Pileshka Supa Za Dushata1

СЪДЪРЖАНИЕ:

За книгата......................................................................................................................1Благодарности...............................................................................................................5ВЪВЕДЕНИЕ................................................................................................................6

1.............................................................................................................................................7ЗА ЛЮБОВТА..................................................................................................................7

Любовта е съзидателна сила........................................................................................8Единственото, което си спомням................................................................................8Песента на сърцето.....................................................................................................10Истинска любов..........................................................................................................11Съдията, който прегръща...........................................................................................11Това не може да се случи тук, така ли?....................................................................13Всеки заслужава да бъде обичан...............................................................................14Една по една................................................................................................................16Подаръкът....................................................................................................................16Такъв брат....................................................................................................................16За куража.....................................................................................................................17Големия Ед..................................................................................................................18Любов и таксита..........................................................................................................19Обикновен жест..........................................................................................................20Усмивката....................................................................................................................21Ейми Греъм.................................................................................................................23Разказ за деня на Свети Валентин.............................................................................24Carpe Diem!..................................................................................................................26Ти си също като мен...................................................................................................28По друг начин..............................................................................................................30Най-нежната нужда....................................................................................................32Бопси............................................................................................................................32Кученца за продан......................................................................................................34

2...........................................................................................................................................35ДА СЕ НАУЧИМ ДА ОБИЧАМЕ................................................................................35СЕБЕ СИ.........................................................................................................................35

Златният Буда..............................................................................................................36Започни от себе си......................................................................................................37Само истината.............................................................................................................37Най-великият бейзболист..........................................................................................38Декларация на самоуважението................................................................................38Парцаланата................................................................................................................39Отговорност................................................................................................................41Правила за човешките същества...............................................................................42

3...........................................................................................................................................43ЛЕСНО ЛИ Е ДА СИ РОДИТЕЛ..................................................................................43

Децата научават онова, което са изпитали...............................................................44Защо толкова обичам баща си...................................................................................45Училището на животните..........................................................................................49

сканирано за www.truden.com и www.elan.truden.com от elan 1

http://www.elan.truden.com/

http://www.truden.com/

Докосване....................................................................................................................49Обичам те, сине...........................................................................................................51Що за човек си е толкова важно, колкото и как постъпваш...................................52Животът на една майка..............................................................................................52Едно съвършено американско семейство.................................................................54Просто го кажи!..........................................................................................................56Да завещаеш любов....................................................................................................58Към родителите...........................................................................................................59

4...........................................................................................................................................60ЗА УЧЕНЕТО И УЧИЛИЩЕТО...................................................................................60

Да създъдем мойто бъдище.......................................................................................61Сега вече се харесвам.................................................................................................61Всички хубави неща...................................................................................................61Ти си истинско чудо...................................................................................................64Всичко, което трябва да зная, съм научил в детската градина..............................64Научаваме нещо, докато го вършим.........................................................................65Ръката...........................................................................................................................65Кралските рицари на Харлем....................................................................................65Момченцето.................................................................................................................68Аз съм учител..............................................................................................................71

5...........................................................................................................................................74ИЗЖИВЕЙ МЕЧТАТА СИ............................................................................................74

Направи така, че да се сбъдне...................................................................................75Мисля, че мога............................................................................................................75Почивай в мир или погребението на „Не мога"......................................................76Случаят 333.................................................................................................................78В Ню Йорк няма камиони..........................................................................................80Моли, моли, моли..............................................................................................82Заради теб ли се разлюля Земята?.............................................................................83Стикерът на Томи.......................................................................................................84Ако не си поискаш, няма да получиш......................................................................86Молбата на Рик Литъл................................................................................................88Магията да вярваш в себе си.....................................................................................91Книга за мечтите на Глена.........................................................................................91Още една отметка в списъка......................................................................................92Внимавай, скъпа, аз съм твоят любим......................................................................96Готов да плати цената................................................................................................98Всеки си има мечта...................................................................................................100Следвай мечтата си...................................................................................................101Кутията......................................................................................................................102Насърчението............................................................................................................104Уолт Джоунс.............................................................................................................104Имаш ли сили да се справиш с критиката?............................................................107Риск............................................................................................................................107Опитай по друг начин..............................................................................................108Обслужване с усмивка.............................................................................................109

6.........................................................................................................................................110




МОЖЕТЕ ЛИ ДА ПРЕОДОЛЯВАТЕ ПРЕПЯТСТВИЯ..........................................110Имай пред вид...........................................................................................................111Джон Коркоран — човекът, който не можеше да чете.........................................112Не се страхувай от провал.......................................................................................114Ейбрахам Линкълн не се отказа..............................................................................115Мамо, ти си ме учила...............................................................................................116Майка към син..........................................................................................................117Провал ли? Не, само временни неуспехи...............................................................117За да се настроя творчески, очаквам.......................................................................119Всеки може да направи нещо..................................................................................122Да, ти можеш.............................................................................................................124Бягай, Пати, бягай.....................................................................................................125Силата на решителността.........................................................................................126Кодексът на оптимизма............................................................................................127Вяра............................................................................................................................130Кредо за онези, които са страдали..........................................................................131Тя спаси 219 живота.................................................................................................131Ще ми помогнете ли?...............................................................................................133Само още веднъж......................................................................................................134Навсякъде около теб има изключителни постижения - използвай ги!................135

7.........................................................................................................................................136УНИВЕРСАЛНА МЪДРОСТ.....................................................................................136

Добра сделка.............................................................................................................137Използвай мига, за да видиш...................................................................................138Ако започвах живота си отначало...........................................................................139Двамата монаси.........................................................................................................140Сачи............................................................................................................................140Окото на делфина.....................................................................................................141Ръката на Маестрото................................................................................................141







За книгата

Двама от най-обичаните оратори по въпросите на развитието на личността представят в

„Пилешка супа за душата" най-доброто от разказите, които са развълнували

сърцата на хората по света.

КАНФИЙЛД И ХАНСЕН ПРЕДЛАГАТ мъдрост, надежда и възможности за повдигане на духа

в моментите на угнетеност е живота.Внимателно подбраните им разкази подсказват

модели за справяне с проблеми и ситуации,изникващи по пътя, по който вървим.

Когато искате да покрепите някоя своя мисъл, да вдъхнете увереност на приятел,

да поучите дете, ще намерите подходящия разказ сред това,

сгряващо сърцето, богатство.

„Пилешка супа за душата"е един от феномените в световното книгоиздаване

през последните години.Само в САЩ са продадени над пет милиона екземпляра,

а книгата е преведена на повече от 30 езика.Огромният успех на Канфийлд и Хансен

бе затвърден и с милионните тиражина сборниците-продължения с житейски истории:

„Пилешка супа за душата-2" (1995),„Пилешка супа за душата-3" (1996),

„Пилешка супа за оцеляващата душа" (1996),„Пилешка супа за женската душа" (1996) и други.




Джак Канфийлде президент на семинарите по самоуважениеи на фондацията за самоуважениев град Калвър, Калифорния. Той е ръководилинтензивни семинари за личнои професионално развитие за повечеот 500 000 души в Съединените щати,Канада, Европа, Австралия и Азия.Той е и автор на няколко книги ДЖАК за развитието на самоуважението КАНФИЙЛДв образованието и е бил консултантна стотици компаниии професионални съюзи.

Ето някои отзиви за книгата:„Направил съм стотици интервюта с богати и известни хора и ми е ясно, че

щастието не идва заедно с парите и славата. То трябва да дойде отвътре. Предпочитам душата ми да ликува хиляди пъти, отколкото джобовете ми да са пълни с хиляди долари. „Пилешка супа за душата" ще докосне нежните струни в вашата душа и ще предизвика милион усмивки."

Робин Лийч, телевизионен водещ и автор на книги

„Един от най-въздействащите начини да изтъкнеш житейските ценности и да откриеш пътя за нови възможности, е като ражазваш за човешките съдби. В тази богата и разнообразна колекция всеки ще открие поне няколко ражаза, които искрено ще го развълнуват - разкази, които ще запомни завинаги и които ще пожелае да сподели с най-близките си хора."

Натаниъл Брандън,автор на „Силата на самоуважението"

„Това е една топла и чудесна, повдигаща духа и вдъхновяваща книга, пълна с идеи и прозрения, които всеки от нас може да използва, за да направи живота си по-приятен. Тя трябва да се прочете и обмисли, а след това многократно да се препрочита"

Брайън Трейси,автор на „Психология на постижението"




Марк Виктор Хансен

е известен мотиватор и маркетингов агент за професионалисти, които искат да бъдатсред 10-те най-добри в своята професия и коитоискат да утроят доходите си за три години.Той изминава над 400 000 километра годишно, МАРК за да предаде на хората своята увереност. ВИКТОР ХАНСЕНТой е и популярен водещ от радиото и телевизията.

„Тази книга е пропита с мъдрост и носи утеха. Тя е едновременно съвременна, като разходка из космоса, и идваща от древността, подобно на египетска пирамида. Светът има нужда от разказвачи, които да ни помогнат да се справим с объркването и хаоса в сложните времена, в които живеем. Джак и Марк са ненадминати разказвачи, събрали истории от самия живот. Те са чудесен подарък за учители и оратори, а и за всекиго, докато пътува към своето израстване и излекуване на душата. В тази книга е събрано всичко, от което е съставен нашият живот и е написано интелигентно, със загриженост и добро чувство."

Сидни Б. Саймън,почетен професор на университета в Масачузетси съавтор на „Изясняване на стойностите'',„Прошката"и на 14 други книги

„Всяка една страница ми достави изключително удоволствие. Разказите са покъртителни и изключително мотивиращи, поезията е красива, а цитатите са изключително прозорливи и значими. Джак и Марк са събрали изключително много мъдрост в тази книга. Многообразието на подборките се докосва до всички сфери на живота.

Тази книга ще бъде чудесен подарък за хората, които обичаме и с които бихме искали да съпреживеем написаното. Уверявам ви, че ще си купя още от тази книга, за да я подаря на семейството ми и на моите приятели."

Ричард Лоулин,президент на корпорацията за недвижима собственост „21-ви век"




Ако има светлина в душата,ще има красота в човека.Ако има красота в човека,ще има хармония в дома.Ако има хармония в дома,ще има спокойствие в страната.Ако има спокойствие в страната,ще има мир в света.

Китайска пословица

С любов посвещаваме тази книга на съпругите ни,Джорджия и Пати, и на децата ни —Кристофър, Оран, Кайл, Елизабет и Мелани,които са пилешката супа за нашите души.Вие непрестанно разпалвате пламъка в душитеи сърцата ни. Много ви обичаме!




Благодарности

От възникването на идеята за тази книга до нейното осъществяване изминаха почти две години. Създадена е с любов и със съвместните усилия на много хора. На някои от тях бихме искали специално да благодарим:

На Пати Митчел, която преписа всяка от тези истории поне по пет пъти. Тя работеше неуморно за реализирането на идеята, често до късно през нощта не само през седмицата, но и през повечето от почивните си дни. Благодарим ти, Пати! Без теб нямаше да се справим.

На Ким Уайл за многократното преписване на голяма част от тези истории, както и за изключителните усилия, които положи, за да получим правата за публикуване на онези материали, които не са написани от нас. Тя свърши страхотна работа. Благодарим ти, Ким.

На Кейт Драйзън, която помогна при преписването, изчитането и обсъждането на всяка от историите, и за помощта й при търсенето на подходящи текстове. Ти винаги беше налице, когато сроковете бяха изключително кратки. Благодарим ти.

На Уонда Пейт, която безкрайно ни помогна за преписването и в нашите проучвания. На Черил Миликин, която обработи целия материал.На Лайза Уилямс за това, че пое грижата за бизнеса на Марк и той имаше възможност да се

посвети на книгата.На Лари Прайс и Марк Пауърс за това, че се справиха с всички други проблеми, възникнали

по време на подготовката на книгата.На стотиците хора, които чуха и прочетоха тези истории, стихотворения и цитати и

споделиха своите впечатления.На всички наши приятели от Националната асоциация на ораторите, които щедро ни

предоставиха материали, необходими за завършването на книгата. Специално бихме искали да благодарим на Доти Уолтърс за нейното поощрение и постоянна подкрепа.

На Франк Сикън, скъп наш приятел, който ни предостави някои от своите истории и цитати.На Джеф Хърман за това, че така вдъхновено се справи с работата си на литературен агент и

за неговата увереност, още от самото начало, в успеха на книгата. Джеф, изключително приятно е да се работи с теб.

На Питър Вегсо, Гари Сайдлър и Барбара Никълс от „Хелт Къмюникейшънс" за това, че преди всички други оцениха идеята ни за тази книга. Благодарни сме за ентусиазираната ви подкрепа.

На Синди Спицър, която написа и редактира някои от най-важжните истории в книгата. Синди, твоят принос е неоценим.

На Мари Стилкинд, редакторката ни от „Хелт къмюникейшънс" за изключителните й усилия да доведе книгата до съвършенство.

На Боб Проктър, който предостави няколко разказа и анекдоти от своите многобройни поучителни истории. Благодарим ти, Боб. Ти си добър приятел.

На Брандън Хол, който ни помогна с две истории.Бихме искали да благодарим и на хората, които направиха ценни препоръки към ръкописа:

Елин Анджелис, Ким Анджелис, Джейкъб Блас, Рик Канфийлд, Дан Друбин, Кати Фелоус, Пати Хансен, Норман Хау, Ан Хаш, Томас Нани, Дейв Потър, Даниъл Лий, Майкъл Мартин, Джорджия Ноубъл, Лий Потс, Лин-да Прайс, Мартин Рът, Лу Тарталя, Доти Уолтърс, Ребека Уайдекър, Харолд С. Уелс.




ВЪВЕДЕНИЕ

Всичко, което трябва да знаем, за да се сложикрай на излишните емоционални страдания,на които много хора постоянно са подложени,е вече известно. Стремежът собственаталичност и нейните действия да бъдатценени високо, е в ръцете на всеки, който искада посвети част от времето си на тази цел.

Трудно е с думи, написани върху лист хартия, да се предаде духът на живия разказ. Истории, каквито чуваме всеки ден, трябваше да бъдат преписвани пет пъти, за да се възприемат така, както когато ги слушаме на живо. Щом вече сте започнали, забравете, че можете да четете бързо. Намалете темпото. Вслушайте се в сърцето и разума си. Насладете се на всяка история. Изпитайте въздействието и. Запитайте се: какво събужда тя у мен? Как, благодарение на нея, бих могъл да променя живота си? Какви чувства или желания поражда тя, докосвайки истинската ми същност? Съпреживейте всяка история.

Някои разкази ще ви харесат повече от другите. Част от тях имат по-дълбок подтекст. Други може да ви разплачат, да стоплят душата ви или да ви накарат да се замислите. Всеки човек реагира по различен начин. Важно е как вие ще ги възприемете. Позволете им да ви развълнуват и да докоснат струните на душата ви.

Не бързайте да прочетете тази книга. Четете я внимателно. Насладете й се. Възприемайте я с всичките си сетива. В нея са събрани хиляди часове от усилията ни, в продължение на общо четиридесетгодишния ни опит, да подберем „най-доброто от най-доброто".

И накрая: четенето на подобни книги предизвиква усещането, че менюто ти се състои само от десерти. Може да ви се стори прекалено сладко. В такова меню липсват зеленчуци, салата или хляб. То съдържа само най-същественото със съвсем мъничко излишна сметана.

По време на семинарите, които ръководим, ние отделяме повече време за подробни разисквания върху всяка история. Има повече обяснения и се предлагат повече начини за прилагане на поуките и принципите във всекидневния живот. Не се задоволявайте само с прочита на тези истории. Намерете време да ги осмислите и да ги направите част от себе си.

Ако някой от разказите много ви развълнува, не се колебайте, споделете го с хората около вас. Когато пък той ви подсети за някого, обадете му се и му го ражажете. Потопете се в повествованието, нека то ви вдъхнови и импулсира за нещо ново.

За много от тези истории се обърнахме към самите герои с молба да ги опишат със свои думи. Голяма част от разказите са написани от тяхно име. Когато сме имали възможност, посочвали сме истинските им имена.

Надяваме се, че тази книга ще ви достави такова голямо удоволствие, каквото изпитвахме ние, докато я пишехме.




1ЗА ЛЮБОВТА

Ще дойде ден, когато хоратаще покорят пространството,ветровете, приливитеи гравитацията и Бог ще ги дарисъс сила да се покорят на любовта.Тогава, за втори път в историятана света, хората ще открият огъня.

Тейар дьо Шарден




Любовта е съзидателна сила

Раздавайте любов щедро навсякъде, катозапочнете най-напред от своя дом. Даретес любов децата, съпругата или съпруга, съседитеси... Нека, когато някой се разделяс вас, да се чувства по-добър и по-щастлив.Бъдете олицетворение на Божията доброта —доброта, която е изписанавърху лицето ви, която струи от очите ви,която искри в усмивката ви и бликав топлия ви поздрав.

Майка Тереза

Професор по социология от един колеж завел група студенти в бордеите на Балтимор, за да се запознаят с живота на двеста тамошни момчета и ги помолил да дадат писмена преценка за бъдещето им. За всяко от тях, студентите посочили: „Без перспектива". Двадесет и пет години по-късно на това изследване попаднал друг професор по социология. Той решил да продължи идеята и заедно със студентите си да провери какво е станало със същите тези момчета. Студентите установили, че с изключение на двадесет, които били сменили местожителството си или били починали, 176 от останалите 180 момчета, са постигнали впечатляващи успехи като адвокати, лекари и бизнесмени.

Професорът бил изумен и се захванал да търси причината за това противоречие. За щастие, всички някогашни момчета — вече мъже, живеели в околността, така че той имал възможност да зададе на всеки от тях въпроса: „Коя е причината за вашия успех?" И всеки с дълбоко вълнение отговарял: „Една учителка".

Учителката все още била жива, професорът я открил и запитал възрастната, но все още енергична жена, каква е използваната от нея вълшебна формула, благодарение на която тези момчета са се измъкнали от бордеите и са се справили така блестящо в живота.

Очите на учителката засияли и на устните и трепнала приветлива усмивка: „Много е просто — казала тя. — Аз обичах тези момчета."

Ерик Батьруьрт

Единственото, което си спомням

Винаги, когато баща ми говореше с мен, той започваше разговора с думите: „Днес казах ли ти вече, че те обожавам?" Любовта ни беше взаимна и в последните му години, когато животът започна видимо да го напуска, ние станахме дори още по-близки.

На осемдесет и две години той беше готов да умре, а и аз бях готова да се съглася с него, защото исках да се сложи край на страданията му. Смеехме се и плачехме, държахме ръцете си, изричахме думи на взаимна обич и изразявахме съгласие, че е вече време.

— Татко, като напуснеш този свят, изпрати ми знак, че се чувстваш добре — казах аз.




Той се изсмя на тази абсурдна молба. Татко не вярваше в прераждането. И аз не бях напълно убедена, че то е възможно, но много преживявания ме бяха накарали да мисля, че мога да долавям някои сигнали, идващи „от отвъдното".

Ние с баща ми бяхме така дълбоко свързани, че почувствах в гърдите си последния удар на сърцето му. Много ми беше мъчно, че хората от болницата, със своето излишно благоразумие, не ми бяха позволили да държа ръката му в последния миг.

Ден след ден се молех да доловя някакво послание от него, но нищо не се получаваше. Нощи наред, преди да заспя, отправях молитви да дойде в съня ми. Въпреки това изминаха четири дълги месеца, но освен дълбоката скръб по неговата загуба, не усещах нищо друго. Пет години по-рано от болестта на Алцхаймер се беше споминала мама и въпреки, че аз самата бях майка на пораснали вече дъщери, чувствах се като изгубено дете.

Един ден, докато лежах на масата за масаж в една тъмна тиха стая в очакване на процедурата, внезапно ме изпълни силен копнеж по баща ми. Замислих се дали не бях много настоятелна в желанието си да получа знак от него и си дадох сметка, че съзнанието ми е силно превъзбудено. Усетих непозната яснота на ума— можех с лекота да събирам дълги колони от цифри. Проверих дали съм будна и не сънувам и установих, че по-будна не можех и да бъда. Всяка мисъл, която минаваше през главата ми, беше като капка вода, падаща в застинало езеро, и се дивях на спокойствието на всеки отлитащ миг. И тогава си казах: „Досега се опитвах да уловя съобщения, които пристигат от отвъдното. Време е да престана."

Внезапно пред очите ми изплува образът на мама — такава каквато беше, преди болестта на Алцхаймер да я лиши от разсъдък и човешки облик и преди да се стопи. Великолепната посребрена коса ограждаше нежното й лице. Видях я толкова истинска и така близо до мен, че сякаш, ако протегнех ръка, щях да я докосна. Изглеждаше както преди десетина години, когато още не бе започнала да линее. Успях дори да доловя аромата на „Джой", любимия й парфюм. Тя стоеше притихнала в очакване. Не можех да проумея защо, докато мислех за баща ми, се появи мама и почувствах вина, че не бях тъгувала и за нея по същия начин.

— О, мамо, много ми е мъчно, че тази ужасна болест те накара да страдаш толкова— казах аз.

Тя леко наклони глава настрани, като че ли искаше да проумее за каква болест и говоря, а после на лицето и се появи прекрасна усмивка и съвсем отчетливо я чух да казва:

— Единственото, което си спомням, е любовта — и изчезна.Внезапно в стаята стана студено и аз затреперих. И тогава осъзнах, че всъщност

любовта, която даваме и получаваме, остава и само тя има значение. Страданието изчезва. Любовта остава.

Нейните думи бяха най-важното нещо, което ми се е случвало да чуя. Този момент завинаги се е запечатал в сърцето ми.

До ден днешен не съм получила знак от баща ми, но не се съмнявам, че някой ден, когато най-малко очаквам това, той ще се появи и ще каже:

— Днес казах ли ти вече, че те обожавам?Боби Пробстиин




Песента на сърцето

Имало едно време един голям мъж, който се оженил за жената на своите мечти. От любовта им се родила дъщеричка. Тя била слънчево и жизнерадостно дете и големият мъж много я обичал.

Когато била съвсем мъничка, той я вдигал високо, тананикал някаква мелодия, танцувал с нея из стаята и и повтарял:

— Обичам те, мое малко момиченце.Момиченцето растяло, а големият мъж все го прегръщал и говорел:— Обичам те, мое малко момиченце.Момиченцето се цупело и казвало:— Вече съм голяма.Мъжът се усмихвал и казвал:— Но за мен ти ще си останеш моето малко момиченце.Момиченцето, което вече било голямо, напуснало дома си и тръгнало по света.

То научавало все повече неща за себе си и за мъжа и разбрало, че той действително е голям и силен, защото сега вече можело истински да оцени качествата на характера му — една от неговите най-силни страни била способността да дава израз на любовта към близките си. Където и да отидело по света, мъжът се обаждал и казвал:

— Обичам те, мое малко момиченце.Един ден малкото момиченце, което вече било голямо, получило съобщение по

телефона, че големият мъж е тежко болен. Получил удар. Обяснили на момиченцето, че той страдал от афазия* и не само не можел да говори, но не били сигурни и дали разбирал онова, което му казват. Вече не можел да се усмихва, да ходи, да прегръща, да танцува и да казва на момиченцето, което вече било голямо, че го обича.

Когато момиченцето влязло в стаята и погледнало големия мъж, той му се сторил малък и слаб. Приближило се до леглото му, а той го погледнал, опитал се да каже нещо, но не успял.

Момиченцето направило единственото нещо, което му оставало. Седнало на леглото до големия мъж. От очите и на двамата потекли сълзи и то обгърнало с ръце немощните рамене на баща си.

Сложило глава на гърдите на баща си и в мислите му преминавали като насън отминалите дни. Спомнило си прекрасното време, което били прекарали заедно. Как винаги се чувствало защитено и обичано от големия мъж. Загубата, която трябвало да понесе, го натъжавала, никога повече нямало да чува думите му, пълни с любов и утеха.

И тогава, някъде дълбоко в гърдите на мъжа, то доловило ударите на сърцето му. Сърцето, в което съжителствали музиката и думите. То биело отчетливо, напук на болното тяло. И докато момиченцето стояло притихнало, чудото станало. То чуло онова, което му се искало да чуе.

Сърцето на бащата започнало да бие в такт с думите, които устните вече не можели да произнесат...

ОБИЧАМ ТЕ ОБИЧАМ ТЕОБИЧАМ ТЕ*Афазия — загуба на говора. — Б. пр.

МОЕ МАЛКО МОМИЧЕНЦЕ




МОЕ МАЛКО МОМИЧЕНЦЕ МОЕ МАЛКО МОМИЧЕНЦЕ

Думи на утеха.Пати Хансен

Истинска любов

Мозес Менделсон, дядото на известния немски композитор, в никакъв случай не можел да се нарече красавец. Освен че бил доста нисък, той имал и уродлива гърбица.

Веднъж Мозес посетил един хамбургски търговец, който имал прекрасна дъщеря на име Фрумти. Мозес безнадеждно се влюбил в нея. На Фрумти обаче, непривлекателният му външен вид подействал отблъскващо.

Когато дошло време да си върви, Мозес събрал кураж и се изкачил по стълбите до стаята и, за да опита за последен път да поговори с нея. Тя била красива като божествено видение, но изпълвала сърцето му с тъга, защото не желаела дори да го погледне. След няколко неуспешни опита да поведе разговор, Мозес срамежливо попитал:

— Вярвате ли, че женитбите се предопределят на небето?— Да— отговорила му тя, с поглед забит в пода. — А вие?— Аз също — казал на свой ред той. — Там горе, на небето, при раждането

на всяко момче, Бог му съобщава, за кое момиче ще се ожени. Когато се родих, Бог посочи бъдещата ми съпруга, а след това добави: „Но жена ти ще има гърбица." Ужасен, аз извиках: „О, Боже, жена с гърбица би било истинска трагедия. Моля те, Господи, дай гърбицата на мен, а тя нека бъде красива."

Тогава Фрумти вдигнала глава и го погледнала в очите, сякаш била развълнувана от някакъв отдавна забравен спомен. Подала ръка на Мозес, а по-късно станала негова предана съпруга.

Бари и Джойс Висел

Съдията, който прегръща

Не ме дразни, а ме прегърни! Стикер върху бронята на една кола

Лий Шапиро е пенсиониран съдия. Той е един от най-любвеобилните хора, които познаваме. На определен етап от развитието на кариерата си Лий осъзнал, че няма по-голяма сила от любовта, и започнал да прегръща хората, Предлагал всекиму да се прегърнат и колегите му измислили прякора „съдията, който прегръща" (може би като противоположност на „съдията, който осъжда"). Върху стикера, залепен на бронята на колата му, може да се прочете: „Не ме дразни, а ме прегърни!"

Преди около шест години Лий измислил нещо, което нарекъл „Комплект за прегръщане". На външната му страна е написано: „Сърце, в замяна на една прегръдка". Вътре има тридесет червени бродирани сърчица с малки щипки за прикрепване от обратната страна. Лий Взема „Комплекта за прегръщане", спира хората, които среща, и им предлага да получат по едно червено сърчице срещу една прегръдка.

Дейността на Лий е станала много популярна и често го канят на конференции и конгреси, за да сподели посланието на своята нестандартна любов. На една сканирано за www.truden.com и www.elan.truden.com от elan 11



конференция в Сан Франциско представители на местните медии му отправили предизвикателство: „В залата е лесно да се раздават прегръдки, защото хората тук са били специално подбрани. Но в реалния живот няма да бъде толкова просто."

Те накарали Лий да опита да прегърне няколко души по улиците на Сан Франциско. Следван от телевизионен екип на местната новинарска агенция, Лий излязъл на улицата. Най-напред започнал с една жена, която минавала наблизо.

— Здравейте. Аз съм Лий Шапиро, съдията, който прегръща. Раздавам тези сърца в замяна на една прегръдка.

— О, нямам нищо против! — отвърнала жената.— Твърде лесно се получи — подхвърлил местният репортер. Лий се

огледал. Видял някаква полицайка, която трябвало да глоби за нарушение собственика на едно БМВ, а той й създавал проблеми. Лий се отправил към нея, следван от камерата, и казал:

— Струва ми се, че една прегръдка би ви се отразила добре. Аз съм съдията, който прегръща, и ви предлагам да се прегърнем.

Тя се съгласила.Тогава репортерът отправил още едно предизвикателство.— Вижте, идва автобус. Шофьорите на автобуси в Сан Франциско са най-

грубите, най-раздразнителните, най-злите хора в целия град. Я, да видим дали можете да го накарате да ви прегърне!?

Лий приел хвърлената ръкавица.Когато автобусът спрял до тротоара, Лий казал:— Здравейте. Аз съм Лий Шапиро, съдията, който прегръща. Като че ли

вашата професия е една от най-стресовите в света. Днес предлагам на хората да се прегърнем, за да стане денят ни по-лек. Бихте ли желали да ви прегърна?

Огромният, висок метър и деветдесет и тежък около сто и десет килограма мъж, отвърнал:

— Защо пък не?Лий го прегърнал, дал му сърце и когато автобусът потеглил, му махнал за

сбогом. Телевизионният екип онемял. Най-накрая репортерът казал:— Трябва да призная, че съм много впечатлен.Един ден приятелката на Лий, Нанси Джонстън, неочаквано се появила пред

вратата на дома му. По професия Нанси е клоун и този ден била облечена нарочно със сценичния си костюм, гримирана по съответния начин и всичко, както си му е редът.

— Лий, грабвай няколко „Комплекта за прегръщане" и да вървим в дома за инвалиди.

Когато пристигнали там, започнали да раздават шапки-балони, сърца и прегръдки на пациентите. Лий се чувствал неловко. Никога по-рано не бил прегръщал безнадеждно болни хора, със забавено развитие или с парализа на ръцете и краката. Това наистина било голямо изпитание. Но скоро към Нанси и Лий се присъединила цяла група от лекари, сестри и санитари и обиколката им от отделение на отделение вече не била така мъчителна.

След няколко часа те влезли в последното отделение. Там имало тридесет и четирима пациенти, най-тежките случаи, които Лий някога бил вижкдал. Гледката била толкова ужасна, че дъхът му спрял. Но решени да дарят любов на тези хора и да ги зарадват, Нанси и Лий започнали да обикалят стаята, следвани от свитата си от




медицински работници. Всички носели на гърдите си бродирани сърца, а на главите си — шапки-балони.

Най-накрая Лий стигнал до последния пациент, Ленард. На гърдите му имало голям бял лигавник, а от устата му била потекла слюнка. Лий погледнал олигавения Ленард и казал:

— Хайде да си вървим, Нанси, няма да можем да обясним на този за какво става дума.

— Стига, Лий — отвърнала Нанси. — И той е човешко същество като нас, нали?

После сложила смешна шапка-балон на главата на Ленард. Лий взел едно от червените сърчица и го прикрепил върху лигавника, поел дълбоко въздух, навел се и прегърнал Ленард.

Внезапно Ленард започнал да пищи:— И-и-иии! И-и-иии!Другите пациенти от стаята започнали да потропват с каквото им падне. Лий се

обърнал към персонала, за да разбере какво всъщност става, но се стъписал, като видял, че всички лекари, сестри и санитари плачат.

— Какво има? — попитал той главната сестра.Лий никога няма да забрави нейния отговор:— Не бяхме виждали Ленард да се усмихва от двадесет и три години насам.Колко е лесно да направиш нещо приятно за хората около теб.

Джак Канфийлд и Марк В. Хансен

Това не може да се случи тук, така ли?

Имаме нужда от четири прегръдки дневно,за да оцелеем. Имаме нужда от осем прегръдки, за даподдържаме добрата си форма. Имаме нужда отдванадесет прегръдки всеки ден, за да растем.

Вирджиния Сетайър

По време на нашите семинари и работни срещи непрестанно учим хората да се прегръщат, но повечето от тях споделят:

— Там, където работя, е невъзможно да прегърнеш някого.Дали това е вярно?Ето писмо от човек, завършил един от нашите семинари.

Скъпи Джак,Започнах деня с доста мрачно настроение. Приятелката ми Розалинд се отби

при мен и ме попита дали днес раздавам прегръдки. Аз само промърморих нещо, но след това се замислих за прегръдките и за всичко, станало през изминалата седмица. Всеки път,когато преглеждам брошурата, която ти ни раздаде — „Как да поддържаме семинара жив" — щом стигна частта, където се споменава за това как да прегръщаш хората и как те да те прегръщат, аз изтръпвам от страх, защото не мога да си представя, че ще прегърна някого в службата.

Въпреки това реших да опитам и да направя днешния ден „ден за прегръдки". Започнах да прегръщам клиентите, които идваха на моя щанд. Доставяше ми истинско удоволствие да наблюдавам как след това хората засиявВат. Един студент по бизнес администрация скочи върху щанда и затанцува. Всъщност, някои сканирано за www.truden.com и www.elan.truden.com от elan 13



хора отвръщаха на прегръдката ми и дори искаха още. Двамата сервизни техници на фирмата „Ксерокс", които преди това вървяха един до друг без дори да разговарят помежду си, бяха така смаяни, сякаш внезапно се събуждаха от сън. Но после, докато се отдалечаваха по коридора, започнаха да си говорят и да се смеят.

Изпитвах усещането, че съм прегърнала всеки в бизнес-училището „Уортън" и лошото настроение, заедно с лекото неразположение от сутринта, изчезна. Извинявай, че писмото ми стана твърде дълго, но аз наистина съм много развълнувана. Най-прекрасното беше, че в един момент пред моя щанд се прегръщаха десетина човека. Не можех да повярвам на онова, което ставаше.

С любов,Памела Роджърс

П.П. На път за вкъщи, прегърнах един полицай на 37-ма улица, а той ми каза: „Я, виж ти! Полицаите никога не ги прегръщат. Сигурна ли сте, че не искате да хвърлите нещо по мен?"

А ето какво ни писа друг участник в нашите семинари по въпроса за

прегръдките:Да прегръщаш е здравословно. Прегръдките помагат на имунната система,

правят те по-здрав, лекуват депресията, намаляват стреса, помагат да заспиш по-лесно, въодушевяват, подмладяват, нямат неприятни странични ефекти. С една дума, прегръдките са вълшебно лекарство.

Да прегръщаш е нещо напълно естествено — екологично чисто, с естествена сладост, без пестициди, без консерванти, без ижуствени съставки и е 100% здравословно.

Прегръщането няма никакви недостатъци. Няма подвижни части, няма батерии, които да се износват, няма нужжда от профилактични прегледи, има ниска консумация и висока производителност на енергия, няма инфлационни процеси, от него не се напълнява, няма месечни вноски, не са необходими застраховки, защитено е срещу кражба, не се облага с данъци, няма замърсяващ ефект и, разбира се, има стопроцентова възвръщаемост.

(Неизвестен източник) Джак Канфийлд

Всеки заслужава да бъде обичан

Една учителка от Ню Йорк решила да изрази признателността си към учениците от последния клас на средното училище, в което преподавала, като им обясни с какво всеки е важен за нея. Като използвала система, разработена от Хелис Бриджис от Дел Мар, Калифорния, тя ги извиквала един по един пред класа. Най-напред изтъквала защо тя и класът държат на този ученик, а след това подарявала на всеки синя панделка, върху която със златни букви пишело: „Аз заслужавам да бъда обичан".

После учителката възложила на учениците писмена работа, в която да проследят какво влияние оказва признателността върху околните. Дала на всеки по още три панделки и им поставила задача да популяризират този ритуал на благодарността сред своите близки и познати. Накрая учениците трябвало да проследят резултатите, да разберат кой кого е отличил и след около седмица да ражажат пред класа какво точно се е случило.сканирано за www.truden.com и www.elan.truden.com от elan 14



Едно от момчетата отишло при млад служител в близката компания и му изказало признателността си за това, че му е помогнал да планира бъдещата си кариера. Подарило му едната синя панделка и я закачило на ризата му. След това му дало другите две панделки с думите:

— Правим писмена работа за признателността и бихме желали в знак на благодарност да подарите на някого синя панделка, а след това да му дадете и другата, така че той да може да изрази признателността си към трети човек и така ритуалът да продължи. Накрая, бих искал да ви помоля да ми разкажете какво се е случило.

По-късно същия ден младият служител влязъл при шефа си, известен като голям мърморко. Помолил да бъде изслушан и му казал, че дълбоко му се възхищава и смята, че е творчески гений. Шефът много се изненадал. Младият служител го помолил в знак на признателност да приеме синята панделка. Смаян, шефът промълвил:

— Ами, да, разбира се.Младият служител закачил панделката върху сакото на шефа си, точно над

сърцето му. След това му подал последната панделка с думите:— Бихте ли ми направили една услуга? Моля ви, вземете тази панделка и я

подарете на някой друг. Младежът, който ми ги даде, подготвя писмена работа в училище и помоли да продължим този ритуал на признателността, за да разберем как влияе върху хората.

Същата вечер, като се върнал в къщи, шефът отишъл при четиринадесетгодишния си син и му разказал всичко:

- Днес ми се случи нещо невероятно. Бях в кабинета си, когато влезе един от младите служители. Каза, че ми се възхищава, понеже съм бил творчески гений, и ми подари една синя панделка. Направо невероятно, нали! Той смята, че съм творчески гений! После закачи върху сакото, над сърцето ми, тази синя панделка, на която пише: „Аз заслужавам да бъда обичан" и ми даде още една, с молба да я подаря на някого. Докато карах към къщи тази вечер, започнах да мисля кого бих могъл да отлича и реших, че това трябва да бъдеш ти. Искам да ти изкажа моята признателност.

Дните ми наистина са много напрегнати и когато се прибера у дома, не ти обръщам много внимание. Понякога ти се карам, че не си получил добри бележки в училище или че стаята ти е разхвърляна. Но тази вечер ми се прииска да дойда при теб и да ти кажа колко много държа на теб. Вие с майка ти сте най-важните хора в моя живот. Ти си страхотно дете и аз те обичам!

Изненаданото момче заподсмърчало, разплакало се истински и не можело да спре. Цялото му тяло се тресяло. Вдигнало очи към баща си и казало през сълзи:

— Татко, бях решил утре да се самоубия, защото мислех, че не ме обичаш. Сега обаче няма нужда да го правя.

Хелис Бриджис




Една по една

Един наш приятел скитал по безлюден мексикански плаж на залез слънце. Както се разхождал, в далечината съзрял друг човек. Приближавайки към него, забелязал, че местният жител постоянно се навеждал, вземал нещо и го хвърлял във водата. Отново и отново той запращал нещо в океана.

Когато нашият приятел стигнал недалеч от него, той забелязал, че човекът вземал една по една морските звезди, изхвърлени на брега от вълните, и ги връщал във водата.

Нашият приятел недоумявал. Приближил се до човека и рекъл:— Добър вечер, приятелю. Чудех се какво ли правиш...— Хвърлям морските звезди обратно в океана.Сега има отлив и те са останали на брега. Ако не ги върна във водата, ще умрат

тук от недостиг на кислород.— Е, това е вярно — отговорил приятелят ми, — но по пясъка трябва да има

хиляди морски звезди. Невъзможно е да спасиш всичките, страшно много са. Нали ти е ясно, че това сигурно става по стотици плажове на този бряг. Не разбираш ли, че не можеш да помогнеш?

Човекът се усмихнал, навел се, взел още една морска звезда и докато я хвърлял в океана, отвърнал:

— Е, поне на тази успях да помогна!Джак Канфийлд и Марк В. Хансен

Подаръкът

Бенет Сърф разказваше тази трогателна история за някакъв автобус, който се друсал по забутаните пътища на Юга.

На една от седалките седяло дребничко старче и стискало в ръка букет свежи цветя. На другата редица недалеч от него седяла девойка, която непрестанно поглеждала към цветята. Дошло време старецът да слиза. Когато минал покрай нея, той поставил цветята в скута на момичето.

— Виждам, че цветята много ви харесват — казал той — и мисля, че съпругата ми би се зарадвала, ако и кажа, че съм ги дал на вас.

Момичето приело цветята и през стъклото на автобуса продължило да следи с поглед стареца. Щом слязъл от автобуса, той се отправил към портата на малко гробище.

Бенет Сърф

Такъв брат

Един мой приятел на име Пол получил автомобил като коледен подарък от брат си. На Бъдни вечер, когато Пол излязъл от офиса, заварил някакъв хлапак да се навърта около блестящата нова кола и да и се възхищава.

— Ваша ли е тази кола, господине? — попитал той.Пол кимнал.— Брат ми ми я подари за Коледа.Момчето било поразено.— Искате да кажете, че сте я получили от брат си, без да платите нито цент?

О, Боже, бих искал... —и той се поколебал.




Пол, разбира се, знаел какво желаело момчето — да има такъв брат. Но онова, което младежът казал, разтърсило Пол до дън душа.

— Бих искал — продължило момчето, — да мога да бъда такъв брат.Пол го погледнал изумен, след това импулсивно добавил:— Искаш ли да те повозя в колата си?— Да, разбира се.След като се повозили малко, момчето се обърнало и с пламнал поглед казало: — Господине, имате ли нещо против да ме закарате до в къщи?Пол леко се усмихнал. Помислил си, че знае какво всъщност иска младежът —

да покаже на съседите си, че се прибира в къщи с голям автомобил. Но и този път моят приятел бил на погрешен път.

— Бихте ли спрели пред онези две стъпала? — запитало момчето.Изтичало по стълбите и скоро след това Пол го чул да идва, но този път без да

бърза. Носело на ръце недъгавото си братче. Оставило го на долното стъпало, след това го притиснало силно до гърдите си и посочило към колата.

— Ето я, Бъди, точно както ти казах горе. Виж, той не е похарчил нито цент за нея, защото това е подарък за Коледа от брат му. Някой ден и аз ще ти подаря една кола, същата като тази... Тогава сам ще видиш през прозорците всички коледни чудеса, за които се опитвам да ти разкажа.

Пол излязъл и пренесъл болното дете на предната седалка. По-големият му брат с блеснали очи се настанил до него и тримата се понесли в незабравимо празнично пътуване.

Тази година на Бъдни Вечер Пол проумял какво е искал да каже Исус с думите: „По-благословен е онзи, който дава..."

Дан Кларк

За куража

— Значи, мислиш, че съм смела? — попита тя.— Да, така е.— Може и да си прав. Сигурно, защото ми е подействал вдъхновяващият

пример на няколко незабравими учители. Ще ти ражажа за един от тях. Преди много години, когато работех като доброволка в болницата „Станфорд", се запознах с едно момиченце на име Лайза, което страдаше от рядка и сериозна болест. Единственият шанс да се възстанови, като че ли беше свързан с възможността да и бъде прелята кръв от петгодишния й брат. Той по чудо бе оцелял от същата болест и бе развил антитела, необходими за да се преодолее болестта. Лекарят обясни на малкото братче как стоят нещата и запита момченцето дали би се съгласило, да даде своята кръв на сестра си. Видях, че за миг то се поколеба, но после пое дълбоко въздух и каза :

— Да, щом това ще спаси Лайза.Докато продължаваше трансфузията, то лежеше в едно легло до сестра си и се

усмихваше, както и всички ние, като гледахме как бузите на Лайза поруменяват. После лицето на момченцето пребледня, усмивката му угасна. То погледна към лекаря и попита с разтреперан глас:

— Веднага ли ще започна да умирам?Детето беше малко и беше разбрало лекаря погрешно. То мислеше, че ще трябва

да даде на сестра си всичката си кръв.— Да, научих се да бъда смела — добави тя, — защото имах вдъхновяващия

пример на такива учители.сканирано за www.truden.com и www.elan.truden.com от elan 17



Дан Милмън

Големия Ед

Когато пристигнах в града, за да проведа семинар по въпросите на силовия мениджмънт, няколко души ме поканиха на вечеря, за да ми разкажат накратко за хората, пред които щях да говоря на другия ден.

Лидер на групата очевидно беше Големия Ед — огромен плещест мъж с дълбок боботещ глас. На вечерята той ме осведоми, че се занимава с уреждане на конфликти в огромна международна организация. Работата му била да посещава поделенията и клоновете на фирмата, където се налага да бъде прекъснат договорът със съответния началник.

— Джо — каза той, — очаквам с нетърпение утрешния ден, защото всички имат нужда да изслушат един силен човек като мен. Тогава ще разберат, че моят стил наистина е правилен — ухили се той и намигна.

Усмихнах се. Знаех, че следващият ден няма да му донесе онова, което очакваше.

В деня на семинара той през цялото време седеше неспокойно и след края излезе, без нищо да ми каже.

Три години по-късно пак дойдох в града за друг семинар по мениджмънт с почти същата група. Големия Ед отново беше там. Към десет часа той внезапно се изправи и високо запита:

— Джо, може ли да кажа нещо на тези хора?Усмихнах се и казах:— Разбира се. Когато някой е голям колкото теб, Ед, той може да каже

всичко, което си поиска.— Познавате ме добре — започна Големия Ед, —и някои знаят какво се

случи с мен. Искам, обаче, да го споделя с всички. Джо, мисля, че като свърша, ще оцениш разказаното. Миналия път, когато чух да говориш, че човек може да стане истински силен едва когато се научи да казва на най-близките си, че ги обича, помислих си, че това са сантиментални глупости. Чудех се какво общо има, по дяволите, между обичта и това да си силен. Каза, че силата е като кожа, а твърдостта — като гранит, че силният ум е открит, пъргав, дисциплиниран и упорит. Но не виждах какво общо има любовта с всичко това.

Същата вечер, докато седях във всекидневната срещу съпругата си, твоите думи все не ми излизаха от ума. Какъв ли кураж чак толкова се изисква, за да кажа на съпругата си, че я обичам? Не можеше ли всеки да го направи? Ти спомена още, че това трябва да стане на светло и не в спалнята. Усетих, че си прочиствам гърлото и се опитвам да започна, но изведнъж спрях. Жена ми ме погледна и попита какво съм казал: „Ами, нищо", смънках аз. След това внезапно станах, прекосих стаята, нервно взех вестника й, сложих го настрана и рекох: „Алис, обичам те." За миг тя остана смаяна. После от очите й бликнаха сълзи и тя промълви: „Ед, и аз те обичам, но от двадесет и пет години за първи път ми го казваш по този начин."

Поговорихме известно време за това, че когато хората истински се обичат, чрез любовта могат да бъдат решени всички проблеми, и внезапно ми хрумна да се обадя на по-големия ми син в Ню Йорк. Всъщност ние никога не бяхме общували както трябва. Щом чух гласа му по телефона, аз на един дъх казах: „Сине, имаш пълното право да си мислиш, че съм пиян, но не съм. Реших да ти се обадя, за да ти кажа, че те обичам."сканирано за www.truden.com и www.elan.truden.com от elan 18



За миг настъпи мълчание, а после той каза тихо: „Татко, аз, разбира се, се досещах за това, но наистина ми е много приятно да го чуя. Искам да знаеш, че и аз те обичам." Побъбрихме си, а след това се обадих и на по-малкия ми син в Сан Франциско. С него бяхме по-близки. Казах и на него същото и това отново стана повод за искрен разговор.

Докато същата нощ лежах в леглото и мислех, осъзнах всичко, което ти беше говорил през деня за основните положения на истинския мениджмънт, и думите ти придобиха нов смисъл. Можех да го проумея и да го използвам само ако действително разбирах и използвах силата на любовта.

Започнах да чета книги и ще ти призная, Джо, оказа се, че много велики хора са писали по този въпрос. Всичко това ми помогна да осъзная огромното значение на любовта в живота ми, у дома и в службата.

Както някои от присъстващите тук знаят, аз действително промених моя начин на работа с хората. Започнах да ги изслушвам по-внимателно и наистина да чувам какво ми казват. Разбрах какво значи да се опитваш да откриеш силните страни на човека, вместо да се занимаваш със слабостите му. Изпитвах истинска наслада, когато помагах на някого да изгради своето самочувствие. Може би най-важното от всичко беше, че наистина разбрах — най-подходящият начин да изразиш любов и уважение към хората е като им покажеш, че очакваш от тях да използват силните си страни за постигане на целите, които заедно сте набелязали.

Джо, с това, което казах, исках да изразя моята благодарност. Между другото, сега съм изпълнителен Вицепрезидент и ме наричат стълба на компанията. Е, това е. А сега продължавайте да слушате внимателно!

Джо Батън

Любов и таксита

Онзи ден бях в Ню Йорк и с един приятел се возихме в такси. Когато слязохме, приятелят ми каза на шофьора:

— Много ви благодаря. Карахте прекрасно.За секунда таксиметровият шофьор се стъписа, а после каза:— Ти да не си някой веселяк, а?— Не, драги господине, не се шегувам. Възхищавам се на самообладанието

ви в натовареното движение.— Аха — каза шофьорът и потегли.— Какво ти става? — попитах аз.— Опитвам се да върна любовта В Ню Йорк —каза приятелят ми. — Уверен

съм, че това е единственото нещо, което може да спаси града.— Мислиш ли, че един човек може да спаси цял Ню Йорк?— Не става дума само за един човек. Сигурен съм, че денят на този

таксиметров шофьор ще мине по-добре. Да предположим, че днес той ще има двадесет пътника. С тези двадесет души той ще се държи добре, защото някой се е отнесъл добре с него. Клиентите му, на свой ред, ще бъдат по-любезни със своите служители, продавачи, сервитьори или дори със собствените си семейства. В края на краищата добрата воля може да се разпростре поне върху 1 000 души. Това вече не е зле, нали?

— Но ти зависиш от онзи таксиметров шофьор —той трябва да предаде твоята добра воля на другите.




— Не завися от него — каза приятелят ми, — защото съзнавам, че системата не е защитена срещу глупаци. Така че днес трябва да се заема с десет различни хора. Ако от десет души успея да направя щастливи поне трима, тогава мога косвено да повлияя върху настроението на още три хиляди.

— На думи всичко това звучи добре — съгласих се аз, — но не съм сигурен, че на практика ще подейства.

— Ако не се получи, нищо не е загубено. Не ми отне много време, за да кажа на човека, че се справя добре. Той не получи нито по-голям бакшиш, нито по-малък. Ако думите ми са попаднали в глухи уши, какво от това? Утре ще се опитам да направя щастлив друг таксиметров шофьор.

— Ти не си добре.— Думите ти показват какъв циник си станал. Направих изследване и се

оказа, че онова, което изглежда липсва — например на пощенските работници, освен парите, разбира се, — е, че никой не им казва, каква чудесна работа вършат те.

— Но те не работят добре.— Не работят добре, защото усещат, че никои не го е грижа как се справят. Защо

някой да не им каже добра дума? Минахме покрай един строеж и видяхме петима работници, които си похапваха

за обед. Приятелят ми спря.— Прекрасна работа сте свършили. Сигурно е трудна и опасна.Работниците погледнаха приятеля ми подозрително.— Кога ще бъде завършено?— През юни — изсумтя единият.— О, това наистина е впечатляващо. Вероятно човек се чувства много горд,

когато върши подобна работа.Продължихме нататък и аз му казах:— След Дон Кихот, за първи път срещам подобен екземпляр като теб.— Когато онези мъже смелят думите ми, ще им стане приятно. В такъв

случай и градът, по един или друг начин, ще извлече полза от тяхното щастие.— Но ти не можеш да вършиш това сам! — Възразих аз. — Ти си сам срещу

всички.— Най-важното е да не се обезсърчаваш. Никак не е лесно да накараш

хората в един град отново да станат добри, но ако и някой друг се включи в моето начинание...

— Ти току-що намигна на една съвсем невзрачна жена— подскочих аз.— Да, зная — съгласи се той. — И ако тя е учителка, днес класът й ще има

прекрасен ден.Арт Бъкуалд

Обикновен жест

Всеки може да бъде велик... защото всеки може да прави услуги. За това не е необходимонепременно да си завършил колеж. Не е нужно и да можеш правилно да съгласуваш подлога и сказуемото. Имаш нужда само от сърце, пълно смилосърдие. От душа, направлявана от любов.

Мартин Лутър Кинг, младши




Един ден като се прибираше в къщи след училище, Марк забеляза как момчето пред него се спъна и изпусна всички книги, които носеше, заедно с два пуловера, бейзболна бухалка, ръкавица и малък магнетофон. Марк коленичи и му помогна да събере разпръснатите вещи. Тъй като вървяха в една посока, той предложи да вземе част от багажа. Докато вървяха, Марк научи, че момчето се казва Бил, че си пада по видеоигрите и бейзбола, че обича историята, но с останалите предмети има доста проблеми и освен това, току-що е скъсал с приятелката си.

Стигнаха най-напред до дома на Бил и той покани Марк да пийнат по една кола и да погледат телевизия. Следобедът мина приятно, смяха се и си приказваха за незначителни неща, а после Марк се прибра в къщи. Продължиха да се виждат в училище, обядваха заедно един-два пъти.

След като завършиха прогимназията, двамата се записаха в една и съща гимназия и пак се виждаха от време на време. Най-накрая дойде дългоочакваната последна година и три седмици преди да се дипломират, Бил каза на Марк, че иска да си поговорят.

Припомни му деня, когато за първи път бяха се срещнали.— Сигурно си се чудил защо тогава носех толкова много неща в къщи. — каза

Бил. — Ще ти призная, че бях разчистил шкафа си в училище, защото не исках да оставя неразбория за другия, който щеше да дойде след мен. Бях скрил и няколко от хапчетата за сън на майка ми и се прибирах в къщи, за да се самоубия. Но след като прекарахме заедно няколко часа в разговори и смях, осъзнах, че ако се бях самоубил, щях да пропусна други приятни мигове като тези. Така че, Марк, когато в онзи ден ти посегна да вдигнеш разпилените ми учебници, всъщност направи много повече. Ти спаси живота ми.

Джон У. Шлатър

Усмивката

Усмихвайте се един на друг,усмихвайте се на съпругата, на съпруга,на децата си, усмихвайте се —няма значение на кого — и това ще помогне дасе обичате повече помежду си.

Майка Тереза.Много американци познават „Малкият принц", чудесната книга на Антоан дьо

Сент-Екзюпери. Една фантастична, приказна книга, предназначена за деца, тя всъщност провокира и въображението на възрастните. Много по-малко хора са чели другите творби на Екзюпери, неговите романи и разкази.

Като военен пилот през втората световна война Екзюпери се е сражавал срещу нацистите и е убит по време на бойните действия. Преди това е участвал в Гражданската война в Испания и се е бил срещу фашистите. Написал е един пленителен ражаз, озаглавен „Усмивката" (Le Sourire). Тази история искам да ви разкажа сега. Не е ясно дали тя е автобиографична или измислена. Иска ми се да е била истинска.

Екзюпери описва как враговете го заловили и той бил хвърлен в затворническа килия. Съдейки по презрителните погледи и грубото отношение на надзирателите, той стигнал до заключението, че на другия ден ще го екзекутират. Оттук нататък ще ви ражажа историята така, както си я спомням, макар и с мои думи.




„Бях сигурен, че ще ме убият. Станах много нервен и не можех да си намеря място. Затършувах из джобовете си, за да проверя, дали случайно след претърсването не са ми останали цигари. Намерих една, но тъй като ръцете ми трепереха, едва успях да я сложа в устата си. Кибрит обаче нямах— бяха ми го взели.

Хвърлих поглед през решетките към надзирателя, но той не ми обърна внимание. В края на краищата, човек не е длъжен да обръща внимание на една вещ, на един потенциален труп.

— Имате ли огънче, рог fаvог*? — извиках аз.Той ме погледна, вдигна рамене и дойде, за да запали цигарата ми.Като се приближи и запали клечката, очите му неволно се впериха в моите.

Тогава аз се усмихнах. Не зная защо го направих. Може би се дължеше на моята нервност, а може би, просто защото, когато хората са близо един до друг, е трудно се сдържат да не се усмихнат. Каквато и да беше причината, аз се усмихнах. И в този миг, сякаш някаква искра прескочи пропастта между две сърца, между нашите две човеижи души. Зная, че той не го искаше, но усмивката ми прескочи решетките и се появи и върху неговите устни. Надзирателят запали цигарата ми, но остана наблизо, гледаше ме право в очите и продължи да се усмихва.

Аз също му се усмихвах — сега го възприемах и като човек, не само като надзирател. А и той, като че ли вече гледаше на мен по друг начин и дори ме попита:

— Имаш ли деца?— Да, ето ги тук. — Извадих портфейла си и припряно затършувах за

снимките на семейството ми. Той също извади снимки на своите niños* и започна да говори за плановете си и за надеждите, които възлага на своите деца. Очите ми се напълниха със сълзи. Казах му за опасенията си, че вероятно повече няма да видя семейството си, че няма да имам възможност да гледам децата как растат. И в неговите очи се появиха сълзи.

Внезапно, без да каже и дума, той отключи килията и мълчаливо ме поведе навън — вън от затвора, а после по затънтени улички ме изведе извън града. Там ме освободи. Мълчаливо се обърна и тръгна обратно. Животът ми беше спасен от една усмивка."

Да, усмивката — искрената, непринудена, естествена връзка между хората. Ражазвам тази история, защото искам хората да разберат, че под всички защитни пластове, които изграждаме — достойнството, титлите, званията, общественото положение и желанието ни да бъдем възприемани по съответния начин — под всичко това е скрита нашата истинска същност — такава, каквато я е създала природата. Не се страхувам да нарека тази същност душа. Наистина вярвам, че ако тези две същности — вашата и моята — намерят общ език, ние няма да сме врагове. Няма да се мразим, да си завиждаме или да се страхуваме един от друг. Болно ми е да го призная, но всички тези пластове, които толкова старателно градим през целия си живот, ни разделят и ни пречат да установим истински контакти. Историята на Екзюпери разказва за магическия момент, когато две души общуват помежду си.

Преживял съм само няколко подобни момента. Когато си влюбен, например. Или когато наблюдаваш някое бебе. Защо като видим бебе се усмихваме? Може би, защото в този миг виждаме човек без защитни пластове, някого, чиято усмивка е напълно искрена и безхитростна. И душата на бебето, което дреме вътре в нас, се усмихва завистливо, признавайки това.

*рог fаvог - моля niños* - деца Ханок МакКарти.




Ейми Греъм

След като цяла нощ летях от Вашингтон, когато пристигнах в църквата Майл хай в Денвър, се почувствах неспособен да отслужа три литургии и да проведа семинар за отношението към просперитета. Когато влязох в църквата, д-р Фред Вогт ме попита:

— Чувал ли си за фондация „Пожелай си"?— Да — отвърнах аз.— На Ейми Греъм са й поставили диагноза неизлечимо болна от левкемия.

Дават й три дни. Последното й желание е да посети твоите литургии.Бях потресен. Усетих едновременно въодушевление, страхопочитание и

съмнение. Не можех да повярвам. Мислех си, че деца, които умират, ще пожелаят да видят Дисниленд, да се срещнат със Силвестър Сталоун, Господин „Т" или Арнолд Шварценегер. И през ум не би ми минало, че ще пожелаят да прекарат последните си дни, слушайки Марк Виктор Хансен. Защо дете, на което му остават едва няколко дни живот, ще поиска да слуша някакъв си оратор по въпросите на мотивацията. Внезапно мислите ми бяха прекъснати...

— Това е Ейми — каза Вогт, като слагаше тъничката й ръка в моята. Пред мен стоеше седемнадесетгодишно момиче, което носеше тюрбан в червено и оранжево, за да прикрие оплешивялата си от химиотерапията глава. Слабото му тяло беше превито и немощно.

— Исках да направя две неща— да завърша средното си образование и да посетя ваша проповед —каза тя. — Лекарите са на мнение, че не мога да се справя и с двете. Те смятат, че нямам достатъчно сили. Изписаха ме от болницата, за да си остана в къщи под грижите на родителите ми... Това са мама и татко.

Очите ми се напълниха със сълзи. Думите заседнаха на гърлото ми и почувствах, че не мога да се овладея. Бях безкрайно развълнуван. Прокашлях се, усмихнах се и казах:

— Вие и вашите близки сте наши гости. Благодаря, че сте пожелали да дойдете — прегърнахме се, избърсахме очите си и се разделихме.

Посещавал съм множество лечебни семинари в САЩ, Канада, Малайзия, Нова Зеландия и Австралия. Наблюдавал съм как работят най-добрите лечители, изучавал съм, изследвал съм, слушал съм, размишлявал съм, задавал съм им въпроси за това какво правят, защо и как.

В неделния следобед тъкмо започваше моят семинар, на който щяха да присъстват Ейми и родителите й. Публиката беше изпълнила църквата до краен предел и повече от хиляда души нетърпеливо очакваха да научат нещо, да израснат духовно и да станат по-човечни.

Смирено попитах присъстващите дали биха искали да им покажа един лечебен процес, който може да им бъде от полза цял живот. От сцената ми се стори, че всички бяха вдигнали ръка. Всички, без изключение, искаха да го усвоят.

Показах им как да разтъркат енергично ръце, да ги раздалечат на около пет сантиметра една от друга и да усетят лечебната енергия. После ги накарах да се обърнат един към друг, така че да образуват двойки, за да почувстват лечебната енергия, която излъчват ръцете им.

— Ако се нуждаете от лечение — казах аз, — приемете енергията, която се излъчва тук и сега.




Аудиторията реагираше като едно цяло и това пораждаше чувство на възторг. Обясних, че всеки притежава лечебна енергия и лечебен потенциал. При пет процента от нас тя така силно се излъчва от ръцете ни, че това може да се превърне в наша професия.

— Тази сутрин — казах аз — се запознах с Ейми Греъм, седемнадесетгодишно момиче, чието предсмъртно желание е да посети този семинар. Бих искал тя да дойде тук, пред вас, и нека всеки да изпрати към нея лечебна сила за живот. Тя не ме е молила за това. Правя го, защото ми се ще да вярвам, че така ще й помогнем.

Публиката започна да повтаря:-Да! Да! Да! Да!Бащата на Ейми й помогна да се качи на сцената. Тя изглеждаше крехка след

продължителната химио-терапия, дългото залежаване и липсата на каквито и да било физически упражнения. (През двете седмици преди семинара, лекарите не й бяха позволявали дори да върви.)

Накарах хората да затоплят ръце и да й изпратят лечебна енергия. После те разплакани я изпратиха с аплодисменти и със ставане на крака.

Две седмици по-късно тя се обади, за да каже, че лекарят я изписал след пълно възстановяване. Две години по-късно се обади, за да каже, че се е омъжила.

Научих се никога да не подценявам лечебната сила, която всеки притежава. Тя постоянно съществува в нас и трябва да я използваме за свое добро. Не трябва да забравяме, че я има.

Марк В. Хансен

Разказ за деня на Свети Валентин

Лари и Джо Ан бяха обикновена двойка. Живееха в обикновена къща на обикновена улица и като всяко друго обикновено семейство се бореха да свържат двата края и се стараеха да се грижат за децата си.

Бяха обикновени и в още едно отношение — често се поскарваха. По-голямата част от разговорите им се въртяха около въпроса защо бракът им не върви и кой е виновен за това.

Докато един ден се случи нещо необикновено.— Знаеш ли, Джо Ан — каза Лари, — аз имам шкаф с вълшебни

чекмеджета. Всеки път, когато ги отварям, те са пълни с чорапи и бельо. Искам да ти благодаря, че през всичките години на нашия съвместен живот си ги поддържала по този начин.

Джо Ан вдигна поглед над очилата и зяпна съпруга си.— Какво има, Лари?— Нищо. Просто искам да знаеш, че съм ти много благодарен за

вълшебните чекмеджета.Не за първи път Лари се държеше странно, така че няколко дни по-късно Джо Ан

вече бе забравила за тази случка.— Джо Ан, благодаря ти, че си записвала толкова правилно номерата на

чековете в счетоводната книга този месец. От общо 16 чека ти си записала правил-но цифрите 15 пъти. Това се казва постижение.

Не вярвайки на това, което чува, Джо Ан вдигна очи от дрехата, която кърпеше.— Лари, ти винаги се оплакваш, че записвам погрешно номерата на

чековете. Защо не го кажеш и сега?сканирано за www.truden.com и www.elan.truden.com от elan 24



— Няма причина. Просто исках да знаеш, че ценя усилията, които полагаш.Джо Ан поклати глава и продължи да кърпи.— Какво му става? — промърмори си тя.Но на другия ден, когато попълваше чека в бакалията, Джо Ан хвърли поглед

върху чековата си книжка, за да се увери, че е написала правилно номера.— Защо ли изведнъж съм се загрижила за тъпите чекови номера? — запита

се тя.Опита се да омаловажи случая, но странното поведение на Лари се засилваше.— Джо Ан, вечерята беше страхотна — каза той една вечер. — Много си се

постарала. Боже господи, обзалагам се, че за изминалите петнадесет години ти си приготвила повече от 14 000 ястия за мен и децата.

А после добави:— Ей, Джо Ан, къщата изглежда невероятно. Наистина здравата си се

потрудила, за да я лъснеш така.И като капак на всичко:— Благодаря, Джо Ан, за това, че си такава, каквато си. Наистина съм

щастлив, че си моя жена.Джо Ан започна да се тревожи. „Къде изчезна сарказмът, критичното му

отношение?", чудеше се тя.Страховете и, че нещо странно става с нейния съпруг, бяха потвърдени от

шестнадесетгодишната Шели, която се оплака:— На татко май нещо му има, мамо. Току-що ми каза, че изглеждам чудесно

— с всичкия този грим и раздърпани дрехи! Той не прилича на себе си! Какво му става?

Каквото и да му имаше, Лари не можеше да го преодолее. Ден след ден той продължаваше да обръща внимание само на положителните неща около себе си.

С течение на времето Джо Ан привикна към необикновеното поведение на половинката си и от време на време дори неохотно му казваше: „Благодаря". Гордееше се, че така леко приема всичко това, докато един ден се случи нещо толкова странно, че тя на-право хлъцна от изумление.

— Искам да си починеш — каза Лари. — Аз ще измия чиниите. Така че, моля те, остави тигана и излез от кухнята.

(Дълга, дълга пауза.)— Благодаря ти, Лари. Наистина много ти благодаря.Сега Джо Ан пристъпваше малко по-леко, самочувствието й порасна и понякога

дори си тананикаше. Тя сякаш вече нямаше лошо настроение толкова често . „Май доста ми харесва новото поведение на Лари", мислеше си тя.

С това сигурно щеше да приключи, ако още едно необикновено събитие не се бе случило. Този път проговори Джо Ан.

— Лари — каза тя,— искам да ти благодаря, че работиш и се грижиш за нас. Струва ми се, че никога не съм ти казвала колко много ценя всичко това.

Лари никога не разкри причината за драматичния поврат в поведението си, независимо, че Джо Ан постоянно го подпитваше. Това вероятно ще си остане една от загадките на живота. Но аз нямам нищо против да продължа да живея с нея.

Нали разбирате, Джо Ан — това съм аз.Джо Ан Ларсен

(Дезърт Нюз)




Carpe Diem!

Един блестящ пример за житейска смелост е Джон Кийтинг, учителят-реформатор, чийто образ е пресъздаден от Робин Уилямс в „Обществото на мъртвите поети". В този майсторски направен филм Кийтинг поема обучението на група консервативно възпитани и духовно ограничени ученици от строг пансион и ги вдъхновява да направят от живота си нещо изключително.

Тези млади хора, както Кийтинг изтъква пред самите тях, са изгубили представа за своите мечти и амбиции и автоматично вървят по пътя на родителите си и живеят според техните очаквания. От тях се иска да станат лекари, адвокати и банкери. Но лишените от емоции младежи едва ли са се замисляли какви желания са скрити в сърцата им и напират да излязат.

Един епизод в началото на филма показва как господин Кийтинг завежда момчетата в училищното фоайе, където в един шкаф са подредени снимки на старите випуски.

- Погледнете тези снимки, момчета— казва Кийтинг на учениците. — Младежите, които виждате са имали същия огън в очите си, какъвто имате и вие сега. Те са възнамерявали да превземат света и да направят нещо изключително от живота си. Това е било преди седемдесет години. Сега всички те вече не са сред живите. Всъщност колко ли от тях са осъществили мечтите си? Направили ли са онова, което са си поставили за цел да постигнат?

В този момент господин Кийтинг се навежда към групата издокарани момчета и едва доловимо прошепва: „Carpe Diem!\ Улови мига!"

Първоначално учениците не знаят какво да мислят за този странен учител, но скоро проникват в смисъла на думите му. Започват да уважават господин Кийтинг и да благоговеят пред него, защото той им дава нов поглед към света, или, в действителност, ги кара да се обърнат към подтиснатата си същност.

Всеки носи със себе си нещо като поздравителна картичка за рожден ден, която би желал да подари някому— за да изрази радостта си, някакво свое хрумване или доброто настроение, които крие в сърцето си.

Героят от филма Нокс Оувърстрийт много си пада по едно страхотно момиче. Но тя е приятелка на известен спортист. Нокс е хлътнал до ушите по прекрасното създание, но няма кураж да се запознае с нея. Тогава си спомня съвета на господин Кийтинг: „Улови мига!" Нокс осъзнава, че не може да живее само с мечтите си — ако действително иска тя да му стане приятелка, трябва да предприеме нещо. Така и прави. Смело и с поетични думи ражрива пред нея най-нежните си чувства. Първоначално тя го отблъсква, приятелят и го удря в носа. Нокс преживява съкрушителен неуспех. Но той не иска да изостави мечтата си, затова продължава да следва желанието на сърцето си. В края на краищата, момичето осъзнава искреността на чувствата му и открива сърцето си за него. Въпреки че Нокс не е особено красив, нито пък известен, то е покорено от силата на неговите искрени намерения. Нокс е направил живота си необикновен.

Аз самият имах възможност да осъзная какво означава „да уловиш мига". Влюбих се в едно симпатично момиче, с което се запознах в магазина за домашни любимци. Тя беше по-малка от мен, начинът и на живот беше напълно различен от моя и нямахме много общи теми за разговор. Но кой знае защо, това сякаш нямаше




значение. Харесваше ми да съм с нея и в нейно присъствие се чувствах някак особено. Струваше ми се, че и на нея и бе приятно в моята компания.

Когато разбрах, че наближава рожденият й ден, реших да я поканя да излезем. Точно когато посегнах да й се обадя, неволно седнах и около половин час гледах телефона. След това набрах номера, но още преди телефонът да звънне, затворих. Почувствах се като гимназист, който се мята между напрегнатото очакване и страха да не бъде отхвърлен. Някакъв вътрешен глас ми повтаряше, че тя няма да ме хареса и че трябва да съм си загубил ума, щом съм решил да я поканя. Но много ми се искаше да съм с нея, затова не можех да позволя на страховете ми да ме спрат. Най-накрая събрах кураж да и се обадя. Тя благодари за поканата и ми каза, че вече имала други намерения.

Почувствах се, като че ли ми бяха забили нож.Същият глас, който и първият път ми казваше да не се обаждам, ме посъветва да

се откажа, преди отново да бъда огорчен. Но аз исках да открия причината за това привличане. Вътре в мен имаше нещо, което искаше да излезе на бял свят. Изпитвах някакви чувства към тази жена и трябваше да ги изразя.

Отидох до търговския център и купих красива поздравителна картичка, на която написах пожеланията си в стихове. Завих зад ъгъла и се насочих към магазина за домашни любимци, където работеше тя. Докато се приближавах към вВратата, същият настоятелен глас ме предупреди: „Ами ако не те харесва? Какво ще правиш, ако ти откаже?" Тъй като се чувствах доста уязвим, мушнах картичката под ризата си. Реших— ако преценя, че ме харесва, ще и я дам, ако се държи хладно с мен — няма да показвам картичката. По този начин си спестявах евентуалното огорчение и риска да бъда отхвърлен.

Поговорихме малко, но аз не успях да разбера какви са чувствата и към мен. Бях нервен и неспокоен и се отправих към изхода.

Когато стигнах до вратата обаче, друг един глас заговори в мен. Стори ми се, че чувам шепота на господин Кийтинг. Той ми повтаряше: „Спомни си Нокс Оувърстрийт... Carpe Diem! " Разкъсвах се между желанието да излея душата си и нежеланието да поема рисковете на емоционалната голота. Как мога да убеждавам хората да живеят според мечтите си, питах се, след като аз самият не го правя? Освен това, какво лошо може да се случи? Всяка жена ще се зарадва на една картичка за рождения си ден. Реших „да уловя мига" и изведнъж сякаш почувствах прилив на смелост. Вярно беше, изглежда, че в намерението се съдържа сила.

Почувствах се по-удовлетворен и спокоен —нещо, което отдавна не ми се бе случвало... Имах нужда да се науча да ражривам сърцето си и да дарявам любов, без да искам нещо в замяна.

Извадих картичката изпод ризата си, върнах се обратно, тръгнах към щанда и й я дадох. Докато я поднасях, почувствах невероятна бодрост и вълнение, но и страх. (Фриц Пърлс е казал, че страхът е „Вълнение без дъх".) Но го направих.

И знаете ли какво стана? Тя не беше особено впечатлена. Каза „Благодаря" и остави картичката настрани, без дори да я отвори. Сърцето ми сякаш спря да бие. Почувствах се разочарован и отблъснат. Това, че не получих отговор, ми се стори по-лошо, отколкото ако ми беше казала в очите да се ражарам.

Учтиво й казах довиждане и излязох от магазина. Тогава се случи нещо невероятно. Стана ми весело. Изпълни ме неописуемо вътрешно задоволство, което обхвана цялото ми същество. Бях ражрил чувствата си и от това сякаш криле ми бяха пораснали. Бях преодолял страха и бях показал ясно намеренията си. Е, вярно, малко сканирано за www.truden.com и www.elan.truden.com от elan 27



несръчно, но го бях направил. (Емет Фокс казва: „Ако е необходимо, направи го разтреперан, но го направи!) Бях открил сърцето си, без да искам гаранция за резултатите. Не дадох, за да получа нещо в замяна. Разкрих чувствата си към нея, макар да не знаех какъв ще е отговорът.

Движещата сила, необходима, за да съществува една връжа: Не преставай да показваш любовта си.

Веселото ми настроение стигна до пълно блаженство. Почувствах се така доволен и в хармония със себе си, както не ми се бе случвало от дълго време насам. Осъзнах целта на цялото преживяване: имах нужда да се науча да откривам сърцето си и да давам любов, без да искам нещо в замяна. Целта на това преживяване не се състоеше толкова в създаването на връзка с тази жена. То се отнасяше преди всичко до задълбочаване на връжата ми с мен самия. И аз го направих. Господин Кийтинг би бил горд. Но най-важното, аз бях горд.

След това почти не съм виждал това момиче, но преживяното промени живота ми. Чрез това просто взаимодействие аз видях ясно движещата сила, необходима за създаването на всяка връжа между хората и може би за съществуването на целия свят: Не преставай да показваш любовта си.

Общоприето е схващането, че човек се чувства наранен, когато не получава любов. Но не това ни наскърбява. Болката започва, когато не даваме любов. Родени сме, за да обичаме. Може да се каже, че сме машини за любов, създадени от Бога. Ние съществуваме с пълна сила, когато даряваме любов. Светът ни кара да вярваме, че нашето добруване зависи от хората, които ни обичат. Но това е изопачено разбиране, причина за много от нашите проблеми. Истината е, че нашето добруване зависи от това дали даряваме любов. Въпросът не е в това, какво получаваме в замяна. Въпросът е какво даваме.

Алън Коен

Ти си също като мен

Стан Дейл е един от най-ближите ни приятели. Стан води семинар, посветен на любовта и човеижите взаимоотношения, наречен „Секс, любов и интимност". Преди няколко години, опитвайки се да разбере какво всъщност представляват хората в тогавашния Съветски съюз, той завел там 29 души за две седмици. Когато описа накратко преживяванията си, ние бяхме дълбоко развълнувани от една забавна случка:

Докато вървяхме през един от парковете на индустриалния град Харков, аз забелязах възрастен руснак, ветеран от Втората световна война. Лесно се разпознават по многобройните медали и лентички, които все още гордо носят на ризите и саката си. Това не е проява на излишна показност— по този начин тяхната страна им е отдала почит, затова че са помогнали да бъде спасена Русия, още повече, като се има предвид, че двадесет милиона руснаци са били убити от нацистите. Приближих се към възрастния мъж, който седеше заедно със съпругата си, и казах: „Дружба и мир". Мъжът ме погледна недоверчиво и взе значката, специално направена за пътуването. Върху нея на руски бе написано „Дружба" и имаше карти на Съединените щати и Съветския съюз, нежно придържани от две ръце. „Американец?" попита той. „Да — отвърнах аз, — американец. Дружба и мир." Той стисна и двете ми ръце сякаш бяхме братя, които отдавна не са се виждали, и побтори: „Американец!" Сега в думата имаше и одобрение, и любов.




Следващите няколко минути той и жена му ми говориха на руски, а аз — на английски. И знаете ли какво? Никой от нас не разбираше и дума, но все пак се разбрахме. Прегръщахме се, смяхме се и плакахме, като през цялото време повтаряхме „Дружба и мир. Американец." „Обичам те, горд съм, че съм в твоята страна, ние не искаме война. Обичам те."

Малко след това се сбогувахме и ние седмината продължихме. Петнадесет минути по-късно, вече на доста голямо разстояние, същият този ветеран ни настигна. Той дойде при мен, свали своя орден „Ленин" (може би най-ценната му собственост) и го закачи на ревера ми. След това ме целуна по устата и ме прегърна изключително топло— една от най-любящите прегръдки, които някога съм получавал. После и двамата се разплакахме, дълго се гледахме в очите и си казахме „Довиждане" на руски.

Тази история е символична за цялата ни „мисия на гражданската дипломация" из Съветския съюз. Всеки ден срещахме и влизахме в контакт с хиляди хора при всевъзможни обстоятелства. След тези срещи и руснаците, и ние се променихме. Сега стотици ученици от трите училища, които посетихме, няма да мислят за американците като за хора, които искат да ги унищожат с ядрено оръжие. Танцувахме, пяхме и играхме с деца на всякаква възраст, а после се прегръщахме, целувахме и си разменяхме подаръци. Те ни подариха цветя, сладкиши, значки, картини, кукли, но най-важното— сърцата и откритите си мисли.

Няколко пъти ни каниха на сватбени тържества и дори роднините не бяха по-топло посрещани и поздравявани от нас. Прегръщахме се и се целувахме, тан-цувахме и пихме шампанско и водка с булката и младоженеца, както и с мама и татко и с останалите членове на семейството.

В Курск гостувахме на седем руски семейства, които ни бяха поканили по свое желание и ни предложиха чудесна храна, напитки и разговори. Четири часа по-късно никой от нас не искаше да се разделяме. Сега нашата група имаше истинско ново семейство в Русия.

На следващата вечер поканихме „нашето семейство" в хотела. Оркестърът свири почти до среднощ, отново ядохме, пихме, говорихме и танцувахме, а когато дойде време да се сбогуваме, и плакахме. Танцувахме на всякаква музика, прегърнати като влюбени.

Бих могъл да продължа да разказвам безкрайно за нашите преживявания и въпреки това няма да успея да ви опиша как точно се чувствахме. Как бихте се чувствали вие на наше място, ако при пристигането в московския хотел там вече ви очаква съобщение, написано на руски език, изпратено от канцеларията на Михаил Горбачов, в което се казва, че за най-голямо съжаление той няма да може да се срещне с нас през почивните дни в края на седмицата, защото ще пътува, но е уговорил за групата среща около кръглата маса с шестима души от Централния комитет? В продължение на два часа разговаряхме изключително откровено за всичко, включително и за секса.

Какво бихте изпитали, ако петнадесетина възрастни жени със забрадки излязат от къщи и дойдат да ви прегърнат и целунат? Как ще се почувствате, ако вашите преводачки, Таня и Наташа, ви кажат, че никога не са виждали хора като вас? И когато тръгвахме, всички ние — общо тридесет души — плакахме, защото се бяхме влюбили в тези невероятни жени, а и те в нас. Е, как щяхте да се чувствате? Вероятно също като нас.




Всеки от нас има свои впечатления, разбира се, но колективният опит със сигурност сочи: единственият начин, по който някога бихме могли да осигурим мира на тази планета, е да приемем хората от целия свят като едно семейство. Да ги прегърнем и целунем. Да танцуваме и да се забавляваме заедно. Да седнем и да разговаряме, да се разходим и да поплачем. Защото, когато го направим, ще се убедим, че наистина всеки е прекрасен и всички ние прекрасно се допълваме. Един без друг бихме се чувствали по-бедни. И тогава изречението: „Познавам те, ти си също като мен!" ще придобие глобален смисъл: „Вие сте „моето семейство" и можете да разчитате на мен, независимо от всичко.

Стан Дейл

По друг начин

В един сънен пролетен следобед, влакът потракваше през предградията на Токио. Вагонът ни бе сравнително празен — няколко домакини с децата си, няколко възрастни хора, тръгнали на пазар. Гледах разсеяно еднообразните къщи и напрашените огради от жив плет.

На една от гарите вратите се отвориха и внезапно следобедната тишина бе нарушена от мъж, който яростно закрещя неразбираеми ругатни. С олюляваща се походка, мъжът влезе в нашия вагон. Носеше работни дрехи и беше едър, пиян и мръсен. Като крещеше, той замахна към жена с бебе на ръце. От удара тя се завъртя и полетя право в ръцете на възрастна двойка. Истинско чудо беше, че бебето остана невредимо.

Ужасена, двойката скочи и се сви в другия край на вагона. Работникът вдигна крак, за да ритне отзад старицата, но преди да успее, тя избяга на безопасно място. Това така разяри пияния, че той сграбчи металния стълб в центъра на вагона и се опита да го изтръгне от скобата. Една от ръцете му беше срязана и кървеше. Влакът ряжо намали и пътниците замръзнаха от уплаха. Аз станах.

Тогава, преди около двадесет години, бях млад и физически доста здрав. През изминалите три години, бях тренирал айкидо по осем часа почти всеки ден. Мислех, че съм много силен. Бедата беше, че бойните ми умения не бяха изпитани в действителни схватки. Като изучаващи айкидо ни беше забранено да се бием.

— Айкидо— повтаряше постоянно учителят ми, — е изкуството на помирението. Онзи, който има нагласата да се бие, е скъсал връзката си с вселената. Ако се опитате да доминирате над хората, вие вече сте победени. Учим се да решаваме конфликти, а не да ги предизвикваме.

Вслушвах се в думите му и истински се опитвах да ги следвам. Стигах до там дори, че пресичах улицата, за да избягна невръстните безделници, които се мотаеха около спирките на влаковете. Моето въздържание ме издигаше в собствените ми очи. Чувствах се едновременно силен и благочестив. В сърцето си, обаче, копнеех да ми се удаде възможност да спася невинни, като накажа виновните.

„Ето това е моят шанс!, — казах си аз и се изправих на крака. — Хората са в опасност. Ако не се намеся бързо, вероятно някой ще пострада."

Като ме видя да ставам, пияният съзря в това възможност да излее яростта си.— Аха! — изръмжа той. — Чужденец! Имаш нужда от урок по японско

възпитание!Хванах се леко за дръжката над главата ми и едва го погледнах, изразявайки

отвращение и пренебрежение. Имах намерение да разкъсам този глупак, но той




трябваше да направи първото движение. Исках да полудее, затова свих устни и му изпратих нагла целувка.

— Е, добре! — ижрещя той. — Сега ще получиш нагледен урок! — и се приведе, готов да се втурне към мен.

Част от секундата, преди той да тръгне, някой извика:— Ей!Викът беше пронизителен. Спомням си странната радост, ликуващите нотки,

които звучаха в него — сякаш с някой приятел старателно сте търсили нещо, и той внезапно се е спънал в него.

— Ей!Обърнах се наляво. Пияният се завъртя надясно. Двамата се втренчихме в един

дребен възрастен японец. Трябва да беше доста над седемдесет, но изглеждаше безупречно в своето кимоно. Той изобщо не ми обърна внимание, но затова пък се усмихна приятелски на работника, сякаш искаше да сподели с него някаква важна и приятна новина.

— Ела тук — каза старецът на местното наречие, кимвайки към пияния. — Ела тук да ми разкажеш. — Той леко помаха с ръка.

Едрият мъж тръгна натам, сякаш теглен от невидимо въже. Застана войнствено настроен пред стария господин и заръмжа, като надвикваше потракването на колелата.

— Защо, по дяволите, трябва да говоря с теб?Сега пияният беше с гръб към мен. Ако лакътят му помръднеше и с милиметър,

щях да го просна на земята.Старецът продължи да се усмихва на работника.— Какво си си пийнал? — попита той, а очите му проблясваха закачливо.— Пих саке — измуча работникът, — но това не е твоя работа! — И към

стареца захвърчаха слюнки.— Ами, много хубаво — каза старецът, — направо чудесно! Да ти кажа

право, и аз обичам саке. Всяка вечер ние с жена ми, тя е на 76 години, стопляме бутилчица саке и сядаме на старата дървена пейка в градината. Гледаме как слънцето залязва и как се развива нашата слива. Прадядо ми е посадил това дърво и ние се притесняваме дали то ще се оправи след мразовитите бури през зимата. Дървото се възстанови по-бързо, отколкото очаквах, въпреки че почвата никак не е добра. Доставя ни удоволствие да изнесем сакето навън и да се порадваме на вечерта. Дори когато вали дъжд! — Той вдигна поглед към работника, а очите му блестяха.

Докато пияният се опитваше да вникне в думите на стареца, чертите на лицето му започнаха да омекват. Юмруците му бавно се отпуснаха.

— Ех! — каза той. — Аз също обичам сливите —и гласът му заглъхна.-— Да — каза старецът с усмивка, — сигурен съм, че имаш чудесна съпруга.— Не — отвърна работникът. — Тя умря. — И съвсем тихо, като се

поклащаше от движението на влака, едрият мъж започна да хълца. — Нямам жена, нямам дом, нямам работа. Така се срамувам от самия себе си. — Сълзите се стичаха по бузите му, тялото му се затресе в пристъп на отчаяние.

Стоях там, готов „да се бия за справедливостта", опиянен от младежката си невинност, но внезапно се почувствах по-мръсен и от работника.

Влакът пристигна на моята спирка. Когато вратата се отвори, чух старецът да цъка с език съчувствено.




— Ей-й-й — каза той, — положението наистина е много лошо. Седни и ми разкажи всичко.

За последен път хвърлих поглед натам. Работникът се бе проснал на седалката, положил глава в скута на стареца, който нежно галеше мръсната, сплъстена коса.

Когато влакът потегли, седнах на една пейка на гарата. Онова, което исках да постигна със сила, беше направено с топли думи. Току-що бях видял айкидо в действие, а неговата същност беше любовта. Трябваше да се упражнявам в това изкуство с напълно различна нагласа на духа. Щеше да мине дълго време, преди да бъда в състояние да говоря по въпроса как трябва да се решават конфликтите.

Тери Добсън

Най-нежната нужда

Поне веднъж на ден старият ни черен котарак сам идва при някого от нас. Прави го по такъв начин, че ние приемаме това като израз на някаква специална молба. Не че иска да го нахраним, да го пуснем навън или пък да задоволим някаква подобна негова тривиална потребност. Той има нужда от нещо много по-различно. Ако си седнал удобно, той ще скочи в скута ти, ако не, застава с тъжен поглед край теб, докато му направиш местенце. Щом веднъж се настани в скута ти, той започва да потрепва, преди още да си погалил гърба му, да си го почесал под брадичката и да си започнал да му повтаряш какво добро котенце е. Тогава пуска мотора на бързи обороти и започва да се върти, докато се настани по-удобно. От време на време мъркането му излиза извън контрол и зазвучава като хъркане. Гледа те с широко отворени, пълни с обожание очи и дълго и бавно примижава по котеижи, изразявайки така пълното си доверие. Скоро притихва. Ако усети, че всичко е наред, може да остане в скута ти за удобна дрямка. Но може и да скочи и да тръгне по свои си работи. И в двата случая е доволен.

Дъщеря ни го казва кратко и ясно: „Блеки има нужда да го накарат да мърка." В къщи той не е единственият, който изпитва подобна потребност — и аз съм като него, а и съпругата ми. Убедени сме, че това не е привилегия само на определена възрастова група. И все пак, тъй като работя в училище, а съм и баща, свързвам тази потребност най-вече с подрастващите, с тяхната бърза, импулсивна нужда от топла прегръдка, протегната ръка, подпъхване на одеалото — не защото нещо не е наред, не защото трябва на всяка цена да се направи, а просто защото това им доставя удоволствие. Много неща бих искал да направя за децата. Но ако трябваше да избера само едно, то щеше да бъде: да се гарантира на всяко дете, навсякъде по света, възможност, поне веднъж на ден добре да си помърка. Децата, като котките, имат нужда от време за мъркане.

Фред Т. Уилхелмс

Бопси

Двадесет и шестгодишната майка бе впила поглед в сина си, който умираше от злокачествена левкемия. Въпреки че сърцето и преливаше от мъка, тя беше много решителна. Като всеки родител и тя искаше синът й да порасне и да постигне мечтите си. Сега вече това беше невъзможно. Левкемията беше безпощадна. И все пак, искаше й се мечтите на сина й да се сбъднат.

Взе ръката му и попита:




— Бопси, мислил ли си някога, какъв искаш да станеш като пораснеш? Мечтал ли си някога, как искаш да мине животът ти?

— Мамо, винаги съм искал, като порасна, да стана пожарникар.Майка му се усмихна и каза:— Я да видим, дали можем да направим нещо, за да се сбъдне мечтата ти.По-късно същия ден тя отиде в местната противопожарна служба във Финикс,

Аризона. Там се запозна с пожарникаря Боб, който имаше сърце, голямо като на птицата феникс. Тя му разказа какво е последното желание на сина й и попита дали е възможно да го повозят на някоя пожарна кола из квартала.

— Вижте какво — каза пожарникарят Боб, — можем да направим нещо по-добро. Пригответе сина си в сряда сутринта, ние ще дойдем да го вземем в седем часа и през целия ден той ще остане с нас, като почетен пожарникар. Ще дойде в сградата на пожарната, ще се храни с нас, ще излиза при сигнали за тревога — всичко, както си му е редът. Ако ни дадете размерите му, ще му приготвим истинска униформа, с истинска пожарникарска шапка с емблемата на пожарната на град Феникс — не от онези, дето се продават като играчка, — с жълта предпазна жилетка, каквато носим ние, и гумени ботуши. Всичко се прави тук, във Феникс, така че ще можем да ги получим бързо.

Три дни по-късно пожарникарят Боб взе Бопси, облече му пожарникарската униформа и го придружи от болничното легло до чакащата пожарна кола. Бопси седна зад шофьора на камиона и му казваше откъде да мине, за да стигнат до сградата на пожарната. Той беше на седмото небе.

Този ден постъпиха три телефонни повиквания и Бопси излезе и при трите акции. Вози се в различни пожарни коли, в колата за бърза помощ и дори в колата на главния пожарникар. Нещо повече, снимаха го за местната новинарска програма.

Тъй като мечтата му се сбъдна, а заедно с това беше обсипан с любов и внимание, Бопси така се въодушеви, че живя три месеца повече, отколкото пред-виждаха и най-благоприятните лекарски прогнози.

Една нощ жизнените сили явно започнаха да го пускат и главната сестра, която вярваше, че никой е бива да умира сам, отиде да повика по телефона членовете на семейството. Тогава си спомни и за деня, когато Бопси беше пожарникар, и се обади на началника на пожарникарите. Помоли го да изпрати един униформен пожарникар в болницата, който да остане с Бопси, докато той се разделя с живота. Отговорът на началника беше:

— Мисля, че имам по-добра идея. Пристигаме след пет минути и ще ви помоля, щом чуете сирените да пищят и видите светлините да проблясват, да съобщите по системата, че пожар няма. Обяснете, че пожарникарите идват да видят за последен път един от най-прекрасните членове на командата. И още нещо,бихте ли отворили прозореца на стаята му? Благодаря предварително.

След около пет минути една пожарна кола пристигна в болницата. Разтегнаха стълбата до отворения прозорец на Бопси и четиринадесет пожарникари и две пожарникарки се изкачиха до третия етаж. С разрешението на майка му, те го прегърнаха и му казаха, че много го обичат.

С последни сили Бопси погледна към шефа на пожарникарите и попита:— Господин началник, сега наистина ли съм пожарникар?— Разбира се, Бопси — отвърна шефът.След тези думи Бопси се усмихна и затвори очи за последен път.

Дкак Канфийлд и Марк В. Хансенсканирано за www.truden.com и www.elan.truden.com от elan 33



Кученца за продан

Собственикът на един магазин поставял над вратата си надпис: „Кученца за продан." Подобни съобщения привличат малките деца и, съвсем естествено, пред прага на магазина скоро се появило момченце.

— По колко продавате кученцата? — попитало то.Собственикът на магазина отговорил:— Зависи, от тридесет до петдесет долара. Момченцето бръкнало в джоба си

и извадило оттам малко дребни пари.— Имам два долара и тридесет и седем цента —казало то. — Може ли да ги

погледна?Собственикът на магазина се усмихнал, подсвирнал и откъм кучешката колибка

тичешком се появила Лейди, следвана от пет мънички пухкави топки. Едно от кученцата куцало и значително изостанало. Момченцето веднага посочило към него и попитало:

— Какво му е?Собственикът на магазина обяснил, че ветеринарният лекар е прегледал

кученцето и открил, че няма бедрена ямка, затова винаги щяло да куца. Щяло да остане сакато. Момченцето се развълнувало.

— Искам да купя това мъничко кученце. Собственикът на магазина казал.— Няма нужда да плащаш за него. Ако наистина го искаш, просто ще ти го

подаря.Момченцето много се разстроило. Погледнало собственика право в очите,

вдигнало пръст и казало:— Не искам да ми го подарявате. Кученцето струва точно толкова, колкото

и останалите и аз ще платя за него пълната цена. Всъщност, сега ще ви дам два долара и тридесет и седем цента, а всеки месец —още по петдесет цента, докато го изплатя.

Собственикът на магазина възразил:— Ти сериозно ли искаш да купиш това кученце? То никога няма да може да

тича и да скача и да си играе с теб като останалите.При тези думи момченцето се навело, намотало крачола на панталона си и

открило силно извития си сакат ляв крак, поддържан от голяма метална скоба. Вдигнало очи към собственика на магазина и тихо отвърнало:

— Аз самият не тичам чак толкова добре, а малкото кученце ще има нужда от някого, който да го разбира.

Дан Кларк




2

ДА СЕ НАУЧИМ ДА ОБИЧАМЕ СЕБЕ СИ

На една среща, на която бил поканени Оливър Уендьл Холмс, се оказало,че тойе най-ниският присъстващ там мъж.- Д-р Холмс - пошегувал се негов приятел,- струва ми се, че ще се чувстваш доста малък сред нас, големите.- Така е, чувствам се като десетцентова монета* сред цял куп пенита - не му останал длъжен Холмс.

Десетцентовата монета е с по-малки размери от пенито.




Златният Буда

Ето моята тайна. Тя е много проста: най-хубавото се вижда само със сърцето. Най-същественото е невидимо за очите.

Антоан дьо Сент-Екзюпери

През есента на 1988 година съпругата ми Джорджия и аз бяхме поканени на конференция в Хонконг, където трябваше да изнесем доклад за самоуважението и възможността човек да се представи в най-добрата си светлина. Тъй като никога по-рано не бяхме ходили в Далечния Изток, решихме да удължим пътуването и да посетим и Тайланд.

Когато пристигнахме в Банкок, започнахме да обикаляме най-известните будистки храмове в града. Този ден, заедно с преводача и шофьора, ние с Джорджия посетихме множество будистки храмове и скоро всички впечатления се смесиха в представите ни.

Един от храмовете, обаче, беше оставил незаличимо впечатление в сърцата и съзнанието ни. Той се наричаше Храм на златния Буда и бе много малък, вероятно с размери не по-големи от девет на девет метра. Но щом влязохме вътре, бяхме изумени от присъствието на един близо триметров Буда, направен от чисто злато. Той тежи повече от два и половина тона и е оценен приблизително на сто деветдесет и шест милиона долара! Гледката беше внушителна — величествен и в същото време деликатно изваян Буда от масивно злато, който гледаше усмихнат към нас.

Докато разглеждахме с интерес храма (снимахме около статуята и непрекъснато и на глас и се възхищавахме), аз се приближих до един стъклен ижаф, в който имаше парче глина, дебело около двадесет сантиметра и широко тридесет. До стъкления шкаф имаше обяснителен текст, който описваше историята на това необикновено произведение на изкуството.

През 1957 година неколцина монаси от някакъв манастир трябвало да изнесат от техния храм статуя на Буда, изработена от глина. Манастирът трябвало да бъде преместен другаде, за да се освободи място за изграждащата се магистрала в Банкок. Когато кранът започнал да пренася гигантския идол, той започнал да се пропуква, защото теглото му било огромно. На всичкото отгоре заваляло. Главният монах, загрижен да не се повреди свещеният Буда, решил да остави временно статуята на земята и я покрил с голям насмолен брезент, за да я предпази от дъжда.

По-късно същата вечер той отишъл да провери какво е състоянието на статуята и светнал с фенерчето под брезента, за да се увери, че Буда е сух. Щом светлината стигнала до пукнатината, той забелязал нещо да просветва през нея и това му се сторило странно. Като се вгледал отблизо в проблясващата светлина, той се зачудил какво ли има под глината. Донесъл длето и чук от манастира и започнал да я кърти. Докато свалял внимателно парчетата, сияещото петно ставало все по-ярко и все по-голямо. Монахът работил часове наред, преди пред него да се появи в целия си блясък ижлючителният Буда, направен от чисто злато.

Историците смятат, че неколкостотин години преди откритието на монаха, бирманската армия се готвела да атакува Тайланд (наричан тогава Сиам). Като узнали, че страната им скоро ще бъде нападната, сиамските монаси покрили скъпоценния златен Буда с глина, за да предпазят съкровището от плячкосване. За нещастие, изглежда бирманските воини са убили всички сиамски монаси и добре




съхранената тайна за златния Буда останала неразкрита до паметния ден през 1957 година.

Докато пътувахме за вкъщи със самолет на компанията „Катей пасифик еърлайнз" започнах да си мисля: „Ние всички сме като глинения Буда — покрити сме с твърда черупка, създадена от страх, и все пак, във Всеки от нас се крие по един „златен Буда”, „златен Христос" или „златна ядка", която е нашата истинска същност. Някъде по пътя, между две и деветгодишната си възраст, човек започва да прикрива „златната си същност", нашето истинско аз. Подобно на монаха с чука и длетото, нашата задача е да открием отново истинската си същност.

Джак Канфийлд

Започни от себе си

Думите, които ще прочетете по-долу, са написани върху надгробната плоча на англикански епископ в криптата на Уестминстърското абатство:

Когато бях млад и свободен и въображението ми не знаеше граници, мечтаех да променя света. Като започнах да остарявам и помъдрявам, открих, че светът няма да се промени, така че поукротих стремежите си и реших да променя само страната, в която живеех.

Но и тя изглеждаше непоклатима.

В залеза на моя живот, в последен отчаян опит се залових да променя поне моето семейство, най-ближите ми, но уви, те не искаха и да чуят.

Сега, когато лежа на смъртния си одър, внезапно прозрях: Ако най-напредбях променил себе си, тогава, чрез моя собствен пример щях да променя семейството си.Вдъхновен и насърчен от моите ближи, щях да мога да направя и странатаси по-добра, а кой знае, може би дори щях да успея да променя света.

Анонимен автор

Само истината

Дейвид Кастивънс от „Далас морнинг нюз" ражазва една случка с Франк Симански, център-нападателят на футболния отбор „Нотр Дам" през четиридесетте години, който бил призован като свидетел по гражданско дело в Саут Бенд.

— Играете ли в отбора „Нотр Дам" тази година? — попитал съдията.— Да, Ваше благородие.— Като какъв?— Център-нападател, ваше благородие.— Добър ли сте като център-нападател?Симански се въртял на стола и не можел да си намери място от смущение, но

твърдо казал:— Ваше благородие, аз съм най-добрият център-нападател, който „Нотр

Дам" някога е имал.




Треньорът Франк Лийхай, който бил в съдебната зала, останал изненадан. Симански винаги бил скромен и сдържан. Затова, когато заседанието било вече закрито, той дръпнал Симански настрана и го попитал защо е направил такова изявление. Симански пламнал.

— Беше ми бежрайно неприятно да го изрека —обяснил той. — Но нямах избор, защото бях дал клетва да говоря само истината.

(Далас морнинг нюз)

Най-великият бейзболист

Едно момченце си говорело само, докато крачело из задния двор с бейзболна шапка на главата и с топка и бухалка ръка.

— Аз съм най-великият бейзболист на света — казало гордо то. След това подхвърлило топката във въздуха, замахнало, но не успяло да я улучи. Невъзмутимо вдигнало топката, хвърлило я пак във въздуха и си повторило:

— Аз съм вай-великият играч!Отново замахнало с бухалката към топката и отново пропуснало. За миг спряло

и разгледало внимателно бухалката и топката. След това още веднъж хвърлило топката във въздуха и казало:

— Аз съм най-великият бейзболист на всички времена.Замахнало силно с бухалката и отново не можало да я улучи.— Страхотно! — Възкликнало то. — Какъв питчер* съм само!

Неизвестен източник

Едно момченце рисувало картина и учителят му казал:— Това е нещо много интересно. Разкажи ми какво рисуваш.— Правя портрет на Бога.— Но никой не знае как изглежда Бог.— Когато завърша картината, всички вече ще знаят.

.

Декларация на самоуважението

Аз съм достатъчно добър, стига да можех да го покажа открито.Карл Роджърс

Текстът по-долу е написан в отговор на въпроса на едно петнадесетгодишно момиче: „Как мога да се подготвя за пълноценен живот?"

Аз съм си аз.В целия свят няма друг човек, който да е точно като мен. Има хора, при които

някои части на тялото или страни на характера са еднакви или подобни на моите, но като цяло никой не прилича напълно на мен. Ето защо всичко, което правя, е неповторимо мое, защото аз сама избирам какво да бъде то.

Притежавам всичко, свързано с мен самата — моето тяло, заедно с всичко, което то прави; ума, включително всички мои мисли и идеи; очите, включително образите, които те виждат; чувствата, каквито и да са те — гняв, радост, огорчение, любов, разочарование, въодушевление; устата и всички думи, които излизат от нея *Питчер — в бейзбола — играчът, който хвърля топката. — Б.ред




— вежливи, нежни и груби, правилни и неправилни; гласа — висок или тих; всички действия, насочени към другите или към мен самата.

Владея фантазиите, мечтите, надеждите, страховете си.Владея триумфа и успехите, неуспехите и грижите си.Тъй като владея всичко, което съм, аз мога да опозная най-истинската си

същност. По този начин мога да обичам себе си и да установя приятелски взаимоотношения с всяка част от мен. Тогава ще стане възможно всичко в мен да заработи за моите собствени интереси.

Зная, че има някои неща у мен, които ме озадачават, и други, които не познавам. Но докато съм приятелка със себе си, аз смело мога да търся решения на загадките и нови пътища, за да опознавам себе си.

Както и да изглеждам и както и да звучат думите ми, каквото и да кажа и направя, каквото и да помисля и да почувствам в даден момент, това съм си аз. Това е истината и тя показва къде съм в този миг от времето.

Когато по-късно погледна назад, за да преценя как съм изглеждала или как са звучали думите ми, какво съм казала или направила, и какво съм помислила или почувствала, може да се окаже, че някои части от мен не са действали по подходящ начин. Мога да отхвърля онова, което е несполучливо, и да измисля нещо ново на негово място, както и да запазя друго, което се е оказало подходящо. Виждам, чувам, усещам, мисля, говоря и действам разумно. Имам необходимите инструменти, за да оцелея, да общувам с другите хора, да върша полезни неща, да внасям благоразумие и порядък в света на хората и в нещата извън мен.

Аз притежавам себе си и, следователно, мога да управлявам живота си.Аз съм си аз и се чувствам много добре.

Вирджиния Сетайър

Парцаланата

Тя имаше навика да спи в пощата на „Пета улица". Усещах миризмата й още преди да завия зад входа, където тя заспиваше права до телефонните автомати. Лъхваше ме миризмата на урина, която се бе просмукала през пластовете мръсни дрехи, и вонята от почти беззъбата й уста. Ако не беше заспала, мърмореше несвързано.

Сега вече затварят пощата в шест, за да държат бездомниците навън, затова и тя се свива на тротоара, приказва си сама, устата и виси отворена, сякаш се е откачила, лекият ветрец отвява част от миризмата й.

Веднъж в Деня на благодарността ни беше останала толкова много храна, че аз я завих в един пакет, извиних се на останалите и подкарах колата към „Пета улица".

Нощта беше мразовита. По улиците се въртяха листа и беше почти безлюдно. Мяркаха се само лишените от късмета да имат топъл дом или подслон и аз не се съмнявах, че ще я намеря.

Винаги, дори и през лятото, тя се обличаше по един и същи начин. Топлите пластове вълнени дрехи скриваха старото й, превито тяло. Костеливите й ръце стискаха скъпоценната количка за пазаруване. Тя клечеше до една телена ограда пред игрището близо до пощата. „Защо не си избере някое място, където не духа толкова?", помислих си аз и предположих, че е толкова откачена, че умът не й стига да се свие пред някой вход.

Спрях лъскавата си кола до тротоара, свалих стъклото и казах:




— Майко... би ли... — и бях шокиран от думата „майко". Но тя беше... тя е... никак не можех да си обясня това.

Отново казах:— Майко, донесох ти малко храна. Искаш ли пълнена пуйка и ябълков пай?При тези думи старицата ме погледна и каза съвсем ясно и отчетливо, а двата й

долни зъба, които едва се държаха, се клатеха, докато говореше:— О, много благодаря, но вече преядох. Защо не занесеш на някого, който

наистина е гладен? — Думите й бяха напълно разбираеми, жестовете благи. Повече не ми обърна внимание и главата й отново клюмна в парцалите.

Боби Пробстийн




Отговорност

играта, която играем,се нарича преструванеи ние се преструваме,че не се преструваме

избирамеда забравимкои смеи тогава забравямече смезабравили

кои сме всъщност?

центъръткойто наблюдаваи режисирапредставлениетои може да вземерешениекакда се развивадействиетосъзнанието за собственото АЗ,онова мощнолюбящо, перфектноотражение на Космоса

но в нашия опитда се справим сминали ситуацииние сме предпочитали да бъдем или сме билихипнотизирани впасивна позиция

за да избегнемнаказаниетоили за да не изгубимлюбовта

сме предпочиталида отричаменашатаотговорносткато се преструваме,

че нещата току-щоса се случили инищо не зависиот нас, а от другитекоито владеят живота ни

свиваме седолуи свиквамес тазимазохистичнапозатази слабосттази нерешителност

но ниев действителностсмесвободниние сме центърна космическаенергия

вашата воля

е вашата мощ

не се преструвайтече не я притежавате

или не я искате.

Бърнард Гантър




Правила за човешките същества

1. Ще получиш тяло.Дали го харесваш или мразиш, то ще си бъде твое през цялото време, докато си

на тази земя.2. Ще усвояваш уроци.Записан си в целодневното неофициално училище, наречено живот. Всеки ден

ще имаш възможността да усвояваш уроци в това училище. Те може да ти харесат, а може и да ти се сторят неуместни и глупави.

3. Няма греижи, има само уроциИзрастването е процес на проби и греижи: експериментиране. „Провалените"

експерименти също са част от процеса, както и онзи експеримент, който в края на краищата се оказва „успешен".

4. Урокът се повтаря, докато се научи.Един и същи урок ще ти бъде представян по различни начини, докато го

научиш. Тогава продължаваш със следващия.5. Усвояването на уроци няма край.Няма част от живота, през която да не се налага да усвояваш уроци. Докато си

жив, винаги има уроци, които трябва да бъдат научени.6. „Там" не е по-добре от „тук".Когато твоето „там" стане „тук", ти просто ще откриеш друго „там", което пак

ще изглежда по-добре от „тук".7. Другите за теб са само огледала.Не можеш да обичаш или да мразиш нещо у някого, освен ако в него виждаш

отразено това, което обичаш или мразиш у себе си.8. От теб зависи как ще изживееш живота си.Разполагаш с всички инструменти и ресурси, които са ти необходими. Как ще

ги използваш, зависи единствено от теб. Изборът е твой.9. Отговорите, от които имаш нужда, са в теб самия.Отговорите на въпросите, поставени от живота, носиш в себе си. Трябва само да

гледаш, да слушаш и да вярваш.10. Ще забравиш всичко това.

Чери Картър-Скот




3ЛЕСНО ЛИ Е ДА СИ РОДИТЕЛ

Изглежда най-голямата услуга,която някой може да направина страната и и на човечеството,е да отгледа потомство.

Джордж Бърнард Шоу




Децата научават онова, което са изпитали

Ако децата получават несправедливи упреци,те се научават да презират.

Ако децата са заобиколени с враждебност,те се научават да се бият.

Ако децата растат в страх,те се научават да се тревожат.

Ако изпитвате към децата съжаление,те се научават да се самосъжаляват.

Ако към децата се отнасяте с присмех,те се научават да се срамуват.

Ако децата се измъчват от ревност,те научават какво е завист.

Ако децата живеят с чувство за срам,те се научават да се чувстват виновни.

Ако проявявате към децата толерантност,те се научават да бъдат търпеливи.

Ако вдъхвате на децата кураж,те се научават да бъдат уверени.

Ако децата получават похвала,те научават какво е благодарност.

Ако децата срещат одобрение,те се научават да харесват себе си.

Ако се отнасяте към децата с благосклонност,те се научават да търсят любовта в света.

Ако децата получават признание,те се научават да следват целта си.

Ако обграждате децата с разбиране,те се научават да бъдат щедри.

Ако децата живеят сред честност и почтеност,те научават какво е истина и справедливост.

Ако децата живеят в сигурност,те се научават да вярват в себе си и в хората.

Ако децата опознаят приятелството,те научават, че светът е хубаво място за живеене.

Ако децата живеят в спокойствие,те постигат хармония на духа.

Как живеят вашите деца?

Дороти А. Нолт




Защо толкова обичам баща си

Израснах в една огромна красива ферма в Айова и бях отгледана от хора, които често биват описвани като „солта на земята или гръбнака на общината". Те бяха всичко онова, което се изисква от добрите родители: любящи, отдадени на грижата да отгледат децата си — с високи очаквания и чувство за самоуважение. От нас се искаше сутрин и вечер да свършим някоя дреболия, да ходим навреме на училище, да получаваме добри бележки и да сме добри хора.

Ние сме шест деца. Шест деца, представяте ли си! Все ми се струваше, че не е трябвало да сме толкова много, но никой не ме беше питал. Като капак на всичко, съдбата ме бе запратила в сърцето на американската земя при най-суровия и студен климат. И аз, като всички деца, си мислех, че сигурно е била допусната чудовищна греижа, щом съм попаднала не в това семейство, в което е трябвало, и съвсем определено—в най-лошия щат. Не ми харесваше да се боря със стихиите. Зимата в Айова е така мразовита. че нощем трябва да обикаляш и да проверяваш дали добитъкът не се е заседял на някое място, където може да умре от студ, а за да оцелеят, новородените животни трябва да бъдат отнасяни в хамбара и дори специално затопляни понякога!

Татко, невероятно красив, силен, чаровен и енергичен мъж никога не стоеше на едно място. Ние, децата, изпитвахме към него страхопочитание. Боготворяхме го и го бяхме издигнали на пиедестал. Сега разбирам защо. В неговия живот нямаше противоречия. Той беше почтен човек с високи принципи, фермерството, онова с което бе избрал да се занимава, беше неговата страст и там той бе най-добрият. Той отглеждаше животните и се грижеше за тях. Чувстваше се като едно цяло със земята и много се гордееше с отглеждането и прибирането на реколтата. Щом ловният сезон приключеше, той отказваше да ловува дори елените, фазаните, патиците и другия дивеч, който се намираше в изобилие край нашата ферма. Категорично отхвърляше използването на изкуствени добавки за почвата или пък храненето на животните с нещо друго, освен със зърно. Обясняваше ни причините, поради които прави това, и защо ние трябва да следваме неговите идеали. Днес разбирам колко загрижен за природата беше той, защото в средата на петдесетте години още не бяха започнали опитите за опазване на околната среда в целия свят.

Татко беше много нетърпелив човек, но не и когато наглеждаше животните при среднощните си обиколки. Именно в онези мигове изградихме помежду си връжата, която остави неизличими спомени в сърцето ми и в същото време сложи дълбок отпечатък върху бъдещето ми. Тогава опознах моя баща. Често чувам мъже и жени да казват, че са прекарвали изключително малко време с бащите си. Много хора днес се стремят да изградят инстинктивно у себе си бащински добродетели или търсят бащинска привързаност, каквато никога не са познавали истински. Аз знам какво означава това.

По онова време ми се струваше, че тайничко бях любимото му дете, въпреки че е напълно възмовно всеки от нас шестимата да се е чувствал по този начин. Това беше едновременно и хубаво, и лошо. Лошо беше, защото татко бе избрал мен да го придружавам в обиколките среднощ и рано сутрин около оборите, а аз ужасно мразех да напускам топлото легло и да излизам на мразовития въздух. Но тъкмо в тези моменти татко се чувстваше превъзходно и страшно ги обичаше. Той беше ижлючително разбран, търпелив и мил, а и добър слушател. Гласът му беше нежен,




а когато на лицето му се появеше усмивка, разбирах чувствата на майка ми към него.

По онова време той беше за мен пример, достоен за подражание — винаги обръщаше внимание на причините, които изискваха нещо да бъде направено. През времето около час, час и половина, докато правехме обиколката, той непрестанно говореше. Ражазваше за преживяванията си по време на войната, причините за войната, в която беше взел участие, и за местата, по които се бе сражавал, за хората, последиците и резултатите от войната. Той постоянно повтаряше своя разказ. А в училище часовете по история ми се струваха още по-вълнуващи и познати.

Той обясняваше какво е научил като е пътувал, и защо светът непременно трябва да се опознае. Той ми внуши нуждата и любовта към пътуванията. На тридесет години бях работила или посетила около тридесет страни.

Той говореше и защо е необходимо да се учи, защо е важно да се завърши училище, говореше и за разликата между интелигентността и мъдростта. Настояваше непременно да продължа образованието си след гимназията. „Ти можеш — повтаряше той. — Ти си умна и решителна." Нямах право да го разочаровам. Имах необходимата увереност и бях готова да се захвана с всичко. В края на краищата защитих докторат, а по-късно и още един. Въпреки че първият докторат беше заради татко, а вторият — заради мен, съвсем определено имаше някакво любопитство и жажда, които ми дадоха сили да ги постигна леко.

Той говореше за стандарти и стойности, за това, че характерът трябва да се развива, защото има определящо значение за живота на хората. Сега аз пиша и преподавам на подобна тема. Той говореше за това как трябва да се вземат решения и да се правят оценки, кога да престанеш да губиш и да си тръгнеш, и кога да продължиш, дори и да трябва да изпиеш горчивата чаша. Говореше колко е важно да съществуваш и допринасяш, а не само да имаш и да получаваш. Все още използвам този израз. „Никога не продавай сърцето си" — казваше той. Татко говореше за основните инстинкти и как да се прави разлика между тях и емоционалните продажби, и как да се предпазиш да не те измамят. Той казваше: „Винаги слушай инстинктите си и знай, че всички отговори, от които някога ще имаш нужда, са вътре в теб. Оставай насаме със себе си. Вслушай се добре и намери отговорите със сърцето и разума си и след това се придържай към тях. Намери нещо, което обичаш да правиш, а после живей така, че това да си проличи. Целите ти трябва да произтичат от ценностите ти и тогава работата ти ще излъчва Желанието на сърцето ти. Това ще те предпази от глупавите отклонения, които само ще губят времето ти — истинският ти живот е ограничен. Колко ли може да израсне човек за годините, които са му отредени. Интересувай се от хората — казваше той — и винаги се отнасяй с уважение към майката земя. Където и да живееш, стреми се на всяка цена да имаш възможността да виждаш дърветата, небето и земята."

Моят баща. Когато размишлявам за това как той обичаше и ценеше децата си, искрено съжалявам за младежите, които никога няма да познават бащите си по този начин или никога няма да почувстват силата на характера, етиката, предприемчивостта и чувствителността, събрани в една личност, каквато беше моят баща. Думите и делата у него се покриваха. И зная, че винаги се отнасяше сериозно с мен, знаех, че ме цени, и искаше и аз да приемам себе си по този начин.

Посланията на татко имаха смисъл за мен, защото никога не видях противоречие в начина, по който изживя живота си. Той бе мислил за живота си и го изживяваше всеки ден. С течение на времето успя да купи няколко ферми (и днес сканирано за www.truden.com и www.elan.truden.com от elan 46



той е все така активен, както беше тогава). През целия си живот бе обичал една жена. Майка ми и той, сега вече женени почти петдесет години, все още са неразделни. Не познавам други хора, които да се обичат по-силно. Татко много държеше на семейството си. Струваше ми се дори, че спрямо децата си той имаше силно развито чувство за собственост и желание да ги закриля. Сега обаче, когато аз самата съм родител, мога да разбера тези нужди и причината за. тях. По същия начин, по който си въобразяваше, че е в състояние да ни спаси от дребна шарка и почти успя, той яростно се бореше да не тръгнем по лоши пътища и да се отдадем на разрушителни пороци. Разбирам, че е бил твърдо решен да израснем като грижовни хора с чувство за отговорност.

Сега пет от децата му живеят на по няколко мили разстояние от него и следват неговия начин на живот. Те не само са предани съпрузи и родители, но и като него се занимават със земеделие. Те, без съмнение, са гръбнакът на общността, в която живеят. Има и едно ижлючение сред тях и аз предполагам, че причината за него са онези среднощни обиколки. Аз поех път, различен от пътя на останалите му пет деца. Започнах кариера на педагог, съветник и университетски професор, накрая написах няколко книги за родителите и децата, за да споделя какво съм научила за значението на самоуважението, което трябва да се развие в детството. Това, което искам да внуша на моята дъщеря, са стойностите, които научих от моя баща, мъничко променени, примесени с моя жизнен опит, разбира се. Така те продължават да бъдат предавани в семейството.

Искам да ви кажа няколко думи за дъщеря ми. Тя е палаво и красиво момиче, атлетка, висока метър и седемдесет и пет, всяка година получава награди в три спортни дисциплини, оценките й са между пет и шест и току-що беше избрана като финалистка в конкурса за „Мис млада госпожица" в Калифорния. Но не с външните си данни и постижения тя ми напомня за моите родители. Хората винаги казват, че дъщеря ми притежава голяма доброта, богата душевност, особен огън, който гори отвътре и е насочен към хората, които я заобикалят. Духовната същност на моите родители е въплътена у тяхната внучка.

Децата, които те отгледаха с любов и преданост, успяха да им отвърнат със същото. Сега, когато пиша тези редове, баща ми се намира в клиниката „Майо" в Рочестър, Минесота, за серия от изследвания, които ще продължат от шест до осем дни. Декември е. Тъй като зимата е мразовита, той е наел хотелска стая близо до клиниката (като приходящ пациент). Майка ми остана с него само първите няколко дни, след това заради задълженията към дома тя трябваше да го остави сам. Така че на Бъдни Вечер те бяха разделени.

Обадих се първо на татко в Рочестър, за да му пожелая Весела Коледа. Гласът му звучеше унило. Тогава се обадих на майка ми в Айова. Тя беше тъжна и подтисната.

— За първи път ние с баща ти ще прекараме празниците разделени — оплака се тя. — Без него все едно че не е Коледа.

Очаквах четиринадесет души за вечеря, всички настроени за празнично веселие. Продължих да готвя, но не можех да изхвърля от ума си проблема на моите родители и затова позвъних на по-голямата ми сестра. Тя се обади на братята ми. Направихме съвещание по телефона и намерихме изход. Решихме родителите ни да не са един без друг на Бъдни Вечер, по-малкият ми брат щеше да пропътува двата часа път до Рочестър, за да вземе татко и да го заведе в къщи, без да казва на майка ми. Обадих се на баща ми, за да го предупредя.сканирано за www.truden.com и www.elan.truden.com от elan 47



— О, не — каза той, — прекалено опасно е да се излиза в нощ като тази.Брат ми пристигнал в Рочестър и се обади от стаята на татко, за да каже, че той

не иска да тръгне.— Ти трябва да му кажеш, Боби. Ти си единствената, която ще послуша.— Върви, татко — казах спокойно аз.И той ме послуша. Тим и татко тръгнаха за АйоВа. Ние, децата, следяхме

тяхното придвижване, пътуването и времето, като се обаждахме по телефона в колата на брат ми. Гостите вече бяха пристигнали и ние всички бяхме част от това изпитание. Щом телефонът звъннеше, включвахме го така, че всички да чуваме разговора и да научим последните новини. Тъкмо минаваше девет, когато телефонът иззвъня и татко се обади от колата.

— Боби, как да се прибера в къщи, без подарък за майка ти? За първи път от почти петдесет години няма да й подаря любимия й парфюм за Коледа!

В този момент всички гости разискваха положението. Обадихме се на сестра ми, за да събере имената на отворените търговски центрове в околността. Там щяха да спрат и да купят единствения подарък, който татко би се съгласил да занесе на мама — парфюма, който й бе подарявал всяка година за Коледа.

В десет без осем минути, брат ми и татко потеглиха от един търговски център в Минесота за в къщи. В дванадесет без десет пристигнаха във фермата. Баща ми, кикотещ се като хлапак, се скрил зад ъгъла на къщата.

— Мамо, днес бях при татко и той каза да ти донеса дрехите за пране — казал брат ми и подал на мама куфара на баща ми.

— Ах — изрекла тя с тих и печален глас, — той толкова ми липсва, така че може би още сега ще ги изпера.

— Няма да имаш време да го направиш тази вечер — казал баща ми като изскочил от скривалището си. След като брат ми позвъни, за да ми разкаже тази трогателна сцена между родителите ни — тези двама влюбени и приятели — аз говорих с майка ми.

— Честита Коледа, мамо!— О, деца, деца... — каза тя със задавен от сълзи глас и не можа да

продължи. Гостите ми нададоха одобрителни викове.Въпреки, че бях на две хиляди мили от тях, това беше една от най-вълнуващите

Коледи, които съм преживяла заедно с моите родители. И до днес, разбира се, те не са били разделени на Бъдни Вечер. За това допринасят както силата на децата, които обичат и почитат родителите си, така и, разбира се, чудесните отношения между тях самите.

— Добрите родители — каза ми веднъж Джонас Солк, — дават на децата си корени и криле. Корени, за да знаят къде е домът им, и криле, за да летят надалеч и да правят онова, на което са били научени.

Ако придобиването на умения да живееш смислено и да имаш спокойно гнездо, където винаги да си добре дошъл, е завещанието на родителите, тогава съм убедена, че съм попаднала на добри родители. На тази Коледа, за която ви разказах, аз най-ясно разбрах защо е било необходимо тези двама души да бъдат мои родители. Въпреки че крилете ме отнесоха надалеч в прекрасната Калифорния и рядко се връщам при тях, корените, които ми дадоха моите родители ще си останат завинаги като непоклатими устои.

Бети Б. Янгссканирано за www.truden.com и www.elan.truden.com от elan 48



Училището на животните

Някога, много отдавна, животните решили, че трябва да направят нещо героично, за да посрещнат подготвени проблемите на „новия свят". Затова си основали училище.

Приели учебната програма, която включвала бягане, катерене, плуване и летене и за да я прилагат по-лесно, всички животни били задължени да посещават и четирите дисциплини.

Патицата била отличничка по плуване, всъщност по-добра дори от инструктора си, но имала незадоволителни оценки по летене и много слаби по бягане. Тъй като тичала бавно, трябвало да остава след часовете и да пропуска плуването, за да тренира бягане. Това продължило докато ципестите й крака така се разранили, че оценките й по плуване станали едва средни. Но средното ниво се приемало като нормално в училището, затова никой, освен патицата, не се тревожел за това.

Заекът започнал като най-добрия ученик в часовете по бягане, но заради слабите оценки по плуване трябвало да се упражнява до пълно изтощение и накрая получил нервно разстройство.

Отначало катеричката била отличничка по катерене. В часовете по летене учителят й я карал да лети от земята нагоре, вместо от върха на дървото надолу, в резултат на което тя изнемощяла до крайност, получила и мускулна треска от пренатоварване и тогава й писали тройка по катерене и двойка по бягане.

Орелът бил проблемно дете и затова го възпитавали сурово. В часовете по катерене той побеждавал всички останали нагоре към върха на дървото, но нас-тоявал да използва собствен начин, за да стигне до там.

В края на годината една анормална змиорка, която можела да плува извънредно добре, да бяга, да се катери и да лети по малко, получила най-високата обща оценка и станала първенец на випуска.

Лалугерите не посещавали училището и се борили срещу налаганите им санкции, защото административното ръководство не включило в програмата копаене и заравяне. Те дали децата си да чиракуват при един язовец, а по-късно се присъединили към мармотите и гризачите, за да положат заедно основите на частно училище, чиито възпитаници получили много добро образование.

Има ли поука тази приказка?

Джордж X. РийВис

Докосване

Тя ми е дъщеря и се носи в шеметния вихър на шестнадесетата си година. Скоро след едно боледуване тя научи, че най-добрата й приятелка скоро ще се мести. Училището не й вървеше толкова добре, колкото тя, а и ние с майка й се бяхме надявали. Докато се гушеше в леглото, и търсеше успокоение под купчината одеала, цялото й същество излъчваше тъга. Исках да протегна ръка към нея и да изтръгна тъгата, която беше пуснала корен в младата й душа. И все пак, въпреки че съзнавах безкрайната си обич към нея и желанието си да я утеша, разбирах, че трябва да подходя внимателно.

Като семеен терапевт аз много добре знаех колко деликатно е изразяването на близост между бащи и дъщери, най-вече от изповедите на пациенти, чийто живот бе съсипан заради сексуални волности. Давах си ясна сметка колко лесно грижите и сканирано за www.truden.com и www.elan.truden.com от elan 49



близостта могат да добият сексуална окраска, особено при мъже, за които емоционалното поле е непозната територия и които бъркат всеки жест на привързаност със сексуална покана. Колко по-лесно бе да я държа и утешавам, когато беше на две-три години или дори на седем. Но сега нейното тяло, нашето общество и моята мъжественост сякаш бяха организирали заговор срещу мен, за да не мога да успокоя дъщеря си. Какъв начин трябваше да измисля, за да я утеша, без да прехвърля задължителните граници между баща и подрастваща дъщеря? Предложих да и разтрия гърба. Тя прие.

Внимателно масажирах клъощавия и гръб и щръкналите плеижи, като се извинявах за скорошното си отсъствие. Обясних, че току-що съм се върнал от международните състезания по разтриване на гръб, където се бях класирал на четвърто място. Уверих я, че е трудно да бъде победен като масажист един загрижен родител, особено ако този загрижен баща е масажист на гърбове от световна величина. Разказах й подробно за състезанието и за другите претенденти, докато ръцете и пръстите ми се опитваха да разхлабят схванатите мускули и да освободят напрежението, изпълващо младия й живот.

Разказах й за един много възрастен, съсухрен азиатец, който се бе класирал трети. След като цял живот бе изучавал акупунктура и акупресура, той умееше да съсредоточи цялата си енергия върху пръстите си, превръщайки масажирането на гръб в изкуство.

— Той ровеше и масажираше с точността на фокусник — обяснявах аз, като се опитвах да покажа на дъщеря ми какво бях научил от стария човек. Тя изохка, въпреки че не бях напълно сигурен дали в отговор на думите, или на докосването ми. След това й разказах за жената, която се бе класирала на второ място. Тя беше от Турция и от дете се беше занимавала с ориенталски танци, така че можеше да накара мускулите да се движат и извиват с гъвкавостта на течност. Когато масажираше гръб, пръстите й събуждаха в уморените мускули и отпуснатите тела потребността да вибрират, да потрепват и танцуват. Тя оставяше пръстите си да се движат, а мускулите ги следваха — поясних аз, като направих демонстрация.

— Това е странно — дочуха се тихи думи откъм главата й, заровена във възглавницата. Чудех се дали бяха предизвикани от ражаза ми или от докосването?

Потънахме отново в мълчание, аз продължих да разтривам гърба на дъщеря ми, а след малко тя се обади:

— Е, и кой спечели първото място?— Няма да повярваш! — отвърнах аз. — Едно детенце!И аз й обясних как нежните, доверчиви докосвания на едно дете, което изследва

света на кожата, на миризмите и вкуса, не може да се сравни с никое друго докосване. От нежни по-нежни. Непредсказуеми, внимателни, търсещи. Мънички ръчички, който казват повече, отколкото думите биха могли да изразят. За близостта. За доверието. За чистата любов. И тогава аз внимателно и нежно я докоснах, така както бях научил от детето. Припомних си ясно нейното детство — как я държа, как я люлея, как я наблюдавам да търси нещо пипнеижом и да расте в своя свят. Осъзнах, че всъщност тя ме бе научила какво представлява детското докосване.

След още известно време, през което нежно и мълчаливо масажирах гърба й, аз й доверих, че съм доволен, задето съм научил толкова много от световните специалисти по масажиране на гръб. Обясних как съм се старал да стана още по-добър масажист на гръб, заради една шестнадесетгодииша дъщеря, която така сканирано за www.truden.com и www.elan.truden.com от elan 50



болезнено се опитва да прекрачи в света на възрастните. Отправих тиха молитва на благодарност, че такъв живот е бил оставен в моите ръце и че съм благословен с чудото да докосна макар и част от него.

Виктор Нелсън

Обичам те, сине

Мисли, които минават през главата ми, докато карам сина си до училище: сутрин, дете. Ти изглеждаш сърдит в униформата си на скаут „кутре"*, не си толкова дебел, колкото твоят старец, когато той самият беше „кутре". Мисля, че на твоята възраст косата ми никога не е била толкова дълга, не преди да отида в колежка, но мисля, че все пак непременно ще те разпозная, независимо как изглеждаш: по непослушните косъмчета край ушите, обувките, протрити на палците, набръчканите колене... Привикваме един с друг...

Сега, когато си на осем, се оказва, че вече почти не се виждаме. В Деня на Колумб** ти излезе от къщи в девет сутринта. На обяд те видях за 42 секунди и се върна чак за вечеря, към пет. Липсваш ми, но зная, че трябва да се занимаваш с много сериозни неща. Толкова сериозни, естествено, ако не и по-важни от онова, с което се занимават останалите пътници по пътя на живота.

Ти трябва да пораснеш и да опознаеш света и това е по-важно, отколкото да късаш купони за залагания, да закупуваш акции или да срязваш незаслужено хората. Трябва да се научиш какво можеш да правиш и какво не — трябва да се научиш и да се справяш с това. Трябва да разбираш хората и да знаеш как се държат те, когато не са доволни от себе си — като малките хулигани, които се хващат за багажника на колелото и се заяждат с по-малките деца. Да-а, ще трябва дори да се научиш да се преструваш, че когато ти викат на прякор, от това не те боли. Винаги ще боли, но ще трябва да се правиш, че не ти пука, защото иначе следващия път ще те наричат с още по-отвратителни имена. Само се надявам, че ще запомниш как си се чувствал, в случай, че някога решиш да се държиш надменно с някой хлапак, по-малък от теб.

Кога за последен път ти казах, че се гордея с теб? Дявол да ме вземе, ако мога да си спомня. Спомням си последния път, когато ти се карах. Разправях ти, че ще закъснеем, ако не побързаш. Но както казваше Никсън, като се направи равносметка, не съм те хвалил толкова, колкото съм ти се карал. И за да си знаеш, в случай, че прочетеш това, аз се гордея с теб. Особено ми се нрави твоята независимост, начина, по който се грижиш за себе си, дори когато това мъничко ме плаши. Ти никога не си бил от онези, дето хленчат и това те прави най-страхотното момче, което познавам.

Защо ли бащите толкова бавно проумяват, че осемгодишните им синове имат нужда от толкова прегръдки, колкото и четиригодишните? Ако не внимавам, съвсем скоро ще започна да те тупам по рамото и да ти казвам: „Здрасти, приятел!", вместо

да те прегърна и да ти кажа, че те обичам. Животът е твърде кратък, за да прикриваме любовта си. Защо ли осемгодишните толкова бавно разбират, че тридесет и шестгодишните имат нужда от толкова прегръдки, колкото и четиригодишните?

* „кутре" — степен в организацията на скаутите, съответстваща на възрастта от 8 до 10 години. — Б. ред.** Денят на Колумб — Вторият понеделник от октомври, официален празник в САЩ в чест на Христофор

Колумб. — Б. пр.




Иска ми се пътят да не беше толкова кратък... Искам да си поговорим за снощи... когато твоят по-малък брат заспа, а ние ти позволихме да останеш и да погледаш как играе отборът на „Янките". Тези мигове са толкова особени. По никакъв начин не могат да бъдат планирани. Винаги, когато се опитаме да планираме нещо заедно, то не се получава така хубаво, така страхотно или задушевно. За няколко твърде кратки минути ми се стори, че си пораснал и ние седим и говорим без думи на тема: „Как вървят нещата в училище, сине?". Вече проверих тетрадката ти за домашна работа по математика, по единствения начин, по който мога — с калкулатора. Ти се оправяш с цифрите по-добре, отколкото аз, дори и сега. И така, ние си говорихме за мача и ти знаеше за играчите повече от мен, така че научих нещо от теб. И двамата бяхме щастливи, когато „Янките" победиха.

Е, стигнахме до училищната бариера. Тя вероятно ще надживее всички ни. Ще ми се да не отиваш на училище днес. Имам да ти казвам толкова много неща.

Излизаш бързо от колата. Искам да задържа мига, но ти вече си зърнал неколцина твои приятели.

Исках само да ти кажа: „Обичам те, сине..."

Виктор Б. Милър

Що за човек си е толкова важно, колкото и как постъпваш

Твоето излъчване крещи така силно, че не чувам какво казваш.

Ралф Уолдо Емерсън

Беше слънчев съботен следобед в град Оклахома. Моят приятел— и горд баща, Боби Люис, водеше двамата си малки синове да играят миниголф. Той се отправи към човека зад билетното гише и попита:

— Колко е входът?— Три долара за вас и по три долара за всяко дете, което е над шест години

— отвърна младият мъж. — Ако са на шест или по-малко ги пускаме безплатно. На колко години са?

— Адвокатът е на три, а лекарят — на седем —каза Боби, — така че ви дължа шест долара.

Мъжът зад гишето каза:— Ей, господине, да не би току-що да сте спечелили от лотарията, или

какво? Можехте да си спестите три зелени. Можехте да ми кажете, че голямото е на шест. Нямаше да разбера.

— Е, сигурно е така — рече Боби, — но децата щяха да разберат.Както е казал Ралф Уолдо Емерсън: „Твоето излъчване крещи така силно, че

не чувам какво казваш." В решаващите мигове, когато етиката е по-важна от всичко друго, постъпвайте така, че да служите за пример на всички, с които работите или живеете.

Патриша Фрип

Животът на една майка

Занеси си чинията в кухнята, ако обичаш.Вземи я, като слизаш долу. Не го оставяй там, занеси го горе.




Това твое ли е?Не удряй брат си.На теб говоря.Извинявай за минутка, не виждаш ли, че говоря? Казах: не ме прекъсвай. Изми ли си зъбите?Защо си станал от леглото?Веднага лягай обратно в леглото.Не можеш да гледаш телевизия следобед.Какво значи: скучно ми е?Излез навън.Прочети една книга.Намали този касетофон.Остави телефона.Кажи на приятелката си, че ще й се обадиш по-късно. Веднага!Ало. Не, няма я в къщи.Ще ви се обади, като се прибере.Вземи си яке. Вземи си пуловер.Вземи си го, все пак.Някой си е оставил обувките пред телевизора.Махнете играчките от коридора.Момчетата да излизат от ваната. Махнетеиграчките от стълбите.Разбираш ли, че можеш да убиеш някого?По-бързо.По-бързо, че всички чакат.Броя до десет и след това тръгваме без теб.Ходи ли до тоалетната?Ако не отидеш, няма да тръгнеш.Не се шегувам.Защо не отиде преди да тръгнем?Можеш ли да стискаш?Какво става там отзад?Стига.Казах, стига вече!Не искам да чувам за това.Спрете или веднага ви връщам у дома.Край. Прибираме се в къщи.Целуни ме.Искам да ме гушнеш.Оправи си леглото.Подреди си стаята.Сложи масата.Помогни ми да сложим масата!Не ми казвай, че не е твой ред.Премести си стола до масата, ако обичаш.Седни прилично.Опитай малко. Няма нужда да изяждаш всичко.




Престани да си играеш, докато ядеш.Погледни се какво правиш.Премести чашата. Много е близо до ръба на масата.Внимавай!Да ти сложа още? Какво?Сложи ми още, ако обичаш. А, така вече е по-добре.Хапни поне веднъж от салатата.Не винаги получаваш това, което ти се иска. Такъв е животът.Недей спори с мен. Повече няма да говорим за това.Отивай си в стаята.

Не, десет минути не са достатъчни. Още една минута.Колко пъти съм ти казвала да не правиш това?Къде са бисквитите?Преди да ядеш от пресните плодове, изяж старите.Няма да ти дам гъби. Изнесох всички гъби. Ясно ли е?Написа ли си домашното?Престани да крещиш. Ако искаш да ме питаш нещо, ела тук.КАЗАХ ТИ ДА ПРЕСТАНЕШ ДА КРЕЩИШ. АКО ИСКАШ ДА МЕ ПИТАШ НЕЩО, ЕЛА ТУК.Ще си помисля.Не сега.Питай баща си.Ще видим.Не сядай толкова близо пред телевизора, вредно е за очите.Успокой се.Успокой се и започни отново.Това ли е истината?Затегнете коланите. Затегнахте ли коланите?Съжалявам, така трябва. Съжалявам, така трябва. Съжалявам, така трябва.

Делиа Ефрън

Едно съвършено американско семейство

Десет и тридесет на една съвършена съботна утрин и ние сме за момента съвършеното американско семейство. Съпругата ми заведе шестгодишния ни син на първия му урок по пиано. Четиринадесетгодишният още не се е излюпил от сън. Четиригодишният наблюдава в другата стая как мънички човекоподобни същества се хвърлят едно срещу друго. Аз седя до кухненската маса и чета вестника.

Арън Малакай, четиригодишният, очевидно отегчен от анимационната сеч и от значителната си лична мощ, придобита от стискането на дистанционното, нарушава пространството ми.

— Гладен съм — казва той.— Искаш ли още каша?— Не.— Малко кисело мляко?— Не.




— Искаш ли яйца?— Не. Може ли малко сладолед?— Не.Доколкото знам, сладоледът може да бъде далеч по-хранителен от

преработената каша или от натъпканите с антибиотици яйца, но, според моите разбирания, не е правилно да се яде сладолед в десет и четиридесет и пет в събота сутрин.

Тишина. Около четири секунди..— Тате, още много ни остава да живеем, нали?— Да, Арън, още много.— На мен, на теб и на мама ли ?— Точно така.— И на Айзък ли? — Да.— А на Бен?— И на Бен. На теб, на мен, на мама, на Айзък и на Бен.— Ще живеем дълго, докато всички хора умрат.— Какво искаш да кажеш?— Докато всички хора умрат и динозаврите се върнат.Арън сяда на масата, с крака, кръстосани като на някой Буда, в средата на

вестника ми.— Какво искаш да кажеш с това „докато всички хора умрат", Арън?— Ти каза, че всеки човек умира. Когато всички умрат, тогава динозаврите

ще се върнат. Пещерните хора са живели в пещери. В пещери на динозаври. След това динозаврите се върнали и ги направили на мармалад.

Осъзнавам, че дори за Арън животът вече е една ограничена икономика с ресурси, които могат внезапно да се изчерпят. Представя си себе си и нас някъде по неговата траектория, която завършва с несигурност и загуба.

Налага ми се да взема решение, съобразено с нормите на етиката. Какво трябва да направя? Трябва ли да се опитам да му говоря за Бога, за спасението и вечността? Или пък да му подхвърля някоя измишльотина от рода на: „Тялото ти е обвивка и след като умреш, душата ти ще отлети и ще се събере с душите на всички останали и ще продължи да живее вечно."?

Дали да го оставя, обзет от несигурност и нетърпение — не, защото ми се струва, че той се вълнува истински? Да се опитам ли да го направя ентусиазиран екзистенциалист или да го накарам да се почувства по-добре?

Не зная. Гледам вестника втренчено. В петък вечер „Селтикс" неизменно губят. Лари Бърд е ядосан на някого, но не мога да разбера на кого, защото крачето на Арън ми пречи да прочета. Не зная, но моята нервна, пристрастена чувствителност на човек от средната класа ми нашепва, че този момент е много важен, момент, в който се оформя начинът, по който Арън ще изгради своя светоглед. Или може би причината да мисля по този начин е именно нервната ми, пристрастена чувствителност на човек от средната класа. Ако животът и смъртта са илюзия, тога-ва защо трябва да си губя времето и да се занимавам с начина, по който някой друг ги разбира?

На масата Арън се забавлява с един войник-играчка — Вдига му ръцете и се опитва да го закрепи прав, но той се олюлява. Лари Бърд бил ядосан на Кевин МакХейл. Не, не на Кевин МакХейл, а на Докери Сиктинг. Докери Сиктинг вече не сканирано за www.truden.com и www.elan.truden.com от elan 55



е в „Селтикс". Какво ли е станало с него? Всичко умира, всичко свършва. Докери Сиктинг в „Сакраменто" ли играе или в „Орландо", или е изчезнал нанякъде?

Не бива да подценявам начина, по който Арън разбира живота и смъртта, защото искам той да има силно развито чувство за ред, чувство, че животът си тече по установени правила. Веднага се разбира, че по отношение на мен монахините и свещениците са си свършили работата добре. Това е или агония, или блаженство. Раят и адът, които нямат нищо общо помежду си. Ти или си с Бога, или си в казана, където е жежко. Не искам Арън да се опари, но искам той да има силен дух. Невротичното, но неизбежно нетърпение може да дойде по-късно.

Възможно ли е това? Възможно ли е да имаш чувството, че Бог, духът, кармата, каквото и да е друго — са отвъд нашето познание, и това да не накърнява съществуването на личността, да не я обременява? Ако използваме езика на онтологията, може ли хем да изядем тортата, хем тя да си остане цяла? Дали пък тяхната крехка чувствителност, тяхната „отвъдност" няма да пострада от подобно действие?

Като почувствах оживлението на масата леко да нараства, разбрах, че Арън вече се отегчава от войника си. Реших да се възползвам от приближаващия драматичен момент, ижашлях се и започнах с професионален тон:

— Арън, смъртта е нещо, което някои хора вярват, че...— Татко — прекъсва ме Арън, — може ли да изиграем една видео игра? В

нея няма много насилие —обяснява той, жестикулирайки с ръце. — Не е от онези игри, в които убиват. Момчетата само малко се понатупват.

— Да — казвам аз с известно облекчение, — хайде да си поиграем с видеоигрите. Но най-напред трябва да направим нещо друго. Какво? — Арън спира и вече стигнал на половината път до аркадата се обръща към мен.

— Най-напред да хапнем малко сладолед.Още една съвършена събота за едно съвършено семейство. Засега.

Майкъл Мьрфи

Просто го кажи!

Ако знаете, че скоро ще умрете и можете да се обадите само веднъж по телефона, на кого бихте се обадили и какво бихте му казали ? А защо още чакате?

Стивън Ливайн.

Една вечер, след като бях прочел една от стотиците книги за родители, се почувствах малко виновен, защото в книгата бяха описани някои похвати, които родителите трябва да използват, а от известно време аз просто бях забравил за тях. Там се казваше, че най-важното е родителите да разговарят с детето си и да се използват двете магически думи: „Обичам те". Непрестанно се акцентираше, че децата трябва да знаят, че вие наистина ги обичате безусловно и недвусмислено.

Отидох горе в спалнята на сина ми и почуках на вратата. Всичко, което чувах обаче, беше звукът от барабаните му. Въпреки че не ми отговори, аз знаех, че е вътре, затова отворих вратата и, разбира се, той седеше отсреща със слушалките на ушите, слушаше някаква касета и свиреше на барабаните. Наведох се, за да привлека вниманието му и казах:

— Тим, можеш ли да ми отделиш една минута?сканирано за www.truden.com и www.elan.truden.com от elan 56



— Ама, разбира се, татко — откликна той. —Щом е за теб, винаги.Седнахме и петнадесет минути по-късно, след като бяхме бъбрили за

незначителни неща и аз бях заеквал, просто го погледнах и рекох:— Тим, харесва ми как свириш на барабаните.— О, благодаря ти, татко — отвърна той, — радвам се, че ти харесва.— Ще се видим по-късно! — казах аз, докато излизах от стаята.Както слизах надолу, мина ми през ума, че се бях качил горе с мисълта да му

кажа нещо съвсем конкретно, а не бях го направил. Реших, че непременно трябва да се върна и да изрека онези две вълшебни думи.

Качих се отново, почуках на вратата и я отворих.— Може ли за минута, Тим?— Разбира се, татко. Винаги съм на разположение. Какво има?— Сине, първият път, когато се качих тук, исках да ти кажа едно, а излезе

съвсем друго. Всъщност, исках да споделя с теб нещо съвсем различно. Тим, спомняш ли си, когато за първи път се учеше да караш кола и ми създаде толкова неприятности? Написах две думи върху лист хартия и ти го сложих под възглавницата, като се надявах, че ще им обърнеш внимание. Бях си свършил работата като родител и изразявах любовта към сина си. — След като си поговорихме още малко, погледнах Тим и му казах: —Онова, което искам да знаеш, е, че ние те обичаме.

Той вдигна очи и рече:— О, благодаря, татко. Имаш предвид ти и мама, нали?— Да — казах аз, — и двамата, само че не ти го казваме много често.— Благодаря — отвърна той. — Знам, че е така. Това означава много за

мен.Обърнах се и излязох. Докато слизах надолу, си помислих: „Не мога да

повярвам. Вече два пъти бях горе — наясно съм какво искам да му кажа и въпреки това от устата ми излиза нещо различно."

Реших, че веднага трябва да се върна обратно и да споделя с Тим чувствата, които ме вълнуват. Той трябва да го чуе директно от мен и не ме интересува, че е висок метър и осемдесет и три! Така че — връщам се, чукам на вратата и той ми извиква:

— Чакай малко. Не ми казвай кой е. Ти ли си, татко?— Как позна? — питам аз, а той отвръща:— Познавам те откакто си станал родител, татко.Тогава аз му рекох:— Сине, можеш ли да ми отделиш само една минута?— Знаеш, че мога, така че влез. Предполагам, че не си ми казал, онова,

което си искал.— Как позна? — попитах аз.— Познавам те още от времето, когато бях в пелени.— Е, сега ще ти кажа онова, което все не успявам — започнах аз. — Исках

да ти кажа, колко си скъп на семейството ни. Не е важно какво правиш, нито какво си направил, няма значение и какви ги вършите с момчетата от гимназията в града. Важното е що за човек си. Обичам те, просто исках да го знаеш и не мога да си обясня защо премълчавам нещо толкова важно.

Той ме погледна и каза:




— Ама, разбира се, татко, зная това много добре и наистина ми е много приятно да го чуя от теб. Много ти благодаря за това, което мислиш, и за това, което направи. — А докато излизах, той каза: — О, татко. Почакай малко.

Започнах да си мисля: „О, не. Какво ли ще ми каже?", а на него отвърнах:— Разбира се. Винаги имам време за теб.Не зная откъде са научили това децата — сигурен съм, че не е от родителите

им, но той каза:— Татко, исках да те питам нещо.— Какво е то? — попитах.Той ме погледна и рече:— Татко, на семинар ли си ходил или на нещо подобно?„Ами да, помислих си аз, като всеки осемнадесетгодишен хлапак и той познава

номерата на баща си". И казах:— Не, четох една книга и в нея се казваше колко е важно да споделяш с

децата си онова, което всъщност мислиш за тях.— Е, благодаря ти, че ми отдели от времето си, татко. Ще си поговорим по-

късно.Струва ми се, тази вечер Тим ме научи, че единственият начин да разбереш

истинския смисъл и цел на любовта е да си готов да, платиш цената. Трябва да застанеш открито и да поемеш риска да я споделиш.

Джийн Бедли

Да завещаеш любов

Като млад Ал беше прекрасен художник керамик. Имаше съпруга и две чудесни момчета. Една вечер по-големият му син получил силни болки в корема. Тъй като си помислили, че това е някакво обикновено чревно неразположение, нито Ал, нито съпругата му се разтревожили от състоянието му. Но всъщност заболяването било остър апендисит и момчето внезапно починало още същата нощ.

Ал се измъчвал, че са могли да предотвратят смъртта му, ако бяха осъзнали сериозността на положението, и от огромното бреме на вината емоционалното му здраве се влошило. На всичкото отгоре, малко по-късно го напуснала жена му и го оставила сам с по-малкия им шестгодишен син. Ал не могъл да понесе болката от тези две раздели и за да я заглуши, започнал да пие, а след време станал алкохолик.

Със задълбочаването на алкохолизма Ал започнал да губи всичко, което имал — дома си, земята си, предметите на изкуството, всичко. Най-накрая починал сам в някакъв мотел в Сан Франциско.

Когато научих за смъртта на Ал, реагирах със същото презрение, което светът показва към някой, който е завършил живота си без да остави материализирано нищо, което да напомня за него. „Абсолютно пропаднал човек! — мислех си аз. — Напълно провален живот!"

С течение на времето започнах да преоценявам суровата си първоначална преценка. Познавах вече порасналия син на Ал, Ърни, като един от най-милите, най-любящи, най-грижовни мъже. Наблюдавайки Ърни и децата му, виждах любовта между тях и си мислех, че добротата и грижовността все трябва да са дошли отнякъде.

Ърни не ми бе говорил много за баща си, пък и аз разбирах, че е много трудно да защитаваш един алкохолик. Един ден събрах кураж и го попитах:




— Наистина съм учуден от нещо — казах аз. —Зная, че главно баща ти те отгледа. Какво, по дяволите, направи той, та ти стана толкова добър човек?

Ърни притихна, помисли малко, а после каза:— От най-ранните ми спомени като дете, докато напуснах дома на

осемнадесет, Ал всяка вечер идваше в стаята ми, целуваше ме и казваше: „Обичам те, сине."

От тези думи в очите ми се появиха сълзи и осъзнах, че съм постъпил глупаво, определяйки Ал като пропаднал човек. Вярно е, че след себе си не бе оставил нищо материално, но пък е бил любящ баща и е възпитал един от най-добрите, най-щедрите мъже, които познавам.

Боби Джий (Да спечелиш играта)

Към родителите

Вашите деца не са ваши деца.Те са синове и дъщери на копнежа на живота дасъществува.Те идват чрез вас, но не от васи въпреки че са с вас, все пак не ви принадлежат.Можете да им дадете любовта си,но не и вашите мисли,защото те имат свои собствени.Можете да дадете подслон на телата,но не и на душите им,защото душите им обитават дома на утрешнияден,който вие не можете да посетите,дори и в мечтите си.Може да се стремите да бъдете като тях,но не се опитвайтеда ги направите като вас,защото животът не върви назад,нито чака отминалия ден.Вие сте лъковете, от които децата викато живи стрели излитат надалеч.Стрелецът вижда мишената върху пътеката набезкрая и той ги насочвас мощта си, за да могат неговите стрели далетят бързо и надалеч.Нека, когато лъкът се огъва в ръката на стрелеца, да бъде за добро;защото както обича стрелата, която лети, той обича и здравия лък.

Халил Джубран

*Превода е по-добър в ,,Пророкът” – книга на Джубран, която можете да намерите в библиотеката на www.truden.com




4ЗА УЧЕНЕТО И УЧИЛИЩЕТО

Да учиш, означава да откриваш онова,което вече знаеш.Да правиш, значи да показваш, че го знаеш.Да преподаваш, значи да напомняшна другите, че те го знаят толкова добре,колкото и ти.Всички вие сте ученици, изпълнители,учители.

Ричард Бах




Да създъдем мойто бъдище

Скъпи очителю,Днес, мама плакъ. Мама ме пупита: Джоди знаеш ли наистина зъщо ходиш на

училище? Казъх и че не знам зъщо?Тя казъ че така ние ще създъдем мойто бъдище. Ас пупитах къкво е бъдище как

изглежда то? Мама казъ не зная Джоди, никой не може да види твойто бъдище а саму ти. Не се тревожи защото ти ще го видиш. тогава тя зъплака и казъ о Джоди тъка те убичам.

Мама казвъ че всеки триабва да работи наистина здравата заради нас децатъ за да бъде нашто бъдище най-хубавото на светъ.

Очителю, може ли днес да започнем да изграждаме мойто бъдище? Можете ли да се упитате да го нъправите хубаво и красиво заради мама и заради мен?

Убичам ви, очителю

С обич,Джоди

Франк Трухийо

Сега вече се харесвам

Щом веднъж самочувствието на едно дете започне да расте, ще забележките, че и постиженията му нарастват, но още по-важно е, че животът

ще доставя все по-голяма радост.Уейн Дайър

Когато започнах да разбирам, че децата имат и други нужди, извън материала, който им се преподава по даден предмет, сякаш започнах да виждам света с нови очи. Разбирам математиката и успявам да я поднеса пред учениците добре. Бях привикнала да мисля, че това е всичко, което се изисква от мен. Сега, обаче, аз пре-подавам по-скоро взаимоотношения, не математика. Вярно е, че с някои деца успявам само донякъде. Сега ми се струва, че зная отговорите на много повече въпроси от времето, когато се опитвах да бъда единствено специалист. Младежът, който ме накара да проумея това, беше Еди. Един ден го запитах коя според него, е причината тази година да се справя много по-добре, отколкото миналата. Неговият отговор ми подсказа, че съм избрала вярната посока:

— Сега, когато съм с вас, аз се харесвам — каза той.Учителка, цитирана от Евърит Шостръм

в „ Човекът манипулатор"

Всички хубави неща

Той беше в трети клас на училището „Сейнт Мери" в Морис, Минесота, в което преподавах. Обичах всичките 34-ма ученици, но Марк Екланд ми беше особено скъп. Той винаги беше спретнато облечен и бе толкова жизнерадостен, че човек не можеше да не се отнесе снизходително към лудориите, които понякога вършеше.

Марк говореше непрестанно. Много пъти му напомнях, че е недопустимо да се говори без разрешение. Онова, което излючително много ме впечатляваше обаче,




беше искреността в отговора му всеки път, когато го упрекнех за непристойно поведение.

— Благодаря, че ме поправихте, Сестро!Отначало не знаех как да приемам тези думи, но не след дълго привикнах да ги

чувам по няколко пъти на ден.Една сутрин Марк говореше твърде много, търпението ми се изчерпа и аз

направих грешка, допустима само за някой нов учител.Погледнах Марк и казах:— Ако изречеш още една дума, ще ти залепя устата с лепенка!Само десет секунди по-късно Чък изтърси:— Марк пак говори.Не бях молила учениците да наблюдават Марк, но тъй като пред целия клас бях

обещала какво ще е наказанието, трябваше да го изпълня.Спомням си сцената така, сякаш се е случила тази сутрин. Тръгнах към бюрото, едва-едва отворих чек-меджето и извадих ролката. Без да кагка нито дума, пристъпих към чина на Марк, откъснах две парчета от лентата и ги залепих, така че върху устата му се появи буквата X. После се върнах пред класа.

Когато погледнах към Марк, за да видя какво прави, той премигна. Това помогна! Разсмях се. Целият клас се оживи, когато се върнах до чина на Марк, махнах лепенката и свих рамене. Първите му думи бяха:

— Благодаря, че ме поправихте, Сестро.В края на годината ми предложиха да преподавам висша математика в девети

клас. Годините летяха и докато се обърна, Марк отново беше в моята класна стая. Беше пораснал, изглеждаше по-добре от всякога и продължаваше да е все така учтив. Тъй като трябваше да внимава в уроците по „новата математика", сега вече деветокласник, той не говореше толкова много.

Един петък нещата не вървяха. Цялата седмица се бяхме занимавали с едно ново понятие и аз усещах, че децата вече се чувстват разочаровани от себе си и нервни. Трябваше да успокоя раздразнението, преди нещата да излязат извън контрол. Помолих ги върху два листа хартия да напишат имената на съучениците си, като оставят празно място между тях. След това им казах да помислят за най-хубавото нещо, което могат да се сетят за всеки от съучениците си и да го напишат.

Те се занимаваха с тази задача през останалото време от часа и на излизане всеки от тях ми подаде листата си. Чък се усмихна, а Марк каза:

— Благодаря за урока, Сестро. Приятен уикенд.В събота, на отделен лист хартия, под името на всеки един от учениците,

изброих всичко, което останалите бяха написали за него, а в понеделник им ги раздадох. За някои от тях текстът беше на две страници. Не след дълго целият клас се усмихваше.

— Наистина ли? — чух шепот аз. — Никога не съм си помислил, че това може да има значение за някого.

— Не знаех, че другите ме харесват толкова много!Никой никога не спомена тези списъци в класа отново. Не знам дали ги бяха

обсъждали след училище или с родителите си, но това нямаше значение. Упражнението беше изпълнило целта си. Учениците бяха доволни от себе си и отново се чувстваха добре заедно.

И тази група ученици завърши. Няколко години по-късно се връщах от отпуск и родителите ми ме посрещнаха на летището. Докато карахме към къщи, мама сканирано за www.truden.com и www.elan.truden.com от elan 62



задаваше обичайните въпроси за пътуването: какво е било времето, как съм прекарала. Имаше нещо успокоително в разговора. По едно време мама хвърли поглед към татко и каза:

— Татко?Баща ми се прокашля.— Семейство Екланд се обадиха снощи — започна той.— Така ли? — казах аз. — Нищо не съм чувала за тях от няколко години.

Как е Марк сега?— Марк е бил убит във Виетнам — отвърна тихо той. — Погребението е

утре и родителите му биха желали да присъстваш, ако е възможно.И до днес мога да посоча точното място, където татко ми съобщи това.Никога по-рано не бях виждала военнослужещ във военен ковчег. Марк

изглеждаше красив и възмъжал. В главата ми се оформи някакво бегло подобие на мисъл в този момент: Марк, бих дала всичките лепенки в света само и само да ми проговориш.

Църквата беше претъпкана с приятели на Марк. Сестрата на Чък запя „Военен химн на републиката". Защо трябваше да вали в деня на погребението? И без друго край гроба беше толкова мъчително. Пасторът изрече обичайните молитви и тръбачът засвири. Един по един онези, които обичаха Марк, се изредиха за последен път край ковчега и го поръсиха със светена вода.

Аз минах последна. Докато стоях там, един от войниците, който беше държал покрова, дойде при мен.

— Вие ли сте учителката на Марк по математика? — попита той. Аз кимнах и продължих да гледам в ковчега, а той продължи: — Марк много ни е разказвал за вас.

След погребението повечето от бившите съученици на Марк се отправиха към къщата на Чък да обядват заедно. Майката и бащата на Марк бяха там и явно ме чакаха.

— Искаме да ви покажем нещо — каза баща му, като извади един портфейл от джоба си. — Намерили са това у Марк, след като е бил убит. Решихме, че може би ще го познаете.

Като отвори сгъваемия портфейл, той внимателно извади два изтъркани от сгъване и разгъване листа от тетрадка, върху които личеше текст, написан на машина. Един поглед ми беше достатъчен, за да разпозная листовете, върху които бях преписала добрите думи, отправени към Марк от съучениците му.

— Много ви благодаря, че сте направили това —каза майката на Марк. — Както виждате, Марк ги пазеше като зеницата на окото си.

Съучениците на Марк започнаха да се събират около нас. Чък се усмихна някак глупаво и каза:

— И аз все още си пазя моя списък. Той е в най-горното чекмедже на бюрото у дома.

— Джон ме помоли да сложа неговия в сватбения албум — намеси се съпругата му.

— Аз също си пазя моя — рече Марлин. — Той е в дневника ми.Тогава Вики, друга тяхна съученичка, посегна към чантичката си, извади

портфейла и показа на групата нейния зацапан и оръфан списък.— Постоянно нося това с мен — каза тя със замислен поглед. — Струва ми

се, че всеки си го е запазил.сканирано за www.truden.com и www.elan.truden.com от elan 63



Тогава не издържах, седнах и се разплаках. Плаках за Марк и за всички негови приятели, които никога повече нямаше да го видят.

Хелън П. Мрозла

Ти си истинско чудо

Всяка секунда, през която живеем, е нова и неповторима за вселената, миг, който няма да се върне... А на какво учим децата си? Учим ги, че две и две прави четири и че Париж е столицата на Франция.

А кога ще започнем да ги учим и на това, какво представляват те самите? Трябва да кажем на всеки от тях: Знаеш ли какво си ти? Ти си истинско чудо.

Ти си неповторим. През всичките изминали години не е имало дете като теб. С твоите крака, ръце, сръчни пръсти, с начина, по който се движиш.

Ти можеш да станеш Шекспир, Микеланджело, Бетовен. Имаш сили за всичко. Да, да, ти си истинско чудо! И когато пораснеш, ще можеш ли да нараниш някого, който също като теб е истинско чудо?

Ти трябва да работиш — ние всички трябва да работим, за да направим света достоен за децата му.

Пабло Казалс

Всичко, което трябва да зная, съм научил в детската градина

Повечето от онова, което ми е било потребно, за да се науча как да живея, какво да правя, как да се държа, съм усвоил в детската градина. Мъдростта не е горе на върха, където блести заветната диплома, а там, в пясъчника на детската площадка, в предучилищната група.

Ето какво научих там: Делете всичко. Играйте честно. Не удряйте хората. Оставяйте нещата там, където сте ги намерили. Разчистете, ако сте разхвърляли. Не вземайте вещи, които не са ваши. Извинете се, когато сте обидили някого. Мийте си ръцете преди ядене. Изчервявайте се. Топлите сладки и студеното мляко са полезни. Живейте хармонично. Научете нещо, измислете нещо, порисувайте, попейте, потанцувайте, поиграйте, поработете — всеки ден по малко.

Всеки следобед си поспивайте. Когато излезете на улицата, внимавайте дали не идва кола, дръжте се за ръцете и вървете плътно един до друг. Бъдете готови за чудеса. Помнете малкото зрънце, посадено в пластмасовата чаша. Корените отиват надолу, а стебълцето — нагоре и никой не знае нито как, нито защо, но ние сме също като него.Дори и златната рибка, и хамстерите, и белите мишки, и растението в пластмасовата чаша умират. Ние също.

И тогава си спомнете книгата за Дик и Джейн и първата дума, която сте научили, най-важната дума в света: ВИЖ. Всичко, което трябва да знаете, е там някъде. Златното правило, любовта и здравословният начин на живот. Екологията, политиката и здравият разум.

Помислете само колко по-добър щеше да бъде светът, ако всеки ден към три часа следобед всички си похапвахме бисквити с мляко, а после лягахме за кратка дрямка. Или ако хората приемат като задължително правило винаги да връщат нещата там, откъдето са ги взели, и да почистват мръсотията, която правят. На




колкото и години да сте, когато сте сред останалите хора, е в сила правилото: дръжте се за ръцете и вървете плътно един до друг.

Робърт Фулам

Научаваме нещо, докато го вършим

Неотдавна започнах да свиря на виолончело. Повечето хора биха казали, че онова, което върша е: „уча се да свиря" на виолончело. Но тези думи навеждат на странната мисъл, че съществуват два различни процеса: (1) учиш се да свириш на виолончело; и (2) свириш на виолончело. Те внушават, че ще правя първото, докато го завърша, и тогава, приключвайки първия процес, ще започна втория. Накратко, ще продължа да „се уча да свиря", докато „се науча да свиря" и едва оттам нататък ще започна да свиря. Това, разбира се, е пълна глупост. Няма два различни процеса. Ние се научаваме да вършим нещо, докато го вършим. Няма друг начин.

Джон Холт

Ръката

Уводната статия във вестника в Деня на благодарността разказваше за една учителка, която накарала своите първокласници да нарисуват нещо, за което са благодарни. Смятала, че тъй като децата идвали от бедни райони, всъщност можели да бъдат благодарни за много малко неща.

Предполагала, че повечето от тях ще нарисуват пълнени пуйки или маси с храна. Учителката била изумена от рисунката, която й подал Дъглас — една несръчно, по детски нарисувана ръка.

Чия била тази ръка? Класът бил очарован от абстрактната рисунка.— Сигурно това е ръката на Бога, който ни дава храна — казало едно от

децата.— На някой фермер е — обадило се друго, — защото той отглежда

пуйките.Най-накрая, когато другите ученици били заети с работа, учителката отишла

при Дъглас и го попитала чия е ръката.— Това е вашата ръка, госпожо — отронил той.Тя си спомнила, че често когато се връщали от междучасие, тя била хващала

Дъглас, едно мръсно и нещастно дете, за ръката. Тя правела това и с другите деца. Но за Дъглас то означавало много. Може би това е смисълът на този ден — да благодарим не за материалните неща, които ни се дават, а за възможността по някакъв, макар и незначителен начин, да дадем на другите.

Неизвестен източник

Кралските рицари на Харлем

На няколко минути пеша от моя апартамент в Манхатън, но всъщност на светлинни години разстояние, има една част на Ню Йорк, която се нарича Испански Харлем. В много отношения тя е като страна от Третия свят.

Детската и майчината смъртност там са почти същите, както, да речем, в Бангладеш, а средната продължителност на живота на мъжете е дори по-малка. Това всъщност се отнася и за останалата част на Харлем, но хората тук, освен това, се различават от себеподобните си от по-богатите части на града и по езика. Като




прибавим към всичко това фактът, че те не съществуват за медиите, високомерието на повечето учители и полицаи, които работят в този Трети свят, но не биха и помислили да живеят тук, и учебниците, които нямат кажи-речи нищо общо с техния начин живот, за децата урокът е ясен: те са „по-ниска категория" от хората, живеещи само няколко пресечки по-нататък.

В една прогимназия, която се издига сред бетонни игрища и метални огради на „101-ва източна улица", Бил Хол води редовния курс по английски и заедно с това преподава английски като втори език на ученици, които пристигат направо от Пуерто Рико, Централна и Южна Америка, дори от Пакистан и Хонконг. Тези деца се сблъскват с една нова култура, странни правила, престъпна среда и родители, които вероятно се чувстват също толкова объркани, колкото и те самите. Всеки ден Бил Хол се среща с тях.

Докато се опитвал да измисли нещо, с което да сплоти подобна група и в същото време да им помогне да научат английски, Бил забелязал, че някой носи шахматна дъска. Той самият играел шах и знаел, че тази игра е прекосила много културни граници, затова взел разрешение от скептично настроения директор да създаде шах-клуб след часовете.

От момичетата дошли само няколко, но тъй като никога не били виждали жена да играе шах, те предположили, че тази игра не е за тях. Нямало дори учителка, която да им даде пример, затова и малкото, които идвали, постепенно се отказали. И някои от момчетата останали настрана — шахът не бил от игрите, носещи популярност сред съучениците им, но около дванадесет души останали да научат основите. Техните приятели им се присмивали, задето оставали след часовете, а някои родители преценили, че шахът е губене на време, тъй като нямало да им помогне да си намерят работа, но въпреки това децата продължавали да посещават сбирките. Бил им давал нещо, което рядко присъствало в живота на тези момчета: искреното внимание на човек, уверен във възможностите им.

Все повече усъвършенствали уменията си да играят шах и да говорят английски и Бил започнал да ги води на междуучилищни срещи по шах извън Испански Харлем. Тъй като той плащал билетите им за метрото и им купувал за вечеря пица— значителни разходи спрямо заплатата на един учител, — момчетата разбирали, че той държи на тях, и започнали да се доверяват на този бял мъж на средна възраст.

За да им помогне да станат по-независими и уверени, Бил карал момчетата при провеждането на всяко състезание да се редуват като капитани, които трябвало да се справят с цялото пътуване и подготовката за него. Постепенно, дори когато Бил не бил наоколо, момчетата започнали да осъзнават отговорността, която носят един за друг — да помагат на изоставащите, да споделят личните си проблеми и да обясняват на родителите си, защо шахът, все пак, не е губене на време.

Това проличало и в училище — оценките им започнали да стават по-добри.Тъй като станали по-добри ученици и шахматисти, Бил Хол започнал да се

замисля какво още може да направи за тях. С малко пари, осигурени от Манха-тънския шах-клуб, той ги завел на щатския финал в Сиракуза.

Някогашните дванадесет отчаяни, изолирани, често пасивни и затворени момчета се били превърнали в отбор с име, измислено от самите тях:

„Кралските рицари". Класирали се на трето място в щата и така получили правото да се включат във финалите за национално юношеско първенство в Калифорния.




Сега вече дори колегите на Бил му изброявали причините, поради които не трябвало да хаби толкова време и усилия. В истинския живот тези деца от гетото никога нямало „да станат хора", както се изразил един учител.

Защо да се пръскат средства за самолетни билети, като това пътуване щяло да ги направи още по-неудовлетворени от живота, който водят?

Въпреки това, Бил осигурил пари за билетите до Калифорния. В националното състезание те завършили седемнадесети от 109 отбора.

Сега вече шахът станал обект на интерес от страна на училището — пък макар и само заради възможността да се пътува. При гостуване в нюйоркски шах-клуб, членовете на отбора се запознали с едно момиче от тогавашния Съветския съюз, световна шампионка при жените. Дори Бил останал смутен от идеята, хрумнала на две от момчетата: щом това момиче е могло да дойде чак от Русия, защо „Кралските рицари" да не могат да отидат там? В края на краищата, тя била шахматната столица на света, а и наближавали училищните игри на приятелството.

Въпреки че американски шахматисти на тяхната възраст никога не били участвали в тези игри, училищната администрация се запалила от идеята.

Както и няколко от корпорациите, към които Бил се обърнал за финансова помощ. Разбира се, никой не си въобразявал, че този отбор може да победи, но не това била целта. Самото пътуване щяло да разшири кръгозора на момчетата, убеждавал ги Бил. Когато и „Пепси кола" се включила с чек за двадесет хиляди долара, Бил проумял, че тази налудничава идея е на път да се осъществи.

Качили се на самолета и поели към Русия като официални представители на страната, която само допреди няколко месеца им се струвала толкова чужда. Но те съзнавали съвсем ясно, че са и представители на Испански Харлем, района, в който живеели. Отзад на техните якета пишело не „САЩ", а „Кралските рицари".

Щом пристигнали в Москва обаче, самочувствието им започнало да се изпарява. Опитът и изящният стил на техните съперници били нещо, за което те никога преди не си били давали сметка. Най-после един от рицарите развалил магията, след като завършил реми със съветски гросмайстор на около тридесет години. В края на краищата, руснаците не били непобедими — просто хора като тях. След това „Рицарите" спечелили приблизително половината си мачове и дори открили, че имат предимство при бърза игра. За разлика от съветските играчи, които били обучавани, че бавната и обмислена игра е тяхно предимство, „Рицарите" имали стил, повлиян от улицата, което ги правело едновременно и бързи, и точни.

Когато Бил и неговият отбор пристигнали в Ленинград, за да участват в най-трудната част от състезанието, момчетата се чувствали отново във форма. Въпреки че били подбрани случайно, заради необходимостта да научат английски, а не по шахматен талант, и макар да играели едва от няколко месеца, те спечелили един мач и постигнали реми в друг.

Когато „Рицарите" се върнали в Ню Йорк, те били убедени, че могат да правят всичко.

Тъкмо от тази увереност се нуждаели. Няколко месеца по-късно, когато отидох в стаята на клуба в тяхната гимназия, Бил Хол, едър, внимателен мъж, който рядко се гневи, беше бесен от една неотдавнашна конфронтация между момче от пуерториканския клуб и бял учител. Бил накара момчето да обясни случая пред мен. То така добре се беше справило с теста, че учителят решил, че нещо не е наред и го накарал да се яви втори път. Когато и вторият път момчето се справило добре,




учителят вместо да бъде доволен от постижението му, бил по-скоро раздразнен, че не се е оказал прав.

—Ако това беше училище в друг район — каза Бил, — това нямаше да се случи. Атмосферата беше нажежена от проявената несправедливост — сега чувството

за самоуважение на момчетата беше силно разбито.—Може би учителят просто е проявил ревност — каза весело момчето. —

Искам да кажа, нали ние показахме на света, че нашето училище съществува.Така си беше. Една съветска танцова трупа току-що бе избрала мръсната им

актова зала за представленията си В Ню Йорк. Всеки директор на училище в района искаше да включи в курса на обучение шахматна програма, местната телевизия и вестниците направиха интервюта с „Кралските рицари". Тъй като след няколко седмици им предстоеше дипломиране в основното училище, за тях пристигаха покани от средни училища, които имаха програми за „даровити деца". Въпреки че всички момчета се тревожеха от близката раздяла, те убеждаваха едно от тях, което беше получило специална покана чак от Калифорния, да я приеме.

— Казваме му да отиде — обясни едно от тях.— Обещахме да му пишем всяка седмица— обади се друго.— Всъщност — добави трето, — всички ние имаме намерение да не губим

връзка помежду си цял живот.С планове за кариера, включващи право, счетоводство, преподавателска работа,

компютърни науки — неща, за които по-рано не биха и помислили — няма нужда да казваме какви още изненади могат да се очакват, когато отборът, превърнал се в опора за самия себе си и нещо като ново семейство, отново се събере.

Какво са правили те, попитах аз, преди Бил Хол и играта на шах да се появят в живота им? Възцари се дълго мълчание.

— Мотаехме се по улиците и се чувствахме като отрепки — обади се едно момче, което сега искаше да стане адвокат.

— Обирахме парите за обяд на по-малките и от време на време вземахме наркотици — призна друго.

— Лежах си на леглото, четях комикси, а баща ми крещеше, че съм мързелив — каза трето.

Имаше ли нещо в техните учебници, което да им бе помогнало?— Не, преди господин Хол да реши, че сме умни —обясни едно, докато

другите кимаха одобрително —и това всъщност ни помогна.Глория Стайнъм

Момченцето

Веднъж едно момченце отишло на училище.То било съвсем мъничко.А училището било доста голямо.Но когато момченцетооткрило, че може да стигне до класната стаяпрез специална врата, която води право там,то се почувствало щастливо.И училището вече не му изглеждалочак толкова голямо.

Една сутрин, сканирано за www.truden.com и www.elan.truden.com от elan 68



след като момченцетосвикнало да ходи на училище, учителката казала:

„Днес ще нарисуваме картина."„Чудесно!", помислило си момченцето.То обичало да рисува.Можело да нарисува всичко:лъвове и тигри,пилета и крави,влакове и лодки.Извадило кутията с пастелии започнало да рисува.

Но учителката казала:„Чакайте! Още е рано да започваме!"И изчакала всички да се приготвят.

„А сега — казала учителката, —ще рисуваме цветя." „Чудесно!", помислило си момченцето,защото обичало да рисува цветя.И започнало да рисува красиви цветя с розов, оранжев и син пастел.

Но учителката казала:„Чакайте! Аз ще ви покажа."И нарисувала на черната дъска едно цвете.То било червено, със зелено стебло.„Готово, казала учителката.Сега можете да започнете."

Момченцето погледнало цветето на учителката.След това погледнало своето.Неговото цвете му харесвало повече.Но то не казало това,просто обърнало листа обратнои нарисувало цвете като на учителката —червено, със зелено стебло.

След няколко дни,когато момченцето отвориловратата отвън съвсем само,учителката казала:„Днес ще моделираме с глина."„Чудесно!" помислило си момченцето.То обичало глината.




То можело да направи всичко от глина:змии и снежни човеци,слонове и мишки,коли и камиони.И започнало да дърпа и да стискатопката от глина.

Но учителката казала:„Чакайте! Рано е да започвате!"и почакала докато всички се приготвят.

„А сега — казала учителката, —ще моделираме чиния."„Добре!", помислило си момченцето,то обичало да моделира чиниии направило няколкос различни форми и размери.

Но учителката казала:„Чакайте! Аз ще ви покажа как."И тя показала как да направят дълбока чиния.„Готово, казала учителката,сега можете да започнете."

Момченцето погледнало чинията на учителкатаслед това и своята.Неговата му харесала повече.Но то не казало това,просто омесило отново глината на голяма топкаи направило чиния, като на учителката.Една дълбока чиния.

И съвсем скоромомченцето се научило да чакаи да наблюдаваи да прави всичко също като учителката.И съвсем скорото вече не правело нещатапо свой собствен начин.

Тогава се случило така, чемомченцето и семейството мусе преместили в друга къща,в друг град,и момченцетотрябвало да ходи в друго училище.

Това училище било още по-голямосканирано за www.truden.com и www.elan.truden.com от elan 70



от предишнотои нямало врата отвън, която да водиправо до класната му стая.Трябвало да се изкачва по няколко големи стъпалаи да върви по дълъг коридор,за да стигне до стаята си.

И още първия ден,когато отишло там, учителката казала:„Днес ще нарисуваме картина."

„Добре!" помислило си момченцето,и зачакало учителкатада му каже какво да прави,но учителката нищо не казала.Тя просто се разхождала из стаята.

Когато стигнала до момченцето,тя казала: „Не искаш ли да рисуваш?"„Искам — отвърнало момченцето. -Какво ще рисуваме?"„Не зная, преди да си го нарисувал",казала учителката.„Как да я нарисувам?", попитало момченцето.„Ами, както искаш", казала учителката.„И с какъвто цвят искам ли?",попитало момченцето.„Точно така — казала учителката,ако всички нарисуват едно и същои използват едни и същи цветове,как ще разбера кой какво е направили коя картина на кого е била?"„Не зная", казало момченцето.И започнало да рисува цветя в розово,оранжево и синьо.

То обикнало новото си училище,макар да нямало вратапрез която да се влиза направо от двора!

Хелън И. Бъкли

Аз съм учител

Аз съм учител.Родил съм се в мига, в който от устата на дете е

изскочил въпрос.Аз съм много хора на много места.Аз съм Сократ, вдъхновяващ младежите на Атина

да откриват нови идеи, като задават въпроси.сканирано за www.truden.com и www.elan.truden.com от elan 71



Аз съм Ан Съливан, поставяща тайните на Вселената в протегнатата ръка на Хелън Келър.Аз съм Езоп и Ханс Кристиан Андерсен, разкриващи истината

чрез безбройни истории. Аз съм Марва Колинс, която се бори за правото на

образование на сяко дете. Аз съм Мари МакКлеод Бътюн, която строи голямколеж за моя народ, където вместо чинове има

оранжеви щайги.Аз съм и Бел Кауфман, борещ се да върви „Нагоре,

по стълбата, която води надолу". Имената на онези, които са практикували моята

професия, звънят като камбани на славата зачовечеството... Букър Т. Уошингтън, Буда,Конфуций, Ралф Уолдо Емерсън, Лио Баскаля,Мойсей и Исус.

Аз съм всички онези, чиито имена и лица отдавнаса забравени, но чиито уроци и характери винагище бъдат помнени заради постиженията на техните ученици.

Аз съм плакал от радост на сватбите на моибивши ученици, смял съм се щастлив при ражданетона техните деца и съм стоял с глава, наведена от скръб и объркване, край гробове,изкопани твърде скоро, за тела твърде, твърде млади.

В продължение на един ден се е налагало да бъда актьор, приятел, сестра и лекар, треньор,търсач на изгубени вещи, банкер, таксиметров шофьор, психолог, заместник родител, продавач, политики защитник на вярата.

Независимо от картите, диаграмите, формулите, глаголите, разказите и книгите аз наистина нямаше какво да преподавам, защото онова, което трябваше да научат учениците ми, беше даопознаят себе си, а аз знам, че най-трудно е да разбереш кой си.

Аз съм парадокс. Аз говоря най-силно, когатослушам най-внимателно. Най-големият подаръкза мен е благодарността на моите ученици.

Материалното богатство не е моя цел, но аз съм търсач на съкровища на пълен работен ден,който проучва нови възможности, в коитоучениците му да използват своите таланти,и издирва таланти, които понякога лежат дълбоко заровени сред отломките на нечие саморазрушение.

Аз съм най-големият късметлия от всички, които работят.На един лекар му е позволено да изведе живота




на бял свят в един вълшебен миг. На мен ми епозволено да се погрижа животът да се раждаотново и отново всеки ден — с нови въпроси,идеи и приятелства.

Един архитект знае, че ако строи грижливо,неговото творение може да просъществува векове.

Един учител знае, че ако изгражда с любов и истина, онова, което ще изгради, ще трае вечно.

Аз съм воин, всекидневно водя битки срещу надзъртащото насилие, негативизма, страха, конформизма, предразсъдъците, невежеството и апатията. Но аз имам велики съюзници: Интелигентността, Любопитството, Родителската подкрепа, Индивидуалността, Творчеството, Вярата, Любовта и Смехът — всички се стичат под моите знамена и с тяхната подкрепа съм непобедим.

А на кого трябва да благодаря за този чудесенживот, който така щастливо ми е отреден, освен на обществото, на родителите. Защото вие сте ми оказали голямата чест да ми се доверите с великия си принос към вечността — вашите деца.

И така, аз имам минало, което е богато на спомени. Имам настояще, което е истинско предизвикателство,пълно с приключения и забавления, защото ми е позволено да прекарвам дните си с бъдещето.

Аз съм учител... и всеки ден благодаря на Бога за това.

Джон У. Шлатър




5

ИЗЖИВЕЙ МЕЧТАТА СИ

Хората, които смятат,че нещо не може да бъде направено,

не бива да пречат на онези,които го правят




Направи така, че да се сбъдне

През 1957 година едно десетгодишно момче от Калифорния си поставило определена цел. по това време Джим Браун бил най-великият защитник, който някога е играл професионален американски футбол и това високо, клъощаво момче искало да вземе автограф от него. За да постигне целта си, момчето трябвало да преодолее някои препятствия.

То било израснало в гетото, където храната никога не достигала. Недохранването си казало думата и една болест, наречена рахит, го принудила да носи стоманена шина, за да поддържа тънките си, изкривени крака. То нямало пари за билет, затова търпеливо изчакало близо до съблекалнята играта да завърши и Джим Браун да напусне игралното поле. Учтиво помолило Браун за автограф. А когато Браун се подписал, момчето възкликнало:

— Господин Браун, на стената имам ваша снимка. Зная, че всички рекорди са ваши. Вие сте моят идол.

Браун се усмихнал и понечил да си тръгне, но то тържествено съобщило:— Господин Браун, един ден аз ще счупя всичките ви рекорди!Браун бил впечатлен и попитал:— А как се казваш, синко? Момчето отвърнало:— Орентал Джеймз. Приятелите ми ме наричат О. Джей.О. Джей Симпсън счупи всички рекорди на Джим Браун с изключение на три,

преди нараняванията да сложат преждевременно край на футболната му кариера. Определянето на цел е най-мощната сила за човешката мотивация. Постави си цел и направи всичко, за да я постигнеш.

Дан Кларк

Мисля, че мога

Дали си мислиш, че можеш, или, че не можеш, все ще си прав.Хенри Форд

Роки Лайънз, синът на Марти Лайънз, крайният бранител на „Ню Йорк Джетс", бил на пет години, когато пътувал през селските райони на Алабама заедно с майка си, Кели. Той спял на предната седалка на техния пикап, с крака, изпънати в скута и.

Майка му карала внимателно по криволичещия селски път и завила по тесен мост. Но щом направила това, камионът хлътнал в една дълбока дупка и излязъл от пътя, а дясното предно колело се заклещило в един коловоз. Тъй като се страхувала, че камионът ще се преобърне, тя се опитала да го върне обратно на пътя, като натиснала докрай педала на газта и извъртяла волана наляво. Но кракът на Роки бил между единия й крак и кормилото и тя изгубила контрол върху пикапа.

Камионът се заобръщал надолу към една шестметвова клисура. Когато се ударил на дъното й, Роки се събудил:

— Какво стана, мамо? — попитал той. — Защо колелата сочат към небето?Кели не виждала от кръвта. Скоростният лост бил минал през лицето й,

разпаряйки го от устата до челото. Венците и били разкъсани, бузите — смазани, а раменете — изпотрошени. Изпод мишницата й стърчала една раздробена кост и я държала прикована към смазаната врата.

— Аз ще те измъкна, мамо — заявил Роки, който по чудо не бил наранен.




Плъзнал се под Кели, проврял се през отворения прозорец и се опитал да издърпа майка си навън. Тя обаче не помръднала.

— Нека да поспя— молила Кели, която ту изпадала в безсъзнание, ту идвала на себе си.

— Не, мамо — настоявал Роки, — Не бива да заспиваш.Роки се промъкнал обратно в камиона и успял да избута Кели от купчината

желязо. След това й казал, че ще се изкатери до пътя и ще спре някоя кола за помощ. Кели се страхувала, че в мрака никой няма да види малкото момче, затова отказала да го пусне сам. Заедно те запълзели бавно нагоре по склона. Двадесеткилограмовият Роки подкрепял своята шестдесет и двакилограмова майка и те пълзели сантиметър по сантиметър. Болката била толкова силна, че Кели искала да се откаже, но Роки не й позволявал.

За да вдъхне сили на майка си, Роки настоявал тя да мисли за „Малкият локомотив, който можеше" от класическата детска прикажа, който успял да изкачи една стръмна планина. Той постоянно й напомнял за него и продължавал неспирно да повтаря своята версия на историята с вдъхновяващата фраза: „Зная, че мога, зная, че мога."

Когато най-накрая стигнали пътя и Роки за първи път успял ясно да види ражъсаното лице на майка си, той избухнал в сълзи. Размахвал ръце и умолявал:

— Спрете! Моля ви, спрете! — и така накарал шофьора на един камион да спре. — Закарайте мама в болница — примолил му се той.

В продължение на осем часа лекарите направили 344 шева, за да възстановят лицето на Кели. Днес тя изглежда доста по-различно.

— Имах прав дълъг нос, тънки устни и високи скули. Сега имам топчест нос, равни бузи, а устните ми са доста по-пълни. — Останали са няколко видими белега, но тя се е възстановила от нараняванията.

Героичната проява на Роки станала много известна, но смелият дребосък твърди, че не е направил нищо особено.

— Не съм го направил, защото съм искал да се прочуя — обяснява той. — Аз просто постъпих така, както би постъпил всеки на моето място.

— Ако не беше Роки, аз щях да съм мъртва — казва майка му.Разказано от Мишел Борба

Почивай в мир или погребението на „Не мога"

Класната стая на четвърти клас, където преподаВа Дона, изглеждаше като много други, който бях виждал и преди. Децата седяха в пет редици от по шест чина, бюрото на учителката беше отпред, на дъската за съобщения бяха изложени писмени работи на учениците. В много отношения, това беше типична стая за всяко основно училище. И все пак, нещо изглеждаше по-различно в деня, в който влязох там за първи път. Имаше някакво скрито оживление.

Дона беше дългогодишна учителка в едно малко градче на щата Мичиган, две години я деляха от пенсиониране. Тя участваше доброволно в проект за развитие на специалистите в окръга, който аз бях организирал и подпомагах. Обучението беше съсредоточено върху някои езикови идеи, които биха позволили на учениците да се почувстват сигурни в себе си и да поемат отговорността за собствения си живот. Дона трябваше да посещава сбирките за обучение и да прилага представените идеи. Моето задължение бе да посещавам часовете и да насърчавам работата.




Седнах на едно празно място в дъното на стаята и започнах да наблюдавам. Всички ученици работеха над някаква задача и записваха върху лист от тетрадка някакви мисли и идеи. Десетгодишната ученичка, която беше най-близо до мен, изпълваше листа си с изречения, започващи с „Не мога."

— Не мога да ритна футболната топка по-далеч от втора база.— Не мога да деля числа с повече от три цифри.— Не мога да накарам Деби да ме харесва.Беше изписала страницата до половината и нямаше изгледи да спре. Тя

работеше решително и упорито.Тръгнах по редицата и хвърлях по един поглед в листовете на учениците.

Всички пишеха изречения, в които описваха, какво не могат да правят.— Не мога да направя десет лицеви опори.— Не мога да прескоча оградата.— Не мога да изям само една бисквита.Сега вече тази дейност събуди любопитството ми, затова реших да попитам

учителката, какво става. Когато се приближих към нея, забелязах, че и нейното внимание беше погълнато от онова, което пишеше. Реших, че е най-добре да не я прекъсвам.

— Не мога да накарам майката на Джон да дойде на родителска среща.— Не мога да накарам дъщеря ми да сипва бензин в колата.— Не мога да накарам Алан да използва думи вместо юмруци.Като не можах да разбера защо учениците и учителката се занимаваха с

отрицателното „Не мога", вместо да пишат изречения с положителното „Аз мога", върнах се на мястото си и продължих наблюнията си. Учениците писаха още десетина минути.

Повечето изпълниха по една страница. Някои започнаха и втора.— Довършете започнатото изречение и приключвайте — бяха

инструкциите на Дона, с които тя даде знак за края на заниманието. След това каза на учениците да сгънат листовете си на две и да и ги занесат. Те отиваха до бюрото на учителката и оставяха техните „Не мога" в една празна кутия от обувки.

Щом всички листове бяха събрани, Дона сложи и своя. Затвори кутията, мушна я под мишница и се отправи към вратата и оттам — по коридора. Учениците я последваха. Аз пък — тях.

На половината път по коридора процесията спря. Дона влезе в стаята на пазача, разтършува вътре и излезе с една лопата. С лопата в едната ръка и кутия в другата Дона поведе учениците към най-далечния ъгъл на игрището. Започнаха да копаят.

Канеха се да погребат техните „Не мога"! Копаенето отне десетина минути, защото повечето от четвъртокласниците трябваше да бъдат сменени. Когато дупката стана дълбока почти метър, копаенето приключи. Поставиха кутията с „Не мога" на дъното и бързо я покриха с пръст.

Тридесет и едно десет и единадесетгодишни деца стояха край прясно изкопания гроб. Всяко имаше поне по една страница пълна с „Не мога" в кутията за обувки, която лежеше на метър под пръстта. Заедно с листа на тяхната учителка.

В този момент Дона съобщи:— Момчета и момичета, моля ви хванете се за ръце и наведете глави.Учениците се подчиниха. Те бързо образуваха кръг около гроба, създавайки

пръстен с ръцете си. Наведоха глави и зачакаха. Дона произнесе надгробно слово.




— Приятели, днес сме се събрали да почетем паметта на изречението „Не мога". Докато беше на земята, то докосваше, повече или по-малко, живота на всеки от нас. То, за съжаление, беше произнасяно във Ввсички обществени сгради — училища, общини, държавни здания и дори в Белия дом.

Осигурихме за „Не мога" място за покой и надгробен камък, на който е написан неговият епитаф. Той бе надживян от братята и сестра си: „Аз мога", „Аз ще" и „Аз веднага ще". Те не са така добре известни, както техния забележителен роднина и със сигурност все още не са така силни и могъщи. Но някой ден с ваша помощ те може би ще оставят дори по-значителен отпечатък върху света.

Нека „Не мога" почива в мир и нека всеки присъстващ да вземе в ръце живота си и да продължи напред без „Не мога". Амин.

Докато слушах това слово, си дадох сметка, че учениците никога няма да забравят този ден. Действието беше символично, метафора на живота. Това беше преживяване за мозъка, което щеше да остане в съзнанието и подсъзнанието им завинаги.

Бяха написали своите „Не мога", погребаха ги и чуха надгробното слово. Това беше огромно усилие отстрана на учителката им. Но не всичко беше завършило. След края на словото тя накара учениците да тръгнат обратно към класната стая и да направят бдение.

Те отпразнуваха смъртта на „Не мога" със сладкиши, пуканки и плодови сокове. Като част от празненството Дона изряза голям надгробен камък от хартия. Написа думите „Не мога" отгоре и „Нека да почива в мир" В средата. отдолу добави датата.

Хартиеният надгробен камък остана да виси в класната стая до края на годината. В онези редки случаи, когато някой ученик забравеше и кажеше: „Не мога", Дона просто му посочваше надписа „Нека да почива в мир". Ученикът си спомняше, че „Не мога" е мъртва фраза и се изразяваше по друг начин.

Аз не съм бил ученик на Дона. Тя беше моя ученичка. И все пак, в този ден аз получих урок от нея, който ще запомня за цял живот.

Сега, години по-късно, когато чуя думите „Не мога", виждам картината на погребението в четвърти клас. И подобно на учениците си спомням, че „Не мога" отдавна умря.

Чик Мурмън

Случаят 333

През уикенда провеждах семинар в Дийнхърст Лодж, на север от Торонто. В петък вечерта през града, разположен на север от нас и наречен Бари, премина тор-надо и уби няколко десетки хора и причини щети за милиони долари. В неделя вечерта се прибирах в къщи и като стигнах Бари, спрях колата си. Излязох край магистралата и се огледах. Цареше пълна бъркотия. Накъдето и да отправех поглед, виждах разрушени къщи и преобърнати коли.

Същата вечер по този път пътувал и Боб Темпълтън. Той спрял, за да разгледа като мен последиците от бедствието, само че в главата му се въртели съвсем други мисли. Боб беше вицепрезидент на „Телемедиа Къмюникейшънс", която притежава верига от радиостанции в Онтарио и Квебек. Той си мислел, че не може да няма нещо, което да се направи за тези хора, като се използват радиостанциите, с които разполагала фирмата.

На следващата вечер провеждах друг семинар в Торонто. Боб Темпълтън и Боб Джонсън, още един вицепрезидент на „Телемедиа", влязоха и застанаха в дъното на сканирано за www.truden.com и www.elan.truden.com от elan 78



стаята. Те споделиха убеждението си, че трябва да има нещо, което биха могли да направятза хората в Бари. След семинара отидохме в офиса на Боб. Сега той беше запален от идеята да помогне на хората, попаднали на пътя на торнадото.

Следващия петък той повика всички ръководители на „Телемедиа" в своя офис. Най-отгоре на едно подвижно табло написа три тройки една до друга, и попита:

— Какво ще кажете, до три дни от днес, само за три часа да спечелим три милиона долара и парите да бъдат предадени като помощ на хората в Бари?

В стаята се възцари тишина. Накрая някой се обади:— Темпълтън, ти си луд. Няма начин да стане.Боб каза:— Чакай малко. Не ви попитах дали можем, нито дали трябва. Просто

попитах какво ще кадете по този въпрос.Всички бяха единодушни:— Разбира се, че бихме искали.След това, под 333, той написа едно голямо Т. От едната страна написа „Защо

не можем", а от другата— „Как можем".— На страната на „Защо не можем" ще поставя X. Няма да губим време да

разискваме този въпрос.Това не ни интересува. На другата страна ще запишем всяка идея, която може

да ни хрумне, за да го направим. Няма да излезем от стаята, докато не го измислим.Отново настъпи мълчание. Накрая някой подхвърли:— Можем да направим радиошоу из цяла Канада.Боб каза:— Идеята е страхотна — и започна да я записва.Още не бе свършил, когато друг се обади:— Не може да се направи радиошоу из цяла Канада. Нямаме радиостанции

в цяла Канада. — Това възражение беше съвсем уместно. Имаха станции само в Онтарио и Квебек.

Темпълтън отвърна:—Можем, следователно остава.Но причината беше основателна. Радиостанциите се конкурират помежду си и

обикновено не работят заедно, а да ги накарат да направят това, би било действително невъзможно, според стандартното мислене.

Внезапно някой предложи:— Можете да се свържете с Харви Кърк и Лойд Робъртсън, най-големите

имена в радиоразпръскването в Канада, за да съедините шоуто. (Това бе все едно да накарат Том Брокау и Сам Доналдсън да участват в радиошоу. Те бяха популярни имена от националната телевизия и не биха се появили по радиото.) Оттук нататък с невероятна бързина и настървение започнаха да се роят творческите идеи.

Всичко това се случи в петък. Следващия вторник те излъчиха предаването. Петдесет радиостанции из цяла Канада също се бяха съгласили да го предават. Нямаше значение чия е заслугата, щом като хората в Бари щяха да получат парите. Харви Кърк и Лойд Робъртсън свързаха шоуто и така бяха събрани три милиона долара за три часа в продължение само на три работни дни.

Както виждате, човек е в състояние да направи всичко, ако се съсредоточи върху начина, по който то може да се осъществи, вместо върху причините, поради които не може.

Боб Проктърсканирано за www.truden.com и www.elan.truden.com от elan 79



В Ню Йорк няма камиони

Спомням си един Ден на благодарността, когато в къщи нямаше нито пари, нито храна. На вратата се почука. Някакъв мъж стоеше отпред и държеше огромна кутия с храна, гигантска пуйка и дори няколко тенджери за готвене. Гледах и не вярвах. Татко попита:

— Кой сте вие? Откъде сте?Непознатият обясни:— Тук съм, защото един ваш приятел знае, че имате трудности, но няма да

приемете непосредствена помощ от него, затова ви изпраща това. Нека Денят на благодарността да е добър за вас.

Баща ми рече:— Не, не, не можем да приемем.А непознатият отвърна:— Нямате избор — затвори вратата и си тръгна.Очевидно тази случка е оказала огромно влияние върху моя живот. Обещах си,

че някой ден ще съм достатъчно осигурен материално и ще мога да направя същото за други хора. Когато станах на осемнадесет, вече си бях създал мой ритуал за Деня на благодарността. Тъй като обичам да действам спонтанно, отивах и купувах достатъчно храна за едно или две семейства. След това се обличах като момче за поръчки, отправях се към най-бедния район и почуквах на вратата. Винаги оставях и една бележка, в която се обясняваше преживяването ми като дете. Бележката завършваше: „Единственото, което искам в замяна, е да се грижите добре за себе си, така че някой ден и вие да успеете да направите нещо подобно за някой друг." От изпълняването на този ритуал съм получил много по-голямо удовлетворение, отколкото от всичките пари, спечелени през живота ми.

Преди няколко години бяхме в Ню Йорк със съпругата ми по време на Деня на благодарността. Тя беше тъжна, защото и липсваше семейството. По това време обикновено си стоеше у дома и украсяваше къщата за Коледа, а сега бяхме принудени да висим в някаква хотелска стая.

— Скъпа — казах аз, — защо днес, вместо да украсяваме някакви си дървета, да не зарадваме няколко семейства? — Когато й разказах какво правя обикновено на Деня на благодарността, тя се развълнува.

Тогава аз добавих: — Хайде да отидем някъде, където наистина да можем да си дадем сметка кои сме, на какво сме способни и какво наистина сме в състояние да дадем на другите. Хайде да отидем в Харлем!

Тя и няколкото мои бизнеспартнъори, които бяха с нас, не посрещнаха идеята с особен ентусиазъм. Аз ги подканях:

— Хайде, хайде да отидем в Харлем и да занесем храна на хора, изпаднали в нужда. Няма да им я даваме ние, защото това ще ги обиди. Ще се престорим, че изпълняваме поръчка. Ще купим храна за цял месец, достатъчно за шест-седем семейства. Ние имаме достатъчно. Хайде да го направим! Нали това е смисълът на Деня на благодарността: да се благодари, а не да се яде пуйка. Хайде, хайде да отидем!

Тъй като най-напред трябваше да дам интервю по радиото, помолих партньорите ми да намерят камион. Когато се върнах от интервюто, те казаха:




— Нищо не можем да направим. В цял Ню Йорк няма камиони. Всички фирми, които се занимават с даване на коли под наем, в момента нямат камиони. Ангажирани са.

— Вижте какво — казах аз, — ако човек наистина иска нещо, той може да го постигне! Да се захващаме за работа. В Ню Йорк има много камиони, а на нас ни трябва само един. Хайде да отидем да си намерим.

Те настояха:— Обаждахме се навсякъде, Няма.— Вижте по улицата — казах аз, — ей там долу. Виждате ли всичките

онези камиони?— Е, да — отвърнаха те, — виждаме ги.— Хайде тогава да вземем един!Най-напред се опитах да изляза пред камионите и да ги спра докато караха по

улицата. Този ден научих, че шофьорите в Ню Йорк вместо да спрат, увеличават скоростта.

След това застанахме край светофара. Приближавахме се до камиона, почуквахме и шофьорът сваляше стъклото, гледаше ни злобно, а аз казвах:

— Днес е Денят на благодарността и бихме искали да ви попитаме, дали ще бъдете така любезен да ни закарате до Харлем, за да занесем храна на някои бедни хора.

Всеки път шофьорът бързо обръщаше поглед встрани, вдигаше ядосано стъклото и тръгваше, без да каже и дума.

Накрая разбрахме, че трябва да формулираме въпроса по-добре. Почуквахме на прозореца, те го сваляха и ние казвахме:

— Днес е Денят на благодарността. Искаме да помогнем на някои онеправдани хора. Дали бихте желали да ни откарате до един непривлекателен район, който имаме пред вид, тук, в Ню Йорк.

Това се възприемаше по-добре, но все още нямаше необходимия ефект. След това започнахме да предлагаме на хората по сто долара, за да ни закарат. Това още повече ни приближи до целта, но щом чуеха, че става въпрос за Харлем, те отказваха и про-дължаваха.

Говорихме с около двадесет и пет души и получихме само отрицателни отговори. Партньорите ми бяха готови да се откагкат от начинанието, но аз казах:

— Все някой ще се съгласи.И разбира се, пристигна идеалният камион. Той беше идеален, защото беше

много голям и можеше да побере всички ни. Ние отидохме, почукахме на прозореца и попитахме шофьора:

— Може ли да ни закарате до един непривлекателен район? Ще ви платим сто долара.

Шофьорът каза:— Няма нужда да ми плащате. С удоволствие ще ви взема. Всъщност, ще

ви откарам до някои от най- ужасните места в града.След това той се пресегна да вземе шапката си от седалката. Когато я сложи,

забелязах, че на нея пише: ,,Армия на спасението". Името на мъжа беше капитан Джон Рондън, шеф на „Армията на спасението" в Южен Бронкс.

Качихме се в камиона, преливащи от щастие.— Ще ви откарам там, където никога и не сте помисляли да отидете — каза той,

— но искам да ви попитам нещо. Защо хора като вас искат да направят това?сканирано за www.truden.com и www.elan.truden.com от elan 81



Ражазах му моята история и че като давам, искам да изразя благодарността си за всичко, което имам.

Капитан Рондън ни отведе в такива части на Бронкс, в сравнение с които Харлем можеше да мине за Бевърли Хилз. Когато пристигнахме, влязохме в един магазин, купихме няколко кошници и храна, която щеше да стигне на седем семейства за тридесет дни. След това започнахме да я раздаваме на хората. Отидохме в някакви сгради, където в една стая живееха шест души. Помещенията бяха „бърлоги", без електричество и отопление, пълни с плъхове и хлебарки и воняха на урина. Останахме потресени от условията, при които живеят тези хора, а същевременно изпитахме облекчение, че не сме на тяхно място.

Както виждате, ако искате да постигнете нещо и се захванете сериозно за работа, ще успеете. Всеки ден стават подобни чудеса — дори и в един град, където „няма камиони".

Антъни Робинз

Моли, моли, моли

Днес най-известната продавачка в света няма да възрази, ако я наречете момиче. Сега ще разберете как едно момиче — Маркита Андрюс, е натрупала повече от осемдесет хиляди долара, като започнала да продава бисквити „Гърл скаут" още когато била на седем години.

След училище болезнено срамежливата Маркита обикаляла от врата на врата и постепенно се превърнала в подвижен автомат за продажба на бисквити, докато на тринадесет години не открила тайната на продаването.

Всичко започнало от едно желание. Горещо, изгарящо желание.След като баща и ги напуснал, когато Маркита била на осем години, тя останала

да живее с майка си, сервитьорка в Ню Йорк. Двете мечтаели да пътуват по света.— Ще работя много и ще спечеля достатъчно пари, за да те изпратя в колеж—

казала майка й един ден. — А като завършиш колежа, ти ще спечелиш достатъчно пари, за да ни заведеш на околосветско пътешествие. Става ли?

На тринадесет години Маркита прочела в списанието „Гърл скаут", че момичето скаут, което продаде най-много бисквити, ще спечели безплатно око-лосветско пътешествие за двама. Тя решила да продаде колкото се може повече бисквити „Гърл скаут" и да надмине всички. Но само желание не стигало. За да се сбъдне мечтата й, Маркита разбрала, че трябва да си направи план.

— Винаги трябва да си облечена подходящо, да носиш професионалната си униформа— съветвала я леля й. — Когато работиш, обличай се като за работа. Носи скаутската си униформа. Когато отиваш в домовете на хората в четири и половина или в шест и половина, и особено в петък вечер, моли за голяма поръчка. Винаги се усмихвай, независимо дали купуват или не, бъди винаги мила. Ти не ги молиш да купуват бисквитите ти. Молиш ги да инвестират.

Вероятно много други скаути също са искали да спечелят това околосветско пътешествие. Вероятно са имали и план. Но само Маркита излизала в униформата си всеки ден след училище, готова да моли — и пак да моли — хората да инвестират в мечтата й.

- Здравейте. Аз имам мечта. Боря се да спечеля околосветско пътешествие за мен и за мама, като продавам бисквити „Гърл скаут” - казвала тя на вратата. — Бихте ли искали да инвестирате в една или две дузини кутии с бисквити?




Същата година Маркита продала 3 526 кутии от бисквитите „Гърл скаут" и спечелила своето околосветско пътешествие. Оттогава тя е продала повече от 42 00 кутии. Изказвала се на съвещания по въпросите на продажбите в цялата страна, участвала във филм на Дисни, посветен на нейното приключение, и е съавтор на бестселъра „Как да продаваме повече бисквити, апартаменти, кадилаци, компютри... и всичко друго'

Не че Маркита е по-умна или с по-голяма нагласа да общува с хората от хиляди други хора, млади или стари, които имат същите мечти. Разликата е, че Маркита е открила тайната на продажбите: Моли, моли, моли! Много хора се провалят още преди да са започнали, защото не успяват да помолят за онова, което искат. Страхът да не бъдем отхвърлени кара мнозина от нас да забравят себе си и мечтите си дълго преди някой друг да го е направил — няма значение какво пропродаваме.

А всеки продава нещо.— Всеки ден ти се продаваш – в училище, пред шефа си, на новите хора, с

които се срещаш ~— каза Маркита на четиринадесет години. — Майка ми е сервитьорка и тя продава специалитета на деня. Кметовете, президентите, които се опитват да спечелят гласовете на избирателите, също се продават... Една от любимите ми учителки беше госпожа Чапин. Тя направи географията интересна и това е истинска продажба... Накъдето и да погледна, виждам продажби. Продажбите са част от света.

За да помолиш за онова, което искаш, е нужна смелост. Да си смел не означава, че не те е страх, означава да правиш каквото трябва, независимо от страха си. И както Маркита открила, колкото повече молиш, толкова по-лесно (и по-забавно) се получава.

Веднъж в едно предаване на живо по телевизията продуцентът решил да предизвика Маркита. Помолили я да продаде бисквити „Гърл скаут" на друг гост на шоуто.

- Бихте ли желали да вложите пари в една или две дузини кутии бисквити „Гърл скаут"? — попитала тя.

— Бисквити „Гърл скаут" ли? Не купувам такива бисквити! — отвърнал той. — Аз съм началник на федерален затвор. Всяка вечер слагам в леглата 2000 изнасилвачи, обирджии, криминални, крадци и малолетни престъпници.

Маркита спокойно и бързо възразила:— Господине, ако си вземете от тези бисквити, може би няма да сте вече

толкова строг, ядосан и зъл. И, господине, мисля, че ще бъде чудесно да вземете от ези бисквити и за всеки от вашите две хиляди затворници.

Маркита помолила.И началникът написал чек.

Дак Канфийлд и Марк В. Хансен

Заради теб ли се разлюля Земята?

Единадесетгодишната Анджела била поразена от болест, която обезсилва тялото и нервната система. Не можла да ходи, а и останалите йдвижния били огра ичени. Лекарите не хранели особени надежди за нейното взстановяване. Прогнозата им била, че тя ще прекара останалата част от жвота си винвалидна количка. Обяснили й, че малцина са успели да се върнат към нормален жвот след тази болест. Но малкото момиченце било неустрашимо. Докато лежла там, на болничното легло,




Анджела тържствено обещавала пред всеки, който жлаел да я изслуша, че някой ден отново ще ходи.

Преместили я в специална болница за рехабилитации близо до залива на Сан Фанциско. Използвали всички възможи лечения. Терапевтите били очаровани от непобедимия и дух. Те я научили как да си представя — да си представя, че ходи. Ако не можло да се постигне нищо друго, това поне и давало надежа и нещо конкретно, с което да се занимава през дългите часове, които прекарвала будна в леглото. При различните терапии Анджела напрягала всичките си физически сили: и в процедурите, придружени с воден масаж, и в часовете за упражнения. Докато лежала, тя се концентрирала и използвала въображението си, за да си представя, че непрестанно се движи, движи, движи!

Един ден, докато се напрягала с всички сили да си представи, че краката и отново се движат, сякаш станало чудо — леглото помръднало! То започнало да се движи из стаята! Тя извикала:

— Вижте какво направих! Вижте! Вижте! Успях! Помръднах! Аз се движа!В този момент, разбира се, всички останали в болницата също викали и тичали

да се спасяват. Хората пищели, оборудването падало, чупели се стъкла — земетресение люлеело Сан франциско. Но не казвайте това на Анджела. Тя е убедена, че е успяла. И сега, само няколко години по-късно, тя отново е на училище. Ходи със собствените си крака. Без патерици, без инвалидна количка. Нали разбирате, всеки, който може да накара земята между Сан франциско и Оукланд да се разлюлее, може да се справи с някаква си незначителна болест, нали?

Ханок МакКарти

Стикерът на Томи

След като ме бе чуло да говоря за Детската банка в нашата черква в Хантингтън Бийч, при мен дойде едно момченце. То ми стисна ръката и рече:

— Казвам се Томи Тай. На шест години съм и искам да взема пари назаем от вашата Детска банка.

— Томи, това е една от целите ми — да давам заеми на деца. И досега всички деца са си изплатили парите. Какво искаш да направиш?

— От четиригодишен имам видение, че мога да донеса мир в света — започна той. — Искам да направя стикер за кола, на който да пише: „Мир! Моля ви, направете го заради децата. Подпис: Томи."

— Мога да подкрепя тази идея — казах аз.Томи имаше нужда от 454 долара, за да бъдат отпечатани 1000 стикера за кола.

Фондът „За свободна детска инициатива" на Марк Виктор Хансен написа чек до печатницата, която печаташе стикерите.

— Ако не изплати заема, ще конфискувате ли колелото му? — прошепна на ухото ми таткото на Томи.

— Не — отвърнах аз, — чукайте на дърво, всяко дете е родено с честност и морал и трябва да бъде научено на нещо полезно. Вярвам, че той ще го изплати.

Ако имате дете, което вече е навършило девет години, позволете му да р-а-б-о-т-и за п-а-р-и при някой честен и морален човек, така че отрано да научи правилата на живота.

Дадохме на Томи ленти с всички мои записи и той изслуша всяка от тях по двадесет и един пъти, придобивайки по този начин право на собственост върху материала. Там се казва: „Винаги започвай да продаваш от върха". Томи убедил сканирано за www.truden.com и www.elan.truden.com от elan 84



баща си да го закара до дома на Роналд Рейгън. Томи позвънил на вратата и се показал портиерът. За две минути момчето направило смайващо представяне на своя стикер за кола. Портиерът бръкнал в джоба си, дал му долар и петдесет цента и казал:

— Ето, искам един. Почакай малко, ще те свържа с бившия президент.— Защо го помоли да купи? — попитах аз.А той отвърна:— Нали в записите казвате, че трябва да молим всекиго да купи.— Така е. Така е. Прав си — съгласих се аз.Той изпратил стикер за кола и на Михаил Горбачов със сметка за долар и

петдесет. Горбачов му изпратил обратно долар и петдесет и снимка, на която пишело:

— Бори се за мир, Томи! — И я подписал: Михаил Горбачов, президент.Тъй като аз събирам автографи, предложих на Томи:— Ще ти дам петстотин долара за автографа на Горбачов — а той отвърна:— Не, Марк, благодаря.— Томи — рекох, — аз притежавам няколко компании. Като пораснеш, бих

искал да те наема на работа.— Шегувате ли се? — изненада се той. — Като порасна, аз вас ще наема.Неделното издание на „Ориндж Каунти Реджистър" отпечата специална статия,

посветена на Томи, на фонда „За свободна детска инициатива" и на мен. Марти Шоу бе провел страхотен шестчасов разговор с Томи и бе публикувал интервю с него. Марти попитал Томи какъв, според него, ще бъде приносът му за световния мир.

— Мисля — каза Томи, — че все още не съм достатъчно голям. Мисля, че трябва да станеш на осем или девет години, за да спреш всички войни в света.

— Кои са твоите герои? — попитал Марти.— Татко — отговорил Томи, — Джордж Бърнс, Уоли Джойнър и Марк

Виктор Хансен.Томи очевидно проявява добър вкус при избора на авторитети.Три дни по-късно ми се обадиха от компанията за поздравителни картички

„Холмарк". Едно от поделенията на „Холмарк" ми беше изпратило по факса копие от статията на „Реджистър". Те организираха съвещание в Сан Франциско и настояваха Томи да говори. Бяха разбрали, че Томи си е поставил девет цели:

1. Да проверя каква е цената (в сравнение с абонаментна карта за бейзболните мачове).

2. Да отпечатам стикер за кола.3. Да направя план за вземане на заем.4. Да разбера как да се свържа и говоря с хората.5. Да намеря адресите на известни личности.6. Да напиша писма до всички президенти и ръководители на страните и да

им изпратя по един безплатен стикер.7. Да говоря на всички за мира.8. Да се отбия в някой вестник и да разкажа на всички за моя бизнес.9. Да проведа разговори в училище.

„Холмарк" искаше моята компания „Виж кой говори" да ангажира Томи като участник в съвещанието. Макар че това не се осъществи, защото двете седмици за




подготовка бяха твърде кратки, преговорите между „Холмарк", мен и Томи бяха истинско удоволствие.

Джоан Ривърс се обадила на Томи Тай и го поканила да участва в нейното телевизионно шоу. Някой бил изпратил копие от интервюто в „Реджистър" и на нея.

— Томи — казала тя, — обажда се Джоан Ривърс, искам да гостуваш в моето телевизионно шоу, което се гледа от милиони хора.

— Страхотно! — отвърнал Томи, макар името и нищо да не му говорило.— Ще ти платя триста долара — продължила Джоан.— Чудесно! — казал Томи. След като беше слушал многократно моите

записи „Не се продавай евтино" и внимателно ги беше изучил, Томи продължавал да се продава на Джоан, като казал: — Аз съм само на осем години, затова не мога да дойда сам. Можете да платите и за мама, нали Джоан?

— Да! — отвърнала Джоан.— Между другото, току-що гледах шоуто „Животът на богатите и

известните" и там казаха, че когато си в Ню Йорк, трябва задължително да отседнеш в „Тръмп Плаза". Вие можете да ни настаните там, нали, Джоан?

— Да — отговорила тя.— Освен това по време на шоуто казаха, че когато си в Ню Йорк, трябва непременно да посетиш „Емпайър стейт билдинг" и Статуята на свободата. Можете да вземете билети, нали?

-Да...— Страхотно. А казах ли ви, че мама не кара кола?Така че ще мовем да използваме вашата лимузина, нали ?— Ами, да — казала Джоан.Томи замина, за да участва в „Шоуто на Джоан Ривърс"и там побъркал Джоан и

снимачния екип, зрителите в студиото и онези пред телевизионния екран. Той е много хубаво дете, интересно и с неподправено поведение, и необикновен източник на идеи. Разказал им такива възхитителни и убедителни истории, че публиката започнала да вади пари и да купува от стикерите на Томи още в студиото.

В края на шоуто Джоан се навела и попитала:— Томи, смяташ ли, че твоят стикер за кола ще донесе мир в света?Томи ентусиазирано и с искряща усмивка казал:— Продавам го в продължение на две години и през това време вече падна

Берлинската стена. Не мислите ли, че се справям дрста добре?Марк В. Хансен

Ако не си поискаш, няма да получиш

Ние със съпругата ми Линда живеем в Маями, Флорида. Тъкмо когато започвахме да работим по програмата за обучение, наречена „Желъдче", чиято цел е да научи децата как да кажат „не" на наркотиците, на сексуалния промискуитет и другите форми на саморазрушително поведение, получихме брошура за конференция по образованието, която предстоеше да бъде проведена в Сан Диего. Докато четяхме брошурата, открихме, че всички светила ще бъдат там и, следователно, непременно трябва да отидем. Но не виждахме по какъв начин. Току-що започвахме, работехме извън дома си и наложителните за нашата работа предварителни инвестиции почти бяха изцедили личните ни спестявания. Нямаше откъде да вземем нито пари за самолетни билети, нито за някакви други разходи. Но бяхме убедени, че трябва да отидем там, затова започнахме да молим.




Първото нещо, което направих, бе да се обадя на координаторите на конференцията в Сан Диего, да им обясня защо на всяка цена трябва да отидем там и да ги помоля да ни дадат две покани за конференцията. Когато обясних нашето положение, с какво щяхме да се занимаваме и защо държим да присъстваме, те се съгласиха. И така осигурихме поканите.

Съобщих на Линда, че имаме покани и можем да отидем на конференцията. Тя каза:

— Страхотно! Но ние сме в Маями, а конференцията е в Сан Диего. Как ще стигнем дотам?

— Трябва да се придвижим някак— отговорих аз тогава.Обадих се на една от авиолиниите, „Нортийст еърлайнз", които по онова време

работеха добре. Жената, която се обади, се оказа секретарката на президента. Ражазах и от какво имам нужда и тя ме свърза директно с президента Стив Куинто. Обясних и на него, че току-що съм говорил с организаторите на конференцията в Сан Диего и те са се съгласили да ни отпуснат безплатни покани, но сме притеснени как да стигнем дотам и дали би бил така добър да ни подари два билета за отиване и връщане от Маями до Сан Диего. Той каза дословно:

— Разбира се, че ще го направя. — Изрече го толкова бързо, че следващото нещо, което каза, направо ме шашна. Думите му бяха: — Благодаря, че ме помолихте.

— Моля? — попитах аз, а той отвърна:— Рядко имам възможността да направя най-доброто, от което хората имат

нужда, освен, ако някой не ме помоли. Това е една хубава възможност и аз искам да ви благодаря, че ми я предоставихте.

Бях като зашеметен, но му благодарих и затворих телефона. Погледнах съпругата си и казах:

— Скъпа, получихме билети за самолета!А тя отвърна:— Страхотно! А къде ще отседнем?След това се обадих на „Холидей ин" В Маями и попитах:— Къде е главният ви офис?Обясниха ми, че е в Мемфис, Тенеси, така че се обадих в Тенеси, а те ме

свързаха директно с човека, с когото трябваше да говоря. Той беше в Сан Фран-циско и ръководеше „Холидей ин" на територията на Калифорния. Обясних му, че сме получили самолетни билети чрез авиолиниите и попитах дали може да ни помогне по някакъв начин за настаняването за три дни. Той попита дали ще е добре, ако ни настани в новия им хотел в центъра на Сан Диего като негови гости.

— Да, това би било прекрасно — казах аз.— Момент — продължи той. — Трябва да ви предупредя, че хотелът се

намира на около шестдесет километра от мястото, където се пробежда конференцията, и ще трябва да намерите начин да се придвижвате дотам.

— Ще се опитам да реша този проблем— казах аз, благодарих му и се обърнах към Линда:

— Е, мила, осигурихме си входа, самолетните билети и място, където да отседнем. Сега трябва да намерим начин да се придвижваме от хотела до мястото на конференцията и обратно два пъти на ден.

След това се обадих на Националната компания за коли под наем. Ражазах им нашата история и попитах дали биха могли да ми помогнат.сканирано за www.truden.com и www.elan.truden.com от elan 87



— Дали един нов „Олдс 88" ще ви устрои? — попитаха те, а аз приех.За един ден решихме целия проблем.Събрахме последните си пари, за да си купим храна за част от времето, но

преди конференцията да завърши, аз станах, ражазах тази история на едно от общите заседания и казах:

— Ще бъдем изкючително благодарни, ако някой поеме разходите ни за обяд.Около петдесет души скочиха и доброволно поеха този ангажимент, така че

като завършек на цялата история получихме помощ и при осигуряването на храна.Прекарахме чудесно, научихме много и се свързахме с хора като Джак

Канфийлд, който все още е член на нашия консултативен съвет. Когато се върнахме, започнахме програмата и тя се разраства почти двойно всяка година. През юни завърши обучението си по програмата „Желъдче" нашата 2250-та група. Проведохме и две големи конференции за преподаватели, наречени „Да създадем спокоен свят за децата", на които поканихме хора от целия свят. Хиляди преподаватели дойдоха да се запознаят с идеята как неусетно се провежда обучение в училище по въпросите на самоуважението, докато се преподава четене, писане и аритметика.

Последния път, когато организирахме конференцията, поканихме преподаватели от 81 страни. Седемнадесет страни изпратиха представители, включително няколко министри на образованието. А ние получихме покани да представим нашата програма в Русия, Украйна, Белорусия, Казахстан, Монголия, Тайван, Островите Кук и Нова Зеландия.

Сега виждате как можете да получите всичко, стига да помолите достатъчно хора, нали?

Рик Джелинас

Молбата на Рик Литъл

В пет часа сутринта Рик Литъл заспал на кормилото на колата си, профучал над триметрово дере и се блъснал в едно дърво. Следващите шест месеца той прекарал на легло със счупен гръбнак. Рик разполагал с много време за размисъл и направил разбор на живота си — нещо, за което тринадесетте години в училище не го били подготвили. Един следобед, само две седмици след изписването му от болницата, като се върнал вкъщи, открил майка си да лежи в безсъзнание на пода, погълнала свръхдоза приспивателни хапчета. Рик още веднъж се сблъскал със социални и емоционални аспекти на живота, с които не знаел как да се справи, защото образователната система не включвала подготовка за подобни ситуации.

През следващите месеци в съзнанието на Рик започнала да се оформя една идея. Решил, че трябва да се подготви курс, който да дава възможност на учениците да опознаят себе си и да добият самочувствие, да им помогне при създаване на умения за контакти и умения да се справят при възникване на конфликтни ситуации. Когато Рик започнал да проучва какво трябва да съдържа подобен курс, той попаднал на едно изследване на Националния институт по образованието— хиляда души на тридесет години били запитани дали смятат, че средното образование им е дало уменията, необходими за истинския живот. Над осемдесет процента отговорили: „В никакъв случай".

Тези тридесетгодишни хора били запитани също така, на какво, според тях, е трябвало да ги научат. Най-голям процент от отговорите посочвали необходимостта от изграждане на умения за общуване. Как по-добре да контактуват с хората, с които сканирано за www.truden.com и www.elan.truden.com от elan 88



живеят. Как да си намерят работа и да я запазят. Как да се справят с възникнал конфликт. Как да станат добри родители. Как да разберат дали детето им се развива нормално. Как да използват ефективно паричните си приходи. Как да вникват в смисъла на живота.

Вдъхновен от идеята си за създаване на курс, в който да се преподават тези неща, Рик напуснал колежа и започнал да пътува из страната, за да провежда интервюта с ученици от средното училище. Във връзка с материала, който трябвало да бъде включен в курса, той задал два въпроса на повече от 2 000 ученици в 120 средни училища:

1. Ако трябваше вие да разработите програма за вашето средно образование, която да ви помогне да се справите с проблемите, пред които сте изправени днес, и с онези, с които смятате че ще се сблъскате в бъдеще, какво би включвала вашата програма?

2. Избройте десетте най-важни за вас проблема, свързани с живота ви в училище и у дома, с които бихте искали да се справяте по-добре.

Независимо от това дали учениците били от богати частни училища или от гетото във вътрешността на някой голям град, селски училища или училища в предградията, отговорите били изненадващо еднакви. Самотата и отхвърлянето на собствената личност били поставяни начело в списъка на проблемите. Нещо повече, те имали нужда да усвоят същите умения, които били посочени от тридесетгодишните.

В продължение на два месеца Рик спал в колата си и преживял с общо шестдесет долара. Повечето време ял бисквити, намазани с фъстъчено масло, а в някои дни —¦ нищо. Имал малко средства, но бил предан на идеята си.

Следващата стъпка била да направи списък на най-добрите преподаватели в страната, на известни имена на съветници-консултанти и психолози. Поставил си за цел да посети всеки от хората, включени в списъка, и да поиска тяхната експертна оценка и подкрепа. Макар да били впечатлени от подхода му — да пита учениците какво искат да научат — те почти с нищо не му помогнали.

— Твърде млад сте. Върнете се в колежка. Вземете научна степен, след това осъществявайте тази цел.

Това било повече от обежуражаващо.И все пак, Рик не се отказал. Когато навършил двадесет години, той продал

колата си, дрехите си и взел назаем от приятели 32 000 долара. Някой му пред-ложил да отиде във фондация и да моли за пари.

Първата му среща в местната фондация била огромно разочарование. Когато влязъл в офиса, Рик се тресял от страх. Вицепрезидентът на фондацията бил едър тъмнокос мъж със студено сурово изражение. Половин час той седял, без да пророни нито дума, докато Рик изливал сърцето си пред него и му ражазвал за майка си, за двете хиляди деца и плановете му за един нов курс в средните училища.

Когато свършил, Вицепрезидентът побутнал към него купчина папки.— Синко — казал той, —- тук съм от почти двадесет години, финансирали

сме всички тези образователни програми и те до една се провалиха. Същото ще се случи и с вашата. Причините ли? Те са очевидни. Вие сте на двадесет години, нямате опит, нямате пари, нямате степен от колеж. Нищо!

Когато напуснал офиса на фондацията, младежът дал тържествено обещание да докаже на този мъж, че е сгрешил. Рик започнал да проучва кои фондации се интересуват от финансиране на проекти за подрастващи. След това месеци наред сканирано за www.truden.com и www.elan.truden.com от elan 89



писал предложения за финансова подкрепа — работел от ранни зори до късен мрак. Повече от година Рик неуморно пишел предложения за безвъзмездна помощ, като всяко от тях било внимателно подготвено според интересите и изискванията на съответната фондация. Всяко от тях изпращал с големи надежди, но всички се връщали с отказ.

Предложение след предложение били изпращани и отхвърляни. Накрая, след като сто петдесет и петото предложение било отхвърлено, цялата сила на Рик започнала да се изпарява. Родителите му го молели да се върне в колежа, а Кен Грийн, преподавател, който напуснал работа, за да помага на Рик при писането на предложения, казал:

— Рик, вече не ми останаха пари, а аз имам жена и деца, които трябва да издържам. Ще изчакам още едно предложение. Но ако отхвърлят и него, ще трябва да се върна в Толедо и да преподавам.

Това бил последният шанс на Рик. Отчаянието и убедеността взети заедно, като че ли му дали криле и той успял да преодолее противодействието на няколко секретарки и да си уговори обяд с д-р Ръс Моуби, президент на фондацията „Келог". Докато отивали да обядват, те минали покрай една будка за сладолед.

— Искате ли? — запитал Моуби. Рик кимнал. Но тъкмо тогава вълнението му избухнало с пълна сила.

Той неволно строшил фунийката в ръката си и по пръстите му потекъл шоколадов сладолед. Направил опит да го почисти преди д-р Моуби да забележки станалото. Но той видял и смеейки се, се върнал при продавача и донесъл на Рик няколко хартиени салфетки.

Младежът се качил в колата с пламнало лице и видимо нещастен. Как би могъл да иска финансиране за нова образователна програма, когато не можел да държи както трябва дори един сладолед?

Две седмици по-късно Моуби се обадил:— Вие помолихте за 55 000. Съжаляваме, но настоятелите гласуваха против

това. — Рик почувствал, че в очите му напирали сълзи. В продължение на две години той бил работил, за да осъществи мечтата си, която сега щяла да отиде на вятъра. — Но — добавил Моуби, — настоятелите гласуваха единодушно да ви отпуснем 130 000 долара.

Тогава сълзите рукнали. Рик едва успял да промълви едно благодаря.Оттогава Рик е осигурил 100 000 000, за да финансира своята мечта.

Програмите му за обучение сега се преподават в над 30 000 училища във всичките петдесет щата и в тридесет и две страни. Три милиона ученици всяка година се обучават на важни умения за живота, само защото един деветнадесетгодишен младеж някога отказал да приеме „не" за отговор.

През 1989 година поради невероятния успех на програмата Рик Литъл успял да разшири обхвата на мечтата си и му били отпуснати 65 000 000 долара — Втората по размер безвъзмездна помощ, която някога е била отпускана в историята на САЩ — за създаване на Международна младежка фондация. Целта на тази фондация е да разработи и развие успешни програми за деца по целия свят.

Животът на Рик Литъл е свидетелство за силата на човека, отдаден на една висша цел, съчетана с желанието да продължи да моли и настоява, докато докаже мечтата си и я осъществи.

Адаптация по Пеги Ман




Магията да вярваш в себе си

Не съм достатъчно голям, за да играя баскетбол или футбол. Още не съм навършил осем години. Мама каза, че когато започна да играя бейзбол, няма да мога да тичам толкова бързо, защото съм опериран. Казах на мама, че няма да има нужда да тичам бързо. Като започна да играя бейзбол, просто ще изхвърлям останалите от игрището. Тогава ще мога да си вървя спокойно.

Едуард Дж. МакГрот, младши.„Изключително виждане за живота"

Книга за мечтите на Глена

През 1977 година бях самотна майка с три малки дъщери, къща на изплащане, кола на изплащане и необходимостта да си възвърна някои мечти.

Една вечер посетих семинар и чух някакъв мъж да говори за принципа Вб х Вт = Р (въображение х виталност = реалност). Говорещият изтъкна, че човешкото съзнание мисли в картини, а не с думи. И когато живо си представяме онова, което желаем, то ще се превърне в реалност.

Тази идея събуди в мен искрено желание за творчество. Знаех библейската истина, че Бог „ще изпълни желанието на сърцето ти" (Псалтир, 36:4) и че „каквито са мислите в душата му, такъв е и той" (Притчи, 23:7). И реших да направя свой списък с молитви и да ги илюстрирам с картини. Започнах да изрязвам и събирам снимки от стари списания, които изобразяваха „Желанията на сърцето ми". Подредих ги в скъп фотоалбум и зачаках нетърпеливо.

Бях подбрала съвсем конкретни снимки, които включваха:1. Привлекателен мъж2. Жена в сватбена рокля и мъж в смокинг3. Букети цветя (аз съм романтична)4. Красиви диамантени бижута (прецених, че Бог е обичал Давид и

Соломон, а те са били едни от най-богатите хора, живели някога)5. Остров в блестящото синьо Карибие6. Прекрасен дом7. Нови мебели8. Жена, която наскоро беше станала вицепрезидент на една голяма

корпорация (работех в една компания, където нямаше жени на ръководни постове. Исках да стана първата жена вицепрезидент в компанията).

След около осем седмици пътувах по една калифорнийска магистрала по лична работа в десет и тридесет сутринта. Внезапно един страхотен червено-бял „Кадилак" мина край мен. Погледнах колата, защото беше красива. Шофьорът ме погледна и ми се усмихна и аз също му се усмихнах, защото аз винаги се усмихвам. Но сега си навлякох беда. Случвало ли ви се е това? Опитах се да се направя, че не съм го погледнала. „Кой аз ли? Не съм ви погледнала!" Той ме следва двадесет и пет километра. Изплаши ме до смърт! Аз карам няколко километра— той също. Аз паркирам— и той паркира... И накрая се омъжих за него!

Първия ден след първата ни среща, Джим ми изпрати една дузина рози. След това разбрах, че има хоби. Хобито му е да колекционира диаманти. Големи! И освен това, търсеше някого, когото да украси с тях. Аз се записах доброволка. Излизахме в продължение на около две години и всеки понеделник сутрин получавах по една червена роза с дълга дръжка и любовна бележка от него.сканирано за www.truden.com и www.elan.truden.com от elan 91



Около три месеца преди да се оженим, Джим ми каза:— Открих съвършеното място, където да прекараме медения си месец. Ще

отидем до остров Сейнт Джон в Карибите.Като се разсмях, аз му казах:— Никога не бих си и помислила за това!Едва след като вече бяхме женени повече от година, аз си признах за

фотоалбума. Тогава се преместихме в нашия страхотен нов дом и го мебелирахме с елегантни мебели като онези, които си бях изрязала. (Джим се оказа дистрибутор на едро за Западния бряг на едни от най-прекрасните мебели).

Между другото, сватбата беше в Лагуна Бийч, Калифорния, и включваше дългата рокля и смокинга на живо. Осем месеца след като създадох Книгата на мечтите, станах Вицепрезидент по човешките ресурси във фирмата, в която работех.

В известен смисъл това прилича на вълшебна приказка, но е абсолютна истина. Ние с Джим сме си направили много такива „албуми", откакто сме женени. Бог е изпълнил живота ни с демонстрации на тези мощни принципи на вяра в действие.

Решете какво искате за всяка сфера от живота си. Представете си го живо. След това работете по изпълнението на желанията си, като действително създадете ваша собствена книга на личните цели. Превърнете идеите си в конкретна реалност чрез това просто упражнение. Няма невъзможни мечти. И помнете, Бог е обещал да даде на децата си желанията на техните сърца.

Глена Солзбъри

Още една отметка в списъка

Един дъждовен следобед едно вдъхновено петнадесетгодишно момче на име Джон Годард седна на кухненската маса в Лос Анджелис и написа най-отгоре на един жълт бележник четири думи: „Мечтите на живота ми". Под това заглавие той изреди 127 цели. Оттогава досега е изпълнил 108 от тях. Погледнете списъка с целите на Годард, представен по-долу. Това не са нито прости, нито лесни цели. Те включват катерене на най-високите планини в света, изследване на огромни речни пътища, пробягване на една миля за пет минути, прочитане на съчиненията на Шекспир и цялата „Енциклопедия Британика".

Да изследвам:√ 1. Река Нил√ 2. Река Амазонка√ 3. Река Конго√ 4. Река Колорадо

5. Река Янфъ В Китай6. Река Нигер7. Река Ориноко, Венецуела

√ 8. Рио Коко, Никарагуа

Да изуча примитивната култура в:

√ 9. Конго√ 10. НоВаГВинея√ 11. Бразилия√ 12. Борнео




√ 13. Судан (Там Джон едва не е бил погребан жив, при една пясъчна буря)

√ 14. Австралия √ 15. Кения √ 16. Филипините √ 17. Танганайка (сега Танзания) √ 18. Етиопия √ 19. Нигерия √ 20. Аляска

Да изкатеря:

21. Връх Еверест22. Връх Аконкагуа, Аржентина23. Връх МакКинли

√ 24. Връх Хуаскаран, Перу√ 25. Връх Килиманджаро√ 26. Връх Арарат, Турция√ 27. Връх Кения

28. Връх Кук, Нова Зеландия√ 29. Връх Попокатепетл, Мексико

√ 30. Матерхорн√ 31. Връх Райнер√ 32. Планината Фуджи√ 33. Везувий√ 34. Бромо, ЯВа√ 35. Гранд Тетонс√ 36. Болди, Калифорния√ 37. Да направя кариера в лекарствата и изследванията (Изследвал е лечебните средства и начини за лекуване на заболяванията сред примитивните племена).

38. Да посетя всички страни в света (Остават още 30)√ 39. Да опозная индианците навахо и хопи√ 40. Да се науча да карам самолет√ 41. Да яздя кон на Парада на розите

Да фотографирам:

√ 42. Водопада Игуасу, Бразилия√ 43. Водопада Виктория, Родезия (Преследван е от африкански глиган,

докато снимал)√ 44. Водопада Съдърланд, Нова Зеландия√ 45. Водопада Йосемити√ 46. Водопада Ниагара√ 47. Да мина по стъпките на Марко Поло и Александър Велики

Да изследвам подводния свят на:

√ 48. Кораловите рифове на Флоридасканирано за www.truden.com и www.elan.truden.com от elan 93



√ 49. Големия бариерен риф, Австралия (фотографирал една 150-килограмова мида) √ 50. Червено море√ 51. Островите фиджи√ 52. Бахамските острови√ 53. Да изследвам тресавищата Окифеноки и Евърглейдз

Да посетя:

54. Северния и Южния полюс√ 55. Великата китайска стена√ 56. Панамския и Суецкия канал√ 57. Великденските острови√ 58. Островите Галапагос√ 59. Ватикана (Видял папата)√ 60. Тадж Махал√ 61. Айфеловата кула√ 62. Блу Грото√ 63. Тауър, Лондон√ 64. Наклонената кула в Пиза√ 65. Свещения избор на Чичен-Ица, Мексико√ 66. Да изкатеря Айерс Рок В Австралия

67. Да проследя течението на река Йордан от Галилейско море до Мъртво море

Да плувам в:

√ 68. Езерото Виктория√ 69. Езерото Сюпириър√ 70. Езерото Танганайка√ 71. Езерото Титикака, Южна Америка√ 72. Езерото Никарагуа

Да постигна:

√ 73. Да стана Ийгъл скаут√ 74. Да се потопя с подводница√ 75. Да се приземя на самолетоносач и да излетя оттам√ 76. Да летя с дирижабъл, балон с горещ въздух и безмоторен самолет√ 77. Да яздя слон, камила, щраус и мустанг√ 78. Да се гмуркам без екип до дванадесет метра и да остана под вода

две и половина минути√ 79. Да хвана петкилограмов рак и двадесет и пет сантиметров морски

охлюв√ 80. Да свиря на флейта и цигулка√ 81. Да пиша на машина по петдесет думи в минута√ 82. Да скоча с парашут√ 83. Да се науча да карам ски — във вода и на сняг




√ 84. Да участвам в църковна мисия√ 85. Да мина по стъпките на Джон Мюър*√ 86. Да изследвам лечебни средства и да взема полезните.√ 87. Да снимам в естествена среда слон, лъв, носорог, леопард, бизон и

кит√ 88. Да се науча да се фехтувам√ 89. Да науча джиу-джицу√ 90. Да водя курс в колеж√ 91. Да наблюдавам церемония за кремиране в Бали√ 92. Да изследвам морското дъно

93. Да участвам във филм за Тарзан (Сега той смята това за неподходяща детска мечта)

94. Да имам кон, шимпанзе, чита**, оцелот и койот (Остава да си вземе шимпанзе или чита)

95. Да стана радиолюбител

√ 96. Да си направя телескоп√ 97. Да напиша книга (За пътуването по Нил)√ 98. Да публикувам статия в списанието „Нешънъл джиографик"√ 99. Да скоча метър и петдесет на висок скок√ 100. Дълъг скок — четири метра и половина√ 101. Да пробягам една миля за пет минути√ 102. Да тежа без дрехи осемдесет и два килограма и половина (Все още е толкова)√ 103. Да изпълнявам двеста коремни преси и дваде¬сет лицеви опори√ 104. Да науча френски, испански и арабски√ 105. Да изуча драконовите гущери на остров Комодо (Лодката му се разбива на тридесет и два километра от острова) √ 106. Да посетя родното място на дядо Соренсон в Дания √ 107. Да посетя родното място на дядо Годард в Англия√ 108. Да пътувам на товарен кораб като моряк

109. Да прочета цялата „Енциклопедия Британика" (Прочел е значителна част от всеки том)√ 110. Да прочета Библията от кора до кора√ 111. Да прочета произведенията на Шекспир, Платон, Аристотел, Дикенс, Торо, По, Русо, Бейкън, Хемингуей, Твен, Бъроуз, Конрад, Талмидж, Толстой, Лонгфелоу, Кийтс, Уитиър и Емерсън (Не всичките произведения на всеки от тях)√ 112. Да се запозная с композициите на Бах, Бетовен, Дебюси, Ибер,

Менделсон, Лало, Римски-Корсаков, Респиги, Лист, РахманиноВ, Стравински, Тох, Чайковски, Верди

√ 113. Да мога да използвам спокойно самолет, мотоциклет, трактор, сърф, пуижа, пистолет, кану, микроскоп, футболна и баскетболна топка, лък и стрела, ласо и бумеранг

* Джон Мюър — американски естествоизпитател от шотландски произход. —Б. пр.** Чита — вид леопард




√ 114. Да композирам музика√ 115. Да свиря на пиано „Лунна светлина"√ 116. Да гледам нестинари (в Бали и Суринам)√ 117. Да издоя отровна змия (Ухапан от Диамантен гръб по време на

серия от снимки) √ 118. Да запаля кибритена клечка с 22 калиброва пушка√ 119. Да посетя филмово студио √ 120. Да се изкача по Хеопсоата пирамида √ 121. Да стана член на Клуба на изследователите и Клуба на любителите на приключения √ 122. Да се науча да играя поло√ 123. Да пътувам през Големия Каньон пеша и с лодка√ 124. Да обиколя земното кълбо по море (четири пъти)

125. Да отида на Луната („Някой ден, ако Бог пожелае")√ 126. Да се оженя и да имам деца (Има пет деца)

127. Да доживея двадесет и първия век (Ще бъдена 75 години)

Джон Годард

Внимавай, скъпа, аз съм твоят любим

По-добре е да си подготвен за определена възможност и тя да не се появи, отколкото да ти се отдаде възможност

и да не си подготвен за нея.Уитни Янг, младша.

Скоро след раждането им в бедно предградие на Маями, Лес Браун и неговият брат близнак били осиновени от Мами Браун, кухненска работничка и прислуж-ничка.

Тъй като проявявал свръхактивност и постоянно бърборел, още от основното училище Лес бил прехвърлен в специалните класове за обучение на деца с недъзи. Малко преди да завърши средно образование, той станал работник по чистотата в Маями Бийч. Но мечтата му била да стане „диджей" — дисководещ.

Вечер вземал транзистора до леглото си, където слушал непрестанно бърборещите местни диджеи. В своята стаичка с износен балатум той си създал въ-ображаемо студио. Една четка за коса му служела като микрофон, докато се упражнявал да говори бързо, представяйки плочи пред своите невидими слушатели.

Майка му и брат му го чували през тънките стени и му подвиквали да престане „да мели" и да си ляга. Но Лес не чувал. Потънал в собствения си свят, той живеел с мечтата си.

Един ден, докато почивал на обяд след косенето на някаква градинка, Лес смело влязъл в местната радиостанция. Отишъл право в стаята на мениджъра и му казал, че иска да стане дисководещ.

Мениджърът погледнал изумен този раздърпан младеж в работен комбинезон и сламена шапка и запитал:

— Работил ли си в радио досега?— Не, господине — отвърнал Лес, — не съм.— Е, синко, опасявам се, че тогава нямаме работа за теб.




Лес вежливо му поблагодарил и излязъл. Мениджърът си помислил, че за последен път вижда този младеж, но подценил силата, с която Лес Браун преследвал заветната си мечта. Естествено, целта на Лес не била единствено да стане дисководещ. Той искал да купи и хубава къща за жената, която го била осиновила и която дълбоко обичал. Работата като дисководещ била просто една стъпка към осъществяване на целта му.

Мами Браун била научила Лес да се стреми да постига мечтите си, затова той бил сигурен, че ще получи работа в радиото, независимо от думите на мениджъра.

И така, в продължение на една седмица Лес всеки ден се отбивал в радиото, за да пита дали имат свободни работни места. Накрая мениджърът се предал и го взел като момче за поръчки, без заплащане. Първоначално младежът носел кафе, обеди или вечери на диджеите, които не можели да напускат студиото.

Накрая ентусиазираната му работа спечелила доверието на дисководещите, които започнали да го изпращат с кадилака да взема гостуващите знаменитости — „Темптейшънс", Дайана Рос и „Сюприймз". Никой от тях не знаел, че младият Лес няма шофьорска книжка.

Лес вършил всичко, за което го молели, дори и повече. Когато се мотаел при диджеите, той изучавал движенията на ръцете им по контролния пулт. Стоял в контролните зали, докато не го помолели да си тръгне, и попивал всичко, което ставало там. След това нощем в стаята си той се упражнявал и се подготвял за възможността, която бил убеден, че рано или късно ще му се представи.

Един съботен следобед Лес бил в радиото с диджея Рок, който пиел, докато бил в ефир. Лес бил единственият човек в сградата, освен Рок, и си давал сметка, че ако продължава да пие, диджеят ще си навлече някоя беля. Затова се навъртал наблизо. Ходел напред-назад пред прозореца на кабината на Рок. Докато кръстосвал, си повтарял: „Пий, Рок, пий!"

Лес копнеел да се изяви и бил подготвен за това. Бил готов да изтича надолу по улицата за още пиене, ако Рок го помоли. Когато телефонът звъннал, Лес скочил. Както си и помислил, обаждал се мениджърът на станцията.

— Лес, обажда се Клайн.— Да — казал Лес. — Зная.— Лес, мисля, че Рок няма да може да завърши предаването си.— Да, господине, зная.— Би ли се обадил на някой от другите диджеи да дойде и да поеме

нататък?— Да, господине. Непременно ще го направя.Но когато затворил слушалката, Лес си казал: „Той да не би да си мисли, че съм

луд?"Лес наистина се обадил по телефона, но не за да повика друг диджей. Най-

напрсд се обадил на майка си, а след това и на приятелката си.— Излезте всички на верандата и включете радиото, защото излизам в

ефир! — казал той.Почакал около петнадесет минути и след това се обадил на главния мениджър.— Господин Клайн, не мога да намеря никого —казал Лес.Тогава господин Клайн попитал:— Млади човече, знаеш ли как да работиш с контролния пулт в студиото?— Да, господине — отвърнал той.




Лес влетял в кабината, внимателно отместил Рок настрани и седнал пред пулта. Бил готов. И жаден да се изяви. Включил микрофона и казал:

— Внимание! Това съм аз — Ел Би, три пъти И — вашият изумителен, ижлючителен, искрен приятел Лес Браун. Преди мен не е имало нищо интересно, няма да има и след мен. Това ме прави изключителен. Млад и ерген — ще се влюбите в мен. Дипломиран, несъмнено квалифициран, за да ви радвам с неповторимо забавление и фантастично настроение. Внимавай, скъпа, аз съм твоят люби-и-и-м.

Тъй като бил репетирал безрайно дълго, Лес бил наистина блестящо подготвен. Публиката и главният мениджър били възхитени. От това необикновено начало Лес направил успешна кариера в радиото, в политиката, в публичните изяви и телевизията.


Готов да плати цената

Когато преди тринадесет години ние със съпругата ми Мариан строяхме нашия фризьорски салон в Грийнспойнт Мол, един виетнамец всеки ден се отбиваше, за да продава понички. Той почти не знаеше английски, но винаги се държеше любезно и с усмивки и чрез езика на знаците ние се опознахме. Името му беше Ли Ван Ву.

През деня Ли работеше в една пекарна, а нощем той и жена му слушаха аудиокасети, за да научат английски. По-късно разбрах, че спели върху чували, пълни с дървени стърготини, поставени на пода в задната стая на пекарната.

Семейство Ван Ву било едно от най-богатите в Югоизточна Азия. Те притежавали почти една трета от Северен Виетнам, включително огромни хол-динги в индустрията и недвижимите имоти. След като баща му бил жестоко убит обаче, Ли заедно с майка си се преместил В Южен Виетнам, където завършил училище и станал адвокат.

Както и баща му преди това, Ли също просперирал. Той видял добри възможности и инвестирал в изграждането на сгради за задоволяване на потребностите на постоянно нарастващото американско присъствие в Южен Виетнам и скоро станал един от най-преуспяващите предприемачи в страната.

По време на едно пътуване до Северен Виетнам обаче, Ли бил хванат и хвърлен в затвор за три години. Избягал, убивайки петима войници, и се върнал в Южен Виетнам, където отново бил арестуван. Правителството на Южен Виетнам предположило, че е „присадка", т.е. шпионин от Севера.

След като излежал времето си в затвора, Ли излязъл на свобода и създал риболовна компания, като накрая станал най-големия производител на консерви в Южен Виетнам.

Когато научил, че войските на Съединените щати и персоналът на посолството се готвят да напуснат страната му, Ли взел решение напълно да промени живота си.

Взел всичкото злато, което имал, натоварил го на един от риболовните си съдове и заедно със съпругата си отплавал към американските кораби в пристанището. Там заменил цялото си богатство, за да може безпрепятствено да премине от Виетнам до Филипините, където той и жена му се озовали в лагер за бежанци.

След като успял да се срещне с президента на Филипините, Ли го убедил да му даде на разположение една риболовна лодка и отново се заел с бизнеса. За две години, преди да напусне Филипините на път за Америка (заветната му мечта), Ли сканирано за www.truden.com и www.elan.truden.com от elan 98



успял да развие и да осигури добри перспективи за цялата риболовна промишленост на Филипините.

Но на път за Америка Ли се почувствал объркан и изпаднал в депресия, защото отново трябвало да започне от нулата. Съпругата му ражазваше как го намерила близо до перилата на кораба, тъкмо когато се готвел да скочи през борда.

— Ли — казала му тя, — ако ти скочиш, какво ще стане с мен? Толкова години сме заедно, преминахме през големи изпитания. Можем да се справим, щом сме двамата.

Точно от такива думи имал нужда Ли Ван Ву.Когато той и съпругата му пристигнали в Хюстън през 1972 година, те били без

пукната пара и не знаели нито дума английски. Във Виетнам членовете на една фамилия се грижат едни за други и така Ли и съпругата му били подслонени от негов братовчед в задната стая на пекарната му в Грийнспойнт Мол. Ние строяхме салона си само на неколкостотин метра от това място.

Оттук нататък, както казват те, започва тяхното „послание" — съществената част в тази история:

Братовчедът предложил работа на Ли и съпругата му в пекарната. След приспадане на данъците Ли получавал 175 долара седмично, а съпругата му —125. С други думи, общият им годишен доход бил 15 600 долара. След това братовчед му предложил да им продаде пекарната, ако са в състояние да предплатят 30 000 долара. Братовчедът щял да финансира остатъка с полица от 90 000 долара.

А ето какво направили Ли и съпругата му:Въпреки че седмичният им доход бил 300 долара, те решили да останат да

живеят в задната стая. Поддържали личната си хигиена, като в продължение на две години се миели с гъба в тоалетните на търговския център. През двете години храната им се състояла главно от различни печива, произвеждани в пекарната. В продължение на две години те живели с общо — няма грешка, с общо 600 долара, като спестили 30 000 за предплатата.

След това Ли обясни доводите:— Ако бяхме взели апартамент — бихме могли да си го позволим при седмичен

доход от 300 долара, — щяхме да плащаме наем. След това, естествено, щеше да се наложи да си купим мебели. Тогава щяхме да имаме разходи за транспорт до работното място и обратно, което означаваше да си купим и кола. Освен това, щеше да се наложи да си купуваме бензин и да плащаме застраховка. Сигурно щеше да ни се прииска и да посетим различни места, което означаваше да си купим дрехи и подходящи аксесоари. Ето защо аз знаех, че ако наемехме апартамент, никога нямаше да спестим тези 30 000 долара.

Ако си мислите, че сте чули всичко за Ли, нека да ви предупредя, че има още. След като той и съпругата му спестили тридесетте хиляди и купили пекарната, Ли още веднъж седнал на сериозен разговор със съпругата си. Те все още дължали 90 000 долара на неговия братовчед и колкото и да им било трудно през изминалите две години, трябвало да останат да живеят в задната стая още една година.

С гордост мога да ви кажа, че за една година моят приятел и наставник Ли Ван Ву и съпругата му, спестявайки буквално всяко петаче от печалбата, която им носел бизнесът, изплатили полицата от 90 000 долара и само след три години притежаваха изключително печеливш бизнес, освободен от каквито и да било задължения.




Едва тогава семейство Ван Ву напусна пекарната и нае за първи път апартамент. Те продължават да спестяват и до днес, живеят със съвсем малка част от прихода си и, разбира се, винаги плащат в брой за покупките си.

Как мислите? Според вас, милионер ли е Вече Ли Ван Ву? Щастлив съм да ви кажа, че има много повече пари.

Джон МакКормак

Всеки си има мечта

Преди няколко години отидох в една южна страна да работя по въпросите на социалното осигуряване. Целта ми бе да покажа, че всеки има способности да се из-държа сам и онова, което трябва да правим, е да ги активизираме. Помолих областните служители да съберат група хора, които получават социални помощи — от различни расови групи и различни слоеве на обществото. След това щях да се срещам с тях за по три часа всеки петък. Помолих също така и за малко дребни пари, тъй като бяха необходими за работата ми.

Първото нещо, което казах след като се запознах с всеки, беше:— Искам да ми кажете за какво мечтаете.Всички ме погледнаха така, сякаш бях превъртяла.— Мечти ли? Нямаме мечти.— Добре де — казах аз, — а когато бяхте деца?Нямаше ли нещо, което да сте искали да направите?— Не зная — каза ми една жена, — за какво могат да ти послужат мечтите.

Плъховете изяждат децата ми.— О — казах аз, — това е ужасно. Не, разбира се, вие сте твърде заета с

плъховете и децата си. Как може да се намери изход от това положение?— Ами, трябва да си купя нова врата, защото в тази има дупки.— Има ли някой от присъстващите — попитах аз, — който да знае как

може да бъде поправена подобна врата?В групата имаше един мъж, който каза:— Някога правех такива неща, но сега гърбът ужасно ме боли. Все пак ще

опитам.Казах му, че имам малко пари, с които може да купи каквото е необходимо и да

поправи вратата на тази жена.— Мислите ли, че можете да се справите?— Да, ще се опитам.Следващата седмица, когато групата се бе събрала, аз запитах жената:— Е, поправена ли е вратата?— О, да! — каза тя.— Тогава можем да започнем да мечтаем, нали? —тя се поусмихна, а аз се

обърнах към мъжа, който беше свършил работата:— Как се чувствате?— Ами, разбирате ли — рече той, — много е странно. Започвам да се

чувствам доста по-добре.Това помогна групата да започне да мечтае. Тези на пръв поглед малки успехи

позволиха на хората да разберат, че да се мечтае не е безумие. Тези малки стъпки започнаха да ги карат да виждат и чувстват, че наистина нещо може да се промени.




Продължих да разпитвам и останалите за техните мечти. Една жена сподели, че винаги е искала да работи като секретарка.

— Е, ами какво ви пречи? — попитах аз. (Това винаги е следващият ми въпрос.)

— Имам шест деца — каза тя — и няма кой да се грижи за тях, докато съм на работа.

— Нека да видим какво може да се направи по този въпрос — казах аз. — Има ли някой в групата, който да може да поеме шест деца за ден-два всяка седмица, докато тази жена ходи на обучение в колежа на общината?

— Аз също имам деца — обади се една жена, — но мога да поема и нейните.

— Хайде да опитаме — предложих аз. Така че направихме план и жената тръгна на училище.

Всеки си намери нещо. Мъжът, който поправи вратата, стана общ работник. Жената, която приюти децата, стана квалифицирана детегледачка. След дванадесет седмици всички тези хора престанаха да се издържат от социални помощи.

Този случай е само един от многото.Вирджиния Сетайър

Следвай мечтата си

Имам приятел на име Монти Робъртс, който притежава ранчо в Сан Изидро и отглежда коне. Той ми позволява да използвам къщата му за провеждане на различни мероприятия с цел набиране на средства за младежки рискови програми.

Последния път, когато бях там, той ме представи и каза:— Искам да ви ражажа защо се съгласих Джак да използва моята къща. Всичко

започна от една случка, свързана със сина на пътуващ треньор на коне. Налагало се треньорът да се мести от конюшня в конюшня, от състезателна писта на състезателна писта, от ферма на ферма, от ранчо на ранчо, за да обучава коне. И по тази причина обучението на момчето в средния курс постоянно било прекъсвано. Когато минал в горните класове, учителят го накарал да напише съчинение и да разкаже какъв иска да стане като порасне и с какво да се занимава.

Една нощ то описало на седем страници силното си желание някой ден да притежава ранчо за коне. Обрисувало мечтата си с големи подробности и дори начертало план на ранчото от осемстотин декара, като показало местоположението на сградите, конюшните и пистата. След това начертало подробен разгънат план на къщата от 360 квадратни метра, която щяла да се намира в ранчото-мечта от осемстотин декара.

То описало с жар намеренията си и на другия ден предало съчинението на учителя си. След два дни получило обратно писмената си работа. На първата страница имало една голяма двойка, написана с червено, и бележка: „Обади ми се след часа".

Момчето с мечтата отишло да се срещне с учителя и попитало:— Защо сте ми писали двойка?— Много си малък, за да имаш подобни мечти — отвърнал учителят. —-А

и освен това, ти нямаш пари. Идваш от семейство, което непрекъснато пътува. Нямаш никакви средства. За да купиш ранчо, са необходими много пари. Трябва да купиш земята. ТрябВа да платиш за стадо племенни коне, а по-късно ще трябва да плащаш големи такси и за жребците. Невъзможно е да го постигнеш.сканирано за www.truden.com и www.elan.truden.com от elan 101



След това учителят добавил:— Ако напишеш още веднъж писмената работа с по-реалистична цел, аз ще

преразгледам оценката ти.Момчето се прибрало в къщи и дълго и внимателно мислило по този въпрос.

Попитало баща си какво трябва да направи, а той му отвърнал:— Виж, сине, ти сам трябва да решиш какво да направиш. Мисля обаче, че

решението, което ще вземеш, е от изключителна важност за теб.Накрая, след като цяла седмица премисляло, момчето предало същата работа,

без да направи каквито и да било промени, с думите:— Можете да запазите двойката, а аз ще си запазя мечтата. След това

Монти се обърна към събралата се група и каза:— Ражазвам ви тази история, защото вие се намирате в моята къща от 360

квадратни метра, в средата на моето ранчо от осемстотин декара. Все още пазя писмената си работа, окачена в рамка над камината.

А после добави:— Най-хубавата част от тази история е, че преди две години, същият този

учител доведе 30 ученици на летен лагер в ранчото ми за една седмица. Преди да си тръгне, учителят ми каза:

— Виж какво, Монти, ще споделя нещо с теб. Когато бях твой учител, бях нещо като крадец на мечти. През онези години откраднах много мечти от децата. За щастие, ти прояви достатъчно здрав разум и не се отказа от твоята.

Не позволявайте никому да краде мечтите ви. Следвайте желанията на сърцето си, независимо какви са те.


Кутията

Когато бях в последния курс на колежа се върнах в къщи за коледната ваканция и очаквах да прекарам две весели седмици с братята ми. Бяхме толкова щастливи, че сме заедно, та предложихме да се грижим и за магазина, и така майка ни и баща ни да могат да ползват първия си почивен ден от години насам. Преди родителите ми да заминат за Бостън, баща ми ме отведе тихо настрана, в малкия кабинет зад магазина. Стаята беше толкова малка, че в нея имаше само едно пиано и един разтегателен диван. Всъщност, когато се разтегнеше, диванът изпълваше стаята и човек можеше да седне на края му и да свири на пианото. Татко се протегна зад старото пиано и извади кутия от пури. Отвори я и ми показа малка купчинка с изрезки от статии във вестници. Бях прочела толкова много детективски разкази от Нанси Дрю, че бях възбудена и гледах с широко отворени очи тайната кутия с изрезки.

— Какви са тези неща? — попитах.— Това са статии — отвърна татко със сериозен глас, — и няколко писма

до редакцията, които са написани от мен и са били публикувани.Когато започнах да чета, в края на всяка внимателно изрязана статия видях

името Уолтър Чапман.— Защо не си ми казал, че си правил това? — попитах аз.— Защото не исках майка ти да знае. Тя винаги ми е повтаряла, че тъй като

не съм достатъчно образован, не бива да се опитвам да пиша. Исках да работя за една политическа партия, но тя ми каза да не го правя. Предполагам от страх, че ако изгубя, тя ще се притесни. Исках да опитам, просто за да се позабавлявам. сканирано за www.truden.com и www.elan.truden.com от elan 102



Прецених, че мога да пиша без нейно знание и така и направих. Когато публикуваха материалите, аз ги изрязвах и скривах в тази кутия. Знаех, че някой ден ще покажа тази кутия на някого, и избрах теб.

Той ме наблюдаваше, докато преглеждах някои от статиите, а когато вдигнах поглед, големите му сини очи плуваха в сълзи.

— Мисля, че последния път се опитах да пиша за нещо голямо — добави той.

— Писал ли си нещо друго?— Да, написах някои предложения до нашето църковно списание как

националният изборен комитет да бъде подбран по честен начин. Минаха три месеца откакто съм я изпратил. Мисля, че този път се пробвах в нещо прекалено значимо.

Това беше нова страна на моя баща, който обичаше да се забавлява, и като не знаех какво да кажа, предположих:

— Може би предстои да излезе.— Може, но спокойно. Не го вземай навътре —татко се усмихна леко,

намигна ми и след това затвори кутията от пури и я напъха зад пианото.На другата сутрин родителите ни тръгнаха с автобуса към гара Хавърхил,

откъдето са взели влака за Бостън. Джим, Рон и аз се занимавахме с магазина.Но кутията не ми излизаше от ума. Никога не бях предполагала, че баща ми

обича да пише. Не казах на братята ми — това беше тайна между него и мен. Тайната на скритата кутия.

Привечер гледах през прозореца на магазина и видях майка ми да слиза от автобуса сама. Тя прекоси площада и забързано мина през магазина.

— Къде е татко? — попитахме в един глас.— Баща ви е мъртъв — каза тя, без дори да се разплаче.Невярващи, ние я последвахме до кухнята, където тя ни каза, че както вървели

през станция „Парк стрийт" на метрото сред тълпи от хора, татко паднал на земята. Една медицинска сестра се надвесила над него, погледнала към майка и й казала само:

— Мъртъв е.Майка ми стояла потресена и не знаела какво да направи, а забързаните към

метрото хора го тъпчели. Един свещеник й казал:— Ще се обадя в полицията — и изчезнал. Майка ми обкрачила тялото на

татко и стояла така цял час.Накрая дошла една линейка и ги откарала в единствената морга, където тя

трябвало да извади всичко от джобовете и да вземе часовника му. Качила се на влака сама и след това — на автобуса за вкъщи. Майка ни разказа тази потресаваща история без да пророни нито една сълза. Да не показва чувства беше винаги въпрос на дисциплина и гордост за нея. Ние също не плакахме и на смени обслужвахме клиентите.

— Къде е старецът тази вечер? — попита един постоянен клиент.— Почина — отвърнах.— О, много лошо — и си тръгна.Не бях мислила за него като за старец и побеснях от думата, но той беше на

седемдесет, а майка — само на петдесет. Той винаги беше здрав и щастлив и се бе грижил за една крехка съпруга, без да се оплаква, а сега вече го нямаше. Нямаше




повече да подсвирква, да пее химни, докато зарежда полиците. „Старецът" го нямаше.

Сутринта преди погребението седнах до масата в магазина и започнах да отварям съболезнователни картички и да ги лепя в един албум, когато забелязах църковното списание в купа. Друг път никога не бих го отворила — за мен това бяха скучни религиозни публикации, но можеше пък онази прословута статия да е публикувана — така се и оказа.

Отнесох списанието до малкия кабинет, затворих вратата и избухнах в сълзи. Бях се държала храбро, но като видях смелите препоръки на татко за националното събрание напечатани, това вече преля чашата. Четох и плаках и после отново четох. Извадих кутията иззад пианото и под изрезките намерих писмо на две страници, адресирано до баща ми от Хенри Кабът Лодж старши, в което му благодареше за предложенията.

На никого не казах за кутията. Тя остана моя тайна.Флорънс Аитоър

Насърчението

Някои от най-значимите литературни постижения са били предшествани от окуражителните думи или постъпки на любим човек или на верен приятел. Ако не беше неговата изпълнена с вяра съпруга София, може би името на Натаниъл Хоторн нямаше да се нареди сред най-великите имена в литературата. Когато Натаниъл със сломено сърце се прибрал в къщи, за да каже на съпругата си, че е некадърник и са го уволнили от работата му в една митница, тя го изненадала, като възликнала радостно.

— Сега — казала тържествуващо тя, — ще можеш да напишеш книгата си!— Да — отвърнал мъжът неуверено, — но от какво ще живеем, докато я

пиша?За негово изумление, тя отворила едно чекмедже и извадила значително

количество пари.— Откъде, по дяволите, си взела тези пари? — възкликнал той.— Винаги съм знаела, че си гениален — казала му тя. — Знаех, че някой

ден ще напишеш шедьовър. Така че всяка седмица от парите, които ми даваше за домакинството, аз спестявах по мъничко. Тук има достатъчно за една година.

В резултат на нейната увереност се появил един от най-великите романи в американската литература: „Алената буква".

Найдо Кюбейн

Уолт Джоунс

Големият въпрос е, дали си способен да кажеш едно сърдечно „да" на твоето приключение.

Джоузеф Камбъл

Никой не дава повече доказателства, че успехът е пътешествие, а не последна спирка, от многобройните „зелени" и растящи „човешки кълнове", които не позволяват възрастта да бъде спирачка за осъществяване на мечтите им. Флорънс Брукс се присъедини към Корпуса на мира, когато беше на шестдесет и четири години. Гладис Клаписън живееше в общата спалня на Университета в Айова, работейки върху докторската си дисертация по история на осемдесет и двегодишна сканирано за www.truden.com и www.elan.truden.com от elan 104



възраст. Освен това, Ед Стит на осемдесет и седем години работеше по програмата за получаване на степен от общинския колеж в Ню Джърси. Ед казваше, че това го предпазва да се разболее от „болестта на старците" и поддържа мозъка му жив.

През изминалите години, обаче, никой не е вълнувал въображението ми повече от Уолт Джоунс от Такома, Вашингтон. Уолт надживя третата си съпруга, за която беше женен в продължение на петдесет и две години. Когато тя почина, някой каза на Уолт, че вероятно е много тежко да загубиш толкова дългогодишен приятел. Отговорът му беше:

— Е, така е, разбира се, но пък това може да е за добро.— Но защо?— Не искам да говоря лошо за нея или да кажа нещо, което ще очерни

чудесния и характер, но за мен тя постепенно започна да изчезва през последните десет години.

Когато го помолиха да обясни, той продължи:— Тя никога нищо не искаше да прави, започна да става скучна и

старомодна. Преди десет години, когато бях на деветдесет и четири, казах на жена ми, че никога не сме виждали нищо друго, освен красивото западно крайбрежие на Тихия океан. Тя ме запита какво съм си наумил, и аз й казах, че мисля да купя каравана и така, може би, ще успеем да посетим останалите четиридесет и осем съседни щата.

— Какво ще кажеш за това? — попитах я аз.А тя отвърна:— Мисля, че си се побъркал, Уолт.— Защо приказваш така? — попитах отново.— Ще ни нападнат там. Ще умрем, а няма да има обредна зала. — След

това ме запита:— Кой ще кара, Уолтър?А аз рекох:— Аз, агънце,— Ще ни убиеш! — каза тя.— Искам да оставя отпечатъци от стъпки в пясъците на времето, преди да

изчезна, но не можеш да оставиш отпечатъци от стъпките си в пясъците на времето, ако си седиш на задника..., освен ако намерението ти не е да оставиш отпечатъци от задник във времето.

— Сега, когато вече я няма, Уолт, какво смяташ да предприемеш.?— Какво смятам ли? Погребах момичето и си купих каравана. Сега е 1976

година и възнамерявам да посетя всичките четиридесет и осем щата и да отпразнувам двестагодишнината на нашата страна.

Същата година Уолт посети четиридесет и три щата, като продаваше антикварни вещи и сувенири. Когато го запитаха дали някога е качвал стопаджии, той отвърна:

—- Не! Повечето от тях са готови да ви цапардосат по главата за петдесет цента или ще ви съдят за бой с камшик, ако се забъркате в нещо.

Едва шест месеца след като беше погребал жена си и скоро след като си бе купил караваната, го бяха видели да кара по улицата, а до него седяла доста привлекателна шестдесет и две годишна жена.

— Уолт? — обърнаха се към него.— Да, — отвърна той.




— Коя беше жената, която седеше до теб? Коя е новата ти приятелка, Уолт?Той отвърна:— Да, така е.— Какво е така?— Така е, тя ми е приятелка.— Приятелка ли? Уолт, ти си се женил три пъти, а сега си на сто и четири

години. Тази жена сигурно е четиридесет години по-млада от теб.— Е — отвърна той, — бързо ми стана ясно, че човек не може да живее сам

в каравана.— Това е естествено, Уолт. Сигурно ти липсва това, че няма с кого да си

поговориш, след като толкова години винаги е имало някой край теб.Без да се колебае, Уолт отвърна:— Знаеш ли, че и това ми липсва.— И това ли? Да не искаш да кажеш, че имаш и романтични интереси?— Може и така да е.— Уолт...— Какво? — попита той.— В живота на един човек настъпва време, когато се отказва от тези работи.— От секса ли? — попита той.— Да.— Защо? — недоумяваше той.— Ами, защото подобно физическо натоварване може да бъде опасно за

здравето на човека.Уолт размисли и каза:— Е, ако умре, да умре.През 1978 година, при двуцифрен процент на инфлацията, която продължаваше

да расте в нашата страна, Уолт стана главен инвеститор в малки недвижими имоти. Когато го запитаха защо изтегля парите си от сигурните банкови сметки и ги влага в строеж на жилища, той отвърна:

— Нима не сте чули? Сега е време на инфлация. Трябва да вложите парите си в недвижима собственост, а през следващите години, когато действително ще са ви необходими, те ще ви се върнат многократно и винаги ще разполагате с тях.

Това, според вас, може ли да бъде разглеждано като положително мислене?През 1980 година той продаде голяма част от собствеността си около Пиърс

Каунти, Вашингтон. Много хора решиха, че Уолт се кани да умира. Той събра приятелите си и бързо внесе яснота по въпроса, като каза, че не смята да умира, а е продал собствеността си, за да има пари в наличност.

— Взех и тридесетгодишен договор. Ще получавам по четири бона на месец, докато стана на сто тридесет и осем години.

Той отпразнува сто и десетия си рожден ден като гост на Джони Карсън Шоу. Появи се блестящ, с бялата си брада и черната си шапка изглеждаше като покойния полковник Сандърс. Дякони му каза:

— Радвам се, че си тук, Уолт.— На сто и десет години е добре изобщо да си някъде, Дякони.— На сто и десет ли?— Да, на сто и десет.— Сто-и-десет?!




— Какво има, Карсън, недочуваш ли? Точно така казах. На толкова съм. Какво толкова има?

— Ами след три дни ще бъдеш на два пъти повече години, отколкото съм аз.

Това ще прикове вниманието ви нали? Сто и десет години — зелено, растящо човешко същество. Уолт взе думата и като имаше пред вид Дякони, бързо каза:

— На колко години щеше да си, ако не знаеше датата, на която си роден, и ако ги нямаше проклетите календари, които веднъж в годината почти те докарват до депресия? Чувал ли си някога за хора, които изпадат в депресия заради една дата в календара?

О, Божичко, вече чукнах трийсетака. Толкова съм потиснат, вече съм стар. О, не, ударих четиридесет. Всичките ми колеги се обличат в черно и изпращат катафалка, за да ме вземе. О, не, на петдесет години съм! На половин век! Изпратиха ми увехнали рози с паяжини по тях. Джони, кой казва, че си изчерпан и трябва да умреш на 65 години? Имам приятели, които преуспяха едва след като станаха на седемдесет и пет. А в резултат на една инвестиция в недвижима собственост, която направих преди няколко години, откакто станах на сто и пет аз спечелих повече зелени, отколкото съм имал някога. Искаш ли да ти кажа моето определение за потиснатост, Дякони?

— Давай.— Да не успееш да отпразнуваш рождения си ден.Нека историята на Уолт Джоунс да бъде вдъхновение за всички нас да останем

„зелени" и свежи и да растем през всеки ден от нашия живот.Боб Моуод

Имаш ли сили да се справиш с критиката?

Не критикът има значение, не човекът, който изтъква как силните се препъват или къде онези, които вършат полезни дела, са могли да ги направят по-добре. Уважение заслужава човекът, който действително е на арената, чието лице е белязано от прах, от пот и кръв; който се стреми към целта без страх; който греши и отново и отново не улучва целта, защото няма усилие без греижи и недостатъци; който знае какво означава да си безкористен и се посвещава на кауза, която си заслужава; който, в най-добрия случай, достига високите постижения на триумфа, а в най-лошия случай, ако не успее, а много му се иска, знае, че мястото му никога няма да бъде сред боязливите и студени душици, които не познават нито победата, нито поражението.

Теодор Рузвелт

Риск

В плодородната пролетна почва две семена лежали едно до друго.Първото семе казало:— Искам да раста! Искам да пусна корените си дълбоко в почвата гюд мен

и да провра филизи през земната кора над мен... Искам да развия нежните си пъпки като знамена, за да оповестя пристигането на пролетта... Искам да почувствам топлината на слънцето върху лицето си и благословията на утринната роса върху моите венчелистчета.

И така то пораснало. Второто семе казало:




— Страхувам се. Ако пусна корените си надолу в земята, не зная с какво ще се сблъскам в мрака. Ако си проправя път нагоре през твърдата почва над мен, мога да нараня нежните си филизи... Ами какво ще стане ако отворя пъпките си и някой охлюв се опита да ги изяде? А ако трябва да отворя цветовете си, някое малко дете може да ме изтръгне от земята. Не, много по-добре е да изчакам, докато стане сигурно.

И така то зачакало.Една кокошка, както си ровела из рохкавата пролетна пръст да търси храна,

намерила семенцето, което чакало, и бързо го глътнала.

ПОУКАОнези от нас, които отказват да рискуват и да растат, биват погълнати от

живота.Пати Хансон

Опитай по друг начин

Когато за първи път прочетохме историята, която ви разказваме по-долу, току-що бяхме започнали да водим един курс, наречен „форум за един милион долара", курс, чиято цел беше да научи хората как да увеличат дохода си до един милион долара на година и повече. Преди това бяхме открили, че човек е свикнал да върви по някакъв коловоз и се опитва да действа по-скоро със сила, отколкото да постъпва умно. Да работиш здраво не винаги означава, че ще успееш. Понякога имаме нужда да направим нещо коренно различно, за да покорим по-високи равнища на успеха. Имаме нужда да разчупим затвора на образците, на нашите привички и да нарушим удобството си.

Седя в една тиха стая в „Милкрофтин", спокойно местенце, скрито сред боровете, на около час от Торонто. Тъкмо минава обяд, късен юли, а аз слушам отчаяните звуци на борбата на живот и смърт, коятю се води на няколко крачки от мен.

Там има една мушица, която изразходва последните си жизнени сили в напразен опит да премине през стъклото на прозореца. Трептенето на крилцата раз-крива мъчителната история на стратегията на мухата: Опитай по-силно.

Но това не помага.Отчаяните усилия не предлагат никаква надежда за оцеляване. По ирония на

съдбата, борбата е част от капана. Невъзможно е една муха да се опитва със сила да премине през стъклото. Независимо от това, малкото насекомо рискува живота си, за да постигне целта си чрез отчаяни усилия и решителност.

Тази муха е обречена. Тя ще умре там, на перваза на прозореца.В отсрещния край на стаята, десет крачки по-нататък, вратата е отворена. Ако

лети десет секунди, това мъничко създание може да стигне заветния сяят, към който се стреми. Само с частица от усилието, което сега отива на халос, то може да се ос-вободи от капана, в който само е влязло. Възможността за спасение е там. Би могло да стане толкова лесно.

Защо мушицата не опита някакъв друг подход, нещо напълно различно? Как така се оказа впримчена в идеята, че точно този път и тази решителност са най-обещаващи за успеха? Какъв смисъл има постоянно, дори с цената на живота да се търси спасение само по един и същи начин?




Няма съмнение, че за мухата този подход има някакъв смисъл. За съжаление, обаче, това е идея, която носи унищожение.

Да се опитва с постоянство не е непременно правилното решение, което носи успех. То може и да не съдържа истинско обещание, че ще получиш каквото искаш от живота. Всъщност, понякога това се превръща в част от проблема, при това не малка.

Ако изложиш на риск надеждите си за спасение, като се опиташ да постигнеш нещо по-настойчиво от всякога, можеш да убиеш шансовете си за успех.

Прайс Притчи

Обслужване с усмивка

Един мъж написал писмо до малък хотел, намиращ се в едно градче на Средния изток, където смятал да отседне по време на почивката си. Той писал:

Много бих желал да доведа кучето си. То е чисто и се държи много добре. Бихте ли позволили то да остане в моята стая през нощта?

Собственикът на хотела изпратил отговор незабавно, в който се казвало:От много години поддържам този хотел. Никога не съм имал случай куче да

открадне хавлии, завивки за легло, сребърни прибори или картини от стените.Никога не ми се е налагало да гоня куче през нощта за това, че се е напило и

нарушава реда. Никога не се е случвало куче да избяга, без да си плати сметката.Така че вашето куче е добре дошло в хотела ми. И ако то може да гарантира за

вас, вие също сте добре дошъл.Карл Ахбрехт и Рои Зенки

(Обслужването в Америка)




6

МОЖЕТЕ ЛИ ДА ПРЕОДОЛЯВАТЕ ПРЕПЯТСТВИЯ

Препятствията са онези страховити неща, които виждаш, щом отклониш поглед от целта си.

Хенри Форд

Ние, които живяхме в концентрационните лагери, помним хората, които обикаляха бараките, за да дадат утеха или последно причастие на другите. Може и да са били малцина, но бяха достатъчно доказателство, че на един човек може

да му бъде отнето всичко, освен едно: Последната му свобода — да избира поведението си при всички обстоятелства, да избира свой собствен път.

Виктор Е. Франкл (Човекът в търсене на смисъла)




Имай пред вид

Имай пред вид, че:

След първите пробни снимки на Фред Астер за киното, в бележките си режисьорът на „Метро Голдуин Майер", който провеждал изпита през 1933 година, е написал: „Слаб актьор! Леко плешив! Може малко да танцува!" Астер държал тази паметна бележка над камината в дома си в Бевърли Хилз.

Един експерт казал за Винс Ломбарди: „Притежава минимални познания по футбол. Липсва му мотивация."

Сократ бил наречен: „Неморален тип, който развращава младежта." Когато Питър Дж. Даниъл бил в четвърти клас, неговата учителка, господа

Филипс, постоянно му повтаряла: „Питър Дж. Даниъл, за нищо не те бива, ти си некадърник и нищо добро няма да излезе от теб." До двадесет и шестгодишната си възраст Питър бил напълно неграмотен. Един негов приятел останал цяла нощ с него и му прочел „Мисли и забогатявай"*. Сега той притежава уличните ъгли, където някога се е бил, и току-що публикува последната си книга „Госпожо Филипс, вие сгрешихте!"

Семейството на Луиза Мей Алкът, авторката на „Малки жени", я карало да стане прислужничка или шивачка.

Бетовен държал цигулката несръчно и предпочитал да свири свои собствени композиции, вместо да усъвършенства техниката си. Учителят му смятал, че от него композитор няма да излезе.

Родителите на известния оперен певец Енрико Карузо искали той да стане ижиненер. Учителят му казал, че изобщо няма глас и не може да пее.ю

Когато Чарлз Дарвин, бащата на еволюционната теория, се отказал от кариера в медицината, баща му отбелязал: „Нищо друго не те интересува, освен пушката, кучетата и ловенето на плъхове." В своята автобиография Дарвин пише: „Всички мои учители, а и баща ми, ме смятаха за съвсем обикновено момче, с интелигентност доста под средното ниво."

Уолт Дисни бил уволнен от редактора на някакъв вестник, защото му липсвали идеи. Преди да изгради Дисниленд, Уолт Дисни няколко пъти банкрутирал.

Учителите на Томас Едисон казвали за него, че е твърде глупав, за да научи нещо.

Алберт Айнщайн проговорил едва на четири години, а започнал да чете едва на седем. Учителят му го описва като дете „с бавен ум, което не общува, носи се по течението и е потънало в глупавите си мечти." Бил изключен от училище и не бил приет в Политехническото училище в Цюрих.

Луи Пастьор имал среден успех и от двадесет и две възможни точки по химия, той получил едва петнадесет.

Исак Нютон се справял много зле в началното училище. *Think and Grow Rich by Napoleon Hill. Български превод ИК „КИБЕА", Серия „Познай себе си", 1997 Бащата на скулптора Роден казал: „Синът ми е идиот." Спечелил си

славата на най-слабия ученик, Роден три пъти се провалял на изпити за сканирано за www.truden.com и www.elan.truden.com от elan 111



художественото училище. Чичо му все повтарял, че е неподатлив на обучение.

Лев Толстой, авторът на „Война и мир", отпаднал от лицея поради слаб успех. Описвали го като ученик, който „не може и не желае да учи".

Драматургът Тенеси Уилямс бил вбесен, когато пиесата му „Аз, Ваша" не била

отличена в един конкурс в Университета във Вашингтон, където той се записал да изучава английски от XVI век. Учителят си спомнил, че Уилямс оспорвал решенията на участниците в журито и тяхната интелигентност.

Работодателите на Ф. М. Уулуърт в магазина за дрехи и текстил казали, че той не можел да проумее, че трябва да изслушва търпеливо клиентите.

Хенри Форд пет пъти се провалял и банкрутирал, преди да успее. На бейзболиста Бейб Рут, смятан в спортните среди за най-великия атлет

на всички времена и известен с рекордния брой отбелязани точки в първенството на страната, принадлежи и рекордът за неуспешни удари.

Уинстън Чърчил не успял да завърши шести клас. Станал министър-председател на Англия едва на шестдесет и две години, след като цял живот бил преследван от поражения и е трябвало да преодолява всевъзможни препятствия. Най-значителния си принос за страната дава едва на преклонна възраст.

Осемнадесет издатели отхвърлят историята на Ричард Бах „Джонатан Ливингстън Чайката"*, ражазваща с 10 000 думи за една необикновена чайка, преди най-накрая „Макмилан" да я публикува през 1970 година. Около 1975 година само в Съединените щати продажбите надхвърлят повече от седем милиона екземпляра.

Ричард Хукър работил седем години върху хумористичния военен роман М.A.S.H. „Военнополева болница", но той бил отхвърлен от двадесет и един издатели. След като „Мороу" се решава да го публикува, той става изключителен бестселър, дал живот на зашеметяващ филм и изключително успешен телевизионен сериал.


Джон Коркоран — човекът, който не можеше да чете

Откакто се помнел Джон Коркоран, думите все се подигравали с него. Буквите в изреченията си размествали местата, гласните се загубвали някъде из ушните му канали. В училище той седял на чина си, глупав и потънал в мълчание като пън, съзнавайки, че винаги ще бъде различен от всички останали. Всичко би било различно, ако някой беше поседнал до малкото момченце, беше обгърнал раменете му с ръка и му бе казал: „Аз ще ти помогна. Не се плаши."Но по онова време никой не бил чувал за дислексия*. А и Дукон не можел да знае, че лявата страна на мозъка му, която трябвало да подрежда символите в логичен ред, не работела както трябва.

*Български превод ИК „КИБЕА", Серия „Познай себе си", 1996* Дислексия — смущение в способността за четене — Б. Пр.

Вместо това, във втори клас го поставили в групата на изоставащите. Когато бил в трети клас и откажел да чете или да пише, една монахиня давала пръчка на останалите деца и им позволявала да удрят Джон по краката. В четвърти клас учителката му го изправяла да чете и чакала търпеливо, минутите се нижели, а през сканирано за www.truden.com и www.elan.truden.com от elan 112



това време детето си мислело, че ще се задуши. След това той преминал в по-горния клас и в още по-горния. Джон Коркоран не е изостанал нито година от връстниците си в училище.

През последната година преди да завърши училище, в къщи с Джон всички се отнасяли като с истински крал, отличничката на класа му била гадже и той се изявил като звезда на баскетболния отбор. Когато се дипломирал, майка му го целунала и започнала да му говори за колеж. Колеж ли? Би било лудост да си го помисли дори. Но накрая решил да се запише в тексаския университет в Ел Пасо, където можел да играе в баскетболния отбор. Поел дълбоко въздух, затворил очи и.... отново пресякъл вражеската линия.

В университета Джон разпитвал всеки нов приятел кои преподаватели провеждали задължително писмени изпити и кои давали възможност за избор. В мига, в който излизал от час, той късал листовете с драсканици, защото се страхувал, че някой може да поиска записките му. Вечер се взирал с неразбиращ поглед в дебели учебници, така че момчето, с което бил в една стая, да не се усъмни. Лежал изтощен в леглото, без да може да заспи и да успокои бръмчащия си мозък. Джон обещал, че тридесет дни подред всяка сутрин, още от зори, ще ходи на литургия, стига Бог да му позволи да се дипломира.

Взел дипломата си. Изпълнил даденото пред Бога обещание — присъствал на тридесет сутрешни литургии. Ами сега накъде? Може би заради предизвикателството, а може би защото искал другите да се възхищават именно на онова у него, в което той самият се чувствал най-несигурен — на ума му — през 1961 година Джон станал учител.

Започнал да преподава в Калифорния. Всеки ден карал някой от учениците да чете от учебника пред класа. Давал стандартни тестове, които можел да оцени, като налагал шаблон с дупки за правилните отговори, а в почивните дни часове наред се излежавал потиснат.

Тогава срещнал Кати, отлична ученичка и медицинска сестра. Не треперещо листо, като Джон, а скала,

— Има нещо, което трябва да знаеш, Кати — казал и той една вечер през 1965 година преди да се оженят. — Аз... аз не мога да чета.

„Той е учител — помислила си тя. — Може би иска да каже, че не може да чете гладко. Едва години по-късно Кати разбрала истината, когато видяла, че Джон не може да прочете една детска книжка на осемнадесетмесечната им дъщеричка. Кати попълвала формулярите, четяла и пишела писма вместо него. Защо той просто не я помолел да го научи да чете и пише? Той просто не вярвал, че ще успее да го направи.

На двадесет и осем години Джон взел на заем две хиляди и петстотин долара и купил втора къща, ремонтирал я и я дал под наем. Купил още една и нея дал под наем. И още една. Бизнесът му непрекъснато се разраствал и накрая възникнала нужда от секретарка, адвокат и партньор.

След това един ден счетоводителят му казал, че е милионер. Чудесно. Та кой би забелязал, че един милионер винаги дърпа вратите, на които е написано „Бутни", или, преди да влезе в обществена тоалетна, изчаквал да види от коя ще излезе мъж?

През 1982 година корабът започнал да потъва. Имотите му започнали да остават празни и инвеститорите се отдръпнали. От изпращаните до него писма валели заплахи за ипотекиране и започване на съдебни процеси. Той непрестанно се молел на банкерите да удължат срока на заемите му, увещавал строителите да останат на сканирано за www.truden.com и www.elan.truden.com от elan 113



работа, като се опитвал да проумее нещо от купа хартии. Той знаел, че скоро ще го повикат на подсъдимата скамейка и мъжът в черната тога ще каже:

— Истината, Джон Коркоран. Не можеш ли поне да четеш?Най-накрая през есента на 1986 година на четиридесет и осем години, Джон

направил две неща, които се кълнял, че никога няма да направи. Заложил къщата си като допълнителна гаранция, за да получи последния заем за строителство. И отишъл в градската библиотека „Карлсбад" при жената, която отговаряла за обучението. Казал й:

— Не мога да чета.След това заплакал.Започнал занимания с една шестдесет и петгодишна баба на име Елинор Кондит.

Старателно, буква по буква, звук след звук, тя започнала да го учи. След четиринадесет месеца неговата компания за недвижими имоти започнала да се съживява. А Джон Коркоран започвал да се учи да чете.

Следващата стъпка била да се изповяда: произнесъл реч пред двеста стъписани бизнесмени от Сан Диего. За да се излекува, трябвало да се пречисти. Избрали го в борда на директорите на Съвета по ограмотяване в Сан Диего и започнал да пътува из страната и да изнася речи.

— Невежеството е форма на робство — казвал той. — Не мовем да си губим времето да обвиняваме когото и да било. ТрябВа да учим хората да четат!

Прочитал на глас всяка книга или списание, които попадали в ръцете му, и всеки пътен знак, край който минавали, докато на Кати не й омръзнало. Било великолепно, като да пееш някой химн.

Един ден го осенила идея. Хрумнало му, че може да направи още нещо. Да, онази прашна кутия в офиса му, онзи сноп книжа прихванати с панделка... Четвърт век по-късно, Джон Коркоран могъл да прочете любовните писма на съпругата си.

Гари Смит

Не се страхувай от провал

Ти си се провалял много пъти, макар че може ида не си спомняш.Първия път, когато започна да ходиш, ти падна. Първия път, когато се опита да

плуваш, едва не се удави, нали?Улучи ли топката, когато за първи път замахна с бухалката?Играчите на бейзбол, онези, които печелят най-много точки, също замахват

неуспешно много пъти.Р. X. Мейси се е провалял седем пъти, преди магазинът му в Ню Йорк да спечели

популярност. Английският романист Джон Крийси е получил 753 отказа, преди да публикува 564-те си книги. Бейб Рут е пропуснал 1330 пъти, но също така е спечелил 714 точки. Не се тревожи от неуспеха. Тревожи се за шансовете, които ще пропускаш, ако поне не опитваш.

Обява на „Юнайтид Текнолъджис Корпорейшън",Хартфорд, Кънектикът 06101,

публикувана в „ Уолстрийт Джърнал"




Ейбрахам Линкълн не се отказа

Чувството, че си длъжен да продължиш, присъства у всички нас. Задължението да се стремим към целта е наше всеобщо задължение. Аз чувствам призвание към това задължение.

Ейбрахам Линкълн

Вероятно най-великият пример на упоритост е Ейбрахам Линкълн. Ако искате да научите повече за някого, който не се е отказвал, няма нужда да го търсите другаде.

Роден в мизерия, Линкълн през целия си живот се сблъсквал с поражението. Той осем пъти губил избори, два пъти се проваля в бизнеса и получава нервна криза.

Могъл е да се откаже много пъти. Но не го е направил и затова е станал един от най-великите президенти в историята на Съединените щати.

Линкълн е бил непоколебим борец и никога не се е отказвал. Ето кратък преглед на неговия път към Белия дом.

1816. Семейството му е изгонено от дома си. Той трябва да работи, за да помага за издръжката.

1818 Умира майка му.1831 Проваля се в бизнеса.1832 Кандидатира се за федералната законодателна комисия — губи.1832 Губи и работата си — иска да се запише да учи право, но не го приемат.1833 Взема известна сума назаем от свой приятел, за да започне бизнес, но в

края на годината банкрутира. Прекарва следващите седемнадесет години от жжвота си, погасявайки дълга.

1834 Отново се кандидатира за федералната законодателна комисия — печели.1835 Сгодява се, но любимата му умира и той е сломен.1836 Получава пълно нервно разстройство и остава на легло в продължение на

шест месеца.1838 Опитва се да стане говорител на федералната законодателна комисия —

претърпява поражение.1840 Опитва се да стане член на избирателната колегия — претърпява

поражение.1843 Кандидатира се за Конгреса — губи.1846 Отново се кандидатира за Конгреса — този път печели — отива във

Вашингтон и изпълнява отлично задълженията си.1848 Кандидатира се за повторно участие в Конгреса — губи.1849 Търси работа като чиновник в родния си щат — отхвърлен.1854 Кандидатира се за Сената на САЩ – губи. 1856 Кандидатира се на националния конгрес на своята партия за Вицепрезидент

— получава по-малко от сто гласа.1858 Отново се кандидатира за Сената на САЩ — отново губи.1860 Избран за президент на Съединените щати.

,,Пътят беше труден и хлъзгав. Кракът ми се подхлъзна и повлече другия така, че той излезе вън от пътя, но аз се съвзех и си казах: „Това е само подхлъзване, а не падане."

Ейбрахам Линкълн след като губи надпреварата за Сената.Неизвестен източник




Мамо, ти си ме учила...

Страстта на сина ми Даниел към сърфа започна когато той беше на тринадесет години. Всеки ден преди и след училище той надяваше мокрия си костюм, прецапваше до линията за сърф и чакаше да бъде предизвикан от своите приятели, чийто ръст бе от деветдесет сантиметра до метър и осемдесет. Един съдбовен следобед любовта на Даниел към сърфа беше подложена на изпитание.

— Случило се е нещастие със сина ви — съобщил спасителят по телефона на съпруга ми Майк.

— Много ли е сериозно?— Да. Когато изплувал над гребена на вълната, носът на дъската го е ударил

близо до окото.Майк се втурнал към кабинета за бърза помощ, а след това ги изпратили в

кабинета на пластичния хирург. Направили двадесет и шест шева на Даниел от ъгъла на окото до костта на носа.

По времето, когато са шили окото му, аз бях в самолета на път за вкъщи, прибирах се от среща, на която бях говорила. След като излезли от кабинета на лекаря, Майк пристигна директно на летището. Поздрави ме и ми каза, че Дан чака в колата.

— Даниел ли? — запитах аз. Спомням си добре —тогава предположих, че този ден вълните трябва да са били малки.

— Имал е неприятен инцидент, но ще се оправи.Най-лошият кошмар на една майка, която работи, пътувайки, се беше сбъднал.

Тичах до колата толкова силно, че токчето на едната ми обувка се счупи. Отворих рязко вратата и най-малкият ми син със зашитото си око, се спусна разплакан, с протегнати към мен ръце:

— О, мамо, толкова се радвам, че си у дома.Захълцах в ръцете му като му обясних, че съм се почувствала ужасно, задето не

съм била там, когато се е обадил спасителят.— Няма значение, мамо — утешаваше ме той. — И без друго не знаеш как

се кара сърф.— Какво? — попитах аз, объркана от логиката му.— Ще се оправя. Лекарят каза, че след осем дни мога да вляза във водата.Ума ли си беше загубил? Исках да му кажа, че му забранявам да припарва до

водата, докато стане на тридесет и пет, но вместо това преглътнах и се помолих да забрави за сърфа завинаги.

Следващите седем дни той продължи да настоява да му разреша да продължи да кара сърф. Един ден, след като за стотен път натъртено му повторих, че не съм съгласна, той ме обори с моите собствени думи.

— Мамо, ти си ни учила никога да не се отказваме от онова, което истински обичаме.

След това ми предложи подкуп — едно стихотворение от Лангстън Хюз, поставено в рамка, което купил, както обясни, „защото ми напомня за теб".




Майка към син

Е, сине, ще ти кажа:Животът ми не бе кристална стълба.Стърчаха гвоздейчетаи трески,и преобърнати дъски,и на места лъщеше пода —без килим.Но независимо от всичко,това бе непрекъснато изкачване:достигахме площадки за почивка,забивахме зад ъглите,а някога вървяхме в мрака —където не достига светлина.Така че, моето момче, не се обръщайи не прекрачвай назад по стъпалата,защото ще откриваш, че е ужасно трудно.Не падай —аз все още продължавам,все още се катеря,а и за мен животът не бе кристална стълба.

Предадох се.Като се връщам назад към онова време, Даниел беше обикновено момче, което

страстно обичаше сърфа. Сега вече е мъж с отговорности. Той се класира сред двадесет и петимата най-добри професионални сърфисти в света.

Аз бях подложена на изпитание и се наложи да изстрадам един Важен принцип, който преподавам пред публика в далечни места: „Страстните хора прегръщат онова, което обичат, и никога не се предават."

Даниела Кенеди

Провал ли? Не, само временни неуспехи

Да виждаш нещата в зародиш е гениалност.Лао-Дзъ

Ако някой ден дойдете в офиса ми в Калифорния, ще забележките, че на едната стена на стаята има красива старинна испанска облицовка и махагонов бар-плот с кран за газирана вода, както и девет високи, покрити с естествена кожа столчета (каквито се използваха в едновремешните дрогерии). Странно, нали? Да. Но ако тези столчета можеха да говорят, те щяха да ви разкажат какво ми се случи в деня, в кой-то почти загубих надежда и се предадох.

По време на рецесията след втората световна война работните места бяха рядкост. Каубоят Боб, моят съпруг, беше купил малък бизнес за химическо чистене с пари назаем. Имахме две прекрасни бебета, просторен дом, кола и всичките обичайни плащания. И изведнъж всичко тръгна с главата надолу. Нямаше пари нито за изплащане на къщата, нито за нещо друго.




Чувствах, че нямам особени таланти, нямах и специално или колежанско образование. Не бях се замисляла много за себе си. Но помнех, че някой някога ми беше казал, че притежавам някаква малка дарба — моята учителка по английски в гимназията в Алхамбра ми внушаваше да уча журналистика и ме направи мениджър по рекламата и редактор на училищния вестник. Затова си помислих: „Ако сега мога да започна да списвам една колонка ,,3а купувачите" за малкия седмичник в нашия градец, тогава може би ще успея да спечеля пари за вноската за къщата."

Нямах кола, не можех да си позволя да наема жена за гледане на децата. Така че сложих рожбите си в една раздрънкана детска количка с огромна възглавница, завързана отзад. Колелото непрекъснато се изваждаше, но аз го нагласявах с тока на обувката си и продължавах да вървя. Бях решена да не допусна децата ми да останат на улицата, така както на мен често ми се бе случвало, когато бях малка.

Но в редакцията на вестника нямаше свободни места. Рецесия. И тогава се сетих нещо. Попитах дали мога да купя на едро място за реклама на стоки и да го продавам на дребно, като „Колонка за купувачите". Те се съгласиха, а както по-късно ми казаха, смятали, че след около седмица ще ми омръзне да тикам тази тежка и разбита детска количка нагоре-надолу по провинциалните улици и ще се откажа. Но те грешаха.

Идеята с Вестникарската колонка потръгна. Спечелих достатъчно пари за да платя вноската за къщата и да купя една кола втора употреба, която Каубоят Боб ми намери. След това наех една гимназистка, която да се грижи за децата от три до пет всеки следобед. Когато часовникът удареше три, аз грабвах мострите от вестника и изчезвах през вратата, за да тичам по срещите си.

Но един мрачен дъждовен следобед всички проекти за реклама, по които бях работила, бяха отхвърлени и на четирите места, където отидох, ми отказаха.

— Защо? — попитах.Както ми обясниха, направило им впечатление, че Рубен Алман, президентът на

Търговската палата и собственик на дрогерията „Рексъл", не рекламира чрез мен. Неговият магазин беше най-посещаваният в града. Другите търговци уважаваха преценката му.

— Вероятно нещо в начина, по който работиш, не е както трябва — казаха те.

Сърцето ми спря да бие. Тези четири реклами щяха да бъдат достатъчни за изплащането на вноската. След това реших, че трябва още веднъж да опитам да говоря с господин Алман. Всички го обичаха и уважаваха. Той непременно щеше да ме изслуша. При всеки от предишните ми опити да се срещна с него той беше отказвал. Винаги или беше „излязъл" или ангажиран. Знаех, че ако започне да рекламира чрез мен, другите търговци щяха да последват примера му.

Този път, когато влязох в дрогерията „Рексъл", той стоеше зад щанда за рецепти. Усмихнах му се колкото можех по-широко и му показах скъпоценната „Колонка за купувачите", която грижливо бях отбелязала със зеления пастел на децата.

— Всички уважават вашето мнение, господин Алман — казах аз. — Бихте ли хвърлили един поглед върху работата ми, за да кажа на останалите търговци, какво е вашето мнение?

Устата му се нацупи. Без да каже и дума, той подчертано поклати глава в хладния отрицателен жест.

Не! Свитото ми сърце така силно заби в гърдите, че имах чувството, че всички хора в магазина са го чули.сканирано за www.truden.com и www.elan.truden.com от elan 118



Внезапно целият ми ентусиазъм се изпари. Успях да стигна едва до красивия барплот до входа на дрогерията, усещайки, че нямам сили дори да карам колата. Не исках да сядам без да поръчам нещо, затова извадих последните си десет цента и си поръчах една кока кола. Отчаяно се чудех какво да направя. Дали малките ми дечица щяха да останат на улицата, така както на мен многократно ми се бе случвало, докато бях малка? Дали пък учителката ми по журналистика не беше сгрешила в преценката си? Може би талантът, за който говореше, е бил просто привиден. Очите ми се напълниха със сълзи.

Един тих глас, идващ откъм съседното столче, каза:— Какво има, скъпа? — Погледнах в съчувственото лице на една прекрасна

дама с прошарена коса. Излях историята си пред нея, като завърших с думите:— Но господин Алман, когото всички толкова уважават, не иска и да

погледне моята работа.— Дайте да погледна „Колонка за купувачите" —каза тя, взе вестника в ръце

и внимателно прочете маркирания текст от начало до край. След това се завъртя на столчето, стана, погледна към щанда за рецепти и със заповеднически глас, който можеше да се чуе чак до следващата пресечка, извика:

— Рубен Алман, ела тук, веднага! — Тази дама беше госпожа Алман!Тя каза на Рубен да купи рекламно място в моята колона. Този път устата му се

изви в широка усмивка. След това тя ме попита за имената на четиримата търговци, които ме бяха върнали. Отиде до телефона и се обади на всеки от тях. Прегърна ме и ми каза, че те ме чакат да отида и при тях и да взема рекламите им.

Рубен и Вивиан Алман станаха наши скъпи приятели, както и постоянни рекламодатели. Научих, че Рубен е добър човек — той купувал рекламно място безразборно от всекиго. Докато един ден Вивиан го помолила повече да не купува. И той просто се опитвал да удържи на думата, която и беше дал. Ако бях поразпитала в града, щях да знам, че трябва да говоря с госпожа Алман още от самото начало. Разговорът на столчетата пред бар-плота беше повратният момент. Рекламният ми бизнес процъфтя и се разрасна в четири офиса с 285 служители, които обслужваха 4 000 постоянни договора за реклами.

По-късно, когато господин Алман направи ремонт на старата дрогерия и махна бар-плота, моят скъп съпруг Боб го купи и го инсталира в офиса ми. Ако бяхте тук, в Калифорния, щяхме да седнем на столчетата, щях да ви налея кола и да ви напомня никога да не се отказвате, да помните, че помощта винаги е по-близо до нас, отколкото си представяме.

След това щях да ви кажа, че ако не можете да общувате с някоя важна за вас личност, трябва да потърсите повече информация. Опитайте по други пътища. Намерете някого, който може да установи контакт вместо вас, като поръчител. И накрая, ще цитирам тези блестящи, окуражаващи думи на Бил Мариът, собственик на „Мариът Хотелс:

,,Провал ли? Никога не ми се е случвало.Всичко, с което съм се сблъсквал, е било временен неуспех.”

Доти Уолтърс

За да се настроя творчески, очаквам...

1. Вдъхновение2. Разрешение




3. Уверение4. Да стане кафето5. Да ми дойде редът6. Някой да разчисти пътя7. Останалите правила8. Някой да се промени9. По-широки и по-гладки пътища10. Отмъщение11. Залозите да станат по-ниски12. Повече време13. Важни взаимоотношения:а) да се подобрятб) да приключатв) да се установят14. Подходящата личност15. Бедствие16. Да наближи срокът17. Необходимата жертва-човек, когото мога да обвиня в случай на неуспех18. Децата да излязат от къщи 19. Дау-Джоунс да падне под 1 500 пункта20. Лъвът да заспи до Агнето21. Взаимно съгласие22. По-подходящо време23. Благоприятен хороскоп24. Да се върне младостта ми25. Последно предупреждение26. Да настъпят промени в професията на юристите27. Да преизберат Ричард Никсън28. Възрастта да ми даде правото да бъда ексцентричен29. Утре30. Мангизи или нещо по-добро31. Да мине годишната проверка32. По-добри приятели33. Залозите да станат по-високи34. Да започне семестърът35. Да ми е чист пътят36. Котката да спре да дращи по дамаската на канапето37. Отсъствие на риск38. Кучето, което лае у съседите, да напусне града39. Чичо да се прибере от църковната служба40. Някой да ме открие41. По-добри гаранции42. Снижаване на лихвата43. Да изтече статутът на ограниченията44. Родителите ми да починат (Шегувам се!)45. Лекарство за херпес/СПИН46. Нещата, които не разбирам или не харесвам, да изчезнат47. Да свършат войните




48. Любовта да ми даде сили49. Някой да наблюдава50. Ясно написани инструкции51. По-добър контрол върху раждаемостта52. Да бъде гласувана поправката за равни права53. Край на бедността, несправедливостта, жестокостта, измамата,

некомпетентността, епидемиите, престъпността и обидните намеци54. Да изтече срокът за монопола на конкуренцията55. Да се мръкне56. Моите подчинени да натрупат опит57. Да усъвършенствам своето его58. Да получа добро предложение59. Нова кредитна карта60. Майсторът, който настройва пианото61. Да свърши тези неща62. Да разчистя всички вземания63. Да свършат чековете за безработни64. Пролетта65. Да си взема костюма от химическо чистене66. Да си възвърна самоуважението67. Сигнал от небесата68. Да спре изплащането на издръжката69. Бисерите на таланта, погребани в първите ми опити да се изявя, да бъдат

признати, аплодирани и значително възнаградени, така че да мога да работя на спокойствие върху втората чернова.

70. Нова интерпретация на „Правилата на Робърт за реда"71. Всички болки да намерят облекчение72. По-къси опашки в банката73. Да задуха по-свеж вятър74. Децата ми да са разумни, спретнати, послушни и сами да се издържат75. Следващия сезон 76. Някой друг да оплеска работата77. Сегашният ми живот да бъде обявен за генерална репетиция, като се

предвиди възможност за поправки в сценария преди премиерата78. Да преобладава логиката79. Следващия път80. Да не ми скриваш светлината81. Да пристигне корабът ми82. По-хубав дезодорант83. Да завърша дисертацията си84. Остър молив85. Да се изясни проверката86. Жена ми, филмът или бумерангът ми да се върнат87. Одобрението на лекаря ми, разрешението на татко, благословията на

свещеника и съгласието на адвоката ми88. Утрото89. Калифорния да потъне в океана90. По-малко ветровито време




91. Да дойде Снежният човек92. Възможност да си кажа молитвата93. По-добра отстъпка от цената94. Да намалеят нуждите ми от цигари95. Лихвите да паднат96. Лихвите да се повишат97. Лихвите да се успокоят98. Да се уредят проблемите около имението на дядо99. По-ниски цени100. Сигнал за начало101. Ти да започнеш пръв

Дейвид Б. Камбъл

Всеки може да направи нещо

Основната разлика между обикновения човек и воина е, че воинът приема всичко като предизвикателство,

докато за обикновения човек то е илиблагословия, или проклятие.

Дон Жуан

Роджър Крофърд имаше всичко необходимо, за да играе тенис — освен две ръце и един крак.

Когато родителите на Роджър видели сина си за първи път, те видели бебе, което нямало длани, а вместо това от китката на дясната му ръка излизал някакъв израстък, приличащ на палец, а от китката на лявата — палец и един пръст. Ръцете и краката на бебето били по-къси. На обезформеното си дясно стъпало имал само три пръста, а левият му крак, бил изсъхнал и по-късно — ампутиран.

Лекарят казал, че Роджър страдал от ектродактилия*, рядък недъг по рождение, който засяга едва едно на всеки 90 000 деца, родени в Съединените щати. Лекарят доверил на родителите, че Роджър вероятно никога няма да ходи и да може сам да се грижи за себе си.

За щастие, родителите на Роджър не повярвали на лекаря.— Родителите ми винаги са ме учили, че съм само толкова сакат, колкото

приемам, че съм — казва Роджър. — Те никога не ми позволяваха да се самосъжалявам или да злоупотребявам с другите хора заради недъгавостта си. Веднъж имах неприятности, защото постоянно предавах със закъснение писмените си работи — обяснява Роджър, който трябва да държи молива с двете си „ръце", за да пише, при това бавно. — Помолих татко да напише бележка до учителите ми и да ги помоли за два дни отсрочка за изпълнение на задачата. Вместо това, татко ме накара да започна да пиша писмените си работи два дни по-рано.

* Ектродактилия — вродена липса на пръсти — Б. пр.

Бащата на Роджър винаги го окуражавал да се занимава със спорт, учил Роджър да хваща и хвърля волейболна топка, да играе футбол в задния двор след училище. На дванадесет години Роджър успял да спечели място в училищния отбор по ръгби.

Преди всяка игра, Роджър си представял как печели точки от докосване на топката в мъртвото поле. И един ден щастието му се усмихнало. Топката попаднала в ръцете му и той се затичал колкото му сили държат с изкуствения си крак към сканирано за www.truden.com и www.elan.truden.com от elan 122



голлинията, докато треньорът и съотборниците му диво крещели. Но на десетметровата линия едно момче от другия отбор настигнало Роджър и го сграбчило за левия глезен. Роджър се опитал да освободи изкуствения си крак, но вместо това кракът му се измъкнал.

— Все още стоях прав — спомня си Роджър. — и като не знаех какво друго да направя, започнах да подскачам на един крак към голлинията. Реферът изтича и вдигна ръце във въздуха. Докосване на топката в мъртвото поле! Но да ви кажа, по-впечатляващо и от шестте точки беше изражението върху лицето на другото момче, което държеше изкуствения ми крак.

Любовта на Роджър към спорта растяла, а с това и самочувствието му. Но само с решителност не можел да преодолее всички препятствия. Да се храни в столовата заедно с другите деца, които го наблюдавали как рови храната си, било много болезнено преживяване за Роджър, както и непрекъснатите му провали в часовете по машинопис.

— Получих много добър урок от часовете по машинопис — казва Роджър — Разбрах, че не можеш да направиш всичко, затова е по-добре да се концентрираш върху онова, на което си способен.

Едно от нещата, които Роджър можел да прави, било да размахва тенис ракета. За съжаление, когато удрял силно, от слабия захват тя обикновено излитала във въздуха. За негова радост, обаче, Роджър попаднал на странна тенис ракета в един спортен магазин и когато я вдигнал, случайно пъхнал пръста си между двойните метални пръчки, от които била направена дръжката. Удобното приспособление дало възможност на Роджър да замахва, да сервира и прехвърля топката като пълноценен тенисист. Той се упражнявал всеки ден и скоро започнал да играе— и да губи — мачове.

Но Роджър упорствал. Упражнявал се и играел непрестанно. Хирургическа операция на двата пръста на лявата ръка дала възможност на Роджър да стисне здраво специалната си ракета и значително да подобри играта си. Въпреки че нямало кой да го наставлява, той станал страстен играч на тенис и след време започнал да печели.

Роджър продължил да играе тенис в колежа и завършил тенис кариерата си с 22 победи и единадесет загуби. По-късно станал първият тенисист с физически недъг, който бил включен като правоспособен преподавател от Професионалната тенис асоциация на Съединените щати. Сега Роджър пътува из страната, говори пред слушатели какво е необходимо да направиш, за да бъдеш победител, независимо от това кой си.

— Единствената разлика между вас и мен е, че вие вижджте моя недъг, а аз не виждам вашите. Всички ние имаме недъзи. Когато хората ме питат как успях да преодолея физическия си недъг, аз им казвам, че нищо не съм преодолявал. Просто разбрах какво не мога да правя — като например да свиря на пиано или да се храня с китайски пръчици — но много по-важно е, че разбрах какво мога да правя. И правя онова, което мога, с цялото си сърце и душа.





Да, ти можеш

Опитът не е това, което се случва на един човек, а онова, което той успява да направи

с нещата, които му се случват.Олдъс Хъксли

Какво следва, ако на четиридесет и шест години при угасна катастрофа с мотоциклет си бил обгорен така, че да не могат да те разпознаят, а четири години по-късно при самолетна катастрофа си бил парализиран от кръста надолу? Тогава можете ли и да си помислите дори, че ще станете милионер, уважаван обществен оратор, щастлив младоженец и про-цъфтяващ бизнесмен? Можете ли да си представите, че в това състояние ще карате сал в бурно море? Ще се гмуркате в небето? Ще се кандидатирате за политическа служба?

У. Митчел е нацравил всички тези неща — повече дори, — след два ужасни инцидента, нашарили лицето му с парчета разноцветна кожа, оставили ръцете му без пръсти, а краката му — тънки и неподвижни — в инвалиден стол.

След катастрофата с мотоциклет Митчел трябвало да изтърпи шестнадесет операции, тъй като по-вече от шестдесет и пет процента от тялото му било обгорено, не можел да вдигне дори вилица, да набере телефонен номер или да отиде до тоалетната без чужда помощ. Но Митчел, бивш моряк, никога не вярвал, че е победен.

— Аз отговарям за моя кораб— казал той —Всичко зависи от мен. Мога да си избера ма – да приема тази ситуация като неуспех или като отправна точка.

Шест месеца по-късно той отново пилотирал самолет.Митчел си купил къща във Викториански стил в Колорадо, недвижими имоти,

самолет и бар. По-късно, заедно с двама свои приятели, основал компания за производство на печки за дърва и тя се разраснала и станала втора по-големина и по брой на работните места във Върмонт.

Четири години след инцидента с мотоциклета самолетът, управляван от Митчел, се разбил на пистата по време на излитане и тъй като бил поразен два-надесетият прешлен на гръбначния му стълб, Митчел бил парализиран завинаги от кръста надолу.

— Чудех се, какво, по дяволите, става с мен. Какво бях направил, за да заслужа това?

Несломим, Митчел работел ден и нощ, за да спечели колкото е възможно по-голяма независимост. Избрали го за кмет на Крестид Бат, Колорадо, за да спаси града от изграждането на мина за добиване на минерали, която би разрушила неговата красота и околната му среда. По-късно Митчел се кандидатирал за Конгреса, като превърнал странния си външен вид в свое предимство с лозунги като „Не избирайте поредното красиво лице".

Независимо от шокиращия си външен вид и физическия недъг, Митчел започнал да плава със сал в бурно море, влюбил се и се оженил, получил мастърска степен по обществена администрация и продължил да лети, да участва активно в движението за защита на околната среда и да говори пред публика.сканирано за www.truden.com и www.elan.truden.com от elan 124



Непоклатимото положително мислене на Митчел станало причина да бъде поканен като гост в шоуто „Днес" и в програмата „Добро утро, Америка", а „Яа-рейд", „Таим", „Ню Йорк Таймз" и други издания публикували статии, посветени на него.

— Преди да се парализирам, имаше десет хиляди неща, които можех да правя — казал Митчел. — Сега те са девет хиляди. Мога или да се боря за хилядата, които загубих, или да се съсредоточа върху останалите девет хиляди. Казвам на хората, че съм преживял две тежки сътресения през живота си. Но ако човек не ги използва като извинение, за да се откаже, тогава може би някои от преживяванията, които ви дърпат назад, могат да бъдат разгледани в друга светлина. Можете да отстъпите назад, да погледнете нещата от по-широк ъгъл и ще имате шанса да кажете:

— Може би, това не е чак такава голяма загуба, в края на краищата.Помнете: не е важно какво ви случва, а как вие го приемате.


Бягай, Пати, бягай

Когато била още съвсем малка, Пати Уилсън разбрала от лекаря си, че е епилептичка. Баща й, Джим Уилсън, е от хората, които сутрин тичат за здраве. Един ден тя се усмихнала през шините на зъбите си и казала:

— Татко, много бих искала да тичам с теб всеки ден, но се страхувам, да не получа припадък.

— Ако това стане — казал баща и, — аз зная как да се справя, така че хайде да тичаме.

И започнали да тичат всеки ден. Преживяването било чудесно и докато тичала, изобщо нямала припадъци. След няколко седмици тя казала на баща си:

— Татко, много бих искала да счупя световния рекорд по дълго бягане при вените.

Баща и проверил в „Книгата на рекордите" на Гинес и открил, че най-дългото разстояние, пробягано някога от жена, било осемдесет мили (около 130 километра). Когато постъпвала в гимназията, Пати обявила:

— Ще пробягам разстоянието от Ориндж до Сан Франциско (640 километра). В десети клас — продължила тя — ще бягам до Портланд, Орегон (над 2 400 километра). В единадесети клас ще тичам до Сейнт Люис (около 3 200 километра), а в дванадесети клас — до Белия дом, (повече от 4 800 километра).

Като се има предвид нейното заболяване, Пати била колкото амбициозна, толкова и ентусиазирана, но тя казала, че гледа на заболяването си от епилепсия като на просто „неудобство". Тя концентрирала усилията си не върху онова, което е загубила, а върху онова, което й било останало.

Същата година пробягала разстоянието до Сан Франциско, облечена в тениска с надпис: „Аз обичам епилептиците". Баща й бягал непрестанно до нея, а майка и — медицинска сестра — ги следвала с каравана, в случай на нещо непредвидено.

В десети клас Пати получила подкрепата на съучениците си. Те направили гигантски плакат, на който написали „Бягай, Пати, бягай!" (Оттогава това станало нейно мото и така нарекла по-късно книгата, която написала.) При втория маратон, на път за Портланд тя получила фрактура на ходилото. Един лекар й казал, че трябва да прекрати бягането си.

— Трябва да гипсирам глезена ви, за да не получите трайно увреждане.сканирано за www.truden.com и www.elan.truden.com от elan 125



— Докторе, вие не разбирате — казала тя. —Това не е просто моя прищявка, това е грандиозна идея! Аз не го правя заради себе си, правя го, за да счупя оковите на мозъка, които често ограничават мнозина от нас. Няма ли начин да продължа да тичам?

Той й предложил друга възможност. Можел да обвие глезена с прилепваща превръжа, вместо да го гипсира. Но я предупредил, че това ще бъда страшно болезнено, и освен това, обяснил, че кракът й ще се покрие с мехури.

Тя приела. Завършила бягането до Портланд, пробягвайки последния километър заедно с

губернатора на Орегон. Може и да сте виждали заглавията: „Супер бегачката Пати Уилсън завършва маратона, посветен на болните от епилепсия на седемнадесетгодишния си рожден ден."

След четири месеца на почти непрекъснато тичане от Западното до Източното крайбрежие Пати пристигнала във Вашингтон, здрависала се с президента на Съединените щати и му казала:

— Исках хората да знаят, че епилептиците са нормални човешки същества с нормален живот.

Неотдавна разказах тази история на един от семинарите, които ръководя, а след това един едър мъж с насълзени очи дойде при мен, протегна голямата си месеста ръка и каза:

— Марк, казвам се Джим Уилсън. Вие говорихте за моята дъщеря, Пати.С благородните й усилия, каза ми той, били събрани достатъчно пари за

откриването на деветнадесет центъра за епилептици из страната.Ако Пати Уилсън, въпреки болестта си, може да направи толкова много, струва

си да помислим какво може да направи всеки от нас, за да покаже тавана на възможностите си в състояние на отлично здраве?

Марк В.Хансен

Силата на решителността

Малката селска училищна сграда се отопляваше с една издута, старомодна печка с въглища. Едно малко момченце имаше задължението да идва в училище рано всяка сутрин, за да я пали, преди учителят и съучениците му да пристигнат.

Когато пристигнали една сутрин, те намерили училищната сграда обхваната от пламъци. Извлекли навън момчето, което било изпаднало в безсъзнание и едва дишало. Обгарянията му били главно в долната половина на тялото и то било откарано до ближата окръжна болница.

От леглото си, ужасно обгоряло и в полусъзнание, малкото момче дочуло лекарят да говори с майка му. Той й обяснил, че синът й ще умре, което всъщност било по-добре, защото огънят бил нанесъл на долната половина на тялото му непоправими увреждания.

Но смелото момче не искало да умира. То решило, че трябва да оцелее. За удивление на лекаря, то някак си оцеляло. Когато смъртната опасност отминала, той отново чул лекарят и майка му да разговарят тихо. Той казал на майката, че тъй като огънят е засегнал голяма част от плътта в долната част на тялото му, по-добре щяло да бъде, ако не било оцеляло, тъй като сега е осъдено да прекара живота си без да бъде в състояние да използва долните си крайници.




Още веднъж смелото момче проявило решителност. То не искало да бъде инвалид. Искало да ходи. Но за нещастие, не можело да се движи от кръста надолу. Тънките му крака се поклащали напълно безжизнени.

Най-накрая го изписали от болницата. Всеки ден майката масажирала малките му крачета, но в тях нямало никакви усещания, никакъв контрол, нищо. Въпреки всичко то продължавало да упорства в желанието си да ходи.

Когато не лежало в леглото, било приковано към една инвалидна количка. Един слънчев ден майка му го извела на двора да вземе малко чист въздух. Този ден, вместо да седи спокойно, то се хвърлило от стола на тревата, като влачело краката след себе си.

Стигнало до бялата ограда на техния двор. С големи усилия се изправило до нея. После, като се опирало на колчетата, то започнало да се влачи покрай оградата, решено на всяка цена да ходи. Започнало да прави това всеки ден, докато в двора покрай оградата се появила пътека. Нямало нещо, което детето да желае по-силно, от това да събуди живота в своите крака.

Накрая, чрез всекидневните масажи и с цената на неговата желязна упоритост и непоколебима решителност момчето се научило най-напред да стои изправено, след това по малко да върви, след това — да ходи само и най-после — да тича.

Започнало да ходи на училище пеша, а след това — тичешком. Тичало просто заради радостта, че може да тича. По-късно, в колежа се представяло отлично в отбора по бягане.

Още по-късно на стадиона „Медисън скуеър гардън" този млад мъж, за когото не се и надявали, че ще оцелее, камо ли някога да ходи, за когото никой не можел и да предположи, че един ден ще тича, този решителен млад мъж — вече д-р Глен Кънингам, пробяга една миля с най-добро време в света.

Бърт Дъбин

Кодексът на оптимизма

Годините на Виетнамската бойна бяха объркано и тревожно време за американската външна политика и това правеше страданията на участниците в нея още по-трагични. По това време капитан Джералд Л. Кофи преживял своята необикновена история.

На трети февруари 1966 година неговият хидроплан бил свален над Китайско море и той прекарал следващите седем години в местене от един затворнически лагер в друг. Военнопленниците, които оцелели, казва той, са постигнали това чрез задължителни физически упражнения, молитви и упорито поддържане на контакт един с друг. След дълги дни на мъчения и изтезания „по виетнамски" той подписал изповедта, която поискали от него. След това го хвърлили в килията му и го оставили да се гърчи от болки. По-страшна и от физическата болка била вината, която изпитвал, задето не устоял. Не знаел дали има и други американски затворници в това отделение, но тогава чул глас:

— Мъжът в килия номер шест със счупената ръка, чуваш ли ме? — Това бил полковник Робинсън Ризнър. — Можем спокойно да говорим. Добре дошъл в „Хотела на разбитите сърца" — казал той.

- Полковник, можете ли да ми кажете нещо за моя навигатор Боб Хансен? — попитал Кофи.

- Не. Слушай, Джери, трябва да се научиш да общуваш чрез почукване по стената. Това е единствената надеждна връзка, която имаме помежду си.сканирано за www.truden.com и www.elan.truden.com от elan 127



Ризнър бил казал: ние! Това означавало, че има и други. „Благодаря ти, Боже, че съм отново сред нашите", помислил си Кофи.

— Измъчваха ли те Джери? — попитал Ризнър.— Да. И се чувствам ужасно, че получиха от мен всичко, което искаха.— Слушай — казал Ризнър, — когато решат да пречупят един човек, те го

правят. Най-важното е как се връщаш. Следвай кодекса. Съпротивлявай се докрай, колкото ти силите държат. Ако те пречупят, не мисли за това. Ближи си раните и се възстановявай. Говори с някого, ако можеш. Не унивай. Трябва да се грижим един за друг.

Често за някакво дребно провинение Кофи бил наказван дни наред да стои в килията разпънат на въжета. Неговият другар в съседната клетка почуквал по стената, като му казвал „да прояви твърдост" и че той се моли за него. „После, когато наказваха него, разказва Кофи, аз чуках по стената и му казвах същото."

Накрая Кофи получил писмо от съпругата си:Скъпи Джери,Пролетта беше красива, но ти, разбира се, много ни липсваше. Децата са

добре. Ким кара водни ски по цялото езеро. Момчетата плуват и се гмуркат от пристана, а малкият Джери цапа наоколо с пластмасов пояс на кръста.

Кофи спрял да чете, защото очите му се напълнили със сълзи, и притиснал писмото на жена си до гърдите си. „Малкият Джери ли? Кой е Джери?" След това се сетил. Това е тяхното бебе, което се родило след като той е попаднал в затвора, значи е момче и тя го е нарекла Джери. Не е разбрала, че не е получил предишните й писма, затова говори за сина им така, сякаш Кофи знаел всичко.

— Като държах писмото й — казва той, — ме заливаше море от чувства: облекчение, защото най-накрая разбрах, че семейството ми е добре, тъга, че през цялата първа година на Джери не съм бил до него, благодарност за щастието просто да съм жив.

Писмото завършвало така:Всички ние, както и много наши близки, се молим да не ти се случи нищо лошо и

скоро да се завърнеш. Бъди здрав, скъпи. Обичам те.БеаКофи ражазва за безкрайните часове, през които затворниците си представяли

как влизат от стая в стая в домовете си. В главите им като на филмова лента бил запечатан всеки детайл. Отново и отново си представяли как ще се върнат у дома. Кофи казва, че неговите приятели и вярата му са му помогнали да оцелее. Всяка неделя най-старшият офицер във всяко поделение, ако физическото му състояние позволявало, изпращал сигнал — отиване на църква, а след това, сякаш наистина били събрани на едно място, те започвали да рецитират двадесет и втори псалм: „Ти приготви пред мене трапеза пред очите на враговете ми, помаза главата ми с елей; чашата ми е препълнена."

Кофи казва:—Осъзнавах, че независимо, че съм затворен в това ужасно място, „чашата ми е

препълнена", защото някой ден, когато и да е, аз щях да се върна в една красива и свободна страна.

Накрая мирният договор бил подписан и на трети февруари 1973 година, на седмата година от неговото залавяне, Кофи бил повикан пред двама млади виетнамски офицери.

— Днес имаме задължението да ви върнем вещите — казал единият.сканирано за www.truden.com и www.elan.truden.com от elan 128



— Какви вещи? — попитал той.— Тези.Той преглътнал силно и протегнал ръка към златната сватбена халка, която

войникът държал межжду палеца и показалеца си. Да, тя била неговата. Той я нахлузил на пръста си. Малко била хлабава, но била неговата. Не се бил надявал някога да я види отново.

„Децата [ми] бяха на единадесет-дванадесет години, когато свалиха халката от пръста ми. Внезапно се почувствах стар и изхабен. Най-хубавите години от живота си бях прекарал в една средновековна тъмница, ръцете ми бяха връзвани, бях прихванал глисти и Господ знае какво още. Чудех се дали децата ми, сега по-големи и много променени, щяха да ме приемат отново като член на семейството и как щеше да изглежда нашето приобщаване. Помислих си и за Беа. Щеше ли всичко между нас да бъде наред? Дали все още ме обичаше? Дали се досещаше колко много е означавала тя за мен през тези дълги години?"

Пътуването с автобус до Ханойската аерогара било като през мъгла, но едно нещо Кофи различавал съвсем ясно: яркият красив червено-бяло-син флаг, изрисуван върху опашката на огромния транспортен самолет на „Еър Форс" С-141, който блестял на слънцето, очакващ първата група освободени затворници.

Непосредствено до самолета стоели няколко десетки американски военни, които им се усмихвали през оградата и им давали знак с вдигнат палец. Наредили се в колона по двама, а виетнамски офицер прочел имената и званията им и къде са служили.

— Капитан трети ранг Джералд Л. Кофи, военноморски флот на САЩ. (Докато бил пленник бил повишен с два чина).

Когато Кофи пристъпил напред, вниманието му било привлечено от един американски полковник, който носел съвсем новички криле и панделки — отличителните знаци на военновъздушните сили. Това била първата американска военна униформа, която виждал от много години насам. Полковникът отвърнал на отсечения поздрав на Кофи.

— Капитан Джералд Л. Кофи се явява на служба, сър.— Добре дошъл отново, Джери — полковникът протегнал двете си ръце и

разтърсил ръката на Кофи. Когато всички се качили, пилотът се отправил директно към коридора за излитане, без да се бави, блокирал спирачките и потеглил напред. Огромният звяр се разтресъл и завибрирал, докато пилотът за последен път проверявал двигателя. Докато спирачките се отпускали и машината се наклонила напред, бученето било страховито. Като полетели във въздуха, по високоговорителя се разнесъл гласът на пилота — силен и уверен, и изпълнил кабината.

— Поздравления, господа. Току-що напуснахме СеВерен Виетнам. — Едва тогава избухнали радостни викове.

Първата част от тяхното пътуване към къщи приключила във военновъздушната база „Кларк" във Филипините. Тълпата развявала знамена:

— Добре дошли у дома! Обичаме ви. Бог да ви благослови.Зад осигурителните линии тя диво аплодирала, когато било съобщавано името на

всеки от слизащите военнопленници. Имало телевизионни камери, но мъжете нямали никаква представа, че в този момент, в малките часове на нощта, милиони американци стояли приковани край телевизорите си, викали и плачели.

Били открити специални телефонни линии, за да им позволят да се обадят в къщи. Стомахът на Кофи се свивал, докато чакал няколкото безкрайно дълги сканирано за www.truden.com и www.elan.truden.com от elan 129



секунди, преди Беа да вдигне телефона в Санфорд, Калифорния, където тя и децата чакали.

— Здравей, скъпа. Можеш ли да повярваш, че това съм аз?— Здравей, мили. Разбира се, ние те видяхме по телевизията, когато слезе от

самолета. Мисля, че всички в Америка те видяха. Изглеждаш страхотно!— Нищо подобно. Много съм измършавял. Но се чувствам добре. Нямам

търпение да стигна у дома.След дългоочакваната среща със съпругата и децата си, следващата неделя той и

семейството му отишли на литургия. По-долу цитираме думите на Кофи, произнесени в отговор на приветствието на свещеника на енорията. Те предават накратко всичко, което знам, за кодекса на оптимизма:

Вярата наистина бе ключът към моето оцеляване през всичките онези години. Вярата в мен самия, просто да следвам дълга си, колкото ми позволяват силите, и накрая да се върна в къщи с чест. Вярата в моите приятели, която започва от всички вас тук, защото знаех, че ще се грижите за семейството ми, и вярата в моите другари в килиите и отделенията на затвора, хора от които много зависех и които, на свой ред, понякога отчаяно зависеха от мен. Вярата в страната ми, в институциите и в нашата национална цел и кауза... И, разбира се, вярата в Бога — както всеки от вас знае, това е основата за всичко... Нашият ж.ивот е непрестанно пътуване и ние трябва да се учим и да растем духовно на всеки завой, докато си проправяме път. Понякога се препъваме, но не преставаме да вървим и да се стремим към най-ху-бавото у нас самите.

Дейвид МакНалиИз „Силата на оптимизма"

от Алън Лой МакГинис

Вяра

Ние сме издръжливо племе. Ако не бяхме такива, сега нямаше да сме тук. Да, ние сме издръжливо племе. В много отношения сме благословени да притежаваме разбиране и дух, които не всеки има.

Нека да кажа, че всички свързват пълния отказ на един човек да приеме недъгавостта с едно нещо — вярата, почти божествената вяра.

В приемната на Института по физическа медицина и рехабилитация, който се намира нагоре по Ийст ривър, на 34-та Източна улица, номер 400, в Ню Йорк, има бронзова плочка, вградена в стената. През месеците, когато по два-три пъти седмично посещавах института, за да се лекувам, аз много пъти прекосявах приемната зала, идвах и си отивах. Но все не отделях време да свърна към стената и да прочета думите, написани на плочката, които, както е казано, принадлежат на неизвестен войник на Конфедерацията. Един следобед обаче го направих. Прочетох ги веднъж, след това още веднъж. Когато свърших второто четене, бях готов да избухна в сълзи — не от отчаяние, а от вътрешното просветление, което ме обзе и ме накара да сграбча дръжките на инвалидния си стол. Искам да ви дам възможност да се докоснете до тях:

Кредо за онези, които са страдали

Молих се на Бога да придобия сила.




Станах слаб, за да се науча смирено да се подчинявам...Молих се за здраве, за да мога да извърша велики дела.Отредена ми бе немощ, за да върша по-добри неща...Молих се за богатство, за да бъда щастлив. Обречен бях да живея в бедност, за да се науча на мъдрост...Молих се за власт, за да заслужа похвалата на хората.Получих в замяна слабост, за да почувствам нуждата от Бог...Молих се за всичко, което изпълва живота с радост.Дарен бях с живот, за да мога да се радвам на всичко...Не получих нищо, за което се молих, а всичко, за което се надявах.Въпреки че почти не ги съзнавах, неизречените ми молитви бяха чути.Аз съм сред най-благословените хора!

Рой Кампанела

Тя спаси 219 живота

Господа, Бети Тисдейл е героиня от световна величина. Когато през април 1975 година военните действия във Виетнам отново се ожесточили, тя осъзнала, че трябва да спаси четиристотин сираци, които иначе можели да останат на улицата. Заедно със съпруга си полковник Патрик Тисдейл, бивш педиатър и вдовец с пет деца, тя вече била осиновила пет момичета, останали сираци във виетнамската воина.

Като лекар от американския флот във Виетнам през 1954 година Том Дули помогнал на бежанци да напуснат комунистическия Север. За него Бети казва:

— Наистина смятам, че Том Дули е светец. Неговото влияние промени живота ми завинаги.

След като прочела книгата на Дули, тя взела всичките си спестявания и четиринадесет пъти пътувала до Виетнам по време на отпуските си, за да посещава и работи в болниците и сиропиталищата, които той бил основал. Докато била в Сайгон, тя се привързала към сираците от „Ан Лак" (Щастливо място), сиропиталище, ръководено от госпожа Ву Тай Нгай. По-късно, в деня, в който Виетнам паднал, Бети евакуирала госпожа Нгай и я взела да живее при себе си и десетте си деца в Джорджия.

Когато Бети, изключително решителна и действена жена, осъзнала в какво положение се намират 400-те деца, тя предприела бързи действия. Обадила се на господа Нгай и й казала:

— Да! Ще дойда и ще взема децата и ще дам всички за осиновяване.Тя нямала представа как ще стане това. Знаела единствено, че ще го направи. По-

късно във филма „Децата от Ан Лак", посветен на евакуацията, Шърли Джоунс е пресъздала образа на Бети.

Понякога на Бети й се налагало да „премества планини". Събрала необходимите пари по всевъзможни начини. Решила, че трябВа да го направи, и успяла.

— Представих си всички онези дечица— казва тя, — които могат да израснат в добри християнски домове в Америка, а не при комунизма. — Това я поддържало готова за действие.

Тръгнала за Виетнам от Форт Бенинг, Джорджия, в неделя и във вторник пристигнала в Сайгон, като по чудо преодоляла всички препятствия и съумяла да превози със самолет 400 деца от Сайгон в събота сутринта. Непосредствено преди пристигането й обаче, шефът на социални грижи във Виетнам д-р Дан внезапно съобщил, че ще даде съгласие за заминаване само за деца под десет години и освен сканирано за www.truden.com и www.elan.truden.com от elan 131



това, всяко дете трябвало да има акт за раждане. Бети бързо осъзнала, че сираците от войната са щастливи, че изобщо са живи. Колкото до актовете за раждане, те не съществували.

Бети отишла в детското отделение в болницата и получила 225 формуляра на актове за раждане и набързо измислила датата на раждане, времето и мястото за 219 малки деца, които можели да заминат. Сред тях имало както бебета, така и едва проходили и малко по-големи деца.

— Нямам никаква представа кога и къде са били родени, нито кои са родителите им — казва тя. — Просто ръката ми сама написа актовете за раждане. Те бяха едничката надежда на децата да напуснат това място спокойно и да им бъде осигурено добро бъдеще в свободно общество. Въпросът беше: сега или никога.

Трябвало да се намери място, където сираците да бъдат настанени след евакуацията... Военните от форт Бенинг се съпротивлявали, но Бети упорито настоявала. Колкото и да се опитвала, не можела да се свърже с главнокомандващия по телефона, затова се обадила в кабинета на секретаря на армията Бо Калауей. Неговите задължения не предвиждали необходимостта да разговаря с Бети, независимо от това колко спешен и от значение за спасяване на човешки живот бил нейният проблем. Бети обаче не се оставила да я победят. Била стигнала твърде далеч и свършила твърде много, за да спре точно в този момент. Тъй като той бил от Джорджия, тя се обадила на майка му и се обърнала с молба към нея да го убеди да помогне. Бети говорила с цялото си сърце, молейки я да ходатайства. Само за една нощ секретарят на армията, нейният син, отговорил — бил уредил едно училище във форт Бенинг да се използва като временен дом за сираците от „Ан Лак".

Но все още стоял нерешен проблемът как децата да бъдат ИЗВЕДЕНИ от страната. Когато Бети пристигнала в Сайгон, тя отишла незабавно при посланика Греъм Мартин и дълго го молила да осигури транспорт за децата. Опитала се да наеме един самолет на „Пан Ам", но лондонската компания „Лойдз" вдигнала застраховката толкова много, че било невъзможно да се договорят за краткото време, с което разполагали. Посланикът се съгласил да помогне, ако всички документи бъдат одобрени от виетнамското правителство. Д-р Дан подписал последния манифест, буквално докато децата вече били качвани на двата самолета на военновъздушните сили.

Сираците били недохранени и болни. Повечето от щях никога не били излизали от сиропиталището и били много изплашени. Бети била наела войници и персонал да й помогнат да пренесат децата, да ги вържат с предпазните колани и да ги хранят. Не можете да си представите колко дълбоко били трогнати помагащите доброволци, докато тази прекрасна събота отвеждали 219 деца към свободата. Всички плакали от радост, че са допринесли за свободата на някой друг.

Наемането на самолети от Филипините до дома станало след страхотна кавга. Разходите за един самолет на „Юнайтид Еърлайнз" възлизали на 21000 долара. Д-р Тиедейл гарантирал плащането заради любовта си към тези сирачета. Ако имала повече време, Бети вероятно щяла да успее да осигури безплатен транспорт. Но времето било от изключителна важност, заради това тя бързала.

Един месец след пристигането си в Съединените щати всички деца били осиновени. Агенцията „Треслър Лутеран" в Йорк, Пенсилвания, специализирана в намирането на приемни родители за деца с недъзи, осигурила дом за всяко дете.




Постъпката на Бети доказва за пореден път, че можеш да направиш всичко, стига да си готов да молиш, да не се примиряваш с откази, да направиш всичко, каквото е необходимо, и да упорстваш.

Както каза веднъж д-р Том Дули:— Обикновените хора правят необикновени неща.


Ще ми помогнете ли?

През 1989 година земетресение с магнитуд 8,2 степен почти изравни със земята един район на Армения, вземайки повече от 30 хиляди жертви за по-малко от четири минути.

Сред пълното опустошение и хаос един баща остави съпругата си вбезопасност и хукна към училището, където трябваше да бъде неговият син. Единственото, което откри, беше, че сградата я няма — тя беше изравнена със земята.

След първоначалния болезнен шок той си припомни обещанието, което бе дал на сина си: „Каквото и да стане, аз винаги ще бъда до теб." Очите му се напълниха със сълзи. Като гледаше купчината развалини, които преди минути бяха училище, надеждата го напусна, но от ума му не излизаше обещанието, което бе дал.

Опита се да си спомни точното място, където всяка сутрин бе оставял сина си. Сещайки се, че класната му стая би трябвало да се намира в задния десен ъгъл на сградата, той се втурна натам и започна да се рови из развалините.

Докато копаеше, пристигнаха и други отчаяни родители, които покрусени повтаряха: „Синът ми!", „Дъщеря ми!". Други, по-хладнокръвни, се опитаха да го отведат по-далеч от останките на училището, като го убеждаваха:

— Вече е твърде късно!— Те са мъртви!— Не можеш да им помогнеш!— Върви си!— Ела на себе си! Приеми нещата такива, каквито са, нищо не можеш да

направиш!— Още по-зле ще стане.Към всеки родител, той се обръщаше с въпроса:— Ще ми помогнете ли?А после продължаваше да копае, камък след камък, за да намери своя син.Появи се началникът на противопожарната охрана и се опита да го отстрани от

развалините, с думите:— Всичко гори, човече, всичко избухва! Опасно е! Ние ще се погрижим, а

ти се прибирай!Отговорът на този любящ, загрижен арменски баща беше:— Ще ми помогнете ли?Дойдоха полицаи и му казаха:— Вие сте разстроен и объркан. Стига. Поставяте в опасност околните.

Прибирайте се! Ние ще се занимаем с това.Вместо отговор, той отново запита:— Ще ми помогнете ли?Но никой не му помогна.Той храбро продължи сам, защото искаше да узнае: „Живо ли е момчето ми или

мъртво?"сканирано за www.truden.com и www.elan.truden.com от elan 133



Копа в продължение на 8 часа... 12 часа... 24 часа... 36 часа и тогава, на тридесет и осмия час, като отстрани един каменен блок, той чу гласа на сина си и изкрещя името му:

— АРМАНД! И в отговор чу:— Татко?! Аз съм, татко! Казах на децата да не се притесняват. Казах им, че

ако си жив, ще ме спасиш, а заедно с мен ще спасиш и тях. Ти нали ми обеща: „Каквото и да се случи, аз винаги ще бъда до теб." Удържа на думата си, татко!

— Какво става там вътре? Как сте? — попита бащата.— Останахме само 14 от 33-ма, татко. Уплашени сме, гладни и жадни, но

сме благодарни, че си тук.Когато сградата се срути, образува се нещо като клин, като триъгълник, и това

ни спаси.— Излизай, момчето ми!— Не, татко! Нека другите деца излязат първи, защото аз знам, че ще ме

измъкнеш! Каквото и да стане, зная, че ти ще бъдеш до мен!Марк В.Хансен

Само още веднъж

Има един английски роман от деветнадесети век, в който действието се развива в уелско градче, в което през последните 500 години всички хора се събират в църквата на Бъдни вечер и се молят. Малко преди полунощ те палят фенерите си и пеейки коледни песни и химни, извървяват няколкото километра по една селска пътечка до отдавна изоставена каменна хижа. Там пресъздават сцената на раждането на Христос. И в знак на почит коленичат и се молят. Техните химни стоплят мразовития декемврийски въздух. Всеки, който може да се държи на краката си, е там.

В този град съществува поверие, че ако всички граждани се съберат на Бъдни вечер и ако всички се молят с истинска вяра, тогава, точно когато удари полунощ, ще настъпи второто пришествие. И от 500 години насам те идват при тази каменна руина, за да се молят. Но второто пришествие все не настъпва.

Към един от главните герои на романа е отправен въпросът:— Вярвате ли, че Той ще дойде отново на Бъдни вечер в нашия град?— Не! — отговаря той, клатейки тъжно глава. —Не вярвам.— Тогава защо отивате там всяка година?— Е, — казва той с усмивка — ами ако се окаже, че аз съм единственият,

който не е там, когато това се случи?Е, не може да се каже, че вярата му е много силна, нали? Но все пак вярва. Както

е казано в Новия завет, нужна ни е вяра, малка дори колкото просено зрънце, за да влезем в Царството небесно. И понякога, когато работим с проблемни деца в рискова възраст, объркани младежи, алкохолици, агресивни, депресирани или склонни към самоубийство партньори, приятели или клиенти... точно в такива моменти се нуждаем от тази малка трошица вяра, която кара и онзи човек да се връща на Бъдни вечер при каменните руини. Само още веднъж. Може би точно този следващ път ще се случи очакваното.

Понякога се налага да работим с хора, за които останалите са загубили всяка надежда. Може дори да сме стигнали до заключението, че няма възможност те да се променят. Точно в тези мигове, ако успеем да намерим и най-малкото късче надежда,




ще успеем да променим нещата, да постигнем забележим успех, да спасим някого, който заслужава да бъде спасен. Моля те, приятелю, върни се само още веднъж.

Ханок МакКарти

Навсякъде около теб има изключителни постижения - използвай ги!

Има много хора, които биха могли да бъдат олимпийски шампиони или шампиони на американския континент поне, но никога не са опитали. Смятам, че поне пет милиона души биха могли да ме победят на овчарски скок през годините, я които печелех. Най-малко пет милиона. Хора по-силни и по-бързи от мен, които обаче никога през живота си не са хващали пръта и не са правили и най-малкото усилие да се отделят от земята и да се опитат да прескочат летвата.

Навсякъде около нас има велики хора. Лесно е да бъдеш велик, защото великите хора ти помагат. Хубавото във всичко това е, че най-големите асове В бизнеса са готови да споделят своите идеи, методи и способи с всекиго. Виждал съм най-опитните търговци да показват на начинаещи как точно да се справят. Големите не крият опита си. Разбрах, че това важи и в света на спорта.

Никога няма да забравя как се опитвах да счупя рекорда на Дъч Уормър Дам. Бях на тридесет сантиметра под неговото постижение. Обадих му се по телефона и му казах:

— Дъч, можеш ли да ми помогнеш? Като че ли тъпча на едно място. Не мога да скоча по-високо.

— Разбира се, Боб, ела и ще ти покажа всичко, което знам.Прекарах три дни с него, най-великия скачач на овчарски скок. В продължение

на три дни Дъч ми показа всичко, което знаеше. Имаше някои неща, които правех погрешно, и той ми помогна да ги отстраня. Накратко, повиших отскока си с двадесет сантиметра. Този велик човек даде всичко от себе си. Разбрах, че шампионите и спортните герои с удоволствие правят всичко, за да ти помогнат да станеш като тях.

Джон Уудън, великият баскетболен треньор, има свой принцип — всеки ден да помогне на някого, който никога не може да му се отблагодари. Това е неговият обет.

Когато Джордж Алън бил още в колежа и работел по дипломната си работа за магистърска степен върху проучването и защитата в американския футбол, той написал изследване от тридесет страници и го изпратил на най-добрите треньори в страната. Осемдесет и пет процента от тях отговорили на всички поставени от него въпроси.

Великите хора са склонни да споделят — в резултат на това Джордж Алън стана един от най-големите треньори по американски футбол в света. Те не крият своите тайни. Потърси ги, обади им се по телефона, купи техните книги. Иди при тях, позавърти се, поговори с тях. Лесно е да бъдеш велик, когато се учиш от велики хора.

Боб Ричардс,атлет, олимпийски състезател




7

УНИВЕРСАЛНА МЪДРОСТ

Този живот е проверка. Само една обикновена проверка. Ако беше действителен живот,

щяхте да получите по-нататъшни инструкции къде да отидете и какво да направите!

Прочетено върху една дъска за обяви




Добра сделка

Когато Марита беше на тринадесет, бяха модерни тениските тип „батик" и оръфаните джинси. Въпреки че бях израснала по време на депресията и тогава нямах пари за дрехи, никога не се бях обличала така бедно. Един ден я видях на улицата да търка шевовете на новите си джинси с кал и камъни. Ужасих се, че съсипва панталоните, които току-що бях купила и изтичах да й го кажа. Тя продължи да търка, а аз мърморех, въртейки изтъркания филм за бедното си дет-ство. Когато привърших, без да съм успяла да изтръгна сълзи на ражаяние от очите й, попитах я защо съсипва новите си джинси. Без дори да ме погледне, тя отвърна:

— Никой не носи нови!— Как така?— Просто не може, затова ги обработвам, за да изглеждат като стари.Абсолютна липса на логика! Що за мода, да се съсипват нови дрехи?Всяка сутрин, когато тръгваше за училище, аз я оглеждах и въздишах: „Моята

дъщеря да изглежда така!". Тя стоеше пред мен облечена в стара тениска на баща си, боядисана на големи сини черти и петна точно като работни дрехи, а джинсите бяха толкова смъкнати надолу, че се страхувах, ако поеме дълбоко въздух, да не паднат от дупето й. Но това беше невъзможно. От мръсотия бяха станали на кокал и не можеха да се сгънат. От оръфаните с помощта на камъните краища на крачолите висяха конци, които се влачеха след нея, докато ходеше.

Един ден, след като тя тръгна за училище, сякаш Бог ми каза: „Съзнаваш ли какви са последните думи, които отправяш всяка сутрин към Марита? — „Дъщеря ми да изглежда така!" Когато отиде на училище и приятелите й започнат да обсъждат старомодните си майки, които непрекъснато се оплакват, и тя ще има какво да добави. Заглеждала ли си други момичета на нейната възраст? Защо не им хвърлиш един поглед?"

Същия ден отидох с колата да я взема и видях, че много от момичетата изглеждаха дори по-зле. По пътя към къщи й казах, че май съм попрекалила с твър-де острата си реакция към нейните съсипани джинси. Предложих й компромисно решение:

— Отсега нататък, когато ходиш на училище и се виждаш с приятелите си, можеш да носиш каквото си искаш. Аз няма да ти се бъркам.

— Няма да е зле.— Но когато ходиш с мен на църква, на пазар или на гости, бих искала, без

аз да ти казвам, да обличаш нещо, което знаеш, че ще ми хареса.Тя се замисли.— По този начин — добавих аз, — ти печелиш деветдесет и пет процента, а

аз само пет. Какво ще кажеш?Очите й блеснаха, тя протегна ръката си и стисна моята.— Добра сделка направи, мамо!Оттогава сутрин я изпращах с усмивка, вместо да се занимавам с дрехите й. А

когато излизаше с мен, тя се обличаше подходящо, без да се цупи. Сделката беше добра и за двете.

Флорънс Аитоър




Използвай мига, за да видиш

Всички сме чували израза: „Не забравяй да спреш, за да помиришеш розите". Но колко пъти се е случвало да отделим време от нашия трескав и забързан живот, за да обърнем внимание на света около нас? Твърде често сме подвластни на претрупаните си програми, обсебени сме от мисълта за следващата делова среща, за движението по пътищата или за живота изобщо, без дори и през ум да ни мине, че наоколо има и други хора.

Аз съм не по-малко виновен от останалите, приемайки света по този начин, особено когато карам по задръстените калифорнийски улици. Наскоро станах свидетел на една случка, която ми показа как, потънал в моя малък свят, съм загубил реална представа за заобикалящата ме действителност.

Отивах на делова среща и, както винаги, обмислях какво да кажа. Стигнах до едно много натоварено кръстовище, където светофарът току-що бе светнал червено. „Нищо, помислих си, ще хвана следващото зелено, ако мина напред в колоната."

Мисълта и колата ми бяха на автопилот, готови за тръгване, когато изведнъж пред очите ми се разкри невероятна гледка. Млада двойка, и двамата слепи, пресичаха кръстовището ръка за ръка сред летящите коли. Мъжът бе хванал ръката на малко момченце, а жената притискаше бебе до гърдите си. Държаха протегнати напред бели бастуни, с помощта на които търсеха ориентири, за да успеят да пресекат кръстовището.

Отначало се развълнувах. Те бяха жертва на едно от най-страшните нещастия — слепотата. Не е ли ужасно да си сляп, казах си. Мислите ми бяха прекъснати отново, защото осъзнах, че те не пресичаха по пешеходната пътека, а се движеха диагонално, право към средата на кръстовището. Без да си дават сметка за опасността, в която се намираха, те вървяха право срещу колоната от автомобили. Изплаших се за тях, защото не знаех дали другите шофьори разбираха какво става.

Понеже стоях отпред на колоната, пред очите ми се разкри нещо невероятно. Всички коли спряха едновременно. Не чух скърцане на спирачки, нито звук от клаксон. Никой не изкрещя: „Махнете се от пътя!". Всичко сякаш застина. В този момент времето като че ли спря заради това семейство.

Изумен, аз оглеждах колите около мен, за да се уверя, че всички виждаме едно и също нещо. Вниманието ни бе съсредоточено върху пресичащите.

Изведнъж шофьорът вдясно от мен подаде глава от прозореца и извика:— Вървете надясно!Последваха го и други хора, които повтаряха:— Вървете надясно!Двойката продължи да почуква с бастуните си и промени посоката, следвайки

указанията. Като се довериха на своите бастуни и на напътствията на загрижените хора, те успяха да стигнат до отсрещния тротоар. Едно нещо ме потресе, когато ги видях в безопасност — те все още бяха ръка за ръка.

Бях изненадан от безизразните им лица и предположих, че нямат представа какво всъщност беше станало около тях. От устата на всички хора, спрели на кръстовището, се изтръгнаха въздишки на облекчение.

Докато оглеждах колите около мен, шофьорът отдясно промълви: — Господи, видяхте ли това? — а от другата страна чух:— Не мога да повярвам!




Мисля, че всички бяхме дълбоко потресени от онова, на което бяхме станали свидетели. Бяхме се откъснали от собствените си проблеми, за да помогнем на четири човешки същества, изпаднали в беда.

Често пъти след това си припомнях този случай, защото той ме научи на много неща. Едно от тях е: „Поспри, за да помиришеш розите" (нещо, което преди бях правил много рядко). Спри, огледай се и наистина виж какво става пред теб в този момент. Направи го и ще осъзнаеш, че този момент съдържа всичко, нещо повече, това е мигът, от който се нуждаеш, за да разбереш живота.

Вторият урок, който научих, бе, че целите, които си поставяме, могат да бъдат постигнати чрез увереност в себе си и доверие в околните, въпреки привидно непреодолимите препятствия.

Целта на сляпата двойка бе единствено да достигне другия тротоар невредима. Препятствието пред тях бяха осемте колони коли, насочили се право към малката групичка. Без паника или колебание, обаче, те вървяха напред, докато не постигнаха целта си.

Ние също трябва да преследваме целите си, като не обръщаме внимание на пречките, които могат да се пояВят на пътя ни. Трябва да вярваме в интуицията си и да приемаме помощта на останалите, които може би са по-проницателни от нас.

И накрая, научих се наистина да приемам зрението си като скъпоценен дар, а не като даденост, както до този момент. Замисляли ли сте се колко различен би бил животът без зрение? Опитайте се да си представите за миг как вървите през натоварено кръстовище, без да можете да виждате! Колко често забравяме малките, но забележителни дарове, на които се радваме в живота си.

Когато потеглих от онова кръстовище, възгледите ми за живота и отношението към околните бяха се променили. Тогава взех решение наистина да обръщам внимание на живота, докато се занимавам с всекидневните си задължения, и да използвам пълноценно даденото ми от Бога, за да помогна на другите да не се чувстват така ощетени от съдбата.

Направете нещо добро за себе си: намалете скоростта и отделете време, за да видите какво точно става край вас. Използвайте мига, за да го разберете точно сега и още на мястото, където се намирате. Може би пропускате нещо прекрасно.

Дж. Майкъл Томас

Ако започвах живота си отначало

Разговорите с възрастни хора и с безнадеждно болни показват, че те съжаляват не за нещата, които са направили, а по-скоро за онова, което са пропуснали да направят.

Бих си позволила да греша повече следващия път.Бих живяла по-спокойно.Бих постъпвала по-глупаво, отколкото този път.Бих вземала на сериозно по-малко неща.Бих разчитала повече на късмета си.Бих пътувала повече.Бих изкачила повече планини и преплувала повече реки.Бих яла повече сладолед и по-малко фасул.Може би бих имала повече истински проблеми,но по-малко въображаеми.Сигурно сте разбрали, че съм от хората, които




живеят разумно и здравословно — ден следден, час след час.Да, преживяла съм своите звездни мигове. Ако можех да живея отново, бих изживяла повече такива моменти. Всъщност, бих се опитала да няма нищо друго.Само мигове.Един след друг, вместо да изживявам толкова много години ден след ден.Бях от хората, които никъде не тръгваха безтермометър, грейка, дъждобран и парашут.Ако можех да започна всичко отначало, следващия път бих пътувала по-леко екипирана.Ако можех да започна живота си отново,бих ходила боса от ранна пролет до късна есен.Бих танцувала повече.Бих се возила на повече въртележки.Бих набрала повече маргаритки.

Надин Стеър (85-годишна)

Двамата монаси

Двама монаси отивали на поклонение и стигнали до брод над една река. Там видели момиче в красива премяна, което очевидно не знаело какво да направи, защото реката била придошла, а то не искало да намокри дрехите си. Без излишни приказки, единият от монасите качил момичето на гърба си, пренесъл го на другия бряг и го оставил на сухата земя.

Монасите продължили пътя си. След около час другият монах притеснено заговорил:

— Разбира се, че не е правилно да се докосва жена. Това е в противоречие с правилото да нямаш близки контакти с жени. Как можа да нарушиш законите на монасите?

Монахът, който пренесъл момичето, продължавал да върви мълчаливо. Накрая казал:

— Аз я оставих край реката преди цял час, а ти защо продължаваш да я носиш?

Ирмгард Шлъогел(Мъдростта на дзен учителите)

Сачи

Скоро след като се роди братчето й, малката Сачи започна да моли родителите си да я оставят сама с бебето. Те се притесняваха, че както повечето четиригодишни деца, може би и тя изпитва ревност и иска да го нарани или удари, затова й отказваха. Но тя не проявяваше признаци на ревност. Отнасяше се мило с бебето, а молбите й да остане насаме с него станаха още по-настойчиви. Решиха да и позволят.

Тя влезе въодушевено в детската стая и притвори вратата, но остана един малък процеп, през който любопитните й родители можеха да надзърнат и да чуят какво




става. Те видяха как малката Сачи се приближава безшумно към бебешкото креватче, навежда лице към малкото си братче и му казва тихо:

— Бебчо, кажи ми как изглежда Господ? Започвам да забравям.Дан Милмън

Окото на делфина

Бях сама на около дванадесет метра под водата. Знаех, че не трябва да тръгвам сама, но бях достатъчно опитна и реших да пробвам. Нямаше силно течение, а водата беше така топла, бистра и примамлива. Когато обаче изведнъж ми се схвана мускул, осъзнах колко глупаво бях постъпила. Не бях много разтревожена до момента, в който получих и спазми в корема. Опитах се да махна колана с екипировката, но така се бях превила, че не можех да го откача. Потъвах и все повече и повече започвах да се плаша, неспособна да се помръдна. Успях да видя часовника си и разбрах, че имам още малко време, докато ми свърши въздухът. Опитах се да разтрия корема си. Не носех водолазен костюм, но не успях да се изправя достатъчно, за да достигна с ръце схванатите мускули.

„Не мога да свърша по този начин — помислих си. — Имам още много неща да правя." Не можех да умра просто така, без никой да разбере как е станало. И започнах да се моля: „Нека някой ми помогне!"

Онова, което се случи, ме завари неподготвена. Изведнъж усетих докосване под мишницата и веднага си помислих: „О, не, акули!" Изпитах ужас и отчаяние. Но ръката ми бе повдигната със сила. Пред очите ми се появи едно око — най-прекрасното око, което можех да си представя. Кълна се, че се усмихваше. Беше око на голям делфин. Оглеждайки се в него, бях сигурна, че съм спасена.

Той се плъзна напред, гръбната му перка беше под мишницата ми, а ръката ми — върху гърба му. Отпуснах се. Бях го прегърнала и се чувствах сигурна на гърба му. Усещах как той ми даваше някаква сигурност, а и по някакъв начин ме лекуваше, докато ме издигаше нагоре. Коремните ми мускули се отпуснаха.

Щом изплувахме на повърхността, той ме затегли към брега. Доплувахме до място, където водата беше толкова плитка, че се разтревожих за него. Избутах делфина назад, където той ме изчака — наблюдаваше, предполагам, за да се увери, че всичко е наред.

Почувствах се като преродена. Свалих колана, кислородната бутилка и всичко от себе си и се върнах по-навътре в океана при делфина. Почувствах се толкова лека, свободна и жива, че исках да усетя тази свобода, като си поиграя във водата под слънчевите лъчи. Делфинът се приближи и започна да си играе във водата около мен. Доста по-навътре видях още много делфини.

След малко той ме върна на брега. Бях страшно уморена, готова да припадна от умора. Като се увери, че съм в безопасност, където водата е най-плитка, той се обърна настрани, гледайки ме с едно око. Вероятно доста дълго време останахме така в безмълвно съзерцание, докато през ума ми минаваха спомени. След това той издаде прощален звук, заплува към останалите и всички си заминаха.

Елизабет Гауейн

Ръката на Маестрото

Тя беше разбита и надраскана и аукционерътсмяташе, че не си заслужава




да губи много време за старата цигулка,но я вдигна с усмивка.„Това обявявам за продан, добри хора, —извика той. —Кой ще започне наддаването?"„Един долар, един долар, после два! Само два?Два долара, кой ще качи на три?Три долара веднъж, три долара два пъти,Оставаме на три..." Но не,от дъното на стаята един мъж с посребрена косаизлезе отпред и вдигна лъка,после избърса праха от старата цигулка,затегна разхлабените струни изасвири някаква мелодия, чиста и нежнакато ангелски песнопения по Коледа.Музиката спря и аукционерътс притихнал и спокоен гласказа: „Обявявам за продан старата цигулка."И я вдигна заедно с лъка.„Хиляда долара, а кой ще качи на две хиляди?Две хиляди! А кой ще качи на три?Три хиляди веднъж, три хиляди два пъти...Продадено", каза той.Хората нададоха одобрителни викове,но някои от тях питаха,„Не разбираме съвсем добрекакво промени стойността й."Отговорът дойде бързо.„Докосването на ръката на маестрото."

И много хора, чийто живот не е правилно настроен,а разбит и надраскан от грях,се продават евтино на неразумната тълпаи твърде много напомнят за старата цигулка.За паница леща, за чаша вино —една игра — и той продължава нататък.Обявяват цената му за първи път, за втори пъти тъкмо да удари чукчето — „Продаден", —пристига Маестрото и глупавата тълпаникога няма да разбере докрайстойността на душата и промяната,която настъпва,щом я докосне ръката на Маестрото.

Майра Уелч







Documents

Pileshka Supa Za Dushata1