Кипърският въпрос от Цюрихско-

Лондонските споразумения (1959 г.) до турската инвазия на

острова (1974 г.)

Кипър (9300 кв. км.) е третият по големина остров в Средиземно море след Сицилия

и Сардиня. На острова са разположени две планински вериги – Троодос на юг и

Пендадактилос на север, а между тях е сухата планинска област Месаория. Разположен

в източната част на Средиземно море, той отстои на 65 км. от южното крайбрежие, на

96 км. от Сирия и на 370 км. от Египет (фиг.1). Това стратегическо местоположение е

една от причините Кипър да стане арена на сложни международни противоречия, който

в последствие изкристализират в това което обозначаваме като “Кипърски въпрос”.

Кипърският въпрос предизвиква различни реакции и е изследван от различни гледни

точни през годините. Някои го окачествяват като нередност или “проблемен трън” в

двустранните гръцко-турски отношения, дори и като досаден дразнител, отслабващ

НАТО и застрашаващ успешното прокарване на западните стратегически интереси в

Източното Средиземноморие и Близкия изток. Други разглеждат Кипърския проблем

като въпрос от международно измерение и мащабна намеса, криза, отнасяща се по-

малко към етническото недоверие и повече към силите на “неоколониализма” и

“неоимпериалистическата доминация” и последно като проблем, свързан с

международно признатите принципи на самоопределението, въздържането от агресия и

правото да се следва политика на необвързване. Във връзка с това множество от схващания за Кипърския въпрос са използвани голям брои определения – такива като

етнически конфликт, криза в конституционната уредба, политически спор и дори

морален въпрос .

Кипърският проблем може да бъде разгледан като една брънка от сложния процес на

разпадане на колониалната система в годините след Втората Световна война. Гърците в

Кипър, които представляват преобладаващата част от населението на острова (около

80%), настояват да им се предостави право на самоопределение, което за тях е

равнозначно на обединение (еносис) с Гърция. Впрочем този принцип е включен в

Устава на ООН и формално се признава под тяхната владетелка – Великобритания, но с

мотива, че островът е “една от малкото оставащи в ръцете на Запада бази”, тя им

отказва това право.

Същевременно на острова живее и турско малцинство (18%) , чийто национални

стремежи не съвпадат с тези на гърците. Турция от своя страна не се поколебава да ги

подтикне да се противопоставят на искането на гърците за самоопределение. В рамките

на тази политика Анкара се стреми да предизвика и изостри противоречията между

гърци и турци в Кипър. Великобритания подкрепя тези нейни усилия, тъй като смята,

че те й предоставят мотивирано оправдание за продължаване на британското

колониално господство над острова.

По този начин кипърския въпрос възниква като колониален проблем между кипърското

население и Англия, но поради дипломатическите машинации на последната този

проблем се налага в отношенията между Гърция и Турция. Претенциите на Анкара да

бъде призната за заинтересована страна при решаването на бъдещето на Кипър,

съпроводени с брутален натиск върху Атина, изострят гръцко-турските отношения и в

отделни моменти предизвикват кризисни ситуации, които оказват сериозно

въздействие върху отношение в района и извън него.

От друга страна перспективата за използването на острова като изходен пункт( “плацдарм”) за военни действия срещу социалистическите страни и новообразуващите

се или борещи се за укрепване на независимостта си държави от Близкия изток, не

може да не засегне интересите и привлече вниманието на значително по - широк кръг от сили към кипърския въпрос освен непосредствено свързаните с нея. В този аспект Кипър е определян като “непотопяем самолетоносач”.

Кипър със своето стратегическо местоположение неизбежно попада в американските и

съветските стратегически и политически калкулации и го прави обект на съперничество

и потенциален конфликт между двете супер сили. Главните причини за американската

намеса в Кипър са основно две:

• първо, защото заради сложните етнически връзки и сложната договорна

структура, Кипър може да стане причина за конфликт между Гърция и Турция, които са

натовски държави.

• второ, поради страх от засилване на съветското влияние в Източното

Средиземноморие, което би било резултат от опасните “флиртове” на архиепископ

Макариос със СССР, водената от него политика на необвързване и влиянието на

комунистическата партия на Кипър.

СССР не се намесва така активно в Кипърския проблем така както САЩ. Съветският съюз цели да си осигури неутралитета на Кипър и да блокира англо - американските

планове за присъединяването на острова към НАТО. Всичко това превръща о. Кипър в

център, където се срещат и сблъскват интересите на международни сили от първостепенна величина.

Периодът 1959-1974г. хронологически обхваща:

- зараждането на кипърската република на базата на Цюрихско- Лондонските

споразумения(1959г.) - Кипърският въпрос по времето на съществуването на кипърската република-

1960-1974г. (съществуване, което на моменти е само формално).

Периодът 1960-1974г. в хронологията на кипърския въпрос могат да бъдат очертани

три “конституционни фази” :

1. Първата фаза се простира от приемането на Кипърската конституция от 1960г. до нейния функционален крах през 1963г. До този период Кипър е британска колония.

Островът става независим през 1960г. съгласно договореностите между

Великобритания, Гърция и Турция без обаче в тях да са участвали кипърци. Приетата

конституция се оказва доста несправедлива спрямо кипърските гърци, но така или

иначе тя представлява фундаменталната основа, върху която впоследствие се развива

Кипърският въпрос. Но вместо да сближи двете общности, Конституцията от 1960г. засилва напрежението между кипърските гърци и турци. През ноември 1963г. президентът на РКипър архиепископ Макариос прави 13 предложения за поправка на

конституцията. Избухването на насилие през декември 1963г. маркира израждането на

конфликта в криза и остра конфронтация.

2. Втората фаза се простира от 1963 до 1968г. След избухването на безредиците

през 1963г. кипърските турци започват да водят политика на самоизолация и се

оттеглят в няколко турски анклави, разпръснати по територията на републиката, където

се опитват да изградят собствени управнически и административни структури.

Управлението преминава изключително под контрола на кипърските гърци. Бариери (и

физически, и психологически) изникват навсякъде. Сред спорадичните инциденти на

насилие вътре в самите общности се прокарват няколко международни инициативи за

решаването на кризата.

3. Последната фаза от периода 1960-74г. започва през 1968г. Двете страни с цел

възстановяването на общата държава и политическа реинтеграция се впускат в т.нар.

междуобщностни преговори, които продължават до 1974г. Тези преговори се провалят през юли 1974г. след гръцката военна намеса в Кипър срещу архиепископ Макариос и

неговото правителство. Следва турска инвазия на острова. Турската инвазия от 20 юли

1974 г. драматично сменя ситуацията. През първата фаза на турската военна операция

(от 20 юли до първата седмица на август) Турция окупира само малка част от острова,

но няма съмнение, че турската армия има потенциал да овладее и целия остров. В тези

условия и след призива на СС на ООН за незабавни преговори се провеждат две

женевски конференции. Особено важна е втората, която започва на 9 август 1974 г. и на

която присъстват представители на трите държави- гаранти на споразумението от 1960

г. (т.е. Великобритания, Гърция и Турция) и представители на двете кипърски

общности. Сред други неща са направени предложения по отношение на бъдещото

конституционно устройство на републиката . Но Турция е твърдо решена да не води

преводи, а да “разреши” един път завинаги кипърският проблем. Ето защо нищо не е в

състояние да спаси конференцията, която в крайна сметка се проваля, когато на 14

август турската армия започва изпълнението на още една военна операция.

Последиците от нея били основно четири:

• окупация на 36% от територията на Кипър;

• 200 хил. Бежанци от страна на кипърската гръцка общност, които напускат турската окупационна зона;

• хиляди убити и изчезнали;

• де факто разделяне на острова;

История на Кипър до 1959г. накратко

С цел по-доброто осмисляне на Кипърския въпрос в периода 1959-1974г. добре би

било да се запознаем с историята на Кипър преди този период. Заради своето

стратегическо местоположение острова е обект на интерес за много сили още от епохата на античността. Както отбелязва немският археолог Хиршфелд, този, който

иска да стане и остане велика сила в Източното Средиземноморие трябва да държи

Кипър в ръцете си. Поради тази причина един завоевател в Кипър сменя друг. През Средновековието “острова на Афродита” е владян от Византия, която го “наследява” от Римската империя. Следва кратък период на арабско господство, а по-късно - през 1191г. идват кръстоносците, водени от крал Ричард Лъвското сърце. През 1192 г. островът е купен от френски благородник, а през 1489г. Венеция установява контрол

над него. Кипър преминава към територията на Османската империя през 1571г. Османският период е свързан с две важни събития:

• през 1754г. османският султан възобновява всички права и имущества на

автокефалната православна кипърска църква и признава кипърския архиепископ за

етнарх (милетбашъ) на кипърските гърци.

• Въз основа на османски гарнизон и неколкократни организирани преселвания от Анадола и помохамеданчвания се създава втората по големина религиозна група на

острова - мюсюлманската, от която по-късно се формира турската народност. В края на 18 - началото на 19 в. кипърските гърци се включват гръцкото

националноосвободително движение. През 1821г. по време на въстанието в

континентална Гърция са екзекутирани около 400 видни кипърски гърци, между които

и цялото духовно ръководство. Ето защо кипърци с радост приемат настъпилата

промяна през 1878г. Тогава по силата на т.нар. Кипърска конвенция острова преминава

под британско управление, макар че формално продължава да бъде под суверенитета на

султана. Имайки предвид прецедента с Йонийските острови, кипърските гърци се

надяват, че тази промяна не само ще възстанови техните права и национално

достойнство, но ще да бъде прелюдия към обединението с Гърция.

С подписания на 24 юли 1923 г. Лозански договор Турция се отказва от суверенитета си

върху Кипър, който малко по-късно е обявен за колония на Британската империя. И при

новите условия кипърските гърци не се отказват от идеята за еносис. През 1931 г. избухва гръцко въстание срещу британското управление. От 15 до 22 януари в Кипър се

провежда референдум за еносис. “За “ гласуват 95,73% от гърците, а турците не

участват. На 20 октомври 1950 г. за архиепископ е избран Макариос ІІІ (фиг.2), който

ще играе много важна роля през следващите 3 десетилетия.

От началото на 1954 г. Турция вече открито изразява интереса си към острова. През февруари Анкара преценява за необходимо да информира гръцкото правителство, че се

противопоставя на всяка промяна на международния статут на острова и че желае да

вземе евентуално участие в бъдещите преговори по Кипърския въпрос. През 1955 г. в

Кипър е сформирана ЕОКА, начело с Георгиос Гривас , която повежда въоръжена

борба срещу британските сили на острова. На 29 август 1955 г. в Лондонската

конференция “по политически и военни въпроси, отнасящи се до Източното

Средиземноморие, включително и Кипър” участие вземат Великобритания, Гърция и

Турция. Някои историци окачествяват тази конференция като грешка на гръцкото

правителство, защото от една страна не са поканени представители на кипърските

гърци, а от друга присъствието на Турция означава признаването и на статут на

заинтересована страна. Великобритания се оказва също в добра позиция, тъй като

Лондонската конференция потвърждава нейната теза, че Кипърският въпрос не е

колониален, а гръцко-турски проблем, а това и дава възможност да се представя като

миротворец, запазвайки властта си над острова .

В следващите години се разработват различни планова за решаването на кипърския

въпрос като т.нар. “Конституция Радклиф” и плановете “Фут” и “Макмилън”, които

обаче търпят провал.

През всички тези години на преговори и дискусии по Кипърския въпрос ясно се

очертават следните варианти за развитие и решаване му:

1. Запазване на статуквото.

2. Еносис.

3. Образуване на независима държава.

4. Разделяне на острова между заинтересованите държави.

Първият вариант удовлетворява напълно Великобритания, а пък и Турция, защото

влиянието на гърците се ограничавало. Вторият вариант е напълно неприемлив за

Турция. Третият също застрашава турските интереси, защото Турция се опасява от това да не би гърците в Кипър да вземат надмощие, защото били мнозинство и доста по

- развити в икономическо отношение. Четвъртият вариант е най-фаворизиран от турска

страна, защото гарантира турското влияние на острова. В определени моменти Анкара

дори лансира и пети вариант, а именно, ако Великобритания се откаже от суверенитета

си върху Кипър, то островът да премине към Турция, която го владяла преди

англичаните. Но това предложение не е прието като сериозно в преговорите и по-скоро

самата Турция го изказва с пропагандна цел и за да демонстрира своята твърда позиция

пред света по отношение бъдещето на “зеления остров”.

Втората половина на 1958 г. се оказва съдбоносна за кипърското освободително

движение. Изправени пред реалната заплаха от разделяне на острова, кипърските гърци

издигат идеята за независимост. По същото време в ООН Атина пледира за каузата, че

кипърският въпрос засяга кипърци и Лондон, но поради неблагоприятното отношение

на силите в ООН и поради непоследователното и отстояване от гръцка страна не се

постигат успехи. Вместо това в кулоарите на ООН се постига гръцко - турска

договореност, която отстранява окончателно кипърците от решаването на проблема .

ЦЮРИХСКО - ЛОНДОНСКИТЕ СПОРАЗУМЕНИЯ

При тази обстановка на 5 февруари 1959 г. е обявено, че в Цюрих са започнали

преговори между правителствените ръководители на Гърция и Турция, съпроводени

от министрите на външните работи. Съгласуваната основа за решението е

създаването на държава с режим на „гарантирана независимост". Тъй като в основни

линии всичко е уговорено, остават да се уточнят въпросите на военното

присъствие и гаранциите .

След седемдневни преговори е подписано прословутото Цюрихско споразумение. В

публикуваното на 11 февруари комюнике се изтъква, че кипърският въпрос бил

обсъден в конструктивен дух и че я името на „единството и благосъстоянието на

острова било постигнато компромисно крайно решение".

След това Авероф и Зорлу заминават за Лондон, за да запознаят британското

правителство с постигнатото споразумение. На 15 февруари 1959 г. Макмилън обявява,

че е поканил Караманлис и Мендерес, и представителите на двете общности за участие

в една конференция за окончателно уреждане на кипърския въпрос.

Макариос, който по принцип се е съгласил с водените преговори, сега, поставен пред

свършен факт, изразява резерви по текста на споразумението. Следва заплахата на

Караманлис, че в случай на несъгласие гръцкото правителство ще се разграничи от проблема. Архиепископът изразява желание да води преговори в Лондон за

подобряване на някои положения и по-специално да осуети възможността базите да

бъдат суверенни. Въпреки поетите задължения в Цюрих гръцкото правителство

окуражава тази надежда. Но още с пристигането на Макариос в Лондон (15 февруари)

се оказва, че Авероф го е пренебрегнал и е приел Англия да има суверенитет върху

базите.

Лондонската конференция се открива на 17 февруари 1959 г. с участието на министър-

председателите и министрите на външните работи на Англия, Гърция и Турция и на

Макариос и Кючук . След представянето на Цюрихското споразумение архиепископът заявява, че ще го приеме като база за решение, но не без подробно обсъждане. Изразява

резерви към многото ограничения, наложени на кипърската независимост и на

суверенните права на правителството. Между другото той изразява несъгласие с:

• базите, които оценява като заплаха за Арабския свят; • широките права, предоставени на Англия, Гърция и Турция, които им

позволяват съвместно и самостоятелно да се намесват във вътрешните работи на

страната;

• прекомерното използване на правото на вето, което се предоставя на

представителите на турското малцинство .

Представителите на Англия, Турция, а и Гърция настояват споразуменията да се

приемат като цяло. Макариос, който в действителност единствен защитава

националните интереси на Кипър, е подложен на неописуем натиск от всички страни. И

ако в крайна сметка той е принуден да подпише споразуменията, това става под

въздействие на един двоен ултиматум — британски и гръцки.

Един ден преди подписване на споразуменията Караманлис и Авероф заявяват пред

него и останалите членове на кипърската делегация, че ако архиепископът не ги

одобри, гръцкото правителство ще ги приеме без него и че в никакъв случай Кипър не

трябва повече да се надява на подкрепа от Гърция.

При тази обстановка на 19 февруари на Макариос се дават 20 минути, за да се

придвижи от хотела, където е настанен, до Ланкастър хауз, където се провежда

конференцията. Там С. Лойд му поставя в ултимативна форма въпроса, дали ще

подпише, или не споразуменията. Поставен пред свършен факт, архиепископът

настоява на неколкочасова отсрочка, за да се посъветва с членовете на кипърската

делегация.

„След много съмнения и тревоги — пише по този повод Кранидиотис —

архиепископът прие да подпише споразуменията. Направи го, както имах възможност по-късно да се уверя много пъти, защото вярваше, че по този начин щеше да запази

единството на острова и да осуети териториалното му разделяне”.8

Лондонската конференция завършва на 19 февруари с приемането на следните

документи, които трябва да служат като база за окончателното решаване на въпроса:

1. Основно устройство на Кипърската република;

2. Договор за гаранции между Република Кипър, Обединеното кралство, Гърция и

Турция;

3. Договор за съюз между Република Кипър, Гърция и Турция;

4. Изявление, направено от правителството на Обединеното кралство на 17

февруари 1959 г.; 5. Допълнителен член, предназначен да се включи в Договора за гаранции;

6. Изявления, направени на 19 февруари 1959 г. от министрите на външните работи

на Гърция и Турция;

7. Изявление, направено на 19 февруари 1959 г. от представителя на кипърската

гръцка общност; 8. Изявление, направено на 19 февруари 1959г. от представителя на кипърската

турска общност; 9. Съгласувани мерки за подготовка на новото устройство в Кипър .

В документа „Основно устройство на Кипърската република", състоящ се от 27 члена,

се регламентират основните (задължителни по чл. 27) положения, върху които трябва

да бъде изработена бъдещата конституция. По членове 1, 2 и 3 се предвижда Кипър да

бъде президентска република с два официални езика — гръцкия и турския. Двете

общности имат право да празнуват съответно гръцкия и турския национален празник .

Изпълнителната власт по членове 4, 5, 6, 8 и 9 се осъществява от президента, който

както определя чл. 2, трябва да бъде грък, избран от гръцката общност, и от вицепрезидента — турчин, избран от турската общност. Мандатът и на двамата е

петгодишен. В случай, когато те са възпрепятствувани да заемат своя пост, президентът се замества от председателя на парламента, който трябва да бъде грък, а

вицепрезидентът — от зам.-председателя на парламента — турчин. Като помощен

орган на изпълнителната власт се предвижда образуването на Министерски съвет, състоящ се от 7 гръцки и 3-ма турски министри, като гръцките се назначават от президента, а турските — от вицепрезидента. Договорът не изисква министрите да

бъдат депутати .

Президентът и вицепрезидентът имат право поотделно и заедно на окончателно вето по

всички закони и решения, отнасящи се до външните работи, включително до участието

на Република Кипър в международни организации и споразумения за съюз, в които

участвуват Гърция и Турция, както и по въпросите на отбраната и сигурността. Освен

това съвместно и поотделно те имат право да връщат за преразглеждане всички закони

и решения в парламента. Ако той не е в състояние да вземе окончателно решение по

въпроса, на президента и вицепрезидента се предоставя възможност да го отнесат пред

Висшия конституционен съд, който да го анулира или да го одобри.

Законодателната власт на Републиката се предвижда (по членове 6 и 7) да се упражнява

от парламент, наречен Камара на представителите, избирана за срок от пет години с

всеобщо гласуване от двете общности. Състои се от 70% представители на

гръцката общност и 30 % представители на турската общност. Законите и решенията се

приемат с обикновено мнозинство с изключение на случаите, когато се предвижда

поправка на избирателния закон или утвърждаване на законодателни актове, отнасящи

се до дейността на муниципалитетите, данъците и митата. При тези случаи

предложенията се смятат за приети, ако за тях гласуват най-малко 2/3 от гръцките и 2/3

от турските депутати .

По чл. 10 се предвижда наред с Камарата на представителите всяка общност да има

свое събрание. То има право да налага данъци на членовете на съответната общност и

да се занимава с религиозните, просветните, културните, спортните и други въпроси на

съответната общност. При конфликт с републиканската законодателна или

изпълнителска власт общностното събрание има право да се отнесе до висшия

конституционен съд. По чл. 17 гражданското производство е от компетентността на

съответното общностно събрание. Когато в едно дело потърпевшият и провиненият са

от различни общности, тогава се съставя смесен съд.

По членове 6 и 7 се предвижда учредяване на Висш конституционен съд и Върховен

съд. Първият се състои от един грък, един турчин и един неутрален председател, а

вторият от двама гърци, един турчин и един неутрален председател с право на два

гласа. Двамата председатели, които не трябва да бъдат от Великобритания, Гърция и

Турция, се назначават със съгласието на президента и вицепрезидента.

Конституционният съд разглежда неприети от президента или вицепрезидента решения

на Министерския съвет, закони и постановления на Камарата на представителите.

Разглежда спорни въпроси, възникнали между Камарата на представителите, от една

страна, и общностните събрания, и които и да са други органи на държавната власт, от друга. Неговите решения са окончателни и не подлежат на обжалване. Върховният съд

е висша съдебна инстанция, която назначава съдиите по места .

По членове 11, 13, 14 и 15 се предвижда гражданският персонал в републиканските

учреждения да бъде в съотношение 70:30 в полза на гръцкия елемент. Личният състав

на въоръжените сили на брой 2000 души се предвижда да бъде в съотношение 60:40 в

полза на гръцкия елемент. Личният състав на силите за сигурност (жандармерия и

полиция) на брой също 2000 души — в съотношение 70: 30 в полза на гръцкия елемент. В последния случай при извънредни обстоятелства при съгласуваност между

президента и вицепрезидента участието на турците може да се покачи на 40%, а

респективно участието на гърците да се снижи на 60%. Командирите и зам.-

командирите на въоръжените сили, жандармерията и полицията се назначават съгласувано от президента и вицепрезидента, като една от тези инстанции трябва да се

оглавява от турчин. При всички случаи командирът и заместникът му трябва да бъдат от различни общности. В районите, където едната общност има 100% мнозинство,

гражданският персонал, представителите на централната власт, личният състав на

армията и силите за сигурност трябва да са от същата общност . По чл. 19 се предвижда при аграрна реформа земята да се раздава само на лица,

принадлежащи към общността на експроприирания.

Член 20 определя създаването на отделни общински съвети в петте най-големи града,

при което предвижда: във всеки град да има координационен център за

сътрудничество, съставен от двама гърци, двама турци и един председател, избран със

съгласието на двата съвета; президентът и вицепрезидентът да решат в срок от четири

години да продължат или да изменят този статут. За другите селища се предвиждат специални разпореждания за поддържане на

правилника за пропорционалното представителство на двете общности.

По член 25 един от министрите — на външните работи, отбраната или финансите,

трябва да бъде турчин, окончателното решение за което се взема от президента и

вицепрезидента.

С „Договора за гаранции между Република Кипър, Обединеното кралство, Гърция и

Турци” последните три страни се задължават да гарантират изпълнението на

сключените споразумения.

По членове 1 и 2 Кипърската република осигурява, а Англия, Гърция и Турция

признават и гарантират нейната независимост, териториална цялост, сигурност и

конституция. Те се задължават да не допуснат обединението й с друга държава или

разчленяването й. Кипър се задължава да не установява какъвто и да е политически или

икономически съюз с други държави.

По член 3 Република Кипър, Гърция и Турция се задължават да съхраняват териториалната цялост на районите, оставащи под суверенитета на Англия. При

нарушаване на договорите трите страни имат право съвместно или поотделно да вземат необходимите мерки за възстановяване на статуквото.

„Договорът за съюз между Република Кипър, Гърция и Турция" дава право на Гърция

да настани в Кипър войскова част, състояща се от 950 души, а на Турция — от 650.

Тези контингенти могат да бъдат увеличавани или намалявани със съгласието на

президента и вицепрезидента.

Този договор изисква сътрудничество между трите държави за „отблъскване на

агресия, пряка или косвена, насочена против независимостта или териториалната

цялост на Република Кипър." За това те създават Тристранно командуване със

седалище в Кипър. Предвижда се най-висш политически орган па тристранния съюз да

бъде Комитет, съставен от министрите на външните работи, който да провежда сесии

един път годишно. При извънредни обстоятелства Комитетът може да се свика по

молба на една от участничките в съюза. Неговите решения се приемат при пълно

единодушие. Председателствуването на комитета се възлага последователно на всеки

от членовете му, като сесиите се провеждат в столицата на страната, чийто министър в

момента е председател.

С „Изявление, направено от правителството на Обединеното кралство на 17 февруари

1959г ." се изтъква, че то е съгласно да прехвърли суверенитета на острова върху

Република Кипър с изключение на двата района: Акро – тири – Епископи – Парамали и

Декелия – Пергамос – Агиос Николаос – Ксилофагу, които са предназначени за военни

бази и остават под британски суверенитет. Британското правителство поставя редица

условия, целещи запазването и използването на тези бази за неопределено време. То

отправя искане към Гърция, Турция и Република Кипър да му дадат сигурни гаранции

за неприкосновеността на базите, използването им без всякакви ограничения,

упражняване на пълен контрол на Великобритания над тях, включително и правото за

тяхното опазване и защита, забрана в района на базите да пребивават лица, които не са

упълномощени от британското правителство.

Освен това се предявяват и следните искания: свободно да използва пътищата,

пристанищата и другите комуникационни съоръжения на острова за движение на

персонала и превозване на всякакви материали до района на базите и обратно;

продължаване на използването на пристанището във Фамагуста; използване на водни

източници, телеграф, телефон, електроенергия и други; използване на летището в

Никозия, някои сгради и служби в случай, че то сметне за необходимо, право на

оперативен контрол над въздушното пространство; неограничено прелитане над Кипър;

упражняване на съдебна юрисдикция върху базите.

Със следващите изявления Гърция, Турция и Република Кипър се задължават да

удовлетворят тези искания и да спазват постигнатите споразумения.

В „Съгласувани мерки за подготовка на новото устройство в Кипър" участвуващите в

конференцията страни се задължават не по-късно то 12 месеца след подписване на

споразуменията да прехвърлят суверенитета на острова върху Република Кипър. За тази

цел се предвижда в 12-месечния преходен период да се съставят: Смесен комитет със

седалище в Кипър, който да подготви конституцията. Той ще се състои от по един

представител на двете общности, Гърция и Турция и по един юридически съветник,

определен от Министерствата на външните работи на последните две; Преходен

комитет със седалище в Кипър, който да подготви прехвърлянето на властта; Смесен

комитет със седалище в Лондон, състоящ се от по един представител на правителствата

на Англия, Гърция и Турция и двете общности, натоварен да осъществи

споразуменията. Предвижда се той да определи и подробностите около британските

бази. Накрая се уточнява, че гръцката и турската част ще се настанят в Кипър в деня, в

който суверенитетът ще се прехвърли върху Републиката.

Постигнатото споразумение съдържа две важни особености, които поради своята

специфика остават незабележими. Първо, въпреки че британските условия се обсъждат в Лондон по време на предварителните сондажи между тримата министри на външните

работи, те не се включват в текста на споразумението. Процедирайки по този начин,

Лондон дава да се разбере, че приема Цюрихската договореност, т. е. готов е да се

откаже от суверенитета си над Кипър, но при положение, че се задоволят исканията му,

застъпени в неговото изявление.

Второ, докато в Цюрих двамата министър-председатели обявяват, че постигнатото

споразумение е окончателно, а предвидената независимост — въпрос на два или три

месеца, сега уговорените в Лондон текстове се квалифицират като „съгласувана база за

окончателно решаване на кипърския въпрос". В съответствие с това се предвижда

създаване на комитети, които да подготвят окончателните текстове на споразуменията

и на конституцията. Това не може да се приеме другояче, освен като

стремеж на британското правителство да създаде впечатлението, че условията, при

които ще се създаде кипърската държава, ще се уговорят в най-малки подробности с

представителите на кипърския народ. Това именно създава чувството най-малко сред

кипърските гърци, че в двата комитета всичко ще може да се обсъди отново.

Освен приетите на Лондонската конференция документи съществува и т. нар.

Джентълменско споразумение , постигнато между Караманлис и Мендерес в Цюрих,

което остава поверитено. В него наред със застъпените в цитираните документи

разпореждания са включени и следните две уговорки: „ 1. Гърция и Турция ще

насърчат влизането на Република Кипър в НАТО. Настаняването на бази на НАТО на

острова, както и придружаващите ги условия ще се уточнят със споразумение между

двете главни правителства; 2. Двамата министър-предсе-датели се споразумяха, че ще

въздействуват съответно върху президента и вицепрезидента на Република Кипър с цел

да се поставят извън закона Комунистическата партия и комунистическата дейност."

Главната особеност на настоящите споразумения е, че мотивирайки се със закрилата на

правата на турското малцинство, те създават една система, която цели да запази и

увековечи трудно постигнатия компромис, който в никакъв случай не е в интерес на

кипърци.

Въпросните „права", които всъщност са привилегии, са застъпени в документа

„Основно устройство на Кипърската република" пределно ясно и в същото време

достатъчно усложнено, за да бъдат повод за бъдещи търкания между двата етнически

елемента. Съотношението 70:30, което е водещото начало при разделяне на властите и

правата между гърците и турците, предоставя на последните възможности, които с

нищо не могат да бъдат мотивирани. По-специално прилагането на това съотношение в

управленския апарат е не само несправедливо, но и много трудно осъществимо. Първо,

тази разпоредба противоречи на демократичния принцип за предоставяне на равни

права и възможности на всички граждани, с което поставя под въпрос резултатността

на държавния механизъм. Всяко назначаване или повишаване в длъжност е свързано с

незачитане на индивидуалните способности за сметка на общностния критерий. Освен

това тя е и трудно осъществима, тъй като кипърските турци не разполагат с

необходимите кадри, за да попълнят предвидените 30%. Британската статистика сочи,

че през 1956 г., което важи и за 1959 г., в Кипър от 1250 души, занимаващи се със

свободни професии, само 70, т. е. 5,6% са турци, а всички останали — гърци .

Същото се отнася и до разпределението на властите. Споразуменията привидно

осигуряват на гърците справедливо мнозинство както в Законодателното събрание, така

и в Министерския съвет. Но неговото значение е чисто теоретично, тъй като, както

образно се изразява Йеродякону, на гърците се дава волана, а на турците — спирачките.

Установеното функционално разделяне в случая със съветите става географско и

добива силата на опасен прецедент. За да се преценят трудностите при

осъществяването на тази разпоредба, достатъчно е да се изтъкне, че в нито един от предвидените градове не съществува естествено териториално разграничение по

етнически признак.

Защо англичаните проявяват такава „загриженост" за правата на турското малцинство и

ги гарантират с разпоредби, които ограничават независимостта на новата държава?

Явно тя е в определена връзка със стремежа им да увековечат присъствието си на

острова, което може да се осигури само с налагане на предвидения от споразуменията

режим.

Както бе изяснено, за Лондон проблемът не е да се сдобие с бази, а да гарантира

суверенитета си над тях. Именно от тази гледна точка кипърските турци и преди всичко

Турция са изключително ценен съюзник, тъй като не само го подпомагат да откаже на

кипърци правото на самоопределение, но и гарантират, че то никога няма да се

осъществи на парламентарно равнище. Предоставените на турското малцинство

привилегии са предназначени да провалят всеки опит Кипър да получи истинска

независимост. Тези привилегии, които всъщност са проекция на чужди интереси, са

осигурени на международно равнище с т. нар. Договори за гаранция и съюз. Предоставеното на страните - гаранти право за намеса не само ограничава кипърския

суверенитет, но и затруднява процеса на консолидация между двете общности и

засилва зависимостта им от съответните национални центрове, което особено

подчертано важи за турското малцинство.

Цюрихско - Лондонските споразумения са естествен завършек на съгласуваните англо -

турски усилия и политиката на Атина за търсене на решение в рамките на съюза.

Великобритания е принудена да се откаже от суверенитета си върху целия остров, но

запазва военностратегическите си позиции, които сега са по-стабилни от всякога, тъй

като са гарантирани както от наложения механизъм на междуобщностни отношения,

така и от Гърция и Турция.

Анкара постига своята основна цел — да й бъде признато правото за намеса в Кипър.

То е санкционирано в международен аспект и гарантирано с привилегиите,

предоставени на кипърските турци.

Отношението към споразуменията и

провъзгласяването на Република Кипър

Кипърските гърци приемат споразуменията въздържано, тъй като те „задоволяват преди всичко стратегическите интереси на западните съюзници, след това турските

претенции и накрая искането на борбата на кипърци". Важно събитие в живота на

кипърските гърци, което пречупва резервите относно бъдещето, е завръщането на

Макариос. Приет спонтанно и с нестихващи овации, той обявява пред насъбралото се

множество „Победихме. Кипър е свободен" . Но въпреки проявения ентусиазъм

малцина са онези, които споделят триумфалната фраза на архиепископа, в която надали

вярва и самият той. Предчувствувайки бъдещите трудности, той не пропуска да

отбележи, че свободата не е само право, но и тежко задължение, съпроводено с

повишена отговорност. Все в този дух препоръчва на своите сънародници умереност, уважение към

споразуменията и искрено сътрудничество с турското малцинство.

Първата и основна задача на Макариос е да убеди Гривас да приеме споразуменията и

да преустанови борбата. В последвалите разговори полковникът твърди, че

постигнатите договорености в този им вид не са приемливи и че се различават съществено от последните информации, които му е изпратил архиепископът. Макариос

успява да го убеди, че едно продължаване на действията на ЕОКА би било равносилно

на политическа авантюра с катастрофални последици за кипърските гърци. На 9 март 1959 г., след като се уреждат подробностите около амнистирането на състава на ЕОКА,

Гривас обявява решението си за прекратяване на борбата. На 17 март 1959 г. в

съответствие с приетото решение полковникът напуска Кипър. Преустановяването на

борбата на ЕОКА премахва и последните пречки към преминаване на мирни релси и

изнасяне на преден план решаването на сложните задачи, произтичащи от преустройството на кипърското общество към условията на едно относително

самостоятелно политическо развитие.

На 21 февруари в Кипър се завръща Кючук . При триумфалното му посрещане

(кипърските турци имат основание за това) прави впечатление, че той успокоява

духовете с изявления, които целят да създадат впечатлението, че поставените цели

всъщност са постигнати. Според него, въпреки че не предвиждали разделяне,

споразуменията трябвало да се приемат, тъй като „осигурявали връщането на турските

войски в Кипър". Развивайки тази мисъл, по-късно той заявява, че те осигурявали на

кипърските турци възможността да си възвърнат загубените в миналото позиции .

Но се оказа, че Кючук вече не контролира събитията. През този период надмощие има

ръководената от Денкташ всесилна ТМТ, действията на която не винаги са съгласувани

с турското ръководство в Кипър или в Анкара. В противоречие с официалната линия

той издига лозунга „Делото пропадна" и предприема действия, които целят да го

изведат до първоначално поставената цел.

Въпреки прикритото противопоставяне на екстремистките среди в турската общност към края на 1959 г. обстановката в Кипър чувствително се нормализира. Това дава

основание на губернатора да изпрати едно оптимистично изложение в Лондон, в което

се изтъква, че връзките между двете общности се възстановявали. Губернаторът преценява, че е време да се насрочват президентските и вицепрезидентските избори, и

предлага на Макариос да се уточни тяхната дата. След съгласуване с Кючук те са

определени за 13 декември 1959г. Президентските избори се провеждат на 13 декември 1959 г. Макариос получава

66,82% от гласовете, а Клиридис — 33,18%. Смята се, че от подадените за опозицията

гласове 30% произхождат от левицата .

Избори за вицепрезидент не се провеждат, тъй като единствената кандидатура е тази на

Кючук. При това положение той автоматично заема този пост.

След президентските избори привържениците на Макариос създават самостоятелно

политическо движение, наречено Патриотичен фронт. Той е обединение на различни

десни организации, в това число ПЕК и СЕК. В него преобладават десните и

центристско настроените сили с лабилна политическа ориентация.

В навечерието на парламентарните избори между Патриотичния фронт и АКЕЛ(

политическо обединение на левите сили в Кипър) се постига споразумение за

съвместно представяне. То се осъществява, след като Макариос се е избавил от „опеката" на Гривас и въпреки противодействието на управляващите среди в Гърция и

Турция. Този ход се оценява като стремеж на архиепископа е подкрепата на левицата

да изключи привържениците на полковника от парламента и по такъв начин да си

осигури контрола там.

Изборите се провеждат на 31 юли 1960г. За определените за кипърските гърци 35 места

се издигат 45 кандидати. Избраните депутати до един са от Патриотичния фронт и

АКЕЛ .

За представителите на турската общност изборите се провеждат отделно. Там

възможностите за свободна политическа изява са сведени до минимум. Както посочва

турското списание „Акис", новият ръководител на Турция генерал Дж. Гюрсел изрично

заявява, че „няма да е правилно да се създават сред турците отделни партии".

На 7 август 1960г. пак самостоятелно се провеждат избори за учредяване на

съответните общностни събрания, броят на депутатските места в които се определя от самите ръководства. Гръцкото събрание има 26 места, от които 20 са заети от представителите на Патриотичния фронт, 3 от АКЕЛ и останалите три от по един

представител на етническите и религиозните групи на арменци, маронити и латини.

Последните имат всички права на граждани на страната, но за да ги упражняват, трябва

да се присъединят към една от двете общности. Те се присъединяват към гръцката.

Турското събрание се състои от 30 души, които са представители на Националния

фронт. За председател е избран Р. Денкташ.

Едновременно с изграждането на вътрешнополитическата структура на различни

равнища се водят преговори за изработване на конституция, за размера и статута на

английските бази и по въпросите, свързани с институционализирането на отношенията

между Кипър, от една страна, и Англия, Гърция и Турция, от друга, така, както са

предвидени от споразуменията.

На 27 октомври 1959г. в Атина е подписан „Договор за съюз", а малко по-късно и

„договор за гаранции" . Твърде сложна се оказва задачата, свързана с изработване на

върховния закон, която е възложена на т. нар. Конституционна комисия. Тя се състои

от представителите на Гърция и Турция проф. Т. Цацос и проф. Н. Ерим и делегациите

на двете общности, съответно оглавявани от Г. Клиридис и Р. Денкташ. Със съгласието

на двете страни като вещо лице е поканен професорът от Лозанския университет М.

Бридел.

Още от самото начало са необходими дълги преговори, за да приеме турската страна

Кипър да се определи не само като „независима държава", както е формулирано в

споразуменията, но и като „суверенна". Освен това с мотивировката, че това

противоречало на нейния статут на „ограничена независимост", тя дълго се

противопоставя Република Кипър да бъде приета за член на ООН. Първоначално

господствуващото мнение, че пред комисията няма да възникнат особено сложни

проблеми за решаване, тъй като всичко било посочено в споразуменията, се оказва

несъстоятелно. Още на първото заседание, свикано на 13 април 1959 г., става ясно , че

наред с различното (а понякога и противоположно) тълкуване на постигнатите

договорености полагат се усилия и за ревизирането им.

Възникващите трудности се обуславят преди всичко от турските претенции, които

според Зорлу от искане за „териториално разделяне" се трансформирали в искане за

„федеративно решение". Съществено влияние върху преговорите оказва и

политическата обстановка в Кипър. Колкото по-интензивно кипърските гърци подлагат на критика споразуменията, толкова по-настойчиво турската страна отстоява

федеративните принципи, смятайки ги като гаранция за запазване на извоюваните

позиции. От друга страна, разкритията, че турците усилено се въоръжават, карат кипърските гърци да оценяват турските постановки като опит „за пренасяне и

поставяне на конституционно равнище на искането за разделяне на острова".

По първия въпрос турската страна се стреми да наложи принципа на равенството. Тя

настоява за превръщане на вицепрезидентската институция в „съпрезидентска",

придавайки по такъв начин на изпълнителната власт двувластен характер. В същата

насока е и нейният стремеж за изземване на изпълнителски функции от Министерския

съвет, където съотношението 7:3 е в полза на гърците, и прехвърлянето им върху

президента и вицепрезидента.

На 10 ноември 1959 г. се постига споразумение по въпроса за компетенциите и начина

на упражняване на изпълнителната власт . Уточнява се, че президентът ще бъде

държавен глава, в това си качество ще приема акредитираните в страната чужди

дипломати, но в присъствието на вицепрезидента, който ще му асистира. Дотогава

турската страна настоява акредитивите да се връчват и на двамата. Изпълнителната

власт ще се упражнява съвместно, но посредством Министерски съвет с изключение на

случаите, които са в компетенциите им, поотделно или заедно.

Разпореждането в споразуменията за учредяване на отделни съвети е застъпено по

настояване на турците. Според Влахос по време на преговорите в Цюрих Авероф се

противопоставя на това, но кипърските гърци го приели с мотивировката, че

интегрираните съвети щели да са в тежест на гръцката общност, тъй като турските

квартали били неблагоустроени. Не може да се докаже доколко това твърдение е вярно,

но по време на конституционните преговори кипърската гръцка страна поддържа, че

използваната в споразуменията фраза „разделяне" имала смисъл на „функционално", а

не на „териториално".

Тези претенции карат кипърските гърци да поставят под съмнение искреността на

турските декларации по въпроса за бъдещето на Кипър. Те на свой ред се стремят да

наложат принципа на единството, а при възможност да сведат до минимум

прекомерните права, предоставени на кипърските турци. Това проличава особено по

въпроса за отделните мнозинства в парламентарните групи на двете общности при

гласуването на въпроси от особено значение. Докато турската страна се стреми да

разшири случаите, които изискват отделно мнозинство, гръцката се стреми да превърне

сепаративното гласуване в една формалност. На 6 април 1960 г. е съгласуван окончателният текст на конституцията, който е

ратифициран на 6 юли. Съставен в два оригинални екземпляра, написани на гръцки и

турски език, той съдържа 199 члена, разпределени в 13 раздела. Конституцията

утвърждава общественото и държавното устройство, организацията,

взаимоотношенията и пълномощията на висшите органи на властта, основата на

организация на държавното управление и съдебната система, основните принципи на

избирателното право

и правното положение на гражданите. Освен това във формата на приложения са

включени

• Договорът за гаранции,

• Договорът за съюз и

• Списък на основните конституционни разпореждания,

който се основава на документа „Основно устройство на Република Кипър".

Приложенията имат конституционна сила (чл. 181) и в основната си част не могат да се

променят. Указани са и начините за модификация на тези, които могат (чл. 182).

Както бе изяснено, Кипър става „независима" държава в замяна на отказа на местното

население от националния си стремеж за обединяване с Гърция. Това е основното

разпореждане на Цюрихско – Лондонските споразумения. Но заплатената цена става

още по-голяма, тъй като предоставената му „независимост" трудно може да се

определи като такава.

Член 1 от конституцията обявява, че Република Кипър е „независима и суверенна

държава" с президентска форма на управление.

Изпълнителната власт чл. 46 се упражнява „съвместно" от президента (грък) и

вицепрезидента (турчин). Вицепрезидентът има даже и представителното право да

присъствува на всички официални изяви, включително и при връчването на

акредитивните писма от чуждите дипломатически представители. Има и правото на

вето (чл. 50), което може да упражнява срещу „всеки закон и всяко решение на

Камарата на представителите, което се отнася до външните работи, отбраната и

мерките за сигурност".

Републиката има „привилегията" да има три парламента . Единият е „Камарата на

представителите" с 50 депутата, от които 70% са гърци и 30% турци (чл. 162), и два

отделни „общностни парламента" (чл. 86). Освен това съществуват и отделни

общински съвети за двете общности в петте големи града на острова (чл. 173).

Камарата на представителите е най-важният орган, в който гърците би трябвало да имат мнозинство. Това е така, но е чиста формалност. Тя всъщност представлява сбор от два

отделни избирателни органа: един гръцки и един турски (чл. 162). Правата,

които са признати на турското малцинство, правят невъзможно упражняването на

принципа за парламентарно мнозинство". Никакви важни решения като разпускане на

парламента или промяна на конституцията не могат да се вземат без одобрението на

турското малцинство. В първия случай необходимото „абсолютно мнозинство" се

състои от 2/3 от гръцките и 2/3 от турските депутати. Във втория случай в него трябва

да се включат всички турски депутати (чл. 62 и 67).

И така, по посочените по-горе основни въпроси парламентът не може да вземе никакво

решение, което не е одобрено от мнозинството в турската група. А за въпросите, които

не са основни, съществува ветото на турския вицепрезидент. И накрая с предвидените два отделни „общностни парламента" (чл. 86—87) турците

получават един действителен режим на управленческа автономия (чл. 91, 92 и 102).

Съгласно статистическите данни от това време турците представляват 18% от населението. Обаче тяхното участие в управлението се движи между 30 и 50%.

В парламента и държавните служби те са представени с 30 %. В десетчленния

Министерски съвет трима са турци, от които най-малко единият трябва да заема важен

ресор (чл. 46). Един от трима дипломатически представители трябва да е турчин, а

важните посолства в чужбина да се разпределят почти по равно.

Участието на турците в полицията и жандармерията (2 хил. души) също трябва да е

30%. Във въоръжените сили (пак 2 хил. души) тяхното участие се качва на 40% (чл.

129).

Два от петте окръга на страната трябва да се управляват от турчин, независимо от това,

дали там има, или няма турско мнозинство.

В кипърската конституция липсващото определние за народ или нация е заместено с

понятието „общност" (чл. 2).

По същество, вместо да заздравява връзките между двете общности, конституцията ги

разединява и противопоставя.

По същество Република Кипър е политическо създание с два центъра на власт, които

имат равни права, и две общности, които представляват държави в държавата. За да се

запази установеният ред, се пренебрегва напълно демократичното право на

мнозинството и на турското малцинство се предоставят такива привилегии, които го

превръщат в последна инстанция в законодателната и в изпълнителната сфера на

управлението.

Успоредно с Конституционната комисия действува и т. нар. Смесен комитет , в който

са включени представители на трите страни и на двете общности и който има за цел да

регулира окончателно въпроса за британските военни бази. Преговорите се водят около

исканията, застъпени в документа „Изявление, направено от правителството на

Обединеното кралство на 17 февруари 1959г.", в рамките на които британският представител настоява за територия 167 кв. мили.

На 1 юли 1960 г. е съставен окончателният вариант на споразумението, което след пет дни е парафирано от представителите на трите страни и двете общности. То се състои

от 12 члена и съдържа следните разпоредби: разположените в Декелия и Акротири бази

в размер на 99 кв. мили остават под суверенитета на Великобритания и се ползват само

от нея. Република Кипър се задължава да спазва това решение, а Великобритания

заявява, че при отказ от суверенитета споменатата територия незабавно се връща на

Републиката; Великобритания получава правото да използува неограничено за военни

нужди други 30 района (около 80 кв. мили), където установява пълен контрол и се

грижи за сигурността.

Междувременно подписването на Цюрихско-Лондонските споразумения и обявяването

на тяхното съдържание имат ефекта на „гръм от ясно небе" в Гърция и предизвикват яростната критика на опозицията, печата и общественото мнение.

На 23 февруари 1959 г. Караманлис представя официално споразуменията. Както се и

очаква, той ги обосновава с надвисналата над острова опасност от разделяне и

решението на Макариос да приеме независимостта. Гръцкият министър-председател не

подценява съществуващите ограничителни и усложняващи дейността на управленския

апарат разпоредби и не изключва възможността в бъдеще те да създават проблеми. Но

въпреки това и изразените от общественото мнение резерви към споразуменията той

изразява увереност, че постигнатата договореност полагала началото на „чудесно

щастливо развитие".

Но опозицията не е на това мнение. Говорителят на главната опозиционна сила ЕДА

Илиас Илиу заявява, че споразуменията не предоставят на Кипър нито независимост, нито демократично управление.

В Турция за разлика от Гърция споразуменията предизвикват определено задоволство и

с малки изключения са приети най – малко благосклонно от печата.

Общо взето, както неутралните така и опозиционните коментатори са на мнение, че

постигнатото е оптимално възможното за момента. „За Турция бе невъзможно—

отбелязва опозиционният деец Джошкун Кърджа — да си възвърне целия остров. Тя бе

безсилна да наложи и едно разделяне във физическия смисъл на понятието. Но се

постигна решение, което съчетава разделянето със съвместното управление на

острова." “Изградихме такъв режим в Кипър — отбелязва на свой ред Иозлер,— при

който без нашето съгласие не може да се премести даже и един камък.”

2. Конституционната криза и 13те предложения

Поради това, че кипърските гърци трябва да изпълняват договорености, които не

посрещат с особен ентусиазъм, и поради недоверието на кипърските турци, скоро след

приемането на Конституцията на републиката започват да се очертават сериозни

несъгласия между гръцките и турските киприоти.

Един от основните спорни въпроси е този за разделението на обществените постове. По

закон това разделение трябва да следва пропорцията 70:30 в полза на гръцката

общност. Но това изкуствено разделение е вредно за самата държава, защото вместо да

се назначават хора с нужните качества и квалификация, се назначават лица по

етнически белег. Турската общност сигнализира за незаконно попълване на

държавническия апарат (т.е. не по законно определеното съотношение) и във връзка с

това турските членове в Камарата на представителите отказват да гласуват бюджета,

като в резултат на това републиката остава без данъчно законодателство.

Друг източник на напрежение е предложението за създаване на кипърска армия.

Въпросът е дали тази армия трябва да бъде разделена или създадена на смесена основа.

Турската страна настоява за разделение поради "езикови и религиозни различия".

Министерският съвет решава в армията да няма етническо разделение. На това решение

обаче турският вице - президент налага вето, като резултатът е изоставяне на идеята за

създаване на армия.

Въпросът, който създава най-много търкания, е този за разделението на градските

съвети. Чл. 173 от Конституцията предвижда създаването на отделни градски съвети в

петте най-големи града, като след 4 г. президентът и вицепрезидентът трябва да решат въпроса дали разделените градски съвети да продължат да съществуват или не.

Турската страна настоява за разделение, макар че до географско разделение не е

възможно да се стигне, тъй като гърци и турци живеят смесено във въпросните селища.

С такива "празноти" става ясно, че държавата не би могла да съществува нормално. Ето

защо на 30 ноември 1963 г. президентът Макариос отправя конкретни предложения на

турския вицепрезидент Д-р Кючук за ревизия поне на тези моменти от Конституцията,

които пречат на плавното функциониране и развитие на държавата.

Предложенията на кипърската гръцка страна включват следното:

• премахване на ветото и конституционно-предвидените разделени мнозинства

• унификация на съдебната система и системата на общинските съвети

• намаляване на участието на кипърските турци в публичната сфера на 20%

• промяна на позициите на вицепрезидента на републиката и вицепрезидента на

Камарата на представителите

• намаляване броя на служещите в публичните служебни комисии и вземане на

решенията им с просто мнозинство

• премахване на разделението на военните части на полиция и жандармерия

• премахване на гръцкото общностно събрание и др.

Скоро след обявяването на предложението за поправки турското правителство ги

определя като неприемливи и отказва да ги дискутира. Окуражена от тези действия на

Анкара кипърската турска страна действа по същия начин. Така опитите на гръцката

кипърска страна да премахне сепаративния характер на Конституцията от 1960 г. и да я

демократизира са отхвърлени.

3. Годините на напрежение

Изглежда един тривиален инцидент запалва искрата на насилието между общностите

на острова. Няколко кипърски турци са помолени да предоставят своите

идентификационни карти. Те отказват. Кипърската гръцка полиция обаче настоява.

Следва спор, а след него престрелка без да сме наясно днес кой я е започнал. Има

ранени и от двете страни. Скоро целият остров е залят от сблъсъци . Турция заплашва с

нахлуване, а Гърция от своя страна дава да се разбере, че ще се притече на помощ на

републиката при евентуална турска агресия .

В началото на януари 1964 г. повечето от турските длъжностни лица в управлението на

републиката се оттеглят от техните постове, твърдейки, че правителството вече не е

легитимно и в много райони (главно в градовете) започват да се изграждат укрепления

и барикади. В края на януари 1964 г. американското правителство предлага на

президента Макариос в Кипър да бъдат изпратени умиротворителни войски на НАТО.

Кипърското правителство не се поколебава да откаже това предложение, както и

последвалите няколко от същия характер. През лятото на 1964 г. ситуацията става още

веднъж критична. През юни турското правителство на Исмет Иньоню е готово да

нахлуе на острова, но тази акция е предотвратена от американския президент Джонсън;

обаче през август 1964 гръцки кипърски селища са бомбардирани от турската авиация.

В началото на 1965 г. Конституцията от 1960 г., макар и официално в сила, е ефективно

мъртва. Още в началото на гръцко-турския сблъсък в Кипър през януари 1964 г. в

Лондон е свикана конференция, останала известна като Лондонската конференция.

Целта и е достигане на споразумение между двете общности относно бъдещата

структура на републиката. Но при напрегнатата атмосфера на острова до конкретни

договорености не се стига. Гръцката страна настоява за независима, унитарна държава

без излишни разделения плюс гаранции за турското малцинство. Турската страна пък

изоставя исканията си, залегнали в Конституцията от 1960 г., и предлага модел на

разделяне на острова и формиране на федерация. Според тях скорошните събития

доказали, че двете общности не могат да живеят заедно и че Конституцията от 1960 г. не е в състояние да брани техните права .

Влошаването на ситуацията е причината за разглеждането на Кипърския въпрос от СС

на ООН, който с резолюция от 4 март 1964 г., препоръчва генералния секретар да

назначи със съгласието на правителствата на Кипър, Гърция, Турция и Великобритания

посредник (медиатор), който трябва да положи усилия за мирното разрешаване на

проблема и постигането на съгласуваност между страните.

U Thant, тогавашен генерален секретар, посочва Sakari Tuomioja, финландски дипломат . Въпреки че Tuomioja вижда Кипърския проблем като основно международен по своя

характер и разглеждал еносиса като най-логичното движение към споразумение, той

отхвърля обединението на базата на това, че е неподходящо длъжностно лице на ООН

да предлага решение, което ще доведе до несъгласието на държава-членка на ООН.

САЩ държат различен курс в онзи момент. В началото на юни, след поредната турска

заплаха от нахлуване, Вашингтон предлага независимата инициатива на Dean Acheson,

бивш държавен секретар. През юли той представя план за обединение на Кипър с

Гърция. В замяна на приемането на това Турция щяла да получи суверенни военни бази

на острова. На кипърските турци щели да бъдат осигурени малцинствени права, които

ще бъдат съблюдавани от местен международен комисар. Макариос отхвърля

предложението с мотива, че даването на територия на Турция е ограничаване на

еносиса и би дало на Анкара твърде силно влияние на острова. Предложен е втори

вариант на този план, който предвиждал предоставянето на Турция на бази за период от 50 г. Това предложение е отхвърлено и от кипърските гърци, и от Турция. След още

няколко опита да постигнат съгласие между страните, САЩ накрая са принудени да

преустановят опитите си. След внезапната смърт на Tuomioja през август за посредник

е избран Гало Плаза. Той разглежда кипърския проблем като междуобщностен

(етнически). През март 1965 г. представя доклад, в който критикува и двете страни за

липсата на воля за достигане до споразумение. Въпреки че разбира стремежа на

кипърските гърци и към еносис, той счита, че всеки опит за съединение трябва да бъде

съзнателно отлаган. По подобен начин кипърските турци трябва да се въздържат от

искането за федерална държава. Въпреки противопоставянето на плана на незабавния

еносис, кипърските гърци се съгласяват с него, но Турция и кипърските турци

отхвърлят този план и настояват Плаза да бъде отстранен. Това искане е обосновано с

мотива, че Плаза превишава правомощията си, предлагайки специфични предложения.

На U Thant не му остава нищо друго освен да изостави посредническия метод. Вместо

него той решава да предостави своите добри услуги на двете страни. Края на

посредническия подход е ознаменуван в края на годината, когато Плаза се отказва и

постът му не бил зает от друго лице .

През март 1966 г. един още по-скромен опит за омиротворяване е иницииран под

ръководството на Карлос Бернадес – специален представител на генералния секретар на

ООН в Кипър. Вместо да се опитва да даде изрични предложения, около които да се

въртят пазарлъците на двете страни, той се насочва към окуражаване на двете страни за

достигане до споразумение при пряк диалог. Обаче нарастващия политически хаос в

Гърция дава своето негативно отражение на развитието на преговорите. На 21 април

1967 г. преврат в Гърция докарва на власт военните .

Кризата от ноември 1967 г.

Усилията за постигане на съгласие между двете страни в Кипър през 1967 г. са

връхлетени и от избухването на сериозни инциденти на насилие между общностите в

областта Кофину – Агиос Теодорос през месец ноември . Съществуват много погледи

върху тези събития и обяснения за тяхното проявление. Но едно е сигурно – след тях

сериозна враждебност възниква между Националната гвардия и добре въоръжените

турско - кипърски "сили за сигурност". Преговорите за спиране на огъня са

договорени бързо, но Турция изпраща военна авиация над Кипър, мобилизира силите

си и предупреждава генералния секретар на ООН за това как събитията от Агиос

Теодорос са внесли "елемент на усложнение" в ситуацията .

След сложни дипломатически маневри на 30 ноември 1967 г. Гърция и Турция стигат до крайно споразумение:

• гръцките и турски войскови части, надвишаващи броя, определен в Договора за

съюза трябва да бъдат изтеглени от Кипър в много кратък период

• Турция се задължава да се въздържа от инвазия

• гръцката кипърска Национална гвардия трябва да се разпусне и оръжието и да се

предаде на умиротворителните сили на ООН, които поемат пълна отговорност за

законността и реда в Кипър независимостта и целостта на Кипърската република ще

бъдат възстановени .

На 25 февруари 1968 г. се провеждат президентски избори, които са спечелени от архиепископ Макариос. Той демонстрира своята воля пред Камарата на

представителите да води диалог с кипърските турци относно начините за осигуряването

на техните легитимни права и определени допълнителни привилегии, при положение

обаче, че те са в рамките на унитарната, демократична и независима държава.

По това време кипърските турци изглеждат склонни да изоставят искането си за

"географска федерация". В международен план се приема, че турската общност обладава серия от права вследствие Цюрих – Лондонски споразумения далеч по-големи

от тези, които реално й се полагат. Ето защо политическият климат става чувствително по-благоприятен. По-конкретно

гръцките и турски войски са оттеглени от Кипър и надвисналата опасност от гръцко-

турски конфликт е преодоляна. Става ясно, че споразумение не е възможно без преки

преговори между партиите, които са директно засегнати – т.е. гръцките и турски

киприоти. Остава да се види дали преките преговори след 5 г. на разделение и

напрежение ще дадат резултат.

Междуобщностните преговори 1968-1971 г.

След кризата от ноември – декември 1967 г. СС на ООН в своя "стремеж да намери

мирно решение на Кипърския въпрос приема посредством резолюцията си от 22

декември 1967 г. процедурата на добри услуги на генералния секретар на ООН" на

базата на предложенията, отправени от самия него. Генералния секретар предлага

провеждането на местни разговори в Кипър под ръководството на неговия специален

представител там. Първата пробна среща се осъществява в Бейрут на 11 юни 1968 г. като двете общности – гръцката и турската са представени съответно от Клиридис и

Денкташ. Срещата в Бейрут слага началото на преговорите в Кипър, като първата

среща, състояла се на острова е тази от 24 юни 1968 в Никозия. Поредицата от преговори има за цел обсъждането на различни възможности за решението на проблема

с конституционната уредба на основата на идеята за независима, цялостна и суверенна

държава.

Първата фаза на преговорите

Първата фаза на преговорите протича гладко. Още на предварителната среща в Бейрут Денкташ признава, че Цюрихските споразумения съдържат клаузи, ощетяващи както

гърците, така и турците, като по този начин демонстрира готовността си за промяната

на някои от тях. Но според него междуобщностния баланс, създаден с Конституцията

от 1960 г., трябвало да бъде запазен.

1. Турската страна се съгласява да намали процента на участието си в гражданския

апарат, полицията и законодателната власт на процента от населението, което турците

съставляват на острова.

2. Турската страна няма възражения по унификацията на съдебната власт при

определени условия.

3. По отношение на изпълнителната власт разпределението на постовете трябва да

се извърши според процента на съответната общност от населението;

вицепрезидентския офис трябва да принадлежи на турската общност. 4. По отношение на местната администрация Денкташ заявява, че турската страна

не настоява за изграждането на административни единици, в които турците ще са

мнозинство и много други.

Въпреки разминаванията по някои въпроси първата фаза приключва в дух на

"резервиран оптимизъм".

Втора фаза на преговорите

След привършването на първата фаза и Р. Денкташ, и Клиридис провеждат консултации съответно с турското и кипърското правителство. Гръцката кипърска

страна е наясно с това, че трудността от преговорите с турската страна идва от промяната на отношението на последната по множество въпроси. Така става и след

срещата на Денкташ с турското правителство.

Една от основните спънки в преговорите е тази, свързана с настояването на турската

страна за местно самоуправление. Денкташ предлага селата да бъдат групирани по

няколко по общностен (етнически) признак и всяка такава група от села да има местно

самоуправление. Клиридис отговоря, че гръцката страна не може да позволи създаване

на федерална или кантонна система.

Трета фаза на преговорите

Третата фаза на преговорите започва на 11 август 1969 г. Отново наред с другите

разминавания в позициите основен проблем е въпросът за мащаба на местното

самоуправление и базата, на която то ще се осъществи – общностна (етническа) или

друга. Така преговорите между двете общности в периода 1968-71 г. не се увенчават с

успех.

Разширените преговори и моделът от 1974 г.

Провалът на преговорите между общностите през 1971 г. е застрашен и затова почти

веднага ООН се намесва, за да спомогне за възобновяването им. Генералният секретар

на ООН прави различни сондажи по отношение на заинтересованите страни, в частност Гърция и Турция, и представил своите впечатления от отношенията на двете Кипърски

страни. Той ги представя по следния начин:

1. Турската позиция :

1) Турция е твърдо срещу еносиса и е готова да му се противопостави с всички

средства, включително с интервенция в Кипър, рискувайки война с Гърция.

2) Турското правителство твърдо поддържа юридическата валидност на сключените

договори.

3) Турция вижда бъдещето на Кипър в сътрудничеството между двете автономни

общности чрез балансирано партньорство.

4) Турция настоява кипърските турци да не бъдат разглеждани като малцинство, а като

отделна общност. 5) Турция е за възобновяване на преговорите между общностите и счита, че те

предоставят възможно най-добрите условия за постигане на решение по Кипърския

въпрос.

6) Турция желае избягването на война или военна конфронтация с Гърция.

7) Турция счита, че основният подход в междуобщностните преговори, а именно чрез приемането и установяването на местна автономия, е правилен. Основното, което

Анкара иска, е турската общност да бъде автономна, а това от своя страна изисква

ревизия на конституционната рамка на републиката.

2. Гръцката позиция :

1) Гръцкото правителство осъзнава невъзможността за осъществяването на еносис. Ето

защо то подкрепя независимата, суверенна, унитарна република Кипър.

2) Гърция (на този етап) счита, че споразумение по Кипърския въпрос е единствено

възможно посредством усилията на президента Макариос чрез процедурата на

интеркомунални преговори, които биха били подпомогнати от подобряването на

отношенията между Гърция и Турция.

3) Гърция има реална представа за турската позиция. Според Гърция трябва да бъдат избрани конституционни експерти от Гърция и Турция, които да бъдат изпратени при

преговорите, за да подпомогнат двете преговарящи лица.

4) Гръцкото правителство все още е изпълнено с опасения относно дългосрочните

планове на Турция и турските киприоти. То се страхува от вероятните усилия на

турската страна за създаване на условия за разделение. Всъщност вече de facto

съществува разделение, ала няма никакви признаци за развитие към еносис.

5) Гърция счита, че основният принцип на Цюрихското споразумение по отношение

забраната и на разделянето, и на еносиса, трябва да бъде затвърден.

6) Гръцкото правителство смята, че турските киприоти трябва да покажат повече воля

за сътрудничество с правителството на кипърската република по отношение на мерките

за премахването на конфронтацията и подобряване на отношенията между двете

общности.

7) Гръцкото правителство вярва, че Кипърският проблем може и трябва да бъде решен

без да се посяга на по-широките интереси и на Гърция, и на Турция.

В съответствие със сондажите и консултациите си генералния секретар на ООН издава

доклад на 18 октомври 1971 г., който проправя пътя за възобновяване на преговорите. В

този смисъл U Thant представя на правителствата на Кипър, Гърция и Турция

предложение, което трябва да възобнови преговорите и да ги направи по-ефективни.

Предложението е, "с оглед на подобряването на бъдещото провеждане на преговорите

между общностите, неговият специален представител в Кипър Озорио Тафал при

прилагането на добрите услуги на генералния секретар да вземе участие в преговорите

между представителите на двете общности". Предложено е още правителствата на

Гърция и Турция да изпратят конституционни експерти, които да присъстват на

преговорите в качеството на съветници .

Roberto Guyer (заместник генерален секретар по специални политически въпроси) е

изпратен в Никозия, Атина и Анкара. Той посещава тези столици между 30 януари и 5

февруари 1972 г. Неговият диалог там дава своето отражение в съгласието по принцип

за възобновяване на преговорите на базата на доклада от 18 октомври 1971 г. и под

формулата предложена от ООН. Накрая преговорите биват действително възобновени

на 8 юни 1972 г., като сега в тях участие вземат (освен Клиридис и Денкташ) и

специален представител на генералния секретар на ООН за Кипър Тафал плюс гръцкия

и турски експерт – съответно Деклерис и Aldiçasti. Генералният секретар посещава тази

първа среща и прави няколко бележки по отношение на преговорите, които са за сетен

път реактивирани. Той припомня на преговарящите страни, че ООН е въвлечена в

Кипърския проблем от повече от 8 г. и има голям интерес в търсенето на напредък за

установяване на мир.

2. Развитие на преговорите

Въпреки постигнатите компромиси по редица въпроси по време на първия рунд от преговорите, сериозни несъгласия остават в областта на законодателството,

изпълнителната власт, съдебната власт и специално по отношение на местното

самоуправление. Използвана е схемата на "двустадийни преговори с активно участие на

посредника". Както подсказва самото наименование на тази техника медиаторът разговаря с двете страни по отделно; прави опити да примири някои различия като

същевременно изолира някои проблемни точки; и накрая следва директна среща между

преговарящите страни за окончателно обсъждане на въпроса.

Значителен прогрес е гладко постигнат в повечето области, отнасящи се до

организацията на централното правителство . Договорено е, че:

• Камарата на представителите (така както е уредена в Конституцията от 1960 г.) ще да бъде запазена.

• Двете общности камари ще бъдат премахнати.

• Техните функции ще да бъдат прехвърлени на двата клона на парламента,

състоящ се от гръцки и турски представители. (тези два клона щели да изпълняват различни регионални функции на базата на закони, гласувани от парламента като цяло).

• Камарата на представителите ще се състои от 75 члена, от които 60 гърци и 15

турци (като по този начин се спазвала пропорцията 80:20).

• Президентът трябва да е грък и да се избира от парламента като цяло.

• Турската страна приема премахването на предвидените в Конституцията от 1960

г. разделени мнозинства и решенията на Камарата на представителите трябва да бъдат взимани с мнозинство от всички депутати, с изключение на избирателния закон и

поправките на конституцията - текстове, за промяната на които се изисквало

"подсилено мнозинство", включващо и специфичен брой гласове на турски депутати.

По-големи трудности са срещнати в дискусиите за установяването на изпълнителната

власт на държавата. До средата на 1973 г. е договорено, че:

• Кипър трябва да остане президентска република (с президент кипърски грък и

вицепрезидент кипърски турчин)

• Трябва да съществува Министерски съвет, състоящ се от гръцки и турски

кипърци в пропорция равна на съотношението между двете общности на острова (което

означава, че турската страна се съгласява да намали участието си до 20%).

• Предвижда се съществено намаляване на самостоятелните изпълнителни

правомощия на вице-президента.

• Трябва да бъдат премахнати правото на вето както на президента, така и на

вицепрезидента.

Основният въпрос по време на междуобщностните преговори бил този за местното

управление и най-сериозното противоречие, което се появило тук било дали трябва да

съществуват централизирани органи на властта – едни гръцки, а други – турски.

Турската страна демонстрирала своята твърда позиция по този въпрос, а именно, че

трябва да съществуват две централни власти и че точно определени функции на

местната власт трябва да бъдат прибавени към функциите на двете общностни камари,

съществуващи по силата на Конституцията от 1960 г. Гръцката страна се

съпротивлявала на това предложение до края на 1972 г., но разбрала, че за да се стигне

до резултат трябва да приеме турското искане.

Преговорите вървят в конструктивен дух и изглежда много вероятно, както

потвърждава гръцкия кипърски преговарящ, че ако превратът от юли не се бил състоял,

то този проблем с организацията и функциите на местното управление щял да бъде

решен през август 1974 г.

Кипър – Политическо развитие

Въпреки значителния прогрес в диалога по конституционната уредба на кипърската

република, събитията вътре в кипърската гръцка общност, както и отношенията между

правителствата на Гърция и Кипър, хвърлят дълга и застрашителна сянка върху

преговорите. Тези събития могат да бъдат групирани в три направления:

• терористичната дейност вътре в гръцката кипърска общност • църковната криза в Кипърската Църква

• разрастващият се разрив между Гръцката хунта и правителството на

архиепископ Макариос.

На 8 март 1970 г. е извършен опит за покушение срещу архиепископ Макариос, когато

неговия хеликоптер, току що излетял, попада под обстрел. Въпреки че е доста сериозно

ранен, пилотът успял да приземи машината. Президентът пък успява да остане

невредим. Въпреки различните версии за организаторите на атентата, той е причината

за повишаване на напрежението между Никозия и Гърция през март и април 1970 г., защото е открито, че Хунтата има връзка с Националния Фронт, които пък били най-

вероятните извършители на терористичния акт. През следващите месеци следват множество други бомбени атентати.

Това, което със сигурност може да се каже във връзка с тези атентати, е, че в

кипърското гръцко общество се е появява дълбоко разделение и че независимо от огромната народна подкрепа за Макариос терористичните групировки застрашават продължаването на преговорите.

Тази заплаха се увеличава след тайното завръщане на острова на генерал Георгиос

Гривас в началото на септември 1971 г., който в периода 1955-59 г. организира

партизанска борба срещу британците. При завръщането си той организира ново

движение, наречено EOKA "B".

Тясно свързана с агитацията за еносис и увеличаването на терористичната дейност е

появата на открит конфликт в Православната църква на Кипър. Той става факт, когато

тримата епископи – членове на Св. Синод на Гръцката кипърска църква – се обръщат срещу архиепископ Макариос и поставят под въпрос не оспорената му до момента

църковна власт, която мнозина считат за източника на политическата му харизма. През юли 1973 г. Макариос свиква съвещание на Източноправославните църкви. Този

църковен орган осъжда тримата епископи и оправдава позицията на Макариос.

По-значително е острото и публично влошаване на отношенията между Гръцката

Хунта и правителството на архиепископ Макариос, което започва през първата

половина на 1972 г. Накрая на 11 февруари 1972 г. открита криза избухва между

правителствата на Кипър и Гърция. На този ден гръцкото правителство връчва на

президента Макариос ултиматум, с който изисквало реорганизация на правителството,

предаване на чешкото оръжие на Националната Гвардия и др.

Тези изисквания са включени в нота, съдържаща и две устни изисквания:

• Макариос да напусне Кипър и да се оттегли в Атина.

• Да се вземат драстични мерки за елиминирането на комунистическия елемент в

кипърското управление.

Архиепископ Макариос дава ясно да се разбере, че няма да извърши нито едно от тези

нареждания и протестира срещу натиска и вмешателството на Атина. Но за да избегне

усложнения, архиепископ Макариос предава оръжието, внесено от Чехословакия, на

мироопазващите сили на ООН. Но дори така, при премахването на този определен

проблем отношенията между Атина и Никозия остават твърде обтегнати.

В края на ноември 1973 г. полковник Пападопулос, вече президент на Гърция, е

изместен от други военни . Две неща веднага станали ясни:

1) зад управляващите стоял бригадният генерал Йоанидес, яростен антикомунист и

силно ненавиждащ архиепископ Макариос

2) новият режим щял да бъде още по-авторитарен, отколкото предходния.

Тогава какви били намеренията на новата Хунта към Кипър?

Те не са изразени ясно, но враждебността на Йоанидес към независим Кипър и личната

му неприязън спрямо Макариос са достатъчни стимули за това Атина да подкрепя още

по-силно терористични групи, агитиращи за еносис и да опонира на всеки опит кипърското правителство да достигне до окончателно споразумение с турската страна

(дори със средствата на военен преврат). Едно било ясно – развитието на отношенията между Гърция и Кипър и вътре в

кипърската гръцка общност поставя архиепископ Макариос и неговото правителство в

определено неудобна позиция и ги сблъсква с болезнена дилема.

От една страна постигането на конституционно и политическо споразумение става по-

наложително, отколкото преди, защото по-нататъшното разрастване на напрежението

вътре в кипърската гръцка общност не само дава аргументи на кипърските турци в

полза на искането им за по-широки местни и общностни права, но също така дава

повод на Турция за военна интервенция в случай на избухване на нова вълна на

насилие на острова. Обаче от друга страна Макариос и неговите сподвижници

осъзнават, че достигането до окончателно споразумение с турската кипърска страна

означава изключване на възможността за еносис. Тогава архиепископът щял да бъде

обвинен в предателство както от част от кипърските гърци, така и от военните

управници на Гърция. Атина щяла да направи опити да го премахне, като по този начин

развързвала ръцете на Турция да се намеси. Най-добрата политическа линия, която

Макариос може да следва, е политиката на изчакване и на опит за пълно вътрешно

разбирателство с кипърските турци (без обаче да им отстъпва твърде много общностни

права и без официално да достига до споразумение с тях, защото щяла да се повтори

схемата: гръцки опит за свалянето му → повод за намеса на Анкара). Междувременно

можело да се очаква падането на гръцката хунта или решителен обрат в американската

политика в посока подкрепа на междуобщностните преговори, или пък елиминирането

на тероризма на острова.

През първите месеци на 1974 г., новосъздаденото турско правителство чрез серии от официални заявления от Анкара и от трибуната на ООН обявява фундаментална

промяна на турската политическа линия спрямо Кипър. Така напр. турският министър

председател Еджевит прави изявления в началото на 1974 г., в което се казва, че най-

доброто решение за Кипър е федеративното устройство.

Обяснение на тази ненадейна промяна в турската политика лесно може да бъде

намерено. Турското правителство осъзнава, че отношенията между архиепископ

Макариос и гръцката хунта са навлезли в критичен етап на враждебност и

конфронтация и не след дълго ще да последва опит за сваляне на Кипърското

правителство. Това пък от своя страна ще да даде на Турция удобен претекст, който да

оправдае военната турска интервенция, и в крайна сметка да реши един път завинаги

Кипърския въпрос. Военното решаване на проблема започва да изглежда неизбежно.

Турските стратези знаят това и считат, че колкото по-рано стане, толкова по-добре.

Преврат и инвазия

Изглежда, че някъде към юни 1974 г. бригадният генерал Йоанидис, водач на гръцката

хунта, взема твърдо решение да убие архиепископ Макариос и да свали неговото

правителство, да постави на тяхно място марионетен режим и тогава да пристъпи към

преки преговори с турското правителство ( естествено с подкрепата и одобрението на

САЩ) относно това дали Кипър ще се обедини с Гърция или ще бъде създадена

федеративна кипърска държава на географски принцип, която след време да бъде

поделена между Гърция и Турция. Първият вариант, т.е. еносис, предполага гръцката

страна да направи важни отстъпки ( като например създаването на турска военна база

на острова). Очевидно решенията са съобщени на лица от управляващите среди в САЩ.

Някой кръгове от Държавния департамент изразяват своята загриженост от реализирането на плановете на Атина, но изглежда, че сериозни мерки за

предотвратяване на подобен сюжет не саи взети.

През юни и юли 1974 г. в Кипър упорито се носи мълва за предстоящ държавен

преврат, терористичната активност на острова видимо поддържана от гръцките

офицери се увеличава, а доказателства сочат, че турските и турско- кипърските сили са

в състояние на повишена бойна готовност. Тази позиция на турската страна може да

бъде обяснена с очакваното сваляне на Макариос – действие на гръцката хунта, което

ще даде на Турция дългоочаквания повод да нахлуе на острова. Накрая на 2 юли

архиепископ Макариос решава да вземе инициативата в свои ръце, публикувайки

директен протест, насочен към гръцките диктатори. Той пише отворено и

изключително дръзко писмо (което става публично достояние на 6 юли) до генерал

Гизикис, гръцкия президент, в което архиепископът излага в подробности гръцката

подривна дейност в Кипър, обвинява гръцкото правителство за създалата се ситуация и

настоява за изтеглянето на острова на гръцките офицери, служещи в Кипърската

национална гвардия.

Действието на Макариос без съмнение е рискован ход, базиран на несъстоятелни

приемания. Президентът на РКипър надценява рационалността на гръцката хунта и

вероятността американското правителство да се намеси в кризата, премахвайки

опасността от преврат или от турска инвазия с цел разделяне на острова ( както

Вашингтон прави в миналото).

През утрото на 15 юли 1974 г. войски и танкове под командването на гръцките военни

офицери щурмуват президентския дворец в Никозия. Архиепископ Макариос успява да

избяга невредим и временно напуска Кипър. Националната Гвардия по нареждане на

хунтата обявява формирането на марионетно правителство, което няма шансове да

получи международно признаване .

Въпреки това новото кипърско правителство успява временно и посредством брутално

прилагане на сила да ликвидира откритата съпротива и да установи военен контрол

върху острова. Гръцкият военен преврат се сблъсква с широко международно осъждане

със забележителното изключение на американското правителство. Позицията на САЩ

контрастира на декларираната от европейските и други държави подкрепа за Макариос

и легитимното правителство на Кипър. Американският държавен департамент първоначално приветства извършения преврат, съобщава без особено възмущение за

“убийството” на Макариос и в последствие отказва да признае преврата за външна

намеса, правейки усилия да представи ставащото като изцяло вътрешно събитие.

Пределно ясно е обаче, че усукванията на американското правителство са изтълкувани

от турска страна като знак за това, че американците ще признаят новия кипърски режим

и че, ако не се вземат незабавни военни мерки, може да се стигне до еносис. Турски

управнически лица започват да говорят за инвазия и географско разделение на Кипър.

Междувременно зам. държавният секретар Джозеф Сиско е изпратен в Атина и Анкара,

правейки не особено задълбочени усилия за започването на диалог между гръцкото и

турското правителство. Американското правителство дава ясно да се разбере, че не е

готово да оказва натиск върху която и да е страна. В писмо до Обединеното кралство

Турция призовава за съвместни британско – турски действия по силата на договора за

гаранция, съобщавайки, че, ако Великобритания не вземе участие, Турция сама ще

извърши интервенция. Следва безрезултатна среща в Лондон на 18 юли между турския

министър председател и британския външен министър, на която Калахан изказва

виждането си, че кипърското марионетно правителство няма да издържи дълго време (

както и гръцката хунта) и апелира Турция да не започва военна интервенция в Кипър,

защото това ще усложни и без това заплетената ситуация и всъщност да влоши

позициите и на двете кипърски общности.

Но на 20 юли 1974 г. турското правителство започва изпълнението на операция

“Атила”. Турция нахлува в Кипър като оправдала действията си с Договора за

гаранция. Скоро след турската инвазия в Кипър гръцката хунта и нейния кипърски клон

падат от власт и президентският пост в РКипър е зает от Клиридис, президент на

Камарата на представителите до този момент, като легитимен приемник на Макариос

според конституцията от 1960 г. На 22 юли е договорено прекратяване на огъня между страните по инициатива на ООН,

но почти веднага договореността е нарушена от турските войски, който продължават операциите си. Като резултат от това областта под турски контрол е значително

разширена през следващите дни и на 30 юли тя представлява триъгълник, на който

едната страна съвпада с част от севернокипърското крайбрежие, а един от върховете му

достига до Никозия.

По отношение на инвазията в Кипър СС на ООН чрез различни резолюции и специално

с Резолюция 353 “дълбоко осъжда избухването на насилие и извършването на

кръвопролития” на остров Кипър. СС на ООН изразява своята загриженост по

отношение на създалата се ситуация и призовава за “необходимостта от възстановяване

на конституционната система на републиката, установена и гарантирана от международни споразумения”; апелира за спиране на огъня; изисква прекратяване на

чуждата военна интервенция; незабавно изтегляне на всички чужди войски от територията на републиката; призовал Гърция, Турция и Великобритания “да започнат

незабавно преговори за възстановяване на мира в района и конституционното

правителство в Кипър”.

В съответствие с последната препоръка и “зачитайки международните споразумения,

подписани в Никозия на 16 август 1960 г.” външните министри на Гърция, Турция и

Великобритания “с ясното съзнание за техните отговорности що се отнася до

поддържането на независимостта, териториалната цялост и сигурността на РКипър”

провеждат преговори в Женева от 25 до 30 юли 1974 г. Резултата от тази среща е

Женевската конвенция, която на кратко предвиждала следното:

• прекратяването на огъня, което вече е договорено, но трябвало да се съблюдава;

• Трябва да бъдат предприети някои незабавни умиротворителни и

нормализиращи ситуацията мерки

• Договорени са преговори, който да осигурят: а) възстановяване на мира в

района; б) възстановяване на законното конституционно управление в страната;

Тези бъдещи преговори трябвало да започнат на 8 август 1974 г. в Женева и на тях да

присъстват външните министри на гореспоменатите страни плюс представители на

кипърските гърци и кипърските турци. Следвайки тези договорености втората

Женевска конференция се открива в уреченото време. Но междувременно турските

въоръжени сили в Кипър продължават да нарушават споразумението за прекратяване

на огъня и съответно разширяват окупационната си зона. Това настъпление се

осъществило през първите седмици на август като са превзети важни гръцки селища, а

техните жители са принудени да напуснат родните си места. Все по – ясна става

убедеността на Турция да установи федерална държава на географски признак.

Първа сесия ( 10 август ) Турският външен министър Гюнес изразява турската позиция, а именно че “Кипър се

нуждае от конституция” и Женевската конференция трябва да реши този проблем.

Клиридис, преговарящ от гръцка кипърска страна, се съгласява, че Кипър се нуждае от установяването на конституционен ред, но не приема, че кипърската държава няма

конституция. Според него конституцията от 1960 г. все още е в сила и трябва незабавно

да бъде приведена в действие. Именно защитата на конституцията от 1960 г. представлява единственото оправдание за турската военна интервенция, т.е. турската

инвазия е в съответствие с Договора за гаранция, но само ако има за цел възстановяване

на статуквото. Клиридис казва, че, ако Турция не се съгласи с подобен анализ, то това

означава, че тя се опитва да наложи конституция на кипърския народ. Допълва още, че

няма да се подаде на заплахи и да преговаря при изнудване от другата страна.

По – късно, през утрото на 12 август, е предложен нов план, предшестван от други

турски планове. Този план, останал в историята като “Плана Гюнес”, предвижда

изграждането на турска кипърска автономна зона, състояща се от основна турска

кипърска област на север и 5 по – малки области или кантони в другите части на

острова. Турската кипърска автономна зона трябва да обхваща около 34% от територията на републиката. “Планът Гюнес” изисква от кипърските гърци да приемат още това всяка администрация да има “пълнен контрол” над своята собствена област в

нейните географски граници”. Клиридис е посетен от членове на британската делегация

по повод задкулисната дипломатическа активност, която има за цел да запази

конференцията. Гръцкият кипърски преговарящ е помолен да не прави никакви

изказвания, отхвърлящи турския план.

Втора сесия на конференцията ( 13 август) След дискусиите изпълняващият функциите на президент по силата на конституцията

от 1960 г. Клиридис моли, че кратко прекъсване на преговорите, за да отиде в Кипър,

където да се консултира с правителството си. Обещава да се върне след около 38 часа с

точно определен отговор. Но турският преговарящ Гюнес отказва да приеме такъв ход

на преговорите. Тогава се намесва Калахан, който заявява, че, ако кръвопролитията се

повторят, това ще да бъде резултат от турски отказ да преговарят. Британският външен

министър оценява позицията на Клиридис като позитивна, тъй като последният приема

следните точки:

• Конституцията от 1960 г. е нефункционална и се нуждае от основна ревизия.

• Значителна автономия трябва да бъде предоставена и на двете страни.

• Кипърската държава трябва да бъде двуобщностна.

Последният етап от конференцията е много напрегнат. Турският преговарящ Гюнес

казва: “Считам, че получих отрицателен отговор на моите предложения. Следователно

не мога да се съглася с продължаването на преговорите”.

Така втората Женевска конференция се разпада приблизително към 3 следобед.

Турските сили започват военни действия на острова, включително бомбардировки над

градовете, към 4.30 часа следобед (фиг.3).

Би било много учудващо, ако Женевските конференции бяха завършили с нещо,

различно от провал. Първо – те се осъществяват на фона на много сериозни и

динамични събития – държавният преврат на гръцката хунта срещу правителството на

Макариос, масираното нахлуване на Турция на острова, падането на хунтата, идването

на власт на Караманлис в Гърция, продължаващата опасност от избухване на война

между Гърция и Турция и трескавите, но спорадични и нерешителни усилия на САЩ и

Великобритания да посредничат. Женевските конференции на теория са конференции

на държавите – гарантки, посетени допълнително от представители на кипърските

общности. Но всъщност те представляват директна конфронтация между Турция и

гръцката кипърска страна. Нещо повече – турската страна се опитва не да преговаря, а

да поставя условия, имайки предвид затрудненото положение на гръцката и кипърската

гръцка страна ( съответно заради падането на режима в Атина и военната турска

интервенция в Кипър).

След подновяването на турското настъпление е постигнато ново, постоянно

споразумение за спиране на бойните действия. Турската инвазия и последвалата

окупация дават следните резултати :

1. Почти 37% от територията на република Кипър остават в турската зона. Тези

земи са предимно в северната част на Кипър, където се смята, че са съсредоточени 70%

от ресурсите на острова.

2. Почти всички кипърски гърци са изселени от окупираната северна част, където

съставлявали 80% от населението (фиг.4).

3. Гръцките и турските кипърци, които живели заедно в продължение на 400

години, са принудени да живеят разделено.

4. Все още не е намерен отговор на въпроса за съдбата на изчезналите по време на

военните действия (фиг.5)

5. Към края на 1974 г. около 12 хил. души са принудени да живеят в анклави в

условия на потисничество, тормоз и лишения.

6. 35 хил. турски войници, разположени на острова, го правят “един от най –

милитаризираните региони в света”.

7. Над 115 хил. турци са заселени като колонизатори в окупираната зона,

променяйки по този начин демографското съотношение на острова.

8. “Линията Атила” разделя изкуствено острова и предпазва от това кипърските

гърци да потърсят правата си върху своите имоти на север (фиг.6).

9. В опита си да консолидира създалата се de facto ситуация се стига до

обявяването на независимостта на Севернокипърската турска република – една

псевдодържава, призната само от Турция и изцяло зависима от нея.

10. Според турски кипърски вестници над 1/3 от кипърските турци са емигрирали от окупираната област между 1974-1995 г. заради икономическата и социална мизерия

там. Като резултат кипърските турци, които останали, са по-малко от турските войски

плюс заселниците от Анадола.

11. Нелегалният режим в окупираната зона съзнателно и методично се опитва да

унищожи всяка следа от гръцкото културно и историческо наследство. Всички гръцки

имена на местности са заменени с турски. Църкви, манастири, монументи и

археологически обекти се разрушават, оскверняват или ограбват. Безценни религиозни

и археологически ценности, част от световното културно наследство, са откраднати и

изнесени нелегално в чужбина (фиг.7).

Цюрихско – Лондонските споразумения представляват опит за решаване на разразилия

се още преди 1959 г. Кипърски проблем. В тяхното създаване участват заинтересованите страни – Великобритания, Гърция и Турция, но не и най – пряко

засегнатите – самите кипърци. Може би и затова се създава една нежизнеспособна

държава, която само след няколко години рухва под тежестта на собствената си

нефункционалност. Но в онези смутни за Кипър времена кипърци имат своя

харизматичен водач – архиепископ Макариос, “политик, изпреварил времето си”,

който, разбирайки реалностите на съвремието си, се обявява за независим и суверенен

Кипър. По ирония на съдбата тази политическа линия на архиепископа ( би могло да се

каже най – мъдра и далновидна от днешна гледна точка) не успява да предотврати това

Кипър да стане отново жертва на външни сили и интереси. Водейки самостоятелна

политика Макариос си спечелва враг в лицето на т.нар.”черни полковници” в Атина.

Обявявайки го за предател, военната гръцка хунта организира преврат срещу

кипърския президент, давайки по този начин повод за още една външна намеса – този

път от турска страна, която ( за разлика от първата) остава своите дълбоки и трайни

отпечатъци и до ден днешен. В тази линия на мислене Кипърският въпрос може да бъде

свързан с основната идея на Роберт Нисбет, изразена в неговия труд “Социалната

промяна и историята” . Според автора значителните промени и обществени сътресения

в обществото винаги се дължат предимно на действието на външни сили, съчетани с

вътрешни предпоставки. Тази теза намира своето пълно потвърждение в историята на

Кипър – от времето на микенските миграции през 1400 г. пр. Хр. до преврата от 1974 г. и последвалата турска инвазия.

Използвана литература и материали:

• Гарабедян, Агоп; Национално – освободителната борба и провъзгласяването на

република Кипър 1945 – 1960, София, 1989

• Гарелов, Иван; Атила срещу Афродита, София, 1987

• Denktash, Rauf R., The Cyprus Triangle, Nicosia, 1982

• Markides, Kyriacos C., The Rise and Fall of the Cyprus Republic 1977

• Poliviou, Polivios G., Cyprus. Conflict and Negotiation 1960 – 1980.

• http://en.wikipedia.org/wiki/Cyprus_question