решавам днес да се престоря на безпомощен слепец, привидно изгубен в повсеместната тъпотия на тълпата.Костюмът е прост и безупречно отблъскващ излишното внимание от страна на всички онези заблудени мъртви души, които погрешно са си втълпили, че би трябвало задължително да ми отдадат нечестивите си почести.А и на мен просто толкова ми харесва да ги лоботомизирам незабележимо и да ги чукам директно в тлъстите им бавни разплути мозъци.Единствената особеност, която съм длъжен да добавя за тази своя роля към обичайната си разнообразна незабележимост, е бастунът.Както и онова конвенционално лицеизражение на непроницаема безизразност и свръхсъсредоточеност, на сляпо доверие в съдбата и така нататък – надявам се, че го разпознавате горе-долу.

40

Най-важно е каменното изражение на безпомощна обърканост и постоянното флиртуване с риска.И всички извръщат смутено глави с някаква саркастична груба невинност.Успявам да се добера що-годе незабелязано до нейното леговище, което в интерес на историческата истина винаги ме е привличало електромагнетично като влажно и топло влагалище.И ето, че я зървам – най-накрая и отново.Самата й прическа ме възбужда с някакъв неприлично-неприемлив рецидивизъм.Между другото, установих, че мога да карам хората да залитат неадекватно само със силата на погледа си.Все тая де…Сякаш кичурът коса, който палаво и безразсъдно се спуска вертикално през полуусмихнатото й загадъчно лице, ме възбужда неустоимо, а палаво кръстосаните й крака ме карат да еякулирам наум.Жаден съм…Жаден съм за нея…Жадувам момента, в който неприлично и непринудено ще се жабуркам с влагата от срамните й устни, които – естествено – ще са току-що епилирани и съвършено непорочни.Откривам, че чакам с колумбовско нетърпение времето на екстравагантната експедиция в преследване на личните си Велики Географски Открития, по време на които ще мога най-накрая да картографирам почти неизследваните диви девствени територии на тялото й, да изследвам с любопитен мравоядски език нейните тесни и влажни мравуняци, гъмжащи от милиарди разтърсващи невроимпулси, да изкачвам със сладострастно изтощение и хипоксична замаяност заоблените непробудени вулкани на телесните й възвишения, да прокарвам и маркирам с безграничен пионерски устрем пресечните кръстоп(л)ътни точки на удоволствието й, да трасирам с непоколебимо нетърпение и нечовешко усърдие първичните пътеки на желанията й, да строя без умора и с някаква свръхпохотлива настървеност протомагистралите на тактилната й нужда да бъде докосвана, да засявам семенцата на абстинентните й квазиепилептични гърчове на неудовлетворената необходимост от нощна нежност до

41

неконтролируемото състояние на някаква научно непозната емпатогенна амфетонимфомания.Гласът й, който всъщност не чувам, ме разяжда като непозната киселина, а загадъчно повдигнатите й Вежди (Рашидови) директно дълбаят в съзнанието ми граничните бразди на болезнената лудост, която ме е обхванала неумолимо и незабележимо.Начинът, по който отмята главата си в кикота на най-прозаичния разговор със себе си или някой друг, кърти парче по парче съпротивителната броня на моето достойнство до унизителното положение на тотална роботизирана субординация.А жертвата съм аз.Все някой някога някъде трябва да изкупува на всяка цена греховното случайно внезапно съвършенство на МП (Майката Природа).Просто така е устроен Светът.Всичко гравитира съсредоточено в някакъв привидно хаотичен и незабележим универсален еквилибриум, чието проявление е повсеместно и вездесъщо, изначално и безкрайно.В това скрито равновесие на всяка една усмивка контрапунктира съответстващата й по интензитет и с противоположен емоционален знак сълза.Всяко едно щастие е нечие чуждо нещастие, което му отговаря по съответния кармичен размер.Всяка една смърт е същевременно нечие раждане някъде там на другия невидим край на везната.На всеки личен ангел-хранител се пада и по един личен демон-изкусител.На всяко едно конкретно ДА в ДАден момент резонира определено НЕ в НЕчие друго времепространство.И така нататък…Предполагам, че вече успях да жигосам мозъците ви с идеята на тази нажежена догматична дамга.Така че за мен единственият транквилизиращ фактор е знанието на факта, че все някога някъде някой с непоколебима обективна сигурност ще се озове внезапно и (не)очаквано в моето положение и ще изпитва с пълна сила моето страдание, а някъде там по невидимата и случайно свързваща ни некаузална нишка от ектоплазмената паяжина на вселената – респективно – в другото блюдо на

42

универсалната везна – ще се намирам именно аз и съответно ще вибрирам квазиоргазмено в задъханото състояние на абсолютното щастие.Ето защо засега смирено се жертвоизявявам и търпеливо продължавам да наблюдавам моята сладострастна инквизиторка.Ококорил съм очите си като разрязани през средата варени яйца и ги въртя като загорели палачинки в някакъв медидативно-съзерцателен дервишки делириум.Блудствам с блуждаещия си поглед по напрегнатите извивки на тънкия й змийски кръст, плъзгам го похотливо надолу по мъхестата й заобленост с форма на узряла праскова, която само чака да бъде откъсната и захапана, а после бясно катеря с алпинистко настървение и преносим кислороден апарат страничните апокалиптични хребети на нейните възвишено извисяващи се върховни полукълба, които тя люлее в някаква (з/с)еметръсна емоционална (не)последователност.Грациозните гърчове на гърба й громят гръмотевично грапавите ми гробовни гримас(к)и.Зъзнещата й снага ме заземява с контрацептивна електрическа фиксация, а каучуковата й гъвкавост като на наранена невротична кобра ме замразява задъхан в някаква кристализирала статуетна вцепененост.Обсебена от собственото си опиянение, тя вече не е толкова внимателна в (не)желаното прикриване на задните си заоблености, чиято зверска заголеност ме зомбира до някаква злобозрителна зависимост, която изнасилвачески прониква зад защитните стени на мозъка ми със свирепа настойчивост и левитираща възбуда.Начинът, по който релаксиращо гали обратния край на ключицата си, отключва в мен неподозирани архетипни състояния на свръхсексуалност.Сляпо следя с непонятно настървение аналните гърчове на усмихнатата й цепка, в която прониквам проникновено с проницателно предсмъртно пророку(р)в(а/е)но предзнаменование.Полазвам с еректиралите си очи изпъкващия отпечатък на хлабавия й сутиен и въображаемо го разкопчавам само с едно обезоръжаващо намигване, а грандиозните й гърди се транспонират с наежено полюшване до едно конкретно възприемчиво положение на субективно-обективна

43

свръхчувствителност и светлосенките им рефлектират върху мен с някаква неподозирана членовъзбудимост.Ленивата й ленена полупрозрачна бяла ризка рисковано се е набрала далеч нагоре над публично допустимото си хоризонтално ниво по страхотната стълба на гръбначните й прешлени, разкривайки за любопитните ми осторожни детективски очи значителна част от VIP-входа към задния двор на благословената й райска градина, която аз блажено съзерцавам с дълбока исихастка самовглъбеност и еретично еротично вцепенение.Див(н)ото й езическо непокръстено кръстче е „широко” точно педя и три пръста – разбира се – при условие, че не поставите под съмнение прецизността на моя окултен окомер.Прескачам трескаво нагоре и залепвам почти еякулиращите си окуляри върху перфектния профил на сочните й сладострастни загадъчно полуусмихнати устни, които почти прогарят незащитените ми срещу подобна радиоактивна красота очни дъна.Сякаш върху лицето й се отразява някакъв отблясък от онзи своеобразен прокълнат и неугасим цигански сексуален огън, който е причинил повече (само)убийства, отколкото можете да си представите.Много повече и отколкото не можете.Не искам въобще да се замислям каква е вероятността именно аз да бъда следващия открит труп от тази серия...После естествено пр(о/и)падам с халюциногенно хлъцване в лепкавия като плаващи пясъци неизбежен капан на уникалната й сладка трапчинка, коварно притаена под долната й устна.Потъвам там за известно време и изчезвам в комфортното удобство на съвършената илюзия.Изведнъж съзирам невероятно изгодна възможност – като шанс във вероятностен мащаб 1:1000 – да измеря с офталмологичния си шовинистичен шублер онова убийствено междукрачно разстояние в основата на бедрата й точно под влудяващата извивка на малкото й суперкльощаво задниче – точно три пръста и...…точно навреме.Запретвам ръкави и решително инжектирам предвидливо подготвения обичаен спасителен анестетик, който ще ме телепортира за известно време в относително безопасна

44

отдалеченост от смъртоносната огнева линия на нейното присъствие.Почти веднага регистрирам с хипоталамусния си радар как ударният заряд на медикаментозния залп започва с бавно вледеняващо пълзене да се разстила като антисексуален скреж по болезнено наточените ми като бръснач сетива.Усещам как се приплъзва като бял леденостуден прилив и обвива сърцето ми с някаква своеобразна кевларена бронежилетка с неотразим анти-купидонов ефект.(Хайде сега пускай безполезните си смехотворни стрелички, пикльо смотан.)Сякаш с нечии чужди очи наблюдавам как полека спуска над полуобезумелите ми зеници някакви анти-UV-радиационни щори, които миг-миг-мигновено неутрализират ефекта на любовното заслепение като някава каталептична катаракта и внезапно всичко отново става точно толкова заупокойно сиво, колкото си е в действителност.По ръцете ми почти магически и някакси плавно се самообразуват своеобразни презервативоподобни ектоплазмени хирургически ръкавици, чийто пропускателен диаметър на порите е с деветдесет и девет ангстрьома по-тесен от всички регистрирани и понастоящем известни на науката проявни импулси на тактилна нежност.Някакво подобие на биотехнологична защитна каска с полутечна костна структура плътно покрива и изолира мозъка ми от всякакви външни и нееволюционно вградени в собствения му строеж дразнители.I’m safe.За съжаление – не за дълго.След известно време болезнените възприятия се регенерират гущероподобно.Понеже това просто си е в реда на нещата.Son la cosas en la vida.Любовта е машина на времето.Което не съществува.Просто някакси всичко се повтаря в някакво циклично емоционално транспониране.Едни и същи ситуации, чувства, изживявания...Двадесет години преди или след...Има ли значение...

45

Единствената промяна е в обекта на т.нар. Любов.А ми е толкова писнало от константи...Любовта е заупокойна молитва.Ом Мани Падме Хуммм...Резистентно резониращо във времето.Което не съществува.Има го само все същият полуелиптичен квазиепилептичен шок, който разбива същността ти на субатомни частици със сложни наименования там някъде вътре, а като цяло всичко това си остава все така прозаично прогнозируемо и банално протичащо.Онзи добре познат пламък продължава да си гори с все същата температура.Какво от това, че гориш различни видове дървета за осъществяването му...Похотта, желанието, импулсът, халюцинациите, заблудите, надеждите, очакванията – пеперудите пърхат с едни и същи метрономни еволюционни махове и сляпо следват заложения си програмен цикъл – яйце, ларва, какавида, имаго, взривно проституиране от цвят на цвят...Пламъкът все така привлича, заслепява, убива...…………………………………………………………………………………….Къде си?(не знаеш)Кога си?(пауза)Какво правиш?(мълчиш)Как си?(не помръдваш)Какво си?(всичко+нищо)…………………………………………………………………………………….

46

(десет)

Погнусата!Откривам отвращението в заобикалящата ме противност на свръххипнотизирания стаден живот – с всичката му безмозъчност, импулсивна имбецилност, криворазбрана кракоразкраченост.Каква е тази посредствена плоскомозъчност, тази идеална мислолипса...Гниещ грим и злокобни хищни усмивки, погледи, които ме опипват с немитите си малки кукести зъби.Клокочи блатото около мен, а вътре в мен червата буйстват.Погнусата!Всички онези прилежно промити с перхидрол мозъци, излъскани до изнемога.Всички онези нервни окончания, подстригани до корен с градинската косачка.

47

Цялата тая ненавистна погнуса, цялата метасексуална възбуда, посипана със ситни светкавични откраднати нелегални докосвания…Недей да се гърчиш и да бягаш, мамка ти недостъргана! – възмущавам се с рядка рачешка розовина и немея.Сякаш ми се иска да я сграбча и да буйствам, да буйствам, да буйствам…Ах, тези ръце, тези ръце…Представям си как съм ги вързал и продължавам да се възбуждам.Точно така, точно така…Погледни ме немощно и безпощадно, както само ти си знаеш.Май се усмихвам в ретур, полуелегантно и простосмъртно.Но само за нея, макар че не го заслужава.Внимателно се крия от разгонените динозаври с усилена мимикрия на разнообразни неодушевени обекти.Никак не ми се иска да влизам в сексуално-боеви схватки с тези толкова отблъскващи природни недоразумения с мазни желирани телеса и недоразвити гангренясали мисловни апарати, хронично страдащи от всички разстройства, за които се сетите, както и от някои, които тепърва предстои да бъдат открити и класифицирани.С незастраховано настръхване усещам как ме следят с подутите си пусти безчувствени очи, гладните им глутнически погледи лазят като сакати слузести стоножки по балистичните вектори на моите собствени видения, които се оказват прехванати, предъвкани, преглътнати, преполовени, преебани и пре(из)родени.Погнусата мига в главата ми като полудял морски фар.Стомахът ми се е свил на топка от таралежи.Пеперудите в него сякаш са деволюирали до какавидени пашкули от олово – едрокалибрени куршуми, намерили целта си и смисъла на живота ми, заспали нарколептично в удобните си кървави подслони.Злокобните черни аури на хищничките точат зъби и ме обикалят по периметъра.Дълги лиги като от сярна киселина капят тук-там и отхапват непредпазливи парченца от пода, пияно клатушкащи се струйки дим маркират със съскаща задушлива миризма гробовните кратери на всяко попадение.

48

Никога нищо добро не очаква никого, п(р)опаднал в л(юб)овния периметър на тази глутница ненаситни хиени – това е сигурно като смъртта.Що за радиационна среда може да предизвика толкова отблъскващи външни и вътрешни мутации у това поколение подрастващи женски екземпляри homo sapiens…Що за зловеща болест е разяла това жалко нещастно общество, за да се изроди дотам, че да отгледа такива противни създания…Що за импотентен и извратен бог би допуснал това…Тези минимум по закон 3,14 милиметра възможно най-неподходящ и отблъскващ грим, тези причиняващи хронични кошмари “прически” от изрусена до цвета на престояла болна сперма коса, тези устни като разлагащи се стриди, тези празни погледи като похотливи пиявици, тези безумно крещящи “дрехи” – “Ела! Наеби ме! Само сега! Никога пак! Тази нощ! Ти си мой! Аз съм твоя! Само твоя! Само сега! Само сега! Класна курва! Аз! Ох! Ти! Ах! Ела! Наеби ме!”…Трябва, трябва, трябва да избягам оттук – възможно най-далече и веднага.Тук върлува безкомпромисно Погнусата – а аз имам нужда от капчица красота, от късче покой, от част от себе си, от моята Ваяна…Фиксирам бутилката, сграбчвам я за удобното гладко гърло и с едно продължително и настойчиво движение я задушавам до изпразване.Мятам жълтиците на мазната маса и изстрелвам пружиниращото си тяло навън, по-навън, далече от Тук.Гмуркам се слепешката в плахо (при)падащата нощ и настървено поря полу(о)жив(ен)ите улици на Града.Слаломирам умело, разяждан от някакво разбиващо раздразнение, между случайните човекоподобни и буквални боклуци по кльощавите полуголи тротоари, които още от зората на идиотокрацията са се транссексуализирали невъзмутимо в атрофиращи автопаркинги и примитивно-авангардни сцени за просия и проституция, покрити с безформени бетонени сифилитични струпеи, криви кръпки от неуспешни пластични асфалтови операции и обикновени ВиК-белези от пропаднали опити за прерязване на вените, по които понякога и достатъчно често бродят с пустите си хипнотизирани очи Светиите От

49

Последните Дни, Мрачните Брадати Монахини На Хермафродитния Исус, Черните Вдовици На Херменевтичните ГроБогомолки, Досадните Обикновени Черно-Бели Католически Майки-Пингвинки и Така Нататъшните Религиозни Фана(п)тици – всички поклащащи шизоидно своите тежки дебели кръстове и мазни разплути задници в кататоничния такт на съответните си нечувани теологически песнопения и класически порнографски госпъл-рейп-рап речитативи.Ветровитата пролетна вечер не прощава на никого.Подутите зачервени червиви начервилени срамни сливи на малолетните курвички зъзнат о(без)белени в изпразненото дългоочакване на следващите си дебеловрати пениси-жертви с кола-пари-и-вила, а отровните им вагинални зъбки потракват нетърпеливо с кървавите си тампонени пломби и скърцат злокобно като изнасилени цигулки някъде изпод гноясалите дълбини на скалпираните си минижупи.Незавидно злощастни емо-гейчета си пускат състрадателно съскащи езици в комфортния мрак на тесните като девствени ануси пресечки, пипат се дръзко по полупразните пуберски пакетчета, празнят се с въздишки и шепот в шепите си и смело оформят с инертната си спинозна сперма така характерните си пиратски бретончета, които са – така да се каже – водния знак на запазената им марка по света и у нас.По ъглите по традиция и съвсем в реда на нещата висят като изкормени херинги мургави проститутки, които обикновените бедни слепи просяци разпознават лично и отлично само по така характерните им телесни (ч)аромати от две преки и четвърт и започват да сучат с напразни надежди сплъстените си мазни мустаци.Но за съжаление и все пак – дори и в наши дни безплатните свирки са редки като дизентерийна диария.В Парка Крайречен п(р)опадам на стадо подивели хуманоидни павиани – или с други думи – нестандартни пурпурногъзи бабуни, накацали по естествено най-удобните крайбрежни дървохрасти и боботещо-хихикащи последните алейни новини – включително появата в някакъв кривозъб ракурс на Наше Величество – така че просто си стоя и периодично хапя бирите, а годината сякаш е 1986-та или 1987-ма или все-тая-и-няма-значение –

50

нещо такова – това е някакво описание на събитията все едно – малко е поп-фолк, малко гръндж, малко бон джоуви прави свирки и кавъри на ю ту – склерозно скърцат скакалците, торните бръмбари мърморят своите метасексуални молитви за размножаване и бутат с будистко усърдие своите рохки топчета тор по света и у нас, кататонично кукат кукувиците, включили своите хипнотизиращи синьо-червени неонови ореоли, старите пенсионирани богомолки си мърморят нещо неразбираемо под носа и антенните мустачки, разхождайки късно и бавно своите сомнамбулистични кучета, котки, хамстери, игуани, морски свинчета на име чарли или пък – не дай си боже – лолита, а също и няколко малки къдрави копролалични вчерашни канарчета, други пък дърпат на оръфани въженца и сиджимки своите сакати водни костенурки, завързани с ластик за яркочервените каросерии на малките им детски самосвалчета, модифицирани и преправени с похвално природозащитно усърдие в инвалидни колички за домашни любимци с увреждания.Редките кльощави крайулични лампи стърчат отстрани, настръхнали като вцепенени неонови воайори, застинали в кехлибареното очакване на някоя скандална розова светкавица, която да маркира и инфектира с безспорна категоричност техните скрити някъде в пъзела ръбати половинки.Полуреални привидения се сънуват едно-друго, търсят се с автоматични сомнамбулски движения по прашните дири на своите реещи се ектоплазмени стъпки, следят идентификационните си миризми зад озъбени ъгли, из тъмногнусни оповръщани подлези, нагоре и надолу по стълби с неизвестно предназначение освен своето собствено, из призрачни полунощни паркове и спретнати квартални градинки, въздишат по светофарите на кръстовищата и пак се втурват просто нанякъде в своята невинна игра на криеница.Взаимните им възбудени въпроси висят като уродливи израстъци от порутените сгради, като хипнотични фалшиви скалъпени реклами на едно увиснало в безтегловността на вътрешната си празнота настояще и мъчително неясно шрьодингерово бъдеще, в което многоточията мигат с многозначително недоумение…

51

…………………………………………………………………………………….Къде си?(не знаеш)Кога си?(пауза)Какво правиш?(мълчиш)Как си?(не помръдваш)Какво си?(всичко+нищо)…………………………………………………………………………………….

(единадесет)

В приглушения си невидим ход сред Нещата в Града, по едно никое време се осъзнавам, препускащ като бесен призрак на прериен мустанг, обхванат от нечуван щам на еротична параноя, трескаво звъня за пореден път на пожарникарите на чувства, с треперещи авитаминозни

52

ръце разчеквам винаги вярно служилата ми малка кутийка и гъгнещо гълтам 7 хапчета за кашлица и 3 за гипсиране на душата.Разтърсвам болната си глава насам-натам, а шийните прешлени пукат като нестроен залп на подпийнал наказателен отряд, когато декодирам така добре познатата ми картина на Нейното Обиталище.Не знам как, но веднага разбирам, че има нещо.Очите й са тъжни като зимни залези, ръцете – увиснали в някаква примиренческа безтегловност.Клепачите й са подути и подтиснати от слой камуфлажен макиаж, който крие от първия поглед на случайния наблюдател браздите на пресните белези от дълбоко душевно страдание, но моят съвършен скенер прониква с плавно промъкващо се приплъзване под повърхността на огледалото, където откривам купища хаотични кадри на депресивни съновидения, Дъжд-И-Сълзи (коктейл „Тъга”), увиснали като обесени пеперуди по скулите торбести сенки и разфокусиран мрежест поглед, едно изгубено в пустотата съзнание, което едва ли не проклина собственото си съществуване в името на нещо по-значимо и велико, което пàри, буйства, крещи, оковано в неуютния си клаустрофобичен затвор там някъде дълбоко под пулсиращия мъртвешкобял саван на гладната гладка леденостудена кожа, където нуждата кънти като могъщ водопад в агонизиращите пърхащи израстъци на нежно нервните невротични неврони, а Ангелите мрат един подир друг около нас като омаломощени маларични мухи.Какво-Ти-Има-Мамка-Ти…!? – крещя безгласно и глухонямо в момента, в който вече много добре знам всичко, но аз някакси просто трябва да го правя, трябва да го правя, защото иначе нищо не би имало смисъл.Включително тя, аз и бездната помежду ни.Уви, жестовете не намират равновесните си опорни точки, а закъснелият зимен вятър раздухва чувствата и чудесата, които можеха да бъдат себе си.Тих плач задушава телефонната линия, сълзите се телепортират с пъшкащ кристален звън, емитиран подсъзнателно в момента на отронване от техните орбитални корени.Нечутите звуци режат мислите с отчаяно назъбените си остриета, а погледите се самовзривяват с въздишки на

53

облекчение в ничието гранично пространство помежду ни, населено с травмирани привидения и парализирани мисложелания.Тя трепери, аз треперя, трепери треморно вселената, вдишва, издишва, притваря мечтателно очи и немее в захлас.Виртуозно вибрира виртуалното напрежение, а времената се разпадат на случайно смесващи се фрагменти като побеснели абстинентни пчелни рояци, изпаднали в научно необясним коматозен делириум, в който образите на предварителна обреченост хапят мозъка като пощурели тропически мравки, а непомислените надежди припадат в бездънните мрачни пропасти на безпаметното безсъзнание.Понякога погледите наистина казват всичко.Когато устните се страхуват да се разтворят, защото определени думи биха били излишни в своята ненужност, така че най-безболезнено би било да си останат просто някакви неравномерни спазматични потрепервания на гръкляна.Онова невидимо напрежение, което ни свързва, сякаш всеки момент ще избухне.Тогава няма да съществуват мисли.Няма да има себеконтрол.С плясък ще се скъсат всички социални ластици.Тишината на мълчанието ще залее света като потоп.В който плавно ще потънат и изчезнат всичките ни майки, бащи, страхове и мечти, приятели, преструвки и всички шибани Изми.Ще останем сами в ноевия ковчег на леглото за човек и половина с платно от ненужен намачкан чаршаф и ще чакаме белия гълъб на оргазма да открие два квадратни метра, върху които да можем да умрем в удоволствието на покоя.Само Тя и аз – и светът между бедрата ни.Без причини, следствия, незадоволени зависимости и така нататък.Вече почти виждам възбуждащия танц на развълнуваните й гърди, извивката на кльощавия й кръст, мускулните спазми на бедрата.Затворените й очи.Симфонията, която не може да бъде възпроизведена.

54

Времето, което не може да бъде засечено (защото не съществува).Азът, който спира да азничи.Заразени сме с толкова импотентни словесни вируси, че трябва да спра да пиша.Но нека се върнем в Тук-И-Сега.Тук-И-Сега Тя отново изчезва от полезрението ми, за да успее да си причини още малко допълнителна болка, преди да се/я изпразни в мен.А аз съм винаги готов да я поема.Да измета душевния под и да изпрахосмуча извратеното й подсъзнание.Така или иначе – моят живот отдавна е изгубил смисъла си.Нека поне Тя има няколко шанса да бъде щастлива.Аз живея напук на всичко и само заради нейните надежди.И ако Тя спре да се надява, аз със стопроцентова сигурност ще получа инфарктен инсулт.Надявам се това да ви е ясно като 1+1=<3.Перфектно ли е в малкия ни ад...?Чакам.Когато се въздържам, Тя онемява.Губи се, себе си.Аз мълча и треперя.Мога ли вече да се нахраня, да изпия нектара ти...?Мога ли да събера меда на пчеличките-мисли...?Мамка му...!Плоскостта на корема й ме хлъзга все по-надолу и надолу...Въобще не се и чудя къде ли ще спра.Онова място за паркинг е отдавна запазено – жалко само, че Тя е твърде малолетна да има книжка, а и аз отдавна съм свръхзадлъжнял с глобите за неправилно паркиране.Без повече тайни за тази година.Сънувам се като господар на небитието, което съвсем скоро ще ни депресира и Тя ще изчезне като анорексична илюзия в неговия определено болезнен сумрак.Ето.Успя.Сега единствено искам да избягам някъде – далеч, по-далеч, най-далеч, където-и-да-е.Няма значение къде.Стига да има самотна пейка, на която някой е изчегъртал моето име и над която се е надвесила с някакво обесено

55

изопване една плачеща върба, с която да сформираме ансамбъл по синхронно плачене.Искам да съм сам.Искам да съм тъжен.Искам покой.Искам да избягам.Искам да се самоабсорбирам.Искам да потъна в себе си.Искам да се глътна.Искам да изчукам себе си.(Да, Нарцис Безбожен.)Искам да си отрежа ръката.Искам да се пречистя.Искам да се изкрещя.Искам да се изплача.Искам да се одера.Искам да скалпирам онова, с което се чувства.Там на пейката с моето име ме чака госпожица Тъга, а влюбените й въздишки отронват покъртените емпатични листенца на плачещата върба, които се сипят върху нея със сухо безмълвие и стиска космическо отчаяние.Когато пристигна, нарамил своите седем тона депресия, госпожица Тъга ще ме погледне с влажните си бездънни очи и ще ме обгърне в уютните си обятия – силно, жадно и завинаги.А аз ще й се отдам напълно.Уморих се вече.Не мога повече да нося този сив свят върху прегърбените си кокалести рамене.Изморих се от чакане.Изморих се от безмълвни въздишки.Изморих се от тежката празнота на безсънните нощи.Изморих се от безконечна гонитба на неуловимото.Изморих се от недостъпната й близост.Изморих се от собствената си недоразбраност.Изморих се от алиенационната си другост.Изморих се от късане на лъскави опаковки.Изморих се от газене в блатото на илюзиите.Изморих се от афиширане на истината.Изморих се от показване на красивото на грозни хора.Изморих се от упътване на изгубените.Изморих се от танцуване с призраци.

56

Изморих се от творене на химери.Изморих се от ангелизиране на демони.Изморих се от демонизиране на ангели.Изморих се от отрицателната радиация на тълпата.Изморих се от висене на куката на скуката.Изморих се от влачене на инвалидното време.Изморих се от търкаляне на ръждясалото зъб(ч)ато колело на живота.Изморих се от кухия кикот на кикиморите.Изморих се от глухото боботене на бабаитите.Изморих се от всички социални напътствия.Изморих се от благопожеланията на враговете си.Изморих се от невидимите си приятели.Изморих се от реене в безтегловността на живота си.Изморих се от строене на въздушни замъци.Изморих се от събуждане на спящи принцеси.Изморих се от целуване на крастави жаби.Изморих се от борба с огнедишащи дракони и деветдесет-и-деветглави лами.Изморих се от разказване на приказки с хепиенд.Изморих се от бикоборство и кравотръшкане.Изморих се от собствената си емоционалност.Изморих се от околното невнимание в картинката.Изморих се от притъпения пулс на ежедневието.Изморих се да бъда (не)очакван.Изморих се да бъда квадратно-ръбат.Изморих се от тъпи ъгли.Изморих се от гмуркане в нищото.Изморих се от любовни лавини.Изморих се от съзнателни ампутации на възможности.Изморих се от прилагателна принадлежност.Изморих се от късане на социални етикети.Изморих се от ултразвуковите писъци на гладните призрачни пеперуди в стомаха.Изморих се от редене на пъзели с липсващо парче.Изморих се от точене на зъби и бръсначи.Изморих се от пиене на плацебо.Изморих се от неподходяща терапия.Изморих се от зимната пустота на пробужданията.Изморих се от незаредени и засичащи пистолети.Изморих се от хрипливите дрезгави крясъци на лешоядите.

57

Изморих се от гълтане на огньове и укротяване на тигрици и менструални кобри.Изморих се от хвърляне на боб и досадна херменевтика.Изморих се от ала(ка)ба(ла)лизми.Изморих се от тълкуване на чужди откровения.Изморих се от сънуване на чужди сънища.Изморих се да играя в латиносериали.Изморих се от огледални отражения.Изморих се от рисуване на чужди силуетни контури.Изморих се от гасене на нечии сърдечни пожари.Изморих се от хранене на лебеди и бели пощенски гълъби.Изморих се от лелеяните любовници на Платон.Изморих се от внезапното пост-коматозно събуждане на латентни потентни вируси.Изморих се от въобразяване на анекдотични безсмислици.Изморих се от поемане на махмурлука на чужд(а/и) вин(а/и).Изморих се от разходки в нечии неудобни обувки.Изморих се да играя плашилото.Изморих се от есенно броене на гарги.Изморих се от често отдаване на чест.Изморих се от абортиране на ембрионални неудоволствия.Изморих се от носене на нечии стягащи шапки.Изморих се от спрягане на минало време в бъдещето.Изморих се от социокултурни евфемизми.Изморих се от бутане на инвалидни колички.Изморих се от глупавото досадно жужене на кошера.Изморих се от скърцане с изкуствени ченета.Изморих се от хапане на мъртви езици.Изморих се от реинкарниращи ексхумации на нечии мъртви домашни любимци.Изморих се от сърдечни трансплантации без упойка.Изморих се от незаконно емоционално иманярство.Изморих се от чупене на матрични калъпи.Изморих се от ксерокопирани театрални представления.Изморих се от пране на чуждо мръсно бельо.Изморих се от центрофугиране на забранени идеали.Изморих се от акупунктурно рехабилитиране на чужда умора.Сега измореният съм аз.И искам само да почина...

58

Това си мисля с кърваво откровена досада и много моментно самосъжаление, докато вулканичният кипеж на дивата екзистенциална ярост, пулсиращ до пръсване из вените ми, ме вклинява тук или там (зависи от случая и чистия непосредствен инстинкт) между хората, плъзнали с гнусни слузести походки из сумрачния непроходим лабиринт на Града.Хората...?„Хората” е блудкав социален евфемизъм, обозначаващ слепите червеи-некрофаги, които консумират с пихтиесто мляскане зловонно разлагащия се труп на така нареченото общество, което пък на свой ред смуче жизнените сокове на този свят като някаква имагинерна абстинентна пиявица, като патологичен алкохолик-нихилист, комуто са свършили киселите краставички.И така – аз бързам, летя, цепя тълпата от гримирани глисти и мутирали дегенерати, като тайно си представям, че не съм един от тях.Моите болни Fantaзии.Такива неща си мисля, промъквайки се към собственото си леговище.Сякаш всичко е погубено.Сякаш всичко е смъртоносно.Влизам и се срутвам коматозно в гробовния саркофаг на пустото си студено легло.Мисля.Мисля за нея.Както винаги – въпроси……………………………………………………………………………………….Къде си?(не знаеш)Кога си?(пауза)Какво правиш?(мълчиш)Как си?(не помръдваш)Какво си?(всичко+нищо)…………………………………………………………………………………….

(дванадесет)

59

Три дни лежа като в някакво своеобразно кататонично вцепенение и ближа раните си.Тук – дентална гравюра от немитите криви зъби на някоя изгладняла блатна крокодилка с обратна захапка и семейни проблеми, там – пожълтяваща синьозеленина от случаен уличен сблъсък с хемороидест хипопотам с хроничен хормонален дисбаланс, някъде – дружелюбни драскотини от обичайните нащърбени погледи на тълпата.Не ям, не пия, не сера.Дори се опитвам и да не мисля, безуспешно.От време на време се опипвам – колкото да се убедя, че все още съм цял и съществувам.За съжаление – оказва се, че е така.Някъде към края на третия ден Абстиненцията ме гепва за топките, здраво и изневиделнично.Няма как.Все още не съм открил начин да се противопоставя на пристрастеността си към нея и да преодолея злокобната си зависимост.Просто трябва да я видя.Събирам прилежно всичките си счупени кости в плитък плосък плетен чувал, който специално съм си купил точно за такива случаи още преди девет прокълнати проскубани пълнолуния, благонадеждно издухвам самомнителните си сополи, слагам си депресарския грим до степен ебало-си-майката-на-детайла и отлепям кльощавия си задник от гъзоподложката.Поливам тревата с бира само по подразби(р/в)ане.Черният ми поглед развъплътява паднали ангели по поточната линия на фикусния си фокус.Нащърбвам наум маршрута си на къси кривогледи пресечки със злорада усмивка с половин увиснал ъгъл от тридесет и седем градуса.Наглеждам за последно малките прашни паяжини, които отглеждам с любов в мрачните ъгълчета на перверзното си подсъзнание.Всичко е наред, м(ън/ом)ичета – след малко се връщам с ваксината на тъгата и девет малки негърчета от някъде си.Затварям прозорците на душата си, заключвам хаотичния килер на чистилището и поемам дълбоко из супата на тълпата, която се стеле навън на бавни локумени тласъци.

60

It’s OK To Be Safe.Шамаросвам с презрение и ехидна усмивка дъртата злобна птеродактилеста портиерка, свиркам си бодро Вируса с уста и подсъзнателно инфектирам всички случайни кривокраки мину(к)вач(к)и, с които се разминавам по предначертания си път.Срещам естествено Смърт_На_Плъховете и гарванът, който копнее за очни ябълки – понякога дори и човешки даже – когото, разбира се, черпя с цигара.Както и най-смелата една от трите малки сладки квартални курвички.Хубава е, мамка й…И трите са хубави…Pretty Fuckable At All.После за съжаление продължавам по случайните си слепи стъпки, също толкова сам и безнадежден.Трябва да ампутирам апатичната си емпатия.Трябва да обръсна косматите си съмнения и самомнения относно живота, вселената и всичко останало.Днес съм избрал да се клатушкам като пиян религиозен фанатик шизофреник по тромавите тротоари – просто искам максимално да се слея с тълпите паплач, плъзнали с бавни слузести движения из Лабиринта като някакви грозни гротескни свински тении на Новия Ден.За целта на Упражнението съм си сложил цели четири мозъчни патерици – само и само да не стърча като плашило сред вредолюбивите тъпо (г/к)рачещи ята от рошави гарги и крадливи гарвани.Опитвам се усърдно и чистосърдечно да се уподобя на човекоподобно чрез тренировки по необикновена мимикрия за напреднали.Крача.Грача.Храча.ЦИТАТ: „В моих текстах всегда есть элемент садизма – поверите к мне – что вижу, то пею.”.А аз виждам света такъв, какъвто е.И този свят свят (не, не е небрежно повторение – бел.авт.) е Болен.Много Болен.Тази земя се гърчи и тресе в предсмъртните спазми на абортната агония, съпровождаща злотворното вирусно

61

присъствие на т.нар. човешка цивилизация, която не заслужава да бъде.По критичните коти на ключовите кръстовища свадливи сводници прилежно предлагат на някои от минувачите с по-похотливи походки своите никога неостаряващи тринадесетгодишни вечни девственици за многократна злоупотреба.Десетгодишни хлапета пласират Щастие На Прах под прикритието на инвалидните си колички, които са си откраднали специално за целта.Агенти под прикритие влачат с тихо металическо стържене кукестите си погледи по индиферентните полувкаменени лица на минувачите в търсене на някоя издайническа искра на незаконно удоволствие.А аз летя, летя, летя към нея.Разбира се, само наум – нали съм се маскирал като пиян религиозен фанатик шизофреник и се клатушкам сред заобикалящите ме ходещи трупове като ранен месершмит на връщане към базата.Наближавам.Още два-три ъгъла, на които да се сблъскам със съдбата си, и стигам целта си.Заемам наблюдателния си пост с нескрито нетърпение.Сърцето ми пърха като натъпкано с амфетамини възбудено колибри.А Тя – Тя си чопли носа.Действително – много възбуждащо.Мисля, че никога не ме е връхлитала по-суицидна идея.И все пак се въздържам да си прегриза вените – нали уж съм в емоционална абстиненция.Жаждата съществува, за да бъде утолявана.Затова се поддавам на субординационния бихейвиористичен импулс и за кратко ск(л)опявам очи – докато Тя приключи с козметичните си процедури.След които се заема с гледане на досадно-лигави сериали и възбуждащи въздишки.По някое време вероятно й става студено, за което съдя по отчетливо изпъкващите зърна на гърдите й, които безсрамно се пъчат насреща ми, ококорили охрените си очи изпод стегнато прилепналата прозрачно бяла блузка.Джийзъс, I’m On Fire.

62

Някъде там долу между краката ми фитилът ми започва да дими екзалтирано.Въздишам тежко и вдишвам дълбоко и продължително, за да му осигуря достатъчно кислород.Само дано не се взривя.Дотолкова се увличам в неудържимо поглъщащата ме сцена, че неусетно започвам телепатично да й внушавам, че й става все по-студено, като същевременно внимавам с някаква нечовешка еквилибристична съсредоточеност да не изнасиля сетивата й дотолкова, че да се облече.След малко стремителният растеж на бледия рус мъх по ръцете й ми прошепва, че трябва да спра.Така и правя, а после с относително основание се наслаждавам на добре свършената работа, самодоволно съзерцавайки сърцераздирателния тесен пролом на катаклизмената цепнатина, разположена между загладените брулени хълмове в задната част на ландшафта й, която безсрамно и някакси от само себе си е изскочила поне три пръста над ниския хоризонт на колана, маркиращ точното картографско разположение на хипотетичния й екватор.В този феноменален телесен разлом е мрачно, уютно и влажно и погледът ми потъва в него с добре смазано приплъзване, за да потърси някъде там в загадъчните неизследвани дълбини на дъното му своето огнеопасно оргазмено отражение.Спонтанно и окончателно решавам, че искам да бъда погребан с главата надолу точно тук в тези неповторимо красиви девствени недра, когато му дойде времето.В необуздания си ентусиазъм даже си измислям и подходящата еротично-епистемологична епитафия, която бих желал да бъде издълбана на задгробния ми кръст – „тук е/беше един непоправим и нежен мечтател без име, загинал в изпълнение на дълга си”.Красиво, нали...Въображаемата представа за тази картина ме кара да затреперя от преждевременно удушено удоволствие като злощастен лабораторен атом в момента на изнасилено разбиване в името на прогреса.Мисля, че имам нужда от лепило – много лепило – за да залепя разбитите си нерви.А и от антиеметици – за да възвърна повърнатото си сърце.

63

Трябват ми и хапчета за мислене – защото напоследъчната скука разяжда мозъка ми като киселина.Трудно ми е да разбера и още повече да повярвам в каква развалина съм се превърнал.Тъжното е, че отникъде не се вижда края на кризата.Точно напротив – сякаш всичко се разпада неконтролируемо на къси бързи отровни вдишвания, които някакси консумирам и преработвам в болезнено жигосващи живота ми мигове.Не мога да спечеля това състезание със себе си.Нямам фосфоресцираща нишка в този Лабиринт – непрогледно мрачен и непроходим.Тази нелечима Ваяноза ме съсипва болезнено бавно и съвършено сигурно.Лабилно левитирам в бездънното безвремие на Болестта – зверски обезверен и без право на помилване.Каквито и саможертви да принасям на боговете, те остават все така коматозно неконтактни и все така не ме поразяват с жадувания гръм по глупавата глава.Животът ми е пълна купа с каша.Каша от горчиви залъци на компресирани депресивни случки с предизвестен край и обичайната ежедневна скучна боза.А аз сърбам ли, сърбам – със сакатия стремеж на срамежлив сърбин.Дори я фалшифицирам с горчиво, горчиво и люто, солено и кисело – за да преглъщам по-трудно и мазохистично-мъчително.Люшкам се като проскубано обесено плашило между вкусовете и настроенията, като тук-там и от-време-на-време се блъскам с някакъв характерен удавнически плясък в нечий ококорен поглед, нечия онемяла уста, нечия безтегловно увиснала п(р)одадена ръка или крив крампиран крак.Понякога докосвам за миг нечие разголено сърце като накрайник на емоционален дефибрилатор, понякога просто ме замерят със змии и гущери.Понякога ме бодат като парче месо на ръждясалите си вербални вилици, а аз само злорадствам, тъй като те въобще и не подозират, че отдавна съм изгубил жизнената си сочност.

64

Понякога засядам дълбоко в нечие гърло и стискам силно и дълго, почти до задушаване.Тогава и мен ме боли, но винаги все някакси стоя стоически с отворена уста и чакам да погълна и абсорбирам сълзите, които ми се полагат.Понякога наистина съм голяма (с)кучка.Но пък от друга страна и малко по-обективно погледнато – именно вие ме направихте такъв.Почти обещавам утре да се променя.Но днес – днес отново хапя болката, която се центрофугира с бясно усърдие под напуканата ми хитинова обвивка от натрошени надежди и измръзнали мечти за нещо повече от нищо.Мисълта ми залита пъргаво и изпускам света, който пада с епилептична грациозност и се пръска на безброй леденостудени мастикови кристали.Всеки един кристал е изтъркан момент, изхабено чувство, забравена мисъл, увиснал поглед, изстинало докосване, недопушен фас, фалшива тревога, залязло слънце, увяхнало цвете, скъсан чорап.В следствие на което някой трябва да ми напомни кой съм.Макар че съм си все същия от хилядолетия.Объркан като пожертвана пешка.Разочарован като шахматиран цар.Прецакан като негър на памукова плантация.…………………………………………………………………………………….Къде си?(не знаеш)Кога си?(пауза)Какво правиш?(мълчиш)Как си?(не помръдваш)Какво си?(всичко+нищо)…………………………………………………………………………………….

65

(тринадесет)

Бавно, мъчително и почти като срамна болест минават следващите няколко дни, в които непрекъснато се гърча в своеобразна предсмъртна или пренатална агония с неподражаемото естетическо изящество на страдащ от запек червей, разяждан от всички онези картини на Нея, които вече съм успял невъзвратимо да татуирам върху възмутително вманиачения си мозък.Чувствам се като прикован към някаква неописуема метаабстрактна точка на абсолютна непостижимост, като заклещен в непознаваемата квинтесенция на събирателно-описателното понятие Безизходност, разпънат в епицентъра на многоизмерен лабиринтоиден кръст, от който практически няма несмъртоносно отскубване.Сякаш свещеният тотемен образ на моята лудо лелеяна Ваяна без/церемон(иал)но и безскрупулно ме изгаря с някаква неподозирана и неподражаема хищна инквизиторска похот на неугасимата клада на обречената невъзможна любов.А аз дори и не крещя – просто защото вече съм прегракнал до кръв.Само се гърча със страшно стиснати зъби и със сляпата надежда, че онази тъмна гъста кръв по някакъв начин ще успее да промие омагьосаното ми съзнание, болезнено (о/за)бременено с маниакално натрапчивата идея за Нея, че ще успее да разтвори и отмие вирусните спомени за нейния образ и да абортира с непоколебим абордажен устрем неродените нереални мечти и безсрамните сексуални фантазии, които непрекъснато разяждат меланхоличния ми мозък с някакво непоколебимо машинно усърдие.С постепенно нарастваща доза ужас забелязвам, че вграденият ми светлинен индикатор за екзистенциални аварии трескаво мига на ситни кървави капчици, които се забиват в мекото дъно на третото ми око със свирепа и ослепителна ярост.

66

Просто трябва да измисля някакъв начин да намеря спасителен изход, защото усещам, че започвам да се разпадам на самотни несвързани късове безличност.Толкова се запуших от себе си, че забравих онова, което си бях намислил да изсера...Само Хаосът се kiss(ка) зловещо и налудничаво и аз падам в него с всеотдайно безразличие.Всичко се чупи на малки бодливи болезнени фрагменти – като ето така например......в даден момент ще изпусна едно от нейните имена и на колко години е......подозирам, че се казва така......жест като този, с който описва най-добре и сякаш типично-бихейвиористично отмята от същността на онова изваяното си лице, за мен е болезнен и насълзява......на вашите години е – слънцебожествена радиация, подобна на вашата, а и екзоскелет – като твоя тесен...... толкова еднакви, нали......като малки светове са очите й, заплашително заобиколени от непристъпно съгласие, макар че отдавна са защитени от правото си на евентуален аутизъм......кой ли кон с капаци измисли/наложи/пробута това?......кой се опитва, само защото фонетично звучи като себе си?......защо пък по-правдоподобната ръка?......стига......за да преценя света, трябва a priori да съм по-добър......запърха ли с клепки, ми казвате какво да правя – представям си, че мисли за мен и изпадам в суета – всичко е паника там и аз не мога насилствено да си налагам начин да си забраня изумителните й изражения......сравнително млад съм, но да кажа – не се изживявам като who(й)......световното здраве е в андрогинистката антропология......капаните-хранилища на съзнанието ми доставят известна доза мазохистично болезнено стремление......напълно наясно съм – отнасяте се към мен с някакво съжаление......съзнавам, че може би вече има държавна намеса в лудостта или – ако случайно сте засегнати – в собствената мизантропия и озверение...

67

...считам се и говоря, че просто имам нужда от помощ – като нещо изконно, екстериториално, неподлежащо на ограничение – или накратко – глупак......сърцето сбира капките в моя храм, в който мога да се надявам за нежност към себе си, която става малко по-голяма......и така нататък...Оттичат се бавно и хлъзгаво часовете с някакво половинчато понтонно приплъзване между голите треперещи бедра на крайбрежните храсталаци.Наоколо тихо и вяло маршируват парчета от скъсани шизоидни картини.Перфектно е в изгарящия малък ад между бедрата ни, където пърхат дузини пияни колибрита и мънички феникси.Там чакам, изчезвам, унесен далеч, където спя всяка нощ с онази госпожица Паника и изстрелвам дълги откоси куршуми от въздишки по нейните палави призрачни превъплъщения, там слушам Симфониите На Удоволствието, от които ми настръхва езикът и го пъхам някъде на топло, а музиката гали голото ми тяло с похотливи увивни джазови движения.Всички прагове на болка у мен са отдавна разбити на жълти стотинки и глупави илюзорни отломки от поругани вчерашни страхове, а хаосът от ситни кристали безсмислие постепенно започва да се утаява и концентрира около онази тихо блещукаща песъчинка на парадокса, която егоцентрично се самопостулира като незаченатия зародиш на бъдещия бисер на смисъла сред крехките мидени черупки на социоантропологичното ни взаимоотношение.Поне един от двама ни трябва да умре, за да бъде разбит кармичният код на психосоматичната ни несъвместимост, за да се пробие предопределената бронежилетка на кръга и да се освободи възбуденото вековно напрежение, натрупано до някаква свръхкритична концентрация в какофоничните контракции на депривираните ни тела и в пресечната фокусна точка на фиксираните ни вплетени погледи.Поне един от двама ни трябва да умре.Хващам решително въображаемия скалпел на мисълта си и внимателно разчленявам идеологичното решение на проблема на три възбуждащи възможности:

68

(а) - да се самоубия тихо и кротко;(б) - да убия МП (Малката Паразитка), която опустошава обичайния гробовен покой на дните и нощите ми, с трудно постижимата безскрупулна невъзмутимост на почти пенсиониран дератизатор;(в) - (в) = (б) + (а);Начините за реализиране на Вариант А са почти неограничени фантазно, възможно най-елементарни за осъществяване и възможно най-безболезнени за всички останали членове и вулви на така нареченото ОО (Овчестадно Общество), които обаче в никакъв, никакъв², никакъв³ случай не са заслужили подобна самопожертвувателна кавалерска галантност с неизброимите си в настоящия разказ персонални перверзии и идиотски извращения.(+) или (–), Вариант А също така е и мое лично екзистенциално решение на ирационалното уравнение, наречено условно „живот”, до което отдавна съм достигнал след мегатонове моменти на медитация и емоционална еквилибристика на ронливия ръб на бездънната био-бездна – само че (не)правилността на хипотетичния ми отговор на извечната загадка беше прилежно и детерминистично |модулирана| чрез екстраполирането на момента на решителното математическо действие към един относително определим статистически период на биофизиологична безпомощност, в който всички изпадат рано или късно.Самоубийството е най-върховната еякулация върху срамните устни на живота.Нещо, с което би могло да се сравнява това, да се изкачиш на Еверест и да пуснеш един golden shower върху напуканите мръсни устни на целия шибан свят.И да се изкефиш с някаква божествена нотка на пълно самодоволство.Just Do It For Fuck’s Sake.Изчукай живота, за да те изчука смъртта.Лапай мухи, за да бъдеш изяден от червеи.Няма (с)мисъл там.Само движения.Добре подредени, провиснали по съскащите синусоиди на епилептичните си орбити.

69

Целият живот е направен от безброй движения и тук-там някоя самотна неподвижност.И в него ние само гоним вятъра.Животът не е нещо, което притежаваме в истинския смисъл на думата „притежавам”.В него не можеш да пиеш чуждите хапчета вместо някой друг (тоест – можеш, но няма да има същия смисъл), обаче пък – от друга страна – можеш да се размножаваш по най-разнообразни начини и, съответно, да си самоналагаш сервитути.Животът може даже да бъде заложен (всъщност – дори преди да се решиш да го заложиш за пръв път, той вече е бил заложен – и то още от самото си начало, но това се разбира чак в неговия край), но много трудно може да бъде откупен обратно.Както е добре известно, към настоящия момент животът не може да бъде отдаван под наем, което автоматично изчислява ползата от него като някакво относително безсмислено число като нулата.Противно на масовата заблуда, животът не подлежи на подобрение – животът подлежи само на изживяване.Той не може да служи a priori като някакъв биберон или пишка, но може да бъде самоцелно средство, посредством което се отдават или консумират всякакви удоволствия.Ето пък сега един ортодоксален парадокс – никой не е плащал, за да се роди, но мнозина плащат (с/на) майка си и баща си, за да не умрат.Нямам никаква идея защо конвенционалните родители масово и повсеместно се самозаблуждават, че – видите ли – даряват живот.Животът е органично несъвместим с пр(а/е)свещения акт на надаряването, защото той може да бъде само пре-на-товарен.Както – примерно – подарък от лайно, увито в лъскава непросрачна опаковка.Не знаеш какво има вътре, докато не го отвориш и не се изцапаш със субстанцията му.Общо взето и обобщено казано – трябва да се гавриш с живота, за да не се гаври животът с теб.И още нещо – в момента, в който се родим, спираме да живеем и вместо това започваме да мислим – а мисленето е процес, чрез който осакатяваме живота, гипсираме иначе

70

възможните му валентности с безсмислени дървени патерици от транснеморални социотабута и сакати чекии по никое време.Сякаш живеем на пресекулки, на плоски псевдоподскоци или на паралелни промискуитетни приплъзвания.Смътна смяна на състоянията.Съскане и въздишки.А автопилотът е удобно анонимен.Трагичните тромпети триумфират треморно.Трансът е изначален, вечен и рядко статичен.Понякога бездействието убива неусетно и безмилостно.Животът е като наследството – него можеш само или да го приемеш такъв, какъвто е (или поне – какъвто ти си мислиш, че е), или да го откажеш пренатално или пренотариално – но никога нямаш право или поне удобна неправомерна възможност да го тестваш предварително на тренажор или пък да го транжираш на малки и почти разбираеми детайли, а и единственият свестен Наръчник по Живот се казва „КАК ДА ГУБИМ”.В него отначало си мислиш, че се учиш как да летиш, докато накрая не разбираш, че всъщност си се учил как да падаш.И някъде там долу, заровена в зловонната тиня на дъното, те очаква Смъртта със своя неустоим копнеж за безличен оргазъм.Такъв си е той, животът...Докато смъртта е неговия силиконов заместител...Разбирате ли – животът е онова, което зачева смъртта, а смъртта – онова, което преебава живота.Всичко изведнъж става толкова просто – веднъж, след като откриеш основната си Зависимост.А Смъртта е красива и желана като любовница – тя вечно дебне да ебне, скрита сред купчината мръсно бельо в дъното на гардероба – стои си там и чака – вечно гола и внезапна, а срамната й усмивка е винаги вулканична и вулвообразна, с което именно – признай си – те привлича някакси необяснимо по начина, по който един намагнетизиран и никога неотпочиващ си член би привличал купчините ръждясали от многобройни злоупотреби железни улични куротрошачки.Едно от най-лесните и елементарни неща на света е да се самоубиеш.

71

С изящен финес и балетна лекота можех да се хвърля под някой влак или камион (или – ако преди това съм бил засмукан от ироничната сонда – да изскоча с ухилена призрачна внезапност пред лудо хвърчащ с параноично квичене към спешното отделение реанимобил), можех да се обеся в банята с толкова прозаично и изтрито от употреба нещо като колана, пристягащ с някакво пост-наркоманско усърдие кльощавото ми дупенце, можех просто да легна в топлата уютна влажна утроба на ваната и да си прережа вените – както всеки този и онзи път – или направо да си откастря едната ръка с кухненското сатърче с елегантната рутина на потомствен зъл касапин, можех да полетя с опитната увереност на пеперуда-еднодневка от ръждясалия еректирал връх на шибаната телевизионна кула, или пък – Оууу, Джийзъс! – от някоя от КГБ (Кулите-Гиганти-Близнаци) на WTC (Световния-Търговски-Център) ако извратените садистични копелета от ЦРУ (да – точно онова ЦРУ) не ги бяха срутили на 09/11/01 с доста, доста², доста³ Термит и отвлечените от самите ТЯХ самолети, осъществяващи граждански полети номер еди-кой-си и оня-другия-като-него, можех екстравагантно да се удавя в пълна с абсент цистерна или да се гмурна към скоропостижното си изпарение в някой промишлен екарисаж – и така нататък и т.н.Но Нея щях да я убия адски трудно – ако въобще успеех да се самоизнасиля да го направя.Единодушно реших, че най-безпроблемно и простосмъртно можеше да стане, ако си купех някакъв що-годе сносен харпун и просто я причаках от удобната интимна близост на обичайния си наблюдателен пункт да спусне щорите на гробоубежището си или случайно да разтвори възбуждащите мръснишки бедра на девствения прозорец на тоалетната си.Сякаш усещах наистина напрегнатия еротичен заряд на този акт и почти еякулирах.В последния момент изтрезнясах и си спомних с щипка горчиво горещо съжаление, че познавам себе си достатъчно добре, за да усетя някакси подкожно, че няма да мога да го направя.Просто не я обичам чак дотолкова, че да мога да оправдая достоверно и емпатично-разчувстващо убийството й пред пенитенциарния консилиум на съвестта си.

72

С което удобно и също така същевременно се самоанулира и Вариант (в) = (а) + (б).И внезапно осъзнах с някакво мистично митично малодушие, че единственото, което ми остава, е да се самоубия.Усетих как някаква непозната сладка топлина се разтича на бавни вълнообразни оргазмени тласъци, изпълвайки пространствата на тялото ми със странно протоплазмено блаженство.Веднъж преодолян, Страхът се превръща в Посока, Препятствието – в Цел, Задръжките – в Улични Лампи, а Треперенето – в Танц.Всичко се синхронизира автоматично и напълно естествено – вътре в мен, около мен, с мен.Възбудата е справедливо и равномерно разпределена – а също така и почти сексуална.Мисълта се избистря и фокусира, при все че в същото време става някакси хлъзгава и слузесто-лепкава като възбудено влагалище.Битието се трансформира чрез някаква невидима вълшебна диригентска пръчица в съвършена симфония за свръхпопивателните сетива, всяко действие и бездействие е перфектно хармонизирано с всичко останало във всяка милисекунда и до последния ангстрьом, сякаш изведнъж съм се превърнал във Великия Архитект на Вселената, който с някаква безбрежна лекота тихичко акордира монументалния ектоплазмен орган на света.Всяка повърхностна въздишка набъбва с епилептично гърчене до гореща прегръдка на сляла телата си двойка, а транзитните бегли погледи разтварят девствените бедра на възприятията с похотливата лекота на опитен педофил, разчеквайки реалността с ригиден ретроспективен резонанс до нещо повече от еднообразното хруп-хруп-хрупане на лоботомизираното тревопасно стадо.Бавно се надигнах с въздишка на нескрито нетърпение и протегнах трескаво паркинсоновата си ръка към новото и все още невмирисано на смърт уякчено въже за простиране на лъскави опаковъчни дрехи, одрани кожи на нотариално заклети девственици, слузести и пълни с пресни лайна кървави черва от някое случайно Сепуко-6 (Сепуко-6! Сепуко-6!) и припичащи се на любезното обедно слънце откровено ексхибиционистични души.

73

Хвърлих като за последно едно-две очи на уютната утроба на тъмната таванска стая, прилежно подредих купчината бележки с резултатите и временните емпирични изводи от наблюдателните си експер(и/мо)менти с Ваяна, съблякох дрехите си със спазматична усмивка и си избрах една грешна греда – грозна, фригидна и оръфана от срамни дървояди – напрегнато поддържаща входа към небето с разкрача на криво ошкурения си шпагат.С чекията си издълбах датата и инициалите си, а после пристегнах калпаво направения класически клуп с естествената грижливост на майка, повиваща пеленачето си, качих се на паянтово олюляващия се инвалидизиран стол и комфортно нагласих въжето около врата си.Усетих, че съм се задъхал от усърдното усилие, а напрежението от надскачането на човешкото и отхвърлянето на този уродлив свят втечняваше чрез някаква сакрална електролиза все по-сгъстяващия се и притискащ ме въздух в някаква блудкава сива супа от екстремална фрустрация и импулсивни струйки желание за край на самоусъвършенстването.Затворих уши.Скочих.Светът се разпори пред очите ми.Усетих как дробовете ми се взривяват... а после някой преряза връвта.Изкрещях!Току-що се бях родил.