Изчакваме цяла сюрия ездачи — все султанови вестносци — да профучат покрай нас, понесли на запад към София най-важната в момента султанова заръка. Сега може най-накрая и ние да тръгнем по пътя си.

Предпочитаме да наемем срещу заплата десетина български каруцари от Одрин. Пътят ще ни се стори така по-лек, като има с кого да се поразговорим. Пък и тукашните колари българи са непридирчиви. Ще споделим скромната им вечеря, защото те се прехранват с хляб и чесън или каквото получат друго. Ще се заслушаме в приглушената им песен...

А българска реч и български песни ще слушаме непрестанно оттук насетне, защото именно от Одрин започва България и тук във всички села се говори български.

“Както казва онзи, пътешественика, с това изкарвам хляба си — като непрекъснато обикалям къде ли не с колите си, впрегнал по три коня във всяка една от тях.”

Българите нямат право да носят хубави дрехи. Ходят всички в сиви и бели ямурлуци, нямат нито обуща, нито ботуши, а само цървули от необработена волска кожа и чорапи до коленете. Шапките им са от бяла плъст, а също и от бяло или кафяво просто сукно, със заострена форма. Никой не носи оръжие, само големи тояги.

Пътят от Цариград до Одрин, ако вярваме на пропътувалия го рицар от Немско Арнолд фон Харф, ще изминем за пет дневни прехода. Нищо чудно и ние да срещнем за нещастие някой от прочулите се като разбойници Муса, син на Сефер и Мустафа, син на Хюсеин.

Вместо на тях обаче още около Силиврия се натъкваме на двама оковани във вериги мъже, водени под конвой към столицата — Кара Димо и Араб, обвинени, право или криво, че откраднали заплатата на еничарина Абди.

Около Виза пък ни настига вестта, че било извършено нападение с цел кражба — кое ли поред, над дома на местен християнин, когото едва успели да спасят някакви хора.

По това време Чорлу, където султанът предпочита да ловува, беше голяма паланка с хубави градини. Жителите му пострадали силно от набезите по време на нашествието и едва наброяваха 300 християнски къщи. Християните преди идването на турците имаха няколко черкви, но всички били опустошени. Останала беше само една, наречена „Св. Георги”... Затова пък и тук, както навсякъде по пътя, като гъби след дъжд никнат джамии, имарети, кервансараи и пристигат ислямски проповедници, за да прославят силата на османското оръжие и величието на вярата на Мохамед.

Днес пристигна султанова заръка с дата 14 май 1566 г. В нея кадиите по земите от Одрин до Аладжа хисар трябва спешно да прочетат волята на падишаха и да впрегнат раята за изпълнението й.

Във връзка с предстоящото придвижване на османските войски трябвало да се построят удобни пътища и мостове, а наличните да се ремонтират. За тази цел след вестоносците се придвижва с хората си и специално назначен държавен чиновник, някой си Мехмед. Неговата задача е да огледа състоянието на пътищата и мостовете и да определи в кои наводнени места и мочурища да се строят нови.

Участвах в градежа на мостове и няколко одрински джамии. Строихме все с най-добри материали: червен или бял мрамор, алабастър, цветни камъни, серпентин, порфир... За последната от тях, султан Селимовата, всички твърдят, че е строена от пленени италианци или други довлечени като роби изкусни в строителното дело хора, „също и от гърци”, както пътуващите чужденци често назовават всички нас източноправославните.

Строежът на нови джамии изисквал твърде много средства и строителни материали, стотици майстори зидари, каменоделци и дърводелци и друга работна ръка. По-евтино било да се преустройват в джамии оцелелите от нашествието християнски черкви. През 1574 г. вътре и вън от Одрин имаше множество красиви християнски черкви, превърнати в джамии.

Румелия през XVI в. е неспокойна и разбунена земя. Няма сигурност за живот и чест, за стока и имущество нито на североизток от Марица — към Черно море и Дунава, нито на юг към Родопите и Беломорието. Навсякъде върлуват разбойнически шайки от по няколко десетки и стотици души, срещу които се оказват безсилни и най-страшните султанови закани, и най-преданите му служители. Злосторниците — бивши султанови воини, нападат изневиделица градовете и селата, грабят храни и имущество, избиват невинни хора.

Мъжът ми се помина преди десетина години. Остави ме с едно момче и четири момичета. Сега съм на 56 години. Големите ги ожених, живея със сина си и най-малката щерка. Тия дни през града мина великия везир... Пак събират момчета...

Османците имат обичай в християнските земи редовно да вземат през 3 години най-избраните, красиви и стройни момчета. Тези момчета на около 8, 9, 10,12 години ги обличат в нови дрехи за сметка на султана, остригват ги и на всеки дават жълта островърха шапка, направена от плъст, откарват ги по места, където султанът има сараи – Цариград, Галата, Одрин и Бурса. Тук ги настаняват и ги учат да пишат и говорят турски или пък – на военни игри. От тях султанът прави еничари. Наричат ги синове на султана, на които никой не може да направи каквото и да е.

Ние не грабим и не убиваме току така. Загубих жена и дете, през селото ни мина войската, къщата ми изгоря. Ще отмъщавам, докато съм жив.

Това място (Траянови врата) е много удобно за разбойниците, които имат там пещери и скривалища, че се надсмиват над всички войскови части, изпратени срещу тях... Хайдутите, често много на брой, ограбват пътниците, които убиват с пушки или премазват с големи камъни, като ги изтъркулват върху тях от върха на планините. Поради това и най-големите кервани не са защитени от нападенията им. Казаха ни, че в един от тези проходи... осемнадесет разбойници са убили 300 души и са им взели всичките пари и товари…

Живея при баща си и помагам из хана. Ожениха ме малка, но мъжът ми бе убит от разбойници на път за Одрин.

Виждаме в Семисче доста забулени в черно млади жени, останали вдовици отпреди 20 и повече години. Защото имало обичай да омъжват момите си твърде рано — на по 12-13 години. Може би така на селяните им се струвало, че под мъжка закрила по-трудно ще да е да ги грабят и резилят. Казват, че османлиите често налитали на местните хубавици, за да красят с тях харемите си. Българските жени са толкова усърдни в преденето, че когато вървят по улицата, не можеш да ги срещнеш без работа, но поставят една хурка с вълна зад рамото си и така вървят и предат като играят.