Р Е Ц Е Н З И Я

по конкурса за получаване на академичната длъжност

„доцент“ по Граждански процес

шифър 3.6 „Право“ (Граждански процес),

обявен от УНСС в ДВ, бр. 64 от 16.08.2016 г.

от Огнян Христов Стамболиев,

хабилитиран професор по Граждански процес и доктор по право,

назначен като член на жури

със Заповед № 2002/14.10.2016 г. на ректора на УНСС

за кандидатите д-р Атанас Симеонов Иванов

и доц. д-р Таня Панайотова Градинарова

1. ИНФОРМАЦИЯ ЗА КОНКУРСА

По обявения от УНСС конкурс за получаване на академичната длъж-

ност „доцент“ по Граждански процес в образователно направление 3.6.

„Право“, участват двама кандидати: Атанас Симеонов Иванов, доктор по

право, и Таня Панайотова Градинарова, доктор по право. Конкурсът е обя-

вен по решение на Катедрения съвет на катедра „Частноправни науки“

(Протокол № 001/21.09.2016 г.) и решение на ФС на Юридическия факултет

(Протокол № 7/27.09.2016 г.) при УНСС. При обявяването и протичането на

конкурса до този момент са спазени всички изисквания на закона.

2. ИНФОРМАЦИЯ ЗА КАНДИДАТИТЕ В КОНКУРСА

2.1. Атанас Симеонов Иванов е роден на 11.06.1976 г. в гр. Петрич.

Завършил е Правно-историческия факултет при ЮЗУ „Неофит Рилски“,

гр. Благоевград, с придобита квалификация „магистър по право“. На

17.02.2012 г. защитава докторска теза на тема „Актове, подлежащи на ка-

сационно обжалване“ и му е присъдена образователната и научна степен

„доктор“ по професионално направление 3.6. „Право“ (Граждански процес).

На 21.04. 2003 г. започва работа по граждански договор като юриди-

чески консултант в РВМС, гр. Благоевград, и работи като такъв до

31.07.2003 г., след което е назначен за юрист в дирекция „Административ-

Страница 2 от 29

но-правно обслужване, финанси и управление на собствеността“ към Об-

ластна администрация, гр. Благоевград, където работи до 01.12.2003 г., ко-

гато е преназначен в дирекция „Административен контрол, регионално раз-

витие и държавна собственост“ в същата областна администрация и рабо-

ти като такъв до 31.03.2004 г. От 07.07.2004 г. е вписан като адвокат в САК.

От 15.01.2005 г. до 30.06.2005 г. преподава Обща теория на правото в

Правно-историческия факултет при ЮЗУ. Назначен е за асистент по Граж-

данско процесуално право в същия факултет на 15.01.2007 г., където про-

дължава да работи и сега. От 09.10.2007 г. е районен съдия първоначално

в гр. Разлог, а впоследствие – в гр. Благоевград.

Според кандидата владее на основно ниво четене руски и английски

език, което според мен е твърде недостатъчно.

Завършил е през 2014 г. квалификационни курсове по „Психология

на общуването, психология на студента, психология на университетското

обучение“ и по „Дидактика на висшето образование с методика на акаде-

мично преподаване на правна науки“.

2.2. Таня Панайотова Градинарова е родена на 09.05.1961 г. в

гр. Бургас. Завършила е Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Ох-

ридски“ през 1986 г. с придобита квалификация „Магистър по право“. След

изискуемия по закон стаж в съдебната система полага изпит за правоспо-

собност пред Министерството на правосъдието през 1987 г. През март с.г.

става докторант в Института за държавата и правото при БАН и през

1993 г. успешно защитава докторска теза на тема „Отмяна на влязло в сила

решение по чл. 231 от ГПК“. Работила е като асистент в СУ „Св. Климент

Охридски“ от 1992 до 1997 г. и в ЮФ на Бургаския свободен университет.

От март 1995 до юни 1997 г. е декан на същия факултет. През 1992 г. се

вписва като адвокат и практикува като такъв до 1997 г. От юни 1997 г. до

юни 1999 г. работи като главен секретар в Министерството на външните

работи. След това е главен консул на Република България в гр. Мюнхен (до

юни 2001 г.). От 02.10.2002 г. отново работи като адвокат в САК и участва

като правен консултант в „Интерлекс Консулт“, Адвокатско дружество „Та-

баков, Табакова и съдружници“. От септември 2006 до 18.04.2012 г. е „Гост-

преподавател“ в РУ „Ангел Кънчев“, след което (на 18.04.2012 г.) е назна-

Страница 3 от 29

чена на длъжност „главен асистент“, а от 10.07.2015 г. е назначена на

длъжност „доцент“ в същия университет. Тя изнася лекционния курс по

Българско гражданско процесуално право и по Гражданско изпълнително

производство. Г-жа Градинарова е назначена и за „доцент“ във ВСУ „Чер-

норизец Храбър“, където преподава Гражданско процесуално право през

учебните 2014–2015 г. и 2015–2016 г.

Специализирала е Търговско право и Международен граждански

процес в Юридическия факултет на Хамбургския университет през 1993 г. и

в Датския институт по публична администрация (Копенхаген) през 1998 г.

Г-жа Градинарова е участвала в курс за подготовка на медиатори и е

вписана в регистъра на медиаторите към Министерството на правосъдието

и в листата на арбитрите на АС при „Европейска институция за медиация и

арбитраж“, гр. София.

Владее немски, английски и руски език писмено и говоримо на от-

лично ниво.

3. ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ИЗИСКВАНИЯТА

ЗА ЗАЕМАНЕ НА АКАДЕМИЧНАТА ДЛЪЖНОСТ

3.1. Изпълнение на количествените изисквания

3.1.1. Кандидатът Атанас Симеонов Иванов е доктор по професио-

нално направление 3.6. „Право“, научна специалност Граждански процес

(диплома № 0028/29.02.2012 г. на ЮЗУ „Неофит Рилски“) след защита на

дисертационния си труд „Актове, подлежащи на касационно обжалване“. От

15.01.2005 г. преподава в качеството на асистент Обща теория на правото

в Правно-историческия факултет при ЮЗУ. Назначен е за асистент по

Гражданско процесуално право в същия факултет на 15.01.2007 г., където

продължава да работи и досега.

За учебните 2006–2007, 2007–2008 и 2008–2009 г. Атанас Иванов е

бил хоноруван преподавател по Гражданско процесуално право в Правно-

юридическия факултет на ЮЗУ „Неофит Рилски“. От учебната 2010–2011 г.

е назначен на втори трудов договор в същия факултет по същата дисцип-

лина. От представената справка за учебната му заетост в Правно-

юридическия факултет на ЮЗУ „Неофит Рилски“ се вижда, че през учебни-

Страница 4 от 29

те 2011–2012 и 2012–2013 г. е имал натовареност по 180 часа упражнения,

през 2013–2014 – 200 часа; 2014–2015 – 202 часа; 2015–2016 – 220 часа.

За участие в конкурса представя монографиите „Актуални въпроси

на доказването в гражданското съдопроизводство“ (София, Нова звезда,

2015. 179 с.) и „Съдебните актове в гражданското съдопроизводство“ (Со-

фия, Сиела, 2013. 203 с.). Освен това представя описани в „Карта за из-

пълнение на количествени изисквания за заемане на академичната длъж-

ност „доцент“ в УНСС“ едно учебно помагало „Арбитраж“, 16 статии и пуб-

ликувани доклади. За мен съществуват основателни съмнения дали избро-

ените под номера от 3 до 22 подлежат на отделно рецензиране, доколкото

в изискванията на УНСС е отбелязано „публикуван монографичен труд или

равностойни публикации“, а те не са равностойни на монографичен труд.

С това кандидатът Атанас Иванов отговаря на задължителните усло-

вия по чл. 24 от ЗРАСРБ.

3.1.2. Кандидатката Таня Градинарова е доктор по професионално

направление 3.6. „Право“, научна специалност Граждански процес, с при-

съдена научна степен съгласно Протокол на Президиума на Висшата атес-

тационна комисия № 18 от 23.09.1993 г. за дисертационния труд „Отмяна

на влязло в сила решение по чл. 231 от Гражданско-процесуалния кодекс“.

В периода 1992 г. до 1997 г. е главен асистент по научната специал-

ност Граждански процес в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Ох-

ридски“. От 12.09.2005 г. до момента заема последователно длъжностите

гост-преподавател, главен асистент и доцент по Граждански процес в

Юридически факултет на РУ „Ангел Кънчев“. През летния семестър на

учебната 2014–2015 г. е хоноруван преподавател, а през учебната 2015–

2016 г. – преподавател на основен срочен трудов договор към катедра

„Правни науки“ при Юридическия факултет на ВСУ „Черноризец Храбър“.

За учебните 2014–2015 г. и 2015–2016 г. Таня Градинарова е имала

приравнена аудиторна заетост от общо 1 000 часа по дисциплините Граж-

данско процесуално право и Гражданско изпълнително производство в ЮФ

на РУ „Ангел Кънчев“. За учебната 2014–2015 г. – 137,8 часа, а за учебната

2015/2016 г. – общо 240 часа приравнена аудиторна заетост по дисципли-

ната Гражданско процесуално право в ЮФ на ВСУ „Черноризец Храбър“.

Страница 5 от 29

Изнасяла е лекции по Гражданско процесуално право на английски език

през академичната 2014–2015 г. за нуждите на програма „Еразъм+“.

Таня Градинарова е постоянен лектор на Центъра за обучение на

адвокати „Кръстю Цончев“. Обучител е на медиатори в сертифициращите

обучения за медиатори към „Българска асоциация по медиация“ и Центъра

за обучение на адвокати „Кръстю Цончев“. Била е член на три научни жури-

та за придобиване на образователната и научна степен „доктор по право“,

като е изготвила две рецензии и едно становище. Има принос в развитието

и утвърждаването на юридическото образование като декан на ЮФ при

БСУ в периода 1995–1997 г. Член е на Софийската адвокатска колегия,

както и на сдруженията с нестопанска цел „Българска асоциация по медиа-

ция“ и „ЮДИЦ“. С решение № 81/01.07.2013 г. на Висшия адвокатски съвет

е определена за член на работната група по Проект за изменение и допъл-

нение на закона за адвокатурата, която е действаща и към момента.

Таня Градинарова е разработила учебните програми от магистърска-

та програма по специалността Право по учебните дисциплини Гражданско

процесуално право и Гражданско изпълнително производство в ЮФ на РУ

„Ангел Кънчев“. Участвала е в три университетски научни проекта: „Нело-

ялна конкуренция. Проблеми на приложението на Закона за защита на кон-

куренцията. Анализ на практиката“ (през 2014 г.), „Действието и изпълнени-

ето на чуждестранни съдебни решения по граждански и търговски дела, по

дела, свързани с родителската отговорност и по дела за издръжка, поста-

новени в държавите-членки на Европейския съюз“ (през 2015 г.) и „Арби-

тражът като средство за решаване на имуществени спорове“ (през 2016 г.).

Има издаден самостоятелен учебник „Гражданско изпълнително

производство (Курс лекции, първа част)“ (Русе, Издателски център при Ру-

сенския университет „Ангел Кънчев“, 2015. 335 с.), обсъден и приет на за-

седание на катедрата по „Частноправни науки“ при ЮФ на РУ „Ангел Кън-

чев“ и придружен с две рецензии. Кандидатката е автор и на „Учебно пома-

гало по гражданско процесуално право – казуси и тестове.“ (Русе, Издател-

ски център при Русенския университет „Ангел Кънчев“, 2013. 138 с.), което

е придружено с две рецензии и е обсъдено и прието на заседание на ка-

тедрата по „Частноправни науки“ при ЮФ на РУ „Ангел Кънчев“. За периода

Страница 6 от 29

2011–2015 г. има участие в конференции в страната с тринадесет издадени

доклада.

За участие в конкурса е представила монографичния си труд „Непри-

съствено решение“. Русе, Медиатех-Плевен (Издателски център при РУ

„Ангел Кънчев“), 2015. 322 с., който не повтаря представения за придоби-

ване на научната степен доктор, 4 статии (две от които под печат) и 13 пуб-

ликувани доклада в специализирани научни списания с редколегии.

Има установени десет цитирания, шест от които в статии и четири –

в дисертационен труд.

С това Таня Градинарова отговаря на количествените изисквания за

заемане на академичната длъжност доцент в ЮФ на УНСС, като събира

общо 495 точки, с което надхвърля минималния праг от 300 точки и отгова-

ря на задължителните условия по чл. 24 от ЗРАСРБ.

4. ОЦЕНКА НА УЧЕБНО-ПРЕПОДАВАТЕЛСКАТА ДЕЙНОСТ

4.1. Изразявам становище, че Атанас Иванов притежава професио-

нални знания и натрупан практически опит в степен, които евентуално биха

му позволили да провежда лекционни занятия като хабилитиран препода-

вател в областта на гражданското процесуално право.

4.2. Като дългогодишен преподавател в Юридическия факултет на

ВСУ „Черноризец Храбър“ имам непосредствени впечатления от работата

на Таня Градинарова като преподавател там. Отзивите на студентите и ре-

зултатите от семестриалните им изпити, както и от държавния им изпит по

гражданскоправни науки показват, че лекциите ѝ са на необходимото ака-

демично ниво и дават пълна и актуална информация както за развитието

на научните разбирания в областта на гражданския процес, така и за съ-

дебната практика. Последното е особено съществено от моя гледна точка

при избор на длъжност „доцент“, защото от качеството на преподаването

зависи подготовката на студентите и възможностите за тяхната бъдеща

реализация. За мен е извън съмнение, че кандидатката отговаря напълно

на изискванията за преподавател по такава основна учебна дисциплина ка-

то Граждански процес. Още по-голямо основание да мисля така ми дават и

подготвените и представените в конкурса учебни помагала.

Страница 7 от 29

Лекциите ѝ в Центъра за обучение на адвокати „Кръстю Цончев“ са

високо ценени от участващите адвокати и с призната полезност от ръко-

водството на Центъра.

5. ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА

НА ПРЕДСТАВЕНИТЕ НАУЧНИ ТРУДОВЕ/ПУБЛИКАЦИИ

5.1. Г-н Атанас Иванов е съдия и асистент в ЮФ на ЮЗУ. Както вече

бе отбелязано по-горе, за участието си в конкурса той е представил две

монографии, едно учебно помагало, 16 статии и научни доклади.

5.1.1. Монографията „Съдебни актове в гражданското съдопроиз-

водство“ (София, Сиела, 2013. 203 с.) съдържа три глави: „Съдебни акто-

ве“ – 6 параграфа; „Видове съдебни актове“ – 5 параграфа; „Съдебният акт

като документ“ – 5 параграфа.

Като принос бих могъл да отбележа, че за пръв път в българската

правна литература като самостоятелен обект на изследване са поставени

съдебните актове, постановявани в гражданското съдопроизводство.

В § 1 от Глава първа авторът разглежда същността на съдебните ак-

тове.

Още в началото (с. 11) се твърди, че „Правото на съдебна защита на

граждански правоотношения се осъществява чрез няколко форми, способа,

тъй като естеството и разнообразието на тези правоотношения обуславя

техните особености и нуждата от гъвкавост, за да бъде защитата адекват-

на. Разграничаването на нуждаещите се от защита права обуславят раз-

членяването на защитата на тези права, в чиято съвкупност се състои

гражданският процес като система от защитни производства.“. Като оста-

вим настрана граматическите грешки (смесване на категории, несъгласува-

не по род и число), съвсем категорично не мога да се съглася, че разнооб-

разието на тези правоотношения обуславя разграничението в способите им

за защита. В теорията и практиката няма съмнение, че способите за защи-

та се предопределят от нуждата от защита, която от своя страна е пред-

определена от естеството на нарушението на материалното право – билò

оспорване (правото става спорно и се защитава по исков ред), билò неиз-

пълнение (правото се защитава по реда на изпълнителното производство),

Страница 8 от 29

билò застрашаване (правото се защитава по реда на обезпечителното про-

изводство).

На с. 22 авторът приема, че като цяло по правна природа съдебните

актове имат смесен характер – актове на правоприлагане и актове с „[…]

неперсонифициран характер, разпространяват се върху неограничен кръг

от субекти“. За мен не е много ясно какво означава актовете да се разпро-

страняват върху неограничен кръг от субекти, но ако се има предвид об-

вързващата им сила, няма съмнение че СПН има ограничени субективни

предели.

В края на § 1 авторът изброява специфичните черти на съдебните

актове. Не мога да се съглася с това, че всички те „имат особен ред за об-

жалване“. Не са малко съдебните актове, които не подлежат на обжалване,

като например по-голямата част от съдебните разпореждания и определе-

ния, както и актовете на съдебния изпълнител. Освен това да се твърди, че

белег на съдебните актове е наличието на СПН, също е невярно. Първо,

основната част от определенията и разпорежданията нямат такава. Второ,

обжалваното първоинстанционно или второинстанционно решение несъм-

нено е съдебен акт и дори да бъде отменено, то не губи характеристиката

си на такъв, въпреки че няма СПН.

Макар и да не споделям разбирането на автора, че предмет на не-

посредствена защита може да бъде не само право, но и законен интерес

(с. 42. и сл.), намирам че в определен смисъл този извод има приносен ха-

рактер. Впрочем, акцентираното на с. 42 изречение поради лош превод от

руски е неразбираемо, въпреки че авторът го извежда като аргумент.

На същността на съдебното решение като акт са отделени 32 стра-

ници, а на съдебните определения (2.2.) – само 5 страници. Тоест, липсва

баланс. Освен това изложението е фрагментарно и не казва почти нищо

ново за теорията и практиката. Същото се отнася и за разпорежданията, на

чиято същност са отделени само 4 страници.

В § 3 („Същност на съдебните актове, постановявани в изпълнител-

ния процес“) авторът разглежда единствено актовете, постановявани от

съд. Липсва обсъждане на актовете на съдебния изпълнител. Това би мог-

ло да се приема, ако авторът смята, че последните не са съдебни актове.

Но Ат. Иванов очевидно не смята така, защото в следващата глава ги по-

Страница 9 от 29

сочва като такива. Тоест, същността на тези актове остава неизяснена, ко-

ето е пропуск. Изложението в този параграф търпи критики в много отно-

шения. Има с нищо неоправдани буквални повторения.Така например на

с. 86 „Заповедта за изпълнение се явява изпълнителен титул, изпълнител-

но основание, което предпоставя правото на принудително изпълнение, ко-

ето се удостоверява с изпълнителен лист, издаден в производство по из-

даване на изпълнителен лист“, а на с. 88 „Заповедта за изпълнение е един

изпълнителен титул, изпълнително основание, което предпоставя правото

на принудително изпълнение, което се удостоверява с изпълнителен лист,

издаден в производство по издаване на изпълнителен лист“. Да отбележа и

това, че изпълнителен титул и изпълнително основание са различни неща.

Пък и заповедта за изпълнение не „предпоставя“ правото на принудително

изпълнение, а е основание за неговото последващо възникване.

В Глава втора авторът разглежда видовете съдебни актове. Отново

прави впечатление, че на съдебните, постановявани в исковия процес, са

посветени 40 страници, а на тези в изпълнителния процес, на тези в обез-

печителния процес, на тези в заповедното производство и на тези в други

производства – по 2 страници. Отново липсва баланс и не бих казал че оп-

равдано се пренебрегват почти неразгледаните съдебни актове.

Няма да се занимавам с допуснати от автора може би пренебрежими

неточности (твърди се например, че ако извършим разграничението на ви-

довете съдебни решения според критерия дали се решава „спорното мате-

риално право в пълен обем или в известна част от него“ то те биха били „а)

пълни съдебни решения; [… ] б) частични съдебни решения“ (с. 124)

[Тук и нататък акцентът в цитатите е на автора]. Всъщност частични съдеб-

ни решения няма, а има решения по частичен иск, но в разглеждания на

това място случай става дума за непълни решения, които като такива под-

лежат на допълване по реда на чл. 250 от ГПК). Същественото е в доста

сериозни грешки, допуснати в § 1 на тази глава. Така например, на с. 135

авторът приема, че при направено от ищеца искане за постановяване на

неприсъствено решение и липса на вероятна основателност на иска „[… ]

съдът не може да постанови неприсъствено решение срещу ищеца“, с кой-

то извод напълно се съгласявам. Но по-нататък на с. 136 четем, че „[… ] в

такава хипотеза, съдът следва да отхвърли иска, но с оглед обвързването

Страница 10 от 29

от правото на ищеца да бъде постановено неприсъствено решение срещу

ответника, по което съдът се е произнесъл с определението за уважаване

на искането, отхвърлянето на иска ще стане с неприсъствено решение

срещу ответника […].“ Авторът е стигнал до вътрешно прекалено противо-

речиви изводи – искът не може да бъде отхвърлен, но той се отхвърля;

неприсъственото решение не може да бъде против ищеца, но искът се отх-

върля срещу ответника. Освен това твърдението, че определението за да-

ване на ход по същество и възобновяване на производството не може да

бъде отменено (с. 136) защото подобна възможност не е предвидена в ГПК,

определено не съответства на закона, защото по силата на чл. 253 от ГПК

подобни неслагащи край на производството определения са отменяеми от

постановилия ги съд.

Последната глава разглежда съдебния акт като документ. В § 1 („По-

нятие за документа. Подпис на документа“) читателят очаква да намери

понятие за документ, но след посочените на с. 167 няколко определения,

дадени от различни автори, няма яснота какво в последна сметка приема

Ат. Иванов. На с. 168 и сл. се занимава с „юридическите актове“, което ед-

ва ли му дава възможност за изводи относно понятието за документ. Доста

неточно авторът пише: „В заключителната част, съдът удостоверява досто-

верността на съдържанието на съдебния акт, както и датата на акта, него-

вия автор и мястото на издаването на акта. Това се постига чрез подписва-

нето на решението (акта) от съдиите […]“ (с. 171). Ако следваме поредност-

та в чл. 236, ал. 1 от ГПК и погледнем което и да е съдебно решение, мо-

жем да констатираме че датата, мястото и авторът (респ. авторите) на акта

не се намират в заключителната негова част. В тази глава авторът допуска

и други неточности, занимава се с въпроси, които нямат пряко отношение

към съдебния акт като документ (като например нищожността, недопусти-

мостта и неправилността на решенията – с. 180 и сл.). Според мен авторът

е пропуснал в тази глава истински задълбочено да анализира съществу-

ващата разлика между диспозитив и мотиви на съдебното решение в раз-

личните им качества. Мотивите са акт на съдебно познание, резултат на

един познавателен процес. Това познание относно правно и доказателст-

вено релевантните факти е опосредено (от свидетелските показания, за-

ключението на вещото лице, признанията на страните) познание. И от там

Страница 11 от 29

Иванов би могъл да стигне до извода за липса на доказателствена сила, а

дори и на доказателствена стойност на тази част от решението като доку-

мент. От своя страна диспозитивът съдържа волеизявлението на съдебния

състав и като всеки друг официален диспозитивен документ той няма ма-

териална доказателствена сила, а притежава само формална доказателст-

вена сила в качеството на подписан документ.

5.1.2. В конкурса Ат. Иванов участва и с монографията „Актуални

въпроси на доказването в гражданското съдопроизводство“.

Още в началото бих искал да отбележа че заглавието не отговаря на

съдържанието на монографията. В нея са разгледани всички въпроси на

доказването в гражданското съдопроизводство и по нищо не личи в какво

се състои тяхната актуалност, т.е. остава да се запитаме кои въпроси на

доказването не са засегнати в представения труд защото не са актуални.

В Глава I авторът разглежда общите правила на доказването. Съв-

сем логично започва в § 1 с целта и същността на тази процесуална дей-

ност. Тук бих отбелязал, че в началото са разгледани въпроси, които нямат

пряко значение за доказването като например какво представлява право-

раздаването и разграничението между правен и неправен спор.

Според изразено на с. 11 разбиране на Ат. Иванов значението на до-

казването се състои в това че „Доказаният факт е за съда осъществен

факт, докато недоказаният се третира като неосъществен факт, което

от своя страна обуславя процесуалната равнозначност между същес-

твуване и доказване на факта (Б.А. – това е една фикция, тъй като тя е

съзнателно отклонение от изискванията на правните норми, при което не-

съществуващ факт се приема за съществуващ. Това означава, че в случая

не е налице незнание от предполагащия субект - съдът, не е налице и пог-

решно знание. Напротив, съдът съзнателно се отклонява от реалната

действителност, което означава, че той е наясно каква е тя, но приема не-

що, което не съответства на тази реално съществуваща действителност).“

При тези доста неясни формулировки оставам с впечатление, че след като

у съда липсва незнание за факта (т.е. налице е знание), респ. погрешно

знание (т.е. налице е правилно знание) според автора той ще приеме фак-

та за несъществуващ.

Страница 12 от 29

На с. 12 и следващите се приема че същността на доказването се

състои в процесуалните действия на страните, насочени към убеждаването

на съда в истинността на твърдените в процеса факти. Този правилен из-

вод, доколкото вече е застъпван от мен в монографията ми, няма приносен

характер.

В § 1, т. 1.2. се разглеждат спецификите на доказването в граждан-

ското съдопроизводство.

Според автора „Предмет на гражданското съдопроизводство е защи-

та срещу незаконосъобразното развитие на гражданските правоотноше-

ния – прекратяването на един правен спор между страните.“ (с. 18). В лите-

ратурата и в практиката е утвърдено разбирането, че предмет на граждан-

ското съдопроизводство е спорното материално право, а целта е даване на

защита на правоимащия. Ако мнението на Иванов е друго, би следвало да

го аргументира.

На с. 19 Ат. Иванов твърди, че „[…] в гражданското съдопроизводст-

во е ограничено доказването на определени факти – чл. 164 и сл. ГПК“.

Обаче в ГПК не съществуват никакви забрани и ограничения да се доказват

едни или други факти. Всъщност цитираният текст ограничава допусти-

мостта на свидетелски показания като доказателствени средства, но не и

подлежащите на доказване факти.

При особеностите на доказването основно се акцентира върху един

от белезите на доказателственото средство, а именно – да е допустимо.

Въпросите на другите белези като относимо и необходимо не са развити

по-пълно и аналитично.

В § 2 се разглеждат принципите на доказване и принципите на граж-

данското съдопроизводство (с. 20–24).

Още в началото се постулира, че „Принципите на доказването са в

основата на мотивите на съдебното решение, които са част от съдебното

решение.“ (с. 20). Не разбирам какво точно иска да ни каже авторът. Не-

съмнено мотивите са част от решението, но това принципите да са в него-

вата основа не звучи обосновано и вярно.

По-нататък се изброяват без сериозен анализ принципите на граж-

данския процес и проявленията им в доказателственото право. Да не гово-

Страница 13 от 29

рим за това, че диспозитивното начало няма отношение към доказването, а

такова има основно състезателното начало.

Според Ат. Иванов (с. 21) втори принцип на доказателственото право

е за тежестта на доказване. Такъв принцип няма. Разпределението на до-

казателствената тежест е ярка проява на състезателното начало.

Този параграф завършва на с. 24 доста изненадващо: „От изложено-

то следва извода, че доказването се изразява в няколко насоки – доказване

на факти, правна квалификация на факти и правни последици, произтича-

щи от тях.“ – но изложеното е по въпроса за принципите, а не за насоките, в

които доказването се изразява. Освен това доказването не се изразява в

правната квалификация на фактите и в последиците от тях, защото по-

следните две действия са логически действия на съдията или съдебния

състав след като доказването вече е приключило.

Направеното в § 3 („Предмет и обсег на доказването“ – с. 24–32) из-

ложение е приемливо, стига да пренебрегнем допуснатите там неточности

и противоречия.

След като фактите са предмет на доказване (с. 24–25), вътрешно

противоречиво се смята, че „[…] под факти следва да се разбират факти-

ческите твърдения, които по своята логическа същност представляват

съждения“ (с. 25), а по-нататък: „Под факт в смисъл на доказателственото

право се разбира всяко събитие или състояние на външния и психически

свят.“ (с. 26). Разбира се, твърденията са факт от обективната действител-

ност, но на доказване подлежат не самите те като факт, а съдържащите се

в тях факти.

Авторът пише: „Често пъти едно правно понятие се явява като прею-

дициален въпрос за правото, което е предявено с иска.“ (с. 26). Правните

понятия са части от понятийния апарат на юриста. Всъщност може да се

предположи, че кандидатът е имал предвид друго – едно правоотношение,

което не е предмет на делото, може да бъде преюдициално за правоотно-

шението, предмет на правния спор.

Отново с определени резерви изложението в § 4 („Тежест на доказ-

ване“ – с. 32–46) може да бъде подкрепено.

В § 5 Ат. Иванов е отделил твърде малко място (с. 46–47) на доказ-

ването и законните презумпции. При един анализ би могло да се достигне

Страница 14 от 29

до интересни резултати. Но това, за съжаление, не е направено. Допуснати

са и неточности. Така например, силата на пресъдено нещо на съдебното

решение се сочи като необорима презумпция (с. 46), но тя не е такава, а е

правна последица на съдебното решение. Също така според автора „Обо-

римата презумпция е начин на доказване“ (с. 47), което не отговаря на ис-

тината. Съответно твърдението, че „При законовите презумпции не се пре-

доставят елементи на доказването.“ (с. 47) всъщност не носи никаква раз-

бираема информация в контекста на казаното след него.

В § 6 – „Видове и начини на доказване“ (с. 47–50) се преповтарят из-

вестни и приети в процесуалната теория истини, така че и тук не може да

се открие някакъв приносен характер.

Глава втора логично е посветена на доказателствените средства.

В § 1 е разгледана същността на доказателствата и доказателстве-

ните средства (с. 51–54).

Несъмнено и общоприетото е, че доказателствените средства са из-

точници на сведения за подлежащите на доказване факти. И това е въз-

произведено в началото на изложението (с. 51), след което доста неочак-

вано се твърди, че „[…] доказателствените средства по своята същност

представляват знание за определени факти, като те сами за себе си нямат

никаква ценност в процеса.“ (с. 51–52), те са „[…] обективни основания на

съответствието на фактическите твърдения с действителността“ (с. 52);

„знание, върху което се изгражда знанието на страните и съда за правно-

релевантните и доказателствените факти – това знание се извежда от до-

казателствените средства.“ (с. 52). Нито на основата на разпоредбите на

ГПК, посветени на доказването и доказателствените средства, нито от са-

мото естество на доказателствените средства може да се прави извод, че

те са „знание“, защото те са източник на информация, източник на знание.

В § 2 е разгледана доказателствената сила на доказателственото

средство и другите процесуални отношения (с. 55–83).

Авторът споделя разбирането на П. Радулов (което остана несподе-

лено и изолирано в процесуалната литература), че доказателствената сила

е правоотношение (с. 57), което „[…] съществува, от една страна, между

представилият доказателственото средство и съда, а от друга, между стра-

ните по делото.“ (с. 58). Ако допуснем че доказателствената сила може да

Страница 15 от 29

се разглежда като правоотношение (намирам това за немислимо), можем

да отчетем този извод като приносен.

Със съжаление констатирам, че авторът не прави разлика между

формалната доказателствена сила на подписаните документи, обвързваща

съда да приеме за автор на изявлението лицето, подписано документа, и

материалната доказателствена сила на официалните свидетелстващи до-

кументи, уредена в чл. 179 от ГПК (с. 60). И поради това неразбиране се

стига до невярното заключение, че „[…] формалната доказателствена сила

на съдебния акт отпада, ако акта е нищожен.“ (с. 61). На с. 63 се приема, че

„Решението като всеки документ ще ни даде знание за удостоверените ма-

териалнорелевантни и доказателствени факти във втори процес, когато е

достоверно..“ – не се взема предвид нормативното решение, че в един вто-

ри процес установеното в мотивите не е обвързващо за никого, още по-

малко за втория съд.

Атанас Иванов приема, че „[…] съдебният акт доказва само властни-

ческото изявление на съда, т.е. неговите фактически констатации.“ (с. 64).

Властническото изявление е волеизявление и е нещо много различно от

изявлението за знание, обективирано в мотивите.

Не съответства на действащото право и постановката на автора, че

„Условие за зачитане на преюдициалните факти е страните по наказател-

ното и гражданското дело да бъдат едни и същи.“ (с. 65–66), което разби-

ране не държи сметка нито за това кои са страните по едно гражданско,

съответно по едно наказателно дело, нито за това, че установеното в при-

съдата действа спрямо всички – чл. 413 от НПК. Категорично несъответст-

ващо на действащото право е твърдението, че: „Съгласно установения

принцип за вътрешно убеждение, обективиран в чл. 12 ГПК, съдът

преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по

вътрешно убеждение, поради което е възможно, при повторното разг-

леждане на делото – гражданското, да стигне съдът до извода, че

присъдата на наказателния съд е недостоверна като документ, тъй ка-

то е постановено въз основа на недостоверни доказателствени средс-

тва. В този случай, когато от доказателствата се вижда, че присъдата

като документ е недостоверен, то тогава намирам, че присъдата не

трябва да бъде взета предвид, тъй като ще се достигне до нарушение

Страница 16 от 29

на чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. С чл. 12 ГПК, чл. 179, ал. 1 ГПК и чл. 300

ГПК […]“ (с. 66–67).

Напълно неприемливо е разбирането, че и влязлото в сила решение

по преюдициално правоотношение може да не бъде зачетено от съда, ако

той приеме, че „[…] решението като документ е недостоверно, от гледна

точка на неговите мотиви […]“ (с. 70). За щастие, съдебната практика е кон-

стантна и трудно би се намерил съдия (може би с едно или две изключе-

ния), който да преценява едно чуждо решение като недостоверно на базата

на мотивите към него – дори да пренебрегнем факта, че съдебното реше-

ние като акт не може да бъде достоверно или недостоверно.

В общи линии рецензираната тук монография в останалите си части

е приемлива, макар да не носи нищо съществено ново в процесуалната ни

литература.

5.1.3. За участие в конкурса кандидатът Атанас Иванов представя

учебното помагало „Арбитраж“ (София, Нова звезда, 2016. 114 с.). Като

учебно помагало то вероятно е полезно за студентите, но не дава нищо по-

вече от написаното от Ружа Иванова в учебника по Граждански процес.

5.1.4. Иванов представя и 16 статии. Тук ще рецензирам само онези

от тях, които не са попаднали като части в рецензираните по-горе две мо-

нографии.

(1) „Законният интерес като обект на защита“. В статията се раз-

глежда въпросът за защитата на един възможен законен интерес, пред-

шестващ във времето възникването на правото. Тезата на автора е инте-

ресна и ако приемем, че един такъв иск е допустим, този интерес би могъл

да се превърне в самостоятелен предмет на защита.

(2) „Предпоставки за присъждане на разноски за юрисконсулт в

гражданския процес – исково и заповедно производство“. Въпреки Реше-

ние № 10/2016 г. на КС бих се съгласил с аргументацията на автора за зап-

лащане на юрисконсултско възнаграждение, когато на юрисконсулта е за-

платено допълнително такова.

(3) „Вписването на исковата молба като процесуална предпостав-

ка“. Атанас Иванов обосновава извода, че вписването на исковата молба е

процесуална предпоставка, обуславяща надлежното упражняване правото

Страница 17 от 29

на иск. Ако исковата молба не е вписана, тя е нередовна, а съдът указва на

страната, че молбата следва да се впише в законовия срок за отстраняване

на този недостатък. Ако ищецът не изпълни условието в срок, съдът следва

да приложи разпоредбата на чл. 129, ал. 3 от ГПК – да върне исковата

молба. Този резултат е еднакъв с резултата при липсата на положителни

или наличието на отрицателни процесуални предпоставки, от което авто-

рът логично извежда извода, че вписването на исковата молба е условие,

което трябва да бъде налице, за да може да се разгледа делото и да се

постанови решение по същество, т.е. да се даде търсената правна защита.

Това е дало основание на Ат. Иванов за крайния извод, че вписването на

исковата молба е процесуална предпоставка. Това разбиране се подкрепя

и от тълк. р. № 7 от 25.04.2013 г. на ОС ГТК на ВКС.

(4) „Защитимост на правото на недискриминация“

Процесуалните въпроси в статията са свързани с изясняване на кръ-

га от лица, които са процесуално легитимирани да предявят исковете по

чл. 71 от ЗЗДискр, както и особеностите при разпределението на доказа-

телствената тежест. Като изключа неудачното определяне на защитимото

право като „право на недискриминация“ (по-удачно е обозначаването му

като право на равнопоставеност) в заглавието на статията, намирам, че в

нея се съдържа приносен момент, доколкото този въпрос не е разглеждан в

научна статия до този момент.

(5) „Възобновяване на производството по дело, обявено за реша-

ване, поради доказателствени непълноти“. В статията е обсъден проб-

лемът дали при констатирани доказателствени непълноти при постановя-

ване на решението съдът може да възобнови производството по делото,

като правилно е прието, че това може да стане само в случаите, при които

тези непълноти се дължат на допуснати от съда процесуални нарушения,

довели до такива непълноти. Споделям като основателен този извод, а от

него ще се стигне и до признаване на възможността определението по

чл. 149, ал. 2 от ГПК да бъде отменено от постановилия го съд.

(6) „Отново по някои спорни въпроси на защитата срещу непри-

съственото решение“. Атанас Иванов отново застъпва тезата си, че може

да се постанови неприсъствено решение, неблагоприятно за страната, коя-

то е била активна в процеса и е поискала постановяването на такова. Това

Страница 18 от 29

разбиране е contra legem. Идеята на въвеждането на института на непри-

съственото решение е да се стимулират страните към активно участие в

производството. Когато страната е напълно пасивна и искът е вероятно ос-

нователен (респ. вероятно неоснователен) активната страна може да поис-

ка постановяването на неприсъствено решение в своя полза. Ако не е на-

лице предпоставката „вероятна основателност“, респ. „вероятна неоснова-

телност“, няма да се постанови неприсъствено решение въпреки направе-

ното искане за това и производството ще продължи по общия ред.

(7) „Решенията на ВКС по чл. 290 ГПК като задължителна съдебна

практика. Критични бележки по Тълкувателно решение № 1 от

19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС“. Рецензираната статия се откроява с ней-

ната точност и аргументираност. Напълно споделям изводите на автора и

направените от него предложения. Въпреки посоченото ТР авторът има ку-

ража в качеството на съдия да аргументира другата теза, а именно – реше-

нията на съставите на ВКС по конкретни казуси по чл. 290 от ГПК не следва

да се разглеждат като „задължителна практика“ по смисъла на чл. 280,

ал. 1, т. 1 от ГПК.

(8) „Неразбираемото съдебно решение като основание за нищож-

ност“. Статията има по-широко предметно съдържание от посоченото в

нейното заглавие. Намирам за удачно и точно посоченото от автора относ-

но хипотезите, при които едно съдебно решение ще бъде нищожно. В ста-

тията биха могли да се направят по-обстоятелствено разграниченията

между неясното и абсолютно неразбираемото съдебно решение. Порокът

„неяснота“ в съдебно решение се отстранява чрез тълкуването му от по-

становилия го съд, а порокът „абсолютна неразбираемост“ – по реда на

чл. 270, ал. 1 и 2 от ГПК, респ. по пътя на касационното обжалване (арг.

чл. 281, т. 1 от ГПК). При добро желание Ат. Иванов може да доразвие в

една следваща статия този въпрос, като наблегне на разликите в тези два

порока. На основата на гореизложеното намирам, че рецензираната статия

е приносна за процесуалната наука и съдебна практика.

Общата ми оценка на представените от Атанас Иванов публика-

ции е че някои авторови тези, набелязани в тях, са недообмислени,

неаргументирани и дори contra legem. Трудно биха могли да се извле-

кат приноси. Лошо впечатление правят допуснатите смислови и гра-

Страница 19 от 29

матически грешки, някои от които могат да се забележат и в приведе-

ните цитати.

5.2. Таня Градинарова е изявен учен. За участието си в конкурса за

доцент тя е представила една монография и четири публикувани доклада.

5.2.1. Монографията „Неприсъствено решение“ (Плевен, Медиатех,

2015. 315 с.) съдържа множество приносни моменти, по-съществените от

които посочвам нататък.

В най-новата ни история институтът на неприсъственото решение бе

въведен с приемането на ГПК от 2007 г. За пръв път този институт е

предмет на задълбочено монографично изследване в българската про-

цесуална наука. Проблемът е изследван прецизно и в пълнота. Отчетени

са както българските, така и чуждестранните достижения в гражданскопро-

цесуалната наука. Взето е предвид и развитието на съдебната практика в

съответната област. Възприемането или критикуването на чуждите мнения

е аргументирано и обосновано.

Монографията е удачно структурирана в четири глави. В първата Та-

ня Градинарова разглежда в исторически и сравнителноправен план разви-

тието на института на неприсъственото решение. Глава втора е посветена

на общата характеристика на неприсъственото решение и неговите особе-

ности. В Глава трета са разгледани процесуалните предпоставки за поста-

новяване на такова решение и накрая, в Глава четвърта, са изяснени спо-

собите за защита срещу порочните неприсъствени решения.

Монографията приключва със заключение и е придружена от библи-

ография.

В § 1 на Глава втора Т. Градинарова разглежда процесуалните без-

действия на страните и техните последици за производството. Принос

представлява разбирането ѝ, че в резултат на бездействието за стра-

ната настъпва процесуална тежест, която възможност стимулира

страните към активно процесуално поведение (с. 100). На това място би

могло да се желае свързването на процесуалните тежести и тяхното на-

стъпване със състезателното начало в производството, както и с бързината

и процесуалната икономия, присъщи по идея на действащия ГПК.

Страница 20 от 29

Също така с основание кандидатката приема, че дори при пълно

процесуално бездействие съвсем не е сигурно, че пасивната страна ще за-

губи делото. Напълно възможно е, ако се стигне до постановяване на ти-

пично съдебно решение, приключващо един контрадикторен процес, въ-

преки бездействието ѝ съдът да постанови решение в нейна полза. Един-

ственото, до което води бездействието, е преклудиране на съответните

процесуални права, които не е упражнила (с. 103–104).

В § 2 на Глава втора г-жа Градинарова формулира понятието за не-

присъствено решение на основата на действащото право и изразените до

този момент в литературата разбирания. Мисля че дадената формулиров-

ка (с. 119) в качеството ѝ на принос в процесуалната наука заслужава да

бъде подкрепена като аналитична и точна.

Разглеждайки приложното поле на постановяването на неприсъстве-

но решение, кандидатката констатира, че неприсъствено решение може да

бъде постановено единствено при разглеждането на делото от първоин-

станционния съд. Това несъмнено е така по уредбата му в ГПК. Мога само

да съжалявам, че след констатацията за недопустимост на постановяване

на такова решение от въззивната инстанция не е направена още една

крачка, за да се препоръча de lege ferenda въвеждането му и във въззивно-

то производство. Ако законът би допуснал постановяването на неприсъст-

вено решение във второинстанционното производство, това би засилило

процесуалната дисциплина, което бе една от целите на приемането на нов

ГПК.

Внимание заслужават изводите, до които Т. Градинарова е стигнала

по отношение на приложимостта на института на неприсъственото реше-

ние в особените искови производства. Авторката анализира мотивите на

законодателя за изключването на този институт от някои производства, ко-

ето е израз на нейното аналитично юридическо мислене.

Параграф 4 на Глава втора е посветен на съпоставката (недостатъч-

но точно обозначена като „съотношение“) на неприсъственото решение с

типичните присъствени решения и с решенията при признание на иска. В

направеното изложение г-жа Градинарова ясно е описала приликите и от-

ликите на неприсъственото решение с останалите два вида съдебни реше-

Страница 21 от 29

ния. Намирам че то е точно и полезно като информация за практикуващите

юристи и за студентите по право.

Глава трета от монографичното изследване е посветена на условия-

та за постановяване на неприсъствено решение. На това място Т. Гради-

нарова за пръв път в България поставя на разглеждане в систематичен

план наличието на подведомственост на спора от гледна точка на меж-

дународната компетентност, като компетентно и разумно са цитирани и

анализирани европейски регламенти и решения на Съда на ЕС. Бих казал,

че стореното може да се отчете като принос. Освен това (в § 1, т. 2) осно-

вателно авторката приема, че за да бъде постановено неприсъствено ре-

шение, образуваното производство трябва да е допустимо.

Особено внимание заслужават разглежданите по-нататък предпо-

ставки за постановяването на неприсъствено решение. В тази част на ра-

ботата г-жа Градинарова проявява забележимо качествата си на процесуа-

лист, като проследява процеса стъпка по стъпка. Нещо, което е необходи-

мо, защото, както и да бъде разглеждан гражданският процес, той е дина-

мичен фактически състав, при който всяко последващо процесуално дейст-

вие е в зависимост от предходното действие и едновременно с това пред-

ставлява юридически факт, необходим за реализацията на следващото

действие. Обосновано са обособени и представени двата възможни слу-

чая: при бездействие на ответника по делото и при бездействие на ищеца

след предявяването на исковата молба.

Всяко едно съдебно решение може да бъде нищожно, недопустимо

или неправилно. Поради това в Глава четвърта вниманието на г-жа Гради-

нарова е насочено към способите за защита срещу неприсъственото реше-

ние.

Тук на първо място (§ 1, т. 3.1) кандидатката в конкурса се занимава

с въпроса кога едно неприсъствено решение би било нищожно. Въпреки

нейната аргументация, че решението ще бъде нищожно когато не са спазе-

ни предпоставките за постановяването му, респ. поради липсата на мотиви

към него, каквито би трябвало да съдържа едно типично решение, намирам

че в тези хипотези решението не е нищожно, а процесуално недопустимо.

То е недопустимо, защото в тези хипотези съдът не е имал правото и за-

дължението да постанови неприсъствено решение и е накърнено правото

Страница 22 от 29

на защита на страната. Всъщност съдът не е отговорил на правото ѝ на

иск.

Що се отнася до случаите на недопустимост на неприсъственото ре-

шение (§ 1, т. 3.2.), намирам направения анализ и резултатите от него за

точни, още повече че г-жа Градинарова се е позовала и на съдебната прак-

тика в тази насока. В хипотезата на постановено неприсъствено решение в

полза на проявилата пасивност страна, а не в полза на направилата иска-

нето за постановяване на такова (§ 1, т. 3.2.3.1.) съм по-склонен да мисля,

че то не е процесуално недопустимо, а е неправилно.

В т. 2 на § 1 удачно е проведено разграничението между различните

процесуални способи за защита срещу неприсъственото решение. На тях е

отделено специално внимание и, бих казал, резултатът е оправдал усилия-

та на Градинарова. Добре и точно са очертани границите на двата способа

за защита, а именно: отмяната по чл. 240, ал. 1 от ГПК като извънредно

средство и исковата защита по чл. 240, ал. 2 от ГПК. В последващото изло-

жение авторката се спира изключително подробно на производствата в

двата случая, което прави монографията още по-полезна за практикуващи-

те юристи.

Монографията приключва със заключителна част, в която се напра-

вени предложения de lege ferenda, които в по-голямата си част заслужават

да бъдат подкрепени.

5.2.2. В конкурса Таня Градинарова участва още с „Гражданско из-

пълнително производство (Курс лекции, първа част)“.

Дял първи на рецензираната работа е посветен на общото учение за

изпълнителния процес. Логично се започва с общото учение за изпълни-

телния процес, като на това място авторката изрично отбелязва, че пред-

мет на лекционния курс са единствено производствата за индивидуално

принудително изпълнение и в него не е обхванато производството за уни-

версално принудително изпълнение, уредено в ТЗ, ЗКИ и в Кодекса за за-

страховането. Градинарова удачно прави разграничение между предмета

на исковия процес и този на производствата по индивидуално принудител-

но изпълнение. С курса лекции кандидатката представя основния понятиен

апарат на изпълнителното производство като изпълняемо право, изпълни-

Страница 23 от 29

телно основание, изпълнителен лист и право на принудително изпълнение.

Намирам за удачно тези понятия да бъдат разгледани в посочената после-

дователност, защото всяко едно в тази поредност като предпоставка по-

ражда следващото. Колкото до правото на принудително изпълнение, на-

мирам че то възниква с издаването на изпълнителен лист и от изключение-

то по чл. 622а, ал. 2 от ГПК не може да се оборва правилото. И ако това се

прави, би било по-добре да се посочи правилото като такова и изключение-

то от него. Разбира се, тази критична бележка не омаловажава значението

на писаното от Т. Градинарова, защото ГПК и теорията на изпълнителния

процес позволяват да се поддържат и двете обяснения.

Дял втори е посветен на способите за изпълнение на парични прите-

зания. Логично е те да бъдат разглеждани на първо място, защото в масо-

вия случай на неизпълнение на притезателни права става дума за изпъл-

нение на парични притезания. Освен това при изпълнение на задължения

за предаване на вещи или за извършването на материално-правни дейст-

вия често изпълнението се трансформира в изпълнение на парични задъл-

жения, например когато вещта е унищожена или е прехвърлена на трето

лице. Материалът е разгледан аналитично и последователно.

Систематизацията на въпросите, свързани с принудителното изпъл-

нение на парични задължения, е разумна и обоснована. Тя дава възмож-

ност на читателя да се запознае и да разбере добре изпълнителните спо-

соби, включени в производствата за принудително изпълнение на парични

задължения.

Дял трети е посветен на останалите изпълнителни способи. Изложе-

нието е ясно, но може да се желае по подробното тяхно обсъждане.

На защитата на страните в изпълнителното производство и на трети

лица, чиито интереси и права принудителното изпълнение може да засег-

не, е посветен Дял четвърти от предлагания курс. Възможностите за защи-

та са разгледани в достатъчна степен. В този дял Градинарова отново де-

монстрира усета си за правилна подредба на учебния материал. Както и в

другите дялове, представената информация е ясно изложена и достъпна за

възприемане. Авторката удачно систематизира изложението си. Като кри-

тична бележка ще отбележа че след уводната глава – „Форми и ред за за-

щита“, би било по-добре следващите две глави да бъдат обособени така –

Страница 24 от 29

„Защита при липса на материалноправни предпоставки за изпълнителен

процес“ и „Защита при липса на процесуалноправни предпоставки за из-

пълнителен процес“.

С оглед гореизложеното намирам, че методичното и научно ниво на

рецензираната работа е високо и съдържа приносни моменти.

5.2.3. В конкурса Т. Градинарова участва още с четири доклада, из-

несени на различни научни форуми.

(1) В доклада си „Преклузия за правата на ответника в производс-

твото по търговски спорове“ (В: Проблеми на законодателството и пра-

воприлагането, свързани с развитието на бизнеса в Република България и

Европа. Т. 1. София, УНСС, 2014, с. 149–156) Градинарова аналитично и

прецизно разглежда развитието на особеното исково производство по тър-

говски спорове и преклудирането на правата на ответника в отделните не-

гови фази. Направените изводи са точни.

(2) Публикацията „Процесуални последици на споразумението в

производството по медиация“ (Русенски университет „Ангел Кънчев“. На-

учни трудове. Т. 53. Серия 7. Правни науки. Русе, 2014, с. 211–220) е по-

светена на доброволното уреждане на споровете по пътя на медиацията,

която е удачен инструмент за преодоляване на конфликти и нейното поз-

наване е предпоставка за по-честото ѝ използване. В публикацията Т. Гра-

динарова правилно разглежда сключеното споразумение с неговите после-

дици на изпълнително основание след одобрението му от съда. Работата е

полезна и с позоваването на ключови актове на Европейския парламент.

(3) По време на научния форум „Кръгла маса на тема „Актуални

проблеми на развитието на съвременното право. Русе, 09.11.2013 г.“ Таня

Градинарова е изнесла доклад на тема „Началният момент на срока за

предявяване на иска при допуснато обезпечение в светлината на тълку-

вателно дело № 6/2013 г. ОСГТК ВКС“ (Сборник доклади. Русе, 2014,

с. 37–49). Предварителното обезпечение на иска бе уредено по нов начин в

приетия през 2007 г. ГПК. При прилагането на новата уредба възникна про-

тиворечива практика на съдилищата. Тя е уеднаквена в постановеното

Тълкувателно решение № 6 от 2014 г. на ОСГКТ на ВКС, където в т. 1 е

прието същото, което предлага и Градинарова, а именно: началният мо-

Страница 25 от 29

мент започва да тече от връчването на определението на молителя. Тоест,

в някаква степен принос за това уеднаквяване има и разглежданият тук

доклад.

(4) Кандидатката Т. Градинарова е публикувала „За задължението

на съда да отмени служебно допуснатото обезпечение при липса на до-

казателства за предявяване на иска в определения от съда срок в свет-

лината на т.д. № 6/2013 г. ОСГТК ВКС“ (Русенски университет „Ангел

Кънчев“. Научни трудове. Т. 52. Серия 7. Правни науки. Русе, 2013, с. 146–

152). Градинарова приема, че съдът „ […] е длъжен да извърши служебна

проверка за спазването на срока за предявяване на иска и когато установи

в резултат на нея, че срокът не е спазен, има право да отмени допуснатото

обезпечение.“ (с. 152). Убеден съм, че в случая г-жа Градинарова е отишла

твърде далеч. Нормативната уредба в чл. 390, ал. 2 от ГПК възлага в те-

жест на ищеца да докаже, че в дадения му срок искът е предявен. И това е

нормално, защото наложената обезпечителна мярка е в негов интерес. Не

го ли докаже, обезпечителната мярка се вдига. От теоретична гледна точка

може определението, с което се налага обезпечителна мярка по бъдещ

иск, да се разглежда като условно определение, което запазва силата си

ако искът бъде предявен. В тази връзка ще отбележа, че споделям разби-

рането на ВКС, изразено в т. 2 на ТР № 6/2014 г. ОСГТК, където се приема

че такова доказване не е необходимо, ако на съда е служебно известно, че

искът е предявен в срок, т.е. когато обезпеченият иск е предявен пред съ-

щия съд.

Представените за участие в конкурса научни трудове на Таня

Градинарова напълно покриват изискванията на закона. В тях се съ-

държат значителни научни постижения, които имат не само теоретич-

но, но и практическо значение. Кандидатката в конкурса за доцент е

демонстрирала своя потенциал за аналитично мислене и изследова-

телски дух.

6. ОЦЕНКА НА НАУЧНИТЕ И НАУЧНО-ПРИЛОЖНИ ПРИНОСИ

6.1. В монографията си „Съдебни актове в гражданското съдопро-

изводство“ Атанас Иванов за пръв път в българската правна литература

Страница 26 от 29

поставя като самостоятелен обект на изследване съдебните актове, поста-

новявани в гражданското съдопроизводство, което би могло да се отбеле-

жи като принос.

В монографията „Актуални въпроси на доказването в гражданско-

то съдопроизводство“ авторът споделя разбирането на П. Радулов (което

остана несподелено и изолирано в процесуалната литература), че доказа-

телствената сила може да се разглежда като правоотношение – от една

страна, между представилият доказателственото средство и съда, а от дру-

га, между страните по делото. Ако допуснем че доказателствената сила

може да се разглежда като правоотношение (намирам това за немислимо),

можем да отчетем този извод като приносен.

Намирам че статията „Неразбираемото съдебно решение като ос-

нование за нищожност“ има по-широко предметно съдържание от посоче-

ното в нейното заглавие и е приносна за процесуалната наука и съдебна

практика.

За съжаление обаче в почти всички представени публикации се съ-

държат спорни и противоречиви твърдения, видимо неразбиране на някои

понятия, а дори и разбирания contra legem, за което впечатление може би

допринася непрецизният изказ.

6.2. Монографията на Таня Градинарова „Неприсъствено решение“

съдържа множество приносни моменти, които посочих на съответните им

места в рецензията на труда. В най-новата ни история институтът на не-

присъственото решение бе въведен с приемането на ГПК от 2007 г. За

пръв път този институт е предмет на задълбочено монографично изслед-

ване в българската процесуална наука. Проблемът е изследван прецизно и

в пълнота. Отчетени са както българските, така и чуждестранните достиже-

ния в гражданскопроцесуалната наука, развитието на съдебната практика в

тази област. Възприемането или критикуването на чуждите мнения е аргу-

ментирано и обосновано. Направени са и предложения de lege ferenda.

Методичното и научно ниво на „Гражданско изпълнително произ-

водство (курс лекции, първа част)“ също е високо. Той е първият система-

тичен курс по гражданско изпълнително производство, отразяващ промени-

Страница 27 от 29

те в законодателството и новата тълкувателна практика на ВКС, и като

анализира проблемите при правоприлагането, съдържа приносни моменти.

Приносен момент се отбелязва и в доклада „Началният момент на

срока за предявяване на иска при допуснато обезпечение в светлината

на тълкувателно дело № 6/2013 г. ОСГТК ВКС“ – предлаганото от Гради-

нарова разрешение е прието в Тълкувателно решение № 6 от 2014 г. на

ОСГКТ на ВКС.

7. КРИТИЧНИ БЕЛЕЖКИ И ПРЕПОРЪКИ

7.1. Кандидатът Атанас Иванов има интересни идеи, които биха мог-

ли да бъдат развити и да станат основа на сериозни научни трудове. Пре-

поръките ми са да бъде по-прецизен в изказа си, за да не се допуска двоу-

мение по отношение разбирането на тезите, които застъпва, и сериозно да

аргументира своите различни от общоприетите становища. Добре е да

обърне внимание и на структурирането на изследванията си, за да не до-

пуска толкова драстичен дисбаланс.

7.2. Таня Градинарова би могла да доразвие изследванията си в об-

ластта на исковия и изпълнителен граждански процес и да продължи моти-

вирано да формулира основните си изводи като разрешения de lege feren-

da.

Атанас Симеонов Иванов Таня Панайотова Градинарова

Езикова подготовка: Чете на

основно ниво руски и английски език

(според представеното от него в

конкурсната документация CV)

Езикова подготовка: Владее

писмено и говоримо немски, руски и

английски език на отлично ниво

На длъжност асистент (според

информация от сайта на ЮЗУ) по

Граждански процес от 15.01.2007 г.,

т.е. почти 10 години стаж

На длъжност асистент и ст.

асистент в СУ „Св. Климент

Охридски“ от 1992 до 1997 г. по

Граждански процес

За същото време преподавател по

Граждански процес в Бургаския

свободен университет.

Страница 28 от 29

Асистент по Гражданско

процесуално право и Гражданско

изпълнително производство в РУ

„Ангел Кънчев“ от 12.09.2005 г. до

2015 г. Доцент по Граждански процес

в същия университет от 10.07.2015 г.

насам. На длъжност „доцент“ по

Граждански процес във ВСУ

„Черноризец Храбър“ от февруари

2015 г.

Има над 15 години преподавателски

стаж, от които 12 като лектор.

Участва в конкурса с 2 монографии,

3 учебни помагала, 16 статии и

публикувани доклади. В рецензията

по-горе са посочени съдържащите се

приносни елементи в тях и

незадоволителните им страни.

Участва в конкурса с 1 монография,

Курс лекции по „Гражданско

изпълнително производство“, Учебно

помагало „Гражданско процесуално

право“ – казуси и тестове, и 17

научни статии и доклади. В

рецензията по-горе са посочени

съдържащите се в тях приносни

елементи.

8. ЗАКЛЮЧЕНИЕ

8.1. Представените от Атанас Симеонов Иванов научни и научно-

приложни съчинения разкриват познаване на гражданскопроцесуалната

материя, както и теорията в други правни области. Те съдържат някои на-

учни и научно-приложни резултати, които позволяват използването им в

съдебната практика. Със съжаление ще отбележа, че разбирането му за

неприсъственото решение е както теоретично неоправдано, така и вредно,

ако на практика се прилага, а авторът в качеството на съдия го е прилагал,

видно от цитираните под линия решения на разложкия районен съд. Теоре-

тичният анализ, достигнатите изводи, както и предложенията за промяна в

законодателството, които прави г-н Иванов, отстъпват значително на до-

стигнатата от Таня Градинарова дълбочина, прецизност и креативност при

научното изследване. Освен това някои анализи и изводи, част от които са

посочени по-горе, категорично не могат да бъдат споделени, тъй като ня-

мат опора в процесуалното законодателство. Относно преценката за пре-

Страница 29 от 29

подавателските му дейност, мога само да предполагам, че Атанас Иванов

притежава професионални знания и натрупан практически опит в степен,

които биха му позволили да провежда лекционни занятия като хабилитиран

преподавател в областта на гражданското процесуално право, но нямам

лични впечатления в тази насока, както за другия кандидат – Таня Гради-

нарова,

8.2. Анализът на представените за рецензия научни и научно-

приложни съчинения на кандидатката Таня Панайотова Градинарова дават

основание за убедителен извод относно високите им научни достойнства.

Те съдържат ценни и иновативни в теоретично отношение анализи, изводи

и предложения за промяна в законодателството и едновременно с това са

критерий и насока за съдебната практика. Рецензираните съчинения раз-

криват сериозен творчески потенциал на авторката, дълбочинна и креатив-

ност на изследователското търсене. Освен изявен учен в областта на

правната наука, Градинарова е утвърден дългогодишен преподавател по

Граждански процес на студентите по право последователно в различни

юридически факултети. Преподавателската ѝ дейност е на утвърден лектор

и се отличава с висок професионализъм и добросъвестност, посветеност

на каузата на правото като наука и практика, с умението убедително да

предаде необходимите на студентите по право знания. Впрочем, такива са

и личните ми впечатления от изпитните резултати на студентите във ВСУ и

техните отзиви.

Всичко посочено по-горе ми дава основание убедено да препо-

ръчам на академичната длъжност „доцент по Граждански процес“ в

Юридическия факултет на УНСС да бъде избрана Таня Панайотова

Градинарова.

София, 15.12. 2016 г. С уважение: