Популярна библиотека на списание HUMANUS

2

Ангел Грънчаров

КАК ДА СЕ НАУЧА ДА МИСЛЯ?

Кратък курс по пълноценно или творческо мислене

Всички права запазени. Нито една част от тази книга не може да бъде размножавана или предавана по какъвто и да било начин без

изричното съгласие на автора.

Приложение на списание HUMANUS ISSN 2367-6027 (Print)

ISSN 2367-6078 (Online) © Ангел Грънчаров Февруари, 2016 г.

3

СЪДЪРЖАНИЕ:

Няколко уводни думи и едно пожелание………………………………………4 Докъде я докарахме – котките да мислят повече от нас, хората!..............5 Започвам да пиша книжчица за мисленето…………………………….……..7 Да мислим за... мисленето – как ви се струва такава една странност и екстравагантност?...........................................................................................9 От немисленето произтичат всички пороци, на него дължим и разрухата на своята личност………………………………………………………………...15 Да си човек в истинския смисъл означава да мислиш… творчески……..25 Понеже мозъкът не е това, което мисли, затова и хората, дето са убеде-ни, че мислят с мозъка си, са предимно немислещи…………………...….30 "Мислене" по нашенски: за побойниците-хуманисти с ангелски крилца и за това, че умрелият сам си е виновен!......................................................37 Като по поръчка животът ми сервира този превъзходен казус с добре набитото, но умряло "по своя вина" момче…………………………………..41 Нищо друго не е демокрацията – тя е непосредствено реализирана сво-бода, тя е свобода в действие!....................................................................47 Философията е море, даже океан, цял необятен духовен океан, огромно е нейното богатство!.....................................................................................50 Една лекция за интелекта и мисленето…………………………………..…..61 Способността за мислене…………………………………………………….…73

4

Няколко уводни думи и едно пожелание

Интересно, точно ми се налага да напиша нещо като увод към своята книжка за мисленето (въведение в курса по творческо мислене) и попадам на ето това изображение, съдържащо тия именно думи: никой не иска да поумнее – защо ли? Никой няма съмнение в „достатъчността” на своите умствени способности, в развитостта на своите

умения да мисли! Големи умници се извъдихме, няма що! (Никой не се замисля за това дали помъдрява поне малко?) Перфектни сме си сякаш в тази сфера, много сме напреднали, велики сме направо! Пиша набързо под това изображе-ние ето какъв коментар:

Да, така е, но е така защото всеки се мисли за умен, а най-катего-рични в това самомнение са тия, които нямат никакви основания да мислят така; просто са дълбоко заблудени по този повод.

Немислещите хора са немислещи щото са си втълпили, че всичко си знаят – и по тази причина не им се налага да мислят. Да мислят тия, дето не знаят, ний като си знаем, защо ни е да мислим? Навремето великият Сократ, както е известно той е бил провъзгласен от самия оракул, от самата жрица Пития за „най-мъдрия от всички гърци”, т.е. има несъмнен атестат за мъдростта си, обичал да повтаря: „Знам, че нищо не знам…”, а понякога и добавям под-разбиращото се „… а вие и това дори не знаете”. Съзнанието за своето незна-ние е предпоставка да тръгнеш по пътя на знанието. В днешно време е пълно с многознайковци, но затова пък същинска рядкост е да срещнеш мислещ човек. И като го срещнеш, да го разпознаеш. Щото немислещият няма как да разпоз-нае мислещия.

Написах тази книжка за няколко дена. Нямам никакви претенции, че, видите ли, съм казал кой знае какво. Тази книжка е покана за размисъл и за разговор по темата, нищо повече от това. Поставям темата, по която се налага много да се мисли, търси и обсъжда. Ще се радвам ако повече хора, попаднали на книжката (мигновено я публикувам онлайн, та повече хора да стигнат до нея!), се позамислят по-сериозно и отговорно по поставения в нея проблем.

Да откриеш истината за самия себе си, да победиш илюзиите относно самия себе си, които са така коварни, е първа задача на човека, на когото не е безразлично собственото му бъдеще. Не е истина, че само простаците (сиреч, немислещите) у нас успяват, това нещо е просто аномалия. Мислещите обаче имат огромно превъзходство над другите хора; по цял свят истински успяват именно те. И у нас неминуемо ще стане така. Да си пожелаем този ден да нас-тъпи все пак по-скоро. От нас зависи обаче кога ще дойде този прекрасен ден! Желая ви успехи на попрището на мисълта!

5

Докъде я докарахме – котките да мислят повече от нас, хората!

Котето ни лежи в ранната утрин на един стол, поставен на терасата – и с твърде замислена се вслушва в звуците на идващия есенен ден. Хладно е, но то продължава да стои там. Не вярвам да дебне птички – другото му любимо занимание – други неща вълнуват, предполагам, малкото му сърце. Лятото си отиде, дойде дъждовната есен, иде студена зима. Скоро, по мои изчисления след месец-два котето ни ще навърши година. Най-вероятно има спомен от една зима – през февруари миналата година го намерих измръзнало и плачещо на една автобусна спирка. Нищо не мога да кажа какви мисли вълнуват малката му котешка душа – и какви чувства владеят малкото му котешко сърце.

Не зная как става така, но това коте внася невероятно умиротворение в нашия дом. Ние всички ходим по цял ден нанякъде, а то пази и се грижи за дома. Спи кажи-речи постоянно, общо взето все си лежи някъде, било свито на кълбо, било протягащо се блажено. Особени грижи котето ни няма. Освен една – да яде. Добре се храни и не позволява чинийката му да е празна. Умилква се на всеки докато не му сипе храна. Понеже е самотно – не общува с други котки – имам чувството, че е започнало да говори на нас, хората – издава доста бога-ти на смисъл звуци. И умее много да мърка, това го умее най-добре. Щом ме види легнал идва и се разполага на гърдите ми. Отвреме-навреме го овладяват някакви бурни страсти и тогава бяга като щуроглаво – опитвайки се да се катери по стените даже. Но скоро мирясва. Котешка му работа!

А ето, сега стои в замислена сериозна поза на оня мек стол, поставен за него на терасата. Не мога да ви кажа какво мисли. Някакви смътни предчувс-твия сякаш вълнуват сърцето му. Като го посетих преди малко на терасата само

6

леко измърка колкото да ме поздрави и почете – и пак съсредоточено продължи да си мисли.

Котките май взеха у нас да мислят повече от хората. Скоро толкова умислен човек не съм виждал, но ето, котето ме порази тази сутрин със замис-леността си. Докъде я докарахме – котките да мислят повече от нас, хората...

След малко ставам да се приготвям за работа. Налага ми се да тръг-вам много рано, до работното ми място пътувам повече от два и половина часа. Та е време да ви оставям. Само това успях да напиша тази сутрин. Все пак да има нещичко. Колкото да се знае, че всичко е наред. Вчера, в неделя, също бях на работа, понеже имах два часа със задочници. Та и вчера не можах нищичко да напиша. Както и да е. Хубав да ви е денят – и плодотворна да ви е седмица-та! До скоро!

7

Започвам да пиша книжчица за мисленето

Кризата е една: в мисленето. Шарл-Андре-Жозеф-Мари дьо Гол (Charles-André-Joseph-Marie de

Gaulle) е френски генерал и политик, президент на Франция в периода 1959-1969 г., роден на 22 ноември 1890 г. в Лил, починал на 9 ноември 1970 г., умира на 79 г. възраст. Кратък коментар: Сетих се за тази мисъл да великия французин – един безс-порно мислещ и по тази причина велик човек! – във връзка със своите изслед-вания за творческото мислене, с които възнамерявам да се позанимавам по-интензивно тия дни, когато съм почивка и ваканция. (За момента на тази тема съм посветил три беседи от моето предаване по Пловдивската обществена телевизия, предаването "На Агората...", това са последните три предавания, които се излъчиха на видеозапис (могат да се видят тук, във Видео-архива на предаването), понеже нямах възможност да водя предаването в реално време; този четвъртък обаче, живот и здраве да е, ще започна обаче да водя предава-нето си в реално време, именно в 11.00 часа, всеки четвъртък.) А тия дни ще пиша по тази тема, възнамерявам да кажа най-важното по нея в една поредица от няколко есета, които ми се ще пак да издам в малка книжчица от поредицата, от популярната библиотечка, която издавам от известно време като приложение на младежкото списание за съвременно образования HUMANUS.

Мисълта на генерал Дьо Гол, колкото и да е лаконична, казва много – и определя важността на темата. Сериозен проблем в наше време е, че много

8

хора не умеят да мислят основателно и задълбочено, това се дължи не само на дефекти на зле построената образователна система, но и на социокултурни предпоставки, които се нуждаят от по-внимателно изследване. Ще се постарая да осмисля и проблемите около това как човек може да се обучава в пълноцен-но мислене, какво е творческо мислене, факт е, че творческото мислене е сво-бодолюбиво, сиреч, свободата е тази, която прави едно мислене пълноценно и творческо. Та да си пожелая приятна работа тия дни, тази сутрин не съм писал нищо, щото вчера се изтощих с подготовката на новия брой на списание HUMA-NUS, успях за един ден да го подготвя за печат, днес го изпращам в печатница-та и по тази причина си давам заслужена награда: малко почивка. А пък от утре, живот и здраве да е, започвам да пиша по темата за мисленето. Та значи за-почвам да пиша книжчица за мисленето, възнамерявам да я "опраскам" (тая дума много ми хареса откак г-н Премиеро я въведе в масова употреба!) за сед-мица-две.

Хубав ден ви желая! Готов съм да приема всякакви съвети по пробле-ма за мисленето, тъй че не е зле и вие да помислите какво по-точно ви интере-сува от тази тема. Интересува ли ви прочее тя? Или само аз си мисля, че тема-та е важна, а, какво ще кажете по този въпрос?

9

Да мислим за... мисленето – как ви се струва такава една странност и екстравагантност?

Тази сутрин бях решил да пиша само по темата за мисленето, но доста време загубих с четене по фейсбук и с участие в актуалните политически борби у нас. Прочее, едва ли това време непременно е "изгубено", може пък да е спечелено, щото от тия борби зависи много. Ченгесарско-кагебистката руско-българска напаст тероризира страната и народа ни както си иска, наглеците безчинстват, мъчат се да омотаят в лъжи душите на наивниците, на немисле-щите – как в такова съдбовно време аз да си стоя със скръстени ръце и нищич-ко да не правя? Да, борбата е наистина съдбовна и е престъпление и грях човек да стои безучастен. Е, аз не стоя безучастен, правя каквото ми е по силите, но от това страда моето философско и писателско дело – ако ми позволите така да се изразя. Все повече нямам време да пиша сериозни, солидни текстове по истински важните въпроси – или пиша доколкото мога да открадна малко време в промеждутъците, когато си отдъхвам от писане на актуална публицистика.

Но такова, дето се казва, времето, повтарям, в него е престъпление човек да стои безучастен и да гледа като говедо – когато чужди сили и техните платени нашенски мекерета безчинстват в отечеството ни, опитвайки се за кой ли път да осуетят превръщането на България в нормална, цивилизована, де-мократична и просперираща европейска страна. Както и да е, ето че все пак ми се иска да напиша нещичко по темата си и тази сутрин, въпреки че времето напредна. А аз мога да пиша с пълно себеотдаване само няколко часа сутрин, след това, като се изморя, писането ми не е ефективно. Такъв ми е стереотипът напоследък. Преди години пишех когато си поискам. Остарявам явно.

10

Ето, да започна с това: при писане човек изразява своите мисли, "об-лича", така да се рече, мисълта си в слово. Тази тема е голяма, но тук ми се ще да обърна внимание само на следното, смятам, че е особено важно: човек трябва да мисли с целия потенциал на душата си, мобилизирайки всички до една душевни сили, само тогава мисълта му ще е пълноценна, а ако в мислов-ния процес участва само една душевна сила, именно умът (разсъдъкът, инте-лектът), тогава мисленето му не е пълноценно, тогава то е едноизмерно и ед-ностранчиво, липсва му потребната пълнота. Ще каже някой: как така, нима и чувствата, и фантазията, и интуицията, и волята и какво ли не още трябва да участват когато мислим, какво ще е това мислене тогава, няма ли то да стане хаотично, субективно, да стане мисъл "пенкилер", в която уж има от всичко, а всъщност няма нищо? как така да е пълноценна такава една, моля ви се, ми-съл?

Аз твърдя, че точно такава е пълноценната, същинската, всеобхватна-та мисъл, мисълта, която се опитва да постигне един по-цялостен и богат сми-съл. Иначе казано, такава е философската мисъл, тук говоря за истински пъл-ноценното мислене, каквото е философското; а пък понеже за мен философско и човешко съвпадат, то излиза, че пълноценното човешко мислене е такова доколкото е философско, а именно многоизмерно. Разбира се, такова едно мислене не се постига лесно, изисква се обучение, тренировка, практикуване. Трябва много да се мисли, обсъжда, спори, да се търси всеобхватната човешка и философска истина и то тъкмо за най-важните за човека истини, ония истини, които са ни съдбовно необходими; разбира се, че с тази най-висша задача на мисленето не може да се справи самонадеяният и едностранчив ум (той изра-зява една чисто познавателна позиция на човека спрямо съществуващото), докато на нас в случая ни е потребна една тотална, цялостна човешка пози-ция. Или ни е потребна многоизмерна позиция, което именно е приоритет на разума в моето разбиране, разумът като синтетична душевна сила, превъзхож-даща многократно голия разсъдък, разумът, успяващ да обедини в едно целия многостранен душевен и по тази причина вече и духовен потенциал на човека. Разумът в това разбиране е нещо като диригентът, пък дори и композиторът, а душевните сили са оркестрантите, те заедно успяват да сътворят една велико-лепна мелодия; този именно разум е творчески продуктивен, раждащ, той имен-но успява да ражда идеи, а пък идеята е това, което съдържа в едно цяло всич-ки значими моменти, и познавателни, и ценностни, и практически. И още нещич-ко да добавя: в разума се синтезират в едно мисълта и чувството, двете вели-ки сили на човека, които, влизайки в прекрасна хармония и взаимно подкрепяй-ки и насърчавайки се, успяват да пораждат онова значимо духовно съдържание, за което стана дума. На нивото на така разбирания разум се поражда именно и мъдростта; друга подобна сила, не по-малко велика от разума, е именно вяра-та, в която по друг начин се съчетават душевните сили, за да постигнат по съ-вършено друг начин ония истини, които пък не са в компетентността на разума, по които разумът не може да съди. Разбира се, по този начин разбираният ра-

11

зум и по този начин разбираната вяра не си противоречат изобщо, напротив, взаимно се подпомагат и насърчават, успявайки с общи сили да постигнат една наистина многоизмерна, тотална позиция на човека спрямо съществуващото. Тия неща, които току-що казах, са добре познати на ония, които са чели или изучавали моята философска концепция, тя се съдържа в пределно ясен вид в книгата ми "Изворите на живота" (с подзаглавие "Вечното в класическата и модерната философия"). Припомних ги тук защото те са една добра отправна точка в нашите търсения.

Знаем, че по дефиниция човекът е мислещо същество; родовият признак на човека, излиза, е мисленето. Да си човек означава да умееш да мислиш, да не се отказваш от задачата на мисленето. "Мисля – следователно съществувам" е добре известната мисъл на Рене Декарт, която толкова хора повтарят без изобщо да я разбират. Това е най-простото, несъмнено и ненуж-даещо се от доказване положение, от което може да тръгне нашият разум – за да гради по-нататък своите все по-изтънчени мисловни построения. Интересно е при това положение – да се върна на проблема, който ме вълнува, щото не ща в случая да тръгвам в посоката на Декарт – как е възможно да има толкова много немислещи или поне непълноценно мислещи хора, които въпреки всичко все пак имат претенцията да са човеци?

Имаме една свещена свобода на мисълта, всеки нека да мисли както иска и както може, тук никой не може да ни принуждава да мислим това или онова, за всичко сами решаваме и сами търсим най-доброто. Как обаче да има свобода на мисълта ако преди това не е имало мисъл? Може ли да претендира за свобода на мисълта оня, който не обича да мисли, не желае да мисли, не му е приятно да мисли? Отказът от мислене израз на свещената свобода на ми-сълта ли е? Същевременно очебийно немислещи или дори нечистоплътни в

12

мисленето хора (лъжци, мошеници), имат самонадеяната претенция, че тяхната мисъл, видите ли, била "единствено правилната", "меродавната", била нещо като откровение на някакви кухи божества. Колкото по-претенциозен в тази сфера е един човек, толкова повече той е кух по отношение на действителната стойност и качеството на мисълта му. Истински мислещите хора не изказват безапелационни твърдения, техните мисли предразполагат другите също да се замислят, а не излизат с претенцията, че ето, истината вече е постигната, от нас се иска само да е приемем – и да започнем да я повтаряме като папагали. Общо взето моите наблюдения са, че автентично мислещите хора, обичащите да мислят хора, хората, на които мисленето в същинския му вид им се удава, са едно нищожно малцинство. Са едно най-драгоценно малцинство, най-способните в сферата на мисленето хора са най-големият капитал на човечест-вото.

Тия хора трябва най-много да ги ценим, да ги уважаваме, да ги почи-таме – но как може да стане това, след като мнозинството от човечеството, казахме, няма пиетет към мисленето, не обича да мисли, не се затруднява особено с мислене? За немислещите образец е тъкмо немислещият, простакът, тъпанарят, който при това е, така да се рече, образцово тъп и образцово немис-лещ. Само мислещ човек може да оцени и признае подобаващо друг мислещ човек. По тази причина в човешката общност най-ценени са тъкмо простаците; именно най-нахалните простаци са и най-пробивни, докато мислещият човек обикновено е скромен, не нахалства, не се вре. Мислене и морал би следвало да имат известна корелация, да си съответстват, аморален човек не може да е

13

мислещ - защото ако беше мислещ с лекота би разбрал, че е твърдо тъпо да си лош, нагъл, порочен човек; разбира се, добре знаем, че безскрупулните в мо-рално отношение хора са най-нагли и с тази своя претенция, че мисленето им, видите ли, било един вид "образцово". Те чувстват силата си само затова, за-щото добре знаят, че мислите на мислещия човек няма как да овладеят съзна-нията на немислещото мнозинство, те знаят също така, че "мислите" на немис-лещите вождове на немислещото мнозинство за достъпни за същото това мно-зинство; и така стигаме до ето тази квинтесенция, която се роди в мисълта на нашия любим премиер:

И аз съм прост, и вие сте прости – и затова така добре се разбираме! Да, пълна социалисто-комунистическа идилия настъпва в средите на

това немислещо мнозинство. Идилията се дължи на това, че тия хора са много стабилни в усещането си за непогрешимост: те не се чувстват несигурни щото не ми се налага да мислят, всичко вече си знаят, всичко им е обяснено предел-но понятно, защо да трябва сами да се мъчим да мислим? Щото, знайно е, "една патка мислила, мислила, пък взела че умряла!", ето, нема смисъл да се мисли, за да сме безсмъртни ще трябва изобщо да не мислим. "Най-мразим да мислим!" е девизът на човешкия и нравствен урод, който е толкова разпростра-нен из нашето свидно отечество, пък и не само из него. Пълно е с немислещи хора по света, но из другите страни, чини ми се, поне изпитват едно страхопочи-тание и респект пред мислещите, пред талантливите в сферата на мисленето, пред ония, които са постигнали успех, разчитайки на мисленето си. Там знаят, че ако не умееш да мислиш, няма как да изобретиш, да сътвориш и да постиг-неш своя успех.

Тъй че там мислещите хора, за разлика от нас, ги ценят и уважават. И ги търсят. Ако се обкръжиш с мислещи хора, това е гаранция, че ще успееш. Вярно, мислещите хора са по-своенравни, по-неподдаващи се на контрол и диктат, те са също така свободолюбиви, тия неща, дето се казва, си вървят в комплект, на някому те могат да изглеждат било чешити, било луди, било какви-то си искате други. Но ето, оказва се, особено в нашите съвременни условия оня, който не умее да мисли, е обречен на деградация – личностна и екзистен-циална. Това означава, че като не умееш да мислиш, като не развиеш своя душевен потенциал до положението, че той да умее да ражда жизнеспособни мисли, ти деградираш в личностно отношение, а на тази база вече неминуемо пропадаш и в житейско отношение, животът ти няма как да е бляскав и пълен с постижения ако ти като личност и в най-важното, в мисловно отношение, вече си деградирал прекалено. Личността, нашият личностен потенциал е първа предпоставка за житейския ни просперитет; липсва ли първото, няма как да го има второто. Смятам, че това би следвало да се осъзнава от всички, но ето, налага ми се за всеки случай да го кажа.

Е, в тази своя малка книжка за мисленето, за същинското, за творчес-кото мислене ще се постарая да кажа пределно откровено всички ония истини, които би следвало постоянно да държим в ума си – и от които следва да ръко-

14

водим поведението си. Не че ще дам някакви "рецепти за успех", не, нямам такава глупава мисъл в главата си; просто ще се опитам да ви помогна по-сериозно да се замислите по тия въпроси, пък на тази основа си решавайте сами кое е правилно, кое е вярно, какво следва да правите, каква стратегия за живот ще си изработите – това вече са изцяло ваши грижи и безпокойства. Аз в тях не ща да ви се меся. Искам само, казах, да ви подтикна към по-сериозен и задълбочен размисъл. Немислещите хора се задоволяват с най-повърхностните и лесни обяснения на нещата; е, ще ви се наложи да пожертвате доста от свои-те непълноценни представи, с които сте живели до този момент специално за това как своят нещата в тази област, мисленето. Обикновено хората не само че не обичат да мислят, но те дваж повече не щат да мислят за такава една, прос-тете, "изгъзица" (простете, но не се сещам в момента за друга дума с този сми-съл!) каквато е мисленето за... мисленето! Да мислиш за самото мислене на мнозина им се вижда че е нещо като извратеност, нали така? Е, щом е така, правете си сами сметка колко струват изобщо мислите на такива. Та ще ни се наложи да осмислим и това, за което съвсем не ни е приятно да мислим.

Засега спирам дотук. Живот и здраве да е скоро ще продължа по така поетия път. Хубав ден ви желая! До скоро!

15

От немисленето произтичат всички пороци, на него дължим и разрухата на своята личност

Ще продължа разсъждението си, което представих вчера в публикаци-ята със заглавие Да мислим за... мисленето – как ви се струва такава една странност и екстравагантност?. Темата е огромна и неизчерпаема, имам възможност да избера с какво да продължа, решавам да продължа ето как.

Безспорно е, че на нас, хората, непрекъснато ни се налага да мислим. Мислим за какво ли не – и както си искаме, казахме, имаме свобода, сами ре-шаваме какво и как да мислим. Но човек, мислейки, търси истината – или ре-шава проблем, опитва се да намери верния изход от някакво затруднение; мис-ленето не е просто някаква умствена гимнастика без цел, посока и смисъл. Не мислим заради самото мислене, а обикновено решаваме именно някакви прак-тически задачи на живота, а по-рядко – и някакви сложни теоретични проблеми (когато имаме научна настройка). Как се мисли по научен начин е отделна тема, каква е разликата между научно и обикновено мислене – това сега също не искам да осветлявам. Но е факт, че най-често ние мислим, опитвайки се да решим някакви практически въпроси на живота, които са ни развълнували, които са предизвикали нашия интерес, които са важни, полезни или интересни за нас самите. Можем да мислим за каквото си искаме, но обикновено мислим за таки-ва неща, които са свързани, казах, с нашия практически живот, с неговите нуж-ди. Понеже човекът е "политическо животно" (по-коректно е терминът на Арис-тотел да се преведе ето как: "политическо живо същество") ние много често

16

мислим и по въпроси, касаещи проблеми на нашия съвременен живот, пробле-ми, свързани с начина, по който се опитваме да регулираме и уреждаме отно-шенията помежду си. Това, че често, дори непрекъснато ни се налага да мислим за политика, е факт на живота, който не се нуждае от коментар.

Мислещите хора се познават по това, че обичат да мислят и по поли-тически въпроси, които, между другото, съвсем не са прости въпроси. Напротив, доста са сложни. И по тази причина не са по силите на много хора. Затова е пълно с хора, които живеят с абсолютно неверни, погрешни, непълноценни представи за политиката. Доколко един човек е наистина мислещ, доколко са основателни претенциите му, че умее да мисли, може да се провери по това доколко неговите политически разбирания са основателно и задълбочено пре-мислени. По-голямата част от човечеството не се справя със задачата да ос-мисля пълноценно политическите реалности на живота. Даже самата сфера на политиката, на политическото хората си я представят непълноценно. Мислят си обикновено, че политиката била "нещо, свързано с политиците и партиите", докато същинското понятие за политика на мнозина им убягва. А точният, вер-ният смисъл на това понятие е: политика е онова, което е свързано с живота ни в полиса, в държавата, иначе казано – в човешката общност, политиката вещае начина, по който уреждаме отношенията си като живеем в общности. Как да не е интересен и важен този въпрос за човека след като човекът по понятие е същество, което не може иначе да живее – освен встъпвайки в разнообразни отношения с другите хора?!

Тази тема вечно ще интересува нас, човеците, няма как да престане да ни интересува. Политическите реалности на живота ни винаги ще ни интере-суват. Аристотел, примерно, осмисля живота в полиса като нещо органично, на подобие на живия организъм; органите в полиса, "частите" му следва да си взаимодействат така, че жизнеността на цялото, на общността като цяло, след-ва да бъде запазвана; и то така, че и отделните индивиди смислено да си про-веждат живота и съществуването, т.е. да са доволни. По своята същност чове-кът е "същество, притежаващо логоса", т.е. способността да мисли и да говори разумно, т.е. разумно да обмисля действията, поведението си. А ние постоянно мислим както когато уреждаме своя частен и индивидуален живот (в него отно-шенията също така не са леки или лесни, примерно, налага ни се много да мислим и дори много да страдаме, общувайки с жените!), така и своя обществен живот, живота си в рамките на общността. Затова именно и сме политически живи същества. Как тия неща, как тия човешки проблеми да не са важни или интересни? Давате ли си сметка колко безнадеждно тъп и извратен следва да е човекът, който дръзва без капка съмнение че се излага публично да заяви: "Мен политиката не ме интересува, моля ви се, не ме занимавайте с такива глупос-ти!"? А в днешно време много хора заявяват, и то дори гордо точно тия силно компрометиращи ги думи, думи, които силно ги компрометират именно в мис-ловно отношение. Също така, известно е, пълно е с хора, които си позволяват да живеят с крайно объркани, непремислени, противоречиви, несвързани орга-

17

нично представи, т.е. с хаотични и случайни "разбирания"; такива хора просто не успяват да подредят своите разбирания в нещо по-приемливо и смислено, т.е. очевидно не се справят със задачата на мисленето. Разбира се, много ни се налага също така да мислим относно това как да уредим собствения си живот, как да постигнем успех, за да осмисли тия неща човек трябва много да е мислил какви са реалностите на живота и на света, сред които сме поставени, от които зависим по един или друг начин; ето че и тук ни се налага много да мислим. Няма да успее, няма да постигне кой знае какво човекът, който не обича да мисли, не умее да мисли, за когото мисленето е тежка тегоба или мъка. Ето че следва такива хора да направят нещо с оглед да се променят, особено ако са млади. На младини човек трябва най-усърдно да се обучава в мислене – с оглед да направи нужното за да не пропилее живота си без смисъл. А ето, стиг-нало се е дотам, че на мен, като преподавател по философия, често ми се налага да чувам около себе си ето тия думи, и то казани не само от ученици (за тях е простимо да не разбират, щото са в процес на учене, а учейки, човек пра-ви много грешки!), но дори и от учители, да не говорим за това колко често таки-ва глупави думи ми се налага да ги чувам и от разни образователни началства:

– Грънчаров, следва да знаеш, че за политика в училище не бива да се говори, забранено е със закон да се говори за политика с учениците! Моля те, не нарушавай закона, щото ще си платиш. Никакви думи за политика нямаш право да промълвяваш. Мълчи си. За да ти е мирна главата!

И с такива хора аз обичам да разговарям, с оглед да им помогна сами да разберат какво всъщност казват. Каква превъзходна глупост казват. Разбира се, не е забранено никъде да се мисли и говори за политика в училище, не може тъкмо в училище да се забранява на младите хора и дори на техните учители да мислят. А да се мисли, казахме, за политика, е неизбежно - доколкото искаме да сме човеци. Щото в някакъв смисъл всички човешки проблеми са политичес-ки. Примерно нима не е политически в крайна сметка и проблемът за свобода-та? Или за живота на човека? Ами ето, казахме, самият човек не е друго освен политическо живо същество; хем сме мислещо, хем сме политически същества ний, човеците, как тогава някой да може да си помисли, че било забранено да се мисли и говори за политика в училище? Смешна работа, нали? Виждате как немислещите хора постоянно се излагат – като изваждат на показ, и то без капка неудобство, непълноценността, оскъдицата, мизерията на своите тъй оскъдни "мисли". Впрочем, това, което говори немислещият човек, не са "мис-ли", това са неща, които той не ги е измислил (при най-леко замисляне тия догми отиват по дяволите!), тия неща, които немислещите хора си позволяват да дърдорят, са именно догми, са именно глупости, които в техните очи са нещо като "вечни истини", са нещо като "най-правилните мисли", дори са "единствено-правилните мисли". А казахме, това изобщо не са никакви мисли, щото в момен-та, в който човек се замисли, тия глупости, казахме, отиват по дяволите. Или отиват там, където им е мястото: на боклука.

18

Прочее, съзнанието на немислещия човек много прилича на боклук-чийско кошче. В него са нахвърляни какви ли не умствени отпадъци, разложени, гниещи, вкиснати, прокиснали продукти, който знае откъде взели се там (обик-новено се вземат от канализациите за отпадни мръсотии, за разни умствени, извинение, екскременти и нечистотии, а именно от медиите; да, медиите в днешно време са точно това!), от тия кошчета се носи ужасен, непоносим смрадлив дъх на нечистотия, на гнилост и на мъртвина; разбира се, че мисле-щият човек постоянно друго не прави, освен да почиства своята душа, да поста-вя всяко нещо на точното му място, да изхвърля оттам боклуците и нечистотии-те, да мие, да чисти, да търка, да подрежда, да внася уют и пр. Както се грижим за своите домове, така следва да се грижим и за своите души, а "прахочистач-ката" или дори "боклукочистачката" в сферата на душата е тъкмо мисленето, което, както виждаме, има най-напред и една хигиенизираща функция.

Тъй, казах си своята любима метафора, а именно, че душата на не-мислещия човек прилича на боклукчийско кошче; моите ученици добре познават този израз. Често им говоря за тия пусти боклукчийски кошчета. Може би съм им омръзнал с повтарянето на този мой любим израз. Но им се налага често да го повтарям с оглед да им помогна да осъзнаят в каква ситуация се намират. Про-чее, образователната ни система, след като не позволява на учениците, на младите хора да се упражняват в мислене, прави това, че също допринася техните души да са именно нещо като боклукчийски кошчета. Самата образова-телна система общо взето – като се замислим малко ще открием това непре-менно! – не прави друго освен да тика във въпросните "кошчета за умствени отпадъци" какви ли не боклуци, ненужни неща, тика там какви ли не догми,

19

"вечни истини", "най-правилните официални мнения", всеобщо разпространени предразсъдъци, "удобни мнения" и прочие. И ги тика тия неща с такава интен-зивност, че в един момент младите, за да могат някак да си съхранят душата, престават да възприемат това, което системата се мъчи да тика в душите им, блокират, престават да учат, да четат, намразват училището, ученето, учители-те, всичко намразват, което е тяхна най-естествена реакция за самосъхранение: все пак нали аз следва да съм този, който да решава какво ще влиза и какво няма да влиза в душата ми?! Нали става дума за моята, не за нечия друга ду-ша? Откъде-накъде какво ще влиза в моята душа ще го решават някакви над-менни министерски чиновници от образователното ведомство?!

Вие сега усещате ли какъв абсурд, каква пародия на общество сме ние, щом като всички в този момент тъй разгорещено обсъждат какво, моля ви се, следва да вложи в образователните програми министерската бюрокрация?! Едни предлагат едно, други, друго, а почти никой не се сеща да извика "Кралят, моля ви се, е гол!!!", т.е. никой не сеща да каже, че това нещо, а именно какво да влиза в главите на нашите деца, изобщо не е работа на министерската обра-зователна бюрокрация, колкото и умна и всевластна да е тя, простичката истина гласи: каквото ще влиза в моята душа мога да решавам единствено аз самият! Защото това е именно моята душа. Нека министерските чиновници да имат добрината да се грижат само за своите души, а пък ний, като се освободим от тяхната тирания, ще се погрижим за собствените си души. Толкова е просто това, нали така? Да, ама за да се схване и признае такава една проста истина все пак се изисква известно замисляне, нали така? Освен това министерските бюрократи правят тия идиотщини не защото са толкова прости, а ги правят защото така им диктува интересът; да, техният себичен, частен, егоистичен интерес ги тласка да мислят така, щото ако започнат да мислят иначе ще си загубят своето пълновластно монополно положение. И затова, когато се намеси интересът, нещата се изкривяват, почват се съответните борби, щото отделните хора и отделните обществени групи имат различни интереси, нали така?

Това е простичка истина, която всеки мислещ човек следва добре да съзнава: ние, човеците, сме различни, имаме и различни интереси, примерно някои от нас са си наумили, че техният интерес се свежда до това да прецакват колкото се може повече останалите; е, такива хора стават образователни чи-новници, стават олигарси, стават други някакви там паразити и мошеници, пра-вят всичко, което отговаря единствено на техния себичен интерес, друго не правят освен да вредят на другите хора, да ги ограбват, да им пречат да си разгърнат талантите и прочие. Ако ние, мнозинството от гражданите у нас бяхме мислещи хора, никога нямаше да допуснем да се стигне до това положение една малка прослойка да заграби не само цялото национално богатство, не само цялата власт, но и да ограби от нашите собствени деца тяхното бъдеще, представяте ли си какво страшна аномалия сме допуснали по причина на това, че не умеем да мислим основателно и достатъчно? Ами допуснахме разни наглеци да ни се качат на главите, да се гаврят с нас, да чукат каменна сол там,

20

да се издевателстват над нас, а пък ние, понеже не се усещаме какво става, търпим гаврите, нещо повече, понеже някои от нас са дотолкова затъпели, че даже изпитват някакво перверзно удоволствие от тези гаври – и се опитват да се намърдат при мъчителите ни, с оглед и те да посмучат съответните благинки. Сега присветна ли ви какво точно става и до какви плачевни резултати се стига когато мнозинството от нацията решително е скарана с мисленето, не ще да мисли на никоя цена, а повтаря в някакво тъпо упоение: "Най-много мразим да мислим!", така реват всички, пък се намира някакъв бабаит, който почва даже да ги фали: "Ето, понеже и вие сте прости и аз съм прост, по тази причина и така добре се разбираме!".

Да, драги дами и господа, налага ни се да започнем да се обучаваме в мислене – защото иначе не само ние самите ще отидем по дяволите, но и стра-ната си ще закопаем. Разбира се, че без мислене доникъде не се стига, стига се само до гарантирания провал. Стигнахме дотам, време е да осъзнаем какво направихме. И, дето се казва, като осъзнаем истината, да започнем да искаме вересиите. Прецакани сме, нали така? Допуснахме да ни прецакат наглеците, с това поне съгласни ли сте? Общо взето ние сме си виновни, щото спахме или дремахме когато наглеците ни прецакваха, а ние си мислехме, че... вятър вее, а птичките чуруликат. Като заспиш, като се откажеш от мислене, като допуснеш мисълта ти да не работи, да не е вечно бодра, тогава ще имаш добрината за лукса да си платиш съответната цена. Аз ако си сложа портмонето да се влачи на тънък многометров конец зад мен (примерно, тази глупава представа в мо-мента ми идва на акъла), сякаш съм идиот, разбира се, че някой ще се сети да откъсне конеца и да ми вземе портмонето, то ще е грях да не се възползва някой от удобния случай да обере балък и идиот като мен. Подобни глупави

21

неща правим обаче всеки ден и не се усещаме що правим. Поради немислене не се усещаме.

Просто ни мързи да мислим, нали така? Втълпили сме си, че мислене-то било тежка, досадна работа. Е, не е така. Мисленето е много приятна работа. Само че трябва да се върши тази работа по подобаващия начин. Мисленето става тежка и досадна работа когато не се прави по подходящия, по подобава-щия начин. В нашите училища нещата са устроени така, че младите навеки да бъдат отвратени от мисленето – щото ги тормозят да правят нещо, което напо-добява мислене, ала решително не е мислене. То е именно тъпеене: карат младите да заучават наизуст, без разбиране, уроците си от учебниците – и да ги повтарят сякаш са някакви зомбита. "Зубър" е противното изпълнително и по-корно създание, което е образцов продукт на уродливата ни и противочовешка образователна система. А младите, които не щат да стават зубъри, които дръз-ват да се държат като бунтари, които си пазят достойнството, системата ги възприема като "лоши", обижда ги, че били "тъпи" и прочие; не, изобщо не са тъпи тия, дето не се поддават на идиотщините на системата, напротив. Както и да е. Това е тема, по която много съм писал, сега да не се отклонявам пак по нея.

Та казахме, че хем сме отвратени от мисленето, хем си въобразяваме, че то, видите ли, било досадна, мъчна и противна работа, хем, на тази основа, опитващите се по човешки начин да реагират биват обиждани, а пък мислещите хора, в тази толкова абсурдна ситуация, неминуемо почват да ни изглеждат като... ненормални, нали така става? "А пък свестните у нас смятат за луди!", това нали са думи на Ботев, неслучайно ги е писал още тогава! А ако на млади-те бъде показано, че да се мисли е нещо най-приятно и добро, че то е нещо съвсем човешко, че то е най-обичайно човешко занимание, което именно внася някакъв тонус в живота ни, тогава работете решително ще се променят. Малко се иска, за да се излезе от толкова коварния стереотип на немисленето, която господства у нас, и то до степен, че у нас не мислещите, а тъкмо простаците и тъпанарите задават тон в живота ни. Искам тук да дам един пример и с него ще завърша.

Аз от един месец вече пак съм на старото си учителско място, знаете, писах по тази история, бях уволнен от това учителско място под предлог, че съм бил "пълен некадърник", бил съм "изцяло негоден за системата", образователни чиновници били констатирали някаква "абсолютна липса на каквито и да било качества да е учител" у моя милост, независимо от това, че целия ми живот мина в учителстване, ето, тази година ми е вече 33-тата от началото, когато за първи път влязох в класна стая като учител (това стана в далечната 1983-та година!). Та след като му уволниха и изритаха от училището по недопустим начин, аз заведох съдебно дяло и след дълги и много интересни съдебни бата-лии (аз описах всички тия неща в своя блог) съдът в крайна сметка обяви увол-нението ми за незаконно и ме върна на работа; да, аз се върнах на работа пре-ди месец с решение на Върховния касационен съд! И ето, цял месец вече об-

22

щувам с учениците ми. Връщането ми в това училище за мен стана един много интересен експеримент. Ще споделя нещо, което досега не съм споделял тук. Ще го кажа, независимо от това как ще прозвучи. Ще си позволя да го кажа, щото е самата истина. Аз като философ много държа на истината и не мога, както забелязвате, а си кривя душата, т.е. да изопачавам истината. Не ме много вълнува как тази истина ще я възприемат дадени хора. Че щяло да ги заболи и пр. също слабо ме вълнува. Аз правя така защото добре зная, че истината вина-ги е целебна и здравословна. За разлика от той омайната лъжа.

Младите хора са изключително интересни – и те са точен "барометър" за всичко, причината според мен е тази, че обществото още не е успяло да ги опорочи в съответната степен. Затова в някакъв смисъл да се работи с млади хора в училище (гимназия) за мен е още по-приятно отколкото да работя със студенти – студентите вече са прекалено опорочени от системата, сред тях невъзвратимо опорочените от системата вече са прекалено много. Докато уче-ниците в училище, повтарям, не са така опорочени. Освен това, както казва народът, "тънката пръчка по-лесно се извива" (как точно беше въпросната пого-ворка че в момента не се явява в съзнанието ми?), в смисъл, че по-реалистично е при тях да могат да настъпват промени. Става дума за това, че те по-лесно се настройват, по-гъвкави са в адаптирането си към едно или друго нещо. И ето, установих, че младите в моите часове са изключително ентусиазирани от вне-запно открилата им се възможност да мислят и то съвсем самостоятелно и свободно! Страхотно е това: да, чувства се, че ги обхвана невиждан ентусиазъм на духа! И те го изразяват по своя си възхитителен начин; ето примерно как:

- Господине, преди да дойдете вие имах двойки защото от нас се ис-каше да разказваме урока, а аз това нещо не го обичам. При вас трябва да се мисли, ето това ми харесва, изведнъж в часовете по философия почна да ми става интересно, а пък и стават чудесни дискусии! Толкова е хубаво да се мис-ли, да обсъждаме разни проблеми, да се мъчим да ги решаваме - както вие ни давате тази възможност. И ето, че ми потръгна, виждате, изказвам се често, вече не стоя безучастен в часа както преди.

Горе-долу такива думи ми говореше един млад човек тия дни, които се опитваше да ме увещава да му пиша по-висока оценка, именно 5-ца, въпреки че имаше цели три двойки (а при мен вече имаше две шестици!); като ми каза тия думи, аз разбрах, че ще бъде голяма несправедливост да му пиша 4-ка, е, писах му 5-ца за срока, казах му, че ми се иска да видя как ще му повлияе тази петица, дали през втория срок ще се отпусне, или пък, напротив, ще се импулсира така, че да изкара и още по-висока оценка. Той се впечатли силно от жеста, който му направих (все пак тия 3 двойки, изкарани преди часовете с мене, не мога да ги пренебрегна напълно!) и обеща, че ще бъде на още по-високо ниво през втория срок. На друг ученик, който също така имаше двойки, но който ме впечатли с това, че умее добре да обосновава твърденията си, успява в клас да развива своите мисли по впечатляващ начин, си позволих да река следното, обръщайки се към целия клас:

23

– Не зная дали забелязахте, но този ваш съученик умее по превъзхо-ден начин да изразява мислите си, много добре обосновава всяко свое твърде-ние, личи си, че е мислещ човек! Не зная дали сте разбрали това, но ето, каз-вам ви го: такива хора като него са изключително ценни, те също така са и го-ляма рядкост, длъжни сте да го уважавате, да го питате за това или онова, щото, повтарям, такива хора като него са изключително нужни и ценни. Той просто е мислещ човек, има голям талант в тази област. И това си личи от всяка негова дума или мисъл.

Като казах тия думи – казах ги съвсем чистосърдечно! – учениците силно се впечатлиха, а пък младежът, по чийто интерес казах тия суперлативи, хем се изчерви от неочакваните думи и от неудобство, хем се усмихна на целия клас, който слушаше със затаен дъх думите ми; в един момент и другите се усмихнаха и дори изръкопляскаха! Той пък стана да се поклони, сякаш е нещо като артист на сцената, когото публиката аплодира. Стана много мило, ето, оказва се, че и у нас може мислещ човек да бъде аплодиран, за мен тази случка има знаково събитие – и, признавам си, ме окрили още повече за работа с тия толкова добри ученици. А че учениците, с които работя в това училище, са изключително добри, това е така, то се знае; впрочем, навсякъде учениците са добри, важното е обаче да им се дадат условия да се проявят като такива. Да,у навсякъде учениците, младите хора са добри, стига безчовечната система да не е още успяла да ги опорочи така, че да станат в един момент безчувствени уроди – в това число и в интелектуално отношение. По отношение на мислене-то. Немислещият човек е нещо много по-страшно от умствен инвалид, той, простете, е урод. В това число и нравствен. Немислещият човек има всички предпоставки да стане звяр. А знаете, че зверовете сред човеците са най-

24

страшните зверове. Има ли смисъл да се мисли или няма такъв смисъл? Кажете вие.

От немисленето тръгват всички пороци. Личността почва да се разлага "изотвътре", казваме "от главата" е била разваляла "рибата", нали така? Оттук, от тази най-човешка сфера, започва развалата, която след това прераства в нравствено уродство. Немислещият човек, като си създаде всички предпоставки за жизнен провал, предусещайки провала, почва успоредно на това да се озло-бява все повече и повече. Немислещите, а по тази причина и затъпелите хора са злобни, не зная дали сте го забелязали, те съща така са и много завистливи. Завистливостта у нас е разпространена твърде много (наред с лошотията, с подлостите и с мерзавщината) тъкмо защото у нас немислещите хора са твърде много. "Геният на завистта" бил българският гений, по думите на Елин Пелин. Неслучайно е казано това. За наше добро е казано, стига да можем да осмис-лим какво точно е казано. А глупаците се озлобяват като им кажете някои исти-ни. (У нас в днешно време е пълно с глупаци, които изобщо не се смущават да повтарят в някакво идиотско упоение, че, видите ли, никога нямало да допуснат да се разделят с тъй милата и свидната им представа за "турското робство", т.е. тия идиоти очевидно изобщо не съзнават, че да обиждаш така грозно предците си, пък и самия себе си, че са роби, че ти самият си наследник на роби, т.е. си роб, е най-малкото тъпо; най-истински е робът, който не съзнава колко е ужасно нещо робството – и такъв никога няма са си позволи да се гордее с него!)

В тази връзка е интересно да се изследва въпроса може ли умен човек – умен обаче в истинския смисъл! – да бъде зъл; щото, както знаем, има пого-ворка, че най-опасни са злите хора, които са умни; аз обаче съм склонен да си мисля, че ако един човек наистина е умен, той най-напред трябва да е осъзнал, че е много глупаво да си зъл; по тази причина ми си чини, че умният човек няма начин да не е и душевно добър; но темата си заслужава обсъждането. Аз лично смятам, че поради повсеместното разпространение на глупостта и на затъпява-нето поради немислене също така твърде много е нараснала и злобата; почнат ли хората да мислят, като естествен резултат от тия обсъждания (мислене се обучава чрез разговори, чрез обсъждане, чрез дебати!) хората ще почнат да стават все по-добри. Примерно, смея да вярвам, че дори ако с комунисти-терористи или с ислямски терористи се влезе в пълноценен дебат и диалог, да речем, чрез интернет, ама съвсем истински дебат и диалог, на тия хора може да им се повлияе да почнат да се очовечават и да намалят злобата си! Вие какво мислите по този въпрос, дали нещо човешко все пак има в тия уроди, за което можем да се "закачим", че на тази база да може да им се повлияе да почнат да стават и по-добри, т.е. да се освободят от злобата си?

Спирам дотук. Хубав ден ви желая! Ще продължим по темата, живот и здраве да е само, съвсем скоро! Бъдете здрави – в това число грижете се и за умственото, душевното си здраве. От немисленето, казахме, произтичат много пороци. На него дължим и разрухата на собствената си личност. Пазете се от нея, лекувайте се срещу нея. Лекът е един: мислене.

25

Да си човек в истинския смисъл означава да мислиш… творчески

Ще продължа есето си (или поредицата от есета) този път по по-различен начин; вчера написах текст, на който дадох ето това заглавие: От немисленето произтичат всички пороци, на него дължим и разрухата на собствената си личност: пазете се от нея, лекувайте се срещу нея; днес ще продължа да пиша по темата си, но ето преди това отзивите на неколцина ано-нимни "мислители", които се получиха по повод на написаното; мисля, че гово-рят и показват много: Анонимен каза: За да перифразираме Троцки: вие може да не се интересувате от политика, но политиката се интересува от вас! Но е прав Йозеф Шумпетер, че дори интелигентни хора, когато започнат да мислят за политика, слизат на по-ниско интелектуално ниво, мисленето им става схематично и афектирано и те разсъждават по начин, който никога не биха приели в своята собствена об-ласт на знание. Анонимен каза: Отличен текст, г-н Грънчаров! Прекрасно демонстрирахте как в МНОГО текст човек може да не каже нищо. Анонимен каза: Ха-ха, този текст наистина е един вид „поток на мисълта“ и се разпростира върху всичко, без да се съсредоточава върху нищо, само че неща-та не опират само до това просто да се мисли нещо, а тази мисъл да се дисцип-линира, канализира, систематизира, да й се придаде стегната, завършена, логична форма.

Това казват тия въпросните "мислители", по отличен начин потвърж-

давайки тезата ми за крайно опасното масово разпространение на немисленето из свидното ни отечество. Немислещ човек, очевидно, не може да възприема какво му казва мислещият, щото липсва условието за адекватното възприемане, тия двамата – мислещият и немислещият – сякаш живеят в различни светове, обитават различни вселени. Липсват условията за потребното онтологично

26

съответствие, а без тях няма как да се случи това чудо: да разбереш какво ти казват. Или защо така ти го казват. Прочее, всеки има пълното право да мисли и на пише както си иска. При писането човек, казахме, "облича" мислите си с думи, за да станат предаваеми на другите. Неизразената в слово мисъл нима съществува? Тя по-скоро обитава небитието, тя е само възможност за мисъл, но не и действителна мисъл. Битието на мисълта се получава в изразяването. В писането най-вече. Щото при говоренето мислите отлитат – подобно на птиците. И след това не можеш да ги хванеш. Да, мислите са много летливи, подобно именно на птиците. Затова и се налага да се пише. Ето какво си позволих да кажа на тримата коментиращи, обърнах се към тях с ето тия думи:

Другари немислещи комуноиди, не е нужно да ме хвалите чак толкова! Аз съм скромен човек. Във вашите уста всякакви обиди са голям комплимент за мен. :-) На третия анонимен другар искам да кажа: и какво Ви пречи сам да осъществите препоръките, които давате на мен? Пишете, "канализирайте", "дисциплинирайте", "систематизирайте", "стягайте"... Пишете сам, за Бога, кой Ви пречи съм да свършите това, което препоръчвате на мен? :-)

Да видим какво ще ми отвърнат, но все пак е добре, че се отпочна ня-какъв диалог, пък макар и в нашенския му нихилистичен вариант. А повечето хора, както е обичайно, мълчат – и гледат сеира. Изглежда и обидно са прозву-чали някои от мислите ми вчера, не знам коя е причината. Нищо. Ще продължа сега нататък.

Няма как човек да говори или да пише "за всичко", разбира се, първо се пише за едно, след това за друго, мисълта на мислещия по един свободен начин следва да минава от предмет на предмет. В случая предмет на мисълта и самата мисъл, един много странен предмет. Повечето хора не умеят да мислят за такива странни, в някакъв смисъл непостижими предмети. Те трябва да си представят зримо (визуално) това, за което се мъчат да мислят. Те все са при-викнали да мислят за "реалното", примерно за този ето там пасящ кон, за тази вървяща по пътя крава, за този или онзи човек, който си има име. Да мислят за човека изобщо, за това какво е да си човек, за такива хора това е много мъчна работа, предполагам. Пък и не виждат смисъла. А при мисленето, казахме, се мисли с помощта на общи представи, мисли се чрез понятия. Или, инак казано, чрез идеи. Идея и истина са едно и също нещо. Идеята съвпада със същността, да, съвпада със самата същност на предмета; тя следва да съдържа в себе си най-същественото от неговия смисъл. И мислещият човек борави или оперира с тия понятия. С тия общи мисли. Аз даже обичам да казвам, че мисленето е игра с понятията. Свободна при това игра, която все пак си има известни правила. Който обича да мисли, такъв обича да си играе с понятията. Играта с понятията му донася удоволствие. Други хора пък обичат да си играят с други неща. По възможност по-сетивни, по-сетивно възприемаеми. С "реални" предмети обичат да си играят. Обичат да мислят, казахме, за това или онова, все конкретни неща, за този или онзи човек, имащ си име, за това или онова, което може да се види или да се пипне. Такива хора, мислейки по обикновения и разпространен

27

начин, "мислят" чрез представи. Т.н. обикновено мислене е мислене с предста-ви. Между представата и понятието има огромна разлика. Понятието е най-простата форма на мисълта, то е нещо като "квант мисъл". В представата обаче няма мисъл, там има само нагледни образи. Образи, които владеят съзнанието и от които това съзнание не може да се освободи. Мисълта е територия на свободата, там, където се появи мисъл, там вече се ражда и свобода. Пълно е с непознаващи свободата хора. Това е така, защото е пълно с немислещи хора. Пълно е с хора, за които същинското мислене е нещо като тайна, заключена със сто печата.

И затова онзи там "строго мислещ таваришч", дето се прави на учен, повтаря ето какво:

... Този текст наистина е един вид „поток на мисълта“ и се разп-ростира върху всичко, без да се съсредоточава върху нищо, само че нещата не опират само до това просто да се мисли нещо, а тази мисъл да се дис-циплинира, канализира, систематизира, да й се придаде стегната, завърше-на, логична форма.

Този фрагмент има известно принципно значение. Виждате, на него му се чини, че като се мисли понятийно, се мисли един вид върху "всичко", а това е все едно да мислиш "за нищо". Той си иска да се мисли "за нещо", и при това да се мисли "дисциплинирано" и пр. "Канализирано" да се мисли, т.е. мисълта, която се простира в едно по-широко пространство, му се чини, че се "разлива"; виждате как силно го дразни свободата на мисълта, тя явно за такива хора е нещо непонятно и непреживяно. Дайте им да мислят за... Путин, но не и за това що е политика в принципния смисъл. Дайте им да мислят за конкретни неща. За цената на тока, примерно. Или за това защо чушките у нас в момента са толкова скъпи на пазара. И почват да се вайкат и кършат тогава: леле, някой враг иска да ни отнеме тъй свидното "турско робство"! Мерзавец неден! Ще ни посяга той, видите ли, на нашето тъй свидно робство! Виждате как на такива хора явно е непостижимо да осмислят нещата по-основателно, според същината на терми-на "робство", да постигнат неговия точен смисъл. Тогава биха разбрали, че е тъпо да си мислиш, че като някой "посяга" на робството ти, той всъщност иска да ти помогне да схванеш, че да си роб е унизително, не подобава човешко същество да се е привързало толкова към робството, че даже да не усеща унижението. Дедите ни били роби, и то не просто век или два, а цели пет века! И това било, видите ли, нашето "свидно народно достояние", от което няма да се лишим! Робът си държи на робството и на робското у себе си, убий го, пак не ще да разбере, че е крайно унизително да си роб. На него му се чини, че да си роб е някак си престижно. Е израз дори на гордост. Извратена някаква гордост. Виждате до какви умствени и душевни перверзии води немисленето. Води до робуването на непремислени клишета, митове, лъжи. Немислещите много са податливи на едно митологично представяне на нещата. Свидни са на немис-лещите хора разните лъжи за миналото им. Пристрастили са се към лъжите така и толкова, че им се плаче като някой им каже как наистина стоят нещата.

28

Истината за такива е болезнена, страшна, неприятна, неудобна. От нея, както казваме, боли. А лъжите са сладко нещо. Ужасно е човек да не умее да мисли. Той хем става роб в истинския смисъл, хем няма как да усети и осъзнае униже-нието от това да си роб. Разбира се, никакви роби не сме били в тия 500 години. Пък който е бил, той явно такъв е и останал – предавайки робското на наслед-ниците си по един генетичен начин. Аз друго обяснение на този странен нашен-ски феномен не виждам. Нито един от съседните ни народи не говори за никак-во робство. Не им идва просто на акъла така да нарекат почти същите отрязъци от своята от своята история. На мнозина от нас обаче не само че им идва в акъла тази дума, но те и не усещат, не разбират колко е позорно да си роб. И то завършен роб, дето не се срамува от робското у себе си. Дето се кичи с нещо все едно че робството е нещо като китка. Слагат си тая китка на ухото и се перчат с нея. Милите, какви са те убавци с тия китки на ушите!

В сферата обаче на чистото мислене цари съвсем друга атмосфера. Там, казахме, е пространство на чистата свобода. Мисъл и свобода са неотде-лими. Най-свободното нещо на този свят и в този живот е мисленето. А онази същата "дисциплина", ония същите "канали", "системи" и пр., за които плаче другарят по-горе, е нещо съвършено друго. Тия хора като него се прекланят пред науката – и съвсем не почитат философията. Щото тази последната е нещо твърде коварно в техните очи. Защото философията почита свободата, а науката мрази свободата. Що наподобява свобода в очите на такива хора е нещо крайно неприятно. Науката е тиранична, тя гони свободата, ето, затова и ще мислим само научно, видите ли. "Ненаучното" мислене – това, в което нема канали, системи и пр. – не е мислене. То се гаври с нас, таваришчи, щото ни учи да бъдем свободни. А за такива хора свободата е нещо най-неприятно. Тя е страшно и опасно нещо – думи на Достоевски, който много добре е описал този човешки тип. Той, Достоевски, общо взето друго не е правил освен да описва този човешки тип – и да показва колко много той е опасен. Той нарича такива хора нихилисти. Те именно са големи поклонници на нАуката – на нàуката. Непременно трябва да се пише така тази дума. Ако не напише просто наука ще е неправилно. Нàука е науката за простаците и за тъпанарите, които лъжат, че й се прекланят. Т.Живков навремето така произнасяше думата нàука. Той научи простаците така да я произнасят. И те до ден днешен така я произнасят. Пълно е и с професори, наричащи науката нàука. Това е типично нашенски феномен. Произнасят думата наука по руски образец. Тези хора са също така поклонници на Русия и на СССР.

Това обяснява всичко. В Русия и в СССР най-омразното нещо е тъкмо свободата. И философията наред с нея. Свобода и философия са неделими. Те са неразделни. Докато нàуката прекрасно си съществува без свобода. Нàуката е нещо съвсем земно и принизено. Нàуката е това, в което няма мисли и мислене. Там има само папагалстване. Чужди, отдавна умрели мисли се повтарят до безкрайност, до втръсване в нàуката. Тия "мисли", с извинение, следва да се набият в умовете, в душите на младите. Сега разбирате ли защо младите у нас

29

мразят ученето, нàуката, учените, учителите, училището и пр.? Ами ясно защо ги мразят: защото те са построени по модела на нàуката. Там само се папагалс-тва, там не се мисли. Там е строго забранено да се мисли. Напети гиздави дас-калици (турили си по един карамфил или роза зад ушите за да са още по-убави!) правят всичко възможно за да отвратят децата докато са живи от мис-ленето, от науката, от философията, от търсенето на истината и пр. Това е българското образование ако сме честни да го признаем. То е храм на нàуката. То прилича, прочее, на гробище. В него няма нищо живо. Живот в сферата на образованието и училището може да покълне само ако тираничната нàука бъде изгонена от него и там се настани човешката мисъл с всичко, което й принадле-жи: свобода, дух, култура, ентусиазъм на изследването, на търсенето, на об-съждането, на сблъсъка на различните разбирания. Толкова по този въпрос, щото темата е огромна.

Минаваме по-нататък. Но този път ми се налага да бъда по-кратък. Ще сложа точката тук. Скоро, живот и здраве да е, ще продължа. А сега – почивка. Много изморително нещо е това пусто мислене бе?! Или не е толкова измори-телно? Какво ще кажете, случвало ли ви се е напоследък да мислите по-интензивно? На дадени хора, казахме, изобщо сякаш не им се е случвало да мислят истински в живота си. Правят нещо, което наподобява мисленето, но не е мислене в неговия същински, автентичен смисъл. Мисълта не търпи никакви окови, това поне е сигурното. Тя обича свободата. Тя без свобода не може да вирее. Смърт за мисълта е несвободата – или робството. Мисълта умира когато й забраним да бъде себе си, сиреч, да бъде свободна. Творческата мисъл е същинска свобода, тя е битие на свободата като такава. Сфащате ли сега защо е толкова пълно с немислещи хора – ами те, горките, не знаят какво е това творчество. Творчеството именно е свобода, нищо друго не е творчеството.

Свободомислещите хора са именно творческите личности. Който се е влюбил в свободата, такъв се е преобразил и вече е творец. Да си човек в ис-тинския смисъл означава да мислиш творчески, всичко друго е недостойно за нас, човеците – любимите творения на нашия толкова щедър Бог. Почва да прилича по нещо на самия Бог. Да, божествено нещо е същинското мислене – нека да кажа и това, та да накарам въпросните неприятели на същинското мис-лене да пощуреят хептен. Човек става богоподобен – и достоен за своя Велик Творец! – когато започне да мисли свободно, инак казано, творчески. Виждате колко са прости тия истини, че на мен лично ми е неудобно вече да ги повтарям. Спирам дотук. Желая ви хубав ден! Бъдете здрави!

30

Понеже мозъкът не е това, което мисли, затова и хората, дето са убедени, че мислят с мозъка си, са предимно немислещи

Вчера в своето предаване "На Агората с философа Ангел Грънча-ров" по Пловдивската обществена телевизия поставих за обсъждане ето какъв въпрос: Дали най-големият ни дефект не е че не обичаме да мислим?; получи се чудесно предаване, смея да заявя това, обадиха се много зрители, дискусията беше интересна и поучителна, успяхме да обособим няколко важни възлови момента, крайно важни за разбирането. Ще видите това, ще се уверите като кача видеозаписа на предаването в блога си, надявам се това да стане днес-утре, ще се постарая да е колкото се може по-скоро. Сега тази сутрин ми се иска да продължа размислите си по темата, знаете, започнах да пиша кратка поредица от есета по темата за мисленето, за същинското, именно за творчес-кото мислене; държа да изпълня замисъла си. Вече имам и три други телевизи-онни предавания по същата тази тема, които бяха излъчени по телевизията на запис, правих ги тия предавания в парка и в домашна обстановка, понеже не можех да водя предаването си на живо поради заетост. Оттук-нататък обаче, живот и здраве да е само, предаването обаче ще си бъде на живо, в неговия традиционен час: всеки четвъртък, от 11 часа предиобед. Да се опитам сега да продължа разсъждението си по темата; предишното есе от тази поредица изле-зе под заглавието Да си човек в истинския смисъл означава да мислиш творчески, всичко друго е недостойно за нас, човеците – любимите творе-ния на нашия толкова щедър Бог (там има няколко многозначителни комента-ра, на които няма да обръщам никакво внимание, с изключение (о`кей, това го решавам ето сега!) на ето този, който фактически казва всичко (сравнете го със заглавието на самата коментирана публикация!):

31

Анонимен каза: Не съдете Грънчаров прекалено строго. Помнете все пак, че му правиха животоспасяваща операция на главата и няма как да очаквате от него да е на кой знае какво ниво, особено емоционално. Няма как хем да са ти ровили в мозъка, хем да останеш съвсем нормален човек...

Превъзходно е, нали? :-) Грешка нямат тия другари и другарки! Мер-завци от класа, нали така! Сволочи, един вид, тази руска дума е много подхо-дяща, тя е непреводима на български. (Превеждат я все пак ето как: 1. Дребо-сък, сбирщина, сган. 2. негодник, пропаднал тип.) Както и да е. Да продължим по-нататък. Това отклонение е за колорит, тъй да се рече. И за разведряване на обстановката – някоя и друга усмивка няма да навреди никому. Пък дори и да е вмъкната в такъв пределно сериозен текст.

Ние, човеците, по понятие и по природа (ако така може да се изразя) сме мислещи същества; такова е предназначението на човека: да мисли. До-колкото мислиш, дотолкова си човек. Който мисли, такъв има известна гаран-ция, че ще се опази от глупостите. И от простотиите. В страни, в които глупости-те и простотиите са на почит и са много разпространени, в такива страни прока-зата на немисленето е много напреднала. В такива страни немислещите... чу-кундури са твърде много. Ние неслучайно често употребяваме израза "Прост народ – слаба държава", имайки предвид себе си като народ. Известна критич-ност винаги е потребна. Ако е истина това твърдение, няма какво да се обижда-ме. Който осъзнае, че е прост – тази дума в случая нека да я схващаме като синоним на немислещ – такъв вече е направил решаващата крачка да се раз-дели с простащината си. Лошото е да си прост, пък да не съзнаваш това, нещо повече, да си мислиш, че не си прост, ето това е истински лошото. Който прозре собствената си простащина, такъв е на път да я надмогне. Да се отърве от нея. А тия неща, това преобразяване става по еди-единствен начин: чрез мислене. Просто човек е орисан да мисли. Ако не мисли – загива. Дори само духовно, умствено. Това е обаче най-страшната смърт. Другата не е толкова страшна като тази. Хем си уж жив, хем не си жив. Човекът по начало е дух, т.е. мислещо същество. А духът е онова, което дава живец на живота. Той е самата жизне-ност. Тия неща са прости истини, подобни на аксиомите. На вас лично трябват ли ви "доказателства" за тия мои твърдения? Много сте зле ако ви се струват, че тия прости истини са несигурни и по тази причина ви се иска да има "повече доказателства". Очевидното за ума няма смисъл да бъде доказвано. Напротив, от него се тръгва, за да бъде доказано всичко останало. То е основанието, опората на всичко останало.

Немислещият изменя на предназначението си – и се отказва от онова, от което зависи човечността му. Освен да мисли, човекът, доколкото е човек, умее и да чувства. Примерно, умее да усеща когато се излага. Ако не усеща когато се излага, това значи, че е урод. Човешки и нравствен. Умствен и емоци-онален. Безчувствеността е нещо страшно. Ето, примерно, в цитираното по-горе изказване имаме превъзходен пример за човешко, за нравствено уродство. Ако поне малко усещаше своето уродство, въпросната другарка щеше да се пред-

32

пазва да пише такива идиотщини. С които демонстрира единствено своето уродство. Изобличава се сама като урод. Тя обаче това нещо не го усеща. Нещо повече, тя, възможно е и това, най-вероятни си мисли, че като пише такива идиотщини показва своята, представете си, "духовитост"; това в нейното възп-риятие нищо чудно да е израз на "ентелегентност" (нарочно пиша тази дума така, придавам й по-простонароден, санким уродлив израз!). Уродът няма как да осъзнае и да признае, че е урод. Немислещият няма как да възприеме интели-гентността на мислещия. Немислещият се възхищава на немислещите; той се впечатлява само от простотии и от уродства. Колкото по-уродливо е едно изказ-ване, колкото повече в него прозира уродливост, толкова по-силно и впечатля-ващо е то за уродите – умствени, нравствени, емоционални, човешки. Само мислещ човек може да оцени по достойнство мисленето на един мислещ човек. Казахме, мислещият и немислещият обитават различни светове, те са жители на различни вселени. Между тях няма нищо общо. Те са представители на различни, на несъвместими култури. "Мисловността" на немислещите е така оскъдна и извратена, че се е превърнала в своята противоположност. Но те точно от нея се впечатляват. Казваме, че "умственият багаж" им бил недостатъ-чен. Тази дума, думата "багаж" не е подходяща в случая. Щото в ума на немис-лещите кънти на кухо. Там няма нищо. Празно е там. За какъв "багаж" да гово-рим тогава?

Аз лично смятам, че по начало природно тъпи хора няма (ако изклю-чим олигофрените, дебилите; тия нещастни същества обаче в случая не заслу-жават никакъв упрек, щото те са тъкмо "грешка на природата" и не носят никак-ва вина; но какви са техните души е отделна тема, която тук няма как да обсъж-даме!). На всеки Бог все нещичко е дал – имам предвид таланти, дарби, въз-можности (ако изключим природно ощетените в такава голяма степен, за които стана дума преди малко). Това нещо – тъпотията – е по моето разбиране пос-тижение и заслуга на съответния индивид; както дадени "изострят" ума си – ако разглеждаме ума като "сечиво" - други хора, поради неупотреба или поради неподходяща употреба, го притъпяват. Примерно, ако с една брадва започнеш да сечеш... бетон, тя, разбира се, ще се нащърби и притъпи. Същата тази брад-ва обаче може да бъде изострена и в употребата си да демонстрира остротата си – сечейки дървета, дървесината не е опасна за остротата на брадвата. Ми-сълта като инструмент се изостря в употребата, т.е. като мислим можем да развием своя ум. По тази причина смея да заявя, че няма природно тъпи хора, а има хора, които просто не са развили по подходящия начин природната си даденост в умствено отношение. Или в душевно отношение. Това също е прос-та истина, която не се нуждае от някакво особено изтънчено доказване.

Още нещо искам тук да засегна, макар и мимоходом. Всъщност, раз-съждавайки напоследък по темата си за мисленето установих, че тя е толкова грамадна, че е непроходима; няма как в малка книжчица (каквато ми е идеята) да кажа всичко най-важно, това пожелание просто е неизпълнимо. По тази при-чина се и успокоих. Ще кажа нещичко, не всичко. Ще се постарая да кажа някол-

33

ко поне важни нещица, колкото да провокирам замисляне. Пък на тази основа всеки нека след това да си мисли колкото си иска. Прочее, имам специална книжка, която носи заглавието Изкуството на мисълта. Подзаглавието й е "Класическа логика". Там двамата с... Кант (да, защото там аз се представям като съавтор на самия Кант, ползвам едно негово помагало, много неща от Кант запазих, допълвайки ги с някои мои, там се представям като популяризатор на великия Кант!) поясняваме как се мисли, какво е същинско мислене и прочие, който иска, може да се зачете и в тази моя наша с Кант де!) книжка. Навремето очевидно съм бил много самонадеян, виждате ли, на съавторство със самия Кант съм дръзнал! Но то е оправдано: тогава бях млад. Та ето сега какво искам да ви кажа, важно е.

Тия дни с моите ученици по философия обсъждаме страхотно важни и интересни въпроси: примерно за генезиса на света, за това Бог ли е създал света или светът е възникнал неизвестно как, също така за възникването на живота и на човека, абе захванахме се да нищим темата за битието, която е безкрайна тема, опитваме се оттук-оттам да я "захапем", къде се удава, къде се не удава, младите нямат умения за подобен род мисловни приключения (щото досега, оказва се, в часовете по философия им е било предлагано... да разказ-ват какво пише в учебника по философия, т.е. учили са философията според "държавните изисквания" и според представите на образователните чиновни-ци!). При мен обаче се налага много да се мисли, да се търси истината, а това става чрез обсъждания, дискусии; разбира се, налага се и много да се чете (всеки сам, разбира се, може да си задоволява тази нужда, нека всеки да чете колкото си иска и откъдето си иска!). Интересно е, че много от младите са енту-сиазирани от тези наши занимания; ето едно свидетелство за това, ще го при-веда тук, ей-така, дори и само за да ядосам завистниците; ето какво ми е писал един мой бивш ученик:

Г-н Грънчаров, искам да Ви кажа, че от сърце се радвам за това, че отново работите като учител в ТЕТ-а!!! Честито!!! Днес се срещнах с едно момче, на което му преподавате и той ми каза, че часовете при Вас са много интересни и че, цитирам: "Г-н Грънчаров е много умен!". Аз му казах да Ви слуша внимателно защото ще научи още много от Вас!!! Бъдете Благосло-вен!!! С най-добри пожелания П. Н., Ваш ученик

Няма да скрия, зарадва ме това свидетелство; впрочем, това не е но-вост за мен, аз добре зная, че учениците в огромната си част положително се отнасят към моя подход и стил на "преподаване"; аз неслучайно съм стигнал до това убеждение, че с тях следва да работим по съвършено нови, съвременни "методики", ако тази е подходящата дума (изобщо не обичам тия дидактични думи и затова ги слагам в кавички). Та ето между другото до какъв интересен възлов момент стигнахме с учениците ми в един клас; прочее, в един клас сти-гаме до един важен или съществен момент, в друг клас стигаме, водейки спон-танните си търсения, до съвършено друг, но също така важен или съществен момент, в трети клас – стигаме до трети такъв момент; ето това е най-

34

вълнуващото: часовете в отделните класове са съвсем различни, в зависимост от събеседниците и техните уникални качества по съвсем естествен начин се поражда това възхитително разнообразие; ето това е най-прекрасното в обуче-нието пи философия, което аз не бих пожертвал за нищо, не бих се отказал от него на никаква цена (дори и орден от МОН да ми обещаят пак не бих се отка-зал от него!); та ето сега оня момент, до който стигнахме в един от 11-тите кла-сове, на които водя философия само от месец насам.

Появи се в този клас ученик, който е горещ привърженик на теорията, че мисли... мозъкът, че мисленето, видите ли, било чисто и просто "нервен импулс", разгръщащ се в кората на главния мозък; нашите мисли, излиза, са "локализирани" в нашия мозък, а да се говори за душата като "вместилище" на нашите мисли, по мнението на този млад човек било "крайно съмнителна и, общо взето, съвсем глупава работа, господине!", както той се изрази. Силно заинтригуван от това изказване на младежа, аз правя нужното да се отпочне дебат; е, дебатирахме много и доста интересни моменти имаше в този дебат. Примерно такива: дали, ако е прав този младеж в своето разбиране, щом ми-сълта не е нищо друго освен "реакция в мозъка", дали няма в един прекрасен ден в недалечното бъдеще тъй бурно развиващата се наука (нàука) да стигне дотам, че да успее да проучи... химичния състав на дадени наши мисли, да изнамери химичната формула на този "органично-енергиен" състав, от който се състои дадена наша мисъл, а на тази база да се появи нова революция; и един ден, на тази основа, вместо да се занимаваме с учене, ние просто да почнем да пием... хапчета, съдържащи тази или онази мисъл, теория, примерно да достиг-нем до тия толкова бленувани времена, в които, да речем, цялата висша мате-матика може просто да се погълне под формата на... таблетки; пиеш таблетка, на която пише еди кой си раздел на дадена наука, и ето, моментално в мозъка ти се появява цялото знание, което, казахме, вече е синтезирано по химичен път в упоменатите таблетки; казвайки тия неща на младежа с въпросната тео-рия, той ми се усмихваше мило, на моменти сякаш усещаше иронията, но общо взето не виждаше сякаш нищо невъзможно в тия мой фантасмагории, а пък в един момент друго момче се плесна по челото и каза:

– Амче то, господине, това вече го има: ето, пиеш хапче "екстази", и съответно душата ти я овладява съответното приятно настроение! Пият психич-но болните хора хапчета и ето, в душите им се появяват по-позитивни мисли, те успяват да надмогнат отчаянието, значи науката е на път да постигне това, което казвате!

Целият клас се радва на ума на тия младежи и чака с интерес как ще изляза от затруднението; аз обаче не кандисвам и почвам да поставям нови въпроси; и други ученици се обаждат, сега нямам време да ви описвам целия час; часовете са чудесни, аз ви поканих да идвате, вие защо не идвате в час сами да се насладите на тия часове? Щом не идвате, вие сами губите от това! Малеее, каква реклама си направих само, току-виж в най-скоро време в часове-те ми ще цъфне... самата инспекторка по философия, която, по нейните думи, е

35

читателка на блога ми! Но както и да е, ето сега въпросът, към който всъщност клоня. И той е свързан именно с темата ми за мисленето.

Пълно е с хора у нас, които не могат да схванат (или не искат да схва-нат, кой знае защо?) тази проста истина, че мисленето е "нещо", което се разг-ръща не в мозъка, а в... душата! Пълно е с хора у нас, които не могат да схванат що е това "душа" – или психична, субективна, човешка реалност. Нямало душа, имало само мозък, душата била фикция, ето това кой знае от къде се е набило в толкова много глави, че много рядко човек може да срещне събеседник, който да вярва, че има душа. (Аз знам откъде се е набило в главите това нещо, ами от калпавото ни образование се е набило там, и от хипостазираната елементарна "чисто научна" представа се е набило там!) Това, което мисли, не е мозъкът, а човекът, който именно мисли, а пък мислещата способност на човека е именно умът – или единната душа, проявяваща се в случая като мислеща, като ум (разсъдък, акъл, интелект, съзнание). Да, мисли именно човекът, мисли душата на човека, не мозъкът; мозъкът е част на тялото на човека, че има някаква тайн-ствена връзка между мозък и душа (съзнание), но това съвсем не ни дава право да приравняваме душата или съзнанието с мозъка, да казваме, че те са едно и също нещо, а пък душата, видите ли, да се възприема като "материална"; уче-ниците също така често цитират една популярна глупост, витаеща наоколо в пространството, а именно, че при умиране човекът, в момента на отделянето на душата от тялото, бил... олеквал, видите ли, с един-колко си грама (!), това е чудовищна глупост, която обаче е много популярна - вероятно тъкмо защото е толкова глупава. Колкото по-глупаво е нещо, толкова повече то впечатлява глупаците си с тъй привлекателната си глупост. Умните мисли обаче оставят глупаците съвсем безразлични. Глупостта обаче е нещо, с което трябва да се сражаваме. Най-вече със собствената ни склонност да правим или да говорим глупости трябва да сме безпощадни. А не, както е станало у нас: глупостта да е на най-голяма почит тъкмо в училищата ни, превърнали се в нещо като инкуба-тор на простотии! Откъде другаде ще се вземе ширещата се в обществото ни глупост ако не от училищата? И от медиите, естествено, те също така много допринасят из нашите родни простори глупостта да е толкова авторитетна и популярна. Пълно е с простаци, с очебийно немислещи хора, които са наши звезди, кумири, водачи, трибуни, апостоли и прочие.

Има сфера на мисълта – субективна, чисто душевна и духовна сфера – който е реалност, по коренен начин различна с материалната реалност, разните му там вещи, тела, мозъци и прочие. Който не може да прави тази разлика, на такъв в главата му точно по тази причина е пълен хаос, там е пълна бъркотия. Има идеална, духовна реалност, тя започва от нашите мисли и чувства в душа-та, тази реалност е несетивна, нашите мисли не заемат място в пространството, не могат да се пипнат с най-фината пинсета нейде в мозъка ни, те нямат също така и тежест, не тежат никакви грамове и милиграмове, те са тайнствена и дори мистична реалност, досегът с която е само по чисто духовен път, да, ала как да стигнат до нея тези, чиито души даже са станали "чисто материални",

36

щом тези същите хора са се отказали от душите си – и предпочитат да имат само мозъци. Прочее, понеже мозъкът не е това, което мисли, затова и хората, дето са убедени, че мислят тъкмо с мозъка си, са предимно немислещи, няма нищо чудно в това, те сами са си определили такава една злощастна съдба. А чрез нашите мисли човек може да изтъче сам онази нишка към чисто духовния свят, света на такива прекрасни неща като истина, красота, свобода, добро и прочие, към света на Бога, който пък именно е Господар на този духовен свят, на тази висша духовна реалност, без която и душите ни, и ние самите отиваме по дяволите.

Толкова. Спирам дотук. Изморих се. Имам още много да пиша, но кап-нах, не ми се пише вече. Ето как ще забравя сума ти въртящи се в ума ми в момента мисли. Но няма начин. Отдавам се на почивка оттук-нататък. Хубав ден ви желая! бъдете здрави! До скоро!

37

"Мислене" по нашенски: за побойниците-хуманисти с ангелски крилца и за това, че умрелият сам си е виновен!

Из: Съдебно-медицинската експертиза на загиналия във Враца: Травмите не са довели до смъртта

"Категорично трябва да се има предвид, че установените травматични

увреждания по трупа на Тодор Йорданов с оглед вида, характера, тежестта и локализацията им, не могат да доведат и не са довели до настъпването на смъртта."

Съгласно заключението на съдебно медицинската експертиза причи-ната за смъртта на Тодор Йорданов е "Ритъмно-проводно нарушение, възник-нало на базата на съществуващата при него аритмогенна деснокамерна дисп-лазия. Тези остри ритъмни нарушения, от своя страна са довели до остра сър-дечна и дихателна недостатъчности и смъртен изход от ненасилствен болестен произход."

Йорданов е боледувал от наследствено хронично заболяване на сър-цето, а именно аритмогенна деснокамерна дисплазия (кардиомиопатия), което има продължително протичане и постепенно развитие, пише в експертизата. "При тези болестни изменения в сърдечния мускул смъртта може да настъпи и внезапно, бързо, неочаквано и при видимо добро здраве".

Травматичните следи по тялото на момчето, които първоначалната ау-топсия преброи като 28 нанесени удара, според експертизата "се дължат на действието на твърди тъпи предмети с незначителна кинетична енергия". Част

38

от уврежданията са получени след прилошаването на момчето и падането му на земята, а други – от проведените реанимационни мероприятия, установява подробната проверка. Кратък мой коментар: Диагнозата на починалото момче съвпада почти изцяло с моята диагноза. Това между другото. Но то обяснява допълнителния ми инте-рес към случая. А иначе принципно казано: побойниците, биячите не са убийци, така ли излиза от тази експертиза? Щото момчето си било умряло заради увре-деното му сърце, така ли излиза? Даже една коментаторка с ясно изразени хуманни наклонности предложи да се извиним на биячите – за това, че сме ги нарекли убийци. Побоят има ли отношение към предизвикването на смъртта? Няма отношение, така излиза, нали това твърди "компетентната експертиза"? Това обаче е едно много несигурно твърдение.

Вярно, те не са знаели, че момчето е болно от сърце и всяко напреже-ние, включително и само емоционално, може да доведе до смъртта му. Друга хуманистка във Фейсбук подхвърли, че той е могъл да умре и при правене на секс с приятелката си – тогава тя ли ще бъде наречена "убийца"? Изобщо хума-низмът у Нашенско е много разпространен, той по начало е нещо чудесно и много хубаво – стига обаче наред с него и да се мисли поне малко. По принцип съвсем не бива да се посяга на друг човек, не бива друг човек да бъде бит, боят е абсолютно забранен – щото човекът е нещо много крехко (ако не знаете това, ето, аз ви го казвам: човекът е така устроен, че не издържа и на побой, и на унижения дори!). А ний хем сме хуманисти, хем нямаме нищо против побоища-та, против пердаха над човешки същества. Кютекът, пердахът си е нещо съвсем

39

нормално у Нашенско, нали така? А пък че някой, видите ли, дето имал слабо сърце, от "най-нормален кютек" е взел, че е умрял, проблемът е си е изцяло негов – така излиза според тази "логика"? Не стига че има слабо сърце, но ум-релият е взел да се ядосва и е слязъл от колата за да се разправя с побойници-те си! Пък и бокс имал със себе си, видите ли, значи и той също е с побойничес-ки наклонности? Не стига, че е със слабо сърце, но си носи бокс за да се бие при сгоден случай?! Явно си е заслужил и пердаха, и убиванието, нали така излиза по тази логика, другарки и другари съдебни заседатели? Ний тук у На-шенско сме големи хуманисти, това си ни и личи, нали така? Е, обичаме да се пердашим взаимно, но то е от нашата прекалена любов към хуманизма! Като обичаш истински човека, тогава от любов си готов и да го пердашиш, щото това е за негово добро, нали така излиза? А пък този, видите ли, тръгнал да се бие, почнал да се ядосва, а е със слабо сърце! Ами сам си е виновен за умирането си - щото и при най-лек пердах, ето, оказва се, може да си умре; и си е умрял, но изцяло по своя вина.

Тия, дето са го ядосали и дето са го напердашили, не носят никаква вина за смъртта му; щото са го пердашили без умисъл да го убият, така ли излиза? Те са побойници-хуманисти, нали така излиза? А той сам себе си е убил, щото при такова сърце е требвало да си кюти като гледа разните безобра-зия. А той тръгнал да въвежда ред, е, заслужава си тогава кютека и пердаха. Щом не си кюти, заслужил си е смъртта, нали така излиза? У нас само яките бабаити, дето имат здрави като биволските сърца имат право да се бият и да въвеждат ред, а тия, дето не са толкова яки и сърцата им не са така здрави, требва да си кютят и да мируват. Ако пък и те земат да се перчат, ето, заслужи-ли са си смъртта! Сами са си виновни. И най-важното е: като биеш, като перда-шиш яката човек с болно сърце, ала не знаеш, че сърцето му е болно, ти изоб-що не си причинил смъртта му, той си е умрял от само себе си, а побоят няма отношение към неговата смърт, нали така излиза според нашите учени медици, които, бидейки истински българи, явно също нямат нищо против хубавия пер-дах? Съвсем случайно е това съвпадение по време между пердаха и смъртта, причината за смъртта обаче е друга, това е именно болното сърце на момчето. Пердахът е нещо като балзам за сърцето, така ли излиза по тази "логика"?

Майчице, как е възможно съвсем да не се мисли?! И то от медици. (Да не говорим за интернетните блейки и плямпала, който от всичко разбират!) Значи, за да има пряка връзка между побоя и убиването, побойниците е трябва-ло да използват нож, с който да пронижат сърцето, само тогава ли щеше да има пряка връзка между побоя и убиването, смъртта? Ами нима тия медици не знаят, че един удар с пестник в областта на сърцето може да причини неговото излизане от ритъм и евентуалното му спиране? Ами че всеки медик следва да знае, че в такова състояние, с такова болно сърце човекът трябва да бъде щаден даже и от силни емоции, дори и само да ядосаш такъв човек, това също може да го убие непременно. Значи емоционалният натиск може да причини смъртта му, да не говорим за физическия, за пердаха, за кютека. Но ето, оказва

40

се, биеш един човек, той пада, умира, но понеже бил имал болно сърце, то смъртта му не е причинена от пердаха, а пък биячите не са виновни изобщо за умирането му, щото причината била друга, а именно болното му сърце!

Чудесна логика, няма що! Нашенска логика! Нашенски своеобразен хуманизъм даже има тук. Побойниците са ни симпатични, пък и са невинни като ангелчета. Щото не те са причината за умирането му, а жертвата си е сама виновна че е умряла. Как като си с болно сърце ще се фърлиш да се зафащаш с такава мъжка и пичовска работя като хубавия, оздравителен пердах?! Майна-та му на умрелия, сам си е виновен, но ний сме загрижени за съдбата на побой-ниците. Те, видите ли, изобщо не са убийци! Леле, какъв грях щяхме да си сло-жим на сърцата ако сметахме все още за убийци! Не, те не са убийци. Та само леко са го напердашили, а той, понеже е с нефелно сърце, взел, че умрял! Ами проблемът си е изцяло негов, майната му! Той сам си е виновен. А наште баба-ити-побойници са невинни като бели ангелчета с крилца!

И помнете, причината за смъртта на това момче не е побоят, той само случайно съпровожда и предхожда тази смърт! Помнете, само случайно съв-падение (по време и по място!) има, но няма причиняване, нали така излиза? Ний сме много напреднале в мисленето, нали така? Мислим като истински пи-чове и като същински бабаити! Ашколсун! Грешка никаква немаме, нали така?!

41

Като по поръчка животът ми сервира този превъзходен казус с добре набитото, но умряло "по своя вина" момче

Тази сутрин разсъждението ми по темата за мисленето си дойде по най-естествен начин; наложи ми се да напиша ето този коментар"Мислене" по нашенски: за побойниците-хуманисти с ангелски крилца и за това, че ум-релият сам си е виновен – щото болното му сърце си спряло само!. Става дума за оня случай във Враца – където двама бабаити-пичове биха най-нежно едно момче, то взе че умря (!), народът във Враца, пък и много хора в цялата страна се възмутиха, а най-интересното беше това, че докато биячите са били момчето, десетина нашенци-зяпачи са гледали безучастно и дори са успели да заснемат побоя със джиесемите си, правили са си снимки и видеа, с които да се пофалят пред приятелите си във Фейсбук! Е, те не са знаели, че момчето ще умре, те не са така коравосърдечни, ако знаеха, сигур са щели да му помогнат, ний тук да не се некакви уроди?! Просто не са знаели че ще умре и затова не са предотвратили фаталния пердах. Но ето, сега се обади и науката в лицето на медицинската експертиза и тя ни казва, че било немало никаква връзка между побоя и смъртта на момчето, щото, видите ли, той по начало си било щяло да умре, тъй като имало увредено сърце! И само съвсем случайно смъртта му настъпила в този точно момент, а причиняване на тази смърт от побойниците нема, епа нема!

Това прочетох във вестника тази сутрин и се ядосах, ето, написах своя коментар и го публикувах – написах го като коментар-изказване в една група, гдето се бяха събрали общо взето все нашенци-хуманисти, които разсъждаваха как по-точно следва да се извиним на биячите – щото тъй несправедливо сме ги били набедили за убийци, а те, горките, немали били никаква вина за смъртта на момчето; ето, науката потвърди тази констатация! Не ми се занимава да

42

отговарям на други малоумни твърдения на наште родни хуманисти, аз не зна-ех, че хуманизмът е толкова напреднал из свидното ни отечество, което е пох-фално, разбира се! Е, голема работа се, че нашенският хуманизъм се свързва с такава пълна толерантност към побоищата над човешки същества, но това нещо, побоищата, из нашите родни простори се възприема очевидно за нещо като спорт! Бият се, спортуват, правят го от любов към спорта, разбира се, ние да не сме некакви уроди че да се бием по други некакви причини?!

Само от чиста и възвишена любов към спорта и от прекомерна хуман-ност се бием, пердашим се всекидневно, а пък и трепането из наште родни простори също е под действието на най-чисти алтруистични подбуди! Трепем човека до себе си по причина на това, че му съчувстваме и, убивайки го, му спестяваме по-нататъшните мъчения и страдания – как да не долавяте хума-нистичната поанта в психологията на нашенските убийци?! Щото животът у нас по принцип е мъка и страдание, ний само от хуманни подбуди сме се озверили толкова и трепем човека без да се замислим! Иначе сме добри хора с хуманис-тични сърца, не, никакви злодеи не сме! Да имате много здраве, но ний никакви злодеи не сме! Даже нашият тъй обичен премиер вижте как мило се изрази в едно интервю; приятелят на дъщеря му нещо й погодил некакъв номер, не пом-ня точно какво й бил сторил, некаква дреболия, но Бойко, понеже и истински пич, усмихнат мило пред водещата заяви ето какво:

– Ами на мен ми се наложи да отида при него, да го намеря и да му зашия неколко шамара!

Каза това, а пък водещата се усмихна на духовитостта му, он ни е мно-го умен, а най-важното е същински пич, инак казано – е мъж откъдето и да го погледнеш! И дамите, дето го интервюират, изживяват леки спонтанни оргазми, съзерцавайки ненагледната му мъжка физиономия и осанка! Абе ний си живеем в една прекрасна страна, където хуманизмът е много напреднал, нали се убе-дихте в това вече окончателно?! Какво има повече да говорим по този въпрос, всичко е ясно, да минаваме към следващия.

Дадох ви един екстравагантен пример за мислене "по нашенски". Тоест за пълно отсъствие на всякаква способност да се мисли. Който не мисли, у Нашенско става нещо като изразител на народните копнежи – и народът мигом го обиква с целото си сърце. Който мисли и умува прекалено, такъв мигновено ни става неприятен. "На умен ке ми се прави он, я го виж ти, на мислещ ке ми се прави, на интересен ке ми се прави он, айде де, ний тук да не пасем патки?!" Който е умен, е още повече дразнещ и неприятен – щот мигновено бива възп-риеман като различен. В страната на немисленето мислещите са като прокаже-ни, те са като окатите в страната на слепците. Тях всеки ги мрази, естествено, и това е напълно заслужено, нали така? Откъде-накъде ще ми бъде той окат след като сите сме слепи? Ами дразнещо е да срещнеш мислещ човек в страна, в която немисленето е нещо като религия! По тази причина и мислещите требва да бъдат убивани, нали така? Щото само ни ядосват. Без тех ни е по-добре. Кога ли ще дойде денят, в който простотията у нас ще вземе целата власт?! Или

43

тоз ден веке е дошъл? Милете сами каква е истината по тия въпроси. Ех, кога ли ще дойдат тия блажени времена, в които мисленето ще бъде обявено за държавно престъпление в свидната ни родина?! Тех, мислещите де, и сега кой ли ги и слуша де, но само ни дразнят проклетите умници! "Като ми пееш, Пенке ле, кой ли ми те слуша!", нали така? Ама друго си е мислещите да ги тикаме отново в концлагери, нали така, нека да си стоят там, в лагерите, и да си мислят колкото си искат. А пък ний ще се отдадем на живот! Ех, какъв блажен живот ще настъпи из Нашенско когато сите престанем да мислим!

То какъв ли е пък келепирът от проклетото мислене? Никакъв! Само ядове си създава мислещият. Ядосва се, мъчи се, страда, нервира се. А като човек не мисли му е едно такова убаво на душата: нема никакви проблеми, сичко е розово, нема мъки, нема ядове, нема страдания, идилията е пълна! Ех, пустото мислене е причина за всичките ни проблеми и ядове. Ако можеше некак съвсем да не се мисли тогава щастието ни щеше да е пълно. Да, ама ето, има разни безделници, които много мислят, нищо друго не правят освен да мислят – и така рушат идилията, съсипват народното щастие и добруване. Я вижте как е изразил по този повод един страдалец, който място не може да си намери зара-ди... "дебелака Грънчаров", дето е смутил толкова душевния му покой (оставям в автентичния му вид оригиналния правопис на възмутения другар): Анонимен каза: Извинете че започвам с обиди но вече не мога да търпя глупостите на този дебел Грънчаров! След обстойно преглеждане на публи-кациите ви и то незаконно искам – а защото на всякъде в нета е пълно с вашите глупости? Като започнем със Терористите Порошенко и Яценюк заедно със Цялата фашистка власт в Украйна, Които вие така умело изкар-вате едва ли не богове и свършим със това, как нашите деди са давали жи-вота си за свобода???? Интересно за кое робство се пее в целия българския фолклор?!?!? И прочие...

44

Но аз си мисля че някой ви плаща да пишете такива глупости, иначе няма как да се издържате, Срам и позор сте за българския Род, силно се съмнявам да имате нещо общо с нас Българите. Интересно кой е този, кой-то има интерес да се изтрие от историята убийствата, зверствата, кла-нетата, разчекванията, и всички издевателства над Българския род от страна на Османската империя. Грънчаров – такива като теб знаеш какво са ги правили?

Незабравяй че освобождението не бе чак толкова отдавна и ако не от учебниците, то някои хора имаме все още живи прадядовци и пра баби които все още помнят Сълзите и болката на своите родители за избитите им родители и близки. А това преди да го прочета от учебниците ми е раз-казване от тях със сълзи на очите!!!

Така че г-н Грънчаров Радвайте се на свободата си и се молете на Бог да не ви среща някой потомък на истински Българин някъде че тогава ще смениш религията набързо.

Това е положението. Няма смисъл да коментирам. Няма нужда от ни-какъв коментар. Всичко е ясно. Такива като мен какво ли са ги все пак правили? Разчеквали са ги с коне, знам ли? Какво ли ме чака мен, а, какво ще кажете, какво съм заслужил – за да си платя всичките грехове? За такива като мен даже убиванието им е малко, нали така? Но барем да мълчат, нали така? А ето, тая пуста свобода и демокрация даде право на такива като мен не само да пишат, но и да говорят каквото мислят. Даде им и правото да мислят. А, както казахме, полза от мисленето нема, нали така? Една патка мислила, мислила, мислила, пък накрая взела, че умрела...

Положението е тежко, да не кажа безнадеждно. Изход не се види, а, какво ще кажете? Има ли някаква надеждица все пак? Просвета на младите, обучение в мислене, истинско свободолюбиво образование – тази ли е панаце-ята на всичките ни беди? Аз на моменти съм оптимист и си мисля, че този е начинът, този е и пътят. Да, ама ето, забранено е в нашите училища да има свобода. Никаква свобода там не е разрешена. Там всички следва да са зомби-та, които изпълняват безукорно заповедите на министерските началства. Верно, има изоглавени учители като тоя Грънчаров, ама те са малко – и не виреят, системата тях не ги търпи. Не могат те да размътят водата, не, не могат. Иначе всичко в нашето образование е бляскаво, нема що, я виж колко медали печелят наште младежи по състезанията! Да, всичко в нашето образование е съвсем бляскаво. Учениците масово нищо не щат да учат, ако учат, то е насила и от страх, но е важното, че трескава безсмислена дейност се отчита документално, ето това е най-важното. Всичко на документи в нашта образователна система е о`кей! Друго и не ни требва. Е, голема работа сега че сме най-изостанали и най-бедни. Важното е обаче, че сме на пък да сбъднем идеала: мисленето от родни-те български простори най-накрая е изгонено! Е без жал изгонено. Ще си мъл-чим и ще тъпеем. И ще процъфтим. Стига по тоя въпрос, че и на мен взе да ми омръзва.

45

А сега, Грънчаров, пиши по темата как се мисли творчески? Пиши де! Не ти се пише вече, така ли? Пиши ако си немаш друга работа. Ще пишеш ли? Ами пиши си. Той кой ли пък те чете тебе де...

Май ми трябва време, да надмогна тази настройка и да почна да пиша по темата си. Нещо се отчаях в един момент, не знам защо. Дано да е моментно състояние. Иначе съм оптимист. Пак ще пиша тия дни по темата. Смятам, че може да се борим да променим пагубната ситуация. И пътят е един: да правим нужното за това щото колкото се може повече млади хора да се изявяват както мислещи. Този е начинът и пътят. Тук е спасението. Тук е... "заровено кучето". Повече самостоятелно мислещи, небезразлични, търсещи самоотвержено исти-ната млади хора – този е пътят. Повече свободно мислещи, критично мислещи млади хора у нас, това постигнем ли го, обратът към добро в страната е неми-нуем. Нищо не може да спре възхода в една такава страна. Щото доброто, основателното мислене е най-твърдата предпоставка на разумното действие. Мислещите не са тия, дето само мислят и нищо не правят, не, няма как да е така. Мисленето, прочее, също е правене, вярно, в сферата на духа, на душата, на мисълта. Като мисли човек пак прави нещо, примерно, мислещият почва да пише и да говори, нали така? Ето, тия две неща, писането и говоренето, са вече в сферата на "реалността", не че духът и душата не са реалност, но такава е думата. Писането и говоренето (обсъждането) вече е нещо действително, щото вече има действия. Като се отприщи стихията на мисълта, нея вече нищо не може да я удържи, пак да я натика в окови, в прокрустовото ложе на немислене-то. Мисленето е духовна сила, която не знае прегради – която руши всички прегради. Тя е по-мощна от водната стихия, която е способна всичко да руши по пътя си. Мисленето е самата мощ. Духът, имащ за своя сърцевина мисленето, също е самата мощ. Те всъщност са едно и също нещо. Това са две думи за изразяване на едно и също нещо.

Аз в ония видеобеседи по ПОтв (в предаването "На Агората...") гово-рих доста за творческото мислене, за това как то се формира, как човек може да привикне да мисли и то не как да е, а именно творчески. Чудя се дали да не взема да превърна в текст тия видеобеседи и да ги сложа тук, в своята книжка за мисленето? Какво ще кажете за тази идея? Сега специално не ми се пише и тази идея ми се вижда (може би по тази причина) за добра. Ще прослушам тия беседи за да видя дали си струват. Тях ги правих в неподходящи моменти, все бързах, в ранна утрин или в късна вечер ги правих, може пък нищо да не се е получило. Ще видя това, ще преценя. Пък и може да не ги използвам тук, в книгата. Ще видим. Има време да решим и това.

Спирам сега дотук. Някак си ми пресекна вдъхновението за писане та-зи сутрин. Може би да е заради онзи казус, който ме разстрои. Аз самият също съм болен от сърце, диагнозата ми е същата: кардиомиопатия и пр., дума по дума почти съвпадат моята диагноза и диагнозата на починалото момче. Изли-за, че аз самият също мога да умра във всеки момент, при едно по-силно въл-нение примерно. А работа ми като учител, каквото и да говорим, е твърде нап-

46

регната и стресираща. Дали изобщо ще издържа – дали не е време вече да се откажа от тази професия? Дали не е самоубийство да продължавам с тази толкова тежка и стресираща професия? Като едното нищо когато, примерно, се получи някакъв инцидент – на мен ми е достатъчно някакъв простак да направи една по-голяма простотия и това може да му повали на земята, може да ме убие, щото аз хич не ги обичам простотиите! – и ето, значи в такъв един случай като едното нищо мога да се просна на земята и да си отида. Деликатна работа е болното сърце. Болният сърдечно човек трябва да бъде много щаден. Това ми повтарят постоянно лекарите. Оня ден бях при джипито си, той ме прати да ми направят кардиограма, а като се върнах с листчето, като го видя, лекарят се хвана за главата – и мигновено ми издаде талон за преглед при кардиолог. Взел съм си час и ще ходя тия дни при кардиолог. Който като едното нищо може да ме остави в болница.

Изобщо не съм добре със сърцето напоследък. И сега го чувствам, че не е наред. Май ще се мре. Ето тази мисъл ме разстрои. То няма как да се живее вечно, самото занимание с философия, по теорията на Сократ, е приго-товление за смъртта, но човешко е човек да се разстрои като почне да усеща наближаването на смъртта. А ето оня млад човек, на 18 години, изобщо не я е очаквал, тя си е дошла внезапно. И "случайно". Виновни за смъртта му няма. Сам си е виновен, нали така излезе според нашата родна медицина? И право-съдието вероятно ще приеме тезата на медиците. Интересен казус. Дали да не го разиграем с моите ученици, с които тия дни ще започнем заниманията си по философия на правото? Казусът е великолепен: да им предложа да изиграят едно съдебно заседание по този казус; сами си избират ролите (на съдия, на прокурор, на адвокати на подсъдимите и на близките на жертвата и пр.), а след това, изцяло импровизирайки, сами съчинявайки думите си, да изиграят самото съдебно дяло! И да видим коя теза ще победи в процеса. Мисля, че това е ху-бав казус. Таман за въведение в проблематиката по философия на правото. Като по поръчка животът ми сервира този великолепен казус. Като едното нищо ще го предложа на учениците. Те обичат да играят театър, знам го от опит.

Хайде, чао засега! Бъдете здрави! Желая ви хубав ден! И прекрасни мисли желая да ви споходят! В главата или в душата са ви тия мисли решавай-те сами...

47

Нищо друго не е демокрацията – тя е непосредствено реализирана свобода, тя е свобода в действие!

Имам двайсетина минути само за писане тази сутрин, загубих си вре-мето като върших друга работа. Преди да стана да почна да се приготвям за работа (имам първи час в гимназията, в която работя като учител по филосо-фия) ми се ще обаче да кажа нещо важно. Става дума за една съвсем свежа идея, която ми се яви в съзнанието вчера.

Решавам тази сутрин да обявя началото на един практически (в сми-съл на не само теоретичен) проект за реална и същностна реформа в училищ-ната общност, в която работя; проект за създаване на напълно реални, добре функциониращи демократични отношения в него. Всеки един от нашата учи-лищна общност в най-широкия смисъл – било ученик, било учител, било роди-тел, било просто ангажиран гражданин, който иска да помогне с каквото може, било дори образователен мениджър, да речем някой управленец от образова-телното ведомство, примерно от РИО-Пловдив! – би могъл да се включи в про-екта, да заработи на дело по неговата реализация, полето за работа е огромно; всеки може с нещичко да допринесе. Да направи нещо в тази посока, каквото и да е то, нещо реално, нещо практично, нещо прагматично, проблеми колкото щеш, да речем, нужно е да се демократизират всички отношения, примерно отношенията учител-ученик, нужно е да се демократизира, т.е. да се осъвреме-ни образователния или обучителния процес чрез прилагането на модерни под-ходи, може много да се работи по промяната на атмосферата в училищните

48

общности, в борбата срещу авторитаризма, срещу остарелите възгледи или методики, които унижават "обектите на образователните мероприятия" и т.н.

Мегдан за промени, дето се казва, голям, неизбродим даже. Щото, из-лишно е да казвам, у Нашенско демокрацията е само фиктивна, мнима, неис-тинска, фалшива, показна, недействителна. Няма какво да крием, у нас си гос-подстват съвсем реални недемократични, т.е. авторитарни отношения, подходи, методики и т.н. Даже дори подреждането на чиновете в красната стая издава един неподправен авторитарен тип на отношения. Е, дойде време всичко това да се променя. Няма да е лека промяната – става дума не само за промяна във външните отношения, а промяната трябва да стане най-напред в душите, това е най-трудната промяна и реформа! – но пък една такава борба е изключително благодатна и плодотворна, аз съм убеден, че много хора с ентусиазъм ще възп-риемат идеята и инициативата. Всеки с нещичко може а допринесе. Трябва да престанем да бъдем нация от нищо неправещи вечно недоволни мърморковци и малодушници. Време е сами да почнем да се променяме, а на тази база не-минуемо ще променим и живота си. Глупаво е да чакаме някой отгоре да се загрижи за нас самите и да ни оправи – или да ни опраска (този термин сега стана особено популярен!). Сами трябва да направим истинската промяна, тя трябва да е плод на нашите собствени ръце.

Ще предложа на всеки ученик (пък и на колега) да се включи с реални действия, с постъпки на дело, в непосредственото правене на нашата учи-лищна демокрация. Всеки сам нека да избере какво да прави, нека сам да изоб-рети поведението си, инициативите си; всеки сам може много неща да промени, било в своето собствено поведение, било в отношенията си към околните. Все-

49

ки от нас може да се захване непосредствено да практикува свободата, щото демокрацията е точно това: тя е сфера на действително осъществяваната от индивидите, от хората свобода. Нищо друго не е демокрацията, тя е свобода в действие!

Днес ще говоря на всички свои ученици по тези въпроси. Ще се опитам да ги предразположа за разговор по тази тема. Интересна ми е реакцията им. Всеки ученик, който се включи в инициативата, която сам се възприеме за нещо като работник или деец на истинската промяна на отношенията, може перио-дично да съобщава какво по-точно е направил, какво по-конкретно е променил - или се е опитал да спомогне за да се промени. Моите ученици учат философия на правото, чиста философия, а също и гражданско образование, това е пред-мета "Свят и личност" в 12-ти клас. Таман по моите предмети е това практичес-ко занятие, което ще продължи не само през целия втори срок, но може би и години занапред. Само живот и здраве да е! Прочее, моята роля оттук-нататък ще е съвсем малка. На мен ми се ще да стане така, че в един момент младите изцяло да поемат в своите ръце бъдещето си. Щото от промяната в училищата, където се подготвя човешкия матр`ьял на нацията, зависи промяната и в стра-ната ни като цяло. Няма оправия ако ние самите не заработим за истинската промяна, ако ние не я осъществим със собствените си ръце.

Времето ми за писане изтече. Спирам внезапно дотук. Всъщност успях да кажа основното. Има много конкретни инициативи в тази посока, но за тях ще пиша допълнително. Примерно за избора на нов патрон на училището. Неглас-но патрон на нашето училище, за срам и резил, продължава да е... Ленин (в целия град го наричат "ТЕТ-Ленин", както е било наричано в ерата на комуниз-мо-социализма); е, дойде този момент това да се промени. Училището трябва да си избере патрон, достоен за времето, в което живеем.

Преди пет години (пет цели години минаха оттогава!) аз предложих то-зи избор на нов патрон. Нищо не стана цели пет години. Е, сега, да се надява-ме, ще стане. От нас, прочее, изцяло зависи какво ще стане. От никой друг. Хайде чао, че съвсем закъснях!

50

Философията е море, даже океан, цял необятен духовен океан, огромно е нейното богатство!

Последното есе от поредицата за мисленето (творческото мислене) беше публикувано под заглавието Като по поръчка животът ми сервира този превъзходен казус с добре набитото, но умряло "по своя вина" момче. След това две сутрини не писах непосредствено по тази тема – понеже бях зает с други неща. но и се оказва, че и в тези "други неща" при мен пак става дума за мислене; изобщо оказва се, сега съзнавам това, че аз общо взето все за това пиша, намирам разни кусури на разни тълкуватели на нещата и се опитвам да покажа, че те или несъзнавано грешат (има и такива), или пък проявяват злона-мереност, опитват се да подведат хората. Ето един пример в тази посока, става дума за коментар, в който се противопоставям на злонамерените фалшифика-ции и манипулации най-важните български проблеми, правени от един щедро платен измамник, който напоследък нашумя по наште тъй податливи за "кре-мълската правда" медии: Руският патриотично мислещ пияница е този жиз-неспособен и здрав човешки тип, на комуто е отредено славното бъдеще на човешката цивилизация!.

Вчера пък обявих, че предлагам нещо като практически проект за не-посредствено правене на съвсем реална, същинска и при това действаща де-мокрация в нашата училищна общност, проект, в който може да се включи със свои активности и инициативи всеки мислещ и загрижен за тежките проблеми на образователната ни система човек: виж Нищо друго не е демокрацията – тя е непосредствено реализирана свобода, тя е свобода в действие!. Разбира се, до момента, интересно е, че няма отзив (имам предвид в блога ми или във фейсбук), настъпи нещо като злокобно мълчание, а знаем, че мълчанието и тишината са предпоставка за усилено мислене. Чудесно е това, че тази публи-кация породи такова сериозно замисляне сред толкова много хора, това напра-

51

во е прекрасно! Прочее, естествено е, че из средите на немислещите (аз тия нещастници ги наричам комуноиди) има реакции, ето две-три от тях:

Анонимен каза: Ти си тоталитарист и антидемократ за каква ре-форма и свобода говориш?!?! Нямат право такива като теб да говорят за тия неща. Нямаш нищо общо с тях!

Кот Василий каза: Грънчаров, знаете ли, вий сте абсолютен тъ-пунгер, две мнения няма, но се чудя, освен вас самия има ли някой друг, който да ви обръща внимание на постоянните идеи за промени в образованието у нас?

Какво да каже човек по повод на такива идиотщини? Нищо друго не му остава да повтори само ето примерно тия думи на нашия велик български поет Ботев, от стихотворението му "Към брата си":

Тежко, брате, се живее между глупци неразбрани;

душата ми в огън тлее, сърцето ми в люти рани.

Отечество мило любя, неговият завет пазя;

но себе си, братя, губя, тия глупци като мразя.

Попаднах на публикация в блога ми на това стихотворение, реших пак

да е препубликувам: "Тежко, брате, се живее между глупци неразбрани..." – отново публикувам това стихотворение на Хр.Ботев. Става дума за глупци неразбрани, това Ботев го е писал преди толкова години, сега нима не е също-то? Значи това нещо – немисленето, глупостта – е било нашенска тежка болест и тогава, в ботевите времена, такова е и сега. Сега обаче освен че имаме рабо-та с прекалено много глупаци, нещата са още по-тежки: имаме също така рабо-та и с прекалено много мерзавци. Които при това изобщо не се смущават от това, че са мерзавци, показват си мерзавщините, както забелязвате, без капчи-ца неудобство. Пълно е около нас с подлеци, с малодушни, с нещастни, с озло-бени хора; на какво ли се дължи тази тяхна озлобеност? Само на нещастието им, само на умствената и на нравствената – личностната! – им ощетеност ли се дължи то?

Между другото, един коментатор защити нашта национална чест като ми обяви, че под „глупци неразбрани” Ботев бил имал предвид… румънците, не българите!!! Понеже не разбирал езика им, та като се озовал в Румъния напи-сал това стихотворение; а иначе с българите си се бил разбирал прекрасно и те за него, естествено, съвсем не били „глупци неразбрани”! Има логика в тия мисли, какво ще кажете, а? Перфектна логика има! Но какво ли им куца?! Може би склонността да се самооправдаваме говори за нещо по-сериозно: в нравст-

52

вено, в ценностно отношение май не ни бива, дали пък тук не ни е същинският проблем?

Ето тук стигаме до един много важен, възлов момент: може ли единст-вено с просвета, с проясняване на разума, със задействане на разумността склонността към правене на глупости да бъде надмогната и победена? Лошият, долният човек, като му се обясни, че е лош и долен, като му се помогне да осъзнае своята лошотия и долнотия, дали в този момент ще започне да се променя към добро? Или няма такава евентуалност, или такава една надежда е неоправдана? Как мислите вие по този въпрос? Този въпрос е извечен, още Сократ е мислил по него. Той обаче е рационалист, смята, че силата на разума е толкова голяма, че няма начин да не победи склонностите ни към правене на лошотии. Глупостта може ли да бъде победена единствено на тази основа, на полето на разгръщането на разумността? Обяснявайки усърдно на един човек, че мисли глупави, неверни неща, помагайки му да разбере истината по въпроса, има ли надежда да му повлияем така, че този човек, първо, да осъзнае грешка-та си, и, на второ място, на тази основа, да започне да се променя към добро, да почне да става по-умен, мислещ, разумен? Тия въпроси са твърде интересни и важни. Склонността към немислене как се превъзмогва, чрез мислене ли? Чрез натиск върху ума ли? Чрез задвижване само на умствената активност ли? Не се ли крие тук по-сериозен проблем, щото става дума и за ценности: ами ако на глупака, освен че му харесва да не мисли (той, прочее, може да си мисли, че мисли, но това просто да не му се удава!), ако му харесва също така да про-дължи да си прави свои лошотии, мерзости и пр.? Става дума, очевидно, за някакви ценности – ценностите ни обаче могат ли да се повлияят с мислене, с умствени само упражнения? Със занимания с философия може би може да се повлияе на ценностите на човека, но само с чисто умствени упражнения и зада-чи едва ли може, така аз лично смятам. И неслучайно мисля така. Мога да обясня защо така мисля.

Или да ви дам първо възможност вие да осмислите тия въпроси? Щото да не стане така, че аз да предотвратя вашето собствено замисляне по тия немаловажни въпроси, с което да осуетя вашата собствена радост и вашето собствено задоволство от намирането на вашите отговори, на вашето виждане на истината? Все пак истински ценно за човека е само онова, което той сам е постигнал, което той сам е успял да открие. Ако му сервираш наготово отгово-рите ("единствено-правилните" при това!), това освен че издава недоверие към неговата способност да се справя сам, показва и нещо друго: по този начин ти обиждаш човека, унижаваш го, а унизеният човек ще се разочарова от своята способност да разбира сам, сам да търси и постига истината. Не бива ей-така, без да се усещаме, да обиждаме другия човек. А толкова често го правим. Дори и само по този начин: чакай аз да ти кажа какво е правилното, ти не можеш сам да разбереш! Не бива така. Всеки разбира нещичко, може обаче много по-добре да разбере нещата – но за това трябва да му дадеш шанс. Доверието към на-шата способност да схващаме сами, да разбираме сами, дава нещо като криле

53

на човека - и той едва така може да почне да хвърчи в пространствата на духа и на мисълта. Отрежем ли ме тия криле, нищо няма да стане. Един унизен и под-хлъзнал се по наклонената плоскост на глупостта в един момент почва да се озлобява срещу другите, срещу пълноценно мислещите. На такъв озлобен вече човек много трудно може да се повлияе и помогне. Дори и да го правиш с най-искрени чувства.

И тъй, аз мога още сега да ви обясня как стоят нещата според мен (става дума за отговорна ония по-горе въпроси), но предпочитам да ви оставя да опитате сами да си отговорите. И да подирите истината. Едва на тази основа след това ще можете да разберете това, което ще ви кажа след това аз. Ако един човек сам не е мислил по даден проблем, ако не е направил своите опити да се доближи до него, да навлезе в него, то такъв проблем на този човек си остава съвсем чужд. И тогава вашите премъдри обяснения няма да бъдат разб-рани, няма как да бъдат разбрани. Човекът, който сам не е мислил по дадения въпрос, ще ви изслуша, да допуснем това, ала няма да ви разбере. Дори и да желае искрено да ви разбере, пак няма да ви разбере така, както би ви разбрал ако сам беше мислил по този същия проблем. Съвсем друго е обаче когато сам вече е мислил по него. Тогава вашите думи е много по-възможно да бъдат разбрани. Тогава е много по-реалистично да очакваме, че и в неговата душа ще се извърши този поврат към истината, до който се свежда цялата работа. Зато-ва ето сега разбирате ли колко много вредят на нашите деца учителите, дето са свикнали да им поднасят в готов, в "сдъвкан" вид цялата онази банална учебни-карска истина? Ами разбира се че на тази основа те постигат само едно нещо: завинаги отвращават младите от мисленето, от ученето, от самостоятелното търсене на истината! От всичко ги отвращават. А в съвсем друга ситуация попа-да младият човек, който се чувства насърчен: помисли сам по тия въпроси, ти

54

можеш да се справиш сам, опитай, потърси, изследвай въпроса, не си внуша-вай, че не можеш да постигнеш истината сам! Тогава в душите на младите наистина сякаш порастват нещо като криле. Чудесно е това нещо, не зная дали можете да си го представите. Как ще си го представите обаче ако сами не сте го преживели никога?

Аз така си обяснявам ентусиазма на младите в моите часове по фило-софия, щото аз съвсем умишлено ги поставям в една общо взето съвършено нова, непозната, непреживяна от тях ситуация: мисли сам, не чакай наготово никакви отговори, това, което пише в учебника, съвсем не е достатъчно, истинс-ки интересното е това как ти разбираш нещата, по всеки въпрос ти следва да си изработиш собствено разбиране, да ми повториш това какво пише в учебника е нищо, даже и перфектно да ми го повториш, ако не го разбираш, ако не си го премислил, ако на тази база не си стигнал до своето собствено разбиране, аз ще ти пиша двойка или най-много още по-унизителна тройка! Някои от младите са шокирани от такива едни толкова странни изисквания на този учител, но повечето, за щастие, са приятно изненадани, да, тези ученици точно за това сякаш са си мечтаели! Сбъдват им се мечтите като разберат, че са поставени в тази толкова трудна, но благодатна ситуация на същинското мислене, търсене на истината, изследване. Защото само така може в душите да се роди тъй пот-ребният им смисъл. А душите им са жадни за смисъл, не зная дали поне това сте го разбрали; да, душите на младите са жадни за смисъл, ала няма кой да им го "даде"; а казахме, че този смисъл не се "дава", той трябва, казахме, да се роди сам в собствените им души. Те сами трябва да сътворят тъй потребния им смисъл. Той трябва да бъде постижение, плод на активността на собствената им душа. Няма как иначе този смисъл да се появи там. Този е единственият начин.

Аз в тази връзка много съм писал в своите книги за учителстването и за образованието, така че тук няма нужда да продължавам да пиша и да мисля още. Нещата, дето се казва, отдавна вече съм ги измислил по този пункт. Но което съвсем не значи, че по тях вече няма смисъл да се мисли; не, не е така. Защото моите мисли и становища по тия въпроси са само покана за разговор – и за размисъл. А разговарящите трябва много да са мислили, иначе всичко се обезсмисля. В тази връзка ми се ще да кажа още няколко по-конкретни неща, взети, дето се казва, от самия непосредствено живян живот. В него има всичко. Той е голямо богатство. Единият ми пример ще бъде с учениците, а другият – с учителите. Ето за какво става дума.

Вчера имах първите учебни часове по философия след ваканцията. (То пак ни дадоха нова ваканция, този път "грипна", та с това ученето ни завър-ши, от днес пак сме във ваканция до края на седмицата: голяма радост за мла-дите е това! Пък и за нас, учителите де: ето, ще мога да си довърша по-бързо някои други работи, с които се бях захванал, пък като ходя на училище нямам време за тях.) Поговорихме си с учениците ми по разни въпроси. Стана така, че имах само часове с 11-ти клас, по предмета, който аз наричам "чиста филосо-

55

фия"; това е "самата философия" (щото учат и други философски предмети, затова така се изразявам). Разбира се, младите изобщо нищичко не бяха чели по темата, която имахме. Казват обикновено: нямаме време, господине, не ни стига времето! Да, ама ето сега са имали време, ваканция е било, но те казват: е, господине, ваканцията е за почивка, как така да четем философски книги по време на ваканция, ваканцията е за забавления? Аз ги питам: ами това нещо, четенето нима не може да е забавно? Не може, то било работа, а пък през ваканцията се почива. Подхвърлям: чудна работа, аз пък превъзходно си почи-вам като чета книга – и като мисля за прочетеното, при това четенето на книга, написана от мислещ човек, за мен е нещо най-приятно и забавно! Слушат ме с недоверие учениците. Един промълвява: господине, и аз четох книги по време на ваканцията, но четох от задължителните книги по литература. Питам го: а в тях, в тия книги по литература има ли нещо философско? Нямало, налагало им се било да четат книги като "Бай Ганьо", "Под игото", ей-такива книги бил чел този нещастен младеж, казва той това нещо, а другите ученици му се присмиват – и го гледат подигравателно. Да, обаче друг ученик ми каза, че като аз съм бил споменал в час, че книгите на философа Албер Камю били много приятни за четене, той се заинтригувал от тия мои думи и намерил книга на Камю, в която се зачел. И му било харесало. Обеща да разкаже за какво говори Камю в тази негова книга. Но за друго нещо искам да ви кажа в тази връзка.

С младите е много интересно да се разговаря, ето, на тия, които ми се чудат, че намирам смисъл да бъда учител, така отговарям на постоянните им въпроси какво диря в училище вече толкова години. Един ученик, примерно, подхвърли, че му било приятно да чете и учебника по философия; бил хубав този учебник. И аз почнах да го подпитвам ето за какво.

– Добре, чудесно е, че намираш смисъл да четеш учебника. Но той е написан от автори, които са подбрали от цялата философия нещо, което по тяхна преценка е най-важно, това, което те са подбрали, е нещо като капка, а пък философията, представи си, е цяло море! И при това са се постарали да предадат тази капчица смисъл в пределно понятен, разбираем вид, т.е. са представили нещата, да допуснем, пределно популярно. И от оня автентичен смисъл на философския проблем, да речем, дето се съдържаше в тази капчица, има вече само една прашинка, почти нищичко не е останало. При това вие, учениците, искате от учителя да ви преподава по същия учебник, т.е. да ви представи тази същата прашинка смисъл в още по-разбираем, пределно поня-тен начин, един вид тази "духовна храна", дето е в учебника (тя е от типа на сандвичите от "Макдоналдс") да ви бъде предадена от учителя в "сдъвкан вид", сякаш вие самите нямате зъби да си я "сдъвчете" сами, ами учителят трябва да я сдъвче със собствените си зъби, а пък после да ви я "налее" в този вид, във вида на "кашичка", сякаш сте нещо като бебета (нали знаете как хранят бебета-та, дето нямат още зъби?). Какво ще кажете за тази моя метафора?

Учениците правят гримаси на отвращение и един от тях промълвя:

56

– Отврат! Гнусно ми стана! Все едно да ядеш повръщано! Леле, госпо-дине, ще ида да повърна, простете! – той театрално излиза, сякаш наистина се налага да иде да повърне в тоалетната, ала след миг се връща, засмян, един вид вече се е облекчил!

Аз продължавам със следните думи: – Да, така е, всеки си има свои зъби, защо всеки да не си дъвче сам,

защо трябва на учениците "матр`ьялът" да бъде препо-даван в смлян вид, сякаш те са нещо като беззъби бебета?! Аз също смятам, че е унизително това да се прави, даже справедливо това нещо предизвиква погнуса. Но ето, вие никога не бихте яли такава сдъвкана от друг "истинска храна", но в училище нямате нищо против учителите да ви набиват и то направо в главите подобна "умствена кашица", нали така, даже много хвалите учителите, дето така хубаво умеели да обясняват, че вий всичко сте си били научавали още в час, нали така, хвалите или не хвалите такива учители?

– Така е, хвалим ги! – признава неохотно един ученик. – Да, но кое е по-доброто: да си ползвате "собствените зъби", а това е

да употребявате своя ум по предназначение. Както работа на зъбите е да дъв-чат месото, по същия начин със своя ум човек може да "смила" каквато си иска-те информация, умът е нещо като зъбите в сферата на мисленето, което пък е именно хранене на душата. И вие какво предпочитате, да ядете истински неща (меса и пр.), или разните му там "полуготови храни", сандвичи и пр.? И, второ, ако се захване някой от вас да чете текст от някой философ, опита се да го

57

"сдъвче" със своите зъби, да го проумее, няма ли да е по-добре за него, да си пробва здравината на зъбите, а, какво ще кажете и за това?

И в този дух върви нашата беседа. Разбира се, възползвам се от сгод-ния случай и им казвам, че понеже аз много ги уважавам, имам им доверие, че могат да се справят сами, по тази причина изобщо не им разказвам "уроците", а само задавам някакви въвеждащи въпроси за ориентация в проблемите; знам, че много хора са крайно разочаровани по тази причина и нищо чудно вече да замислят как да ми отмъстят по този повод. Понеже са поставени в нова, непоз-ната ситуация. Нека всеки да чете откъдето иска, казахме, философията е море, даже океан, духовен океан, огромно е нейното богатство! Откъде-накъде трябва да четем само това, дето чиновниците от МОН са благоволили да ни отпуснат?! Нека всеки да чете каквото си иска, има огромен избор, има толкова книги, учебници, цял океан, казахме! А тук се опитват да ни залъгват с някакви капчици, трохи, прашинки и пр.

Глупава работа е чиновническата работа на чиновниците от МОН, на-ли така? Крайно глупава е тази тяхна работа, при която ни принуждават да четем само това, което те са благоволили да ни отпуснат, какво ще кажете? Но ви моля все пак да отделяте известно време за подготовка в къщи, за четене, за мислене по философските теми и проблеми, които вземаме. Имате пълна сво-бода да четете откъдето искате, но, за Бога, четете, мислете, търсете, работе-те! Който чете, това ще се отрази много благотворно на мисълта му, четенето на философски книги е нещо като фитнес за ума! Ще заякне умът ви, и то така, че от нищо повече няма да ви е страх. Няма да има проблем, който тогава да не

58

можете да решите, стига да сте чели достатъчно, стига да сте мислили, стига да сте си тренирали достатъчно ума.

Толкова. И много други неща си говорихме вчера с моите ученици, но за тях сега не мога да ви пиша, просто нямам това време. Аз затова навремето правех записи (видео) на моите часове, ставаха чудесни часове, но ето, оказа се, че това било "крайно незаконно", неизвестно защо. Глупава работа! Тежко, братя, се живее, сред глупци неразбрани! Душата ми в огън тлее, сърцето ми в люти рани!

А сега, както обещах, да кажа нещо и за учителите. Но този път ще из-ползвам друг начин: ще дам просто запис на нашия прелюбопитен диалог, слу-чил се вчера; разговаряме по една тема, която уж е странична. Но разговорът ни много показва. Ето, давам ви възможност да се запознаете с него. Коментари няма да правя. Само запис на самия диалог. Хубав ден ви желая! До скоро! А сега четете, радвайте се, дивете се; разговорът тече под публикация, в която се обяснява, че вече имаме нов ресорен за средното образование зам.министър, всички хвалят "чудесния колега", дето Боко е назначил за зам.-министър, бил прекрасен човек и пр., а аз казвам нещо необичайно, което предизвиква едва ли не всеобщо възмущение от "толкова лошия човек", дето дръзва да мисли "таки-ва възмутителни неща": Ангел Грънчаров казва: Щом новият ресорен зам.-министър на образованието и науката е досегашен директор, това просто означава, че на ръководна пози-ция в МОН се поставя човек, който ще изразява интересите на административ-ното (бюрократично) съсловие. По тази причина ми е чудно, че този знак се тълкува позитивно: малка е вероятността според мен той да изразява интереси-те на учителското съсловие – или коренните интереси на реално заетите в образованието (учениците и учителите); дано не съм прав, но аз давам такова тълкуване. Emil Jassim каза: Странно, г-н Грънчаров, уж сте философ, а бъркате елемен-тарни предпоставки, поради което правите грешни изводи. И отново ме поставя-те в абсурдната ситуация да трябва да защитавам не някой овластен, а здрава-та логика.

Г-н Стаматов е учител по биология, и то дълги години. В един момент става директор. Както, впрочем, мнозинството то директорите на български училища. Като директор се справя завидно добре. Лично познавам деца, които учат в 119-то и техните родители и досега няма нито един, който да не е впе-чатлен. Това подсказва, че Стаматов към момента е показал мениджърски умения. Това е само един от факторите, разбира се, поради които е посочен за заместник-министър.

Да говорите за "бюрократично съсловие" сред хората, които се зани-мават с образование, доказва, че не познавате системата ни най-малко, нито основните играчи в нея. Разбирам, че смятате, че сам сте достоен направо за министър, но мога само да се моля никога да не Ви се поверява ръководна

59

длъжност (припомням, че думата идва от "дълг"), ако ще следвате толкова елементарна логика, като изразената по-горе.

P.S. Дори в много от случаите да съм съгласен с тезите Ви, агресията, с която ги излагате, многословието и понякога глиненокраката логика, на която ги поставяте отдалечават от съмислие с Вас. Ангел Грънчаров каза: Благодаря за пространното дидактично поучение! Много съм Ви признателен! Между другото, аз не съм "уж философ", напротив, философ съм си съвсем в действителност, бъдете спокоен за това. :-)

Между другото защищавате доста странна щекотлива теза. Апропо, има свобода на мисълта и мога да мисля каквото смятам за добре – и за пра-вилно. Разбрахме се, че представата Ви за философията е доста отдалечена, тъй че забележките Ви за моите качества като философ отдаваме на прекале-ната Ви емоционалност. Между другото, надявам се не мислите, че ще ме убе-дите в своята теза, която е доста съмнителна. Аз видях, че новият зам.-минис-тър мисля е бил до този момент директор на три училища (!!!), което ми говори, че се е развивал по административна линия. Аз съм в системата на образова-нието (като учител, бил съм за известно време и директор) 33 години. Аз ли не познавам системата или Вие?! :-)

Също така е крайно глупаво да се изказвате за моите личностни качес-тва при положение че изобщо не ме познавате. Даже започнахте да се молите да не ми се поверява никога ръководна длъжност, интересно на кой по-точно се помолихте! :-) Представата Ви за мен е крайно погрешна. Ясно е, че всяко мое изказване Ви дразни. Особено силно сте се впечатлил от шегата ми с моята кандидатура за министър; не е нужно толкова силно да се впечатлявате от нея. Относно "многословието" ми – все пак аз решавам как и колко да пиша, какво да мисля, какво да кажа и пр. Уж сте млад човек, пък звучите дидактично като даскалица от от 30-те години и то в СССР.

Вие на своите ученици позволявате ли изобщо да мислят? На мен, учителя, ми се карате по повод на всяко мое изказване. Не е най-малкото коле-гиално. Не ща да ме учите как е правилно да мисля. Разбрахме, че за Вас спе-циално всеки, който е на високо място в йерархията, заслужава да бъде хвален. Ами ако аз някога стана министър, съзнавате ли в колко деликатно положение ще се окажете тогава?! :-) Щом Кунева стана министър, щом Боко е премиер, какво пречи аз, дето съм толкова прост във Вашите очи, да не стана един ден министър? Та у нас управляват простаците... :-) Мария Николова каза: Познавам Деян Стаматов като един от директорите, които телевизията обикновено показва по дадени образователни въпроси, за-едно с Асен Александров. Това са представителите на директорите, чието мне-ние най-често се взема под внимание. Нормално е такъв човек да бъде поканен да заеме този пост. Даже е хубаво, бих казала, поради причини, които Емил изтъкна. И е разбираемо, че няма да вземат някой от целокупното учителство, само заради идеята да бъде учител. Винаги съм поддържала мнението, че за да достигнеш до най-високия пост, трябва да си минал през тези под него и в този

60

смисъл изборът на Деян Стаматов е точен. Отделен е въпросът дали и на този пост той ще бъде на ниво, както е бил на директорския. Ангел Грънчаров каза: Дано сте права! Но между другото съвсем не е задъл-жително добрият мениджър (директор) да е непременно добър заместник-министър. Разликата в позициите е колосална. Ние имахме вече добър дирек-тор за заместник-министър (Кирчо Атанасов), който беше твърде лош зам.-министър, да не изброявам изцепките на последния на този пост, които са анек-дотични. Имахме и шеф на инспекторат поставен на поста ресорен зам.-министър (Кастрева), която също не уйдисваше на новото си положение и изг-леждаше смешна в тази си роля (и правеше често съвсем смешни изказвания, да не употребя някоя по-силна дума). (Апелирам все пак да бъдем честни.)

Аз продължавам да поддържам тезата си, че представители на адми-нистрацията (директори, шефове на инспекторати и пр.) като станат зам-мини-стри, няма как да се преобразят в защитници на интересите учителската гилдия или да изразяват коренните интереси на реално заетите в образованието (учи-тели и ученици). По причина на това, че те вече са обслужвали интересите на образователната бюрокрация. Моята теза е, че главната консервативна сила, пречеща на промените, е тъкмо бюрокрацията. И тук субективните качества на Стаматов, Кастрева и пр. нямат значение, тук става дума вече за интереси. Интересът на бюрократите е запазване на тъй удобното им статукво. Затова аз не очаквам чудеса от този зам.-министър. Толкова. За да не се измори някой прекалено от четене и от мислене, гледам, че постоянно някои се оплакват по тази причина.

Още нещичко да подхвърля все пак: не бива да чакаме, че отгоре ще дойде инициативата за оправянето на образователната система, че нов минис-тър, подобно на титан, ще промени и демократизира системата, а от нас се чака само да ахкаме и въздишаме на чутовните му подвизи с неподправен кравешки възторг. Тази нагласа, това очакване, дами и господа, е именно гибелното. Промяната трябва да я правим ние, и то в битка с образователната бюрокрация, която именно защищава своето монополно положение, своето всевластие, защищава пагубното статукво. Наивност е да чакаме някой отгоре, по команда, да ни нареди да се променяме. Тъй че, простете, не разбирам този ентусиазъм - сякаш ето, вече се намери, нужният оправяч, а ний дружно заръкопляскахме!

Разбрах, че новият зам.-министър умее да свири на китара и да пее. Сега вече напълно се убедих, че по тази причина е много подходящ за поста, в кърпа е вързано оправянето на образователната система. Също така е съвет-вал Сергей Игнатов, което също е чудесен атестат. Абе щастливци сме ней, че султанът Б.Борисов назначи тоя човек за везир на образованието. Късметлии сме ний! :-)

Пардон, оказва се, че на китара свири съветникът на министъра на об-разованието, а не зам.-министърът, грешката е моя! Хиляди извинения!

61

Една лекция за интелекта и мисленето

Това е откъс от моята книга със заглавие „Животът на душата: пси-хология”, излязла от печат за първи път през 1997 г. Смятам, че казаното там много може да подпомогне тия, които са се амбицирали не само разберат какво е мислене, но и твърдо са решили да станат мислещи. Ето този текст (съзна-телно се отказвам да добавя тук и основата на мисленето, „матр`ьялът”, върху който то работи, а именно, отказах се да публикувам тук и главата за човешката сетивност; това непременно трябва да се има предвид от четящите, от стремя-щите се да разберат):

Сетивността като проява на човешката душа ни доставяше разнооб-разна информация за нещата, явяващи се чрез сетивата на съзнанието. Неза-интересованото съзнание, което се “оставя” просто отворено към тези неща, нахлуващи спонтанно в него е рядко срещана възможност. Обичайното е, раз-бира се, душата да се грижи за потока от свои впечатления, да не е безразлич-на към него, да го направлява съобразно някакъв интерес. Съзнанието не е слънце, което може наведнъж всичко да огрее и да види, а по-скоро е “прожек-тор”, чийто сноп лъчи озарява със своята светлина фрагменти от съществува-щото извън него. При това този сноп лъчи на съзнанието се движи и осветява само онова, което искаме – и можем – да видим и разберем. Нашето оглеждане, вслушване и т.н. в нещата, в тяхното съществуване не може да спре на нивото на сетивността, а трябва да продължи по-нататък.

В сетивността ние забелязваме само как нещата изглеждат отвън, поз-наваме тяхната повърхност – т.е. улавяме такива външни страни и особености като форма, обем, тежест, цвят и пр. на нещата, или всичко онова, което е да-дено в явлението им, в явяването им пред съзнанието и душата. Ако искаме да “прескочим” тази граница или периметър на сетивността, на сетивно даденото, да отидем отвъд нея, т.е. да познаем невидимата същност на нещата, тяхното естество, цялата изчерпателна истина за тях, се налага да мислим, да разгада-ваме чрез мисленето тяхната скрита за сетивата същност. При мисленето ду-шата използва целия свой потенциал и всички свои възможности за познание – стремейки се да проникне в дълбините на предмета, които са недостъпни за сетивно възприемане. Душевната способност за познание и мислене открай време се нарича ум, интелект, разсъдък и дори – не съвсем основателно – разум. Интелектът има един истински интерес: знанието. В знанието – не в недообмисленото мнение, не в предразсъдъка, не в догмата – човекът се надя-ва да притежава истината, която внимателно разграничава и разделя от заб-луждението и илюзията, а също и от прикритата, но съзнателна лъжа. В мисле-нето съзнанието се оставя да бъде завладяно от знанието, правейки всичко възможно да се “потопи” пълноценно в него. Тази цел на познанието – знанието – е толкова примамлива, защото се основава на увереност¬та, че чрез него съзнанието притежава дълбоката същност на нещата, самата истина за тях. Дали тази увереност и тези надежди са оправдани ще трябва да разберем по-

62

надолу. Същевременно сме длъжни да осветим, т.е. да познаем пътя, по който върви човешкото съзнание, овладяно от копнеж по знанието, с други думи каза-но, сами да тръгнем по пътя на мисълта и да преживеем нейната любопитна одисея. Непреживяното непосредствено никога не може да бъде разбрано.

Човекът така или иначе е мислещо същество, което разсъждава и мисли непрекъснато, даже и тогава, когато не го иска или пък не го съзнава. Мисленето е едно от обичайните занимания на душата, “подгонена” от собстве-ното си любопитство. Тук думата “любопитство” не е употребена в отрицател-ния й нюанс. “Любопитен” е онзи, който изпитва “любов към питането”, обича да пита, т.е. да задава въпроси и, предполага се, да търси отговори. В това едва ли има нещо лошо, особено когато питаме не някой друг, а себе си, своята душа за нещо, което искаме да проясним. Отрицателният смисъл на думата “любо-питство” идва вероятно от прилагането му спрямо другите хора, и то в двояк смисъл. Първо, затова, че любопитният досажда на другите хора със своите въпроси и вероятно прекалява в това и, второ, когато проявява ”нездрав” инте-рес към някои други личности, към техния живот и отношения. Любовта към питането обаче е ценно качество на мислещия човек и на неговата душа – за-щото такъв човек поставя въпросите единствено – или най-напред – на самия себе си и сам търси техния отговор. Такъв човек се пита за всичко около себе си, за което открива, че е неясно, загадъчно, тайнствено, непознато. Човекът, чиято мисъл е будна, непрекъснато открива неща, за които си струва да се запиташ за да ги проумееш или проясниш. Любопитството – така разбрано – е израз на будната мисъл и следователно стои в основата на познавателния интерес. Пита онзи човек, на който нещо му е станало изведнъж интересно, но е добре най-напред себе си да попита и да се опита да си даде отговор. И то не какъв да е – който временно да приспи мисълта му – а убедителен, смислен отговор. Отговор, който носи интелектуално удовлетворение, който ни е възхи-тил и дори удивил, в който сме показали силата, изтънчеността, остроумието на своя интелект. Удивлението е началото на питането, то е първия импулс на познавателната активност на човека. Затова смисленото задаване на въпроси не може да бъде сведено до празното любопитство на нездравия интерес съм другите, до користното вмешателство в техния живот, които трябва да отбягва-ме. Има безкрайно много наистина удивителни неща, но те трябва да бъдат открити, забелязани и разбрани като такива. Способността да бъдеш удивен от нещо е ценно качество, което не трябва никога да губим – след като сме го притежавали всички през детството си. Удивителното е такова за способния да изпита удивление, за онзи, който вече не притежава тази способност, то съвсем не съществува. Заблуждават се ония хора, които си мислят, че най-много оби-чат да питат “глупавите” или дори “тъпите” хора, индивидите с по-заспал, нераз-вит интелект. Напротив, за глупавия “всичко е ясно”, въпроси не съществуват, той никога не пита, никога не е заинтригуван от неизвестното. Глупав е този, който се самозаблуждава, че всичко е “известно” и “вече казано”, “вече открито” или пък че всичко той си знае и затова не изпитва потребност да търси, да уве-

63

личава умствения си потенциал. (Ясно е, че неупотребяваното – телесен орган или душевна сила, ум и пр. – закърнява или затъпява: умът ни трябва да бъде непрекъснато “изострян”!) В същото време умният човек съзнава границата на неизвестното и на своето знание и стои пред нея със своите питания. Затова Сократ – “най-мъдрият от всички гърци”, по думите на жрицата-оракул – е каз-вал, че знае само едно нещо: че не знае. Многознайството няма нищо общо с мъдростта, а също и с ума: компютърът си “мисли”, че всичко знае. Ако един човек си позволи да каже, че “много знае” или дори че “няма нещо, което да не знае”, това е сигурен белег, че е неимоверно ограничен човек. Глупаво е да се стремим към “всестранна информираност”, потребно е просто да използваме ума си.

Съзнанието за непонятност и неизвестност всъщност е началото на познанието и мисленето. Любопитството, направлявано от учудването и удив-лението – разбирани в указания смисъл – е силата, която ни движи по пътя към потребното ни знание и към жизнено значимата за човека истина Всичко оста-нало съвсем няма значение, например хорските мнения, предразсъдъците, стремежа към изтъкване и “признание”, похвалите от учители и родители и пр.

Мислещият човек стои пред света със своите питания и целеустреме-но търси отговора им. Предметът, обектът на познанието е безмълвен и е безс-мислено да чакаме отговор от него на своите въпроси и търсения. Безмълвието на съществуващото увеличава тайната, пред която сме изправени, но в разга-даването й трябва да разчитаме само на себе си. Затова мисленето е процес, осъществяващ се изцяло в сферата на субективността, в пределите на човеш-ката душа. Задълбочавайки се в самата себе си, мислещата душа се откъсва от зависимостта си от външния предмет и въпреки това – или благодарение на това! – успява да проникне в неговата скрита от погледа същност, в неговата сърцевина. Това е парадоксът на всяко мислене и познание: отдалечавайки се и откъсвайки се от пряка зависимост на предмета, мисълта навлиза в неговата вътрешна същност. Така тя се появява и връща при предмета с цялата мощ на прозрението, успявайки да го овладее и подчини на себе си. Този познавателен парадокс може да бъде разрешен само със средствата на философията, тук ние просто го констатираме. Силата на човешката мисъл е толкова голяма, че фи-лософът Кант с право е определил разума за “законодател” на природата.

Мисленето бива наричано рационално (разумно) и още абстрактно или логическо познание. Първото определение означава, че разумът, или по-скоро разсъдъкът като душевна способност стои в основата на това познание и го осъществява, явявайки се негов “инструмент”. Второто определение набляга на това, че разсъдъкът в своето мислене се ръководи от правила, който съставля-ват законите на логиката, науката за правилното мислене според закони, а също, че използва абстракции (от лат. дума abstractio – отвличам се, отклоня-вам се), т.е. обобщени, общи образи на съществуващото – в които са обхванати само интересуващите ни черти и признаци на предмета, а е изпусната пълнота-та и богатството от негови свойства. Също така мисленето е теоретично позна-

64

ние, т.е. такова познание, което строи теории или пък хипотези, чрез които се опитва да възсъздаде – подобно на модел – същността на нещата. Мисленето се изучава от много науки: логика, кибернетика, философия, езикознание, нау-кознание и др. В този смисъл е невъзможно тук да го разгледаме изчерпателно и пълно. Затова трябва да се ограничим с неговата психологическа страна и значение.

Тази психологическа страна на мисленето може да бъде разбрана яс-но в съпоставяне с неговата логическа природа. Според логиката хората в свое-то мислене, спазвайки законите на правилната мисъл, необходимо започват да мислят еднакво, т.е. при еднакви и верни предпоставки неизбежно стигат до едни и същи изводи. Логиката ни показва формите на мислите изобщо и ги извежда до нивото на закон на мисленето, който трябва да се спазва от всички безусловно – ако искат да бъдат логични. Логиката не се интересува от това какво мислим, а само от това как мислим и кои са правилата на необходимата, вярната, общовалидната мисъл. Другояче казано, логиката не се интересува от индивидуалните особености на мисленето при отделните хора, а само от общи-те закономерности на мисленето изобщо. Психологията обаче, признавайки тази логическа природа на мисленето, се интересува и изследва неговата чо-вешка страна. Следователно тя тръгва от също безспорния факт, че хората въпреки всичко – и въпреки самата логика! – мислят твърде различно, нееднак-во, индивидуално и дори субективно. Феноменът на мисленето от гледна точка на психологията се проявява чрез изключителното многообразие и богатство на мисловни нагласи, стилове, индивидуални особености, ситуации и конкретни мисловни актове и следователно реалното протичане на мисловната активност на душата е естествената територия на психологическото изследване на човеш-ка¬та мисъл. Психологията се интересува от това не как мисли общочовешкият познавателен субект – задача на логиката – а как мислят в действителност реалните човешки същества. Същевременно психологията се стреми да разбе-ре защо така те мислят, т.е. да намери условията и психологическите “механиз-ми” на естествената човешка мисъл. Следователно интересуващият се от пси-хологията на мисленето иска да хвърли светлина върху своето собствено мис-лене и мисленето на конкретните хора около него, а задачата за обяснението на мисленето на учените и в сферата на науката оставя за по-късно. Вижда се, че до това задачата на психологията не се облекчава, напротив, усложнява се неимоверно.

Най-напред следва да бъдат изучени мотивите, вътрешните подбуди, обуславящи мисловната активност на душата. Явно е, че чистата любов към познание и знание съвсем не е единственият мотив, пораждащ мисленето на човешките същества – заети обикновено с решаването на проблеми и задачи на своя всекидневен живот. Следователно обикновеното човешко мислене обс-лужва решаването на практически задачи на живота, което означава, че много-образието на мотиви и подбуди е твърде голямо. Ето я една от причините за

65

психологическия индивидуализъм на човешкото мислене, за необичайните различия в него.

По-нататък следва да се разбере, че не винаги мотивите, действител-но стоящи в основата на мисленето, стават и се преобразуват в съзнателно поставени цели – за реализирането на които се активира душевният потенциал на личността. Ясно е, че наред със случая, в който мотивът става цел, отчитай-ки и факторите, влияещи за това – и следователно, на мислещата личност й остава само да открие средствата за постигането на целта, отчитайки и факто-рите, влияещи на това – съществуват толкова много случаи, в които подбудите не се превръщат в съзнавани цели, но въпреки това силно влияят на реалния мисловен и жизнен процес. С други думи, такова мислене не знае какво точно иска и също какво точно прави, въпреки че бива определяно или от борба на мотиви, или пък от несъзнавано реално надмощие на някакъв скрит за съзнани-ето мотив. Въпреки съществуването на такива мисловни процеси психологията отбягва да се занимава с тях, тъй като в тях е налице едно смесване на рацио-нално и ирационално (“разумно” и “неразумно”, “съзнателно” и “несъзнателно”), на контролирано и спонтанно, на волево и неволево, което безкрайно усложня-ва задачата за описанието им. Но пренебрегването на тази особеност на мис-ленето на живите хора не е толкова полезно за разбирането на това какво всъщност става в човешката мисъл.

Мисленето, безспорно, обслужва поведението на хората, регулира тяхната външна дейност, решава практически и само понякога теоретически, чисто познавателни задачи. Съвсем не е малко психологията ясно да проумее тази съществена страна, на която са посветени множество изследвания. Начи-нът на нашето ориентиране в света и картината на нашия свят, т.е. нашето знание, е от голямо значение в протичането на мисловните процеси. Но пове-дението на човека се “управлява” не само от неговите знания и опит, зависи и от неговите ценности, т.е. от смисъла, който той открива за себе си в този свят. Човекът не е абстрактно, отвлечено същество – което само мисли и съобразно с мисленето си действа, ние не сме роботи – човекът е същество, което цялостно преживява света и своето място в него. В този смисъл мисленето на човека вероятно не е чисто и логическо, а е една сплав от значения, ценности, цели, импулси и пр., която стои в основата на човешкия интелектуален живот. Затова хората не намират еднакъв изход от аналогични ситуации на живота, затова понякога, даже ако изходът е ясен и безспорен, то човекът е в състояние сво-бодно да избере нещо друго – дори и то да е “неразумно”! – затова различните човешки индивидуалности не могат да бъдат приучени да мислят и живеят еднакво: и това в крайна сметка е добро за човека, докато противното е най-голямото зло, което може да се случи. Всичко това психологията е длъжна да проумее в цялата му дълбочина и ширина, достъпна за нея. И затова – особено когато се вземе предвид свободата на човека (която е и свобода на мисълта!), задачата се оказва непосилна за психологията и тя смирено отстъпва мястото

66

си на по-висшето познание – философското – чиято мощ е неограничена и безпределна.

Съществуват различни видове и типове мислене; не бива всичките те са бъдат свеждани до един тип, до една обща схема или модел, даже той да е “най-показателния”, “най-изразителния”. Такава унификация (уеднаквяване) на мислителния процес е чужда на задачи¬те на психологията, която, както казах-ме, се стреми да опише особеното, различието, многообразието в мисленето на човешките същества. Мислейки, човекът въпреки това е длъжен да извършва някои “процедури” или операции, лежащи в основата на всяко мислене. Да видим кои са те.

Мисленето тръгва от представи за неща, ситуации и конкретни обекти, които се явяват “материал” на мисловната активност. Представата винаги е образ или феномен на съзнанието за нещо конкретно и единично, което вече сме възприемали, но то сега не е не¬посредствено пред “взора” на съзнанието. Мога да имам представи за всичко: за този или онзи човек, за тази или друга вещ, за една или друга ситуация. Съзнанието е преизпълнено с такива феноме-ни-представи и мисленето не е нищо друго освен начин за внасяне на ред в тях с цел проясняването на погледа, при което душата “вижда” неимоверно повече и по-добре. Мисленето е ориентиране и хармонизиране на света на собствените представи. Първият такъв опит на душата е така нареченото представно или нагледно-образно мислене, мислене¬то чрез представи. Всекидневното, обик-новено мислене на хората е повече представно, то обслужва добре потребнос-тите на живота. Това мислене е било неоснователно подценявано за сметка на “същинското”, абстрактно-логическото (мисленето чрез понятия), но независимо от това то е изключително трудно за изследване, за намирането на неговата необичайна и противоречива “логичност”. Така нареченото “същинско” мислене, от своя страна, е способност за създаване и свързване на понятията, породени от душата за нейните познавателни нужди. Как се образуват понятията?

Най-напред живите, конкретни, “плътни” представи за даден род неща (например хора, човешки същества, които “познаваме”) биват подлагани на разчленяване, т.е. цялото се разделя на съставните му части и всяка се “оглеж-да” поотделно. Тази процедура се нарича анализ. По-нататък чрез сравнение и наблягане (акцентиране) се открива общото, повтарящото се в отделните пред-стави, отхвърля се несъщественото, случайното, второстепенното в тях и се задържа само значимото, характерното, интересуващото ни. Тази процедура е абстрахирането, образуването на абстракции, в резултат в съзнанието възниква нова структура или феномен, наречена понятие (понякога го наричат концепт, абстракция, обща представа). За да възникне понятието, валидно вече за вид или род неща, е приложена другата процедура, обратна на анализа, т.е. синте-зът, който свързва и придава единство на елементите (признаците), присъщи на даденото понятие. Прилага¬нето на анализа и синтеза, или аналитико-синтетичната дейност и активността на съзнанието – образуваща понятията – е първата стъпка на мисленето, негово начало. Така същинското мислене може

67

да се дефинира като способност за образуване на понятия и опериране с тях. Тук лошо звучащите думи “опериране” и също “боравене” могат спокойно да бъде заменени с игра и тогава мисленето се оказва свободна игра с понятията, която все пак преследва определени цели.

Да играеш свободно с понятията на своето съзнание означава да се упражняваш в мислене. Всъщност най-голямата свобода, която притежаваме, е в сферата на мисълта: няма нещо, което да е “забранено” да си помислим, няма сила, която може да ни попречи за мислим така, както ние искаме, и каквото ние искаме. Мисленето е способно да създава нови светове, да продуцира идеи и понятия, да твори “звездни системи” от ценности и смисъл, да бъде чиста проя-ва на активност и духовна сила, която не знае предел. Свободата е първото условие на мисълта, без нея мисълта е лишена от жизненост, лишена е от дух и затова е фалшива, изкуствена, мъртвородена. Отричането на свободата в пре-делите на мисълта е убиване на мисълта и на самото мислене – тази основна проява на човечност и на душевен живот, свободната мисъл. Да се чувстваш неуютно и несвободно в царството на мислите, да усещаш своето мислене оковано в догми, предразсъдъци и прибързани мнения означава да са пресек-нали за теб изворите на живата, прекалено човешка мисъл. Само свободното мислене може да открива новото и да постига неизвестното, да разсейва мрака на незнанието, да мечтае, да фантазира и да се надява.

Творческата, продуктивната сила на мисленето е въображението или фантазията, тя подхранва неговата свободна, съзидателна мощ. Затова мисле-нето всъщност е истинското “царство на свободата”, има¬що за свой корен човешката душа, която е способна да създава, а не само да “отразява” света. Без фантазия мисленето нищо ново не може да роди, т.е. да се откъсне от известното и даденото и да проникне в тайнството на непонятното, неизвестно-то, загадъчното. Казано накратко, всичко става понятно и човечно когато е оза-рено от лъчите на свободната човешка мисъл.

Понятията на мисълта са думите на живия език: “човек”, “животно”, “бяло”, “голямо”, “звук”, “маса” и пр. Понятието човек например е дума, изпълне-на с многозначен смисъл. Има много общи черти, включени в това понятие, и следователно те са валидни за всички конкретни човешки същества. Ние можем да отберем една-две най-важни черти и така ще създадем “дефиниция”, опре-деление, например: “човекът е мислещо същество”. Изречението е вече връзка на поне две понятия и затова е по-цялостна мисъл, но то е и ограничение. (Са-мото понятие е “квант” или “атом” мисъл, а изречението е вече нещо като “мо-лекула” на мисълта или пък “лъч” мисъл.) Защото в понятието човек има повече съдържание, от него ние сме избрали само това: “мислещо същество”, ограни-чили сме се с него. Едно понятие може да влезе във връзка с безкрайно много други понятия, чрез тях могат да бъдат изречени или помислени безкрайно много изречения и разсъждения. Мисълта, опираща се на понятията, е безгра-нична, независимо от това, че отделните мисли ограничават и стесняват. Ние мислим винаги за нещо, мисълта е мисъл за нещо реално или идеално същест-

68

вуващо, тя е насочена към своя предмет. Излиза, че и тук е налице свойството интенционалност на тези феномени на съзнанието, каквито са понятията. Има най-различни градации по общност на признаците, свързани в понятията. Нап-ример: човек–живо същество–нещо, като в тази верига първото е по-малко общо от второто, а третото е най-общо и най-абстрактно. Човекът в крайна сметка е “нещо”, макар и коренно различно, в сравнение с останалите неща. Но за да завършим своето разсъждение за езика като обител на мисълта, ще ка-жем това: почвата на истинската мисъл е естественият човешки език. Изкустве-ните езици (или: знакови системи) на науките, създадени с определени цели, отвеждат мисълта в специални лабиринти или коридори и така насочват нейна-та стихия и сила за решаването на определени научни задачи. Движението из тези лабиринти и хладни коридори на научната мисъл не е обичайно занимание на обикновения човек, то изисква специални усилия и друга нагласа – макар да доставя удоволствие на призваните за наука хора. По същия начин изучаването на езика на един друг народ, усвояването на негови понятия и навлизането в неговата мисловност е разширяване на хоризонта на душата и неимоверното й обогатяване.

Използването на понятия и думи, а също и изречения, изграждащи “тъ-канта” на мисълта, означава всъщност, че мисленето е неотделимо от речта. Когато мислим “на ум”, ние го правим под формата на вътрешна реч, когато говорим, ние всъщност мислим “на глас” и това изразяване е речта в собстве-ния смисъл. Мисълта се ражда в изразяването – вътрешно или външно, – в основата на което стои определено усилие за свързване на понятия. Тяхната връзка, разбира се, не е случайна, тя е открита и създадена от душата в конк-ретния мисловен акт, който е неотделим от изразяването. Противно на това, което обикновено се смята, ние рядко знаем какво точно искаме да кажем, пре-ди да сме го изразили, “узнаваме” го чрез изразяването и пак благодарение на него можем да внасяме корекции в мислите си. Това означава, че съзнателният контрол и дори “управление” на собствените ни мисли става “постфактум”, т.е. след факта на изразява¬нето. В този смисъл неизразената мисъл не съществу-ва, мисълта се появява само в изразяването. Нерядко човек се удивлява на своите мисли, изречени вътрешно или на глас, и не знае как и защо се появяват. Тази особеност на феномена мислене при човека не е недостатък, а достойнст-во. Спонтанното и независимото от съзнанието образуване на мислите преди изричането им с участието на интуицията (усета, вдъхновението, озарението) е израз на свобода и творческа мощ. Когато ясно съзнаваме и предварително знаем какво искаме да кажем и казваме точно същото, ние сме ограничили свободата на своята мисъл и механично говорим отдавна известни неща, ста-нали сме “проводници” на чужди мисли, от устата ни “текат” техните, не нашите мисли. Тук не се ражда мисъл, а се повтаря някаква изтъркана от употреба, стара мисъл, неизвестно от кого за първи път изречена. Голям пласт от нашето мислене се състои точно от такива мисли, съхранявани от навика ни да говорим едно и също нещо, което ни е известно и “което си знаем”. Излиза, че при такова

69

говорене е елиминирано тъкмо... мисленето, то не участва или е сведено да някакъв минимум. Немислещият, неинтелигентен човек се задоволява точно с такива мисли; стига се понякога дотам, че той вижда проява на някаква “интели-гентност” в това да говориш само научени, отдавна казани от някого неща. Опитват се да “смаят” събеседника си, те го обсипват с чути отнякъде или про-четени чужди мисли, представяйки ги за свои. Но тук няма интелект, а само фалшификат. Няма и никаква интелигентност, а само блудкава хитрост, която бързо бива разпозната в своята извратеност от мислещия, интелигентен човек – който не се задоволява с непълноценни заместители на живата човешка мисъл. Такъв човек скоро разбира и знае предварително какво могат да му кажат и затова изпитва скука от разговора с немислещ човек. Замисляме ли се върху това дали нашият събеседник не изпитва скука, когато му говорим и сме го превърнали в слушател?

Интелигентност в собствения смисъл на думата е способност да мис-лиш самостоятелно и да изразяваш такива мисли, в които влагаш съдържание на своята душа, собствен смисъл, виждане на нещата, позиция, субективност. Това човешко качество няма нищо общо с надутата ученост и с празната еруди-ция, дори образоваността не е гаранция за възникването и проявлението му в дадена личност. Интелигентният човек е в състояние да пречупи под своя ъгъл на виждане, през своята субективност всичко, при него дори чуждите мисли се прераждат и се появяват наново, обогатени с нов смисъл – защото върху тях той налага печата на своята оригиналности самобитност. При него всяка мисъл е съ-битие, т.е. съ-участие в живото битие на човешкото мислене и мисъл. Истинската интелигентност е интелектуална мощ на душата, жив и непрекъсна-то буден ум – който създава оригинални мисли, за пръв път казани и помислени. Развитата, пълноценно живеещата душа е в състояние да поражда нови мисли и с-мисли, изявявайки самата себе си, разширявайки своя мисловен хоризонт, своето прозрение.

Следователно мисленето не е нещо “по природа дадено” на всеки чо-век, то е една възможност, която може да не се случи “тук и там”, а понякога и повсеместно. Затова от тази позиция с известно съжаление си позволяваме да кажем, че мислещият е по-скоро изключение, а не правило, валидно безусловно и за всички човешки същества. Дефиницията “човекът е мислещо същество” трябва да се разбира като възможност, от която не всички са се “възползвали” и следователно са занемарили своето мислене, а в някои случаи направо са се отказали от него. Разговорът с мислещ човек е празник и дори пиршество на живата и свободна човешка мисъл. Когато такъв човек говори дори и най-обикновени, тривиални неща, при него те получават импулси за нов живот, изглеждат необичайно – видени под ъгъла на неговата субективност – открива се нов смисъл, такава мисъл всичко оживотворява, превъплъщава и обогатява. Такава мисъл не знае покой и изтощение, ленивост и скука. Тя е интелектуална наслада, откровение, вдъхновение, интензивност, спонтанност, свобода, дух. Всеки човек е длъжен за достигне предела и да изяви потенциала на своя инте-

70

лект и мисъл – и колкото повече преуспява в това важно житейско дело, толкова повече с удивление ще открива, че граница на мисълта не съществува, че хори-зонтът й е безграничен, а потенциалът – неизчерпаем. Ако човек запази и съх-рани свободата на своята мисъл – което означава да не й слага рамки, граници и “окови”, да не я сковава в догми, предразсъдъци, илюзии, да не я прави леде-на, да я умъртвява и убива – то единствено в този случай ще може да разчита на удивителни дела и постижения, на преуспяване или поне успех в своя живот. Мисълта е мощен ресурс на личността, но той трябва да бъде употребяван и развиван. Мисленето не е мъка (някои хора обичат да повтарят: “Най-мразя да мисля!” и пр.) или пък превелико нещастие, което може да сполети човека; тя е мъка за неумеещия да мисли човек, който тъкмо затова е нещастен и страда. За мислещия човек свободното мислене е, повтарям: чудо, на което сме способни, вдъхновение и наслаждение, мощ и патос, несъкрушимо “оръжие”, което сме длъжни да използваме за човешки цели.

И така стигаме до един основен въпрос: може ли всеки да се “научи” да мисли? Действително, поддава ли се на “научаване” и “обучение” мисленето?

Има неща или фактори на мисленето, които не зависят от нас. Основ-ното е вътрешната предразположеност, нагласата на душата, ориентацията й към прояви на умствена активност. Това състояние на душата и нейно качество не може произволно да бъде предизвикано. Нагласата или се появява спонтан-но и неизвестно как, или пък с каквито и да е усилия на съзнанието – не може да възникне. Начинът на протичане на мисловните процеси в този смисъл или тяхната интензивност, динамика е вътрешно обусловена и не се поддава на контрол и съзнателно регулиране. Следователно не можем да се “научим” да мислим, ако нямаме тази способност заложена в себе си, ако не сме призвани да се изявяваме като истински мислещи хора. Смятам, че има природна пред-разположеност на душата към една или друга проява на активност и нея нищо друго не може да я замени; тук всякакви усилия са напразни. Те са равносилни на това в един момент да поискаме да имаме друга душа и да пожелаем да се “откажем” от собствената, да се преобразим изцяло или да подменим най-дълбоката си вътрешна същност. Но в пределите на това, което ни е от Бога дадено, ние можем да разкрием целия си душевен потенциал и да го изявим най-ефикасно. Насилие над душата е да се иска от нея повече от това, което тя има. Глупостта и умът са относителни неща, но не до такава степен, че да мо-жем да заместим тяхното отсъствие (или елиминираме тяхното наличие). Умни-ят човек с исполинско усилие може само да изглежда глупав или пък да играе на глупав, но не може да стане такъв, същото е и с глупавия – опитващ се да се преструва на умен или интелигентен. Затова великият Кант с основа¬ние е смятал, че “отсъствието на способност за съждение собствено се нарича глу-пост и за нея няма лекарство”. Но също така никой човек не иска с основание да се идентифицира с глупака – защото никой не е изцяло разкрил потенциала на своя “умствен багаж” и не е сигурен дали накрая, на “дъното” няма да се окаже

71

и... самият ум. Затова развитието на способността за мислене, която нашата душа притежава, е насъщна задача на всеки човек.

Различието в умствените способности предопределя различията, ин-дивидуалността в начините за тяхната изява. Има проницателни умове, които с по-малък “разход на енергия” или по-скоро с концентрация на енергията в точ-ната посока достигат мигновено онова, което други умове едва ли някога ще проумеят самостоятелно. Затова външната страна, или техниката на прилагане на умствената енергия, с което разполагаме, се поддава на усвояване и науча-ване. Тъй като τέχνη на гръцки означава “умение”, сръчност в правенето на нещо, в този смисъл тук беше наречено “техника” умението да си служим със своя ум. Научаването на различни техники на мислене е огромният резерв за усъвършенстването на нашето мислене. Няма един-единствен и най-добър стереотип или стил на мислене, пригоден за всички случаи, а има безкрайно много индивидуални стилове, обслужващи различните ситуации – в които мис-ловната активност попада и от които е добре да излезе с успех. Гъвкавост на мисленето пък е основното умение, изразяващо се в способност за пренаст-ройване на нашата мисъл съобразно ситуацията, от която трябва да намерим изход. Гъвкавият, подвижен ум може да намери изход от всяка ситуация и да реши всеки проблем. Умът всъщност започва своята активност с това, че вижда проблеми там, където немислещият човек вижда решение. Проблематизиране-то на нещо е началото на мисълта, това е “учудването” и “любопитството”, за които стана вече дума. Да направи своя ум гъвкав и буден е задача на човека, от която той не може да се скрие. Начинът на прилагане на ума, на интелекта предопределя това с какъв ум и интелект всъщност разполагаме; неподходя-щата употреба на ума е не по-малко вредна за него от неупотребата му – стига последната да е възможна. Ако едно научаване и образование е построено на предпоставки, разминаващи се със смисъла и целта на мисловната активност на човека, то негов резултат е изкривяване, деформация на умовете на ония, които са били подложени на него. Това може да бъде наречено осакатяване на техните умове.

Истинският смисъл на образованието е подпомагане и поощряване на самостоятелното мислене, на чистата и свободна изява на познавателната активност. Всичко останало, което не се съгласува с тази идея, е пречка и из-лишна тежест – “баласт”, – която неизбежно слага своя негативен отпечатък върху техните умове. Учителите имат голямата отговорност да не налагат своя-та ограниченост – всеки човешки ум е ограничен, само Божият разум е безгра-ничен! – върху умовете на своите ученици, да запазят и подпомогнат природна-та им надареност, да насърчават всяка проява на оригиналност и самостоятел-ност в разсъжденията, да създадат атмосфера на свободно и непринудено преоткриване на истините на науката от самите ученици – без да им ги натрап-ват наготово като нещо външно и чуждо на душите им – както, уви, много често се получава днес. Тази е мисията на учителя: да помогне на учениците да мис-

72

лят със собствените си умове, да възпита неоценимото “мъжество да се полз-ваш от своя ум” (Кант), което е признак на мислещия човек.

Човешкото мислене е необятна тема на психологията и философията и явно тук малко може да се каже. Основното е да се разбере принципа, от който то се определя. Останалото е нещо, което всеки сам може да открие, надлежно прилагайки своя ум.

73

Способността за мислене

А това е откъс от моята книга със заглавие „Изкуството на мисълта” и подзаглавие „Класическа логика”, където именно разглеждам човешката спо-собност за мислене:

Мислещият, човекът, който мисли, е интересен за психологията и за философията; затова именно те се занимават с изучаването му. За логиката това кой мисли е съвсем безразлично, казахме, тя се пита само как мисли всеки мислещ човек, човекът, който при това наистина мисли (а не се заблуждава че прави точно това!). От друга страна за логиката е твърде важно да разбере как трябва да мисли всеки човек – ако иска това, което прави, с основание да бъде приемано за мислене в неговия истински смисъл. Това е така, защото истинско-то, пълноценното мислене изисква известни усилия, свеждащи се до спазването на правила, които сме длъжни така или иначе да спазваме. Обикновено човек мисли "както се случи" или "както дойде", а също и както си иска, т.е. възполз-вайки се от свободата си. Такова мислене не е съвсем пълноценно и основа-телно, на него се дължи разноезичието между хората или това, че те не могат да се разбират напълно, да са убедителни, да говорят основателно и катего-рично истинно. Ясно е, че само в редки случаи някои човешки същества съзна-телно лъжат или заблуждават другите, но повсеместно хората сами себе си (и без да искат това!) се заблуждават, "лъжат" се, грешат, изпадат в илюзии, усе-щат безсилие да постигнат истината. Преодоляването на самозаблужденията и самоизмамите, избягването на "клопките", които ни дебнат по пътя на познание-то и мисленето е смисъл на заниманията с логика. Защото именно логическото изкуство прояснява мисленето като такова и в чистата му форма; с това логика-та спомага за пълноценната ориентация на човека като мислещ, като човек, който вече иска да знае и да изхожда от най-дълбоката вътрешна същност, от сърцевината на мисленето. В така започнатата тема за човешката способност, свързвана с пълноценното мислене, нека най-напред да се спрем на въпроса за общия, абстрактния логически субект на мисълта – който е един вид образец за всеки човек, стремящ се да бъде мислещ.

1."Всеобщият мислител" на логиката

Отказвайки се от невъзможната за изпълнение задача да бъдат описа-ни особеностите на мисленето на всеки отделен човек, логиката, разбира се, постъпва съвсем разумно. На нейно място тя си поставя нещо изпълнимо: да създаде, да конституира типа на всеобщия мислител, който... винаги мисли истинно и основателно, т.е. постига и изразява мисълта в нейната единствена, всеобща и необходима форма. Това е един мислим, съвършен, идеален тип на образцовия мислител, за който грешките и илюзиите на човеците – за тях вече стана дума – са нещо непостижимо, невъзможно. Този всеобщ мислител на логиката се оказва носител и олицетворение на разума и λλλλοοοογγγγοοοοςςςς-а, на свръхчо-

74

вешката сила и мощ на мисълта, която съответства на самата себе си и е адек-ватна, следователно, на Божията мисъл. Казвам това, защото тук става дума за мисълта на всяко разумно същество – а не само за мисълта на човешките съ-щества, които може би не са единствените, претендиращи за разумност в този необятен Космос. Следователно всеобщият мислител на логиката не е абстрак-ция, един вид "извлечение" и "екстрат" само на човешкото мислене – с всичката му сила и слабост – напротив, мисълта на този "всеобщ мислител" се стреми да постигне пълнотата и съвършенството на мисълта на Бога, на абсолютната "изпълненост" или потенция на висшия, на Божествения Разум. Безспорно е, че има толкова много чисто човешки "логики", техният брой дори може би съвпада с числото на всички живеещи под това небе. Но не това е логиката, която ни интересува и към която искаме да бъдем причастни. Нали казахме, че се отказ-ваме от изучаване на човешкото (субективното, изкривеното, непълноценното и пр.) в нашите мис¬ли; нека тогава приемем, че чрез логиката се отправяме към Божественото, към Абсолютното в тях! Логиката, както, впрочем, и цялата фи-лософия, се опитва да ни помогне да надмогнем себе си – отказвайки се от ограничеността и непълноценността, която всеки човек има или "притежава"; но този товар и тази тежест могат да бъдат отхвърлени, не сме обречени да изне-могваме вечно под тях. Става дума за пътя на свободата, по който философия-та ни води, стремейки се към това сами да го възжелаем и уверено да тръгнем по него. Логиката просто е едно от средствата, с които философията разполага, за да ни помага в това наистина свръхчовешко усилие: да бъдеш разумен по подобие на Бога, да усетиш неговата интелектуална сила в себе си, неговия неизтощим потенциал и всичко превъзхождаща мощ. Та нали ние сме творение на Великия Създател, което не бива да пада надолу, а е длъжно да се развива съобразно своя съвършен образец?!

И така, всеобщият мислител на логиката, явяващ се образец за всеки мислещ човек, дължи възможността си, а също и своята действителност като логически субект единствено на това, че сам по себе си е проекция на Абсолют-ния Разум, който от своя страна е съществен "отблясък" и проява на Божията мисъл. Струва ми се, че тази философска представа трябваше да бъде изрече-на още сега: за да имаме нужната яснота и нужното разбиране, което да ни води по-нататък в правата, единствено вярната посока. Не бива да се самозаб-луждаваме, че човекът е създал както разума, така и λλλλοοοογγγγοοοοςςςς-а, че той е "изобре-тил" дори мисълта като духовна потенция; това не е по силите на слабия човек. Именно затова сме длъжни, като не се самозабравяме, точно да разбираме извора, от който черпим своята сила, всичките си възможности и способности, извора, който дори ни е дарил живота наред с така потребната ни свобода.

Всеобщият субектна, логиката персонализира – олицетворява, олич-ностява – вечно истинната мисъл и разумното познание, а това е необходимо защото мислене и мисъл без мислещ няма и не може да има. Това не означава, че в логиката трябва да се разглежда съдържанието на неговите мисли; персо-нализираността на логическото мислене в лицето на всеобщия субект се свежда

75

до търсенето на развитата форма и установяването на закона на мислите, които той има – и към чието съвършенство е прекрасно да се приобщим.

2 Всеобщност и необходимост

Мислите на всеобщия субект съдържат най-вече необходимост и все-общност. Първото означава, че елементите на мисълта са постигнали единство и цялост, изразени в единствена и пълноценно съществуваща форма, форма, която "не може да бъде друга". Казано иначе, тяхната необходимост се свежда до това, че в такива мисли няма нищо случайно намиращо се и "кой знае откъде взело се"; в тях също няма несвързани или пък чужди на единството елементи и части; тяхната форма е изкристализирала в своята абсолютна чистота, непов-торимост, закономерност; в тях нищо не може да бъде добавено или отнето без нарушаване на органиката, която придава единство на цялото. Излиза, че необ-ходимостта на мислите е компонент на тяхното съвършенство; същото може да се каже за и за тяхната всеобщност.

Всеобща е мисълта, която съдържа в себе си всички без никакво изк-лючение компоненти (елементи), които са необходими за съществуването й във формата на едно съвършенство и пълнота, от една страна, и, на второ място, която се отнася до всички възможни и действителни нейни обекти, до всеки потенциално или актуално съществуващ неин предмет. Мисълта, чието качест-во е всеобщността, не е ограничена по отношение на своята валидността един или няколко случая, а тя е в състояние да обхване – по един необходим начин обаче! – всички без никакво изключение случаи. Не е всеобща, да речем, ми-сълта, че "някои звезди са красиви", докато пък изказването звездите са красиви е всеобщо, нещо повече, то съдържа в себе си и една налагаща се безпрекос-ловно необходимост, която ни предпазва от желание да спорим относно негова-та правота. Същото обаче не може да се каже за първото изказване или мисъл, която поради отсъствието както на необходимост, така и на всеобщност, ни провокира да запитаме: "А защо, впрочем, само някои звезди са красиви?!", което означава, че в нея не сме съзрели изискващата се за едно твърдение и от само себе си налагаща се необходимост. Изказването "Някои камъни, хвърлени нагоре, падат на земята" е пример за пълно отсъствие както на необходимост, така и на всеобщност – и точно затова е съвсем неудовлетворително за разсъ-дъка. Разбира се, твърдение, което се основава на всеобщата и необходима форма на физичния закон за гравитацията е лишено от подобни недостатъци и затова напълно задоволява нашия разсъдък. И така стигаме до един основен въпрос на логиката, а именно: Как мислите достигат до всеобщност и необхо-димост?. Така поставен, въпросът изисква да се раздели на двата аспекта и те да бъдат разгледани поотделно, което ще бъде направено по-нататък. Тук оба-че ще бъде казано нещо, което е валидно както за всеобщността на мислите, така и за тяхната необходимост.

76

3.Човешкото познание

Мисленето е съставна част на познанието и на съзнанието. Даже тук, мислейки за самото мислене, пие се опитваме да достигнем до познанието му, до знание за него.

Вече знаем от психологията, че човешкото познание има два етапа или стадия: сетивност и разсъдъчност, разсъдливост, свързвана с интелектуалните усилия на душа, с дейността на ума. Всъщност това са двата основни вида познание, на които човекът е способен; същевременно връзката, зависимостта между тях е безспорна. Познанието започва, да приемем, със съзерцанието на нещата, с тяхното сетивно възприемане. Това е сетивното познание, чрез което душата се изпълва с "материал" или със съдържание, разбирано като всичко онова, което ние така или иначе сме възприели, от което сме се впечатлили. Възприетото, материалът на сетивността по-нататък трябва да бъде "обрабо-тен" от нашата познавателна способност, която се опитва да внесе ред и орга-низация в него. Най-напред с тази задача се заема човешката сетивност като активна познавателна сила, дадена на човека. По-нататък внасянето на ред в материала на познанието бива продължено от разсъдъка, който именно мисли, а също се стреми да обяснява. В края на познанието се стига до истинното знание за "това, което е, такова, каквото е" (Хегел) и в него душата на човека се стреми да се добере до закона на съществуващото, до неговата същност и най-дълбока вътрешност. Така се осъществява едно движение на познанието от външното, от повърхността на предметите (т.е. сетивно наблюдаемото и възп-риеманото) към тяхната вътрешна същност и сърцевина. Ясно е, че цел на човешкото познание е истината, тя именно е негов идеал.

Нека сега да се вгледаме по-внимателно и да се опитаме да разберем как е "устроена" човешката познавателна способност, състояща се от разсъдък и сетивност. Знание за всичко това – най-задълбочено и съвсем проницателно – ни даде великият немски философ Имануел Кант, който е живял в гр. Кьонигс-берг, Източна Прусия през времето, от 1724 до 1804 г. Откритията на Кант в областта на философията се съдържат в неговата знаменита книга "Критика на чистия разум".

Най-напред Кант се пита как е възможно сетивното познание, възпри-емането на нещата в нагледа. Тук трябва да разграничим два основни фактора на познанието, които го правят възможно и... действително. Първият се дължи на обекта и това е доставяният чрез сетивата материал (съдържание), а втори-ят е зависим от субекта и с него се свързва формата (реда, подредеността) на сетивността, на сетивното познание. Зависимото от обекта може да бъде наре-чено в случая обективно, а зависимото от субекта – субективно. Оказва се, че по съдържание познанието ни е обективно, а по форма то е субективно и цялата работа по-нататък до вникването в неговия "механизъм", в това как то става.

От друга страна Кант въвежда още две необходими за анализа на се-тивността (а след това и на разсъдъка) понятия. Онова, което се появява след

77

опита и следователно зависи от него, Кант нарича апостериорно (от a posteriori, т.е. след опита), а другото, онова, което съществува в готов вид преди всякакъв възможен опит, се оказва априорно (от a priori, преди опита). Тук вероятно е потребно пояснение с пример.

Ето аз в момента възприемам лежащата пред мен книга. Тя е тук, пред мен, на една ръка разстояние, и аз мога сега, в този момент, да я взема и раз-листя. Тези "тук" и "сега" (също "до", "някога", "около", "пред", "зад" и пр.), свър-зани с мен самия, с моя начин на възприемане, не зависят от никакъв опит, напротив, самите те са условия, правещи възможен всеки такъв опит на възп-риемане. Всяко възприятие е възможно благодарение на формите на простран-ството и времето, давани от субекта, които са априорни.

Аз възприемам и мога да възприемам неща "около себе си" само за-щото "нося в себе си" формите на пространството и времето, явяващи се усло-вия на всеки мой опит. Всеки човек е така устроен, че може да възприема неща в пространството и времето, нито един човек не може да възприеме не¬що ако то е... "извън" пространството и времето. Следователно установих¬ме две су-бективни и априорни форми на човешката сетивност, правещи възможен всеки човешки опит, и това са пространството и времето. Другояче казано, ако не съществуваха човешките представи за пространство и време, които прилагаме при всяко възприятие на неща, и ако те не бяха предварително готови преди всеки възможен акт (опит) на възприемане, то тогава би било абсурдно даже да си помислим – а какво остава да осъществим! –дори и едно конкретно възприя-тие.

Но субективни условия на познанието съществуват и на ниво разсъ-дък. Става дума за онова, което ние даваме "от себе си" когато мислим. Напри-мер в резултат на мои наблюдения аз стигам до мисълта и изричам твърдение-то "А е по-голямо от В", а също, да речем, "А е вдясно от В". Аз съм извършил, в случая, мисловната операция сравнение и съм констатирал току-що казаното. Да помислим обаче още малко: как бих могъл да сравнявам два предмета по отношение на тяхната големина ако нямам заложени в своето съзнание поняти-ята за голямо (и малко), а също, в другия случай, за ляво и дясно! Колкото и да се струва странно на пръв поглед, аз пристъпвам към всеки конкретен акт на сравнение с предварително готови понятия "голямо" и "малко", които не съм извлякъл от никакъв опит. Напротив, тъкмо благодарение на тях е възможен изобщо един такъв опит на сравняване, на установяване на отношение. Дори и някакъв хипотетичен “най-първи” опит на сравнение, който някога съм правил, би бил абсолютно без¬смислен, ако аз предварително не съм знаел какво тър-ся, а именно "голямо" и "малко", приложени при самото сравняване от моя раз-съдък. Същото може да се каже и по отношение на изказването "Този триъгъл-ник е правоъгълен", което нямаше да значи нищо ако в разсъдъка ми не същес-твуваха понятията за "триъгълник" и "правоъгълност".

Следователно всички понятия, които нашият разсъдък употребява при мисленето, и особено такива като причина, отношение (голямо и малко, повече

78

и по-малко и т.н.), необходимост, възможност и пр., наричани във философията категории, са априорни форми на разсъдъка и от тях зависи – от страна на субекта – самата възможност за познание. Без това, което дава субектът от себе си (понятията) и без това, което той прави, търсейки връзката между тях и предметите (обектите), е невъзможно съществуването на никакво познание. Всъщност това е толкова ясно: без човека няма и не може да има човешко познание; защото именно човекът е познаващият, субектът на това познание, неговата активна и насочваща сила. И така, човек в своето познание прави две неща: наблюдава и разсъждава, съзерцава и мисли. В първото той постига явлението, а във второто – същността на нещата. И в двете той внася своя решаващ дял в познанието им, прилагайки своите субективни и априорни фор-ми на сетивността и разсъдъка. Следователно в нашето познание нещата не са точно такива, каквито те са "сами по себе си" или "в себе си", нашата човешка намеса, нашият дял в картината на света не може да не даде своето отражение. (Но нали дори и това, че имаме само пет сетива – а не десет! – неминуемо води до ограничеността на човешката сетивност, която именно е крайна, а не безк-райна по своите възможности!) Затова Кант показва, че първото – нещата таки-ва, каквито те ни се представят или явяват, сиреч нещата за нас – трябва да бъде разграничено от второто, от нещата в себе си. "Нещото в себе си" и "не-щото за нас" са двата основни кантови термина, които занимаващият се с логи-ка трябва да знае.

На основата на всичко казано дотук вече може да се отговори на пос-та¬вения въпрос за това как мислите ни достигат до всеобщност и необходи-мост.

Тяхната всеобщност и необходимост не може да бъде извлечена от опи¬та, напротив, тя се основава на априорните форми на разсъдъка. Другояче казано, всеобщността и необходимостта на мислите е сътворена от човека, тя е "заложена" в естеството на неговия чист разум – като човешка познавателна способност. Вярно е, че "всяко друго разумно същество" би трябвало да изразя-ва своята разумност тъкмо по същия начин, но това не е основание да надценя-ваме своята познавателна способност. Впрочем, разбирайки я в нейната исти-на, ние точно по този начин признаваме и достойнството й: за Кант човекът е законодател на природата – поне що се отнася до познанието, не до съществу-ването й.

4.Как човек мисли?

Казаното по-горе вече направи възможно смисленото поставяне на то-зи въпрос, а също и търсенето на разумен отговор.

Мисленето е свързване на понятия с помощта на най-общите, на "най-силните" понятия, наречени категории. Такива са думите, които вече употре-бихме в досегашния си анализ и без които е невъзможно да се мисли, а именно необходимост, възможност, причина, явление, същност, отношение, съществу-

79

ване и пр. Това са именно априорните, "заложените" в разсъдъка, форми на всяко мислене и познание, които го правят... възможно и действително. Чрез тях съдържащото се в опита бива мислено, т.е. подреждано, свързвано, структури-рано, организирано, прояснявано и пр. Особена роля за познанието има катего-рията причинност, от която се из¬вежда и на която се основава цялото естест-вознание, науките за природата. Наистина, какво означава например едно фи-зично явление да бъде опознато? Нищо друго освен откриване на скритите причини, които го пораждат и му придават действителност. Намирането на причините на явлението вече хвърля светлина върху неговия механизъм, начин на протичане. Ако добитото знание за конкретната причина на нещо е вярна, то неговата истинност трябва да бъде демонстрирана в опита, експериментално, или пък да се потвърждава и да бъде валидна за всеки опит. Това са ясни по-ложения.

Чистото мислене, т.е. мисленето извън опита и независимо от него, се оказва, че има известно саморазвитие. Става дума за мисленето на самото мислене, а също и за независещата от никакъв опит същностна (субстанциална) връзка на категориите. Това чисто, есенциално (от лат. essentia – същност) мислене е основа и двигател на всяко друго мислене, в това число и на онова, което обслужва опита и го направлява. Следователно не мис¬ли в истинския смисъл на тази дума онзи, който не е наясно с дълбоката връзка на категориите, т.е. оградил е съзнанието си от логоса и значи го е "капсулирал" в самото себе си, в неговата откъснатост от живота на понятията, явяващ се предмет на логи-ката. Да мислиш означава да мислиш логически, т.е. съобразно с извечната връзка на самите понятия, другояче каза¬но, съобразявайки се със законите на самото мислене, с λλλλοοοογγγγοοοοςςςς-а. Мисленето не познава и е дълбоко враждебно на всеки произвол, то не търпи хаоса, случайността, привидността. Изучаването на логиката култивира една жизнено необходима дисциплина на ума, която е приз-нак на разумния човек.

80

Център за развитие на личността HUMANUS

Тревожен ли сте? Чувствате ли се изолиран? Имате ли проблем, от който не виждате изход? Търсите ли промяна и по-добро качество

на живот?

Тогава ни се обадете. Центърът предлага професионална помощ на всички, които търсят промяна, по-ефективно самопознание, отговорност и авторство над собствения живот, умения за решаване на проблемите и

премахване на стреса.

Всеки, който иска да сътрудничи на Центъра или да получи специализи-рана консултация, нека да пише на angeligdb@abv.bg