ЛЮСИ МÒШЕН

КЛАСИЧЕСКАТА ПАРАДИГМА

София, 2008

На дъщеря ми с възхищениезаради факела, който носи.

© Люси Мòшен, автор, 2008© Ивайло Петров, художник, 2008

© Издателство АРГУС, 2008За корица е използвана картина

на Ивайло Петров – Ив

ISBN: 978–954–570–170–2

ЛЮСИ МÒШЕН

КЛАСИЧЕСКАТАПАРАДИГМА

СБОРНИК РАЗКАЗИ

Всички имена и случки са измислени.Приликите с личности и събития са случайни.

It’s such a little thing to weep –So short a thing to sigh –And yet – by Trades – the size of theseWe men and women die!

Emily Dickinson

Плачът е нещо незначително –въздишката – е нещо дребно.Но от товара им натрупанчовек умира постепенно.

Емили Дикинсън

5

НЯКОГА, НЕЗАВИСИМО КОГА

Един от първите ми спомени е холът на баба и дядо. Зад прозореца е зима. Клоните на дърветата са черни, с полепнал мраз по тях. Аз съм будна, но лежа, сгуше-на до мама на дивана. Сигурно съм на две години. Не повече. Много е тихо. Одеялото е червено, карирано и боцка. Разглеждам едно ъгълче от него и чертая с пръст-че неопределени фигури. По някое време се изтърсвам от дивана, като повличам одеялото след себе си. Трудно ми е да се измъкна от омоталите се около мен боцкащи карета, но все пак успявам. Сядам под масата и оставам известно време там. Това е любимото ми място. Нами-рам едно търкулнало се отнякъде кубче и го разглеждам от всички страни. С дядо нареждаме понякога картинки. Аз най-много обичам патетата и къщичката с цветята и Снежанка... Обичам и елхата...

Вече е съвсем притъмняло. Зад прозореца дърветата престават да съществуват. Не ме е страх. Още не зная, че в тъмното трябва да се боя.

Отивам при мама и искам да я събудя, но тя про-дължава да спи. Мъча се да се кача на дивана. Един, два, много пъти... Не успявам. Отново се опитвам да я събудя. Дърпам ръката є. Викам... Правя нови опити да се кача на дивана... Неспокойна съм.

Взимам моето малко столче. Вероника пада на земя-та. Поглеждам я. Тя лежи на килима със затворени очи. Оставям столчето, вдигам я и я слагам в креслото на дядо. Тя ме поглежда и аз зная, че вече не ми се сърди. Едната є обувка и едното є чорапче ги няма.

Люси Мòшен

6

Дотътрям столчето до дивана и се качвам на него. То се клати. Навеждам се напред и докосвам мама по лице-то. Тя не иска да се събуди. Залюлявам се силно, но все пак успявам да се метна на дивана. Казвам много тихо „м-а-м-о“. Наоколо е съвсем тъмно и може би затова шептя. Тя не ме чува. Докосвам отново лицето є... И в този миг ме обзема ужас. Връхлита върху мен и ме сто-варва на колене. Чувствам, че се е случило нещо лошо. Сълзите започват сами да капят от очите ми. Искам да извикам, но не мога. Не мога и да се помръдна. Ужа-сът ме обсебва напълно. Обърква ме. Все още не зная, че има чудеса и съответно не вярвам в тях. Все още не вярвам в нищо. Седя на колене до мама и тихо плача. Тя има коси и очи като Вероника. Но е по-красива... Моята мама...

Нещо се случва с мен. Студено ми е и в ушите ми някой тропа. Допирам едната си бузка до лицето на мама и ми става по-добре. Искам да остана така, докато умра и аз. Затварям очи... Устните ми са съвсем солени. Облизвам ги още веднъж. Да, солени са. Бъркам с пръст в ухото си, но чукането продължава. Започвам може би да умирам...

– Какво има? Защо плачеш?Мама гали косите ми, а аз съм и щастлива, и много

уплашена. Тя става и светва лампата. После сяда отново до мен и докосва с устни челото ми.

– Но ти имаш температура. Отдавна ли ти е лошо? Така съм заспала, че...

Аз се гушкам в нея и силно я прегръщам... Моята хубава, моята единствена Мама... И започвам да вярвам силно в нещо.

Толкова силно, че вярвам и до днес. И зная, че един ден то ще се случи отново... онова чудо. Някога... Без значение кога. И всичко ще бъде както тогава... Преди много години, в късния зимен следобед...

7

АНТОН И ЧЕРТИЧКА

В стаята полумракът се разчупва. Слънцето ще из-грее всеки миг. Свивам дланите си във фунийки, при-ближавам ги към очите си и го чакам да се покаже зад отсрещните баири между една пролука на спуснатите пердета. Мама и татко дишат равномерно в другия край на стаята. Иначе е съвсем тихо. Мама спи винаги с гръб към татко. Понякога, не често, когато имам кошмари, лягам между тях. Тогава и двамата се обръщат с лице към мен, но на другия ден се оплакват от главоболие. Може би им предавам кошмарите. С дядо не е така. Него никога не го боли главата от мен.

Вече много дълго, не зная точно колко, сме в този хотел на почивка. Има още няколко деца, но Антон от съседната стая никак не ме обича. Той е много по-го-лям от мен и ме нарича Чертичка. Подиграва ми се, че мога да пропадна във всяка пролука. Това малко ме плаши. Татко казва, че не е истина, но аз не съм съвсем сигурна...

Слънцето се показва цялото и аз, разтваряйки ръце, развалям моя бинокъл. Обръщам се по корем и се свли-чам от леглото. То е много по-високо от моето у дома. Подът е студен. Приближавам се на пръсти и се заг-леждам в лицата на мама и татко. Не разбирам как могат да спят толкова дълго. Татко много често лежи върху шезлонга на терасата със затворени очи. Обаче не спи. Казва, че си подрежда мислите. Един ден легнах до него. Опитах се да си подредя моите мисли, ама на другия ден вече не си спомнях нито реда, нито мислите.

8

Не зная как точно става. А той няма време да ми обяс-ни, защото или чете, или си подрежда мислите и никак не обича да му пречат. Аз май не мога да чета. Не мога и да пиша. Освен моето име. Всеки може да си пише името. Понякога го пиша обърнато и тогава мама каз-ва, че трябва да държа химикалката с другата ръка. Все не мога да запомня с коя точно. Какво ли значение има с коя ръка държа химикалката? Всъщност аз мога да чета. Но само мои приказки. Като взема някоя книга от библиотеката в кабинета на татко и започвам. Дори прелиствам страниците. Дядо е много доволен и обича да ме слуша, но казва, че това е нещо друго, а не точ-но четене, защото само аз виждам написаното по този начин. Другите биха прочели нещо друго. И какво от това? Не разбирам...

Татко наистина спи. Когато подрежда мислите си, не диша така тежко. Отивам до вратата и се опитвам да я отворя. Понякога успявам, понякога – не. Подавам гла-ва. Коридорът е съвсем пуст. Излизам навън и тръгвам към асансьора. Искам да си взема кифла от ресторанта. Гладна съм. За всеки случай навивам панталоните и ръ-кавите на пижамата така, че дантелите да не се виждат. Може да срещна Антон. Той веднъж ми каза: „Чертичка с дантелки“, но аз не се разплаках.

На стълбите до асансьора се показва леля Сузи. Тича-ла е. Цялата е потна.

– Къде толкова рано, миличко? – пита тя и ми се усмихва.

– Да си взема кифла.– Но ресторантът все още не е отворен. Много е

рано, миличко.Повдигам рамене и тръгвам обратно по коридора.

Снощи татко остана да говори дълго с нея, а ние с мама се прибрахме в стаята. Тя ми прочете една приказка,

Люси Мòшен

9

КЛАСИЧЕСКАТА ПАРАДИГМА

но гласът є бе някак по-различен, а очите є блестяха сякаш някой бе запалил в тях сини свещички. Гледах я дълго, преди да заспя, как седи на терасата. Събудих се от тихи гласове. Мама и татко разговаряха в тъмното. Заслушах се, но скоро заспах отново. Не я обичам леля Сузи. Не обичам, когато ми казва „миличко“. Имам си хубаво име.

Стигам до нашата стая. Мама е залепила до дръж-ката на вратата малко цветенце от жълта хартия, за да не се объркам. Всички врати в хотела са еднакви. Опи-твам се да отворя, но не успявам. Отивам още веднъж до асансьора, затичвам се и опитвам отново. Увисвам цялата на дръжката, но не става. Студено ми е. В този момент вратата се отваря и аз се изсипвам в краката на татко.

– За Бога, какво правиш в коридора по никое време? Откога си навън?

– От току-що – казвам аз и се озовавам в ръцете му.– Премръзнала си.Той ме притиска още по-силно и ме поставя на кре-

вата между себе си и мама.– Днес ще ходим на екскурзия до пещерата. Радваш

ли се?Татко хваща ръцете ми в своите и започва да ги раз-

трива.– Аз няма да дойда. Не се чувствам добре... Боли ме

главата – казва мама и начинът, по който го казва, ме тревожи.

– Но аз... аз не сънувах кошмари...– Зная...Тя ме погалва по косата и ми се усмихва. Това ме

успокоява, макар че в очите є все още горят онези сини свещички от снощи.

Събрали сме се доста хора пред входа на хотела. Поч-ти всички са тук. Мама я няма. Поглеждам нагоре към терасата. Вратата е затворена. Най-после водачът идва

Люси Мòшен

10

и ние тръгваме. Хващам татко за ръка и се обръщам няколко пъти назад. Не мога да видя мама никъде.

Вече е много горещо, но аз отказвам да си сложа сламената шапка, защото и Антон е тук. Добре, че мама ми обу кецовете и дантелите на чорапките се показват съвсем малко. Обаче аз непрекъснато спирам и ги на-пъхвам навътре. Не искам да се виждат въобще.

Татко и леля Сузи говорят през цялото време и много се смеят. Бера цветя за мама, но сигурно ще увехнат, ако ги нося с мен. Ще ги оставя в сянката на някое дърво и ще ги взема на връщане.

О, нещо ме ужилва по ръката... Спирам и започвам да разглеждам зачервеното място. Не е комар, защото не ме сърби. Боли ме. Всички ме отминават. И Антон. Той ме поглежда, но не казва нищо, защото аз не плача или защото майка му върви до него.

Откъсвам очи от подутината на ръката си и се ог-леждам, но не виждам никого. Затичвам се по пътеката. Няма ги! Продължавам да тичам...

Спирам едва пред някакъв дървен мост. Под него реката е много сърдита. Страх ме е да не пропадна в една от пролуките, но все пак правя няколко крачки напред. Пристъпвам съвсем бавно и гледам внимателно в краката си. Гредите не са плътно една до друга и като нищо мога да се изхлузя между тях. Под мен вече няма вода, а само бяла пяна... Още малко и ще бъда от дру-гата страна. Изведнъж мостът се залюлява и се изплъзва под краката ми. Всичко наоколо се обръща наопаки. Аз изпускам цветята за мама и започвам да падам. Падам, крещя и стискам очи. Пръски като иглички се забиват по цялото ми лице. Лежа по корем върху нещо мокро. Не смея да погледна и да помръдна... Дали съм умря-ла?... Ще видя ли отново мама и татко?... А дядо?... Сър-цето ми бие много силно. Не чувам нищо друго освен неговите удари. Става ми все по-страшно и по-мокро. Поглеждам полека през притворените ресници и замръз-

11

КЛАСИЧЕСКАТА ПАРАДИГМА

вам. Под мен е бушуващата, бяла пяна. Стискам отново очи. Зная, че мога да пропадна през една от пролуките и много ме е страх. Но татко ще види, че ме няма, ще се върне и ще ме спаси. Сигурно вече ме търси и всеки момент ще бъде при мен. Трябва само да не мърдам, за да не се изхлузя през някоя дупка. Ръцете ме болят от стискане на хлъзгавите греди, но зная, че ако ги пусна, ще тупна направо в реката. Колената също ме болят... Защо се бави татко? А ако не дойде? Той може би не е забелязал, че ме няма, защото говори с леля Сузи... И се смеят... И... Ударите на сърцето ми заглушават отново всичко. Лицето ми е вече напълно мокро и не само от пръските. Аз плача. Но съвсем тихо, защото ме е страх да не падна в реката.

Ако дядо беше тук, отдавна вече да ме е открил... Дядо...

Той ми каза веднъж, че звездите вечер ги пали един белобрад старец с горяща факла. Не се издадох, че не му вярвам. Само един старец не може да запали навед-нъж толкова много звезди... Той ме смята още за много мъничка и не ми казва нещата съвсем точно, за да не ме обърква. Не вярвам също, че съм намерена в голяма мида на морския бряг. Никое от децата, които познавам, не е намерено в някаква си мида. Повечето са ги взели от болницата. Антон казва, че косата ми блести така, за-щото по нея е полепнал перлен прах от вътрешността на мидата. Не е истина. Нямам никаква прах в косата. Как ми се иска само още веднъж да видя дядо... и мама... и татко... Никак не ми се пада в реката... И въобще не ми се умира... Тъжно ми е. Мама ще плаче много...

Нечии бързи стъпки се приближават към мен и за-глушават и ударите на сърцето, и шума на реката... Едни ръце ме вдигат и ме понасят...

„Татко... – започвам да крещя, но не чувам гласа си. – Татко!“

Най-после поглеждам внимателно през все още по-

Люси Мòшен

12

лустиснатите си клепачи... Антон ми говори нещо... От-варям широко очи... И още по-широко... Наистина е Антон!

Отнякъде до мен достига гласът на леля Сузи:– Ах, погледни ги само колко са сладки! Като Антон

и Точица...„Чертичка“, поправям я мислено аз, докато Антон ме

поставя на земята.

НЯКОГА, НЕЗАВИСИМО КОГААНТОН И ЧЕРТИЧКА

ТЕЛЕФОННИТЕ УКАЗАТЕЛИ НА СВЕТАНИЕ

НЯМАМ НИЩО ЗА ПИЕНЕНА ОТСРЕЩНИЯ ъГъЛ

БУКЕТъТКЛАСИЧЕСКАТА ПАРАДИГМА

ХАВИЕРПАМЕТТА Е ЗАГАДКА

УСЛУГАТАПъРВОТО МЯСТО

ВОйНА НА ФУНИйКИДъНОТО НА КИБРИТЕНАТА КУТИйКА

ДИАГНОЗАТАМОМЧЕТО ОТ КОРТА

ЗАВРъЩАНЕЗАПАДНАТА ГАРА

НОВИЯТ ФОТОАПАРАТFoR LoveRS

ЧЕТВъРТъК СУТРИНТАВ КАПАНА НА РИТУАЛА

ОБУЗДАНОТО НЕБЕИЗ ЕХОТО НА ЧУВСТВАТА

ПРЕДИ ДъЖДАЧУДОВИЩЕТО В ТъМНИНАТА

ПТИЦА С ПРИМЕСИ ОТ НИКЕЛ

СъДъРжАНИЕ

57

13182228344046 5158647076

818596

100107111

123128131135139144148

Люси МòшенКЛАСИЧЕСКАТА ПАРАДИГМА

Разкази, първо издание

Редактор: Вихра МановаРисунка на първа корица: Ивайло Петров

Технически редактор: Александър КарапанчевКомпютърна подготовка: ЕГИКоректор: Антоанета Петрова

Формат: 56х84/16. Печатни коли 10Печат: Инвестпрес АД

София, ул. Шаварски път 3

АСТРА КОМПАС ООДСофия 1463, пк 5, тел. 02/950 13 11, факс 02/950 13 10

argus@ttm.bg

Тази книга е включена в програматана издателство АРГУС

за насърчаване и развитиена съвременната българска литература.