ИНФОРМАЦИОНЕНЪ И АНАЛИТИЧЕНЪ ВЕСТНИКЪ

БРОЙ 15, ГОД. 3, 2011, 15 АВГУСТ, ПОНЕДЕЛНИКЪ, Ц.2 ЛВ.

ДНЕС Е ПРАЗНИКЪТ "УСПЕНИЕ НА ПРЕСВЕТАТА БОГОРОДИЦА" Какво разказва църковното Предание

Веднъж, по време на пламен-на молитва за по-скоро освобождаване (отрешение) от тялото, пред Присноде-вата застанал Архангел Гавриил и със сияещо от радост лице и известил Волята Божия за Нейното успение, което трябвало да се извърши след три дни. Като знамение на Благодатното тържество над телесната смърт, която не ще има власт над Нея и от която тя трябвало да бъде възприета като от тих сън за безсмъртен живот и слава в светлината на Господнето лице, Архан-гелът дал на Богородица райско клонче, което излъчвало небесна светлина, като заръчал то да бъде носено пред гроба на Преблагословената в деня на погребението на пречистото и тяло.

Ако Господ, по думите на све-тото Писание, е откривал на своите светии и апостоли тяхната кончина, колко по-достойно и праведно е било да се сподоби с такова предизвестие Бла-годатната и Пренепорочна Негова Май-ка. Кому повече приличало да отнесе на Богородица радостната вест, ако не на този от висшите Ангели, който, винаги предстоейки пред Бога, беше предиз-вестник на всички небесни тайни за Приснодевата. (Следва на 2 стр.)

СЕГАШНА БЪЛГАРИЯ Е ПРИМЕР ЗА НАЙ-БРУТАЛНА МЕДИЙНА ПОКВАРА НА ПУБЛИКАТА Гледах въпросното предаване и не бях изумен! В днешния ден България според мен е образец на поквара на публиката от някои,

ако не и от по-голямата част от медиите!!! При така поднесените предсказания на „проро-чицата Ванга“ (кавичките не са предназначени за подигравка) няма как ГЕРБ да не е воде-ща сила в предстоящите избори!

Нали голяма част от БГ народонаселението верва на баячки, чудотворни икони и изворчета, на самозвани чудотворци, т.е. на неща ирационални, нямащи нищо общо с религията в нейния възвишен смисъл!

Тук е и изкуството на имиджмейкърите, на разните рейтингови и политологически агенции, които срещу добро заплащане (иначе няма как да съществуват)… (на 3 стр.)

ДНЕС Е ПРАЗНИКЪТ "УСПЕНИЕ НА ПРЕСВЕТАТА БОГОРОДИЦА"

(От стр. 1) Животът й можеше да свърши и по-

друг начин, защото ако Енох и Илия бяха взети на небето, без да претърпят смърт, то нима това предпочитание се отказваше на Майката на Този, Който каза "Аз Съм възк-ресението и живота; който вярва в Мен и да умре ще оживее".

Успение Богородично. Стенопис от 13 в. от Евтихий и Астрапа от Църквата "Св. Богородица Перивлепта" (Св. Климент") в Охрид.

Не, тя трябваше подобно на Него

да умре, да бъде в гроб и в третия ден, със силата на Неговото всемогъщество да възк-ръсне, за да се сбъднат словата на Псалмо-певеца: "възкръсни Господи, в покоя Твой, Ти и Кивота на Твоята светиня"! Тя трябва-ше да има обикновен човешки изход, за да не бъде счетена за привидна истината на въплъщението и да не се смущават хората да преминат на небето през същите врати на смъртта, през които мина и Небесната Царица, споделяща участта на родените на земята. На Господа беше угодно Пречистата Негова Майка да вкуси смърт, подобно на всички хора.

Пресветата Владичица разказала на всички това, което чула от Ангела и в потвърждение на своите думи показала райското клонче, сияещо с небесна светли-на. Уведомила домашните си, Тя започнала да се готви за предстоящата кончина. Наре-дила да се украси Нейния покой и ложе, да се запалят тамян и свещи и да се подготви всичко необходимо за погребението. По

времето, когато Божията Майка изявявала своите последни желания и утешавала тези, които били около нея, те чули шум и видели, че облаци ограждат дома й. Това били об-лаци, на които по Божие повеление Апосто-лите били издигнати и пренесени от различ-ни страни, където проповядвали Евангелие-то, в дома на Богородица, за да отдадат чест на нейното погребение.

Апостолите, виждайки се един друг се радвали и в недоумение се питали вза-имно защо Господ ги е събрал на това мяс-то. Тогава св. Йоан Богослов, приветствайки ги със сълзи, пристъпил към тях и им съоб-щил, че за Света Богородица е настанало време да отиде при Господа. Когато Апосто-лите разбрали това, те били обзети от дъл-бока скръб. Влизайки в стаята те видели Богородица да седи на ложето си, изпълне-на с духовно веселие и я приветствали с думите: "Благословена си ти в Господа, Който е сътворил небето и земята." Тя им отговорила: "Мир вам братя, избрани от Господа." По-късно дошъл апостол Павел, а заедно с него и неговите ученици Дионисий Ареопагит, Иеротей Дивният, Тимотей, както и другите от седемдесетте апостоли. Свети-ят Дух събрал всички тях за да се сподобят с благословението на Божията Майка и по-благолепно да се устрои нейното погребе-ние. Тя призовавала при себе си всеки от тях по име, благославяла ги, хвалела тяхна-та вяра и труд в делото на проповедта на Христовото Евангелие, на всекиго пожела-вала вечно блаженство и се молела с тях за мира и благосъстоянието на целия свят.

И ето, настанал петнадесетия ден на август и този очакван, и благословен трети час на деня, в който трябвало да се извърши представянето на Божията Майка. Множество свещи горели в стаята, а светите Апостоли, които обкръжавали благолепно украсения одър на който лежала Богородица в очакване на своя изход, хвалели с песно-пения Бога. Внезапно бликнала неописуема-та светлина на Божествената слава, пред която помръкнали горящите свещи. В лъчите

на Небесната светлина слязъл Самият Цар на славата Христос, обкръжен от Ангели, Архангели и другите безплътни сили, и с праведните души на праотците и пророците, някога предвещали за Пресветата Дева. Той се приближил към Пречистата Своя Майка, утешил я с умилни думи - да не се бои от сатанинската сила, вече потъпкана от Ней-ните нозе и любезно я призовал с дръзнове-ние да премине от земята на небето. Тя радостно отговорила: "Готово е сърцето ми; нека ми бъде по думите Ти", легнала на ложето си и, взирайки се в пресветлото лице на Господа, нейния Драгоценен Син, без всякакво телесно страдание и като че заспи-ваща, предала в ръцете Му пресветата Си душа.

"И както Приснодевата носеше на ръцете Си Сина Божи във времето на Него-вото земно младенчество, така в отплата за това, Синът Божи понесе Нейната душа на ръцете Си в началото на Нейния небесен живот" - Филарет - Митрополит Московски.

С нежната любов на майка на це-лия християнски свят, Пресветата Дева от своята небесна висота гледала към остава-щите на земята вярващи и с майчинско дръзновение увещавала Родения от Нея: "които си Ми дал, во веки съхрани".

Благодатното лица на Богородица "осветено от Божествена доброта, сияело със славата на Божественото девство", а от тялото й се разливало дивно благоухание. Чуден бил животът на Пресветата Дева, чудно било й Нейното успение.

Преданието свидетелства за много чудесни събития, съпровождащи погребени-ето на Пресветата Богородица. Едно от тях се случило с иудейския свещеник Атоний. Той си пробил път до мястото на шествието и, бидейки силен физически, се хвърлил да събори одъра с думите: "Ето каква почест въздават на тялото, родило лъстивеца, който поруга закона на нашите отци". Но, едва допрял ръцете си до одъра, те били отсечени до лактите с невеществения меч на справедливото Божие възмездие. Откъс-натите части останали залепени за одъра, а самият Атоний се хвърлил на земята с вик: "Горко ми!" Ужасен, той се покаял за деяние-то си и светите апостоли, като чули неговата гласна изповед и видели искреното му пока-яние, духовно се зарадвали. Свети Петър му заповядал да отправи усърдна молитва към Пресветата Дева и да допре остатъка от ръцете си към частите, които висели на одъра. Тогава ръцете зараснали и се изле-

3 кували. Атоний паднал пред одъра и на колене възнасял хвала на Св. Богородица и Нейния син.

Когато шествието достигнало Гет-симания, сред плач и стенания, се извърши-ла последната раздяла с пречистото тяло; привечер светите Апостоли го положили в гроб и закрили входа с голям камък. Те не се отделили три дни от мястото на погребение-то, извършвайки непрестанни молитви и псалмопения. През цялото това време във въздуха се носело ангелско пеене в просла-ва на Пренепорочната Дева.

Успение Богородично. Стенопис от ма-настира Грачаница

На същия този апостол Тома, който със своето съмнение допринесъл за по-голямата достоверност славната истина за Христовото възкресение било съдено да послужи за провъзгласяване на възкресени-ето на Пресвета Богородица. По премъдрия Божи промисъл, апостол Тома не присъст-вал на успението и погребението на Божия-та Майка. Пристигнал в Гетсимания на тре-тия ден, този съмняващ се Христов ученик с вопъл и отчаяние се хвърлил пред гробната пещера и дълбоко съжалил, че не се е удос-тоил с последното благословение на Божия-та Майка и не се е простил с Нея.

Апостолите в сърдечната си жалост към него решили да отворят пещерата, за да се утеши той, като се поклони на светите останки на Приснодевата. Голямо било удивлението им, когато видели, че там не било Пречистото тяло на Богородица, а лежали само погребалните й пелени, от които се разнасяло чудно благоухание.

Светата Църква нарича кончината на Божията майка "успение", а не смърт, защото смъртта, като възвръщане на пръст-та на земята, а духът - на Бога, който ни го е дал, не е докоснала Благодатната.

"Победени са законите на природа-та в Тебе, Чиста Дево - проглася Светата Църква - съчетала девството с Рождеството и смъртта със живота. Останала дева след раждането и жива след смъртта, Ти Богоро-дице, винаги спасяваш Твоето наследие".

Тя заспа за малко, за да се пробуди в същия миг за вечно-блажения живот и след три дни, с нетленно тяло, да се всели в небесното нетленно жилище. Тя заспа след тежкото бодърстване на многоскръбния Си

живот на земята и "се представи на Живота" т.е. на Източника на живота, като Негова майка, която с молитвите Си избавя от смърт земните души и със Своето успение вселява в душите им живо предусещане на вечния живот. Из "Сказание о земной жизни Пресвятой Богородицы", Издание на Пантелеймоно-вия манастир на Св. Гора Атон. © Фондация "Покров Богородичен"

СЕГАШНА БЪЛГАРИЯ Е ПРИМЕР ЗА НАЙ-БРУТАЛНА МЕДИЙНА ПОКВАРА НА ПУБ-ЛИКАТА

(От стр. 1) Тук е и изкуството на имиджмейкъ-

рите, на разните рейтингови и политологи-чески агенции, които срещу добро заплаща-не (иначе няма как да съществуват) матери-ализират подобни „прозрения“ от сорта на ония, с които Путин бе провъзгласен за второобраза на апостол Петър (!?), в някак-во кътче на необятната руска земя.

Това е положението, Господа съ-дебни заседатели!!! (Не съм сигурен в точ-ния цитат на Остап Бендер) POSTED BY ИНЖ. Л. МАДЖАРОВ

Струва ми се, че това не е глас от отвъдното, за съжаление, а гласа на ДС от близкото минало и настояще. POSTED BY СТЕФАН АЦЕВ

Търсете по книжарниците забележител-

ната книга на философа

Ангел Грън-чаров ТАЙН-СТВОТО НА

ЖИВОТА: Въведение в практическата

философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006

г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5,

317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от прос-тия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъсна-то да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пъту-ването към самия себе си, от което не мо-жем да се откажем…

КАК ВСИЧКО Е БИЛО: ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА СВЕТА БОГОРОДИЦА НА ТАЗИ ЗЕМЯ

Успение на нашата Пресвета Владичица Богородица и Приснодева Мария

След като Господ извършил спасе-нието на човешкия род и се възнесъл на небето, пречистата и преблагословена Дева Мария, Божията Майка и Ходатайка за на-шето спасение, продължила да живее, и то не малко, сред първите християни. Изпъл-вала я голяма духовна радост, защото виж-дала как църквата Христова расте по цялата вселена и славата на Нейния Син и Бог завладява пределите на земята. В тези първи дни от живота на християнската църк-ва се сбъднали думите й, че ще я облажават всички родове (Лук. 1:18) - християните, които славели Христа Бога, облажавали и Неговата Пречиста Майка, която била още на земята.

Щом се изпълнили дните й [1], наб-лижил часът на Нейното успение. Самата Тя желаела по-скоро да напусне тялото и да се прибере при Бога. Душата й била обзета непрестанно от едно желание - да види сладостното лице на Своя Син, седящ от-дясно на Небесния Отец (Евр. 1:3). Гореща-та й любов към Него превъзхождала неиз-

4 меримо любовта на серафимите [2]. Светите очи на Божията Майка проливали потоци от сълзи и тя топло молела Господ да я вземе от тази долина на плача в горните блажени обители (горни - вишни, небесни; Иез. 41:7; Кол. 3:3, бел.ред.).

Докато живяла в дома на свети Ио-ан Богослов [3] на Сион [4], често се усамо-тявала на Елеонската планина [5], на място-то, откъдето се възнесъл на небето Нейният Син и Бог. Тук, насаме, Му възнасяла усърд-ните си молитви.

И ето, веднъж по време на усамо-тена молитва, когато Божията Майка се молела да дойде по-скоро кончината й и Господ да я вземе при Себе Си на небето, пред Нея застанал архангел Гавриил [6], който й служел от първите дни на детството: той я хранел в Светая Светих, той й донесъл благата вест, че ще роди Сина Божий (Лук. 1:27-38), пазел я неотстъпно през живота й на земята. С грейнало лице небесният пос-ланик предал на Пресвета Богородица ду-мите на Господа, които я изпълнили с ра-дост, че скоро, след три дни, ще отиде при Христа Бога. Като възвестил на Пречистата Дева смъртния й час, архангелът й рекъл да не се смущава, а с радост да приеме думите му, защото те са покана за безсмъртен жи-вот при вечния Цар на славата:

- Твоят Син и Наш Бог - казал той - заедно с архангелите и ангелите, херувими-те и серафимите, и с всички небесни духове и души на праведните ще приеме Теб, Своя-та Майка, в Царството небесно, за да живе-еш и царуваш с Него във вечни векове.

В знак на тържеството на Богоро-дица над смъртта, тоест, че телесната смърт няма да има власт над Нея, както и душев-ната не я засегнала, и че след като заспи за кратко в смъртта, скоро ще се пробуди, ще стане и смъртта ще си отиде като дрямка от очите, и в светлината на Господнето лице ще види безсмъртната слава и живот, в които ще премине под радостни възгласи с духовно ликуване, архангелът връчил на Пресветата Дева райско клонче от финикова палма, което сияело със светлината на небесната благодат. Архангелът казал, че тази клонка трябвало да се носи пред пре-честното и пречисто тяло на Божията Майка по време на погребението й.

Преблагословената се изпълнила с неизказана радост и духовен възторг, защо-то нямало за Нея по-радостно и приятно нещо от небесното съжителство с Нейния Син и Бог и от блаженството да съзерцава Неговия сладостен лик! Тя паднала на коле-не и възнесла усърдно благодарност на Своя Творец:

- Аз не бях достойна - молила се Пресвета Богородица - да Те приема, Вла-дико, в утробата си, ако Ти Самият не бе

помилвал Мене, Твоята рабиня. Аз съхраних повереното ми съкровище и затова имам дръзновение да моля Тебе, Царя на слава-та, да ме запазиш от геената [7]: ако небето и ангелите треперят пред Тебе, то какво остава за създадения от пръст човек, който няма никакви заслуги, освен даруваните му по Твоята благост. Ти, Господи и Боже, си благословен во веки.

Преди да напусне живота, Пречис-

тата Владичица пожелала да види светите апостоли, които се били пръснали за еван-гелска проповед по вселената. Тя се молила да не вижда в часа на кончината си княза на мрака и ужасните му слуги, а сам Нейният Син и Бог да дойде по Своето обещание и да приеме душата й в светите Си ръце. Когато Нашата Владичица в коленопрекло-нение на Елеонската планина възнасяла пред Твореца Своите моления и благодаре-ния, молитвата й била съпроводена от чудни знамения: маслиновите дървета на Елеонс-ката планина се покланяли като живи заедно с Нея. Щом Божията Майка прекланяла колене, дърветата се огъвали надолу, когато се изправяла, и те се изправяли. С почит, сякаш Нейни раби, те й служели.

След молитвата Пресвета Богоро-дица се върнала вкъщи и щом влязла, всич-ко се разтърсило от присъствието на неви-димата Божия сила, която я обкръжавала, и от славата Господня, която я осиявала. Лицето й, което винаги сияело от Божията благодат, повече от лицето на Моисей, говорил някога с Бога на Синай (Изх. 34:30), сега греело с неизразима слава.

Преблагословената Владичица за-почнала да се готви за кончината си. Най-напред съобщила за станалото на осинове-ния от Нея любим Христов ученик - Иоан [8], показала му сияйната райска клонка и му заръчала да я носи пред одъра й. Сетне съобщила и на останалите в дома, които й служели. Заповядала да изпълнят стаята с благоухания, да приготвят и запалят в нея колкото може повече светилници, да я укра-сят, както и одъра - с една дума да пригот-вят всичко необходимо за погребение.

Свети Иоан Богослов веднага изп-ратил човек при свети Иаков, брат Господен и първи иерусалимски епископ [9], известил всички роднини и близки за скорошното отшествие на Божията Майка, като посочил и деня. Свети Иаков побързал да съобщи на християните, които живеели не само в Иеру-салим, но и в околните градове и села, тъй че с иерусалимския епископ при Нея се събрали освен роднините и множество вяр-ващи.

Пречистата Владичица предала на всички думите, казани от архангела, за пре-селението й на небето, и като потвърждение показала получената от благовестителя

райска клонка, която сияела с небесна светлина като слънчев лъч.

Като чули вестта за близката й кон-чина, вярващите не могли да удържат съл-зите си: домът се изпълнил с плач и рида-ния. Всички умолявали милосърдната Вла-дичица, като своя обща Майка, да не ги оставя сиротни. Но Тя ги утешавала да не плачат, а да се радват, понеже близо до Божия престол, лице в лице със своя Син и Бог, след смъртта Си ще може да Го умоля-ва с още по-голямо дръзновение за мило-сърдие и благост. Преблагословената Бого-родица обещала след отшествието си да не оставя сиротни не само тях, но и целия свят: щяла да посещава света, да се интересува от нуждите му и да помага на бедстващите.

Тези утешителни слова изтрили сълзите на плачещите и уталожили скръбта им. После Пречистата Владичица завещала двете си одежди на двете бедни вдовици, които получавали от Нея прехраната си и усърдно й служели. Тя искала пречистото й тяло да бъде погребано в Гетсиманската градина [10], която се намирала на Елеонс-ката планина, недалеч от Иерусалим. Там била гробницата на праведните й родители Иоаким и Анна и на обручника й, свети Ио-сиф. Гробниците били в съседство с Иоса-фатовата долина, която се простирала меж-ду Иерусалим и Елеонската планина и била място за общо погребение на бедните жите-ли на Иерусалим. (Следва в блога)

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост! (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

5 ПОДАТЛИВИ НА ВСЯКАКЪВ "КОНТРОЛ НА МИСЛИТЕ" СА ИМЕННО НЕМИСЛЕ-ЩИТЕ

Получих тази сутрин едно любо-питно писмо, касаещо темата за т-н- "пси-хотронно облъчване"; публикувам по-долу и писмото, и моя отговор до автора му:

Здравейте, господин Грънчаров, Случайно търсейки информация за

академик Д., който е наш семеен приятел, попаднах на една Ваша статия за психот-ронното облъчване. Много съм мислил по най-различни теми, свързани с човека по отношение на психиката и т.н. Вие казвате, че мисълта е основното нещо, движещо и изграждащо човека. С това съм напълно съгласен. Мислите на човека се превръщат в думи, неговите думи в действия, а тези действия градят неговата съдба.

Но според мен най-важното е човек да може да има самоконтрол над мислите си. Тогава не може да ме влияят никакви психотронни оръжия и не може да е в някоя матрица, изкуствено създадена от други. Според мен човек трябва да анализира цялата - или до колкото може - информация по даден проблем, да приема всякакви мне-ния, но да не се влияе от тях и да избере според него начина, по който да се справи.

И по повод това, че над хората се извършва психотронно облъчване - не знам дали и тука също се извършва. Не отричам, че единственият начин и най-съвършен наш, така да го наречем, пазител е нашият разум - и нашият личен контрол над него.

Според мен не трябва да се вярва на догадки и предположения, а трябва да бъдем откровени пред самия себе си - за да видим истината.

С поздрав: И.И. Здравейте, г-н И., От писмото Ви разбирам, че сте

прочели статия за т.н. "психотронно облъч-ване", която обаче не е писана от мен, а, предполагам, е писана от моя съименник от Ботевград, който, за разлика от мен, е при-върженик на ако не всички, то на повечето конспиративни теории. За да се различава-ме, той си слага прибавка "Елтимир" към фамилията "Грънчаров", тъй че той се води "Ангел Грънчаров-Елтимир", тъй като също

така е привърженик на бог Тангра, а моя милост е християнин. Тази грешка, в която сте изпаднал, да сбъркате съименника ми с мен, я правят и други хора, смесват ни два-мата, от двамата създават един обобщен образ, и понеже и съименника ми е доста активен пишещ из интернет човек, е възник-нал именно образа на някакъв странен тип "Ангел Грънчаров", който веднъж пише едно, после съвсем друго, един вид е сякаш неу-държим и ненаред с акъла си. По тази при-чина много хора, изпаднали в тази грешка, имат недобро мнение към "обобщената персона", носеща името "Ангел Грънчаров", поради което и съименника ми, и аз, сме ощетени, той специално е много недоволен от мен, даже в един момент ме обвини, че ДС ме е подтикнала да пиша, та да го диск-редитирам. Но какво да правя, като по рож-дение се наричам "Ангел Грънчаров", а пък Бог ми е дал талантец да пиша, и понеже имам свобода, аз не се ползвам от нея, пък нека всеки да си мисли каквото иска.

Но както и да е де, това по принцип не е кой знае колко важно. Обаче тъй като, по воля на случайността, писмото Ви прис-тигна при мен, и понеже съм философ и поставеният от Вас проблем, няма как, ме интересува, ще Ви отговоря на писмото сякаш е писано до мен.

Искам да кажа най-напред, че из-цяло споделям Вашата позиция и Вашето възражение спрямо конспиративната теория за "психотронното облъчване", на което ний, българите, сме били подложени, и то, раз-бира се, не от кой да е, ами от злите и ко-варни американци. Аз даже по едно време някъде бях чел, че американците, подлагай-ки ни на безжалостно "психотронно облъч-ване", били така повредили наште иначе образцови комунистически мозъци, че масо-вият българин в един момент пощръклял, почнал да иска свобода и демокрация, т.е., по тази теория излиза, че целия наш преход бил дирижиран от американците, които по този начин, именно чрез психотронно об-лъчване, успели в крайна сметка да разбиш-кат и развалят оная образцова иначе кому-нистическа кочина, в която бяхме натикани толкова години. Разбира се, това са глупос-ти, е, естествено и няма как, привърженици-те на тия "теории" имат претенцията, че се опирали на най-новите постижения на нау-ката, че това именно било някакво "свърхно-во" и "свръхмодерно" оръжие за американс-ката експанзия по света, наричана именно "глобализация" и прочие.

Аз съм много скептичен, подобно на Вас, относно съществуването на такива технически начини за контрол на психиката и мислите. Разбира се, възможно е да се влияе на мислите на човека, особено пък на психиката на немислещите хора, но по съв-сем други начини: именно чрез медийни манипулации, внушения, посяване на масо-ви нихилистични настроения и прочие. У нас специално този метод се използва най-

активно от олигархичните медии, в резул-тат на което на по-голямата част от българи-те в момента им е все едно, внушено им е, че са безсилни нещо да променят, затова и са така инертни и деактивирани, загубили са си гражданската си активност, от което, разбира се, печелят манипулаторите, имен-но, посткомунистическата ни, ченгесаро-кагебистка руско-българска управляваща мафия. Точно именно тия сили пробутват на наивниците подобни теории, именно като тази за "психотронното облъчване", аз ги разпознавам по почерка, понеже навремето, в ерата на социализмо-комунизма, същите тия пак ни занимаваха с подобни глупости как американците ни били облъчвали с разни вреди въздействия, как коварно ни били съблазнявали с "прехвалената им свобода" и прочие. Тия същите, тая кому-нистическа напаст, са непоправими, което обаче съвсем не ги прави по-малко вредни за страната и нацията ни.

А иначе мислещият човек е мислещ доколкото не позволява никой да упражнява контрол върху мислите му. Податливи за такъв контрол, както писах по-горе, са имен-но немислещите. Единственото противо-действие над евентуален контрол над моите мисли е моята мисъл: като мисля самостоя-телно, със своя ум, свободно употребявайки го, аз противодействам на всички опити някой да ми внушава или натрапва това или онова, тази или онази мисъл. Докато немис-лещите, склонните към немислене хора, хората с немощна мисъл, са най-податливи за манипулации, на това именно и се дължи невероятната им наивност. Ние, българите, си патим най-вече от това, този е нашият бич, дето плющи връз главите ни: немисле-нето, неразумността, неосвободеността от всякакъв род. Спасението е: да започнем да мислим самостоятелно и свободно, да се захванем да мислим самоотвержено и все-отдайно, да търсим истината неуморно, да се ползваме от ума и от разума си, да не се поддаваме на слабостта и на малодушието си.

Това исках да Ви кажа. Дано не съм Ви раздразнил с дългото си писмо; дано това мое писмо с нещо Ви е било все пак полезно. С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров

Търсете по кни-жарниците забе-

лежителната книга на фило-софа Ангел Грънчаров ИЗ-ВОРИТЕ НА ЖИ-ВОТА: вечното в класическата и модерната фи-лософия, изд.

ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Кни-

6 гата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно пог-леднато, е систематичен курс по филосо-фия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.

Подобна форма, именно курс лек-ции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзна-нието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

ЧЕСТВАНИЯ СЪС И БЕЗ ПОЛИТИЗИРАНЕ

© Милен Радев Тези дни в Берлин преминават под

знака на паметните прояви за почитане 50-тата годишнина от издигането на Берлинс-кия зид в нощта на 12 срещу 13 август 1961 г.

При цялото многообразие на теми-те, формите и гледните точки, намерили място в медийните приноси, в официалните заявления, в публичните дебати и подиумни дискусии, не за пръв път ми прави впечат-ление нещо дълбоко сбъркано.

Общественото почитане паметта на загиналите бегълци от рая на милицио-неросоциализма (© Димитър Инкьов), на дългогодишните затворници на съвестта, на мъките на разделените от Стената семейст-ва се осъществява по един уникално асеп-тичен, политически коректно хигиенизиран начин.

Анализът на десетилетното господ-ство на източногерманския режим се свежда до лични човешки драми, до спомени за наистина мъчителни лични трагедии, най-често представяни обаче като „резултат на конфронтацията през Студената война“. Дори там, където вината на Източен Берлин за тежки нарушения на основни човешки права не може да бъде премълчана, се ползват атрибути като „режимът на ГДР“, „лидерите на Източен Берлин“, „нехуманния режим“ и пр.

Навлизането по-навътре в причи-ните за тази десетилетна действителност е рядкост на ниво масов медиен дебат и осо-бено на ниво официални становища на

политическия „елит“. Обобщаването, търсе-нето на обяснения за абсурдния гедеренски граничен режим в самата същността на господстващата на Изток тоталитарна докт-рина и практика са днес прерогатив на пе-риферни обществени групи на репресирани жертви на стария режим, на смятани за „реакционни чудаци“ индивидуалисти.

С две думи – системния анализ на комунизма, разглеждането издевателствата на гедеренската реалност и на нейното наследство от коректна антикомунистическа позиция са рядкост тези дни в Германия. Осмелилите си да подходят към събитията и тяхното тълкуване от такъв ъгъл, просто наблягащите на термина „комунизъм“, рис-куват медийна изолация, обществено марги-нализиране и професионални проблеми.

Историкът Хубертус Кнабе, дирек-тор на Мемориала към затвора на Щази в Хоеншьонхаузен е най-красноречив пример за това. Големите медии съпровождат цити-рането на неговото име неизменно с атрибу-ти като „противоречивият“, „оспорваният“. Кнабе, както и други осмеляващи се – осо-бено от кръга на лично пострадалите от социалистическия берлински режим – да протестират покрай вчерашните чествания срещу „разсеяното“ отминаване на комунис-тическата същност на ГДР, биват обвинява-ни в стремеж „да политизират“ анализа на миналото.

Едно абсурдно обвинение, което едва ли заслужава и мимолетно внимание. Но на което все пак се наложи да обърна внимание вчера, когато се сблъсках пряко с негови млади, фанатични адепти.

Познат е устойчивият успех на Из-ток на партията-наследничка на ГДР-ските комунисти, която след като си смени три пъти името, сега печели привърженици и в Западна Германия под „прогресивното“

название Левица. Тази партия управлява вече пета година федералната провинция Берлин в коалиция със социалдемократите, въпреки, че идеологическо и ментално много от членовете й са дълбоко затънали в дог-матичното блато на реалния социализъм.

Вчера, на мемориала за жертвите на Берлинския зид на Бернауер щрасе, сред редицата венци, положени пред запазения сегмент на Стената, изведнъж ми бодват окото кървавочервени гербери и също тъй кървавочервени ленти със златен надпис: „От ръководството на партията ЛЕВИЦА, Берлин“. Многобройното гражданство, спи-ращо се пред този венец роптае с неприкри-то раздразнение. Недалеч, край бордюра е паркирана полицейска кола, която според предположението на възмутени посетители трябва да пази венценосната гавра с памет-та на жертвите на граничния режим, устано-вен от партията-предшественица на „Леви-цата“.

Повторачвам се в лентата на вене-ца и установявам, че за разлика от кратките, но изразителни послания на почит към разс-треляните на Стената, с които са изпъстрени другите венци на партии и организации Левицата умело и с присъщия й цинизъм се е измъкнала от дилемата – хем да не скан-дализира с отсъствие коалиционните си партньори, хем да не засегне чувствата на верните си членове. На венеца е написано кратко и многозначително; „В памет“…

А сега, де? В памет на кого – на врабчетата, станали по погрешка жертва на самострелящите устройства по телените заграждения? На дивите зайци, разкъсани от мините в кльона? Или на непрежалимите и снабдени от режима на ГДР с ореола на социалистически мъченици граничари, заги-нали при престрелки или докато са се опит-вали да осуетят някое бягството на Запад?

Помислено, сторено. Вадя листче и химикалка и мушвам пред венеца следната бележка под надписа „В памет“: „…на заги-налите граничари ли? А какво става с жертвите?“ Име, подпис и – ето ти сенза-ция. Възбуденото гражданство се трупа, щракат камери, жужат камкордери. Поощри-телните и утвърдителни коментари нямат чет.

7 Не щеш ли, след 10-на минути ми-

наваме пак покрай това място. Една лелка тича и шушне: „Майн хер, майн хер, зорът е голям, прибраха Ви листчето!“…

Бре! Ами сега? Бива ли като отяв-лен балкански субект, при това реакционер, да оставим провокацията без отговор? Пи-таме с вежди лелката „Кой беше?“. Тя сочи някаква невзрачна двойка индиферентно взираща се в редицата с венците.

Припваме към тях, приближаваме се на пръсти в гръб и не щеш ли, забеляз-ваме под мишницата на девойката, грижливо сгъната нашата хартийка. Хоп, и листчето се озовава в ръцете на законния си собственик.

Девойката се обръща и ме гледа като политкомисарка в нужник, на който вятърът току що е отнесъл паянтовата вра-та.

„Какво Ви кара, моме, да ми приби-рате бележчицата?“, питам.

„Амчи, това тук не е място за поли-тизиране, това е място за почит!“, казва.

„А? На Вас това ли Ви е работата, да осуетявате политизирането?“ – „Ами да, толкова колкото и на Вас Ви е работа да пишете такива провокации…“

„Моя работа е да си изразявам мнението когато и където искам“, отговарям. „А на Вас очевидно, както на татковците и дядовците Ви, работата е да цензурирате и прибирате това, което не Ви е удобно?“

Публиката наоколо ръмжи в неус-тановена тоналност…

Мушнах си пак листчето под вене-ца, постоях малко наоколо да поснимам и послушам (признавам си – от пуста суетност и любопитство) одобрителните коментари на берлинчани, пък се метнах на велосипеда и отпраших към писалището. Зер, нали трябва текстове да се пишат и видеоклипове да се монтират.

И то все политизирани!

„БЕРНАУЕР ЩРАСЕ“ – ГРАНИЦАТА МЕЖ-ДУ МИЛИЦИОНЕРОСОЦИАЛИСТИЧЕСКИЯ ЛАГЕР И СВЕТА НА СВОБОДАТА

Движения срещу забравата Написа: Милен Радев Тази година централните събития

около отбелязването на 50-годишнината от строителството на Берлинския зид на 13

август 1961 г. се случиха край Мемориалния комплекс по протежение на улицата „Берна-уер щрасе“. С няколко думи ще разкажа за значението на тази берлинска улица, за да достигна до една артистична проява на нея в събота.

Сградите от източната страна на Берна-уер щрасе. Да не се пропуснат прозорците!

Бягащата старица. Отгоре – агенти на Щази, отдолу – западноберлинчани

Маркировката, разделяща Съветс-

кия и Френския сектор, минава в този учас-тък на града по линията на сградите от из-точната страна на улицата. Така след затва-рянето на границата в нощта на 12 срещу 13 август фасадите на многоетажните коопера-ции от XIX век (заедно с техните обитатели) остават в царството на милиционеро-социализма, а тротоарите пред тях се прев-ръщат в територия на Свободния свят. В сградите се влиза вече от задната страна, а входовете, водещи на Запад се затварят завинаги.

Още в първите дни след издигане-то на телените заграждения и иззиждането на бетонни и тухлени прегради Бернауер щрасе става сцена на драматични събития, на успешни и на завършили трагично опити за бягство. През годините под улицата и под нейните пресечки се прокопават многоброй-

ни тунели (от Запад на Изток) през които намират проход към свободата десетки разделени от комунистическото безумие семейства.

Първият загинал на Бернауер щрасе при опит да се спусне по въже от 3 етаж

На Запад с по една бохча!

На Бернауер щрасе е пролята кръвта на не един беглец, застрелян от граничарите и военизираните части на ЩА-ЗИ, бдящи на всеки метър от стената, по точно стените, защото те са поне две, три, а понякога и повече: първата, вътрешната, пресичаща територията на града на десетки метри от същинската гранична линия, теле-ни решетки по протежение на „полосата“ и накрая онази стена, която външният свят познава като лице на източногерманския социализъм.

8 Постепенно режимът на ГДР уста-

новява, че стопроцентова охрана на компак-тно застроената улица не може да се гаран-тира. Ето защо кооперациите започват да се взривяват една след друга, а обитателите им са изселени на други места.

Един мразовит ден на 1985 г. рухна и елегантната камбанария на запустялата Църква на помирението – Божият дом, ли-шен от енория бе взривен до основи за да се открие по широко полезрение за граничните наряди… Взривяване на една от жилищни сгради

На същата тази Бернауер щрасе

днес се намира Мемориалния комплекс на Берлинския зид, старите охранителни съо-ръжения са отстранени с изключение на къс сегмент от стената, а широката гранична ивица е превърната в ливада и място за отдих.

Търсете по книжарниците

книгата на фи-лософа Ангел

Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с

подзаглавие Практическа

психология на пола, секса и любовта), 8.00 ЛВ., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г.,

разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създаде-на с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата дости-жима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си чо-вешки живот и на свободата.

СПРАВЕДЛИВОСТТА И ДОБРОТО ВЪЗ-ТЪРЖЕСТВУВАХА В НЯКОГА РАЗДЕЛЕ-НИЯ ОТ СТЕНАТА НА КОМУНИСТИЧЕСКА-ТА НЕНАВИСТ БЕРЛИН

Из Движения срещу забравата Написа: Милен Радев

След церемонията с бундеспрези-

дента и канцлерката в събота, точно там, където до преди 22 години бръмчаха джипо-вете на гедеренските наряди, където кучета настървено лаеха из коридорите от телени мрежи, където нощта бе превръщана в ден от ослепителни прожектори, а сънят на околните жители нерядко се нарушаваше от автоматни откоси, се състоя премиера на танцовия пърформанс „Between the bricks“.

Това е любителска трупа, включ-ваща и физически, и душевни инвалиди, ръководи се от хореографката Jo Parkes. Под звуците на виолончелото на Василий Герасимец групата интегрира майсторски в своята концепция новопостроената симво-лична „стена“ от ръждиви триметрови пръти, маркиращи линията на някогашния зид.

В комбинация с първия слънчев ден след дълги и мрачни дъждовни седмици, с жизнерадостното небе и с ведрата и мирна обстановка наоколо, вдъхновените движе-ния на артистите на това някога зловещо място въодушевиха навярно не само автора на тези редове, но и многобройната публика.

Току-виж, на някого му минало през ум, че макар и рядко и късно справедливост-та и доброто, се случва да възтържествуват и на грешната земя… Вижте и вие запис на този спек-такъл: (клипчето – в блога)

ЕХ, ПОЛИТИКАТА Е ТАКАВА НЕБЛАГО-ДАРНА РАБОТА: ДА НЕ МОЖЕШ ДА КА-ЖЕШ ЩО ТИ Е НА СЪРЦЕТО!

Прочее, преди малко в новините на

БТВ (това не е БиТиВи, както ви се чини навярно, това е по-скоро „Бойковата ТВ“, както я нарече тия дни Иво Инджев!) дадоха

мил репортаж по повод честванията на 85-годишнината на Фидел Кастро. Не съобщиха Гоце да му е пратил поздравителен адрес, той сигурно му е пратил, ама тайно, по ли-ния на ДС. Няма начин да не е пратил те-леграма на своя кумир Кастро, ама не смее да си признае. Но майната му на Гоце, той вече е бита карта и умряло куче…

На мен обаче ми направи впечат-ление изявлението на певицата Йорданка Христова, която освен че е снаха от прочута комунистическа фамилия, се слави и с това че е била близка със самия Кастро, един вид му била пяла навремето, в славното байто-дорово време, седейки на коляното на ку-бинския комунистически фюрер. Та Данчето, както мило я наричат наште медии, няма как, пак отишла да пее в Куба на своя въз-люблен Кастро, само дето този път, изглеж-да, не е могла да му седне на коляното, щото е много крехко това коляно, та току-виж се счупило ако седне с мощните си телеса. Но аз за друго пиша това: когато я попита репортерът дали са възможни про-мени, нашата комунистическа снаха най-нагло заяви:

„Дано никога кубинците не ги сполети промяна от нашенски вид!“

Пък после допълни, че на кубинци-те си им е много хубаво при комунизма, е, били малко беднички, е, немало какво да ядат, голема работа! Ама учената снаха-певачка и за това си имаше обяснение: американската блокада била виновна за бедността на кубинците!

Явно тая Данка живей все още в средата на миналия век, то, аслъ, тя си е от онова време де, дърта е като орлите. За комунистите у нас, както е видно, смърт няма, другояче казано, те са си направо безсмъртни – и вечни!

Такива ми ти работи. Не разбрах Бойко да е пратил телеграма на Кастро, сигур пиарите не са му разрешили, иначе нищо чудно нашият пръв почитател на То-дор Живков, на Мао Дзе Дун, на Йосиф Сталин, на Адолф Хитлер (с неговите магис-трали-аутобани!) да е пожелал да се обезс-мърти не само с една нищо и никаква телег-рама до кубинския вожд, ами да му се е приискало и лично да иде и да му стисне

9 ръката, ама са му забранили да го стори, щото ще произведе скандал.

Ех, политиката е такава неблаго-дарна работа! Питайте Гоце що за неблаго-дарна работа е политиката: да не можеш да кажеш що ти е на сърцето! В туй отношение наш Гоце е велик страдалец: он, милият, само на любимеца си Путин можеше да си изплаче мъката! Затуй в първия си мандат така често ходеше в Москва, хем лично да получава заповедите от господаря си, хем да си поплаче на путиновото рамо. Ама като влезе България у пустия му ЕС и в още по-омразното НАТО, Гоце посърна и вече даже не посмя да оди у Московията.

И затуй през втория си мандат се разтушваше като ходеше на гости на сред-ноазиатските сатрапи на братски Узбекис-тан, Таджикистан и Азърбейджан – където тайничко, предрешен, нощно време нищо чудно да е поднасял венци на паметниците на Ленин, що са осеяли тия напредничави земи. А пък денем, няма как, понеже требе-ше да подражава и на Тодор Живков, и на цар Борис Трети едновременно, се забавля-ваше като стреляше по архари. Тия пустите му козли, които така орезилиха нашия хри-сим и миловиден президент-комунист.

Хайде да спирам, щото ми писна вече от тия комунистически наглеци и изтър-саци. Аман от наглост, какво повече да каже човек?!

Хайде лека нощ, пък дано сънувате тая нощ сърцераздирателно-мила сценка: Данчето Христова пее прочути революцион-ни романси, покачена на коляното на Кастро, а пък Гоце и Боко, голи до кръста, играят кючек – и й подрънкват на дайрета! А пък напредничавият ирански президент Махмуд Ахмадинеджад свири на контрабас. Путин играе казачок, китаецът пък им продава разни шарени боклуци. Уго Чавес също е там, той произнася пламенно слово, от което Боко и Гоце са се просълзили и го гледат със зинали усти. Ех, идилия, ех, молодост!!!

Честито да ви е! Халал да са ви! Щастливци сте вий, че сънувате такива сънища, щастливци…

ПО ПОВОД ЛОНДОНСКИТЕ СЪБИТИЯ „ДЕМОКРАЦИИТЕ“ НА ИРАН, РУСИЯ, КИТАЙ И ЛИБИЯ ЗАЩИТИХА ФУНДАМЕН-ТАЛНОТО ЧОВЕШКО ПРАВО ДА СЕ ЧУПИ, РУШИ И ПАЛИ

Чета и не мога да повярвам на очи-

те си; ето, прочетете и вие, та да се убедите сами възможно ли е или е невъзможно да се случи това: В Иран, Китай и Русия злорад-стват. Също вижте и този текст, който до-пълва предишния: Либия поиска оставката на Дейвид Камерън заради насилие сре-щу протестиращите. Изглежда е възможно са се случи всичко това – щом медиите пишат и говорят за тия неща нищо чудно да са се случили, а?!

Ето откъс от тази наистина фрапи-раща информация:

Малко след като избухнаха разми-риците в Лондон и по-късно в други британс-ки градове, някои чуждестранни власти започнаха да злорадстват, пише британски-ят в. „Гардиън“.

Англоезичният вариант на руския

вестник „Правда“ излезе със заглавие: „Бун-товете в Лондон: Божествена справедли-вост?“ и свърза ситуацията с решението на Лондон да подкрепи военната операция в Либия. Друга статия в същото издание гла-сеше: „Великобритания падна жертва на своя собствен култ към абсурдната толеран-тност“.

Китай също не прикри задоволст-вото си, допълва „Гардиън“. „Западът гово-реше за подкрепа на интернет свободата и се противопостави на други правителства, които решиха да контролират този вид сай-тове. Сега можем да кажем, че те вкусват горчивия плод на своето самодоволство и нямат право да се оплакват“, пише в комен-тар в официоза на китайската комунистичес-ка партия.

Иран обаче демонстрира най-самодоволната реакция, въпреки че кърва-вото смазване на бунтовете на последните президентски избори все още е повод за критики към Техеран. Говорителят на външ-ното министерство Рамин Мехменпараст призова полицията в Обединеното кралство „да прояви сдържаност и да контролира поведението си“.

И така нататък; прочетете сами какво още пише в приведените статии. Сега обаче констатирам, че вече нямам сили да реагирам против тая наглост: представяте ли си, по повод лондонските събития „де-мокрациите“ на Иран, Русия, Китай и Либия защитиха фундаменталното човешко право да се чупи, руши и пали!!!!!!!

Майчице мила – възможно ли е по-голямо дебелоочие от това?!?!? Едва ли, тук вече са минати всички граници: наште кому-нисти има още какво да научат от духовните си събратя от Русия, Китай, Венецуела, Либия, Иран… и кой остана още?!

Да, разбира се, и от Куба! За мал-ко да забравя не кой да е, а самата фидел-кастрова Куба. Но за Куба ще пиша след малко. Днес там чествали 85-годинки от рождението на кубинския фюрер. Но за това ще пиша на друго място. Чао засега!

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!

(Забележка: Можете да получавате броеве-те на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пи-шете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

РЕКА МАРИЦА - ТАКАВА, КАКВАТО ТЕЧЕ КРАЙ РОДНИЯ МИ ГРАД ДОЛНА БАНЯ

10

Търсете по книжарниците забележител-

ната книга на философа

Ангел Грън-чаров ПРЕС-ЛЕДВАНЕ НА

ВРЕМЕТО: Изкуството на

свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см.,

мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглеж-да “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително поз-нание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не

се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

АКО НЕ ИСКАШ ДА СТАНЕШ “КОН С КА-ПАЦИ”, УЧИ ФИЛОСОФИЯ...

Препечатано от публикацията Ангел Грън-чаров, съдържащи моите отговори на пред-варително задени ми въпроси от собстве-ничката на оня блог 1. Как реши да учиш философия?

Ето как. Аз като малък много четях. И досега чета, ама тогава особено много четях. Срещал съм думата “философия” тук-там из книгите и тя взе да придобива за мен някакъв тайнствен и, без преувеличение, дори величав смисъл.

После в гимназията учителят ни по “Основи на комунизма” – Боже, какви глупос-ти ни караха да учим тогава тия мръсници комунистите?! – който носеше едно странно име “Звезделин” (Янев) и при това беше завършил… богословие (т.е. е трябвало е да стане поп, но преподаваше в училище т.н. “философски предмети”, музика и история), абе изобщо беше една оригинална личност, та, значи, този учител имаше обичай да разказва в часовете си разни любопитни мисли от велики философи, мисли на Кант, Хегел, Платон, което пък доведе дотам, че аз вече бях очарован от това, което тогава си представях, че е философията.

Отвреме-навреме той споменава-ше и заглавията на велики книги, примерно “Феноменология на духа”, “Критика на чистия разум”, “Енциклопедия на философските науки”, Платоновите “Диалози” и пр., от него чух името на Сократ, и аз тогава, най-

11 вероятно, съм го зяпал със зинала уста, очарован до немай-къде.

Навярно още тогава, под тия влия-ния, вече е узряло решението ми да уча философия. Пропуснах да спомена и някак-ва моя необяснима склонност към питането, към критичното отношение към проблемите, някаква моя първична философска нагласа; не мирясвах, докато не си изясня сам неща-та. Още тогава околните ме възприемаха като странен човек. А такъв странен човек в наши условия е мислещият, сиреч, фило-софстващият човек.

Така и почнах да чета някакви фи-лософски книжки, които ми попаднаха в библиотеката на читалището в Долна баня. И бях вече окончателно пленен. Няма да забравя мощното влияние на “Диалозите” на Платон, които прочетох сякаш на един дъх още като ученик в 11 клас. Тогава вече зна-ех, че ще ставам философ. Кандидатствах по специалността “философия” в СУ “Св.Климент Охридски”, държах конкурс в далечната 1977 г. Оказа се, че съм приет сред “донаборниците”, и то на първо място. Ала постъпих в СУ след две години, като отбих военната си служба. На другата годи-на заминах да продължа образованието си все по същата специалност в Санкт Петер-бург, Русия. Това е. Простете за обстоятелс-твеността, но това, тъй да се рече, са свидни за мен възпоминания. 2. Добра идея ли е да учиш философия като бакалавър? Или е по-добре преди да следваш философия да си следвал нещо друго?

И двата варианта според мен си имат своите плюсове и минуси. “Здравата научна база” на едно първоначално универ-ситетско нефилософско образование обаче може да доведе до дефект на мисълта, неотстраним приживе, а и изобщо. Прочее, от тази гледна точка според мен е все пак по-добре да се учи философия от самото начало, ала при едни по-богати възможности за избор на предмети, свързани с общуване-то с духовното, като изкуство, религия, дори разни, предимно хуманитарни науки (според интереса). Но водещото трябва да е духов-но-човешката цялостност, добивана единст-вено на почвата на чистата философия. 3. Защо би посъветвал ученици да учат философия (дори само като отделни кур-сове, не непременно като цяла програма)?

Ами докато са ученици, занимания-та на младите с философия ще им осигурят една широта на хоризонта, която нищо друго не може да им даде. Способността за самос-тоятелно осмисляне и вникване в проблеми-те и търсенето на един по-дълбок смисъл също е качество, което се добива при зани-мания с философия. Казано просто: ако не

искаш да станеш “кон с капаци”, учи фило-софия още на млади години.

Ако пък искаш да станеш “кон с ка-паци”, не учи философия, а учи каквото ти падне. Което е много по-лошо от това да не учиш нищо…

Търсете по

книжарниците книгата на фи-лософа Ангел

Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с

подзаглавие Практическа

психология на пола, секса и любовта), 8.00 ЛВ., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г.,

разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създаде-на с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата дости-жима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.

Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си чо-вешки живот и на свободата.

МОЕТО ОБЯСНЕНИЕ ЗАЩО КОСТОВ Е ЗАБРАВИЛ ПРИВАТИЗАЦИОННАТА ЦЕНА НА РАФИНЕРИЯТА „НЕФТОХИМ-БУРГАС“

Христо Марков във Фейсбук пита – във връзка със тазсутрешното интервю на Иван Костов по Нова ТВ – ето така:

„Не помня за колко продадохме рафинерията на руснаците“??!!? Премие-рът на БГ не си спомня за колко е продаде-на единствената рафинерия?! Уникално и забележително! Мълчание, разсеян поглед и в крайна сметка – не помни Цената на единствената рафинерия, проадена на Русия. Нямам думи! „Не си спомням цената – ЧЕСТНО!“ – ако може някой да коменти-ра…

Моя милост във връзка с този ка-зус, поставен от съгражданина ми Марков, написа следния коментар там, в неговата страница във Фейсбук:

Аз ще опитам да обясня. Той сам казва, че не помни. Не лъже. Няма смисъл да лъже. Смятам, че е честен. Забравил е. А има силна памет. Математик и финансист е. Наистина е крайно чудно, че е забравил толкова важно нещо. Любопитно е да се обясни защо е така. Ще опитам да обясня.

Психологически погледнато, забра-вяме най-вече онова, което съвсем не иска-ме да помним. Което ни е прекалено непри-ятно да си спомняме. Та и Костов така. За да забрави цената, за да бъде изтрита тази информация от паметта му, явно силата, дето е предизвикала забравата, е твърде голяма. И на какво ли се дължи тази сила?

Ами на прекалено силното му чувс-тво на неприязън. Това именно издава, че Костов съвсем не е искал да продаде Неф-тохима на руснаците, но се е наложило да го продаде на тях. То и комбинатът е строен само за руски петрол, та по тази причина е възникнало в съзнанието му такова силно неприемане и неудоволствие, в резултат на което сега Костов наистина не помни на каква цена е продаден Нефтохима на русна-ците. Понеже, както се знае, Костов е крайно недоволен от зависимостта ни – не само енергийна – от Русия, то тъкмо заради тази негова, да я наречем, крайно силна „злоба“, по най-естествените механизми на забравя-нето наистина е забравил.

Иначе, знае се, има силна памет. И въпреки това е забравил. Което единствено показва колко голямо е неудоволствието му, че е трябвало да продаде Нефтохима на руснаците.

Това е моето обяснение. И аз съм учил като Костов в комунистическа Русия и затова чувството му към тази страна ми е твърде познато. Ний, училите в комунисти-ческа Русия, т.е. такива като мен и Иван Костов, сме все „русофоби“.

А ако не сме русофоби, то на сто процента е сигурно, че сме антикомунисти. И то не какви да е, а дори, бих казал, най-искрени, вдъхновени и изцяло последова-телни.

Та на това солидно психологическо основание Костов според мен наистина е забравил точната цена на рафинерията „Нефтохим-Бургас“…

12 ТОЗИ Е ПЪТЯТ ДА СЕ СПАСИМ...

Във formspring.me някой човек ми е задал хубав въпрос; ето въпроса задно с моя отговор по-долу:

Г-н Грънчаров, ще ми кажете ли къде според Вас се крие корена на злото? Защо хората сме се хванали гуша за гуша? От надпревара кой повече да има ли е това - пари, власт, жени, имоти? Не може ли с повече солидарност и справедливост да се живее?

Хубав въпрос задавате! И смислен, и добре формулиран! Ще се опитам да Ви отговоря накратко.

Ще бъда директен до циничност: "коренът на злото" се намира в най-голямата добрина, която имаме, и тя е свободата. Зли сме, щото сме свободни. По същата причина, на същото основание, можем да бъдем и добри. Но това вече си зависи от нас, от всеки един поотделно.

Винаги е имало зли и добри хора, злото и доброто, как да кажа, сякаш се урав-новесяват, тъй че не вярвам в днешно време хората да са станали извън мярка зли или лоши. Е, има нещо такова, а именно, че в днешно време огромната част от хората сякаш в нищо не вярват, т.е. станали са нихилисти - и също така материализмът, вярата в "сетивните благини", е широко застъпена. И това е лесно обяснимо: щом сме свободни, щом за всичко решаваш сам, изхождайки единствено от себе си, то изли-за, че съдбовен става въпроса за критерия на твоя избор, именно, на какво основание решаваш едно или друго нещо. Работите, оказва се, опират до твоите ценности.

На основата на ценности избираме едно или друго нещо. Коварството на свобо-дата е тъкмо в това: уж ти избираш, но има нещо, което сякаш вместо теб избира - това са твоите ценности, другояче казано, твоите вярвания. Твоята жизнена философия, казано другояче. А сега се опитайте да си обясните сам какво ще избере оня, който в нищо не вярва? Оня, на който нещо с цен-ностите не е наред. Ами, разбира се, ще направи най-неразумното нещо, т.е. ще почне да вреди на други хора, тоест да им прави зло. И на себе си по тоя начин най-много ще навреди.

Ето затова свободата е така ковар-на. И затова някои искаха да изкоренят самата възможност за всякакви "злини" по един най-прост начин: като забранят самата свобода, като я изкоренят от човешките

сърца. Това искаше да стори комунизмът - и в резултат построи царство на всеобщата тъма, царство на злото и на най-разюзда-ната бесовщина.

Свобода за всички е твърде риско-вано нещо, но, за щастие - други ще кажат "за жалост"! - нищо по-добро от нея не може да бъде измислено. По същия начин стои въпросът и с демокрацията. Затова за да се намали триумфирането на злото единстве-ният път е: разпространяването на здравите, на отговарящите на духа на самата свобода, т.е. на автентичните ценности на истината, доброто, красотата, които именно и ще спасят света. Също и човека, така и самото човечество. И човечността най-вече. За нашата цивилизация това са ценностите на християнската вяра и религия, на християнс-ката нравственост. Този е пътя на най-висшата справедливост и солидарност. Трябва да осъзнаем, че сме достойни за доброто нравствени същества, чиято единс-твена повеля е: "Прави добро, за да се въз-даде и на теб самия същото!", сиреч, прави това, което искаш и другите да сторят на теб самия...

Този е пътят да се спасим. Няма друг път. Това е моят отговор на Вашия въпрос. Той, прочее, изобщо не е мой. Това е пътят на нашия Спасител Христос...

ИСКАТЕ ЛИ ДА ПОДЕМЕМ ПОЛЕЗЕН И ПОТРЕБЕН РАЗГОВОР ЗА САМОИДЕН-ТИФИЦИРАНЕТО НА НАШЕНСКИТЕ ДЕС-НИ?

Мой коментар по повод на публикация под заглавие Думите и куршумите, която тази сутрин откривам в блога на Комитата:

Г-н Комита, поздравления за пре-възходния летен, да го наречем засега така, „интелектуален коктейл“, който сте успели да ни забъркате. Както и подобава, според сезона, в него има и сок от диня, но и сок от моркови, има кашица от ягоди, но има и изстискани домати, има дъх на боровинки, но долавям и ясно долавящ се дъх на… гнили краставици, а пък като капак на всичко в течността плават не само блокчета лед и топки сладолед, но и парчета от… недобре сдъвкани кебапчета. Да не пропусна: кок-тейлът е освежен и с порядъчни дози евтина ракия. Няма да нарека текста Ви „интелекту-

ална повръщня“, щото съм прекалено изискан, но ми се струва, че Вашият инте-лектуален коктейл е нещо като превъзходен зеленчуково-плодов-месен миш-маш или буламач.

Да го отдадем всичкото това на се-зонни причини, когато съвсем не е рядко явлението човек, заради неумерено ядене на всякакви природни дарове, да го хващат най-неприятни стомашно-чревни разстройс-тва и инфекции. Само дето обикновено човек не поднася на публиката за всеобщо обозрение продуктите на разстроения си стомах, но пък за интернет това сякаш е обичайна практика.

Приемете, моля, горното, написа-ното по-горе като опит за шега, като нещо, написано само заради стила, поради някакви формални причини, а не за да Ви уязви. Моля да ме извините ако сте се засегнали прекалено, не този ефект съм търсил, а го написал, както казах, по съвсем други, фор-мални стилистично-лингвистични подбуди. А сега вече по-сериозно, а не толкова саркас-тично-иронично.

Прочее, изразът „интелектуална бойкоборисовщина“ наистина е бисер и постижение, адмирации! А ето сега за какво всъщност вземам думата; ще дам само един малък пример, който показва, че когато човек взема думата по такива сложни въп-роси трябва добре да е помислил и премис-лил, за да не се подлага на риска да избъл-ва някоя недомислица, пък дори и тя да е с интелектуални претенции или с такава също маниерност. Та значи, пишете:

Големият грях на „консерватори-те“ (кавичките слагам, защото вероятно никога няма да стигна с никого до съгласие какво точно значи думата, но идеята ми, смятам, е ясна) е идеята за изначално „добри“ и изначално „лоши“ хора, дори по рождение. Има „едно истинско“ учение, всички други учения са грешни, а изповяд-ващите чуждите учения трябва да се поправят или да страдат.

По първото Ви твърдение по-запознатият човек няма начин да не възк-ликне поне това: „Нерде Ямбол, нерде Стамбул!“. Затуй ще му отделя повече вни-мание. А подхвърлянето Ви за „едното-единствено истинско учение“ ще оставя без внимание, понеже то показва крещящо не-разбиране – и също липса на всякакво же-лание за разбиране – на същината на ана-лизирания предмет. Ще се опитам да Ви помогна да схванете за какво всъщност става дума:

Консерватори са хората, които държат на някакви абсолютни, универсални и общочовешки ценности на вековната тра-диция, но това съвсем не означава, че за тях хората били „изначално“ добри или лоши, „дори и по рождение“. То, прочее, ако бяха изначално някакви си, те щяха да са такива по рождение, но както и да е, това тук не е съществено. Работата е там, че си позволя-

13 вате да приписвате на консервативната мисъл една прекалено банална и несъстоя-телна теза, към която тя просто няма как да се придържа, и то не за друго, а защото при нея става дума за мисъл, а не за немислене. Съвсем другояче си представят нещата осъзнатите консерватори. Вие пък ненадей-но изтърсвате, че сте „десен“, но не сте „консерватор“, което е крайно изненадващо твърдение ако човек отчасти все пак е проу-мял що е „дясно“ и що е „консервативно“.

Та значи онова истински субстан-циално (съществено, истинно, общозначимо, абсолютно), на което се покои човешката история, е нещо като екстракт или квинте-сенция на изначално заложените в съзнани-ето ни, според замисъла на нашия Създа-тел, универсални ценности, които човечест-вото в дългия процес на духовната си исто-рия осъзнава и приема вече съзнателно. Такива са ценностите на свободата, на самостойния и самостоятелно правен живот, на истината, доброто, красотата, светостта, на суверенната и автономна личност. От тази гледна точка човешките същества са самоценни и уникални, те са „цел сама по себе си“ (Кант), всеки прави себе си според повелите на моралния закон на дълга и на съдържащата се в него свобода, тъй че да се говори за някакви „изначално добри“ или „изначално лоши“ индивиди е просто губене на скъпоценно време. А нали човек пише, пък и чете, за да си уясни смисъла, а не да потъва все по-безнадеждно в безсмислието – и в заблудите си, в предразсъдъка си, в ограничеността си?!

И още нещо. Ние съществуваме не на празно място, а в някакъв смисъл и бла-годарение на унаследената традиция. Става дума за значимото в човешките опити за самоопределение, разгръщащи се на почва-та на неизчислимото множество от индиви-дуални раз-личности.

В тези опити за търсене на човеш-кото и на значимото, субстанциалното за човека, не всичко е останало заради богатия си жизнен смисъл, а е бил произведен и много баласт, много излишна тежест и една подлежаща на отхвърляне обремененост. Утвърдило се е обаче и е останало единст-вено адекватното на живота за човека, съот-ветстващото на неговата свобода, устойчи-вото, значимото, онова, без което не може, необходимото за самостойната субектив-ност.

Човекът в традицията е сътворил дълбоко потребните условия на съществу-ването, достойно за човека, т.е. за това съществуване, което се синхронизира с естеството на живота за човека, с неговото неизразимо докрай тайнство. Не може да се мисли за съвременното съществуване на човека – в условията на създадените от него жизнени реалности, зачитащи индивидуал-ността общности, свободен пазарен строй, непрекъснато разгръщащ се ред, културни и духовни детерминанти на съществуването и

пр. – извън традицията, която го прави въз-можно и така ефективно.

Затова може да се каже, че светът за индивида не е друго освен светът на традицията, явяваща се по естеството си законосъобразност на неговата свобода или пък жизнеустойчивост на сътвореното и сътворяваното от човека.

Ето това е възловият момент, яд-рото на консервативната философия в ней-ната истина, а не в бедните представи на тоя или оня. Прочее, тази консервативна философия лежи в основата на десния мироглед, той израства благодарение на нея, тъй че да каже някой, че е с „десни разбирания“, но „в никакъв случай не кон-сервативни“, е горе-долу същото все едно някой „истински комунист“ да вземе да се кълне, че в никакъв случай не подкрепя диктатурата на пролетариата. Прочее, кому-нистите са способни на всякакви умствени и морални салтоморталета, но десните хора не трябва да приличат в това отношение на тях, щото тогава работите наистина ще станат безнадеждни – у нас най-вече, щото в света хората са доста по-различни и все пак не така обременени. И в тази връзка ето още един възлов момент, който, надявам се, може да Ви помогне да проумеете за какво всъщност става дума:

В наше време изпъкват предимст-вата на велики и непоклатими традиции, трасиращи, подобно на указателните камъ-ни, пътя на човечеството към автентично преживяваната и действителната свобода. Става дума за ценности, придаващи смисъл на съществуването, опитващи се да го доб-лижат до неговата автентичност и посилна за човека пълнота: доверие в способностите на човека да се справя сам, да проявява на свой риск и отговорност насочени към инди-видуалния успех инициативи и предизвика-телства, да бъде пълновластен господар и собственик на своите постижения, да зачита свободата и достойнството на себеподобни-те. Иначе казано, човешките същества да не бъдат подлагани на груб външен контрол и лишавани от самостоятелност, което озна-чава с право да се съпротивляват на опити-те да бъдат правени еднакви и послушни, апатични и лишени от воля и т.н.

Разпознахте ли, г-н Комита, своята „дясност“ от горните думи?! Прочее, подети-ят, така или иначе, разговор за самоиденти-фицирането на нашенските десни е твърде интересен, и аз съм готов да го продължа, разбира се, при желание на останалите.

Няма да се спирам на „големия грях на „либералите““, щото там нещата са още по-превъзходно объркани от Ваша милост. По тази причина ми се струва, че една дискусия по тия въпроси би била твър-де полезна за всички. Само дето, в нашенс-ки условия, едва ли има съзнание за такава една полезност, поради което масовият интернетен труженик, явно, предпочита да

си остане в плен на собствените си, толкова непълноценни и ограничени, предс-тави.

И щом тук, в интернет, в „царството на интелектуалците“, нещата, както се убе-дихме, са така плачевни, какво ли пък е положението в главите на обитаващите другия, „големия“, свят?! (ЗАБЕЛЕЖКА: Който се интересува повече и желае по-пълно да вникне в загатнатите по-горе проблеми, би могъл да посегне към моята книга УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБО-ДАТА (с подзаглавие Източниците на достойнството, успеха и богатството), чието второ издание може да се намери и онлайн – освен в книжарниците.)

КЕ НИ „ОПРАВИ“ ТАКА ХУБАВО ТОЯ БОКО, ЧЕ… ДУПЕ ДА НИ Е ЯКО!

Вчера в сутрешното предаване по една телевизия, не знам дали сте успели да уловите тоя сюблимен момент, някакъв „много доверен човек на Ванга“, който, раз-бира се, в последните години на живота й „бил все до нея и документирал прецизно всяко нейно пророчество“, ни разказа любо-питни неща относно това какво била проро-кувала жрицата за „високия строен мъж“, който щял да спаси и да оправи България – веднъж и завинаги! Тоя бабаит, разбира се, се казвал Бойко Борисов!

В един момент, като чух това, изк-рещях и помолих жена ми да ме ощипе зверски, щото ми се стори, че сънувам – тъй като ми се стори, че това не е възможно да е истина. Да, обаче се оказа, че не сънувам, че е самата истина, а пък старчето, поласка-но от репортерското внимание, разказа и други свръхважни неща за нашия месия: он бил, естествено, „много добър и честен човек“, не знам си какъв още, и то все най-убави неща бяха изречени за човека от село край София, за който горката леля Ванга била изпророкувала, че ке ни оправи най-после. Старчето, което ни разказваше тия душераздирателни новини, беше от типа хора, на които на челата е написано, и то с големи червени букви, че са безподобни лъжци, но да не придиряме: все пак човекът ни ощастливи, та вече да сме спокойни, щото в идването на власт на Боко от Банкя,

14 както се установи, са намесени метафизи-чески и онтологични вселенски сили, тъй че това негово издигане във властта, разбира се, е станало директно по благоволението на „Неговия Единствен Началник“. Тъй че „нема лабаво“ и също така „нема мърдане“; от тоя нахалник, както тая медия си позволи да изпророкува така долно и пошло, немало да има отърваване още много десетилетия занапред!

Пиша това, понеже съзирам в този уж дребен детайл ясно обособяващи се черти на един зараждащ се, понеже ни е най-старателно натрапван усърдно, анахро-ничен изцяло култ към „личността“ на Нашия Истински Спасител и Благодетел Бойко Борисов. Да, наистина, заражда се култ, и то не какъв да е, ами чалга-култ, и то към „лич-ността“ на Нашия Истински Спасител и Благодетел Боко Борисов, който, нищо че се перчи толкова, издиша по всички линии, и това се забелязва с просто око! Забелязва се, забелязва се, ала за да го забележиш все пак се иска да не си тиква…

По тази причина като гражданин искам да възразя срещу една такава тен-денция, която е обезпокоителна и дори, направо да го кажа, злокобна: понеже е симптом за умишленото отиквовяване на нацията. Само нации с най-примитивно и дори нещастно съзнание са податливи на такива култове, показващи болезнена конс-титуция на това масово илюзорно и наивно съзнание. На това зловредно комуноидно и простолюдно съзнание, така болезнено разпространено и изпиващо силите на цяла-та нация.

Като за конкретния култ към „лич-ността“ на Боко Борисов държа да подхвър-ля и това: култ, култ, ама къде барем е лич-ността?! Щото нашият народен титан е носи-тел на крещяща, направо убийствена без-личност, и то на едно най-примитивно чалга-ниво; той е нещо като Азис, само дето не носи рокля, но за сметка на това не прави нищо друго освен да си показва мускулите – все едно че е пехливанин на медийния те-пих.

Жалка работа! И смешна, стига да не беше така злокобна. Като философ добре зная, че такива неща като умишлено отикво-вяване на цяла една нация, имам предвид свързаното с натрапването ни на медийния феномен Боко Борисов, изобщо не са безо-бидни и за тях непременно се плаща, и то най-жестока цена. Както платихме цялата цена за предишното отиквовяване на нация-та ни, имам предвид свързаното с идола на Боко и негов прообраз, именно свързаното с Тодор Живков, така ще платим цялата цена и за сегашното й отиквовяване, свързано с възхода и хегемонията на неговия масажист и бодигард Боко от Банкя.

Това е положението и затова нека да имаме благоразумието, пък и добрината, ако изобщо искаме да сме народ, а не стадо и мърша (по думите на дядо Петко Славей-

ков), да реагираме постоянно срещу такива злокобни явления, щото останем ли да ги съзерцаваме с безразличие и прозявки, предупреждавам, добро няма да видим. Ще ни „оправи“ така хубаво тоя Боко, че дупе да ни я яко…

ЖИВАТА ВЯРА В ИСТИННИЯ БОГ

За смисъла на съвременния атеизъм Жак Маритен

В това есе бих искал да разгледам един особен аспект на съвременната духов-на криза, а именно – съвременния атеизъм и неговия дълбинен смисъл. Подобна тема – смисълът на съвременния атеизъм – пред-полага твърде дълбоки и сложни проблеми. Аз не претендирам за някакво тяхно догма-тизиране – перспективите, които ще пред-ложа, са в известен смисъл експериментал-ни и произхождат от желанието да уловя скритото духовно значение на настоящата агония на света. В уводната част ще се опитам, първо, да анализирам накратко различните видове атеизъм, с които може да ни се наложи да се занимаем, за да харак-теризираме по-точно атеизма на съвремен-ността.

Второ – ще се опитам да изложа двойната непоследователност, която подо-бен атеизъм проявява. Имам предвид не-последователността, която следва от факта, че самото отхвърляне на цялата религия е собствено религиозен феномен, а също и онази, която следва от факта, че това отри-чане на Бога – на истинния, трансцендентен Бог на естеството – е в действителност едно поклонение на фалшивия иманентен бог на историята.

Така ще се насочим към основния въпрос, който бих искал да разгледам: срав-нението между атеиста и светеца – кой от тези двамата, атеистът или светецът, предс-тавлява по-безкомпромисен и революционен

разрив с цялата неправда и измама на този свят? И вероятно ще трябва да заклю-чим, че атеистът – имам пред вид автентич-ният, абсолютен атеист, с цялата му искре-ност и отдаденост – е всъщност един неудал се светец и в същото време – лъжереволю-ционер. (Текстът може да се изчете изця-ло в блог)

НЕКА НЕ ОСТАВЯМЕ ДА ГАСНАТ ТЛЕЕ-ЩИТЕ ВЪГЛЕНИ НА СВОЯ ДУХ…

Блогът „Базикилийкс“ днес е изля-зъл с публикация със заглавие „Изход”, която е пример за специфично „словесно мастурбиране“ или словоблудство; под това последното разбирам да се пише или говори нещо, без изобщо да се мисли, т.е. без да се прави и най-малък опит да се вникне в съ-щината на проблемите. По този начин пишат хора, които желаят да се харесат на неиз-числимото множество от немислещи хора, което се шляе из интернет и не прави друго освен да търси храна за немисленето си, поемайки подобни словесни буламачи.

Прочее, ето един откъс от въпрос-ното „произведение“, за да не помисли ня-кой, че голословно нападам писание, което просто не ми е харесало: 1. В началото бе Страхът; и Страхът бе у хората; и хората не познаваха нищо. 2. И всичко, което се случваше, като не можеха да си го обяснят плашеха се и се страхуваха. 3. И от дъждовете; и от сушата; и от земетресенията; и от вулканите; от всичко се страхуваха. 4. И като не можеха да противостоят на стихиите, нито да ги изучат, нито да си ги обяснят измислиха Бога. 5. И го измислиха по свой образ и подобие. 6. И Бог беше вяра, но Страхът поражда-ше вярата; и Страхът породи Бога. 7. Но едни казваха: „Бог е слънцето“, дру-ги:“Вятъра“, трети обожествяваха страшните животни, а четвърти си из-мислиха хора божества. 8. И се наплодиха много богове и се пръс-наха по цялата земя, затъмнявайки умо-вете на хората. 9. И хората се избиваха по между си, за това чий Бог е по-могъщ и по-милостив.

15 10. И течаха реки от кръв, от сълзи и от екстременти. 11. И навсякъде цареше Страх и безумие; и където беше Страхът там беше и Бога. 12. И някой, като видяха, че хората се Страхуват от Бога и не помнят, че те са го създали, посочиха се за синове божии. 13. И хората, като уплашени им се кланяха и им даваха дарове и ги слушаха за всичко което им кажеха. 14. И тези, като видяха изгодата; и като знаеха, че Бог е творение на човешкото невежество използваха ги.

И тъй нататък, и прочие, и ала-бала, все в тоя дух до края. Вижда се, че авторът е положил усилия да изложи „ми-сълтът“ си що-годе грамотно, в разбираема притчова форма, та немислещите му фено-ве да могат да научат думите му наизуст и да си ги цитират; разбира се, коварните запетайки пак ги туря предимно по бай-ганювски начин, да има тук-там по некоя, за да не ни мислят за хептен прости. Но грама-тиката и правописа са бели кахъри; друго е същественото при подобен род писане, и въпреки че всеки може да си пише каквото си иска, все пак очебийното изопачаване на истината не бива да бъде оставяно без отпор; по тази причина написах там следния кратък коментар:

Бог не е „Страхът“, Той е Любовта и също така е Истината. Да, същата тази истина, която, като я познаем, ще ни напра-ви свободни.

А иначе текстът е пример за неже-лаещо да се съсредоточи в същината на проблемите словоблудство. С думите тряб-ва да се работи внимателно, щото те служат за това да се постигне смисъла, сиреч, исти-ната, а не просто да се дрънка и плямпа каквото ти дойде на акъла или на устата…

Вярата произлиза и се корени не в страха, т.е. не в човешката слабост и в ма-лодушието на човеците, тя, наопаки, и израз на силата на духа на човека. Бездуховният човек просто няма как да се овладее от тайнството на вярата в Бога и по тази при-чина няма друг изход освен да пише подоб-ни блудкави дитирамби, илюстриращи един-ствено една крайно завистлива и поради това озлобена духовна немощ – да не кажа „импотентност“.

Оня, който е изпаднал в немощта на неверието, би могъл да се опита все пак да постъпи по-честно и достойно, а именно да активира остатъците на скромния си вътрешен потенциал, да раздуха, така да се каже, тлеещите въглени на своя дух, та белким пламне в един момент огънят на духовността и на вярата.

Защото без вяра всичко наистина всичко се обезсмисля – както си личи от горните словесни напъни…

ОЩЕ ЗА ЕФЕКТА НА ВЯРАТА ВЪРХУ ДУШАТА

Блогърът Св.Александров написа нещо като изповед под заглавие Аз живях християнството, върху която написах първо един коментар, а след това и втори. Сега откривам, че публикацията му е махната; в тази връзка, за да се запази все пак, публи-кувам тук втория си коментар:

Искам и още нещо да кажа. Не го казвам за друго, а защото се опитвам да помогна на ония, които търсят истината по тия нелеки въпроси.

Да каже човек „Разочаровах се от християнската вяра защото срещнах христи-яни с нехристиянско поведение” е некорект-но изказване дори и от логическа гледна точка. Това, че има вярващи с поведение, коренно разминаващо е с поведението на истински вярващия, показва просто, че тия хора не са вярващи; те може само да се представят за такива, ала да не са; може да се мислят за такива, но да не са – всъщност и наистина. Ако попадна на някой неспосо-бен телевизионен техник, който, вместо да ми поправи, още повече ще ми развали телевизора, значи ли, че имам право да се разочаровам изцяло от телевизионната техника и от всички телевизионни техници?! И да обявя тази телевизионна техника за „вредна”, „излишна”, „порочна”, „абсурдна” и каква ли не още – както Вие правите спрямо християнската вяра!

Най-вероятно не сте срещнали в живота си истински вярващ човек, а и да сте срещнали, не сте го разпознали. Защото и това второто е възможно. Само вярващ човек може да разпознае себеподобния си, човека, с когото има същностна и съществе-на духовна връзка. А ефектите на вярата върху душата, духа и поведението на вяр-ващия човек са така мощни и благотворни, че просто е несериозно да се твърди, при това изхождайки единствено от своята бед-на и абстрактна представа „за това какви са вярващите”, че някакви си там хипотетични „вярващи” имали поведение, несъвместимо с поведението на вярващия, на християнина. Пък и индуктивните умозаключения въз основа на твърде ограничен брой примери не само са несигурни, те са и съвсем неос-нователни. Точно това обаче правите Вие, изтърсвайки умозаключение, подкопаващо

престижа на един учен или просто обра-зован човек: „Срещнах неколцина „христия-нина”, които ме разочароваха, поради което аз се разочаровах завинаги и окончателно и от вярата, и от християните, и от християнс-твото в комплект!”.

Вярата, ако е истинска, облагоро-дява духа. Вярващият човек затова е необи-чаен, рядко срещащ се, благороден или просто твърде добър човек. При това той е добър осъзнато, щото вярата всъщност е една практическа философия на добротата. Такъв вярващ в Бога човек – щото именно Бог е доброто начало на битието – е осъз-нал онтологическото превъзходство на доброто над злото, затова той е добър съз-нателно, добър е с цялата си душа и сърце, тоест не просто има добро сърце, ами доб-ротата се е разпространила върху личност-ната и върху човешката му цялост. При вярващия човек може да откриеш, разбереш и проумееш какво е, да речем, напълно облагороден ум, щото умът обикновено не зачита никакви морални добродетели, тъй като нашият ум обслужва ориентацията ни във външния свят, а там, в тия отношения, морален аспект липсва. Ум, който никога не би дръзнал да вреди на други хора, който не познава що е суетност и горделивост, който е примирен с човешката слабост ум, а не е високомерен и надменен – ето такъв е обла-городения ум на вярващия човек. Тъй че, моля Ви, недейте да съдите вярващите че били такива или онакива, каквито те, ако наистина са вярващи, просто няма как да бъдат. Ако бяхте срещнал в живота си поне един автентично вярващ човек, Вие нямаше да си позволите така надменно да съдите вярващите, и то на основата на твърде елементарни, и, простете, съчинени, „изсму-кани от пръстите” представи. Ако пък прави-те това само за да ни натрапите някакъв атеизъм, имайте предвид, че по този начин ще впечатлите единствено хора, които сами са твърде елементарни, са с крещяща неду-ховност, са нечувствителни спрямо духовно-то и затова са склонни да го елиминират по най-груб и недопустим начин.

Знаете ли какво, ще Ви посъветвам да отидете в големия Храм със златните кубета в София и там с поглед да потърсите около или вътре в Храма един престарял човек с бяла брада и облечен с „народни”, със старовремски дрехи. За тоя човек преди време една телевизия направи предаване, понеже той години наред всяка сутрин пъту-вал от своето село, разположено в покрай-нините на София, и по цял ден просел пред Храма или по други места в столицата. Оказало се обаче, че тоя стар и беден човек всички събрани пари надлежно ги внасял в банка, а като се събрала голяма сума, мис-ля, че беше някъде над 30 000 лева, ги подарил на Църквата, както той се изрази, „за да се строят и поддържат манастирите”. Този именно стар и беден човек се оказало, че е най-големия дарител на Храма със

16 златните кубета в центъра на София, много богати хора били дарявали, ала от сърцето им са се били откъснали значително по-малко пари. А той дал всичко, което имал, което успял да събере. Ето тази негова постъпка показва отчасти и намеква за това на какви „странни”, „необясними”, а всъщ-ност твърде благородни постъпки е спосо-бен истински вярващия човек. Правете си сам сметката какви мисли може да има този човек, на какви добродетели е носител и прочие.

И още нещичко: нещата винаги стоят много по-различно от това как си ги представяме. Не бива да прибързваме и да правим заключения на основата на недоста-тъчен брой предпоставки. Прочее, щом сред множеството на ония, които се идентифици-рат като „вярващи”, има, както видяхме, хора, чието поведение е несъвместимо с изискванията на вярата, то в такъв случай представяте ли си колко аморални, долни, безскрупулни и нагли хора има сред мно-жеството, за което вярата изобщо не предс-тавлява никаква ценност?!

Това само исках да Ви кажа. Мисля, че ако осъзнаете какво всъщност сте напра-вили, публикувайки горния си недостоен текст, би следвало да се разкаете. И също да се извините на вярващите хора, защото дръзнахте да им припишете поведение, несъвместимо с техния мироглед, морал и манталитет.

Ваша си работа дали ще го напра-вите. То всичко това би следвало да си тежи на Вашата собствена съвест. ТОЗИ БЛОГ ВЕЧЕ НАЙ-ВЕРОЯТНО Е ПРЕВЗЕТ ИЛИ СКОРО ОКОНЧАТЕЛНО ЩЕ БЪДЕ ЗАВЛАДЯН ОТ ХАКЕРИ С КОМУ-НИСТИЧЕСКИ УБЕЖДЕНИЯ

От няколко дни установявам, че ха-кери нападат блога и ми правят доста мизе-рии.

Вече нямам сили да се боря, пре-давам се.

Сам не мога да вляза в блога си, понякога неизвестно как се промъквам, ала с цената на много нерви.

Скоро най-вероятно много съвсем няма да мога да управлявам блога си.

Успях да запазя все пак файл на блога, та ако съвсем го хакнат, ще се нало-жи да го възсъздавам наново.

Пиша това с единствена молба: ако се появят в близко време публикации, не съоветстващи на моя мироглед и на моите ценности, да знаете: явно блогът ми е оку-пиран от хакери със "светли комунистически убеждения", т.е. не аз съм писал евентуал-ните глупости.

Прощавайте! Спирам дотук, защото съвсем не

зная дали изобщо това, което сега пиша, ще се появи... КАКВИ ЛИ МЕРАЦИ БОЙКОВИ, ПРОЧЕЕ, Е ОТРЯЗАЛ НА ВРЕМЕТО ВЕЗДЕСЪЩИЯ ЗЛОДЕЙ КОСТОВ, ТА ПРЕСВЕТЛИЯТ НИ ПРЕМИЕР ТАКА ГО МРАЗИ?!

Вчера попаднах на предаване по една телевизия, водещ на което беше Лили Маринкова. А гост й беше Васил Филипов, лице, което се прочу с това, че откакто Кос-тов го уволни от поста шеф на „Булгаргаз“, му стана един от първите врагове – до така-ва степен, че вече повече от 10 години това лице се прехранва, като припечелва от щедро даване на интервюта срещу премие-ра-реформатор на България. Разбира се, темата и на това предаване беше „Костов“, но мен лично ме впечатли един по-особен детейл от разговора им, на който искам да обърна внимание.

Васил Филипов по едно време се разпали и разгорещи от овладялата го емо-ция, което стана причина да сподели и някои свои по-интимни, така да се каже, мисли. Ето горе-долу какво каза; цитирам по памет, но паметта ми за такива психологически неща, предупреждавам, е твърде силна:

„Аз – рече, застанал в поза на Де-мостен тоя Филипов – сега можеше да съм един от олигарсите на България. Нищо не ми пречеше да сключа договор с руснаците и те щяха да ме позлатят. Всичко беше в мои ръце. Но не го сторих по една-единствена причина: понеже за мен интере-сите на държавата са на първо, са на най-високото място!“

Като чу това, Маринкова, видимо заинтригувана – все пак пред нея беше един

несбъднал се олигарх на България! – промълви:

„Значи заради интересите на дър-жавата не станахте олигарх? Възможно ли е да е било само заради това?!“

А пък Филипов, усещайки, че не звучи убедително, прибави с блудкав патос:

„Да, само заради това, нищо друго не ми пречеше! Обаче тоя проклет Кос-тов…„

И като спомена точно в тоя момент името на Костов, на мен, като психолог, ми станаха ясни доста работи, особено в свет-лината на нескриваната омраза срещу Иван Костов, която се лееше от думите на лицето Филипов оттук-насетне. Какво ли още не каза срещу Костов, то не беше патетика, то не бяха плюнки, то не беше светещ от бе-совски огън поглед! Костов даже, представе-те си, в един момент взел, че като го увол-нил, не само че не се задоволил с това, ами взел, че дал тоя същия Филипов на прокура-турата! И след това дори разказа, че му се наложило, за да се спасява, да моли самия Филчев – за който, прочее, спомена, че е бил един психично болен човек, дори го нарече „идиот“! – да го моли, значи, та бла-годарение пък на ненавистта на самия Фил-чев спрямо Костов да се спасява, и дори не само да се спасява, ами да мине в стреми-телна атака срещу Костов, която още не пресеква.

И като разказа тия неща, лицето Филипов с лудешки огън в очите добави, че макар все още да не е успял да отмъсти на Костов както той си иска, но още имало време за това, т.е. той лично не се отказвал един ден да вземе дължимия реванш. Както и да е, проблемът си е негов, но мен лично силно ме заинтригува следното, което така прозрачно си личи в изявлението на упоме-натото лице; моля, следвайте мисълта ми, та белким сфанете и вие:

Значи Филипов щял бил да става олигарх, съвсем по руски образец и с руски пари, ама не бил станал, щото много обичал държавата, милият! В ръцете му било да се позамогне, и то с много, с твърде много парички, ала се отказал, щото, представете си, обичал страната и своя народ! И таман в тоя момент, когато работите филипови вече се уреждали, се явил тоя проклет дявол Костов, който не само го уволнил, ами дръз-нал да го даде и на прокуратурата! Сфащате ли сега кое камъче убива нашият герой, кое

17 именно камъче е препънало колата му, за да не успее да стане олигарх? Ами „Костов“ се нарича туй камъче, разбира се, трябва да си пълен идиот, за да не сфанеш това! Аз мно-го се чудех защо тоя Филипов така всеот-дайно мрази Костов, ето че сега ми се изяс-ни цялата загадка. Поради което съм много благодарен на самия себе си, че не загасих телевизора, като попаднах на същото това интервю.

Та значи злодеят Костов явно е причина тоя Филипов да не постигне мерака си да стане български олигарх с руски пари! Попречил му да се позамогне, представяте ли си?! Разбира се, по тази причина Фили-пов вечно ще мрази Костов и непрестанно ще продължава да дава пламенни интервю-та срещу него – какво друго да прави, нали требе по некой начин все пак да си отмъсти, поне на думи. Е, работата му да става оли-гарх не се опекла, и то таман да се опече, щото се явил тоя алчен злодей Костов, който отрязал мерака му за многото пари. Разбира се, не Костов е защитил държавния интерес, а самият Филипов, щото много обичал дър-жавата, се пожертвал и се отказал да стане олигарх. Вий на тая басня вервате ли? А тук, между клепачите ми, корабче плува ли?!

Толкоз по тая история. Който има акъл и съвест нека отсъди къде е истината сам. Аз нищичко никому не ща да внушавам. Но искам да кажа също, че лично познавам доста хора, които изпитват страшна злоба срещу Костов, и то винаги и непременно на ето такива основания и причини: на един Костов собственоръчно пресекъл мерака му да става депутат и тоя хубавец ще го мрази, разбира се, до гроб; друг пък се бил заоб-лизвал да става шеф на не знам какво си, ама Костов турил друг човек и не зачел протекциите му; трети не знам що си бил искал, но Костов не му го бил дал; и все така, и все пак в тоя дух, четвърти, пример-но, имал детска мечта да става управител на Солунската митница, ама дяволът Костов попречил, и все така, до безкрайност. Абе много вреден човек е тоя Костов бе, аман от него?! И ето, сега тоя Филипов плаче с гор-чиви сълзи, че Костов му попречил на меч-тата да ни стане един от първите олигарси!

Много народ е разплакал тоя Кос-тов бе, много чисти детски мечти и копнежи е разбил бе, наистина си заслужава да бъде най-мразен! Заслужава си да бъде мразен, разбира се, съвсем оправдано е да го мра-зят тоя урод: щото тия, дето го мразят, както забелязахте, обичат най-много не друго, не себе си, не своето лично облагодетелстване – вий да не си помислихте такива лоши неща за тях?! – не, няма такова нещо: тия всичките мислят най-много за България и обичат най-много тъкмо нея! Те са добрите, а Костов, разбира се, е лошият! Нима не го схващате това?! Докога ще ви го обяснявам още?!

Прочее, Костов е също така твърде много недолюбван и от нашия пресветъл

днешен премиер. Вервам не сте пропуснали да забележите, че он питае също такива искрени и светли чувства на нескривана омраза и ненавист срещу Костов. Питам се: на какво ли се дължи това?! Какви ли мера-ци Борисови пък е отрязал вездесъщия Костов?!

Наистина, налага се да запитам тук: какви ли мераци Бойкови, прочее, е отрязал някога вездесъщия злодей Костов, та пресветлият ни премиер така го мрази?! Знаем, че по Костово време Боко от Банкя беше деградирал дотам, че да се принизи да бъде пазач и разтривач на ушите на Тодор Живков. Нема начин за това да не е виновен Костов. Изглежда затова го мрази, няма как да е за нещо друго. Най-вероятно е точно за това. Е, може и за нещо друго да е, но знай-те от мен: всяка ненавист си има точната причина. Не само в случая с Костов, а и изобщо.

Да си добър и великодушен човек е друго, то си няма причина, но всяка злоба, всяка омраза, всяка ненавист си имат точна-та причина. Заради причини, предимно материални, хората стават опорочени и зли, а са добри, благородни и душевно щедри съвсем безпричинно. Стига ви за днес с тоя философски урок, хайде чао, че явно омръз-нах на всички!

ДРУГАРИ КОМУНИСТИ, СКАЧАЙТЕ НА СМЪРТОНОСНА БИТКА С ТИЯ ПРОКЛЕТИ АМЕРИКАНСКИ (ФА)ШИСТИ!

Иво Инджев е написал превъз-ходен коментар със заглавие (Фа)шистите на всеки километър – предизборният враг на Петата колона, който започва така:

Шистофренията, новата кауза на Петата колона, подхваната най-напред от Волен Сидеров, беше вкарана под руско налягане в подземните пластове на канди-датпрезидентската кампания от избрани-ка на московското енергийно лоби Ивайло Калфин. Приказвайки като в предизборен клуб за пенсионери със зелени чорапи (кои-то отличават някои другари от запаса), Калфин използва екрана на БНТ да нарису-ва апокалиптична картина на предстояща американска газова инвазия, която ще унищожи износа ни на жито от Добруджа (нищо че ако изобщо се стигне до добив на газ и измеренията на резултатите се сложат на предложения от него икономи-чески кантар, печалбата от газа по-вероятно би била десетки пъти по-голяма от износа на зърно).

На всички въпроси, свързани с рус-ките енергийни проекти, Калфин козирува с възторжено „да“. Но за хипотетично вредния американски проучвателен проект за добив на шистов газ яростно противопостави ужа-сяващи картинки за сонди „на всеки киломе-тър“!

Прочетете непременно този ана-лиз, който лично на мен така ми хареса, че не се въздържах да напиша ето този лако-ничен коментарец:

Борец срещу (фа)шистите Ше-дьовър! Поздравления!

Другарите-комунисти у нас пак имат враг, срещу когото да се борят: американс-ките (фа)шисти! Супер! Другари комунисти, на бой с тия проклети американски (фа)шисти, които като едно нищо ще дове-дат – о, кошмар! – до пълната независимост на България от СССР, пардон, от Русия! Какво падение, да сме независими от Ма-тушката!

Другари-комунисти, скачайте на смъртна битка с (фа)шистите, какво чакате още?!

Вперьод, таваришчи, фърляйте се като един на свещена война срещу незави-симостта на България!

Само истински вярващ човек може да почувства мощния ефект, който вярата има върху душата, сърцето и духа

Молекулярният биолог Светослав Александров, бакалавър по молекулярна биология и магистър по растителна физио-логия е написал любопитен и показателен текст със заглавие Аз живях християнст-вото. Прочее, ако министър Дянков разбере какви теми и проблеми вълнуват нашите учени от сферата на естествената наука, той би следвало мигом да закрие цялата БАН: интересува ги, както виждаме, темата за

18 Бога и за вярата в Бога! В което няма нищо лошо: и учените, както и да го погледнем, също са човеци и имат потребност от вяра.

Какво точно твърди младият г-н Александров всеки може да прочете в текста му. Признавам, аз лично доста се разочаро-вах като прочетох този текст, щото на места звучи твърде, да ме прощава, несериозно; когато се прави опит да се разсъждава по толкова възвишена тема, елементаризира-щите твърдения никому не помагат и могат да впечатлят единствено също толкова елементарни хора. Примерно как ви звучи това:

... Винаги, още и преди да стана вярващ, се бях сблъсквал с известното твърдение: „Християнството е религия, за да се държат хора под контрол”. Но аз никога не приех докрай това твърдение, мислех си, че е нарочно измислено от дяво-ла (естествено, вечният виновник). Тази предразсъдък обаче излезе истина… Видях бащи, които контролират дъщерите и синовете си по начин, който мога да опиша само с една дума – ИЗВРАЩЕНИЕ! Библи-ята наистина учи, че трябва да се покоря-ваме на всички власти, Библията наистина учи, че децата трябва безусловно да се покоряват на родителите си. Нищо, че родителите могат да грешат – ти си длъжен да ги слушаш безусловно, когато те ти кажат, че си под техен контрол – това означава, че ще се съобразяваш с тях независимо от всичко. Ако се откажеш да се покориш на родителите си – ами аз видях с очите си случай на изгонване на дете от дома на бащата… Бях свидетел на сълзи, на викове, на кавги! И това ми било християнска любов!

Но все пак идете, прочетете, пре-ценете сами. Моя милост като пречете вни-мателно целия текст реши да напише там, в неговия блог, следния кратък коментар, за да помогна, доколкото мога на автора да разбере какво всъщност е сторил като е написал излиянието си:

Това, което авторът е написал, убедително показва, че той никога не е бил "истински вярващ", т.е. никога не е преживял вярата като висше състояние на духа. Това, прочее, се удава на малцина. Мнозинството обикновено приема за "вяра" нещо, което само я наподобява, но не съдържа в себе си онази сила на духа, която е характерна за

вярата в Бога. Явно авторът принадлежи на тази категория. Ако беше честен, би следва-ло да заяви поне така: "Исках да вярвам, много исках да бъда осенен от благостта и благодатта на автентичната вяра, ала, за жалост, това не ми се случи!".

Повечето хора наистина са достиг-нали до това ниво, което съвсем не е малко: да искаш да вярваш означава, че интуитивно предусещаш онова блаженство на духа, което вярата дава на истински вярващия. Аз лично за себе си мога да кажа, че все още се намирам на път, т.е. съм нейде по пътя, водещ към вярата, имам силното желание да я постигна, ала... умът пречи. Така винаги се получава: сърцето иска да вярва, умът (или "мозъкът") пречи. На хора като автора, възпитани в научната парадигма, пътят към автентичната вяра е прегладен с непрохо-дими стени. Тъй че не се учудвам изобщо че се е свлякъл до неверието след един мла-дежки полет към благостта на вярата, за-вършил с провал.

Това, че авторът не е усетил какво е вяра, води до следното следствие: в него-вото възприятие ония, които се представят за "вярващи", са нещо като кретени, държат се отвратително и прочие. Само на вярващ човек може да се открие истината за този ефект, който вярата има върху душата и духа. Само истински вярващ човек може да почувства оня мощен ефект, който вярата има върху душата и духа. Тоест, тази истина ни се открива чрез чувствата, благодарение на сърцето. Истината на вярата е постижима само в чувството, в сърцето, не с ума...

Разбира се, има много хора, което се представят за вярващи, ала поведението им ги издава, че са твърде далеч до вярата. Такива хора, меко казано, се държат стран-но: но именно такива хора да възприемаш като "вярващи", както това се е сторило на автора, и на основата на тяхното поведение да правиш далеч отиващи изводи за ефек-тите на вярата, е не просто некоректно от всяка една гледна точка, но то е също така и показателно за това, че този човек, по при-чина на неверието си, даже и не се е добли-жил със сърцето си до благодатта на вярата.

Вярата е нещо индивидуално и лично, тя обхваща т.н. сърдечна област на душата и духа. Тъй че всякакви аргументи срещу вярата, които са на почвата на ума, т.е. всички възможни умозрителни и разсъ-дъчни аргументи, по никой начин не могат да докоснат сърцевината на вярата и, така да се рече, бият встрани, а значи никога не могат да постигнат целта, която си поставят. Умът и вярата са две взаимно допълващи се области, но всяка от тях е автономна, тъй че аргументи на почвата на едното, отнесени към другото, просто нямат сила.

То е все същото един вярващ, но невежествен в науката човек да почне да се произнася авторитетно за разни научни твърдения, примерно, за плюсовете и мину-сите на теорията на квантовата физика, да

речем. По същия начин звучат и разсъж-денията на автора на коментирания текст и те могат да впечатлят само хора, които се намират в същата духовна ситуация като него: търсещи вярата, ала непостигнали я, поради което, вместо да недоволстват сре-щу своята собствена духовна немощ, са се отдали на упреци срещу самата вяра.

А иначе е похвално това търсене на вярата, което въпреки всичко може да се долови като скрит и неосъзнат от него самия мотив: почти всяка тема в блога му е за вярата и неверието. Младите така и трябва да живеят: да търсят, да работят за прояс-няването на собствените си ценности. По тази причина той заслужава моята похвала: ония, които търсят, един ден ще намерят; тия, които хлопат, тям ще се отвори. Този е пътят за нас, човеците, обречени сме да търсим истината до последния си дъх... СКАНДАЛНО: ГОЦЕ ПЪРВАНОВ ИЗЛАГА БЪЛГАРИЯ ЗАРАДИ ПРИЯТЕЛСТВОТО СИ С УБИЕЦА НА СИРИЙСКИ НАРОД БАШАР АЛ АСАД

Публикацията е идея на тест със заглавие Гоце подкрепя убийците на сирийс-кия народ!. Текстът на Б.Тодоров ме заведе до друг коментар със заглавие Президентът Георги Първанов отново е в центъра на международен скандал заради Башар ал Асад!, който препубликувам тук с оглед да стигне и до читателите и на в-к ГРАЖДАНИ-НЪ; най-отдолу има и кратък мой коментар, който публикувах и в двата блога:

Георги Първанов е единственият държавен глава на страна-членка на Евро-пейския съюз, който се среща открито с Башар ал Асад.

На 9 ноември 2010 българският президент не послуша съветниците си и посрещна щедро сирийския диктатор. Асад пристигна с цяла гвардия лични телохрани-тели и придворни журналисти, за да си създаде образа на човек, подкрепян от целия свят. От пресцентъра на Първанов са упрекнали журналисти, задали въпроса как може Асад, който е изцапан до лактите в кръвта на невинни, да получава европейско признание чрез българския президент.

Преди 9 месеца Георги Първанов е планирал диктаторът да бъде награден с орден „Стара планина“, но от МВнР са го

19 предупредили, че от Израел ще бъде пода-дена протестна нота.

Посещението на Башар ал Асад съвпада по време със създаването на граж-данския форум АБВ – „алтернативата на българското възраждане“. В същия ден българският президент обяви, че Сирия ще бъде сред първите клиенти за евтиния ток на АЕЦ „Белене“.

Случаят е скандален с това, че Ге-орги Първанов подкрепя диктатора все още. Показателно е, че президентът все още няма позиция по ставащото в Сирия.

Дори снимките на първата дама на България с Асма ал Ашад, съпруга на си-рийския президент, от тяхно посещение в социален дом у нас, са част от сайта на президентството.

А ето и моя (на А.Г.) коментар към текста:

Аз също се срамувам, че агент Го-це, комунист и приятел на Саддам, Милоше-вич, Путин и прочие диктатори, беше цели 10 години президент на България – и то в най-важен период от историята й: България влезе в Европейския съюз и НАТО.

Гоце и такива като Гоце успяха да оцапат, извратят и изкористят смисъла на този български триумф…

СВАТБИТЕ И ИЗНЕВЕРИТЕ НА ЗЛОЩАС-ТНИЯ МОМЪК НА ИМЕ БЪЛГАРИН

ЗЛОЩАСТНИЯТ МОМЪК И НЕГОВИТЕ НЕВЕСТИ

СЪБУДЕТЕ СЕ, БЪЛГАРИ!

ЗАБЕЛЕЖКА: Публикувам по-долу текста на г-жа Паула Лайт, който тя лично ми изпрати, в знак на доброто си отношение към нея, но държа при това да отбележа, че имам извес-тно критично отношение към разказаната от нея история на сватбите на злощастния и лековерен български момък. Прочее, на мен ако ми се наложеше да разказвам такава история аз, първо, щях да пиша не за момък, а за леконравна мома на име „България“ или „Българинка“, която все си търси кой да я оправя и онодва, но това да го оставим настрана. Второ, ако аз трябваше да разказ-вам подобна история, тогава щях непремен-но да изтъкна, че тоя същият момък, първо, три-четири пъти се жени все за дъртата

Червена Бабичка, че бракът му със Синята Мома трая съвсем кратко време и беше при това преждевременно прекратен поради интригите на злите свахи, носещи името „Държавна сигурност“, понеже тъкмо тия именно свахи довлякоха от Мадрид и му пробутаха развратната Жълта (Царска) мома, а пък после историята на нашия не-щастник продължи като той започна, изг-лежда щото е голям перверзник, да изневе-рява пак, и то не с коя да е, ами отново, представете си, с дъртата Червена Бабичка, след което пък, като капак, свахите от ДС му пробутаха едрата простолюдна и твърде нахална мома, закичена с гербер на име Бойка, която, по сведения на продажните социолози, дотолкова паснала на нашия наивен нещастник, че той имал твърдото намерение вечно, до гроб, да я търпи. И прочие. Тази ми е забележката към история-та на злощастията на момъка, на който турих името Bulgarian People щото името Народ ми се вижда твърде абстрактно и постно. А ето сега и самата история в интер-претацията на г-жа Лайт:

Имало едно време един юнак и ху-бавец на име Народ. Той бил бедняк и най-малкия син в многочелядното европейско семейство. Вечно износвал дрехите на по-големите си братя, ходел със закърпени потури и с празен стомах. Батковците му, щастливо задомени и замогнали се, се сра-мували от него и хич не обичали да гостува на богатите им софри.

- Не те ща за чирак. Върви си! – мърморел батко Грък. – Не искам да си харча драхмите за теб. Предпочитам сам да си върша работата, щото съм затънал в борчове. (Продължава в блога)

ЖИВОТЪТ БЕЗ ИНТЕРНЕТ

Пети ден живея без интернет. Мог-ло да се живее и така. Нищо че доскоро не си го представях. И понеже и други хора, предполагам, не си представят живота без интернет, ми се иска да разкажа за това как живее човек когато е извън глобалната мрежа. Пиша този текст набързо тази сут-рин, понеже ме мързи да се захвана с друга, по-сериозна тема. Като го напиша ще ида за

пет минути у комшията да го пусна в интернет, иначе аз почти изцяло съм лишен от тази „благинка“ на цивилизацията.

Най-интересното, поне за мен, е че времето започва да тече иначе: денят сега ми се струва огромен – и ми се налага да го запълвам с много други неща. Докато когато си живеех предимно в Мрежата, денят ми беше изключително кратък, а времето лете-ше неусетно. А това, че човек разполага с по-голям ресурс време е невероятно богатс-тво – стига да си намери нови занимания. Извънинтернетните занимания и заетости правят така, че времето, във възприятието на заетия човек, тече значително по-бавно, което пък означава, че той може да свърши много повече работа. Когато се захвана със занимание, което не ми е привично, неиз-вестно по какви причини, може би заради усещането за новост, а пък и поради раз-личния ритъм или темп на времето, но тога-ва времето сякаш се „разтяга”, а пък това означава, че наистина мога да свърша много повече работа. Разбира се, чувствам се чудесно. Разбрах истинския смисъл на тази поизтъркана от употреба дума: чудесно.

Преоткрих сладостта на четенето на книга, но не така, между другото, както е когато човек има интернет, а както когато книгата ти става нещо като приятел, когото не делиш с други приятели. И се отдадох на чудната омая на четенето на книги: преди обед поне три часа с книга, след обед – на два пъти пак по три часа. Хем чета и преп-рочитам с наслаждение цял куп книги, които си донесох от Пловдив (книгите, които имам тук, в Долна баня, съм ги чел и препрочитал много пъти, те са от юношеските ми години), хем имам време за много други занимания. Например за работа по двора. С теслата, с лопатата, с греблото. С мотиката в градина-та. Чудно е усещането да откриеш прелестта на тия толкова прозаични занимания, които „интелигентът” като мен, чийто корен е селс-ки, умее да работи с наслаждение. Даже намерих и косата, отдавна захвърлена в прахта, и днес имам намерение да ида да покося трева. А преди това ще си я „накле-пам”, т.е. с чукче да изтъниш острието, та косата да свисти като реже тревата, щото ненаклепаната коса мъчи косача, а пък добре подготвената прави така, че да коси с удоволствие.

Другото занимание, което и в Пловдив го практикувам всеки ден, е раз-хождането, разходките. Разбира се, тук, в Долна баня, природата е несравнима с това, което е останало от природата в Пловдив. И реката е друга, тук, прочее, пак тече река Марица, и изобщо. Блестяща и искряща от чистота е речната вода на Марица тук, в Долна баня. Да не говорим пък за това какъв е въздухът. Ухаещ и плътен, насищащ дро-бовете; че е чист, за това изобщо не си струва да се говори, то се подразбира.

Лошото е, че от два-три дена вре-мето е хладно, често вали, а това пречи на

20 разходките. Вчера даже дъждът ме намокри порядъчно. Като написах „лошото е”, а го написах машинално, веднага осъзнах, че съм написал една глупост: сравнена с адс-кия пек в Пловдив, който преживях в дните преди идването си тук, хладинката тук, в Долна баня, е направо райско усещане. Само дето сутрин е съвсем хладничко, тол-кова, че човек се чуди дали не е дошла есента; ала като слънчевите лъчи погалят тревата, листата на дърветата, на лозница-та, цветята и прочие, и след като те заискрят от роса, меланхоличното предчувствие за есен мигом отминава: есента е още далече, сега е лято, да му се радваме и да се нас-лаждаваме!

Веднъж на два дена все пак влизам в интернет, за да не запустее блога ми, публикувам нещичко, което съм написал сутринно време, докато е хладно. Но стоя около час, не повече. И това ми е предоста-тъчно. Ето че могло да се живее и без да се кисне постоянно в пустия му интернет. Пък и летният български интернет, по мое възпри-ятие, е вял и скучничък: народът се е пръс-нал по морета и почивки. Тъй че никаква загуба не е да си извън Мрежата лятно време, напротив, печалба е.

Ами това е. Не зная, но се плаша, че като ви занимавам отвреме-навреме с някакви свои лични усещания и преживява-ния, да не взема да стана банален като други „блогъри”, които без замисляне всеки ден дълбокомислено пишат: Ден първи: Днес котката ни се загуби. (Публикува, естествено, и снимка на кле-тото животно.) Ден втори: Ето как работи нашият селски „консервен комбинат”. (Снимки) Ден трети: Котката се върна, пооскубана е, но всички се радваме. (Снимки) Ден четвърти: Заклахме две пилета, всяко пиле, и добре да живее, умира. (Снимки) Ден пети: Цял ден ядем пилета. (Снимки) Ден шести: В горещината цял ден лежа. (Снимка) Ден седми: Котката пак се загуби, милата. (Снимка) Ден осми: Днес се задавих с рибя кост, ама ми мина. (Снимка) Ден девети: Пак котката се върна. (Сним-ки) Ден десети: Петелът на комшийката се сби с нашия. (Снимки) Ден единадесети: Спря водата в чешмата. (Снимка на унило сухия кран на чешмата.)

И прочие. Така други хора докумен-тират за историята пребиваването си на село: да знае и да помни народът какво се е случило на моята толкова значима особа! Та много ме е страх да не би да заприличам на такива „хроникьори” на личните си емоцийки; по тази причина спирам тук.

Бъдете радостни през целия ден! Денят, който започва, нека също да бъде прекрасен за всички!

БАТ ВИ БОКО ПАК ВИ БУДАЛКА, МИЛИ НАИВНИ ГЛАСОПОДАВАТЕЛИ: УСЕЩАТЕ ЛИ ГО ПОНЕ МАЛКО?!

Имам предвид сагата със „спиране-то” на Нефтохима. Боко вече авторитетно заяви, че въпреки че Валентин Златев, ше-фа на Лукойл, му е приятел, той обаче, откакто стана премиер, вече нямал прияте-ли, та по тази причина всички били вече равни пред закона! Значи хем му е приятел, хем не е! И дебело подчертава, че от него зависи дали някой ще е равен пред закона или няма да е равен!

Абе на тоя самохвалко няма ли ня-кой да му каже, че ни писна от дебелоочието му: „Дадох ви пари за еди какво си!”, „Напра-вих ви метро!”, „Наредих да отпуснат еди-колко си милиона за еди какво си!”, „Строя ви магистрали, неблагодарници!” и т.н. до безкрайност. Аман вече от тая дебелашка наглост! Аман от мутренско самохвалство! Аман от арогантна простащина най-сетне!

На мен лично отдавна ми е писна-ло от това колосално дебелоочие, ала изг-лежда на някои хора кожите им са така дебели, че съвсем не го усещат. Щото иначе тоя Боко, дето ни обижда всеки ден, отдавна да беше поставен на мястото му: той трябва да разбере, че ни е слуга, а пък ний сме му господарите! Така е при демокрацията, ала къде ти мутри да разбират такива тънкости?!

И ето сега ни разиграват зле съши-та пиар-игричка за свадата с Лукойл, в която медиите, изнемогващи от лятна безсъбитий-ност, се хвърлиха да участват с удоволст-вие. Обичат да участват в баламосването ни наште „свободни” медии, които са свободни само от едно нещо: нямат никакви скрупули,

не чувстват никакво неудобство когато ни правят на бълъци! А пък Боко като „бог” гледа отвисоко и пресмята дивидентите наесен, стига малоумният народец да бъде убеден, че наш Боко не цепи басма никому, даже и на приятелите си. Опитват се да превърнат черната точка – дружи с ароган-тен правешки и руски олигарх! – не просто в бяла и позитивна, а дори искат да го изкарат невинно ангелче.

Абе някой няма ли да каже на тия безсрамници, че народецът, въпреки че не блещи с кой знае какви умствени възмож-ности, едва ли пък е чак толкоз малоумен?! Ами ако – о, кошмар! – се окаже, че съвсем не са подценили в туй отношение многост-радалния ни народец?!

Всичко ще се разбере наесен. Има избори, които ще отчетат степента на затъ-пяване на целокупната нация. В други стра-ни изборите показват нещо друго, у нас, уви, показват тъкмо това…

КАКВО Е ДА СИ ИСТИНСКИ УСПЯЛ ЧО-ВЕК? (4)

Продължавам опитите си да ра-ботя в това предразполагащо към почивка лятно време, продължавам опитите си да пиша книгата си с условно засега заглавие Жизнени стратегии: моят проект за бъде-щето. Тази сутрин можах да напиша след-ния текст, на който моля да се гледа наистина като на най-предварителна чернова; но го публикувам, понеже ми се струва, че някому може да е интересно как протича процеса на писане на една книга; а един ден, дай Боже, когато книгата е го-това, тя вече ще има документирана ис-тория на писането си, което, чини ми се, е нещо ново или новаторско; защо пък, в края на краищата, да не опитам и така; та ето най-после и самия текст:

„Аз избирам безусловно успеха, в никакъв случай не провала!“ – това е прин-цип, водещо начало в живота на всеки човек. Никой не желае да се провали, всеки се стреми да успее. Всеки се старае във всич-ко, което прави, да работи за успеха, не за провала си. Крахът, провалът в нашите начинания е съвсем нежелана перспектива, а успехът е най-желаното, онова, към което с цялата си душа се стремим. Или поне така би трябвало да бъде. Защото „принципите са за това да се нарушават”. Изглежда голя-

21 мата част от човечеството разбира успеха само като абстрактно и общо пожелание, но не като всекидневна жизнена задача.

Много важно е да съзнаваме какво за нас е успехът: най-желаното, но за какво? Пътят към успеха пък е осеян с налучкване – и изоставяне – на всякакви, на най-различни начини за правенето му. Защото наистина успехът трябва да бъде правен, поради което тук главният въпрос е: как става това? Как да направя успеха си, как да го постигна – това наистина е главния въпрос на делото на живота ни. А животът ни се състои имен-но от жизнени дела. Той, прочее, не е нищо друго освен решаване на задачи. И от раз-нищването на всякакви проблеми. Пробле-мът пък първо трябва да го осъзнаеш имен-но като проблем, а след това следва да търсиш изход от него.

Нека да опитаме да задържим в съзнанието си поне следните моменти: Първо, трябва да тръгнем от това: ● Успехът превъзхожда провала по своята, тъй да се рече, жизнена пълнота; ● затова успехът е така желан; ● успехът е битийно по-изпълнен, той носи в себе си битийна пълнота; ● поради това именно и толкова съответст-ва на задачата на живота ни; Второ, трябва да се съобразим със след-ното: ● Пътувайки по пътя към успеха си дейст-ваме неуморно и с вдъхновение; ● едно е сигурното: в никакъв начин не бива да седим със скръстени ръце; ● успехът е наше собствено постижение и заслуга; ● всеки трябва сам да сътвори успеха си, да му придаде битие; ● това става като го извади от небитието; Трето, трябва да отчетем, че: ● Въпросът „Как става това?” и тук е най-важният въпрос; ● от този въпрос не трябва да се бяга, сре-щу него трябва да се изправим фронтално; ● постоянно търсим най-ефикасния начин за сътворяване на своя успех; ● избираме и отхвърляме варианти; ● проверяваме на дело един или друг вари-ант; ● никакво отчаяние тук е недопустимо; ● малодушието навсякъде и постоянно се наказва; ● главна предпоставка на успеха, излиза, е силата на духа; ● и гъвкавостта, трябва да сме много гъвка-ви, ако искаме да успеем; ● успяват истински гъвкавите, но не инерт-ните, не и „чупливите”; ● да, „негъвкавият” се пречупва, а това е главна предпоставка за провал;

Четвърто, непрекъснато трябва да съз-наваме, че: ● Вървенето към успеха е поредица от решаване на задачи, е постоянно решаване на всякакви задачи; ● дали проблема ще го наречем „задача”, или задачата – „проблем” вероятно не е от голямо значение, тъй като двете са едно и също нещо, погледнато от различни ъгли; ● всеки проблем съдържа в себе си задача и трябва да бъде възприеман като задача; ● но проблемът трябва да бъде възприеман и като проблем; ● незабелязването, несъзнаването на проб-лемите, на своите проблеми води до дезак-тивиране на човека и, в крайна сметка, до блокиране на енергията му; ● това, което ни помага да открием и да осъзнаем своя проблем, се нарича пробле-матизиране; ● или „опроблемване”, защото който си живее със съзнанието, че няма проблеми, пак има проблем, само дето не го съзнава като такъв; ● съзнанието че нямаш проблеми сякаш е най-често срещания проблем; Пето, важно е да имаме предвид, че: ● От проблемите не бива да се бяга, това, впрочем, е и невъзможно; ● който си мисли, че може да избяга от проблемите си, той самият пред – и за – себе си се превръща в основен проблем; ● безпроблемността за човеците е невъз-можна; ● ние постоянно пребиваваме в проблеми, няма как да се отървем и избавим от тях; ● неуспелите хора неуспяват, изглежда, най-вече заради това, че са допуснали да живеят с някакво коварно съзнанието за безпроблемност; ● тази илюзорна безпроблемност обаче е предпоставка за провала ни; ● неуспелите са неуспели защото са допус-нали съзнанието им да заживее с усещането за безпроблемност; ● да бягаш или да се криеш от проблемите си е най-недостойна жизнена стратегия; ● оня, който живее с усещането за безпроб-лемност, друго не прави, освен това: да бяга и да се крие от проблемите си; ● излиза, че недостойнството най-вече пред самия себе си е главна предпоставка за провала на този или онзи човек; Шесто, нека не пребиваваме в тъмнина относно това, че: ● Още с отварянето на очи сутрин ние за-почваме да търсим изход от разни пробле-ми, т.е. започваме да решаваме задачи; – някои са рутинни и обичайни, правим ги без замисляне, поради навика и самата жизнена потребност, която, прочее, е неумо-лима;

● но представете си какво ще стане с човека, който се откаже от решаването и на най-рутинните задачи и проблеми, примерно миене, къпане, ядене, спане; ● невъзможно е да се живее така, става страшно ако се откажем и от най-рутинните си задачи; ● други задачи и проблеми обаче са не рутинни, а са… нерутинни; ● Как ли, прочее, следва да наречем неру-тинните задачи и проблеми?! Примерно, да ходиш всеки ден на работа, да работиш, да действаш, да правиш нещо – това рутинно или нерутинно нещо е? ● нерутинното нещо е онова, което не става по необходимост, а се дължи на свобода; ● колкото по-свободно е нещо, толкова е по-нерутинно; ● ако два са полюсите, между които разпо-лагаме постъпките си, този на свободата и оня на несвободата, колкото нещо е по-близо до полюса на свободата, толкова повече то е нерутинно, и обратното; ● истински свободното е истински нерутин-но, а истински несвободното е истински рутинно; ● ако рутинните неща вземат превес или придобият приоритет в живота ни, това означава, че този е склонен да се отказва от свободата си; ● оня пък, който обича свободата, такъв също така обича да се занимава с нерутин-ни, именно, с творчески задачи, обича да се занимава с решаването на творчески проб-леми; ● най-творческо е истински свободното; ● Дали пък не намерихме дума за означава-нето на нерутинното, дали тази дума не е „творчество”? Или пък „свобода”? ● истински свободният човек е творчески мислещият и творчески действащият човек; ● такъв човек се отдава със страст и вдъх-новение предимно на творческите, на „сво-бодолюбивите” задачи и проблеми; ● т.е. истински творчески са ония задачи и проблеми, които са сфера на изява на сво-бодните натури, поради което и си позволих да нарека тия задачи „свободолюбиви”; Седмо, никога не следва за забравяме, че: ● Да успееш истински трябва да започнеш да мислиш и да действаш с творчески замах, сиреч, освободено; ● трябва да започнеш да се вдъхновяваш от свободата; ● истински ще успеят най-творческите и свободолюбиви натури, ония, които не са погасили в гърдите си творческия порив, който Бог ни е дал; ● такива не са погасили най-вече именно порива към свобода, на който дължим всич-ко; ● най-скъпото, което имаме, е този т.н. творчески порив, явяващ се квинтесенция на порива към свобода;

22 ● това именно е главната предпоставка за успеха, за автентичния успех, в който човек реализира себе си, собствения си творчески потенциал; ● най-ценното в личността ни е тъкмо спо-собността да творим, да се изявяваме твор-чески; Осмо, блажени са ония, които знаят, че: ● Ще успеят, следователно, ония, които са се съхранили като личности в истинския смисъл; ● щото онова най-драгоценно, което прави индивида личност, е отдадеността й на творчество и свобода; ● индивидът не бива да си остава индивид, както, уви, се случва на мнозина, той трябва да преобрази индивида у себе си, та да се роди личността, човека; ● а същност на човешкото и на личностното у нас самите е способността ни да се изявя-ваме нерутинно, сиреч, свободно и творчес-ки; ● според капацитета или величината на творческия потенциал у нас, милостиво заложен от Нашия Велик Създател, личнос-тите, останали верни на призива, който ни е извикал към живота, биват най-разнообраз-ни, сиреч, биват крайно индивидуализирани; ● потенциалът или ресурсът за свобода тук също има решаващо значение; ● няма два изцяло еднакви индивида на този свят тъкмо по причина на това, че няма два индивида с абсолютно еднакъв творчес-ки и свободолюбив ресурс или потенциал; ● тъй че всеки ще постигне именно своя си успех, успеха, за който е роден; ● истински не успяват ония, които са пога-сили творческия потенциал в гърдите си; ● истински успяват ония, които на този своя творчески потенциал са осигурили длъжния простор за развитие и изява; ● винаги в човешката история на най-даровитите, на най-творческите натури се е гледало като на „богоизбрани”; ● но пък на всекиму Бог нещичко е дал, на някои много, на други разхитително, прека-лено много, на трети – по-малко, на четвър-ти – най-малко; ● и това е справедливо по една-единствена причина: „Комуто много е дадено, от него много и ще се иска!”; ● тия, които най-много са надарени, от тях най-много и ще се иска; ● т.е. Създателят ни е дал творчески потен-циал в заем, като дълг; ● а не като награда, от която да черпим всякакви дивиденти; Девето, още по-блажени са ония, които вярват, че: ● Който осъзнае, че за даденото му е длъ-жен да връща, щото то не е подарък, такъв има потребното съзнание неуморно да ра-боти за успеха си;

● който обаче няма това съзнание за дълг, такъв рискува да пропилее без особена полза даденото му от Създателя; ● излиза, че съзнанието за дълг е главна предпоставка за успеха ни, равностойна почти на творческия импулс и също така на свободолюбието; ● ония, които в задачата на живота си се провалят, и то не как да е, ами кардинално, такива хем са погасили творческия импулс в сърцето си; ● хем са изневерили на свободата; ● хем са си позволили лукса да живеят безметежно, без капчица съзнание за дълг; ● такива друго не правят освен да пилеят без особена полза онова, което им е дадено; ● а знайно е, че и най-голямото съкровище и богатство, ако не се употребява разумно, т.е. ако се пилее, ще бъде разпиляно; ● затова успяват ония, които са склонни да натрупват, не да разпиляват; ● нагласата към трупане, към натрупване, е значим фактор на успеха; ● няма да успеят ония, които пилеят, а не натрупват; Десето, достигналият мъдростта на жи-вота е убеден, че: ● Човек все пак трябва да има критерий за разграничаване на истински стойностното от неистинското; ● не бива да се подменят стойностите, именно, на не толкова стойностното да се приписва извънмерна стойност; ● способността, бих го нарекъл дори усета за точно разграничаване на истински стой-ностното от мнимо стойностното е важно качество на ония, които ще успеят и преус-пеят, но не как да е, а истински, автентично; ● тук именно се проверява в крайна сметка кой колко струва и дали наистина е успял; ● най-често мнимо успелите са склонни да поставят бляскавото за очите по-горе от онова, което е истински стойностно, което е, така да се рече, безценно; ● щото има ценни, но има и безценни, безк-райно ценни и направо неоценими по висо-ката си стойност неща; ● парите, вещите и прочие от този род, примерно, телесните усещания, задоволства и удоволствия, са нещо ценно, хубаво, при-ятно и прочие, но само толкова; ● те нямат онази извънмерна стойност, която мнозинството от хората им приписва; ● те обаче няма как да се безценни или извънмерно ценни, защото има неща от друг род, които заслужават да бъдат наричани така; ● истинското богатство е „онова, което мол-ци не го ядат”, то е непреходно; ● то касае непреходни и вечни неща и със-тояния, а всичко, което принадлежи на този тук преходен и бързотечен свят, също така е преходно, ефимерно, илюзорно, неистинско; ● има неща, които са неподатливи на тече-нието и бързопреходността, характерна за

този тук свят, т.е. те сякаш са от един друг свят, където всичко е различно; ● там няма промяна, там всичко е вечно и завинаги, там всичко е истински стойностно и безценно, защото е неподатливо за про-мяна; ● става дума за неща от рода на души, душевни качества, духовни състояния от рода на красота, добро, истина, святост; ● общо взето мнозинството няма да разбере това в цялата му пълнота; ● затова и успеха на това несметно множес-тво от хора просто няма как да е истински; ● мнозина от пристрастилите се към този тукашен свят разбират това едва в послед-ния момент на живота си, когато съзрат лицето на смъртта; ● тоест когато осъзнаят, че няма как и там, в смъртта, да замъкнат онова, което толкова ценят тук, в тукашния свят; ● представете си колко бедна, колко нища е онази душа, която се отправя в последното си пътешествие без нищичко, сякаш изцяло гола; ● представете си колко богата е обаче онази душа, която се отправя за своята родина, там, където са вечните неща, „натоварена” с несметни богатства, които е придобила в този тукашен временен свят; ● при това тия истински богатства не тежат, те са леки и ефирни, и от тях може да се носи много, безкрайно много, без усещане на някаква тежест.

Да спра засега дотук. Ще си позво-ля да завърша с една твърде показателна притча.

Някога зъл неприятел нападнал бо-гат град. Съпротивата била безнадеждна, скоро неприятелят разбил градската врата и нахлул за да убива и да граби плячката си. От другия край на града вървяло множество от опечалени хора, всеки от които носел каквото може, онова, което смятал за най-ценно; тия хора били отрупани с какви ли не неща, всяко от които колкото се може по-драгоценно и скъпо. Само някакъв странник не носел нищо и се движел с завидна леко-та. Отрупаните с всякакви вещи и поради това стенещи от тежестта хора го гледали със завист. Разбира се, намерил се някой, който съжалил тоя странник и поради това състрадалчески го запитал: „Извинявай, а ти защо не носиш нищо?”. Оня с радостно изражение на лицето му отвърнал: „Всичко свое нося в себе си!”.

Множеството стенещи от тежестта на носените вещи хора се спогледали, чу-вайки тоя чудат отговор на странния човек. Дали изобщо разбрали какво им казал?!

Едва ли… Прочее, кое ли е онова, което зас-

лужава да наречем истински свое? ЗАБЕЛЕЖКА: Ония, които, като прочетоха това дотук, си казаха вече: „Ясно, разбрах-ме! Тоя на нас обаче да не ни ги на нас разправя тия! Ний тия сме ги чували! Но ний

23 по-добре знаем кое е истински ценното и безусловно най-важното!” и прочие, бих си позволил да ги посъветвам: нека да не при-бързват и да имат търпението да изчетат цялата книга. Ако спрат разочаровани дотук и захвърлят книгата, ще пропилеят шанса да схванат онова, което до този момент не им се е удало…

ВРЕМЕННАТА РАЗДЯЛА Е ВЗАИМНО ИЗГОДНО И ПОЛЕЗНО НЕЩО

От два дни съм в Долна баня – да си почина малко, пък и да свърша някоя и друга работа, щото нали знаете, някои изв-ратени най-много работят когато са в почив-ка. Тук няма интернет, но за сметка на това пък има великолепна природа и човек се чувства сякаш е в рая. Не мога да опиша как се чувствам, нямам думи, чудесно е! Про-чее, бях така изтощен от хронично безсъние, от жегите в Пловдив и от многото интернет, че – няма да повярвате, но е самата истина – от чистия и свеж въздух спах почти непре-къснато цели два дена, подобно на младе-нец! Толкова много не съм спал, ала сякаш се преродих.

Днес понеже ми се налага да ходя на пазар, та се възползвам от случая да вляза в интернет, да си прегледам пощата и да постна в блога един текст, който вчера, по едно време, рекох да напиша, колкото да поддържам тренинга си. Тук, в Долна баня, имам намерение, като съм без интернет, да взема и да попиша по сериозни теми, изиск-ващи вглъбяване и спокойствие. Имам предвид философски теми и проблеми. Намерението ми е да попиша по такива теми, но да видим, нищо чудно да не успея да се пренастроя и нищо да не напиша, но за сметка на това пък ще си почина, което не е малко. Да видим колко дни ще издържа тука де, щото нещо ме и тегли назад, към Пловдив. Инертността ме тегли, какво друго да ме тегли там. А е време за почивка, щото много работа ме чака като мине и август.

Тъй че засега блогът ми няма да поддържа онова темпо, което поддържаше вече толкова време. Народът отдавна ми казваше да не прекалявам, да пиша най-много по едно нещо на ден, дори и на два дена по едно нещо, но аз съм си такъв, увличам се. Сега ще си починете от мен, пък нали знаете, раздялата обикновено засилва

добрите чувства, а потиска и помага за забравянето на лошите. Тъй че, както и да го погледнем, временната раздяла е взаимно изгодно и полезно нещо. Желая и на вас хубава почивка, лято е, да почиваме, че ни чака ужасна зима!

ПРОФЕСИЯ „ЗВЕЗДА”

Иска ми се да опитам да опиша яв-лението „звездомания”, което, по мои наб-людения, се шири, цъфти и триумфира в нашия публичен живот. За яснота ще под-разделя проблема на две части: за „звездно-то” самочувствие на "звездите" и за психоло-гията на „звездолюбеца”. Тия две страни са дълбоко свързани помежду си: ако нямаше широко разпространена склонност към пок-лонничество пред звездите, тогава нямаше да има почва и за „звездното” самочувствие на набедените за звезди.

„Какво работиш?”, питат средноста-тистическата народна звезда по телевизоро и тя озадачено, но умно гледа питащия: как какво, ами сияя?! Светя! Що ми задаваш тъп въпрос?! Какво може да работи една звезда у нас: ами да сияе, естествено!

Да си „звезда” у нас вече е доходна професия и бизнес. Ей-така, сияеш си, и ти плащат за това. Или пък се облагодетелст-ваш по всевъзможни начини, стига да си у екрано на Телевизоро. Затуй за да сияеш требе да се навираш у медиите. С цената на всичко. Не се ли показваш по медиите как и къде ще сияеш, у кварталната кръчма ли?! Затуй „звездите” у нас жертват всичко, и чест, и достойнство, какво ли не, само и само да са по медиите, у телевизоро, по заглавията на вестниците; аз имам чувство-то, че тия т.н. „жълти вестници” у нас си ги създадоха самите „звезди”, за да има къде да сияят. „Звездата”, казахме, не прави нищо друго, освен да сияе от екрано на телевизоро. А пък телевизоро е нещо като модерен храм, пред който се моли съвре-менният оскотял от простотия сънародник. Иконите у този храм са самите „звезди”. Те са подобни на божества, ама от най-пошъл вид.

Вярвам всеки е забелязал мно-голюдно множество от лакоми за слава – и за пари, естествено! – „звезди”, което гъмжи около и покрай телевизиите и, така да се каже, живее и се храни от своята „звезд-ност”. На това основание смятам, че вече спокойно може да се говори за професия „звезда”, най-желаната професия на този свят, която пък особено у нас е желана повече от всичко друго. У нас и Сульо, и Пульо, и кое ли не, се е вманиачило и се зафанало да се напъва да става „звезда”. У нас, процентно спрямо общото количество на природонаселението, нищо чудно по бройка „звезди” да сме на първо място в целия свят. Днешна България се е превър-нала в страна на „звездите”.

Да се класифицират наште „звезди” е трудна работа, щото, казахме, те са твър-де много. Тук трябва да отбележим на първо място, разбира се, наште политически „звез-ди”, сред които сияе, разбира се, с най-ярката възможна светлина, негова светлост дон Бойко Борисов. Той първом беше ме-дийно-телевизионна-вестникарска „звезда”, ала на тая почва вече, както е известно, засия така силно, че се превърна в първа политическа „звезда”. Нито един друг поли-тик не може да се сравни по „звездност” с дон Бойко, просто е излишно да се напъва-ме в това отношение за да намерим друга „звезда”, сравнима с величината на дон Бойко. Наричам го „дон” по една причина: понеже негова милост произхожда от мафи-отските среди, а който се възвеличи най-много сред тия среди, получава заслужено титлата „дон”. Няма да се излагаме сега я, и да наричаме дон Бойко „бай”, „бате” и с други обидни прозвища: он си е дон, неслу-чайно толкова много е тренирал пред огле-далото да подражава на дон Вито Корлеоне, героят на Марлон Брандо от историческия филм „Кръстникът”. След Боко по звездност справедливо иде Гоце, а там по-нататък си ги наредете според собствените си предпо-читания.

След политическите ни звезди ид-ват, безспорно, чалга-зведите, които любве-обилното народно сърце обича комай почти толкова, колкото и тях. Чалга-звезди у нас с лопата да ги ринеш, „звезда” до „звезда”, цели „съзвездия”, като се тръгне от най-банално кръчмарско ниво, та се стигне до величината на разните му там Гюрги, Анге-линки, Камелии, простете, ама, за мой неп-ростим резил, хич не им знам имената и най-вероятно неправилно ги изреждам по ранг; пардон, тук първи по ранг, изглежда, са Милко Калайджиев, Азис и Кондю, разбира се. Чалга-звездите се познават по това, че към тях влюбеният до самозабрава народ се обръща както други народи се обръщат единствено към монарсите си: Чарлз, Луи, Кондю, баси величавостта имат наште родни чалга-звезди! Целият съвъкупен народ бого-говее пред своите чалга-звезди, щото те са нещо като екстракт или еманация на най-

24 възвишените душевни трепети на цялата нация, най-съкровеното на народа ни. Пред-полагам, както е тръгнало, скоро самата чалга у нас ще стане религия, съответно с храмове, икони (иконите веч си ги имаме, само дето требе да се нарисуват, с нимби и със злато!), попове, богослови и прочие. То всичко това вече си го имаме де, само дето требе, както се казва, да се институционали-ра и, ако се наложи, да влезе в Конституция-та. Примерно, да си узаконим съществува-нето на звездна аристокрация, с титлите му там, разни барони и маркизи да се изнаро-дят, щото все пак доста просташки звучи да кажеш „Миро” или „Кондю”, но е значително по-изискано да се наречеш „Барон Миро” или „Маркиз Кондю”. Граф вече си имаме…

След тия първи и най-трансцендентни звездни нива, това на чис-тата чалга и на чалга-политиката, щото и политиците у нас са ни също така чалга – то у нас какво ли не е чалга?! – та значи след тия най-висши, направо метафизически „звездни” нива иде вече цялата онази ме-дийна паплач, от която отърваване няма. На трона на чисто медийни „звезди” се натискат да седнат, безспорно, Слави Трифонов и професор Вучков, тия двамата се бият без-пощадно кой да седне на трона, щото са с най-многолюдни тълпи почитатели. Кой окончателно ще победи засега не се знае, битката обаче е люта.

Прочее, всички до една „звезди”, и чалга, и политико-чалга, изобщо всички, са все медийни звезди по презумпция и по дефиниция. Щото всички се врат по медии-те, тъй като именно в медиите може така ярко да сияе славата, която е най-първи звезден атрибут. Но пък за сметка на това има и звезди, които са непосредствено от самата медийна област, затуй аз си позво-лих да спомена имената на двата медийни титана, към трона на които алчно пълзи цяла една медийна гмеж, опитваща се да ги дет-ронира и извади от народното сърце. Тук имам предвид разните му там карбовчета, тюх, да му се не види, съвсем не помня, за мой срам, имената им, представяте ли си?! И сега не мога да се сетя как се казваха, но вий сами се сещате, тъй че няма нужда и ний тук изрично да ги споменаваме.

В четвъртата категория „звезди” трябва да сложим цялата разнолика сбир-щина, що циркулира от медия в медия, там са разни набедени „писатели” („Денди”), „топ-журналисти” (тук веч знам имената им, ще спомена Валерия Велева, Патрашкова, и прочие, все от този сорт „журналисти”), музиканти, с извинение, примерно „Графа” и прочие все от този сорт, с които се събужда-те и си лягате вечер, щото тая гмеж е нався-къде из медиите и ви тероризира от сутрин до късна нощ. По-нататък вече останалата сбирщина не се поддава на класифициране, щото вече наистина включва „звезди” от всякакъв род и калибър: като се тръгне от „медийния експерт”, звездния гуру Г. Лоза-

нов, та се мине през Андрей Райчев и оста-налите все от този тип величия и величавос-ти, някои от които и добри пари направиха, черпейки дивидентите от своята звездност, да речем, като правеха, срещу заплащане, разни угодни на тоя или оня коментари и прочие номерца. Да не вземем да забравим „звездите” от разните му там „Биг брадъри”, що след излюпването си станаха нахални подобно на люспести крокодили и веч никой не може да ги изгони от медиите. Всичко у нас напъва да се възвеличи и да засияе като „звезда”; за малко да забравя за спортните ни „звезди” от ранга на Стоичков и съвре-менните му там, чиито имена не зная по простата причина, че спортът изобщо не ме вълнува.

Ще каже някой: добре де, но по цял

свят го има това нещо, защо си седнал сега да пишеш за някаква си там нашенска „звез-домания”, като досущ същото го има и у Америка, и къде ли не?! На този резонен въпрос ще отвърна така.

Навсякъде го има, но има и същес-твена разлика. По света, както и във всяка друга област, нещата се правят другояче, не както у нас. Първо, по света, за да станеш звезда, се иска талантец и постижения, тук у нас, за да станеш „звезда”, първом се иска нахалство. Там за да се поддържа едно „звездно ниво”, се иска къртовска работа, тук у нас се иска да имаш по-яки лакти, за да се навираш все по-напред и по-напред, изблъс-квайки останалите. По света просто няма как да станеш „звезда” с връзки, у нас предимно така се става. У нас „звездността” сякаш се предава по наследство, по родствена линия, предимно на шуро-баджанашки основания. По света изобщо не е така, там хората не знаят какво е това „връзки”. По цял свят славата и звездността са нещо като функция и последица от нещо друго, а тук у нас са първооснование и движещ мотив, докато истинското и същинското изобщо не влиза в сметките. Затуй и у нас имаме, примерно, само една истинска звезда, именно Лили Иванова (е, може да има още една-две като нея!), тя наистина заслужава това име щото много е работила, пък и талант има, докато всичко останало е фалшификат: вместо да сияят като същински звезди блещят като

тенекии на месечина. Наистина, кажете ми някоя нашенска звезда от друга област и да преценим доколко звездността й е съ-щинска и същностна: кое, писателите ни ли не са менте?! Цялата тодорживкова „ентеле-генция” се преобрази и днес се представят за „звезди” на „капитализъма”, и то по една единствена причина: ами защото яко държат и не изпускат властта в тая област. У нас, за разлика от целия свят, властта е основен движещ фактор, тя е нещо като „котилото”, където се правят бляскави, сияещи като евтини огледала „звезди”.

За психологията на „звездолюбци-те” сега не ми се пише, нищо че обещах. Някой друг път може. Майната им на звез-долюбците, дето гледат със зинали усти любимците си! Които пък, няма как, са същи-те нещастници като тях самите, само дето са „известни”. Кажи ми кой ти е кумира, за да ти кажа кой си ти самият. Тук безжалостно действа този принцип. Безусловно и без изключения.

Аз лично, примерно, нямам кумири. Аз, вижда се, съм тежък, патологичен слу-чай: и имената на най-популярните българс-ки „звезди” не знам, какво искате повече?! За мен единствени „звезди” са непознати на широката публика: Платон, Кант, Достоевс-ки, Хайдегер и прочие. Което пък така ме дискредитира в очите на человечеството, че млъквам най-унизено и позорно…

Написано за вас, драги родни дрем-льовци:

Само онзи, който е свободен, само той може да се нарече човек в пълния сми-съл на думата. Идеята за свободата е всесилна и любовта към нея сичко може да прави. (Христо Ботйов) Главен редактор на в-к ГРАЖДАНИНЪ: Ангел Грънчаров, имейл: angeligdb@abv.bg