УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчев

Калчо К. Калчев

ISBN 978-954-524-557-2

Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий”Велико Търново 2007

Увод в историческото познание

1

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчев

УВОД

Настоящото учебно помагало по увод в историческото знание е предназначено за студенти-първокурсници във Великотърновския университет. Тематичният кръг от проблеми е съобразен с основната насоченост на въпросите, разработени в учебника на проф. дфн Желязко Стоянов (СУ”Св. Климент Охридски”) в издаваното няколкократно пособие под това заглавие и в труда му „Идеите за историята”. Освен тях сме застъпили и непредставени от този автор теми, които намираме за необходими в базисната подготовка на студентите преди да навлязат в необятното море на историознанието след първи курс и които имат силни валентни връзки с политологията. След запознаване с програмно-тематичната насоченост на увод-а и в други ВУЗ-ове, четена и от други колеги, стигнахме до заключение, че именно кръгът от разглеждани проблеми от страна на проф. Стоянов е оптимално най-приемлив като наша база. Стремежът ни е бил да подобрим тяхната интерпретация по посока на една по-голяма близост до базисната средношколска историческа образованост, по посока на една по-голяма „по-силност”, както би се изразил д-р П. Берон (1800 – 1871). Порядъкът на изложението обаче е малко по-различен – преди излагане на идеите за историята до XIX в. спираме внимание на възлови теоретични проблеми, придобили по-голяма актуалност от края на XIX в. насам и накрая засягаме теми с по-силно актуално значение, които очертават връзката на историознанието с политологията. Игнорираме възгледите за историознанието през XX в. в отделни страни, тъй като съвкупността от тематични въпроси по тази проблематика може да е предмет не на тази дисциплина.

Успоредно с това си даваме сметка и за потребността от приемлива проблемност и енигматичност дори за най-добрите студенти – повечето от тях не са възпитаници на НГДЕК (Националната гимназия за древни езици и култура) и само малцина са завършили хуманитарни гимназии в страната... След запознаване и с учебникова литература в нашето средно училище стигнахме до убеждение, че именно тук изложеният тематичен кръг от проблеми би надстроил вече формираната база и би подпомогнал студентите в придобиване на допълнителни знания по предвидените за изучаване други учебни дисциплини в бакалавърската, а частично и в магистърската степен.

Учебникът има синкретичен характер, тъй като в него с специалистът ще открие съобразяване с изследователските усилия достижения на изследователи като Г. Бояджиев, К. Георгиев, Здр. Иванов, Н. Ирибаджаков, К. Василев, А. Пантев, Люб. Христов, Янков и други. В последната категория включваме, разбира се небългарски учени както от Русия и Украйна, така и от Западна Европа и САЩ, за чиито трудове имаме представа още отпреди – „Историци за историята” (1988) и „Идеи в културология” Т.1-2, (1990, 1993)... Редом с това не е трудно да се доловят и някои несъгласия и разминавания с тези на наши предшественици -историци и философи.

Посочваната към темите литература е преди всичко

2

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевпрепоръчвана, а и частично използвана от нас.

Авторът

3

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчев

Т1 – ИСТОРИЯТА КАТО НАУКА ЗА РАЗВИТИЕТО НА ОБЩЕСТВОТО И ЧОВЕКА

Някога в древна Гърция за изкуствата отговарял бог Аполон – син на Зевс и Латона. Помагали му девет, служителки – музите, дъщери на Зевс и на богинята на паметта Мнелюзина. Сред тях била и Клио – вдъхновителка на изкуството ИСТОРИЯ... Някой тутакси би възразил, че допускаме груба грешка какво изкуство е историята? Но друг би опонирал: „Защо пък не! – Тогава не е имало науки” – Всъщност научно знание вече се е зародило и се е синтезирало във философията – тази всеобемаща наука. Тя се наемала да разкрие истината за света изобщо. Докато онова, което не е свят, а се създава от човека, се наричало изкуство. Такова било и първото значение на думата П О Е Т – някой, който прави нещо (от глаг. форма π о ι ω = правя, създавам, творя, съчинявам)...

Зевс и Мнемозина дали живот още и на Калиопа – музата на епоса и красноречието, на Терпсихора – музата на танца, на Мелпомена – музата на трагедията и пр. [Останалите сестри са Евтерпа – на музиката. Талия – на комедията, Ерато, Полихимния и др.]. Калиопа била най-възрастна от сестрите музи. Изглежда, че в близко сътрудничество с вечно замислената и с одухотворено лице младша сестра Клио (представяна най-често изправена или приседнала, с папирус в ръка), и тя ще да е обзела духа на Омир, защото той именно е останал като първожрец на древноелинския епос. Докато първенец – „баща на историята” – доста по-късно от Омир Става Херодот. Вън от всяко съмнение е, че и неговият дух ще да е бил „обладан” от Клио, но не без съучастие на Калиопа. И Омир, и Херодот Говорели за минали лица и събития, но единият отразявал миналото в стихове, а другият – в проза. А и количеството истина за това минало не било еднакво. Но иначе и двамата творели история.

Творели е точната дума, макар да приемаме, че ИСТОРИЯТА се твори с действие – обществено или личностно, което някой по-късно Шева в историческа творба. (В действителност обаче не самото действие е история от най-дълбока древност до сега хората казват; „Сега ще ти разкажа (прочета, напиша и пр.) една история”, а никой не се изразява: „Сега ще направя една история”). Значи самата дума история означава разказ – творба, чието вещество са думите (изговорени или записани)... От всички приведени дотук съждения на Вера Мутафчиева като че ли започва да става ясно какво търсела Клио сред музите, а ИСТОРИЯТА сред изкуствата; историята е човешко творчество за миналото, изразено чрез силата на словото, а не просто произшествие, случка... И първотозначение на термина i s t о г i а на древногръцки е разказ. А миналите обективно протекли действия, които най-често дефинираме като история всъщност са историческо битие {съ-бития, „изграждащи” историческите процеси и пр.). Те са сърцевина на онтологическата (онтология = учение за битието !) проблематика на философията на историята. Паралелно с нея и с по-голяма значимост за нас, е гносеологическата (гносеолошя ~ теория на

4

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевпознанието) проблематика на историческите знания, занимаваща се със специфика на историческото познание, с функциите на историята, със същността на историческата истина и пр. Но това осмисляне на историята като наука е невъзможно без осмисляне на историята като процес (като res gestae = дела). А без осмисляне няма познание.

Като човешко творчество и познавателен процес историята се заражда – първо – от потребността да се препредава поминъчно-производствения опит на човека), и – второ – от страха, предизвикал вяра в богове и надежда в отвъдния живот; страхът, че ще има смърт, веднъж завинаги. Човекът – единственото разумно млекопитаещо – му се е противопоставял както могъл. Между другото и с разкази за „отишли си хора, за отшумели събития...

Така, докато от една страна, отпуснал ръце, разумният човек (Homo sapiens) се надявал, че и след смъртта има живот – (вероятен, но не съвсем сигурен!), от друга – действувал за безсмъртието си отсам, сред бъдещите живи. Съзнанието, че след смъртните остава спомена за тях, за да съхрани и делата им, било велик човешки съюзник в борбата срещу смъртта. Затова не би била хипербола тезата, че веднага след религиозното чувство се ражда историческото. Човек първо създава митовете – описание на боговете и сложните им взаимоотношения, като неговото, човешко, присъствие в тях е много слабо. (Тези митове векове наред се предават I ороакуоично, устно). След това създава епоса – това са разказите, повестите и пр. за предхождащи епика герои. При епоса „тържествува” Калиопа... В историкознанието има период, наречен Омиров – така се казва времето, за което то „узнава” от епоса и за което не поема научна гаранция. Другояче казано, историческата наука не се обзалага, че събитията, където са намесени богове, нимфи и великани са исторически достоверни. Но не ги и отхвърля тотално... Ето защо преди около 135г.синът на един немски пастор с широка обща култура и парично богатство (но без специално историческо образование) на име Хайнрих Шлиман (1822-1890 г.) поема след стиховете на Омировия епос, разкопава хълма Хисарльк на малоазийския бряг на Дарданелите (1869) и... доказва хипотезата именно там трябва да е Омировата Троя. Той намира двореца на Приам, Скейската порта и дори накита на хубавата Елена: всичко лежало под купища овъглени греди и дебел слой пепел... Гръмнало по света името на Шлиман. С доста по-слаб гръм човечеството чествало Омир, смятан дотогава за добър поет, не и за историк. Излиза, че векове наред различаването на епика от историка е проблематично. Историческото битие в миналото е просто генератор за литературно творчество,. Но ако тези обобщения са валидни за генезиса на историознанието, не стоят ли по-различно нещата за науката история от XIX в. насам? Нали той е уж век на историята!

Защото...В съвременния си вид историята е комплексна наука, която в сътрудничество с други научни дисциплини, изучава развитието на човека на човешките общности в цялата им конкретност и многообразие, като опознаването е на миналото, но с цел да се разбере настоящето и... осмислят перспективите в бъдното. Тази особеност ще да е имал предвид големият английски физик, философ и общественик

5

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. КалчевДжон Бернал (1901-1971) Чуждестранен член на БАН), когато заявява, че «историята е начин за разбиране на съвременното общество и за създаване на обществото на :бъдещето”. Като една от обществените науки тя отразява важна страна на човешкото общество и на индивидуалната човешка личност – потребността от самоопознаване, синтезирана в максимата на Сократ „Гноти се автон” („Познай себе си!”). С доста пo-силни изрази изказва съжденията я за предмета на историята и за задачата на добрия историк големият френски учен Марк Блок...

Именно като една от хуманитарните и обществени науки тя разполага с изключително широки знания за живота на обществото във времена, които вече ги няма. Не е случайно, че в повечето образователни системи в света, запознаването с обществения живот започва с изучаване история още в началната степен на училището. А съвременният човек не е Робинзон и се нуждае от повече знания за обществото, но те могат да бъдат солидни и задълбочени, само ако не е игнорирана историята. Великият руски революционер-демократ от XIX в. Н. Г. Чернишебски (1828-1889 г.) пише: „Може да не знаеш, да не чувстваш влечение към изучаване на математиката, на гръцкия и латински езици, към химията, може да не познаваш хиляди науки и все пак да бъдеш образован... Но да не обичаш историята може само умствено неразвит човек”... За огромната роля на историческите знания са писали видни мислители от различни епохи. към тях отнасяме М. Т. Цицерон (106-43 г. пр. н.е.), флорентинския държавник и историк Н. Макиавели (1469-1527), Г. В. Хегел (1770-1831), О. дьо Балзак (1799-1850), Ан. Франс (1844-1924), Т. Ман (1875-1941) и др. Според Цицерон „историята – това е свидетел на епохата, лъч на правдата... живот на паметта”. (От този най-бележит древноримски политик до нас е достигнало прозрението, че първият закон на историята е „нещо невярно” и че – на второ място – не трябва да се премълчава нищо вярно)... А според Томас Ман „миналото – това е кладенец с бездънна дълбочина”. Видният руски историк от последните десетилетия на XIX – началото на XX в. В. Ключевски твърди пък, че „историята не е учителка, а наставница... |Тя не учи..., а наказва”. Един от големите френски историци на XX в., създател на школа ,,Анали”, Марк Блок (1886-1944), разстрелян от Гестапо през Съпротивата, отбелязва: „Историята е обширният и разнообразен опит на човечеството, среща на хората във вековете, чиято полза би била неоценима, ако срещата бъде братска”...

Цялото многообразие от човешки цивилизации така или иначе е свързано с миналото, с историческото наследство..”„. Различни картини и персонажи се сменят като на киноекран в миналото развитие на човечеството още от най-древни времена. А любителят на историческо четиво всякога е чел и ще чете с внимание за похода на аргонавтите, отплавали от елинските брегове към Колхида да търсят ,,златното руно”. Никой не можела бъде безразличен към написаното за въстанието на трака Спартак, разклатило устоите на Римската република. Само геоглобалистки мислещи интелектуалци биха подложили на съмнение общочовешкия и християнски смисъл на

6

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевделото на Кирил и Методий. Малцина биха били индиферентни към подвига на Жана Д”Арк, сплотила френските съпротивителни сили в борбата с англичаните и загинала като еретична на кладата в Руан през 1431 г. Близо 90 г. вече никой уважаващ историческото знание интелй1гент не може да е безразличен към борбите на народите от царска довели до трагичната 1917 г....

Познавателната ценност на историята се състои в това, че тя реконструира и обяснява различните събития от миналото като дава отговор къде, кога, какво е станало, как е станало и защо е протекло така дадено събитие. Налице е една закономерност в усвояване на историческияпознание – винаги се тръгва от повествователно (наративно) описание и възприемане на фактите, след което следва обяснение за причините за събитията или процесите.

Историята като наука дава богата храна за търсещия, любознателен ум, увлича го и му доставя естетически радости и емоционална сила. Тя може да култивира у добре опозналия я художествено мислене, етично отношение, тъй като се налага понякога да се оперира и с категории като красиво – грозно, справедливо – несправедливо и пр. При нея имаме отразяване на събития и явления с литературно-емоционален език. Емоционалните страни на историознанието имат значение, макар че не те определят задачите и основите на историческата наука. Основите се детерминират от целите и потребностите на обществото в конкретен етап на неговото развитие, но целта винаги е истината. Това в най-висша степен оправдава определението на древните, че историята е учителка на живота – „Historia est magistra vitae”. Дешифриран изразът означава, че историческото развитие в крайна сметка е щафета, предавана от едно поколение на друго с резултати от отминалата дейност, с постижения и открития, но също и с проблеми и неудачи...

Още преди повече от 3 века известният френски философ-публицист, представител на раннопросвещенските интелектуалци, на име Пиер Бейл (1647-1706), известен с яростната си непримиримост срещу диктата на католическата църква, бе заявил: ,,В историята няма нищо освен предразсъдъци, лични интереси и партийност. Няма по-голямо мошеничество от това, което се „доказва” чрез историческите паметници... Казват, че музите проституирали дори с роби – това се отнася особено за музата на историята”. Макар че гневната филипика на Пиер Бейл има конкретна насоченост към опити на Папството да налага диктат върху историческата мисъл, може да се смята, че унизителната ситуация историята да става държанка на политически властващи среди многократно се е повтаряла. „Тази ситуация не е непозната и днес... При все това Бейл като основоположник на критичното изворознание намира, че историята е «най-трудната от всички науки”, докато бележити мислители на Средновековието и на XX в. (Ибн Халдун и Алън Джон Тейлър) считат, че историята е... изкуство. Налице са и крайно негативни за същността на историята като наука изказвания като напр. на бележития френски поет Пол Валери (1871 – 1945)... („Историята е най-опасният продукт, създаден от химията на интелекта. Нейните свойства са ни добре известни. Тя ни заставя да

7

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевмечтаем, опиянява народите, поражда у тях неверни спомени, човърка старите им рани измъчва га по време на почивка, предизвиква мания за величие и за преследване, кара нациите да бъдат високомерни, нетърпими, жлъчни. Историята оправдава всичко, което й е угодно”.]

„Нищо ново под старото небе” – гласи една римска пословица. Тук се синтезира както възприемчивостта отминалото, тъй и наличието на елементи на повторяемост във формата на събития и явления в иначе уникалния и неповторим исторически процес... Това, разбира се, не значи, че историята е „неизменна пиеса, която изпълняват все нови и нови артисти” (А. Монтерлан). Но повторяемостта, за която, пишат и Г. Хегел, и К. Маркс, е индикатор, че сериозният историк-изследовател като си дава сметка за уникалното в съдържанието на непрекъснато Променящите се исторически процеси, не може да игнорира с лекота повтарянето на елементи е тяхната форма. Тъкмо напротив – вниманието му трябва да се концентрира там, за да може историята като наука да служи на настоящето и дори да прогнозира в най-общ план развитието на отделни явления. „Клио не е Касандра1” – би опонирал ортодоксално мислещият академичен учен. Но него никой не може да го застави да изменя на Клио. Нравствен дълг на учения-историк е да осветлява обективно точно абсолютно всички, в това число и поддаващите се на рецидивиране, моменти. А дали политическите елити ще са в състояние да „разчитат” посланията на отминалите епохи и поколения, е въпрос, независещ от историка. Я

Ако се абстрахираме от геологическото минало на земята и приемем, че появата на homo sapiens е от 10 хил. години (прехода към късния палеолит, когато се формира родовата община в най-първичните й форми), трябва да посочим праисторията като начало на истинския исторически процес, а не като геологическо-биологично минало на земята. Праисторията като res gestae следователно обхваща периода докъм края на II хилядолетие пр. н.е. Тогава става раждането на човешката цивилизация в планетарен мащаб (VII – VI хилпр.н.е.)... Останки от живота на homo sapiens по нашите земи за това време намираме в пещерите Бачо Киро край Дряново, Темнята дупка край Карлуково, Деветашката пещера, в праисторическите култури Караново, Маноле, Пшеничнево и пр. Но с праисторическото минало се занимава главно археологията като основна праисторическа наука Ето защо историческото образование на българския студент трябва да започне с археология, като се включи запознаване и със катната Варненска праисторическа цивилизация (V хил. пр. н.е.). След това би следвало да се обърне внимание на забележителните открития на проф. Н. Д. Овчаров край Перперикон (Кърджалийско), които очертават Параметрите на особен, непознат доскоро тип антична цивилизация по Машите земи.

Античността в историческия процес обхваща хронологически времето откъм началото на II хилядолетие пр. н.е. докъм VI – VII в. сл. н. е. В машите земи това е период на генезис, възход и упадък на цивилизация на траките, на невероятно смесване с достиженията на древноелинския свят, на римско владичество и ранновизантийска култура и начало на славянска Инвазия на Балканите. Античните

8

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевцивилизации се изучават по принцип от щетория на стария свят. Но в нейния по-широк обхват българските [студенти трябва да обръщат по-специално внимание върху историята и културата на траките, в това число и на последните археологически открития на д-р Г. Китов, както и на древногръцкото и македоноелинското наследство. Античността заслужава по-голямо внимание от страна на съвременния наш студент и защото тогава (165 г.) се слага началото на античната прабългарска държава...

От VII в. насетне историческите процеси (историческото битие) се движат в руслото на Средновековието, започнало в европоцентристки план с рухването на Западната римска империя и мъчителния преход към нови обществени отношения на Балканите и в Мала Азия. Средновековието за българския студент е епоха на Първо българско царство, на византийско f владичество, на Второ българско царство и на мъчителна конфронтация и симбиоза с ислямската цивилизация през XV – XVII в. Тази епоха се изучава от средновековната българска история, но така също и от история на българските земи през XV-XVII в. „Срещата” на достижения от византийската с българската, а след това и с ислямската цивилизации прави във BTУ, където е била и част от столицата на Второто българско царство, Средновековието най-внимателно изучаваната епоха от бъдещите историци. Формирането на българския историк като специалист е на практика невъзможно, ако в учебните планове се игнорира историята на Византия през V-XV в. или пък се пренебрегне изучаването историята на балканските народи (както през Средновековието, така и през Новото и Най-ново време). Но рецидивите от невярната визия за мрачното Средновековие биха могли да се заменят с истински научни знания, само ако не се игнорира като учебна дисциплина и средновековната обща (и най-вече европейка история.

Новото време на европейските народи, започнало с Просвещението и либерализма пред формиращите се стоково-парични отношения, е далеч от идеалите за свобода, братство и равенства с които идва Великата френска революция (1789). Но това не е основание процесите на глобално утвърждаване и налагане на капитализма да бъдат игнорирани: те се изучават от новата обща история, както и от дисциплини, обърнати с лице изцяло към нашето минало – българско възраждане и нова и най-нова българска история...

Отишлият си XX в., завещал на нашите поколения не само невероятни достижения на научно-техническата мисъл, но и две „горещи” | една студена световна война, остава още и с краха на най-грандиозния социаленексперимент, започнал в Русия през 1917 г... .Този „век вълкодав” (О. Манделщам) е Най-ново време с хронологически параметри имплантирани в съвременния свят. Затова и се изучава в най-новата общ история, както и в най-новата история на България. Т.нар. съвременна история (current history, Zeitgeschichte) е обект главно на дисциплини като социологията и политологията.

Само задълбоченото усвояване на всички посочени дотук исторически дисциплини може да изгради основите на бъдещия специалист-историк.

9

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. КалчевДосега в развитието на философската мисъл са се оформили два относително самостоятелни полярни възгледа относно познаваемостта на света и на извършващите се в него процеси. Единият от тях, който можем да назовем познавателен исторически песимизъм, отрича възможностите за философско опознаване наминалото, макар да признава възможностите за събиране на знания за него. Затова и историята не е наука, а „преживяване” на миналото от конкретния субект, „актуализиране” и превръщане на «миналия опит” в настоящ опит. Единната обективна историческа истина, според песимистите, е фикция. Оттук – историята не е наука...

Редом с този познавателен песимизъм в развитието на философската и историческата мисъл се е създал и познавателно-оптимистичен възглед, който утвърждава тезата, че благодарение на запазените сведения, находки и документи, отговорно и добросъвестно подхождащият изследовател би могъл да пресъздаде една максимално вярна, почти отговаряща на действителното състояние на нещата картина на несъществуващите вече реалности. Според поддръжниците на този възглед миналото оставя някакви следи и в настоящето време на изследователя. Но истината е една и дълг на учения изследовател е да я изведе на своя съвременник, като отчита Всички съществуващи тенденции и баланса между тях Истинският учен историк е призван както да сочи индивидуално-неповторимото и уникалното, така и да разсъждава за връзката между това индивидуално и другите уникални моменти, съзирайки и най-малките проявления на повторяемост, приемственост и общност.

В това се състои и привлекателната сила на историкознанието в общата архитектоника на съвременната наука. За да се изгради като [Специалист студентът обаче трябва да се приучи да работи с книги и сборници, а и с научната периодика...

Това са преди всичко научните списания, излизащи у нас и в чужбина, на централно и на регионално ниво, върху чиито страници се публикуват научни изследвания (статии, съобщения, научна критика -рецензии и отзиви, книгопис и т.н.). Най-трайно утвърдили се в научната периодика са списанията. Сред тях се откроява „Исторически преглед” {от 1945 г. насам), излизащото до началото на демократичните промени сп. „Векове”, последвалото оттогава сп. „Минало”, сп. „История” като научнометодическо издание на Министерството на науката и образованието :(МНП). Свое достойно място в научната периодика заемат „Известия на ^Института за история”, „Известия на държавните архиви”, „Известия на Българското историческо дружество”, сп. „Генеалогия” и др. С голяма ценност са и публикациите по военна история във „Военноисторически сборник” (излизащ още от 1927 г., но прекъснал за кратко хронологията в издаването преди няколко години). Сред елитните научни издания са „Годишник на Софийския университет” със свитъци на Историческия (Историко-филологическия) факултет. Всяко висше училище в страната, което развива и историческа наука, също издава своя периодична трибуна – във BTУ допреди десетина години редовно излизаха „Трудове на BTУ – исторически факултет”, но напоследък като научно издание се

10

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевутвърди местното списание „Епохи”. Доста полезна роля особено в краеведческите проучвания играят и годишниците на различните областни (регионални) музеи. От чуждестранните периодични издания доскоро най-голямо разпространение имаха руските и украински научни списания.

Периодичният печат играе най-значима роля за запознаване на научната общност с достиженията в различни сфери на историознанието.

____________________________________________________1 Касандра – дъщеря на поел. троянски цар Приам и на Хекуба – сестра на Хектор и Парис Влюбеният в нея бог Аполон й дарил способността да пророкува.

Т2 – ОСОБЕНОСТИ НА ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ

Още в началото считаме за необходимо да напомним, че историкът има като своя ЦЕЛ п о з н а н и е т о, той се стреми към него и стига до него чрез з н а н и е т о. Знанието ние разглеждаме като равнозначно на достатъчно широка информираност в дадена проблематика, докато познанието е ОСМИСЛЯНЕ, СЪПРЕЖИВЯВАНЕ НА УЗНАТОТО или още специфична интимна връзка с факта, личността или събитието изобщо. ПОЗНАНИЕТО позволява четене между редовете; то е преминаване „отвъд”, надхвърляне на знанието. Ако знанието ни помага да отговорим на въпросите кой, какво, кога, къде, колко е сторил, направил и пр., то познанието разкрива отговорите на въпроси защо и как го е сторил, извършил... Какви са особеностите на историческото познание в системата на хуманитарните науки?

Първата най-характерна особеност е, че историческото познание „се занимава” с минали процеси и явления, с отшумели или наскоро станали, но вече извършени събития... Погледът на историческото познание следователно е ретроспективен. Това значи, че между опознаващия субект и познавания обект няма непосредствен контакт. Ала миналото притежава определена степен на реалност: то „живее” в паметта на хората, или в паметници на културата, в материални свидетелства и писмени документи, в натрупания социален живот, в заобикалящи ни сгради, създадени от предшествениците. Поради това ГРАНИЦАТА, отделяща миналото от настоящето в различните случаи е различна, като много пъти тя е непостоянна и подвижна... Оттук и леко хиперболизираното твърдение, че историята и съвременността са практически неразделими. Може би това е имал предвид бележитият испански мислител на XX в. Хосе Ортега-и-Гасет, когато твърди, че „историята е наука за съвременността в най-строгия и най-актуалния смисъл”. Бидейки ретроспективно по своята същност, историческото познание в същото време има в определена мяра и перспективна насоченост, доколкото опознаващият субект най-често се стреми чрез миналите знания да „долови” посоката на развиващи се процеси и

11

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевтенденции в обозримото бъдеще...

За разлика от някои други клонове на обществознанието и хуманитаристиката, ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ се проявява като конкретни наука. Едва ли има някой, който да подлага на съмнение, че главна задача на историческата наука е да изучава конкретни, ограничени в съответния пространствено-времеви граници исторически събития. Изучавайки факти и събития от отминала действителност в тяхната конкретно-хронологичеш форма, но и стремейки се да реконструира миналото е цялата му реалност и многообразие, ИСТОРИЯТА разкрива отделни исторически явления и процеси, но и се стреми да „открие” и проявленията на закономерности в миналото развитие. Затова твърдим, че тя е синтез от идиографски научни знания [такива, които описват факти или формулират изводи чрез единични съждения] + обобщаващи (номотетични) научни знания [такива, които установяват закономерност формулират изводи чрез обобщаващи съждения] Само синтезиращият характер на историческото познание би ни отдалечил от крайност на позитивистката интерпретация (Х.Спенсьр, Леополд фон Визе, X. Бърнс, Ед. Майер и др.) за историческата наука като „приложна” или „такава за единичните събития”„, и на неопозитивизма, който изобщо не „смята” историята за наука, или „призовава” като Вилхелм Дилтай историкът да разбира – при последния разбирането (Verstehen) стои no-високо от знанието. Хаотичното многознание – наистина – на ум не учи, както твърди Хераклит (VI – V в. пр. Н.е.), но историознание без много знания днес е немислимо. В същото време Дилтай е прав, когато отнася историята към науките за духа (Cefstwissenschaften)...

Синтезиращо-синкретичният характер на историческото познание означава, че се излиза извън сферата на абстрактната същност на фактите и явленията, че последните се разглеждат в развитие, взаимодействие и видоизменение. Но и така историята се проявява също като точна наука, както и други: в нея се имплантират елементи на точност в знанията – хронологическа датировка, имена на исторически дейци, места на станали събития и пр. Обаче тази екзакгност (точност) като наука за духа не е еднаква с точността при математиката, физиката, биологията, т.е. историята допуска по-голяма интерпретативност.

Изучаването живота на обществото и на човека не като състояние, а като процес на непрекъснати и прекъснати количествени и качествени изменения, преминаващи през определени етапи на развитие, е друга важна особеност. Само в сложното натрупване и преплитане на множество факти и събития историкът може да прозре общи връзки и закономерности на функциониране на даден обществен организъм и на негови отделни части.

Следващата особеност произтича от това, че историческите процеси имат взаимносвързан, многопланов, разностранен характер, (водещ след себе си до многообразие на задачи и преплитане на най-различни познавателни средства при изучаването им. Гражданската история например, изучавана в училище, включва

12

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевзапознаване не само с една страна от общественото развитие, а с доста такива страни; с икономическо минало, със социални структури и държавно устройство, с вътрешна и външна политика, с национални отношения, с обществена мисъл и с култура. Тази история представлява синтез от различни знания за обществото и човека. Поради това на историческото познание е присъщ един универсализъм, един универсалистки поглед върху цялото общество, както и един в по-висока степен „енциклопедизъм” при историка, поради широтата на този поглед... Но „казват, че историята открива широки възможности за дилетантството: да станеш посредствен историк е по-лесно, отколкото лош математик... – Няма да спорим – ще отбележим друго: за да станеш добър историк трябва да бъдеш енциклопедически образован човек, трябва да обладаваш особен талант на синтетическо мислене, умение да обхващаш с един поглед живота на епохата, да преминаваш с еднакво разбиране към всяка сфера на историческото битие” (А В. Гулига, украински учен).

При историческата наука фактите не са само база « обобщение, за формулиране и откриване на процеси, тенденции, закономерности. Фактите сами са обект на историческото емпирично знание, без който е [невъзможна и наративносгта, т.е. описателността. А аксиома е, че без негативност историческото познание може да изпадне в груб социологизъм... За да не се стигне там трябва да е ясно, че преди да опише и обясни своя „предмет”, историкът най-често трябва да го „възкреси от мъртвите”. Историята – пише акад. Н. Ирибаджаков – „трябва да принуди немите дворци и храмове, разрушените градове и крепости, пирамиди и гробници, сечива и оръжия, жилища, облекла, съдове, монети, печати и украшения, изображения и знаци, полуизтритите и разядени or хилядолетията и столетията папируси и плочи, йероглифи и клинописи, държавни документи и хроники, писани на езици, които днес са мъртви и никой не ги говори, отново да заговорят на разбран за нас език за народи, класи и личности..., за тяхната историческа съдба”. А това прави историка-изследовател учен с изключителна отговорност, дори само заради обстоятелството, че на родния му език термини и понятия претърпяват невероятни промени, придобиват различен смисъл не само в различни епохи, а даже и в „обхвата” на една епоха...”

Независимо от това дали историците желаят, или не, историческите знания дават материал („гориво”) за нравствено-етични, естетически или патриотарски (глобалистки) поуки и заключения, дори ако в изследванията доминира историческият обективизъм. Но аксиологически ценностната страна на историческото познание най-често се детерминира от господствуващи обществено-политически отношения. В това обаче се крият и „подводните рифове” за историята като познание: тя почва да губи научния си характер като се презентира (нагажда) към конкретна конюнктура чрез полуистина. Тази особеност съпътствува историческото познание още от древността, и при все това тя не е негов „вроден порок”. Терапия обаче се е налагала, макар нерядко и със закъснение, за да блесне истината в цялата й пълнота. Редом с това не би следвало да се отрича, че обвързаността на

13

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевисторическото познание с текущата политика е слабост, „ахилесова пета”, присъща и на други отрасли в обществознанието. Тази слабост може да бъде преодолявана, само ако цялата изследователска дейност бъде подчинена на изискванията на научния обективизъм, но и на общочовешкия морал. Историкът не трябва да забравя, че когато историята като система от знания се обърне с лице не към потребностите на обществото, а към потребностите на някои негови групи, като се подчини на изисквания за подбор в осветляване на отминалите процеси, тя губи своя научен характер и се превръща в заложница на текущата политика. А това означава, че той би следвало да бъде не само задълбочен изследовател, но и високонравствена личност, неподдаваща се на култовско преклонение пред авторитети, както и на партийна пристрастност. „Мъдрите” прозрения на някои, че „субективността не е порок” и че ,,тя е неизбежност, но и предимство”, са телеологизъм, който да оправдае насърчавания изкуствено „нов прочит на нашето минало”.

Историческото познание се реализира и чрез обективни, и чрез субективни начала. То е обективно, доколкото може да отразява историческа действителност и е субективно, доколкото се осъществява от човешки личности, принадлежащи към дадена социална и национална общност, живеещи при определено време, при конкретни условия. Всичко това слага печат върху резултатите от познанието. Затова не може да съществува някак абсолютно обективно историческо познание, което да не зависи от познаващия субект. Оттук и елементите на относителност и условност на историческото познание.

Във връзка с маркираните в горните абзаци идеи за историческия обективизъм като основен методологически принцип трябва да се подчертае, че на съвременното историческо познание би следвало да е чужд както национализмът, така и войнстващият глобализъм. В ръцете на учения-историк е оръжието на истината и то не би следвало да се поверява на пристрастни политици. С него може да воюва единствено той – единствено и само в името на истината, когато последната е подложена на фалшифициране или спекулативни тълкувания с цел да се извлекат конюнктурни дивиденти. Място за класовост и партийност в стремежа към истината няма.

За разлика от много отрасли на природознанието и особено на т.нар. екзактни науки, верифицируемостта (проверката истинността) на определени научни тези, изводи или дори факти, в историческото познание не може да се установи чрез проверка в обратен ред или чрез експеримент. (Последното е възможно само в научната фантастика – в действителност животът не може да се върне назад) При цялата резервираност към теорията на отражението, трябва да се признае, че верифицируемостта в историознанието на номотетично ниво може да се осъществи само върху основата на сравняване на резултати от реализирали се на практика процеси чрез обратния ред на логическото познание (умозаключение, съждение, понятие), или чрез привличане нов източников материал, когато става реч за доказване на моменти от фактографски (идиографски) характер. Истинността не всякога може да се докаже своевременно било поради ограниченост на

14

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевизточниците, било по други причини. Понякога тя закъснява във времето и закъснението й позволява в историознанието за по-дълго или по-кратко да вземат връх заблуди и идеологеми... Това също е една особеност, която се обуславя най-вече от относителността на историческите знания, но тя съдържа и потенциална евристичност...

Особеност на историческото познание е, че паралелно със засилване ролята на философията на историята нараства и потребността от изучаване на историческите закономерности. Провалът на най-грандиозния социален експеримент през XX в., приеман основателно като провал и на марксизма-ленинизма, не означава че би следвало сляпо да се отрича и съществуването на необходимо-повтарящи се отношения между явленията и процесите в обществения живот, че всичко в човешкия живот трябва да се обяснява с царстването на случайността и сляпата игра на fetum-a. Напротив – именно рухването на лявототалитарната общественополитическа система, изградена върху измислени принципи и закономерности, е най-силният аргумент, че съществуващите обективно закономерности на историческите процеси би следвало да се изучават и внимателно анализират, за да могат да се направят и научни изводи. Духът на волунтаризъм и грубото игнориране на съществуващи исторически закономерности, някои от които бяха дори подсказани от самите основоположници на рухналата система, се превърнаха в мицел на една засилваща се ерозия на обществото, което се самохарактеризираше като най-хуманно и справедливо.

Каква формулировка ще се даде на закономерностите – това е задача, която трябва да решат философите на историята. Ала дългът на професионалния историк е да не се скрива зад привидната уникалност и индивидуалност на станалите при различните народи събития, ада направи опит да разкрие и елементите на общност при различните условия. Негов дълг е също да разкрива докрай континуитета (непрекъсната връзка) на явления и процеси в миналото, ставащи при различни условия с породили m причини в по-ранните пластове на това минало, без да робува на реанимирани днес провиденциалистко-теократични идеологеми.

Т3 – ИСТОРИЧЕСКАТА НАУКА И ОТНОШЕНИЕТО Ъ КЪМ ТРИАДАТА МИНАЛО – НАСТОЯЩЕ – БЪДЕЩЕ

Най-важният момент във връзката минало – настояще – бъдеще е този, че настоящето представлява реализирани възможности на миналото от една страна, а от Друга – то съдържа потенция и тенденции ставащи реалност в бъдещето. Настоящето, бивайки свързано с миналото, само става минало, а бъдещето се превръща в настояще. Несъмнена е връзката на миналото с настоящето, защото

15

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевминалото на обществото е също така реално за настоящето, както е реален за отделния човек неговият минал живот. Настоящето представлява непосредствено битие, а миналото – опосредствувано от изтеклото време битие, т.е. то е някогашно настояще! В поредицата М – Н – Б най-важното звено е НАСТОЯЩЕТО. Но какво е НАСТОЯЩЕТО?... Не е ли то фикция, мисловна конструкция, а не обективна реалност ? Или пък е може би секунда, миг, а може би просто литературна метафора [„О, миг, поспри – та ти си тъй прекрасен...” – Й. В. Гьоте]? Факт е обаче, че историческо настояще винаги е имало, но реалността му може да се разбере, ако не подхождаме механистически към една от формите на физическото време. A то е осмислена от разума модификация на Вечността, реалност, съществуваща мимо човешката воля и страсти, но възприемана именно като време, само от homo sapiens.

Настоящето всъщност е кръстовище, върху което историческото минало се среща с историческото бъдеще. Тази среща, макар и в различна степен, е важна за всички „участници”: историческото минало е живо само в онази мяра, в каквато „живее” в настоящето. На свой ред само опирайки се върху историческото минало, настоящето „гради” бъдещето... Накрая – извън настоящето не може да се зароди бъдеще. По такъв начин в историческото настояще става съдържателният диалог на историческите времена. Не е чудно, че историческото познание черпи от живия опит на настоящето „реактиви”, необходими за осмисляне на станалото в миналото и за „прогнозиране” на най-обобщаващи тенденции в зримото бъдеще... Приемайки тези съждения на известния украински учен М. А. Барг, ще трябва да се съгласим, че историкът е длъжен да има обаче по особен, не неглижиращ поглед за настоящето. Защото, ако възприемем едно мнение на немския проф. Ханс-Улрих Велер, че настоящето „има ширината на ножче за бръснене, чието острие непрекъснато отрязва отделни парчета от бъдещето и ги придава към миналото”, бихме допуснали пренебрегване значимостта на своето време (настояще), като база за наши обобщения... Затова историкът трябва задължително да уважава настоящето, без да се оставя в никакъв случай да бъде негов „пленник” или заложник. В тази връзка е уместно да напомним стиховете на руския поет Роберт Рождественски в текста към филма „17 мига от пролетта”, дори ако приемем, че неговите основни епизоди са „бременни”„ с партийност

Не подценявай никога секундитеЩе дойде време сам ще навярноКак свирят като куршуми край слепоочиеМиговете, миговете, миговете

Миговете са пресовани в годиниМиговете са пресовани в столетияИ аз понякога не ги разбирамКога е първият миг, кога – последният.

Историкът е длъжен да разбира както езика на вековете и

16

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевгодините, така и езика на „миговете”, техния порядък, тяхната близост и комуни-кативностс настоящето... Подобни своеобразия на историческото познание, когато осветляването на миналото е с цел да се видят възможни проекции на настоящи тенденции и в бъдното има предвид Люсиен Февр (XX в.), когато отбелязва, че „историята – това е наука за миналото, но и наука за бъдещето”... Когато маркираме тези своеобразия в най-общ план, трябва да отбележим обаче, че историческата наука не е „длъжна” да се занимава с нереализирали се потенции в миналото, които по отношение на станалите събития са били възможно бъдеще. (Вж. Дневникът на Ем. Станев. – Септ., 1990, № 6, с115, в който големият български писател разсъждава каква би била историческата съдба на българския народ, ако по времето на княз Борис-Михаил би се възприело християнството от Рим, а не от Константинопол) Тях, не реализиралите се потенции, историческата наука (като единство от знания и познание) по принцип е длъжна да игнорира, за разлика от литературно-художественото творчество и публицистиката.

Границата между минало и настояще е мобилна и относителна. Явления от миналото стават нерядко актуални в настоящето. От хилядолетия назад може да се използва исторически трудов опит от миналото в настоящето при определени условия и когато съществуват определени потребности и нужди. (Съвсем близкото наше минало отпреди 12-ина години даде блестящи примери на възпроизвеждане на земеобработващ трудов опит от края на XIX в.: след връщане на земята „в реални граници” български старци се самозапрегнаха, за да обработват с рало бащината земя)... „Живата” действителност налага или властно изисква анализирането, а понякога и повторение на историческия опит... Голямата българска поетеса Дора Габе (1886-1983) отбелязва: „Остава нещо от миналото. Остава нещо, което продължава да живее, да се развива, да расте и да се вгражда в съвремието ни. Тая връзка между М и Н е постоянна, въпреки препятствията и противоречията, колебанията, застоя и дори решенията. В нея е зародишът на всички големи постижения...”. В тясна връзка с това ще добавим» мнението на Стефан Цанев: „Миналото не е гробище за романтична разходки, а клада – грабвай главня, ако имаш нужда от факел... Светлината! му ще ти е нужна...”.

Въпросите за времето (кога) и за пространството {къде) характеризират всяко историческо изследване... Не би следвало обаче да забравяме разбирането на Н. Бердяев, тъждествено с това на св. Августин, че МИНАЛОТО е време, което вече го няма, а онова което го няма, то и не съществува. Що се касае до БЪДЕЩЕТО, то е време, което още го няма и, следователно, също не съществува. Но какво представлява времето?... Всъщност то е определение на битието, в което се фиксира необратимостта на неговата промяна, съдържаща трите различаващи се фази,

В отношението М – Н – Б винаги би следвало да се отчита спецификата на социално-иопорическото време. А то е качествено различно от календарното време. Докато календарното (физическото) време е относително едномерно (денонощието има 24 часа, годината

17

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевима 365 или 366 денонощия и пр.), отличава се с непрекъснатост и има равномерен ритъм, то социално-историческото време е м н о г о м е р н о и протича в различни ритми, има различна събитийна наситеност и плътност и не отговаря на ритъма на календарното време. Всяко историческо явление (процес, система) протича по свои собствени времеви ритми и има различна продължителност на съществуване в дадено качествено състояние. Няма единни времеви граници, които да отделят социално-историческото М от Н и Б. Един и същи календарно-исторически период включва съществено различни по характер и различни по-степен на развитие общности. За различните пространсгвено-локални социално-исторически общности, едни и същи обществени системи и процеси могат да бъдат и минали, и настоящи, и бъдещи, т.е. напълно е възможно календарното време да не съвпада със социално историческото време. Например в съвременната епоха на свободни стоково-парични пазарни отношения с утвърждаващи се демократични порядки, ДЕМОКРАЦИЯТА като обществено-политическа система е настояща реалност за едни държави, а за други – потенциално бъдеще... Има и страни на космическа дистанция от нея.

Миналото в оценъчен план не е общо за всички хора. В събитията от миналото често едни виждат прогрес, други – регрес. За едни някои събития имат значение, за други – тези събития не заслужават внимание. От гледна точка на прогреса и регреса миналото раздвоява: за едни смяната във властта на 9.IX.1944 г. напр. е начало на нова, прогресивна епоха, за други – начало на изоставането от европейските модели на обществен живот... Фактът, че миналото се оценява различно, показва, че историята не е хронология, която равномерно и педантично да документира станалото. Бидейки наука, особен вид познание, историята е призвана да се извиси над „врявата на деня” и да дава дори и оценки само след анализ на многообразни исторически факти в контекста на конти нуитетната връзка между AMf-5. Успоредно с това професионалният учен-историк би следвало да си дава сметка, че в цялото досегашно развитие на човечеството винаги е имало личности от типа на феномена Ванга. В съзнанието на Вангелия Гущерова бе напълно възможно преминаването в различен порядък на трите времеви състояния на екзистенциалното време.

Общият ход на историческите събития върви със задъхан ритъм и с невероятно ускорение. През отишлия си XX в. съвременниците, а и предишните поколения, са се ориентирали неведнъж върху ,,черпенето” на поуки от обществата на миналото. Ала това явление е не по-малко характерно за по-предишния XIX в., който ненапразно е наречен век на историята. Балансът от равносметката за усвоените уроци и поуки от историческото минало е, за съжаление, печално-тъжен и напълно в духа на едно известно обобщение на Г. В. Фр. Хегел: „Ние научаваме от историята само това, че нищо не научаваме”„. (За уроците на историята и тяхното „научаване” по-подробно – по-нататък.)

Непрекъснатото превръщане на бъдещето в настояще и разширяването с това времевите параметри на историческото познание има за свой резултат неизбежна модификация на познавателната призма на историка. Затова се налага изводът, че всяко поколение

18

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевучени е длъжно „да препрочита” по свой начин страниците на миналото, като прочитът бъде коректен, без „късане” на страници, или добавяне на нови (напр. на „мемоари”) с днешна дата. В преломни епохи се актуализира въпросът за наследството: от една страна избуява обществения солипсизъм (всичко до нас извън нас е предистория, истинската история започва с нас). Започва да се предявява крайна и неадекватна придирчивост към предишни дела и личности. От друга страна, за да изглежда отрицанието по-убедително, започва идеализация на по-ранен отминал период като се прилагат неадекватни критерии. Преломните! епохи са благоприятни за преоценки, но ако тези преоценки се основават повече на емоционални, отколкото на рационални фактори, историята като наука не би се обогатила.

Ще завършим нашите обобщаващи съждения по темата с библейски мъдрите слова на бележития киргизки писател от съветската епоха Чингиз Т. Айтматов в неговия роман „Голгота”, изречени от един от неговите герои (Авдий Калистратов): ,,И затова е казано: вчерашните не могат да знаят какво става днес, но днешните знаят какво е ставало вчера, а утре днешните ще станат вчерашни... И още е казано: днешните живеят във вчерашното, но ако утрешните забравят за днешното – това ще бъде нещастие за всички”.

Оттук „извира” и големият въпрос към всички ни: след като добре знаем, че Клио не е Касандра, и че към „уроците на историята” все още у човечеството доминира скептицизъм, трябва ли да „пренебрегнем” наследството от завоевания и грешки на предците,. а и да ПОЗВОЛИМ на „утрешните” да не знаят какво става в нашето наистина тревожно и невероятно динамично във всякакво отношение време ?

Ако някому гореизложените обяснения се виждат сложни, то нека се има предвид, че става въпрос за най-сложното нещо – живота на хората и на човечеството в трите му времеви състояния. А „сложните неща не могат да бъдат обяснявани просто, защото тогава първата жертва е истината”... Не можем да не се съгласим и с продължението на мисълта.

Т4 – ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ И КАТЕГОРИИ В ИСТОРИОЗНАНИЕТО

Прегледът на категориалния апарат в исгориознанието изисква да се даде отговор за адекватността на използваните понятия към отразяваната и интерпретирана действителна. Но паралелно с това възниква и проблем доколко понятията са в състояние да направят знанията за миналия живот достъпни за съвременника. Тези две страни не би следвало да се „разделят”... А епохата, в която живеем внася доста компликации по въпроса за понятията...

„Основата на историческата наука винаги ще си останат ФАКТИТЕ , т.е. онова, което е реално познаваемо ” – пише бележитият немски познавач на древността Eд. Майер (1855-1933 г.), убеден сторонник на тезата, че главната задача на историка е осветляване на частното, на индивидуалното, а не на някакви общи

19

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевзакономерности, тенденции или концепции за историческия процес... Затова в тясна връзка с това, той подчертава: „Първата и основна задача на историка е установяването на фактите, които някога са ставали. Ако историкът не изпълни тази задача..., то цялата негова работа е безпочвена.”

Но какво е съдържанието на понятието ИСТОРИЧЕСКИ ФАКТ?... Без да се ангажираме с даване на дефиниция, поради убеденост, че (както сочи един от големите мислители на XIX в.) „дефинициитенямат значение за науката, защото винаги са незадоволителни”„, ще се опитаме да изясним същността на нещата. А и най-бегла справка в научната литература подсказва, че това понятие не се употребява еднозначно, макар повечето автори да смятат, че фактът е винаги нещо единично, независимо от различния етимологичен произход на термина, от който се изхожда. (Припомняме, че латинското съществително factum означава дела постъпка, работа, докато също латинското наречие foetus има пък значение на изкусно направен, нареден, подготвян) Ще припомним и друго – животът на хората и обществата отначало докрай е „изтъкан” от замисли, действия, постъпки, резултати и пр. над които неумолимо властва Времето и цялата човешка история вулгарно-материалистически би могла да се сведе до израза: „Живяха, любиха умряха!”. Безспорно е и друго – не всеки акт; замисъл, не всяка постъпка, идея и пр. става исторически факт. В историята „влизат” като факти само онези действия и пр., за които са останали исторически свидетелства, следи Според позитивистите от XIX в. (Ог. Конт) фактът е нещо просто, обективно, стабилно и неизменно. Позитивистите определят познаваемостта на историческия факт още като определяема от неговата относителна простота, от атомистичната му структура. Според някои от тях историческите факти са познати от текстовете и за установяване на историческата истина е достатъчно да собърнем към изтоушцше^за да селзяви тяпреднасв. цялата снобемност. Лозунгът на Фюстел дьо Куланж (1830-1889 г): „Текстът, целият текст, нищо друго освен текстът !” най-добре характеризира методологията на френските позитивисти от XIX в. Но Куланж призовава историците да се откажат от „всякакви теории и синтези” тъй като историята била „не наука на разсъжденията” (une science de raisonnements”), а „наука на наблюденията” (une science d”ob-servarjons), „наука за фактите” (une science de fairs)...

Има автори обаче, които разглеждат факта в no-широк смисъл. Те намират, че той може да е както нещо единично, така и нещо събирателно, сумарно... В наши дни доста авторитетно и ангажиращо се защищава тезата за индивидуалните и обобщени факти (Г. Андреева,, П. Никитин и др. учени главно от рускоезичната школа), като първото понятие се отнася до единично явление, а второто – до съвкупност от явления, до т.нар. статистически факт, който пък бил „осреднен резултат от множество индивидуални факти”. Към подобна интерпретация гравитират и немалко български автори. Покойният науковед Никола Стефанов напр. акцентува, че с термина исторически факт в най-широкия смисъл на думата „се означават едни или други

20

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевединият, индивидуални и неповторими исторически събития, процеси, явления и т.н.”. В подкрепа на това разбиране той сочи редица конкретни примери: покръстването на българите. Априлското въстание от 1876 г., обесването на Левски и т.н. Но по-нататък Н. Стефанов изтъква, че съществуват още и комплексни исторически факти, съдържащи в себе си „редица други исторически факти”. Именно комплексните исторически факти се дефинират от него и като събития.

Това било правилно, стига да се държало сметка, че събитието представлява и конкретен исторически факт.

Опит за подобно интерпретиране има и друг известен български социолог – Величко Добриянов. Като сочи нуждата от прецизиране на това понятие за историческата наука, той заявява, че фактът в реалната действителност е „всяко просто или сложно, единично или множествено явление (събитие), съществуващо обективно и независимо от познанието”.

Ако се абстрахираме от различните нюанси във възгледите научени, претендиращи за методологическа роля в ред области на общество-знанието, ще констатираме, че в науката сега съществуват правомерно 2 варианта на понятието факт. В по-тесния смисъл фактът, се разбира като единично явление. В по-широкия смисъл на думата зад това понятие разбираме и множество явления, които могат да бъдат: а) осреднен резултат от различни еднотипни явления (статистически факт) и б) съвкупност от явления със своя индивидуалност (комплексен факт)... Посочените 2 смисъла би следвало да уточним.

„Историческият факт може да се разбере само като единично, елементарно и неповторимо явление”. Той следователно представлява „неделима” в дадена система „тухличка”, елемент на историческата наука. Но вътрешно елементарният факт е също една с л о ж н о с т и неминуемо съдържа отделни компоненти. Той сам в друга връзка се оказва комплекс от елементарни факти. Всичко е въпрос на йерархичния на явленията от действителността.

Великата френска буржоазна революция от 1789 г. може да се характеризира като единичен факт, но само ако разглеждаме всичките й компоненти в единство, като елемент в системата на епохата... По-различен е въпросът, когато самата тя е цялостен, сложен обект на изследване. В такива случаи ВФБР би следвало да се разглежда и характеризира не като факт, макар и комплексен, а като факти съществуващи комплексно... Разликата не е несъществена! Единичността влиза в характеристиката на историческия факт.

За разлика от факта изобщо като начален елемест на научното познание, историческият факт има и самостоятелна ценност, тъй като помага за разкриване на неповторимото и индивидуалното. Ето защо той е компонент на историческото познание и то основополагащ.

Фактът е безспорно гносеологическа категория. Като единично явление в обективната действителност и елементарен къс от общественото развитие в миналото той се превръща в отражение на външното явление у познаващия субект. В този смисъл той

21

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевпредставлява субективен образ на обективна действителност. Така че с термина факт означаваме от една страна самото явление в историята, а от друга – отршеииетожу в съзнанието на субекта, изследващ действителността. Но в този случай той се превръща в историографски факт. Явленията в социалния живот са съществували и съществуват в реалността, но те добиват характеристика на обективен факт, щом станат познавателен обект. Когато след като са станали исторически факти се превърнат в предмет на внимание от страна на изследователя те стават вече историографски факти. Що се касае до факта като специфичен образ на едно или друго явление, той съществува на отделни нива. Гносеологически това е свързано с различни степени на неговото опознаване: фактът, следователно, може да бъде емпирически (когато познавателният образ е на ниво на възприятието и представата при констатиране на вече минал момент), и научен (когато познавателният образ включва и интерпретация на отминала случка, явление, събитие на ниво абстрактно-логически стадий на познанието). Това своеобразие има предвид В. О. Ключевски, когато не без известна хипербола твърди: „Исторически факти не са само събитията. Идеите, възгледите, чувствата, впечатленията също са факти, и то много важни факти”... Систематизация на фактите може да се извърши и във връзка с конкретна специфика на различните сфери от социалния живот. Съществуват икономически, политически, юридически, военни и пр. факти. Това обаче е групиране по съдържание.

Що се отнася до групирането по структура, обуславяща се на свой ред от структурата на изследваните събития по време и място, то фактите, с които оперира иаорикът-изследовател (историографът), биват прости и сложни. Тук обаче е абсолютно задължителна уговорката, че това разграничаване зависи изцяло от акцентите на конкретното тематично изследване: един и същи факт може да бъде прост, но и сложен.

Простите историографски факти се характеризират с признака единичност. Става въпрос за факти, чиято същност се покрива с едно локализирано времево събитие, отличаващо се с индивидуалност и неповторимост. Единичността обаче не е абсолютната относителна, тъй като всяко отделно и конкретно е свързано с общото и е във връзка с други единични събития или уникални явления. Например Съединението на Княжество България с Източна Румелия от 6.1X1885 г. е уникален и неповторим исторически акт, който – без съмнение – може да отнесем към простите факти, когато изследваме темата за българските усилия по осъществяване на националното обединение след Берлинския конгрес (1878). Но в същото време Съединението от 6.IX.1885 г., осъществено като техническа акция в Пловдив с превземането на Конака и пленяването на Г. Крьстевич, е многостранно обвързано с каскада от други прости исторически факти, очертаващи подготовката за тази акция и тогава то може да се интерпретира като сложен историографски факт.

„Сложният факт” се отличава с по-широки пространствено-времеви параметри и се откроява с по-голямата си аморфност при

22

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевопити за фиксиране и интерпретиране. Той налага комплексност при работа с историческите извори и широта на интерпретацията им.

При класифицирането по значимост историческите факти в унисон с фактофиксиращите ги знания, респективно и с историографските факти, се делят на съществени и несъществени, Историкът-изследовател не може никога да установи цялата съвкупност на фактите, и с оглед на темата е принуден да извършва своеобразна „селекция”. Съществените историографски факти са реконструкция на моменти, които отразяват най-характерните черти и особености на анализиран период или епоха, докато несъществените „възстановяват” периферни или по-малозначими моменти от даден исторически процес. И тук релативността в оценяване значимостта на фактите играе много важна роля: един и същи историографски факт би могъл да бъде както съществен, така и несъществен. Най-значимият момент още при селекцията на събраното множество от факти е историкът: а) да не пропуска съществени факти, или такива, които биха могли да се превърнат в съществени при малко по-широк тематичен ракурс; б) да не допусне подборът на изследваните факти да става произволно, а да бъде с оглед на обективната им роля в комплексния характер на историческия процес; в) да се стреми конкретните степени на достоверност на умозаключенията да бъдат определяни в зависимост от отношението между изследвани и неизследвани факти.

Сред най-често използваните понятия в историознанието е категорията СЪБИТИЕ (съ-битие). Без нея трудно можем да си представим развитието на историческата наука. В психологията, правото, социологията и др. фактите се възприемат като случки и казуси, но за историка фактите почти винаги ще бъдат „поредица. От събития, които са се случили в дадеш време” (Й. Хьойзинха). Ала отношението към категорията събитие е в екстраполацията от тоталното й отрицание като предмет на историческата наука и предложението тя да бъде изхвърлена от нейния лексикон до превъзнасянето й като фундаментално понятие, без което историята губи напълно наративната (разказвателната) си страна, а оттук и възпитателната си функция.

От гледна точка на съвременната философия на историята, събитието трябва да се разглежда като функция от всяка обществена човешка дейност Събитията отразяват връзки и отношения между хората кат/ индивиди, като класови и обществени групи. Следователно почти целия i исторически процес на обществото има събитиен характер. При това събитията изграждат конструкцията както на генезиса; така и на изменението и финала на всяко обществено състояние. Те са своеобразен индикатор на протичащите обществени процеси. Успоредно с това обаче трябва да внесем уговорка, че социалните процеси (явления) не са тъждествени със съставящите ги събития, като първите не могат да се осъществят и разкрият без събитията. Синтезът и хронологията на събитията, които историкът интерпретира върху основата на факти, представяли, съдържанието на разглежданите процеси и явления. Разнообразието от събитията

23

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевследователно е най-привлекателната страна за историка, чрез която той може да изяви себе си като изследовател. В зависимост от последователната и логическа връзка се разкрива историческата обусловеност на процесите, пък и значимостта на фактите, които ги „съзиждат”. В историческата наука се извеждат налице първостепенни и съществени събития, както и несъществени от този род. Обаче стойността им, както и при фактите, има относителен смисъл. В зависимост от характера на тематичното изследване и от поставените цели, събитията, след като „осигурят” наративното изложение, могат да доведат до научно издържани изводи и обобщения. Но решаваща дума за това има историкът. Само той, и единствено той, може да прави изводи за силата и влиянието на едно събитие в историческото битие.

Ада събитията протичате различен ритъм в исторически определено време. По такъв начин те могат да бъдат хронологически измерени. Както стана ясно от предните лекции, времевата характеристика на историческите факти изобщо отговаря най-напред на въпроса кога? Тази характеристика датира преди всичко събитията по отношение на даден, условно приет, координационен момент в развитието на обществото. При това историкът използува последователно абсолютна метрична система за време: век, година, месец, ден и пр. На второ място времевата характеристика е определяне на синхронни събития в историята: изследователят разграничава с прилагане на съответна измервателна единица моментите преди това, след това, заедно с... и пр. Най-сетне, на трето място, времевата характеристика е определяне на трайността, на последователността на ритъма в осъществяване на процеса в историческото битие... Времето се оказва същина на историзма, но самото то е свойство на движението. За тази същина нямаме достатъчно ясна дефиниция, макар още от Аристотел да знаем, че то е „число на движението”. Но усложненията в неговото определяне се дължат преди всичко на факта, че досега в природата не е открито строго периодично движение (В. Шкодров). И всъщност то се оказва категория за обозначаване на обективна реалност, отразяваща необратимост в последователно сменящи се явления специално в материалния свят от минало през настояще към бъдеще. То е определение на битието, в което се фиксира необратимостта ма промяната, съдържаща се три различаващи фази При материалния свят то, както бе доказано от А. Айнщайн, е органически свързано с пространството, но както и последното, то не е единно за цялата 6езкрайна вселена. При физическите тела времето и пространството зависят, от скоростта и от масата. Макар да съществува абсолютно – в смисъл на независимост от човешкия разум, то няма свое самостоятелно битие извън материалната действителност и се осъзнава като ритмика, като трайност и пр. единствено от разумния човек.

Точната датировка на процесите е обикновено трудна, понякога и неразрешима задача, докато регистрирането на фактите и на много от събитията не е съществен проблем. Макар че представителите на някои философски кръгове обикновено абсолютизират един или друг аспект

24

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевна понятието време, днес социално-историческото (а не календарното) време се разбира като израз на конкретно движение, на трайност на даден процес, като менящо ритъма си в зависимост от ритъма на движението. То се отличава с неравномерност – т.е. отразява относителността на темповете на ставащите промени във всяка социална система. Освен това историческото време съдържа и определен социално-психичен аспект, поради това че се осъзнава и преживява като трайност на явленията в социалния живот. Явни факти показват, че скоростта на движението в „потока” на събитията от минало към бъдеще, ритъмът на социалното развитие, на историческата динамика, не са обективно равномерни. Понякога историята като res gestae видимо сякаш „замръзва”, друг път процесите й добиват плавност, а има случаи, когато тя постига изключителна динамика в развитието на социалните системи. Неравномерността е характерна за всички исторически времена... Съществено значение в съвременната историческа наука има разбирането и конкретното приложение на категорията СИТУАЦИЯ. Историческата ситуация съществува като една обективна реалност. Съвременният учен-историк не може безкритично да в субективно-идеалистическия възглед, на Карл Попер (1902-1985) и някои други иеопозитивиапи” по този въпрос Попер предлага използуването на т, нар. ситуационна логика на историята, която обобщава в теория за ситуационния анализ... Ще припомним обаче, че за него „историята няма никакъв смисъл”. В доклада си пред Xiv международен конгрес по философия (Виена, 1968 г.) той обоснова теза i,, че „основната задача на историка е разбирането на обектите от третоя, свят (света на идеите | К.К.) като обективни съдържания на мисълта”. [в неговите възгледи първият свят е светът на материалните неща, а вторият – светът на субективния, личен човешки опит]. Като не приема идеите на В. Дилтай и Р. Колингууд (които не разбирали и признавали обективното и автономно съществуване на „третия свят” паралелно с другите два „свята”), Попер акцентува върху необходимостта историкът да разбира мислите съжденията на историческите герои, ала за него това НЕ Е повторно субективно преживяване, а МЕТАТЕОРИЯ. МЕТААНАЛИЗ той вижда и н анализа на представите и схващанията, и последният според него ще им,| обективен характер. De facto обаче методът му да внедрява ситуационен анализ чрез разбирането е също толкова субективен, както и методите на Дилтай и Колингууд, които отричат обективното и автономно съществуване на „третия свят”... Доста по-различен е американският социолог неопозитивист до, който също засяга проблема за СОЦИАЛНАТА СИТУАЦИЯ като в това понятие влага разбиране за механична съвкупност от различни хора, но без най-съществените връзки на техния социален живот- стопански, културни и пр. На друго място той уточнява, че социалната ситуация съдържала 4 показателя – време, пространство, население и т.н. Понятието социална ситуация при него = социална група.

Що се касае до историческата ситуация, последната може да е характерна или нехарактерна. Това зависи от зрелостта на изследвания

25

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевобективен социален процес, а също и от влиянието на външната (по-ложителна или отрицателна) страна. Характерните (типични) ситуации разкриват особено ярко необходимата историческа структура1. Те са последователни, взаимосвързани стъпала в развитието на дадена социална система. Конкретната ситуация показва не само факти, характеризиращи състоянието на различни | сфери, но и тенденции, разкриващипотенции за развитие. По принцип обаче историческата ситуация проблемна. Тя възниква там и тогава, когато възникват назрели социални проблеми, нерешими чрез съществуващите методи и средства. Поради това има два типа исторически ситуации: а) холлеосгатична („консереатив когато доминира” борбата за запазване на определена социална система и б) динамична, когато обществените процеси се радикализират.

Историческите ситуации възникват в условия на изострени социални противоречия като функция на потребността от промени. Частен случай на историческите ситуации са революционните: при тях неизбежно възниква прекъснатост в развитието и се стига до радикални промени на системата. Истор. ситуации се реализират винаги в обхвата на конкретна епоха. А историческата епоха е такъв времеви отрязък, който зависи от конкретните ситуации. Чрез епохата се влияе главно върху водещите тенденции на даден фазис (стадий), който може да се характеризира с различни исторически ситуации. В хронологическия обхват на една и съща епоха обществото може да се развива при различни фазиси и стъпала.

Всяка нова епоха е уникална, докато. историческите ситуации са повторяеми. Ситуацията по принцип характеризира конкретни състояния на епохата през различни нейни фази и повторяемостта на тези ситуации може да се проявява както на диахронно (вертикално) ниво, така и като синхронна повторяемост. В първия случай една историческа ситуация, каквато е напр. обстановката в навечерието на превземането на Бастилията през 1789 г. с незначителна модификация се повтаря в зимата на 1848 г. във Франция. А във втория – т.нар. син-хронна повторяемост се наблюдава доминиране на общи черти в исторически ситуации при различни историко-географски условия, но при приблизително еднаква степен на развитие. Абсолютен наивитет биха били очакванията за пълно повторение в детайлите, за преекспонираме на близки истор. ситуации в рамките на една (различни) епоха (-и).

Използването на понятието ситуация като средство за разбиране на една или друга обстановка от развили се събития е свързано с метода на моделирането, който има безспорно своето огромно значение, но в сравнително по-малка степен в историознанието.

С най-голяма обществено-практическа значимост, но и с най-голяма дискусионност в методологическия апарат на историознанието, се ползва категорията закономерност. При интерпретациите за нейната същност много често сега взема връх духът на иеглижиране на обществоно-историческата практика. Сега от много учени на преден план се извежда съображението, че историята като познание няма за

26

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевцел да открива зако1111 да прави теоретически съображения и изводи за исторически събития, понеже целта й е да дава описания на миналите събития в тяхната уникална неповторимост. Като че ли някои не искат да разберат, че така се губи научната същност на историознанието, тъй като ограничаване на мисъл м на историка не може да има... Личното ни становище по този въпрос е да ис се озоваваме в положението на шопа пред клетката на жирафа в зоологическата градина. „Та такова животно нема” i възклицавал гой, макар че животното било пред очите му». Така и папуасите от Нова Гвинея навремето отричали възможността за съществуване на радиовълни, понеже не ги виждали... Сред всички представители на науката най-малко подобава на историка да отрича наличието на исторически закономерности, защото това означава да се отрича наличието на закономерности в общественото развитие. А дали категорията закон (закономерност) трябва да се дефинира по старому – нека това бъде грижа на философите.

Но върху закономерностите и случайностите в историческото развитие, за които стана реч, ще се върнем отново в средата на лекционния курс_________________________2 Позитивизъм – направление във философската мисъл, основано от французина Огюст Конт (1798 – 1857 г.), според което човек може да знае с точност само ония истини, които се установяват, чрез наблюдение или опит. Други представители – Дж. Ст. Мил, X. Спенсьр..3 Неопозитивизьм – философско направление в научната мисъл на XX в., според което иопорията не трябва да се запитва с изследване динамиката и структурата на историческите процеси, а слогико-методологическите проблеми на историята като наука.

Т5 – ИСТОРИЧЕСКИТЕ ИЗВОРИ – СЪЩНОСТ И КЛАСИФИКАЦИЯ

Историкът по принцип няма възможност да наблюдава предмета на своето изследване и изучаване. Единствен източник на информация, от който той може да черпи знания, е историческият паметник (разбиран в най-широкия смисъл на думата), който му дава определени данни. „Всичко, което човек е създал, всичко до което той се е докоснал, може и трябва да съобщи за него” – казва споменатия вече френски историк Марк Блок, като има предвид именно историческия паметник. Без материализираните човешки усилия, мисли, чувства и пр., „застинали” в историческия паметник, е невъзможна историческа наука, тъй като не би могло да има никакви обяснения, изводи, концепции и пр. В съвременното историознание като по-обобщаващ и по-прецизен термин се е наложило понятието исторически източник, използвано по-често в синонимната му форма исторически извор. Зад това понятие разбираме всеки остатък от миналото, който изпълнява в изследователския процес

27

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевфункциите на средство за познание... Всеки вероятно се досеща, че всъщност това са най-разнообразни „продукти” и резултати от дейността на хората. Такива са напр. „следи” от материалната култура (украшения, прибори, облекло, храна, оръжия и пр.), както и тези от духовната култура (предания, легенди, балади, саги, песни, пословици, народни мъдрости и пр.). Някои от тях могат и да не бъдат записани или „изведени” за съвременника, и тогава първостепенен дълг на изследователя (нямаме предвид само този в археологията и етнологията) е да ги изведе „от анонимност” и да дешифрира „енигматичната” за неспециалиста информация. Едва ли е необходимо да се убеждаваме, че по един начин гледа обикновеният трудов човек от село на керамични фрагменти, излезли при оран в нивата или в необработено място, по друг начин – иманярът, по трети – археологът. За последния керамичните фрагменти не са „грънци”, а исторически извори...

Как биха могли да се групират толкова разнообразните откъм съдържание и форма исторически извори? – Според нас всички исторически извори биха могли условно да се разделят в няколко, напр. 6 класа (групи). Но още сега ще направим уговорка, че тази класификации не претендира за уникална достоверност, и че не би могла, предвид увеличаването кръга от исторически източници, да се изготви и Аруга -по-адекватна.

Първата група исторически извори са писмените източници,. Те могат да бъдат най-напред домашни и чужди. И в двете подгрупи включваме, разбира се, и т.нар. епигрзфски паметници – т.е. надписите върху твърд материал (камък, мрамор, метал, керамика, кост и пр.). Но писмени източници ca.HphKQniKmo^^n^^ysyi^ubp^j^apm^mi^ пергамент” аярЛеха най-многочислената и масова група и могат да се групират по различен начин – напр. по авторство, по произход (дали са издадени oi царска канцелария, от Военно ведомство или от манастир и пр.). Истината е, че досега няма абсолютен единен критерий за класифициране на писмените източници... Затова бихме предложили следното примерно групиране:

1) Паметници на върховното законодателство. – Тук отнасяме преди всичко приеманите конституции или издаване висши държавни закони (кодекси), отразяващи волята на определени управляващи среди, които притежават юридическата сила и задължителност за всички поданици и жители на определена държава или на група от държави. Известен е напр. френският Code cMI (Граждански кодекс) от времето на Наполеон I (1807-1814 г.).

2) Актов материал – Това са юридическите документи, в които са фиксирани политически и икономически сделки и договори, договори между частни лица, грамоти, разпореждания на централната власт (укази, постановления и пр.), протоколи, съдебно-следственй дела и други официални документи. В дшмо-машшш като помощна историческа дисциплина има различни класификации на историческите актове...

3) Документи огтехущгт>д/^^ – В тази група влизат протоколи от заседания, сесии, съвещания на местни, регионални или столични

28

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевинституции, органи и пр., в които се излага разглеждането на актуални проблеми с отражение върху начина на живот или бит на част от народа, или върху отделни човешки съдби...* Идва от Пергам – възвишение в Троя. Тук е открита първата работилница за обработка на кожа от зайци, кози, ярета, подготвена специално за писане върху нея.

4) Повествователни (наративии) документи. – Тук включваме както създаваните летописи през различните епохи, така и описанията на пътешественици и наблюдатели; както агиографската (житийна) литература, отразяваща обикновено в един панегиричен тон достойнствата на канонизиран от църквата светец, така и обикновените повести и разкази, в които историческата правда нерядко е „замъглена” с действителна или мнима художественост...

5. Мемоари. – Този род писмени източници са с относителна достоверност. Те в много по-силна степен са документи ма, отколкото документи за епохата (Н. Генчев). Като исторически извори те могат да бъдат близо, да съответствуват на, или да се отдалечават от историческата реалност. Затова никога не би следвало да се използват като самостоятелен източник на информация, а винаги в комбинация с други при завишена критичност от изследователя. Мемоаристи могат да бъдат както слуги-царедворци, така и бивши държавни глави, министри, а и обикновени участници в събития, оценявани по различно едни и същи процеси, явления, персонажи...

6) Дневници. – Те са в значителна степен по-ценни като източници, щом са автентични, тъй като вярно и откровено отразяват историческите реалности, макар и през субективната призма на водещия ги. По принцип се пишат за лично ползване и затова се приема, че в по-голяма степен се доближават до автентичния пулс на времето, което отразяват. И към тях изследователят трябва да подхожда критично. Например, „Дневник”-ът на Богдан Филов, С, 1990, под ред. на акад. Илчо Димитров, отразяващ исторически събития от 1939 до 1944 г. може да се ползува като исторически извор и от неподготвения в детайлите на историята на Втората световна война читател, но той би могъл да даде много повече информация на „профилираният” Специалист-историк. Специфично място в тази група заемат Стенографските дневници на парламентите. За българската нова и най-нова история те могат да бъдат един сравнително надежден исторически извор в проучванията.

7) Икономико-статистичсски и геофафоси материали – Могат да бъдат най-ценен и достоверен източник за демографски, стопански, фискални и пр. процеси и явления, защото обикновено се изготвят по разпореждане на централните или местни власти. В същото време историкът-професионалист не ои следвало да се доверява напълно на съдържащата се там информация, тъй като нерядко сведенията в тях могат да бъдат или манипулирани, или следствие на изпълнена социална (политическа) поръчка. Особена ценност имат и старите военни и географски карти.

8) Периодичният печат – регионален и (или) централен. Като сравнително нов вид източник, той отразява значително по-вярно

29

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевстрастите и вълненията на времето, отколкото напр. един мемоарист. Но той също трябва да бъде грижливо и критично анализиран като извор, тъй като както редакторите, така и авторите са продукт на своето време и на средата, която ги е моделирала... т.е., оставеното от тях по страниците на печата не може да не носи печата на субективизъм, пристрастност или партийна оцветеност. Всички тези писмени източници (с изключение на епиграфските) се съхраняват в архивохранилища и библиотеки, където могат да се полагат необходимите технологични грижи за тяхното обработване и запазване. В теорията и практиката на архивното и на библиотечното дело има доста интересни подробности около събирането и съставянето на течения, колекции, сбирки и пр. т. напр. основната част от документите на Вътрешната революционна организация, изградена от В. Левски, съхраняван днес в БИА-НВКМ (Български исторически архив при Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий”) е запазена, благодарение съобразителността на неговия придружител до Къкринското ханче Никола Цветков Десетина часа преди да стане залавянето Цветков се досеща да пришие грижливо в самара на коня твърде много документи, които оцеляват, защото след задържане на Апостола и на Цветков, турците в суетнята забравят за коня, а селяни го връщат още на 26 дек.1872 г. у дома... По-късно Захари Стоянов успява да прибере запазените от Цветков и съпругата му документи... Интересни подробности има и около събирането на огромно количество документи за българската история в Ориенталския отдел на НБКМ.

Значението на различните историческите извори през различните епохи е различно, дни с течение на времето намаляват своята роля като източник на информация, други – обратно. Така напр. агиографската литература трудно би могла да се квалифицира като надежден извор за състоянието на едни или други стопански процеси през Средновековието, макар че навремето е могла да изпълнява и тази функция... А периодичният печат, когато се разглежда комбинирано – при анализиране на информация от различни в идейно-политическо отношение издания – определено извисява своята роля като извор, макар субективизмът и при него да е твърде висок.

Историкът-изследовател трябва да има като свой пръв дълг работата с максимално широк кръг писмени източници, които се допълват взаимно, и дават възможност за взаимна проверка на съдържащата се в тях информация.

Втората група исторически източници са Веществените паметници – оръдия на труда, занаятчийски произведения, предмети на домашния бит, остатъци от жилища и архитектурни съоръжения, монети, паметници на изкуството и т.н. С тази група веществени паметници се занимава предимно археологията като основна историческа дисциплина. Както е известно земята, пък и морските глъбини, съхраняват огромен запас от веществени материали, които се разкриват главно в резултат на археологически разкопки, и стават обект на изследване (като пещерни жилища, древни селища, гробници, погребения, руини на крепости и пр.) или пък на вандалско ограбване или разрушаване от страна на недобросъвестни иманяри. Веществените

30

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевпаметници на миналото, и на културата в частност, запазват важното си историческо значение до наши дни. Особено място сред веществените паметници заемат паметниците на селскостопанския и промишлен труд, като тук не изключваме и такива като трактори, косачки, сноповръзвачки, жътварки, сечива, инструменти и т.н. Те определено гравитират към един по-специфичен род материали с изворов характер, които в по-силна степен биха могли да се отнесат към друга обособена група...

Третата група източници представляват чисто етнографските паметници, и по-специално съхранените до наше време остатъци (следи) отбита на различнитеетноси и социално-поминъчни групи. Историческото битие на тези различни групи намира отражение не само в писмените и веществени паметници, но и в т.нар. традиции, религиозни вярвания, обичаи, празненства и пр. Изучаването бита на народите дава особено богат материал за историческо изследване върху базата на сравнението поминъка на изостаналите етноси и племена със съвременното равнище на цивилизация. Тогава историкът може да разкрие и проучи отминали по-рано обществени стадии, дори най-древни форми на обществено устройство и пр. Американският учен Луи Морган като наблюдава внимателно съвременни нему изостанали в развитето си индиански племена, изучава бита на древните племена и разкрива какъв е бил начинът на живот в no-ранни исторически епохи. И сегал далечни извъневропййски области – на самотни и малки острови, в затънтените гори на Амазония или във високите планински райони на Азия – има племенни общности, които сякаш са застинали във времето и водят съществуване като неподвижно живо свидетелство на архаичния начин на живот. Данните от наблюдения върху живота и обичаите на тези изостанали общества трябва да компенсират дефицита на информация за първобитните народи. В същото време експонираните специфики на българските битово възрожденски технологии по отношение на занаятите в архитектурно-етнографския парк-музей Eтьра” край Габрово активират интересна историка към този вид източници.

Четвъртата група исторически източници са фолклорните ма-териали. Тук включваме най-вече лингвистичните материали на устното народно творчество, преданията, митовете, поговорките, гатанките, приказките...

В древногръцкия епос, в исландските саги, шотландските балади, в киргизския манас, изобщо в багатурските поеми на тюркско-монголските народи – във всички тези произведения намира ярко отражение живота на народа, въплътява се народната мъдрост, любовта към родината, ненавистта към завоевателите, народните мечти за едно по-добро бъдеще.

Петата група източници са от лингвистичен характер, по-точно данните от езика. Тук отнасяме и данните от физическата география, представляващи своеобразна реч на земята, и епиграфските паметници, които са своеобразно съединително звено с първата група извори. Но в петата група отнасяме най-вече езика на топонимията и на антропонимията, на ономастиката. Както е известно топонимията се

31

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевзанимава с историко-лингвистично изучаване произхода на имената на населените места и на местностите, докато антропонимията изучава в исторически план съвкупността от собствените имена в даден език, техните изменения стечение на времето и пр. Лингвистичните материали подпомагат съществено историка да изследва въпроси около етническата принадлежност и поминъка на древните народя, да проучва ми/рационни процеси, промени в обществените отношения в отдалечени епохи, развитие на култа и религиозните вярвания, на бита и пр.

Шестата група исторически извори eg сравнително няй-ипйитр; Швадума за кино-, фото- и фонодокументите. Това е нов бързо-иарастващ и придобиващ все по-голямо значение фонд от първоизточници, който непрекъснато се разширява, но осветлява главно историята от втората половина на XIX в. насам, когато човечеството достига в Другояче стоят въпросите с изследователската работа при историци, занимаващи се с проучване на Античността, Средновековието, Новото и Най-новото време. Тук мястото за художествено въображение е значително по-ограничено. Ролята на Негово Величество Документа (писмен тека, мемориална плоча или „паметник? на изкуството), независимо от това къде се съхранява – в частна колекция, в архив, в музей или библиотека – е изключителна. От този род извори историкът е призван да изведе максимум достоверна информация, макар и да е наясно, че абсолютната (чистата) 100 % обективност едва ли е възможна. Но „историята е станала наука, упражнявайки критика върху документите, които наричаме извори” {Жак льо Гоф).

В името на продължаващия Живот обаче, чрез изворите, след критичен анализ на гледната точка, „налагана” от тях, историкът трябва да дава максимално обективна картина за отминалите времена, върху които ние – съвременните поколения – градим настоящето, а и близкото бъдеще. 8 противен случай би се отворило широко поле за риторите (майсторите на словото). Те имат свое място, но като пропагандатори на истината, установена от историците. Тогава бихме”могли да очакваме по-голяма уплътненост на изреченото от М. Т.-Цицерон: „Historia vero testis temporum, lux veritatis, vita memoriae, magistra vitae, nuntia vetustatis...” („Историята е в действителност свидетелка на времето, светлина на истината, живот на паметта, учителка на живота, вестителка на старините”.)

_________________________1Traditio – всичко, което се знае или върши по предаване от поколение на поколение, приемственост.

Т6 – ПРОБЛЕМЪТЗА Т. НАР. ИСТОРИОСОФИЯ

Проблемът за взаимодействието на историята с другите науки не е нов – той е вълнувал още древните автори – тези, които първи са се опитали да разберат същността на историческите знания, истинския им

32

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевсмисъл и характер.

Преди около един век Макс Борн (1882-1970), един от създателите на квантовата механика, бе заявил, че истинската наука е винаги философии на. Ако това може да се каже за всяка наука, то особено е валидно за историята. Тя наистина е, и трябва да бъде ФИЛОСОФИЧНА. Това го изисква нейната същност.

И действително – СОЦИАЛНОТО ПОЗНАНИЕ, в това число и ретроспективното социално познание, е всякога изградено върху основата на определени теоретични предпоставки. Самата еволюция на историческото познание представлява по принцип постепенно движение напред от знанието към просто размишление върху битието, и към обобщението... В тази връзка ще припомним заключението на един от великите италиански мислители на XX в. Бенедето Кроче (1866-1952 г), изказано в полемичен дух срещу представител на френския позитивизъм: „Против формулата на Фюстел дьо Куланж, че съществуват философия И история, но не и философия НА историята, ние противопоставяме една друга формула: че няма нито философия, нито история, нито философия на историята, а само ИСТОРИЯ, която е философия, и ФИЛОСОФИЯ, която е и история”... Чрез това обобщение Кроче се обявява срещу сторонниците на т.нар. чиста философия, която по негово време е затънала в тресавището на „теологията и метафизиката” и на практика de facto се е превърнала в... схоластика Но Кроче същевременно е и срещу онези ИСТОРИЦИ, които събират емпирични компилации върху основата на позитивистката методология, без да ги осмислят сериозно теоретически, рекламирайки ги за „истинска история” – [Припомняме, че според позитивистите от XIX-XX в. – Ед. Майер, X. Бърнс, В. Винделбанд, X. Рикерт, Л. фон Визе, К. Попер и др. историята не е теоретична наука; тя е само приложна, идиографска дисциплина в обществознанието, призвана да се занимава с единични факти. Тогава именно Проспер Мериме – авторът на повестта „Кзрмен”, изрича афористичния израз; „.../?/?/?/...” („От историята обичам само анекдотите”) Б. Кроче обаче е противник и на „онази ... дисциплина”, с име ФИЛОСОФИЯ НА ИСТОРИЯТА, на която само приписват роля на методология по отношение на историческите дисциплини. А в действителност и тя е обременена сметафизика, и както и „завършения” ДИАМАТ, е неспособна да се превърне в универсален лост за издигане нивото на обобщения е историознанието. В ДИАЛЕКТИЧЕСКИЯ МАТЕРИАЛИЗЪМ основният порок е бягството от реалните проблеми на живия живот и „нагаждането” им към партийни схеми и постулати, воинствуващият неадекватно мате-риализъм.

А историята без философско осмисляне на историческите факти не е нищо повече от... бунище от res gestae. Изпълнявайки функциите на логика на научното познание лишената от партийна обремененост ФИЛОСОФИЯ помага на историка да проникне в истинската същност на факти и събития. Като фундаментална форма на човешкото знание, ангажирана с изследване основанията на човешките знания и постъпки, тя е основенлоствтърсене и обясняване на каузалната {причинно-

33

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевследствена; връзка, в изясняване гносеологическите особености на изворовата информация и историческото познание. Философските знания, но не непременно и единствено тези по диалектически материализъм, допринасят както за обосновка обективността на научните исторически знания, тъй и за разкриване сложната природа на тези знания. „Историята не е история без да съдържа в себе си теория, както теорията не е теория, без да има в своята същност природата на истеричното” – казва големият български философ акад. Кирил Василев. Ето защо ИНТЕГРАЦИЯТА между философско и историческо знание е необходимост, въпреки преосмисляне стойностите на марксизма. Истинските учени историци от различни школи би следвало да бъдат солидарни с девиза, който Анри Мару предлага за входен лозунг пред творческия кабинет на днешния историк: „Нека тук не влиза оня, който не е философ!”. Историята намира във философията своята душа. Иначе тя ще заприлича на изкуствения човек-робот, |измислен” в един научен трактат (30-те г. на XIX в.) от X. Хайне: роботът преследвал денонощно създателя си с кошмарно-настойчива молба: Give me a soul! {Дай ми душа!)

„Осмозата” между емпирично фактографско знание за миналото и теоретичното осмисляне на това знание, когато се разсъждава за причинно-следствени връзки, за повод и причини, за корелация между единично и общо, за уникално и специфично; за биологично и социално, за отношение между случайност и закономерност – тази „осмоза”, когато историкът преминава бариерата между знание и познание и осмисля историята като процес, обозначаваме с условния термин ИСТОРИОСОФИЯ. Паралелно с това историософията е в основата на епистемо-логията (вж. no-долу).. Най-ярък пример за синтез на историософски сепис-темологически обобщения за българското минало представляват съжденията на големия български историк П. Мутафчиев за резките и главоломни поврати и обрати в народностното битие през вековете.

За пръв път терминът е въведен от немския учен Август фон Цешковски през 1838 г. за назоваване Хегеловата философия на историята, а също и на спекулати вно-теоретическата история въобще. Впоследствие получава разпространение в трудовете по религиозна философия на историята, но след 3-4 десетилетия излиза в забвение... С него сега обозначаваме осмислянето на историята, и по-точно теоретичното знание за историческия процес, емпирични знания за който дава историографията – разбирана не като помощна историческа дисциплина, а като фазис на научно достоверното историческо знание за индивидуалните събития. Историософията обаче „не се покрива” с философия на историята. Просто защото последната освен размисли за историческото битие „включва” още и размисли за самото историческо мислене. Значи философията на историята е наука за философско-обобщителните съждения по исто-рическите проблеми, обхващаща част от историософския анализ, като в доста по-голяма степен се „покрива” с ИСТОРИЧЕСКАТА ПИСТОЛОГИЯ т.е. теорията на историческото познание, (За корелацията между историография, историософия и историческа

34

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевепистемология в областта на историческото познание по нова обща история вж. подготвената таблица от руския философ Ан. Ил. Ракитов в края на темата). А тази теория се гради и върху историография, и върху историософия, в смисъла, който изложихме. Тя формулира най-сериозни исторжескш&нцещии, катонапр. тази за историческия кръговрат (Дж. Вико), или за историческите цивилизации (Арн.Тойнби) и пр. Освен това историческата епистемология търси И дава обяснение за СМИСЪЛА НА ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ. А той не може да отсъства изобщо, тъй като „царството Божие не е настъпило) ако вярвяме на Ж. Маритен. СМИСЪЛЪТ на историческото познание е да хуманизира човешкото съзнание, да отдалечи човечеството от дивачеството, варварството и войните, да издигне нивото на цивилизованост. Затова историческата наука се нуждае от повече философски съждения, а не просто от трупане на фактофиксиращи знания. Отдавна отмина XIX в., ,,век на невинността”, когато „историците се разхождаха в райската градина, без ни едно късче философия да ги покрива -голи и безсрамни пред бога на историята. Оттогава насетне ние познахме греха и изпитахме грехопадението; и ония историци, които днес претендират да минават без философия на историята, напразно и съзнателно се опитват, както членове на нудистка колония, да преустроят райската градина в тяхна градина-предградие. Днес неудобният въпрос [за потребността от по-тясна връзка с философията – 6.м K.K.] вече не може да бъде избягнат0- пише британският учен Едуард Х.Кар (XX в.).. „Екстрактът” от философски знания е необходим както за митографския и логографски? донаучни фазиси в еволюцията на историческата мисъл, така и за историографскияфазис в развитието на историознанието, започнал с Херодот. А нямаме основания да отричаме периодизацията на Ф. Краузер.

Ще припомним... В началото на всичко човешко е мисълта. Историкът търси познанието, но стига до него чрез знания. Както вече бе посочено, знанието е достатъчно широка информираност за минали събития, процеси, личности, I придобита чрез историографията. А познанието е осмисляне, съпреживяване на узнатото, специфична „интимна връзка с факти, явления, и пр. То позволява четене „между редовете”. То е преминаване „отвъд”, надхвърляне на знанието. Ако знанията помагат да отговорим на въпроси КОЙ, КАКВО КЪДЕ, КОГА, КОЛКО, то познанието разкрива ЗАЩО и КАК са станали събитията и КАКВИ са последиците... Но за него е нужно философско размишление,, което основателно чл. кор. Г. Марков назовава любомъдрие.

Бидейки обърнато с лице към социалните факт, процеси и явления в миналото, към човека с неговите мисли, дела и поведение, историческото 1 познание неизбежно се оказва свързано особено и с такива области на хуманитаристиката, които изучават психиката на човешката личност, I нейното мислене, емоционално-естетическия й свят. Това го прави поливалентен тип познание. Историкът-изследовател днес се нуждае от максимум контакти със социологията, политологията, логиката, психологията и пр.; тези контакти ще

35

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевпомогнат да надмогне гравитацията на факто-събитиеописателството. Другояче казано време е за интердисциплинарно сътрудничество ня историята с други науки от обществознанието и скромният служител на ю не трябва пасивно да чака озарение от совата на Минерва. Нему понякога се налага да оперира дори със знания из областта на такива привидно „далечни” дисциплини като математика, физика, химия... Осмисленият философско-исторически подход би помогнал интегративността с другите науки, особено с обществените. В противен случай отрицанието на историята като наука и натякванията за непристойното поведение на Клио от страна на някои среди ще продължават.

Паралелно с това обаче не би следвало да се забравя, че историографията има за свой основен атрибут наративно-описателнсстта...

Историческа наука --- --- Философия на историята

Историография Историософия

Истор. епистемология

Обект на позна наето

Историческата реалност

Историческата реалност

Историческото познание

Предмет на

познанието

Индивидуалните събития, конкретни. ситуации и процеси, отделните структури

Закономерностите, тенденциите, общите схеми и структури

Логическите структури, методологическите и общофилософски основания, начините на изследване

Обект на изследва

не

Историческите и археологическите източници.Първичните текстове

Вторичните текстове

Вторичните текстове

Метод на изследва

не

Критически анализ на източниците, анализ на материалните останки, методи на спомагателните исторически дисциплини, филологически анализ

Теоретически анализ

Теоретически, логико-методологически анализ

36

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. КалчевТнп на

знаниятаЕмпирически знания

Теоретически знания

Теоретически, философски знания

А. И. Ракитов. Историческое познание М., 1982, с 153

T7 – ПОМОЩНИТЕ (СПЕЦИАЛНИТЕ) ИСТОРИЧЕСКИ ДИСЦИПЛИНИ И МЯСТОТО ИМ В ИСТОРИОЗНАНИЕТО

Въпросите за мястото в историознанието на т.нар.помощни (специални) исторически дисциплини са част от големия въпрос за взаимодействието на историята с други науки както в обществознанието, така и в природознанието. С течение на времето „валентните”„ връзки на историята са се увеличавали, като се е засилвала и интегративността й не само с философията, социологията, психологията,и логиката, етиката и естетиката, но са се установявали разширяващи се контакти дори с математиката, физиката, химията, биологията, а в наше време и с информатиката. Тази особеност на разширяваща се „поливалентност” дава основание на известния холандски философ и историк на културата Й. Хьойзинха (1878-1945) да заяви, че историята е „най-несамостоятелната от всички науки”. Дори и да приемем това твърдение с голяма доза резервираност, не може да не признаем, че е налице тенденция към разши ря ване на връзките с други науки, без обаче това да е бариера всяка от тях да има свой обект и предмет на изследване, свои метод и технологии, свой понятиен апарат, част от които историята ползува при конкретни случаи. А това е белег, че има „отношения” на взаимозависимост, взаимодействие, взаимопомощ, доколкото всички тези науки прибягват в развитието си до историзма. Разширяващата се интегративност едва ли би следвало да се квалифицира едностранчиво като „ахилесова пета0 на историознанието. Защото миналият живот на човека и на обществото е уникален в своята конкретика и многообразие и той не би могъл да бъде правдиво отразяван без интравертен поглед от изследователя. Ще припомним в тази връзка и разбирането на най-бележития английски историк на XX в. Арнолд Тойнби (1889-1975): „ Обществото е цялостна мрежа от взаимоотношения между човешките същества. Обществото следователно не е съставено от човешки същества, а от отношенията помежду илк в обществените структури индивидите са просто пресечните точки в мрежата от отношения”. Изследваните „материя и дух” от страна на историка са, значи, доста по-специфични от физичните, биологични и пр. процеси.

Всъщност историята като наука не е една единствена, която се дели хронологически план на различни видове и се диференцира по държавностно-регионален принцип. По-правилно би било да се говори за исторически науки, като зад това понятие се разбира съвкупността от основни исторически науки.[като тук се включват история, археология и етнология) + полющна (специмни)исторически дисциплини(тук се включаi археография, архивистика, генеалогия, дипломатика, епиграфика, историография, но не в смисъл на

37

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевразвит стадий на историознанието, метрология, музеезнание, нумизматика, палеография, сфрагистика, фалерисгика, филигранология, хералдика, хронология и пр.). Помощните специални исторически дисциплини имат свои източници, свой научен метод и предмет на изучаване, но този „предмет: е материална база за исторически знания и никога не може да бъде чужд или вън от историята като наука. Затова и някога през XVII в., в условията на техния генезис, те са били наричани науки-спътници (des sciences satelites) или дори науки „прислужници” (des sciences ancillares). Предназаначени да подпомагат или „осигуряват” историята, те всякога при необходимост са обърнати с лице към решаваните от нея задачи и затова взаимодействието също има формата на интеграционен процес, но с нюанса на зависимост...

Най-широка от специалните (помощните) исторически дисциплини е изворознанието Тази дисциплина занимаваща се с теорията и методи ката на изучаване и използване на изворите, се дели условно на конкретно (приложно) изворознание и на теоретично (общо) изворознание. Теоретичното изворознание има за свой предмет теоретичните страни на проблемите, свързани с появата, натрупването и установяването на източниковата информация, с нейното използване в познавателния процес. А приложното изворознание интерпретира практическата работа върху изворите, технологията по тяхното използване и изясняването на научните критерии при издирване и класифициране на различните видове исторически извори по различни признаци, както и оценяването на тяхната значимост по интересуваща ни проблематика, разчитането на текстове и „добавки” към тях. Тясно свързана с нея е археографията, която разглежда технологията по цялостната подготовка за привеждането на писмени документи във вид разбираем и достъпен за съвременния читател във вид \ за публикуване, от подбор, – разчитане и онасловяване (озаглавяването) до справочен апарат и анотации, най-кратки бележки по съдържанието. Значителна заслуга на българските историци, занимаващи се с изворознание и археология, а и принос на различните специалисти по другите спомагателни науки, в т.ч. и на археографите, е публикуването и обнародваното на 27 тома „Извори по българската история” (на т.нар. ГИВИ – гръцки извори за българската история, ЛИБИ – латински извори за българската Ирория, ТИБИ – турски извори за българската история, НИВИ – немски извори за българската история), на различни документални сборници и пр. ... Освен конкретното изворознание, свързано по същество със значителна практическа работа върху самите извори, с анализ и характеризиране на външните особености на източника, с разчитане на текста и допълнителните „добавки” и наслоения към него (т. нар. лалилшоЈапц),с локализиране на източника и евентуалната му подготовка за обнародване, с извороведски характер са и дисциплини като архивистика, генеалогия, метрология, палеография и т.н. Тези дисциплини по неизбежност са свързани с други. Основна сред тях е историографията, т.е. историята на историческата наука.

Една от най-ранните обособила се като помощна историческа

38

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевдисциплина, свързана най-вече с дипломати ката, е палеографията. От нея се обособява и еп и графи ката. Палеографията се оформя тогава, когато силно се увеличава вниманието към писмените текстове от миналото и най-вече към древните ръкописи (Бернар дьо Монфокон създал във Франция в началото на XVIII в. ръководство по гръцка палеография). Палеографията изучава еволюцията на писмените системи (писмености), като изявява и изследва закономерности в развитието на писмото. В за висимост от азбуките и езика палеографията бива древноегипетска, гръцка, латинска, арменска, ки-тайска, османотурска и пр. {Обща палеография няма).

Още през Античността, а след това и през Средновековието, ус-поредно с интереса към изворите, се появява нуждата от критично от-ношение към тях, с оглед установяване достоверността на даваните сведения. Чрез критицизъм към изворите по време на европейския Ре-несанс се откриват доста фалшификати, в т.ч. и на официални актови документи с юридико-нормативно съдържание. Но да се установи валидността на един юридически акт, съдържащ всички надлежни символи и знаци, свидетелстващи за автентичност и на официални актови документи с юридико-нормативно съдържание не е лесна задача. Оказва се, че са нужни специална подготовка и знания, наложило се и изработване на специална методика. Тази именно необходимост поражда дипломатиката. Обособяването й започва през XV в., но като истинска специална историческа дисциплина тя е обобщена за пръв път от Жан Мабийон през XVii в. Марк Блок дори определя 1681 г. – годината на публикуването на труда на Мабййон, синтезирал основите на тази помощна историческа дисциплина – като една „велика дата в историята на човешкия дух”. По това време стермина ршямишпочватда се обозначават всички публичноправни актове. Впоследствие тази специална историческа дисциплина за документите неизбежно се „сродява” с палеографията, с генеалогията, с хронологията и др. Фалшифицирането на документи се среща и в бъл-гарската средновековна история – акад. Ив. Дуйчев посочва конкретни примери за това.

Генеалогията като помощна (специална) историческа дисциплина се занимава с изучаването произхода на родове, фамилии и на отделни лица, на родствените връзки и със съставянето на родословни дървета Тясно свързана с хералдиката, сдипломатиката и с други помощни исторически дисциплини, генеалогията дава сведения от биографично естество, подпомага ни при ориентиране в имуществени, социални и политически отношения. Без нея историческите знания за хората биха били в значително по-хербаризиран вид. И тя обаче изисква упорита проучвателска работа главно в архивохранилищата. В България през 90-те г.г. на XX е. започна да излиза под редакцията на акад. В. Хаджиниколов едно твърде интересно издание – сп. „Родознание” (Cenealogia).

Хералдиката като помощна дисциплина се занимава с изучаването на гербовете. Възникнала още през XI–XII в. в Североизточна Франция, към XVII–XVIII тя навлиза вече в упадък. За сметка на това в други райони на Европа тя продължава да се развива.

39

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. КалчевСамата хералдика установява система от правила, които трябва да се спазват при съставяне на различи ите гербове, независимо от това дали са държавни, родови, цехови, лични или на отделни княжества (графства, херцогства) или братства. Хералдиката си служи с особен свой лексикон и диспозиция на символните знаьуи, които ако се познават в дълбочина, могат да служат като решаващи аргументи дори при решаване на големи наследствени спорове в Западна Европа Издадените там справочници с регистрирани гербове могат да бъдзт изключително полезни особено при интерпретирането на генеалогични или чааноиаорически въпроси. Историческите аспекти на хералдиката придобиха особена актуалност във връзка с изработването на новия герб на България преди 12-ина години.

Особен интерес сред помощните (специалните) исторически дисциплини буди нумизматиката, още повече че и днес тя е предмет на колекционерство и на иманярски страсти. Тази помощна историческа дисциплина, чието име идва от гръцката дума voptcnia (монета), се занимава с комплексното изучаване на монетите. По монетите би могло да се съди за формите на обществено устройство, за смени в династи-ческите управления, за взаимоотношения между васали и сюзерени, за държавни преврати и революционни процеси, за икономически и социални отношения и т.н. Изображенията на аберсаДлицевата страна) и реЗерса, както и надписите, могат да дадат изключително ценна ин-формация за сведущия историк, докато колекционерът цени повече реАкостта на монетата, художествените достойнства, благородността на метала и т.н. С времето постепенно повече като колекционерство, отколкото като помощна историческа дисциплина, се обособява фале-ристиката, която се занимава с изследване и изучаване на отличителните белези на значките.

В най-тясна връзка с археологията като основна историческа наука се развива специалната дисциплина, наречена eпиграфика, Тази помощна историческа дисциплина се занимава с разчитането и обясняването на надписите върху твърд материал (мрамор, камък, метал, керамика, дърво), които най-често са издълбани с длето или с друг остър предмет. Тя е особено богата откъм материал, когато става дума за древността и Средновековието, защото тогава законите, декретите, договорите, надгробните надписи и пр. са се записвали чрез издълба ва не върху твърд материал. Според езика на документите епиграфиката се класифицира на египетска, гръцка, латинска, старобългарска, османотурска и пр. Заниманията с нея обикновено се практикуват от археолози и палеографи. Макар и „no-късно оформена като самостоятелна помощна историческа дисциплина (XVIII–XIX в.), епиграфиката често пъти дава незаменима хронологическа, филологическа или военно-политическа информация.

В нашите земи има разнообразие на епиграфски паметници още от времето на древногръцката колонизация по черноморските градове и тази наука се развива главно през XX в., макар да има своето начало преди това. Още от XVII в се слага начало на епиграфски занимания от страна на български учени и днес би могло да се твърди, че от всички спомагателни дисциплини епиграфиката е с най-голям принос за

40

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевразкриване на факти.

Интересна помощна дисциплина е сфрагистиката, сигилографш та – лат. Тя се занимава с развитието, класификацията и проучването на печатите и е особено тясно свързана с дипломати ката и палеографията, нос нея имат връзки също хералдиката и нумизматиката. Предмет на сфра-гистични прочвания в България са византийските, български и османо-турски печати.

Жизнено необходима като помощна (специална) дисциплина е и историческата метрология. Тя изучава употребявани в миналото от различните народи мерки за разстояния, обеми и тегло, както и тяхното исто рическо развитие. Задачата й е да изведе на понятен за съвременника език различните величини, упоменати в историческите извори. На изкушения от историческо четиво читател специализиралият се в историческата метрология учен трябва да поясни, че един стадий е 185,136 м, че една римска миля е 1,598 км., че английския ярд е 91,44 см, а руският сажен -2,1336 м., докато верстата е от 1,0668 км. Аршинът като мерна единица у източните народи е 68,75 см, а 1 дюнюм като мюсюлманска мярка за площ е 913,3 м2. Този вид знания са нужни на историка. Когато той знае, че древногръцката оргия е 1,851 м, би могъл да се ориентира в разстоянията, записани в Търновския надпис на х.Омуртаг..

Макар че в ежедневния лексикон понятието филигран се употребява в смисъл на фино златарско изделие, сред помощните исторически 1 дисциплини се е обособила и т.нар. историческа филигранология, която няма никакво отношение към златото. Неин предмет е изучаването на полупрозрачните отпечатъци с различни сюжетно изобразени фигури, думи или букви, които се поставят като водни знаци върху хартиени документи, е т. ч. и върху банкноти, с цел да се затрудни подправянето. Филигра-нологията разработва научни методи за датиране на недатирани документи, за определяне на техния произход, за осмисляне на различни политически факти. Ономастиката (ономатологията), макар и да е дял от езикознанието, с успех може да изпълнява функциите на помощна за историята научна дисциплина. Тя се занимава с произхода и значението на собствените лични и географски имена. BTУ е с особено значим принос в развитието на българската ономастика. Когато се изследват личните и I фамилни имена, ономастиката се проявява като антропонимия, а когато изследванията касаят произхода на местности или на населени (изселени) места, тогава ономастиката всъщност вече е топонимия.

Тясно свързана с топонимията е и една друга помощна (специална) историческа дисциплина с извороведски характер. Става дума за историческата география и картография, занимаваща се с географско-историческите ракурси в развитието на държави, региони, населени места през различни епохи и периоди. Дисциплината изисква особено задълбочени знания както по история, по икономическа и физическа география, така и такива по топография. Предмет на хронологията пък е историческото социокултурно време, толкова разнообразно с видовете системи за летоброене и с различните календари.

41

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. КалчевС помощни исторически дисциплини са се занимавали видни

историци и специалисти-филолози, географи и пр. При това мнозинството посвещават научни усилия в изследвания по повече от една дисциплина. Не може да не посочим името на Петър Богдан-Бакшич (XVII в.) – пионер на българската иторическа география и картография, както и на епиграфиката. Място в развитие на помощните дисциплини имат още Константин Иречек, Карел и Херменгилд Шкорпил, Гаврил Кацаров, Данаил Дечев, Никола Мушмов, Тодор Герасимов, Борис Геров, Веселин Бе-шевлиев, Георги Михайлов, Петър Коледаров, Веселин Хаджиниколов, Петър Чолов, Кирилка Възвъзова-Каратеодорова, Аспарух Велков, Божидар Райков, Йорданка Юрукова, Казимир Попконстантинов, Иван Йорданов, Константин Дочев, Антоанета Запрянова и др. Тяхна, а и на някои други изследователи, е заслугата е страната ни да има що-годе развити помощни исторически дисциплини, недостатъчно изучавани обаче във ВУЗ. Увеличаването времевите и пространствени параметри на обекта на историознанието закономерно води към увеличаване значимостта и на специализираните исторически дисциплини. А това е индикатор за потребността от засилване на интеграционните процеси и с други отрасли на науката.

Т8 – ЦЕННОСТНИ ФУНКЦИИ НА ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ

При все че излага миналия опит на homo sapiens, историознанието не е имплантирано в миналото. Историческата наука е всякога „в тон” със съвременността в стремежа към опознаване на настоящето и „надникване” към бъдещето. Още Г. В. Хегел забелязва, че „ние не се интересуваме от миналото, само защото някога то е съществувало”, а живелият повече от век след него Й. Хьойзинха изрично уточнява, че историческото мислене е винаги шелеологишю, т.е. с някаква цел. Поради това към историята не са безразлични както литературният творец и политикът, така и философът и средно интелигентният гражданин, комуто ежедневието не е изтръгнало сетивата за обществен резонанс. А във времена като днешните, когато епохата на „третата вълна” (Алв. Тофлър), когато „драмата на историята”, се разиграва пред очите ни и поставя болезнения въпрос за настоящето в безкрайната поредица от исторически събития, за съдбата на малките национални държави, интересът към историческото знание закономерно и лавинообразно нараства. Явно е – не можем да опознаваме „модерния” свят без познаване на „немодерното” му минало.

Функциите на историческото познание, а и на историческите знания, биха могли да се диференцират на познавателни, социално-управленчески, ценностни и хедонистични (емоционално-естетически). Xeдонизмът е принцип за обосновка на нормативната етическа теория, според който добро е онова, което носи наслада и избавление от страданията, а зло – онова, което води към страдания и неприятности. В ежедневния лексикон хедоншъм = стремеж към удоволствията, епикурейство]. В учебникарската литература има и друга класификация на функциите...

От всички видове функции, ще концентрираме вниманието си предимно върху ценностните. Изводите за тяхната роля са в по-висока степен дискусионни, а и в учебните помагала на проф. Ж. Стоянов за останалите е казано достатъчно, както е писано от него и по този въпрос в други изследвания, ползвани от нас... Още в самото начало ще напомним азбучната аксиома, че Клио не е Касандра, но не е и... Темида. Заедно с това ще прибавим и едно публицистично становище на Дж. Скот, че ”фактите са свещени, а мнението

42

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевсвободно”. Ако към казаното внесем обаче и уточнението на големия руски учен Д. Лахачов (1906-1999), че науката и нравствеността са неразделни, би станало ясно, че историкът е поставен в сложна ситуация, когато става реч за ценностните функции на историческото познание, напомняща за умиращото от глад Буриданово магаре, защото се колебаело дали от лявата, или от дясната торба със зоб би трябвало да яде... Той изследва исторически факти, за да разкрие смисъла и съдържанието на някакви събития и процеси, ала като жив разумен човек не би могъл да бъде рефлекторен отражател, или просто безпристрастен съзерцател. От друга страна, той не може да не оценява тези факти от нивото на своето време, от някакви съвременни позиции, и колкото да се стреми към обективно изложение и обяснение на изследваната материя, върху съзнанието му тегне и гравитация на Времето, и тази на личностния светоглед. Признаваме или не, философските съждения в някаква степен аксиологизират света.

Когато става реч за отношение към ценностните функции на историческите знания, сред философите на историята неизбежно се сблъскват два подхода. Първият, сциентисткият (строго научният), „ратува” за „освобождаване” на тези знания от всякакви оценки за добро и лошо, за прогресивно и регресивно, за позитивно и негативно като извъннаучни елементи, чужди на обективния прочит на миналото... Лнтисциентисткият подход пък стига до абсолютизиране ролята на оценките в историческото познание, затова би могъл да се дефинира още като аксиологизацш на историята, „Аксиологизаторите”„ из средите на позитивистите на XIX в. (X. Рикерт, В. Винделбанд и др.) акцентуват върху принципа на „методологическата автономност” на познанието за миналото, като отстояват разбиране, че доколкото историознанието има за най-значима цел изграждане на моралната същност на човека, то на оценъчните функции на историята трябва да се гледа като на най-важни. Из недрата на миналото историкът е призван да изнесе ценностна „руда”, която да предостави на своето и на бъдните поколения. В противен случай историята като наука би се превърнала в натрупан Еверест от фактографски материал за миналото, в „склад” за минали вехтории, ненужни никому. „Главният въпрос – пише оксфордският професор Джофри Баръклъф – е в това, какво може да предложи историкът на своето поколение, доколко е готов да отговаря на тези, които търсят в историята ключ и указания за решаване на съвременните проблеми”. Животът тече наистина от минало към бъдеще, но способен да надниква в бъдното ще бъде само оня, който е опознал миналото. Така смятат и Н. Макиавели (XVI в.), но и марксистът Г. В. Плеханов (XIX в.).

Ала надценяването на оценъчния (ценностния) момент в историознанието неизбежно тласка към субективния идеализъм, към солильсизма... Причината е в липсата на универсални критерии за ценностна скала в човешкото развитие. Като се лансира тенденция към отричане нуждата от използуване на причинните фактори (а те са главното в историзма!) в изследвания за миналото, се стига до извод, че принципътза пршинноспа не може и не трябва да го има в процеса на историческото познание. Така антисциентистите откриват, че дори и опитът за разкриване на причини в историята изисква „ценностни съждения” (Сидней Хук). А коя от причините историкът би избрал за главна в едно събитие, зависело изключително от неговата лична ценностна система.

Нуждата от прилагане на ценностния критерий при разкриване същността на изследваните събития не може разбира се да бъде зачеркната изобщо. Истинската историография не би следвало да се ръководи само от това, каква е била ролята на едни или други събития в общата канава на историческото развитие. Историческите процеси нерядко са многопластови, а в динамиката на живота съжителстват мирно или конфронтирайки се различни тенденции и явления. От близка историческа дистанция видимостта в детайлите е по-добра, но това автоматически не гарантира надеждност в обобщенията. А ролята на събитията би трябвало да се оценява от съвременна научна

43

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевгледна точка. Но и съществено в контекста на обективната история (res gestae) и съществено за нас са неща, които не са тъждествени. Всяко поколение има право на свое осмисляне и оценяване на миналото. Тъкмо в това се крие и научната същност на истори-ческото познание. Но оценката би следвало да бъде максимално освободена от субективните влияния на средата и времето, от класово-партийни императиви, отчитаща доминацията и субординацията на някогашните реалии.

Един от видните украински методолози на историята подчертава, че освен каузалния критерий, чрез който фактите се съотнасят с обективната причинност и закономерност „историците често прибягват и до акеиологическия критерий”, но те нерядко подбират и интерпретират го своему факти, „които в каузалната верига на събитията... не са играли особена роля, обаче имат огромно значение за съвременността”. С това заключение не бихме могли да не се съгласим. Но според нас не би трябвало да става въпрос може ли или не и трябва ли или не да се използва ценностният критерий в хода на историческите изследвания, а дали този именно критерий е основният в разкриване картината на миналото, Защото понякога той не е определящ, но когато е потребно би следвало да се има предвид, че колкото и да е променлива ценностната скала във времето и пространството винаги е имало общочовешки ценности- право на живот и на борба за неговото подобряване, право на родина, право на собствена идентичност, не конфронтираща се с другите) и пр.... И тогава ценностният критерий не следва да се игнорира.

На големия въпрос за даването на оценки от страна на историка се опитват да дадат свой отговор и представителите на другия, сциентисткия, подход. Те се стремят да конструират такъв „модел” на историческата наука, който да е „свободен” от всякаква ценностна ориентация. Един от основоположниците на историческия обективизъм (Л. фон Ранке) издига призив историкът да се пази от всякакво влияние на своята съвременност, „да се задълбочава изцяло в миналото”, за да може да го „опознае в чист : вид, да изобразява събитията такива, каквито са били в действителност. Но в изследванията си многократно показва в оценките субективизъм -плод на протестантско възпитание и на активизиращия се в XIX в. пруско-юнкерски шовинизъм.

Мнозина съвременни, пък и по-ранни последователи на Ранке, се опитват да доразвият неговите възгледи. Кембриджският преподавател от XIX в. лорд Джон Ем. Ектън (1834-1902), известен с това, че разбира историческото познание като наука за прогреса, подчертава: „Историята трябва да бъде наш „освободител” не само от извънредно силното влияние на по-старите времена, но и от извънредно силното влияние на нашето собствено време, от тиранията на средата и от въздействието на въздуха, който дишаме”. А според немския историк Д. Юнкер „историкът или трябва да избягва ценностните съждения, или трябва да си изясни, че с подобен тип съждения той се проявява вече не като учен, а като моралист, I политик или наставник”. Дали обаче избягването не води към тотално неглижиране не само на идеологическото, но и на идейното значение на историознанието, и до краен нихилизъм спрямо неговата обществено практическа значимост и като geistwissenschaften (наука з адуха)?... И още нещо. Подобен „обективизъм” не би ли означавал миниране устоите на историческата наука като част от хуманитарното знание?... „Историкът не трябва да се извинява за това, че историята е безполезна. Той дори трябва да се гордее с тази нейна безполезност” – твърди американецът Дж. Мейлин. Но ако за него безполезността на историческото познание е без значение, дали същата позиция би удовлетворявала поколения учени, отдали целия си живот на научни дирения в името на по-висши обществени идеали и за издигане нивото на цивилизованост у човека?... Особено ако тези представители разбират полезността не като готови рецепти за обществено поведение. Не е чудно, че на подобен нихилизъм спрямо ролята на оценъчните съждения в процеса на историческото познание

44

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевсе противопоставят мнозина представители на философгята на историята. Имайки предвид именно връзката на историка със собствената съвременност, следователно и на влиянието на тази съвременност върху мирогледа, Едуард Халет Кар (1892-1982) отбелязва: „Както казва Маркс – възпитателят сам трябва да бъде възпитан. Защото преди да започне да пише история, историкът сам е вече продукт на историята.” Нещо повече – „както всички други явления, той сам е социално явление. Той е едновременно продукт и съзнателен или несъзнателен говорител на обществото, към което принадлежи”. Предимно поради последователността в придържането към своята идеологическа основа, „историософите”-идеалисти, както и някои от материалистическата школа, не могат да разкрият ДЕЙСТВИТЕЛНАТА общеопвено-практическа значимост на историческата наука... Явно е, че е необходим балансиран подход в преодоляване крайностите както на сциентизма, тъй и на аксиологизлла в решаване проблема за мястото на ценностните знания в процеса на историческото познание. Какъв обаче би следвало да бъде критерият за „примиряване” на хербаризирания обективистки подходи често субективисткия антисциентизъм? При всички случаи той не би следвало да е някаква класово-партийна методологическа база, или определени идеологически доктрини.

Обективният критерий за необходимостта и истинността на историческите оценки, без които историческите знания губят смисъл, би трябвало да се търси главно в сферите на материалната и духовна дейност на обществото. Именно в реализирането (или „умъртвяването”) на назрели социални потребности, в утвърждаването (или ликвидирането) на определени социални сили в обществения прогрес, в съблюдаването или „сриването” на общочовешки духовни и материални ценности може по принцип да се търси основния критерий в оценяване историческата дейност на хората, в оценяване на избраните пътища и средства! при осъществяване на тази дейност. При това оценката не следва да бъде непременно „полярна” в заключенията. Само придържането към такъв критерий при максимално игнориране на презантизма би ни предпазило както от морализаторстване, така и от сухо регистраторство. Класовите и Партийни пристрастия нямат място в творческата лаборатория на историка, както нямат място и механистичните илюзии за „рефлекторно” отразяване наминалото. Подобно отразяване впрочем никой досега не е постигнал. Историята може да е средство за патриотично (а даже и на „юбалистко”„) възпитание, само ако не игнорира историческата истина, като не оперира с полуистини... Когато днес преосмисляме някои оценки от недавното минало за богомилството и обръщаме по-съществено внимание на неговата антидържавност не би следвало да забрявяме и писаното от Йордан Иванов през далечната 1925 г.: „Велика прозорливост и рядка доблест е било за средните векове да се излезе с проповед за равенство на човеците, за борба против робството, крепостничеството, против съсловната организация на обществото, осветени от държава и черква, борба против потисничеството на господарите и велможите над несвободния човек, обърнат на безгласна и безправна вещ”

Тук му е мястото за поясняване на принципиалния въпрос относно релативния характер на обективността на историческото познание, Абсолютна обективност, каквато по принцип се постига в изследванията по природните и математически науки, в историознанието е невъзможна. Но тази специфика не анулира научната същност на историческото познание. Смятаме, че най-подходящия ключ към дверите на истината по тази проблематика ще намерим в съжденията на споменатия Едуард Халет Кар – дългогодишен дипломат (член на английската делегация на Парижката мирна конференция -1919 г.), политолог и историк-професор в Оксфорд и Кембридж. В „Що е история?”той пише: „Какво... имаме предвид, когато хвалим даден историк за неговата обективност или казваме, че един историк е по-обективен от друг? Очевидно не просто това, че той предава вярно фактите, а по-скоро това, че той подбира правилните факти – с

45

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевдруги думи, че прилага правилен критерий на значимост. Когато наричаме един историк обективен имаме предвид... две неща. Преди всичко считаме, че той притежава способността да се издигне над ограниченото полезрение на собственото си положение в обществото и историята — една способност, която... зависи частично от способността му да отчете размера на своята съпричастност в това положение; с други думи да отчете невъзможността за пълна обективност. На второ място имаме предвид че той притежава способността да проектира своето виждане в бъдещето, така, че то да му даде едно по-дълбоко и трайно проникване в миналото, отколкото може да бъде постигнато от историци, изцяло зависими от собственото си непосредствено положение... Историкът (изследовател -б.м., К.К.) на миналото може да се доближи до обективността, само приближавайки се към разбиране на бъдещето”... Именно разбирането на бъдещето (което вече за съвременните поколения е минало – К.К.) заставя днешният историк да оцени като достойно както воинското поведение на руския редник Александър Матросов (загинал, закривайки с гърдите си амбразурата на вражеско картечно гнездо на 23 февруари 1943 г.), така и повторението на този подвиг от българския ефрейтор Никола Паскалев 21 месеца по-късно (Стражин, 18октомври 1944 г.). Независимо от сходните идейни подбуди, генерирани и от комунистическата работа във войската на две различни армии, за професионалния историк трябва да е ясно, че в хода на сражения и битки до победа може да се стигне с цената и на този род саможертва... Никаква смяна на ценностите не може да оправдае обругаването на действията на Матросов и Паскалев, така както не може да омаловажи значимостта на антихуманиите дейност на американския лейтенант Уйлям Коли на 16 март 1968 г., лично разстрелял 109 цивилни южно виетнамски селяни от с Сонг Ми... Формалната сила на принципа „А la guerre comme a la guerre” в двата случая проявява различни ценностни измерения... И ако съвременният изследовател откаже да се съобразява с тези различия, той би се отдалечил от обективността. Именно обективността задължава всеки истински историк да признае и високата професионална подготовка на хиляди войници и офицери на Вермахта, макар каузата на нацистка Германия да е световно господство...

Неотдавна в българското политическо пространство се лансира идея за поставяне на мемориален знак и за загиналите в летните боеве на 1877 г. войници на Сюлейман паша. Целта на сондажното „проучване” привидно се анонсираше като изключително хуманна — в края на краищата и войските на Сюлейман паша, подобно на българските опълченци и руските воини са изпълнявали дълга си да воюват, А някои от тях са воювали твърде добре. В същото време дори да се абстрахираме от символната значимост на Шипка в българското национално минало, дори и да забравим в името на каква кауза са воювали войските на бившия френски евреин Соломон Леви и в името на каква защитниците на прохода, от гледна точка на историята като наука няма как да се заличи кървавата диря, оставена от тези войски от Дедеагач до Шипка в живота на мирното християнско население... Всякакви аналогии и паралели с други страни и други времена са неудачни и спекулативни.

Що се касае до т.нар. персоналистичен уклон в оценяване на миналото, той има свое легитимно място в изследователския процес за това минало и даже в дидактиката (обучението), но само при условие, че пгзофесионалистът-историк е наясно, че не трябва да прилага съвременни нему критерии в анализиране делата на проучвани личности, и че успее да се „освободи” от субективните си (не непременно партийно-класови) пристрастия Историческите личности би следвало да се оценяват върху фона на съвременната за тях епоха в зависимост от това какво ново лично те са внесли като ценности в живота на обществото, или какво са отнели, забавили, ликвидирали. Погрешно би било да прилагаме към тях изисквания за добродетели или достойнства, които нашата съвременност или по-късни епохи временно или трайно са наложили. И още нещо: най-малко на историка-учен

46

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевприлича да участва в ново митотворчество. Той не би следвало да забравя, че „хората на са ангели” [Ив. Стаднюк]. Могат да бъдат велики, герои, предатели, тирани и пр., но не и ангели. Във връзка с този уклон, понякога неоснователно критикуван от определени исторически среди, възниква и резонния въпрос: нравствено ли е историкът-изследовател да се докосва до т.нар. частен (интимен) свят на личности, които отдавна са в небитието или са приключили наскоро земния си път|...

Частният (интимен) живот на исторически бележитите личности не би следвало да бъде разгласяван публично от изследователя-историк, или споделян пред по-тесен или по-широк кръг съвременници. Нравствеността в науката повелява и това ограничение. Но този частен живот би следвало да бъде табу за историка, само ако особености на характера, човешки слабости, недъзи и пр. на изследваната личност нямат отражение върху живота на обществото, или на големи негови групи. Пренебрегването (премълчаването) на моменти от т.нар. частен живот на бележити обществени личности, които моменти са с широк или значителен обществен резонанс, би било фалшифициране или манипулиране на историческата истина. Ясен и безапелационен отговор по този въпрос дават авторите на всички академични и просветни издания на „История на България” при разглеждане напр. на въпроса за падането на Стамболовия режим (1894 г.). Съвсем съзнателно от тяхна страна се игнорират пикантерийиите интриги около личния живот на съпругата на военния ексминистър полк. М. Савов, мнимата сексуална интимност на Ст. Стамболов с нея, и ролята на новоназначения военен министър полк. Р. Петров, така занимателно предадени някога от Добри Ганчев в „Сломени за княжеското време”, С, 1973. |

И накрая би „следвало да се обърне внимание върху симбиозата между историософския тип мислене, когато фазата на проучването на изворите е отдавна премината, и стремежът е да се стигне на всяка цена до даването на оценки върху проучваната материя. С последното би могъл да се занимава само учен с отлична подготовка и нагласа към теоретични обобщения. При всички случаи обаче професионалният подход към обобщенията с оценъчен характер би бил от полза за историознанието, би съдействал за извличането на поуки. В това отношение биха могли да се посочат като еталон за провокиране на нашето мислене размишленията върху българската средновековна история на П. Мутафчиев в неотдавна издадената ,,Книга за българите”. Основателно тя бе поставена на пиедестал с такива знаменателни изследвания с народоведски характер като „Записки по българските въстания” на 3. Стоянов и „Бит и душевност на българския народ” на И. Хаджийски. С оценките за българските внезапни възходи и изненадващи падения, и за сръбската история като пример за бавно прогресивно развитие Мутафчиев провокира аналитическата нагласа у всеки един професионален историк и активира медиевистите-изследователи...

Оценките върху болезнени проблеми от миналото в диапазона от „Осанна!” до „Разпий го!”, така характерни за историческата публицистика, не са желателни за историческата наука. Ученият-изследователби следвало да оценява доминацията и субординацията на тенденции и процеси, с участието на герои и антигерои без панегирични и заклеймяващи етикети, за да може да остави място и за разкриване на нюансите в намеренията и последиците... Само тогава историческата картина би била представена по-колоритно, с по-голяма достоверност и адекватност към отразяваната действителност.

Т9 – ГЕНЕЗИС НА ИСТОРИЧЕСКИТЕ ЗНАНИЯ В МИТОГРАФИЯТА

Още в началото на този курс лекции бе посочено как се е зародил интересът към човешкото минало: страхът от смъртта генерира вярата в боговете и надеждата в отвъдния

47

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевживот. На него разумният човек противопоставя разказите за отишли си хора, за отшумели събития. Разбирането, че след смъртните остава споменът за тях, за да съхрани чертите и делата им, става своеобразен човешки съюзник в борбата срещу смъртта. От друга страна, потребността от предаване и препредаване на трудово-поминъчния опит също активира интерес към миналото. Ето защо би могло да се обобщи, че историческият усет у далечния ни прадед се заражда веднага след религиозното чувство, възбуден от страха и от потребността да се труди. Затова и най-напред човек създава митовете и легендите, в които описва „своите богове”, сложните им взаимоотношения и отношения със самия него. Като произведения на устното творчество, разказите за свръхестествените сили и човека се предавали от поколения на поколения до откриването на писмеността, след което биват записани, за да останат в еволюцията на историческото знание като първи митове.

И така митовете (от грц. mitos, = предание) са всъщност предания за богове и хора, възникващи устно и разпространяващи се чрез най-ранния фолклор, за да се пренесат с течение на времето и в по-късния, и се използват, след като бъдат записани в художествената и религиозната литература като някои станат предмет на теми в изкуството. Много често преданията под формата на алегория обясняват някое голямо природно или историческо събитие. В днешното ежедневие с думата мит се обозначава най-вече нещо неистинно, преднамерена или случайна заблуда, която се представя за истина. Качествено различно е философското разбиране за мита – тук понятието мит е символ на митологичен мироглед, а митологичен начин на мислене, типичен за началото на homo sapiens. Първата и най-важна специфика на този тип мислене е неговата син-кретичност (свързване на различни възгледи) – при него няма диференциране на неща, които за нас са явно различни. „Митологичният човек” не се разграничава от околния свят, изживява се като неразделна част от околната природа. Отделният индивид не разглежда себе си като свободна и самостоятелна единица в общността, а само като нейна органична част. Индивидът живее в една органична, жива реалност. Но тази реалност твърде наподобява света на съня. „Митологичният човек” не различава субект и обект, име от именован предмет, чувство от мисъл, произход от същност и т.н. При този начин на мислене всяко нещо може да се превърне във всяко друго: животното може да се превърне в човек, камъкът може да стане птица, а божествата да приемат всякакъв облик. Синкретизмът тук означава една безкрайна метаморфоза (превръщане на едни неща в други). Затова и големият римски поет Публий Овидий Назон (43 г.пр.Н.е. - 18 г.сл.Н.е.) назовава своите митологически поеми „Метаморфози”. В ерата на митовете нещата не са инертни вещи, а по-скоро флуидни същества. Подобно на покълването на растенията от привидно мъртвата земя, така и тук всеки предмет се превръща в живо същество. За „митологичния човек”, който мисли емоционално, въпросите за същността на едно нещо са равнозначни на питане за генезиса на това нещо.

От XIX в. насам в науката са създадени няколко вида теории за произхода, същността и еволюцията в митологията. Най-широко разпространение намира културно-историческата теория (Дж. фрейзър, Бр. Малиновски, Ж. Дюмезил, Р. Карпентер и др.), а като най-модерен изследовател на Запад се е утвърдил Клод Аеви-Сгрос. В някои от неговите трудове се поставят интересни проблеми за релацията между историческа наука и митология, за реанимирането на митологеми в съвременното историознание, за полезността на митологията и т.н. С богат философски заряд са и обобщенията на Ролан Барт...

Макар да е наситена с религиозни елементи, първобитната митология не е религия (религията се отличава не само с вяра в свръхестественото, но и с единство на мирогледа, чувствата и култа!), а цялостна мирогледна система, исторически предхождаща религията и обособяването на последната като тип идеология. Митологичното мислене, възниквайки

48

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевнавсякъде стихийно, твърде рано преминава към разни видове космически и исторически обобщения. С преминаването на хората към отседнал начин на живот, икономически обвързан с една или друга местност, средтях се засилва представата за единство на рода или племето и се активира желанието за възстановяване паметта за собственото минало. Така се появява култът към предайте, който не може и без съответстващ мит за предиите.

От гледна точка на съдържанието най-ранните митове могат да бъдат теогонически, космогонически, антропогонически, аграрни, календарни и т.н. Най-често срещан първобитен мит е хероическияг (героическият) - по същина това е легенда за произхода на даден род или племе от най-ранния предтеча, комуто се приписва свръхестественост, и способност да комуникира с боговете. С хероическия мит е свързан в много райони на света и тотемизмът. Основното при него е вярата в общия произход и кръвната близост на някоя група хора с определени животни или растения, предмети или явления. Тотем се назовава животното-прадед, неговото изображение или символ. В него се вярва, че са вселени душите на прадедите. Рецидиви на тотемизма са съхранени като отживелици и в развитите религии (Бог като баща на вярващите, причастяването като вкусване от тялото на Бога, разделянето на животните на чистим нечисти). Остатъци от тотемизма има и във фолклора...

Интересно явление в митологията представляват антропогони-уескше митове. При тях за създаването на човека свръхестествените (божествените) сили използват за целта земя или глина. Използването на земя се среща в индоевропейската и семитската (по името на Ноевия син Сем—бж, /С/С] митологии, в митовете на северноамериканските индианци кахуила, а използването на глина се среща като обяснения в шумероакадската и египетската митологии, в митовете на северноамериканското индианско племе ирокези, в митовете на някои африкански и полинезийски общности и пр. Вероятно някои от тези интерпретации са намерили семантично (езиково-смислово) отражение при наименованията на първия човек - основателно някои изследователи обръщат внимание на съществуващата връзка както между еврейските думи „adam” – („човек”) и „adamah” – („земя”), както и между латинските слова „homo” – („човек”) и „humus” – земя”).

От гледна точка на формата първобитните митове се излагат чрез приказки, легенди, ритуални песни и пр. Към тези митове може, макар и не без някои условности, да бъде отнесена древногръцката „Илиада”, индийските „Махабхарата*, „Рамаяна”, „Джангариада”, древнокитайската „Книга на песните”, ирландските саги, френската „Песен за Роланд”, старогерманската „Песен за Нибелунгите”. От no-късно време са бъл-гарските песни за Крали Марко, руските предания за Иля Муромец, извършващ дивни подвизи не за слава, а от човеколюбие в епохата на Средновековието...

Всички народи имат своя ранна митология, но не всяка митология преминава цялостно в по-сетнешни паметници на културата. При преминаването обаче се появяват неизбежни изменения. Така е дори и с древногръцката митология (вж.напр.мита за критския Минотавър - бикочовека от о-в Крит, уби г в лабиринта от Тезей с помощта на Ариана!), даваща много богат материал за развитие на литературата и изкуствата... От нея до нас идва и названието на континента - Европа била дъщеря на един финикийски цар, която Зевс, преобразен на бик, отвлякал на о. Крит, където тя добила от него като свой син цар Минос - нещастникът да има за съпруга Пазифая... По-различна е древно-тракийската митология, която се развива в религиозна система. А има митологии (старославянската), които се имплантират във фолклора и нар. обичаи.

Изключително интересно явление в нашите земи е орфизмът Тайнственото езическо учение, възникнало през VI в. пр.Н.е. около личността на тракиеца Орфей, се разпространява и в елинския свят. Човекът-божесгво и цар Орфей не само подчинявал с музиката си природните стихии, хора и животни, но е и създател на мистерии и загадки и на мъдри прозрения: неговите последователи вярвали, че светът е рожба на любовта и

49

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчеввремето и че Зевс представлява всесветската енергия. Бидейки син на бог Аполон и на нимфата Калиопа, Орфей не е имал проблеми в общуването със свръхестествените сили. Известни са митовете за сватбата му с Евридика и слизането му в ада, за злочестата му участ да бъде разкъса 11 от вакханките край бреговете на Марица, за погребването на останките от него на о. Аесбос и т.н.

На Орфей и орфизма посвещават своята литература на дарба творци като Есхил (V1-V в. пр. н.е.)/ Еврипид (\/ в. пр. Н.е.), Пърси Биш Шели (XVIII—XIX в.), майстори на четката като Петер-Паул Рубенс (XVI-XVII в.), композитори като Кристоф Вилибалд Глук (XVIII в.), Ференц Лист, Жак Офенбах, Хектор Берлиоз (XIX в.) и др. Световната културна общественост има представа за Орфей и орфизма, но малцина са онези, които знаят, че по-сетнешна средновековна България приема и културното наследство на траките. Още по-малко са и знаещите за заемките в древногръцката митология от тази на траките.

„Творбите” с ороакустичен характер са създавани преди всичко за да въздействуват върху съзнанието на съвременника с ярки описания на моменти из живота на древните хора, и по-специално на тия, които са играли някаква роля в първобитната общност. Ако използваме съвременна терминология би могло да се каже, че различните произведения на устното творчество са имали предназначение главно да задоволят естетическите потребности на доевния човек, но и да култивират у него необходимите според тогавашните разбирания човешки добродетели. Съжителството на истината с въображаемото и измислицата в тези произведения е своеобразно историческо повествование, но и средство за проникване в миналото, за неговото осмисляне. Това е най-типичната характеристика на митографското знание, в което историкът трябва да се ориентира. Не може да не се съгласим с Клод Леви-Строс, че „проблемът е къде свършва митологията и къде започва историята”. Ако за далечния ни прадед ми тотворчеството е ранно проявление на първичен историзъм, отклоненията на съвременния историк към митотворчество вместо занимания с изследване на миналото, вече нямат право на съществуване. В този смисъл „митовете са по-опасни от лъжата”, както се изразява на едно място проф. Андрей Пантев.

Митологизираните исторически представи навсякъде участват в създаването на националната идентичност, но и в... опасностите за нейното деформиране, особено когато вземат връх в масовото съзнание и изместят на заден план историческата истина. Понастоящем в българското историознаиие п рофесионалистьт-истори к е поставен в една трудна ситуация, защото би следвало да руши старите митологеми, без да допуска в науката избуяването на нови. А тази позиция не се нрави не само на широки кръгове от обществеността, но и ма политическите елити...

Истински, по същество радикален, преврат настъпва е съхраняване спомена за миналото, а оттам и за по-правдиво и вярно отразяване, едва с появата на писмеността. Чрез нея се осъществява прехода от митография към логография. Алогографията е мост към истинското научно историческо знание, където за митологеми няма място. Веднага трябва обаче да подчертаем, че логографите-прозаици „стъпват” върху основата на т.нар. летописи, в които неизвестни автори са маркирали някои събития. Трудовете на логографите съдържат, разбира се, и легендарни описания. За разлика обаче от устния „фолклор” в съчиненията им има нужното логично свързване между откъслечните сведения за изолирани събития от митично или по-късно време в по-обобщен вид и последователен разказ. А това е крачка към действителния историзъм.

Най-синтезирано казано първите логографи се появяват в йоническото крайбрежие на Мала Азия. Интересът на населението от градовете на това крайбрежие към отвъдморските земи, към тяхното минало и настояще е разбираем... Върху тази основа тук се появява особен жанр устно повествование, в основата на което лежат разкази на препатили хора за видяно и чуто от тях по време на пътешествията. Тези разкази

50

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевсъдържали отчасти напълно верни данни от географско, етнографско и историческо естество, но заедно с това в тях имало много измислици и фантазии. Устният разказ-изложение от такъв род навлязъл трайно в духовния живот на йоническото население, получавайки името логос. Заедно с разпространение на писмеността подобни разкази започнали да се записват, както са се разказвали - не в стихове, а в проза. Авторите на тези творби за разлика от поетите, влизат в историята на гръцката литература с името логографи. Различават се две поколения гръцки логографи: старше (VI-V в.пр.Н.е.) и младше (V в. пр.Н.е.). По-известни са „старшите” логографи -Хекатей Милетски, Харон Лампсакски, Кадъм Милетски, Скилак и др. Първият от тях, който може да се възприеме още и като първи древногръцки географ, в своята „Генеалогия” проявява удивителен критицизъм към разкази заминали времена, които изглеждали „смешни” в очите му и затова твърди, че описва събитията така, както ги намира за правдиви... Останалите, в т.ч. и тези от „младшето” поколение стоят в „сянката” на Хекатей.

Т10 – БИБЛИЯТА И РАЗВИТИЕТО НА ИСТОРИЧЕСКАТА МИСЪЛ

БИБЛИЯТА е сборник от свещени за евреите и християните книги в които се обобщават различни откъм съдържание и форма предания., легенди, митове, закони и пр., писани в един доста продължителен период от време - от XII в. пр. н.е. до II в. сл. н.е. Тя е сравнително късно творение в развитието на летописния жанр и на историко-летописмената традиция изобщо: преди нея имаме доста запазени писмени паметници за древноегипетското, древномесопотамско и хетско минало. На нея съвременният историк не трябва да гледа като на 100 % достоверен източник за станали описвани исторически събития - по-голяма достоверност непредубеденият учен би открил в „Книги на царете” и „Книги на пророците” в Стария завет, и особено в Новия завет - в някои от Евангелията, в Деянията на св. св. апостоли и в техните Послания. Теократично-историографският подход е безспорно доминиращата тенденция във всички разглеждани събития. Паралелно с това би било изява на абсолютен наивитет да се търси историческа достоверност в ПЕТОКНИЖИЕТО (в първите пет Мойсееви книги - Битие, Изход, Левит, Числа и Второзаконие).

Библията е изградена върху иносказания, притчи и гигантски метафори, и ако възприемаме написаното там 1:1, рискуваме да се окажем глупаци, които вярват без да мислят, или пък шарлатани, които говорят без да вярват. А правото на искрена религиозна вяра, както и на искрен вътрешен атеизъм, не може и не бива да бъде спекулативно никому налагано.

Историкът би следвало да знае, че Библията е фундамент на морално-етична система, на богослужебна практика и догматика на юдаизма (V в. пр. Н.е.) и християнството. Тя се състои от две части... Стар завет (книгите на древноеврейски и арамейски езици, признавани и от християни, и от евреи) и от Нов завет, признаван само от християни. Старият завет, назоваван от евреите още Свето писание, канонизиран около 100 г. сл. н.е., е по-старата част от Библията. Той е създаден от йерусалимските жреци, заели от юдейския (еврейския) фолклор творби обосноваващи възникването на робовладението в основаната през XI в. пр. н.е. древноеврейска държава в Палестина. Към VII в. пр. н.е.се обединяват писаните преди това (в IX-VII) в.) книги на Елохист и Яхвист. През V в. пр. н.е. религиозно-политическият реформатор Ездра обединява и отредактира в т.нар. Петокнижие, писаните от Мойсей през XV в. Битие, Изход, Левит и пр. Не може да има и капка съмнение, че Елохист, Яхвист, Ездра и др. са всъщност елитът на древноеврейските мъдреци... За един доста дълъг период от време от VIII до II в. пр. н.е. се

51

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевсъздават ,,Книги на пророците” (Амос, Исай, Йеремия, Иезекил, Наум, Авакум и др.), в които е прокарана като централна идеята за близкото пришествие на спасителя – месия, небесен пратеник, който ще изкупи греховете и ще спаси и Израел, и света. За съжаление евреите са тези, които не признават Исус Христос и се разграничават от него, приемайки като източник на вярата редом със Стария завет и Талмуда... А писаният на староеврейски и арамейски езици Стар завет има 39 книги: освен петте Мойсееви книги, и книгите на пророците и на царете, в него се включват и т.нар. книги на летовниците и т.н.

Новият завет е написан в Източното Средиземноморие към втората половина на I и началото на II в. сл. Н.е. в условията на формиране на официалното християнство, призоваващо към примирение с действителността. Той е съставен главно от четирите евангелия (на св. ев. Матей, Марко, Лука и Йоан), описващи живота и идеите на Исус Христос; от Деянията на апостолите и техните Послания. Всичките 26 книги на Новия завет (в т.ч. и Откровение Йоаново) са написани само на гръцки език (с изключение на евангелие от Матея, сътворено на еврейски!) и се признават само от християните. По времето на египетския цар Птолемей II Филаделф („Сестролюбец”) (285-247 г. пр. Н.е.) и по негов почун еврейските свещени книги били преведени на гръцки език. [Редом с „подвизите” си на братоубиец и „сесгролюбец” (сестрата Арсиноя се омъжва за Птолемей и удушава децата си от по-ранен брак!), този „новоегипетски” владетел остава в древната история още и с решение за построяване на прочутия Александрийски фар]. Окончателният тека и редакция на християнския тека на Библията се отнася към IV в. сл.н.е. – на Лаодикейския събор в 364 г. са обявени за свещени текаовете на 59 книги. Към края на същото столетие св. Йероним Блажени обезсмъртява името си като превежда Библията и на латински. Преводът е известен още с името Вулгата за разлика от този на Стария завет през III в. пр. н.е. – извеаен като превод на Септантите, т.е. на 72-та учени-евреи на гръцки език. Следват преводи на арменски, сирийски, грузински. етиопски. А в 882 г. св. Методий завършва в тогавашна Панония наченатия по-рано от брат му св. Кирил превод на Библията от старогръцки на старобългарски. Логичен е въпросът: колко от европейските народи имат превод на свой език още през IX в.?

Когато аналитично мислещият съвременник изучи добре Стария завет и Евангелията, не може да не стигне до изненадата, че почти всичко описано в Евангелията – появата на Исус на историческата сцена, неговият образ, много от словата му, включително и последните от мъченическия кръст („Елои, Елои, лама савахтани ?” = „Господи, Господи, защо ме изостави ?”), много от действията, вкл. и неговата смърт, са описани далеч преди това от пророците в Стария завет. Исус съвсем съзнателно е „сбъдвал” изреченото от пророците и е вървял към саможертва в името на човечеството.

Въпросът за историческото съществуване на Исус съществува на дискусионна основа още преди появата на марксизма. Все повече са учените, които виждат в негово лице реална земна личност, която е опознала идеите от Стария завет и уверено е вървяла към саможертви стремейки се да обедини най-хуманистичните ценности на онази епоха? Независимо дали е мит или реалност, Христос оставя след себе си най-трайната следа в световната история.

От Библията става ясно, че християнството носи като нова идеята Абсолютното. Абсолют е християнският Господ-Бог... Той е един. Християнският Бог не идва като Зевс едва след две поколения богове. Той няма история, защото е вечен и други богове освен Него няма. За Него не може да се каже, че подобно на езическия Зевс властва над останалите същества. При Зевс силата е огромна, но не и безмерна, а могъществото на Господ-Бог е безкрайно. Бог е всемогъщ. Това непонятно по мащаб могъщество се изразява най-вече във факта, че той не само подрежда Космоса (както правят езическите божества). Бог е творец. На него не му е нужен Хаос, за да го облагороди, нито стихии, чиято енергия да използва. Бог твори, създава от нищо. Дори материята е сътворена. При

52

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевнего няма като оръдия на труда светкавици, мълнии или ураганни ветрове. Бог твори с чудо. Това творчество е свободна воля. То не е причинно обусловено, не е израз на свободна необходимост, защото е Абсолют.

Древногръцките олимпийски богове са дребнави, завистливи. Понякога завиждат както един на друг, така и на простосмъртни индивиди сред смъртните хора. А християнският Господ-Бог създава света със свободната щедрост на абсолютен творец и неговата творяща енергия е неизчерпаема, затова той е благ. И понеже Той е един и е творец на всичко съществуващо, Той е това, което може да бъде. Бог е съвпадение на битие и възможност. Негово основно свойство следователно е съвършенството. Бог няма недостиг от битие, няма неосъществени възможности. Той е пълнота. За него няма извън, още не или вече не. Затова Той е всезнаещ. Нему не са нужни везните на Темида или указанията на Съдбата. Той е създал света и го крепи (Затова и носи името Вседържател), а от него идва истината за света. Светът като М-Н-Б (минало, настояще и бъдеще) е прозрачен за твореца. Бог е преди света, крепи света и предначертава бъдещето му. Нищо не може нито да се роди, нито да престане да съществува, ако не следва Абсолютната воля. Този християнски Абсолют има една същност, но лицата му са три: Бог-Отец, Бог-Син и Бог-Св. Дух. Тези 3 лица образуват единство, което ограниченият човешки разум не разбира. Християнският Господ-Бог значи е Монада, но и Триада. Тази „неслятост и неразделност” на 3 лица в Божествената Троица е достъпна само на Вярата. Ни логиката, ни математиката могат да съизмерват своите истини с истините на Бога... Това е най-обобщената библейско-християнска визия за Бога, която се изгражда след запознаване с Библията.

Запознаването с нея не може автоматически да направи от атеиста ревностен християнин. Но би следвало да го застави да размишлява — не само над собственото битие, но и над тайнствата на човека, когото някога Бог прогонва от Едемската градина, заради стремежа на Адам и Ева към познанието... И още нещо – днешният историк трябва да е убеден, че „вярващи или невярващи, ние трябва да знаем, че религията е явление на културата и квинтесенция на нравствения опит” (Д. С. Лихачов)

Т11 – ВЪЗГЛЕДИТЕ НА ХЕЗИОД В „ТЕОГОНИЯ” И „ДЕЛА И ДНИ”

Космогоничната представа за началото на света е синтезирана I добре в древногръцката митология. Почти завършен израз на тази представа намираме в поемата на беотийския (от името на провинция Беотия, намираща се в Пелопонес – МС) селски поет Хезиод с лаконичното заглавие „Теогония”. Преводният смисъл на това заглавие е предание за родословието и родствените връзки между боговете. Странното е, че неин автор става човек от низините, живял в епохата на преход към утвърждаване на робовладелските отношения във всички елински земи (VIII-VII в. пр. н.е.). Всички останали гръцки мислители, и най-вече философите, са родени в античния гръцки полис.

И така – според древногръцката митология в началото на света е Хаос. Днес с това понятие обозначаваме абсолютното безредие, бъркотията... (Ала за древните елини Хаос е лично име – затова се пише с главна буква и не се членува). Хаос е първична мощ, тъмно и безформено начало на всички неща. Той е първоначалното общо смешение на стихиите, безкрайното тъмно пространство, заредено с творческа сила и божествен кълн. Гърците си го представяли като отвор на пещера, като бездна. Според Хезиод най-напред от него произлиза широкогърдата Гея, след нея – мрачният Тартар (олицетворяващ дъното на Ада, на земните дълбочини), а след това и Ерос – богът на любовта, която съчетава и оформя всичко. [Според учението на тракийските орфици. Хаос всъщност е бездната, в която обитавали Нощта и Мъглявината. Последната се сгъстила и образувала грамадно

53

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевяйце, от което произлезли Уран (богът на Небето) и Сея (богинята на Земята). Орфическите възгледи на траки и илири обясняват произхода на Света като симбиоза на Любовта и Времето]... А древните елини, твърдели, че Гея (майката-земя, която е и първата богиня, произлязла от Хаос, същата тази, която ражда и кърми растения, животни и хора) дала между другото живот и на Уран (звездното небе), на планините, и на Понт (шумното безплодно море). (А роденият според орфическата теогония от Нощта Уран встъпил в интимна близост с Гея! Тази „подробност” не се отрича и от древните гърци) Така още в първите разкази за обяснението на света се прокарва идеята за инцста – за греховното полово сношение между родствени индивиди, което векове по-късно християнската църква упорито ще отхвърля.

От интимната близост между Гея (богинята на земята) и Уран (първият бог на звездното небе) се родили циклопите (еднооки великани, груби и недодялани, но с умения на сръчни ковачи. Те били хвърлени от баща си в Тартара – най-мрачното място в дълбините на подземния свят). След циклопите се родили и хекатонхеирите сторъките синове на Гея и Уран, които били с по две глави. Тези синове – олицетворения на разрушителните сили в природата – също били нежелани от Уран поради страха да не му заграбят властта и също били хвърлени в подземния свят. От „връзката” между Уран и Гея се родили още могъщите титани. Според Хезиод тези шест сина и шест дъщери (Океан, Койос, Криос, Хиперион, Япет, Кронос и Тея, Темида, Рея, Мнемозина, Феба и Тетида) олицетворявали първичните и сурови природни сили и стихии. Те предхождат олимпийските богове. Подучени от майка си, те свалили от власт Уран: Кронос – най-младоятоттитаните, който бил съпруг на сестра си Рея и баща на Деметра, Аид, Посейдон и Зевс! – скопил с остър сърп, даден му от Гея баща си и го свалил от престола, но бил прокълнат от последния да загине от собствения син. Затова Кронос поглъщал своите рожби веднага след раждането им, за да запази властта си над боговете. Но Рея спасила някои и най-вече най-малкото си дете Зевс, като вместо него дала на Кронос да погълне камък, повит в пелени... От кръвта, капеща от Уран след скопяването, произлезли трите богини на отмъщението (Тазифона, Алекто, Мегера), които заживели в Тартара и били длъжни да наказват мъртвите за престъпленията им на земята. Зевс – синът на Кронос и Рея, който оковал баща си -влязъл в интимна връзка със сестра си Хера и от този инцест се родили Арес (бог на войната и насилието), Хеба (богиня на младостта), Хефест (бог на огъня, метала, занаятите) и Илития (богиня на раждането). В същото време заселилият се на планината Олимп с близките си Зевс, принадлежащ вече към трето поколение божествени сили, поддържал интимни отношения и с други свои „роднини”: напр. с Латона (дъщеря на титаните Койос и Феба, като от тази връзка се родили Артемида и Аполон). Хезиод ни информира, че Хера проявявала страхотна ревност към близостта между Зевс и Латона. От обикновена смъртна жена на име Семела Зевс придобил като свой син Дионис – богът на виното и на производителните силик Освен тях на Олимп живеели още Атина (богиня на мъдростта и на изящните изкуства), Деметра (богиня, покровителстваща земеделието. Афродита – богиня на любовта и красотата, Хермес – покровител на човешката предприемчивост: търговия, пътешествия, скотовъдство и др.

Така постепенно се формирал пантеонът на древногръцките богове и богини, които твърде често вдигали шумни скандали на Олимп и привличали интереса на обикновените смъртни хора, на които приличали толкова много... От интимните връзки на богове с простосмъртни красавици се народили герои, които положили началото на всички царски ЯК родове в Елада. Внушението на Хезиод е твърде ясно, за да не остане неразбрано от обикновените хора – боговете установяват отношенията в света и сред хората по образ и подобие олимпийски. Това са отношения космични – центрирани, подредени, ясни, очевидни: така както е в античния птлис... Доста още преди Талес Милетски да даде първите идеи за битието (VI в.пр. н.е.) от единствения древноелински „интелигент” със

54

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевселски произход за бъдните поколения идва митологично обяснение за произхода на боговете. Има и още един детайл – този най-ранен представител на древноелинската поезия си поставя за цел да осмисли и представи света не като завършено и неподвижно цяло, а като нещо, което се изменя и развива.

В „Дела и дни” възрастният вече поет Хезиод, показващ дълбоко уважение към труда, дава ясна картина за експлоататорската същност нач формиращите се робовладелски отношения в гръцкото общество, главно в аграрния бит, на упадъка на нравите, типични за затвореното натурално стопанство. „Богатството не бива да се загребва – убеждава Хезиод своя брат. – Дареното от боговете богатство е много по-ценно. Когато някой спечели голямо богатство с насилие или го заграби посредством алчния си език (както се случва често с онези, чиито разсъдък е затъмнен от жаждата за печалба и когато безочливостта прогони стесненнието), боговете лесно унижават такъв човек и разрушават дома му, и той само за кратко време ще се утешава със своето богатство. С горчивина той говори и за произволите на аристокрацията, предадени чрез притчата за ястреба и славея, като сравнява положението на еотийския селянин с това на славея, който е попаднал в ноктите на грабливата птица. Поетът явно идеализира честния труд на обикновените хора.

От Хезиод за бъдните поколения остава и митът за 5 „века” (епохи), през които преминава човешката история: „златен век” („век” на златното поколение от смъртни хора), „сребърен век”, „меден век”, „век на героите* и „железен век” като развитието в обществените отношения и нравите е упадъчно. Всъщност поетът изказва тъжното си обобщение за съвременната своя действителност...

През златния век хората живеели, без да познават грижите и тежкия труд като нивите сами им давали изобилна реколта. Проблемите възникнали и все повече се увеличавали праз сребърния, модния и нека на нароите. А времето на поета – железният век – било време на вражди, на тревоги и грижи и на мъки и скърби.

Пак Хезиод оставя и мита за кутията на Пандора. Пандора били първата жена сътворена от бог Хефест, който я направил от пръст и вода. На надарената от Атина, Афродита и харитите (грациите) с всички дарове Пандора (Пандора = всеобдарена), бог Хермес дал в добавък и изкуството да лъже... А Зевс, разгневен от открадваното на огъня от страна на Прометей затворил в едно ковчеже като „безценни дарове” за хората само 6едствия, болести, злини, страдания и съблазни и изпратил Пандора да им ги донесе от Олимп. Тя била вече съпруга на първия сътворен човек Епиметей, който я взел за другарка в живота, въпреки запретата на брат си Промотей... Любопитната Пандора отворила ковчежето и оттогава злините се пръснали по земята... Уплашена, Пандора затворила капака, но вече било късно: и дъното останала надеждата.

Така от митологичния космос, изложен от Хезиод, се заражда искрата към знание за миналото. Обаче човекът в това знание е на по заден план в „Теогония”-та и на предни позиции в „Дела и дни”.

Т12 – ХЕРОДОТ – „БАЩА НА ИСТОРИЯТА”

Определянето на древногръцкия логограф от „младшето” поколение Xеродот Халикарнаски като „баща на историята” принадлежи на бележития римски държавник, писател и ритор Марк Тулий Цицерон (106-43 г. пр. н.е.). Смисълът на този лаконичен израз се заключава а разбирането, че Херодот не е обикновен творец на историческа проза, стремящ се към историческата истина и рационалистическо тълкуване на митовете, а че той интерпретира историческото знание като наука (не като обикновен разказ), и че –

55

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевказано на съвременен език – Херодот е създател на историографския подход и стадий в историческото познание.

С равииие на логографията отношението към ползване на несигурни и недостоверни извори за възпроизвеждане на отшумели вече събития започва да cтaвa все по-критично. Този критицизъм,съчетан с дълбоко-аналитично отношение и обяснение на връзката между процеси, личности и явленията, достига връхна точка в творчеството ие хали карския грък Херодот (484-425 г. пр. н.е.).Като виден представител на Йоническата антична гръцка култура и аристократ по рождение, Херодот добре е разбирал, че историческите знания не могат да бьдат вече функция на неложилото се наивно и полупримитивно мислене за миналото Според него историческият разказ е призван да сьхрани и изложи на по-колонията „истинските удивителни дела” на видните личности, на „гърци и варвари”. (За Аршините елини всички етноси и племена и извън гръцкия свят са варвари.) Затова този разказ трябва да се основава на съответни източници, на проверени свидетелства, да изхожда от позицията на „здравия смисъл”. Неслучайно, воден от подобно разбиране за и автентизъм на историческото описание, Херодот прави продължжителни странствания, за да събере градиво за историята си, да доие лични впечатления за живота и бита на тези, за които пише, за местата, станали арена на излаганите от него събития. Т .нар, за своите трактати за Египет, Персия, Скития, Тракия той събира информация от епиграски паметници и фолклорни материали, изучава грижливо Омировия епос, ползува сведения, оставени от Хекатей Милетски. Той оземо данни за похода на Ксеркс (480 г. пр н.е.) от добре осведомен персийски източник, от раалични сломени и всъщност е първи етнопсихолог, тъй като дава подробна информация за нравите на лидийци, перси, египтяни.

Неговата „История", съставена в 9 книги през периода на т.нар. пентаконтаетия* е продукт на време, когато гръцкото робовладелско общество достига апогея на своето развитие, а интересът на тогавашните елини към близкото, пък и към по-далечното минало, е силно завишен. Затова и Херодот се чувства задължен „да робува" на истината.

Първите 4 книги са посветени основно на историята на Древния изток. В тях ще срещнем информация за миналото на Асирия, Вавилон, Персия (в първа и трета книга), за Египет (във втора книга), за Скит им (в четвърта книга). Но те като че ли са ин гродукция към основаната част на изложението за войните с персите. В тези книги има има и „инфилтрирани" доста отделни епизоди, напомнящи завършени новели. Но в отличие от по-ранни автори, които внедряват такъв род разкази в основното свое тематично изложение като негова органическа съставка, Херодот тактично . подчертава тяхната наративна самостоятелност. Това се отразява както в спецификите на стила, така и в легендарно-занимателната трактовка йа съдържанието. Описателна занимателност * с тази характеристика се от личава почти всичко създадено от Херодот.

Когато имат предвид критичното му отношение към историческите факти и към свидетелствата за тях, мнозина no-късни познавачи на елинската история подчертават, че неговият метод говори за целенасочен опит да се отделят историческите факти от измислиците. Това дава основание да се търси в творчеството му конструкцията на една по-из-държана и задълбочена историческа критика, ознаменуваща началото на истинската история като наука. в същото време „бащата на историята" ие е докрай чужд в стремежа така да представи миналото, че то да импонира повече на средата, чиито интереси той защищава - тази на робовладелците... Както се вижда от самите трудове, Херодот не е могъл да се освободи напълно от господстващото дотогава схващане за историческото описание. При все че е разбирал необходимостта от вярно отразяване на миналите събития с помощта на сигурни и потвърдени данни, той не е избягнал епизодичното безкритично ползване на „исторически материал", предлаган му от много предания, легенди, дори сбирки от оракулски предсказания. Неговата философия за историята като процес се

56

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевосновава на разбирането, че боговете завиждат на хората и че съдбата преследва онези, които постигат с лекота човешкото щастие. Понякога се е доверявал и на спомени на съвременници, даващи нерядко изопачена визия за нещата. Успоредно с това обаче той е открит и честен пред бъдещия читател, защото се ръководи от принципа да предава онова, което говорят, но не на всичко да вярва. „Аз не зная дали топа е истина, но пиша това, което говорят” – признава той, стремейки се и да оправдае неизбежни пропуски в изложението. Но това признание среща твърде сериозна спекулативна обструкция още в древността. Аристотел, Хелий, Плутарх критикуват остро пропуските на Херодот, а почти връстникът Ктезий му дава прозвището „лъжец", катоЛукиан (II в. сл. н.е..) дори му предвещава „мъки вада".

Като автор Херодот допуска различни гледни точки в интерпретацията на събитията: понякога те се обясняват с воля на боговете, с предопределеност на съдбата, а понякога като следствие от човешки личностни способности и умения... Не може да му се отрече обаче, че ТОЙ има верен усет за значимостта на събитията, които описва - напр. в разказите си за гръцките победи при Маратон, при Саламин и Платея; на личностите (като Дарий, Ксеркс, цар Леонид, Перикъл, Темистокъл и пр). Той се стреми да обоснове справедливостта на войната, която елините (и преди всичко атиняните) водят против персите и - общо взето - е чужд на едностранчивостта*. Нещо повече - като учен Херодот успява да отдаде дължимото на културата на Персия и на Египет и да говори с положително чувство за такива технически достижения на персите напр. като държавните пътища

Интерес буди Херодотовото изложение за траките, живеещи на запад от Проливите, съединяващи Черно и Егейско море. Този многоброен народ, според „бащата на историята”/ при единодушие между негови племена „би бил непреодолим и по-могъщ от всички други народи”. Обаче единодушието сред тракийските племена било нежелан гост и затова персийският цар Дарий успял да завладее и Тракия. Всичко това става преди Тервел, създаде Одринското царство. От него ни е оставена още информация за съществуване на политеизъм у траките/ за убиване на любимата жена на гроба на починалия тракийски вожд, за странния начин на „обезсмъртяване” чрез изпращане при Залмоксис, за погребалните обичаи при тях изобщо и пр.

Едва ли е нужно да припомняме, че тракийският етнически субстрат, редом със славяни и прабългари векове по-късно взема участие във формирането на средновековната българска народност. За славянския обществен живот и за тяхното единство и дисциплина византийските летописци сочат аналогични на Херодотовата характеристика за траките черти, А имвенциите oт срещи с потомци на някогашните траки през есента на 1921г., за които дава иай-обилна информация именно Херодот, дават първите импулси за написване на на „Изследване на историята” от „най аристократичния и най-философския историк” на XX в. Арнолд Дж. Той би...

Българският сгудент-историк би следвало да знае още и това, че осемметровата бронзова фигура на лъва в северната страна на Паметника на свободата (1934 г.) на вр. Шиика „повтаря” наскоро поставения след Термопилската битка каменен лъв в съседство с лобното място на загиналите. Информация за каменния лъв при Термопилите ни е оставена също от Херодот.

„Бащата на историята” умира около 425 г. np. хp. о една от наскоро основаните атински колонии в най-южната част на Апенинския полуостров, намираща се днес е провинция Калабрия на Южна Италия.___________________________________* Пентаконтаетия - петдесетгодишнината от отблъскването на персийското нашествие срещу континентална Гърция до Пелопонеската война, т.е. периодът 480-431 г.___________________________________

57

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчев* От кн. VII на Херодот Иван Вазов заема идеята да сравни подвига на опълченците на Шипка през август 1877 г. |„...едно име ново, голямо, антично, като Термопили славно, безгранично..." и „Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх - кат тъпа спартанци под санта на Ксeркса...") с описанието на подвига на войните гърци от Херодот в битката при тесния Термопилски проход през пролетта на 480 г. Тогава обкръжените от всички страни спартанци загиват до един, без да предадат прохода. Затова над братската могила на загиналите са поставени мемориалният надпис за четирите хиляди пелопонесци, които се сражавали пробив трите милиона перси (едно силно завишено от Херодот число!) и обръщението към бъдещия странник да разкаже на жителите на Спарта за геройския подвиг на загиналите защитници...

Т13 – ДРЕВНОГРЪЦКИЯТ ИСТОРИК ТУКИДИДИ НЕГОВИТЕ ВЪЗГЛЕДИ

Новото отношение към историята като наука и към нейните извори, на което поставят началото древногръцките историци, е свързано най-здраво и с делото на Тукидид (ок. 460-399 г. пр. н.е.) – този (по думите на известния наш учен Марин Дринов) „най-дълбокомислещ историк на древна Гърция”. Роден в знатно атинско семейство като родственик на Кимон и Милтиад – и двамата бележити атински политици и военачалници! – заможният наследник на златни рудници по крайбрежието. Тракия I укидид придобива блестящо образование и висока философска и естественонаучна подготовка. Той изпитва влиянието на такъв беленит представител на атинската пентаконтаетия като натурфилософа Анаксагор и великия Хипократ най-бележит представител на античната древно гръцка медицина. Запознат е и с възгледите на атинските софисти Протагор и Горгий – от всички тези авторитети той усвоява критичния, търсещ дух на изследовател. Ала ангажираността му с атинската демокрация и делото на Перикьл (490-429 г. пр. н.е.) закономерно го довежда до длъжността стратег по време на Пелопонеската война (431-404 г. пр.н.е.). През 424 г. той командува атински флот в устието на р. Стримон (Струма), които претърпява поражение от спартанците. Поради военния неуспех е осъден на изгнание от Атина, което в продължение на около 20 год. прекарва в родовите имения в Тракия и Македония. По време на иннаиичеството да-почва да пише „История на Пелопонеската война” – пьрвата историческа монография в 8 книги, където излага събитията до 411 г

Достигнал върховетe на античната историческа мисъл, Тукидид ие само е разбирал добре/ но е и прилагал на практика Херодотовия метод на изследователска работа, като го е издигнал на много по-високо равнище... И за него задължение на историка е да се стреми към точно описание На миналото, да се опира само на проверени факти и исторически свидетелства. В това отношение особено важна е неговата тем, че лично той е лролиипик на пасивного, безкритично позоваване на изложения на участници в описани от него събития (затова критиката му към Херодот не е абсолютно безоснователна!), или на ония, които притежават за осведоменост по сини или други случки, проблемни казуси, произшествия и пр. Но при него се наблюдава един по-засилен автокритицизъм – главната задача на историка топ вижда в „издирването на истината”. Поради това в уводната част на своя труд са подложени на критика митотворчеството и литературните съчинения на поети и прозаици, които се грижили „но толкова за истината, колкото за приятните впечатления за ухото”.

Стремящ се към по-голяма точност и обективност, Тукидид разбираемо се отнасял с известно недоверие и към изворите, към различните свидетелства – най-грижливо и добросъвестно описвани от него. Той е разбирал отлично, че всеки човек, независимо дали

58

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчеве ,,автор” на официален, или личен документ, на мемоар, хроника или историческо съчинение, предаващо някаква информация, оставя документална следа за събития и факти, непременно ръководейки се от личното свое отношение към нещата, за които съобщава. Този човек ги предава, „пречупени” през своето съзнание, през своя мироглед, а нерядко и през призмата на лични интереси.

В първа част на „История на Пелопонеската война” Тукидид заявява: „Що се отнася до събитията, станали през войната, не смятам, че е в съгласие със задачата ми да описвам това, което узнавах от първия срещнат (в случая се визира Херодот) или това, което бих могъл да предполагам. Записвал съм събитията, на които съм бил очевидец, и онова, което съм слушал от други, но след точни (доколкото това е възможно) проучвания на всеки факт, взет поотделно. Издирванията бяха трудни, защото очевидците на отделни факти предаваха едно и също нещо по различен начин, както всеки би предавал ръководейки се от симпатии към една или друга от воюващите страни, или като се основава на своята памет”.

Под влияние на горепосочените учени той демонстрира един протоатеистичен подход към миналите реалии – т. напр. разказите за оракули, за предзнаменования и интервенция на боговете той взема под внимание, но само като психологически фактор, влияещ върху поведението на хората. Като едно от най-значимите достойнства ще посочим факта, че на моменти Тукидид вижда в онтологичната същност на историята (res gestae), процес, обуславящ се от психологически причини. Този психологизъм някои изследователи оценяват като наивен (убеждението че историческите явления се повтарят поради неизменността на човешката природа!). Но ако проявяваме адекватен научен критерий към тогавашното развитие на науките не би следвало да бъдем крайно придирчиви.

Тукидид е авторът, който обръща внимание и върху разликата между ншни поводи и лежащи по-дълбоко причини... Подобаващо внимание той отделя и върху ролята на случайността в историческите събития. Но в центъра на вниманието му е съдбата на атинската морска държава – в прекомерното засилване на мощта и в агресивната политика на атиняните Тукидид вижда главната причина за междуелинския конфликт, довел до падане престижа на древна Гърция и до ново възвисяване на Персия.

Отношението му към историческите свидетелства и по-точно неговият метод на работа с тях служи като основание на някои автори да твърдят, че „със своята история на Пелопонеската война, той слага началото на научния критически историопис” (Гаврил Кацаров). При все че в своето изследване Тукидид пише преди всичко военна история, като негово достойнство трябва да се отчете и акцентът върху въпроси на социално* политическите борби, съчетан със стремеж да не се изразяват открито^ политически симпатии. От други извори обаче е известно, че неговите пристрастия са проолигархически и че е бил решителен противник на радикалната демокрация на Клеон.

Като недостатък определено трябва да се отчете увлечението му към художествено драматично представяне на процесите с цената на изкуствено „имплантиране” на измислени слова и речи на политически дейци. Това пък дава основание някои по-късни изследователи да отричат Силно научните качества на Тукидид като историк... Ще припомним обаче и оценката на големия руски учен проф. Пьотр Ив. Бициди (1879-1953 г.) — дългогодишен преподавател в CУ „Св.Кл.Охридски”: „За „баща на историята” всъщност би трябвало да се смята той [Тукидид – /С/С), а не Херодот, тъй като именно след неговата творба се определя предметът на историята, а именно – политическата история”... Следващите уточнения за същността на тогавашната антична държава омаловажават обаче в известна степен политическите съждения у Херодот.

Тукидид е един от най-ценните антични автори, оставили важна информация за живота на траките по свое време и малко преди това (кн.2). От него научаваме интересни

59

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевмоменти за формиране на робовладението сред тях, в т.ч. и за продаване в робство на собствени деца; за онасле-дяването на царската власт сред одрисите към най-старшия мъж в рода; за наличие на „съуправници” сред тях с доста широки пълномощия и пр... С особена стойност за нашето минало са сведенията за мощното Одриско царство, образувано през 70-те г.г. на V в. пр.н.е., за царете Терес и Ситалк. Полемизирайки явно с някои предшественици, Тукидид не се съгласява, че народьт на траките е най-многоброен след индийския – той подчертава, че Одрискою цврство по обема на своите приходи и по благосъстрянир е наистина най-мощно измежду всички държавни формирования, намиращи се между Дариагика и Черно море, но по отношение на своята мощ и броя на армията, то изостава чувствително от Скитското царство. Всъщност охитохите племена в Северното Черноморие между Днепьр и Дон тъкмо набират сила и мощ след успешното противопоставяне на персите,

Всичко дотук изложено дава основание да видим в творчеството атинянина Гукидид един своеобразен връх в развитието на античната историческа мием.

Т14 – ИДЕЯТА ЗА „ОБЩА ИСТОРИЯ” В ТВОРЧЕСТВОТО НА ПОЛИБИЙ

Третият по значимост историк не само в древноелинската историография, но и в в античната историческа мисъл изобщо, е живелият два века след Гукидид гръцки аристократ Полибий (200 –120 г. пр. н.е) Неговото творчество най-обобщаващо би могло да се квалифицира като съединително звено между древногръцката историческа традиция и епохата на елинизма и „младата” древноримска историография, която има за най-значим представител дотогава Квинт Фабий Пиктор. А достиженията на древногръцката и древноримската историографски школи трасират бъдещето за развитието на историческата наука чак до наши дни. Ето защо делото на Полибий като учен заслужава внимание не само с факта, че той катализира процесите по създаването на древноримската историческа школа с ферменти от върхови достижения на елинизма като философия и начин на мислене. Оригиналността на идеите на Полибий за синтез на историко-парадигматичното с прагматично-актуалното, за връзки между регионално и общо в историческите процеси, и началото на теорията за „естествените цикли” в държавностното развитие – във всичко това се синтезира главното, което откроява творчеството на родения в гр. Мегалопол (при. Аркадия) спартански грък. Този уклон към философско-концептуални обобщения идва у него обаче неслучайно...

Доста преди рождението му, още до началото на елинизма (епохата, започнала с походите на Александър Македонски в 334 г. и завършим едва към 30 г. пр. н.е.. с подчинението на Египет от Рим – К.К) „най-великият мислител на древността” Аристотел Стагирит (384-322 г. пр. н.е.) обосновава и чата, че поезията е „по-философска и по-сериозна от историята”, тъй като” поезията говори за общото, а историята т единичното”. За него „истинността” на поетическата измислиш! изглежда по-ценна от достоверността на историческия факт. Едва ли е нужно допълнително да сочим, че подобно разбиране тласка представителите на историознанието към търсене и акцвнтуване на драматичното и необикновеното, към игнориране „прозата” на живота и засилване емоционалното повествование, като историческата истина по принцип винаги остава на заден план, „в сянка”. Висша еманация на подобно разбиране срещаме в концепцията за историята като мимезис у Дурис Самоски (340-260 г. пр.Н.е.): мимезъсът при него не е обикновено пресъздаване на обикновеното и традиционното, а експертно. концентрирано и хиперболизирано изображение на случилото се преди... Това пък значи, че пръв дълг на историка не би следвало да бъде отразяване на истината, а емоционалното изложение.

60

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. КалчевЛогично като следствие от подобни възгледи се ражда и идеята за парадигматичността на историческото знание. Исократ (436-338 г.), известен още преди Аристотел като публицист и автор на речи, развива тезата, че от недрата на миналото трябва да се извличат само парадигми (= образци, примери), които може да подбуждат към добродетелност и да отвращават от пороците. Това схващане също изисква прекален акцент върху словесното изкуство, върху риториката и морализаторстването, вместо внимание върху обикновеното ежедневие и „прозата” на живота, когато тихо съзряват или се подготвят ярките „парадигми” на добродетелност... Парадигматиците (Тимей, Филарх и др.) с подхода към историческия материал и към историознанието изобщо правят крачка назад в сравнение с достиженията на Херодот и Тукидид. Затова считаме, че появата на Полибий на сцената на науката е щастливо знамение... Знамение, защото той убедително се застъпва за синтез на парадигматичната и прагматична история, в която има твърде много от „прозата” на всекидневието. Той тръгва от презумпцията, че главна задача на историческите знания е да показват на управляващите как по-добре да управляват. Затова историкът е длъжен не само да сочи парадигми, а и да разказва за делничните и обикновени неща от живота...

Заедно с баща си той е играл важна роля в Ахейския съюз – политическо обединение на древногръцките полиси и общини от Пелопонес. След поражението на последния македонски цар Персей в битката при Пидна (168 г. пр.Н.е.), Полибий попада сред 1000-та знатни ахейци, взети като заложници в Рим. Тук той живее 16 години, като се”сближава с ръководни и образовани римски политически и военни среди. Близостта с римската аристокрация постепенно го превръща в поклонник на римската обществено-политическа система. Основен фактор за предимството на Рим пред други държави, той вижда в хармоничното съчетаване при държавностната конструкция на елементите на монархичност, на аристократизъм и на демокрация.

Полибий написва 40 книги „История”, от които са се запазили само първите 5 и фрагменти от останалите. В изложението си за общата история той експонира историческото развитие на средиземноморския свят от началото на Втората пуническа война (219 г. пр. н.е.) до превземането на Картаген от римляните (146 г. пр.н.е..) - епоха, през която по голяма част от средиземноморския свят попада под римска власт. В запазения фрагментарно труд за всеобщата история Полибий излага синхронно и в последователен ред по реда на Олимпиадите причините за тържеството на Рим, като изказва съображенията си и за формите на управление и тяхното израждане. Особено важно е, че авторът пръв задоволява нуждата от обща история, тъй като излага тясната връзка между множество събития, развиващи се в различни географски райони, които само привидно са изолирани, а всъщност,., „се преплитат” и взаимно влияят. Това е нов начин на излагане на историческия процес – вместо да даде една „частнан история, държейки сметка за коренно променената историческа! обстановка в Средиземноморския басейн за посочения дълъг период, авторът намира за по-уместно да проследи хода на развитието в огромния комплекс от страни и провинции като едно цяло. В крайна сметка се разкрива как множеството събития, привидно откъснати едно от друго имат за неизбежен резултат установяване на римското могъщество в Средиземноморието.

Значителна новост в античната, а не само в елинистическата историография, представлява и целта на Полибий – да даде прагматична история на посочения 70-годишен период, т.е. история, изградена върху основите на точното, почти техническо познаване на политиката и военното изкуство – тези „основни елементи”, които според него представляват предмет на историята.

Според Полибий истинският историк не е нужно да бъде само кабинетен учен, работещ само с книгата. Той трябва да владее както словото, така и политиката и войната. Главната задача на този учен е не описанието, а ОБЯСНЕНИЕТО на събитията. За разлика

61

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевот много свои предшественици след Тукидид, той се опитвал да се отнася критично към всеки използван източник.

Всеки факт, всяко свидетелство за миналото за него заслужава внимание само дотолкова доколкото издържа на критична проверка. В неговата представа тази проверка е conditio sine qua non (задължително условие), без което не може да се достигне до истинни знания. Както Тукидид, и Полибий прави всичко възможно да провери непосредствено и на място документираните или получени от живи свидетели на едни или други събития данни. „На очите си – обичал да казва той – трябва да се доверяваме повече, от колкото на ушите си”. И още „Когато се пише или чете история трябва да се придава по-малко значение на изложението на фактире само по себе си, от колкото на онова, което е предшествало, съпътствало или последвало събитията”.

Обществата и държавите преминават през детство, младост, зрелост и старост, преживяват упадък и слизат от историческата сцена. В това Полибий съзира дори цикличност. Историкът според него може само да се заблуждава в продължителността на отделните фази, но не и в реда на тяхната неизбежност. Порядък цари и във формите на държавното управление, но и във възможностите за тяхното израждане – монархическата власт {базилейа) се изражда в деспотизъм (тирания), аристократичната -в олигархия, а демокрацията – в охлокрация. След края на този цикъл историческият процес започва наново. Най-добър според него е „онзи държавен строй, в който са съчетани особеностите7” на базилейата, на аристокрацията и на демокрацията.

Така Полибий пренася някои от възгледите на Аристотел” в историята. Важно място в историческия процес според него играе и съдбата, която насочва

събитията към определена цел: отношението към съдбата като надчовешки фактор е непоследователно: той ту я превъзнася, ту я омаловажава. Определено като слабост на неговите съчинения би следвало да се открои тромавият и сложен стил, езикът му е диалекта койни.

За нас, българите, Полибий е особено ценен като исторически извор с информацията оставена ни за келтската инвазия в земите на траките, за географското разположение на някои тракийски племена, за отношенията им с Филип II Македонски и пр.

След Тукидид ни един историограф не съумява да издигне на такъв висок пиедестал историческите знания, както Полибий, макар че той си остававразвитието на обществената мисъл като принципиален противник на демокрацията.

_____________________________________________* Ще припомним, че още Аристотел дели държававните форми на управление на „нормални” (монархия, аристокрация и полития) и „ненормални” (тирания, олигархия, демокрация). Най-добра държавна форма според него е „средната” – политията.

Т15 – ДРЕВНОРИМСКАТА ИСТОРИЧЕСКА МИСЪЛ ДО СРЕДАТА НА II В. СЛ.Н.Е.

Хронологическата граница средата на II в. сл.н.е. е във висша степен фиктивна. Качествена промяна след принципната методологическа критика на сатирика Лукиан от 166 г. сл. н.е. във фирмата на древноримската историческа мисъл не настъпва. Но налице излизат едни по-силни ангажименти с пулсиращите проблеми на недавното минало и се появява засилващ се стремеж да се осмислят социалио-полигическите и религиозни движения през императорската епоха, както и уклон към оценяване същността на християнството. Поради това средата на II в. и по-конкретно появата на трактата на

62

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевмалоазийския адвокат Лукийи „Как се пише историята?” определяме като условна граница в еволюцията на древноримската историческа мисъл.

Веднага трябва да отбележим, че достиженията на древногръцката историография оказват изключително благоприятно влияние изобщо върху римската култура. Победителят Рим в областта конкретно на историознанието е „победен” от победената Елада. Защото развитието ни древноримската историческа традиция е немислимо не само без методологическите „съвети” на малоазийския грък Лукиан от гр.Самосата, но и без трудовете на Диодор Сицилийски (I а. пр. н.е.), на Апиан (l-lI в.сл. н.е.), на Дион Касий (II-III в. сл. н.е,), на Амиан Марцелин (IV в. сл.н.е.) и др. видни интелектуалци все от гръцки произход, дали изключително много за развитие на древноримската историческа мисъл. Достиженията на гръцките историци стават достояние и на римските им „колеги”, отразява г се върху техния метод на работа, върху отношението им както към събитията от миналото, така и към изворите за тях. Още първите по значителни представители на историческата мисъл в Рим се оказват в много по-силна степен отдалечени от идеята за мнимата зависимост на общественото развитие от божествени, свръхестествени сили.

За развитието на античната римска историопис може да се напиша i обемисти изследвания. Ала нашата цел ще бъде не да изложим максимално информация, а да маркираме само основни моменти в методите на работа и да откроим в концептуален план най-значимото в персонално-личностен аспект. За периода до средата на II в. сл. н.е. ще акцентуваме върху възгледите на Квинт Фабий Пиктор – първият римски историк от към края на III в. пр. н.е., на Тит Лукреццй Кар (I в. пр. н.е.), на Тит Ливий (I в. np. – I в. сл. н.е.) и на Публий Корнелий Тацит (I-II в. сл. н.е.). Ще пренебрегнем или оставим на втори план писаното от и за такива бележити дейци и писатели, съпричастни с историческото мислене като Марк Порции Катон (Стария), Марк Теренций Варои, Марк Тулий Цицерон, Гай Юлий Цезар, Гай Салустий Крисп, Диодор Сицилийски, Плиний Стари, Гай Светоний Транквил и др. Пренебрегването им е главно поради факта, че почти всички те са учени, писатели, общественици, политици, чиито трудове (макар и да касаят пряко историята) представляват в по-силна степен материал като исторически извори, а не са оригинални исторически съчинения с изследователски характер, написани от ясни принципни позиции... Все пак ще посочим, че противникът на древногръцката култура Катон (Старият) не може да бъде поставян на едно равнище с П. К. Тацит напр., защото неговите „Начала” не са дошли до нас. М.Т. Варонне би следвало да бъде обект на интерпретиране заради неговите трактати „За селското стопанство” и „За латинския език”, защото те са чудесна източникова основа по конкретна проблематика, но не и исторически трудове – от неговата компилация „Стара история” не е оцеляло почти нищо Големият държавник, оратор и писател М.Т. Цицерон е най-малко историк със свои изследвания, но ценен за всеки изследовател на миналото с мнението, че „първи закон на историята е да не казва нищо фалшиво; след това да не премълчава нищо истинно; по-нататък при писането да не възниква никакво подозрение за покровителстване или враждебност”. Великият IМО. Цезар със своите „Записки за Галската война” и „Записки за гражданската война” е отличен източник за къснорепубликанската история на древния Рим, но не и историк изследовател. Неговият съратник Гай Салустий Крисп, макар да е майстор на перото и да играе роля в развитието на древноримската историография като научно-художествен жанр, също би могъл да бъде първокласен извор за борбата срещу Катилина или за Югуртинската война, но „Истории”-те му не са еталон за добросъвестно изследване. „Историческата библиотека” на Диодор Сицилийски е компилативен труд, който дава богата информация и затова има голямо значение за бъдните поколения, но не е оригинално изследване. Плиний Стари, загинал по време на изригването на Везувий (79 г.), е оставил и исторически изследвания (освен „Естествената история”), но за съжаление

63

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевте не са стигнали до нас. Гай Се. Транквил е написал достигналото в 8 книги до нас съчинение „Живота на 12-те цезари”, но по своята същност този труд е по-скоро художествено-занимателно четиво с биографо-фактологичен характер, не и проучване.

Както и при много други народи, така и при populus Romanus една от най-ранните прояви на интерес към историческото знание е засвидетелствана с известните и ползващи се с голяма популярност анали (летописи. Те „говорят” не само за наличието на жив интерес към миналото, но и за съзнание за документиране на различните събития и факти, за оставянето на писмена следа от всекидневието като противоотрова срещу тленното и преходното.,,Verba volant, scripta manent!” (,,Думите отлитат, написаното остава!”) – разсъждавали мъдро древните римляни и поради това съставяли анали. В тях обаче много често се „промъквал” недостоверен фактологичен материал, особено когато се ползуват семейни хроники на знатни римски родове. Заедно с това още в ранния период на римската история се създават и т.нар. елогии – кратки записки, посветени на видни държавници и културни дейци, писани post mortem (след тяхната смърт/.

Въпреки всички недостатъци аналите и елогиите впоследствие служат като основен източник за трудовете на почти всички римски историци, обръщали взор към по-далечното минало на своята страна. Т. напр. още римският сенатор Квинт фабий Пйктор (роден около 254 г. пр. н.е., писал на гръцки език) в края на III в. пр.н.е. като автор на първото прозаично произведение за ранното минало на Рим изгражда своя разказ предимно с помощта на понтифиците. (римските езически духовници, жреци). В контекста на традицията той отделя, разбира се, известно място и на произведенията на устното творчество, на оралните „извори”. С това следва да се обясни факта, че в неговите трудове, както и в творбите на всички стари аналисти, към чиято категория безспорно се отнася и самият Пиктор, редом с достоверните сведения има и много измислици и легенди, с чиято помощ се правят опити да се обяснят отделни събития от римското минало. А това говори, че е налице още познатата особеност на историческо мислене от елинската древност – примитивен подход при подбора и използването на историческите източници. В резултат се стига до съжителство (симбиоза) на измислици с достоверност. При различните автори балансът в симбиозата е различен: едни са доста критични към митологичните данни, а други не толкова. Не са уникати и случаи, когато действителни исторически персонажи са представени като легендарни герои и им се приписват изказвания и мисли, далечни от техния мироглед, както има и обратни примери – митологични герои да се представят като действителни люде.

Подобен род трудове, лишени от достатъчно автентизъм и достоверност, по принцип се превръщат в нравоучителни словоизлияния. Такива исторически „съчинения” формират популярното в древността разбиране, че стойността на историческия труд се определя не от достоверността на изложените и интерпретирани факти, а от степента на тяхната интригуваща занимателност и поучителност. (Изключително интересно явление в развитието на античната римска култура изобщо е творчеството на най-известния римски поет Публий Вергилий Марон (I в. пр. н.е.). В епическата си поема „Енеида”, подражавайки на Омир, той разказва за бягството от Троя, за странствайията и достигането на италийските брегове на легендарния герой Еней, станал родоначалник на най-знатни римски родове]. Така се стига до хипертрофирана визия за историята като изкуство за драматизация на отминали събития, като митографията е безспорно доминиращата тенденция. Силен тласък за това дават и някои възгледи на бележития римски държавник, писател и прославен оратор М. Т. Цицерон, макар че нему дължим още едно поразяващо с мъдростта си прозрение („Който не познава историята си остава завинаги дете”). Обаче след него риторичниятуклон в древноримската историческа школа| се засилва повече, и нему „плашат дан” и такива автори като П.К. Тацит Д. Касии и др.

64

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. КалчевКатегорични от тази група изключваме обаче Тиг Лукреций Кар (99-55 г. пр. н.е.)

– продължителя на древноелинската материалистическа школа във философията. В неговото творчество намираме последователен докрай, базиращ се върху общофилософски обобщения критицизъм спрямо историята и нейните извори. При това този забележителен ум владее и поетическото изкуство, като излага теоретическите си обобщения в най-забележителната поема в древноримската поезия „De rerum natu-rа” („За природата на нещата”).

В нея като се придържа към материалистическите убеждения на древногръцките философи Епикур, Левкип, Демокрит и др., авторът разкрива тезата, че материалният свят се развива във времето и пространството по свои вътрешни закони, без намеса на боговете, че източник на познанието са усещанията и т.н. За разлика от мнозина автори от Античността, Т. Л. Кар оценява първоначалното състояние на човешкия род не като златен век, а като период на дивачество. Основата на прогреса за него е в потребността човек да се труди в общуване с природата, а произходът на законите е обяснен със... съгласие между хората. Неговият историзъм не се концентрира върху конкретни събития, а само се ограничава с намеци за граждански смутове през I в. пр. н.е. (въстанието ма Спартак) или с осъждане на казуси от митологични сюжети (Ифигения в Делила), като се изказва неприемане на религията и суеверията. В същото време той високо протестира срещу насилието, печалбарството, разкоша и Арпод. язви на робовладелското общество. Тези протести той съчетава обаче с призиви за съзерцателност извън обществото, а сблъсъкът на общохуманистичните идеали с действителността поражда в писмата му и нотките на песимизъм и отчаяние. Чужд на идеята за революционно преобразуване на обществото, той вещае края на света 100 г. преди св. Йоан Богослов. С най-голяма ценност за историка са прозренията, че човешкият прогрес е зависещ от развитието на разума и че религията е функция от страха на първобитния човек. Стремейки се към реализъм Лукреций Кар констатира безразличието на тогавашния човек към миналото: „Погледни сега назад и виж колко нищожно е за нас изминалото преди нашето раждане време от Вечността. Ето, и природата излага огледалото на бъдещия живот след нашата смърт”.

Не е чудно, че доста време след смъртта му Римската църква го обявява за умопобъркан, a ,,De rerum natura” е издадена едва в края на XV в.. Нему подражават Вергилий и Хораций, а епикурейски настроеният Овидий пише: „Стиховете на възвишения Лукреций ще загинат тогава, когато един ден загине цялата земя!”... Т. Л. Кар е любим поет на Дж. Байрон, на Ж. Б. Молиер, на В. Юго, на Ан. Франс. Материалистическите му идеи упражняват дълбоко влияние върху Л. да Винчи, Нютон, Ло-моносов, Волтер, Херцен, Маркс и др.

А риторичният уклон се налага е творчеството на „чистия” историк, особено популярен през древността. Средновековието и Ренесанса Тит Ливий (59 г. пр. н.е. -17 г. сл.Н.е.). Роден е Падуа той изучава риторика и философия, но стои встрани от бурните политически събития, на които е съвременник. Към 30 г. пр.Н.е. започва да пише „История на град Рим от неговото основаване” {,,Ab uibe condita, libri”): в продължение на 45 г. като излага подробно миналото на Рим от легендарните времена на братята Ромул и Рем той „стига” до 9 г. пр.Н.е., когато е смъртта на Друз – заварения син на Август...

От 142-те книги на този труд са се запазили 35: първите десет (с изложение на събитията до Третата самнитска война – 298 г. пр.н.е.) и от 21 до 45 (с изложение на събитията от началото на Втората пуническа война (218) до победата на Рим при Пидна -168 г. пр. н.е.). Съдържанието на останалите книги е известно от кратките изложения на по-късни автори. Като ритор и писател Ливий не блести толкова с изследване на римската история, колкото със занимателното й описание, при безкритично ползване на материал от римски аналисти и елинистични автори, като пренася в древността черти на съвременния нему римски обществен ред. Този презантизъм е с цел да се възвеличи римското минало...

65

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. КалчевНезависимо от отделни критични изказвания по религиозни въпроси, Ливий не се проявява нито като скептик, нито като рационалист. По философски убеждения е близък до стоицизма – за стоиците върховното благо е в умението да се постигне добродетелта, а добродетелта е в намерението, в стремежа да живееш в хармония със себе си, с околните, с природата, като останеш чужд на страстите и емоциите... Хода на историческите събития Ливий обяснява с изменения в морално-нравствените основи на обществото. Според него начинът на живот и нравите на древните римляни са генератора за създаване на римското величие. Разказът му е е занимателен, увлекателен, но винаги с нюанс на поучителност. Проявява се като поддръжник на републиката, идеализирайки древния републикански ред и неговите „строители”, но същевременно успява да докаже лоялност и към порядките, установени с принципата на Август (27 г. пр.н.е. – 14 г. сл.н.е.). Имал е определени симпатии към Гней Помпей, но Август великодушно му простил за тях, защото в своя исторически труд като автор е показал благоговение и преклонение към „строителите” на Рим като велика сила.

Живият, увлекателен, емоционален стил на „Ab urbe condita libri” е в значителна степен под влияние на възгледите на М.Т. Цицерон. Съвременниците и близките следващи поколения виждат в труда на Ливий еталон за историческо съчинение, а в негово лице – римският Херодот. Като автор той е тачен и уважаван от П.К. Тацит, от Плутарх, от Дион Касий. Популярно е творчеството му и през Ренесанса в Зап.Европа. Н.Б. Макиавели пише дори специален трактат за първите десет книги на този труд. Близък до подходите на работа на Ливий, но в добавка и със съставянето и на измислени речи в устата на историческия персонаж, е Гай Светоний Транквил (69-141 г.). При него обаче изворовата база е много по-стабилна, тъй като авторът, макар и адвокат, е бил секретар в императорската канцелария по времето на Адриан.

Сред част от по-късните римски автори (Амиан Марцелин, Страбон и др.) за разлика от Тит Ливий забелязваме като безспорен плюс критично отношение и към официални източникови документи. Но тази тенденция за периода до II в. сл. н.е. е слаба, тъй като безусловно доминира прагматизмът, водещ до пристрастно тълкуване на исторически свидетелства, до едностранчиво осмисляне на явленията. Този прагматизъм не е чужд дори на летописците.

За да изпълни историята своята задача така, както е разбирана в онова време, се използват и съответните средства. Сред тях не на последно място е селективният подбор и тълкуване на историческите факти. Върху фона на господстващото схващане за задачите на историята като средство за целенасочено въздействие призивът на известния римски историк Публий Корнелий Тацит (55-120 г.) да се пише за историята „sine Ira et studio” („без гняв и пристрастие”) остава до голяма степен само едно добро пожелание. С този призив не се е съобразявал и самият негов автор, останал в развитието на историческата мисъл със силния си антидеспотизъм и с това, че е любим автор на поколения революционери от различни епохи. Красноречиво доказателство за това е напр. неговото отношение към враждебните на Римската империя племена. В ранния етап на литературната си дейност, съвпадащ с ексцесиите от последния период в управлението на Клавдиевата династия, Тацит дава рязко отрицателна характеристика на римския политически живот, като същевременно идеализира германските племена и миналото им. С вдъхновение той говори за техните „устойчиви морални принципи”, за техните добродетели като „храброст”, „благородство”, „постоянство” и др., липсващи на римското общество. (В „Германия”). По-късно, когато политическата ситуация в Рим се изменя с установяването на власт династията на Флавиевци (69 г.) и постепенно настъпва стабилизация във външното и вътрешно положение на империята, се изменя и историческата концепция на Тацит: изведнъж той забелязва у германците нови черти като

66

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевварварство, користолюбие, безпринципност и пр., които по-рано не е видял, макар че е имал почти същия исторически материал.

Аристократ по произход, подух и възпитание, заемал важни служби е императорския апарат от 69 до 117 г. при императори от Флавиевската и Антонинската династии, оставил ни „Истории” за времето от 68 до 96 г., и „Анали”, разказващи за събития от 14 до 68 г., написал още „Диалог на ораторите” и „Животът на Агрикола”, ПК. Тацит е уникален в разобличаването на деспотизма и деморализиращото влияние на властта, особено по времето на Нерон, когато са и най-големите дотогавашни гонения над християните. Неговите „Анали” стават основен исторически извор за написването на ,,Quo vadis” – романът, играл най-важна роля за удостояване на големия полски писател Хенрик Сенкевич с Нобелова награда в 1905 г. П.К. Тацит е любим исторически писател за цяла плеяда европейски революционери, както и за руските декабристи и за Александър Сергеевич Пушкин (1799-1837).

Особено ценни за българския историк са книги 2,3 и 4 на „Анали”-те, където се дават важни сведения за миналото на Тракия и за опитите на римляните да я превърнат в своя провинция: Тацит намира, че причина за въстанието на траките през 26 г. е опитът на римляните да наложат господството си чрез цар Реметалк II.

Блестящ майстор в художествената обрисовка на героите, той остава ненадминат в римската историопис.

В Древноримската историография със своите най-ярки образци става в есе пак в подножието на Древна Елада и нейните най-бележити сториографи... Но не би било пресилено, ако се обобщи, че в тогавашната римска историческа традиция есе пак се усеща пулсът на живия живот, долавя се стремежът на човека към собственото му духовно и физическо извисяване, въпреки естествените за двете епохи (републиканската и императорската) форми на религиозна мисловност. Интересът към чо-вешкото минало не е фаталистично обвързан с идеята за тоталната зависимост от Абсолюта... От древните римляни до следващите бъдещи поколения на тогавашния европейски сеят остава като послание принципът „Omnium interest recte facere” („Важното е за всички да постъпваме честно”), който дори за най-значими по-сетнешни представители на историознанието остава един блян или един недосънуван сън.

Т16 – ЛУКИАН ОТ САМОСАТА И НЕГОВИЯТ ТРУД „КАК СЕ ПИШЕ ИСТОРИЯ ?”

Името на родения в гр. Самосата в древноримската провинция Сирия (Мала Азия) грък Лукиан остава завинаги в развитието на историческата мисъл, при все че с трактата „Как се пише история ?” (166 г. сл н.е.) бившият странствуващ ритор и адвокат, подвизавал се в Антиохия и Атина, не си поставя пряко такава цел. Минал през „школата” на елинските софисти и придобил качествата на блестящ ритор, опознал остатъците от идеите на някогашните киници (Диоген), но и стойностите на древногръцкия материализъм на Демокрит (V-IV в. пр.н.е.) и Епикур (IV-Ш в. пр.н.е.), със сатирическото си слово този размирен поданик на Римската империя разобличава фалша и лицемерието във всички сфери на тогавашния живот. Роден по време на император Адриан (-120 г.) -бивш наместник на провинция Сирия, и умрял по време на император Комод (-180 г.), той става свидетел на жестоки сблъсъци между различните религиозни култове и християнството, на консолидация на новата мирна религия, но и на преследването й от централни и местни власти. Тези идейни сблъсъци и борби в духовния живот на римското общество са придружени с обилна демагогия, челни позиции в която заемат както философите, така и историците.

67

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. КалчевБидейки атеист по убеждение, Лукиан подлага на присмех и гавра от позиции на

епикурейството всички религиозни системи и суеверия, в т.ч. и християнството. За него християните са глупци и наивници. Изява на такова отношение виждаме в сатирите „Перегрин Протей”„, ,,3а края на Перегрин”, в някои от епиграмите. Върху фона на преследванията срещу християните, особено по времето на Марк Аврелий, подигравателно-язвителният тон спрямо възможно най-миролюбивата с оформена вече догматика, обрядносг и символ на вярата религия, както и приравняването й с езически заблуди, наследени от миналото и активирани от настоящето, е една неадекватност в мирогледа на Лукиан. В чисто морален план оценките за нравствения облик на този ,,Волтер на класическата древност” (Фр. Енгелс) не биха били смущаващи, ако в последните години от живота си, придобилият вече славата на волнодумец блестящ майстор на словото не бе получил висока държавна служба по разпореждане на императора. Лукиан обаче е убедителен в защитата си, че той служи на държавата и че не е станал оръдие на чужда воля. А иначе неговите „Диалози на мъртвите”, „Диалози на боговете”, „Диалози на куртизанките” и др. имат стойност като огледало на нравите на тогавашното общество, отличаващо се с невероятен фалш и лицемерие. Зареден със скептицизма на киииците, извиращ на мощни тласъци и от миналото, Лукиан се сравнява със случаен зрител в театър, за когото животът е само сцена, а хората със своите страсти и надежди – смешни комедианти.

Най-голям грях на тогавашните историци, в лицето на които той вижда едни от манипулаторите на общественото съзнание, е ласкателството, подмазваческото. Диференцирайки апологети ката и панегиричния жанр като вид литературно творчество (осъществявано главно чрез поезията) от историята, чието призвание е да отрязява единствено истината, сатирикът Лукиан пише: „Ако историкът изпитва към някого дори лична неприязън, той е длъжен да постави правдата над своята ненавист”. За него не подлежи на съмнение, че този който иска да пише история е длъжен „да служи само на правдата”.

Поради факта, че в някои учебни помагала (напр. на проф. Ж. Стоянов – „Увод в историческото познание” и особено в „Идеите за историята”) е даден обстоен анализ на Лукиановите възгледи за историята като наука, ще си позволим да цитираме директно някои съждения на сатирика: „Нека езикът на историята не се възнася над земята – трябвала го възвисяват красотата и величието на предмета, но той (историкът-- бм, К.К.) не е длъжен да търси и използва необичайни изрази и да се вдъхновява излишно; иначе го заплашва опасност да излезе извън коловоза и се унесе в безумна поетична игра. Така че трябва да подръпва своите юзди и да бъде сдържан... По-добре е, когато мислите бягат като коне, а езикът върви след тях пеша, като се държи за седлото и не изостава”. Малко преди това в същия трактат отлично владеещият не само устното слово, но и писмената реч последовател на Епикур, казва: „Тези, които мислят, че е правилно историята да се дели на две – на приятна и полезна... се заблуждават. Преди всичко това противопоставяне е невярно: историята има една задача и цел – полезното, а то може да произича само от истината... – Ако в нея случайно се прояви изкуството, тя ще привлече много поклон-ници, но ако изпълни добре собствената си задача (т.е. разкриването на истината), тя може да не се грижи за красотата”.

Лукиан не е обаче принципиален противник на внасяне красота в историознанието. Но за него тя не е в изящното слово, загърбващо историческата истина. „Историкът трябва да прилича на Фидий и Праксител, или на Алкмен, или на кой да е друг от художниците... Тяхното изкуство е да използват по съответен начин своя материал. Приблизително такава е и задачата на историка: добре да разпредели събитията и възможно най-ясно да разкаже за тях”. За Лукиан историкът трябва да бъде безстрашен, неподкупен, свободен, приятел на свободната реч и истината, ,,да не се води в нищо от омраза или от приятелско чувство,

68

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевда не щади от състрадание, свян или боязън, да бъде справедлив съдия, благосклонен към всички до степен да не дава никому повече от нужното, да бъде мислещ не каквото смята този или онзи, а говорещ каквото действително е станало”.

Трезвият рационализъм и непримиримостта срещу всякакъв род заблуди правят името на Лукиан много векове след неговата смърт идейно знаме в борбата срещу религиозния обскурантизъм – към неговото творчество проявяват интерес най-видни умове на световната култура...____________________________________________________

Героят на тази сатирическа повест Перегрин е престъпник и развратник, който като преследван от властите намира убежище в християнска община. Със лицемерната си „святост” той спечелва между тях такова уважение, .че станал дори предстоятел на християнска общност. След като попаднал в ръцете на властите, „съидейниците” му донасяли много дарове и той станал богат.

T17 – НАЧАЛО НА СРЕДНОВЕКОВНАТА ИСТОРИОГРАФИЯ В ПАТРИСТИКАТА

Така често употребяваното понятие Средновековие е пример за най-голяма дискусионност в историознанието не само в Европа, но и в света. Нашият поглед към проблемите, станали предмет на тази дискусионност, не би могъл да бъде друг обаче, освен европоцеитристки. И основанията за това са не толкова в развитата българска медиевистика, колкото в обективно съществуващата реалност, че основите на българската държавност и култура от европейски тип са заложени именно през Средновековието. Силата на тези основания не намалява от очевидния разнобой в хронологическата маркировка за началото и края на тази епоха, характеризирана от Умберто Ехо като „наше детство, към което трябва да се връщаме, за да си направим анамнеза”. Не намалява тя и от споровете за границите във вътрешната периодизация за Ранно, Същинско и Късно Средновековие. Ако се абстрахираме от наплевателско-ругателското отношение на италианските хуманисти от XV-XVI в., ще трябва да признаем, че от втората половина на XVII в. немските учени Георг Хорн и Кристоф Целер, опитали се да дадат свои виждания за тази епоха, като че ли предопределят дискусионноспа като атрибутивна характеристика във визията за световната история.

Без да се докосваме до дискусионните проблеми относно хрондч логическите граници и вътрешната периодизация в епохата на Европейското средновековие и приемайки като работен вариант идеята за, ранно Средновековие (V-X в.), същинско Средновековие (XI–XIV в.) и късно Средновековие (XV–XVII в.) в историческото развитие на Европа и нейните народи, би следвало да се опитаме да откроим ГЛАВНОТО в характеризиране степента на развитие на историознанието през Европейския medium aevum. А главното не би могло да се види както в тоталното отрицание на тази епоха като символизираща регреса и застоя в глобално-исторически план, така и в панегиричните заключения за тоталния напредъка на науката и техниката и за зараждането на раннокапиталистическа национална Европа. Преосмислянето стойностите на много идео-логеми в общественото съзнание на съвременния етап не означава, че homo doctus (ученият) в областта на историознанието е призван да дава лепта в „сътворяванетo” на нови такива и че е длъжен да затвори очи пред очевидния застой в областта на историческото познание, обусловен от наложения теократичен подход в мисленето до появата на хуманизма. Ценностите на християнството не повеляват игнориране на рационализма, на който „отците на църквата” започват да обръщат гръб още преди да рухне Западната римска империя (476 г.). Ако на ревностния богослов е простено да

69

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевобругава езическото римо-елинско наследство и се възторгва пред премъдростите на св. Василий Велики или св. Августин Блажени, то за днешния учен-историк подобен подход е нежелателен. Такъв подход само би компрометирал реномето на историята като наука и би я поставил в положението на застаряващата съгрешила „девица”, която се самоуспокоя вала с аргумента „Млада бях, излъгах се...” и се възмущавала от несериозното отношение към нея. Нека припомним, че именно такъв подход, многократно проявяван от поклонници и служители на Клио, е довел до неглижиране на историознанието като наука от широки кръгове научения свят. Казано лаконично: още в недрата на античността човекът като главен обект на знанията за миналото престава да бъде център на вниманието на младата историческа наука. Съвсем в духа на епохата на патристиката – fremant omnes licet, dicam, quod sentio („макар и всички да роптаят, ще кажа това, каквото мисля”), без да отричам правото и на други виждания и оценки.

Патристиката (от лат. Pater = баща) като единство от учения на християнската църква за времето от II до VIII в. се създава от най-видните нейни дейци, които още в епохата на репресии и гонения (преди Миланския едикт 313 г.) създават нейната догматика и организация. „Отците” (бащите) на църквата” защитават християнското учение в полемика с нехристиянски философи, утвърждавайки най-напред постулата, че религиозната вяра е несъвместима с античната философия. От III в. насетне се полагат усилия да се адаптира неоплатонизма (разбиранията, че материалният свят е само низше звено в йерархията на Вселената) като остатък от елинистичната епоха към обосновката на християнството. „Отците на църквата” като следовници на християнските апостоли водят в трудните условия на II – III в. твърде енергична идейна борба срещу различни еретически движения, обосновавайки принципите на християнската религия, като с течение на времето, особено през IV в., все повече се отдалечават от рационализма. Патристиката достига своя разцвет в дейността на св. Евсевий Кесарийски, св. Василий Велики (Кесарийски/, неговият брат св. Григорий Нисийски (Кападокийски), св. Григорий Богослов (Назиански), св. Йоан Златоуст, св. Амвросий Медиолански, св. Йероним Блажени, св. Августин Блажени, по-късно св. Григорий Велики и др. Не историзмът обаче е силна страна в системата от идейни възгледи на „отците на църквата”, а бягството от реалните проблеми на миналото битие; опитите да се натикат те в прокрустовотоложе на изкуствени схеми, подчинени на библейски притчи и на нихилизъм към дохристиянската епоха; груб провиденциализъм, който дава мощни импулси на есхатологията и хилиазма. А тези толкова типични черти на християнско-теократичната визия за историческия процес и респ. за задачите на историознанието са валидни за Средновековието. Зараждането им обаче е в недрата на Античността, и то предимно след легитимирането на християнството и Първия вселенски събор (325 г.).

Най-ярки проблясъци на рационално историческо мислене може да се видят у основателя на патриотичната историография Евсевий Памфил (260-340 г.) – епископ на провинция Кесария от 311 г., един от приближените на импер. Константин. Човек с широко скроено мислене, той се стреми да използва достиженията на античната наука, в т.ч. и на историята, в интерес на християнската църква, по негово време раздирана от идейнш противоречия. По-свободният християнски мироглед личи в поведението му на Никейския вселенски събор и в съчиненията, където пряко се засягат проблеми на историознанието. Имаме предвид както подготвените от него синхронни.таблици на събития от митологичното и реално минало по вавилонското, гръцко и римско летоброене, обобщени в заглавието „Хроника”, така и „Житието на имп. Константин”, където се възхвалява съюза на християнската църква с държавата. Историзъм има и в „Подготовка към Евангелието”, където се доказва, че наченки на християнство има доста преди появата на Иисус на историческата сцена, а и в „Църковна история”, където в амалгамата от легендарни и реални събития до 324 г. има не само апология на Библията, но и на

70

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевдостойнствата на християнството. Смесването на реални исторически събития с измислени е неизбежност за етапа на формиране на християнската историография. Може да се приеме, че творчеството му е „дълбоко човешки опит да се уредят отношенията между християнството и светското общество” (Ж. Сиринели).

При едно съвременно сравняване на данните, оставени от синхронните таблици на различното летоброене с по-късни сведения от Максим Изповедник, Георги Синкел, Теофан Изповедник и Анастасий Библиотекар, ще се окаже, че утвърденото досега от Дионисий Малки (VI в.) разбиране за времето на рождението на Иисус Христос и за неговото разпятие е неточно с 9 (девет) години „в аванс”. С други думи сведенията от четиримата авторитетни църковни историци съвпадат с тези на родоначалника на църковната историография Евсевий Кесарийски и те сочат че Рождество Христово е станало фактически на 25 декември 9 г. сл.н.е., а неговото разпятие – на 23 март 42 г. сл.н.е. Това е така, защото Евсевий е използвал александрийското леточислене от Сътворението на света. А всички досегашни равносметки се доверяваха на изчисленията на Дионисий Малки.

Но за съжаление характеристиката за съществуващото неизбежно нецеленасочено смесване на митологични и реални събития не се отнася с пълна сила за повечето „патристи”, в т.ч. и за авторите от по-следващите поколения. Ако тя е естествена за Евсевий Памфил, то не би следвало подобно смесване напр. да важи и за св.Василий Велики (-ЗЗО-379 г.). Обаче при него може да се открие едно отлично тълкувание на библейския мит за сътворението на света в шест дни с цел да се адаптира естествознанието към тезите в Библията (в т. нар „Шестоднев”, послужил за база на съжденията на Йоан Екзарх няколко века по-късно), но и... много малко реален историзъм. Блестящ ритор и ревностен апологет на ортодоксалното християнство, кесарийският епископ Василий и в „Любомъдрие”, и в „Против Евномий”, както и в епистоларното си творчество, може да се разглежда като исторически извор напр. за борбата срещу арианството и за изясняване на православното учение за Светата троица, но не и като историк-изследовател или хронист на събития в общественото развитие на античния свят. Същите тези обобщения се отнасят с пълна сила и за неговия приятел и съмишленик св. Григорий Богослов (Назиански) (-328- – 389 г.), както и за брата на св. Василий св. Григорий Нисиуски (331- -389 г.) – и двамата участници във 11 (Първи константинополски) вселенски събор (381 г.). Богатата им канонична и философска култура, ревностната непримиримост към всякакви еретически движения и учения не ги прави историци с разкрепостено мислене. Дори цариградският патриарх Йоан Златоуст (347 – 407 г.), ползващ се с огромен авторитет сред християните през почти цялото Средновековие, оставил огромно количество богословски трактати и полемични творби, не може да бъде еталон в историознанието.

Както до формалното разделяне на Римската империя в 395 г. на две части, така и непосредствено след това, „отците на църквата” и в източните, и в западните провинции не показват особено рвение към шследб&Л на историческото минало от позициите на „здравия смисъл”. Обективно сложилите се обстоятелства ги правят крайни привърженици на догмите и принципите на променящото се християнство, но не и рационалисти в погледа към миналото.

От времената на патристиката започва да се утвърждава разбирането, че земната история няма свой собствен смисъл, но няюкъбсмисц все пак има – той се вижда в предопределения от Бога смисъл на земния живот. И понеже Господ-Бог сочи пример за подражание на хората не пряко, а чрез Богочовека (Христос), то животът на Иисус става център за осмисляне на нашия тукашен път. Раждането му, разпятието му, възнесението на небето, и второто пришествие стават опорни пунктове (коорг динати) на иначе хаотичния и случаен човешки живот. Историята на света (светската история) се осмисля като се вмества в Божествена^ история. Ето защо по-късно в VII – VIII в. се налага единно

71

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевотчитане (хронология) на времето за човечеството. Времето вече е отчитано като време преди и след Христа. А в самото навечерие на средните векове патристиката посочва категорично и нови мирогледни ориентири. Човекът бил поставен да обитава свят, сътворен от Бога, а човеците – същества простосмъртни и страдали и – виждали под себе си само фауната (безсловесните твари), флората (растенията) и безжизнената твърд (веществената материя/. В световния ред над тях се изкачвали чинно и достолепно многобройни висши санове – от обикновения духовен пастир до отвъдния Абсолют (Господ-Бог). Картината на световната единност, рисувана от християнството, съперничела достойно на късноантичната неоплатонистка традиция. Неоплатонизмът изповядвал разбирането, че целта на човешкия живот е възвръщане към Бога, освобождаване на душата от тялото, уподобяване на божественото и единение с него в екстаза.

IV в. от н.е. поднася на християнската идеология признанието официална религия на римската империя. Но това признание не идва даром за християнството – в неговото минало било вече вписано многовековно остро съперничество с митологичните представи на людете, със зороастризма на персите и с юдейската религия. В това минало има кръвопролития и мисионерства, духовни вражди и асимилации. Оттук и християнските нравствени ценности с рождеството, живота, смъртта и възкресението на Сина Божи, доведени до върховенство в духовния живот на човечеството.. Не е изключено да възникне впечатление, че християнската идеология дължи своята популярност и сила на освещаването й като държавна духовна политика; или че тя запленила простолюдието, понеже „победила” първобитните поверия и култове. Това е отчасти вярно – но християнството остава дълговечно, защото изпълнява най-добре социокултурната функция на религията. А думата религия е производна от латинския глагол re-ligare, който означава свързвам отново. Възстановяването на връзката с Бога е основното (смисъл и цел) на религията като феномен на културата. Бедата на историовизията от IV в. насетне е, че започва да се забравя обикновения, земния човек, че се преекспонира в негативен план езическото минало и прехода от всекидневното в Отвъдното...

Още от епохата на ранната патристика (III – V в.), но особено от времето на „учителя на Запада” св. Августин Блажени, в историознанието започва да „мирише на църква” (Ж. Мише) и вниманието към земния човек, към неговото минало сублимира, за сметка на умозрителните философски интерпретации, които развиват ума на интелектуалния елит.

Т18 – ГЕОЛОГИЧЕСКИЯТ ОБРАЗЕЦ ЗА ИСТОРИЯТА В ТРУДОВЕТЕ НА СВ. АВГУСТИН БЛАЖЕНИ

Един от първите „отци на църквата”, далечен предшественик на св. Августин Блажени от картагенските провинции на Римската империя, живял през последните четири десетилетия на II и първите две на III в. Квинт Септимий Флоренс, останал завинаги в историята на християнската църква с името Тертулиан, откровено бе заявил: ,,Credo, quia absurdum” („Вярвам, защото е абсурдно”). С последната фраза този най-виден представител на западната част на формално единната християнска църква директно утвърждава примата на вярата над разума. Като ревностен християнски философ-апологет и противник ] на всякакви ереси, Тертулиан е против всички остатъци от езичеството, особено 1 в областта на философията и на историята. Противник на всички земни изкуства и удоволствия, на разврата и войните, ревностният блюстител на християнството с много от съжденията си заема особени позиции, които се отличават с краен догматизъм, и в

72

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевнякаква степен се явяват платформа за възгледите на живелия близо век и половина след него св. Августин Блажени.

Sanctus Aurelianus Augustinus, роден в семейство на обедняващ римски патриций в нумидийския гр.Тагаст в провинция Картаген (днесл гр. Сук Арас – Алжир) през 354 г., подобно на Тертулиан има бурна езическа младост, наситена със земни развлечения и „сладки грехове”. Идеите на християнството, доста време след неговото официално легитимиране, и той възприема твърде късно и далеч не под влияние на майка си – ревностна християнка. Негов духовен учител и наставник става обаче не друг, а самият милански епископ Амяросий Медиолански. (Медиолан = Милано). Той разпалва у младия Августин първите искри на вярата, но и на знанието. Младежът търси истината, като чете различни философи, увлича се временно в различни еретически учения, търсейки обяснение за дуализма в собствената душа. Ставайки учител по красноречие в Медиолан, той неведнъж присъства на проповедите на канонизирания по-късно за светец Амвросий Медиолански. Този път и майчината интервенция изиграла известна роля. Задълбоченото изучаване на Новия завет и особено на посланието на апостол Павел към римляните, а и ма друга християнска литература, въздействали на младия мъж, той Приел светото кръщение в Медиолан (387 г.). След това се завърнал в родния край, където най-напред бил оглашен за презвитер, а впоследствие на 41-годишна възраст и за Хипонски епископ (395 г.).

Оттук насетне започват неговите темпераментни проповеди и разобличителни филипики срещу ариани, манихеи, донатисти, пелагианци – отклонения от християнската религия, квалифицирани като ереси. В хода на ревностната идейна борба той развива и своите възгледи за човека и обществото, за тяхното минало и перспективи, очертани главно в двата му труда „Decivitate Dei” („За божия град”) и „Confessiones” („Изповеди”). Цялостното му творчество обаче е значително по-голямо – той е автор на 93 труда.

За разлика от Тертулиан, Хипонският епископ Августин смята, че без Христовата „Вяра няма знание, няма истина”. А истината за историческото развитие на човешкия род в трудните години на агония на разпокъсаната Римска държавност той вижда приблизително така... Господ-Бог създал човек със свободна воля, но първородният грях на Адам и Ева дал лошо отражение върху цялото човечество и в света дошло злото... Страданията и мъченичеството на Божия син Иисус Христос открили пред хората пътя към спасението. Обаче спасение дава само ,,неизповедимата благодат на всемогъщия Бог”, който има за свой представител на земята Църквата.

Ето някои откъси от ,,3а божия град”, писани скоро след превземането на Рим от ордите на вестготския крал Аларих (24.VIII.410 г.): „Цялото човечество се дели на два вида хора – първите са тези, които живеят по човешките норми, докато вторите живеят според божията воля. Ние представяме символично тези два вида като две държави, т.е. като две съобщности на човешки същества. На едната от тях е предначертано да царува заедно с Бога във вечността, а на другата – да бъде хвърлена във вечна погибел заедно с дявола”.

Разсъждавайки философски за времето и Вечността върху фона на грандиозните промени, разтърсващи Римската държава от края на IV в. Августин Блажени намира, че времето и Вечността са качествено различни измерения на битието. Времето се отнася до обусловеното, до „тварния свят, създаден от Абсолюта”. Самият Абсолют (Господ-Бог) е вън от времето, неговата обител е Вечността (безусловното). Тя е безвременност и няма налично битие в обусловеното. А в „Изповеди”-те си висшият християнски духовник споделя, че миналото е време, което вече го няма, а онова, което го няма, то и не съществува. Бъдещето пък е време, което още го няма и, следователно, също не съществува. Какво тогава е настоящето? – То може да се мисли само във връзка с миналото и бъдещето, но те... не съществуват. Обаче там, където няма протичане на бъдещето към миналото, няма и настояще. Настояще, което не идва от бъдещето и не

73

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевотива към миналото, не би било време, а Вечност без продължителност. Но какво е това време, бъдещето на което още го няма, а миналото вече го няма?... – Така смесвайки в едно, космическото, с историческото и екзистенциалното време, той доказва, че разумът е посрамен, тъй като не е способен да разбере същността на Времето. То, както и светът, е подвластно само на Твореца... А цялата човешка история се представя като борба на „царството на Сатаната” (или земната държава) с „Божието царство” (представлявано на земята от Св. Христова църква, без приобщаване към която няма и не може да има спасение). Многото грехове на Римската държава са предопределили нейния път към гибелта. Оттук се извежда и теократичната 1 идея, изискваща подчиняване на светските власти пред Църквата, идеята засветовною господство на християнската църква, която – по мнение на Августин – може и трябва да използва всички мерки за принуда от страна на държавната власт. Станал свидетел на варварското опустошение на Рим -от варварите на Аларих, висшият християнски духовник допуска загиването на Рим (създаден от „синовете на Каин”), като на негово място ще се въздигне „вечната световна божия държава”, която до второто пришествие на Иисус е въплътена в Църквата... От всички съждения на св. Августин Блажени на мощни тласъци извира теология, която силно принизява човешката личност и обществото като творци на историята. Единственият творец е първосъздателят на Вселената, който направлява още от времето на Каин и Авел борбата на „Божия град” със земната държава в името на доброто. А иначе историята като вид познание е необходима на хората „най-вече за разбиране на свещените книги”. От Свещените книги излиза, че Историята всъщност е летопис на живота и борбата на двата града – тези два града, които не са разделени в пространството, а в духовността, и които ги делят не градски стени, а свободната човешка воля. Господ-Бог е в началото и в края на историята.

Миналото съществуване на земния град е история (res gestae) на земните царства и на земното време. Земният град – според него – преми нава през 4 царства: на асирийците, на персите, на гърците и на римляните. А цялата земна история се вижда обобщена в 7 епохи: 1). От Адам до потопа; 2) от Ной до Авраам; 3) от Авраам до Давид; 4) от Давид до преселението във Вавилон. 5) от Вавилонското преселение до Христос; 6). От Христос до съвременността. Седмата епоха („век”) – това е бъдещата епоха – когато грешниците ще бъдат съдени, а праведните ще живеят в блаженство. Налагащ линейната представа за времето, утвърждаващ и Божественото провидение, св. Августин е чужд на хилиазма, т.е. на разбирането, че светът ще загине в 1000 година.

Истина е, че св. Августин с огорчение говори за офаничеността на ония негови съвременници, които при краткостта на земния си живот „се оказват неспособни да проникнат в духа на предишните векове и другите народи” и да съпоставят този дух с духа на своето време, на времето в което живеят. Но истина е и че като перфектен майстор на словото, висшият християнски богослов не им оставя възможности за това с налагане на разбирането за линейния ход на човешкото развитие, ръководено и направлявано закономерно от Бога към есхатологичния свършек на света, предсказан от св. Йоан Богослов на о-в Патмос в 69 г. В същото време св. Августин не приема суеверните исторически изчисления за загиването на света в 1 000 година сл. н.е. (т.нар. хилиазъм).

Аналог на св. Августин Блажени в източните провинции на формално единната Християнска църква представлява творчеството на Псевдо-Дионисий Ареопагит. Още не е известно какво е името на този баща на православното християнство, живял през V в., но като автор на „За божествените имена” той остава в рамките на преходния V в. с една идеология в духа на патристиката. Налице са убедителни данни, че св. Константин-Кирил Философ (IX в.) е знаел наизуст дълги откъси из творчеството на този мислител.

Много от възгледите на „учителя на Запада” (от неговите идеи векове по-късно се учат представители на интелектуалния елит на католицизма и протестантството – бж, К.К.) могат да бъдат правилно видени и по достойнство оценени само ако се разглеждат в

74

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевконтекста на епохата, когато са изказани. Не може да се отрече обаче, че в по-универсален план визията му за историческото развитие на човечеството култивира в поколения вярващи провиденциалистко съзнание, или крайна активност с цената на всичко у единици, за да попаднат в елита на „богоизбраните”. Интересни са съжденията му за християнския брак, където определено доминира рационализмът. Но други от Августиновите възгледи не са лишени от химеричност и утопизъм, особено ако се експонират върху фона на последвалия исторически процес „Земното общество – пише той – се основава на любовта към самото себе си, доведена до омерзение към Бога; небесното – на любовта към Бога, доведена до омерзение към себе си... В първото господства неудържимо желание за власт и тази похот еднакво обзема както управниците, така и подвластните им народи. Вторите и онези, които са поставени да властват, и другите, които им се подчиняват, са свързани с веригите на любовта: управниците, чрез своето ръководство, а поданиците им – чрез своето подчинение”.

Такава идилично-пасторална картина човешкото, а и църковното, развитие до ден днешен не познават. Тя е реалност само в умозрителните конструкции на ревностни клерикали или политици, за които висше верую е демагогията.

T19 – ИДЕИТЕ ЗА ИСТОРИЯТА В УСЛОВИЯТА НА СЪЩИНСКОТО ЕВРОПЕЙСКО СРЕДНОВЕТОКИЕ

Някога големият римски държавник и писател Марк Порции Катон (Стария) (234-149 г. пр. н.е.) – първият римски историк, написал на латински език история на Рим от създаването на града до Втората пуническа война – завършвал своите речи в Сената: „Смятам, че все пак Картаген трябва да се разори”. В духа на Катоновото отрицание спрямо Картаген, но без да изхождаме отлични съображения за подценяване значимостта НА достиженията на човешкия интелект през medium aevum, смятаме, че трябва да се разбие наслагваната в наши дни илюзия за някакъв значим прогрес в развитието на историческата мисъл през Средновековието.

Считаме, че пътят на цивилизацията не може да бъде представен, както пише проф. Н. Василев, „като праволинейно извисяващ ее от мрачните бездни на миналото към сияйните върхове на бъдещето. Всъщност от трите древни теории за историческото развитие (прогресивната, цикличната и регресивната) нито една – в „чист” вид, сама по себе си – не може да бъде утвърдена като разумна алтернатива на останалите. Единствено диалектическото снемане на последните две в първата (отразяваща в общи линии, в крайна сметка основните тенденции на развитието) може да ни доближи до сравнително адекватното обяснение на зигзагите на историята”... Само така може да бъде обяснена и цикличността в развитието на много обществени явления и най-вече в развитието на историознанието като компонент на науката.

Наличието на хуманитарен застой в осветляване реалните на миналото следва да се обясни най-вече чрез трайно утвърдилата се визия за Бога като единствен антропогенен фактор. В общата равносметка на промените в идеите за историята никакви „методи на коригиращи допълнения” не биха могли да представят плоската биполярност в разбирането за връзката Бог-Човек – като холограмно изображение...

Това обобщение важи както за Ранното (Ж. Льо Гоф), тъй и за Същинското Средновековие в Европа (XI—XIV в.) както за православния, тъй и за католическия свят. Зад подобен извод не би следвало да се съзира някакъв уродлив материалистически монизъм, или рецидиви на закъснял волтериански просвещенски нихилизъм спрямо огромен исторически, отрязък в развитието на разумния човек. Отрицанието на реален прогрес I историознанието в случая не отъждествяваме с отрицание и на реалните

75

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевпрактически достижения в цивилизационно-културноотношение, даващи основание за апологистични съвременни обобщения, тъй както не. преследваме и неглижиране на епизодичните рационалистически проблясъци на историческата мисъл, главно (но не и единствено) през ХII в. Но последните озаряват небосклона на една общо взето сиво-черна тоналност на християнската ортодоксия (принципна последователност с традиционната догма), в която земният човек „се губи”. Мирисът на тамян замъглява рационалистическата мисъл дори и на най-будни умове на философи-номиналисти и историци-хронисти, дръзнали да размишляват над тайните на отминалото битие. Универсалисткото разбиране на историческия процес, трайно утвърденият провиденциализъм (пррдопре-деленост от Бога), вътрешно разчленимата епохалност на историческия процес с неизбежния фатализъм в очакване края на света – всички тези най-характерни, според оксфордския професор Робин Колингууд (1889-1943 г.), черти на християнската концепция за историята изобщо, хербаризират свежия поглед в оценяване на миналите реалности, а средновековната философия на историята я превръщат в теософия на историята. Аналите, хрониките и историите сякаш са подчинени на кон цепцията всички земни дела (държавни, политически и лични) да се представят за направлявани и решавани от „Божествения разум”. В обобщително-съпоставителен план с други големи исторически епохи епохата на medium aevum „не дава” много за развитието ни на философията на историята, ни на историографията. Основната причина за това виждаме в обстоятелството, че в стремежа за приобщаване на човека към Бога християнската църква, особено тази на Запад, го отдалечава от разума и нарушава връзката между Вяра и Знание. Живата традиция на августинизма катализира философията като превръща централна в нея темата за Вярата. Именно Вярата дава досег с Бога. За да стане това се намесва теологията – учение за света на християнския Бог и учение за света на човека, устремен към Бога: човек бил длъжен да знае, че животът на земята е телесен, греховен, страдален и че всичко плътско е не само тленно, а и греховно. Теологията учи, че Душата само може да е чиста и безсмъртна. Казаното от кой да е църковен служител се приема за истина от последна инстанция... Място за изучаване на историческо минало, особено на това от езическите времена, при такава нагласа на съзнанието почти няма. А това води към деисторизиране на разумния човек. С други думи доминиращият провиденциално-теологически подход към миналото е бариера за историознанието и за да видим вярно реалните стъпки на историята като наука трябва да се ръководим от т. нар. от П. Мутафчиев исторически еклектизъм.

Християнската църква, след като легитимира християнството за държавна религия по времето на Теодосий I (380 г.), de facto възприема всички ония социални порядки, които са будели възмущение и ненавист сред първите християни. Крайното отрицание на езическата древност, задълбочило се след разделянето на Римската империя е по-силно в западните й провинции, но и тук църквата не може да мине без отделни елементи на светски знания, наследени от древността. Без тях би станало неразбираемо самото християнство като вяра, като догматика. Затова още в ранното Средновековие църквата се принуждава да използува част от античното културно наследство, като го интерпретира в удобен за нея вид. Още през V в. Марциан Капела изказва идеята, че трябва да се изучават „7-те свободни изкуства”, преподавани в античното училище. А това са граматика, реторика, диалектика, геометрия, аритметика, астрономия и музика. След по-малко от век държавниците А. М. Боеций и М. А. Касиодор разделят тези „седем изкуства” на две части: на „тривиум” – 3 трасета на знанието (граматика, реторика и диалектика) и „квадриум” – 4 трасета на знанието (останалите 4 „изкуства”). Тривиумът се смятал за първа степен на обучението, квадриумът – за по-висша. Тези „предмети” влизали във всички средновековни учебни помагала и се запазили до XV в., като съдържанието на „предметите” било значително по-малко в сравнение с преподаваното в римските

76

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевучилища. Граматиката се свеждала до изучаване правилата на латинския, който чак до XIV в. останал в Зап. Европа почти единствен писмен и литературен език и език на богослужението. На риториката Западната църква гледала като на предмет, полезен при съставяне на проповеди, а и при подготовка на църковни и държавни документи. Под диалектика тогава се разбирала формалната логика, чиито знания биха улеснили духовника да събира и съставя доказателства, щото представителите на църквата да могат да се борят срещу ересите. Аритметиката е предмет, поясняващ религиозио-мисгичнотълкуване на числата, срещани в Св. писание, геометрията пък – сбор от сведения за описание на земята и народите... За знанията относно миналото няма място.

Едва ли е необходимо да се акцентува особено на това, че Църквата смятала всяко знание за полезно дотолкова, доколкото подлага за усвояване на църковното учение. Дори през втората половина на XIII в. най-значимият интелектуален капацитет Тома Аквински (1224-1275 г.), формулира като основен принцип идеята, че „всяко знание е греховно, щом няма за цел познанието за Бога”. Юри такава нагласа на съзнанието не би следвало да буди недоумение, че произведенията на античните автори, изучаващи се в училище, се тълкували обикновено рай но едностранчиво, че от тях се изхвърляло всичко, което не е „в тон” с църковните изисквания и което би могло да събуди сред учащите се интерес към знанието, и особено към знанието, основано на опита. Монасите нерядко унищожавали античните ръкописи, запазени в манастирски библиотеки, изтривайки предишния текст и използвайки скъпо струващия пергамент. Необходимо ли е да се припомня, че учението за сферичността на Земята, създадено през Античността, се отрича чак до XVI в., че Земята е изобразявана като колело, като диск и пр.?

Естествено е, че църковните юзди биха били най-здрави в .управляването” на историознанието, тъй като истините за отминалия живот Щ биха били желани от висшия клир. Историята преминава от подчинениена философията (каквато тенденция се е формирала през Античността към подчинение на богословието. Земният живот на човека, независимо от това дали му се признава, или не свобода на волята, се приема като кратко тленно въведение към вечния живот на душата или към нейната гибел. Познанието се отдалечава от разглеждане на насъщните човешки проблеми, но обществената средновековна мисъл придобива нови черти, една от които е усетът за историчност... И точно заради това не би следвало да не ценим високо дори епизодичните проблясъци на светски рационализъм по отношение на историческото знание, даже те да са продукт на размисъл и обобщения на деец на църквата. Приблизително точна диагноза за „заболяването” на историческата наука през втората половина на XIV в. изказва предшественикът на Ян Хус, възпитаникът на Парижкия университет Матвей отЯнова (Чехия), познат в учебника реката литература като Матей Пражки: „Тежка е съдбата на историка – признава той. – Ако говори истината – дразни човека, ако лъже – оскърбява Бога”. А в XII е., когато творят монахът Хуго от Сен Виктор, Отон фрайзингски, Йоан Соусбъри, и се поднасят различни интерпретации за социалното развитие в ретроплан, такива за периодизацията на историята и т.н., французинът Вернар дьо Шартр открито декларира: „Ние сме джуджета, покатерили се на раменете на великани. Така ние виждаме повече и по-надалече от тях, но не защото нашият взор е по-остър или нашият ръст е по-висок, а защото хе ни повдигат и ни извисяват с цялата си великанска височина”. Поразяващото с откровеността си признание говори за някаква нравственост в погледа към миналото. Парадоксално е, че то е последвано и от друго едно прозрение (според Жак льо Гоф):,,Veritas filias temporis” („Истината е дъщеря на времето”). А най-видният по-горепосочен представител на Шартърската школа, от която по-късно ще се развие Парижкият университет, достига до направените заключения в резултат от занимания с граматика и логика... Дори един от най-ярките представители на войнства шия католицизъм по същото време във Франция (Бернар от Клерво) има доблест да заяви:

77

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчев„Ние сме бедни събирачи на класове, вървящи след великите жътвари”, но без да има предвид континуитета в културните реалии между езичество и християнство. Като воюва за „чистотата на вярата” в един от ордените, и заклеймява разпуснатостта на тогавашните нрави в Париж в същото време войнстващият католик проповядва смирение при оттегляне в „спокойната обител” (манастира).

В стремежа към обосноваване на текущи исторически събития със символистичен смисъл при връщането към миналото, някои от монасите интерпретатори на Свещените книги стигат до верни по същество заключения за каузалността (причинно-следствената връзка) в историята, за ролята на обективните условия като фактор в някои процеси, за влиянието на съзнателната човешка дейност, когато човешката личност не е просто пионка в ръцете на Бога (Хуго от Сен Виктор).

Изключително оригинален в съжденията си за традиция и новости в историческото развитие е Йоан Солсбъри (1115-1180 г.). Заемайки своеобразна центристка линия на отношение по този въпрос и без да отрича миналите достижения, признавайки правото на всяко поколение да решава въпроса за ценностите в миналото, Й. Солсбъри дипломатично дава приоритет на Папството като фактор-демиург (творец) на близката история. Светската власт се интерпретира напълно в духа на св. Августин. Биофизиологичният паралелизъм, който той прави чрез уподобяване на обществени институции с телесни органи на човека на пръв поглед изглежда твърде наивен. Но предназначението му, както е между впрочем по-късно и при някои български социолози през 30-те г.г. на XX в., е да разкрие социални болести на „своето” настояще (безнравствеността на духовенството напр.), без да засяга главата на Христовата църква. В това отношение, макар и да се обявява за защитник на Папството в отношенията със светската власт, той стои някак встрани от своя „предшественик” кентърберийския архиепископ Анседм (1033-1109 г.), при когото принципът „Credo, ut intelligam” („Вярвам, за да зная”) е малко по-слабо обоснован от рационална гледна точка...

Доста по-различен от тях е Огон Фрайзингоси – историкът на немската династия на Щауфрените. Той деликатно чрез индиректни внушения се опитва да лансира чрез метода на историзма идеята за помирение между папите и светската власт, като „ревизира” Августиновата теза за антиномичността на „двата града” и не без влиянието на Шартърската философска школа, в която господстват тенденции към номинализъм, да лансира тезата за вечните изменения в историческите дадености... Вижданията и на зримата за периодизацията на историята са различни. Обединява ги обаче стремеж да се излезе извън стандартните коловози на исторически детерминираното от Папството мислене, като паралелно с това се избягва конфронтацията с църквата (за разлика от един Пиер Абеляр напр. – противник на Бернар Клервоски). За дръзналите да следват тази конфронтация, в т.ч. и по отношение оценяване на миналото, последиците са ужасни: от началото на XIII в. Папството създава Св. инквизиция... А тя насажда с огън и меч папските истини... Малко преди българският владетел Борил да свика Търновският събор против богомилите (1211), анатемосващ водачите на тази ерес, при превземането на на една южнофренска крепост на албигойци, папският легат-рьководител на кръстоносците Амалрих издава заповед към воините си: „Избивайте всички (заловени албигойци]. Господ ще познае своите на небето!” Ето защо и проблясъците на рационална мисъл на Запад имат висока стойност. Качествена промяна в отношението към историята и към средновековните извори най-напред настъпва в немските земи по времето на имп. Максимилиан (XV-XVI в.)

Със значително по-малка теософска обремененост са историческите творби, създадени от интелектуалци в приемницата на Източната Римска империя – Византия. Тук през XII в. се открояват имената на забележителни историци и хронисти, в чиито творби много по-пълнокръвно се долавя динамиката на живота и в които човешката съзидателна

78

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевили , рушители а дейност е предадена с ясно определен оценъчен знак. В тези трудове Богът и Съдбата не изместват човека. Поради това би могло да се обобщи, че в източноправославния (след 1054 г.) свят историческото наследовото от Античността не среща тази конфронтация както на Запад и че църковната догма тук не е така парализираща и сковаваща. Като върхове в историознанието бихме откроили Ана Комнина (дъщеря на имп. Алексии Кинам, добре познатите от кандидатстудентската подготовла Никита Хониат, Константин Манасес Йоан Зонара(последните двама са хронисти, а не изследователи) и др. Многото високообразовани люде от разни народности и политически лагери във Византия създават възможности за един плурализъм на историографска основа в оценъчен план. Има и куриози. Прокопий Кесарски (VI в.) в 8 тома на своето изследване на своята history current, като се стреми да подражава на Херодот и Тукидид възхвалява всичко направено по времето на Юстиниан Велики, оставяйки между другото и ценни сведения за славяните.. Но редом с това той пише и т.нар. Тайна история (Historia arcana), в която византийският василевс, съпругата му Теодора и антуражът им са подложени на жлъчна критика, представени са скандални истории из дворцовия живот, описано е тежкото положение на населението, жестокия данъчен гнет. От византийските исторически автори малко по-късно се извежда и нарицателното прозвище византийщина, като символ на трудно съвместими качества.

Паралелно с това в агиографската и панегирична книжнина (житийна и славословна литература), особено в средновековна България, властва в унисон сцърковната догматика, обяснението на най-значими събития със свръхестественото начало: тук провиденциализмът се проявява като „божия милост” или „божи гняв” (възмездие) в решаващи моменти за българите. Така стоят нещата в „Българския апокрифен летопис” (XI в.), в „Чудото на се. Георги с българина”, е „За буквите” на Черноризец Храбър, в .Похвалното слово за св. патриарх Евтимий” на Григори Цамблак, в „Похвално слово за св. Филотея” на Йоасаф Бдински. Идеята за богоизораността е сгарозаветна, но тя има друго звучене за средновековния човек, когато му се вуниши, че напр. Бог бил изпратил на земята любимия пророк Исаи, като му поръчал да засели българите в най-благодатната земя.

Научното историческо знание в този род книжнина сублимира, но за сметка на това се решават актуални идейно-консолидиращи задачи.

T20 – ИСТОРИЧЕСКАТА МИСЪЛ В ИТАЛИАНСКИТЕ ДЪРЖАВИЦИ В НАВЕЧЕРИЕТО, ПО ВРЕМЕ И В КРАЯ НАРЕНЕСАНСА

Аксиоматична истина е, че в големите градове-държавици главно в териториите на днешните Северна и Средна Италия започва най-напред развитието на ранните капиталистически отношения през XIV в. и че именно там припламват първите искри на хуманизма. Ще припомним и добре познатия факт, че в някои от тях се създават и първите средновековни западноевропейски университети (Болонския и Неаполския), а в други -някои от републиките като Флоренция, Сиена, Пиза, Венеция и Генуа, в Неаполското кралство, в Миланското и Савойскою херцогства, в Монфе-ратското маркграфство – още от втората половина на XIII в. започват процеси на освобождаване на селячеството от крепостна зависимост, придружавани често с критика срещу Папството. Именно в тях започва да се обособява и обществената мисъл, отстояваща защитата на човешката личност и на правото й на многостранно развитие, на свобода и задоволяване на земните естествени потребности и чувства – т.е. на системата от възгледи, които малко по-късно ще бъдат обозначени с термина хуманизъм. Хуманистите са тези, които гледат на античното минало с възторжено преклонение и се завръщат към стародавното разбиране,

79

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевче историята трябва да е „морална философия, учеща чрез примери”, като центърът на вниманието й трябва да е античният човек. Те приемат и формулата на Фр. Петрарка: „Какво е цялата история, ако не възхвала на Рим?”

Хуманистична нагласа на мисълта през втората половина на XIII в. тласка венецианеца Марко Поло към грандиозното за онова време пътешествие на Изток към Китай. (А в средновековна България тогава има татарска инвазия и остри гражданско-политически стълкновения). Обръщането на взор към проблемите на живия земен човек тласка 40-годишния флорентинец Данте Алигиери (1265-1321 г.) да пристъпи към написването на „Lа divina comedia”, където в „Ад”, „Чистилище” и „Рай” този „последен поет на Средновековието” извисява свободния човешки дух и заклеймява догмите и прегрешенията на католическата църква. Малко преди него скулпторите Джовани и Никола Пизаио, почти едновременно с нашия неизвестен Боянски майстор, показват жив художествен усет и хуманистичен реализъм при извайване образа на Мадона в библейския сюжет от „Поклонение на влъхвите”. А по времето, когато воденият ш духа на Вергилий Данте „поема” мислено към деветте кръга на „Ад”-а, Джото ди Бондоие (1266-1337 г.) като основоположник на фигурната живопис рисува на стенописи във Флоренция, а после и в Падуа, сцени от библейски сюжети, изобразяващи фрагменти из живота на Иисус и майка му, целувката на Юда, или моменти от живота на св. Франциск Асизки. Духът на тези сцени обаче е изцяло реалистичен, с излагане на хуманистичното начало. Същият този дух ясно доминира и при вьзпява-нето на Лаура в „Сонети”-те на бившия правист Франческо Петрарка (1304-1374) – ценител на античната култура и разобличител на средновековната схоластика. Десетилетие по-късно неговият ученик и последовател Джовани Бокачо (1313-1375) подлага на ирония и присмех фалша и лицемерието на католическите духовници в новелите под общото заглавие „Декамерон”. (Почти същата хуманистична и антикатолическа насоченост ще имат и написаните 20-ина години по-късно „Кентърберийски разкази” на Джефри Чосър -1340-1400 г. в Англия).

През италианското куатроченто (XIV в. в областта на литературата и изкуството) наистина се появяват онези повеи, които при условията на отслабване на Папството по време на т.нар. Авиньонохи плен на папите (1308-1379), ще доведат до доминация на революционните принципи на хуманизма, възтържествували и в други области на духовния живот, веч и в областта на историознанието. Този утвърждаващ се хуманизъм конкретно в областта на историческите знания ще вземе връх обаче едва през XV в., но ще се чувства както в творчеството на авторите-представители на риторическата школа, така и в съчиненията на тези от т.нар. политическа или ерудитска школи.

Сред всички тях се откроява най-напред името на Леонардо Бруни (1370-1444 г.), наречен Аретино, по името на гр. Арецо, откъдето е роден. Служил в продължение на 11 год. в Папската курия и издигнал се дори до поста канцлер на Флорентинската република, като отличен познавач на древногръцкия и особено на латинския език, той разглежда миналото на Флоренция от основаването на града до 1401 г. като използва архивен материал и същевременно се стреми да подражава на Тит Ливий. Подхождайки научно, Бруни игнорира легендите за основаването на града и не споменава никога за намесата на провидението. А в своя труд „Historiarum florentini populi, libri ХII” бившият папски служител изключва из хода на своето изложение всякакви „чудеса”, щедро предлагани му като изворов материал от хронистите на Средновековието. Разглеждащ основателно с по-голямо внимание международните отношения и войните както в тази творба, така и в „Коментарии към събитията на своето време”, се домогва чрез научния крити цизъм към изворите, за да разкрие причините за историческите събития и явления. Историческата му концепция е проникната от патриотизма и републиканството: най-големите достижения в древноримското минало се свързват единствено с републиката. Паралелно с това в тези, а

80

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчеви в други свои съчинения, той отстоява последователно идеята за многостранно развитие на човешката личност, осъждайки аскетизма.

Най-близо до Бруни, дори и в стремежа да уподоби историята на риториката, стои един от най-видните представители на италианския хуманизъм от чинквечентото (XV в.) Лоренцо Вала (1407-1457 г.). Чрез внимателен лингвистичен анализ той доказва, че при превода на Библията на латински език са допуснати много грешки („За грешките на Вулгата”), и че т.нар. Константинов дар е по-късен фалшификат от VIII в. (в „De falsi Constanb”ni donatione desclaratio” (1440). Константиновият gap е документ, използван за юридическа санкция на решението на император Константин Велики да даде на папа Силвестър I знаците на императорската власт, т.е. да подари върховната светска власт над цялата западна половина на Римската империя. Този документ бил ловко използван от римските папи през цялото Средновековие за обосновка на политическите им претенции за светска власт и изключително положение в Западна Европа. За Вала папите, макар и да се титулуват божи наместници, са се превърнали „от пастири в разбойници и вълци”.

Вала е един от първите, който се опитва от историческия материал да излее философски фундамент - в трактата „За насладата и истинското благо” той твърди, че целта на живота е щастието и удоволствията, и че хората трябва да се стремят именно към това. Убеден, че историята помага да се опознае по-добре съвременния човек, осъждайки аскетизма и лицемерието. Вала достига дори до призиви монархическа Европа да започне борба срещу Папството, за да бъде лишена тази институция от териториални владения. Подобно на Бруни и той плаща данък на увлеченията в риторизъм.

Сред всички италиански градове особено се откроява със спецификата в политическото си и културно развитие Флоренция - главният град на областта Тоскана. С течение на времето градът познава както републиканските, така и сеньориално-монархическите форми на управление до средата на XVIII в. Особено известен с участието си в политическия живот е родът Медичи, управлявал с прекъсвания от 1434 до 1737 г., като някои от неговите представители като Козма Медичии Лоренцо Медичи (Великолепни) упражнявали тирански методи в ръководенето на града-република, но едновременно с това и покровителствали учени, художници и писатели, оставили трайна следа в италианската култура именно с хуманизма в своето творчество. Флоренция „дава” на световната култура не само Данте, Петрарка и Бокачо, но също големия скулптор, архитект и инженер Филипо Брунелески, още по-известния от него с „Мадоната с младенеца” Донатело (Донато ди бето Барди) (1386-1466/. Към видните флорентинци творили през XV-XVI в. принадлежи и великият художник Сандро Ботичели, гениалният учен, живописец, скулптор и инженер Леонардо да Винчи (1452-1519 г.) - най-виден представител на хуманизма дотогава в културния живот на Флоренция. След него засиява звездата на Микеланджело Буанароти (1475-1564) -създал най-големите шедьоври в областта на стенописите и скулптурата в Италианското възраждане. Групата на най-видни флорентинци може да бъде продължена и с учените Н.Б. Макиавели (1469-1527), Франчеохо Гуичардини (1483-1540), Галилео Галилей (1564-1642) и др. От тази група вниманието на историка бива привлечено най-вече от идеите и делата на особено тясно свързаните с хуманистичната историография Макиавели и Гуичардини. Те са всъщност най-значимите представители на политическата школа в италианската ренесансова историография. И двамата са единни в принципа, че историята е извор на политическа мъдрост.

Николо ди Бернардо Макиавели - изпадналият в немилост след идването на власт на Медичите бивш секретар на Съвета на 10-те на Флоренция - остава завинаги както със своите „Размисли по повод първата декада на Тит Ливий”, така и с „История на Флоренция” исгюлитологично-историческия трактат „Владетелят”... Принципен поддръжник на разбирането, че най-добра форма на държавно управление е републиката,

81

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевслед като анализира положението на италианските държавици, воюващи непрекъснато помежду си, макар и да са често нападани от чужденци, Макиавели стига до извода за необходимостта от обединяване на Италия и защита на нейната независимост с нужната силна, неограничена, извънредна монархическа власт („Владетелят”). Политическата теория на Макиавели е имплантирана в патриотизма му, като в основата й лежи прогресивната идея за националното обединение на Италия. В името на държавните интереси, и преди всичко в името на държавното обединение, са оправдани всички средства - от измамата, до предателствата и убийствата. Като прототип на подобен тип държавник той сочи познатия нему херцог Чезаре Ворджия. Знатната фамилия на Борджиите заема изключително място в италианската политическа и културна история чрез своите представители Родриго (папа Александър VI), Чезаре и Лукреция... (Българският възрожденски театър поставя драмата на Виктор Юго „Лукреция Борджия” в превод от Константин Величков, за да запознае тогавашния ни сънародник с изпълнения с превратности живот на знатния род, играл изключ ителна роля в борбите за обединение на Италия).

Като съвременник на Микеланджело, Джорджоне и Рафаело, Макиавели в своите „Размисли” и в „История на Флоренция” предпочита аналитичните съждения за човека и неговите способности, видени в огледалото на историческия процес. Той търси изявата на исторически закономерности и дълбоките причинно-следствени връзки между събитията, мимо волята на участниците в тези събития. За най-важна движеща сила на историческите процеси Макиавели признава политическата борба - последната в изложенията му се експонира преди всичко като социална и дори класова борба. Борбата между низините и аристокрацията авторът съзира във всички етапи от историческото развитие на Италия. (В „История на Флоренция” се отразява по същество политическата история на цяла Италия). В стремежа към разкриване социалните причини на историческия процес се концентрира и главното, което отличава Макиавели от предшествениците историографи. А в историята на политическите идеи на Възраждането най-важният му принос остава в създаването на стройна система за политическото обединение на Италия...

Неговият последовател Франческо Гуичардйни (1483-1540) в своята «История на Италия” представя на интересуващия се от миналото читател пространна панорама на миналия живот, като се основава на задълбочен критицизъм спрямо историческите източници. Разглеждащ периода от 1492 до 1534 г., когато Флорентинската република се превръща вече в Херцогство, авторът пръв излага историята не на отделни държавици, а на цялата страна. Взел активно участие в сложните политически интриги между италианските държавици, добре ориентиран във всички важни събития на своето време, Гуичардйни дава една колоритна картина на тази бурна епоха, на която е и свидетел. Както и Макиавели, той на- мира за необходимо прилагането в дипломацията на характерните за италианските тирани методи на политиката - от лицемерието и измамата до отравянето и убийствата. „Правете всичко, за да се окажете на страната на победителя” - заявява авторът. Самият той следва неизменно това правило: макар да ненавижда Папството и да го смята главен виновник за постигналите Италия беди, Гуичардйни дълго време е папски наместник в Модена и в други градове. При все че смята като най-добра републиканската форма на управление, историкът ревностно служи на Медичите (Джулиано и Козма II)... Непоследователността на Гуичардйни се отразял и върху неговата философия на историята: освен крайната детайлизация в изложението, при обясняването на историческите събития той вижда причините в прикритите мотиви в дейността на отделните „герои”. Като главни сред тези мотиви той вижда сметкаджийството, жаждата за пари и 4 богатства и пр.

Свое място в хуманитарното направление на историческата мисъл на Ренесансова Италия имат и представители на т.нар. ерудитска школа като Флавио Биондо (1392-1463

82

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевг.), Джорджо Вазари (1512-1574) любимия ученик на Микеланджело, Бартоломео Фпцио и др. Всички щ са обаче преди всичко извороведи и добросъвестни „събирачи на класове” (ако употребим образното сравнение на Бернар Клервоски от XII в.), пре-доставящи изключително ценен и критично осмислен в повечето случаи материал. Това, което липсва или е недостатъчно и на „Възстановеният Рим”, и на „Животоописанието на най-знаменитите”, и на „Животът на папите” са интерпретацията и обобщенията, дезавуирането на събития и проблеми от социалната и политическата история, омаловажаването на релацията църковно-социално. Поради това и същината на хуманизма в тяхното творчество е в голяма степен хербаризирана, независимо от приноса, който всеки един от посочените автори има към историознаниею било като биографичен жанр или въвеждане в оборот на концептуалното понятие Rinaschita (Възраждане) (Дж. Вазари), било като добросъвестна и рационална систематика на издирените факти (Фл. Биондо).

В епохата на наченалото се Просвещение, когато се наблюдава явен икономически упадък и политическа слабост на всички италиански държавици, а Папството надига глава срещу всякакви прояви на хуманизъм и на рационално мислене, на историческия небосклон изгрява звездата на неаполитанския професор Джамбатиста Вико (1668-1744 г). Той не е историк-разказвач от типа на Тит Ливий или Фр. Гуичардйни. Не е силата му и в интерпретацията на описвани или излагани исторически събития. За него е характерна концептуалността на съжденията. И това е по време, когато в западноевропейската историография се засилва скепсисьт във възможността на историческата наука да опознава миналото, когато още са в сила огнените, жигосващи слова на френския мислител Пиер Бейл (1647-1706) за нелицеприятната роля на историческото познание, а преди него Рене Декарт бе заявил, че историческото познание е безполезно със своето увлечение по древността, тъй като отблъсквало човека от проблемите на собственото му време. Тогава именно Вико се опитва да формулира закони на историята върху базата на сравнителното изучаване на религията, бита и нравите в древността и Средновековието, като изрича и прозрението, че историята на човечеството се подчинява на същите вечни закони, както и света на природата. Още едно съждение прозира в „Основи на новата наука за общата природа на нациите* (1725 г.), завоалирано изказано от Вико. А то е, че човешката история е дело на умовете и ръцете на самите хора. [Вж. Т.Л Кар). С настъпателност не по-малка от тази на Декарт Вико пише, че както геометрията създава за себе си количествен свят, така и „нашата наука (историята — бж, МС) създава за себе си свят от нации, но сточно толкова по-голяма реалност, колкото институциите, боравещи счовешките работи са по-реални, отколкото точките, линиите и фигурите”. Като пише апология на историческото познание той намира че историята не е приложение на природните науки или утилитарно ръководство за практическо поведение. Впрочем, това и до днес не са разбрали крайните противници на историята или такива нейни поклонници като търсачите на лесни уроци от миналото.

За Вико изходен пункт на историческото развитие на човечеството е първобитното „животинско състояние” (stato ferino), когато собствено не може да се говори и за история. След това следват три исторически фази: „век на боговете” - епоха на додържавните общности, когато възникват семейството, религията писмеността, наченките на правото; ,,век на героите” - епоха на господство на едни класи над други, на кървави класови борби; „човешки век” - епоха на свободните републики и на „хуманните монархии”, на разцвет на градовете, на господство на разума. След възхода на човечеството по тези три стъпала следва неизбежно упадък, връщане към варварството, след което историческият процес започва наново. Така възходящото развитие (corso) се съпътства от низходящо (ricorso).

83

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчев„Историческият кръговрат” при Вико се отличава обаче от песимистичния античен

циклизъм за историческото развитие, тъй като всеки нов цикъл у него започва от но-високо ниво в сравнение с предишния. Движеща сила при това развитие е всякога човекът с неговите вълнения, страсти и пороци, които - въпреки намеренията му - „участват” в прогреса. Историкът обаче не е в състояние да прогнозира бъдещето...

В трудовете на Вико има много съзнателни неясноти, неточности, двусмислици. Авторът най-вероятно се е страхувал от обвинения на католическата църква в еретизъм. Срещат се и рецидиви на теософски съждения. Затова и просветителите от XVIII в. не разбират Вико („Scienza Nuova”) и не оценяват подобава неговите трудове. Едва във „века на историята” той получава висока оценка в изследванията на видни историци и мислители.

А философията на историята у Арнолд Дж Тойнби (1889-1975 г.) има доста общи моменти с някои от идеите на Дж.Вико.

С посочените основни положения в историческите и историко-философските разбирания на най-видните представители на италианската ренесансова обнова се потвърждава приоритетното място на наследниците на древния Рим в развитието не само на европейската, но и на световната цивилизация.

Т21 – НАУЧНОКРИТИЧНОТО ИЗВОРОЗНАНИЕ И ЕРУДИТИТЕ ПРЕЗ ХVII-ХVIII В.

В началото е... bella diplomatika – войната която протестантските общност започват в началото на XVII в, за ревизия на автентичността на папските документи.

Терминът ерудитиум (от лат. eroditio = образование, обучение, начетеност, образованост) се обяснява най-често в българския език като производен от ерудиция; синонимната му интерпретация е като учен, начетен човек, отличаващ се с широка осведоменост иученолюбие. В „Българска енциклопедия" на братя Н. и И. Данчови латинската дума ерудиция се интерпретира обаче като начетеност, пространни познаниям,особено по историята {к.м. – К.К.). Във „Френско-българския речник" (не в кратките негови издания!), съществителното от женски род e r u d i t i o n се обозначава като ерудиция, голяма начетеност (особено в областта на историята).

Дотолкова, доколкото тема на настоящето изложение ще бъдат нови тенденции в историческото мислене в условията на сблъсък между католицизма и протестантството в Западна Европа, при утвърждаваш, се хуманизъм с невероятно ескалиращ интерес към историческите знания, а оттук и към историческите извори, съвсем съзнателно акцентуваме върху изначалното значение на термина epygumu. Тяхната поява е функция не само на засиления интерес към античната култура в Западна Европа, получил ново дихание след падането на Византия под властта на османските турци, но преди всичко на такива процеси като Реформацията и Контрареформацията, в резултат на които в крайна сметка отслабва папското влияние. През XVII-XVIII в. в Западна Европа с понятието epygumu се назовават специалистите, занимаващи се с разчитане на стари текстове, с определяне и оценка на късните наслоения върху тези текстове, с дати ровката им. Тези специалисти постепенно навлизат до такава степен в материята на документите от миналото, че разработват методология и методики по обособяване на различни помощни исторически дисциплини като дипломатика, палеография, хералдика, сфрагистика и пр. Точно тези специалисти, назовавани ерудити, се отличават с изключителни знания за миналото, които извличат из архивохранилища, манастирски и църковни библиотеки и пр. Ерудитът е трябвало да притежава освен това обаче и твърде широка обща култура, пък и заложби, дадени от природата, за да може да поднесе на своя съвременник "тайнствата" на

84

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевминалото на понятен и достъпен език. Истински разцвет ерудитите имат през XVII в., когато под,, въздействие" на католическата църква, загубила важни позиции в „двубоя" с протестантството, сред западноевропейската интелигенция изключително нараства интересът към изворознанието и помощните исторически дисциплини. Тогава именно западноевропейските страни стават арена на формиране на научно-религиозни общности, имащи за задача чрез събиране и обработване на богата и достоверна документална база да обосноват правотата на католическата църква. Това се поощрява целенасочено от Палавото и членове на тези общности стават обикновено монаси от ордените на св. Бенедикт и на Игнатий Лойола (йезуитския орден). Бенедиктинският орден, създаден още през 530 г., дотогава е с особени заслуги в организацията и укрепването на църквата, монаси-бенедиктинци като преписват древни ръкописи с духовно и светско съдържание стават и разпространители на знания от миналото. Но още по-известен не толкова в културологичен, колкото в политически план предимно в борба с еретиците е основаният през 1534 г. йезуитски орден. Към XVII в. той е придобил печална слава с оригиналната си нравствена система, синтезирана в девиза „Целта оправдава средствата", и с абсолютната преданост към папската институция.. Сред тия общности се открояват ерудитите- боландисти, маврити и янсенисти.

Боландистите се създават като дружество от Жан Боланд (1596-1665) в Антверпен (Белгия) и започват още в самото начало през 1643 г. да издават сборника ,,Acta Sanctorum" [съкрат. AASS – б.м. К.К.] ("Жития на светци"). Едва ли е нужно да се акцентува, че в издаваните под това заглавие периодически сборници монасите-йезуити поместват предимно биографичен материал за светци на католическата църква. Боландистите изиграват обаче изключителна роля за полагане основите и развитието на археографията, дипломати ката, хералдиката и др. С особен принос за развитие на обособената като отделна дисциплина от французина Ж. Мабийон (1632-1707) дипломатика е Даниил ван Папеброх (1628-1714). През 1675 г. той публикува дисертация „Върху разпознаването на истинското и фалшивото в старите документи*. Многото житийна литература. издирена от боландистие из европейските библиотеки и събрана в „Acta Sanctirum", редом с легендите предоставя на историяка ценен материал за Средновековието в Европа. Материалът се разполагал по календарен ред според, деня на съответния светец. Боландистката общност съществува и до края на XX в., но центърът й се премества в Брюксел.

Маврите (по името на Конгрегацията на св. Мавър) са френска организация на бенедиктинци, създадена през 1618 г. в парижкия манастир "Сен Жермен де Пре" – цитадела на френската ерудиция". Организацията съществува до 1790 г. До това време монасите, групирани около Жан Мабийон (1632-1707), Бернар дьо Монфокон, Морис Буке и др., успяватда издирят много документи по история на френската литература, за френските провинции и градове и пр. Редом с това монасите събират материали за историята на църквата и нейните Отци на гръцки и латински езици, за историята на бенедиктинския орден и пр. Главната заслуга на мавристката общност обаче е в изработване правилата за критично издаване на паметниците, а също и в разработване на дипломатиката, палео-графията и др. С практическа насоченост в областта на хронологията е четиритомника „Изкуството да се проверяват дати" (L”art de verifieр les dates". И тази научна ерудитска общност е склонна обаче да фетишизира старовременността на документа, като му се предоверява – характеристика, валидна в някаква степен и за Флавио Биондо. Някои от мавритите (Ж. Мабийон) подхождат обаче с изключителна компетентност при цялостната работа с изворовия материал.

Янсенистите (по името на холандския богослов Корнелий О. Янсений – (1585-1638) се обособяват като религиозно-философско течение след издаване книгата на Янсений за св. Августин (1640 г) в парижкия манастир Пор Роял. При запознаване с

85

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевиздирения изворов материал сред последователите на Янсений възниква стремеж към ревизия догмите на католицизма и уклон към приемане черти на протестантството, Към конфронтиране с йезуитите. Затова и папа Инокентий X в 1659 г. обявява яноенизма за еретическо учение. По-късно това ще се повтори и потрети до ликвидирането на Пор Роял като център на инакомислие... Но към Расин, Ж. Лафонтен, Н. Боалт, Ш. Дюкандж и др. ... Последният от тях е и изследовател-историк и филолог познавач на миналото на Византия, а покрай него и на българското средновековно минало. Отличен познавач на XII в и по-конкретно на творчеството на такива извори (хронисти, ле тописци и историци) като Йоан Зонара, Ана Комнина и Жофроа дьо Вилардуен тои дава много ценна информация за българската история през X1I-XI1I в., оставяйки и един каталог за българските епископи. Преди около 25 г, в нашата историческа наука бе изказано становище, че с изследването за „Константинополската [Латинската – б.м., К.К] империя" българската средновековна история става за първи път „обект на задълбочено научно проучване" в европейската историография.

Така из средите на ерудитите, които търпеливо и внимателно събират писмени исторически извори, започват да избуяват кълновете на един нов интерес към историческото знание, а оттук и на преосмислянето на историята и като процес, и като научно познание.

Т22 – ПРОСВЕЩЕНИЕТО И ФИЛОСОФСКОТО ПРЕОСМИСЛЯНЕ НА ИСТОРИЯТА

По своята същност Просвещението представлява епоха на преход към свободно развитие на сградово-пазарните (капиталистически) отношения, отличаваща се с широко идейно движение в търсене на подходящи обществено-политически форми, които да гарантират успешно преодоляване на остатъците от Средновековието в областта на духовния живот и на обществените отношения. Още при съвременниците на тази епоха и на това движение се оформя възгледът за смяна на мрачното Средновековие с време на просвещение. Терминът Просвещение се среща у Волтер най-напред като siecle de lumiere, а при Йохан Г. Хердер като zeit der Aufklarung, но добива утвърждаване след една статия на И. Кант от 1784 г. с наело в „Какво представлява Просвещението?”.

В Западна Европа Просвещението започва с наченалия още през XVII в. култ към разума. Именно разумът, за който няма недостъпни неща, води до тотален прогрес на научното знание, необходимо за нуждите на материалното производство, търговията и мореплаването. Творчеството на Рене Декарт (1596-1650) – френския философ, физик и математик, на Готфрид Лайбниц (1646-1716) – знаменития немски философ и математик, и на Исак Нютон (1642-1727) – гениалния английски математик, физик и астроном, ознаменува разкрепостяването на науката от духовната власт на религията, обособяване наестествознанието, бурен ръст на екзактното знание (математика, астрономия, механика). В западноевропейските страни Просвещението е свързано чрез хиляди нишки с Възраждането. Но през XVIII в., буржоазната класа на континента, която се учи на рационализъм (да приравнява труда с времето, времето с парите,

86

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевпарите със стоките и т.н.) се е нуждаела вече не само от свободно развитие, а мечтаела за политическата власт и отхвърляне на съществуващата политическа система, подкрепяна най-вече от духовенството и монархизма.

Импулсите на Просвещението най-ярко се проявяват в сферата на обществознанието през XVII в. в областта на английската философия, където творят Френсис Бейкън (Fr. Bacon), Томас Хобс (Th. Hobbes), и Джон Док (J. Locke), които открито демонстрират материалистическия си светоглед пред лицето на английската църква и воюващата против буржоазията английска аристокрация по време на революцията (1640-1648). Когато Фр. Бейкън в своето известно съчинение „Новуморганум” сравнява средновековните философи-схоластици с „безплодни паяци” и провъзгласява естествознанието за истинска наука, насочвайки вниманието на изследователя „върху нещата и върху действителните отношения, свързващи нещата”, той атакува пряко английските аристокрация и духовенство... Идеята за прогреса, обоснована от него, ориентирала човешкото съществуване изцяло по нов начин: човек заживял с мисълта за бъдещето, като за свое непосредствено предстоящо време... Малко по-късно Томас Хобс ще се занимае с проблемите на държавата и на общественото устройство и грубо ще възроптае срещу авторитета на църквата и на религията изобщо, като пренесе малко пресилено законите на механиката и геометрията и в... историята. Същият, който бе извадил от миналото мъдростта на древноримския поет Тит Макций Плавт (III-II в.), че в естественото си състояние до възникването на държавата човек за човека е вълк (homo homini lupus est), вече аргументира идеята за „естествените права” на човека и отрича принципите на „божественото право”, както и „божествения произход на властта”... А Дж. Лок дръзко и открито ще отхвърли „теорията” за „вродените (от Бога) идеи” и ще постави източника на човешкото познание в опита и усещанията, но с помощта на размишленията... Той именно ще обоснове тезата, че социалният идеал, осветен от мира и прогреса, се състои в равенство на стартовите възможности и претенции на хората, в това успехът на всекого да зависи от него самия при държава, осигуряваща на гражданите си равенство на възможностите и претенциите. Така и тримата ще докажат на дело основателността на девиза на своя почти съвременник Рене Декарт „Je pence, done je suis” („Cogito, ergo sum” – „Мисля, следователно съществувам”).

Всички техни идеи макар да засягат в съвсем слаба степен историята, са в действителност зашеметяващи плесници върху сбръчканото лице на богословската философия, чиито най-силни позиции са във Франция. Точно поради това именно в тази страна просвещенският дух на отхвърляне старите обществени порядки е и най-силен. Най-видни представители на Френското просвещение през XVIII в., пряко ангажирани с ф и л о с о ф и я т а на историческото мислене, са Габриел Мабли (1709-1785), Мари Франсуа-Аруйе (Волтер) (1694-1778) – безспорния корифей на френската просвещенска мисъл, Жан-Жак Русо и Жан Антуан, Никола дьо Кондорсе (1743-1794 г.)...

Какви нови акценти в сравнение с писаното в учебните помагала

87

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевна проф. Ж. Стоянов {„Идеите за историята” и „Увод в историческото познание”) бихме посочили?

Когато става реч запилейте на Габриел Боно дьо Мабли – отказалият се от духовна кариера 33-годишен абат! – най-напред безспорно трябва да се изяви крайното му увлечение по утопичния социализъм. Но към това увлечение го води личният историзъм, синтезиран не само в труда му „За начините да се пише история”, но също и в „За правата и задълженията на гражданина”, в „Съмнения, предложени от философите-икономисти”, както и в трактата „За законодателството”. С особено значима стойност е съчинението „За изучаването на историята”. „Историята – пише там Мабли – трябва да бъде училище за морал и политика”. Според него като процес историята свидетелства против самовластието и надпреварата за материални блага в полза на такъв обществено-политически ред, в който безпристрастни закони, гражданско равенство, умерено охолство за всички и демократична система на управление ще осигурят благоденствие на нацията и здравина на държавата... Изключително важно е, че Мабли изисква политиката да се ръководи от нравствеността.

Критикувайки недъзите на настоящата своя съвременност и идеализирайки времената, когато общественият живот се е развивал върху колективно владеене на земята, отричайки частната собственост – източник на всички нещастия, Мабли съзнава и невъзможността за връщане към „доброто минало”. Ала редом с това той признава въз основа на историческия опит правото на народите да воюват против властта, когато последната нарушава елементарни човешки права, а също оправдава революциите и гражданските войни, когато те са насочени против насилието и деспотизма.

Освен всичко друго, в системата от исторически възгледи на Маб-ли влиза и силното конфронтиране с тезата за определящата роля на географския фактор в развитието на обществото, като се обръща изключително внимание върху ролята на човешките страсти и емоции. Като възпитаник на френски йезуитски колеж той допуска дори идеята обществото да води държавна политика за „направляване” на страстите, за да не се превърнат последните в пороци. Освен това в целия световен исторически процес той не вижда и търси закономерности, а смята, че в него властва сляпата стихия.

Какво качествено ново, в сравнение с писаното от проф. Стоянов, бихме добавили относно историческите възгледи на Волтер?... Може би най-напред това, че той е един от малцината френски интелектуалци, проявявали интерес и към българската история... Не е тайна, че в продължение на 3 години (от 1750 до 1753 г.) той живее в Русия, както не е тайна и че неговото имение Фернб се намира на границата с Швейцария, където през Средновековието неведнъж са припламвали отблясъци от алб и гой ската ерес, пренесена тук от „бугрите”. Не е все още напълно ясен неговият източник за познаване фрагменти от българското минало (вероятно това да са „Есета”-та на Мишел дьо Монтен – 1533-1592, или някои от изследванията на Шарл Дюканж), ала е неоспорим факт, че в повестта „Кандид или оптимизъм” (1759) той

88

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевдемонстрира познаване на моменти из историята на българите и тяхната народопсихология, макар да знае, че са народ, изчезнал от историческата сцена. Ненавистта му към католическите и православни традиции го кара да е благосклонен към всеки, който е срещу тях – протестантски държави като Прусия, мюсюлмани като турците, и дори българи, символизиращи еретизъм, нестандартност имат неговите симпатии. „Български” качества той „пренася” и на прусите в „Кандид”.

Пет години по-късно в своя „Dictionnaire philosophique” („Философски речник”) той вижда в лицето на българите „храбър и мъжествен народ”. Може да се допусне, но не е и да се докаже с категоричност, че яростната му непримиримост срещу католическата църква, синтезирана в призива ,,Ecrasez Tinfame!” („Смажете падината!”) до голяма степен е предопределена от средновековните репресии на Папството срещу еретическите движения. Придавайки изключително значение на силата на идеите, въплътени в съзнателната и целенасочена дейност на отделни исторически личности (към тези идеи Волтер отнася и религиозния фанатизъм!), Волтер недооценява съзидателната роля на „плебса” (низините), разглеждайки го като „опасна стихия” в историческия процес Волтер е най-сложен за обрисовка в антиномичността деизъматеизъм, но доколкото такъв опит е направен от проф. Стоянов, не ще спираме вниманието си върху това.

Що се касае до новото, което бихме добавили към възгледите на Ж.Ж. Русо (1712-1778) – мислителят, който най-последователно отстоява идеите за човешко равенство и най-точно предвещава наближаващата социална буря от 1789 г., то бихме го сеели до: 1) Русо не е против дребната наеша собственост. 2) В антиномичността деизьм – атеизъм Русо отхвърля църковното учение за сътворението на света от Господ-бог и в същото време признава божественото въздействие върху материалния свят... Привличат вниманието и отрицанието на феодалната схоластика в образователната система, и разработването на качествено нова педагогическа теория, отричаща съсловните привилегии, в синтез с разбирането, че първа задача на училището трябва да бъде възпитанието на човека и гражданина. Чрез историзма Русо се опитва да „надникне” в бъдещето – според него с отхвърлянето на феодалните окови и съсловните привилегии хората трябва доброволно да ограничат своята свобода чрез обществен договор – в бъдещето „разумно” общество вместо комплекси от лични стремежи, противоречиво насочени и конкуриращи се помежду си, трябва да се установи единна воля, носител на която трябва да е държавата. От неговия ретропоглед става ясно, че той е за гражданско общество – в него той вижда крачка напред в сравнение с първобитното състояние. Н6 то едновременно би било и крачка назад, поради появата на неравенството, на възможностите за мизерия, за болести, за нравствено „подивяване”...

Убеден, че човек не е толкова рационално същество, както смята Р. Декарт, че у него има една по-висока сетивност, емоционалност. Русо в своите „Разсъждения за това дали напредъка в науките и изкуствата е допринесъл за очистване на морала” (1750) провъзгласява една

89

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевносталгия поминалото на човечеството, по първичното природно състояние. Освен това той „открива”, че развитието на науките и изкуствата са увеличили уменията и знанията на човека, но не са го направили по-щастлив. Из историческия опит той извлича идеята, че републиката е съвършената форма на държавност, защото в нея всички са равни пред закона и държавата е основана върху равноправен договор. Макар че политическата теория на Русо е по-радикална отколкото на неговия предшественик Шарл дьо Монтескьо (1989-1755), Русо подхожда към проблемите на държавното управление с по-слаб историзъм, отколкото Монтескьо.

Новите моменти в характеризиране на историческите възгледи на Жан-Антоан Никола дьо Кондорсе (1743-1794) – авторът на „Ескиз за историческата картина на прогреса на човешкия разум” – бихме ги свели до следното: 1) Самоубийството му след неговото арестуване през април 1794 г. като противник на якобинството е своеобразен контрапункт, и в известна степен опровержение на теорията му за възходящото развитие на човечеството в исторически план – оказва се, че човешкият разум като „демиург на историята” по време на революция не може да изпълнява конструктивна роля; 2) Неговата апология (възхвала) на бъдещия обществен фазис на капиталистическа частна собственост като вечна обществено-икономическа система трудно се синхронизира с критиката му срещу колониалното ограбване, което според него „развращава и опустошава Африка”; 3) Налице е противоречие също така и в гневното му отрицание на войната като „най-гибелен бич, като най-велико престъпление” и изключването вероятността първоначалното натрупване на капитала да се свързва с определени военни действия. Историческият опит показва, че първоначалното натрупване на капитала допуска и военни действия така, както е и през фазата на развития вече капитализъм... Противоречията могат да се обяснят като следствие от ориентирането на Кондорсе по икономическите въпроси към школата на физиографите на Фр. Кене (1694-1774), които виждат в природата единствения източник на богатство и абсолютизират селското стопанство като единствен отрасъл, в който се създава „чист” продукт. Неглижирането на меркантилизма в тогавашната политическа икономия води и до невярна визия относно първоначалното натрупване на капитала.

Вярващ в каузата на знанието и прогреса, Кондорсе в своя „Проект за историческа таблица на прогреса” (1794) има крайно волтерианско-негативно отношение към Средновековието... Рецидивите от тази епоха той заклеймява.

Що се касае до новото, с което бихме допълнили писаното от проф. Ж. Стоянов относно историческите възгледи на Йохан Готфрид Хердер (1774-1803 г.), то бихме допълнили, че в общия контекст за закономерностите в развитието на обществото, когато интерпретира с подчертано пресилен акцент ролята на географската среда, този най-бележит създател на философията на историята, стоящ редом до Дж. Вико и Волтер, изказва твърде оптимистични прогнози за бъдещето на славянството, и по-конкретно на руското славянство. Върху фона на цялостно оптимистичната прогноза за капиталистическото развитие на

90

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. КалчевЕвропа (а това е през 1791 г.!) той констатира тъжната картина на настоящето в обществено-политическото развитие на Русия, ала вещае, че не е далеч денят, когато и „славянските народи” ще се „събудят от своя дълъг и тежък сън, ще отхвърлят оковите на робството, ще започнат да обработват принадлежащите им прекрасни области на Земята – от Адриатика до Карпатите, и от Дон до Молдова – и ще отпразнуват върху тях своите древни тържества на спокойно трудолюбие и търговия”.

С името на този немски философ, чужд във възгледите си на европоцентризма (той смята за люлка на цивилизацията Азия!) и убеден ратник за суверенитет и равноправие на народите, познат още като теоретик на културно общественото немско движение „Drang unci storm” („Буря и натиск”), се свързва и присъждането на най-авторитетни награди за постижения в областта на историята и филологиите от страна на славяноезични учени.

И още нещо: разглеждането на историята на човечеството като продължение на историята на природата и търсенето на всеобщата валидност на „естествените закони” в труда „Идеи и философии на историята на човечеството”, както и трезвият рационални етичен подход към Средновековието, правят Хердер един крупен мислител в областта на историознанието. А проектите муза постигане на вечен мир като цел, напълно контрастна на натрупания исторически дотогавашен опит в резултат от нравственото възпитание на обществото, го характеризират като хуманиег-угопист, но не и като шерцател. На подобен утопизъм не е чужд и един Русо напр. – за него с отхвърляне на феодалните окови и съсловните привилегии хората доброволно ще ограничат свободата си чрез обществения договор и вместо егоистичните и противоречиви стремления ще се установи единна воля, носител на която трябва да бъде държавата... Един неудачен опит чрез историзма да се надниква в бъдното!...

„Отвращение от войната” като първи основен принцип на бъдещото историческо развитие Хердер извежда от антихуманизма на предходната история... Особено важен е фактът, че за него общо за всички човешки същества е това, че всеки човек „носи в себе си човечеството или принадлежи към човечеството”.Тук е заложена и така актуалната идея за равенството между човеците.

На дейци на френското (Ш. Монтескьо, Ж. Ж. Русо и др.) и немското (Й.Г. Хердер) Просвещение дължим доразвитие на идеите на Дж. Вико за историческите закономерности. Отхвърляйки средновековния провиденциализъм и разглеждайки историята като подчинена на определени „естествени закони” просветителите се борят както против религиозния фатализъм, така и против волунтаристките концепции, признаващи в историческия процес само хаос ОТ случайности. Върху достиженията на „просвещенците” се позовават по-късно Маркс и Енгелс, за да обосноват историческите закономерности (закон за съответствие на производствените отношения на производителните сили, закон за определящата роля на общественото битие и пр.)... Макар и да отрича марксистките възгледи А. Тойнби формулира такива закони в историята като; закон за равновесие на

91

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевсилите, закон за експанзията и т. н. Главно място обаче при него заема законът за богa (law of Cod), защото историческият процес е функция от взаимодействието между човека и Бога. Ето защо тоталното неглижиране на закономерностите в историческото развитие и превъзнасянето ролята на случайността (вж. т4) е белег на застой в науката.

Посочените основни моменти в системата от исторически възгледи на няколко по-значими представители на Просвещението дават основание да се приеме, че историознанието също подпомага установяването примата на ratio-то. Разумността пронизва и човешкото общество, в което ще трябва да господстват законите, договореността между хората за общополезното, общовалидното. Оттук до идеите за равенството, братството и свободата – трите основни принципа на Великата френска революция (Egalite, Fraternity, Liberte) – никак не е далече. Историознанието се рационализира, обръщайки се с лице към потребностите на епохата.

92

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчев

Т23 – Г. В. ФР. ХЕГЕЛ (1770-1831) И ИДЕИТЕ ЗА „СТРАНСТВУВАНЕТО НА РАЗУМА” В ИСТОРИЯТА

Историческата концепция на младия Г.В. Хегел (а това е времето докъм 1816 г., след като последният отдавна завършил образованието си в Тюбинген, е започнал академична кариера в Йенския университет, където се е сближил в Фр. Шелинг, но след кариерно стъпало на директор на гимназия в Нюрнберг) се формира под влияние на възгледите на Русо, Монтескьо, Хердер и идеите на Великата френска революция, към която Хегел се е отнесъл съчувствено, без да приема якобинската диктатура... За него докъм 1816 г. световната историческа цивилизация познава три степени в промяната на обществените отношения. – Първата степен в развитието на обществото (най-ярка нейна изява Хегел вижда в древна Гърция) се представя от него като изява на свободата и демокрацията» – Втората степен (цялата следваща история) е господство на деспотизма и неравенството, а след това третата степен, започнала със съвременната нему епоха, трябвало да доведе до ново намерената свобода... По-късно тази идея той ще синтезира във фразеологизма, че „световната история е прогрес в осъзнаването на свободата, прогрес, който ние трябва да опознаем в неговата необходимост”.

В тази концепция има не само илюзорни представи за смисъла на ставащите политически събития, но и явна идеализация на Античността. Скоро след това обаче Хегел разбира, че древна Елада с нейното робовладение „се разминава” с идеала за справедливост. Оттук и отказът от младежките мечти за революционно възвръщане към Античността, осъзнаването на невъзможността и ненужността от това, тъй като разпадането на древногръцката демокрация е оценено като необходимо и прогресивно явление. Също толкова необходимо и прогресивно той намира и разлагането на феодалните отношения в Европа. Точно поради това Хегел се отнася съчувствено дори към завоюването на германските държавици от наполеоновска Франция, разглеждайки Бонапарт като продължител на делото на Великата френска революция с подпомагане унищожаването на феодалната раздробеност и изостаналост. Вярата в обществения прогрес се съчетава у Хегел с разбиране на неговата противоречивост -той вижда в частност как при формиращото се ново капиталистическо общество трупането на богатства на единия полюс влече след себе си ужасяваща нищета на другия. Силно влияние за формиране историческите възгледи на „зрелия” Хегел оказва промишленият преврат в Англия. Още като млад учен той изучава произведенията на Адам Смит и на други представители на английската политикономия. Това му помага ла стигне във „Феноменология на духа” до опит за осмисляне развитието на човешкото общество като резултат от съвкупната дейност на неговите членове.

Хегел преживява тежко поражението на Наполеон при Ватерло през юни 1815 г., но скоро след това се убеждава, че военната победа на монархическа Европа не може да върне историята назад – в смисъл,

93

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевче възстановяване на стари обществени порядки не би могло да има. Тази идея той формулира в историко-политическото си съчинение „Оценка на дебатите в ландтага на кралство Вюртемберг” (1817 г.). В него Хегел стига до някои изводи и относно това как трябва да се подхожда при анализа на историческия процес, които застъпва по-категорично малко по-късно. За него е принципно важно историкът да не излага на първи план т.нар. „тайни пружини” – целите на отделните индивиди и субективните влияния, а да отразява „развитието на субстанциалното цяло”. Това разбиране той застъпва в курса лекции по философия на световната история, четен пред студентите в Берлинския университет.

Световната история Хегел свързва с възникването на държавата. За него държавата е еманация на божествена идея, пренесена на земята/ Затова предмет на световната история става развитието на държавата. А първобитното състояние на човечеството, „разпространението на езиците и формирането на племената лежи извън пределите на историята.” В човешкото общество се наблюдава непрекъснато усъвършенстване на формите, движение от низшето към по-висше, (Хегел иронизира и критикува теориите на Фр. Шелинг (1775-1854) и Фр. Шлегел (1772-1829) за съществуването на някакъв пранарод, обладаващ уж суперразвита култура, която впоследствие изгубил). За него историята се развива закономерно, като законите за развитие на обществото имат обективен характер и се проявяват в дейността на човечеството. Тази дейност е резултатна от действията на отделните хора, ръководим и най-често от твърде индивидуални и специфични интереси. Всеки преследва свои лични цш, но като резултат възниква нещо, което не го е имало като намерения, макар и да се е съдържало в действията. Този „дисонанс” между лшшщели ндбществсни резултати в дейността на хората Хегел назовава „хитрост на Разума”... Пението за историческата необходимост не води Хегел до фаталистични изводи. Гой се стреми да подчертава и значението на активността на Разумния човек (homo sapiens). И в тази връзка сочи, че „нищо велико в света не става без страсти”, без да достига до идеализация на историческите личности. За разкриване в пълнота тяхната роля му пречи недоразбирането на истинските движещи сили в историята.

В същото време той оценява, че към историческия процес са неприложими критериите на „благите пожелания” и „добродетелните сентенции”. „Световната история не е арена на щастието. Периодите на щастие в нея са ненаписани, защото са периоди на хармония, на отсъствие на противоположности”. Историческата концепция у „зрелия” Хегел е лишена отутопизъм. Вярата в прогресивното развитие на човечеството не му пречи да вижда сложността и противоречивостта на това развитие. Дълбокото проникване в диалектическия характер на историческите закономерности понякога го довежда, макар и да е идеалист, до почти материалистически прозрения. В това не би следвало да се вижда парадоксалност – Хегел разсъждава като учен, а не като пристрастен партиец. Затова ще открием материалистически нотки в някои негови заключения за генезиса на държавата:

94

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевпоследната възниква според него тогава, когато има различни съсловия и имуществено неравенство. В увеличаване на имуществените противоречия Хегел справедливо вижда напр. причините за гръцката колонизация. А когато анализира Великата френска революция той основателно забелязва, че отхвърлянето на стария ред е предизвикано от системата на феодалните отношения, стесняващи свободата на собствеността. Но колкото и странно да изглежда „зрелият” Хегел отхвърля републиканската форма на управление, както отхвърля категорично и революционните форми на развитие на обществото, макар и да остава с реномето на „баща на диалектиката”. А в последната Г. В. Плеханов виждаше „алгебра на революцията”.

Трябва да подчертаем обаче, че материалистическите прозрения имат у него епизодичен характер. Като цяло той последователно развива една идеали етическа концепция за историческия npoufic. В основата на историята според него лежи развитието на абсолютната идея, на Световния дух (Световен дух, абсолютна идея, световен Разум = Господ-Бог, който е и върховния демиург, творец – к.м., К.К.). Когато конкретизира Световния дух, Хегел говори още и за народностен дух, въплъщаващ в себе си единството на закона, държавните учреждения, религията, изкуството и философията. Прогресът в световната история всеки път се осъществява от определени народи, в които за определено време е вселен Световният разум. Световният дух. Другите народи или са се „изчерпали”, или пък не са достигнали определен стадий на развитие, за да бъдат покровителствувани от Световния дух... Критерий за прогреса е осъзнаването на свободата. Човечеството, развивайки се постепенно, се доближава все по-плътно до това осъзнаване. „Източните народи” познавали свободата само на един човек – деспота. Но подобен род свобода е произвол. Гръко-римският свят е познавал свободата на някои слоеве. Само германските народи през християнската епоха достигат, според Хегел, до съзнанието, че човек е свободен като Homo sapiens.

Установявайки четири периода в историческото развитие на човечеството в зависимост от осъзнаването на свободата (древноизточен, древноелински, римски и съвременен), Хегел се интересува малко от конкретните исторически събития. Главното му внимание е приковано към сферата на общественото съзнание и инвенциите за несвободния източен човек, за „младостта” и „зрелостта” на човечеството, както и за „бодрата старост” през четирите периода едва ли могат да се приемат като особено сполучливи... Неговата „Философия на световната история” представлява сама по себе си разширен коментар към собствената „История на философията”, в която се изявява и като истински историк, който анализира и факти. Това не е удивително, тъй като развитието става само в сферата на духа, а висш негов израз е философията. Отнасяйки „прогреса в осъзнаването на свободата” само към миналото, но не и към настоящето и бъдещето, Хегел вижда пълна конкретизация на свободата... в пруската държава...

В политико-историческите възгледи на възрастния („зрелия”)

95

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. КалчевХегел има място и за един криворазбран „европоцентризъм”, когато обявява народите на Изтока, в т. ч. и славянските народи, за неспособни за културно развитие, както и за един неверен извод, когато се разглежда войната като естествено и благотворно явление в човешката история. А неглижирането на народа като „безформена маса”, способна на „стихийни, неразумни, диви и ужасни” действия, когато е извън контрола на Световния дух, говори определено за хипертрофиран политически консервативизъм у възрасния учен – плод между другото и на крайностите в обективноидеалистическите оценки за историческото развитие, когато се надценява ролята на над човешкия фактор в делата на хората.

Ако в ранните години от кариерата на младия учен – възпитаник на Тюбингенския университет – централно събитие на новата история за него е Великата френска революция от края на XVIII в., то през втората половина на 20-те години на XIX в., той поставя на това място Реформацията, която „направила според него излишни в германските земи революционните преобразования. Ако в младостта си Хегелсеотнася негативно към пруската монархии нейното минало, впоследствие той изпада във възторг пред Фридрих Вилхелм II (1744-1797) и пруската конституционна монархия му се вижда като практическа реализация на идеала за обществено устройство. Нещо повече – той започва да проповядва идеите за „края на историята”, тъй като реализацията на подобен идеал обезсмисляла по нататъшните исторически борби. Някогашният симпатизант на революцията във Франция и на революционните преобразования в Европа не закъснява да представи реставрацията на кралската власт на Бурбоните като „завършек” на революцията... Така постепенно в рамките на диалектическия метод за обяснение на обществените явления се променят не без преосмисляне на историческото развитие и политическите мирогледи и възгледи на един от най-великите немски мислители на XIX в.

Ценното на този метод е, че историята не се представя вече като абсолютна безредица от безсмислени противоборства, а като процес на промени, трансформации, еволюции и инволюции, обусловени от рационално-осмислени или емоционални действия на хората, проявяващи се като закономерности и случайности. (Тези действия са за него реализация на волята на Световния дух.) А тяхното изучаване не би следвало да се отхвърля... Привличат вниманието на историка и някои политологични съждения за гражданското общество, и особено „прозрения”, че всеки народ има държавно устройство (и такова правителство и ръководство), каквото заслужава.

Ако се изразим метафорично философията на Г. В. Фр. Хегел за историческото развитие се концентрира най-вече върху демократичната революция, чието острие по време на възникването на тази философия е било насочено против феодалния обсолютизъм и крепящата го система на догми, насаждана от църквата. Макар и да е деист и поклонник на пруския монархизъм, Хегел създава философия, която в силна степен е и против тоталитарния абсолютизъм и неговата догматика, против агресията на античовешките, фундаменталисткни

96

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчеврелигии, създадени да учат човека на покорство и да обслужват интересите на нечий деспотизъм.

Т24 – ЛЕОПОЛД ФОН РАПКЕ И ПРИНЦИПИТЕ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ ОБЕКТИВИЗЪМ

Произхождащият от лютеранско пасторско семейство Леополд фон Ранке {1795-1886 г.) след завършване на Лайпцигския университет, където изучава класическа филология и богословие, става на 23 години учител във Франкфурт на Одер. Тук под въздействието на Валтер Скот (1771-1832 г., бележит английски писател, основател на историческия роман), на Опотсен Тиери (1795-1856 г.), както и под влиянието на древните автори, се увлича от историческото познание. На 29-годишна възраст, по времето когато българинът д-р П. Берон издава в Брашов „Рибният буквар”, Ранке отпечатва „История на романските и германски народи от 1494 до 1535 г. с приложение на извороведската студия „Към критика на новата историография”. Благодарение най-вече на тази творба той става преподавател в Берлинския университет. А това е време, когато пруската младеж започва да пее вдъхновяващата мелодия на „Одата на радостта” от IX симфония на Бетховен, в която редом с възторженият призив на Фр. Шилер „Alle Menschen werden Bruder” („Всички хора стават братя”) има и строфа „Bruder, uberm Stemenzeit I Muss ein lieber Vater wohnen” ( Братя, над звездния покров трябва да има един благ Отец”)... Време на хармония между светли надежди и искрена вяра в пруското бъдеще!...

В Берлинския университет Ранке работи от 1825 до 1871 г. Реномето си на талантлив изследовател утвърждава чрез новия си труд „Князете и народите на Югоизточна Европа през XVI–XVII в”, след което е командирован от пруското правителство в Италия за работа в тамошните архиви. Още тези първи трудове съдържат всички характерни черти от творчеството на Ранке, неговата методология и изследователски подходи. Следват „История на османците и на Испанската монархия”, „История на Франция през XVI–XVII в”, „История на Англия през XVII в. Най-важното му съчинение е „История на Германия по време на Реформацията”. През 1878 г. започва да пише „Всеобща история”, която обаче остава един недовършен труд. Още в младите си години получава атестацията от Хегел, че е „само един обикновен историк”.

Историческият процес, според Ранке, представлява осъществяване на „божествения план” за „ръководство на света”, придаващ единство на всички събития. Причинните връзки между събитията са също предопределени от Бога. Религията играе решаваща роля в живота на народите.

Външно историческите явления се проявяват като борба между идеи, като най-висшата идея е Бог, а всички останали са свързани с мисълта за Бога...

Редом с религиозните идеи важно място в хода на историята като процес, според Ранке, заема и политическата идея, въплътена в

97

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевдържавата. Църквата и държавата имат божествен произход, ала държавата отразява най-добре стремежа на „нацията” към силата. Успоредно с мистико-богословския „августиновски” провиденциализъм, историческата концепция на Ранке се характеризира с европоцентризъм при оттенък на немско-юнкерското патриотарство. Целият ход на историята се определя според него от „водещите народи”. От VI в. насетне това са романо-германските народи и държави на Западна Европа. Историческата роля на славянството се свежда до защита на западноевропейската цивилизация от „източните номади”. В културно и политическо отношение славяните са предопределени да зависят от Запада. Народите на Азия и другите неевропейски страни са обект, но не и субект на историята.”

С богословско-идеалистическата концепция на Леополд фон Ранке се свързват следните характерни черти на неговото творчество: първо – божественият план се характеризира от историческите личности – това са кралете, папите, пълководците, чиито исторически портрети се издигат в неговите изследвания на първи план; второ – основната задача на историка е разкриването на „божествения план” – тя се постига по пътя на търсенето на обективната истина, Имено тя – обективната истина – е издигната в култ. „На историята се е приписвало да бъде съдник надминалото, за да наставлява съвременниците, заради благата на бъдещето. Настоящият опит (една от книгите на Ранке – МС) не претендира за такава висока роля: аз искам да покажа как това е било в действителност (wieeseigentlich gewesen)” – заявява Ранке... Върху подчертания принцип („как това е било...”) стъпват позитивистите, в края на XIX в., когато воюват срещу спекулативизма в историята и искат да я превърнат в строга, точна, емпирична наука... Трето – интересът най-вече към политическата и дипломатическа история, провъзгласяването примата на външната политика пред вътрешната, и омаловажаването на социалните отношения – това е въпрос за всички съчинения на Ранке, отнасящи се до XVI-XVII в. които иначе се отличават с блестяща форма на изложение, с голямо майсторство на портретните характеристики, при все че откъм съдържателна страна често пъти доминира повърхностността...

Приносът на Ренге в развитието на историческата наука най-общи казано е в изследователската методика, основана върху следните положения; първо – обективната истина е главно в архивните материали от политически характер (донесения, преписи, протоколи и др.) и за постигането й историкът трябва да привлича все нови и нови източници. Стига се до т. нар. архивен фетишизъм; второ – отсъствуващото в историческите документи като мнения, слухове и пр. не съществува за историята, но според него всички периоди на цивилизацията стоят непосредствено пред Бога и са еднакво достойни за вниманието на историка; трето – правилното използване на източника изследва филологически анализ, установяване на автентичността и достоверността, и ред други критични операции над текста... И още – за „обективиста”- историк „точното представяне на фактите е основен закон на историографията”.

На този принцип той учи студентите в забележителните

98

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевстудентски семинари в Берлинския университет. Ранке има определени заслуги и в организиране на Баварската историческа комисия, която разгръща широка дейност по публикуването на исторически извори.

Като учен и общественик той е бил близък и поклонник на Ото фон Бисмарк, съветник и възпитател на немски крале и принцове, а в 1841 г. дори е провъзгласен за официален историограф на Просия.

Особен интерес би представлявало едно сравняване на историческите възгледи на философа на историята Й. Г. Хердер, живял две поколения преди Ранке с неговата хуманистична програма за освобождаването на личността и немското национално единство, и вижданията на „простия (чист) историк” Ранке, станал свидетел на краха на светлите идеали от Великата френска революция... В по-висша степен историческия професионализъм привидно гравитира към Ренке... Но поклоннически между тях живее и твори не друг, а Лудвиг ван Бетховен – тези велик титан на свободния дух в музикалното изкуство. Стоящ далеч от историческата наука, но близо до хуманистичните идеи на големия поет, драматург и историк Фр. Шилер (1759-1805), композиторът прегръща с цялата си душа хуманизма на бъдещето по-хуманно и справедливо общество и „облича” в невероятно тържествени акорди Шилеровите слова „seid umschlungen, Milionnen! (Diesen Kuss der gonzen Weit!)” (Прегърнето се, милиони хора! Тази целувка е на целия свят...).... Непрекият историзъм на композитора Бетховен и поета Шекспир въздействат след тяхната смърт в значителна степен за хуманизирането на много поколения по-силно, отколкото професионалния историзъм на значително по-младия от рях Леополд фон Ренке.

Т25 – ИСТОРИЧЕСКИТЕ ВЪЗГЛЕДИНА ФР. ГИЗО, ОГ. МИНИЕ, ФР. ТИЕРИ И Ж. МИШЛЕ

Още в самото начало би следвало да внесем уговорката, че за цялата бурна и динамична епоха на XIX в., останал в развитието на световната култура с определението „век на историята”, посочените четирима французи са най-значимите имена на историческата мисъл на страната, превърнала се сама в лаборатория на величави социално-исторически промени. Към „списъка” на 4-мата биха могли да се добавят още мнозина от ранга на ,Алф. Ламартин, Ад.. Тиер и Н. Фюстел дьо Куланж. В същото време френската култура дава на XIX в. мислители като А. Кл. Сен Симон и Ш. Фурие, О. К6нт, Л. Блан, П Прудон, Ип.Тен и П.Лафарг, които в една по-засилена степен „социологизират” историческите знания, като формулират научни теории и концепции. Разтърсвана от реформаторски и революционни движения, републиканска и монархическа Франция оставя на световната и европейска култура литературни творци като Стендал и Балзак, В. Юго и Ш. Сент-Бьов, Ш. Бодлер и Г. Флобер, А. Дюма – баща и син, блестящи композитори и художници, в чието творчество исто-рическата тема заема, ако не централно, то поне значително място... Обобщено казано Франция предоставя на човечеството не само огромен

99

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевисторически опит като социална практика, но и началото на истинско осмисляне на т.нар. поуки от историята като опити за философско-теоретично интерпретиране на по-близък или по-отдалечен във времето фактографски материал.

Общото, което обединява Франсоа-Пиер Гизо (1787-1874), Жан-Никола Опостен Тиери (1795-1856), и Франсоа-Огюст М. Миние (1796-1884), не би следвало да се търси единствено в обстоятелството, че и тримата се изявяват най-активно като творци-изследователи през време на Реставрацията. (С това понятие във френската история се обозначава времето на вторично управление на Бурбоните от 1814 до 1830 г., до Юлската монархия от 11 авг. 1830 г., като се изключат „стоте дни” на Наполеон Бонапарт през пролетта на 1015 – /С/С). Не би следвало главното в общото между тях да се търси и в това, че тримата се занимават активно с политика, като първият в продължение на няколко месеца дори е министър-председател. По-важното и значимо е, че и Гизо, и Тиери, и Миние са ревностни поддръжници на идеята, че класовата борба е пружина на историческото развитие. Съвсем основателно Маркс назовава Тиери „баща на „класовата борба”„ във френската историография”„. Във френското минало и тримата разкриват многовековната борба на буржоазната класа против феодализма, историческата обоснованост и прогресивност на тази борба, като доказват премущественото право на тези нови среди да упражняват политическата власт... Когато през 1848 г. и непосредствено след това френският пролетариат и другите малоимотни слоеве открито предявяват претенции към политическата власт, настъпва и началото на края на теорията за класовата борба. Най-напред Гизо, който след Февруарската революция (1848 г.) е принуден да емигрира във Великобритания, откъдето вижда краха на собствените политически възгледи, демонстрира отказ от теорията за класовата борба”, издигайки и призив за всеобщ класов мир, при предварителното условие за потушаване на революцията. Докато в „История на цивилизацията във Франция” и в първия том наИстория на английската революция” като бивш преподавател в Сорбоната конституционалисг-роялистът по убеждение Фр. Гизо добросъвестно защищава виждането за особено конструктивната роля на,,класовата борба”, оправдавайки дори убийството на Чарлз I в Английската революция и често се позовава на Сен-Симон, след Февруарската революция настъпва качествена ревизия на по-ранните оценки и преосмисляне напр. на проблемите на английската революция... (Но нему дължим и съвсем адекватния на времето акцент, че основния обект на историята – това е цивилизацията, и че в нея централна се явява идеята за прогреса). Подобна еволюция като Гизо претърпява и Фр. Миние, който изследва още по-задълбочено Френското средновековие и с още по-голямо внимание се отнася към т. нар „средна класа” в „третото съсловие”. Макар стилът му на изследовател да е „по-хербаризиран”, аналогичен с този на Фр. Гизо, идейната метаморфоза не е по-различна и напомня тази на видния френски държавник.

Българският студент-историк би следвало да знае, че

100

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевинтелектуалецът Александър Стоилов Боев (познат в националната ни възрожденска и следосвобожденска „История с псевдоним Александър Екзарх) прави неколкократни опити през 1841, 1842 и 1846 г. да спечели министъра на Външните работи на Франция Гизо за каузата на българското освободително дело в борбата срещу османското господство. Тези опити се изразяват най-вече в изпращане на изложения и мемоари, но и в личен разговор между двамата през септември 1841 г. Освен с формалното обещание за застъпничество спрямо българите след потушаването на Нишкото въстание (1841) политикът и историкът Гизо повече не се ангажира; геополитическите интереси на тогавашна Франция изключват българофилските покровителство... За сметка на това качествено по-различно е отношението на един друг голям френски историк от същата епоха (Алфонс Ламартин), чието дело не е предмет на внимание тук и сега.

Ог Тиери у когото има същите изменения в концептуално отношение но който е значително по-емоционален като изследовател предимно на Френското средновековие, се отличава с това, че не без влиянието на някои от идеите на Сен-Симон в младостта, разглежда по-задълбочено зависимостта между маси, класи, политически партии и политически вождове. Макар да защищава разбирането за класовата борба като пружина на историческото развитие, той в същото време е реалист и убеден поддръжник на тезата, че преди да пишем „биографии”„ на властващите, трябва да опознаем „биографиите” на народите. Оттук и повишеното внимание към борбите на ,,третото съсловие” и към борбите на френските провинции срещу централната кралска власт. ,,Регионалисткият” акцент в изследователската работа на моменти го води до недостатъчен критицизъм към изворите или разточителност в обясненията. При все това неговите трудове са интересно написани и се четат от повече хора.

Качествено от тримата се отличава Жул Мишле (1798-1874 г.), представител на ,,романтичното направление” във френската историография. Обединяващ в концептуално отношение някои от циклистките възгледи на Дж. Вико и от тези на Т. Хегел, той – ревностният републиканец и антикатолик, професор в Ecole Normale Superieure и College de France, когато пише своята ,,История на Франция” прокарва като централна идеята, че народът, но не разделен на класи, е главен двигател на прогресивното историческо развитие. Като добър познавач на изворите и майстор на психологизма, той е един от най-задълбочените изследователи на проблемите на Френската революция, към чиито най-леви течения проявява определен негативизъм. Едва ли има друг учен из областта на обществените науки, за когото да е в такава степен валидна характеристиката ami du people (приятел на народа), дадена за друг голям деец на Великата френска революция.

Бунтар и революционер по дух, отчитащ реалистично влиянието на психологизма в историческите процеси, този майстор на историческия разказ бе е безпристрастен в своите произведения. В анализ на френската историография той остава завинаги най-крупен представител на романтическото направление. А искторическия

101

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевромантизъм не е в най0добра комбинация с научния обективизъм.

Т 26 – МАРКСИЗМЪТИ МАТЕРИАЛИСТИЧЕСКОТО РАЗБИРАНЕ ЗА ИСТОРИЯТА

Принадлежейки към школата на студентите-младохегелианци по време на следването си Карл Маркс (1818-1883) и Фридрих Енгелс (1820-1895) изграждат своя светоглед не без влиянието и на материа-листическите възгледи на Лудвиг Фойербах – частен доцент в Ерлангенския университет, както и на възгледите на френските философиенцикло-педисти от XVIII в., на социалистите-утописти и на представителите на английската политическа икономия. Някъде през пролетта на 1845 г., в началото на своето познанство с Фр. Енгелс, вече 27-годишният Карл Маркс записва в своя бележник: ,,Die Philosophen haben die Welt nur vershleden interpretfrt, es kommt darauf an sie zu verandem” (,,Философите само по различни начини са обяснявали света, но задачата се състои в това, той да бъде изменен”). Амбицията на него и на първия му съратник да изменят света предполага обаче и един по-различен, екстраординерен поглед върху наистина изпълнения със социални несправедливости свят, видени в техния генезис и развитие. Следователно в хода на разработването на своята система от възгледи за природата, обществото и човешкото тогавашно и дотогавашно мислене, Маркс и Енгелс формират своята визия за историята, която най-кратко би могла да се определи като материалистическо разбиране за историята или още исторически материализъм. В основата на това разбиране залягат няколко принципа, изведени от тяхната философия, назовавана най-често с термина диалектически материализъм.

Първият принцип е, че общественото съзнание, във всички свои разновидности, е функция (следствие) на общественото битие. Първично и определящо е общественото битие. Атова е преди всичко материалният живот на хората, в основата на който лежи производството на материални блага. И двамата мислители не отричат обаче реципрочната роля на общественото съзнание, на духовния живот, върху общественото битие.

Вторият принцип, изложен най-схематично, е равнопоставеността в отношенията между природата и обществото. Признавайки примата на природата по отношение произхода на обществото, Маркс и Енгелс подчертават, че през всички епохи отношенията в обществото имат свои своеобразия, нерядко проявяващи се като закони или като специфики.

Третият принцип се синтезира в разбирането, че обществените закономерности, а не мисловно конструираните в главите на различни мислители от философите-идеалисти фиктивни връзки, трябва да бъдат изучавани задълбочено, без да се игнорира и ролята на случайностите в общественото развитие.

Четвъртият принцип в материалистическото разбиране за историята се синтезира в идеята, че творци на историческия процес

102

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевтова са масите, а не бележитите личности (героите). В същото време както Маркс, така и Енгелс, не отричат ролята на бележитите исторически личности, които със своите действия или бездействие могат да ускорят или забавят протичането на историческите събития или процеси. Масите или Ш личностите не са поставени в състояние на антиномичност.

Въпреки тези в общи линии правилни в същността си принципи, в края на XX в. станахме свидетели на „големия провал на комунизма” (36. Бжежински), който от всички се възприема като провал и на марксизма... Веднага следва да поясним обаче, че става реч за марксизма-ленинизма, който наистина се провали като политика и идеология. Но ако не забравяме, че самият Маркс, както и Енгелс, е подчертавал, че не е... марксист, в смисъл че се дистанцира от кариеризма на свои млади последователи, а Енгелс и че не би желал да гледат на всичко писано и казано от тях като на истина от последна инстанция; ако не забравяме и нерядко повтаряната, за да бъде още по-често пренебрегвана, сентенция, че марксизмът не е догма, а ръководство за действие; ако не забравяме още, че във вярност към марксизма след смъртта на Енгелс са се клели както многобройни! авантюристи с рушители а енергия в душите и сърцата, така и убедени реформатори-лечители на язвите на съвременното си капиталистическо общество – тогава би станало ясно, че не би следвало да се говори за марксизъм изобщо като за хомогенно цяло от идеи във всички области на обществознанието. По-правилно е да се говори за идеи и възгледи на К. Маркс и на Фр. Енгелс. Сред тези идеи и възгледи има много, които са в тон и с нашата съвременност, има такива, които са били актуални и верни за конкретна епоха и в конкретна историческа ситуация, но има и нереалистични, неадекватни както за времето, когато са изказани, така и след това... Подобен подход означава, че при разглеждане на идеологията. оказвала влияние чрез различните си модификации върху съдбите на цялото човечество, трябва да се освободим от идеологемни пристрастия, когато с охота се експонират истинни и неистинни подробности из живота на двамата бележити мислители не само на XIX в. с интимната мисъл да се разобличи „комунизма”. Идеите на Маркс и Енгелс познават десетки критици от рода на нашия съвременник проф. Пол Джонсън, но от подобни критики привлекателната сила на марксизма за милиони угнетени няма да изчезне.

Първият исторически недостатък във възгледите на Маркс и Енгелс, въпреки някои достойнства в тяхната последователна борба за синтезиране на открития в областта на обществознанието и естествознанието, е неразбирането на човешката природа. Комунизмът, който те провъзгласяваха за крайна цел на общественото развитие като сбор от принципи не вземаше предвид основните човешки стремежи към свобода на индивида, към художествена или духовна самоизява, към правото на политически избор.

Животът и историческият процес не търпят над себе си налагането със сила на предварителни схеми и шаблони. С една дума – ново общество не се строи, не се изгражда по план и чертеж, както

103

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевчовек примерно си строи къща. Историческото развитие е закономерен и естествен процес, „подчиняващ се” на прости по своята същност обективни закони и не понася „революционния идиотизъм” на тези, които се опитват да изнасилват Историята. Впрочем сам К. Маркс се вижда принуден да се разграничи от някои свои руски почитатели и в нарочно писмо до някои от тези свои последователи предупреждава, че той е учен, а не пророк и че никога не си е поставял задачата да сътвори разписание на историята за всички времена и народи. „Конструиране на бъдещето – подчертава той – и провъзгласяването на готови веднъж и завинаги решения за идните времена не е мое занимание/ Добре известно е също така, че класическата Марксова дефиниция на комунизма го определя не като състояние, което трябва да бъде установено, не като идеал, с който трябва да се съобразява действителността, а като действително движение, което унищожава „сегашното” състояние.

Ако към това добавим и основополагащата философско-исто-рическа концепция на Маркс за смяната на една обществено-иконо-мическа формация с друга, за това, че редът на социализма идва едва тогава, когато капитализмът се е изчерпал вътрешно, че социализмът не може да се „изгражда” в една отделно взета страна и то изостанала в своето развитие (тук именно донеотдавна съзирахме „гениалния принос” на В. И. Ленин! – 6.м., К.К.), става ясно, че една потенциална пледоария в защита на Маркс при евентуален съд на Историята над него би била убедителна. Та нали той е имал предвид Европа, когато е говорел и писал за социалистическото бъдеще, и – следователно – не може да бъде подвеждан под отговорност, че теоретическите му възгледи са били безогледно русифицирани. Освен това за него водещото начало в историческия процес не е формата на собственост и другите производствени отношения, а реалното развитие на производителните сили. И още нещо – Маркс пръв отнесе науката към непосредствените производителни сили, а същността на неговата концепция за социализма е в това, че социализмът трябва да бъде посткапиталистическо общество, сменящо капитализма с неговия закон за принадената стойност и държавната организация на обществото. По логиката на Маркс, а и на Енгелс, капитализмът постепенно изчерпва възможностите на своето развитие и на мястото на принадената стойност като приоритетна цел на производството се поставя всестранното развитие на човека „и с това отпада цялата тази история с всичките й конвулсии и страдания”. И още нещо – когато Маркс, заедно с Енгелс, издига и прокламира социалистическия идеал, той се ръководи тъкмо от общата логика на развитието на капитализма, без да преувеличава до крайност (както прави Ленин) ролята на революционното насилие за „съкращаване” живота на капитализма. К. Маркс – и това личи от полемиката му с руския анархист М. Бакунин – предвиждаше опасността от „правителствена узурпация на работническата държава” и затова изтъкваше нейния служебен, временен характер, какъвто характер би трябвало да има и революционното насилие. Освен това той се предпазваше от абсолютизация на държавата на диктатурата на пролетариата,

104

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевразглеждана от него само като условие за начало на процеса на обобществяване. При него диктатурата на пролетариата е действително „случайно изтървана фраза” и като израз се среша рядко в трудовете му... Оттук не би следвало да се правят погрешни изводи, че Маркс и Енгелс са били едва ли не противници на насилието. Подобни твърдения биха били погрешни. Просто в техните трудове идеята за насилието не е главната, ала в условията на XIX в. нейната поява е неизбежна. Но... работата е там, че както могат да бъдат напълно или почти напълно „оправдани” Маркс и Енгелс и „вината” за практиката след 1917 г. да се прехвърли върху комунистическите лидери от по-късни времена, така е необходимо да се посочат и други заблуди, а и грешки на двамата.

Освен недоразбирането на човешката природа (т.нар. Ego) като „зоон политикон” (Аристотел) трябва да посочим още и недооценката на способностите на капиталистическото тогавашно общество към самоизменение. На свой ред тази недооценка е производна на нещо по-фундаментално – макар Маркс и Енгелс да бяха проницателни умове, те в крайна сметка подходиха доктринерски и не успяха да видят принципното своеобразие на променяйдия се капитализъм като икономически строй, а го приравниха със строевете преди него и главно с феодализма. Оттук следваше и извод за сравнително скорошната му и неизбежна гибел. Още повече че неговият гробокопач, в лицето на работническата класа, вече бе изявил недвусмисленото си намерение.

Това е голямата грешка на „мислителя на хилядолетието” (както бе назован Карл Маркс в края на XX в. в Англия) – в нежеланието му да види, че благодарение на откритите от хода на историята естествени източници на прогреса капитализмът като обществена система е способен към многоетапно, кардинално и продължително самоизменение и че разполага обективно с достатъчно богат запас от трайност. А тези естествени източници на прогреса са поне два: пазарът и свързаната с него конкуренция в икономиката, и демокрацията в политиката. Тъкмо към тези два източника на прогреса Маркс имаше пренебрежително отношение. Негова грешка е и прекалената самоувереност, че социалният прогрес е линеен, т.е., че „формациите” се сменят с „желязна необходимост” и че и на капитализма му идва редът да слезе от историческата сцена. Към за-блудите на Маркс можем да отнесем и формулирания от него прословут „законза постоянното обедняване на пролетариата”„, както и разглеждането на революцията като универсален способ за прехода на обществото от едно качествено състояние в друго... „Списъкът” на грешките може да продължим още с аспектите на утопичност в самия идеал за комунизма -иронични усмивки предизвиква напр. Марксовата идея за преодоляване на отчуждението посредством ликвидиране на специализацията и създаването на възможности при комунизма отделната личност в продължение на един ден да се занимава със съвсем различни дейности: отловджийство и скотовъдство до художествена критика и управление на обществени и държавни дела. Недооценени бяха находчивостта и предприемчивостта като

105

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевинтелектуални качества на отделния творец – организатор на произ-водството,.

Маркс сгреши капитално и относно родяла на частната собственост в стопанското развитие. Макар че на отделни места в трудовете си определи частната собственост като „икономическа основа за свободата на личността” и се застъпваше за нейното ограничено използване в сферата на дребното производство, обобщено позицията му е негативна. За него тази собственост остава така или иначе фундамента на експлоатацията на човек от човека... Абсолютизирайки наблюдаваното тогава, Маркс не си даде труда да прецени, че може да дойде време, когато наемният работник би пожелал да бъде експлоатиран от собственика-капиталист, осигуряващ му прилична работна заплата, но не и грижи около мениджърско-управленческите дела на фирмата, на завода.

Каква би могла да бъде рекапитулацията след всичко посочено?... Освободили се от гравитацията към фундаментализъм спрямо марксизма (т.е. да бъде възприеман той като за единствено вярно „учение” и в единствения му – марксистко-ленински вариант), ние разбираме днес, че той ще остане като една от доктрините за радикално обществено преустройство, като определен интелектуален опит на човечеството, като един от източниците на съвременното общество. Ще остане валидна Марксовата критика по отношение на безжалостния и груб капитализъм, особено във фазата на първоначалното натрупване на капитала. (Понастоящем в бившите соцстрани Маркс е най-често анатемосваният мислител, поради дързостта му да посочи механизмите на първоначалното натрупване. Но той просто задълбочава анализа на Адам Смит (1723-1790) на епохата, назована от последния previous accumulation). По някакъв странен парадокс на историята във време, когато Маркс изследва проблемите на експлоатацията на наемния труд от капитала, президентът на САЩ Ейбрахъм Линкълн (1809-1865), има достойнството да изрече: Трудът предшествува капитала и е независим от него. Капиталът е само плод на труда и не би могъл да съществува, ако първо не съществуваше труд. Трудът превъзхожда капитала и заслужава много по-голямо внимание...” Близостта във възгледите на европееца

От идеите на Маркс и Енгелс следователно ще остане осъзнатата необходимост от организация и борба за социална справедливост, ще останат и някои удивителни прозрения относно науката и техниката, относно потребността от хармония между човека и природата. Ще остане, разбира се, и горчивият исторически опит, в резултат от неуспешните социални експерименти, осъществявани в различни краища на Земята, в името на идеологията не съвсем прецизно назовавана марксизъм.

Т27 – ВЪЗГЛЕДИТЕ НА МАКС ВЕБЕР ЗА ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ

106

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. КалчевЗа мнозина учени-обществоведи името на немския социолог Макс

Вебер (1864-1920 г.) е символ на най-големия учен на ХХ в. Не са обаче и онези, за които професорът от Берлинския, Фрайбургски Хай делбергски и Мюнхенски университети продължава да е реакционеонационалист и дори милитарист, който с идеите си „подготвил” нацистката диктатура в Германия, а имал и още по-големия грях да не харесва съветската власт в Русия... Нееднозначност цари и по отношение оценката за общотеоретичните му възгледи: вече над 85 г. след неговата смърт се срещат рецидиви от споровете за отношението му към марксизма, за концепцията му по взаимоотношенията между теоретични и външно-научни интереси в определяне на изследователските цели и т.н. В „Идеите за историята” проф. Ж. Стоянов мимоходом споменава името му като „представител на неокантиантството и антипозитивизма... Но след като на български бяха издадени Веберови съчинения (имаме предвид най-вече „Социология на господството. Социология на религията”, С, 1992 г., а и „Протестантската етика”. С, 19931 би било редно да се опитаме да обобщим някои от основните му възгледи в областта на историознанието, доколкото историческите науки заемат съществено място в творчеството му – всеизвестно е, че Вебер се е занимавал също с широк кръг проблеми още на правото, на религията, на социология на политиката – научно-гранична област между социология и политология и т.н. Поради това един обобщаващ поглед върху историческите му възгледи има своите сериозни основания. Както Карл Маркс бе почитан като най-значителния социален мислител в определени части на света, така и Вебер бе смятан за .Маркс на буржоазията”. Сред основните негови трудове изключително популярни в научните среди са: „Събрани съчинения по наукоучение. Стопанство и общество”, ”Световноисторически анализи”,”Събрани съчинения по социология и социална политика”, „Политически съчинения и особено „Протестантската етика и духът на капитализма”.

Едно от най-значимите достойнства в изследователската работа на Вебер е сполучливото съчетаване на позитивисткото схващане за каузалното обяснение и целевата, разумна природа на човешкото действие. Редом с това Вебер намира сполучливо баланса и при обяснение на релацията случайност-необходимост, като се дистанцира от крайности и увлечения. Ала преди всичко би следвало да откроим „зеления семафор”, който той «открива” пред мнозина свои последователи за теоретични и аналитико-синтетични операции в историознанието.

Внимателното запознаване с творчеството на Вебер и по-специално с книгата „Социология на господството” и „Световноисторически анализи” позволява да припомним някои аксиоматични истини из нашата историография, като напр. тази, че още от времето на К. Иречек и В. Златарски нашата историческа наука за Средновековието напр. е прикована към емпиризма, към фактоописателството. Тя се задоволяваше, а и все още се задоволява, да издирва сведения за това, което е ставало НЯКОГА (обект на историознанието!), и с описание на онова, което се предполага, че е

107

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевставало според съществуващите сведения. Така нашата историография се зароди с (и запази) позитивисткото си начало чак до 40-те г. на XX в. Тогава бяха прекъснати плахите, но твърде успешни опити за теоретико-философско осмисляне на нашата най-вече средновековна история като процес от един проф. Петър Мутафчиев напр. Възприе се един стабилен и универсален модел на макросоциологическа интерпретация на събитийната история, който в общи линии се заключава в следните параметри: 1. Причини – вътрешни и външни, икономически, социални, политически, идеологически и пр.; 2. Описание – изложение на събития обикновено в хронологическа последователност; 3. Следствия, които от своя страна се превръщат в причини за нови събития и пр.... Този „модел” е твърде съблазнителен, защото е прост, лесно приложим и като жокер може да се прилага при всякакви случаи. Той бе утвърден трайно от марксистката методология, но задържа възможностите за свободно развитие на историческата наука и de facto почти ликвидира възможностите за теоретизиране и за истински научни дискусии, за поява на свежи научни идеи и пр.

В своите изследвания М. Вебер предоставя възможност на всеки, който професионално или дилетантски се занимава с история, да намери своя методология. Не може да се твърди, че един тип методология е единствено правилен, или че само една методология е вярна и затова трябва да е задължителна. Но трябва да се има предвид, че историческата социология на М. Вебер е световно призната и възприемана от широки слоеве обществоведи в Европа и света. Под негово влияние се е формирало едно направление, познато като социална история или историческа социология, назовавани още история на обществото и структурна история.

Макс Вебер отрича простото разделяне на обществото върху основата на икономически критерии, както е при К. Маркс Той приема тезата, че обществото представлява система от множество свързани помежду си структури, които си взаимодействат по един особено сложен и затова трудно доловим начин. Затова пък смята, че различните социални структури, съществуват в седем различни сфери: 1) социални обединения (семейство, род, съседска община); 2) религия; 3) икономика; 4) политически ред; 5) изкуство; б) еротика и 7) наука... Разглеждайки обществото разделено на т.нар. идеални типове [идеалният тип е теоретична конструкция, която няма емпиричен аналог в социалната действителност – б.м., K.K.], Вебер не създава нови догми и канони от марксистки тип – той настоява, че „идеални типове” робовладение, феодализъм, капитализъм (познати ни от марксистко-ленинския лексикон) не съществуват. Съществуват редица преходни форми и състояния, плавни преходи с доминация на едни или други характеристики. Все пак върху основата на огромно количество емпиричен материал от историята на Индия, Китай, Междуречието, Византия, Арабския халифат, Османотурската империя. Русия, западноевропейските средновековни държави и пр., Макс Вебер извежда някои общи черти и тенденции в историческото развитие. Така той въвежда нови понятия, термини, категории. Той разграничава напр.

108

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевгосподство и власт, като им придава различен смисъл в социологичен, философски и исторически план („господството е частен случай на властта”). И в двата случая обаче, за разлика от някои „модерни” направления, Вебер приема тезата, че индивидът винаги присъства в системата на властните отношения със своята воля и възможност за избор. Поради това и най-обикновеният човек не е само и единствено обект на власт, а е и страна в една функционираща система.

Вебер въвежда понятията харйзма, харизматично господство, харизллатична власт. Харизмата е според него „смятано за извън всекидневно качество на една личност,, заради което тя се оценява като свръхестествена, свръхчовешка, или поне специфично извън всекидневна, надарена с недостъпни за всеки друг сили и качества като богоизпратена или като служеща за пример и затова водач”. Въвеждането на това понятие е много оспорвано и отхвърляно, но то не може да бъде пренебрегнато.

Фактологическият материал от миналото, а и настоящето, сочи едно: харизмата като система от връзки между водачи (пророци, месии, владетели пьлководци и пр.) и маси – вярващи в техните необикновени качества и затова подвластни на харизмата, съществува... През Българското средновековие се е вярвало, че с такава харизма са надарени владетелите, а и не само те. Само чрез внимателно изучаване на харизмата на Ивайло напр. може да се обясни този прецедент в Европейското средновековие – царският престол да се заеме от свинар, който на практика доказва притежаването на качества, неприсъщи на всеки човек. А нима не е харизматична властта на апостолите през 1876 г. – това качество, което успява да разбуди българския занаятчия и селянин и да го накара да се включи в една неравностойна борба с Империята?

Интересни и заслужаващи внимание са постановките на Вебер за феодализма и неговите характеристики. Това понятие у него е лишено от разбирането за стадиалност, присъщо на марксизма – в смисъл, че феодализмът е обществен строй между робовладението и капитализма. За Вебер феодализмът е етап в развитието на управлението, произлизащ от съчетаването на традиционното, патримониално (наследствено от баща към син – МС) и харизматично господство – той съдържа елементи от тях, ала същевременно се типологизира от апроприацията (присвояването) на ленове, които заменят постепенно по-примитивните начини за издръжка науправленческите „щабове” чрез плячка, меценатство и пр. При подобна визия става ясно, че феодализъм може да се открие в древния Египет, Гърция, Китай, Япония, Византия и Зап. Европа. Но това не значи, че навсякъде и във всички времена феодализмът е един и същ. Вебер различава видове феодализъм. Такъв е напр. ленният феодализъм, друг вид е пребендалният. Последният според него представлява апроприиране не на ленове, а на приходи за изпълнение на определени услуги: административни, военни, религиозни. В този смисъл западният тип феодализъм даже може да се разглежда като изключение, а пребендалният – като правило. Това твърдение на Вебер показва, че класическото марксистко разбиране за феодализъм,

109

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевутвърдено в нашата историография след 9.IХ.944 г., се нуждае от сериозно осмисляне. В България са се развили феодални отношения от типа на пребендалните, типични за Византия (иронията) и за Османската империя (тимариотската система) с всички произтичащи от това последици. Но за да не бъда разбран неправилно, ще повторя – Вебер категорично твърди, че „чисти” типове феодализъм (робовладение, капитализъм и пр.) се срещат изключително рядко, за сметка на множеството преходни форми. Тезата за различните капитализми в различните исторически епохи присъства на много места в неговото творчество.

„Социологията на господството” на Вебер само сочи някои типични за историята линии за развитие и отбелязва редица преходи между различните форми на политическо устройство на обществото. Той не вярва в закономерния прогресивен ход на общественото развитие (от родово-общинни към робовладелско общество, от робовладелско, към феодално и т.н.). За него развитието и прогресът съществуват дотолкова, доколкото човек преосмисля и използва опита в ретроплан от позицията, в която се намира в даден момент.

Важни негови достижения историкът може да прозре в обясняването връзките между религия, икономика, етика, идеология. Той не възприема марксистката интерпретация на религията в социологически план, както и интерпретациите за класовите идеологии... Отхвърляйки категорично много от интерпретациите на Маркс за капитализма, той Възприема единици, а с „Протестанският дух и етиката на капитализма” директно допълва някои от възгледите на Маркс за първоначалното натрупване... В центъра на неговите обяснения за неистовия стремеж към забогатяване в условията на първоначалното натрупване на капитала (previous accumulation) лежи протестантската етична система на последователите на Жан Калвин (1509-1564) – бележития реформатор на Католическата църква и идеолог на августинизма при условията на започващото първоначално натрупване...

За калвиниста най-важният проблем е да се убеди в своето богоизбранничество. Но как? Начинът е един – да усети себе си „оръдие” на Бога. Критерий за такова чувство, напълно обективен от гледна точка на протестантската доктрина, това е успехът, всеки земен успех във всяка дейност – както в добрата, така и в лошата. Според старозаветните представи, които чрез св. Августин калвинизмът възприема, Бог може да действа посредством Злото в името на Доброто и дори самият Сатана представлява Божие оръдие. За това недвусмислено се говори в старозаветната книга на Йов – една от най-любимите протестантски книги. Затова, строго казано, човек може да подражава и на Сатаната в деянията си, стига те да са съпътствани от Успеха, даващ усещането за богоизбраност и предопределение за господство... По-нататък от Веберовите изследвания разбира се, че етичният кодекс на протестанството стимулира възникването на специфични за капитализма форми на поведение в битка и в стопанския живот. Силното съкращаване на догматиката и ритуала, рационализацията ма живота (в крайна сметка това води до

110

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевосвобождаване на Бога) в протестантските вероизповедания е, според Вебер, част от грандиозния процес на рационализация, на „размагьосване на света”. То е започнало от древноевропейските процеси и от елинските учени и върви към кулуминация при съвременния капиталицъм – в неговото стопанство и култура.

Спорният и в наше време въпрос за свободното от ценности знание на Макс Вебер е главният критерий за строго научен анализ. С него той иска да преодолее смесването на ценности и факти (научното обяснение на такива, каквито са те самите по себе си и нашата субективна оценка с оглед на практическите потребности), идващо още от древността и особено от Просвещението и намирало връх в немската класическа философия. Във връзка с това Вебер въвежда нови понятия като познавателен и ценностна идея.

Изкючителен интерес не само за политолога, но и за историка представлява Веберовите възгледи за държавата, неговите разбирания за бюрокрацията и особено на професионалните политици [Последните според Вебер са 2 вида; едни, които „живеят за политиката” и други, които живеят „от политиката”].

„Макс Вебер не принадлежи на определен университет, на определен град или на дадена страна; днес повече отколкото навремето си той принадлежи на целия свят”. Тези думи, казани от немския социолог Ото Щамер във връзка със стогодишнината от рождението на бележития мислител Ерфурт като че ли най-добре характеризират епохалното му дело.

С повечето свои интерпретации Вебер, критикувайки Макс заради неговите „схематизирани” методи на изследване, съществено го допълва и за читателя стават по-ясни „пружините”, движещи предприемчивия, но и експлоататорски дух и на съвременния неокапиталист.

T28 – „КРАЯТ НА ИСТОРИЯТА”ИЛИ ЗБИГНЕВ БЖЕЖИНСКИ СРЕЩУ ФРЕНСИС

ФУКУЯМА ?

В продължения на десетилетия Збигнев Бжежински бе известен у нас като най-усърден критик на режимите в Източна Европа. Заедно с чХана Аренд и Карл Попър, той е един от създателите на концепцията за тоталитарното общество. Неговата преведена и на български език в началото на 90-те г. на XX в, книга „Големият провал на комунизма” се възприемаше като пророчество за това, което ще стане със СССР и със „социалистическата система”. Бжежински отдаде десетилетия от живота си на идейна борба с комунизма. И точно когато прогнозите, а и борбата му, се увенчаха с успех, собственото му американско общество започна да губи значително ореола си.

През 1993 г. американското общество се запозна с поредната му книга „Извън контрол. Глобален безпорядък в навечерието на XXI век”, издадена в Ню Йорк и преведена и у нас от софийското издателство „Об-сидиан” година по-късно. В тази книга той представя тогавашният

111

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевсвят със същата метафора, която навремето използва писателят Юрий Бондарев, за да опише СССР по време на „перестройката” на М.С. Горбачов – самолет на автопилот, чиято начална скорост непрекъснато нараства, но пилотът няма яснота накъде лети и къде трябва да кацне. Според Бондарев подобно движение без предназначение естествено би довело да катастрофа. Пророчеството на Бондарев се сбъдна – в края на 1991 г. суперсилата СССР престана да съществува... Но с подобен апокалиптичен характер се оказват и очакванията на Бжежински за света като цяло в началото на последното десетилетие на XX в.

Неговата книга единодушно се възприе като алтернатива и задочна критика на нашумелия и у нас труд „Краят на историята...” на служителя в Държавния департамент на САЩ по времето на президента Дж. Буш (старши) Френсис Фукуяма. В него висшият американски служител от японски произход триумфалночзптимистично възвестяваше неизбежната световна победа на Запада и на либералния капитализъм, след която човечеството повече не ще бъде способно да създаде жизнен политически и идеологически модел, различен от съществуващия днес в Западна Европа и САЩ!...– Бжежински съвсем не е съгласен с подобно заключение: икономическата и политическа система в Източна Европа наистина рухна, но това според него не може да се разглежда като победа на западната демокрация. А „западният капитализъм” съвсем не може да бъде образец за огромна част от населението, какъвто е за прехласнатите по него „нови политици” от бившите социалистически страни. Несъгласието на Бжежински се основава на две наблюдения: оптимисти като Фукуяма подценяват явно мощта на силите, разместващи пластовете в бившите социалистически страни и в развиващите се държави. В същото време подобен род оптимисти надценяват способността на западните либерални общества „да изпълнят” своите обещания да донесат мир и изобилие на останалия свят.

Пред мислителя Бжежински го няма вече врага, скойтотой е воювал десетилетия. Той може спокойно да се огледа край себе си и светът, който е пред него, му изглежда разочароващ. Той вижда, че милиони хора в Източна Европа обявяват смисъла на своя предходен живот за „гонитба на утопии” и тръгват по пътищата „към Европа”, към „новия световен ред”, към „края на историята”. Ако се съгласим обаче с видния американски политолог, под маската на критика на предходните „утопии” у нас са цъфтели и процъфтяват не по-малко наивни и романтични илюзии... Затова Бжежински си поставя задача да види света такъв какъвто е, а не какъвто желаят да го видят новите генерации източноевропейски политици. Той напомня за 167-те милиони души, унищожени преднамерено „по политически причини” през XX в. в резултат на войни, революции, граждански междуособици и съвсем не мисли, че времената на подобни унищожения са отминали.

Впрочем, очаквайки „свят без оръжие”, „край на конфликтите” и противоречията между държавите след 1989 г, ние, българите, в близкото минало съзнателно разрушавахме собствената си армия, почти закрихме разузнаването, съсипахме военно-промишления комплекс. А Бжежински показва как до 1993 г. е продължавало

112

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевразпространението на ядреното оръжие, как са ескалирали омразата и конфронтацията, как се е задълбочавала пропастта между бедни и богати и са се хвърляли семената на нови конфликти. От всичко това следва едно ужасно безконтролно бъдеще – може би по-кърваво и изпълнено с не по-малко войни и престъпления, в сравнение с миналото, оставено зад нас до 1989 г. Затова за видния американски учен и бивш президентски съветник, опознал добре близкото минало, светът „след Малта изглежда по-несигурен и опасен от този „след Ялта”. Чрез тези метафорични изрази той визира световното развитие след договореностите между М. Горбачов и Дж. Буш (баща), постигнати на борда на американски крайцер в края на 1989 г. край бреговете на о. Малта, както и цялостната световна история от времето на т.нар. студена война, чиито тенденции бяха трасирани в най-общ вид в спогодбите, постигнати в кримския курорт Ялта през февр. 1945 г. между тогавашните съюзници Рузвелт, Чърчил и Сталин.

Общият враг – комунизмът – по-рано е обединявал Запада и в някаква степен е прикривал противоречията и проблемите му. При из-менилата се ситуация те се проявяват все по-често... И затова той се „връща” към едно свое наблюдение от 1983 г. в спомените си „Власт и сигурност”, където описва времето, когато е бил съветник по Националната сигурност при президента Дж. Картър. „Заплахата, пред която е изправено човечеството, казано седна дума, не е съветската хегемония, а глобалната анархия!”.

Човечеството в навечерието на XXI в. навлиза вече във времето на глобалната анархия и затова Бжежински не е оптимист за бъдещето на посткомунистическия свят. Малка е надеждата му, че сегашната политика ще доведе до демокрация или стабилност в Русия и нейните съседи. Болезнеността на извършената промяна предизвиква според него засилен стремеж „да се търси убежище” в по-органични и силно ангажирани убеждения, свързани с етничността, ксенофобията, подхранвали... от презрение към „корумпирания Запад”. Тогавашните трудности на Русия създават една плодородна почва за „нова форма на фашизъм”, която ако се установи там, „най-вероятно ще се разпростре и към някои не руски съветски републики” а би могла също „да зарази политически по-нестабилните части на Централна Европа, като е възможно да се разпространи и в някои райони на Западна Европа”.

Много по-важно е обаче, че капитализмът на Запада, към който искат да осъществят „преход” политиците на бившите соцстрани, съвсем Не изглежда приемлив модел за Бжежински. За разлика от Фукуяма той не мисли, че западните потребителски демокрации имат духовна сила да завладеят света. Подобно на Солженицин той вижда край себе си в развитите страни душевна пустота на индивидуалисти и егоисти, отдадени на гонитбата за печалби и удоволствия. Западът е склонен, според него, да приравнява свободата с хедонизма (разбиране, търсещо целта на живота в удоволствието и наслаждението – К.К.), а това поражда отвращение у аскетичните последователи на исляма, завист и негодувание сред бедните навсякъде по света. И още нещо – Бжежински сочи, имайки предвид доклад на ООН за развитие на човешките ресурси от 1992 г., че през

113

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчев1960 г. богатите страни в света са били 30 пъти по-богати от бедните, а през 1990 г. тази разлика се е увеличила – станала е вече 150 пъти. Липсата на обвързващи морални императиви, според Бжежински, прави САЩ най-способни да бъдат водачи на света. Те са най-силната държава, но предизвикателствата към тях идват на първо място „отвътре”, от американската ерзац-култура, която деморализира страната, „привлича, корумпира, отчуждава” останалия свят... Докато напр. българската култура тотално се американизира or възторжени търговци на „масова култура”, Бжежински яростно критикува американската телевизия за това, че е в плен на секса и насилието. Той регистрира упадъка на нуклеарното семейство, безскрупулната намеса на човека в природата, подозрителен е към биотехнологиите и генното инженерство, даващи възможност на хората да променят себе си... Докато Западът се отдава на наслажденията на едно потребителско общество, no-голяма част от човечеството се бори с фундаменталния въпрос за оцеляването. Светът е разделен на богато малцинство и бедно мнозинство. Богатите, самозатворили се според Бжежински, в собствения си егоизъм, не могат да се извиняват, че не знаят за случаите на масов глад или за бедността, която ги заобикаля, но те правят малко, за да променят нещата. Моралната критика на съвременния капитализъм, която той упражнява, стига своя връх, когато изтъква, че знанието за съществува щото зло в света, заедно с пасивното примирение в него напомнят за вината на германците с добри намерения и неутрално поведение по времето на нацизма!.. Проблемът е, че едно от нещата, които правят съвременната история съвсем различна от миналото, е скоростта на комуникациите, станала възможна чрез телевизията, телефона, факса. Интернет. „Идеите сега стигат веднага по света и имат непосредствено въздействие”, а политическите им следствия се умножават от грамотността и политическото съзнание на хората и „от очаквания за края на света”. Резултатът от това е, че неравенството между бедни и богати става нетърпимо и води до „удовлетво- % ряване в етничността и даже до и рационалност, на която може да съот-ветствува един квазифашизъм”.

Едни от най-интересните размишления и прогнози на Бжежински се отнасят до резултатите от индустриалното развитие на страни като Индия и Китай, На очакванията, че това ще създаде от тях скоро мирни и демократични общества, той противопоставя историята на развитите държави, е които трансформацията от традиционни към индустриални общества отприщва страсти и стихии, направили ги силно податливи на „колективни безумия”. Все пак той е склонен да мисли, че пътят към Китай, а не към Запада, би могъл да се окаже примамлив за много страни. Като се имат предвид икономическият прогрес и нарастващата конкурентноспособност на Китай – вещае Бжежински – последният може да се превърне в „една засилваща привлекателността си алтернати ва както за провалилата се комунистическа система, така и за западния тип демокрации”, основани на световното пазарно стопанство. Впечатлява фактът, че чрез един действен историзъм се стига до задълбочен политологичен анализ.

Трудът на Фукуяма „Краят на историята” се появява за пръв път

114

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевкато статия в американското списания „Нейшънъл интерес” през лятото на 1989 г. Още тогава статията предизвиква разпалени дебати. Явно впечатлен от критиките, Фукуяма се опитва да им отговори в нова статия. По същото време той напуска работата си в Държавния департамент и написва обемиста книга със заглавие „Краят на историята и последният човек0. Много скоро след това тя е издадена и в България. (Соф. издво „Обсидиан”,1993г,).

Фукуяма изрично декларира във въведението, че книгата не е разширено възпроизвеждане на статията, нито пък опит да се продължи дискусията с нейните критици. Той се връща към класическата немска философия и поставя като основа на своята теза предположението, че човешката история се развива по определен модел и в определена посока. Фукуяма застава изцяло зад добре познатите съждения на Хегел относно възможността да се напише универсална история на човечеството. (Хегел приемаше, че историята преминава през непрекъснат процес на конфликти, при който управляващите структури се разпадат поради вътрешни противоречия -тогава ги заместват нови, по-висши, които след време също стават източник на нови и no-различни противоречия. Най-висша система, в която няма вече непреодолими противоречия е модерната конституционна държава. За да обозначи именно това свое убеждение, Хегел въвежда термина край на историята, разбиран не като край на събитията в света, а като край на еволюцията на човешкото мислене по въпроса за основните закони на действителността. За Хегел този край е материализацията в обществените и политически институции на пруската монархия от 20-те години на XIX в.). Най-големият интерпретатор на Хегел, според Фукуяма, е Карл Маркс, а през XX в. – френско-руският философ Александър Кожев (1901-1968). – Според Маркс краят на историята ще настъпи само при реализиране на комунистическата идея; за разлика от него Кожев смята, че Хегел е бил съвършено прав. Той въвежда понятието уииверсалналхомогенна държава, която е крайна точка в идеологическата еволюция на homo sapiens. Реалното й проявление са страните от следвоенна Западна Европа – общества, в които не са се развили фундаментални противоречия. Приемайки възгледите на Хегел-Кожев като свои, Фукуяма пристъпва към същинската част на труда си -да открие нови, убедителни и по-космополитични аргументи в тяхна подкрепа. Търсенията му са в 3 насоки.

Първо, Фукуяма се опитва да свърже все по-голямата еднотипност на икономиките на отделните страни с определена задължителна едно-типност и в областта на обществените отношения. Той смята, че човешката история през последните векове в много по-голяма степен е обусловена от модерните природни науки. Особеностите на технологичните процеси, достигнати благодарение на тях, водят до все по-голямо унифициране на стопанските процеси в развитите държави в една-единствена посока -капиталистическа пазарна икономика.., Фукуяма тук действително е прав – алтернатива на капиталистическия път на развитие като стопанска система в съвременния свят сега не съществува. Много по-силно за него обаче би било, ако успее да

115

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевдокаже, че капиталистическата икономика автоматично поражда либерална демокрация. Но Фукуяма стига до обобщения, че тази икономика е съвместима с широка гама политически системи, много от които не са нито либерални, нито демократични, нито пък миролюбиви. Явно, либералната демокрация се нуждае от пазарна икономика, но не и обратно.

Достигнал патова ситуация, Фукуяма се ориентира в друга посока. Той отново се обръща към Хегел и неговото n^Ky&amjajjcmopmm, основаващо се на „борбата за признание”. Homo sapiens се отличава от животното, защото освен да задоволи естествените потребности, желае да бъде признат за човешко същество. Това го подбужда да води и борба за престиж. Човешкото общество хилядолетия се е деляло на две – господари, които искат да рискуват и рискуват живота си, и роби, които се подчиняват на страха от смъртта. Хегел е убеден, че Френската и Американската революции премахват това противоречие, снемайки разграничението между роби и господари. „Неравното” признание е заменено с универсално и взаимно признание. Хегел твърди, че тогава историята достига своя финал, защото се достига върховна фаза на признание.

Фукуяма посвещава на тези размишления на Хегел-Кожев цяла глава от труда си, опитвайки се да убеди читателя си в тези, в които сам не е уверен. Доказателство за това е следната фраза: „Твърдението на Кожев, че сме в края на историята, се крепи върху (или рухва под) силата на допускането, че признанието, осигурявано от съвременната либерална държава, адекватно удовлетворява човешкото желание за признание”...

Другата (трета) група доказателства са изцяло из областта на историческото развитие на света през последните няколко десетилетия. Фукуяма е напълно прав в тезата си, че сме свидетели на масово сриване на десни авторитарни и леви тоталитарни режими. Според него нито комунизмът, нито десният авторитаризъм като доктрини не представляват заплаха за либералната демокрация. Това е може би най-сериозната мотивация на Фукуяма, но ние сме в правото си да попитаме – не е ли това една временна тенденция?...

В последните две глави на книгата си той пише за предизвикателствата на съдбата по отношение на либералната демокрация. Фукуяма вижда две основни групи заплахи. – Според него в обозримо бъдеще светът ще бъде разделен на посгисторичен (страните с победила либерална демокрация!) и истеричен (страните, в които все още съществува някаква форма на диктатура). Върху постисторичния свят е възможен натиск най-малко от три посоки: от ислямския фундаментализъм; от някои общества в Азия, съчетаващи либерални икономики с определен тип авторитаризъм (Сингапур напр.); от национализма. Но авторът е склонен да омаловажи и трите опасности, като в същото време смята, че ще настъпят съществени промени в международните отношения, предричайки край на политиката на агресивност и хегемонизъм.

Втората група заплахи Фукуяма вижда в някои особености на „признанието” в либералната буржоазна демокрация. Той смята, че

116

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевляво настроените интелектуалци, недоволни от икономическото неравенство и неравното „признание” ще се опитват да намерят алтернатива на либералната демокрация. От друга страна, Фукуяма е на мнение, че когато човек постигне както признание, така и материално изобилие, ще се превърне в последен човек. Той няма да вижда повече значими каузи, за които да се бори. Човек ще стане или отново животно, или ще започне да се бори срещу мира и демокрацията.

Последните страници на книгата „звучат” по съвсем различен начин, отколкото началото. Авторът е несигурен и песимистично настроен спрямо собствената си теза. Среша се и твърдението: „Нито един режим не е в състояние да удовлетвори всички хора от всички краища на Земята. Същото важи и за либералната демокрация”. А в последния абзац авторът е принуден да запита, ако целият свят премине в постисторическия етап на развитие, хората няма ли да мечтаят за друго?...

Книгата на Фукуяма оставя противоречиво впечатление. Служейки си на места с блестя щ анализ, той се опитва да докаже своите тези, без да успее. На моменти приема догадките си за истини, а накрая с не по-малък ентусиазъм опровергава собствените се предположения. Защо неговите възгледи тогава предизвикват толкова голям интерес? Интересът е обусловен най-вече от огромния вакуум, съществуващ в момента в ^идеологиите. Обща за цялото човечество философия, или претендираща tjaa бъде такава, няма. Книгата на Фукуяма е предизвикателство към подобна ситуация. Интересът в не по-малка степен е предизвикан от почти апокалиптичното звучене на заглавието... Съвременното общество е „свикнало на определено (нехегелианско) съдържание на термина история. Вместо пояснения какво съдържание влага в него, Фукуяма можеше да То замени с нещо по-неутрално – напр. краят на идеологиите...

Въпреки че авторът всячески отрича политическия характер на книгата, последният е очевиден. Тя е написана от ярко проамериканси позиции: Фукуяма напр. оправдава унищожението на Дрезден и Хирошима през Втората световна война и защитава възгледа, че САЩ имат дългосрочен интерес да съхраняват демокрацията в света и да я „разширят” там, където е възможно и благоразумно. Тезата му е едновременно прекалено оптимистична и – същевременно – песимистична. Оптимистична е, защото се преувеличават реалните възможности на либералната Демокрация да съгради балансирано и сигурно общество. Песимистична е, защото се отрича възможността обществената мисъл и практика да достигнат нещо по-значимо.

Най-сериозният проблем на изследователя Фукуяма е, че той елемен-таризира въпроси, като „загърбва” 1000-летна история на човечеството и идеаление. Съзнателно или не, Фукуяш пренебрегва обстоятелството, че тя ни е позната само от два века. А това е твърде ограничен период от време... „Ахилесовата пета” на изследването му е в ограничения историзъм.

Лекото презрение, което той има към историята и историците го води към един мит – мита за изключителността на нашето време, на

117

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевидеите, които сме произвели, за изключителността на политическите структури, които сме създали. А това е опасно митотворчество. Ако разумният човек спре да се надява в себе си, че светът се променя перманентно и ще продължава да се променя, което ще осигури на идващите след него по-щастлив и справедлив живот, дали наистина това няма да е началото на края на човека?...

Своеобразна реакция на Фукуяма, но в доста по песимистичен вариант представлява трудът на харвартския професор Саллюъл Хънтингтън „Сблъсъкът на цивилизациите” (1997). Със силен политологичен и по-слаб исторически анализ, този учен не вещае нищо добро за бъдещето...

Т29 – КАЛЕНДАРЪТ

Формално погледнато проблемите за хронологическата маркировка на историческото Време би следвало да бъдат интерпретирани веднага след темата за помощните исторически дисциплини, в която сред тези дисциплини, изрично се споменава ист. хронология. Това понятие, както и понятието историография, се употребява обаче нееднозначно в историческата литература. В по-широкия смисъл на думата за хронология говорим като за порядък в дати ровката на историческите събития. Има обаче още едно значение-хронологията (от rpu,.xpovoQ= време, и ХбуоС, = наука, знание) е спомагателна на историята научна дисциплина за определяне на времевата маркировка (датировка) на историческите събития. [Подобно е отношението и към термина историография: той се употребява и като символ на историческа наука, на исторически систематизирани знания в научния фазис от тяхното развитие, различен от митографията и логографията, но обозначава още и научна дисциплина, занимаваща Се C история на историческата наука). За хронологията (и най-общо за календара) като за една от сложните помощни исторически дисциплини бж. труда на проф. Йордан Андреев ,,Семинариум по средновековна бълг. история. Помощни исторически дисциплини”. В. Търново, 1979, с. 95-118. Но вниманието към календара в този курс лекции по УИП се определя от факта, че 1. въпросите за календара са възлови в хронологията, и 2. от това, че идеята за най-радикална трансформация по посока на унифициране в отчитане на истор. време възниква в епохата на западноевропейския Ренесанс, ала има актуалност и днес.. В настоящата лекция проблемите на календара ще бъдат само маркирани, а за повече подробности вж. накрая в «Литература” № 3. По инициатива на римския папа Григорий XIII през 1582 г. в католическия свят започва да се прилага леточисление, назовавано още Григориански календар.

Последният се въвежда, заменяйки юлианския календар, най-напред в Рим като след четвъртък – 4.Х.1582 г. следвал петък 15X1582. Италия, Испания,- Португалия и Полша също приели новостта. Във Франция от 9.XII. 1582 г. се преминало направо към 20. XII. В Белгия промяната става от 21 .XII.1582 г. – към 1.1.1583 г. Протестантският,

118

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевкакто и православният, а и мюсюлманският тогавашен свят, дълго не признавал новия ред на летоброене. Но постепенно този ред започва да се приема най-напред от някои протестантски страни – Дания, Норвегия, някои немски държавици, Сев. Нидерландия. Англия го признава през 1752 г., Швеция и Финландия – година по-късно, Швейцария – в 1812 г. Далечна Япония също го възприема през 1873 г. Упорстват само православните и мюсюлмански страни... Все пак България е първа 8 православния свят с приемането му. Поданиците на Царство България от 31.111.1916 г. се събуждат на 14.IV., без обаче промяната да е призната от Православната ни църква – тя продължава да си служи с Юлианския календар чак до 20.XII.1968 г. В Съветска Русия промяната се извършва като с Декрет на Совнаркома от 31.1. се „преминава” направо на 14.11.1918 г. В Румъния това става като има „скок” от 18 .1.1919 г. към 1.11. сг., в Сърбо-хьрватско-словенското кралство промяната е абсолютно на същите дати, в Гърция – от 9.111.1924 г, се преминава към 23.III. Последна приема новия календар Турция, игнорирайки всички дати от 18.XII.1925 до 1.1.1926 г.... Така постепенно става възприемането на новия стил в летоброенето, на Григорианския календар. (Това не важи за националните църкви и за исляма като конфесия). Старият стил, свързан с Юлианския календар, е валиден в разните страни до горните дати, но събитията в съответните страни до тези дати трябва да се отчитат по него.

Поводът 80 годишният Григорий XI11 да издаде специална була (указ) с повеля за католиците следващият ден след четвъртъка на 4 октомври за петък да се смята 15 октомври 1582 г., т.е. да се въведе корекция от 10 денонощия, на пръв поглед е тривиален: по онова време пролетното равноденствие се падало на 11 март вместо на 21-ви и изчисленията за празнуването на Великден (Възкресение Христово) от вярващите християни се затруднявали... [Равноденствие е времето, когато денят и нощта са еднакво дълги. Това е 2 пъти в годината: на 21 или 22 март и 22 или 23 септември, защото тогава двата полюсите на Земята се намират еднакво отдалечени от Слънцето]. От 325 г., когато легитимираната вече християнска църква приема юлианския календар, са изминали 1257 г. Според последния (назоваван неточно още римски, понеже е въведен на 1 януари 45 г. пр. н.е. по разпореждане на Г. Ю. Цезар), средната продължителност на годината е 365 1/4 денонощия, като три последователни години са с 365 денонощия, а четвъртата, определяна като високосна с 366. Получава се така, че юлианската година излиза с 11 мин. и 14 сек. по-дълга от тропичната. [Тропична година е интервалът от време между 2 последователни „преминавания” на Слънцето през „точката” ма пролетното равноденствие, и тя е равна на 365 денонощия, 5 часа, 48 мин. и 46 сек.]. Така за 128 г. между тропичната у\ юлианската година вече се явява разлика от цяло денонощие (24 ч.). Тази „натрупана” разлика към 1582 г. е приблизително 10 денонощия. Затова папата (,,свят и непогрешим наместник на Бога”) близо 40 г. след смъртта на Николай Коперник и повече от 1/2 век от отказа на последния да участва в работа по реформа на календара, след изследвания на астрономи издава упоменатата била. За да се избегне в бъдеще преместване деня на

119

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевравноденствие се препоръчва всеки 400 юлиански календарни години да се съкращават се денонощия и затова да се считат за високосни само ония години на пълни столетия, които се делят без остатък на 4 (т.е. 1600,2000 година, а столетните години да са високосни, ако се делят на 400). Предвижда се разликата между юлианския календар и новия, който ще е назован на лапата, по-нататък през целия XVII в. да се запази 10 денонощия, през XVIII в. да нарасне на 11 денонощия, през XIX вече да е 12, а през XX и XXI в. (до 28 февр. 2100 г.) -13 денонощия.

Съвременният студент би следвало да знае, че макар за невъоръ-женото око денонощният, годишният и лунният цикли да изглеждат еднакви, това е една илюзия – скоростта на въртене на Земята е променлива през годините. Аналогична е ситуацията и с другите цикли – Луната напр. никога не затваря „кръга” си около Земята, тъй като докато тя се мести около Земята, последната се движи по своя орбита около Слънцето. Освен това и Земята не успява никога да „затвори” орбитата си около Слънцето, тъй като то също се движи около центъра на Галактиката, при което за да го следва Земята трябва да се премества в пространството без да се връща назад (както би го изисквала елиптичната орбита, очертана за едно предполагаемо неподвижно Слънце.Към всичко това би следвало да добавим още, че Слънцето (което всеки ден ни се струва съвсем същото) освен че изменя непрекъснато облика на повърхността си, губи непрекъснато и част от масата си (около 370 млрд. т на денонощие) в пространството, като я превръща в енергия. Ето защо при липса на абсолютна ци-кличност не би следвало да се очаква и абсолютно точен календар. На състояла се преди 47 год. XI международна конференция по мерки и теглилки (Париж, 1960 г.) е изчислено, че продължителността на тропическата година е 365 денонощия, 5 часа, 48 минути, 45 сек. и 9747 де-сетохилядни от секундата.

Самият термин календар е от латински произход (calendarium) и буквално значи дългова книга. Произходът му е от calendae – понятие, изразяващо в древния Рим първите дни на всеки месец, когато се събират данъците. В по-широкия смисъл на думата обаче в този термин се кодира разбиране, че това е система за. изчисляване на времето в различните страни, в основата на която лежи периодичността от явления в природата проявяваща се най-ясно в движението на небесните тела, в смяната на деня и нощта, на лунните фази и на годишните сезони. Установяването продължителността на годината при всички народи през Античността е срещало огромни затруднения, тъй като годината не съдържа нито точен брой денонощия, нито твърдо фиксирана част от денонощието. Денонощието, месецът и годината видимо не са съизмерими в различните географски региони и това поражда най-сериозни проблеми при съставяне на календара, което предопределя и появата на различни календарни системи. Най-обобщено те биха могли да се обособят като 3 типа.

–– лунна календарна система. При нея големината на календарните месеци се свързва само с изменения във фазите на Луната – всеки месец (това понятие, като символ на част от времето го има у всички народи!) започва с новолуние и трае последователно по 29

120

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчеви 30 денонощия. 12 такива месеца образуват година, която има 354 денонощия. С течение на времето в резултат на дълговременни наблюдения се стига до увеличаване на годината на 355 денонощия. Това е най-ранната календарна система, запазена и досега в някои мюсюлмански страни. Към нея се придържали древните евреи, но тя е характерна най-вече за мюсюлманските народи и е запазена до късно сред тях. Тя е неудобна за народи с доминиращи агрокултурни традиции, тъй като не отразява вярно смяната на годишните сезони – всяка година има изпреварване на природните явления с 11 денонощия, но пък е приемлива за народи със скотовъдни традиции... Ето защо с развитие на цивилизацията у някои етнически общности възниква нужда от съгласуване лунния календар с природните явления.

–– лунно-слънчевата календарна система отчита и смяната във фазите на Луната, и годишното движение на Слънцето чрез добавяне на допълнителен (XIII) месец. Основава се на равносметката, че 19 слънчеви години са приблизително 235 лунни месеца, от които на всеки 19 години 12 години са по 12 лунни месеца и 7 са с по 13. Лунният (синодически) месец или времето между две новолуние е от 29 денонощия, 12 ч., 44 мин. и 3 сек. Лунно-слънчевият календар се е прилагал във Вавилония, в Месопотамия, в древна Гърция, в древния Рим и др. Запазил се е до днес в Израел.

–– слънчевата календарна система свързва най-добре денонощията и голината, като се базира на видимото годишно движение около Слънцето. Годината от 12 месеца е 365 или 365 1/4 денонощия. На практика тази система е съществувала у всички народи, но изчисляване на времето по слънчев календар е имало само в Египет, в някои райони на Индия, на Централна Америка (маи, ацтеки). Съвременният Григориански календар е слънчев. Юлианският пък е модифициран римскикалендар, като за основа на изчисленията е взето движението на Земята около слънцето, а не фазите на луната. Римският лунно-слънчев календар , ползуван чак до 7 г. пр. н. е., бил значително по-несъвършен – годината била средно от 355 денонощия, разделени в 12 месеца с нечетен брой денонощия във всеки, като рим-ляните поради суеверие се страхували от четните числа. Годината започвала на 1 март. Този първи месец имал 31 денонощия. Ето названията на Месеците по стария римски календар с броя на денонощията в тях: Martha – 31, Aprilius – 29, Majus – 31, Jinius – 29, Quintilis – 31, Sextilis – 29, September – 29, October – 31, November – 29, December – 29, Januarius – 29, Februarius – 23+5. По решение на върховния жрец след 23 февр. епизодически се добавял допълнителен месец (Mercedonius) от 23 или 22 дни. Изчисленията се водели според броя на дните до 3 определени момента във всеки месец – това са календарите (1-во число на месеца, съвпадащо с новолунието); йоните – това са 5 или 7 число (денонощието, когато се появява първата 1 /4 на Луната); иди те – това са 13 или 15 число, когато има пълнолуние. 9 март напр. е назоваван „7-ми ден преди мартенските иди”, 6 септември (VII месец в римската година!) е „5-ти ден след септемврийските календари и т.н. Най-напред римската година е била от 10 месеца, но от времето на Нума Помпилий (VIII-VII в.

121

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевпр. хр) техният брой се увеличава на 12, а броят на денонощията става 355. Двата допълнителни месеца са назовани 1. в чест на двуликия бог Янус, стремящ се да съзерцава миналото и да предвижда бъдещето, януари и 2. в чест на бога на подземното царство Фебруус – февруари. В средата на последния се е чествал и празникът на пречистването – februa. В крайна сметка се е получило така, че първият месец (март) е бил назован в чест на бога на войната Марс, вторият (април) – в чест на отварянето на природата, на разлистването на дърветата (aperio = отварям, откривам), третият (май), посветен на майката на бог Меркурий бил назован така, защото тя носела името Майа. Четвъртият месец юниус (юни) носел това име в чест на върховната богиня Юнона (= на древногръцката Хера). Петият, шестият, седмият, осмият, деветият и десетият месец били наречени на числителйите техни съществители имена Quintilis, Sextilis, September, October, November, December.

Въведеният по почин на Цезар нов календар е с цикъл 365 д. и 6 ч., като за основа се вземат в изчисленията вече не фази на Луната, а движението на Земята около Слънцето. След въвеждане на юлианския календар (1 януари 45 г. пр р хр,), за да има що-годе съвпадение на месеците със съответния сезон, Цезар добавя 90 дни към годината. Оттогава (от 46 т) насетне на всеки 4 год. би следвало да бъде добавян допълнителен ден след 23 февр. Този ден е наречен bis seetum Calendae Martium, т.е.двоен шест ден на домартенските календи... Ако през 46 г. пр.р.н.е. февруари има 24 дни, то през 43 г. те са вече 25, през 40 г. – 26, през 37 г. – 27 и т.н., за да се стигне през 31г.^,о annus bissectus (високосна година/. След смъртта на Г. Ю. Цезар (15 март 44 г.) понтифиците погрешно добавили допълнителен ден на всеки 4 години, а на всеки 3, и високосните години ставали по-начесто Тази тяхна грешка дава основание през 9 г. сл. н.е., за да се коригират пешата и се влезе в календарната схема на Цезар, в продължение на 16 г. да не се използва допълнително денонощие.

Въвеждането на новия календар в огромната Римска държава става не изведнъж и не безпроблемно, като по-мудно се извършва в източните провинции. Хорала трудно могат да приемат, че началото на годината ще е 1 януари (мотивът, че близо 90 г. „новите” римски консули и други висши магистрати пристъпвали към своите функции именно на тази дата не бил убедителен!) и че този първи месец ще има 31 дни. По-лесно се приемат новата хронологическа номерация и новите имена: VII пореден месец в чест на Цезар е назован Юлий, a VIII – в чест на неговия племенник и първи римски император Август (Тай Октавий). Новият календар не е наложен с декрет от римската власт и затова за дълго има разминаване в датирането на събития и процеси.

Още преди да се приеме от I вселенски събор през май 325 г. християнството, има. Константин Велики разпорежда „всички съдии... и всички занаятчии, отдавайки задължително уважение към деня на Слънцето, да почиват”. Християните се възползват от тази императорска наредба и насочват празнуването на Рождество Христово да става към „деня на непобедимото Слънце”, който по юлианския календар бил на 25 декември. На езическия празник на Слънцето, към

122

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевкоето има официален култ като Божество, се вдъхва ново съдържание. Денят 25 декември започва да се празнува като ден на изгрялото непобедимо слънце Исус Христос. Аргументация затова се намира в пророчеството на последния от 12-те „малки” пророци Малахия (V в. пр. н.е.), който вижда в идването на Месията Слънце на правдата.

–– Проблемът за юлианския календар повдига още един далеч не второстепенен – този за различните йри, т.е. за различните изходни бази за летоброене. (Понятието a г а на латински език означава изходно число]. Ерите могат да бъдат астрономически, политически и религиозни. Към последните, с които понастоящем си служим, отнасяме главно ерата „от Рождество Христово”, но също и ерата „от Хиджра (Егира)”, будистката ера, остарелите днес ери „от сътворението на света” (юдейска, византийска, александрийска и пр.).

В борба с езичеството Църквата се опитва да създаде свое летоброене според библейския мит „от сътворението на света”. Но това се оказва трудна задача. Затова през 525 г. римският монах Дионисий Малкият при съставяне на т.нар. великденски таблици предлага Църквата да приеме за начало на ново летоброене най-значимото събитие за християнството – раждането на Исус. А по тогавашни изчисления то е в 754 г. от създаването на Рим. След сложни пресмятания Дионисий Малкият доказва, че Исус се е появил на бял свят 754 г. след създаването на Рим и 284 г. до началото на популярната тогава Диоклетианова ера. Но политическата „ера на Диоклетиан” е свързана с репресии срещу християните, т.е. тя не може да бъде приета, а появата на Месията във Витлеем по време на управника И род, макар и неточно изчислено с 5 год. разлика, се взема за начало на „нашата ера”. Всъщност раждането на Исус би трябвало да се сметне в 749 г. от основаването на Рим. При все това дати ровката на събитията по „нашата ера” от VII – VIII в. в Зап. Европа започва да става практика, докато във Византия се борави с ерата „от сътворението на света”.

Мюсюлманското летоброене пък започва с ерата „от Хиджра (Егира)”, като се приема за негова начална дата 16 юли 622 г от р. н.е. Тогава Мохамед, неразбран и даже преследван от съгражданите си, се преселва от родната Мека в Медйна, където е приет тържествено и намира много последователи.

Във връзка с темата за календара изплуват и темите за уникалността на прабългарския календар, за своеобразията на славянския календар, както и за редуцирането на различните системи на летоброене, и дори този за различните ери. Но тези проблеми, особено последният интерпретиран от френския учен Ж. Скалигер още в края на XVI в., са доста обстойни, за да бъде разгледани тук и сега. Заслужават внимание и някои нерешени въпроси около календарното честване на значими дати от националното ни минало – напр. доколко е основателно да се отбелязва 19.II .като дата на обесването на В. Левски, има ли резон да честваме именно 3.III. като ден на възкръсване на българската държавност и 6.IX.. като ден на Съединението...

С по-значим практически заряд за нас е напр. определянето на

123

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевседмичния ден при известни календарна и хронологическа дати. Първата се повтаря всяка година, докато хронологическата е уникална. Като календарната 14 юли например; се повтаря всяка година, но само като хронологическа дата през 1789 г. той е начало на Великата Френска революция... Как може да се намери седмичният ден на състояло се събитие – напр. на 9.IX. 1944 г. ?

Това може да стане напр. като за всички години от н. е. насам се ползват три таблици. Най-напред се ползва табл. №1, после таблица Ns 2, накрая – Ns 3. В табл. №1, откриваме годината която ни интересува, „засичайки” столетия и години като отбелязваме кодовата цифра. (Напр. 1944 г. има кодова цифра 1, но същото може да се каже и за 1905, 1911, 1916 и пр.години). След това в табл. № 2 търсим под търсения месец цифрата, която отговаря на кодовата цифра от табл. № 1. Тази цифра „съответства” на една от седемте вертикални графи, поместени в таблица № 3, където се открива дежна седмицата, отговарящ на търсената дата. Не би следвало да се забравя, че почти до края” на XVI в. в европейския християнски свят има юлиански календар, и че в България този юлиански календвредо31 март1916г. Не би следвало да се забравя и че разликата между юлианския календар и григорианския през XX и XXI в. е 13 денонощия, докато през предишните векове (XIX, XVIII, XVII) е 12 11 10 денонощия, както и че всеки век започва с ...01 г.

Когато имаме предвид всичко това не е голяма трудност да намерим, че 9 септември на 1944 година е бил в събота – при засичане координатите на 19-то столетие с 44 година в табл. I, откриваме кодова цифра 1... Срещу кодова цифра 1 от подредените във вертикален ред и месец септември в табл. IV. откриваме кодова цифра 6. С тази кодова цифра 6 „влизаме” в табл. III. От тази таблица координатата от пресичането на септемврийската месечна кодова цифра (6) с деветия ден на месеца е събота.

По аналогичен начин постъпваме и за да определим деня, когато е обесен Апостолът на българската свобода. Известно е, че Васил Левски увисва на бесилото край София на 6/18 февр. 1873 г. В кой ден от седмицата е станало това?... При нашите търсения трябва да съобразим, че малката цифра в месец февруари показва поредния ден по юлианската летоброене, a числото 18 е по григорианския календар. Ето защо в табл А намираме, че при засичането на 18 със 73 се получава кодова цифра 4. С тази кодова цифра „влизаме” в табл. 2, където срещу месец февруари на невисокосната година (1873 г. е такава!) намираме кодова цифра 0. Именно с 0 „влизаме” в табл. 3, където откриваме, че 18-ти ден е бил във вторник... Това се потвърждава и от източниците – вторичният студен и мрачен софийски ден на 1873 г е бил пазарен ден.

Тук има две таблици, който не съм вкарвал... /програмата не може да я сканира/

Навсякъде в българската медиевистика е твърдо установено, че на 26 юли 611 г. е станала битката при Върбишкия проход. Но в [почти] съвременен превод на Анонимния ватикански разказ за събитието, че

124

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевказва, че това е станало „призори в събота на двадесет и трети юди.” (Петров, П. Гюзелев. Христоматия по история на България. Т.1. С, 1978, с.99). Една проверка по установения вече начин, ще докаже, че в случая има грешка на петото в изворовия текст в христоматията – събитието е било наистина на 26 юли.

Дати

I 2 3 4 5 6 75 9 10 11 12 13 1415 16 17 18 19 20 2122 23 24 25 26 27 2829 30 31

1 Нед Пон Вт. Ср. Чет Пет Съб2 Пон Вт Ср Чет Пет Съб Нед3 Вт. Ср. Чет Пет Съб Нед Пон4 Ср. Чет Пет Сьб Нед Пон Вт.5 Чет Пет Съб Нед Пон Вт. Ср.6 Пет Съб Нед Пон Вт. Ср. Чет0 Сьб Нед Поя Вт. Ср. Чет. Пет

* Таблица III

Т30 – ПОЛЗАТА ОТ ИЛИ УРОЦИТЕ НА ИСТОРИЯТА (фикция или реалност)

Вече стана въпрос за някои горчиви обобщения на най-мъдри мислители (Г. Хегел) относно усвояването на знанията за миналия живот. В отговор на неговото тъжно прозрение, че дотогава човечеството е могло да научи от историята само това, че никой не иска да се учи от нея, големият руски историк В. Ключевски (1841-1911) писа: „Даже това (че историята никого на нищо не е научила – б.м., К.К.) да е вярно, историята не е ни най-малко виновна за него: не са виновни цветята, че слепият не ги вижда. Но това не е и вярно: историята учи даже тези, които не искат да се учат от нея – тя ги наказва заради невежеството и пренебрежението. Този, който действа независимо от нея и въпреки нея, той винаги накрая съжалява за това си отношение. Тя засега ни учи не как да живеем в съгласие с нея, а как да се учим от нея; тя засега шиба своите неразбрани и лениви ученици както жлъчката наказва жадните или невнимателни гастрономи, без да им съобщава правила на здравословното хранене, а като ги кара да чувстват грешките във физиологията и увлеченията на своя апетит”.

Изящният руски стилист и задълбочен изследовател на средновековната и нова история не видя възхода и падението на своята родина в следващите години, както и началото на най-грандиозния социален експеримент в дотогавашната човешка история. Като принципиален пргя тивник на някогашното самодържавие той едва ли би могъл да си представи какви плодове щеше да отгледа и консумира не само руската нация в режим на свръхсамодържавие... За съжаление

125

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевне можем да гадаем каква би била неговата реакция на Хегеловите възгледи, ако би знаел поне близкото за него бъдеще – далечно за нас минало.

Не ни е известно и как би реагирал премъдрият евреин Соломон (X в. пр. Н.е.), който бе насочил сърцето си да опознае мъдростта, безумието и глупостта, и който бе възкликнал: „Суета на суетите... – всичко е суета!... Който трупа познание трупа тъга”. [Б и б л и я, Книга на Еклисиаста. С, 1982, с. 740], ако би живял през XX – XXI в.... Като част от големия въпрос за перспективите, целта и смисъла на историята като познание, за възпитателната роля на нейните оценъчни функции, нас – съвременните поколения – отговорът на Соломон като че ли не ни интересува, защото знаем: в резултат от огромния прогрес на човечеството в технологично отношение и незначителния в нравствено отношение човешката история като процес може да стигне до чисто физическия си край – край, причинен от евентуална унищожителна „модерна” война. Знаем и друго: човечеството, светът може да загине при някакво космическо бедствие. Още по-тъжно е обаче, че у отделния разумен човек подсъзнателно битува и разбиране за собственото приближаване към смъртта, която за мнозина изглежда край на света, край на цялата човешка земна история... Не генерира ли това именно съзнание една незаинтересуваност и дори отхвърляне на бъдещето? И не би ли следвало в името на това потенциално земно бъдещо-настояще за следващите поколения ние, днешните настоящи, преди от нас да „паднат тленните окови” (както би се изразил Шекспировият герой) да дадем възможно най-точна картина на нашето наследство, на нашите успехи, завоевания, проблеми и неудачи? Вместо да се чудим как за пореден път да „пренаписваме” историята, не е ли по-добре да преосмислим умно и задълбочено миналото си (Г. Марков)?... За да ни има „и след нас дори” ние би трябвало да формираме един максимално рационалистичен дискурс към нашите и миналите времена, а за това трябва да се намеси историята като наука, с която да осмислим историята като процес Истинската история, смята Р. Колингууд, трябва да се схваща като история на разгръщане на самосъзнанието по пътя на овладяване и развитие на мислите на нашите предци, т.е. като срастване на онтология и гносеология. Само тогава би могло да се разчита, че миналото изобщо може да е псиезнозатези, които ще дойдат след нас, само тогава може да се каже, че сме им оставили материал за уроци. Но... съставянето на „урока” е тяхна, на бъдещите поколения, грижа, така както е наша да осмислим миналия опит на предшествениците и да извлечем от него поуки. Осмисленият опит обаче не би следвало да се разглежда като сума от парадигми или сборник от рецепти... Би било жалко, ако всяко бъдещо поколение се отказвала разбира онази азбучна аксиома за връзката с предшествениците. Ние сме джуджета, покатерили се на раменете на великани...”), недоразбрана и осмислена от нас самите, както и от дедите ни вече 8 века: при интра-вертното самовглъбяване на средновековния интелектуалец Бернар дьо Шартр се стига до прозрения за човека като историческо същество, без те да се п ре връщат в обект на задълбочено осмисляне, и затова днес изразът уроци

126

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевот историята изглежда евфемизъм. Десетки поколения от вида homo sapiens се самооблъщават с един мит – този за изключителността на нашето време и за това, че оставеният в миналото социален опит не е нужен... Всяко време, притежаващо характеристиките на епоха, наистина е уникално по своя характер, по специфика на предизвикателствата, които целенасочената или непланирана (непредвидена) човешка, пък и природната, дейност оставят. Но зад привидната уникалност по-внимателен и непредубеден изследовател би могъл да съзре елементи на повторяемост от по-близкото и далечно минало – елементи, които са част от тъканта на това минало и в една или друга конфигурации са дали различни последици.

По причини от идеологемно естество ще се въздържим да повторим знаменития предговор на Карл Маркс от „Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт”. Но ще изявим категорично солидаризиране с критичния дух на Марксовото обобщение за повторяемостта на събитията, макар и да се дистанцираме от тезата за задължителния фарсов характер на повторенията в историческия процес изобщо. Племенникът на Наполеон Бонапарт извършва на 2 декем.1852 г. държавен преврат, удивително напомнящ държавния преврат от 9 ноем.1799 г. (18 брюмер по френския републикански календар – б.м., К.К.), установил военна диктатура на чичо му. Но във френската национална история, а и в европейската историография, двамата Наполеоновци остават с различни оценъчни характеристики по отношение приноса им за прогреса. И в конкретния случай обобщенията на младия тогава Маркс за края на Втората френска република са доста точни. Дори и сега трудно може да се игнорира валидността на някогашни негови оценки. За да можем вярно да оценяваме реалностите и да „извличаме поуки” би следвало да признаем аксиомата за съществуващи обективни исторически закономерности, дори с риск да бъдем обвинени в марксизъм. (Както стана ясно от някои от предните лекции много преди появата на Маркс на историческата сцена наличието на закономерности се признава от доста бележити мислители). По-нататък обаче следва да има съобразяване с и отчитане действието на тия закономерности. Иначе едва ли си заслужава да говорим за уроци на историята...

Но уроци на историята и полза от историята ще си останат чисто словесни конструкции, ако в тях влагаме разбиране за възможна точна предсказуемост на бъдещето. Историческите науки не би следвало да претендират да изземват функциите на други науки, ала би ли могла да съществува футурология, ако „се загърбят” достиженията на историознанието като осмислен минал опит – не като готови рецепти? Би било беда за цялото съвременно човечество, ако се сбъднат прогнозите за «сблъсък на цивилизациите” (С. Хънтинггьн) само защото идеолозите на обществата на Третата вълна (на ,,света без граници”) не желаят да извлекат поуки от историческата практика на обществата от Втората вълна (индустриалните общества). Това важи и за изостаналите в технологично отношение индустриални общества, които не биха желали да жертват нищо от националната самобитност.

Нужно ли е да припомняме, че националното осъзнаване на

127

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевбългарите започва именно с „История славяноболгарская” и нейното изучаване от свещеници, монаси, дяци, занаятчии и търговци, а след това и в килийни училища? Именно знанията за миналото, синтезирани от хилендарския монах след упорит сьбирателски труд, разбуждат националната свяст у мнозина, поели пътя На елинизацията. Макар да тръгва от провинденциалистко разбиране за същността на историята, макар да налага в труда като доминиращ историческият романтизъм и историческата достоверност да не е винаги нанаучно ниво, авторът експонира тези и идеи, които се превръщат в платформа на цялото Българско възраждане – епоха, довела до възстановяване на българската държавност. В този смисъл уроците от историята като процес, синтезирани като уроци на историознанието се превръщат в генератор на конструктивност и съзидателност за бъдещето. Няма да цитираме тук известните слова на отец Паисий, адресирани към неориентирания национално българин. Ще припомним друг, слабо познат, момент. „Да се познават случилите се по-рано в тоя свят неща, е не само полезно, но и твърде потребно, любомъдри читателю. Ако навикнеш често да прочиташ за тях, ще се обогатиш сразум, не ще бъдеш твърде невеж и ще отговаряш на малките деца и простите хора, когато при случай те запитат за станалите по-рано в света деяния от черковната и гражданската история. И не по-малко ще се срамуваш, когато нищо не можеш да отговориш за тях”. С тези думи в духа на просвещенския рационализъм на преден план се извежда чисто гно-сеологическата функция на историознанието, провокираща най-напред потребност от осмисляне не само на собственото, но и на миналото най-напред на съседите. Тръгвайки от заветите на св. Паисий, нашият съвременник ще установи не без почуда, че знае общо взето малко за междубалканските отношения в миналото, и то само за конфликти...

Но ще установи и друго – огромният масив от подклаждани отвън междубалкански противоречия в миналото дава материал за твърде много уроци и поуки за всички балкански народи. Тогава от само себе си ще възникне и друг въпрос: дали сред самите балкански народи няма среди заинтересувани от игнориране на извиращите от уроците поуки... И ако се допусне „съветване” и интервенция в междубалканските дела от страна на външни сили поради техните собствени геополитически интереси в чисто балканските международни отношения в съвременните условия на засилена глобализация и ограничаване на националните суверинитети не е ли реална угрозата от асимилиране на някои от балканските народи? Защото от миналото има доста неусвоени и неизучени не само от българите уроци, и интеграционни обединения от типа на Европейския съюз едва ли могат да бъдат панацея за балканските „болежки”.

Многократно повече са неусвоените уроци от страна на наследниците на т.нар. Велики сили. С решаващата роля на дедите на техния съвременен политически елит, не без съдействие и на домораслите, понякога и корумпирани, политически балкански дейци, в този югоизточен форпост на Европа са сътворени едни от най-големите несправедливости в европейската история. Да се очаква обаче, че авангардът на днешния политически елит на САЩ, Европейския съюз.

128

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. КалчевРусия би отделил време за добросъвестно четене на балканската история, е нереалистично. Същността на големия въпрос за възможностите за предотвратяване на локален междубалкански конфликт се концентрира тогава – следователно -до интензитета, с който ще съзрява балканската интелигенция, за да усвои, осмисляйки, междубалканските отношения и отношенията на балканските страни с Великите сили в миналото... Ако тази интелигенция, от чиито среди се рекрутират политическите среди, абдикира от усвояване на действителните уроци от миналото, в обозримото бъдеще не би следвало да се очакват спокойни и честити дни за балканските народи. (Съвременните исторически сложили се реалности са такива, че не само нарцистичният консуматизъм на развитите западни общества не комуникира с усилия по изучаване на минали балкански реалности, но и в балканските страни оформящите се като политическа класа среди са далеч от грижите за извличане на поуки из недната на миналото]. Сериозна опасност за бъдещето, произтичаща от неусвоени уроци от миналото са миражите за велика балканска страна чрез прекрояване на политическата карта въз основа на някакви демографски fails accomplis (свършени факти). Още по-зле обаче би било, ако балканските исторически среди се опитат да пренаписват историята в името на „новите веяния”, като отдават предпочитания на презантистки идеологеми. Вече са налице симптоми за готовност на български исторически авангардисти към радикално „анализиране” на историческия процес като res gestae – да се отрича тотално наличие на робство по време на османското владичество под маската на невинно отъждествяване на г^^йлйдрнир и робство; да се превъзнася българо-турското военно сътрудничество през Първата световна война; да се представя военно-политическия избор на българските управляващи към Централните сили и Тройната ос в двете световни воини като фатално детерминиран (предопределен) и т.н. Някои се опитват старателно да пишат по новому нови уроци от историята, в които истината като основен атрибут на науката е заменена със сума от полуистини (полулъжи). „Ахилесовата пета” на този подход е в селекцията и интерпретацията на източниците.

За да бъде историята като сбор от научни дисциплини полезна за настоящето и бъдещето, тя би следвало да се изследва и пише от професионалисти, притежаващи добродетелите на общочовешкия морал. А измежду тях в никакъв случай не фигурира толкова цененото днес качество бързо да се умножава паричното богатство. Homo mercator (търговецът) има своя сфера на лична и общественополезна дейност, която по-бързо го превръща в капиталист. Но homo doctus (ученият), и най-вече ученият-историк, има по-различно поле за творчество и изследователска енергия. Историкът-специалист по стопанска история би могъл най-вярно да дешифрира уроците от едно отдалечено във времето минало и да ги прилага адаптивно към съвремието ни. От това обаче историознанието едва ли ще спечели съществено. Знанията от 24 глава от том първи на Марксовия „Капитал”„ подсказват насоки на един жесток съвременен практицизъм, който обаче не би правил чест на всеки добросъвестен

129

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевисторик. Ако за някогашен преподавател по политическа икономия реси-nia поп ofet Спарите не миришат”) би могъл да бъде не просто личен, а обществен, житейски принцип, за историка съвременните геополитически реалности трябва да му подсказват валидността на принципа snuggle for live (,,борба за живот”) като антидот на днешната глобализация, целяща отмиране на малките народи. п”?м с

Във времената, когато историята не се е обособила още като наука, родоначалникът на европейската философска традиция Талес Милетски (VII – VI в. пр. Н.е.), известен още като прочут астроном и геометър, бил принуден да доказва своята приспособимост към житейския практицизъм както със законодателна дейност, така и с предсказване на слънчевото затъмнение на 26 май 585 г. пр. н.е. В очите на обикновения народ тези негови знания били обаче не толкова значими. Дори измерването на височината на египетските пирамиди (Талес бил от финикийски произход и учил в Египет!) по пропорции с човешката сянка не изглеждало съществена изява на интелигентност в очите на околните. Едва когато ученият се видял принуден да доказва приспособимостта си към ценностите на обикновения живот със спечелване на огромно богатство от маслобойните за маслини, изкупени от него въз основа на лични прогнози за богата маслинова реколта, авторитетът му рязко се повишил.

Съвременникът ни не би следвало да очаква подобен род поуки, извлечени из недната на миналото. Действеният практицизъм в такава насока е чужд на историческата наука, дори ако някои исторически извори съдържат информации напр. за технологичния добив на цветни или на някои благородни метали с точни указания за местонаходището. Интегративните връзки с етнологията и археологията пораждат възможности за един по-утилитарен подход към остатъците от миналото, но нравствено-етичните норми повеляват съхраняване на остатъците от това минало, а не търгашеско спекулативно-отношение към тях, каквото напоследък се очертава сред „новата класа” в българската бавно стабилизираща се действителност. Тази действителност поражда недоволство в масов мащаб – у едни, че не могат да си купят хляб и лекарства, у други – че не ще могат да почиват на Канарските острови. (Има – разбира се – и трета категория: на недоволни от неразбиране на обществото към тях като управляващи.) Дълг на съвременния политик е № обясни реалността – един капитализъм без намордник, а дълг на бъдещия историк е да интерпретира научно създаващо на тази реалност. Преходът към либерално-пазарно стопанство, който страната ни изживява от 1989 г. насам, тласка към кризям историознанието. Радикалната смяна на ценностите безспорно повелява осмисляне и оценяване и на миналите реалности. Но в стремежа към подобно осмисляне и оценяване – за някои с цел да бъдат извлечени полезни уроци от миналото [защото „уроци на историята има разни” – А Пантев], а за други с цел да се ограничат имунните сили на българската националност в условията на „третата вълна” – с охота се предлагат, развиват и обогатяват чудновати схеми и конструкции. (Постсоциалистическата действителност изобилства с примери както на догматично-

130

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевдоктринерско отстояване на стари, адекватни на минала конюнктура тези, така и на утра радикали и, подчинени на менящата се геополитическа реалност изводи, най-често представяни като открития). В същото време разширяващият се демократизъм прави тази криза относителна – налице са възможности и за научна полемика и дискусии. А този благоприятен климат би следвало да се използва за истински научни изследвания.

Що се касае до близкото минало, съвременният историк-изследовател трябва да знае, че поуки и уроци от него могат да се формулират едва след един човешки живот, т.е. след 70-години, или след като са изчезнали обществените сили, заинтересовани от превратното представяне на миналото сили. И още нещо – историкът е длъжен да убеди и обществеността, че след като историята е наука, измененията в изводите, оценките и дори концепциите са неизбежни. Съвсем основателно големият български учен акад. Вера Мутафчиева отбелязва; „Защо публиката (дето повече от историята обича медицината, спазвайки здравето си) не протестира срещу алтернативите в лечението срещу непрестанните изненади и диетология, фармацевтика, методи на диагностика и терапия. Излиза, че една наука, от която зависи животът на децата ни, е оставена на еволюира до диаметрална противоположност на днешните констатации, единна, а историографията, от която някой няма да умре, трябвало прилича на катехизис – единна, общозадължителна и неизменна. Такава я иска публиката...”

В миналото страните-основателки на Европейския съюз има изобилие от неусвоени и неизучени от съвременния им политически елит уроци. Поради това днес виждаме, в т.ч. и т. нар. суперсили, неадекватни понякога за днешните геополитически реалности действия. Понятно е, че адекватност не би могло да се очаква и от нашият политически сили, макар че отчасти и не му се дължи усвояването на урока; Кръв с кръв не се измива... Но този елит е длъжен заради търпимостта на народа и несправедливостта на реформите да отстоява правото на собствени позиции и да не безкритично съвети и мъмрения по ромската интеграцият напр. [Затова български политик би следвало да има знания и за отношението на Англия, Франция, Дания, Норвегия и др. към циганите от XV до XX в. като се знае и българските традиции по приобщаването на този етнос]. Защото миналият не само наш опит подсказва напр., че идващите тук европомощи трябва строго да бъдат „контролирани” ... Досегашното поведение на нашия елит, видяно през окуляра на history current и политологията, и съпоставено с повелите на обективно променящия се свят, е от гледна точна на националните интереси не най-адекватното... Точно затова е важно по-богатата не само икономически, но и историческа култура. Тя би гарантирала не само аргументи, но и право на нормално възмущение.Дошло е време, когато българския език, както и св. ап. Петър, с тревога може да зададе гласно въпроса Quo vadis Bulgaria… Би било абсолютен наивизъм да се очаква, че ще се появи Иисус и ще заяви готовност да бъде разпнат втори път, загдето той, историкът, е изоставил народа си.

131

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. КалчевОще no-голям наивитет би било да се очаква, че някой от поредните ни велики съюзници ще пожелае да съдейства за спасяване бъдещето на някогашния стълб на православната цивилизация... Уроците от богатото българско минало, в което Левски бе изрекъл библейски мъдрата фраза за времето и нас – съвременниците, повеляват: негюлитканстващият историк трябва да се обърне към народа.

Т31 – ОСНОВАНИЯ ЗА СЪВРЕМЕННИЯ БЪЛГАРСКИ НАЦИОНАЛИЗЪМ

От гледна точка на логиката, след отнасяне на историята към групата на науките за духа, поставянето на настоящия тематичен проблем не изглежда неестествено, при все че от страна на някои политолози биха се появили сериозни обструкции... А и в общественото съзнание понятието национализъм е натоварено с крайно негативна оценъчност и по принцип са отъждествява със шовинизма. В което и да било българско справочно издание отпреди 10-ина години терминът национализъм е обяснен в гази дух – това се отнася дори до българския тълковен речник. Едва в Съвременна българска енциклопедия (Gaberoff) понятието е „освободено” от наплевателски негативизъм. Между впрочем, и в началото на XX в. в Енцикло-педическия речник на Л. Касъров термините нация и национален не са натоварени с идеологически оценки.

В същото време този род понятия напр. в справочно-енциклопедичната литература на английски не са обременени с негативен социален аксиологизъм. (вж.напр. В rita п ca”s concise pyctured encyclopaedia, v.10.1963, p. 17-18 А И това не следва да забравяме, когато твърде фриволно някои ускорено европеизирали се общественици поставят знак за равенство между национализма (в смисъл на по-известното понятие патриотизъм) и шовинизма.

Характерът на настоящата учебна дисциплина предполага не аб-дикиране, а – напротив – по-категорично ангажиране на професиона-листа-историк с „болезнени точки” и на съвремието, доколкото някои от симптомите на социално-историческите заболявания имат генезис в миналото. (Изхождаме обаче от принципа, че добрият историк обича народа си, но никога и с нищо не го ласкае. А народът ни сграда не толкова от егалитаризъм, колкото от краен инивидуализъм, митологично мислене и политически наивитет – плод и на недостатъчна историческа култура). Измежду всички заболявания на съвременния етап мнозина – предимно западни, а и новоприсъединили се към т.нар. евроатлантически ценности наши – интелектуалци и квазиучени открояват обаче съвременният български национализъм. Сред тия среди като че ли съзрява идея да се разбият тотално и последните илюзии, че сред българското общество би могло да има някакъв консенсус – оттук до плахото „интегриране” на България в съвременния глобализиращ се свят разстоянието е много малко. Още повече, че за приемане на общонационална доктрина парламентът ни така и не намери време. Като се очерня с най-силни изрази

132

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевзагрижеността на част от интелигенцията за съдбата на българската нация и спекулативно се интерпретират действителни и мними крайности в митингаджийското поведение на днешна политически структури, се поставя под съмнение изобщо потребността от грижа за съхраняване на българската нация.

В други страни, в т. ч. и в тези към които България се е ориентирала, се приема за нормално да се проявяват различни, странни, даже и патологични, модификации на национализъм. [Там отсъства определянето му като последно убежище на комунизма]... В посттоталитарна, демократизираща се, България от страна на мнозинството медии се натрапва да се приема за нормален единствено патриотизма на сформирания след 1989 г. политически и бизнеселит, а самото понятие национализъм вече повече от 16 г. се заклеймява или изпълва със съдържание, каквото му се даваше в годините на социалистическото строителство – липсва само уговорка, че днешният патриот, трябва да обича и... САЩ, както навремето СССР. Забравя се елементарният факт, че патриотизмът на посттоталитарния елит е не толкова любов към родината изобщо (приемаме термина като производен на френската дума patrie = отечество, родина!, която е родина и на „жертвите” на т.нар. преход от 1989 г., а любов към родината на прехода, позволил по далеч не най-моралния начин елитът да се изживява като нобилитет. Защото досега социалната цена на прехода е за сметка на огромното мнозинство от някогашните „трудещи се” и – следователно – не би следвало да се очаква тяхното чувство на любов към родината да е тъждествено или аналогично на чувството, което има към съвременна България елитът. Поради това в условията на вече над 16-годишния (пореден) преход са неизбежни започването и консолидацията на един нов национализъм, имащ за своя главна цел обединяване на всички патриотични сили от мнозинството в името на спасяването на човешкия потенциал на българската нация. Кой ще бъде политическият фактор по изразяването на този нов национализъм, активиран между другото и от куислинговската политика, водена от бивши и настоящи управляващи в преговорите по присъединяване към ЕС, е отделен въпрос. За историка е по-важно да се видят основите на този нов национализъм, който би могъл да заздрави обществения климат, или да доведе до беди в европейското бъдеще. Но настоящата немара към националното чувство е един тревожен знак..,

„Наследството” от годините на соц. строителство в чисто демографски план не е добро, ако се изключи периода до 1974 г., когато коефициентът на детска смъртност е най-нисък – една информация от данни на ООН сочи, че за 40 мирни години населението на Балканите се е увеличавало така:

Брой на населението в страните от балканския регион (в хиляди)С Т Р А Н И 1950

година1970 година 1990 година

Албания 1 230 2 138 3 388България 7 251 8 490 8 550

133

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. КалчевГърция 7566 8 793 10 080Румъния 16 311 20 253 23 651Турция 20 805 35 321 54 647бивша Югославия 16 346 20 371 23 895Насел. в стари границиО Б Щ О 69 513 95 366 124 215

* Населението на България е дадено без завърналите се български граждани от Република Турция след демократичните промени. В края на 1987 година. то е бил около 8 970 000 жители.

Пак по данни на ООН от неин доклад за населението в света от 2001 г. жителите на България са с рекорден темп на „стопяване”, като се предвижда темпът на намаляване през следващите 50 години да се запази – около 43 %. (С по-висок темп на намаляване е единствено Естония, но не би следвало да се забравя, че отрицателните демографски тенденции в тази бивша съветска република се дължат в значителна степен на негативизма към руското население, което към 1991 г е било около 25 %). В непосредствено „съседство” до българите сред 39-те страни с намаляващо население са гражданите на Русия, Грузия и Украйна. Република България е сред страните с най-ниска раждаемост, редом с Латвия и Армения. Ако досега в условията на т.нар. демократични промени българите са намалели с 1,1 млн., към 2050 г. се очаква те да останат при тези темпове на развитие 4,5 млн.

Тези процеси не биха могли да не катализират виталност и извън елита, доколкото неговото приоритетно внимание е концентрирано върху формирането на новата клЛса. (В случая критично мислещият читател не би следвало да бърза с упреци в марксистки лексикон – действителността е такава, че думите се покриват със съдържанието на процесите през годините на т.нар. структурни промени). Сред низините, където още живеят спомени за намерения да се създава ускорено средна класа или да се започне едно ново бъдеще при равен старт – равни възможности, е неизбежно раздвижването на национално-патриотична основа, което трябва да замени успешно задушените партизанско-партийни формирования, създадени в зората на прехода и някои днешни кресливи шовинистични ядра.

Има обаче една твърде съществена особеност – водачите на този нов национализъм би следвало да проумеят, че главната отговорност за бъдещето на България като достоен партньор в Европа ще зависи най-вече от позициите на българския политически елит. А досега той винаги се е стремял България да бъде нечий лоялен, верен съюзник. Затова и страната е с най-заплетен национален въпрос. Сега би следвало немалка част от националните ни проблеми да намерят сполучливо решение в съюза на равноправните европейски Отечества. Как би могло да стане това – е въпрос, който днес е актуален... За студента-историк обаче с по-голяма значимост е миналото, в което са впити корените на днешния национализъм. И той би следвало да знае още от I курс, че...

134

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчев1. Нацията ни, чиято консолидация виждаме като най-активна

през Възраждането, има свое неизживяно „детство” (по израза на Умберто Еко) още през Средновековието. Османското владичество в нашите земи, въпреки моментите на комуникиране с друга цивилизация, с които обогатява предимно битовата култура, е като цяло отклоняване от естествено-трасираните насоки на еволюционно развитие. Народностният ни дух в продължение на векове е лишен от естествения си водач – интелигенцията. А тази, която се създава през Възраждането, макар да е на висотата на своите исторически задачи, не можа да опази след 1878 г. приемниците си от естествено нахлуващия от Европа дух на политическо партизанство, намерил благодатна среда и в остатъците от нашите доосвобожденски политикански борби. А градусът на този дух още до войните 1912-1918 г е по-висок от градуса на осъзнатата потребност от национално единение... В крайна сметка българското национално мислене се оказва често манипулирано именно от родните политически партии в широкия диапазон от нихилизъм до мегаломания и неадекватности към етномалцинствата.

Всичко това не би могло да не генерира проблеми в бъдещето... 2. Част от тежките проблеми, появили се с определяне на точните етнически предели на страната ни, води началото си от Санстефанския мирен договор – 19 февруари / З март 1878 г. Възкръсващата нова държавност се простира само върху част от териториите населени с българи. И това е известно както на Русия и на Османската империя, така и на останалите Европейски сили, признали 14 месеца преди това на Цариградската посланическа конференция българската народност в етническите й граници. (В двете планирани автономни области тогава се включват – в Източната: санджаците Русе, Търново, Тулча, Варна, Сливен, Пловдив (без 2 каази в Родопите) и каазите Лозенград, Свиленград и Елхово; и в Западната: санджаците Видин, София, Скопие, Битоля (без 2 южни каази) и каазите Струмица, Тиквеш и Костур). Дълг на всяка една национална историческа школа е да признае, че Санстефанския договор н^решшърждава проекторешенията на Цариградската посланическа конференция от 1876 г., а ограничава българското етническо пространство. По силата на този договор Турция отстъпва Северна Добруджа на Русия като Тулчанският санджак просто се превръща в разменна монета, без никакво допитване до населението, между доскорошните сьюзнички във войната Румъния и Русия. (За да си върне цяла Бесарабия, част от която е загубила в Кримската война (1856 г.), като не накърни интересите и на Румъния, а и създаде „буферна зона” между себе си и ново-създаваната българска държава, самодържавна Русия „обезщетява” Румъния с рядко заселения Тулчански санджак, където само около 1/2

отмултиетническото население е българско. Последвалият Берлински конгрес (1/13 юли 1878 г.) коригира границата 20-ина км южно, в ущърб на България – вместо линията сеЗ. Черна вода – ceft – от Мангали се установява линията сев. Силистра – ю. Мангалия). Така между двете съседни православни страни, познаващи като естествена етническа граница между българи и румъни течението на Дунав, се създава

135

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевизточник на напрежение.

Но Санстефанския договор създава източник на напрежение и между България и Сърбия, като коригира съществено в полза на Сърбия предвидените за българска етническа територия през 1876 г. земи в Нишкия санджак. Така Русия компенсира позакъснялото участие на западната ни съседка във войната и същевременно поощрява нейните апетити, защото само след 4 мес. сръбският премиер Йован Ристич (1831 -1899) – историк по образование – се озовава непоканен в Берлин. Тук има още представители на Гърция и Румъния, отсъства представител само на българите. Ристич представя карти, статистически и др. материали, в които „доказва”, че Враня, Трън, Цариброд Пирот трябва да бъдат към Сръбското княжество. И макар че не е допуснат до заседанията, след спречкване между Великите сили част от неговите претенции (Враня и Пирот) са задоволени, а друга част (Трън – Цариброд) са отхвърлени. 4 десетилетия по-късно по силата на Ньойския договор България е заставена да предаде на СХСК (Сърбо-хърватско-словенското кралство) не само Цариброд, но и още 121 селища от Кулско, Босилеградско, Царибродско и части от Трънско.

Ако североизточни части на областта около Странджа, населени с предимно българско население, остават в Санстефанска България, другояче е решен въпросът с районите между Марица и Места, известни по-късно с името Западна Тракия. Тук. границата с Турция е прекарана между Смолян и Чепеларе. Голяма част от Източните и Централните Родопи, както и Егейското крайбрежие остават извън България. Получава се така, че след Санстефанския договор извън възстановената българска държава остават територии с преобладаващо българско население на брой около 500 000 души. И това става в момент, когато се смята, че българският въпрос е решен цялостно и справедливо. А последвалите само след 4 месеца и половина решения на конгреса на Европейските сили в Берлин се оказват не просто начало на националната ни Голгота, но и прелюдия на абсурда – оказва се, че в Княжество България (обхващащо Мизия и Софийския санджак) живеят по-малко българи, отколкото извън него!... (В Берлин Южна България е обособена като провинция с административна автономия в рамките на Османската империя, но като й се отнемат присъединените към Санстефанска България части от Източна Тракия. На Турция е върната и цяла Македония). Така че извън Княжеството остават около 2 млн. 400 хил. българи – 1,1 млн. в Македония, близо 700 хил. в Източна Румелия, над 350 хил. в Тракия, около 200 хил. в Нишко и 50хил. в Северна Добруджа. Тук не се включват, разбира се, около 380 000 наши сънародници в Бесарабия и Южна Русия, както и другите около 150 000 във вътрешността на северната ни съседка... Само след 3 години (в 1881 г.) Княжеството има 2 007 919 жители, от които 1 345 607 са българи. Когато днес отчитаме тези факти като че ли става по-ясно защо националният въпрос става съдба за по-будната част от нашия народ и за неговата държава; до голяма степен се проясняват и възможностите за бежанското движение от възвърнатите части към Османската империя на север, към Българската държава, и на турци към Османската империя. Тези

136

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевреални катализират болезненост по българския национален въпрос.

3. Краят на XIX и началото на миналия век минават на Балканите под знака на българско националиоосвободително движение в Македония и Тракия. Това движение е активирано главно с помощта на Екзархията, която опекунства в Турция над 1100 училища и още толкова църкви със свои архиереи и многочислена интелигенция. От това движение избуява ВМОРО – въоръжената сила на българите в Турция. Пътят на това движение е очертан от върхове и падения, но в българската национална памет остават да блестят най-ярко Кресненско-Разложкото (1878-1879 г.), Мелнишкото (1895), Горноджумайското (1902) и Илинденско-Преображенското (1903) въстание. След всяко от тях българите в Македония и Тракия носят своя тежък кръст: едни са избити, други гинат по затворите и на заточение, а стотици хиляди са принудени да изоставят родни домове и да поемат към България. Именно към България, а не към Сърбия или Румъния. Нея те считат за своя родина, на нея се уповават, в нея заживяват нов живот с надежда някой ден... Поколенията от кр. XIX – нач. На XX в. живеят с идеята за освобождение на братята отвъд Пирина, Рила и Родопите. Стотици хиляди дават живота или кръвта си в името на тая идея. И ако целта не е постигната, то не е по вина на българския народ и дошлите тук бежанци, а по вина на политическия ни елит. Така е и през 1913 и през 1918 г. Пак по вина на политическия ни елит след Втората световна война бе достигнат върха на българското падение по националния въпрос -българи да заставят други българи да се самоопределят като... небългари, като македонци (1946 г.). Дори и елементарният интерес към съдбата на откъснатите от Родината наши сънародници в Югославия, Румъния, Гърция, Турция бе обявяван за... шовинизъм. А в международни форуми, включително и в Обществото на народите (до Втората световна война), се е говорело за български национални малцинства в тези страни, без никой да е упреквал България, че потиска сръбско, румънско, гръцко или турско национално малцинство. Тези реални също катализират болезненост по нац въпрос.

4. В името на добросъседството, а и на историческата истина днес нещата биха могли да се назоват със собствените им имена: нерешеният национален въпрос за българите е продукт както от експанзионистични амбиции на съседите ни, така и от геоглобалистки амбиции на т.нар. Велики сили. Съдбата на народа ни след 9 септ.1944 г. бе предрешена не толкова от „болната” довоенна българска демокрация и домораслия ни фашизъм, ни от силното комунистическо движение, а от ...договореността между Чърчил-Рузвелт-Сталин още в ноември 1943 г. Отговорността за амбициите на Великите сили е обаче в голяма степен и на... българските политически среди. В политическото поведение на последните по принцип е доминирал класово-партийният, а не общонационалният интерес... Нищо радикално не се е променило и след началото на тмао .демократични промени, чиято същност се свежда до преход към общество с господстваща частна собственост върху средствата за производство и размяна при стабилна средна класа. Последната аксиоматична съставка на условието е изпаднала извън полезрението както на досега

137

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчевуправлявалите, така и на мнозинството от опозиционните политически среди. В това е показател, че България в Европа се ориентира към един латиноамерикански капитализъм. Точно поради това в българското политическо поле се отваря пролука за активни действия на един нов български национализъм, изчистен от крайности на шовинизма спрямо всякакви етнически малцинства, но и адекватен в отстояване на ценности и в жертване на късове суверенитет. Досега управлявалите сили показват невнимание и към три много важни елемента на държавното единство: към запазването на младежта тук, към съхраняването на българския език и към сепаратистични домогвания отстрана на български граждани с чуждо национално самосъзнание.

Този нов национализъм не може да се осланя само на разбиране, че „любовта към Отечеството превъзходи всички световни добрини” като контрапункт на актуалния и днес древноримски девиз „ubi bene, ubi patria” („където ми е добре, там е родината”). „Отечеството” би следвало да се запази като родина на всички български граждани, интегрирайки се със свои ценности в общия европейски дом, съхранявайки добродетелите на българската нация, сред които е и толерантността към други етноси. Йотова Отечество е длъжно не да се извинява за мним геноцид, а да опонира на явни фалшификации над миналото (на Тургут Йозал напр. преди 18 години). Същото това Отечество чрез своя политически елит е длъжно и да опази земята българска, защото тя не е само стока... „За да ни има и след нас дори” би следвало да ограничим разюздания дух на консумативното „отворено общество” при „размиване” границите на националната ни държава. Защото „отвореното общество” не следва да е агресивен културен империализъм в полза на притежаващите независимо по какъв начин пари и власт. Защото в извечното противоборство между иновации и традиции мисията на обогатения с историческо знание политик е да се бори за техния разумен баланс А това без знания и по история е невъзможно.

И всичко това е също една историческа актуална основа, върху която би следвало да се развива съвременният разумен български национализъм.

КРАЙСпециални благодарности на Кремена Савчева и Олга ВелеваСканиране, разпространение и редакция: Танер Адемов.

138

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. КалчевКОНСПЕКТ ЗА ИЗПИТА

1. Историята като наука за развитието на обществото и човека.2. Особености на историческото познание.3. Историческата наука и отношението ù към триадата минало-настояще-бъдеще.4. Основни понятия и категории в историознанието.5. Историческите извори (източници) - същност и класификация.6. Проблемът за т.нар. историософия.7. Помощните (специалните) исторически дисциплини и мястото им в историознанието.8. Календарът и неговите разновидности9. Функции на историческото знание.10. Генезис на историческото знание – митография. Логографите и тяхната роля.11. Библията и развитието на историческата мисъл.12. Възгледите на Хезиод в “Теогония” и “Дела и дни”.13. Херодот – “баща на историята”.14. Древногръцкият историк Тукидид и неговите възгледи.15. Идеята за обща история в творчеството на Полибий.16. Древноримската историческа мисъл до средата на II в. сл.н.е.17. Лукиан от Самосата и неговият труд – “Как се пише история?”8.18. Средновековната историография в патристиката. Св.Августин Блажени.19. Идеите за историята в условията на същинското Средновековие.20. Историческата мисъл в Италия в навечерието и по време на Ренесанса.21. Научнокритичното изворознанието и ерудитите от XVII- XVIII в.22. Просвещението и философското преосмисляне на историята – Г. Мабли, Волтер, Ж.

Ж. Русо, Ж. А.дьо Кондорсе и Й. Г. Хердер.

23. Г.В.Фр.Хегел и Леополд фон Ранке за “странстването на разума” и обективизма.24. Историческите възгледи на Фр.Гизо, Ог.Тиери, Фр.Миние и Ж.Мишле.25. Марксизмът и материалистическото разбиране на историята.26. Позитивизмът и антипозитивизмът от края на XIX- нач. на XX в.за историческата мисъл.27. Английската и американска исторически школи през XX в.28. Идеите за историята във френската школа “Анали”.29. Възгледите на Макс Вебер за историческото познание.30. “Краят на историята” или Зб.Бжежински срещу Фр.Фукуяма.

139