ПРОФИЛИРАНА ПРИРОДО-МАТЕМАТИЧЕСКА ГИМНАЗИЯ

„ДОБРИ ЧИНТУЛОВ” – СЛИВЕН

Съдбата на потомците на сливенските текстилни индустриалци след национализацията

РЕФЕРАТ

Автор: Даниел ВлаховНаучен ръководител: д.ф.н. Момчил Методиев

СЛИВЕН2017

СЪДЪРЖАНИЕ:

Увод .......................................................................................................................................... 3

Глава I. Съпротивата срещу комунистическата власт и нейният отзвук в град Сливен .................................................................................................................................................... 5

Глава II. Сливенската текстилна индустрия от Добри Желязков до национализацията .................................................................................................................................................. 18

Глава III. Съдбата на наследниците на АД „Илия Г. Калов“ след национализацията .................................................................................................................................................. 26

Глава IV. Един потомък на основателите на фабриката „Недев & Саръиванов“ разказва .................................................................................................................................................. 40

Заключение ........................................................................................................................... 46

Справочен апарат ............................................................................................................... 48

Приложения ......................................................................................................................... 51

2

УВОД

„Всяка власт, която се отдалечава от народа, пада като дърво, отсечено в корена.“

П. Р. Славейков

Комунизмът си поставя за цел създаването на безкласово общество, основано

на общата собственост на средствата за производство. Според марксистката теория той

е етап от историческото развитие, който възниква като неизбежен резултат от

развитието на производителните сили, предизвикващо свръхизобилие на материално

богатство. Според марксистите социализмът е преходен етап между капитализма и

същинския комунизъм.

След успеха на болшевишкия преврат в Русия през 1917 множество партии по

света стават комунистически. Комунистическото движение набира огромна сила, но

комунистическите партии по съветски образец идват на власт едва след Втората

световна война. Войната демонстрира агресивността на системата. СССР е сред

победителите във войната и под негово влияние се оформя т.нар. Източен блок в

Европа, включващ държавите с комунистическо управление, в това число и България.

Комунистическите режими утвърждават властта си с множество престъпления.

Вярно е, че след определен промеждутък от време терорът губи част от своята сила.

Режимите се стабилизират и се превръщат във власт на всекидневната репресия,

задължително съпътствана от цензура над медиите и културата, контрол по границите,

прогонване на дисидентите.

За разлика от нацистките престъпления срещу мира и човечеството, признати и

осъдени от Международният военен трибунал в Нюрнберг (1945-1949), престъпленията

на тоталитарните комунистически режими не са осъдени след рухването им през 1989 г.

Страните от Централна и Източна Европа, преживели комунизма, създават редица

инициативи, които дават тласък на осъждането на комунистическите престъпления,

водени от желанието за научаването на истината за тях, а също така от стремеж за

справедливост и памет към жертвите.

3

През 2008 г. в Прага по време на конференцията „Европейската съвест и

комунизмът”по инициатива на бившия чешки президент Вацлав Хавел е приета

„Пражката декларация за европейската съвест и комунизма“. Тя призовава страните

в Европа да положат усилия за по-доброто образование и запознаване на младите хора с

комунистическите престъпления. Предложено е датата 23 август, денят на

подписването на съглашението между Хитлер и Сталин, да се чества като Ден на

жертвите на сталинизма и нацизма. На 18 септември 2008 г. 40-то Народно събрание на

Република България приема решение в подкрепа на Пражката декларация. 

Темата на настоящата разработка е „Съдбата на потомците на сливенските

текстилни индустриалци след национализацията“ и цели да очертае ролята на

тоталитарния режим за цялостната промяна в начина на живот на тези хора.

Разработката се базира на богата научна литература, а също така и на множество

архивни документи. Следва да се споменат имената на някои от авторите: проф.

Здравко Златанов, Стоян Пинтев, Георги Кюпчуков, д-р Андон Бояджиев, Евелина

Станева и др. Няма как да не бъде отбелязан и приносът на директора на Националния

музей на текстилната индустрия в Сливен Тони Димитрова за осигуряване на достъпа

до семейния архив на фамилия Калови. За набавянето на информацията за съдбата на

Георги Саръиванов (1931-2016), един от хората, борили се за осмисляне на комунизма,

са използвани неговите лични разкази, филмът на Христо Христов „Отворени досиета с

Георги Саръиванов“ (2014), а също така и интервюто със сина му Иван. Изследването

изисква и използването на литература, носеща в себе си духа на епохата и силно

натоварена със съответната политическа идеология. Всичко това налага внимателното

анализиране и тълкуване, в хода на което събитията се разглеждат и от различни гледни

точки с цел оформянето на цялостна и обективна картина на общественото състояние.

Рефератът е разработен на тематико-хронологичен принцип и е структуриран в

увод, четири глави, заключение, справочен апарат и приложения. Първа глава въвежда

в периода, като обръща внимание на съпротивата срещу т.н. народна власт и нейното

потушаване. Втора глава разглежда значението на град Сливен за текстилната

индустрия на Балканите и нейното развитие във времето от създаването ѝ до

национализирането на предприятията. Третата и четвъртата глава описват

промяната в живота на потомците на две от водещите фирми в бранша – „Илия Г.

Калов“ и „Недев & Саръиванов“. Приложенията включват снимков материал и пълния

4

текст на проведените интервюта, чиято цел е да илюстрират по-пълно заявеното в

настоящото изложение.

ГЛАВА I

Съпротивата срещу комунистическата власт и нейният отзвук в град Сливен

На 9.IX.1944 г. в България се извършва политически обрат в системата на

властта и се установява нов режим. Той е представляван от просъветско, коалиционно

правителство на Отечествения фронт, в състава на което влизат БРП (к), левите сили в

БЗНС и БРСДП и политическият кръг „Звено – 19 май“. Влияние върху

вътрешнополитическото развитие на страната в определени моменти оказва и Съюзната

контролна комисия, контролен орган с доминиращо съветско участие, в чийто състав

влизат представители на СССР, Великобритания и САЩ. В рамките на Отечествения

фронт комунистическата партия доминира и направлява цялостния обществено-

политически живот в страната.

Организираната съпротива на българския народ срещу властта на българските

комунисти започва наскоро след 9.IX.1944 г. и се води през цялото време на

комунистическото господство. Тази борба преминава през три етапа. Първият (1945-

1947 г.) е етапът на борбата, водена с легални средства – слово, печат и изборната

бюлетина. Вторият (1947 – 1954 г.) е етапът на нелегалната въоръжена борба. Третият

етап е най-продължителният – той е етапът на мълчаливата, пасивна съпротива. И през

трите етапа участието е масово и с безброй много жертви.

Парламентарната система е един от най-важните компоненти на политическата

система на народната демокрация. Нейното създаване и укрепване през 1945 г. е пряко

свързано с въпроса за властта. Уточняването на отделните политически елементи от нея

е една от причините както за възникналата кризисна ситуация в управляващата

формация на Отечествения фронт през пролетта и началото на лятото на 1945 г., така и

за ускоряване на процеса на консолидация на опозиционните политически сили в

5

България.1 Влошаването на отношенията между БЗНС и БРП (к) се проявява особено

през март 1945 г. на конгреса на комитетите на Отечествения фронт. Въпреки всичките

опити на Никола Петков за подобряване на отношенията се стига до конференцията на

8 и 9 май 1945 г. в кино „Балкан“ в София, на която БЗНС се разцепва на два съюза.2

На 29.X. 1945 г. фактически се извършва разцепление и в БРСДП. Коста Лулчев

е отстранен от секретарския пост, който се заема от Димитър Нейков (от левицата в

БРСДП). На 10 юни същата година разцеплението е санкционирано от приетите

решения на конгреса.3 Нейното организационно формиране и публични прояви се

активизират след отлагането на изборите за XXVI ОНС на 26 август 1945 г.

Окончателното оформяне на опозиционната БСДП става с решението на

правителството на Отечествения фронт от 7 септември същата година, с което ѝ се

признава правото на легален и организационен живот.4 Намесата на Работническата

партия намира израз и в разцеплението на други партии, в които се формират леви

крила.

На 15 юни 1945 г. правителството в България оповестява Наредба-закон за

избиране на XXVI Обикновено народно събрание. Избирателният закон предвижда

намаляване на възрастовия ценз за избирателите и избираемите, допуска се отзоваване

на депутати, ако не се подчиняват на партийната дисциплина и програма, и не се

допуска да участват в изборите „лица с фашистки прояви“.5 Последното означава, че от

изборите може да бъде отстранен всеки опозиционен деец. Отечественофронтовската

опозиция се обявява не само срещу недемократичния избирателен закон, но и срещу

предизборния терор, който според нея започва още през май 1945 г. заедно с

вмешателството на Работническата партия във вътрешния живот на другите

политически партии. Насрочените за 26 август 1945 г. парламентарни избори

способстват за увеличаване на напрежението във вътрешнополитическия живот на

страната и засилване на активността на Англия и САЩ. 26 юли 1945 г. бележи според

Стоян Пинтев началото на един месец, изпълнен с много важни събития.6 На тази дата

1 М. Исусов. Георги Димитров и противоречията в Отечествения фронт (ноември 1944 – юли 1945 г.).ИИИ БКП, 1990, с.43.2 В. Стоянов. Предсмъртните писма на Никола Петков до Георги Димитров и Васил Коларов (19 август – 22 септември 1947). сп. Исторически преглед, 1991, кн.7, с.66.3 Ст. Пинтев, Г. Кюпчуков. Българската опозиция и организирана съпротива в България 1944 – 1954 г. ИК „Жажда“ – Сливен, 2000, с.47.4 М. Исусов. Цит. съч., с. 176.5 В. Гюзелев. История на България. Академично издателство „Проф. М. Дринов“, С., 2000, с.315.6 Ст. Пинтев,. Отлагането на първите следвоенни парламентарни избори в България 1945. сп. Истор. Преглед, 1993, кн.6, с.60.

6

Никола Петков, един от водачите на формиралата се вече опозиция срещу

правителството на Отечествения фронт, а по същество срещу ръководната роля на

комунистическата партия в политическия живот на България, изпраща писмо до

министър-председателя с копие до председателя на съюзната контролна комисия (СКК)

и до ръководителите на двете западни мисии, а също и до тримата регенти. В писмото

се настоява изборите да бъдат „произведени под междусъюзнически контрол“, което от

своя страна означава отлагане на насрочените избори за 26 август 1945 г. През август

1945 г. по решение на Постоянното присъствие (ПП) на БЗНС и на ЦК на БРСДП

(обединена) Никола Петков и другарите му министри напускат правителството на ОФ и

минават в ОФ опозиция. Обединената или „отечественофронтовската“ опозиция се

сформира от десните крила на БЗНС, БСДРП и НС „Звено“. На преден план изпъкват

Никола Петков от БЗНС, Кръстю Пастухов и Коста Лулчев от БСДРП, Дамян Велчев от

НС „Звено“. Никола Петков се очертава като най-активен представител на

опозиционните сили в борбата срещу Отечествения фронт и неговите правителства.

На 12 септември 1945 г. опозиционните лидери отправят искане до

правителството да получат разрешение за образуване на политически партии с печатни

органи. След обстойна преценка на вътрешното и международното положение

правителството им дава такова разрешение. Така се стига до създаването на БЗНС

„Никола Петков“ и БСДРП(о), които стават политически център на обединената

опозиция в страната.

Опозиционните партии обявяват, че се създават „в името на борбата за най-

демократичните права на народа и неговите интереси“ Техните лидери заявяват, че

излизат от ОФ, „за да се борят срещу слабостите, грешките и недостатъците на ОФ,

който е престанал да бъде същият, какъвто бил до 9 септември и на 9 септември 1944

г.“7

От септември 1945 г. в пропагандната дейност на обединената опозиция се

включват вестниците „Свободен народ“, „Народно земеделско знаме“ и „Знаме“.

Вестник „Свободен народ“, орган на БРСДП(о), излиза от 16.IX.1945 г. до 3.IV. 1947 г.;

в. „Знаме“, орган на Демократическата партия, излиза от 23.IX. 1945 г. до 24.XII.1946

г.; в. „Народно земеделско знаме“, орган на БЗНС „Н. Петков“, всекидневник с

редактор Никола Петков, излиза от 26.IX.1945 г. до 7.V.1947 г.

7 Ст. Пинтев, Г. Кюпчуков. Цит. съч., с. 48-50.

7

Съпротивителното движение в Сливенския край срещу новия политически

режим започва още в първите месеци след 9.IX.1944 г. Първи пристъпват към

укрепване на силите си националистическите организации и движения в региона. Това

са градските и околийските секции на съюза на българските национални легиони в

Сливен и околията. Към консолидиране преминава и организацията на ратниците, а

също и привържениците на Цанковото движение. Напълно възможно е на този етап в

съпротивителното движение да участват членове на анархически организации, макар че

сведения за това липсват. Може да се приеме, че тези организации продължават

съществуването си, и основание за това е фактът, че в края на януари 1945 г. на

национална конференция на анархокомунистите и анархосиндикалистите присъства и

делегат от Сливен.8 Реално в последвалите месеци до края на 1944 г. в Сливен и Котел

действат младежки легионерски организации като поделения на национален блок за

легална и нелегална борба против отечественофронтовската власт.

През първата половина на 1945 г. ДС в Сливен разкрива две нелегални

организации. Едната се състои от 40 човека, готова да се установи в Балкана, откъдето

да започне организирано горянско движение. Другата наброява 30 души и е разделена

на подгрупи за снабдяване с оръжие, за отпечатване на позиви, за саботажи, за

изпълнение на въоръжени акции, за разузнаване и за пропаганда. Организацията

поддържа връзка с военните, които я снабдяват с оръжие.9

Легалната опозиция в региона на Сливен, представена от опозиционните

политически партии, започва да се обособява през ранната есен на 1945 г. На 30

септември 1945 г. в Сливен, в салона на тогавашната Популярна банка, се провежда

околийска земеделска конференция. Секретарят на околийската земеделска младежка

група Недялко Христов, организаторът ѝ Банчо Георгиев и един член на групата – Катя

Щилиянова, обявяват, че открито застават на позициите на Никола Петков и

преминават в опозиционния земеделски съюз.10

В средата на септември 1945 г. в Сливен се изгражда организация на БРСДП

(обединена). На 8 октомври същата година се образува местна организация и на БЗНС

„Никола Петков“. В късната есен на 1945 г. Демократическата партия също

възстановява организациите си в града под Сините камъни.11

8 М. Исусов. Политическите партии в България 1944-1948. С, 1978, с. 188.9 П. Иванова. Създаване на органите на Държавна сигурност и тяхната дейност за укрепване на народната власт (9.IX.1944 – юни 1945 г.). Научни трудове на ВПШ, 1967, с. 89.10 В. „Сливенско дело“, бр. 19, 13.X.1945 г. 11 Ст. Пинтев, Г. Кюпчуков.Цит. съч., с.13-14.

8

Създаването на опозиционния печат е успех за опозицията. Тя получава легална

трибуна за своята политическа борба срещу комунистическата партия и

отечественофронтовските правителства. На 15 септември 1945 г. в печата е

публикувано съобщение за утвърденото от регентите решение на министерския съвет

изборите за XXVI обикновено народно събрание да се произведат на 18 ноември 1945г.,

след като с решение на Съюзната контролна комисия от 24 август 1945 г. са отложени.

На 15 ноември официално е открита новата избирателна кампания. На следващия ден в

опозиционния печат се появява съобщение, че опозицията отказва да участва в

изборите и призовава избирателите да ги бойкотират. В Сливенския регион и в трите

околии – Сливенска, Котленска и Новозагорска, в бойкота се действа организирано и

това особено се отнася до селата Трапоклово, Тополчане, Крушаре, Ковачите и

Гълъбинци.12

На 18 ноември 1945 г. изборите за XXVI ОНС се произвеждат и в парламента

попадат само партии от управляващата коалиция на Отечествения фронт. Отношението

към тези избори опозицията изразява в изработена от нея декларация от 26 ноември

1945 г. В нея се посочват примери на закани, заплахи, насилия, арести, побоища из

селата по повод кооперирането на земите, използване положението на политическите и

криминалните затворници, които биват принуждавани да издават и печатат позиви до

свои близки , роднини и приятели да гласуват за правителството, защото така ще

получат свободата си и т.н. Обединената опозиция не приема за законни и

демократични първите парламентарни избори. Такава е позицията и на САЩ и Англия.

И след изборите опозицията продължава своята политическа борба срещу

Отечествения фронт и неговото правителство. Под натиска на английските и

американските дипломати в края на декември 1945 г. съветското правителство се

съгласява да бъде препоръчано в кабинета да бъдат включени и двама представители на

опозицията, които са действително подходящи лица и са готови да работят лоялно с

правителството. Три месеца преговори и дипломатична борба завършват с неуспех и на

31 март 1946 г. Кимон Георгиев формира второ отечественофронтовско правителство.

Новото правителство и XXVI ОНС затвърждават и легализират промените, извършени

в страната след 9.IX.1944г. Изработените и гласувани извънредно важни закони се

приемат с неодобрение от опозицията. В приетата още през януари 1946 г. Наредба-

закон за защита на народната власт и през април актуализация на Закона за защита на

народната власт и Закона за печата се предвижда строго наказание за всички 12 Пак там.

9

организации, които са поставили за цел събарянето, подравянето или отслабването на

влиянието на Отечествения фронт. Тежки наказания се предвиждат за разпространение

на слухове и различия от отечественофронтовската идеология.13 Проследявайки

опозиционния печат и особено на БРСДП(о) през февруари и март 1946 г., научаваме за

откритото несъгласие на опозиционната партия срещу посегателството на свободата на

печата и сдружаванията. Особено това проличава при арестуването на Кр. Пастухов,

който повече от четири седмици „е хвърлен в затвора…“14 Няколко известни сливенски

адвокати са арестувани и изпратени в лагера „Росица“ само защото изказват мнение, че

Кр. Пастухов, срещу когото се води преднамерен политически процес, е невинен. 15

По силата на допълнението към Закона за печата на 28 юни 1946 г. е задържан и

главният редактор на в. „Свободен народ“ Цвети Иванов и осъден на 20-месечен

тъмничен затвор и една година лишаване от граждански и политически права.

Освободен е през февруари 1947 г. в тежко здравословно състояние. Отново е

арестуван през юли 1948 г. и разпитван за шпионаж и държавна измяна. Година по-

късно през юли 1949 г. е арестуван за трети път и въдворен в лагерите „Богданов дол” и

„Белене”. В „Белене” по време на работа наранява крака си на замърсения понтон, но

лагерният „лекар” отказва да му сложи инжекция против тетанус, под предлог че

симулира. Със закъснение го изпращат в болницата в Свищов, където умира от

инфекцията на 23 юли 1950 г. на 35 години.

През цялата 1946 г. вървят процеси срещу опозиционни лидери – д-р Г. М.

Димитров, Кр. Пастухов, Цвети Иванов, Трифон Кунев. Провеждат се и процеси срещу

офицери и членове на ВМРО. През лятото на 1946 г. армията е окончателно

прочистена, а Дамян Велчев е отстранен от поста военен министър. Обединената

опозиция се обявява не само срещу законодателството на XXVI ОНС, но и против

„прочистването на държавния апарат и мерките на Отечествения фронт срещу

домогванията на опозиционни елементи до него“.16

В такава обстановка се подготвя и провежда референдумът за формата на

държавно управление. В декларацията на ПП на БЗНС „Н. Петков“, на ЦК на БРСДП(о)

и на групата на независимите интелектуалци се твърди, че те „са за свободна,

независима, демократична народна република, при която ще бъдат установени и

гарантирани всички основни права и свободи на българските граждани“. На 30 август

13 Пак там, с. 49-52.14 В. „Свободен народ“, бр. 54, 21 март 1946.15 Христоматия по история на България 1944 – 1948 г., С., 1992 г., с. 73.16 Пак там, бр. 254, 14 ноември 1945.

10

1946 г. БЗНС „Н. Петков“ излиза с манифест, чрез който призовава сдружените

земеделци да гласуват за народна република.17 Известни са резултатите от проведения

референдум на 8 септември 1946 г. За република са подадени 3 833 183 гласа, а за

монархия 175 234 гласа. Въпреки „официалните резултати“ от проведения референдум

в своя труд „Народният съд в България 1944-1945 г.“ Петър Семерджиев поставя под

съмнение провеждането му, имайки предвид сложната политическа обстановка в

страната и неуреденото ѝ международно положение.18

Най-важното политическо събитие, в което участва опозицията и изразява своето

виждане за държавното и обществено-политическото преустройство, са изборите за

Велико народно събрание и обсъждането на изготвения отечественофронтовски проект

за конституция на страната. На 14 септември 1946 г. БЗНС „Н. Петков“, БРСДП(о) и

независимите интелектуалци оповестяват, че ще участват в изборите като сдружени

земеделци. Опозиционните лидери в обръщение до правителството във връзка с

изборите заявяват, че „направеното от властта не дава необходимите гаранции, че

изборите ще бъдат свободни“.19 Те настояват да бъдат отменени Законът за защита на

народната власт, Законът за печата и др., при които е невъзможна свободата на словото

и печата. На митинг, проведен на 19 октомври 1946 г. в София, Никола Петков апелира

към всички, които не са доволни от „народната“ власт, да ги подкрепят в изборите за

Велико народно събрание.20

В навечерието на изборите за ВНС са участващите в ръководството на градската

организация на БЗНС „Никола Петков“ в Сливен са 53-ма. В 30 села на Сливенска

околия са създадени опозиционни земеделски дружби начело с организационни

секретари. Като се има предвид обстоятелството, че членската маса на

комунистическата партия непрекъснато расте, може да се направи извод, че в Сливен и

околията БЗНС „Никола Петков“ разполага със солидни партийни структури и има

силни стартови позиции за участие в изборите за Велико народно събрание.21

Обединената опозиция се обявява против проекта за нова конституция, тъй като

счита, че отечественофронтовският проект „е отражение на исторически опит извън

нашата страна“.22

17 В. „Народно земеделско знаме“, бр. 105, 12 дек. 1945.18 П. Семерджиев. Народният съд в България 1944 – 1945. Изд. „Македония прес“, 1992, с. 507.19 В. „Народно земеделско знаме“, бр. 154, 10 октомври 1946.20 В. „Свободен народ“, бр. 210, 20.X.1946.21 Ст. Пинтев, Г. Кюпчуков.Цит. съч., с.16.22 Пак там, бр. 207, 17.X.1946.

11

Интересна информация за политическите настроения в Сливен преди

провеждането на изборите за ВНС се съдържа в едно писмо на председателя на

Демократическата партия в града Иван Патев до адвокат Марко Шошлеков – член на

централното бюро на ДП в София, в което той пише: „Нашите партийни приятели -

става дума за николапетковистите и социалдемократите от БРСДП(о) - до един са

сковани от панически страх. Никой не се решава открито да излезе било за застъпник,

било за агитатор. Всеки се опасява за преките си интереси. Настроението сред

гражданството е крайно опозиционно.“23 Вестник „Свободен народ“ в броя си от 5

ноември 1946 г. съобщава за случаи с безследно изчезнали, отвлечени и бити

николапетковисти – като братя Друмеви от с. Панаретовци, Сливенско, Митю Славов и

Паскал Паскалев от същото село, Васил Лабаков от с. Тополчане.

В изборите за ВНС опозицията успява да спечели 1 205 530 гласа, т.е. 99

депутатски мандата. От тях – 90 на БЗНС „Н. Петков“ и 9 на БРСДП(о). Това е най-

големият изборен успех против комунистите в страните, попаднали под съветско

влияние вследствие на Втората световна война.24

Забележителна е речта на Никола Петков, произнесена във ВНС на 1.XII.1946 г.,

по повод на изборния терор на 27.X.1946 г., прочитайки и писмото на народния

представител Петър Коев за прекараните дни в Дирекцията на милицията. Подобна реч

произнася и лидерът на БРСДП(о) Коста Лулчев на 5 декември 1946 г. във ВНС. В края

на своята реч прочита от името на ОФ опозиция декларация, съдържаща редица

аргументи за проблемите във вътрешнополитическия живот на страната.25

Веднага след подписването на Договора за мир на 10 февруари 1947 г. започва

серия от процеси срещу опозиционните депутати. Още през март 1947 г. се ограничават

възможностите за обществена изява на опозицията, нейните членове са „мобилизирани“

за стопанска и строителна дейност, а през май същата година са спрени вестниците

„Народно земеделско знаме“ и „Свободен народ“. Официално мобилизацията е обявена

като борба срещу безделниците, а спирането на вестниците се свързва със стачки на

печатарски работилници, отказващи да печатат опозиционна преса.26

През май и юни мерките срещу опозицията стават още по-строги. На 5 юни 1947

г. ВНС снема депутатския имунитет на Н. Петков и разрешава неговото задържане. Той

е арестуван и подведен под съдебна отговорност. На 29 юли 1947 г. е публикуван 23 ДА – Сливен, Ч. П. №10, Архив на ДП.24 В. Гюзелев. Цит. съч., с. 316.25 В. „Свободен народ“, бр. 251, 6 декември 1946.26 М. Исусов. Цит. съч., с. 348.

12

обвинителният акт срещу него, а на 5 август започва публичното разглеждане на

процеса в присъствието на повече от 23 чуждестранни кореспонденти и аташета по

печата.

Англичани и американци започват особено интензивна кампания в защита на

Петков в средата на август, след като на 16 същия месец смъртната присъда над него е

вече произнесена. Но в изпратената „шифровка“ от Георги Димитров на 17 септември

1947 г. до Трайчо Костов и Васил Коларов четем: „…Ако присъдата не бъде изпълнена

– това ще бъде преценено вътре в страната и чужбина като капитулация пред

вмешателството и без съмнение ще поощри интервентите към ново вмешателство…

Действайте твърдо с далечен държавен прицел. Такова е становището и на нашите

съветски приятели.“

Между многото съдебни процеси в края на 40-те години известност добиват

двата процеса по делото на тайната военна организация „Неутрален офицер“. Първият

процес по това дело е образуван в Сливенския гарнизон. На 18 април 1947 г.

Сливенският областен съд в състав: председател Йордан Вампоров, членове П.

Филипов, Г. Дончев и прокурор Г. Петров, започва разглеждането на делото. В

обвинителния акт се доказва, че в началото на декември 1946 г. в Сливен е разкрита

тайна военна организация, която има за цел по даден от София сигнал да завземе

властта. Разработен е подробен план за действие, назначени са командири на отделните

войскови части. Дадена е парола. Организацията се ръководи от полковник М.

Чавдаров – бивш началник-щаб на Трета дивизия. Той е във връзка с щаба на войската,

откъдето получава конкретни инструкции. Военната организация е подготвена от

секция „Военни въпроси“ при БЗНС „Никола Петков“. От април 1946 г. в нея са

привлечени всички недоволни от управлението на Отечествения фронт. Планът

предвижда под командването на полковник Чавдаров войсковите части начело с новите

си командири да напуснат Сливен, да завземат проходите и пътищата и да атакуват

отвън. Специална дружина е предназначена за превземане на комендантството.

Организирани са летящи отряди за свръзка начело с о.з. майор Бобчев. На 21 април

1947 г. съдът произнася присъдите над подсъдимите по делото 12 офицери и 2

подофицери. Осъжда о.з. полковник от Генералния щаб М. Чавдаров на доживотен

строг тъмничен затвор и лишаване от права завинаги, о.з. майор Грозданов на 5 години

строг тъмничен затвор и лишаване от права за 7 години, о.з. подполковниците

13

Кафеджиев и Енев – на по 3 години и 4 месеца строг тъмничен затвор и по 5 години

лишаване от права, и т.н.27

Съществуват съмнения относно обективността на съдебното дирене. Налице са

доказателства за монтирани съдебни процеси по предварително изготвени сценарии,

като целта е да бъде ликвидирана напълно обединената опозиция. В спомените си о.з.

генерал Рачо Станимиров, един от главните обвиняеми в Софийския процес по делото

на „Неутрален офицер“, отбелязва, че главният обвиняем в Сливенския процес –

полковник Чавдаров, е умъртвен по време на следствието в затвора. Тази информация

се засича и в друг източник – в спомените на д-р Дора Ракладжиева, дъщеря на един от

убитите без съд и присъда офицери от Сливенския гарнизон след 9 септември 1944 г. В

тях тя посочва, че в деня на започването на процеса полковник Чавдаров е зверски убит

в затвора, тялото му няколко дни е държано в каца с вода, докато се вземе решение как

да бъде обяснена смъртта му. Пред сливенската общественост се представя баналната

версия, че убийството е извършено при опит за бягство от затвора. Много показателен е

фактът, че водачът на обединената опозиция Никола Петков е признат за виновен по

всички пунктове на обвинителния акт с изключение на обвинението, че е внушил

създаването на военната организация „Неутрален офицер“. Това доказва

несъстоятелността на твърдението в обвинителния акт по Сливенския процес, че

тайната военна организация в Сливенския гарнизон е идейно подготвена от секция

„Военни въпроси“ при БЗНС „Н. Петков“.28

През ноември 1947 г. ВНС подновява работата си по изработването на

Конституцията на НР България. На 29 ноември е приет окончателно проектът на ОФ и

на 4 декември е гласувана конституцията. За нея гласува и групата на Коста Лулчев.

Така приетата конституция окончателно утвърждава господстващата политическа

система в страната.

Откритият на 28 декември 1947 г. XXVII конгрес на БЗНС осъжда

„противонародната“ дейност на опозицията и одобрява вътрешната и стопанската

политика на правителството. Оформилата се обединена опозиция в края на лятото на

1945 г. престава да води организационен и политически живот след септември 1947 г.

Печатните ѝ органи са спрени. Повечето нейни представители през 1948 и в началото

на 1949 г. се вливат в Отечествения фронт.29

27 Ст. Пинтев, Г. Кюпчуков. Цит. съч., с. 17-19.28 Пак там.29 Ст. Пинтев, Г. Кюпчуков. Цит. съч., с. 57-58.

14

След обявяването на БЗНС „Н. Петков“ извън закона и разтурянето на всичките

му поделения и секции през август 1947 г. опозицията в Сливенския край минава в

нелегалност. Още през следващата година започва тайното възстановяване на

николапетковистките дружби, за да се стигне през 1950 г. до бунта на горяните в

Сливенско – кулминационен момент в организираната съпротива срещу

комунистическата власт в България в края на 40-те и началото на 50-те години на XX

век.

Новата власт в България веднага след 9.IX.1944 г. обявява своята политика към

кооперативно обработване на земята по примера на сталинския модел на съветските

колхози. До края на 1944 г. се създават 80-90 нови ТКЗС. В тях влизат 5500 нови

домакинства. Още в началото на 1945 г. околийските комитети на партията започват да

разработват планове за създаване на нови ТКЗС. След публикуване на Наредбата-закон

за ТКЗС от 13.IV.1945 г., в която се дават големи преференции на ТКЗС, в цялата

страна възниква съревнование между околийските комитети за създаване на нови

кооперативни стопанства и привличане на нови членове в тях. Упражнява се натиск

върху селяните при създаването на блоковете на ТКЗС, като се заграбва най-хубавата

земя и тя обективно не може да се възмезди с равностойна. По този начин голяма част

от селяните са принудени против волята си да станат членове на ТКЗС.

По силата на редица външно- и вътрешнополитически обстоятелства

опозиционно настроените сили в българското общество трябва да се съобразяват с

много фактори, когато отстояват своите идеи и защитават политическата си цел –

демокрацията и пазарната икономика.

Опозицията е твърде ограничена и в политическо, и в идейно отношение, когато

се включва в дебатите за икономическото развитие. На първо място тя трябва да държи

сметка на факта, че България като победена страна се наблюдава от Съюзната

контролна комисия, в която решаваща дума има съветският представител. А това

положение отразява включването на България със съгласието на западните сили

победители в съветската зона на влияние с всички произтичащи от това последици за

бъдещото икономическо развитие. Въпреки усилията на БРП (к) да не извежда на

преден план стратегическите си замисли, които предвиждат построяване на съветския

модел държавен социализъм, очакванията са, че Кремъл ще толерира подобен развой,

за да държи по-здраво България в своята геополитическа орбита.

15

Преведено на политически език, това означава толериране на държавната

собственост, разширяване на нейния дял и значение в стопанското развитие на страната

и същевременно заплаха за частната собственост, която е крайъгълен камък не само на

пазарната икономика, но и на демокрацията. Същевременно комунистите също се борят

за политическо влияние сред преобладаващото море от дребни собственици от града и

селото и ориентират своите лозунги и действия именно към техните нагласи.

Неслучайно в Декларацията на ОФ правителството от 17 септември 1944 г. се обявява

война на едрия капитал, „паразитната индустрия“, „вредното търговско

посредничество“, в защита на съществуващите занаяти и поминък на хората. Със

закона за трудовопоземлената собственост от 1946 г. се провежда оземляване на

селяните, предимно дребни собственици. Предприети са стъпки срещу едрия капитал

със Закона за конфискуване на имуществата на незаконно забогателите, Закона за

Народния съд, Закона за еднократния данък върху имуществата. В декларацията по

стопанската политика на БРП(к) от септември 1945 г. се прокламира сътрудничество

между властта и „честните“ и „патриотични индустриалци и търговци“. Същевременно,

ползвайки политическата и икономическата подкрепа на Москва, комунистите могат да

си позволят и да развиват идеи за коренна промяна на икономиката, която те

рекламират като изход от изостаналото стопанско и социално битие на България. А

тази промяна може да се осъществи според тях с разширяване на държавната

собственост и изграждане на индустриален комплекс.30

Въпросът за частната собственост е основен в обществените дебати след 1944 г.

– от него зависи дали социално-икономическото развитие на страната ще бъде пазарно

или държавнорегулирано. Тези стопански алтернативи съответстват на политическите

демокрация или диктатура, управление на опозицията или на комунистите.

Ето защо опозицията се явява горещ привърженик на частния сектор в

икономиката и непрекъснато изтъква неговото значение. И двете водещи опозиционни

партии остро се противопоставят на всички мерки на правителството и проектозакони,

ограничаващи възможността на частния сектор да участва в икономическия живот.

Тези партии защитават неприкосновеността на частната собственост и в

промишлеността, и в земеделието с аргумента, че държавата не е добър стопанин.

Опозиционните партии посрещат с рязка критика законопроекта за поземлената

реформа. Според БЗНС „Н. Петков“ определеният в него максимален размер на

30 Ил. Марчева. Идеите за индустриализацията на България през 1944-1948 г. – Исторически преглед, 1992, №8-9, с.80-81.

16

поземлената собственост води до пролетаризация на българския селянин. Отхвърля се и

обвързването на оземляването с изграждането на кооперативни земеделски стопанства.

Затова в. „Народно земеделско знаме“ определя аграрната реформа като „разрушително

дело“, а заплащането на отчуждената земя – като конфискация. В друга статия в същия

вестник четем: „Законът за трудовата поземлена собственост е замислен не с цел да се

подкрепят дребните земеделски собственици в страната ни и да се закрепи частната

собственост въобще, а с него се направи опасен експеримент, който ще има за цел

тежко да удари както нашето скотовъдство, така и всички честни и трудолюбиви

български семейства.“31 По-умерена и по-реалистична с оглед съотношението на силите

позиция заема БРСДП(о). Опозиционните социалдемократи не отричат необходимостта

от реформиране на поземлените отношения, но смятат начина за провеждане на

реформата за неудачен. Държавата не може да разчита на формиране на големи

поземлени фондове за раздаване и с ограничаването на размера на земевладението няма

да задоволи глада за земя. Същевременно ще бъдат създадени много безперспективни,

слаби земеделски стопанства и на много места ще се извърши насилствено

производствено коопериране. Негативно отношение към някои от текстовете в

законопроекта за аграрната реформа изразява и Върховната стопанска камара. Настоява

се за диференцирано отношение към някои от по-едрите частни стопанства (над 300

дка) – образцовите и семепроизводителните, за да не се нанасят вреди на българското

земеделие; иска се по-справедливо заплащане на отчуждената земя и действително

укрепване на по-перспективните дребни стопанства чрез законодателна и финансова

подкрепа от държавата.32

Прави впечатление и солидарността на опозиционните сили с настъплението

срещу едрия капитал и защитата предимно на дребната, наричана тогава „трудова

собственост“. Всъщност задачата на опозицията да се противопоставя на

многобройните посегателства върху частната собственост се усложнява от няколко

фактора. В българското общество преобладава негативизъм по отношение на едрия

капитал в икономиката, промишлеността, финансите и земеделието, който негативизъм

има своите корени в предвоенното развитие на страната.33

По повод на изработването на новата конституция Никола Петков пледира за

гаранции за демократичните свободи и частната собственост, „придобита с честен труд

31 В. „Народно земеделско знаме“, бр. 33, 15 февруари 1946 г.32 Зл. Златев. Аграрната реформа в България 1944-1948 г. – Исторически преглед. 1991, №1, с. 71.33 Ст. Пинтев, Г. Кюпчуков.Цит. съч., с.66.

17

и спестявания“.34 Всичко това говори, че опозицията не е склонна да се обвързва

политически със защита на едрия капитал. Стремежът за отричане на връзки и

политическо представителство, дори на „прогресивните части на буржоазията –

патриотичните индустриалци и търговци“, е налице и у „най-буржоазната“ партия в ОФ

коалицията - НС „Звено“. Звенарите държат на равнопоставеност на всички съсловия и

социални сектори. Те подкрепят идеята за „стопанска демокрация“, която

характеризират като система без привилегии и спънки за никого и за никой отрасъл.

Държавата може да ограничава частната собственост и инициативност само с оглед на

обществените интереси.35 В своята практическа политическа дейност звенарите

реагират срещу всички опити да се ограничава частният сектор в индустрията и

финансите, срещу кооперативизма на своите коалиционни партньори, водени от

разбирането, че всяко ограничаване на частния капитал в индустрията и селското

стопанство способства за увековечаването на дребностоковия характер на стопанството

ни.36

Опозицията не може да заеме по-ясно и категорично отношение към едрата

частна собственост, защото отчита дребнособственическите нагласи на своя електорат.

Най-голямата и водеща опозиционна сила – земеделският съюз, изповядва аграризма,

който оценява традиционно града и промишлеността като експлоатиращи селото.

И тук идваме до въпроса кои отрасли трябва да са приоритетни според

опозиционните сили. БЗНС „Никола Петков“ смята, че това трябва да е селското

стопанство, докато социалдемократите приемат, че това може да бъде и индустрията, за

която има условия и традиции, сиреч леката и хранително-вкусовата индустрия. Така

опозицията се противопоставя на идеята за развитие на тежката индустрия, все по-

открито защитавана от комунистите от 1946 г. насетне. Нея опозиционните сили

виждат като покровителствена, а в миналото протежираната промишленост е

паразитирала за сметка на останалите отрасли, защото въпреки подкрепата на властта

се оказала неконкурентноспособна на външния пазар и се е насочила към вътрешния

пазар, изтласквайки оттам дребните полузанаятчийски производства.37 Затова

опозицията настоява при определянето на приоритетните отрасли на икономиката да се

изхожда от конкурентността им на външните пазари.

34 В. „Свободен народ“, бр. 211, 22.X.1946 г.35 Ил. Марчева. Цит. съч., с. 88.36 Ст. Пинтев, Г. Кюпчуков.Цит. съч., с.68.37 Стопанска история 681 – 1981. С., 1981, с. 383.

18

С взетите решения на XVI пленум на ЦК на БРП, проведен на 12 и 13.VII.1948 г.,

в България настъпва истинска „вакханалия“ по тъй наречената борба с кулака. В много

от селските партийни организации в списъка на кулаците са включени всички по-

заможни селяни, всички членове на БЗНС „Н. Петков“ и бившите буржоазни партии

преди 9.IX.1944 г., а също и тези, които критикуват по-остро държавните доставки.

Върху тях се оказва натиск по силата на действащите нормативни актове за облагане с

държавни доставки и данъци, за разпределяне на посевните планове и др.

Факторът, който изиграва решаваща роля за прелома в кооперирането, е

въведената с постановление на министерския съвет и ЦК на БКП от 12.IV.1950 г. нова

система за облагане с държавни доставки. Това утежнява още повече положението на

населението. По силата на тази система околиите на страната са разпределени на VI

групи с различна степен на облагане. Най-тежко е облагането на първите три групи,

които включват зърнодобивните райони на страната. В тях домакинствата,

притежаващи 50-60 декара земя, при една слаба реколта трябва да дават като

зърнодоставки значителна част от продукцията, необходима за изхранването им, а

притежаващите 100-200 декара земя трябва да купуват допълнително зърно, за да

издължат доставките си.

В общи линии такава е политическата и икономическата обстановка в страната и

в нея трябва да се потърсят причините за зараждането на горянското движение. Почти

всички участници в него са бивши членове на опозиционния БЗНС „Никола Петков“.

Организирането им в горянско движение показва, че те остават верни на идеите на

Никола Петков в този тежък момент на масово настъпление на управляващата БКП за

утвърждаване на тоталитарните си позиции. Излизайки в Балкана с оръжие в ръка, те

представляват морална опора на своите съграждани и съселяни в тези тежки времена на

насилие и репресии.

Възникналото през 1950 и 1951 г. горянско движение в Сливенския край е най-

масовата проява на опозиционния БЗНС, организирал се за нелегална борба, в

сравнение с други такива движения, възникнали в различни градове на страната.

То може да се разглежда на два етапа в своето развитие. Първият етап обхваща

горянска чета с командир Пеньо Христов от с. Недялско и Костадин Дейков от гр.

Сливен. Тя се сформира в средата на 1950 г. и претърпява провал в края на същата

година. Вторият етап е свързан с организирането на николапетковистите в нови

19

конспиративни групи и със сформирането и разбиването на втората горянска чета с

командир Георги Търпанов от с. Жельо войвода през 1951 г.

С това се слага край на горянското движение в Сливенския край. След разгрома

на втората горянска чета се водят четири процеса, на които са издадени общо 16

смъртни присъди. Друга, голяма част от горяните, минава през ужасите на следствията,

излежава дългогодишни присъди по затворите и лагерите на различни места в

страната.38

През периода на „Народната демокрация“ (1944-1947 г.) окончателно е сложен

кръст на българската демокрация, развихрят се терорът и беззаконието. Започва дългата

нощ на тоталитаризма, продължила десетилетия. Налагащият се от комунистите

държавен социализъм с доминиране на държавната собственост и автаркично

изграждане на тежка индустрия ще лиши впоследствие страната от нейните естествени

предимства за развитието на отрасли, традиционни за нея още от времето на

османското владичество.

38 Пак там, с. 22-34.

20

ГЛАВА II

Сливенската текстилна индустрия от Добри Желязков до национализацията

Началото на българската индустрия е положено в Сливен. През 1835 г. Добри

Желязков построява фабрика като влага в нея всичките си средства. Оборудва я с 3

руски дарака, 4 машини – европейско производство, 14 предачни машини, изработени

от местни майстори по негов проект. Фабриката произвежда по стотици метри сукно. За

да разшири производството, той решава да поиска помощ от държавата. Заминава за

Цариград, като носи мостри от тъканите, които произвежда. Образците са одобрени от

самия султан Махмуд. Султанът е просветен владетел с идеи да модернизира цялата си

държава. Той взима под свое покровителство предприемчивия българин и издава

ферман, с който обявява своето благоволение спрямо Добри Желязков, освобождава го

от данъци, като мотивира това със значението на фабричното производство за

стопанското въздигане на империята.

Между Добри Желязков и правителството се сключва договор за доставка на

платове за облекло на войската. Със съдействието на Високата порта се построява ново,

по-голямо фабрично здание. Фабрикаджията посещава Белгия, откъдето закупува нови

машини, създава добра организация на производството и така увеличава

производителността. Той вече управлява 500 души работници и произвежда над 55 000

метра плат.

Френският пътешественик Ами Буе, който през 1837-1838 г. обикаля и се

запознава с живота в империята, разказва, че турското правителство има своя тъкачна

фабрика за тъмносини сукна в Сливен. Тя разполагала с 2 машини за влачене на вълна,

с 12 предачки за сучене на тънка прежда, с 8 машини за дебело предене и 8 тъкачни

21

стана, а едно голямо водно колело произвеждало двигателна сила за машините за

влачене на вълна. Имало 80 работници българи и двама майстори от Моравия, без да се

брои помощният персонал. Това била фабриката на Добри Желязков.39

През 1845 г. султан Махмуд е убит. Новият султан Меджит не знае нищо за

фабриката. Аенинът на Сливен със сила я завзема и изгонва Добри Желязков. Тогава

индустриалецът заминава за Цариград при великия везир и моли да му се върне

предприятието. Вместо да получи фабриката си, Добри Желязков е изпратен в Измит

(Мала Азия) да построи там нова. През 1856 г. той се завръща в Сливен болен и

разорен. През 1860 г. за управител на фабриката в Сливен е назначен Хюсеин бей,

потурчен арменец, който, за да се запознае с текстилната индустрия, посещава Австрия,

Англия, Франция и Белгия.

Това, с което Добри Желязков остава в историята, е, че дръзва да разчупи

традиционните рамки на консервативното и изостанало текстилно производство и

поставя началото на процеса на индустриализация и модернизация по българските земи

и на Балканите. Със създаването на двете фабрики в Сливен – първата частна фабрика

от 1834 г. и държавната сукнена фабрика от 1836 г. той поставя началото на

българската индустриализация. Налице са първите предпоставки за едно модерно

промишлено развитие, които още в условията на държавна зависимост определят

посоката за бъдещо развитие.40

След освобождението на България фабриката, наричана „турска“, е възстановена

и през 1880 г. е пусната в производство от група сливенски граждани. Те образуват

акционерно дружество под името „Българско акционерно индустриално и търговско

дружество Напредък“.41

Няколко десетилетия никой българин не дръзва да последва примера на Добри

Желязков. Новите фабрики основават чужденци – главно французи, чието правителство

тогава е поддържало добри взаимоотношения с Османската империя. Създаването на

втора текстилна фабрика в Сливен става възможно едва през 1872 г. Налагащите се

капиталистически производствени отношения карат сливенските братя Хаджиманолови

да се сдружат с Димитър Балев за изграждането на текстилна фабрика за производство

на аби и шаяци. За да бъдат по-сигурни в своето начинание, те привличат в съдружие

39 Е. Станева. Алманах на българските индустриалци 1878-1947. ИК „Христо Ботев“, София, 1995, с. 21-24.40 Интервю с Тони Димитрова. (Приложение №1)41 Е. Станева. Цит. съч.

22

богатия и влиятелен местен турчин Каная Хасан Зааде. Той успява да принуди мъжете

от село Ичера да участват безплатно в строителството на фабриката.(Приложение №4)

През 1874 г. фабриката е пусната в експлоатация. Освен че организират

производството в нея, собствениците ѝ практикуват широко раздаване на вълна за

предене по домовете, както и на прежди за тъкане на аби и шаяци. В началото

фабриката разполага с една разкъсвачка на вълна, три дарака, две предачни машини и

бояджийница. След това собствениците закупуват 20 дървени стана и разширяват

производството на тъкани. В този вид фабриката е солидно предприятие за времето си.

За двигателна сила се използва течащата до нея река и една въртележка със сляп кон.

След Освобождението фабриката губи турския пазар на своите изделия и

влошава производствените си възможности. За да заличи действителното ѝ състояние в

сметките на собствениците, Димитър Балев изгаря книжата. За тази постъпка

кредиторът Ахмед Ибрямаа го осъжда и закрива фабриката.

През 1890 г. братята Тодор и Александър Калови в съдружие с Иван Атанасов

закупуват фабриката и тя бива модернизирана и разширявана на няколко пъти.42

През първите десетилетия след Освобождението много бързо се създават

множество текстилни фабрики, съсредоточени в три дефилета край Сливен. Усещането

за по-голяма сигурност, по-благоприятните стопански условия и натрупаните капитали

стават причина бързо да се създават различни индустриални предприятия. Младата

българска държава предприема протекционистка политика за прохождащата индустрия.

Показателен е фактът, че още преди първия закон за насърчаване на местната

индустрия от 1894 г., около Сливен са създадени 15 текстилни фабрики. Някои от тях

стават едни от най-големите индустриални предприятия в България до

национализацията – „Недев & Саръиванов”, „Илия Г. Калов”, „Георги Стефанов

Синове”, „Андонов & Михайлов”.43

Работещите в Сливен 15 вълненотекстилни фабрики се включват в групата на

покровителстваните предприятия по Закона за насърчаване на местната индустрия от

1894 г. Съгласно този закон те получават редица облаги: освобождават се от данъците

емляк (недвижим имот) и патентован налог и от гербов сбор (държавни такси) на

акциите и държавния дял, в продължение на 15 години от датата на основаването на

фабриките; в превоза по БДЖ ползват 35% намаление от общите тарифи за суровите

42 В. „Сливенско дело“, бр. 22, 17 юни 1988. 43 Интервю с Тони Димитрова. (Приложение №1)

23

материали, машините и продуктите на предприятията; осигурява им се безмитен внос

на машини и машинни части и на сурови материали, доставяни от чужбина за нуждите

на производството. Законът дава предимство на продукцията на местните фабрики пред

онези на чуждестранните за държавни доставки, даже когато тези произведения са с

15% по-скъпи от чуждестранните. Отстъпват се безплатно и държавни места за

нуждите на фабриките, за техни постройки, за пътища и линии.

По-специален характер има Законът за задължително носене на дрехи и обувки от

1897 г. Според чл. 1 от него „всички държавни, общински и окръжни чиновници и

служащи… са длъжни да носят във време на изпълнение длъжностите си облекло и

обуща от местно произведение“.44 След 1900 година България сключва няколко

търговски договора и конвенции, от които значение за развитието на текстилното

производство в Сливен има конвенцията с Турция, която постановява безмитна взаимна

размяна на артикули, между които и на вълнени платове.

Тласък за развитието на фабричното производство дава и Законът за насърчаване

на местната промишленост и търговия от 1905 г. и изменението на закона от 1909 г.

Този закон лишава новосъздадените предприятия от облаги, но запазва привилегиите на

вече съществуващите. Така е ограничено създаването на нови фабрики, а се дава

възможност на вече създадените да се разширят и модернизират. Законът особено

покровителства сливенските текстилни фабрики, вече създадени, но нуждаещи се от по-

нататъшна модернизация.45

Като цяло сливенската текстилна промишленост се развива успешно в периода до

Балканската война и бележи решителен прелом в края на XIX в. и първото десетилетие

на XX в. През 1903 г. от 15-те сливенски текстилни фабрики вече 8 имат смесени,

механични и дървени станове (45 механични и 153 дървени) и разполагат с 5350

вретена от всичко 13 340 в страната, а с парна машина (един локомобил от 30 конски

сили) си служи единствено фабриката на братя Калови, и то само когато силно

намалява водата на реката. (Приложение №5)

По този начин за краткия период от 1903 до 1909 г. настъпва бърз развой на

сливенските текстилни фабрики. Становете са почни напълно механични, значителна

част от вретената са камгарни, повече от половината двигателна сила е парна.46

Обстановката след Първата световна война заварва сливенската текстилна

индустрия в сравнително добро състояние, а през първите следвоенни години тя 44 В. „Сливен днес“, бр. 83, 26 октомври 1995.45 Пак там.46 Здр. Златанов. 150 години сливенска текстилна промишленост. Профизтат, С., 1984.

24

произвежда интензивно продукция за обеднелия местен пазар. В този период започва

нейното преустройство с насочване към нуждите и вкусовете вътре в страната, докато

пазарните връзки с Турция значително отслабват. Това обстоятелство, изявено въпреки

стопанската криза, се обяснява с настъпващите деформации в капиталистическото

развитие на България. В резултат на войните се получава голяма инфлация и

обезценяване на българския лев, което насочва капитала именно към леката

промишленост, където могат да се реализират по-бързо големи печалби. Нови

текстилни предприятия по това време почти не се създават. Изчезнала е или е на

изчезване значителна част от по-малките предприятия, но една част от предприятията

проявяват своята жизненост, устояват и се развиват. Към 1935 г. сливенската текстилна

промишленост притежава 9 от общо 63 текстилни предприятия в страната. За сметка на

намаления брой предприятия Сливен все още държи едно от първите места по

качествените показатели.47

По редица национални и международни причини текстилната промишленост у нас

няма големи колебания в производството си след Първата и до Втората световна война.

Това се отнася и за сливенската текстилна промишленост, с изключение на 1930 г.,

когато има известен спад в производството. В стремежа да си осигурят пазари

сливенските индустриалци са принудени разширят номенклатурата на произвежданата

продукция, което трябва да се компенсира с по-висока норма на печалбата. В този

период в нашата страна се търси изход от кризата и повишаване на печалбите в

текстилната промишленост и някои други текстилни производства. В тази насока в

Сливен по това време се открива първата памукопредачна и тъкачна фабрика на Теню

Петков, копринената фабрика на Цвета Бончева, килимарското предприятие на Вера

Томова, няколко малки трикотажни предприятия.48 След 1935 г. след преминаването на

кризата се създават голям брой малки предприятия, извършващи отделни дейности.

Характерно за сливенската текстилна промишленост по това време е

постепенното повишаване на образователното равнище и квалификацията на

собствениците на фабриките, които обикновено непосредствено ръководят

производствената и стопанската дейност.

Завземането на властта от Отечествения фронт на 9 септември 1944 г. създава

възможности за ограничаване на частната собственост. Характерна черта за периода от

9 септември 1944 г. до 23 декември 1947 г. е привеждането на част от частните

47 Пак там.48 Пак там.

25

промишлени предприятия на принципите на държавния капитализъм. Наличието на

държавния капитализъм в условията на преходния период се поражда от

невъзможността да се ликвидира напълно частната собственост веднага след

завземането на властта. Той се изразява в това, че капиталистите си остават

собственици на предприятията, но нямат право сами да се разпореждат с тях, да спират

производството или да произвеждат това, което е изгодно за тях.49

Въз основа на присъди по Закона за народния съд, Закона за конфискуване

имуществата на незаконно забогателите и Закона за снабдяването и цените на няколко

от сливенските фабриканти са конфискувани целите или части от предприятията. От

акционерните дружества се конфискуват частите на отделни лица, подведени под

отговорност по някои от тези закони.

Така по Закона за народния съд на Георги Стефанов Стефанов, на когото е

наложено наказание строг тъмничен затвор за сътрудничество с полицията при

преследването на партизани, се конфискува участието в „Интърг“, равняващо се на 85%

от акциите на предприятието. На осъдения по Закона за снабдяването и цените Асен

Саръиванов с присъда на Сливенския областен съд от 19 март 1947 г. за

произвеждането на одеяла с намален грамаж се конфискува частта от дружеството

„Недев & Саръиванов“, възлизаща на около половината от капиталите, и му е наложена

глоба от 150 000 лв.50 По закона за конфискуване имуществата на незаконно

забогателите се конфискуват двете фабрики на Теню Петков с общ капитал над 30 млн.

лв.51 По същия закон се конфискува тъкачната фабрика „Кале“ на Тодор Мундров, но не

се посяга върху участието му в чорапната фабрика „Кале“. 52(Приложение №7) През

пролетта на 1947 г. за незаконно забогатяване по време на войната и непосредствено

преди нея се конфискуват копринено текстилните фабрики на Цвета Бончева53 и Иван

Минков54 и вълненотекстилното предприятие на Никола Константинов. На осъдените

по закона за конфискуване имуществата на незаконно забогателите братя Руси и Гендо

Ташеви се конфискува в полза на държавата участието им в АД „Лента“, в съб. д-во

„Сливен“ и в съб. д-во „Шапе“.55 С присъда на Сливенския областен съд № 123 от 28

49 Пак там.50 В. „Сливенско дело“, бр. 74, 24 март 1947.51 Пак там, бр. 76, 7 април 1947.52 Пак там, бр. 69, 17 февруари 1947.53 Пак там, бр. 71, 3 март 1947.54 Пак там, бр. 65, 20 февруари 1947.55 Пак там, бр. 81, 12 май 1947.

26

март 1947 г. на Костадин Динев Болградов се конфискува фабричното имущество за 5

423 582 лв. по Закона за конфискуване имуществата на незаконно забогателите.

В по-нататъшното развитие на сливенската текстилна промишленост настъпва нов

етап. В цялостно конфискуваните предприятия се назначават държавни управители, а в

частично конфискуваните – държавни представители (държавни контрольори). В някои

от конфискуваните предприятия бившите собственици са оставени да работят като

технически ръководители, с което се използва техният организационно-технически

опит, тъй като липсват подготвени кадри. Такива са например бившите собственици

Никола Константинов и Тодор Мундров.56 В периода от 9 септември 1944 г. до 23

декември 1947 г. е подготвено ликвидирането на частната собственост, което е

следващата крачка на „народната“ власт.

Началото на непосредствената подготовка за национализацията е решението на

Политбюро на ЦК на БРП (к) от 17 май 1947 г. за създаване на специална комисия,

която получава задачата да внесе предложение за предприятията, подлежащи на

национализиране. Председателят на Околийския синдикален съвет Васил Ламбов е

повикан от тогавашния секретар на ОК на БРП (к) Петър Николов в партийния комитет

и му е съобщено, че двамата с Николов трябва да подготвят национализацията в

Сливенския край. Освен това му е наредено да пази пълна тайна „за да не се разстрои

производството, да не се позволи на капиталистите да заграбят някои ценности, да не

спрат да закупуват нови машини и съоръжения…“. За да бъде изготвен планът за

развитието на българската икономиката, се налага Васил Ламбов да вземе от Съюза на

индустриалците всички изменения, които са станали през последната година и тези,

които предстои да станат през 1947 г. със закупуването на нови машини. Секретарят на

индустриалците Атанас Николов отказва да даде исканите сведения, но Ламбов му

обяснява, че са му нужни, за да се съдейства да бъдат отпуснати повече суровини и

материали и по този начин да бъдат взети повече работници на работа. Едва тогава

Атанас Николов дава исканите сведения.57 За успешното реализиране на

национализацията трябва да бъдат подготвени необходимите ръководители на

бъдещите държавни предприятия. С оглед подготовката на бъдещи ръководители на

предприятията започва обучение на преданите на БРП (к) работници. Никой от

обучаваните кадри не знае истинската цел за провежданата подготовка. Пряк

ръководител на национализацията в Сливенския край е членът на Политбюро на ЦК на 56 Здр. Златанов. Цит. съч.57 Държавен архив – Сливен, ЧП 231 Спомен от Васил Ламбов за национализацията на всички фабрики и заводи в Сливен.

27

БРП (к) Титко Черноколев. Разработен е конкретен план-сценарий как ще се постъпи в

деня на национализацията. Предвидено е с най-големи подробности откъде да се почне

и как да се завърши, свикването на общоградски митинг, засилването на охраната,

повишаването на бдителността и др.58 Главният момент в подготвената акция е

изненадата.

На 22 и 23 декември Титко Черноколев провежда подробни инструктажи с

бъдещите директори и коменданти на предприятията. За национализация се обявяват 21

предприятия на вълненотекстилната промишленост, 5 памукотекстилни предприятия, 9

предприятия на чорапната промишленост и др. Национализираните в Сливен

предприятия са разположени в града и около него. (Приложение №6) Към 9 часа на 23

декември 1947 г. всички подробности около непосредственото провеждане на

национализацията са изяснени. Васил Ламбов прочита имената на предприятията,

които се национализират, както и имената на комендантите и новите директори, след

което същите заедно с представители на Народната милиция, с камиони или пеш се

отправят към определените предприятия.59 В 11 часа на 23 декември, когато в София

Народното събрание приема закона за национализацията на частни индустриални и

минни предприятия, комендантите в Сливен обявяват, че от този момент собственик на

предприятията става държавата. Точно в 12 часа едновременно в целия град всички

фабрични сирени известяват за извършеното събитие.60

За окончателно скъсване с предишната собственост национализираните

предприятия се наименуват с имена на видни дейци на комунистическата партия. В

къщите на някои работодатели като Никола Стефанов, Калов и др. са открити каси, от

които са иззети множество ценности.61 Друг индустриалец – Тодор Мундров

(Приложение №8), собственик на фабрика „Кале“ е лишен от свобода. Обвинен е в опит

за саботаж, защото е скрил един плюшвал от памучен дарак, без който даракът не

можел да работи.62 След това той започва да обработва своите 30 декара земя. По време

на кооперирането на земята Мундров влиза в ТКЗС, за да предотврати репресиите. Този

индустриалец до старини работи като домакин на бетонов възел, защото годините

работа във фабриката не са признати за трудов стаж. На съпругата му, която до този

58 Пак там.59 Здр. Златанов. Цит. съч.60 Пак там.61 Държавен архив – Сливен, ЧП 231, Спомен № 12, Спомен от Васил Ламбов за национализацията на всички фабрики и заводи в Сливен.62 Държавен архив – Сливен, ЧП 338, Спомен № 429, Спомен от Стефан Даскалов

28

момент не е работила, се налага да работи първо на полето, а след това и в чорапната

фабрика.63 (Приложение №2)

Няма как да се мине и без чистка. В спомените си новоназначеният директор на

национализираната фабрика „Недев & Саръиванов“, преименувана на „1-ви май“,

Ставри Иванов пише: „Още същия ден трудовият колектив беше освободен от

недисциплинираните, политически неориентираните работници, които пречеха и

създаваха смут.“ Отстранен е и касиерът Пантелей Кесимов.64

Да се създаде и ръководи едно промишлено предприятие, не е по силите и

възможностите на всекиго. Безспорно Добри Желязков оставя след себе си едно голямо

дело и името на една ярка творческа личност, на човек с голям ум, воля и замах,

надхвърлящ със своя устрем и инициатива времето си. Не по-малко способни са и

неговите последователи – сливенските текстилни индустриалци. Повечето от тях

доказват, че могат да се запазят и просперират въпреки войните, кризите и сравнително

неголемите капитали и мащаби на предприятията. До последно остават

конкурентноспособни в страната и чужбина. Но установената на 9 септември 1944 г.

просъветска по своята същност власт чрез Закона за национализацията на частните

индустриални и минни предприятия успява да посегне на едно от основните човешки

права – това на частната собственост. Отнемайки предприятията на сливенските

индустриалци, държавата ги лишава от това, на което са посветили силите и живота си

няколко поколения. За тези хора, както и за децата им започват пълни с множество

изпитания дни. Комунистическата власт ги третира като врагове на народа, отнема

цялото им имущество, изпраща ги в концлагери и затвори. Такава е и съдбата на

наследниците на Илия Георгиев Калов, собственици на едноименното акционерно

дружество.

63 Интервю с Димитринка Мундрова. (Приложение №2)64 Държавен архив – Сливен, ЧП 338, Спомен № 432, Спомен от Ставри Иванов.

29

ГЛАВА III

Съдбата на наследниците на АД „Илия Г. Калов“ след национализацията

Никак не е лесно да се ръководи индустриално предприятие. Човекът, заел

ръководното място, трябва да бъде добър търговец, да има дълбоки стопански

познания, голям житейски опит, както и верен усет за стопанската конюнктура. Той

трябва да е добър финансист, да умее да борави с капитали, да има технически

познания, нужен му е и талант да управлява хора, както и административен похват.

Тези качества безспорно са притежавани от всички представители на рода Калови,

работили в сферата на текстилната индустрия.65

През 1880 г. братята Тодор, Александър и Илия Калови стават главни

съдружници на дружество „Напредък“ в Сливен, което до 1892 г. ползва под наем

държавната вълнено-текстилна фабрика в града (фабриката на Добри Желязков). През

1886 г. братя Калови се сдружават с други сливенски индустриалци по фирмата „Цонев,

Калови и с-ие“. Делът на Калови е 1/3 от капитала на сдружението. През 1897 г. след

голямо наводнение и много големи загуби на предприятието братя Калови се отделят от

сдружението. Но те от 1890 г. участват и в друго сдружение – заедно с Иван Атанасов

образуват дружество „Калови, Атанасов и с-ие“. Купуват стара фабрика в Асеновското

дефиле на ликвидираното дружество на братя Манолови. (Приложение №9) Новите

собственици преустройват и оборудват фабриката с нови машини от Германия. Внасят

първия парен двигател в града. Около 20 август 1891 г. фабриката започва

производствената си дейност. Скоро Иван Атанасов напуска сдружението. През 1899 г.

умира Александър Калов. Братята Тодор и Илия продължават да работят заедно до 1920

г., когато Тодор Калов се оттегля. Оттеглят се и наследниците на Александър Калов.

Като управител на фирмата, през 1927 г. Илия Калов (Приложение №10) я превръща в

акционерно дружество „Илия Г. Калов“ в съдружие със синовете си Васил, Георги и

65 Илия Дедов-Калов. Опит за история на текстилната фирма „Илия Г. Калов“ – Сливен. София, 2010.

30

Александър. Фабриката заема площ от 7000 кв. м., а застроената площ на фабричните

помещения е над 4000 кв. м. Тук работят около 150 – 170 души на две смени. Годишно

се произвеждат 200 хил. м. вълнени платове и 1500 броя вълнени одеяла. В края на 1914

г. седалището на фирмата „Илия Г. Калов“ се премества в София. Старият Калов се

оттегля от ръководството на фирмата в полза на своите синове. Това са:

Васил Илиев Калов – роден през 1902 г., завършва висше търговско училище в

Берлин;

Георги Илиев Калов – роден през 1904 г., завършва Електротехническия

факултет при Висшето техническо училище в Щутгарт, Германия;

Александър Илиев Калов – роден през 1908 г., учи текстилна индустрия в

Германия.66

Заетите работници във фабриката са 392, техническият персонал е 8 души, а в

администрацията работят 18 човека. Годишното производство при три смени по 300

работни дни е 265 000 метра платове и одеяла.67

В старата фабрична сграда на Калови е настанена пералня и сушилня за вълна, а

в горния етаж, отделен от долния дебел дъсчен под, напояван в продължение на 60-70

години с разни масла, се помещава дърводелска работилница и склад за тръби, релси,

бърда и др. На 2 юли 1946 г., към 6 и половина часа, когато първата смяна е започнала

работа, в пералнята за вълна се разнася тревожен вик. Работникът на сушилнята отваря

желязната врата и се стъписва назад, изплашен от пламъците, бликнали от решетката,

напълнена с кайнар от пашкули. Трагичната грешка е вече извършена – в уплахата си

работникът не затваря вратата, а я оставя отворена, вследствие на което огънят в

пламналата решетка се разстила и върху другите решетки. Големи пламъци съскат из

цялата сушилня. Те обхващат всичко наоколо. Панически викове, тичане из

помещението, но не и потушаване на пламъците с наличните противопожарни средства.

Пламъците обхващат цялото отделение, а докато дойде пожарната команда, гори като

факел цялата сграда, напоена с масло през периода от изграждането ѝ до последния

ден. Административния директор на дружеството Васил Калов е повикан

своевременно. Още преди да изгори сградата, той и по-малкият му брат Александър са

отведени с лека кола за разследване. Появява се хипотезата, че предизвиканият пожар е

резултат на саботаж, а не на една грешка, допусната от работник от сушилнята.

Дълбоко в душите на стопаните остава горчилката на обидите, които понасят в 66 Е. Станева. Цит. съч.67 Здр. Златанов. Цит. съч.

31

продължение на няколко дни до привършване на следствието. Все пак като по чудо е

установена тяхната невинност.68

На българската индустрия, която излиза от военните години с увеличени

капитали, се гледа завистливо. Почти всички текстилни фабрики в Сливен са засегнати

от Закона за конфискация на незаконно придобитите имоти. В това число попада и

фабриката „Илия Г. Калов“. През месец юли 1946 г. едно кратко известие подканва

стопаните да подадат изискващата се по този закон декларация за имуществото,

влоговете, вземанията. Собствениците са дълбоко засегнати. През годините те са

доказали, че са честни фабриканти, непреследвани за никакви нарушения, неопетнени

от каквито и да е било прояви. С едно писмо те са принудени да опишат всичко, което

притежават, дори и дрехите и покъщнината си. Колкото и да е спокоен човек, когато му

бъде повдигнато едно такова обвинение, няма как да не се притесни. Но след първите

смущения винаги идва окопитването. Оклеветените индустриалци събират сили, за да

докажат своята невинност, да убедят съда, че изложението против тях е само дръзка

клевета. И действително, в месечен срок акционерите Калови депозират своето алиби в

обем от около 40-50 листа. В него се казва, че фабриката не е печелила с афери и

спекулации, не е продала на черната борса нито един метър плат, не е работила да

облича германци или турци, а е обличала само българската войска. През август 1946 г.

Софийският съд обявява, че следственото дело против АД „Илия Г. Калов“ по Закона за

конфискуване на незаконно придобитите имоти се прекратява, понеже липсват условия

за образуване на такова дело. Макар и трудно, истината все пак възтържествува.69

По Закона за едрата градска собственост не са извършени никакви отчуждения

на членове на акционерното дружество от фамилия Калови, тъй като те не притежават

други имоти освен фабриката и наследствената им къща в Сливен. Не са купувани

други имоти извън индустриалната сфера на дейност на фирмата. Не са изпълнявани

поръчки за германската армия. Ползвани са широко банкови кредити. Дружеството

записва 25 милиона лева за Заема за свободата с кредит от БНБ. Предприятието

изпълнява в срок и качествено поръчките за армията. През 1946 г. фабриката на Калови

е обявена за национален първенец.

И въпреки всичко на 23 декември 1947 г. фабриката е национализирана.

Преименувана е на Държавна текстилна фабрика „Георги Кирков“.

68 Научен архив на Музея на текстилната индустрия. Инв. № 1226. Илия Иванов Дедов-Калов. От чуковия долап до ТАД „Илия Г. Калов“ – Сливен.69 Пак там.

32

Едновременно във всички производствени предприятия нахлуват новите

собственици заедно с представители на милицията, уволняват управителите, запечатват

фабричните каси, изземват документацията и обявяват фабриката за държавна. След

промишлените предприятия идва ред на фамилните къщи и всякакво имущество.

Онова, което е създавано с десетилетия в резултат на много труд, енергия, идеи и риск е

присвоено за един ден. Всичко това се отразява върху съдбите на много хора – високо

образовани, интелигентни, творчески и предприемчиви личности. Част от цвета на

нацията е избутана в периферията на обществото, като е обявена за „враг на народа”.70

(Приложение №1)

В деня на национализацията от касата на фирмата в Сливен са намерени 850

броя акции от дружеството, от които 282 са на председателя на управителния съвет на

Текстилно акционерно дружество „Илия Г. Калов“ Васил Калов, 173 броя на Георги

Калов като ликвидатор на „Инкад“ - ООД в ликвидация и 42 броя лично, 200 броя на

Александър Калов и 153 броя на Лиляна Калова.71 Освен акциите в касата на

дружеството са открити и 647 000 лв от банкови институти и 25 891 000 лв. вземания от

държавни учреждения и предприятия, като най-много - 17 072 000 лв. от Главна

дирекция храноснабдяване. От доставчици - 595 000 лв., от бившите собственици:

Руска Калова – 2 003 000 лв., Лиляна Калова – 608 000 лв., Васил Калов – 86 000 лв.,

Александър Калов – 16 000 лв., инж. Георги Калов – 2 738 000 лв. От работници и

служещи – 1 660 000 лв., а от друг характер – 366 000лв.72 (Приложение №25) От

всичките 37 013 000 лв. вземания са открити 34 674 000 лв., което е приблизително

93,7% от общата сума. Имуществото на АД „Илия Г. Калов“ се равнява на 9 346 506 лв.

При приключване счетоводните книги на бившето ТАД „Илия Г. Калов“ към

23.12.1947 г. конфискуват в полза на вече държавното предприятие 607 626 лв. от

сметката на Лиляна Калова.

На 22 юли 1948 г. директорът на Държавно индустриално обединение „Вълнена

индустрия“ отказва да бъдат изплатени 1 514 720 лева на бившите собственици на ТАД

„Илия Г. Калов“ за изработени и продадени кожуси. (Приложение №26)

На 16 февруари 1948 г. директорът на Държавното индустриално обединение

„Вълнена индустрия“ Ангел Овчаров нарежда Георги Калов да предаде на шофьора при

бившето АД „Илия Г. Калов“ Иван Димов намиращата се при него лека кола марка

70 Интервю с Тони Димитрова. (Приложение №1)71 Илия Дедов-Калов. Цит. съч.72 Таблица с вземанията на АД „Илия Г. Калов“ към 23.12.1947 г. (Приложение №25)

33

„Адлер“.73 (Приложение №11) В отговор Георги Калов съобщава, че намиращата се при

него лека кола е негова лична собственост, съгласно Книжка за собственост №728, том

X от 1939 г. Колата е закупена с негови лични средства и никога не е била в услуга или

ползвана от предприятието. Съгласно Параграф 20 от Правилника за приложение на

закона за национализацията, се национализират имущества, които са служили на

предприятието или на клоновете му. Спорове по Параграф 20 разрешава Параграф 24 от

същия правилник. Национализирането на оспорвани имущества със стойност над 50

хиляди лева, разрешава специалната комисия при Министерството на индустрията и

занаятите. Следователно и национализирането на оспорваната кола „Адлер“ ще

разреши тая комисия. Георги Калов отнася този въпрос с писмо до министъра на

индустрията и занаятите, за да бъде разрешен. Предоставя напълно безспорни

доказателства, че колата не е служела нито на предприятието, нито на клона му.74

(Приложение №12) При описа на вещите в кантората на национализираното

индустриално предприятие ТАД „Илия Г. Калов“ са намерени в касата, използвана

лично от Георги Илиев Калов и нямаща нищо общо с касата на касиера, дребни

банкноти и никелови монети на обща сума от 4 860 лева. Тази сума е придобита чрез

неговия личен труд и няма нищо общо с касовата книга и наличността в пари на

предприятието.75 (Приложение №13)

Директорът на Държавното индустриално обединение „Вълнена индустрия“

Ангел Овчаров нарежда Георги Калов да предаде веднага на пълномощника на фабрика

„Илия Калов“ - Сливен намиращата се в него ръчна сметачна машина „Брунсвига“.76

(Приложение № 14) В отговор Георги Калов съобщава, че не притежава ръчна сметачна

машина марка „Брунсвига“. Притежава такава марка „Одиер“, която е лична негова

собственост, закупена с негови лични средства, и не фигурира никъде в книгите на

бившето дружество. С нея си служи в работата си като частно практикуващ инженер.77

(Приложение №15)73 Писмо от директора на Държавно индустриално обединение „Вълнена индустрия“ до Георги Калов. (Приложение №11)74 Писмо от Георги Калов до Държавно индустриално обединение „Вълнена индустрия“.

(Приложение №12) 75Молба от Георги Калов до Държавно индустриално обединение „Вълнена индустрия“. (Приложение № 13) 76 Служебна бележка, издадена от директорът на Държавното индустриално обединение „Вълнена индустрия“ Ангел Овчаров. (Приложение №14)

77 Научен архив на Музея на текстилната индустрия. Инв. № 1188. Отговор от Георги Калов до Държавното индустриално обединение „Вълнена индустрия“. (Приложение № 15)

34

На 16 март 1948г. Георги Калов пише молба до специалната комисия, в която

отново излага мотивите си, че колата никога не е била в услуга или използвана от

индустриално предприятие. Фабриката на фирмата, при която е работил, е в Сливен, а

централата ѝ – в София. Колата му обаче никога не е била в Сливен и не е обслужвала

фабриката, нито пък централата и в София. Винаги я е използвал само за негови лични

цели. Заедно с национализирането на предприятието са национализирани и превозните

му средства, включително и автомобилните коли. Неговата кола е освободена. Но

управлението на фабриката в Сливен прави постъпки и иззема колата му. Също така

Калов си позволява да съобщи, че след 18-годишния си труд не притежава никакви

други имущества – нито вила, нито апартамент, нито земя или парцел, нито пък

някакви влогове, освен малкия си автомобил, който използва в работата си и от който

единствено преживява. Освен това при национализирането на същата фабрика в

Сливен, са взети множество негови пособия и вещи, като например една събирачна

машина марка „Монарх“, една сметачна машина за умножение и деление система

„Одиер“/Бруновиг/, една сметачна машина марка „Одиер“. Тези машини са закупени с

негови лични средства и не са записани в инвентарната книга на предприятието. То не е

употребявало първата и третата от машините. Само втората сметачна машина е

употребявана за кратко във фабриката в Сливен, но е изпълнявала незначителна служба

и не е служила предимно на предприятието. Предприятието си е служило с други

сметачни машини, които е закупило със собствени средства и които машини са

записани в инвентарната му книга. Георги Калов моли трите машини да му бъдат

върнати, тъй като са съществени пособия за дейността му като инженер. 78

Като на главен акционер от бившето индустриално предприятие ТАД „Илия Г.

Калов“ – Сливен се прехвърлят по сметката на национализираното предприятие суми и

ценни книжа, притежание на Георги Калов. Сред тях са 7 710 лв. детски влог в

Пощенска спестовна каса, съгласно книжка № B-021101, произхождащи от детски влог,

образуван от баща му Илия Калов. Освен това са му отнети облигации и акции от разни

дружества, намиращи се в касата на предприятието, които притежава по наследство от

баща си. Сумите и ценните книжа са добити от средствата от негов личен труд, от

наследство и други, несвързани с национализираното предприятие източници.79

(Приложение №16) Въпреки че Георги Калов предоставя на разположение на

78 Научен архив на Музея на текстилната индустрия. Инв. № 1810. Молба от Георги Калов до Специалната комисия по Закона за национализацията при Министерството на индустрията.79 Молба от Георги Калов до Комисията по Закона за национализацията при Министерството на индустрията и занаятите. (Приложение №16)

35

Комисията спестовната си книжка и изявява готовност да предостави всички

документи, които му бъдат поискани, той не намира търсеното разбиране. Не по-лека е

участта и на останалите наследници на Илия Калов.

На Александър Илиев Калов, съгласно чл. 8 от Закона за национализация на

частни индустриални и минни предприятия, са отнети 7 118 лв. детски влог в Пощенска

спестовна каса и облигации и акции от различни дружества. Това са суми от дарения,

правени му по разни случаи от родители и близки, които родителите му събират и

внасят в Спестовната каса. Облигациите и акциите са наследство от баща му Илия Г.

Калов. През периода от 1 януари 1947 г. до деня на национализацията Александър

Калов получава от бившето Текстилно акционерно дружество „Илия Г. Калов“

облигации от заема на свободата за номинални 1 000 000 лв. срещу изплащане на част

от кредиторското му салдо при същото дружество. Облигациите са минати по

тогавашния им курс, а именно 74%. Тъй като кредиторското му салдо произхожда от

набрани суми от заплати от ред години, за личен труд – технически ръководител на

фабриката, а от друга страна, с тази сделка не се увреждат интересите на държавата, то

съгласно чл.10 от Закона за национализация на частни индустриални и минни

предприятия, тази сделка би следвало да се счете за редовна и неувреждаща интересите

на държавата.80 (Приложение №17)

Във връзка с § 29 на Правилника за приложение на Закона за национализация на

частни индустриални и минни предприятия, национализираното предприятие получава

множество суми и ценни книжа, собственост на Васил Калов. Сред тях са 8 036 лв.

детски влог в Пощенска спестовна каса, образуван от баща му, 630 000 лв. влог от

бившата Банка Български Кредит – Сливен, както и различни облигации и акции,

намиращи се в касата на предприятието. Сумата от 830 000 лв. не е негова. Тя е

отпусната от ТАД „Илия Г. Калов“ – Сливен, през 1942 година за постройка на

работнически дом в Сливен и по решение на Управителния съвет на същото

акционерно дружество е внесена в Банка Български Кредит – Сливен, тъй като той е

един от двамата, натоварени с извършването на постройката на работническия дом.

Облигациите и акциите притежава по наследство от баща си Илия Г. Калов, с

изключение на около 100 000 лева облигации от вътрешен държавен заем 1941 година,

които е купил със средствата, добити от неговия личен труд – заплати като директор на

80 Молба от Александър Калов до Комисията по Закона за национализацията при Министерството на индустрията и занаятите. (Приложение №17)

36

бившата фирма „Илия Г. Калов“.81 (Приложение №18) Конфискувани са облигации на

номинална стойност 100 000 лв от вътрешния заем през 1941 г., закупени с личните

средства на Васил Калов. Те са добити от личния му труд като директор в продължение

на 25 години на ТАД „Илия Г. Калов“, не са записани в инвентарната книга или в някоя

друга търговска книга на предприятието. Васил Калов се обръща към отдел „Съдебен“

на Министерството на индустрията да събере доказателства, че тези облигации не са

били вписани в инвентарната книга на предприятието и да бъдат предадени в негово

владение.82 Съвсем естествено отделът нито събира доказателства, нито му връща

облигациите.

На вдовицата на Илия Калов - Руска Калова, са отнети около 100 000 лв.

облигации от държавен вътрешен заем 1941 г., закупени от нейни лични спестявания.83

Когато Лиляна Калова решава да продаде притежавано от нея празно място в

Сливен, от финансовия отдел при Сталинския районен съвет – София, ѝ е отказано да ѝ

бъде издадено бирническо удостоверение, понеже дължи еднократен данък от около 6

000 лв. Това е неправилно, тъй като еднократният данък не може да бъде пречка за

издаването на удостоверение. Съгласно указ №372 за ограничаване на някои държавни

вземания, обнародван в Известия бр.104/1954 г., еднократният данък върху

имуществата, заедно с лихвите върху него, подлежи на заличаване. Вярно е, че това

разпореждане не се отнася до лицата, които имат вземания от държавата, подлежащи на

прихващане срещу този данък. Като член на национализираното АД „Илия Г. Калов“ тя

би трябвало да има вземане, което да може да се прихване срещу целия или част от

данъка, съгласно Указ 109 за прихващане задължения на бивши собственици на

отчуждени от държавата имущества, обнародван в Известия бр.60/1955 г.84 Държавата

не може да търси от нея еднократния данък, а щом е така, то този данък не може да

бъде пречка за издаването на удостоверението. Удостоверенията са предвидени по

закона, за да може държавата да си гарантира събирането на вземанията си, но не и

такива вземания, от които окончателно се е отказала, както е с еднократния данък.

81 Молба от Васил Калов до Комисията по Закона за национализацията при Министерството на индустрията и занаятите.(Приложение №18)82 Научен архив на Музея на текстилната индустрия. Инв. № 1210. Заявление от Васил Калов до отдел „СЪДЕБЕН“ на Министерството на индустрията и занаятите.83 Научен архив на Музея на текстилната индустрия. Инв. № 1187. Молба от Руска Калова до Комисията по Закона за национализацията при Министерството на индустрията и занаятите.84 Научен архив на Музея на текстилната индустрия. Инв. № 3349. Молба от Лиляна Илиева Калова до Министерството на финансите.

37

По сметката на национализираното предприятие се прехвърлят суми на Лиляна

Калова и такива на малолетния ѝ по това време син. От дъщерята на Илия Г. Калов са

отнети 9 552 лв. детски влог в Пощенска спестовна каса, съгласно книжка №418994,

около 14 000 лв. влог в Национална търговска кооперативна банка – София, както и 200

000 лв. влог в Национална търговска кооперативна банка – София. На малолетния ѝ по

това време син Илия Калов са конфискувани 27 020 лв. влог от БНБ, №4 – Сливен и 9

660 лв. влог детска касичка от БНБ, №4 – София. Източниците на сумите не са свързани

с национализираното предприятие. Влогът ѝ в Пощенска спестовна каса е образуван от

баща ѝ Илия Калов преди 1918 г. 14 000 лв. произхождат от спестявания от нейния труд

като чиновничка към бившето ТАД „Илия Г. Калов“. Влогът от 200 000 лв. в

Национална търговска кооперативна банка не е нейна сума. Тя е на сина ѝ, внесена от

покойния му дядо Илия Калов в бившето ТАД „Илия Г. Калов“ като сиротски влог за

издръжка. В началото на месец декември 1947 г. Лиляна Калова изтегля сумата от

бившата фирма и я внася на свое име в Национална Търговска Кооперативна Банка –

София, с нареждане сумата да се внесе в Б.З.К. Банка на името на сина като сиротски

влог.85 (Приложение №19)

След смъртта на бащата си Лиляна Илиева Калова получава в наследство един

недвижим имот в град Сливен, върху който има построени масивна жилищна сграда,

отдадена под наем за детски дом, едно паянтово помещение, в което са си държали

дървата за огрев и е имало казан за варене на ракия, а впоследствие е преустроено в

стая за живеене, един гараж за лека кола, един навес и един гараж за камион от 50 кв.

м., в който е гариран камионът на АД „Илия Г. Калов“. Национализираната на

23.12.1947 г. фабрика на АД „Илия Г. Калов“ се намира извън града и няма нищо общо

с личния наследствен имот на наследниците на Илия Калов в град Сливен, който по

начало въобще не е засегнат от национализацията, с изключение на гаража за камиона

на фабриката. Това помещение е отделно национализирано на основание §20 от

Правилника за приложение на Закона за национализацията като обслужващо

национализираното предприятие. На това основание държавното индустриално

предприятие присвоява посоченото помещение – гараж, и го вписва в описа на

имуществата си, продължавайки за известно време да го използва за нуждите на

85 Молба от Лиляна Калова до Комисията по Закона за национализацията при Министерството на индустрията и занаятите.(Приложение №19)

38

камиона си. Останалият личен имот нито е национализиран, нито е завзет, нито има

някакво основание да бъде национализиран с фабриката на дружеството. Същият

продължава да се намира в нейна собственост и владение и никой – нито държавната

фабрика, нито Градски народен съвет Сливен – не оспорва правата на наследниците

върху имота. На 19.10.1954 г., по силата на съдебни дела с останалите наследници,

имотът остава в собственост на Лиляна Калова и тя продължава да го владее. В

голямата къща се помещава детски дом, а останалите помещения в двора са наети от

ГНС Сливен за други негови нужди, като за всички ѝ се плаща определения от съда

месечен наем. Но съвсем неочаквано от Градски народен съвет Сливен оспорват

правата ѝ върху една голяма част от парцела (около 898 кв. м.) и върху всички

помещения, намиращи се върху тази част от парцела, под претекст, че заедно с гаража

са били национализирани и мястото, и сградите. Това става със заповед №1779 от

25.08.1962 г. на председателя на Окръжения народен съвет. Опитите ѝ да убеди Градски

народен съвет Сливен, че е национализиран само гаражът и че не може заради него да ѝ

се вземе половината парцел с всички постройки върху тази половина, остават

безуспешни. При това се оказва, че служба ЖСДИ при ГНС Сливен вече е съставила

акт за държавен имот, който ГНС Сливен тълкува, че се отнася не само за гаража, но и

за посочената част от двора и постройките. На основание на чл. 12 от Инструкцията за

приложение на Правилника за държавните имоти във връзка с чл. 25 от Правилника за

държавните имоти Лиляна Калова моли министъра на финансите да даде нареждане да

бъде поправен актът за държавен имот, за да се вижда, че същият се отнася само за

помещението гараж и да и бъдат предадени дворното място и национализираните

сгради върху него.86 Основанията са, че дворното място и намиращите се върху него

помещения, с изключение на гаража от 50 кв. м., никога не са били национализирани,

нито е имало законно основание за национализирането им, нито пък при

национализацията са били дори и само фактически завзети като национализирани. С

писмо № II-1373 от 27.04.1962 г. Министерството на финансите отговаря на Лиляна

Калова, че молбата ѝ е неоснователна, и че целият имот е държавен.87

Лиляна Калова е принудена да заведе дело, за да се установи, че с изключение на

гаража от 50 кв. м, целият останал имот никога не е бил национализиран, а и след 1947

г. е бил собственост на наследниците на Илия Калов. Сливенският окръжен съд

отхвърля иска ѝ по едни съображения, а Върховният съд потвърждава решението му по 86 Научен архив на Музея на текстилната индустрия. Инв. № 1217. Кореспонденция на Лиляна Илиева Калова с Министерството на финансите по повод национализирания ѝ имот в град Сливен.87 Пак там.

39

други. Решението на Окръжния съд е незаконосъобразно и необосновано. Изводите на

съда са в противоречие с данните по делото. Най-съществените доказателства и данни

въобще не са обсъдени, а това, което е обсъдено, е разбрано превратно. Така например

в удостоверение № 3-1520/62 от ДБТК „Г. Димитров“ пише дословно: „Към горния

гараж не може да се установи и от нарочния баланс не се вижда да има

национализирано дворно място.“, което означава, че няма данни мястото да е

национализирано, а съдът е разбрал удостоверението в смисъл, че от баланса не се

вижда дали не е национализирано и мястото и оттам е направен изводът, че мястото е

национализирано.88 Окръжният съд въобще не обсъжда, че в първия баланс, съставен

след национализирането на гаража на 31.12.1948 г., пише изрично „един гараж,

находящ се в двора на наследниците на Илия Калов“ и че никъде в книжата на

държавните предприятия не фигурира национализирано място на този адрес. Не

обсъжда, че по време на национализацията и чак до 1960 г. мястото от 693 кв. м е

представлявало неделима част от парцела, в който се намира безспорно

ненационализираното жилище на Лиляна Калова, и че това място се отделя от парцела

едва през 1960 г. по силата на новия градоустройствен план за придаване към съседни

имоти, така че изобщо не е било обект, годен за придобиване, включително и по

отчуждителните закони. Окръжният съд най-грубо нарушава чл.79 от ЗС, като приема,

че ГНС придобива собствеността върху обекта по давност въпреки удостоверението от

ГНС, от което се вижда, че до 1 януари 1960 г. ГНС плаща наем на Лиляна Калова за

този имот.89 Допусната е и редица груби нарушения, подробно изложени в писмената

защита на поверениците ѝ до Върховния съд. Това, че решението на Окръжния съд е

незаконосъобразно, се вижда и от решението на ВС, в което макар и последният да е

потвърдил решението на Окръжния съд, се е позовал на съвършено други съображения,

които впрочем са не по-малко погрешни. В решението на ВС е прието, че имотът е

принадлежал на бившето акционерно дружество и като такъв изцяло е национализиран

заедно с останалите имущества на дружеството. Това противоречи на всички данни по

делото, нотариалния акт и пр., от които се вижда, че този имот никога не е принадлежал

на акционерното дружество. В решението на ВС се съдържа и мотивът, че имотът е

обслужвал национализираното предприятие и на това основание следвало да се счита за

принадлежност на същото. Този мотив е очевидно погрешен за случая, защото той

може да се отнася само до гаража, който въобще не е предмет на делото, но не може да

88 Пак там.89 Пак там.

40

се отнася до останалата част от имота, която интересува делото. Преди всичко, освен

въпросния национализиран гараж, в спорната част от двора има и други помещения,

видно от скицата от техническия отдел. С правното положение на тези помещения от

гледна точка на чл. 6 от ЗНЧИМП съдът въобще не се е занимавал. Ако съдът е обсъдил

въпроса за тези помещения, няма как да не констатира, че от данните по делото се

вижда, че същите не са обслужвали фабриката, а са били сервизни помещения към

жилището на Калови и следователно не отговарят на условията на чл. 6 от ЗНЧИМП, за

да могат да бъдат счетени за принадлежност на предприятието, поради което не са

национализирани при национализирането на гаража. В мотивировката на решението се

казва: „Когато се говори за гаража, се има предвид не само постройката , но и мястото,

върху което същата е построена, както и дворът, в който се намира и през който следва

да се влезе в помещението. Следователно, заедно с гаража се национализира целият

двор.“90 За да може да се приеме, че целият двор би следвало да се счита за

национализиран, трябва да се установи, че е служил на национализираното

предприятие. Такава констатация съдът не прави. Няколко десетки квадратни метра,

върху които лежи гаражът и през които трябва да се мине, за да се влезе в тази

постройка, не представляват обект, годен за самостоятелно придобиване, защото никога

не са били самостоятелен парцел.

В заключението на счетоводната експертиза, изготвена за насроченото за 29 юни

1964 г. дело, пише „ГНС Сливен е оспорил правото на собственост на наследствения

имот, като към национализираното помещение гараж е прибавил около 898 кв. м.

празно място и останалите помещения и подобрения, намиращи се върху тази част от

двора, под предлог, че заедно с гаража са били национализирани и тези помещения

заедно с дворното място от 898 кв. м. От 1.01.1960 г. ГНС Сливен счита, че държи

имота вече не като наемател, а като собственик и се разпорежда с него както намери за

добре“.91 Експертизата извършва проверка на необходимата документация по

преписката по нарочните баланси на АД „Илия Г. Калов“ и на наследниците на Илия Г.

Калов, на годишните сведения по чл. 14 ЗМДТ на държавните предприятия, приемници

на национализираната фабрика, на книгите и книжата на същите предприятия,

включително намиращите се в Държавен архив, на документите, представени от

ищцата и всички други необходими счетоводни справки и констатира, че има изготвени

два отделни нарочни баланса – един за имуществото на АД „Илия Г. Калов“ и друг за 90 Пак там.91Научен архив на Музея на текстилната индустрия. Инв. № 1217. Заключение на счетоводна експертиза от Димитър Панайотов Белчев.

41

частното национализирано имущество на наследниците на Илия Калов. Тези нарочни

баланси са проверени по предвидения в закона ред и са утвърдени от Министерството

на финансите, поради което следва да се считат за окончателни по смисъла на закона за

НЧИМП. Първоначално гаражът от 50 кв. м на ул. „Драган Цанков“ е включен в

баланса за имуществото на АД „Илия Г. Калов“, впоследствие обаче, съгласно

нареждане на Министерството на финансите, за този гараж и за дюкяна на ул.

„Търговска“ 27 се изготвя отделен нарочен баланс. В този баланс не е включено

дворното място на ул. „Драган Цанков“ в град Сливен. Единствената постройка на тази

улица, която е посочена в баланса, е гаражът. Ако е имало национализирано дворно

място, то това място е трябвало да бъде вписано в баланса със съответната оценка. Със

заповед № 41 от 16.01.1953 г. на Министерството на леката промишленост се нарежда

до държавното предприятие „Георги Кирков“ в Сливен да предаде безвъзмездно на

ГНС Сливен гараж, намиращ се на ул. „Генерал Столипин“ №11, вход откъм улица

„Драган Цанков“. В изпълнение на тази заповед на 4 февруари 1953 г. е съставен

протокол опис за предаване и приемане на гаража от ДИП „Георги Кирков“ на

Жилфонд Сливен. А с писмо изх. № 618 от 04.03.1953 г. ГНС Сливен донася до

Министерството на комуналното стопанство, че на 04.02.1953 г. е извършен опис и е

съставен протокол за приемане на въпросния имот, поради това се приема, че гаражът е

отписан от книгите на държавното предприятие „Георги Кирков“ през 1953 г. Заедно с

гаража не е отписвано и не е предавано на Жилфонд Сливен никакво дворно място.

Това не би могло да стане и поради изричния текст на заповед № 41 от 16.01.1953 г. на

Министерството на леката промишленост, с която се нарежда да бъде предаден само

гараж от 50 кв. м, а не и дворно място. Експертизата счита, че мястото от 890 кв. м,

намиращо се на ул. „Драган Цанков“, не е национализирано. От имота на наследниците

на Илия Г. Калов е национализиран само гараж със застроена площ от 50 кв. м. 92 На 5

август 1964 г. Сливенски окръжен градски съд взема решение да отхвърли предявения

от Лиляна Илиева Калова против ГНС Сливен и министъра на финансите като

представител на държавата иск, с който да се установи, че ищцата е собственик на двор,

както и искът в размер на 812 000 лв., предявен против ГНС и държавата.93

(Приложение №20)

Тримата синове на Илия Калов, както и внукът му, са били за различни периоди

концлагеристи в Белене.94 Впоследствие Васил Калов работи в павилион на пазара в 92 Пак там.93 Решение №270 на Сливенския окръжен градски съд. (Приложение №20)94 Илия Дедов-Калов. Цит. съч.

42

Сливен, а брат му Александър се установява в град Трявна, където работи в завод за

химически препарати. Синът на Лиляна Илиева Калова – Илия до 1949 г. носи родовото

име Калов и социално е известен с него, но поради известни съображения, свързани с

репресиите от комунистическата власт, приема бащиното си име Дедов. Но това не му

носи защита. 95 Години наред не му е позволявано да се обучава във висше училище.

Все пак успява и завършва агрономство. Същевременно се жени за инженер Петрушка

Игнева от град Ямбол и имат двама синове – Васил и Здравко.96 До края на живота си

Илия Дедов живее и работи в София.

В отговор на молбата на Илия Иванов Дедов до Председателя на Министерски

съвет Вълко Червенков от отдел Лично обезщетение и кредит към Министерството на

финансите съобщават, че за да бъде освободен влогът му, блокиран в периода на

национализацията, е необходимо да предостави удостоверение от местния народен

съвет, в уверение на това, че Илия Дедов и неговите възходящи роднини не са засегнати

от Закона за национализацията на части, индустриални и минни предприятия.97

В даден момент се оказва, че са национализирани фабриките на дружествата, но

задълженията им към държавата си остават техни. Към 12.07.1951 г. АД „Илия Калов“

дължи 13 801 370 лв. данъци, от които данък военновременни печалби – 4 898 750 лв.,

глоби – 4 240 820 лв., 5% за Сливенска община 741 800 лв. и 3 920 000 лв. лихви.98

Съгласно министерско постановление, всички дружества трябва да се

ликвидират до 1 януари 1952 г. За тази цел АД „Илия Г. Калов“ трябва да поиска съдът

да назначи ликвидатор, посочен от акционерите. Ликвидаторът да привърши

ликвидацията в продължение на 6 месеца. Мнението на съдия Златанов от Окръжен

съд, който се занимава с търговските дружества, е, че след 1 януари 1952 г. държавата

ще назначи служебен ликвидатор, който да ликвидира дружеството.99 (Приложение

№21)

Поради това, че Васил, Георги и Александър Калови са в ТВО Белене, те не са в

състояние да узнаят и да се съобразят с указа, публикуван в Известия на Президиума,

брой 78 от 28.09.1951 г., относно прекратяването на АД „Илия Г. Калов“ и неговото

окончателно ликвидиране до 28.03.1952 г. При това положение те нямат възможност да

95 Илия Дедов-Калов. Цит. съч.96 Д-р Антон Бояджиев. Будна памет за Сливен. т. II, 2011.97 Научен архив на Музея на текстилната индустрия. Инв. № 1037. Писмо от Министерството на финансите до Илия Иванов Дедов.98 Научен архив на Музея на текстилната индустрия. Инв. № 3199. Удостоверение от финансовия отдел на Сливенски градски народен съвет.99 Ръкопис относно ликвидацията на АД „Илия Г. Калов“ от 18 декември 1952 г. (Приложение №21)

43

свикат и да се явят на общо събрание на акционерите. Опитите на Лиляна Калова да

уреди този въпрос чрез писма и молби за кратковременно освобождаване на някого от

братята си остават без резултат.

На 24 декември 1951 г. в 10 часа преди обед в град София в дома на Лиляна

Калова се състои общо годишно събрание на членовете акционери на Текстилно

акционерно дружество „Илия Г. Калов“. На събранието лично присъства Лиляна

Калова, а Георги Калов е представляван от законно упълномощено лице. Събранието

одобрява нарочния баланс на дружеството. Освобождава от отговорност управителите

на дружеството за дейността им до 1951 г. Решено е да бъде обявено в ликвидация

въпросното дружество, като Лиляна Калова е натоварена да приготви и представи в

съда необходимите за целта книжа. Тя е назначена и за ликвидатор.100 (Приложение

№22)

На 30 декември 1951 г. на общо събрание на акционерите на дружеството то е

прекратено и обявено в ликвидация, тъй като дружеството не е имало никаква дейност

от 23.12.1947 г., защото цялото му имущество е било национализирано по Закона за

национализацията. За ликвидатор е назначена Лиляна Калова.101 (Приложение №23)

В притурка към известия на президиума на Народното събрание от 22.01.1952 г.

е обявено прекратяването на дружеството и обявяването му в ликвидация. Поканени са

кредиторите в шестмесечен срок да предявят вземанията си. (Приложение №24)

На 12 юни 1952 г. се състои извънредно общо събрание, на което Лиляна Калова

представя своя отчет като ликвидатор, в който тя изтъква, че цялото имущество на

дружеството е национализирано по ЗНЧИМП на 23.12.1947 г., ликвидацията му

просъществува само формално. Тя заявява, че е съставила ликвидационния баланс на

1.06.1952 г. върху нарочния баланс от 22.12.1947 г. Според проекта за нарочен баланс

на Текстилното акционерно дружество „Илия Г. Калов“ притежава покрити имоти на

стойност 34 728 380 лв., от които 10 162 кв. м. място в местността „Асеновско дефиле“

в град Сливен, осем сгради, построени до 1939 г., етаж над апретурата, строена през

1944 г., предачница и тъкачница, строени през 1944 г., помещение за стол над новата

фабрична сграда, помещение за оксижен, будка за пазачите, баня, стая над

канцеларията, гараж, завършен през 1947 г. Машините и инсталациите на фабриката са

100 Протокол от проведеното на 24.12.1951 г. общо годишно събрание на акционерите в АД „Илия Г. Калов“. (Приложение №22)

101 Протокол от проведеното на 30.12.1951 г. общо събрание на акционерите в АД „Илия Г. Калов“. (Приложение №23)

44

оценени на 30 314 771 лв. Активът на дружеството е 205 175 552 лв., а пасивът е 195

829 046 лв.102 (Приложение №27)

През 1991 и 1992 г. държавните предприятия се превръщат в акционерни

дружества – преходен момент за преминаване отново към пазарно стопанство.

Същинската приватизация започва през 1996 г. Паралелно с процесите на

приватизация, като акт на възстановяване на справедливостта, погазена в миналото, се

приемат три закона за реституция: на земеделски земи (приет през 1991 г.), на гори

(приет през 1997 г.) и на недвижими имоти от 1992 г.103

С налагането на комунизма в България трудът и способността за припечелване

започват да се считат за недостатъци, а не за добродетели. С изземването на цялото

имущество на индустриалците се променя целият им начин на живот. С реституцията

няма как всичко да бъде върнато по старому. Бившите индустриалци работят в други

сфери и е много трудно тепърва да започнат да се занимават с производство на текстил.

Върнатите сгради се нуждаят от основно обновявате и модернизиране. През 2006 г.

след спечелено дело Илия Дедов-Калов успява да си върне собствеността на отнетия им

през 1960 г. имот. Относно сградата на старата фабрика на Калови той многократно

споделя тревогата си, че не може да опази това тежко наследство и с мъка гледа как то

все повече се руши.

Семейната история на Калови е доказателство за липсата на лична собственост и

независима съдебна система в комунистическата държава. Когато държавата иска да

присвои нещо, тя разполага с всички средства да го направи. Присъдата „бивши

фабриканти“ е достатъчна да лиши хората от всякаква социална перспектива, без

значение на миналото им и без значение на съдебните текстове. Оказваната репресия,

освен физическа, може да бъде и административна, като втората е още по-трайна от

първата и засяга потърпевшите в продължение на повече време.

102 Научен архив на Музея на текстилната индустрия. Инв. № 1202. Проект за нарочен баланс на АД „Илия Г. Калов“. (Приложение №27) 103 Пак там.

45

ГЛАВА IV

Един потомък на основателите на фабриката „Недев & Саръиванов“ разказва

През 1888 г. Димитър Г. Саръиванов, в съдружие със зет си Недю Хаджииванов,

занимаващ се от ранни години с абаджийство, построява в с. Сотиря фабрично

помещение. Фабриката е снабдена предимно с дървени станове, дараци и ръчни

подготвителни машини. С развитието на предприятието са издигнати и нови постройки.

Двигателна сила е водата на местната река заедно с една парна машина. В началото на

XX в. наследниците на основателите – Димитър Недев и Асен Саръиванов, единият

завършил Висшето търговско училище в Анверс (Белгия), а другият – финансови науки

в Брюксел, преименуват фабриката на „Недев & Саръиванов“, преместват я в

Индустриалния квартал на Сливен срещу старата ЖП гара и я обзавеждат с

необходимите машини. Преместени са и всички годни машини от сотирската фабрика.

Дворът обхваща 10 000 квадратни метра площ, в която през 1929 г. постройките заемат

3 264 кв. м, а на 400 кв. м са разположени складовете и жилищата. По-късно се

построяват допълнителни сгради. През 1929 г. фабриката е снабдена с всички машини

за предачество, два нови асортимента от по три дарака, два селфактора104 със 700

вретена, 37 механични стана, комплект мокра и суха апретура, както и отделение за

боядисване на вълна и платове. Капацитетът на фабриката е 1000 метра плат за

денонощие при трисменна работа. Заетата работна сила е 240 души. Предприятието се

стреми да въвежда технически новости. Извършва се машинно боядисване на

платовете. Още през 1914 г. е инсталирана машинна тепавица и машина за

карбонизиране на платовете, произвеждат се камгарни платове и одеяла с две лица.105

Номенклатурата на произвежданите платове е твърде широка. Фабриката участва в

много международни и местни изложби и получава много награди за високо качество.

Около 9 септември 1944 г. фабриката притежава основен капитал от 18 000 000

лв, разполага с 37 тъкачни стана, два състава дараци (6 броя), 4 предачни машини с 1

400 вретена, една сушилня за плат, 3 тепавици, 3 перални машини за плат, преса за

плат, ножици и други апретурни машини. Броят на работниците е 170 души, работещи

на три смени. Годишното производство е 200 000 м.106

104 вид предачна машина105 Здр. Златанов. Цит. съч.106 Пак там.

46

Когато на 23 декември 1947 г. новоназначеният директор Ставри Иванов, заедно

с милиционера Сотир Николов и един партизанин от Пещера, пристигат във фабриката

„Недев & Саръиванов“, на която гледат като на обект за овладяване, заварват кабинета

на собственика празен. Асен Саръиванов е съден и излежава присъда за спекула.

Неговата част от фабриката е конфискувана в полза на държавата.107 По това време

двамата му синове – Димитър и Георги, живеят в София.

В своите интервюта Георги Саръиванов разказва, че двамата с брат си Димитър

укриват един германец от Щутгарт на име Валтер, който племенницата на адвоката

Димитър Вапцаров води в София. Той е военнопленник, избягал от Русия през Румъния

и някак стигнал до Пазарджик. Там някой му помага, като го снабдява с лична карта с

негова снимка. В София тя го запознава с Георги Саръиванов, който по това време е на

16 години. Няколко дни Валтер се крие в Саръиванови, после у други две семейства.

Хранят го, обличат го, дават му пари. Това продължава около година и половина. После

става ясно, че от ДС са знаели и са следели германеца. Разбрано е, че освен три

семейства в София няма други желаещи да го укриват. По този повод Георги

Саръиванов и брат му са задържани в известния Пети участък на ул. „Марин Дринов”.

Там ги държат един месец, след което им съобщават, че ги интернират в Своге. Дават

им 2 часа да опразнят и напуснат жилището си на „Оборище”. Идват роднини и

приятели да помагат, но времето е малко. Много неща направо изхвърлят от четвъртия

етаж. Вземат два куфара и огромен радиоапарат. В Своге трябва да се разписват по 2

пъти на ден – сутрин и вечер. Така минава една година.

На седемнадесетгодишния тогава Георги Саръиванов е разрешено да пътува до

София, където завършва образцовата 4-та мъжка гимназия. Братята Саръиванови са

интернирани заради германеца, но има изселени и без причина, за да им бъдат взети

жилищата например. По това време има купонна система. В Своге хората обаче се

държат много добре с тях. Правят им услуги, като дори им дават хляб без купони.

Трябва и да работят. Отначало са бояджии, а след това започват да работя в

„Антрацитни мини” – Своге. Георги Саръиванов е най-младият миньор. Прах,

мръсотия, липсва въздух... и идва време за казармата. Пред Донаборната комисия в

общината той е принуден да застане гол, за да го огледат.108 След известно време е

привикан в някакво софийско окръжно и оттам е изпратен в мина „Бухово”.

107 Държавен архив – Сливен, ЧП 338, Спомен № 432, Спомен от Ставри Иванов.108 Мария Дерменджиева. Георги Саръиванов: Свободата е най-сладкото нещо на света. glasove.com. http://glasove.com/categories/interviuta/news/georgi-saruivanov-svobodata-e-naysladkoto-neshto-na-sveta

47

След известно време доста трудоваци са командировани в местността Софан

дере в Родопите. Отново уранова мина, но още по-примитивна. Работи се на три смени.

Всяка рота си има човек от ДС. При тях това е Гошо ДС-то. Веднъж Саръиванов е

извикан в канцеларията, за да му бъде съобщено, че има заповед да бъде върнат в

Бухово. В началото си мисли, че негов познат старшина може би е направил опит да го

измъкне. Той си събрах багажа и Гошо ДС-то му предлага да пътува с джип, вместо да

сменя теснолинейка, влак и пр. Тръгват към София. След Пазарджик спират, за да

хапнат. Когато Саръиванов поисква да отиде до тоалетната, шофьорът също тръгва с

него.

Когато пристигат в София към Орлов мост, той иска да слезе, за да се отбие при

познати, тъй като му се полага един ден отпуска. Не му е позволено да слезе. Казват му,

че ще го откарат направо в Бухово. Но джипът спира точно пред затвора, уж да вземат

някакъв колега. А Гошо ДС-то слиза и му съобщава, че е задържан.

В затвора вкарват Георги Саръиванов в една стая и го събличат гол. В

продължение на два дни му повтарят „Говори за твоята консумирана вражеска

дейност!”. След това го заключват в следствения арест, където изкарва точно шест

месеца и двадесет дни. После изправят пред съда дванадесет прокурорски свидетели.

Един от тях е Борислав – Бочката, от Лом. Той е държан три месеца в ДС само за да

свидетелства срещу Георги Саръиванов. Петър Евтимов Колев, по прякор Дурето, от

Сливница, с когото заедно са служили, работили и спали на един нар, заявява, че не го

познава, за да не го натопи.

 Всичко, в което е обвинен – саботаж, че е искал да намали „бойния дух на

бранителните сили на НР България” и какво ли още не – подписва. През това време

родителите му разбират къде е. Носят му пари, които не получава, за да си купува от

лавката чорапи, бельо, дрехи.109

Преди да свърши всичко, потомъкът на сливенските индустриалци е повикан и

му е казано, че е много млад, за да извърши тези престъпления, което означава, че

някой друг го е накарал. Предложени са му имената на Стефан Кишмеров, един от

малкото националлиберали, генерал Васил Баларев, също изселен в Своге, откъдето го

познава, и един граф Игнатиев. Ако Саръиванов посочи, че един от тях го е накарал, за

да стане той главния подсъдим, може да се размине с пет-шест години затвор. Но той

докрай устоява и не наврежда на никого.

109 Пак там.

48

Георги Саръиванов е признат за виновен по изфабрикувано обвинение за

вредителство. Той споделя, че след присъдата е изпратен в I отделение на Централния

затвор. Надзирателят Петко Лилов го оковава с огромна верига от 22 халки.

Единственият избор, на който има право, е да избере на кой крак иска да му бъде

прикована веригата – на левия или на десния. Носи я в продължение на 7 месеца. Три

седмици след присъдата на Първоинстанционния съд Върховният съд потвърждава

смъртната присъда. След това единствено може да разчита на Президиума на

Народното събрание. Той издава указ за помилване. Това става на 14 януари 1955 г.110

В една килията с размери 1,95 метра на 3,20 метра са настанени по 3-4

смъртници. Вечер се извеждат хората за разстрел. Карат ги да застават до стената с гръб

към вратата и тогава казват името на затворника, чиято присъда трябва да бъде

изпълнена. Казват първото име, а човекът трябва да назове останалите си имена –

бащиното и презимето си. След това пускат вентилаторите в дъното на коридора,

където се изпълняват смъртните присъди. Има решетки и зад тях поставени ламарини.

Когато вентилаторите се пуснат, освен, че бучат, ламарините издават шум. Целта е да

не се чуват виковете на осъдените на смърт. Никой затворник не вижда и не чува нищо

от това, което става при изпълнението на присъдата.

През октомври 1954 г. Георги Саръиванов остава сам в килията. И тогава, когато

започват да вият вентилаторите, той чува приближаването на подковани ботуши.

Тогава няма как той да помисли, че може да е за някой друг. Идват за него, защото е

сам в килията. Тогава Васил Здравков, един от надзирателите садисти, отваря килията и

му казва, че е дошъл и неговият ред. Дава му молив и листче, на което да си опише

вещите. А вещите са една трудовашка куртка, един трудовашки клин и едни цървули.

Саръиванов обяснява, че подобен на неговия е случаят с един друг затворник, на когото

същият надзирател подава листче, уж да си описва вещите, а се оказва, че листчето

всъщност е телеграма от съпругата му, на която пише, че е помилван.5

 Присъдата му е намалена на 20 години. Водят го да работи в шивалното. На 14

януари 1955 г. пет души, начело с началника на затвора, му прочитат указа за

помилване. Вече му говорят на „вие”. Казват му, че ще му свалят веригата, че ще мине

на свободен режим и ще може да работи. Изкарва още 9 години и три месеца в затвора.

110 Христо Христов. Осъденият на смърт Георги Саръиванов: Липсата на памет към жертвите на комунизма тежи повече от веригата, която съм носил. Desebg.com. http://desebg.com/2011-01-13-09-31-00/1212-2013-05-09-09-58-46

49

През повечето време потомъкът на основателите на една от най-старите сливенски

текстилни фабрики е в Софийския затвор. Освен там той е бил в Плевенския затвор и

година и половина на кариерата в Самоводяне, един от малкото външни обекти за т.

нар. контрареволюционери. Там режимът е жесток. В началото трябва да се товарят две

вагонетки от по 1 кубик, но един затворник бяга и нормата е увеличена. После бягат две

македончета и нормата става 8 вагонетки. Камъните се взривяват, а по-големите

блокове ги разбиват с чукове. Товарят ги във вагонетката и я бутат до

каменотрошачката. Там работят над 300 души. Спят в едни правоъгълни здания. В едно

помещение около 40 затворници са разположени на нарове на два етажа. Пият леко

осолена вода, за да не се потят. На едно от малкото свиждания майката на Георги

Саръиванов дори не успява да го познае.111 Когато една лекарска комисия идва от

Велико Търново, той отива при сърдечния лекар и в този момент старшината, който го

пази, излиза нанякъде. Саръиванов моли лекаря да го отърве, а той го съветва да каже,

че сърцето му е развалено. Така и става. След няколко часа го връщат в Плевенския

затвор, защото не може да произвежда и не носи никакъв доход.

Към следствието на ДС в отдел „Затвори” са хората, които определят живота на

осъдените – дали и къде ще работят, къде ще излежават присъдите си, ще бъдат ли

помилвани, ще имат ли свиждания и пр. Георги Саръиванов е прикрепен към Борис

Тричков, който обикаля по затворите и като вижда, че е върнат в Плевенския затвор,

веднага го премества в дърводелната. Там условията са по-добри. От време на време

дори им дават деликатеси – риба, кюфтета с доматен сос, праскови. Около Нова година

1962–1963 г. отново тръгват слухове, че ще има списък за помилване. И един ден

изправят затворниците на двора и им прочитат списъка. Тези, на които изчитат

имената, са свободни да си отидат до родните места, но след това трябва да се върнат,

за да си получат документа за освобождаване. Георги Саръиванов отива при близко

семейство в Плевен – Панко и Блага Буржеви. Отива при тях, за да се нахрани и изкъпе.

Блага се обажда на майка му и ѝ съобщава новината за освобождението на Георги.

После пристига в дома си с късния влак вечерта. Саръиванов е толкова превъзбуден, че

заспива чак на петата вечер.112

Още след като му свалят веригата, той си дава дума, че все някога ще избяга от

държавата.

111 Пак там.112 Мария Дерменджиева. Георги Саръиванов: Свободата е най-сладкото нещо на света. glasove.com. http://glasove.com/categories/interviuta/news/georgi-saruivanov-svobodata-e-naysladkoto-neshto-na-sveta

50

След като излиза от затвора, през лятото на 1963 г. се жени. Първия опит да

избяга прави със съпругата си Милка. После се раждат двамата им синове – Асен и

Иван. На петия опит през 1972 г. успяват да избягат четиримата.

Семейството прави опити да избяга чрез различни събори на сръбската граница.

Тогава децата им са на 3 и 5 години. Георги Саръиванов разказва, че по това време

работи като таксиметров шофьор и на един от тези събори, за които успяват да разберат

предварително, ги закарва един негов колега. Той ги откарва и в Югославия. След това

нито ги предава, нито издава, че ги е откарал. Единственото, което имат Георги

Саръиванов и съпругата му, са 100 долара. По това време комунистическата власт в

България плаща по 200 долара, за да бъдат издадени българите, които правят опит да

избягат. Този факт поставя пред семейството въпроса при кого да отседнат в

Югославия. В Ниш намират проверен човек. Там стоят 3 дни. Намират друг човек,

който да ги закара до Белград, където остават 10 дни. От Германия идват техни

познати, с които са се разбрали, който избяга първи да помага да другите. И с фалшиви

паспорти излизат през Триест. После с кола през Швейцария и оттам в Германия.

Първо се установяват в Манхайм, след това във Франкфурт. Оттам в един лагер за

бежанци в Циндорф, където много бързо получават т. нар. политически азил, документ,

с който им се разрешава да останат в Западна Германия. Там потомъкът на сливенските

индустриалци пробва да работи всякаква работа.113

След падането на Берлинската стена се завръща в България. Синовете му – Асен

и Иван остават да живеят в Германия. Като свободни хора те пътуват и ходят, където

пожелаят. Знаят отлично български език и почти всяка година посещават България.

Иван Саръиванов споделя, че е избрал да остане в Германия по професионални

причини и би се върнал в България след пенсионирането си.114 (Приложение №3)

Георги Саръиванов е известен още като човекът с веригата. След завръщането в

Родината си той посещава Централния затвор, където е бил окован и настоява да му

бъде дадена верига, с която през 50-те години са оковавани смъртниците. Съхранява я в

дома си. Желанието му да има такава верига е породено от това, че не можа да я

забрави. По време на пребиваването си в Германия Саръиванов дори ходи при

майстори, за да му направят една, но цената е прекалено висока – 4 000 марки.115 113 Ина Друмева. Спомен за Георги Саръиванов с режисьора Росен Елезов и филма „Последната свобода“. bitelevision.com. http://www.bitelevision.com/spomen-za-georgi-saraivanov-s-rezhisora-rosen-elezov-i-filma-poslednata-svoboda/114 Интервю с Иван Саръиванов (Приложение №3)115Христо Христов. Осъденият на смърт Георги Саръиванов: Липсата на памет към жертвите на комунизма тежи повече от веригата, която съм носил. Desebg.com.

51

През 2010 г. по време на първата по рода си инициатива, организирана от

българския евродепутат Андрей Ковачев в Европейския парламент под мотото

„Изстраданата европейска мечта на България – 1944-1989”, на която е представена

българската съпротива срещу комунизма, Георги Саръиванов показва веригата, с която

е бил окован, пред изумените чуждестранни участници и евродепутати в

конференцията.

През 2014 г. той е един от двадесет и тримата репресирани, които президентът

Росен Плевнелиев награждава с орден „За гражданска заслуга” в чест на 25-годишнина

от началото на демократичните промени.

На 22 ноември 2016 г. Георги Саръиванов завършва жизнения си път.116 Той до

последно е против това, да се сложи по някакъв начин край на разговорите за миналото.

Саръиванов не се самоопределя като герой, а само като една от хилядите жертви на

комунизма. Най-святото нещо за него до края остава свободата. Огорчен от факта, че

тези, които се връщат в България, се чувстват в нея като чужденци, той смята, че

потъването на жертвите на комунизма в забрава, е по-тежко дори и от веригата.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

http://desebg.com/2011-01-13-09-31-00/1212-2013-05-09-09-58-46116 Христо Христов. Отиде си Георги Саръиванов – последният смъртник при комунизма. Desebg.com. http://desebg.com/2011-01-06-11-54-51/2974-2016-11-23-19-48-02

52

„И за знаеш, Минке, че последният комунист на планетата ще умре в България.

Даже когато в Съветска Русия няма да има нито един жив комунист. Какъв народ

сме, Минке, какъв народ…“

„На завой“, Димитър Талев

Продължил близо половин век, комунизмът оставя дълбока следа в българската

история. През този период е ликвидиран елитът на българската интелигенция. Съдбата

на наследниците на сливенските текстилни индустриалци и техните потомци е сходна.

Макар и образовани, те са принудени да работят на ниски позиции, в повечето случаи

несвързани с образованието им. Много от тях трябва да мълчат в името на бъдещето на

децата си. Живеят в страх и с чувство за вина, без да са виновни. Други се вливат в

системата, за да не пострадат. И Калови, и Саръиванови изживяват социална

маргинализация. В случая на Калови акцентът е в административната репресия. Освен

това, те остават в страната, лишени от перспективи. В случая на Саръиванов репресията

е преди всичко физическа, но той намира изход извън страната. Въпреки различните

житейски траектории и двата рода след 45 години комунизъм не могат да си върнат

предишните социални позиции и е въпрос на поколения да се възстанови социалната

справедливост. Тези социални катаклизми са в основата на липсата на обществена

сплотеност в страната.

Днес на огромната част от хората не се предоставя нито цялата информация,

нито разбирането за същността на политическите и социалните процеси от най-

близкото ни минало. Това незнание спъва демократичното европейско бъдеще на

България.

В навечерието на демократичните промени, страхувайки се за себе си, бившите

управници заговарят за промяна. Неподготвено да живее в демократична среда,

обществото не знае какво да прави със свобода си и се оставят да бъде манипулирано от

хората, подготвили тази мнима промяна, която да бъде в тяхна полза. Най-трудно се

случва промяната в манталитета на хората и в преодоляването на страха. По време на

приватизацията големите икономически активи отново отиват при представителите на

старата бивша номенклатура.

Повечето от съвременните политици се отнасят с пренебрежение към жертвите

на комунизма, защото те отнемат аргументите на голяма част на политиците, които се

оправдават с думите „Такива бяха времената…“. Репресираните прекарват години в

53

затворите, защото стоят зад убежденията си, а единствената цел на политиците днес е

да останат в мнозинството. Те схващат политиката като средство за издръжка.

Мнозинството от тях влизат в нея, за да уредят своето положение. Държавните

институции нямат национални приоритети. Техен основен приоритет се оказва да се

нагласят според предпочитанията на новата власт. Поради тази причина преходът се

оказва една илюзия. Несъмнено има промяна, но в никакъв случай това не може да се

счете за смяна на системата. Витрините са лъскави, можем да пътуваме свободно, да

изказваме свободно мнението си. Привидно живеем в демократична държава, но с

лъжите и подмяната се срещаме на всяка крачка.

Държавата е демократична, но не и правова. Съдебната система остава не

променена. Имаме безконтролна прокуратура, която се назначава по политически

начин.

Налага се мнението, че преходът е завършил с приемането на България в

Европейския съюз, но за повечето хора това не е така. Той все още продължава като

изражение на надеждата, че справедливостта ще възтържествува и оттук нататък ще

има ясни правила и няма да има безнаказаност.

Обществото, което не знае за тъмната страна на комунизма, няма как да бъде

активно и да изразява заинтересованост по важните за държавата проблеми. Това

позволява на голяма част от политическата класа безнаказано да върши не изгодното за

народа, а за себе си.

Разработката се стреми да представи значимостта на делото на основателите на

сливенските текстилни фабрики, като същевременно акцентира върху значението,

което притежанието на фабрика оказва върху живота на собствениците и техните

наследници в комунистическата държава. Изследването представлява опит да се

проследят репресиите, оказани върху тези образовани хора. В този аспект рефератът

акцентира на премахването на частната индустрия в ролята му на двигателна сила или

възпиращ напредъка на обществото фактор.

Изследването формулира тезата, че комунизмът променя изцяло начина на

живот на българите. Цялостният фокус на разработката подпомага възприемането на

концепцията за мястото на човека в държавата като огледало на общественото

положение в национален мащаб. Спецификата на частното явление не отхвърля

приложимостта на наблюдаваните явления в контекста на българската национална

действителност. Разработката се стреми да развие темата за ролята на репресиите като

54

средство за задържане на властта чрез примери от историята на сливенските текстилни

индустриалци.

Целта на настоящия реферат е чрез свободата на словото и печата да бъдат

популяризирани историите на семействата на текстилните индустриалци от

комунистическия период, като по този начин историята на България след 9.IX.1944 г. да

се отърси от идеологическите пристрастия и да се приближи до историческата истина.

Този стремеж към разкриване и обогатяване на родната история е породен от

убеждението, че причините за проблемите на съвременното общество са скрити в

тайните на миналото. Този своеобразен поглед към миналия век определено може да

промени настоящето и да допринесе за едно по-добро бъдеще.

55

СПРАВОЧЕН АПАРАТ I. Проведени интервюта:

1. Интервю с Тони Димитрова, завеждащ Националния музей на текстилната

индустрия в град Сливен, проведено на 31 август 2017 г.

2. Интервю със Димитринка Георгиева Мундрова, снаха на сливенски текстилен

индустриалец, проведено на 25 септември 2017 г.

3. Интервю с Иван Георгиев Саръиванов, потомък на осъдения на смърт от

комунистическата власт Георги Саръиванов, проведено на 30 септември 2017 г.

II. Използвана литература и документи:

1. Исусов, М. Георги Димитров и противоречията в Отечествения фронт (ноември 1944

– юли 1945 г.). ИИИ БКП, 1990 г.

2. Стоянов, В. Предсмъртните писма на Никола Петков до Георги Димитров и Васил

Коларов (19 август – 22 септември 1947). сп. Исторически преглед, 1991, кн.7.

3. Пинтев, Ст, Г. Кюпчуков. Българската опозиция и организирана съпротива в

България 1944 – 1954 г. ИК „Жажда“ – Сливен, 2000 г.

4. Исусов, М. Политическите партии в България 1944-1948. София, 1978 г.

5. Иванова, П. Създаване на органите на Държавна сигурност и тяхната дейност за

укрепване на народната власт (9.IX.1944 – юни 1945 г.). Научни трудове на ВПШ, 1967

г.

6. Семерджиев, П. Народният съд в България 1944 – 1945. Изд. „Македония прес“,

1992.

7. Марчева, Ил. Идеите за индустриализацията на България през 1944-1948 г. –

Исторически преглед, 1992 г.

8. Златев, Зл. Аграрната реформа в България 1944-1948 г. – Исторически преглед. 1991.

9. Станева, Е. Алманах на българските индустриалци 1878-1947. ИК „Христо Ботев“,

София, 1995 г.

56

10. Златанов, Здр. 150 години сливенска текстилна промишленост. Профизтат, София,

1984 г.

11. Дедов-Калов, Ил. Опит за история на текстилната фирма „Илия Г. Калов“ –

Сливен. София, 2010 г.

12. Бояджиев, А. Будна памет за Сливен. т. II, 2011 г.

13. Христоматия по история на България 1944 – 1948 г., С., 1992 г.

14. Стопанска история 681 – 1981. София, 1981 г.

15. В. „Сливенско дело“, бр. 19, 13.X.1945 г.

16. В. „Народно земеделско знаме“, бр. 105, 12 дек. 1945.

17. В. „Народно земеделско знаме“, бр. 154, 10 октомври 1946 г.

18. В. „Свободен народ“, бр. 210, 20.X.1946 г.

19. В. „Свободен народ“, бр. 251, 6 декември 1946 г.

20. В. „Свободен народ“, бр. 54, 21 март 1946.

21. В. „Народно земеделско знаме“, бр. 33, 15 февруари 1946 г.

22. В. „Свободен народ“, бр. 211, 22.X.1946 г.

23. В. „Сливенско дело“, бр. 74, 24 март 1947 г.

24. В. „Сливенско дело“, бр. 22, 17 юни 1988 г.

25. В. „Сливен днес“, бр. 83, 26 октомври 1995 г.

26. Държавен архив – Сливен, Ч. П. №10, Архив на ДП.

27. Държавен архив – Сливен, ЧП 231 Спомен от Васил Ламбов за национализацията на

всички фабрики и заводи в Сливен.

28. Държавен архив – Сливен, ЧП 338, Спомен № 429, Спомен от Стефан Даскалов.

29. Държавен архив – Сливен, ЧП 338, Спомен № 432, Спомен от Ставри Иванов.

30. Научен архив на Музея на текстилната индустрия. Инв. № 1226. Илия Иванов

Дедов-Калов. От чуковия долап до ТАД „Илия Г. Калов“ – Сливен.

57

31. Научен архив на Музея на текстилната индустрия. Инв. № 1188. Отговор от Георги

Калов до Държавното индустриално обединение „Вълнена индустрия“.

32.Научен архив на Музея на текстилната индустрия. Инв. № 1810. Молба от Георги

Калов до Специалната комисия по Закона за национализацията при Министерството на

индустрията.

33. Научен архив на Музея на текстилната индустрия. Инв. № 1210. Заявление от Васил

Калов до отдел „СЪДЕБЕН“ на Министерството на индустрията и занаятите.

34.Научен архив на Музея на текстилната индустрия. Инв. № 1187. Молба от Руска

Калова до Комисията по Закона за национализацията при Министерството на

индустрията и занаятите.

35. Научен архив на Музея на текстилната индустрия. Инв. № 3349. Молба от Лиляна

Илиева Калова до Министерството на финансите.

36. Научен архив на Музея на текстилната индустрия. Инв. № 1217. Кореспонденция на

Лиляна Илиева Калова с Министерството на финансите по повод национализирания ѝ

имот в град Сливен.

37. Научен архив на Музея на текстилната индустрия. Инв. № 1217. Заключение на

счетоводна експертиза от Димитър Панайотов Белчев.

38. Научен архив на Музея на текстилната индустрия. Инв. № 1037. Писмо от

Министерството на финансите до Илия Иванов Дедов.

39. Научен архив на Музея на текстилната индустрия. Инв. № 3199. Удостоверение от

финансовия отдел на Сливенски градски народен съвет.

40. Научен архив на Музея на текстилната индустрия. Инв. № 1202. Проект за нарочен

баланс на АД „Илия Г. Калов“.

III. Интернет източници:

1.http:// www. desebg.com/

2.http:// www. glasove.com/

3.http://www.bitelevision.com/

58

ПРИЛОЖЕНИЯ

ОПИС НА ПРИЛОЖЕНИЯТА

Приложение № 1 - Интервю с Тони Димитрова, завеждащ Националния музей на текстилната индустрия в град Сливен, проведено на 31 август 2017 г.

Приложение № 2 - Интервю със Димитринка Георгиева Мундрова, снаха на сливенски текстилен индустриалец, проведено на 25 септември 2017 г.

Приложение № 3 - Интервю с Иван Георгиев Саръиванов, потомък на осъдения на смърт от комунистическата власт Георги Саръиванов, проведено на 30 септември 2017 г. Приложение № 4 - Стара народна песен от с. Ичера, Сливенско

Приложение № 5 - Снимка на локомобила от 30 к.с., собственост на братя Калови

Приложение № 6 - Карта на национализираните предприятия

Приложение № 7 - Снимка на фабрика „Кале“, притежание на Тодор Мундров

Приложение № 8 - Снимки на Тодор Мундров

Приложение № 9 - Снимка на фабриката на братя Калови

Приложение № 10 - Снимка на Илия Георгиев Калов

Приложение № 11 - Писмо от директора на Държавно индустриално обединение „Вълнена индустрия“ до Георги Калов

Приложение № 12 - Писмо от Георги Калов до Държавно индустриално обединение „Вълнена индустрия“

Приложение № 13 - Молба от Георги Калов до Държавно индустриално обединение „Вълнена индустрия“

Приложение № 14 - Служебна бележка, издадена от директорът на Държавното индустриално обединение „Вълнена индустрия“ Ангел Овчаров

Приложение № 15 - Отговор от Георги Калов до Държавното индустриално обединение „Вълнена индустрия“

Приложение № 16 - Молба от Георги Калов до Комисия по Закона за национализацията при Министерството на индустрията и занаятите

Приложение № 17 - Молба от Александър Калов до Комисията по Закона за национализацията при Министерството на индустрията и занаятите

Приложение № 18 - Молба от Васил Калов до Комисията по Закона за национализацията при Министерството на индустрията и занаятите

Приложение № 19 - Молба от Лиляна Калова до Комисията по Закона за национализацията при Министерството на индустрията и занаятите

Приложение № 20 - Решение №270 на Сливенския окръжен градски съд

59

Приложение № 21 - Ръкопис относно ликвидацията на АД „Илия Г. Калов“ от 18 декември 1952 г.

Приложение № 22 - Протокол от проведеното на 24.12.1951 г. общо годишно събрание на акционерите в АД „Илия Г. Калов“

Приложение № 23 - Протокол от проведеното на 30.12.1951 г. общо събрание на акционерите в АД „Илия Г. Калов“

Приложение № 24 - Обявление за ликвидацията на АД „Илия Г. Калов“

Приложение № 25 - Таблица с вземанията на АД „Илия Г. Калов“ към 23.12.1947 г.

Приложение № 26 - Писмо до Йордан Белотелов

Приложение № 27 - Проект за нарочен баланс на АД „Илия Г. Калов“

60

ПРИЛОЖЕНИЕ №1

Интервю с Тони Димитрова – завеждащ Национален музей на текстилната

индустрия в Сливен

Бихте ли се представили?

Казвам се Тони Димитрова и ръководя Националния музей на текстилната

индустрия в Сливен, който е филиал на Националния политехнически музей. В музея

съм работила като екскурзовод, уредник и завеждащ филиал. Музейната работа е

специфична и доста разнообразна. Тя включва и проучване на исторически факти,

свързани с определени личности, с развитието на региони и народи, човешки дейности

и отрасли. Във фондовете на нашия музей се съхраняват артефакти, свързани с

историческото развитие на текстилната техника и технология, с нашето индустриално

културно наследство и с българския принос в развитието на текстилните технологии.

Защо е важно делото на Добри Желязков за текстилната индустрия

на Балканите?

Една от емблемите на Сливен е текстилът. Той е важна част от неговата история,

определя до голяма степен съвременния му облик и със сигурност ще играе

съществена роля в модерното му индустриално и културно развитие. Името на Добри

Желязков тук може да се срещне като име на площад, на фабрика, на училище, на

магазин. По някои факти от биографията му се спори, но това, с което остава в

съзнанието на сливенци и в историята на България е, че дръзва да разчупи

традиционните рамки на консервативното и изостанало текстилно производство и

поставя началото на процеса на индустриализация и модернизация по българските земи

и на Балканите. С основание е наричан Фабрикаджията – наименование, което събира

в себе си респекта и признанието на съвременници и потомци. Със създаването на двете

фабрики в Сливен – първата частна фабрика от 1834г. и държавната сукнена фабрика от

1836г. той поставя началото на българската индустриализация. Налице са първите

предпоставки за едно модерно промишлено развитие, които още в условията на

държавна зависимост определят посоката за бъдещо развитие. Текстилната индустрия

след Освобождението ще бъде един от най-бързо развиващите се и водещи отрасли в

стопанската картина на младата българска държава.

Как се стига до появата на други текстилни фабрики в Сливен?

Създаването на първите текстилни предприятия в Сливен не е случайно. Тук са

налице всички необходими природни, социални, исторически и човешки фактори.

61

Населението в региона е добре запознато с обработката на вълна, обилните планински

реки осигуряват достатъчно и с подходящо качество вода за тази суровина, за

апретурата на вълнените платове, а по-късно и за задвижването на машините. А добре

развитата занаятчийска организация на производство е солидна база за преминаване

към по-висока степен на организация на производство. До Освобождението в Сливен е

създадена още една фабрика – на братя Хаджи Манолови (1874 г.), която по-късно е

закупена от фирмата на братя Калови.

През първите десетилетия след Освобождението много бързо се създават

множество текстилни фабрики, съсредоточени в три дефилета край Сливен. Усещането

за по-голяма сигурност, по-благоприятните стопански условия и натрупаните капитали

стават причина бързо да се създават различни индустриални предприятия. Младата

българска държава предприема протекционистична политика за прохождащата

индустрия. Показателен е фактът, че още преди първия закон за насърчаване на

местната индустрия от 1894г., около Сливен са създадени 15 текстилни фабрики. Някои

от тях стават едни от най-големите индустриални предприятия в България до

Национализацията – „Недев & Саръиванов”, „Илия Г. Калов”, „Георги Стефанов

Синове”, „Андонов & Михайлов”.

Кога развитието на сливенската текстилна индустрия достига своя

връх?

Степента на развитие на сливенската текстилна индустрия трябва да се разглежда

в контекста на развитие на националната ни промишлиност и в съответствие с

стопанската и историческа обстановка. В началото на ХХ век цялата българска

икономика и в частност леката промишленост бележи възходящо развитие. Пазарът се

оживява, производството се увеличава, започва процес на концентрация и

централизация на капиталите. Това се отнася и за сливенските текстилни предприятия.

През 20-те и 30-те години на ХХ век предприятията се преобразуват в акционерни

дружества, откриват клонове в други градове на страната, построяват се нови фабрични

сгради, машинният парк се разширява и модернизира. До края на 20-те години

индустриалното производство в България расте с темп, по-висок от темпа на растеж на

повечето европейски индустрии. През 30-те години, въпреки периодите на кризи и

стопанско оживление в националната ни икономика, големите сливенски предприятия

увеличават многократно вложения капитал, модернизират технологичния процес и

произвеждат продукция на високо качество. През 1939г. в навечерието на Втората

световна война България е най-развита в икономическо отношение страна на

62

Балканите, а текстилът е един от водещите отрасли в стопанската ѝ структура. През

този период са поставени стабилните основи, на които по-късно ще стъпи

регионалната ни икономика, независимо от променливата динамика на историята.

Как се отразява национализацията на текстилната индустрия в

Сливен?

Национализацията в България е държавен акт, с който се цели да се ликвидира

установената форма на собственост, да се премине от пазарно към планово стопанство

и да се установи централизиран контрол върху икономическите процеси. Особено

внимание е оказано на Сливен, тъй като тук са разположени едни от най-големите

предприятия на текстилната индустрия в страната. Под ударите на този закон попадат

общо 42 предприятия в района на Сливен, от които 21 - за вълнен текстил, 5 - за

памучни тъкани и 9 - за чорапи. На 23 декември 1947 г. едновременно във всички

производствени предприятия нахлуват новите собственици заедно с представители на

милицията, уволняват управителите, запечатват фабричните каси, изземват

документацията и обявяват фабриката за държавна. След промишлените предприятия

идва ред на фамилните къщи и всякакво имущество. Онова, което е създавано с

десетилетия в резултат на много труд, енергия, идеи и риск е присвоено за един ден.

Всичко това се отразява върху съдбите на много хора – високо образовани,

интелигентни, творчески и предприемчиви личности. Част от цвета на нацията е

избутана в периферията на обществото, като е обявена за „враг на народа”. Първото

действие след експроприацията е преименуването - промишлените предприятия

приемат имената на партийни дейци и дати, свързани с партийната история. Настъпва

период на уедряване и концентрация на производствените предприятия в текстилни

комбинати.

Как се развива текстилната индустрия в Сливен в периода от

национализацията до реституцията?

След първоначалното уедряване на текстилните предприятия в Сливен през 1949г.

има последващи действия по концентрация и обединяване през 1953 и 1954г. Тогава

текстилното производство в Сливен е представено от три крупни промишлени

структури: ДИП „Спас Георгиев”, ДИП „Съби Димитров” и ДВТК „Георги Димитров”.

Важен момент от развитието на сливенското текстилното производство е създаването

на СК „Декотекс” - предприятие за декоративен текстил, мокети и килими, през 1976 г.

През 1991 и 1992 г. държавните предприятия се превръщат в акционерни дружества –

преходен момент за преминаване отново към пазарно стопанство. През 1994 г. АД

63

„Слитекс”, АД „Декотекс карпет” и „Колхида Сливен” са включени в програмата за

масова приватизация. Същинската приватизация започва през 1996 г. Паралелно с

процесите на приватизация, като акт на възстановяване на справедливостта, погазена в

миналото, се приемат три закона за реституция: на земеделски земи (приет през 1991

г.), на гори (приет през 1997 г.) и на недвижими имоти от 1992 г.

Успяха ли някои от потомците на индустриалците да възродят

фабриките на предците си след реституцията?

По времето на Национализацията текстилните предприятия са достигнали ниво на

техническо и производствено развитие в резултат на десетилетия положени усилия и

труд. Основоположниците на старите фабрики са изпращали децата си да получат

добро образование в европейските университети, за да развиват модерно и конкурентно

производство. През 1947 г. са иззети не само фабриките, а цялото имущество, домовете

и къщите на хората, някои семейства са изселени, а най-страшното – много мъже за

изпратени в лагерите на смъртта. Целта да се прекъсне рязко и болезнено връзката на

тези хора с целия им начин на живот е постигната. Затова е разбираемо желанието им

при първа възможност да напуснат страната. Част от потомците на индустриалните

фамилии трайно се установяват в чужбина. Тези, които са дочакали реституцията, в

повечето случаи работят в други сфери. Много е трудно тепърва да започнат да се

занимават с производство на текстил. Често пъти върнатите сгради се нуждаят от

основно обновявате и модернизиране. Такъв е случаят и със сградата на старата

фабрика на Калови. Илия Дедов-Калов при посещенията си в Сливен многократно е

споделял тревогата си, че не може да опази това тежко наследство и с мъка гледа как то

все повече се руши.

Какво е състоянието на текстилната индустрия в Сливен днес?

Традиционно текстилната индустрия в Сливен е представена с три подотрасли –

производство на вълнени платове, на килими и на чорапи. И трите производства са

възникнали в Сливен, те съществуват и днес. Новите икономически, технологични и

социални реалности няма как да не повлияят на развитието и на текстилното

производство – все по-сложни машини, все по-модерни технологии, все по-малко

обслужващ персонал, все повече ще навлизат мултинационалните компании. Но

текстилът и днес продължава да е свързан с живота на сливенци – като част от

образованието, като трудов делник, като културна и туристическа забележителност.

64

ПРИЛОЖЕНИЕ №2

Интервю с Димитринка Мундрова – снаха на Тодор Мундров, собственик на

национализираната фабрика „Кале“

Бихте ли се представили?

Казвам се Димитринка Георгиева Мундрова. Родена съм на 6 ноември 1940 г. в

Сливен. Първо, второ и трето отделение ги карах в село Блатец, където баща ми беше

свещеник. След това отидохме да живеем в Поморие. Оттам дойдохме да живеем в

Сливен и вече прогимназия и гимназия съм завършила тука. През 1960 г. се записах в

Медицинския техникум в град Бургас и през 1962 г. се дипломирах и станах

медицинска сестра във Второ вътрешно отделение.

Ще ми разкажете ли малко повече за Тодор Мундров?

Моят свекър и брат му са закупували вълна от селата, перели са я и са я давали

на жени да я чепкат и така са започнали. Взели са и заем от един евреин. От свекърва си

зная, че той е направил няколко много добри рационализации. Една от тях е, че слага

допълнителна нишка на пръстите и петите на чорапите. Той беше настоятел на

църквата „Свети Никола“. Бил е много честен и почтен търговец. Най-хубавите чорапи

е произвеждал моя свекър. Той почина през 1984 г.

Тодор Мундров е лишен от свобода по обвинение в опит за саботаж.

Знаете ли нещо повече за това?

Нищо не е споделял моят свекър. Той е бил два дена в ареста. И казваше така

„Аз бях арестуван, но не знаех за какво“. Като са отишли долу в избата на къщата,

всички се юрват и почват да ровят, да търсят, да изнасят. И го отстраняват и не му

дават да припари. И сетне го обвиняват, че е скрил някаква част. В касата той е имал

златен медал от Пловдивския панаир за екстра качество чорапи. Той е имал един

управител – Сотир Сотиров и е поискал 150 хиляди лева заем от него. И когато му

конфискуват фабриката той казва, че има да връща заем, обаче глас в пустиня… Само

два дни е бил в ареста, защото една вечер една бивша негова работничка отива при него

с директора на ареста и като го вижда и му вика „Бай Тодоре, ти какво правиш тука в

ареста?“, а той ѝ казал, че не знае. Казали са му да тръгва и той е тръгнал. Тя му казала

да не се безпокои и че ще му помогне и след това го освобождават.

65

Как се променя животът на свекъра ви след тези събития?

Принуден е да продаде къщата си и купува кон и каруца, понеже са имали 30

декара градина и започват да я обработват заедно със свекърва ми. Тя ми е разказвала,

че тревата е била по-висока от нея. Тя е водела коня, свекърът ми след нея е орял. Да се

трепят и накрая идва ТКЗС-то и взема всичко. За да може дъщеря му Антония да влезе

в университета, той влиза в ТКЗС-то с абсолютно всичко. Моята свекърва ревеше за

градината. „Да знаеш какви ябълки бяхме насадили, всичко изкорениха.“ Всичко са им

взели. Свекърва ми викаше „Ние нямахме от къде хляб да си купим. Добре, че моята

сестра беше учителка в София, а мъжът ѝ работеше в Министерство на земеделието. Тя

ни прати пари, че си купихме хляб, купихме на Тончето едни ботушки…“ Предавам ви

точно думите ѝ. След кооперирането на земята работи като домакин на бетонов възел.

Той се пенсионира късно, защото май не му признаваха трудовия стаж във фабриката.

Свекърва ми е работела в ТКЗС-то, след кооперирането. Но през лятото получава

топлинен удар и само дето не е умряла на полето. Свекърът ми я взема от там и започва

да работи в чорапната фабрика. Нормата е била 72 дузини. Там работи около 2 години и

после напуска, за да гледа децата на дъщеря си.

Как фактът, че свекърът ви е текстилен индустриалец, повлия върху

съдбата на вашето семейство? Бяхте ли репресирани?

Не, защото той влиза в ТКЗС-то, за да може дъщеря му Антония да учи за

агроном.

Какво ви донесе реституцията?

Дадоха ни бонове. За двете фабрики са ни дали около 12 хиляди. 6 хиляди на

моя мъж – Димитър Мундров и 6 хиляди на сестра му Антония.

66

ПРИЛОЖЕНИЕ №3

Интервю с Иван Георгиев Саръиванов, потомък на осъдения на смърт от

комунистическата власт Георги Саръиванов

Бихте ли се представили?

Аз се казвам Иван Саръиванов, роден на 24.06.1969 г. От 1972 г. живея в

(Западна) Германия и от 2008 г. по-конкретно в Берлин. Следвал съм английска

филология в Бон. Занимавам се с онлайн маркетинг.

Какво беше за вас Георги Саръиванов?

Както всеки син просто го възприемах като баща, който беше винаги много

щедър и се отнасяше с много любов към децата си. Неговата съдба и въобще съдбата на

нашето семейство винаги играеше една голяма роля за брат ми и мен.

Спомняте ли си как избягахте в Германия?

Не, аз бях много малък, на 3 години.

Какво се промени за вас след 10 ноември 1989 г.?

Много неща се промениха за мен. Преди 10 ноември нямах никаква възможност

да пътувам до България. След това пътувах почти всяка година. Не само се запознах

със самата страна, културата и естествено много българи, ами и започнах да се

чувствам повече като един българин. Когато пътувам сега до България, се чувствам

като у дома. Ама същото важи и за Германия. Трудно е за описване. Има и практически

аспекти, които се промениха за мен. Примерно имам имоти в България, за които трябва

да се грижа.

Защо предпочетохте да останете в Германия?

Честно казано по предимно професионални причини. Освен това нарочно си

избрах да живея в Берлин, защото това е според мен един от най-очарователни градове

в Европа. Аз бих могъл да живея в България, ако ми се предложи една интересна

възможност.

Каква е съдбата на реституираната фабрика „Недев & Саръиванов“?

Доколкото знам, тя е продадена и вече не е наша собственост.

Бихте ли се върнал някога да живеете в България? Защо?

Абсолютно да. Както вече споменах, това зависи от професионалните ми

възможности там. Макар че има още много време до тогава, има голяма вероятност аз

67

да се върна, когато се пенсионирам. Причините? На мен ми харесват много неща в

България. Моите приятели и познати, климатът, яденето, природата и др.

ПРИЛОЖЕНИЕ №4

Завала, боже, завала

на ичеренските чифчии,

много ангаря карали.

Заправил Хасан фабрика

в Сливена града голяма

в Асеновските боази.

Че ходил горе в Ичера

навред чивчии заредил,

че избрал Хасан, че избрал

все млади ичеренини

с отбор чифтя волове

и коли нови хубави.

Че ги в Сливен закарал

много камъни вадили,

вадили и прекарвали,

тежка ангаря карали

и много хизмет сторили

дорде фабрика построят.

.

ПРИЛОЖЕНИЕ №5

68

ПРИЛОЖЕНИЕ №6

69

70

ПРИЛОЖЕНИЕ №7

ПРИЛОЖЕНИЕ №8

71

ПРИЛОЖЕНИЕ №9

72

ПРИЛОЖЕНИЕ №10

ПРИЛОЖЕНИЕ №11

73

ПРИЛОЖЕНИЕ №12

74

ПРИЛОЖЕНИЕ №13

75

ПРИЛОЖЕНИЕ №14

76

ПРИЛОЖЕНИЕ №15

ПРИЛОЖЕНИЕ №16

77

78

79

ПРИЛОЖЕНИЕ №17

80

ПРИЛОЖЕНИЕ №18

81

82

ПРИЛОЖЕНИЕ №19

83

84

85

86

ПРИЛОЖЕНИЕ №20

ПРИЛОЖЕНИЕ №21

87

ПРИЛОЖЕНИЕ №22

88

ПРИЛОЖЕНИЕ №23

89

ПРИЛОЖЕНИЕ №24

90

ПРИЛОЖЕНИЕ №25

91

92

93

ПРИЛОЖЕНИЕ №26

94

ПРИЛОЖЕНИЕ №27

95

96

97

98

99