-
ДРИНОВСЬКИЙ ЗБІРНИК
ТОМ VII
-
Сьомий том є збірником статей за матеріалами VII Дриновських
читань (Харків, 2013 р.), присвячених 175-річчю від дня народження
М. Дринова, а також кількох наукових форумів, що відбулися на базі
університетського Центру болгаристики та балканських досліджень
імені М. Дринова протягом 2012–2013 рр. Крім тематичних розділів
представлені традиційні для «Дриновських збірників» рубрики:
«Джерела та джерелознавство», «Рецензії», «Наукове життя», «In
memoriam». Розраховано на про-фесійних істориків, студентів
гуманітарних факультетів й широкий читацький загал.
Седьмой том представляет собой сборник статей по итогам VII
Дриновских чте-ний (Харьков, 2013 г.), посвященных 175-летию со дня
рождения М. Дринова, а также нескольких научных форумов,
состоявшихся на базе университетского Центра болга-ристики и
балканских исследований имени М. Дринова в 2012–2013 гг. Кроме
тема-тических разделов представлены традиционные для «Дриновских
сборников» рубри-ки: «Источники и источниковедение», «Рецензии»,
«Научная жизнь», «In memoriam». Рассчитано на профессиональных
историков, студентов гуманитарных наук и широкий круг
читателей.
Volume VII presents a collection of articles on the basis of VII
Drinovskih Readings (Kharkov, 2013), dedicated to the 175th
anniversary of the birth of M. Drinov, as well as several
scientific meetings, held on by the Bulgarian center university and
Balkan research named after M. Drinov in 2012-2013. In addition to
topics presented by traditional for “Drinovsky collections”
section: “Sources and Source”, “Reviews”, “Scientific Life”, “In
memoriam”. Designed for professional historians, students of
humanities and wide range of readers.
-
Харківський національний університет імені В. Н. КаразінаЦентр
болгаристики та балканських досліджень
імені Марина ДриноваХарківське міське товариство болгарської
культури
імені Марина Дринова
Болгарська академія наукІнститут історичних досліджень
Комісія істориків Україна – БолгаріяОбщина Панагюриште
ДРИНОВСЬКИЙ ЗБІРНИКТОМ VII
ИЗДАТЕЛСТВО НА БАН„Проф. МАРИН ДРИНОВ“
Харків – Софія ● 2014
-
Рекомендовано Науковою радою Центру болгаристики та балканських
досліджень імені М. Дринова (протокол № 2 від 6 жовтня 2014 р.)
Редакційна радаМ. Г. Станчев (Україна) – голова, Д. Айдачич
(Сербія), П. Бахмайер (Австрія),
І. Тодєв (Болгарія), Н. Бєлішки (Болгарія), Л. В. Горіна
(Росія), І. Ілчев (Болгарія), К. Косєв (Болгарія), Г. Марков
(Болгарія),
Ю. М. Могарічев (Україна), В. Ю. Салєнков (Україна), Ю. Є.
Хидзик (Україна), Н. Н. Червенков (Молдова), Г. Й. Чернявський
(США).
Редакційна колегіяСтрашнюк С. Ю., доц., к.і.н. (головний
редактор, Харків); Стоянов І., проф., д.і.н. (заст. головного
редактора, Велико Тирново); Сорочан С. Б., проф., д.і.н. (заст.
головного редактора, Харків); Ченчик Д. В., доц., к.і.н.
(відповідальний секретар, Харків); Бурдяк В. I., проф., д. політ.
н. (Чернівці); Віднянський С. В., проф., д.і.н. (Київ); Гришина Р.
П., проф., д.і.н. (Москва); Дроснєва Е., доц., д-р (Софія);
Козлітін B. Д., проф., д.і.н. (Київ); Кравченко В. В., проф.,
д.і.н. (Едмонтон); Куделко С. М., проф., к.і.н. (Харків);
Мартем’янов О. П., доц., к.і.н. (Харків); Микитенко О. О., п.н.с.,
д.ф.н. (Київ); Мілова М. І., проф., д.політ.н. (Одеса); Мільчев В.
І., проф., д.і.н. (Запоріжжя); Муртузалієв С. І., проф., д.і.н.
(Москва); Наумов С. О., проф., д.і.н. (Харків); Петков П. Ст.,
проф., д-р (Велико Тирново); Поліщук І. О., проф., д. політ. н.
(Харків); Посохов С. I., проф., д.і.н. (Харків); Потрашков С. В.,
проф., д.і.н. (Харків); Прігарін О. А., доц., к.і.н. (Одеса);
Радкова Р., проф., д.і.н. (Софія); Романюк О. І., проф., д.політ.н.
(Харків); Тодоров I. Я., проф., д. i. н. (Ужгород); Тортіка О. О.,
проф., д.і.н. (Харків); Чижов О. П., доц., к.і.н. (Харків); Чорний
Д. М., проф., д.і.н. (Харків); Чорній В. П., проф., к.і.н. (Львів),
Яровий В. І., проф., д.і.н. (Київ).
Адреса редакційної колегіїУкраїна, 61022, Харків, м. Свободи, 6,
Харківський національний університет імені В. Н. Каразіна, Центр
болгаристики та балканських досліджень імені М. Дринова
Тел. / факс: (057)-707-55-47; E-mail: [email protected]
Друкується за підтримки Болгарської академії наук та общини
Панагюриште (Болгарія)
СВІДОЦТВОПРО ДЕРЖАВНУ РЕЄСТРАЦІЮ ДРУКОВАНОГО ЗАСОБУ МАСОВОЇ
ІНФОРМАЦІЇ Серія КВ № 122231-1115Р
ISBN: 978-954-322-812-6
© Харківський національний університет імені В. Н. Каразіна,
2014© Константин Атанасов Жеков, художнє оформлення, 2014©
Видавництво Болгарської академії наук імені проф. Марина Дринова,
2014
-
5
ДО 175-РІЧЧЯ ВІД ДНЯ НАРОДЖЕННЯ МАРИНА ДРИНОВА
УДК 271.222(497.2):929 Дринов
ДЕЛОТО НА АКАДЕМИК МАРИН ДРИНОВ В ПАМЕТТА НА БЪЛГАРСКАТА
ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА
Митрополит Русенски Наум (Димитров)
Митрополит Русенський Наум (Димитров). Справа Марина Дринова у
пам’яті Болгарської православної церкви
У статті аналізується внесок Марина Дринова у болгарське
церковно-історичне джерелознав-ство; високо оцінюються його праці з
історії Болгарської православної церкви. Наукова діяльність ученого
розглядається як продовження справи преподобного Паїсія
Хілендарського, що перебував біля витоків національного Відродження
болгар.
Ключові слова: Марин Дринов, Болгарська православна церква,
церковно-історичне джерелоз-навство, національне Відродження,
Паїсій Хілендарський.
Митрополит Русенский Наум (Димитров). Дело Марина Дринова в
памяти Болгарской православной церкви
В статье анализируется вклад Марина Дринова в болгарское
церковно-историческое источни-коведение; высоко оцениваются его
труды по истории Болгарской православной церкви. Научная
деятельность ученого рассматривается как продолжение дела
преподобного Паисия Хилендарского, стоявшего у истоков
национального Возрождения болгар.
Ключевые слова: Марин Дринов, Болгарская православная церковь,
церковно-историческое источниковедение, национальное Возрождение,
Паисий Хилендарский.
Metropolitan of Rousse Naum (Dimitrov). Case Marin Drinov in
memory of the Bulgarian Orthodox Church
The article analyzes the contribution of Marin Drinov to
Bulgarian church-historical source study; his works on the history
of the Bulgarian Orthodox Church are highly estimated. His
scientific activity is considered a continuation of the Venerable
Paisius (Pasij?) Hilendarski who stood at the origins of the
Bulgarian National Revival.
Keywords: Marin Drinov, Bulgarian Orthodox Church,
church-historical source study, National Revival, Paisiy
Hilendarski.
Историческата памет на православния български народ пази свидно
спомена за не един и двама скъпи свои синове, допринесли – в
различни времена и по различни на-чини – за възхода на Българската
православна църква и за осъществяването на нейната спасителна мисия
както сред българите, така и сред други народи в православния свят.
Първородна дъщеря на Константинополската патриаршия, Българската
църква помни освен епохи на подем и процъфтяване, също и времена на
тежки изпитания. Безспорно столетията на османското робство и
прекъсването на самостоятелното ѝ администриране са най-критичният
период от нейната хилядолетна история. Систематично и планомерно се
провеждат опити тя не просто да бъде унищожена, но и да бъде
ликвидиран всеки исторически спомен за нейното минало, да бъде
изтрито и последното свидетелство за поместната църква по
българските земи. За неуспеха на тези опити заслуги имат не един и
двама знайни и незнайни дейци на Българската православна църква, но
техните усилия биха били напразни, ако българският народ не бе
родил двама от своите най-свидни сино-ве: преп. Паисий Хилендарски
и акад. Марин Дринов.
Всеки от тях, посвоему, има неповторима по рода си заслуга за
съхраняването на памет-та за славното минало на Българската църква:
преподобният Паисий с това, че пръв в тежки-те години на иго
издигна глас и с написването на своята История славянобългарска
събуди сред българите чувството им за историческа памет, свяст и
приемственост, а акад. Дринов с това, че пръв постави научните
основи на българското църковно-историческо изворознание и
историография. Буден син на своя род и своята църква, със солидното
образование, полу-чено в Киевската духовна семинария (1858–1861),
Историко-филологическия факултет на Московския университет
(1861–1865), както и на други места в тогавашна Европа, той пръв
сред своите сънародници се заема с нелеката задача да постави
изучаването на българското
© Митрополит Русенски Наум, 2014
-
6
църковно минало на стабилни научни основи, с което остава
завинаги в паметта на своя на-род като първосъздател на българската
църковна история.
1. Акад. Марин Дринов и българското църковно-историческо
изворознаниеОт църковно-историческа гледна точка извороведските
трудове на акад. Марин Дринов
са може би най-важната част от неговото творчество. Внимателният
поглед показва, че инте-ресите и подборът на изследователя са
насочени почти изключително към исторически из-точници със знаково
значение за българското църковно минало. Не просто извори за
история- та, а документи, осветляващи периоди и събития от преломно
значение за многовековния път на Българската църква.
Работата си по изследването и издаването на извори за историята
на Българската църква, както и за българската история въобще,
младият Дринов започва веднага след завършване на университетското
си образование през 1865 г. В неговите планове влиза и основаването
на специалната поредица с работно заглавие „Паметници и изследвания
по българска исто-рия“1. В четири писма между февруари и май 1870
г., публикувани в Периодическо списание на Българското книжовно
дружество в Браила, той докладва за работата си в едни от
най-богатите архивни колекции на онова време в Неапол и Рим2. Сред
изследваните извори са Ватиканският препис на българския превод на
Манасиева хроника от XIV в., документи на Търновските царе, писма и
документи от Охридската архиепископия, извори за римокатоли-ческата
пропаганда на Балканите и др.
1.1. Грамотите на имп. Василий ІІ за Охридската
архиепископияПървото крупно извороведско изследване на акад. Марин
Дринов, свързано с Българ-
ската православна църква, озаглавено „Три грамоти, дадени от
имп. Василий на българ-ския Охридски архиепископ Йоан около 1020
година“, е отпечатано през 1873 г.3 Във встъплението към извършения
от него критичен превод на грамотите Дринов със задо-волство
изтъква, че те потвърждават защитаваните и преди от самия него
тези, че Самуи-лова България не е някакво „ново“ държавно
формирование, а пряк приемник на Първо-то българско царство, както
и че Охридската архиепископия-патриаршия не е никакво „продължение
на архиепископия Първа Юстиниана“ – каквото мнение е било налагано
в онова време, а правоприемник на Българската патриаршия от Преслав
и от Доростол, местила престолнината си заедно с преместването на
българската държавна власт на за-пад – към Средец и Охрид.
Тук ще си позволим да припомним, че изтъкнатите констатации,
които днес са до-бре известни и с които сме свикнали като с нещо
саморазбираемо, далеч не са били така възприети и въобще познати
във времето, когато М. Дринов публикува своя превод на грамотите –
време, когато българският народ е все още поданик на Османския
султан, а Българската църква само три години по-рано е възстановила
своята независимост, за да по-падне под непримиреността на
Вселенския престол и да бъде провъзгласена за схизматич-на. И само
припомнянето на тези обстоятелства може да ни даде действителна
представа за значението и въздействието върху българския дух на
публикуването от Марин Дринов на Василиевите грамоти, изяснили
толкова важни за българското народно и църковно са-мосъзнание
въпроси от толкова съдбоносна за народа и църквата ни епоха.
1.2. Димитрий Хоматиан и българитеСледващото по важност
извороведско изследване на Марин Дринов – макар и публику-
вано към края на активната му изследователска работа – е
свързано с годините вече на сама-та Охридска българска
архиепископия-патриаршия и с един от нейните най-изтъкнати ки-риаси
– прочутия византийски канонист Димитрий Хоматиан. Написано на
руски език, това изследване е публикувано в авторитетния – както
сега, така и тогава – руски Византийский временник4 и представлява
всепризнат и безценен за времето си принос към прохождащото
българско историческо изворознание5.
Още във встъплението Дринов подчертава титулуването на Димитрий
Хоматиан като архиепископ на цяла България, а по-късно – на базата
на документите – уточнява времето, когато той бил все още само
хартофилакс на Българската архиепископия, както и края на неговото
първосветителстване в Охрид през 1234 г. Проследявайки нататък
значителна част от кореспонденцията на Хоматиан, хвърляща обилна
светлина върху дейността му начело на Охридската архиепископия,
акад. Дринов не се колебае да нарича Синода на
-
7
Охридската църква Българския синод, очертавайки, на базата на
документите, пъстрата картина на църковно-политическата обстановка
на Балканите от първите десетилетия на XIII в. и ключовата роля и
авторитета в тази обстановка на българския Охридски престол.
Защо обаче изтъкваме тъкмо тези, на пръв поглед, по-скоро
маловажни акценти от изследването на Марин Дринов за Димитрий
Хоматиан, чийто приносен характер – както вече посочихме – отнасят
повече към областта на византинистиката? Разбира се, не защо-то
той, в онези далечни години, или пък ние днес страдаме от нездрав
църковен национа-лизъм, а само защото за историята на българския
православен дух Охридската българска архиепископия и патриаршия
имат истински съдбоносно значение. Защото в първите го-дини, когато
възстановената като Екзархия самостоятелна Българска църква е
трябвало да бъде ако не напълно унищожена, то поне изолирана от
семейството на Вселенското право-славие, напомнянето на
историческата истина за българския характер на Охридската
ар-хиепископия и за приемствеността на Българската Екзархия спрямо
старите български църковни центрове – Плиска, Преслав и Охрид – е
изиграло повече от положителна роля за повдигането на българския
дух и укрепването на православния ни народ в борбата му срещу
прибързано наложената от Вселенската патриаршия схизма, а не на
последно мя-сто – още и за предпазването му от посегателствата на
все повече засилващата се по онова време сред българите инославна
пропаганда.
1.3. „Дриновският“ СинодикТретият голям принос на акад. М.
Дринов към делото на българското църковно-исто-
рическото изворознание е свързан със Синодика на Неделя
православна и превода му на български език в Търновска България в
началото на XIII в. Дълго време единият от общо двата запазени
преписа на българския превод на Синодика остава лична собственост
на Дринов и до днес, макар и отдавна съхраняван в ръкописната
сбирка на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ (под №
432), остава известен именно като „Дринов-ски препис“6. На този
важен църковен паметник акад. Дринов отделя внимание на няколко
места из трудовете си, но особено се спира на него в единственото,
изцяло посветено на славянските просветители свое съчинение „Нов
църковнославянски паметник, спомена-ващ за славянските
първоучители“7.
С изследването на българския превод на Синодика е свързан и
приносът на акад. Дри-нов към кирилометодиевистиката. Въз основа на
историко-филологически анализ на тек-ста той доказва, че
съдържащото се там славословие на св. Кирил и св. Методий е
съста-вено върху по-стари източници, в Търново, именно през 1211 г.
– годината, в която след края на противобогомилския събор,
българският цар Борил за първи път поръчва превод на български език
на Синодика. Изследвайки безценния ръкопис, акад. Дринов доказва,
че в съхраненото там славословие „няма съществени добавки и промени
от по-късно време“8, т.е. установява собствено българско по
произхода си църковно честване на паметта на св. Солунски братя,
което поне към началото на XIII в. не е повлияно от други традиции
– свидетелство за духовна приемственост вътре в българската
църковна традиция и – по думите на самия акад. Дринов – „особено
благоговейното отношение на българите от това време към паметта и
заслугите на св. Кирил, на св. Методий и на техните сподвижници към
славянското просвещение“.
Измежду останалите извороведски изследвания на акад. Марин
Дринов, които имат отношение към възстановяването на историческата
памет на Българската църква и прино-сен характер към българското
църковно-историческо изворознание, специално трябва да споменем и
„Нов паметник за българската история“9, „Български летописен разказ
от края на ХVІІ век“10, „Записка от Охридския патриарх Прохор“11,
„Богомилска приказка“12, „Из старобългарската книжнина“13,
„Новонамерен надпис в Охридската „Св. София“14, „Една забравена
българска история“15 и др.
2. Църковно-историческите изследвания на акад. Марин
ДриновПрегледът на църковно-историческите изследвания на акад.
Дринов, свързани с Българ-
ската православна църква, неизбежно започва с неговия първи
самостоятелен в научно от-ношение труд, озаглавен „Исторически
преглед на Българската църква от самото ѝ начало и до днес“,
отпечатан във Виена в 1869 г.16 Подобно на История славянобългарска
на преп. Паисий Хилендарски, поставила началото на възстановяването
на българската народна и църковна памет и свяст, съчинението на
Марин Дринов е първо по рода си, само че вече
-
8
научно-исторически издържано, написано върху свидетелствата на
извори изложение за ми-налото и настоящето на Българската църква,
извършено от български учен. При това, според справедливата оценка
на акад. Иван Дуйчев, макар и писана в разгара на българо-гръцките
църковни борби, тази книга учудва с „не само отличното познаване на
историческите изво-ри, но също и [с] рядката сдържаност и
обективност… при разглеждането на толкова важни въпроси, вълнуващи
дълбоко всички просветени българи от онази епоха“17.
Запознаването с текста на цитираното съчинение потвърждава
високата оценка на съвременниците. Още във встъплението си Дринов
подчертава, че съществуващите към негово време исторически трудове
върху миналото на Българската църква, дело на римо-католически
автори, разглеждат нейната история, от една страна, без да отчитат
всички на-лични паметници, особено българските, а от друга –
проявявайки неизбежно конфесионал-ни пристрастия, в резултат от
което се налагат изводи, „изложени или без всякаква критика, или
пък с пристрастни тълкувания“. Онези пък от чуждите учени, които
включват в из-следванията си достъпните по онова време български
паметници, чието издирване Дринов специално подчертава, че е
започнало съвсем неотдавна, „са се допирали само до твърде малко от
историческите съдби на нашата църква, повечето от които и досега са
оставали или съвсем непокътнати, или пък са разглеждани твърде
повърхностно“.
Изложението на акад. Дринов за историята на Българската църква
започва още от първите християнски общини на Балканския полуостров
– единственият правилен и от методологична, и от еклисиологична
гледна точка подход, неизменно следван от всички по-късни
изследователи на историята на Българската църква. Ето защо Дринов
отделя цялата първа глава от своето изследване тъкмо на
предисторията на самото учредяване на първата Българска
архиепископия през 870 г., подчертавайки по този начин и
най-важното: апостолската приемственост на Църквата в България,
изначалната ѝ вярност към апостолската и светоотеческата
традиция.
Нататък в изследването си пионерът на българската църковна
история системно и възможно най-подробно проследява историческия
път на Българската православна църква – архиепископия и патриаршия
– с особени акценти върху най-важните епохи и събития от миналото
ѝ: съдбоносния избор между Рим и Константинопол, първата Патриаршия
в Пре-слав, пренасянето на седалището ѝ в Охрид и учредяването на
Охридската архиепископия и патриаршия, нейната история до 1767 г.,
учредяването на Търновската архиепископия, след 1235 г. –
патриаршия, и нейния живот до края на XIV в. и т.н. Специално
внимание е отделено на „фанариотското бреме в България“ и на темата
„Българското възраждане и църковният въпрос“ – един проблем, чието
скорошно разрешаване акад. Дринов пророчески предрича само година
преди учредяването на Българската Екзархия (1870 г.). Може да се
каже, че така очертаната от Марин Дринов програма за изследване,
излагане и изучаване на българското църковно минало остава
непокътната и непроменена и до ден днешен – във всички последващи
изследвания на църковните историци, които само допълват – на базата
на новооткритите източници – отделни подробности, но неизменно
следват тази програма, без да внасят в нея никакви изменения. В
този смисъл е вярна и оценката на акад. Иван Дуй-чев, че
публикуваното от акад. Марин Дринов още през 1869 г. „остава в
много отношения ненадминато“ и до днес18. Същото можем да
констатираме и сега – повече от четири десети-летия след като акад.
Дуйчев пише за първото Дриново църковно-историческо съчинение и за
неговото значение за българската църковно-историческа
историография.
Друг ценен принос на Дринов към българското църковно-историческо
познание е не-говата студия „Българите и Константинополската
патриаршия“19, публикувана на руски, в която подробно разглежда и
църковно-исторически обосновава пред руското обществено мнение
българските искания за самостойна църква, косвено съдействайки по
този начин на своите сънародници във водената от тях борба. Паметни
остават и до днес заключителните думи на Марин Дринов: „Делото на
Българската църква е дело на българската народност“.
Предвид ограниченията в обема, от останалите
църковно-исторически трудове на акад. Марин Дринов ще посочим само
най-важните: 1) „Отец Паисий, неговото време, неговата история и
учениците му“20 – изследване, върху което ще се спрем подробно в
третата част от нашето изложение, и 2) приносната студия „Въпросът
за Българската и Сръбската църкви пред съдилището на Лионския събор
в 1274 г.“21, в която Дринов, по думите на акад. Дуйчев, само
„разяснява подробности из отношенията между българи и византийци
през втората половина на ХІІІ век“22, които обаче – бихме допълнили
ние
-
9
– имат особено важно значение за Българската православна църква
не само във времето на Дринов, но и в наши дни, предвид важността
на темата за унията и за позицията на Българската църква към това
движение не само в исторически аспект, но и в контекста на
съвременните междуцърковни отношения.
В заключение ще цитираме дадената още през 1900 г. от акад.
Васил Златарски оценка за значението на църковно-историческите
изследвания на акад. Марин Дринов, който пръв сред българските
учени „исторически и документално формулира, разясни и подкрепи
църковните права на българите и доказа справедливостта на исканията
им в борбата с фа-нариотските гърци“23. Така, в борбата „на тихия
фронт“ на науката акад. Дринов се оказва също толкова полезен на
своя народ и на своята църква, колкото и дейците на движението за
самостоятелна Българска църква, които в същото време, в което той
изследва и излага миналото на своята църква, действат „на място“ за
нейното възкресяване от пепелта на вековете и за възстановяването ѝ
като историческа духовна институция на нашия народ, векове наред
определяла неговата православна духовност.
3. Следовник на преп. Паисий ХилендарскиКакто подчертахме още в
самото начало, по своя характер и по отражението си върху
съдбините на Българската православна църква делото на акад.
Дринов може да бъде сравне-но единствено с това на неговия учител
по родолюбие, Хилендарския монах Паисий. След-вайки примера на
Паисий, Марин Дринов също залага, на първо място, на историческата
истина; също като при Паисий неговата сила е в неговото перо, а не
в пряката конфронтация и в революционните методи на иначе
справедливата борба. И едва ли е случайно, че тъкмо акад. Дринов,
редом с всички вече изтъкнати приноси към Българската православна
църква, се оказва още и първият изследовател на личността и делото
на преподобния Паисий, а не-говите изследвания върху Хилендарския
монах – вече цитираното „Отецъ Паисий, неговото време, неговата
история и ученицитѣ му“ и „Още нѣколко бѣлѣжки за Паисия и неговата
история“24 – съхраняват и до днес своята ценност на ненадминати в
съдържателно отноше-ние исторически изследвания. Както справедливо
ще подчертае доста по-късно акад. Иван Дуйчев, „…около един век
след писаното от М. Дринов ние с огорчение трябва да признаем, че
не знаем нещо повече от него за личността на големия български
будител“25.
Едва ли би било пресилено ако кажем, че Дринов е не само първият
български учен, изследвал творбата на преподобния Паисий, но и
въобще първият изследовател, оце-нил в цялото му достойнство делото
на Хилендарския монах и неговото значение за по-нататъшната история
на българите и на Българската православна църква. Най-ярко
пот-върждение за казаното пък е фактът, че за първи път в новата
българска история Дринов полага началото на българското Възраждане
именно в личността и в делото на препо-добния Паисий. В края на
първото си изследване върху Хилендарския монах той написва следните
паметни думи: „Ние сме обикнали да броим възраждането на народа си
от на-чалото на нашия век и туряме начело Априлова с Неофита,
Венелина и пр. Да, големи са заслугите на тези благодетели на
народа ни. Но дали няма да е по-правилно да отнесем възраждането си
60–70 години по-рано и да турим начело отца Паисия?“. И ето че
пред-ложението на акад. Дринов, направено за първи път в 1871 г.,
се оказва и до днес възпри-ето и строго следвано в българската
наука, свързваща неизменно началото на българското Възраждане тъкмо
с личността и делото на Хилендарския монах.
В духа на тази висока оценка за св. Паисий акад. Дринов планира
и ново научно-издър-жано, критическо издание на История
славянобългарска – издание, в която тя, по негови-те думи, „да се
яви на свят така, както е излязла от ръката на Паисия“. Радостни
сме да споделим, че днес, благодарение на общите усилия на Църквата
и на българската научна общност, тази мечта е вече факт. През 2012
г., когато тържествено почетохме 250 години от написването на
Паисиевата история, издателството на нашия атонски Зографски
манастир отпечата първо по рода си критично издание на История
славянобългарска, осъществя-вайки така отдавнашната мечта не само
на акад. Дринов, но и на Българската православна църква, и на
цялата българска общественост26.
* * *Накрая, в заключението си към този кратък очерк върху
приноса на акад. Марин Дринов
за Българската православна църква, сме длъжни да подчертаем и
това, че пътят за възхода на нашата църква – така, както го е
виждал акад. Дринов, съвпада изцяло с визията за този
-
10
възход и на приснопаметните наши архиереи от времената на
борбите за самостоятелна Българска църква от края на XIX в.: път
едновременно на висока духовност и на висока наука и образованост,
на постепенно възхождане към високите образци на духовността и
църков-ността, заложени в родовата ни памет още във времената на
Преславската и на Търновската патриаршия; път на приемственост
спрямо традициите на старите наши книжовни школи в Преслав, Охрид и
Търново; път в духа на заветите на преп. Йоан Рилски, на преп.
Теодосий Търновски, на св. Евтимий Търновски, на Григорий Цамблак,
от рода на когото произхожда и светителят Киприан Московски, на
преп. Паисий Хилендарски и на всички останали наши отци и учители
по православие и родолюбие, запазено място сред които винаги ще има
и честваният днес тук академик Марин Стоянов Дринов.
1 Дринов, М. Нови паметници за историята на Българетѣ и на
тѣхнитѣ съсѣди // Периодическо списание. Браила, 1870. – № 1. – С.
36–60; № 2. – С. 52–68.
2 Дринов, М. Три грамоти, дадени от императора Василия на
българский Охридски архиепископ Иоанъ около 1020 лето //
Периодическо списание. Браила, 1873. – № 7–8. – С. 14–25; Ново
издание на Грамотите виж в: Извори за българската история. Т. 11.
София: БАН, 1965, с. 40–47.
3 Дринов, М. О нѣкоторыхъ трудахъ Димитрiя Хоматiана какъ
историческомъ материалѣ // Ви-зантийский временник. 1994. – № 1. –
С. 319–340; № 2. – С. 1–23.
4 Оценявайки това изследване на М. Дринов, акад. Иван Дуйчев го
определя като „най-обемистият и най-ценният му труд от тези
години“, „забележителна статия… [която] трябва да бъде посочена
еднакво като принос в областта на българското историческо
изворознание и като проучване в областта на българо-византийските
отношения“ (Приносът на Марин Дринов в областта на българ-ската
историография // Дринов, М. Избрани съчинения. Т. 1. Cофия, 1971,
с. 29).
5 Преписът е направен между 1600 и 1614 г. Както и другия
запазен препис – Палаузовия, той е непълен, така че съвременният
български текст на „Синодика“ представлява взаимно допълване на
двата преписа (виж Божилов, И. Синодикът на цар Борил // Църква и
държава през ХІІІ век. София: Славика, 1999, с. 119–129).
6 Дринов, М. Новый церковно-славянскiй памятникъ съ упоминанiемъ
о славянскихъ первоучи-теляхъ // Журнал Министерства народного
просвящения. 1885. – № 238. С. 174–205.
7 Ангелов, Б. Марин Дринов. // Кирило-Методиевска енциклопедия.
Т. 1. София: БАН, 1982, с. 616.
8 Периодическо списание, 1882, № 1, с. 126–133. 9 Пак там, 1882,
№ 3, с. 1–20.10 Пак там, с. 132–141.11 Пак там, 1884, № 8, с.
123–126.12 Пак там, 1889, № 31, с. 113–121.13 Пак там, 1890, №
32–33, с. 360–362.14 Пак там, 1890, № 34, с. 542–545.15 Оценката е
на акад. Златарски (Златарски В. Н. Преглед на 30-годишната
научно-книжовна
деятелност на М. С. Дринов. – В: Сборниче за юбилея на професора
Марин, С. Дринов 1869–1899. София, 1900, с. 41).
16 Приносът на Марин Дринов в областта на българската
историография, с. 17.17 Пак там.18 Болгаре и Константинопольская
патрiархiя. Беседа, Москва, 4, 1871, с. 324–359.19 Периодическо
списание, Браила, 4, 1871, с. 3–26.20 Периодическо списание,
Браила, 7–8, 1873, с. 25–42.21 Цит. съч., с. 23.22 Цит. съч., с.
43.23 Периодическо списание, Средец, 19–20, 1886, с. 134–146.24
Цит. съч., с. 20.25 Паисий Хилендарски. История славянобългарска:
критическо издание с превод и коментар.
Прев. Д. Пеев, ком. А. Николов, Д. Пеев. Света Гора Атон:
„Славянобългарска зографска света оби-тел“, 2013.
-
11
УДК 398 = 163,2 : 929 Дринов
ФОЛЬКЛОРИСТИЧНА ДІЯЛЬНІСТЬ М. ДРИНОВАЯК «ЕНЦИКЛОПЕДІЯ
СЛОВ’ЯНОЗНАВСТВА»
О. О. Микитенко
Микитенко, О. О. Фольклористична діяльність М. Дринова як
«енциклопедія слов’янознавства»
У статті розглянуто багатогранну фольклористичну діяльність М.
Дринова та зазначено його внесок у розвиток болгарської
фольклористики й етнології. Проаналізовано найважливіші
фоль-клористичні праці вченого, позначені широким використанням
порівняльного методу. Висвітлено основні етапи наукової та
педагогічної діяльності в контексті становлення вітчизняної
славістики. Підкреслено значення комплексних слов’янознавчих праць
М. Дринова та їхню роль в українсько-болгарських наукових
взаєминах.
Ключові слова: М. Дринов, фольклористика, етнологія, історія
славістики.
Микитенко, О. О. Фольклористическая деятельность М. Дринова как
«энциклопедия славяноведения»
В статье рассмотрена многогранная фольклористическая
деятельность М. Дринова, подчеркнут его вклад в развитие болгарской
фольклористики и этнологии. Проанализированы основные работы
ученого по фольклористике, для которых характерно широкое
использование сравнительного мето-да. Освещаются основные этапы
научной и педагогической деятельности в контексте становления
отечественной славистики. Подчеркивается значение комплексных
славяноведческих работ М. Дри-нова и их роль в украинско-болгарских
научных связях.
Ключевые слова: М. Дринов, фольклористика, этнология, история
славистики.
Mykytenko, О. О. The Folkloristic Activity of M. Drynov as the
“Encyclopaedia of Slav Studies”The paper deals with the
folkloristic activity of M. Drynov and his contribution to the
development
of Bulgarian folklore studies and ethnology. The main works of
the scientist in the field of folklore studies marked with wide use
of comparative method are analysed. The main stages of his
scientific and pedagogical activity in the context of the making of
home Slav studies are elucidated. The importance of Drinov’s
complex works in Slav studies and their role in the
Ukrainian-Bulgarian scientific relations is stressed.
Keywords: M. Drynov, folklore studies, ethnology, history of
Slav studies.
Наведена у назві оцінка належить відомому болгарському історику,
ректору Со-фійського університету, професору В. Златарському, який
вважав себе учнем М. Дри-нова і, характеризуючи його багатогранну
діяльність, визначив її як «енциклопедію слов’янознавства взагалі,
болгаристики зокрема»1. Цей ряд визначень наукової діяльності
видатного українського і болгарського науковця і педагога, історика
і державного діяча, мовознавця, етнографа і фольклориста Марина
Дринова можна продовжити.
Ще за життя вченого його колеги з вдячністю та пошануванням
визнавали його роль у науці. У 1904 р. К. Я. Грот писав, що «М. С.
Дринов користується широким визнанням і популярністю як у Росії,
так і у всьому слов’янстві, не кажучи вже про його батьківщину –
Болгарію»2. Л. Милетич, професор слов’янської філології і також
ректор Софійського уні-верситету, називав М. Дринова і О. Потебню,
докторську дисертацію якого свого часу ре-цензував Дринов, й імена
яких часто ставили поруч – «дві зірки славістики»3. У привітанні
від Петербурзької Академії Наук з приводу 30-річчя
науково-педагогічної і громадської діяльності Дринова йшлося, що
дослідження вченого з історії, писемності та болгарської мови є
«важливим внеском у слов’янознавство»4. У збірнику на пошану
вченого, видано-му посмертно 1908 р., Б. М. Ляпунов, який також
вважав себе його учнем, зауважив, що Дринов був представником
слов’янознавства як комплексної дисципліни, успішно поєд-нуючи
заняття слов’янською історією, літературою та мовознавством. А
харківські вчені-славісти називали свого болгарського колегу
«найкращою оздобою факультету».
У привітанні Харківського історико-філологічного товариства на
честь відзначення 30-річчя наукової діяльності Дринова йшлося: «Ми
високо цінуємо ваші вчені праці у галузі слов’янознавства, завдяки
яким Ви посідаєте таке визначне і почесне місце в ряду сучасних
славістів Європи»5. Діяльність Товариства була позначена
надзвичайною бага-тогранністю та комплексністю досліджень, широким
спектром наукових програм, зокре-ма збиранням народної творчості,
завдяки чому Товариство стало справжньою творчою
© О. О. Микитенко, 2014
-
12
лабораторією для багатьох вчених. Дринов, як один із ініціаторів
утворення Товариства, спочатку був обраний (1877 р.) його
секретарем, а у 1890 р. головою. Взагалі, на засідан-нях
історико-філологічного товариства він виголосив понад 20 доповідей
і повідомлень6, зокрема, чимало з фольклористики та етнології («О
коллекции рукописей Верковича», «О названии Даждьбог в современной
Болгарии», «Новые записи для славянской мифоло-гии», «О былевой
похвальбе», «Несколько новых данных об участии малорусских казаков
в делах Румынии и о вторжении их на Балканский полуостров в ХІУ
веке по неизвестным документам» тощо)7. Про широку ерудицію Дринова
свідчить його участь в обговоренні рефератів з фольклористики
(зокрема, М. П. Савинова «О народно-этимологических ле-гендах» та
«О лопарских сказках о женитьбе солнца», М. Г. Халанського «О
былинах про Илью Муромца» та «О некоторых выражениях в “Слове о
полку Игореве”»8).
Роль Дринова як вченого, який «сконцентрував живі моральні
зв’язки, болгарські й російські» та «працював для слов’янської
історико-літературної суспільності, для націо-нально-політичного
відродження Болгарії і науково-культурного освідомлення України»,
відзначив його учень – видатний український фольклорист і етнограф
М. Ф. Сумцов. «Гід-не місце серед великих славістів свого часу,
щирих прихильників слов’янської взаємнос-ті» відводив Дринову Д.
Агура. Ці слова поділяли інші колеги, зокрема, А. Патера у листі до
М. Сумцова наголошував, що Дринов для нього є найбільшим
авторитетом у питан-нях південнослов’янської етнографії9. Цілком
закономірно, що на здобуття встановленої у Харківському
університеті після смерті вченого щорічної премії його імені у
різні роки пропонувалися фольклорні та етнографічні теми (зокрема,
«Национально-исторический и бытовой элементы в произведениях
болгарской народной поэзии», «Болгарская народ-ная поэзия как
источник для изучения истории и этнографии», «Первые шаги в
изучении этнографии болгар», «Первый период изучения этнографии
болгарского народа» тощо10). Це промовисто свідчило як про роль
Дринова-фольклориста, так і про актуальність дослі-джень з
фольклору в одному з найбільших університетів країни11.
Попри те, що наприкінці 90-х рр. ХІХ ст. у ряді університетів, у
першу чергу Пе-тербурзькому та Московському, історія слов’ян і
слов’янська філологія фактично стають різними дисциплінами, у
Харківському, Київському, Одеському університетах пред-мет
слов’янознавства, як і раніше, викладав один професор. У
Харківському універси-теті цим професором був М. С. Дринов
(1838–1906 рр.), який до 1906 р. читав загаль-не слов’янознавство,
історію слов’янських народів і літератур, історіографію з історії
слов’ян, різні спецкурси, вів заняття з давньослов’янської і нових
слов’янських мов12. Така ситуація тривала і пізніше: у Харківському
університеті історію, мову і літературу слов’ян викладав О. Л.
Погодін, у Київському університеті Т. Д. Флоринський читав лекції
як із слов’янського мовознавства, так і з історії слов’ян, а також
інші курси; у Новоросійському слов’янознавство в усіх його аспектах
викладав О. О. Кочубинський13.
М. Дринов був славістом у найширшому значенні слова. Його праці
присвячені важ-ливим питанням історії, мовознавства, етнографії і
фольклору слов’янських народів. Більшість із його досліджень були
новаторськими, зокрема у болгаристиці, а висловлені в них думки не
втратили своєї наукової ваги й досі. Вперше у болгарський
етнографії і фольклористиці Дринов у вирішенні нагальних проблем
виходив із глибоких теоретичних узагальнень та методів, тому цілком
закономірно, що його «праці мають важливе значення для становлення
болгарської етнографії і фольклористики»14.
Енциклопедичними по праву можна вважати й фольклористичні роботи
Марина Дри-нова. Не такі численні і не такі вже великі за обсягом,
вони є надзвичайно глибокими й досі актуальними за тематикою.
Аналізу його праць у галузі фольклористики та етногра-фії
присвячено чимало досліджень в українській та болгарській науці –
тут немає сенсу повторювати їх. Варто нагадати, що на Дриновських
читаннях, присвячених 150-річчю від дня народження М. Дринова,
виступ Н. С. Шумади – відомого дослідника українсько-бол-гарських
фольклористичних зв’язків, зокрема і діяльності М. Дринова, було
присвячено саме його творчій співпраці з українськими вченими у
галузі фольклористики15. Як спра-ведливо зазначала Н. С. Шумада,
«діапазон фольклорних занять Дринова розширювався в міру розвитку
болгарської фольклористики»16, становленню якої активно сприяв і
він сам. Почавши записувати зразки фольклору ще тоді, коли виданий
був лише збірник І. Благо-єва «Български песни и пословици» (1842),
Дринов з часом переходить до глибоких істо-рико-порівняльних праць.
Тим самим, зауважує Н. С. Шумада, «він був одним із перших
-
13
дослідників слов’янського фольклору в болгарській науці, що
вивів її зі сфери аматорства і некритичності на справжній науковий
шлях»17.
У становленні Дринова як фольклориста хронологічно можна
простежити декілька етапів. В юнацькі роки, працюючи помічником
учителя в рідному Панагюриште, він за-хопився збиранням народної
поетичної творчості. Частина пісень, зібраних Дриновим, уві-йшла до
відомого збірника братів Д. і К. Миладинових (Български народни
песни, Загреб, 1861), решту записів 1860-х рр. було опубліковано у
різних болгарських виданнях18. По-глибленню фольклористичних
інтересів молодого вченого сприяло навчання на
історико-філологічному факультеті Московського університету
(1861–1865), де його вчителями були такі відомі діячі у галузі
слов’янського фольклору, як Ф. І. Буслаєв, який у середині ХІХ ст.
очолював російську міфологічну школу, та О. М. Бодянський –
послідовник ідей І. Гердера та П. Шафарика, виразник
національно-романтичного погляду на слов’янську історію, на-укові
взаємини з яким у Дринова тривали упродовж усього життя19.
Виступи Дринова у пресі наприкінці 1860-х – початку 1870-х рр.
позначені його праг-ненням поставити справу збирання народної
творчості на наукову основу. Підтримуючи рух у Болгарії за
організацію читалень, Дринов підкреслює їхню роль як осередків із
зби-рання фольклорного матеріалу, що мало важливе значення для
формування єдиної бол-гарської літературної мови. Під псевдонімом
Д. Божков він пише у «Листі до болгарських читалень»: «Інші країни
мають вчені товариства, академії, які забезпечують спеціалістів
усім необхідним для збирання фольклорних матеріалів. Оскільки у нас
нема таких інсти-тутів, цю благородну справу мають взяти на себе
читальні»20. У «Листі» він вміщує також «Правила для збирання
пісень і казок» («Правила за събиране песните и приказниците»).
Висловлені у «Правилах» думки справедливо вважаються «першим в
історії болгарської фольклористики вагомим напутнім словом до
записувачів творів народно-поетичної твор-чості»21. На думку
Дринова, видані у 70-х рр. ХІХ ст. фольклорні збірки Богоєва,
Безсоно-ва, Миладинових, Верковича та ін. не могли бути використані
для створення єдиної літе-ратурної мови. Зауваживши необхідність
надсилати від кожної болгарської області бодай «по одній народній
пісні або казці, але таких, в котрих би місцева говірка
відбивалася, як у дзеркалі», Дринов підкреслює, що такі записи
«найкраще робити по селах та брати їх від жінок», враховуючи
трудові міграції чоловічого населення. Крім того, він наголошує на
точності фіксації фольклорного матеріалу із збереженням
відповідного діалекту, а також на докладній паспортизації
текстів22.
Цю саму ідею Дринов усіляко пропагує у межах Болгарського
наукового товариства (Българското книжовно дружество), одним із
засновників, а згодом і головою якого май-же упродовж тридцяти
років (з 1869 по 1898 р.) він був, і в діяльності якого, зокрема і
як редактор журналу «Периодическо списание», брав участь.
Болгарське наукове товариство загалом і журнал зокрема, постійно
порушували важливі проблеми історії, педагогіки, мо-вознавства і
фольклористики та відіграли «визначну роль у просвітництві
болгарського народу та розповсюдженні наукових знань»23. У журналі,
епіграфом до якого було обрано народне прислів’я «Ум царува, ум
робува», брали участь відомі письменники і фолькло-ристи, зокрема
В. Друмев, В. Стоянов, Р. Жинзіфов, Т. Пейов, подавалися наукові
огляди фольклорних публікацій, вміщувалися різножанрові фольклорні
матеріали – пісні, при-казки, загадки, що супроводжувалися
коментарями збирачів та редакторів. Журнал, таким чином, став
втіленням на практиці принципу, що його відстоював Дринов,
закликаючи до створення єдиної болгарської літературної мови.
Свою позицію він подає також у статті «Декілька слів щодо
вивчення і вироблення су-часної болгарської мови та щодо народної
літератури взагалі» («Неколко думи за изучвание и обработвание на
български сегашен език и за народната ни книжнина въобште»),
підкрес-люючи, що «літературна мова має ґрунтуватися на народній,
має бути пройнята її духом», а тому наполягає «видавати більше
болгарських народних пісень, приказок, прислів’їв, зага-док,
розумно зібраних і правильно записаних у всіх болгарських
областях…»)24. Значення фольклору полягає у тому, наголошує Дринов,
що він є «чистим, нештучним витвором са-мого народу». Саме у
фольклорі, на його переконання, втілено «найвірніший образ», «душу
народу», а для цього необхідно вислухати декількох інформантів і
вибрати «найкраще ви-конання» фольклорного тексту. Вимога вченого
«розумно збирати і правильно записувати фольклорні твори у всіх
областях», є, таким чином, обґрунтованим науковим методом і
засадничим принципом Дринова-збирача, перевіреним і підчас
проведення власних записів
-
14
у Панагюриште, а також пізніше. Як відомо, упродовж 1877–1878
рр. – часу боротьби за незалежність Болгарії, Дринов не припиняє
фольклористичної діяльності і записує побли-зу Софії у с.
Драгалевці від виконавиці Катерини Божилової народну пісню –
новотвір, у якій «з епічною силою оспівуються сучасні події,
висловлюються сучасні народні почуття» (пісню було надруковано у
пловдивській газеті «Марица» у 1878 р.). Як зазначав Дринов, пісня
про визволення болгар цілком витримана в дусі юнацьких та
гайдуцьких пісень, тра-диційні елементи тут тісно переплелися з
живою дійсністю25. Поряд із сучасними записа-ми, Дринов намагався
простежити взаємозв’язки фольклору із давньою літературою,
по-яснити значення і вплив апокрифів на народну традицію.
За приклад проведення записів від найкращих майстрів-виконавців
– основної вимоги та загальної практики збирацької діяльності на
той час, він наводить досвід В. Караджи-ча, який, як наголошує
Дринов, «поганих співців зневажав, нехтуючи ними, і намагався
записувати тільки від майстерних виконавців – як жінок, так і
чоловіків», а згодом із цих записів «Караджич намагався оприлюднити
тільки найкращі варіанти»26.
Варто зазначити, що основний недолік збірки болгарських народних
пісень В. Качанов-ського (Памятники болгарского народного
творчества. Вып. 1. СПб., 1882), разом із яким Дринов працював над
словником болгарської мови, він вбачав саме у тому, що упорядник не
звернув уваги на діалектні особливості пісень та не обрав кращих
виконавців, через що склалося «досить викривлене», на думку
Дринова, враження (так само, на його переконан-ня, властиве й
багатьом раніше виданим фольклорним збіркам) щодо начебто
неправиль-ної будови та відсутності віршованої форми в болгарських
народних піснях. У збірнику В. Качановського було подано 52 пісні
про Марка Королевича, а також прислів’я та приказки, опис народних
звичаїв, авторські нотатки з приводу особливостей болгарської мови
у ХVІІ–ХVІІІ ст. Надбанням збірника, вважав Дринов, було те, що він
містив багато епічних пісень, записаних «у прилеглих до сербського
племені болгарських областях», і наводив за приклад окремі епічні
та історичні пісні та перекази, які пов’язував із історичними
фактами (пісні про Момчила воєводу, царя Ясена, царя Шишмана, Марка
Королевича та ін.), наголошуючи на важливості
порівняльно-історичного вивчення південнослов’янського епосу.
З іменем Дринова пов’язано публікацію багатьох збірок
болгарського фольклору, зо-крема й однієї з найбільших – К.
Шапкарева «Сборник от български народни умотворения» у восьми
книгах (София, 1891–1894), що стало помітним явищем в історії
слов’янської фольклористики27.
Не позбавлене до певної міри романтичних поглядів, що було
ознакою часу, ставлен-ня Дринова до фольклору визначалося – подібно
ставленню реформатора сербської мови Вука Караджича – у першу чергу
сприйняттям народної творчості як скарбниці народ-ної мови, на яку
необхідно спиратися при створені єдиної літературної мови. Як
історик Дринов шукав у фольклорі відображення історії народу і
наголошував, що саме поетична народна творчість, зокрема народний
епос, може надавати неоціненні дані дослідникам. Сьогодні ми можемо
стверджувати, що вся наукова діяльність Дринова як фольклориста і
етнолога була підпорядкована головному завданню – дослідженню
слов’янського, у пер-шу чергу болгарського етногенезу28, та
визначенню слов’янської, передусім, болгарської етно-національної
ідентичності, на підставі проведення широких історико-порівняльних
досліджень з позицій загальнослов’янської єдності29.
Сучасні дослідники життя і діяльності Дринова висловлюють думку,
що на події у Болгарії він реагував значно гостріше, відгукувався
на них у своїй широкій кореспон-денції та у наукових публікаціях
набагато частіше, ніж на російські, і, так би мовити, за-вжди
«тримав руку на пульсі Болгарії». Все, що відбувалося на його
далекій батьківщині, не просто цікавило Дринова, але й
безпосередньо впливало на життєві та творчі плани, настрій та
працездатність30. Така зануреність у болгаристичну проблематику
знаходила втілення у всіх сферах його наукової і громадської
діяльності. Щороку з-під його пера з’являлися статті, огляди,
рецензії, ним було прочитано чимало доповідей з історії,
мовоз-навства, етнографії, фольклористики південних слов’ян, було
зроблено багато виступів на захистах дисертацій, до нього постійно
звертаються із листами колеги та учні, яких він усіляко підтримує,
він перебуває у центрі науково-організаційної роботи (з приводу
скликання археологічного та славістичного з’їздів і т.п.).
Широта поставлених проблем цілком знаходилися у річищі
славістики кінця ХІХ – по-чатку ХХ ст., комплексної
історико-філологічної науки, що займалася переважно генетич-
-
15
ними особливостями слов’янських мов і діалектів, історичним
розвитком мови, пробле-мами походження та діалектної основи
церковнослов’янської мови, етногенезом слов’ян та етногенетичними
зв’язками слов’янських мов із іншими індоєвропейськими. Дринову, як
і багатьом визначним славістам того часу – передусім у цій плеяді
треба назвати визна-чного хорватського славіста, колеги і
кореспондента Дринова, В. Ягича (1838–1923), його однолітка, якого
Дринов пропонував у почесні члени Харківського університету, і
якому, до речі, належать слова «нашою гордістю є етнографія», –
була притаманна така комп-лексність і міждисциплінарність наукової
діяльності, у якій етнофольклорні дослідження посідали важливе
місце. До речі, якщо знову звернутися до постаті Ягича, то не лише
його власними нахилами та уподобаннями були покликані такі слова,
які він висловив у листі до К. Студинського (від 18 вересня 1909
р.): «…я кажу, що нашою гордістю є етнографія», «я не обмежую
філології лише граматикою й словниками, а зараховую сюди і
літературу, й історію, й етнографію. Можливо, це будуть
критикувати, але я інакше не міг. Адже я належу до старої
генерації, трохи ідеалістичної, й коли хочете, навіть
романтичнішої, ніж сьогоднішня. Зараз лишилося вже мало славістів,
тільки богемісти, русисти і т.д.»31. Ці слова звучать сьогодні так
само актуально, як і на початку минулого століття.
У цьому ж розрізі видається штучним розмежовувати етнографічні
та фольклорис-тичні аспекти наукових інтересів Марина Дринова,
прийнятне хіба що формально з метою глибшого істо
