ПО ДИРЯТА НА БЕЗСЛЕДНО ИЗЧЕЗНАЛИТЕ

© Николай Христозов, 1984

ИЗ БИОГРАФИЯТА НА ТАЗИ КНИГА

По дирята на безследно изчезналите Първата, непълна публикация на документално-художествената творба на Николай Христозов «По дирята на безследно изчезналите» бе в списание «Септември» през 1972 година. В същата година последва цялостното издаване на книгата от «Партиздат». Още това първо издание предизвика големия интерес както на читателите, така и на литературната критика. Книгата бе удостоена с «Наградата на София» и наградата «Пеньо Пенев» Последваха редица нейни издания в чужбина. През 1975 г. тя бе публикувана в Турция от анкарското издателство «Билим ве сосиализм яйънларъ» под заглавието «Цанковият кървав фашизъм». Помести я в два последователни броя и съветското списание «Иностранная литература». През 1976 г. московското издателство «Политиздат» я публикува на руски език в 200-хиляден тираж. В следващите години книгата бе издадена в Полша, Чехословакия, Естонска ССР. Със съкращения тя бе включена и в сборника на московското издателство «Прогрес» — «Писателите против фашизма», съставен от произведения на видни писатели от европейските страни. В края на 1977 г. Българската телевизия излъчи многосерийния филм «По дирята на безследно изчезналите», създаден върху

основата на тази книга. Филмът получи всенародно признание и най-висока оценка. В писмо до неговите създатели първият ръководител на на-шата партия другарят Тодор Живков го определи като «ярко произведение на художествената документалистика», «сериозно завоевание на социалистическото ни киноизкуство». За сценария на филма авторът на книгата Николай Христозов (заедно с режисьора Маргарит Николов) бе удостоен с Димитровска награда — 1978 година. На български език книгата има досега пет издания. Всяко от тях е допълвано с читателски писма, които правят още по-изразителна картината на драматичната 1925 година. Настоящото шесто издание идва в отговор на незатихващия интерес на читателите към тази книга, особено засилен след 1983г., когато «Партиздат» публикува нейното своеобразно продължение — новата художествено-документална творба на Николай Христозов „Гарнизонното стрелбище”. ОТ ИЗДАТЕЛСТВОТО Тази книга е документална, но тя няма задача да бъде исторически изчерпателна. Моите подбуди са повече вътрешни: едно вглеждане в ония априлски дни на 1925 г., които почти три десетилетия бяха зловеща тайна в съзнанието на народа. Това вглеждане в редица случаи ще носи твърде непълни оценки и разсъждения. Още в началото си внушавам, че трябва да разказвам хладнокръвно, воден повече от фактите, отколкото от въображението. На масата ми лежат бележници с откъси от съдебни протоколи, от заседания на Народното събрание, от спомени на живи свидетели, от тогавашни вестници — наши и чужди, от нелегални партийни издания. Бих искал цялата тази барикада от факти да ме предпази от произволни отклонения, така примамливи за перото и така ненужни за публицистика от подобен род. Разбира се, тези думи имат значение повече за автора, отколкото за читателя. И ако ги споделям, това е, за да ми бъде още по-трудно да ги пренебрегна. АВТОРЪТ

ПО ДИРЯТА НА БЕЗСЛЕДНО ИЗЧЕЗНАЛИТЕ

Днес, понеделник, 23 август 1954 г., Военната колегия при Върховния съд на Народна република България в състав: председатели Никола Цветковски и полк. Стефан Йохнев, с членове: подполк. Милко Стефанов, при участието на прокурорите: подполк. Григор Григоров и Йовчо Сребров, пристъпи в 9,30 ч. към разглеждане на наказателно дело от общ характер № 634. Обвиняват се: о.з. генерал Иван Вълков, о. з. полковник Димитър Порков, о. з. полковник Иван Кефсизов, о. з. полковник Тома Прендов, о. з. капитан Стилиян Тошев, о. з. подполковник Цвятко Николов, о. з. полковник Гроздан Грозданов, о. з. полковник Илия Ковачев, о. з. полковник Пенчо Сарафов, о. з. полковник Кирил Стефанов, о.з. полковник Александър Христов, о. з. майор Петър Сапунов и бившият търговец на автомобилни части Александър Петрович. Веществени доказателства: черепи на убити, останки от чували, примки от кабел, кожени колани, въ-жета, часовници, обувки, протеза, цигарета, копчета, пръстени, фуркети за коса, изкуствено око и др. Застанал пред витрината с оцелелите вещи на убитите, аз си мислех за оная връзка между поколенията, която не се диктува от физическите закони на природата. Мислех си за оная незрима верига на живота, която ни прави братя на великите сенки от миналото, братя и на идващите след нас хора на бъдещето, в които ще живеят искрици и от нашите тленни сърца. Беше привечер, в музея бях сам — а витрината лежеше пред мене като трагична съкровищница на онова, което някога е било дихание, удар на сърцето, живот. В полумрака почти се губеха овъглените от дългия плен на пръстта остатъци от ремъци и въжета, губеше се и pъчният часовник, череп и прояден — само златистите му стрелки, сключени като скръбни ръце, все още про- бляскваха. Може би те бяха направили последния си кръг под тежката лавина на пръстта, тогава, когато човешкото сърце вече е било спряло завинаги! И са съхранили бавното изстиване на китката, последния трепет на човешко-то тяло, пустинния мрак на земята. . . Само купчинката стъклени и седефени копчета от pизите на убитите не бързаше да се предаде на здрача. Струваше ми се дори, че в бледата мъгла на свечеряване-то те изгряваха с някакво свое, мълчаливо сияние. Мислех си за онези, които са ги докосвали, за ръцете на май-ките и жените, конто са ги шили, за топлината на детски-те телца, които са се притискали към тях. В това мое усещане нямаше мистичност. Аз само от-кривах присъствието на живота, свързан с тези вещи просто и естествено,

така както прости и естествени ни се струват нещата около нас. Откривах, че хората, които в нашите представи са високи и нетленни знамена, всъщност са съвсем близо до нас, земни, преплетени с грижите и радостите на живота, забързани по пътищата на своите дни, неподозиращи, че техните имена ще застинат във времето с ореола на безсмъртието. Разсипаните бели копчета грееха като чисто съзвездие, до тях стъкленото око на Гео Милев припламваше със синьо сияние, всичко говореше за живота, за онова просто и велико тайнство, което се прелива от кръв в кръв и от памет в памет. . . И аз вече знаех, че трябва да пиша за тях. Знаех, че мълчаливото преклонение, тази най-чиста и благородна почит към загиналите, може да се разсее като безплоден облак от делничните ветрове. Трябва да се събират звуците на времето, преди още да са заглъхнали в пространството. Това не е бягство от днешния ден, а грижа за неговия смисъл и богатство. Нека не бързаме да правим история от онова, което е жива рана в душата на народа. Мислех си и за нещо друго. Животът бърза покрай нас, изтича като невидима река, а ние стоим на неговия бряг, вгледани и неразбиращи: кой всъщност си отива? Времето ли — или самите ние? Колко намерения и пориви угасват, удавени в забързаната суета на дните! Колко несътворени дела се блъскат в мисълта ни, до като някой ден усетим, че са престанали да ни тревожат. И вместо от това да ни стане по-леко, в сърцата ни се утаява още по-тежка тревога — тревогата за безцелно преко-сените, неоплодени дни, която с нищо не се лекува. Да, трябва да пиша за тях. Това беше отговор и на въпроса, който непрекъснато си задавах, когато прелиствах наказателното дело срещу убийците: как да разкажа за тези пълни със среднове-ковен трагизъм априлски нощи? Не са ли те такава грозна страница от живота на един народ, чието докосване би било незаслужена обида за народа? През трите хи-ляди страници на наказателното дело преминаваше един безкраен низ от убийства, убийства — видения, възкръснали сякаш от глъбините на варварски времена. Пред тях не само ръката, но и мисълта се вцепеняваше. Но постепенно картините на ужасите избледняваха, мрачните фигури на палачите се отдръпваха пред мълчаливото сияние на човешката доблест и духовна сила. Идваха повалените, стъпканите, задушените, пронизаните от оловото и низостта мъже и жени, една безконечна колона от мъченици и герои, напомняща за онези неща, които остават завинаги, даже когато човека го няма на тоя свят. . . И в свечерената зала на музея аз откривах думите,които мислено

поставях като въведение към цялата ми раждаща се книга: Мрачните страници в историята на един народ не са нищо друго освен свидетелство за силата на светлината, която е трябвало да бъде угасена. Кървавото безумие говори преди всичко за висотата на мисълта, която е трябвало да бъде погубена. Връщането към фанатичната жестокост на минали векове доказва само колко могъщ е бил поривът към бъдещето, който е трябвало да бъде посечен. ПРЕЛЮДИЯ Пламъците на едно въстание са задушени — но въглените застрашително припламват. Един народ е повален — но цялата му същност се съпротивява и отхвърля поражението. Това е България в навечерието на април 1925 г. Откритата борба е очевидно неравна. Революционният разум налага съхраняването на народните сили в името на решителното сражение, на крайната победа. Но борбата не бърза да напусне ума и сърцето на народа. Пренесена в глъбините на човешката същност, революцията продължава — сурова и драматична, напълно реална. Фашизмът е в настъпление. На европейския небосклон той е издигнал фигурите на Мусолини и на неговите идейни събратя от България начело с Цанков. Хитлер е още малко известен политически авантюрист, който излежава присъдата си след неуспешния опит за фашистки преврат в Мюнхен. По-късно ще пламнат огнените езици над Райхстага, ще задимят комините на кремато-риумите, ще се разрази невижданата военна буря. - Вълков, признавате ли се за виновен? — задава своя първи въпрос председателят на съда. Главният обвиняем се опитва да отклони фронталния удар. - Ще дам разяснения по този въпрос. - Не се ли признавате за виновен? — отново пита председателят. Отговорът е едно пресметнато отстъпление със запазен терен за маневриране: - В някои отношения се признавам. Бившият генерал изглежда не разбира колко неуместни са неговите тактически построения, след като вече е претърпял поражение от самата история. Председателят на съда не влиза в спор относно размера на вината. Той тръгва по най-прекия път към доказване на престъплението — разкриването на фактите.

Правителството на Ал. Цанков. Правият вляво - ген. Ив. Вълков, правият вдясно - ген. Ив. Русев - Говорете за участието си в преврата на девети юни ! Обвиняемият Вълков, който очевидно се е готвел да покаже нещо от предишния си генералски блясък, разочаровано въздъхва. Да, сражението наистина е изгубено безвъзвратно. Единственото, което може да прави сега бившият министьр на войната, изправен пред погледите на братята, синовете и вдовиците на своите жертви, е да дава показания: - Около два месеца преди преврата на девети юни царят ми назначи среща чрез полковник Драганов. Срещата се състоя в Зоологическата градина в една стая, където ме заведе директорът на Зоологическата градина. Там заварих царя. Той веднага ме попита: «Какво става с армията? » Аз отговорих, че настроението сред офицерския корпус е такова, че може да се изрази в нежелателна проява срещу правителството на Стамболийски. Монархът възрази, че трябва да спрем такава проява, като употребим всички усилия за това. . . Но когато му казах, че въпреки нашите усилия не можем да спрем офицерството, и го

"Отговор на тронното слово" - карикатура от Илия Бешков. попитах какво да правим, тогава той вдигна ръце и направи такова изражение на лицето си, което за мене означаваше, че и той не вижда друг изход и че е съгласен с тази проява на офицерството, тоест свалянето на Стамболийски. На другия ден докладвах пред Централното управление на Военния съюз срещата с монарха и се направи окончателно заключение, че царят няма да бъде против преврата. Определихме и дата — осми срещу девети юни, петък.. . Не исках да вляза с първия указ в кабинета като министър на войната. Исках това да стане по-късно. Обаче на същия ден, девети юни, Цанков, който пое министерствата на войната и на вътрешните работи, видя, че това не е за него работа, и ми каза: «Вълков, ела да си заемеш министерството!» И на десети юни излезе втори указ — за моето назначаване. По този повод се представих на царя. Първите му думи бяха: «Вие спасихте България и трона.» И тоава напълно се убедих, че всичко, тоест превратът, е станало по негово желание. Когато доложих на новия Министерски съвет, че Стамболийски е убит при опит за бягство, това се срещна от всички равнодушно. Александър Цанков само стана и нервно се изсмя. И каза, че при такива случаи не трябва да се дирят отговорности. «Помнете, господа, че войската ни докара на власт и ние трябва да я подкрепяме!» Както се вижда и от цитираните обяснения на подсъдимия Вълков, престъплението през април 1925 г. има своите корени още в деветоюнския фашистки преврат. Може да се отиде и още по-назад, към едно друго събитие, което не получава обществена гласност: образуването на тайния Военен съюз през 1919 г. начело с Вълков, Лазаров, Начев, Дамян Велчев. Пред съда на народа подсъдимият Порков разказва: - Служех в Пети конен полк, в Брезник, когато веднъж в края на 1919 г. помощник-командирът на полка полковник Хатов ни събра в

неговата квартира на кафе. Обаче вместо да ни черпи с кафе, той ни каза, че се е образувал Военен съюз, и прочете устава му. Този устав изискваше: да се закрепи дисциплината във войската, да се подобри материалното положение на офицерите, да се създадат санаториуми за тях и да се предпазят офицерите от уволнение, което произтичаше от Ньойския договор. . . - Това ли бяха истинските цели на Военния съюз? — пита председателят на съда. - По-късно разбрах, че всъщност главната задача на този съюз е да се бори срещу комунистите и земеделците. Подсъдимият Порков разказва подробно и за оперативната група, чрез която Военният съюз изпълнява своите решения — така наречената Трета секция към Министерството на войната. - След преврата на девети юни — продължава Порков — бях назначен за командир на Трета секция. В секцията заварих на служба капитан Кочо Стоянов и поручик Димитър Радев. След това към секцията бяха командировани и поручиците Иван Кефсизов, Тома Прендов, Стилиян Тошев и Сава Куцаров. . . Когато избухна Септемврийското въстание, получих задача да действувам в Долнобанското корито. В село Радуил заповядах заловените въстаници да бъдат докарани на площада, да бъде изведено селото на площада и след като казах на селяните, че българската войска е здрава и силна и ще се справи с всеки един, който вдигне оръжие срещу нея, след като ги порицах, че са тръгнали след комунистите, казах им да не вярват на тях, да не се полъгват да вървят по техния път и заповядах въстаниците да бъдат намушени. Двама от шпиц-командата ги намушиха. На гара Костенец имаше арестувани около 20—25 души комунисти, заловени и пазени. Отделени бяха около 6—7 души. Тогава аз заповядах тези 6—7 души да бъдат убити, да бъдат ликвидирани. След тая работа се явих по телефона на началника на гарнизона и му казах, че всичко е очистено. Тези, които бяха в балкана, ние нямахме възможност да отидем да ги гоним. Казах му, че всичко вече е мирно, тихо, спокойно, и той ми заповяда да се върна. . . Можем да си представим какво означават в речника на убийците думите «мирно, тихо, спокойно». Нещо, от което вее смъртна хладина. Това е мълчанието на посечения вик, на задушената воля. Но твърде нетрайно се оказва спокойствието на победителите. Защото след първото вцепенение народът отново обръща поглед към пътеките на революционната борба. «Поражението ще ни научи как да победим!» — това не са само думи за повдигане на духа, а реална програма за действие. Върху септемврийските пепелища зрее ново въстание — по-решително, пo-широко, победоносно. Всеки изминат ден потвърждава неговото приближаване. За правителството на Цанков и Вълков вече няма

друг изход; то трябва или да рухне позорно, или да се опита да отсрочи своята гибел с последното, което му е оставало: жесток, отчаян терор. На 14 юни 1924 г. наемните убийци поручик Радев и полицейският агент Каркалашев застрелват Петко Д. Петков. Депутатът единнофронтовец в продължение на месеци иска от министър-председателя Цанков и министъра на вътрешните работа Русев обяснение за убийството на Стамболийски.

Петко Д. Петков В протоколите на заседанията на Народното събрание са запазени последните думи на Петков, изпълнени с мрачно пророчество. Той е разбирал, че реакционното правителство на Демократическия сговор (по същество фашистко правителство, макар че думата фашизъм още не е влязла в политическия речник на България) няма да се задоволи само с деветоюнския преврат, нито с кървавото потушаване на Септемврийското въстание, което покри България с хиляди безкръстни гробове. На осми февруари 1924 г. оцелелият съратник на Стамболийски се обръща с въпрос към Славейкo Василев, бившия началник на гарнизона в Пазарджик: - Господин Василев, кажете въз основа на каква заповед предадохте Стамболийски на Харлаков, след което последва убийството му? Това е повече от дързост. От групата на сговористите се чуват ръмжащи гласове: - Мълчи бе! Но Петков не млъква. Твърде дълго е било мълчанието му пред паметта на убитите, твърде много са сенките на мъчениците, които изпълват неговите мисли, за да може да мълчи. - Настоявам да се потърси отговорност от убийците! И тогава на трибуната застава министърът на вътрешните работи Русев. Посрещнат със зловещо «ура» от депутатите сговористи, той

сочи Петко Д. Петков и с подчертано двусмислие пита: - Господин Петков, сложете ръка на сърцето си и декларирайте пред всички, че в тази минута не се занимавате с конспиративна дейност! Сговористите екзалтирано ръкопляскат. Но това сякаш не достига до Петков. Той се изправя над това разбушувано, враждебно море спокоен, обречен: - Господин Русев, вие ми кажете не замисляте ли в тези минути нов капан за вашите политически противници и втора вартоломеева нощ тук, в София? Тези думи са страшни за убийците, защото съдържат истината. Петков не се страхува да ги повтори още веднъж на онова паметно заседание на Народното събрание, на което младият, едва 33-годишен народен представител окончателно подписва своята смъртна присъда: - Аз твърдя и го твърдя с всичката отговорност, че ако има някой да конспирира в настоящия момент, това е полицията на господин министъра на вътрешните работи, която сега замисля един голям процес срещу нас и може би иска да си послужи с него за поставяне на нашата организация извън законите. И събира «доказателства». . . Заставени са сдружени земеделци, след като са бити, да подпишат, че аз съм конспиратор. Това са четирсет души, бити в Сливница. . .

Траурно шествие на убития Петко Д. Петков Сред правителствените депутати се чуват викове: - Доказателства? И тогава застаналият на трибуната оратор измъква от чантата си кървави ризи — ризите на инквизираните — и ги размахва: - Ето доказателства!

В настъпилата тишина пламенният поборник на единния фронт с комунистите сочи местата на министрите: - Ето кои са конспираторите! Убийците и конспираторите седят на министерската маса. Това са последните думи на Петко Д. Петков в парламента. Тяхното ехо ще прозвучи още един път в тази зала: на другия ден след убийството му. Депутатът комунист Тодор Страшимиров щe се изправи на същата трибуна и ще посочи министрите на фашисткото правителство с обвинителните думи: - Ето убийците на Петков! Те заседават тук. . . Вечерта след убийството на Петков офицерите от Трета секция се събират в един от луксозните ресторанти по онова време. Отсъствува само поручик Радев. Но ето, той отваря двукрилата врата на ресторанта, отърсва с привичен жест някакви прашинки от мундира си и сяда при своите, като че ли нищо не е било. В протоколите на съдебния процес, станал трийсет години след това събитие, има такива редове: Прокурорът: Когато се хранехте вечерта в ресторанта и дойде поручик Радев, не забелязахте ли у него някакво смущение, някакво угризение? Подсъдимият: Той не се смущаваше от такива работи. Прокурорът: Каза ли нещо за убийството на Петко Петков? Подсъдимият: Не, но беше ясно, че всичко е минало добре. В деня на погребението на Петков, когато траурната процесия наближава мястото на убийството — там, където се кръстосват улиците «Раковски» и «Москов-ска», — една приведена фигура на жена в черно се отделя и пада на колене върху каменните плочи. Майката на Петко Д. Петков. Ръцете й милват гънките на камъните, съхранили кръвта на нейния син, нейната кръв. . . По онова време за фашистите все още е трудно да вършат своите престъпления. Дори един Мусолини, който възхожда на италианския хоризонт с помощта на насилието и бруталните фалшификации, не е разрешил този проблем. През пролетта на същата тази 1924 г. депутатът Матеоти, генерален секретар на Унитарната социалистическа партия, обвинява в парламента фашистите, разказва за насилията и убийствата. Депутатите-фашисти прекъсват речта му с възгласи: - Вън от Италия! Мястото ти е в болшевишка Русия! Когато слиза от трибуната, в отговор на поздравленията на своите другари Матеоти горчиво се усмихва: - А сега можете да ми пишете некролога. . . Матеоти е убит с нож в една кола, а трупът му изхвърлен в пустееща местност край пътя. Но. . . намират се хора, които видели как насила го вкарват в колата. Описват колата, предизвикват следствие. Цяла Италия се надига, хората изпълват площадите,

нещо, което твърде много прилича на революция. И Мусолини, можем да си представим какво му е струвало това, излиза публично да заяви, че е потресен от убийството на депутата, че ще накаже най-сурово убийците. Дори си дава оставката като генерален секретар на фашистката партия. За да изчака успокояването на народа и да продължи с още по-голямо настървение това, което бе започнал. Още цели двайсет години. . . Българските фашисти не са чак такива демагози: да заклеймяват убийците, да си подават оставките. Те имат работа с народ, който само преди няколко месеца се е вдигнал на въстание, една истинска, класова, безкомпромисна революция. С него може да се играе на чувства до определена граница. Когато пищят куршуми и се вият пожари, реториката и театралната поза губят значително от своя блясък. Това съвсем не означава, че българските властници пренебрегват тези неизменни атрибути на всеки фашизъм. Без тях те няма да бъдат истински фашисти! Но тяхната задача е доста по-сложна. Защото преди да станат «водачи на нацията», те трябва да стъпчат огнището на революцията, припламващо в най-дълбоките недра, в самата душа на народа. На военния министъp са крайно необходими разкрития на видни комунисти.Той още не е убеден, че знае всичко за комунистическата партия, която е разгромена само… по страниците на правителствените вестници. Генерал Вълков не живее с илюзии, той безпогрешно разграничава „безвъзвратното смазване на болшевишката хидра”, внушавано чрез пропагандата, от истинското положение на нещата. Някой от дейците на поставената извън закона комунистическа партия трябва да проговори.Простреляните по софийските улици комунисти и земеделци-единнофронтовци не могат да кажат нищо. Организационният секретар на ЦК на комунстическата партия Станке Димитров непрекъснато се изплъзва изпод ръцете им. Опитът да се залови неговият заместник Яко Доросиев не успява; в престрелка край Докторската градина, в самия център на София, обграден от офицерите на Трета секция, Яко Доросиев предпочита да се самоубие, вместо да попадне в ръцете на палачите. Другият преследван заедно с него комунист Марко Фридман, един от ръководителите на Военната организация на партията, е ранен, но успява да се качи на минаващия наблизо трамвай и да изчезне от погледа на своите преследвачи. В Дирекцията на полицията имат някакви сведения за квартирата на Вълчо Иванов, член на Централния комитет на партията и секретар на Софийската партийна организация. Военният министър изисква тези сведения и възлага на своите сътрудници от Трета секция да проследят и арестуват Вълчо Иванов.

Сутринта на 12 февруари Вълчо Иванов излиза на улица «Раковски». Спира пред будката на ъгъла с улица «Гурко» за да си купи вестници. Разгръща списание «Лозарски преглед» — между страниците на това списание е скрита партийната кореспонденция, поставена от наемателя на будката, неговия първи братовчед Цветан Пановски. Този път кореспонденцията е малко листче прегъната хартия. Две фигури, скрити зад будката, излизат пред него и застават от двете му страни: — Не мърдай, арестуван си! Няма изход. Впрочем има! Вълчо Иванов върви пред конвоя от двама души в тъмно цивилно облекло, с еднакви меки шапки. Наближават входа на Пехотния полк, минават край охраната. Двамата, които го водят, се поотпускат — започват някакъв разговор помежду си. И тогава той леко плъзва ръката си в десния джоб на балтона си. Пръстите му мачкат и разкъсват хартийката, чието съдържание никой никога няма да узнае. Когато изхвърля ситните парченца, двамата отстрани го забелязват, но това вече е без значение. Единият остава да събира дрипавите хартиени трохи. И дълго гледа в шепата си размазаните следи от букви, които може би крият нещо ужасно важно, но оставащо завинаги неизвестно за тях. «Хартията не проговори. За себе си съм спокоен.» Колко много е описван героизмът в литературата! Една грамада от словесност за мъжество и стоицизъм, за стоманената сила на революционера. Толкова много, че вече почти не се удивляваме на него, приемаме го като естествено състояние на попадналия в ръцете на врага. Оскъдните документи за разпита на Вълчо Иванов в т. нар. ергенска стая на Пехотния полк и признанията на подсъдимите по делото през 1954 година разкриваха една сурова, неукрасена истина. И колкото повече навлизах в нея, толкова по-силно ме задъхваше чувството на гордост за човека и комуниста, възхищение от неговата сила. Мислех си, че художествената творба никога не може да ни даде в същата степен това, което ни дава докосването до истинския живот. Нямало е място за водене на игра, за заблуждаване или пък за печелене на време. Цял ден на грубата казармена маса в стаята, където затварят Вълчо Иванов, стои недокосната купчина от бяла хартия. На първия лист с едри букви са написани въпросите, на които трябва писмено да отговори. Те започват с: «Кои». . ., «Къде». . ., «Как. . .» Вечерта офицерите от секцията влизат в стаята. Разпитът се води от най-старшия — майор Порков, До него стои капитан Кочо Стоянов. Останалите са наредени в кръг около арестувания. - Кои са ръководителите на партийните секции? – Не знам.

- Какви са плановете на Военната организация на вашата партия ? - Не съм осведомен. – Къде са нелегалните квартири на хората, с които работиш ? - Няма да ги научите от мене. - Какво беше написано на листчето, което скъса? - Никога няма да узнаете. - Ние прочотохме всичко,искаме от теб да потвърдиш. Ако искаш да излезеш жив оттука. . . - Нищо не знаете. И няма да научите! И тогава Кочо Стоянов се нахвърля върху него. Тренировките по бокс са направили удара му силен и зашеметяващ. След свестяването на арестувания разпитът продължава. Беззащитният човек, седнал на стола, се олюлява, обръчът около него става все пo-тесен, все по-трудно диша оскъдният въздух. - От мене нищо няма да научите. Прозорците са затъмнени с одеяла, по опушените стени се люлеят разкривените сенки на инквизиторите. Пламъкът на газената лампа се стапя все повече и повече… Изходът е намерен: мълчание докрай. А за инквизиторите? «Наближаваше полунощ. Въпреки инквизициите лицето не даваше показания. Тогава майор Порков каза, че не вижда никакъв изход от цялата тази работа, и излезе навън. Разбрахме, че отива при генерал Вълков за допълнителни нареждания.» Генералът е очаквал своя сътрудник. Но когато на вратата застава майорът — мрачен, с непристегнат шинел, с разрошени кичури изпод фуражката, той нервно щраква с пръсти. Няма нужда от доклад: ясно е, че от този упорит комунист не са изтръгнали нищо. - Чакам нареждането ви, господин генерал! - Идете продължете разпита и ако все така мълчи, знаете как да се постъпи. . , Генералът напуска полесражението победен.

Вълчо Иванов А човекът, спечелил битката, се олюлява върху стола, съсредоточил последните си сили в единствените думи: - От мене — нищо! Неочаквано инквизиторите се умълчават. Един от тях излиза от стаята и се връща, навярно донесъл нещо. - Не се обръщай! Пред него застава офицер и спира върху му натежал, кървав поглед. - Не мърдай! Над главата му просъсква въже, силни викове се блъсват в ушите му, той вдишва последната струйка въздух. . . И с всичката сила на задушаваното тяло стоварва крака си върху застаналия пред него офицер, който се превива на две. После се изправя, въжето, опъвано от двете му страни, го люлее и превръща последните му стъпки в един странен, нереален, безкраен танц сред грозната нощ, погълнала всичкия въздух на света. . . – В убийството на Вълчо Иванов участвувахме всички присъствуващи, общо шест души. - Оказа ли той някаква съпротива? - Да, ние за първи път убивахме по този начин. Стана боричкане, той се изправи. Много добре си спомням, че при ставането той ме ритна с крак в слабините, от което почувствувах нетърпима болка… Премалях. . . - После ? - После стоварихме трупа пред дома на един журналист, който ни наблюдавал от прозореца. И на другия ден описал всичко във вестника. Това беше към три часа след полунощ. На другия ден Йосиф Хербст пише за трупа, захвърлен на улица «Гурко». В своя вестник «Ек» той открито насочва вниманието към хората на властта: „Убийците очевидно не са били обладани от

страх, че ще бъде разкрито престъплението им и че могат да бъдат заловени. Напротив. . . Имали са сигурно място, където са умъртвили жиртвата си, разполагали са с модерно превозно средство, автомобил, за да пренесат и изхвърлят удушения човек. . . Джелатите са владеели много добре занаята си, сякаш са го изучавали в някой курс. . .» За убийството на видния комунист пише и вестник «АБВ», редактиран също от Йосиф Хербст. В заглавието стои думата «злодеяние». Разбира се, някои неща могат да се приемат като обикновена хроника: «Предполага се, че лицето е удушено. . . На шията му била закачена една табелка с надпис. . .» Но как завършва тази кратка бележка! Ето:«Започнато е следствие, което да разкрие както причините за убийството, тъй и авторите на злодеянието». Какво следствие, какви автори сънува Йосиф Хербст? Нима някой има намерение да търси отговорност за това убийство! При това в същия брой на «АБВ» редакторът е намерил за уместно да публикува една реплика, която засяга професора палач на най-болното място. Само наивник може да твърди, че няма никаква връзка между двата вестникарски материала. В досието на Хербст в Дирекцията на полицията е прибавена и тази дръзка реплика, озаглавена «Безначалие».Сега, макар и толкова години след тези събития, трудно можем да измерим мъжеството, родило такива откровени и силни думи. Репликата коментира реч на Цанков, произнесена в Пловдив. Ние, казал той, не можем да отстъпим властта произволно, защото трябва да държим сметка за тия, които ще ни наследят. А на въпроса: кои ще са наследниците на сегашното правителство, първият министър отговорил, че той не ги вижда. Кои са те? — питал безпомощно Цанков. И вестникът продължава: «Наистина, човек трябва да се диви на г. Цанковата теория, че той трябва да знае наследниците си в управлението, да ги оцени, па едва тогава да се реши да им отстъпи властта. Вън от тия обаче безкритични схващания на първия министър за смяната на управлението (които между впрочем могат да се оборят само с примера от 9 юни, когато Стамболийски не само не можеше да види кой би бил в състояние да го наследи, но и не подозираше съществуването на наследници като тия, които дойдоха подир него) неговите думи са отрицание на елементарните понятия за демокрация, с които се труфи партията му.» Краят на репликата окончателно разкрива истинското лице на автора: «Не е пръв г. Цанков, от когото българското общество слуша, че то диша единствено чрез него и ако той си отиде, животът на страната ще спре. Слава богу, по-големи дробове България загуби и пак продължава съществуванието си.»

Видях изрезката на тая статия, съхранявана в архивите на Дирекцията на полицията. Всички редове, от горе до долу, бяха подчертани с червен молив. Нямаше пропусната нито една дума. За непокорния журналист не беше оставена никаква надежда. Съдбата на вестник «АБВ» е решена. А съдбата на неговия редактор? Но нека не изпреварваме събитията. И мъртъв, Вълчо Иванов не бърза да напусне полесражението. По искане на генерал Вълков полицията нарежда погребението на комунистическия водач да стане «съвсем тихо и безшумно». Специално се забранява на софийските работници да участвуват в погребалната процесия. Работниците «изпълняват» заповедта: не организират нито митинг, нито траурно шествие. Но в уречения час те напускат фабриките и работилниците и се нареждат в шпалир по цялото протежение на улиците, през които трябва да премине ковчегът с тялото на убития. И непокореният син на трудовата класа преминава своя последен път, понесен върху една искряща от гневни погледи река. От двата бряга, с каскети в ръце, стоят неговите братя по класа и дух, които невидимо се прощават с него. В стенограмите на Народното събрание е съхранено запитването на неколцина оцелели комунистически депутати до министър – председателя и министъра на вътрешните работи относно издирването на виновниците за смъртта на Вълчо Иванов. Отново на трибуната застава министърът на вътрешните работи Русев. Наистина, какво би могъл да каже той, след като нещата са съвсем очевидни? Не, той си има „собствено” мнение по въпроса: - Вие – провиква се той, към комунистите и земеделците в парламента - имахте дързостта да скроите една плитка, просташка легенда, че Вълчо Иванов бил извикан в Осми полицейски участък, там бил удушен и после изхвърлен на улицата. Такава легенда, господа, е преди всичко просташка! Думата «просташка» е една от любимите думи на господин министъра. Тя е казана натъртено, за да подсети сговористите, че тук трябва да му ръкопляскат. Той има нужда от овации, защото красноречието му много лесно пресъхва. - Ако една власт — продължава министърът — иска да убие някого, тя няма да постъпи така просташки! А мълвата е друга: че той е убит от вас, защото мислите, че ви е издавал. . . Неговият труп е хвърлен на улицата, зa да се предизвика и осрами властта. Това е по-логично и аз искам да го вярвам. Тук депутатите от Сговора не чакат оратора да си поеме дъх и бързат да го възнаградят с ръкопляскания. Екзалтиран, министър Русев продължава: - Но ние няма да се спрем пред никакви мерки да ви смажем

главата! Тя ще бъде смазана! (Ръкопляскания и одобрителни викове от сговористите.) Министърът е вече в стихията си. Но за момент се овладява и с коварно успокоен глас се обръща към комунистите и земеделците: - Какво всъщност представлява вашият единен фронт? Той не е политическа партия и затова ние сме против него. По какво недоразумение стоят тука неговите представители, не зная! Това е откровено намекване за готвеното от правителството изключване на депутатите комунисти от Народното събрание. Но изгонването на комунистите от парламента — една твърде дълга процедура в представите на нетърпеливите властници — не означава отказ от изпитаните средства, прости и категорични: изстрела от упор, примката от тънко жилаво въже. Фашистите предпочитат тези средства не само поради проверената истина, че «най-безопасен е мъртвият враг». Те търсят и психологическия ефект — сплашването на непокорните. Всичко е било прецизно организирано и предвидено: един офицер от Трета секция, облечен в цивилни дрехи, извършва убийство; група полицаи, предварително инструктирани, започват преследване на убиеца, но така, че да му дадат възможност да избяга. Ако това е неудобно пред насъбралите се граждани, те го залавят и откарват в полицейския участък, където дочаква нощта и. . . спокойно се прибира у дома си или в казармата. Пет дни след задушаването на Вълчо Иванов пада прострелян депутатът комунист Тодор Страшимиров. Това е четвъртият народен представител, убит на улицата. Наистина повечето софийски вестници се задоволяват да опишат случая като обикновено произшествие, може би лична разправа. . . Пресата, приближена до правителството, отново прави непохватни намеци, че убитият депутат бил жертва на някакви разпри в редовете на комунистите. Бил изгубил доверието на своите съмишленици. Но някои вестници, като «АБВ» например, твърде дръзко се опитват да изразят едно по-друго мнение. Какво значи едно такова заглавие: «Безконечната редица. . .» Или: «Още едно злодеяние. . .» Досието на непокорния Хербст в Дирекцията на полицията вече е било достатъчно дебело, за да си позволява той да прибавя към него нови документи. Разлиствам дневниците от заседанията на Народното събраиие. И сякаш чувам дълбокия, изпълнен с гняв и горест глас на варненския народен представител, комуниста Тодор Страшимиров. Той е на 45 години — въз

Tодop Страшимиров растта на зрелия размисъл, на прегорелите илюзии. Такъв човек не може да не вижда опасността, към която отива, но и не може да мълчи пред паметта на покосените свои другари: - Избихте маса интелигенти. Защо? — пита той министрите на Цанков. - Вие и вашите хора във Варна, без да има абсолютно никаква революция, убихте моя другар от детинство Димитър Кондов, който в 17-месечното си кметуване във Варна с наше съдействие направи това, което буржоазията не можа да направи за 40 години. От десните редици, там, където седят депутатите сговористи, се чуват гласове: - Стига агитация! Да му се отнеме думата! Но Тодор Страшимиров ги отминава без отговор — той продължава да сочи министрите: - Вие убихте маса други представители на интелигенцията в България: вие създадохте едно българско Орговани около Татар Пазарджик — също така, както бялата гвардия в Унгария създаваше своите касапници, също така, както десет хиляди жени, мъже и работници бяха избити от бялата гвардия във Финландия, както в Америка бяха избити маса представители на комунистическото движение. Ето това е истинското лице на вашия режим! Откъм сговористите се надига застрашителен ропот. Но сякаш плиснат от неговата вълна, смелият трибун се извисява над всички: — Да, аз ще приключа своята реч — но с думите на руския поет: Настанет пора и проснется народ великий, могучий, свободный! Тогава ще видите, че то, това време, ще дойде, и то ще бъде господството на работниците, господството на единния фронт на работничеството от села и градове. . . Страшимиров слиза от трибуната, но вместо да се отправи към своето място, тръгва към министерската маса и с енергичен жест връчва на министрите на вътрешните работи и на правосъдието

своето писмо-запитване. «Какво е направено — пита депутатът-комунист, — за да се издири при какви обстоятелства са убити арестуваните, извлечени от затвора маса невинни хора? Кои са неотговорните фактори, които са могли да заповядат на полицейските органи да суспендират правата на следствените и прокурорските власти? Не мислят ли господа министрите, че е крайно време да наредят следствие за извършените нечувани престъпления?» Решението просто се е натрапвало: щом комунистът Страшимиров толкова много настоява да разбере как стават нечуваните престъпления и кои са неотговорните фактори, ще трябва да му се даде възможност да се срещне с тях. . . . След Тодор Страшимиров тръгва непознат човек в тъмен балтон, с ръце в джобовете. Страшимиров излиза на булевард «Дондуков», завива по улица «Сердика». Февруарският ден е сравнително топъл, улицата е пълна с хора, още повече че това е в късния следобед, времето на най-оживеното движение по тази улица, в самия център на столицата. Тук неизвестното лице се изравнява с него, изважда пистолет и стреля в тялото му. Страшимиров пада, смъртта настъпва моментално. Изстрелът предизвиква суматоха. Убиецът не успява да скрие пистолета си и побягва. Но тук се случва нещо непредвидено: няколко души се спускат да го преследват. След убиеца тича и един случайно попаднал там офицер, който решава, че негов дълг е да залови престъпника. Убиецът не разсъждава много. Обръща се, стреля в него и завива в пресечката, където го чакат «свои», за да го арестуват. Убиецът се отпуска в ръцете им. А в това време, само минута след убийството, към мястото, където лежи простреляният Страшимиров, се приближава един от министрите на Цанков. Той е наблюдавал всичко, притулен във входа на отсрещната сграда. Полицаите държат на разстояние любопитните минувачи. Министърът с крайчеца на окото си зърва лицето на простреляния и се отдалечава, размахал по навик лакирания си бастун. Тук разкриваме един характерен момент от режисурата на убийствата: присъствието на човек от правителството при всяко улично застрелване на пo-виден противник. Защо им е било нужно това? Дали за да се убедят в окончателната смърт на своя враг? Или за да вземат мерки при някакъв непредвиден развой на нещата? А може би просто от любов към силните преживявания? На другия ден след погребението на Страшимиров на гроба му отново идват неговите близки. И през влагата на очите си виждат нещо необикновено: няма я черната пръст - върху нея се извисява хълм от венци и цветя. И те се досещат — в късните часове на нощта, тайно от властта, тук са идвали съратници на загиналия, нелегални, преследвани, укриващи се през деня да отдадат

последна почит на своя боен другар. Венци отрупват гроба и на другия ден — цели седмици поред. Понякога пред гроба застава и братът на убития, писателят Антон Страшимиров, самотен, приведен, потънал в размисъл. Студеният февруарски вятър го блъска и пронизва — и още повече раздухва покрусата в душата му. Но в тези мигове на мълчалив разговор се раждат неочаквани прозрения за неизменните закони на борбата, за силата на човешкия дух, за жертвите, без които народът няма минало, няма настояще, нито бъдеще. . . След един такъв мълчалив разговор със своя брат, озарен от бялото сияние на цветята, покрили гроба му, той за първи път след страшния ден на убийството посяга към писалката. Сам изпитал горчивините на сирашкото

Вдовицата на Тодор Страшимиров с децата си детство, той пише писмо до своя племенник, сина на Тодор Страшимиров. «Току-що се върнах от гроба на татко ти. Той е опасан с голям венец от камелии (целият гроб е опасан!); сложен в тъмна нош, от светлите души на тези, за правото дело на които загина татко ти — горд, достоен, беззаветен. Това не може да изчерпи вашите и наши сълзи, но не може и да ги не подслади. Аз чакам първа възможност да ви навестя — само вас и никого друг, защото душата ми е още ожесточена. Целувам всинца ви, а особено теб, че си най-малък и значи най-много и най-дълго ще чувствуваш, че си сирак. Целувам те пак...» До идейно цялостната, покосена в своя устрем личност на комунистическия деец Тодор Страшимиров се изправя драматичната фигура на неговия брат Антон Страшимиров. Този неспокоен дух, чиито идейни търсения познават и странните завои, и пълното безсилие пред законите на обществените борби — във върховни мигове от живота на народа се нарежда жертвоготовно на негова страна. Човекът, който недоумява пред оптимизма на

работническата класа и не споделя идеите на своя брат - под тежестта на драматичните събития застава в дълбок поклон пред тях. Септемврийското въстание и събитията след него пробуждат с гневна сила неговата обществена отзивчивост, а след смъртта на брат му към нея се прибавя и дълбокото му лично страдание. И неговото слово, остро и нажежено от всичко, което става около него, стоварва все по-яростни удари върху загрубялата съвест на убийците. «Тодор Страшимиров ми беше познат, струва ми се, oт щаба на Втора армия, дето беше кореспондент по печата. И ако беше жив сега, той щеше да каже нещо добро зa мен. . .» Това са думи на подсъдимия о. з. генерал Иван Вълков, казани през август 1954 година в препълнената съдебна зала, която изтръпнала слуша разкритията по убийствата. В залата са и близките на убитите, родствениците и на Тодор Страшимиров. Думите на подсъдимия Вълков са такова неочаквано предизвикателство, че залата дълго не може да се успокои. Глухият ропот на присъствуващите блъска от всички страни стария палач, пожелал по такъв неуместен начин да потърси съчувствие. Наистина какво добро би могъл да каже убитият зa своя убиец ? В един от зимните дни на 1925 г. министър-председателят приема в своя дом генерал Вълков. Военният министър запознава Цанков с плана на Военния съюз за по-нататъшна борба срещу «рушителите на държавата и законната власт». Представя му и проекта на строго поверителна заповед до командирите на военните гарнизони и поделения в цялата страна. За тази среща, естествено, няма запазени протоколи и документи. Ние можем само приблизително — по оскъдните признания на подсъдимия Вълков — да възстановим техния разговор. — Нашите действия са твърде разпокъсани, господин Цанков! Ние воюваме срещу единици, а е необходимо да водим борба на общ фронт. Това е закон на всяка битка! Цанков напълно споделя тезата на военния министър. Но си има и някои свои съображения. И изчаква да чуе целия план на Вълков и неговите колеги от Военния съ-юз: - Началниците на гарнизони ще влязат във връзка с държавните органи по градове и заедно с тях ще изготвят списъци на подозрителните елементи. В даден момент по заповед от нас ще се пристъпи към тяхното ликвидиране. . . Професорът държи в ръцете си проекта на генерала. Да, именно като «професор» той разглежда и преценява достойнствата на писмото. Говори бавно, многозначително: - На твоите военни, генерале, трябва да се нарежда ясно и направо! Ще пишеш така: да се изготвят списъци на най-смелите и най-умните, тоест на тези, които влияят най-много на настроенията на

народа. Изрично ще кажеш, че в тази категория влиза преди всичко интелигенцията. Когато кажеш на твоите военни интелигенция, те веднага ще разберат за какви хора става дума. Тук професорът беззвучно се тресе, нещо като смях — негова привичка, когато трябва да изрази дълго спотайвани свои мисли. Откровеността на Цанков не учудва генерала. Те са съвсем различни като хора: първият циник, словоохотлив, невъздържан; вторият скрит, мълчалив и осторожен, човек на делото и твърдата ръка. Събитията поставят случайно един до друг тези двама кандидати за «водачи на нацията», но престъпленията, които вършат, пораждат особена солидарност между тях. Разбира се, това не пречи на генерала да поддържа особено близки, доверителни отношения с царя. За всеки случай. Защото бруталният и не особено далновиден професор неминуемо ще си счупи главата, това не е трудно да се предвиди. - Да, господин Цанков, изрично ще се спомене интелигенцията. Вълков пристяга шинела си и бърза да се сбогува. В същата вечер има друга уговорена среща. Борис III трябва да благослови плана на Военния съюз за окончателна разправа с враговете на държавата и короната. Освен това сигурно ще се заинтересува и от разговора му с Цанков.

Може би тук трябва да се напомни, че царят е първият, който оценява достойнствата на амбициозния началник на Картографическия институт Вълков, тогава

Ал. Цанков, Борис III и любопитно куче още полковник. Нрави му се неговата твърдост и съсредоточеност. И не случайно през цялото си царуване той често се обръща за подкрепа към него и с това подхранва още повече честолюбивите му планове. И улеснява кариерата му. А Вълков не е човек, който лесно забравя такива неща. Разбира се, близостта между двамата е в онези стриктно пресметнати рамки, които двуличният монарх неизменно е очертавал в отношенията си с хората, които му служат. - Вълков, разкажете за убийствата на антифашисти, извършени от офицери на Трета секция по ваше нареждане! - Че е имало убийства в някои от казармите през април 25-а година, зная от мълвата, и то по-късно. Никой от началствуващите лица не ми e докладвал за такива убийства. (Шум в залата.) - Да си спомня подсъдимият Вълков една заповед? Заповед на министъра на войната, тоест ваша заповед, издадена още преди априлските събития. Ето някои пасажи от нея: «Всички гарнизони и военни единици да влязат във връзка с местните органи на властта за съгласуване средствата на борба срещу комунистите и земеделските дружби. Преди всичко трябва да се ликвидират най-способните и най-смелите носители на тези идеи — ин- телигенцията. В най-кратък срок да се съставят спи-съци на тези хора, за да може в даден момент да се уни-щожат всички техни водачи—виновни или невиновни. . .» Вие ли писахте тези пасажи, Вълков?

- От самия начин на писане е ясно, че това не е мой стил. (Възбуждение в залата.) - Аз мога да ви припомня и друг пасаж: «Всеки заловен да се съди и екзекутира в 24 часа. Бунтовниците да се екзекутират пред очите на техните съучастници. Който не се подчини на офицер, веднага да се разстрелва. Да бъдат наказани със смърт всички, които издадат каквото и да било от тази инструкция.» И накрая: «Вместо мен и други водачи ще дойдат втори, трети водачи и т. н., готови със същата енергия да се борят в името на горния идеал. . .» И това ли не е ваш стил? Вас питам, Вълков! (Подсъдимият отказва да отговори.) Това са само няколко характерни реплики от протоколите на съдебния процес.Те дават известна представа за 78-годишния палач в генералски мундир, който прави неумели опити да избегне преките удари на обвинението: «Никой не ми е докладвал за убийства. . .», «Зная само от мълвата, и то по-късно...», «Това не е мой стил...». И все пак един е подсъдимият Вълков от 1954 г., съвсем друг е военният министър генерал Вълков тридесет години по-рано. Във вестниците от онова време често срещах негови снимки: строго, непроницаемо лице, свити устни, пронизващ поглед.Истински образец на «избрана личност», един подранил Хитлер на българския небосклон. Той е усещал върху генералските си рамене тежестта на една измислена от самия него «историческа» мисия: да изтръгне завинаги от българската земя упоритите корени на болшевизма, подхранвани така благодатно от победилата революция в Русия. Строг ред, казармена дисциплина, безгласно покорство — дотук са стигали неговите представи за Образцова държава. Но как да постигне това? Неговите средства за борба са твърде еднообразни: на девети юни — брутална разправа със Стамболийски и неговите привърженици; през Септемврийското въстание - масови избивания на непокорните работници и cеляни, след въстанието — улични убийства, изчезвания «безследно», лична саморазправа. И въпреки всички усилия цели две години след деветоюнския преврат генералът още не е виждал истинските плодове на своята борба. Изпълнен с фанатична непримиримост, той е трябвало или да признае поражението си, или да направи още една крачка — решаващата, крайната. И той прави тази крачка. Тайната заповед, която обрича на смърт «най-способните и най-смелите», тоест онези, които имат по-други представи за обществен и държавен ред, влиза в сила. С това генерал Вълков се изправя заедно с правителството, чиято воля изпълнява, заедно с монарха, който коварно го подтиква,

срещу мисълта и душата на народа, срещу неговото бъдеще.Срещу самата история. Търсих тези чудовищни списъци и в архивите на Дирекцията на полицията, и сред оцелелите документи на бившето Министерство на вътрешните работи — от тях не бе оставена никаква следа. Навярно те са били изготвяни по законите на най-строгата конспирация и до тях са имали достъп съвсем малко лица: ръководителите на Военния съюз, Цанков. Дори директорът на полицията

Борис III на крачка от безсмъртието който е извършвал редица арести, не е разполагал с пълните списъци, той само е изпълнявал нарежданията «от горе», фактически на Вълков. В архива на бившия Отдел за обществена безопасност видях папки с т. нар. «задачи», възлагани на полицейските агенти, за проследяване, за арестуване. Задачите за арестуване са все още сравнително малко — навярно се изчаква «даденият момент», споменат в заповедта на военния министър. Но затова пък проследяванията и донесенията изпълват папка след папка с невероятна бързина. Дори се отбелязва и часът, в който агентите донасят за проследените лица. Описват се точно и подробно отличителните черти на поставените под наблюдение. Това са бъдещите жертви: учители и редактори на вестници, лекари и адвокати, синдикални дейци и партийни функционери, студенти и офицери, депутати и счетоводители. . . Особено място заема групата на писателите и журналистите. Техните досиета са най-пълни и най-недвусмислени. Защото оръжието,с което си служат те —словото, - е колкото остро и поразяващо, толкова уязвимо и беззащитно. Всеки написан от тях ред, съдържащ дори намек на недоволство, е бил опипван и разнищван от груби, окървавени ръце. Видях поемата на Гео Милев цялата покрита с червените примки на полицейския молив.Обградени и задушени, стиховете

напираха с някаква трагична решителност, прегаряха хартията и се сливаха с диханието на живота. Това вече не бяха думи, дух, поезия – а самият живот, потъпкан, разсечен, задушен. До поемата на пламенния Гео Милев стояха изрезки от вестник «Работническо единство» със статии от ръководителя на работническия профсъюз (ОРСС) комуниста Жеко Димитров, думи прости и откровени като живота на този кръвен пролетарий. До елегичните видения на Христо Ясенов, сред които израстваше с реални очертания обновеният Петроград, видях суровите и твърди думи на журналиста Николай Грамовски — един пролетарски Одисей, пропътувал през барикадите на Берлин, през гражданската война в Русия, през разбушуваното море на Унгарската революция до родния бряг на България. До патетичните песни за селска България на Сергей Румянцев стояха непримиримите редове на жената боркиня Ана Маймункова. До статиите на Йосиф Хербст, публицист с необикновено силен и неподкупен талант, се нареждаха достойно пролетарските химни на Васил Карагьозов… В досието на Ана Маймункова открих препис и от едно нейно писмо (полицията е следяла и личната кореспонденция на своите жертви). Писмо до сестра й. То беше прикрепено към една изрезка от вестник «Работничка» — навярно двете неща са били донесени на полицията в един и същ ден. Изрезката от вестника съдържаше гневни и патосни думи против правителството, което ограбва и потиска работния народ. Тя завършваше с твърдия оптимизъм на бореца: «Правителството, което не служи на народните интереси, и чрез най-грозния терор не може да се задържи!» А писмото? Това беше един тъжен размисъл, един човешки вопъл: «Чудно! Връщане няма! Историята иска своите жертви, за които не бива да се плаче, нито да се жали. . . Нали знаеш, краят е смъртта. Почивка за моята измъчена душа. . .» Това писмо ме докосна с диханието на вътрешната, най-скритата драма в душата на бореца. Знаели ли са те, тези непримирими рицари на духа, че ги очаква нещо грозно и страшно? Да, знаели са. Човешката мисъл отрича смъртта, не може да я приеме, това е закон за всяка жива мислеща материя. В дългите черни нощи те са трепвали и при най-слабия шум, сърцата им разтревожено са удряли. . . тези крехки и несъвършени човешки сърца. А на сутринта те отново са се обливали от гордите приливи на дълга и справедлива борба, задъхвали са се от вълнението, което събира върху белия лист най-силните и най-верните думи на протест. Може ли някой докрай да разкрие тези състояния на тревога и мъжество, на страдание и гордост, на вцепеняващ ужас и духовно благородство? Струва ми се: никой и никога! А генералът бърза. Бърза и професорът, опиянен от кървавото вино на властта. От Варна и Кюстендил, от Плевен и Пловдив, от

Русе и Бургас — от всички градове на страната по тайните канали на военния министър пътуват имената на бъдещите жертви. Една сутрин Стара Загора осъмва в блокада. Целият град е обкръжен от гъст кордон войска и полицаи. Арестувани са десетки «врагове на държавата». В Хасково пада прострелян комунистът Димитър Захариев, общински съветник. Дописката за това убийство в «АБВ» е изпратена от хасковския кореспондент на вестника Димитър Христозов. (Това беше една неочаквана среща с името на моя баща — неговият протестиращ глас, колкото и скромен да беше в общия хор на непокорените, ме изпълни с особено вълнение.) «Убиецът, както трябва да се предполага, не е заловен» — пише веднага в своя коментар редакторът. Над българската земя притъмнява. Надига се нещо грозно, припълзяло от варварски времена. Гласовете на «най-способните и най-смелите» припламват с драматичен блясък в нажежения въздух. Народът си спомня примера на старите хайдути. По призива на партията из Добруджа тръгва четата на достойния за епоса на всеки народ Дочо Михайлов. Бойците от четата на Кискинов и Ципорков събуждат хайдушките пътеки на Средногорието. Из странджанските гори тръгват четниците на Тодор Грудов. Родопските хълмове приютяват другарите на Митьо Ганев. В провадийските пещери точат своите ками момците на Курдоолу. Един поет с мрачно лице и ослепително светла душа — Георги Шейтанов, захвърля книгите и недовършените стихове и тръгва из горите край Тунджа и Марица заедно със своята годеница Мариола. И с единствените си приятели, останали му на тоя свят: револвера и камата. . . Тук има и хора, за които историята казва скъпернически думи „ непоследователни революционери». И тя е права. Но преди да ги укоряваме, ние сме длъжни дълбоко да им се поклоним. Софийската Дирекция на полицията вече се е настанила в заграбения Народен дом на партията, изграден с работнически пари. Масивната сграда край Лъвовия мост, строена с толкова любов от пролетарска България, става по-страшна и от гробница за своите строители. Очертаната в мозайката петолъчна звезда е изпръскана с кръв. Драскат я подкованите полицейски ботуши — но и така, окървавена, разкъртена, тази каменна звезда не се предава. Отиващите на смърт я поемат с погледите си, вдигат я високо, върху жертвените ветрове на времето. За да я предадат – чиста и недокосната — на нас. Аз може би нарушавам своето обещание да разказвам хладнокръвно, без произволни отклонения на перото. Но има неща, които са по-силни от волята, те грабват ръката и движат перото, търсят патосните висини на мисълта. В такива мигове рухват всички предварителни построения – и човек неволно протяга длан

да докосне сиянието на подвига, могъщата красота на борещите се хора. 17 февруари е ден, в който софийската полиция тържествува. Най-после е заловена, и то с неопровержими доказателства за конспиративна дейност, Елена Гичева. Първите данни за нея попадат в полицията след убийството на Христо Гюлеметов в Пловдив. Малко преди да издъхне от вражеския куршум, ръководителят на Пловдивската военно-революционна област с последни сили успява да нагълта онези страници от бележника си, в които се споменават имена на негови другари. Но извиканият от полицията хирург разрязва стомаха на убития и изважда парчетата хартия. Успяват да разчетат някои от имената. Едно от тях е името на Елена Гичева. От този ден полицията започва да следи всяка нейна стъпка. Залавят я късно вечерта след драматично сражение с укривалия се в нейния дом Атанас Премянов. През кордона от полицаи, през оградата на пехотната казарма Премянов успява да се изтръгне от погледа на преследващите го и се спасява. Но Елена Гичева, сътрудничката на Военния център при Централния комитет на партията, предоставила своя дом за срещи и тайни заседания на партийни ръководители, този път е заловена и откарана в Дирекцията на полицията. Какво е преживяла през последвалите два дни нежната 34-годишна жена, израснала в уюта на богатото семейство, сред звуци на пиано, елегични романси и възвишени разговори? Мисълта трудно може да си представи. Вестниците публикуват най-сензационни предположения за нейната дейност, приписват и чудовищни конспиративни планове. А всъщност дъщерята на швейцарката Мария Инхелдер и на бьлгарина Алекси Начев, студентката по философия в Цюрих и Мюнхен, журналистката от вестник «Равенство» Елена Гичева върши делова, лишена от всякакъв видим блясък партийна работа. Върши я съсредоточено, разумно, всеотдайно. В протоколите от разпита и в Дирекцията на полицията няма нито една произволно казана дума. Тези два дни в полицията сякаш са продължение на нейната безшумна работа в партията: строго секретна, по всички правила на конспирацията. След двудневните безрезултатни инквизиции тя издъхва — непречупена! Полицията напразно е тържествувала при нейното залавяне.

Елена Гичева Истината за нейната твърдост при разпитите прониква и в пресата. Жадният за сензации вестник «Утро», обещал на своите читатели невероятни конспиративни истории, разказани от заловената «голяма болшевичка», унило съобщава на другия ден след смъртта й: «Гичева била подлагана няколко пъти на разпит. На всички поставени въпроси отговаряла с упорито мълчание. Единственото нещо, което заявила, това е: — Да, аз съм комунистка! Каквито и въпроси да ми поставяте, отговор няма да получите!» Смъртта й е неопровержимото доказателство, че тези думи са били казани именно така! Докато фанатичният генерал попълва своите списъци, за да започне атаката на общ фронт, изтръгнатите от редиците на партията отделни бойци приемат неравните битки между четирите стени и изгарят като самотни жертвени факли. Техните признания са необходими на генерала, за да не остане нито един от «най-способните и най-смелите» извън готвения обръч. Един след друг падат в Дирекцията на полицията комунистите Димитър Хаджимитрев и Коста Шулев. . . И при тях, както при Елена Гичева, полицията издига версията за «самоубийство». В действителност, както се установи и на процеса през 1954 г., двамата са били блъснати през перилата на стълбището от четвъртия етаж на Дирекцията. След задъхана гонитба из софийските улици полицаите улавят 24-годишния студент юрист Тодор Димитров. И каква находка! При обиска намират в него пари и чужда валута! Най-после едно доказателство за «щедрите подаяния на международния болшевизъм»! Полицаите просто не вярват на очите си. Но арестуваният има документи, които недвусмислено говорят, че това

са пари, събирани от международния пролетариат в помощ на жертвите от фашисткия терор. Тодор Димитров е един от сътрудниците на ЦК на комунистическата партия, които помагат в раздаването на тези суми, скромни по размер, но неоценими като израз на пролетарското братство и солидарност. Протоколите за разпит разкриват една висока нравственост, която напомня за Левски. Но безукорната честност на арестувания студент не прави никакво впечатление на полицаите следователи. Парите, предназначени за вдовиците и сираците на падналите — не като помощ, те са били твърде малко за толкова много осиротели семейства, а пo-скоро като трогателна утеха, — същите тези «болшевишки» пари пропадат в джобовете на палачите и техните началства. Него ще го изтезават дълго и методично. Та това е брат на най-големия враг на властта — Георги Димитров! Но палачите и този път ще се излъжат. Ще минават дни, седмица, две — от красивия силен младеж ще остане една люлееща се кървава сянка, една упорита искра от воля, притаена в последния тласък на кръвта, в най-дълбоката гънка на мисълта. Една сутрин ще го изнесат мъртъв в коридора. Все така безмълвен. Не! Върху подметката на едната обувка неговите другари ще разчетат последните му думи, издраскани с парче от мазилка: «Не издадох нищо.» Това означава спасение за тези, които са задържани без достатъчно доказателства. И пример за тях в дългите часове под ударите на настървените палачи. На процеса през 1954 г. ще бъде призован за свидетел бившият старши стражар и ключар на арестуваните: «Братът на Георги Димитров беше много жестоко и безчовечно инквнзиран в кабинета на инспектора Пане Бичев. Целият беше посинял. Последната вечер го поставиха в отделна стая на ареста. Беше наредено да бъде вързан за ръцете и краката, за да не се самоубие. Обаче през нощта Тодор Димитров успява да развърже ръцете си и с въжето се самообесва на радиатора. След като го изнесохме в коридора, забелязахме, че някои от арестантите, които се водеха на разпит, се заглеждат в обувките му. Там имаше нещо написано в смлсъл, че не е издал други хора. . .»

Тодор Димитров Наистина ли Тодор Димитров сам слага край на живота си? Или и това е обикновена инсценировка на полицаите? На 6 март е насрочено 57-то заседание на Народното събрание, което е трябвало да измени и допълни Закона за защита на държавата. Тези допълнения са необходими на правителството, за да придаде поне привидна законност на своите престъпления. Специален член — седмият, предвижда тежки наказания за всеки, който «устно, писмено или чрез печатни, художествени или други произведения подбужда към вражда, омраза или престъпления спрямо отделни класи, слоеве на населението или установените власти и с това може да постави в опасност правовия ред в страната. . .» Планът за физическото унищожаване на най-просветената част от народа се нуждае и от законно оправдание. В същия ден, малко преди гласуването, по време на дадената почивка единственият останал жив депутат комунист в Народното събрание Хараламби Стоянов излиза

Хараламби Стоянов със семействomo си навън да подиша въздух. Той тръгва по бул. «Цар Освободител», смесва се с множеството от хора, излезли да се разходят след работа. Отбива се на будката пред Военния клуб да си купи вестници. ..И всъщия миг до него се изправя непознат човек. Зареден парабел се насочва към слепоочието му, раздава се изстрел и Стоянов рухва върху каменните плочи. Замлъква гласът, който така много е тревожил нечистите съвести на убийците. Човекът, който след убийството на Вълчо Иванов и Тодор Страшимиров безстрашно се изправя на трибуната и иска отговорност за престъпленията, споделя участта на своите другари. А Народното събрание заседава. Министърът на вътрешните работи генерал Русев говори за «ред и умиротворяване», единствените цели на исканите поправки в закона. — От нас се иска да гласуваме този законопроект — застава на трибуната Христо Баев, земеделец единно-фронтовец. Гласът му е глух и сподавен — трудно е да поемеш върху плещите си тежестта на неравната борба. Но коравият селски нрав надделява: - В момента, когато законопроектът се разглежда на второ четене, трупът на Хараламби Стоянов може би е още топъл, в конвулсии при Военния клуб. . . Така ли се достига поставената цел — умиротворяването!. . . Въпреки че имаме и сега в действие Закон за защита на държавата, това положение съвсем не гарантира българските общественици и държавници… Тихите, с мъка отронвани думи звучат с драматичен укор в свечерената зала. Това са и съкровени думи на последна почит и раздяла: - Хараламби е наш другар, преди пет минути беше тук, на банката си, а сега иде хабер, че вече е мъртъв. . . Но това са самотни, последни припламвания на непримиримата съвест в залата на Народното събрание. Новият „Закон за защита

на държавата» влиза в сила. От този ден всичко, което се прибавя към досиетата на поставените под наблюдение, ще тежи с двойна сила върху кървавите везни на палачите. Вестникът на Хербст «АБВ» вече не излиза. Той е спрян за „обида на властта”. Каква ти «обида»! В очите на фашистките величия писанията на непокорния журналист са били истинско издевателство над властта! Представям си статиите на Хербст в ръцете на министър-председателя Цанков. В утринните часове, преди още да посегне към чашката с кафе, димяща върху бюрото му, министър-председателят е вземал с разтреперани пръсти вестника с невинното школско заглавие «АБВ». Поглеждал е най-напред на първа страница долу, в десния ъгъл. Там, заградени в каре, под формата на сентенциии, Хербст поднася на читателите мисли за властта и управлението, разсъждава върху историята и социалните отношения. След това е разгръщал втора страница - на най-неочаквано място там с курсивни букви Хербст коментира събитията в страната от предния ден, Разбира се, тези събития са само «повод да се ругае и осмива правителството» и най-вече стоящият начело. Моливът на министър-председателя е поставял недвусмислени черти под дръзките думи на Хербст:

Йосиф Хербст «България днес се управлява от професори и генерали - звания, които се ползват с най-голяма почтеност. Но само етикетът достатъчен ли е да претендира за качествата на управлението, за неговата почтеност? Напротив, тия почтени звания на върховете представляват най-удобна стряха за спекулантите, за шарлатаните и елементите на обществената утайка да се чувствуват свободни да развиват най-осъдителна и вулгарно престъпна дейност, сигурни, че за да не падне подозрение върху цялото управление, делата им ще бъдат прикрити, престъпленията им потулени.»

Тази реплика на журналиста носи многозначителното заглавие «Почтено и непочтено управление». Водачът на правителството и тук е улавял в хитрост своя гъвкав враг. Първата дума е само за заблуда на недотам досетливите «архивари» от Дирекцията на полицията. Но идват дни, когато думите на Хербст звънват като оглушителна плесница върху лицето на министър-председателя. Всичките старания на Цанков да се представи пред обществото като мислещ и далновиден държавник изведнъж се превръщат в жалки и смешни напъни — само от някаква си кратка реплика на Хербст. След една „голяма” реч в Народното събрание, в която Цанков иска от народните представители и обществеността, от целия народ да уважават „своето” правителство, да не позволяват то да бъде изместено от „безотечественици и безотговорни фактори”, вестникът на Хербст помества в десния ъгъл на своята първа страница само три изречения: „ Да се спасява страната е едно, а да се спасява правителството е друго. За спасяването на страната може да се пожертвува едно правителство. За спасяването на което и да е правителство обаче не може и не бива да се жертвува страната.” Нищо повече. Но тези думи, казани спокойно и с класическо достойнство, изваждат от равновесие първия властник на България. И той вдига своя тежък юмрук. Този път ударът се стоварва върху вестника на Хербст. „АБВ” е спрян. Но безстрашният публицист съвсем не смята да отстъпва. Той започва да издава вестник „Днес”. Под сянката на приближаващата априлска драма все по-самотно звучат гласовете на непокорните воини на перото. Но никой не мисли да се предава в плен, да сложи доброволно оръжието. Все повече оредяват вестниците, които могат да пишат откровено и честно. Но до последния ден на своето съществуване вестниците на народната правда протестират, воюват. „Не, господа управници, разберете, че с терор и нови вериги съвсем няма да внесете умиротворение в тая нещастна страна. Не нови вериги, които със зъби ще проядем, но ще ги скъсаме, дайте ни действителна свобода и ред!” Това са редове от статия на Николай Грамовски, поместена във вестник «Работническо единство». А от страниците на вестник «Работничка» се издига изтръпналият от тревога, но силен и непреклонен глас на Ана Май (така Маймункова подписва своите статии):«Жените треперят за сигурността на своите мъже. Тежка политическа атмосфера обгръща нашата страна, Тя носи нови вдовици,сираци и гробници.И с право хиляди страдащи жени отправят въпроса към правителството: няма ли най-после да се даде умиротворение на

нашата изморена земя!» Мисля си за невероятната сила на духа, която притежават само хора с безукорно чиста съвест, с дълбоко убеждение в правотата на своето дело. От тях се е искало само едно: да замлъкнат. Нищо повече! Но, изглежда, това е било пo-жестоко и от най-страшните инквизиции. Сигурно е било така, щом като тези хора, изправени пред неизбежния избор, без колебание предпочитат инквизициите пред позорното замлъкване. Не е нужно да се подчертава, че повечето от журналистите в партийния и единнофронтовския печат са нямали таланта и многостранната сила на Хербстовото перо. Това е така — но в такива драматични мигове едно грубо, но воюващо за истината перо струва неизмеримо повече от най-талантливото, но мълчащо перо. В такива съдбоносни дни от живота на народа нелепо е да се сравняват таланти и призвания. Да страдаш, да се бориш, да отиваш на смърт за своя народ, това е било най-високото призвание, най-точната мярка за таланта. И отново си припомням тъжните, горди, плачещи, непоколебими — всичко казващи думи на Ана Май: «Връщане няма!» А военният министър вече е попълнил своята чудовищна колекция от имена на хора, които може да унищожи само с една генералска дума. Оставало е да настъпи оня «даден момент», споменат в заповедта. В главата на генерала се въртят всевъзможни планове —и като че ли започва да надделява идеята за инсценирано нападение на някоя казарма, което да се припише на комунистите. (Осем години по-късно подобна идея ще се роди и в главата на един немски «фюрер» и ще пламне пожарът в Райхстага, «дело на комунистите». Изглежда, че това е една от висините, до които се домогват след дълги размисли всички новопоявили се фашистки водачи). Българският кандидат за фюрер дори определи обекта, който комунистите ще «нападнат». Това са казармите на Шести пехотен полк в София. Идеята е подкрепена от Цанков, а царят едва ли ще се противопостави на генерала, «щом като няма друг изход». Но именно тогава настъпват събития, които, макар и с редица злополучни перипетии за правителството и самия генерал, им поднасят така жадуваната свобода на действие. Всичко става само за три дни! Във влажното априлско утро една кола тръгва от Ботевград за София. В нея пътуват царят и офицери от неговата свита. Наближават билото на Арабаконашкия проход, малко преди завоя изпреварват една друга кола – когато от гората неочаквано екват изстрели. Колата се олюлява и засяда в канавката. Единият от охраната остава мъртъв върху седалката, а другите залягат зад колата, стрелят и с къси прибягвания успяват да се прикрият. В канавката остава убит още един от придружителите – царският

ентомолог. Царят тича по обратния път за Ботевград, охраняван от стрелящата безразборно офицерска свита. На около двеста метра срещу тях забръмчава пътническият автобус от Ботевград за София. Офицерите го спират, заповядват на пътниците да слязат и настаняват в него царя. На шофьора е заповядано да кара с най-голяма скорост обратно към Ботевград. Със същия автобус ботевградският ротмистър Сарафов и неговата дружина ще се понесат отново към мястото на покушението, за да проследят и заловят терористите. Но освен двата трупа – на телохранителя и на ентомолога, притискащ с тялото си картонените кутии с бръмбари и пеперуди – нищо друго няма да говори за случилото се. Следобед ще бъде предадено за пресата следното официално съобщение: „Днес, 14 април, в 10 часа и 30 минути преди пладне, банда от 5 – 6 души от единния фронт на комунисто-дружбаши е нападнала два автомобила с огън в Араба-конашката теснина и убила двама спътници на Н. В. Царя, чийто автомобил е вървял на стотина крачки напред. Разбойниците, срещу които е бил открит огън, се оттеглили.” Правителствените вестници се надпреварват да разкажат колкото се може повече подробности около нападението в Арабаконак. Не закъсняват и описанията за „хладнокръвието и смелостта на Н. В Царя», за «провидението”, което в тези страшни минути «съхранило Негово Величество за щастие на целия български народ». Първата вълна на сензационната новина още не успява да се отдръпне, когато на другия ден я застига ново известие: «терористи» убиват запасния генерал Георгиев, председател на Софийската сговористка организация. Убийството носи явен политически характер. Това става на 15 април. Властта отново бърза да обвини единния фронт на комунистите и земеделците. Правителството, полицията, военните — всички са на крак. Взема се решение за «извънредни контрамерки». Погребението на фашисткия генерал трябва да се превърне в истинска демонстрация на решимостта на правителството «да обуздае терористите — комунисти и единнофронтовци.» На другия ден елитът на властта и офицерството изпълва църквата «Света Неделя». В последния момент царят изпраща вест, че ще закъснее: опелото на покойния генерал може да започне без него. А в това време запалената клечка кибрит вече се приближава към края на фитила, лумва съскащо пламъче… Страшна експлозия разкъртва стените на църквата. Сводът рухва с оглушителен трясък. Смерч от керемиди, тухли и греди се носи във въздуха, а черният стълб от дим се вдига високо и застива над града. Колата

на царя вече е навлязла в улицата, която води към площада. Но това, което царят вижда през дебелото предно стъкло, го вцепенява. Мъчи се да каже нещо – но шофьорът и без думи разбира: Назад! По-далече! С пълна скорост! Борис III, един от тези, върху които е трябвало да се стовари страшната вълна на експлозията, бяга по улиците на тази проклета и обезумяла – чужда земя… Денят е 16 април 1925 година.

Църквата «Света Неделя» след атентата Впрочем осъждането на неуспялото покушение е всеобщо. Партията изразява веднага своето отрицателно отношение към подобен род действия, несъвместими с принципите на нейната борба. Вестникът на Хербст «Днес» е категоричен: Това е дело на безотговорни елементи, които не разбират огромната вреда на своите действия. ЗЕМЯ БЕЗ ВЪЗДУХ - Атентатът стана към 11 часа преди пладне. Аз също бях в църквата и получих раняване. Веднага войскови части заобикалят площада. Полицията отива в дома на клисаря, който издава своите съучастници-комунисти. След пладне се свика заседание на Министерския съвет. Взе се решение да се арестуват всички по-видни комунисти и да се обяви военно положение. Изпълнението на решението бе възложено на министерствата на войната, на вътрешните работи и на правосъдието. - Беше ли ви известно становището на партията към атентата? - Да, аз знаех, че комунистическата партия, и като цяло, и в лицето на нейния Централен комитет, не е свързана с атентата, че той е дело на отделни екзалтирани комунисти. Колкото и враждебно да бях настроен към комунистическата партия, аз и тогава считах за невъзможно тя да

предприеме или одобри едно такова дело, което не е полезно нито за нея, нито за страната. . . - А защо не изразихте това ваше убеждение? Още тогава! Защо заповядахте да бъдат избити толкова много невинни хора? (Из разпита ни подсъдимия Вълков) - Да се обяви военно положение! Незабавно! Генерал Вълков за трети път говори с такава стоманена решителност в гласа. Той разбира, че отново, както на девети юни и през дните на Септемврийското въстание, така и в този трагичен ден, 16 април 1925 г., той ще бъде човекът, призван да «спасява» отечеството. Ръката му е прегъната в лакътя и увиснала върху превръзка от бинт — твърде подходяща украса за генерал в такъв изключителен момент. Военният министър е само леко ранен от летящите парчета в църквата, но бинтовете, които го опасват, го правят човек на суровия дълг, приел жребия на предстоящата решителна битка. От двете му страни са Цанков и Русев. Министър-председателят както винаги в подобни случаи одобрява всички действия, които имат за цел за запазят властта му. Министърът на вътрешните работи е настроен делово: - Веднага трябва да назначим човек, който да може да се справи с цялата тази работа ! Генералът безпогрешно разбира за каква „работа” става дума. И без много да мисли – той има готови решения за всички възможни случаи, - предлага: - Капитан Кочо Стоянов. Русев напълно подкрепя предложението: -Това е човекът, който ще може да се справи веднъж завинаги с комунистите и земеделците ! Цанков не възразява. Разговорът между тримата се води пред салона на Военното министерство, където е свикано спешно заседание на Министерския съвет. Министрите вече са събрани – само тримата отвън в коридора не бързат да влязат. Вълков нарежда на своя адютант: -Да се намери веднага капитан Кочо Стоянов и да се яви незабавнопри мене ! -Слушам ! Адютантът изтичва към стълбището. И неочаквано се сблъсква с непознат цивилен мъж, притулен зад една колона. Място, откъдето идеално може да се подслушва всичко, което си говорят тримата министри. Офицерът веднага посяга към кобура с пистолета – но непознатият се усмихва съучастнически, без ни най-малка уплаха: - Не ме ли позна? Адютантът се вглежда по-внимателно в лицето на продължаващия

да се усмихва човек: - Ах, да! Оня с автомобила. . . Отпуска ръката си и се затичва по стълбите, за да изпълни спешната заповед на своя генерал. Човекът зад колоната е един от «любопитните», за които ще стане дума по-нататък. Търговец на стари автомобили и автомобилни части, сам собственик на кола от пиацата пред хотел «Юнион палас», Александър Петрович е усетил с безпогрешния си нюх, че «пак ще има работа», и изгарящ от нетърпение, се озовава в Министерството на войната. Тук той е свой човек — никой от охраната не го спира и той стига чак до площадката пред салона на военния министър, където едва не се сблъсква с тримата най-важни министри от правителството. И преди Цанков да оповести на своите министри решението за обявяване на военно положение, човекът от пиацата, обрадван от възможността да участвува, макар и като жалък подслушвач, в разговора на първите хора на властта, вече знае всичко. И доволен слиза по стълбите. Той ще махне с ръка за поздрав на запъхтения капитан Кочо Стоянов, който ще мине покрай него, за да се яви при генерал Вълков. Ще го дочака и на излизане. И ще го спре със своята все така съзаклятническа и готова за всякакви услуги усмивка: - Капитане. . . - Ах, ти ли си! Ще ми трябваш. Още тази вечер! - Къде? - На много места! Ще те повикам по телефона! Чакай в къщи! - Разбрано, капитане. . . Капитанът ще се скрие в здрачената улица, забързан към изгрялата звезда на своята кървава слава — а услужливият човек от пиацата ще се повърти още малко пред входа на Военното министерство и с ленива крачка, затаил голямата тайна в ъглите на своята неизменна усмивка, ще се отправи към колата си, оставена най-безцеремонно пред извисените колони на Народния театър. Над София слиза първата от страшните априлски нощи.

България – април 1925 Крият се виновните — а ние нямаме никаква вина. Защо ще се крием? Няма ли да означава това, че съвестта ни не е чиста, че сме съучастници в извършването на атен-тата? Не, ние ще се приберем спокойно у дома си. . . Възможно е да ни арестуват, ще ни държат ден-два, та дори и да е повече, и ще ни пуснат. По-добре е да не из-даваме своя страх, да съхраним спокойствие. . . Това е най-важното — да се покажем спокойни. . . И когато офицерският или стражарският крак рита вратата и пред ужасените лица на жените и децата дрезгавият глас на властта изрича своето: «Не мърдай! Арес-туван си»- съпругът, бащата, братът се изправят наистина спокойни пред насочените дула. При първите си арести служителите на властта завързват ръцете на задържаните и така ги подкарват към оставените в началото на улицата камионетки с брезентови чергила. Но после тук-там процедурата е опростена — не винаги е нужно да се връзват ръцете на хора, които не оказват съпротива. В дома на учителите Райна и Ламби Кандеви полицаите идват късно през нощта. Арестуват и двамата, но не бързат да напуснат дома. Оглеждат всички стаи, озадачено спират пред голямата библиотека с книги, измъкват от рафтовете няколко от тях, разглеждат ги — сякаш за да се убедят докъде може да доведе четенето на много книги. А в това време двамата съпрузи стоят с вдигнати ръце в коридора, охранявани от трети полицай.Откарват ги в Дирекцията на полицията.

Райна и Ламби Кандеви В канцеларията ги приемат по всички правила на закона: описват им вещите, дават им номера от картон, срещу които ще могат да си получат обратно нещата при освобождаване-то. Райна Кандева въпросително гледа мъжа си: а може би наистина скоро ще излезем оттук? Но лицето на Ламби Кандев е мрачно.

Ламби Кандев А после — тези безкрайни стъпала до петия етаж. Къде водят те: към спасението или. . . В началото на коридора ги разделят. Райна Кандева е определена за първата стая. Няколко мига за раздяла под погледите на двамата полицаи. — Вземи моя номер, ти знаеш, че жив оттук няма да изляза! Ламби Кандев подава картончето на жена си. Ръцете им се докосват. . . Това трае само секунда-две, но споменът за тази прощална ласка ще стопля дните на жената-мъченица през

всичките дълги вдовишки години, които я очакват. . . В настъпващия вечерен здрач от спрелия влак на Софийската гара слиза Жеко Димитров. Той е бил извън града - но след като научава за извършения атентат, бърза да се прибере при семейството си. На гарата минава през шпалир от полицаи, които оглеждат внимателно всеки пътник. Никой не го спира. Излиза на площада и разбира: целият град е блокиран! Неговият спътник Борис Гогов му препоръчва да не се прибира у дома си. Да се скрие някъде за два-три дни, докато премине първият гняв на властта. Жеко Димитров е непреклонен. Разделя се със своя приятел с думите: - Не бива да се крия! Нямам причина да се крия! Късно през нощта, когато всички в къщи са си легнали, двама агенти на Обществената безопасност започват да удрят по заключената врата. Жеко Димитров целува двете спящи деца, прегръща жена си и се изправя на прага: - Да, аз съм Жеко Димитров. Двамата агенти го подкарват към стоящата наблизо кола. Отправят се към Дирекцията на полицията.

Жеко Димитров Минават най-напред през канцеларията, където го записват във «входящата» книга. Успява да зърне името на записания преди него — Ламби Кандев. През полуосветения коридор на петия етаж го откарват в крайната стая отдясно. А вътре. . . около трийсетина души, един до друг, нася-дали на пода, полулегнали. Трийсет души в една килия! Жеко Димитров присяда до докарания преди него Ламби Кандев, до самата врата. В притаеното мълчание се дочува плисък на вода — под прозореца на стаята шуми придошлата от пролетните

дъждове река. Ръцете на двамата приятели се срещат мълчаливо. И вместо поздрав Жеко Димитров тъжно прошепва: — Ще има клане. . . Наивните илюзии са останали навън, до входа на този дом на смъртта. Към техните преплетени длани ще се прибави още една — ръката на Драгой Коджейков, който ще бъде един от малцината оцелели от тази килия, последната в коридора, с прозорци към реката. Моят съпруг Григор Кузманов работеше като жур-налист във вестника на Земеделския съюз, който често си променяше името. Беше единнофронтовец и затова властта четири пъти го гонеше от София и интернираше в Стара Загора. На 16 април полицията в Стара Загора го арестува заедно със Сергей Румянцев. Оковаха ги в белезници и ги откараха с влак за София. На другия ден и аз заминах за София. Носех дрехи и храна на мъжа си и за Сергей. На входа на Обществената безопасност ме наобиколиха черни, брадати, груби и страшни хора: « Що сакаш, мари! Пари дай, он сака пари!». Казваха, че мъжът ми, искал пари.» На Кюстендилската гара учителят по литература Радивой Каранов прекосява перона, воден от двама полицаи. Пред стъпалото на вагона той се спира и моли разрешение от старшия полицай да се прости с жена си. Сваля часовника си и го дава на нея. Посяга към пръсте-на - но тя спира ръката му: - Пръстенът да остане с тебе. Ръцете му милват гъстите руси коси на любимата жена.:. . - Детето. . . Целуни го от мене. . . И не плачи: скоро ще се върна! От прозореца на купето той отново се вглежда в разплаканото лице, в ръцете, упорито стиснали неговия часовник, безсилни да се вдигнат за прощален поздрав…

Радивой Каранов със семейството си А когато белият силует се стапя в далечината, той се отпуска на

седалката, между двамата стражари, които са следили всяко негово движение. Погледът му застива върху светещия в здрачината златен пръстен. Пръстена, на който е гравирано нейното име «Йорданка», и една дата - «25. I. 1920». Денят на тяхната сватба. И тогава ще се досети за малката порцеланова кукла, която носи в джоба на сакото си. Кукличката, която е купил за рождения ден на своята дъщеря Зора. Детето напразно ще чака обещания подарък. Детската мечта ще пътува заедно с него към неизвестния утрешен ден. . . Един петдесетгодишен мъж, облечен изискано, с одухотворено лице и със снизходително-тъжна ирония в погледа прекрачва прага на Дирекцията на полицията. В първия момент началникът на канцеларията се обърква и се надига от стола си, готов да посрещне важния гост-Но белезниците върху ръцете на влезлия и двамата по лицаи, които веднага застават до него, успокояват начал-ника: та това бил обикновен арестант!Обикновен ли? Арестуваният разчленено диктува своето странно име: — Йосиф Хербст. На площадката, преди да поеме по стъпалата към петия етаж, безпартийният публицист ще премине през вдълбаната в мозайката петолъчка. И ще тръгне нагоре. . . Веригите на Темелко Ненков кънтят по каменните стъпала. За пернишката полиция няма по-голям враг на държавата от него — и затова го е оковала с най-тежката верига. Водачът на рудничарския профсъюз, бив-шият народен представител сякаш нарочно размахва проклетото желязо. Затворниците, натъпкани в килиите, наострят уши и се споглеждат: какъв ли ще да е този Крали Марко! Но оглушителният звън пречи на следователите. Един от тях излиза разгневен от кабинета си и крещи: - Cтига! Престани да дрънчиш! Окованият Ненков поспира за малко — колкото да се чуят думите му: - Свалете ми веригата — и ще престана! И продължава с още пo-широка и кънтяща стъпка нагоре. В дома на Христо Ясенов почукват в четири часа сутринта. Когато поетът отваря вратата и застава пред насочените дула, агентите с изненада виждат пред себе си един дребен, слаб мъж, с обикновено лице, толкова различен от представите им за бунтар и конспиратор. Върху работната му маса стои купчина от бели картонени листове. Обискът започва от тях: оказва се, че това са ученически скици, които учителят по рисуване Ясенов е взел у дома си, за да подбере най-добрите от тях за предстоящата училищна изложба. После разтварят библиотечния шкаф — и там откриват няколко книги на руски език. Захвърлят ги разочаровано — оказват се стихове на някакви си Брюсов и Балмонт. . . А поетът ги

гледа с тъжния си, всичко разбиращ поглед.. Когато поставят грубите белезници на ръцете му, той сподавено изохква. Не, не от мисълта за това, което го очаква. Просто от рязкото извиване се обажда болката на простреляната му преди осем години ръка — тогава, когато той е бил офицер в 42-ри полк и геройски се е сражавал «за царя и отечеството». . . «През 25-та година го взе кмета, пo-право взема го един от селските пъдари. Каза: «Кмето. . . го вика». После, понеже моя мъж беше по риза, така както си работеше, рекох да му занеса палто и шапка. Спас беше инвалид с едина крак, сиромаха. Питам чиновниците къде има арестувани, а те казаха: те го тука е Спас. Отивам край мазето, викам: «Спасе, тука ли си бре?» «Тука съм, казва Спас, ето ме в мазето». Клекнах до него край прозореца и взех да плача. Викам: «Много си се боздисал, бре Спасе, що работиха с тебе?» И той почва да ми казва какво чудо е било с него. Нощеска не бил тука, а го водили на друго място, пак го турили в едно мазе, не можел ни да седне, ни па можел прав да стой. Цяла нощ бил на един крак. Вечерта към четири часа ги забраха. И един военен имаше с тях да ги кара. Изнесох му бастуна, а оня, воен-ният, не даде, взема го сам да му го даде. И така ги огле-дах чак до крепостния батальон. Дотам им знам дирите. По-нататък не знам къде им е дирята. . .» Спас Вучков куца по прашния път, конвоиран от селския стражар и едно наперено офицерче. След малко пътят ще се спусне към града, селото ще се скрие зад хълмовете. Той извръща глава и размахва бастуна си. И вижда как в самото дъно на пътя жената сваля забрад-ката си с една ръка и я размахва над главата. С другата ръка придържа малкото — то е само на година и половина. Тригодишното, голямото, се притиска до полата на майка си. А встрани, пред общината, кметът и другите чи-новници около него, седнали на каменните стъпала, гледат отдалечаващата се група. При вида на размаха-ния бастун те се размърдват — а кметът скача прав и също размахва ръка. Със свити пръсти. Отмъстителна. При входа на крепостния батальон офицерчето ще повдигне брезентовото чергило на камиона. Спас Вучков ще се помъчи да се покатери, но дървеният му крак ще се плъзне безпомощно по обкованата в желязо преграда. Ще му помогнат с няколко груби тласъци — и той ще се просне върху лепкавия, пропит с катранено масло под на каросерията. Въжетата със съскане ще затегнат брезента зад него. И ще започне кървавата одисея на слатинския сдружен земеделец, враг на държавата и съюзник на комунистите, Спас Вучков. Ние ненавиждаме жестоката власт на капитала. И се борим срещу вашето правителство, защото то отнема от народа не само плодовете на неговия труд, но и нещо пo-важно: свободата, волята,

мисълта му. Нашата борба е справедлива, исторически оправдана, наложена от свирепия терор на вашата власт. Но ние не искаме смъртта на единици. Кому е нужна тя? Ние искаме смъртта единствено на обществения ред, който обрича на мизерия и духовен мрак цял един народ. Бъдещият трибунал на работниците и селяните ще прецени вината на всеки един от вас, днешните крепители на противонародната власт. И неговата присъда над единиците ще бъде висша спpaвeдливocт, воля на историята. Тези, които наричате атентатори, ще бъдат изправе ни пред вашия съд. А ние? Защо не ни давате възможност да се защитим? Законът е против нас — но все пак е закон! Разпитват ни полицаи. Искат от нас да кажем имената на всички, които мислят като нас. Аргумента на обвинението са юмруците, бичовете и оная зловеща тояга с издълбан надпис: «Аз знам всичко». Да, ние действително знаем много - но вие, озлобени, жестоки, затъпели мъчители — вие какво знаете? Ще прозрете ли някога колко безсмислено и ненужно е всичко, което вършите сега? Вие ни изтръгнахте от живота, преобърнахте нашите дни и нощи — но с историята не можете да си играете така. През деня ние спим, премазани от бой, при-тиснати един до друг в тесните килии. Ние съвсем не сме някакви хора от желязо и камък, както мислите. А през нощта? През нощта ние се трудим. Непосилен, страшен труд. За утрешния ден. Подкованите ботуши спират пред нашата килия. Вратата с трясък се отваря и червените пипала на джобните фенерчета полепват по дрехите, по преплетените ни тела. Търсят лицата ни.Да тръгваме. Време е. Офицерите влизат в килиите с черни маски на лицата. Не говорят — с пръчки разбутват хората. Когато открият набелязаната жертва, удрят с пръчка по главата — знак за стоящите зад тях стражари, които излизат напред с насочени пушки: - Ставай! Бързо! Затворникът става и подтикван от опряната в гърба му пушка, минава през коридора, спуска се по стълбите и. . . излиза навън. Жадно вдишва свежия среднощен въздух, озърта се недоумяващ. Накъде? Той още не е видял до тротоара в сянката на разлистените дървета камионетката. Прикладите го тласкат към нея, двама военни го причакват на задното стъпало, блъскат го вътре, той полита напред и се опира в мълчаливата човешка стена. В него ще се блъскат идващите след него, той ще поема тези удари като последен допир с живота, със своите братя по борба. . . Когато се изпълни и последното ъгълче на камионетката, моторът ще забоботи и ще ги понесе из пустите улици на среднощния град. - Защо вършехте това нощно време?

- За да бъде скрито. - От кого го криехте? - От всички. - Смеехте ли да го направите пред народа? — Не. Едно направихме пред народа — първото септемврийско събитие. - А другото направихте посред тъмна нощ. — В тъмна нощ, в безумие. . . (Из разпита на подсъдимия Тома Прендов) Екзекуторската група на капитан Кочо Стоянов започва да действува още същата вечер — на 16 април. За да се избягнат недоразуменията с полицията, капитанът получава и съответната длъжност — полицейски комендант на София. Това става още в момента, когато двамата министри Вълков и Русев разговарят във Военното министерство за човека, който може «да се справи с цялата тая работа». Помощници на капитан Кочо Стоянов са офицерите от Трета секция на Военното министерство, групата от деградирали типове — професионални палачи, натоварени с черната обслужваща «работа», както и някои любители на силни преживявания като търговеца-шофьор Александър Петрович. На процеса през 1954 г. подсъдимите ще потвърдят ролята на Кочо Стоянов като организатор на цялата дейност на екзекуторската група. По негово нареждане се съставят няколко подгрупи с определено място на действие: Военното училище, Първи пехотен полк, Артилерийския полк, Гвардейския полк. . . Всяка подгрупа си има ръководител — офицер от Трета секция, както и «майстор-примкаджия», шофьор, черноработници със странните прозвища «облаци» (така се наричат помежду си брадатите помагачи). А на въпроса, по чие пряко нареждане е действувал капитан Кочо Стоянов, подсъдимите ще потвърдят: «По нареждане на Централното ръководство на Военния съюз в лицето на Вълков, Русев, Лазаров и Дамян Велчев». Само подсъдимият Вълков ще отговори, че за всичко, което ставало в казармите, научил «по-късно, и то от мълвата».

Камионетките с брезентови покривала се носят по безлюдните среднощни улици, затворените вътре хора напразно гадаят за посоката, идват неочаквани завои, промъкване през неутъпкани пътища. . . Стоварват ги в обрасъл с трева и бурени двор, близо до високи здания, навярно казарми. Влезли са през някакъв заден вход — около тях има само ниски бараки и купища от смет. Без команди, само с удари на пушките ги подкарват. И те вървят след люлеещия се полузакрит фенер Въвеждат ги във влажно, миришещо на гнило помещение с каменни стъпала надолу. Вероятно склад. Подът е от пясък и пръст. Под жълтата светлина на окачения над вратата фенер те се оглеждат — група от около тридесетина души, неразбиращи, с питащи погледи: Какво означава това? Първият, седналият най-близо до вратата, е откаран от двама военни. Стъпките им постепенно затихват, чува се отваряне на врата — навярно на съседно помещение. И повече нито звук. След малко идват за втория. . . - Разкажете пред съда как извършихте убийствата ? - Докарва се един от арестуваните антифашисти, придружен от двама военни.Поставя се на един стол и срещу него сяда друг военен да води «разпита». В момента, когато пита за името му или за други незначителни неща, например откъде имате този пръстен, военният, който води разпита, дава знак с ръка и веднага приготвените двама души с готова примка от връв за палатка надяват въжето на шията и го опъват в противоположни посоки, докато му спре сърцето. Лицата, които са го довели на разпит, стоят близо до коленете му, готови да го притиснат, при случай че започне да мърда. Хората, определени за слагане на примката, винаги стоят зад жертвата, за да не бъдат забелязани. Когато някой от екзекутираните антифашисти биваше no-силен, физически и правеше опит да се надигне, тогава се струпваха да дърпат връвта повече хора. Телата на обесените веднага се прибираха и поставяха в чували, докато са още топли и се сгъват. Чувалите се завързваха със същата връв, с която бяха обесени. За по-голяма сигурност слагахме на врата им техните соб-ствени колани. Преди слагането на убитите в чувалите Черния капитан (Николов) и Любен Моллов прибираха от тях парите и скъпоценностите.(Из обясненията на подсъдимия Илия Ковачев) - Арестуваните бяха сложени покрaй стената на самия Артилерийски полк. След това се започна въвеж-дането на един по един от тези хора в помещението — нещо като стая. . . Беше тъмно, нямаше никакво осветление освен една газена лампа. И там се започна екзе-кутирането. Непосредствено участие в екзекуцията

взeхме всички ние, всички присъствуващи. - Включително и вие. - Включително и аз. Но не си спомням, бяха много вечери, не помня коя вечер с кого съм теглил въжето. - Опишете картината по-подробно! - Нали ми казахте по-накратко! - Но не и за тези работи. - Подробности, не помня, но ще се помъча да опиша картината. Въведеното лице се поставяше да седне, водеше се някакъв незначителен разговор с него и в този момент се хвърляше въжето на врата и се опъваше от двата края най-малко от двама души. - Колко траеше това? - Около пет минути за всеки човек. После убитите се изнасяха в съседната стаичка. Забелязах, че хората, които ги изнасяха, се бавят вътре. Останах с впечатление, че претърсват убитите. . . - Освен в Артилерийския полк, къде другаде участвувахте в избивания на антифашисти? - Във Военното училище, в Първи пехотен полк, в Гвардейския полк. . . Докараните в Първи пехотен полк бяха избивани с пистолети, с изстрели в тила. Поединични.(Из обясненията на подсъдимия Иван Кефсизов) - Няколко дни след атентата бяхме събрани във Военния клуб офицерите от Гвардейския полк: Грозданов, Кирил Стефанов, Асен Лекарски, Иван Бояджиев и аз. Дойде Илия Ковачев, взе ни и ни заведе с камионетка в 4-ти артилерийски полк. Слязохме на двора и аз поех с Илия Ковачев човека, когото трябваше да бесим. Поставихме му въжето и започнахме тегленето. На другата вечер отидохме във Военното училище. (Из обясненията на подсъдимия Пенчо Сарафов) В Гвардейския полк камионетките влизаха през зад-ния вход. Докараните лица се въвеждаха в една от конюшните на Втори и Трети ескадрон. Оттам поединично ги водеха в амуничника (стая към конюшнята) и там биваха екзекутирани също чрез теглене на въже и доубиваха с тъпо оръдие. По стените на амуничника имише следи от кръв. - Как се научихте именно така да ги избивате? - Не се искаше никакво изкуство да се научи човек на този начин на избиване. - Познавахте ли лично поне един от тези, които бесехте? - Не познавах нито един от тях. - А защо ги бесехте? За пръв път ги виждате — и теглите въжето да ги бесите. Защо?(Подсъдимият мълчи.) (Из обясненията на подсъдимия Гроздан Грозданов) - В слабо осветените помещения на Артилерийския nолк видях и други групи настрана, и те работеха там.

- Какво работеха? - Работеха същото. Вземаха задържаните лица и с примки от въжета ги бесеха. – Ние сме свикнали под работа да разбираме други неща,например да се оре, да се копае, да се създават блага. Но когато се убиват хора, това се нарича убиване. - Виноват. Убивахме ги. (Из обясненията на подсъдимия Кирил Стефанов) - В някои вечери аз не участвувах в избиванията, тъй като по това време се грижех за болната си жена, болна от жлъчка, и тичах по аптеките за лекарства. . . (Из обясненията на подсъдимия Цвятко Николов — Черния капитан) . . .В това време се чу вик от зимника, там беше тъмно. Аз с моето фенерче влязох вътре. Когато слязох долу, един от нашите помагачи викна: «Овде има жив!» Влизайки при труповете, аз насочих фенерчето си към човека, за когото се твърдеше, че е жив. Опитах се с някои поостри въздействия да установя това, но не получих никакъв отговор. . . - Какви no-остри въздействия? - Въздействувах му, като му казах: «Hue спечелихме борбата и ти вече си свободен!» Казах и други обнадеждаващи работи, за да се обади, но той не се обади. Междувременно тоя, дето беше до него, взе да пита чичо Величко: «Ке го закола?» После повтори въпроса: «Да го скапам?» Чичо Величко каза «да» и в това време се чу изстрел. (Из обясненията на подсъдимия Стилиян Тошев) - Натоварихме арестуваните, качихме се на камионетките и отидохме в 4-ти артилерийски полк. Откарахме арестуваните към средата на парка, който се осветляваше от два фенера, окачени на греда. В парка имаше изкопана яма точно под гредата. Наредихме арестуваните от едната страна на ямата с лице към стената, на колене, а ние, офицерите, се наредихме от другата страна. При нареждането на арестуваните последен беше инженерът от АЕГ, който се противеше. Зная, че това лице беше по убеждения земеделец, бях се запознал с него през февруари 25-а година, понеже имах нужда от електрическа печка и той ме снабди с такава. Моллов ми заповяда да отида и донеса едно въже от камионетката, за да го вържем. Когато се върнах, арестуваният се беше подчинил, поставен беше на колене. Напълнихме пистолетите и стреляхме по арестуваните. Аз стрелях по втория човек от редицата, дадохме по 3—4 изстрела. Арестуваните паднаха. . . Разстрелването в 4-ти Артилерийски полк извършихме: аз, Гроздан Грозданов, Кирил Стефанов, Асен Ле-карски, Иван Бояджиев, Иван Кефсизов, Илия Ковачев, Сава Куцаров, Любен Моллов и Атанас Лазаров.

По време на изстрелите пред вратата на полка имаше автомобил, запален и форсиран, за да не се чуват гър-межите. Такъв автомобил имаше и в Първи пехотен полк, където също извършвахме разстрелвания в складовото помещение. (Из обясненията на подсъдимия Пенчо Сарафов) Нека убийците разказват сами за убийствата. Те са тяхно дело. При това, както се убеждаваме от протоколи-те на съдебния процес, те могат да разказват хладнокръ-вно, обстоятелствено и без особено смущение. Наистина, след като си извършил главното — престъплението, изглежда, не чак толкова трудно да разказваш за него. А на мен ми е трудно дори да чета техните думи. Mъча се да си представя картината на екзекуциите, полузакритите ветроупорни фенери, следващите ги редици от тъмни човешки сенки, после мрачни каменни подземия, складове с пясъчни подове, конюшни с пръхтящи коне, самотни казармени стаи с одеяла на прозорците. И хората, които неловко сядат на грубия сандък или направо на пясъчния под и очакват въпросите на «воен-ното следствие». Въпросите са изненадващо обикновени: «Откъде имате този пръстен?» Или: «Вие бяхте родом от…». Всяка от екзекуторските подгрупи е имала «свой» въпрос към седящите пред тях жертви. И преди осъденият да поеме въздух за отговор, преди да каже едничка дума, преди да проумее знака на офицера пред него, преди да направи едничко движение за самозащита… Пет минути! Животът ридае в задушеното тяло, удря се в реже-щата примка на смъртта, разсипва се в безброй вледенени искри. . . В словото на човека липсват думите, които могат да определят това, което е ставало. Мисълта не е пригодена да проумява подобни неща. Така, както човешкият слух не е пригоден да чува онези невъобразимо ниски или невъобразимо високи звуци, които се носят в про-странството около нас и може би искат да ни кажат нещо необикновено, космически драматично. След това е идвал моментът на заравянето на убитите. Според скиците, направени от подсъдимия Кефсизов, убитите във Военното училище са били носени на платнища от закрития манеж, където се е извършвало екзекутирането, до ямата край старото стрелбище, в южния край на двора. Убитите в Артилерийския полк са били откарвани с военни камиони край Дървенишката река, на стотина метра от шосето за Самоков. За ориентир на шофьорите е служело старото ханче на 4-ия километър. Оттам колите са завивали по черния път и са спирали до самия бряг на реката. За гробници са били използ-вани дупките, изровени от водите на реката. През деня тези дупки са били разширявани от обслужващите групи. Камионите са отнасяли убити и на 8-ия

километър по същото шосе. Там те са били заравяни също на стотина метра отдясно на шосето в оврага край черния път. И още няколко гробници — във военното укрепление (форт) край с. Илиянци. Това са: един стар, изоста-вен кладенец, отстрани една допълнително изкопана яма, и други по-малки ровове край дъсчената барака-склад. «Вечерта се качихме в колата. Стилиян Тошев шофираше, аз бях до него, а отзад седнаха арестуваното лице и поручиците Радойков и Стоичков. По пътя двама-та поручици удушиха лицето в самата кола. Къде го заровиха, не мога да си спомня. - Как изглеждаше човекът, когото убихте? - Не мога да си спомня. . .» Такива описания, като това на подсъдимия Прендов, се срещат на много места в протоколите за разлит. И навярно много единични гробове на убити през тези ап-рилски нощи ще останат завинаги неизвестни. При вида на кървавите екзекуции у някои хора, изглежда, се пробуждат някакви мрачни, изпълзели от атавистични пролуки усещания. Ражда се болезнено любопитство (не, това е твърде слаба дума!), непреодолим тласък на подсъзнателното: да види, да попие картината на умъртвяването, да докосне и той въжето, да дръпне с всичка сила. . . Болест ли е това — или «нормална» жестокост на фашиста? Към групата на екзекуторите доброволно се присъединява Любен Моллов. Той е запасен ротмистър в тогавашното Министерство на вътрешните работи, но още първата вечер се включва без никакво стеснение в групата на екзекуторите. Казвам «без стеснение» и сам се учудвам как ми е дошла наум такава мека, деликатна дума. Та това е било истинско настървение, непреодолима потребност да измъчва, да убива, да се наслаждава. След като убитите са нахвърлени в съседните стаи, Молов тръгва между тях. Търси неугаснали искрици живот. И ако ги открие - бърза да ги смачка с яростен ботуш, с железен удар… След Девети септември сенките на всички задушени от него, доубивани, тъпкани, разсичани ще изпълнят стаята му, ще се втурнат към него — и той, ужасен и ридаещ, ще сграбчи пистолета и ще стреля в слепоочието си, веднъж, два пъти. . . докато показалецът му замре безчувствен въpxy спусъка. Подобни усещания обземат и обитателя на т. нар. Ергенска стая във Военното училище офицера Илия Ковачев. Един чудак, стар ерген, 32—33-годишен, който в свободното си време опитомявал буболечки и насекоми. В стаята му се разхождат бръмбари с поставени от него мастилени знаци, пълзят мухи, привързани под крилата с тънък конец. Вечер се връща пийнал, развеселен и още от Прага започва да говори мили думи на своите питомци. Една вечер. . .

„ Една вечер се връщам от града и забелязвам, че бравата на вратата ми е счупена. В стаята видях две одеяла, изпръскани с кръв, и няколко върви за платнища, с които войниците правят своите палатки. Понеже дълго време съм бил самец (иска да каже сам, самотен — б. м.), аз се бях опитал да дресирам и един щурец. Той ме причакваше под една масичка да му хвърля трошички. Аз го погладя и той гачели зачуру-ликваше. И щурецът беше смачкан. . .» Тук подсъдимият прави кратка пауза — навярно нахлува споменът за дресираното щурче, смачкано в ъгъла на стаята, недочакало трошиците на своя стопанин. «Вън от стаичката видях слама, опръскана с кръв, и по нея следи от нещо влачено. Следите имаха посока югоизточна и водеха към тира, закритото стрелбище на Военното училище. И понеже аз страдам от една неизлечима болест. . . (бави се). - Каква болеет? - Неизлечима. Казва се «прекалено любопитство» (смее се). Пък и бях пийнал малко, ние, кавалеристите, въобще си попийваме, затова ни наричаха пияната кавалерия. . . Тръгнах да видя какво става. Тук спомените ми са малко тъмни. Видях Иван Кефсизов да въвежда хора в една от класните стаи. На прозорците имаше одеяла. Там беше и цялата хайка — офицери в цивилни облекла, със силно нахлупени шапки, включително и Александър Петрович, пристигнал с леката си кола «Минерва». Обесванията ставаха в по-тъмните ъгли на стаята. Като видях, че всички вършат работа, и аз лично извър-ших едно обесване заедно с Димитър Радев. Този, когото бесихме, беше в национална шопска носия, с беневреци и бяло кожухче. . . На другата вечер идва при мене Атю (Ив. Кефсизов) и ми казва: «Хайде!»Попитах го:«Пак ли?» Той ми смигна...» Името на Илия Ковачев ще бъде едно от най-споменаваните имена на убиец по време на процеса през 1954 г. Той е навсякъде в тези кървави априлски нощи: въвежда обречените в стаята за екзекуции, дърпа жилавите въжета, «разпитва» седналите пред него жертви, стреля срещу поставените на колене хора в траповете за раз-стрел. . . Това е единственият подсъдим, който ще се усмихва на съдиите и публиката и ще позира с подчертано удоволствие пред кинокамерите и фотоапаратите. И всичко да започне от оная първа вечер — със счупената брава, с премазания щурец, с онези кървави следи по сламата, които възбуждат любопитството му!. . . Напразно се питаме възможно ли е това.Изглежда, че е възможно. И все пак Илия Ковачев е човек с примитивно мислене. В групата на «любопитните убийци» ние срещаме и хора образовани, с университетски дипломи, които им откриват път към съвсем други

поприща. Арестуваният през април 1925 г. комунистически деец Любен Дюгмеджиев разказва за една среща в Дирекцията на полицията. Неочаквано в коридора вижда свой познат от университетските години, човек с научни интереси, кандидат за професор — в полицейска униформа! «Ти какво дириш тука?» — пита изненаданият арестант. Полицаят смутено (?) отвръща: «Ами аз работя тук. Старши следовател съм. . .» С висше образование е и Александър Петрович. Отначало фамилното му име ми говореше за руски или сръбски произход. Оказа се, че е българин, син на лекар, починал твърде рано — когато синът е бил на 13 години. С пенсията на баща си Александър Петрович следва в чужбина и завършва търговската академия в Нюшател, Швейцария. След войната продава къщата на баща си и с парите започва търговия. «Ние купувахме автомобили, които се предлагаха на търг от военните части, по-правяхме ги и ги продавахме — разказва пред съда Ал. Петрович. — Но поради голямата парична криза тази търговия не вървеше. Принудих се да си купя една лека кола, с която работех на пиацата, превозвах пътници, частен превоз. . .» Това е през 1921 г. Две години по-късно Александър Петрович води с колата си офицерите от Трета секция Порков и Кочо Стоянов в Чамкория, за да преследват въстаниците-септемврийци. Това е първото «кръщение» на Петрович. Въстаниците са направили опит да завземат царския дворец в Чамкория. Преследвани от двамата капитани и войниците, докарани с камиони от Самоков, те се от-теглят в планината. Към наказателната група се присъе-диняват и трийсетина помагачи, водени от «войводата» чичо Величко, или както още го наричат «Големия облак». Това е Величко Велянов, професионален убиец от средите на ВМРО, определен от Ванчо Михайлов за «скопски войвода». Цялата тая колона начело с колата на капитаните, шофирана от Петрович, следвана от ка-миона със самоковските войници и седемте леки коли от софийската пиаца, натоварени с «облаците» на чичо Величко, се отправят към Самоков, после към Радуил, Долна баня, Костенец, село Белово. . . И навсякъде нейният път е осеян с разстреляни, разкъсвани от щико-ве, посечени с брадви въстаници. Изглежда, че картините на масовите убийства за-сядат твърде дълбоко в съзнанието на шофьора Петрович, за да предусети безпогрешно в часовете, когато черните облаци от дим още се носят над каменния площад «Света Неделя», че отново «ще има работа». Не чака да го потърсят — сам се озовава във Военното министерство, за да не пропусне нищо от големите събития на този ден. Вечерта Кочо Стоянов му определи часа и мястото на срещата. Услужливият шофьор вози отначало офи-церите от казармите до Дирекцията на полицията, после сяда зад кормилото

на военния камион, натоварен с те-лата на убитите, и се понася по шосето за Самоков, към зеещите ями и оврази на Дървенишката река. Първите му думи пред съда на народа ще бъдат: - Аз разкрих душата си пред следствените власти, ще я разкрия и пред вас, гражданино Председател. . . И ще разказва подробно, със закъсняло разкаяние своя пропаднал и неползотворен живот: Но председателят на съда ще наруши елегичните му изповеди: - Плащаха ли ви ? - Не. - Значи доброволно? - Доброволно. - Разкажете за участието си в избиванията! - Накараха ме. Докато чаках пред бараката на Артилерийския полк, случайно надникнах вътре. Кочо Стоянов ме видя и каза: «Това не е театър, тук няма публика. Хващай въжето!» И аз хванах въжето. . . - А на другата вечер? - И на другата вечер също. - Колко нощи? - Две нощи в Артилерийския полк и една — в Пехотния. . . Мисля си за хората от типа на Александър Петрович, онези неизбежно явяващи се хора от пиацата, готови всеки момент да предложат услугите си, да се намесят в голямата игра. Не, не само шофьори са били тези пре-калено услужливи хора, бързащи да поставят меките си изтънчени ръце върху въжето — до грубите космати юмруци на палачите, да усетят неизразимите потрепва-нияна умиращия живот. . . Мисля си за хората от интелектуалните пиаци, които са бързали да предложат своите услуги на силните на деня. Именно те са откривали празноти в списъците на «рушителите на обществения ред». Те са имали рядката възможност да действуват без задръжки, с пълна увереност в успеха си, при това — анонимно, нещо, което особено ги е поощрявало. Едно случайно прошепване на име, донесение без подател, небрежно подпъхване на изрезка от вестник, книга, стихосбирка — и върху «рушителя на държавата, болшевишкия агент, коварната змия, утрешния атентатор» е просъсквала жилавата примка на смъртта. Няма съмнение, че последните страници от списъците на генерал Вълков са написани под диктов-ката именно на тези хора. Припомням си силната им характеристика, направена от Ефрем Каранфилов в книгата му «Българи»: «Зад смъртта на всеки Моцарт нерядко откриваме тъмната сянка на някой Салиери. Тези хора не са били ярки таланти, но затова пък са мразели силните. Завистта на посредствениците в смутните тежки времена изпълзява като

влечуго, за да клъвне някой истински творец. Завистта като мълнията удря онова, което е високо, светло, талантливо, щедро, изобилно. Щедрото изобилие е тежка присъда над безплодността. . . И още един път разбираме, че когато загива истински творец, много често някой бездарен, безплоден и амбициозен интелектуалец е смесил своя дъх с диханието на убийците.» Някои от тях вероятно са още живи — и може би ще разгърнат със смътно безпокойство тази книга. Четете! - им казвам аз — тези редове са за вас! Не се оглеждайте около себе си, не си припомняйте други подлеци, които може би преди вас са подшушнали коварната думичка. Не се и утешавайте, че процесът през 1954 година не е произнасял присъда над вас. Ако сте имали съ-вест, тя е била достатъчно изтезавана през тези дълги десетилетия, озарени от високите имена на предадените от вас. Вие сте получили най-тежкото наказание за клеветника и завистника: славата и безсмъртието на вашите жертви. А ако сте нямали съвест — толкова пo-зле за вас! Значи вие сте били наказани още от самата природа. Към четири часа сутринта, когато тъмнината е най-гъста, но и най-измамна, защото вече се усеща зазоряването, капитан Кочо Стоянов е правел последна обиколка на ямите и овразите край Дървеница и Илиянци. Шофьорът му Александър Петрович е осветявал с фаровете си местата на заравянията. Това е траяло минута-две, време, достатъчно за капитана да прецени дали всичко е направено съгласно нарежданията — без да се оставят никакви подозрителни следи. След като се е убеждавал в качеството на извършената работа, капитанът е изсвирвал ниско и продължително, нещо като сигнал за отбой, и от мрака са изпълзявали «облаците» на чичо Величко и на други «войводи». Те са натоварвали на камионите лопатите и кирките и после сами са скачали в каросериите. Настъпвало е време на почивка, на блажено и отпуснато хъркане в бараките и задушните пристройки към казармите. Привечер съгласно нареждането на капитана те се отправят един по един към бирарията на улица «Кирил и Методий». Поръчват си пиене, но не се забравят — капитанът не иска пияни «облаци». В уречения час в бирарията се промъкват четирима цивилни мъже със силно нахлупени шапки: това са Кочо Стоянов, Цвятко Николов (Черния капитан), Любен Моллов и неизменно присъствуващият Александър Петрович. Преди да започне поставянето на задачите и разпределението на групите за предстоящата нощ, капитан Кочо Стоянов раздава на всички по сто лева. Моллов и Николов вадят от джобовете си ограбени часовници и други скъпоценности и ги раздават на най-проявилите се в предишната нощ. Петрович наблюдава отстрани цялата тази картина — черните алчни ръце се протягат и към него, но той вдига рамене: аз съм само шофьор! И

напразно се мъчи да скрие своята неуместна усмивка: цялото му същество е възбудено, опиянено от всичко, което става в тези априлски нощи. . . Парите и скъпоценностите извършват своето дело. Мрачните «облаци» се просветляват. От ракията и от плячката, натежала така приятно в джобовете, очите им гледат още пo-предано и с още по-голяма готовност да изпълняват всички нареждания на «чорбаджиите». Какви са тези хора, помощници на властта в нейните най-черни дела? Това са фашиствуващите банди на върховистката ВМРО, за които проливането на кръв вече се е превърнало в занаят. Заслуга за това има и генерал Вълков, който води специални преговори за сътрудничество с най-големия «облак», водача на ВМРО Ванчо Михайлов. И така, тайната заповед на генерал Вълков вече е влязла в действие. Само за два дни Дирекцията на полицията е препълнена с арестувани. Участъците също се задъхват от непрекъснатия поток на задържаните. Екзекуторските групи на капитан Кочо Стоянов работят с най-високото напрежение, възможно за такъв вид дейност. Но и те не смогват да «поемат» колоните от хора. Една част от арестуваните в Дирекцията на полицията е прехвърлена в Централния затвор, друга част — в училище «Фотинов». Освободените места веднага се попълват с нови групи задържани. Издава се заповед задържаните в провинцията да се затварят в подходящи помещения в окръжните градове, без да се препращат в София. «Подходящи помещения» се оказват отново. . . училищата. И там започва разиграването на същата трагедия: разпити, побои, убийства. . . Но генералът, озарен от своята кървава, изгряла за трети път звезда, търси вече широка обществена аудитория за своята личност. Тайните заповеди са едно — те са оная подводна част от айсберга, най-огромната, но и най-лишената от блясък. Настъпил е моментът генералът да излезе пред нацията като неин спасител. Обявеното от правителството военно положение е оная жизнена среда, която обилно храни властолюбието на генерал Вълков. Вслушайте се в неговия глас: «Мили офицери, подофицери и войници! Чашата на търпението вече е препълнена и българският народ чрез обявеното военно положение в цялото царство поверява съдбата си на своята армия, на нейните институти. Той иска от нас запазване на спокойствието и реда в Родината ни, на всяка цена запазване живота на всеки българин. . .» Това е заповед на военния министър от 19 април 1925 година. Три дни след това генерал Вълков се явява пред Народното събрание, посрещнат, както отбелязват протоколите от 84-то заседание, «с ура и бурни ръкопляскания». Обсъжда се указът за

обявяване на военното положение в България. Генералът още носи бинтовете от своето раняване при атентата — излишно е да повтаряме какво са внушавали те на аудиторията. Гласът на ранения «спасител на държавата» е решителен и твърд: — Българската армия в тези тежки изпитания на нашия народ иска да му помогне с всичкото свое себеотри-цание и готовност, за да го запази и да му извоюва едно по-щастливо бъдеще. . . Искам да направя декларация от името на армията и от мое име, че ние ще бъдем щастли-ви, ако с вашия вот ни дадете възможност да изпълним този дълг към нашия мил народ! (бурни ръкопляскания от сговористите). В парламента няма нито един депутат-комунист. След като вече са застреляни от «неизвестни убийци», те са и изключени от парламента на 18 март — един ненужен вече, закъснял акт, който за сетен път убеждава колко по-бързо и сигурно действува куршумът. След приемането на указа за обявяване на военно положение, което между прочем също идва с известно закъснение след сигурната работа на екзекуторските групи, започнала още на 16 април вечерта, генералът отново ще изтръгне френетичните ръкопляскания на депутатите-сговористи: — Армията, както сега, така и всякога е изпълня-вала своя дълг. Тя дебне, следи и мисли само за доброто на всички, на целия български народ. Тъй и на 9 юни тя изпълни своя дълг. . . Генералът използува случая да напомни за своите заслуги от преди две години. Такива неща, иска да подсети той, не бива да се забравят. Като всички престъпници с нечиста съвест военният министър непрекъснато говори за дълг, честност и високи идеали. Негови са призивите за «запазване на спо-койствието и реда в родината ни, на всяка цена запазване живота на всеки българин». Разгръщам отново спомените на останалите живи мъченици от Дирекцията на полицията и Централния затвор, от училище «Фотинов» и многобройните полицейски участъци. Търся и най-незначителните следи, които могат да ни кажат нещо за последните часове на загина-лите герои. Мъча се от припламнали тук-там имена и факти да очертая последния път на тази жертвена колона от духовно извисени личности. Никога на българска земя не са били унищожавани за такъв кратък срок толкова много първенци на културния и обществения живот. И все не мога да стигна до края. Последната им крачка навярно ще остане завинаги една мъчителна и непроницаема тайна. Защото от мига, когато покривалото на камионетката е скривало блещукащия къс небе и окования в желязо тъмен прозорец, зад който са оставали техните живи другари — от този миг вече няма свидетели. Нито един от предадените в ръцете на екзекуторските групи не е останал жив —

да разкаже на поколенията. Всичко споделено и завещано в тези последни минути — през криволичещия път към мрачните подземия, под мътната светлина на окачения над вратата фенер, в миговете на раздяла – уви, толкова кратка, защото в послед-ните часове на нощта те отново ще бъдат заедно, събрани от смъртта - всичко в тези последни мигове остава в ня-какво отвъдно пространство. Последните думи на отива-щите на смърт се мятат безпомощни, напразно търсещи отзвук, ридаещи в своя самотен трагизъм. А палачите са били премного заети, за да помнят имената и лицата. Те не могат да бъдат свидетели на историята. А тези, които са били отминати от черната пръчка на маскираните екзекутори? Какво разказват оцелелите затворници? Техните спомени са разпокъсани от постоянните размествания, извършвани в Дирекцията на полицията. Според думите на стария партиен деец Йордан Милев, «за да усилят моралния тормоз и да ни лишат дори от утехата на другарското съчувствие, полицаите всяка вечер ни местеха в различни помещения, при нови арестан-ти». Аз бих прибавил, че тези размествания са преслед-вали и друга цел: да правят по-незабелязани изчезва-нията на отделните затворници. Струва ми се дори, че това е било по-важната цел на тези размествания. Търся в оскъдните спомени имена и събития, свързани с героите на тази книга. За съжаление те са твърде малко. А за някои — нито дума! Може би не съм търсил достатъчно, жертвите са хиляди, а тези, които са споделяли затворническата им съдба, са още повече. Мисля си, че това е една неизпълнена докрай задача: да се разкаже всичко за последните дни на загиналите. Но нищо, че спомените са толкова пестеливи и несвързани — ние ще тръгнем по техните бледо припламващи следи. . . «Въведоха ме в килия, където имаше само жени-затворнички. Всички бяха умълчани около Ана Маймункова, току-що доведена от разпит.

Ана Маймункова Тя беше в много тежко положение: посиняла от побоя, почти в безсъзнание, с окъсани дрехи. Седнах до нея, милвах я и я завивах, а тя само каза: — Предай на другарите. . . да бъдат спокойни. . . Искаше да каже, че не е издала никого.» Това е спомен на Русана Мулетарова, съпруга на комунистическия депутат и общински съветник, адвоката Васил Мулетаров, също задържан в Дирекцията на полицията. На процеса през 1954 година тя напразно ще очаква да научи нещо за своя «безследно изчезнал» съ-пруг. Ще чуе само смътния спомен на подсъдимия Петър Сапунов, който видял как го водят отделно в една военна кола. Нищо повече. Ана Маймункова е разпитвана с особено ожесточение. Още при първото й появяване пред полицая-следовател тя гордо отказва да отговаря на въпросите му. За полицаите това е означавало, че тя знае много. И колко дни са продължавали тези нечовешки мъчения, щом като всички, които са я виждали в Дирекцията на полицията, казват все същото: жестоко инквизирана! Последен я вижда затворникът Александър Ламбрев: «Видях в коридора Ана Маймункова, когато я връщаха от разпит, смазана от бой… На другия ден чухме, че починала. . .». Aна Май! Мисля си за нейната съдба, подобна на хилядите съдби около нея и все пак различна от тях. Как е угаснал животът на тази горда и мечтателна, твър-да и толкова нежна жена? Навярно той е изтичал капка по капка от премазаното тяло, изчезвали са един след друг спомените, образите на любимите хора, възприятията за всичко, което е ставало около нея. И едва с последния удар на сърцето, с последната струйка въздух — едва най-накрая! — си отива и волята, непречупена и непобедена! Къде е станало това? В стаята на озверените полицаи-следователи? В единичната килия за особенно опасни престъпници? Във влажното подземие на

Дирекцията? Следите, оставени от Ана Май, ни отвеждат само до думите: «Предай на другарите. . . да бъдат спокойни. . .» По-нататък ни посреща непреодолимата тайна. «В ъгловата стая, където ме въведоха — разказва Любен Дюгмеджиев,_— направихме една дупка_на вра-тата като конус. Пригодихме към дупката едно чепче, изкуствено. Вадехме това чепче и гледахме какво става в коридора. Една вечер пренесоха д-р Иван Пашов, пре-бит от бой. Оттук наблюдавахме опита на Слави Колев да се хвърли от стълбите, когато го водеха на разпит и побой. За да не издаде другарите си, беше решил да се хвърли от стълбите. Но беше толкова немощен, че като се наведе да се преметне през парапета, силите му не стигнаха. Стражарите го уловиха. . .» В оцелелите спомени имената на Ламби Кандев и Жеко Димитров са винаги заедно. Късно през нощта на 18 април ги извеждат един след друг. Навярно са един до друг под покривалото на камионетката, в каменното подземие на казармата — после единият от тях тръгва към стаичката на екзекуторите, пет минути след него извеждат и другия, за да се съберат отново един до друг — в дълбоката нощ на пръстта. На другия ден Райна Кандева напразно ще чака в своята килия да получи някакъв знак от своя съпруг. Стражарят, който първия ден й предава гребенче, из-пратено от него, втория ден — носна кърпа, на третия ден ще влезе в килията и на питащия поглед на жената ще отвърне с вдигане на рамене. И ще остане само безумната надежда: все пак, може би. . . За да угасва постепенно с дните и годините. . . «Още първата вечер в стаята ни влязоха офицери с черни маски, оглеждаха всеки от задържаните и посоч-ваха някои лица, предварително набелязани от тях. Един от първите, взети от нашата стая, беше Николай Грамовски, участник в унгарската революция. . . «(Ал. Ламбрев).

Николай Грамовски

Трийсетгодишният мъж, посочен от офицерите, слага очилата си и тръгва пред тях. Студентът от Лайпцигския факултет по журналистика Николай Грамовски знае как се умира на барикадите, защото е един от спар-такистите на Карл Либкнехт. Той познава смъртта и по фронтовете на гражданската война в Съветска Русия. Доброволецът от Червената армия на унгарските работ-ници знае как се умира и под знамето с надпис «Славян-ска червена гвардия». Но сега Грамовски — редакторът на вестник «Работническо единство», членът на Контролната комисия при Централния комитет на комунистическата партия — върви пред двамата офицери, надолу по стълбите, към притаената под дърветата камионетка – за да се срещне очи в очи с една друга смърт, неподозирана, изплувала от глъбините на историята. . . Докарват в Дирекцията на полицията голяма группа арестувани от Радомирско. Но за тях няма място в препълнените килии - и още същата нощ, военна камио-нетка ги откарва в неизвестна посока. Къде е гробът на тези герои-мъченици? Процесът през 1954 г. не можа да даде отговор на този въпрос. - Посочете лица антифашисти, които сте предали на военните, за да бъдат убити? Свидетелят на обвинението напряга паметта си: - Бяха много. С положителност си спомням, че като ключар на арестуваните лично предадох за ликвидиране: Гео Милев, Сергей Румянцев, братя Мулетарови, Христофор Петров, братя Миленкови от Радомир, Серги Дамянов Модев от село Сопица, Брезнишко, Паун Грозданов от Подуяне, Атанас Цифаров, запасния пол-ковник Проданов, Петър Янев, Спас Вучков от село Слатина… Последните крачки на тези герои се губят в полуосветените складове и подземия на казармите. С изключение само на Спас Вучков, който е предаден на офицерите от Укрепения пункт. Затварят го в отделна стаичка, далече от помещенията на войниците. Първата нощ прекарва на голия под, опрял гръб на опушената стена. На втората вечер в стаята влизат десетина души, водени от подпоручик Павлов. Надвесват се над него с извадени ножове на карабините. Но подпоручик Павлов не бърза, той е във весело настроение. Преди малко е станал от гуляй и е довел своите приятели да се позабавляват с арестувания. Дава знак с ръка да се приберат ножовете и заповядва да изведат арестувания навън. А там, на двора, пръхтят необяздени черни коне, прочутите луди коне на Миро Дойчев. Поставят Спас Вучков между тях и го обвързват с кожените каиши на поводите. И пускат конете. . . Лудите коне тичат из лунното поле — през синорите на нивите, по прашния път. . . Тежкият товар, привел шиите, разпалва още повече ярсстта им и те напразно се мъчат да се освободят от него. Но умората постепенно ги укротява, те се спират най-после —

задъхани, целите в пот и пяна — и покорно тръгват обратно. Веселата компания отвързва изподраното, покрито с кръв и прах тяло, и го внася в стаята. Изправят го по средата и — не вярват на очите си! Едрият селянин само леко се олюлява, дървеният му крак поскърцва, докато заеме пo-устойчиво положение — сякаш нищо не е било. Върху главата му хвърлят одеяло — да го задушат. Не, коравият селянин е все така прав, олюлява се, но не пада. . . И тогава запращат одеялото в ъгъла и с извадени напред ножове на карабините се приближават в кръг около него. Подпоручик Павлов командува. Десет ножа се забиват от всички страни в едрото тяло. И идва краят на мъките на Спас Вучков. . . От този миг неизвестният селянин от Слатина става син на цялата българска земя. Трийсет години по-късно неговата жена ще застане срещу подсъдимия Вълков, бледа под черната сянка на забрадката. Виновникът за смъртта на нейния мъж ще гледа навъсено пред себе си: той нищо не помни, нищо не знае. Но тя всичко помни от ония страшни дни. . . - Дотам им беше дирята. . . До крепостния батальон. След това търсихме, ходихме по Обществената, по училища, но никой не можа да каже къде е Спас. Накараха ме, та пойдох при генерал Вълков, военния министър. Казах му това, което ви разправям, той ми каза, че по селата имало амбиции за преораване, за прекопаване и че ставали по селата такива убийства. За това, вика, властта не отговаря. . . - Вашият мъж беше ли прекопал на някого нивата? — пита председателят на съда. - Той много можеше да работи! С един крак беше. И после, кмета много го измъчваше. А аз останах с три деца: едното на три години, другото на година и половина, а с едно бях временна, да извинявате. . . Кметът ме вика в общината да не съм приказвала много против него, вика: «Като те ударя един път, ще научиш дека е Спас!» А аз му викам: «Удари ме, баре да се куртулисам...» Турих черно пред вратата, да се знае, че е убит. А те що правят? Вземат траура и си бършат с него масите в общината, а аз гледам. . . Другарю съдия, най-много да се държи кметът да каже къде го дяна! - Кметът жив ли е? - Жив е. Минават дни, седмици — моторите на черните камионетки не престават да огласят пустинните улици на София. Групите от цивилни и формени полицаи — човек до човек — влизат в дворовете, удрят по вратите, извеждат набелязаните жертви. . . Задействувал

е някакъв чудовищен механизъм против човека, против неговото право да мисли и със сляпа методичност прегазва, задушава. . .

Иван Минков Понякога зад плътно залостените врати се крият изненади. В отговор на грубите полицейски удари отвътре проехтяват изстрели. Такъв изстрел посреща полицаите, дошли да арестуват бившия капитан от инженерните войски, журналиста и композитора Иван Минков. След изстрела настъпва странна тишина — и едва няколко часа по-късно полицаите се престрашават да разбият вратата. И виждат мъртвия Минков, предпочел сам да сложи край на живота си, отколкото да предостави това на своите врагове. Минков е от най-търсените комунисти. Заедно с Коста Янков и Марко Фридман той е един от ръководителите на Военната организация на комунистическата партия. Върху тях властта стоварва най-тежки обвинения във връзка с експлозията в църквата «Света Неделя». Същия ден — 20 април — полицията попада по следите на Коста Янков. Заключил се в къщата на Христо Коджейков, който по това време е задържан в затвора за комунистическа дейност, Янков отказва да се предаде.

Коста Янков Къщата е обградена от стотици полицаи и военни, но никой не стреля. Генерал Вълков е заповядал да бъде заловен жив този опасен враг на властта. Коста Янков се изправя на прозореца, готов да посрещне залпа на стотици пушки. Но не мисли да се предава. Между полицаите и военните снове капитан Кочо Стоянов, новият полицейски комендант на София. По негово нареждане докарват от затвора Христо Коджейков и му възлагат важната мисия: да влезе при Янков и да го убеди да се предаде.

Христо Коджейков със семейството си Срещу тази услуга обещават на Коджейков освобождаване от затвора. Няколко минути напрегнато очакване — и от къщата проехтяват изстрели. Двамата се мяркат за миг на прозореца — прегърнати, готови заедно да умрат. И те умират, сражавайки се до последния куршум, обгърнати от

пламъците на запалената от полицаите къща, предпочели огнената целувка на смъртта пред позора и предателството. В Централния музей на революционното движение се намира увеличено копие на снимката, направена ня-колко мннути след като пламъците са поутихнали и полицаите са изнесли обгорените трупове на двамата отпред, на двора. Знаят ли днешните посетители на музея каква епопея на другарство и човешки дълг е запечатал безстрастният фотообектив? Мисля си за красивото мъжество на Коста Янков. Но още повече — за оня застанал до него затворник, натоварен с най-тежка мисия в своя живот. Той е бил на една крачка от свободата си. . . Впрочем нужно ли е да се разсъждава върху този невероятен подвиг? Той сам казва всичко.

Къщата на Христо Коджейков след опожаряването Марко Фридман отначало е задържан в Дирекцията на полицията, после го прехвърлят в Централния затвор. Изправят го пред съда с обвинение за участие в атентата. Ето как го описва арестуваният тогава Любен Дюгмеджиев: «Една сутрин видяхме Марко Фридман. Водеха го на разпит. Ръцете му бяха вързани отзад, в устата му бяха поставили цигара, която той жадно смучеше. Знаеше, че ще го осъдят на смърт, но беше извънредно спокоен и бодър.. .» Както пишат всички вестници от онова време, Марко Фридман посреща обявяването на смъртната присъда спокойно, с достойнство. Чернокосият 33-годишен мъж напуска съдебната зала с гордо изправена глава, с твър-да стъпка. . . Остават му броени часове живот. Откарват го в килията на смъртните в Централния затвор. И в тези един

Марко Фридман с другарката си ствени часове, когато всяка мисъл би се вцепенила от ужаса на предстоящото — Марко Фридман иска от тъмничарите хартия и писалка. Донасят му. И той нише своето последно писмо — до царя: «Зная — мен ми остават да живея само няколко часа. И не за да помилва живота ми отправям тази молба към Ваше Величество. . . Осъден съм на смърт чрез обесване. Но не съм осъден за вулгарно престъпление. Моята невинност в атентата бе призната от съда. Осъден съм, защото бях деен член на комунистическата партия. Осъден съм, защото от 14 години служих на народа си вярно, честно и безкористно. Служих му тъй, както смятах, че му служа най-добре, като верен воин на идеите си. Бил съм като войник — винаги на поста си. И искам да умра, както живях — като войник, с открити гърди, чакащ спокойно смъртоносния куршум. Ваше Величество! Позволете на този, който след няколко часа ще трябва да умре, да поиска за себе си само едно: публично разстрелване вместо обесването. . .»

«Диалог» преди обесването на Фридман и другарите му

Той не иска помилване — това би било унизително за него. Не се отрича от идеите си — това би означавало да опетни целия си живот. Отиващият на смърт иска само едно: да загине като воин с достойна смърт, от куршум, така, както се умира в сражение! Напразно! В голото поле край София — близо до мястото, където сега е сточна гара Сердика — пред ужасеното множество от хора гордият воин увисва на бесилото. За героите няма недостойна смърт. Смъртта им е винаги една — геройска! Мисля си за висотата на духа, която обладават само хора с ясна мисъл и душевна честност. Представях си хората, затворени в килиите на Дирекцията на полиция-та, в килиите на затворите, в класните стаи на училищата. Виждах ги строги, замислени, изпълнени с твърда решителност — така както подобава на хора, прекрачили отвъд чертата на обикновените житейски дела.

Бесилките на 16 май 1925 г. И с какво удивление прочетох онези страници от кни-гата на Тодор Павлов «Лъчи в преизподнята», които ми разкриваха една друга действителност: В своите «Пис-ма от затвора» Павлов пише: «. . . Дори и след април 1925 г., и то в най-кошмар-ните дни и нощи, преживени в Обществената безопас-ност, смехът и песента, н а ш и я т смях и н а ш а т а песен не преставаха да се чуват, отначало по-рядко, а сетне все по-често за изумление на всички о н и я. Помня, в училището «Фотинов», дето престоях десетина дни под чуждо име в гимнастическия салон, който бе също натъпкан с арестувани

другари и съчувственици в дни-те, когато безследните изчезвания още не бяха спрели, нито оредели поне, се дадоха . . .хумористични дневни забави! А в самата Обществена. . . Но как да ти опиша това? Какво беше там ноще, ти вече имаш ясна представа. Представи си сега и следната картина. Някой от нас се връща или по-право бива хвърлен посред нощ в стаята цял смазан, посинял,- подпухнал, изпокъсан, измокрен, разчорлен. Това да е история, която се случва рядко и не с всички, лесно е да отгатнеш какво впечатление ще прави. Но това се повтаря всяка нощ, с всички ни по ред, а понякога и с цели партиди, та нервите са изпънати та-ка, че не остава нищо друго, освен или да полудееш, или пък да го удариш, въпреки всичко, на смях. Ние бяхме избрали в нашата стая второто и щом агентите си отиде-ха и часовоят се махнеше от вратата ни, почвахме, първо, физическо лечение с масажи или компреси и, второ, ду-ховната другарска помощ с шеги и смях главно. . .» В такива върховни изпитания, изглежда, човек е истински тогава, когато запазва всичко, с каквото е живял, всичко свое «най-човешко». . . В тези страници, посветени на нравствената сила на борещия се човек, бих прибавил и няколко думи за един от малко известните герои на април 1925 година — офицера единнофронтовец Георги Цанев. Пред съда на народа подсъдимият Александър Петрович, който по някаква случайност не се озовава около къщата на обградените Коста Янков и Коджейков — може би просто няма предпочитание към убийствата на открито, — предава думите на своя приятел поручик Радев. Поручикът му разказал как при вида на още димящите обгорени тела на двамата комунисти, изнесени на двора, от една съседна къща се показал укриващият се от властта офицер Цанев и се обърнал с гневни думи към Кочо Стоянов: - Не се ли насити на кръв, убиецо! И Радев добавил: «Просто сам се натика в ръцете ни». . . Така, най-неочаквано, полицейските и военни шайки, изпратени да заловят жив Коста Янков, не напускат обгорелия дом с празни ръце. С «безразсъдната» си постъпка Георги Цанев се изправя жертвоготовно до своите другари. Изглежда, че поривът на този човек, забравил за себе си и за опасността, на която се излага, е бил непреодолим! По-нататък следите на Цанев водят към Дирекцията на полицията. Един от подсъдимите през 1954 г. — Тома Прендов — ще го види няколко минути преди да бъде убит. - През прозорчето на тъмната стая — разказва Прендов, — където бяха хората, доведени за екзекутиране, видях един познат.

Цанев със съпругата си Възкресия Изтръпнах. Това беше Георги Цанев. Излязох навън. Подействува ми силно това, че видях познат човек. . . И със закъсняло разкаяние въздъхва: - Животът на всички хора е еднакво ценен. . . Навярно иска да напомни за своя собствен живот. Съвипускниците на Цанев, офицерите, които заедно с него са изучавали военните устави и тактиката на боя, не се поколебават да го поставят на разкривеното сандъче и да му зададат невинния въпрос: - Откъде имаш този пръстен? И да надянат примката. . . В разрез с всички военни правила за водене на боя.

Пред мене е последното писмо на Димитър Грънчаров, един от най-видните единнофронтовци-земеделци. Полицията и военните напразно го търсят — близо две седмици той се укрива в нелегалната квартира на улица «Цар Самуил» 93. Но с всеки изминат ден полицейската блокада се приближава към този дом — и Димитър Грънчаров решава да го напусне и потърси убежище при свои близки в с. Дървеница. Един ден преди да напусне София, на 27 април, той пише писмо до дъщеря си: «Цялата машина е така нагласена, че трябва да се дадат жертви — виновни или невинни. Реакцията иска кръв и глави. . . Но в края на краищата делото и сметките й ще излязат криви! Нейната политика не може да не завърши с гражданска война, а рано или късно победител в тая война ще бъде пак народът. . .» На другия ден той успява да се укрие в Дървеница. Но предателството вече е пропълзяло по дирите му. Преследван от полицията, Грънчаров приема сражението — като последния куршум запазва за себе си. Не, невъзможно е да се опишат всички в тази стигаща до хоризонта на нашите дни колона от мъжествени и ярки личности. . . Отначало мислех, че книгата ми трябва да разказва поотделно за всеки от тях, но сега се убеждавам, че това е задача за един цял творчески живот. И аз отново се връщам към думите, казани в началото: моята задача не е да бъда исторически изчерпателен. Книгата ми е пo-скоро едно надникване, бегло и нелишено от пристрастия, в събития, които премного години са били зазидана тайна в народната памет. И най-вече — възкресяване на онези малко известни, полуочертани, пощадени от времето следи, които бележат контурите на една от най-драматичните схватки в нашата нова история: двубоя между бездушните сили на настъпващия фашизъм и непримиримия мислещ дух на народа. На 20 април капитан Радев, придружен от двама цивилни агенти, влиза в дома на Динол Динков, запасен офицер-инвалид от войната, журналист в изданията на Земеделския съюз. Извеждат го и с военната кола, която чака отвън, го откарват в Дирекцията на полицията. Две седмици неговите близки не знаят нищо за него. И неочаквано на 6 май в дома на неговия брат идва непознат човек, подава му една цигара с думите: «Това е от брат ти», и бърза да се сбогува. . . В цигарата се оказва писмо от Динол Динков. Само от шест думи: «Засега съм жив. Прегръщам всички. Динол».

Динол Динков Но още същата нощ, на 6 май, пръчката на офицерите екзекутори се спира върху него. Откарват го и — повече нищо! Братът на Динол Динков разказва кратка история пред съда, в ръцете си държи малкото квадратно листче с последните думи на изчезналия човек. . . Всичко е по човешки просто, сдържано — и в същото време неизказано мъчително, непосилно за мисълта. Питат го: - Можете ли да познаете протезата на вашия брат? Показват му намерените в общата гробница протеза и други вещи. - Да, това е същата протеза, на левия крак. И цигарето е абсолютно същото, неговото. И вратовръзката,тъмноморав цвят, една тъмна семпла връзка, каквито той обичаше да носи. . . Много мислих над тези думи. И над цялата горчива съдба на инвалида от войната Динол Динков. И за брата. По същия начин съдът ще покаже на съпругата и брата изкуственото око на Гео Милев. «Тук сме на кръстопътя на поезия и. . . политика — и аз зная какво ще ми възразите: че ЗЗД не ограничава свободата на мисълта; така стои написано още в конституцията, да. Но примерът е пресен: аз бях арестуван заради една моя поема, в която смятам, че съм вложил една немалка мисъл: отхвърляне на всичко, което тежи върху човека като кървава случйност (съдба) на някакви ви неизвестни тъмни стихии, събрани в една сляпа фикция, наречена бог. Аз съм се помъчил да излея в моята поема ужаса на човека пред събития като това, което съм си избрал за тема, и вярата му във възможността за едно по-друго бъдеще. Но прокурорът завежда дело срещу моята поема — по ЗЗД, чл. 5 — защо? Защото е озаглавена «Септември». Ако това име е страшен призрак за нечисти съвести, не аз съм виновен за това. . .» Тези редове са взети от «Откритото писмо до г. Борис Вазов»,

написано от Гео Милев на 30 януари 1925 г. Поетът вече е даден под съд заради своята поема «Септември». Дълги месеци членовете на Софийския окръжен съд прелистват конфискувания брой на списание «Пламък», мъдруват над дръзките и необичайни строфи. Ако подсъдимият беше замесен в конспирация и имаше доказани конкретни деяния против правителството, работата на съда щеше да бъде съвсем проста. Но това е дело срещу литературна творба и съдът трябва да раз-крива не тайни канали и нелегални пътища, а посоките на едно поетическо прозрение. Идват главоломните априлски събития — и съдът не може повече да умува. Аргументите най-после са на-мерени: на самонадеяния поет трябва да се предаде урок по литература, да му се обясни какви цели преследва изкуството и в какво се състои неговото прегрешение. Чета мотивите към присъдата, издадена на 14 май от Трето углавно отделение на Софийския съд. И все не мога да се освободя от мисълта, че и тук се е намесила някоя услужлива личност от литературната пиаца: «Поезията като изкуство не познава нито националност, нито партийност. Поетът пее за чисто изкуство...»

Семейството на Мильо Касабов. Правият вдясно — Гео Милев Гео Милев, принуден да стои прав, докато трае четенето на присъдата, слуша назидателните слова — и край надвисналия кичур проблясва окото му, съсредоточено, изучаващо. Папката с документите по делото е разтворена на съдебната маса. Членовете на съда прелистват списанието с поемата, която не дава покой на толкова нечисти съвести. Прехвърлят и прикрепените там с входящи номера статии, в които червеният молив е оградил акуратно онези опасни негови разсъждения за задачите на изкуството и призванието на писателя, срещу които явно са насочени стрелите на дълбокомислените мотиви: «Поетът възхвалява или описва от гледище на своето изкуство както

красивите, така и мрачните събития или случки от реалния живот — но всичко това той върши, като стои на своя висок трон, над дребните дрязги в живота. . .» Този стил, тези високопарни разсъждения са му познати отнякъде — и поетът напряга мисълта си, да открие анонимния съавтор на присъдата. Председателят на съда стига до най-важното: «. . . осъжда се на една година затвор, двайсет хиляди лева глоба и лишаване от граждански и политически права за две години. . .» Какво означава това? Поетът все още не може да проумее истинския смисъл на присъдата. Гласът му е сух, вглъбен. Не, той не иска да спори — това е безсмислено. Нито да протестира — нещата не могат да се върнат. Той просто произнеся гласно загнездената, упорита, немлъкваща мисъл — отговор на всичко, станало през дните на съдебното следствие: — Изкуството цъфти само на почвата на свободата. Не стеснявайте писателя, за да не убивате изкуството! Поетът напуска залата. Присъдата за едногодишния затвор е условна. Предстои му, както твърди съдебната терминология, един нов начин на живеене — с «неотклонение под гаранция». Властта не оставя осъдения да разсъждава дълго върху новото си положение. Само един ден и една нощ той живее според предписанието на съда. На другата сутрин поетът разгръща новите вестници. Всички пишат за произнесената срещу него присъда. Съобщението във вестник «Зора» е съвсем лаконично. «В Трето углавно отделение на Софийския окръжен съд се разгледа заведеното срещу писателя Гео Милев дело за написаната от него и поместена в сп. «Пламък» поема под наслов «Септември». Поемата е инкриминирана по Закона за защита на държавата. Милев биде осъден на една година затвор, 20 000 лева глоба и лишение от граждански и политически права за две години.» Бележката във вестник «Утро» е злобна и насъскваща, сякаш взета от обвинителния акт. Вестникът пише за «провокатора Гео Милев», осъден за «насаждане на класова омраза с поемата «Септември»». Поетът не е дочел бележката — а на вратата вече се удря. Това е рано сутринта на 15 май. Цивилният агент, мургав, среден на ръст — според описанията на съпругата на поета — го вика «за малка справка в полицията». Гео Милев и близките му предполагат, че това е във връзка с присъдата, която е получил предишния ден. Двамата излизат навън, минават край Халите — тук поетът вади кутията си с цигари и почерпва мургавия непознат човек. Сиират за малко, докато припалят цигарите – и отново продължават по булеварда към Лъвов мост.

- Аз и неговата сестра — разказва пред съда съпругата на поета Мила Гео Милева — обикаляхме тоя ден Дирекцията на полицията и най-после го видяхме — на най-горния етаж, третия прозорец. Той също ни видя и ни направи знак с ръка. Посочваше ни откъде да влезем… Поетите винаги са били трогателно доверчиви. . . Това приятелско почерпване с цигара на непознатия мрачен човек, после този подканващ знак с ръка към застаналите на тротоара жена и сестра «да влязат, да се видим» - всичко е обгърнато с толкова човешка естественост и доброта. . . Едно мимолетно светло съзвучие в мрачната априлска симфония. «Една вечер към средата на май попаднах в голяма, претъпкана с непознати хора стая. Но скоро видях две познати лица — Йосиф Хербст и Гео Милев. Примъкнах се до тях. - Здрасти, писател! — обърнах се към Гео Милев, както в мирните дни, когато разговаряхме за книги и коректури. - Здрасти, словослагател! — отвърна ми спокойно Гео Милев. . .» По-нататък старият партиен деец Йордан Милев разказва: «Откога и защо си задържан? Чувал ли си нещо за този и онзи от познатите? Вярно ли е, че и Христо Ясенов бил тук? Докога ще продължи този полицейски произвол? Такива въпроси си разменихме ние с Гео Милев, седнали на коравите дъски, опрели гръб на опушената стена. Колкото по-тъмна ставаше килията, толкова по-тревожно се свиваха сърцата ни. . . Защото знаехме вече — към 11 часа, когато градът заспива, пред Дирекцията започват да спират полицейските камионетки. . . Гео Милев беше спокоен. Ужасът от смъртта не беше затъмнил разсъдъка му, не беше сломил волята и вярата му. Стиснал устни, той мълчеше, отправил поглед към тъмното вече прозорче, от което не надничаше нито една звездица.

Гео Милев

И ето — ж-ж-ж-жт — първата камионетка спира пред вратите. Най-ужасният час е настъпил. Вече никой няма сили да гледа другарите си. Покриваме главите си — кой с каквото намери — и притихваме, превърнати само на слух. Кога ще затракат тежките ботуши? Коя врата ще изскърца? Сега се отваря вратата в долния край на коридора. Сега е съседната. А сега — сега е нашата. Никой не помръдва. . . — Ставай! — И обречените тръгват пред опрените в гърба им пушки. Към четири часа бледа светлина озари нашия об-кован в желязо прозорец. Камионетките заглъхнаха. Открих лицето си. И тази нощ оцелях. До мен все още беше и Гео Милев. На следната вечер не бяхме заедно. Отново ме преместиха в друга килия. . .» И ето: всичко, писано от Гео Милев — погребалните колесници от «грозните прози», разсипаните в блясъци нощи на разбунтувания Септември, тьмните гости, които чукат на вратите, смъртните писъци на прерязани гърла, - всичко това отново идва при него, обгръща го и го повлича - но вече не като видение в поетичните нощи, а като грозна действителност. Виждам го загледан към обкования в желязо прозорец. Навярно в тези часове на размисъл са се раждали нови, натежали от прозрение, светли и горестни мисли. . . Разбирал ли е той, че и те като него са пленници, на които също е съдено да умрат? А може би в полумрака на майските привечери е повтарял писани отдавна неща, придобили изведнъж суровия смисъл на живота: . . . Някога имаше пролет и лято и всички сезони. Някога имаше май. Някога с първия топъл дъх на пролетните морета прелитаха в шумни дъги лястовички, прелитаха влюбени славеи - и румени рози цъфтяха пред всеки прозорец. Някога… Никога! Никога не е имало пролет и май — лястовички и влюбени славеи и рози пред всеки прозорец. Никога не е имало радост. Никога не е имало щастие. Никога не е имало. . . Няма рай. Никога май. Или онези редове за изправения пред бесилото поп Андрей: До него палача. Капитана. Въжето бе готово. Вече е трудно да се раздели поезията от живота! Палачът-капитан мята приготвеното въже върху главата на поета — за да се превърнат докрай животът и поезията в една неделима сплав.Завинаги. На процеса през 1954 г. председателят на съда задава поотделно на всеки подсъдим въпроса, дали си спомня кога и от кого е удушен Гео Милев. Никой не помни. Никой не знае. А аз не вярвам, че никой не помни и не знае. Всичко в облика на Гео Милев е било

запомнящо се: и характерното му лице, и оня странен кичур коса, спуснат над изкуственото око и закрил почти половината му лице. Поне един помни и знае нещо! Но нима е лесно да признаеш, че си убиец на Гео Милев! На другия ден след задържането на поета брат му отива при директора на полицията Владимир Начев, който е техен съгражданин. Той обещава, че ще проучи къде се намира Гео Милев. На следващия ден братът отново отива при Начев — този път у дома му, сутринта. Начев му казва, че поетът не е в Дирекцията на полицията и че не знае нищо за него. На третия ден казва, че сведенията, които очаква за него, още на са получени. Едва на четвъртия ден Начев му съобщава: — Изглежда, че неотговорни фактори са взели брат ти и трябва да се предполага най-лошото. . . Братът на поета съвсем и не подозира, че между «най-неотговорните фактори» е самият Владимир Начев. Като директор на полицията той всеки следобед в онези дни е получавал от Кочо Стоянов списъка на жертвите, набелязани за нощта. През 1954 г. при разравянето на ямата в Илиянския форт — гробница на убитите в казармите на Артилерийския полк — на самото дъно ще намерят череп с особен отвор над дясната вежда. Около черепните кости ще открият парченца груба тъкан от чувал, остатъци от въже около врата. При вдигането от черепа ще изпадне една синя стъклена зеница. Окото на поета през цялото време на процеса през 1954 г. ще припламва в съдебната зала. Убийците напразно ще извръщат погледите си от него — гневните стоманени отблясъци ще намират лицата им, ще сипят върху тях възмездието на трийсетте години мрак в изтъпканата, изтерзана, обругана от тях земя. . . Възмездието на човешкото в човека. А няколко години по-късно гръцкият поет Янис Рицос в кратките мигове свобода между две заточения ще превърне един лъч от негаснещото око на поета в строфа на песен: . . . Видях това око. В зеницата му е написана цялата история на революцията — сини картини от кървави години. Сини картини с червени знамена. Загинали борци, които носят високо на ръцете си синия ден. Това око не се затваря никога. Това око е една синя звезда за всички нощи. . . «Всеки ден ходех в Обществената да питам за мъжа си Георги

Цанев. Ходих и във Военото министерство, но там войниците ме пропъждаха с щиковете си и ми викаха: - Махай се оттук, руски рубли ядете. . . Бях с малкото си дете, тригодишно. Веднъж в Обществената ми казаха: «Освободихме го вече.» Толкова много се зарадвах и тичах като луда в къщи! Но там. . . няма нищо. . . Отидох на другия ден при военния министър с детето. Плакахме, молихме се — пуснаха ни. Разправям на генерал Вълков за мъжа си. Той натисна звънеца и влезе Кочо Стоянов. Само се погледнаха и той си излезе. И тогава военният министър ми каза: - Ти, госпожо, ще трябва да си търсиш работа,да се прехранваш. . . Не, не исках да повярвам, че моят мъж е умрял. . . - Ще си търсиш работа, разправя министърът,докато твоят съпруг. . . Вече не слушах думите му. Изчезна и последната надежда. . .» Мълвата вече е понесла към всички кътчета на стра-ната тези две ужасяващи думи «изчезнал безследно». В Дирекцията на полицията вдигат рамене и показват на родителите и братята изходящата книга, където срещу името на задържания пише изрично, че е «освободен», с дата, подпис на началника на канцеларията, печат.

Възкресия Г. Цанева с децата си Към министрите на вътрешните работи, правосъдието, войната се отправят поток писма от близките на «освободените». Отговорът е неизменен: «Изглежда са станали жертва на неотговорни фактори. . .» Въпросът стига и до Народното събрание. На 12 юни е свикано заседание на Народното събрание за обсъждане питането на народния представител Янко Сакъзов относно съдбата на «безследно изчезналите». Поради отсъствието на Сакъзов неговото питане се представя от Константин Бозвелиев:

- Ние изразяваме нашето голямо безпокойство относно големия брой арестувани, големия брой невинни жертви в резултат на доноси. Нека не си правим илюзии, господа! На министерската маса е и генерал Вълков, до него — министърът на вътрешните работи Русев — също генерал. Те имат вид на крайно изненадани, че може да се хвърля каквото и да било подозрение към органите на властта. - В нашето питане — продължава Бозвелиев — има и друга точка. Идват оплаквания от близките на задържаните, които обаче не се знае къде са. На тях им се казва: «Вероятно тези хора, чувствувайки себе си виновни, след освобождението им от арест са се погрижили да се скрият някъде, за да не попаднат втори път в ръцете на правосъдието. . .» Не смята ли правосъдието да обърне внимание на всички тези оплаквания, за които казах? Защото те не са съвършено анонимни: цитират се имена, цитират се и случаи, значи правителството има една нишка, по която би могло да тръгне, за да направи своите разследвания. Нека тези разследвания станат и се обявят на целия свят, за да се внесе спокойствие сред гражданите и да се дадат доказателства пред външния свят, че у нас законността е, която царува, а не произволът. . . Оскъдни ръкопляскания от банките на социалдемократите изпращат думите на стария социалдемократически деец. Но в отговор «мнозинството» се надига, чуват се язвителни гласове, тропане с крака. Заплашителни реплики се чуват и откъм масата на министрите. Бозвелиев е смутен. Той се връща отново на трибуната: - Ние сме далеч от мисълта да обвиняваме централната власт. Нямаме желание. . . и нямаме основание за това. . . На трибуната застава генерал Вълков. Военното положение го е направило отговорен за всичко, което става в страната. И отново се произнасят познатите думи за ред, законност, пълна гаранция за живота на всеки българин. Само веднъж ще спомене за изчезналите «безследно»: — За съжаление някои хора са били задържани не от властта, а от частни лица. . . Следователно, иска да каже генералът, ако има изчезнали, за това са виновни отново тайнствените «неотговорни фактори». Но нима може да се успокои народът с такива наивни обяснения? Мълвата вече се насочва и към тежките врати на Военното министерство, говори се за някаква тайна военна организация. Генералът не може да понесе такова обвинение. Неговата поредна заповед до «милите офицери, подофицери и войници» дава отговор на всички «безпочвени твърдения»: «В някои кръгове обвиняват офицерството, че през време на

военното положение и по-рано си е позволило изстъпления и убийства. Аз мисля, че офицерството не може да носи такова петно и не ще позволи такива дела и че има хора, които пущат подобни слухове и ги разпространяват, потривайки ръце, за да постигнат своите цели. В името на България и честта на армията призовавам офицерите да бъдат винаги примерни пазители на законите в страната. . .» Краят на заповедта е особено патетичен: «Това е моят зов в името на отечеството!» Към «възмутения» глас на военния министър се присъединява целият хор на пропагандния държавен апарат. «Никаква система на изчезвания у нас няма!»- оповестява вестник «Демократически сговор». И за да покаже колко далече от всички слухове е управляващата партия, органът на Демократическия сговор един ден осъмва с уводна статия на първата си страница, озаглавена. . . «Самокритика и партийна дисциплина». Дори и два месеца след започването на кървавите априлски нощи, след като задушените и разстреляните от екзекуторските групи вече достигат чудовищна цифра, военният министър продължава да говори в парламента за ред и законност: — Военното положение е крайно необходимо и наложително, за да могат законно да действуват военно-полевите съдилища. Числото на следователите е увеличено пет пъти, за да може да се достигне именно тази по-бърза процедура. . . Ние искаме да покажем, че държим много за свободите на нашия гражданин, че ние всякога сме за нормалните законни способи на борбата със своите противници, даже и с рушителите на държавата. . . Тези думи са казани от Вълков на 16 юни в отговор на едно плахо предложение за отменяне на военното положение в страната. По това време мълвата вече е изрекла своето страшно откритие: Няма изчезнали безследно — има живи изгорени в пещите на Дирекцията на полицията! Истина ли е това? «Като старши стражар в Дирекцията на полицията и ключар на арестуваните мога да потвърдя, че нито съм видял, нито съм чул да бъдат изгаряни хора в пещта на парното. Дирекцията на полицията се намираше в центъра на столицата и ако се хвърлеше един човек в пещта, щеше да мирише и да се разбере от населението наоколо, че стават нередни неща. Освен пещта за парно отопление други пещи в зданието на Дирекцията нямаше.» Свидетелят на обвинението от процеса през 1954 г. вероятно е прав — в пещите на Дирекцията на полицията едва ли са изгаряни хора. Възможно е да са правени такива опити; в подземията на Дирекцията, близо до пещта, също са извършвани разпити с побои и инквизиции - и пещта с тлеещите пламъци вероятно е раждала

подобни мисли у палачите. Подсъдимият Порков твърди, че според думите на старши инспектора Пане Бичев бил правен опит да се изгарят хора в пещта на парното отопление. «Обаче, казал Бичев, тоя опит излезе несполучлив и затова го изоставихме. Реши се определените за ликвидиране хора да се изпращат в казармите.» А защо тогава десетилетия наред народната мълва ще говори така настойчиво за «изгаряните живи в пещите на Обществената безопасност»? Може би началото на тези зловещи думи иде от един най-обикновен факт: през целия месец април радиаторите на парното отопление в Дирекцията на полицията (наричана още «Обществена безопасност» по названието на основния й отдел) продължават да излъчват топлина. При това времето през този април е необичайно топло и е съвсем излишно да се поддържа висока температура в стаите. А ако пещта на Дирекцията се използува за други цели? Наблъсканите в задушните килии хора, изгарящи от жажда, едва пое-мащи оскъдния и нагорещен от радиаторите въздух, са стигали до най-близкото предположение: огънят в пещта се поддържа за тях! И мнозина, върху които е падал зловещият знак на среднощните палачи, навярно са тръгвали с мисълта, че ще бъдат живи изгаряни. Но те са били извеждани навън от сградата — и виденията на огнените езици са се разсейвали. . . И те са сядали на дървения сандък в бараката или склада на казармата с плахата надежда може би, че след разпита, който ще докаже тяхната невинност, ще бъдат освободени. Мисля си: кое е по-жестоко — изгарянето в пламъците на зловещата пещ или впримчването на въжето, след като миг преди това те е докоснала надеждата? А парното в Дирекцията на полицията, както се изяснява и на процеса през 1954 г., е продължавало да работи поради простата причина, че още не бил настъ-пил указаният в съответната служебна наредба срок за загасяване на пещта. Обслужващият персонал в сградата е спазвал стриктно заповедите на полицейското на-чалство. Предполагам, че генерал Вълков и офицерите от екзекуторските групи на Кочо Стоянов са били доволни от съществуването на мълвата за изгаряния на хора в полицейските пещи. Тя е улеснявала техните строго секретни деяния, в които е бил посветен един действително крайно ограничен кръг от хора. Тази мълва е отклонявала вниманието от истинските следи на престъпленията и е служела като защитна мъгла за палачите цели три десетилетия. До онази нищо неподсказваща пролет на 1954 г., когато започналата да се разплита нишка достига и до тях. . . В есенните дни на 1925 г. екзекуторските групи на Кочо Стоянов са сериозно разтревожени. Водите на придошлата Слатинска река са

разкрили една от ямитегробници и понесли по течението няколко трупа. В полицията е постъпило донесение за това от група селяни, които товарят пясък от реката. Кочо Стоянов взема незабавни мерки: още същата нощ, изпраща свои помощници да изпразнят откритата яма и да пренесат труповете на друго място. Възлага на капитан Цвятко Николов да намери селяните и да им внуши под страх от най-строго наказание да мълчат за видяното. Черният капитан — достоен за своето прозвище — се справя така усърдно със задачата си, че селяните очевидци проговарят едва на процеса през 1954 г. Когато на другия ден полицейският следовател пристига на оглед около Слатинската река, намира само една празна яма и никакви следи от престъпление. . . Но отново тревожен сигнал! Този път от Илиянския форт. Една нощ караулният началник на форта чува ужасения вик на часовоя: - Господин старши, ела да видиш! Излиза и вижда кучета, които дърпат. . . човешка глава. Следите водят към старата ямакладенец, същата, която караулният началник е предоставил на офицерите Асен Лекарски и Цвятко Николов за заравяне на... тротил и други взривни вещества. Така са му обяснили те, след което започват всяка нощ да пристигат камиони.. Караулният началник веднага съобщава за случилото се на капитан Николов. Черният капитан му заповядва да пази пълна тайна и още същата нощ повежда своите „облаци” да затрупат ямата с още по-дебел пласт земя. Но и това не успокоява напълно екзекуторите. Минават няколко дни и Черния капитан отново пристига, този път през деня, с файтон. Началникът на караула притичва за рапорт, но капитан Николов е далече от служебните формалности: той е дошъл с една тава печено с ориз, салати, хляб. - Ще обядвам с войниците! На трапезата капитанът е неузнаваем, шегува се, разправя разни историйки. Не пропуска да занимае присъствуващите, които все още недоумяват накъде ще избие цялата тази работа, и със своята собствена личност: - Аз съм втората забележителност на Плевен! Плевен познава две големи личности: Белия генерал и Черния капитан! Но след тези изблици на веселост постепенно фигурата на капитана отново заема обичайното си положение: прегърбен, с издадена напред глава. . . Лицето му потъмнява още повече, очите вече гледат начумерено и зло. Започва да разпитва войниците какво мислят за атентата, чули ли са за нови убийства. Целта му очевидно е да разбере настроенията на войниците и най-важ-ното: досещат ли се какво е затрупано в ямите. С какви впечатления си е тръгнал капитанът, остава загадка.

Единственото, което определено си спомня караулният началник, е, че накрая, преди да стане от масата, Черния капитан направо заплашил всички: - И да си затваряте устата, че. . . И изръмжал своето многозначително: «М-м-м...» А хилядите напразно очакващи, губещи и последните искрици надежда близки на пропадналите без вест удрят по вратите на министерствата, засипват с молби и отчаяни писма канцеларии, съдилища, полицейски ведомства. По улиците на София се появява Виола Каравелова, съпругата на Йосиф Хербст, в черна рокля, притиснала до гърдите си портрет на своя мъж. Минава пред Министерството на правосъдието, пред Министерството на вътрешните работи, на войната. . . «Кажете къде е мъжът ми?» — вика тя в ушите на всеки срещнат държавен чиновник, полицай, военен. . . Вместо отговор обезумелите от напразно очакване хора чуват само едно: неизвестни фактори са отвлекли вашите близки. Появяват се и възмутени опровержения на «невинно оклеветените», като публикуваното в печата писмо на Централното управление на Съюза на запасните офицери до министър-председателя и правителството. Ето редове от това писмо-изложение: «Говори се за избиване, за изчезване. Злоумишлени и заинтересовани хора разпространяват из улиците и кафенетата мълвата, че уж запасното офицерство е причастно в тези злодеяния. . . Не, отговаряме ние, дейността на нашия съюз в никакъв случай не дава основание за подобии обвинения. . . Нашите съюзни другари са жертва на най-безсъвестни и подли подозрения и клевети. . .» В Народното събрание отново е поставен въпросът за «безследно изчезналите» — този път от групата на Земеделския съюз. - На мен се падна трудната задача да развия от името на парламентарната трупа на БЗНС интерпелация по всички нещастия, изчезвания на хора, убийства. . . След 16 април жертвите станаха нескончаеми. Не можем да разберем кому и защо са нужни те. Говори депутатът Петър Минов. Той представя на правителството списък на земеделски дейци, за чиято съдба не се знае нищо. Говори и за получените от редица депутати писма от близки на изчезнали или убити. - Преди малко получих копие от телеграма, изпратена на министър-председателя. Ще я прочета дословно! «Г-н Министър-председателю! Вие дойдохте на власт в името на спасението на България и за въдворяване на мир в изтерзаната ни страна. Празни думи.

Виола Каравелова—Хербст За мъжа ми Йосиф Хербст, арестуван на 16 април, Софийският военно-полеви съд на 27 юни с удостоверение номер 3905 призна, че той не се търси по Закона за защита на държавата и че освобождаването му повелително се налага. Йосиф Хербст обаче до ден днешен е скрит, а аз съм изложена на обиски, описи на имуществото ми и всякакви изненади. И за тия ли въпиющи произволи ще отговарят «без-отговорни фактори»? Настоявам най-енергично за незабавното разобличаване на тази недостойна за една правова държава криеница и за най-бързото освобождаване на беззаконно задържаните. Господин министър-председателю! Господа народни представители! Вие си дадохте почивка (има се предвид ваканцията на парламента, б. м.) — и ние, жените на беззаконно скритите, имаме нужда от почивка и успокоение. Виола Каравелова—Хербст» - Току-що получих — продължава Минов, — а вероятно и други народни представители са получили молбата на господин Мильо Касабов, Анастасия Касабова и Мила Гео Милева от Стара Загора. . . Гео Милев. . . доколкото зная, не е политическо лице. И той е изчезнал... Този път отговор на запитването на депутатите-земеделци дава самият министър-председател. Това е една дълга и задъхана реч, изпълнена със сърцераздирателни вопли, театрални възклицания. Ето един характерен момент от нея: - Вашият режим, режимът на сегашното правителство, е реакционен, кървав; той води България към пропаст, към гибел. България загива!. . . Така се провиква господин Минов. Това е последният пункт на неговата интерпелация. Бедната политика на сегашното правителство. Реакционна, кървава. . . Това ми се повтаря до втръсване. . . Не омръзна ли им? Не знам. . . Аз вече съм глух, надебеляха ушните ми нерви и не чувам всичките тези приказки и всичките тези характеристики. . .

Министър-председателят наистина е глух. От купищата писма, които получава, крещят хиляди гласове, но той не чува нищо. Той няма да чуе и думите на Щерю Боев, баща на отвлечения и незавърнал се студент Стойко Щерев. Писмото на бащата ще остане неразпечатено в папката на първия министър. И напразно ще питат, ще молят, ще търсят истината бащините думи: «Органите на властта немеят, а моето сърце се къса. Къде е синът ми Стойко — моята надежда и опора? Вашият отговор ще бъде отговор на всички. . .» Писмото на Щерю Боев ще бъде един от обвинителните документи на съдебния процес през 1954 г. Без отговор остава и писмото на Виола Каравелова— Хербст. Но потомката на Каравеловия род (дъщеря на Петко Каравелов, сестра на Лора) няма намерение да остави в покой виновниците за изчезването на нейния съпруг. След като от Народното събрание не получава отговор на своето писмо, тя предава за публикуване в печата «Отворено писмо до председателя на Народното събрание г. Кулев и министър-председателя г. Цанков». В някои вестници това писмо действително се появява. Очертава се обществен скандал — нещо, което сериозно почва да безпокои правителството. То най-после трябва да даде някакъв отговор. И ето, с тази задача се заема вестникът на Цанков «Демократически сговор». Целта е не да се успокои разтревожената съпруга, думите за нея вече са загубили всякаква стойност, а да се внуши още веднъж на обществото, че в страната се поддържат ред и законност. След като укорява вестниците, публикували отвореното писмо на Каравелова – Хербст, в което се пита «защо нейният мъж Йосиф Хербст се държи от 16 април до днес още скрит – неизвестно къде, от кого и защо», вестник «Демократически сговор» препоръчва: «Има в страната установен ред, по който г-жа Kaравелова – Хербст може да получи отговор и възмездие. Тоя ред е посочен в Закона за углавното съдопроизводство. Вместо да пише «отворени писма» във вестниците, тя трябва да се обърне към респективните органи на съдебната власт, като им изложи обстановката, при която е станало задържането на мъжа й, заедно с всички данни и подозрения.» Но това се е сторило недостатъчно за журналистите на Цанков. И те прибавят на края на бележката: «Българските съдилища са дали досега достатъчно доказателства за независимост и строга изпълнителност. Нека госпожата бъде уверена, че и в дадения случай те ще изпълнят своя дълг.» Когато прочетох тази невероятна бележка, изпитах дълбоко огорчение, че на процеса през 1954 г. не бяха изправени да

отговарят за своите деяния и журналистите от тогавашната фашистка преса. Те щяха да бъдат достойна компания на сръчните герои на въжето. Най-много оплаквания и молби постъпват в полицейските канцеларии. Думата «освободен», вместо да успокоява търсещите хора, ги хвърля в най-голяма тревога. Мрачни подозрения се отправят към Дирекцията на полицията. Тя трябва да предприеме нещо. И така се стига до публикуването в полицейския бюлетин на списъци от имена на «отлъчили се от домовете си», «изчезнали безследно». На полицейските служби се възлага издирването на тези лица. Още една лицемерно подхранена илюзия, че властта се грижи за завръщането по домовете на изчезналите хора. . . Но нито един от «освободените» не се завръща при своите близки. Брадясалите типове, които се навъртат около входа на Дирекцията на полицията, цинично подхвърлят на зажаднелите да чуят някаква вест: — Ке ги търсите в село Невратово. . . Това е тяхно остроумие: Невратово, тоест място, откъдето няма връщане. Списъците на «безследно изчезналите» в полицейските бюлетини носят твърде краткотрайна надежда. Общественото негодувание с нова сила се насочва към органите на властта. Положението става наистина сериозно. Авторитетът на пазителите на реда и закона пада застрашително ниско. Вземат се бързи мерки за спасяване на престижа им, за някакво успокояване на общественото мнение. Това са твърде примитивни опити на властта и по-специално на полицейските органи. Българските фашисти са нямали още своя Гьобелс, макар че в общи линии са налучквали средствата, които могат да влияят на общественото мнение. Преди всичко те са разбирали нуждата от отклоняване на вниманието към други, несъществени за политиката, но интригуващи обществото въпроси. И така в пресата се появяват една след друга няколко наредби на Дирекцията на полицията. Първата наредба е срещу леките жени. Тя има за цел да внуши, че полицията охранява строго не само имуществото и живота на гражданите, но и бди за запазване на моралните устои на обществото. След като се изнасят редица дразнещи любопитството случаи, нарежда се най-строго на столичните хотели, ханчета и кръчми да не наемат за прислуга жени. . . под 35-годишна въз-раст. И още — забранява се на млади и със съмнително поведение жени да наемат стаи в хотели. . . Друга наредба излиза в пресата под заглавие «Нов начин за изнудване на гражданите». Населението се предупреждава за появата на нов вид «апаши», които причакват чирачетата от шивашките ателиета, пратени да занесат новия костюм на клиента.

Апашите «упътват» наивните момчета, като вземат от тях костюма, влизат в някакъв вход и излизат оттам с. . . бакшиш от 10—15 лева. Костюмът пропада. . . Но в поредицата на тези «престъпления» особено място се отделя на модерните танци. Те се сочат за най-голямото обществено зло. Вестникът на управляващата партия през месеците на най-активна дейност на екзекуторските групи на Кочо Стоянов непрекъснато пише за «лисичата напаст», връхлетяла върху страната ни — модерните танци. Изнасят се клинични случаи на осакатявания, изпадане в несвяст, скандали с трагичен край. Публикуват се изложения от възмутени граждани до органите на властта, до министри с искане да се въведе най-строга забрана на модерните танци. Ето няколко характерни реда от едно такова писмо до министъра на народното просвещение, публикувано във вестника на Цанков: «. . . Ужасени от многото примери и клинични факти, които за нас стана ясно, че модерните танци, изнесени от кабаретата по един незабелязан и коварен начин, рушат систематически моминска чест и внасят навици и дисциплини, които в основата си са против здравия разум и воля и против създаването на чист солиден характер и са една л ъ з г а в а пързалка към провала; като намираме, че тези психоонанически танци не бива да бъдат допускани сред нашето племе, особено при неговите отличителни качества на чувственоафективни форми, още недостатъчно изяснени в едно по-горно стъпало на психическия прогрес, решихме, господин министре, да ви молим да съдействувате за прокарването на закон, който да тури край на този обществен скандал, и спасим страната си от погром. . .» И всичко това изпълва вестниците и се предлага за храна на обществото в дните на национална трагедия! Невероятно — и в същото време елементарно и обяснимо. Мълвата за «изчезналите безследно» по своему вълнува и една категория нечисти хора, които във военно време носят позорното име мародери. Раздвижват се изпълзелите от утайката на обществото паразити, които предусещат, че трагедията на дирещите хора може да се превърне в благодатно поле за техните действия. Едни от тях, най-примитивните може би, просто копират служителите на властта: вмъкват се в домовете на хората, обикновено нощем, правят обиск, при който си присвояват предмети и скъпоценности. Други, навярно нежелаещи да се занимават с черна работа, направо изнудват обитателите на дома. «Или ще арестуваме лицето, или. . . може да направим нещо, нали сме хора...» И нощните посетители са отнасяли всичко, което е имало някаква стойност от предлаганите вещи. И най-често — последните спестявания на семейството.

Най-отвратителна е категорията на мародерите-утешители. Те ограбват не само пари и скъпоценни предмета, но и най-съкровените чувства на човека, след като са ги подхранили с лъжливи надежди. Те застават на прага на почернения дом с думите: «Нося ви вест от вашия човек. . .» И всичко в миг се преобразява. «Той ми заръча да му занеса. . .» Майките и жените трупат пред смирения благодетел дрехи, храна, пари. . . И така през ден, през два. . . Докато най-неочаквано приятелят на техния син или баща потъне в дън земя. . . И заедно с него и цинично ограбената надежда. С най-голям размах обаче действуват мародерите, имащи връзки със силните на деня. Сред тях срещаме прислужници в полицейски ведомства, шофьори на министри, дребни чиновници в канцеларии на големци. Това е групата на най-ненаситните. Те подбират своите жертви измежду по-заможните семейства, но не се явяват пред тях, а със случайно подхвърлена дума пред някой близък на семейството дават да се разбере, че могат да направят нещо за освобождаването на техния човек. Те са работили на едро, съчинявали са всевъзможни истории, за да изтръгват колкото се може повече от своите жертви. Между тях изпъква фигурата на Господин Пенев, телохранител на министъра на външните работи Калфов. Той наистина е бил неуморен. Една от поредните жертви на Пенев е семейството на задържания комунистически и профсъюзен деец, известния лекар д-р Васил Иванов. Пред роднина на семейството Пенев споменава, че знае нещо за съдбата на д-р Иванов. Съчинява историята, че няколко души, набелязани за ликвидиране, между които и Иванов, са скрити от техни «доброжелатели» и се намират на сигурно място. Но тези «доброжелатели» са съгласни да ги освободят само срещу голям откуп. Какво може да направи съпругата на д-р Васил Иванов, на която се съобщава това? Всичко е така елементарно съчинено — и все пак? Дори и един процент истина да има в думите на телохранителя, нима би си позволила укора, че е отказала да спаси мъжа си? - След много терзания — разказва Кера д-р Иванова - отидох в банката на Бохор Лиачев, взех заем от сто хиляди лева и чрез своя роднина ги предадох на този Калфов телохранител. Този заем след време изплатих, като продадох рентгеновия апарат на другаря си. Като дадох парите, се поуспокоих и почнах да чакам освобождаването. Но вместо това ми се съобщи да дам един портрет на мъжа си и още десет хиляди лева, за да се извади паспорт, с който ще го изпратят зад граница, защото било опасно да остане в България. Това все още можеше да бъде вероятно. Но когато предадох и тези пари, а той все още не се обаждаше отникъде, а се получи предложение да отида в Русе и се видя с

мъжа си на пристанището при заминаването на парахода — тогава вече окончателно разбрах, че всичко е било лъжа и че е оставало само да ликвидират и мене в Русе и така тайната да се погребе. Тогава отидох лично при този тип Пенев и го попитах защо, след като е взел парите, толкова време още не е освободил моя съпруг. Той отговори най-арогантно, че никакви пари не бил получавал и нищо не знае по тази работа. Поисках да направим една среща между него, моя роднина и мене в определен час и място. Той гордо се съгласи, но на другия ден не дойде на срещата, нито можах да се свържа повече с него. И аз разбрах докъде може да стигнат човешката низост и подлост: да вземат пари за човек, когото сами са убили преди половин година. Заинтересувах се от по-нататъшната биография на бившия телохранител Господин Пенев. Оказа се, че от дълги години не живее в България — бил емигрирал в Америка. Какво го е отнесло там — сянката на възмездието за извършени деяния от рода на описаното? Или примамващите перспективи на едно още no-широко поле за действие, достойно за неговата рядко предприемчива натура? Колко време продължава работата на екзекуторските групи на Кочо Стоянов? Обвиняемите по процеса през 1954 г. отговарят: «Месец-два. . .» Това са думи, казани твърде произволно, по същия начин може да се каже: «Три-четири месеца. . .» Ако се позоваваме на книгата в канцеларията на Дирекцията на полицията, «освобождавания» на задържани, които след това пропадат без вест, има през цялото лято на 1925 г. и през есента. А ако надзърнем в бюлетина на Дирекцията на полицията, издаван периодично, ще установим, че рубриката «Изчезнали безследно» продължава до края на годината и известно време след това. Разбира се, не става дума за изчезванията от криминално естество. Когато разгръщах полицейския бюлетин, сред обявените за безследно изчезнали срещнах неочаквано името на Ана Т. Това беше твърде странно обстоятелство, тъй като вече знаех, че Т. е една от метресите на генерал Вълков. Припомних си думите на подсъдимия Порков: «Именно тогава започнаха да се носят слухове за генерал Вълков, че безпричинно е напускал своята жена и е заживял с Ана Т. — една лека жена. Появиха се даже порнографски картички за него. . .» Изглежда, че затвореният и необщителен генерал, навлязъл в 50-ата си година, тъкмо в тези месеци на опиянение от властта преживява и своята втора младост. Бих отминал с пълно пренебрежение тези истории от интимния му живот, така неуместни на фона на народната трагедия, ако не беше именно това съвпадение. Тук вече навлизам в психологията на фашиста-

властник, която, изглежда, си има свои закономерности. Вероятно усещането за власт над хората, възможността да решаваш съдбата им само с един жест или поглед поражда и свои вторични разклонения. Вечерта след завръщането си от летуване във Варна жената на Вълков намира под възглавницата една чужда обица. Скандалът е неизбежен. Разтревоженият генерал съвсем няма нужда от публично изнасяне на неговите интимни тайни. Това може да пресече най-нелепо възходящата му кариера. На помощ му се притичва готовият за всякакви лични услуги, нещо като негов частен секретар, Никола Нитов. Планът е скроен: Нитов ще отиде при изпълнената с подозрения съпруга и ще спомене, че когато Вълков бил болен, той идвал при него и забравил обицата на жена си, «продълговата, със зелен камък. . .». Ще попита дали госпожата не е намерила случайно обицата. . . В дъното на цялата тази полукриминална история стои Ана Т. Тя нарочно е оставила под възглавницата своята обица с хитро скроена цел да предизвика скандал, който да принуди генерала да напусне семейството си. . . И тя почти успява. Има още една пречка — собственото й семейство. След едно нейно доста продължително пребиваване в чужбина, за да «лекува нервите си», по същото време, когато и генерал Вълков е вън от България, нейният съпруг започва да се досеща за истинската цел на това пътуване. След завръщането й той я изгонва от къщи, но генералът още не е готов да я приеме окончателно, страхува се от обществен скандал. И тя се връща разкаяна, признава всичко и мъжът «заради децата» отново я прибира. Но само след няколко месеца тя отно-во напуска семейството си. Мъжът и я търси навсякъде, но от нея няма никаква следа. Отива дори при генерал Вълков да пита за нея. Генералът, който винаги «нищо не е чул, нищо не знае», и този път е верен на себе си. Разтваря безпомощно ръце, споменава, че при толкова изчезвания не е изключено и неговата съпруга. . .? Пре-праща изумения съпруг в Дирекцията на полицията, където му обещават да направят издирвания съгласно установения ред. И така в полицейския бюлетин се появява снимката на Ана Т. с описание на отличителните й черти. Още една «безследно изчезнала»! А в същото време любовницата на военния министър, снабдена с паспорт лично от него, се намира в един от луксозните хотели на Виена и очаква деня на уговорената среща. Всеки човек си има област, в която се изявява най-пълно. Разказаният случай отново потвърждава, че генералът се е проявявал най-силно в областта на безследните изчезвания. Но това е само моментно отклонение от основната нишка на нашия разказ. В края на лятото на 1925 г. правител-ството на Цанков—

Вълков все по-често става прицел на обвинения и атаки. Първото стъписване от априлските събития все по-забележимо отстъпва на едно протестно раздвижване в обществото. Все по-силно става убеждението за съществуване на заговор срещу прогресивните дейци на народа. Настроенията срещу правителството и лично срещу първия министър Цанков обхващат дори и среди, които нямат идейни различия с него. Повод за това е и очертаващото се разцепление в Демократическия сговор, извършено под очевидната диктовка на царя. От едната страна застава генерал Вълков, най-приближеният до двореца член на правителството, начело на другото крило се оказват Цанков и Калфов. Към всичко това се прибавят и слуховете, че царят дал да се разбере, че не би се противопоставил на една смяна на ръководната личност в правителството. Но нима е лесно да се откъсне от най-високото място на властта хищно вкопченият в него политик с професорска титла, който се е считал едва в началото на своята кариера! Той е затискал ушите си за всички критики и обвинения, отвърнал е очи от фактите на нечуваните престъпления и продължава с тъпа упоритост да говори за своите заслуги към държавата и обществото, за високите идеали, на които служи. . . - Ние искаме братско примирение. .. — заявява в голяма реч пред народните представители. Депутатите изказват опасения, че в чужбина авторитетът на правителството е стигнал най-ниската степен... - Европа ни цени много! — не се стеснява да се провикне водачът на правителството. — Защото ние успяхме да смажем на Балканите хидрата на болшевизма. И отново уверения за почтеност на управлението: - Народите обичат силна власт, силни правителства, но законни и почтени управления. На тази идея ние служим: на силната власт, на почтеното управление. В нашата почтеност има ли някой дързостта да се усъмни? Тя беше всеобщо призната. Аз съм спокоен и всичките мои другари са спокой-ни. . . Към него се отправят обвинения във връзка с незаконните отвличания и изчезвания.Първият човек на властта и тук е верен на своята настъпателна тактика. - Намери се кураж у някои господа да сочат някакъв си списък от изчезнали и да проливат горки сълзи за нещастните техни наследници. Правителството ще има грижата да подпомогне семействата на нещастниците, които загинаха в една братоубийствена война... Но ефектът от речите на Ал. Цанков вече е намалял чувствително. Вестник «Епоха» събира смелост да изрази съмнение относно думите на министър-председателя за високите принципи, от които

се ръководи прави-телството: «Добре, да приемем, че това е така - пише вестникът на другия ден след речта му. - Но остава прочее, за да бъдат последователни властта и нейните псалмопевци, да ни кажат какво е направено досега за наказване на виновните и издирване жертвите на българския политически садизъм?» «Отговаряме! — поема хвърлената ръкавица вестник «Демократически сговор». — Министърът на правосъдието е дал нареждане да се направят разследвания за изчезналите. Съдебната власт у нас е независима. Не само не й се пречи, но е и поканена да изпълни своя дълг. Сега се приготовлява и законопроект за изчезналите и тези дни ще бъде внесен в Народното събрание. Какво повече може да се иска?» Недоволството обсажда от всички страни професорапалач. Дори парламентарното мнозинство в Народното събрание започва да се колебае. Тон на недоволство дават депутатите от провинцията, които идват на заседанията в София, разтревожени от безпричинното избиване на толкова много видни хора. В провинциалните градове е пo-трудно да се прикрият престъпленията, още повече че местните органи не са действували така строго конспиративно, както в столицата. Появяват се искания за оставката на генерал Русев, министър на вътрешните работи. Според свидетелските показания на Стойчо Мошанов делегация от депутати-сговористи отива при Цанков и предявява своите искания за спиране на репресиите и отстраняването на генерал Русев от министерския пост. Цанков бил възмутен от тяхната постъпка. Той им заявил, че зверът е ранен, но недоубит и че акцията трябва да продължи. . . Генерал Вълков тактично се отдръпва на заден план. Това вероятно е предвидено и в задкулисните ходове на цар Борис. В очите на народа главен виновник за трагичните събития остава Цанков — първият човек на властта. Със затиснати уши и затворени очи Цанков прави последните крачки на своята министър-председателска кариера — сипе проклятия и заплахи, лицемерно проплаква за нещастните жертви, проси съчувствие към своята несправедливо оскърбена личност: — Ние не само не сме искали, но и сторихме всичко, за да спрем насилията! И ги спряхме! Нима затова сме «най-кървавото и най-насилническото правителство»? Нас ни обвиняват в насилие? Съгласете се, че това е прекалено. . . А Европа, която «много цени» добилия печална слава български политик, истинската, мислеща Европа, чрез гласа на Анатол Франс вече се беше обърнала към него с въпроса: — Все още ли не сте полудял, господин професоре? Уви, лудостта е твърде относително понятие. Не винаги диагнозата

на лекаря-психиатър се покрива с оная лудост, която е стократно пo-опасна за обществото и която неизлечимо поразява Александър Цанков още от мига, когато затваря зад себе си вратата на професорския кабинет. Двадесет дни преди царят да подпише указа за смяната му от поста министър-председател и прехвърлянето му на друга, «пo-кротка» длъжност — председател на Народното събрание, Цанков е гост на Плевен. Той е поканен от местните ръководители да открие новата сграда на градския театър. Бих отминал това посещение, то не е в пряка връзка със събитията, предмет на тази книга. Но в материалите, публикувани във вестниците по повод гостуването на Цанков в Плевен, открих неща, кои-то ми говореха повече от това, което съдържаха на пръв поглед. Усетих само от няколко фрази и оттенъци цяла-та здрачена, блудкава, останала без въздух политическа атмосфера на ония дни. Открих и допълнителни щрихи към образите на първите хора на властта. Вземам информацията от вестник «Демократически сговор» почти цялата, без да нарушавам нейния протоколен стил: «В този рядък ден на банкета в ресторанта на Стефан Манев, където бе представено цялото плевенско гражданство без разлика на политически убеждения, в присъствието на министър-председателя и много други, при небивало по своята сърдечност и ентусиазъм настроение бяха произнесени следните редки по своето значение и замисъл речи и благопожелания: Цоню Бръшлянов (към министър-председателя): —На мен се падна честта да изкажа от името на плевенското гражданство благодарност за вашата заслуга към него. Аз ще пощадя вашата скромност, но не мога да не кажа, че вие носите на плещите си трудностите на България… Ние имаме вяра в това, което вършите, и не ни остава друго, освен да молим Бога да ви даде дълголетие. Министър-председателят Ал. Цанков: — Мъчно е да се служи на доброто, защото ние, хората, покрай до-бродетелите, които трябва да имаме, съдбата не ни е пощадила от слабости, от които не можем да се освободим. Изхождайки от една професорска среда, без да съм мислил да вземам участие в политическия живот на страната, на мен и на моите другари се падна да поемем тежкия кръст на България и да го изнесем към Голгота, но не за да я разпънем, а да я з а п а з и м. г. Ат. Буров: — Аз ви благодаря за възможността, която ми дадохте, да преживея момента на умиление и идейна екзалтация.» През тези дни вестниците пишат за големите снежни бури, обхванали цялата страна. Не пропускат да отбележат с колко усилия свитата на министър-председателя се е добрала до Плевен, за да изпълни своя дълг към «патриотичното» плевенско гражданство. Съобщава се за затрупани пътища и железопътни

линии, за цели селища, останали без връзка с големите центрове. Бурята утихва, но мъртвилото на снежните лавини тежи върху пътищата и градовете, върху домовете и хората. . . Над българската земя ляга дълбока, тежка, дълга зима. . И тогава народът се вглежда в себе си, изтръпнал пред размерите на опустошението. И разбира колко много е осиротял!

Васил Карагьозов Задушени са големи и силни таланти: Гео Милев и Христо Ясенов, Сергей Румянцев и Йосиф Хербст. Васил Карагьозов и Иван Минков, Георги Шейтанов и Иван Шаблин. . . Замлъкнали са чисти и вдъхновени борци: Петко Д. Петков и Тодор Страшимиров, Вълчо Иванов и Яко Доросиев, Жеко Димитров и Ламби Кандев, Ана Маймункова и Николай Грамовски, Вела Пискова и Елена Гичева, Хараламби Стоянов и Николай Петрини, Темелко Ненков и Петко Енев, Димитър Грънчаров и братя Мулетарови, Димо Хаджидимов и Иван Манев, Кирил Павлов и Петър Янев, Георги Зуйбаров и Христо Косовски, Найден Киров и Паун Грозданов, Нено Цървуланов и Васил Иванов. . . Посечени са горди и ярки личности: Александър Боримечков и Георги Кротнев, Коста Янков и Марко Фридман, Христо Коджейков и Георги Цанев. . . Този трагичен списък сякаш е без край. . . И всяко име в него е достойно да бъде начело. . . Атанас Стратиев и Тодор Димитров, Радивой Каранов и Стойко Щерев, Петър Ников и Димитър Захариев, Мара и Зинови Григорови и

Сергей Румянцев и Динол Динков, Коста Шулев и Димитър Хаджимитрев, Георги Костов и Григор Кузманов. . . Изреждам тези имена и изтръпвам: това е само една страница от книгата на мъчениците! Колко още имена и човешки съдби!. . . Велко Йовков и Гено Гюмюшев, Георги Стойнев и Иван Ганчев, Бижо Бакалов и Гиньо Писков, Нина Кротнева и Никола Альоков, Владимир Благоев (синът на Дядото) и Йордан Вишовградски, Исак Самуил—Коен и Спас Вучков, Никола Топалджиков и Гаврил Личев. . . А убитите с ножове в Ловджийския парк край Видин? Разстреляните в старозагорската станционна градина? Покосените от куршуми по улиците на всички български градове. .. Заровените край бреговете на всички български реки. .. Издъхналите върху напечените скали на планините... Хвърлените в морето с вериги и стоманени въжета, с камъни и железни релси. . . А осъдените на смърт от «априлските процеси», станали във всички окръжни градове?

Вела Пискова със семейството си Тежко мълчание ляга върху българската земя. Словото на народа е задушено под пластовете на пръстта, зазидано между дебелите каменни стени на затворите. Върху тези, които са останали «на свобода», застрашително съскат жилавите примки, готови да се впият около всяка изправена глава. Ледовете на покрусата стягат струите на мисълта. «Не мога да пея, когато Рим гори. . .» Тези думи на Асен Златаров събират цялата драма на духа, стъписан и онемял пред сляпата лавина на мрака.

Николай Петрини Все пo-приведена става фигурата на Антон Страшимиров. Куршумите милостиво са го пощадили, конопените примки само са просъскали в ушите му и са го отминали. . . Писателят оцелява — сякаш за да види и преживее всичко, до самото ужасяващо дъно. Пред погледа му се ниже колоната на героите-мъченици. Той се

сбогува с всички и с всеки, а те на раздяла му оставят прощален дар — по една кървяща рана в сърцето. Последен се разделя с него Христо Ясенов. Най-свидният между свидните. В първите дни на май той е още в Дирекцията на полицията. Преместват го в училище «Фотинов». После отново го връщат в Дирекцията. До Страшимиров по неведоми пътища се добират пратени от здрачните килии вести: «Жив съм!» Жената на Страшимиров на няколко пъти носи храна на Ясенов и също научава по нещичко за него: «Сега е на петия етаж. . .» «Срещнали го в коридора. . .» Един ден отказват да приемат донесената храна. Обясняват на Страшимирова: - Такова лице няма! След няколко дни — отново същия отговор: - Няма го в нашите списъци. Освободен е. . . . . . Него го отвеждат в една юнска нощ. Преди да излезе от килията, той се обръща към оставащите с тих, но ясен глас: «Довиждане, другари!» Казва само тези обикновени, скромни думи. И тръгва. Това си спомня много добре свидетелят на обвинението Драган Бачев, прекарал няколко дни в килията заедно с Ясенов. На въпроса на председателя на съда: «Кой го откара?», Бачев отговаря: «Черното Павле». Представям си крехката фигура на поета до едроглавия, дебел и тромав огняр и побойник Черното Павле. Двамата вървят по дългите каменни коридори. Единият — озарен и чист. Другият — с наведен от тлъстини врат, с ниско чело и мътен поглед, богат със славата на най-жесток побойник в Дирекцията на полицията. Навън те се разделят. Черното Павле побутва поета към мъжете с ниско нахлупени шапки, към камионет-ката. . . Побутва го и се скрива в сянката на входа. А поетът, осветен от внезапното лунно сияние, жадно гълтащ прохладния нощен въздух, поема своя път, стръмен и задъхан, към влажното подземие на казармата, към братската могила. . . И оттам — към най-чистите висини на народната памет. Обявяват го за «безследно изчезнал». Стапя се и последната надежда. Когато вестта достига до Антон Страшимиров, той се затваря в стаята, където толкова пъти е посрещал като гост тихия и обаятелен Христо Ясенов. Идват и отминават следобедните часове за разходка, залезът позлатява крилото на отворения прозорец, полъхва вечерен хлад. . . Писателят все така стои пред бюрото си, подпрял чело, потънал в разбушуваната река на спомените.Пред него е дневникът му, разтворен на отдавнашна страница. 8 януари 1909 г. ... Едно почти невръстно момче, селянче, облечено в абяно палто със загърната отпред яка, вероятно прикриваща липсата на риза, стои изправено пред него, без да смее да седне на

предложения стол. То събира кураж и казва, че е ученик в Рисувалното училище, но пише и стихове и ако господин Страшимиров намери време. . . «Аз отпратих пренебрежително момчето, а оставени-те от него страници хвърлих нехайно в редакционната папка». След няколко дни, ровейки между редакционните ръкописи, писателят вижда няколко странички със сти-хове, писани на ръка. Без подпис. Но какви стихове! Аз нямам дом, където, бездомен, да почина, ни пролетни градини в предутринна роса — и аз съм като странник без подслон и родина и страдам под покрова на всички небеса. „ Прочетох и не вярвах на очите си. Намерените стихове бяха за мен изненада. Удивлението ми идваше от върховната, почти певческа музикалност на стиха. Но още по-неочаквано бе това, че тези стихове бяха написани от невръстното онова момче, от етрополчето с абяното палтенце…» Стиховете излизат в редактираното от Страшимиров списание « Наш живот». И от този ден третият син на търговеца Туджаров, своеволно напусналият Свищовското търговско училище и поради това лишил се от издръжката на баща си, гладуващият 19-годишен студент от Рисувалното училище, се преражда в Христо Ясенов, голямата надежда на българската поезия. Ясенов. . . Ведро и нежно име — като душата на поета. Неговият литературен кръстник Страшимиров е усещал безпогрешно вътрешната красота на своя духовен син. А после. . . Три години по фронтовете на войната, завръщането на офицера поет. . . Гърдите му са украсени с кръстове за храброст, ръката му — простреляна от куршум. Първите пристъпи на туберкулозата. . . И пър-вите лъчи на червеното сияние, идващо от руската земя... Страшимиров притваря дневника си. Не, това не е всичко. Някъде той пази онова негово писмо «На всички адреси», което толкова много разгневи убийците. Писателят търси по рафтовете на библиотеката запазените броеве на «АБВ», на «Развигор». . . Ето съобщението за първото интерниране на поета в Горна Джумая през 1924 г.: «На 20 март 7 часа сутринта е арестуван от органите на Обществената безопасност поетът Христо Ясенов. На следващия ден той е интерниран неизвестно къде и по неизвестни причини.

Христо Ясенов Ясенов не е политически деец. Министерството на вътрешните работи е длъжно да даде обяснение по разтаканията на един от нашите първи поети. Културна България иска настоятелно да знае това от «висши държавни съображения» ли се прави ( и какви), или е произвол на някакви «неотговорни фактори». Дълг се налага на Писателския съюз да направи енергични постъпки за освобождаването на арестувания поет, за да покажем, че можем да протестираме за тия работи и поне по това се отличаваме от Русия на Николай първи». В следващия брой на «Развигор» е отпечатан протестът на група български писатели: «Досега никой от съответните представители на властта не даде обяснение за посегателството върху личната свобода на един поет, който не е никакъв политически деец. Може би престъплението му се състои в това, че той е член на Общия комитет за подпомагане жертвите от септемврийските събития. Нима стигнахме дотам, че хуманността и човечността се считат за непозволени! Христо Ясенов е с разстроено здраве и без никакви материални средства. Ние - група писатели и негови приятели, протестираме против арестуването на един от нашите първи поети и искаме настоятелно да бъде освободен и върнат в София ! Подписали: Теодор Траянов, Антон Страшимиров, Николай Хрелков, Гео Милев, Иван Грозев, И. М. Даниел, Д. Б. Митов, Георги Бакалов, Людмил Стоянов, Боян Дановски, Ст. Б. Митов, Георги Цанев, Г. Стефанов, Александър Жендов, Асен Разцветников, Георги Константинов, Ангел Каралийчев, Никола Фурнаджиев, Крум Пенев, Никола Балабанов, Тодор Боров.» Властниците отстъпват. Христо Ясенов е освободен и се завръща в София. Страшимиров помни този ден: поетът, както винаги

скромен и стеснителен, застава на прага на неговия дом. Погледът му е все така мек и ласкав. Същият — и все пак друг! От проницателния Страшимиров не могат да се скрият дръзките пламъчета в очите на поета, най-дълбоко. . . Онази непримирима дързост, от която се родиха пламъците на неговото открито писмо. «На всички адреси» — така се обръща Ясенов в писмото си, предадено за публикуване в пресата: «Освободен, отправям своята благодарност към всички приятели, познати и съчувственици, както и към редакциите на всички вестници, които изказаха своя протест на възмущение по повод моето безпричинно и беззаконно интерниране, плод на партизанска заслепеност и безогледен политически терор. Благодаря също така и на онези граждани от Горна Джумая, които ми оказаха ценни услуги и съчувствие; за тях аз ще запазя един светъл спомен на човечност и искрена дружба. Но за тези, които смятат, че не са длъжни да отговарят за своите произволи — за неотговорните, аз не мисля да ставам «добър гражданин» и не съветвам никого на подобна подлост. Христо Ясенов» Писмото наистина стига до всички адреси. Намира и онези «неотговорни личности», които този път преглътват публичната обида. Но отмъстителният гняв вече е затаен в тях. И те едва дочакват дълбоката априлска нощ,за да го предадат на мрака, на студената тъмница на пръст-та. . . Нечистите съвести най-трудно забравят кънтящите плесници на думите-истини. Пътят на поета и комуниста е извървян докрай. Такава е строгата логика на борбата. Такъв е законът на човешкото достойнство, който надмогва дори вложения от природата страх пред смъртта. Логично — и непоносимо за мисълта! Един човек си е отишъл! Един човек, изтъкан от най-чувствителна материя, един светилник от поетичен пламък. . . Всички построения на мисълта рухват пред нелогичната, невъзможна истина. И Страшимиров трескаво търси перото, за да разплиска върху бялото пространство всичко насъбрано, разтърсващо, ридаещо в неговата душа: «Угасна една голяма звезда на нашия небосклон. Плачете, ако не е секнал изворът на сълзите ви: с нищо не можем го замени!» А навън е вече дълбока нощ. Той застава до отворения прозорец и среднощната тишина изпълва мислите му, избистря хаоса в тях. И погледът му чертае върху черното небе думи, изтръгнати сякаш от недрата на обезумялата земя:

- Ние сме шепа народ — стига жертви! А колоните на мъчениците прииждат, стигат до хоризонта, извисяват се нагоре към смълчаната звездна висина. . . И преди думите да се втурнат към белия лист и оттам да полетят към хората, нажежената мисъл на писателя ги изсича върху онемялото планетно небе: - Този кървав стълб от бляскави имена ще ужасява поколенията!

БУДНАТА СЪВЕСТ Когато екзекуторите са дърпали въжетата около впримчените жертви, те са имали могъщ съюзник — сляпата нощ. Когато са трупали в ямите, плътно едно до друго телата на убитите, те са се доверявали на втория свой съюзник — безсловесната пръст. През деня те са обядвали със своите семейства, отпускали са се в дълбока и безметежна дрямка, а децата им са вървели на пръсти край тях. Един обикаля през свободното си време аптеките — търси лекарства за болната си жена. Друг се измъчва от циреите, излезли на врата му — болките стават нетърпими, когато дърпа въжето. Трети работи «адски машини» у дома си и с бащинска загриженост предупреждава жена си: «Един такъв малък механизъм, поставен в букет цветя, може да убие човек. Пази децата, защото ако стане беля, ще те застрелям!» Нощем, когато се събират в казармените подземия, палачите взаимно се оплакват от болки в кръста и ставите. «Оправяхме се след четвъртото-петото бесене. . .» Те са имали пълно доверие в своите съучастници: мрака и пръстта. Разчитали са много и на третия свой бъдещ съюзник — времето — със забравата, която никне по неговите следи. Сега вече знаем колко измамна е била тяхната увереност. Нямам предвид само възмездието на съда през 1954 г., което идва наистина с голямо закъснение — подсъдимите вече са преминали, общо взето необозпокоявани, големия дял от живота си. Мисля си за онези невидими излъчвания, които в дни на народни страдания сякаш наелектризирват въздуха на планетата. Задушаваните гласове като че ли пращат пронизителни сигнали за бедствие, които летят в пространството и търсят будната съвест на човечеството. И над планетата се прехвърлят нишките на онова велико братство на духа, което възпламенява мрака и изправя палачите пред своя ослепителен съд. «В тази страшна суматоха, в това стъписване обади се Антон Страшимиров, сам сред мълчанието на малодушните, и каза думи на болка и човечност.» Това са думи на Асен Златаров, израз на възхищение пред нравствения подвиг на писателя. Но зад истината на тези думи стои и друга истина: Антон Страшимиров не е бил сам. До него се нареждат големи и достойни синове на човечеството — братя по дух и борба на повалените мъченици на българската правда.

Съветските хора в защита на революционерите в България На 16 май 1925 г. цялата съветска страна е покрита с траурни знамена. Това е ден в памет на убитите от терора в България. Делегации от московски работници по-сещават посолствата на западните държави и връчват на дипломатите протестни писма срещу подкрепата, оказ-вана от техните правителства на Цанковия режим. Вестник «Правда» този ден излиза с уводна статия «Софийските бесилки говорят». В същия брой под статия за героите на българската революция видях името на Михаил Колцов, блестящия публицист и писател, неуморния пътешественик на комунистическото слово, който неизменно се озовава на онези места от планетата, където има битки, страдания, мъжество. «Москва—София» — така е озаглавена статията на Колцов в «Правда» Две години по-късно Колцов ще се окаже в Будапеща, царството на фашиста Хорти, после ще проникне и Зоненбургския затвор и ще разговаря там с окованите антифашисти. Ще се добере и до оградения с дълбока тайна щаб на руските белогвардейци и ще вземе интервю лично от главатаря им генерал Шатилов, ще накара суетния генерал да позира пред фотоапарата му и след няколко дни ще представи снимката и интервюто в редакцията на вестник «Правда». После идват испанските пътешествия на този неуморен странствуващ рицар на перото. . . Вероятно през 1925 г. Михаил Колцов се е стремял с цялото си сърце и към България! Убеден съм, че само някакви независещи от него обстоятелства са му попречили да осъществи пътуването си до България. В същия този ден — 16 май, по улиците на Москва минават колоните на траурната процесия в памет на жертвите на политическия терор в България. А на другия ден московските работници се събират на огромен протестен митинг. Митинги стават и в Ленинград и всички

големи градове на съветската страна. В тези дни заседава и Първият всесъюзен конгрес на МОПР (Международна организация за подпомагане на революционерите) в Москва. След речта на Васил Коларов, посветена на драматичната борба на българския народ срещу терора на Цанковото правителство, делагатите стават прави и запяват «Интернационалът». Пред бушуващата зала застава Анатолий Луначарски, народният комисар на просветата, обединяващата фигура на съветската култура и изкуство: — Ние повтаряме името на България с дълбоко чувство на болка. Унищожават се всички видни ръководители на работническата класа и селячеството. Ние виждаме страданията на жертвите, чуваме техните сто-нове. Но. . . ние можем само да повторим думите на Го-гол: «Виждаме. . . Чуваме. . .» Само тези думи можем да кажем ние. . .

Анатолий Луначарски Тук членът на съветското правителство замлъква. Но залата прекрасно е разбрала недоизказаното в неговата реч. Няколко мига тишина — и гневната зала отново гръмва от великата песен на интернационалното братство. Да, съветските хора не могат да протегнат десница за помощ на своите български братя. Единственото, което могат да им изпратят, това е цялата болка, съчувствие и възхищение на своите сърца. В тези дни пише своето стихотворение «България» и Михаил Светлов. Всъщност «пише» е твърде кабинетна дума: по това време 22-годишният бъдещ голям поет живее в общежитието на младите пролетарски писатели на «Покровка» 3, в тясна стаичка заедно с Михаил Голодний и Иван Ясний. Стиховете си той съчинява по улиците на Москва, предимно нощем, когато настъпва благословената тишина на поетите.

Няколко нощи Светлов се разхожда по Тверской бульвар с първите строфи на раждащото се стихотворение: Чувам: тревожно и светло нещо клокочи край мен — раните на планетата бликат със пламък червен. Рухват окови тежки под ручеи и лъчи. . . Мое сърце човешко, вслушай се — и мълчи! Вестниците през тези дни са изпълнени с гнева на съветските хора към палачите на България. През блокадата на фашисткия мрак се промъкват и трагичните лъчи на истината за българските борци мъченици. Единственият, на когото е дадена възможност да говоти — изправеният пред съда Марко Фридман, — спокойно и мъжествено защищава правотата на своите идеи. Неговите думи проникват и в съветската преса. Фридман става представител на хилядите смели борци на България, на които е отнета думата и свободата, но които чертаят с кръвта си същите достойни думи. . . Вестта за екзекутирането на Фридман и неговите другари преминава като болезнена тръпка по цялата съветска страна. Образът на българския революционер изпълва с драматизъм и човешка болка строфите на Светлов. В края на май поетът предава своето стихотворение в редакцията на «Правда». След няколко дни то излиза във вестника. Поетът се обръща към родината на героите: Вслушай се, чуй, Българийо, в твоите тъмни недра бунт мълчалив се разгаря, ражда се нова зора. Бавно зарастват, Българийо, дълбоко тлеещи рани — скоро земите ти стари ще бъдат пак разорани. Нищо, че облаци има над твоя утрешен път — и мъртъв, другарят Фридман живее в твоята гръд. И от смъртта му нетрепнали, пушките чакат сигнала. . . Спи, наш другарю, пепел от заревото алено. Бавно зарастват, Българийо, рани дълбоко тлеещи. Вдигат се длани корави, в пламъци нови грееш ти. Над пепелта и над раните, с езици вцепенени, ще онемеят ка баните от вой на фабрични сирени!

Когато пише тези строфи, Светлов е под силното влияние на Маяковски. И това го сродява с поклонника на Маяковски в България — Гео Милев. В една от нощите, в които Светлов броди по московските улици и къса от тъмнината строфите на своята поема, българският поет застава пред навъсените екзекутори в подземията на Софийските артилерийски казарми. И се превръща в искряща пепел от аленото зарево на бъдещето. . . Видях Михаил Светлов много години по-късно. Това беше на един от московските празници на поезията. В книжарницата на «Кутузовский проспект» той разговаряше с шумна група млади поети. Аз стоях отстрани, чувах съвсем откъслечни фрази, но в замяна на това цялото му лице, «по старчески живописно», както пише той в едно свое стихотворение, беше пред мен. Особено изразителни бяха очите му: те говореха с толкова оттенъци във всяко присвиване, трепване, съсредоточаване, че аз без особена трудност се досещах за неговото отношение към повдигнатия въпрос. Накрая, подпомогнат от младежите, Светлов се качи на един стол и неговата тьнка, прегърбена фигура се олюля с някаква мила безпомощност. Когато започна да рецитира своето най-ново стихотворение, в книжарницата се чуваше само лекото проскърцване на стола. Не успях да се приближа до Светлов. Невъзможно беше да се пробие блокадата на младите поети. И моят въпрос за стихотворението му, писано в тревожните майски нощи на 1925 г., остана без отговор. Остана ми само надеждата да се срещна с него при друг, по-щастлив случай. Това беше моята първа и за съжаление последна среща с живия Светлов. «Международният пролетариат ще помогне на българските братя!» Когато Ернст Телман публикува тази своя статия в московския вестник «Известия», той вече е председател на Централния комитет на Германската комунистическа партия. Гневната публицистика на германския революционен вожд раждаше в мисълта ми неизбежни исторически паралели: През паметната за българския народ 1923 г. Телман ръководи въстанието на хамбургските работници. През 1925 г. той организира протестното движение на германския пролетариат в защита на българските революционери. Осем години по-късно фашистите ще му отнемат депутатския мандат и ще го хвърлят в затвора. Неговото име ще застане редом с името на българина Димитров върху знамената на меж-дународната антифашистка солидарност. Когато Димитров разкъсва обръча и се изтръгва от хитлеристкия затвор — с триумфа на победител, — първите му думи на московска земя, след като е поел опияняващия въздух на свободата, ще бъдат: — А сега — да спасим Телман!

«Да помогнем на българските братя!» — пише Телман през 1925 година. И продължава: «Революцията е задушена» — тържествува буржоазията. «Революцията е задушена» — именно затова се произнасят смъртни присъди, именно затова в България се унищожават хиляди хора.. . Отговорът на всичко това, отговорът на заводите, профсъюзите, работниците — е оня отговор, който издигаме ние в своята идейна борба: «Революцията е жива!»

Ернст Телман «Тя е жива в червения боен флаг на всички експлоатирани и угнетени.» На 17 май берлинските работници се събират на митинг в подкрепа на българските антифашисти. Говори писателят Е. Гумбел, който вече събира материали за книга срещу терористичната власт на Цанков. Книгата излиза след няколко месеца със заглавие «Бялата смърт в България». Протестни събрания и демонстрации преминават във всички по-големи градове на Германия: Дюселдорф, Кьолн, Дрезден. . . Ето редове от протестните резолюции на германските работници: «Ние бързаме с помощта си към своите български класови другари. . .» «Ние сме единодушни с българските другари. . .» «Изразяваме най-дълбоко презрение към класовото правосъдие на българското правителство. . .» Немската лига за защита правата на човека издава брошурата «Кървавият поток в България». Излиза и илюстрованата брошура «Терорът в картини» с автентични снимки на избити и изтезавани. В софийския вестник «Независимост» се появява съобщение за издадената в Германия брошура «Кървавият поток в България». Вестникът на Цанков «Демократически сговор» бърза да пресече разложителното въздействие на подобен род издания. «Там се говори за «герои на революцията» — предупреждава вестникът. — Въобще нашите политически борби се разглеждат в една светлина, която може да услужи на всекиго другиго, но не и на българската

демокрация. . .» И накрая — обичайните оплаквания: «Да, ние не можем да се защищаваме в чужбина. . .» Румънската комунистическа партия, която също води тежка борба против реакционното правителство, разпространява нелегален позив в подкрепа на българските революционери. Това е в дните, когато между двете антинародни правителства — българското и румънското, — се постига съгласие за взаимно предаване на емигрирали революционери. «През април — се казва в позива — в България бяха арестувани нови хиляди комунисти и единнофронтовци. Пристъпва се към нови масови убийства. Работници, селяни и интелигенти! Вдигнете се на протест срещу българската олигархия. Искайте да бъдат освободени българските работници и селяни, намерили убежище в нашата страна. Отделете от залъка си за тях и техните семейства, които страдат под ударите на варварското фашистко правителство. Кажете на вашите синове, които служат в армията, да не вдигат оръжие срещу българските си братя!» Протестите на румънските прогресивни среди фактически обезсилват споразумението между двете правителства. Румънските власти не се осмеляват, от страх пред пълното си разобличаване пред народа, да предават емигриралите в Румъния български борци. След голяма протестна демонстрация пред българската легация в Прага и последвалите улични шествия на пражките работници една делегация от чехословашки общественици решава да посети България. В делегацията влизат: Карел Крайбих, д-р Иван Секанина, Луиза Ландова. Делегацията пристига в България през месец август и събира нови факти за битката на българския народ. В София идва и делегация на чехословашките журналисти-комунисти, които успяват дори да проникнат в Централния затвор. Те разговарят с окованите български антифашисти, срещат се и с Христо Кабакчиев, който излежава в затвора поредната си присъда. Когато фашистката власт научава за тези твърде големи «волности» на чехословашките журналисти, веднага ги изгонва от страната. В България идва и делегация от английски лейбъристи — членове на парламента. Това са депутатите Уеджууд, полковник Мелон и МакКиндер. След завръщането си в Англия тримата представят доклад за жестокия терор в България. Полковник Мелон публикува в «Манчестър гардиан» писмо с драматичен надслов: «Не мога повече да мълча!» В парламента Мелон изразява несъгласие с позицията на английското правителство, което фактически оправдава и поощрява действията на Цанков. Министърпредседателят на Англия заявява: «Българските работи са от компетенция на

българското правителство». Именно тук Мелон взема думата и с многобройни факти, събрани от пребиваването му в България, разкрива истинското лице на Цанковата власт. Вестник «Демократически сговор» и този път бърза да се намеси в спора с единствения аргумент, който има на разположение — лъжата: «Тези господа — пише вестникът, имайки предвид Уеджууд, Мелон и Мак-Киндер — не са нищо друго освен болшевишки емисари, пратени в България». В България пристига и френският юрист и общественик Марсел Вилар. Това е през юни 1925 година. Още същата есен излиза и неговата книга «Какво видях в България». «Само през осемте дни на моето пребиваване — заявява Вилар — военните съдилища произнесоха 48 смъртни присъди. Съдилищата работят с пълна пара; комунистите вече не им стигат. . . Машината за разправа разкъсва «легално» всеки, когото залови. Не само комунисти — тя разкъсва и умерени. Защото такава е логиката на този класов апарат. . .» И по-нататък: «Не е вече време за протести, за възмущение. Нужно е да се пресекат тези ръце!. . . Наш дълг е да искаме отменяване на отвратителния «Закон за защита на държавата», който легализира убиеца под маската на съдия, да искаме разтурянето на фашистките и военните организации, възстановяване на работническите права. Ние вярваме, че смелият български пролетариат ще помете с един удар своите «демократически» тирани, своя кошмарен режим и своята жадна за кръв буржоазия!» Твърде характерен е случаят с бившия министър-председател на Белгия Вандервелд, който посещава България през 1924 година. Даже той, «който умее да обърква с дипломатическа мъгла и най-ясните неща, когато трябва да избегне някаква отговорност за себе си» (думи на Васил Коларов за него), още в началото на априлските погроми осъжда Цанковия режим. В статия, по-местена във вестник «Ла кестион» от 15 май 1925 г., Вандервелд категорично заявява: «По време на своето пребиваване в България аз имах възможност лично да правя наблюдения, които, откровено казано, не ми позволяват да се съмнявам, че правителството на Цанков се е изродило в правителство на диктатура на политическата и икономическата реакция.» Американският журналист Карл Маус също посещава България и издава киигата «Какво се върши в България». Той с възмущение пише за позицията на някои големи вестници в Лондон, Париж и Виена, които «по скандален начин подкрепят политиката на генерал Вълков». «Европейският печат се информира от безсъвестни кореспонденти. Това е нечувано! — възкликва Карл

Маус. - Техните съобщения надминават по безсрамие, цинизъм и лъжа официалните съобщения на българското правителство.» При едно свое посещение в Париж генерал Русев се среща с френски журналисти. Българският министър на вътрешните работи самохвално заявява, че в България цари пълен ред, че у нас дори затворите са «образцови». Редакторът на «Юманите» Даниел Рену пита българския министър дали е възможно лично да се убеди в това. Министърът ефектно отговаря: «Разбира се!» И Даниел Рену тръгва за България. «Гости, много гости пристигат във «варварска и кървава» България!» — почти ридае в. «Демократически сговор». Но кой му е виновен на фашисткото правителство, че само е проглушило света с уверения за своята демократичност и хуманност! А щом като веднъж е заявило това — може ли да откаже на желаещите лично да се убедят в истинността на тези думи? И то със стиснати зъби приема потока от гости. И постепенно се вижда оплетено в собствените си примки. Защото чуждестранните делегации, журналисти, юристи, повечето от които са съвсем далече от идеите на комунистите, отнасят от България убеждението, че в тази трагична схватка правото е изцяло в лагера на противниците на правителството. Гостуването на Даниел Рену носи много огорчения на българските фашисти. Още след завръщането си във Франция той започва да помества в «Юманите» серия от статии за положението в България. Вестник «Демократически сговор» вече няма сили да приеме предизвикателството. Неговите оскъдни реплики приличат на обикновено мърморене под носа: «Френският комунистически вестник «Юманите» продължава своите банални брътвежи, давани с претенции на «анкета». » Именно тогава се появява и първото публично признание на Цанков пред външния свят за «невинните жертви» в България. Във виенския вестник «Нойе фрайе прес» от 15 октомври излиза неговото изявление: «Много се писа в чужбина за изчезнали лица след големия атентат. За съжаление факт е, че през нощта на 16 срещу 17 април изчезнаха няколко души и повече не се намериха. . . В такава гражданска война падат и невинни жертви. За съжаление станаха нападения поради загрубяването на хората и нравите, последици от войната. . . дори убийства.» На въпроса за участието на военните в станалите събития българският премиер лъже направо в своя стил: «Не ви разбирам: военна лига у нас изобщо не съществува. Има само едно дружество на запасните офицери, което е чисто професионална организация.» Малко пoсловоохотлив е Цанков в интервюто си с белгийския

адвокат и публицист Плисние. Ето как резюмира разговора си с първия човек на властта и неговите сътрудници самият Плисние: «Аз лично видях Цанков и другите управници. Те ми говореха искрено, те ми казаха: «Разбира се, имаше изстъпления, но намушквайки на щикове комунистите, нашите войници предпазваха вас от голямата опасност. Възстановявайки реда, ние дадохме възможност на европейските капиталисти да изпращат своите капитали при пълна сигурност в нашата страна.» И белгийският юрист стига до логичния извод: «Ето защо дипломатите — защитници на империализма и капитализма, ръкопляскат на енергичните действия на българските диктатори.» «През лятото на 1925 г. в Омон при Барбюс често идваха емигранти от Югоизточна Европа, които молеха писателя да предизвика вниманието на французите към положението на Балканския полуостров. Барбюс започна да изучава задълбочено проблемите на балкански-те страни.» Тези кратки редове от дневника на Анет Видал, секретарка и сътрудничка на Барбюс в литературната му работа, отбелязват зараждането на една от най-смелите акции на писателя и бореца, чието име вече се носи по всички краища на планетата. По негова инициатива във Франция се създава комисия по разследване на сведенията за политически терор, идващи от балканските страни. Комисията решава да извърши проверка на фактите на самото място. На 11 ноември Анри Барбюс тръгва с влак за Виена, а оттам — към балканските страни. Той се придружава от професор Леон Верноше, генерален секретар на Интернационала на работниците по просветата, и белгийската юристка Пол Лами. В чакалнята на парижката тара Барбюс заявява на журналистите: — Ние не крием целта на нашето пътуване. Това е едно разследване, може би неприятно за балканските правителства. . . И разказва за сведенията, които е събрал и които иска да провери на самото място. — За едно кратко време аз станах специалист по балканските въпроси. Това пътуване, както ще отбележи по-късно Луначарски, е наистина във висша степен неприятно за балканските правителства, особено за българското. Но нима може да се спре Барбюс? Ето в това е силата на неговата слава. По този повод Луначарски си припомня един разговор с Ленин за Барбюс. «Да, това е велик, глас» — казал Ленин някак особено замислен. . . Когато Анри Барбюс тръгва за България, той вече е издал своята знаменита книга «Огънят» — дневник на един взвод, и е получил най-голямото отличие за литература във Франция — наградата на академията «Гонкур». Книгата на Барбюс се превръща в

откровение за всички народи, преминали през опустошителния ураган на войната. Още самото й раждане е необикновено: Барбюс я замисля и пише на фронта, където отива добровол-но като прост войник. Той е над 40-годишен, с разкла-тено здраве, и има пълната възможност да остане в кабинета си. Той има вече литературна известност — за първия му роман «Ад» Анатол Франс е казал големи думи: «Тук се разкрива грандиозното присъствие на гения». Барбюс пожелава да бъде изпратен на предната огнева линия. Писмата, които пише от фронта до жена си, стават основа на новата му книга. И той пише своя роман в окопите, като го изпраща на части за публикуване в парижките вестници. Когато напуска армията — през 1917 година — медицинската комисия отбелязва в документите му: «75% инвалидност». Ако си послужим с езика на литературния историк — от позициите на хуманитарния реализъм Анри Барбюс решително преминава към революционните позиции на активния воюващ реализъм. В книгата си той убедено заявява: «Виждам в социализма, казано математически, единствената възможност да се предотвратят войните в бъдеще. » Своите нови убеждения Барбюс влага в програмата на основаната от него група на френските интелектуалци «Кларте», което в превод означава «яснота». Групата си поставя за цел обединяването на всички дейци на изкуството, културата и науката в света против гнета на капитализма, за социална революция. Към нея се

Анри Барбюс присъединяват Анатол Франс, Хенри Уелс, Георг Бран-дес, Стефан Цвайг. Групи «Кларте» се основават в почти всички европейски страни. В България през 1920 г. също се основала такава група (под название «Светлина») с участници: Николай Лилиев, Людмил Стоянов и др.

Яснота — тази дума звучи не толкова като платформа и позиция, а пo-скоро като призив към разбушувания свят да потърси пътища за излизане от хаоса и безсилието на следвоенните години. През 1923 г. Анри Барбюс влиза в редиците на Френ-ската комунистическа партия. Пренебрегнал страданията . от постоянното възпаление на белите дробове, писателят тръгва на дълъг път в настъпилите вече зимни дни. Навярно той отново е усещал същите онези непреодолими тласъци на дълга и човешката солидарност, които в годините на военната буря го поставят редом до онези, върху които войната стоварва най-големите страдания — обикновените войници от предните линии. «Не отричам и никога, при никакви обстоятелства не съм отричал своите политически убеждения - пише той първите думи на своята бъдеща книга. - Аз съм революционер и интернационалист. Аз ставах все повече такъв, след като видях и преживях историческите събития от първата четвърт на 20-ия век. . . Но този път, напускайки Франция на път за югоизточната част на Европа, аз с готовност оставих настрана бореца в себе си. Аз бях не привърженик на дадена партия, а просто човек, който при пълна свобода на разума отива да изучи на самото място конкретните събития, за да направи после равносметка за видяното и чутото. И все пак, може би това е един знак на времето: да се роди една такава инициатива и да се реализира докрай.» След кратък престой във Виена групата на Анри Барбюс се отправя за Румъния, където терорът на антинародното правителство също е приел жестоки форми. През обръча от тайни и явни агенти на полицията писателят се докосва до истината за преследванията срещу комунистите и прогресивните дейци на румънския народ. Когато Анри Барбюс стъпва на българска земя, вече са настъпили първите дни на декември. По улиците на София е студено и безлюдно. Анри Барбюс — това са негови думи — има чувството, че се движи из окопи на фронтовата линия. Вратите на министерствата и централните ведомства крайно неохотно се разтварят пред него. Документите, които му предлагат, за да се запознае с положението в страната, са или несъществени, или фалшифицирани. Когато тръгва по домовете на «безследно изчезналите», на почетно разстояние след него се движат агенти и полицаи, разгневени от безсилието си да попречат на този висок мъж с тънки, одухотворени черти да върши това, за което е пропътувал толкова много километри. Твърде голям е респектът, който внушава името на световноизвестния писател. Приема го главният секретар на Министерството на външните работи Кисимов. За характера на тази среща можем да съдим от думите на самия Барбюс: «Господин Кисимов, пълномощен

министър и главен секретар на Министерството на външните работи ме прие вместо министъра, който отсъствувал. Обясненията на г. Кисимов бяха повече от мъгливи. Единственият аргумент, който можа да ми посочи, беше: «Някои хора, които до известен момент живееха бедно, неочаквано започнаха да харчат много пари. Така властта разбираше, че тези хора са получили подкуп от Москва. Твърдя, че главният секретар на Външното министерство не ми каза нищо друго за вината на комунистическата партия в събитията.» Едва ли натоварените да следят дейността на Анри Барбюс на българска земя са подозирали, че този болнав, задушаван от честите пристъпи на кашлицата французин през време на краткия си престой в България ще събере толкова много силни и изобличаващи факти. Смели и готови на риск българи, действуващи по всички правила на конспирацията, са предавали на Барбюс необходимите данни, списъци, разкази на очевидци. . . В ръцете на Барбюс попада дори препис от оная тайна заповед на генерал Вълков, която е обрекла на гибел толкова много хора и която дава ключ към същността на разигралата се драма. Наистина достойни за възхищение са хората, които помагат на Барбюс да надникне в истината за борбата на българските революционери. Самият писател съвсем предвидливо не споменава нито един източник — защото това би означавало да хвърли в ръцете на екзекуторите нови жертви. А властта напразно се пита: какво всъщност взема със себе си френският писател? Когато влакът го понася далече от София, натоварените със задачата да го следят навярно са въздъхнали с облекчение. Те са видели как той е помахал с ръка от прозореца на влака. На кого? На празния перон? Не. Писателят се е прощавал с онези, с които не е могъл да се срещне, но които неизменно са присъствували в мисълта и сърцето му — неговите оковани братя по дух и мъжество. Полицейските агенти оглеждат опашката на влака и се отправят към своите началници с радостна вест: «Отпътува!» А Барбюс разтваря бележника си, за да запише думите, които е чул само преди няколко минути — последните думи, чути на българска земя: — Те не могат да избият всички нас до последния човек. Следователно те са обречени. Все останаха няколко, които ще възпитат другите! Как изглеждаше човекът, който изведнъж се появи в купето му и задъхано, на правилен френски език му прошепна тези думи? Барбюс си спомня само очите му -пламтящи от вътрешна сила, решителни, красиви. . . Навярно студент? Все едно — това е един от онези останали живи, които носят в себе си бъдещето на своя народ.

Под думите на непознатия българин Барбюс добавя: «Това ми каза един емигрант. . .» Нека терористите на Цанков и Вълков си блъскат главата кой е човекът, изпълнен с толкова ненавист към тяхната обречена власт. И с толкова вяра. . . После бърза да запише и свои мисли-обобщение, породени от тази ненадейна среща: «Вярата на останалите живи, закърмени и укрепнали в мъченията, е по-силна от ударите. Тази вяра е страшна!» Това са последните думи, записани в бележника на Барбюс на българска земя. Всичко друго той ще напише в своята родна Франция, за да се роди книгата със заглавие, категорично като присъда — «Палачите». И отново парижката гара, развълнуваните лица на посрещачите, негови близки, приятели, журналисти. Писателят е в прегръдката на своето семейство, поема протегнатите ръце, усмихва се — но усмивката му е замислена, вглъбена. За миг настъпва напрегната тишина — писателят навярно има да казва нещо. Да, Барбюс иска да сподели не впечатленията си от дългото пътуване — това той ще направи в книгата, която с замислил, - а само една единствена мисъл, утаена в съзнанието му след всичко видяно и преживяно: — След като се докоснах до този трагичен хаос, ако не бях революционер, сигурно бих станал такъв. Лицето му потъмнява още повече: — Иска ми се гръмко да викам! Хората изтръпват — това са думи, изтръгнати от самото сърце! Чува се глас: — Значи всичко е истина? Писателят глухо отговаря: - Истината е по-страшна! На 31 декември, последния ден на 1925 г., Анри Барбюс пише своето писмо-обръщение към българския народ: «Аз бях между вас. Стиснах ръцете на работници, на селяни, на мъже, жени, младежи. Картината на вашата Голгота стои пред очите ми. Ударите на вашите сърца засилват моята воля. Вашата страна — това сте вие. Пролетариатът е неделима част от своята страна, така както всяка страна е неделима част от майката земя. . . Ние предчувствуваме бъдещето. Но докато го чакаме, вашата кръв се лее и ние всеки ден с трепет научаваме за данъка, който плащате на свещената класова борба. И болката, която изпитваме, е, уви, все още само вик на възмущение. Но вашите усилия не са напразни, дори ако сте отстъпили, дори ако за момент сте доведени до безсилие. Това е голям пример за нас. Вашето непреклонно упорство на мъченици, готови да се жертвуват, укрепва нашата вяра и засилва нашите действия. То ускорява една историческа развръзка.»

Сякаш всичко е казано. Не! Насъбраното през тези дни още прорязва с нетърпима болка мислите, сърцето — и писателят търси нови думи, високи и единствени, за великия пример на борещите се българи: «Аз дойдох при вас да диря гробове и да броя загинали — а добих по-високо съзнание за нашия дълг в живота. Аз почувствувах как при сблъскването с такива уроци народът получава пo-ясна представа за гения на своята сила.» Думите на Барбюс излизат в парижката преса, тръгват по нелегалните пътища на борбата и стигат до България. Вестниците на правителството, които са се държали общо взето прилично през дните на неговата мисия в България, изведнъж променят своя тон. Включен е в действие целият запас от «аргументи» на фашистката преса: «Болшевишки агент. . .», «Прононсиран френски комунист. . .», «Коварен евреин. . .». (В действителност Барбюс няма еврейска кръв в жилите си.) Във вестник «Демократически сговор» се появяват и няколко «писма от Париж», подписани с инициалите «Д. Ал.». Позицията на великия писател се обяснява с «модната слабост на французина да прави реторика на демократически теми» (?). Според този загадъчен «Д. Ал.» излиза, че Барбюс тръгва в зимните дни към «най-чувствителния пункт на Европа», оставяйки своите кабинетни занимания, пренебрегвайки пристъпите на своето тежко заболяване, единствено от любов към «реториката»! Всъщност едва ли е нужно да упрекваме толкова много автора на «писмата от Париж». Той е имал една непосилна задача — да хвърли по някакъв начин петно върху огромния авторитет на Барбюс. И е трябвало да измисли нещо от рода на горното «обяснение». В своите непохватни опити да принизи поне малко недосегаемите думи на Барбюс «Д. Ал.», без сам да подозира, прави и твърде красноречиви признания. Ето: «За да повдигнат тежестта на своите обвинения, те (френските изобличители на фашисткия режим в България — б. м.) събират подписите на всевъзможни моралисти, поети, литератори и пр. Много от тия имена са големи имена и това като че ли влага изключителен смисъл (к. м.) в тъй обичайния болшевишки шум.» «Но и това ще мине» — ободрява сам себе си авторът на злополучните «писма». А Барбюс е казал само няколко думи. Той още не е пристъпил към най-важното: създаването на книга — присъда и вик към съвестта на човечеството. Барбюс пише книгата си задъхано, денонощно. Той бърза да я даде в ръцете на милионите си читатели. Той иска да бъде строго документален, да говори само с езика на цифрите и имената — за да повярват и на най-невероятното.

Уединява се във вилата си «Вижилия» на морския бряг край Мирабар. Прозорецът на кабинета му гледа към морето, това е едно голямо изпъкнало стъкло във формата на илюминатор от океански параход. Столът му е малко изкривен настрана, защото дългите му крака не се побират под бюрото. В тази поза всеки ден, в продължение на три месеца, Барбюс пише своята необичай-на книга. Това не е роман, макар че героите и събитията в нея са напълно достойни за широко епично платно. Не е и документален отчет за една хуманна мисия — твърде дълбоки са браздите върху мисълта и сърцето на писателя, за да бъде той безпристрастен регистратор на фактите. Това е, както се казва по-късно в един отзив за книгата, «евангелие за страстите на народите, книга за на-деждите на угнетените». Прозорецът на вила «Вижилия» свети до късно през нощта. Светлината от стаята на Барбюс служи и като фар за рибарите, които се занимават с нощен риболов. Някъде към полунощ писателят чува под своя прозорец стъпките и приглушения говор на завръщащите се рибари. Това за него е знак, че е време за почивка. В ранната пролет на 1926 г. Барбюс завършва своята книга и я предава за печат. В началото на месец юни тя излиза от печатницата и веднага се включва в сражението — един безстрашен воин на истината. Трудно се преразказва такава книга. Тя е плътна, лаконична, строга. Самата тя е сякаш преразказ на един безкраен низ от събития, самата съдба на народите, побрана върху тясното пространство на страниците. Още първата страница влиза в спор с «доброжелателите» на балканските страни, които докосват най-чувствителната струна в душата на всеки народ: достойнството. Те твърдят, че разкритията на Барбюс дискредитирали страните и народите, които е посетил. «Не, отговаря писателят, аз никога не съм пропускал случая да изразя своето възхищение, своето уважение, своето приятелско чувство. . . към българския народ и към всички народи, при които съм бил». И разказва за хората, с които се е срещал — хора «честни и с високо съзнание, за които пазя трогателен спомен». «Един народ — гласът на Барбюс тук е висок и безпощаден — не е отговорен за действията на министрите-паразити, които са се настанили в неговата столица.» Темата за народа, който стои неизмеримо по-високо по дух, морал и прозорливост от своите фашистки управници, преминава през цялата книга на Барбюс. Той говори с възхищение за интелектуалните среди в София и другите столици в тази част на Европа, «чиято култура е равна, а често пъти превишава културата на същите среди на Запад».

Отхвърлил несправедливите обвинения за «дискредитиране» на посетените народи, Барбюс навлиза в същността на своята книга — посочването на истинските виновници за трагичните събития в България и на Балканите. «В България правителството на г. Цанков и генерал Вълков, военния министър (мъчно е човек да ги отдели един от друг), няма никакви дълбоки корени.» Писателят е разкрил и двуличната роля на цар Борис в тези събития. На него посвещава пълни с ирония редове: «Той се задоволява с отказа да подписва смъртни присъди на политическите престъпници, но. . . това е един илюзорен скрупул, понеже властите в неговото царство не се стесняват да убиват тия, които той е «искал да спаси»!» Колко са убитите? На този въпрос едва ли някога ще бъде даден точен отговор. Барбюс изрежда твърденията на българските ръководители, които сочат най-различни цифри, във всички случаи непълни. Цар Борис признава публично, че има хиляди жертви. Цанков съобщава за. . . стотина убити учители, министърът на външните работи Калфов признава, че само през септември 1923 г. имало убити 5 хиляди души, главният секретар на Министерството на външните работи уверява Барбюс, че от идването на правителството на власт броят на жертвите не надминава 3 хиляди и 500 души. Най-скромен е генерал Вълков: броят на убитите революционери е. . . 25 души. «Това е подигравателно предизвикателство!» — възкликва Барбюс. А великите сили? Каква е тяхната позиция? «Те са съучастници на кървавото безредие, за да не кажем нещо повече. Правителствата на западните страни дори не се мъчат да скрият радостта си от действията на правителството на убийци.» За Барбюс няма съществена разлика между едните и другите правителства — те са еднакво лицемерни в своите думи и дела. «В публичните си декларации нашите правителства тръбят само за мир и ред. Господата Цанков и Вълков говорят за същото по същия начин. Г-н Цанков, този професор с ръце на касапин, не може дори да допусне неговото правителство да бъде считано за реакционно. Това, казва той, е слух, пуснат от «Юманите» и другите комунистически вестници. Всъщност, уверява той, неговото правителство било най-либералното в света.» Отбелязвам само най-характерните моменти от книгата на Барбюс. Пред мене е нейният пръв, струва ми се, и единствен превод на български език, направен през 1927 г. от Нарстуд — Париж. Страници от «Палачите» се появяват в най-различни издания по света: няколко вестника в Париж, издателства и вестници в Москва, Брюксел, Виена, Лондон, Амстердам, Гьотеборг, Берлин. Появяват се преводи дори в Буенос Айрес и Токио. Отково си припомням характеристиката на Ленин за Барбюс: «Това е велик глас!» Книгата на Барбюс дава тласък на международната

солидарност с българските революционери. Достатъчен е само примерът на Алберт Айнщайн, който издига своя глас в защита на героите на нашата революция, научавайки за тях от книгата на Барбюс. Но Анри Барбюс познава не само силата на художественото слово. Той блестящо си служи и с едно друго оръжие — оръжието на организираната борба. Още докато пише своята книга, той успява да осъществи и един друг свой замисъл: създаването на Комитет за защита на жертвите от белия терор в България и на Балканите. В този комитет, председателствуван от него, влизат и писателите Ромен Ролан, Виктор Маргерит, Пол Луи, Жорж Дюамел, Жан-Ришар Блок, ученият Ланжвен, обществениците Пол Вайян-Кутюрие, Жак Дюкло, Mapсел Вилар. . . общо 53-ма души. Създаването на френския комитет дава тласък за създаване на комитети и организации в подкрепа на българските революционери във Виена с председател д-р Розенберг, в Лондон — начело с Уеджууд, в Женева — начело с проф. Дувилар, в Берлин — с Келерман и Бехер. . . Новото правителство на Ляпчев с всички сили се старае да убеди външния свят, че е притворило страниците на кървавите изстъпления, че отсега нататък в българския политически живот ще тържествуват принципите на «справедливостта и търпимостта». Има се предвид разгласяваната широко формула на Ляпчев, непреводима на чужд език: «Со кротце, со благо. . .» С помощта на българската легация в Париж във вестник «Тан» излиза бележка, в която се твърди, че Барбюс всъщност бил говорил за събития, принадлежащи на миналото, тъй като идването на кабинета на Ляпчев донесло на България вътрешно умиротворение и легалност. В действителност новото правителство на Ляпчев, в което министър на войната е пак генерал Вълков, твърде малко се отличава от предишното правителство. Затворите едва побират хилядите политически затворници,съдилищата в цялата страна отново са мобилизирани да съдят комунистите и всичките други противници на режима. Властта организира големи съдебни процеси в Плевен, Кюстендил, Бургас, Русе, Варна, Сливен, Па-зарджик. . . А и самият Цанков, заел поста председател на Народното събрание, съвсем не се чувствува изхвърлен от политическия живот. Той продължава да стои начело на Демократическия сговор и със същата енергия организира събрания, произнася речи. И никаква промяна в тона — в самохвалството, в заплахите. . . През април 1926 г. се свиква Първият конгрес на Младежкия демократически сговор. В градската градина пред казиното младите фашисти организират манифестация. Носен на ръце, Цанков плува над крещящата тълпа. От балкона на казиното той

произнася «голяма» реч: — Нас ни обвиняват, че сме прибягвали до брутални средства. . . Нам могат да се приписват грешки, но всеки роден от жена не може да не греши. Обвиняват ни като реакционери, искат ни сметка за изчезнали. . . Аз отговарям само на въпроса: Запазихме ли държавата? Да! Ние не се занимавахме само с умиротворение.Ние създавахме и творчески дела. Аз съжалявам за жертвите, които се дадоха, но нас не ни смущава никоя сянка. Ние сме чисти в своята съвест. Нас и историята ще оправдае. Защото вършехме подвизи в защита на България! Цялата му реч е издържана в същия тон. Палачът на българския народ не пропуска да охули «враговете на България, такива като Анри Барбюс и разни други, които коват оръжия против България». Българските фашисти залагат много на този свой «аргумент»: според тях всички, които пишат за жестокости и терор, компрометират България пред външния свят. Когато излиза «Палачите» на Барбюс, първата реакция на официална България е — пълно премълчаване. Но в различни страни на Европа се появяват преводи от книгата, към българското правителство се отправят искания да вземе отношение: да потвърди или опровергае изнесените данни. Отново гузно мълчание. Само в някои вестници се появяват откъслечни нападки срещу автора на книгата, най-вече срещу политическите му възгледи. И тук на помощ на Цанков и неговите наследници се притичват техните покровители от западните страни. В редица лондонски, парижки, виенски вестници се отправят обвинения срещу Барбюс в пристрастие и в нечисти политически намерения, дори — каква загриженост! — в неуважение към балканските страни и народи. Барбюс отминава с пренебрежение всевъзможните дребни нападки към неговата личност. «Не намирам нищо в тези протести, предизвикани от полемика и преднамереност — заявява той, — което да ме накара да променя каквото и да било в изложението на фактите и статистическите данни, както и в заключенията, които според мен произтичат от само себе си. Нито едно сериозно опровержение не ми е представено.» Но когато клеветата пропълзява по-нататък и посяга към най-святото: неговата писателска и гражданска честност, той отново взема перото, за да защити с достойни думи своето дело и делото на бореща се България: «Опитаха се да заглушат гласа на тази книга чрез привидно равнодушие и чрез старата класическа практика на заговор — премълчаването. Тази книга е недосегаема не защото блести с особена висота, а единствено защото е документ на истината. Помъчиха се да я охулят по косвен път, като охулиха самия мен, твърдейки, че съм я написал с политическа цел. Абсурдно

обвинение, което отпада от само себе си, тъй като тук имаме работа само с точни факти и конкретни документи. Твърдяха също, че съм искал да компрометирам българския народ. Няколко пъти аз публично отхвърлих тази клевета. Българският народ в трагичната криза, която преживява, е жертва, която заслужава уважение и почит. Българският народ няма нищо общо със своите управници и аз, както всички мои приятели и другари от целия свят, отхвърлям тази вредна и софистка солидарност, която уж съществувала между експлоататорите и експлоатираните в една и съща страна. Добавям, че изложението, което направих и което ще бъде подето от други след мене, докато благородният български народ си извоюва пo-добра съдба, е предназначено за целия свят— или най-малко за всички хора, които имат сърце и здрав разум.» Книгата на Анри Барбюс продължава да воюва. Към нея се прибавят и новите обвинения на писателя към наследниците на Цанков. По улиците на Париж се появяват афиши с думите на Барбюс: «В името на човешката съвест и на международната работническа солидарност ние апелираме към френското обществено мнение да застане на страната на българските затворници, които водят ВЪРХОВНА БОРБА срещу своите палачи.» Това е в дните, когато политическите затворници и българските затвори обявяват всеобща гладна стачка. Те искат прекратяване на позорните съдебни процеси и пълна амнистия за всички. Стачката е изключителна по своите размери: всички затворници, а те са хиляди на брой, във всички български затвори отказват да приемат храната на своите мъчители. «По-добре гладна смърт, отколкото безропотно гниене в затвора!» По същото време в София се намира делегация от английски депутати — лейбъристът Гренфелд и водачът на Независимата работническа партия Уайлхайд. Те имат среща с министър-председателя Ляпчев, която продължава два часа. В отчета, който представят след завръщането си, двамата депутати се спират подробно и на разговорите си с Ляпчев. Гренфелд — бивш миньор, работил 23 години в южноуелските рудници — направо попитал министър-председателя: «Съществува ли терор в България?» Ляпчев отговорил, че доколкото позволява властта му и доколкото можел да простре своята ръка, няма терор, а и самият той не е заповядвал да се упражнява терор. Той заявил, че в страната няма арестувани за политически убеждения. Гренфелд възразил: «Но ние знаем, че има арестувани майки, защото са давали подслон на своите преследвани синове, и че има арестувани синове, защото са укривали своите преследвани бащи. А нима арестуваните неотдавна млади комунисти не са задържани само за техните убеждения? На това Ляпчев отговорил: «Не е вярно! Те са арестувани не заради техните собствени убеждения, а

за внушените им отвън чужди, руски убеждения!» Тук двамата английски депутати отбелязват, че българските фашистки ръководители вероятно смятат, че Съветска Русия е виновна не само за лошите реколти, лошото време, епидемиите, но и за ниските заплати, за икономическите кризи, за спадането и качването на лева. . . Накрая депутатите предлагат на Ляпчев да съдействува за образуването на помощен комитет за жертвите на терора, в който да влизат писателят Антон Страшимиров и вдовицата на «изгорения в централното отопление на Дирекцията на полицията журналист Хербст» — Виола Каравелова. Ляпчев отказва да разреши дейността на такъв комитет. В своя отчет пред английския парламент двамата депутати говорят за срещите си с вдовици и сираци на жертвите на терора. «Научихме ужасни подробности за масовите убийства и разстрели. Ние се задължихме със своята честна дума пред хората, които ни се доверяваха, да не споменаваме никъде техните имена, за да ги запазим от терора.» Заключението на делегацията е категорично: «В България в действителност управляват фашистко-терористически организации. Техен шеф и покровител е генерал Вълков — известен с участието си във всички масови убийства в българската гражданска война. Останахме уверени също така, че насилническият режим не се понася от българския народ безропотно, а напротив — недоволството и възмущението растат подобно на лавина и намират израз по най-различен начин. Това недоволство ще помогне на демокрацията да победи в идващите политически събития.» Въпросът за съдбата на българските политически затворници се поставя и в Съвета на Обществото на народите, който заседава в Женева. Но нима западните представители, които покровителствуват режима на българските фашисти, могат да се съгласят дори на едно словесно предупреждение към правителството на Ляпчев—Вълков! Твърде характерно е поведението на участвуващия в заседанието английски министър-председател Чембърлейн. На заседанието белгийският представител в Съвета Вандервелд заявява, че след всичко, което е видял и преживял в България, счита, че една амнистия за политическите

Заседание на Обществото на народите — Женева затворници е повече от необходима. Вестниците отбелязват горещия тон, с който са казани тези думи. Българският представител отговаря на речта на Вандервелд твърде кратко, без да каже нищо определено относно искането за амнистия. И тогава Чембърлейн взема думата. Тук ще цитирам описанието, направено във виенския вестник «Арбайтер Цайтунг»: «Изражението на лицето му беше пo-мрачно от всеки друг път. С твърд глас той заяви, че не иска да намали силата на апела на Вандервелд, обаче е длъжен да заяви, че Обществото на народите като международна организация нито трябва, нито може да се намесва във вътрешните работи на една държава, членка на Обществото на народите. Пръв дълг на Обществото на народите е да уважава пълния суверенитет на своите членове. След това Чембърлейн седна и заедно с генералния секретар Дръмонд взеха изражение на накърнено достойнство.» След завръщането си в Лондон Чембърлейн е подложен на атаки от редица депутати-лейбъристи. От публикуваните по онова време информации във вестниците можем да възстановим картината на този истински словесен двубой в английския парламент: Уеджууд: — Вярно ли е, че г. Чембърлейн е направил възражение в Обществото на народите срещу предложението на белгийския член на Съвета Вандервелд да се препоръча на българското правителство да даде амнистия за политическите затворници в България? Чембърлейн: — Аз не съм се изказвал нито за, нито против предложението на Вандервелд. Обществото на народите не е компетентно да се намесва във вътрешните работи на държавите — членки на Обществото. Уеджууд: — Известно ли е на английското правителство, че Англия се обвинява в подкрепа на едно терористично правителство в

България? (Тук в информацията се отбелязва: «Консерваторите оживено протестират».) Чембърлейн: — Българското правителство е напълно законно, а не терористическо! Уеджууд: — Вие, г. Чембърлейн, навярно сте забравили какви жестокости се извършиха напоследък в България! Престрелката в английския парламент, която не оставя никакво съмнение относно ролята на английското правителство в българските събития, роля на съучастник и подстрекател, е предмет на много коментари в европейския печат. Вестник «Интернационале Роте Хилфе» пише: «Пред лицето на колосалните преследвания трябва човек да се учудва на лицемерието, с което г. Чембърлейн се отнася към жизнените политически въпроси на България.» Едно писмо на Георги Бакалов намира Максим Горки в италианския курортен град Соренто. Туберкулозата, коварната болест на ония години, отново е подгонила писателя към топлите южни брегове. Бакалов моли великия писател да се присъедини към исканията за пълна амнистия на българските политически затворници. Да се иска милосърдие от палача? Да се призовават към хуманност хора, в които не е останало нищо човешко? Безсмислено. И все пак Горки отговаря на писмото — с думи горчиви, без илюзии: «Не зная какъв смисъл могат да имат апелите за благородство и съчувствие, отправени към хора, цинични в своя егоизъм, безумии в своята ярост да държат в робство трудовите класи, хора, които не се спират пред нищо, способни да вършат само престъпления. Процесът срещу Сако и Ванцети показа колко наивно и несъвместимо с действителността е да се вярва, че хуманните послания могат да направят палачите великодушни. Макар управляващите класи да провъзгласяват евангелието за извор на хуманност, макар да твърдят, че признават Исус Христос за свой бог, всеки ден и всеки час те доказват, че всичко това е само една обикновена, никому ненужна лъжа. Днес тази лъжа е по груба от вчера и от всякога. Тази лъжа се разкрива най-вече в дивата омраза към Русия — страната, в която народът прогони паразитите и иска сам да бъде господар на живота си. Не съм вярвал никога във великодушието на управляващите класи и особено не вярвам в това великодушие след отвратителната касапница от 1914—1918 г. и след десетте години безброй престъпления срещу трудовия народ. Ако смятате за полезно, публикувайте това писмо, за да го прочетат хората, които със своите действия така безумно и упорито изпълват с омраза душата на народа.» Българското правителство отхвърля искането на политическите затворници за обща амнистия. Тази вест поражда нова вълна oт

протеста сред работническите и интелектуалните среди на Европа. В парижката зала «Сосиете саван» се свиква голям митинг с еднаединствена точка в дневния ред: Амнистия за жертвите на белия терор в България! Говорят депутатът от радикалната партия Газал, подпредседателят на френския парламент Фредерик Бруне, бившият социалистически депутат Брак, писателят Пол Луи. . . На трибуната застава и журналистът Даниел Рену. Изминали са много месеци от неговото посещение в България, но картината на страданията и мъжествената борба на българските революционери е жива пред очите му. Думите му са силни, необикновени: — Българските фашисти не дават амнистия. . . Амнистия, искана от цяла България, амнистия, за която въпреки терора бяха подадени хиляди петиции, амнистия, за която гласуваха цели села — с попа, учителя, селяните и овчарите, които имат само една риза на гърба си, амнистия, към която протягат ръце вдовиците и сираците на изчезналите, емигрантите в Белград, в Берлин, в Париж, и Америка, амнистия, за която обявиха гладна стачка 2000 политически затворници от всичките затвори на България чрез един дисциплиниран героичен акт, който ще остане в историята. . . Българският министър-председател заяви пред делегацията на Лейбъристката партия: «Аз се грижа за интереса на затворниците, ако аз ги освободя, хората от «Кубрат» и «Родна защита» ще ги убият!» И има наивници, които му вярват. Но ние, ние казваме, че българският народ очаква жадно завръщането на затворниците и емигрантите; че денят, в който ще прогърмят камбаните на освобождението им — Народен великден! Червен великден! — ще бъде за България ден, невиждан след оная епическа борба, когато страшният турчин трябваше да признае, че България е нация. Ние казваме, че в този ден българският народ ще съумее да защити своите възкръснали чеда, да ги закрили, и че ще намери начин да обезвреди бандитите от фашистките организации. Но този великден още не е прогърмял! Гордите борци на българския народ заявиха, че не приемат единичните помилвания, а искат обща и безусловна амнистия. . . Да, белият терор брули българския народ, който се защищава, който се бори, който ще победи и който иска от международния пролетариат само едно: да не го забравя. . . Някакво особено чувство ме завладя, когато се докоснах до тези думи. Това не беше само възхищение от човека, изтръгнал от сърцето си толкова пламенност и мъжествена болка. Обземаше ме и едно друго чувство, голямо и разтърсващо, чувството на гордост за онези оковани, премазани от бой, изтощени от глад хора по българските затвори, чийто подвиг раждаше такива приливи на солидарност и велико братство. На митинга в «Сосиете саван» говори и Габриел Пери, редактор —

завеждащ външнополитическия отдел на вестник «Юманите». Габриел Пери! Същият, който след години ще стане слава и гордост на Франция! Тогава той с 23-годишен и е член на ЦК на Френската компартия. На другия ден в «Юманите» излиза негова статия за положението в България. В нея той разкрива във формата на коментар основните положения на своята реч. Първите редове рисуват внушителната картина на митинга: «Пред слушатели, тръпнещи от гняв, ние описахме мъченичеството на разпънатия народ, на затворниците, върху които тегнат тежките вериги». По-нататък Габриел Пери разкрива връзките на българското правителство с главните представители на международната реакция: «Трябваше да пренесем обвинението против палачите още по-напред, да разобличим публично техните съюзници, да покажем съучастничеството на европейските сили — и като атакуваме българската диктатура, да стоварим същия удар и върху фашизма и империализма». С остри думи Габриел Пери осветява същността на международния заговор против революционната борба на българския народ: «Военната лига е превърнала България в послушен инструмент на фашистките амбиции и британските прищевки. . . Форейн офис се стреми да превърне България в активен агент на антисъветския поход. Българската държава трябва да стане инструмент на борбата против революционна Русия. На Балканите не по-малко, откол-кото в Далечния Изток, английският империализъм не може да прости на революционна Русия, че със своя пример вдъхновява тези, които страдат, избиваните и измъчваните.» Заключителните думи на Габриел Пери призовават към солидарност с борещия се български народ: «Следователно на фронта на интернационалната класова борба трябва да се борим за изтръгване на амнистия за българските герои-мъченици. Нещо повече, борбата за българска амнистия е част от борбата, в която ние зовем пролетариата за обща защита на Съветския съюз и на мира! И в тази борба на единния пролетарски фронт комунистите са в първите редици!» Желязната логика на тези думи — сдържани, лишени от видим блясък, но силни със своята правота — се покрива изцяло с духовния облик на Габриел Пери. Борбата за свобода и социална справедливост на всеки народ е неделима от общата борба на човечеството. Това е позиция на целия безкомпромисен революционен живот на Габриел Пери. По време на фашистката окупация във Франция Габриел Пери е един от главните дейци на Съпротивата. Неговите «нелегални тетрадки» — позиви, листовки, афиши, както и статиите му в нелегално издавания вестник «Юманите», въодушевяват

свободолюбивия дух на целия френски народ. Заловен от агенти на продажното правителство във Виши, предаден на офицерите от гестапо, той предпочита разстрела пред публичното отричане от своите идеи и борба. «Бих тръгнал по същия път, ако трябваше да започна отново своя живот» — пише той писмо към живите в последната нощ пред разстрела. На 15 декември 1941 г. призори фашистите го отвеждат в стрелбището на крепостта Мон Валериан. Под градушката от куршуми Габриел Пери запява безсмъртната песен на Франция «Марсилезата». Втори залп го поваля на колене. Смъртно ранен, с последния си дъх Габриел Пери запява великата песен на борещото се човечество «Интернационалът». Яростен залп прострелва и тази песен. Колко е вярно наистина, че смъртта на човека най-силно потвърждава истинската стойност на неговия живот. Гробът на националния герой на Франция е край Иври. В братска прегръдка с верните си другари той приема черния плен на пръстта пред позора и примирението — подобно онези, в защита на които издигна глас през 1925 година. Още по време на окупацията неговият гроб се превръща в място за поклонение на цяла Франция. Ограждат гроба му с бодлив тел, поставят и охрана — но всяка сутрин гробът на героя осъмва под венци от сини хортензии. Мисля си отново за Анри Барбюс. Неговият глас в защита на борещия се български народ още дълго звучи над планетата. На мястото на повалените революционери идват други, фашистите с отчаяни усилия се мъчат да пречупят волята на народа — но това още повече засилва неговата непримиримост. «Аз се учудвам — възкликва Барбюс — пред неописуемата храброст на този пролетарски елит от градове и села, когото още продължават да гнетят, да убиват, но не могат да унищожат, който с още по-голяма упоритост пази своята мечта за освобождение и човешко достойнство. Вашият пример, българи, няма да бъде забравен! Той е неоценим принос в общото велико световно дело!» По време на Лайпцигския процес той ще застане незримо до пламенния българин, развял знамето на световната пролетарска борба в самата крепост на фашизма: «Ние живеем във века на кръвта! Но в този световен хаос звучи прекрасният обвиняващ глас на Георги Димитров! И на същото място, като символ и светъл знак — могъщият Телман, разпънат на пречупения кръст.» Последните дни на Анри Барбюс. Август 1935 година. В Москва заседава Седмият конгрес на Коминтерна. Димитров уверено чертае пътищата за борба срещу фашисткото настъпление. Барбюс е в залата — напрегнат, пронизан цял от мисълта за историческата значимост на тези дни. Пред мене са страници от дневника на Анет Видал:

«Наблюдавах Барбюс, когато слушаше Димитров. Той беше истински щастлив. Речта на Димитров го развълнува дълбоко. Видях щастливия му поглед: едва забележимо трепваше долната му устна — признак на дълбоко вълнение: — Монумент! Каква яснота на израза! Той е гений на точността. . .» Конгресът още не е завършил, когато болестта отново връхлита върху Барбюс. Този път тя е безмилостна. Великият писател издъхва в Кремълската болница на 30 август 1935 година. На почетна стража пред отрупания с венци саркофаг застава Димитров. И отронва думи — кратки и строги, така както мъжествени бойци се разделят със свой паднал другар: — Той умря на поста си! В тези думи се съдържа не само истината за смъртта. Те са епилог на цял един живот — пламтящ, воюващ, раздаден докрай. Живота на един от рицарите на будната човешка съвест. ВТОРАТА ТРЪБА Сякаш всичко е казано. Всичко — и така малко! В мойте бележници викат още толкова много имена, събития, съдби! Дори да пренеса всичко върху страниците на тази книга, голямата истина все ще остане неразкрита. Защото ние, днешните живи, можем само да прокарваме длан върху следите на миналото. Живото дихание, жаравата на човешките чувства, сиянието на човешката мисъл — всичко е завинаги застинало във времето. Докато Барбюс пише книгата си за България, на бюрото му неизменно стои везана кърпа, изпратена му от една българска затворничка. Какво ни разказва това парче плат, украсено с багрите на българската земя? За тънък слънчев лъч, проникнал в мрачната килия? За бледи пръсти, запели тъжно и копнеещо върху простата тъкан? А може би за съвсем други неща, единствени и неповторими, завинаги изгубени за нас? Върху везаната кърпа Барбюс е поставял ваза с цветя. Или онова написано с кръв писмо, което Барбюс получава след излизането на «Палачите». То пробива стените на затвора, пътува хиляди километри, за да каже на благородния човек думите на ония, които всеки миг чакат смъртта: «Ти вдигна глас в наша защита. Оковите ни станаха по-леки. Благодарим ти, Барбюс!» Това писмо сега е експонат в архивната сбирка на писателя. А тогава?. .. Вероятно Барбюс се е срещал в България с Антон Страшимиров. За него той пише в книгата си: «Антон Страшимиров, една голяма духовна личност в София, пожертвува всичко, каквото имаше, за

бедните и сираците на избитите под режима на Вълков и по този начин красноречиво защити едно свещено право». За нас срещата на Барбюс и Страшимиров е едно логично съприкосновение на два родствени духовни свята. А за тях? Къде са живите чувства на двамата непримирими защитници на истината? Къде са невидимите за другите знаци на близост и взаимно възхищение? Ние напразно ги търсим — те са завинаги погребани под пластовете на времето. Работниците от град Курск дават за семействата на загиналите български герои еднодневната си заплата, дават златни пръстени, часовници, табакери, скъпоценни украшения. Селяните от Полтавска губерния събират 1500 златни червонци за българските политически затворници. Артистите от московския Болшой театър дават приходите от цяла поредица свои представления в помощ на жертвите на белия терор в България. За две години (1923—1925) съветските хора събират и изпращат в България над 350 000 рубли. Какво е означавало това за ненахранените, необути още съветски хора? Можем ли да отидем при всеки, който е диктувал своето име, за да бъде вписан в редиците на тази огромна армия от задочни доброволци на българската революция? Можем ли да възкресим живата сила на онези мигове, когато върху голите маси на заводските салони работническите ръце са поставяли скъпоценни семейни реликви: пръстени, гривни. . . А гневната първомайска манифестация в лондонския Хайд парк, в която десет хиляди английски работници говорят и мислят за борците от България! И последвалата обсада на българското посолство, за да връчат протестните писма до правителството на Цанков. . . Или грубото разгонване на протестния митинг във Виена през есента на 1925 година! Арестувани са десетки хора, защото тяхното възмущение е «извън полицейските инструкции за реда». Можем ли да надникнем в стаите за арестанти към полицейските участъци на Виена, да докоснем живите искри на другарството, отправяни в тези часове към далечна и близка България? Или оня 20-хиляден работнически митинг пред легацията на българското фашистко правителство в Берлин? И резолюцията, чиито думи само с един категоричен жест сриват целия лицемерен «патриотизъм» на фашистката преса! «Ние изразяваме най-дълбока симпатия към многострадалния български народ, който е дал толкова много доказателства за своя демократичен и свободолюбив начин на мислене и който си е извоювал едно твърде уважавано място в културния живот на народите. Той можеше да стори велики дела, ако над него не тежеше това ужасно робство.» Всеки народ жадува за велики дела. Но колко мъчителен е пътят, който води към тях! Великите дела на българите идваха на света

през непроницаема броня от мрак, през лавина от страдания. . . На една от витрините на Софийския музей на революционното движение е изложена дървена тояга-дряновица. В някакъв рядък момент на душевна веселост генерал Вълков подарява тази тояга на своя колега от ръководството на Военния съюз генерал Лазаров. На нея е издълбана датата: «9 юни 1923». Колко много може да разкаже този символичен подарък! Навярно връчването му е станало в подобаваща обстановка: гуляй в дома на един от двамата генерали. Под дрезгавия смях на компанията от герои-деветоюнци дряновицата е била внесена със съответната тържественост в салона и предадена като свещена реликва от едните генералски ръце в другите. Човечеството винаги е имало нужда от символи. Палачите за голямо съжаление също са част от това човечество и също изпитват нужда да вложат своите идеали в някаква вещсимвол. Когато възмездието най-после повиква останалите живи палачи в залата на Народния съд, един от въпросите към тях е: да покажат как са извършвали задушаванията. На подсъдимите подават парче конопено въже; те стоят минута-две, докато си припомнят как точно е ставало. Паметта на ръцете се пробужда, пръстите сръчно прокарват двата края на въжето — напред, след това отдолу, докато се образува примката — едно истинско изобретение в науката на палачите. После показват как са мятали тази примка върху главите на жертвите, как е ставало опъването от двете страни. . . Хората от залата наблюдават вцепенени тези непоносими движения на ръцете. Примките улавят само въздуха, нищо друго — но всички виждат своите братя и бащи задушени, размахали трагично ръце, рухващи по очи върху кървавите каменни плочи. . . Хората от залата вече не дишат — възкръсналата от мрака примка е отнела и техния въздух. На последния ред седи побеляла жена в тъмно облекло. Дните на процеса се изнизват пред нея — а за мъжа й никой нищо не знае, нищо не помни. Идва последният ден. Свидетелят разказва: «. . . От нашата килия изведоха един човек, името му не помня. Зная само, че беше учител от Кюстендил. Преди да го отведат, той се опита да ни подаде една малка кукла, купена за детето му. Но военните не му позволиха. . .» Тези думи изправят жената от последния ред. Тя разбутва хората и тръгва към масата с веществените доказателства. И вижда. . . една потъмняла от пръстта, олющена, ослепяла порцеланова кукличка. И си припомня, че в деня на арестуването нейният мъж обещал да донесе на дъщеря си подарък за рождения й ден. Жената държи в ръцете си порцелановото момиченце; времето се отдръпва, за да остане само оня ден — денят на последната раздяла; да останат само двамата — тя и нейният Радивой, дошъл

от глъбините на годините, за да предаде своя подарък. . . Две години по-късно един поет — Георги Струмски — ще докосне трагичната сила на този миг и ще го превърне в поезия.* Преди да застанат пред гневните очи на народа, палачите са живели сред него. Отглеждали са деца, вълнували са се от обикновените житейски радости и несполуки — като всички други, като всички нас.И все пак — различно от нас. Защото възмездието е вървяло по петите им; те са чували неговите приближаващи стъпки, особено нощем, в часовете на самотност и внезапни пробуждания, когато тишината е крещяла присъди в ушите им. Десет години сред тези, които си задушавал, разстрелвал — но не си успял да унищожиш докрай, защото не е по силите на никоя власт да пречупи волята на цял един народ! Какво са били тези десет години за тях? Отначало те съвсем не се чувствуват самотници в новото общество. Бившият Военен съюз не бърза да мине в оставка. В последните месеци на войната срещу хитлеристите почти всички офицери от екзекуторските групи на Кочо Стоянов са изпратени на фронта. Това е една наистина трогателна съучастническа грижа на тогавашния военен министър Дамян Велчев. Бившият член на ръководството на Военния съюз дотолкова се увлича в старанието си да предпази своите кадри от народното възмездие, че дори изготвя специално постановление, чийто основен смисъл е: участието в Отечествената война «опрощава» престъпленията, извършени от офицерите на бившата царска армия. Този хитър ход на военния министър е разкрит веднага от бдителните сили на народа. Злополучното «4-то постановление» е отхвърлено от целия народ чрез митинги и събрания, прокънтели по цялата страна. И все пак, както потвърждава и процесът през 1954 г., редица фашистки офицери, за които е нямало доказани обвинения, участвуват във войната. Това се отнася и за повечето офицери от бившата Трета секция на генерал Вълков. Има, разбира се, изключения — самият генерал Вълков, преминал вече в запаса, е въдворен в трудов лагер за бивши фашистки дейци. Участието на бившите екзекутори от Трета секция в Отечествената война е колкото абсурден, толкова и обясним акт за онези години. Невъзможно е с един замах да се изчисти обществото от всичко чуждо и враждебно. Това е истина особено за армията, която буквално на другия ден след Девети септември започва активни военни действия срещу хитлеристите. И така, под закрилата на военния министър Дамян Велчев бившите екзекутори заминават за фронта, въодушевени съвсем не от ненавист към хитлерофашистите, а единствено от перспективата да избягнат или най-малкото да отложат възмездието на народа. Някои от тях дори попадат в репортажи на военни кореспонденти — като герои на

Отечествената война. Друг става прототип на главен герой в роман. Това го казвам не като укор към автора, а единствено за да подчертая двойнственото съществуване на_бившите палачи. След войната те се разпръсват по различни пътища на мирния живот. Един става_директор на общовойсковата кооперация: изнася доклади, внедрява съревнованието, получава значка от профкомитета «Отличник в производството». Друг е инструктор-треньор по конен спорт във Висшия комитет за физическа култура и спорт. «Предстоеше му включване в републиканската секция по модерен петобой — съобщава един от свидетелите на съда, — обаче след тази работа, която стана. . .» Трети работи в кварталната секция на Отечествения фронт — завежда бригадите. Той организира съкварталците си да копаят. . . детски площадки за игра. Задържането от органите на властта прекъсва адвокатската практика на един, пенсионерското спокойствие на друг. . . Бившият шофьор от пиацата Александър Петрович през 1948 г. преустановява търговската си дейност и постъпва на служба в «Отдих и култура» в Банкя, после е касиер-домакин в Хисаря. През 1950 г. се връща отново в София като касиер-домакин в «Балкантурист». Постоянна неудовлетвореност — или най-обикновен страх от разкриване — непрекъснато гони бившия палач от една работа към друга. Най-после той намира тихо пристанище в Бачковския манастир, където започва работа като касиер. До момента на задържането. В протоколите на процеса е записан следният «диалог» между обвинител и обвиняем: Прокурорът: — Вие религиозен човек ли сте? Подсъдимият: — Да. Прокурорът: — А как примирявахте своето участие в убийствата през 1925 г. със своето религиозно чувство? Подсъдимият: — Аз на млади години не бях религиозен, обаче цялата тази работа така ме уплаши и потресе, че наистина търсех успокоение и опрощение на греховете си. . . Разкривам всичко това не за да извикам драматичното: «Убийците са между нас!» Колкото и нелепо и обидно да е присъствието на тези хора цели десет години в нашето общество, не искам и не бих могъл да укорявам онези, които са се отнасяли с доверие към тях. Те са вярвали, че това са хора като всички други. Едно естествено, напълно човешко чувство! Бих казал и нещо повече: то говори за моралната сила на нашето общество. Ако у бившите палачи е имало капка съвест, те навярно биха се замислили твърде дълбоко върху всичко това. . . На процеса подсъдимият Александър Христов, единственият признат за невинен и оправдан от съда, дава показания, които го разграничават от останалите. Неговите думи предизвикват странна

реакция в групата на обвиняемите. «И ние бяхме честни хора!» — прекъсва го глухият ропот на палачите. Председателят на съда този път трябва да призовава към ред и тишина. . . подсъдимите. «Бяхме. . .» Кога е било това? Хората, които са се надпреварвали в доказването на своята жестокост — сега, пред съда на народа, един през друг изтъкват своите морални качества. Припомнят си нещо отдавнашно, смътно. Може би детството? Или нещо е проблеснало в тъмните ъгли на тяхната отдавна заспала съвест? Някакво не докрай умъртвено човешко чувство? Едва ли. Когато са дърпали въжетата на смъртта, те всъщност са умъртвявали не онези, които са носели безсмъртието в кръвта си. Те са умъртвявали себе си, своята съвест, всичко човешко в нея. С всяко усилие на мускулите са умирали онези капчици човечност, които още са блуждаели в кръвта им. Пред съда на народа ги измъчва единствено страхът от физическата смърт, нашепнат от самата природа — оня страх, който не отминава дори такива ревностни служители на насилието и майстори на смъртта. Председателят на съда чете присъдата: — В името на народа. . . Осъждат се. . . Това е последният ден от процеса през август 1954 година. Последната страница от наказателно дело № 634. Гео Милев загива 30-годишен; Христо Ясенов — на 36. Сергей Румянцев не е навършил и 29 години! Георги Шейтанов е едва 28-годишен. . . Българските революционни поети умират млади. Красиво, но и непоносимо жестоко! Какво още щеше да напише Гео Милев? Представям си «Септември» в зората на неговия възходящ път, начален връх в една безсмъртна поредица от творби, извисени в поетичното небе на България. . . А Христо Ясенов? Всеки негов удар на сърцето е бил талант!. . . Как жизненият селски дух на Сергей Румянцев щеше да се оплоди от мъдростта на годините, от революционните ветрове на идващите десетилетия? Въпроси, които никога няма да получат отговор. Един от малко известните мъченици на април 1925 г. е офицерът-комунист Иван Минков. Той също загива непростимо млад. С удивление научих, че той е композиторът на «Покойници» — оная велика българска песен, тайнство от стих и звуци, което вески българин носи в сърцето си. . . Какви неродени съзвучия е прострелял куршумът на 20 април 1925 година? Времето мълчи. А оная ослепителна колона от духовни и политически първенци на народа, онези «най-способни и най-смели» българи, изтръгвани един след друг от живота? Те също загиват млади. Какви дела са

оставили недовършени тези борци и мъченици на бъдещето? Какви сияйни имена в българската история е задушила съскащата примка на палачите? Сърцето мълчи. Мълчи и разумът. Защото там, където напразно се мъчат да проникнат неговите лъчи, стои дълбок, бездънен мрак. В деня, когато и последните страници на тази книга прошумоляха между пръстите ми — ден, в който за първи път не изпитах оная неизбежна радост на всеки творец от завършеното дело, — аз тръгнах към жертвените места на загиналите. Отклоних се от шумната магистрала и поех по брега на почти пресъхналата, проядена от железните челюсти на булдозерите река. От братските гробници нямаше и следа — днешните хора се бяха помъчили да заличат белезите на невижданото престъпление. . . А в ушите ми звучеше тихата, изплетена от скръбно сияние мелодия на капитан Иван Минков. И откривах — това е песен и за тях! Стиховете на Вазов ридаеха и за тях— мъчениците на българската правда, прегърнати завинаги в свещената българска земя: Покойници, вий в други полк минахте, де няма отпуск, ни зов за борба. Вий братски се прегърнахте, легнахте и «Лека нощ!» навеки си казахте — до втората тръба. . . Вървях по ронливите сипеи, по сухите сплетени треви — по местата, където идното поколение ще издигне жертвени паметници-светилища, защото за паметта на народа няма давност — и вятърът пееше в ушите ми с всичките звуци на свободата. . . . . . Оня същият вятър, който в ликуващото септемврийско утро разкъса прогнилите примки на задушените, издуха пръстта от очите им и прошепна на всеки — и на всички: — Станете! Свири втората тръба! 1969—1971 г.

ПИСМАТА Трудно ми е да завърша тази книга. Мъча се да я притворя между две очертания на времето, търся трезвите думи, които да поберат цялата истина. И все не успявам. Защото времето съвсем не е така строго разчертано, както е в учебниците по история. И защото трезвите думи се обезцветяват при всеки допир с човешкото страдание, с горещия дъх на подвига. Навярно тази книга така и ще си остане: непритворена, недоизказана. . . Пред мене са писмата на толкова много читатели. Те искат да ми помогнат да направя още една крачка, да стигна до края. Разказват ми за жертвите и палачите от своя край, възкресяват имена и събития, над които незаслужено се утаява забравата. А аз си мисля, че зад всяко име стоят десетки други имена, зад всеки въпрос се крият още толкова много въпроси. . . Защото страшната 1925 година не е просто политическа битка, а сложен възел на времето, водовъртеж, събудил глъбините на българската история, изтръгнал на повърхността неподозирани пластове на народната душа. Наистина каква е била тази сила, тази горда непримиримост, тази неподвластна на разума повеля, издигната над погрома и пепелищата! Може би именно това е истинското състояние на духа, естествената жажда на човека: да твори, да диша свободно, да мисли. . . В руините на Септемврийското въстание падат предните постове на революцията. Но революцията продължава! Наред с ударната сила на Военната организация на партията — една мълчалива, вкопчана здраво в народните недра армия от решени на всичко бойци — срещу бездушната лавина на фашизма се изправя духовният елит на нацията: кабинетни интелектуалци, хора на перото, депутати, юристи, учители. Нямало е място за илюзии: септемврийският погром е кънтял в ушите им. Те приемат сражение, което — по логиката на очевидното — предварително са загубили. Това е бунт не само срещу насилническата обществена система, но и срещу догмите на «здравия» разум. Защото има неща по-истински от реалното, по-ясни от очевидното. Неща, притаени дълбоко в сърцевината на българския характер. А писмата лежат разтворени върху моята маса, ре-довете в тях споделят, разсъждават, питат. . . «Разкажете за зулумите на полковник Дипчев и капитан Кубадинов, които дойдоха през 1925 г. в нашето село Борима и извършиха много убийства и палежи! Тяхното дело се гледа след Девети септември в Троян и те получиха заслужена присъда — смърт. . .»

«Между Янтра и Росица бяха убити по заповед на Стоян Тахрилов много младежи-антифашисти от Лясковец: Георги Пъргов, Димитър Матров, Иван Топалов, Коста Казанджиев, Марин Прапинов, Моско Рашев. . . общо 13 души. . .» «Пропуснали сте да разкажете за революционера и журналиста Цоньо Матов. . .» «Днешното поколение трябва да знае за героите-мъченици от Радомирския край, загинали през 1925 г. Това са: ръководителят на околийския единнофронтовски комитет Георги Христов, убит при «опит за бягство» по шосето зад казармите. . . Иван Николов, студент по медицина, удушен с кабел в полите на Люлин. . . Захари Гайдаров, застрелян край шосето от Пирдоп за Златица. . , Пано Василев, убит от полицейски агент в София...» «Работехме заедно с Петър Абаджиев като стругари във Военния арсенал. . . Спомням си неговите думи: «Трябва ли да ги гледаме как ни избиват като кучета по улиците!. . . И ние ще мъстим!» Имаше буен характер и ходеше винаги въоръжен. Той беше човекът, който постави адската машина в църквата «Света Неделя». Историята справедливо го осъжда за това. Но нима действията и терорът на фашистите не бяха стократно по-брутални! Именно тяхната власт бе незаконна, а не борбата срещу нея. . . След атентата емигрира в чужбина и се завърна след Девети септември като полковник от Червената армия. Скоро след това загина при автомобилна катастрофа. . .» «В априлските събития Бяла Слатина даде скъпи жертви: Стефан Минковски, Павел Стефанов, Цани Ива-нов. . .» «По време на априлските събития е извикан «за справка» в полицията Мико Петков, който на 9 юни е бил секретар на БЗНС и народен представител. И той изчезва «безследно». Бил е инвалид от войната, с протеза на единия крак. . .» «За Илиянския форт зная, че там имаше един голям бунар, който се беше сринал. По едно време вдигнаха нашите войници от конюшнята с воловете и конете и ги пратиха уж да сеят овес, нема ги около една седмица. По-късно дойде един от тези войници. Димитър Мутов. Обръща се, оглежда се като уплашен кон. . . «Какво бе, Муто, посяхте ли овеса?» — питаме ние. «Абе не сеяхме овес, а погребвахме хора в онзи бунар. Не смеех да слезна, но един офицер ми извади оръжието и аз слязох в бунара, пуснаха ме с едно въже. Аз долу редя трупове-те — цивилни, мъже, жени. . .» «Елате в нашето село Ленково. Ще намерите много материали за събитията от 1925 г. Нашият край и спе-циално селищата около Дунава са дали много, много жертви. За съжаление съвсем малко е писано за тях. . .» «Пропуснали сте за Стефан Парасков. . .» „3а Гено Гюмюшев само споменавате, и то в общия списък. А той

беше един от най-видните комунисти. Аз бях негова сътрудничка във Варненската партийна организация и мога да разкажа много за неговата революционна дейност. . .» «Във военната гълъбарна станция край Видин бяха арестувани около петдесет души. През май 1925 г. изведоха на двора Георги Косовски, Иван Хаджийончев и Христо Джамов, вързаха им ръцете, после ги завърза-ха един за друг и ги натовариха на една каруца. . . По-късно разбрахме, че са ги откарали извън града и са ги убили с ножове. Гробът им е неизвестен. Доскоро знаех, че техните убийци са още живи, в София. . .» «Когато Възкресия Цанева отива при генерал Въл-ков да пита за мъжа си Георги Цанев, изчезнал «безследно», тя води със себе си и своя тригодишен син. Това се споменава в книгата, но са пропуснати някои много значителни подробности. Докато жената плаче за своя убит мъж, генерал Вълков прегръща детето и му пъхва в джобчето пари и бонбони. . .» «Наистина жертвите нямат брой — но една книга за априлските събития през 1925 г. не би била пълна, ако се отминат такива прекрасни революционери като: Борис Баев, Тодор Кацаров, Благой Касабов, Никола Га-бровски, Иван Миланов, Васил Каравасилев, Милан Василев, Атанас Генчев, Велко Йовков, Васил Георгиев, Владимир Зографов, Кирил Чепишев, Асен Агов, Васил Ленков, Спас Балевски, Марин Димитров. . .» И във всяко писмо — все нови и нови имена! И зад всяко от тях — неповторима човешка съдба, страдание, непречупена воля. . . Погледът наистина не може да обхване тази без-смъртна колона, прекосила времето и историята, вряза-ла се завинаги в народната памет. . . Пише ми вдовицата на Димитър Найденов. Тя разкрива една малко известна страница от дейността на големия наш публицист. След атентата в църквата «Света Неделя» той успява да се укрие. Но и така, в нелегалност, той се свързва с кореспондента на английския вестник «Дейли хералд» в България. Чрез него Найденов изпраща поредица от кореспонденции за събитията в страната. Българският публицист е владеел отлично английски език. Няма съмнение, че кореспонденциите на Димитър Найденов имат дял в решението на английската парламентарна делегация начело с Уеджууд да посети България и на самото място да се запознае с престъпленията на фашистите. «Моят другар — пише Милка Найденова — изпитваше огромно удовлетворение, че е успял да привлече вниманието на прогресивните хора в чужбина към борбата на българския народ.» Ние можем да разберем това удовлетворение: всеки акт на възмущение в чужбина е означавал нова тревога за българските властници и нова надежда за онези, над които е висяла смъртна присъда от априлските процеси.

Двадесет години по-късно, през 1945 г., при Димитър Найденов, който вече е тежко болен от туберкулоза и е на лечение в Своге, пристигат английски журналисти. Те са запомнили неговите изяви в английския печат и идват да стиснат ръката му за проявеното мъжество, за достойно изпълнения журналистически дълг. Не е трудно да си представим какво е изпитвал Найденов, когато в залеза на своя живот получава такова вълнуващо признание за дейността си на публицист и гражданин. В своето писмо-завещание той отново се връща към спомените от 1925 година: «Искам това да се знае, тъй като по-големи заслуги нямам. . .» Мисля си: едва ли има значителен български писател, публицист и въобще човек на перото, който в онова трагично време да не е намерил начин да изрази своя протест или най-малкото своето неодобрение от действията на българските фашисти. В това убеждават и документите за поведението на един такъв писател като Кирил Христов, който трудно може да бъде причислен към общественоотзивчивите творци. Две седмици преди атентата в църквата «Света Неделя» той пише предупредително писмо до Александър Цанков: да не се вършат излишни жестокости, да не се озлобяват «толкова много хора». Отговорът на писмото е категоричен — разгневеният Цанков със специална радиограма нарежда незабавното му уволняване. «И то имайки под ръцете си медицинско свидетелство, че съм болен и че се нуждая от лекуване» — недоумява Кирил Христов. «При това писмото ми беше в съвсем приличен тон, дишаше болка. . .»

Борис Баев «Когато видя своя син — бездиханен, с окървавено лице, майка ми безутешно зарида: «Защо беше този труд, защо беше това четене?. . . Забрави себе си, забрави младостта си. . . Толкова знания: за земята, за пръст-та. . .» Това беше на 25 април 1925 г., деня, в

който беше убит моят брат Борис Баев. . .» Разгръщам спомените за комуниста от Ловеч Борис Баев, написани от петдесет негови съратници, бойни другари, близки. . . «Той беше подчинил целия си живот на бъдещата победа. . . Готвеше се за комунистическа България с цялата енергия на своите 28 години и беше достоен да бъде един от нейните най-видни строители. . .» Виждам лицето му: одухотворено, с тънки черти. . .. Прелиствам речите му пред съда (той е бил адвокат-защитник на обвиняемите ловешки антифашисти) и сякаш чувам неговия ироничен, безпощаден и в същото време дълбоко човечен глас. Баев е един от първите ръководители на партията в Ловеч: член на околийския и окръжния комитет на БКП. Благодарение на неговата блестяща съдебна защита «враговете на държавата» от Голяможелязовския процес — 45 младежи — са оправдани. Той не отказва защитата си и на преминалия в нелегалност и обявен за «разбойник» Васил Попов с прозвището «Героя». Запознах се с проектите на трудовете, които се е готвел да напише: за Левски и неговите предатели; за деспотичните режими в политическия живот на България; за моралните опустошения от войните. . . Арестуват го на 16 април заедно с неговия съратник, ръководителя на ловешките работници и занаятчии Тодор Кацаров. Арестуван е и целият актив на комунистическата партия в Ловеч. През нощта на 24 април двамата — Борис Баев и Тодор Кацаров — са изведени от сградата на Околийското полицейско управление. Пускат ги на улицата и «при опит за бягство» с няколко изстрела в гръб ги повалят. Кацаров е убит на място. Борис Баев е тежко ранен, лежи върху каменните плочи и моли за помощ първите утринни минувачи. . . В осем часа сутринта на «местопроизшествието» прпстигат околийският началник Тифчев, прокурорът Балевски. . . «Аз съм жив, откарайте ме в болницата. . .» — обръща се към тях Борис Баев. Прокурорът дава знак, който стоящият до него полицай Иван Гагаузина безпогрешно разбира. Насъбраните хора са разгонени. Борис Баев е доубит с нож на самата улица. . . Още същата сутрин околийският началник Тифчев телеграфира в Министерството на вътрешните работи: «Снощи към 11 часа задържаните конспиратори от Ловеч Борис Баев и Тодор Кацаров са избягали от прозореца на ареста и на сто крачки на улицата се натъкват на полицейски патрул, който след предупреждение открива огън и ги поваля мъртви на земята. Наредих дознание. Улики за престъпление няма.» Очевидци твърдят, че дори и след ударите с нож Борис Баев бил още жив. Откарали го в конюшнята на Околийското управление и там отново го простреляли с няколко куршума. После го натоварили в закрита каруца и под конвой от стражари тръгнали към гробищата. Очевидци убеждават, че и тогава Борис Баев бил още

жив: повдигал капака на каруцата и размахвал ръката си. . . Пак от разкази на свидетели научаваме, че старши полицаят Никола Голийкоолу заповядал каруцата да се отправи към болницата, защото целият град бил вече настръхнал от злодеянието на властта. А в болницата лекар-фашист по заповед на Тифчев прерязал аортата на врата му. . . И едва тогава настъпил краят на Борис Баев. Нужно ли е да търсим тук границата между реалност и въображение? Когато народът създава легенди, той безпогрешно влага в тях по-голяма истина от житейската достоверност. С такива легенди-истини той отдалечава смъртта от най-свидните си синове, онези, с които най-трудно се разделя. . . Минават няколко месеца. В една снежна ноемврийска утрин в землището на село Българене е намерен мъртъв околийският началник Тифчев. Върху шапката му, поставена до трупа, е забодено писмо, чиито думи се помнят и до днес: «Пътнико, плюй върху този труп и отмини! Иди в близкото село и кажи, че тук е паднал убит от революционери най-големият злодей и садист на страната ни Николай Тифчев — Кърджи Осман. Пукотът на нашето оръжие го смъкна завинаги от жизненото поприще. Нека ехото на карабините и воят на дивите зверове в унисон със зимните бури се носят из пусти дъбрави и пеят тъжен реквием над самотните гробове на скъпи другари, паднали за великия идеал на роба!» Убийството на Тифчев е извършено от четниците на Васил Попов—Героя и Тинко Симов. А кой е изстрелял върху хартията тези необикновени думи, напомнящи заклинанията на тъмен, стародавен епос? Може би самият командир на четата, оня същият «разбойник», тръгнал да мъсти и убива, защото обществото му е отказало правото да диша свободно въздуха на своята земя. . . Същият оня загрубял от несправедливостите на живота мъж, заплакал само веднъж: когато му разказват как адвокатът-комунист Борис Баев описал пред съда неговата нерадостна и горчива съдба. . . «Не друг, а Васил Икономов гони царя в престрелката на Арабаконак» — пише в писмото си Първан Попов. И по-нататък обяснява, че целта била не да бъде убит Борис III, а да бъде заловен жив и принуден да подпише указ за амнистия на всички политически затворници в страната. «За истинността на това се подписвам с двете ръце, защото го чух лично от самия Икономов, когото укривах през юни същата година.» Тези редове, ако съдържат истината, биха могли да направят още по-изразителна картината на Арабаконашкото покушение. Към бягащия по обратния път смъртнобледен «владетел на българската корона» можем да прибавим сега и сянката на преоблечения в

офицерска униформа Икономов, който тича успоредно с него, притулен зад колоните, и се мъчи да надвика пушечната канонада: «Стой! Няма да те убием! Дай политическа амнистия и ще те пуснем!» Някои неща като че ли подкрепят истинността на едно такова твърдение. Убити са двама спътници на царя в непосредствена близост с него — а самият цар, главната цел на покушението, се измъква без нито една драскотина. Случайно ли са го пощадили куршумите? И дали нещо от думите на Икономов е достигнало до ушите му? Свидетелят, който може да потвърди или опровергае това — самият Васил Икономов, — загива още същата година. В една лятна лунна нощ той се къпе в реката край Белица и в мига, когато излиза на брега и тръгва към дре-хите си, от ракитака пламва изстрел. . . Единствен, но смъртоносен. В едно от писмата читател ми изпраща препис от некролога, който Антон Страшимиров отпечатва след смъртта на своя брат Тодор Страшимиров. Само от две изречения: «Убиха и брата ми. . . Бог да пази познати и непознати!» Писателят би могъл да пише просто: «Убиха брата ми» — но той вмъква скромното на пръв поглед и — и всичко в миг се преобразява. Личната болка се стапя в жаравата на обществения протест, няма вече стон и страдание — а непримирим вик на съвестта, безпощадно обвинение: «Убиха и брата ми!». Едно драматично сливане с болката на целия народ. «Толкова често повтаряме някои имена — а защо така малко знаем за тях!» — чета недоумяващите редове на едно писмо. И на първо място в списъка на «известните непознати» се поставя името на Йосиф Хербст. За Хербст не може да се говори спокойно. Защото всеки ред, написан от него, крие особен род магнетизъм, всяко приближаване към неговата личност създава усе-щането за навлизане в наелектризирано пространство. Ето например неговото «Писмо от фронта», писано на 15 юни 1918 г. от позициите край град Ксанти. Йосиф Хербст, уволнен от поста директор на печата, заминава на фронта като капитан от българската армия. «Писмото» започва с цитат от един разговор между двама отпускари: «. . . Няма да се оправят работите, докато всеки отпускар не отнесе със себе си по четири бомби. . .» «И тези бомби — продължава Йосиф Хербст — вече са излети, и войникът, който ще ги занесе, е до мен, до вас, сред вас. Бомбите са излети в тъй наречения тил и всяка от тях е изпълнена с най-разнородни взривни вещества: с откраднатия от маларичните ни войници хинин, с остатъци от недоизпратена в странство захар, с останало още в министерски чифлици и недоизнесено жито, с храна,

намерена в кметските къщи, с тлъстите дивиденти на из-никнали като гъби след дъжд акционери — народни представители, с крепостните актове на вили в извънбългар-ски столици. . . Бомбата е с електрическо действие. Силни земни, подземни, въздушни токове по невидими жици идат от тила към нашия войник и той ще трябва да я хвърли. Ако пък я не хвърли преди утрешния ден. . . той — и това ще бъде по-страшно — ще я запази за деня на разплатата. Този ден го жадуват еднакво силно в предните постове, както и в кухнята на която и да е забравена паркова колона.» И по-нататък: «. . . Неумолимо необходим е един закон. Мотиви-ровката му може да се състои само от едно предложение: «Никой български гражданин не може и не бива да се обогатява през и чрез войната». «. . . От всяка банкнота, от всяка златна монета в касите на новите ни богаташи лъхва мирисът на потта на измъчените в окопите наши войници, на кръвта на толкова паднали непрежалими герои. . . Едно няма да престана да моля от името на армията, от името на всички, които в мъчителни нощи са се замисляли върху сегашното положение: да се поправи сторената неправда и да се постанови, че войнишкият живот няма еквивалент.» Известен е фактът, че на конференцията в Париж за подписването на мирния договор министър-председателят Александър Стамболийски носел със себе си и това «писмо» от Хербст. Преведено на много езици, то и досега се цитира в мемоарни книги и исторически изследвания. Защото и днес е жива силата на неговия призив: да се защити единственото, което няма заместител — човешкият живот! «Много сте лаконичен. Защо не сте разказали по-подробно за писателите например? Пък и за палачите…» Очаквах подобни въпроси и затова на няколко места в предишните части разсъждавах върху характера на тази книга. Всъщност това беше нужно не толкова на читателите, колкото на самия мене. Защото няма нищо по-измамно от лавината на фактите. Опасността от затрупване е почти неминуема. С отрицателните герои все пак ми беше по-лесно: при тях можеш да режеш на едро, да отстраняваш без сантименталности «излишното». (За което по-малко споменаваните палачи навярно са ми благодарни.) От групата на «майсторите на примката» аз вземах само най-характерните, отминавах тези, които или ги повтаряха, или бяха просто палачи, нищо друго. Но хората, които със своето мъжество и непримиримост вдъхновиха тази книга? Тук нещата са неизмеримо по-сложни. Това не са десетина души — а хиляди! Може ли писателят да отиде при всеки, да го върне жив на поколенията, да осуети забравата? При това мерзостта е една и

съща винаги и навсякъде — докато подвигът в самата си същност е неповторим! Чувството за безсилие и вина още не е утаено в мене. Може би някога, с труда на много хора, ще бъде създадена голямата книга — истински национален епос, в която ще бъде събрано всичко, което народната памет пази: за всички, за всеки. . . Въпросите на читателите ме карат отново да разсъждавам върху тази книга. Съзнавам, че авторът е най-неубедителният тълкувател на своята творба. И ако все пак подновявам този разговор, единствената ми цел е да подчертая, че винаги съм усещал до себе си разбиращо-умния поглед на моя читател. Аз му вярвах и тогава, когато всичко беше хаос и задръстено пространство в главата ми и трябваше да подбирам и отсявам — но така, че и пропуснатото да не се губи. Вярвам му и сега, и то още повече, защото чувствувам между нас онези приливи на взаимно доверие и съпричастие, чиято цена с нищо не може да се измери. Бях длъжен да кажа тези думи. Да няма щрих върху щрих! Ето правилото, което стоеше над всичко в моята работа. И колкото повече фактическият материал ми диктуваше своите настъпателни права, толкова по-силно му противопоставях това свое вътрешно убеждение: да избирам, да вземам най-яркото, да пресичам всички ненужни разклонения, от които може да изтече главното. Именно това желязно правило ми даде така необходимата вътрешна свобода. Именно то ми спести много мъки, когато трябваше да се разделям завинаги с толкова много неща, истински «находки», които вече имаха свои предпочетени двойници. Ето един характерен случай: От многото факти за интимния живот на генерал Вълков особено се натрапваше историята с неговата «любовна» колекция. Става дума за манията на генерала да си съставя архив от «порнографически картички», в които действуващо лице е. . . самият той. (Мания, достойна да бъде обект на психопатологията.) Всяка негова любовна среща в квартирата му е била запечатвана върху фотолента. Навярно това е вършел ординарецът му или някой друг негов приближен, специално обучен да борави с фотоапарата и най-важното: да знае точно в кой момент да открехне леко завесата и да направи снимката. При пренасянето си в нова квартира генералът, иначе толкова осторожен, забравя в купищата смет «четири големи черни кутии с фотографии и фотографски ленти». Така колекцията попада в ръцете на двама чиновници от Картографическия институт, за които до този момент Вълков е «възпитан и високо морален човек». Докато той е в зенита на своята кариера, притежателите на изобличителните снимки пазят дълбоко неговата тайна. Но когато след няколко години Вълков е изпратен в Рим като пълномощен министър, апетитите на чиновниците се разпалват. Съставен е план

за шантаж на генерала. Жената на един от съзаклятниците — Фичева — специално заминава за Рим и му предлага условията на сделката: ще си получи обратно снимките срещу. . . един милион лева! Вълков след кратко замисляне се съгласява; казва, че ще пише на свой приятел от София да уреди въпроса. На уговорената сре-ща в Софийския крепостен батальон срещу Фичева застава. . . Кочо Стоянов. Изважда пистолета си и небрежно го подхвърля с ръка. «Знаеш ли кой е Кочо Стоянов?» — пита я той. «Не зная. . .» «По-добре е да не узнаеш. Слушай сега: аз съм очистил много свят. . . Оставяй кутиите и — бегом марш!» Нататък е ясно: жената оставя кутиите и с подкосени нозе, под дулото на пистолета напуска стаята. . . Освободена завинаги от мисълта за така дълго очаквания милион! Можех ли да включа тази любопитна история в основната част на книгата? Не. Вече бях предпочел историята с Ана Т. «Чух, че палачите от процеса през 1954 г. били оставени живи. Истина ли е това?» Да, истина е. . . Смъртните присъди, произнесени от съда, са заменени с 20 години затвор по решение на Президиума на Народното събрание. Решението е в отговор на молбите на осъдените за помилване. Някои от бившите палачи са починали, други са освободени предсрочно съгласно законите в нашата страна: поради болест, амнистии, трудова дейност, която намалява срока на присъдата. Предполагам, че те са сред най-ревностните читатели на тази книга. Един от тях ми се обади по телефона и ми предложи да се срещнем. Попитах го има ли някакви несъгласия с писаното за него. «Много остри са разсъжденията» — каза ми той. — «А фактите?» — питам аз. «По фактите нямам възражения. . .» За друг научих, че прекарва остатъка от дните си в своя роден град. Би трябвало да е вече над 80-годишен. Разправял на хората около себе си: «Нямам чак толкова голяма вина. . . Лежах в затвора само осем години и ме пуснаха. . .» Осем години? Значи е бил осъден на 20 години затвор. А зад тези 20 години се крие първоначална смъртна присъда! За трети зная, че сме почти съседи. Наистина особено е това усещане: да знаеш, че в твоя квартал, през няколко улици живее бивш палач. Той сега е като всички старци: сутрин си пие кафето, към десет излиза на разходка из парка, вдишва си свежия въздух, който природата щедро дава на всички, поема с примижали очи своя дял от слънцето, което еднакво топли всички. . . Всички ли? Но стига за тях. Миналата есен почина баща ми. Едва след смъртта му добих завещаното от него право да се запозная с неговия архив, в който

имаше и една папка от комсомолските му години в Хасково: «Моите младежки увлечения». (Сякаш ме огря тъжната усмивка, с която беше написал тези думи.) Това бяха тетрадки със стихове, които той с неприсъща за възрастен човек свенливост криеше от всички. Под тетрадките лежеше една сгърчена, сплъстена купчина хартия, обгорена от черното дихание на пръстта. Раз-тварях, доколкото беше възможно, полуизгнилите страници, мъчех се да разчета отделни фрази от написаното: това бяха политически фейлетони, сценки, неизпратени дописки до вестниците на Хербст, до списание «Пламък». . . Сред тях имаше и партийни брошурки, «червени» календари. Мислех си: какво би станало, ако всичко това не беше заровено в двора от майка му няколко дни преди обиска в края на април 1925 година! И ако в този ден той се намираше в града, а не в глухото село Свирково, поел своя път из селските канцеларии след годините на глад и безработица. . . Това е било шест години, преди да се родя. . . . Стоях над изтръгнатата от времето купчина, приела цвета и тъмния дъх на земята, и усещах с цялото си същество присъствието на нещо неразгадаемо, чуждо за моите сетива и разум. Нещо, в което човешката мисъл и човешкото слово не са пригодени да проникват. Защото палачите са убивали не само своите жертви — но и бъдещия живот, заложен в тях. И престъплението им не е само обществено, а биологично насилие, замахване срещу самата природа, разкъсване на нещо, осветено от висшия природен закон: веригата на живота. И с цялата си наранена душа аз откривах отново смисъла на оня трагичен вик на Йосиф Хербст, пратен към всички хора и всички поколения: да се постанови, че човешкият живот няма е к в и в а лент! Защото вече толкова милиони години природата не е създала н и щ о, което може да замени човека. Търся думите, с които да привърша тази книга, а перото вече толкова дни стои над белия лист, без да смее да го докосне. Наистина тази книга така и ще си остане: непритворена, недоизказана… БДЕНИЕ 1973 г. I А писмата върху моята маса продължават да спо-делят, да търсят, да питат. . . «Аз съм на седемдесет години и помня онези страшни дни.. . През 1925 г. в село Дъбница, Гоцеделчевско, стана масово клане. Една

нощ извели около 30 души в околностите на селото, накарали ги да изкопаят яма за гробница и както копаели, така ги застреляли. Заровили ги и извикали стопанина на нивата да изоре най-напред пръстта над ямата, за да се затрият следите. Заплашили го, че ако каже някому, ще бъде застрелян. Обаче като орял, воловете пропадали до колене в кръв, а в това време полският минава и пита какво е това, селянинът казва: Трай, не казвай на никого какво си видял, защото ще ни убият и двамата. . . Проговориха чак след 19 години, на Девети септември. Бяха направени разкопки и откриха костите на 30 души, между които и на една учителка. Сега костите им са пренесени в гр. Гоце Делчев и погребани в градинката до пазара. Обаче мястото е буренясало. . .» (Ст. Каракашев). «Комунистът Никола Чивчиев беше легендарна личност в нашия край. Когато рецитираше едно стихотворение в салона на старото училище в Ахтопол, полицаи стреляха срещу него. Куршумите минаха през буйната му коса, без да го засегнат. . . 1925 година го завари секретар-бирник в Ахтопол. На 5 май го арестуват и след жестоки мъчения го повеждат заедно с Панайот Пеев през гората, за да покаже къде има скрито оръжие. По пътя двамата незабелязано от полицаите се развързват и побягват: Панайот през гората, Никола — към морето. Панайот вижда река и измъчен от жажда, се навежда да пие. Залявят го. Ceгa е жив. А Никола Чивчиев е убит на скалата край морето, където сега се издига скромен паметник. . .» (Хр. Ата-насов). «Ето как е станало убийството на Димитър Захариев, общински съветник-комунист от Хасково: Една вечер платеният убиец, старши стражарят Дим-чо Бонев, укрит под една кола, изскача срещу минаващия по улицата Захариев и опира пистолета в гърдите му. В същото време му поднася предварително написано заявление за оставка от поста общински съветник. Захариев категорично отказва да подпише заявлението със следните думи: «Аз мога да напусна поста си само ако тези, които са ми възложили своята защита — работниците, — ми наредят». В отговор последвал изстрел. Убиецът е получил десет хиляди лева за това убийство лично от кмета на града Христо Бардучки. . .» (Гр. Димитров). «В ареста на Горна Оряховица бяхме задържани много антифашисти от целия Великотърновски окръг. Бяхме насъбрани в тесни килии. . . Щом настъпваше нощта, с ужас очаквахме повикването на «следствие», тоест за мъчение. . . Военен комендант беше поручик Дюстабанов, звяр и палач. Няколко нощи пред ареста чакаше камион да ни откара край река Янтра, където да бъдем избити. Но под натиска на някои от управниците, които проявиха чо-вечност, искането на поручик Дюстабанов да бъдат

избити 20 души не се осъществи изцяло. . . Една сутрин стражарите ни показаха въжетата, с които щяхме да бъдем навързани. Започнаха да откарват един по един арестуваните на «следствие» в 4-та рота във Велико Търново. Така изчезнаха «безследно»: Слави Райков от с. Стражица, Марко Райчев и Стефан Мутафов от Горна Оряховица, Димо Кьорчев от Лясковец. Убийствата са ставали по същия начин, както в София: хвърляне на въже около врата, теглене от двете страни, удари в гърба и гърдите до издъхването на жертвите. След това с вързани камъни на врата са били хвърляни в Янтра. . . В 4-та рота бяха избити още: Паню Драгнев, Христо Кисьов, Христо Рогев, Пеню Вълев. Съобщавам само имената, които са пропуснати във вашата книга.» (М. Дой-чинов). «Моят братовчед Тодор Атанасов, един от основателите на Военната организация на партията, е убит в София през 1925 г. в избата на училище «Фотинов». Той е бил премазан между два валяка с бодлив тел. . . Това ми е разказвала моята сестра Райна Делчева, която живее в София. . .» (А. Паскалев). «Мисля, че ще бъде справедливо там, където споменавате името на Владимир Зографов, да отбележите още нещо, поне още малко нещо за него. Не защото е от моя град Трявна, а защото той е човекът, който организира у нас първата нелегална печатница, а след атентата през 1925 година става войвода на сливенската чета «Народен юмрук». . .» (В. Христова). «Току-що бях завършил гимназия. На 24 май ни разпуснаха за матура, а на 25 май ме арестуваха. Държаха ме около месец в комендантството на Хасково, на тавана на сградата на братя Симонто, в центъра на града. В долните етажи се извършваха разпитите и екзекуциите. И там имаше удушвания, чувахме стоновете на умиращите. След това хвърляха труповете от прозореца и стреляха след тях. И тук бучаха цяла нощ черни камионетки. . . Един ден видяхме от едно прозорче шумно шествие на автомобили, натоварени с войници. Те носеха набучени на ножове глави на четници от четата на Митьо Ганев. Картината беше страшна. . .» (Ас. Паскалев). «... В книгата би трябвало да намери място и Иван Манев, политически секретар на ЦК на БКП в онези години. . .» (Ст. Желев). «За да заглушат нашите писъци, агентите бяха вър-зали в двора на Дирекцията на полицията две големи шарени кучета, които при случай биеха и те квичаха много силно. Не съм съгласен с твърдението, че е нямало изгаряния на наши другари в парното отопление на дирекцията. През месец май и в най-горещите дни палеха пещта, като отваряха радиаторите и

затваряха прозорците в килиите. Това не можеше да бъде случайно. Никой не смееше да отвори прозорец или да изключи радиатор, защото агентите непрекъснато проверяваха. Искаха да се задушим. Отвън на двора контролираше Черното Павле и само ако някой се осмеляваше да наруши заповедта, той се втурваше като звяр в килиите и биеше с юмруци и тояга. . .» (Ив. Карапетров). През една майска нощ на 1925 г. бяха убити първенците на Хасковската земеделска дружба: Коста Янчев, Христо Попов, Кирчо Латев и Благой Петров. Арестуват ги и ги затварят в конюшнята на полицейския участък в еврейската махала. Когато настъпва нощта, трима полицаи се нахвърлят върху тях и с приготвени от по-рано въжета ги избесват. В това време пристига нарочно нагласена кола с копачи и лопати. Натоварват труповете и ги погребват под един надвиснал бряг, като събарят пръстта върху труповете. След това излизат на харманлийското шосе срещу Земеделското училище и с изстрели създават лъжлива тревога, че арестантите са избягали. На другия ден разлепват полицейски съобщения със следното съдържание: «Хитрите дружбаши, възползвани от лунната светлина(?), пробили тънките стени на конюшнята и избягали. Молим гражданството да съобщи на властта, ако види или узнае нещо за бегълците.» След Девети септември бяха заловени и тримата палачи, участвували в убийството: Георги Черното, станал пазач на текстилна фабрика в Сливен, Киро Арнаудов, пазач на тютюнев склад в Кърджали, Димчо Бонев, полицейски стражар в Хасково. Конвоиран от милиционери на път за Хасково, Георги Черното се хвърля от прозореца на влака в движение. Надава се внезапна тревога, влакът спира и убиецът е отново прибран в купето. И тримата бяха изправени пред съда в Хасково. . .» (Ал. Пенев). «Златан (Зако) Гайдаров от Пирдоп беше убит от полицаи «при опит за бягство» край шосето за Златица. » (П. Попов). «. . . През една нощ на 1925 г. извеждат извън града Слави Василев и жена му Иванка и при един кръстопът ги убиват. Слави Василев беше общински чиновник в Ловеч. . .» (М. Узунов). «Трябва да се говори открито и за неблаговидната роля на църквата по онова време. Анатемите, църковните молебени за възхвала на Борис III, проклятията срещу комунисти и леви замеделци — всичко това е част от картината на 1925 година. А организираният с благословията на г. г. митрополит Стефан митинг на придворната буржоазия, която ревеше неистово пред двореца след покушението в Арабаконак — не беше ли една психологическа обработка на обществото в навечерието на априлските погроми?. . .» (К. Тотев). «Поколенията трябва да знаят повече за Иван Христов Мандов, организатор на партията в Средногорието, а след това секретар на

Ючбунарската секция на БКП в София. Той организира нелегалната партийна печатница, участвува във Витошката конференция на партията. . . Арестуван по време на априлските събития, на 21 април 1925 г. е изведен от Дирекцията на полицията и оттогава не се знае нищо за него. . .» (А. Янев). «Моят брат Тодор Кацаров беше нежен човек: среден на ръст, с високо чело, светлосини очи. Още като юноша той тръгна с баща ми на печалба в далечна Румъния, където работил в зеленчуковата градина на един чокоин край река Прут. Но наесен чокоинът им дал пари само за път, като казал: «Толкова изработихте, толкова ви давам.» Брат ми останал там още една година, работил пак като градинар. Наесен си дойде в Ловеч. Не разказваше нищо за живота си в Румъния. Хвана занаята на баща ми — стана кацар в неговата работилница.

Тодор Кацаров Оттогава започна да посещава и работническия клуб. През 1918 г. бе приет за член на партията. Постепенно се наложи като ръководител на ловешките занаятчии. За него околийският началник Николай Тифчев казваше: «Този човек е най-опасният. Не виждате ли как занаятчиите се движат като кошер пчели след него. . .» Арестуваха го на 17 април 1925 година. Брат ми беше на мегдана пред работилницата си. Дялаше някаква дъска. По едно време погледнах през прозореца към мегдана. Пред него стоеше стражар, пушеше и разговаряше с него. Разговорът продължи десетина минути. Видях как брат ми тръгна напред, а след него стражарят. Следобед майка ми обиколи всички участъци и го откри в Околийското управление, хвърлен в избите заедно с много други арестанти. Оттогава вески ден ходеше да му носи храна и разказваше как вечер се чували писъците на арестантите. На 25

април, както винаги, мама тръгна да занесе закуска на бати. Някакво предчувствие ме накара да изляза и аз. Грабнах нещата си и тръгнах:. След малко видях на улицата нещо, което ме вцепени: малкият ми брат Георги и още един мъж водеха мама. Тя беше страшно прежълтяла, главата и беше клюмнала. Едва чуто повтаряше: «Убиха го. . . Убиха го. . . Там, на улицата, лежи прострян, до него Борис Баев лежи и вика за помощ. Никого не пускат. Стражарите ме блъскаха, удряха. . Не можах да си видя моя хубав син, моята радост и надежда. . .» На следната нощ избухна пожар: гореше шивашката работилница на Данчо Вълев. Неговият син Васил беше много добър приятел на брат ми. Сутринта прочетох във в. «Утро», че моят брат Тодор Кацаров «избягал от участъка, запалил дюкяна и бил убит при опит за бягство. . .» Оттогава не вярвах вече на нищо, което пишат фашистките вестници. Един ден през май същата година майка ми беше отишла на нивата. Тя често ходеше там, далече от погледите на хората, и плачеше за бати. Привечер си дойде малко изплашена. Викна ме в стаята, затвори вратата и ми каза «Днес, като копаех и плачех, някой ми изшитка от горичката на горния край. Обърнах се. До липите стоеше един мъж със зелени дрехи, брадясал. «Не плачи, бабо! — каза ми той. — Ела по-близо!» Видях, че зад него стояха още двама души. Седнахме ниско в храстите. «Не се плаши, продължи непознатият, ние сме добри хора. Ще отмъстим за твоя син. Гледай, че след три дни ще бъде убит околийският началник. Ако имаш сега малко хляб, дай ни!» Дадох им парчето хляб. А той казва: «Аз съм Тинко Симов. Не казвай никому, че си ме видяла. Друг път, като идваш, носи повече хляб!. . .» Действително след три дни научихме, че околийският началник Тифчев бил нападнат, но по една случайност се спасил. Били убити старшията и двама стражари, които го придружавали. Убийството на околийския началник Тифчев от четата на прочутите нелегални Тинко Симов и Васил Героя стана няколко месеца по-късно. Брат ми Георги разправяше, че видял как баща ми хвърля от едно мостче някакъв пистолет. Попитал го какво е хвърлил, а баща ми отговорил: «Което щях да направя аз, го направиха други. . . Това, което хвърлих в реката, не ми е нужно вече.» Баща ми само привидно беше суров и твърд. Всъщност той беше крайно чувствителен човек. След като загуби и втория си син (първият, Лазар, беше убит във войната), той не можа да издържи. През лятото на 1925 г. направи опит да се обеси на асмата в двора. Но когато ритнал кофата под себе си, тя издрънчала и мама чула шума. Брат ми веднага скача и прерязва въжето. Направиха му масажи и изкуствено дишане и той дойде на себе си. Но мисълта да сложи край на живота си не го напусна. Това, което не успя да

направи през 1925 г., го направи на 1 май 1932 година. Извардил момент, когато майка ми я нямало в къщи, вързал въжето на една греда на чардака и там се обесил. В последното си писмо до мене ми беше писал: «Двама се събрахме с майка ти, двама си останахме. Отгледахме пиленца, но едни ги изтребиха, а други отлетяха надалеч. Останахме сам сами. . .» (Гена Георгиева). «Бях на 11 години, когато татко «безследно изчезна». Често съм претегляла смисъла на тези думи, определили съдържанието на целия ми живот. Мислех си, че без следа нищо не изчезва, а човек — най-малко. В душата ми се промъкваше надеждата, че татко е жив, че все някога ще си дойде. Но няколко години след 1925 г. фашистите връчиха на семейството ни смъртен акт. Винаги си представях, че татко е разстрелян или изгорен. Сега се разкри и третата ужасна възможност — удушен. Досега заставах пред портрета му и изгарях заедно с него, а сега заедно с него изпитвам ужаса на задушаването. . . Съвременниците на татко си спомнят между другите му добродетели и вроденото му чувство за лично достойнство. Не зная дали можете да си представите това чувство в душата на сирака, как се пречупва то, как д-ца на пет години престават да пеят и рядко се усмихват, как се седи на стол без облегало, как стягат не по мярка чужди дрипи и обувки, подхвърлени като милостиня, как остро се ражда зла завист в предпразнични дни, когато бащите се връщат с пакети в ръце при децата си, колко непреодолимо е желанието за човешка топлина и приятелска ръка.. . От деня, когато за първи път попаднах в музей, заживях с мисълта, че непременно трябва да видя поне портрета на татко и загиналите с него другари на почетни музейни витрини, да видя паметници, посветени на подвига им. Нашата Радомирска околия е дала над 130 жертви на фашизма, без падналите във войните. Но за последните дни на татко и загиналите с него антифашисти през 1925 г. не знаем нищо». . .» (Е. Рибарова). «. . . За първи път видях генерал Вълков през 1943 г. в кафенето на Деде-Агач, където се събираха българите-чиновници. Възрастен, дребен човек, безличен в сивите си цивилни дрехи. Мъжете стояха близо до радиоприемника, за да слушат новините пo-добре. На общия фон от уморени лица лицето на генерал Вълков рязко се отделяше с крайно напрегнатия си израз. По-късно тази напрегнатост започнах да улавям не само в израза на лицето му, но и във фигурата, даже в походката му. . . И щом чух от жена му да казва, че в София живеят на хотел, вече бях уверена, че генерал Вълков изпитва постоянен страх от разплата. . .» (И. Димитрова). «След Девети септември 1944 г. бившите палачи от Военния съюз избягнаха, макар и временно, народното възмездие. Но вие не сте забелязали нещо много важно: редица от тях бяха настанени след

Девети септември на твърде важни, бих казал, многозначителни места: един е комендант на гара София, друг — в охраната на народните регенти, трети — директор на Общовойсковата кооперация, и т. н. Мислите ли, че това е случайно? Не са ли чакали знак от своя покровител Дамян Велчев, за да започнат отново да дърпат въжетата?. . .» (П. Кирилов). «Илия Ковачев, съден на процеса през 1954 г., не е доволен от написаното за него на страница 69, най-долу. Иска да го промените. Така ми каза да ви предам... Иначе с другите факти е съгласен и няма възражения...» (Гражданин от Търговище). Бележка на автора: На с. 69, най-долу, в първото издание на книгата стои изразът: «И все пак Илия Ковачев е човек с примитивно мислене. . .» «. . . Споменатият в книгата ви Черен капитан (Цвятко Николов), бивш офицер от Трета секция, доскоро беше клисар и продаваше свещи в църквата «Възнесение» в град Враца. Има запазен вид, въпреки че вече е почти 80-годишен. . . Сега е напуснал и живее в родното си село. . .» (А. П.) «Човек може да се представя за всякакъв, но често пъти в една-единствена проява лъсва целият му характер. Точно така в един-единствен момент в съда ми проблесна обликът на генерал Вълков пo-ясно и релефно, отколкото през целия процес срещу него. Като го гледах такъв един кротък и тих, дребен на ръст и почти нищожен, с непохабени остатъци от някогашна аристократична осанка, мислех си: може ли тази смирена фигурка да бъде център на страшните погроми, главнокомандуващ на нощните оргии, покрили с траур цялата страна?. . . Но ето че в качеството на свидетел на обвинението се появи шофьорът на генерал Вълков — физически погледнато, пълна негова противоположност: едър, непохватен, прост селянин от шопските села, слабо повлиян от десетгодишното свободно развитие на страната. Отговаряше стегнато, по войнишки отсечено. Когато го питаха къде е служил, той отговори нещо като: «В пети гвардейски на негово царско височество принц Кирил полк. . .» Установи се, че бил войник на фронта и веднъж, когато Вълков (тогава полковник) се надигнал от позицията да разгледа околния релеф, чули се изстрели и човекът с грамадния си ръст закрил висшия генерал-щабен офицер, поел в себе си три куршума и така му спасил живота. От благодарност Вълков го направил свой личен шофьор. Сега свидетелят не можеше да даде кой знае какви съществени показания. . . Председателят в скороговорка запита прокурора има ли въпроси към свидетеля. Няма. Защитата? Няма. И когато шофьорът се канеше да си ходи, от втория ред вляво се надигна генерал Вълков, отправи ръка към съда и произнесе тънко и

провлечено: «Аз искам да задам един въпрос на свидетеля. . .» До този момент свидетелят не знаеше, че в залата присъствува бившият му шеф. Когато чу познатия му глас, той се поизвърна, видя генерал Вълков, макар и с цивилен костюм на райета, и изведнъж по инстинкт удари токове, прибра ръце за стоеж «мирно» като пред началство. Вцепени се като истукан. Всичко това стана просто за миг. Миг, в който цялата публика затаи дъх. Самият генерал Вълков се сконфузи от нелепата в случая солдафонщина на своя бивш подчинен. Въпросът му увисна във въздуха. Той разбираше: нямаше нужда от никакви факти и доказателства, безсмислена е цялата игра. Можете да си представите какъв убиец и кръволок стои пред нас, щом като този човек от най-близкото му обкръжение, спасил живота му, десет години след политическия банкрут на вълковци продължава да му трепери. . .» (Л. Георгиев). «. . .Вие пишете, че връщането към събитията от 1925 г. не е «бягство от днешния ден, а грижа за неговия смисъл и богатство». И това е така. Разкриването на събитията от 1925 г. звучи съвременно не само защото разтваря още живата рана в душата на народа, а защото припомнянето на една епоха на човешко достойнство, честност и безкористие е жив упрек към ония, които днес се удавят в самодоволство, егоизъм и равнодушие. . . Аз бих прибавила към вашите думи и следното: това е грижа за смисъла и богатството не само на днешния, но и утрешния ден. . .» (В. Христова). «. . . През ноември ще навърша 27 години. Имам добро и задружно семейство (синът ми Павлуша е на три години). Аз съм щастлив човек. . . Но ето че в ръцете ми попада руското издание на Вашата книга. Имена, дати, даже лица — макар че давате оскъдни портретни описания — изпълват главата ми. . . Настъпиш човек в трамвай и се чудиш какви извинения да му поднесеш само за да облекчиш болката му. А тук съзнателно да се умъртвят толкова хора, и то какви хора! Не разбирам. . . Фашизмът в България, в Испания, а после в цяла Европа. . . Той получи това, което заслужаваше, и би трябвало да се вразуми. Но ето, появява се Израел, сега Чили. Кога най-после хората ще се успокоят? Кога ще започнат да се любуват на свежия ден, на слънцето, ще престанат да завиждат на чуждия талант и ум? Кога всеки човек ще се радва на успехите и красотата на другите хора, ще бърза да помогне на изпадналите в беда? Какво не достига на хората? От какво така са пощурели? Аз съм майка, искам да отглеждам деца. Не искам да ги пращам на война. Искам да стана баба и прабаба. Но аз чета Вашата книга и ме обзема тревога. Ако всичко това беше само минало. . . От онези дни са изминали 51 години, а

същите събития стават в Чили. Чета имената на българските жени, оплакващи своите синове и мъже, а пред очите ми застават лицата на чилийските жени, които буквално преди два дни говориха по Московската телевизия и оплакваха своите «безследно изчезнали» близки. Обърнахте ли внимание на еднаквия почерк? Мислите ми се объркват, главата ми се върти замаяна. Разкритите тайни на България от онова време карат хората да се замислят още по-сериозно над събитията, които стават днес в света. . .» (Ирина Белова, Москва). 1976 г. II «. . . Леля Калушка подробно ми е разказвала един случай след убийството на нейния съпруг Владимир Манов, виден деец на партията в Дупнишкия край. След задържането му тя многократно ходила да го търси в Дирекцията на полицията в София. Отначало й казвали че е откаран другаде, помня, че ходи да го търси в Плевен и на други места. Веднъж, като обикаляла около Дирекцията на полицията, тя видяла балтона на своя съпруг върху гърба на един младеж. Спряла го и погледнала дали балтонът има кръпка от вътрешната страна, каквато тя наскоро била слагала. Такава кръпка действително имало. Като видяла това, леля Калушка припаднала. Хората наоколо й помогнали да се съвземе и тя тръгнала към дома на свои близки, които живеели наблизо. На улица «Козлодуй» я пресрещнал същият младеж и смутено я попитал защо така силно се е развълнувала. Тя му обяснила. Още пo-смутен той и казал, че е беден студент и че балтона му подарил негов близък, който работел в Дирекцията на полицията. Така леля Калушка окончателно се убедила, че нейният съпруг е убит в Дирекцията на полицията. . .» (Ген.-полк. Захари Захариев) «. . . За геройската смърт на комуниста Александър Боримечков още се помни и разправя. . . След атентата той се укрива на Витоша, обаче след десетина дена се връща за храна. Някъде из ливадите среща кмета и бирника на с. Бояна, те му поискали лична карта, а той изважда револвера си и ги застрелва. Отива си в къщи на ул. «Константин Величков», взема укритата си след войната пушка и през нощта се промъква до Разсадника. Там начупва клони, запасва се с тях и застава на брега на изкопания канал. На сутринта фашистката полиция тръгва да го търси, обаче той владее добре оръжието и стреля в различни посоки. Фашистите вдигат тревога в целия град, като обясняват, че в канала на Разсадника са се окопали двеста души комунисти. Вдигат се армия и полиция, докарват оръдия и под командуването на генерал Лазаров цяла Булина ливада (сега Красна поляна) е обкръжена. След продължителна стрелба едно щурмово отделение се спуска към канала, но от другия бряг ги посреща точната

стрелба на Боримечков. Сражението продължава до вечерта. Когато патроните му привършват, Боримечков скача в канала и излиза към Владайската река. Но там го пресрещат кордони от войска. Като вижда, че няма изход, той захапва револвера и се самоубива. Когато фашистите разбират, че един-единствен човек се е сражавал с цялата софийска армия и полиция, още повече се вбесяват. От злоба убиват сина му Методи... (Стоян Каракашев). «... Често мой гост бе синът на Йосиф Хербст — Курт. Един чудесен, умен момък, достоен наследник на баща си, ерудиран партиен функционер на отговорна работа. За съжаление той трагично загина на «Комините» на Витоша. . .» (Георги Караславов). «. . . Априлските събития през 1925 година заварват Асен Пазов учител в с. Градево, Радомирско. След приключване на учебната година той се прибира в родния си град Радомир. Но не след дълго в дома му започват да пристигат хабер след хабер — да се яви в Градево, за да получи заплатата си. Домашните му се усъмнили в тези «грижи». Известни били разприте на младия ко-мунист с михайловисткото крило на ВМРО. Но въпреки това той заминал. Казал, че ако са решили да го убият, те ще го намерят и у дома, навсякъде, пред нищо няма да се спрат. На 19 май 1925 г. в Градево нахлули фашистките банди на михайловистите. Избили 50 септемврийци-антифашисти. Очевидци разказват как събрали хората в училището на махала «Порогошка». Сред тях бил и младият учител от Радомир. Цял месец бил подложен на нечовешки инквизиции и разпити. Накрая го отвели в един дол край селото. Пред изровената яма стоял един от палачите му. Правел последни опити да изтръгне от жертвата си инте-ресуващи го показания. Ръцете на Пазов били завързани, но краката — свободни. Неочаквано той ритнал с всички сили фашиста и го катурнал в ямата. Разярени, убийците се нахвърлили върху него и след зверски мъчения го убили. . .» (Елена Рибарова) «. . . Историята на вуйчо ми Васил Попов—Героя е ярък пример за противоречията и сблъсъците на епохата. Произхожда от семейство на дребен и разорен чиновник. Някои твърдят, че получил прозвището си «Героя», защото умеел да стреля с два пистолета едновремен-но. Това не е вярно. Истината е друга: в Ловешката гимназия само той от своя клас успява да реши сложна ма-тематическа задача и учителят му казва: «Ти си герой!» На 16-годишна възраст кандидатствува за кавалерист във военното училище и на изпита по скок с кон излиза пръв. Но вместо в кавалерията го пращат в пехотата. Това го разгневява и той напуска училището. Продължава гимназията. След това прави опит да следва със стипендия — предлагат му химия, но той иска машинно инженерство. Отказват му. Силно честолюбив, попада под

влияние на крайно левите. Чете много. При опит да бъде арестуван у дома му с един скок се озовава в съседния двор и изчезва. Една наша съседка, съпруга на адвокат, го укрива в мазето си. . . Васил Попов участвува и в нападението срещу царя на Арабаконак заедно с Васил Икономов. По-късно, по време на едно свиждане с дядо ми в местността «Бялка», край Софийското шосе, Васил Попов държал в ръката си ловджийска пушка и казал, че това е пушката на царя. Сега тази пушка е в Софийския музей на революцията. След разгрома на четата много четници емигрират в чужбина. Предлагат и на Васил Попов да емигрира, но той предпочита да остане в страната. По-късно, обкръжен от полиция в Троян, захапва пистолета и се самозастрелва...» (Л.Драганска) «. . . На другия ден след убийството и погребението на Васил Икономов пристига официално нареждане да се разкопае гробът и извади трупът. Както по-късно научихме, това е станало по лична заповед на цар Борис. В Белица пристига и фотограф от Ихтиман, също по «висше» нареждане. Види се, коронованият е искал да задоволи някакво свое любопитство, а може би и задоволство, че е надживял оня, който само преди два месеца не е успял да го плени или убие по време на нападението в Арабаконак. Трупът на Икономов бил изровен, проснат на полянката край потока и. . . фотографиран. Така се появи оная страшна снимка във в. «Утро». . .» (Христо Колев) «... В годините непосредствено след Девети сеп-тември 1944 г. беше много разпространен лозунгът «Помни Девети юни, пази Девети септември!» Ceгa още по-дълбоко разбирам историческата истина на тези думи. . .» «. . . Почти нищо не е написано за другите герои, за героите от нашата Отечествена война, които също сложиха кости за своята Родина. Говоря това не защото брат ми, подпоручик Николай Каринтов, падна край Драва в онези епични и страшни боеве, не, лека му пръст, той беше идеалист — но наистина, защо толкова малко е писано за тези млади наши синове и братя? И още, искам да споделя една моя болка, и не само моя, а на хилядите майки с черни забрадки, изгубили синовете си във войната: защо няма до ден днешен поне един скромен паметник за тях? Ето това е болката, която тая в себе си толкова го-дини. Защото утре, когато моето внуче, което сега е на осем години, ме попита къде е паметникът на загиналия му вуйчо — какво ще му посоча? Какво ще му кажа и как ще го убедя, че вуйчо му е бил също такъв герой, каквито са били и другите, за които има паметници и паметни плочи?. . .» (Домника Каринтова)* * Тези редове са писани преди в центъра на София да бъде изграден Паметникът на Незнайния воин.

«… Точно преди три десетилетия, през 1948 г., на нас, група оперативни работници и следователи, бе възложена задачата да тръгнем по дирята на безследно изчезналите. А те действително бяха безследно изчезнали. Установихме, че е невъзможно да са изгорени труповете в пещите на Дирекцията на полицията. Това би означавало те да горят с месеци и да се разнася миризма над целия град. Вървяхме стъпка по стъпка, ден по ден, за да стигнем в края на 1953 г. до гробниците. Беше трудно — защото убийствата са били извършвани в строга секретност от офицерите на Трета секция. Нито един редови войник не е участвувал в тези убийства. Затова тайната е била запазена толкова дълго. Тогава ние, следователите, бяхме връстници на времето, зарило тайната на гробниците. Спомням си, че започнахме сами да копаем. Защо? Искахме по този начин да изпълним последния си синовен дълг — първи да се докоснем до костите на нашите бащи. Когато в очната кухина на един от черепите открихме изкуственото око на Гео Милев, ние прекратихме работата. Всички кирки бяха забити в земята. Застанахме мирно и по този начин отдадохме почит на загиналите. . . Няколко думи за поведението на ген. Вълков. Спомням си първите му разпити. Той влизаше в кабинета ми с наведена глава, а след това заставаше по военному мирно, а когато му показвах стола, изпъваше се още един път, после раболепно се покланяше с едно «покорно благодаря» и чак тогава сядаше. «Не са нужни тези ваши ритуали, Вълков!» — казах му аз. А той ми отговори: «Като бивш военен съм свикнал да стоя мирно. Винаги съм бил слуга и съм бил в положението мирно.» Притиснат от неопровержими доказателства, включително инструкции и заповеди, подписани лично от него, изправен пред откритите гробници на избитите антифашисти, Вълков направи известни признания. . . Пред череп №17 обаче се стъписа. «На Гео Милев ли е? Кой го е убил?» — «Вие кажете кой го е убил!» — «Не, не, не!» — закриваше с ръце очите си бившият министър на войната. Беше ли изгубил паметта си генерал Вълков? Защо играеше на склеротик? Ето и неговите показания: «Датата на преврата — 9 юни 1923 г. — беше определена лично от мене. Дадената от мене директива съдържаше следните точки: през нощта на 8 срещу 9 юни да се предприеме акцията за свалянето на Стамболийски от Военния съюз, респективно от войската. Второ — акцията да започне в София в 3 часа на 9 юни, тоест след полунощ, а в провинцията — половин час по-късно. Трето — в указаните моменти да се прекъснат всички телеграфни и телефонни връзки в София, между София и провинцията. Четвърто — да се задържат всички министри и най-висши чиновници в министерствата. Пето — подготовката и

изпълнението да се извършат тайно, бързо, ненадейно. . .» И така в единадесет точки се развива директива, дадена лично от него. Всичко е ясно. И Вълков беше напълно с паметта си. Както и паметта на документите не беше изчезнала безследно. . .» (Ив. Охридски). «. . . Следственото дело носеше номер 71, но ние го нарекохме дело «Варвари». Считат ни за хладнокръвни, но когато изравяхме десетки скелети, разпознавахме удушени с въжета, с кабел, дори с бодлив тел, косите ни настръхваха. Та ние, следователите, тогава бяхме между 20 и 30-годишни, влели се в МВР с ентусиазма на РМС, с чистотата на нашите комунистически идеи. Сега младежи на същата тази възраст ни питат: «Наистина ли е било така?» Ние също така недоумявахме при вида на посечените със саби или пробити с твърди предмети черепи. Безшумно, без изстрели, фашистите са вършели своите страшни престъпления. «Да, така е било — отвръщаме им днес. — Фашизмът винаги е започвал и започва така!» На около 300 безследно изчезнали герои не можахме да открием костите. Но ги търсим. За убийците няма давност!» (Полк. Богдан Николов, полк. Иван Димитров). «... Дистанцията на времето не е заличила болката от жестокия геноцид на българската мисъл и съвест. . . Все още живеем в свят на «либерална» демагогия и на съдбоносни заблуди. Все още младото поколение в ня-кои точки на планетата се лута в лабиринт от фалшиви стойности и изживява драмата на своята революционна незрелост. И отново е актуален въпросът на Георги Димитров, въпрос, който съдържа и своя отговор: «В коя страна фашистите не са диваци и варвари?» (Матей Асенов). «. . . От ранното си детство съм запазил парещи спомени: винаги когато настъпваше зимата, по краката на баща ми се появяваха някакви рани. . . И аз се питах от какво са те? По-късно разбрах: носил е тридесеткилограмова верига. Баща ми беше шофьор на Стамболийски и на Кирил Павлов. След кървавия преврат бил принуден да се крие, да води полулегален живот на село. По това време бил убит ловешкият полицейски началник Тифчев и баща ми попаднал под следствие по това убийство, без да е виновен. Единият ми брат тогава бил на четири години, а другият — в люлката, на четиридесет дни. Баща ми все успокоявал майка ми, че всичко ще се оправи. Но били произнесени смъртни присъди. Майка ми припаднала пред вратите на затвора, когато й подхвър-лили вързопчето с неговите дрехи. Но присъдата била обжалвана, после пак обжалвана — и близо осем години баща ми влачел веригата на краката си. Откакто се помня, живея с тези разкази и спомени в семейството си. И когато ми предложиха ролята на Цанков във филма, запитах

се — имам ли право именно аз да се превъплътя в този омразен образ? Колебаех се, борех се със себе си и накрая реших: ще приема. И ако съм успял с тази роля да възбудя гняв и ненавист у всички българи към тази мрачна фигура, нека това бъде в памет на моя баща. . .» (Борис Луканов). «... В нашия филм трябваше да бъде заснета Възкресия Цанева, съпруга на загиналия Георги Цанев. Аз съм човек със здрави нерви, такава ми е професията — кинооператор, но след като започна снимането, усетих, че очите ми се изпълват със сълзи. Просто не виждах какво става пред камерата. . . И все пак успяхме да заснемем докрая този епизод. Може би именно в кратките минути, когато слушах разтърсващия разказ на тази жена, аз почувствувах най-осезателно целия ужас на събитията от 1925 година. . .» (Ив. Самарджиев). «. . . Мой учител в киното е Михаил Ром, който създаде «Обикновен фашизъм», един шедьовър на ангажираното политическо кино. Аз бях в неговия последен студентски курс. Той намираше време за всеки от нас за разговори и съвети. Когато ни изпращаше, той изрази пред целия курс мисълта, че вероятно малцина от нас ще отидат във водите на политическото кино. Трябва да се помни, каза той, че за да се реализира един политически филм, са потребни около десет години. Тогава ние се усмихвахме в себе си, защото бързахме, много бързахме. А той продължаваше да ни съветва, че ако някой се реши да се заеме с политически филм, то трябва да направи това с пълна психическа подготовка, със съзнанието, че трябва да отдели от живота си именно такъв срок. Едва сега, след шестгодишния труд върху филма «По дирята на безследно изчезналите», аз се убедих в дълбоката истина на неговите думи. . . Смисъла на думите «безследно изчезнал» усетих най-силно след един разговор с дъщерята на загинал наш герой. Тази жена ми каза страшни думи. «Аз съм била съвсем малка и едва помня моя баща. Цялото ни семейство, майка ми, всички ние, непрекъснато чакахме баща ми. Аз не можех да си обясня какво значи човек да излезе от къщи, да са го видели, че е излязъл, а след това безследно да изчезне. Къде може да бъде той?» Това чувство за «безследното изчезване» за нея беше по-страшно и от най-бруталното насилие. Според мен това е един от най-аморалните методи на диктаторите и шефовете на военните режими. . . И ми иде наум случаят с жената на Виктор Хара, Тя разказваше на една пресконференция как нейният мъж излязъл да види какво става навън. Не се върнал. Обадил се само някакъв човек, да каже, че той вече е на «стадиона на смъртта». Тя се обръща към американския посланик, но той й казва, че нищо не знае. А е знаел. По-късно я насочват да търси мъжа си в моргата, където тя е

размествала грамади от трупове на «безследно изчезнали», за да търси тялото на своя мъж. Наистина фа-шизмът е еднакъв навсякъде. . .» (Маргарит Николов)». 1978 г. СЪДЪРЖАНИЕ ИЗ БИОГРАФИЯТА НА ТАЗИ КНИГА ПРЕЛЮДИЯ ЗЕМЯ БЕЗ ВЪЗДУХ БУДНАТА СЪВЕСТ ВТОРАТА ТРЪБА ПИСМАТА БДЕНИЕ НИКОЛАЙ ХРИСТОЗОВ ПО ДИРЯТА НА БЕЗСЛЕДНО ИЗЧЕЗНАЛИТЕ Шесто издание Рецензент проф. д-р Добрин Мичев Редактор Стефан Поптонев Художник Захари Савов Художествен редактор Александър Хачатурян Технически редактор Борис Въжаров Коректор Веска Цветкова Издателски № 7336 Дадена за набор на 13. IV. 1984 г. Подписана за печат на 18. VI. 1984 г. Излязла м. август Печатни коли 13,50. Издателски коли 11,34 Условно-издателски коли 12,45 Формат 84x108/32. Тираж 43 110 Цена 1,91 лв. Код 22/9536272311/5605 — 379 — 84 Партиздат — София, бул. «В. И. Ленин» № 47 ДП «Д. Благоев» — София, ул. «Н. Ракитин»