БЪЛГАРИЯ В МОИТЕ МЕЧТИ

Сборник с подбрани есета от Националния конкурс: “България в моите мечти”

Съвместна инициатива на Асоциацията за изследване и развитие на гражданското общество и Фондация

“Българска памет”

София 2008

УВОД

Имаме ли още мечти, свързани с България, има ли още надежди да сме тук и

сега, да очакваме по-добър живот, да се вълнуваме и очакваме ... Тези въпроси си задаваха участиниците в Националния конкурс за есе на тема “България в моите мечти” за ученици от 6 до 12 клас. Този проект е съвместна инициатива на Фондация “Българска памет” с председател д-р Милен Врабевски и Асоциацията за изследване и развитие на гражданското общество с председател Даниел Панчев.

На 30 май 2008г. в една от уникалните зали в България – Слънчева зала на Националния исторически музей в София се проведе тържественото награждаване на победителите в конкурса под почетното председателство на журито и любезното домакинство на проф. Божидар Димитров – Директор на НИМ. Идеята за конкурса не е случайност, а провокирана от събитията в страната ни през последната изминала 2007 година – масова миграция на млади, талантливи българи към чужбина, тотален демографски срив, духовна криза и корупционни схеми... Всичко това накара нас, организаторите, да провокираме младите българи да споделят мечтите си, свързани с България. В конкурса се включиха 290 ученика от Варна, Пловдив, Кърджали, Сливен, Смолян, Силистра, Стара Загора, Самоков, Петрич, Благоевград, Монтана, Лом, Раднево, Попово, Шумен, София, Велинград, Велико Търново, селата Хаджиево, Драгушиново, Златитрап, Пловдивско и други. Възрастовите групи бяха две – от 6-8 клас и 9-12 клас. Комисията в състав проф. Божидар Димитров – почетен председател, Снежана Йовева-Димитрова, председател на журито, Даниел Панчев и д-р Милен Врабевски, Ана Кузнецова, Виржиния Борисова, Александра Йосифова, Емил Мариянов, Николай Николов, Пламен Благоев, Костадин Личков и Божидар Алексов членове - при оценяването се ръководеше от следните критерий: оригиналност, оптимистичност на теска, правопис и стилистика, спазени критерий от указанията (срок, обем, данни за участника), патриотични идеи, разгърнати чрез уникални метафори. Единодушно бе мнението на комисията, оценяваща есетата, че колкото по-големи са децата, толкова по-реалистична става визията им за живота, колкото по-малки са – толкова по-големи позитивни очаквания имат към държавата ни. Ето и победителите : Категория 9-12 клас І награда – Яна-Ивана Бояджива, Кърджали, 9 клас. Печели 2-дневна екскурзия за двама в България, поощрителна парична награда, комплект книги, енциклопедии и художествена литература, специална грамота. ІІ награда – Силвия Янакиева, София, 9 клас. Печели еднодневна екскурзия за двама в Б-я, поощрителна парична награда, комплект книги, енциклопедии и художествена литература, специална грамота.

ІІІ награда – Ивет Димитрова, Свиленград, 9 клас. Печели еднодневна екскурзия за двама в Б-я, поощрителна парична награда, комплект книги, енциклопедии и художествена литература, специална грамота. Категория 6-8 клас І място - Георги Господинов, Сливен, 6 клас.Печели 2 дневна екскурзия за двама в България, поощрителна парична награда, комплект книги, енциклопедии и художествена литература, специална грамота. ІІ място - Виктор Механджийски, Пловдив, 6 клас - печели еднодневна екскурзия за двама в Б-я, парична поощрителна награда, комплект книги, енциклопедии и художествена литература, специална грамота. ІІІ. Виктория Раева, Пловдив, 6 клас - Печели поощрителна парична награда, комплект книги, енциклопедии и художествена литература, специална грамота. Специалните награди за оригинален сюжет и уникални метафори, олицетворяващи мечтите на децата с България връчиха д-р Милен Врабевски и специалният гост на тържеството актьора Мариус Донкин на: Елеонора Граматикова, Варна, 10 клас, Мила Божкжва, Варна, 10 клас, Мария Рангелова, Пловдив, 9 клас, Виолета Илийкова, Пловдив, 9 клас, Станислава Моллова, Пловдив, 10 клас, Любов Нейчева, Самоков, 10 клас , Меги Димитрова, Самоков, 10 клас, Деница Зайкова, гр. Пловдив, 10ж клас, Хазел Рамадан Хайрула, Раднево, 10 клас, Грациела Маринова, Попово, 7 клас, Елени Даниил, София, 11 клас.Специална награда за най-малък участник връчи Даниел Панчев, Председател на АРГО – това е Елена Халачева, 4 клас от София.

Не бяха забравени и учителите - поощрителни парични награди, грамоти и книги получиха преподавателите, които са подготвили отлично свои ученици, взели участие в конкурса. Това са Станка Вълова от Кърджали, учител по История и цивилизация, Радослава Стоянова, учител по български език и летература, гр. Самоков и Валентина Борисова, начален учетел, София. Всички други изпратили есе за участие в конкурса получиха сертификати . Наградите бяха осигурени от Фондация «Българска памет», Асоциацията за изследване и развитие на гражданското общество, ИК «Младинска книга», УИ «Климент Охридски», ИК ПАН, ИК «Слънце», ИК «Изток-Запад», ИК «Тангра-Танакра», ИК Стандарт и с любезната финансова и логистична подкрепа на Боян Димитров – един родолюбив българин, който зарадва малчуганите и със сладка торта, тематично изработена за конкурса. Празникът завърши с весел смях и красиви емоции за всички дошли на тържеството в уютната градина на Националния исторически музей.

Снежана Йовева-Димитрова,

Председател на журито

Снимки от награждаването на победителите

Тортата, оформена като книга Една малка част от участниците в конкурса

Приветствени думи от Сн. Димитрова Проф. Божидар Димитров

Д-р Врабевски награди част от децата Приветствие от Д. Панчев

М. Донкин връчва грамоти и книги Снимка за спомен

България в моите мечти

Отново седя на малката стрелка на часовника и с всяко преместване на нейната съседка потрепвам от необяснимо вълнение. След един неусетен миг немощните ми ръце едва се държат за острите като бръснач контури на вечната пътничка. Полунощ е и аз съм изправена пред дилема – да се задържа на стрелката или да падна в нищото на илюзии и мечти. Заради наранените ми от безпощадната динамика на времето ръце, всяка вечер бягам от нея в измерение, в което то – Времето не съществува. Полунощ – стрелките на часовника замръзват за миг, мигът се превръща в безкрайност. Аз често прелитам през тази безкрайност и разлиствам пожълтелите страници на историята, която е закътана някъде в дълбините на съзнанието ни, затворена между четирите стени на старо прашно сандъче. Открехнатото капаче на сандъчето ме връща назад във времето и предизвиква у мен една очарователна мечтателност. Едно от най-съкровените ми желания никога не е губило връзка с реалността. Винаги съм искала да живея в действителност, в която думите чест, достойнство и героизъм да не са само клиширано – ироничен идеал, а философия за живот. Когато се размечтая, пред унесения ми поглед винаги е Тя. Винаги е облечена в носия и, незнайно защо, винаги плача. Всяка наша среща протича без думи. Но една нощ при поредното ни съприкосновение, тя държеше в ръцете си фино изтъкано от снежно бяла вълна платно, което веднага прикова погледа ми със своето изящество. Когато се вгледах по старателно бях поразена, защото платното бе пропито с аленочервена кръв, а сълзите на жената се търкулваха по румените й бузи и размиваха кървавите петна. Тогава разбрах, че я познавам и винаги съм я познавала. „България”, прошепна ми със своята песен вятърът и наистина беше Тя. Кървавото петно бе пелена, а сълзите й се ронеха по загубата на поредното чедо. Нима бях стигнала толкова далеч? Бях пропътувала повече от 130 години, но може би с някаква цел. За пръв път Тя изправи глава и ме погледна. Погледът й ме прониза, а една от сълзите й заблестя като росна капчица вода и ме заслепи. Този поглед бе за миг, но за мен този миг се сля с вечността. Когато намерих сили да поема въздух ме стресна оглушителен гръм. Обърнах се назад, накъдето сочеше погледа й и видях снажен мъж. Той свали калпака си и падайки изкрещя ”Свобода или смърт”. След минута ехото отговори един, два, три пъти и Балканът притихна в траур. Аз се обърнах към нея, защото бях объркана. Погледите ни се срещнаха повторно и точно тогава от крайчеца на окото й потече кристално чиста сълза, която ме смрази за момент. Тя погледна към тюркоазеносиньото небе. Изведнъж над главата ми прелетя бял гълъб, снижи се и кацна близо до мен. Реших да направя крачка, за да го приближа, но нещо прободе петата ми – човешка кост. Тога осъзнах защо съм там и защо ми се случва това. Това беше онзи свят – моят свят. Измерението на чест, жертвоготовност и героизъм, носещо българския дух, което аз рисувах в своето илюзорно пространство. Въпреки свят на болка и страдание, аз бях открила мечтата си – моята България.

Яна-Ивана Бояджиева, 9H1 ГПЧЕ”Христо Ботев”

Гр.Кърджали

България в моите мечти

Лято. Слънце. Плаж… Ровя се в пясъка и се взирам в морския безкрай, сляпа и глуха за всичко, което се случва около мен. Иска ми се да избягам далеч на необитаем остров като Робинзон Крузо. Намирам детски калейдоскоп. Вземам го в ръце. Любопитството ми надделява и поглеждам в него…Не мога да повярвам! Пред очите ми е моята България. Древна и млада! И сякаш чувам гласа на Аспарух: „Тук ще бъде България!” Минава време…Чувам писъци…Усещам болка, която е продължителна…Векове…Разпокъсана България – майка страдалница! Хайдушки чети, боеве…Плевен…Шипка…Мир? Да! Сан Стефано – 1878 година. Свободна? Да, България е вече свободна! Много изстрадала, напоена със сълзи земя! Навсякъде из нея има паметници…Много паметници! История – минало, настояще и бъдеще. Ново завъртане на калейдоскопа. Пред очите ми е модерна България. Рила, Пирин, гордите Родопи – малка част от красотите на моята страна. Бистри ручеи ромолят из долините, вековни мури се издигат високо в небесата. Зеленина, красота и блясък се отразяват в моите очи. В далечината съзирам Розовата долина, усещам аромата на българската маслодайна роза, прославила ни в целия свят. Пред очите ми се ширят безкрайните житни полета с натежали от класове стъбла. Градове и малки китни селца. Чисти улици, зелени паркове и весел детски смях. Лицата на хората греят от щастие. Усмивки, усмивки, усмивки… Всичко около мен е България – от Дунав до Странджа, от Тимок до Черно море. Чудя се как Бог ни е дарил с този чуден къс от Рая ?! И пак чувам гласа на Аспарух: „Не се страхувай! България е красива и благословена от Бога земя! Ще я има завинаги! Вдигам очи и онемявам, защото над мен е синьото небе. Толкова синьо, че дъхът ми спира! Чувам гласа на мама: „Време е да тръгваме!” Разтърквам очите си… Приказката свърши.

Грациела Маринова, ОУ „Любен Каравелов”,7а клас

Гр. Попово

България в моите мечти

Кому са нужни мечти? На недоволния от настоящето, който винаги намира за какво да се оплаква? На оптимиста, който смята, че надеждите за утрешния ден ще се окажат истина само ако силно вярва в тях? Може би мечтите са нужни на авантюриста, който копнее да поема все по-големи и по-големи рискове в опит да избяга от скучната реалност. Когато се погледна в огледалото от там ме гледа и

мърморкото, сърдито сключил вежди, и мечтателят, чийто поглед се рее нейде далече, и немирникът, усмихващ се лукаво, защото отново се готви да скочи над огъня. Каква е България в моите мечти? Ако сключа сърдито вежди и се „начумеря” ще изрека тежки думи за съвременния българин и България. И от името на вечно недоволния ще осъдя множеството малки детайли от ежедневието, които успяват да обърнат колата на опитите ни да вървим напред – хвърляме билетчето от рейса на метри от кошчето за боклук, защото не ни се чака да стигнем до него, задминаваме на червено, защото трябва все ние да сме първи, качваме се пияни по колите, защото все бързаме и само нашето време е ценно. А колко ли по-различни щяха да са съдбите ни, ако имахме малко повече търпение. Търпение да изчакаш залената светлина, търпение, за да изхвърлиш билетчето, където му е мястото... Търпение. Да, определено намусеният мърморко гледа с неодобрение забързаните, останали без дъх хора наоколо, хора, вечно тичащи в шумен галоп натам, където все не стигат. И ако едно малко човече от развлекателно предаване едно време споделяше, че „минута е много”, то за някои и цял живот не стига, за да се научат да вземат глътка чист въздух преди да се потопят в морето на припряния прагматизъм. Но стига вече с темата за прагматизма. И без това тя е навсякъде около нас. Погледът ми ненадейно се зарея в лазурното небе и извика от нейде надеждите и копнежите на оптимиста. А как е хубаво в неговата компания! Той знае колко е тежко настоящето в България, но нима под турско иго на българина му е било леко? И не само, че е оцелял, а е успял да съхрани и себе си. Ще оцелеем и днес. Надеждата, че ще успеем, никога няма да напусне оптимиста. Така както няма да го напусне и пълното неразбиране за „белите кахъри” щом стане дума за така изстрадания ни джоб. Та нима още в зората на света не е имало и сиромаси, и богаташи? Оптимистът ще ни напомни, че парите никога не са били и не ще бъдат правопропорционални на щастието. И като благословия ще издума: пари нека да нямаме, повече вяра в България за напред да имаме! Зареяният ми поглед малко по малко прераства в лукава усмивка. Но има нещо насърчително в нея. Авантюристът смело ще заяви, че вярва в България. И не ще остави да бъде тъпкан ни от неразумни люде, срамящи се да се нарекат българи, ни от чедата на някоя „мъдра велика сила” с история по-къса от 300 години, ни от чия да е рожба, позволила си да обиди с думите си майка България. Защо? Защото авантюристът мечтае сънародниците му да имат повече самочувствие и да спрат да асоциират „българин” с второ качество. Иван Хаджиийски много ясно споделя как „българска работа” е еквивалент на недобре свършена такава... Как да вървим напред с подобни фрази, втълпени в съзнанието?! Думите на мечтателя се повтарят „Повече вяра в България”, а авантюристът разпалено добавя: „И в самите нас!”.

Станислава Моллова, 10Б Езикова Гимназия Пловдив

Гр.Пловдив

България в моите мечти Нашата слънчева система се състои от девет планети, всяка различаваща се по своето географско положение, произход, повърхност, състав и размери. Една от тях обаче се отличава най- много с това, че общата и площ е 12 756 кв. км..С тази си площ тя се нарежда на седмо място сред останалите планети. Тази планета няма пръстени около себе си, обикаля около слънцето за 365дни и 14,4 мин.. Коя е тази планета ли? Естествено това е нашата планета Земя. Първоначално тя е имала две платформи: Лавразия( разположена в северното полукълбо) и Гондвана ( разположена в южното полукълбо). След време тези платформи се разделят и създават днешния облик на планетата Земя със седемте континента( Азия, Африка, Северна Америка, Южна Америка, Антарктида, Европа и Австралия) и четири океана( Тихия океан, Атлантическия океан, Индийския океан и Северния ледовит океан) Но независимо от географското положение и климатичните условия и седемте континента са населявани от хора. А това се дължи на дългогодишното самоусъвършенстване на планетата Земя. Благодарение на самата нея днес тя е дом на много хора, хора с различни раси, цветове, вярвания, характери и убеждения. Именно заради техните различни убеждения, търсене на нови възможности, нови приятелства или бягството от нещо са мотивите, които ни водят към различни страни. Затова във всички държави се срещат различни раси. Такава е страната, в която живея и аз - Хазел Рамадан Хайрула. Това е държава разположена в шестия по големина континент Европа, между 420 – 470 северна ширина и между 200 – 250 източна дължина. Нейната територия е 111 000 кв. км.. На пръв поглед на географската карта тя е малка държава, но за сметка на това няма втора като нея. Това е България с официално население българи, с официален език български и с официална религия православно християнство, но в нея живеят и други народи, с други вярвания. България е станала техен дом заради разкошната природа, богатата история, а може би защото тук са открили онова кътче, където се чувстваме спокойни и защитени и което търсим всички ние. Такова райско кътче България е станала за българи, турци и роми. Аз ХазелРамадан Хайрула съм от хората, спадащи към турското население в България. Моите прадеди се живели тук, както техните поколения, така и аз продължаваме да живеем в България. Защото тук ни се предоставят благоприятни условия за живот. Като се започне от географското положение: България има излаз на море, едно от най- желаната дестинация през лятото. Климатичните условия ни предоставят четири сезона: мека зима, цветна и шарена пролет, жарко лято и златна есен. А природата, природата е неповторима със своите високи планини, обширни равнини, низини, гъсти гори, дълбоки езера и реки. Е да, в икономическо отношение България не е една от водещите страни. Един от проблемите, които искам да засегна в своето есе и бих искала да се промени е яркото афиширане на насилие и корупция. Тези хора рушат както частна, така и държавна собственост, дори и паметници на културата.И тези негативни дейности не намаляват, напротив те набират голяма скорост. Това е много жалко, защото по този начин се забравя българското наследство. Жалко е, че много хора напущат България, защото къде другаде ще видят такива богатства като казанлъшките рози,ще чуят за такива т

герои като българските и коя друга песен ще гали ухото така нежно като българската народна песен и в кой дом ще се чувстват така спокойни и отпуснати като в родния. Аз съм на 16 години и за този период от моя живот съм разбрала, че много са местата, където можеш да отидеш, много са хората , с които можеш да се срещнеш, но само един е родния дом и малко са истинските приятели.Затова не трябва да забравяме откъде сме тръгнали, пътя към дома и приятелите. Аз ценя моя дом и приятелите ми, затова искам да израсна в по-хубава страна, където да се чувстваме защитени и спокойни. Жалко е, че безотговорни хора унищожават културните и исторически паметници на нашата страна, създадени с много труд от дедите ни . Защо е нужно да зачеркваме всичко с лека ръка, без мисъл за бъдещето да изхвърляме боклуци, да замърсяваме природата, да изсичаме горите? Иска ми се да има по- малко хора, които да мислят само за себе си, за собственото си благополучие и богатства на гърба на други хора. Аз не съм от тези, които говорят сладки приказки и наивно вярват, че могат да спрат престъпленията и всички хора да бъдат честни и добри. Това е невъзможно. Няма начин да изчезнат лошите, грубияните, лъжците, затова моята мечта е да бъдат по- малко.Мечтая си хората да се вразумят и да поправят своите грешки, но не след време, а днес и сега. Защото живеем един живот, който трябва да бъде достоен и с мисъл за хората след нас.

ХАЗЕЛ ХАЙРУЛА, 10 А КЛАС СОУ” ГЕО МИЛЕВ”

Гр. Раднево

България в моите мечти

Макар че, ако се съди по документите, чрез които бих могла да се идентифицирам и които безстрастно говорят за моя произход, някой би счел, че в жилите ми тече смесена кръв – наследена от българка и грък (грък от Солун, във всички случаи потомък на изконното славянско население, живеещо там от векове), моето лично усещане за етническата ми принадлежност не е разколебано, не е раздвоено. Аз съм българка и затова съдбата на моята България е важна за мен. Затова и мечтите ми са свързани с нея – с утрешния ден, когато под българското слънце бих се радвала да чувам смеховете на своите деца. За да се превърне идеята ми за България като наистина процъфтяваща страна в реалност, са необходими промени, които трябва да се случат в процеса на придвижване на моя народ напред, в хода на историческото време. На първо място, нужно е да се съхрани традиционният български порив към знанието, защото само един народ, който цени знанието като висша инвестиция, има шансът да се развива и да преодолява изпитанията, пред които се изправя. Бъдещето на България ще бъде повод за наша национална гордост и ако успеем да опазим основните опори на нашия дух – своята историческа памет, словото и вярата си. Без тези невидими

стълбове на българщината тя не би могла да просъществува. Не на последно място, мечтите ми раждат представата за една България на утрешния ден, в която само спомен ще останат мизерията, драстичните социални контрасти и страхът от икономическа нестабилност. Мечтите спасяват човек от всичко онова, което го потиска във всекидневието. И ако спасен от безнадежността е всеки, който не е изгубил способността си да мечтае, то истински щастливец може да се нарече онзи, който не просто доживее мечтата му да се сбъдне, а и инвестира личните си усилия, за да я превърне в реалност. Самата аз се боря да бъда една от щастливците, като неотклонно следвам пътя на знанието – път, който бих искала да бъде избиран от все повече мои връстници.

Дълбоко в себе си нося убеждението, че само онзи, който полага усилия да обогати своята представа за света чрез образование, има шанса да бъде истински полезен и за себе си, и за своите близки, и за народа си. Изповядвам това убеждение, което е българско наследство от времето на първоапостолите Кирил и Методий, на Черноризец Храбър, на Патриарх Евтимий, на Паисий Хилендарски, на запомнените от историята и на останалите безименни книжовници, благодарение на чийто труд българщината оцелява. Българинът винаги е смятал знанието за безценно богатство. Затова и бъдещето на България ще бъде такова, за каквото всеки истински родолюбец мечтае, само ако бъде гарантирана високата образованост на нацията. Тревожни са статистическите данни, че през последните години все повече млади хора не завършват своето средно образование и още по-страшно – остават неграмотни. Въпреки че някои биха побързали да възразят, че тези тендениции са световни, че такава е логиката на новия тип цивилизация, в който човечеството навлиза, аз не бих приела подобни доводи, защото знам, че моята България би била просперираща европейска държава само ако неиният народ опази своя порив към знанието, желанието си да даде на младите широки хоризонти към необятните светове, които разкрива образованието. Ето защо иска ми се бъдеща България да може да разчита на една истински реформирана образователна система, едновременно съчетаваща богатите традиции, наследени от дедите ни, и полезния опит на други народи. Само така бъдещите строители на България ще могат да изпълнят своя патриотичен дълг и уверено ще движат напред колелото на българския просперитет. Мечтаната силна и авторитетна България, респектираща своите междунарони партньори и будеща уважение у тях, е възможна и при спазването на още едно условие – ако всички онези, които се чувстват нейни синове и дъщери положат усилия, за да опазаят българската духовност, крепена от паметта за миналото, от вярата и словото, благодарение на които предците ни са превъзмогнали изпитанията на историята. Нито за миг българите на бъдещето не бива да забравят извървения хилядолетен път, нито за миг не бива да се поддават на недоборнамеренни провокации като тази, чрез която неотдавна бе направен опит да се пренапише историята на случилото се в Батак през Априлското въстание. За съжаление са скептиците, които, когато се заговори на тази или на подобна тема, бързат „дълбокомъдро” да кажат, че всички най-ярки страници, влезли в нашата история, не са истина, а национална митология, опит да бъде изкуствено повдигано българското самочувствие. Подобни тези може да изкаже само човек, който не

оценява изключителната важност на историческата памет за бъдещето на един народ, на една нация. Подобни псевдокрепители на истината са обречени да останат встрани от усилията на своя народ да върви успешно към сбъдването на мечтата за една щастлива и успешна България. В повечето случай такива хора носят малоценностен комплекс, който ги прави чуждопоклонници. Те неволно ни карат да си спомним простичките, но изпълнение с много страст и българска гордост думи на Паисий : „О, неразумни и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин...”. Добрият българин – този, който има съзнанието за цеността на своя произход и за отговорността си към България, би положил всичките си усилия да поддържа силни и недосегаеми за хули и клевети опорите на нашия национален дух – паметта за миналото (а защо не и митологията на българската героична слава), родното слово, и христянството като религия на предците ни. Само така – чрез високо образование и съзнание за ценността на духовната култура, ще може да бъде постигнат и материален просперитет на нацията. Една бъдеща България, която може да разчита на своите знаещи и можещи хора, би изглеждала доста по-различна от днешната все още лутаща се в проблемите си на политическото и икономическо си развитие стрна. Мечтата за едно по-добро бъдеще в този план може да се осъществи с цената на безкомпромисност по отношение на непочтеността в политиката и единство на нацията в усилията за преодоляване на бедността. Така България ще постигне в моите мечти това, което са постигнали най-развитите в икономическо отношение европейски страни. Неиният утрешен ден ще е по-охолен, по социално справедлив, непомрачен от сянката на недоимъка. Такива са моите идеи за родината ми след време, когато, надявам се, нейният международен авторитет ще бъде заслужено по-висок и световните й партньори ще гледат към нея и към народа ни с респект и уважение – така, както е било неведнъж в хилядолетната българска история.

Елени Даниил, 11 клас Американски колеж

Гр. София

България в моите мечти

България е моята родина. С радост и гордост мога да възкликна като поета “Обичам те, мое мило Отечество”.

Моята страна е малка, но много красива. Природата е много щедра към нея и я е надарила с безброй хубости.

Високо в небето издигат върхове, покрити със сняг Рила и Пирин, а Стара планина се е проточила като гръбнак от запад на изток, та чак до Черно море. На юг се ширят величествените Родопи. Марица лениво протяга снага, влачейки спокойно водите си през цялата Тракийска низина, а бурният Искър сякаш сече скалите на могъщата Хемус, като образува красиви проломи и пещери. Всичко това ни е дадено от природата, но ние умеем ли да го пазим и съхраним?

България има много богато историческо и културно минало. Всички народи населявали нашите земи са оставили части от своята история, бит и култура. Ние сме дали на света много учени, дарили сме на братята славяни азбука и писменост. Гордеем се с миналото си и с това, което са ни оставили нашите предци.

Сега нашата страна изпитва трудности. Казват, че сме една от най-бедните страни в Европа. Живеем в груба, жестока и сурова действителност. Сблъскваме се с несправедливостта, болката и страданието. Няма работа за всички. Младите хора отиват да работят в чужбина, защото там трудът им е заплатен по-добре. Но ние сме борбен народ, оцелял и съхранил се през вековете. Вярвам, че ще преодолеем трудностите. Ще се справим!

Как си представям България в мечтите си? Ами виждам я богата и просперираща. Хората са вече с ново, променено

мислене. Обичат и пазят природата. Не замърсяват водите и въздуха. Радват се на природните красоти и в захлас слушат песента на птиците. Горите са зелени и буйни. Потоците весело подскачат по планинските скатове. Реките са чисти и бистри. Въздухът е свеж. Навред цари спокойствие. Аз съм тук, сред тази природа, сред тези хора. Вдигна ли поглед нагоре, виждам бездънното лятно небе обсипано със звезди, безкрайното синьо море с най-нежните вълни. Лицето ми гали тихият ветрец и ми става леко, леко на душата. Наслаждавам се на красотата на цялата природа – от първото кокиче, цъфнало през пролетта, през първите отронили се от дърветата пожълтели листа през есента до величествения балкан с неговите стръмни скали, покрити с пухкав сняг. Обичам природата, защото човек постигне ли хармония с нея, постига хармония със самия себе си, със своя вътрешен мир.

Навсякъде виждам весели и усмихнати хора. Те са щастливи. Много млади хора работят в научните институти. Правят епохални открития, които ще допринесат много за благото на човечеството. Старините, останали от древността, са така запазени, сякаш са били векове под стъклен похлупак. Горди сме, че и ние даваме нещо на света. Радваме се, че България не е вече малка и бедна страна, обругана, а известна държава с авторитет и значимост в света, почитана и желана.

В моята България няма страдания и неизлечими болести, няма изоставени деца с тъжни лица и насълзени очи, изпълнени с тревога и болка. Няма граждани, които се самоунищожават, само защото едните са християни, а другите мюсюлмани. Изобщо няма насилие и убийства, няма извратени педофили, които се разхождат на свобода в градските градини и дебнат от храстите за поредната жертва. Няма наркотици, защото хората са без проблеми. Всички честно се трудят и живеят щастливо, в любов и разбирателство.

Това е България в моите мечти, в моята фантазия. Това е колкото нереално, толкова и постижимо. Всичко зависи от нас. България ще бъде такава, каквато ние си я направим. Аз не искам България от фентъзи романите, а реална, истинска.

Нека работим всички заедно, така че да превърнем мечтите си в реалност, да постигнем успехи и превърнем България в красиво и желано място за живеене.

Виктор Механджийски, 6а клас

ОМГ “Акад. Кирил Попов”, Гр. Пловдив

България в моите мечти

Според някои религии човешката душа е безсмъртна и притежава способността да пътува из времето и пространството. Този феномен, известен като „прераждане” винаги е представлявал загадка за човека и до ден днешен никой не е успял да си отговори със сигурност на въпросите: „Кой съм аз? Откъде идвам? Дали не съм бил тук и преди?” Но, знаете ли, има нещо, което ме кара да вярвам в прераждането, в живота след смъртта, и то съвсем не е разбираемото човешко желание да живее вечно. Говоря зя нещо, много по- силно от жаждата за живот или страха от смъртта; нещо, хиляди пъти по- трайно от човешките емоции, чувства, страхове, а именно- паметта. Би ли могъл някой да ми обясни, защо трепвам при звука на конски копита, защо силният северен вятър ми навява тайнствени спомени, защо горското ехо повтаря думите ми така, сякаш ме познава. Сякаш съм била там и преди, много преди да се родя... Сякаш много преди да видя облика на заобикалящата ме действителност за пръв път съм я познавала- неподправена и красива- такава, каквато е била в миналото. Един единствен поглед, небрежно хвърлен по стройната снага на някое вековно дърво ми е достатъчен. В този момент се случва немислимото, необяснимото- гората започва да ми говори с глас, дълбок и мек, гласът на моите прадеди- моите не чак толкова далечни роднини. И ето, че пред погледа ми оживява не една картина: като на лента преминават битки на живот и смърт; хора, в чиито очи блести пламъкът на идеала; герои, отпечатали лика си завинаги на картата на времето. В ушите ми кънтят техните слова, призиви, молитви и проклятия. Звучат така, сякаш са пред мен, сякаш са вътре в мен и аз не зная как и защо, но вярвам в тях... Въпреки това има нещо, което не мога да си обясня- как е възможно да ги помня, след като никога не съм ги срещала; как е възможно да изпитвам тяхната болка при положение, че не зная дори, от какво е била продиктувана тя? Необходимо ли е да съм живяла с тях, за да познавам теглилата им, нужно ли ми е прераждането или има сила, по-могъща дори от безсмъртието на човешката душа. Сила, която ни кара да чувстваме дори непонятното, далечното, забравеното. Тази сила има далеч по- просто име от мистичната дума „прераждане”, а именно- „родова памет”. Не зная, дали вярвате в онази невидима нишка, способна да свърже една човешка личност с родината. За съществуването й биха могли да се приведат милиони доказателства. Всички ние с вълнение споменаваме имената на стотиците незабравими герои, пожертвали своя живот в името на щастливите бъднини на цял един народ. Но не е ли именно това разковничето? Нима родината не сме всъщност самите ние- хората, спечелили правото си да се нарекат „народ” с цената на много лишения и битки. Именно ние сме тези, пишещи историята и пк ние сме тези, в чиито ръце е бъдещето на страната ни. България. Какво се представяте, когато чуете това име? Дали модерни сгради, лъскави курорти или големи предприятия. Разбира се, че не. Фантазията ви преминава далеч отвъд тези граници. България се разкрива пред вас с цялата прелест на небесновисоките си планини, на младите си гори, на необятните си

пространства, в които всяко кътче пази някаква тайна, крие своя история. Из въздуха се носят песни, смях и някакъв особен дъх- дъхят на вечната младост. България не е просто картина, тя е усещане, което не подлежи на промяна и въпреки годините завинаги ще запази неподправеното си очарование и ще ни пленява отново и отново. „Аз искам да Я помня все така” невинна и зряла едновременно, носеща типичното си ухание на свежест и прохлада. В сърцето ми България има образ, който, който не подлежи на промяна, така, както съвършенството не би могло да се доусъвършенства, ала в мечтите ми България е страна, доказала пред милиарди хора и пред целия свят своето място на световната и икономическа карта. Тази бъдеща България за мен е не толкова страна, впечатляваща с огромна площ или многомилионно население, а по- скоро държава, способна да отстоява смело и твърдо позициите си. Виждам България като страна, която следва свой собствен план на развитие и най- вече родина, достойна за възхищението на своите деца и то не само заради патриотизма и родовата им принадлежност, но и заради връхната точка, която е дастигнала в развитието си. Омръзнало ми е (и вярвам, не само на мен) да чувам от различни хора, че обичат родината си, но мразят държавата си и искрено се надявам именно този факт да се промени за в бъдеще. Излишно би било предричането на определен срок, защото по правило мечтите са безсрочни. Те са нещо, което желаем толково силно, че в крайна сметка го караме да се сбъдне. Аз лично винаги ще си мечтая за мига, в който България ще тръгне „гола, нахална и млада” и „с нокти и зъби докрай” своята чест ще отстоява, защото тя подобно на любовта от едноименната песен също никога не ще остарее в сърцата ни. Ако сега България е едно плахо момиче, раздирано от вътрешни конфликти, от противоположни желания и страсти, то в мечтите си аз я виждам като държава, заела полагащото й се място на планетата, и сигурна в своите сили, възможности и цели. Знаете ли, в какво се състои всъщност основният конфликт на нашата страна? В несъвместимостта, в рязкото разминаване между образите на страната България и държавата България. Като страна тя е достигнала висш етап в историческото си развитие. Преминала е през редица периоди на гнет, потискане, битки и войни, в които е успяла да докаже своята устойчивост и твърдост. Аз лично не познавам българин, който да не се гордее с родината си.

Същевременно в икономическото се развитие като държава България е по-скоро изостанала. Ако по време на турското робство българският дух се е калявал и растял, то държавното развитие е останало по- назад в сравнение с голяма част от останалите европейски държави. Ако народната гордост ни е крепяла и ни е вдъхвала кураж, то общественото устройство е рухвало. Именно вследствие на това е възникнала тази ситуация в България, в която всеки гражданин е едновременно горд и огорчен от родината си.

Аз бих могла да заявя, че искам да видя България голяма, богата и могъща страна, играеща важна роля в световната политика. Бих могла да помечтая още за международно уважение и подкрепа към българските граждани или за откриването на нови и неподозирани икономически и политически перпективи. Но в крайна сметка: Дали това е най- същественото? Това ли е, което всъщност искаме? На мен лично ми стига да си представя България единна, надмогнала всички вътрешни

конфликти и изградила своя ясна и подредена икономическа структура. Накратко: държава, намерила своето вътрешно равновесие и преследваще своите цели.

Каква е България в моите мечти ли? Навярно ще ви разочаровам- същата, ама съвсем същата. Такава, каквато е била навярно в мечтите на поколения велики българи, живели много преди мен. Но до образа на тази- вечната, неподправената България аз добавям и своята представа за бъдещата ни държава- независима, твърда, непоколебима, решителна и най- вече- надраснала самата себе си и впуснала се по пътя на развитието... Вярно е, че мечтите понякога изглеждат далечни, но, нали знаете- рано или късно те се сбъдват.

Елеонора Граматикова, 10 клас,

Първа Езикова Гимназия Гр. Варна

„България в моите мечти”

Есе България за мен е не само моя родина , но и най-красивата страна в света. Аз съм българка и се гордея с това. Гордея се с това , че съм потомък на най-древната славянска държава в света. България е устояла на суровата история , като е запазила езика, обичаите и духът на славянството. Българи са създали славянската азбука и култура. Днес на кирилица пишат и четат народи , населяващи обширни територии от Италия до бреговете на Япония. Днес моята родина е член на Европейския Съюз. В нейна чест в най-скоро време върху банкнотите на Европа ще се изписва на чист български език тяхната стойност. България със своята 13 вековна история и култура стана член на пъстрото европейско семейство. Мисля , че най-новата ни история започва с трудности и премеждия. Дълбоко съм убедена , че няма да ни е лесно. Престои ни да се справим с много и сериозни проблеми. Убедена съм обаче , че с обединените усилия на всички ще успеем. Мечтите ми са напълно реални и обикновени. Защото ние живеем в една много красива страна , с прекрасна природа. Аз лично имам възможността да сравнявам красотата на нашата страна с Тексаската природа на САЩ , където живяхме повече от осем години. Нашите планини , равнини и нашето море са несравними по красота и климатични особености. България е моята Родина и тук искам да живея и да работя.

Моята най-голяма мечта е да пазим тази великолепна природа чиста и непокътната. Защото тя трябва да остане такава и за следващите поколения. Защо хората от Швейцария и Австрия пазят своята природа , своите села и градове толкова чисти , а ние не можем?!?Очевидно е, че ние трябва да уважаваме и ценим богатството на нашата Родина. Друга моя мечта е нашите родители да получават добри заплати. Те и ние , децата заслужаваме да живеем по-добре ! Защото ние вече сме европейска страна и стандарта на живота ни трябва да бъде европейски. За да стане това обаче явно трябва да работим по европей- ски. Друг начин просто не виждам. Мечтая също така да пътувам по света и да изучавам културата на другите народи. Това ще ми помогне да разбирам по-добре другите европейски нации. Мечтая още да уча в Италия , чийто народ е създал половината от средновековната история на Европа. Мисля , че всички млади българи , които живеят или учат в чужбина , трябва да се върнат в България. Единствено те могат да променят негативния облик на родината ни. Тези млади българи вече имат европейско мислене. Те мразят безредието, корупцията и беззаконието. Мечтая някой ден всичко да се промени към добро !!!Тази промяна, за щастие, вече започна да се чувства!!! Но това не ни пречи да мечтаем !

Виктория Николаева Раева, 6а клас

ОМГ „ Акад. Кирил Попов ” Гр. Пловдив

България в моите мечти!

България е моята родна страна и аз изпитвам към нея една, бих казала „вродена’’ обич, която с течение на времето придобиваше най-различни нюанси. Пораствайки, аз променях не само себе си, но и представата за тази малка по площ, но славеща се с бурна и богата история, страна. Спомням си как слушах с възхищение за създаването на Първото българско царство от хан Аспарух през 681г. Изумявах се от историята за силната и могъща България, по времето на цар Симеон, разпростираща се на огромна територия в Югоизточна Европа, от това как след приблизително два века под византийско владичество, българското царство възкръсва при династията на Асеневци и т.н. Но представата ми за българския народ се формираше в резултат на наученото за един от най-дългите, тежки и мъчителни периоди в българската история-попадането под турско господство. Изпитвах огромно възхищение и гордост от факта, че въпреки пет-вековното подтисничество, българите са съумели да запазят своята идентичност и да достигнат до така желаната свобода. Тук се откроява фигурата на един национален

герой, който всяка страна би искала да притежава-Васил Левски. Тази невероятна личност, която би трябвало да бъде пример за подражание на всеки българин, ме накара да се почуствам наистина горда със своята родина и нейния народ, но и сякаш ме задължи да усетя една отговорност кьм България, един стремеж кьм това да и бъда полезна. Това усещане не се е променило и до днес, най-вече, поради факта, че с течение на времето разбрах какво е мястото на България сред останалите страни в Европа, а то далеч не е водещо. Тази действителност едва ли би могла да ме радва, но за щастие оптимизмьт и вярата ми ме карат да мечтая и да си представям едно много по-добро бъдеще за България. А точно такава е тя в моите мечти-силна и могъща, каквато е била в миналото, всяваща респект на останалите държави и техните народи, развиваща се във всяко едно отношение, доминираща и също така предлагаща много възможности и не на последно място осигуряваща уют и спокойствие за своето население, но и даваща свобода за развитие на всеки. Според мен България направи крачка кьм постигането на едно по-добро бъдеще с влизането си в Европейския съюз. Може би за повечето българи все още е трудно да открият някаква съществена положителна промяна, но за мен лично радващ е самия факт, че моята родина е вече част от едно голямо семейство, включващо велики сили не само на Европа, но и на света като цяло. Разсъжденията ми са оптимистични, но не и наивни, знам, че ако обърна поглед кьм икономиката на страната малките възходи трудно биха могли да изпъкнат на фона на всички проблеми, свързани най-вече с ниския жизнен стандарт и корупцията, която за съжаление е вплела отровните си корени в много от сферите на обществото. Но за тези неща би трябвало да има решение, което обаче не зависи само от политиката, зависи от отношението на хората кьм тези проблеми и от това до колко те имат сили и желание да ги разрешат. Развитието на всяка страна е свързано най-вече с „характера” на нейното население, тук имам в предвид манталитета и отношението кьм живота. Струва ми се, че голяма част от българското население сякаш се е „оставила на течението” и чака проблемите да се разрешат от само себе си. Това е един пасивен начин на мислене и действие, който естествено не би могъл да доведе до добър резултат. Когато човек е недоволен от нещо и може да докаже правотата си, той просто трябва да действа, за да достигне целта си, в ни -, какъв случай не бива да се отказва, да чака или да разчита само на чуждата намеса. Особено ако става въпрос за твоята родина-мястото на което си роден, отраснал, на което градиш своето бьдеще. Аз говоря така от позицията на млад човек, който все още не е напьлно независим и не се е сблъсквал с трудностите по пътя на един самостоятелен пробив в живота, но съм сигурна, че каквото и да се случва, хората никога не трябва да спират да се борят и не бива да губят вярата си в добрия развой на събитията. В моите мечти българите изглеждат по по-различен начин от този, който е в действителност-с по-голямо желание за живот, повече борбеност, смелост,постоянство, увереност в собствените способности, доброта и желание да я раздаваш на другите. Има още много неща, които искам да откривам във всеки един бьлгарин, но най-вече искам да видя повече усмихнати лица. Надявам се хората да осъзнаят, че за да достигнеш до щастието най-напред трябва да имаш сериозно отношение, както към своя живот така и към този на другите. Всяко едно нещо може да придаде нов смисъл, всеки един момент може да бъде начало на нов етап в живота на човека. Иска ми се повече хора да вярват в това. Тук имам в

предвид по-възрастните, тези, които имат повече опит, те трябва винаги да успяват да намират нов стимул и да заразяват с него и по-младите. И ето, че достигам до една тема, която истински ме вьлнува, която е важна за развитието на моята родина:Как България би могла да задържи при себе си младите хора? Статиската относно броя и възраста на населението е наистина обезспокоителна. Тези 7 679 290 души непрекъснато намаляват, естествения прираст е нисък, все повече хора напускат България. Липсата на възможности и добра перспектива прогонват младите кадърни хора от България и така остават само тези, които не се интересуват особено от това как ще протече живота им. Знам, че това разсъждение звучи адски обезсърчително, но пък всеки един способен млад човек има право на шанс за развитие и по-добро бъдеще. Затова не бих си позволила да обвинявам тези, които напускат родината в предателство или в каквото и да било. Но пък от друга страна те не бива да забравят от къде са тръгнали и най-вече това, че имат задължение кьм България, което рано или късно трябва да изпълнят. Би било хубаво младите хора да се чустват привлечени от възможностите на своята родина, а не от тези, които предлага чужбина, но за съжаление действителноста е различна. Мисля, че това е един от основните проблеми в България, защото как би могла тя да се развива ако хората, които би трябвало да изградят нейното бьдеще я напуснат. В моите мечти българите са здраво свързани сьс своята родина, готови са да се жертват в нейно име и тук е мястото да отправя един призив:Българи обединете се за едно по-добро бъдеще за България!

В заключение ми се иска да разгледам тази тема-„България в моите мечти” от един по-различен ъгъл. Пишейки това есе осъзнах, че аз не просто искам да видя България променена, аз мечтая за това. Радвам се, че образът на родината присъства в моите мечти, защото смятам, че този факт може да даде началото на една положителна промяна. Сигурна съм, че ако всеки един българин се опита да си представи своята родна страна, такава каквато иска да бъде, той ще разбере какво трябва да направи, за да се осъществи мечтата за България.

Меги Димитрова, 10 клас ПГ”Константин Фотинов”,

Гр. Самоков

България в моите мечти

Много съм пътувал с моето семейство из България. Ходил съм в Родопите, обиколили сме Стара планина. Харесвам Странджа и черноморското ни крайбрежие. Всеки път се вълнувам, когато посещавам София. Много обичам родния си край и Сините камъни.Много пъти се е случвало да рисувам пейзажи от България, сцени от ежедневието и от празниците. За първи път обаче сядам да рисувам мечтата си за своята родина. Знам, че един бял лист, колкото и да е голям, няма да ми стигне - толкова е голяма обичта ми. Няма да ми бъдат достатъчни и цветовете- в боичките ми има само дванайсет. В единия край рисувам морето - чисто и прозрачносиньо, защото без него не мога

да си представя България нито през лятото, нито през зимата.По-голямата част от листа оцветявам в зелено, кафяво и жълто - това са равнините, полетата, китните градини, буйните ниви и прекрасните планини. Те винаги ще бъдат част от българския свят.Поставям държавните граници на юг - с Турция и Гърция. Тегля граничната бразда и на север - към Румъния. В моите мечти обаче няма други граници. Защото България е най-важната част от Славянския съюз. Велико Търново - най-красивият ни град, е столицата на тази велика братска общност. В училищата, наред с родния ни български език, децата изучават останалите славянски езици - руски, сръбски, украински, белоруски, полски, чешки, хърватски,... Икономиката и обединените армии на славянските народи са толкова мощни, че няма на света сила, която да им противостои. Отбелязвам на картата на България град Велико Търново. Разбира се, не с царска корона, а с българския трибагреник и със зеленото знаме на славянството. Не пропускам да отбележа и град Плевен - там ще бъде дислоцирана ескадрилата, на която аз ще бъда командир. Нашата задача няма да бъде да нападаме чужди държави, а да охраняваме територията на България и на Славянския съюз, както и да опазваме горите от изсичане и от пожари.Съвсем наблизо - в Белене- ще работи с цялата си мощ новата АЕЦ и ще произвежда толкова електричество, колкото е необходимо, за да е осветено всяко кътче от страната ни.Ето, тук някъде по средата ще нарисувам връх Шипка. Той не е най-високият в България , но е свързан с един от най-важните моменти в българската история. Всички учители ще водят своите ученици поне веднъж в годината на това място, за да го знаят те и да помнят от къде тръгва свободата. Броил съм стъпалата до върха - те са точно 999. Липсва ми още нещо. Сетих се - стадион! И на него - почетна стълбица. Разбира се - на нея са се изкачили трима български спортисти- на трите призови места. Защото българските спортисти отново са първи в света, както е било някога - в художествената гимнастика, в борбата, в леката атлетика, във вдигането на тежести. Мислех си, че листът няма да ми стигне, а се оказва, че някъде отгоре, вдясно, имам още място. Какво ли да нарисувам още от мечтата си за България? Не, няма нужда да го правя веднага. Сега ще си легна, защото е много късно, а утре ще продължа да мечтая.

Георги Господинов, 6 клас ПМГ „Д.Чинтулов" Гр. Сливен

България в моите мечти

Каква е България в моите мечти? Силна страна – способна да се конкурира с всички страни по света, богата страна – осигуряваща подкрепа в начинанията ни, демократична страна – даваща ни право на глас и реализация! За жалост не сме достигнали още това ниво на развитие, но вярвам че с общите усилия на всички

българи – можем да превърнем тази мечта в реалност. Та толкова силен народ като нашия народ едва ли би се спрял по пътя към щастието си!

Мечтая да живея в една развиваща се държава където да не трябва да се мъчиш, за да оцелееш. Държава, в която можеш свободно да пътуваш и да опознаеш красотите ú. В такава държава може да се превърне България, ще може да ни осигури спокоен живот и няма да съжаляваме, че не сме я заменили с чужбина, а нашите деца дори няма да се замислят за бъдеще в друга страна, понеже всичко, от което се нуждаят ще го има в изобилие и тук.

От времето на създаването си България е преживяла много спадове и подеми, но дори османското иго не е могло да пречупи храбрия дух на българина. Пет вековното робство не е погубило нашата културата, а напротив направило ни е по-силни, по-смели, по-сплотени, защото душата ни винаги е жадувала свободата. По това време са се родили едни от най великите българи, пред чиито имена се прекланяме и днес. Винаги трябва да помним миналото си, за да създадем велико бъдеще.

България е страна богата не само от историческа гледна точка. Тук природата е нарисувала картина, която дори въображението на най-великия художник не може да пресъздаде. Море, планини, равнини, в които се крият градове със славно минало и култура – всичко, което е нужно за преуспяващ туризъм. Но преуспяващ, а не глобален, защото всичко трябва да си има граници. Целта на туризма е да се привлекат чужденци, които да имат възможност да се възхитят на нашата велика страна. Но нужно ли е за тази цел да се застрой всяко свободно късче земя и да се унищожи всякаква “зеленинка” бореща се за съществувание? Увличаме се в лесния успех и забравяме, че парите не са най-важното и винаги трябва да има място за естетическа красота и изкуство. Да, обществото ни е модерно – но трябва ли да сведем природата до минимум, за да се развиваме? Трябва ли да превърнем в мит пътеписите на Иван Вазов или разказите на Елин Пелин, в който се описва красотата на страната ни? Задаващи си този въпрос много от нас биха погледнали по-далеч от собствения си дом и работно място и да осъзнаят, че не може да се води пълноценен живот в един свят изграден от метал. И кой знае това може да е първата крачка към една по-добра България!

Главният въпрос, който вълнува хората не само в Билгария, но и по целия свят са парите. Много българи, търсещи спасение от бедността намират убежище в чужбина. Хората от нашето поколение не намират перспектива за живот в страната ни, такава каквато е тя днес. Проблемите, породени от финансовото ни положение ни отчуждават все повече и все по-рядко виждаме усмихнати хора по улицата. Надянали тежкия хомот на злобата и завистта, ние се движим без да ни интересува съдбата на другия. Живеем всеки сам за себе си, опитващи се да оцелеем в свят без човещина! А не може ли да има друг живот? Ако спрем за миг да се ополакваме от настоящето и вместо това се погрижим за бидещето си, навярно ще успеем да си осигурим щастие. Българина не трябва да се примирява с действителността, която му се предлага в момента, а да търси, да се бори и да отстоява правата си. Нужно е да се помислим ще робуваме ли на поговорката “Homu homuny lupus est” (“Човек за човека е вълк”) или ще се обединим, за да направи от България една велика сила!

Проблемите - на иначе прекрасната ни държава - не са малко, но те са създадени от хората и могат да се решат от тях. Може би, ако човек се наслаждава

на днешния ден и гледа с надежда към утрешния, ако се спира, за да поздрави с “добър ден” непознатия на улицата, ако се радва дори на молкото, което има - нещата ще тръгнат към подобрение. Вярно е, че като се огледаме около себе си не виждаме от къде да поставим основите на това начинание, но истински стойностните неща се постигат само с много постоянство и търпение.

Никога не съм мислила дали искам да напусна България. Най-вероятно не. Но се оказва, че хората като мен са малко. Статистиката сочи, че страната ни буквално се ”топи” с 100 000 на година. Нормално ли е това? Не би се случило в една развита, просперираща страна. Не можем да хвърляме цялата вина на корупцията по високите етажи на властта – та ние сами сме избрали и дали право на власт на хората там. Новинарските емисии ни засипват с негативна информация за поредния политически скандал или за повишаването на цените, или за понижаването на заплатите. Като че ли се въртим в “омагьосан кръг”. Озлобени, измъчени и съкрушени от делничните си незгоди живеем само за себе се и не мисли за другите като част от нация, а като пречка за нашето бъдеще. А престъпността расте, а жестокостта се загнездва все по-дълбоко в сърцата ни! Погубваме се и повличаме и България! И какво можем да направим, всичко около нас още от детските години ни учи как да бъдем безмилостни, за да оцелеем. Да вземем например киното. “Научаваме” много от него – научаваме как да гледаме на престъпленията като нещо нормално и всекидневно. Целта на изкуството е да облагородява хората, да ги учи как да бъдат по-добри, а не как да убиват! И все пак надеждата за промяна още не ни е напуснала.

България е богата на история, на арихитектура, на природа и ще оцеелее, за да може да радва и следващите поколения. На нашето славно минало биха завидяли и най-развитите страни. Писатели като Иван Вазов, Лубен Каравелов, Йордан Йовков, Елин Пелин и още много, много други - няма никъда по света. С патриоти като Васил Левси, Христо Ботев – дали живота си за свободата на България – се гордеем и ще помним, докато съществува държавата ни. Вековете робство не са ни пречупили. Българите са запазили вярата и културата си, въпреки османското владичество. Това свидетелства за наистина силен народен дух и сплотеност, която малко притежават. Не трябва да се срамуваме да се наречем българи.

Да се реализираш в България не е невъзможно. Тук има широко поле за изява, неограничени възможности. Няма полова дискриминация, а мъжете и жените се приемат като равни пред закона и обществото. Разбира се, за да намериш работа, която да удовлетворява всичките ти желания е нужно и добро образование. За разлика от повечето страни в България отлично образование може да се получи както в частните, така и в държавните учебни заведения. Още едно приемущество, заради което си заслужава да се живее в България. А след това да създадеш нещо, което ще е от полза за обществото – това би било най-голямата награда.

“Не всичко е пари приятелю” е написал Михаил Белчев и е изпяла Лили Иванова. Наистина какво е ценното в живота? Не трябва това да си богат материално да се превръща в основна цел на българина. Истински важните неща не могат да се купят с пари, те се отстояват, заслужават за тях човек да се бори.

Какво е за мен България? Родина, дом, място, където мога да имам бъдеще. Да реализара мечтите си и по някакъв начин да помогне за развитието на страната ни трябва да е цел на всеки българин, защото кой ще прослави България,

ако не ние? Сами градим бъдещето си, но то зависи пряко от мястото, където живеем. Ние решаваме какво ще изградим, за да може следващото поколение да надгражда и да създаде една просперираща държава, даваща на всеки благата, от които се нуждае. Надявам се, че и много от младите хора мислят като мен, защото само с решителност може да се победи негативизма на днешния българин. Тогава ще заживеем в една по-добра България. Дали това ще остане като недостигнат идеал? Не мисля! България има бъдеще и то ни чака!

Любов Нейчева, 10 клас

ПГ „Константин Фотинов”, Гр.Самоков

„България в моите мечти”

Какво е човек без мечти? Навярно е като птица без криле. Защото ако знаеш

какво искаш да е твоето „утре”, силата на твоите копнежи и желанието ти да ги претвориш в действителност ще изградят нова реалност – твоята сбъдната мечта.

Най-напред бих желата хората в България да станат по-различни. Да бъдат хора, на чиито лица е изписано спокойствие, а не тревога и страх от едно безумно ежедневие, превърнало се в еднообразен водовъртеж, от който няма удовлетвореност, а често и смисъл. Бих желала тези хора да не тичат, сякаш безсъзнателно забравили за човешката си същност, а да намират време да се усмихват, да бъдат приветливи.

Искам всички да имат удовлетвореност от труда си и тя да бъде и морална, и финансова, а не да изтръпват, когато се наложи да посетят чиновник или лекар. Да живеят по-спокойно, а не животът им да минава в броящо стотинките очакване, от аванс до заплата, и да изтича като пясък между пръстите – сив, безличен, без хубави спомени. Да могат да пътуват, разгледат този свят и все пак някога да разберат, че най-хубавото място е там, където са се родили. Да могат да живеят дълго и да имат усещането, че са живели добре.

Искам младите хора в България да използват наученото от учителите си в своята страна, а не да допълват интелектуалните дефицити на онези, които ги купуват, без да ги уважават, и да си тръгват разочаровани от своята страна. Искам да развиваме българските традиции и език, не да се „срамим” от него.

Мечтая хората на утрешна България да осъзнават, че не скъпите коли представят същността им. Пък и здравият разум да не напуска тези автомобили, пътищата ни да не са арена на необявена война, костваща хиляди животи ежегодно.

Искам политиците да носят в себе си чувство за държавност, и то да замени най-после стремежа към лично забогатяване на фона на една предадена, продадена и разграбена държава.

Искам да спре безумието, което се извършва спрямо нашата природа. Чужденци не могат и да мечтаят за планините и морския ни бряг, които обаче жестокосърдечно превръщаме в бетонни кули и сметища. Изчезват оазиси и ги заменят хотели, китни села буренясват и обезлюдяват, необезопасени комини

бълват отрвовни сажди. В тази България от мечтите ми, на пътя на безпределната алчност застава чувството за мярка и строгите критерии, правила, гарантиращи цялостта на природата. Чуват се и трезви гласове : „Тази земя не е наша, тя е на децата ни и затова трябва да я пазим”. За да може, когато се разхождаме, чистата роса да мокри нозете ни и песен на птитице да ни буди сутрин. Защото ние сме утрешният ден на тази страна и такава искаме родината си. Нека не забравяме мечтите си!

А може би грешката не е в липсата на мечти или в забравянето им, а в очакването някой друг да свърши всичко! Това е, което ни дърпа назад. На този етап от живота си аз не знам с какво ще се занимавам след десет години. Не знам дали ще прославя родината с велики открития или ще подпомагам развитието й с физически труд, дали ще строя домове за бездомните или ще влагам финансови средства в тях. Но знам, че уча български език и говоря на него, че пазя природата чиста, също като името на татковината ни. Искам и ще уча децата си, като мен да са горди, че са родени и живеят в България. Ще ми се това да желае и всеки българин!

Ключът към една още по-чудесна държава не е само в по-добрата политика, нито само във възвишените мечти, защото какво се мечтите без усилията? Просто всеки от нас е парченце, което трябва да намери своето място в големия пъзел, наречен България – такава, каквато я искаме.

Деница Кирилова Зайкова, 10ж клас ОМГ „Акад. Кирил Попов”

Гр. Пловдив

България в моите мечти

“Краткотрайно усещане за допир”, поне такова определение за

родина дава Жул Ренар в своите “Идеи, потопени в мастило”. “Допир”, “ родина”... самите звуци на думите събуждат в мен неутолими копнения по парещата ласка на планински вятър, който диво разрошва косите и миглите ми, по тъмнокожия измокрен пясък, с който детските ръце пренасят замъците на мечтите си в действителността. Жадувам кислородното ухание на мокри борови иглички, “валериановия” глас на гугутките и горещото кучешко езиче, плъзнало се по доброжелателната ми и любвеобилна китка. Усещанията ми за България не спират дотук, те са толкова безкрайни, колкото е бил всеки един миг, който съм съхранила в сърцето си и който ме връхлетява, когато се чувствам сама и изгубена, неутешима и нуждаеща се от топлина. Понякога усещам по-силно от всякога, как самият дух на моята страна живее в мен, както живее и във всички млади хора, само че с различен облик...

Ако имах възможност, да избера наново живота, който да водя, съм убедена, че винаги бих се раждала и живяла на едно и също малко, но лъвско петънце на европейската карта. Това, което най – много ценя и буди възхищението ми в България е, че въпреки вечната й съдба на нестинарка, въпреки историческото

й развитие, приличащо на влакче на ужасите – големи висоти, дълбоки низини и опасни завои, въпреки, че на външен вид изглежда може би повече като крехка и объркана тийнейджърка, тя носи силен, непоколебим и див балкански, “женски” дух, който самата аз бих желала да притежавам. Векове османско робство са изкривили гръбначния й стълб, но несломима от трудностите, жертвите и болката, тя се е изправила с горда осанка. Удивително е, как робството е изтрило името на България от политическата карта, но това, което не е могло да заличи е непреклонният дух на нацията, която е продължавала с гордост да се нарича “българска”. Стиховете на времето пеят с меден глас за моите сънародници, които храбри, непримирими, свободолюбиви, са имали самосъзнанието и готовността да се принесат в жертва на олтара на свободата. Всъщност същността ни никога не е пасвала да бъдем рая, да действаме според чужда воля и някой друг да направлява нишката на живота ни. Никога не сме обичали да се напасваме в зададения калъф, а често дори несъзнателно се опитваме да го пригодим към себе си. Така през вдъхновяващото Паисиево слово, неукротимите хайдути, патриотичните чети и тайните комитети на Левски, българите са вървели дълъг, мъчителен, но посят с вяра път към освобождението си.: “Той беше готов на бой, кажеш ли му: Трябва да се мре, църквата даваше попа си, школото – даскала си, нивата – орача си, майката – сина си.” (Иван Вазов, “Под игото”). Дори след 130 години не е забравено, никой не е потънал в праха на забравата... Днес за жалост много българи са разочаровани от родината си като цяло най-вече, защото плоскостите “страна” и “държава” рязко и контрастно се разминават, а смесените чувства на обич и огорчение объркват – разполагаме с красива, четирисезонна и щедра природа, но в основата на държавното скеле стои политика, устройство и функциониране, които се возят сякаш в инвалиден стол. Това се обуславя най-силно от изолацията на България от контакти с другите европейски държави по време на робството и на социализма. Макар нацията ни да се е сплотявала под общ идеал, обща цел, кауза, икономическото ни развитие е останало в застой и смятам, че невинно неопитни ние още не сме били способни да разполагаме с властта по най-успешния начин. Независимо от всичко обаче аз обичам България такава, каквато е днес – изживяла много и едновременно прохождаща, обичана и обичаща ни. А от опит знаем, че щом обичаме някого, го обичаме с неговите добродетели и недостатъци, защото такава е същността му. Още Сенека е казал: “Родината се обича не защото е велика, а защото е своя.”...

“Де е България?” Аз откривам България в тръпчивия парфюм на сладко от казанлъшки рози, но и в студената и мръсна дреха на някой уличен просяк, който търси насъщния си в кофите за боклук. България е в ритъма на танцуващите женски крака по жарава, в поривистия импулс, който тласка вълните напред, към родния бряг, но и в оскърбения и изпълнен със сломени вяра и надежди млад човек, търсещ щастието извън родните предели. Може би всеки си има такава България, своя България, в която вярва или не, която дори понякога затваря в кутийка за мечти...

Моята България... България в моите мечти е ... всъщност същата, каквато е и днес. Не бих изпънала и една нейна бръчка, защото дори и без тази една мъничка бръчица, тя не би била същата, каквато я харесвам и обичам и аз самата бих била различна. Разбира се, желая щастие и по-сигурен живот за всички българи

и една модерна и силно развита икономически България, но в крайна сметка ние, всички заедно извайваме нейната скулптура и тя е такава, каквато я правим ние. Тя никога няма да е само черна или само бяла, а ще бъде многоцветна, пъстра като нас самите. Именно заради това бих възкликнала като обичания ни писател Николай Хайтов: "Главата ми да отсекат, пак ще викам: 'Да живее България!'"...

Мила Божкова, 16 г., I ЕГ Гр. Варна

България в моите мечти

Аз съм момиченце. От онези, малките, мечтаещите и вярващите момиченца. И като такова момиченце аз съм малко неопитна. Много грешки правя, направо не е истина! Способна съм да направя такъв гаф, че да не искате да ме погледнете отново. Или да не можете, кой знае – като нищо да съм заляла лицето ви с някаква киселина . И не само че правя грешки, ами после, вместо да ги оправя, ги задълбочавам. И ако случайно наистина съм ви заляла, вместо студена вода да си измиете лицето, ще ви подам вряла. А вместо чиста кърпа да го избършете – мазен парцал. Дам... Аз ви казах, аз съм момиченце. От онези, малките, мечтаещите момиченца. И като такова живея в свой свят. Свят чист, щастлив, пълен с любов и разбирателство. Свят, в който няма убийства, няма кражби. Само дето аз живея в България. А там не е нито чисто, или поне не достатъчно, нито щастливо, или поне не за всички, нито е пълно с любов и разбирателство, та дори и между най-близките приятели. Там убийства и кражби има толкова, колкото и коли по улицата. Пък вие знаете в кое време живеем, коли има много... Онзи ден като пътувах в автобуса, градски транспорт – какво да ви разправям що за птици има в него, вие със сигурност сами сте попадали на поне един такъв феномен, ми се подкосиха краката. Вратата затисна една жена, възрастна дама, с малко детенце. Добре, стават грешки, но вместо да спре, колата тръгна. Жената се разпищя, разкрещяха се всички пътници, малкото детенце се разплака, шофьорът изруга, спря автобуса. Започна един скандал – кой кого заплашваше да съди, кой кому е навредил, кой на кого какво щял да направи. В случая едно единствено „Извинявайте” от страна на шофьора би уредило въпроса. Само дето то не бе изказано. Не че се учудвам. Много проучвания за доказали, че в България – за жалост, думи като „извинявай” и „съжалявам” се използват твърде рядко. Никой не обича да се извинява. Най-малкото защото извинението първо говори за допусната грешка, а освен това поставя извиняващия се в незавидното положение на зависимост от "обидения". Да се извинявам не обичам и аз, но се старая да го правя и да е от сърце. А всичко ще е къде-къде по-лесно, ако се научим да казваме „Съжалявам”, да осъзнаваме грешките си и да се стараем да не ги допускаме. Да, не винаги е възможно – понякога една и съща грешка се допуска поняколко пъти, докато се научим да контролираме емоциите си. Защото те грешките са точно това –

изпуснати нерви, несигурност, незнание, неумение, емоционални изблици... Но пък и хората сме елементарни същества – и с времето се поучаваме от грешките си. То така и трябва. Аз съм момиченце. От онези, малките, мечтаещите и вярващите момиченца. И като такова често чета книги, защото там всичко е сякаш погледнато през розови очила. Любовта е по-силна, щастието е по-често явление, усмивките са по-искрени. Дори да има нещасие, скръб, грубост и омраза, до края на творбата всички герои са си взели поука и са се променили в положителна насока. Та и аз това искам – и ние да си взимаме поука. Е да, ама не. Живея в България. А за българите упоритостта е една от главните характеристики. Като си наумим нещо и правим всичко по силите си,за даго постигнем. Като решим, че сме прави, а другият греши, никога няма да променим възгледите си. Не е лошо да си упорит, не! Дори напотив – да постигаш целите си е много важно! Но не и да потъпкваш чуждите идеали, за да утвърдиш своя. Нито да пречиш на останалите да следват мечтите си, за да си по-близо ти до своята. А тази политика е често прилагана в нашата страна... Аз ви казах, аз съм момиченце. От онези, малките, мечтаещите момиченца. И като такова съм много любопитна. Интересувам се от много неща, най-вече – естествено, от тези, които не са моя работа. Желанието ми да науча пикантна подробност за някого е толкова силно, че съм способна да потъпча личните права на много от присъстващите, само за да се докопам до необходимата ми информация. Пък и, каквато съм непохватна, като нищо да оставя трайни физически последици у всеки, изпречил се на пътя ми. За нещастника киселината би била най-малкия проблем, като нищо, от препиране, да му счупя някой крайник. Нали ви обясних, любопитна съм. Като всички в България... Споменах за любовта. Това е най-прекрасното чувство, способно да даде сили на всеки за всичко. Да си влюбен те учи на много неща – да прощаваш, да премисляш, да се колебаеш, да чувстваш, да вярваш, да мечтаеш, да действаш импулсивно, да споделяш, да се доверяваш, да рискуваш, да действаш, да обичаш, да подкрепяш, да приемаш чуждите недостатъци, да контролираш своите. “Да си загрижен за хората в живота ти и да знаеш, че и те ти отвръщат по същия начин, е най-голямото доказателство за щастлив живот”, казва Дан Бейкър, автор на бестселъра “Какво знаят щастливите хора”. Влюбеният човек е щастлив човек. Неговият организъм произвежда хормона ендрофин – наречен още хормон на щастието, в превишено количество. Не сте ли забелязали как на лицето на влюбения винаги грее усмивка? Е, щастливият човек е добър човек. Той е честен, старателен и мил към всички. Така че може би е най-добре всички да се влюбим и да поработим, макар и несъзнателно, за една мечтана страна. Аз ви казах, аз съм момиченце. От онези, малките,мечтаещите момиченца. От онези момиченца, които често гушват плюшеното си мече, свиват се в единия ъгъл на стаята и започват тихичко да плачат. Защото ги е страх. Всеки го е страх. Мене най-много ме е страх от несигурността. Истинската увереност означава да се чувстваме добре на мястото, на което сме в момента в живота. Това е да знаем, че ако станем богати или известни, това няма да промени същността ни. Сигурността е свързана още с осъзнаването, че това, което

сме днес, е съвкупност от всичките малки неща от нашата история, които никой не може да ни отнеме. Историята на семейството ни, образованието, споделеният опит с искрени приятели - нито едно от тези неща не може да бъде заличено от промените в живота ви - факт, който внушава чувство на стабилност и вътрешен мир. Така че, когато се почувстваме несигурни, специалистите препоръчват да се уповаваме на един... от тези стойностни моменти: може да разгледате снимки от някое важно събитие в живота ви, например дипломирането, да препрочетете писмата от приятел и др. По този начин ще успеем да овладеем и най-трудната ситуация. Та и на моята страна това и липсва – чувството за сигурност. Ще кажете, че греша. Ами не, не греша. Всеки ден гледаме новините и разбираме за поредната пребита възрастна дама, поредното тормозено от родители малко дете, поредния неразбран тийнейджър, захванал се с дрога и алкохол, поредната млада жена, решила се на самоубйство, защото е твърде изплашена от настоящето... Никой не е в безопасност – никой никога не може да е сигурен, че нещо лошо няма да му се случи. Държавата не се е погрижила за нас . Застрашени сме – в детските градини, в училищата, на улицата, на работните си места, в магазините, в градската библиотека, в парковете, в собствените си домове. И всекидневно се решаваме на действия, които, в други условия – при по-голяма защита, не биха имали този фатален край. Аз съм момиченце. От онези, малките, мечтаещите момиченца. Мечтая за своята страна, за България. Мечтая да я вид чиста, щаслива, пълна с любов и разбирателство, без убийства и кражби, сигурна, защитена. Мечтая нощем, гушнала плюшеното си мече. Мечтая денем, пътувайки с градския транспорт. Аз съм момиченце, чиито мечти сигурно никога няма да се сбъднат. Звучат твърде нереално, взискателно и неправилно. Защото страна, в който няма какво да се променя, няма да се развива. Да тъпчеш на едно място не е помогнало на никого до сега, няма да помогне и за вбъдеще. Пък и какво бъдеще без развитие, без променя, без идеи за нещо различно! За щастие в моята страна има много неуредени неща. Та затова съм щастлива - България ще се развива, България няма да тъпче на едно място, България ще се променя ... надявам се към по-добро.

Виолета Илийкова, 10 в клас Езикова Гимназия Пловдив,

Гр. Пловдив

ПРИКАЗКА ЗА НЕЯ

Преди много време живях аз, и всички целуваха ръцете и нозете ми. Така бяха научени, затова бях славна. Владеех много, простирах нозете си в морето, за да ме целува вечер, щом мрака затваряше очите на хората. Тялото ми хранеше всички, ходещи върху ми, но и аз се хранех с хора. Мъртъвците не радваха очите ми, затова привиквах ветрове, снегове, дъждове да пилеят косите ми и ги засипват със забрава...Но така лъжех себе си ─ всъщност нещо се раждаше... Памет...

Станах мечка-стръвница ─ колкото повече вземах, толкова повече ми се услаждаше. И поисках червена вода, която течеше във вени ─ беше ми трудно да гълтам храната... После мене коряха, а виновните те бяха…Те ме хранеха, те ме пояха, те се страхуваха от мен и ми пееха химни, за да ме омилостивят. Кланяха се с опрени чела и ме славеха с думи. А аз хубавеех. Не стареех, възраждах се и помнех всяко предателство, всяка тяхна дума, всеки жест, но сама бях безмълвна. Но пък можех да плача, да се треса от болка, да негодувам, да топя дрехата си в бяло, да я сменям с друга в зелено, в червено и жълто, и така, докато свят светува... Напролет бузите ми ставаха розови – досущ младенец ли се смалявах или от кръвта това се израждаше? Избуявах в цвят, в знамена, в корони... Бях не само топка любов, но щом копия ме обсипваха, ставах кактус ─ толкова бодли ме караха да ги презирам заради глупостта им да имат всичко връз мене, че се чудех на глада им ─ кога ще се пръснат отвсякъде... Сега вече се питам коя съм наистина ─ кожата ми двукраки са снели, опасли са мъха ми в зелено и са ме обезпустели, опустинили и обездушили. Но не са спрели да се бият за мене. С колчета са ме наковали, взели са ми мерките, сякаш рокля ще ми ушиват ─ а пък аз съм ходила винаги гола...Плътта ми се е галела щедро във вятър, слънце и дъжд, и съм давала сянка и огън, а в утробата съм си носела тътен. Кога да избухна се питам? И какво ще родя? Мъгла и облаци във душите са ми изгубили славата. Имам очертания ─ нарисували са ме на някакъв лист, очертали са ме по краищата с накъсани линии и точки и не зная къде като разказно изречение свършвам, и къде започвам ─ ни многоточие, ни край съм...Вече аз не зная какво съм...А съм била голяма, с много повече слава, с много повече гордост, с много повече почит към мен. Сега съм само нарисувана с линия ─ граница, която казват, че скоро ще изтрият с гума... Днес оттатък децата ми думат на други езици, оттук приказват български, а са всичките братя... Кой е срязал ръцете от торса ми, раменете от лактите, краката от пръстите? А къде са ми ноктите? Да им кажа на днешните ─ там да хвърлят копията си... не боляло ─ просто нямало тъкан. И не теквала кръв.... Ала аз съм забравила славното, знамената разперени... И позора, и славата, и предателствата, и еднооките войни, и мъстта, и отнетите мъжки деца, и телата на колове... Но било е отдавна и вода е отмила кръвта, а доброто изтрива омразата. Искам само спокойствие... Остарявам, не хиляда, много повече са годините ми, но това пък е друго.... Искам просто небе, сенки на птици, осеяли горното в полет... Спокойствие...Искам мир и мълчание... Копията, заменени със бомби, съглашателства, договори, предателства ─ всичко да забравя и дишам... И дишам... Имам сто имена, сто езика, сто спомена, сто предания, сто цвята... Имам хиляди рани, и шепи в клетви съм глътнала... Пия кръв и приемам тела. На друго не съм се научила. Аз приказки нямам ─ пък за мен само пишат. Не съм учила в училище, не мога да чета по човешки, даже не разбирам от всичките действия. Нито зло, нито добро не зная какво е, а двукраките често ги бъркат ─ за едни злото добро е, за други ─ доброто е зло...Само понякога надничам, щом земляните притворят зеници, иска ми се да им разкажа на моя език най-хубавата приказка за дворци и за слава, за мъдрост и вяра, за злато, което притискам отвътре си, но ме е страх, че

алчността и измамата са толкова тежки, че ме притискат отгоре си и не мога да им дам даровете на древните ─ златни ритони, кани, фиали, подноси, огърлици, обици и съдове, дето стават на маски, но те знаят това ─ бъркат в хълбоците ми ─ искат всичко да вземат от мене, а аз ще съм щедра, когато заслужат. Но те алчни са... Пъхат мръсни ръце. Нараняват ме често, а нечистите помисли са по–лоши от удари. Аз на болка съм свикнала ─ помня лицата на траки, на войници от армии, на развети байряци. Подир тях светлолики лица. Сетне други лица, но от слънце обжарени и печат от конски подкови върху ми. На конете мъже с обръснати черепи и опашки отзад. Пазя спомен и от легнал старец със съчки ─ синовете познати...Разсипали са се върху душата ми разделени половини и се е търколило кълбото на бягството, на страха, на много копита и диви мъже... И е започнало преселението на хора. Дошли са тук. И мен са докарали, да ме слеят със друга... Две тела, две души и наострени погледи. Разсипала се е една любов, боляри не са одобрили жрица и хан да пребъдат в лице на малко дете. Загубили са се сълзи в тъмния преход на пътя. Толкова дълъг е бил той, че е спирал в почивка и е намалял числото на людете... Лейнала се е кучешка кръв ─ да покаже посоката, струйките `и са хванали изтока и аз разбрах тогава, че тялото ми е се намерило, или преместило, или кой знае какво, просто се е събрало светлото с тъмното и съм имала име, и съм имала битка, и съм имала армия, и съм имала договор. И била съм призната от силните! Мен ме е имало в едно лето ─ шестстотин осемдесет и първо... Но това е било отдавна, ръцете ми са събрали изток със запад, мечти и желания, разсипани листи от вечност, приказки и предания, оброчища и светилища, Перун и Тангра, мюезин и молитва от църква... Така постепенно съм добила очертания. И се е объркало бивало със небивало, мечти и желания, истина със неистина ... толкова гърнета са се счупили, толкова вода е изтекла от оттогава, че ми се бърка понякога станалото, пък и не мога по човешки да думам.... Дивите коне са пили вода в реката ─ делител, която и днес напива плътта ми и са останали, бучнати като копия и като нещо да напомня за някога. Днес съм стара и от това съм се смалила до педя, до длан... Бяло и черно са ме събрали, после намерили общия Бог. Оттогава на него хората се кланят, но малцина ме помнят такава. А плътта ми още пази телата на хора. Аз съм плътна и раждаща, защото съм хранена с кръв и много стенания. Остарявам, а ми се иска да стана отново мила, родна и хубава. Да съм славна, пак да опират челата си в тялото ми, да се кланят и коленичат пред мене... А дали всички ще ме раздират от щения за притежание. Дали „сега” на площта ми ще стане това, каквото е било някога... И трябва ли всъщност, и на всяка цена ли ни е нужно да бъда единствено и само голяма? Друго трябва да е великото, мисля си.... Искам и нещо за себе си, но и за тях да пожелая – да има някой, който да затваря очите им, да ги прегръща и води по пътя към Другото. Времето ме убеди, че те са толкова лакоми ─ искат всичко да имат, повече от моженето на ръцете, стомаха, душата... Дори мен, ако могат, ще ме глътнат цялата, ще ме продадат като жертвено агне. Името са ми забравили мнозина..... Но аз знам

─ има и такива, които го помнят, и превръщат спомена в книжнина... После слаг т мечти и ги сбъдват с усилия... А на всички им е писано да воюват за мен: аз да съм тяхна, щом са стъпнали първо върху ми. И е писано аз да съм първия им дъх, и е писано аз да съм сетният им... И е писано ─ мен да ме има. И е писано: АЗ СЪМ ЗЕМЯТА БЪЛГАРИЯ! НАЙ-ХУБАВАТА ПРИКАЗКА ЗА ЖИВИ И МЕЧТА ЗА ОНЕЗИ С ПАМЕТ....

Мария Рангелова Езикова Гимназия Пловдив

Гр. Пловдив

Кога ли хукнали нанякъде,

ще спрем пред святата врата?!

С едничка мисъл във сърцата:

Да бъде ден и светлина!

Да бъде свят и топлота!

Магия - вечност!

За децата ни,...сега!

Валентина Борисова, начален преподавател

Всяко същество, което се нарича човек има свои мечти. Те се появяват на ранна възраст и изчезват в мига, когато си отидем от този свят. Всеки от нас на различна възраст мечтае за различни неща. Децата мечтаят за хубави и интересни играчки, а майките ни мечтаят ние да сме здрави и щастливи, възрастните мечтаят за по-щастлив живот на своите деца и внуци! Точно в тази моя юношеска възраст се появиха и моите мечти, свързани с моята Родина! Започнах всики ден да виждам около себе си неща и хора, които ме натъжават, не ме радват и не ме правят щастлива. Така започнах да мечтая те да се променят. Забързани майките и бащите не обръщат внимание на малките неща, които ни заобикалят, които променени биха върнали усмивките на много хора около нос. Възрастните забравиха,че красивата природа и чистият въздух ни даряват с чувството на щастие и свобода!

Затова аз мечтая повече дръвчета, птици, цветя и животни да заобикалят мен и моите приятели: да има паркове, градини, и весели площадки, пълни с усмихнати деца и доволни родители, да няма толковоа много коли, които да замърсяват въздуха и да вдигат шум около нас. На тяхно място да бъдат измислени други превозни средства, които да бъдат по-красиви, по-безопастни, по-безшумни и по-чисти. Нещо подобно на вълшебни килимчета, които ще могат бързо да ни пренасят от едно място на друго. Така улиците ще останат за хората и децата, които ще се разхождат и ще карат спокойно колела! Така няма да има наранени и убити деца от невнимателни и пияни шофьори. Мечтая хората да станат по-съвестни и по-грижовни към нашата природа! Да спрат строежите по нашите курорти, да изчезнат сивите и студени хотели с големи и обширни паркинги пред тях, които бързо завземат плажовете край морето. С издигането на тези бетонни сгради не след дълго нито едно дете няма да усети радостта и удоволствието да направи пясъчен замък край солените води на нашето море. Мечтая тази синьо-зелена вода да стане толкова чиста, че когато погледна в нея, да виждам миди, красиви рибки и морски обитатели, а не отпадъци, оставени от възрастните! Бих сменила сегашния мръсен пясък, пълен с угарки от цигари, празни кофички от кафе и бирени бутилки със златисти и чисти песъчинки, които до светят под жарките лъчи на слънцето и под нежното докосване на луната! Мечтая за паркове с красиви дръвчета, храсти и цветя, с тесни и приятни за разходка алеи, с равни зелени полянки на които децата да тичат и да играят във всеки град. За зоологически градини, пълни с красиви и екзотични животни, които всеки един от нас да може да види в почивните дни! За лунапарк, който да може да бъде посетен от всяко дете и там на вола да лудува и да се весели, за да може един ден да има щастливи детски спомени! Мечтая и за хиляди други неща, които биха върнали играта на нас децата, защото сега ние изчезваме някъде между блоковете и кафетата, между парите и суетата на възрастните. Та нали ние децата сме бъдещето на България! Ако ние не сме щастливи сега, къде бихме били утре?!Такава е България в моите мечти: чиста природа, бистри води, усмихнати лица и хиляди щастливи деца! Тук, в моята България!

Елена Халачева

88 СОУ «Д. Попниколов» Гр. София

България в моите мечти

Преди да започна каквито и да било разсъждения по темата държа да уточня, че подходът ми към очертаването на параметрите на “мечтаната България” ще бъде пасивен, а не активен, т.е. откривайки недостатъците на настоящата държава аз ще изградя примерен модел (отговарящ не толкова на мечтата ми, колкото на

общонародната такава), а не като “хвърча в облаците” и си въобразявам някакви небивалици, от време на време подкрeпяни с малко реализъм и факти. Честно казано аз никога не съм “включвал България” в мечтите си, което определя и липсата ми на опит в тази област, но по-важното е защо. Причината е проста-аз съм българин , като повечето такива са изпълнени с егоизъм и не мислят за родината, а единствено за себе си. Това е така вследствие на настъпилото в момента отчуждение между народа и страната, което пък е причинено от това , че не можем да извършваме управленческа дейност, водещо до ниския стандарт на живот в България или простичко казано: “Ние сме бедни, защото не можем да си управляваме държавата като хората”. За да продължим “причинно-следствената нишка” е необходимо да се обърнем към историята-източника на национално самочувстивие и най-ценното, което имаме като опит и знания за себе си-както това са направили нашите прадеди по време на Възраждането. Колкото и да ни е тежко, трябва да признаем, че в продължение на около 700 години ние сме били подчинени или зависими от големи държавни формации като Византия, Османската империя, СССР и ...Европейският Съюз, членки на когото сме в момента. Може би е малко объркващо, но всъщност всичко това ни показва колко време “са се грижили за нас”. Началото се поставя с “византийското присъствие”, което няма сериозни преки последствия върху българското самосъзнание (затова няма да му обръщаме много внимание), но то започва да копае “дупката на безразличието” довела да сегашното отношение на нашите сънародници към родината си. Османското потисничество е решаващото в случая и то е причината за нашия променен мироглед, и съответно по-нататъшните ни действия. То ни лишава и от натрупания управленчески опит и желание за борба (излючение правят, естествено българските дейци за свобода като В. Левски, Х. Ботев, Г. Раковски и др.). Освободителните движения, организирани към края на 19 в., породени от вече-съществуващите такива в Сърбия и Гърция, постигат успех и в крайна сметка ние сме отново свободни. Последствията сега, обаче, са много сериозни. Годините са си казали своето и вече-споменатото изменение светогледа на българина се състои в това, че той свиква (макар и неволно) да е освободен от традициите на народа и държавата. А 500 години не се заличават лесно и доказателство за това е липсата на особена съпротива при налагането на социалистическия модел на управление. Аз съм сигурен, че ако цял един народ се беше вдигнал на бунт срещу зависимостта от СССР щяхме да живеем къде по-добре, но уви мога да дам пример с Чехия (т.нар. реформи “социализъм с човешко лице”) и Унгария (Унгарската революция). Да напомня, че самата идеология на социализма предполага зависимост и унификация между държавите чрез установяване на общ контрол върху суровините и издигането на единното общество, определящо и консолидирането на икономиките на отделните страни. Това само по себе си е всъщност освобождаване от “националната зависимост”. Другата причина за некадърността на управляващите може и да е малко расистка или нацистка но е факт. Това е, че славяните, каквито отчасти сме и ние, никога не са можели и не могат да организират и контролират каквато и да е форма на обединение надвишаваща едно племе от около 200-300 души. Доказателства за това има много. Като се започне от обособеността на племената още от възникването им (става въпрос за разединеност в културно и политическо

отношение) и се стигне до наши дни. Историята на тези племена говори сама за себе си. Трябвало е българите да дойдат, за да създадат държава, в която преобладаващото население е било славянско, за да бъдат политически обединени. Трябва да сме благодарни, че те са били “отделени” от българското общество и не са били допускани до властта, което не е изисквало особени усилия в началото, защото в противен случай България нямало да просъществува дълго. Последвалото асимилиране отслабва “качеството” на народа и като резултат може да се приведе настоящата България. Славаяните са се показали като “държавнически инвалиди” и при създаването на Русия (на името на т.нар. Руси, които са били викинги, но не славяни). Не трябва да забравяме и, че след освобождението ни от османско робство начело на българската държава застава княз Александър Батенберг, който е син на германски принц. Фердинанд I също не е славянин, както и Борис III. А времето на тяхното царуване е време на възход за българската икономика. Много ще кажат, че това не е вярно, вземайки предвид множеството военни загуби тогава, но всъщност България се възстановява много по-бързо след Първата, отколкото след Втората Световна Война (последствията, от която все още изпитваме), което е показателно за горе-споменатата славянска инвалидност. Още повече, че по времето на Фердинанд I България е водила 3 поредни войни и въпреки това се “изправя на крака”. Всичко това означава че Хитлер е бил донякъде прав за важността един народ да е “чистокръвен”. Фанатизмът му, обаче, не дава възможност идеите да бъдат възприети от обществото, което бързо е отвратено и отблъснато от действията на фюрера, които, също така, са насочени против една етническа общност-евреите. Друг пример е съвремененната Руска Федерация, която си е славянска държава и въпреки суровините и територията си не успява да се “реализира” на световния пазар, а разчита на предишното си величие, изградено чрез диктатура от Йосиф Джугашвили (Сталин), който е грузинец, т.е. не е славянин. След всичко това вече сме готови да изградим “мечтания модел” на България уповавайки се само на историята. За да бъде “съвършена”, България трябва да бъде управлявана от една личност, която не принадлежи към славянската общност, но възприема България като своя родна страна. Установяването на контрол върху него от страна на народа е задължително, но само ако действията му портиворечат с благото на нацията. Едноличната власт определено не е много характерна за нашето съвремие, но аз не мисля, че нашият народ трябва да се води от политическите реалности . Той просто трябва да се съобрази със собствените си възможности (като преди това ги открие) и да не се прави на такъв, какъвто не е, опитвайки се да се “подмаже на големите” разгласявайки, че е република. Така че, резултатът от това може да бъде представен така: “Моля Ви, пуснете ни в Европа! Ето, вече не сме комунисти! Разрушихме мавзолея на Георги Димитров.“, а отговорът:”Е добре, хайде , от нас да мине, ще ви пуснем.” Нагледно казано превърнахме се в малко, умствено-изостанало дете, което плаче и се моли някой да се погрижи за него, за да е сред “богатите”. А аз не искам да е така. Най-голямата ценност, която имаме е нашата униакалност, като култура и обичаи, и ние трябва да я пазим, а не да разпространяваме наляво и надясно само, за да развличаме богатите европейци или американци с нещо ново за тях. Така че след всичко казано до тук, аз мога да кажа,

че “България в моите мечти” е тази България, която уважава миналото и предците си, която се чувства свободна и неповторима, а не просто поредната “купчина” народ намираща се в преход към пазарно стопанство силнозависима от “по-големи” от нея. След тези жестоки, но казващи истината, думи аз мога да кажа само че България е една малка страна, която е имала щастието да се намира на едно от най-хубавите и съответно най-желаните места (като териториално разположение) в миналото-на юг от Дунав (Мизия и Тракия). Като кан Аспарух едва ли се е и замислял какви последствия може да има изборът му, къде да създаде България, върху неговия народ в бъдеще (непрестанно желание на Великите сили да оказват контрол върху тези територии-Източния Въпрос) което го(народа) прави една пешка в ръцете на “силните”. Това, което можем ние да направим е да осъзнаем, че ние сме свободна нация, която има право да се развива по свой собствен модел отговарящ на специфичните изисквания на народа. И най-важното-трябва целият народ да е единен. Това е нещо наистина трудно преодолимо, но хубаво би било, ако поне веднъж преодолеем егоизма вътре в нас. А ако толкова много се мразим, нека го направим не за сънародника си, а за България, защото кавито сме ние, такава е и Тя. Обичайте родината си!

Здравко Антонов, 10 клас ПМГ "Нанчо Попович"

Гр. Шумен

България в моите мечти България е моята родина! Прието е, че думата родина се превежда като мястото, където се е родил човек. Приемам я такава, каквато е. Тук са живели дедите ми, тук ще живея и аз. Това място може да омае всеки, който поне веднъж е видял предимствата й-природа,език,хора. Тази страна е първата,която използва кирилица в Европейския съюз. Още от Възраждането българските поети са изразявали чувствата си към Отечеството със своите творби. Те с трепет и патос описват кичестите гори, тучните ливади, поляните с цвят и детска глъч. Все символи, които целят да пробудят гордостта на българина. На чист и свят език, лесно разбираем от хората под робство, които не забравили нито словото българско,нито буквите. Една от най-ярките творби от това време е “Хубава си моя, горо” на Любен Каравелов. След него красотите на България разкрива Иван Вазов с цялата им прелест и пълнота. Той подчертава безкрайното небе, веселите долини, планините гиганти, горите пълни с хармония и хлад. “Земя като една човешка длан, но по-голяма ти не си ми нужна”-това признава по-късно Георги Джагаров в стихотворението си “България”. Той не мери родината си на разстояние, а с обичта,от която е пиян. За съжаление, в днешно време вместо красиви български думи все по-често чуваме и четем чуждици. Нещо повече-някои учени и политици дори предложиха да заменим кирилицата с латиница.

“Сънародници”-моля не ни лишавайте от нашата гордост! Искам България да е усмихната, а хората преуспели. Искам природата да е такава, каквато я описват Вазов и Пенчо Славейков, а не такава, каквато е в плановете на мегаломаните- с огромни хотели на брега на морето, бетон в планината, магистрали и заводи в равнините. Ако трябва да опиша страната си с три думи, те ще са “героична”, “ красива” и “талантлива”. Героична, защото съществува повече от 13 века на кърстопътните Балкани. Минала е през победни за нея битки с византийци, печенези, турци, сърби, немци… Понякога е губила, но с достойнство. Тя е красива, защото има неповторима природа. През средата я пресича могъщата Стара планина, на юг са високата Рила, гордият Пирин и величествената Родопа. Земята ни плискат водите на Дунав, Марица, Арда и Тунджа. На изток бреговете й се мият от красивото Черно море. Уви и това забравяме!

Ни лъх не духва над полени, ни трепва лист по дървесата, огледва ведър лик небето в море от бисерна роса.

Подобна картина не би имало как да бъде написана, та дори някой да има таланта на Пенчо Славейков, защото окото му ще грабнат хотелите, магистралите, бетона. В моята родина са се родили много талантливи поети, художници, артисти, певци, учени. Тяхното кредо е било талантът им да служи на родината и свободата. Такива талантливи хора са безброй-от Вазов до Яворов и Смирненски, Владимир Димитров-Майстора, Панайот Пипков, Валя Балканска и Гена Димитрова, Джон Атанасов и много други. В днешно време много хора вече не са в родината си България и не могат тук да реализират таланта си. Те са пръснати по света. Имаме си обаче нови “идоли”-Азис, стотици чалгаджийки, продажни политици, които изплуват все по-често. И защо, питам аз, това ли са талантите на България? Ако си спомним легендата на хан Кубрат и снопа с пръчките, ще разберем, че ако не сме заедно, няма как да просперираме. Хората на България са дружелюбни и всеотдайни. Всеки от нас и днес иска най-доброто за страната си. Всички мечтаем за силна и богата държава. В Европейския съюз са събрани успели държави, всяка със свое неоспоримо достойнство. Нашата родина има всепризнати стойности и традиции. Нека не ги заменяме с чуждици в езика ни и бетон в планините ни.

Зоя Хаджиева, 6Б клас 6 ОУ “Иван Вазов”

Гр. Смолян

България в моите мечти

България...Българският народ...Пътят към истината минава през всички препятствия,пред които би могла да се изправи личността.Личността на бореца.Личността на човека.Личността на този,който вярва в своя идеал.На този,който знае как да осмисли съществуването си.А съществуването на хората е немислимо без тяхното национално самосъзнание,без техния устрем към по-светло бъдеще.Без себераздаването,без героизма,без саможертвата - какъв народ би бил това?За българския народ светлите дати в историята са много.Нашата календарна година е наситена с емоция,тръпка от величието на една нация.И добре,че са тези дати,защото са единствените,които допринасят за гордото самосъзнание.А сега... Сега подритвам празната си кутийка от кола до един препълнен контейнер.Сбутах се с няколко бездомни кучета,но все пак имах късмет.Тъкмо се засилвам да си подритна пак кутийката и някаква лъскава кола профучава право през локвата и ме изкъпа цялата.Мъча се да изчистя дънките си,поне доколкото е възможно и какво да видя- няколко метра по-надолу онзи с лъскавата кола спука гума в една „дупчица”.Те нали уж ги бяха запълнили? -тази явно беше изключение. Стигам до входа си - лампите разбира се пак не светят,че защо ли,така е по-романтично.Протягам се към чантата си,но усещам,че я няма.Да,вярно.Днес на центъра едно хлапе ми я открадна.Все пак успявам да се прибера вкъщи.Сядам пред телевизора - еднотипни канали:новини - убийства,пожари,престъпления и самодоволни политици. Лягам си и тъкмо да заспя,някой спира колата си под прозореца ми и слуша високо музика.Как да му се скарам,та младежът се учи какво могат да му осигурят парите на тати.След няколко часа вече е тихо.Отварям прозореца и вдишвам свежия въздух. Знам,всичко това е само едно временно положение,трънлив път към успеха.Ще го извървя,защото знам,че никъде няма да срещна такива хора като тези в България.Не трябва да се съди по действията на отделни хора. България е моята Родина - Родината,в която съм се родила и за първи път съм изрекла думата „мамо”.Родното място винаги е най-скъпото и най-милото.Да,не винаги родното място сбъдва мечтите ни,не винаги предоставя това,което мечтаем.Когато сме малки,ние растем безгрижно,радваме се намалките неща,но когато пораснем,разбираме,че това не стига. Родина,която би сбъднала мечтите ни!Родина,в която бихме се развили по-добре!Родина,в която ще вземем по-добро образование и няма да работим за жълти стотинки! България в моите мечти...

Нарин Халил, 9H1 клас ГПЧЕ”Христо Ботев”

Гр.Кърджали

България в моите мечти

Всеки обича своята родна земя, без значение колко е плодородна, красива и на какво ниво е развитието й. Ние сме закърмени с обичта към нея и всеки дълбоко в себе си носи тази любов, дори и да не живее в нейните предели. Моята родина е най - прекрасното място на Земята. Има високи и красиви планини, бърни и дълбоки реки, приказни низини и ширини, плодородни земи, даващи живот на много и различни растения. Тя е едно неописуемо красиво кътче в сърцето на Балканския полуостров. Този дар на природата носи името - България. Всеки един, роден по тази земя е горд да се нарече българин. България не само има чудна красота, тя има дълга и велика история. За да се запази и до днес, тя е минала през много трудности, през петвековно робство, но се е запазила единна. Писмеността, обичаите, религията, знамето са се съхранили и до днес. Във вените ни тече борбената и гореща кръв на нашите прадеди, имаме славно и запомнящо се минало, с което се гордеем. Родината ни е минала през безброй кървави битки, загубила е хиляди свои герои, за да оцелее. За мен България е точното място, в което е трябвало да се родя. Както всяка друга държава и тя минава през трудни периоди. Не казвам, че нищо друго не може да се очаква от нея, има много още какво да се желае, но ние не трябва да чакаме да ни се дарява наготово, трябва да се борим, за да получим всичко това, което ни липсва в днешната България. Трябва с голямо желание да разрешим всеки един проблем, за да успеем да видим красотата на следващия ден в нея. Трябва да бъдем човечни и да премисляме всяко едно наше действие. Пред България в момента стоят много проблеми, които чакат своето решение. Един от най - значимите е така наречената " Война по пътищата" , коята взема всекидневно жертви и невинни души си отиват заради глупостта на други. Друг сериозен проблем е безработицата и емигрирането на българите в чужбина, те двете вървят ръка за ръка. Ниската раждаемост също не е малък проблем за обществото ни, тя идва от несигурността и безпаричието на хората. Казваме, че щастието с пари не се купува, но по въпроса с ниската раждаемост може би може. Ако младите семейства в България имат желание и наличие на средства, те биха могли да дарят все повече живот, а всеки един живот носи едно ново щастие. Също така проблемът с изоставянето на деца и деца с увреждания. Всеки се пита кога най - после тези безразсъдни родители ще разберат, че да оставиш рожбата си да бъде отглеждана от държавата, не е решение. Има още много и много проблеми, които всички ние заедно трябва да решим. Всяка една ябълка рано или късно намира своя червей, но нашия проблем е, че червеите станаха прекалено много. Животът ни преминава и през етапи на щастие, но също така и на тъга. Важното е никога да не скланяме глава пред проблемите, понеже вместо ние да ги прегазим, те ще ни довършат. Но въпреки спънките в живота ни, всеки намира своята глътка щастие и ето това е смисълът на живота ни. България в моите мечти е една щастлива България, в която проблемите са малко, а хората с усмивки по лицата. Всяка една усмивка стопля едно сърце. Няма нищо по- хубаво от обичта и разбирателството на хората. Проблемите ги има, имало ги е и ще продължава да ги има, важното е да се справяме с тях и да сме

готови за следващия удар на живота. Трябва да успеем да накараме огорчените от живота тук, да се гордеят с нашата България, дължим го на дедите си, дължим го на нея, но най- вече на себе си.

Пламена Добрева, 8 б клас Гимназия "Васил Левски"

Гр. Ямбол

И помним, и знаем!

Моят роден град Търговище. Паметникът на Никола Симов – Куруто, знаменосецът на Ботевата чета. Сградата на Славейковото училище, в което П. Р. Славейков е учителствал през 1862-63 год. / сега Исторически музей /.

Не съм те никога избирал на земята. Родих се в тебе просто в юнски ден на зноя. Аз те обичам не защото си богата, а само за това, че си родина моя. Атанас Далчев

Много думи – възвишени и силни – са изписани за свободата. За родината – също. Но колко души си спомнят последните думи на Ботев в писмото му, изпратено от кораба „Радецки” до съпругата му Венета: „Ако умра, то знай, че после отечеството съм обичал най-много тебе..” Колко души обръщат внимание на думата „после” – всичко друго остава на заден план. Свободата! Тя има различни измерения. За едни това е възможността сам да вземаш решения, да не бъдеш ограничен от правила и норми. Това може би е свободата според съвременния човек. Свободата не е нещо материално, тя се крие в душевността на всеки един от нас и зависи от моралните ни ценности. А има ли по-висша ценност от нея! Питам се - къде са днес великите ханове и царе, мъдри държавници, които със сетни сили са бранили всяко парче от свидната българска земя. Използвали са умни дипломатически ходове и са загърбвали личните си интереси в името на едничката цел-благополучието на своя народ, свободата на своята България. Ще има ли някой от днешните ни управници сили да изрече думи, подобни на тези на княз Борис І : “Коня си давам, наложницата си давам, но педя от земята българска не давам!” По време на тежките години на турското робство за българите свободата се превръща в идеал, в мечта, в нравствена ценност. За нея плащат с живота си много знайни и незнайни българи. Всяка година в навечерието на 3 март – националния празник на България, и на 2 юни изричаме с почит имената им: Раковски, Левски, Ботев, Каблешков и много други знайни и незнайни герои, паднали за нашата свобода. В този ред от имена достойно място заема и Никола Симов – Куруто, нашият съгражданин, знаменосецът на Ботевата чета. Паметникът му се намира на едно от най-оживените места в Търговище, до моста на Стария бряст. Извисил ръст, развял гордо знамето на свободата, всеки ден Знаменосецът ни посреща и изпраща, нас, съвременните жители на Търговище. Трудно е да се издържи изпитателният му поглед – кого обичаме? Колко обичаме? Какви са идеалите ни, родени от любовта ни? Пред очите на Знаменосеца трябва да си признаем – можем ли и ние да се извисим до делото на героите, дали живота си за свободата на България. Отново имаме повод да се замислим над тоя въпрос – 130 години от Освобождението. Ние, съвременните българи, приемаме нашaта национална свобода като даденост, но никога не трябва да забравяме факта, че тя е в резултат на много саможертви и отдадени доброволно човешки животи на предците ни. Никога не трябва да забравяме техните имена и подвизи, а да им отдаваме нужната почит, и да помним, че това, което имаме, и което сме в момента, дължим именно на тези хора. Много е трудно да пожертваш живота си, за да изпълниш своя дълг като достоен гражданин на родината си. Изборът, който трябва да направиш пред самия себе си, те поставя пред изключително изпитание, което обаче зависи единствено от самия теб. И ако устремеността ти към свободата като дълг, който трябва да изпълниш, е по-силна от всичко, дори и от самия живот, ти можеш да се наречеш достоен човек. Ти си направил своя избор!

Направили са го и жителите на Ески Джумая в страшната зима на 1878г., когато за една нощ нашият град се превръща в пепелище, а заради кървавата вакханалия, сполетяла населението, ще бъде наречен "Втори Батак"! Настъплението на руските войски било шеметно. В Ески Джумая придошло многобройно турско население и башибозук от близките села, както и мнозина българи, очакващи да намерят тук спасение, но намират смъртта си. Убийства, кланета, издеваятелства и безчинства се вихрели в града и околностите му. Избити били цели семейства, заедно с децата - и родените, и тези, които били още в утробите на своите майки... С кръв са за писани техните имена в историята на града. Огънят също вземал своите жертви: изгорели заедно със стоката 400 дюкяна, 7 хана, 50-60 български и турски къщи,прочутият хан на Алекси, голямата кула-часовник... Около 500 били човешките жертви, изклани без жал - повечето жени и невръстни деца! Чет нямали опозорените, ограбените, недоубитите... Башибозукът мъчил за пари и изтезавал, жени безчестели, моми изнасилвали, из ръцете деца грабели и на две ги разсичали, бременни жени разпаряли и рожбите им убивали, на старците ушите рязали, на някои с ножове очите изваждали и най-после с пушки или нож ги умъртвявали. От всяка къща се чувал ужасен писък. Ески Джумая преживявала ужасни часове! На 30 януари всяка година в нашия град Търговище ние отдаваме своята почит и дълбок поклон пред паметника на героите-мъченици. И помним, и знаем: свободата трябва да се заслужи, човек е длъжен да се бори за нея! И помним, и знаем: България и днес се надява на младото поколение, на нас! И помним, и знаем: длъжни сме да й служим, както нашите предци! Факт е, че българите сме способен народ и че разнасяме славата на България в областта на изкуството, науката, техниката. Така е било и така ще бъде. Горд съм, че съм българин и знам, че ще допринеса и аз с нещо, за да остане завинаги моята Велика България в историята. Една от мечтите ми, свързана с бъдещата ми реализация като професия, е да стана архитект и като такъв да участвам в естетизирането на околната среда и в изграждането на ново строителство по европейските стандарти. Може и да не достигна до таланта на Кристо Явашев, но поне ще се опитам по нашето черноморско крайбрежие хотелите да не бъдат толкова задължително грозни и разностилови, за да не предизвикват недоумението на европейците курортисти. Ще се опитам и да запазя за нашите потомци неповторимата архитектура на българските кътчета от рая , като Етъра, Боженци, Копривщица, Стария Пловдив и др. Бях чел някъде, че българският модел е велосипед без педали, но с десет кормила ! Сега за тези кормила толкова много хора ламтят, че си мисля - дали ще остане поне едно за нас, младите! Оглеждам се днес - колко много партии има в нашето общество, колко много български управници се бият по гърдите, че са патриоти. Всъщност най-важното за тях са пълните джобове, благополучието на роднините им и властта, която им осигурява всичко това. Колко много станаха тези, които от чуждото притурят към своето. А за народа никой не мисли. За

същите тези обикновени хора, за които Левски увисна на бесилото, за които Ботев падна на Вола, за които Вапцаров изпя своята “Песен за човека”.

Не искам чужденците да четат туристически покани от нашата страна като следната: “Елате на почивка в България! Вашата кола е вече е там!” Не искам Алековият Бай Ганьо да е все още жив и да търси “келепира”.

Може и да ни се присмиват някои, че в Европа ще вървим с цървули по килим, че шкембе чорбата няма място вече на софрата ни. На тях бих отговорил с думите на Паисий: “О, неразумний юроде, поради що се срамиш да се наречеш българин!” Искам с гордостта и самочувствието на българи и европейци на думите на Вазов “Питат ли ме де е земята, що най-любя на света”, да отговорим:

Б Ъ Л Г А Р И Я !

Станислав Николов, 10 в клас 2 СОУ “Проф. Н. Маринов”

Гр. Търговище

България в моите мечти Сутрин... Един разсеян слънчев лъч минава през прозрачната същност на

стъклото... Сутрин... с нейната многозначност и безброй тайни... И ето- отварям очи, усмихната, доволна, защото за мен тези загадки са многообещаващи. Нима има по- добър начин да започнеш деня от това да се събудиш със светла мисъл? А днес, както винаги, моето начало е успешно. Невероятно е още с първата крачка да усетиш красотата и звучността на българското слово. “Добро утро, мамо!”, “ Добро утро, България!”. Аз съм готова отново да докажа, че заслужавам да нося името “българка”. Решителна, непоколебима, аз знам, че и днешният ден ще мине под знака на моята родина, за да се гордее и тя с мен, както и аз се гордея с нея. Ние, младите хора имаме много цели и желания. Всички искаме да живеем както заслужаваме, в спокойствие и с възможност за реализация. А може ли нашата България да ни даде това, от което се нуждаем? Може, разбира се! Нали ние ще я конструираме, ние- нейното бъдеще... В този не чак толкова дружелюбен към нас свят, родината трябва да служи като трамплин и стимул. България винаги е била, е, и ще продължава да бъде част от моите мечти. При възход и падение, в трудни или щастливи дни, аз си я представям все така- горда и могъща, достойна държава, пред която да се кланям и която никога да не напускам. Съхранила силата си през вековете, духовно израснала и в кървави битки възмъжала, България е моята надежда, защото неведнъж е доказвала своя борбен нрав. Дори сега, когато има толкова много проблеми, аз вярвам, че всичко ще се оправи и тя ще върви само напред и нагоре. Такава е тя в моите представи- велика, каквато винаги е била, с единен, а не

разпръснат по света народ, със смели и безкористни водачи, с ясни и непоклатими позиции, с повече хоризонти и възможности за реализация на младото поколение, с добре развита демографска политика... Но България не е един утопичен образ, а е моята прекрасна родина. Много често съзнанието ми се е пренасяло в отминалите славни времена на Първото и Второто българско царство. Може би защото ми се е искало да разбера повече за нашите първи законодатели и предводители. Но днес това любопитство е прераснало в необходимост. Необходимост да се докосна до корените си, до могъществото на хан Аспарух, хан Крум, княз Борис Първи, цар Симеон Велики, цар Самуил, цар Калоян, цар Иван Асен Втори... Толкова много исторически извори ни дават сведения за знаменити битки и държавни дела. И сякаш всичко това е пред очите ми... Разбира се, тези времена не могат да се върнат, нито да се повторят. Те трябва да служат за пример на нас, съвременниците, за да можем ние да устроим една такава България, осланяйки се на завещания ни образец за непреклонност, съобразителност, дипломатичност... Че какви Българи можем да се наречем, ако не поглеждаме назад към хората, на които дължим самостоятелната си държава, националната си принадлежност, земята, върху която стоим? Но освен на великите владетели, ние трябва да благодарим на всички, съумяли да запазят българщината и във вековете на робство. Моят патриотичен мечтателски дух нерядко ме е поставял редом с борците за свобода и съм сигурна, че ако се бях родила тогава, щях да посветя живота си на националноосвободителната борба с единствената цел да видя своето отечество премахнало оковите, подтисничеството, ограниченията, готово за нов живот и по- светло бъдеще. Би било чудесно, ако имаше и сега повече личности като Левски, чийто идеали за “чиста и свята република” да се реализират, будители като Паисий Хилендарски, които да насочват народа към единство, гордост и съхранение на националното богатство… Едно от тези съкровища, с които си служим всеки ден, а не обръщаме сякаш достатъчно внимание, е нашият майчин език. Наистина, замисляли ли сме се всъщност някога колко благозвучна и жива е родната реч, колко естествено и красиво се произнасят българските думи? Май отдавна сме забравили да се вслушваме в тях, говорим по инерция, без да акцентираме върху така приятните звуци. Но за да бъда напълно откровена, трябва да призная, че чистотата и неприкосновеността на българския език са се поизгубили. Действително, аз съм обезпокоена от този факт и понякога дори страшно се ядосвам от пряката намеса на чуждите езици в нашето слово. Ослушайте се само, прочетете някой вестник... Ще откриете едно, бих казала ужасяващо изобилие от чуждици и заемки. Не твърдя, че те не помагат за по-голяма точност на изказа, но сякаш се опитват да засенчат нашата реч, да откраднат малко от очарованието й. И наистина- прекалената употреба на чужди думи отнема до известна степен оригиналността на българскато слово. Невероятно е как тези думи-натрапници са навлезли даже в разговорната реч. Бих искала в бъдеще тяхната употреба да се намали чувствително, езикът ни да се изчисти от тяхното влияние, поне доколкото е възможно. Една голяма моя мечта е всички да оценят майсторството и неповторимостта на нашето слово. А пък защо чужденци да не проявят интерес към него и то да прозвучи и в други държави, в Европейския парламент? Така или иначе, след приемането ни в Европейската

общност, със самочувствие можем да заявим, че “и ний сме дали нещо на света”. Това “нещо” всъщност не е обикновен предмет, а е част от нашата дълбока съкровищница. Също както българското слово и гласът на Валя Балканска летят в Космоса, така и нашите мечти летят към осъществяването си. Е, нека все пак се върнем към употребата на езика ни. Като се абстрахираме от чуждиците и официалния стил на общуване, няма как да не обърнем поглед към ежедневието. Тук речта претърпява трансформация. Често срещани са диалектите, различните акценти в отделните части на страната. Но друго нещо прави впечатление. Наред с все по- рядко изричаните вежливи думички “благодаря”, “моля”, “ заповядай”, “ ако обичаш”, чуваме доста жлъчни обиди, заклинания, псувни. Защо така се озлобяват хората, не знам... Как може с едни и същи мелодични звукове да се образуват толкова различни по предназначение и стойност думи? Явно е, че българският език трябва да се изчисти не само от чуждиците, но и от подобни дразнещи слуха словосъчетания. Защото това са думи, които освен колоритността на майчината реч, разрушават и светостта на човешките отношения. Затова искам българите да използват родното слово не за да хулят и проклинат, а за да получават нови знания, да възхваляват, да изразяват чувства и живо отношение към случващото се около тях, да казват поне веднъж на ден “обичам те”, “благодаря ти”... Нима е толкова трудно това? Може би е... Тъй като българите търпим много критики, най-вече относно поведението си. Нашият темперамент е доста буен и този факт понякога ни е в голям ущърб. Връщайки лентата назад, ще открием прилика именно с прабългарите и с техния непримирим дух. Тогава този характер им е бил от полза, защото са воювали много често. А днес? Дали нашето ежедневие не се е превърнало във война, чиито единствени причинители и потърпевши сме ние? Уви, плашещ е отговорът. Ужасявам се от мисълта колко много озлобени хора има около мен. Разбира се , не всички(слава богу), но част от моите сънародници са обявили война едва ли не на цялото човечество. Не бих искала да търся виновници, но все пак е съвсем естествено да си задам въпроса “защо?”. Да, пак този въпрос, който непрестанно ни въвлича в спорове и обвинения. Всички биха казали: “Не питай! Злобата е човешко нещо!”. Но не е... Тя е насочена към човек, но не е заложена в генетичната му програма, не му е присъща. Българинът сам навлича проблеми и на себе си, и на другите, защото винаги гледа в чуждата паница, сравнява се с околните. Това поражда отровни чувства като омраза, ревност, завист... “Как може те да имат повече от мен, след като и аз съм се трудил и заслужавам? ”... Ами, нормално е. Всички говорят за равенство, но никога не се изравняват човешките притежания въпреки, че си приличаме, че се радваме на едни и същи неща- топлината на слънцето, свободата, семейството, любовта... В жилите ни тече кръв, която кипва при всяка неправда, но възстановяването на справедливостта зависи само от нас. Защото до голяма степен сме си егоисти, завиждаме, дебнем, злобеем... А това трябва да се промени. В моята мечтана родина няма място за разочаровани от всичко хора, търсещи постоянно повод и човек, с когото да се карат и чиито нерви да опъват. Нужна е малко повече толерантност, която, убедена съм, ние крием в себе си... Защото не желая всеки път, когато включа телевизора да се натъквам на жестоки новини. Как българин тормози, ранява, убива българин, свой брат по родина... Колко е противоречиво!

Като погледна през прозореца, виждам много неща- и грозни, и красиви. И такива, от които се страхувам, и такива, за които мечтая. Долно, подло е син да хули майка си и баща си, мъж да наругава жена си и детето си... Какво става, хора?! Защо сте толкова изнервени? Нещастни стe, понеже не оценявате истинските неща в живота. Топли ли ви мисълта за чуждите неволи? А би трябвало да се греете от факта, че носите българска кръв, че ви е родила българска майка. Не забравяйте уважението, което дължите не само на семействата си, но и на всичките си сънародници! Недейте да мислите само за материалната страна на света. Нима скъпите коли, дрехи, бижута, предмети ви издигат над себеподобните ви? Трябва да премахнем тези погрешни изводи и българската нация ще просперира в пълния смисъл на думата. Но колкото и безнадеждно да изглежда понякога, всички знаем, че България не е само прашни улици и угрижени хора. Има толкова много качества, които ние като народ трябва да съхраним. Приятно е да виждам усмихнати лица, сияещи очи, обнадеждени и силни българи. Оптимизмът е една невероятна черта от нашия нрав. Мачкат ни, падаме, ставаме, продължаваме с бодра стъпка и високо вдигната глава, мотивирани, уверени в успеха, осъзнали, че спънките по пътя правят щастието от победата още по-пълно. Безконечната вяра в доброто и цялостното посвещаване на съкровените мечти, постоянството в нравствените въжделения- всичко ни помага в трудните моменти. Не, не ни спирайте да мечтаем! От такива мечтатели се раждат истински хора, хора, които могат самоотвержено да се борят и умеят както да побеждават, така и да губят. Е, вярно е, че постигаме с труд и пот на челото всичко, но това никак не ни пречи, даже напротив- харесва ни, защото ни дава стимул. И понеже дълбоко вярваме в справедливостта, с всички сили се борим за нея, за да живеем пълноценно. Амбицираме се, търсим, намираме, успяваме. Това сме ние! Точно тези неща трябва да съхрани българинът- най-ценните си качества- оптимизъм, трудолюбие, гордост, дълбико чувство за справедливост. Но освен това, той винаги трябва да се връща към корените си, към богатствата на родината, да ги познава и почита. Да, за мен наистина е много важно хората да ценят българското. Но дали самите ние осъзнаваме, че то е извор на сила, духовна подкрепа и е символ на нашата уникалност? Трябва непрекъснато да се осланяме на националния ни фолклор, да се интересуваме от него. Похвално е, че напоследък срещам все повече и повече жадни за българска народна музика хора, а гордостта в очите им ми дава надежда, че някой ден наистина ще се събудя в мечтаната България- здраво стъпила на традициите си. За нравственото осъзнаване на българина огромно значение имат изпълнители като Николина Чакърдъкова, телевизионни предавания като “Сите българи заедно”... А всъщност фолклорът и българската народна музика носят посланието, че силата на нацията е в нейната неразривност. Аз се надявам, че нашите сънародници извън пределите на своята родина ще се вслушат в този призив и ще могат отново да се върнат тук, където са техните семейства и ще помогнат на държавата с натрупания си опит и познания. Само ако сме заедно всички, тя ще функционира добре. Нима забравихме хан Кубрат и пръчките? Защо не се сещаме сега за този нравствен урок? Е, аз продължавам да вярвам... Все пак трябва да призная, че до известна степен една моя мечта, свързана с България, се осъществява. И това е развиващият се на световно ниво спорт. Много

съм горда, че тук се раждат такива професионалисти, талантливи, способни, амбициозни хора, които със своите постижения утвърждават България не като подценяваната от всички малка, незначителна, никому неизвестна държава, а като водеща сила в редица спортове. Сигурна съм, че мнозина още си спомнят световното първенство по футбол в САЩ през хиляда деветстотин деветдесет и четвърта година, когато Пеневата чета беше на път да превземе върховете на този спорт... Или недостижимия все още рекорд на Стефка Костадинова, титлите на фигуристите Албена Денкова и Максим Ставийски... А за мен още по- показателно е развитието на волейбола. Този спорт толкова бързо набира скорост, и след невероятните успехи на Мартин Стоев и водените от него волейболисти, ние отправяме поглед към Олимпийските игри в Пекин това лято. Защо тази мечта да не се сбъдне? Заслужаваме и още много. Надявам се всички тези достижения да не са последни и да жънем успехи по света. Дано в България да се раждат все повече такива личности, да се създават условия за практикуване на тези спортове, за да могат нашите класови спортисти да прославят името на своята родина и останалите държави да ни уважават, да имат респект. Но... За да се постигне това, е необходима добре развита държавна политика. Сега има още какво да се желае по отношение на образованието, здравеопазването... Нужни са доста усилия, но не може все пак всичко да е съвършено, нали?... Всъщност, аз винаги казвам, че на първо място аз съм българка, и след това съм млада жена и дъщеря. Българка съм не само защото и родителите ми са българи или защото живея тук. Чувствам се емоционално обвързана с тази страна. Въздухът, който дишам, земята, по която вървя, моят живот- всичко й принадлежи. Още когато българска кръв е потекла във вените ми, аз съм дала обет, че ще бъда истинска българка, така, както много преди мен са били, и така, както и други след мен ще бъдат. Обичам своята родина. Гордея се с нея такава, каквато е- скромна, но борбена и красива, малка, но с огромен потенциал. И точно затова не съм си помисляла да я напусна. Не мога да намеря спокойствие другаде. Силната ни връзка с нея ме държи като закована и съм сигурна, че нищо не би компенсирало раздялата с отечеството и близките. Ако някой ден тази връзка се прекъсне, то аз ще загубя не само пътя към дома, но и пътя към себе си. Тук не е нито адът, нито раят. Тук е всичко това, което липсва малко или много навсякъде по света и затова моята родина е толкова неповторима и уникална. За мен тя ще си остане най- уютното място, моята мечта и реалност... И нека всички да се погрижим за нейното бъдеще, за да живеем в една чиста и велика България...

Миглена Палакарчева, 10 клас ПГ“К. Фотинов”

гр. Самоков

БЪЛГАРИЯ В МОИТЕ МЕЧТИ

Моята България е една скромна, малка и бедна страна. Вървя по улиците, гледам хора с каменни лица, замислени, тъжни, и си мисля толкова ли са нещастни българите и какво още не им достига, за да бъдат по-щастливи и усмихнати?

Но колкото и всичко да ми изглежда безнадеждно, ми идва наум, че България не е само прашни улици и угрижени хора. България е и Левски и Ботев, и Рила и Пирин, и Околчица и Шипка. Сещам се, че когато тя е простирала територията си на три морета, една част от европейските държави още не са съществували и че когато други народи са се пробуждали в Европа, ние сме творили историята си с пот и кръв. Изпълвам се с гордост при мисълта, че ние – българите, сме наследници на древните прабългари, на изкуството и културата на траките, на свободолюбието на славяните. Нашата литература, музика, архитектура и изобразително изкуство притежават свой собствен уникален облик, те отдавна са си извоювали признание и имат свое място в европейското културно пространство.

Българка съм и се гордея с моята България! В мечтите си я виждам по-чиста и светла, озарила с усмивки лицата на повечето хора! Разхождам се с мама и татко по широките и обсипани с цветя алеи на Морската градина, а около нас по-малки деца карат колело, ритат топка или просто се гонят. Безгрижие и щастие се чете по лицата им, а отстрани родителите им и те са усмихнати и лъчезарни, забравили за ежедневните си проблеми и тревоги.

Иска ми се, когато се прибера вечер и гледам новините, да чуя за изградени нови паркове, градини, училища и стадиони, а не за поредната катастрофа, отнела млад човешки живот. Мечтая си да разбера, че чичо, стринка и малката ми братовчедка Вики се прибират от Испания и остават да живеят тук, преоткрили красотата на нашата родина и усетили колко много сме си липсвали през всичките тези години.

Надявам се всички българи да осъзнаят, че имаме невероятна природа и не ни остава нищо друго освен да се опитаме да не я унищожим, застроявайки всяко кътче.

Макар и да съм все още малка, виждам, че хората в България рядко са доволни от живота си. Все нещо не им достига, а не могат да разберат, че за да сме щастливи, е нужно само да се опитаме да бъдем по-добри един към друг, да обичаме и бъдем обичани.

Аз не съм избрала да се родя на това място, нито то е избрало мен. Тук не е нито раят, нито адът. Тук е всичко това, което липсва малко или много навсякъде по света, и затова е така неповторимо и уникално.

Щастлива и горда съм, че имам моята родина, че имам моята България. Тя е моят прозорец и моята врата към бъдещето, към Европа и света. И ако всички – аз, ти, приятелите и съучениците ни, обединим усилия, бихме могли да я направим по-добра и красива, защото нашата. България е велика!!!

Памела Дженова, 5 клас ОУ „Стефан Караджа”

Гр. Варна

България в моите мечти

Веднъж ми се случи да присъствам на разговор между българи, говорещи за България: „Тая забутана държава...”; „...каква мизерия...”;”... ужасия...”. Тогава се замислих... Добре де, но какво са дали те от себе си, за да помогнат или да променят онова, което не им харесва в страната ни? Най-вероятно...нищо.

България в моите мечти е такава каквато е в момента. Може би наистина има неща, които не са както трябва, но с хора, които само критикуват и се оплакват, проблемите ни няма да се решат. Ето защо ние, младите хора, трябва да се вземем в ръце и да действаме, защото ние сме бъдещето на България и от нас зависи дали тя ще се превърне в това, което виждаме в мечтите си.

И така... Каква е държата ни днес? Според едни е западаща и умираща, за други... просто нещо безразлично. Но аз мисля точно обратното. С всеки изминат ден страната ни се извисява все по-нагоре и по-нагоре. Не е ли удивително как за толкова малък период от време, ние успяхме да постигнем толкова неща? Влязохме в Европейския съюз, с всяка следваща година зимните илетните ни курорти биват предпочитани от все повече чуйдестранни туристи. Започнаха да се правят реформи в доста звена, което показа, че ето... има хора, които се опитват да решат проблемите на обществото.

А как се отнася то към всичко, което се прави за него? Ще си позволя да цитирам думи на гражданин пред националните медии: „Не искам да живея повече в тази мизерия. Братя и сестри, ако и на вас ви е писнало от всичко последваите ме и нека оставим другите тука да се мъчат в България. Ние всички трябва да избягаме!!!”

Ако мислите, че това е правилно... послушайте този човек. Но нима е правилно да бягаш от проблемите си, вместо да се изправиш пред тях и да ги решиш? Ако според вас бягството е решение, значи доста сте сгрешили пътя. Защото ако си неудачник, където и да отидеш, ти ше си останеш такъв. И тогава пак ще казваш, че страната, в която жиееш и работиш ти е виновна, че ти не можеш да се реализираш и не можеш да успееш.

Според мен този проблем на българското обшество да се оплаква и да и да хленчи се крие в това, че все още има хора, които са с робски манталитет. Едва ли не след 130 годин от както сме свободни, все още сме под турско робство.

И... тук вече искам малко да наруша структурата на есето си и да се върна назад в тезата, където пиша, че има неща в страната ни, от които не съм доволен. С риск да ви заприличам на Волен Сидеров и да се отклоня леко от темата, ми се иска да споделя онова, което не ми дава мира в държавата ни. А имено това е, че в България има хора, които по някакъв начин искат да я превърнат в нещото, което беше преди 130 години. Да.. правилно се сещате за кои хора всъщност става въпрос. Това са всички онези българи, наричащи себе си „турци”. Щом са турци... нека си ходят в Турция. Какво правят тук? Хем са недоволни, хем не си заминават. Не мога да ги разбера.

А българскато общество...? Как се отнася към това, което става? Нима всички забравиха за атентатите на Ахмед Доган и неговата партия през 1985 година

на 9 март, когато е взривен вагон с майки и деца от влака София-Бургас на гара „Буново”, където има седем жертви, три от които- деца ? Сигурен съм, че дори повечето хора от страната дори не са разбрали за това, защото естествено лидера на партията на „Турското национално освободиделно движение” (Ахмед Доган) тогава се е погрижил всичко да остане скрито и покрито... Не знам... просто нямам думи. А вие?

Това е единственото, за което ме е яд. Яд ме е и на нашите политици, че позволяват на един убиец спокоино да се разхожда и да участва в политическия живот. Но.. до тук с политиката, защото както често ми се кара госпожата ми по история...: „В училище не се говори за политика, а за училище!” Често спорим с нея и аз винаги и казвам, че училището е мястото, в което се учат истини, за това нека да се казват целите истини... Но тя винаги ме уборва. Все пак е учителка. ☺

И така... за какво си говорихме...? А ... да за това как си представям България в мечтите си. Ами.. не знам... аз казах, че я харесвам такава, каквато е сега. Има какво още да се желае... но това вече не зависи от сегашните оправляващи, а зависи от нас. Защото ние сме мнадото поколение на България и... трябва добре да се погрижим да си я запазим наша! Как можем да го направим..??? Ами.. може би като за начало ... нека започнем да гласуваме на изборите. Нека спрем да се оплакваме, а да помислим как да си решим проблемите. Нека помислим освен за нас, а и за другите, защото това, което ни е угодно, може да не е за някои други. Нека не се превръщаме в американци и да ставаме затластели и студени хора, ами да запазим нашите български маниери на поведение. А имено... топлотата, гостоприемността... И на края, но не на последно място, нека бъдем малко по-позитивно настроени към света, защото ако сме негативни и намусени към него и той ще е намусен към нас.

Но.. нека обопщя финала на есето си. България днес е страна, напредваща и развиваща се с огромни темпове и аз искам да си остане такава. Но всичко зависи от мен, от теб, от абсолютно всички нас, младите хора. Ние трябва да направим всичко възможно да превърнем страната ни в удобна, приятна и безопасна за живот, зада няма никой, който да се оплаче!

Георги Кючуков

България в моите мечти

Стоя пред картата на България и си мисля: Велик народ е българският, щом дедите ни са оставили толкова много да помним! Затова ли така наречените “велики сили” всичко са правели и стрували, та някак да изчезнем от този свят? Уж ни освобождават от турско иго, а е жива плът режат от тялото народно и го превръщат в свободно Княжество България, васална Източна Румелия и поробена Македония и Одринска Тракия!Берлински Договор. Славни битки, герои и жертви, но Княжеството и Румелия се съединяват пред смаяните погледи на тези уж “велики сили”.После пак мъчения, въстания и подвизи, за да възкръсне в своята цялост народът ни, защото Македония и Одринско са страдащи. Да, влик народ сме! Устояли сме цели 13 века! Дори Балкана помни митове и легенди, и делнична човешка съдба.

Ето защо я обичам тази велика, многострадална и пълна с истински, добри и силни хора България. Точно тези силни хора с помощта на славното ни минало, с много труд, с благословията на истинските български светци като св. Иван Рилски и св. Петка, Свети Никола и много, много други,с най – християнския завед – “Обичай ближния като себе си!”ще запазят България и ще я заведат там, където е мястото. Ние отдавна сме в Европа, само, че сега трябва да го докажем .Животът ни трябва да стане много по – добър.Нашите братя и сестри трябва да се завърнат в България. Стига сме си продавали нашите мозъци за жълти стотинки. Те трябва да работят тук, в България, да прилигат знания и умения за просперитета на тази държава. Младите хора са тези, които ще променят България, те са истински родолюбци. Всеки от нас си задава въпроса откъде да започнем?Може би от природата. Тя създава живота. България е едно райско кътче: високи планини, чисти реки равни поля, четири сезона. Нека запазим чисто това кътче.Стига с този бетон, нека птичките имат своите дървета и клонки, на които да живеят и създават свое потомство.Нека кажем “не” на алчните политици и бизнесмени, които застрояват плажната ивица.Черно море е красиво, но животът вътре в него го няма. Милиони морски обитатели загиват от човешката глупост.Тонове нефт се разливат целогодишно, но какво значение има, нали печелят?Какво?Пари, много пари и то шепа корумпирани безхаберни и зли хора. България ще стане друга. Младите хора ще я променят за добро. Те няма да спрат човешкия прогрес но всичко в границите на разумното. Ще има големи градове, ще има индустрия, защото хората трябва да се трудят и печелят. Новите модерни технологии ще навлязат в България, но за да служат на държавата и най – вече на хората.Това е напълно възможно.Щом в един безводен и пустинен Дубай хората създадоха рай, как няма да успеем ние, които живеем в толкова благословено кътче като България. Хората у нас ще се променят. Това ще стане благодарение на знанията и уменията, които ще получават в училищата. Всички ще ходят на училище, защото знанието отваря път към просперитета. Неграмотен човек не може да оцелее в този живот.Щом промени, съзнанието си, той ще промени своя бит. Обичам много много моята България, искам да живея тук и никаде другаде. Искам тя да бъде едно модерно, и много привлекателно място: Чиста природа, усмихнати и спокойни хора, високи технологии,Управлявани от тези хора. И тук, в тази Велика и прекрасна България ще останат мойте деца, за да продължат да сътворяват чрез труда си блага и красота.

Веселин Чиликов, 10д Гимназия “Васил Левски”

Гр. Ямбол

България в моите мечти

Чрез наплива на технологиите в нашето битие и заобикалящата ни динамика,ние се обезличаваме,забравяме както неписаните човешки закони,така и обикновените и тъй простички морални ценности.

21-ви век ни изправя пред предизвикателството да съумеем да запазим човешкото у нас и да го развиваме.Едно малко късче земя от тази планета-България,е съхранило в себе си морала,но не чак до там.Тази България-свят на чест,достойнство и героизъм-български дух можем да намерим само с помощта на машината на времето.Ако тя можеше да ни върне назад-преди 130 години може би щях да намеря своята мечта. Когато погледнеш през прозореца и видиш забързаните по шосето коли,усещащ как надпреварата с времето убива и малкото свобода.Сивотата на ежедневието и неговата дотеглива цикличност убиват в нас мечтателността и човечността.Сега вървейки замислени по улицата,не обръщаме внимание на простите и същевременно красивите неща.Подминаваме паметниците,все едно са само купчина камъни,но всъщност зад тях се крие нашето минало,от което се срамуват хора,които се наричат българи.Минаваме покрай просяк и пренебрежително захвърляме дребните си пари,без дори да се замислим за нещастната човешка мечта.Къде изчезна човешкото?Къде изчезна жертвоготовността?Къде изчезна гордостта?Универсалните ценности,които достигат до нас,пречупени през призмата на времето,измерват думата гордост с пари,обиди и грабежи.Прелитайки по тротоара,никой от нас не се замисля за болката на ближния си,за глада на народа си.В днешно време никой не мечтае за времената на онези български юнаци,които лееха кръвта си в името на свободата.Преди повече от 130 години България е живяла благодарение на българския дух.Тя е просъществувала в името на българското верую.Гордостта и жертвоготовността не веднъж са спасявали българщината. Онова пространство на героизъм и чест е мечтата ми.И ако се уповаваме на мисълта,че „няма невъзможни неща” , се надявам мечтата ми да стане реалност,а реалността да се превърне в мечтата на всички!

Виталий Валентинов Чаушев, 9Н1

ГПЧЕ”Христо Ботев” Гр.Кърджали

България в моите мечти При изричането на думата ‘България’,в съзнанието на всеки изниква различна картина и представа за нейното минало,настояще и бъдеще.Но каква е България в ‘моите’ мечти,зависи преди всичко от това кой съм ‘аз’. Случай 1: Аз не съм от България-досега не съм имал шанса да се запозная лично с нея,но скоро ще го направя.Ето защо,разбирайки за предстоящото ми заминаване,хората често ме питат за подробности относно страната.Тъй като все още не разполагам с точна представа(а може би така е по-добре,с колко ли излишни подробности бих ги натоварил в противен случай),им разказвам това,което виждам в мечтите си.Чел съм няколко статии и историята на държавата ми се вижда изключително вълнуваща-величие,спад,отново величие,робство,бунт-

вероятно, с подобна съдба,столицата,в която ще прекарам престоя си, е сама по себе си своеобразно историческо наследство.Виждал съм и снимки на музеи-нямаше много хора пред тях-може би това е специална концепция заради фотографията,за да се вижда по-добре музеят.Предполагам,че се радват на голяма посещаемост ,за това най-добре да резервирам билети,тъй като би било голямо разочарование да отида там и да трябва да чакам дълго,докато отминат големите групи посетители. Друго преживяване,за което мечтая,е среща с колкото се може повече българи.Искам,когато се върна,да имам ясна представа за навиците,разбиранията,икономическто и социалното положение през погледа на самите хора.Но това-по-късно.Такава е България в моите мечти –а каква е в реалността-предстои да открия. Случай 2: Аз се казвам Ани и съм на осем години.Когато бях по-малка,е,не знам дали може да се нарече точно мечта,но си мислех,че България е най-голямата страна на света.После мама ми подари глобус и вече представата ми е по-различна.Сега си мечтая за много повече неща.Например,да има повече площадки и пързалки,където да си играя,защото когато те са мръсни и хората разхождат кучетата си там,мама и татко не ме пускат.Искам да има и повече пешеходни пътеки и хубави подлези по пътя към училище,за да мога всеки ден да ходя и да се прибирам сама.През нощта да има много лампи,за да мога да си играя на площадките,които ще построят,дори когато навън е тъмно.Сигурно всички тези неща ще се случат скоро-а дотогава ще чакам. Случай 3: Аз съм философ.В същността си,зададеният въпрос може да се тълкува по два начина- ‘’ България в моите мечти’’- т.е. България.такава,каквато всеки я вижда в бъдещето или България в собствената представа на отделния човек,пречупена през призмата на неговата ценностна система,социално положение или нагласа.Различни отговори ще имат един предприемач от София и един жител на малко село,в което все още се провежда режим на топлата вода например.Но колкото до мен,моята идея за страната в мечтите ми съвпада с това,което мисля,че тя ще бъде в бъдещето.Реално погледнато,всяка страна преминава през преходи и по-трудни периоди.България не прави изключение и ако пасивността по отношение на държавните дела бъде избегната,ще бъде постигнат подем и то забележителен.Но преди всичко обществото трябва да осъзнае,че дали ще се припокрият България от мечтите и реалната България в бъдещето,зависи ди голяма степен от нагласата и делата на самите хора. А в моите мечти,България е съвкупност от наивността на чужденеца,оптимизма на малкото дете и аналитичността и реалната преценка на философа.Държавата притежава завидна история и потенциал,които,колкото и да е трудно заради елементи от съвременната действителност,не бива да бъдат погубвани в песимизъм.Но за да се изпълни всичко това за България,първо всеки трябва да повярва в най-важните мечти-своите.

Емилия Мишева, 9 клас 133 СОУ ‘’А.С. Пушкин’’

гр.София

БЪЛГАРИЯ В МОИТЕ МЕЧТИ

Мечтите са точно определени представи за нещо. България в моите мечти. Представите ми за България, страната, в която живея , едва ли ще могат да се осъществят в сегашната действителност. Не вярвам, че мечтата ми ще стане реалност. Много хора могат да ме обвинят в това, че съм черногледа, а все пак съм млад човек, на който се разчита. Младите са бъдещето на страната ни. Да, това може и да е вярно, но това е мантелитет на обществото, в което съм отрасла.

До този момент България е имала много проблеми и ще продължава да има с такива ръководители. Нямам нищо против политиците. Те се опитват да издигнат страната, но като че ли повече се стремят към благото си. Забелязала съм един странен „дефект” в българите-тръгнат ли да стават политици , да „оправят” държавата /вярно,че тръгват с добри намерения/ стават все по-алчни и забравят защо правят това, което правят. Мирогледът им се пречупва през призмата на парите, властта и високопоставеното положение и забравят какви са били и каква е била първоначалната им цел. За това можем ли да ги съдим? И разбира се можем ли да съдим всички? Как се поема политическа отговорност ва нашето общество , не е много ясно. Ето го един от главните проблеми на държавата ни-нейното управление. От управниците на една държава зависи всичко-какви международни връзки ще се осъщесвят, каква ще бъде позицията на стараната в световни конфликти, проблеми и т.н. Затова и проблемите, които тормозят обществото и страната можем да наречем „гафове на политиците”. От тази гледна точка България има доста проблеми / като казвам проблеми имам предвид проблеми от гледната точна на обществото, а не от гледната точка на държавата и политиците/ . Най-очебийните фалове са в икономиката, в сферата на социалната политика, образуванието, по-общо казано във вътрешната политика на страната /разбира се не само там /. Един сериозен фактор, пречещ на развитието на страната е голямата престъпност. Голямо влияние върху икономиката, а и върху политиката на страната оказаха перестройката или по-иначе казано разпадането на социалистическият строй и скорошното ни влизане в Европейския съюз през 2007г. След падането на тоталитарният режим на Тодор Живков страната ни или по-скоро икономиката ни се изправя пред трудност-преходът от централизирана или планова икономика към пазарна. Тази промяна е хубаво нещ, въпреки че старата генерация изказва отрицателно мнение за този преход и с умиление си спомня за някогашното бай Тошовото време, в което за всеки е имало и всички са били равни. Вярно е, че тогава всеки е можел да си позволи да си купи, докато сега не е така /което е един от минусите/. Но пък аз задавам въпроса: „По-добре ли е да търпим ограниченията , отколкото да разполагаме със свободата си?” Както и да е проблемът не е в това, кой какво мисли, а в това , че този преход трае прекалено дълго време. През този отрязък от време не е постигнато нищо в икономически план, поне според мен. Свидетел съм на една или две икономически кризи, на близо до галопираща инфлация и т.н.

Независимо колко недостатъци има страната ни и колко грешки са допуснати, тя има и успехи, един от тези успехи е влизането ни в Европейският съюз.Като членка на Европейският съюз България трябва да уеднакви стандартите, насочеността на икономиката и много други неща спрямо другите членки на съюза. В това отношение като отблясък се появява един сериозен проблем за българите-високите цени. Проблемът не е в това, че всичко поскъпва, а в това че като се повишават цените трябва да се повишават и доходите. Но за сега единственото, което се повишава са цените.

Често в медииното пространство се изказва мнението, че в нашата страна няма средна класа-има много бедни и много богати хора. А това значи, че няма правилно и рационално разпределение на ресурсите. От тук вече могат да започнат много спорове и конфликти.

Ако ме попитат къде е проблемът на българската държава, ще отговоря, че разковничето се намира във най-висшата управленска структура, а именно парламента. Разбира се не е само в парламента, а и в кабинета и във върховният съд-вкрайна сметка у нас корупцията се среща на всякъде. Лошото при нас е, че се среща на управленско ниво. Може би тази корупция е най-големият проблем на България, ако тя престане да съществува нещата може и да потръгнат на добре, но за съжаление такова нещо трудно се изкоренява особено, ако е присъствало дълго време / а и в крайна сметка някой да е чувал за дело за корупция?! / . Колко добре го е казал философа „ Когато умните не искат да управляват, ги управляват глупаци” или може би друга популярна максима , че „умните хора не се занимават с политика”. Къде сме ние , не знам. Мога да изброя още много недостатъци на българската политика, а също и проблемите до, които е стигала, но не това ми е целта. Гореописаните примери имат за цел да разкрият каква е страната ни в момента и каква е била, и най вече да покажат каква не е България в моите мечти. В моите мечти България няма проблеми от сорта на: бедност, корупция и всякакъв вид престъпност, липса на работни места за млади квалифицирани хора , безредието, което цари в образуванието и т.н. В представите ми тези казуси не съществуват. Аз си представям България като икономически и политически развита страна, с високи стандарти на живот, с минимална или никаква престъпност. Във моето въображения моята родина е намерила и заела мястото си в Европа и светът. Ако имах силата, не само тази на въображението ми, да променя държавата си щях да я направя точно така каквато е в мечтите ми. Но за съжаление нямам вълшебна пръчица и мечтата ми не може да се превърне в реалност. Мечтите са си мечти, реалността си е реалност.

Биляна Чавдарова, 10 б клас ПГ „Проф. Д-р А.Златаров”

Гр. Видин

БЪЛГАРИЯ В МОИТЕ МЕЧТИ Живеем в ново хилядолетие, но аз винаги ще нося в сърцето си България от

времето на „Златния век”. Мечтая, преминавайки през времето да съхраним идентичността си, защото както е казал Умберто Еко”Красотата на вселената е не само в единството на разнообразието, но и в разнообразието на единството”.

От 1 януари 2007г. ние, българите, имаме нов дом-Европа. Прекрачихме неговия праг с много надежда, вяра, мечти, носейки със себе си огромен дар-нашето културно-историческо наследство. Европа заслужава нашето присъствие, защото ние сме народ, който от началото на цивилизацията до днешния ден сме си запазили името. Кой ли не е притаявал дъх пред великолепните ни природни гледки! Кой ли не е занемявал, с поглед, изпълнен с възхищение от изкусните ръце, изваяли тракийските златни съкровища! Отец Паисий преди около два века и половина изписа “История

славянобългарская” и заяви пред българи, гърци, руси, украинци, че се гордее с нея и изисква признание за достойнствата и постиженията на народа ни в историята, писмеността и културата. Искам нашата България да е страната на успелите и усмихнати хора. Да не

забравяме никога изкусните ръце, изваяли тракийските златни съкровища, ангелогласният Орфей да продължи да се преражда в нашите гласове, чрез поезията ни да живее светостта на Кирило-Методиевото дело, да носим патриотизма на Ботев и Левски в сърцата си и редом с тях смело да преминаваме в утрешния ден. Нашият народ допринесе за създаването на историята на Европа и нейната култура, а всички ние ще я донапишем. Помогнахме за спасяването на евреите, ще помогнем и никога повече да няма сълзи в детските очи. Мама често ми казва, че децата са най-голямо богатство, бъдещето на страната

ни. Моите учители твърдят същото. Децата на България са умни, талантливи,успяващи. А на техния успех ще се гради успехът на цяла Европа. Защото тя е нашият общ дом, който всички ние ще направим най-прекрасното място за живеене. Светлините на Бенелюкс се виждат от Космоса, но български глас оглася

Вселената, този на Валя Балканска. България в моите мечти е на талантливите, силните, борбени и успяващи хора,

живеещи в мир на границата между християнство, ислям и юдаизъм. Страната на най-красивите планини, най-сините езера, най-зелените гори.

Ако днес всички притихват, когато слушат нашата история, то най-голямата ми мечта е един ден всички да занемяват, слушайки за нашия напредък и постижения.

Белора Михайлова, 6 а клас

ОУ “Христо Ботев” Гр. Добрич

Моята България България макар и малка е една за всички българи, но в сърцето на всеки е различна.Това е моето мнение за родината ни, защото тя е обичана от всички нас, но от всеки по различен начин. Тук са моите родители, приятелите ми, бащиният ми дом.Но най-важното е ,че това е моята родина, където съм роден и израснал.Затова ако напусна някога България, то ще е със сълзи на очите.Гордея се със съвета на Оборище, с кървавото писмо на Каблешков. Научих как Кочо Честеменски и Спас Гинев убиват себе си и семействата си, за да не паднат живи в ръцете на поробителя . Но никога през живота си няма да забравя баташкото клане, където са били избити хиляди- oт новородени до стари хора. За щастие ние сме се освободили.Надявам се тези ужасни събития да не се случват никога повече. Всеки който познава историята си, може да продължи напред, да се учи от грешките си, да се чувства с корени. Радвам се, че съм потомък на такъв древен народ дал много на света,оцелял през вековете с достойнство и вяра. В днешно време нашата родина е тръгнала по пътя на съвременна Европа. България беше приета в Европейския съюз, с което аз много се гордея. Надявам се, че с тази стъпка, ще се подобри начинът ни на живот и нашето поколение ще има шанс да получи по-добро образование, а след това и реализация. Гордея се, че уча в България.Смятам че българските учители са най-добре подготвени и ни учат да бъдем трудолюбиви, старателни и добри. Аз съм една малка част от българския народ, а той е многоброен. Хората в България са много мили, дружелюбни и трудолюбиви. Гордея се, че съм роден в тази страна и ще направя всичко възможно да не предам родината си.

Мила родино, ти си земен рай,

твойта хубост, твойта прелест, ах, те нямат край!

Това е химнът на република България. Това е химнът на моята родина. Горд съм, че съм роден на българска земя и наричам себе си българин.. За мен е безкрайна радост, че живея в пределите на родината си и говоря на майчин език. От незнайни времена, познати и непознати за нас имена, защитават името и честта на майка България. Преминала през петстотин години робство и стотици войни, загубила хиляди от своите деца, България е успяла да запази място за себе си върху картата на Европа. Макар и малка страна, родината ни притежава славен народ, който никога не губи надежда и не се предава. Красива страна е нашата България! Планини, море, безброй езера и реки, вечни букови гори и тучни ливади ни е дарила природата. Тук бог е създал райски кът, който завинаги остава в сърцата на хората, зърнали го дори за миг. Не случайно знамето на България е обагрено в бяло, зелено и червено. Всеки един от тези цветове е част както от миналото, така и от настоящето на нашата родина. Бялото символизира духа, добротата и обичта, които са характерни за всеки българин. Зеленото пък е знак на нашата красива природа, а червеното напомня за кръвта, пролята в името на България. А двата лъва от герба на страната,

изразяват духовната сила на българина. В днешно време всеки има различни идеали и мечти и за някои хора да живееш в малка и недотам позната страна, не е кой знае какво. Но за мен е щастие да живея в родината си. Нашата малка България е раждала и ще продължава да ражда, хора които да прославят името й с добро. Пример за това могат да бъдат хора като Джон Атанасов и неговият компютър, световно известната българска оперна певица Райна Кабаиванска , Валя Балканска, чийто глас бе изпратен в космоса. Роден съм в България, отраснал и възпитан съм пак тук и на българска земя искам да остана да живея и да продължавам все така гордо да повтарям “аз съм българин!”

Кристиян Кирилов

1 ОУ “Никола Първанов” Гр. Лом

БЪЛГАРИЯ В МОИТЕ МЕЧТИ

България е моята родина, страната, в която съм отраснала. Мечтая в нея да се променят много неща. Един от проблемите ни, е здравеопазването. То не може да се сравни с това на страните от Европейския съюз, на когото България е членка. Трябва да решим тази задача и да заприличаме поне малко на по – напредналите страни.

Първата крачка в това е безплатното лекуване на пациенти. Тук има много болни хора, които трудно се лекуват, защото нямат средства за това. Това ще ги успокои и ще им даде надежда, че и те могат да се радват на живота. В повечето държави тази стъпка вече е направена. Тук в доста села няма здравни заведения и жителите им са принудени да пътуват, за да си направят един най – обикновен преглед. Там дори не идва лекар и никой не се интересува как живеят хората. Повечето от тях имат сериозни заболявания, но поради липсата на средства не могат да се лекуват. Сега само в големите градове има добре оборудвани болници, където хората наистина могат да получат качествено лечение. Искам да се намират такива заведения и в по – малките градчета.

Не искам в една модерна държава да се закриват аптеки и болници, защото няма достатъчно хора. Това, според мен, не може да се случва в една страна, която се стреми да подобри стандартите си на живот. В много градове няма модерна апаратура, с която да се помогне на човек при спешен случай. Мечтая още като влезна в една модерна болница да получа веднага нужната помощ. Пред заведението трябва да се намират линейки, които веднага да са готови да се отзоват на всяко повикване. Да тръгват веднага, за да направят каквото трябва. Всяка стая в болницата трябва да е добре оборудвана, със нужните апаратури, за да може веднага да се реагира при случаи, когато пациентът се нуждае от това. Не винаги се откликва бързо на повикването на нуждаещия се. Условията в болничните стаи трябва да предразполагат пациента и той да се чувства уют и спокойствие.

Един от съществените проблеми на нашето ежедневие, който не подминава и здравеопазването, е корупцията. Вече и ние знаем, че срещу пари под масата получаваш това, което ти се полага по право. Здравето и животът на хората стават залог на парите. Лекарската етика е загубила своя смисъл значение. За болния поведението на “донор” за лекуващия, е съвсем нормална практика. За пациента остава единствено съмнението, дали е дал средствата на подходящия лекар, защото некадърността е повсеместна, а алчността пословична. Факт е, че се отпускат малко средства за здравеопазването, на това не оправдава изцяло тази практика. Вярно е, че всичко е пари, но когато става дума за живота и здравето на човека, трябва да има други взаимоотношения между хората. За да не позволяваме на този порок да съществува, трябва да се промени не само поведението на държавата, но и ние самите.

Мечтая за това, което го има да го няма, а това, което го няма да е реалност. Не мога да направя много, но желая това да стане от сърце, за доброто на всички ни.

Сигурно ви е чудно,че такива са моите мечти….мечти на малко момиче….но момиче,което е видяло страданието на близките му хора,мечтае именно това!Защото здравето е дар,както и самият ни живот и макар и да е преходен,ако го няма,нищо не може да направи смислен живота ни…..затова и си мечтая моята страна-България,да е е мястото,където хората са щастливи!

Магдалена Александрова, 6 в клас СОУ “Гео Милев”

Гр. Раднево

БЪЛГАРИЯ В МОИТЕ МЕЧТИ България е моята родина, моят дом и моето поприще! Тук съм поела първата си глътка въздух, направила първата си крачка, научила първото си слово. Тук за първи път разбрах що е любов, мъка и радост. Тук изградих и опознах себе си, станах това, което съм днес.Но България е и друго... Тук за първи път разбрах какво е безчестие и алчност, за първи път бях огорчена и вкусих от горчилката на живота. Познах отчаянието, безнадеждността, безверието. Днес аз с болка наблюдавам своята страна как повяхва, губи своята красота и привликателност. Днес съвсем не е тъй велика, както в своето минало, а е една скромна, мъничка и бедна страна. Но аз не искам да я напусна. Мой дълг е да се боря, приодолявайки тежките изпитания, на които е подложена отново. Аз обичам своята родина и желая тук да живея, да творя и да създам семейство. Затова и моите стремежи и мечти са свързани именно с това как да я направим едно по-светло, по-чисто и по-добро място за живеене. Ние, българите, най-много се нуждаем днес от училище за...граждани! Където да се учим как да бъдем отговорни пред обществото и как достойно да изведем България към бъдещето. Нека да започнем от малките неща. Нека да започнем от самите себе си. Например можем да бъдем по-внимателни – за да предотвратим неприятни злополуки; по-толерантни – за да не бъдем обидени и

огорчени; по-отстъпчиви, когато шофираме, за да няма невинни човешки жертви; по- човечни – за да няма нещастни деца в социалните домове... толкова ми се иска, да бъдем по-добри и отговорни. Но известно е, че битието определя съзнанието. Хората, смачкани от скучното си и сиво ежедневие, губят човешкото в себе си. Умислени за своето физическо преживяване стават нервни, груби и незаинтересовани към другите около себе си. Забързани в живота, пропускат наистина стойностните неща в него. Много ми се иска между хората да има едно чисто и искрено общуване. Да бъдем по-любезни и мили един към друг. Да отделяме повече време за своите близки. Аз, обикновеният човек, мечтая нашите управляващи да поемат отговорно съдбата на България върху плещите си. Да си припомнят, че България е създадена от нашите деди с огромно търпение и любов. Да си пожелаем да се възроди „Златният век” на Симеон Велики. Моите виждания за развитието на България са: да се създадат условия за икономически разтеж, като по този начин ще се подобри жизненият стандарт на хората; да се подобри публичното обслужване на гражданите, за да бъдат удовлетворени техните житейски нужди; да се премахне корупцията, за да може всички хора да имат равни права и възможности пред закона; да се намали престъпността, за да можем спокойно да се разхождаме по улиците; да се повиши качеството на здравното обслужване, за да будат гарантирани живота и здравето на хората; държавата да има по-голяма социална ангажираност, за да помага на бадните и нуждаещите се хора. Мечтая да се повиши качеството на образованието. Това означава учебните занятия да се водят в нови или подобрени сгради, със съвременни методи и технологии, като разбира се трябва и труда на нашите преподаватели да бъде достойно заплатен. Аз мисля, че образованието ще бъде най-добрата инвестиция на България, защото нейният просперитет зависи най-вече от знаещите и можещите млади хора. Едно време дядо ми разказваше, че швейцарците са идвали в България да си правят снимки. Наистина мечтая това да стане реалност. България със своето географско положение има четири сезона, които пленяват със своята привлекателност. Ние притежаваме уникално съчетание на море и планина с красиви курорти. Нашата изключително красива природа е най-ценното ни притежание. Трябва да я запазим и развием по начин, който да я направи привлекателна за посетителите. Моето желание е да се спре безразборното строителство в курортните комплекси, за да може спокойно да се наслаждаваме на залеза на брега на морето, без непрестанния шум на багери. Не искам големи и скъпи хотели, а искам дива и чиста природа, чисти води и да не се унищожават горите безразборно. Това е нашето наследство и ние трябва да го пазим, за да можем да го завещаем на бъдещите поколения. Няма да се съглася с онези, които ще кажат, че това е невъзможно. Защото „мечтите на вчерашния ден са надежди на днешния и реалности на утрешния”. България – това сме всички ние...От нас зависи да представим своята страна достойно пред света – една съвременна, модерна и демократична България.

Надежда Мишева, 10 клас МГ „Академик Кирил Попов”

Гр. Пловдив.

България в моите мечти

Високи сини планини, реки и златни равнини, небето като от коприна – това е моята родина.

/Младен Исаев/

България в моите мечти… Едно свято и чисто отечество, една детска фантазия където изгревът е надежда за младите, а залезът спокойствие за възрастните. България... древна европейска страна, горда със своята история и готова да посрещне бъдещето, за да изпълни един завет: ''Чиста и свята република''. Едва ли има българин, който не знае наизуст:

Аз съм българче и расна в дни велики, в славно време. ......................................... Българче да се наричам, първа радост е за мене. /Иван Вазов/

Но има ли с какво да се гордеем днес? Не е ли България сега една бледа сянка на някогашното величие? Всяко дете разгръща страниците на учебника по история и чете приказка, писана повече от тринадесет века, един епос за могъщите владетели и славните битки на своята Стара Велика България. И ако някога миналото е било настояще, то настоящето един ден ще бъде минало, чиято история пишем днес. Но когато някой чете новата история след повече от сто години едва ли ще си мисли колко велика е била моята страна през XXI век. Историята се пише в настоящето, а то може да се промени, за да бъде бъдещето по-добро. Преди не много време четох един роман на амерканската писателка Елизабет Костова. Героите в тази книга започнаха едно пътешествие от Англия, минаха през Америка, обиколиха цяла Европа докато накрая стигнаха до България. Но от никоя друга страна не бяха така впечатлени, както от нашата родина, от чудната природа, хората, националната култура, народните песни... Дали все още впечатляваме така чужденците, посетили родината ни? Отговорът не би бил особено задоволителен за националната ни гордост, защото, ако сега попитаме един американец какво знае за България, би ни попитал: ''В кой щат е това?''. И ако в пътеписа си ''До Чикаго и назад'' Алеко Константинов е впечатлен от акуратността на американските служители на нюйоркското пристанище, то едва ли чужденците в България биха си помислили също за нашите служители. Свикнали сме често управниците на Република България да казават, че това е една модерна европейска страна. Европейска - да , ако се има в предвид географкото ни положение:

Но дали България е модерна? Можем ли да сравняваме родината ни с другите модерни държави?

Аз знам, Българио, аз знам, че друга няма като теб!

На колене не би застанала ти в този свят и в теб се кълнем.

Но светът знае ли, че България е единствена? Не е ли време да покажем на всички кои сме? Нима нямаме с какво да се представим на останалите? Има ли друга толкова уникална страна, която да може с гордо двигната глава да покаже своите традиции и творения? Днес всеки знае как да работи с компютър, всеки обича кисело мляко...Къде другаде носят мартеници? ''Освен нашата страна на света има много други страни и земи, но една е у човек родната майка, една е и родината.''/Ущински/. Една и незаменима е нашата родна земя, но къде остава днес мечтата на Левски за свята и чиста република? Всеки ден сме свидетели как бавно губим своята идентичност като нация, опитвайки се да изпълним чужди идеали, удовлетворявайки чужди интереси. Дори символът на отечеството ни е изгубен:

...Вземи в този хубав ден една българска роза от мен. Нека тя да ти напомня с ароматния си глас за Балкана, за морето и за всички нас...

Въпреки че все още наричат България ''страната на розите'', къде в момента се гледат тези цветя, освен самотните розови храсти в градинките на селските къщи. Символът на розата често е свързван с младостта, красотата, надеждата и сякаш както розите са изчезнали от тази земя, така и младите напускат България, за да дирят другаде по-добър живот. Тогава какво остава за възрастните, щом и за младите не съществуват очаквания тук. Иван Радоев казва: ''Бъдещето на младостта е старостта'', ала какво става, когато няма млади, които да остареят в България? Каква е България в моите мечти...такава каквато не е в момента - една утопия... Хората казват, че мечтите са безкрайни и в тези фантазии образът на отечеството се доближава до една детска рисунка, изписана с ярките цветове на пастелите, усмихнатите лица на хората, спретнатите бели къщички с червени покриви и.... Из различни анкети и интервюта. често питат хората как си представят страната след двадесет години или какво биха направили, ако станат президенти... и почти всеки път отговорът е един и същ: ще построя къщи за всички, ще направя така, че да няма гладни, ще осигуря поле за изява на младите, спокоен живот за по-

На Европа във самия край, кротко си живеем като в рай... ...Нямаме си злато нито нефт, но от всички ние сме си най ..... ......... какво да се прави, балкански синдром /Тони Димитрова/

възрастните.. една необходимост, но превърнала се в клише. Докато са малки, децата вярат, че дядо Коледа съществува, но когато порастнат разбират, че белобрадия старец го няма, но въпреки това един ден карат своите деца да бъдат послушни, защото иначе няма да получат подарък на Коледа. По същия начин хората вярват в своите мечти, че нещо ще се промени и ще бъде по-добро, докато един ден не осъзнаят, че не е достатъчно просто да духнеш наведнъж всички свещи на тортата, за да се сбъдне желанието ти. Нещата не са каквито искаме да бъдат само защото ние сме си помислили, че трябва са такива, ако искаш нещо да се случи се налага да го направиш сам. Кенеди е казал: ''Не питай, какво може родината ти да направи за теб, а питай, какво можеш да направиш ти за родината си.''

Силвия Янакиева, 9г

III ПМГ „Академик Методи Попов” Гр .Варна

България в моите мечти

Роден съм и живея в България – страната, в която отдавна не се носят розови очила. Аз съм от поколението, което порасна, възпитано в груб реализъм, без романтика и илюзии. Зная добре, че моята родина е последна сред държавите в Европейския съюз, че икономиката й е зле и това няма скоро да се промени, че навред се шири корупция, че има мафия и тя се е сраснала с властта. Медиите ежедневно засилват черногледството ми. Ще учудя ли някого, ако споделя, че трудно виждам своята реализация в родната си страна? А как ми се иска мечтите за моето бъдеще да са свързани с мечтите за България! Сякаш чувам горещите слова на Паисий: „О, неразумни и юроде, поради что се срамиш да се наречеш болгарин?” И още: „Помни своя род и език...” Да, аз познавам миналото на своята родина. Твърде жалко е, че само отделни епизоди от него ми дават основание за национално самочувствие и ме карат поне за малко да забравя действителността и да помечтая... В моята България е жив силният и непобедим български дух, благодарение на който родината ни е оцелявала по време на тежки кризи, дори на робство, и отново се е изправяла на крака. В моите мечти аз се виждам сред достойни хора, родолюбци. Всички ние помним българската история. Гордеем се със силата и храбростта на Аспаруховите воини, пристигнали тук, препускайки на своите красиви и бързи коне, извоювали с кръвта си правото да живеят на тази благословена земя, без да забравят своята предишна родина – Велика България на Кубрат. Помним и нашата древна прародина, приказната Балхара в земите на днешен северен Афганистан, чиято столица е била наричана перлата на Азия. Знаем, че във вените ни тече и славянска кръв. От славяните сме наследили

Дето ази и да ида за теб мисля и горя, в теб родих се и желая в теб свободен да умра! /Иван Вазов/

широтата и благородството на ума. Ние имаме вяра в Бога и в себе си. Самият княз Борис І – Михаил Обединителя ни я завеща. Сякаш виждам монасите, приведени в сумрака на килиите си, неуморно да преписват християнските ръкописи на роден славянски език, за да намери словото Божие място в повече сърца. За да върви народът ни към просветление по пътя, проправен от светите братя Кирил и Методий и техните ученици. Всички ние оценяваме по достойнство образовани и мъдри владетели като Симеон, Иван Асен ІІ, Иван – Александър, при чието управление държавата ни бележи разцвет, а българската книжнина и култура – свой „златен век”. България в моите мечти е чистата и свята република на Левски, в която „българи, турци, евреи ... са равноправни във всяко отношение, било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение...” и „спадат под един общ закон”. Всички хора наистина имат равни права и задължения и живеят без предразсъдъци, отхвърляйки шовинизма, расизма и агресията. Всеки, който желае да се труди, може да постигне целите си точно тук, в своята родна страна. Ние младите хора имаме мотивация да учим, защото знаем, че след това ще успеем да приложим знанията си в професията, която сме си избрали. Знаем, че усъвършенствайки себе си, помагаме и за развитието на своята държава. Че не е нужно да отиваме в чужбина, за да си осигурим по- добро бъдеще. Иска ми се държавата ни да има специална политика, насочена към слабите, немощните, към хората в неравностойно положение, към децата, към младите семейства. Да цени човешкото достойнство и всички ние като част от едно ново гражданско общество да изискваме това. Да не бъдем безразлични към проблемите, грижите и нуждите на своите сънародници. В сърцата ни да има повече съчувствие и съпричастност не само към нашите близки и роднини, но и към всеки един човек. А учителите, преподавателите, хората на науката и изкуството да получат най – после уважението и признанието, което заслужават. Защото да образоваш и възпитаваш младите хора, като им даваш знания за света и формираш техния мироглед и отношение към истински важните и стойностни неща в живота, е най – отговорната и благородна мисия, от която зависи бъдещето на нацията. Мечтая си за красива и чиста България! Надявам се, че обещанията на политиците най – после ще бъдат изпълнени и когато тръгна из родната си страна, няма вече да се срамувам от мръсотията по улиците, от лошите пътища, от бездомните кучета, от грозните рушащи се сгради, от още по- грозното строителство по черноморските курорти, от изсечените гори... Копнея за една прекрасна България, която Вазов до края на живота си не престана да възпява, изпълвайки сърцата и на своите читатели с възхищение и гордост от прелестите на родната природа. Завещавайки ни искрената си любов към отечеството, прославяйки подвига на всички смели и силни по дух българи, които проляха кръвта си за него. Тази България на духа виждам в представите си. Но ето че отварям очи, времето за бленуване приключи. Отново съм в реалността, която е все така обезкуражаващо същата. А толкова много ми се иска да повярвам в мечтите си!

Росен Петков, 10в клас, ОМГ”Акад. Кирил Попов”,

гр. Пловдив

България в моите мечти

Всеки човек има свой собствен свят, отразяващ неговите най-съкровени мечти, идеали и цели. Чрез мечтите си ние за миг забравяме за суровата действителност и се пренасяме в друг свят – нашият свят, където всичко е като във вълшебна приказка. Истинските мечти са тези, където всичко е като във вълшебна приказка. Истинските мечти са тези, които като си затвориш очите и си представяш, че са се сбъднали. Истински са тези мечти, които не те оставят да спиш и да мислиш за нещо друго. Истински са тези мечти, за които знаеш, че има вероятност никога да не се сбъднат, но въпреки това, ти не спираш да мечтаеш. Аз мечтая да обиколя Свта, но има една страна, която се откроява от другите. Една страна, която за мен представлява целия Свят. Една страна, която присъства в сънищата ми. Една страна , но родна – България. Какво е България за мен ? «Земя като една човешка длан.....Но по-голяма ти не си ми нужна....». България е моята земя, моята родина – «там дето аз съм пораснал и първо мляко засукал.....».Аз лично бих се борила за по-доброто на България, защото не мога да се разделя с нея. Защото не искам чужди земи, история и култура. Защото тук над Пирин планина са най-ярките звезди, най- синьото небе – над Рилските езера. Защото в Родопите ехти камбанен звън. Защото Балканът пази спомена за Караджата. Защото опълченците все още бдят над Шипка.Защото нито едно българско бойно знаме никога не попадна в плен. Защото моят народ създаде и съхрани през вековете своята писменост и култура. Защото България е там, където има и един българин. Трябва да запазим в сърцата си и продължим многовековната ни история. Има красоти, които човек трябва да потърси и оцени. Да, може България вече да не е онази велика държава на три морета. Но аз дъблбоко вярвам, че ние българите ще успеем да се справим с неволите в държавата, така както нашите деди са били затиснати от покривалото на петвековното иго на турците. Трябва да затворим силно очите си и с душата си, със сърцето си да повярваме, че един ден България пак ще бъде велика, българите ще се върнат в отечеството и ще бъдем едно единно цяло. В мечтите си, аз миждам България като една силно просперираща страна, страна, чието мнение ще се чува. Страна, която ще се наложи в Европа, а защо не и в Света. Ако съумеем да оползотворим и представим на света великите ни богатства, а именно – писатели, художници, музиканти, паметници на културата и други не маловажни неща, нашите мечти ще се превърнат в реалност. Мечтая един ден хората да не бягат от страната си да търсят по – добър живот другаде, а напротив – да търсят по-добър живот в България. А дали мечтите ни за Родината ще се сбъднат, само времето ще покаже. Но ние не трябва да спираме да мечтаем, защото мечтите – това е нашият живот! Ако нямаме амбиции за по-добро, защо живеем тогава? На кого сме потребни след като не се виждаме до най-добрите? Какво ще стане ако живеем в общество от хора без мечти и ясна представа за своето бъдеще? Нали това е смисълът на развитието! Искам да живея в държава, в която хората имат мечти за своето бъдеще и знаят как да го постигнат.

Българийо, драга, мила, земля, пълна с добрини, земля, що си ме кърмила, Моя поклон приеми!

Ивет Димитрова, 11 клас, СОУ « Д-р Петър Берон»,

Гр. Свиленгард

„Асоциация за изследване и развитие на гражданското общество” /АРГО/ е сдружение с нестопанска цел, регистрирано в Софийски градски съд през 2005 година. Нашата мисия е да допринасяме за развитието на гражданското общество и утвърждаването му като основен фактор за развитие на страната. Основните цели които си поставяме като организация са:

1. Утвърждаване и развитие на ценностите на гражданското общество. 2. Защита свободата, достойнството, спокойствието и самочувствието на

българските граждани и на техните права. 3. Граждански контрол върху законосъобразността на действията на

общинската и държавната администрация, народните представители и съдебната власт.

4. Осъществяване на младежки дейности и младежка политика. Основните принципи на организацията са етичност, коректност в отношенията, призрачност и законност.

Фондация Българска Памет е организация, регистрирана в обществена полза в Централния регистър към Министерството на правосъдието. Мисията на ФБП е да насърчава и подкрепя национално отговорни приоритети и инициативи, и да работи активно за социално развитие, като използва пълноценно културно-историческия ресурс на България в перспективата и ценностите на Обединена Европа. Програмните приоритети на ФБП са насочени в следните направления:

- да насърчава и спомага за възпитание на младите хора в любов и зачитане на българската история, култура и национални ценности; - да подкрепя и финансира инициативи, създаващи образователни и квалификационни възможности за българите от диаспората, за постигане на тяхната културна и икономическа интеграция в българското общество; - да инициира и осъществява проекти за възстановяване на паметници на културно историческото наследство на България; - да взаимодейства с организации и институции, подкрепящи инициативи за борба с демографската криза в България; - да разработва и реализира международни проекти за научноизследователска и развойна дейност, съгласно политиките на ЕС за изграждане на икономика на знанието.