Роден е на 17 ноември 1827 г. във Велико Търново, в дома на Рачо

Казанджията. Майка му, Пенка, умира при раждането, а детето е спасено по

чудо. Дядото на Петко Славейков, Рачо Чехларя, е

от Банско или Якоруда. Заради убийството на турчин, който го

принуждавал да го пренася на гръб през река Глазне, е принуден да избяга и се преселва в Търново. Бащата на Петко също е наречен

Рачо, но се заема с казанджийство. Той е слабо образован, но е с горд

български дух. В селото на майка си, Вишовград, Петко вижда славеи,

които го впечатляват дотолкова, че променя фамилията си на Славейков.

 Славейковата къща е строена около 1830 г. Тя е подарък за сватбата между Петко Славейков  и тревненката Ирина Райкова, венчали се в Трявна през 1853

г. В този малък, но уютен дом се раждат 9-те деца на  Петко и Ирина, от

които 7 остават живи: Иван, Донка, Рачо, Райко, Христо, Пенчо, Пена.

  Семейството живее в тази къща до 1876 година. Споменът за него пазят малката масичка, на която децата се учат да четат и пишат, кошовете, в които Петко носел книги при всяко

свое завръщане.  Документалната експозиция в къщата

- музей представя житейския и творчески път на най- ярките

личности в семейството - баща и син Петко и Пенчо Славейкови.

През 1843 г. Славейков става учител във Велико Търново, но за написаното „Прославило се

Търново със славни гръцки владици“ е изгонен. От 1844 до 1864 г. последователно става

учител в други села и градове —Трявна, Видин, Враца, Плевен,   

Лясковец, Бяла, Елена и др. Преподава по взаимоучителния метод като продължава да чете.

Работи като учител в първото класно училище в Елена и

му дава името Даскалоливница (подобно

на свещоливница, място където се леят даскали).

След Освобождението Петко Славейков става един от водачите на новообразуваната Либерална партия.

Става председател на Народното събрание (1880), министър на народното

просвещение (1880) и министър на вътрешните работи (1880–1881) в правителството на Петко

Каравелов. По време на Режима на пълномощията(1881-1883) заминава за Пловдив,

където преподава в Пловдивската гимназия. След завръщането си в България отново е вътрешен

министър (1884-1885) в новия кабинет на Каравелов. След Съединението е помощник-комисар в

Южна България.

Гори

От планинските рътища водицаснежлива ниско като че пълзи,облива бледовръхлата тревица,каквот' горещи кървави сълзигърдите на злочеста удовица,кога прегръдва дребни си дечица.Гори посърнали и меланхолни,вий, голи, бледни като болни,безвиден като зажумял мъртвец,люлей се тук-таме сам сух листец.

Оплаква ветер вас, бучи, нарежда,но вий не тъжите, у вас надежда.Студените вихрушки есеннисъбарят жълтите ви листове,но пролет прозябателна с зелении пресни пак облича ваште върхове.А человек като побелей в гроб слиза,да чака срок, обвит у гнойна риза.Речете ми, речете, о любезнигори, защо тъй младостта ми чезнибез да са връща, както ваш разцвет,на пролет дважди в този бели свет.

Орел и рак и щука,не зная по каква сполука,такваз им работа дошлада теглят наедно кола.

И ето те са впрягат,напъват са, напрягат,

ей тъй, че ще са пукнат чак,а пустите кола не мръдват пак.

Те можаха покаранай-лесничко товара,

но на, орелът кат крилатвсе теглял нависоко,

кир Рачо - теглял наназад,а щуката - в дълбоко.

Кой крив, кой прав - не знам,Товарът и до нине там.

Несговорна дружина - не могат си почина.