София 1504, ул. “Димитър Греков” 2тел.: ++359 2 944 01 27

тел./факс: ++359 2 943 39 35e-mail: sfumato@mbox.contact.bg

http://www.sfumato.info

1

СЕЗОН 1999/2000

СОЛАРИСПО ЕДНОИМЕННИЯ РОМАН НА СТАНИСЛАВ ЛЕМСценарий на Стоян Радев

Постановка Стоян РадевСценография и костюми Стоян РадевМузика Петър Дундаков и Никола Маджаров (група “Тибетски сърца”)

участват: Харей – Ана Пападопулу, Келвин – Владимир Димитров, Снаут - Георги КъркелановСанин – Даниел Рашев, Жена – Ива Тодорова, Глас – Мариус Куркински

Вярвям в простата истина, че едно театрално представление, с всичките му качества и недостатъци, е добро, когато зад и над него стои някаква действителност, някакъв живот. В този смисъл изразните средства, които трябва да отбележат това единствено важно присъствие, се превръщат в деликатен въпрос...Мисля, че безпаметното впримчване в собствено театрални методи и практики, целящо достигане до адекватен на нещо настоящо сценичен образ, всъщност обръща гръб на действително случващото се. И още, струва ми се, че такова впримчване е не просто загърбване на протичащия живот, а и сктрах от него. Но не дълбок, прекрасен, вцепеняващ страх, а унизителна грижа за подържането на мутиралото тяло на театъра...Геройте на «Соларис» са учени, чиито изследователски средства свършват до там, където обектът на проучването се свързва с техния собствен интимен свят. Те не могат да продължат нататък, защото са забравили и не искат да си спомнят за живота си. А само споменът за него, колкото и мъчителен да е, би им помогнол до пжзноят в по-голама степен това, което изглежда непроницаемо и да установят съгласие с привидно различното от тях. Но те нямат достатъчно вътрешна сила, и въпреки че усещат кризата в научните си аргументи, убиват, за да продължат да ги използват. Само един от героите избира живота и, сякаш пренебрегвайки догмата на точната наука, с любов, търпение и удържана мисловна агресия успява да проникне по-дълбоко и да се спаси...Вярвам, че театърът може да забравя себе си и да спомня живота... Тогана, впреки неизбежната бутафория и похабеност, изразните средства биха израствали естествено като трева и дървета, а раждането и смъртта на спектакъла биха били като раждане и смърт на човек...

Стоян Радев

София 1504, ул. “Димитър Греков” 2тел.: ++359 2 944 01 27

тел./факс: ++359 2 943 39 35e-mail: sfumato@mbox.contact.bg

http://www.sfumato.info

2

ПРЕСА, ОТЗИВИ И ДРУГИ ТЕКСТОВЕ СОЛАРИС

Литературен вестник, бр. 38, 24-30.11.1999

Дните (по-скоро вечерите) започнаха със „Соларис» по Станислав Лем на Стоян Радев, за когото това е трета работа извън сцените на НАТФИЗ... На мен представлението ми действа като да получавам лично писмо, в което режисьорът и актьорите много простичко, много истински, с интимно откровение ми разказват една история. Колкото по-бедно декоративно я разказват, толкова повече я разказват през себе си. Сцената е абсолютно гола. На нея са само актьорите, които по-скоро стоят, отколкото да се движат, и прожекторите, които по-скоро маркират неосветеност, отколкото да осветяват. Играта с приглушените сини и червени светлини и прожекцията на някаква мъглявина, играеща Океана, е всичко, което загатва за необичайното място и време на историята, в която героите са отишли на другия край на Галактиката и от другата страна на Времето, за да пристигнат при себе си. Тръгнали са да опознават Космоса, за да установят, че не познават себе си, че те самите са неразгадаем космос от неосъзнати желания, потиснати чувства, енергии, завинаги укротени в подсъзнателното… Оглеждането в личните дълбини отвръща погледа от пищната театрална форма. Колкото по-ограбена е тя, толкова по-малко са формалните поводи да се разсейва и губи встрани концентрираното истинско чувство – Любовта… Самопознанието по-скоро се представя, отколкото се преживява (разбираемо при такива млади актьори: Келвин - Владимир Димитров, Харей - Ана Пападопулу, Снаут - Георги Къркеланов). Все пак те минават отвъд вживяването в образа и се докосват до преживяването вътре в себе си. Защото всички ние оценяваме нещата едва след като ги загубим и мечтаем да върнем времето назад, да получим втори шанс. Това е толкова близо до всеки. Разпознавам искреност и това ми харесва. Харесването ми може да не е професионално, но пък е искрено.

Мирослава Тодорова

Култура, бр. 41, 15.10.1999

Това е общата рамка, в която режисьорът поема разговор за “забравянето на живеенето”, за това изконно ли не се разбираме. Той заявява, че иска спектакълът му да се случи като история. И е избрал най-простите възможни средства (но и най-трудните).

Ирина Илиева

В програмата на спектакъла

Героите на “Соларис” са учени, чиито изследователски средства свършват дотам, където обектът на проучването се свързва с техния собствен интимен свят. Те не могат да продължат нататък, защото са забравили и не искат да си спомнят за живота си. А само споменът за него, колкото и мъчителен да е, би им помогнал да познаят в по-голяма степен това, което изглежда непроницаемо, и да установят съгласие с привидно различното от тях. Но те нямат достатъчно вътрешна сила и въпреки че усещат кризата в научните си аргументи, убиват, за да продължат да ги използват… Вярвам, че театърът може да забравя себе си и да си спомня живота… Тогава, въпреки неизбежната бутафория и похабеност, изразните средства биха израствали естествено, като трева и дървета, а раждането и смъртта на спектакъла биха били като раждане и смърт на човек…

Стоян Радев

София 1504, ул. “Димитър Греков” 2тел.: ++359 2 944 01 27

тел./факс: ++359 2 943 39 35e-mail: sfumato@mbox.contact.bg

http://www.sfumato.info

3

СЕЗОН 1999/2000

Черното руноАВТОРСКИ СПЕКТАКЪЛ НА МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА И ИВАН ДОБЧЕВДословен превод на песните от гръцки на Николай ГочевЛитературна обработка и поетичен превод ог гръцки на Кирил МерджанскиЛитературен сътрудник Нина Маркова

Постановка Маргарита Младенова и Иван ДобчевСценография Иван Добчев и Даниела Олег ЛяховаКостюми Даниела Олег ЛяховаМузика Асен АврамовВидеофилм Любомир Младенов и Борис МисирковГрафика на движението Албена Атанасова, Антон Димов и Иван ИлиевКонсултанти проф. д-р Петя Асенова и ст. н. с. д-р Милена БеновскаДиапорама и снимки Симон Варсано

Златен лавров венец за най-добра постановка и Награда на публиката, фестивал «MESS», Сараево, 2000 г.

Интересуват ни праобразите на духовно поведение на човека.Обръщането ни към корените не е продиктувано от носталгии по миналото, а от утопии за бъдещето. Театърът ще прекрачи вXXI век като Ноев ковчег, който пренася паметта за духовното през Потопа на материалното.

Маргарита Младенова Иван Добчев

ПРОГРАМА ”АРХЕТИПИ”

София 1504, ул. “Димитър Греков” 2тел.: ++359 2 944 01 27

тел./факс: ++359 2 943 39 35e-mail: sfumato@mbox.contact.bg

http://www.sfumato.info

4

ПРЕСА, ОТЗИВИ И ДРУГИ ТЕКСТОВЕ ЧЕРНОТО РУНО

Демокрация, бр. 44, 16.2.2000

„Черното руно“ се оттласква от етнографското любопитство към живота на каракачаните номади и се вписва в универсалната идея за движението като източник на живот и спирането като смърт. Полемизира живеенето по законите на природата и живеенето по законите на цивилизацията. Отхвърля публицистичното говорене за насилственото строителство на социализма в България и предлага своя поетичен поглед върху врязването на катастрофичния ХХ век в съдбата на едно древно племе, върху екзистенциалните въпроси: кои сме ние, откъде идваме, къде отиваме, може ли един народ в сблъсъка със съвременната цивилизация да запази своята идентичност. „Черното руно“ притежава всички основания да стане етапно произведение. С него Маргарита Младенова и Иван Добчев затварят кръга на своя интерес към архетипното поведение на човека… От сблъсъка между митичната и историческата реалност създават нова сгъстена реалност. Жертват надреалността на съня заради свръхреалността на мечтата… Житейската истина за каракачаните отвежда в усядането, в замръзването, в черната дупка на тунела. Поетиката на представлението води към луната, след първия човек. Всъщност (и) там е пустинята, но е невероятно красиво. Като всяка лабораторна работа на „Сфумато“, на спектакъла му предстои да се случи докрай. Сякаш все още очаква от нас от другата страна на сцената да му доверим сетивата си, да излъчим към него своята енергия, за да постигнем заедно екстаза. Този спектакъл не може да бъде изговорен с думи. Може да бъде живян с любов.

Рада Баларева

Култура, бр. 6, 18.2.2000

Представлението преобразува събрания по „терените” материал за изчезващия свят на каракачаните в ритъм и образи-видения… До идването на влака от екрана театралното действие се разгъва пред или зад екрана, но обхваща цялото сценично пространство. След това се „свива” зад екрана, под руното, под колелата на влака. Театърът (каракачаните) е „погълнат” от техническите образи, за да „затупти” в самото сърце на света. Той не се възпроизвежда технически, а се „ражда”. Така „митологичният” цялостен човек (каракачанинът) и театърът се явяват синоними. С „Черното руно” авторите му манифестират копнежа си по изгубената цялост (на човека, на театъра)… “Черното руно” упорито ще напредва с кервана на виденията си, бягайки като своите каракачани от окончателното заселване в удобството на постигнатото.

Виолета Дечева

Капител (приложение на “Капитал”), бр. 7, 19-25.2.2000

С “Черното руно” „Сфумато» гради собствената си митология, продължава притчата за своето съществуване. Историята на каракачаните символизира и съдбините на театралната работилница - номадския й начин на живот, невъзможността тя да уседне, нейното непрестанно придвижване, духовно и физическо. Черното руно и сребърният диск на Луната са двата основни символа във визията - съвършена в своята простота - на новия спектакъл (сценография Иван Добчев и Даниела Ляхова)… За съжаление в нашия театрален живот „Черното руно» стърчи самотно, лишен от подкрепата на равни нему спектакли и може да се съизмерва единствено с другите явления от биографията на „Сфумато» - „Луда трева», „Апокриф» и „Квартет».

Анелия Янева

Берлинер цайтунг, 5.5.2000

Танцът на телата и мрачните, проникновени картини разказват историята на сътворението, която обаче скоро се превръща в доста обща критика на цивилизацията. Модерното време слага край на придружените от архаична музика групови сцени, разказващи за раждането и смъртта, страха и празниците. На екран, разделящ сцената от началото на спектакъла, вече не се вижда Луната, а върви филм за стар локомотив. Артистите изчезват първо зад снимките на машината, после зад човешките маси от времето на социалистическа България. Руното продължава да хвърля своята дълга сянка, но вече няма същото значение, както по-рано. Номадите вече не странстват, а се качват на влака. Със сигурност това не е леко решение, а благодарение на «Сфумато» ни е представено вълнуващо.

Ирене Бацингер

София 1504, ул. “Димитър Греков” 2тел.: ++359 2 944 01 27

тел./факс: ++359 2 943 39 35e-mail: sfumato@mbox.contact.bg

http://www.sfumato.info

5

ГАЛЕРИЯ ЧЕРНОТО РУНО