Р Е Ш Е Н И Е Номер 01.02.2007 година град Смолян

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД СМОЛЯН

На 20.10 2006 година

В публично заседание в следния състав:

Председател: Любен Хаджииванов Секретар: Анна Костадинова

като разгледа докладваното от СЪДИЯ ХАДЖИИВАНОВ

Административно дело номер

20055440100762 по описа за 2005 година.

и за да се произнесе,взе предвид следното : Производството е по чл.13,ал.6 ЗВСГЗГФ. Образувано е поради отмяната с решение № 9754/08.11.05г.по адм.дело №

5897/05 г.на ВАС, ІV-то отделение, на влезлите в сила решения № 228/07.08.03 г.по адм.дело № 214/02г.на СмРС, и оставилото го в сила решение по адм.дело № 265/03 г.на СОС, с които била отхвърлена жалбата на Сами Ариф Агуш от гр.Русе срещу точки 1, 2 , 3, 4 и 7 от решение №43/20.07.2000г. на ПК-Смолян.С последното било отказано възстановяването на собствеността в полза на наследниците на Ариф Салихов Агушев върху следните имоти в землището на гр.Смолян,а именно: смесена гора с площ 11000 дка в м. "Чаушевото" /Чукурито/, смесена гора с площ от 35300 дка в м. "Муса ятак", смесена гора с площ от 2000 дка в м. "Големия Перелик", смесена гора с площ от 2000 дка в м. "Хаджиосманско",и иглолистна гора с площ от 6 дка в м. "Виевско". Съставът на ВАС е отменил предходните съдебни решения,тъй като пред него било представено удостоверение от 05.06.56 г., издадено от управление на горското стопанство към Министерския съвет на НРБ на наследниците на Ариф Салихов Агушев, според което срещу одържавените /национализираните/ му по Закона за стопанисване и ползване на горите /ДВ бр. 71/48 г. и бр. 270/50 г./ горски имоти- високостъблени гори в землището на с. Могилица,Смолянска околия от 759 дка,и високостъблени гори в землището на гр. Смолян от 50880 дка, можело да бъде извършено прихващане на задължения,при условията на Указа за прихващане задължения на бивши собственици на отчуждени от държавата имущества /"Известия", бр. 60/55 г./, в размер на 2022880 лева. Този документ имал характера на новооткрито доказателство, което не било обсъдено от предишните съдебни състави. Затова задължителните указания на ВАС са в насока,то да се приеме като доказателство и да се съобрази съвкупност с останалите доказателства,при преценката на въпроса подлежи ли на възстановяване собствеността на наследниците на Ариф Салихов Агушев върху описаните имоти по чл. 1, ал. 1 ЗВСГЗГФ.

В с.з.жалбоподателят,чрез адвокати Г. Атанасов и П. Антонов,поддържа жалбата, като претендира да се отмени обжалваното решение,съдът се произнесе по

същество и възстанови в полза на наследниците на Ариф Салихов Агушев,б.ж. на с. Могилица, собствеността върху имотите, описани по-горе.

Въззиваемият,ОСЗГ-Смолян, представлявана от М. Цекова, поддържа да се отхвърли жалбата, като неоснователна.

ФАКТИ ПО ДЕЛОТО: С оглед на яснотата и прецизността, а също и поради продължителния период от

време, в който се е развило спорното правоотношение-от 1869г. до настоящия момент,съдът приема хронологичен подход при анализа на доказаните факти и правните им последици.

Според удостоверение за наследници № 128/26.04.99г. на община Русе, роденият на 07.01.1866г. Ариф Салихов Агушев,б.ж.на с. Сандрово, Русенско, починал на 19.11.1950 г., е оставил законни наследници,както следва - дъщеря Мелике Агушева и синове Сами Ариф Агуш, Мохамед Ариф Агуш и Изедин Арифов Агушев /л. 58 от гр.дело 1138/2000 г.на СРС/,с което активната процесуална легитимация на жалбоподателя е установена.По делото са събрани доказателства за родствените връзки на Ариф Салихов Агушев, представени по адм.дело № 265/03 г.на СОС.Така според удостоверение № 551/03.12.2003 г.на община Смолян /л. 158 от адм.дело № 265/03 г.на СОС/,роденият през 1828г. по данни от близките Салих Юсенов Агушев, за когото според удостоверението липсвали официални данни кога бил роден и починал в регистрите на населението и актовите книги за смърт,бил оставил законни наследници - синове Мохамед Салихов Агушев, роден на 07.11.1863г. и починал през 1948 г.в Турция,и Ариф Салихов Агушев /наследодател нажалбоподателя/.Представен по същото дело,на л.159,е акт за смърт от 31.12.1920г.,съставен от кмета на с.Тозборун /Могилица/, Пашмаклийска околия , според който Хаджи мюфти Агушов, син на Хаджи Юсен Агушов,бил починал на същия ден 31.12.1920г.Събрани като доказателства по адм.дело № 265/03 г. на СОС,са актовете за смърт и на Тахир Юсенов Агушев,починал на 26.11.1920 г. /л. 161/ и Решид Юсенов Агушов, починал на 23.02.1931 г. /л. 160/. Тези данни са от значение за- това, защото във всички документи , които се обсъждат по-долу, като титуляри на права се посочват братя Агушеви /Салих, Тахир, Решид, в някои и Мехмед/, както и Мехмед Абдулахов и Афуз Ариф Агушев, а също и еднолично сина на Салих - Ариф Салихов Агушев. Или предвид на претенцията за възстановяване собствеността в полза на наследниците на Ариф Салихов Агушев /според първоначалната жалба/,жалбоподателят следва да ангажира доказателства, които от една страна да оборят законните презумции на чл. 54,ал.1 ЗИСС / отм./,респ.чл. 30,ал.2 ЗС,според които частите на съсобствениците се считат равни, докато не се докаже противното, а от друга страна да установят някакъв правопроизводящ факт в полза на извод за изключителна собственост на Ариф Салихов Агушев върху процесните имоти.В тази насока като доказателство е събрано генерално пълномощно от 30.06.1942г., заверено на 01.07.42 г. от българския консул в Цариград /л. 212, 213 от адм.дело 214/02г. на СРС/, с което Мохамед Хаджисалихов Агушев е упълномощил брат си Ариф Салихов Агушев да управлява, наема, дава под наем, както и да продава на когото и да било, при каквито и да било условия недвижимите имоти, намиращи се в Царство България, което е надлежно упълномощаване за разпоредителни действия.По делото са налице доказателства за общо притежание и деклариране на притежавани недвижими имоти от братята Мохамед и Ариф Салихови Агуеви към 1929-1948 г. В този смисъл са протоколите за оценка на отчуждените частни имоти от 15.12.1948 г. /л.14 и 16 от гр.дело 1138/00 г.на СРС/, декларациите за притежавани непокрити имоти от 1929-35г. /л. 20-22 от гр.дело 1138/00 г.на СРС/ и декларацията на Ариф Салихов Агушев за притежавани непокрити имоти от 1949г. /л.19 от същото дело/, или данните по тези доказателства са в полза на извод за

съпритежание,а не за индивидуална собственост на Ариф Салихов Агушев върху имотите по тези документи, които с изключение на имота в м. "Вилетско" от 6 дка, са различни от процесните имоти.

По делото в различните инстанции са представени три договора за наем от 1912г., пет броя удостоверения, скрепени с императорски тугри от 1914г.,декларации и дознание от 1914г.,от които се черпят аргументи в полза на твърдението,че братя Агушеви са били собственици на гора от 11000 дка в м. "Чаушевото", гора от 35300 дка в м." Муса Ятак", гора от 2000 дка в м. "Големия Перелик", гора от 2000 дка в м. "Хаджиосманско", или общо 50300 дка,по землището на гр.Смолян.

За да се интерпретират точно според съдържанието им, горните доказателства се възпроизвеждат в текста на решението.Според договор за наем от 12.09.1912 г. /л. 35 от гр.дело 1138/00 г./, сключен между Тахир, Решид и Салих Хюсеинови от с.Тозборун,отомански поданици и Тома Димитров,софийски търговец и български поданик,първите са предоставили на последния под наем за обработване на дървесината,за срок от 60 години, считано от 12.09.1912г.,гора под името "Хаджиосманско-Калъчборун" в землището на с.Тозборун,Ахъчелебийска околия,с площ от 2000дюлюма, при граници-на изток дерето Устрица, на запад Мусията, на север яйлакът Зорлу и яйлакът Перелик, на юг - Дерин гедик, яйлакът Кокоско и дерето Запор.С договор за наем от 12.09.1912 г., л. 37-38, Тахир,Решид и Салих Хюсеинови са предоставили ползването под наем на Тома Димитров 2/6 части от гората "Мусаята",с площ от 500 дюлюма,при граници: на изток - Калъч борун,на запад- Чикур Ялаги,на север-Перелик и Мугла дере,на юг-Каин Гедик и Запор дере,както и гората "Големия Перелик",състояща се от 2000 дюлюма,при граници: Зурлу яйлък,яйлакът Хаджиосманско,Ески кая,Биюк дере и дерето Мусията, за срок от 60 години, а според договор за наем от 12.09.12г., л. 39-40,Салих, Решид, Тахир и Мехмед Хюсеинови са предоставили ползването на Тома Димитров върху гората "Чукурита ормани" в землището на с. Тозборун,с площ от 11000 дюлюма, при граници: Мусаята, Юксек картал, дерето Джукуба, Касък кюпрю, Согон гедик,Чегария,Кармази таш,Ташлъ гедик, Каин гедик, за срок от 60 години. Във всички договори наемодателите са посочени като собственици на отдаваните от тях имоти.

Представени са пет броя удостоверения на императорското Дефтерхане, скрепени с императорски тугри /л. 41-44, 48 от гр.дело 1138/00 г./, османски официални свидетелстващи документи,които служат вместо крепостен акт.Спори се,дали последните удостоверяват право на собственост или право на владение в полза на братя Агушеви, от една страна,а от друга-ако установяват собственост по османското право върху процесните имоти,от какъв вид е последната - мирие, вакъф, или мюлк.

Пространното цитиране на удостоверенията е необходимо с оглед точното тълкуване на съдържанието им. Представеното на л. 41 удостоверение от 24.02.1914 г., което замества крепостен акт от м. ноември 1869 г., установява, че братята Салих, Рашид и Тахир-синове на Хюсеин, са владетели на половината част на една гориста нива, една камениста гора и една ливада,с площ 11000 стари дюлюма в м." Чукурите с Чаушевото", землището на с. Тозборун, Ахъчелебийска околия, окръг Гюмюрджински,с граници,подробно описани в документа и съвпадащи с тези по договора за наем на същия имот.Посочено в удостоверението е,че имотът е от категорията на светите вакъфи Мека и Медина, а причината за издаването на акта е изгубването на крепостния акт от 1869г.,с който настоящите към издаване на удостоверението владелци,владеели имота.Посочено е също, че от направената справка било видно регистрирането на поменатите имоти върху сегашните владелци,поради покупката им от Хюсеин ага през 1869 г.,а документът им давал право на владение върху имотите. С удостоверение, скрепено с императорска тугра, от

24.02.1914г.,служещо вместо крепостен акт № 163/1869 г., се установява, че имот - гориста нива и камениста гора в м." Хаджиосманско- Калъчборун",в землището на с.Тозборун,Ахъчелебийска околия,с площ от 2000 стари дюлюма при граници,подробно посочени в акта,и съвпадащи с границите по договора за наем,към момента на издаване на удостоверението се владеел от Салих, Рашид и Тахир,синове на Хюсеин.Като причина за издаване на удостоверението се сочи изгубването на крепостния акт от 1869 г.,с който се установявало правото на владение на същите върху описания имот, и регистрирането му върху тях в императорското Дефтерхане.С удостоверение от 24.02.1914г.,скрепено с императорска тугра,служещо вместо крепостен акт № 164/1869 г.,се установява, че братята Салих, Рашид и Тахир,синове на Хюсеин, владеели недвижим имот, представляващ гориста нива и камениста гора, в местността "Биюк Перелик", в землището на с. Тозборун, Ахъчелебийска околия, с площ 2000 дюлюма, при граници, подробно описани в акта,като имотът бил от категорията на вакъфите на светите места Мека и Медина.Посочена е причината за издаване на акта,а имено изгубването на крепостния акт от 1869 г.,с който настоящите към издаване на акта владелци владеели описания имот,регистрирането на имота върху тях,поради покупката му от Хюсеин Ага през 1869г.,както и обстоятелството,че удостоверението дава право да се владее имотът.Със същото съдържание е и удостоверението от 26.04.1914г. на л. 44,скрепено с императорска тугра, което замества крепостен акт от 1896 г.,с което се установява владението на братя Салих, Рашид и Тахир, синове на Хюсеин, върху 2/6 части от гориста нива и камениста гора, с площ от 2000 дюлюма в местността "Муса ятаги",при граници,описани в акта,който имот бил от категорията на светите градове Мека и Медина,а регисрацията на имота върху настоящите към издаване на удостоверението владелци,било поради покупката му от Мария и Катерина през 1896г. Последният документ,удостоверение,служещо вместо крепостен акт от 1869 г. /л.48/,е издаден на 24.02.1914г. от императорското Дефтерхане в Цариград и удостоверява,че поради изгубване на крепостния акт от 1869 г., установяващ правото на Салих и Мехмед, синове на Хюсеин,на владение върху 1/2 част от една гориста нива, камениста гора и ливада,в местността "Чукурито", землището на с. Тозборун, Ахъчелебийска околия, от 11000 дюлюма стари, при граници,подробно описани в акта и идентични с тези по договора за наем,се издава заместващ документ-удостоверение,вместо крепостен акт, който удостоверява правото на владение на посочените лица върху имота,категорията му от светите вакъфи Мека и Медина,и регистирането на имота върху посочените лица-владелци в регистрите на императорското Дефтерхане.

С три броя декларации /л. 45-47/,по чл.16 от Закона за поземления данък от 26.05.1914г., братя Салих, Мехмед, Тахир и Рашид Агушеви са декларирали притежаваните от тях като собствени,според декларациите,гори в землището на с.Тозборун/Могилица/, Ахъчелебийска околия.Така гората в м."Чукурито", при граници съвпадащи с посочените в договора за наем,е декларираната като притежавана от братя Салих и Мехмед Юсеинови с площ от 60000 дка, като в декларацията държавният лесничей е вписал, че общата залесена и незалесена площ е 16264 дка /л. 45/, гората в м."Мусаята", при граници съвпадащи с тези по договора за наем, е декларирана като притежавана от братя Салих, Рашид и Тахир Агушеви, с площ 5000 дка,като държавният лесничей е вписал в графата "сведения от лесничея",че общата залесена и незалесена площ на тази гора е 6000 дка.В същата декларация братята Салих, Рашид и Тахир Агушеви са декларирали като притежавана гората "Хаджиосманско- Калъчборун", при граници,съвпадащи с тези, посочени в договора за наем, но с площ 11000 дка,при отбелязване от държавния лесничей, че общата залесена и незалесена площ на гората е 6400 дка, а в забележката на декларацията се посочва, че 1/4

неразделна част от гората по т.2 от декларацията принадлежи на А.Куцоолу от с.Райково,и 1/4 неразделна част на И. Косенджиков и И. Хаджиасанов,от с. Райково.С декларация от 26.05.1914 г. /л. 47/, братя Салих,Рашид,Тахир и Юсеин Агушеви са декларирали като притежавани гората в м. "Чикурите", при граници, съвпадащи с тези, описани в договора за наем, но с площ от 60000 дка, за които държавният лесничей е вписал, че залесената и незалесената площ възлиза на 16264 дка.В същата декларация, същите лица са декларирали притежанието на гората в м. "Биюк перелик "/"Голям Перелик"/, при граници , съвпадащи с тези по договора за наем, но с площ от 15000 дка,като вписаната от държавния лесничей площ е 6900 дка. Във всяка от декларациите е посочено,че документът за право на собственост и/или владение на деклараторите е представен в Министреството на земеделието и държавните имоти на 05.05.1914г., а това са именно цитираните по-горе удостоверения, които заместват крепостен акт.

Събран като доказателство по делото е и официален свидетелстващ документ от 30.08.1914 г., който установява проведено дознание, извършено от Пашмаклийския държавен лесничей, в присъствието на главния инспектор по експлоатацията на горите от МЗДИ, Тозборунския общински селски кмет и Пашмаклийския градски кмет, който е записал показанията на околните стари люде,относно собствеността и владението на братя Салих, Рашид, Тахир и Мехмед Агушеви върху имотите гори и пасбища в м."Чукура", "Муса ятаги", "Хаджиосманско"," Калъч борун" и "Буюк Перелик". Разпитаните възрастни хора са посочили, че по тяхно разбиране тези планини са собственост на братя Агушеви, като някои от свидетелите са определили и вида на собствеността, като пълна собственост "мюлк".

Тук е мястото да се отбележи,че докато границите на имотите, владени от братя Салих, Тахир, Рашид и Мехмед Агушеви по удостоверенията,издадени от императорското Дефтерхане, договорите за наем, декларациите по чл. 16 от Закона за поземления данък и проведеното дознание да съвпадат,налице е несъвпадение по площите в различните документи.

В броеве на ДВ №№70,71,72 и 73,съответно от 29.06.1925 г., 30.06.1925 г.,01.07.1925 г. и 02.07.1925 г., са обнародвани протоколи №№ 1-4 от 16.10.1924 г. на комисия по чл. 5 от Закона за горите от 1922 г., с които последната е описала като яйлаци процесните имоти- гори в м. "Чукурито с Чаушевото" с декларирана площ от 11000 дка, гора в м."Мусаята" с площ от 35300 дка, гора с площ 2000 дка в м. "Големия Перелик", и гора с площ от 2000 дка в м. "Хаджиосманското", всички поземлището на с. Тозборун, Пашмаклийско. При сравняването на текста на протоколите,обнародвани в ДВ,с данните по договорите за наем, удостоверенията от императорското дефтерхане,данъчните декларации и имотите по дознанието,правят впечатление няколко несъвпадения. На първо място, договорите за наем, удостоверенията и данъчните декларации сочат като владелци на горните имоти братята Салих, Рашид, Тахир и Мехмед Агушеви, докато обнародваните протоколи сочат като такива Мехмед Абдулахов и Афуз Аруф Агушев от с.Тозборун. Няма данни по делото за идентичност на лицата Салих, Рашид, Тахир, Мехмед Агушеви, от една страна, и лицата Мехмед Абдулахов и Афуз Ариф Агушев,от друга страна.Налице е несъвпадение между декларираните площи от братя Агушеви по декларациите по чл.16 от Закона за поземления данък, и площите по протоколите,обнародвани в ДВ. Декларираната площ в м."Чукурито" е 60000 дка, съответно в обнародвания протокол - 11000 дка, декларирана в м. "Мусаята" е площ от 5000 дка,съответно в обнародвания протокол площта на яйлака е 35300 дка, и то владян съвместно с братя Хаджииванови от с.Устово, декларираните площи в м."Хаджиосманско-Калъчборун" са 11000 дка,съответно в обнародвания протокол за описание на границите и площта на същия яйлак,площта е посочена като 2000 дка, декларирани в "Големия Перелик" са 15000

дка,а по протокола в брой 73/25 г., площта на имота,обявен за яйлак е съответно 2000 дка.

По делото са налице доказателства, че протоколите на комисията по чл.5 от Закона за горите от 1922 г., за описание на процесните имоти по точки 1-4 от жалбата като яйлаци, и за определяне на обезщетение за отчужденото право на паша и водопой,са обжалвани от братя Агушеви.Липсва пълно доказване на обстоятелството,дали оспорването е било относно характера на земите като яйлак по общия исков ред по чл 6,ал.1, б. "а" от Закона за горите от 1922 г.,или относно оценката на сервитута за ползване на пашата и водопоя по реда на Закона за отчуждаване на недвижими имоти за държавна и обществена полза,по чл.6,ал.1,б. "б" от Закона за горите от 1922 г.

Междувременно със Закон за изменение и допълнение на Закона за продаване на някои държавни гори в Станимашка околия от 1927 г., обн.в ДВ бр. 47/27 г., в § 1, раздел ІІ, горите в м."Хаджиосманско с Калъчборун","Чукурито с Чаушевото","Мусаята" и "Големия Перелик",при граници,съвпадащи с тези по протоколите от 16.10.1924 г.,се задържат за държавно горско стопанство.Според §2,ал.2 от същия закон, на яйлъкопритежателите, вместо отчуждените им права на паша и водопой,се отстъпват от изключените от предмета на горското стопанство, държавни гори и земи до 500 дка на отделно домакинство.

Важно е да се отбележи правното значение на оспорването на протоколите,което е по-широкият термин от обжалването,по смисъла на чл.6 от Закона за горите от 1922г.За оспорването на преценката на комисията по отношение на характера на земите като яйлак, законодателят е определил общия исков ред на реивиндикационния и/или отрицателния установителен иск за собственост,затова за да е доказано,че имотът не е яйлак при условията на пълно доказване,следва да се представи влязло в сила съдебно решение,с което е уважен такъв иск.По-нататък,за да се приеме,че е оспорена оценката на отчужденото право на паша и водопой,следва да се представи влязло в сила съдебно решение,с което определената от комисията оценка е отменена,изменена или жалбата е отхвърлена.В тази насока са събрани косвени доказателства.С писмо-заявление № 1852/1929г. на МЗДИ /л.140 от адм.д№3204/04г./,братя Агушеви,от с.Тозборун,са заявили искане за освобождаване от такса за паша на добитък върху собствените им пасища,документите,за които се намирали в МЗДИ,с което се поставя началото на преписка от 52 документа между братя Агушеви и министерството,относно собствеността и ползуването на процесните имоти по т.1-4 от жалбата.С писмо №243/13.05.29г. на юрисконсулт на МЗДИ,същият е представил на началника на отделението на горите и лова представените от Тома Димитров 5бр. удостоверения,в подкрепа на претенциите му за ползуване на горите "Мусаята", "Хаджиосманско","Калъчборун" и "Чукура",като юрисконсултът е изказал мнение,че удостоверенията установяват правата на собственост на наемодателите върху посочените имоти.Събрани по делото са косвени доказателства,от които може да се направи извод,че от името на братя Агушеви е била подавана жалба срещу оценката на правото на паша и водопой на комисията по чл.5 от Закона за горите от 1922г.В този смисъл е записването в таблицата,находяща се във фонд №8К,опис 3,архивна единица 1346 на ЦДА-София /л.211 от адм.дело №214/02г./,че протоколите №1-4/16.10.24г. са обжалвани,както и че обезщетение не е било изплащано,или налице е косвен довод за обжалване на оценката на отчужденото сервитутно право на паша и водопой.В този смисъл е и писмо вх.№23673/12.10.35г. на МЗДИ,в което началникът на Чепеларското бюро за стопанисване на гори е удостоверил,че обезщетенията за отчужденото право на паша и водопой са определени,но прететендентите-бр.Агушеви не са се явили,за да го получат,което е естестевено с оглед на обжалването.Посочено е по-нататък в

писмото,че по §3 от специалния Закон за продаване на някои държавни гори в Станимашка околия от 1911г.,с измененията му за Пашмаклийско от 1923г. и 1927г.,на братя Агушеви са били дадени изцяло големи късове яйлъчни гори по-близки до населените места в м."Ковачево","Станково","Ташлъ-Гедик","Капитанско" и др.,с обща площ 34 898дка /като братя Агушеви притежавали 2/3 от поменатите устроени вече гори,т.е са ги изплатили/,а от по-далечните,по-горе изброени гори в местностите "Калъчборун","Хаджиосманско","Чукурито","Мусаята","Голям Перелик",не им били дадени по §2,ал.2 от същия специален закон парчета гори,тъй като нямало изключени извън обекта на горско стопанство такива парчета /държавни гори до 500дка на отделно домакинство,според текста на закона/.

По делото не е представено пряко доказателство за оспорване по общия исков ред на характера на земите по протоколите от 16.10.24г. като яйлак,като тежестта на доказване на това обстоятелство е върху жалбоподателя.Или според чл.15,ал.1,б."б" от ЗГС /отм./,поради цената на иска до 1934г. тези спорове са били подсъдни на окръжен съд,като първа инстанция,а след влизане в сила на ЗУС от 1934г.,на областния съд,като първа инстанция.В този смисъл е представения на л.136-145 от адм.д.№762/05г. извлечение от фонд 154 К,инв.опис 3,списък на запазените в ДА-Смолян дела на Пашмаклийския мирови съд и Пашмаклийски околийски съд в периода 1921-1944г.,в който липсват данни за такова производство.

За установяване на статута и режима на стопанисване на процесните имоти със заповеди №2737/18.09.35г. и №3875/17.12.35г. на министъра на земеделието и държавните имоти,била назначена комисия в състав И.Коларов,проф.С.Ангелов,членове на кодификационната комисия,Чехларов,подпредседател на Софийския апелативен съд,д-р Димитров от Министерството на външните работи и изповеданията, Радулова,юрисконсулт на МЗДИ и началника на управлението на горите и лова към същото министерство.С протокол №15/23.03.36г. комисията,при преглед на удостоверенията от цариградското Дефтерхане и договорите за наем,е изказала мнение,че въз основа на тях,с шериатксо решение,праводателите на Тома Димитров -Салих,Рашид,Мехмед и Тахир Хюсеинови са доказали правата си на собственост,затова следвало да се признае в полза на Тома Димитров правото да експлоатира горите "Чукурджи","Буюк Перелик","Мусаята","Хаджиосманско", "Калъчборун",следвало същите гори да се признаят за частни,и да се признае правото на паша и водопой върху тях.Това мнение на комисията било представено на министъра на земеделието и държавните имоти с докладна записка №126/01.04.36г. /л.9/,и с резолюция от същата дата,министърът го е одобрил.

Със заявление на Тома Димитров от 06.10.36г. /л.108 от адм.д.№352/03г./,последният,като наемател на процесните по т.1-4 от жалбата гори,е поискал от министъра на земеделието и държавните имоти телеграфически да съобщи на българската легация във Виена,за постъпилата молба от негово име за допускане на виенските жители Гастон Хаузенбишел и Едуард Хрижка да дойдат да прегледат горните гори,и му дадат съвети за бъдещото им експлоатиране.Според уд-е №18968/01.10.40г. на МЗДИ,същото било издадено от министерството на Т.Димитров в уверение,че същият имал сключен договори за наем за експлоатиране на същите гори,за снабдяване с открит лист за пътуване до тях и обратно.

Основателен е доводът за изключване от доказателствата по делото на документите на л.44-89 и 102-117 от адм.д.№762/05г.Действително,с оглед на чл.157б ГПК,при определяне на задачата на вещото лице по лесотехническата експертиза,съдът посочва на вещото лице материалите,които му се предоставят за изготвяне на експертизата.Тъй като е възложена справка в ДА-Смолян,предварително е било

неизвестно какви материали следва да провери вещото лице,затова и те са посочени неизчерпателно.Посочването на същите в констативно-съобразителната част от заключението и прилагането им към експертизата е способ да се провери обосноваността на заключението,а не е дейност по попълване на делото с доказателства. За това е неправилно приемането на документите като доказателства, защото искане за това могат да направят единствено страните, за да обосноват твърденията си по чл. 127 ГПК.

Събрани по делото са доказателства за деклариране по емлячния регистър на с.Могилица от 1929-35г.,партида № 24,на братя Мохамед и Ариф Салихови Агушеви,на притежаван имот гора в м."Вилетско" от 6 дка,който не е деклариран от тях през 1949г. в извлеченията от декларациите им по емлячен регистър,нито в протоколите за оценка на отчуждените им имоти от 15.12.1948г.Никой от имотите по т. 1-4 от жалбата,не е деклариран като притежаван от братя Мохамед и Ариф Салихови Агушеви в емлячните регистри от 1929 -35 г. или 1949 г.

Видно от удостоверение №1095/16.04.56г.,на л.53 от адм.дело 1138/00 г.на Смолянския околийски народен съвет,след национализиране на горите през 1948г. Ариф Салихов Агушев бил платил 254383 лв. /нов курс/ за данък общ доход и еднократен данък върху доходите от национализираните гори, а според новооткритото писмено доказателство - удостоверение от 05.06.56г. на управлението на горското стопанство към МС на НРБ, издадено в полза на наследниците на Ариф Салихов Агушев,срещу одържавените /национализираните/ му по Закона за стопанисване и ползване на горите /ДВ брой 71/48 г.и брой 270/50 г./ имоти, а именно 759 дка високостъблени гори в землището на с. Могилица , и 50880 дка високостъблени гори в землището на град Смолян,можело да се извърши прихващане на задължения при условията на Указа за прихващане на задължения на бивши собственици на отчуждени от държавата имущества /"Известия" бр. 60/56г./ в размер до 2022880 лева.

По делото е изслушана тройна СИЕ,заключението на което съдът приема за обективно и компетентно,с изключение на конкретна негова част,посочена по-долу. Според СИЕ,при преизчисляване на обезщетението за заявените за възстановяване гори,с обща площ от 51639 дка,при оценка 800 лв на декар,по протокола за оценка на отчуждените частни имоти от 15.12.48 г., умножена по 6 пъти, или 4800 лева на декар, се получавала стойност на оценката на отчуждените имоти от 247 267 200 лева. След намаление на посочената сума по чл.9 от ЗСПГ от 1948г.,и приспадане на намалението,размерът на дължимото обезщетение бил 99 726 880 лева, а след паричната реформа от 1952 г.,те са съответствали на 1 994 538 нови лева, приблизително толкова,колкото били посочени като възможност за прихващане по удостоверението от 05.06.56г.,като нямало данни такова прихващане реално да е било извършено.СИЕ е посочила, че платените от Ариф Агушев 254 383 нови лева, след реформата от 1952 г., към 1948 г. съответствали ни 6 359 575 лева. Тъй като в посоченото удостоверение №1095/17.04.56г.,данъкът не бил разграничен на данък общ доход и еднократен данък, предмет на Указ № 190/55 г.,и тъй като не била открита декларация по чл. 15 ЗЕДИ за определяне на данъка върху претендираните за отчуждени гори от 51639 дка,СИЕ е приела, че данъчната им оценка е 800 лева на декар,по протокол за оценка на отчуждени частни имоти, или се получавала данъчна основа от 41 311 200 лева.Съдът приема заключението в тази му част за необосновано. Няма никакво доказателство каква част от данъка е платена като еднократен данък върху отчуждените гори,и каква част като данък общ доход. Това е предмет на доказване,и СИЕ не следва да приема за доказан този факт без надлежно доказателство.Затова и заключението, че след приспадане на необлагаемата сума за 4-членно семейство от 400 000 лева, данъчната основа била в размер на 40 911 200 лева, а

следващият се еднократен данък за отчуждените гори по чл. 22 ЗЕДИ бил 4 295 676 лева,част от внесения данък от 6 359 575 лева, не следва да се приема за обосновано. Тази необоснованост, от своя страна, е пречка удостоверенията и СИЕ относно платените данъци,да се приемат за косвено доказателство за собствеността върху облагаемите и отчуждени гори от 51 369 дка, тъй като именно собствеността върху тях подлежи на доказване.

Съдът приема за безспорно установен факта, че процесните имоти са попадали в новите земи, по смисъла на Закона за уреждане на недвижимата собственост в новите земи от 1921 г., тъй като землището на с. Тозборун е попадало на юг от старата турско-българска граница , в този смисъл и ДВ брой 47/27 г.,и заключението на тройната СТЕ.

Изслушани са показанията на свидетелите Шехов и Келешев, жители на с.Могилица. Свидетелите установяват, че гори и паша в м. "Чукурито", м. "Биюк Перелик", м."Чаушевско", до 1948 г. били на братя Агушеви от с. Могилица, като месното население ползвало имоти за паша на овце в тези местности.

ПРАВНИ ИЗВОДИ: Жалбата е подадена от надлежна страна, в срока за обжалване, съдържа

реквизитите, изискуеми от закона, и като процесуално допустима,следва да се приеме за разглеждане.

Разгледана по същество, е неоснователна. Обжалваното решение е постановено от компетентен по място, степен и материя

орган, по реда и във формата, предвидени в закона, при постановяването му не са допуснати съществени нарушения на материалния закон,и съществени нарушения на процесуалните правила.

Фактическият състав на възстановяването на собствеността върху горите и земите от горския фонд по административен ред,включва кумулативната даденост на следните предпоставки:

а/ Имот - гора или земя в границите, определени за предмет на горско стопанство,по смисъла на отмененото законодателство на Царство България,следва да е бил притежаван от лицата, посочени като правоимащи в чл. 3 ЗВСГЗГФ.

б/Имотът да е бил одържавен/национализиран/ по законите,неизчерпателно изброени в чл. 2, ал.1 ЗВСГЗГФ, в периода 1946 - 1958 г., и включен на това основание в ДГФ.

в/ Имотът да съществува по място, площ и в граници, в които е одържавен, и върху него да не са осъществени мероприятия,които не позволяват възстановяване на собствеността.

г/От правоимащите и/или техните наследници да е подадено заявление за възстановяване на собствеността до компетентната поземлена комисия в срок до 30.06.99г., или ако документите са изгубени или унищожени не по тяхна вина, до 31.10.99 г.

Действително,основният спорен по делото въпрос е,дали наследодателят на жалбоподателя - Ариф Салихов Агушев,е бил собственик на процесните имоти,към влизане в сила на законите,посочени в чл.2 ЗВСГЗГФ,въз основа на събраните по делото доказателства.Отговор на поставения въпорс може да се даде единствено,като правото на собственост върху процесните имоти се изследва като правоотношение, върху което влияят както османските закони след 1869г.,законодателството на Царство България, ратифицираните от него международни договори, а също и действащият закон.

Относно доводите за наличие на право на собственост "мюлк" или право на ползване върху мирийска земя,въз основа на тапия,издадена на шериатско основание,върху процесните имоти в имуществото на братя Агушеви, респективно на

Ариф Салихов Агушев, до влизане в сила на Закона за уреждане на недвижимата собственост в новите земи от 1921 г.,следва да се има предвид следното:

Според чл.1 от турския Закон за земите от 1858г.,мюлк са земите, собствеността върху които принадлежи на частните лица. Ползването и разпореждането с тях става без разрешение.Собственикът има право да ги продава,дарява,завещава или посвещава на богоугодни заведения.Мирие,според чл. 3 от Закона за земите,са тези земи,пълната собственост на които принадлежи на държавата,а само ползването от тях държавата отстъпва на владелците,като същите не могат да извършват никакви сделки на разпореждане с тях. Мевкуфе,според чл.4 от Закона за земите, са тези земи, които са посветени на религиозни учреждения, и които не подлежат на отчуждаване. Земите мюлк могат да бъдат посветени, след като се изпълнят формалностите на шериата, като за тях Законът за земите не се прилага.Могли са да се посвещават и мирийски земи,било от султана,било от други висши военачалници или сановници. Земи метруке,според чл. 5 от Закона за земите, били тези земи, които били оставяни за общо ползване-пътища, площади, пазарища, както и пасища-мери, предназначени за общо ползване от жителите на едно село,град или на няколко села,както и гори, лесове, яйлаци и къшлаци.Меват /чл.6/ били земите,които не се владеели с тапия от никого,и които били отдалечени от населените пунктове на такова разстояние,че от крайната граница на последните не можел да се чуе вика на човек с висок глас.През 1870г. влязъл в сила турският Закон за горите,според чл.1 от който горите биват 4 категории: 1/държавни /мирие/ 2/ вакъфски 3/общински,наречени балталъци и 4/частни.Последните били уредени в чл.28,29 и 30 от Закона за земите,като били изключени от режима на Закона за горите.Мирийските държавни гори били под върховенството на горската администрация,от тях всеки имал право да сече.Вакъфските гори били под върховенството на управлението на вакъфите,а общинските балталъци били оставени за общо ползуване.Според стария текст на чл.28 от Закона за земите от 1858г. " всяко дърво,плодоносно или не,като жълъди,орехи,кестени,бук,дъб,саморасли върху мирийска земя,са приращение на земята.Ползата от тия дървета принадлежи на владелеца на земята,а законния десятък от плодовете им се взема за сметка на държавата.Самораслите дървета не могат да бъдат отсечени или изкоренени от владелеца на земята,или от чуждо лице.Ако някой отсече или изкорени едно от тия дървета,длъжен е да заплати на държавата стойността му,която е имало преди отсичането или изкореняването му." В новия текст на чл.28 на Закона за земите от 1870г.,и самораслите дървета не могли да бъдат отсечени или изкоренени само от чуждо лице,като същото било длъжно да заплати не на държавата,а на владелеца стойността му,която то е имало преди отсичането и изкореняването.В светлината на последния текст следва са възприемат показанията на свидетелите по дознанието,че десятъкът се плащал в полза на турската държава.Според стария текст на чл.30 от Закона за земите "освен държавните гори и горите,оставени за общо ползуване на жителите на селата,сеченето на всички други гори от саморасли дървета,които служат за строителен и горителен материал,и които са преминали в наследство от деди и прадеди,или купени от трети лица и владени с тапия,е изключително право на владелеца.Ако външно лице се опита да сече в тези гори,владелецът може, посредством властта,да му запрети.Ако обаче сеченето е извършено,стойността на отсечените дървета,която те са имали преди отсичането,се взема от лицето,което ги е отсякло,и се дава на владелеца им-държавата".С изменението на този текст от 1870г.,с което се постановява,че самораслите са в полза на частния владелец.

От тези текстове е видно,че за да се признае една гора за частна,следва тя да се владее с тапия,като в нея изрично е указано,че имотът е мюлк.В този смисъл "Коментар и ръководство по Закона за горите от 1925г.Съдебна практика",Пловдив,1937г.,стр.4-10

и стр.166,както и цитираната там касационна практика на стария ВКС-решение №266/1931г. на ІІІг.о. и др.Тълкуването на чл.3 от Закона за земите от 1858г.,според който за частна собственост мюлк се считали,според шериата,само ония от държавните земи, които султанът като монарх е раздавал по благоволение на заслужили сановници и други лица,и то с фермани,имащи силата на закон.Без такива фермани,земята се считала за държавна. Или твърдението,че процесните по т.1- 4 гори са били частна собственост мюлк на братя Салих, Решид,Тахир и Мехмед Агушеви към 1869г.,респективно към 1896г.,е недоказано.С крепостните актове от тези години те са закупили от праводателите си правото на владение върху посочените гори, които са били от категорията държавни гори -мирие.Косвен довод в полза на този извод е и обстоятелството,че тези гори са били регистрирани в императорското дефтерхане, централната служба за мирийските земи, която с тапия, скрепена с императорска тугра /емблема на султана/,е удостоверила през 1914 година,че в полза на братя Агушеви съществува право на ползване върху определена мирийска земя.За такова разбиране и Сталев в "Нотариалният акт", С."Фенея", 2004 г.,стр. 37 и сл.,също и в "Нотариалната форма и кризата на недвижимата собственост у нас в тяхното историческо развитие", С. 2005 "Фенея", стр. 9 и сл. Не може да се приеме, че тези гори са били пълна частна собственост мюлк на братя Агушеви, защото земи мюлк са били земите, намиращи се в чертите на населените места с размер до половин дюлюм /половин декар/, а видно е от документите, че случаят не е такъв.Те не са били и земи юшурие, както се твърди, защото такива земи,според чл.2 от Закона за земите от 1858г.,не е имало в България.Така и Д. Ангелов и М. Андреев в "История на българската феодална държава и право",С.1972, § 61,стр.308.Те не са били и земи, отделени от мирийските,и отдадени в пълна собственост мюлк на шериатско основание със султански ферман, както се посочи по-горе.

Съдът приема за основателен довода,че процесните по т. 1- 4 от жалбата имоти, не са били вакъфи. Посочването на вакъфския им характер,като гори посветени на светите земи Мека и Медина в някои от удостоверенията,е резултат от съществуващо такова записване в Цариградското дефтерхане отпреди Закона за земите от 1858 г., което своевременно не е било заличено,както се е изисквало от същия закон.Така Ф. Милкова в "Османското поземлено законодателство от 1839г. до 1878 г." в сп. "Икономически преглед",1967г., кн.3, стр.36,а и поради обстоятелството, че управлението и разпореждането с вакъфски имоти се е извършвало от едноименното управление,и поначало те са били вещи,извън гражданския оборот.

Или се налага изводът,че в периода 1869-1912г.,до сключването на наемните договори, процесните по т. 1 - 4 имоти са били държавни мирийски гори, владени от частни лица - братя Салих, Рашид, Тахир и Мехмед Агушеви с тапия /крепостен акт/. Това им владение е било добросъвестно и необезпокоявано,придружено с външно изявено намерение за придобиване на имотите,видно от декларирането им като собствени през 1914г., отдаването им под наем през 1912 г.,и манифестираното пред трети лица владение за себе си. Така и протокола от извършеното дознание през 1914 г.

По въпроса дали в полза на братя Салих, Тахир, Рашид и Мехмед Агушеви е изтекла придобивна давност в периода 1869 - 1913 г., в която процесните имоти са присъединени към Царство България,и към тях е започнало да се прилага българското законодателство, следва да се има предвид следното:

По начало османското законодателство не познава института на придобивната давност.Според чл. 1248 от Меджелето /турският закон за давността/, има три начина за придобиване на собственост: 1/ прехвърляне между живи - продажба, дарение и други; 2/ наследяване; 3/ завлядаване на нещо, което няма стопанин. По отношение на земите мюлк, турското право е познавало само погасителната давност,според която исковете

не се уважавали и не се слушали от съдилищата,но самото право с това не се губело,или както това изрично постановявал чл.1674 от Меджелето "дълговремието не заличава правото". Предвиждал се 15-годишен срок за погасяването на исковете за собственост за земи мюлк,за наследство, за владението на вакъфите с двоен наем и пр. /чл. 1660/ и 10-годишен срок за погасяване на исковете за владение на мирийски земи /чл. 1662 от Меджелето и чл. 20 от Закона за земите/.Що се отнася до исковете за собственост или голата собственост на мирийски земи и вакъфските имоти, срокът за погасяването им е 36-годишен /чл. 1661 от Меджелето от 1882 г./,като за обществените държавни имущества като пътища, реки и други, както и за общинските такива - мери, балталъци и други,няма давностно владение /чл. 1675 от Меджелето и чл.102 от Закона за земите/. Така Димитров в "Яйлъшкия въпрос и горите според турското и българското законодателство" С. 1924 г., стр. 26-27.Или за да се погаси по давност евентуален иск за собственост върху процесните по т. 1-4 имоти на турската държава срещу братя Агушеви,е следвало да изтече 36-годишен срок след 1882 г., т.е., до 1918 г.След присъединяването им към новите земи през 1913 г., те са подлежали на придобиване по давност на общо основание, при съобразяване обаче на специалния чл. 8 от Закона за горите от 1925 г.

По силата на чл.10 и чл. 11 от Цариградския договор между България и Турция от 16 - 29.09.1913 г., правата, придобити преди анексията на териториите, и юридическите актове, както и официалните документи,издадени от компетентните от османски власти,следва да бъдат зачитани и ненарушими,до законното доказване на противното /чл. 10/,а правото върху недвижимата собственост в отстъпените територии,както то се предвижда от османския закон върху недвижимите имоти,градски и селски,следва да бъде признато без никакво ограничение,а собствениците на недвижими или движими имоти в казаните територии продължават да се ползват от всичките си права на собственост, даже ако се установят навременно или постоянно местожителство вън от България, и могат да дават имотите си под наем или да ги управляват чрез трети лица.

С присъединяването на т.нар. нови земи, сред които са и процесните имоти,към Царство България през 1913 г., последните попадат под действието на Закона за горите от 1904 г., който в чл. 1, ал. 4 обявява горите - яйлаци за държавна собственост. Установи се от изложеното по-горе,че към 1913г. процесните имоти по т. 1 - 4 от жалбата са представлявали мирийски гори на турската държава,владени с тапия от братя Агушеви.По силата на международното публично право,принадлежащите на турската държава недвижими имоти след Балканската война преминават в собственост на българската държава,освен ако в международен договор или в закон не е установено друго.

Според чл. 3 от Закона за уреждане на недвижимата собственост в новите земи,ДВ брой 92/27.07.21г.,държавна собственост са всички недвижими имоти /покрити и непокрити/,които на 5.10.1912 г.са били частна или обществена собственост на турската държава, както и горите /самораслите дървета/ в яйлаците и къшлаците. Според чл.5,т.1 от същия закон,в частна собственост се намират недвижимите имоти, които частни лица са притежавали като мюлк, а според чл.5,т.2 частни са и мирийските имоти, владени от частни лица с тапия.Собствеността по чл. 5, т. 2 от Закона, обаче не се признавала автоматично, а след процедура по проверка на тези документи и легализация от местния околийски съдия,според чл.17 и сл.от закона. Няма представени доказателства по делото,такава проверка и легализация на документите на братя Агушеви да са били извършвана. Поставя се въпросът, дали процесните имоти са били частна собственост на турската държава към 05.10.1912г.,да- ли са били яйлаци - летни пасища,и като такива държавна собственост,по смисъла на чл.1, ал.4 от Закона за

горите от 1904г. и чл.3,т.2 от Закона за уреждане на недвижимата собственост в новите земи от 1921 г., или са били частна собственост, като мирийски земи,владени с тапия.

Яйлашкият или частният характер на дадена гора се определял,на първо място с описание на границите им от местия лесничей,с протокол по чл.3 от Закона за горите от 1904г.,и при липса на спор се утвърждавал с протокол на нарочна комисия по чл.12 и сл. от същия закон,който влизал в сила след утвърждаването му от Министерството на търговията и земеделието.Такива протоколи не са представени,представеното дознание от 1914г. обективира извършен разпит на свидетели за границите и владението на описаните гори,липсва утвърждаването му по чл.12 и сл.Както се отбеляза по-горе,свидетелските показания, че имотите били мюлк на братя Агушеви,не се подкрепят с изискуемия за това султански ферман,в който изрично да е отбелязано,че имотът им се дава в мюлк на шериатско основание.Затова не може да се приеме,че към 1921г. процесните имоти са имали яйлашки характер,от правно-техническа гледна точка.Едновременно с това описанието им в Цариградското дефтерхане и договорите за наем установяват,че те са се състояли от гористи ниви и ливади,и каменисти гори,което наред с посочването на някои от границите им като яйлак,дава възможност същите да се възприемат като летни пасища,от фактическа страна.Съпоставителното тълкуване на чл.3,т.1 и чл.5,т.2 от Закона за уреждане на недвижимата собственост в новите земи от 1921г. показва,че законът възприема за държавна собственост тези имоти,принадлежащи на турската държава към 05.12.1912г. земи,включително мирийски,които не се владеят с тапия.Или по метода на изключването,след като не са яйлаци,установени с протокол по чл.3 и сл.,и чл.12 и сл. от Закона за горите от 1904г.,не са държавна собственост на българската държава,като правоприемник на турската държава,притежаваща ги в частна държавна собственост до 05.10.1912г.,а са мирийски земи,владени с тапия,следва да се приеме,че по чл.5,т.2 от Закона за уреждане на недвижимата собственост в новите земи от 1921г.,тези гори са били частна собственост на братя Агушеви към 1921г..Обстоятелството,че не е била проведена процедура по легализация на документите /тапии/ на братя Агушеви пред околийския съдия,не променя характера на земите,като мирийски,владени с тапия,следователно,попадащи в приложното поле на чл.5,т.2 от закона.

С цитираните по-горе протоколи №1-4/16.10.24г. на комисията по чл.5 от Закона за горите от 1922г.,обнародвани в ДВ,същите са били обявени за яйлаци-държавна собственост.Съдът приема за основателен довода на жалбоподателя,че данните за обжалването на тези протоколи,са пречка за влизането им в сила,или последното не може да се предполага,а следва да се докаже при условията на пълно доказване от въззиваемия.Или след като не е безспорно доказано,че жалбата срещу оценката на отчужденото право на паша и водопой е отхвърлена,респективно,че е отхвърлен искът за собственост и установяване,че горите нямат яйлашки произход по чл.6 от Закона за горите от 1922г.,с влезли в сила съдебни решения,не следва да се приема последицата на чл.6,алинея последна на същия текст,а именно,че необжалваните протоколи добиват значението на влезли в сила решения,издадени в полза на държавата,по въпроса за собствеността.Това е така,защото е доказано наличието на обжалване,без да са установени безспорно резултатите му.

В ДВ бр.124/01.09.25г.,в сила от същата дата,е обнародван Законът за горите от 1925г.,който отменя Закона за горите от 1922г.С чл.1 и чл.2 от новия закон,се повтарят разрешенията на Закона за горите от 1904г. и Закона за горите от 1922г. за видовете гори и собствеността върху тях,включително и обявяването на яйлаците за държавна собственост.Законът,в чл.3,новира действието и на съставените до влизането му в сила протоколи на комисията по чл.5 от Закона за горите от 1922 г., включително обнародваните в ДВ бр.70-73 от 1925 г.,но като разпоредба от материален характер тя

не може да има обратна сила.Нещо повече, със забележка към същия текст се постановява, че за тези от яйлаците, собствениците на които в спор с държавата,с влезли в сила съдебни решения са доказали, че горите не са яйлаци, се постановява отчуждаване на последните по Закона за отчуждаване на недвижими имоти за държавна и обществена полза.Същата забележка е отменена със Закон за извънбюджетен /свръхсметен кредит/ от двеста милиона лева за изплащане на стойността на отчуждените за държавни нужди недвижими имоти, яйлаци, къшлаци и дъскорезници,обн. ДВ бр.284/20.03.34 г.

Основателно е възражението на жалбоподателя, че чл. 4 от Закона за горите от 1925г.поставя ново изискване за обнародване на протоколите в ДВ,и нова възможност за оспорване от заинтересованите на яйлашкия им характер по исков ред чл.4, ал.2 във вр. с ал.1,б. "а",или на оценката на отчужденото право на паша и водопой - по административния ред, указан в Закона за отчуждаване на недвижими имоти за държавна и обществена полза.

От този юридически порочен кръг,законодателят е намерил изход с изменение на специалния Закон за продаване на някои държавни гори в Станимашка околия от 1911г.,с разширението му за Пашмаклийско,обнародван в ДВ брой 47/27г.С неговия § 1,т.ІІ,се постановява,че процесните по т.1-4 гори от жалбата,се задържат за държавно горско стопанство,а според § 2,ал.2 от същия закон,на яйлъкопритежателите,вместо парично обезщетение за отчуждените им права на паша и водопой,се отстъпват от изключените от предмета на горско стопанство държавни гори и земи до 500 дка на отделно домакинство. Или по този начин,държавата със специален закон обявява имотите за държавна собственост като яйлаци,по смисъла на чл.1,ал.3 от Закона за горите от 1925г.,тъй като третира собствениците им като яйлъкопритежатели,и им определя обезщетение за отчужден сервитут на паша и водопой,вместо за отчуждено право на собственост.Макар законодателят да не е използувал традиционната терминология за означаване на отчуждаването в полза на държавата,като отнемане за държавна или обществена полза, това е експроприация на частна собственост,което е противоконституционно и по смисъла на чл. 68 от Конституцията на Княжество България,защото определеното със специалния закон обезщетение за отчуждените имоти нито е предварително,нито е равностойно на отнетото право,макар на братя Агушеви да са отстъпени над 34 000 дка други гори, според писмото на Чепеларския държавен лесничей,продажните цени на които към момента на писмото били изплатени на 2/3 части.Факт е, че с този специален закон имотите са одържавени по силата на закона,и след влизането му в сила през 1927г.,правото на собственост върху посочените гори ex lege не съществува в патримониума на братя Агушеви. Тук §2,ал.2 от специалния Закон за продаване на някои държавни гори в Станимъшка околия от 1911 г.,с разширението му за Пашмаклийско от 1923 г.,1927 г.и 1931г.,отменя реда на чл. 3-5 от Закона за горите 1925г.,по отношение на реда за обявяването на дадена гора за яйлак,отчуждаването й в полза на държавата,и обезщетяването на бившите й собственици.В този смисъл,в потвърждение на правилото,че специалният закон отменя общия, е и разпореждането на § 11 от специалния закон,обн.ДВ бр. 47/27 г. Нещо повече, с § 10 от същия закон, се постановява, че издадените документи по Закона за уреждане на недвижимата собственост в новите земи от 1921 г., при които не са спазени чл. 20 от Закона за горите от 1922 г.,и чл. 17 от Закона за горите от 1925 г., относно частната собственост на горите в Пашмаклийско,са нищожни.Тъй като тези текстове обявяват неприложимостта на Закона за уреждане на недвижимата собственост в новите земи от 1921 г., по отношение на яйлъшките гори в Пашмаклийско,не следва да се приема мнението на комисията, назначена от Министъра на земеделието и държавните имоти, че имотите в горите Чукуркьой, Боюк перелик,

Мусаята, Хаджиосманско, Калъчборун, следва да се признаят за частни на братя Салих, Мехмед, Рашид и Тахир Хюсеинови Агушеви,поради установяване на правата с шериатско решение,като липсва коментар на действието на специалния закон.

Затова е неоснователно и позоваването на Ангорската спогодба от 1926г. между Царство България и Република Турция, с оглед на одържавяването на процесните имоти по силата на закона от 1927г.Частноправната последица на това одържавяване е,че собствеността върху посочените имоти е преминала от патримониума на братя Агушеви /и то по граници и площи по удостоверенията от 1914 г./,в този на държавата. За това действие действие на одържавяването В.Ганев в "Учебник по обща теория на правото",т.І, С.1990, глава ІІ, §т.6,б."с", стр.642 /"Частноправните последици,чрез които собствеността на отчуждения имот преминава от дотогавашния собственик върху държавата, се изграждат, обосновават и определят от редица публично правни последици, при спазването на които само може да има едно валидно отчуждаване и едно установяване на частноправни последици, прехвърлящи собствеността"/.

Или след като са отчуждени от държавата през 1927 г., процесните имоти могат да се претендират като собствени само на основание давностно владение. Но най-вече пречка за придобиването на процесните гори по давност,е забраната на чл. 8, ал. 1 от Закона за горите от 1925 г., според който държавните и другите обществени гори, с изключение на тия от категорията на частните имущества на общините и другите обществени учреждения,са неотчуждаеми и неприобретаеми по давност.Действието на придобивната давност е изключено по отношение на държавните гори,с оглед на субекта на собствеността,като изключването се отнася както за обществените, така и за частните имущества на държавата. В този смисъл чл. 222, чл. 223 вр. чл. 208 от ЗБОП /ДВ бр.287/21 г., ДВ бр. 7/34 г./, а също и Венедиков в "Система на българското вещно право" С.1990 г.,отдел ІV, т. 38, стр. 298, 299.

Съдът приема,че оспорването на ЛТЕ относно заключението,че процесните имоти са били устроени със стопански планове на държавната гора "Герзовица",обн. в ДВ бр.77/37г.,държавната гора "Мугла",обн. в ДВ бр.78/38г. и общинската гора на с.Могилица "Чертът",обн. в ДВ бр.201/38г.,не е доказано.Поради обнародването им в ДВ,тези стопански планове се смятат не само известни на съда,но и общоизвестни.Действително,те нямат действие по отношение на собствеността,тъй като имат само лесовъдско значение по определяне на реда и размера на ползуването на устроената горскостопанска единица.Така чл.64,ал.3 и чл.65 от Закона за горите от 1925г.Но те са индиция в полза на извода,че след 1927г.,държавата е стопанисвала и ползувала процесните гори,което наред с чл.8,ал.1 от Закона за горите от 1925г.,е пречка за придобиването им по давност.

В тази връзка показателно е и обстоятелството, че Ариф и Мохамед Салихови Агушеви не са декларирали като притежавани процесните имоти по емлячния регистър от 1949г., нито имотите са посочени в протоколите за оценка на отчужденте им имоти от 1948г. В тази връзка новооткритото доказателство-удостоверение от 05.06.1956г. на управлението на горското стопанство към Министерския съвет,следва да се възприема не изолирано,а в съвкупност с останалите доказателства по делото.Видно е от съдържанието на последното, че в него е допусната неточност,по отношение на обема на отчуждената собственост от Ариф Салихов Агушев в землището на с. Могилица - посочва се, че по Закона за стопанисване и ползване на горите са отчуждени 759 дка,което не отговаря на протокола за оценка на отчуждените имоти от 1948г.,според който това е обемът на отчуждената собственост,за който е предвидено обезщетение в облигации, а 100 дка са оставени за ползване, или общият обем на отчуждените гори,е 859 дка.Липсва такъв протокол за оценка на отчуждените имоти в Пашмаклийско /Смолянско/ землище за 50880дка гори,който възприеман в съвкупност с емлячния

регистър от 1949г. и удостоверението от 1956г. би верифицирал съдържанието на последното.Затова съдържанието на бланковия документ не следва да се абсолютизира,и да се приема в противоречие с останалия доказателствен материал, според който процесните по т.1 - 4 имоти от жалбата са отчуждени не през 1948 г., а през 1927 г.,и не попадат в приложното поле на чл. 2 ЗВСГЗГФ.Следователно,отказът да се възстанови собствеността върху тях,е законосъобразен. Накратко следва да се изложат и доводи относно значението на платения от Ариф Агушев данък през 1948г.Това плащане не доказва собственост върху недвижим имот,защото не е установена декларацията от която да се установи дали е платен данък общ доход и/или еднократен данък върху дохода от отчуждени имоти.На следващо място,плащането на данък има само финансовоправни последици в отношенията между платеца и държавата,но не и имуществени относно собствеността.Включително този,който е платил недължимо,има правата да иска връщане на това,с което държавата неоснователно се е обогатила.

Не са обосновани и твърденията за допуснати съществени нарушения на материалния закон и на съществени административно-производствени правила.Не е нарушен материалният закон, защото Ариф Салихов Агушев не е притежавал правото на собственост върху процесните имоти,което да е отнето по законите, посочени в чл. 2 ЗВСГЗГФ, и което да подлежи на възстановяване.Затова,след като основният от материално-правна страна въпрос е разрешен в полза на извода,че не съществува право,обект на реституция, останалите нарушения на материалния закон са несъществени.Не се установяват и твърдените нарушения на съществени административно-производствени правила. Не е налице липса на мотиви, тъй като административният орган е изложил съображения за отказа. Макар те да не са развити подробно,ясни са фактическите и правни основания,на които се основава последният.

На последно място,след като имотът в м."Вилетско" от 6дка,деклариран от Ариф Агуш през 1929-35г.,отсъствува в последващите документи за собственост -извлечения от емлячни регистри от 1949г. и протоколи за оценка на отчуждени частни имоти от 1948г.,следва да се приложи правилото на §1,алинея последна на Окръжно №694/49г.,според което всеки притежател декларира само тези имоти,които притежава към момента на пререгистрирането,и след като не са декларирани се смята,че не са притежавани,ако не се установи друго.Затова отказът за възстановяване и на този имот,е законосъобразен.

С оглед на всичко изложено, жалбата следва да се отхвърли, като неоснователна и недоказана.

Затова и на основание чл. 188 ГПК, съдът Р Е Ш И: ОТХВЪРЛЯ жалбата на Сами Ариф Агуш с ЕГН: 22******** от гр. Русе, кв.

"******", ул."*****" № **, наследник на Ариф Салихов Агушев, б.ж. на с. Могилица, Смолянска област,срещу решение № 43/20.07.2000г.на ПК-Смолян, в частта, с която е отказано възстановяване на собствеността върху следните имоти по землището на гр. Смолян, Смолянска област:

Имот № 17 от заявлението - гора, смесена, с произход семенно-издънков, с площ 11000 дка в м. "Чаушевото";

Имот № 18 от заявлението - гора, смесена с произход семенно-издънков, с площ 35300 дка находяща се в м." Муса ятак";

Имот № 20 от заявлението - гора, смесена, с призход семенно-издънков, с площ 2000 дка, находяща се в м. "Големия Перелик";

Имот № 21 от заявлението - гора, смесена, с произход семенно-издънков, с площ 2000 дка, находяща се в м. "Хаджиосманско";

Имот № 34 от заявлението - гора, иглолистна, с произход семенен, с площ от 6 дка, находяща се в м." Виевско", като НЕОСНОВАТЕЛНА и НЕДОКАЗАНА.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в 14-дневен срок от съобщението му на страните пред СмОС.

РАЙОНЕН СЪДИЯ: