12

ГЛАВА I

РОДОПИТЕ В ОСМАНСКИЯ ТАКСИС XV-XVII В.

На 19.07.711г. едва десетхилядната армия, предвождана от Тарика и изпратена от

емира на Северна Африка Муса ибн Нусаир в името на Аллах, неговия Пророк и

омайадския халиф Уалид I, успява да разгроми войската на вестготския крал Родерих и

поставя началото на планомерното завладяване на Иберийския полуостров, завършило

няколко години по-късно и оформило ислямското цивилизационно пространство

Магриб.1 Оттук нататък ислямът – поредната и последна, от гледна точка на глобалната

за човешките общества историческа значимост, редакция на културно-религиозния

синкретизъм в Близкия изток и Арабия - ще разшири своя периметър и в Европа. Така

е и до сега. През 1492 г. в резултат на Реконкистата се слага край на арабското

политическо присъствие на полуострова. Същата година Колумб тръгва на Запад в

отговор на необходимостта да се намери нов път към Изтока, защото традиционният е

контролиран вече от друга ислямска държава. Започва епохата на Великите географски

открития, извела Европа /поне западната й част/ до бреговете на Новия свят и прага на

Новото време и довела до изместване на цивилизационно значимия, до този момент,

акцент, от Античността още, на Средиземноморската обменна координата. Светът

излиза от рамките на Фр. Бейкън.2

По същото време, когато маврите бранят Гренада, а “Ниня”, “Пинта” и “Санта

Мария” достигат карибските острови, другият “юго-” европейски полуостров е вече

изцяло завладян от османците и започва интегрирането му в създаващата се империя,

която избистря все повече принципите на политическата си супремация в Евразия, а

малко след това и в “Афразия”. Оттук нататък този “юго-“ полуостров, Балканският, си

остава по клише /а, може би, не без основание – той все още е “контактна зона на две

цивилизации “*/ друг. Но всички тези събития стават в края на петнадесетото столетие,

а за част от балканците, преди всички – гърци и българи, новото status quo, свързано с

етапното унищожаване на техните държави от завоевателите, започва да се установява

от преди век и половина. В крайна сметка българските земи и етнос попадат в

* Определението принадлежи на Цв. Георгиева.

13

геополитическа позиция, която за дълго време предопределя историята им – в

империята, а и в очерталия се много по-късно Източен въпрос. Позиция, кодирана в

трите очертани от Жил Венщейн кръга на европейските провинции на Османската

империя към началото на XVII век, когато завършва “класическият й период”: първият,

най-периферният, където османската власт е в много отношения само номинална,

включва Влашко, Молдова, и османската част от Унгария. Вторият включва Сърбия,

Босна, Черна гора, Албания и Гърция. Третият, и най-далечен, погледнато от Запад /а в

същото време – първи от гледна точка на столицата/, включва “България” /визира се

явно Мизия/, Добруджа, Тракия, Тесалия и Македония.3 И няма как да не направи

впечатление, че докато в първите два случая се борави с етнически ареали, то третият

кръг се очертава с географско - исторически области, формиращи едно и единно,

българското, етническо землище. С изключение на Тесалия. Но това не променя

същността на констатацията, която няма за цел да покаже нищо друго освен

половинхилядолетно предопределение. Но времето, когато поредната, вече, война с

Австрия завършва с мира от Ситваторок през 1606 г. “при паритет на силите и с

неблагоприятна перспектива за османците”4 е твърде далеч, все още, от началото на

османската инвазия. И половин век преди това.

РОДОПСКИЯТ XIV ВЕК-КРАТЪК ИСТОРИЧЕСКИ ЕСКИЗ

Началото на четиринадесетото столетие поставя и нови начала в Балкано –

Антолийския цивилизационен ареал. Византия трайно губи политическо влияние и

двете области. При Стефан Милутин Сърбия започва настъпление на юг – към

Македония – част от византийското политическо, по това време, и българско етническо,

от IX в. насам, пространство, линия, продължила при Стефан Дечански и най-вече –

Стефан Душан, у когото за пореден път у балкански владетели изкристализира идеята

за имперско renovatio на единно балканско политическо пространство, управлявано от

Константинопол. Идеята и възможността за реализиране на Велика Сърбия умира с

Душан през 1355 г. /ако и сърбите да остават най-значимия политически фактор на

Балканите до 1459 г., освен османците, разбира се/, за да възкръсне отново, и по нов

начин осмислена, през 1844 г. в Начертанието на Илия Гарашанин. В Мала Азия,

започналото от XI в. “тюркизиране” не само продължава, без да има ефективен начин

да се противостои на тази тенденция, но се появява и нов бейлик, чийто предводител

14

Осман твърде бързо, с победата си при Бафеус над хетериарха Музалон през 1302 г.,

заявява претенциите си за поне равнопоставеност, на този етап, с останалите андолски

бейове.5 Вероятно около това време османците получават и първите разпознаваеми в

Анадолския тюркски свят, и за това толкова нужни, символи на еманципацията –

санджак /знаме/ и мехтерхане /военна музика/, легитимирайки ги като газии.6 И ако

тези два символа са дадени още по време на селджукското върховенство, т.е. до 1307 г.,

когато е удушен последният им султан Масуд III, и изразяват все още зачитане на

номиналната власт на селджукската династия /реалната изчезва с поражението им от

монголите при Кьоседаг през 1243 г./, то правото на монетосечене /сикке/ и петъчна

молитва /хутбе/, което получават до 1327 г., са вече атрибут на независимостта.7 Оттук

нататък предстои случването на Османската империя. В България с интронизацията на

Светослав Тертер през 1300 г. започва процес на постепенна стабилизация. След като

убива зет си Чака, син на Ногай, и праща главата му на новия хан на Златната орда

Токту, печели спокойствие от североизток - за пръв път от 50 години. Татарите,

присъстващи в българската история от малко преди смъртта на Иван Асен II, както

твърди Филип Мускес, ще се появят отново трайно в хода на османското завоевание. А

до тогава, пък и след това, е налице традиционализмът в балканските политически

взаимоотношения: българо-византийски, българо-сръбски, сръбско-византийски

сблъсъци.

Началото на четиринадесетото столетие заварва Родопите все така като част от

граничното политическо пространство най-вече между България и Византия. След

смъртта на Иван Асен II, по времето на когото за последен път българският етнически

ареал е обединен в една политическа цялост, неговите наследници не успяват да

запазят целостта на завещаната им държава. И докато унгарци анексират за пореден път

Белград и Браничево след 1246 г., а българската държава попада в трибутарна

зависимост от татарите на Бату още при управлението на Калиман Асен /1241-1246/,

Йоан III Дука Ватаци, а след него и Теодор II Ласкарис присъединяват към границите

на Никейската, все още, империя земи на юг от Стара планина, в това число и

Родопската област. Оттук до 1344 г. Родопите, в целостта си, по-често не са част

/политически/ от българската държава, но и остават граничната периферия между

българи и гърци.8 След смъртта на Йоан Ватаци през 1254 г. Михаил II Асен “... както

смяташе момента за удобен, се впусна от Хемус, прекоси Еврос и за кратко време си

подчини обширни земи и си присъедини много градове без никакъв труд. Жителите им,

които бяха българи, преминаваха на страната на съплеменниците си и се отърваваха от

15

ярема на чуждоезичниците ” обяснява Георги Акрополит, подчертавайки категорично

етническата доминанта в Родопите.9 Следва контраофанзива и възстановяване на

никейската власт, с изключение на Патмос и Цепина. През 60-те години и след

възстановяването на Византия /1261 г./ ситуацията не се променя. При Георги II Тертер

/1322-1323 г. /, продължил политиката на баща си за възстановяване и укрепване на

българската власт на юг от Стара планина, в държавата отново е включен Пловдив,

макар и за не много дълго. Севернородопските крепости обаче остават във Византия.10

Именно това традиционно положение – като неделима част от българския “койнон”, но

делима и “разменна”, в политическо отношение, като че ли предопределя историята на

Родопите до края на века. А и след това.

40-те години на XIV в. е периодът, когато планината за последен път се появява

конкретно обозримо в динамиката на политическата сцена в контекста на гражданската

война /1341-1347 г./ между Кантакузин и регентския съвет на Йоан V Палеолог. С

името на Момчил, една новообособена област и девет северно- и среднородопски

крепости. Биографичните щрихи за Момчил, както и сведенията общо за събитията

през казания период, са познати и дължим основно на Никифор Григора и Йоан

Кантакузин. Роден незнайно точно кога и някъде, предполагаемо, в Родопите, тази

личност оставя краткотрайни, но дълбоки следи в хода на събитията и в същото време

пак толкова дълбоки, но съвсем не толкова краткотрайни в колективната памет от

Беломорието до Херцеговина.11

Водил до около 30-та си годишнина разбойнически

живот, без да е назоваван хайдутин, е зачислен към института на стратиотите от

император Андроник III /1328-1341/. Скоро след това напуска порядъка и се връща

отново към предишния си начин на живот. Притиснат от българи и гърци се оттегля в

Сърбия при Душан, където съдбата го свързва с низвергнатия поради амбициите си

регент Кантакузин, който също се намира в Сърбия, поради неуспешно развиващите се

за него събития в началото на 40-те години. След сближаването на Душан с Ана

Савойска и Алекси Апокавк през лятото на 1343 г., и Кантакузин, и Момчил се оказват

в позиция, която ги превръща в естествени съюзници. И, разбира се, айдънските

селджуки на Умур, който до края на живота си /1348 г./ оказва неоценима помощ на

Кантакузин, като в края на борбата за престола, към 1345 г., увлича със себе си, в

помощ отново на претендента, и Сюлейман, сина на саруханския бей.12

Обръщаме

внимание на това от гледна точка на факта, че тяхното непрекъснато военно присъствие

в Беломорска, Одринска Тракия и Южна Македония има не само значение за

конкретиката на случващите се събития, но и за бързината и същността на случващото

16

се след това. В контролираните от Кантакузин области Момчил получава областта

Меропа, включваща част от Беломорието /между долното течение на Места и Перитор,

намиращ се източно от Ксанти/ и Родопите /северната граница е локализирана около

Смолян, на северозапад – Доспат, на североизток – горното течение на Арда/, след

което започва неговата самостоятелна “кариера” като управител на тази област.

Нейното име, етимологично изведено от гръцкото μεροποιός – “създаване на част”, за

пръв и последен път се споменава именно около тези събития, като отразява чисто

политическото решение, съобразено с конкретните възможности, за създаването на тази

административна област. Вероятно произходът /предположено още от Иречек/ на много

по-късно засвидетелствана, което не означава, че не е съществувала, форма “Рупчос”

трябва да се търси именно тук.13

Осъществявайки контрол над една стратегическа

област, Момчил повишава политически конюнктурната си цена. За известно време е

съюзник на регентството с титлата деспот и осъществява успешни военни действия

срещу доскорошните си съюзници Кантакузин и Умур – нападението над айдънския

флот, акостирал в Абдера, при което съвсем не го унищожава, успявайки да изгори

само три от петнадесет кораба, въпреки охраната от 250 души, и поражението на

Кантакузин при Мосинопол, след което последният се опитал да го привлече отново в

лагера си с титлата севастократор и признание на владенията му, които Момчил и без

това контролирал. Краят на “земната слава” за Момчил дошъл през лятото на 1345 г.,

когато армиите на Умур и Кантакузин атакували Перитор.14

По ирония на съдбата,

именно жителите на Перитор, изходна база за Момчил и “негова” крепост, не отворили

вратата за войводата си, пускайки вътре само братовчед му Райко с 50 войника, за

всеки случай, тъй като изходът на битката бил неизвестен. До нейния край. “ И така,

прочее, Момчил за кратко време блесна и смяташе, че е достигнал голяма слава, но

бързо загина и залезе.”15

Дали поради почти антично трагичния му край, или поради

това, че пръв “изстъпил срещу турците /макар и не тези, които впоследствие правят

империя/ с оръжие”,16

Момчил остава, както бе посочено, /и не само той всъщност/

твърде дълбоко в колективната памет, по свой начин и тя историческа. Тук е мястото да

обърнем внимание и на една интересна констатация на Катерин Асдраха във връзка с

горните събития, която би могла да бъде обяснение и за някои процеси, протекли в по-

късната история на Родопите. Според авторката липсата на възможност от страна и на

Византия, и на България да поддържат силна централна власт в региона и да създават

интеграционни центрове, е причина за непрекъсната рекреация на автономистични

тенденции в планината.17

17

Другият сериозен политически фактор в Беломорието и Южна Македония били,

както е известно, анадолските съюзници на претендента за престола в Константинопол.

Почти непрекъснато в хода на гражданската война селджуките на Умур прекосяват

казаните земи къде в съответствие със стратегията и тактиката на водените сражения,

къде според собствените си приоритети. Паралелно с разоряването на европейските

области се налага да воюват и в собствените, тъй като въпреки Авиньонски си плен,

папата имал и политическия инструментариум, и намерение да прекрати

таласократията на Айдънския бейлик в южните части на Егейско море, застрашаваща

осезателно смисъла на Кръстоносните походи, включително и на Четвъртия и

остатъците от него в Пелопонес. В резултат били изпратени две експедиции срещу

Смирна. Първата - начело с Мартин Цакари, която претърпяла поражение пред града на

17.01.1345, а самият Цакари загинал и втората, в края на 1345 г., начело с Бертран де

Бокс, в хода на която загинал през 1348 г. и самия Умур бей.18

Вероятно именно

проблемите на Умур са причината Кантакузин да потърси други съюзници –

османците. Към него момент последните вече категорично са заявили претенциите си

да бъдат доминиращ политически фактор в Северозападна Мала Азия, воювайки и

отвоювайки с еднакъв успех територии, както от Византия, така и от съседните

тюркски бейлици. Осман /1299-1324/ и сина му Орхан /1324-1362/ успели да завладеят

редица градове, от които безспорно най-значими постижение били Бруса – 1326 г.,

Никея – 1331 г. и Никомидия – 1337. Между това изчезнал и бейлика Кареси /1334-

1335/.19

На Балканите османците се появяват също в хода на гражданската война,

първоначално, предполага се, не като съюзници на Кантакузин, а с няколко свои кораба

във флота на Алексий Апокавк по време на негова експедиция, акостирала в Солун в

началото на войната /1343 г./.20

В началото на следващата 1344 г. Ана Савойска се

опитала да влезе в по-сериозни политически преговори с Орхан, но не успяла. За

сметка на това Кантакузин успял. Поредният нов договор от зимата на 1344/45 г. бил

скрепен през 1346 г. с “унижение в пурпур” – сватбата на дъщеря му Теодора с Орхан.21

В отговор на необходимостта да противостои на оформящия се съюз, императрицата,

както е известно, сключва договор с Иван – Александър по-рано. Цената, която тя

плаща за съюза са териториални отстъпки в Тракия и 9 родопски крепости. Цената,

която Кантакузин плаща за съюза е, в крайна сметка, мимолетно и съвсем не толкова

спокойно, императорско величие /1347-1354/, както и присъдата на съвременниците си

и историята за това, че довежда османците на Балканите. А самите те печелят, освен

плячка и авторитет на газии, най-вече възможността да опознаят новото пространство

18

/във военно- и ресурсностратегически смисъл/, бидейки съюзници и след оттеглянето

на Йоан Кантакузин не само от престола, но и от светския живот /и съвсем не само

византийски съюзници/. Българският владетел също е на страната на печелившите. За

пореден и последен /до 1885 г., а за някои части – 1912/13 г./ път се появява

възможността за възстановяване на българската държавност над Северните и Средните

Родопи с опорни пунктове: Цепина, Кричим, Перущица, Св. Юстина, Воден,

Станимака, Аетос, Козник, Беаднос. Споменаваме тези крепости, без да взимаме

отношение по някои спорни локализации, не защото не са познати, а поради факта, че

първо: в този порядък изброени, очертават определено комуникационната, тъй като са

разположени по съществуващи и използваеми през този период пътища, и

фортификационната концепция на тази част от Родопите. И второ: това е последното /в

средата на четиринадесетото столетие/ тяхно споменаване в контекста на българското

доосманско средновековие. Което пряко ни отвежда към въпроса за по-сетнешната

съдба на родопското българство и проблемите около

ЗАВЛАДЯВАНЕТО – PRO и CONTRA. ИСТОРИЧЕСКИТЕ

СВЕДЕНИЯ И ВЕРБАЛНАТА КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ

са традиционно фондът, с който се оперира в опит за реконструкция на протеклите

събития и тяхната хронограма. Не само във връзка със завладяването на Родопите.

Липсата, респективно наличието на доминираща информационна линия е и основната

причина за отчетливата противоположност на тезите. Тезата pro е формирана почти

изцяло на базата на сведенията, началото на чиято циркулация в научното пространство

се свързва с имената Ст. Захариев и В. Дечев, които назовават поименно завоеватели и

завоювани крепости, запазили се главно във вербалната колективната памет.22

Всъщност последната се оказва основен извор, обяснявайки по идентичен начин

историята за иначе съвсем неизяснените събития, свързани със завладяването на

планината от и по течението на река Чепинска до и отново “по” течението на река

Арда. Тезата contra е мотивирана именно с последния факт, както и с опити за

аргументиране на реалната възможност и необходимост у завоевателите да воюват в

планината.

Ако се фокусираме върху периода на ранните завоевания до Косовската битка

през 1389 г., в който се отнася завладяването на по–голямата част от българските земи,

19

сведения в домашните извори от втората половина на XIV- началото на XV в., а и

след това /К. Костенечки и Вл. Граматик/, за военни действия в Родопите в хода на

османските завоевания на Балканите липсват. Почти единствените, които дават

информация за събитията от това време, са добре познатата приписка, оценявана заради

характера си като летопис, на серския монах Исай и Анонимната българска летопис, за

която има и хипотеза, че е старобългарски превод на изчезнала хрониката на Йоан

Хортазменос,23

където акцентите /те се запазват същите и по-късната наративна

традиция/ върху конкретни събития – най–вече битката при Черномен от 26 септември

1371 г. и превземането Пловдив /със спорна датировка/ - водят до извеждането и на

предполагаем техен резонанс в интересуващата ни част от българските земи.

От късните византийски източници Лаоник Халкокондил дава сравнително най-

богата информация за интересуващите ни събития. Живял в периода 1423-около 1487 г.

и започнал да пише своя исторически труд след 1453 и преди 1466 г., авторът дава

интересни сведения за политическите събития и на които е съвременник, и на

протеклите по-рано, демонстрирайки доста точни познания върху балканската, в

частност – българската, география.24

Сведенията, които дава за българската история са

доста по-ограничени в сравнение с тези за останалите балкански държави, предполага

се поради факта, че българската държава вече не съществува по времето, когато той

съставя своята “История” и не е фактор в случващото се на Балканите. Битката при

Черномен и при него е “единственото, което заема подобаващо място” събитие,

свързано с драматичните последици за Балканския полуостров, вследствие османските

завоевания.25

Въпреки това обаче намираме някои интересни податки за заселването на

Сарухански татари в Тракия през 1395 г. от Баязид I, информация, която се споменава и

от Ашъкпашазаде, и за заселване на колонисти в Загора.26

Пасажът обаче, който ни

интересува в случая, понеже е пряко свързан с темата, и гласи: “ ...Мурад, синът на

Орхан, воювал срещу него /Иван Шишман/ и срещу владетеля на трибалите /сърбите/.

Той победил последния в битка, подчинил процъфтяващия град Фера /Серес –

пояснение на Вл. Ангелов/ и нахлул в градовете, които се намирали в Родопските

планини, където извършил големи подвизи.”27

е единственото познато ни място в

наративите, в което се говори за завладяване на планината в контекста на ранните

османски завоевания. Ако вземем предвид упоменатата географска отправна точка

/Серес/28

бихме могли да предположим, че под “ Родопските планини” се има предвид

вероятно не целия планински масив, а западната му част, отделена от Пирин с коритото

на р. Места. Западните Родопи всъщност са и най-всеобхватно, и най-трайно описани в

20

османските документи като система от селищни мрежи, демографски потенциал,

конфесионална характеристика и производствена листа, за което ще стане въпрос по-

нататък в изложението, когато се прави опит да се проследи хронологично и

интензитетно интегрирането на Родопите в Османския таксис.

За западноевропейците, след бурните събития в началото XIII в., описани от

Жофроа дьо Вилардуен и свързани с поражението на рицарите при Одрин, нанесено им

от Калоян, Родопите, дали тогава убежище на Рение дьо Трир за 13 месеца, са открити

отново в началото на XVIII в, когато френският лекар и естественик Пол Люкас през

1706 г. предприема своето пътуване през планината от Пловдив до Драма.

Османски наративи също не споменават или с нищо не подсказват наличието на

военни действия в Родопите при положение, че се опитват да бъдат максимално

обстоятелствени за хода на военните действия и тяхната значимост, обосноваваща

“гази – предопределеността“ на османските успехи.29

Ашъкпашазаде спира вниманието

ни върху походите на Евренос, Тимурташ и Лала Шахин в Беломорието – Перитор,

Ксанти, Драма, Кавала, Зъхна, Авретхисар, Серес.30

Хюсеин очертава същия периметър

с по-детайлна картина за последователността и персоналната заслуга на

военачалниците при завладяването на тези градове.31

Мехмед Нешри, използвал,

според някои автори, в съчинението си /в частта относно завладяването на българската

държава/ подробно, изгубено понастоящем, свидетелско описание на събитията около и

по време на Косовската битка,32

очертава в общи линии следните направления на

ранната османската инвазия в Европа: Галиполи – Бонтос - Чорлу – Димотика – Одрин

– Пловдив и Стара Загора – Гюмюрджина – Малкара – Ниш – Кавала – Драма – Зъхна –

Искендерие. Следва походът в Североизточна България от 1388 г. с педантично

изброяване на над 20 крепости и последвалото сражение при Косово поле на

следващата 1389 г.33

Основните акценти, които поставя Мехмед Садеддин, един от

чиито основни извори е Нешри, в хода на завладяването са: Галиполи – Ипсала – Чорлу

– Димотика/Одрин – Гюмюрджина/Вардар – Загора/Пловдив – Ямбол, Ихтиман,

Самоков – Кюстендил – Западна Тракия и Македония – Босна, Херцеговина, Албания –

София – Североизточна България – Косовската битка.34

На пръв прочит още се вижда

очевидното и отдавна коментирано разминаване в поредността, а оттук и в

хронограмата на завоеванията, което прави възстановяването на последната все още

дискусионна. В случая обаче нас ни интересува повече пространствената проекция на

османското завладяване върху географията на Балканите. Разбира се, няма да кажем

нищо ново ако отбележим, че прави впечатление движението по основните

21

транспортни трасета на Балканите – Траяновия път, Via Egnatia и пътя от Източна

Тракия през източностаропланинските проходи към североизточните части на

българския етнически ареал, съвпадащ в случая и с балканската в тази посока гранична

зона.35

И няма как да бъде другояче. Както всяко завладяване, така и османското има

своето не само конкретно стратегическо, но и конкретно тактическо измерение. А

използването на пътищата е неделима част от последното. Както и съобразяването със

собствения ресурс. Набива се на очи и фактът, че за този близо четиридесетгодишен

период на военни действия, /от Галиполи до Косово/ които, само да припомним, са част

от общите за османците, понеже последните воюват и в Анадола, в географията на

османското завоевание Родопите не само липсват, но са забележимо заобиколени.

Вижда се и, че първите и сравнително бързи завоевания са в териториите, чийто обход

е неведнъж направен от османски отреди в качеството им на нечии балкански

съюзници – Тракия – най-вече. Тук е организирано и най-рано производство от нов тип

за Балканите и традиционно за азиатския свят – оризът.

И понеже стана въпрос за инфраструктурата, като една от основните

детерминанти в хода на всяко завоевание, следвало би да спрем вниманието си върху

тази в Родопите и информацията, която имаме за нея в опит да очертаем доколко

наличието й и нейното състояние биха могли да бъдат предпоставка за провеждането

на военни операции в планината. Противно, евентуално, на първото впечатление,

предвид разлатия планински характер на тази част от българския етнически ареал, той

съвсем не бил комуникационно изолиран от равнинния тракийски хинтерланд -

Северна, Източна и Западна Тракия, между които се намира - и то съвсем не от

времето на Българското средновековие, а много преди това. Предполага се, на базата на

археологически проучвания около днешното село Гела, че именно през Родопите, и то

през централната им част, е минавал в заключителния си етап трансконтиненталният

Меридионален /Кехлибарен/ път, свързващ Балтийско с Егейско море през Карпатите и

Стара планина.36

В най-стария пласт на халколитното обиталище на Ягодинската

пещера е намерена керамика с егейски произход.37

И пшеница – един от основните

кодове за стопанството в голяма част от планината през XV-XVII в., както ще имаме

възможност да видим - , която и до сега се отглежда на височина около 1200 м. в полето

на с. Ягодина. Разбира се, това са епохи, далеч от интересуващата ни, но целта е да се

покаже древността на контактът обмен между планината и равнината. В Късното

средновековие този модел е запазен и представен в добре функционираща пътищна

система, оптимално позиционирана, следваща теченията на реките, функционираща и

22

до днес. В посока север-юг, свързващи Via Diagonalis с Via Egnatia, планината

пресичат няколко основни пътя със спорна локализация на опорните пунктове, двата от

които, минаващи през средния планински дял, около Смолян се съединяват: Западен,

условно да го наречем, път който минава през Баткун – Цепина – Неврокоп – Драма –

Филипи. От Пловдив за Беломорието тръгват два пътя – 1. през Станимака и течението

на р. Чепеларска към Смолян и 2. през днешното село Храбрино, между Персенк и

Девин през с. Беден към Смолян. Предполагаемо някъде между Смолян и Смилян двата

пътя се събират и през горното течение на Арда извеждат към Беломорска Тракия при

Драма или Ксанти. Пак от Пловдив през Станимака има локализиран път през

Източните Родопи /областта Ахрида и Перперек/ за Мосинопол /Гюмюрджина/. В

посока изток – запад жалоните на основното трасе са: Димотика – Перперек /тук от

северозапад идва гореописаният път от Асеновград към Гюмюрджина/ – Ефрем кьой

/Ефраим/ - Подвис – пунктът между Смолян и Смилян – средното течение на Места –

Мелник – през Струма – Скопие. Паралелно с това в яката на Северните Родопи

съществува и почти успореден на Диагоналния път: Станимака – Воден – Перущица –

Кричим – Цепина, който фактически осъществява “планинска“ транспортна връзка

между Западния и Средните пътища.38

Оказва се, че пътищата и разположените по тях

крепости /освен горепосочените девет, които са само част от Северно- и

Среднородопските, в Източните Родопи са локализирани още 38,39

без да броим

Западните Родопи, където само около Доспат се намират останките на 840

/ формират

един и единен в концептуално отношение съобщителен и фортификационен пръстен,

който на практика превръща самата планина в крепост, овладяването на която във

военно-политическо отношение дава възможност за контрол и над Северна, и над

Беломорска Тракия, контролирайки плътно всяка възможност за движение и обмен по

най-пряката координата. Сам по себе си този факт опровергава сякаш тезата за рядко

използваните “затънтени“ пътища41

поради трудно преодолимия характер на

планината.42

Не че обективно погледнато това не е така, но акцентът, в контекста на

стремеж за тактико-стратегическо предимство при контрол над областта, е върху

необходимостта от неговото осигуряване. Това е и причина, и доказателство за

огромното стратегическо значение на Родопите през Средновековието. Но в контекста

на традиционните българо-византийски политически отношения, в които тази част от

Балканите е по-често гранична. Само ще припомним, че поредните мащабни

мероприятия по изграждането на укрепителни съоръжения тук, предприети от

Византия, са от IX в., времето, когато българските владетели недвусмислено заявяват

23

претенциите си за трайно разширяване на българската държава на юг от Стара планина,

и са свързани вероятно с превантивна политика за ограничаване до минимум

възможността за бързо придвижване от Северна в Беломорска Тракия. Затова и

разрушените при военни действия тук укрепления по правило са възстановявани, за да

се запази и осигури функционалният им континюитет. От втората половина на XIV в.

обаче контекстът започва да става трайно друг.

Още ранните османски завоевания показват, като че ли, един по-глобален подход

към Балканския полуостров, и стремеж да се осигури движението по основните пътища

в равнината чрез контрол на основните пунктове по тях и по този начин да се

предпостави максимално допустимото към всеки един момент развитие на експанзията

към централните и западни части на полуострова. В това отношение впечатление прави

сякаш стремежът за изолирането на Константинопол чрез максимално възможните в

този момент завоевания, прекъсващи сухопътната комуникация между Града и

Балканите. А походът в Североизточна България през 1388 г. например, оценяван,

освен като наказателна акция срещу Шишман, и като подсигуряване на десния

османски фланг /левият е осигурен чрез контрол над Беломорието, осъществен през

втората половина на 70-те – началото на 80-те год. на XIV век./, също би могъл да се

разглежда като доказателство за този подход.43

В контекст такъв използването на

пътищата в родопския масив едва ли би имало основания, тъй като и завладяването, и

поддържането на властта в завладените територии би изисквало прекалено голям

разход на човешки, и не само, потенциал, с който османците не разполагат към втората

половина на XIV в. Само ще припомним, че първите стъпки в реорганизацията на

тяхната държава в стремеж да се компенсира този дефицит, така наречената

“османизация”, и да се осигури ресурс и статус различен от този на “традиционен

тюркски бейлик“, започват именно през този период и съвсем не протичат гладко за

династията чак до втората интронизация на Мехмед II. И още един код, представящ

вероятно проблемността на завоеванието – след едно определено време се наблюдава

забавяне на придвижването /по Диагоналния път например - от Галиполи до Пловдив –

десет години, от Пловдив до Косово – близо тридесет години, което още веднъж би

могло да е доказателство за значението на предварителното опознаване на

пространството/, било поради малоазийския фронт, било поради слабото познаване на

териториите навътре в Балканите44

, било поради сложните вътрешни за османската

държава процеси, било поради общия споменат комплекс от фактори.

24

Новият контекст включва и осигуряване на логистиката чрез организацията на

новото, споменато по-горе, производство на ориз. В началото на 30-те години на XV в.

ориз се отглежда вече в полето около Ниш.45

Но най – напред, предполага се, в

Беломорието и около Пловдив, което, както се вижда, изисква контрол на области

съвсем не планински. Всъщност оризовите мукатаи в горните райони са едни от най-

ранно дефинираните приходоизточници за османската хазна – пловдивската оризова

мукатаа е обособена за пръв път, по досега наличните документи, през 1455-6 г.

Другите оризови мукатаи за XV в., с изключение на една – старозагорската от 1460-3 г.,

са съсредоточени изцяло в района на Западна Тракия и Македония – Серес, Драма,

Фереджик, Тирхала, Мелник, Демирхисар.46

Това е експонент, на практика, на много

ранно и трайно овладяване на части в този периметър на балканското пространство.

В общи линии тези няколко бегли щрихи маркират в най-обобщен вид новия

контекст – османския, в който завладяването на Родопите, както и на планините

въобще, за първо време, едва ли са били приоритет. Имайки предвид обаче

традиционната комуникационната връзка равнина – планина, би могло да се очаква тя

да продължи да действа, но пресемантизирана, т.е. с обратен знак – в новия контекст,

който владее равнината, постепенно осъществява контрол и над планината. В този

случай съвсем резонна и разбираема е констатацията за “обсадното”, фактически,

положение /не задължително във военнотактически смисъл/, в което се намират

Родопите във връзка с предстоящото тяхно овладяване.47

От друга страна организацията и поддръжката пак на пътищата, формиращи

“завършена структура от връзки, обединяващи локалните подсистеми, големите

региони и в крайна сметка цялото пространство и хора, които ги обитават”,48

винаги са

били функция на част от концепцията за установяване на траен контрол над

завладените територии. Поддържането на властта – с други думи, чрез установяване на

непрекъсната комуникация между център и провинции с имплицитна характеристика –

бюрократично - военна обезпеченост и осигуряване на трансфер на необходимия

културния алтеритет. В тази насока систематичната политиката на османската държава

по тяхната поддръжка е неведнъж подчертавана и доказвана.49

В общи линии системата

от мензили, архитектурните единици или комплекси, свързани с осигуряване и

подсигуряване на трафика, и дервентджийският статут на селищата бихме могли да

приемем за конвенционални маркери, които правят разпознаваеми използваните и

приоритетни пътища в балканските, и не само, провинции на Османската империя.

Освен това дервентджийските селища, предвид тяхното разположение и времето,

25

когато получават този си статут, биха могли да бъдат и относително ориентировъчна

индикация за хронологията и степента на “вертикалното“ овладяване на завладяното

пространството. От този ъгъл погледнато, историята на инфраструктурата в Родопите

за XV-XVII в. представя някои интересни наблюдения. Но преди това, в най – обобщен

вид, базата за сравнение.

За периода от XVI в. насетне /в края на XV в. куриерската служба - мензил хане

системата - , която овъзможностява интензивното използване на пътищата, все още е в

зародиш/ прави впечатление, че трите главни направления на пътищата в Румелия, по

които се осъществява основният трафик на хора и стоки, отново следват, в общи линии,

познатите до османската инвазия, първо опознатите от завоевателите и трайно

използвани антични трасета.50

Там, където се налага преодоляване на планински терен,

предпочитанията, логично, отново следват традицията. Походът на Али Чандърлъ през

1388 г. минава през дефинирания по късно “Десен път”, преодолявайки Стара планина

през най-ниската й част - при Айтос и Провадия. По времето, когато българските земи

са вече част от европейските провинции на Османската империя, този е и

традиционният, по който се осъществява основно движението и към устието на Дунав и

нататък на североизток, и към успоредния на същата реката път към Белград в западна

посока. Факт е обаче, че К. Иречек през XIX в. споменава 18 места, от които най-

използвани са 11, през които е възможно преодоляването на старопланинската верига.51

Това говори в подкрепа на изведеното по-горе предположение, че акцентът винаги пада

върху необходимостта, а не върху не/възможността за преодоляване на пресечени

терени. Иначе не би могъл да се осъществява директният и непрекъснат контакт с

териториите на север от Балкана и укрепения Дунавски лимес. Това обаче не означава,

че явно оптималното ниво на проходимост, засвидетелствано през XIX в., е постигнато

бързо - въпреки стратегическата си значимост. Определено в тази посока говори един

интересен пасаж от “Дневника” на Йохан фон Киндсберг от 1674 г., където

австрийският дипломат описва едно много тежко преминаване на Стара планина през

днешния Шипченски проход, при което “... там /село Шипка/ трябваше да останем... ,

докато бяха докарани достатъчно хора от околните села, за да придържат колите,

понеже поради трудните пътища иначе не можеше да се продължи...Споменатите хора

повече носеха облекчените коли, отколкото да ги бутат, и за целия ден, от 7 часа

сутринта до към 8 вечерта, не можахме да стигнем по-далеч от средата на склона...

Впоследствие русенският кадия, при нашето пристигане, слушаше с учудване за това

наше балканско пътуване - как е възможно с каляски и други коли да преминем една

26

такава планина, добавяйки, че немците били първите, които са се опитали да сторят

това, и са показали на турците занапред един нов голям път” /подчертаване –

наше/.52

Позволихме си малко по-дълъг цитат по причина, че тези няколко реда доста

добре показват предизвикателствата, представящи всяко едно “планинско” пътуване и

фактическото състояние на използваемост на планинските пътища.

Диагоналният път, чийто вектор е функционален и до днес, в османския период на

своята история е използван, може би, най-интензивно и в хода на балканското

завладяване, и непрекъснато след това, доказателство за което намираме в ранната

организация на неговата охрана и поддръжка /в “планинската“ му част – около

софийското поле/, направила впечатление на Бертрандон дьо ла Брокиер още през 30-те

години на XV век. Пак по този път, в отсечката между Белград и Истанбул, според Ив.

Шишманов имало “31 манзии и 46 мутации /от лат. мutatio – станции за смяна на

конете/”.53

Освен това – множество ханове, кервансараи, мисафирлици /от араб. misafir

– гост/, ачък одаи, имарети и пр., като впечатление прави не само броят им, но и

подчертано диференцираният им статут, което вероятно е белег на използваемостта им

от различни по статус групи, формиращи облика и количеството на общия човекопоток.

“Левият“ път, интересно, губи приоритетната си от Античността посока от

Източна през Западна Тракия и Епир до албанското адриатическо крайбрежие в полза

на трасето от Солун през Тесалия до Морея. “Епирско – Албанската“ /на запад от

Солун/ отсечка става второстепенна.54

Тази промяна обаче, фиксираща вероятно

определена стратегия към Южните Балкани, в никакъв случай не дезавуира

функционалния му профил.

Що се отнася до пътищата в Родопите, този, за който вероятно може да се твърди,

че е действал и се е развил като “много оживен търговски път“ /може би най-рано след

30-те години на XVI в., понеже в документите от това време, които ще имаме

възможност да разгледаме, той все още не се “засича”/, при все високия риск, като се

има предвид, че населението, живеещо покрай него се занимавало “със земеделие,

животновъдство и разбойничество“,55

е нареченият по-горе Западен, свързващ Северна

Тракия /по – точно – западната й част/ и Беломорието през Чеч - Неврокопски и

Драмски. Доказателство за това би могъл да бъде и фактът, че 1. в иджмал регистърът

от 1528-29 г., който тепърва ще разглеждаме подробно, единственото дервентжийско

село, за което би могло да се допусне, че е в северните склонове на Родопите и е

свързано с този път, е записано след Пещера56

и 2. Батак /между Пещера и Велинград/ е

единственият за сега известен на нас мензил по документ от 1671 г.57

Бихме могли да

27

предположим, че използването на това трасе е и една от причините Неврокоп да се

запази през целия османски период със статут на град – и оттук – трайно в

административно-властови център, единствен за Родопите, през целия интересуващ ни

период, и да понесе значително “преформатиране” в османския контекст, за разлика от

другото при/родопско селище с териториални и демографски характеристики на град,

още от предосманското ни средновековие и след това - разбира се, в предложените за

този период параметри58

– Станимака. Споменаваме последното в контекста на

разглеждането на пътищата, защото, както бе посочено, от него в южна посока започват

два от тях – към Беломорието и към Източните Родопи. И за двата пътя през XV-XVII

в. липсват каквито и да е сведения, в това число и косвени, за това, че са били

използвани. С изключение на една твърде неясна и объркваща читателя информация,

дадена от Евлия Челеби при пътуването му, отнесено към 1670 г., което ще си позволим

да цитираме по-обстойно по причина главно да избегнем подозрение в тенденциозен

подход при защита на тезите си, тъй като то би могло да бъде контрааргумент на

твърдението, че пътищата в този край на Родопите не са се използвали.59

“Този град

Ветрене /дн. с. Неон Петрицион, Гърция – пояснението на преводача/ е разположен на

западната страна на Демирхисар /дн. Сидерокастрон/, разстоянието помежду им е по-

малко от два прехода. Между тях тече р. Орфано /Струма/, която минава много по-

близо до Ветрене.

От това място аз, беднякът, не тръгнах надолу по пътя за Гюмюрджина.

/подчертаванията. тук и надолу – наши/. Тъй като вече бях видял всички села и

паланки, разположени по тези пътища, пожелах през една друга посока да отида в

Одрин и избрах пловдивския път. Като се вдигнах от Ветрене в продължение на 5 часа

се изкачвах по трудно проходими планини в северна посока, пресичайки оживени

села.

Пътната станция Авджъ Орду.

Мюсюлманско село е... Оттам, пак в северна посока, за 13 часа се изкачихме на

едно огромно планинско лятно пасище, минахме селата, разположени на брега на

река...,* която тече през паланката Станимака.

Пътната станция на село Килиселий /неустановено/.

* Многоточие в текста на превода.

28

Това е неверническо село с 80 къщи. Зиамет в границите на Станимака. На

сутринта пак по брега на тази река през остри камъни, от които отпадаха подковите на

конете, вървяхме 7 часа”. След което започва описание на Станимака.

На пръв прочит – общо 20 часа и две “пътни станции“ за преход от Демирхисар до

Станимака, очевидно през Родопите, по пловдивския път. Оттук нататък започва

неяснотата на този интересен разказ. На първо място имаме изходния пункт на Евлия

Челеби – Ветрене, на запад от река Струма. На второ място – категорично споменаване

за отказ от движение на изток към Гюмюрджина и влизане в планината /северна

посока/. Откъде обаче се отказва да върви “надолу към Гюмюрджина“, т.е. на изток, и

тръгва на север, не става ясно. Буквално, на север от Ветрене, е Пирин, така че едва ли

би могло да се приеме тази посока. Друга отправна точка за “на север” би могъл да е

Серес, което навежда на мисълта за евентуално движение по Западния път, което от

своя страна дава интересна интерпретация на “пловдивския път“. Пак на север би могло

да се тръгне от Драма, където се пресичат Западният и Централнородопският път.

Драма обаче е на почти половината път между Ветрене и Демирхисар – от една страна

и Гюмюрджина – от друга и като че ли влиза в противоречие с “от това място /Ветрене/

аз, бедният, не тръгнах надолу по пътя за Гюмюрджина”. За съжаление, не знаем името

на реката, по чийто бряг са разположени селата, през които минава Евлия Челеби, но

добавката от него, че тече през Станимака вероятно е основание за предположение по

подразбиране, че става въпрос за Чепеларска /Чая, Асеница/ река. От друга страна, при

по-смело предположение, би могло името на селото Килиселий, ако и самото то да не е

убицирано, етимологично да се свърже със селище до или около Бачковския манастир

например. Макар че не става ясно, ако това е така, защо са нужни 7 часа за

преодоляване на разстояние около 8 км. при положение, че 36 години по-късно пътят от

Бачково /така е и назовано селото – Бачку/ до Драма е извървян за общо 4 дни,60

а

дистанция от 20 км., между Станимака и Пловдив, пак по сведение на Евлия Челеби, е

преодолима за 1 час.61

Фокусираме се върху всички тези наблюдения при положение,

че Ветрене е селото Неон Петрицион. Защото има и изказано предположение, че при

Евлия Челеби има доста голямо объркване и зад Ветрене всъщност се крие Неврокоп,62

което прави горните умозрения безпредметни, показвайки много по-точно отправната

точка и оттук – пътя, по който се е движил Челеби. Страшимир Димитров, 7 години

преди да направи цялостен превод на “Сиахатнамето” на Евлия Челеби, предполага, че

обходеното трасе е Неврокоп-Доспат-Смолян-Асеновград.63

29

И пак да напомним в двата контекста за “пловдивския път”. Но дори да приемем

безрезервно, че османският пътешественик минава през Централните Родопи, то ще

обърнем внимание, че това става едва през 1670 г. и е първото сведение от османския

период за движение по този път. А от 1706 г. е първото безспорно засвидетелствано

преминаване на Средните Родопи. Пол Люка/с/ тръгва от Пловдив през Станимака и

Родопите за Драма, оставяйки ни доста по-подробни бележки /и най-вече

разпознаваема топонимия/ за биоразнообразието, релефа и населението на този край.64

Няма сведения /освен ако не приемем непременно разказа на Евлия Челеби като

свидетелство за “центрaлнородопски” преход, а ако не го приемем, ясно е споменатите

пътни станции по кой път са разположени/ и за съществуването на каквато и да била

форма на организация или търговско значение на това трасе. Предполагаме, че е

запазена неговата локална значимост и то относно отсечката от Станимака до Бачково,

заради, разбира се, действащия Бачковски манастир – един от най-значимите за

българския етноареал духовно-интеграционни центрове. Вероятно фактът, че то губи

приоритетната си пространствено стратегическа функционалност от доосманското

средновековие, е и една от причините, даваща отражение и върху статута на селището

Станимака – означаван като град и административен център на нахия в османските

документи до средата на XVI в., впоследствие – село.65

Интересно е да се отбележи и

изключително слабо засвидетелстваното присъствие на мюсюлмани тук. Максималният

брой на мюсюлмански семейства през XVI в. /1528-29 г./ е 13 /при 218 християнски/.66

А през 1570-71 г. броят мюсюлмански семейства е вече 7 при 355 християнски.67

Липсва и каквато и да е “реурбанизация” на селището. Това, като че ли, показва една

“периферна“ по отношение на основните транспортни коридори позиция, безспорно

повлияна или повлияла върху процесите тук. За разлика от Неврокоп, пак да повторим,

където мюсюлмански домакинства в най-ранния известен за града документ от 1447-48

г.68

липсват все още, но през 1464-65 г.69

вече има 12 /208 са християнски/. А от

последната четвърт на XV – началото на XVI в. тук се появяват монументалната

куполна джамия и медресе на Мехмед бей, син на румелийския бейлербей Дайъ

Караджа паша и джамията, медресето и хамамът на Коджа Мустафа паша, фаворит на

Баязид II.70

Ще рече - започва интензивна промяна на урбанистичния профил на града.

Започва и постепенна конфесионална трансформация на част от селищата, разположени

по Западния път, за което въпрос ще стане по нататък в изложението.

Що се отнася до дервентджийския статут на селищата като друг основен белег,

трасиращ използваемите пътища, отношение върху същността и следствията от този

30

статут подробно няма да взимаме, по причина, че последните са добре проучени. Ще

споменем само, че тяхното съществуване е било от изключителна важност във връзка с

относително безпроблемното преминаване на гористи или планински отсечки на

използваните пътища. В Македония например се говори за “поне 175 дервентджийски

села” 71

/без да е уточнено за кой или какъв период/, което е разбираемо като се вземат

предвид както физикогеографските особености на областта, така и факта, че оттук

преминават и се пресичат доста важни трасета, свързани с осигуряване на

комуникацията между Източните и Западните Балкани. Както бе посочено, Бертрандон

дьо ла Брокиер отбелязва такива села около София още през 30-те години на XV в.,

което също беше обяснено. Дервентджиите тук са забелязани и от Хенри Блаунт през

1634 г., макар че според него той минава през Родопите. Объркването на географските

понятия у западните пътешественици, коментирано и в нашата историография,72

е

често срещано, а в нашия случай – очевидно, като се вземат под внимание

пространствено-хронологическите податки в неговия разказ: “...стигнахме /от София/ с

четири карети до Пазарджик за 3 дни. Този път е прочут със старините си. Около

четиринадесет или шестнадесет мили източно от София минахме една планина на

име Родопа, където Орфей е оплаквал своята Евридика. Тук земята е неравна, но не

много стръмна и покрита с ниски гори. Тя се наблюдава от различни хора, които

поради честите нападения, които се извършват, бият върху малки барабани, като така

предупреждават жителите за присъствието на подозрителни минувачи.”73

Ясно е, че

става въпрос за Ихтиманска Средна гора.

Интересно сведение, което вероятно трябва да разглеждаме като етап в развитието

на дервентжийската институция, предвид, като че ли, “кампанийността” на

начинанието, ни дава Халил Иналджък. Според него в средата на XVI в. “държавата

назначила за дервентджии 2288 селски семейства в Анадола и 1906 в Източните

Балкани.”74

Проектирана върху физическата карта на Балканския полуостров,

последната географска обобщеност съвпада предимно с българската етническа

територия и от своя страна би трябвало да се отнася за Стара планина, Средна гора и

Родопите, ако приемем, че славянското име на София оправдава етимологията си. Това

предположение би могло да бъде потвърдено и от факта, че точно към това време се

отнася възникването на Трявна, например, като дервентджийско селище,

засвидетелствано в приведената и преведена от М. Кийл султанска заповед до

търновския кадия от 1565 г.75

В нея се говори за “...другите дервентжийски села”, чийто

статут е трябвало да придобие Трявна, което може би е индикация за, както бе

31

предположено, все още развитие на институцията, а от тук – и експонент на все още

известна динамика в процеса на вертикалното овладяване на завладяното пространство.

Що се отнася до Родопите, данни за дервентджийски села, с изключение на

предположеното по-горе, нямаме. Поне до 30-те години на XVI в.76

Това още повече

впечатлява като се направи предпазливо аналогия /понеже е обявено, че е “един от

основните методи в технологията на историческото проучване” 77

/ между част от

площта на интересуващите ни дялове от планинския масив /над 8700 км2 заключени

между Места и долината на Върбица, от общо 18 000 км2 за цялата планина/ и

територията на географската област Македония, по-голямата част от която е включена

в сегашната държава с това име с площ над 25 700 км2, за която данни бяха приведени

по-горе. В картата на по-важните дервентджийски селища, която М. Кийл представя,

Родопите са бяло поле.78

Акцентът пада изцяло върху старопланинската и

средногорската планински вериги – Панагюрище, Жеравна, Котел, Габрово,

Копривщица, Тетевен, Калофер, Елена и така нататък. Тук е мястото да споменем и за

някои данни от споменат вече документ, отдавна познат на историческата наука,

понеже е от много често използваните от М. Т. Гьокбилгин, чрез който той фиксира

наличните в санджаците Паша и Одрин мюлкове, вакъфи и мукатаи през XV и XVI в. –

иджмал регистърът от 1528-29 г., копие от който се съхранява и в Ор.отд. на НБКМ със

сигнатура BOA, TD 370. Интересуващата ни информация е за казите Филибе, Татар

Пазаръ и отчасти Самако, обхващащи Разложко, Чепинско, Северните Родопи и

отчасти Централните, заключващи, предвид очертания от селищата в тях териториален

обхват, пространство между Пасарел, Разлог, Девин, поречието на р. Чепеларска,

Сърнена гора, Карлово. И понеже дервентджийският статут при описа на селищата е

отразен, става ясно, че на територията на казата Филибе има регистрирани само 4

такива села. Едното е Калофер дербенд – хас на падишаха с 137 християнски ханета и 2

вдовишки,79

на което обяснимо няма да се спрем. Друго село със съставка “дербенд”

намираме като част от вакъфа на Шахабеддин паша – Каялъ дербенд, записано с още

група села, поради което убицирането му е много трудно. Останалите две села са

записани като тимарски и към тях има категорично насочващото صوقيه يه كيدن يولى بكلرلر

стоят на пътя към“ – [Sofiaia giden yolu beklerler, derbendcian viriler] دربنجيان ويررلر

София и дават дервендтжии”.80

В казата Татар пазаръ селата с дервентджийски статут

са също 4 – записани са като тимарски /едното от тях е с. Павли дербенд, за което в

Джелепкешанския регистър е отразено, че е другото име на с. Мечка81

/, а пояснението

32

след тях, с изключение на разгледано, което е регистрирано след Пещера, е същото,

както по-горе.82

Относно казата Самако, споменаваме я само защото част от Западните Родопи

/Разложко/ са описани към нея. Иначе трите дервентджийски села тук нямат отношение

към Родопите – едно е записано като хас на кадъаскера на Анадола – “Чуките? дербенд

към Кьостиче или” /Костенец/, другите две са тимарски – “Лъджа? с друго име

Пасарелева” и “? с друго име Равдил/Равдин дербенд”.83

Без да се впускаме в

утежняващи текста обяснения, приемаме, че тези примери илюстрират напълно

приоритетните вектори на придвижване към първата половина на XVI в.: традиционно

Диагоналния път и вероятно разклонението от него, познато като Пиянечки /от

областта Пиянец около Кюстендил/ път, наричан още Арнаутски и Далматински,

отделящ се от Via Diagonalis при Пазарджик и от там – Самоков-Дупница-Кюстендил-

Скопие, откъдето започват две разклонения – към Албания и към Далмация.84

Относно информацията, която дават Ст. Захариев и В. Дечев за завладяване на

Родопите в хода на ранните османски завоевания от отредите на Гази Дауд паша,

Ибрахим паша и Джедит Али паша, част от нея, по причина, че В. Дечев все още не е

написал “Миналото на Чепеларе” /1928 г./ , е приета и използвана още от Константин

Иречек. Позовавайки се на “родопските и средногорските народни предания, които се

предавали от род на род”, събрани от Захариев, той отбелязва защитата на крепостта

Раковица при Белово, отбраната на областта Цепина и в крайна сметка договорът,

сключен между тази част от родопското население и Лала Шахин, според който

родопските жители ставали “харбаджии”, освобождавани от данъци, което според

Иречек е началото на създаването на войнушкия корпус.85

В. Дечев още през 1903 г. в

една своя студия, озаглавена “ Овцевъдството в Средните Родопи “, поместена на

страниците на списание “Родопски напредък”, обобщено споменава, че “...пръснатите

из горите християни се събирали на куди /чети – пояснението и курсив негови/ и

продължавали да се борят, като нападали из засада турската войска и правели големи

пакости на ония родопчани, приели мохамеданската вяра. Завоевателите, като разбрали,

че мъчно може да се прекрати партизанската война в Родопите, влезли в преговори с

неподчинените християни, като им обещали, че ако се подчинят, ще ги оставят

свободно да изповядват християнската си вяра и ще им повърнат земите, които по-рано

притежавали. Християните приели тези условия и се подчинили.”86

Двадесет и пет

години по-късно вече доуточнява трасето на завоеванието в Средните Родопи

/Асеновград – Бачковски манастир – Зареница – Заград/ и имената на завоевателите –

33

Джедит Али паша по това направление и Ибрахим паша /от Пловдив, през Дермендере

/дн. Първенец/ и по течението на Въча - Тъмраш/. Паралелно с тези сведения

съществуват и множество предания за легендарни “баби”, с почти кралимарковски

подвизи, на чиято храброст и “гази устрем” се дължи завладяването на Родопите.

Безспорно най-известните в това отношение са Енихан баба, чийто кенотафен гроб на

връх Свобода и до днес е обект на поклонение, Саръ баба – негов брат, според част от

легендите, Осман баба, Сеид баба, Ахат баба, и пр.87

В част от нашата историография,

посветена на завладяването на Родопите, някои от тези сведения са приети с

уговорката, че друга информация за събитията не съществува.88

Заедно с това обаче е

изразено и съмнение в достоверността им главно поради факта, че цитираните имена на

завоевателите са несъотносими към периода, в който са поставени, а родопското

завладяване е представено като постепенен процес, извършен от полувоенизираните

юрушки групи, като е отбелязано и интересното наблюдение, че имената на

цитираните от Захариев и Дечев паши съвпадат с имена, на наистина свързани с

Родопите или Предродопието представители на висшата османска номенклатура, но в

съвсем друг контекст.89

Да отбележим и съвпадението на тези имена с регионалния,

коментиран от авторите, фон. Дауд паша наистина е свързан с казата Татар пазаръ,

чието “географико-историко-статистическо описание” прави Ст. Захариев. Но не от

XIV в., нито като завоевател. Бейлербей на Румелия по времето на Мехмед II, по-късно

везир и най-накрая – велик везир, Дауд паша, срещан в документи от XVI в. като Коджа

Дауд паша, завещал на джамията, медресето, мектеба и имарета си в Истанбул

обширни вакъфи, както в Истанбул, така и в Румелия и Анадола.90

Две от селата от

неговите вакъфи в казата Татар пазаръ, отразени в иджмал регистъра от 1528-29 г., са

“Сарухан бейлю /по – късно Саранбей, днес – Септември/ със село Ески Белово

/разчетено от Гьокбилгин като Ески Балък/.91

В доста по късни документи /от XIX в./,

освен Септември и Малко и Голямо Белово /последните - в родопските склонове и на

входа към чепинската котловина/, и други села са от “земите, числящи се към вакъфа

на преселилия се в рая Дауд паша” или “блаженопочившия Гази Дауд паша”.92

Освен

съвпаденията на имена и селища от преданията и документите ще маркираме само, на

този етап, че самото Сарухан бейлю и селища, отнесени късно към споменатия вакъф, и

които не са част от него явно по завещание, спадат към категорията “харемейн /т.е.,

посветени на Мека и Медина/ вакъфи” , който статут очевидно е по-късен от момента

на завещателния акт и резултат от държавното администриране на част от поземлените

вакъфите. Споменаваме това понеже ни се струва, че такава е ситуацията и с друг един

34

известен вакъф – този на Ахъ Челеби в Централните Родопи, познат ни само от късни

документи с харемейн статут. Но тези проблеми подробно ще бъдат разгледани в

следващите глави на настоящата работа.

Друго съвпадение се наблюдава при двамата паши на име Ибрахим и районът, с

който се свързват техните имена – единият, познат ни като завоевател по река Въча,

излизаща от планината при Кричим, а другият – представител на известната в ранната

османска история фамилия Чандърлъ, която изпада в немилост за известно време при

Мехмед II, но после е реабилитирана. Ибрахим Чандърлъзаде, първо везир, а от 1498 г.

– велик везир, също притежава огромни поземлени вакъфи, приходите от които

завещава през 1494 г. за издръжка на джамията, медресето и мектеба си в Истанбул,

джамията в Изник и медресето в Кастамону.93

Част от вакъфските села във вилаета

Румили са селата Кричим, Козарско, Жребичко, които са, както се вижда, точно на

входа на Родопите, откъдето би трябвало да е влязъл завоевателят Ибрахим паша.94

Името на Джедид Али паша, чийто поход се трасира по поречието на р. Чая

/Асеница, Чепеларска/, съвпада с името на Али паша Семиз, наречен и Джедид

/далматинец по произход/, който е един от великите везирите на Сюлейман I, преди

Мехмед Соколлу , а от 1544 г. – ага на еничарите.95

През същата година получава като

арпалък 96

едно село от хасовете на султана, което се нарича Холомич. Селото се

намира в казата Филибе, нахия Коюн тепе. Последната административна единица,

чийто териториален обхват е най-добре очертан в Джелепкешанския регистър от 1576

г., обхваща населени места от Хисар и Сопот - на север до Рожен в Родопите - на юг. В

Родопите тази нахия граничи на изток с Конушка нахия, а границата между тях на

няколко места минава по течението на р. Чая. Дори да допуснем, че би могло името на

селото да е погрешно разчетено като цяло, то наличието на суфикса “ич” /често срещан

за българската топонимия, фактически променен в османската регистраторска

практика, суфикс – “ица”/ навежда на мисълта, предвид примерите, които имаме в

документи, че въпросното село би могло да се отнесе като чисто или преобладаващо

българско, а отново предвид примерите, анализирани и в нашата,97

и от чуждата98

историография, и от тези, с които сме имали възможност лично да се запознаем, те са

предимно в предпланините или във вътрешността им. Което обаче не означава, разбира

се, че е задължително в Родопите, като се вземе под внимание географския периметър

на нахия Коюн тепе. Но и няма категорично доказателство, че не би могло да е там.

Още повече, че В. Дечев съобщава, че вакъфът на Джедит Али е в Рупчос – късно

засвидетелствана нахия по поречието на р. Чепеларска.99

35

Понеже една от крепостите в планината, която поименно е спомената като

оказала дълго време съпротива, е Зареница, то за нея намираме информацията, че ”...на

самата крепост при археологически разкопки не са открити средновековни материали.

При това положение съществуващите фолклорни материали могат да бъдат обяснени

или чрез преосмисляне на по-стари легенди и предания /възможно от времето на

римското нашествие/, или са създадени след падането под турско робство”.100

Това

предположение според нас напълно се подкрепя от примерите, разгледани по-горе, като

към това можем да прибавим, че почти с точност би могло да определи и времето,

когато се появяват тези предания. И не само те. До съвсем идентично заключение

можем да стигнем и ако разгледаме сведенията, пренесени от колективната памет,

съпоставени с исторически засвидетелстваното във връзка със завладяването на

Пловдив – един от най-големите и важните градове в контекста и на доосманското

българско средновековие, и след това. Без да се спираме детайлно върху спорните

моменти около завладяването на града, ще приемем, че неговото овладяване става в

началото на 60-години на XIV в. Онова, което знаем от османските хронисти е, че

градът, вследствие на обсадата, се предава на Лала Шахин. Легендата, дошла до нас,

говори, че обсадата на Пловдив се затегнала и в критичния момент “някой си юрук” на

име Исфендияр бей случайно открил част от водопровода на града в една пещера при

намиращото се в непосредствена близост в родопските склонове село Марково, след

което водоснабдяването било прекъснато. В крайна сметка османците влезли в

Пловдив, а Исфендияр бей за награда получил като владение въпросното село заедно

със земите му.101

А иначе: връзките между османската династия и фамилията

Исфендияр, управляваща Кастамону датират още от XIV в. През първата половина на

XV в. двете династии се сродяват чрез брака на Мурад II с дъщерята на Ибрахим

Исфендияр. По-късно, след окончателното предаване на Кастамону на османците, един

от синовете на Ибрахим бей - Исмаил Исфендияроглу се заселва в Пловдив, където

живее в периода 1461-1479 г. и получава, първоначално като мюлк, разположеното в

родопските склонове с. Марково. Той е инициатор, освен на построяването на няколко

големи сгради в града, единствено от които е запазена днес Чифте хамам, и на няколко

чешми,102

вероятно в контекста на традиционните за ислямската благотворителност

ценности.103

Освен това на него според Махиел Кийл се приписва и строежът на

акведукт от Марково до Пловдив във връзка с водоснабдяването на града.104

При

разговор с колеги от Археологическия музей в Пловдив стана ясно, че всъщност става

въпрос за два акведукта, свързани с водоснабдяването на Пловдив, останки от които

36

личат и до днес, но са строени през V-VI в. Твърде е възможно при това положение

Исфендияроглу да е реновирал, може би единия от тях, понеже пътешественици през

османския период говорят за него. Освен това подобна практика виждаме и на други

места. Пътувалият, като част от дипломатическа мисия, в европейските владения на

Османската империя през 1665-1669 г. капуцински монах Робер дьо Дрьо съобщава, че

водоснабдяването на Кавала става от “...поток с удивително бистра вода. Тя е докарана

[от планината] до града с водопровод”.105

За същия акведукт говори един век преди

това и Пиер Белон. С допълнението, че той е възстановен от Ибрахим паша – вероятно

великият везир при Сюлейман I.106

Погледнато оттук, няма как да не направи

впечатление, при съпоставката на двата типа информация, трансформацията, която

настъпва в логическата постройка на “триадата” Исмаил Исфендияроглу-Марково-

водоснабдяване на Пловдив. И най-малко да отбележим – името на завоевателя на

града е отново историческа личност, свързана с историята на града от втората половина

на XV в.

Що се отнася до “бабите”, завоеватели на Родопите, то първо: едва ли този

соционим бихме могли да отнесем към, макар и много ранната, османска държавна

номенклатура и вменените й в Румелия задължения. И на второ място – техните

тюрбета, обект на поклонение от мюсюлманите в, преди всичко, Източните и отчасти

Средните Родопи, са не само кенотафни, но и, в огромната си част, построени много

късно – XVII-XVIII в.107

А епитафията на един от тях, легендарният Осман баба, чието

теке се намира до с. Тракиец, Хасковско /построено през 1505-6 г./ и за чиито подвизи

въодушевено говори още Евлия Челеби, фиксира както неговия персонален, така,

вероятно, и на другите баби, статус, създаващ съвсем друга представа за тях: “Осман

баба, приятел на руммилети. Старейшина на джемаат от бедни овчари...Намирайки

благоволение във вътрешността на страната Румелия, той израсна и се създаде в

нея...Излязъл от Хорасан през 790 /1388 г./. В 883 /1478/9 г./ се пресели във

вечността.”108

И по причина, че доста често се споменава информацията от преданията,

в повечето случаи, влизаща в противоречие с историческите и/или епиграфски податки,

тук вероятно е мястото да споменем няколко думи за вербалната колективна памет като

част от общата историческа памет. Последната, по думите на Ал. Фол, е памет за

поведение, за спазване на ритуала /в най-общ смисъл на понятието/, детерминираща

основния трансфер на идентичност в обществата чрез създаването и поддържането на

космогонични модуси. Чрез тях, в общия случай, става и ритуализираната хуманизация

на пространството, превръщаща последното от географско в конкретно етническо, чрез

37

мултипликацията им в хоризонталните “микропространства”, където стереотипите се

създават, потвърждават и когнитивно се разширяват. Образите и моделите на

историческо само/познание, създавани и предавани до голяма степен именно чрез

вербалната колективна памет, са също част от практиките за създаване и съхраняване

на идентичността “чрез преодоляване на границата на външната обективна фактология

и разкриване на една идеална, субективно опосредствана фактология”.109

Чрез

възприемането на по този начин моделирани концепции за миналото и историята се

осигурява и устойчив континюитет, и континюитет на устойчивостта като моделност и

модалност на историческото познание. Без този феномен да бъде нарочен обект на

обследване в настоящите редове, ще споделим само предположението, че вероятно той

съществува, за да се компенсира прекалено много наличност или прекалено много не-

наличност във “външната обективна фактология”. И тъй както историческата памет,

като ритуал, т.е. в общия смисъл, се нуждае и от топоси на “утилитарна сакралност”,110

чрез която се реализира, то и паметта за модела на историческото познание, в частност,

оперира с конкретно обозрима материализация, чрез която се легитимира и проектира в

“структурите на всекидневието”, за да се трасират граничните маркери на

неотнимаемия и неотменяемия периметър на собственото културно пространство, в

което е кодирана и собствената история. Ако се проследи времето, когато например са

писани “гази житията” на бабите, тяхното авторство и хронотопът на текста, и ако

получените резултати се отнесат към горния контекст от смисъла на “опосредстваната

обективна фактология” е доста вероятно да се създадат предпоставки за разсъждения в

интересна насока.

И ако синтезирано представените в сравнителен план по-горе в изложението

факти, свързани със завладяването на Родопите в хода на кампанията на османската

балканска експанзия, правят и поддържат този проблем все още дискусионен, то

постепенното интегриране на тази част от българското етническо пространство в

социално-икономическата система на османската държава е безспорно засвидетелстван

процес. В по-обобщен вид, диахронно – интензитетният му ракурс ще бъде представен

чрез опит за проследяване на развитието на държавния мониторинг /все пак основният

момент в османската регистрационна практика е да се знае “кой колко дава или

получава от хазната”111

/ върху хора и производство, т.е. дефинирането на родопските

селища, респективно - системите, които те образуват, като някакъв тип

приходоизточници, фиксирани в част от османските документи, предвид

38

констатацията, че ”османската държава е направена на меча, но се поддържа от

перото”.112

ОВЛАДЯВАНЕТО

Документите, които ще бъдат използвани, са обособени в традиционните две

големи групи: кратки, изготвяни съобразно оперативните нужди на държавата, и

подробни, регулярно инициирани, регистри /icmal и mufassal defteri/, от вида tapu tahrir

defter, наричани още и кадастрални описи, анализът на които се налага като основна

изворова база в методиката на придобиване на историческо знание върху социалната,

икономическата, демографската, конфесионалната, селищната и производствената

история на българските земи за XV и XVI в. основно. Вторият голям вид са т.нар. nüfus

defterleri, т.е. описи на населението, съобразени и отразяващи конкретната специфика

на техния статут или облагане, най-важни от които за нас са джизие регистрите,

представящи възможност за проследяването на част от гореизведените приоритети през

XVII в. В голямата си част тези документи, публикувани в нарочно обособените за това

издания, са анализирани и коментирани нееднократно, като резултат от което е

наличната високопрофесионална степен на познание върху историята на българските

земи и народ през интересуващите ни векове и, разбира се, не само относно родопския

регион. Друга част от тях са непубликувани, но коментирани и използвани в единични

и тематично ориентирани научни текстове, а трета част са неизползвани.

С оглед систематичност в подхода на изследване и представяне на информацията

ще се фокусираме поотделно върху три обособени историко-географски части на

Родопите – Източни, Средни /Централни/, Западни при все, че си даваме сметка, че

географите, предвид геоморфолжата структура на планината, предлагат делението

Западни и Източни Родопи като трасират границата между тях в общи линии по

поречието на р. Върбица.

Документално, историята на Източните Родопи започва всъщност дори от преди

интересуващия ни период, т.е. от втората половина на XIV в. Известно е, че едни от

първите колонизатори в новозавладените земи са били дервиши, принадлежащи на

различни ордени, които би трябвало да подготвят и поддържат идейно-религиозния

пропаганден фон на Балканите – нов периметър на Дар-ал джихад. В този контекст

вероятно пристига тук и Тимурхан шейх, който получава от Мурад I мезрата Елмал113

39

/вероятно това е същото убицирано от М. Кийл селище Меливия, дн. в Гърция114

/,

намираща се в нахия Караджа Халил, спадаща към Димотика. Възникналият статут на

евлядлък вакъф по-късно бил дезавуиран и мезрата станала тимарска. При Баязид II

наследниците на шейха възстановили вакъфския статут.115

Искаме да обърнем

внимание още тук върху факта, че информацията, предадена от М.Т.Гьокбилгин, с

която разполагаме, в повечето случаи фиксира едно по-късно състояние на описаните

от него селища, в това число и на топонимията. Което би могло да означава, че се

борави с имена на селища, които вече са се наложили. В този конкретен случай – също.

Регистърът, цитиран от автора относно името на мезрата, дадена на титуляра и

приблизителното времето на вакъфиране, е от 1485 г. Това обаче - само информативно.

То не отменя тежестта на тезата, че части от Източните Родопи са обект на колонизация

и овладяване още през XIV в. Дори и топонимията в някои части, както ще имаме

случай да се убедим, е променена много рано. Това личи например при информацията,

която имаме за друг много ранен вакъф, предполагаемо в Източните Родопи – този на

дервиша Къзъл Дели Султан. Последният получава от Баязид I три села – Дару Буки,

Бююк Виран и Търфъллъ Виран /неустановени/, спадащи към Димотика. През 1401-2 г.

е издадено мюлкнаме, а по-късно мюлкът се превръща в евлядлък вакъф. Един от

приведените документи за този вакъф представлява препис от 1593 г. на по-рано

издаденото синурнаме /най-вероятно по време на определяне границите на вакъфа, т.е.

началото на XV в./, от което е видно, че от всички споменати вътре топоними не е

запазен нито един със славянски или гръцки116

произход, което говори в подкрепа на

предположението за рано протекла колонизация и започналата да протича вследствие

на това топосна реноминация. През 1485 г. обобщените демографски данни за трите

селища показват 26 мюсюлмански семейства с 15 неженени и 17 християнски

семейства с 4 неженени.117

Трети ранен вакъф, вероятно обхващащ български селища в планината, е този на

Баязид I. На имарета си в Димотика султанът завещава годишните приходите от хамам

в Димотика и три села в Чирмен – Чавдарлъ с друго име Ак Виран /вер. Аврен, на юг от

Крумовград 118

/ Ак Башлъ и Бекташ /неустановени/. Към времето, за което са

приведени данните /XV в./ в селата няма мюсюлмани. Селото Ак Виран е с 22

християнски домакинства, Ак Башлъ – 38 и 9 неженени, Бекташ – с 13 домакинства.119

За XV в. данните са значително повече и очертават доста по-широк периметър,

познат от османската администрация. Първо ще спрем вниманието си на обширния

вакъф на султан Мурад II, посветен на комплекса Мурадие в Одрин.120

В първата група

40

от девет села, отнесени към Одрин, намираме и селото Ак сакал, за което, без да е

локализирано с точност, се смята, че е било близо до днешния Ивайловград.121

Впечатление прави, че през 1485 г. в нито едно от тези девет села няма християни.

Общите характеристиките, които имаме за тях са: 256 мюсюлмански семейства, 70

неженени с общ приход около 32 000 акчета, формиран от облагания върху пшеница,

ечемик, кошери, лозя, адет-и агнам, бостани, сусам. Едва през 1559 г. в едно от тях –

Дайе хатун – се появяват първите християнски семейства – 11 на брой.122

Що се отнася

до Ак сакал, то селище с това име намираме и като част от вакъфските села на Мехмед

Соколлу паша в Димотишко. Християнската рая в него, както и тази в останалите

вакъфски села, в Ескихисар-и Загра са войнуци.123

Твърде е възможно да става въпрос

за едно и също селище. Още повече, че това съвсем не единственото войнушко селище

в района. Във Вулгарохори /Ивайловград/, в близост до което се намира и Ак сакал,

през 1515 г. също има регистрирани войнуци.124

А относно това, че през XVI в. селото е

записано в административна област с център Димотика, ще припомним само, че

административната система на османската държава, особено в по-ранния период, е

доста динамично развиваща се с оглед на нейната оптимизация и това явление се

наблюдава не само тук. Освен тази, друга група села, на брой 20, от този вакъф, по

голямата част от които се установени, са около /и самият той/ днешен Златоград и са

отнесени към Гюмюрджина: Угурлу виран /дн. с. Могиляне/, Йени кьой /вер. дн. с.

Завоя/, Даръ дере /дн. Златоград/, Шахин адасъ /дн. Ехинос, Гърция/, Узун дере /дн.

Неделино/, Ардачлу /дн. Мъглица/, Ак пънар /дн. Бял извор/, Гьолюджюк /дн. Генерал

Гешево/, Фурунджук /вер. по-късното Фундуджак, дн. Шумнатица/.125

Тук са записани

и 6 юрушки джемаата, единият от които е в Егри дере /предполагаме дн. Егрек,

югозападно от Крумовград/. Освен тях се знае, че на този вакъф са били и днешните

села Повиен и Дрангово.126

И още: повечето от тях са маденджийски, поне през средата

на XVII в.127

Прави впечатление също така, че с изключение на 4 села, останалите се

намират на юг от правата, свързваща Златоград и Ивайловград. Тук е мястото да

споделим и една наша хипотеза: към тази група от селища е отнесено и т. нар. Buri

kasabasi с уточнението, че се намира около Гюмюрджина и дава на вакъфа добивите от

езерото си /без допълнителна конкретика/ и таксите от митницата, явно намираща се в

града. Поместено е и едно кануннаме от 1557/8 г., от което става ясно, че Бури е “... на

езерото, което е продължение на Бяло море”.128

Предвид тези податки, съвпадащи и с

известното досега относно този проблем, и с описанието на Брокиер “...той /градът

Периток – Перитор/ е древен град и е на морския залив, който се врязва в сушата чак до

41

споменатия град...”,129

което означава, че градът се е запазил и след завладяването,

допускаме, че зад Buri kasabasi всъщност се крие точно Момчиловия Перитеорион.130

Друг вакъф, обхващащ села в Източните Родопи е този на Сеид Мехмед,

включващо селото Емирлю, спадащо към Димотика. Той всъщност получава село,

което първоначално е било владение /tasarruf/ пак на дервиш колонизатор, познат като

Джунейд Факъх, след предполагаемата смърт на когото, през март 1434 г., селото е вече

на Сеид Мехмед.131

Споменаваме това село, защото има сведения, че няколко села в

Крумовградско са се намирали в местност, наречена Сеидлер, където имало и тюрбе на

“завоевателя” Сеид баба.132

През 1485 г. намираме селото с 23 мюсюлмански ханета, 24

неженени, отразени са и четирима “синове на сеида” и приход 4034 акчета от облагане

на кошери, плодни дръвчета и орехи, десятък от зърно, воденици, ниабет и ресм –и

арус, ресм-и чифт и бенак. В този район има и вакъф на Хатидже Хатун, съпруга на

Мурад II – мезрата Гьок виран /дн. с. Звездел,133

западно от Крумовград/ - с облагане на

зърно, плодни дръвчета и орехи на обща стойност 740 акчета и мезрата Стайиш

/неубицирана/ - 535 акчета.134

Селата Вулгарохори и Гидрохори /Ивайловград и Слаеево135

/, спадащи към

Димотика, са вакъф на Фатма Хатун, съпруга на Заганос паша, издържащ муалим

хането на чаршията Кубад в Бурса. Данните, които предлага Гьокбилгин са от 1485 г.136

Първото, което веднага прави впечатление, са имената на селищата - очевидно гръцки

/в едното, от които е кодиран и етническият профил/, - не защото сме изненадани от

този факт, а по причина, че през последната четвърт на XV в. не се е наложила

тюркската топонимия. Нещо повече - Ортакьой за Ивайловград например се използва

от XVII в. и то паралелно с “Вулгарохорио”.137

Освен това тези селища правят

изключение от досега разглежданите примери относно религиозния си профил: през

1485 г. Вулгарохори има само 2 мюсюлмански семейства срещу 34 християнски и

приход с джизието 5109 акчета /средно 150 акчета на хане!/. В другото село

мюсюлманските семейства са 3, християнските 23, а приходът с джизието 4483 акчета

/средно 195 акчета на хане!/. Тенденцията за нарастване на тези селищата, тяхното

традиционно производство и котинюитета на християнска конфесионална доминация е

екстраполативна – през 1530 г. в двете села са регистрирани само 2 мюсюлмански

семейства и 172 християнски. Процесът може да се проследи и до втората половина на

17 в.138

Пак в Източните Родопи е и един от първите харемейн вакъфи, създадени в

Румелия. Всъщност, предвид факта, че сведенията, които говорят за този му статут са

42

доста по-късни /от 1572 г./ от момента на вакъфирането, може да се предположи, че

така представен, вакъфът вече е администриран от държавата, въпреки че

Управлението на харемейн вакъфите, начело с дар-юс саадет агасъ се

институционализира през 1586 г. Още повече, че, както видяхме по горе в изложението

за вакъфа на Дауд паша и предположихме за друг, познат като “харемейн”, вакъф, това

не е изолиран случай. Става въпрос, че като титуляр на вакъфа, посветен на Медина, е

записан Махмуд бей, един от синовете на Ибрахим Исфендияроглу и брат на Исмаил

Исфендияроглу, чието име е трайно свързано, както видяхме, с историята на Пловдив

от втората половина на XV в.139

Следователно става ясно, че от предполагаемия момент

на вакъфиране /втората половина на XV в./, в документи, от когато би могло да се види

бенефициентът на вакъфа, до момента на описа, с който разполагаме, е минало около

едно столетие. Но независимо от това какъв е бил статутът на този вакъф към момента

на неговото възникване, безспорно е, че включвал села в интересуващия ни район. Това

са: две села с името Акча алан, Чекирдеклю, Кайаджък, Халач Мурад и мезрата

Гьойнюклю, спадащи към Димотика.140

Б. Дерибеев, без да посочва към кои села се

отнасят преведените от него имена на селата от този вакъф, привежда: Белополяне,

Белополци, Костилково, Одринци и Меден бук – всички в Ивайловградско,141

от които

смятаме, че: двете села с първа съставна част “Акча“ са Белополци и Белополяне, а

Чекирдеклю е Костилково. Останалите две, посочени от него села, би следвало да са

релативни към част от остатъчната тюркска топонимия. Приходът от селищата, към

1572 г., е 92 314 акчета.142

Предполагаеми вакъфи от XV в., предвид техния титуляр, в тази част на Родопите

са свързани и с издръжка на построени тук текета. Например текето при с. Постник /на

североизток от дн. Момчилград/, в което се намира тюрбето на Ахат баба, се издържа

от приходи на вакъфски имоти на Хатидже султан, позната и като Селчук хатун –

дъщеря на Баязид II.143

Друго теке, строено доста по-късно от интересуващия ни

период, това на Елмал баба /1601/2 или 1689/90/ се издържа с приходи от вакъф,

обхващащ селата Едирхан /дн. Горна и Долна Чобанка/, Мандаджилар /Биволяне/ и

Казелер /Гъсак/.144

Селище, което би могло да се намира в Източните Родопи, предвид

административното му отнасяне, е “Съгърджалъ с друго име Балабан, спадащо към

Димотика.” Може би това е днешното село Балабаново, между Момчилград и

Кърджали, по течението на р. Върбица. Вакъф е на Гюлшах Хатун, една от съпругите

на Мехмед II и майка на шехзаде Мустафа.145

Първо селото е владяно като мюлк,

43

впоследствие е вакъфирано на тюрбето на Гюлшах хатун в Бурса. По късно селото

става тимарско, т.е. първата половина на 60-те години на XV в., след което статутът му

е възстановен от Баязид II. Към 1485 г. демографско-религиозните му характеристики

са: 12 мюсюлмански ханета и 3-ма неженени и 24 християнски ханета, 6-ма неженени и

2 вдовици. Общият приход с джизието е 8619 акчета. След около половин столетие,

към 1528-29 г., християнските домакинства все още имат, макар и малък, превес – 43

християнски и 10 неженени срещу 36 мюсюлмански и 6 неженени, но прави

впечатление, че броят на двойно повечето християни, фиксиран през 1485 г.,

прогресивно намалява.146

Друго село, вероятно за което се отнасят сведения, с които разполагаме, би могло

да е с. Добромирци, на няколко километра изток/югоизток от Златоград, или

изчезналото с. Генево. То е част от огромния вакъф, обхващащ села в 12 кази на

вилаета Румили, на Коджа Мустафа паша /Мустафа паша Мактул/ - първо везир,

впоследствие велик везир по времето на Баязид II. Бенефициенти на вакъфа са джамия,

имарет, медресе и мектеб в квартала Сулу-Манастър в Истанбул, друга джамия в

квартала Еюб, имарет в Енидже-и Карасу и джамия с мектеб в Неврокоп. Селището, за

което става въпрос, в османските документи е засвидетелствано като “Савджълу с

друго име Имирлю /разчетено е с начален елиф и йе/, спадащо към Димотика”.

Първоначално мюлк на Айас паша, везир от времето на Баязид II, впоследствие

виждаме, че “Имирлю с друго име Саруджълу е вакъф на Мустафа паша Мактул.

“Споменатото [село] спада към Диметока. В стария дефтер е записано на Айас паша.

Споменатият Мустафа паша Мактул го купил от Мехмед Челеби, син на Айас паша и

го вакъфирал на имарета си. Понастоящем е владение /tasarruf/ на имарета. Юва ве

качкун, бейт-юл мал, мал-и гаиб, мал-и менкуд и ресм-и агнам са на вакъфа.”147

Ясно е,

че става дума за едно и също селище, въпреки различието във формите “Саруджълу” и

“Савджълу”. Изписани на арабица разликата между тях е единствено в епентетично

“ре”, най-вероятно появило се случайно при втората форма. Обяснителният текст обаче

категорично показва, че селото, което се описва и в двата случая, е едно и също. Ст.

Андреев, в издадения от него “Речник на селищни имена и названия на

административно-териториални единици в българските земи през XV-XIX в.”, показва

две села с име Емирлер и графика на арабица148

- споменатите несъществуващо днес

Генево и Добромирци, спадащи към днешната административна област Кърджали,

чийто пространствен обхват в по-голямата си част се припокрива от територията на

административната област с център Диметока /Димотика/ през XV в. Относно

44

набиващата се на пръв поглед разлика в окончанията “лю” и “лер” можем веднага да

предположим с висока степен на сигурност /понеже става въпрос за използвания от

Гьокбилгин регистър TD 370 от 1528-29 г., ползван активно и от нас/, че тя се дължи на

шрифта сиакат, където при изписване между краен “вав” и крайно “ре” почти няма

разлика. Що се отнася до липсата на начално “йе” след “елиф” в графиката,

представена от Ст. Андреев, и наличието на тази буква /откъдето всъщност идва и

фонетичната девиация – е/и / у Гьокбилгин, то тя би могла да се обясни с често срещана

и въобще не прецедент практика да се допускат грешки или необясними различия във

формите от самите регистратори. А, както е видно с примера Савджълу/Саруджалу,

дори при форми от тюркски произход. По тази причина допускаме, че разчетените

форми и убицираните зад тях селища от Ст. Андреев биха могли да се отнасят и за

селището, за което са приведени сведенията от Гьокбилгин. През 1485 г., докато е още

мюлк на Айас паша, Имирлю има 33 ханета и 3-неженени, без да е упомената

конфесионалната им характеристика, и 6622 акчета приход.149

Обобщените данни за

периода 1515-1528/29 г. го представят с почти същите демографски параметри – 31

ханета и 3-ма неженени, но с уточнението, че семействата са мюсюлмански,150

което би

могло да означава, че или и в първия случай религиозната картина е съшата, или става

въпрос за масово преминаване към исляма, но сме по-склонни да приемем първото.

Освен разгледаното, друго село от същия вакъф, което вероятно можем да отнесем

към Източните Родопи, е Кадъ /може би днешното Долно Съдиево на около 15-20 км

запад/северозапад от дн. язовир Ивайловград /, административно релативно към казата

Димотика. В “казата Диметока” през 1515-1528-29 г. са записани селата Кадъ, Коруджу

/може би с. Александрово, Хасковско или с. Пъдарци, Кърджалийско151

/ и разгледаното

Имирлю, като няколко години по-късно, през 1546 г., последното село е записано към

каза Едирне /Одрин/. За Кадъ информацията от 1515-1528/29 г. е следната:

първоначално селото е било тимарско; при Баязид II Мустафа паша Мактул го

получава, явно при замяна, предвид факта, че е налице освен мукарер наме и استبدالنامه

[istibdal name]. По-късно синът му Махмуд Челеби го продава на кадъ аскера /не е

посочено кой/;”... издаден е свещен хюджет, съгласно който е издадено ново мукарер

наме. Промяната е вписана в стария дефтер и понастоящем селото продължава да е

вакъфско. Мюсюлмански семейства – 37, неженени – 2, приход 5000 акчета.” 152

През

1546 г. приходът от селото е нараснал на 6581 акчета, което вероятно насочва към

демографски прираст.

45

Тимарски описи от XV в., обхващащи селища в тази част от планината, не са ни

известни. В публикуваните документи от регистрацията на тимари, зиамети и хасове в

общи линии очертават плътността на териториалното разпространение на тимарската

система от втората половина на XV в. И, както се забелязва, мнозинство в количествен,

респективно – пространствен, аспект представляват селищата на север от Стара

планина – Никополски санджак /изследването и анализът на чиято селищна мрежа,

поради факта, че е много добре документирана, доведе до извеждането на моделност,

доказано съпоставима, с някои изключения, и с другите части на българския етнически

ареал 153

/, Видинско, Белоградчишко, Берковско, поречието на р. Тимок, Търновско,

Трънско и Брезнишко /Висока и Знепол/, където в най-груб вид имаме описани стотици

села и мезри и над 300 тимари и зиамети.154

На юг от старопланинската верига

тимарските описи очертават коментираната стабилна и плътна селищна мрежа около

София и Самоков и тъй като единият от цитираните документи е палеографски

идентичен с друг документален фрагмент, описващ селищната мрежа в Западните

Родопи и датиран преди 1447-8 г., оказва се, че за около средата на века и немного след

това има сравнително богат документален материал за социално-икономическите

аспекти на османската власт в една значителна част от българските земи.155

Към

очертания дотук периметър добавяме и сведенията за Авретхисарско и Солунско от

втората половина на века с описани около 130 села и мезри, формиращи 2 зиамета, 26

тимара и 1 вакъф и 7 села в Ксантийско и Драмско, описани в регистър от 4.11.1491 г.,

формиращи 1 зиамет и 28 тимара.156

От новопостъпилите, вследствие работата на наши

специалисти във връзка с документалния обмен между Р България и Р Турция,

документи, съхраняващи се в Ор.отд. на НБКМ, е видно, че към 1464-5 г. акцентът при

съставянето на подробния опис на тимари, хасове, мюлкове и вакъфи за територии в

Родопите и на юг от тях, е върху нахиите Неврокоп и Калоян и вилаетите Демирхисар,

Серес, Острова, Кешишлик, Зъхна и Драма.157

Друг подобен регистър, използван

многократно от М.Т.Гьокбилгин в посока концептуалното изграждане на неговия

“сборник с документи”,* очертава административните области Едирне и Диметока на

югоизток от Родопите. Информацията от този регистър, в частта й за мюлковете и

вакъфи в Източните Родопи, приемаме, че в по-голяма част сме посочили по-нагоре в

изложението. Вероятно е в този опис да има и планински села, съставящи и друг вид

фискални единици. Всъщност, наличието на тимарски села в Източните Родопи

* По израз на В. Мутафчиева.

46

косвено се потвърждава най-малко заради това, че за повечето вакъфски, описани по-

горе, съществува уточнението, че на определен етап “sonra timara verilmiş” /по късно се

даде за тимар/, а както видяхме за Кадъ, ако приемем, че е в планината, то от тимарско

се превръща във вакъфско.

Други документи, които биха могли да съдържат сведения за Източните Родопи

през XV в., са два описа на доганджии – единият е фрагмент от опис на доганджиите в

Югоизточна Тракия от 1477 г., където една от регистрираните нахии е Димотика,

съотнасяща се към тази част на планината, което е видно от горепосочените примери.158

Другият опис е пълен и се отнася за доганджиите в Румелия. Предвид датираната

бележка, която намираме, става ясно, че той е съставен не по-късно от 1482 г.159

Тук,

относно интересуващия ни район, намираме само нахията Гюмюлджине /Гюмюрджина,

дн. Комотини/. И в двата случая обаче неспоменаването /в самия документ/ или

нелокализирането /по причина например, че голяма част от тях се намират на

територията на днешна Гърция/ на селища дават основание за висока степен на

несигурност на твърдението, че описът касае и планинските части на споменатите

нахии. За разлика например от Западните Родопи, където самият Неврокоп, селата

около него и селата от Чепинската долина се споменават неколкократно.

Що се отнася до сведенията, с които разполагаме за Източните Родопи през XVI

в., то към споменатите от предходното столетие селища, което означава, че са отразени

в регистрационната практика и в интересуващото ни, и в следващото - седемнадесето,

може да добавим и Пелевун, което е част от вакъфа на Шах султан с, предположено, и

други села около него.160

Дъщеря на Селим II, съпруга на Хасан Чаръкчъ паша, после и

на Зал Махмуд паша, принцесата получава от баща си 12 села в Пловдивско за вакъф на

джамията, построена от нея в квартала Еюб в Истанбул. Освен това, част от нейните

вакъфи са села в Софийско и, както е видно, в Родопите.161

Въпросното Пелевун

/вероятно днешното Плевун – на юг/югозапад от Ивайловград/ през, вече, XVII в.

изпъква като значително рударско селище, демографската снимка на което в средата на

века показва 166 християнски домакинства, от които 150 са ангажирани с рудодобив.

Изказано е предположение, че именно от периода на вакъфирането – средата/втората

половина на XVI в. – на източнородопските села от Шах султан /Шах хатун/, се

появява названието Султан ери за административна област, обхващаща част от

източнородопските дялове.162

Освен това има и някои интересни сведения за религиозния профил на четири

селища, три от които са от вакъфа на Мурад II, за 1515,1528, 1558,1590 г., изнесени от

47

М. Кийл в контекста на неговия отдавнашен интерес върху темата за проникването на

исляма в българските земи. Селата Ак пънар /Бял извор – на югозапад от Ардино/ и

Даръ дере /Златоград/, запазват доминиращ брой християнски домакинства. Нещо

повече – в Даръ дере до 1558 г. съотношението мюсюлмани/християни е почти 1:2, а

през следващия 32-годишен период има очевидно рязко покачване броя на

християнските домакинства – 38 мюсюлмански /точно толкова и са през 1558 г./ срещу

150 християнски, т.е. двойно нарастване на последните, изразено в съотношение 1:4.

Почти подобна е и ситуацията с Ак пънар с тази разлика, че до 1558 г. максималният

брой на мюсюлманските домакинства тук не надхвърля 3 /през 1528 г., когато

християнските са 39/. За 30 години, т.е. в 1558 г., даже намаляват до 1 срещу 44

християнски. За следващия 30-годишен период, т.е. в 1590 г., е регистриран

демографски прираст и за двете конфесионални общности – 14 мюсюлмански и 76

християнски. Сведения за другото село от вакъфа Шахин /Ехинос, дн в Гърция/ има за

1558 и 1590 г., откъдето става ясно, че християнски семейства липсват, а броят на

мюсюлманските е съответно 34 и 72, т.е. двойно нарастване. Последното селище Елмал

/Меливия, дн. Гърция/, вероятно същото, което получава, тогава като мезра, Тимурхан

шейх, през XIV в. още от Мурад I, илюстрира също демографска екстраполация за

периода 1516-1590 г., но и прогресивно намаляване на християнските семейства и, в

крайна сметка, тяхното изчезване. През 1516 г. мюсюлманските домакинства са 26,

християнските – 5 /5:1/; през 1528 г. - 49 срещу 4 /12:1/. За този 15-годишен период

ясно личи процесът на ислямизация, чийто тотален резултат е вече видим през 1558 г.,

когато християнски домакинства липсват. А за тази и 1590 г., броят мюсюлмански

домакинства е съответно 84 и 148.163

В началото на XVII в. документи показват, че някои от източнородопските села

са включени в тимарските регистри. Такива са няколко планински села около

Кърджали в казата Хаскьой /Хасково/ - самото Кърджали, Зимзелен /на около два

километра източно от Кърджали/, Любино /на запад от Кърджали/, Орлово, Охлювец. В

същата каза са отнесени още Комунига, Паничково /между Асеновград и Кърджали/,

Душка.164

Интересно е да обърнем внимание върху териториалния обхват на тази

административна единица. В документ за събиране на джизие от 1628 г., в казата

Хаскьой влизат например селата Ълъджа, с друго име Никола /дн. Баните, Смолянско/

и Лучан дереси /дн. махала Вълчан дол/,165

т.е. западната границата на казата стига до

на около 25-30 километра източно, по права линия, от Смолян.

48

В селата от вакъфа на Мурад II, отнесени към казите Гюмюлджине

/Гюмюрджина/ и Димотика през 1614 г. се събира зиаде – и джизие от 520 ханета. 24

години по-късно от разгледаните по-горе конфесионална снимка, прави впечатление, че

най-много християнски семейства продължава да има именно в Даръ дере /Златоград/ и

Ак пънар /Бял извор/, но и в двете селища има, макар и едва доловим, спад на тези

домакинства: от 76 през 1590 г. - 73 през 1614 г. за Бял извор и от 150 през 1590 г. – 149

през 1614 г. за Златоград.166

Орта кьой /Ивайловград/ , както бе посочено, продължава да присъства неизменно

в османската регистрационна практика и през XVII в. като непрекъснато развиващо се

и най-голямо в тази част от Източните Родопи българохристиянско селище – през

1634/5 г. броят християнски домакинства е 150, от които 15 са новозаписани; 20 години

по-късно – 1655/6 г. те са вече 208.167

От почти същото време, 1661/2 г., е

публикуваният от Руси Стойков документ за събиране на джизие “във вакъфа на

блаженопочившата госпожа султанка в казата Чирмен”, откъдето е видно, че в

източната част на Източните Родопи се появява още едно сравнително голямо селище –

Ак виран с друго име Урум Ефрем /дн. село Ефрем, на североизток от Маджарово/, в

което са записани 190 ханета, дължащи джизие.168

Другите, убицирани по този

документ села в планината, са Курд Дайрал /дн. Вълче поле, на север-северозапад от

Ивайловград/ с 29 джизие задължени ханета и Деве дереси /дн. Камилски дол - на около

15-17 км. северно от Ивайловград / - 85 джизие ханета.169

Въпреки сравнително синоптичния характер на направения преглед биха могли

да се изведат някои наблюдения:

1. Източните Родопи, съвсем понятно, предвид разположението и надморската си

височина /средна 320 м./, са една от рано интегрираните във формиращата се

османската политическа и социално-икономическа система части от българската

етническа територия, които доста рано стават обект и на колонизация – доказателство

за това е явно интензивната селищна реноминация - нито едно от разгледаните по-горе

села не е познато в регистрите с предосманското си име с изключение на Пелевун и

Вулгарохорио. Дори когато имаме конструкцията “ село Х с друго име Y “, където

принципно често можем да срещнем българското /в даден конкретен случай/ или дори

две български имена, тук и в двата случая се използва тюркска топонимия.

2. Фиксираните в документите още от XV в. селища се групират в 2 по-големи

селищни системи, което най-вероятно отразява по-ранно фактическо състояние:

микрозона Запад - около Даръ дере /дн. Златоград/ и Ак пънар /дн. Бял извор/ и

49

микрозона Изток - около Вулгарохорио/Ортакьой /дн. Ивайловград/. Микрозона

Север – около Кърджали, като система, вероятно се оформя по-късно. От най-рано

засвидетелстваните демографко-религиозни данни, последната четвърт на XV в., се

вижда, че цитираните селища, без Кърджали, са малки, но с доминиращо християнско

население. През целия разгледан период тази тенденция се запазва, като Ивайловград за

период от 1485 до 1655/6 г. успява да се развие като селище от градски тип – с над 1000

човека население в средата на XVII в. /при множител 5-6 само за пълноценните

християнски домакинства/ от 170-200 през 1485 г. Към него за средата на XVII в.

можем да добавим Плевун с 166 християнски домакинства през 1653/4, т.е. над 800

човека и Урум Ефрем с 190 домакинства /около 1000 човека/ през 1661/2 г. –

демографски тренд, който, разбира се, има своята детерминанта в предходните

столетия. Що се отнася до хинтерланда на тези селища, трудно може да се изведе

някаква тенденция – в села, вакъфирани още през XIV в. до последната четвърт на XV

в. няма мюсюлмани, какъвто е примерът с вакъфа на Баязид I, в други села с идентичен

статут от същия период и за същия период, т.е. до втората половина на XV в.,

мюсюлманските домакинства са повече, но не изключително, още повече, че самите

села са доста малки. А в трети случаи, села, вакъфирани около средата на XV в.

/отнесените към Одрин селища от вакъфа на Мурад II, някои от които се намират и в

Родопите/, са без християнски домакинства за период около половин столетие. Фактът,

че в тяхната производствена листа се среща сусам например, би могъл да говори за

нетрадиционен за тези земи икономически сегмент. Фактът обаче, че въпреки това най-

големите облагания са върху пшеница и ечемик, говори за традиция в производствения

модел. Това от своя страна би могло да бъде индикация и за конвертизъм сред местното

население.

3. Потвърждава се локализираната югоизточна гранична зона между българи и

гърци,170

доказателство за което е например гръцкото название Вулгарохорио

/Ивайловград/, където е кодирана етническата /или поне преобладаващо/

характеристика на селището. Това е и категорично доказателство за българския

етнически облик на Източните Родопи.

4. В най-ранния разгледан период селищата от тази част на планината са отнасяни

административно към Чирмен, Одрин и най-вече Димотика, което вероятно е

индикация не само за формална географска съотносимост, но и за изходна база при

опознаване на новото пространство по течението на Арда и нейните притоци. От

средата на XV в. се появява и Гюмюлджине /Комотини/ като административен център,

50

свързан с Източните Родопи и за този период – само за “Златоградския” вакъф на

Мурад II. Горното допускане важи и тук.

Систематизираният историко-анлитичен подход в демографско-религиозите

проучвания върху историята на Западните Родопи поставя Страшимир Димитров през

1965 г. с една обширна студия, където, въпреки ограничената изворова база, за

изведени основните акценти в тенденциите на очертания спектър на изследване за

районите около Неврокоп и Разлог през XV-XVII в. Вера Мутафчиева допълва

картината за тази част от планината с изследването си върху селата от Чепинското

корито, имената на които “дешифрира” от изнесени те от М.Т.Гьокбилгин и известни

по това време данни за вакъфа на Сюлейман I. В по-ново време по този начин

обособената географско-времево-проблемната канава на изследванията са обогатени от

Евгений Радушев, Елена Грозданова, Цветана Георгиева, Румен Ковачев, Махиел

Кийл.171

И по причина, че основните изводи и изворите за тяхното основание са

известни, в стремеж да не ги повтаряме буквално, ще ги представим в табличен вид.

Документите, намерили място по-долу, са подбрани с оглед репрезентативност на

основните параметри на конфесионалните и демографски процеси. Представени са

данни само за т.нар. пълноценни семейства, броят и религиозната характеристика на

които трасират казаните процеси.

51

НЕВРОКОПСКА СЕЛИЩНА МРЕЖА, РОДОПСКИ / ДЪБРАШКИ / ДЯЛ172

период / XV в. XVI в. XVII в.

52

източник

селище

MAD 525173

1445 г. TD 3

174

1464/5 г. Ф 122, а.е.

261 175

1498 -1503 г.

TD 70176

1517 г. TD 167

1529 г KuK 194

1569/70 г Ф 123 А,

а.е. 42177

1617 г

Ф 126, а.е.

4178

1636 г

Ф 126, а.е. 5;

9179

1660 г

Х М Х М Х М Х М Х М Х М джизие ханета джизие ханета джизие ханета

Неврокоп 137 0 208 12 - - 319 167 385 281 186 318 - - 96

Баница180

БЕ

З М

ЮС

ЮЛ

МА

НС

КИ

ДО

МА

КИ

НС

ТВ

А З

А С

ЕЛ

АТ

А

18 1 32

Ореше 3 0 25

Сингерти181

122 8 2

Възем 41 0

Кочан и

Жижево

70 0

Муртиница182

22 0

Осина 38 1

Полачка183

21 0 32 0 15

Дебрен 20 0 4

Сатовча 41 0 60

Фъргово 22 0

Петрелик 22 0 14

Барутино 8 0

Крушево 16 1 40

Абланица 50 0 31; били са

76, 45 са

разхвърляни

по околните

села

Долен 6 0

Лещен184

Търлис185

150 0 83 70

Зърнево186

171 1 120 152

Борово 153 0

Папа Райко 47 1 36

53

/Лъкавица/

Папа Вълкан

/Тепляни/

53 7

Скребатно 85 1 87 41

Кремен 28 0 45 30

Обидим 36 0 67 55

Ковачевица 13 0 48 50

Белотинци187

91 2 36 40

Филипово 24 6

Горно

Филипово

36

Рибново 44 10

Долно

Дряново

28

Горно

Дряново

8

Гостун 70 20

Фотовища

/Огняново/

37 44

Осиково 25 25

Балдево 15

Буково 39 17

Гърмен 54 32

54

РАЗЛОЖКА СЕЛИЩНА МРЕЖА188

период /

източник

селище

XV в. XVI в. XVII в. TD 26

189

1485 г.

Ф.122, а.е. 261190

1498-1503 г. TD 77

191

1515 г. TD 370

192

1528-29 г. Ф.128, а.е. 9

193

1660 г. Ф.128 А, а.е. 20

194

преди 1690 г.

Х М Х М Х М Х М джизие ханета джизие ханета

Разлог /Мехомие/ - - - - - - 459195

6

68 55

Елешница - - 88 2 - - - - 40 -

Добринище - - - - - - 89 8 50

Баня196

9 - - - - - - - 92 75

Драглище 197

51 1 - - - - 61 - 81 63

Якоруда - - - - 154 2 144 0 435 198

373

Бабяк - - - - 20 6 16 6 28 25

Белица - - - - - - 289 2 - -

Белица – и Кючук - - - - - - 38 - - -

Добрешко

/вер. Добърско /

- - - - - - 101 1 - -

Черешниче

/вер. Черешово/

- - - - - - 11 4 - -

Папа Сакал 199

208

мах. Кючук Аяс 200

165

Бачево - - - - - - 133 2 - -

Годлево - - - - - - 86 - - -

55

ЧЕПИНСКА СЕЛИЩНА МРЕЖА

период /

източник

селище

XVI в. XVII в.

TD 77 201

1515 г.

TD 370 202

1528-29 г.

TD 498203

1570-71 г.

Kuyudu

Kadime 1595

1595 г.

MMD, №

1529204

1634 г.

1639-41 г.

Х М Х М Х М Общо за

селата:

джизие ханета джизие ханета

общо за селата:

Каменица 100 0 88 0 - 5 472 христ.

домакинства

/ от 641 за

1569/70 г. / ;

216 мюсюлм.

домакинства /

от 193 за

1569/70 г. /.

120

593 за 1639 г,

479 за 1641 г.

Ракитово 89 7 90 12 - 78 45

Костадново 88 1 70 0 64 49 -

Баня 54 4 63 4 96 31 -

Корова 52 0 46 0 - - -

Дорково 135 3 122 4 - - -

Лъжани 100 7 88 4 - - 91

56

Освен тези документи, разбира се, когнитивната сфера на изследователите е

обогатена и от други. Селища в Неврокопско /Садово, Вълкосел, Корница, Абланица,

Мусомища/ и Чепинско /Костадново и Корова/ се срещат и в известния пълен

доганджийски регистър за Румелия от 1482 г., което означава, че котловината на

Чепино /конкретно/ е опозната по-рано от представените в таблицата за този район

данни.

Пак от края на XV - началото на XVI в. е първият известен за Западните Родопи

вакъф, чийто титуляр е коментираният по-горе Коджа Мустафа паша. В казата

Неврокоп, освен приходите от хамама в самия град и две ливади, постъпления от

собствеността на вакъфа идвали и от селата Фурен, Мусомища, Фотовища /Огняново/,

Дряново, Балдево, Кору /неуст./, Янош /може би с. Яново - Западен Пирин/, Балабан

/неуст./, Марулево, които по данни от 1546 г. формират приход от около 60 000

акчета.205

Прави впечатление, че приходите на някои от селищата са сумирани с тези

от прилежащите им воденици, а от други - например Янош и Балабан - са отчетени

постъпленията само от водениците. При описанието на селищата от този вакъф и

приходите им добавката “... с водениците” и “от водениците” се среща 4 пъти.

Съпоставен с тези факти, и този, че в регистъра от 1464/65 г. за всички изброени 24

села и мезри около Неврокоп и появилите се към 1498/1503 г. села пак в този район,

както и за спорадично споменатите в описа от 1489/90 г. села около Разлог, водещо е

облагането върху пшеница, говори за един отдавна установен, функционален социално-

икономически модел, базиран върху оптимално овладяване на пространството и

използване на производствения му потенциал, осигуряващ стабилност и ритмичност на

високи доходи. Това е вероятната причина към края на XV в. изброените по-горе села

от Неврокопската селищна мрежа да са хасови, формиращи приход от близо 65 000

акчета. Същата картина е налице и за Чепинските и Разложки села, които през 1530 г.

също са част от хаса на румелийския кадъаскер – Чепинските села /без Лъжани, което е

тимарско/ дават 31 324 акчета, а Разложките /без Якоруда, Драглище и Баня –

тимарски/ - 72 083 акчета.

Освен този, друг известен вакъф в Западните Родопи е на Сюлейман I, обособен в

средата на XVI в. /вероятно 1550-7 г./. Освен чепинските обаче, към този вакъф за

зачислени и други западнородопски села. “Регистър за събиране на зияде-и джизие от

румелийските вакъфи на султани, членове на султанската династия и на висши

държавни администратори” от 1614/1615 г.206

показва, че на вакъфа плащат /в случая –

джизие/ 3 села в казата Неврокоп и група от 6 села в казата Разлък, между които

57

Добрашко /вер. Добърско/ с 132 зиаде-и джизие ханета и Драглище с 89 зиаде-и джизие

ханета, което, като ориентировъчни демографски податки, може да бъде отнесено към

горните сведения. Включването на цели или големи части от планинските селищни

системи в този вакъф още веднъж може да бъде разглеждан като атестат за

демографско-производителния статус на селищата в Западните Родопи.

Друг документ от XVI в., в който се споменават селища от тази част на планината,

е Джелепкешанският регистър от 1576 г. , където са отразени както Чепинските села,

така и 12 села в Разлог.207

Тук, както и до този момент, имената на всички села са

български /дори когато към тях има добавка “баля” или “зир” – Беличе-и баля, Беличе-и

зир, Драглище-и баля, Драглище–и зир/. При останалите планински села от същия

регистър, спадащи към “севернородопските” административни единици – южния

периметър /на юг от Марица/ на нахиите Коюн тепе и Конуш от казата Филибе и казата

Татар Пазаръ, стигащи в планината до условната права линия, свързваща Рожен и

Предела, ситуацията е идентична. Освен това в над 97% от случаите имената на

регистрираните джелепкешани в тези села са български /срещат се и няколко гръцки -

само в севернородопската яка до Пловдив/, а от мюсюлманите около 1/3 са с патроним

“Абдуллах”. За сравнение ще споменем една, южно от Родопите, каза, чиито северни

граници са по южнородопските склонове – Енидже-и Кара су. В списък на

джелепкешаните от тази каза, датиран по-общо от втората половина на XVI в.208

всички

до едно изброени села са с тюрко-мюсюлмански имена, а от регистрираните 165

джелепкешани в казата 36, т.е. около 22-23 %, са с българо-гръцка антропонимия, от

които 18 човека живеят в Скече /Ксанти/. Вероятно, обяснението за това е в изнесените

от М. Кийл данни, че още в средата на XV в. 22 % от мюсюлманите в казата

Гюмюлджине са юруци, а ”броят на юруците /вероятно съотнасян към общия брой

мюсюлмани/ в съседната каза Енидже-и Кара су е още по-голям ”.209

От казаното до тук могат да се формулират няколко наблюдения:

1. Документите за този период показват наличието на 3 големи функциониращи

селищни системи – Неврокопска, Разложка и Чепинска, разположени в единствено

възможните /съобразно особеностите на релефа/ места, позволяващи “ритуализацията”

на социално-икономическия модел – котловинните полета по течението на Места и

Родопско-Пиринско-Рилския и водосбор, както и по течението на р. Чепинска. Освен

това се наблюдава група селища /Кочан, Сатофча, Жижево, Барутин, Осина, Долян/

предимно по притоците и отчасти по течението на самата река Доспат.

58

2. Чрез Неврокопската и Доспатската селищни мрежи Западните Родопи

присъстват от средата на XV в. в османската регистрационна практика. Към 1464/5 г.

най-северното селище, отнесено към Неврокоп, е Добринище. Селища от останалите

две системи, по досега известните ни документи, се срещат спорадично и то 30-тина

години след това. Интересно е, че през 1498/1503 г. Елешница, географски отнасяща се

към Разлог, спада административно към Неврокоп, а “Баня към Разлог” /на около 10 км

западно от Елешница/ е 14-тото село от описа на казата Филибе през 1485 г. “Драглище

към Разлог” е записано през същата година след запустялото Айо Ландоз /днес

съставна част на Пловдив /, като последното е отнесено “към Станимака” от нахия

Филибе.

3. Въпреки ранното интегриране на Западните Родопи в османския

икономически порядък, топонимията е съхранена от предосманския период.

4. От средата на XV в. до началото на XVI в. производствената листа в

селищата, за които разполагаме с данни, е традиционна – винаги на първо място е

облагането на пшеница, следват ръж, ечемик, просо, овес, лозя, орехи, зеленчуци,

чесън, лен, кошери, свине. Облагане върху овце няма. И ако е изведено твърдението, че

българският етнически ареал е един от “пшеничните острови в Европа”,210

то своя

принос в това дават и досега разгледаните планински производителни територии.

5. Демографската снимка на част от селищата около и самия Неврокоп малко

след средата на XV в. показва 728 пълноценни християнски домакинства, което, в най -

груб вид, дава над 3600 човека. Към тях обаче не е прибавен, както бе споменато, броят

на неженените, където принципно е кодиран потенциалът за демографска

екстраполация.211

За останалите селища от същия район, за които са изнесени данните

за края на XV в., ситуацията е 859 семейства или над 4200 човека. Към констатацията

за включването на неженените и тук ще добавим и споменатото, че в таблично

представените данни сме се опитали да се спрем само на родопските селища –

пропускайки доколкото е възможно, раположените в източните склонове на Пирин.

Към 1530 г. в Разложката котловина и околните планински склонове са регистрирани

1427 семейства или над 7000 човека. През същия период в седемте чепински села

живеят 567 християнски домакинства или над 2800 човека. Съвсем предпазливо – през

1530 г. в Чепинско-Разложко живеят над 10 000 човека.

6. Етническият характер на населението в планината, на базата преглед на

антропонимията, е категорично български. Изключително рядко в тази част на

планината, и в случая на юг от Неврокоп – с. Папа Райко , се срещат имена като Йорго

59

Петро, Йорги Андроника, Маври Андроника. Що се отнася до регистрираните

мюсюлмански семейства може да предположим с повече от голяма степен на

сигурност, че са етнически българи. Доказателството: в описа от 1498-1503 г. за селата

по-горе описаните мюсюлмани са: Шахабеддин, син на Велко /с. Зърнево/, Караджа,

син на Стано /с. Папа Райко/, Мустафа и Хъдър, синове на Караджа, Бехадър, син на

Гьоргьо, Илиас, син Тодор, Илиас, син на Момчил, Юсуф, син Гьоргьо /с. Папа

Вълкан/, Юсуф, син на Дурхан, Юсуф, син на Георги /с. Белотинци/. Към тях добавяме

и синовете на Рад – Али и Хамза от Елешница. Към това ще добавим и още, че според

М. Кийл всички мюсюлмани в Лъджене през 1515 г. са българи с патроним

“Абдуллах”.212

Изключително незначителната степен на несигурност в категоричността

на горното твърдение е породена както от четирите изцяло тюрко-мюсюлманските

имена в Папа Вълкан, което в никакъв случай не означава, че не могат да бъдат

конвертити второ или следващо поколение, така и от, даваме си сметка, че е доста по-

късно от цитирания последно документ, “Ширмерд, пришелец”, който откриваме в

Дорково през 1576 г. според Джелепкешанския регистър.213

7. Друго интересно наблюдение е, че в Чепинско войнуци към 1528-29 г. няма.

Единствените регистрирани в казата Татар Пазаръ войнуци са в коментираното под

линия с. Бане. Всъщност, единственият познат ни документ, засвидетелстващ войнуци

в Западните Родопи, е фрагмент от войнушки регистър за казата Татар Пазаръ от 1695

г., където са регистрирани войнуци в Белово и пак в Бане /според Борис Недков

“вероятно Чепинска Баня, сега Велинград ”/.214

8. Административно, селищата от неврокопската селищна система, логично, са

отнасяни традиционно, т.е. за целия период, към казата Неврокоп. Градът от рано и

трайно се променя за периода на своята история в османския контекст и се запазва като

единствен градски административен център в самите Родопи. Описан е през втората

половина на XVII в. със статут на кадилък четвърти ранг, атестат за държавно-

административното му значение.215

В периода 1464/5 г. най-северно разположеното

селище, отнесено към Неврокоп, е Добринище. През 1498-1503 г., т.е. след 40 години,

северната граница е на около 10 километра на северозапад, включваща и Елешница.

Села около Разлог /Лещен и Баня/ към 1485 г. са отнесени “към Разлог” в казата

Филибе или “към Разлог“ /Драглище/, без допълнителни уточнения, като преди

споменатото село е регистрирано друго от нахия Станимака. Що се отнася до

Чепинските села, то през последна четвърт на XV в. /в доганджийския регистър,

съставен не по-късно от 1482 г./, намираме Костадново и Корова, както и още 6 села в

60

севернородпските склонове, като част от група на 28 селища, спадащи към Филибе в

нахия Търново,216

административна релативност, в която вероятно е кодирана

реминисценция за южния териториален обхват на Търновска България. Към 1530 г.

селата в Чепинската котловина са отнесени в, явно сравнително новооформилата се

каза Татар Пазаръ /самият Татар Пазаръ се споменава в документи за пръв път в

началото на 80-те години на XV в./.217

Селата в Разложката котловина през същия

период са отнесени най-общо в ливата Паша, след като точно преди тях е описът на

“самия Самако, каза Самако към лива София”, както и вакъф и хасови села в “Самако,

лива София ”. През 1576 г. чепинските села продължават да са в казата Татар Пазаръ, а

разложките – в дефинираната вече каза Разлог. Във втората декада на XVII в. /1614/15

г./ териториалният обхват на последната е запазен, а седемте села по долината на р.

Чепинска са в каза Филибе. Двадесет години по-късно административното им

ситуиране е същото. А ако приемем, че споменатото село Бане от каза Татар Пазаръ, в

което са регистрирани войнуци през 1683 г., е “Чепинска Баня”, то може да се

предположи, че към този период и останалите села от чепинската група са също

отнесени към тази териториалноадминистративна единица. Наистина няма как да не

направи впечатление добре доловимата динамика в администрирането на двете

“северни”, т.е. на север от споменатата по-горе линия Рожен-Предела, селищни системи

в Западните Родопи. Особено за периода последната четвърт на XV – първата четвърт

на XVI в., т.е. за период около 50 години. Това вероятно е резултат от стремеж за

оптимизация в администрирането, свързана с, може би, все още опознаването на

планината. Последното личи още по-добре при сравнение със статиката в

администрирането на селищата, отнасяни към Неврокоп, при които и достигнатият в

края на XV в. северен предел /Елешница-Добринище/, и селищата, които традиционно

се срещат при описи на едноименната каза, са запазени и в средата на XVII в.

Цялостно, демографско-религиозните тенденции, развитието и спецификата на

локалната икономика и предпоставените от тук промени в статута на голяма част от

селищата в Средните /Централни/ Родопи за периода XV - XVII в. ще бъдат подробно

разгледани в следващите глави на изложението по причина, че по-голямата част от тях,

като вакъфски, са пряк обект на изследване в настоящата работа. Тук обаче ще спрем

вниманието си на някои основни, документално отразени моменти, в периода втората

половина на XV – първата половина на XVI в., даващи основания за няколко интересни

наблюдения във връзка с хроноаспекта и степента на “османизация” на тази част от

планината. Периметърът на Централните Родопи ще разделим условно на 2 микрозони:

61

I. Севернородопските ридове Алабак, Къркария, Баташка планина, Чернатица и II.

“вътрешнородопски” масив – долините по теченията /и територията между тях/ на

реките Въча и Чепеларска /Асеница/ до линията Рожен-Предела на юг. Двата, основно,

документа, които ще ползваме, са споменаваният неколкократно регистър на

джелепкешаните от 1576 г. и иджмал регистърът от 1528-29 г. /не случайно ги

споменаваме в този ред/ в частта им за казите Татар Пазаръ и Филибе, защото

интересуващият ни географски ареал попада в тези две административни области. През

1576 г. в нахиите Конуш, появила се в края на 20-те години на XVI в.,218

и Коюн тепе,

която срещаме за сега най-рано от 1544 г.,219

към казата Филибе са записани като

джелепкешански общо 123 села /в Конушка – 44, в Коюн тепе – 79. В родопските части

на тези нахии са описани 38 села /в Конушка – 24, в Коюн тепе – 16/. Освен казата

Филибе, родопска част има и казата Татар пазаръ – от общо 64 села, в които са

регистрирани джелепкешани, 18 са в Родопите, от които 7 са Чепинските, /върху тях

няма да се спираме/. Или от общо фиксираните през 1576 г. 187 села в казите Филибе и

Татар пазаръ 56, т.е. над 1/3, са в Родопите. От тях 20 са във вътрешността на планината

– Девин, Настан, Фотиново, Беден, Чуряков дол /дн. Чуруково/, Чурен, Студенец,

Лилково, Косово, Мергеле /около Наречен/, Малево, Орехово, Павелско, Забърдо,

Добралък, Истафур и др. Останалите /без Чепинските/ села от 1576 г. са разположени

почти изцяло по северните склонове на Севернородопските дялове – Белово,

Семчиново, Баткун, Паталеница, Устина, Кричим, Жребичко, Козарско, Брацигово,

Перущица, Брестовица, Марково, Белащица, Кара агач /дн. Брестник/, Воден, Паная

/дн. Руен/, Куклен с Банище, Станимака и др. И както може да се очаква, имената на

всички села във вътрешността на планината, а и на почти всички в северните склонове

са български. Изключения: от гръцки: Станимака /букв. теснобранство220

/, Паная

/букв. Вси светии221

/, Истафур /неидент. в планината, вероятно етимологично свързано

със Σταυρός - кръст222

/; от тюркски: Кара агач и Куклен /понеже в регистрите се среща

като كوكلنه [köklene] предполагаме, че етимологично се извежда от глагола köklenmek-

букв. вкоренявам се, в преносен смисъл – установявам се/. Нещо повече, струва ни се,

че при някои от тях – имаме предвид Наречен, най-вече, етимологично изведено от “на

реката” – е запазена старобългарска фонетична конструкция.223

Що се отнася до

антропонимията, то в селата, които се намират във вътрешността на планината,

регистрираните носят изцяло български имена – Стою Доброслав, Петко Стоян, Стоян

Рай/о/, Койо Велю, Петко Братан и така нататък, и така нататък. Единствено в Тъмраш

62

има регистрирани мюсюлмани. Но 46 години по-рано в селото има само християнски

домакинства – 34 на брой. 224

Почти половин столетие по-рано обаче, регистрационната картина в иджмал

дефтерът TD 370 от 1528-29 г. е малко по-различна. Според М. Кийл “TD 370 не е

обикновен описен регистър. Той е част от серия от поне седем големи тома, в които

централната бюрокрация се е опитала да обедини цялата съществуваща информация за

имперските територии по систематичен статистически начин.”225

”В него обобщено са

записани тимари, зиамети, хасове, мукатаи, мюлкове, вакъфи, чифлици, манастири и

крепости по територията на еялета Румили. Представени са броят на данъкоплатците

мюсюлмани, християни, евреи, цигани, освободените от извънредни данъци. Дефтерът

представя класическата структура на обществото в Османската империя през първата

половина на XVI в. в близо 100 административни области от Крим до Охрид.” –

допълва аналитичния коментар Р. Ковачев.226

Отношение по който не можем да вземем,

но вероятно е, извънредното описване да е инициирано в контекста на започналите от

1526 г. военните кампанни към Централна Европа и предстоящите през първата

половина на 30-те години в Иран, Ирак и дори Гуджарат в Индия. Имаме предвид, че

тази “серия от поне седем тома” може би е трябвало да покаже фактическото състояние

на най-вече икономическия ресурс, с който държавата може да разполага. Но дори

предположението да не е валидно, то не дезавуира синтезиранорепрезентативният

характер на този документ, отразяващ на практика равнището на “правене” на

османската държава. И ако второто кануннаме на Мехмед II от около 1476 г.

завършвало с думите: “Дотук стигна подреждането на държавата ми. Нека синовете ми,

които ме наследят, да се стремят към подобряването й.”227

, то иджмал регистърът от

1528-29 г. на практика показва точно докъде е стигнало “подреждането на държавата”.

В този документ интересуващите ни селища, разположени в северните и централните

части на планината, са ситуирани на териториите на три административно-

териториално единици, факт, върху, който частично обърнахме внимание по-горе. Към

каза “Самако” са отнесени Варвара, Радилово, Юстюне ? /може би Устина/, Црънча –

тимарски, с демографски параметри общо: 225 християнски домакинства, 15

неженени, 9 вдовици; 21 мюсюлмански семейства, неженен – 1.228

Към каза Татар

Пазаръ – Дебръщица – хас на кадъаскера на Анадола, Старо Белово – вакъф на Коджа

Дауд паша, Брацигово, Пещера, Бяга, Фотин /вер. дн. Фотиново/ – тимарски.229

Демография и религиозна характеристика: 307 християнски домакинства, 39

неженени, вдовици – 12; 48 мюсюлмански семейства, от които 30 са регистрирани

63

в Сарухан бейлю /фактически – 18 са в планината/, 10 неженени /8 са пак в

Сарухан бейлю/. Към казата Филибе – Пастуше-и кьохне, Пастуше-и джедид /дн. към

Перущица/ - хас на Ибрахим паша, Рахова, Девлян /Дьовлян/, Белащич /Белащица/,

Коилово230

- хас на Аяс паша, Станимака – хас на кадъаскера на Румелия; Богутево –

хас на кадъаскера на Анадола; Чуряне, Чурин/л/, Чуряков дол, Брестовица, Тъмраш,

Периштиче /Перущица/, Михаилова /вер. Михалково/, Лилекова /вер. Лилково/,

Белащица /друго/, Реснич с Орешнич /?/, Наречен, Косово, Павличко /вер. Павелско/231

– тимарски, Баткун, Паталеница, Раснич /?/ - вакъф на Фейзуллах паша, Куклен с

Банище, Караагач /дн. Брестник/, Паная /дн. Руен/, Яворово, Воден, Лалкова /!/,

Новасил /дн. Гълъбово/ - вакъф на Шехабеддин паша, Кричим, Жребичко, Козарско –

вакъф на Ибрахим паша Чандарлъзаде, Марково – вакъф на синовете на Исмаил бей

Исфендияроглу. Общият брой на християнските семейства е 2021, неженените са

217, вдовици, 71; мюсюлманските домакинства – 199, неженени – 30.

Първото, което прави впечатление в информацията от регистъра е, че с

изключение на Фотин, Девлян, Тъмраш, Михалково, Чуряков дол /дн. Чуруково/,

Чурен, Лилково, Орехово, Наречен, Косово, Павелско, Богутево, вероятно и Орешец

останалите селища са разположени в склоновете на Северните Родопи. Явно е

овладяването на долината на р. Въча и част от водосборния й басейн заедно с част от

съседните й дялове Чернатица и Баташка планина. Вероятно етап от началото на този

процес е засвидетелстван в регистъра от 1485 г., където е отразено селото

Девлян/Довлян /дн. Девин/, отнесено към Станимака – изцяло християнско с 14

домакинства. В същото време става видно, че една част от селищата, споменати в

Джелепкешанския регистър – най-вече по поречието на р. Чепеларска с водосборът й от

източните склонове на рида Чернатица и отчасти – западните на Преспанския дял –

липсват. Например: Бойково, Добралък, Забърдо, Ислове, Иверча, Истафур, Дряново,

Хвойна, Погоре /около дн. Малево/ и др. Към това искаме да припомним, че в този

случай става въпрос за периметъра на север от Рожен. На юг – смолянско - се

наблюдава почти същата ситуация. Първият документ от османския период, в който се

говори за този район, е цитиран от П. Маринов през 1937 г. в сп. “Родопа” ферман от

1519 г., с който Селим I дарява на Махмуд Ахъ Челеби като арпалък част от пасища,

отнесени към смолянско.232

Дори да приемем, че документът е автентичен и че

обобщеното “пасища” е част от смолянския регион, то няма как да не направи

впечатление доста късната поява на последния в османските документи – втората

64

декада на XVI в. - или почти 200 години след като той, като част от Момчилова

Меропа, присъства на историческата сцена по познатите ни документи.

Що се отнася до селищата от Северните Родопи, то със сигурност можем да

твърдим, че те са овладени, чрез дефинирането им като някакъв тип приходоизточници,

още през XV в. В регистъра от 1528-29 г. голяма част от тях са например вакъфи,

чийто титуляри са представители на висшата османска номенклатура от петнадесетото

столетие – Шехабеддин паша, Фейзуллах паша, Ибрахим Чандарлъзаде, Исмаил

Исфендияроглу, Коджа Дауд паша. През 1485 г., освен коментираната ситуация:

Драглище, Бане и Лещен с добавката “към Разлог”, записани обаче към Станимака или

Филибе,233

и разгледаното по-горе Довлян, срещаме също “Рахова /вер. дн. Орехово/

към Станимака”, “Коилово към Станимака” и веднага след него “тимар на Ибрям -

Пещерак и друго Пещерак“ /вер. дн. Пещера/234

без изрично административно отнасяне.

В “зиамета във владение на Хасан бей” се среща и едно голямо село “Новсили” /Ново

село/ с три махали и общо 114 християнски семейства, 13 неженени и 3 вдовици;

мюсюлмански семейства – 3 и 1 неженен,235

за което ще се въздържим от по-

ангажиращи предположения предвид високата фреквентност на топонима, както ще

имаме възможността да установим, и ще допуснем само, че селището би могло да е в

предпланината.

В контекста на традиционните, при разглеждането на различните части на

планината акценти, се наблюдава следното:

1. За разлика от ранната масова поява на източно- и западнородопски селища в

документите от XV в., в централната, с обособени по-горе граници, планинска част

това не се наблюдава. За периода втората половина на XV - втората четвърт на XVI в.

регистрационно преобладават селищата в севернородопските, пак с обособените по-

горе граници, дялове.

2. За разлика от отчетливо обозримите селищни мрежи в Западните и Източни

Родопи, в централнородопския масив такива липсват. Налице са т.нар. “селища от

разпръснат тип”, модел, археологически засвидетелстван и дефиниран още от

тракийски период.236

Вероятно основната причина за този континюитет е кодирана в

наблюдението на Питър Доурн, че екзистенциалната /селищно-производствена/

организация на пространството зависи от действията на постоянни екологични

фактори, комбинирани с локалните особености на релефа.237

В по-голямата част от този

периметър на планината е очевидна липсата, обусловена, разбира се, именно от

локалните особености на релефа, на пространство.

65

Селищни мрежи и многолюдни села можем да “засечем” по Северното

Природопие – между Пловдив и Станимака: Яворово, Куклен, Воден, Руен, Брестник,

Белащица, Марково. Обяснението за големия брой жители на Куклен /375 са само

пълноценните християнски домакинства и 36 – мюсюлмански/ през 1528-29 г. може да

се види и на място и в приложенията – обширна предпланинска котловина. Може би

точно тук е и обяснението, че наред със срещащото се от края на XI в. Банище, се

появява и Köklene с предположената по-нагоре етимология. Друго групиране на селища

се наблюдава между Пещера и Перущица: Брестовица, Кричим, Брацигово, Жребичко,

Козарско, Устина. Нека пак да припомним, че голяма част от тези селища с номинална

и пространствена идентичност представени в средата на XIV в. от Кантакузин.

3. При конвенционалния множител 5 или 6 отнесен само за пълноценните

християнски семейства, към 1528-29 г. за селата, отразени в трите административни

области по-горе, демографската снимка показва между 12 000-15 000 човека. Към

същия период – изключителна конфесионална доминация на християни.

4. Спецификата на регистъра от 1528-29 г. не позволява обследване на

производствената листа на селата. По-ранни /1485 г./ податки за Коилово, Довлян и

Рахова дават възможност да се види, че водещо тук място при зърнопроизводството

заема ечемика за разлика от досега разглежданите примери за водещо облагане върху

пшеница. Облагане върху овце също липсва.

5. Северните и Централни Родопи на север от Рожен трайно са административно

релативни най-вече към области с центрове Филибе и Татар пазаръ. От края на XV в. до

средата на XVI в. административен център /нахия/ е и Станимака. От средата на XVI в.

обаче този статут изчезва и самото селище е отнесено към нахия Конуш.

Вероятно от края на XVI в. на юг от Рожен се появява казата Ахъ Челеби. До

тогава районът около дн. Смолян /вероятно главно на юг/югозапад, защото, както

видяхме, през 30-те години на XVII в. западната граница на казата Хаскьой минава на

около 30 километра източно от сегашния град/ е отнасян към казата Енидже–и Кара су.

* * *

Завладяване на Родопите в хода на ранните османски завоевания на Балканите,

а и след това, е твърде вероятно да не е проведено. Основните аргументи в подкрепа на

това са няколко: Първо – разбира се, липсата на каквато и да е информация в изворите

66

от периода, и следващия, за това, с изключение на едно обобщаващо изречение от

хрониката на Халкокондил от втората половина на XV в. Към това прибавяме и факта,

че достигналите до нас предания са единственият информационен източник, а имената

на цитираните там “завоеватели” са от втората половина на XV в. и са свързани с

планината в съвсем друг контекст. Второ: факт, на който не се обръща, като че ли,

достатъчно внимание – нивото на фортификационно-съобщителната ситуация в

планината през XIV в., показващо, дори само при най-грубо преброяване, около 50

отбранителни съоръжения, позиционирани на “непристъпни хълмове, само в едната

част на които е било възможно да се трасира тесен път, който води в единствения

главен вход [на крепостите]. Височината на техните стени, построени само на

уязвимите места, варират средно между 8 и 10 м. Изключение прави крепостта Устра

/дн. село Устрем/, където те са запазени и до днес с височина между 10-15 метра.

Понякога са наблюдават две отбранителни серии /два кръга/, какъвто е случаят с

крепостта Петрич /Станимака/, където във вътрешния кръг са разположени по-

значимите сгради – кулата донжон, резервоара /щерната/ и църквата.”238

Към тези

наблюдения на Катерин Асдраха ще добавим, че освен контрола над пътищата,

крепостите са свързани и с локалните селищни системи, главното следствие, което ни

интересува от последното, е оптималното производствено овладяване на

пространството, факт, много добре засвидетелстван в най-раните османски описи за

съответните части на планината, което гарантира освен всичко и логистиката при

отбранителна тактика, което заедно с контрола и познаването на пътищата дава

стратегическо предимство, което едва ли е нужно да бъде доказвано.

От друга страна – ресурсите /човешки и икономически/, с които разполагат

завоевателите, дълго време едва ли бихме могли да наречем “имперски” с имплицитна

характеристика, най-вече, обезпечаване на възможност за водене на продължителни, в

това число и обсадни, военни действия в трудно достъпни и на широк балкански фронт

райони. Нека само припомним, че планинска е характеристиката не само в българския

етнически ареал и предпоставените оттук известни проблеми със завладяването на

Албания, в някои райони на която така и не може да се говори за османска власт, Черна

гора, където тимарската система е въведена за кратко, а в последствие цялата област е

третирана със статут на султански хас с изключително занижено, почти символично,

данъчно облагане и много устойчиво самобитно общностно развитие, базирано почти

изцяло на обичайното право,239

областта Мани в Пелопонес, с почти независим статут

в османския период, в която и до сега, доколкото ни е известно, обществените

67

отношения са регулирани преди всичко на принципа “causa nostra”. Към това ще

добавим, че освен Балканският съществува и Анадолски фронт, където османците

срещат също силна съпротива, да речем, традиционно от Караманския бейлик. А след

относително бързото завладяване на част от българските и гръцки земи следва

поражението при Анкара и “Фетрет деври”, когато “хората не знаеха кой цар да

почитат”, кръстоносните походи от 1443-44 г., като това са само основните акценти,

фиксиращи моменти на почти разпад на османската държава и държавност и

последващата след това ремобилизация, налагаща политика, по-скоро свързана с

възстановяването на контрол над стратегически опорни пунктове в, едва ли, планината.

А външнополитическите събития протичат на фона на сложни, вътрешни за османците

процеси, при които се търси пътя за случването на проекта “централизирана държава.”

И още: за балканците, в това число и за българите, пространството е “свое” от векове;

за османците пространството е чуждо и остава такова пак за векове.

Овладяването на Родопите е безспорен факт, конкретно обозрим и затова –

сравнително лесно проследим в османските документи. От които става видно, че то е

доста бавен и неравномерен процес, в развитие дори през първата половина на XVI в. В

планината, на запад от р. Върбица, географски се обособяват, административно е

отразено, две големи области, разделени от условната линия Рожен – Предела – Южна

и Северна. Тук е мястото да споменем вече и джизие регистъра от 1490/1 г., който

според нас дава синтезиран израз на степента на познаване на Северната област към

него момент, отразен в категоричната конкретност на използваната топонимия. Разбира

се, даваме си сметка, че споменатите в този документ вилаети са данъчно обособени

единици, несъотносими към териториалното администриране. Все пак обаче за нас е

интересна само употребата на, пак да повторим, топонимията като проекция на

когнитивната сфера на османската администрация върху географията на българското, в

частност-родопското, пространство – “планината Разлог с Чепине” и “Запланине” /по-

късното Дагардъ – в Източните Родопи/. Останалата част от Родопите – Северна и

Централна вероятно се крият зад общото “вилаета Филибе”. Основните детерминанти в

процеса на овладяването са, може би, 1. пространствените и физикоморфологичните

особености на планината – 240 км. дължина в посока изток-запад, около 100 км.

ширина в посока север-юг и средна надморска височина 785 м., от които Централните,

с изведените по-горе граници, Родопи са всъщност най-високата планинска част /тук са

върховете Баташки снежник – 2082 м., Персенк – 2091 м. и Перелик – 2191 м./. Този

факт, освен всичко, обуславя и липсата на селищна система. Налице са сравнително

68

малки, “пръснати” в тесни котловини - единствените възможни за обживяване

пространства, селища. 2. Липсата поради горната причина на голямо селище, поне до

втората половина на XVI в., което би могло да бъде властови /военно-административен

и културноалтеритетен/ център. И 3. Близост до основните трасета на придвижване и

положението “транс” или периферия, което заемат спрямо тях.

Б Е Л Е Ж К И:

1 Николов, Й. История на средните векове, С., 1994 г., стр. 59-60.

2 Франсис Бейкън /1561-1626/ - английски философ, юрист, лорд-канцлер на Англия -

“Рим не превзе света, Рим се превърна в света”. По: Рико, П. Сегашното състояние на Османската

империя и гръцката църква, С., 1988 г., стр.87. 3 История на Османската империя /под ред. на Робер Мантран/, С., 1999 г., стр. 303-313.

4 По израз на В. Мутафчиева.- В: История на България /авт. колектив/, С., 1993 г., стр. 233.

5 История на Османската империя, стр. 23-43.

6 Алдерсън, А. Д. Османската династия /под научната редакция на Ев. Радушев/, С., 2002 г., стр. 13.

7 История на Османската империя, стр. 23-43. Виж и: Алдерсън, А. Д. Османската династия, стр. 13 и

следващите. Принципно е прието да се смята, че пръв Орхан /1326-1362/ сече собствени монети. В

специализирания сайт за нумизматика www.zeno.ru обаче има публикувани монети и на Осман /1299-

1326/. Разбира се, само информативно. 8 История на България /изд. на БАН/, т. III; История на България /авт. колектив/, С., 1993 г., стр. 74-116;

Иречек, К. История на българите /под ред. на П. Петров/, С., 1978 г., стр. 293-333; Златарски, В.

България през XIV и XV в., С., 2005 г., стр. 13 и сл.; Asdracha, C. La région des Rhodopes aux XIII-e

et

XIV-e

siècles. Athènes, 1976, p. 232-260. 9 По: Текстове и документи по история на България /съст. Христо Матанов, Тодор Даков, Боби

Бобев/, С., 1993 г., стр. 119-123. 10

Виж бел. 8. 11

Гюзелев, В. Момчил.-В: Бележити българи, С., 1968 г., стр. 299-310. Златарски, В. България през XIV

и XV в., стр. 28-29 и следващи, Иречек, К. История на българите, стр. 345-359, 365-388; Ангелов, Д.

Първи действия на турците в Родопския край.-В: Из миналото на българите мохамедани, сб., 1960 г., стр.

31-39. 12

Пак там. 13

По Ив. Дуйчев.-В: Из миналото на българите мохамедани, стр. 42. 14

Виж бел. 11. 15

Йоан Кантакузин, История. -По: Текстове и документи по история на България, стр. 141-144. 16

Мутафчиева, В. В сянката на Азия, С., 1992 г., стр. 19-21. 17

Asdracha, C. La région des Rhodopes aux XIII-e

et XIV-e

sièclе, p. 254. 18

Златарски, В. Цит. съч., стр. 35-43. 19

История на Османската империя, стр. 23-43. 20

Златарски, В. Цит. съч., стр. 45-47. 21

Пак там, стр. 50-105. Виж и: Ангелов, Д. Византия /политическа история/, Ст. Загора, 1993 г., стр.

290-299, Хронологична енциклопедия на света, т. VI, стр. 284-289. 22

Виж бел. 7, 10, 11 към Увода. 23

Кийл, М. Хора и селища в България през османския период, С., 2005 г., стр. 358. 24

Хронологична енциклопедия на света, т. VI, стр. 380, Ангелов, Вл. Сведенията за българите и

българските земи в “Историята” на Лаоник Халкокондил.-В: Македонски преглед, 3/2005, стр. 91-114. 25

Ангелов, Вл. Пос. съч., стр. 95-96. 26

Кийл, М. Пос. съч., стр. 199, бел. 24.

69

27

По: Ангелов, Вл. Пос. съч., стр. 112. 28

Тук искаме да споделим леко недоумение от избора на автора /Серес/ при превода от гръцки.

Вероятно, следвайки логиката на наратива, в който се говори, че Фера е отвоюван от сърбите и оттук –

по подразбиране този град се асоциира със Серес, овладян от Стефан Душан. Не познаваме текста в

оригинал, но Фере /понастоящем в ном Еврос и съществуващ от Средновековието/ и Серес

/североизточно от Солун/ на гръцки се изписват по различен начин – съответно Φέρες/Φέραι и

Σέρρες/Σέρραι. 29

Въпреки общоприетото становище е, че “гази” идеята е разработена късно, чисто информативно ще

припомним, че първият извор /от XIV в./ за ранната османската история с автор Таджюддин Ибрахим

бин Хъзър /Ахмеди/, е озаглавен “Епопея за историята на османските владетели и техните свещени битки

срещу неверниците”. –В: Ходжа Садеддин, Корона на историите, превод, коментар и встъпителна

студия Мария Калицин, В. Търново, 2000 г., стр. 67, бел. 79. 30

По: Димитров, Стр. Демографски отношения и проникване на исляма в Западните Родопи и долината

на Места през XV-XVII в.-В: Родопски сборник, 1/65, стр. 66. 31

Пак там, стр. 67-68. Виж и: Хюсеин, Бед’аи ал-вак’аи /Удивительньiе собития/. Издание текста,

введение и общая редакция А. С. Тверитиновой. Аннотированное оглавление и указатели Ю. А.

Петросяна. Москва, 1961 г., л.62а -64б. 32

Кийл, М. Пос. съч., стр. 358-359. Виж и предговора към Мехмед Нешри. Огледало на света, превод

Мария Калицин, С., 1987 г., стр. 8. 33

Мехмед Нешри. Огледало..., стр. 71-119. 34

Ходжа Садеддин, Корона на историите, стр. 146-233. 35

Антонов, Ал. Към въпроса за организацията на мензилската система в българските земи през XVI-

XVIII в.-В: Проучвания в чест на проф. В. Мутафчиева, С., 2001 г., стр. 35-50. 36

Спиридонов, Т. Големият път през Родопите.-В: Поселищни проучвания, 1/92, стр. 7-31. Обстоен

преглед на археологическите проучвания в част от централния планински масив виж в: Дамянов, Д.

Археологически проучвания на територията на община Смолян.-В: Rhodopica, 1/2007 г., стр. 99-137. 37

Спиридонов, Т. Пос. съч., стр. 7-31. 38

По въпроса за пътищата в Родопите и различните становища за техните трасета виж: Спиридонов, Т.

Пос. съч., стр. 7-31, Дамянов, Д. Пос. съч., стр. 103-109, Маджаров, М. Римски път от Филипопол през

Родопите за Егейско море.-В: Известия на музеите от Южна България, 14/1988 г., стр. 97-103, Петров, П.

Родопите в българското средновековие.-В: Родопите в българската история, С., 1974 г., стр. 42-46,

Asdracha, C. La region..., p. 24-49. 39

Дерибеев, Б. В Източните Родопи: Първото столетие на османското нашествие.-В: сп.”Родопи”,

10/1980 г., стр. 16-18. 40

Чешмеджиев, Д. Доспат. Страници от миналото, Пловдив, 2001 г., стр. 53. 41

Радушев, Ев. Демографски и етнорелигиозни процеси в Западните Родопи през XV-XVIII в. /опит за

преосмисляне на устойчиви историографски модели/.-В: сп. “Историческо бъдеще”, 1/1998 г., стр. 46-89. 42

Вероятно тук е мястото да припомним, че въпреки дискусиите по точното трасиране, се приема, че

преди кампанията в Мала Азия Александър Македонски предприема поход в Тракия през Родопите.-В:

Спиридонов, Т. Пос. съч., стр. 8 и посочената там литература. Споменатият по-горе Рение дьо Трир е

също освободен от обсадения Асеновград, където се е намирал след битката при Одрин след рискован

поход, извършен от рицарски отряд по заповед на Анри Фландърски през Родопите. Рицарите, измежду

които бил и самият Жофроа дьо Вилардуен, тръгнали от крепостта Моняк /до дн. село Широко поле, на

около 10 км източно от Кърджали/ и стигнали до Естенемак /Станимака, Асеновград/ през планината, а

не от север през Пловдив. 43

Антонов, Ал. Пос. съч., стр. 41-48. 44

Тук, струва ни се, Садеддин е категоричен на няколко места. Например: “След съвещание със своите

опитни и високоценени хора той [Мурад I] издал заповед за разграбването на земите на Арнабуд и Босна.

За главнокомандващ назначил Тимурташ бей... Освен това той трябвало да проучи пътищата за влизане и

излизане в тази страна и условията в тях, та когато настъпело време за завладяването им, победата да

бъде предварително подготвена и лека.”-В: Ходжа Садеддин, Корона... стр. 202. 45

Граматиков, Г. Производство и търговия с ориз в българските земи през XV-XIX в.-В: ИПр, 1-2/2006

г., стр. 3-44. 46

Gökbilgin, M.T. XV ve XVI asırlarda Edirne ve Paşa livası vakıflar, mülkler, mukataalar. Istanbul, 1952, p.

125-159. 47

Димитров, Стр. Пос. съч., стр. 70. 48

Георгиева, Цв. Пространство и пространства на българите XV-XVII в., С., 1999 г., стр. 298. 49

Харбова, М. Градоустройство и архитектура по българките земи през XV-XVIII в. С., 1991 г., стр. 103-

105. Антонов, Ал. Пос. съч., стр. 41-48. Ibidem, Възникване и развитие на османските архитектурни

70

комплекси по Диагоналния път в българските земи през XVI-XVII в.-В: История на мюсюлманската

култура по българските земи, т.7/2001 г., Иванова, Св. Големи вакъфи на османския елит в Румелия

XVII-XVIII в.- В: Пари, думи, памет, 2003, стр. 110-126. 50

Антонов, Ал. Към въпроса за организацията на мензилската...стр. 35-50. 51

По: Колев, Н. Сухоземните пътища по българските земи и пътувания по тях през XV-XVIII в.-В:

Наука и общество, С., 1986 г., стр. 554. 52

По: Георгиева, Цв., Китанов, В. Документи по история на България, С., 1998 г., стр.96-97. 53

По: Колев, Н. Пос.съч., стр. 566. 54

Антонов, Ал. Към въпроса за организацията на мензилската...стр. 44. 55

По израз на Ан. Примовски. По: Колев, Н. Пос.съч., стр. 556. 56

НБКМ, Ор.отд., BOA, TD 370, стр.111. 57

Димитров, Стр. Документи за положението на населението в Разложка каза.-В: Родопски сб., т.1/1965

г., стр. 322-323. 58

Между 1000-3000 души. Виж: Иванова, Св. Градският живот XV- първата половина на XVIII в.-В: сб.

Българското общество XV-XVIII в., С., 1999 г., стр. 115. 59

Евлия Челеби. Пътепис. Превод Стр. Димитров, С., 1972 г., стр. 283-287. За датировката на

пътуването виж предговора към изданието, стр. 14. 60

Сведение на Пол Люкас. По: Цветкова, Б. Френски пътешественици от XV-XVIII в. за Родопската

област и прилежащите й краища.-В: Родопски сб., т.1/1965 г., стр. 277-282. 61

Евлия Челеби. Пътепис, стр. 285-286. 62

Кийл, М. Пос. съч., стр. 462. 63

Димитров, Стр. Демографски отношения..., стр. 85. 64

Виж бел. 60. 65

Сравни: НБКМ, Ор.отд. BOA, TD 26, стр. 102-106; BOA, TD 370, стр.89-90; BOA, TD 498, стр. 262-

266. 66

НБКМ, Ор.отд. BOA, TD 370, стр.89-90. 67

НБКМ, Ор.отд. BOA, TD 498, стр. 262-266. 68

Има различни мнения относно датировката на този документ със сигнатура BOA, MAD 525. Първо

споменаване на сведения от него в: Радушев, Ев. Пос.съч., стр. 50-51. е Според Р. Ковачев регистърът е

от 1447-1448 г. Част от този регистър е и фрагментът от регистър със сигнатура Д 707 в Ор. отд. на

НБКМ, публикуван в ИБИ т. 13 /ТИБИ, т.1, ч.2/, стр. 9-51, където той е датиран между 1446-1455 г.

Според М. Кийл документът MAD 525, който е продължение на Д 707, е от 1445 г. Срв. Ковачев, Р.

Новопостъпили османотурски описи като извор за селищната система, населението и административното

деление на Родопите /втората пол. на XV – нач. на XVI в.-В: Rhodopica, 1/1999 г., стр. 149-174, ИБИ т. 13

/ТИБИ, т.1, ч.2/, стр. 9-51, Кийл, М. Хора и селища в България през османския период. Неврокоп, стр.

461. 69

BOA, TD 3. –В: Турски документи за историjата на македонскиот народ, т.4/78, Скопиjе, стр. 127-147.

Според Кийл регистърът е от 1453-54 г. Виж: Кийл, М. Пос. съч. 70

Кийл, М. Пос. съч. Виж и : Gökbilgin, M.T. Op. cit., p. 441-448. 71

Кийл, М. Изкуство и общество в България през турския период, С., 2002 г. стр. 70-76. 72

Георгиева, Цв. Пространство... стр. 19-32. 73

Георгиева, Цв., Китанов, В. Документи по история на България, стр.96-97. 74

Иналджък, Х. Османската империя: Класически период 1300-1600 г., С., 2002 г., стр. 148. 75

Кийл, М. Изкуство и общество... стр. 76. 76

Единственото познато ни сведение за дервентджийско село в севернородопските склонове от XVI в.

дава документ от 26.02.1568 г. и е за с. Тополово /15-17 км югоизточно от Асеновград/.-В: Грозданова,

Ел., Андреев, Ст. Българите през XVI в., С., 1986 г., стр. 61. Статутът на селото вероятно възниква по

повод интензивното използване на т. нар. Тополовски проход, за който нататък в изложението ще имаме

възможност да споменем няколко думи. 77

Радушев, Ев. Османската управленска номенклатура през XVI-XVII в.-В: сп.” Историческо бъдеще”,

1-2/1999 г. , стр. 5. 78

Кийл, М. Изкуство и общество... стр. 73. 79

НБКМ, Ор.отд. BOA, TD 370, стр.87-88. 80

Освен Калофер, останалите цитирани села в регистъра са съответно на стр. 92, 93, 101. 81

ИБИ т. 16, /ТИБИ, т.3/, стр. 81. Информацията в Джелепкешанския регистър също би могла да се

използва в подкрепа на тезата за постепенното развитие на дервентджийската институция. Освен Мечка

през 1576 г. е записано и Бане дербенд, което е вероятно едно няколкото села с това име в казата Татар

пазаръ през 1530 г., но нито едно от тях не е отразено като дервентджийско. 82

НБКМ, Ор.отд. BOA, TD 370, стр. 111-112.

71

83

Пак там, стр. 115-117. 84

Колев, Н. Пос.съч., стр. 553. Виж коментара и на Ковачев, Р. Новопостъпили... стр. 154-160. 85

Иречек, К. Пос.съч., стр. 370. 86

Дечев, В. Овцевъдството в Срhднитh Родопи. –В: Минало, год. I, 1903 г., кн. I, стр. 3. 87

По въпроса виж: Григоров, В. Тюрбета, почитани от българите мюсюлмани в Средните Родопи.-В: сб.

Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите, т.2/1998 г., стр. 553-565. Николчовска, М.,

Тодорова, Ст. Мюсюлманските култови паметници в Източните Родопи и обредите, свързани с тях.-В:

Rhodopica, 1/1999 г., стр. 207-219, Алексиев, Б. Осман баба в писмената и устната традиция на

хетеродоксните мюсюлмани.-В: сп. Минало, 2/99, Миков, Л. Алиански гробници в Източните Родопи.-

В: Бълг. фолклор, 3-4/96, Граматикова, Н. Ислямски неортодоксални течения в българските земи- В:

Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите, т.7/2001 г. 88

Ангелов, Д. Първи действия на турците в Родопския... стр. 31-39. 89

Димитров, Стр. Демографски отношения..., стр. 85 и следващи. 90

Gökbilgin, M.T. Op. cit., p. 405-412. 91

Ibidem. Виж и: BOA, TD 370, стр. 113. 92

ТДДА – Пловдив, ЧП – 7А, л. 36. Виж и: Грозданова, Ел. Османотурски документи от архивната

сбирка на гр. Белово за историята на населението от Родопския край.-В: Родопски сб., 5/1983 г., стр. 286. 93

Gökbilgin, M.T. Op. cit., p. 423-425. 94

Ibidem. Виж и: BOA, TD 370, стр. 102. 95

Gökbilgin, M.T. Op. cit., p. 502-503. 96

“Арпалъкът е поземлено владение, което се давало в специални случаи. Според трактата на Али Чауш

арпалъци се давали “на началстващи лица при щастливия султански двор, главатарите и ръководителите

на работещите в държавните работилници занаятчии и на някои погранични бейове”. Арпалъкът е

владение, което може да се предава по наследство в една фамилия ако децата на неговия държател

овладеят специалността на баща си и някое от тях го замени на същата служба”. - Димитров, Стр.

Управниците на Ахъ Челеби.-В: Родопски сб., т.4/1976 г., стр.60, бел.19. 97

Георгиева, Цв. Пространство... стр. 59-92. 98

Кийл, М. Хора и..., стр. 32-37. 99

Във връзка с което ще направим предположение, което, ако приемем, би обезсмислило хипотезирането

в текста. Предвид принципните постановки, с които сме запознати относно шрифта “сиакат”, и някои

наблюдения, които сами имахме възможност да формираме, би могло да се допусне, че зад формата

“Холомич” се крие селото Поломич/Поломица, което в по-късни документи се среща и с дублетното име

Иверица или Ивратче, разположено в Родопите над Асеновград. 100

Спиридонов, Т. Големият път..., стр. 17. 101

Велчев, Й. Градът /или между Изтока и Запада XV-XVII в./, С., 2005 г., стр.11-12. 102

За фамилията Исфендиярогулларъ, посочена литература и източници виж частта за техните вакъфи в

Глава III на настоящото изложение. 103

Иванова, Св. Християнска и мюсюлманска благотворителност по българските земи XVI-XVII в.- В:

Дарителство и взаимопомощ в българските земи, С., 2003 г., стр. 24. 104

Кийл, М. Хора и..., стр. 455. 105

По Цветкова, Б. Френски пътешественици..., стр. 273-274. 106

Пак там, стр. 273, бел. 2. 107

Виж бел. 87. 108

По Дерибеев, Б. В Източните Родопи: Първото столетие..., стр. 18. 109

Бердяев, Н. Смисълът на историята /опит за философия на човешката съдба/, С., 1994 г., стр. 27. 110

Термин, предложен от В. Григоров.-В: Григоров, В. Пос съч., стр. 561. 111

Иванова, Св. Карнавал - имперски интермедии.-В: сб. Представата за “другия” на Балканите, С., 1995

г., стр. 55. 112

Кийл, М. Хора и..., стр. 11-15. 113

Gökbilgin, M.T. Op. cit., p. 174-175. 114

Кийл, М. Хора и..., стр. 442. Вероятно тук е мястото да отбележим и, че теке на името на Елмалъ баба

е построено и при с. Мандаджилар /дн. Биволяне, Момчилградско/-В: Николчовска, М., Тодорова, Ст.

Пос. съч., стр. 208. 115

Gökbilgin, M.T. Op. cit., p. 174-175. 116

Както че имаме възможност да видим със селищата Вулгарохори и Гидрохори. 117

Gökbilgin, M.T. Op. cit., p.183-187. Този вакъф е коментиран и от Ев. Радушев.-В: Радушев, Ев.

Аграрните институции в Османската империя през XVII-XVIII в., С., 1995 г., стр. 173-200. 118

Р. Стойков привежда документ от XVII в. за събиране на джизие в някои селища в Източните Родопи,

в който локализира “Ак Виран с др. име Урум Ефрем” като дн. с. Ефрем – север/североизток от

72

Маджарово.-В: Стойков, Р. Български селища с населението им в турски джизие регистри от XVII в.,

ИДА, 8/64, стр. 155,159. 119

Gökbilgin, M.T. Op. cit., p. 178-179. 120

Ibidem, p. 203-210. 121

Дерибеев, Б. Османското господство в Източните Родопи.-В: сп. Родопи, 7/81, стр. 26. 122

Gökbilgin, M.T.,Op.cit., p. 203-210. 123

Ibidem, p. 508-515. 124

Ibidem, p. 204. 125

Ibidem, p. 208. За локализацията на селищата виж: Грозданова, Ел., Андреев, Ст. “ Книга на

жалбите” от 1675 г. за вакъфите на Шах султан в Източните Родопи.-В: сп. “Родопи”, 1/1993 г., стр. 13,

Кийл, М. Хора и..., стр. 442. 126

Грозданова, Ел., Андреев, Ст. “ Книга на...”, стр. 13. 127

Пак там. 128

Gökbilgin, M.T. Op.cit., p. 209. 129

По Цветкова, Б. Френски пътешественици..., стр. 270. 130

Виж по въпроса и: Кийл, М. Хора и..., стр. 441. 131

Gökbilgin, M.T. Op.cit., p. 267. 132

Дерибеев, Б. Османското господство..., Родопи, 7/81, стр. 26, Николчовска, М., Тодорова, Ст. Пос.

съч., стр. 208. 133

Дерибеев, Б. Пос.съч. стр. 26. 134

Gökbilgin, M.T. Op.cit., p. 267-268. 135

Дерибеев, Б. Ивайловград през 1675 г.-В: сп. “Родопи”, 8/1988 г., стр. 20-21. 136

Gökbilgin, M.T.,Op.cit., p. 283-284. 137

Дерибеев, Б. Ивайловград…, 8/88, стр. 20-21, 9/88, стр. 35-36. 138

Пак там. 139

Виж бел. 102. 140

Gökbilgin, M.T. Op.cit, p. 318. 141

Дерибеев, Б. Османското господство..., сп. “Родопи”, 7/1981 г., стр. 26. 142

Gökbilgin, M.T. Op.cit., p. 318. 143

Николчовска, М., Тодорова, Ст. Пос. съч., стр. 208. 144

Пак там. 145

Gökbilgin, M.T. Op.cit., p. 319. 146

Село със същото име “Балбалу или Балабанлу към Димотика” се среща и във вакъфа на Ахмед паша

Херсекзаде. Вероятно е да става въпрос за едно и също селище. Сравни: Gökbilgin, M.T. Op.cit., p. 319,

391. 147

Gökbilgin, M.T. Op.cit., p. 404, 444. 148

Андреев, Ст. Речник на селищни имена и названия на административнотериториални единици в

българските земи през XV-XIX в., ГУА при МС, С., 2002 г., стр.163. 149

Gökbilgin, M.T. Op.cit., p. 404. 150

Ibidem, p. 444. 151

Андреев, Ст. Речник на селищни имена и названия..., стр.258. 152

Gökbilgin, M.T. Op.cit., p. 443-444. 153

Георгиева, Цв. Пространство и пространства..., стр. 59-139. 154

ИБИ /ТИБИ/, т. 13 /т.2, ч.2/. 155

Виж бел. 68. 156

ИБИ /ТИБИ/, т. 13 /т.2, ч.2/. 157

Радушев, Ев., Ковачев, Р. Опис на регистри от истанбулския османски архив, С., 1996 г., стр. 1-2.

Виж и: Турски документи за историjата на македонскиот народ, т.IV Скопиjе, 1978 г., стр. 12-147, 151 и

следв., Ковачев, Р. Новопостъпили османотурски описи...-В: Rhodopica, 1/1999 г., стр. 149-156. 158

ИБИ /ТИБИ/, т. 10 /т.1/. 159

Пак там, стр. 180. 160

Грозданова, Ел., Андреев, Ст. “ Книга на...”, стр. 12-14. 161

Gökbilgin, M.T. Op.cit., p. 502. 162

Грозданова, Ел., Андреев, Ст. “ Книга на...”, стр.14, Дерибеев, Б. Османското господство..., стр. 26. 163

Кийл, М. Хора и..., стр. 442. 164

Дерибеев, Б. Османското господство..., стр. 26, Eadem, Османското господство в Източните Родопи.-

В: сп. Родопи, 8/81, стр. 28-31. 165

ИБИ /ТИБИ/, т. 26 /т.7/, стр. 327-328.

73

166

Пак там, стр. 186-190. Документът е разгледани от Б. Дерибеев в: Дерибеев, Б. Османското

господство..., 7/81, стр. 27. 167

Дерибеев, Б. Ивайловград през 1675 г.-В: сп. “Родопи”, 8/1988 г., стр. 20-21. 168

Стойков, Р. Български селища с населението им..., ИДА, 8/64, стр. 155. 169

Пак там. Виж и предложения Указател на селищните имена, споменати в документите – стр. 159-164. 170

Георгиева, Цв. Пространство и пространства..., стр. 16-53. 171

Виж бел. 9, 12, 13, 16 към Увод на настоящето изложение. 172

Цялостно представена по засвидетелстваните в разгледаните документи данни, Неврокопската

селищна мрежа доста често излиза извън географската предпоставеност на настоящата работа, което е

напълно обяснимо предвид разположението на града Неврокоп. Понякога този факт е твърде отчетлив:

“към Неврокоп”, независимо като каква административна единица е дефиниран, са отнасяни села,

разположени в западните склонове на Пирин – Петрово и Яново например в описа от 1498-1503 г.

/Андреев, Ст. Откъс от регистър за ленни владения в Западните Родопи, Югоизточен Пирин и

Демирхисарско.-В: Р.сб., 2/69, стр. 279-297/. Отделно от тях значителен брой селища, отнасяни

административно към Неврокоп, и концептуално представяйки хуманизацията по поречието на Места, се

намират на левия и бряг - в източните пирински склонове. Това е причината да се опитаме чисто

формално да разделим “Пиринската” от “Родопската” част на тази селищна мрежа, без да това да е

продиктувано от намерения за извеждане на различия в тенденциите на стопанско-демографско-

конфесиалната история на региона. Ето защо за селища, чиято история е изследвана в споменатия

проблемен и географски талвег /Мусомища, Копривлен, Тешево, Гайтаниново, Садово, Корница,

Лъжница и др./, данни не са изнесени. 173

Данните от този документ са по: Кийл, М. Хора и селища..., стр. 460-464 и Радушев, Ев.

Демографски и етно религиозни процеси в Западните Родопи..., стр. 50 и сл. 174

Турски документи за историjата на македонскиот народ, т.4/78, Скопиjе, стр. 127-147 175

Документът е преведен и публикуван от Стр. Димитров, Р. Стойков и Б. Цветкова в: Родопски

сборник, т.1/1965 г., стр. 283-318 176

Данните от този регистър, както и от другите документи за XVI в., касаещи Неврокоп, са по: Кийл, М.

Цит. съч., стр. 460-464. 177

ИБИ /ТИБИ/, т.26 / т. 7/, стр.227-228 178

Архивите говорят: ТИБИ , ГУА при МС, т.13, С., 2001, стр. 40; Сведенията от документа са

разгледани и анализирани от Стр. Димитров в студията му Демографски отношения и проникване на

исляма в Западните Родопи и долината на Места през XV-XVII в., В: Родопски сборник, т.1/65, стр. 98 179

Архивите говорят: ТИБИ..., т. 13, стр. 292-294, 294-295; използвани и в: Димитров, Стр.

Демографски отношения..., стр. 98, 107 180

Вер. дн. с. Баничан, северно от Гоце Делчев 181

Днес слято с Хаджидимово, югоизточно от Гоце Делчев, вж. Архивите говорят..., стр. 294, бел. 29 под

линия 182

Неустановено, по: Турски извори за историjата..., т.3, стр.127-147 183

Може би идентично с срещащите се по-късно Плачани, Блатчен /вер. днес Блатска, югоизточно от

Гоце Делчев / 184

Село на североизток от Гоце Делчев. Както е видно, за това село няма данни в нито един от

цитираните документи. Причината да го разглеждаме обаче е, че го намираме в регистъра със сигнатура

BOA, TD 26, микрофилмирано копие от който се съхранява в Ор.отд. на НБКМ, отнесен към 1485 г. на

стр. 90-91. Графиката е شتانهل / Лештане /. Селото е с 14 пълноценни християнски семейства и 4 вдовици

и приход от 787 акчета. Това село е последното /15-то по ред/ от започналия на стр.82 опис на казата

Филибе. Точно преди него е записано: Село Бане към Разлог. Тази административна препратка би могла

да говори и в полза на предположението, че зад Лештане всъщност се крие Елешница. Стр. Димитров и

Р. Стойков обаче намират Елешница в описа от 1498-1503 г. под фонетичната форма Лешниче, което

графично на арабица изглежда по съвсем различен начин. Това е причината, въпреки административното

отнасяне, селото да бъде разгледано като част от Неврокопската селищна система. Освен това,

интересно, Елешница, която е по-близо до Разлог, е отнесена за периода 1498-1503 г. към Неврокоп, а

Лещен, по-близо до Неврокоп, е отнесен десетина години по-рано към Разлог. Тук искаме да споделим и

силното си впечатление от лингвистичната сензитивност на регистратора, който, както за Бане, така и за

описаното по-нататък / BOA, TD 26, стр. 105/ Драглище, което ще бъде разгледано като част от

Разложката селищна система, когато ги отнася “към Разлог ”, използва графиката رازلوغ с точна

транскрипция /Разлог/, отразяваща отчетливо избягване на краесловната асимилация Г в К. Масово

използваната графика на арабица за Разлог е с крайни “лям” и “каф” и фонетичен вариант /лък - Разлък/,

отразяващ “турцизираната” форма на топонима.

74

185

Дн. В Гърция, виж: Родопски сборник, т.1/1965 г., стр.290, бел.25 186

Дн. В Гърция, виж: Пак там, стр. 292, бел.31. 187

Дн в Гърция, виж: Архивите говорят...стр. 40 188

Разположена в Разложката котловина, пространственоконтактна, както Неврокопската, но тук между

три планини – Родопите, Рила и Пирин, тази селищна мрежа ще бъде разгледана цялостно по причина, че

е доста трудно да се определят точните гранични линии между планините. Все пак, формално основание

за този подход намираме в това, че конвенционалната географска гранична зона е проходът Предела,

намиращ се на запад от Разлог и оттук ще бъдат разгледани селищата разположени по и на изток от

дъгата Якоруда-Добърско-Разлог-Добринище. 189

НБКМ, Ор. отд. BOA, TD 26. 190

Виж бел. 175. 191

Данните от този регистър са по: Ковачев, Р. Новопостъпили османотурски..., Rhodopica, 1/1999 г.,

стр. 158. 192

НБКМ, Ор. отд., BOA, TD 370, стр.116-118. Виж също и: Ковачев, Р. Цит. съч, стр. 158. 193

Пълният превод и публикация на документа прави Стр. Димитров в: Родопски сб.1/65, стр. 319-322.

Информация за частичен превод и публикация виж: Пак там, стр. 319, бел.1. 194

Архивите говорят: ГУА..., т.13, стр., 427 195

НБКМ, Ор. отд. BOA, TD 370, стр.116. Мехомие /Разлог/, Белица, Белица-и кючук, Добърско,

Драглище, Годлево и Бачево от Разложко са част от хасовете на румелийския кадъаскер в ливата Паша.

Няма как да не направи впечатление изключително големият брой християнски домакинства в самия

Разлог. Само за сравнение: в другите селища от градски тип по демографски параметри в Предродопието

или в планината – Станимака и Неврокоп – християнските домакинства са съответно 218 и 385 за същия

период. 196

Данните за “Баня към Разлог” от BOA, TD 26 са на стр. 90 – 9 пълноценни ханета, 1 вдовишко;

общият приход от 241 акчета е само от испенче – 231 и ниабет – 10. В регистъра от 1528-29 година /TD

370/ намираме 4 села с името Баня – едното е Чепинска Баня, групирано с другите села от котловината

/стр. 110/, друго село Баня e на същата страница 110 по-надолу, в което са записани 8 християнски

домакинства и войнуци 5 /вероятно от 8-те/. Тези 2 села са записани в каза Татар Пазаръ, което ни дава

основание да допуснем, че “войнушкото” Бане би могло да е дн. Баня до Панагюрище, още повече, че

самото “Панаирище с друго име Отлук кьой ” е записано осмо по ред след въпросното Бане. Apropos,

петимата войнуци тук са единствените в казата. В междинна рекапитулацията на тимарските села на стр.

112 е записано, че са 6 /sic!/. Другите две села “Бане” са записани като тимарски в “Самако към лива

Паша”, като едното от тях е записано като “друго Бане” /стр.117-118/. То е с 15 християнски семейства и

е записано веднага след Якоруда. Четвъртото “Бане” е записано две села след Бабяк и е с 94 християнски

домакинства, 34 неженени и 3 вдовици; мюсюлманските домакинства са 3. Предвид това многообразие

на “Бане” не можем да направим предположение кое е точно Разложка Баня, поради което срещу името

на селото за 1528-29 г. не сме отразили нищо.

197

Данните за “Драглище към Разлог” в TD 26 са на стр. 105. Освен описаните пълноценни домакинства

са фиксирани и 4 вдовишки. Общият приход е 4494 акчета. 198

Якоруда с махалата Малко Ресами. 199

Неуст. 200

Неуст. 201

Данните са по: Ковачев, Р., Цит съч., стр.158. 202

НБКМ, Ор. отд., BOA, TD 370, стр.110. Виж също: Ковачев, Р., Цит съч., стр.158 203

Данните от този документ, от документа със сигнатура Kuyudu Kadime 1595 и този за 1639-41 г. са по:

Кийл, М. Разпространение на исляма в българското село през османската епоха /XV-XVIII в./:

колонизация и ислямизация, В: Съдбата на мюсюлманските общности в България, т.2/98 г., стр. 68-78 204

ИБИ /ТИБИ/, т. 26/7/ 205

Gökbilgin, M.T. Op.cit., p. 445-446. 206

НБКМ, Ор. отд. BOA, Mevkufat Kalemi 2559, стр. 7. Както ще имаме възможност да видим по-

нататък в изложението обаче е вероятна и друга интерпретация на тези и от този тип данни. 207

ИБИ /ТИБИ/, т. 16 /т.3/, стр. 87-88, 197-200. 208

Ibidem, стр. 474-483. 209

Кийл, М. Хора и..., стр. 28-37. 210

Георгиева, Цв. Пространство..., стр. 213. 211

Констатация, дефинирана от Р. Ковачев в случая за Куклен, който подробно ще разгледаме, но

принципно валидна за броя на неженените в кое да е селище. -В: Ковачев, Р. Новопостъпили..., стр. 161. 212

Кийл, М. Разпространение на исляма..., стр. 72. 213

ИБИ /ТИБИ/, т. 16 /т.3/, стр. 87.

75

214

Недков, Б. Османотурска палеография и дипломатика, т.2, 1972 г. стр. 198. 215

Кийл, М. Хора и..., стр. 460-464. 216

ИБИ /ТИБИ/, т. 10 /т.1/ стр. 160-162. 217

Първото, поне на нас известно засега, сведение, в което се споменава Пазарджик е представено от Р.

Стойков в: Стойков, Р. Наименования на български селища в турските документи на ориенталския отдел

на Народната библиотека от XV, XVI, XVII, XVIII в.-В: Изв. на Народната библиотека, 1/61, стр. 442. 218

Gökbilgin, M.T. Op.cit., p. 416. 219

Коментираното по-горе село Холомич/Поломич през 1528-29 г., като хас на падишаха, е отнесено към

“нахия Филибе” / BOA, TD 370, стр. 88/. По документ от 1543/44 г. М.Т. Гьокбилгин го “засича” като

вече част от вакъфа на Али паша Семиз с административната локализация ?لوميچ عن ناحيه قيون تپهسى

/Холомич/Поломич от нахия Коюн тепе/. 220

По превод на Константин Костенечки – “Житие на деспот Стефан Лазаревич”-В: Стара българска

литература, т.3. 221

От гр. Παναγίας. Случайно или не, името на това село съвпада с името на манастира Παναγίας около

Константинопол, по образец на чийто устав е съставен и този на Бачковския манастир. Виж: Кисьов, Сл.

Бачковският манастир, Пловдив, 1990 г., стр. 8-10. 222

ИБИ /ТИБИ/, т. 16 /т.3/, стр. 49, бел 7. 223

По-подробно виж частта за мюлка на Михримах султан в глава II на настоящото изложение. 224

НБКМ, Ор. отд., BOA, TD 370, стр. 91. 225

Кийл, М. Разпространение на исляма..., стр. 69. 226

Ковачев, Р. Още за етнически граници на българската народност според османски регистри от XV-

XVI в.-В: Изв. на Катедра “Българска история и археология” –ЮЗУ, Благоевград, 2/2005 г., стр. 1-11. 227

Цит. по: Иналджък, Х. Османската империя..., стр. 76. 228

НБКМ, Ор. отд., BOA, TD 370, стр. 117. 229

Пак там, стр. 109-111. 230

Днес изчезнало. Предполага се, че е било над Асеновград. Жителите му се изселили в Орехово. Виж:

ИБИ /ТИБИ/, т. 16 /т.3/, стр. 49, бел 3. 231

В регистъра от 1528-29 г. има топонимът “Павличко” се споменава на два пъти – “Павличко,

рупчозлари са – семейства мюсюлмани 37, неженени – 4.” /стр. 93/ и “Павличко, рупчозлари са –

десятък от галат и саларие – 260 [акчета]”. /стр. 95/. Както ще имаме възможност да коментираме,

определението “ рупчозлари са” се отнася само за села от планината, без, разбира се, това да означава, че

всички родопски селища го притежават. Дали обаче в случая става въпрос за дн. с. Павелско е малко

трудно, като че ли, да се установи с точност. Както се вижда, ако приемем, че това е факт, селото е

единственото от посочените примери за селища във вътрешността на планината, което е изцяло

мюсюлманско /и то още през 1528-29 г./. В Джелепкешанския регистър Павелско е намерено зад формата

“Павлюска” – описаните в селото джелепкешани са българи християни. Вероятно е в топонима да е

кодирана реминисценция за павликянство – според някои автори районът около Павелско, Хвойна,

Погоре и пр. се наричал Павликянан кареси /букв. село/села на павликяните/. Ако търсим павликянска

следа, то това вероятно би обяснило ислямизацията на селото – първо. Второ – би могло да ни отведе

принципно и някъде около Пловдив, където е имало голяма павликянска диаспора. Въпреки

въпросителните, в конкретния случай ще приемем, че това е Павелско, а броят на мюсюлманските

семейства и неженените мюсюлмани ще прибавим в общата калкулация в изложението. 232

По-подробно: в частта за вакъфа на Ахъ Челеби в Глава II на изложението. 233

Всъщност регистърът от 1485 г. разкрива доста интересна ситуация: след като се приключва с описа

на “самия Филибе” /стр. 64-82/, регистраторът описва селата в казата Филибе. Те са цифром и словом 15

/за сравнение – през 1528-29 г. са 244/ , от които, с изключение на “Бане към Разлог” и “Лештане”,

всички са мюсюлмански. Ситуацията се потвърждава и при рекапитулацията: 1 град, 15 села,

мюсюлмански семейства – 1035, неженени мюсюлмани 171, християнски семейства – 124 /сборът от

християнски домакинства от Пловдив, Бане и Лештане е 101/, неженени християни – 6 /всички са

Пловдив/, вдовици 14 /sic!/ - коректният сбор от Пловдив и двете села е 16. 234

НБКМ, Ор.отд. BOA, TD 26, стр. 103-106. 235

Пак там, стр. 91. 236

Дамянов, Д. Археологически проучвания...-В: Rhodopica, 1/2007 г., стр. 109. 237

Цит. по: Георгиева, Цв. Пространство..., стр. 203. 238

Asdracha, C. La region..., p. 177-178. 239

Димитров, Стр., Манчев, Кр. История на балканските народи, С., 1999 г., т.1, стр. 15-35, 253-264.