брой 3 (год. 12) декември, 2016брой 3 (год. 12) декамври ...sv-atanasii-varna.org/spisanie_amvon/amvon_3_2016_web.pdf · 2017. 12. 5. · Списание

Списание на храм „Св. Атанасий“ гр. ВарнаСписание на храм „Св. Атанасий“ гр. Варна

брой 3 (год. 12) декамври, 2016брой 3 (год. 12) декември, 2016

Âåñòè îò ïðàâîñëàâíèÿ ñâÿò

Посетете интернет страниците: www.mitropolia-varna.org, www.pravoslavieto.org

Åïàðõèéñêè íîâèíè

За първи път в ис-торията на Руската църква е издаден православен молит-веник, предназначен специално за хора с ограничения на слу-ха и зрението. Мо-

литвеникът е съставен от о. Лев Аршакян, изпълнителен директор на Дружеството на сляпо-глухите „Елвира“. Издани-ето не е просто набор от молитви, а ръководство на слепо-глухите за молитвата и ежедневното й практикуване. Включени са сутрешни и вечерни молитви, при причастие и различни случаи, както и размишления за вярата. Изданието може да се на-рече „Всичко за нашата вяра – накратко“.

На 23 октомври бе въведен в своето слу-жение новият игумен на руския манастир “Св. Пантелеймон” на Света гора - архи-мандрит Евлогий. По светогорски типик той получи пастирския жезъл от представите-ля на старшия свето-горски манастир Ве-ликата Лавра на преп.

Атанасий Атонски - йеромонах Никодим. На ин-тронизацията присъстваха игуменът на сръбския Хилендарски манастир Методий, представители на някои от манастирите, административният уп-равител (губернатор) на Света гора Аристос Каш-мироглу, руският консул в Солун А. Попов и др. Литургията беше отслужена от епископи на Руска-та православна църква - Астрахански митрополит Никон, Кинешемски епископ Иларион и Ахтубин-ски епископ Антоний.

В неделя, 20 ноември митрополитът на Едеса Йоил освети новопос-троена църква в Север-на Гърция, посветена на св. Паисий Светогорски. След освещаването на храма в него се извърши и първата служба, която завърши с литийно шествие с иконата на св.Паисий Светогорски. Негово Високопреосвещенство Йоил благодари на местните жители за техните усилия и помощ в изграждането на храма.Той раздаде и кни-ги с текста на службата в чест на преподобния Паи-сий Светогорец.През месец октомври т.г. приключи и изграждането на храма посветен на св.Паисий Атонски и Порфирий Кавсокаливит

Православната църква вече присъства и в островното Кралство Тонга. През месец ноември, 9 души са приели Св. Кръщение в новоизграден параклис, посветен на пър-воапостолите св.Петър и св. Павел.Кралство Тонга е архи-пелаг в южните части на Тихия океан, на изток от Фиджи. През 1900г. по договора за дружба между Тонга и Великобритания Крал-ство Тонга е обявено за самоуправляваща се държа-ва под протектората на Великобритания.

На 4 декември Московският и на цяла Русия па-триарх Кирил освети новия руски храм в Париж, посветен на Св. Троица. С него съслужиха мит-рополитът за Франция от Вселенска патриаршия Емануил, както и митрополитът за Франция на Антиохийската патриаршия Игнатий, румънският Западно- и Южноевропейски митрополит Йосиф, както и много руски епископи и клирици. На откри-ването на храма присъства и съпругата на руския министър-председател Светлана Медведева, кметът на Париж, представители на руски и френски ин-ституции.

На 19 октомври 2016 г., когато се чества паметта на преп. Йоан Рилски Чу-дотворец в едноименния храм в гр. Търговище бе отслужена празнична Ар-хиерейска Света литур-гия, в която взеха участие ст. иконом Славчо Прода-нов и свещеници от Тър-говище, Варна, и Шумен. По повод 80 годишнината от построяването на храма и 20 години от основа-ването на социална трапезария към църквата с на-гръден кръст бе награден ст. ик. Славчо Проданов, а с поименни благодарствени грамоти - основните спомоществуватели. След тържественото многолет-ствие бе отслужен водосвет, както и заупокойна мо-литва по повод 130 годишнината от рождението на Нюйоркски митрополит Андрей.

На 14 октомври 2016 г. - празника на Св. преподобна Па-раскева-Петка Епи-ватска (Търновска) бе отслужена Света литургия в еднои-менния храм в гр. Нови Пазар от Него-во Високопреосве-

щенство Варненския и Великопреславски митро-полит Йоан. В празничното богослужение участие взеха ик. Димо Костов - председател на църковното настоятелство при храма, прот. Красимир Капита-нов, прот. Андрей Стефанов, свещ. Иван Павлов, и дякон Любомир Георгиев. С офикия “ставрофорен иконом” бе награден ик. Димо Костов и с офикия “иконом”- прот. Андрей Стефанов.

11

Когато ниКой не може да ти отнеме радостта

Джон Капсалис

Радостта е прекрасно и оживотворяващо преживяване, но поради някаква при-чина е рядкост в нашия свят. Огледайте

се! Повечето от нас са подтиснати и животът им е скучен и изморителен.

Въпреки всички проповеди за славата на Християнството, поглеждайки към християни-те, ще видим, че като цяло, те не са по-радостни от невярващите. Като Христови последователи знаем, че не трябва да се чувстваме така, но ня-как си все се подхлъзваме в тази посока.

Разбира се, съществуват достатъчно тре-вожни явления около нас като престъпността, глада, покварата, изневярата, които могат да депресират и най-големия оптимист. Но към радостта Църквата трябва да подходи по сери-озен начин. В крайна сметка, Христос е запо-вядал на всички, които вярват в Него, да бъдат радостни. Оказва се обаче, че колкото и да се стараем да придобием радостта в живота си, тя все някак ни се изплъзва и е само едно мимо-летно преживяване. Защо меланхолията, цини-змът и мрачните настроения взимат превес?

Безпроблемната радостРадостта често се възприема като отсъст-

вие на нещастни събития в живота ни. С други думи, чувстваме се добре, когато нямаме осо-бени проблеми и затруднения. Има такива пе-риоди, в които нещата се случват, както ги ис-каме. Радваме се,че колата е все още здрава,че покривът не тече или че децата не са се тръш-нали от някой вирус. Но в един момент това усещане за щастие се забравя и безсмислието пак завлядява душата ни.

Къде грешим? Ако погледнем живота на един от най-ранните Христови последователи, апостол Павел, можем да научим много за това,

как да изпитваме радост. Дори хвърлен в тъм-на и влажна килия, в очакване да бъде обезгла-вен, той пише:“ Радвайте се всякога в Господа; пак ще кажа: Радвайте се. „ ( Филипяни 4:4)

Радостта на ап.Павел била силна дори в страданията, което обяснява защо той казва за себе си :„огорчават ни, а ние винаги сме ра-достни, бедни сме, а мнозина обогатяваме, ня-маме нищо, а всичко притежаваме“ (2 Корин-тяни 6:10)

Къде е днес тази безусловна и неудържима радост, за която четем в историята на ранната Църква? Тайната за придобиването на истин-ска радост не е в глупавото опиянение или в гоненето на фантазии, защото нито едно от двете не трае дълго. Християнската радост е едно постоянно и стабилно чувство на мир и удовлетворение. Ето такава радост искам да имам. Как да я придобием?

Да умрем, за да се родим отновоАко отново се върнем към ап.Павел и видим

чудната радост, която той изпитва, дори когато нещата изглеждат безнадеждни, ще разберем защо животът му е бил толкова радостен. За него и за всички ранни християни земният жи-

Призив

2

Призив

вот е бил временен.За разлика от съвременните християни,

които спят под покривалото на светските удо-волствия, ап.Павел останал чужд на този свят и вече живеел във вечността. Той разбирал кол-ко абсурдно е да се мисли, че богатството носи истинско щастие (Еклисиаст 5:10) Радостта не може да се открие в даденостите на този жи-вот. Апостолът е знаел, че докато сме обсебени от земния живот, ще ни липсват надеждата и радостта на вечността. Знаел е, че Пътят, който е избрал да следва, е този на смъртта, но чрез него ще открие истинския живот. Това е пътят на преобразяването ни в нова твар посред-ством болката на катарзиса.

„Защото знаем, че всички твари заедно сте-нат и се мъчат досега; и не само те, но и ние сами, които имаме начатъците на Духа, и ние сами стенем в себе си, очаквайки осиновение – изкупване на нашето тяло. Защото нашето спасение е в надежда.“ (Римляни 8:22-24)

Всеки, който е преживял родилна болка или е съпреживявал такава до съпругата си, познава нетърпеливото очакване детето да се роди. Ако християните са загубили ревността на своята любов и вяра в Христа, то е защото вече не копнеят да се родят в Царството Божие. Ние сме твърде удовлетворени от тленния и смъртен живот тук на земята, за да се надява-ме на живот с Бога. Дори и начинът, по който Църквата живее, показва, че е привързана към земята. Пилеем повече време и пари за издига-не на сгради, с надежда да пуснем корени тук, отколкото да разпространяваме евангелската вест на всички народи и да подготвяме Божии-те люде да станат нови твари в Небесното Цар-ство. Не почитаме Бога с Дух, а с тухли, хоросан и злато. Чудно ли е тогава, че копнежът ни по Христа е толкова слаб? Ние не ламтим за Цар-ството така, както ап.Павел и първите христия-

ни и следователно не можем да станем част от голямата радост да познаваме Христос.

ПразникИ така, какво е нужно за придобиване на ис-

тинско щастие? Дали са само някакви банални препоръки, които ще прочетем и ще забравим? Не би трябвало да е така. Бог държи да станем съучастници в Неговата радост. Но радостта можем да открием, само ако разберем, че кол-кото по-малко неща ангажират съзнанието ни, толкова по-богати духовно ще бъдем. Няма как да изпитаме Божията любов, ако светски-те неща постоянно ни обременяват. Колкото повече неща притежаваме, толкова повече се привързваме към тях и губим ценно време в грижите за тях.

„Но това, що беше за мен придобивка, по-ради Христа счетох го за вреда. Па смятам, че и всичко е вреда, поради превъзходството на познаването Христа Иисуса, моя Господ, зара-ди Когото от всичко се отрекох, и всичко счи-там за смет, за да придобия Христа.“ (Филипяни 3:7-9)

Иисус дойде, за да ни подари живот. Ние сме венецът на Божието творение. Бог ни освободи от връзките на греха, за да живеем пълноцен-но, но единственият начин да направим това, е да пожелаем да придобием по-малко от този свят и повече от Христа. Само тогава ще имаме повече смисъл, радост и мир, повече живот та-къв, какъвто Бог го е промислил.“Пълна радост е пред Твоето лице, блаженство е в Твоята дес-ница навеки.“ (Пс.15:11)

Бог пребъдва в радост и желае любовта, милостта и прошката, които ни дава, да ни по-могнат да станем съучастници в Неговата пре-изобилна радост.

Той ни е заповядал да имаме радост в Него, не защото сме придобили съвършенство или защото светът е излязъл от тъмнината на гре-ха, не защото всички световни проблеми са разрешени, а защото Царството Божие е праз-ник. То е празникът на радостта да бъдеш с Господа – Същият, Който победи смъртта и ни дари живот. То е празник на удовлетворението да бъдеш единствено с Христа, Който ти е дос-татъчен. Празник на осъзнаването, че дори и в бедствия, и омраза, напасти и глад, предател-ство и разочарование, ние вече принадлежим на Божието Царство на радостта.

Превод от английски : Весела Митева

3

Чудесата на вярата

ЧУдо на рождестВоМария Сараджишвили

История за един аборт, който не се състоя и един сляп човек с виждащо сърце.

Това се случило на моя приятелка преди много време.

Нина се преместила в града, за да учи. Там я съблазнил мъж, който бил же-нен. Тя забременяла и всичко се развило по обичайния начин: виновникът й дал пари за аборт. Нина обаче вече обичала своето не-родено дете и отхвърлила този вариант. Тя добре знаела, че строгият й баща и братята й няма да й простят тази грешка, но въпреки всичко в седмия месец на бременността си се върнала вкъщи, на село. Идвала Нова го-дина и тя се надявала в тази приказна нощ, да стане чудо и семейството й да й прости и забрави всичко.

За жалост, това не се случило. Дори май-ката не защитила бременната си дъщеря. Напротив, дала й „мъдър” съвет: „Сега всич-ки празнуват, няма да ни обърнат внимание, веднага след Бъдни вечер ще те заведа при една позната акушерка. Там ще родиш тайно. После ще продадат бебето на някого. Добро дело е, толкова хора са бездетни, лесно ще се намери купувач. ”

Нина решила да избяга. Точно на Бъдни вечер намерила сгоден момент. Тя дълго вървяла през гората, криейки се да не я види някой. Толкова я било страх, че не усещала сту-да. Излязла на открито, когато било вече тъмно и приближила до първата къща, която видяла. Млад мъж стоял пред входната врата. Нина го погледнала и му викнала. Той се обърнал в посо-ката на гласа й и попитал : „Кой е?

Не познавам гласа ти.” „Не съм от тук. Избагах от къщи” отгово-

рила Нина, която не виждала в тъмното, че мъжът гледа през нея.

„Мамо!”- извикал младият мъж, обръшай-ки се към къщата. „Имаме гост за Бъдни ве-чер”, и опипом влязъл вътре.

„Наистина ли е сляп?”- учудило се моми-чето.

Oт къщата излязла жена на средна въз-раст, с престилка и набрашнени ръце.

Те поканили Нина вътре, нахранили я и изслушали нейната история.

„Няма да се откажа от детето си, без него ще умра”, казала тя,” Не зная как, но ще го спася. Ако ми позволите, ще ви помоля да прекарам нощта тук. Страхувам се, че ще се разболея навън.”

“Мамо, възкликнал младият мъж, гласът му треперел, Бог ми изпраща това момиче след толкова години страдание”.

Нина чула невероятната му история:„Преди четири години аз бях най- щаст-

ливият човек на земята. Обичах красиво мо-миче. Тя вече бе бременна от мен. Решихме да направим сватбата след Рождество. По-

срещнахме Нова година заед-но. В дванадесет часа взех пуш-ка и излязох навън да стрелям. Избухна в ръцете ми. Лекарите не успяха да възвърнат зрение-то ми. Когато годеницата ми чу диагнозата, се изплаши, че ще трябва да изживее живота си с инвалид и развали годежа.

Умолявах я да роди детето

4


и да ми го даде, но тя напра-ви аборт. Трудно ми е с думи да изразя страдание-то си. Един-

ствено милостта към майка ми ме опази от самоубийство. Вярваш ли в чудеса? Все пак, не е случайно, че ти дойде да почукаш точно на моята врата. Не смея да те моля да оста-неш, но моля те, позволи ми да се грижа за твоето дете, което скоро ще се роди.”

Нина се просълзила и едва не разцелува-ла ръцете му. Посрещнали заедно Рождест-во. Сутринта родилните болки започнали, Нина се ужасила, защото била в седмия ме-сец. Било твърде късно да отидат до бол-ница- раждането вече започвало. Тамара,

майката на сляпото момче се приготвила да помага „Аз съм ветеринар, но все пак знам и малко гинекология.”

Родило се малко момченце. Извикали лекар, който установил, че май-

ката и детето са добре и няма нужда да ходят в болница. Нина искала да кръсти детото на стопанина на къщата, но слепецът я помолил да не го прави. „Бог те прати при мен точно на този ден, нека го начерем Христо.”

Оттогава са минали 30 години. Всичко се наредило по най- добрия начин. Теди и Нина се оженили. Имат още три деца след Хрис-то. Най- големият завършил следването си, станал лекар и е семеен. Неговата главна цел сега е да оперира поне едно от очите на баща си, за да му възвърне зрението. Той му вярва и се надява, защото знае, че чудеса се случват.

Преведе от английски език: Лора Мариянова

Гласът на отците

страХЪт госПоден Като наЧаЛо на ПремЪдростта

В издателството на Сретенския мана-стир наскоро излезе книгата „Ценността

на душата“ на архимандрит Клеопа (Илие). Архимандрит Клеопа (Илие; 1912-1998) е

духовник, молитвеник и църковен писател, известен не само в Румъния, но и зад гра-

ница. Нелекият му опит като отшелник-исихаст, прекарал дълги години в суровите

гори на Румъния, дълбокото му познание на Свещеното Писание, на творенията на светите отци, както и мъдростта и лю-

бовта към хората са го направили духовен отец на мнозина монаси и миряни. Предла-гаме на читателите откъс от тази книга.

Нека обсъдим нещо, което е ясно за всички: както за хората от по-ниските слоеве на обществото, така и за ви-

сокопоставените. Нека поговорим за страха Господен, който е толкова благотворен за придобиването на добродетели.

В Притчите е казано, че със страх Божий всеки човек се отклонява от злото (Притчи

5

15:27). Ако страхът Божий избавя от всяко зло, то това е първото препятствие на пътя на греха, което не му позволява да проникне в нашата душа.

Пророк Давид, озарен от Светия Дух, това сте го виждали в Псалтира, ни говори: „Начало на мъдростта е страхът Господен; здрав разум имат всички, които изпълняват Неговите заповеди.“ (Псалтир 110:10). Соло-мон, неговият син, пък казва за премъдрост-та даже повече: „Страхът Господен учи на мъдрост, и пред славата върви смирение.“ (Притчи 15:33). А Иисус, син Сирахов, в сво-ята Книга Премъдрост ни разкрива: „Страхът Господен всичко надминава“ (Книга Премъд-рост 25:14).

Всяка добродетел започва със страха Божий и завършва с любов към Бога

Виждате ли? Трима велики пророци, един от друг по-мъдри, възхваляват страха Божий, тъй като действително, както говори свети Исаак Сирин: „страхът Божий е основа на всяка добродетел“. Той казва, че мъдрост-та има два края: единият е страхът Божий, а другият – любовта към Бога. И защо е така? Защото всяка добродетел започва със страх Божий и завършва с любов към Бога, която е съюз на съвършенството и е най-висша-та степен на всички добродетели, тъй като любовта стои по-високо от всичко. Но за да достигне човек любов към Бога, той непре-менно трябва да има страх Божий, понеже от него произтича всяка добродетел.

Чувате ли какво ни говори Светият Дух? „Блажен е оня човек, който се бои от Госпо-да и който крепко обича Неговите запове-ди.“ (Псалтир 111:1). Който се бои от Бога, той наистина иска да изпълнява Неговите заповеди, тоест да прави добро; съответно и този, който не се бои от Него, си позволява да върши зло и всякакъв грях.

Кой е най-мъдрият човек на света? Този, който се бои от Бога. Ето какво казва свети Григорий Нисийски, философ и брат на све-ти Василий Велики: „Виждал съм мнозина, които се стараят да изучат всичко, което об-хваща науката, която обхваща външния свят, но науката за Бога успяват малцина. И тъй като им липсва истинската мъдрост, която е страхът Божий, те се отделят от Бога и започ-ват да затъват в блатото на злото.“

Каква е ползата от науката, когато няма страх Божий

Често се случва някой да защити две док-торски дисертации, да получи две дипломи. А след това разбираш, че същият човек е прелюбодеец, безбожник, безразсъден, не-милосърден към бедните и страдащите, няма надежда и любов към ближния, омърсява всякаква добродетел и дори правата вяра. Каква му е ползата от тази наука, когато той няма страх Божий? По-добре да не се ражда такъв човек, който не познава своя Създател и не се бои от Него през цялото време, който не се пази от злото и не върши добро.

Затова и аз ви казвам, че е добре, когато човек е високообразован: да бъде и инже-нер, и лекар, и преподавател, и професор, и военен, и генерал – каквото Бог е отредил за всеки. Но на каквото и да е стъпало, нека човек не забравя за страха Господен. За-щото, ако е забравил за Бога, то за него би било по-добре да не се е появявал на све-та, въобще и да не се е раждал, за да види колко е благ нашият Бог: как ни е дарувал живот, ум, въздух, светлина, топлина, дъжд, храна, изобилие, здраве, зрение, слух, мъд-рост и след толкова Божии благодеяния да си затвори очите като нощните птици, които виждат само в тъмнината и не виждат Бога, Който е недостъпна светлина и обитава в не-пристъпна светлина.

Затова и започнах да ви говоря: блажен е човекът, който се бои от Бога, защото той е истински мъдър и ще вкуси блаженство и в настоящия, и в бъдещия век.

Който се бои от Бога, той не пожелава чуждото за себе си, той не би отишъл при чужда жена. Който се бои от Бога, той ще живее с жена си в чистота по уставите на Църквата. Който се бои от Бога, не би правил аборти, не би пил, не би пушил, не би заплаш-вал с юмруци, не би завиждал на другите, не би почитал началството, както казва свети апостол Павел: „И тъй, отдавайте всекиму, каквото сте длъжни: комуто данък – данък; комуто берия – берия; комуто страх – страх; комуто чест – чест. Не дължете никому нищо, освен взаимна любов...“ (Римляни 13:7-8)

Който се бои от Господа, по време на све-тата Литургия в неделя не спи вкъщи. Който има страх от Господа, той не оставя децата

гласът на отците

6

гласът на отците

му да растат в беззаконие, а им дава строги забрани и ги поправя, учи ги да се покланят на Бога, да постят, да ходят на Църква и да водят чист семеен живот. Който се бои от Бога, той не си губи напразно времето. Той или работи, или се моли, или чете Свещено-то Писание, или размисля за бъдещия Съд, за смъртта, за райското блаженство и за ада.

Бог вече е видял и вижда това, за кое-то мислим

Който се бои от Бога, той обича всеки чо-век и помага на всеки, отнасяйки се с велика любов, когато някой попадне в беда. Който се бои от Бога, той не съжалява, когато отда-ва това, което има, на нуждаещите се. Кой-то се бои от Бога, той се бои да не съгреши пред Него нито с дело, нито със слово, нито с помисъл. А защо това е така? Защото той знае, че Светият Дух казва: „Бог вече ни е из-питал и знае нашите помисли.“ (Пс. 138)

Чували ли сте за Иов? А чували ли сте как-во е направил страхът Божи с него? Той се е боял от Бога и затова никога, когато е бил богат, не се е гордял, не е бил жесток, бил е милосърден и дори когато Бог отнема всич-кото му имущество, той не е казал нито една дума против своя Създател.

Ето, че имайки страх Божий, човек еже-дневно принася вол в жертва, за да не се окажат и децата му грешни пред Всевишния с помисли. Чували ли сте как Бог увенчава човека, който има страх Божий? За това Бог го е водил през тези дни, и той си е тръгнал, за да упокои душата си в лоното Авраамово, чийто правнук е бил. И така Бог го е благо-словил!

Братя мои, на човек, който има страх Бо-жий, не му е нужно да бъде пазен от някого да не краде, да не бъде блудник, пияница и да не върши зло. Такъв ден и нощ непрестан-но следи себе си - да не помисли нещо лошо

за някого, да не каже нещо лошо, да не на-прави нещо лошо, понеже това е грях. Същи-ят става стража на своето целомъдрие, пази душата и ума си от лоши помисли, езика си – от лоши думи и цялото си същество – да не постъпи против Бога.

Малко е казано за страха Божий Спомням си притчата за един човек, кой-

то отишъл при велик мъдрец. Той имал на-истина способна и талантлива жена и затова решил да разкаже за нея:

Имам толкова красива жена.А мъдрецът, намирайки се на масата пред

листовете хартия, с молив в ръка нарисувал една 0.

Жена ми е от знатен род, баща й е бил ми-нистър.

Тогава той нарисувал още една 0.Жена ми е здрава – никога не е боледува-

ла и сега не боледува.Мъдрецът написал още една 0.Жена ми е много образована.Той добавил още една.Жена ми е невероятна домакиня, умее да

пече всякакви пирожки, да приготвя обяд за големи приеми.

Дописал още една 0.Жена ми е отлична майсторка, може да

бродира, да плете, да тъче и да шие. Надаре-на е с толкова много таланти!

Той написал отново 0. Най-накрая чове-кът рекъл:

Жена ми има страх Божий и е вярваща.Мъдрецът дописал единица пред шестте

нули. А когато тя е най-отпред, това означа-ва милион. Тогава казал:

Вече оцених жена ти. Не когато сподели, че е красива, образована, здрава, че умее да прави толкова много неща, тъй като без страх Божий всички тези качества са равни на 0 – само едни нули и нищо друго!

Така е и с мъжа, както и с жената, а и с все-ки един човек. Той може да притежава всич-ки таланти, може да владее всички изкуства на света, да знае всички науки, но няма ли страх от Бога, той не е помъдрял и нищо не е.

Наставления за страха БожийСтрахът Божий не позволява да пре-

яждаш, да постиш в празнични дни. Той не позволява да извършваш грях по време на

7

гласът на отцитепоста и във великите дни или да опетняваш чистотата на душата си и в семейството си.

Страхът Божий не позволява сквернос-ловие и отмъщение. Той не позволява да ос-тавиш някого в беда и да не помогнеш на чо-век, който се нуждае от теб. Страхът Божий ни помага да помним смъртта, Съда, геената, рая, ада, Царството Небесно и славата на праведниците. Той ни спира да злословим, да клеветим и да лъжем, не ни разрешава да се гордеем и да се надсмиваме.

Страхът Божий не ни позволява да носим в себе си завист, да трупаме ненавист към някого, зли помисли и зла ревност. Страхът Божий ни възпира да отмъщаваме на други-те, да им причиняваме зло, да се шегуваме и присмиваме над ближните си, да ги осъж-даме.

Страхът Божий не позволява да се само-изтъкваме, да бъдем човекоугодници, да но-сим тщеславие, лицемерие, лукавство. Той не ни позволява да бъдем самолюбиви и да живеем в безчувствие. Не ни дава да грешим нито със зрение, нито със слух, нито с обоня-ние, нито с вкус, ни с осезание, нито с въоб-ражение. Страхът Божий ни запазва от заб-вението, неведението, леността. Не мисля,

че времето ще ни стигне да изброим всички слоеве на армията на тъмнината.

Страхът Божий – това е нещото, което те запазва

Страхът Божий те запазва да бъдеш свят и душевно, и телесно. И това не се отнася само за монасите: страхът Божий действа еднакво както при християните в света, така и при посветилите себе си на Бога в монаше-ско служение.

Страхът Божий превръща свещеника в светия олтар в серафим. Той служи със страх от Бога, моли се да няма никакви помисли по време на Литургията, внимава над себе си да не се обърка, извършвайки ектениите, све-тата проскомидия, проси от Господа да прет-вори виното и хляба в Светите Тайни.

Боящите се от Бога, виждайки страдащ човек, отиват и му помагат, дават му съвет. Страхът Божий е най-добрият ръководител. И затова всички свети отци го възхваляват.

Най-мъдрият човек на света е онзи, който се бои от Бога. Както казва псалмопевецът: „Блажен е оня човек, който се бои от Господа и който крепко обича Неговите заповеди.“ (Пс. 111:1)

Превод от руски език: Теодора Цакова

Вяра и живот

КЪрПа За сВетеЦаКонстантин Церцвадзе

Преподобни Гавриил (Ургебадзе) е бил висок образец на старчеството. Бог го e надарил с молитвен и пророчески

дар. Той проповядвал словото на Господа, пеел, танцувал, плачел, смеел се, шегувал се, изобличавал, забранявал, увещавал, молил

се, отново плачел и пак се смеел... Трябвало е да прекараш няколко месеца близо до него, за да се научиш да разбираш дълбочината на духовния му мир, без да се съблазняваш от странните постъпки на юродивия. Притежа-вал е сила, пред която се прекланят и днес –

силата на молитвата и любовта.Представяме ви няколко истории от

живота на стареца Гавриил, изпълнени с ве-лика любов, които ни карат да се усмихва-ме и не оставят никакво съмнение: той е с вярващите във всеки един миг и продължава по свойствения за него оригинален начин да радва и утешава в изпълненото с труднос-ти, днешно време.

Преподобни Гавриил (Ургебадзе)

Благославяйки ги в локвата, той им намигнал: „Едно на нула”

Сестрите Ната и Манана си спомнят, как веднъж срещнали отец Гавриил в града, много се зарадвали и искали да му поискат благословение. Тъй като денят бил дъждо-вен и стоели пред една локва, наложило се да направят само малък поклон, навеждай-ки главите надолу. Още преди да си вдигнат главите, отец Гавриил се пльоснал в локвата и поискал благословение от сестрите. Ня-мало как, сестрите последвали примера му. Благославяйки ги в локвата, той им намиг-нал: „Едно на нула”.

***Той имал такава любов към Бога и към

ближния, че на него, осветения с благодатта на Светия Дух, не можела да противостои ни-каква сила. Като ярко потвърждение на този факт служи историята за това, как на първо-майска демонстрация запалил портрета на „съветския вожд”. След това бил подложен на много изпитания, но не спирал, опитвал се да запали огънчето на вярата, надеждата и любовта в сърцата на хората.

Веднъж седял на проспект Руставели в Тбилиси, до него били наредени икони, а в ръцете си държал кръст. Със силен и смел глас проповядвал. Милиционерите няколко пъти го карали да спре проповедта, но той сякаш не ги чувал. Нищо не действало, качи-

ли го в мотоциклета и се отправили към по-лицейския участък. Отец Гавриил се възполз-вал от този шанс, изправил се в мотоциклета и в движение започнал да проповядва със силен глас: „Обичайте нашия Господ Иисус Христос! Обичайте животворящия кръст!”. Мотоциклетът летял, а расото на стареца Га-вриил се развявало като знаме... „Какво пра-вите?” – гневно питали милиционерите. „Вие сами ми уредихте тази разходка из града”, - отговарял светецът. Те спрели мотоциклета и казали: „Моля те, заминавай си!”.

***Дарът му на прозорливост винаги се е съ-

провождал със странни постъпки, не съвсем разбираеми и смешни речитативи. Духовно-то чедо на стареца Гавриил - Кетеван Бека-ури разказва: „До идването на монахиня Па-раскева в манастира се случваше старецът Гавриил да излезе и да се шегува: „Ех, оста-рях, остарях... Вече съм почти като Робинзон Крузо. Трябва ми една Пятница... Пятница ми трябва!”. А на грузински език Пятница озна-чава Параскева. Няколко седмици по-късно в манастира дойде послушница Серафима, която скоро след това беше постригана в монашество с името Параскева. Така се про-явяваше прозорливостта на стареца”.

***„Когато искам, пуша цигарата в дясната ми ръка, когато искам –

в лявата”

Много хора не са разбирали странните му постъпки, но няколко години по-късно се досещали, с какъв свят човек са се срещна-ли. Той имал своеобразен подход към всич-ко. Монахиня Параскева споделя: „Веднъж при стареца дойдоха две жени от Тбилиси. Те беседваха дълго време и отец Гавриил ги покани при себе си в килията. След като пос-тояли малко, жените го помолили да запалят по една цигара, и той взел, че им позволил. Жените спокойно започнали да пушат и из-веднъж към килията се приближила монахи-ня, прочела молитвата и помолила да влезе. Жените се смутили, засрамили се и в същия момент мушнали цигарите в ръцете на ста-реца. И ето, той седи в килията си със запа-лени цигари в двете ръце, в компания на две жени. Когато монахинята видяла тази сцена, тя, заеквайки от учудване, попитала: „Какво? Как? Вие? Как така? Отец Гавриил, нима пу-

8


9

шите?” Жените се изчервили, не можели да изрекат и една дума, а отецът, вдигайки веж-ди, погледнал към монахинята и казал: „Да, какво от това? Когато искам пуша цигарата в лявата ръка, когато искам – в дясната. Как-во толкова?!” Монахинята се извинила и ти-чешком излязла от килията. Като разбрали, какво се е случило, жените отказали цигари-те!”.

***А когато се смеехме, старецът Гавриил се

доближаваше до нас и ни казваше: „Защо се смеете тук без мен, нима получихте телегра-ма за влизане в Божието Царство?” Казваше това, а сам умилено се усмихваше.

Благодатна наричаха усмивката на ста-реца Гавриил неговите духовни чеда. Защо-то наистина, във всяка негова усмивка, във всяка негова дума присъстваше спасителна-та сила на неговите действия. Кетеван Бека-ури си спомня следното: „Дядо ми почина. В Грузия има такъв обичай: когато един човек умира, подаряват дрехите му на други хора. Ние подарихме всичко, но остана една аб-солютно нова носна кърпа. Тя беше толко-ва красива, че поисках да я подаря на отец Гавриил. Исках, но не се осмелявах. Беше ми неудобно. „Как на такъв набожен старец да му подаря обикновена носна кърпа?!” – по-мислих си аз и реших да не го правя. Някол-ко седмици по-късно пристигам в манастира Самтавро и виждам стареца Гавриил, облег-нал се на парапета и изричащ със силен глас: „Елате всички при мен! Искам да ви разка-жа една много интересна история!”. Всички се доближиха, включително и аз. Старецът се изправи и започна да разказва: „Знаете, че притежавам голям актьорски талант. На млади години играех в театъра. Изпълнявах ролята на Отело! Отело!”. И изведнъж се до-

ближава към мен и ми казва с напевен глас: „Дездемона, Дездемона, къде е моята кърпа, къде?!”. Всички се разсмяха, а аз се вцепених и веднага разбрах, каква е работата! Стана ми ясно, че той чете човешки мисли!”.

***„И след смъртта си светецът продължава

да юродства”, - отбелязва в едно свое интер-вю килийницата на стареца Гавриил мона-хиня Параскева. Именно за това повествува редакторът на житието на стареца Гавриил „Диадемата на Стареца” - Лейла Сихарулид-зе: „Като приключвахме работата над книга-та, аз и още няколко духовни чеда на отец Гавриил стояхме в килията му. Шегувахме се, припомняхме си различни моменти от жи-вота на юродивия и неволно се усмихвахме. И аз поисках да кажа нещо весело и се поше-гувах: „Ще приключа работата над книгата и отец Гавриил ще ме омъже (тогава вече бях над 70-годишна)!”. И изведнъж отец Гавриил ми намигна от снимката. От учудване се вце-пених и не можех да кажа нито дума. Мона-хиня Параскева попита: „С лявото око, нали, Лейла?!”. Оказа се, че и другите го видяха и един от присъстващите каза: „Това е нищо, той понякога ни перва по челото!”.

***Бих искал да добавя и няколко свои

собствени спомени, които още повече ме сближиха с отчето. Заснехме филм за ста-реца Гавриил, чиято премиера се състоя в Москва през август. Работихме над филма точно една година. Аз не желаех филмът да завършва със завета на стареца Гавриил. Твърдях, че това е тъжен мотив, и не исках в края да има точно такава нотка. Убежда-ваха ме, но аз се противях. И ето, изведнъж сънувам следното: седнал съм, влиза старе-цът и ми казва: „Ех, ти, дебеланчо. Заветът е последното. Трябва да смениш музиката и да снимаш Параскева (монахиня Параскева – килийница на стареца Гавриил). Отварям очи, звъни Дато Дарджания (продуцентът на филма). И какво си мислите? Той също съ-нувал стареца, който казал, че „320-килогра-мовият дебеланчо трябва да направи това и това”. Естествено, сменихме музиката и аз се съгласих накрая да бъде заветът. И се сми-рих, че ме наричат дебеланчо.

Бих искал да споделя още една история, която се случи с мен в нощта на Рождество


10


Христово. През нощта имаше богослужение в Троицкия Събор с Патриарх Илия Втори. След края на службата се прибрах вкъщи. Влязох, светнах лампата, помолих се пред иконата на Спасителя и си легнах. Въпреки че бях много изморен, не можех да заспя, но това безсъние беше особено! Ако друг път се чувствах зле, изпитвах болка навсякъде, то този път беше по-различно! Усещах някак-ва радост! „Не, Котико, - казах си аз, - ставай веднага!”. Светнах лампата. Погледът ми се спря по средата на стаята и изведнъж се се-тих, как танцувах там преди 5 години.

Помислих се, че всички изразяват свое-то благоговение пред Господа по различен начин, всички се радват: едни пеят, други вдигат тостове, хапват си (а аз нямах никак-ва храна на масата, а и не мога да пея), а аз искам да потанцувам за новородения Иисус! Да, точно, да включа музика и да потанцу-вам!

Пускам грузинския танц „Аджарски” и в 4 часа през нощта започвам да танцувам и да казвам на Иисус: „Ето, любим ми Христос, всички те поздравяват, всички се радват, и аз се радвам!”. Потанцувах аз, доближих се до иконите, поклоних се и легнах да спя. Скоро виждам сън. Същата тази ситуация. Танцувам и изведнъж влиза старецът Гаври-ил, облечен с расо, и казва: „Давай, Котико, не спирай”, - и започна да танцува заедно с мен. Танцуваше и се шегуваше, казваше ми, че съм напълнял като „коледно прасе”! Сме-ех се с глас! Сутринта се събудих, преливах от радост, но най-неочакваното още не беше се случило! През нощта, когато се прибрах, проверих два пъти, дали вратата е заключе-на, а сутринта тя беше отключена, макар че никой не е излизал и, естествено, не е вли-зал. Освен старецът Гавриил, разбира се!

Превод от руски език: Дияна Янчева

Начала

моЛитВата Иконом Дончо Александров

Християнската литература изобилства от текстове, посветени на молитвата. Светите отци имат невероятни поуче-

ния, пропити с техния опит от общуването с Бога. Въпреки това, темата за молитвата ви-наги е актуална и предизвиква интерес. Ще насоча следващите редове в посока, която виждам и усещам, че вълнува християните. В никакъв случай опирайки се на личния си опит (опазил ме Господ).

Първото нещо, на което искам да се спра, е това, че не може да има духовен живот без молитва. Тя е разговор с Бога, среща и истинско общение с Него. Молитвата е живо дихание, радост, копнеж. Движещата сила е любовта към Бога. Псалмопевецът изповяд-ва: „Както кошута жадува за водни потоци, тъй и душата ми, Боже, копнее за Тебе!” (Пс. 41:1). С тази жажда е нужно да са изпълне-ни и нашите дни. Нерядко обаче, ще чуем християни, дори въцърковени, да споделят,

11

начала

че не всеки ден се молят, а когато имат някакъв проблем, тревога. Или други, които казват, че отпра-вят молитва само вечер, а сутрин нямат време и обратното, защото умората ги е налегнала.

Св. Порфирий дава следния пример за молитвата: „Някъде стои електрогенераторът, а тук, в стаята, е лампата. Но ако ние не включим ключа, ще останем в тъмнина. Има Христос, има я и нашата душа. Но ако не натиснем „ключа”, нашата душа няма да види Христо-вата светлина и ще остане в сатанинската тъмнина.” Молитвата е „ключът”, осигуряващ непрекъсната духовна връзка между „елек-трогенератора” и „лампата”.

Християнското разбиране за молитва-та е, че тя е духовен въздух, духовна храна, духовна вода, без която човек духовно уми-ра. Без нея човешката душа се превръща в пустиня. Нейната липса в живота на христи-янина води след себе си до отдалечаване от Бога. После лесно греховете свиват гнездо в сърцето, а страстите сръчно плетат своите здрави мрежи. Нападенията на злите сили, житейските трудности се усилват и умножа-ват. За да не се изпадне в подобно състояние, трябва постоянството в молитвата. С нея да посрещаме утрото, с молитва да благодарим за храната, с нея да завършва и денят ни. Един от въпросите, които вълнуват христи-яните, е: нужно ли е да използваме винаги молитвеника и само от него ли да се молим?

Разбира се, важно е да имаме молитве-но правило - утринно и вечерно. Този въпрос с правилото е нужно да обсъдим с духовни-ка си. Молитвите в молитвеника са от святи хора. Те ни учат на правилна молитва. Как да благодарим, славословим и просим от Бога. Ние припознаваме думите като наши собст-вени. Проявата на остро внимание от наша

страна е необходи-ма да не изпаднем във фор-мално и механично четене на

молитвите. Така се лишаваме от живо общение. Затова, нека се стремим да влагаме ума и душа-та си в молитвените слова. След правилото, напълно естествено е да продължим молитвата си със свои думи, да се помолим за близ-ките си, за онези, които са в нуж-да, болни, в изпитание, за братята и сестрите в Христа. Св. Паисий Светогорец казва: „Чувствай се като малко дете, а Бога – като твой Баща и Го моли за всичко, от което

се нуждаеш. Като беседваш по този начин с Бога, после няма да ти се иска да си тръгнеш от Него, защото само в Бога човек намира безопасност, утешение, неизразима любов, съчетана с божествена нежност. ….Както детето тича при баща си, хваща го за ръка и казва: „Не зная как, но трябва да направиш каквото те моля”. Със същата простота и дръзновение препоръчва светият старец да се молим.

Нашият молитвен живот не се изчерп-ва само със сутрешни и вечерни молитви. Ние може да се молим, отивайки на работа, на работното си място и във всяко време. Молитвата освещава делата ни. В никакъв случай да не показваме, че се молим, още повече да парадираме с това. Нека я из-вършваме тихо в ума си. По благословение на духовника ни може да си казваме Иисусо-вата молитва, която има толкова голяма сила и съдържа в себе си всичко: „Господи Иисусе Христе, Сине Божий помилуй ме, грешния ( грешната)” или „Богородице Дево….”. Хрис-тияните сме призовани постоянно да се мо-лим по думите на св.ап. Павел: „Непрестанно се молете. За всичко благодарете”( 1Сол. 5:17-18).

Св. Варсануфий Велики казва: „Когато си с хора, ако имаш нужда да призовеш Бога, не мисли, че ти не можеш да Го призовеш без устно призоваване на името Му, но помни, че Той е сърцеведец, че гледа на сърцето, и Го призови в сърцето си. Това е смисълът на казаното в Писанието: „Затвори вратата си и се помоли на твоя Отец в скришно” (Мат.6:6). Макар и да не произнесеш Божието име, ако само си спомниш за Бога – а това става още по – бързо, отколкото призоваването – това

12

ще е достатъчно, за да ти се помогне.”

Св. Паисий разказва следния случай: „Веднъж един монах пътувал с автобус, молел се със за-творени очи и всички ми-слили, че спи. Внезапно камион, движещ се в на-срещната лента, се врязал в стълб, автомобили от различни страни за-почнали да се блъскат помежду си и станала сериозна катастрофа. А автобусът някак си се озовал на няколко метра от пътя, сякаш някаква невидима ръка го пренесла, и ни-кой от пътниците не пострадал. Молитвата на монаха ги спасила”.

Всеки иска молитвата му да бъде угод-на на Бога и чута. И тук искам да се спра на нещо характерно за повечето от нас, а имен-но разсейването по време на молитва. Отци-те на Църквата учат, че има няколко причини за това явление: духовната леност на нашата душа, привързаност към земни, материални неща, прекомерни грижи или нападения на злите сили. Всеки е нужно да изследва от кое точно се поражда разсеяността му и да води активна духовна борба. Много важно е, когато пристъпваме към молитва, да е на-лице смирение, внимание и благоговение от наша страна. На молитва стоим прави или на колене. Само болните, немощните и преста-релите се молят седнали или легнали (ако е толкова тежко състоянието им). Да помним пред Кого стоим. Господ е пред нас. С Него говорим. Когато общуваме с някой високо-поставен човек, с какво внимание подби-раме думите и ги произнасяме. Колко по-вече това се отнася до молитвата към Бога, св.Богородица и светиите! Когато се усетим, че мисълта ни блуждае в друга посока, умът ни не е в молитвата, а само устните я шептят, нека спрем и започнем да четем отначало. Да проявяваме упоритост, докато придобием съсредоточаване. Понякога ни е много труд-но да се овладеем, тогава да спрем за малко и отгърнем страниците на Новия Завет или някоя духовна книга или просто да послуша-ме църковна музика, за да придобием духов-на топлота и настроение и след това да про-дължим молитвеното си правило. Въобще, препоръчително е преди молитва да имаме

духовна настройка дали с четене или слушане, но с това, което ще ни трогне, ободри и вдъхнови, за да застанем на молитва. При всеки е различно онова, което въздейства. Важно е да не се отказваме от трудностите, които среща-ме, пристъпвайки към мо-

литва. Да не се отдаваме на духовна леност. Нека не губим надежда и лесно да се

предаваме, като си кажем: „По-добре да не се моля, то така и така съм разсеян и няма смисъл от подобни молитви”. Това е измамна мисъл, която цели да ни хвърли в по – голя-мо отстъпление от Бога, а след това и в от-чаяние.

При молитвата винаги са нужни трудолю-бие, настойчивост и търпение. Понякога не ни се моли, слаба е човешката природа, лес-но се огъва. В такива моменти е необходима известна доза самопринуда. Онази прочута фраза на френския писател Франсоа Рабле : „Апетитът идва с яденето“ би могла в някак-ва степен, в известен смисъл да се отнесе и към молитвата. Но с много мярка, без да се допусне и нотка на принизяване. Границата е тънка и много лесно, неусетно може да се прекрачи и мисълта за молитвата да при-добие битов привкус... Но все пак - колкото повече използваме тази духовна храна, тол-кова повече тя ни носи сладост. Неизразимо е с думи да се опише онази незаменима бла-годат от общението с Бога.

Може много да се говори по тази тема и в много посоки, и аспекти. И време, и стра-ници няма да ни стигнат. В заключение нека обобщя, че молитвата е велико благодеяние. Тя е плод на Божията любов. Чрез нея Господ ни дава възможност да общуваме с Него. Творението да влиза в постоянна връзка с Твореца! Какво чудо! Можем ли да останем безчувствени и да пренебрегнем Христова-та любов? За вярващия човек това е немис-лимо. Чрез молитвата християнинът изказва пред Бога чувствата си, потребностите си, грижите си, мъките си, за да получи подкре-па. Затова с радост изповядва: „Гласът ми е към Бога и ще викам; гласът ми е към Бога и той ще ме чуе” (Пс.76:1).

начала

13

Църковен живот

ПодготоВКа За ПриЧастие и БожестВена ЛитУргия

Протойерей Атанасий Гикас

За да разберем социалното измерение на участието в Светата Евхаристия, да поговорим за това, как да се подготвим

за Божествената Света Литургия.Изразът на псалмопевеца «бързах и не се

бавих да спазвам Твоите заповеди»(Пс.118:60) ни дава повод да поговорим за състоянието ни преди Божествена Литургия.

Атонският старец Емилиан Симонопе-трит казва: «За да усетим благодатта на бо-гослужението, подготовката трябва да запо-чне от вечерта. Човек, който спи през нощта, трудно може да участва в богослужението. Всички негови усещания ще бъдат безцвет-ни и слаби. Ще се извърши вечерня, ще слезе Христос, ще се яви Божествена благо-дат, а той ще си тръгне все така празен, както и дойде. Предложението е голямо, съдът е пълен с вино, но човек може да вземе само толкова, колкото побира неговия съд. Ако той е малък – следователно ще може да взе-ме малко, ако е голям - ще побере много. Ако е пълен догоре с други неща – няма да може да си вземе дори и една капка».

Ние трябва да освободим в сърце-то си пътя, за да се срещнем с Христос. Основополагащо ще бъде това, как ние се подготвяме, за да по-берем в себе си и да попием преизобил-стващата Божествена благодат. За каквото

се е подготвил човек – това и ще може да по-лучи на Божествената Литургия. Най-голяма-та надежда на сърцето се изразява в жаду-ване за среща с Христос. Съществуват силно желание и копнеж, които не позволяват на вярващия човек да остане равнодушен, а го държат в състояние на трезвение, за да по-лучи възможност да се срещне с Христос».

Нашата пастирска отговорност пред вяр-ващите (за да могат истински и съзнателно да участват в Богослужението), се състои в това, да им разказваме за съдържанието на Светите Таинства и особено на Божествена-та Литургия.

Какво представлява Божествена Литур-гия и как тя въздейства върху християнина? Какъв опит могат да придобият участващите в богослужението?

Всички молитвословия и прошения се принасят, за да се изпроси милостта Божия за всеки един от нас. Те ни карат да осъзнаем

нашата греховност, и като се смирим, да се борим да да сломим жестокостта на наше-то сърце пред Свeтия Бог.

По време на Бо-жествената литургия ние не се намираме на земята, нашите ум и сърце се пренасят на небето – там, къ-дето са ангелите и хо-рата. Небето и земята участват едновремен-но и се съединяват, за да славят Христа.

14


В тази реалност човекът вече се «раз-палва» и не се усеща като “земен”, но пребъдва със светиите на небето.

Нашето съединение със светиите освещава всички участници в Богослу-жението. Ние се съединяваме с братя-та, със светиите, със Самия Христос. Ставаме една плът и кръв със заклания Агнец. Като следствие от това, светост-та на Бога става и наше достояние и ние ставаме участници в радостта на светиите.

По време на Божествената Литур-гия ни се представя възможност да възлюбим нашите братя и да изразим любовта си към Господа. Призивът «да въз-любим един другиго» би могъл да намери по-съществено въплъщение в литургийния ни живот.

След края на Божествената литургия, вярващият християнин има усещането, че се намира в Божиите ръце. На Него той възла-га своята надежда, своите скърби и своите проблеми. Той придобива уверенността, че е чедо на всеблагия Бог, който ще се погри-жи за всичко. Така е описал състоянието си свети Никодим Светогорец в своя отговор към учениците си, които го попитали какво чувства след Причащението. Те попитали: «Учителю, какво чувстваш? Придобиваш ли душевен мир?» и той отговорил: «Разбира се, нали приех в себе си Христа».

Не бива да се омаловажава ролята на слу-жещия свещеник. Той предстои пред Светия Престол. Така става посредник между вяр-ващите и Христа. Той повежда всички и се изкачва към небето стъпка по стъпка, като води участващите в богослужението към Бо-жия престол. Той води хората не с помощта на импровизации, като демонстрира своите дарования (красивия глас, благоговение и емоции), но приканва «с мир на Господа да се помолим; да издигнем сърцата си нагоре; нека сега отложим всяка житейска грижа…». Високо издигнете сърцата си, станете като орли и полетете към небето, за да стигнете Бога….

По време на съвместното тайнствено слу-жене, свещеникът повежда всички вярващи, за да могат заедно, с всички свои чувства да участват в тайнството на явяването на Бога,

което се осъществява по време на принася-не на безкръвната жертва на Божествена-та Литургия. Това изисква и свещеникът да бъде подготвен по съответния начин. Деня преди извършване на Тайнството, той тряб-ва да прекара в мир, трезвение, смирение, човеколюбие и всичко, което трябва да при-тежава и упражнява един Божий служител, за да следва примера на апостолските тра-диции.

В посланието си към Коринтяни, Апостол Павел говори за предпоставки за участието в Тайнството Евхаристия. "Затова, който яде тоя хляб или пие чашата Господня недостой-но, виновен ще бъде спрямо тялото и кръвта Господня. Но нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата. Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различа-ва тялото Господне". Въпросът за очистване-то на съвестта, в съответствие с каноническа и богослужебна традиция, е свързан с пока-янието, като осмислено действие, целящо да отхвърли порока и да започне борба за очистване от грехове.

Тайнство Покаяние-Исповед в история-та на Църквата е имало различни форми и продължава да се реализира по различни начини, в зависимост от духовните потреб-ности на вярващите. Но мисията на Църква-та, като на грижовна майка, винаги е била да освобождава чедата си от тежестта на греха и да ги спасява от тежкото бреме и душевно униние, които са неговите смъртоносни по-следици.

Въпросът как следва да се извършва

15


Тайнство Покаяние в Руската Православна Църква и в други Поместни Църкви, според нас, трябва да се обсъжда в духа на пастир-ска загриженост и отговорност. Времето, мястото и начинът - са важни въпроси, които целят да запазят дълбокия и мистичен ха-рактер на Тайнството.

Подготовката на нашите братя миряни за участие в Божествената Литургия е мно-го важен въпрос. Ритъмът и същността на съвременния живот значително забавят правилното развитие на църковния живот. Социалната структура на обществото, ра-ботата, големите разстояния, проблемите в общуването между хората пречат на по-го-лямата част от миряните да осъзнаят дълбо-ката същност на Литургията. Психологията на консуматорското светско общество, в ко-ето живеем, пречи на предаването на необ-ходими знания и основи, на които да се за-твърди традицията и съзиждането на Тялото Христово да продължава, и да се предава от поколение на поколение.

Отговорността за подготовката на вяр-ващите започва от присъствието на свеще-ника в енорията. Той трябва да предаде на паството си Живоносното слово, което да вдъхнови родителите, катехизаторите и пре-подователите да събуждат у младите хора вътрешна потребност да търсят отговори на екзистенциални въпроси.

Ние трябва да се насочим към катехиза-цията на семейството и да положим специал-ни усилия за да направим участието на хрис-тиянското семейство в литургийния живот като част от неговото ежедневие. Трябва да разказваме на вярващите за Божествена Ли-

тургия. Месецесловът, със своите аскетични постановления (пост, домашна молитва, че-тене на Словото Божие и за живота на Све-тците), трябва да стане за нас като наръчник за църковен семеен живот, което е предпос-тавка за съзнателно участие на вярващите в богослужението.

Сядането на цялото семейство около ма-сата, поне веднъж дневно, ще позволи на родителите да общуват повече с децата си и помежду си, не само като се хранят заед-но, но и духовно чрез разговор и взаимно общуване. Необходимо е в навечерието на големите празници и особено събота сре-щу неделя цялото семейство да се подготвя за следващия ден. Да се избягват участия в светски мероприятия, които пречат на ду-ховното участие в Божествената Литургия. Да се четат съответни евангелски и апостол-ски текстове, постановени за празника или тълкуванията им. Да се чете и синаксар, за да могат децата да навлязат практически и да се докоснат до живота на Църквата. Да се избягва участие в разговори, които могат да помрачат семейната атмосфера и да вне-сат безпокойство и объркване в сърцето на християнина. Още много неща биха могли да се кажат за нашата подготовка за Божест-вената Света Литургия.

Ще завършиа с думите на атонския ста-рец Емилиан: «Бог се въплъти, за да ни обо-жи. Нека се отдадем на Бога. Да бъдем дар избран, изключителен; дар, който завинаги да предадем в ръцете на Бога, и да не поже-лаваме да го върнем обратно. Само когато принесем себе си в жертва на Бога, само то-

гава ще можем, предстоейки пред ол-тара, да Му принесем цялото ни съще-ство, нашата личност, ум, душа и сърце – жертва жива и приятна. Бог ни дарува нашата същност, ние сме длъжници на Бога, задължени сме на Този, Който ви-наги ще бъде Център, Съвършенство и Цел на нашия живот».

Превод от руски език:

Вера Рачеваот

16

Има ли връзка между постоянните гре-хове и вътрешното разположение на човека? Какво да правим, ако по вре-

ме на Изповед не сме в състояние на пока-яние? Винаги ли свещеникът е отговорен за това, че хората, изповядващи се формално, напускат Църквата? По темата размишлява Димитрий Климов, настоятел при катедрал-ния храм „Св. Николай Чудотворец“, гр. Калач на Дон, Волгоградска област.

Тук не става въпрос за първа Изповед, особено ако човек посещава храма отдавна и изповядва винаги едно и също. Обикно-вено в такива случаи аз нищо не казвам, а просто прочитам разрешителната молитва.

Да, случва се понякога, от такива посто-янни повторения човек да започне толкова формално да се отнася, че сам не изпитва радост, защото осъзнава, че не бива така. За-това мнозина се каят по този начин: „Сърце-то ми е толкова охладняло, че вече не разби-рам и не усещам това, което чувствах, когато правих своите първи стъпки в Църквата. Го-воря някакви думи, но нищо не изпитвам.“

Работата е там, че е важно на всеки да се даде някакво понятие за духовен опит, който никой не може да полу-чи вместо самия него. И този духовен опит трябва да подсказва на човек, че между оби-чайното му житейско състояние и негови-те грехове има пряка връзка.

Често ние не вижда-ме тази връзка. Струва ни се, че сме нещастни,

че сме в лошо настроение, че сме в депресия (Нямам предвид медицинската диагноза, а психологическото състояние). Формално чувстваме, че всичко това е заради нашите грехове. Но трудно виждаме пряка връзка между конкретен наш грях и дадено наше състояние или настроение. Затова и изпо-ведта ни е толкова формална.

Само ако разбирахме, че с греха не само обиждаме Бога и после ще си платим за това, но и вредим на себе си тук, още в този живот, в този свят, в този конкретен ден! И точно това наше кълбо от обичайните ни грехове и състояния е необходимо да се научим да разплитаме сами и да научим и другите ено-риаши на това.

Мнозина виждат пряката връзка между времето, промените в атмосферното наляга-не и лошото си настроение. А за съжаление, дори не осъзнаваме връзката между това, че сме осъдили някого, че сме допуснали не-чиста мисъл в нашето сърце, че сме казали някаква лоша дума и нашето вътрешно раз-положение.

Затова смятам, че главният метод, който можем да използваме, стремейки се Изпо-ведта ни да бъде истинска, е методът на раз-

нищването на грехов-ното кълбо и методът на проследяването на причинно-следствени-те връзки между на-строението и емоциите ни, и нашите грехове.

Прелест или неКъм своите прежи-

вявания, вълнения и вътрешни състояния се отнасяме доста не-

„"Постоянните греХоВе“" - КаК да раЗПЛетем КЪЛБото?Протойерей Димитрий Климов


доверчиво. Колкото и хубави неща да из-питваме, всичко ни се струва прелест. Ето, молим се и ни е леко и светло на душата, но се боим от това като от някаква прелест. Ко-гато извършим добро дело – помогнали сме на някого – отвътре ни е много хубаво, но отново се страхуваме да не се възгордеем и се стараем да не се радваме. Всяко наше състояние на одухотвореност и духовна въз-висеност го възприемаме като прелест и го прогонваме от себе си.

И обратно – когато се чувстваме зле, ко-гато сме в униние или в лошо настроение, ни се струва, че това е правилно, защото вярва-ме, че това е смирение. А подобно вътрешно разположение може би даже е доста по-бли-зо до прелест. Ненапразно казват, че бесът на унинието е бяс, който се появява по плад-не и те вкарва в сънни състояния, състояния на дрямка и отчаяние.

Ала се боим от радостта, от щастието, че Бог е с нас и че Го чувстваме. За нас не е страшно, ако някой „незначителен“ грях на-руши тази благодат, въпреки че след това вътре в нас настъпва истинска пустота. Само ако разбирахме това, щяхме да ходим на Из-повед и нямаше да мислим, че всичките ни всекидневни грехове са нещо маловажно, което просто трябва да произнесем. Щяхме да ги възприемаме като голям проблем, кой-то се налага да изповядваме постоянно.

Всеки човек, на какъвто и етап да се нами-ра от своя духовен път (тук се няма предвид само редовните християни, които често по-сещават храма), всеки, на когото изповедта му става формална, може да напусне Църк-вата. И ако ние, свещениците, през цялото време се боим какво ще кажем, дали ще по-стъпим правилно, дали се държим добре, то човек ще си тръгне точно заради това, така че нищо хубаво не би излязло от непрекъс-натия страх. Разбира се, с това трябва да се съобразяваме, но в този случай свещеникът по-скоро трябва да се страхува да не засен-чи Христос. Той трябва да се старае да стане стъкло, леща, през която хората да виждат по-добре не самия духовник, а Бога.

Ако свещеникът изпълнява тази своя отговорност, не засенчва Бог със себе си, а напротив – дава на човека по-ясен образ на Христос и ако въпреки това човек охлад-нява и изоставя Църквата, то не мисля, че

духовният отец трябва да реагира по такъв начин: „Ето какво трябва да направя, за да не се случи това.“ Защото не всичко опира до дидактизъм. Може би човекът все още не е готов да продължи пътя си. Може би той в действителност е преминал през изкуше-ние, с което не е успял да се справи и никой не му е помогнал, бил е сам. Тоест не е нужно да приписваме всичко на себе си.

Защото в Църквата се случват различни неща не само на това ниво - нивото на Изпо-вед, и много неща не зависят от нас. Господ управлява всичко и трябва да се надяваме на Него, на това, че Той ще оправи всичко.

Всеки човек има свобода, с която да се разпорежда. Ето, той е разбрал, че няма ин-терес и му е скучно, включително и на Изпо-вед. И започваме: „Не, спри за малко, дай да опитаме по друг начин? Нека потанцуваме, нека попеем или да устроим концерт.“ Той даже може да съгласи, но това няма да по-могне на неговото вътрешно неразбиране.

Да изпитваме нещо особено?На Изповед винаги държим да преживе-

ем нещо особено. Трябва да се научим да разделяме покаянието и Изповедта. Защото при покаянието човек моли Бог за прошка, съкрушава се и оплаква своя грях. Не е за-дължително това да е на Изповедта, а може да е във всеки един момент на денонощие-то.

А Изповедта е моментът, когато човекът споделя покаянието си със свещеника (от руски: поведать – разказвам). Тогава не е необходимо да има покаяние и съкрушение. Не е лесно човек да се кае, когато в храма е задушно, зад теб има опашка, не се чувстваш добре и затова просто изреждаш греховете си. И от това няма за какво да се страхуваш. Просто в дадения момент ти запечатваш

17


своето покаяние, своята Изповед. Тоест сла-гаш точка на нещо, за което си молил Бог за прошка пред свещеника като свидетел на Църквата, произнасяш окончателно своя грях и се каеш в него.

Понякога се старая да утешавам изпо-вядващите се, казвайки им, че ако в този момент не изпитват някакви вътрешни съл-зи, това не е толкова опасно. Страшно е, ако изобщо никога не ги чувстват, ако въобще не изпитват съкрушение в сърцето си, защото това е голям проблем и беда.

Без усилиеСлучва се, човек да изповядва едни и

същи грехове, не се бори с тях и лесно може да извърши нов грях. Това става с хората, ко-ито не предприемат никакви вътрешни уси-лия, не се развиват. Тоест са им казали как-во трябва да говорят и те го говорят. А при хората, които не възприемат случващото се като норма, има промяна в друга, по-добра посока. Те разбират, че покаянието трябва да измени нещо в тях. И Господ, виждайки тяхното усърдие, ги дарява със своята бла-годат, която е частичка от радостта, която Той по-късно дава в пълнота.

Превод от руски език: Теодора Цакова

18


КаКВо е наПисаЛ госПод иисУс Христос с ПрЪст ВЪрХУ ЗемятаСвети Николай Велимирович

Елате, за да присъствате на величествено зрелище и да се научите. Да се научите и разберете, чада Божии, Кой е източни-

кът на неописуема радост, на тази радост, с която са се радвали апостолите и Христовите мъченици.

Елате и вие, грешници, защото това се от-нася най-вече за вас. Доближете се до устата, която не ви осъжда; до десницата, която ви милва; пред очите, които ви оплакват. Дой-дете при Царя, всички вие, нищите духом, за да бъдете издигнати от Него в духовно дворянство, да ви облече в царска багре-ница, да увенчае главите ви с царски венци, да ви настани до Себе Си около трапезата, заедно със Своите свети ангели. Елате, чуйте

и вижте, как Той, Всемилостивият, постъпва с грешниците, за да освети радост вашите сърца!

“А Иисус отиде на Елеонската планина.И на заранта пак дойде в хра-ма, и всичкият народ дохождаше при Него. А Той седна и ги поучаваше. Тогава книжниците и фарисеите доведо-ха при Него една жена, уловена в прелю-бодейство, и като я поставиха насред, рекоха Му: Учителю, тая жена биде хвана-та в самото прелюбодейство; а Моисей ни е заповядал в Закона такива с камъ-ни да убиваме; Ти, прочее, какво казваш? Казваха това, за да Го изкушават, та да имат с какво да Го обвиняват.

Слово за живот

19

слово за жовот

А Иисус се наведе надолу и пишеше с пръст по земята, без да обръща на тях внимание. А като настояваха да Го запитват, Той се поизправи и им рече: който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея. И пак се наведе надолу и пишеше по земята. А те, като чуха това, и понеже съвест-та ги бореше, взеха да се разотиват един след друг, начевайки от по-ста-рите, та до последните; и остана Иисус сам и жената, която стоеше насред. Като се поизправи и не видя никого, ос-вен жената, Иисус й рече: жено, де са тво-ите обвинители? Никой ли те не осъди? Тя отговори: никой, Господи! Иисус й рече: и Аз те не осъждам. Иди си и недей вече греши”. От Иоана свето евангелие 8:1-11

Една сутрин Господ седял пред Иеруса-лимския храм и насищал гладните души със Своето пресладко учение. И целият народ се стичал към Него (Иоан 8,2). Господ говорел за вечната радост, за радостта на праведни-ка във вечното небесно отечество. И наро-дът се услаждал от Божествените слова като от мед. Като сняг под ярките льчи на слънце-то се стопявала горестта на много огорчени души и злобата на много озлобени сърца.

Кой знае колко дълго би продължило този прекрасен диалог на мира и любовта между небето и земята, ако не се било слу-чило нещо неочаквано. Човеколюбивият Месия никога не се уморявал да поучава народа, а боголюбивият народ никога не чувствал умора да слуша изцеляващата и чудна Мъдрост.

Но се случило нещо ужасно, варварско и жестоко. То произлязло, както и друг път, от книжниците и фарисеите. Винаги, когато народът се е наслаждавал на мира и хармо-нията в Бога, се появявали книжниците и фа-рисеите – тези жалки водачи, за да нарушат със своя съюзник дявола този мир и да вне-сат своята какафония в Божествената хармо-ния – неразбираема и безполезна за техните празни души. Та какво сторили те? Победили някаква непобедима войска? Нищо подобно. Влачели насила една нещастна жена - греш-ница “уловена в прелюбодeйство”; довлек-ли я с оглушителни викове и с победоносна гордост я поставили пред Христа, казвайки Му: “Учителю! Тази жена биде хваната в само-то прелюбодейство; а Моисей ни е заповя-

дал в Закона,такива с камъни да ги убиваме; Ти,прочее, какво казваш?” (Йоан 8:4-5) Ето как представили въпроса изобличителите на чужди грехове и ловки в скриването на своите собствени. Изплашеният народ се отдръпнал настрани, давайки възможност на старейшините да изпълнят злите си на-мерения. От страх някои побягнали, понеже не могли да понесат пискливите призиви за убийство след благата реч на Господа, Който им говорил за живота и радостта.

Би било уместно да запитаме: защо тези старейшини и пазители на закона сами не убили с камъни жената-грешница, а я дове-ли пред Иисуса? Мойсеевият закон им давал право на това . Едва ли това е била първата грешница, която щяла да бъде убита от ръ-цете им.Никой не би възразил. И кой сега, в наши дни, би се възпротивил срещу смърт-но наказание над някой престъпник? Защо еврейските старейшини довели тази жена-грешница пред Господа? Не за да получат от Него смекчаване на присъдата или помил-ване. В никакъв случай не за това. Довели я, изпълнявайки предварително обмислен ко-варен план - да уловят Господа в престъп-ване на закона и да Го обвинят. С един удар искали да убият два живота – и на грешната жена, и на Христа. За това говори техният въ-прос: “Ти какво ще кажеш?”

Защо Го питат, кога-то Моисеевият закон е ясен? Евангелистът обяснява техните намерения със следните думи: “Казваха това, за да Го изкушават, та да има с какво да Го обвинява-тт” (Иоан 8:6). Неведнъж опитвали да сложат ръце на Него, за да го умъртвят с камъни, за да го убият, но или Той им се изплъзвал, или се бояли от народа, който Го имал за пророк. Но сега намерили сгоден случай да осъществят желанието си. И това имен-но тук, пред Соломоновия храм, в който се пазили скрижалите на закона под сянката на херувимските крила, именно тук, пред ог-ромното множество народ [(Иоан 8:2)] Той, Христос, бил длъжен да се изкаже против Моисеевия закон, и тогава тяхната цел щяла да бъде постигната. Те биха убили с камъни и Христа, и жената-грешница. Дори с по-голя-мо усърдие биха убили с камъни Него откол-кото нея, както по-късно настоявали пред Пилат освобождаването на Варава, вместо

20

слово за живот

Неговото.Всички присъстващи очаквали да произ-

лезе едно от двете: или Господ по Своето ми-лосърдие да освободи грешницата и с това да наруши закона, или да потвърди закона, като каже: “правете, както е писано в закона”, и с това да наруши Своята заповед за прош-ка и милосърдие. В първия случай би бил осъден на смърт, а във втория би бил под-хвърлен на присмех и издевателства. Може би в тълпата имало и такива, които очаквали някаква друга- трета възможност?

Когато изкусителите задали въпроса: “Ти какво казваш?”, настъпила мъртва тишина. Тишина сред събралия се народ. Тишина сред съдиите на грешната жена. Жената-грешница притаила дъх. Такава тишина на-стъпва в цирковете, когато укротителите заповядват на животните да изпълняват всичките им команди. Но пред нас се е не укротител на диви зверове, а Укротител на хора - призвание значително по-трудно от първото, защото да укротиш подивелите от греха човеци, е много по-трудно, отколкото да укротиш дивите по природа животни.

Пред белокаменния храм стоял Онзи, Който е повече от храма. Някакъв миг Гос-под мълчал, мислел мълчейки, приведен към земята. Неговият начин на мислене бил друг, различен от нашия. Той съзерцавал ду-хом скритите тайни на битието, тайните на човешките души.

“Ти какво казваш?”, продължавали да на-стъпват срещу него фарисеи с горящи от злоба, изкривени лица. Тогава Законода-телят на нравствеността, „ Иисус се наведе надолу и пишеше с пръст по земята, без да обръша на тях внимание” (Иоан 8:6).

Какво написал Господ в прахта? Ето това е неочак-ваното, удивително и явно крайно драматично, очевид-но от внезапния развой на събитията. Какво е написал Господ върху земята? Това било прекалено отвратител-но и гнусно, за да бъде запи-сано в Книгата на Радостта. Но останало в Преданието, и било страшно. Господ напи-сал нещо неочаквано и по-разително за старейшините,

обвинителите на жената-грешница. С пръст по земята откривал Той техните тайни безза-кония, защото тези ловци на чужди грехове били изкусни в скриването на собствените. Но нищо не може да бъде укрито от очите на Всевиждащия.М(ешулам) - похитител на църковните съкровища – написал Господ с пръст върху земята; А(шер) - извършил прелюбодеяние с жена-та на своя брат; Ш(алум) - клетвопрестъпник; Е(лед)- ударил своя баща; А(марнах) - присвоил имуществото на вдо-вица; М(еррари) - извършил содомски грях; И(оел) - се покланял на идолите.

И така, поред за всеки писал върху земя-та страшният пръст на Праведния Съдия. А тези, за които се отнасяло това, наклонени четяли с неизразим ужас. Всички, тъй лов-ко прикрити техни беззакония Му били из-вестни и сега пред тях обявени. Устата им се затворили. Онемели от страх като стълбове-те на храма. Не смеели един другиго да се погледнат в очите. Повече и не помислили за жената-грешница. Вече мислели само за себе си и за своята смърт, която била напи-сана в пръстта.

Нито един език вече не могъл да се обър-не, за да произнесе този неприятен и лукав въпрос: “Ти какво казваш?”. Господ, не казал нищо. Това, което било така мръсно и кално, заслужавало единствено да бъде написано на калната земя.

Другата причина, поради която Господ писал по земята, е още по-силна и чудесна. Това, което се пише на земята, бързо се из-

трива и не остава. Христос не желаел гре-ховете им да бъдат разгласени на всеослу-шание. Ако би искал това, Той би ги обявил пред целия народ и, след като ги обвини, би ги довел до убиване с камъни съгласно закона. Но Той, незлобивият Агнец Божий, не помислял за мъст и смърт за тези, които му готвели хиляди смърти, и които желаели смърт за Него повече, отколкото вечен жи-вот за себе си. Господ единствено искал да ги изправи, за да мислят за себе си и за свои-те грехове. Искал да им напомни, под бреме-то на собствените им беззакония да не бъдат строги съдии на чуждите престъпления.

Само това желаел Господ. И когато това се изпълнило, пръстта отново била заравне-на, и написаното изчезнало.

След което великият наш Господ се из-

правил и благостно им казал: “Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея” (Иоан 8:7). Това било, както когато някой отнема оръжието на своите врагове, а след това им казва: “Стреляйте”. Неотдавнашни-те горди съдии на жената-грешница стояли сега обезоръжени, в положение на престъп-ници пред Съдията, неми и неподвижни. А всеблагият Спасител, „ пак се наведе надолу и пишеше по земята” (Иоан 8: 8).

Какво е писал Той сега? Може би други тайни престъпления, та дълго време да не отворят своите затворени уста, или писал, какви трябва да бъдат народните старейши-ни и вождове. На нас не ни е необходимо да знаем.

Най-важното се заключава в това, че Той със Своето писане по земята постигнал три неща: на първо място, разбил и унищожил бурята, която повдигнали срещу Него еврей-ските старейшини; второ, разбудил умърт-вената им съвест в техните закоравели души – макар и за кратко време; и трето – спасил грешницата от смърт. Това е видно от еван-гелските слова:

“ А те, като чуха това, и понеже съвест-та ги бореше, взеха да се разотиват един след друг, начевайки от по-старите, та до-последните; и остана Иисус сам и жената, която стоеше насред.”(Иоан 8:9).

Площадът пред Соломоновия храм вне-запно опустял. На него не останал никой, освен тези двамата, които старейшините

обрекли на смърт – грешницата и Безгреш-ният. Жената стояла права, а Той още стоял склонен ниско над земята. Наоколо мъртва тишина.

Внезапно Господ отново се изправил, по-гледнал около Себе Си и, като не видял нико-го освен жената, й казал: “...жено, де са твои-те обвинители? Никой ли не те осъди?”.

Господ знаел, че никой не я е осъдил, но с този въпрос искал да ободри жената, за да може тя по-добре да чуе и разбере това, което ще й каже. Той постъпил като изкусен лекар, който отначало ободрява болния, а след това му дава лекарство. “Никой ли не те осъди?”. Възвърнала се способността на жената да говори, и тя отвърнала: “Никой, Господи!”.

Тези думи произнесло това нещастно създание, което до преди съвсем малко ня-мало надежда, че въобще някога ще може да каже каквото и да било, създание, което вероятно за първи път в живота усетило по-вея на истинската радост.Накрая, всеблагият Господ казал на жената: “И Аз не те осъждам; иди си и недей вече греши” (Иоан 8:10-11). Щом вълците се отдръпват от своята жертва, нима пастирът ще пожелае смъртта на сво-ята овца.

Но необходимо е да знаем, че Христовото неосъждане означава много повече, откол-кото човешкото неосъждане. Когато хората не те осъждат за твоя грях, това означава, че те не присъждат наказание за греха, но ос-тавят твоя грях с теб и в теб. Когато Бог не осъжда, това означава, че Той прощава твоя грях, извлича го от тебе като гной и прави твоята душа чиста. Затова и Христовите сло-ва: “И Аз не те осъждам” означават това, ко-ето и думите: “Прощават ти се греховете”. Върви, дъще, “и недей вече греши”.

Каква неизказана радост! Каква радост от истината, защото Господ откри истината на заблудилите се. Каква радост от правда-та, защото Господ сътвори правдата. Каква радост от милостта, защото Господ показа милостта. Каква радост от живота, защото Господ съхрани живота.

Това е Евангелието Христово, което озна-чава Благовестие, радостна вест. Това е една страница от Книгата на Радостта.

Превод от руски език: Валя Марчелова

21

слово за живот

22

Призив

КаК да се Борим сЪс ЗЛотоСръбски Патриарх Павел (Стойчевич)

„ Слушали сте още, че бе казано на древ-ните: “клетва не престъпяй, а изпълнявай пред Господа клетвите си”. Аз пък ви казвам: да се не кълнете никак: ни в небето, защо-то е престол Божий;ни в земята, защото е подножие на нозете Му; ни в Иерусалим, за-щото е град на великия Цар; ни в главата си се кълни, защото не можеш направи ни един косъм бял или черен. Но думата ви да бъде: да, да; не, не; а каквото е повече от това, то е от лукавия.Слушали сте, че бе казано: “око за око, и зъб за зъб”. Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но, ако някой ти уда-ри плесница по дясната страна, обърни му и другата. И на тоя, който поиска да се съди с тебе и да ти вземе ризата, дай му и горна-та дреха. И който те принуди да вървиш с него една миля, върви с него две.”

Матей: 5, 33–41

Господ ни напомня, че не бива да се къл-нем, че между нас трябва да цари такова истино-любие, такова доверие, при кое-

то е достатъчно да кажеш „да” и да бъде „да”, или – „не” и да бъде „не”. Разбира се, в осо-бено важни случаи Църквата допуска клетвата, заради изя-сняване на истината, особено на съда. Знаем и от Свещено-то писание, че веднъж Господ се заклева в Себе си. Не става дума за това, абсолютно ни-кога да не се използват клет-ви, а за това- да се стараем да бъдем истинолюбиви, защо-то Бог е Истина, а дяволът – лъжа и баща на лъжата. В този смисъл трябва да обичаме Истината.

В стария закон на Моисей е казано: „ око за око, зъб за зъб”(Изх. 21, 24). А това е още по-висока степен на законност, отколкото предшестващата я: Ламех, имайки две жени, им казва, че ще убие мъж, който би го уяз-вил, и момче, което би го наранило (срв. Би-тие 4, 23). И ето, появява се законът на Мои-сей, който казва: „око за око, зъб за зъб, ръка за ръка, нога за нога” (Изх.: 21, 24); т.е. кол-кото са ти сторили, толкова можеш и да от-върнеш. И накрая – Господ ни заповядва да направим повече, за да премине инициати-вата от злия към нас и да я обърнем в добра посока. Господ говори да не се противим на злото с насилие. Не да не се съпротивляваме на злото – защото това би било пасивност, заличаване на различието между доброто и злото, а да не се съпротивляваме с насилие, да не отговаряме на злото със злодействие.. И апостол Павел казва:

„Не оставяй да те надвива злото, но над-вивай злото с добро”.(Рим. 12, 21). В този сми-съл са думите на Христа, но повтарям – не буквално. Защото и Той, когато е на съда, и когато слугата му удря плесница по лицето,

не обърна и другата си страна, а „ му отвърна: ако говорих зле, докажи злото; ако ли - добре, защо Ме биеш?(Иоан. 18, 23). Мисля, че разбирате за какво точно става тук дума. Ние сме длъжни да бъдем готови да надделем с добро над това, което ни носи зло; да търсим възможности за изправяне на грешника, да направим всичко възможно да разбе-ре той тежестта на своя грях. Във всеки случай не бива да оставаме пасивни, да поемем инициативата и да я обърнем

23

Призив

в добра посока. Колко истински злодеи са се обърнали, благодарение на християни, кои-то са спазвали думите на Христа и са обича-ли враговете си, и са им помогнали, като са ги довели до покаяние. Господ да ни пома-га да се утвърждаваме в истиннолюбие, за

да обичаме дори и своите неприятели; със своя живот да им показваме, че те се лутат в духовна пропаст, във вечни мъки и че е нуж-но да се покаят и тъй да се спасят.

Бог да ви благослови!

Превод от руски език: Валя Марчелова


арХимандрит иЛия (раго): "«аЗ с ЛиЧния си оПит ПрежиВяХ истиността

на ПраВосЛаВието»"Разговор с французин, който в търсенето си на Бога и на светостта, става духовник в

православната женска обител.

Архимандрит Илия е роден в семей-ството на практикуващи католици и от малък е търсел отговор на въпроса

как да стане свят. Неговото търсене го за-вежда първо в Румъния, а после и на Атон, където той прекарва една година в нозете на стареца Емилиан. В родната си Франция се връща, за да основе православен манастир...

Шансовете ми да стана Папа се стопя-ваха пред очите ми...

— Отче, какъв беше Вашият път към Православието?

— В началото не бях православен: преди да навърша 30 годишна възраст изповядвах вярата на предците си. Родих се в религиоз-ното семейство на ревностни католици. От ранни години започнах да търся възмож-ност да се докосна до святостта, тъй като още тогава разбрах: за да познаеш Бога, е необходимо в някаква степен ти самият да

станеш свят.

— А как се става свят в католицизма?— Този въпрос от малък ме вълнуваше.

Дори постоянно го задавах на преподава-телите си в училището, заедно с тях бесе-двахме на богословски и духовни теми и до какъв извод стигнах? За да станеш свят в католицизма, първо, трябва да станеш све-щеник, после - епископ, и най-накрая - Папа. Ако си станал Папа значи си безгрешен. В училището бях доста посредствен, така че шансовете ми да стана Папа се стопяваха пред очите ми...

Но, в същност, за мен въпросът за све-тостта беше прагматичен: как да позная Бога? Ако Ти, Господи, съществуваш – а аз твърдо вярвах в това, - значи ние можем да Те познаем! Всичко в моя живот, което се случи по-нататък в живота ми, ме убеди в следното: ако Бог иска нещо да се реали-зира, нищо човешко, дори и целият ход на

24

предшестващата история не може да попре-чи на това.

Три години, преди да се реша да изпъл-ня намерението си да стана католически свещеник, вследствие на духовната намеса животът ми се промени, и аз се озовах в ма-настира „Преображение Господне“ в Обазин. Тук католическите монаси, търсейки истин-ски духовен опит, се бяха обърнали към ви-зантийската богослужебна традиция.

— Значи, католик прие Православието от Византия?

— Да, само че това не беше като онзи пи-щен обред, който намериха посланиците на княз Владимир в храма Света София в Кон-стантинопол. Озовах се в много беден мана-стир, основан четири години по-рано. Мо-насите живееха в колиби. Бяхме петима. Тук, за първи път, върху лицата на хората видях отблясъците на онази светлина, която, как-то ми се струваше, можеше да се види само върху византийски икони. За хората в Русия това е нормално, но в съвременна Франция, да се озовеш сред свети хора, е невероятно. И ние имаме хилядолетна история на пра-вославното изповядване на Христос, както и в Русия, но още тогава, през 70-тте години на ХХ век, жадувахме отново да се обърнем към православните си корени.

— Но, вие, все пак си ги възвърнахте, но не в лоното на Руската Православна Църква, макар и Задгранична, а от Кон-стантинополската Патриаршия?

— Когато стана въпрос за присъединява-не към Православието, ние, за жалост, заради политическата нестабилност през онези години, не можахме да си позволим да се присъединим към Ру-ската Православна Църква. Често съ-жаляваме за това, защото именно ру-ските емигранти, макар и след толкова столетия, отново просветиха Франция в православната вяра.

Емиграция – това е, в някаква сте-пен, макар и принудително отшелни-чество, отдалечаване от света, пре-чистване. Ако нямаше толкова много емигрирали руснаци след революция-та през 1917 година, лично аз нямаше да стана православен свещеник. Това,

което се случи в Русия в началото на ХХ век, се отрази върху моя живот така, че аз въз-приемам тези исторически събития като Божи Промисъл за целия свят.

Разбира се, това което се случваше в Ру-сия беше ужасно: кощунства, ограбване и разрушаване на храмове и манастири, но по молитвите на Новомъчениците, Бог, при-емайки жертвата им, дори и последиците от тези ужасяващи злодейства е обърнал в радост за целия свят за спасението на много хора.

Драмата на самоунищожението— Злодеянията и сега се случват на-

всякъде: в Украйна, в Сирия, в Близкия изток. Много хора се питат: как Бог допус-ка това?

- Не е виновен Бог, а ние самите. Дори и да не воюваме открито с някого, но лошите чувства напират отвътре, усещаме напреже-ние, което ако се събере с много такива въ-трешни негативни чувства, в последствие се излива във военни конфликти по целия свят. Загиват хора. Ние сме предупредени чрез Свещеното писание, че този свят ще дегра-дира все повече и повече.

— Какъв тогава е смисълът на жертва-та на Новомъчениците.

— Със своята жертва те свидетелстват, че всичко, което ни казва Евангелието е исти-на. Бог не е безучастен! Той направи, и про-дължава да прави всичко, за да ни изведе от тази драма на самоунищожението. Целият Стар Завет ни говори за това, какво е било


25

Чудесата на вяратанеобходимо да се направи, а Новият Завет - за това, какво Господ вече е направил за нас. Бог e толкова съпричастен към всичко, което се случва на земята, че изпраща Своя Единороден Син в човешко тяло да претър-пи всичките мъчения.

Христос с тялото си умира на Кръста. Как може да се повярва в това, че Той е възкръс-нал, ако преди това не се изживееше ужасът, че Той е умрял? След всички страдания Гос-под дарува възкресение и на нас. Новомъче-ниците осъществяват целия този велик пре-ход, а именно Пасхата на Царството Божие. При всякакви обстоятелства е важно да се помни, че Бог, след въплъщението си също е Човек, макар и Богочовек, но Той с наши-те очи вижда всичките ни страдания. И ако вярваме в Него, Бог ни преобразява.

Дори, ако съгрешим и паднем, Той ни превежда през изпитанията. Нашата сила е в това, да се покаем, тогава ще придобием нов опит: вътрешен, исторически.

Как монасите цистерцианци живееха на Атон

— Все пак, Вие как преминахте от ка-толицизма в Православието?

— Веднъж, моят игумен отец Плакида (Дезей) ме изпрати за един месец, сам в Ру-мъния. А там Бог ме заведе при старците: ар-химандрит Клеопа (Илия), всички го позна-ват, а също така и при отец Богиан (Софиу) от Букурещ, и при по-късно заминалите за Атон отци Петро и Паули. По време на общението ми с тях осъзнах очевидното: Истината, коя-то толкова търсех, това е животът в Господа, такъв, какъвто ми се откри в техните сърца. Така лесно познах православието. И вече твърдо реших, че ще стана православен. Все още не знаех кога ще се случи това, но нямах съмнения, че това е от което имах нужда.

— По това време Вие бяхте ли присъст-вали вече на православни литургии?

— Разбира се, и все още си спомням ли-тургията в един от манастирите в Букурещ: тогава Божията милост ми отвори очите и ми позволи да видя това, което никога преди не съм виждал. Очите ми са същите както и на другите хора: аз мога да видя само тов,а кое-то мога да видя. Но, осъзнах, че Бог може да ни открива Себе си. В онзи момент, го прежи-

вях лично: православната вяра е истинска, това е, ако може така да се изрази, самият център на Богопознанието, всичко останало е около Него. Няма съмнение, че това беше отговорът, който получих от Бога, на детска-та ми интуиция и на всичките ми търсения, и терзания. Сега всичко, което смътно си представях и усещах, намери ясното си по-твърждение.

Като се върнах във Франция, разказах за всичко това на своя авва, и година по-късно той предприе същото пътуване, което бях направил аз и е общувал със същите старци, с които по-рано се срещнах аз.

— Може ли да се каже, че старци има само в Православието?

— Прекрасен въпрос, но е много трудно да се отговори на него. Ако искате да ви отго-воря от цялото си сърце и в рамките на огра-ничените ми познания, то трябва да призная: няма съмнени, че хора, живеещи проникно-вен духовен живот има и извън Правосла-вието. Но истински Божии хора има само в Православието! Познавам много католици, които не могат да бъдат упрекнати в нищо. Животът им е безупречен. Те обичат Бога и дълбоко познават духовната традиция. Но само при православните старци се усеща ис-тинското живо присътствие на Светия Дух в Църквата и живото общуване в Христа. Това не е интелектуален багаж и предчувствие, а самият живот. Забележителни хора има и в другите изповедания. Но това са само хора – и толкова. По-скоро може да се нарекат пророци. А защо да чакаме обещаното да се осъществи някога, щом Царството Божие вече е дошло в силата си в Православието?

Старецът Емилиан (Ватидис)

— Казват, че старецът Емилиан (Вати-дис), който е възобновил гръцкия мана-стир Големия Метеор, е бил Ваш настав-ник.

— Да. Той е моят духовен отец, но не знам, дали аз съм негово чедо.

— Как се запознахте с него?— Нашият игумен, отец Плакида, като

се връщаше във Франция от пътуването си в Румъния, където общуваше със старците,

26


изведнъж се отклони от пътя, за да посети Света Гора. Той първи от нашето монашеско братство е посетил прославения днес пре-подобен Паисий Светогорец и, запознавай-ки се с атонските старци, намери в лицето на стареца Емилиан духовен наставник за нас.

Старецъ Емилиан веднага отвори за нас вратите на своя манастир Симонопетра: „Ако желаете да се приобщите към Православие-то, можете да живеете при нас, колкото иска-те“ – казаха ни гърците, и ние, без много да отлагаме, след няколко месеца се възполз-вахме от предложението му и се премес-тихме на Атон. Така ние, монасите цистер-цианци, станахме Православни. Аз вече 40 години съм Православен и свято пазя огъня на вярата. Сега дори не мога да разбера: как изобщо може да не си православен?!

— Разкажете ни за общуването си със стареца Емилиан.

— За това може да се говори с часове. Най-важното общуване се осъществяваше по време на Света Литургия. Тогава той беше особено сдържан и обикновен, без какви-то и да било театрални ефекти и излишни жестове. Тази вътрешна концентрация се предава на всички: когато той служи, пред-стоиш пред лицето на Живия Бог. Това, как старецът произнася думите, как се държи по време на Богослужението, изпълва душата ти с трепет и свидетелства за присъствието на Божеството.

— Не сте ли усещали езикова барие-ра?

— Не и по време на Литургията. Пробле-ми възникваха тогава, когато исках да се изповядам. Ще се съгласите, че да се изпо-вядваш с преводач, не е много приятно. Той говореше гръцки, а аз – френски. Нямаше език, който да владеем и двамата. А в от-ношенията между духовния отец и чадото му диалогът е много важен. Тези трудности се преодоляваха само с помощта на Светия Дух.

Имаше един сложен проблем, който мно-го ме тормозеше, измъчвах се. Да го разкрия с помощта на преводач не се решавах. „Гос-поди, как да съобщя на стареца за това, което ме притеснява?“ Молих се цял месец, живеех в Симонопетра и търсех подходящия начин“. Но, веднъж, когато трябваше да тръгна към пристанището, преди Литургията старецът внезапно ме извика и чрез брата-преводач каза: „Знаеш ли, ако някога във Франция се обърнат към теб с такъв проблем, трябва да посъветваш следното…“. И той с всички подробности ми изтълкува измъчващия ме въпрос, за който никой не знаеше! А прево-дачът дори и не разбра какво става.

— Как да живеем в Христа и само в Хри-ста?

— Този, който иска да открие за себе си Господа, наистина трябва да тропа на врата-та на храма, в пряк или преносен смисъл.

— Още повече, както казва владика Марк (Арндт), даже бидейки външно от-ворен, храмът може да остава вътрешно затворен за теб. Как да влезем все пак?

— Един казва: „Искам да позная Христа!“ Той търси,търси и Господ Сам му по-казва пътя.

Други казва: “Аз обичам Госпо-да и отдавам живота си на Него. Но как, Господи, да Ти отдам живота си? Какво трябва да направя?“ Докато напълно не Му се довери: „Иисусе Христе, прави с мен всичко, каквото поискаш!“ и тогава, в някакъв мо-мент, Господ му явява своето при-съствие като откровение за пътя.

Третият има някакъв личен гре-ховен опит и се кае: „Да, Господи, аз съм грешник, но не искам грехове-те ми да ме отделят от Теб! Господи, прости ми! Господи, прости ми!…“ –

27


хлопа той с молитва-та си при Христа – и Господ му отваря.

Това са трите различни начина „ да блъскаш главата си”, за да приемеш Христос в сърцето си.

Православната Франция

— Защо се вър-нахте от Атон във Франция?

— Около една година живяхме в света-та обител Симонопетра при отец Емилиан, а след това той сам ни върна в Родината, за да основем тук подворие на атонския мана-стир.

— Отец Тихон (Шевкунов) разказваше, как се е срещал във Франция с хора, кои-то биха искали да видят Поместна Френ-ска Православна Църква. Тогава той им казал, че към момента нищо няма да се получи, защото във Франция почти няма православно монашество. А Вас Господ Ви е благословил да участвате в основа-ването на френски православни манасти-ри…

— При нас, в женския манастир „Преоб-ражение Господне“ в Терасон, който ръково-дя, имаме само шест монахини (смее се).

— Как наставлявате сестрите?— Чрез лични беседи, най-често ги на-

ставлявам за личното им спасение. Трябва да призная, че за един мъж е много трудно да ръководи духовно сестрите. Женската душа е устроена по друг начин. За един мъж, колкото и умен, и духовен да е той, жената винаги си остава тайна.

— Казват, че Единствената Жена, с коя-то монахът може да общува, е Пресветата Богородица.

— Като мина определено време след завръщането ми във Франция, отново ми се прииска да отида на Атон. Обиколих раз-лични манастири. Ние пътувахме много и в други държави, където се изповядва Пра-вославието. Бяхме и в Йерусалим, бяхме по-

клонници и в Света-та Земя. По време на всички тези пъту-вания се запознах-ме много духовни отци и се учехме от техния опит. През последните години получихме възмож-ност да пътуваме до Русия и да общува-ме там. Благодарни сме на Руската Пра-вославна Църква в чужбина: нейните

служители допринесоха много, за да ни на-правят Православни.

— Как успяха?— С книги. Тук нямаше толкова лични

срещи, но словото също ни преобрази.

— В книгата на стареца Емилиан има парадоксални думи за молитвата като битка с Бога: „Ако у мен не възниква усе-щане за такава борба с Бога, значи още дори не съм пристъпил към молитвата“. А в общуването със стареца възможен ли е такъв вътрешен двубой?

— Духовният отец представлява огледа-лото на Христос. Той реагира по различен начин, в зависимост от това, какво могат да възприемат и от какво имат нужда неговите духовни чеда в определен момент. Той ува-жава тяхната свобода и цени тяхната личност. Всеки човек открива Бога по свой начин, и старецът пази тази лична тайна на уникал-ното отношение на всеки човек с Христос. В Евангелието Господ казва: Царството Небес-но бива насилвано (Мат. 11:12). Това може да е борба, както на Иаков с Ангела (Бит. 32:24), но понякога, като че ли срещаме безучастие. Ние все едно се озоваваме пред стена: Гос-под сякаш не ни чува! Ние се борим, но това е борба за влизане в Царството Небесно: „Господи, Иисусе Христе, бъди моята врата, отвори ми я, за да вляза в Бога!“

Превод от руски език: Вера Рачева

28

Богословски размисли

рождестВо ХристоВо: неУдоБните ВЪПроси на сКеПтиКа

Интервю на Ксения Смирнова с протоиерей Игор Прекуп

Х ристияните са свикнали да празну-ват едно от най-любимите и радост-ни събития в историята на Църквата

– Рождество Христово. Всичко сякаш е прос-то, ясно и разбираемо: ето яслите, Младе-нецът, Дева Мария, Йосиф, чудесната евн-гелска история: звездата, водеща влъхвите, злият Ирод, избиващ младенците… А също така елхата, подаръците, коледните пес-ни – истински празник! Но понякога може да се натъкнем на някой скептик, който да по-стави под съмнение известни аксиоми на на-шата вяра, да зададе неудобни въпроси. Ето на такива „неудобни” въпроси за Рождество Христово дава отговори протоиерей Игор Прекуп.

Рождество на Слънцето на Истината или езически слънчев символ? Още от IV век един от начините за обръщане на ези-чиниците към християнството бил използ-ването на езическите вярвания, тяхната «сублимация» – очистване, напълване с хрис-тиянски смисъл. Например, през декември езичниците празнували деня на Слънцето, а християните започнали на същия този ден да празнуват Рождеството на Иисус Христос Дали този мисионерски ход е бил удачен? Минали са вече стотици години, и в народа се е утвърдила „вярата” в Рождеството като главен зимен празник, но какво можем да кажем по отношение на утвърждаването на вярата в спасението на човечеството чрез раждането на Бога на земята?

– Не бих казал, че целта е била именно мисионерска. Мисията обикновено е насо-чена към иноверци и невярващи, за да ги

обърне, а в дадения случай „целева аудито-рия” били християните, но онези немощни християни, които не можели да откажат на своите приятели или роднини- езичници да споделят с тях празника им, или по-скоро не, че не можели, а не разбирали, казвайки си „какво толкова”.

В древната Църква е имало много строга дисциплина, с дълги отлъчвания заради оп-ределени тежки грехове, защото за немощ-ните понякога е нужна строгост, някакво разтърсване, суров пример, но са нужни ми-лосърдие, деликатност, разтваряне на обя-тията за хората, които не са се определили напълно.

– Тоест става дума за това, хората да седят на една маса, но едните да празну-ват езическия празник, а другите, без да афишират това, да празнуват Рождество Христово?

– Не, проблемът е тъкмо в това, че на една маса седяли онези, които съзнателно празнували „звездата на име Слънце”, и тези, които като християни нямало какво да праз-нуват на този ден; както «стопаните», съзна-телно обединени чрез празника в идолопо-клонство, така и «гостите», които по вярата си не се поклонявали на лъжовното божест-во и формално не се отричали и от Христа, но просто идвайки, за да си „прекарат добре”, по малодушието си все пак ставали предате-ли на Христа, макар и косвено, отчасти съ-участвайки в езическия култ. И ето, за да се помогне на немощните, които не намирали мъжество да се отстранят от ”своите”си, и на онези прости хорица, които не били в състо-яние да прозрат в това отстъпничество, бил намерен такъв повод за събиране на Църк-

29

вата именно в този ден. Заради това, от някогашния целокупен

празник Богоявление е било "иззето" съби-тието на раждането в света на Сина Човешки (като един от аспектите на Богоявлението) и поставено отделно. Именно затова било направено така, че Рождество Христово да се явява противопоставяне на езическия празник на Бога-Слънце. Ако езичниците се покланяли на творението, то християните призовавали към поклонение на истинното Слънце–Твореца на всичко видимо и неви-димо, противопоставяйки на идолопоклон-ството истинната вяра. Още в първа глава на книгата Битие вниманието се акцентира на предназначението на небесните светила – те не могат да бъдат предмет на поклонение, защото имат служебно значение.

Така че установяването на този празник било ад-ресирано не към езични-ците, а към своите, които недоразбирали неумест-ността на участието си като християни в празну-ването на бог Митра (Не-победимото Слънце).

По този начин им бил даруван празник, който помагал да се отвър-нат от лъжовното поклонение на слънцето и да се обърнат към истинното Слънце, Което се ражда, за да ни просвети и оживотвори. Слънцето дава възможност не само да виж-даме – то и храни. Така и благодатта Божия дава не само възможността да виждаме ис-тинно, но подхранва в нас вечния живот.

– Но защо в народа това богословско разбиране на празника не се е вкоренило за две хиляди години?

– Езическото усещане за света винаги е било свойствено на народните маси, това никога не е било изкоренено докрай. Но не може да се каже, че всичко е било безсмис-лено – както падналото зърно принася или стократен плод в плодородната земя, или нещо пораства в тръните, но не с такава сила, така и Църквата е подходила към този въпрос: нашата работа е да сеем, да отглеж-даме, а от човешката свобода зависи докол-ко ще се прихване и какъв плод ще донесе.

Не бива да лишаваме човека от шанса да се задържи в Църквата. Ако немощният си отиде, на онези, които са по-силни ще им олекне – това е разбираемо. Но човекът ще загине.

А да теглиш немощите му, да се настрой-ваш на негова вълна е тежко, това отслаб-ва общият нравствен, духовен фон, но ако Църквата действаше иначе, това би било противно на нейната природа. Защото това не щеше да е поради любов, а прагматич-но-организационно. Нямаше да има грижа за заблудената овца, заради която пастирът оставя за известно време останалите девет-десет и девет овце.

Този образ на пастира с овцата на рамене е ключов, той ни задължава, ориентира ни.

Това не означава, че тряб-ва да си затваряме очите, но да се създават възмож-ности да не паднеш, да се задържиш на крака. И тази възможност е била създадена.

Казват, че две хиля-ди години след Христа човекът си е все същото животно, което е бил и тогава. Това не е истина.

Църквата, макар и да е била притисната от съюза с държавата, обществото все пак се е преобразявало, суровостта на нравите се е изменяла. Парадоксално е, но хуманизмът, изтласвайки теоцентризма и заменяйки го с антропоцентризъм, започва да отстоява онези християнски идеи, с които Църквата е дошла в света. Всички идеи за равенство, за достойнството на хората, независимо от пола, от произхода са взети от християн-ството.

У нас понятието «член на Църквата» е профанизирано. Свикнали сме да бъдем чле-нове на някаква организация, обаче отдавна сме забравили, че думата „член” е анатоми-чен термин. А ние го възприемаме механич-но, сякаш става дума за детайли на някаква машина. Оттук и пошлия израз: «незамени-ми няма». Ние забравяме, че Църквата е жив организъм с живи членове, и когато е бо-лен един член – страда целият организъм. Когато болката се преживява всецяло – ето го признакът за църковност. А ако с лекота


30

Богословски размислиотсичаме членовете на организма, значи, и организмът не е жив, щом не чувства болка за членовете си. Да, гангрената, например, трябва да се отсича, иначе смъртта е неиз-бежна, но като цяло лекуват болестите, ста-раейки се до последно да не допускат хи-рургична намеса. Себе си и своето търпим, понякога даже прекомерно, вредейки на здравето си по този начин, но затова са и ле-карите, за да определят кое води до смърт и кое – не.

„На земята – мир”? Или „свещена вой-на”?

– На Рождество чуваме: „На земята – мир, между човеците – благоволение”. Често светските хора упрекват Църквата за това, че видиш ли, Евангелието про-повядва кротост, любов, мир, а някои свещенослужители в същото време при-зовават към "свещена война", казват, че мирът не е полезен за човека…

– Не всичко е така просто. Ако считаме, че християнството винаги говори само за кротостта, мира и милосърдието, то как сто-ят нещата с целия сонм свети воини? Какво да кажем за онези, които са освобождава-ли Светата Рус от Ордите, или за образа на Александър Невски? Християнството не от-хвърля възможността за защита на ближния, в това число и с оръжие в ръцете. Въпросът е: заради какво се прибягва до оръжие? Това наложителна мярка заради защита на сла-бия ли е, или повод да покажеш сила?

Освен това не можем да отречем, че бе-дите и войните понякога са донасяли полза на народа. Изпитанията водят до положи-телни резултати. Господ допуска злото, за да го обърне накрая към благо. А ако човек не съумее да извлече правилни уроци от изпи-танията, то това е вече негов избор, но чес-то изводите от преживените скърби са били

вярно извлечени. Волята Божия бива двуяка: тя винаги е блага, но не винаги "благоугодна", понякога бива и "допускаща". Преподобни Йоан Дамаскин казва, че едно е, когато е "по благоволение", а друго – "по снизхождение": "Онова, което е по благоволение, е добро, а видовете снизхождения са много". Напри-мер, праведникът страда, за да бъде явена неговата добродетел (Йов), или за да не се превъзнася («жилото в плътта» при апостол Павел). Допущението често е компромис спрямо свободната воля на човека.

Авва Доротей пише: „Всичко, което се случва, става или по Божие благоволение, или по Божие допущение, както е казано при Пророка: Аз създавам светлината и творя тъмнината(Ис. 45:7). И още: Става ли в град злополука, която да не е допуснал Господ (Ам. 3:6). Тук всичко, което ни обременява е наречено злополука, т.е. всичко скръбно, ко-ето ни се случва като наказание за нашата порочност, като: глад, мор, земетресение, суша, болести, войни – всичко това бива не по благоволение Божие, но по допущение, когато Бог допуска това да ни сполети за наша полза. Но Бог не иска, ние да поже-лаваме това или да му съдействаме.

Например, както казах, понякога волята Божия е допускаша по отношение разоря-ването на някой град, но Бог не иска, заради това, че е Негово допущение, самите ние да тръгваме палим града или да грабнем брад-ви и да разрушаваме. Също така Бог допус-ка някой да пребивава в печал или болест, но макар волята Божия да е такава, че той да тъгува, Бог не иска и ние да натъжаваме този човек, или да си кажем: тъй като воля-та Божия за него е той да е болен, няма да го съжаляваме. Бог не иска това. Напротив, Той желае да ни вижда толкова благи, че да не искаме онова, което Той прави по допуще-ние.”

Мисля, че свещенослужителите, които, както вие казвате, призовават към «свещена война», са чели авва Доротей. Друг въпрос – какво са възприели оттам. Та затова сме хора, трябва да обсъждаме вълнуващите ни въпроси, да спорим, да доказваме позиция-та си, но честно.

А широко разпространените изрази като „само да няма война” или „лошият мир е по-добър от добрата караница” не ми харесват.

31

Богословски размислиТака можем да започнем да оправдаваме всяко насилие според принципа „само да няма скандал”. А скандал, разбира се няма, когато позволяват на наглия да подтиска слабите. Но това е неправилно: слабите трябва да се защитават, а народът трябва да защитава своята Родина. А как да я защита-ваш, ако съседът иска да я окупира?

– Агрессрът често уверява, че той за-щитава своя народ от онези, които веро-ятно биха го обидили…

– Да, агресорът също твърди, че отива да освобождава друг народ, както фашистите уж искаха да освободят света от комунизма. И някои вярваха в това. Затова в действител-ност нещата не са толкова прости .

Явява ли се секуларизацията помиряване на съзнанието със злото? – Да, явява се. Това по-лошо ли е от война? – Не ме корете, но ще кажа - да, така смятам.. след война човек може да се покае, да се промени, а секулари-зацията на съзнанието води към невъзмож-ността човек да се покае, защото в основата на покаянието е стремежът към Небесата, а секуларизацията малко по малко прави от човека преживно животно.

– А войната прави от човека убиец…– Не е задължително. Човек в екстремни

ситуации може да открие в себе си скотско начало, което подтиска в него всичко благо-родно, възвишено. Зверското начало може да вземе превес, когато човек започва да тъпче под себе си всички останали, наслаж-давайки се от властта, насилието. Но в чове-ка може да се прояви и мъжество, и отвра-щение към насилието, умение да жертваш себе си.

Да си спомним Форест Гъмп (от еднои-менния филм). Неговата приятелка му заръ-ча: „Бягай!”. И той бягаше – изнасяше ранени-те от полесражението. В детството си е бил страхлив, бягал от онези, които го тормозе-ли, а по време на войната проявил мъжество. Оказало се, че той има жива душа, в която има любов към хората – и ето той не озверял по време на войната. Именно открилата се в него любов към ближните, подбудила този боязлив човек към храброст.

И през Втората световна война (от коя-то, за съжаление, много хора не са си взели

урок) имало немалко примери за човешко мъжество, когато хората са жертвали себе си от милосърдие.

Воинският подвиг се състои именно в това – когато воинът отдава живота си за ня-кого.

А и много от мирните жители рискували себе си, семействата си заради съвсем стра-нични хора, укривайки ги от нацистите.

Да разсъждава за ценностната неедно-значност на войната или за вредата от охол-ния живот има право само онзи, който пръв тръгне да се бие, да даде своето дете в „горе-щата точка”, и самият той се засели сред кло-шари (но не като екстремно развлечение, а сериозно и задълго). После вече можем да го послушаме, колко забележително е да се живее без да имаш нищо, и колко е хубаво „да напуснеш дома си и да отидеш да вою-ваш, за да върнеш земята на бедните селяни в Гренада” и т.н.

Важен е тонът, с който говорим. Чувства-ме ли своето право или отсъствието му да говорим нещо, да го заявяваме авторитет-но. Не бива да одобряваме и, още повече да сакрализираме самата война, агресивния дух. Даже признавайки, че понякога война-та може да послужи за благи последствия, не бива да поддържаме милитаристични настроения, съучаствайки на пропагандно разпалване на ненавист и страхове.

********Навреме ли се е явил на земята Хрис-

тос?– Защо Христос се е родил именно тога-

ва, когато се е родил, а не по-рано със сто, хиляда години или пък по-късно? Казват, че хората по онова време вече били „го-тови” - но нима същите тези „готови” хора не разпънаха Христа? Нима в последва-щите две хиляди години хората са стана-ли по-чисти, по-добри, по-умни, по-мал-ко са нарушавали заповедите? Или това е било заради бъдещите праведници? Но нали и преди Рождество хората са може-ли да живеят праведно, да бъдат „христи-яни преди раждането на Христа”?

– Сложно е да се каже, защото това е въ-прос от сферата на тълкуванията на Божия Промисъл. Отчасти можем да отговорим, но първо, трябва да се доверяваме на Божест-

веното Откровение, съ-гласно което, Законът бил «пътеводител към Хрис-тос», а второ, да правим поправка на непостижи-мостта на Божия Проми-съл докрай, допускайки, че не разбираме всичко в него – това е своеобразен здрав скептицизъм по от-ношение на самия себе си.

Свещеното Предание е скептично, догма-тиката е скептична, в този смисъл, че тя не претендира за формулировка на истината, трезво се отнася към ограничеността на воз-можностите за познания на човешкия разум. Догматът е границата между истинното и лъжливото, но да изчерпиш чрез догмата истината, е невъзможно. Затова може да го-ворим за Божиите планове, само отнасяйки се скептично към себе си. А когато домини-ра увереността в собственото разбиране на Промисъла, това трябва да обостри внима-нието ни.

Съгласно Божественото Откровение, да, по онова време, когато Бог се въплътил, човечеството е било узряло дотолкова, до-колкото това било възможно и необходимо. Всички хора никога няма да бъдат готови. Но става дума, може би, за готовността на онази част от хората, която станала закваската на света, който към онзи момент е бил „готов” да приеме тази закваска. Общото духовно разложение на езическия свят също по-сво-ему готвело почвата за приемането на хрис-тиянството.

Защо Христос е бил момче?– Защо и за какво е важно това, че

Христос е бил дете, тийнейджър? Защо Му е било да расте в безизвестност до тридесет и третата си година, а не веднага да се яви пред хората на проповед някъ-де от планините, от моретата?

– Каноничните Евангелия отделят малко внимание на детството на Христос, освен на един случай по време на празник в храма, в Йерусалим, когато Той бил на 12 години. Апокрифите са напълнени с измислени ис-тории за детството на Спасителя, Църквата не ги е приела.

Църквата не отделя на детството на Бого-

човека особено внимание, защото Христос е бил нор-мално момче. Може да е правил по-малко пакости, но е бил просто нормално момче. Но за нас е важно, че Той се е родил и живял като обикновено дете, с всички естествени нюанси на това, бил е възпитаван и е расъл като нормален човек.

Бог поискал да стане човек, а това е било невъзможно без зачатие, раждане и разви-тие по естествен начин. Единствената раз-лика е в това, че Той се е родил чрез без-семенно зачатие. А ако Господ се беше явил веднага като възрастен човек, то това би било човекоподобно същество, т.е. хумано-ид, но не и човек (тази идея, между другото, за мнимото, призрачно «човекоподобие» е станала основа за много ереси). Както е ка-зал свети Григорий Палама: "Богу е било угод-но отначало чрез принципа на правдата да низвергне дявола, – точно така, както онзи се явява неин нарушител, – а после вече и със сила (да го низвергне) в деня на Възкресение-то и Бъдещия Съд"

Христос побеждава с истина, когато ста-ва един от нас, които подлежим на смърт, и, приемайки с човешката природа върху Себе си греховете на света, като един от нас Той побеждава дявола, защото Той е едно-временно и Бог. Дяволът, при Неговото сли-зане в ада, очаквал да срещне човека, но бил угнетен от Бога. Именно единството на две-те природи служи на нашето спасение. Как-то се е изразил свети Ириней Лионски: „Той станал Син Човечески, за да може човекът да стане син Божий”. За това говори и свети Йоан Златоуст: „Той се роди по плът, за да се родиш ти по дух”.

А това, че за детството на Спасителя поч-ти нищо не се казва, освен един епизод, сви-детелства за това, че на Божия Промисъл не е било угодно, божествеността на Христос да се проявява някак по-особено в детство-то му.

Влъхвите и младенците: приказка ли са или намек?

– За скептика историята с влъхвите изглежда като приказка, театрално пред-

32


33

Богословски размислиставление, което християните всяка го-дина разиграват като деца. Каква роля в спасението на хората играе тя, в какво се състои историческият й смисъл? Или тя е нужна само заради символизма на даро-вете, звездата, за да се покаже, че земни-те мъдреци се кланят на Христос?

– От една страна, това е исторически факт, а от друга, разбира се, символично дейст-вие. Влъхвите са представители на земната мъдрост, която се прекланя пред Христос, не враждува с Него. Както и пастирите се явяват символ на простите хора, и в също-то време буквално-исторически отиват да се поклонят на родилия се Богочовек също като влъхвите, които идват отдалеч, и затова пристигат по-късно.

В същото време Христос е отхвърлян на всички нива от обществото, което се грижи за своя комфорт. В гостоприемниците не се е намерило място и никой не се е съгласил да приюти Светото Семейство в дома си. Най-голямата милост, която са им сторили, е яс-лата, намираща се в пещерата.

Тази история показва, че нито простота-та, нито мъдростта, нито наивността, нито учеността се явяват препятствия за идва-нето при Христос. И чрез мъдростта, и чрез простотата Бог призовава човека при себе

си. Препятствие по пътя към Христос е его-измът. Този егоизъм, заради който хората не пуснали Йосиф с бременната Мария в дома си – „за да нямат проблеми„ (ами ако вземе и роди тук?!...). А второто препятствие е също разновидност на егоизма: жаждата за власт, такава, че заради нея човек, уподобявайки се на Ирод, е готов да убие Христа и в себе, и в другите хора, да изкорени Неговите за-поведи от умовете и сърцата, да ги подмени, да излъже, но само Той да не властва в нас и сред нас.

******– А какво бихте подарили на Рождест-

во на скептично настроен приятел?– Първо, какво не бих подарил. Не бих

подарил икона на Рождество Христово или друга светиня, защото не бива да провокира-ме човека на волно или неволно кощунство. Към светинята следва или да се докосваме с пълно и благоговейно доверие (да се докос-ваме в широкия смисъл: с поглед ли, слух ли и т.н..), или никак. Воро, ако бих подарил, то би било нещо ненатрапчиво, което предраз-полага човекът да се замисли и да се вгледа във вярата, да се заинтересува от нея. Тук всичко е много индивидуално. А като цяло, "най-добрият подарък е книгата".

Превод от руски език: Йоанна Калешева

Призив

ти ниКога няма да ЗагУБиш, аКо БЪдеш сеБе си

Архимандрит Андрей Конанос

Нека не се правим на светци, щом не сме такива. Святият човек говори не с вискокопарни, а с много прости думи.

Той е един от мнозинството и гледа на себе си както и на останалите. Нека си пропом-ним: Иисус Христос е ял и пил с грешници.

34

Затова те и са идвали при него и са му откри-вали своите сърца. А ние се боим да му се открием.

Всеки е прав по-свой начинНие не знаем със сигурност истината за

нищо в този живот. И когато разберем това, ще се успокоим. Да вземем, например, мъ-жът и жената: те постоянно се карат, и кога-то изслушаш жената (особено, ако тя плаче), излиза, че истината е на нейна страна. Ако изслушаш мъжа – той е прав. А ако чуеш мнението на децата, правите са те.

Как да разберем, кой е прав в крайна сметка? Ава Доротей учи, че няма абсолют-но прави и виновни в този живот: всеки е прав по-свой начин. Защото всеки гледа на проблема от своята гледна точка. Жената е по-чувствителна страда по свой начин. Но и мъжът се засяга, само че по различен начин. А техните деца са жертви на семейния кон-фликт. В този живот не съществува абсолют-на истина, поради която си струва да се кара-те и да си скубете косите. Затова нека бъдем снизходителни и смирени, и по такъв начин много да преуспеем в духовния живот.

Ще ви разкажа малка притча. В едно село, където живеели слепи хора, веднъж отишъл слон. Събитието развълнувало обитателите на селото и най-главният от тях извикал при себе си пет от най-мъдрите селяни, и им ка-зал: «Елате и разберете, кой ни е дошъл на гости».

Един от тях се приближил, хванал слона за крака и казал: «Разбрах! Това е стълб, кой-то се движи». Друг човек, оказвайки под ко-рема на слона, го пипнал и казал на първия: «Какво говориш! Това е огромна бъчва, коя-то се е дотъркаляла при нас!» Третият хванал слона за ушите, смятайки ги за огромни лис-та, четвъртият напипал хобота и казал: «Това е маркуч, ще поливаме с него нашите ниви!»

Връщайки се, всеки от тях съобщил на на-чалството онова, което е разбрал. Кой е бил прав? Всеки по-свой на-чин – и в същото време нито един. Всички се

докоснали до слона, опипали го и изказали мнението си – но истината била друга и ни-кой така и не я узнал.

Не се правете на светциОбърнете внимание, че става дума за от-

ношенията между хората, а не за догмите на вярата.

Ако ние разберем това, то силно ще пре-успеем в духовният живот. И ако чуем някой да изказва мнението си по този начин, най-добре да си кажем: нека, значи за това си има причини, човекът така се е почувствал. И да продължим спокойно житейския си път напред. И не е необходимо да гледаме на себе си като на светци. Да си признаем една проста истина: аз съм точно такъв човек, както всички останали, със своите неуспехи и слабости. Нека не се занимаваме с показ-ност. А ако погледнем на реалността такава, каквато е, то лесно ще разберем: както поня-кога на нас ни се иска да пийнем, да чрево-угодничим и други подобни, така и у другите могат да възникат подобни желания. Всички сме хора.

Веднъж, когато бях на Атон, един игумен ми каза, че неговият духовен отец е най-до-брият. «И знаеш ли защо толкова го обичам? Не защото се изповядвам при него. А защото той не се прави на светец. Веднъж, когато бя-хме заедно с него в Атина, покрай нас мина с колата си много красиво момиче. И моят ду-ховник, когото смятах за свят, ми каза: «Ех, че изкушения има в Атина! Колко красиво мо-миче!» Аз му казах: «Отче, нима и ти можеш да бъдеш изкушен от женската красота?» А той отговори: «Всички могат, и аз мога».

И в този момент моят духовник високо се издигна в очите ми. Защо? Защото не се пра-веше на различен от мен, възвишен, небесен жител. Той все едно ми каза: «Дете мое, аз

водя духовната борба заедно с теб. Какъвто си ти, такъв съм и аз». И аз наистина го зао-бичах, защото видях, че това не е преструвка, а настоящо, правдиво, истинско смирение.

Ти никога няма да изгубиш, ако бъдеш наистина себе си. И аз

Призив

35

Призивсъм човек, и аз съм грешил, и аз съм се ув-личал от едно или друго нещо. Кой би се ос-мелил да ме посочи с пръст, или, по думите на Господ, да хвърли камък (Ин. 8:7)? Кой от нас е безгрешен? Нима ти не правиш също-то, което и аз? Но това е трудно да се при-знае. Ние сме много строги съдии, ако става дума за другите, а да осъдим самите себе си е трудно.

Една жена идваше при мен в продълже-ние на 7 години. При това тя не разказа за предишните си грехове веднага, а постепен-но. И ето че, след като изминаха седем годи-ни, когато всичко вече беше разказано, аз я попитах:

– Защо не изповяда всичко веднага, а ти отне цели 7 години?

– Аз проверявах дали няма да започне-те да ме изобличавате. Отначало се покаях само за един грях и «експериментът» беше успешен. След това и друг грях, и едва тогава реших да разкажа за трети.

Седем години тази жена проверяваше, дали няма да я изоблича или да й се карам. И колкото повече се убеждаваше, че не ос-ъждам постъпките й, откриваше пред мен своята душа.

Какво ще кажат хоратаТака, че нека не се правим на светци,

ако не сме такива. Святият човек не говори с високопарен тон, а с много прости думи. Той е един от многото, и затова усеща себе си заедно с всички. Спомнете си: нали Исус Христос е ял и пил с грешници. Затова и те са идвали при Него и са откривали сърцата си. А ние се боим да се открием. Жената се стра-хува от мъжа, мъжът от жената, да разкрият един пред друг душата си.

«Ако разкажа това на своята половинка, той (или тя) все едно няма да разбере и ще изтълкува по свой начин», – си мисли всеки. Защото сме обградени само от измамни образи. Затова, ако се постара-ем да сме истински, да бъдем самите себе си и снизходително да се отнасяме към грешките на околните, това ще бъде голям прогрес в духовния живот. Тога-ва и другият човек ще може да се приближи към теб, да открие

пред теб себе си, спокойно в твоята компа-ния.

И още един признак за духовен успех – когато човек не се вълнува от мнението на околните. Когато му е все едно, какво ще кажат. На мен ми се струва, че този проблем е главен при нас, хората в църквата. Какво ще си помислят другите за мен? Същинска мъка. А нали се предполага, че, оказвайки се в Църквата, ще престанем да мислим за това, какво ще каже за нас светът, и ще започнем да мислим за това, какво ще каже Бог за нас. Но не: и денем, и нощем ние трябва да се тер-заем от мисли за мнението на околните. Това е единственото, което ни вълнува. Аз просто се изумявам, когато става дума за това.

Веднъж при мен на изповед дойде човек със сериозен личен проблем. Когато той разказал за него на родителите си, първото, което чул от тях, било: «Как не те е срам! Ти си позор за цялото ни семейство! Как ще по-гледнем хората в очите!» И повече нищо не му казали.

– Отче, – обърна се той към мен, – съжа-лявам, че изобщо им разказах за това. На мен и така ми беше много трудно да спо-деля с тях, аз едвам се осмелих, въпреки че те винаги са казвали: «Разказвай ни всичко,

споделяй с нас, ние сме твоето семейство, обичаме те, ние сме толкова години в Църквата…» Аз си мислех, че те наистина са преуспели в духовен план. Но се оказа точно обратното. Когато навърших трийсет и две години, те започнаха постоянно да ми натякват: «Защо не се ожениш? Заради теб всички ще ни се сме-ят». Нима само това е научил баща ми, ходейки толкова годи-ни на Църква?

36

ПризивНима ние живеем само с онова, което

ще кажат за нас другите хора? В такъв слу-чай това «запраща» далече назад. А ето, че светиите не се интересуват от мнението на околните, затова и подвигът на юродивите се смята за най-високо. Юродивите специал-но са се правили на луди, за да преборят в себе си зависимостта от мнението на окол-ните.

А ние все си мислим: «Какво ще кажат за нас хората?» Ами нека говорят, каквото ис-

кат.Юродивите специално са ходили разго-

лени, боси и немити, за да имсе присмиват. Оставете на мира хората от света. Така или иначе те нямат никакво отношение към теб, нямат любов към теб, а само сплетничат. Нека следим себе си и своята душа. Нека се стараем да поддържаме и укрепваме отно-шенията с близките ни хора. Това и помага да постигнем успех в духовния живот.

Превод от руски език: Вероника Димитрова

Адам и Ева

неПосЛУшанието е ПреЧКа За ЛюБоВтаИгумен Нектарий (Морозов)

Говорейки за послушанието към Бога, мнозина си спомнят думите на апостол Павел из Посланието към Ефесяните:

„Жената да се бои от мъжа си”. В тях очевидно се съдържа указание за това, че жената тряб-ва да бъде послушна на мъжа си. Бих искал да се спра върху това и да обясня връзката.

Тези думи, за съжаление, не винаги се разбират правилно. Със сигурност, при апостол Павел не става дума нито за страх в обичайния за нас смисъл, нито за внушава-не на този страх по различни недопустими начини, започвайки от някакъв натиск при лично общуване и стигайки до методите на физическо въздействие.

Става дума за това, че мъжът трябва в по-голяма степен да поема отговорност за своето семейство и като локомотив да тегли след себе си лодката на семейния живот. И ако това се случва, естествено е жената да

изпитва към съпруга си онова уважение, което той заслужава. Но е странно, меко казано, когато мъжът изисква към себе си отношение като към глава на семейството, но не прави нищо, за да съответства на това наименование: не носи никакви доходи, не решава никакви семейни проблеми, а само ги създава, нищо не знае, не може, не умее.

Когато говорим за страх в отношенията между човека и Твореца, ние нямаме пред-вид някакъв панически или робски страх. В дадения случай под страх разбираме благо-говение, уважение, почитане. Подобен сми-съл е вложен и в апостолските думи „жената да се бои от мъжа си”. Тоест Църквата не иска от жената безпрекословно послушание на мъжа. Християнският поглед върху брака из-общо не предполага да въоръжи мъжа с кам-шик, както е било прието в семействата на казаците, и с негова помощ той да управлява

37

адам и евадома си. Ако мъжът наистина не е способен да управлява дома си и да осигурява всичко необходимо за семейството си, той трябва да подготви камшик за себе си. Практиката показва, че ако той не го направи, най-ве-роятно това ще направи жена му. Когато на жената ѝ се налага да изпълнява функциите на главата на семейството, тя се превръща в главата на семейството. Така в семейния жи-вот се получава страшно изкривяване.

Семейният живот е педагогически процес

За съжаление в наше време животът мно-го често поставя жената пред такъв проблем. Въпросът „защо е така?” заслужава отделно разглеждане. Може да се каже, че мъжът се оказва по-крехко същество, неспособно да понесе толкова, колкото жената. Но това не е оправдание за мъжа.

Семейният живот в много отношения е вид педагогически процес. Идеалният вари-ант е, когато мъжът и жената са двама души, които взаимно се учат на нещо. Най-добрият начин за възпитание е, когато възпитаваният не подозира, че го има, и всичко се случва по естествен начин. Но понякога се налага мъ-жът или жената да възпитават другия явно, открито. Най-често това обижда, макар и да няма защо: във всяка възраст човек трябва да е способен да учи и да се радва на въз-можността да се учи.

Покоряването е възможност

Да предположим, че в семейството и двамата съпрузи са вярващи, стараят се да живеят според Евангелието, но възниква ня-каква ситуация, и те не знаят как да постъ-пят: мъжът и жената имат различни мнения по въпроса. Какво да правят? Закономерно е в семейството да има духовник, най-до-бре - един за двамата. Може да се обърнете към него за съвет и да обсъдите ситуацията тримата. Но е неправилно и неестествено да превръщаме свещеника в съдия. Все пак ос-новната роля на духовника е да решава ду-ховни въпроси, а не житейски.

Бракът не е само съвместно съжителство на двама души. Това е и любов, която е в ос-новата на брака, - защото ако я няма любо-

вта, за какво говорим?!Любовта предполага уважение един към

друг, уважение към качествата на другия. И със сигурност бракът е способността на хората да се смиряват един пред друг. Ако в брака ги няма тези неща, той ще бъде не-пълноценен. Наличието на любовта, уваже-нието, правилната оценка за другия, готов-ността да се смириш при необходимост дава възможност да се постигне договореност по всеки въпрос.

Добре е, когато в семейството редовно се случва това, което може да наречем семеен съвет. В него могат да вземат участие и деца-та, защото в някои ситуации е много полез-но да се допитваме до тях – така те от ранно детство се научават на отговорност. Дори може понякога да постъпим така, както иска детето, а после да му покажем последиците. Това е много добра школа, ако, разбира се, не става дума за жизнено важни въпроси, в които грешките са недопустими.

Такъв начин за решаване на различни въ-проси чрез обсъждане трябва да се възпри-еме от двойката още преди сключването на брака. Всеки трябва да оценява своите сили, опит, умения, интелектуални способности правилно, защото се случва някой, който не разбира от нещо, напълно да игнорира този факт и да настоява на своето. Оправдано е в някои ситуации да се съгласим и да се сми-рим заради мира, но ако това става постоян-но, всичко ще се разруши и семейството ще остане на сухо. Това е сложен въпрос, изис-кващ мъдрост, любов и смирение. А поняко-га и твърдост.

Повече права има този, който носи по-голяма отговорност

адам и ева

38

Казано по-просто, повече права има този, който носи по-голяма отговорност.

За мъжа е естествено да ръководи, за же-ната – да помага и в нещо да се покорява. Но все пак покоряването не унижава достойн-ството на човека, напротив, дава възмож-ност. Когато жената разбира, че може да е сигурна в мъжа си, може да се опре на него, желанието да ръководи се появява у нея в минимална степен. Защото благодарение на това, тя има възможност да се занимава с женски работи: децата, къщата, себе си. Бор-бата на жената за власт, в повечето случаи е следствие от напълно изкривения живот на семейството, резултат от това, че много мал-ко са мъжете, които поемат отговорност.

Въпросът не е във вяратаДа разгледаме друга ситуация, когато

в семейството само един човек е вярващ, въцърковен и се старае да живее според Евангелието, а другият съпруг изисква взе-мане на решение, което не съответства на християнския мироглед, или забранява да се ходи в храма, да се говори с децата за вярата. Какъв трябва да бъде принципът на действие?

Има ситуации, когато не можеш нито да отстъпиш, нито да се дръпнеш, а тряб-ва да настояваш, но не на своето, а на това, което е по-голямо и по-висше от теб

Има неща, които ти, като вярващ човек, не можеш да направиш или, обратно, си длъ-жен да направиш, за да останеш християнин. Друг въпрос е, че твърдостта, която проявя-ваш, може да е съчетана с любов, мъдрост, смирение, а може - с гняв, раздразнение, досада, което, разбира се, не води до нищо добро.

Нека си спомним съвета от Деянията на светите апостоли: кого е справедливо да слушаме повече – хората или Бога? Бога, разбира се (виж: Деян. 4:19). Заради запазва-нето на мира и любовта може да направиш компромис и някой път вместо на служба, да отидеш с мъжа си на гости или да прекараш вечерта вкъщи, ако той го иска. Но в никакъв случай не бива напълно да се отказваме от църковния живот, от домашната молитва, от собствения пост. Кесаревото – кесарю, Бо-

жието – Богу.Да намериш правилната мярка помага

жизненият опит, любовта към човека до теб и духовникът, който при необходимост ще разграничи прекалената ревност за бла-гочестие от готовността да отстъпваш във всичко.

Във всички подобни забрани – да ходиш в храма, да водиш детето там – става дума не толкова за вярата, колкото за нарушаването на някакви елементарни норми на съвмест-ния живот. Ако съпругът или съпругата и преди са били готови с уважение да се отне-сат към някакви твои потребности, нужди, интереси, дори без да ги споделя, той или тя ще се отнася с уважение и към твоята вяра и църковен живот. А най-добре е още преди брака да разбереш: кой е този човек, с кого-то свързваш живота си: уважава ли те, готов ли е да се вслуша в твоето мнение, разумен ли е, има ли съвест, обича ли те?

Ако това го няма, трябва да се постарае-те да промените нещо в семейния живот – с любов, милосърдие и със същата тази твър-дост. Защото отношенията в семейството са плод на нашите трудове или, обратно, на на-шите грешки.

И това в никакъв случай няма да е грях срещу смирението. Съвместният живот дава широк спектър от ситуации, в които може да отстъпиш, без да засегнеш своята вяра и възгледи. Ето, учи се на смирение, защо не?

Послушай жената....

Немалко са случаите, когато мъжът тряб-ва да послуша жена си. Някои обичат да ци-тират израза: „Послушай жена си и направи обратното”. Но ако не става дума за някакво

39

адам и еванеуравновесено същество, а за приятел, бли-зък човек, кого ще послушаш, ако не нея?! Ще се посъветваш с нея, ще се вслушаш.

Да топлиш и да храниш, както казва Све-щеното Писание, - е също дълг, в основата на който стои нуждата на твоята половинка. Ти се смиряваш с тази необходимост. Това е също вид послушание.

По любов

В основата на нашите взаимоотношения с други хора в семейството трябва да стои желанието да послушаш другия – да не спо-риш, да не враждуваш, а да постъпиш така, както иска той, когато това е възможно. Кол-кото повече остъпваш в ситуациите, които не са толкова принципни, толкова повече вътрешни сили и решимост ти остават, за да постъпиш, както трябва, когато компроми-

сът не е възможен.Миналия път, когато говорих за послуша-

нието към Бога, казах, че непослушанието към Него е пречка за любовта към Него и живота с Него. Това може изцяло да се отне-се към отношенията между съпрузите. Само че, за разлика от отношенията с Бога, във взаимоотношенията между хората послуша-нието винаги трябва да е взаимно. Защото няма нито една личност, която да е изцяло съвършена.

Св. Паисий казва, че всички трябва да проявяват послушание един към друг, и обяснява, че когато отваряме вратата на ко-тенце и му наливаме мляко, ние проявяваме послушание към него и към неговата нужда. По същия начин трябва да се съобразяваме с потребностите, нуждите на близкия ни чо-век и да извършваме това послушание, во-дени от любовта към него.


Поглед

КомПЛеКсЪт За Вина - недостатЪК В жиВота на сЪВременния ПраВосЛаВен Християнин

Иерей Ясен Шинев

Живеем във време, в което няма пълнота. Както в областта на духа, така и в сферата на чувства-

та. Напротив- всичко около нас и в нас е ня-как си разкъсано, фрагментарно, пулсиращо с някакъв неестествен ритъм, неразбираем за самите нас. Лутаме се като птици в мрака на връхлитащото ни ежедневие и се опитва-ме да съберем парченцата от разпръснатата

мозайка на собствената ни природа. Духов-ният ни живот е твърде лесно нараним, за да очакваме да дадем зрели духовни плодо-ве, а радостта от него бързо изчезва, ако не напрегнем духовната си воля и не събудим мисловната си дисциплина. Поради всичко това, той се превръща в благоприятна почва за развъждане на множество бурени и тръни, които черпят от живителната струя на чисто-

40

то общуване на вярващата душа с нетварните енер-гии на Бога.

Един от най-често срещаните

недъзи в духовния живот на съвременния православен християнин е усещането за прекомерна печал, или комплексът за вина на религиозна основа. Той много често изсу-шава корените на истинското лично благо-честие, отклонява живия извор на вярата в душегубителна посока.

Още в Златния / ІVвек. / на Светата църква, св.Йоан Златоуст предупреждава : „Прека-лената скръб е от дявола, дори и за гре-ховете ни !” Даже и тогава – във времето на харизматичното възраждане и творчество на религиозни гении, се е проявявала тази особена зараза на духа, която засяга добрия ритъм на духовен живот на християнина. На-истина, последователят на Спасителя е при-зован чрез покаяние към спасение, както от св.Йоан Кръстител, така от Нашия Господ Ии-сус Христос , но този призив е насочен към пълноценно личностно осмисляне на прежи-вяното и превръщането му в активно пове-дение за практическо изпълнение на Десет-те Божии заповеди. Това особено състояние на духа, известно като „метаноя” /преоценка, преобръщане на ценностите/ е същността и смисълът на подвизаващия се християнин от древността до сега. Това е е едно пълноцен-но чувство, почиващо върху здрави основи , вдъхновено от чистата харизма на личната вяра на борещите се за спасение и живот в Царството Божие! Тези симптоми са забе-лязани и от певеца на покаянието св.Ефрем Сирин, който твори в различна обстановка няколко века по-късно и с горчивина изри-ча: „Внимавайте, някой да не каже-толко-ва съм грешен, че за мене няма прошка! Който казва това, той не знае, че Бог е Бог на каещите се и е дошъл на земята, заради страдащите ...”. Тази констатация звучи като диагноза, но още по- красноречиво звучи от

този забележителен творец, който във висша степен е разнищил всички здрави и спаси-телни нюанси на искреното покаяние, за сметка на проявите на болна мистика, които се явяват като вторичен продукт, отпадък от нездравата и чувствена дейност на душата!

Настоящото време, наречено от св.Игнатий Брянчанинов „време на заляз-ващото християнство”, е преизпълнено с подобни примери в различните поместни църкви. Сега, когато духовните дарове са ос-къдели, навсякъде могат да бъдат забеляза-ни редовно черкуващи се християни, които напрестанно се окайват, че са дълбоко греш-ни и изричат това, като тежка и окончателна присъда за своя духовен път. Те непрестанно се оплакват от себе си, че са нищо и в нищото, не притежават духовни плодове и осъзнават, че каквото и да правят няма как да се спасят, поради своето лично нищожество. Техният говор е пълен с охкане и възклицания , пъ-шкане и въздишки, сладникави признания за тяхната пълна духовна немощ и печална безнадеждност за делото на тяхното спасе-ние. Духът им е заразен с някаква особена сантименталност и меланхолия, изпълнен с носталгия и блудкава смес от всевъзможни пресилени и нездрави душевни терзания. Те упорито и утвърдително признават, че няма как достигнат до спасителния бряг, до блаженството на избраните и как Царството Божие ще си остане далечен мираж в техния свят. Тези хлипащи създания бършат сълзи и лицата им се гърчат от несвойствени мими-ки, като винаги достигат до катастрофически заключения от рода на: ” Ех , как ще се спася, не знам!” или „Няма спасение за нас , недос-тойните !”

Нима това иска от тях Христос? Нима, Онзи, Който е победил силите на мрака, слязъл в ада, благовестил Еван-гелието, а с Възкре-

Поглед

41

Погледсението си е победил смъртта, няма рецеп-та и за тях? Той е спечелил победата и иска от всеки един от нас да я споделим с Него! Всички, които твърдим, че сме Негови после-дователи, сме длъжни да съучастваме в нея, да я разгласяваме сред останалите люде и да пръскаме Неговата светлина навсякъде и във всичко! Със Своята благост и човеколю-бие ни кани да бъдем гости на този духовен пир и дори да се превърнем в съработници Бо-жии в святото дело за спасе-нието на човешките души! Той ни призовава към това свято тържество с думите :”Вина-ги се радвайте!”/1 Сол.5:16/, защото е отворил нашите ду-ховни очи и принадлежим на един по-висш свят. Ние сме посланици на Небето, а кол-ко рядко се сещаме за това! Във висша и най-пълноценна степен това се отнася за нас, членовете на Източната църква, защото Светото Правосла-вие, за разлика от Римокатолицизма и про-тестанстките деноминации е преди всичко Пасхоцентрично. Неговият дух, богуслуже-ние и насока са устремени към Светата Пас-ха, Възкресението на Спасителя Христос, Син Божи и Син Човечески! Един от известните боговидци на нашето съвремие-св.Порфи-рий Кавсокаливит казва пред група поклон-ници на Атон: „Християнинът трябва да избягва нездравата религиозност, както чувството за превъзходство над другите, така и чувството за недостойнство заради греховете си. Едно е да си комплициран, а друго е да си смирен. Едно е унинието, а друго - покаянието!...Смиренословието е дяволски капан, то внася в нас отчаяние и бездействие, докато истинското смирение ни дава надежда и води към изпълнение на Христовите заповеди!/”Избрани съве-ти”/За съжаление, твърде често зад прояви-те на привидно високо лично благочестие и маската на искрено смирение се крият неже-ланието за водене на истинска духовна бор-

ба със собствените пороци и се изразяват признаци на маловерие, кривоверие и дори откровено неверие. Проявяват се много бе-лези на болна мистика/ прекалена треска-вост, пресилване на външния елемент, нену-жно увлечение в детайлите/, които увреждат чистото и искрено общуване със Светия Дух! Лошият дъх на комплексите и нехайството

в духовния живот съсипват желанието за подвизаване в най-чистия смисъл на дума-та. Всеки от нас е достатъчн-но добър артист на сцената на живота и носи със себе си по няколко маски, с които прикрива собствената си не-мощ и непълнота. Искрено се страхува от неразбиране в общуването с околните и с проявите си на лицемерие и зле прикрит фалш, и твърде често постъпва както невяр-

ващите в света, а не като истински христия-нин. Вместо да стои в светлината и свобода-та на Христа, се пребразява като хамелеон пред връхлитащите обстоятелства и ако не се нагоди достатъчнно добре спрямо тях, вътрешно в себе си обвинява Бог, че не му е помогнал. Само свободният може се сми-рява, а обремененият от своите комплекси и страсти остава да се мъчи в тинята на старата си природа. Духът на тежестта е чужд на об-лагодатения ум. Пътят на спасението е преди всичко битка с вехтия човек, който е проник-нал в личността ни. Той е свята борба за осво-бождение в името на светлината! Този, който желае да се бори и искрено иска да се спаси, винаги търси път и начин да го стори, като не губи от очите си личния пример на Спа-сителя и се опира на безспорния авторитет на Светите отци. Истинските последователи на Христа дишат чистия въздух на Майката Църква, като изповядват учението й, както с искрено съкрушение, така и с решителност да се борят за постигане на смисъла на зем-ното си странстване -спасението на своята безсмъртна душа! Амин!

42

Преживяно

метеора - междУ неБето и Земята

Валерий Андонов

В областта Тесалия, Централна Гърция, се намира едно от най – дивните природ-ни чудеса на Земята, създадени от ръ-

ката на Твореца за хората и посветена Нему от тях за молитвено средище и място за по-клонение пред Неговата слава.

Това е Метеора (гр. Μετέωρα - „висящ във въздуха”). Представя една среща на духовна-та с материалната красота, на неземното със земното, на фантастичното с осезаемото. И именно затова буди интереса на посетилите го, които, както се казва в един алманах на пътешествията, „идват да го видят като ту-ристи, а си отиват като поклонници”.

Метеора предлага не само наслада за очите със своята неповторима хубост, но и духовно удовлетворение за вярващите в светите обители, намиращи се по върховете на величествените високи и гладки скали.

Пътувайки през равна Тесалия с нейните еднообразни маслинени и овощни градини, по посока Солун – Лариса – Катерини – Три-кала - Панагия, пътникът с изненада вижда как пред него се изправя без предупрежде-ние истинска каменна гора от стълбове – ис-полини, извисени гордо, подобно на стражи. Високи по 300 – 400 метра, на брой около 60, те са нагазили в зелени ниски горички, а на челата им - като корони стоят червените по-криви на манастирски сгради.

Някога, в праисторически времена, тук се е плискало голямо езеро. След някакъв природен катаклизъм водите му се оттегли-ли към морето, а под въздействието на слън-цето, вятъра и променливите температури са се образували тези седиментни скали с причудливи форми. Едно обвеяно от леген-ди място, наричано в древността Страната на кентаврите.

Неговата отдалеченост от светския шум привлича, някъде през X век, първите от-шелници – аскети, търсещи уединеност в желанието си за духовни подвизи.

Отначало те живеели в пещерите на Ме-теора, в подножието на скалите. Създали братство, подобно на онова в Атон, монаше-ска република, която наричали „Платилитос” (от гр.- „плосък камък”).

Имали общ устав и ред. Построили пър-вия манастир в ниското между каменните стълбове – „Дупиани” и църквата „Протатон”, където се събирали за общо богослужение.

Нашествията на сърби, франки, каталани, албанци, а през XIV век и на османски тур-ци заставили монасите да потърсят по – на-деждни места за обител.

С помощта на каменни стъпала, които из-сичали в скалите, макари, въжени лебедки и мостове започнали да градят с неимоверно упорство и вяра молитвени сгради по вър-ховете на каменните стълбове.

А в 1344г. е построен и първият манастир – „Преображение Господне”, наричан още Го-лемия Метеор, върху най – високата скала.

Все повече бегълци от иноверния гнет прииждали в Метеора, много от тях с наме-рението си да се замонашат. До това време отшелниците от братството били само мъже, както в Света гора, но сега сред бежанците имало и много жени. Така, постепенно се създала и девическа общност от монахини, със свои обители.

През XVI век духовният живот в Метеора бил в своя разцвет. Имало 24 манастира със скитове и келии към тях. В тях зографисват прочути майстори от Критската школа като Теофан Грек, Франко Кателано, Джорджи и др.

Съдбата на манастирите в Метеора през

43

XX век е пока-зателен пример за това, че често „цивилизованата” намеса на свет-ската власт в мо-нашеския живот може да се окаже по – пагубна и от варварските на-шествия в мина-лото.

От 1958г. дър-жавата започва да насърчава свободния достъп на туристи до светите обители с по-строяването на удобни пътища и стълби до тях. В резултат от нахлуването на светския шум, монасите започват да напускат мана-стирите и много от тях постепенно запустя-ват. От всичките 24 обители оцеляват само 6 – „Преображение Господне” (Големия Ме-теор), „Св. Варлаам”, „Св. Варвара” („Русану”), „Св. Стефан”, „Св. Троица” и „Ипапандис” (за-творен за посещения).

Днес манастирите се намират под закри-лата на ЮНЕСКО (от 1988г.)

В един слънчев ден с приятно октом-врийско време нашата поклонническа гру-па от храм „Св. Атанасий” – гр.Варна, начело с нашия духовен пастир о. Дончо, се отби в Метеора на път за ежегодното посещение в Света гора Атонска.

Предната нощ бяхме отседнали в Кастра-ки – село в подножието на каменния масив.

В нощната тъмнина огромните скали стояха надвиснали над къщите и мълчаха заплашително, подобно на великана от при-казката за Аладин, готов да стъпче жалкото човече.

На утринната светлина беше различно. Каменните исполини излъчваха добронаме-рена строгост, протегнали подканящо вити пътеки към сърцевината си.

Бях чувал разкази на мои познати, посе-тили Метеора, бях разглеждал множество снимки и картички, но съвсем друго си е да го видиш с очите си. Напомняше ми малко за Побитите камъни край Девня, също някога възникнали от дъно на езеро, но тук – в сто-кратно увеличена големина; имаше извест-на прилика и с Белоградчишките скали, този наш най – интересен природен феномен, но

нямащ манастир-ските сгради…

Колите изкач-ваха спираловид-ния път с остри завои и силуети-те на монаше-ските жилища се виждаха все по – ясно. Спряхме на най – високото място на Метеора – срещу скалата,

на която се бе покатерил Големият Метеор – манастирът „Преображение Господне”.

Оттук можеш да хвърлиш възхитен по-глед към цялата околност срещу теб и под теб. Истински зелен океан от горички, над който се издигат до възбог в синьото гръцко небе каменни острови.

В подножието им – лишеи, мъх, папрат, сякаш пръски заленина от вълните на океа-на.

А по върховете на величествените остро-ви са накацали като птици китни, живописни здания с червени покриви, с гордо издигна-ти камбанарии и кръстове.

Как ли са построени? Без кранове, телфе-ри, хаспели, без мощната и бърза техника?

Вероятно, с примитивни лебедки, руда-ни, макари, въжета и кошове, с много пот, груба сила, упорство, търпение и най – вече с молитва и велико упование, и вяра в Божи-ята помощ, без която всеки човешки труд е осъден на неуспех. Но ние знаем: „Предай делата си Господу, и твоите предприятия ще се изпълнят” и „името Господне е яка кула: побегне ли в нея праведник, в безопасност е” (Притчи 16:3 и 18:11).

Оставаме в безмълвна възхита пред де-лото на тези безименни труженици, извър-шили това титанично дело. За голямо наше съжаление днес Големият Метеор, или Мега-ло Метеоро, както го назовават тук, бе затво-рен за посещения. Според правилото, всеки обект в Метеора има различен почивен ден в седмицата. За този - се оказа днешният ден – вторник.

Така че си останахме със спомена от ви-дяното отстрани и снимките, които направи-хме.

Над пропастта между Големия Метеор и

Преживяно

44

Преживяноотсрещната скала, на която стояхме, имаше опъната стоманена въжена линия за снабдя-ване с продукти и материали. А за поклон-ниците - изсечени стотици стъпала по една вита стълба за достъп до входа на манасти-ра, започваща ниско долу, в дъното на про-пастта.

Ранобудни търговци бяха наредили сер-гии с най – разнообразни стоки – сувенири, пред паркинга за коли. Иконки, картички, магнити, дори чанове и бутафорни пищови и ками – какво ли не предлагаха предприем-чивите амбулантни търговци, говорещи за наша угода и на някакъв българо – сръбски език.

По – късно все пак научихме някои инте-ресни неща за този първи по важност и най – стар манастир в Метеора. Построен е от великия подвижник св. Атанасий Метеорски през 1344 – 1356г. Преди това той се е подви-завал като стълпник в продължение на цели десет години, заедно със своя духовен ста-рец, на скалата Стаги над град Каламбака.

Главният храм – католиконът – „Св. Пре-ображение Господне”, е построен в кръс-товидна форма, висок е 24 метра, с двана-десетстранен купол. Олтарът и апсидата са достроени наново след голямото земетре-сение от 1544г.

Храмът е зографисан от прочутия Теофан Критски и неговите синове Симеон и Нео-фит. Определен е като шедьовър на постви-зантийското изкуство. Едни от най – впечат-ляващите стенописи са: Първият Вселенски събор, председателстван от св. Константин Велики в Никея през 325г. и сцените с гоне-нията на християните от римляните.

В съкровищницата се пазят мощите на св. Атанасий и св. Йоасаф Метеорски. Богатата библиотека на манастира съдържа ценни

ръкописи и книги. Трапезарията е от север-ната страна на храма, със сводест покрив, поддържан от пет колони. В нея са изложени ранновизантийски ръкописи и икони от IXв.

В едно от помещенията на обителта се съхраняват черепите на монасите, подвиза-вали се тук.

Слава на Бога, следващият манастир, към който се запътихме – „Св. Варлаам”, бе отво-рен за посетители. На входа заплатихме так-са от 3 евро – оказа се, че това е входната такса и за всички манастири поотделно.

Тази света обител се намира на югозапад от Големия Метеор. Наречена е на името на монах Варлаам, който пръв изкачва висока-та 373 метра скала и построява на върха й малка църква, посветена на Св.Три Велики Светители Йерарси – св. Василий Велики, св. Григорий Богослов и св. Йоан Златоуст.

След смъртта му мястото остава необита-емо в продължение на две столетия, когато двамата братя монаси Нектарий и Теофан Апсарадес от Янина, подвизавали се преди това в манастира Дионисиат на Света гора, решават да възобновят полуразрушената църква на Св.Три Светители през 1518г.

По – късно, когато посетихме Дионисиат, видяхме техните образи, изписани в притво-ра. А сега, докато изкачвахме стръмните стъ-пала към обителта, забелязахме в скалите и барелеф с техните ликове.

В последствие, когато манастирското братство се разраства, братята построяват нова двукуполна църква от светогорски тип, посветена на Вси Светии.

Любопитното е, че изкачването на стро-ителните материали на скалата отнема 22 години, а самият строеж бива извършен за 20 дена! За отбелязване е, че за бързото по-строяване на храма монасите използват би-гор.

Телата на двамата братя са погребани в североизточната част на храма. Под изобра-жението им на ктитори, държащи в ръце ума-лен модел на храма, има надпис: „Построен из основи и изписан този божествен и прес-вят храм на Вси Светии при преподобните йеромонаси родни братя кириос Нектариос и кириос Теофанис в лето Господне 1548г.”.

Стенописите на католикона са дело на видния зограф Франко Кастелано.

На излизане от обителта посещаваме и

Преживяно

45

еднокорабния параклис на Св. Три Светите-ли, построен през 1637г. на мястото на древ-ната първоначална църква на св. Варлаам.

Малкото време, с което разполагаме, не ни позволява да посетим музея на манасти-ра в бившата трапезария, манастирската болница, старопиталището и църквата на Св. Безсребреници. Но обръщаме внимание на своеобразните дупки – цистерни в скалите, откъдето монасите са черпили вода.

Манастирът „Св. Варвара” (Русану) е най – малкият от всички обители тук. Понасто-ящем е девически манастир. Изглежда като истинско орлово гнездо на върха на скалата, с която сякаш се слива. Построен е от братя-та монаси Йоасаф и Максим от Янина, върху развалините на друг, по – стар манастир, на-ричан Русану.

В подножието на стълбата, изсечена в скалата с капеща вода, има скромно изобра-жение на Пресвета Богородица с Младенеца в ръце.

Някога, през XVI – XVII в. това е бил про-чут манастир с действащ скрипторий за ма-нускрипти.

Католиконът, построен от двамата янин-ски братя е с осмоъгълен купол и дървен иконостас, умален модел на този от „Св. Вар-лаам”. Посветен е на Преображение Госпо-дне.

Впечатлява с по – особения рисунък на стенописите, за които се предполага, че са дело на най – добрия ученик на Теофан Крит-ски – Цорцис, в 1560г.

В летописа на манастира има печални страници – на няколко пъти е разграбван и разрушаван. За последен път – по време на немската окупация в 1941г. Тогава той е на-пуснат, а спасените около 50 ръкописа днес са пазени в манастира „Св. Стефан”.

Благодарение на безвъзмездната помощ на жителите на Кастраки, Русану е запазен от пълно разрушение. Затворен за посещения през 70-те години, през 80-те години мона-шеският живот в него отново се възражда, когато в него заживява малко братство от седем монахини, които го обгрижват и до днес.

По Божия промисъл това не е случайно. Узнаваме, че подобна история се е случила и със „Св. Варлаам”. Известно време и той е бил изоставен, но през 1961г. в него се за-

селва братство, от което по – късно произ-лизат такива бележити дейци на Еладската Православна Църква като нейния предстоя-тел Христодулос и бъдещия митрополит на Пирея Калиник.

Следващия манастир, който посещаваме, е „Св.Стефан” с най – лесен достъп от всич-ки – колите паркират пред широко каменно стълбище, директно пред входа му.

Построен е през XVI в., но се смята,че още през 1196г. тук е имало църква и са се подви-завали отшелници – монаси. Понастоящем е девически манастир.

В притвора на съборния храм има забе-лежителен стенопис – „Стената на девстве-ниците”.

Времето ни притиска, затова бързаме да се поклоним на мощите на св. Харалампий Чудотворец, изложени в стъклен саркофаг върху маса с богато украсена покривка.

„Св. Стефан” е надвиснал над скала, от която се открива прекрасна панорама към Каламбака. Хубавото време ни позволява да си направим обща снимка на цялата група около голям бял кръст.

На излизане се разминаваме с китайска група, която любопитно оглежда странния за тях манастирски интериор и щрака не-прекъснато с фотоапаратите.

Оставаше ни да се поклоним в послед-ния манастир – „Агиас Триадас” („Св. Трои-ца”), който пък бе най – труднодостъпният поради многото стъпала, които трябваше да изкачим – не по – малко от връх Шипка, мисля. Слънцето вече бе високо в небето и благодаряхме, че лъчите му бяха по – есен-ному меки. Да му мисли, който дойде тук през юли..

46

Преживяно

Ободрявани от непрестанните шеги на нашия несравним комедиен талант Сте-фан, атакувахме с ентусиазъм сериозната стръмнина и се озовахме пред портите на обителта, където един служител черпеше с локум за благословение. „Струва три евро” – промърмори някой, съглеждайки касата зад него. Но, все пак, тези пари отиваха за ремонт и поддръжка на манастирите и това си струваше.

Ето, тук например кипеше от ремонтни дейности. В подножието на стените работни-ци товареха в кошове строителни материа-ли, издигани с лебедка. В двора площадките бяха покрити с предпазни мрежи. Снимки можехме да правим само около беседката – ротонда, до чешмата с чучур като лъска-ва глава и надпис – 1925г. Имаше и запазе-на старинна лебедка – в едно крило като кула – огромна макара с дебела верига и кош, който се е спускал от главозамайващи-те 400метра скала. Няма достоверни данни кога е възникнала тази света обител. Според манастирските анали – в 1438г., с основател – монах Дометиос. Но в други източници се сочи 1362г., когато „Св. Троица” е споменат в грамотата на епирския владетел Симеон Урош Палеолог.

Едноименният католикон има надпис на южната си фасада, от който се разбира, че е построен през 1476г. Той не е толкова величествен като другите, в които се покло-нихме, но е някак по – уютен и предизвик-ващ топло молитвено настроение. По вид е кръстокуполен, с две колони и нисък купол. Преустроен и изписан е през втората поло-вина на XVII в., повторно изписан в 1741г. от братята Николай и Антоний.

В двора забелязваме и стара манастирска лечебница от XVI в., пристроена към главна-

та сграда.Преди да се спуснем по тунела, стръмно

водещ към изхода, се спираме и влизаме в друг храм, изсечен в скалата. Той е посветен на св. Йоан Кръстител и е построен от монах Никодим в 1682г. Там палим свещи и запис-ваме имена за последно.

Малко след моста, спускайки се надолу, имахме една интересна и неочаквана сре-ща с Негово Високопреосвещенство Пло-вдивския митрополит Николай, който щом чу българска реч, се спря за да поговори с нас и да ни благослови. Оказа се, че е бил на вечерня предната вечер в Каламбака, в съслужение с гръцки духовници в една ста-ра средновековна църква от XI в. Препоръча ни да я посетим – представлявала образец на византийското църковно изкуство, с об-рази на светци, които са изобразявани твър-де рядко.

Освен това сърдечно ни покани през ид-ващата неделя на освещаването на новия храм „Св. Архистратиг Михаил” в Асеновград, където литургия ще отслужва Негово Све-тейшество Българския патриарх Неофит.

И накрая, ако желаем, при завръщането си да посетим пловдивската митрополитска църква „ Св. Марина”, за да се поклоним на мощите на св. Лука Кримски.

Всичко това сторихме след поклонение-то си в Света гора.

А сега бе време да поемем към основната цел на нашето поклонническо пътуване.

Хвърляме последен поглед към вели-чествените каменни хълмове, увенчани с манастирски сгради, правим последни снимки. Завиждаме на туристите с кемпе-ри, разположили се спокойно по поляните. Те имат предостатъчно време, очевидно, да обиколят всички обекти на Метеора, без да бързат. Но, както вече споменах, ние имаме друга програма и трябва да я следваме. А кой знае, можем да дойдем тук друг път, за да се насладим по - обстойно на тази несравнима гледка и да извършим второ поклонение.

Но все пак „заредихме духовните си ба-терии” и тук, както се изрази метафорично дядо Николай Пловдивски.

Засега – сбогом, Метеора!

25.10.2016г.

47

Преживяно

„аКо иисУс е Бог, неКа дЪщеря ми ожиВее!Записки за Православието в Индонезия

Свещеник Джордж Максимов

Първото нещо, което ме учуди като ка-цнах в Джакарта, бе колко старомодно е летището. Ня-

маше електронни табла с информация и тряб-ваше да потърся някой служител, за да попитам къде се разтоварва бага-жът от полет еди кой си. Самият град е голям, но в сравнение с Банкок на-пример, не прави толко-ва добро впечатление.

Имах възможност да отслужа всенощ-но бдение в храм „Свети Тома“ в Джакарта и открих,че Православието в Индонезия е много трогателно. Свещениците, служите-лите, хорът, енориашите са индонезийци- в по-голямата си част бивши мюсюлмани. Не е имало някой „бял“ проповедник, който да дойде при тях и да ги катехизира. Тези хора сами са открили вярата, проповядвали са я на останалите, сами служат в храма и се стремят да водят християнски живот. При св. равноапостолен Николай, архиепископ Японски - единственият руски мисионер в Япония, който също така бил много добре организиран, се случило така, че новопок-ръстените енориаши или свещеници са били тези, които поели задачата да проповядват, а светителят само ги насочвал. В Индонезия се наблюдава нещо удивително – без никой, който да ги ръководи и поправя, хората са си направили всичко сами.

Сещам се за една възрастна двойка ено-риаши, принцесата на Бали и нейния съпруг. Тя се обърнала в Православието, когато съпругът й изпаднал в кома, а лекарите не давали никаква добра прогноза. Жената за-почнала усърдно да се моли Бог да помогне на мъжа й, и макар и за малко той да дой-де в съзнание, за да може да се кръсти и да не умре езичник. Бог изпълнил молбата й. Съпругът не само дошъл в съзнание, но и

напълно оздравял.Сега и двамата идват на църква. Дори споделиха,че се канят да дой-

дат на поклонническо пътуване в Русия.

Самият храм „Св.ап.Тома“ е построен от богато православно ин-донезийско семейство. Говорих с майката, г-жа Кристина, която ми раз-каза как тя и осемте й деца са приели Правос-лавието. Преди всички били мюсюлмани. Кога-то един ден отишли на

плаж, се случило нещастие. При нея дошли някакви хора, казали, че дъщеря й току-що се удавила и посочили мястото, където мо-мичето изчезнало под водата. Кристина се втурнала натам и докато навлизала все по-навътре в океана, в ума й преминала след-ната мисъл:“ Ако Иисус е Бог, нека дъщеря ми оживее!“ И чудото се случило. Тя забеля-зала дъщеря си под водата. Издърпала я и я изнесла на брега, където момичето дошло в съзнание. Не е чудно, че след този случай не само Кристина, но съпругът й и цялото семейство се покръстило. Тогава не знаели нищо за Православието и станали протес-танти, тъй като те имали мисии навсякъде и били добре известни в Индонезия. След кръщението си Кристина започнала да чете Библията, прочела я седем пъти от Битие до Апокалипсиса. Докато четяла Деяния на апостолите и Посланията, й хрумнало, че Църквата е била една и съборна, което не съответствало на разпокъсаността сред протестантите. Решила да разбере какво се е случило с първата оригинална Църква. От-правила се към мястото, където започнало всичко – Светата Земя, Йерусалим. Там тя от-крила, че Църквата, основана преди 20 века, все още съществува и днес, и това е Право-славната Църква. Разбирайки това, Кристи-на убедила цялото си семейство да приеме

48

Преживяно

Православието.Кристина и съпругът й построили храм в

чест на св.ап. Тома на свой парцел в Джакар-та. Не на всички обаче това се понравило. Една мюсюлманска организация се възпро-тивила. Скоро нейни представители, въоръ-жени с ножове, обградили храма и завикали, че ще съборят църквата и ще убият свеще-ника. Искали да им го предадат. Като разказ-ваше това, Кристина подчерта, че наистина е било страшно, но слава Богу нищо сериозно не се случило и след като вдигнали много шум, активистите се разотишли. Лидерът им обаче казал, че това не било краят и че те ще продължат да се борят срещу православния храм. Случило се така обаче, че в продълже-ние на една година, всички от тях измрели. Мястото им заели други лидери, които драс-тично променили мнението си и сега тази мюсюлманска организация официално оси-гурява защита на Православната енория.

Индонезия е с най-голяма концентрация на мюсюлманско население в света незави-симо от факта, че по конституция е светска държава. През последните няколко години в определени области е имало обтягане на отношенията между християни и мюсюлма-ни. Заради опозицията на мюсюлманските общества в много области е трудно да се получи разрешение за построяване на храм, а дори и това да стане, е имало случаи, ко-гато мюсюлманските активисти идват на строителната площадка и възпрепятстват работата, в следствие на което храмът оста-ва недостроен. Но въпреки тези трудности, смея да твърдя, че Бог пази православните и последните години не се случвало наш храм да бъде взривен или вярващите убити, както е ставало с простестантски мисии.

Следващите дни служих в енорията на

св.равноапостолен княз Владимир, който е под егидата на Московския Патриархат. Предстоятел на храма беше йеромонах Йо-асаф (Тандибиланг), а негов помощник – дя-кон Базил Манипути. Докато пребивавах в Джакарта, службите все още се осъщест-вяваха в един апартамент, защото нямахме свой храм. „Временната църква“ се помеща-ваше в дома на една вдовица от енорията. Тя си мислеше да даде апартамента под наем, но о.Йоасаф й каза:“ Имай вяра, докато отда-ваш дома си за божествени служби, Господ ще се грижи за теб да не изпаднеш в нуж-да.“ Тя му повярва и резултатът беше нали-це. През всичките седем години, в които тя предоставяше имота на църквата, децата й получиха хубава работа и заплатите им бяха достатъчни за покриване на нуждите им. Сега разбрах,че о.Йоасаф вече е построил отделен храм на земята на един руски еми-грант, който починал преди няколко години и дарил парцела за тази цел.

Начинът на проповед на о. Йоасаф ми направи голямо впечатление. Той говореше на индонезийски и макар че не разбирах и дума от това, което казваше, му вярвах, за-щото усещах, че говори истината. Въпреки дългите си проповеди, той успяваше да ан-гажира вниманието на слушателите си и усе-щаше добре кога да приключи. За да не се уморят хората, той им казваше да поседнат по време на проповедта, но във всичко оста-нало спазваше стриктно правилата на Руска-та Православна Църква. По онова време об-грижваше енориите в Джакарта и Сурабая, а сега е поел и тази в Бали.

Наблюдавайки патоса, с който говореше на хората, се удивих и замислих дали всички православни свещеници в Индонезия бяха такива Златоустовци. Оказа се, че не при всички е така, но о.Йоасаф и архимандрит Даниел (Баянторо) имаха този дар. Благо-дарение на този си талант, вечерта на съ-щия ден, в който отслужихме св.Литургия, о.Йоасаф бе поканен да изнесе проповед в дома на дякон Агапит в памет на неговата покойна тъща. На събирането щяха да дой-дат и много неправославни люде и трябваше да се използва тази възможност да се пока-же православният светоглед за живота след смъртта и да се обясни защо Православието се моли за починалите, нещо което протес-

49

Преживянотантите не правят.

О.Йоасаф предложи да отида с него и аз приех. Докато пътувахме към мястото, си мислех,че трябва да изглеждам опечален, защото все пак поводът на събитието бе тъ-жен. Когато пристигнахме обаче, видях,че хората се усмихваха и бяха във видимо до-бро настроение. Не си личеше да са в траур, така, както го разбирахме ние. Започна Па-нихидата, после о.Йоасаф изнесе проповед, а накрая о.Агапит каза няколко добри думи за починалата. След това вратата се отвори, внесоха една торта и всички запяха „Честит рожден ден“.

С голямо учудване разбрах, че семей-ството е решило да обедини Панихидата с рождения ден на съпругата на о.Агапит. Ако някой в Русия научеше за това, щеше да об-вини всички в богохулство, но индонезийци-те бях искрени и на Панихидата, и на праз-ненството. Всичко изглеждаше естествено за тях. Колко голяма може да бъде разликата в манталитета!

Преди да стане православен, о.Йоасаф е бил мюсюлманин. Помолих го да разкаже как се е обърнал към Христа. Той отвърна, че винаги е приемал религията сериозно и че е имал въпроси за вярата и Корана, които е задавал на имамите. Но те отговаряли: “ Не питай, а само изпълнявай.“ Това не го удо-влетворявало и той насочил погледа си към християнството. Първо отишъл при протес-тантите, но те също не могли да отговорят на всичките му въпроси. Освен това, се сблъс-кал с някои съмнителни практики като мо-литва, акомпанирана с китара, танци и т.н. Запитал се дали е редно да се служи на Бога сякаш си в дискотека? Тогава чул за една нова религия в Индонезия, където служели по различен начин, молели се благоговейно и жените покривали главите си. Поинтересу-вал се и научил за Православието. През 1996

се срещнал с о.Даниел и му задал множе-ство въпроси. Два дни по-дред го питал за какво ли не, а батюшка-та отговарял,

докато не отговорил на всичките му въпро-си. Така о.Йоасаф разбрал, че Православие-то е истинската религия. След приемане на Православието, той изпитал онези неща, които преживяват идващите от протестан-тизма – с разума си приемал учението за Св.Богородица, но в сърцето си оставал без-различен към нея, не целувал нейни икони, не й се молел. Когато дошло време да от-пътува за Русия, за да учи в се-минарията, той напус-нал работа-та си, про-дал част от имущество-то си и си купил билет. Според изискванията трябвало да мине медицински преглед. Когато излез-ли резултатите от изследванията, му съоб-щили, че е болен от рак в последен стадий и едва ли ще доживее повече от месец. Той бил потресен. Прибрал се вкъщи, заключил се и плакал цял ден и цялата нощ. На сутринта си спомнил, че в джобчето на ризата си имал малка икона на Божията Майка, която някой му подарил. Усетил сякаш някакъв глас му казва:“ Ти имаш Майка, помоли й се!“ О. Йо-асаф извадил иконата и се молил дълго пред нея. На следващия ден в асансьора на бол-ницата срещнал един възрастен мъж, който го попитал какъв му е проблемът. След като разбрал, го поканил да дойде с него в част-ната му клиника, където отново направили изследвания. Този път новите резултати не потвърдили диагнозата. Оттогава о.Йоасаф придобил искрена любов към Божията Май-ка.

След тази случка, о.Йоасаф заминал за Белгород, където завършил семинарията и по-късно бил ръкоположен. Така започнала мисията му като православен свещеник.

В заключение искам да цитирам думите на отеца, с които той ми отговори на въпро-са какви според него са перспективите на Православието в Индонезия. „Аз смятам,че Православието е благословия за нашата страна. Забелязал съм, че в другите хрис-тиянски изповедания хората не променят много живота си заради Бога. Когато прием-

ат Православието обаче, те се променят към по-добро и това е видимо за всички. Затова не е преувеличено да се каже, че православ-ните са различни хора, защото обръщат вни-мание не толкова на това, което се говори за тях, а на начина, по който живеят. Смятаме, че няма смисъл да приемаш дадена религия,

ако тя не може да промени живота ти. Слава Богу, че Православието дава необходимите сили за промяна, а това е истинска благосло-вия за Индонезия.“

Превод от английски : Весела Митева

50

Преживяно


арХимандрит еЛисей: монашесКата КиЛия - арена на ПодВижниЧесКа БорБа и

място За среща с БогаИз доклад на архимандрит Елисей, настоятел на манастира Симонопетра (Света Гора Атон) „Смисълът и значението на

килийната молитва в духовния живот на братята в общежи-телния манастир” на Събранието на игумените и игумениите в

манастирите на Руската Православна Църква

Архимандрит Елисей

Заявената тема е много важна за живота на общежителния манастир. От самото начало бих искал да уточня, че възна-

мерявам да се опирам на духа и на молитве-ния опит на стареца Емилиан и на монасите от нашата обител в по-голяма степен, откол-кото на собствения си жалък и недостатъчен опит. Сама по себе си пълнотата на Църквата вече е общежитие. За монасите, отрекли се от всякакви светски вериги и от предишния си живот, манастирът става място, където те са открили за себе си Бога; техният живот преминава в друга реалност, а именно в ре-алността на Царството и последните дни, където всичко ще бъде изпълнено със Слава

Божия. Техният живот, освободен от каквито и да е компромиси със света, е непрестанно предстояние пред Престола на Бога, подоб-но на ангелите. Показателно е евангелското изречение: „...тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят Сина Човече-ски да иде в царството Си” (Мт. 16:28), и то се отнася за монасите. Всеки монах вниква в насочения лично към него призив на Христа. Дали в резултат на принудителни действия, дали заради жизнени обстоятелства, дали в процеса на последователно християнско възпитание, но така или иначе, Христовият поглед се е спрялл върху него и го призовал към това, да остави всичко и да Го следва. Но

51

съвършеното следване на Христос става при монасите посредством молитвата, в което те подражават на апостолите. По този начин, ние ще се постараем да обясним как се впис-ва частната молитва в живота на общежител-ния манастир, разкривайки няколко аспекта и на едното, и на другото.

Непрестанното служение БогуКакто учениците последвали Христос на

планината Тавор, така и монахът встъпва в обителта, и там – благодарение най-вече на служението Богу, му се открива светлината Господня. Тази светлина е подобна на светли-ната, с която е просияло лицето на Господа. Същото се случва и в другите проявления на общежителния живот: в трудовете, в отноше-нията между братята, на трапезата, при при-емането на гости, при грижата за немощните и престарелите, на общите братски беседи и т. н., тоест всичко това в манастира се упо-добява на ризите на Господа, станали бели от отразилата се в тях Божествена светлина. В манастира всичко е богоносно, всичко е непрестанно служение. Служението Богу се намира в центъра на живота, службите се регламентират всеки момент, а всяка дей-ност започва и завършва в храма, с молитва и песнопение. Първоначалното призвание от Господа е подобно на искра, пламнала в сърцето, за да даде тласък, който да избавя от изкушенията на този свят. Тази искра във висша степен облегчава изпитанието и нау-чаването на суровостта на подвижническия живот, но има опасност, тя да угасне, ако не се подклажда, така че монахът е призван да възприеме тайната на Божи-ето откровение, която явно и тайнствено се изразява в църковното богослужение.

Това възприятие става по два начина: посредством по-движническа борба и килий-на молитва. Аскезата има за цел да помогне на монаха да се очисти от страстите, нача-ло на които е себелюбието, и да го направи съд, приемащ Божествените енергии; мо-

литвата пък представлява свързващо звено на монаха с Бога, − посредством молитвата той говори с Господа и чува Неговия отго-вор.

Молитвата като съществена съставна част на живота на монаха

Доколкото манастирът е място на не-престанното присъствие Божие, няма как молитвата да не е център на живота на мо-наха. „Монашеският живот е немислим без молитвата – а тъй като служението се из-вършва непрестанно, –то е невъзможно без непрестанна молитва”, − ни казваше старе-цът Емилиан и добавяше: „Когато монахът се моли, той става човек, показващ на първо място, че живее в Бога. Той живее дотолкова, доколкото пребивава в молитва... Молитвата му служи като предпоставка за духовното му израстване” Главното, което оправдава него-вото присъствие в манастира, е търсенето на непрестанно общение с Бога посред-ством молитвата. Видовете молитви са мно-го, но само килийната молитва действително преобразява нашето съществуване.

Общежителното и безмълвното мона-шество

Някои хора твърдят, че килийната или умната молитва се извършва само от све-щенобезмълвниците и че общежителните монаси са заети само с богослужение, и това трябва да им е достатъчно. Не съществува обаче такова разделение във вида монашес-тво. Разбира се, има някакво различие, но то


52

е обусловено най-вече от условията на жи-вот и организацията на времето, свободно от общата молитва и послушанията.

Целта на двете форми на монашеския живот е била и продължава да бъде една: надграждане на близост с Бога и личен опит на обожение в Христа. Историята на мона-шеството, винаги подразбираща тези два паралелни и взаимодопълващи се вида, демонстрира тенденция към взаимното им сближаване. Както виждаме, от времената на преподобния Паисий (Величковски) и до наши дни се прави опит да се внедри иси-хастско духовно учение в манастирското об-щежитие. В това е една от характерните осо-бености на сегашното възраждане и разцвет на светогорското монашество. Днес младе-жите, идващи на Света Гора (подозирам, че същото се случва и в руските манастири), в по-голямата си част се стремят да живеят по нормите на общежитието, имайки при това възможност да живеят и индивидуален духо-вен живот. Да погледнем как се осъществява килийната безмълвна молитва в условията на общежителния манастир.

Килията на монаха: Вавилонска пещКогато вечерта, след повечерието, мо-

нахът се прибира в килията си, той не се от-деля от общото тяло на братството. Килията представлява неговото лично пространство, но при това тя неделимо принадлежи на об-щежитието. Всичко, което се намира в нея – мебелите, иконите, книгите, облачението и т. н. – е разположено там по благослове-ние. Каквото и да прави монахът в килията си – да почива, да се моли, да размишлява за своя живот, да се готви за Изповед и Причас-тие, - всичко това има органическа връзка с останалия живот на манастира. Разбира се, монахът почива в килията си, но при това ки-лията не е място за отдих. В действителност, тя представлява арена на подвижническа борба и място на среща с Бог. Някои древ-ни монашески текстове сравняват килията с Вавилонската пещ, където подобно на трите отрока, монахът се изпитва, очиства и готви за среща с Бога. Килията се явява за монаха свещено място, където не бива да проник-ва нищо от света, за да му даде да се бори с Бога за получаване на благословение от

Него (вж. Бит. 32:24−30), и тогава ще може да го наречем, като Иаков, виждащия Бога.

Килийното правило или «частната ли-тургия»

В килията монахът изпълнява своето пра-вило, съставено от неговия духовник, състо-ящо се от определен брой земни поклони, молитви по броеница, четене на свещените книги и други молитви. Съществува – и тряб-ва да съществува – голямо разнообразие по отношение на съдържанието, начина на изпълнение, времето и продължителността на килийното правило, и това не случайно е така, тъй като хората са различни помеж-ду си и имат различна степен на телесна издържливост, темперамент и характер. Духовникът трябва да вземе под внимание всичко това, когато определя молитвеното правило за своя послушник. Килийното пра-вило има същото значение за личния живот на монаха, както и богослужебният устав за храма. Само с тази разлика, че правилото, първо трябва да бъде по силите на монаха, а второ, да се усложнява по мярата на него-вото духовно израстване. Едно е правилото за новоначалния, друго − за монаха, който носи някакво тежко послушание, трето − за немощния, четвърто –за възрастния. На сре-щата със стареца си, монахът му изповядва всичките си прегрешения, открива помисли-те си, измолва съвет, но главният разговор ще касае правилото: как върви молитвата? има ли проблеми със съня? Измаря ли се от поклоните? Следва ли да се занимава пове-че? какви подвижнически съчинения следва да чете, за да се разпалва повече сърцето и т.н. Редовното преразглеждане на килийно-то правило се явява съществен показател за духовното възрастване на всеки съзнателен монах.

Духовният живот, като такъв не бива да се свежда до килийното правило. То пред-ставлява просто този необходим минимум, който ежедневно и в определено време трябва да изпълнява монахът, за да „пом-ни, че той е отлъчен от Бога и се лишава от Неговата Благодат”, както ни учеше старе-цът Емилиан. Въпросът за постоянството на правилото има съществено значение и това неизменно се подчертава от духовните отци.


Не бива да се изпълнява правилото само то-гава, когато имаш настроение за това, а пък ако си го пропуснал, трябва да съобщиш за това на стареца си и на изповедника като за отстъпление от монашеския си дълг. Затова правилото трябва да е предвидено, така че да може да бъде изпълнявано ежедневно, с внимание, смирение и пълно осъзнаване на този факт, че не ти предлагаш нещо на Бога, но − предстоиш пред Него, измолвайки Не-говата милост. По този начин, правилото не се изражда в прост навик и не става фор-мално задължение, изпълнявано от монаха „само, за да се отърве”, и с мисълта за нещо друго. Доколкото именно по време на из-пълнение на килийното правило монахът прилага всичките си усилия да се бори за среща с Бога, ние в нашата обител предпо-читаме да го наричаме „бдение” или „килий-на литургия”, не само защото то се извършва най-често нощем, но основно, защото, то представлява очакване и надежда на Бога, устремено нагоре напрежение на всичките сили на монаха. Минимумът, който му оп-ределя старецът по снисхождение, може да стане онази разпалка, която да разгори в него огъня на божественото усърдие, и то-гава правилото ще се разпъне във времето и ще възрасте в силата, запълвайки цялата нощ. В братството на стареца Йосиф Исихаст правилото е продължавало шест часа и се състояло изключително от умна молитва, а в много от светогорските общежития на монаха се предоставя възможност всяка нощ да посвещава най-малко четири часа на молитвата, освен дено-нощния кръг на богослуже-нията. „Килийната литургия” представлява пространство на тайнствения опит, вход в „облака”, който покрива три-мата апостоли след явяване-то на Светлината, бездната на срещата с Бога, − затова се извършва нощем.

Нощта е време на божест-вени откровения, на велики Богоявления в Свещеното Писание, това е времето, когато Бог се скланя над хо-рата. Затова и пророците, и нашият Господ Иисус Хрис-

тос са се молили през нощта (вж. Мт. 26:36, Лк. 21:37). В тези часове човек, избавен от разсеяността на ума, може да издигне стена против помислите, да се възнесе към Бога, да говори с Него, да Го познае, за да стане непознатият и абстрактен Бог, негови собст-вен Бог. Без нощния молитвен труд Светият Дух няма да действа в нас и да говори с нас− както учеше старецът Емилиан, полагайки тази част от монашеския труд в самия цен-тър на своя живот.

Излиза, че килийното правило е толко-ва важно, че извършването му в църквата непосредствено преди утринното богослу-жение го обезценява. Разбира се, такова преместване дава гаранция, че монасите ще изпълнят правилото, но в този случай се губи неговият личностен характер. В килия-та монахът може да разтвори своето сърце, да преклони колене да се моли, да плаче, да сменя позата за борба със съня, а в храма тези възможности стават недостъпни, и пра-вилото придобива литургичен и обективен характер, заемайки мястото на службата. При това съдържа всички онези елементи, но придобива богослужебна форма.

Предпоставки за нощна молитваКакто богослужението има свой устав,

така и «литургията в килията» има опреде-лени предпоставки, в отсъствието на които нейната цел не може да бъде достигната. Ко-гато монахът влиза в своята килия, или по-скоро, след като си е починал няколко часа,

53


се събуди посред нощ, за да изпълни своето молитвено правило, той не бива да прив-нася в килията нищо от света. Той трябва да бъде свободен от житейски задължения и занятия, свързани с послушанието му, да няма пристрастия и любопитство към нищо. Той трябва също така да се намира в състоя-ние на върешен покой и единение с всички свои братя, да не изпитва към никого угода или завист, нито даже угризения на съвест-та за възможни прегрешения. Този мир се възцарява в съвестта най-вече в резултат на чиста изповед и откровение на помислите, а също така след кратко изследване на самия себе си, което може да предшества изпълне-нието на молитвеното правило. Подобни на тези бяха наставленията на стареца Емили-ан: „Трябва да опустошиш себе си, постоянно очаквайки пришествието на Светия Дух. Ние трябва да пребиваваме в горното, за да Го приемем по всяко време. В пост, в теготи, в болки, с жажда за унижение, в отречение и мълчание, само да се сподобим да вместим Светия Дух... Духът обикновено слиза в праз-ни кореми и в бдящи очи”.

Само с липсата на грижа за каквото и да било може да се придобива съкру-шение на сърцето, благочестие, сми-рено осъзнаване на това, че ти си изпъл-нен с беззакония и тъмнина, и трябва да направиш всичко, за да „трогнеш Бог” и да привлечеш Духа, за да те осени.

Трезвение и Иисусова молитваОсвен това, което монахът ще изпълнява

в този час, следвайки дадените му от стареца наставления, главната му задача ще бъде оп-разването на ума от всичко - и добро и лошо, „за да отглеждаме нашата вместимост чрез трезвение, бдение, безмълвие и изкопавай-ки кладенец на радостта, мира и небесния живот, който се нарича Молитва Иисусова” . ”Нашата вместимост зависи не само от на-стройката ни и от това колко обичаме Бога,

но и от нашия труд, усилия и от проливаната от нас пот, а колкото повече възраства наша-та вместимост, толкова повече Бог ни дава”.

Това опустошение в светоотеческата ду-ховна терминологиа се именува „трезвение”. То се състои във вниманието, бдението, в следенето за помислите, идващи в ума и стремящи се да влязат в сърцето, за да овла-деят душата. Трезвението е главното дело на монаха, доколкото до него, в по-голяма-та си част не се отнася борбата с телесните изкушения. Това е «изкуство на изкуства-та и наука на науките», която е трудно да бъде постигната от онзи, който още живее в смущението на развлеченията и светските пристрастия. Затова не можем да говорим за трезвение и за вътрешна борба, когато липсва съответното „безмълвие”. В нощната тишина монахът може да следи мислите си и да отразява различните помисли, за да се предаде само на призоваването на Името Христово. Трезвението и кратката молит-ва са неотделими спътници на тайнствения живот, така че в едното е невъзможно да се

подвизаваш без дру-гото, поради под-вижността на ума, който винаги се нуж-дае от някакво заня-тие. По тази причи-на за отразяване на нападките на раз-личните помисли, аз давам на своя ум едно единствено за-нятие – призоваване на Името на Христа в качеството му на необоримо оръжие и средство за осве-

щение. Следователно Иисусовата молитва, умната молитва, този царски път е главното оръжие на монаха в тази борба, и съдържа в себе си концентрация на целия опит, на-трупан от Църквата. Няма нужда да се спи-раме тук по подробно върху изкуството на Иисусовата молитва, внимателно описано в текстовете на трезвените отци и достъп-но обяснени от великите руски богоносни отци на XIX век. Иисусовата молитва е най-ефективната форма на молитвата, но не е

54


единствената, така че би било неразумно принудително да бъде натрапвана на всич-ки монаси. На някои кратката Иисусова мо-литва може да стане скучна, да им омръзне и да стане препятствие за свободно общуване с въжделения Господ, и то не заради подда-ване на страстите или поради незрялост, но просто заради спецификата на темперамен-та и душевното състояние.

Съгласно верния ученик на преподобния Паисий (Величковски) - преподобни Георги Черникски, принуждаването към единно правило на Иисусовата молитва е било една от причините за скорошен разпад на голя-мото братство на Нямцката обител след кон-чината на преподобния Паисий. Съответно, може да се препоръчва кратката Иисусова молитва за нощното правило, но по-добре е да не се натрапва, тъй като за братята е нуж-но да има и някакво разнообразие.

Не бива да забравяме също и за това, че великите отци пустинници и великите бого-слови на тайнствения живот не са прибягва-ли към Иисусовата молитва, а по-скоро четя-ли псалми и Свещеното Писание.

За вглъбеността на опита и за духовното ръководство много помага това, за което го-вори авва Касиян Римлянин в своите беседи от пустинята за различните типове молитва (моление, молитвословия, прошение и бла-годарение), за благочинието по време на различните молитвословия, за това, на кого му подхожда един или друг вид молитва, а също и за значението на молитвата, извърш-вана в тишината на килията.

Главното, за което трябва да следи бо-дърстващият монах, без значение дали той заема ума си с кратката Иисусова молитва или с други нейни видове, - е чувството за предстоене пред Христа, за което се говори в псалома: винаги виждах пред себе си Гос-пода (Пс. 15:8). Тук е нужно да се направи разделение между непрестанната молитва или молитвословието от една страна, и от друга, − непрестанното помнене на Бога, ко-ето е и необходимият резултат. Това непрес-танно помнене на Бога се достига не само с молитва, но и с всичко, което се прави с трезвение и с живота в общежитието. Осо-бен акцент следва да се постави на всецяло-

то ”пазене на ума”, но самите думи, които се повтарят непрестанно, са много полезни и въздигат ума. Молебният вопъл на древни-те отци, например: „ Побързай, Боже, да ме избавиш, побързай, Господи, да ми помог-неш” (Пс. 69:2) бил избран не случайно, също както и по-късното «Господи, Иисусе Христе, помилуй ме», защото те изразяват всички преживявания, които може да събере в себе си човешката природа. Тези слова могат да се произнасят при всякакви обстоятелства, подхождайки за отражениена всяко изку-шение и за удовлетворение на всяка нужда. Нужно е да ги използваме и в трудности, и в благовремие, за да съблюдаваме неизре-ченото и да се предпазим от гордост. Тези слова стават предвкусване за спасението, дихание на Божествеността, твой постоянен най-сладък спътник.

Ние не трябва да имаме грижа за това, молитвата да даде резултат, или Господ да ни даде дарование като някое въздаяние. Така-ва настройка изобличава егоистична и тще-славна душа. Единственото, което е необхо-димо, е да предстоим пред Бога и да имаме търпение. Аз осъзнах, че съм нищо, за нищо не ставам и на нищо не съм способен, стоя тук и казвам: „Боже мой, ако искаш, вземи ме, ако поискаш, подай ми още години да пожи-вея, та аз умирам пред Теб”. „Предстоянието” в храма става откровение Божие, както явно, така и тайнствено. По време на вътрешната „килийна литургия” самият монах предстои пред невидимия Бог и жадува да Го види с очите си.

Би било прелест да допускаме, че със своята многогодишна ежедневна борба, с молитвеното правило и молитвите, ние придобиваме правото да видим Бога такъв, какъвто са Го видели много светии, да Го ви-дим в светлината на преображението на ли-цето Му. Не. Нашата „задача” е да предстоим пред Бога така, че Той да ни види, да се упо-добим на Него, доколкото това е възможно, натрупвайки евангелски добродетели.

Очакването на Светия Дух съставя целта на молитвеното правило и на нашето нощ-но бдение. Като критерий за успех служат не толкова дарованията и благодатните даро-ве, които придобиваме чрез молитвата, но и

55


трудът, и саможертвата.Така, при придобиване на навика да сме

крайно внимателни, което може да бъде по-стигнато с години подвизаване в трезвение, нашата молитва престава да бъде моление и прошение, макар и Бог да ни е дал нещо, но става просто вслушване в стъпките на приближаващия се Бог и полъха на Духа. Естествено, нашите книги са пълни с опита от преживяванията на молитвата на свети-ите. Няма го недостатъкът от подобен опит и сред съвременните монаси и монахини. Събрал съм много техни писма, в които те самолично свидетелстват за собствения си живот в Бога.

Проблеми в молитватаПредстоянието в килията бива затрудне-

но, когато независимо от упоритите усилия, монахът изпитва проблеми, свързани със съня, с телесна или душевна болка, с умора, с тъга, с опустошение на сърцето, с мрак, не-верие, смущение на помислите, с униние, с вражески нападения и, възможно дори със затруднение да произнася на глас думите на Иисусовата молитва. Тогава тъмнината в килията става мрачна, а тези часове − тя-гостни. В такива случаи старецът Емилиан нееднократно ни е казвал: «Монахът изпит-ва най-големи проблеми в молитвата... Но не бива да забрвяме, че това не е случайно... Това подтвърждава, че молитвата започва да става наше истинско преживяване... наше истинско занятие. Дай Боже, да получавате от молитвата истинно наслаждение. Това е много и много полезно. Но знайте, че в нача-лото (да не кажа дълги години, а понякога и завинаги) е много по-полезно да имате про-блеми, и препятствия, и трудности, отколко-то наслаждение. Защото, когато се сблъск-ваме с препятствия, на истинско изпитание се подлага нашата воля, нашата свобода и нашата любов към Бога: имам ли в дълбина-та на душата си любов; има ли вътре в мен божествена любов; обърната ли е волята ми към Бога?”.

Така тези трудности могат да се претво-рят в истинско безкръвно мъченичество (μαρτύριο) за монаха, който не оставя своята цел и продължава в течение на много години еженощно да се подвизава, възможно даже без да чувства нищо и опирайки се само на

вярата си и на свидетелствата за мъчениче-ството на светиите.

Когато монахът е достатъчно вкоренен в църковното предание, не го разтърсват трудностите, с които се сблъсква по време на молитвата, и той по-скоро черпи радост от своята смирена борба. Когато в края на нощта звучи камбаната в църквата, той из-лиза от килията, за да срещне братята като подвизавал се в добър подвиг и даже горд от своите поражения.

Завръщане в храма и приношение на братството

В часа, когато братята отново се съби-рат на молитва, всеки принася своята нощ-на борба като един вид приношение, което ще бъде предложено заедно с даровете на Божествената Евхаристия на жертвеника. Там, където всичко е общо, обща е и бор-бата, общи са и радостите, общи са и даро-вете. Всеки божествен тайнствен опит не принадлежи на един монах, но се предлага на цялото Братство и става движеща сила за преуспяването и приемането на Духа Света-го заедно с всички членове на Тялото Хри-стово.

Църковното богослужение се обогатява от нощния опит на братята, които в общежи-тието, по този начин имат възможност да се докоснат до опита на истинските исихасти. В същото време пък, през деня в кръговрата на послушанията се изпитва истинността на нощния духовен опит, доколкото той дава на монаха силата да претърпи, заради Бога, трудностите, с които може да се сблъска през деня при изпълнение на послушанието си.

Изложените по-горе разсъждения ни по-казват, че килийната нощна молитва се явя-ва неотделима и органична част от живота на общежителния манастир. В нея се усво-ява опитът на тайнството на спасението, и радостта, която получава монахът от нея, е потвърждение на истинността на обетите му пред Бога – защото Царството Божие вътре в нас е (Лк. 17:21) − и предвкусване на живота в бъдещия век.


56


57

Адам и Ева

БраК иЛи мaнастир - само дВа ПЪтя Ли има За Християнина?

В църковната среда е разпространено мнението, че за православния човек има само два пътя за спасение – брак

или манастир. Но днес все повече хора, по ред обстоятелства се оказват сами в света, като при това често биват осъждани за на-чина си на живот като егоисти. Оправдано ли е такова отношение и има ли среден път за християнина, разсъждава протоиерей Максим Первозвански, главен редактор на списание «Наследник».

Да познаеш сърцето си и волята Божия

Нужно е да разбираме, че животът си тече – днес е един, утре – малко по-друг, в другиден – трети. И в този ритъм на живота трябва да първо да узнаем разположението на сърцето си, да разбираме към какво е прикрепено, по-просто казано, какво точно истински ни влече. При което е важно да се отдели временното увлечение от сериозната и постоянна наклонност на сърцето.

Например, ако винаги съм чувствал призвание към монашеския живот, но изведнъж се влюбвам, какво означава това, че трябва да се оженя ли? Съвсем не, това означава, че трябва да почакам, докато отслабне тази влюбеност, и да разбера, наистина ли искам да градя семеен живот, да имам деца, и т.н.

Или пък аз винаги съм искал да имам семейство и съм чувствал, че това е за мен, а после изведнъж съм срещнал старец, или съм отишъл на поклонническо пътуване и съм се увлякъл по темата за монашеството. Значи ли това, че трябва да стана монах? Не. Тоест нужно е да отделим своята базова

сърдечна тенденция от някакви, макар и силни, мощни, но временни емоционални скокове на настроението. Това не винаги е лесно да се изпълни, но е нужно, за да не направим грешка.

Второ, трябва да се стараем да разберем, какво очаква от нас Господ, към какво ни призовава. Ние всички искаме да живеем, но Господ може да ни призове да умрем. Така и и тук – ние може да искаме едно, но Господ явно да ни призовава към друго. Разбира се, лесно е да формулираме желание – добре би било да знаем волята Божия. Но е много сложно да разпознаем това желание.

Понякога има определени знаци (макар да не ви призовавам да ги търсите и да раздухвате мистика), когато Господ чрез срещи, събития, даже и явни чудеса или нечии слова ни показва Своята воля. А понякога ние познаваме волята Божия тъкмо чрез общата настройка на сърцето си. Както е казано: „Ще ти даде Господ според сърцето ти и целия ти съвет ще изпълни» – ако искаш семейство, Господ най-вероятно ще ти даде това семейство.

58

адам и ева

Искам да се омъжа, но няма за кого?Колкото повече остарявам, толкова

повече се убеждавам в това, че онези хора, които се оплакват, че толкова много са искали да се оженят или омъжат, а Господ не им дава, в действителност, не са искали това истински, или са искали нещата по друг начин. Тоест на думи е едно, а в сърцето - друго. Та нали ние се държим по определен начин, когато искаме да се оженим или омъжим. Затова, когато човек се е настроил на тази вълна, при него не възниква проблем да намери някого и да създаде семейство. Но често хората, които говорят „Искам да се оженя” в действителност, в реалния живот са погълнати от нещо друго. Това може да бъде учене, кариера, някакви семейни неуредици и т.н. – куп неща, които поглъщат дълбоката заинтересованост и човешката енергия.

Или човек застава на такава позиция: „Да, аз искам да се оженя, но няма за кого!” И опитай да обясниш. Това също е вътрешна позиция, някаква готовност предварително да бъде отхвърлено всяко предложение – или конят няма да е достатъчно бял, или принцът – ще е недостатъчно строен, или доспехите – не така лъснати. Както знаем – който има желание, търси възможност, който няма желание, си търси повод.

Същото е и с монашеството. Може колкото си искаш да разсъждаваш, че сега и манастири нормални няма, и духовници вече няма, и изобщо не е ясно как ще се спасяваме. А в действителност и духовници, и манастири, и идеи как да се спасяваме има. Но след грехопадението ние всички в духовен смисъл сме инвалиди. Всичките ни мисли и чувства са объркани, нямаме ясни желания, постоянство в стремежите и така

нататък. Не можем да разберем нито себе си, нито онова, което става в света, и ни остава само да предявяваме претенции.

Разбира се, неправилно, и в никакъв случай ненужно е, да се жениш, ако не искаш, ако нямаш любов, ако нямаш желание да създадеш семейство, да родиш деца, да правиш щастлива другата си половинка, да се опитваш някак да строиш дома си, да надграждаш, да развиваш домакинството, да възпитаваш, да учиш и т.н. Разбира се, не е нужно да отиваш в манастир, ако не искаш да бъдеш монах, ако сърцето ти не гори за служба, за послушание, за молитва. На човек понякога му е много трудно да разбере себе си и волята Божия. И ако наистина не успява да направи това – той нито се жени, нито отива в манастир и често изобщо не знае какво иска в този живот.

Апостол Павел: «...Оня, който омъжва девицата си, добре прави, но оня, който я не омъжва, по-добре прави» (1Коринтяни7:38)

Семейството е наистина сериозно и сложно изпитание за християнина. Това много добре разбират хора, които скоро са се оженили или омъжили. По-рано често си ходил на служба, стоял си, молил си се, а сега си с дете на ръце, то капризничи, плаче, и ти си принуден, вместо да стоиш на службата, да дундуркаш детето си в предверието, или да идваш на службата за „Отче наш”. Или по-рано си четял акатисти и канони, имал си възможност спокойно, без раздразнение да правиш различни домакински неща, а сега само в движение можеш да прочетеш нещо, и през цялото време си раздразнителен от умора.

Семейният живот не е толкова благостен и не е толкова православно-великолепно организиран, както мислят младите хора. И в него има страшно много неща, които са препятствие за духовния живот. Действително, такава интензивност на посещение на храма, на индивидуалната молитва, на вътрешно духовно спокойствие, вътрешна подредба е много трудно да се постигне. Семейният живот е суета, суматоха, нерви, особено ако хората се опитват да живеят православно, да раждат деца.

Аз често общувам с православни семейни

59

адам и ева

хора, които казват: «Да, в нашето семейство практически няма никаква духовност, нямаме време да поговорим с децата си за Бога или нормално да се помолим. Ту уроци, ту подготовка за нещо, таткото ходи на три работи и ние не го виждаме, ту още нещо, всички сме изнервени и изтормозени». Да, разбира се, да се организира духовният живот в семейството е сложно. Но всичко това се оправдава и изкупува само с едно, с това, за което говорихме до преди малко – с живот не за себе си. Семейният живот убива егоизма.

Разбира се, манастирският път е по-пряк, защото там и егоизмът се убива с послушание, и има всичко необходимо за духовното израстване – ежедневно богослужение, килийна молитва, духовник. И изкушенията, които дебнат монаха, са чисто духовни. Но само човек със сериозно вътрешно разположение към монашеския живот ще може да ги понесе. Човек трябва да има не временно увлечение по монашеството, а именно предразположеност, любов към уединението, молитвата, Бога, на Който искаш да посветиш целия си живот. И тогава, безусловно – това е по-прекият път.

С какво е опасен «средният път»?У нас често е прието хора, които не

са отишли в манастир и не са създали семейство да бъдат упреквани в егоизъм. Това е свързано тъкмо с този момент, че и монашеският път, и семейният принуждават човека да не живее за себе си. Християнин, който се намира в манастир, или е част от смейство, просто няма шанса да живее за себе си, това се подразбира от самия начин на живот на монасите и на семейните. И това точно се явява основата на православната аскеза: „Отвърни се от себе си, вземи своя кръст и Ме следвай”. А в съвременния живот, когато човек живее сам, има възможността да живее за себе си.

Преди не е било така. Само преди 100 години, много по-трудно е било да оцелееш сам, без семейство. Не случайно прякото значение на думата «съпрузи», е двойка волове – впряг. Тоест да теглиш плуга на живота сам, е било много по-тежко, отколкото, ако сте двама. И човек със здрава психика и трезва памет не е избирал за себе

си самотен живот. А сега това е възможно. Ако човек има жилище, добра работа, може прибирайки се вкъщи, да не мисли за уроци с децата, вечеря за цялото семейство, или ако става дума за манастир, да тича на послушание. Човек не е длъжен да прави това, което не иска: ако иска – ляга да спи, ако иска – чете книжка, ако иска – включва телевизора, ако иска – моли се, ако иска – заминава на поклонническо пътуване, ако иска – отива на служба и т.н. Може да искаш малко неща, но можеш и да ги изпълниш. И това, като цяло, не е добре за спасението на душата.

А когато говорят за това, че трябва на всяка цена или да се ожениш, или да отидеш в манастир, то се подразбира, че това са двата магистрални спасителни пътя за човека. А пътят на самотния живот е по-сложен, защото има много повече съблазни и възможности да живееш за себе си. И в тази ситуация, ако човек не е избрал за себе си нито семейството, нито манастира, той трябва да полага специани усилия, за да живее не за себе си – да се занимава с благотворителност, социална дейност, да е включен в младежко обединение при храма и т.н. И тогава няма да може да се каже, че такъв живот е по-малко спасителен от живота в брак или в манастир.

Но трудностите са повече. Когато си млад и имаш много сили, обикаляш по детските домове, по домовете за стари хора и така нататък, а после в някакъв момент просто ще те домързи. И гледаш, човек вече е на 40-50 години, на него вече нищо не му е нужно, уморен е от живота. В семейния живот или в манастира – щеш не щеш, трябва да правиш нещо. Например, искаш да спиш, а детето го боли корем – щеш не щеш ставаш, отиваш за лекарство, започваш да го утешаваш, да го приспиваш и т.н. или ако си монах, сутринта щеш не щеш отиваш рано на служба, после на послушание.

Когато пък си сам, това трудно може да стане – даже делата на милосърдие ти правиш, когато поискаш. Затова е много важно да си създадеш такава ситуация, в която да си принуден да правиш онова, което не искаш.

Има една забележителна история. Веднъж младият още Лао-Цзъ вървял по

една пътека в Китай и срещнал старец, който бил изкопал яма до полето си. На дъното на ямата излизала вода, надолу към нея водели стъпала, старецът слизал, черпел вода с помощта на кожен мях, качвал се обратно по стъпалата и носел водата в градината си. Лао-Цзъ го погледнал и казал: „Старче, нека да ти подскажа нещо: тук сложи две пръчки, тук още една, завържи кожения мях на въже и няма да има нужда да слизаш до долу.” А онзи го погледнал и казал: „Младежо, нима си мислиш, че не знам, как се прави кладенец-жерав? Но човек, който използва механизми, сам става като механизъм и губи увереност в подбудите на собствения си дух”.

Страшната беда на съвременното общество, особено на градското е отчуждението от живота, от неговия смисъл. Разбира се, жеравът е само детско боботене в сравнение с онези неща, които сме свикнали да използваме – натиснал си копчето и чайникът е кипнал водата, пералнята е изпрала, съдомиялната е измила и т.н. Ние не разбираме как растат зеленчуците, животните, ние живеем в бетонови клетки, неразбирайки и незнаейки, как е устроен живият живот. И именно в ситуацията на това страшно отчуждение, на самотния човек му е необикновено сложно да създаде за себе си духовен живот.

Прибираш се вкъщи, няма какво да правиш, а тук те чакат съвременните изкушения на социалните мрежи, телевизорът и т.н. Именно затова е за предпочитане, ако имаш сърдечно прилежание, или да пристъпиш към семеен живот, или да отидеш в манастир.

Как да се спасяваме, ако не сме семейни и не сме в манастир?

Всяко изменение в живота изисква изменение в живота – извинявайте за тавтологията! А човек не е готов да промени живота си. Разбираемо е, че ако си 90-годишна старица с три инвалидности и живееш във вехто жилище, това е едно, а ако си здрав мъж или млада жена, и при това не можеш да се помръднеш от мястото си, това вече предизвиква съчувствие.

Ако се преместиш от града на село има много плюсове – свеж въздух, фермерски продукти, риболов, но ще загубиш нещо, някои удобства – ще ти се наложи да палиш печка, да чистиш сняг с лопата в двора.

Както казваше котаракът Матроскин, „за да продадеш нещо ненужно, трябва да купиш нещо ненужно”. Загубата винаги е задължителна, а хората не са готови за това. Именно поради тази причина много хора не се женят и омъжват. И колкото повече човек остарява, толкова по-сложно става той да направи това, тъй като може адекватно да оцени загубите и рисковете.

Няма го вътрешното желание - човек може да го декларира, но в действителност желанието липсва. Може би, човек няма сили, не обвинявам никого, защото всички сме духовни инвалиди, но има много рецепти: може да се присъединим към някаква общност; може да продадем апартамента в столицата и да купим къща до някой манастир; може, като един мой познат, да тръгнем на пътешествие на автостоп, за да видим как живеят хората.

Даже ако човек е на повече от 50, той цял живот се е грижил за болен роднина, например, и не се е случило да създаде семейство, все още не е късно. Но как? Например, да отиде в най-близкия детски дом и като начало да предложи своята помощ. Разбира се, не знаем какви сили имаме, не е нужно да говорим за осиновяване, но можем да обърнем внимание на децата там, да се позанимаваме, а после, ако нещата се наредят, да вземем попечителство над някое дете. И така се създава семейство – онова, което помага на човека да живее и да се спасява.

Затова, ако човек е готов, има милион възможности, но под лежащия камък, не тече вода. И, както е казвал преподобният Серафим Саровски, онези, които се спасяват са малко, защото решителността е малка. Това се отнася и за монашеския, и за семейния живот.


адам и ева

60

61


ПроВерКа За смирение -оБиди и наПадКи

Архимандрит Андрей (Конанос)Понякога се мислим за смирени, но при

една проверка това се оказва невярно. Как да придобием истинско смирение и по какви признаци може да го определим? Размишля-ва архимандрит Андрей (Конанос)

С миреният човек не се стреми към първенство. Светците не са искали да бъдат

най-добрите. А вие знаете, че сред тях е имало и такива, ко-ито нарочно са си отрязвали един или няколко пръста на ръката, само и само да не ста-нат епископи?

Други, обратно, с всич-ки сили са се стремили към епископския сан, а тези све-тци, притежавайки велико смирение, не желаели това. И когато са се опитвали да ги ръкоположат насила, са казвали: „Добре! Сега ще направя нещо и вие няма да ме накарате!”.

Защото, за да се приеме свещенически (в това число и епископски) сан, е необходимо всички крайници да са здрави. Къде да на-мерим днес такова смирение? Всичко се е променило...

Смиреният човек говори на прост език – както е говорил Господ наш Иисус Христос. Защо сега толкова често се обръщаме към поученията на старците? Съвсем наскоро излезе от печат книгата с беседите на старе-ца Паисий – изкупиха я за един месец. Защо толкова бързо свършват тези книги? Защото старецът говори на прост, смирен език и ду-мите му достигат сърцето.

А сложните речи често са отражение на нашия егоизъм, макар и не винаги. Ученият, образован човек може да говори на сложен научен език, но в същото време да бъде сми-рен – защото смирението живее в сърцето, а не в думите.

Такъв е бил архимандрит Софроний (Сахаров). Бесе-дите му са написани на висок стил, не са лесни за четене, но са изпълнени със смире-ние. От една страна, това са несъмнено богословски, на-учни изказвания, а от друга, в тях проличава смирението на автора. Колкото повече четеш, толкова повече разби-раш това.

А ако почетеш Достоевски или други автори, които са преминали през множество изпитания в своя живот, може да видиш, че тези произведения са изпълнени с човеколюбие и състрадание към хората. Достоевски взема един грешник и го пре-връща в герой – не заради греха му, а заради болката, която преживява по пътя от извър-шения грях до покаянието.

Ако считаме своя ближен по-добър от нас във всичко, това също е признак за сми-рение. Например, някой ще каже: „Сред нас тук има смирен и свят човек!”. И ако никой не помисли, че тези думи се отнасят за него, това е добър знак. „Кой е той? Със сигурност не съм аз! Някой друг ще е!”...

Някои хора идват на изповед и казват: „Отче, голям егоист съм, имам голяма гор-дост, аз съм най-лошият”. Казват това и вяр-

62

ват в това, което казват. Но да разбереш, дали един човек е наистина смирен, може само по реакциите му на нападки и обиди от страна на околните. Ето къде се проявява истинското смирение!

Ако в църквата, на изповед, се наречеш егоистка и недостойна грешница, а връщай-ки се вкъщи, предизвикаш скандал в отго-вор на незначителна забележка от страна на съпруга ти, какво е това? Преди пет минути си казвала на свещеника, че заслужаваш ад-ски мъки заради греховете си! Как може ис-крено да се считаш за велика грешница и в същото време да се взривяваш от най-малък коментар по свой адрес? Това означава, че всъщност не си вярвала в това, което си ка-зала по време на изповедта.

Веднъж, в една обител (не на Атон) срещ-нах монах, който преди идването в мана-стира е бил агроном. Той с голямо старание метеше манастирския двор, без да вдига ни-какъв прах.

Но игуменът, минавайки покрай него, на-право пред мен (а тогава бях дете) му каза (според мен, напълно несправедливо):

- Как не те е срам! Вдигнал си прахоляк из целия манастир! Мети по-внимателно!

Вече бях готов да защитя монаха и да кажа на игумена: „Отче, какво говорите? Той изобщо не вдига прах!”. Но в същия момент монахът се поклони, целуна ръката на игу-мена и му каза:

- Простете, отче! Ще се старая да мета по-внимателно.

И така, той се поклони, целуна му ръка (а беше на около четиридесет години) и каза: „Простете!”, макар че метеше по най-добрия начин. Такава постъпка е проява на истин-ско смирение, смирение на дело. На човека са му казали обидни думи и той е приел оби-дата със смирение.

Авва Доротей пише: „Веднъж в един ма-настир видях смирен човек, който не възра-зяваше на никого. Всички му се караха, а той запазваше мълчание. Помислих си: „Той ще бъде велик светец!”. Но когато разбрах, как-ва е причината за това мълчание, се разоча-ровах. Защо? Попитах го: „Отче, как можеш да не се гневиш и да понасяш всичко с тако-ва смирение?”. Знаете ли, какво ми отговори този човек? „Нямам си друга работа! Ще им обръщам внимание! Да си говорят, каквото си искат!”. И си помислих: „Жалко. Значи, в теб има не смирение, а презрение”.

Презрението не е смирение. Когато ни

казват нещо неприятно, а ние си мислим: „Това не ме интересува!”, - това не е смире-ние. Това е егоизъм, дори в по-голяма сте-пен, отколкото, ако бяхме отговорили на обидните думи.

Архимандрит Ефрем Филотейски раз-казва, че докато е живял със своя духовник, стареца Йосиф Исихаст, последният нито веднъж за десет години не се е обърнал към него по име. Как тогава се е обръщал духов-никът към своя ученик?

За това пише в самото начало на книгата: „Той ми казваше: „Ела тук, мързеливецо! Ела тук, негоднико! Ела тук, лентяй такъв!” И аз никога не съм усещал неприязън по отноше-ние на него, не съм го обвинявал и не съм се дразнил, а го обичах като светец, и моята душа получи огромна полза от всичко това, очиствайки се от егоизма и слабостта”.

Старец Порфирий също разказва: „По онова време бях съвсем млад, а старците (на Атон – бел. авт.) се обръщаха с мен дос-та строго. Но аз всичките ги считах за свети хора и със смирение ги обичах”. И старецът Порфирий е станал такъв, какъвто го знаем. Всички искаме да се изкачим високо по дру-ги пътища, но няма никакви други пътища.

Свети Йоан Лествичник разказва нещо много интересно: „Ако искаш да станеш смирен, търси начини: търси нужните думи, мисли, молитви – търси, като отдалечаваш в това време кораба на своята душа от бурни-те води на гордостта”. С други думи, трябва да се намерят някакви средства – молитви, думи и др., тоест трябва да направиш нещо, за да придобиеш смирение.

Веднъж бях на Атон и разпитвах тамош-


63

Вяра и животните монаси за смирението. Исках да раз-бера, какво ще ми кажат за него. И в скита „Св. Анна” се обърнах към един свой познат, подвижник:

- Отче, разкажете ми за смирението – Вие сте изминали този път. Какво Ви е направило смирен?

- Какво мога да кажа? Не съм смирен. Просто човек преминава през различни неща и се смирява. Тези неща са много стран-ни, понякога направо учудващо странни.

- Например?И монахът ми разказа:- Веднъж случайно счупих един термоме-

тър. Той се изплъзна от ръцете ми и го изпус-нах. Духовникът ми видя това и каза: „Вземи въже, закачи термометъра на врата и ходи така четири дни. И на всички, които се смеят и те питат, какво е това, отговаряй: „Счупих термометъра”.

- И вие направихте ли това?- Направих.А този човек е завършил университет

с отличие. И е приел такава епитимия и я е издържал напълно. Затова пък сега, като говориш с него, усещаш такава благодат, такова умиление на лицето му, че искаш да попиташ: „Как станахте такъв?” А той е станал такъв под „ударите” на смирението.

Също така разказа следното:- Веднъж на Атон пристигна много красив

младеж. Искаше да стане монах, но в също-то време проявяваше голямо внимание към своята външност. И какво направи нашият духовник? Взе сажди от дъното на тенджера-та, в която готвихме на огъня, и му каза: „Я, ела тук, красавецо! Прекалено си симпати-чен!” И намаза лицето на младежа със сажди, казвайки: „Не се измивай, докато не ти кажа! Ще ходиш така!” И младежът се смири. А ду-ховникът ми разказа, че когато е дошъл на Атон в млада възраст, е имал прекрасна дъл-га коса, за която много се грижел. Веднага щом пристигнал, старецът му взел ножица-та и отрязал тази красота. Бъдещият монах се покорил, но самолюбието му пострадало много – той се криел в храма, за да не го види никой. Но старецът му казал: „Недей да стоиш там! Ела тук!”. И го поставил до свещ-ника така, че всеки, който влиза в храма, да го вижда. Това било истинско мъчение, но му донесло огромна полза. Така хората се сми-

ряват и се поправят. Опитайте се да кажете на едно дете, кое-

то току-що се е прибрало от училище, пре-облякло се е и седнало на масата: „Ау, свър-ши ни хлябът! Облечи се по-бързо и отиди до магазина!”. Ще му бъде много трудно да изпълни молбата ви. Повечето деца в такава ситуация казват: „Защо винаги молиш мен, а не братята? Взехте ме за прислужница!”. Така че, за съжаление, егоизмът се проявява в нас още от детска възраст.

Но ако престанем да бъдем егоисти, ще се успокоим, и всичките ни проблеми ще из-чезнат.

Няма да ни притесняват никакви жи-тейски трудности, защото най-големият ни проблем е гордостта. Ако я победим, ще се успокоим.

И помнете: докато се смиряваме, ще стра-даме. Но когато се смирим, ще видим Бога и ще се успокоим. В противен случай в душата ни никога няма да има мир и постоянно ще обвиняваме някого за проблемите си.

За това много добре говори свети Нико-дим Светогорец в епилога към „Новия мар-тиролог”: светците са победили страстите си, смирили са се, покаяли са се и са придо-били покой. Само така може да се успокоиш. Затова смиреният човек е винаги спокоен, каквото и да се случва. Той знае, че мястото му е долу и че по-надолу няма къде да сли-за. Затова той не се страхува, че някой ще го хвърли долу, защото той доброволно е оти-шъл там, като се е смирил.

И ако чуете, че някой за кратко време е достигнал духовни висоти, знайте, че за това му се е наложило да премине през големи страдания, които е приел смиренно и без ропот. Това е тайната.

По пътя към смирението е много полезно

64

Вяра и животда си спомняме старите си грехове. Не всич-ки са били християни от малки. Някои хора идват при мен и ми казват:

- Отче, да знаете, как съм живял! И как Бог ме е спасил! Бях шофьор на такси и какво ли не правех! Лъжех, съгрешавах...

Това не е изповед. Хората просто идват и разказват, как Бог ги е спасил от минало-то им. Това много помага да се смириш. „Ако Бог ме беше оставил, щях да загина!”. А други гледат Разпятието, Христовите страдания, трънения Му венец и си мислят: „Ако Господ е пострадал така, как мога да бъда егоист?”. И тези мисли също са смирителни.

Някой се смирява, като си припомня все-кидневните си грехове. А ако нищо от избро-еното не действа, се появяват средства, кои-то действат винаги и на всички. Кои са тези средства? Изкушенията и болестите. Когато боледуваш, искаш или не, се смиряваш. Рак-ът ще смири и най-гордия и упорит човек. Няма човек, който да е бил болен от рак или някаква друга мъчителна болест, и да не се е смирил. Защото когато страда плътта, душа-та се очиства и егоизмът изчезва.

Познавал съм много жестоки хора, които не позволяваха на другите да кажат и дума. Но когато се разболяваха и се оказваха при-ковани към леглото, казваха на децата си: „Благодаря ти, детето ми, че ми донесе чаша

вода!”. А преди от тях се чуваше само: „Доне-си това! Донеси онова! Отиди там! Ела тук!”. Ето така болестта смирява – човек става кро-тък като агънце.

Често Бог ни запазва от такива страда-ния. Но понякога, заради нашето спасение, позволява страданието да ни докосне: „Ако оставя този човек така, той никога няма да се излекува от своя егоизъм. Ще трябва да пострада”.

Смирението е неизчерпаема дълбочина, както Неизчерпаем е Бог, Който притежава най-голямото смирение. Но ако сме усетили това неземно благоухание – аромата на сми-рението, а после някой ни е похвалил и ние се възгордяхме, не трябва да си създаваме илюзии: в такъв случай светите отци казват, че просто се намираме в прелест и нямаме никакво истинско смирение.

Ето, похвалиха ме и започвам да се въз-гордявам, както се възгордяват някои ус-пешни, образовани хора, които гледат, кой какво ще каже за тях... А желанието другите да говорят за теб означава, че нямаш смире-ние, защото смиреният човек, напротив, не иска да говорят за него. Защото пред Бога всички сме еднакви.


Преживяно

десет ФаКта За Космоса и ВяратаМАРИЯ ЧЕРНОВА

На 30 октомври космическият кораб с руски капитан Анатолий Иванишин, астронавта от САЩ Кетлин Рубинс

и японския астронавт Такуя Ониши благо-получно се приземява на 148 километра от град Жезказган в Казахстан. На МКС оста-

65

ват да работят останалите членове на екипажа, сред които са космонавтите Сер-гей Рижиков и Андрей Борисенко. Не случайно медиите обявяват тази експедиция за една от най-религиозните: Сергей Рижиков, пра-вославен църковен четец и певец, носи със себе си икона и камъчета от планината Та-вор. ''Правмир" събра за вас 10 от най-ярките факти и цитати, които доказват, че космо-сът и вярата са неразделни.

1. Със светия преподобен Серафим на борда

На борда на Съюз МС-02 се намира частица от мощите на преподобния Сера-фим Саровски - сложена в мека кутийка и закрепена под скафандъра на гърдите на бординжинера на екипажа МКС-50 - Ри-жиков

"С мощите на батюшка Серафим космона-втите искат да осветят цялата ни земя, за да може по неговите свети молитви мирът Бо-жий винаги да бъде с нас, за да преживеем на земята тих и скромен живот, изпълнен с чистота и благочестие", — така митрополит Нижегородски и Арзамасски Георгий ко-ментира предаването на светинята.

2. Църковен певец в космосаВ 155 дневната експедиция на борда

на Международната космическа станция летецът-космонавт Сергей Рижиков но-сеше икона, камъчета от светата планина Тавор и Евангелие.

Сергей Рижиков в свободното си от поле-ти и тренировки време помага в богослуже-нията на православните храмове в родния си град Нижневартовск.

Отец Сергий, директорът на неделното училище, отбелязва: "Днес много хора се срамуват да отидат в храма, а от средите на православните християни израстват целеу-стремени и смели хора - искрени, истински, участват в богослуженията, подобно на Сер-гей Рижиков и не се притесняват от това, че са вярващи!"

През октомври-декември 2014 година космонавтът е служил като певец и четец в храма на свети равноапостолен княз Влади-мир в американския град Хюстън. Рижиков е бил там по време на командировка, след края

на която подарява на храма ръчно изрисува-на икона с образа на своя небесен покрови-тел – светия преподобен Сергий Радонежски.

3. Традицията на ГагаринКосмонавтите от екипажа винаги пре-

ди полет правят молебен.От времето на Юрий Гагарин сред космо-

навтите съществува традиция: преди полета екипажът да посещава Троицко-Сергиевата лавра.

"Космонавтите присъстстват на молебе-на, а след това отиват на космодрума в Бай-конур. Искам да кажа, че нашите момчета са силни не само в професионален план, но и в духовен", — така коментира установената традиция Юрий Лончаков, летец космонавт и началник на центъра за подготовка на кос-монавти.

Героят на Руската Федерация, космонав-тът Генадий Падалка добавя: "Ние идваме, за да се заредим с духовни сили за предстояща-та ни работа. Това не е само традиция, но и зов на душата. Никой никого не принуждава, всички момчета идват с голямо удоволствие, защото това пътуване дава сили и укрепява духа.”

4. Много космонавти са вярващи хораПромисълът Божий да бъдеш космо-

навтРелигиозните космонавти съвсем не са

рядкост: Героят на Съветския Съюз, лете-цът-космонавт Алексей Леонов не веднъж е срещал вярващи в Бога както руски, така и космонавти от други националности.

"Случи ми се да гостувам на много аме-рикански астронавти и почти навсякъде видях специални ъгълчета, стаи за молитва. Там на стената задължително има разпятие, постелен е килим, за да може да се застане на колене, човек да се помоли, — разказва руският космонавт. — Когато ние, космона-вти, астронавти се събираме заедно, не се делим на "бели" и "цветнокожи", на руснаци, американци или европейци. Ние всички сме деца на Земята, Божии чеда. Без полетите би ни било много по-трудно да разберем тази проста истина".

Самият Леонов - първият човек, излязъл в открития космос, два пъти Герой на Съвет-ския Съюз, смята: "без вяра е трудно в наша-

Преживяно

66

та професия"."Това е почти невъзмож-

но. Космонавтът, тръгвайки към орбитата, има нужда да знае, че всичко ще бъде наред. Днес е възможно да получим благословение от свещеника, да отидем на църква, както много други правят. По-рано това го ня-маше, на много от нас не ни оставаше нищо друго, освен да вярваме в различни знаци. Сергей Павлович [Королев] знаеше всички наши суеверия и Като добър психолог ги из-ползваше ", — обобщи Леонов.

Останалите космонавти също открито го-ворят за своето отношение към вярата. Така например, Георгий Гречко неведнъж е при-знавал в интервюта, че е стигнал до религия-та, след като е проанализирал своя живот.

"Защо вярвам? През време на войната, даже не на фронта, а в тила или в окупаци-ята, както се случи и с мен, друга надежда е нямало за човека, освен вярата в Бога. И аз мога да кажа, че тогава всички са били вяр-ващи. Защото на всеки му се е искало да жи-вее. И аз, малкото момче, вярвах. И вярвам, че съм бил роден, за да стана космонавт – каза Гречко. — Когато от наивност, или мла-дежка глупост правех нещо, за да се отклоня от този път, ангелът-пазител оставяше да по-страдам, както си давам сметка сега, но след това по най-невероятния начин ме връщаше на пътя ми".

5. Руските космонавти си имат духов-ник

Отец Иов от дете е мечтаел за космосаСвещеннослужителят напътства космона-

втите преди полет в космоса. Сега този пост заема настоятелят на храма "Преображение Господне"- игумен Иов. Самият отец Иов не веднъж е признавал пред журналистите, че от дете е мечтаел за космоса.

"Сложно е да бъде обяснено с две думи. Всичко започна с това, че още като малко дете мечтаех да стана космонавт. Даже се готвех да постъпя в Качинското висше вое-но авиационо училище за летци, за да мога след това, с Божията помощ разбира се, да постъпя в училището за космонавти. Но Гос-под реши всичко да стане по друг начин. Аз

се оказах в монастир, къ-дето прекарах около десет години. Господ по-късно ме събра с момчетата, запознах се с много от нашите космо-навти", — казва свещенос-лужителят.

Килията на монах Иов напомня предимно кабинет на астроном: в нея трудо-

вете по богословие съседстват с телескопи, книги по астрономия, история на космона-втиката и ракетостроение. Самият духовник не се съмнява в липсата на противоречие между космонавтиката и вярата.

"Няколко пъти съм бил в безтегловност, преминавал съм тренировки под вода за отработване на действията на космонавта в открит космос. В центъра за подготовка, разбира се, са виждали подобни неща хиля-ди пъти, но на мен гледаха като на "извън-земно". А когато се измъкнах от скафандъра, защото беше твърде неудобен — дойдоха да ми поискат благословение", — спомня си отец Иов.

Священослужителят е уверен, че между монасите, авиаконструкторите и космона-втите има много общи неща.

"Космонавтите лятят през първото до второто небе, но до третото не могат да се издигнат, тъй като това е Горният свят. Там ракети не могат да стигнат. Там се стига чрез очистване на сърцето, чрез възхождане на чистото сърце", — цитира отец Йов извест-ния богослов Йеротей Влахос.

6. Днес освещават ракетите преди по-лет

През април тази година епископ Бла-говещенски и Тинденски Лукиан освети ракетата-носител "Съюз-2.1а", в навече-рието на първото й излитане от новия руски космодрум Восточний.

Коменти-райки осве-щаването, от държавната корпорация с ъ о б щ и х а , че е решено да се устано-ви традиция:

Преживяно

67

ракетите преди старта да бъдат освещавани на космодрума в Байконур.

В тази връзка, и първият православен храм беше построен до новия космодрум Восточний в град Циолковский, в Приамури-ето.

7. "Ръката на Бога" с дължина от 150 светлинни години

В космоса учените от NASA откриха "Ръката на Бога".

По-точно, тази мъглявина във формата на ръка открива свръхмощният спектроско-пичен ядрен телескоп "NuSTAR", използван за изучаване на космически обекти, които са в недостъпна точност на рентгеновия ди-апазон.

На необикновено красивата снимка те-лескопът запечатва разширяваща се мъгля-вина от загаснала звезда, свръхплътният ос-татък на която има дължина 20 километра, състоящ се от неутрони и въртящ се със ско-рост 17 оборота в секунда. Мъглявината има форма на гигантска ръка, протягаща пръсти към загадъчни светлини. Частта, в която са разположени пръстите, е протегната в посо-ка на газовия облак в съседство. Това кара газовият облак да сияе, ярко да свети и да изглежда като «огнено кълбо», което като че ли лежи в "Божията ръка".

Мъглявината има размери от 150 свет-линни години и е разположена на 17 хиляди светлинни години от Земята.

8. "Окото на Бога" в съзвездието Водо-лей

Този космически обект интернет-по-требителите и журналистите нарекоха "Окото на Бога"

Примерно на около 700 светлинни годи-ни от Земята, в съзвездието Водолей умира звезда, приличаща на Слънце. За последни-те няколко хиляди години живот тя създава планетарната мъглявина NGC 7293, нарече-на Улитка ("охлюв").

На снимка се виждат детайли от по-ярка-та вътрешната част на явлението, с големина около три светлинни години. Около ярката вътрешна част се е образувал слаб външен светлинен ореол, чиито отделни части се разпростират на повече от 6 светлинни го-дини. Това просто, на пръв поглед, петно има

неочаквано сложна геометрия, напомняща око. Оттам и космическият обект получава своето прозвище.

Благодарение на камерата ACS на кос-мическия телескоп "Хаббл" и данните от Националната обсерватория Китт-Пик е ус-тановено, че скоростта на разширяване на мъглявината е о 31 км/s, откъдето следва, че възрастта му е не по-малко от 10 600 годи-ни.

9. Благословение от АполонИзвестно е, че по време на мисия-

та "Аполон-8" командирът на екипажа Франк Борман в един от разговорите със Земята заявил, че екипажът има посла-ние за всички земни жители.

Посланието били откъси от първа гла-ва Битие на Библията, които всеки от учас-тниците в експедицията прочел. След това командирът завършил сеанса с думите: "От името на екипажа завършваме транслацията, желаейки ви спокойна нощ, успех, щастливо Рождество и благословението на Господ да бъде с вас, там- на прекрасната Земя".

След тези думи корабът за последен път излетял за Лу-ната.

10. Гага-рин не е бил атеист

Гагарин не е казвал, че не е видял Бога.

"Бях в космоса и не видях Бога". Тази фра-за беше разпространявана от всички ате-истични Медии в СССР. Но всъщност Юрий Алексеевич Гагарин е казал нещо съвсем друго.

Както уверява генерал-майорът, Герой на Русия, летецът -космонавт Валерий Корзун, първият човек в космоса е изрекъл следни-те думи: "Ако не си срещнал Бога на Земята, то няма да го видиш и в космоса".

Това е подтвърдено и от полковник Ва-лентин Петров – колега на Корзун, който е бил приятел на първия космонавт. Той смя-та, че Гагарин, като един вярващ човек, прос-то не е могъл да произнесе такива думи, а изказването всъщност принадлежи на пър-вия секретар на ЦК КПСС - Никита Хрушчов,

Преживяно

68

Преживянокойто изрича тези думи на партиен пле-нум, посветен на антирели-гиозната про-паганда.

Корзун също твърди, че Юрий Гагарин не

е бил атеист. Например, именно той пръв на всеслушание предлага да бъде възстановен разрушеният Храм на Христа Спасителя в Москва. Също така, от достоверни източни-ци е известно, че Юрий Гагарин е кръстил дъщеря си Елена.


Култура и изкуство

"монаХЪт и БесЪт"»Интервю на Юлия Коминко с директора на Международния

Фестивал на Православното Кино ” Покров” – протоиерей Александр Акулов за филма, който спечели гран –при

на фестивала

Монахът и бесът е филм за любовта— Отче, как доживяхте до

това, да откриете фестивалът с филм за «Монахът и бесът»? На вас със си-гурност ще ви кажат, че той не е съвсем православен. Чували ли сте вече критика по свой адрес ?

— Aз чух да критикуват филма, но нас - не. А защо да ни критикуват? Аз смятам, обратното, ние показахме, че нашият кино-фестивал – вече възрастен, 14годишен юно-ша – има добър вкус, и той може да дружи с много страхотни филми. А «Монахът и бе-сът», смятам, е именно такъв.

Николай Николаевич Достал е създал във всяко отношение професионално кино, полезно и, както сам казва, кино за любовта. И аз съм абсолютно съгласен с това.

— А къде е там любовта?

— Там любовта е навсякъде, във всеки кадър. Любовта към христианството, към монашеството.

Там много добре е показана любовта към своите недостатъци. Любовта към тях, наис-тина трябва да бъде такава - малко унищожа-ваща. Ако ние намразим нещо, никога няма да се освободим от него. Ако не заобичаме своите недостатъци, ако не заобичаме себе си с всички свои грехове, няма да се освобо-дим от тях.

Лично на мен филмът ми харесва. В него има много добра ирония и хумор. Когато ме попитат «как ви се стори филмът?», аз отго-варям, че е чудесен защото той действител-но е такъв. Това не е фентъзи, нито пък коме-дия. Това е дълбок и сериозен филм. Както и всичко в нашия живот – той е много дълбоко нещо. И ако ние се отнасяхме към живота без вяра в Бога и без чувство за хумор, от-

69

давна да бяхме се побъркали. Затова ми е жал за невярващите и без чувство за хумор, хора. Те не само че не са интересни за дру-гите, те не са интересни, както ми се струва и за Бога. Бог не е влагал в нас толкова тъга, песимизъм и и други лоши неща.

— Не ви ли се струва, че точно вярва-щите имат голям проблем с чувството за хумор?

— Значи, човекът не вярващ до край. От-сътствието на чувство за хумор е признак за маловерие.

Да, това наистина е така. Чувството за хумор трябва да бъде възпитавано, както и чувството за любов към ближния. Ясно е, че то не може да бъде вродено, но в голяма степен зависи от родителите, как те се отна-сят към живота. Аз мисля, че много сериозно трябва да се отнасяме към Вечността. А към живота — не лекомислено, но с хумор. Тога-ва всичко някак си се оправя от само себе си – появява се мир в душата, радост от живота, усмивка, а тъгата изчезва. Тогава започваш да възприемаш живота не своеволно и леко-мислено, а с разбирането, че той е наистина само миг в твоя вечен живот, че трябва да го преминеш, стремейки се към Бога, осъзна-вайки не само своите грехове и недостатъ-ци, но и достойнства.

Самолюбието е Божий дар Знаете ли, че скоро на Атон един игумен

ми каза, че самолюбието е дар Божий.

— Не може да бъде…— Ами да, иди че разбери… Дар Божий.

Както се оказва, към самолюбието също трябва да се отнасяме грижливо. Трябва да заобичаме правилно себе си, за да можем след това да заобичаме и ближния като са-мите нас… Ето какви са новините от мъдри-те монаси на Атон.

Защо много православни хора нямат чувство за хумор? Точно, защото неправил-но възприемат онази радост, която Бог ни дава. Ние бързо откриваме недостатъците и винаги забелязваме лошото. Ние живеем с лошото — спомени, наблюдения, от всичко сме недоволни, а не се сещаме да потърсим доброто. На всичко това отгоре, обвинява-ме невярващите, невъцърковените хора —

защо те не виждат нищо хубаво, например, в нашите свещеници, защо обръщат внимание само на лошото?!

От живота трябва да взимаме само най-хубавото, да събираме доброто капка по капка. И трябва да се стараем от сърцата ни да извира само добрина и любов.

И там, в този филм, всичко е много добре направено в това отношение.

— Вие почти отговорихте на след-ващия ми въпрос: защо православното кино е толкова тъжно и сериозно, а годи-ни наред и доста скучно. Можем ли да се зарадваме, че най-накрая е престанало да бъде такова?

— Отдавна е престанало. На нашия фес-тивал няма филми, на които може да се зас-пи. Аз лично следя за това. Разбира се, няма и смях в залата, но затова пък има бурни ап-лодисменти почти на всички филми.

Филмите са разнопланови, интересни. Най-важното е, че хората се променят. Поня-кога съм забелязвал с какво изражение вли-зат в залата и как горят очите им на излиза-не… Тоест, незабелязано душата се изпълва с тази радост – истинска християнска, хора-та се зареждат с бодрост, появява се мир в душата – това е най-важното.

А мир в душата си нямаме, може би, по две основни причини. Първо, осъждаме сво-ите ближни, просто не ги обичаме, и второ — недоволни сме от живота, от онова, което имаме, не умеем да благодарим на Бога.

И именно тези хубави православни фил-ми напомнят на човек: приятелю, захвани се със себе си, а не с ближния си! Не го хапи, не го нападай! Заеми се с теб самия и бъди доволен за парчето хляб на масата си. Прос-


70


то промени отношението си към живота. Във всички тези филми хората са показани от да-дена страна, така че ти гледаш и разбираш — наистина мога да се променя, да гледам на нещата по друг начин. В това е главната полза от нашето кино – да вдъхнови човек за нормален християнски живот.

Аз не знам, какво означава "право-славно кино"

— В течение на три дена вие прожек-тирахте 54 филма. Откъде ги взимате?

— Сега всичко е просто: ние вече никого не каним, който иска, сам изпраща заявка за участие.

— Бяха ви изпратени 200 филма, защо не одобрихте останалите 150 филма?

— Те бяха по-лоши. Отново напомням, че аз не мога да обясня какво точно предста-влява православното кино, и не разбирам, когато разсъждават по темата твърде много. Съществува така нареченото сърдечно въз-приемане на видяното. Ако филмът ми ха-реса, аз го гледам, ако не ми хареса, не раз-съждавам, защо не ми е харесал, а просто го изключвам. Така погледнато, съм доста лош кинокритик.

Най-често не одобряваме филмите за-ради професионалните им качества - опе-раторската работа е зле, монтажът и звукът са лоши или всичко е заснето на любителска камера. Без съмнение, и такива филми могат да бъдат добри. Но за тази цел героят тряб-ва да е страхотен и сюжетът отличен. А кога-то всичко заснето е просто църкви, куполи, свещеници, обикаляне около храма, палене

на свещи, то не сме направили пра-вославен филм, а като че сме снима-ли за развлечение.

Нали всеки режисьор прави филм, за да предаде някаква идея и благодарение на неговия филм зри-телят да стане нов човек. Още пове-че, ако режисьорът е православен — той прави филм заради Христос, за да може Бог да е сред нас. Изоб-що, всичко, което правим, трябва да е в Неговото име.

Ако всичко е така, тогава това е православно кино. Тогава то се харесва, можеш да го почувстваш, иска ти се да го гледаш отново и от-

ново, и мен като директор на фестивала не ме е срам да го покажа.

— Трябва ли да се насилваме да гле-даме православно кино? Известен фено-мен е, че за да прочетеш духовна книга, трябва да се напрегнеш, въпреки че буле-вардният вестник се «поглъща» на един дъх. И с православното кино ли е такава ситуацията?

— Не, не е необходимо да се напряга чо-век. С книгата - да, необходимо е да се пона-прегнеш духовно. И за да четем Библията, също трябва да положим усилия. Даже при молитвеното правило рядко се отдава с ен-тусиазъм и без усилие да станеш и да се по-молиш – винаги нещо пречи.

А при киното не е необходимо. Ако не ти хареса, можеш смело да го изключиш и да си тръгнеш. Това означава, че не е православно кино. Православната душа директно попива християнското кино, и ако то не се хареса, както и да го нарича режисьорът, то опреде-лено не е християнско.

— През тази година вие написахте и издадохте три книги. Но вие сте директор на кинофестивала, защо пишете книги, а не снимате филми?

— Книгите, които са издадох сега, са ста-ри сценични идеи. Последната книга «Изгу-бен в света», която излезе в Киев буквално едновременно с фестивала, също е филмов сценарий. Той събираше прах от много годи-ни и сега се наложи да го оформя като книга и практически наново да го препиша. Но все

71

Култура и изкуствопак се надявам, че някой ще обърне внима-ние на тези сюжети, тъй като те са доста ин-тересни.

Да напиша книга е мое лично дело, усър-дие, старание и желание. А да заснема филм, това са старанията и усилията на много хора. И въпросът даже не е в парите, а накъде пра-вославното кино ще поеме, след като е на-правено и е участвало във фестивала. Тук е проблемът.

— Една от книгите — «Семинарист» е наречена православен криминален ро-ман. Не Ви ли се струва, че е малко наивно да смятаме, че шефовете на мафиотските банди могат да се променят, та макар и с помощта на вярващи роднини?

— Е, финалът на книгата ми като цяло е доста по-мек, от аналогичния край на фил-ма «Монахът и бесът». Ако Николай Достал е решил, че бесът може да се промени към по-добро, моят финал е още по-вероятен.

Без съмнение, престъпникът е способен да се промени, това е естествено. И фактът, че човекът чрез Божията благодат в един миг може да се првърне в друг, е несъмнен. Ако около него има добри хора.

В своите книги се старая да покажа старо-то, забравеното: положителният герой, кой-то излиза от всяка неприятност. Но с Божия-та помощ! Това, в съветските филми липсва; героите побеждаваха със собствени сили. А аз бих искал да върна положителния и дори леко приказен герой, защото това рядко се случва в живота, и е добре да има с кого да се сравняваме и да взимаме пример. Иска ми се героите да са добри. И затова моите герои в началото са малко страховити, но се променят. И най-важното, хората около тях се променят.

— Може би, сегашните негативни ге-рои са по-харесвани от публиката?

— Хората са свикнали с тях. Те не разби-рат, че не обичат лошите герои, а точно об-ратното иска им се да видят добър, спокоен, тих, помогащ и обичащ всички герой. Просто тези категории са заменени от силата, злото, измамата, лъжата, които от своя страна са издигнати като добродетели.

От гледна точка на православието, всич-ко това са грехове, а хората смятат, че това е страхотно и всички така правят в живота. «Какви грехове? Просто животът е такъв, сега е съвсем различно, а вие си проповяд-вайте православните истини сами на себе си», – ето това е всичко. Но ако заменим тази мръсотия с нещо хубаво, читателят веднага ще го възприеме.

Не случайно темата на нашия 14-ти ки-нофестивал станаха Евангелските думи: «Вярата без дела е мъртва». Темата се появи като резултат от изгледаните филми и моите собствени преживявания. Ние извършваме прекалено малко добри дела. Вси чки постоянно говорим за тях, но на практика нищо не се случва. Създава се впечатлени-ето, че ние, православните хора, нямаме нищо за правене – всичко около нас и с на-шите ближни е наред.

Ние сме се вглъбили в самосъжаление, а, всъщност би трябвало да молим Бог, да ни позволи да правим добри дела и да ни изпраща хора, на които да можем да помог-нем. Ние сме длъжни да Го молим за това. За да станем християни не на думи, но и по дела. Не жалете себе си с: «Господи, помогни МИ…», а «Господи, помогни ми да стана Твой мисионер, Твой служител, Твой помощник, изпълнител на Твоята воля». Това е най- ва-жното.

Ние трябва да се научим да откриваме и изпълняваме волята Божия. Аз мисля, че това е най-интересната задача в живота на човека.


72

съдържание

Енорийски животПравославни беседи - петък от 18:15 чНеделно училище за деца - неделя от 10:30 чБиблиотека - петък от 18:00 - 19:00 ч и неделя от 10:30 - 11:00 чПоклоннически пътувания по манастирите

БогослужениеАкатист към Света Богородица пред чудотворната ù икона „Всецарица“ - сряда от 17:00 ч Молебен канон към Света Богородица - петък от 18:00 чВечерня - събота от 17:00 чУтреня - от 8:00 чСв. Литургия - неделя от 9:00 чСв. Литургия се отслужва на всички по-големи църковни празници

Редакционен екип

СвещеноикономДончо Александров

ПротойерейТеодор Стойчев

СвещеникЯсен Шинев

Йоанна Калешева

Весела Митева - Костова Крикор Андреасян Диана Янчева Валя Марчелова

КОГАТО НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА ТИ ОТНЕМЕ РАДОСТТА . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 1ЧУДО НА РОЖДЕСТВО . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 3СТРАХЪТ ГОСПОДЕН КАТО НАЧАЛО НА ПРЕМЪДРОСТТА . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .4КЪРПА ЗА СВЕТЕЦА . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 7МОЛИТВАТА . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 10ПОДГОТОВКА ЗА ПРИЧАСТИЕ И БОЖЕСТВЕНА ЛИТУРГИЯ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 13"ПОСТОЯННИТЕ ГРЕХОВЕ“" - КАК ДА РАЗПЛЕТЕМ КЪЛБОТО? . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 16КАКВО Е НАПИСАЛ ГОСПОД ИИСУС ХРИСТОС С ПРЪСТ ВЪРХУ ЗЕМЯТА . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 18КАК ДА СЕ БОРИМ СЪС ЗЛОТО . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 22АРХИМАНДРИТ ИЛИЯ (РАГО): "АЗ С ЛИЧНИЯ СИ ОПИТ ПРЕЖИВЯХ ИСТИНОСТТА НА ПРАВОСЛАВИЕТО" . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 23РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО: НЕУДОБНИТЕ ВЪПРОСИ НА СКЕПТИКА . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 28ТИ НИКОГА НЯМА ДА ЗАГУБИШ, АКО БЪДЕШ СЕБЕ СИ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 33НЕПОСЛУШАНИЕТО Е ПРЕЧКА ЗА ЛЮБОВТА . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 36КОМПЛЕКСЪТ ЗА ВИНА - НЕДОСТАТЪК В ЖИВОТА НА СЪВРЕМЕННИЯ ПРАВОСЛАВЕН ХРИСТИЯНИН . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 39МЕТЕОРА - МЕЖДУ НЕБЕТО И ЗЕМЯТА . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 42АКО ИИСУС Е БОГ, НЕКА ДЪЩЕРЯ МИ ОЖИВЕЕ! . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 47АРХИМАНДРИТ ЕЛИСЕЙ: МОНАШЕСКАТА КИЛИЯ - АРЕНА НА ПОДВИЖНИЧЕСКА БОРБА И МЯСТО ЗА СРЕЩА С БОГА . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 50БРАК ИЛИ МAНАСТИР - САМО ДВА ПЪТЯ ЛИ ИМА ЗА ХРИСТИЯНИНА? . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 57ПРОВЕРКА ЗА СМИРЕНИЕ ОБИДИ И НАПАДКИ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 61ДЕСЕТ ФАКТА ЗА КОСМОСА И ВЯРАТА . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 64"МОНАХЪТ И БЕСЪТ". . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 68

Посетете интернет страницата ни: www.sv-atanasii-varna.org

Дарения за храма:BIC COD: STSABSF

IBAN: BG 49STSA930000104501152„Банка ДСК“ ЕАД клон Варна

Åíîðèéñêè íîâèíè В Енорията ни има-ше повод за голяма радост от встъпване-то в светото Тайнство Венчание на нашите енориаши Венцеслав и Анелия на 11 сеп-тември. Пожелаваме

им с много любов и вяра да съграждат домашната си църква.

В края на месец октомври се появи дългоочак-ваната рожба на Момчил и Мария, носеща името Михаела, която на 40 –тия ден прие светото Тайн-ство Кръщение. Да расте в послушание, доброта и носи много поводи за радост на родителите си!

На 19.11.2016 г. Църковният ни дамски хор и детският „Ангели” изнесоха концерт по случай празника Въведение Богородично – Ден на хрис-тиянското семейство и младеж. Прозвучаха пес-нопения, посветени на Христовата вяра, Божията майка и свемейството.

И тази година, в края на октом-ври се проведе традиционното поклонническо пътуване на мъжката част от енорията до Света гора –

Атон. Преди да бъде достигната основната цел, бе посетен манастирът „Св. Ефрем Сирин” край Катерини и невероятният манастирски комплекс

Метеора. По Божие допущение на Атон, освен „Зо-граф”, „Дохиар”, и „Ватопедския” манастир, се по-сетиха и манастирите: „Кутлумуш”, „Дионисиат”, „Григориат”, „Св. Павел”, „Иверон”, скита „Св. Ан-дрей”.

Във всяка декемврийска неде-ля след Светата Литургия се про-веждаше благотворителен Рож-дественски базар в притвора на храма. В него се предлагаха кар-тички, различни видове украси, предмети, постни храни, израбо-тени от енориаши. Със събраните средства бяха подпомогнати хора в тежко социално положение.

Църковното настоятелство при храм „Св. Атанасий’’ в грижа за духовна просвета и тази година организира през месец декември провеждане-то на „Рождественски чете-ния’’. Бяха разгледани теми-те: „Край Рождественските ясли’’, от доц. д-р Ивайло Найденов; „Христос – нача-лото и краят’’ от иконом Дон-чо Александров; „Месиански образи’’ от иконом д-р Теодор Стойчев и „Подражание на Иисус Христос’’ от свещеник Ясен Шинев.

На 18 декември в Концертното студио на Радио Варна се състоя Рождественски концерт с участи-ето на детски хор „Ангели’’, шко-лата по Актьорско майсторство при храма и Вокална формация „Бънджи Сингърс”.

специално поканения за тъжеството хор “Св. Наум Охридски”с диригент Андрей Касабов. По време на службата в свещенически сан бе ръкоположен дя-кон Иван Грозев.

На 09 декември 2016 г. Негово Високопреосвещен-ство Варненският и Великопреславски митрополит Йоан откри Научна конференция „25 години специ-алност Теология в Шуменския университет“. Бе ос-ветен специализиран кабинет по църковна история,

От 17 до 21 октомври 2016 г. в гр. Варна се про-ведоха Дни на православното филмово изкуство. Целта на проявата бе да бъдат представени пред варненската публика едни от най-добрите образци на филми с православна тематика. Прожекциите се проведоха в Духовно-просветен център „Св. Архангел Михаил”

На 23 октомври 2016 г. в храм “Св. вмчк. Ди-митър” - гр. Белослав бе отслужена Света литур-гия от Негово Високоп-реосвещенство Варнен-ския и Великопреславски митрополит Йоан. Повод за празника бе 80 годиш-нината от построяването и освещаването на храма. Литургийните песнопе-ния бяха изпълнени от

Разпространява се безплатноРазпространява се безплатно

Documents

брой 3 (год. 12) декември, 2016брой 3 (год. 12) декамври ...sv-atanasii-varna.org/spisanie_amvon/amvon_3_2016_web.pdf · 2017. 12. 5. · Списание