Левена Филчева Валентин Дишевmediabg.eu/liber/S-2018_to-print-1.pdf · - 2 - ISBN 978-619-7467-00-0 Левена Филчева, Валентин Дишев

- 1 -

Левена Филчева/

Валентин Дишев

С(малка бяла книга за незаглъхващи перкусии)

- 2 -

ISBN 978-619-7467-00-0 Левена Филчева, Валентин Дишев Огнян Георгиев: корицаScribens, 2018 г., преработено и допълнено изданиеформат 16/64/108, тираж 300, 84 страници, цена: 12 левапечат: "Дайрект Сървисиз"

- 3 -

Ключодържател – 2010

Осем години по-късно ще ви припомним думи,казани за първото издание на тази книга, по време надискусията "Случаят "С", състояла се на 1 юли 2010година. Смисълът на припомнянето тук не е във въз-хвалата, а в задаването на пространството на смисъла,изчертано в нейните интерпретации и в диалога снего, който новото издание, променено, продължава.

Илко Димитров: Наистина мисля, че това е съби-тие в нашата литература, защото за мен това е единмного релефен текст, активен, плътен текст, койтосъздава трусове на всяка страница, обърква ни с вне-запности. Мисля че тази книга е събитие, защото енепрекъснатото усилие за създаване/задаване на сми-съл на всяка страница, с всички средства, по всякакъвначин. Тази книга не трябва да бъде подкрепяна самокато литературен факт, а и като отношение към писане-то, защото тази книга е писана с кръв и разум. Никакне са много книгите, които те карат да се чувствашчаст от правенето на смисъл. Аз специално съм умо-рен от бълбукане с думи. Тази книга ме учудва с неис-товото и ясно изразено желание за въвличане в праве-нето на смисъл.

За мен беше голямо изумление да чета книга, коятое много тежка като социология и психология, но не емъчителна. Говорят се мръсотии в нея, но няма пош-лост. Говори се за страшни неща, но не те потиска.Това е една много мъжествена и силна книга.

Георги Каприев: Това е една чудовищна книга –двамата автори в нея се "прескачат", сменят се полове,сменят се ситуации и накрая просто спираш да се

- 4 -

интересуваш въобще кой какво точно е казал, и... гочетеш. Двамата са постигнали някаква невероятнаандрогин-ност – да припомня: андрогинът е дума,която ни води при Платон. Това е съществото, което ес четири ръце и четири крака, има кръгла форма и еабсолютно съвършено... това е човекът, преди да бъдеразсечен заради своите прегрешения.

Владимир Левчев: Тази книга наистина е впе-чатляваща. Елиът твърди в „Творческия процес виндивидуален план”, че творческият процес е еднапостоянна саможертва на индивидуалния талант вимето на традицията. Дава една интересна метафораза поетическия глас като катализатор, който не участвав процеса. Примерът е с химическа реакция, когатодва газа се събират в една камера и вътре се поставякатализатор, една платинена пластина, която предиз-виква реакцията и двата газа се свързват в нещо ново.В случая пластината е само катализатор, но всъщностне участва в крайния продукт. Разбира се, за дапожертва човек индивидуалния си талант, той първотрябва да го има. В тази книга има две платиненипластини и тази колективна деперсонализация наЛевена Филчева и Валентин Дишев е изключителноплодотворна, реакцията се е получила като една по-етична сплав, която всъщност превръща двата гласа ведин глас. Те не заглъхват, за малко притихват и за-вършват с един събуждащ звън накрая. Тези два гласастават един, а после стават и гласа на целия град. На-истина си струва да помислим как отпадането насобствения ни Аз всъщност ни довежда до нашатасъщност.

- 5 -

Екатерина Йосифова: Много значителна книга.Докато идвах насам, си мислих какви хора бих искалада я прочетат. Това са хора, които ще открият в книгататова, което най-много уважават – търсенето на сми-съла; и то без всякакви пози.

- 6 -

С (фабула) 9Със страх 11С бръчки 13С носталгия 15С къдрици 17С тих полъх 19С трясък 21С ку-ку 23

парод 1 ("Език") 27

ПЕРКУСИИ (характери) 29без думи 32Гол 34Просякът 36Дядото 37Портрет 38да ти кажа нещо, бате 40Всеки ден 42Сега можеш да плачеш 43Паралакс 44Когато тишината тие бяла врана 45Без дим 46Летаргично 47Стъпала 48Вечер 50Гордий 52

парод 2 (музика: "Пианото") 55

БЯЛО (зрелище) 59

парод 3 ("Орхестрина") 73

Съдържание:

- 7 -

С(малка бяла книга за незаглъхващи перкусии)

- 8 -

- 9 -

фабула

С

- 10 -

- 11 -

Със страх

Но аз нямам фобия от тъмно, нито от високо, нитоагорафобия, да не говорим за паническо разстройствоили генерализирана тревожност, а луната и без тованикога не ме е вдъхновявала, затова тази капчица,издаваща усилията му да не наруши Хипократоватаклетва, ме облъчи със симпатия и дори милост, пора-ди което му благодарих и си тръгнах.

Когато в рода на жена ми се раждат жени, те сезакърмват с „веднага” и „искам”. Това, разбира се, ечаст от онези дребни нещица, които са привлекателнидо влюбване в началото, тихо притеснителни по-къс-но и нетърпими, когато вече е много късно, но това есложна семейна история, която не се обяснява на все-ки уролог, особено когато парещата болка е изписанана лицето му, но стиска зъби, химикалка и собственияси авторитет, и се усмихва разбиращо.

Винаги го правехме след полунощ, на балкона, нанай-високия етаж в хотела, когато нощта приличаше

Левена Филчева

- 12 -

на жена ми – тъмна, гореща и влажна, съзвездията потялото и се видоизменяха непрекъснато и можех дапозная какво ще е времето след години, да размествамсезони, да прескачам векове напред или назад, но неи тази нощ, не и изминалите триста седемдесет и осемнощи, в които две (оцветени в зелено) „веднага” и„искам” прилепяха ръцете ми към вратата за вътре, аградът под нас зейваше като огромно черно нищо,превръщаше се в шумен и уморен дребосък, тревожнощъкаше между очите на воайорите, умоляваше ме дасляза при него, но аз нямам фобия от тъмно, нито отвисоко, нито агорафобия, да не говорим за паническоразстройство или генерализирана тревожност, а луна-та и без това никога не ме е вдъхновявала, за да могада го защитя от леденото ù кискане.

`

- 13 -


С бръчки

Устните му потрепват. Винаги е така. Езикът кон-вулсивно брои буквите, които адамовата му ябълка пре-глъща. Така е с тази ябълка. Винаги. Знаем, че е оттогава– те не познават споделената отговорност. Иска им седа я прегърнат, да я обладаят, да разпънат вътрешно-стите ù, превръщайки я в хоризонт на съществуването,преглъщащ всеки дар до дълг, удоволствието – в ор-газмично изтриване на всичко било до изпразненобяло, несбъдването – в проклятие; панически сричатмантрата на неистовата си претенция за самоутвър-ждаване, вцепенени от удивлението на липсата на ехо,никога неразбиращи, че за да чуеш отклика дори насобствения си глас, трябва да коленичиш.

Винаги е така – сигурна съм, че в момента чувасписъка на прегрешенията си, дори и тези, които не еискал да запомни, дори и тези, които никога не е ми-слил да извърши, включително и тези, чието случванетепърва предстои – погледът му събира прашинките

- 14 -

от пода, излива ги върху челото, което с годините пре-взема цялата му глава (никога няма да разбере, че съмзапазила всеки изгубен, за него, косъм, няма, няма давиди как ги полагам във вдлъбнатините на бръчкитеси, за да ги запълня и да направя пътя на неговото са-молюбие по-гладък, не може) и ги пуска да се стичаткъм все по-набъбващия с годините нос – странна етази метаморфоза на пясъчните им часовници, винагиме удивлява тази пространствена експанзия на вме-стилищата на тяхното време, а какъв е смисълът, щомтясното пространство между очите винаги оставасъщото, очите им, средоточието на тяхното съществу-ване, очите му, които няма да срещна, ако не коленича,няма. Няма.

- 15 -


С носталгия

Не всяка снимка заслужава носталгично-лирич-ната въздишка на разглеждащия я, но спомените миза този човек са точно като нея – разпукани, с къдравиостри ръбчета, черно-бели.

„Курва е, копеле, всички жени са курви” – ми ка-зваше, а после премяташе тежката си лапа върху рамо-то ми, с другата вадеше „Слънце” от джоба си, и докатоми подаваше едната цигара, вече плюеше тютюна, по-лепнал по езика и устните му, толкова дебели и плът-ни, че можеше да побере лъжите на цялата рота върхутях и пак да остане място за цигара, подбутваше мелеко напред и припряно разказваше за Гошо1, коготогаджето го зарязало на клетвата, за Гошо2, който искалда изненада своята филия и я заварил с копелето, детопродава боза и цигари в съседната будка, за Гошо3,който пък я заварил с най-добрата и приятелка и брати, това се казва изненада, копеле, за Гошо 4, 5, 6... вси-чки са курви, повтаряше, а аз изчуках твоята, копеле,

`

`

- 16 -

защото си ми приятел и те обичам, и добре, че меимаш...

Помня как ме погледна, от зениците и се заизви-ваха смъртоноснозелени лиани, плъзнаха се по лицетоми, по врата, начупиха адамовата ми ябълка на късипреглъщания, нанизаха гръбначните ми прешлени, апяната от устата ми се втвърдяваше, стичаше се натънки нишки по пода, капките и замръзваха и се на-реждаха една върху друга като детска пясъчна кула набрега и заприличваха на чисто бяла сватбена торта,върху която гротескно се мъдреха нашите две фигурки,но това беше толкова отдавна, че изобщо не си заслу-жава никаква въздишка по онази снимка.

`

`

- 17 -


С къдрици

Пак се порязах. Пак. Всеки път, когато се докосвамдо тази снимка, успява да ме пореже с острите си ръб-чета. Назъбили се, моля ви се!

И защо изобщо се връщам към нея? Сигурно е зара-ди сладкото на тортата. Обичам сладко. Не на снимка...Вече съм забравила кога шоколадовата му усмивка серазтече в болезнена гримаса, точно толкова кафява ка-то коричката на картофите, които ме очакват в мивкатаи точно толкова желана. Не на снимка. Тогава къдрич-ките и бяха други – милички, малко кичозни, но топли,къдрава и палава рамка на пейзажа на едно тържество.Тогава. Така е с всяко очакване – накъдря бъдещето,кадър по кадър, чертае го с волност, обещава вълни,вълнения, полети, а после несбъдванията се трупат,престъргват ръбчетата му и те започват да хапят... Уф!Пак се порязах. И защо не я изхвърля?

Приятелка1 непрекъснато ми повтаряше “Докогаще го влачиш на гърба си? Изсмуква те, изплюва те,

`

- 18 -

после пак лакомо и перверзно те поглъща... Докога?”.Приятел 1 повтаряше същото, нали е мъж, пъчеше сеи гледаше да го срита в топките – всички мъже саастрономи, всички са птоломеанци по два пъти, макартака и никога да не разбрах как успяват да завъртятцялата вселена едновременно около две топки, “Абе,не се държи мъжки. Това е. Лигльо.”. Приятелка2...Не ги чувах, приемах с усмивка всичко – тогава –просто къдрички на още една снимка. Тази наприятелството. Пак! Не, това е пълна тъпотия. Трипъти в един ден. Нямам камина. Имам прозорец. Честопухчето, носено меко от вятъра е просто краят на едноглухарче... често приемаме лекотата за щастие.

На Хелоуин и тиквите светят. Къдраво.

- 19 -


С тих полъх

Когато баба, мир на праха щ, каза, че има перде вокото, се смях много дълго и невъзпитано.

Аз отдавна обичам пердета. Помня затаения сиутринен дъх, който оставяше мътни, запотени следипо стъклото на прозореца, когато чаках съседката от-среща да протегне високо ръцете си, да разтвори теж-ките червени завеси на дома си, а леките ръкави нанощницата и да се плъзнат бавно, много бавно и мекопо любопитния мъх на кожата и, докато гърдите и,едва разсънени, ми кимваха усмихнато за добро утро.Пом-ня всяка гънка на тези завеси, всяко петънце,защото няколко години по-късно се наложи да пре-карам притаен зад тях – немърдащ, недишащ, не-съществуващ – цяла една удължена обедна почивкана мъжа на съседката, който изкупуваше някоя не-призната своя вина към нея с цветя по никое време иидиотски обяснения в любов, придружени с на-стойчиви реални плътски проявления на същата тази

`

` `

- 20 -

любов, съвсем по никое време.Когато жена ми разбра за близостта ми с пердето

на съседката, единственият начин да я задържа до себеси, беше да я изпратя далеч от мен.

Представях си я в същия онзи парижки апартамент,в който някога така убедително изигра ролята на пре-лъстителка, че ми се прииска да любя и тежката злати-сто-пурпурна завеса, зад която се беше скрила и иззадкоято хвърляше едно след друго първо чантата, ръка-виците, шала, сакото, полата – подарени от сестра ùза сватбата ни – ризата, чорапите, бельото, докато на-края остана само по обувки и поглед, нейният убийс-твен зелен поглед, до съвършенство хармонизиращ спурпура и златистото на завесата.

Аз отдавна обичам пердета, надниквам зад тях,придърпвам краищата им, понякога увивам нече-стивите си мисли в тях, друг път ги намятам върхуочите на нахлуващата светлина, защото ако я видя, щея обикна, а ако обикна светлината, ще трябва да серазделим, но как да се разделя с пердетата си, всичкионези пердета, провесили се в дълбокото ми, и зарадикоито още изгарям от срам, защото, когато баба, мирна праха ù, каза, че има перде в окото, се смях многодълго и невъзпитано.

`

- 21 -


С трясък

Все по-често изпускам неща от ръцете си.Тази сутрин счупих любимата чаша за кафе на же-

на ми, която и беше подарена от майка и, защото някоганейната майка я получила като подарък за спомен отедно незабравимо пътуване във Виена от мъжа си, нотогава чашите били две и те всяка сутрин пиели за-парка от леблебия и какао в тях, но когато бащата намайката на жена ми починал внезапно, неговата чашаизчезнала също така внезапно и навярно духът му себеше преселил в чашата на жена му, защото тя я пазелаповече от очите си, убийствено зелени на цвят, пре-давани от поколение на поколение (заедно с без-ценната чаша), същите тези очи, с които жена ми сегаме гледаше, убийствено.

Искам да я погаля, тя да потрепери от искреност,да и прошепна или да и шептя, но вече осма годинасъбирам погледа и от пода, подреждам го, лепя го,още като малък плезех езика си навън, когато се

`

`

`` `

- 22 -

напрягах и старателно съшивах скъсаните си пред-стави, изплезил съм го и сега, изплезил съм го, вечеоткакто се помня, пресъхна горкият, деформира се,атрофира, забрави местоположението си, така и не сеприбира в устата на топло, тихо, тъмно, сигурно ивлажно, и виси, обесен върху желанието ми да залепяпарченцата, но тя така и не вдига убийствено зеленитеси очи, нали ви казах – все по-често изпускам нещатаот ръцете си.

- 23 -


С ку-ку

Когато слушам кукувицата не броя. Вече.Броях стъпките му. Стъпки на излизане, стъпки

на връщане. Колкото по-дълго или отдалеч ги чувах,толкова повече години щастие мислех за наречени.

Съвсем е изкукал. Ето го и сега – изплезил езикдеформиран, атрофиран, забравил местоназначениетоси, жалка кафява човчица, надзърта иззад пердетата,с които завива нечестивите си мисли и чувството завина, надзърта с безумната надежда не той, а аз да сеокажа зад пердето, после да захвърля първо чантата,ръкавиците, шала, сакото, ризата, чорапите – подарениот сестра ми за сватбата – докато остана само пообувки и поглед, моя убийствено зелен поглед, търсиго от ниското, надзърта след поредната счупена чаша,чашата, която се опитвах да слепвам отново и отнововсичките тези години, след първото порязване, и следвторото, и след третото, докато се пръсна окончателнона хиляди парченца, полепнали по всеки един ден от

- 24 -

миналото ни, и от бъдещето, превръщащи ги, следтрясъка, в парчета шкурка, която драска и драска, идраска, заглажда всичко високо, всичко надигнало сенад хоризонта на умората, а после остава само сивпрах, смъдящи драскотини и оглушителна тишина следтрясъка, тишината на неистовия страх от прекъснатотонаричане на кукувицата, парализиращ дишането,свиващ дробовете до последния им предел, в койтоот тях може да се изтръгне само последното “И аз имамправо на щастие!”, едновременно ярост и проплак,опитващо се да потърси гласа на света, на радоститему и възможните полети, а после отново, и отново, стрясък, се оказва че някой изпуска всичко от ръцетеси и няма кой да слепи чашата, няма къде да я приютина тихо и безопасно, и светло място, нямаме сили итърпение да си го създадем, страхът ни пришпорва,времето ни притиска, всички пердета, многократноупотребени, са непрозрачни, съвсем сме изкукали,защото всички гнезда вече са чужди…

Когато слушам кукувицата не броя. Мисля сиза агониите, които започват с “И аз имам право нащастие!”.

- 25 -

парод 1

- 26 -

- 27 -

Език

Никога не разбра защо го наричат „незрящ”. Не гоприе. Зрението е предел. Който преодоляваме с по-вдигане „на пръсти”.

Именно пръстите му определяха света. Раждахаго във форма. И разбиране (защото безформеното неможе да бъде разбрано. Подхлъзва протягащото се къмнего питане, плющи и драска, съска и плюе. Повечеплюе. И смазва пътя на собственото си бягство).

Предметите бяха благосклонни. Приемаха докос-ването му, гримасничеха закачливо, за да му разкриятвсички свои страни. Да му покажат всички свои лица.

Разбира се, той знаеше как да върви към тях. Беле-зите по краката му помнеха наученото. И беше търпе-лив. Знаеше, че свят не може да бъде създаден за ден.И е труден за носене. Иска грижа. И сила. Грижа инежност пък иска определението, което трае дълго.

С хората беше по-трудно. Мнозина се страхуваха.Плашеше ги допирът с въображаеми грапавини попръстите му. Защото не ги познаваха. Но и не искахада ги познават – въображението винаги предлагауслужливо карта за всяко невъзможно или отказано


- 28 -

пътуване. Симулакрумът на споделянето. Други сестрахуваха от грапавините по собствената си кожа.Приемаха ги за несъвършенства. Бяха глухи за раз-казите им. А той слушаше. Търпеливо...

Неуязвим за логореята на погледа. За разточи-телното и, самовъзбуждащо се блудство. Четешеистории, проследяваще незримите линии на напре-женията, придаващи единство на света... В мрака. Такаго наричаха. Онова, което наистина свързва. Нямашеоткъде да знаят, че именно в него се ражда всяка свет-лина. Която по-късно, едва по-късно, вече укрепналаи разглезена, често съгрешава с показа. И бъбри. Акобеше високомерен, би съчувствал на ограничената имвъзможност да се взрат в нейната призрачност. Да сенасладят на мекотата на здрача. В който светлинатагали предметите, шепне ги, милва несъвършените имформи и им придава завършеност, разтваряйки ги вполутон, а не ги крещи. Но не е. Боли го от това. Някоихора имаха много бръчици. Тях обичаше най-много.И хората. И бръчиците. Историята им – раждането имот усилието да притварят редовно очи, да процеждатмногоречието през ресници, да го подреждат в злачниредове, които да вкусват дълго.

Смисълът е послевкус. И способност за въздържа-ние от смесване. За разделяне, което свързва. Най-щастлив беше, когато сричаше тези връзки, когато отграпавините и падовете между отделните им приди-хания се раждаше целостта. И не знаеше, че в тезимоменти пръстите му започват да светят. Но знаеше,че чува песен. Че той самият е музика...

Тя никога не разбра защо мислеха, че е глух.

`

- 29 -

характери

Перкусии

- 30 -

- 31 -

От коренитедо короната

само буква разстояние.ОсзаАз.

- 32 -

без думи(или от е до я през ку)

хайде, момичета,оставете гримът да се разтече –никой не се е задавил от сълзи или звезди,заседнали в гърлотои не стискайте зъбисякаш нечие его се е заклещило между тях

ако не се преглътнем,ще бъдем изплюти

хайде, момичета,не гледайте с такова лицемерно отвращениекотките сина тях им е все едно дали го смятатеза мастурбация –еднакво хубаво е да си удовлетворени чист


- 33 -

ако се казвахме алън,от свирките, които правимщяха да излизат песнида ги наричат поезиязащото се казваме алънили защото правим хубави свиркивърбовитънкистенещи

хайде, момичета,носете престилките си на голоказвайте „ебе ми се” докато поднасятебирите, които ще го спасяти не плачете, в никакъв случай не плачетекогато синът ви кажевлюбен съм,мамо

- 34 -

Гол

Аз съм кълбото в корема на мамакоето не бива да се раждано вече знае че така не се говорипоне защото така не се пише поезияникакви сантименталности писъци плачхленченето е забраненозабранено забраненов този свят забраненоа на другия хич не му пукааз съм кълботои хич не ми пуканеподвижноаз съм кълботои всяко движениене е моеилюзия на очите ви чувствата мислитене аз се движа вие сте на планетитедръжкитогава би трябвало да съм слънце


- 35 -

а съм просто неподвижноствие се движитеаз съм кълботочакам ритникзащото така не се пише поезияникакви сантименталности писъци плачскимтенето е забраненозабранено забраненов този свят забраненоа на другия хич не му дремеаз съм кълботов което нищо не дременяма драми дренажидрезини към нищотоаз съм кълботочакам ритникътзапращащ нагоре

- 36 -


просякът

аз съм презрение, което пъпли бавноголямата стрелка на спрял часовникпрепъваш се в усмивката ми всеки пътзащото съм недоразбиранеизглеждам винагикогато искаш да ме видишкартонени са страховете милюбовите – парцалениа грапавите лишеи по кожатаса само мъртви дниостатъци от погледидопушвам всички чуждиугризения и навицине ме мислине ми подхвърляй съвестта си,сине

- 37 -


дядото

опитва се, върви в насрещното дори не усещакалта по очите, под коленете, зад дрехите, дозалепналата в погледа му кална усмивка повдигакаскета покланя се залитайки на хилядитеелектрическислънца облещени срещу му мърмори в синхрон спсуващи клаксони и на вас да ви го мамка визад изцапани стъкла всеки може, да ви пикая нана дървото се подпира, омеква кората, земята,омеква и тойи се хили, и на теб да ти, и ти ли, твойта коранедоносена,избърсва сълзата с опакото, плюе и залита, залита,залитаживотътпо-трезвен от всякога

- 38 -

Портрет

Нямам представазащо всяка градска поезия(urban poetryтрябва да кажеш)ни представясгради и старци, просяци,детски колички,онези, които продаватили са вече продадени,чатали, чинки и други(сладкогласни и най-вече такива,които са в клетка,“ах, клетката, клетатагледка”)...Нямам представа.Но се опитвам да си представяедно стихотворениеза онези, които никой не вижда.Ето го:

!


- 39 -

(а после се сещам,че не съм оптимист,хейтър съм –трябва да кажеш –и изтривам чертата, коятоме държи изправен.

Точката остава)

- 40 -

да ти кажа нещо, бате

тя вярва в правото на съществуване на злотокакто вярва, че е най-добрата,но никога не го разбира,не защотопанталоните на дядо ù са всичкото,което има под полата(и два-три ката спомени за лято),не защото от шамарителицето ù е набраздено като карта,по която като на ръка гадаеколко пияници е срещнала по пътя(не проклинайте децата им)не защотожълтите стотинки са с цвета на житото,където някога... тогава... той... понеже...мирисът на свободата бешесъс очи на кон,по-бял от пушека на бабината ù лула,по-синкав от косите на сестрите ùи шарен като огъня в душата,където боси се разхождаха мъже,


- 41 -

когато пеешеи вярваха, че тя е най-добрата,както вярваха и в правотона съществуване на злото,но никога не я разбрахане защотоне защото

- 42 -


Всеки ден

Седи на ниския праг:лицето му – тъмно,брадата – все още – и тя;дрехите – тъмнии дрипави.

Не проси. Мълчи.И гледа нагоре.

Две кучета –всеки ден –гледат лицето му

светло.

- 43 -

Сега може да плачеш

Врабчетата оглушахаот празници, тържестваи молитви.Мокра еперушинатана нашето минало.Хаосъте добре подредената лудоств очите ни,по перата се стича, тежии набъбватпространстваи липси.Сегаможе да плачеш.


- 44 -

Паралакс

Човекътот отсрещната терасатази сутрин не се появи.Свикнал съм – в сумрака –да се взирам в ръцете мус енергично мърдащи пръсти.Ръцете разперени, пръстите трепкащи.Винаги съм мислил, че гъделичка деня.Сега как да съм сигурен...как беше?.. А, да – че пак ще има слънце.Налиденят започваедва когато някой го разсмее.

Човекът от терасатапо-горе...


- 45 -

Когато тишината ти е бяла врана,

съседският балкон(иначе безумно шарен)погрознява.Набъбват цветовете му,навира се в очите на минаващитеи крещи (съвсем объркан, като мен):„Виж ме! Тук съм! Избелявам...”Уличници и дърветагубят равновесие,захвърлятиздълбаните си сърчица и именана вятъра (или по дяволите).

Схлупва се небето –захаросан покрив над очите ми,затваря шоколадовите си прозорци,с парченца от комина мутъгата си залъгвам,а тя,дъртата проклета вещицане спира да ме угоява.


- 46 -

Без дим

Вдигаи спуска.Отново.Отново.Превива се гърбът му,виждам как припуква.Нагоре.Надолу.Припъшкваи блъска.Странно,но при цялото това усилиене мисляза коминочистача,обяздващ покрива отсреща –мисля за коминаи ударитекоито трябвада износиш,за да започнешпак да храниш топлината...


- 47 -

Летаргично

Животът не е животкактовъпросите не се събуждатот зимния си сън.И мъртъв не е –мълчалив е,защото го излъгах,че ме има,че утротобило по-мъдро,а тъгата,със стиснати до синьо устни,се нарича нощ.В тишинатаискам да го чуякак бълнуваистини.Когато проговори,брадата мище е достатъчно порасналаи бяла.


- 48 -


Стъпала

Докато се изкачвамдо шестия етаж,може би съседът отгореще се усмихнеи на следващия Стефанов денще отвори врататапред циганския оркестър(излиза сутрин в 5,а бусът му прихърква пред домаедва когато слънцетое труп, дълбоко вкочанен;магазинчето му вциганската махалараздава вересия и усмивки,но сметката подписва той);когато стигна третия етаж,лекарката ми накрая ще спреда ме лъже „Има надежда за теб!”,една от бръчките ù ще се изглади,а мъжът ù ще се прибере у дома

- 49 -

(„Пуша по кутия на нощ”, ми казва.Едва ли всички невролозиго правят, но тя кръстосвапразните от половин година стаии никога не си прибира пощата);онези от четвъртия етажще спрат да се пустосвати ще прегърнат миналото си;на петия… ще спра да разказвам.Не защото разказът ми е неритмичен(и няма как да е иначе – стъпалатаса повече от седмичния ми лимит) ине защото глупаво вярвам,че всичко това все някогаще се случи – спирам,защото никъде няма да се изкачвам.Искаммежду мени гореда има живот.

- 50 -

Вечер

Умирането е лесно –секунда преди завояще дам предимствона двама шофьории пешеходец,застанал там, къдетоизобщо не му е мястото,ще запаля цигараточно преди да паркирам.Ще кимна на съсед,ще се затичам, атой ще си помисли(може би),че някой ме чака.И ще се затича.Ще се усмихна (може би),защото ще помисля,че някой го чака.А после ще затопля дома сис гласове на непознати,


- 51 -

ще разредя тишинатас две-три бучки леди ще ми бъде съвсем безразличноанемониитепустинни ли са или горски.Защотобих живяла за теб.Умирането е лесно.

- 52 -


Гордий

подрънква луната – стар ятаганвъв високата нощна каруцазаострена, тънка... не ръжда,а янтар след себе си хвърля по пътя.тичат след нея босоноги звезди,замерват я с капчици мляко,дърпат и плитките, а луната гории пришпорва конете нататък

не зная ще падне ли, да разсечетози дълго заплитал се възел,който в юмруче на малко детестискам и няма да пусна,само знам, че каруцата пак ще вървии може би някога все ще успееда развърже всякакви лунни съдби,но без нашата.Тя е във нея.

`

- 53 -

парод 2

- 54 -

- 55 -

ПИАНОТО

Гърлото му беше пресъхнало, сякаш години наредсе хранеше единствено с препечени слънца, поръсенисъс сух вятър и пясък, който засядаше дълбоко в гън-ките на гласа му, затова звуците, които издаваше,напомняха изоставен старчески дом, населен впо-следствие от гарвани, тръни и потъмнели бели листаот захвърлена на бунището ученическа тетрадка, нознаеше, че тя ще дойде всеки момент и със сетни уси-лия задържаше последните капки гордост, останалиму от предишния път, в който пръстите ù разлиствахаминалото, сякаш винаги е била част от него, докосвахаизтънелите чукчета на спомените, възкресяваха забра-вени мелодии от пътешествия, любови и дълги зими,променяха нюансите на очаквани раздели и бездомниочаквания и разказваха до премала несбъднатитесънища на непознати птици, които се смаляваха и из-бледняваха в небето на желанията като дим от коми-ните на тъжни къщи, скрити в снежния поглед напланината.


- 56 -

Знаеше, че ще дойде, чуваше я всеки път, защотовъпреки годините (или именно поради тях), слухътму беше все така остър и чувствителен, долавяше всякотрептене на мъничките прозрачни крилца на съмне-нието, от които паяжината на живота му се разлюля-ваше застрашително, готова всеки момент да се раз-къса, докато колебанието ù се оплиташе в лепкавитенишки на самотата, усещаше идването ù с всички пе-съчинки, загнездили се в съзнанието му, заради коитоочакваше онези вълшебни капки от очите ù, способнида ги превърнат в бисерни звуци и отдавна имашеготовност, о, с години обмисляше и се подготвяше запротяжния миг на тяхната среща, когато тя най-послеще отвори всички негови врати, очи и прозорци, щеутоли жаждата на побелялата му душа, ще докосненежно, сякаш с върховете на миглите си, черните мупродълговати мисли, избледнели до сиво, и тогава,едва тогава... ще може да се разпадне в ръцете ù, да сестопи в топлината им, изпълваща резонаторнатакухина в сърцето му, дискантовите струни на страхаму ще се усмихнат за последно на мъглявата ù обич инай-после, с умората на мъдър като земята белобрадстарец, ще притихне в тяхното празно петолиние,където вместо ноти, още дълго щяха да тлеят красивоизписаните букви на две заглъхнали изречения, коитотака и не се срещнаха в една и съща книга.

- 57 -

Бяло

зрелище

- 58 -

- 59 -

Линия:

Светът е ехо. Разстоянието – изчакване. Други-те – полъх, който – на пръсти – те заобикаля. Вър-хът на бастунчето – съдният език. То е бяло.

- 60 -

Той:

Беше се родил невиждащ. Всички се раждаме така.После някои срещат любовта и започват да се учат наразличията. И да ги намират за красиви.

Нему беше предначертано да намира красотата внеразличимостта на контурите, а щастието – във всякалипсваща дистанция. Но също срещна любовта. А тяму обясни какво никога няма да има. Обясни му, челипсата се нарича черно. И му даде бяло бастунче. Зада го различава. А щастието му не беше родено да по-знава дистанциите.


- 61 -

Тя:

Роди се красива. Всички се раждаме така. Посленякои срещат различията и започват да се учат на ща-стие. И да го смятат за невиждащо.

Беше и предначертано да намира контурите в не-различимостта на красотата, а дистанциите – във всяколипсващо щастие. Но също срещна различията.

А те и обясниха какво е нямала някога. И че красо-тата се нарича бяло. Бастунче не и дадоха. За да небъде красива.

И любовта не беше родена да познава дистан-циите.


`

`

- 62 -

Той:

Чу думата “сляп” за първи път от майка си. Трябва-ше му време да проумее, че от този момент вече ще сеопитва да познава две – едната, неговата – дъх, докос-ване и топлина, и другата – онази, която никога нямада има. Никога не успя да разбере това “трябва”, чрезкоето разделяха света му, изтласкваха го към върха набастунчето, изстискваха от пулса само звук. Знаеше,че не само ехото е свят. Но не им го каза. Те виждахабялото. Той не забрави неговия вкус.


- 63 -

Тя:

Чу думата „майка” малко преди да прогледне. Такаи не проумя, че „две” са туптящите в една посока краи-ща на собствената ù клепсидра. Опита се да разберетова „трябва”, чрез което разделяха стъкленицата презкръста, замъгляваха прозрачността ù, заменяха водатас тежък жълтеникав прах. Знаеше, че най-красивотостъкло се получава от прегръдката на мълния и пясък.Но не им го каза.

Те виждаха мълниите. Тя не забрави вкуса напясъка.


- 64 -

Той:

Думите се раждат от очите.Нямаше как да го разберат. Когато светът е споде-

леност на докосването, няма нужда от думи. И от по-соки. И въпроси, които се раждат от търсенето на хо-ризонт. Няма нужда от компас. И барут. И от несръчниязаместител на пръстите – Гутенберговата преса. Кога-то никой не се опитва да измерва, мярата е при себеси. Релефа на докоснатото е плътта на съществуването.Не можеше да го каже – изборът на думата е хроникана пред-положената раздяла.


- 65 -

Тя:

Когато изгуби погледа си, думите се превърнаха вбяло бастунче.

Разделяха света ù, изтласкваха го към върха напръстите, изстискваха от пулса само звук. Хоризонтътсе разми в релефа на посоките. Макар и труден,Брайловата „Библия” се оказа единственият замести-тел на Гутенберговата. Нарече липсата черно, а раздя-лата – бяло.

И оцвети съществуването с плътта на докоснатото.


- 66 -

Той:

Сигурно имаше много основателна причина даразделят клавишите на пианото на бели и черни. Тойя знаеше. Но не можеше да я чуе. Подреждането чрезполярности му беше чуждо. Всяка рамка – а той сре-щаше толкова много от тях по пътя си – го изпълвашес подозрителност и очакване за болка. Когато мупривеждаха аналогията на “топло” и “студено”, за даго уверят, че разпънатото на бяло-чер кръст съществу-ване на погледа е логично, той онемяваше предабсурдността на логоса – та нали и топлината, и студа,са просто прескочената пропаст на отчуждението. Не-говото пиано не бе добре акордирано. Ако имаше ну-жда от думи, сигурно би го нарекъл “Свобода”. Но тойпросто свиреше.


- 67 -

Тя:

Знаеше, че черното е полутон. На бялото.Разликата в звученето им варираше между ню-

ансите на допира. Когато успяваше да прескочи от-чуждението, пианото проговаряше.

Не всяка рамка е разпятие. Логиката и абсурдътса само тон и полутон на споделеното.

Свиреше. И не усети как се превърна в роб на стре-межа си към свобода.


- 68 -

Той:

Книгите. Да, книгите. Винаги изпитваше някаквостранно чувство, когато ги преброждаше с пръсти –знаеше, че линейната последователност на неговатастъпка противоречи на волята на някои от авторите.И отново не разбираше – нали книгата, по опреде-ление, трябва да води чрез думи отвъд думите, защотогава някой ще иска чрез формата отвъд тях да откривапътя към смисъла им? Нали само в плътта на осеза-нието живият смисъл сочи към себе си… Но предпри-емаше тези умозрителни пътувания като форма нааскеза. Обръщаше гръб на докосването, чрез допирадо грапавините на хартията. Не си даваше сметка забелезите, които остават по пръстите му.


- 69 -

Тя:

Книгите. Да, книгите. Преброди ги с пръсти, кактоправеше с клавишите. Посоките на докосването ви-наги се определят от допира. И от плътта на осезани-ето.

А белезите са едни и същи – отвътре навън иобратно.

Отново не разбираше кое я плаши повече – само-волния хаос на думите или безапелационната педан-тичност на клавишите; хаотичното себеопознаванеили неминуемото самоотчуждение. Но се впускаше втези пътувания.

За да не си обърнат гръб с докосването.


- 70 -

Той:

Белезите. Винаги ги е възприемал като дар. Точноте правеха собственото му тяло и тези на другите не-възможни за еднократен прочит. Ако вярваше в същес-твуването на душите, сигурно би смятал, че и с тях есъщото. Но той нямаше нужда от невидима отвъдност.Както нямаше нужда от видимото, живеейки в светана докосването.


- 71 -

Тя:

Думите се раждат от очите. Белезите – също.Затова невидимите са най-болезнени, а болезне-

ните – невидими. Ако вярваше в съществуването навидимата отвъдност, щеше да нарече душата белег.

Но в света на докосването, имената са самовъзможност за еднократен прочит.


- 72 -

Линия:

В тържествуващият симулакрум на очакванетокартата от белези заличава вродената мекота натоплата обвивка на съществуващото. Рамката е чу-ждостта на пейзажа. Неговото оразмеряване.

Само оразмереното е видимо.Видимото – разпятие без изкупление.

- 73 -

парод 3

- 74 -

- 75 -

Орхестрина

– Могат ли пръстите да заместят погледа?.. Да сеплъзнат по корубата на света, да прочетат цветоветеù, да разкажат пътя ù – винаги засенчваща, винагикриеща; сянката ù винаги изпреварва крачката, но пъксветлината винаги е напред... Могат ли?

Докосвам шишарките. Обичам да го правя от дете.Винаги ги оставям някъде, винаги искам да са спо-койни, да не бъбрят със своята окръгленост, да са непо-движни и грапави. Тогава ги чета.

Винаги със затворени очи – тогава приличат най-много на Костенурката – грапавинка до грапавинка,до нея друга и още една, и още една... Но пък винагисъм знаел, винаги съм чувствал, че тази коруба е раз-лична... или е просто достъпен превод на тайната надругата. Ако си търпелив, ако изчакаш достатъчнодълго – понякога, ако повишиш температурата навъздуха или нетърпението си, можеш да навлезеш всърцевината ù по-бързо, но в това има някакво наси-лие, нещо неестествено, не го правя, опитвам да него правя – люспите започват да се раздалечават. Бавно,недоловимо за препускащия поглед, но спиращо дъха

- 76 -

на питащите пръсти, парченцата на защитната обвив-ка започват да разкриват пазеното. Онова, което наповърхността е грапавина, угаснал цвят, мълчаливоотблъскване, преминава в седефена мекота, гладка исветеща. Тихо и разноцветно. Рисуваща контура нанадеждата и пъстротата, стичането му към един връх,който е предназначен да кълни...

– Невидяното винаги казва повече... Не, не неви-димото, а онова, което знаеш, че го има, че е някъдетам или някога. Чувствал си го, живял си го. Като по-лъх, безплътно и неосезаемо. То тегли, привлича, искати се да се вплътниш, да те прегърне, да те разлисти,докато го четеш, да взриви сетивата и ума, да се раз-творите и слеете... За първи път разбрах силата мумного отдавна, още когато пътят между петите и про-тегнатите ми пръсти бе по-кратък от едно примиг-ване... Пак тогава разбрах и друго – въпреки цялатамощ на своето привличане, невидяното е нежно инедоловимо, ако е само... То иска триединство – себеси, теб и... връзката. Тя може да е мъничка, може да еогромна. Ти може да си мъничък, може да си избуял,но е необходима за да се завърже възелът на единс-твото, да се развърже свободата на сливането. Разбрах,постигнах го, когато прекрачих през една икона, когатосе отказах от погледа, изплъзнах се от него като тялоот дреха, за да премина през изображението и почувс-твам как Той влиза в мен. Аз – хлапето – презпотъмнялата от сажди икона познах свободата иотговорността.

Някога, много отдавна, в един почти забравен отхората храм.

`

- 77 -

– Разказвал ли съм ти историята на моя приятел,който се завърна като вярващ от едно пътуване в Русия.Беше стигна до своето откровение не през познанието,не и през погледа – макар пищното великолепие намного руски храмове да разстила искрящи пътеки ипред двете: дългата история, бъбренето на иконите,цветното изобилие, обемите, внушаващи сила и тър-сещи път да те разтворят в себе си... не и през карти-ната, която ще ти опиша – двадесеткилометрова върво-лица от молещи се жени, изминаващи пътя към храмана колене – няколко все по-мъчителни приплъзваниявърху нарастващата болка, поклон, бегла целувка наземята, после поглед отправен нагоре – в търсенетоМу, молба за Неговия благослов, после отново няколкомига на болка и ново застиване в подножието на вер-тикала, който може само да бъде щрихиран от погледа.Но не може да бъде извървян от него. Приятелят мибеше повярвал именно в пътя към Бога. В танца му. Внеговата сдържана екстатичност. Възможността за из-ход и опора, която се втича в теб в миговете, когатодвижението на тялото спира, а ти продължаваш...

Богът, който и да е той, не може да дойде при теб,нито ти да се приближиш до него, докато си облечен– в костюмчето или преизобилието на плътта... нямада те навести и през нейната изтерзаност... Неговатамилост не е жалост, а ефирно помилване – движение,срещащо движението. И е възможна само на пътя – вмиговете, в които тялото спира, а ти продължаваш.Не е гълъб, а неговото перо.

Има много пътища – има пътища на седмоднева,има пътища и на разделената на две сряда, имапътища, тръгващи през видението на вкопаното в

- 78 -

пръстта, пронизващо я, парче дърво, има пътища,тръгващи от разлистения цвят на лотос... И въпросътникога не е в избора на символ, а на тръгването... И внезабравата на целта. Движението понякога поглъща,зарежда те със себе си, създава усещането, че в него евсичкото. А то е там – на границата между него изастиването, в която ти – продължаващият, израст-ващият от тялото – белязан от грапавините по корубатана света, се плъзгаш по седефеното многоцветие,скрито в нейните корени.

– Всяка жена може да разкаже историята на света.Някои са родени, за да може светът да бъде чут...Врабчета, бухнали в снега...

Когато за първи път чух притчата за врабчетата истаята на душите, мълчах с дни. Бродех из града, търсехги и се вглеждах в тях. Знаеш ли я? Врабчетата са ду-шите, населяваща стаята, в която очакват своето след-ващо превъплъщение в човешко тяло. Когато послед-ното врабче изчезне, цикълът на прераждането щеспре...

Вглеждах се в тези сякаш монотонни топчици ипостепенно започвах да прозирам цялото великоле-пие, което погледът отдалеч не може да открие в тях-ната земна едноцветност... Привидността, обличащабеглия поглед. Отблизо, ако мълчиш и си търпелив,ще откриеш как всяка подскачаща топчица, в отделнимигове, в които движението спира, проблясва в ця-лото многоцветие, което светлината може да дари.Танцува на ръба на спрялото движение, продължаванататък, заглъхва, за да се върне – отново и отново...Трябва само да си търпелив и тих – и шишарките, и

- 79 -

врабчетата, не разкриват тайната си на бързащия ибъбривия. Тайните се постигат през смирение.

- 80 -

- 81 -

Зън

- 82 -

Когато пръстите му бяха още слепиухаеше на мляко утрото

(пристъпваше със мекота на шепот –в люпилнята за думи

още тъмно е)и хоризонтът

беше “до поискване”(прииждащ топъл, объл полъх –

на погледите във гнездототихо е) –

светът в дланта му бешежив и кръгъл.

Зън

В пространствотона споменитеняма място –

там всяка крачкае тропосала

колосаният подгъвна мечтите

(прегънат и смирен,приличен,

непразен с прахи астматичен),до остър ръб,

до смях и врява(листа и листи,вир и восък),до вой и жест

с разлата тежест(гъргорещ грак –гореща грижа)...там всяка крачка

е присъствиев признанието

за отсъстващото.

В звукана думите

е тясно

- 83 -

Когато пръстите му те изричахакикотеше се тихо утрото(тъй обло, живо, ококорено –в люпилнята си думитепритихват)и хоризонтъте излишна линия(безплодна драсказа гледецна светлината) –светът в дланта муняма тъмен ъгъл.


- 84 -

Documents

Левена Филчева Валентин Дишевmediabg.eu/liber/S-2018_to-print-1.pdf · - 2 - ISBN 978-619-7467-00-0 Левена Филчева, Валентин Дишев