ВЕНЧЕ ПОПОВАБЪЛГАРСКАТА СТИЛИСТИКАД050-ТЕ ГОДИНИ НА XX ВУНИВЕРСИТЕТСКО ИЗДАТЕЛСТВО "СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ" СОФИЯ 1994

НА проф. д-р ВОЙТЕК СКАЛМОВСКИВМЕСТО ПРЕДГОВОРИсторията на българската стилистика е тъжна, но не може да се представи нито тъжно, нито смешно. Проф. Николай Генчев направи сполучлив опит да напише "Смешна история" на българския народ, от която ни стана още по-тьжно. Но вероятно всяка история е тъжна, иначе не би съществувал диалогът на Алиса с Мишката "в страната на чудесата":- Нали обеща да ми разправиш своята история? - запита Алиса. . .- Моята история е тъжна и дълга като опашката ми - рече Мишката, извърната към Алиса, и въздъхна.Че е дълга опашката й - вярно е - си помисли Алиса, - но защо пък казва, че е тъжна?Мишката започна да разправя, а Алиса продължи да гледа опашката и да се чуди как може да е тьжна\*Защо наистина тъжна?Възможни са много отговори и все незадоволителни.За мене историята на българската стилистика е тъжна, защото е бедна. А това определя и нейното настояще. Но все пак тя съществува като наука от този момент, от който съществува българска книжнина и българска култура. В различни периоди на нашето развитие нейното присъствие е било различно, но не е имало време, когато е била забравена или изоставена. Има основание да се вярва, че бъдещето й ще бъде по-силно и по-успешно от развитието й до днес.* Алиса и Мишката, както ни е известно, владеят различни семиотични системи и затова всяка от тях познава само едното от значенията на омоним ната двойка: 1а1е 'приказка, разказ, история' и 1аП 'опашка' ("Мше 13 а 1опв апй а вай 1а1е" - "11'& а 1оп 1аП, сег1ат1у, Ьч< мЬу йо Уоч са1111 8ас1?"\ т. е. дългата и тъжна "история" за Мишката е дълга и тъжна "опашка" за Алиса.

1.0. НАЧАЛОТОНа семиотиката дължим извеждането на ръкописа като ключов знак на Средновековието*. Стимулът за това бе даден от Умберто Еко с романа "Името на розата" (1980).Средновековният текст образува сложна семиотична структура, включваща дескрипционна част, в която думите означават вещи, и символна част, свързана с осмислянето им като знакове на сак-рална история. По такъв начин при интерпретацията на един библейски текст например отношението на вещите и знаковете се трансформира в отношение на историята и нейното описание. Създаването на художествено произведение превръща това отношение в усложнена структура, съдържаща многообразни кодове, способна да ги наслагва един върху друг, да ги трансформира един в друг или да ги поражда един от друг. Художествената фикция в романа на Еко се развива така, че да потвърди основното за художествения и научния текст - той е генериран и генера-тивно способен. "Открих това,'- пише У. Еко, което писателите винаги са знаели (и много пъти са ни казвали): книгите винаги говорят за други книги и всяка история разказва една вече разказана история. Знаел го е Омир, знаел го е Аристотел, да не говорим за Рабле или Сервантес. Ето защо моята история не можеше (к. м. - В. П.) да не започне с един намерен ръкопис и естествено беше да цитира този ръкопис. Така написах веднага въведението, поставяйки моето повествование на четвъртото ниво на описание, вътре в други три повествования: аз казвам, че Вале казваше, че Мабийон е казвал, че Адсон бил казал. . . "2Така слизането към все по-долни нива може да продължи, без някога да се стигне до най-ниското, защото все повече ще се открива, че художествената фикция няма нищо общо с думите. "Да

* Вж. напр" Символ в сиетеме культурм. - В: Трудн по знаковмм еистемам. Тарту. 1987, № 21.2 Е к о, У. Как написах "Името на розата". АБВ, г. XI, № 24 от 13. VI. 1989, с. 6.

се напише роман, - твърди Еко, е едно космологично начинание, като описаното в "Битие" - първата книга от Стария завет. . ."3.Текстовете, ръкописните текстове, са най-ранните факти от културата на човечеството, подложени на постоянно тълкуване и интерпретация, без перспективата тя да бъде изчерпана, още повече когато се отнася до архаични текстове, достигнали идентичност с колективна памет4. В този дух и Лотман прави едно обобщение, че средновековният тип култура трябва да се интерпретира като "движение към истината", не като преход "от един знак към друг, а като задълбочаване в знака", "новият текст - е винаги открит стар"6.Българската стилистика започва с ръкопис, както всички науки, чиито начала можем да търсим в Средновековието. Това е преводното съчинение под наслов "ГвОРГНИ ХОХРОЕЬСЕД - "О ОЕРДЗЪХЪ", включено в Симеоновия (Светославовия) Изборник от 1703 г. Първообразът се появява в Преслав най-рано през 913 г. - най-късно през 919", а той, от своя страна, отвежда към византийски оригинали, свързани с античното време7. Следователно българската стилистика по външна хронология започва от Средновековието, а фактически е свързана с по-стар момент - античната риторика. Риториката, намерила израз в един български средновековен ръкопис, си проправя път към Възраждането, минава през неговата книжнина и достига до наше време. Нейното движение обаче от Средновековието насам е много по-сложно, защото установява референции с развитието на други гледни точки към проблемите й, породени извън нея и от самата нея."На въпроса кога завършва античността и започва Средновековието, не може да се даде еднозначен отговор: преходът от една епоха в друга не е катаклизъм, който може да се датира чрез посочване на някаква година, а процес, продължаващ векове. Нещата се усложняват още повече от факта, че този процес се развива различно в различните локални точки на региона: за Константинопол или за Едес значение имат съвсем различни дати от' Пак там.4 Срв. М е й з е р с к и, В. М. Проблема символического интерпретанта в ссмис.-1Ш,е. секста. - В: Труди по знакомнм системам. Тарту, 1987, № 21,'Лотман, Ю. М, Статии по типологии культурьт. Тарту, 1970, с. 22.6 Аргументи за датирането г.рирежда К. К у е в в "Симеоновият сборник и неговите ЕОТОМГН". - Год. СУ. фак слав. фялол. Т. 67, с. 6.7 Вж. В е л к о в с к а, Е. Трактатът на Георги Хировоск за "За тропите", геговгйт славянски превод и византийската риторическа традиция. -Старобългарска литература. С., 1986, Кч !9, 75-83.тези, които имат значение за Рим или Тур. . . Ако на равнището на школското изложение можем да предложим за граница 476 г. (датата на падането на Ромул Августул, последният император на западната половина на империята), която в действителност има твърде съмнително значение и за реалните отношения в Италия, тя, от друга страна, нищо не означава за източните области на региона"8.И ако все пак историческите събития се търсят като необходим критерий за разграничаване на историческите периоди, при разграничаването на различни периоди от духовното развитие на човечеството те са твърде относителни. Така например християнството идва с прехода от античността към Средновековието, но ако на него може да се гледа като на исторически факт, спомагащ да се разграничат двете епохи, то последиците в духовния живот и култура от неговото установяване, са в повечето случаи дълготрайни процеси с корени в предходното. Християнството е религия, свързана с писмеността, неговата апологетика се опира на текста (религиозните, философски и поетически текстове в състава на Библията) и се разпространява чрез текста (Евангелието). И Западът, и Изтокът, независимо от спецификата в развитието им след падането на Римската империя, искат да установят властта на църквата, философията на вярата и могъществото на императорите чрез нещо

трайно. И това вече не е устното, а писменото слово. Античността "пише" и завещава свое писмено наследство, но "дори елинистичната и римската култура, които използуват писаното слово, пазят някаква устност"9 - твърди Аверинцев, разграничавайки наблюденията си върху елинската от елинистичната и римската култура.В големия и дълъг преход от антично към средновековно общество се извършва и преходът от устна към писмена култура. Писането като дейност през Средновековието е свързано с елитарните дейности, а грамотността се възприема като привилегия и съзнателно се ограничава. "Средновековното общество в своите глъбини е било безписмено и констатацията на тази негова неделима особеност налага изводи, които имат най-непосредствено отношение към цялостната история на литературата и културата"10.8 Аверинцев, С. С. Судби европейскон культурной традиции в з юху перехода от античности к Средков:-ковью. - В: Из истории культури средннх веков и Возрождения. Москва, 1976, с. 17.9 А в е р и н ц е в, С. С. Потика ранневизантийской литератури. Москва, 1977, с. 208. Цит. по А. Гуревич, с 30.10 Гуревич, А. Проблеми на средновековната народна култура. С., 1985, с. 30.

"Безписмените" среди на Средновековието развиват устните словесни жанрове и фолклора", а елитарните - "високата култура", изразена в писмена форма и противопоставяща се на народната или фолклорната.Трябва да се обърне внимание, че в Средновековието - както латинското, така и византийското - писмената култура остава ярко разграничена от устната и доколкото съществува взаимопро-никване, то е на две субкултури в границите на общата средновековна. При прехода обаче от античност към Средновековие в първите два века противопоставянето е на два типа култури. След като отминава първата вълна на християнското апологетство, започват съзнателно да се усвояват моделите на античното красноречие и да се използуват неговите образци и стереотипи, но средновековната теоретична мисъл, скована от монизма и прими-тивността на текстовете на християнското учение, както и от липса на фантазия за светското общуване с божеството12, за дълго не може да изведе фигури, равни на античните философи, автори и ритори. Едва от II в. насам започват да се издигат книжовници и проповедници, усвоили риторичното изкуство13. Старанието на Византия е забележително в борбата й срещу предхождащия я елинизъм и в същото време - в борбата за поглъщане и асимилация на античната култура.В този процес попада итрансформацията на риториката в стилистика при условие, че под "стилистика" ще се разбира риториката като свод от правила или механизъм за създаване не текст писмен текст. Защото стилистиката като наука за стила, и по-точно за стила на художествения текст, се създава от средата на XVII в., когато традиционната риторика изгубва своята научна стойност и за устния, и за писмения дискурс.Риториката като антична наука за трите равнища на дискурса:з а м и с ъ л, т. е. избор на идеи и теми, композиция, т. е. разположението им, и стил - използуването на риторическите фигури - след стабилизацията на християнството във Византия става основно знание и за писмения текст, и за всички устни публични изяви. Затова първата степен на обучение във византийските школи обхваща античния тривиум - граматика, риторика, философия." Пак там, с. 33.12 Срв. Н и ц ш е. Фр. Антихристианин. Опнт критики христианства. - В: Сумерки богов. Москва, 1989, 73-75.13 Срв. М а й о р о в, Г. Г. Формирование средневековной философии. М., 1979; Б н ч к о в, В. В. Зстегика поздней античноети. Москва, 1981.10Риториката става изключително необходима теория за християнските писатели и ритори, защото е единствената, която в античността дава правилата за съставянето на т. нар. "открит" и "закрит" текст, или правила за: а) дейност по създаване на текст, който се мисли в процеса на пораждането му и в центъра на който стоят "фигурите", и б) дейност по създаване на текста като

цяло (поетиката на текста). "В риториката процесът на пораждане на текстовете има "учен", съзнателен характер"14 - пише Лотман. Именно този "учен", съзнателен характер импонира на християнския книжовник и от начеващ школник в книжовната дейност го превръща във вещ творец на текстове. От времето обаче (XV- XVI в.), когато риториката и поетиката започват да изпълняват функция на нормативен комплекс за постигане на стил, пътят им води към хипертрофия. Максимата например, изразена от Квин-тилиан15 "Преди всичко нека не се надяваме (к. м. - В. П.), че речта може да бъде красива, ако не бъде убедителна", вече е изгубила смисъл.Писменото християнство демонстрира най-силната си привързаност към теорията на тропите и това може да се обясни с ръководните начала на апостолската мисъл за феноменалния свят като система от загадки, символи, образи, означаващи някакви реалности, които не могат да се представят и осмислят в своя чист вид на равнището на земните "събития"16.Тропите, произведени като закрити, дискретни текстове, при всяко логизиране извеждат един от елементите си със словесна природа, а друг - със зрителна, колкото и прикрита да бъде. Поради това риторичните текстове се различават от останалите езикови текстове по една съществена особеност - те нямат стихиен характер или поне почиват на правила, които са включени в самия текст както на равнището на метатекста, така и на равнището на непосредствената текстова структура. Това, според Лотман'7, създава спецификата на тропа, която едновременно включва в себе си елемент на ирационалност, тоест еквивалентността на нееквивалентни и даже неразполагащи се в един ред текстови елементи, и хиперрационализъм, свързан с включване на съзнателна конструкция в текста на риторичната фигура.14 Л о т м а н, Ю. М. Риторика. - В: Трудм по знаковьш сисг-гмам. Тарту, 1981, № 12, с. 11.15 (Зиш1Шапи8 М. Р. Ое 1па1;1ииопе ога1опа, VIII 42. Превод на цитата - Ал. Ничев, 1980 (устно). Вж. и др. под. мисли на древни риторики и тяхното тълкувание: Ведър, Й. Въведение в риториката. С., 1980, 14 - 24.16 Б н ч к о в, В. В. Зстетика поздней античноети, 246 - 247.17 Лотман, Ю. М. Цит. съч.11

Средновековието е една от епохите, изцяло ориентирана към тропите. Тяхната цел е не с помощта на определена семантична замяна да се изкаже това, което може да се изкаже и без тяхна помощ, а да се изрази такова съдържание, да се предаде такава информация, която по друг начин не може да се предаде. В този смисъл разбирането за енигматичността на словото, което означава нещата и явленията от видимия свят, е само знак, символ на своя трансцендентен образ. Разсъждавайки във връзка с този тип осмисляне на словото, Кр. Станчев пише: "Същият този естествен език, чрез който се изгражда стилистиката на литературната творба, се оказва предварително натоварен - в съзнанието на средновековния човек - със символичен смисъл, различен от обичайния, битийния. Още повече това важи за изразите, заети от Библията - другият източник за средновековното словесно творчество наред с естествения език. Там например "неопали-мата синайска къпина", "лилията, разцъфнала сред тръни" и още 70 подобни израза са синоними (т. е. в случая словесни синоними) на Богородица"18.Следователно с включването на съчинението на Хировоск (приема се, че той е живял на границата VI-VII в.) в Симеоновия (Светославов) Изборник може да се види колкото стремеж да се развие усетът на старобългарския писател към художественото слово, толкова и необходимост да се представи едно от множеството съчинения на византийски книжовници, които дават теорията на словото и теорията на философско-естетическото му осмисляне. В този смисъл първото съчинение, с което се открива страницата на българската стилистика, е в пълно съгласие с духа на изискването, дошло, разбира се, под влияние на византийската култура, да се представи една система от изразни средства, които, като служат на текста, представят или изобразяват целия универ-сиум, който средновековният човек е искал да обхване и познае.

Различни религиозни и философско-религиозни учения създават множество тълкования и проекции на словото, чийто обзор не е предмет на това изследване. Онова, което определя престижа на риторичната концепция за фигурите, разпространена от византийски автори в славянските литератури и по-конкретно в старобългарската, е учението в християнството (като се започне от най-ранния му апостолски период) за символа или образа. С помощта на тази категория се описва човешкото общество, самият човек, произведенията, които създава, текстовете на свещеното Писание,18 Станчев, Кр. Стилистика и жанрове на старобългарската литера -12т. е. всички обекти, попадащи в сферата на човешкия интелект. В средновековната култура "образът" приема известна разчлене-ност или диференциация, макар и с не съвсем изяснени граници:образ, символ, алегория, знак. Причината за раннохристиянското образно символно мислене е обща с причината, която предизвиква късноантичното символно-алегорично светоусещане, а тя, синтетично изведено, е стремежът към излизане от кризата на простотата и примитивизма на религиозните култове и навлизане във вътрешния духовен свят на човека.Трактатът на византийския книжовник Хировоск в превод "О ОЕРДЗ'ЬХЪ" прави завидна кариера в средновековния славянски свят, което се вижда от неговите 17 преписа19. Причините за това са няколко:- Книжовната продукция на славянското Средновековие свидетелствува, че книжовниците са имали теоретико-естетически, литературоведски и риторически знания, придобити както от преводаческата им практика, така и от духовни училища или по-високи школи. Съчинението на Хировоск, попаднало в Симеоновия (Светославов) Изборник, е имало шанса да се разпространи както чрез преписите на самия сборник - една високо авторитетна книга - така и самостоятелно, защото се свързва с въпроси от теорията на писменото слово, необходимо за новоразвива-щите се славянски литератури.- Съчинението на Хировоск е номенклатурно, тълкователно и илюстративно, т. е. то представя, в превод на старобългарски, 27(29) риторични фигури, тълкува тяхното значение и привежда примери в подкрепа на значението. В този смисъл то изпълнява функция на знание и на образование.- Теорията на трактата или тълкователната му част е част от телеологическото учение на християнството.- Преводът, независимо от противоречивата оценка за качеството му (според К. Станчев20 "твърде добро", а според Е. Ве-ликовска21 - "не е твърде високо"), все пак е една възможност текстът да се възприеме на старобългарски език и да улесни книжовника в подготовката за писмената му практика.Изследователите-медиависти доказват, че българският писател от IX-XII в. иманентно залага в текстовете си правилата на ри-19 К у е в, К. Статията на Георги Х"ировоск пер1 тро1йП>1 в старославянските литератури. - СупПотеНюШапит, 5, ТЬез8а1ош1и, 1981.20 Станчев, К. Цит. съч., с. 37.31 В е л к о в с к а, Е. Цит. съч., с. 82.13

ториката и поетиката22, но в същото време изразява стремеж и към теорията на художественото слово или онова, което отначало се изразява с думата ХИТРООТЬ, а по-късно с ХОХДО-жьетко.Не е случайно, че в Симеоновия век книжовното дело достига както един значителен обем и жанрово разнообразие, така и добра компетентност лри строежа на текста и висока култура на израза. А това е време, близко до покръстването или все още начало на старобългарската книжнина, което фактически слива началото с апогея. Текстовете показват не само "изучаване на стари и нови книги, вътрешния и външен смисъл на Свещеното писание", не само защита на новосъздадената славянска азбука, чрез която Свещеното писание се допуска до очите и ушите на книжовните и не-книжовните люде, не само похвала на книгата и на книжовните мъже, но и благоговение пред ораторското изкуство и "човешки сладки речи"23. При съществуването на този елемент в общия контекст на българската култура през IX-Х в. напълно

обяснимо е включването на трактата на Хировоск в Симеоновия сборник и ролята, която му се възлага за писмената култура на българския книжовник.Но остава въпросът:Полага ли трактатът на Г. Хировоск фактическото начало на българската стилистика и става ли извор на нейни традиции?"ОЕРЯЗЪХЪ" е едно херметизирано начало по отношение на по-нататъшното теоретично развитие на българската риторика и стилистика. Това се дължи на няколко обстоятелства:1. Българските писатели през IX-XII в. приемат наготово моделите на византийската поетика и риторика. А тези модели са вече със завършена нормативност и естетическа осмисленост. Те важат най-напред за византийския писател и автоматически - за българския преводач и творец. Практиката е била достатъчно силна и авторететна, за да влияе непосредствено в творческото дело, а необиграността на българския писател все още е създавала у него убеждението, че оригиналният текст е най-сигурната опора за превода, а неговата естетико-философска кодификация - образец за творчество.22 Вж. анализите на: Трифонов, Ю. Беседата на Го .ма Презвитера и нейният автор. - Списание на Бълг. академия на науките. С., 1924, № 29, 39-41; Георгиев, Е. Литература на изострени борби в средновековна България. С., 1966, 24-27; 41; 46-51 и др." Срв. Из Златоструй. Предисловие от самия цар Симеон. - В: Д и-н е к о в, П., К. Куев, Д. Петканова. Христоматия по старобългарска литература. С., 1961, 74-75.142. Езиково-стилистичната структура на гръцките текстове е била твърде "прозрачна", поради което старобългарският писател е могъл да схване механизма на пораждането на текста, съотв. - на въздействието му. Повторението, паралелизмът, антитезата, риторичният въпрос и др. - са структури, жанрово и стилистично маркирани, които българският книжовник е могъл лесно да открие и приложи.3. Философията на християнската вяра има определен изобразителен код, който е трябвало да се възприеме и приложи като канон. "Представя се", "поучава се", "извежда се" или "се умо-заключава" чрез определени за целта изразни средства - тропи или "образи" (алегория, метафора, синекдоха, хипербола и др.).Изследователите-медиависти твърдят, че няма данни съчинението на Хировоск да е оставило непосредствено влияние върху старобългарската литература24, но може да се зададе въпросът: щом в старобългарската литература не се открива по-ярко отражение на текста на Хировоск върху нея, каква причина е предизвикала интереса към съчинението на византийския книжовник?Отговор дават някои по-нови изследвания, доказващи, че епохата на "развития византизъм" (IX-XII в.) е с подчертан стремеж към представяне на енциклопедични знания под формата на сборници. Някои от тях са имали светско съдържание, други - по-специализирано (напр. наръчници по военно изкуство). Енци-клопедизмът е бил една тенденция във византийската култура, от която не остава настрана и българската култура. Пример са именно Симеоновите сборници. "По състав те са енциклопедични, а по предназначение - многофункционални и утилитарни, съставени за "всеки случай" и удовлетворяващи както нуждите на християнското просвещение, така и нуждите на християнската обредност"25.4. Историческото развитие на България и българския книжовен живот през византийското робство и Втората българска държава актуализират по-други форми на литературна и духовна дейност. Трактатът на Хировоск е в известен смисъл вече по-ниско стъпало. Развива се стремеж към реформиране на българската литература, към нови естетически изисквания в духа на по-високи литературно-художествени образци и към създаване на нова система в езиково и стилно отношение. Търновската школа, която"Ангелов, Б. Ст. Георги Хировоск - за поетическите фигури. - В: Из С[-арага българска, руска и сръбска литература. С., 1967, с. 95.25 М о н ч е в а, Л. Средновековният тип книжовна дейност и практиката на старобългарските писагели. - Старобългарска литература. С., 1986, № 19,

15

става изразител не само на тези нови тенденции, но и техен основоположник и реализатор, поставя няколко основни въпроса, които са много широко скроена дреха за риторичните начала на Хировоск. А те са: да се преведат "божествените книги", защото старите преводи са вече негодни; преводите да бъдат точни; стилът - спазен, естетиката на словото да изрази колкото отвъдния и ирационален свят, толкова и драматичната съдба на човека, населяващ земята. Символите, метафорите, алегориите се превръщат в знакове, осмислящи в по-широк философски план диалога писател - бог, а езикът и правописът на книгите трябва да бъде изправен и нормализиран.* * *Съчинението на Хировоск представя номенклатурата и тълкованието на контингента от тропи и фигури, с които оперира старата риторика. Тук е представено копие от текста на Хировоск, печатан от Б. Ангелов въз основа на съкратената редакция на Ю. Бешерова26. От текста се вижда, че в номенклатурата на тропите и фигурите, с които оперира съвременната българска стилистика, доколкото включва в себе си риторическия дял, не е намерило място нито едно от наименованията, създадени на старобългарска основа. Причината не е особено трудна за изясняване. Изо-лираността на трактата на Хировоск от по-нататъшното развитие на стилистичната ни теория, по силата на историческите условия, в които попада българското общество, допринася първите страници от развитието на стилистиката през Възраждането да започнат да се пишат под руско и отчасти новогръцко влияние. А това означава установяване на гръцка, отчасти руска терминология на тропите и фигурите, както и тълкование, извлечено главно от руски източници.1. Ето реда и превода на тропите и фигурите въз основа на приложения текст от Б. Ангелов:инословие - алегорияпревод - метафораприятие - металепсиспреступное - хипербатонвъзврат - анастрофасъприятие - синекдохасънятие - силепсисиметворение - ономатопея26 Срв. Ангелов, Б. Цит. съч.,99-105.16сътворение - пепименонвъимениместьство - антономасияотъимение - метонимиявъзпетьсловие - антифраза (антифразис)съвратословие - перифраза (перифразис)нестатък - елипса (елепсис)изобилие - плеоназъм 1 представени впоречение - епаналепсис} една статия27издредие - екзохалихновьное - хиперболаприклад - енигмапритъча - параболавъздание - антаподоза (антоподосис)лицетворение - прозопопеяприлог - парадигмапоругание - ирония28похухнаниепоиграниепосмьяние2. На гръцки език съчинението на Хировоск е със следното заглавие" ПергтролсоО - в превод "ГбОРГЪНИ ХОЙРОЕЬОКД О ОЕРЯЗ'ЬХЪ". В латински превод "Ое Р1 ип5" - "За фигурите"29. В стробългарски език не е известно как е била озаглавена статията, тъй като оригиналът на Симеоновия сборник не е намерен.

В "Христоматия по старобългарска литература" (1961) - заглавието е "За фигурите", тъй както се предполага, че е гласяло в първоначалния си превод.Класическата риторика разработва много обстойно теорията за фигурите и тяхната класификация. У ралични автори броят и системата им е различна и с течение на времето все по-усложнена (вж. по-нататък). Най-напред терминът фигура (гр. ау.г\^а) е употребен от Анаксименом от Лампаск (IV в. пр. р. Хр.), но риторическата обосновка на този термин и свързването му с теорията на риториката, а не само с практиката на красноречието, извършва Аристотел. У Аристотел обаче не съществува двудялбата "фи-27 Вторият терм 1н се приема по та;ъв начин като разнозидност на първия.28 Според тра^т^та на Хировоск има четири вида ирочия: всеки от тях е обяснен и наименован, но само термшът йршуею е родов по отношение ка другите и е отделен с номер 25. С думата "поруггше" е преведен терминъ--б1р<ауе1а и терминът х^еояоцое . След това идват три, а не четири старобългарски преведа потикайте, ПОНР^ННЮ, послиьинню." В о с т о к о в, А. Описание русских и словенских рукописей Румян-цовского музеума. Санкт-Петербург, 1842, с. 503.2 Българската стнлистиха до 50-те юдивв на XX в.17

тгури на речта" л "фигури на мисълта"30. Тя се въвежда от Аристо-теловите ученици и най-вече от Деметри Фалерски. Това, разбира се, доста е усложнило класификацията и в известен смисъл я е отдалечило от тропите, които Аристотел тълкува, А те са: метафора, метонимия, синекдоха, епитет, перифраза, олицетворение, сравнение, антитеза.Византийските автори са познавали пространните класификации, номенклатурата и тълкованието, което стои зад тропите и фигурите. Текстът на Хировоск също освидетелствува свод от тропи и фигури. Нека веднага кажем, че основна цел на християнските книжовници е била да представят само онази част от риторическата теория, която се занимава с украшенията на речта, и чието изолиране от останалите части на риториката е била за Аристотел несъстоятелна. Но тъй като християнското Средновековие не прегръща с отворени обятия античността и риториката, създадена от широтата на езичниците и мирогледа на човека, свободен в общуването си, не могат да се осъждат и византийските книжовници, че твърде внимателно селекционират идеите на риторичното учение. За християнските текстове е прилягало най-вече 'елокуцио'-то, съдържащо частта за "украшенията" на речта. Изтръгната от връзката си с логиката и по-общия съдържателен план на речта, теорията на словесната орнаменталистика е задоволявала по-ограничените изисквания на християнските текстове. Твърде сложно е било обаче за книжовниците да се оправят в "класификациите" на античните автори и практически да разграничат тропи от фигури. Това обстоятелство се отразява и върхуХировоск (разбира се, заключението е въз основа на съкратената редакция на трактата)31.За яснота може да бъде въведена следната информация:. - Теоретически "украшенията" се делят на две: тропи и фигури, а фигурите се разделят на фигури на мисълта и фигури на речта. Трифон (I в. пр. р. Хр.) определя: '"Тропът е израз с отклонение в прякото си значение с цел по-красиво изложение или по необходимост"33. Александър ,11 в. сл. р. Хр.) формулира: "Изменение на израза с цел подобряване - било в речта, било в30 Вж. А р п с ч о .с,]. Поетика. С., ',9"'5, 90-95; Риторика, С" 1986. )63-183." В е а Ь а г о V, ,Т. [тадегу оГ 1Ье 1зог'х Та!з т 1Ье ИеМ оГ Ьугап(:по-5\аук рое1к: {1еогу. 1.ск1е;-!, Т956, с. 46: Л н х а ч о в, Д. С. Лй^ша ВехЬагоу, 1тавегу оГ 1Ьз 1вог'5 Та1е т 1Ье идМ оГ Ьу2апипо51ау1с роеНс Ичеогу. 1,е1с1еп,1956. - Изв. АНССЕР, Отд. литератури и язьжа. Москва, 1956, т. XV, № 6. 549-552.32 Цит. по Е. В е л к о в с к а. Цит. съч., с. 76. 18

мисълта, без троп"33 - това о ет^цата, П игае. "Така в елини-стическо време се оформят два типа трактати: "За фигурите" (Александър, Фебамон, Тиберий, Херодиан, Полибий Сардински, Зоней и няколко анонимни съчинения) и "За тропите" (Трифон, Кокондрий, Георги Хировоск, анонимен автор, Григорий Ко-ринтски). . . Всички тези съчинения са стандартно построени по една и съща схема"34.От съдържанието на статията на Георги Хировоск личи, че Перг трояюу" включва както тропи, така и фигури, но за отбелязване о, че на първо място са изтъкнати тропите (алегорията, макар тя условно да се отнася към тропите) и метафората, която се представя в нейните четири вида. Към това положение можем да отнесем и факта, че количествен превес изобщо имат изразните средства, на " преноса", или "образа". Лесно може да се обясни и фактът, че Хировоск свързва заглавието с тропите, защото именно между тях се крият онези езикови средства, които могат да се осмислят в духа на митологическо-естетическата концепция на християнството.Въпросът е: какво е било заглавието в Симеоновия сборник? Въпросът има само хипотетичен отговор, тъй като оригиналът е неоткрит досега, а не е известен и никакъв списък на включените в сборника заглавия. Едно от мненията35 е, че старобългарският текст (преведен по предложение от Йоан Екзарх) е имал заглавие като заглавието, посочено днес от авторите в "Христоматия" и "Антология" - "За фигурите". Второто мнение е, че "Гръцкото заглавие на трактата - "Пери тропон пиитикон" или съкратено "Пери тропон" ("За фигурите") е преведено на старобългарски с думите "О образ^хъ"36. Факт е обаче, че исторически е засвидетелствувана само заглавката на текста от "Изборник Святослава" - Г60РГИИ ХОЙРОЕЬеКЯ О ОЕРДЗ-ЬХЪ"37.Според някои автори думата "образ" се отнася и към 'тропи, и към 'фигури'. По принцип това положение може да се приеме, защото в текста на Хировоск са включени "образите" - инословие (алегория) и превод (метафора). Те са на първо място и се разглеждат като символни образи. В духа на символните образи се^ Пак там."* Пак там.5 В а г н е р, К. Г. Стлъя Георгия Хировоска "О образсх" в Изборйике Святослава 1073 г. и русское искусство. - В: Изборник Святослава 1073 Москва, 1977, с. 140.'6 Станчев, Кр. Цит. съч., с. 30.7 Срз. К у е в, К. Статията на Георги Хцровоск яер1 трояюу в старобългарските литератури, с. 172.19

тълкуват още: сътворение (пепименон), притча (парабола), лице-творение (прозопопея) и приклад (енигма). Като думи с преносно значение - тропи - са посочени още и: напотребие (катахрезис), приятие (металепсис), сьприятие (синекдоха), вьимениместьство (антономасия), отьимение (метонимия), поругание (ирония).Към фигурите могат да се отнесат: изобилие (плеоназъм), пре-ходное (хипербатон), вьзврат (инверсия, анастрофа,), нестатьк (елипса).Тропите и фигурите в трактата Хировоск, представени и тълкувани от старобългарския преводач с наименования, сътворени на основата на роден езиков материал, е в духа на книжовната старобългарска практика, която без уговорки можем да приемем и като езикотворческа38. В случая обаче искаме да обърнем внимание че целият този набор от термини и свързани с тях понятия, се обединяват от общата категория ,,образ(и)". И това не е случайно. Образът с установяването на християнската религия, философия и естетика става многолика категория, с която се описва целият универсум, човешкото общество и самият човек. Границата между "образите" - дефинирани от учението за тропите и от определенията за отделните тропи според древната риторика - в духа на християнската символика, особено през IX в., е вече твърде размита. Останало е малко или почти нищожно място за "вещественото начало" в тълкуването на образа, за концепцията на Аристотел, че "формите на речта" са важни за конструирането на поезията и "трябва да се полагат специални грижи

за езика на частите, лишени от действие, където няма характери и мисъл. От друга страна пък, прекалено бляскавият език скрива и характерите, и мислите"39. Или, както твърди Г. Гачев, тропът "се преодолява" като "низшей ступени словесного позтического творчество"40. Образът, имащ за цел да балансира фантазия, дух, характер, ум, стил на един текст (поетичен или риторичен), не е вече проблем, свързан с изконната си същност, а средоточие на средновековни теологически и философски теории. В този смисъл може да се твърди, че тропите, от които се извеждат на преден план метафората и нейните видове, както и несъщинските тропи - алегория, притча, загадка - получават ранг на образи-символи, върху които естетиката на религиозното слово и изобщо естети-3* Срв. напр. посочените от Й. Иванов около 30 думи термини за философски и нравствени понятия, преведени от гръцки на старобългарски език - Й. И в а н о в. Проблемата за злото и за свободата в старобългарската книжнина. - В: Избрани произведения. Т. 1. 1982, 124-131.39 А р и с т о т е л. За поетическото изкуство, с. 98.20ката намират опорните си точки. Според някои изследователи40 в трактата на Хировоск се открива компромисно решение: тълкуването на алегорията и метафората като образи-символи е резултат от еволюцията на понятието 'образ' в християнството, но заглавието Пер1 троясоу е все още обърнато към старите образци.За новопокръстеното славянство обаче древната риторика като теория за словото остава неосъзната и едностранчиво въздействуващата. Старобългарските книжовници са имали понятие за риториката и поетиката само от византийските школи и учебници. Книжовната практика с гръцките ръкописи, където теорията, иманентно заложена, е била всъщност най-сериозната им школовка. Поради това трактатът на Хировоск е важен, но изолиран факт, изиграл ролята си в контекста на времето и в историята на нашата риторика и стилистика, но останал извън по-нататъшното им развитие.40 Г а ч е в, Г. Жизнь художествеиного сознання. Москва, 1970, с. 72. 21

2.0. ПОГЛЕД КЪМ СТИЛИСТИЧНИТЕ КОНЦЕПЦИИ ПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТОБългарският народ има една силна епоха - Възраждането - и тя. . . закъснява. Когато европейският свят навлиза от средата на XVIII в. в модерното развитие на социалните, политически и културни форми на живот, у нас се появява първото съчинение, което наричаме плод на национално самосъзнание. "О, неразумни и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин п не четиш но свой язик и не думаш? Или не са имали блъгари царство и господарство? ..." Да опазим езика си, да издигнем рода си, да възкресим господарството си - това е призивът, след който тръгва България.Естествено е при такива обстоятелства, колкото и да се търсят факти за закъснялото, но уж "ускорено" развитие на българското общество, да си дадем сметка, че първоначалният тласък е закъснял с векове. Това се отразява и върху развитието на нащата лингвистика и стилистика. Макар всяка от тях да има свой исторически път и двете области са лишени от нещо важно - създаване на собствени доктрини. В тяхното лоно не се ражда нито една самостоятелна теория или проучвателен метод. Стара истина е, че българинът не е доктринер, че рядко се е проявявал като самостоятелен теоретик и пионер в нови области, но затова пък, когато условията са му позволявали да адаптира и разработва чужди идеи, е могъл да създава добри и смислени варианти. За съжаление на нас никога не ни е достигало историческото време, което с нужно, за да се зачене една теория, да се износи, роди и развие и едва тогава - в един завършен или относително завършен вид - да се изпрати към големия свят. Когато е трябвало да направим големите си крачки в духовната област, направили сме ги, но после историческата съдба ни е отхвърлила далеко зад другите. И така се е получило, че векове наред сме се борили за оцеляване, а не за авангардни позиции. Няма защо да доказваме, че този факт все пак не ни е довел до национален нихилизъм, а точно обратно - изострил е сетивата ни към света и стремежа да поддържаме непрекъснат контакт с него и да търсим заслуженото си място.

23

В своя великолепен труд "Очерк по история на българската граматика"1 Хр. Първев извежда историята на граматическата мисъл у нас и проектира сложния път на българския филолог в избора и утвърждаването на граматическите учения. Сложността се е заключавала в установяване на една хармонизация или съгласуване на чужди, но приемливи концепции със собствени и мотивирани от конкретната българска езикова ситуация идеи и възгледи. Защото именно от втората половина на XVIII в. започва едно активизиране на езиковото съзнание, което търси свои концепти и застава пред въпроси, свързани с духа и изискванията на българския Ренесанс. Необходимо е било първо да се издигне престижът на българския език, да се развие идеята, че "род и език" е двоичният код, действуващ за националното самоопределение и независимо развитие, а малко по-късно да се създаде теория за развитието и устройството на съвременния български език. Именно тук се появява сблъсъкът между различни езикови платформи и практическата им реализация. В него се ражда обаче българската националноезикова доктрина. И ако за историята на тази доктрина има сериозни проучвания, като се започне от А. Т.-Балан и се стигне до изследванията на съвременните ни учени, то проучванията върху историята на българското стилистично учение са твърде оскъдни, или почти отсъствуват.Фактическото начало на стилистичното учение у нас се поставя през 30-40-те години във връзка с школското образование. Тръгва се от изучаването на риториката, за да се стигне до стилистиката към края на века.2.1. РИТОРИКАТА В НРАВОУЧИТЕЛНАТА ЛИТЕРАТУРА И УЧИЛИЩНИТЕ ПРОГРАМИВ началото на XIX в. се формират балканските освободителни движения, националните им програми, и просветителските идеи, очертаващи релефа на българската духовна култура през Възраждането. Но като свържем мислите си с предходните страници, ще кажем, че българите отново трябва да преминат през необходимостта и изпитанието да преработват чужди постижения. Десет века преди това ние възприемаме християнската религия' П ъ р в е с, Хр. Очерк по история на българската граматика. С., 1975.24и книжовност от по-напреднал народ, но създаваме култура и образование в своя собствена и независима държава. През XIX в. това става в орбитата на друга духовност - гръцката, и в границите на друга държава - турската. Ясно е и доказвано неведнъж, че за твърде продължителен период от време културно-просветното движение е имало за образец гръцките прояви. Те са раждали подражанието, те са раждали и съпротивата. Началният момент за формирането и на едното, и на другото лежи още в гръцките или в гръцко-българските училища. Трудно е да намерим изявена личност от нашето Възраждане, която да не е преминала през образователната система на чужди школи. Тези, които са станали учители или са създавали български училища, са следвали автентичния модел на гръцкото учебно заведение и, колкото и българщина да са се стремили да внесат в образованието, все пак не са могли да скъсат с програмата и учебните предмети на гръцкото образование. Едва от 70-те години на XIX в. с усилията на радикално настроени книжовници, запознати твърде добре с учебните програми на западноевропейски и американски училища, започва настъплението срещу науките, "които от времето на Сократа са останало без никакво применение в животът, а оние науки, които са необходими за практическият живот, са биле съ-вършенно исключени из техните школи"2.В развитието на самата гръцка обществена мисъл през последната четвърт на XVIII в. - първата четвърт на XIX в. две линии намират ясно очертание - консервативна и радикална, свързана с развитието на гръцката буржоазия. И двете се изявяват в просветата и учебното дело. Консервативната утвърждава филологическите дисциплини, а радикалната - природо-математическите. Първата се налага за дълго и тя определя приблизително до 70-те години, а и малко след тях, учебното съдържание на училищните програми в нашите училища. Причините за това могат да се търсят не толкова в интересите на първите светски учители към единия или други дял на науката, колкото в общата атмосфера на времето:- хуманитарност;

- насочване към изучаване на чужди езици като перспектива за контакт с външния свят;- стремеж към опазване на самобитността - историята, родния език, митологията.И ако в елинските училища се разработват програми, възраждащи духа на античността и древногръцката култура, която с да-2 Каравелов, Л. За школските програми. - Знание, № 24 от 15. XII. 1985. Цитатът е запазил някои от присъщите за Каравсловите съчинения правописни и езикови особевости.25

вала самочувствие на "елинина", в гръцко-българските училища покрай тази програма си проправят път и учебници, свързани с българската граматика, история, география. За народи като нашия, лишени от антично минало, култът към старата гръцко-римска цивилизация се отразява благоприятно, защото дава образец на българите как да се отнасят към историческото си минало и как да го актуализират за настоящето. Тази актуализация на миналото в първите десетилетия от нашето Възраждане превръща Средновековието в идеал и вместо формулата, валидна за европейския Ренесанс: античност-средновековие-ново време, при която Средновековието е мрачно, потискащо и безплодно, се установява друго: средновековие (= величие, славно минало) - робство - възрождение3. Разбира се, тази най-обща формула има различни нива на разбиране и реализация. Средновековието не е и не може да даде образец за държавно-политическо устройство и за установяване на религиозни, философски и морално-етични норми. Причината е в робските условия и в невъзможността да бъде реставрирана в съзнанието на личността и в обществото средновековната картина на България. Но това не пречи Средновековието да е изходната позиция за идеала, свързан с една силна и могъща българска държава и българска народност. Като се започне от Паисий и се стигне до възрожденските учебници и христоматийни четива, до към 40-те год. на XIX век този идеал се търси най-откровено на равнището на езиковата теория, формираща т. нар. църковно-славянска езикова школа.Елино-българските училища (най-известното всред които е Свищовското) възприемат главно съдържанието на новогръцкото образование. А то е основен източник за разпространение на риторичното знание.Когато говорим за учебници, свързани с риторично знание, от които се ползуват елино-българските училища през първите десетилетия на XIX в., нямаме предвид риториките и учебниците по словесност, появяващи се от 60-те години насам, а образователни книги, които проповядват доброто "писмописание", благонравие, добър стил на поведение и дават най-различни "наставления". Риторичното знание в тези книги е в подтекста; нормата за добрия език и стил са скрити зад нормата на благонравието. Защото тук е мястото да кажем, че риториката се е развивала, а продължава и днес да се развива на няколко равнища,3 Срв. подробното извеждане на успоредиците в българското и западноевропейското Възраждане у Ив. Шишманов в "Западноевропейско и българско Възраждане". - В: Иван Шишманов. Избрани съчинения. Т. 1, С., 74-? 0.26свързана с други науки или гледни Точки към нея. В резултат на интерпретацията на риторичното знание от древногръцкия периоддо наши дни се разкриват няколко подхода към риториката4:- литературно-естетически- исторически- естетически- политически- социологически.Периодът, в който настъпва промяна в риториката като монолитна теория, се свързва с развитието на Новата или Втора со-фистика, която изследователите определят като "неориторика". По отношение на риториката "неориториката" се отличава с това, че поставя акцент върху естетическите въпроси и риторичните

упражнения6. Без да се спираме подробно на този чисто исторически въпрос, ще отбележим обаче следното: Втората софистика в края на IV в. се формира и развива като една отделна школа във Византия6. Според други изследователи7 моментът на подялбата на .класическата риторика на риторика и неориторика лежи в Ренесанса - в края на XVI в., когато риториката се свежда до два дяла: теория на аргументацията и теория на комуникацията. Според трети - едва втората половина на XIX в. донася големите и принципни промени благодарение на В. Вакернагел, който издава своя труд "РоеНЬ, КЬе^опЬ ипа ЗйЦвШс" (1873). Оттогава настъпва разграничението между значението на трите термина:поетика, риторика, стилистика. Същото убеждение изразява и Кроче, който пише, че на границата на XIX-XX в. настъпва промяна в употребата на понятието и термина риторика. Старата риторика според него е само "причинителка на убеждението", а новата е "теория за правилната реч".Направлението на неориториката, продължено в наше време като "пе\у гЬе^опс", чиито изследвания се свързват с теорията и практиката на публичните речи, пропаганда и реклама, започва през 30-те години на нашия век със съчинението на Й. А. Ричардс "Философия на риториката"8. Според Р. Уелек то възниква приб-4 ( рв И и п е е г, Н Л^.ре1<1е с'сг рпссЬ^сЬеп Р.;1с(ол'< \оп С ог,чаз Ь1х гит и^сгрспе УОП Нугапг. ^с.п, '972, 3-27; М а ;- [ ! п, 1 Апп^с Кпс1оп!;. ТссЬгА '-шс1 МсИ-.ойс." МйпсЬсп, 1974, 6-18.5 <- 1 .1 I !;, 0 I . Кг|е1опс ;п Сгесо-Котап Ес1ис;1(;оп. Nе^V Уог!<, 1957, !77-?12.' Вж. К и х I а в, О. I.. ТЬе РипсИоп апг1 Е\'о1'.|1к)п оГ ВугапПпе К!1с1ог;с. - \ а :ог 1979, Ко I, 55-73.7, Вж. Р 1 о г е з с и, V. К.г1опса ^, пеоге1опса. Оепега, е\'о1и(1е, регхресНуе. Висина:;, 1973, 129-131.8 К ; с Ь а г с1 в,!-. А. ТЬе РРнПзорЬу оГ КЬе^опс, 1936.27

лизително по същото време, по което и пе\у сп^слат9. През 60-те години настъпва истинският "бум" в развитието на неоритори-ката благодарение на идеята на Х. Перелман10 да превърне старата наука в съвременна интердисциплина. Оттук нататък неори-ториката става извънредно привлекателна и от различни гледни точки към нея се насочват П. Гиро11, Р. Барт12, белгийската група "-и"13.В периода на Възраждането нравоучителните книги, които разпространяват риторичното знание, се свързват с онази традиция в риториката, която се развива от Византия, но идва още от старата антична култура, в която риториката е наука, възпитание, световъзприемане. Гледната точка на риториката към езика е неразделна от гледната й точка към етиката и морала. Идеалът на красноречието никога не е сам за себе си и сам по себе си идеал. Той е свързан с нравствения облик на ритора, с личностното му внушение и поведение на човек и гражданин."Класическото" разбиране за връзката на риториката с морала и етичното възпитание може да се намери в някои от възгледите на Квинтилиан:". . .Нашата цел е да представим образованието на идеалния оратор. Такъв може да стане само морално добрият човек. Затова изискваме от нашия оратор не само изключителни ораторски способности, но също така качества на характера. Защото не мога да се съглася с това, че въпросите за морала на живота трябва да се изоставят - както смятат някои. . . "I4.Същата идея се среща и у Цицерон: "Защото аз не търся оня човек, красноречивия, не онова, което е нездраво и смъртно, а само онова, което прави притежателя си красноречив - а това не е нищо друго освен красноречие, което обаче може да се види само с духовни очи"!6.9 \У е 1 1 е к, К. Атеп^гп.Ьа паи1<а о И1ега1иг2!е. - 1п: \\' е 1 1 е Ь, К.-Ро.'?:1а \ ргоМету паик! о И1ега1игге. ХУагзга^а, 1979,404-420(превод от аиглий. ски на полски езп;)10 Срв. Р е г е 1 т а п, СЬ. е1 а1. Ьа поиуеИе г1 61опоие. ТгаНб Де Гагеи-П1еп<а1юп. Рапз, РиР, 1958.

" Срв. напр. О и 1 г а и а, Р. Ьа 51Ш51;оие. Рапз, РНР, 1965; Г и р о, П. Раздели и направления стилистики и их проблематика. - В: Новое в зару-бежной лингвистике, вьш. IX. М. 1980, с. 40." Б а р т, Р. Лингвистика текста. - В: Новое в загубежной лингвистике, вмп. VIII, 442-450.13 Вж. Д ю б о а. Ж., Ф., Ж.-М. З д л и н, Клинкенберг и др. Общая риторика. М., 1986 (превод от френски - К1 б^лпоие )_6 6.а1е раг 1е егоире "М"),14 Срв. Ос 1п&1. ога1. 1. 9-10. Непубликуван превод на Ал. Ничеа, 1980. " За ораторското изкуство. С., 1975, с. 75.28В културната обстановка на българското общество от края на XVIII в. докъм 40-те години на XIX в. нравоучителната литература влиза в пълна хармония с просветителските задачи на българските книжовници. От една страна, се пишат самостоятелни нравоучителни съчинения, от друга, учебниците с енциклопедично съдържание включват и четива с нравоучителен характер. Без съмнение по-демократичните начала през време на Възраждането извикват на живот идеи, които просветителят иска да внуши у читателя и слушателя, в училището и в църквата, в дома и във външното общуване. Като се започне от Софрониевия "Неделник", "Нравоучения за деца", "Книжка за благонравието", "Неделни поучения", "Езопови басни", мине се през "Рибния буквар", "Педагогически поучения", "Христоития" и се стигне до патриотично-публицистичните трактати (напр. "Мати Болгария"), идеята за високо благородната, балансирана и неотстъпваща от своите нравствени устои личност е непрекъснато прокарвана, разяснявана и пропагандирана.Нравоучителната литература от 40-те години добива своя истински стабилитет през 50-те до 80-те години, когато се представя от съчинения специално посветени на проблема "нраво-учение". Разбира се, строга граница не може да се прокара между литературата от двата периода, но бихме формулирали така: До 50-те години съществуват съчинения, в които се прокарват нравоучителни идеи, след 50-те години се появяват съчинения, посветени на нравоучителни идеи. Например:"Нравоучения за децата" (1853), "Нравоучителни книжки за малки деца" (1863) и "Нравоучение за децата в четири вечерни разговори" (1871) от С. Радулов; "Кратки наставления за възпитанието на децата" (1877), "Кратки нравоучителни приказки" (1877) от Кр. Мирски; "Приятелски съвети за родителите" (1851) от 3. Княжески; "Философско поучение за родителите" (1854) от Н. Йованов;"Майчино възпитание" (1876) от Ив. Мантов и мн. др.Тези и още редица подобни творби осмислят като цяло гражданския и нравствен идеал на книжовника от възрожденския период, неговата активна гражданска позиция, просвещенски и хуманитарен патос и, не на последно място, знанията му в областта на педагогиката, етиката и философията.Тези книги са били преведени или компилирани с много личностна позиция на автора.Без съмнение "ХристоиЕн или Елдронрдвю" (1837) представя основното и най-ярко въведение в поучителната литература и свързаните с нея въпроси на риторичното слово. Без да крие29

пристрастията си към "Елински любом8дрий диалект", Райно По-пович във встъпителните си слова към книгата (Каято /ИОЕЕЗНЬП"^ прочнтатЕ<1н) обяснява, че именно от елински на "Наш?<п"ь Олд-вемо-во<1га<)ск'1'й Дзмкт>" превежда Христоития16, която трябва да се тълкува като благонравие. Благонравието, свързано с "добри табихети" и "тербилии науки", се придружава от красотата на езика.В "Христоития" е заложена концепцията:- простият език е неукрасен език;- неукрасеният език е несъвършен език;- елинският език е "лубомъдър" и "украсен с красота"!7.Първите два постулата идват от чистата теория на риториката;третият от разбирането за съвършенството на книжовния образец, от който се превежда и "ползата" "славено-болгарския" да го следва.

Въпросът за благонравието и уместното слово е предмет и на "Благонравни учения" (1843) от Сава Радулов. Тук риторичната гледна точка е отправена към избора на благонравното слово, речевия етикет и поведението, съобразно комуникативната ситуация.Например: "Кога влизаме в сообращение, перво имаме долж-ност да учиниме подобающите приветствия на домакина, или на домакинята: а после и на другите що са тамо по чину. . .Като седнеме така, ако познаеме, че заради нашето пришествие е станало някое пресечение в разговора, требе да се помолиме на оногова, кой говори, да следува говоренето си, без да покажеме, че имаме любопитство да се научиме за кого е речта. . .В сообращението требе во обще нито многоречиви да сме, за да не досаждаме с нашето многоречие на ония, които ни слушат:нито пак молчаливи до толко, щото да стоиме между другите като неми истукани. Това воистину произведи неугодност и на ония що са наоколе, защото им дава причина да мислят, че ние не внимаваме в техните думи.Когат говоримо, требе гласо ни да не е нито толко висок, щото да заглушава ушите на другите, нито пак толко низок, щото с голема мъка да ни чуят, що говориме"18.16 Вж. Пенев, Б. Кскорпя на новата българска литература. Т. 2. С., 1977, с. 403 където се тв-ьрдк, че Хоистоития по всяка вероятност с преведена о-; 'Ауга)у{ои той Ви^аупоу Хрлттл8е{а. Издание на тази книга от 1844 г. се намира в Соф. народна бий иотека.17 Вж предговора "Камто любезните прочнтатели'.18 Радулов, С. (Сава Илиевич). Ьлагонравни учен1я. 1843, с. 11-12. Правописът и графиката са осъвременени. Запазени са само някои фонетични особености на автора. Всички текстове от възрожденски автори по-нататък ще бъдат цитирани със съвременна графика и правопис.30В гръцките книги, от които се компилират благонравните учения. риториката е осмислена в по-широк смисъл като "теория на комуникацията". "Общо за този род литература, както много точно твърди Б. Пенев, позната във всички страни: това са книги, които съдържат правила и съвети как да се държи човек в личния , ц. семеен и обществен живот, как да се отнася с околните, какви правила на приличие да спазва в обществото, по какъв начин да разговаря и пр. Това са все правила на тъй наречения "добър гои" (Ьоп Топ) и на тънките нрави - на немски: и1ег Топ ипй Гете Яйе"^.Тук трябва да кажем, че "Христоития", както и "Благонравни \ чсния", както и цялата благонравна литература, като взема за .снова гръцки оригинали, се стреми да преустрои оригиналния ! скст20 така, че да представи достъпно и съобразно нашите условия моралния кодекс, който някога гражданското демократично общество на древна Гърция създава. Но историческият път от античността до XVII-XVIII в. е твърде дълъг и нееднозначен. Темите като морал, нравственост, етикет и др., които античното общество обсъжда в дух, отговарящ на неговата свободна мисъл и езическа религия, европейското Просвещение и Ренесанса опростява и принизява, оставайки вярно на християнството21. Написани и разпространени с цел да усъвршенствуват и облагородят човешката 1!!чност, нравоучителните книги фактически се стремят да изградят опасната хармония между личност и среда. Индивидуалното се подтиска, нарушаването на установените традиции в обноските в! отношенията не се толерира, пренебрежението към социалните норми заплашва да издигне бариера срещу този, който ги пренебрегва. Ето само някои примери от изискванията за олагоразумно поведение, предписано в Христоития:"Не е благоразумно да не се согласяваш с другите, ами да пра-1;ш-ц сопротивно" (с. 91)."На който ум лежът по-многото, към него и ти секоги себе си прилагай" (с. 72)."Содружавайса и живей с които сичките ги знаят за почтенни > добродетелни" (с. 67)."И дрехи такива греба да носиш. . . , каквито носят ония, които са на тебе подобни" (с. 61) и др.

19 Пенев, Б. История на новата българска лшература. Т. 2. С., 1977 с. 403.20 Срв. Алексиева, А. Преводната проза от гръцки през Възраждането. С., 1987, 95-112.21 Срв, Н и ц ш е, Ф. Антихристианин, 89-92.31

А ето и гледната точка към речевото поведение на индивида, което трябва да се изрази в подбор на езикови средства, съответствуващи на предписаната норма за житейско-практическо поведение:"Ако ли знаеш добре себе си чи не си виноват за ония работи, за които са случило да та помамрат, и гнево ти та боде ватре ви гърдите ти за да са управиш, треба с много внимание да намериш същото време за управлението си, и тогава с една сладка майсториа да са управиш, и хоратите ти да гледат по вече кам благодарение, а не на сардане и натъкване, а найпаче когато ще са управяш пред Господарят си".И още един съвет, потискащ индивидуалния изказ или езикова реакция:"Секоги хортувай обикновеният и общият язик, когото сичките употребляват" (с. 74).И тъй нравоучителната литература е не само просвета и социална култура, но и твърда норма, ограничаваща личностно поведението и свободната речева изява. В това отношение риториката като риторика, в която се зачева и онова, което по-късно се издига като норма в благонравието, етиката, морала и др., няма грях. Защото неведнъж е подчертавано, че в античното време риториката има описателен, а не нормативен характер22. Поради това именно тя дава системата от понятия и знания, нужни за изграждането на анализа и критиката на текста, което предпоставя връзката: текст-ситуация, текст-личност (отправител), текст- личност (възприемател), но не извежда определено текст-норма. Специално това се отнася за Аристотел, у когото и надредната, и нормативната функции на риториката не са подчертани. Трансформациите на идеите на риториката се извършват твърде по-късно, като времето за възприемане и преустрояване на различните й постулати от различните науки е различно. За философията - приблизително от XV в.; за литературната критика - от XVIII в., за трактовката й като инструмент и система за конструиране на текст - от XI-XII в. Тази трактовка у нас, както посочихме, се възприема през Средновековието и до известна степен създава традиция, която постепенно заглъхва. Специални проучвания по въпроса нямаме. Възраждането установява компилация на риторичните проблеми, извършени на основата на чуждата риторика - новогръцка и руска. Те от своя страна схващат риториката двояко:22 Срв. К е п п е <1 у, О. АП оГ регвиазюп т Огеесе. Рппсе1оп, N. .Г., 1963, р. 123.32- изтъкват формалните страни на риториката и по този начин вместват риториката в науката за езика и за литературата.- изтъкват неформалните страни на риториката и разглеждат въпроса за социалната й функция.Риториката, обърната с лице към езика и литературата, с течение на времето е склонна да върви към нормативизъм. Нейната основа е описателната класическа риторика (гръцка и римска), но и наслагващата се нормативна, предписваща линия. Този вид риторика у нас се откроява в Риториките през 60-те години. В нравоучителната книжнина, както вече изтъкнахме, риторичните проблеми нямат формален характер. Тук можем да говорим за проява на риториката като учение за естетика, благоприличие, възпитаване на усет за хармонично поведение на личността, в което влиза и езиковото поведение.За съжаление освен оскъдни бележки за благоприличната реч и съобразността й със ситуацията, за "благоречието" и необходимостта да се поддържа подходящия тон и жест, нравоучителната литература не ни дарява с никакъв друг размисъл или концеп-тивна позиция, от които можем да правим по-сериозни изводи за присъствие на риторичното знание в по-широкото му неформално разбиране. За самото развитие на българския книжовен език обаче нравоучителната литература сама по себе си изиграва важна роля. От една страна, тя засилва и стабилизира абстрактната лексика, свързвайки я с понятия от хуманитарната

област (напр.: благочи-ние, благообразност, благосклонност, благотворителност, благоугод-ност, благотворителност, благодарност, благородно, воздержание, внимание, добротворение, дозволение, оскърбление, падение, приле-жание, полезност, подражанение, поздравление, поведение, смирение, страдание, спасение, справедливост, съзнание, услужливост, щед-родст и мн. др.), от друга, разграничава този контингент от думи и изрази като книжовни, присъщи на текст, удовлетворяващ изискванията на абстрактното, теоретично мислене; от трета - конструира органичния контекст, чрез който се разпространява и възприема поучителното слово, сентенцията, поговорката и др. Например:Из "Буквар с различни поучения" (Рибен буквар) - П. Берон:"Ако не се трудиш докато младейш, без риза ще остарейш; Птичетата се познават по цартението, а человеците по хортуванието;По добре приятел верен, а не камен безценен" и др.Из "Нравоучение за децата" - С. Радулов: "Безделие мати злу;Кога ся гневиш, чадо, сам себе си разваляш. Огън, когото трябва да гасиш, распалваш; Трудът е сол на почиванието" и др.Българската стжлжствхв до 50-те годвах на XX в.33

Из "Книжка за благонравието" - Хр. Ваклидов: "Должни сме да си притеглюваме думите със злато: Синките ни думи да ся посолени сос солта на мудростта; Лъжата е срамна лошавина. Не омърсявай душата си с лъжи" и др.Към това ще прибавим, че самите текстове от поучителната литература се създават в духа на изискванията на риторичното е1о сиИо и стават едни от първите образци за текстове от възрожденската литература, чийто език е наситен с фигури на мисълта и на речта. Например:"При това треба и лицето си да преправиш, и да го уприличиш на поучението си, каквото целителите (хекимите) прилагат цедките спроти болките: защо него на непокорливите и на якоглавите прилича да им са хортува с кротост и сос сладост: защо това е прилично като кога забиваш гвозд сос сфонгер, каквото си има една обща реч: нито пак на послушливите, и на които лесно склоняват кам доброто прилича да им хоратува остро и сардито: щото това е подобно като кога обращаш болни очи срещо солнцето. Но и ако некоги погребат остри и угризителни думи, треба да зимаш образ от целителите, които перво омайват лютите и горчивите целби с медовната сладост, и тогива ги подават на болните." (Р. Попович, Христоития - Из "Камто любезните прочитатели").Училищните програми и учебното им съдържание както сега, така и в миналото е предизвиквало разногласия. Споровете за редметите, които е трябвало да се изучават в началните училища и в гимназиите през време на Възраждането от 40-те години до Освобождението, а и след това, не стихват. От една страна (след Кримската война), борбата е между хуманитарното и приро-до-научното знание (вж. цит. по-горе статия на Каравелов), от друга - между уеднаквяването на училищните програми и автономността на програмата във всяко училище. От историята на училищното дело23 се вижда, че гимназиите са запазили своите права да съставят собствени програми съобразно разбиранията си за важността на учебните предмети. Естествено прибавяли са се и компетентността на учителите, педагогическите им виждания и политически пристрастия. Според една подигравателна кореспонденция например във вестник "Свобода"24 за пет години в Пловдивското училище имало четирима главни учители и всеки от тях внесъл свои поправки в програмата. Първият, който станал правителствен чиновник, преподавал турски език и турска история; вторият - гръцки възпитаник - разпространявал23 Вж. Димитров, А. Училището, прогресът и националната революция. С., 198724 Свобода, г.' I. № 11 от 11.1, 1870.34"елинска цивилизация ; третият - напълнил програмата с разни "високи" науки, защото бил некадърник и парвеню, а четвъртият внесъл нови поправки, допълвайки я с риторика и поетика. Той бил руски възпитаник.Фактическите - тъжни или комични, похвални или укориз-неии - състояния на училищните програми през Възраждането не ни занимават, но важен е фактът, че

макар риториката да е предизвиквала отпора на революционните дейци по обясними причини, тя присъствува в училищните програми на редица училища като напр. в Пловдивското от 70-те години, през 1872-1873 г. в Солунското двукласно училище, което въвежда "писмоупражне-ния"25 - предмет, различен от български език и българска граматика, в Шуменското - писменост'1", а в трети клас на едно пстокласно училище в Цариград се въвежда български език (стилистика). Това е през 1871-1872 г.27.От тези данни се налага изводът, че просветителското и възрожденското време прокарват в българското образование една нова учебна дисциплина - риторика. Тя влиза в троичната структура на класическото европейско образование - граматика, риторика, диалектика (логика) и точно с това свое положение действува разрушително върху култа към "книжовника-граматик". Без да губи с течение на времето своето самочувствие на наука, свързана с универсално хуманитарно знание от периода на Просвещението, к се разгръща в един постоянен стремеж да изгражда културата на цивилизования човек и да издигне образованието над необходимо признатата грамотност. В българските възрожденски училища се усеща този дух на риториката и затова точно тук се правят първите опити тя да се въведе като самостоятелен и независим, от 1 раматиката предмет. Естествено тези опити са отзвук от чужда дейност - гръцка и руска, но тяхната реализация у нас има две последици:- въвежда подчертан светски елемент в образованието на младото поколение;- открива път към теоретическа и практическа разработка иа българската стилистика и литературознание.25 С и е г я р о в, Иг. Солуя в българската духовна култура. С., 1937, с. 132." Димитров, А. Цит. съч., с. 131. 27 Пак там.35

2.2. РИТОРИКАТА ВЪВ ВЪЗРОЖДЕНСКИТЕ ПИСМОВНИЦИ. ПИСМОВНИЦИТЕ - ПРЕХОД ОТ РИТОРИКА КЪМ СТИЛИСТИКАПисмовниците са текстове-канони за писмено общуване между хората. Тяхната теория се развива още от древността (II в. пр. н. е.) като дял от риториката. Известно ни е от източниците на епистоларната литература от античността и от нейни изследователи, че риториците са обръщали специално внимание на въпроса, "как да се пишат писма".Теорията на епистографията се основава на античната доктрина за многообразието на текстовете, което макар да се обхваща от една определена композиционна матрица, все пак е безкрайно множество. Всеки текст поради това се поражда от индивидуален творчески акт. Не теорията на индивидуалния акт обаче е във вниманието на риториката, а определен набор от механизми за съставянето на епистоларен текст28, които през Средновековието създават тъй нар. агз сНс^аппшв - учение за съставяне на официални писма. Античната композиционна схема на речта в ага сНс<:а1шш5 е принципен опит да се преодолее представата за многообразието на допустимите текстове и възможността да се представят като крайно множество, възпроизводими по определени образци. В развитието на агз сНс1:агтш8 се наблюдават две противоположни, но допълващи се тенденции: първата разглежда агз (Ис^аппшз от теоретична гледна точка, давайки общите правила за построяването на каквито и да са писма, а втората е по-прагматична, тя дава простор на образци за развитие на различни типове писма29.Постановките на агз спс^агтшв могат да бъдат изведени по следния начин:- подтик за написване на писмото: молба, благодарност, заповед, напомняне за реализиране на някаква уговорка, дело, действие, израз на конкретно чувство и др.;- титулуване и освидетелствуване на уважение към получателя;- стил: изящен и кратък; прост ("простотата" е основен естетически критерий за писмото).28 Вж. напр. Г и н д и н, С. И. Как язмк задает совкупность своих текстов и как единство и отдельлость текста распознаются носителями язн-ка. - В: Материали 5 Всесоюз. симпозиума по психолингвистике и теории коммуникщяи М., 1975, с. 86.

211 Вж. Г и н д и н, С. И. Риторика и проблеми структури текста. Коментарий I. - В: Общая риторика. М., 1986, с. 361.36Нашето Средновековие не разработва теория на писмото, но познава византийската теория, византийските образци и създава свои. Примери за тях са посочени от Й. Иванов в "Български старини из Македония"?" с текстове от два писмовника - Слеп-чански писмовник (XVI в.)31 и Хилендарски писмовник (XVIII в.)32.Ето какво отбелязва Й. Иванов по повод на Слепчанския писмовник: "Писмовникът е сборник от образци за писма, някои от които са действителни писма. Паметникът е от средата на XVI в. полууставно писмо. Писмата са от разни тогава употребявани изводи: ресавски, сръбски, среднобьлгарски (к. м. - В. П.)33.От Слепчанския писмовник Й. Иванов дава няколко текста:Начало и край на писмо до султана; Писмо от Зограф до охридския архиепископ Прохора; Писмо до монах; Писмо от поп Лука от Кратово до Слепчанския манастир от 1543 г.Как е оформен текстът на писмото!Започва с обръщение - почетно титулуване:Например: Е(c)ДИКОД[8 ДДШР-Ь 08ДТДН8 08ДИДДН8 ХДН8ц,др8 нддъ црвдъ и гпддред и цдр8 Еьеви зедди РО-дднийекои и ддБЮдеюекои и кдъгдргекои и ерькгекои и чьрнодоргекои и дндтодгекои дшеиргекои й ЦДРЪ Еъе(c)двн?ек1и.. .34.Или: ЧТН-ЬИШОДХ БЬ ОЩеЮНОИНОЩБ ОТЦ8 НДШвДК ИГОКДвНОХ 1вРОД10НДХО^ КУР ИГНДТПО. . .36.Титулуването може да обхване обстойно изреждане на сановете, местослуженето, качествата на адресата и др. (както напр. е в писмото до игумена йеромонах кир Игнатий) така, че то да се превърне в една характеристика - личностна и служебна, със следната цел:а) да освидетелствува, че адресатът е добре познат на адресанта; да изрази внимание, уважение, ласкателство към адресата;б) да ангажира адресата с текста на писмото. Не бихме могли да кажем доколко тази обстойност на титулу-ването е влияние от чужди източници (византийски и руски) и доколко тя се е формирала и по самостоятелен почин в традицията на средновековната българска епистоларна практика. Факт е обаче, че именно Средновековието със своето социално и функцио-нално-социално разслоение дава основание за съществуването на"Иванов, Й. Български старини31 Пак там, с. 484.32 Пак там, с. 488.33 Пак там, с. 484.34 Пак там, с. 484.35 Пак там, с. 486.из Македония. С., 1931.37

този тип обръщение. Колкото по-голям е култът към йерархията и речевия етикет, толкова повече внимание се обръща на ти-тулуването.Когато писмото носи личен характер и интимност, обръщението е също интимно и лишено от почтителни титулувания н формули:ЕРДТе ДОИ ФЙПЗД6 ЕДГОДДРИД ГД НДШ6ГО 18 ХЯ. . .8*Писмата завършват с благослов и евангелската форма "амин". Следва името на отправителя, а под някои писма и дата.Хилендарският писмовник от 1782 г., както отбелязва Й. Иванов, съдържа образци за писма до духовни и светски лица и власти. Той е събран от хилендарския монах Спиридон. В него се дават образци главно за благодарствени писма и по-малко за просителни, отнасящи се до помощи за Зографския манастир, поддържан през XVIII в. предимно от българи. В тозиЕПИСТО-ЛАРЪ писмата поддържат посочените вече формули на обръщение и завършек.

Епистоларите от гледище на риториката и стилистиката на текста в средновековната българска книжнина не са изследвани и досега. За съжаление оригиналите им не се намират в нашите библиотеки, а извън пределите на България. За отбелязване е, че по стил писмата отговарят (имаме предвид текстовете, преведени от Й. Иванов) на критерия простота, сбитост и яснота. Отсъствува стремеж към орнаменталност на словото и "изящество". Това се дължи най-вероятно на неразработената традиция за естетика на среднобългарското слово. За сметка на това писмата не са лишени от емоционалност, изразена по пътя на риторични фигури на речта. Ето пример:"Плачеш'1'1 църкви христови по въсеи земли, плачет, пустине опустевши от жител свои, плачет море, плачет острови опустевши от безбожнии Агарен. . . 3^.Застъпени са едни от често срещаните риторични похвати - анафорйа и етимологична фигура.Пнсмовните текстове са стилно повлияни в синтактичния строеж на изречението и от библейската и евангелска проза (последователно използувани съчинени изречения със съюза "и", въвеждане на определителни местоимения с препозитивно ИЖЕ, широко застъпени определителни обособени части, които не преследват риторичен ефект, а пояснения, обстоятелственост и36 Пак там, с. 435.37 За улеснение - нормализираме текста и развързваме съкращенията.38 Пак там, с. 485.38детайлизация на смисъла на текста, или да кажем - израз на ин-гелектуалност и книжовност.Следователно, когато обръщаме поглед към писмовницитс през Възраждането, можем да търсим опорна точка и в българскатасредновековна традиция.Приемствеността в епистоларната практика и култура като част от културата на Просвещението и Ренесанса е приемственост в риторичната концепция, приложена към писмения дискурс с по-особена функция, каквато има писмото като литературен жанр.Писмата са вид проза, прозаичен жанр, част от еволюцията на литературата или изменения, както пише Виноградов "в структуре и составе той язмковой деятельности, которая в разнью зпохи вьшолняла функции литератури в нашем сми-сле"39. Техният ембрион е писмената комуникация между две лица - комуникация строго лична, интимна. Но писмото излиза извън границите на своята битова функция и именно поради предназначението си за общуване в писмена форма се налага като средство, "позволяващо да се преодолее пространствено-временният интервал между комуникантите"40. Това преодоляване създава епистоларната практика, разрастваща се и развиваща се като форма и начин да се поставя определен въпрос, да се тълкува, да се полемизира, да разкрива позиция и да предизвиква позиция, гледище или действие. Неизбежно се стига до положението писмата да изразят личността не в битов, а в социален план; да се превърнат в писма-автобиография, писма-пътепис, писма-памфлет, писма-фейлетон, писма-рецензия, критика и др. Писмото се "олитературовява", както казва Ю. Тинянов.То става литературен факт4!.Ренесансът като отворено общество, активизиращо застиналите връзки между социалните среди, подтикващо към обмен на идеи, на създаване на икономически общности и стимули за разностранен граждански живот, актуализира функцията на писмото. Писмото става един от основните фактори за обмен на мисли и организиране на различен вид духовни и стопански дейности. Това с причина епистоларната практика да стане обект на специално внимание. Покрай писмото като комуникат за битовия живот, застава с много по-голяма значимост писмото като комуникат за тър-^ В и н о г р а д о в, В. В. О художественнои прозе, с.г> I 1....""^", ,п .!-,,п^,^..->Д<,^1.-.-)-ГГ<-11ХЛ'ТГ)Г39." и Н и 1 р а ;1 и ^, и. ч. у/ -^.^- ....---"-. ---Ш е р а л и е в а, Р. Некоторие философско-психологические грсб.юмь!

теории коммуникации. М., 1969, с. 32.41 Срв. Т ь) н я н о в, 10. Литературни?! факт - ЛЕФ, 1925, М> 2. Цит., но полски презод - Тутапо\у, .1. - 1п: Тсопа ЬаАп 1Кегас!исЬ га агагша. Кпкб>, 1986, с. 137.39

говска, икономическа, административна и правна дейност. Писмата | се разменят като информация за социални дейности от всякакъв род, включително и революционна (достатъчно е да припомним дори само писмата на В. Левски, както и писмата на възрожденските ни деятели Л. Каравелов, П. Хитов, Ив. Т. Драсов, Ив. Г. Самунов и др.42).Естествено е в такава ситуация още в първите десетилетия на Възрожденската ни епоха да се появи интерес към епистоларната теория. След като отсъствуват печат, вестници и списания, които са обществени трибуни за изява на мисли, обмен на идеи и информация (или пък този вид трибуни са твърде ограничени по количество и функции), писмата остават единственият съобщителен канал между хората.Възрожденците, като добре осведомени и мислещи люде, с пълно право разбират, че образованието трябва да включи един важен момент - теорията на писмото, начините, по които се създава писмен текст за общуване между хората по различни поводи. Образец за това те имат в гръцката и руската епистоларна теория и практика и на тях не им остава нищо друго освен да внесат идеите й чрез писмовници, преведени или компилирани, приспособени и притъкмени за българските образовани среди. Наивно, но убедено Неофит Бозаели излага даже в стихотворна форма необходимостта и ползата от знания върху епистоларната теория:Който43 незнай да писува доброискусни писма,Он между почтенните търговци, сгрешава весма,За то о чадо! Тия примери добре научи,И колкото можеш понятието си в них обучи.Искуснохудожне писма, да сочинявашИ известно причините си, да представляваш.Искренно и обязателне, писменно, да обявляваш,Добропорядочне же приятели, да притежаваш.В далекорастоянни места дася запознаваш,Препотребните си намерении, дася сподобяваш.Друг друзе, приметно торговини, да привручаваш,Техните же торговски подлози, да управляваш,От нихже почест, дася удостояваш,42 Гас - В: Архив на Възраждането. Т. 1. С., 1908.43 Графиката е нормализирана; запазени са някои фонетични и морфологични особености. В следващите текстове се цитира по същия начин.Взаимне же им искренно да отвещаваш.44Пак в "Предручник", първото теоретично съчинение по епи-стография. Бозаели отбелязва, че "от вейте изобретений, колкото благополучно возмечта, и измисли человеческий ум, нема друго толико полезно и понужно, колкото писменото художество.Това безсмертное художество пренесе всити художества и науку верх на совершенството" (с. а*).Интересно е да се отбележи, че епистографията, определена като "безсмертное художество", означава, в духа на античната традиция, естетика на словото, подчинение на онези правила, които риториката е извела за постигане на определен "стил" на текста. В случая текста "писмо" има своя функция или предназначение и за да ги постигне, трябва да се подчини на определени правила или норми, засягащи както формалния (външен) строеж на текста, така и неговия смисловосъдържателен план, така и определения за израз или изказване на смисъла подбор и съчетание на езикови средства.Каква е усвоената от Н. Бозаели концепция за писмото ?- Писмото изпълнява комуникативна функция. Пишем, когато не можем да говорим "уста с уста" ("с нашего приятеля който отсъствува далеко от нас: тогда му писуваме", с. 4).

- Писмото се нарича послание или "просто писмо". За писмото е нужно по-голямо внимание, по-малко знания, "избиране смислено и право да чинополагаме душевните наши умения" (с. 5).За да се реализира посланието или писмото. Бозаели излага такива предпоставки, които са залегнали още в теорията на Аристотел за съставянето на един текст, но далеко не с последователността и осмислянето на Аристотел. Причината лежи във факта, че епистоларната теория е част от общата теория на риториката. Бозаели няма досег с оригиналната й разработка.Предпоставките:- "Да начертае и приготви в ума си (адресатът - б. м. - В. П.) посланното вещество" (с. 5), т. е. темата.- "Да помисли за вида, в който се чинополагат, представят " показват нашите понятия и мислените чувства".Колкото е по-изяснено понятието за нещата, толкова "по-живо " по явно, и посовершено бива представлението" (с. 5)."Явлението" на посланието или писмото се отнася до сзико-44 Славеноболгарский предручний послателник за наставление на бол-гарските юноши; ч. VI от "Славеноболгарское детоводстао". Крагусвац, 1835, с. а> (=3).

вата страна на посланието и се заключава в "речите" и съчинението им. То трябва да отговаря на изискването:- краткост. "Защото колкото по-кратки и посладостни са периодите, толико по-добро и по-красно бива речението и произношението" (с. 7).Частите на писмото са седем: нарицание, предисловие, разказ-вание, окончание, подпис, надпис, дата.Бозаели представя и жанровете на писмото (чрез примерни текстове): приятелско; известите лно; укорително; похвалително.В "Послателник" Н. Бозаели обръща поглед и към езика на писмата. И в това отношение стимулът не идва от риторичната теория, а от дейността му на граматик и просветител. Текстът на писмото трябва да бъде съобразен с граматиката, защото "граматиката е ключ на всички науки" (с. 7); той трябва да покаже, че "смишляваме добре". Що се отнася до онова, което наричаме "стил" (понятие, което у Бозаели отсъствува), за автора на пис-мовника той се крие в "естествената сладост" (естествена сладост, която зовеме сладостное").По такъв начин "Послателник" изразява и формира началото на епистоларната теория у нас, която се доразвива с различни акценти от следващите автори на писмовници или от възрожденски книжовници, разработващи различни елементи от писмовната комуникация. Неофит Рилски например съставя титлография ("Титлография. Извод - краткий на граждански и църковни са-Ш нове")46, която и налага чрез епистоларната си практика. В описа> на библиотеката на Неофит Рилски има три гръцки епистоларни сборника под номер 30, 176 и 252 от неговия каталог, както съобщава Ив. Шишманов46.Същата година (1835) излиза "Писменник общополезен за се" каго единороднаго ми болгарина от кой и да е чин и возростД сочинен според днешния писмопослателски способ" от ХристсполЛ П. Дупничанин. Появяват се още докъм 70-те години на века "Крат-< кий най-новий писмовник на Георгия Економова Дупничанина"ЗЛ Букурещ, 1856; "Търговски писменник" на К. И. Попов, БелградД 1862; "Малък българский писмовник" от Н. Михайловски, Русчукм 1868; "Турско-български писмовник" от С. Д. Попов и Ив. П^ Чорапчиев, Русчук, 1869; "Писмовниче" от Стефан Попов и Петьр^ К. Аврамов, Русчук, 1870 и др. '45 Вж. Шишманов, Ив. Д. Нови студии върху областта на Бълга ското възраждане. В. Априлов, Н. Рилски, Н. Бозаели. С., 1926, 378-3746 Пак там, с. 489.42Какви са основните положения от теорията на българската възрожденска спистография, отразена в писмовниците катоцяло?Първо, намира се различна форма в предисловията, за да се изведе писмото като основен фактор за общуване между хората. "Писмата са не само полезни,

но и нуждни секому человеку. Понеже какво е нуждно да знаемс устно, така е нуждно да знаеме и писмено да се разговаряме със другиго: защо не можеме да сме сегда наедно сос едното человека.Секой от кои чин и состояние да е, дохожда в нужда, щото гребе да пише"47.Второ, писмата се разграничават по "жанр": лични писма (между родственици, приятели и. близки), търговски писма и официални писма.Трето, писмата (лични, търговски, официални) се различават по тема. Темата е заявена над текста на писмото-образец. Напр.:празник на баща или майка48; благодарност към близък или благодетел; честитка за щастлива случка; честитка за оженване; честитка за "въздигане от тежка болест"; "утешение за злополучие";честитка за Нова година и др.Търговските писма са от съдружник към съдружник по тема:цена на стоката; търговските връзки с чужди държави - Влашко, Австрия, Франция и др.; разменните стойности на парите; "напом-нитслно за исплащанис на дадени в заем пари"; препоръчителни н посетителни писма; образец за писма до председателството на Държавния съвет и др.49Четвърто, писмата извеждат постоянната комуникативна си-;уация: отправител (адресант) - съобщение (комуникат) - получател (адресат), като образците посочват фиктивни комуникативни шца. Някои от образците като адресат поставят обръщение, напр. / осподине! Добродетелний ми отче! Прелюбезна ми майко! и др., л като адресант - инициали; покориш син; любезний ви кръщелник и др. На официалните писма и търговските писма се посочва просто "Подпис" (т. е. лицето трябва да напише своето име60).Пето, писмата представят нормата за строежа или композицията на текста (съобщението), изразяваща се в: предисловие, изложение, заключение.''7 Ду II 11 н ч а н н н, Хрисшки II. Цит. съч., с. V.48 Срв. напр. писмата образци под "тема": "Някое момиче на баща си п ^учаи на праздинка му"; "Някое момче на майка си в случай на праздника й" " -ю. - Попов, Ст. И. и П. К. А1р.1мов. Цит. съч., раздел "Писма".'" Срв. Попов, С. и Ив. Чорапчиев. Цит. съч. Писма от бр. 24.10 бр "Р50 Пак там.43

Ето само един пример от множеството писма, посочени като образци в писмовниците, репрезантиращ цялостния текстов строеж или композиция на писмото:Тема"Някое момче или някое момиче на дяда си или на баба си в случай на Новата година."Адресат (представен чрез обръщение) "Драгий ми дядо (или драга ми бабо)"Предисловие"Ида да ви желая добра година и да ви ся обещая да бъда всякога разумен и покорен."Изложение"Вие ма обичате много; нъ такожде и аз ви обичам много, и ще са старая да не ви досаждам никога. Всяка сутрина и всяка вечер, моля Бога да ви даде дълъг живот и превъсходно здравие."Заключение"Драгий дядо (или драга бабо), дайте благословението на любезното си дете; туй ще му принесе благополучие за новата година.Адресант "Внучето ви което много ви обича61."Композицията или строежът на епистоларния текст почива на началата, заложени в риторичното учение за т. нар. сЦзрозШо или разположение (вж. и по-долу). Текстът, прилагащ (ИзрозШо, е текстът на речите. "В риториката ще има три рода речи: съвещателни (или политически, б. м. - В. П.), съдебни, епидейк-тични"52. Всеки род реч има различен стил. В Трета книга на "Риторика" авторът обстойно разсъждава върху стила на речите6'51 Попов, Ст., П. Аврамов, Цит. съч.. Писмо 23.52 Аристотел, Риторика, с. 51.

53 Пак там, 158-197.44Тук му е мястото да кажем, че за Аристотел стилът е монистично понятие - то се отнася еднакво както към смислово-съдържатсл-ния план на текста (устен или писмен), тъй и към езиково-структур-ните и композиционни особености на дискурса. За всеки вид реч, според Аристотел, подхожда различен стил54, а той отговаря на предназначението на речта.Освен езиково-структурните и композиционни особености, допустими и възможни за типовете речи, необходими са и изразни средства за обосноваване на истината55, и за аргументацията. Всяка реч (съдебна, политическа или епидейктична) оперира с понятията за възможното и вероятното в различна степен, което определя и "стила" на нейния дискурс. В разсъжденията на Аристотел за стила се включва и моделът за композирането на дискурса, или за композиционните му "части"."Не бива да забравяме, казва Аристотел, че на всеки род подхожда различен стил. Не е един и същ стилът на писаната реч и на устния спор, на речта на Народното събрание и в съда. . .Речта има две части: Необходимо е, първо, да се каже за какво е делото, а после да се докаже. Затова е невъзможно да не докажем, след като кажем, или да докажем, без предварително да кажем. Защото този, който доказва, доказва нещо, а този, който предварително казва, казва с оглед да докаже (к. м. - В. П.)66.Доказателството, убеждението, внушението на доверие - това са основни положения, върху които се изгражда риторичният текст, и той се реализира и защитава от постройката и стила като цяло. Различните речи имат различни части, но между тези части съществуват необходими, задължителни, и незадължителни. Необходимите части са изложението и потвърждението. "Те са собствените части на речта и повечето речи имат увод, изложение, потвърждение, заключение (к. м. - В. П.)"67. Незадължителната част е заключението.Аристотеловата теория, свързана със структурирането и стила на речите, не е завършек на риторичната теория. В най-ранния дошъл до нас трактат по риторика от римско време, тъй наречената "Риторика за Херений" (Аис1ог аа Негепшшп или гЬе1опса54 Пак там, с. 180.55 За обосноваване на истината вж. по-подробно Ал. Н и ч с в "Реториката" - поетика на прозата. - Аристотел, Риторика (Уводна статия, 26-27);Перелман, Х. Философия и реторика. - Философска мисъл, 1982, № 7, 105-112.56 Аристотел. Цит. съч., 180-183.57 Пак там, с. 183,45

разказразделениеобоснованиеопровержениезаключениеай Негсппшт)58, която принадлежи на неизвестен автор, частите на ораторската реч напр. са следните5*. встъпление ехогйштпагга1юйтзюсопПгтаиосопГгоп1а<.ю^авлпл^ги^ сопсШаюЦицерон и Квинтилиан не поддържат по-обобщената подялба на Аристотел. Според Цицерон, ако трябва да се привеждат повече аргументи, авторът на речта трябва да се откаже от специалното пагга1ю и да обърне повече внимание на обоснованието и опровержението. Но ако Аристотеловата риторика акцентира на връзката аргументация-композиция-стил, то риториците от римско време схематизират твърде много риториката, свеждайки я именно до (Ивроайо и еюсиНо (формата на израза). Така или иначе разработката на композиционните

модели са причина векове наред да се поддържа задължителна композиционна норма за някои прозаични текстове, част от които са писмата.Потвърждение, че писмата са се възприемали през време на нашето Възраждане като текстове, свързани с по-висока, но и стандартизирана писмена и литературна култура, която образованият човек трябва да притежава, личи от препоръките, които авторите на писмовници дават в предговора. Тези прапоръхи сиповече или по-малко еднотипни. Напр.:"От тяхната възраст (на юношите - б. м., В. П.) не се изисква литературно съчинение, обаче има някои правила предписани от навика за писмовния слог и тях децата и въобще учениците трябва да ги познават. Те ще намерят всички примери, нужни за писма и за комплименти в туй Писмовниче, и по тях ще можат най-добре да са водят. Туй Писмовниче съдържа още писма връх разни предмети, краткий описания на тържествени служби, на полски места, на селски сборове и проч.Сичките тези писма, преведени, преправени, пълнени и някои съчинения, могат послужи още на учениците за упражнения, които като прочетат често и внимателно, ще са улеснят в по правилно и по свободно излагане на мислите си, и по този начин да са приготвят за по други съчинения в литературно отношение"69.58 Вж. Риторика для Герения. - В: К у з н е ц о в а, Т. И., И. П. Стрсиьникова. Ораторское вскусство в древяем Римс. М., 1976, 62-92.59 Вж. също Марк Тулий Цицерон. - В: За ораторското изкуство. С., 1975, 54-82. " -- -г---- "" ^^^о"огтчто пнип.-я'Ь ) И^И Ди ^-ьр>-л1/А>^,.60 Попов, Ст. И., П. К. Аврамов. Цит. съч. Предисловие.46Следователно писмовниците са предназначени да изпълнят и изпълняват своята същинска функция на образци за определен вид писмена комуникация. Те представят част от духовната култура на нашето възрожденско общество и разкриват един процес на изграждане на писмено общуване между хората. В този процес се изгражда и "нормативност" в личните и обществени връзки, повлияна също тъй от действуващи светски фактори. Епистоларната практика, общуващата възрожденска личност, осмислянето на традицията, вглеждането в процеса на създаване и реализиране на писмени контакти - това са динамичните фактори на изграждането не епистоларната култура през XIX век, осигуряващи нейната жизненост.Като културно-исторически факт възрожденският писмовник е привлякъл вниманието в последно време на наши специалисти и оихме могли да твърдим, че техните изследвания са покрили белите полета, свързани с развитието и характера на епистогра-фпята през Възраждането61.Във същото време писмовниците реализират, както посочихме, епистоларна теория, почиваща на риториката. Чрез нея се поставят основите и на българската риторично-стилистична концепция. Ще поясним какво разбираме под понятието 'българска риторично-стилистична концепция':българска не означава оригинално съставена от български автор, а адаптирана в книжовен текст от български автор и прокарана в българската традиция;риторично-стилистична концепция означава риторичната концепция за стила, в която се установява и нов момент в разбирането на понятието 'стил', развит от европейски автори след залеза на риториката от XVIII в. насам и адаптиран от български автори. Писмовниците, и по-специално "Писменник" на С. Доб-роплодни, стават главните проводници на риторично-стилистич-ната концепция. Акцентът в тази концепция пада върху стила.А) Понятието 'стил'Осъзнаването на понятието 'стил', разбирането и интерпретацията му става под влияние на чужди източници, главно руски иР. Проблеми на писмата от първата половина- -- --..^^/^.^ ^.^ч. ^ /гмпр^и>- ир^ иь-аарското (--. 1979, 235-245; Писмата в българската култура през XIX в. ратурознание и фолклористика. С., 1983, 245-250; Новаторств Доброплодни. - В: Сава Доброплодни. Шумен, 1986, 89-96; Милчаков,

" йж. също отарк. 1улмн '-'""''1".'" п^-Злизък от останалите римски иЯ., Кр. Тенев. "Писменник" на Сава Доброплодни и реторичната традиция на 1975, 54-82. При това Цицерон е в-е пак ^Възраждането. Пак там, 81-88; Л е к о в, Д. Българска възрожденска лите-теоретици до Аристотел.^ ^ л-^"-^> Ичт ст,ч Предисловие. Вратупа. Т -> г ювв не чпВж. Дамянова, г. ауиилкмп на писмата от първата половина XIX век. - В: За литературните жанрове през българското Възраждане. 1979- 71^-245; Писмата в българската култура през XIX в. - В: Лите-и фолклористика. С., 1983, 245-250; Новаторството на Сава т>-^--"" "" - 96; Милчаков,Ратура. Т. 2. С.,там, 1988, 135-140.47

гръцки и отчасти френски62. Нашите автори не са направили нищо по-особено за трактовката на стила извън тази, която възприемат от чужди източници. Могат да се приемат две постановки, свързани с изясняване на понятието 'стил':Първата - с практическа насоченост. Тя съществува в някои писмовници, без да се търси определение на понятието, но насочва имплицитно към идеята за нормативния характер на стила, и по-точно: писмата са особен вид писмен текст, свързан с определен избор на думи, изрази и изречения, за които се дават образци от писмата-образци. С други думи - стилът е норма, която може да бъде онагледена и заучена. До известна степен тя почива и на интуицията. Стилът в този смисъл се нарича още слог. Слогът е вариативен в нормата си в зависимост от комуникативната ситуация. И тъй:"За стиляВ писмата тряба да са изразявами просто; тези, които дирят и употребяват големи думи за да изразят малки работи стават смешни и са показват, че искат с високопарните си фрази да прикрият безплодието на чувствата си. Пишете тъй, както беседу-вате, и както бихте приказвали в присъствието на лицето, което ще приеме писмото ви. Подир туй вниманието на какво лице пишете, и показвайте повече или по малко почитание според обстоятелствата и според чиновете, които ви отделят или сближават"63."Слогът на комплиментите или на писмата тряба да бъде прост, лек, непринуден, природен. Да кажат свободно какво мислят, да изкажат искрено признателността си, любовта си, приятелството си, обещанието си за да станат по добри, по благонравни, по при-лежателни за уроците си, по послушни и проч"64.т>

.."--"-- - д--^"-- -"' "" "-.;""" " ^-- --- у^.-<ц"^пс1лпи извежда делото над стандарта и му открива по Втората постановка е с теоретична насоченост. Тя е предста-я широк хоризонт. Фактите от културното и литературно-образова' [а от "Писменник" на Сава Доброплодни65 и в известен смисъл гелно развитие ппеч пггрлпаптт.гго тт"> ,^""---- ^ ""вена от "Писменник" на Сава Доброплодни65 и в известен смисъл е предопределена от онова, което авторът реализира в съчине-1 нието си, а то е една начална теория на литературата. Я. Мил-чаков пише: "В един момент, когато липсва обенъчната пара-Я дигма на литературния процес (а в известен смисъл и самият пропее, българскмт възрожденец намира адекватна форма на на своето съчинение, превръщайки го повече във факт на култу^ рата, отколкото в описващ вметатекст. Пряко следствие от товааположение е своеобразно съжителство на риторически описателни принципи (в разделите "Тропи" и "Фигури") със стремежите те да бъдат дерубрицирани (а не просто конкретизирани) в една богата литературна сфера. Казано с други думи - описателната система е факултативна по отношение на детермениращия я прагматичен контекст"66.С разделите: глава II "За фигурите", гл. III "За украшението на словото", гл. IV "За изобретението на мислите", гл. V "Изражение на мислите", гл. VI "За характерите на словото", гл. VII ..За тяжест и чювствувание" Доброплодни се стреми, като разкрива схемата, "нормата на текста на писмото да запознае читателя и с някои механизми на текстообразуването, изведени от риториката.

Тази идея ще да е по-силна у възрожденския автор от епистографията, поради което "Писменник" придобива по-широка функция от замисъла. Това дава основание на някои изследователи да го определят като "първият учебник по теория на литературата на нашето Възраждане"67.Фактът, че Доброплодни създава дело, надхвърлящо замисъла, може да бъде подведен към множеството факти от епохата на Просвещението, когато се разрушава представата, че образованият и книжовен човек е само граматик и вещ в писменото слово личност. Литературната култура точно по това време на равнището на ординерната характеристика започва да засяга ..цивилизования човек"68. Поради това и авторът на "Писменник" приобщава съчинението си към нова, по-модерна гледна точка, която принципно и теоретично е свързана с риторичното знание н риторическия тип виждане и конструиране на мисълта и света, но функционално извежда делото над стандарта и му открива по-ШИРОК ХОРИЗОНТ Фяь-гмтд "т т.-.т,,,.,---- -62 Вж. напр. коментариите на С. Доброплодни върху писмата на мада> дьо Савине: оценката му върху книгите на Мармонтел и др.63 Михайловски, Н. Малък българский писмовник, 1868, 3-4.64 Попов, Ст. И., П К. Аврамов. Цит. съч., Предисловие.48^^-----^ ^ "А*л*^|.д*А^^д^-иира.ди-В(Л~гелно развитие през следващите две десетилетия на 60-80-те години показват, че "Писменник"-ът на С. Доброплодни не остава изолирано явление и с основание може да се приеме отправнаточка към възрожденското разбиране за стила, стилистиката и теория на литературата.Въпросът за стила се разглежда в гл. V на "Писменник". Внимателният анализ и прочит на включените тук разсъждения разкриват две опорни точки за разбирането на стила:<)5 Писменник, сочинен от С. Доброплодтого, Славянина. Земун, 1853. 1)6 М и л ч а к о в. Я., Кр. Тенев. Цит. сьч., с. 85.67 Н ц ц о л о в, Л. Първият учебник по теория на литературата па нашето Възраждане. - Български език п литература, 1967, № 3.68 Срв. Аверинцев, С. Риторика как подход с общению дейетви-юльности. - В. Псзгика древнегреческой литератури. М., 1961.4 Бшгарскат а стилистика до 50-те години ва XX в.49

а) риторичната;б) оценъчната или валористичната.За всеки, който добре познава развитието на понятието 'стил', или по-точно гледните точки към него, риторическата и валористичната концепция, събрани заедно, ще се сторят твърде странна и дори абсурдна смеска. И тя е такава, защото в европейското развитие, след като риторическата концепция изпълнява и преиз-пълнява своята роля, на границата на XVIII-XIX в. започва да върви към упадък и съдържащото се в нея основно понятие 'стил' преминава в сферата на теорията на изкуствата и литературата. Разбирането на стила като оценъчно понятие, с кое-ето оперира литературознанието, се свързва с Гьоте и Шато-бриан. За първия една творба има стил, когато е постигнала най-съвършен израз на най-високата си органична стойност, монолитност на същността, познанието и осезаемите образи, а за втория - стилът е критерий за талант, неповторимост: "Напразно хората упорствуват: и най-добрата творба... е мъртво родена, ако няма стил. На стил, а има хиляди видове стил, не можеш да се научиш, това е дар божи, това е талант"6*.Определението за стила, което се привежда от С. Доброплодни, е повлияно от формулата за валористичния характер на стила, но е останало вярно и на риториката."Слог, состав, стил, перо, проза, сичките тия названия означават способ за да си изражаваме мислите, и да писуваме изкусно. Слогът е способ (свойствений всякому писателю) за да си изра-жава мислите. Колкото разни характери имат писателите, толко могат да бъдат и частни слогове, които ся

изменяват от предмета (избранного от писателя), от целта на предложението, от располо-жението на духа им, с кого пишат"70.Риторичната концепция се изразява в разбирането на факторите, които риториката извежда като стилотворни: предмет, цел, отправител (получателят в случая не се изтъква).Валористичната се изразява във взаимоотношението стил- писател; разбирането на стила като индивидуалност на писателя. Риториката не изтъква индивидуалността на писателския стил, а отношението стил-текст, независимо от съчинителя на текста. Стилът за риториката е онова, което се извежда от използуването на определен вид изразни средства (препоръчани) за съставянето на определен вид текст в зависимост от предназначението си, а69 Вж. Гьоте за литературата и за изкуството. Т. 2. С., 1972, 35-37. Раздели: "Просто подражание на природата", "Маниер", "Стил". "Доброплодни, С. Цит. съч., 56-57.50тилът за Гьоте и Шатобриан е онова, което е изразил геният, творческият дух на писателя. Тази идея се явява контрапункт на риториката и тя се развива от XVIII в. по-нататък в различни мо-чифпкации, една от които е експресивната теория на Фослер и Шпнцер./>'. Синоними на понятието 'стил'Синонимите на понятието 'стил' у С. Доброплодни се възприемат под влияние на руската риторична традиция71. Те са:слог, состав, стил перо, изражение проза. Доброплодни има ясно съзнание, че е добре да ги посочи и да оперира с някои от тях, тьй като са ги въвели "новите язици". Ето бележката на автора:"Стил" (81у1и5-81у1е-81Ие) у древните било металическо перо, пт едната страна наострено, а от другата тъпо, с острия край пис-пали на таблици навощени (т сепз), а с тъпия изглаждали написаното и поправяли. Новите язици думат, "има добър Стил, или-юбро перо", вм. Карактера Писания, Слова, Речи, Изражения, Музики, Архитектури и порч"72.От изброените синоними обръщаме внимание на един - "п р о-ч а". Той е резултат на изтъкнатото вече от нас положение, че от древността докъм края на XVIII в., а и по-късно, под "риторика" се обединяват различни принципи и задачи при изучаване на "словесните форми" (т. е. жанрове), несвързани с поезията73. А тъйто понятието 'стил' възниква в лоното на риториката, като теория за непоетичната (немерена реч), стилът като понятие се свързва г понятието 'проза'. От историята, извънредно сложна в ново време, се разбира, че художествената проза в отделните си жанрове постепенно се еманципира по отношение на риториката, като търси опорна точка в поезията, но пълно освобождение от риториката чще дълго време тя не може да постигне. И това остава в сила чокъм началото на XX в.74.Разбира се, тази сложна история на риториката не се развива и н е може да се развие на българска почва. Тя не е ясна и 'а Сава Доброплодни. У него намираме само един от фактите и71 За руските влизчпя върху възро-кдегскя1",1Ю:ЛСП!;е КЪМ Р;-ТО?ИЧН!1 ВЪ^Р^:.^ И риторика Ву!" о ц. Ръ:ол;1С,1;г.е у-1ебя:щи иа Гоб.зя Члитулоз г.тлр.укдснска ля-1-ера-.-ура. Т. 2. 137-175.72 Д о б р о п л о д н и, С. Цит. съч., с. 56.73 Срз. Ф о Я г т, К. К. Мьк-ли о5 истимом ': ормки. - Журнал Мин. кар. щ-осв. !855, ч. 89.74 Срв. Б у с л а е в, Ф. И. Значелии романа Ч. 2. М., 1886..те книжовници, проявяващи ;:. изследванията на Д. Л е-. С., 19Е7, 7-28; Еългарсхазначения п содержанпи рп-в наше время; Мои досуги51

като такъв, заимствуван от чужди източници, а именно синоми ката: стил-проза. Този синоним остава заключен в"Писменник' на Доброплодни. В

следващите съчинения по възрожденска I нова риторика, както и в стилистика, той отпада.В. "За слога въобще и за неговите достойнства и недостатки"Това с оригиналното заглавие на гл. V на "Племенник" която фактически за пръв път изразява българската версия на риторическа концепция за качествата на стила, или неговата ха' рактеристика.Да се върнем обаче към древността с кратко обобщение, за да разберем С. Доброплодни.Първо, според различни теоретици на риториката нейната функция или цел е различна:Платон - в стремежа си да я насочи срещу софистите извежда, на преден план естетико-нравствено-възпитателната й функция.Аристотел - извежда функцията и на убеждението и аргумен-тировката.Цицерон - определя триединната и функция: да убеди, да даде наслада, да въздействува, като увлече.Второ, основните жанрове на риториката първоначално се свеждат до: съвещателна реч, съдебна и тържествена. В зависимост от това се различава политическо или делиеративно красноречие, съдебно и епидейектическо. Те винаги заемат различни йерархически места в по-късното развитие на теорията. Средновековието доразвива жанровете на красноречието главно на основата на ре-лигиозно-църковното красноречие.Трето, на всяка реч отговаря съответен стил, но не всички от теоретиците имат единомислие по отношение на въпроса, как се постига стилът. Според Аристотел не е достатъчно само да се знае какво и къде се говори, но и как се говори, как чрез речта да се постигне аргументация и убедителност. В последна сметка именно достойнствата на езиковите средства и изразните средства трябва да се осмислят и аргументират.Горгий76 проповядва, че "речта като убеждава, измамва душите, защото словото е "вълшебство", "заклинание", то омагьосва душите. Поради това той разработва предимно епидейктическото красноречие. Отдава много по-голямо значение на риторическия75 За Горгий, Исократ, Антифон и др. вж. още Т. И. К у з н е ц о в а, И. П Стрельникова. Ораторское исскуство в древнем Риме. Москва, 1976, 62-92.52елемент, отколкото на предметния и логическия. Исократ също издига в култ словото като слово: "Хората могат да станат подобри, по-достойни. . . ако загорят от желание да учат красноречие." Всички негови усилия са насочени да създаде нормите за идеалната реч, отличаваща се с лекота и изящество. Поради го вай за него центърът е епидейктичната реч. Антифон е създател на особен риторически жанр, тъй нар. "ораторска реплика". Ораторската реплика трябва да бъде проста и динамична, сбита и ритмична.Това отдавна разкрито многообразие в гръцката, а и в римската риторика, свързано със стила, или начина на изказване е обобщено по следния начин от автори, занимаващи се с този въпрос:Стилът като езикова организация на изказа, или връзката сгил-език е първоначалната и именно тя е заложена в риториката, потвърдена експлицитно от Платон и Аристотел. В гръцко и римско време няма засвидетелствувана употреба на названието 'стил' за различителни особености на текстовете, извън съдържателния им план76. Такъв смисъл на названието се установява от Средновековието насам. Понятието стил като 'начин за писмено изразяване или начин на писане, присъщ на даден писател', е от по-късен период, когато то излиза извън сферите на риториката п се свързва с теория на културата и писателските съждения (вж. ко горе Гьоте, Шатобриан).Преди това функционира понятието, което в риториката е известно като епи5 сисепсИ. Това понятие се отнася преди всичко към публичното говорене или към текстовете, свързани със социалния живот и формите му, които изискват публично изказване. Ние вече на няколко пъти изтъкнахме, че тези изказвания са видовете речи, които имат като основен разграничителен критерий целта. Всяка от тях, за да защити своя "тип" или "род", изисква гакъв избор от езикови средства, които най-добре могат да послужат за реализацията на целта й.

От къде се извличат езиковите средства? - От граматиката и речника на езика. Оттук и връзката на риториката с граматиката. Двете науки не се поставят в конфронтация, точно обратно - те са свързани обективно и по необходимост.Защо имплицитно и експлицитно @епи8 сИсепсИ се свързва с понятие за 'избор'?76 Срв. М а у е п о \У а, К. М. РоеНЬа 1еоге1усгпа, УУагзгатоа, е>с.,317-322.1979,53

- Има се предвид ситуацията на говорене и фактът, че се г в о р и, а не пише. Говоримата реч е различна от пи< мената по своето пряко и непосредствено въздействие.- има се предвид реализирането на определена ценност] система, с която определена социална среда е свързана, а сама' ценностна система е свързана само с определени езикови знаков За всеки вид устен комуникат (или вид реч) от общия езико! код (думи, словосъчетания, словообразователни морфеми, гра^ магически структури, начин на синтактическо структуриране пр.) само определени езикови средства имат преференции77.Следователно: Цялостният състав от тези правила за избор съставяне на текста от избраните или преферирани знакове ) езика създава характеристиката на епив сНсепси или стила.Гръцките и римските автори разграничават текстове, свързан] с изкуството, в които се реализира система от определени правила за подбор и структуриране на езикови средства, от текстове, реализиращи само правилата на кода, без които е невъзможно! съставяне на какъвто и да е текст. Към първите се отнасят! текстовете на ораторското и поетическото изкуство. Това об-| стоятелство, както и обемът на понятието 'поезия'78, пораждат! множество проблеми от древността до ново време, като напр.:, риториката изкуство ли е, или наука; какви са критериите за раз-:граничаване на прозата от поезията като две страни на словес";ното изкуство; прозата включва ли риторичните жанрове, къде, и каква е границата помежду им и кога се установява тя в теорията на литературата и т. н. Аристотел твърди: "Ясно е следователно, че и в ораторското изкуство има нещо подобно на онова в поетическото изкуство." Разсъжденията на Аристотел за приликите и отликите между поезия и риторика са съществена причина понятието 'стил' да се отнася и към риториката, и към поезията или ако искаме да бъдем точни - стилът, според гръцките автори и главно Аристотел, е присъщ на всеки текст, отнасящ се до словесното изкуство, или текст, принадлежащ на изкуството, защото текстът без стил не може да се определи като текст на изкуството и обратно - за стил се говори, когато се съставя текст, свързан със словесно изкуство (ораторска реч, лирика, драма). Стилът и77 Срв. напр. уАристотел. Риторика, 158-182; Ц и ц е р о н, Марк Тулий. Из трактатите за ораторското изкуство. За ораторското изкусчвз, 54-82.78 Срв. капр. изясняването на понятието 'поезия' у Татаркевич, Вл. Античная злетика. М., 1977, 19-23 и описаното от П л у т а р х, Избран-нме жизнеопиеания. Т. 1., 113-115, М., 1987, илюстриращо как древните осъзнават поезията н смисъла й на синкретично изкуство.54при речите, и при поезията има общи принципи на изграждане, които се свеждат до използуване на риторичните фигури (у Аристотел на първо място - метафора), ясни и точни думи, ритми-зпрана реч, определени размери на речта и т. н. Към това трябва да прибавим и факта, че и поезията, и речите са били произнасяни от поети, актьори, оратори, поради което и интонацията, и обемът на гласа са стилотворящи фактори79. Друг, напълно друг е въпросът, че речите или ораторското изкуство се отличава от поетическото по цел и функция.Второто понятие, което се свързва с @епиа ШсепсП, е понятието 'уместност'. "Стилът ще бъде уместен, ако изразява чувства и характери и съответствува на изброяваните предмети. А съответствие има тогава, когато нито за важни неща се говори, както дойде, нито за прости неща - тържествено, нито към едно просто се притуря украшение. Иначе творбата заприличва на комедия, както е у

Клеофонт. Някои неща той изрича така, както ако би казал: "Уважаема смокиньо!" Чувства изразява стилът на разгневения, в случай че има кощунство, и стилът на човек, който негодува и избягва дори да произнесе имената на неща безчестни и срамни, в случай че има такива, ако пък има неща похвални - стилът на възторга, ако има жалостни - на смирението, и тъй нататък при другите случаи. Подходящият стил придава убеди-гелност на факта. . ."80.И тъй стилът реализира принципа или изискването за уместност;ако между предмета на съобщението и избора на езикови средства има съответствие; ако между чувството, което се изразява или внушава, и избора на езиковите средства съществува съответствие. Пак там Аристотел говори и за съответствието между говорещия и слушащия и избора на езиковите средства. По такъв начин характеристиката на стила зависи от това, как се говори за нещата ('какви езикови средства се избират), каква е степента на "украсата" г ако ораторът иска стилът да бъде уместен, необходимо е изразяваното да съответствува на характера на предметите.Следователно: Предметите, за които се говори, могат да имат различна подялба или класификация (Аристотел ги поставя в два класа - големи и малки), а езиковите средства, с които се разполага, имат съответствуващата скала на нещата - тържествени и скромни. А що се отнася до връзката: тема, отправител (говорещ), получател (възприемател) по правило "въз основа на7!' Аристотел. Риторика, с. 158. 80 Пак там, 168-169.55

теория на вероятностите" си съответствуват. Уместният стил е уместен, защото се гради върху съответствието81.Така Аристотел имплицитно извежда два стила висок и нисък. Цицерон експлицитно приема тази класификация, като добавя и трети - среден. Средновековието възприема троич-ната класификация и я запазва за дълго.Стилът - висок, нисък или среден, не засяга индивидуалния израз (макар Аристотел да не е напълно чужд на твърдението, че върху стила се отразява индивидуалността), не засяга индивидуалния начин на човешката експресия. Същинският предмет на интереса са обществените ситуации, в които хората, говорейки, могат да потърсят и други за своите убеждения. Съществуват известни начини, които позволяват да се говори резултатно от гледище на формулираната цел. Тези начини са зависими от различни неща, от усетливостта на човешкото ухо, а следователно и от биологичната структура на човека, а също така и от такъв избор на езикови средства, които би извикал на живот очакваната ценностна система">2.Разграничението на стиловете - висок, среден, нисък - е разграничение на езиковите средства, богатството на езика, неговата необикновеност и изразителност, както и на други критерии, за които споменахме. Обикновено се привежда следната корелациянисък стил - съдебна речсреден стил - похвална речвисок стил - политическа речИзложеното от Аристотел върху стила предпоставя характеристика на категорията. Най-важните качества на стила са изразени чрез противопоставяне.а) богат стил (поетически, изящен) - беден стил (стегнат, прозаичен, обикновен);б) ясен стил - украсен, не низък стил. Тази характеристика зависи от това, дали "имената и глаголите" са "взети в прекия смисъл", или са отклонение по посока на необичайната употреба (т. е. фигуративно);в) "формата" на стила стихотворна - неритмична;г) нанизан и единен стил (благодарение на съюзите) '- закръглен стил.Риториците след Аристотел продължават да излагат разсъжденията си върху качествата на стила. Така напр. Теофаст поставя81 Пак там, с. 160.82 Вж. по-подробно за отношението избор М а у е п о V/ а, К. М. Цит. съч., с. 319.

56ценностна система:акцент върху звуковата стойност на речта й след като приема три-делението: висок, среден, нисък стил, извежда четири основни достойнства или качества (йретои) на стила:правилностясностукрасеностуместностДсметрий поделя стиловете на:цветист (красноречив) 'иеукрасенгладъкмогъщВъзможни са и съгласувания или свързване на изброените сти-.юве, само не свързване на красноречивия с неукрасения.Красноречивият стил е смислен, съдържателен, въплътен в специално избрани думи и със съответен строеж. Началото и краят на текста в този стил са ритмизирани. Той може да премине ц стил на преувеличението и фалшивостта. Това става, когато сепреувеличава в случай, който е дребен и неподходящ за преувеличаване.Гладкият стил трудно се определя, но според Деметрий той не '-е характеризира с блестящи фигури, неговият ефект е преди всичко изкусния строеж на фразата и в благостта, мекостта на фразата, независимо че зад нея може да се изрази мисъл с противоположна природа. Неукрасеният стил отговаря на скромните теми, ишсква обикновени думи, разговорни изрази. Неговият отрица-юлен вариант е сухият стил, който се чувствува, когато големи ч важни събития се изразяват в банални и обикновени думи. Мо-. ьщият стил се обуславя от качеството на съдържанието и строежа на фразата, има сблъсък на фразите.Приведохме мнения на известни риторици върху стила, за да изтъкнем, че древността предлага, и всъщност първа предлага, ^дна богата система от стилове, всеки от които има своя характеристика и приложение, изработени на основата на езикови кри-герии.Аристотеловото време, в което се развива теорията за стиловете, извежда мярката за съвършенството на стила, а тя, независимо от своята вариативност, е ясност и уместност, свързана с красотата или красноречивостта. "Красотата" почива на езиковите качества на текста, на езиковите средства, които се използуват (за Аристотел това е речта на родната Атика, от която се57

извличат думите и изразите; ако има елементи от други диалекти, те трябва да се обмислят и да създават ефект в езиковата среда). Аристотеловото време създава идеалния стил, наречен атически на основата на атическия диалект.В елинистичната епоха, когато културният живот се пренася в Мала Азия, на основата на атическия диалект се формира тъй нар. койне - общият гръцки език. В това време (в прехода IV - Ш в.) се разгаря сериозен лингвистичен спор между поддръжниците на атическото наречие, което е формирало представата за стиловете и е дало първите образци на риторическите речи, и тези, които приемат, че формиращото се койне е основа за съвършената реч и образец за съвършения стил. Новата насока и практика на ораторската реч развива тъй нар. азиатски стил. Основното противопоставяне между атическия и азиатския стил е противопоставянето: ясност - необичайност. Твърдението и изискването на Аристотел "Нека следователно сметнем тези въпроси за разгледани и определим, че достойнството на стила е да бъде ясен"83 губи своята актуалност и за негова сметка се из* дига красотата и украсеността на речта. Тази естетическа концепция за стила се прокарва и в римско време.Цицерон в трактатите си "Оратор" (46 г. пр. Р. Хр.) и за "Най-добрия вид оратори"84 поддържа линията на атицизма, твърдейки, че атическите оратори се отличават със "здравомислие" и са за предпочитане пред онези, "чието

многословие заслужава порицание и каквито в Азия са се навъдили твърде много"86. Цицерон обаче прехвърля акцента все пак върху онези качества на речта, които са свързани главно с благозвучното и плавността и носят повечето "удоволствието". Ето една от максимите наЦицерон:"Защото най-добрият оратор е оня, който със словото си и учи слушателите, и им доставя удоволствие, и им прави силно впечатление. Да учи е задължение на оратора, да доставя удоволствие е чест, оказана на слушателя, а да прави силно впечатлениее необходимо"86.Разположението на стиловете и качествата в риториката на]Цицерон е следната: ' нисък стил пипиПасериозен или тежък стил умерен стилречта на оратора да бъде:(тгчто83 Аристотел. Цнт. 1:1>ч., е. 160.84 Срз. извадките от двете съчинения на Цицерон и "За ораторското изкуство", 5-1-87.85 Пак там, с. 85.86 Пак там, с. 83.58ясна р1апекрасива огпа1е шсеге уместна ар1еОт е 1 о с и 11 о - начина на изразяване на мислите - се из-п,кват две основни качества:яснота р1апе (Дсеге) красота огпа1е (сЦсеге)У други римски риторици моделът на Цицерон добива вариации, при които акцентът се поставя или на атическата, или на азиатската школа. Това положение остава и в Средновековието. То неразглежда дискусионните проблеми между тях, а смяната на една-га школа с другата.Ако изведем опозицията между двата модела за стила - атическият и азиатският, - ще отбележим следното:- атическият, а това значи и архаичният, акцентира на езико-инте средства - избор, съчетание, начин на използуване (риторични фигури) като основа за стилистичното разграничение на | скотовете и формирането на стил. Азиатският - на въздействие-го на актуалността на словото, на ефекта от избора на необичай-"ию слово;- атическият стил се стреми към идеала за уместността и пре-"изността, към мярата в плана на изразяваното и изразяването.\ щатският - към идеала на необичайното, "шока" от изказаното;атическият стил не противопоставя стила на прозата и на поезията. Азиатският имплицитно предпоставя разликата и се :реми прозата да се изравнява с поезията (от римската риторика силно започва да се развиват постулатите за ритмизира-''л\"л проза, периодите, хрия);- атическото разграничение на стила е строго квалификационно и класификационно, то търси еднородни принципи и критерии. Азиатското размазва границите между трите стила, не отчита определено равнище на речта и стила и фактически не се при-^-ржа към осмисляне и разработка на понятието 'стил'.Средновековието върви към ликвидиране на риториката. То 'опира създаденото от античността, лишавайки старата наука '^с повече от онова, което е легнало в основата й и което, кол-'"чо и различно да се схваща от авторите, отвежда към едно -59

риториката е наука за аргументацията и като такава тя влиза във взаимодействие с диалектиката и философията (логиката)."Риториката - пише Пелерман - ще бъде използувана от философа не за познание на истината, а за разпространяването й (курс. мой - В. П.), за приемането й от другите, които може би не са били облагодетелствувани с философска интуиция"^.

Аристотел обаче допуска, че чрез интуицията можем да признаем първите принципи, но не вярва, че чрез интуицията може да се схване идеята (за доброто). Ако пък се отричат първите принципи, единствено можем да ги наложим у събеседника чрез диалектиката (срв. в учението му за топосите). Тя би трябвало да покаже, че придържането към тези принципи е разумно. Диалектиката за Аристотел играе положителна роля, защото тя открива разумното действие, при което има "за" и против" и това "за" и "против" определя и насочва нашия избор. "Благоразумието, качество на онзи, който обсъжда, претегляйки за ипротив,е добродетел, необходима за обмисленото действие. С такива аргументи ще си служи риториката, за да убеди другите"^ (курс. мой - В. П.).В западната традиция обаче след Декарт теорията на убеждението и общуването, водещо до убеждение, се пренебрегва, а математическата логика след средата на XIX в. й нанася решителен удар. През XX в. се създава математическата логика, която се стреми да избегне именно Аристотеловата формална логика. За нас обаче е важен друг факт и други последици от тази ситуация в риториката.Ще ги формулираме по следния начин:1. В изследователската литература не е посочвано, че теорията за стила е част от теория на аргументацията. Понятието 'стил' (@епи5 (Псепси) се формира преди всичко във връзка с проблема "как" се говори, "как" се създава устен текст, при условие че говорещото лице си поставя за цел да убеди своя слушател. Цялата риторика, още от софистите, още от Горгий (първият създател на учението за риторичните фигури) се нуждае от стила като конструктивен елемент за комуникацията на убеждението. Поради това именно се изисква и качествата на стила да отговарят на определен тип текст и да притежават характер, подсигуряващ успеха на аргументацията и убеждението.87 П е л е р м а н, Х. 11,ит. съч., с. 108.88 Пак там.602. Въпросът за стила се отделя от риториката и става предмет на други области на културата - теория на изкуството и теория на литературата от времето, когато настъпва отделянето на логиката от риториката, на философията от логиката, на Аристотеловата формална логика от математическата, създадена от математиците Бул, да Морган, Фреге и силната й популяризация от Ръсел и Уайтхед.3. Откъсната от фактическото си начало и същински пълнеж, риториката, на основата на учението си за стила, започва да клони към формиране на нова област - стилистика. Учението за стила,члизащо като съставна част в риториката, дава началото на новата наука - стилистика.Достойнствата и качествата на стила, представени от С. Доб-роплодни в "Писменник", са обхванати в система, усвоена от гръцки, руски и френски риторики. Те от своя страна компилират н групират характеристиките на стила въз основа на класификациите на античните автори, без да покриват напълно която и да с от тях.Ето фактическата картина на разсъжденията на Доброплодни ш стила и характеристиката на стила:- Стилът се разграничава от граматиката на езика. Разсъжденията на Доброплодни върху граматиката са в духа на универсалната граматика, излизаща от тезата, че действителността е '-динна и езикът, който служи, за да я назове, е единен и логичен (универсалните граматики имат предвид латински); граматиката с една и обща за всички езици, независимо че съществуването на г.секи отделен език предполага съществуването на различия."Сичките язици на света имат истите начални правила, които испитва Всеобщата Граматика; но всяк един, освен свойствените '-п речи, има и свойства, и идютизми, чрез които има разност"89.- Всеки човек има три изражения на мислите:а) граматическо, което е р е ч;б) физическо "защото всяки човек има свойствен диогранизъм ' иеносоставление)", свои склоности, чувствителност и пр. Физическото се нарича слог или стил;

в) по случай, "което произхожда от предметите и всякога не 1 свойствен истому человеку"90.Под "физическо изражение" ще разбираме индивидуалния слог. ^'од "по случай", предизвикан от предметите, ще открием класификацията, отговаряща на стила, на епиз йисепсИ."Доброплодни, С. Цит. съч., с. 57. 90 Пак там.61

В по-особено положение остава граматическото "изражение", наречено реч. То асоциира риторичното разбиране за особеностате наречта (раго1е), които се вземат предвид при съставянето настила и качествата на съставения стил.Класификация на "израженията" или стила според таблицатана Доброило дни9':Граматическочистоясноприличноплавногармоническопериодическоразчленено и проч.Физическопростпростонародно средньо чясто домашно общошюточно важнопоучително огнено тяжело возвишено и пр.По случайдобро високовеликолепно пустало красиво Всеки слог е подробно учебникарската риторичнасмешнотемнонеприличногрубокакофоническонесвезаносвезаномногосвезанно принужденонадуто странно пустословно детинско страхливо разслаблено поверхностноНедостаткипростачко гнусноуниженопубличносмешнопоказателно схоластическо вакхическо празднонизкосухоприкичяно и пр. характеризиран и обяснен в духа на практика. За развитието на българ-91 Пак там, с. 58. та п > * "Противни", т. е. - противоположни (о. м. - в. ч.}-62ската стилистика фактът на извеждане в "Писменник" на качествата и недостатъците на стила е важен колкото като първоначален, толкова и като основополагащ за традицията в българската стилистика.В следващата глава VI Доброплодни разсъждава върху "Карак-I ерите на словото". Тук се откриват разнищените, ако можем така да се изразим, постановки на старата риторика от средновековните автори, свързани с естетиката на израза, езиковата култура и Ари-стотеловите постановки за уместността. Извеждат се следните качества: красота, благообразие, висота (в смисъл на възвишеност), величие, чудесното (в смисъл на онова, което твори

природните чудеса и "което става против обикновения ред"), страшното, трепетното, ужасното, трагическото.Качествата могат да се съчетават, но никога да се субституи-рат.Объркването на "качествата" на стила с "качествата" на сло-1юто е твърде голямо, но Доброплодни в това отношение е пов-шян от чуждите източници, в които това объркване или смес-нане е настъпило, от една страна, поради наслагването на римската риторика върху античната, а от друга, поради изпразване "а риториката от същинското й съдържание и свеждането и до обобщена листа на понятията и норми, с които оперира.За фигуритеПървото възрожденско съчинение, което представя риторическото учение за фигурите, е "Писменник" на С. Доброплодни. Хировоск не е известен на възрожденския автор, за да търсим приемственост. Старият превод на византийския книжовник е средновековно начало без традиция през Възраждането. Естествено, че причината за това е била, както вече изтъкнахме, слабо-развиващият се книжовен процес, отразил се не толкова в практиката, колкото в теорията на филологическата мисъл. Следователно г в тази област на риториката - риторичните фигури - се започва от чужд източник, сам по себе си неоригинален.Още от времето на Горгий, когато се поставя началото на уче-|;ието за тропите, до днес литературата по този въпрос непрекъснато се увеличава, особено що се отнася до метафората, метони-"чята и синекдохата. Не влиза в случая задачата нито да я процедим, нито да изведем гледните точки върху нея. Но едно положение остава несъмнено най-атрактивно, а това е, че при как-"ото и да е логизиране на тропа, единият от елементите му има63

словесна, а другият - нагледна, зрима природа, колкото и прп-крита да е тя. Риторическите текстове се отличават от общоезико-вите по една съществена особеност: вторите се образуват стихийно и логическите им модели са на интуитивни, неосъзнати процеси, докато първите са активен съзнателен акт. Поради това Лотман твърди, че правилата на риториката са "активно включени в самия текст не само на метаравнището, но и на равнището на непосредствената текстова структура"92. Не е чудно поради това, че нашият възрожденски автор се стреми ако не към разкриване на механизмите на риторичния текст, то поне към представяне в система на принадлежащите му елементи. Бихме могли да се съгласим и с вярната, но недостатъчно изяснена мисъл93, че Доброплодни е подчинен на стремежа на риториката да създаде надвремеви и интеркултурни категории. В случая става дума, че чрез "Писменник" С. Доброплодни успява да разкрие за българската интелектуална общност нов тип знание за речта и подход за писменото й структуриране. А те се свързват с факта, че риториката дава система от правила за построяване на текст, ориентиран към: убеждаване, доказване и емоционална реакция, предизвикана от по-специална обработка на речта (естетическа и експресивна). Тези правила не се отнасят до конкретна езикова система на една или друга етническа общност, а са правила изобщо - наднационални (наднацио-налноезикови) и надвремеви. Те се прилагат, за да се структурира спонтанната реч в различен тип текстове. Семиотиката на естетическата или експресивно-образната обработка на речта са т. нар. фигури. Заслужава, според нас, да бъде изведен конкретният материал, свързан с фигурите и тропите в "Писменник", колкото като факт, принадлежащ на историята на българската риторика и начален момент за по-нататъшната традиция в стилистиката ни, толкова и като първоначално представяне на възможностите за образна и емоционална обработка на речта.И така:В "Писменник" авторът дава следното определение на фигу-гурите: "Фигура (схема) е когато речите или мислите отпущат простите, обикновените и хладните изражения: тя е едно изражение пълно от чувства и язик от страсти. Фигурите биват в речите и мислите"94."Лотман, Ю. М. Риторика. - В: Труди по знаковьм системамТарту. 1981, № 12, с. 11.93 Вж. М и л ч а к о в. Я., Кр. Тенев. Цит. съч., с. >3.

94 Доброплодни, С. Цит. съч., с. 20.64Оттук нататък е представено следното деление, което възхожда към руски източници - писмовници и риторики95:фигури на речтатропи ("среден предел между фигурите на речите и фигурите на мисълта")фигури на мисълта."Фигурите на речите" (или на словото)Словопроизведение (етимология)анаграматизъм (разместване на буквите)иметворениепарихизиссозвучие (рагопота51а)единозначие (купопугша)изобилование (р1еопа5ти8)умолчяние (е1Ир515)еуфимизммногопадежие (ро1ур1о1оп) безсоюзие (ааупйе^оп)многосоюзие (ро1у5упйе1оп)синезевгменонсогласноокончателно (Ьотео1е1еигоп)равночелно (икосолон)едноналичие (ерапарЬога)единоокончание (ер1рпога или антистрофа)совокупление (аутрЬае)окружение (ерапа1ер515)возвращение (апа(11р1о815) превращение (ерапойох) противоположение (ап11№е518) восхождение (1<Итах) ТропиОпределение на тропа: "променуване на речта, за да значи друго нещо подобно, или совсем противно на първото значение;или троп е променуване на речта от собственото значение към несобствено"96. перифразис проименование (антономазиа) преименование (метонимна) чрез понятие (металепсис)95 Вж. напр. Л е к о в, Д. Българска възрожденска литература, 133-139, 1:ьдето подробно се посочва ролята на "Письмодннк" (1831) от Н. Курганов.96 Доброплодни, С. Цит. съч., с. 26.Българската стилистика до 50-те години ва XX в.65

уразумсние (синекдоха, догатка, сотргсЬепзю)злоупотребление (катахрезис, аЬиаив)Фигури на мисълтавопрощение (1п1егго а^о)обращение (аро5<торпс)молениепрокълняване (ехесгаНо)клятвавосклицание (ехс1аюа1ю)упарност (или напряженис)предупреждение (оссираИо)нравоучение (гноми, или поучително изречение)определение (аеГшШа)представлениепрошение (уступление сопсезкю)возобщение (апакупо515)ответствувание (ап1ЬурорЬога или бИавшвтс)поправление (ерапог1Ьо5{5)разговородушевление (рго50рорс1а)изображение (Ьуро уо515)нравотворение (е1Ьорес)

доказателстволицеописание или местоописаниепрехождениеотступление (сИ гс55ю)умалениенаращение ( гааа1;ю тсгстеп1ит)Украшения на словотопародиясравнениепарабола (притча)анекдотиисторийкисмиелиРиторичният дял върху фигурите в "Писмснник" е представен без отклонения и новаторство по отношение на руските източници. Един анализ, който в случая не ни е необходим, ще потвърди, че термините са заимствувани от руски език, като при някои е направен опит за побългаряване; илюстрованите примери са преведени от античната литература, култура, история така, както са били преведени от авторите на руски риторики и писмовници. Безспорен е култът към античността и елинската епоха, която се смята за въплъщение на човешкия дух и мъдрост. Специално застъпен е66и логическият дял от риториката в гл. VI "За изобретението на мислите", както и разделът за ролята на чувствата, поведението и настроението на пишещото лице, действуващи като фактори за стилистичната характеристика на писмата.Пряката цел на Сава Доброплодни е да разкрие теорията и изкуството на писмото. Това изкуство е неделимо от изкуството да се говори. Достойнствата на писмената реч (естественост, ясност, простота и пр.) са достойнства на речта въобще. Но писмото е едно постижение на човешкия ум и "мисъл благородна", чиито принципи на създаване трябва да бъдат специално овладявани. Поради това още в предговора към "Писменник" Доброплодни определя мястото на писмовника между науките риторика, поезия, епистолография. "Художнописците - пише авторът - говорят за нея (науката за писмата, б. м. - В. П.) после риториката и поезията, но аз мисля как мястото й е после граматиката и пред риториката: защото в по-малка възраст, като ся учат младите тая наука, която е пълна с прости неща и която е полезна и на безбуквените, и на мъдрите, преминуват с ред и други по-мъчни"97.Както често става обаче, целта на книгата се надхвърля от реализацията и функцията й. Българското възраждане поради своя характер дава възможност на съчинения с ограничена; цел и предназначение, в плана на европейската култура дори незначителни, да се окажат начало за развитие на нови научни и културни области. Такъв е случаят с "Писменник" - той хвърля моста между риториката и стилистиката на наша, българска култур-и о -историческа почва. Поради това Б. Пенев и в този случай е дал най-кратката и вярна характеристика на "Писменник":,, Писменник" (1853) - това е първата по-подробна българска стилистика"98. По-нататък той твърди, че именно по тази книга 'Зойников и Друмев, както и други възрожденски автори, са "изучавали формалните и вътрешни качества на стила".2.3. ВЪЗРОЖДЕНСКАТА РИТОРИКАРиториката в периода на българското Възраждане заема място на преподавана и изучавана наука, независимо че е издаден само един учебник по риторика - "Кратка риторика, събрана и преведена от Ф. Велев за българските училища. 1873". РиторикатаД о б р о п л о д и и, С. Цит. съч., VI-VII. '8 П е н е в, Б. История на новата българска литература. Т. 4. С., 1978,67

се е преподавала и изучавала по записки или по т. нар. ръкописни учебници. Едно забележително откритие на нашата изследователска наука, свързана с Възраждането, беше изнамирането и издаването на ръкописния учебник по

риторика от Добри Чинтулов". То принадлежи на Дочо Леков^0. Благодарение на учения, днес ние разполагаме както с текст на ръкописната риторика на Чинтулов (известно е, че има и изгубен текст - практическа риторика - от същия автор), така и с едно изследване, което се отнася до:- съпоставка на Чинтуловата риторика с нейните първообрази - руските риторики на П. Кошански, А. Могилевски и Никольски;- анализ на текста на Чинтуловата риторика, за да се изведе гледната точка на възрожденеца върху някои дялове на риториката и измененията, които той внася в текста спрямо оригинала под влияние на литературните си, граждански и обществено-политически възгледи.Към книгите, разпространявали риторичното учение, ще прибавим още "Словосъчинение нарядено и допълнено" от Янка Т. Кочова, Цариград 1868 г., както и една статия "За красноречието" (според Волтера), печатана в сп. Читалище, г. III, кн. З от 30. ХП.1872 г.Следователно източниците, съдържащи риторични знания в точния смисъл на думата, са следните:а) риторики:Д. Чинтулов, Риторика; Обща риторика - ръкописни, 1862. Ф. Велев. Кратка риторика, изд. 1873.б) Янко Г. Кочов, Словосъчинение нарядено и допълнено, изд. 1868.в) "За красноречието" - статия, сп. Читалище, 1872.Това е всичко.Бедната риторична литература у нас е факт, който не затруднява със своето обяснение. През Възраждането докъм 60-те години на миналия век българският език трябва да надделее в конфликта със съседните му балкански езици, да отстоява своите права и възможности като книжовен език и да се самоутвърждава чрез постиженията на интелектуалната и художествена мисъл. Едва когато националната езикова доктрина утвърждава своите успехи и езиковото самосъзнание е факт, намерил реализация в една значителна книжнина в най-важните духовни области, риторичният поглед върху езика може да си пробие път и да се изправи лице99 Вж.: Ръкописните учебници на Добри Чинтулов. С., 1987.100 Пак там, 7-28.68в лице с проблемите на елокуцио-то, по същество твърде абстрактни и теоретично-изкуствени за напористия, до голяма степен са-мообразоващ се и спонтанен творчески дух на българина.Съвсем друго е положението в културните ситуации на славяните извън Балканските страни - руси, чехи, поляци. В Чехия101 и Полша102 напр. риториката е силна и водеща духовна област. Тук действуват, от една страна, римските риторики, усвоявани чрез латински език като език на културна и книжовна дейност на западните славяни, от друга, силният авторитет на католическата църква, чието слово е неразделно свързано с риторичното учение, от трета - езиковите доктрини, обърнати с лице към качествата п "формата" на езика, които още от XIII-XIV в. се надграждат над националноезиковата доктрина.Риториката у нас обаче не се поощрява и, за разлика от граматиката и свързаните с нея учебници, не възбужда по-широкия обществен интерес. Тя остава затворена изключително в училищните програми, учебниците на Чинтулов, разпространени главно в училищата на Сливен, Ямбол, Разградско, Габровско и Други селища от северна и южна България103, както и в чужди учебници - руски и гръцки, изучавани в училищата със смесено образование. Към това се прибавя и друг факт: 60-те-70-те години, когато риториката като наука се прокарва в българската образователна система (разбира се, непоследователно и частично), революционното движение е в своя апогей. Каравелов и Ботев про> явяват свръхчувствителност към всяко знание, което освидетел-ствува връзка с програмите на гръцките или гръцко-българските училища, както и с програми, които не "отговарят на действителния живот". "В гръцките школи - пише Каравелов - главните предмети са биле музиката, поезията, риториката и философията, които до времето на Сократа са останало без никакво применение

в животът, а оние науки, които са необходими за практическият хивот, са биле совършенно исключени из техните школи. . . "104.От критичен тонът на Каравелов преминава в ироничен, когато съобщава в информативно-книжовния раздел "Книжевни известия" )а риториката на Велев следното: "Г. Ф. Велев съчинил "Кратка риторика". Ние би желале да видиме тая риторика, която е съчинена (?) от г-на Велева"!08.101 Вж. напр. ТН^а, 1. Рга28Ка геЮп^а. КпеЮпса ргавепяа. Ргапа, 1987;Кгаиз, .1. Ке1опЬа V Де.ишас Ьагу^оуе КотипУсасе. РгаЬа, 1981, 186-183.102 Вж. напр. К у п Д и с Ь 2Ь. NаиЬа о 51у1асЬ \у ге1огуЬ.асЬ ро15КюЬ XVII \у1еЬ1. 0(3апз)<, 1967.103 Л е к о в, Д. Ръкописните учебници на Добри Чинтулов, с. 28.104 За школските програми.105 Независимост, г. Ш, № 49 от 25 авг. 1873.69

Въпросителната в краткия Каравелов текст е открит знак за съмнение, че книгата е самостоятелно съчинение и има някаква стойност, още повече че е свързано с област, която според Каравелов отдавна е изживяла времето си.Ф. Велев обаче в духа на възрожденската откровеност и честност, пише в Предисловието на книгата си следното: "За да принеса колко-годе полза на отечеството си наех ся да съставя тая книжка, която при сегашната немотия от по-добри учебници, все ще би по-добра до когато нашити учени съчинят други по-добри и по-пълни."Историята на българската риторика и нейната проблематика не се покрива с историята на българската стилистика и нейната проблематика, но в основата на стилистиката, вече отбелязахме, че лежи една опорна система, наречена риторика.Риториката сама по себе си е един динамичен феномен и жиз-ната й сила се състои в това, че исторически се е променяла, а гледните точки към нея също са се променяли. Както имахме случай вече да посочим, променливо отношение се създава и на риторически категории към системата на литературни категории и по-точно - жанровете на литературата. В основата на това взаимодействие лежи противоречието между жанровите закони на дискурса и старото състояние на речевите дискурси, разработени от риториката. От една страна, тяхната теория, създадена от риториката, притежава универсалност, от друга, тя не може да запази своя статус на всеобща приложимост към развиващата се речева и художествено-речева дейност. Появяването на понятието 'текст' в известен смисъл възстановява правата на риториката, без да създава дискомфорт за съществуването й в съвременните теоретични области на литературата и лингвистиката. Именно новопоявилата се теория на текста възвръща интереса към трите основни части на риториката - инвенцио, елокуцио и диспо-зицио. Тя ги поставя в основата на модела за текста, без да се поддържа твърдението, изказано от някои изследователи, че риториката е донаучната теория на текста. Няма съмнение днес за никой изследовател в областта на текстовата теория, че именно старата наука е положила логиколингвистични основи за съвременното разбиране на понятието 'текст', независимо че все още липсва единна концепция за "предмета на описанието на текста", за структурата на повествованието106, "пораждащата" поетика"7 и др.)и!) Сра. напр. Тодоров, Ц. Грамматика повествовательного текста. - В: Новое и зарубежной лингвистике. Т. 8. Москва, 1978, 450-464;Граматика на разказа. - В: Поетика на прозата. С., 1985, 58-71.х(" Срв. М а р т е м ь я н о в, Ю. Связнмй текст - изложение расчле-ненного сммсла. Москва, 1973.70Според С. И. Гиндин108 текстът като обект на риториката се възприема много по-ясно, отколкото като обект на теорията на текста 1 ьй като риториката изследва само някои частни разновидности на I скотовете. В същото време предметът на проучването й е много по-широк, защото си поставя задачата да разкрие изкуството за създаване на текстове от определени жанрове. А това вече означава комплексност на проблемите, част от които излизат извън пределите на теорията на текста и на лингвистиката въобще.

От друга страна, риториката не оперира и не изяснява понятия, които са основни за теорията на текста като текст, междуфразова пръзка, сегментация и свързаност и др.Поради това приемаме казаното от Гиндин, че днес риториката 1 рябва да се разбира в две значения - тясно и широко. В тясно-ю - тя е риторика - комплексна дисциплина за ораторското изкуство; в широкото - тя е наука за всички разновидности на речевата комуникация, но обхваната от гледна точка на осъществяването на по-рано избрана цел и въздействие на съобщението, предназначено за получателя. Или: "Иначе, говоря, риторика есть наука об условиях и формах аффективной коммуникации"1°9. Копершмидт във връзка с това разбиране за риториката извежда понятие "убеждаваща комуникация"110.Риториката в тесния смисъл на думата се отличава от теорията на гекста по това, че не е теория за текста въобще, а само за определени "-анрови разновидности; в широк смисъл - тя е теория за ефек-| ивно функциониращите текстове. Но (тук "но"- то е особено нажно) и в единия, и в другия случай риториката включва като своя съставна част проблема за "свръхфразовото" равнище на езика, :| то е проблем и на теорията на текста, която в риторическите "онятия е инвенцио, елокуцио, диспозицио.И така, три от най-важнитс раздели на античната риторика а: инвенцио, елокуцио, диспозицио. И трите са представени от чашите възрожденски риторики, следвайки предимно руските из-'.очници. Чинтулов разглежда тези три части на риториката в108 Гиндин, С. И. Риторика и проблемм структури текста. Коммен-.|.ри;1 I. Общая риторика. Москва, 1986, 355-364.'"' Гиндин, С. И., Цит. съч., с. 364."° КоррегзсЬт;Д1, ]. АП^етете К.ЬгЮпк:. 2. АиП. ЗЕиНеаП е1с. \У. КоЬ1-'аттег, 1976, р. 23.71

т. нар. "Обща риторика", като започва с инвенцио, т. е. изобретение (руски термин) - туепкю111.Тук става дума за този процес на създаването на текста, който се опира на измислянето, изнамирането, изобретяването и който не би могъл да се нарече логически в Аристотелов смисъл на думата, защото Аристотел свързва логиката с истината, а риториката с измислянето. В риториката, за разлика от логиката, трябва да се опише не това, което съществува, а което е възможно и за което трябва емоционално-експресивно пояснение или убеждение. Поради това тук в основата лежи ентимемата, т. е. вероятният силогизъм, доказващ въображаемата истинност на извода. С други думи, когато е дадено едно понятие или идея, трябва да се намерят такива други понятия или идеи, с които първите е допустимо и възможно да се свържат или съотнесат. Ето как добре обяснява този процес Чинтулов: "Первий и главний източник на всяко съчинение е предмет или предложение. Предмет на съчинението назовава едно понятие, една идея, едно слово, напр. провидение- пролет-буря. Тази идея ражда нови понятия, съединени с нея, и произвежда какво да е чувствувание, напр.Провидението дава понятието: за бога, за благостта му, за природата, за човека и ражда в сърцето благоговение, благодарност.Пролетта ви представлява: цветя, благоухание от рози, пение на птиците и вие чувствувате радост.Бурята напоминава ви: вятъра, гром, дъжд, град, опустошение и все привежда в униние (ненадеждна печал).Предложението заключава в себе си кратка, пълна мисъл, която говори за което е ясно на ума, а тайно на сърцето (т. е. съдържа миел и чувствувание) и на която се основава всяко съчинение, напр.Провидението ръководствува человека,Пролетта надъхва с радост.Бурята докарва опустошение.Даденото или избраното предложение тряба най-напред да се старайте да го разумейте добре и като го разумейте, да покажете, че може сами да кажете

същата мисъл няколко пъти с други изражения и ако е възможно по-добре, по-красиво и по-силно" (с. 63).111 Вж. Ръкописните учебници на Добри Чинтулов, 61-76. Страниците на всички цитати по-нататък от Д, Чдятуловв ще се посочват след авторския текст, а не под линия.Изобретението в Риториката на Чинтулов, както и на Велев, е обстойно разгледано в духа на "втората софистика", която преодолява Аристотеловия възглед, раздробяващ реда на етимемите, сьотв. на топосите. Новото време, развиващо специално евристич-ния подход при инвенцио, разкрива идеята за прилагане на топосите в система. Това води до "изобретение" или изнамиране на материал за цялостния текст или структуриране на речта като цялостен обект. Във връзка с такава постановка Чинтулов разра-оотва раздел "Главний източник на мислите"; "Причина. Сравнение. Подобие, Пример. Свидетелство"; "Обстоятелство, устъп-юние, условие, противно, време, място, признаци"; "Качества, принадлежности, свойства, действия и страдание, име" (63-68). Я. Т. Кочов застъпва раздел "Извори на изнамирванието"(69-81) и Ф. Велев - "За общите места, отгдето ся вземат ^хватките" (8-28).И така изходният материал на речта, някаква идея,' сама е идея, или, както казват Чинтулов (с. 64) и Кочов (с. 69), "Всяка мисъл ражда друга. В всяко предложение има друго скрито, а ц второто третьо. . . и пр.". И по-нататък пак двамата продължават по един и същ начин "Да открива человек в една миел друга, да търси в дадено предложение нови, то значи да мисли. И не може человек да съчинява, който не умей и не ще да се учи, за аа мисли; добре да пише значи добре да мисли" (Чинтулов, с. 64;.'рч. Я. Кочов, 69-70).Чинтулов подчертава, че източниците на изобретението раз-ниват ума, разкриват мислите. "Те ви показват с каква точка на {рението сте длъжни да гледате на предмета или на мисълта" ю. 64).У Ломоносов изобретението тръгва от темата. Нашите ри-.орцци не въвеждат понятие 'тема'. Те говорят за мисъл "ли идея.Вторият етап на изобретението има синтактически характер. 11.менно тук се пресича мисловният процес със синтактичната по-гройка на речта. "Да мислим добре и да извеждаме из едно пред-южение друго."Синтактическият характер на процедурата на изобретението се аключава в реализацията на типове връзки и предикации, чрез ' оито могат да се обединят и в същото време разгънат простите идеи. Именно от този раздел на риториката се въвеждат поня-'"ята за прост и сложен период или за свръхфазовите основи на Аристотеловото учение, което с течение на времето, като се почне я Цицерон, където периодът се изяснява главно като ритмична "диница, постепенно се разрушава.7273

В Риториката на Чинтулов, след като се разглежда изобретението, се минава към разглеждане и обяснение на съединението на мислите. По същество тук се разкриват постановки за синтактичното равнище на създаването на текста, или на "сложните периоди".Какви са постановките?- Да се мисли, значи да се "нахождат мисли и предложения".- Мислите се съединяват "отпърво в известни предели, а после слободно в добра проза".- За първото съединение на предложенията риториката полага 12 форми или сложни периоди.Определение на сложен период: "Сложен период е пълно гар-моническо съединение на две, три или четири предложения, които удовлетворяват разумът, слуха и вкуса" (с. 69).Строеж на сложния перииод: "В сложния период предложенията биват: главно (рпгкараИа), което е дадено или избрано за основание на периода. Придаточно (ассеаопа). . . то, което е извадено от главното и те могат да бъдат две или три в периода (но не и повече) и всяко съставлява член на периода. Вметнато

(ш1;ег)ес1;а) то, което служи да допълни подлежащото или сказуе-мото; то се отделя със запетая и не съставлява член" (с. 69).Във връзка с разглеждането на периодите в нашите риторики, съобразно източниците, от които са съставени или преведени, се разглежда синтаксисът на сложното изречение.Периодите преминават в проза чрез разнообразний период, период продължений, реч непрекъсната и реч продължена (с. 74)112.Античната риторика все още не е била достатъчно проучила вътрешната структура на речта и структурата на звената, които я съставят. При това обектът на нейните разсъждения и теорията й се свързват главно с устната реч. Изобретението корелира със синтактичния строеж, но все още не с междуфразовия. На това ниво се намира и нашата възрожденска риторика. Периодите, "преми-нуването на периоите в проза", са въпроси синтактически и въпроси на елокуциото. Или по-точно казано - във втория етап - синтактичния - изнамирането на мислите като раздел от риториката се свързва с раздела за елокуцио, защото създаването или строежа на периодите удовлетворява изискванията "гладкост", "хармония", "звучност" и т. н. на речта, срещани главно в римската риторика.112 В "Кратка риторика" на Ф. Велев въпросът за периода е само отбелязан, 38-39.Учението за периодите е основа за разгръщането на въпросите ш междуфразовите връзки, но експлицитната формулировка на понятието "междуфразови връзки" се дава по-късно едва през средата на XVIII в. Гиндин отбелязва, че за пръв път в труда на СаптрЬеП (1849) е намерил постановка въпросът "За връзките", като има предвид съединението на изреченията в речта. Ето неговото заключение, което отвежда и към приноса на риториката <л теория на текста: "Таким образом, формирование систематическото представление о межфразовой связи произошло, во пер-!)Мх, тогда, когда риторика занималась уже не только устной, ,,о и письменной речью, и, во-вторьк, на материале не повторов, ,, союзов и союзноподобньгх связок (местоимения, наречия и т. н.), оторне. . . . имеют фиксированную локализацию и соотноситсяРнчно со веем предложением в целом, а не с отдельньши ча-|ями его структури"1!3.Учението за елокуцио в нашите възрожденски риторики се ^ьрзва с въпроса за съчетанието и разнообразието на синтактичните единици - колони, изречения, периоди, като акцентът пада [ ;авно върху изреченията и периодите.В ново време терминът период се употребява рядко и по-скоро като реминисценция именно п:1 античната теория, за да означи двучленни разновидности на ^.южното изречение, характеризиращи се с балансираност и хармония, описани в риториката като разделителни и противоположни периоди. Освен Чинтулов и отчасти Велев, Кочов пред-I . авя по-обстойни разсъждения върху периода, видовете и произношението му съобразно видовете (с. 37, 83 и др.). Докато на пример у Аристотеловата риторика елокуцио или стил се свързва-|; със синтактичния строеж на речта114, и поради това слогът се | щлифицира като "нанизан", "непрекъснат" и пр., то у Чин-|' юв се използуват аналогични понятия - реч непрекъсната, реч продължена, но не като характеристика на елокуцио изобщо, а ( 'ю като синтактична характеристика на прозата като жанр74). Постановка, намерила нормално място от процесите, надпили с развитието на риториката и жанровете.Центърът на елокуцио обаче е учението за фигурите.Кочов не се занимава с фигурите на речта. Чинтулов им дава 1 идната класификация:Троп - "виражение на понятията и на мислите с думи несоб-^"еии или не същи" (с. 51) ("Несобственото виражение на поня-113 Гиндин, С. И. Риторика и проблеми структури текста. Коммен-^Р!!> I, 358-359.114 Аристотел. Риторика, с. 166, 170-173.7475

тията" са тропите). Те са метафора, метонимия, синекдоха, хи-

пербола, ирония.Фигури на думите - "От тропите тий ся отлъчат с това, чеся обръща внимание не са собствеността на думите, но на игровото тяхно разместяне. Те ся наричат още фигури граматически" (с. 53). Те са отпущане, изобилване, усугобление (т. е. повторение на една дума няколко пъти), единоначатие, единоокончание, окру-жение ("употребление на една дума в различни значения, или също различие на думите, които наглед са еднозначущи. Напр. Остави мертвим погребсти своя мертвеци", (с. 54); словоизменение и мно-гопадежие, произвеждате ("събрание на думи, които произлазят от един корен" (с. 54), съзвучие, перемещение ("преместянето на едни думи, което им дава съвсем друго отношение и сила. Напр. Не живейми, за да ядем, но ядем, за да живеем" (с. 54), противо-словие.Фигури на мислите - "обръщанета в речта, които, като произхождат от силно и живо въображение и чувство, често отстъпват от обикновения способ на разсудочното съединение и виражение на предложенията" (с. 54). Те са: уступление, предупреждение, съобщение, сумнение, въпрошение, ответствование, направление, прохождение, изображение, умедление, вьзвание, сравнение, проти-воположение, обръщане, олицетворение.Причината Чинтулов да посвети специален дял от риториката на тропите и фигурите е мотивирана от самия характер на риторичното учение, в който разделът за елокуциото е словесният аспект на речта или на въпроса не какво се означава в текста, а как се означава. Поради това нашият автор се ангажира с твърдението, че "не един само разсъдок" действува, "но и другите душевни способности, а най-вече въображението и сърцето действу- ;ват за съставление и сочетание на думите и на предложенията, то заради това дип е естествено с употреблението на такива обръщанета в речта, в които не ся вижда точно посрещане на вираже-нията с мислите и верен порядок на думите и на предложенията, | а е замечена игра на думите изкуствено и не съвсем общеупотреби- | телно разместяване на предложенията, приятно на ума и на < слуха и което служи за украшение на речта" (с. 51- к. м. - 1В. П.). ) Преведено на езика на съвременната интерпретация, написаното ]от възрожденеца означава, че става дума за "втория" смисъл на | знаковата организация на "свързания текст" (сИвсоига), от който ';не е свободен нито един художествен текст и нито един анализ :на художествен текст. Но докато днес теорията за поетическата | функция на речта, стилистиката и литературознанието го обясня-176ват научно-технически, риториката го е открила и обобщила в резултат на стихийно открито знание. Учението за тропите е всъщност теория за "вторичните" значения на знаковете и на смисъла поради промяна на контекста и функцията на знака. Съвременната лингвистика се отказва да противопоставя "пряк" и "преносен" смисъл или по-точно да противопоставя прекия на преносния смисъл, когато става дума за текстово или контекстово свързване на знаковете, тъй като се създават по-специални отношения или типове абстрактни съотношения между първичния и вторичния смисъл. В тази насока се правят опити115 основните, номенклатурни понятия на старата риторика като метафора, синекдоха, метонимия, антитези, хиперболи, литоти и др. да получат нова интерпретация, свързана с теоретико-множествени отношения на включване, изключване, пресичане и др. А този аспект върху риторичния апарат идва не от разбирането на елокуцио като "украсяване" на речта, а от въпроса за "втория" смисъл и знаковата организация на текста. Нашата възрожденска риторика у автор като Чинтулов е проявила усет към проблема, оставайки, разбира се, на далечно разстояние от съвременната постановка. В статията "За красноречието" разсъжденията върху красноречието са елементарно-популяризаторски. Риториката тук се покрива изцяло с елокуцио, изразено в три вида слово:парламентарно, заявително, . ьдебно.В просветителски дух тук се разсъждава за логическата основа на речите, за аргументациите, за правилата, "които дишат дух философский, просветен и спретнатост и чувство на изящно като у Атинянин"116.

Що се отнася до "Кратка риторика" на Велев, концепцията за елокуцио е сродна с Чинтуловата. Без съмнение източниците са имали обща основа.За разлика обаче от Чинтулов, в чието издание на ръкописните учебници не откриваме проблеми на стила, в "Кратка риторика" на Велев има специален раздел "За стила" (57-58) и за "Характерите на словото" (58-60).Разсъжденията на Ф. Велев за стила се свеждат до следното:- стилът е "образът, с който някой излага мислите си" (с. 57);- стилът е индивидуалност, свързана с ума и мислите, които създават образа;115 В и Ь о I в, ]. е4 а1. К1-6Юпдие епега1е. Рапа, 1970, 91-122.116 За краеноречието,сп. Читалище, г. III, № 3, е. 277.77

- добрият стил се изгражда от: а) леност; б) точност; е) украшението.Той цитира Квинитиан по следния начин: "За първата добро-1 детел на стила имайте ясността, собственоречието, правий порядък,', и не подражавайте твърде умозаключението; нищо не оставяйте | недостатъчно и нищо не прилагайте излишно" (с. 57). 1И тъй като според Велев частта на риториката за стила е :"тъмна" и "многажди" съвсем "противни" са мненията, затова трябва да се види, че и Доброплодни дава много "разделения" и "подразделения".От характерите на предметите, които са свързани с "изражението на мислите, стилът приема отличителни черти" (с. 58):висок характер (свързан с предмети, за които се говори високо);великолепен характер (свидетелствува за нравствената висота;на оногова, който говори и показва величието на душата си", с. 59);прост характер (простите предмети да се излагат с "един про-стичек начин, без да се напъстрюват с фигури и обширни периоди", с. 59); 'гладък характер ("приятен, гладък и тих слог и държи среден' предел между високия и простия, смес от двата - висок и прост. Да обема: пъстрота от речи, скромност в мислите, сгодни мета-;фори, ясни алегории и красиви фигури и всичко, което спомага за услаждение на слуха", с. 60).Синоними на стила: слог, перо.Както се вижда, стилистичната концепция е риторична. Но до-| като у Чинтулов не се извежда понятие 'елокуцио' или 'стил' екс-| плицитно, но се разбира, че се третира чрез учението за фигурите и периодите у Велев, стилът е експлицитно назовано понятие, свързано с образа (т. е. учението за фигурите) и "разновидностите" или "характера", чрез който се проявява. По такъв начин тук, както и в риториката на Чинтулов, се разкрива доминантната роля на естетическата функция на езиковите средства, чрез които се възбужда и преследва емоционалният или образният ефект на речта.Друг раздел на античната риторика е разположението (сИя-рокНю). Това е стандартът за състава и последователността на основните композиционни части на ораторската реч. На тази час1 от риториката - разположението - вече обърнахме внимание, Ще подчертаем само още веднъж, че за разлика от теорията за периодите (или синтактичния строеж на речта) и теорията на фигурите, които бихме могли да наречем "универсални", диспозицис на речта, във всичките й познати варианти е ограничена и строгсотнесена само към конкретните жанрове, за които е създадена. Т. е. не е било допускано от старата риторика изискванията на сЦароаНю да се пренасят върху нериторични жанрове и още по-малко върху случайно създадени текстове. Но така или иначе тази схема с течение на времето започва да служи за образец при разработката на схеми за други жанрове. Като напр. - през II в. сл. н. е. за баснята и хрията (похвално слово), през средните векове - за проповедите и деловото писмо. Тъй като въпросите на разположението не са от основните въпроси на нашето изследване, а някои от тях бяха вече разгледани, за по-обстойно запознаване с тях могат да се видят съчиненията на Мърфи117, Брандт118 и цитираната вече статия на Гиндин, а тук ще отбележим, че и в двете риторики - на Чинтулов и на Велев, са посветени специални части "Разположение", представящи сравнително обстойно композицията на т. нар. "описания" като основен жанр на съчинението (има се предвид ученическото),

повествованието и композиционната схема на хрия: начало или увод, среда, конец.Всяка от тези "части" на текста е практически разработена и илюстрирана. Тя преследва не само заучаването на схема за развитието на един определен текст, но и логиката, на която трябва да почива съставянето му. Матрицата, разбира се, предполага и индивидуален творчески процес, но все пак основаващ се на определени механизми и правила. В тази част българските риторики притежават определен евристичен характер.Разглеждането на възрожденската риторика налага някои изводи:"Българска версия" (ако ни е позволено така да се изразим) на риториката у нас не се развива. Нашите автори отразяват старото риторично учение, възприето чрез руски, новогръцки и френски източници. Отклоненията от чуждите автори засягат само илюстративния материал, включен в анализите и евристич-ните процедури. Той е извлечен от небогатата българска възрожденска литература, църковнославянската книжнина и фолклора.Риторичното знание, поднесено като превод или компилация, ^ осмислено и предназначено за аудитория, която е школска, но чритежава подготовка и амбиция да усвои риторичната доктрина.Риториката преследва усвояване на нормата, развита и постиг-117 М и г р Ь у, .Т. 1<.|1г(опс т {Ье М^сПе А@е5. СаНГогта, ипп'сгх11у оГ (.иИГогпш Ргезз, 1974.118 В г а п с1 I, \У. .1. ТЬе гЬе(опс оГ аг итеп1а1юп. 1п(31апороиз, N. ].7879

ната от трите й съставни части - инвенцио, елокуцио, дпспо-зицио.Развитието на риториката у нас е в синхрон с общия подем в развитието на хуманитарното знание (нека припомним, че през 1861 г. във Виена се появява и "Логика" от В. х. Стоянов - Берон). За разлика от граматиката, свързана винаги с усвояването на родния език и националноезикови доктрини, риториката се поднася като научно знание за речта с всеобщ и надвремеви характер. Поради това тя е в състояние да даде път за развитие на една нова теоретична област - стилистиката, в която основното понятие 'стил' не се обвързва с понятието 'български език' и интерпретация на неговата система и история.Проблемите на стила във възрожденската риторика са разгледани в светлината на проблема за елокуцио, свързан със синтактичния строеж на речта и риторичните фигури. Риторичното знание, като цяло е представено адекватно на самото себе си.2.4. СТИЛИСТИКАТА И СТИЛЪТ ВЪВ ВЪЗРОЖДЕНСКИТЕ КНИГИ ПО СЛОВЕСНОСТИ тук родното изисква обяснение чрез чуждото. Хоризонтът на проблемите за стила и стилистиката в българската възрожденска словесност е много тесен и мъглив в очертанията си, ако остане извън развитието на руската словесност.Към края на XVIII в. риториката като наука получава своеобразна вариативност. Тя се приема ту като учение за красноречие, ту като нормативната система на художествената реч главно на прозаическите жанрове, ту пък се стеснява съвсем до пределите на теория на ораторската проза.Широкият обем на понятието 'риторика', което е включвало теорията на ораторската реч, прозата и част от учението за стиха, към 20-те години на XIX в. вече е преодоляно от т. нар. теория на литературата. Скицирайки тази ситуация, имаме предвид руската теоретична мисъл, с която българската се свързва. Още Ло-моносов119, независимо от ограничеността на църковнориториче-ската литература, вижда в риториката основа за разграничение на поетическо и прозаическо творчество, на учението за формите111> Л о м о н о с о в, М. В. Краткое руководство к красн-)речаю (1748);Краткое руководство к риторике пользу любителей сладкоречия (1743). - Полное собрание сочинений М. В. Ломоносова, Т. 7, Москва, 1952.80на литературното красноречие, от една страна, и на театрално-битовата реализация в звук и жест, от друга. Обаче утвърденото от авторитета на Ломоносов разбиране за красноречието като обща основа за поезията и за прозата още за дълго поддържа традицията риториката да съществува

самостоятелно, да се развива сьс свои определени задачи и постройка. Малко по-късно става възвръщане към първоначалната позиция на Ломоносов, но от друга гледна точка и с друга обосновка. Учението за общите форми в строежа на поетическия текст формира "словесната наука", или науката за словесността, а малко по-късно - теорията <а изящната словесност изобщо.Проблемът за красноречието, запазващ своето значение за поезията, влиза в най-живо взаимодействие с общата теория на прозата. А. Мерзляков120 например, като отхвърля тясното определение за красноречието като изкуство на оратора, разглежда риториката като пълна теория на красноречието или като теория на всички прозаически жанрове. И тук има нещо важно - кри-1 ерият за отделянето на прозата от поезията е проблемът за "предназначението" или "намерението". Освен това прозаичната реч, колкото и да е украсена, не се отделя от естествените навици за общуване и речта за общуване. А поетът "не уважая того, что слово его не будет казаться обнкновенньм, истощает все, что бн цостигнут своей цели, т. е. что бн привести в восторг воображс-1;ие. . . и при том все сие изображает словом, имеющим отличное искусственое сладкозвучие"121.По такъв начин на терена на руската наука понятието 'красноречие' се използува към стихотворните и към прозаическите форми. Но това използуване се превръща в архаично122. В по-тесен смисъл красноречието се свързва с прозаическите жанрове и с изкуството на ораторската реч. Красноречието, постепенно сливано с проблема за прозата, става предмет за т. нар. частна риторика, а проблемът за слога "въобще" се изучава от "общата риторика" и включва учението за слога (у Чинтулов се разграничава по този критерий именно Частна и Обща риторика). Самите проблеми па прозата обаче теоретически се разрешават различно.Н. Кошански, с риториките на който са запознати нашите възрожденски автори123, в "Общая реторика" определя по следния120 Мерзляков, А. Краткая риторика или правила, относящися ко г.ссм родам сочинений прозаических. Изд. 3. Москва, 1821.121 Г л а г о л е в, А. Умозрительнне и ошлтнне основания словеености. Москва, 1834, с. 9.122 В и н о г р а д о в, В. В. О художественной прозе, с. 80."3 Срв. Леко в, Д. Българска възрожденска литература. Т. 2, с. 114.Българската стилистика до 50-те години на XX в.81

начин задачите на науките: "Грамматика занимается только сло-| вами, реторика преимуществено мьгслями, поззия преимущественно| чувствованиями"124. Произходът на прозата се свързва с "писания| неучние", "У древньк били только позтн и оратори, прозаико>| не бнло"126; "У древних классических народов бнли только два| способа соединять ммсли - стихи и периоди"126. По-късно обаче,| когато прозата достига своето изящество (напр. според автора| прозата на Карамзин), "ее употребление сделалось всеобщим;| имя прозаика отличалось от имени оратора и позта"127. |Кошански достига до обобщението за наличието на три видян слог: поетически, прозаически и преходна форма между тях -| ораторски. По такъв начин понятията 'поетически' и 'прозаически | се установяват в чисто езиков план. Като се започне от 30-те го дини на XIX в. докъм средата на века мненията за разграниче нието на прозата (в смисъл на съвременното разбиране 'художе стаена прозаичност') от риториката (в смисъл на 'красноречие'! са разнородни и различни по класификационните критерии. 0^ друга страна, прозата обединява и "деловата" проза, и "художествената". Едва от 40-те години, когато риториката отмира като| теория за литературния слог, се актуализира терминът "поетика'* (въведен още от Аристотел) и се прилага към художествената ли<| тература като синоним на "словесност". "Словесност" означав "художествена литература" за разлика от "проза" - област, която се реализира практическата реч. Терминът "поетика" с запазва до средата на XIX в. със значение на термин за общс естетическата категория "поетично", докато Веселовски не въвежд термин "историческа поетика" (по аналогия на историческата граматика). И този термин в световната литература става термин за теория на

литературата. Принципите на Веселовски съдържа! основа да се изгради историческата поетика като теория на все-1 мирната литература, но това е била все пак една имагинерна за^ дача. Спецификата на литературата като словесно изкуство н<| е могла да бъде обяснена от "историческата поетика". Нещата добиват по-ясни очертания с теорията на Потебня, който формуч лира основни идеи на лингвистическата "теория на словесността", По същество той за пръв път поставя въпроса за стилистиката като особена филологическа дисциплина, заемаща средно полес. 2.124 К о ш а н с к и й, Н. Общая реторика. Изд. 7. Санктпетербург, 16жение между теорията на литературата и езикознанието128. И това се дължи на учението му за аналогията между развитието на езика н процеса на създаване на художествения образ: "Он обнаружил _ както вярно обобщава Муратов, - что в позтическом произве-дении есть те же самне стихии, что и в слове"129.Оттам нататък въпросът за художествения образ попада в ръцете на руските формалисти. Главен проблем на своята поетика те правят въпроса за разграничението на поетическия език от практическия (вж. по-нататък). Описвайки поетичната реч, т. е. поетическия образ без "психологизма" на Потебня, излизайки само от лингвистичната "теория на словесността", те влизат във въпросите на стилистиката, без да я правят център на вниманието си. Както вече изтъкнахме, стилът (експлицитно интерпретира категория) се отнася до формалните особености на произведението; стилът за руските формалисти се свързва със системата от форми, чрез които се реализира литературното произведение като такова. Стилът е в известен смисъл "излишното понятие", защото в тяхната концепция се борави с понятие 'поетична реч' и теорията, която разгръщат, с теорията за поетичната реч, отхвърляща по същество мъгливото понятие 'стил' и още поточно понятието 'стил' като присъщо на естетиката и стилистиката на Кроче, на Шпицер и Фослер, Щайгер и др.Според Томашевски (единственият от руските формалисти, който създава цялостен курс по теория на литературата (поетика) през 1925 г.) стилистиката е част от теоретичната поетика, тя е въведение в поетиката. Стилистиката изучава въпроси, свързани с "осезаемостта" на израза. Във връзка с тази постановка Томашевски разглежда въпроси на поетическата лексика, на тропите и на поетическия синтаксис. Според основната концепция на формалистите художествената реч функционално се отличава от прозаичната или от комуникативността на думата в прозаичната (практическата) реч. В литературното произведение "материалът" се обработва по специален начин, с приложението на определени прийоми, за да се създаде езиков израз, значим и въздействуващ сам по себе си. Това е времето, когато Томашевски още не разглежда езика на художественото произведение като естетическа даденост, което ще доведе до преразглеждане на въпросите на поетиката и отделянето на поетиката от стилистиката.125 Пак там, с. 35.126 Пак там.127 Пак там, с. 57.128 Вж. Потебня Д. Д. Основьг псзтики. - Вопросм теории и пег-хологии творчества. Т. 2. Харьков, 1910.121> Муратов, А. Б. Проблеми стилистики в научном наследии Б. Р. Томашевского. - В: Б. В. Томаше ский. Стилистика. Л., 1983, с. 285.8283

Откъде тръгва българската теория на литературата и словесността?Проблемът в исторически и донякъде теоретически план е изследван от наши автори!30. Той не е наш проблем и го засягаме само заради скромното присъствие на раздел "Стилистика" в теорията на словесността.Две са книгите, на които ще се спрем през Възраждането с оглед на присъствуващите в тях проблеми на стилистиката: "Елементарна словесност в два курса" от Т. Шишков, изд. Цариград,1873 г. и "Ръководство за словесност^ от Д. Войников, изд. Виена,

1874 г. Известното съчинение на Петър В. Оджаков "Наука за песнотворство и стихотворство" (Одеса, 1871) не съдържа интересуващата ни проблематика.И двете книги по словесност или и двата учебника, защото те са предназначени предимно да служат като учебни помагала, са превод или компилация от руски учебници (използувани са и съчинения на френски автори). Шишков твърди: "много съм се ползувал от Чистякова, Зеленецкаго, Линиченко и други еще учени професори Руси и Френци" (с. Х). Като образци на същия автор са служили и учебникът на Е. Минин "Учебная теория словесности", от който до 1866 г. е имало 5 издания, а също така и литературните истории на Пипин и Спасович. Поради тези факти няма съмнение, че нашите автори са хора, прозрели повече необходимостта да представят на български език теоретични съчинения в литературната област, отколкото да се стремят към самостоятелно творчество. Поради това именно скицирахме развитието на "словесността" на руска почва. Върху нея пуска първите си кълнове и българската стилистика.Каква постановка на проблемите представя Шишков в учебника си?Първо, Шишков отбелязва връзката на словесността с историята на литературата, осъзната не като връзка между две отделни научни области, а като две позиции към едни и същи проблеми. Излишно е да аргументираме, това не влиза и в нашите задачи, че такава постановка на въпроса през Възраждането днес е коренно противоположна на теоретичното мислене на специалистите: Достатъчно е да посочим само едно обобщаващо мнение130 В;к. напр. А г а п а с о в, Т. История на българската литературна критя.са. - Изв. Семинара по слав. филологии, 1908-1910, Ш; Димов, Г. Българската литературна критика през Възраждането. С., 1965; Л е к о в, Д. Българска възрожденска литература. Т. 2, 87-175; "Елементарна словесност" на Т. Шишков и нейния оригинал. - В: Известия па ИБЛ - БАН, XXI, 1.972; М и л ч а к о в, Я. Към историята на литературнотеоретичната мисъл през Българското възраждане. - Литерагурна мисъл, 1987, № 2, 126-133.84по време на съвременна дискусия, състояла се у нас по теоретични литературоведски проблеми: "Теорията на литературата. . . изучава най-общите явления на литературата. . . Предметът, който теорията на литературата изследва, коренно се отличава от исто-рико-литературния'431.Второ, напълно в духа на разбиранията за словесността през последната четвърт на XIX в. критиката се отделя като самостоятелна област от словесността и от историята на литературата. В интересите на Шишков не стои обаче критиката, защото той излиза и от чисто българската литературна обстановка, а в тази литературна обстановка има по-скоро "лични препирни (спорове) между някои литератори неже критика "(Шишков, с. 24).Трето, отделя се раздел теория на прозата или риторика (срв. казаното по-горе за развитието на риториката на руска почва през това време).Четвърто, отделя се от прозата теорията на поезията или пиитика (т. е. поетика). Срв. също по-горе.Пето, отделя се специален раздел теория на слога или стилистика.Ако обобщим концепцията за теория на словесността, представена от Т. Шишков, стигаме до следното:Теорията на словесността включва изучаването на теорията на прозата, която е риторика. Риториката е възприета с разширен предмет - изучава красноречието, свързано с прозаичните жанрове и ораторската реч. В словесността се включва поетика, която се занимава с теорията на поезията (поетически жанрове и стихо-сложение). Включва се и теорията на слога или стилистиката, която обхваща риториката с класическата й проблематика на инвен-цио, диспозицио, елокуцио, но тези раздели са осъвременени като логика, проблеми на жанровия строеж, качествата на стила и риторичните фигури."За туй теорията на Словесността заключава в себе си три части:Теория на слога, или Стилистика,Теория на прозата, или Риторика;Теория на поезията, или Пиитика."И така през време на Възраждането стилистиката за пръв път заема самостоятелен дял в границите на теория на литературата. Този дял е "учението за слога" (Шишков, с. 35). А слог е синоним

131 Н и р ь о, Л. Теорията на литературата като метана/.са. ници и възможности на литературознанието. С, 1986, с. 21.- В: Гра-85

на стил. Слог или стил. Следователно стилистиката е Науката за стила.Каква теория за слога ни представя Шишков?1. За пръв път се прави разграничение между "език" и "слог" по следния начин: "Езикът е съвкупност от думите, които употребява един народ; а слог е способ за разполагането на думите в речи; от туй езикът служи само като материал за слога" (с. 35).Следователно стилът се свързва със своеобразие на речта.2. "Езикът е достояние на цял народ, а слогът е собственост на писателя" (с. 35).Следователно стилът се свързва с индивидуално своеобразиена речта или индивидуален начин за използуване на езика от писателя.3. Основен проблем при разкритието на стила на художественото произведение е проблемът за единството на форма и съдържание или за "двете страни на слога-логическа и художествена" (с. 36).В духа на това разбиране са също така и разсъжденията на Шишков, че всяка дума е понятие и звук; всяка дума изрича едно понятие и в същото време тя е звук, "който в нас разбужда жив образ или вид на предмет" (с. 36). Можем да приемем, че тук се намесва и психологическата теория на Потебня за "вътрешната форма" на думата (експлицитно у Шишков: "Тъй словото или думата представя две страни: вътрешна и външна", с. 36), която търси аналогията между структурата на словесния художествен образ и "образността" във вътрешния строеж на думата.По-нататък обаче следва компилация от риторическата теория за стила, свързана с качествата му: ясен, тъмен, точен - отнесени към т. нар. "логически условия за слога"; музикален, изобразителен - отнесени към "художествените условия на слога". Във връзка с изобразителността се разглеждат в познатия ред тропите и фигурите. Запазва се още един делитбен критерий на стила: прост, умерен, възвишен, който зависи от характера наизползуваните езикови средства, съобразени с предмета на съобщението.И тъй концепцията за стила в "Елементарна словесност" не се придвижва по-далеко от концепцията в риториките. Крачката напред е направена обаче по отношение на стилистиката. Макар и като дял или съставка на словесността, т. е. теория на литературата или история на литературата (вж. по-горе), тя се извежда със самостоятелен предмет - стила. Риторичната гледна точка към стила колкото тегли към старата наука, толкова се прехвърля и към една нова перспектива - стила на художественото про-86изведение. Или: художественото произведение се поставя във връзка с понятието 'стил', осмислено не само в духа на риторичната концепция, но и като "индивидуалност", "особеност" на слога на писателя.В "Ръководство по словесност" на Д. Войников концепцията за слога или стила остава непроменена. Изтъкваните особености на стила са: ясност, чистота, точност, гладкост, приличие, Хармония. В зависимост от предмета: прост, умерен, висок. След тези качества на стила следва разглеждането на тропи и фигури като "украшение на слога".Крачка напред книгата на Войников прави по отношение на поетиката (пиитика) с обогатяване на проблематика от стихосло-жението и жанровото разграничение. Прозата е представена чрез характеристика на драмата (за която се запазва термин "драматична поезия", отвеждащ към античното разбиране за драмата като поезия) и романа.Тук се отбелязва обаче един нов момент: опит да се свърже стил с жанр (209-210). Драмата като жанр се поставя във връзка със слога, който се използува в нея. Разбира се, връзката и интерпретацията стил-жанр е елементарна и тя също идва като реминисценция от емпиричния материал, свързан в риториката и поетиката с гръцката трагедия и комедия.И така от изследването на възрожденските източници нашият извод е следният:

Възраждането е времето, което открива пътя към стилистиката и стилистичните концепции, които започват да се развиват от Освобождението насам. То дава началото на стилистиката като наука и извежда стила като проблем на стилистиката. Стилистиката се развива като дял от литературната наука - словесност, но все още не е изведена като самостоятелна наука. Причината з а това е, че нейният предмет - стилът или слогът - продължава да бъде свързан с риторичната концепция, а риториката не може да предложи никаква алтернатива на "новата област" освен защита на самата себе си. Вероятно няма да сгрешим, ако заключим, че стилистиката на българското Възраждане е риториката, а риториката сама по себе си е единствената наука, която у нас, както и в другите страни, става основата, от която тръгват литературоведските и лингвистичните концепции за стила.87

3. 0. БЪЛГАРСКАТА СТИЛИСТИКА ОТ ОСВОБОЖДЕНИЕТО ДО ПЪРВАТА ПОЛОВИНА НА XX В.Нека ни бъде простено, че няма да се спираме специално на научната ситуация в лингвистиката от Освобождението до половината на века. Тя е изяснявана твърде обстойно в нейната цялост или по-частично, когато се е разглеждал приносът на наши учени за развитието на българската филология!.Извън вниманието на специалистите обаче е останало мястото и ролята на стилистиката при формиране на научното знание през този период. Основната причина за това лежи в самия характер на българската стилистика, останала завинаги встрани от тревожните и актуални проблеми на българската филология, за която най-важни са били граматиката и граматическото устройство на българския език, диалектните му граници и разчленение, правописният въпрос и борбите за кодификационно устройство. Въпросът за "стила" като "форма на израза", "елокуциото" в най-широк смисъл на думата, малко тревожи българското общество, а анализите, свързани с "езика" на художествените произведения, остават все пак частична проблематика. Отбелязахме вече, че актуалността на национално-езиковата доктрина не се отразява благоприятно върху развитието на стилистиката. Обстойното изследване на нейната история показва, че не може да имаме никаква илюзия по отношение на нейното минало, а то е дало своето' Вж. напр. П ъ р в е в, Хр. Очерк по история на българската граматика;С., 1975; История на славист (ката от края на XIX ч началото на XX в. С., 1981; Попов, К. Научното дело на видни български езиковеди. С., 1982. Виденов, М. Социолингвистика. С., 1982; Попова, В. Александър Тео-дорогЗалар. - В: Александър Теодоров-Балан. Избрани пр о пведения. С., 1987 и др.89

отражение и върху тревожното й настояще. Нито историческите условия, нито по-конкретната филологическа среда са благоприятствували за създаване на самостоятелна изява на българската стилистика, за последователно развитие на проблемите й, за създаване на приемственост между отделните поколения изследователи и по-ярка национална традиция в нейната област2. Известно раздвижване в почти застиналото научно пространство на стилистиката започват да внасят годините след втората половина на XX в., но и досега българската стилистика запазва своята основна особеност - адаптация на чужди концепции с опити за самостоятелна постановка на някои идеи.Състоянието на следосвобожденската ни стилистика до първата половина на нашия век трудно се поддава на обобщение. Тя напуска риторическия си етап на развитие, но връзките й със старата наука продължават да са силни и да задържат по-реши-телните й крачки към стилистичните учения, развиващи се по това време в Европа. От друга страна, следосвобожденската ни стилистика още в началото на века вече влиза в досег със стилични доктрини, на които се опира предимно при конкретните си анализи. И тук трябва да подчертаем, че българската стилистика никога не губи почвата на емпиричния материал. Тя се стреми към него. Доктринерството й е чуждо, макар и необходимо. На практика "идеята" е само постановка за анализационните процедури, много пъти движещи се по път и насока, чиято връзка с изходното теоретично начало е твърде

илюзорна. До голяма степен това може да се обясни с факта, че със стилистика у нас докъм 50-те-60-те години се занимават езиковеди и литературни историци или критици, за които стилистиката е "гледна точка" към езиковия или литературен материал, а не специален обект на научни интереси. Така са се получили различни по цел и проблеми стилистични проучвания, които не очертават развитие на идеи, концептивни положения, проучвателни методи, а една пъстра мозайка, съставена от различни по форма, размер и цвят късчета мрамор. Но докато естетическото въздействие на мозайката почива на индивидуалността и непредсказуемостта на отделните елементи, по отношение на общата структура, която съставят, въздействието и ефекта от нашите стилистични проучвания не се схваща и разбира, защото отсъствува обединяващата система, способна да ги валоризира. А това се отразява и върху2 Срв. II о п о в а, В. Основни периоди в развитието на българската стилистика. - В: Доклади. Съвременен български език. В ори международен конгрес по българистика. С., 1987.90друго - не се създават твърди начала и солидни опорни точки,необходими за развитието на една съвременна наука като стилистиката.Налагат се три въпроса:- Какви стилистични доктрини са могли да бъдат развити;- Какви стилистични доктрини са се развили;- По какъв начин се развиват доктрините в българската стилистика.В интелектуалната сфера на античността и средновековието риториката играе роля на стилистика, а в основата на стилистиката лежи една опорна точка, наречена риторика. Нашето Възраждане дава доказателство, че стилистиката тръгва от понятий-ния апарат и концептивните начала на риториката, а следосвобожденската стилистика продължава своето развитие, заложено във възрожденския период. Освобождението - едно могъщо събитие, от което започва летоброенето на съвременната ни история, не бележи по-особен предел в развитието на стилистиката през първите две десетилетия. То може само относително и в контекста на цялостния обществено-политически и културен живот да се приеме като нов момент за науката, която тук спира вниманието ни. Не така стои обаче въпросът с развитието на другите филологически науки. Както е известно, от края на 80-те години яа XIX в. докъм 40-те години на XX в. времеТо се бележи с изключително интензивни процеси в сзиковедската и литературоведската ни наука. Най-напрегнати те са за българската граматика, защото "национално-зашитната езикова доктрина"3, изтъкваща равноправието на българския език с останалите езици, в освободена България трябва да отстъпи място на нещо по-сложно, а то с изграждане на научна теория за граматическата система на българския език, доуреждане и извеждане на неговия нормативен комплекс, кодифициране на нормите и подпомагане на езиковата практика, в която обективно предоставя възможности за множество конфликти: между книжовно и диалектно, наше и чуждо, архаично и съвременно и т. н. За отбелязване е, че именно при решаването на тези въпроси, в които стилистиката може да се намеси и да представи своя гледна точка, тя остава встрани. Тя няма необходимата теоретическа основа, нито зрителния ъгъл, нито опита. Придържайки се към риториката, следосвобожденската стилистика за значителен период от време не може да излезе извън нейните граници, идеи и предписания. Или с други думи,3 Терминът е на Н. Георгиев. Тезиси по историята на новата българска литератуга - Литературна история, 1987, № 16, с. 9.91

не се появява стилистика, разглеждаща различните компоненти на общонародния език и различните аспекти на неговите проблеми, които продължават да се свързват с нормативния комплекс. Естествено сложността в това отношение е твърде голяма, защото в границите на общонародния език или националния език съществуват редица неизяснени въпроси, свързани и с различието между езиковата и книжовната норма. Няма да обсъждаме тук постановките, разглеждащи взаимоотношението между "езикова" и "книжовна" норма, но ако приемем, че под "норма" ще разбираме колективно осъзнати правила за избор на

езикови средства, определящи речевата реализация на езиковата система4, тогава ;езиковата норма се появява в качеството на извъниндивидуален , регулатор за избора на средствата и се свързва с наличие на функ- ^ пионалните стилове на езика (да срв. напр. определението на Ви- | ноградов за функционалния стил: "Общественоосъзната и функцио- 1 налнообусловена вътрешна съвкупност от начини на употреба, :] избор и съчетание на средства на речево общуване в сферата на ^ общонародния, общонационалния език"5). Следователно в след- | освобожденската езикова ситуация и проблемите, пред които е \ стоял българският език в устните си и писмени изяви, стилистич- | ната гледна точка не е била изключена. Съществували са въз-1 можности да се появят стилистични доктрини (или най-малко] схващания, идеи, разбирания), свързани с "колективно осъзна-| тите правила за избор на езиковите средства" и произтичащата з от тях "нормативност". Но такава доктрина, която бихме могли | да наречем лингвистична, защото, първо, схваща стила на есте-З стаения език като понятие, опряно на функцията на езика, и ,второ, | противопоставя колективноосъзната дейност на езика на индиви-| дуално-естетическата, не се появява. Тя е основа за развитието на1 т. нар. функционална стилистика, раг ехеИепсе лингвистична теория за стила (а по някои свои гледни точки и социо-лингвистична), която започва да се възприема у нас едва след 50-те години на века.В следоосвобожденския период до средата на века българската литература се проявява чрез най-добрите си образци. Това е времето, когато нашият език зазвучава с цялото си многогласие и' реализира възможностите си за многообразно формално и функ-' ционално развитие. Изграждането на художествената или пое-4 Срв. Ш в е й ц е р, А. Д. Современиаяс оциолингвистика. М., 1976, 100-101.5 В и н о г р а д о в, В. В. Стилистика. Теория псзгической речи. Поз-тика, с. б.92тична реч, започнало още от Възраждането, върви по възходяща линия успоредно с жанровото разнообразие на литературните текстове независимо от своята вътрешна сложност и противоречивост. Когато казваме "възходяща линия", имаме предвид напредващ процес в развитието на езиковата синонимика, символика, семантично обогатяване на лексиката, преобразуване на традиционни фразеологични словосъчетания с естетическа цел, актуализиране на познати езикови клишета от сферата на фолклора и църковнославянската книжнина и т. н. От друга страна, както е известно, протича процес на взаимодействие между езика на художествената литература и общобългарския език, при който, по сполучливия израз на Н. Георгиев, "художествената литература не само получава от средата си, тя се и отплаща. Отплаща се и на езиковата среда, сред която израства"6.Историята на езика доказва, че литературата е в състояние повече от която и да било друга интелектуална дейност да разкрие и реализира потенциалните възможности на езика като вторична знакова система на действителността, както и да поддържа динамиката в непрекъснатия езиков развой, да бележи иновациите а езика, движението на езиковите средства от една социална среда към друга, от миналото към съвременността, от съвременно състояние към актуално действуващи явления, към потискане на актуалността им и разкриване перспективи на други.Развитието на съвременната българска литература, което означава развитие и напрежение на езика, двустранна динамика на процесите, извършващи се в литературата и в езика, действува като фактор за появата на стилистични концепции, обърнати с лице към езика на художествената литература. Като се започне от онези постановки на риторичната теория, които експлицират естетическата й функция, и се стигне до конкретни наблюдения върху езика на отделни литературни творби или автори, в следосвобожденската ни стилистика се очертава профилът на една стилистична доктрина, насочена към езика на художествената фикция. Веднага трябва да кажем, че тя няма цялостен вид и не почива на единна концепция по силата на две основни причини:- историческите обстоятелства;

- научната ситуация.Историческите обстоятелства се свързват все още с първоначални моменти от развитието на съвременното общество, които грудно могат да дадат почва на интелектуална дейност, насочена6 Георгиев, Н. Тезиси по историята. . . с. 10.93

към доктринерство в хуманитарната област и по-спепиално към такава крехка наука като стилистиката.Научната ситуация след Освобождението до средата на века работи в полза главно на езиковедските и литературоведските науки, всред които дори такава развита стилистика като стилистиката на Фослер и Шпицер не може да намери стабилно място и приоритет на концепция за езика на художествената литература.Н. Георгиев7 посочва една приемлива класификация на езиковите доктрини на българската литература, при които има хронологична последователност, застъпване, но и устойчивост. Тези езикови доктрини - националнозащитна, стиловоподборна, естетическа и семантическа - се отнасят до основните принципни схващания за езиково-стилната реализация на литературата като такава. Те не трябва да се смесват обаче с теоретичните гледни точки към езика и стила на литературата, макар че не са изолирани от тях. Тези гледни точки от своя страна подлежат на систематизация, но за съжаление не могат да се посочат ясно ограничителни различия помежду им и хронологията в прокарването им. В основата си те почиват на компилативни елементи от различни чужди доктрини, понятия и терминологичен апарат. При разяснението им това ще проличи.И така какви теоретични схващания и гледни точки се развиват от Освобождението до средата на века в нашата стилистика, които само условно могат да се покрият в понятието доктрини на стилистиката?3.1. РИТОРИЧЕСКО-ЕСТЕТИЧЕСКА ДОКТРИНАТя е първата, с която започва своето развитие следосвобожденската ни стилистика извън ръководствата и учебниците по словесност и стилистика. В този смисъл тя е и най-старата фаза на нашата съвременна наука за стила и неговите особености, която не отзвучава и след първата половина на века и с някои свои положения подпомага т. нар. езикова култура и практическа стилистика.Възможностите да се развие риторично-естетическата доктрина в нашата стилистика лежат преди всичко в самата риторика, разгледана от нас твърде обстойно. Но тук ще си позволим да обобщим за нейната роля следното: Като наука, която внася в спонтанната, неорганизирана реч система от правила за постройката на текст,Георгиев, Н. Цит. съч. 10-11.94ориентиран към три момента - убеждение, емоционална реакция и доказателство - риториката всъщност извежда два основни принципа за постройката на дискурса: логически - като основен задължителен, и естетически - като допълнителен, застъпен в различна степен и чрез различни езикови средства, обобщени от риториката като тропи и фигури.Оттук и силата на риториката да преодолее като теория връзката си с устната реч и да бъде възприета от писмената реч и литературата.Начинателите на риторическо-естетическата доктрина са Л. Ми-летич и Ал. Теодоров-Балан. Тя лежи в плана на техните интереси към граматиката и устройството на българския език и това малко или много не й придава самостоятелност и независимост по отношение на чисто лингвистичните проблеми.3.1.1. ХРОНОЛОГИЧЕСКИ ПЪРВОТО ИЗСЛЕДВАНЕ Е НА Л. МИЛЕН 14:"Един важен недостатък в нашия книжовен стил"8. В него натежава "недостатъка" или критиката към "недостатъка" на писмената реч да пренебрегва глаголността и конкретността в израза за сметка на именните конструкции, които му придават статич-ност и "неизразителност". За историята

на съвременната стилистика обаче изследването на Милетич има значение с уводната си част. Постановките в нея се свеждат до следното:1. Стилът е естетическа категория, реализирана чрез средствата на езика. "Колкото и да е прозаично едно съчинение, все трябва стилът му да задоволява поне едно от елементарните естетични изисквания" (с. 91).2. Стилът не се учи "чрез правила и упътвания".3. Правилата и упътванията се дават от стилистиката. "Стилистиката, формирана в лоното на риториката като свод от правила за стил, такава, каквато се разпространява като школско знание, за нашия учен няма нищо общо с категорията "стил", която се гради върху естетически елементи на езика. "Въпрос е - пише Милетич, - може ли стилът да се учи чрез правила и упътвания, които дава учението, наречено стилистика. Щом ценността на стила съставят естетични елементи, сир. елементи, присъщи на художествата, ясно е, че хубавият стил не е обикновена8 Милетич, Л. Един важен недостатък в нашия книжовен стил. Български преглед. С., г. I, 1893, № 2, 91-112.95

механическа сръчност и че според това не може стилистиката да даде на писателя нещо повече, отколкото дава поетиката на поета или риториката на оратора: нейна задача остава само теоретично да разяснява това, което обикновено се представя като угодно или противно на естетическия вкус." (с. 91).4. Стилът като естетическа категория се основава на образността. Но под образност "трябва да разбираме не само тропите и фигурите в стила, но изобщо всяко по-живо, по-конкретно изражение вместо едно отвлечено (абстрактно)" (с. 93).Ако разсъжденията на Милетич се ограничаваха само с посочените дотук постулати, щяха да бъдат по-избистрени, макар и съставени въз основа на: а) риторичната доктрина за стилистиката като наука за видовете стил и правилата за постигането на стила; и б) доктрината за стила като категория, свързана с езикови средства, реализиращи естетическа функция и въздействие (по същество също риторически тезис, но акцентиращ на естетиката и литературността на израза). Традицията обаче трудно се надскача, още повече от учен, чиито внимание и амбиция не са посветени на област, която е извън границите на основните му интереси. Така е и в този случай. Освободеното от стилистиката на Милетич понятие 'стил", е все пак в неин плен, защото Милетич "съгласява" образността на стила с понятието 'хубав' стил и обяснява по-нататък, че "хубав" означава още конкретност, откъснатост от философско-абстрактни изрази, отвлечени обрати и др.; търси още хубостта в живостта на народните говори, мярката при употребата на абстрактните езикови средства и т. н. Конкретният материал, представен по-нататък в статията на учения, е мотивирана рецептура, но все пак рецептура за това, как някои граматически средства, изразяващи абстрак-тност, трябва да се заменят с такива, чиято семантика изразява конкретност.На фона на унилия старт на следосвобожденската ни стилистика не може да не отбележим обаче, че Милетич е първият линг-вист, който зачита самостоятелния терен на тази наука. Именно нейната "естетическа" задача е основното й отличие от граматиката, и по-специално от синтаксиса, защото синтаксисът дава законите за "ясно и точно" предаване на мисълта, но не може да даде теорията на "хубавата форма". А стилистиката я "дава" или по-точно разяснява. От друга страна, тя дава знанията за "хубава форма" само за тези, които имат усет към естетика, за всички останали - стилистиката допринася само "негативна полза" (с. 92).96И така стилистиката в интенциите на Мнлетич, както и граматиката, носи нормативен характер, но нормата и е насочена към естетиката на словото. Естетиката на словото, създадена по правилата на стилистиката обаче, от друга страна, е различна от свободната естетика на словото, създавана от творческите личности. В хода на тези разсъждения се ражда една идея на Милетич, която е оригинална с формулировката си и макар да е повлияна от

принципа при съставяне на дискурса - логическия и естетическия, разкрити от риториката, можем да я отнесем изцяло към постиженията на самостоятелните лингвистични концепции на българския учен.Милетич отбелязва две качества или две страни на стила:обективна и субективна. В обективната страна или просто в "обективния стил" се кръстосват прозаичните правила на синтаксата със естетичните на стилистиката" (с. 92); "Тъй наречената "субективна" страна на стила остая свободна от стилистичните правила, понеже те се отнасят към обективната, най-важната основа на стила, която трябва да съдържа онзи т!штит от граматическа правилност на езика и естетически ред в изложението, без които стилът не може да се издига до никаква субективна оригиналност" (с. 92).Това е една постановка, която в последното десетилетие на века, в самото начало на българската следосвобожденска стилистика, върви към идеята на съвременни стилистични концепции за стила като "отклонение от нормата"9."Индивидуалността" на стила, "субективният стил" според Милетич не се свързва с нищо друго, освен с отклонението от повсеместното, предписаното от "нормативната", "обективна" стилистика. Но отклонението се схваща само в образността, естетиката, въздействуващата форма, влизаща в постоянно съгласие със съдържанието (с. 91). Милетич е чужд на разбирането за индивидуалния стил като изява на талант, вдъхновение, неповторимост, без, разбира се, имплицитно да не подразбира действието на тези фактори. Той е привърженик на схващането, че у нас има вродена способност към "хубавото", но тази способност подлежи на възпитание, както за да се научи човек на обективен стил, тъй и да развие субективен стил.В концепцията на Милетич лежи още едно разбиране, усвоено от риториката и поетиката - връзката на стила с жанра, отбе-9 Тук трябва да отбележим, че с основните постановки на тази теория в съвременната стилистика се е занимавала А. Замбоса в дипломната си работа "Някои проблеми на съвременната англо-американска стилистика", 1981.7 Б ълтарсхат> ствлвсгвм до 50-те годени ва XX в.97

лязана в случая като стил на "прозаичното" и "поетичното". Възможно е, а може би е и сигурно, че той е познавал Потебня и възгледите му за поетичния език, част от които засягат делението:поезия като деление на два типа език - поетичен: прозаичен. "Стилът бива различен по това, дали е съчинението поетично или прозаично, и то в разна мярка не само според нееднаквостта на прозаичното или поетичното съдържание, но и според целта, която авторът има пред очи" (с. 91).Каква е социалната функция на стилистиката? - Практически полезна за всеки, който "покрай богатството на идеи има и смисъл за хубава форма" заключава Милетич (с. 92).3.1.2. АЛ. ТЕОДОРОВ- БАЛАН. "СЛОГ И ГОВОР"10 "ХУБОСТ НА ЕЗИКА"Още преди да е изтекло първото десетилетие на нашия век Александър Теодоров-Балан поднася на все още устройващата се българска филология своята естетическа или "естетска" теория за езика."Хубостта на езика" - това е проблемът, поставен пряко и откровено, дори призивно в едноименната му статия, който внася допълнителен, но неизменно присъствуващ щрих в разсъжденията на учения върху българския език. Независимо коя страна от си-1 стемата е обект на неговия анализ, Балан не пропуска възможността да прибегне и до естетически аргументи. И нека отбележим "естетското" в разсъжденията на Балан е изчистено от романтичното или неуко умиление пред езика, от омаята на словословието и патриотичното възвеличаване, от доказателствата за величието на родния език и от разнищени чувства за езиковите откровения на българския дух. Балан е учен, теоретик и изследовател на езика и "хубостта" на езика е у него дефинирано понятие и дефинитивно защитено12. Естетическите разбирания на Балан за езика, или естетиката на езика, са част от неговите лингвистични възгледи и изискват свое самостоятелно изследване, което в нашето проучване не може да намери място. Естетическата гледна точка върху езика е свързана обаче и със

стилистични въпроси. Бихме могли да предполагаме връзка между риторическо-естетическата док-10 Тсодоров - Балан, Ал. Слог и говор. - Училищен преглед. IX, 1904, 395-475." Теодоро в-Б а л а н, Ал. Хубост на езика. - Философски преглед, г. IV, 1932, 167-186, V г12 Пак там.трина на Балан и естетическата доктрина за езика на литературата, развита в десетилетията след Освобождението, за която видим подтик са зачестилите укори срещу българския език" (не случайно именно Базовото стихотворение "Български език" е приведено и анализирано в "Слог и говор"), но докато естетическата доктрина за литературния език е въпрос главно на творческа реализация на езика на литературата, риторическо-естетическата се свързва с теорията на езика.Пръв израз на някои схващания на Балан по стилистични въпроси се открива в студията му "Слог и говор". И тук, както и при Милетич, стилистиката и проблемите на стила се свързват с проучвания върху някои страни от системата на българския език. Но докато Милетич в разгледаното съчинение пристъпва към стила, излизайки от по-конкретна цел и задача, независимо че резултатите от разсъжденията надминават ограничението на замисъла му. Балан тръгва от по-широки изходни позиции. Една от тях е естетиката на езика да защити като категория, присъща на самия език. Без да се спираме подробно на разсъжденията на учения в тази насока, извеждаме само неговите основни постановки:- Езикът на човека обхваща в себе си целия човек като същество духовно и физическо. Поради това към езика може да се пристъпи от различни гледни точки.- Ако се пристъпи към езика само като към форма на изказа, той става предмет на естетическо наблюдение (курс. ориг.-А. Т.-Балан).- Тъй като "езикът сам по себе си назначен да произвежда впечатление у другиго, както никое друго явление в природата", той е "по предимство произведение естетическо" (с. 395).- Езикът възбужда у нас образи на предмети, както архитектурата, ваянието, живописта; възбужда настроения както музиката; той е материал на поезията, която е способна да възпроизвежда впечатления.Естествено върху постановките е влиял духът на лингвистичните направления и идеи. Психологизмът, присъщ на младогра-матиците, се е отразил върху Балан, независимо че ученият не може да се приеме за техен последователен привърженик. В разсъжденията на българския учен за словото като израз на духа и състоянието на човека без съмнение са действували постановките на Хумболдт и Кроче. В твърдението за образния характер на езика и думата като образ на впечатленията се съзират идеи на Кроче и Потебня. Защитавайки тезата за образността на езика," Срв. Георгиев, Н. Цит. съч., с. 9.9899

Балан е наясно за по-широкото и по-тясно разбиране на понятието 'образност' и 'естетика'. Ето думите на Балан: "Когато говорим тук за естетик, не бива да разбираме само такъв оценител на формата, който решава за достойнството на художествените произведения. Ние вземаме тая дума по-широко. Истина е, чеи словото е създание - както рекохме - първоначално поетическо, като образ на впечатление, ала в онуй прозаично положение, при което си служим с него за всекидневните си общувания, то не е образ на впечатление, но материално средство за схващане, за облекло на мисълта. И оня естетик, който не разглежда това облекло, ще преценява за него просто въз основа на исканието на пълна съотнесеност между мисъл и слово, а не между поетическа идея и форма" (с. 396).Не е Балан обаче този, който може да разсъждава около един проблем без връзка с "по-земни" задачи, които стоят пред българския език. Поради това в "Слог и говор" прозрачно ясни са намеренията да бъде доказана, изведена и

обяснена естетиката на книжовния български език в двете му разновидности - писмена (слог) и устна (говор). А да се разгъне естетиката, това означава да се направят "естетически огледи", т. е. да се прокарат различни гледни точки към "хубостите" на езика като слог и говор, а не само към реализацията на езика в художествената творба.И така ето постановката и проблемите, които центрират естетическия подход към езика и в частност - към българския език.Слогът и говорът имат обща материална страна - езикът, а езикът като физически материал за слога и говора се състои от звукове "що съставят всички негови думи със значение (защото този материал изрично е създаден да има значение, а не току - да звучи!). В слога звуковете, или думите от звукове, се пишат, и от правилата за това излиза правопис. На правописа за слог, на ортографяита отговаря ортоепиката за говора, правоговорьт, което ще каже: правила за изговор на звукове, или на думи от звукове (с. 399, курс. ориг.-А. Т.-Балан).Оттук нататък следва подробно разгръщане на ортографията и ортоепиката на българския език в план на минало и настояще, на съпоставка между двете системи за разкриване на съвпадежа и отклоненията между тях. При това разглеждане естествено се включват интонацията и отговарящите й препинателни знакове.Следва един логически въпрос: върху ортоепичните и правописни правила ли почива естетиката на езика?Балан е по-широкомислещ, за да даде на въпроса, който се налага, директен отговор. Той е езиковед и нищо, което може да се постави в светлината на езикознанието, не му е чуждо. Езикътте универсална система, с която си служат хората в практическото общуване; езикът е средство на поезията и прозата, на театъра и на говорителите по националните радиостанции14. Естетиката на езика е познание на възможностите на езика и средствата, с които разполага както устната, така и писмената реч. Двете разновидности на езика се различават и в същото време си съответствуват. Необходимо е да се знаят съответствията и различията на двете системи и правилата, които ги обединяват и разграничават. Правилата не са изкуствено наложени, те съществуват, за да се получи съвършенството на "израза". Поради това и правописът "на един език има за цел да даде на всички негови думи, употребени за изказ на мисли, за всичките еднакви потекло, форми и положения на думите еднакво писмено означение. Тая еднаквост се ограничава преди всичко с еднаквостта на езика на едно сплъстено в по-тясна цялост множество на индивиди. . . Искането на правопис в слога се свожда към искане за - граматика в слога! . . . Правилата на изговора правят дял от тъй наречената калилогия (красноговор), която обръща внимание особите върху изразност-та на езика" (с. 399, 403, курс. ориг. - А. Т.-Балан).Следователно, за да действува езикът със своите естетически стойности, този, който си служи с него (а това е всеки един от нас), трябва да развива усет за езиковите средства и умение да ги използува в слог и говор. Поетът, прозаикът, преводачът и книжовният човек изобщо, когато си служи с перото, за да създаде "образ", още по-добре от всекиго трябва да усъвършенствува езиковия си усет и познанието за езика. Творецът борави със словото като форма и смисъл. Естетиката на езика не е статична категория-тя се развива преди всичко от творчески личности. Там са познати и народните думи, и провинциализмите, и архаизмите, и неологизмите и всички онези езикови средства за естетическо въздействие.Всред обстойно изложените и аргументирани възгледи на Балан върху естетическите стойности на езика се гуши скромно името на науката стилистика, която тук ни занимава. Няма съмнение, че Балан я засланя, без да й отдава особено значение. Ето какво пише Балан: "В нашите училища също се работи за отглеждане на усет към хубостите на изказа - обаче само на писмения изказ, като се учи стилистика и се правят стилистични разбори;усет към хубости на устния изказ не се възбужда нито чрез

14 По-озстойно за естетиката на езика на говорителите в радиостанциите вж. в " Хубост на езика''.101

наука, нито чрез жив пример. То е недостатък, против който трябва да се работи" (с. 397).Следователно според схващането на Балан:- Стилистиката е наука за естетиката на писмената реч. Ролята й е да "отглежда усет" към хубостите на писмения изказ.- Езикът обаче е "слог и говор". Стилистиката не се занимава с говора, но той не може да отпадне от нашите интереси, защото е също израз на естетика, на "хубост". Балан само споменава, че риторически правила за говора не са нужни. Той не поддържа дидактичния характер на риториката. Приел обаче най-важното от риториката - интереса към устната реч, актуализира друга идея: естетиката е иманентно качество на говора. За нея не могат да се създадат правила, а да се развива усет.В "Хубост на езика"15 естетическата концепция на Балан намира по-широко и теоретически обосновано изложение.Преди всичко, колкото и да е странно, Балан поддържа изразът на Бюфон Ье 51у1е с'е81 ГЬоште шете - Стилът - това е човекът вероятно поради голямата му популярност, без да си дава сметка за неговата безсъдържателност. Ето мотивировката на Балан: "Този израз включва в себе си и нашето твърдение, че каквото и да кажеш дето и да е, както го кажеш, то ще те издаде из някой кът на твоята душа" (с. 305).Познатата ни вече теза, че не само поетичният език, но и езикът, на който общуваме, също е извор на естетически качества, тук взема по-широки и мотивирани размери, но в същото време и по-определен риторичен профил, без позоваване на риториката:1. Центърът на тежестта в защита на естетическите начала пада върху устната реч и по-специално върху звуковата й страна. Още в уводните си бележки Балан твърди, че "краснословието" или "красноговорът" от гр. каМд^оуш почива "по преднина върху гласковата, звуковата, тоновата. . . страна на езика" (с. 604).2. В "Хубост на езика", както и в "Слог и говор" се тръгва от конкретни наблюдения върху звуковия ефект на отделни типове съгласни, гласни и звукосъчетания, за да се изведат такива стойности като: хармония (еуфония), нехармоничност "красно празно-словие" и др. В конкретните си анализи тук, както и в "Слог и говор" върху разработката на естетическата стойност на звуковата страна на езика Балаи се родее с идеите на руските11 (т.ггията ..Хубост на езика" е поместена п: Александър Теодоров-Балан. Избрани произведения. С., 1983 .04-323. Интерпретацията на текста,цитатите и пагинацияча им >:мат предьид статията в тока издание. В жго е спа ея оригиналът.102формалисти. Различна е обаче целта и насочеността към тексто вете. Руският формализъм е теория и метод за доказване на , поетичността" и "поетиката" на текста, а Балан търси поетичността като естетическа категория изобщо, изразена чрез звуковата страна на текста, при това не като "форма", а "форма и съдържание". Той е "непоправим семантик", ако можем така да се изразим, и само "интуитивен формалист".3. Правоговорът, актуална тема за старата риторика, позаглъхнала в съвременните й версии, е тема номер едно за нашия учен, без да е поредно първата. При разглеждането й той си осигурява най-вече възможност да обърне внимание на фонетичната и фонемна страна на езика и да докаже, че музикалността на езика и хармоничността са свързани с правоговоренето (респ. и с правописа).4. Балан обръща внимание върху образността, без да прибягва до тълкуванието на тропите и да подчинява анализите си на естетическата им функция. Образността за него е широко понятие (в това е подчертаното му противопоставяне на риториката), свързано с "гласежната страна и мисълта". Образността, в Баланов смисъл, може да се разбира като въздействие от

взаимната връзка между мисълта и качествата на звуковата страна на езика (хар-моничност, правоизговор). Образността и хубостта на езика, без да се покриват, си взаимодействуВат, като образността се крие в смисъла на думата, а хубостта в изказа (формалната страна). Поради това у Балан намираме заключението: "Хубост на изказа с хубост на мисълта си стоят взаимно, както форма и съдържание на всяко художествено творение" (с. 308).3.1.3. ЛЮБОМИР АНДЕРЙЧИН - ПРОДЪЛЖИТЕЛ НА РИ ГОРИ Ч Е СКАТА ДОКТРИНАРиторическото начало на стилистиката в следосвобожденския период е изразено най-ярко от Любомир Андрейчин, независимо че то е изразено в средата на века, т. е. - време, когато стилистиката в европейски мащаб е вече свободна от риториката, а съчиненията на неориториците все още не са се появили. Това доказва, от една страна, виталността на старата наука у нас и твърдата й традиция, а от друга, че ученият, който изучава системата на езика и нормативността, търси системата и нормативността дори в стила - категория, към която двете понятия имат условно значение.Ако Милетич твърди, че "стилистиката може да бъде практически полезна само томува, който покрай богатство от идеи има103

и смисъл за хубава форма"16, а Балан я приема като наука, която чрез анализационните си процедури може да развие усет за хубостите на писмения изказ. Андрейчин, под влияние на функционалната стилистика, формулира следното определение: "Тази наука, която изучава езиковия материал в речта от гледище на целесъобразността на неговата употреба за по-вярно отразяване на действителността, е стилистиката"1'1. Ако поизчистим формулировката от някои ненужни "уточнения", тя ще се сведе до познатите постулати в риториката и функционалната стилистика, че стилът трябва да притежава качеството "уместност" (риторика) или "целесъобразност" (функционална стилистика), което имплицитно се свързва с понятието 'избор'. Във връзка с това определение стоят разсъжденията на Андрейчин за функционалните стилове. Извън тях и независимо от тях е разгледан въпросът за "Основни качества на стила"18. По познатата вече стара схема са изведени:точност, яснота, богатство на речта; стегнатост и благозвучие на речта. Или с други думи, стилът тук е осмислен от гледище на логическата постройка на дискурса, препоръчана от риториката. В същото време "качества" на стила са представени и "препоръчително", за да не кажем "нормативно". Те се разглеждат колкото като качества, толкова и като изисквания и необходимост за книжовната реч. Речта "трябва" да отговаря на "изискванията": точност, яснота, богатство, благозвучие и т. н. По такъв начин книжовната норма като понятие, в разбиранията на Андрейчин, разширява своя обем, включвайки и изисквания от по-общ характер нри постройката на писмения и устен дискурс.Последиците от развитието на риторическата и естетическа концепция върху стилистичната проблематика се отразяват във формирането на една нова лингвистична област през 50-те години на века, добила името езикова култура. Не случайно неин родоначалник става Балан с проблемната си статия "Езикова култура"19, а пръв негов последовател - Л. Андрейчин20. Подтикът за развитието на новата езикова област идва от съветската наука, но за отбелязване е, че намира извънредно бързо развитие във всички славянски страни. Съществува и друг факт - след войната цяла Европа се вълнува от промените, които видимо настъпват в кни-16 М и л е т н ч, Л. Нит. съч., с. 92.17 А н д р е й ч и н, Л. На езиков пост. С., 1961, с. 171.18 Пак там, 177-182.19 Вж, Теодоров-Балан, Ал. Езикова култура. - Бълюрски език г. IV, 1954, № 4, 311-332.20 А н д р е й ч и н, Л., К. Попов, М. Иванов. Съвременен български език. Ч. .1. С., 1955, с. 4,104жовните езици. Проблемът за културата на езиковото поведение и задържането на нормативните комплекси, подкопавани от новите процеси в словотворчеството, професионализацията и тер-минологизацията на речта, както

и в разрастването на сленга, настъплението на диалектите към книжовния език, засилването на ругателното и нецензурно слово в битовата комуникация и др., води до необходимостта да се създаде нова гледна точка към динамиката и статиката на съвременните стандартни езици, към нормите и вариантите, към функционалното разслоение на езиковите средства, към социалните и професионални диалекти и т. н. Тази извънредно обширна проблематика се поделя между т. нар. езикова култура, езикова политика и езиково строителство, в които "качествата" на стила - стар теоретичен проблем на риториката (или текста), се просмисля в нормативно-граматически план.Разбира се, формирането на нови области, в които се проектират някои риторически проблеми на стила, не елиминира риторическата гледна точка към авторския стил. За отбелязване е например, че в разсъжденията на някои писатели изискването за логичност на дискурса е изискване за познатите ни от риториката качества на стила. Ето какво пише А. Страшимиров (под псевдоним Дой-рян) в статията си "Язик и стил": "Колко усилия и колко труд трябва, за да се говори и пише ясно, т. е. за да се откъсне една мисъл от оная мъглавина, в каквато тя се заражда в нас, и да се предаде на другите точна и ясна! . . . Доволството, което изпитва писателят, когато е открил една истина, му е позволено само ако той е намерил форма да я изкаже, тъй, че и всички негови съвременници да я почувствуват като него. . . Да бъдеш точен и ясен - ето гордиевият възел на писателството"21.Проблемът обаче не е в това, какво остава от риториката, а какво ново се появява в следосвобожденския период от развитието на нашата стилистика. Включена в общия контекст на европейското развитие на стилистичната проблематика, тя възприема нейния модел. Риториката е престанала да удовлетворява интересите към изкуството на речта и механизма за пораждането на текста и на нейно място (края на XVIII - началото на XIX в.) започва да се формира ново разбиране за поетиката и поетическото творчество, за езика на поетическото произведение и поетичния израз. От друга страна, писателят се отказва да следва риторическите канони и стимулира внимание и заинтересованост към творческото си дело. Това се отразява и върху развитието на концепции21 Страшимиров, А. Язик и стил. 30-31.Наш живот. С., 1906, № 1,105

за индивидуалността на художественото произведение и творческата личност. Формират се нов тип доктрини, които хвърлят отражение и върху нашата стилистика.3.2. ДОКТРИНИ ВЪРХУ ЕЗИКА И СТИЛА НА ХУДОЖЕСТВЕНОТО ПРОИЗВЕДЕНИЕУ нас те намират израз повече в анализаторската практика, отколкото в плана на концепцията или бихме могли да кажем, че представят повече емпирика, отколкото теория. Всяка от двете области - езикознанието и литературознанието е изразило своите гледни точки към езика и стила на художественото произведение, но за отбелязване е, че това е станало без противопоставяне или съпоставяне на гледни точки. Обяснението може да дойде от два факта: първо, проблемът за езика и стила на художественото произведение не е стоял в центъра на вниманието и, второ, специалистите са имали по-цялостна ориентираност във филологическата материя, което води до по-малко противопоставяне и повече обединяване. Достатъчно е да припомним, че част от делото на Ал. Теодоров-Балан лежи в областта на литературната история, а Б. Цонев, макар и без особен успех, но е засвидетел-ствувал сериозен интерес към литературната критика; анализи върху езика и стила на български писатели са направени от литературоведи с не по-малка компетентност от тази на лингвисти, а Стефан Младенов и Л. Андрейчин са дали доказателство за проникновено разбиране на българската литературна класика. Така от Освобождението докъм 40-те години на века, макар литературознанието и езикознанието да са две ясно очертани области, специалистите, които работят в тях доказват повече обединение, отколкото конфронтиране. Друг е въпросът, че тази ситуация е израз на един поотминал стадий в развитието на хуманитарната област, присъщ повече за предходните два века, отколкото за XX

в., когато се отива към все по-определено разграничаване на езиковедските и литературоведски концепции върху стила и стилистиката.Доктрините, прокарани върху езика и стила на художественото произведение, биха могли да бъдат изведени по следния начин:а. Доктрина за стила като индивидуален израз на творческата личност и творчеството на автора.б. Романтическа доктрина.в. Историческа доктрина.г. Доктрина за приложение на изчислителни методи.106Появата на тези доктрини съответствува на научната ситуация в европейската стилистика, освободила се вече от риториката. В същото време обаче нашата стилистика от първата половина на века не съответствува на научната ситуация в стилистиката на Европа през този период. Това може да се обясни с добре поз натия у нас механизъм за духовен контакт с европейския свят. Онова, което за другите е отминало, у нас започва да се усвоява като "нов" момент и актуалност. Исторически и практически ние се оказваме неподготвени да възприемем последователността и богатството на чуждите идеи и затова тъй наречените 'доктрини' не са изпълнени с присъщото си съдържание, закъсняват в адаптацията си или се развиват без перспектива за традиция и социален ефект.Въпреки това българската стилистика е част от европейската и участвува в общия модел на науката, литературата и културата. "ТЬе Еигореап" информира, че Жан Батист Дюросел е написал книга "Европа, историята на нейните народи", преведена вече на осем езика и разпространена в осем държави - Франция, Великобритания, Германия, Дания, Испания, Италия, Португалия, Холандия. В нея той разглежда европейската история с тенденция да не търси сближения в общоевропейското минало, а само сходства и различия, отношения и спорове. По негово мнение ще дойде ден, когато в училищата на европейските държави ще се преподават националните истории в светлината на европейската история, а не обратно22. До този ден, по-близък или по-далечен, трябвада стигнем обаче с достатъчно знание и познание за своята култура и традиция." Вж. ТЬе Еигореап. Еигоре'5 Пг;>1 па1юпа1 петорарег, № 0029 от 23-25. XI. 1990.107

4.0. ЕВРОПЕЙСКИЯТ КОНТЕКСТ НА ДОКТРИНИТЕ ЗА ЕЗИКА И СТИЛА НА ХУДОЖЕСТВЕНОТО ПРОИЗВЕДЕНИЕСъвременната стилистика - свързана с езикознанието и литературознанието - се ражда от бунта срещу позитивизма и младо-граматизма, за които въпросите на стила и стилистиката са мар-гинални понятия.Опозицонните настроения срещу позитивизма се свързват с недоволство от изолираното разглеждане на фактите и пренебрегването на структурата или цялостта, в която те съществуват и функционират. Историците на европейското езикознание разглеждат две направления на антипозитивцстичния фронт. Едното се формира от Сосюровското езикознание, с корени още в Казанската школа, а второто от неоидеалистическото езикознание, опряно на философската доктрина на Кроче.В научния климат на Сосюр се ражда стилистиката на Ш. Бали. Това е първата лингвистична стилистика и първата доктрина изобщо, която утвърждава стилистиката като наука (за "общия" език, а не за езика на писателя. Неоидеалистическото езикознание дава тласък за появата и развитието на неоидеалистическата или експресивна стилистика. Тя се свързва с литературоведската концепция върху стилистиката. От нашето развитие Бали остава отдалечен. Липсва едно свързващо звено - структурната лингвистика - чрез което могат да преминат неговите идеи към нас през първото десетилетие на века. Затова пък силното присъствие на немската култура, литература, философия, улеснява и създава цялостната атмосфера, в която учението на К. Фослср и Л. Шпицер по-лесно си пробива път.4.1. ЕКСПРЕСИВНА СТИЛИСТИКА

Най-ярките й представители са Карл Фослср (1872-1949) и Лео Шпицер (1887-1960). Те създават школа в същинския смисъл на думата, престижно налагаща се през пялата първа половина на нашия век. Имената, под които съществува, са: експресивна стил иствка, стилистика на неоидеалистите, генетична стилистика"109

Първите две поставят ударението върху философските позиции на школата, а третото - на методологическия подход при анализа на езика на художествената литература.4.1.1. ИЗХОДНИ ПОЗИЦИИСтилистиката на неоидеалистите е само една от духовните прояви на антипозитивизма, който се надига в света на европейската наука, култура и изкуство. Основният въпрос на неоидеалистите, отправен срещу позитивистите, може да се формулира така: Няма наука без обективност и без количествена оценка на фактите; няма познание, което да не се стреми към извличане на правила и закони, но достатъчно ли е това, за да се подчинят всички науки на метод, който да ги изучава като природни и да пренебрегва тяхната специфика?Неоидеалистическото езикознание формира доктрина за духовния характер на езика. Шпицер твърди*, че стилистиката, както и всички езиковедски науки са хуманитарни и принадлежат на хуманитарното знание, че говорещият или пишещият човек - и по-специално творецът, е субект, индивид с духовност. А "дълбочината на поетичната творба не може да се измери числено, както се измерва дълбочината на един рибарник".Изграждането обаче на стилистична теория като хуманитарна теория не е просто дело. Тя трябва да се изправи срещу утвърдените от дълго идеи на позитивизма и историзма. Теоретичната й основа се поставя от тезата за духовния характер на езика. Разбирането на връзката език / дух в Неоидеалистическото езикознание довежда до срив всички теоретични формули в езикознанието, включително и хумболтовата, защото за Хумболт езикът е колкото психическа, толкова и материална дейност (артикулираният звук е духовна форма, свързана с материална същност). От хумболтовата антиномия: дух / материя в антипозитивистичния тезис на Фослер вторият член се изпуска. Езикът се разбира само като дух, независимо че "материалният" му характер е очевиден. Ето твърдението на К. Фослер: "Езикът не е нищо друго, освен дух, който е приел форма. Разбира се, става дума за езика като фор-мообразувание, а не като религия, натура, живот, общност, логос, или каквото и да е друго. . . (Езикът, бел. моя. - В. П.) е билименно религиозно, естествено, житейско, обществено или логично езиково формообразувание, но това, което в него и посредством него се е формирало, е било винаги нещо по-друго от онова, което е той самият"2.Най-яркият антипозивистичен тезис в защита на езика-дух е изказан още с формирането на школата и създаването на програмната студия на К. Фослер "Позитивизъм и идеализъм в езикознанието" (1904). Стимулът обаче идва от философията и естетиката на Б. Кроче, изложени в неговата естетика (1902)3 като част от съчинението му РЛоаоПа ае11о 5р1п1:о, (1902).Абсолютният идеализъм на Кроче се изразява в схващането му за идентичност между дух и реалност; реалността има сама по себе си самостоятелност и битийност само дотолкова, доколкото притежава духовен живот. А най-важните форми на бития-ността са теоретичната и практическата, като теоретичната от своя страна има две форми на съществувание и проявление - интелект и интуиция, и следователно оперира познавателно или с интелекта или с интуицията. Интуитивното познание е антипод на интелектуалното, понятийното. Интуицията в централно понятие във философията и естетиката на Кроче, т. е. в познанието и творчеството. Интуицията произлиза от природната способност на човека да обхване непосредствено нещата и да си ги представи, а също така и да ги сътвори. Тя е форма на познавателните актове, присъщи на отделния индивид, и форма на всички творчески актове. Затова се проявява и в научната, и в художествената дейност. Актът на интуицията и неговите резултати представлява израз, отразен във впечатленията ни от външния свят като образ, и израз, отразен във вътрешния ни свят, от който се съставят мислите ни, волята ни, емоциите ни. Няма интуиция без изразяване, но

изразяването (или изразът) е вътрешен, само понякога външно експли-циран. Външният израз е абсолютно идентичен с вътрешния. Поради това е напълно изключен дуализмът съдържание-форма.Духовна дейност, която няма израз, няма и съществувание;там, където съществува активност, съществува и израз. Във всички случаи обаче изразът е изцяло вътрешна същност, а това значи, че и езикът е "т ш<;епоге потте". Практически изразът може да приеме някои видими форми, като напр. артикулирай звук или' Срв. 8 р ; I г е г, I,. Ьап@иаее оГ рое1гу - 1п: 1-ап иа8е: Ап епяшгу №Ю Ив теапше ап<) ГчпсНоп. Ей. К. Nапаа АпвЬеп. №> УогЬ, 1952, 201-231.2 V о в <> 1 е г, К. 8ргасЬе ипс1 01еЬ{ипе. -- 1п: Ое;51 ипс1 Ки11иг ш 11ег '>ргаспе 1960, 173-174. (МйпсЬеп)3 Оригиналът носи заглавие "Е51еНса сотс ваепга (1е11'езрге5язпс е 1ш-бшзНса епега1е. Теопа е 81опа", 1902. В изследването използуваме полски превод на откъси от книгата на Кроче "Теопа Ьайай Шегас^юЬ гя вгапк^" Кга1<6.у, 1974,110111

звукови комплекси, тон, цвят, геометрични форми (линия, окръжност и др.). Тези разлики обаче, които могат практически да се възприемат и познаят, не представляват интерес за Кроче, всеки израз го тревожи като знак на духовното, интуитивното, а не на материалното.Оттук и основният му постулат: природата на изкуството е чисто духовна, всяко изкуство е интуиция, непосредствено познание, синтез а рпоп на образ и чувство."Поставихме открито знак за равенство между интуитивното познание, т е. експресивното, и естетичния факт, т. е. художествения, приемайки творбите на изкуството като примери за интуитивно познание и признавайки на последното черти на тези творби. . . Признаваме - продължава Кроче, че изкуството е интуиция ; но интуицията не винаги е изкуство; артистичната интуиция е особен род, който се различава по нещо повече от интуицията в общ смисъл. . . Човек, казано накратко, се издига до изкуството, онагледявайки самата интуиция, а не наблюденията си, както става при обикновената интуиция"4.Изразът (или експресията) и красивото не са две различни понятия, а едно, при условие че изразът е сполучлив. Поради това знак на равенство съществува само между артистичния (естетически) факт и експресията като вътрешен израз.Централната наука за експресията е естетиката, а тя изучава естетическите факти, произведенията на изкуството, включително поетичните. Това е предпоставката естетиката да се идентифицира с езикознанието5 - общото езикознание - като философска дисциплина, която има също за предмет естетическия факт6. Естетическият факт, адекватен на експресията, е адекватен на всеки артикулирай звук "разграничен и организиран за целите на експресията", т. е. на творческия дух, но не е адекватен, според Кроче, на експресията като болка и ужас, изразена в звукове (междуметия)."Езикът" на изкуството се противопоставя на "езика" на логиката, или образът е противоположен на понятието. Поради това въпросът за поетичния език е въпрос за категорията "поетичност", а тя може да се наблюдава в известна степен във всяка човешка проява. Защото: "Човек винаги говори като поет, тъй като се изразява като поет и като него изразява чувствата си."Комуникативната функция не е функция на поетичния език, който е безразличен изобщо към практическата функция, акоприемем комуникативната За практическа. Езикът на изкуството е автономен, той сътворява свой собствен свят. Поезията е специфичен език, който принадлежи на естетическото познание.От Кроче нсоидеалистите адаптират редица основни идеи; - Езикът е експресия, външен израз, напълно адекватен на вътрешния и никаква конвенция не съществува нито за експлицирането му, нито за разбирането от друг. За експресията действува само активността на духовния етимон, или духа. Тя е творчески израз на духа. "Думата, която е дарена с акцентиране, като звуков образ, е най-чистото огледало на духа" - пише Фослер. - Добрият изговор е

при последна сметка ясен изговор и не трябва да се смесва с доброто акцентиране, което все пак довежда до същинската интерпретация на духовното съдържание.. .Разказвали са ми за един известен италиански актьор, че е успял да развълнува до сълзи публиката, като е броил подред от 1 до 100 с акцентирания, които би използувал убиец, разказващ за за престъплението с чувство за вина и покаяние. Никой не е мислил за числата, всеки се тресял от вълнение, съчувствайки на нещастния престъпник. Акцентацията придала на италианските числа необикновено значение. . .Да се улови акцентът на езика, значи да се разбере неговият дух. Акцентацията е фокусът, свързващ стилистиката или естетиката с фонетиката; излизайки от акцента трябва да се обясняват всички фонетични изменения^. Следователно, езикът като израз, форма е адекватен на езика като дух, експресия, семантика.Съществува тъждеството на поезията с езика. Формулата за равнозначността на поезията като творчески>, естетически факт и поетичният език като творчество на духа у Фослер и Шпицер е равна на формулата на Кроче. За Кроче и за неоидеалистическата лингвистика познанието на тази формула е интуитивно. За Кроче интерпретацията обаче се дава от естетиката и съвпадащата с нея лингвистика, а за неоидеалистите - от стилистиката.В същото време философът Кроче различава поетичния език от логическия или концептивен език. И още по-точно: диференцира теоретичния език на философията от практическия език на отделните езици. Неоидеалистите Фослер и Шпицер снемат тази опозиция като неактуална и лансират друго противопоставяне:поетичен език срещу риторичен език (т. е. прозаичен); поетичен език срещу професионални езици. То остава обаче само маркирано.4 Теопа Ьас'ап Шегас^сЬ га егап;'са. р. 401.5 Пак там, с. 417.6 Кроче има I о-о :обено разбиране за езикознанието. То се занимава с всички форми на израза на духовната човешка дейност.7 V о в 5 1 е г, К. РоаНтхтиз ипс1 МеаИятив ш <1ег ЗргасЬуиязепясЬаЙ, НеУе1Ьегв 1904; V о 8 5 1 е г, К. с1 а1. 8Ш(Иа ЖуНЖусгпе. \Уаг8гауга, 1972 (превод на полски език), р. 69. В изследването имаме предвид полското издание на текста.1128 Бглтарсхата стялистиха до 50-те години на XX в.113

Поетичният език не е предназначен за всеобща комуникация, но затова манифестира преживения свят от човека и задача на стилистиката е да изследва именно тази негова същност- Стилистиката трябва да се стреми към проникване в произведението като неделимо цяло, в центъра на което се намира духът на вътрешния му създател и организатор, или първопричината.4.1.2. "ПОЗИТИВИЗЪМ И ИДЕАЛИЗЪМ В ЕЗИКОЗНАНИЕТО"Още заглавието на студията подсказва, че тук ще се изясняват позициите на две опозитивни течения. Струва си да приведем думите на Кроче, които звучат почти афористично "Никой не може да изложи една истина по друг начин, освен чрез критика на чуждите разсъждения по въпроса"8. Ученикът Фослер следва този принцип на учителя Кроче."Под позитивизъм и идеализъм - пише Фослер - разбираме не (курс. мой - В. П.) две различни философски системи или групи системи, а единствено две основни направления на нашите познавателни методи.. . Става дума за целта и пътищата на познание. Позитивизмът и идеализмът тук не са теоретично-познавателни, а методологично-познавателни"9. Методологичното ' различие се изразява във факта, че позитивизмът концентрира;своето внимание върху "материала" на познанието, а не върху причинните връзки - връзки, които трябва да се търсят не в.' нещата и явленията, а в самото човешко разбиране, което е "как" фактически да приложим нашето интуитивно познание към обективните научни изследвания"1" (к. м. - В. П.).

Следващата точка от разсъжденията на Фослер се отнася имен-1 но до "Позитивистичната подялба на науката за езика" като ре-! зултаг от метода, приложен към изучаване на езика: излиза се от| чисто фонетичните явления и се стига до тези, които водят къ^Ц, интерпретацията на психологически фактори. Така позитивизмът! изгражда една йерархия на езиковедските науки, при която се] върви от звук към изречение, към сегментация на речта (звук, су-;фикс, дума, изречение и т. н.), изключваща понятието за цялост на израза, отвеждащ към експресията. Създаденият ред от пози-1 тивистите води до безсмислица и метафизика. "Ако се твърди,че^ звукът конструира сричката, а тя на свой ред думата, думата - <изречението, изречението пък речта, то непрекъснато се върви от методологическия позитивизъм към метафизическия и се изказва безсмислието на твърдението, че човекът също се състои от съставки'41.Затова според Фослер, ако искаме да намерим същинския смисъл на "конструирането" или "съставянето" на езика, както и причината за езиковия развой, необходимо е да разбираме езика като развой на духа и познавателният процес трябва да бъде обратен - не от най-малкия елемент към големия, а "от стилистиката към синтаксиса, а по-нататък към флексията и фонотеката"'2.И така стилистиката се явява на най-високото стъпало в йерархията на езиковедските дисциплини, защото нейният предмет е индивидуалната езикова експресия, изявена като неповторима цялост."Ако все пак идеалистическият принцип за причинността действително намира израз в развитието на езика, тогава всички явления, отнасящи се към такива дисциплини, като напр. фоне-тика, флсксия, словотворчество и синтаксис, всичко това, което в тях е зафиксирано и описано - при последна сметка единствено и истинско обяснение трябва да намери в най-висшата дисциплина, т. е. в стилистиката (к. м. - В. П.). Тъй наречената граматика трябва цялата и без остатък да бъде погълната от изследванията върху езика от гледище на естетиката"'3.По-нататък в програмната статия се поставя въпросът за "идеалистическата система на езикознанието", който е преди всичко въпрос за понятието 'език', за науката, която го проучва, я гледните точки към него. Формулировките на неоидеалистите са ясни и експлицитни както на всяка млада и войнствуваща теория: "В момента на създаването или абсолютното развитие - пише Фослер - езикът е нещо индивидуално, активно (к. м. - В. П.); в момента на покой и установяване - нещо пасивно (к. м. - В. П.), както при индивида, така и изобщо." И в единия, п в другия случай обаче "езикът е колективна духовна дейност"14.Запитаме ли как се съотнася езикът като колективна дейност с езика като индивидуална дейност, намираме отговор-тезис: "В минутата на създаването или абсолютното развитие езикът с нещо индивидуално, активно, в минутата на покой и установяване - нещо пасивно, както при индивида, така и изобщо"15.8 С г ос е, В. 2агув е&(е1уЬ;. УУагяажа, 1961, с. 26. " V о в 5 1 е г, К. РовКтвтив игк) .МеаЛвтив. р. 57. 10 Пак там" Пак там, с. 02. 12 Пак там. " Пак там, с. 63. 11 Пак там, с. 80. 15 Пак там.114115

Идеята за творческата индивидуалност на човека и езика на индивида като израз на духовната активност би могла да се посрещне с Хумболтовата идея, според която езикът е не само индивидуална, творческа дейност на духа, но и непрекъснато повтаряща се стандартност, без това да пречи на "творческата" изява на духа. Привеждаме само едно от немалкото разсъждения на Хумболт в тази насока: "Езикът - това е духовната енергия на народа по чудесен начин запечатана в определени звукове, в тази форма и чрез взаимовръзката на своите звукове тя е разбираема за всички говорещи и възбуждаща в тях приблизително еднаква енергия. Човекът като цяло не се вмества в границите на своя език; той е повече от това, което може да изрази в думи; но му се налага да заключи в думи своя неуловим дух, за да го скрепи с нещо и да

използува думите като опора за постижения на онова, което излиза извън рамките. . . Езикът винаги въплъщава в себе си своеобразието на целия народ, затова в него (езикът, б. м. - В. П.), не можем да се страхуваме нито от изостреността, нито от излишека на фантазията, което се смята за нежелателно. Това, което те ни дават веднага, е пълната, чиста и проста човешка природа, ако ние проникваме в дълбочината на тайните. . . "I6.В интерпретациите, свързани с друга Хумболтова антиномия, "езикът е не само творчество, но и творба" се дават две тълкования: 1. Творчество - в смисъл на процес, извършващ се във всеки акт на изказване - от раждането на артикулирания звук до съставяне на цялостния изказ; 2. Творчество - в смисъл на индивидуална, различна от стандартната дейност "работа на духа".Хумболтовата формула от неоидеалистите се възприема във второто тълкувание. Приемайки антиномията, осмислена по такъв начин, неоидеалистите приемат индивидуалната езикова дейност като творческа, а езикът, в противоположност на индивидуалния изказ или експресия, само като обичай, всеобщност и стандартизация. Поради това и граматическите правила не са нищо друго освен описаната многократна употреба на изразните средства.Може ли обаче стандартният или всеобщ език да остане чиста абстракция, подминат от учението на неоидеалистите?От една страна, постановките на Хумболт са живи и актуални за неоидеализма - "Езикът, и не само езикът въобще, но всеки език поотделно, даже най-бедният и грубият, сам по себе си е предмет, заслужаващ най-внимателно осмисляне"17 - твърди Хумболт. От друга страна, неоидеалистическото езикознание не16 Гумбольдт фон В. Язнк и философия культурн. Москва, 1985, с. 349.17 Пак там, с, 318.116се отказва да даде свой подход към разглеждането и възприемането на езика, както и нова систематизация на езиковите дисциплини.Опорната точка идва от духовния етимон, заключен във "вътрешната форма", чиято експресия е езикът като индивидуална употреба или... стилът."Какво е това стил7 - задава въпрос Фослер и следва дефиниране: "Стилът - това е индивидуална езикова употреба в противоположност на всеобщо разпространената. Всеобщо разпространената не би могла да бъде обаче нищо друго освен приблизителната сума, в мярката на възможното от всички или поне най-важните индивидуални езикови употреби. Езиковата употреба, доколкото е станала конвенция, т. е. правило, се описва от синтаксиса. Езиковата употреба, доколкото е индивидуално творчество, се разглежда от стилистиката. Пътят на индукцията води обаче от индивидуалното към общото, от единичните случаи към конвенцията. А не обратно. Затова най-напред стилистиката, а после синтаксис. Всяко изразно средство преди да бъде конвенционално и синтактично, преди и многократно е било индивидуално и стилистично, а в устата на оригиналния творец и след това никога не престава да бъде индивидуално. Най-тривиалната фразеология в дадени контекстове може да бъде най плодоносна и да звучи оригинално. С други думи: всички елементи на езика са стилистични средства на изразяването."18И така стилът е индивидуална езикова употреба, творческа изява на духа, противопоставяща се на всеобщата и разпространената, но всички елементи на езика са "стилистични" средства за изразяване, следователно предпоставя се, че езикът е също "индивидуален израз". И не само се предпоставя, а се развива идеята, че народният език е стил; той е израз на колективния дух на един народ, различаващ се от друг по психология, светоусещане, история и т. н. и в този смисъл индивидуален. "Ако искаме да изучим отделния характер на народните езици, трябва да бъдат оценени не като езици, а като стилове"19. Защото във всеки език е скрита волята на твореца и "няма нищо в езика, което преди това не е било в стила". При анализа на езика като стил Фослер извежда понятието 'орнамент', т. е. онова, което в езика е специфично народно. "Това, което е специфично народно, попада под понятието орнаментално"20. И тук, нека отбележим, че орнаменталните18 V о ч в 1 е г, К. Цит. съч., с. 63.19 V о я 5 1 е г, К. Nа^^опа1~;р^асЬеп а1& 5и1е: - 1п: V о з я 1 е г, К. Ое181 иш1 КиКиг т с1ег 8ргасЬе, МипеЬеп, 1960, р. 103.

20 Пак там, с. 102.117

елементи се търсят на нивото на езиковите средства - от ритмиката до особености на жанровите структури на поезията Разбира се, в концепцията на Фослер орнаменталността засяга главно поезията (народната поезия), доколкото във всеки език е скрита "волята на твореца", и изразява инструментализацията на мисленето, обхванато в категориите на речта (йез аргасЬИсЬеп Вепкепк). Но орнаменталността, т. е. специфичното, което създава стила или нардния език като стил, е заложено в граматиката. "Макар да няма в поезията граматика, все пак във всяка поезия е заложено нещо граматично. Никаква поетична реч, нито народна, нито художествена не е дотолкова свободна, че да не може да се посочи в нея съществуването на структури, правила и граматични категории.. . Затова всяко поетично изразно средство, ако успеем да го анализираме като психично, може да се подведе към граматичните категории"21, но не като "узуални", "ограматикализирани", а като изразяващи индивидуалността, т. е. граматичния факт като стилистичен.По такъв начин се поставя "знак на равенство между индивидуалността на народа и индивидуалността на личността", а стилистиката, бихме казали, е изведена на нивото на интеграционна наука. "Затова езикознанието, както пише Фослер, не може да има друга задача, по-висока от тази, да докаже, че духът е единствената причина, предизвикваща всички езикови форми.Фонетиката, акустиката, физиологията на органите на речта, антропологията, етнологията, експерименталната психология и всичко още от този род - само като описателни помощни дисциплини, могат да ни покажат условията, при които се развива езикът, но никога не е причината на този развой. Тази причина е човешкият дух с неговата неизчерпаема индивидуална интуиция, с неговата аЧетпопб, а самовластната кралица на филологията о естетиката.22 "Ако нещата стояха по друг начин наистина отдавна бих окачил всичко на пирон"23 - заключава Фослер,И все пак като че ли нещо гложди Фослер в равенството, допуснато между народностната индивидуалност и личностната. Поради това той допуска формулировка "творбата е текст - народният език - стил". Следващите разсъждения обаче я преодоляват: "А същността на един литературен текст не предполага ли той да притежава стил и не реализира ли самият текст стила на своя автор. . . (к. м. - В. П.). Дали не е лошпоет - пише по-нататък Фослер, точно този, който говори за неща, които са му духовно безразлични? Дали истинският поет изобщо може и трябва да изрази и представи нещо друго освен собствения си начин на възприемане на света, на усещане на живота, на разбиране за действителността? Както "Божествената комедия" е целият всемир "по Дантиевски", така също всемирът по италиански е народният италиански език, по немски - немският език на Гьоте във "Фауст". . .Вероятно не трябва и философски да доказваме идентичността на литературната творба и езика"24."Не трябва", бихме потвърдили поради факта, че Фослер не може да възприеме никаква друга постановка, освен че стилът на едно литературно дело се разкрива чрез стилистичните особености в самото него. В този смисъл лежи основанието стилът да се разглежда като иманентно качество на художественото произведение и да не се прилагат към него исторически или извънтекстови анализи.4.1.3. ДВЕ ГЛЕДНИ ТОЧКИ КЪМ ЕЗИКА - ДВА ПОДХОДАТе се извеждат от Фослер:"Езикът като колективна дейност на духа" е предпоставката да се разбираме помежду си. Езикът аепки 81пс1о е езикът в поткой, езикът, който може да се описва - звуково, речниково, словооб-разувателно и пр. Това е езикът-стандарт, узус от норми. Езикът, разбиран по този начин, е обект на позитивиститс и подходът към него е еволюционен, или исторически, тоест разглеждат се фактите сами по себе си като поява, развой, статус, без да се интересува от причината, която ги е породила. В същото време, "понеже се чувствуваме индивидуалности, стараем се да говорим на наш собствен език,

използуваме индивидуален стил и колкото по-необикновено е това наше чувство, толкова по-смели и оригинални по-нови и по-комплицирани са нашите изрази"25. Именно на това противопоставяне, на тази игра на две противни страни се основава езикът - езикът като колективна духовна дейност и езикът като индивидуална, свободна, творческа дейност.21 Пан там, 1:6 117. " "Естетика" синоним на "стилистика" (бел. автора).23 V о ч к 1 е г. К. 5(ио]а х1у1|ч1ус/г,с, 67-68.24 V о 5 > 1 е г,25 V о 5 а 1 е г,01е Nа^^опа18р^ас^1еп а15 5(|1е' р. 106. ЗШсИа 81уи&1ус2пе, р. 80.118119

Езикът като свободна творческа дейност се възприема от Естетическа гледна точка, или от гледна точка на стилистиката.Основна теза на стилистиката е "колкото индивиди - толкова стила"26, а това означава:- стилът е индивидуално използуване на езика. Следователно създаването на един литературен текст или литературно произведение е израз на индивидуалността, на "духа" на неговия създател.- стилистичното явление е отклонение, което Шпицер нарича индивидуално-стилистично нарушение на нормата. "Стилът е индивидуален езиков узус (5ргасЬееЬгаисй), това значи, че за всеки индивид той е различен"27. Когато стилът стане "навик", "маниер" и изрази пасивност, а индивидуалното само започва да се онаследява и да си подражава, изгубва характер на индивидуален узус. Фослер критикува позитивизма, който разглежда стила на писателя не "доколко е стил", а доколко се доближава до конвенцията"28."Истинската, идеалистически ориентираната стилистика трябва да осъзнава непрекъснато двойствената индивидуалност на стила. Трябва да ни посочва как езиковите форми се обуславят: 1) от индивидуалността на артиста; 2) от индивидуалността на неговата интуиция"2*.Индивидуалността, т. е. индивидуалността на интуицията ("духовния етимон"), се проявява както в езика, така и в сюжета, композицията, светоусещането, което авторът притежава или проявява, докато създава произведението. Поради това Фослер отбелязва напр., че между трагедиите на Волтер и романите му зее пропаст. Различното действие на интуицията създава различно по стил творчество, макар и принадлежащо на един и същи писател. А по такъв начин отпада и необходимостта да се търси връзката между стил и жанр или стил и специалното предназначение на един текст, т. е. неговата функция.От тези позиции към какво е отворена експресивната стилистика и към какво - затворена?Тя се реализира единствено като стилистика на индивида-творец, писателя, като стилистика за стила на литратурното произведение, съотнасящо се само с духа, който го е създал. И тук идва ред да обърнем внимание, че експресивната стилистика на Фослер и Шпицер не е изолирана от своята немска традиция и по-точно от26 Пак там, с. 66. " Пак там, е. 75.28 Пак там.29 Пак там.120размислите на Гьоте върху стила, за когото стилът е единствената и неповторима експресия на индивидуалния начин на преживяване: "Стилът пък почива върху най-дълбоките устои на познанието върху същността на нещата, доколкото ни е дадено да я опоз'-наем във видимите и осезаеми образи... Ние държим да се отдава само на думата стил най-високата почит, за да разполагаме с израз, определящ най-високата степен, която изкуството някога е постигало и може някога да постигне. Самото познание на тази степен е вече голямо щастие и да се беседва по това с ценителите на изкуството е благородна наслада"30.Но за Гьоте стилът е понятие с валористична стойност. Стилът се притежава само от творбата на гения и само гениалната творба има стил. Стилът е мярка

и критерий за изразяване на най-високата изява на духа. Той не подлежи на анализ сам по себе си, той е просто стойност, неповтиромост, неразделност от творбата като такава. В този смисъл връзката между Гьоте и стилистиката на неоидеалистите може и трябва да се търси най-вече в осмислянето на стила като монистично понятие - неделимо единство от израз и изразявано.Експресивната стилистика, макар да не откъсва стилистичния анализ от лингвистиката и да обхваща в лингвистични категории интерпретацията на стила, само условно може да бъде отнесена към лингвистичните теории за стила; тя категоризира формалните структури, но ги отнася непосредствено към особеностите на описаната действителност и не дава никакъв отговор на въпроса защо съществуват в даден текст, освен че съществуват от необходимостта да изразят определена психология, култура, социална гледна точка и т. н. В основата на тази позиция се намира неведнъж изтъкваното положение, че отсъствува лингвистичното понятие за "системата" като категория интегрираща формалните структури, които попадат в интерпретацията на стила.Експресивната стилистика не дава никаква перспектива и за разглеждането на стила като избор на синоними. "В най-дълбоката си същност всеки езиков израз е индивидуално творчество на духа. За изразяването на вътрешната интуиция съществува една единствена форма. Колкото индивиди, толкова стилове"31. Твърдението произлиза всъщност от Кроче: интуицията и експресията като израз са единство. Не се създава най-напред значението, а после съобщението, което го изразява. Възникват едновременно30 Г ь о т е за литературата и за изкуството. С., 1979. Т. 2. с. 37.31 V о я & 1 е г, К. $(исИа 81уП51уси1е, р. 66.121

и неотделимо. В известен смисъл Кроче е близък ди формулировката на Хумболт, че езикът е преди всичко творчество, една непрекъснато повтаряща се дейност, за да може артикулиращият се звук да изрази мисълта. Фослер обаче е абсолютно категоричен: "Няма синоними в един и същи език. . . Латинското Ьес1иш и френското 111 толкова се различават по съдържание, колкото и по форма"32. Затова и поетът не може да избира, той създава само единственото и неповторимото. В този смисъл трябва да разбираме и въпроса на "арбитралността" у Шпицер. "Арбитрално" решение на поета, "арбитрално" използуваният израз означава индивидуално творчески намерения и използуван израз, противопоставящ се на обичайното и общоприетото. В тази концепция няма и не може да има място за избор на езиковото средство, което предпоставя вариативност на текста и стилова променливост.Двамата автори - Фослер и Шпицер- твърдят, че стилът е отклонение от узуса, стандарта или нормата, но би било пресилено това тяхно схващане да се приема като перспективно за идеята "стилът с отклонение от нормата", развиващо се от съвременната стилистика, защото съвременната стилистика на отклонението отлично отчита дихотомията език : реч, а експресивната стилистика разбира отклонението само като ексклюзивност на творческия дух. Формулировката "Няма нищо в езика, което преди това не е било в стила" не имплицира връзката език : реч, (система : текст), а схващането, че елементите, които се отклоняват от нормата, са стилообразуващи и като такива са стимули за развитието и на езика (езикът като стил).4.1.4. П. ГИРО ЗА ГЕНЕТИЧНАТА СТИЛИСТИКА НА К. ФОСЛЕР И Л. ШПИЦЕРЕкспресивната стилистика се коментира от П. Гиро (както и от други автори) като иманентна или генетична. Основанията му лежат в самата концепция на Фослер и Шпицер: "По Мнението на Шпицер интерпретацията на текста трябва да бъде иманентна, а стилистиката да се оттласква не от някаква преди това приета гледна точка, външна по отношение на произведението, а от даден конкретен текст. Произведението се разглежда от Шпицер като неделимо цяло, в центъра на което се намира духът на неговия създател. . . Проникването в центъра на произведението се осъществява на основата на специфичния детайл, който Шпицер на-32 Пак там, с. 69.122

рича стилистична черта и го разбира като своеобразен маниер на писане, отклоняващ се от общоприетата норма. Оттласквайки се от това индивидуално нарушение на нормата, изследователят постепенно реконструира цялата му структура"33.Генетичният метод трябва ясно да се разграничи от романтичния, който интерпретира произведението в плана на отношението към неговия създател - биография, житейски подробности, преживявания и др. Това е външен подход към текста. Концепцията на Л. Шпицер и К. Фослер е друга. Гиро я изяснява чрез анализ, извършен от Шпицер: Като анализира стила на романиста Ш. Л. Филип от началото на XX век, Шпицер отделя една основна стилистична черта - специфично използуване на причинни съюзи а саизс Де, рагсе ^ие, саг, които не изразяват в произведението отношение на причинност, или го изразяват само във въображението на говорещия: "[Той] обичаше Берта, защото това беше по-изискано, защото беше по-прието и защото това беше негова собствена жена, която той взе още като момиче. Той я обичаше, защото тя беше порядъчна и тъй като и той изглеждаше порядъчен, и накрая по силата на всички тези причини, поради които буржоата обичат своите жени."Според Шпицер присъствието на тези съюзи отбелязва една специфична стилистична черта, наричана псевдообективна мотивация. Използуването й той обяснява като принципна позиция на Ш. Л. Филип: Филип осъзнава, че окръжаващият го свят е разклатен и пази само видима справедливост и обективна логика, изразена в текста чрез причинни съюзи. Писателят не се обявява против такова положение на нещата, но го установява с дълбока горест и християнско смирение. "Тази смиряваща се неудовлетвореност съставя духовният етимон на произведението" - пише Гиро, тълкувайки интерпретацията на Шпицер. "На следващия етап при анализа Шпицер включва тази позиция на Филип в по-широка система, представяща френското общество... и идва до заключение, че позицията на писателя - това е само отражение на неудовлетвореност и фатализъм"34.Така създателят на произведението е не писателят, а неговият дух. Стилистичният анализ, според неоидеалистите, при стилистиката само реконструира източниците и стимулите на произведението, неговото значение и генезис.'" Гиро, П. Рачделм и направления счилисчики и их проблематика - В: Новое о зарубежной лингиистике. Т, 9. М., 1980. с. 40. " Пак там, 48-49.123

Генетичната или експресивната стилистика е стилистика на автора и авторовата интуиция. До средата на века не можем да говорим още за последователно изградени теории на възприема-телска стилистика (не се включва в нея и стилистиката на Бали). Тя ще се появи по-късно с развитието на нови идеи извън нея и в нея. От позициите на тази стилистика наивни ще изглеждат някои разсъждения като напр. на Дамасо Алонсо36, последовател и продължител на генетичната стилистика, който се опитва да насочи вниманието и към възприемателя на художественото произведение. Наивни - от гледище на съвременната импресивна стилистика, но от гледище на възгледа за интуицията на възприемателя на литературното произведение или интуитивното възприемане на текста, който има своята проекция в съвременната литературна критика (напр. Р. Барт, Ж. П. Ришар и др.), някои от съжденията на Алонсо стоят на мястото си и ако тук не ги обсъждаме, е само защото са обърнати с лице към теорията и критиката на литературата, независимо че се свързват със стилистика или по-точно - именно с този тип стилистика, която се определя като "литературна" и чийто първообраз е Лео Шпицер и Фослер. В съчиненията специално на Алонсо литературоведската стилистика, по наше мнение, се явява един вариант на експресивната стилистика, засилващ интуицията като основен метод на познание на литературния текст.Нека пак хвърлим един поглед върху размислите на Гиро. Той напомня, че генетичната стилистика не е отминал етап в развоя на стилистиката, а и днес тя има привърженици чрез приложението на методите на психологическия и социологическия анализ. Защото съвременният вариант на "стилът - това е човекът" закономерно води към типология на стиловете, основана на

психологически и социологически критерии. Друг е въпросът, че тази модерна стилистика, стремяща се да разработи характерологията и да направи възможна типологията и класификация, борави с интроспекции, опира се на традицонни модели, които са "под съмнение, но с нищо не са се заменили". Така или иначе този вид стилистични проучвания са отдалечени от "класическия първообраз" на генетичната стилистика.4.2. РУСКИТЕ ФОРМАЛИСТИ4.2.1. ПРЕДМЕТ. "ФОРМА" И "СЪДЪРЖАНИЕ""Щастлива звезда грее над школи, които са успели да съберат и обхванат самостоятелни и даровити изследвачи. "Руският формализъм" е една такава школа. Всеки от формалистите може да се приеме като автор, чийто индивидуален талант се оглежда в неговото самостоятелно дело и в същото време всички автори като цялост принадлежат на една и само на една и съща изследователска школа"36.Този изключителен феномен - школата на руските формалисти - просъществува само 15 години (от I Световна война до прага на тридесетилетието).Както е известно, руските формалисти са онзи кръг творци - богато надарени изследователи, теоретици, критици, писатели, които през 1916 г. се обединяват в "Общество изучения позти-ческого язмка" (ОПОЯЗ) в тогавашния Петроград и дават най-ярка гласност за себе си чрез първия сборник под заглавие "Поз-тика. Сборник по теории позтического язнка". През 1929 г. излиза последният сборник по поетика. През 1930 г. ОПОЯЗ престава да съществува. Формалистите настъпват в науката и изкуството като радикални критици на съществуващото литературознание и на някои направления в литературата, но забележителен е не фактът на противопоставянето сам по себе си, а на изходната позиция за противопоставянето. В Русия теорията за езика по времето, когато се формира ОПОЯЗ, вече има собствен облик, позиции, завоевания. Тя е свързана с възгледите на Ян Бодуен де Куртене, публикациите на Л. В. Щерба върху функционалните стойности на руските гласни, влиянието на Сосюр, проникнало безпрепятствено в университетите на Москва и Петроград. Създава се съвсем естествена ситуация новоформиращата се школа да се свърже с идеите на казанско-женевската лингвистика."Воскрешение слова"37 - така се нарича онази неголяма статия на В. Б. Шкловски, която се приема за н а ч а л о на школата на руските формалисти. В нея не може да се търси програма, но се откриват проблемите, които ще ги занимават: разликата между тъй нар. поетичен и практически език, образността на словото и начините, по които тя може да се възкресява и обновява в езика," Вж. А 1 о п з о, Г>. Роеяа еяргйЯа. Мас1пс1, 1950 (съдържа преводна поезия и теорегични възгледи върху литературата и стиа.36 Ме й V е <1 е V, Р. Рогта1ш те1ой и паче; о Ьл геупо8<1. ВеоегаД, 1976, р. XI.37 Ш к л о в с к и, В. Б. Воскрешение слова. Санкт Петербург (1914).124125

въпросът за индивидуалната експресия, за необходимостта от такива формообразувания, които ще обърнат внимание върху себе си и ще превърнат израза в осезаем за читателя и т. н. Оттук идва и едно ентусиазирано приветствие към новите направления в изкуството и специално към футуризма. "Появиха се на бял свят "импровизирани", новосъздадени думи от футуристите, - пише Шкловски. Те творят нови думи от стари корени (Хлебников, Гуро, Каменски, Гнедов) или разполовяват думите от рими - както Маяковски, или начупват неправилно стиха с помощта на ритъма. . . Ражда се ново, живо слово. Старовременските брилянтни думи получават нов блясък. Този нов език е неразбираем, труден и не може да се чете както борсово съобщение. Не е близък дори до родния език; ние твърде много сме се приучили като главно условие за поетически език да изискваме да бъде разбираем. Историята на изкуството ни учи (поне това става твърде често), че езикът на поезията не е разбираем, или поне наполовина неразбираем. . .Пътищата на новото изкуство едва се набелязват. Не теоретиците, а артистите ще тръгнат по тях първи - на чело на другите. И дали тези, които ще сътворят

новите форми, ще бъдат футу-ристи, или пък на други ще бъде това отсъдено, е все едно, творците на утрешната поезия са стъпили на безпогрешен път, оценявайки както трябва старите форми"38.Разчитането на тези първи прояви на новото мислене от гледна точка на по-късните зрели формулировки на руските формалисти извежда следното:- езикът на поезията е особен езиков експеримент;- езикът на поезията е длъжен да отстъпва от традицията и да се структурира като език, задържай} вниманието върху себе си (по-късно Якобсон ще развие това положение във връзка с поетичната функция на езика).До този момент теория за езика на поезията все още не се е развила. Тръгва се обаче към нея и се върви бързо, защото се установява нова гледна точка към литературното произведение. Търси се в него реализация на "система", на сложна структура от елементи, тясно свързани помежду си, чиято стойност се оценява от функционалната им заангажираност в рамките на цялостта. Тази гледна точка отблъсква възгледа на неоидеалистите за литературното произведение като експресия на творческата индивидуалност. Трябва да се има предвид още, че структурализмът на" 8 г Ь I о V/ 1< 1, \У. В. ХУвкггекгеше 51о\уа. - Ь: Коху15ка 5гко1а х1у-Н5<у1и. \Уаг8га\уа. 1970, 61-63. (Превод от руския текст на полски език).126руската формалистична школа, който сам по себе си я тегли напред, в известен смисъл е по-зрял от структурализма в езикознанието. Това се дължи на обстоятелството, че руските формалисти са безкомпромисни антипсихологисти и техните активни стимули за това се подхранват, както е отбелязано неведнъж, от феномс-нологията на Хусерл и футуризма, отвърнал глава от психологизма още с рождението си.Откровението на руския формализъм не затруднява никого, който тръгва към въпроса "А какво прави литературата - лите-тура"?Отговорът е "формата".Въпросът обаче какво е понятието за 'форма' в концепцията на школата вече е по-сложен за изясняване.Опозитйвното начало на понятието 'форма' не е 'съдържание', както традицията ни влече да мислим, а материалът, субстанцията."Материалът" е изходът за конструирането на различни "предмети". "Материалът" в разбирането на формалистите отговаря на "субстанцията" в разбирането на структуралистите.В. Шкловски пише: "За художника външният свят не е съдържание на образа, а материал за образа. Без съмнение литературната творба съдържа редица мисли, но тези мисли не са облечени в художествена форма, а по-скоро това е художествена форма, изградена от мисълта като от материал"39.При това материалът сам по себе си в никакъв случай не се противопоставя на формата, той също е "оформен". Материалът е подчиненият елемент на формата, която се намира в доминираща позиция чрез конструктивните елементи. Тинянов отбелязва, че основен конструктивен фактор в стиха е ритъмът, а материалът - в широк смисъл- семантичните групи; в прозата пък - семантичното групиране (фабулата) ще бъде конструктивният фактор, а материалът - ритмичните - в широк смисъл - елементи на думата.Задаваме още един въпрос: Каква е тази форма, какво е нейното естество, способно да оформи материала?Отговорът е най-ясен у Шкловски:"Литературната творба е чиста форма, не е вещ, не е материал, а отношение между материали. Като всяко отношение и това има нулево измерение. Поради това напълно безразлична е скалата на произведението. . . Дали са иронични произведенията,Ш к л о в с к и н, В. Литература и кинематограф. Берлин, 1923, 15-16. 127

или трагични, дали са с ограничена тематика, безлична, или обратно - с универсална, дали противопоставят свят със свят, или котка - с камък - всички са равни помежду си. . . ""Важна е съществуващата релация"

"Душата на литературното произведение са геометричните отношения между материалите"40.Следователно: Естеството на формата е в релацията; формата - това е мрежа от отношения.А. Вежбицка4! като тръгва от твърдението, че формалистите схващат формата като релация и като противопоставяща се на субстанцията, а не на съдържанието, иска да изведе аналогия с учението на Елмслев, да види сходните и противопоставящи се положения и да направи своите заключения за близостта на формалистите с глосематиката. Търсенията и изводите на авторката са аргументирани и постигат своята цел. Нейната цел обаче не съвпада с нашата. Поради това не съвпадат и нашите интерпретации. В същото време обаче искаме да подчертаем, че принципно се възползуваме от идеята на Вежбицка за сравнение на руските формалисти с Елмслев.Една задача, която може да възбуди теорията на Елмслев, е анализът на текста (= процес). Текстът се разглежда като определена цялост, която се поддава на последователен анализ на класове от единици, докато се стигне до единица, която е неделима. Кое е важно обаче при анализа? - Не самите единици като субстанциална реалност, а съществуващата между тях релация, установена от вътрешната структура на текста, в който самите елементи се схващат като пресечни точки на релациите. Такъв анализ на структурата на текста позволява да се опише не само реалния текст, но и потенциалния, още нереализиран. Като последна цел тази процедура трябва да доведе до изграждане на универсален модел, вземащ под внимание всички теоретични възможности. "Анализът, извършен по този метод от начало до край, ще ни доведе до най-ясния и прост резултат, а също ще хвърли светлина върху целия механизъм на езика, който не е разглеждан от предходните теории - пише Елмслев. - От такава гледна точка лесно ще бъде организирано и подчинението на една дисциплина спрямо друга, съгласно добре обоснован план, и ще се избегне най-накрая старото несъвърше-40 Ш к л о в с к и й, В. Розанов, с. 4, 8. Цит. по \У 1 е г г Ь ; с 1с а, А. Ко8у.)5ка <г1ю1а рое1уй Ппе^^усгпе) а .;'?гуко2па\у51\уо 51тк1ига1пе. - Ра-пи?*т'1с И1егаск;. ХУагвгаууа е1с. 1965, № 2, р. 453.41 Вж. \У ; е г г Ь 1 с 1с а, А. Цит. съч., 447-465.128но деление на лингвистиката на фонстика, морфология, синтаксис, лексикография и семантика - деление неудовлетво-рително в много отношения и в частност кръстосващо едни понятия с друга. Но освен това, ако анализът бъде доведен докрай, ще покаже, че планът на изразяването и планът на съдържанието могат да бъдат изчерпателно и непротиворечиво описани като съвършено аналогични по своята структура, така че може да се предвиди идентично определими категории в двата плана. Това представя още едно същностно потвърждение на възгледа, че съдържанието и изразяването трябва да се разглеждат като взаимносвързани и равни във всички отношения същности"42.Как Елмслев представя по-конкретно анализа на текста, т. е. разбиването му на периоди, изречения, изрази, морфеми и т. н. няма да се спираме, защото това е интерпретация, която в случая стои извън интересите ни. В известен смисъл и авторът не се потапя в конкретизацията на такъв анализ. Той преследва друга основна цел: да докаже, че езикът е не само система от знакове, но и система от елементи, способна да създава или произвежда знакове. И още: да докаже, че същността на езика не се свежда до субстанциални елементи, а до съществуващата между тях релация (езикът е мрежа от релации). "Не е възможно да се излиза от описанието на субстанцията в качеството й на основа за описание на езика. Обратно, описанието на субстанцията зависи от описанието на езиковата форма"43.И по-нататък "Езикът е форма, а това, което лежи извън тази форма и се намира от нея във функционална зависимост, представя извънезикова материя, тъй нар. субстанция"44.И така:"Езикът е форма";- Тази форма е мрежа от зависимости (функционални);- "Лингвистиката може и трябва да изучава езиковата форма, абстрахирайки се от материала, който може да бъде подчинен на тази форма в два плана"46 -

плана на изразяването и плана на съдържанието. "Лингвистиката трябва да види главната си задача в построяването на наука за изразяването и наука за съдържанието на вътрешна и функционална основа"46, като в нея няма да влизат фонетиката като наука за изразяването и семантиката - като42 Е л ь м с л е в, Л. Пролегоменн к теории язмка. - Новое в лингви-стике. Москва, 1960, 317-318. (Превод на руски език от датски).43 Пак там, с. 334.44 Пак там.45 Пак там, с. 335.46 Пак там, с. 336.9 Бълт арсхата стилвстижа до 50-те години на XX >.129

наука за съдържанието. "Такава наука (лингвистиката - б. м. В. П.) била би алгебра на езика, оперираща с безименни същности, т. е. произволно названи същности без естествено обозначение (с други думи обозначения, мотивирани чрез отношение към субстанцията)47.Съпоставяйки Елмслев с концепцията на ОПОЯЗ, аналогията е действително изключителна. В какво по-точно?В литературното произведение, както и в езика в плана на съдържанието трябва да разграничим два аспекта: субстанция (според руските формалисти, както вече споменахме, "материал") и форма, която организира тази субстанция и именно като форма е мрежа от релации, в която е обхванат аморфният материал. "Необходимо е решително да подчертаем - пише Елмслев, че "субстанцията" не се противопоставя на понятието функция, а означава едно цяло, което само по себе си е функционално и което по определен начин е съотносително с дадена "форма" точно така, както материалът е съотносителен с езиковата форма"48.Езикът според Елмслев е форма, в смисъл че е резултат от свързването, от солидарността на формата на съдържанието с формата на изразяването ("експресията"), а това означава - ре- . лациите, които съществуват в текста. Така е и с руските формалисти. Тях също ги интересува не само формата на съдържанието, а така също - и преди всичко - "формата на експре-. сията" (т. е. плана на израза).За Елмслев е важна формата като отношение между;елементите в текста, т. е. като експресия, за формалистите :също интересът е насочен не само към формата на съдържанието, . а и към формата на изразяването - '"експресията". Поради това ^ формалистите преди композицията и строежа на литературната 1 творба, тоест - формата на съдържанието, поставят интереса., си към формата на изразяването, "формата на експресия" (плана| на израза). Чрез формата материалът се организира в плана над съдържанието и в плана на израза. И именно това двойствено раз-| биране на понятието за материала - като представена или изразена действителност и като език - е аналогично на тезата на| Елмслев, че благодарение на формата на съдържанието и фор<| мата на изразяването и само благодарение на тях съществуват] съответно субстанция на съдържанието и субстанция на изразя* ването.Тук обаче следва да обърнем внимание, че Елмслев различава субстанция от материал (макар и непоследователно). Материалът е "неоформеният" материал, а субстанцията е "формираният" материал, материалът, съществуващ във форма, чрез форма. "Субстанцията зависи от формата в такава степен, че съществува изключително благодарение на нея и в никакъв случай няма независимо съществувание"49; "Материалът съществува предварително като аморфна маса. . . Всеки език прокарва своята граница в аморфната "маса на мисълта", по различен начин ги разполага и изделя различни фактори. . . Това прилича на шепа пясък, който приема съвършено различни форми, или на облака, който всяка минута изменя очертанията си в очите на Хамлет. Подобно на пясъка, който може да приема различни форми и на облака, който отново и отново изменя своите очертания, приема различна форма или различна структура в различните езици и изследвания от нас материал. . . Материалът всеки път е субстанция за нова форма и не може да съществува по друг начин, освен като субстанция за една или друга форма.

По такъв начин в лингвистическото съдържание, в неговия процес, ние установихме специфична форма, форма на съдържанието, която е независима и произволна по отношение на материала и го формира в субстанция на съдържанието^.Каква е постановката у формалистите?Двете понятия 'материал' и 'субстанция' не се разграничават в Елмслевски смисъл. Те се означават само с понятието 'материал', но това понятие покрива и понятието 'субстанция' у Елмслев, тоест материал, който не е извън формата и може да се разбира само като "конструиран", "структуриран". Ейхенбаум, който проследява еволюцията в основните идеи и понятия на формалистите, по повод книгата на Ю. Тинянов "Проблема стихотворного язнка" ("Академия", 1924), пише:"Между общите проблеми на поетиката, повдигнати наново и осветлени по нов начин в книгата, голямо и основно значение има проблемът за разбирането на "материала". В практиката обикновено това понятие се противопоставя на понятието "форма", което е довеждало до факта, че и двете са изгубвали нещо от значението си като са замествували единствено старото словесно противопоставяне "форма" и съдържание". В действителност, както вече казах, понятието "форма" в устата на формалистите получава пълното си значение и точно поради това се покрива с47 Пак там.48 Пак там, с. 337." Пак там, с. 308. 50 Пак там, 309-310.130131

понятието произведение на изкуството като цялост, не изисквайки никакви противопоставяния, освен на форма от друг род, непри-тежаваща художествено значение. Тинянов обръща внимание на това, че материалът на изкуството на словото не е монолитен и еднозначен, "че един елемент може да бъде изтъкнат за сметка на други, във връзка с което останалите подлежат на деформация, а понякога добиват роля на неутрален реквизит. Оттук изводът:"Понятието "материал" не съществува извън границите на формата - и то е също формално; не е правилно да се смесва с из-вънструктурни елементи"51.Ако анализът на формата се приеме като предмет на изследването, а предметът се разграничи от материала, тъй като материалът може да послужи като изходна точка за конструиране на различни "предмети", то достигаме до гледната точка на изомор-физма или паралелизма в структурата на фоничната страна (тъй нар. план на израза) и семантичната страна (тъй нар. план на съдържанието). Идеята за изоморфизма е прокарана последователно от Брик до Якобсон. Понятието 'изоморфизъм' не е изразено експлицитно у нито един от тях, но един от най-блестящите им анализи почиват именно на тезата за изоморфизма в езика.И така в глосематиката, както е известно, термините план на съдържанието (соп1еп) и план на изразяването (ехргезаюп) почива именно на тезата за изоморфизма в езика.За разлика от Сосюр, който схваща езиковият знак като знак на "нещо", или форма, която се отнася към определено съдържание, глосематиката приема знака като цялост, възникнала от свързаността на формата и съдържанието. Идеята на Елмслев е изключителна именно в това, че както в израза, така и в съдържанието се различава субстанция и форма. Поради това, както вече изтъкнахме, анализът за глосемантиците трябва да се извърши от два зрителни ъгъла, или да се представи в два плана - план на израза и план на съдържанието. А двата плана изграждат една цялост. "Съдържанието и изразяването трябва да се разглеждат като взаимосвързани и равни във всяко отношение същности"52. Според Елмслев категориите, изразени в единния план,, се дефинират абсолютно идентично както категориите в другия план. Именно на тази основа намира място изоморфизмът (комутацията - също) и нашата възможност да представим анализите на руските формалисти, почиващи на тази идея. В статията напр.51 Е I с Ь е п Ь а и т, В. Цит. еъч., с. 190.

52 Е л ь м с л е в, Л. Цит. съч., с. 318.132на Брик - "Звуковне повтори"53 звуковите повторения се разглеждат като основен принцип на организация както на звуковата, така и на композиционната страна на стихотворните творби. Аналогично в "Ритм и синтаксис"64, където ритъмът като "особено оформление на двигателните процеси", или "по особен начин оформено движение" се разглежда в плана на стихосложението и в плана на синтаксиса и семантиката. Най-ярки обаче по отношение на изоморфизма са анализите на В. Шкловски, които разкриват паралелизма в средства на композицията (пресп. плана на съдържанието) и средствата на езика. "Методите и композиционните похвати са принципно едни и същи с методите на звуковата интстру-ментовка", - твърди Шкловски65, поради което в повторения от типа "золотом златить", "зима зимовать", "дожд дождить", "клич клекать" той вижда явления от същия ред, от който са повторенията в композицията на приказките.В една от своите великолепни студии "За най-простите начини за анализ на предмета" Шкловски потвърждава отново, че повторението като езиков похват е паралелно на повторението като композиционен похват. В зависимост от жанра повторенията засягат различни епизоди и създават различни ефекти - схемите на нарастванията на усилия, емоция, въздействие, предизвикани от повтарянето на една ситуация, която се различава само по детайлите си, е различна напр. за приказката и за епоса, но те са част от изкуството. "Изкуството, - твърди Шкловски, - нееднократно оперира с повторения, разбирани по различен начин. Те са толкова характерни за познанието на света, колкото и познанието, представено чрез образа"66.Както е обичайно за Шкловски, литературно-теоретичните му възгледи и анализи се придружават с разсъждения от по-общ характер върху човешкото поведение, психика, реализация и пр. Тези разсъждения никога не носят обаче абстрактен характер, а са въведения или изходна позиция към интерпретации на определени особености на литературните текстове или на литературно-теоретични понятия. Така повторението като похват се извлича от по-общото разбиране за повторението като повтарящо се усилие:53 Б р и к, О. М. Звуковьге повтори. МюЬ; ап а1ау;с та<ег1а15. Оер. оГ &1а\-1с 1ап иа8ез апй 1Нега1игев, № 5, 1-46.м Брик, О. М. Ритм и синтаксис. МюЬ^ап 51амс та1епа15. Оер. о151ау;с 1апеиаее8 ап<1 Шега1иге8 5, 47-76.55 Ш к л о в с к и й, В. Связь приемов сюжетосложения с общими прие-мами стиля. - В: Поззика. Сборник по теории позтического язьпса. Т. 2,""Ч?^^ 119,1^ з^90'^. О ргоне. Когууагаша 1 апаИгу. Т. 1. ^агегазда 1964, с. 68 (превод от'руски език на полски).133

"За да се извърши някаква работа, нужно е усилие; за да се съсредоточиш върху работата, нужно е също усилие и време.Обикновено работата не се извършва веднага: усилието трябва да се повтаря, като се увеличава.На това се опира начинът на разказването, когато авторът предава токът на събитията с непрекъснато нарастващи повторения"67.Първият момент, на който Шкловски се спира, е разновидността на повторенията от гледище на жанра; повторението в приказката е различно от повторението в народния епос и различно от повторението в авторската проза; вторият - повторението в различните жанрове преследва различен ефект и реализира различен ефект; третият - повторението в отделните жанрове по различен начин се изразява като композиционен похват; четвъртият - повторението като композиционен похват е изоморфно на композицията; повторението като композиционен похват е изоморфно на повторението като стилистичен похват, респ. като езиково средство - повтаряне на езикови единици.Разбира се, Шкловски не е извършил този вид разчленение на разглеждания проблем експлецитно. Това е нашата интерпретацияна Шкловски, която смятаме за правдива и ще подпомогнем чрез текста на самия автор.

И така веригата от повторения, предизвикана от нарастващи усилия, за да се извърши някаква "работа" или "нещо", се открива най-често в приказките. Особено ярък пример в това отношение е приказката за Ряпата, за Питката и др.Приказката за ряпата, според Шкловски, може да се раздели на две половини. В първата половина нарастването на усилието се изразява чрез повторението "дърпат, дърпат" и произтичащият ефект, изразен от изречението "не могат да издърпат". Втората половина обаче, според Шкловски, заслужава по-голямо внимание. Според запис на А. Н. Афанасиев68 тя гласи: "Дошло крачето (?), крачето зад кучето, кучето зад внучето, внучето зад бабата, бабата зад дядото, дядото зад ряпата, дърпат, дърпат, не могат я издърпа. . . " (И така нататък чак до петото краче);"Дошло петото краче. Петото краче зад четвъртото, четвъртото краче зад третото, третото краче зад второто, второто краче зад първото, първото краче зад кучето, кучето зад внучето, внучетозад бабата, бабата зад дядото, дядото зад ряпата, дърпат, издърпали ряпата."57 Пак там, с. 67.58 Пак там, с. 68.134Първата половина, според автора, е иронична и предизвиква присмех. Усилието нараства с появата на всеки нов герой, но продължава. Продължава, основавайки се на монотонните повторения на едни и същи познати думи. Втората половина обаче се е разказвала, за да приспи с монотонността си детето. Нареждането на пет крачета зад кучето, при това неизвестно откъде дошли крачета, създава преди всичко усещане за нарастване на нещо, "схемата на нарастването започва да надделява над ситуацята (курс. мой - В. П.), появяват се все по-нови и нови елементи на нарастване" и по такъв начин "повторенията, за които става дума, са не само повторения, а съответен образ69.Според изводите на Шкловски от анализа на повторенията в приказките, непрекъснатото нарастване на усилията често приключва с действие, което води до непредвидена развръзка, разрушаваща всички повторения (респ. усилия - продължителни, еднакви, монотонни, отправени в една насока).Една извънредно интересна интерпретация на повторенията в психологически план намираме върху някои белетрезирани спомени на Толстой. До известна степен Шкловски се доближава до тълкувание на повторението, известно ни от психоанализата. Вероятно авторът е бил запознат с една от нейните гледни точки, но дали самостоятелно извежда своята теза или под влияние на психоаналитични методи, това не сме в състояние да твърдим. Става дума за повторението като избавление от нещо преживяно, насадило постоянен страх у персонажите. Колкото повече се повтаря това, което е предизвикало страха, или това, което довежда или може да доведе до страх, толкова повече нараства възможността за освобождение от страха. Шкловски нарича такива повторения повторения-анизи. Те се срещат както в класическата руска проза, така и в приказките за деца.В епоса повторенията са от друг тип. Те "са по-драматични и по друг начин се свързват със съдржанието на творбата"60, защото епическата релация е построена по-другояче.Без да е необходимо да се спираме на подробностите в анализа на Шкловски върху "Песен за Роланд", ще изтъкнем, че то! разкрива характерния за епоса тавтологичен композиционен па-ралелизъм, съпътствувай от повторителни синтактични конструкции. Така напр.: Когато сарацините ограждат тилните стражи на Карл, Оливер, бойният другар на Роланд, го моли да изсвири с рога си за помощ. Ще чуе рога Карл, ще извика бароните, ще59 Пак там, 68-69.60 Пак там, с. 73.135

обърнат войските си и ще помогнат на оградените стражи. "Ро-ланде, мой другарю, изсвири с рога! Карл ще чуе, ще обърне войските, ще ни помогне със своите барони." Роланд отказва да търси помощ; отказът се повтаря при всяка

молба. Между текста на първия отказ и следващия има сходства в плана на съдържанието и плана на изразяването. Най-после Роланд, ранен, изнемощял, се съгласява. Три пъти изсвирва с рога, три пъти предателят, който стои до Карл, го разубеждава да тръгнат на помощ на Роланд. След третото изсвирване, Роланд изнемощял, удря три пъти меча си о камък и умира.Шкловски анализира успоредицата между трикратно повторения текст с отклонения в съдържанието, които градират все по-изнемощялото състояние на Роланд, и повтарящите се трикратно използувани езиково-стилни средства, които не са "дословни повторения", но също тъй градират мотива. Повтаря се в градация три пъти не само основният мотив, но и детайли. "Роланд, загивайки, трикратно възнася към небето своята желязна ръкавица. Арахангелът Габриел я приема като довод за вярност на рицаря към неговия нов суверен - Бога."По-нататък разсъжденията на Шкловски подробно анализират ролята на повторението в епоса. Шкловски изтъква, че когато съдбата на героя се разкрива последователно, читателят я възприема по-убсдително. Едновременно с това действието се развива сте-пенчато, ситуациите и състоянията следват едно след друго, повтарящи нещо и допълващи нещо; моментите имат по-застинал, нединамичен ход, но емоционалната им мотивация е по-силна.В ранните изследвания на Якобсон61 могат да се отбележат също редица анализи, прокарващи идеята за изоморфизма, макар че могат да се възприемат и извън тази гледна точка.И така да стигнем до обобщението:1. Руските формалисти, разработвайки общите проблеми на поетиката, тръгват от спецификата на предмета, с който се занимават. Тази специфика намират във формата. Формата обаче не се приема от тях като член на опозицията в противопоставянето "форма-съдържание", формална страна - съдържателна (смислова) страна. Между тяхното разбиране и разбирането на Елмслем може да се прокара паралел по отношение на схващането им, че формата действува организиращо както в плана на съдържанието, така и в плана на израза.61 Вж. Якобсон. Р. Новейшая русская поззия 295-297, 301-302 и др.1362. Формата се противопоставя на субстанцията (материала) както в плана на израза, така и в плана на съдържанието, макар и непоследователно, изтъква се, че съществува разлика между аморфния материал и материалът, обработен чрез формата в субстанция на съдържанието. Поради това "понятието 'материал' не излиза извън границата на формата - и то е също формално; неправилно е смесването му с извънструктурните елементи" (Б. М. Ейхенбаум).Поради това по-късно от общото и мъгливо понятие 'форма' самите формалисти преминават към понятието 'похват' (прийом). А в поезията от понятието 'ритъм на стиха' като противопоставяне на метрума - към понятието ритъм като конструктивен фактор за цялостната структура на стиха. От понятието 'основен мотив' до разбирането на материала като мотивация, а следователно - до разбирането на материала като елемент, който участвува в конструкцията в зависимост от характера на формообразовател-ната доминанта.3. Формалистите достигат до концепцията за изоморфизма в двата плана. Така както и Елмслев. И благодарение на успоредицата с Елмслев и структуралните направления, които го следват в това отношение, изоморфизмът на формалистите може да бъд изведен и изяснен.4. Формалистите твърдят, че за тях основен проблем е литературата като предмет на изучаване, а не методът за изучаване на литературата. "Съзнанието за метода настъпва тогава, когато се схваща, че самият "предмет" се изгражда или пък когато се направи разлика между "материала" и "предмета" за изучаване. Един и същи материал може да послужи като изходна точка за изграждане на различни "предмети"62. По този начин се стига до две нива при поставянето на методологичния проблем и разликата между "материал" и "предмет". Тази разлика обаче никъде не е точно изтъкната, поради което се очертават и две концепции за "предмета". Това предизвиква и еволюционния път на анализаторските процедури. Отначало се тръгва към изучаването на звуковата стряна на поезията, като се пренебрегва връзката между звуковата страна и смисъла и се отхвърля въпросът за образността. Проблемът за звука в стихотворната реч се поставя на първо място. Формалистите се присъединяват

<12 Т о м а ш е в с к и й, Б. В. Формальний метод (Вместо некролог). - В: Современная литература. Мисль, Ь. 1925. Цит. по Ме11\'е<1еу, Р. Рогта1ш те1о(1 и паиа о 1:п)1^е\'по51!.137

към футуристите в негативното им отношение към символясти-те, и се изследват символите извън езиково-структурната реалност на художественото произведение. В. Шкловски в статията си "За поезията" и безсмисления език посочва чрез многобройни примери, че "на хората са им нужни и думи извън рякакъв смисъл". Оказва се, че "несмисловостта" е факт, който е назпространен и присъствува навсякъде, и особено характерен е за поезията. Това означава, че изследователят на поезията трябва да насочи вниманието си главно към звуковия строеж на поезията. Настъпва една ревизия от страна на към Потебня, че поезията е "мислене в образи"; насочват към изследването на самостоятелната функция на езиковата страна на поезията. Статията на Брик "Звуковне повтори" се появява, за да посочи, че поезията в своите различни жанрове реализира самостоятелната стойност на звуковите единици, с определена естетическа функция. Тук не става дума да се обяснява и търси смисъла на едни или други алитерации, асонанси, звукосъчетания и др., а да се види, че един и същи похват, напр. повторението - повторението на звукове, думи, словосъчетания и др. може да се изгради от разнороден "материал" с определена функция.Нека не забравяме тезата: "Фактите на изкуството свидетелствуват, че спецификата му се изразява не в самите елементи, съдържащи се в произведението, а в специфичното им използуване. Спецификата на изкуството се изразява в начина на използуване на материала"63. Поетичният образ е само едно от езиковите средства, похват, близък до всички останали - паралелизмът (положителен и отрицателен), сравнението, повторението, симетрията, хиперболата и др. Поради това именно методът на формалистите се развива в насока, която не търси противопоставянето на "форма" - "съдържание", а обогатява понятието за формата като специфична структура на поетическия език. Формалистите твърдят, че техният метод е привлякъл вниманието и е бил предмет на дискусии, на отхвърляне и възприемане не от гледище на анализаторския подход към изкуството и специално -' литературното произведение, колкото от принципно различното разбиране на изкуството. Благодарение на това разбиране формализмът се движи по посока на една цялостна теория за изкуството." 3 й х е н б а у м, Б. Теория "формального метода". МюЬ^ап 51аую та1спа12. К.саЩп<5 т Ким1ап Рое1!с1(, № 2, с. 4.138Радвойният път на формалния метод не може да бъде специален предмет на нашето разглеждане, защото той е част от въпроса за методите, използувани в литературната критика и част от теорията на поетиката е извън нашите интереси.4.2.2. ПОЕТИЧЕН ЕЗИК И ПРАКТИЧЕСКИ ЕЗИКАко имаме една съвременна теория за поетичния език, изградена на основата на структурализма в езикознанието и по-спс-циално - чешкия структурализъм, за чиито основи и развитие голям дял има Р. Якобсон - то началото й трябва да се търси в школата на руския формализъм.Защо руските формалисти се занимават с въпроса за поетиче-ния език, какви са причините той да заеме едно основно място в техните разсъждения, има ли и доколко има някакви пресечни точки с въпроса за стила - ето какво ще ни занимава сега.Поетиката е една от дисциплините, които влизат в литературознанието. А художествената творба, според формалистите, е словесна конструкция, притежаваща определен тип структура;поезията като част от общото понятие литература е също словесна конструкция с определена структура - структура, която е постоянна, така реализирана, че вниманието върху нея да се задържи именно като словесна. Тинянов в една от по-късните си студии "Литературният факт"64 поставя в самото начало два въпроса:

"Какво е литература?""Какво е литературен жанр?", за да докаже, че дефинициран отговор не може да се даде, защото едни и същи литературни форми в зависимост от историческата ситуация могат да се приемат като принадлежащи към литературата, а в други-не, или поточно само определени елементи от тях могат частично да принадлежат на нови жанрове. Според авторът не е възможно веднъж завинаги да се определи системата на литературните жанрове и да се установят структурните им и композиционни параметри, особености, понятия, чрез които могат да се изяснят. Но едно е несъмнен факт - художествената литература е "ориентирана" към "изказа" или към онази функция на езика, която Якобсон по-късно ще разграничи между останалите като "поетична функция". Известна е по-късно формулираната теза от Якобсон, че в поетическото произведение, както във всяко езиковом Т м н я н о в, Н. Ю- Литературньи! факт, с. 130 - Теопа Ьас1гп I-1егас1асЬ га вгашса, Кгак6<у, 1986, 130-148.139

съобщение, се проявяват всички езикови функции, но доминира- | щата тук е именно поетичната или онази, която насочва внима- 1 нието към израза като такъв. "Поетиката изследва в тези произ- | ведения (поетическите - б. м. В. П.) само поетичната доминанта, | както и нейната основна ръководна роля по отношение на други, 1 допълнителни тук функции, които представят от своя страна разнородни напластявания в зависимост от жанра, епохата и литературната школа. Освен това сферата на интересите на поетиката ';се подчинява на разширяването на кръга за всички видове езикова ;дейност, при които се изисква осветляване на помощта на поети- ]ческата функция"66. ^ Следователно тъй нар. "литературност" има чисто езиков характер, докато понятия като "фабула", "завръзка", "развръзка" ] и др. не са език в точния смисъл на думата, те имат знаков |характер, но не точно литературен. 1 Езиковият характер на понятието 'литературност' кореспон- |дира с понятието 'поетичен език'. ! Как се формира то, какви са изходните му начала, какви са 1вариантите му у различни представители на школата на руските |формалисти? | 'Поетичен език' като понятие не се покрива с понятието 'език |на поезията'. Искаме да вземем под внимание казаното от М. Майс- 1 нова във връзка с разграничението между двете понятия: Всяка | от двете формули - език на поезията и поетичен език - имат раз- 4 лично съдържание. "Първата, генетически по-ранна, се свързва ;със становище, което не позволява да се въведе в дефиницията | на поезията отделен тип език. Знаковете на поетическия текст не | се поддават на същинска вътрешна трансформация по отношение на езиково непоетическите текстове. Когато се употребява тази' формула, се мисли за езиковата форма на фактически съществуващите поетически жанрове (напр. "поеми"). Втората формула схваща, поетичния език като особена форма на езика, представяща същински разграничител на поезия или поетичност. Знаковете на езика в тази функция се подават на вътрешна трансформация по отношение на знаковете на други типове езикови текстове. В такъв | случай се има предвид не толкова езикът на някаква група текстове, | колкото прекрачващия тези граници език, за да реализира опре-1делена функция - именно поетична. | Всяка от предложените формули характеризира различен тип|разбиране на поезията и различно разбиране за езика"66. |03 ^ а 1с о Ь в о п, К. О рогус)асЬ \ рег5ре1<1у\\'ас11 \У5г6}е;2пе) р1С(у<;М<жа 1(и11ига, 1960, № 46.66 М а у е п о V/ а, М. й. Рое1у1са 1еоге1усгпа, 48-49.Защо М. Майенова твърди, че формулата "език на поезията" е "генетически по-ранна", е ясно от историческия път на развитие на риториката и поетиката.В древността понятието изкуство на словото и поезия не са синонимни. Имахме вече случай да изтъкнем, че риториката и поезията принадлежат към изкуството, но между поезията и риториката (в смисъл на красноречие) се

посочват разлики. Според Горгий поезията е особена организация на речта, нейната най-важна особеност са ритмичността и тъй нар. риторични фигури. Развойният път на теорията на поетичното дело е не само дълъг, но и противоречив. Той върви успоредно с теорията на риториката. И двете не изключват размислите и разсъжденията върху езика. Факт е обаче, че границата между риториката и поетиката като теории за езика никога не са били ясно разграничени и са били твърде неустойчиви. Поради това структурата и задачите на всяка от тях се е изменяла в различни исторически епохи: специално под името "реторика" са били обхващани различни принципи и проблеми от изучаването на словесните форми; понятията "поезия" и "проза", върху които се е основавало съотношението между поетиката и реториката, сами по себе си също са менили своето съдържание.Според Аристотел особеностите на езика не съставят специфика на поезията. Границата между поезия и проза още от античността е неустойчива и още от античността теоретиците блуждаят в характеристиките й. Според Горгий поезията се определя по стихотворната й структура, а Аристотел изтъква, че същността й е да подражава на човешката действителност, но използува различни средства при подражанието, или подражава на различни неща67.Най-важното разграничение обаче на поезията настъпва, когато красноречието се осъзнава като литературна проза и реториката се осмисля като устна реч, красноречие и теория за красноречието: поезията е творчество в стихотворна форма, а красноречието - в прозаическа форма. Поезията е вид красноречие, познавайки изява в два вида - ораторски и поетически, или красноречие аепзи 81г1с1о и поезия. Друг е въпросът, че нещата по-нататък далеко не се развиват така просто и ясно с поетиката и реториката като теории както в европейския свят, така и по-кон-кретно - в славянския. От съчинението на Аристотел в "За поетическото изкуство" (гл. 19, 20, 21, 22, 23) се вижда, че Аристотел67 За термина "подражание" (ц{цт1СЯ$) вж. подробно Ал. Н и ч е в. Предговор, 14-15, и Коментар, бл. З, е. 106 към Аристотел, За поетическото изкуство, С., 1975.140141

прави разлика между красноречие и поезия. Различна е постройката на реторическите и поетически текскове, защото е различно предназначението им (красноречието е предназначено за определена слушателска аудитория или определен слушател, докато поезията за един абстрактен, обобщен възприематсл); различни са езиковите средства, които им принадлежат, както и логиката, поради която им принадлежат. Или с други думи, диференцираният подход и избор на езиковите средства за поезията и реториката се определя от целта и задачите на оратора и на поета. Езикът на поезията трябва да възбуди доверие в истиността на изобразяваните характери и действия, а езикът на риториката - също трябва да възбуди доверие, да "изобрази достойното за състрадание, страшното, значимото или вероятното", но крайната му цел е убеждението и аргументацията. Риторичният текст е свързан с мисълта като способност, процес и въздействие. "Въпросът за мисълта трябва да се разглежда в съчиненията по риторика, защото се отнасят повече до тази дисциплина. Към областта на мисълта пък причисляваме всичко, което трябва да бъде дело на словото. Тук спадат доказването, опровергаването, възбуждането на чувства, като състрадание, страх, гняв и други подобни, а също - преувеличението и преумаляването. . . Наистина каква би била задачата на оратора, ако мисълта му се изразяваше и без речта му?От въпросите на речта един предмет на изследване са формите на речта, като напр. що е заповед, що е молба, разказ, заплаха, въпрос, отговор и други подобни. . . "б8.Езикът на оратора е съотносим със ситуацията, с реалния свят;риториката, красноречието трябва да изградят такава структура на текста и съставящите го изказвания, които са необходими на конкретната цел, задача, обстановка, получател69, а езикът на поета, поради това че "подражава" (изобразява) действителното,:

трябва да съотнася текста не само със ситуациите на реалния свят, а и с нещо, което е извън него, т. е. - фикцията, измислицата ("фабулата [която] е подражанието на действието"). У Аристотел не намираме разсъждения относно изграждането на поетичния текст на равнището на знака, на мотивацията на отделните знакове на езика, на отношението знак и значение. Поетиката като теория на поезията у Аристотел не е теория на езика на поезията. "Езикът, както се казва по-напред, е изразяването на мисълта чрез думи, което има еднакво значение и при стихотворната, и при прозаичната реч"70. Под "език", твърди пак Аристотел, като68 Аристотел, За поетическото изкуство, с. 88.<'9 Срв. Аристотел, Риторика, 51-55.70 Аристотел, За поетическото изкуство, с. 74.142има предвид езикът на поезията, - аз разбирам самото съчетание на размерите"7!; "Под "украсена реч" разбирам тази, която има ритъм, мелодия и песен, а под "различна в отделните части" - това, че едни части се изпълняват само чрез стихотворен размер, докато пък други чрез песен"72.Следователно в размислите на Аристотел езикът на поезията се характеризира с ритмична организация, това е нейната основна особеност. Езикът на поезията може да бъде толкова "украсен", колкото и езикът на риториката. Риторичните фигури, разгледани и в риториката, и в поетиката, могат да принадлежат и на поезията, и на красноречието, но целта и въздействието им в двете изкуства са различни. Съдържанието на поетичния изказ може да се изрази и "не украсено", но украсената реч има ефект върху начина, по който се възприема фикцията, респ. убеждението. Аристотел обръща внимание още как в зависимост от жанровете и смисъла на изказа могат и трябва да се употребяват фигурите на речта и фигурите на мисълта, от друга страна, разглежда значението им в "Риторика" за ораторската реч и постигането на целта й. Не прокарва обаче никъде експлицитно различие между теорията на езика на поезията и теорията на езика на риториката.По-нататъшното развитие на теорията за езика на поезията свързва езика на поезията с орнаментацията.Нека ни бъде позволено да отминем теориите на Вико, Кроче, Русо, Хердер, Хумболт и др. върху поетичния език, които се развиват от XVII в. насам, не поради тяхната незначимост, а точно обратно - поради тяхната значимост, изискваща обстойна интерпретация, но по същество не представящи изходен пункт за теорията на руските формалисти. Естествено е руският формализъм да се опре на нещо и да се разграничи от нещо, което е възникнало преди всичко на негова родна почва, достатъчно богата на идеи и направления в езикознанието и литературознанието. Това е теорията на А. А. Потебня, в която съществува понятието "поетически език и която по свой начин се противопоставя на тезата за примарната функция на практическата езикова комуникация. Едно прецизно изследване на теорията на Потебня разкрива връзките й с Вико и Хумболдт, но в случая ни интересува не генетичната основа, очевидна за всеки историк на естетическата и лингвистична мисъл, а тя самата. Нейната основа е теорията на думата.71 Пак там, с. 73.72 Пак там, 72-73.143

Защо теорията на думата - е въпрос с ясен отговор. В цялата лингвистична традиция думата се приема като онзи езиков елемент, който манифестира връзката между човека и света, мисълта и езика, начина, по който се обхваща действителността от дадена култура и т. н. Но у Потебня освен тази традиционна постановка73 съществува и друга, която от своя страна ни позволява да разберем и теорията му за думата: "При изследването на която и да е дума, налага се да спираме вниманието си на разнообразни явления. Това показва, че езикът-система е нещо подредено, всяко негово явление се намира във връзка с други. Задачата на езикознанието се състои именно в това - да улови тази връзка, която само в някои случаи е очевидна"74. Езикознанието поради това тръгва от редуването на звуковете, от фонетиката, без която

никакво обяснение на думата не би било възможно. "Думата притежава цялост и определена форма, вътрешна, чрез понятието, което изразява и външна - чрез звука и ударението"75. Или: всяка нова дума се ражда от предходната, осмислена като звукова цялост със свое значение.По такъв начин, според Потебня, думата е съставена от три същности: материална, фонична; фонична повтореност - носител на понятието, което е залегнало в думата; нематериална - значението на думата. Връзката между материалната и нематериалната същност може да се осъществи само защото съществува третата същност - повторителността на определени звукове, свързани с някакво значение. Нека я наречем междинна или произ-водяща, най-близка до етимологичната. Ето един от многобройните примери на Потебня: в руски език "жалованье" има значение на заплата ('сума пари, парично възнаграждение, получени за извършване на работа през определен период от време'). Това значение на думата е получено от глагола "жаловать", който означава "награждать", "даровать". Значението на новата дума се създава от предходната, но предходната не съдържа семантиката й като цяло. Новосъздаденото значение се изгражда само на една особеност, признак или "мотив". И то е именно знакът на значението на новата дума. А този знак е "общото между две сравними сложни мисловни единици, основа за сравнение, т. нар. 1ег1шш73 Сра. разсъжденията на А. А. П о т е б н я в "Психология гк.з и-чвского и прозаического мьнцлекия" (1910) - В: Хрестоматмя по истории русского язьисознания. Москва, 1973, 243-248.74 Пак там, с. 243.75 П о т е б н я, А. А. Из запнсок по русской грамматике. Т. 1-2. Москва, 1958, с. 13.144сотрагаНоша. ТегИгт сотрагаНоша свързва новата дума; с предходната; товасвързващо, мотивиращо ново значение с повторената фонична смислова цялост е "вътрешната форма" на думата76."Трябва да се помни, че думата има две форми: 1) дума с жива представа и 2) със забравена представа. Втората форма води винаги към първата, ако ние търсим само значението на тази дума"77. "Втората" форма, т. е. - вътрешната, е центърът на образа (напр.: вътрешната форма на "корова" е 'рогат'). Когато човек за пръв път употребява думата корова, в неговия "мозъчен апарат" се извършва следният процес: "това, което аз виждам е сходно по признак рога с това, което съм знаел отпреди" . . . Представата по отношение на значението може да бъде наречена образ на значението. Значението, т. е. това, което в думата е дадено като осезаемо възприятие, представлява множество признаци, а представата - само един от тях"78. По такъв начин това, което виждаме, преживяваме е това, което в съзнанието е назовано "крава". Думата е резултат от сравнение, уподобяване. Тя е средство да осъзнаем единството на мисловния (или осмисления) образ и успоредно с това средство да осъзнаем обобщаващия характер на образа. Ето защо в теорията на езика, според Потебня, именно думата изпъква на пръв план като основната единица, съдържаща в себе си всичко, което е същност и дейност на езика. Разсъждавайки така, стигаме и до ключа на въпроса: защо основното за поезията е думата?Символизмьт е резултат от сравнението, съдържащо се в думата, алюзията за онази дума, която дава основа на следващата, или 1ег1:шш сотрагасюшз, което става знак за нови значения. Тег1шт сотрагасюшз е основа на символизма, а това означава - на поетичността. Ето думите на Потебня: "Символизмът на езика може да бъде наречен неговата поетичност; обратно - забравянето на вътрешната форма ни се струва, че е прозаичността на думата"79. И още: "Ако в съзнанието се изгуби връзката между звук и значение, то звукът престава да бъде външна форма в естетическото значение на тази дума. . . Само сега, когато съществува за нас символизмът на думата (когато имаме съзнание за вътрешната форма) нейните звукове стават външна форма, съдържанието на която задължително се изисква"80.76 За точната дефиниция на понятието 'вътрешна форма' вж. Пот е б-н я, А. А. Ммсль и язмк. - В: Хрестоматия, 210-211.77 П о т е б н я. А. А. Хрестоматия, с. 248.

78 Пак там, с. 274.79 П о т е б н я, А. А. Мьюль и язмк. - В: Полнме собравннс ссочи-нения. Москва, 1926, с. 134. в0 Пак там, с. 136.10 Българската стилистика до 50-те годиви ва XX в.145

Вътрешната форма представя следователно образния (метафоричен) характер на думата и успоредно с това мотивира отношението между неговата звукова форма и значението. "Прозаичните" думи са думите със забравена вътрешна форма. Следователно у Потебня се появява опозицията: поетичен език (прозаичен) език. Прозаичният език е езикът на науката, прозаичните думи са присъщи на прозата; "прозата разглеждаме тук като наука, защото макар тези две понятия да не са тъждествени, отделните особености на прозаичната настройка на мисълта, изискваща прозаична форма, в науката постига пълна определеност и се противопоставя на поезията"81.Какви са изводите от тези схващания на Потебня? Думата с жива вътрешна форма, естествено образна, не означава, че е поетическо дело, но поетическото дело е резултат на дейност, сходна с езиковата, т. е. с тази, по която се създава думата. Всеки поетически текст възниква извън границите и начините, по които възниква думата вепаи 51пс1о. Той е поредица от думи, от изречения, които имат свой смисъл, свое съдържание. Външната форма на текста се създава от поредицата изречения, отнасящи се до представянето на една картина, пейзаж, ситуация, лица и т. н., а вътрешната форма - конкретните образи, благодарение на които се възприема съдържанието на текста. При анализите си главно на фолклорни поетични творби Потебня подчертава, че "формата на поетическото произведение е не звукът, първичната външна форма, а именно думата като единство от звук и значение"82. А когато думите в текста са с изгубена вътрешна форма, тяхната поетичност или образност се подпомага от връзката им с други думи или изразни средства, както например епитетът в народната песен, повтарящ, тавтологизиращ вътрешната форма на определена дума. За отбелязване е, че в разсъжденията на Потебня познавателната (когнитивна) функция е налице и 'в поетичните и в прозаичните думи, но прозаичните дават ди-скурсивното познание, а поетичните - "отношението на съдържанието на мисълта спрямо общото съзнание или осъзнаване;показва как човек вижда своята собствена мисъл"83.Формулата поетичен език / прозаичен език е присъща и на неоидеалистите, но нейното разбиране се свежда до език на индивидуалната експресия / език на практическото разбиране. Елемен-81 Пак там, с. 134, 152.82 Пак там, с. 137. " Пак там, с. 77.146тите на поетичния език са извикани на живот от индивидуалната експресия и поетичността не е нищо друго освен индивидуална експресия.Теорията на руските формалисти върху поетичния език минава през няколко етапа.4.2.3. В ДУХА НА ТРАДИЦИЯТАКогато за пръв път се появява концепцията за поетичния език в съчиненията н> руските формалисти, връзката с традицията е все още жива. Това означава, че до голяма степен се мисли за поетичния език през призмата на Хумболт, Фослер и Шпицер и най-вече - Потебня.Отбелязахме, че за начален текст на руските формалисти се приема "Воскрешение слова" (1914) на В. Б. Шкловски. Тук се вижда съжителството на двете начала - традиционната идея на Потебня, формирана на руска почва и поради това прилягаща по-непосредствено към първоначалните размисли на руските формалисти, и опитите за противопоставяне, изведено от литературната практика на нови течения. Потебня живее в текста на Шкловски с постановката за вътрешната форма на думата като носител на образност и поетичност. Цитирайки мисълта на Потебня, че думата извършва "неизбежно пътуване" от поезията към прозата, когато загуби своята "форма", Шкловски се присъединява към стария учен със следните думи: "Този залез на формата на думата е голямо

улеснение за мисловния процес, може дори да се приеме, че той е необходимо условие за съществуването на науката;изкуството не може да се задоволи с такива излинели (дословно "изветрели", б. м. - В. П.) думи. . . Материалът на изкуството трябва да бъде жив, скъпоценен. И поради това се появява на бял свят епитетът, който не дава на думата нищо ново, но възкресява умрялата образност на думата. Напр.: солнце ясное, дрибен дождь, грязи топучие, белмй свет, удалой боец"84.В същото време обаче Шкловски с първият, който благосклонно и разбиращо се обръща към групата на футуристите като създатели на изкуство, в което старите артистични ценности на думата "намират нов блясък". Именно тук се извършва раждането на новата идея. Тя идва като последица от една съществуваща ситуация в изкуството на Русия, която Шкловски формулира и интерпретира84 8 г к > о \У & 1< 1|з1у1н, р. 57.\У. В. \У81(гге5геше в1оууа. - Коку^а 8г1со а х1у-147

с няколко изречения: "Днес старото изкуство е вече мъртво, а ново - още не се е родило, и нещата са мъртви - изгубихме способността си да чувствуваме света, заприличали сме на цигулар, който е престанал да усеща лъка и струните, престанахме да бъдем творци във всекидневния си живот, не обичаме собствените си домове и одежди и без съжаление се разделяме с живота, на който сме престанали да вярваме. Само създаването на нови форми на изкуството може да върне на хората способността да усещат света, да възкресят нещата и да забравят песимизма."85След тази констатация идва още по-твърдо изказаното убеждение, че новите форми на изкуството са неговото спасение и възкресение и те се въздигат не от духа на традицията, а от пресрещащите го пориви на мисълта и въображението. Именно те изискват и новите словесни форми. "И ето сега, когато художникът започва да тъгува за живата форма и живата, а не мъртвата дума, искайки да й предаде облик, той я пречупва и измъчва. . . "86.Статията на Л. П. Якубински, публикувана няколко години по-късно87, извежда вече като опозитивен член на "поетичен език" понятието 'практически език'. И тук идеите са съпричастни на Потебня в разбирането за образността, индивидуалността на експресията (Л. Шпицер, К. Фослер). Успоредно с това обаче понятието 'поетичен език' намира ново осмисляне, свързано .с нови идеи. Разделението практически език - поетичен език се определя, според Якубински, от "целта, с която се използува езиковият материал във всеки отделен случай". Когато има чисто практическа цел на общуването - реализира се системата на практическия език, в която езиковата образност е лишена от самостоятелна ценност. Езиковите елементи са само средства за общуване. "Но можем да си представим и други езикови системи (а те съществуват), при които практическата цел минава на заден план, а езиковите връзки придобиват самостоятелна стойност"^. В понататъшните кратки уводни встъпления Якубински за пръв път ясно формулира две положения:1. Поетичният език е система. Особеностите на поетичния език не са проучени. Това предстои да се направи от изследвания, които ще концентрират своето внимание главно върху звуковата страна на поетическите произведения. В нея се крие особената85 Пак там, с. 61.86 Пак там, 61-63.87 О звуках стихотворното >,зяка. Позтяка. псзгического язмка. Петербург, 1919, 37-49. 8 Пак там, с. 37.Н8В: Сборник по теорииезикова организация, която позволява поетичният текст да се отдели от всички останали езикови текстове. Следователно поетичният език (езикът на поезията и на прозата) се противопоставя на практическия преди всичко по своята фонична организация. "В практическия език вниманието на говорещия не се концентрира върху звуковете; не се осъзнават ясно и нямат самостоятелна стойност, те служат само като средство за взаимно разбиране."

2. Практическият език, както имплицитно се разбира, е езикът на всекидневната комуникация, разговорната реч, с присъщата й емопионалност, образност, спонтанност. Практическият език, според Якубински, е бил и си остава обект на езикознанието.От 20-те години нататък концепцията на руските формалисти върху поетичния език претърпява развитие. Намесват се нови, оригинални самостоятелни гледни точки към понятието 'поетичен език', които водят към стабилните и зрели теории на структура-лизма от 30-те години насам. Изходното начало е в идеята за функцията на езиковото съобщение.4.2,4 ТЕОРИЯТА ЗА ПОЕТИЧНИЯ ЕЗИК - ТЕОРИЯ ЗА СПЕЦИФИЧНАТА ФУНКЦИЯ НА СЪОБЩЕНИЕТОТова е формулировката, която може да се извлече от обстойните разработки на формалистите и специално от анализите им върху поетическите творби, направени до появата на Прашката лингвистична школа. Новата постановка скъсва с традицията да се анализира "езикът" на поетическата творба като израз на авто-рови преживявания, психика, идеи, размисли, биографични моменти и т. н. Тя престава да разузнала автора и автора като творец на текста. Акцентът се прехвърля върху функцията на поетичното съобщение или - въздействието му върху реципиента. Издига се идеята, че поетическият текст е специфична езикова конструкция, създадена извън спонтанността, непосредствената реакция и пораждащите стимули. Творецът действува като организатор на мисълта и езика, той преследва целта да привлече вниманието не само към това, "какво" ще каже, но и "как" ще го каже. Поради това за поетическия текст е важна колкото семантичната, толкова и фоничната организация.Причините за раждането на новата идея са:- общото въздействие на структуралистичнитс възгледи;- поезията на футуристите като нов тип конструиране на поетически текст;149

- интересът към поетиката на фолклора, в която особено внимание се отделя на т. нар. "заумнме заговори" и "заумнмй язьге",89 като напр.:Ау, ау, шихарди кавда! Шивда, вноза, митта, миногам, Каанди, инди, якутяшма бигаш, Окутоми ми иуффан, зидима90.Натъкваме се на факт, който днес не може да ни порази със своята оригиналност, но във времето, в което се явява, е забележителен. Това е влиянието на поетическата практика върху развитието на теоретичните възгледи до такава степен, че става изходна позиция. Футуризмът, който култивира в поезията и поетическите си манифести "заумньш язьпс", е мотивация за възгледите на руските формалисти върху поетичния език. Две основни положения може да бъдат изведени:- езикът на поезията е своеобразен езиков експеримент;- езикът на поезията се конструира като затрудняващ текста и поради това привлича вниманието.Анализът на младия Якобсон в "Новейшая русская поззия" е фактически една експликация на идеята, че в поетическото слово е разрешена всякакъв род формация и деформация, стига само езикът да постигане реализацията на своята естетическа функция. Естествено у Якобсон съществува фрагментарност в анализа на примерите, извлечени главно от поезията на футуристите, но в него посочва основни характеристики на поетичния език в сравнение с практическия:- фонична организация на езика, мотивираща онова, което го извежда извън сферата на практическата комуникативна реч и го създават като естетически въздействуващата форма;- прилагането на прийоми, които въздействуват върху семан-тиката и съчетанията на думи, за да създадат необичайното де-автоматизиращото, произволното, иновацията, неологизацията, актуализацията, необходима за изпълнението на естетическата функция на езика91.ет Точният превод на "заумний" е "безсмислен, непонятен, усукан". "Заумнмй язьнс" е непонятен като обикновена комуникативна структура, "непосветеният" в неговата същност и функция не го разбира; "заумнмй язмк" е "зад", "извън" нашия ум, изява на митично съзнание.

90 Цит. по И в а и о в, В. В. Позтика Романа Якобсона. - В: Работи по потике. Москва, 1987, с. 11.в\ Вж. Якобсон, Р. Новейшая русская псзтя. Работи по по тике, 287-313.1504.2.5. ФОНИЧНАТА И СЕМАНТИЧНА ОРГАНИЗАЦИЯ - ОСНОВЕН БЕЛЕГ НА ПОЕТИЧНИЯ ЕЗИКНа спонтанността на практическия език се противопоставя организираността на поетическия език. Няма съмнение, че в тази теза на руските формалисти е заложена не само лингвистична теза, която по принцип е теза и на Потебня и на неоидеалистите за поетическия език, но което е по-важно - това е теза на структурното езикознание. Понятието 'структура' на езика изобщо и понятието 'фонична структура' в частност, е мотивиращо диференциацията на поетическия език от практическия. От хаоса на езика, в неговата комуникативна функция, поетическият текст като поезия и проза, е особена организация на езиковите средства. Тя снема модела на отношенията между елементите на общия езиков механизъм, без да го следва изцяло. Точно обратно - реализират се само някои белези на фоничната конструкция, за да изпълнят специалното си предназначение.Г. Винокур твърди обаче, че както футуристите, така и руските формалисти не култивират отклоненията от системата като същност на "литературността" и "поетичността" на текста: "Необходимо е с цяла сила да подчертаем и изясним, че истинското ези-хово творчество - не са наеологизмите, а особената употреба на думите: не необикновената номинация, а специфичната подредба на думите. Футуристите разбират (к. м. - В. П.) ... че граматическото творчество е нематериално. Извършва се не чрез внасяне на нови езикови елементи, а на нови езикови отношения. Цялата работа е в това, че звукотворчеството може да бъде изцяло езиково, но само дотолкова, доколкото се имат предвид звуковете в собствената им същност, а не звуковете като психофизиологични актове. Дотолкова, доколкото звукът като поетичен материал се разглежда успоредно със семантичното му оцветяване, с неговата значимост - можем да говорим и за творчество в областта на някаква "звукова граматика" . . . След дълго траещи недоразумения и процедури в съвременната лингвистика стигна се най-накрая до твърдението, че звукът принадлежи на езика само когато нещо значи и се намира в релация с други звукове в системата"92.Следователно още във времето, в което се ражда новата поетика на футуристите, Винокур извежда един неин постулат: фоничната организация на поетическия текст като негова специфика213.92 В и н о к у р, Г. Футуриети - строители язьпса.ЛЕФ, 1923, 208-151

е неотделима от семантичната му организация. Един текст може да бъде конструиран от гледна точка на фонетиката така, че чрез самата честота на определени звукове да подчертае противопоставяне или паралелизъм на съставящите го части, тъждество или контраст. От векове са известни явления като парономасия, каламбури, повторения и др., но всички те в последна сметка се отнасят колкото до фонетичната страна на поезията, толкова и до семантичната.Сега нека изтъкнем по-ясно и определено някои схващания на руските формалисти през периода на 20 те години, който е вече зрял за разсъжденията им върху поетическия език.Казахме, че понятието за езика като система, възприето от руските формалисти, играе изключително важна роля и за понятието 'поетичен език'. Езикът като една от семиотичните системи предпоставя анализирането на всяка звукова организация като значеща. Семантичният характер на звуково организираните елементи не се свързва с реферативната функция на езика, а с отношението между знак и понятие в Сосюровски смисъл. Женевският учен оперира с термините понятие (сопсер!) == 81@шПе и акусти-ческа представа (1та е асоиз^ие) - в^тйап!, образуващи ця-лостга на знака (а1 пе), или известната схема:сопсер!

" асоиа^яиеЕто какво пише О. М. Брик: "Хората разглеждат единния ритмико-семантически комплекс като състоящ се от два различни елемента, макар единият елемент да е подчинен на другия. Всъщност тези два елемента не съществуват като отделни, а възникват едновременно, създавайки специфичен ритмико-семантически строеж, различен както от обикновената разговорна реч, тъй и от "заумния" звукоред93.В тази статия на Брик се анализират още диференциалните признаци на поетичния език, доказва се наивността на съзнанието, което третира стиха и присъщите му маркери като "декоративни елементи", добавени към обичайната организация на практическата реч, и се аргументира становището, че "специфичната ритмична семантика съществува самостоятелно и се развива съобразно свои закони94." Б р и к, О. М. Гитм и синтаксис. - М;еЬ| ап в1а\у!с та{епа1з, с. 72. 94 Пак там, с. 72. Лишаваме изследването тук от привеждане на по-дълги цитати, както и от преразказването им, но ще отбележим, че именно Брик разбива повърхностното отношение към звуковата структура на поетическата реч и дава образец за структурно-семантичен анализ.152В статията си "Звуковьге повтори" Брик обръща внимание на взаимозависимостта звук-образ като на едно по-сложно явление от "звукозапис" и "звуковата метафора". Според Веселовски образът външно се ражда от съзвучието и в съзвучието. В този смисъл връзката образ-звук е в последователността: образът, "осмислянето" е производно на съзвучието или необходимостта от съзвучие. За Брик това не е така. Процесът, както творчески, така и исторически, е нещо различно от факта на съвместното пораждане и съществувание на звук и образ. "Веселовски изказва мнение, - пише Брик, че образът се ражда от външно съзвучие. . . Аз мисля, че елементите на образното и звуковото творчество съществуват едновременно; а всяко отделно произведение е равнодействуващата от тези две разнородни поетически устремявалия"95.Напълно оправдано е за Брик, изследващ поетичната и изключително поетичната структура, за да докаже специфичното й звуково и семантично естество - поетичният език да бъде синоним на стих. Поетичният език според разбирането на Брик не включва езика на прозата. Поетичният език е единственият носител на качеството "поетичност", от което прозата е лишена. Всъщност това е в съгласие с цялостната концепция, изразена от Якобсон:"Поззия, которая есть нечто иное, как вьгсказивание с установкой на виражение, управляется, так сказать, имманентннми зако-нами"96.Така гласи формулата на Р. Якобсон. Оттук нататък започват да се занимават с нея теоретиците, защото тя крие много въпроси:дали определението, че поезията е "вьюказнвание с установкой на внражение" елиминира реферативната функция на езика и по-специално на т. нар. практически език; в какво отношение се поставя "поетичният език" към "емоционалния език", който в традицията е иманентен на поетичния; не съдържа ли формулата на Якобсон един нов отговор на въпроса, "що е поезия" или поточно не води ли към такъв въпрос и към отговор, който досега не е бил удовлетворителен и т. н. и т. н."Ориентацията върху израза като такъв", или "съобщението като такова" ("внсказнвание с установкой на внражение") извежда постановката, чо поетическият текст е активен като цялост95 Б р и к, О. М. Звуковие повторь;. - МКЬ'1 ап 51а\1с та1епа12, с. 4;" Якобсон, Р. Новейшая русская гкз:вя. - В: Работм по псз;ике, с. 275. Привеждаме цитата на руски език поради неговата трудност за превод. За съжаление нито един от разглежданите и цитирани от нае източници не е публикуван на български език. Всички цитати от руски автори оттук нататък ще представим както досега в наш превод или в оригинал, по наша преценка.153

и само в тази цялост елементите встъпват във взаимоотношения, които дават смисъла на текста. Само в текста и за текста се развиват синонимните

отношения, преносността, т. нар. стилистична оцветеност на езиковите единици и др. Поради това реферативната функция на езика като такава тук не играе роля, каквато играе в съобщение, предназначено за разбиране и означение на реалността. Реферативната функция присъствува, но тя е подчинена на "поетичната". Това от своя страна не означава нереферативност на поетичния текст. Формата и важността на формата, притегляща вниманието и поставяща акцента върху самата себе си означава осмисленост в релациите на езиковите знакове в определена система - текст или текстова система. Оттук и един основен анали-зационен принцип: в текстовата цялост се разглеждат езиковите единици като отношение между 51 шПап1 и м@шПе. И още нещо:руските формалисти, издигайки тази теза за поезията като "вн-сказнвания с установкой на вьфажения" нито за момент не абсо-лютизират необичайността на израза като "форма" и "значение" до такава степен, че да го изведат извън системата. Якобсон специално обръща внимание, че думата се перцепира само когато се повтаря в дадена езикова система и че "самотната форма умира". Брик на свой ред също твърди, че звуковото повторение в определен стих се превръща в "звуково-образно" и се перцепира като такова само в резултат на повторението му (или възможността за повторение) в системата.Що се отнася до "емоционалния" и "поетичния" език коментарът на руските формалисти е различен от традиционния. Изходната точка на формалистите е вече познатата формула за поезията. Ако поезията е "вькжазьввание с установкой на внражение", това означава, че тя се ръководи от свои иманентни закони, които свеждат до минимум както реферативната функция на практическия език, така и емоционално-експресивната функция на езика. Поезията не може да се отъждестви с творчески актове, манифестиращи емоционални стимули и изблици, нито със сферата, в която човек изразява психическия си свят, настроения, тегоби и тежнения. Поезията може само "да се ползува от метода на емоционалния език като родствен за своите цели". "Мир змоции, душев-ньк переживаний - одно из привмчнейших применений, точнее в данном случае оправдаят, позтического язнка; зто то складочное место, куда сваливается все, что, не может бить оправдано, при-менено практически, что не может бнть рационализовано. Когда Маяковский говорит:154Я вам открою словами простими, как ммчание, Ваши новие души, гудящие, как фонарньге други. ("Владимир Маяковски", Трагедия),то позтическим фактом являются "слова простне как мичание" а душа - факт вторичньш, привходящии, притянутий"97."Конечно, поззия может использует методи змоционального язика как родственного в своих собствешшх целях, и такое исполь-зование особенно характерно для начальньк зтапов развития той или иной позтической школи, например романтизма. Но не из "АГГек11га ег", согласно терминологии Шпербера, не из между-метий и не из омеждомеченннх елов исторического репортажа, декретируемого итальянскими футуристами, слагается позтиче-скьга язнк"98.По такъв начин "емоционалният език" е тип изказ също тъй с рсферативна функция, който не може да бъде синоним на "поетичност"; емоцията или света на емоцията е само едно "оправдание" на поетическия език или както казва Брик - това е проблемът за мотивацията.Не влиза в нашата задача да спираме обстойно вниманието си върху проблема за мотивацията. Ще изясним само, че мотивацията се схваща в социологични категории, в различни социални изисквания или необходимости, които поетът или творецът на изкуството, като член на дадена общност, трябва да изпълни. Необходимо е било например в руското изкуство на словото да се разбие поетичният канон на Пушкин и поради това се появява според Ейхенбаум новата поетика на Некрасов с поемата "Кому на Руси жить хорошо". "Новият" език и стих на Некрасов се изискват от новото историческо време; той е исторически и социално мотивиран, защото както твърди самият Некрасов е "трябвало да се намери човек, който да заговори на народа с език, разбиран и обичан от него". В този смисъл емоцията е също вид мотивация, изразена с езикови средства - в различна степен експресивни, но неравнозначни на "поетичния език".

Най-зрелите и актуални до днес постановки върху поетическия език, както е известно, се свързват със структурното езикознание, развиващо се от някои положения на руските формалисти, но навлизащо дълбоко в проблема за анализа. Връзката между постановката на руските формалисти върху поетичния език и постановките на структуралната школа ще бъдат разгледани по-нататък.<>7 Я к о б с о н, Р. Пак там. " Пак там.155

Те минават обаче преди всичко през Прашката лингвистична школа; И тук вече не стои въпросът за същността на поетичния език, колкото за проблемите, свързани с описанието му.Що се отнася до понятията 'стил' и 'стилистика', в руския формализъм те се намират в по-особена позиция. Стилът не е нито концептивно, нито оперативно понятие, защото не се посреща с теорията на поетичния език и изведените проблеми на поетическия текст. Всеки поетически текст е специфична езикова структура, към която при анализа са приложими гледните точки, интерпретиращи "поетичността" или насочеността на израза към самия него ("установка на вьфажение"), а гледната точка на стила имплицитно се свързва с риторичната идея за разчленението "висок", "среден" и "нисък" стил и отговарящите му жанрови структури. В това отношение е показателна статията на Ю. Н. Тинянов "Ода как ораторский жанр"99, в която авторът отбелязва, че одата принадлежи на високия жанр и стилът се възприема като понятие, отнасящо се до формалните особености на текста в противопоставяне на съдържанието, субстанцията, или поне несвързано с тях. От своя страна стилистичните стойности или стилът са променлива величина, различни за различните жанрове.Извън кръга на същинските формалисти - Брик, Якобсон, Тинянов, Еихенбаум, понятията 'стил' и 'стилистика' са застъпени и интерпретирани в теоретичните схващания на В. М. Жирмунски и Б. В. Томашевски. Общото за двамата с, че приемат езика на художествената литература като естетическа даденост, а не като функционален стил както например В. В. Виноградов. Последицата от този възглед, свързващ ги с формалистите, е че стилистиката от едно общолингвистическо въведение към теоретичната поетика се превръща в необходима част на поетиката или теория на литературата100. Но докато за Жирмунски въпросът за стила стои извън формулата на формалистите за поетичната реч като насочваща към самата себе си, за Томашевски тя е изходна при разработката на раздела "Злементн стилистика" в съчинението му "Теория литератури. Позтика" (1925). На по-друга методологична основа са поставени въпросите за стила и стилистиката в книгата му "Стилистика и етихосложение" (1959).'" Тинянов, Ю. Н. Ода как ораторский жанр. - В: Архаисть! и но-ваторм. Л., 1929, 48-86.11)0 Срв. М у р а т о в, А. Б. Проблеми стилистики в научном наследим Б. В. Томашевского. - В: Томашевский, Б. В. Стилистика. Л., 1983, с. 287.1564.2.6. В .М ЖИРМУНСКИРазсъжденията на Жирмунски върху понятието 'стил' имат размита трактовка и както ще проличи в тях се проектират различни гледни точки.1. Понятието 'стил' (поетичен стил) се схваща от изследователя като система или единство от формални особености или похвати. Стилът е организираното единство на взаимодействува-щите си формални белези на опре делена "творба", предмет, естетическа реалност."В живом единство художественного произведения все приемн находится во взаимодействие подчинени единому художествен-ному заданию. Зто единство приемов позтического произведения мм обозначаем термином "стиль"101.Жирмунски отделя значително място в изясняване на понятията 'единство' или системност, което в контекста на тогавашната научна ситуация е било необходимо. Става дума за взаимната вътрешна връзка между "прийомите", използувани в художественото произведение, експлициращи неговия поетичен стил.2. Понятието 'стил' освен като формално-естетическа категория, се разбира още като историческа, защото прийомите, фор-мално-езиковите особености,

организацията и начините на организация на езиковия материал са исторически променливи. Това е причината Жирмунски да вижда съответствие между термина "поетически стил" с термините, използувани в изобразителните изкуства "готически стил", "романски стил", "египетски стил" и др. От една страна, стилът означава фактическото "съществуване" и единство на прийомите, реализиращи едно художествено произведение, от друга - времевата обусловеност на системата от прийоми.3. Стилът е понятие, с което поетиката трябва да оперира, т. е.- стилът е оперативно понятие на поетиката, така както 'материал' и 'похват'. В същото време стилът или стилистическото единство на художественото произведение се извежда от похватите, а похватите получават естетическото си оправдание от стилистическото единство на художественото произведение. Във връзка с това би представлявало интерес да изтъкнем как Жирмунски схваща прийома. Това не е категория "самозадоволяваща се, самоцелна, както един естественоисторически факт". "Прийомът е101 Ж и р м у н с к и й, В. М. Теория литератури. Псзтика. СтилистикаЛ,, 1977, с. 34.157

художественотелеологически факт, определен от своята задача; в разрешаването на тази задача, тоест в стилисти ческото единство на художественото произведение той получава своето естетическо оправдание"102.Категориите, с които Жирмунски описва "стила", са лингвистични и по-точно риторически: тропите и фигурите, възприети като "прийоми" или похвати, се извеждат като стилистично значими и интепретационни за стила на художественото произведение. Срещат се обяснения за появата им в един или друг художествен текст и като резултат от интуиция, т. е. - постановка сходна с неоидеалистичната. По-важно обаче е друго: Жирмунски споделя теоретично постулатите на руските формалисти за поетичния език и те минават като червена нишка през разсъжденията му, насочени най-вече към въпросите на поетиката, но основното понятие на формалистите за "поетичността" като "установка на вьфажение" не привлича Жирмунски. Неговата гледна точка е изразена в по-друг вариант: "изкуството е прийом (похват)"103. Интерпретацията на похватите като единство, взаимодействие, система, дават възможността на автора да изведе стила като единство на похвати, благодарение на което "всички факти на съдържанието стават също тъй явление на формата".4.Г7 Б В ТОМАШЕВСКИ"Теория литератури. Позтика" (1925)104 на Томашевски се появява във втората фаза от развитието на руския формализъм, когато се забелязва подчертан стремеж към създаване на теоретични курсове и обобщаващи съчинения. Въпросите на стила и стилистиката и през този период не тревожат формалистите. Те като че ли подготвят вече бляскавия завършък на своето дело и включването му в началата на функционалната теория за знака, заемаща авторитетно място в съвременното езикознание и литературознание.'"; Пак там, с. З?. . '''' Не е необход! мо да се спираме 1ук подробно на вьпроса. за отношението на Жирмунски към ..формалния метод" и критиката му към формали стите, отправена в статията ,.'К вопросу о формальном методс" (1928). тъй като от нея само косвено може да се извлече отговор на въпроса, зашо, за разлика от формалистите, авторът намира място в своите изследвания за понятието 'стил' и интепретира художествени текстове от класическата руска литература с оглед на стилистичните им особености.104 Тук ше използуваме: Томашевски, Б. Теория литератури. Позтика. М.-Л. 1927 (изд. II).

През този период перспективни за развитието на стилистиката са изследването на Ю. Тинянов "Проблема стихотворното язнка." (1924) и книгата на М. Бахтин "Проблеми позтаки Достоевского" (1929). Тинянов дава важни постановки за разграничението между форма и функция на литературния знак, отвеждащи към съвременното разбиране за езика на художествената литература като вторична

знакова система, или мотивацията за функционалното преосмисляне на знака в художествения текст.Концепцията на Бахтин, обобщено изведена, разглежда стилистиката като наука за речта - "сферата на истинския живот на словото", сферата на диалогичното общуване, тъй като именно там се ражда неговото разнообразие105. Следователно опорната точка на стилистиката не е лингвистиката, която проучва езика като система и изведения от диалогичното общуване "текст", а металингвистиката, насочена към словото, създавано в процеса на диалогичното общуване106. От тази постановка следват разработките на Бахтин върху речевите и литературни жанрове, "словото" и стила на диалога, характера и типа диалогични отношения в художествения текст, проекцията на социалните диалекти и езиковите стилове в диалогичните отношения, единството и разединението на авторската реч и речта на героите, "полифонията" и "полифоничния" роман и др. В тези нови идеи, схващания и конкретни интерпретации върху романите на Достоевски се стопява напълно "израслата на почвата на класицизма стилистика, която познава живота на словото само в един затворен контекст"107.Томашевски не успява да развърже стилистиката от примката, в която векове наред я държи старата риторика, въпреки че усилията му са насочени към такъв опит. За осъществяването му той излиза от две постановки, свързани с концепцията на руския формализъм:- понятията 'художествена реч' и 'реч на художествената литература' не съвпадат. Художествената реч може да съществува и извън художественото произведение, но можем да си представим художествено произведение и с излинял неосезаем език. Следователно същността на художественото произведение не се крие в характера на отделните съобщения, а в художествената конструкция на словесния материал.1°' Бахтин, М., Проблеми на поетиката на Достоевски. С. 1976, с. 226.106 Пак там.107 Пак там, с. 224. .158159

- изучаването на художествената реч изцяло принадлежи на лингвистиката. Поетичното съобщение е лингвистичен факт. Изучаването обаче на художественото произведение като словесна конструкция е проблем на поетиката и на стилистиката. Поетиката разглежда конструктивните прийоми, свързващи поетичните съобщения в единство, а стилистиката - "основните явления, съпътствуващи съобщенията, със задържане на вниманието върху себе си (с "установкой на внражение)". Към тези основни явления се отнася добре познатия от риториката контингент на езикови средства: поетична лексика, тропи, фигури, еуфонични структури и др. Тяхната функция за актуализацията на езиковите съобщения в художествения текст, обстойно разработена в раздела "Зле-ментн стилистики" от съчинението на Томашевски, съставя стилистичната проблематика.Включването на стилистиката като раздел от поетиката и разглеждането на риторичните изразни средства като елементи на стилистиката е в духа на традицията на руското литературознание от 20-те години. Томашевски не се отклонява от него. Различна, както отбелязахме, е мотивацията: елементите на стилистиката не са външен изразител на "стил", ефект, естетическо въздействие или маркер за принадлежността на текста към един или друг жанр. Те са обременени от специална функция към текста;конструирани са по определен начин, за да могат да конструират определен специфичен текст - художествения. Тяхната роля на конструктивни елементи е съизмерима с ролята на конструираното от тях словесно единство. Риториката е каталогизирала, описала, систематизирала и изяснила (доколкото й е било възможно) спецификата на езиковите средства, изпълняващи специфична функция за конструирането на естетически или емоционално въздействуващи текстове. Но тя е постигнала само това ниво. А стилистиката е тази наука, която в съюз с поетиката трябва да разкрие функционалната им същност "от гледна точка на създаване на осезаемия израз, начините за индивидуализация на речта, т. е.

начините за построяване от общия езиков материал на реч, характерна за дадено произведение или автор; успоредно с това трябва да се има предвид какъв ефект на възприятието се постига с тези прийоми на построяване на речта"108.Авторитетът на теоретичния курс на Томашевски "Теория литератури. Позтика" допринася на руска почва стилистиката да се утвърди като част от литературната наука. Формалистичният подход обаче от края на първата четвърт на века започва да бъде108 Пак там, с. 11.160последователно преследван от съветската наука и самият Томашевски е принуден да даде по-различна постановка на проблемите в съчинението си, издадено през 1959 - "Стилистика и сти-хосложение". В раздела за стихосложението той експлюшра формалния възглед за примата на формата в поетичното творчество и необходимостта от специалния й самостоятелен анализ; в раздела за стилистиката се стреми към марксически методологически постановки за единството яа форма и съдържание и неразривната им интерпретация.Първото съчинение на Томашевски от 1925 г. достига до българските филолози, но нашата литературоведска и лингвистична наука не е подготвена да възприеме неговите идеи и още по-малко - метод на разглеждане на литературния текст, изразен последователно в двата раздела "Сравнительная метрика" и "Тематика". А около 50-те години, когато съветската наука започва могъщото си настъпление у нас и основно изискване е прилагането на "марксическа методология", явлението руски формализъм е забранен или недостъпен плод.Извеждаме основните постановки на руския формализъм (елиминирайки по-конкретно изразените различия между тях), които дават началата на съвременните теории за езика на художествения текст:1. На руския формализъм дължим множество наблюдения и обобщения във връзка с формалния строеж на поетическия текст, фонетичната структура на стиха, константните и вариативни ритмични конструкции на руската версификация, структурата на различните системи на версификация, взаимодействието между стих и синтаксис, стих и словна семантика, стихотворна структура и рима и Др. (Още: разработката на явления като стилизация, пародия и др.)2. Съгласно с традицията (Кроче, Шпицер, Фослер, Касирер) поезията се признава за специфичен език; поетичността, която се търси и анализира в текста, е характерна за комуникатите, които се реализират и извън поезията, тя е присъща или може да бъде присъща на всеки човешки изказ, зависи от доминиращата функция в него и по-точно - на поетичната над комуникативната. Формалистите предоставят различни формули за поетичния език:поетичността се основава на фоничната организация на текста;поетичността се основава на такава структура, която актуализира самата структура и става въздействуваща върху възприемателя.11 Бългярсха т> ствлиствш до 50-те години на XX>.161

Това означава, че поетичността е "установка на вьгражение", "насоченост на израза към самия себе си", "съсредоточаване върху съобщението като такова". В този смисъл поетично е езиково "манипулираното" съобщение, а не съобщението, което изразява "творческа интуиция", емоционалност, "поетично" съдържание и др. Езиковата манипулация е свързана с мотивацията, а мотивацията с историческия процес в смисъл, че в различни моменти от него мотивацията е по различен начин свързана с експресивността на съдържанието, възгледа на автора, идеология и др. Но във всички случаи мотивацията е външна по отношение на същността на поетичността.3. Съгласно с традицията поетичният език се противопоставя на философския, абстрактния, научния. Доразработената формула в теорията на руските формалисти поетичен език / практически език означава, че практическият език обхваща не само научния, но и разговорния, изпълняващ своята реферативна "практическа" функция. По такъв начин опозицията "поетичен език / практически език" е опозиция на доминиращата функция. Съобщението, което

съсредоточава вниманието на получателя върху себе си, а не върху едно или друго твърдение за нещата, е с доминираща поетична, непрактическа функция.4. Емпирично поетичността се разкрива чрез различните реализиращи я езикови похвати. Те са манипулациите, с които е свър-, зана поетичната функция.5. Две са релапиите на поетическия текст, благодарение на които се възбужда вниманието към текста като такъв: релация с книжовния език и релация с традицията. По-късно Якобсон ще от-;крои функциите на езиковата система и ще посочи между тях пое- . тичната. Той ще изведе през 60-те години още едно твърдение,, че доминиращата поетична функция не се изразява само чрез " фоничната и отговарящата й семантична организация, но и чрез | още един фактор - "проекцията на принципа на еквивалент-^' ността с оста на избора и комбинацията". 16. Идеалът, нека отбележим като много важен този факт, за изкристализиране на понятието 'поетичен език' е поезията на фу-| туристите и футуризмът като направление изобщо. Руските фор-| малисти се занимават с интерпретацията на руската класика и на| символизма от гледна точка на своята теория, но, ако символиз-| мът и езикът на символизма е идеал за теоретичния модел на| поетичния език напр. на Кроче, то за модела на руската форма-Ц диетична школа идеалът е футуризмът. Достатъчно е да посочим| отново, че основните примери в студията на Р. Якобсон "Но-| вейшая.. . " са от Маяковеки, Хлебников и др. футуристи, защи-162гали с великолепните си образци новото литературно направление и новия тип езикова структура на руската поезия.Не е присъщо на едно научно изследване да се прехласва от качествата и анализаторските способности на авторите в дадена област, но в случая нека ни бъде позволено да кажем, че геният на Р. Якобсон се свързва с прозрението му в лингвистичното и поетично дело на футуристите. В анализаторската практика на Якобсон върху поетическите текстове на футуристите лежат изходните моменти на теорията му за поетичния език и поетическата функция на езика. Цитираме Якобсон по повод на Хлебников и творчеството му, за да мотивираме извода:"Именно "послу Земного Шара" Хлебникову оказалось дано ясновидение связи и разрива времен в человечьей речи с ее не-устанньши превращениями заумного поля в разумное, сказочного предвосхищения в действительность, чуда в будень и обихода в чудо, рассудительности в издевку, а ругани в ласку. . . Закаленньш речетворец ведал, что "вещь, написанная только новьш словом, не задевает сознания", но в то же время, понимал, что "слова особенно сильнн, когда через слюду обьгденного емнела просве-чивает второй смьюл"1"9.4.3. НЯКОИ ОСНОВНИ ТЕЗИ В УЧЕНИЕТО НА В. В. ВИНОГРАДОВ ВЪРХУ ЕЗИКА НА ХУДОЖЕСТВЕНАТА ЛИТЕРАТУРА, СТИЛА И СТИЛИСТИКАТАВиноградов не може да бъде откъснат от руските формалисти, тъй като първите му изследвания върху поетиката на руските писатели се раждат в атмосферата на 20-30-те години - време, когато идеите на формалната школа са водещи. Критичното му отношение обаче към метода на формалистите се проявява още през 1923 г. в изследването "О поззии Аннн Ахматовой (Стили-стические наброски)", в което критикува книгата на Ейхенбаум за Ана Ахматова110. Според Виноградов именно пороците на формалния метод са довели до "опростено" представяне на поезията на авторката и до лингвистична гледна точка, издаваща безпомощността на Ейхенбаум да интерпретира синтаксиса, семанти-1<"1 Я к о б с о н, Р. Из мглких вещей Велемира Хлебникова: "Ветер-псние". - В: Работи по псзтик , с. 323.110 3 й х е н б а у м, Б. Анна Ахматова (Опнт анализа). Петроград, 1922-163

ката и фонетиката на поетичните текстове. В своя анализ на стиховете на Ахматова и по-спепиално на символите и символиката (тоест думите и словосъчетанията) Виноградов изяснява преди всичко семантиката и композиционната им функция "като елементи на д а д е н о органическо цяло". "Научно-лингвистичното изучаване на съвременната поезия, твърди в

изследването си Виноградов, трябва да започне с интензивен анализ на индивидуално-затворената система от езикови средства1". Тук всъщност лежи програмният тезис на изследователя за анализаторския подход към художествения текст. Индивидуално-затворената система от езиковите средства, съотнесена с дихотомията език : реч, принадлежи на речта или сферата на речта. Индивидуално-затворената система от езикови средства на едно художествено произведение покрива в концепцията на Виноградов понятието 'стил' и кореспондира с понятието 'поетична реч'. Най-острото противопоставяне на Виноградов с формалистите може да се търси именно в схващането му, изразено още от 20-те години, че поетичният език и стила на художествената творба са свързани със "раго1е", а не с "'ап^че".Разграничавайки се в такъв план от формалистите, Виноградов свързва науката за поетичния език със стилистиката. Тя е нужна не само, за да бъде съотнесена с понятието 'стил', което за Виноградов е "кардинално", но и за да я издигне в ранг на наука за езика на литературното произведение. Нейните изследвания трябва да започнат не от най-малката езикова единица - звук или фонема, а от по-големи и основни цялости "в които се изразява конкретният живот на езика и които влизат както в състава на литературните текстове, тъй и в езикови конструкции извън езика на художествената творба"112.Поетическата стилистика, както разкрива едно от първите изследвания на Виноградов върху езика на Ана Ахматова, взема под внимание символиката. Това е едно специфично за автора понятие, което се отнася до думата и словосъчетанието и се свързва със семантичния план на интерпретацията на словесния знак. Стилистичният анализ освен символиката, засяга още синтактичния строеж на изреченията и ролята им за постройката и композицията на текста, а също така и по-големи структурни цялости, каквито са монологът и диалогът. Анализаторската процедура очертава'" Виноградов, В. В. Избраннне трудм. Гозтлка русской литерс-тусм. Москва, 1976, с. 370.112 В и н о г р а д о в, В. В. К построению теории ьоатаческого язьпса. Позтива, 1927, с. 8.два типа изследвания: а) изследвания, които имат за цел да представят типологията на композиционните форми на езика в художественото произведение и б) изследвания, които имат за цел да установят композиционно-езиковите типове, отнасящи се до структурата на художествените произведения, или жанровата композиция. Стилистиката и при двата вида изследвания се интересува обаче само от езиково-стилистичното равнище113.Монологът и диалогът като основни цялости, от които, според Виноградов, започва лингвистично-стилистичното проучване, се изследват в ориентацията към извънезиковата (социална) ситуация и към различни социални и функцинални типове диалог и монолог, извън литературното произведение. На тази концепция почива обстойното разглеждане на монолога и диалога в художественото произведение като проекция на същите композиционно-езикови структури в битовата и социална практика и по-точно казано: в писмената и устна реч, в разговорната реч, професионалната, риторичната и пр.Този модел на стилистиката на Виноградов става още по-сложен от схващането, че езикът на художественото произведение или самото художествено произведение се ориентира винаги в плана на литературния (книжовния) "общ" език. Той от своя страна не е единен, а точно обратно - структурно и функционално стра-тифициран. В него действуват социално-речеви системи, породени от историята, тоест развитието му, и от съвременния статус на обществото. Следователно, според Виноградов, изучаването на езика на литературното съчинение трябва да бъде изведено винаги извън плана на "диалектологията" на писмения и устен език и в същото време да си дава сметка за "езиковите форми на съвременната му действителност"114. Тези изисквания на изследователя разкриват:1. Поддържане на езиковата нормативност. Виноградов е свързан с Женевската школа и разбирането на Сосюр, че всеки текст е съставен на основата на нормите на езика. Литературният текст е също неотделим от нормативността на "общия език". Това схващане е основно и за Прашката лингвистична школа.

Всеки литературен текст се структурира и възприема на основата на нормата на книжовния (литературен) език.2. Интерпретиране на композиционно-езиковите структури на художественото произведение и на жанровите структури като "модели" на извънлитературните езикови формации. Нито една'" Виноградов, В. В. О художественной прозе. М.-Л. 1930. 114 Виноградов, В. В. О художеетвенной прозе, с. 29.164165

жанрова структура няма напълно да покрие особеностите на извън-литературните езикови формации, но ще съдържа в себе си знаковете и структурите, заложени или потенциално възможни в "общия език" и речевите му реализации.3. Застъпване на мотивацията на езика на художественото произведение от общата история на езика и културната история.Защитата на позициите, от които трябва да се тръгне към стилистиката на художественото произведение и стилистичния анализ, Виноградов постига и чрез критика на формирани вече направления в руското литературознание. Спираме се на две контраверсии, отправени от страна на Виноградов:1. Авторът е срещу тезата в руската филология, господствуваща докъм средата на миналия век, но с множество реминисценции и по-късно, че езикът на литературно-художествените произведения разкрива историята на книжовния (литературния) език и стилистичният анализ трябва да води до изводи за литературния, езиково-историческия и културен процес. Независимо от дългогодишното си ползотворно посвещение на историческото езикознание, Виноградов се разграничава преди всичко от "историзма" при изследването на езика на литературното произведение. Съот-насянето на езика на художественото произведение с извънезико-вата действителност, според учения, няма нищо общо с превръщането на литературното произведение в свидетелство за историческото развитие на езика. Времето, в което се появява Виноградов, е време на разбиване на "историзма" и "академизма" в руското литературознание. На едната фаланга срещу старите направления застава руският формализъм, разбира се, не в пълно единомислие, а на другата - Виноградов. За Ейхенбаум например съотнася-нето на литературната еволюция с културната и с историята се въплъщава само във фактите на "литературния бит"; литературата е "самостоятелна", "независима непосредствено от другите култури" за Тинянов - въпросът е по-друг: литературното битие може да бъде съотнесено с извънлитературното преди всичко откъм речевата му страна. Според Виноградов пряката проекция на литературното произведение върху системата на "общия език" е методологически неправилна, защото общият език е една сложна система или структура, съставена от социално-езикови системи, които по различен начин влизат в релация с художественото произведение и индивидуално-езиковото творчество.2. Пак във връзка с историческата съотнесеност на художественото произведение Виноградов опонира на руските формалисти, но от друга позиция. "Историзм - зто между прочим то, что отделяло меня от веех групп", твърди той, имайки предвид главно166формалистите. Пренебрежението им към историческата перспектива при разглеждане на литературните и лингвистически явления приема като една несъстоятелност, извънисторически субективизъм, който не може да види в развитие поетиката и езиковия 13раз. В този план лежи и обвинението му, че формалистите живеят от "лингвистична контрабанда", като "преразказват Сосюр в исто-рико-лингвистически план" (има предвид Тинянов, книгата на В. Н. Волошинов "Марксизъм и философия язнка", на Бахтин "Проблеми творчества Достоевского", ранните работи на Шклов-ски, Зйхенбаум и др.). Те използуват наследството на лингвисти-ческите понятия, а се отричат от конкретната история на езика и даже от лингвистическата методология и специфичните проблеми на литературността. По такъв начин, според Виноградов, стремежът е да се изтръгне литературата извън контекста не само на културната история, но и от историята на руския литературен език. А футуристите също подпомагат

тази позиция с манифестите и литературната си практика. Така се стига до положението литературата да бъде не в органичен, а само в терминологичен съюз с лингвистиката. Оттук и големият недостатък, според Виноградов, на основното понятие на опоязовците "прийом", защото то поставя анализът на литературното произведение извън историческата норма и постулира поетичната реч като категория абстрактна, несвързана с историческия процес. Колкото и да е основна, остроумна и ползотворна разработката на формалистите върху проблемите на поетиката и поетичния език, тя не представлява нищо повече от емпирика. Поради това още с появата на "Но-вейшая русская поззия" Якобсон среща критичното перо на Виноградов, който го обвинява, че подменя науката за литературата с "поетическа лингвистика" и не обръща внимание на диалектологията (има предвид социалната диалектология) и стилистиката, изследваща "индивидуално-творческата система на употреба и разположение на думите в тяхната приемственост и взаимодействие"115.Концепцията на Виноградов върху стилистиката на художествената литература и стилистичния анализ включва въпроса за "начина на конструиране на художествено-езиковото съзнание на автора" или тъй нар. "образ на автора". Според Д. Лихачов"6 в разработките на Виноградов върху езика на художествена литература "образът на автора" е централна тема. Тя осъществява и113 Виноградов, В. В. К построению теорию логическото язьгеа, с. 11.116 Л и х а ч о в, Д. С. О теме зтой книге. - В: В и н о г р а д о в, В. В. О теории художественной речи. Москва, 1971, с. 212.167

нов момент в науката за езика на художествената литература, защото е свързана с обясняването на единството на различните стилистични пластове на езика на художественото произведение.Поставеният проблем за "образа на автора" през 30-те год. от Виноградов е проблем за субстрата на монолога, което не означава проучване на психологията на автора, а изследване на неговата феноменология и като продължение на въпроса - неговата "социология". И тук се явява една съществена и бихме казали "Виноградова" гледна точка, която започва да се развива от края на 30-те години до към 50-те на нашия век. "Образът на автора"- това е образ, съставен или създаден от основните черти на творчеството на поета. Той въплъщава също така елементите от художественото преобразование на авторовата биография. "Потебня справедливо посочва, че поетът-лирик пише историята на своята душа (и косвено на своето време). . . Лирическото аз - това не е само образът на автора, това е също така и представител на голямото човешко общество"117.С тази постановка Виноградов напомня Л. Шпицер и Фослер, според чиито разбирания художественото произведение е цялост, в центъра на което стои духът на неговия създател. Той представя основния принцип на вътрешната организация на текста, негов "духовен етимон"; проникването до този етимон става чрез интерпретация и разбиране на индивидуалния, специфичен маниер на перото на писателя, т. е. чрез интерпретация на "стилистичните черти", "специфичните детайли". Те от своя страна са отклоненията от общоприетата норма, индивидуалните й нарушения, които авторът прави като творец. Изследователят трябва да осъзнае тези индивидуални стилистични особености, да ги изведе и систематизира и изчиствайки текста от тях, да реконструира произведението. Така изследователят извежда стилистичната индивидуалност, позицията и заключението на твореца, съотнасяйки ги с езиковия узус, обществото и времето. Затова стилистиката на Шпицер и Фослер е иманентна стилистика. Нейният анализ трябва да изведе, систематизира и обясни присъщите индивидуални особености на текста от самия текст, а не от външна позиция."Образът на автора" в известен смисъл е също един "духовен етимон", но не от сферата на "идеалното", както у неоидеалистите;той е също "център" (по думите на Виноградов) в композицията на художественото произведение, в структурата и езиковата организация, но не е равен на поета, а е създаден от основните черти117 Виноградов, В. В. О теории художественной речи, с. 113.

168на творчеството на поета - неговото художествено преобразувание. Като такъв той изразява и определен социум, а заедно с него и "човешкото общество".Но "напомнянето" на концепцията на неоидеалистите е все пак само напомняне, още повече ако се размислим върху причината, която поражда идеята "образ на автора". Ето къде бихме могли да я търсим;През 20-те-30-те години учението за поетичната реч и поетичната функция не могат да се откъснат от историзма в поетиката." Традицията е много силна, за да бъде отстранена. И руските формалисти, и Виноградов се стремят да преодолеят историзма при проследяване на връзката между поетичната реч и поетиката (или в развитието на жанровете), но го преодоляват по различен начин. Формалистите се отказват, коригирайки обаче възгледите си в края от съществуването на школата (вж. напр. Ю. Н. Ти-нянов "За литературната еволюция", 1927). До това време разглеждат само функцията на езика за структуриране на поетическия текст, респ. удовлетворяване на "нормата" на жанра, без да вземат под внимание еволюционните процеси на езика и жанра. Виноградов сменя само гледната точка на "историзма". Той приема, че езикът на всеки писател, от каквито и елементи да се състои, "трябва да се ориентира винаги към общуването в плана на литературния, "общ език"118. Това обстоятелство свързва всяко художествено произведение с два контекста литературно-художсстве-ните форми на речта (жанровете) и социално-езиковите системи, обособени в пределите на "писмено-книжовните и интелигентско-разговорните езици на дадена епоха"119 (курс. мой - В. П.). Жанровете еволюират, но остават верни и на своята "норма". Изследователят, според Виноградов, трябва да се насочва към структурата и стилистиката им, като в същото време проследява историческата им променливост.Проекцията на първият контекст върху интерпретацията на литературното произведение мотивира разглеждането му на две нива: жанрово или структурно-композиционно (литературно-ком-позиционно) и езиково или функционално-езиково. Второто ниво е свързано със сложния структурен "сопиално-езиков" и стилистичен строеж на езиковата система. То, както вече отбелязахме, кореспондира с текстовите структури - монолог и диалог, както и с разслоенията на "общия език" в определен период. Тази сложна118 В и н о г р а д о в, В. В. О художественной прозе, с. 29. "' Пак там.169

природа на художественото произведение има свой обединителен център и този център е именно "образът на автора". Той държи ключа и на поетиката на текста, и на функционално-езиковата му структура, и на проекцията й в историята на общия език. Ако искаме да иронизираме Виноградов, ще кажем, че "образът на автора" е оправдателната му измислица, своеобразен компромис с идеите на формалистите, неоидеалистите, теоретиците на историческата поетика и неговите възгледи върху поетиката и стилистиката. Затова Виноградов настоява езикът на художественото произведение да бъде предмет на няколко науки, а "образът на автора", като изследователски проблем на науката за художествения език, "обраства" още повече. За това имат вина и някои извъннаучни фактори. Още от 30-те години Виноградов е критикуван за структурални възгледи, "формално-логически уклон" и пренебрегване на социологичната гледна точка към езика120. Виноградов е принуден да "се корегира"; той намесва и социологически подход към "образа на автора", а това означава възможност в онова време за идеологизация при интерпретирането на проблема. Друг е въпросът, че практически, в своите изследвания и анализи, Виноградов не се поддава на тази възможност.Теорията на Виноградов върху езика на художествената литература от 50-те години насам не претърпява вътрешно развитие.В резултат обаче на изследванията му върху стила на автора или на произведението като индивидуална система от езикови и композиционни средства, както и на връзката на тази система с речевите разновидности на "общия език", Виноградов дава основа за характеристика на индивидуалните стилове на художествените текстове, на стиловете на поетическите школи и на развиващите се в историята на литературата стилови направления.

У нас тезите на Виноградов върху стилистиката на художественото произведение проникват през 60-те години, но се застъпват само частично от някои автори. Изследванията на Виноградов са актуални и популярни всред изследователите, но честото позоваване и цитиране на съчиненията му не означава, че с него с бил осъществен действителен и творчески диалог.Популярността си у нас Виноградов дължи главно на теорията за функционалните стилове. С нея той е известен и в останалия славянски филологически свят. Развива я след втората половина120 Вж. Предговора "От издательства" към книгата "О художестве-ной прозе", 3-8.170на нашия век главно в книгата си "Стилистика. Теория позти-ческой речи. Позтика." (1963). Разработката за функционалните стилове се основава на структурното езикознание и още по-точно на неговите постижения в Прашката лингвистична школа. В посочената книга Виноградов за пръв път дефинитивно отделя от стилистиката на художественото произведение стилистика на езика или структурна стилистика. Тя именно описва отношенията и връзките между "различните съотносителни частни системи от форми, думи, словосъчетания и конструкции вътре в единната структура на езика като "система на системите". Онова, което за Прашката лингвистична школа са "подезиците" или "подисистемите" - за Виноградов са "стиловете" като системи на системата "език". Стиловете са функционални, което ще рече противопоставящи се по своята функция, напр. разговорен стил, противопоставящ се на писмен. Противопоставянето и сходството на функционалните стилове е въз основа на техните особености. Като имаме предвид, че още когато се занимава с езика на художественото произведение Виноградов разглежда модели на устна и писмена реч, отразени в структурирането на монолога и диалога, търси мотивировката им в социалната стратификация, подлага на чисто лингвистичен анализ текстовите структури, можем да твърдим, че развитите идеи за структурната стилистика отдавна зреят у Виноградов и имат мотивирано съгласуване с концепциите на други структуралисти. За разлика обаче от Прашката лингвистична школа, която свързва функционалното разчленение само с книжовния език и в границите на неговата система разкрива "подсистемите", Виноградов вижда най-напред този модел в езика на художественото произведение. Нещо повече - съществува същата йерархия: езиковата система се възприема като структура, чиито елементи са функционалните стилове, така както езикът на едно художествено произведение йерархически степенува монолога и диалога като структурни цялости. Това мотивира и твърдението на Виноградов, че стилистиката не може да започне наблюденията си от фонемата и да се изкачва стъпаловидно нагоре, а точно обратно - да стигне до фонемата.Българската стилистика след 50-те години дължи своето развитие главно на Виноградовата функционална стилистика. Някои автори са по-близко до нея, други правят самостоятелни разработки, придържайки се само до основната картина, която дава функционалното разчленение на книжовния език. Съвременното развитие на функционалната стилистика вероятно ще я постави в положение на интеграционна наука. В нейната сфера ще се преплитат все по-неизбежно интересите на лингвистиката, семиотиката, социолингвистиката, психолингвистиката и др.171

4.4. СТИЛИСТИКАТА НА ПРАЖКАТА ШКОЛАИсторическата справка гласи: Пражкият лингвистичен кръжок е организиран през 1926 г. от Матезиус; обединява чешки и словашки учени - В. Матезиус, В. Скаличка, В. Травчичек, Б. Хав-ранек, Я. Мукаржовски, Й. Вахек, Б. Трънка и др.; руските линг-висти-емигранти: Н. Трубецкой, Р. Якобсон, С. Карцевски. Развива най-голямата си активност между 1929-1939 г. Основните възгледи на школата са развити в прочутите "Тезиси"121 от 1929 г., а в десетилетието от същинското й съществувание се появяват теоретичните трудове на нейните основатели. Името на Пражката школа се свързва преди всичко със създаването на функционалната лингвистика и фонологията - блестящо изградена теория,

почиваща на преодоляването на някои недостатъци в теорията на Сосюр, свързани с дихотомиите език-реч, синхрония-диахро-ния.122Нека върнем нещата малко назад по отношение на антиномията синхрония-диахрония. Р. Барт12^ твърди, че от схващането на Сосюр и Бали се оформя "парадоксът Сосюр-Бали", изразяващ се в следното:Преди всичко езиците непрестанно се изменят, но да функционират могат само когато в статуса им има стабилитет. Във всеки момент от своето съществувание те представляват продукт от временно равновесие. Това равновесие е равнодействуващата на две противоположни сили: от една страна традициите, задържащи изменението, което е несъвместимо с нормалното употребяване на езика, а от друга - активните тенденции, тласкащи този език в определено направление. Противоречието се преодолява, когато не се смесват двете разнотипни харакеристики - на функционирането и на развитието. Различни структурални школи вървят по различен път, за да избегнат този парадокс. Пражката лингвистична школа го избягва, като приема, че към езика трябва да се прилагат структурност и функционалност.Тъй като Пражката лингвистична школа първа в историята на езикознанието систематизира и обяснява терминологичния апарат, с който си служи, а това означава, че изяснява и обяснява всяко"' Тгауаих йи Сегс1е ипашяНяче йе Ргаеие (ТС1.Р), 1929-1939, V. 1-8;ТЬезеч, Тгауаих Ди Се1С;е ИпешзНцие с1е Рга ие, 1, Рга ие, 1929.122 Вж. Я к о б с о в, Р. Разработки целевой модели язмка в евролейской лингвистике у период между двумя войнами. - В: Новое в лингвистике. Т. 4. Москва, 1965, 372-377.123 Б а р т, Р. Корени на структурализма. - Служебен бюлетин. СБП, С:, 1970, № 8, с. з"""172понятие и идея, на които почива и се развива теорията й, ще с> възползуваме от собствения й концептивен поглед към самата нея въз основа на Лингвистичния речник на школата, съставен от Й. Вахек:"Лингвистическата концепция на Пражката школа има две особености, от които и двете са еднакво важни и съответствуват на новото, което внася Пражката школа в лингвистиката. Това е преди всичко структуралността (к. м. - В. П.) пражките езиковеди въвеждат в Лингвистическата проблематика проблема за структурата - проблем за структурния характер на езика и взаи-мосвързаността на частите му. Второ, и това не трябва да се забравя, пражката лингвистика е функционална (к. м. - В. П.); Терминът "функция" означава тук, разбира се, задача, а не зависимост. По такъв начин пражките лингвисти се занимават с проблемите на семиологията. За тях, очевидно, различието между езиците е наследство от минали времена. . . . Възможно е школата на Елмслев да заслужава да се нарича структурна, но тогава Пражката трябва да бъде наричана по някакъв друг начин или най-малкото следва да се върне предишното й название - функционална и структурна лингвистика. . . "124.По такъв начин изходната теза за Пражката лингвистична школа (по-нататък ПЛШ) се заключава в разбирането, че всяко структурно изследване трябва да има предвид функционалния аспект на езика. Като вземем предвид и концептивното й положение по отношение на антиномията синхрония-диахрония, ще посочим, че освен функционалния аспект ПЛШ посочва и еволюционния, който включва възгледа й за динамичния характер на процесите и отворената природа на езиковата система. Но този аспект с оглед на стилистичната й концепция е по-малко актуален, поради което само го маркираме и поясняваме накратко: еволюционният възглед на ПЛШ снема остротата на противоречието синхрония - диахрония, което е присъщо на Сосюр.Сосюровският постулат за синхронично проучване на езика произтича от разграничаването на реч (лангаж) от език (ланг) и индивидуална реч (парол), т. е. - на социална система за разбиране и реализацията на езика в индивидуалните речеви актове. Следователно, когато се изследва езикът (ланг), основният интерес е насочен към системата, в която и за която елементите функционират. Във връзка с това Сосюр признава единствено позиционното съществуване на езиковите елементи, напр. важни са само124 Вахек, Й. Лингвистический словарь пражской школи. Москва 1964,

с. 250.173

онези особености на звука, с които той се противопоставя на другите звукове, а не които са негова характеристика - фоничиа, артикулационна, акустична. С други думи, на езика принадлежи само системата на фонемите. Такава система функционира във всяка епоха, но ние най-добре познаваме системата в съвременността, познаваме я във всичките й функции от непосредствения ни опит. Оттук, както ни е известно, първо място за изследването на езика заема описателната граматика, която единствена разкрива системата. Що се отнася до историята на езика, тя ни е дадена само фрагментарно и се свежда до промени, до смяна на едно състояние на формите с друго. Оттук и остротата на опозицията синхрония-диахрония, синхронична лингвистика - диа-хронична лингвистика, две противопоставени лингвистики по своя предмет и метод на изследване. ПЛШ приема гледната точка на системата и в исторически план. Историческото описание може да изпълни ролята си само като свърже отделните състояния на системата, а съвременното не може да се откаже да види елементите на "миналото", което съдържа в себе си. Якобсон още в 1927 г. твърди "Чистият синхронизъм се оказва илюзия", а в по-ново време Барт добавя: "Учените от ПЛШ диалектически решават въпроса за дихотомиите "синхрония-диахрония" (особено чрез създаването на диахронична фонология) и "език-реч"125. Днес схващането на ПЛШ ни се струва толкова очевидно, че трудно си ^ представяме дискусията в Хага през 1928 г., когато "Прага" и ;"Женева" се изправят в остър спор относно обсъжданата дихо-томия. Прага обаче отстоява положения, които стават основни ;в съвременната лингвистика;- езиковите изменения не са чужди на системата; те не носят ;разрушителен характер. Напротив, цел на езиковите изменения! е много пъти именно установяването на системата, запазването й, ^ възстановяването й и пр.; |- диахроничното изследване не изключва понятията система и 3 функция, защото без тях то е непълно и нелогично; |- синхроничното описание не изключва понятието еволюция.^ Всяко синхронно разглеждано равнище от езиковата система от--| деля елементи от предшествуващо състояние, съвременно и бъ- ] дещо; ^- научното познание на езика в цялост е възможно само при3 съчетаването на синхроничните и диахронични методи. |Тези постановки имат пряко отражение върху "стилистиката"! на ПЛШ. В стилистиката на неоидеалистите центърът на внима'3125 Б а р т, Р. Цит. съч., с. 8.174нието е индивидуалният стил, в стилистиката на Бали - експресивният израз на езиковите средства под напора на индивидуално или социално мотивирани чувства и ценности. В стилистиката на Прага изпъква нов момент - еволюцията, динамиката на езика създават или изменят столичната маркираност на езиковите средства. Тя може и трябва да бъде изследвана в плана на еволюцията и на съвременното състояние на езика. Ето текстът, включен в един от Тезисите на Пражката лингвистична школа, отнасящ се до тази постановка:". . .От друга страна синхроничното описание не може безнаказано да изключи понятието еволюция, защото даже само при синхроничното изследване на езиковия материал съществуват и се осъзнават елементи на минало състояние, съвременно състояние и формиращо се бъдещо състояние. Стилитичните елементи, възприемани като архаизми, както и разграничаването на продуктивни от непродуктивни форми, са явления от диахронията, които не могат да се пренебрегнат от синхронната лингвистика"!26.Този поглед върху еволюцията, раздвижващ стилистиката на езиковите елементи, е прокаран и в някои от съчиненията на учените от ПЛШ; в по-сложен план се обръща внимание на стилистичната проблематика, произтичаща от асиметричния дуализъм на езиковия знак, защото ако един експресивен фонетичен елемент не притежава в определена езикова система фонологическа значимост, той се явява просто статистическа модификация; ако същият елемент участвува във

фонологическа опозиция, тогава той представлява от себе си стилистическа вариация. Това структурно различие на стилистичните елементи на езика е необходимо да се отчита също така за правилното разбиране на тяхното историческо развитие, доколкото само стилистичните вариации се преобразуват в "нормални" опозиции, ако съдържащата ги дума напълно загубва своя експресивен характер и преминава в сферата на неутралната лексика.Ако говорим обаче за стилистичната проблематика на ПЛШ, както вече отбелязахме, трябва да ги търсим в плана на т. нар. функционално разчленение на книжовния език. Социалната функция, или по-точно - множеството социални функции, които езикът изпълнява, довежда до идеята, че езикът е функционална система, или система от изразни средства, отговарящи на някаква цел. Нито един факт на езика не може да бъде разбран, ако не се вземе под внимание системата, към която този факт принадлежи.126 Ме1апее8 Ипешз^ие йесПеа ай Ргет1ег Сопегев Дев РЬ11о1оеие8 81ауев ТС1.Р 1, Ргаеие, 1929, р. 8.175

Тази идея от своя страна поражда една нова проблематика, свързана с теорията на книжовния език като полифункционална система, с въпроса за ограничаването на иманентизма на езиковите явления и широкото развитие на проблемите на т. нар. култура на езика и езиковата политика, подета още през 20-те години в Русия от Винокур, и въпроса за функционалните стилове.С оглед на нашата задача ще оставим настрана разглеждането на онази силна, но и дискусионна проблематика на Пражката школа, свързана с теорията на книжовния език, и ще се спрем само на част от нея, разглеждаща полифункционалния характер на езика.Обръщайки поглед назад, към лингвистични теории и тези, ще припомним, че Прага не е първата, която се тревожи от въпроса за зависимостта на езиковите форми от целта, на която служат, но безспорно, тя е първата, която изгражда последователната функционална лингвистична концепция.Бали не само че не е чужд на убеждението, че различната цел, с която се извикват на живот езиковите форми, поражда различния характер на експресията им, но разглежда на всички езикови равнища зависимостта между "форма" и "цел". Неговият зрителен ъгъл обаче е друг. Като създател на една стилистична доктрина, която търси скалата на експресията на езиковите средства, той извежда на преден план характера и израза на емоцията в отношение или зависимост от езиковото средство. При това за Бали тази зависимост не се поставя в плана на някаква определена езикова формация - книжовен, писмен, литературен, разговорен и пр. език (независимо, че тези форми неизбежно присъствуват в теоретичните му разработки), а в една единствена опозиция интелектуално / емоционално (разум / чувство), почиваща преди всичко на психологична основа.Каква е връзката обаче между Бали и Пражката школа? Единно поддържаното схващане, че целта, намерението, подбудата на съобщението или изказа довежда до създаване на определени редове, типове или системи от специфични форми на всички равнища на езика - от фонологичното до синтактичното. Или с други думи казано: целта ражда системата от форми.Ако се върнем по-назад, ще уловим идеята за функционалността на езика, но по друг начин изразена, у Бодуен де Куртене:"Кажднй индивид может иметь несколько индивидуальньк ;"язнков", различающихся, между прочим, и с произносительно- ', акустической точки зрения; язнк каждаго дня, язнк торжественьш, язнк церковной проповеди или униврситетской кафедрн и т. п. (в соответствии с сопиальним данного индивида). В разнне минутьг ;176 1жизни мн пользуемся различннм язнком, в зависимости от разньк нушевннх состояний, от времени дня и года, от возроста, от преж-дих навиков речи и от новьм приобретений. . . "127.И в статията на Л. В. Щерба "О разннх стилях произношения и об идеальном фонетическом составе елов" (1915 г.)128 четем;

"Вопрос о разньк стилях произношения не является новьш в фо-нетике. П. Пасси в своей классической книжичке "Ьев копа йи Ггапса!>", вишедшей недавно 7-м изданием (первое издание в 1887 г.) различает следующие етили ргопопс{аНоп : ГатШеге гарМе, ргопогкдаУоп ГаппНеге га1егШе, ргопопс1айоп во^пее, рго-попс1айоп йгез 5о1п пее. Два примера из русского язнка могуть понять, в чем тут дело: здрасвтвуйте и здрасте, человек и чек, го-ворит и грит принадлежат, очевидно, разннм стилям произношения. . . Внимательное наблюдение показнвает, что зто лишь крайние случаи и что полньге форми в сущности в обнчайной речи никогда не употребляется" (с. 21).Към това трябва да прибавим и първите формулировки на Бюлер за основните езикови функции, от които Пражката школа прави само крачка, за да стигне до своето понятие за функционалните езици.Руските езиковеди последователно развиват концепцията за функционалното разчленение на езиковата система. Казаното от Бодуен де Куртене и Шерба намира, както посочихме, място и в разбирането на Виноградов през 30-те години за функционалната разчлененост на "общия език". Идеите се носят в научната атмосфера, те се опират на структуралиста мислене за езика като система от системи, но Пражката лингвистична школа, освен към структурния подход към езика, насочва вниманието си към "целевия модел на езика" (както се изразява Якобсон), т. е. - "модел 'средство - цел'"129. Такъв стремеж произтича от общопризнатия възглед за езика като средство за комуникация - възглед, който не блести с никаква оригиналност и може да се намери във всеки отколешен учебник, но идва момент, когато признаването на езика като средство за комуникация трябва да породи нов възглед, нова идея, а това е, че езикът е средство за комуникация, която е обвързана с определени задачи или цел. "Таким образом, - пише Р. Якобсон, - злементарное требование анализировать все свойства язнка, связаннне с тем, что язнк является инструмснтом, под127 Цит. по Ж и р м у н е к и й, В. М. Теория литератури. Позтика. Стилистика, с. 22.128 Вж щ с р б а, Л. В. Избраните работн по русскому язнку. Москва, 1957, 21-25."° Я к о б с о н. Р. Цит. съч., с. 374.12 Българската ствлжствха до 50-те годнви на XX в. 177<А ^ ^ '\ '^ о 'с. \\

углом зрения задач, для вьшолнсния котормх зти свойства предназначени, вьгглядело как смелое новшество. Длительное пренебрежение к исследованию целевого аспекта язьпса (то есть отНо-шений "средство-цел" в язнке) - пренебрежение, которое все еще живет в некоторнх академических кругах, - исторически объясняется укоренившимся страхом перед проблемами, связан-ннми с идеей целенаправлености. Позтому вопросн генезиса вн-теснили вопросн направленисти, а поиск предпосмлок заменил исследование целей"130.Първите крачки за построяването на такъв модел за Пражката лингвистическа школа се извършват при изучаване на процеса на артикулацията на звуковете в отношение към акустическия им ефект и анализа на звуковете на речта, като се отчитат различните цели, на които служат в езика. Именно тук трябва да подчертаем, че освен различието на ПЛШ със Сосюр по отношение на синхро-нията-диахронията, съществува още една контраверсия, а именно, че ПЛШ не поддържа позицията на структурализма от "чист" вид, който е абстрахиран от материалната реализация на езиковите структури. Фонологията се свързва с функционалните интерпретации на артикулационните и акустични особености на звуковете. Противно на датския структурализъм и малко по-късно на американския, ПЛШ не се опира на формалния дистрибутивен анализ, а държи сметка и за емпириката на звуковете. Поради това И Елмслев твърди, че "фонолозите" приемат от Сосюр това, което е "най-малко революционно". Това обаче "най-малко революционно" се оказва не толкова лошо за ПЛШ, защото именно емпиризмът й позволява да постигне своите изключително големи успехи в областта на конкретната изследователска работа върху езика и в частност върху стилистиката.

Теоретичните проблеми на Пражката стилистика изцяло се опират на функционализма и структурализма. Първият тезис на Школата е свързан с разбирането на езика като "функционална система". Никое друго направление в езикознанието не изтъква така категорично, че "Езикът, явявайки се продукт на човешката дейност, както самата нея, притежава целева насоченост. . . Затова към лингвистическия анализ трябва да се тръгне от функционална гледна точка. От тази гледна точка езикът е система от изразни средства, служещи на определена цел..131. Вторият тезис извежда две основни функции на езика - комуникативна:130 Пак там131 Тезисм Пракского лингвистического кружка. вистический круж ок. Москва, 1967, с. !7.В: Пражский линг-(или функция на общуването) и поетична, като се изтъква, че поетичната има "статус, който се противопоставя на всички специализирани функции на комуникатвината"132.Така се утвърждава не само автономията на поетичния език, признавана и на другите функционални езици, но и паралелното, успоредно битие на поетичния език с книжовния. Основанието за това се крие в спецификата на поетичния език като семиологична система, в която знакът функционира с насоченост не към озна-чаемото, а към самия себе си. Ето какво четем в Тезисите, свързани с поетичния език:"Организиращият признак на изкуството, по който последното се отличава от другите семиологични структури, това е насочеността не към означаемото, а към самия знак. Организиращият признак на поезията служи именно на насочеността към словесния израз. Знакът е доминантата в художествената система и ако историкът на литературата приема за обект на своето изследване не знака, а това, което се означава с него, ако той изследва идейната страна на произведението като независима и автономна същност, то с това той нарушава йерархията на ценностите в изучаваната от него структура. . . Трябва да се изучава поетичният език като такъв'33.Става ясно, че формулировката за поетичния език с много близка до тази на Якобсон от времето, когато е член на ОПОЯЗ и стои в центъра на школата на руския формализъм. Но ако новата школа се беше примирила да остане само вариант на Якобсон, тя нямаше да напише нова страница в теорията на поетичния език.Възгледите на школата може да бъдат систематизирани. Част от тях се преплитат с теоретични въпроси върху книжония език, но взаимоотношенията им в случая не ни интересуват.1. Книжовният език не е понятие равно на етничния или на народния. Книжовният език е ангажиран с културната дейност на обществото, разностранна и многопластова в съвременното общество. Той съществува в две форми - писмена и устна, всяка от които е свързана с културната активност на обществото.Конкретните обществени ситуации изтъкват на преден план специализирани функции на езика, които позволяват да се формират системи със свой нормативен комплекс в границите на книжовния език. Идеята на ПЛШ в този пункт е сходна, само сходна, с риторичното схващане за трояката класификация на публичната реч, всяка от които фиксира определен тип "норма" на избор и изпол-132 Пак там, 28-32. 111 Пак там, 31-32.179

зуване на езикови средства. В древната риторика целта, предназначението, създава нормата - композиционна и езикова- на дискурса; в тезиса на ПЛШ целта на общуването извиква на живот зиковите системи с определен нормативен комплекс и реализирани въз основа на него езикови съобщения.2. Хавранек изделя две основни функции на книжовния език:комуникативна и поетична. Поетичната излиза извън интересите на автора, защото се реализира в сферата на естетическата дейност. Й. Вахек прави следното точно разграничение:

"Във връзка с обществената роля на езика необходимо е да се отчитат различието на неговите функции, което е свързано с отношението между езика и извънезиковата действителност. Съществува комуникативна функция на езика, която е насочена към озна-чаемото, и поетична функция, която е насочена към самия знак"134Мотивацията на ПЛШ е следната: "Езикът може да ни инфор-' мира преди всичко за обектните отношения, т. е. за отношенията между знак и реалност, към която знакът се отнася, тъй като езикът, устен или писмен, се стреми главно да изрази реалността, да й влияе пряко или поне косвено. Изкуството, напротив, е образцов материал за изучаване на вътрешния строеж на самия знак, за установяване на връзката между символа (напр. звук, цвят и т. н.) и неговото значение, а също за изучаване на сложното напластяване на значения".3. В границите на комуникачивната функция могат да се разграничат три други:- разговорна- професионална (практически специализирана)- научна (теоретически специализирана)Всяка една от тях изгражда свой "функционален език", разновидност, подсистема на книжовен език. Всеки функционален език, който служи да се предаде определена информация, според Хавранек, се отличава с:- единство в семантичен план;- различна степен по точност на лексикалните единици - от относителната свобода в намирането на съответни названия на предметите до формулата, или различна по тип фразеология;- различна по степен експресивност на езиковата единица. Функционалният език е дълготрайно образование, със структурна стабилност и йерархическа зависимост на елементите, основаваща се на функционалната съподчиненост. Всеки елемент от системата "функционален език" получава стойността си в системата именно като елемент на системата.180134 В а х е к, Й. Цит. съч., с. 253,4. Покрай понятието 'функционален език' Хавранек въвежда понятие 'функционален стил"36. Различието между функционалния език и функционалния стил се заключава в следното: функционалният стил се определя от конкретната цел на едно или друго изказване и представлява функция на изказването, т. е. на "речта" раго^, докато функционалният език се определя от общите задачи на нормативния комплекс на езиковите средства и се явява функция на езика (1апеие).Следователно тук се появява едно твърдение, което се оказва изключително плодотворно във функционалната стилистика, развиваща се и в наше време, а именно - функционалният стил се основава на жанровата структура ("вид" изказване или "тип" изказване); той е неделим от нея; стилът се свързва с конкретно жанрово определеното събщение. Напр. може да се разграничи:стил на лекция, стил на писмо, на проповед, на изказване, доклад и т. н. Може да се говори още за стил на кодифицирано книжовно съобщение, стил на разговорно съобщение и т. н.Понятието 'стил' (в смисъл 'функционален') към понятието 'функционален език' се съотнася както вид към род.Стилът (функционалният стил) се свързва с жанровата структура на текста, но текст, структуриран извън поетичната функция на езика, защото поетичната функция се изразява в преструктуриране на отношението между з^тПаш; и а^тПе, или в трансформация на самия знак. Поетичният език е самостоятелна, автономна структура и изключва понятието 'функционален стил', свързано с различните функционални езици.Това схващане може да се разбере по-добре, ако се опитаме да поясним недотам ясната, но все пак поддаваща се на изяснение постановка:Езикът (системата), като функционираща система, поражда своите функционални подсистеми (функционални езици), а в техните граници се създават функционалните стилове или просто 'стилът', удовлетворяващ изискванията на текстовете в тяхното жанрово разнообразие. Поради спецификата на поетичния език, трансформиращ езиковия знак с естетическа цел, която е различна от

комуникативната, понятието 'поетичен език' и 'стил' не се посрещат едно с друго. Те са от различен разред и не се отнасят към едни и същи явления.Следователно стилът се свързва с индивидуалните структурни особености на съобщението, "надиндивидуален" и обусловен от условностите, при които се изгражда определен тип изказване.135 Г а в р а н е к, Б. Цит. съч., с. 437.181

В системата на всеки функционален език функционалният стил удовлетворява "надиндивидуалните" структури на определени жанрове, а "индивидуалният" стил удовлетворява или се свързва с индивидуалния вкус при изграждане на жанровата структура (устна или писмена).136 Хавранек твърди, че съвкупността от средствата на индивидуалния стил съставят "индивидуалното" говорене (реч) или писане, но нито стилът като индивидуализирана структура, нито функционалният стил влияят върху общото функционално разслоение на книжовния език, защото те са само "ти пове организация на езикови изрази"137.Нека обърнем внимание на още нещо в тезата на ПЛШ по-отношение на функционалния стил - това е заложеното в нея понятие за "избор" или "стилът като избор". М. Майенова, която специално оглежда понятието 'стил' във връзка с идеята за избора, твърди с основание, че "понятието стил, според Хавранек, предпоставя понятието избор от съществуващ репертоар. Понятието 'функционален стил' акцентира не върху въпроса за индивидуалността или личността, която прави избор за съставянето на текста, а върху избора на елементи и тяхната организация, установени в определена култура. Функционалният стил може да бъде характеризиран както от гледище на извършения избор от елементи, свързан с даден репертоар, така и от гледище на отношението към други действуващи в дадена култура стилове. Конкретният текст е резултат от много избори и мотивации, в които влизат и чисто индивидуалните преференции. Но конкретните черти на стила на жанра във всеки конкретен текст подлежи на конкретно разчитане'"88. Защото стилът и само стилът - това е индивидуализираната (автономна) организация на езиковото структурно цяло (интегрално цяло) като обикновена манифестация на езика, т. е. избор и организация (индивидуална) от определен контингент езикови средства. А стилистиката като специална дисциплина, която изучава стила в този смисъл, е част от лингвистиката.Както изтъкнахме вече, идеята за стила като избор свързва ПЛШ Със старата риторика и със съвременните стилистични теории, появили се на основата на структурното езикознание. Експли-цитно или имплицитно тя се защитава от всяка лингвистична теория за стила, свързана със структурализма и, независимо от сериозните й контраверсии, не е предала позициите си на една от най-популярните теории.

136 Г а в р а н е к, Б. Цит. съч., с. 438117 Пак там, с. 439."8 Вж. М а у е п о \\' а, М. К., цит. съч., с. 331.Остава ли живо понятието 'функционален език'?Извън границите на школата - не.Виноградов, който от 30-те до 60-те години усърдно се занимава с функционална стилистика, заменя този термин с термина 'функционален стил', носещ познатата идея на ПЛШ за 'функционален език'. Но ученият нито веднъж не е представил експлицитно листата на функционалните стилове на езика. И още нещо: когато говори за "стилове" (в мн. число), той има предвид именно функционалните стилове (=" функционалните езици"). Но докато функционалните езици в ПЛШ имат точна листа, система и диференциални критерии, в стилистиката на Виноградов съществуват неясни изходни позиции за функционалната диференциация на езика и структурирането му като "система на системите" (израз на В. В. Виноградов).4.4.1. ОСНОВНИ ПРОБЛЕМИ НА ПОЕТИЧНИЯ ЕЗИК В КОНЦЕПЦИЯТА НА ПРАЖКАТА ЛИНГВИСТИЧ1 А ШКОЛААко се говори за ново направление в стилистиката, според една забележка на П. Гиро, което схваща стилистичните явления като иманентни, а не

характеризирани на основата на някаква норма, външна по отношение на съобщението, то започва от Пражката лингвистична школа. Твърдението на френския учен е извън всякакви контрааргументи, тъй като въпреки иманентизмът теоретично е заложен в концепцията на ПЛШ, свързан с функциона-лизма и структурализма.Основният постулат за поетичния език гласи, че "специфичните свойства на поетичната речева дейност се проявяват в отклонение от нормата, макар характерът, тенденциите и мащабите на това отклонение да са различни"139.Нормата принадлежи на всяка езикова система. Поетичният език като функционален притежава обаче своя (НйегепНа вресЖса, която го прави автономен по отношение на нормата, тъй като поетическото творчество се стреми да оперира с автономността на езиковия знак.Якобсон подчертава един важен момент, който не винаги е бил отчетлив за интерпретаторите на школата. Когато се говори182"9 Тезисн Пражского лингвистического кружка. впстический кружок, с. 28.В: Пражский линг-183

за автономността на поетическата функция, трябва да се има предвид нейната и само нейната автономност, а не автономността на изкуството. "Съдържанието на понятието "поезия" е лабилно и променливо, но поетичната функция, поетичността, както подчертават още "формалистите", е елемент ш епеп8, който не може механично да се отнася към други елементи. . . Най-често поетичността е част от една сложна структура, но част, която задължително претворява останалите елементи и спомага за изде-лянето на самостоятелната ценност на цялото140.Следователно "елементът" на поетичността не съществува извън текста; той добива тази функция в зависимост от отношенията, в които влиза с другите знакове в една цялост, структурна цялост. Сравнено със стилистиката на Бали, това положение е не "новата" крачка в стилистиката, а "различната" крачка, която ПЛШ прави по посока на развитието на стилистичната проблематика, почиваща от началото на века до днес върху разбирането на дихотомията:език-реч (или система-текст, код-съобщение). "Никаква стилистика, както подчергава П. Гиро, - не може да съществува без ясна диференциация на тези два плана и два аспекта на анализ"14!.Бали интерпретира текста въз основа на "стилистичната" окраска, която езиковите елементи притежават по своята "природа" извън него; стилистичният анализ на Шпицер и Фослер се осъществява като интерпретация на авторски текст, който не се поставя в отношение към двойката: система-текст, а се възприема само като текст "съвкупност от знакове", свързан с индивидиума на автора. ПЛШ има по-специфична концепция, която приема поетичния изказ сам по себе си като структура - функционална структура - обясняваща се не чрез самата себе си, а в релация спрямо структури от по-висш разред (системата на книжовния '"^ език и литературната традиция). Те именно създават автоном- Л ността й и опозицията й към нормите на останалите системи.През 30-те години, когато Хавранек поставя въпроса за книжовния език и неговата функционална диференциация, отчетливо разграничавайки поетическия език по функция от всички останали функционални езици, Ян Мукаржовски (1932)142 разглежда едно Ц основно положение - "за взаимоотношението между книжов-;:| ния език и поетичния, което може да се разбира двояко".14 ° .1.а 1< о Ь ч г. п, К. С о 1е рое^е? - \'оШ -.т гу XXX, 1933/34, р. 237. 1141 Гиро, П. Цит. сьч., с. 67. 42 Вж. М и Ь а ? о V $ )< ^. .1. ^з2V^^ чр1зоупу а ]аг\-^ Ь&зшз^ . - 1я |8< Д 2 роеЯку, 1582, 34-54. ' мТеоретикът на поетичния език поставя въпроса:- Свързан ли е поетът с нормата на книжовния език; по какъв начин тази норма намира приложение в книжовния език? А теоретикът на книжовния език обратно;- В каква степен поетическото произведение може да служи като материал за установяване на нормата на книжовния език?

Или: теорията за поетичния език се интересува главно от различията между книжовния и поетичния език, а теорията за книжовния език главно от сходствата.В статията си Мукаржовски изтъква, че разглежда взаимоотношението главно от позицията на теоретик на поетичния език, съответно от позицията на поетичния език.Те заслужават вниманието ни и днес.1. Поетичният език не е разновидност на книжовния, а е свързан само с него като език, нарушаващ нормата му, тоест - той е деформацията на неговата норма, мотивирана или подсказана от естетически съображения. В Тезисите се твърди: "Нарушаването на книжовната норма и особено системното й нарушаване дава възможност да се използува езикът за целите на поезията. Без тази възможност поезията изобщо би била невъзможна".Оттук нататък ПЛШ последователно поддържа, че "поетичния! език е отклонение от нормата" и перцепцията на поетичния изказ става на основата на актуалната норма на книжовния език. Мукаржовски стига до крайност, приемайки отклоненията от нормите като деформации, а деформациите като маркери, които изпъкват на фона на нормативното, узуалното. "Деформациите" не са обаче обект на теоретика на книжовния език. Те могат да се проследяват от този изследовател при условие, че в някакъв момент от развитието на езика придобият характер на нормативни езикови средства.Тази теза на ПЛШ, жива и до днес (без крайната формулировка за поетичното съобщение като деформация, а не като "отклонение" от книжовната норма) би могла да се субституира от формула на структурното езикознание за маркираността на поетичния изказ, или на някои негови компоненти. Припомня ни се отново Бали, който търси степента на емоционално маркирания израз по отношение на интелектуалния "идентификатор ", предпочитан именно от общия език (или книжовния) (напр. ям. - немаркиран по отношение на: плюскам, лапам, хрантутя се и др. под. - маркирани). Поради това от синонимния ред ям, лапам, плюскам, хрантутя се ц др. (пример на Бали) глаголът ям може да се използува винаги като немаркиран, когато трябва да се означи действието 'поглъщам храна', докато останалите синоними - само в определени контекстове (за Бали - експресивни).184185

За отбелязване е, че ГГЛШ, разглеждайки този въпрос, обръща внимание на перцепцията. Според нея всяко поетично съобщение може да се възприеме като поетично само въз основа на актуалната норма. Съвременната стилистика на получателя се сродява чрез тази идея с ПЛШ, макар различията да са много повече, отколкото това най-общо сходство. Според М. Рифатер143 - един от най-ярките представители на възприемателската стилистика - задачата на писателя, или отправителя на съобщението, е да привлече вниманието на получателя. Съобщението трябва да бъде декодирано така, че да се получат точки на пресичане, а не на разминаване Между отправителя и получателя (респ. автор-читател). Общото в концепцията на ПЛШ и на Рифатер е отчитането на ангажираността на възприемателя към текста (поетическия текст) и характеристиките на текста, които при декодирането му предизвикват "реакцията". Но различията са твърде съществени. Рифатер приема, че у читателя възниква "впечатление" от качества на текста (в случая стилистически), тоест - за възприемането на текста оказва влияние психически фактор, а ПЛШ приема, че текстът има обективна лингвистична същност, оставаща индиферентна по отношение на психическите дадености на възприемателя. Тази лингвистична същност е отклонението от актуалната норма. Второ, Рифатер също, както ПЛШ, отчита "норма", но тя е "контекст," а "отклонението от нормата" е "стил", "способ", "прийом". При това отклонението е "наслагване" върху съобщението (емфазия)," което се приема за стил, докато за ПЛШ "отклонението" от нормата е "насочването към самото съобщение" (Мукаржовски), или "насочване към знака". То означава функционално изделяне на поетичното съобщение от всички останали, в които знакът функционира като корелат на извънезиковата действителност й по този

начин защитава основната си комуникативна функция. Трето: за Рифатер изходната позиция лежи в теория на информацията и комуникативния модел, а за ПЛШ - във функционалната теория за системата. И, четвърто (ще го добавим с риск за;малко отклонение): Въпросът отправител- получател на естетическото послание за Мукаржовски лежи в плана на самостоятелната му концепция I за поетиката. Нейната семиотична ориентираност свързва Мукар-' жовски концептивно много повече Със съвременните направления> в поетиката, отколкото със стилистикйте на възприемателя, зв;| които важните проблеми се разискват при декодирането на текста^143 Вж. Р и ф ф а т е р, М. Критерии стилистически! о анализа. - В:;, Новое в заруб<.ж.юй лингвистике. Т. 9. 1980, 69-97. (Превод от английска..д език) 1186като лингвистическа и по-точно стилистическа структура. Най-вече и преди всичко естетическата теория на Мукаржовски отвежда към съвременната семиотика. Той издига основен тезис: Творбата на изкуството е високо организиран знак144, различните дялове на изкуството са различни типове знакови системи. Литературното произведение като реалност на словесното изкуство е също знак. Знак, но на какво! На цял контекст от т. нар. социални явления - философия, политика, религия, икономика и пр. Значението на знака е възможността да се отнесе до нещо извън него. Литературната творба е сложен знак, многоизмерима знакова структура, която се определя от: а) релациите между елементите на творбата; б) връзките между тези елементи (и творбата като цялост) със системи от норми, създадени от определена традиция;в) отношението на творбата към комуникативните намерения на твореца, от една страна, и активността на получателя, от друга;г) отнасянето на творбата към определен модел на света.Едва на такава основа творбата може да стане предмет на диалогова ситуация: отправител-получател, част от която ще включва въпроса за кодирането и декодирането на "поетичността" на текста.2. Между книжовния език и поетичния език съществуват функционални различия. "В това се състои същността на проблема", твърди Мукаржовски. Функцията на поетичния език се изразява в максимална актуализация на езиковото изказване. Актуализацията е противоположна на автоматизацията и следователно се явява деавтоматизация на някакъв акт. Колкото по-автоматизиран е актът, толкова по-малко се осъзнава, и обратно-колкото по-силна е актуализацията, толкова по-силно е осъзнаването. Или, както казва Мукаржовски; "При помощта на автоматизацията явлението се схематизира, а актуализацията означава нарушение на схемата"145. Под актуализация ПЛШ разбира използуване на езиковите средства, които привличат вниманието сами по себе си и се възприемат като необичайни, лишени от автоматизъм. Една жива поетическа метафора напр. се възприема като актуализирано изразно средство. "Под автоматизация ние разбираме. . . такова използуване на езиковите средства - изолирани или взаимно свързани помежду си, които се явяват привични за определена задача на израза, т. е. такова използуване, при което изразът сам по себе си не привлича внимнието; от гледна точка на формата""' Вж. М и Ь а ? о V в 1< у, .1. О ^ исазпе рое1к.е - ХщДи? г ооеШ.у, :2-31145 М и Ь а ? о V 5 Ь у, -I. ^а2у1< зр^оу. п а загу1с Ьаяис^у - 1а: 81иЯе2 рое111<у., 37.187

такъв израз се употребява (от говорещия) и се възприема (от слушащия) като нещо условно и се стреми да бъде "разбрано" вече като част от езиковата система, а не само като единица, която се пояснява в конкретното изказване от контекста и ситуацията"146,Такова разбиране на актуализацията и автоматизацията означава, че автоматизираният знак или съобщение в един функционален език може да бъде актуализиран в друг (напр. терминологията като автоматизиран елемент за

функционалния език на науката в поетическия е актуализиран). Актуализацията в поетичния език "се извършва не за да служи на целта на съобщението, а за да изтъкне на преден план самия акт на съобщението, на говоренето"147. Оттук нататък следват множество въпроси за разсъждения, свързани с актуализацията в поетическия език:- актуализацията не може да се смесва с количествения ефект, с актуализацията на максимално количество компоненти;- едновременната актуализация на всички компоненти на поетическото произведение е немислима, защото едновременната актуализация би поставила на едно равнище всички компоненти и това би довело до нова автоматизация;- при автоматизацията трябва да има последователност и системност. Последователността се изразява в актуализиране на елементите в определено направление вътре в самото произведение, напр. в семантично преобразуване на знаковете, които създават разгънати метафорични или последователни метафоричниконтексти.- ролята на доминантата за придаване единство на произведението, специфично единство при което едновременно се чувствува хармонията и дисхармонията, както например при конвергенцията и дивергенцията на еднотипни езикови средства в един текст.С въпроса за актуализацията се свързва възможността да се автономизират отделните равнища на структурата на езиковите Г знакове, както и да се разгледа взаимната връзка между равни- Г щата. Специално в статията на Мукаржовски "За поетическия уЦ^ език"148 е поставена тезата и подкрепена с извънредно богат емпи-1др ричен материал, че фонематичната организация на една творба става носител на някои семантични опозиции или семантични различия. Тази роля може да изпълнява и граматическата орга запия. А взаимосвързаността на езиковите равнища може да*" В а х е к. Й. Лингвистический словарь Пражской школи, с.147 М и Ь а г о V х 1с у, I; Цит. съч., с. 38.148 М и !<. а ? о V а Ь у, .). О 1агусе Ь ашсЬет. - 1п: 51ис1;е г роеику1ЧТ148 М и 93-137188

изрази в подчертаване на семантичната близост или семантичното различие, така както не може да се изрази по никакъв друг начин. Тази постановка, след като вече се появяват й анализите на поетичните текстове, извършени главно от Р. Якобсон, потвърждава разбирането за разликата между значение и означено (или озна-часмо).3. "Насочване към знака". Концепцията за знака, върху която е изградена цялата теория за поетичния език, и до днес остава спорна. Както посочихме, тя възниква още на основата на руския формализъм. "В какво се проявява поетичността? - пише Р. Якобсон, когато вече се числи към Пражкия лингвистичен кръжок, - в това, че думата се усеща като дума, а не само като репрезентант на назования предмет или като изблик на емоция. В това, че думите, тяхното съчетаване, тяхното значение и вътрешна форма не са само безразлично насочени към действителността, а придобиват собствено тегло и стойност.Защо е необходимо всичко това? Защо трябва да се подчертае, че знакът не се покрива с предмета? Освен това, което непосредствено знаем, че знакът се отнася до предмета (А е Ад), трябва да знаем, че отсъствува тъждество между знак и предмет (А не е Ад); тази антиномия е задължителна, защото без нея не съществува поезия и развитие на поезията; поезията е напрежение, активно противоречие между знак и понятие. Когато всичко това се заличи, преминава се към автоматизация и поетическата функция отмира, а това значи и поетичната творба изгубва своята специфика и поетическите си ценности"149.В споменатата статия на Мукаржовски от 40-те години, той се опитва да разграничи формулата "насочване към знака" от гледна точка на теорията за поетичния език и на съвременната логика. Ще цитираме:

"В естетиката по този начин ("насочване към знака", б. м. - В. П.) се определя насочването на вниманието към цялото богатство на израза, и по-специално на функцията му, като при това от хоризонта на получателя не се губят извън естетическите функции на езиковия знак - точно тези три основни функции, които посочва Бюлер в своята ЗргасШЬеопе и нарича: репрецентативна експресивна и апелативна. При естетическото насочване езиковото съобщение свободно осцилира между тях и може във всеки момент да се свърже с една от тях или да се откъсне от нея, или пък да се свърже по различен начин. Именно твърдението, че ези-149 ,1 а 1с о Ь в о п, К. Со )е роеме?, .Гп: Уо1пе 8тегу, 1933/34, р. 238.189

ковото съобщение при естетическото насочване е свободно от едностранна връзка с коя да е от тези функции, защото е насочено към самото себе си и има голяма познавателна стойност!60.Противопоставянето на тези два типа "насочва към знака" води до въпроса за истинността на изказа. Мукаржовски отказва да разглежда обстойно въпроса за "истинността" и "неистинността" на текста, който с въпрос на съдържателната семантика, отнасяща се до това, "какво се означава". Това е все още времето, когато някои въпроси на текста се разглеждат неразделимо, но Мукаржовски и именно Мукаржовски постулира едно от най-важните положения за съвременното литературознание, респ. поетика и теорията на поетичния език, а то гласи: "В поезията, където връх взема естетическата функция, проблемът за истинността не съществува (курс. мой - В. П.), няма смисъл"15!. От тази отправна точка, която не е чужда и на формалистите, но е блестящо изразена от чешкия учен, тръгва съвременната поетика или нейните основни структурални направления. За съжаление обаче някои автори спестяват приноса на Мукаржовски. А без него разсъжденията около "референта" на литературата, несъстоятелността да се търси "истинност" в литературния текст и твърдението, че статусът на литературния текст се основава на измислицата - разсъждения основни днес за литературната наука и стилистиката - са лишени от изходна позиция. По-точно казано началото им лежи в Пражката лингвистична школа. Барт има пълно право, когато нарича^ школата "класическа" и търси развитието на френския структура-лизъм от 50-те години насам и по-специално успехите на Леви-;Строс именно в светлината на нейните изходни концепции, т. е. семиотично-структурални.Но да се върнем отново към проблема, който разискваме. , Мукаржовски отбелязва, че при поетичното съобщение играят! и не могат да не играят роля трите функции, отбелязани от Бюлер.Ч По-късно поетиката и теорията на езика за лириката, епиката и| драмата обръща внимание именно на функциите на езиковото^^ съобщение, изделени от Бюлер, като описателна, експресивна В^И| апелативна. Но по-същественото е друго: ако концепцията на Пси^^ тебня за поетическия език, оспорвана от руските формалисти, свързва с образния и изобразителния характер на поетическ език и търси образа и символа като най-характерен белег на пс тичността, а Бали нито за момент не се откъсва от експресия' израза на емоционалността, ПЛШ в теорията си за поетическ"> М и 1< а Г о V -, 1< , .1. Цит.съч., р. 151 Пак там.'" Пак там.-150

език доразвива и разработва идеята за "поетичността", "литературността", за "насочеността на знака към самия себе си" в поетическия текст.В каква насока обаче трябва да търсим "доразвивалото" и ..доразработването" на теорията за поетическия език?1. ПЛШ извежда перцепцията на поетичния език на основата на книжовния. Поетичният изказ или съобщение се перцепира въз основа на изградени актуално действуващи норми в системата на книжовния език. "Поетичността" е по-голямо или по-малко, но във всички случаи добре "почувствувано" или "усетено" отклонение от привичното, обичайното, нормативното в езика, на който се общува.

2. Отклонението от нормата е свързано с особеното въздействие на "качеството" на езиковия знак. Съставянето на поетическия текст е свързано с такава процедура, че знакът или веригата от знакове да видоизменят своите семантични стойности, повишавайки чувствителността към тях. Тоест те стават "актуализирани" езикови елементи на основата на обичайните, "автоматизирани" средства, с които разполага езикът, изпълнявайки своята комуникативна функция. Поетичният език е език, който се стреми към актуализацията на всички равнища на системата.Анализът на ролята на различните равнища, на които знакът се актуализира, свързва теорията на ПЛШ със семантичните и семиотични теории, чието настояще е стабилно и перспективно.3. ПЛШ насочва вниманието си към проблемите на теорията на литературната семантика и в частност на литературния дискурс - знаковата организация на дискурса и нейния "втори" смисъл, свързан именно с фикцията, не с истинността. Тя стига до постулата, че трябва да се направи разграничение между два типа въпроси, свързани със семантиката: как и какво означава (или обозначава) текстът? - Въпроси - формални и съдържателни, от които първият лежи в плана на лингвистиката и по-точно на линг-вистическата семантика, а вторият в плана на литературоведската инерпретация и по-точно на съдържателната семантика. Нещо повече, запознавайки се с естетическите студии на Мукаржовски, ние ще открием два основни посулата:- литературното произведение като цялост не се съотнася със света, който описва, или с действителността, която "не е верба-лизирана"; то не е равно на информация за определена, известна позната действителност от страна на възприемателя и поради това крие възможността да насочи съзнанието към всичко, което представя света на човешката осведемоност и преживяване. Това с причина литературното произведение да реализира и богата191

скала от ценности (т. е. различни по стойност ссмантики спрямо валоризираната от определени ценностни системи).Казаното от Мукаржовски днес кореспондира с проблематиката на съдържателната семантика.- Поетичният изказ е "функционална структура", т. е. всеки от съставящите я елементи трябва да се анализира във връзка с цялостта, в която е "монтиран". Но също така изказът като цялост не се обяснява сам по себе си или чрез себе си, а в релации спрямо структури от по-висш разред - езиковата система и системите на литературната традиция. Всеки знак на езика, актуализиран в поетичната реч, функционира винаги на основата на двете системи, при което поезията дава привилегия изключително на такива ситуации, в които езиковият знак остава в опозиция спрямо домогванията на двете системи.Казаното от Мукаржовски кореспондира с проблематиката на формалната семантика, която се интересува от "втория" смисъл на знака - конотации, метафорика, каламбури и др., произтичащи от съотнасянето му с двете системи, и знаковата организация на дискурса.4.5. Ж. МАРУЗО - СТИЛИСТИКА НА ИЗБОРАЕдна концепция, която и до днес остава водеща, е стилисти" ката на избора, чиито начала лежат в риториката, както вече изтъквахме, но фактическото й начало в наше време поставя Марузо. Стилистиката на Марузо е вариант на стилистиката на Ш. Бали. "Стилистиката, излизайки от описателната граматика - пише Марузо, - е принудена да прекоси историята, литературата, -областта на чувствата и идеите и да стигне най-накрая до това, което е нейният собствен предмет, до един вид езикова психология на говорещия индивид"152.Вместо да изследва стилистичния разрез на речта, както прави л Бали163, Марузо твърди, че стилистиката трябва да се интересува :||| от онова, което се нарича "похвати, прийоми" на стила. Основ- д ното в стилистичната теория на Марузо е проблемът за стила или стилистичният похват. Езиковият факт принадлежи на структурата на езика, а в какво и кога се появява стилистичният похват или стилът?'" Магоигеаи- .1. Тга11с Де ^уНзи^не аррНс и4е ай 1а1т. Рапя, 1935, ;| р. 6. Я

1" В а 11 у. СЬ. ТгаЯб <1е 51уИ5ияие {тапса^е. Рапз е1с. 1951 (превод на:-Д руски език,, Фрднцузская стилистика". М., 1961). "192По отношение на понятието 'стил' Марузо се разграничава от възгледите, "субективизиращи" стила: "Какъвто е характерът, такъв е стилът" (Платон); "Словото е физиономията на душата" (Сенска); "Стилът - това е човекът" (Бюфон); Стилът е онзи елемент на езика, който принадлежи само на индивида (немски романтизъм) и т. н. "Към това субективиране на проблема - пише Марузо - спада и една теория, дължаща успеха си на изтъкнатия авторитет на своя създател Шарл Бали, който със своя "Трактат по френска стилистика" приема гледището, че стилът е онова, което е най-лично, най-дълбоко интимно и особено емоционално у човека"164.Следователно Марузо добре разбира, че Бали се присъединява към съществуващите теории, които имат субективен подход към категорията стил. Но именно поради това в стилистиката на Бали няма място за категорията стил и стилистиката не се приема като наука за стила. В това отношение Марузо е раздвоен. Той признава приноса на традицията в субективния подход към понятието, но в същото време е наясно, че този субективен подход не може да се съчетае с подхода на Бали към стилистиката като наука за експресивните средства на езика, а не на "езика" на отделната личност.Това схващане (стилът като интимна, емоционална изява - б. м. - В. П.) - продължава по-нататък Марузо - стана отправна точка за плодотворни и проникновени изследвания. . . но някак несправедливо изостави извън полето на стилистичното изследване многобройни аспекти на човешкия манталитет, които са способни да предадат някакво качество на езиковия израз. Смятам, че в редица статии и в две мои книги ("Трактат по латинска стилистика" и "Основна френска стилистика") успях да заменя понятието емоционалност с изразителност, като отделих сред възможните форми на определен изказ един вид "нулева степен", по отношение на която вариантите се явяват качествени, или според приетия от фонолозите изказ "маркирани". Така процесът на оформянето на стила може да ни се представи като "избор" (к. м. - В. П.) между възможните варианти, определен от манталитета на пишещия"166.Това не е помирителна позиция, а една модификация на Бали, изразяваща се в това, че обективно се признават на езика експресивните възможности и изразни средства, но стилът е резултат на избора само на една от тях. "Стилистичният похват се появява,154 М а г о и г е а и, 1. Nа^и^е, с1е8ге& е1 яиа1Не <1е Ь'ехрге8&юп 5<уПх11-Чие. - 1а: 81П - ипй РогтпргоМете 1п <1ег 1Лега<иг, НеМе1Ьсге, 1959, р. 16. '" Пак там.13Бют*км ствлвстажа до 50-те годвви ва XX в.193

когато при две възможности за изразяване от гледище на граматиката може да се запитаме защо авторът избира едната, а не другата и когато приоритетът, който се признава на едната от тях, може да се интерпретира като възможност, изразяваща специална ценност"15'.Така според Марузо разликата между език и стил може да бъде еквивалентна на разликата между обективната реалност на езика и определената форма, която той притежава поради субективното предразположение на изказващия се. В подкрепа на своето разбиране Марузо се позовава на:Е. Херцог: "Терминът стил ни помага да посочим отношението, което взима писателят към материята, която му поднася животът";Л. Шпицер: "Чрез думата стил разбираме системното привеждане в действие на елементи, доставяни от езика";П. Гиро: "Стилът е онзи аспект на изказа, който е резултат от избора на изразни средства, определен от натюрела и целите на пишещия или говорещия".Най-важно е обаче, че Марузо не остава оголено понятието избор. То се нуждае от тълкувание преди всичко поради факта, че има свои граници, които се налагат от:- придържане към смисъла;

- придържане към правилността.И така привеждаме самите разсъждения на Марузо:а) между ипе реН1е кшкоп и ипе ггщкоп реШе; които имат едно и също значение, изборът е възможен; б) между ип Ьотте Ьгауе и ипе Ьгауе Ьотте, които имат различно значение, изборът е невъзможен;в) между 11 т'еп аоггиеп!: и ]е т'еп 5оиу1еп5, всяка от които/е правилна форма, изборът е възможен;г) между 1е т'еп 501гиеп5 и ]е т'еп гарреИе, втората от които ЛИ е погрешна - изборът е невъзможен. ЩВъзможност и невъзможност за избора - поради липса на' '"~ алтернатива. За да се изрази напр. понятието Ь1атег (бълг. 'укорявам') езикът разполага със синоними, всеки от които се отнася до нюанс в качеството: герптапаег, сйарИгег, аетопсег, аатб-пев^ег, гопаег, аМгарег (на бълг.: мъмря, чета конско, коря, наставлявам, хокам, пипвам те за), но изборът на един от тях може' и да не е възможен в дадена ситуация. " 'Стилистичната стойност може да се определи само по отноше-2 ние на един нулев еквивалент. Напр. френският език разполага156 М а г а и г е а и, -Т. ТгаКе с1е 8<уИ5^ие аррИц^йе ай 1а<ш. 1тгос1ис1юп.само с качественото прилагателно 1^V^е5^ие (бълг. книжен) като съответствуващо на Иуге и то има пейоративен характер. Стили-етическата стойност на Пугеадие се определя само по отношение на един нулев еквивалент.Избор може да има при всички езикови елементи или при елементите на различни езикови нива. Зависи дали смятаме да изтъкнем дадена езикова форма със стойност на стилистично средство, тъй като тази стойност може да бъде латентна, а не наложителна. Напр. прави ни впечатление въздействието на "I" в "V Ье11и1е" (водно конче), а в "ИЬе11ег" (редактирам, съчинявам) - не отдаваме значение на присъствието на същия звук.Нека приведем точно езиковите форми, при които, според Марузо, се осъществява избор:а) фонетични (еуфония, какафония, звукова експресия)б) морфологични (в стойността на префикси, суфикси или окончания);в) речникови (видове думи, лексикалната им стойност, структурата на думата, конкретното им или абстрактно съдържание, литературната им или културна принадлежност);г) синтактични (организация на фразата, на съставящите я, на групите);д) изказ (словоред на думите и простите изречения). "По този начин стилистиката ни се представя не толкова като нова област на лингвистиката, колкото като дисциплина, влизаща във всяка една вече призната нейна област"!57.През 60-те години Енквист"8 ще предложи някои процедури, с които ще мотивира по-точно от Марузо на какво почива изборът и кой избор е стилистичен. Успоредно с това той ще отправи критика към теорията за стила като избор, но независимо от неговите сериозни аргументи тя и до днес ще остане една от водещите теории. Сама по себе си тази теория поставя въпроса и за нормата и отклонението от нормата, както и основния въпрос норма-избор. В своя съвременен вид обаче теорията започва да се развива от 60-те години насам и дискусиите, свързани с нея, излизат извън обсега на нашето изследване.И така стилистиката на Марузо, развиваща се до средата на нашия век, се основава:Първо, на тезата, че към стилистиката се отнасят езиковите прояви, които са резултат на избора на езиковите средства, а157 М а г ° и г е а и, ]. Nа^и^е, Йевгся е1 оиаЖе Де Гехргеявюп 8(уи8^ие.Р. 17. ..158 Вж. Е п 1< V ; в I, N. Е. Оп ДеПгипе в1у1е, 1970, 3-55. (Отделен отпечатък).194195

граматиката описва и изследва системата като постоянна опозиция на съставящите я елементи. Въпросът за избора е обърнат с лице към езика на

писателя и причините за един или друг избор лежат в творческите подбуди на писателя, включително и психологията му.Второ, Бали реконструира системата на емоционалните средства на езика. Текстът е изходната точка, а не резултат за експресивната (стилистичната) система. Марузо, обратно - вижда задачата на стилистиката в оценката на избора, извършен в определен текст от определен автор. Трябва да се стигне до познанието на текста, което означава и познание за творческата същност и подбуди.Трето, необходимо е, според Марузо, да се изучи постоянната или променяща се дейност, стремежът, необходимостта, намеренията - по-неясни или изяснени, съзнателни или несъзнателни действуващи фактори, които във всеки определен случай могат да бъдат привлечени за тълкуване на избора на експресията и за създаването на текста като такъв. Марузо не посочва обаче ана-лизационни процедури за тълкуване на избора.4.6. ДОКТРИНИТЕВ края на първата четвърт на нашия век Боян Пенев публикува статията "Нашата интелигенция"!69, в която ще откроим само един момент: "Тя (интелигенцията, б. м. - В. П.) е още твърде ^ колеблива в своя вкус, твърде неустановена в избора си. И не | би могло да бъде инак. Незакрепнала още, малолетна, неприоб- Д щена към една висока култура, тя се поддава обикновено на ча- д етични случайни влияния. Отделните национални култури й въз- ^ действуват само с известни свои страни, понякога съвсем несъ- Ц ществени - с известни качества, които съответствуват на нашия д ум, на нашето духовно състояние. Това, що се възприема, не се д разработва по-основно, не се подлага на сериозна критика; ця- ^ постното, общото, голямото остава скрито за погледа; не се из- Ц хожда от едно разумно отношение към него и неговите прояви"160. ДРазвитието на европейските стилистични концепции е част от |'" развитието на свободни и самостоятелни култури. Опитът ни за | очерк върху някои от теориите на XX в. е твърде неизчерпателсн' '|д

159 "З л а т о рог", 1921, № 4-5, 225-249 .Препечатана в: Пенев, Б. Студии, статии, есета. С., 1985. По-нататък ще бъде използувано сгщ-пго издание.160 П е н е в. Б. Студии. . . с. 47.за мащаба на създаденото върху езика и стила на художествения текст при това само до средата на века, когато част от теориите са стигнали до по-завършено развитие. Тези теории, неотделимо свързани с философията, литературата, психологията и езикознанието, което в нашето изследване не е посочено с необходимия израз и интерпретация. При това подчертахме твърде определено, че корените на стилистиката лежат в една от най-старите и силни науки - риториката, която и до днес остава свят - неизчерпаем на идеи. Риторическата традиция у нас намира почва през Възраждането и дава поглед към стилистичната проблематика, но след Освобождението науката стилистика "незакрепнала още" и "малолетна", "неприобщена към една висока култура", търси път към приобщаването си. То става не толкова трудно, колкото частично, нащърбено, непоследователно. Пак Б. Пенев твърди:"Всеки ден тук (т. е. у нас - б. м. - В. П.) провъзгласява първенството на нови школи, нови течения, отрича се един стил, за да се въздигне друг. Ала жестоко ще се измамите, ако отдадете това на по-траен духовен интерес"161.Траен или не, но в духовния интерес на българското общество не присъствува стабилен интерес към стилистиката. Като изключим школските стилистики, на които също ще отделим внимание, стилистиката, образно казано, е попътна трънка, която закача някого и той от немай къде й обърща внимание.Тук ще отдадем заслуженото на стореното от българските литературоведи и езиковеди, но именно то показва, че нито едните, нито другите осъзнават и осмислят нейната същност на наука, към която са съпричастни техните науки. И ето че се получава нещо странно. Тази българска интелигенция, между която са филолози, литературни историци, литературни критици, писатели, изкуствоведи, обърнали очи, както вярно твърди в посочената статия Б, Пенев, към Франция, Германия, Русия, към културата, образованието, просветата, остават настрана от Фослер и Шпицер, Бали и Марузо, руските формалисти, които променят

руслото на дотогавашното литературознание, теорията за поетическия език и поетиката на Мукаржовски. Как да си обясним този факт, около който все пак кръжим на няколко пъти?Като изключим спецификата на историческата и културната ситуация у нас, съществуват факти от научната ситуация, които играят роля за характера на интереса към стилистиката и оформянето на стилистичните доктрини. А те са следните;161 Пак там, с. 47.196197

1. Основното направление в нашето езикознание до 40-те години е младограматизмът; основен метод за проучване на явленията е историческият.Последиците за българската стилистика от този факт не са благоприятни. Младограматизмът (респ. позитивизмът) изключва от интересите на западноевропейското езикознание проблемите на стила и ги предоставя на литературната наука. Аналогична позиция заемат привържениците на направлението и у нас. Не Са много лингвистичните трудове, които могат да се четат с такова увлечение и ангажираност дори от неспециалисти, както "Увод в общото езикознание" (1927 г.) на Ст. Младенов и "История на българския език" от Б. Цонев, част от която е "Общи принципи на езикознанието с оглед на българския език"!62. Това се дължи не само на езика и стила на двамата университетски преподаватели, но и на конкретната проблематика и илюстративен материал, който я съпътствува. Защото сравнително-историческото езикознание, както е известно, изследва лингвистичния материал, във връзка с исторически и'общокултурни фактори, разкрива психологически стимули, въздействието на професионалната и социална среда върху езика, но остава в пълна алианиация към проблема, който в други езикови теории от XX в. играе роля, а именно личностния, реализиращ се в "стила" или в дискурса като "специфичен начин на общуване" (П. Гиро). Разглеждайки напр. в "Етимологични и семантични принципи на езиковия развой"163 аналогията, между "образната" етимология на български думи и "образността" на думите, Ст. Младенов твърди: "Тук ние сме при един творчески процес, който по нищо не се различава от езиковото творчество в народната поезия и у отделните художници на словото. . . Изобщо рязка граница между поетическа и прозаическа реч, няма"164. Част от примерите, които привежда Младенов, са при-мери'аргументи и на Потебня за теорията му, свързана с "вътрешната форма", но изводите на двамата изследователи са различни. Руският учен вижда връзката "вътрешна форма" - "образ", за .".З.. да докаже "поетическото съзнание", "поетичността" като присъщи Дд на човешкото съзнание и действието на общ механизъм за раз- "^ витие на "образността" в езика и в творчеството на отделния писател, докато Ст. Младенов поставя ударението върху етимо-. логията и семантиката на думите, които доказват, че различие между поетическа и прозаическа реч няма; "механизмите", по-,раждащи едната и другата реч, са едни и същи; "етимологията дава безбройни примери, от които се вижда как поетическите изрази или фигури стават след време най-сухи, прозаични думи ("срокът е изтекъл", "умът ми не го побира", "ти не схващаш тънкостта на израза" и мн. др.)"166 - продължава по-нататък Младенов.За концептивното противопоставяне у нас на младограматизма срещу неоидеализма интересно свидетелство се явява кратката критична информация на Б. Цонев166 за програмното съчинение на К. Фослер: "Позитивизъм и идеализъм в езикознанието". Той твърди, че с него Фослер "въстава" против "модерното" схващане за развитието на езика (има предвид схващането на позитивизма), разглеждайки езика като продукт на факти, а не "като организъм". Но най-важните критични бележки на нашия езиковед са отправени срещу тази новосъздадена теория, която иска "да основе цялото езикознание върху естетическа основа", да изведе личностния фактор като решаващ за езиковите промени и изобщо да "сведе всички фактори към "стил". "Грешката му (на Фослер, б. м. - В. П.) е, че за воля на своя естетически принцип Фослер

занема-рява много други влияния в езика, които тъй също произвеждат промени"167.В същото време историческият подход към езика ражда все пак една полезна доктрина у нас - историческата доктрина, която, свързана: с проучването на езика и стила на художествения текст, е в полза не толкова на стилистиката, колкото на историческото езикознание.2. В българската литературна наука обстановката е по-сложна:тя е свързана с идеите на романтизма и по-точно - на немския романтизъм, с идеите на историческото и сравнително-историческото литературознание, развивано в Русия, Германия, Полша, Занимават я и нейни собствени идеи върху новоразвиващата се литература. Един от най-стойностните очерци върху характера и задачите на литературоведската наука, представен от Б. Пенев'б>, хвърля обилна светлина върху концепциите, насоките и целите при проучването на литературата. Въз основа на историческата доктрина де развива и схващането за стила като историческа и естетическа категория. Литературната критика, от друга страна, е заета твърде много с разнообразните прояви на художестве-162 Цонев, Б. Общи принципи на езикознанието с о лед на българския'| език. -- Год. СУ, Ист. Аилол. фак. Т. 23, № 2. 1 )27, 2- 0. ," 1" Младенов, Ст. Увод в общото езикознание. С., 1327, 132-"179.:3 1М Пак там, с. 151.165 Пак там.166 Цонев, Б. Цнт. сьч., 71 -72.167 Пак там, е. 72.168 Срв. Пенев, Б. Посоки и цели при проучване на новата ни литература. - В: Пенев, Б. Студии. . . 51-83.198199

ното творчество, включително и с не лесно пробиващите си път идеи на тогавашни авангардни направления и модерно изкуство169.Следосвобожденският период обаче остава изолиран за теорията на руския формализъм, Виноградов, Пражката школа и т. н. Идеите на Виноградов се актуализират у нас през 60-те години170, а на Пражката лингвистична школа от 70-те години171 насам, и то главно в плана на функционалната лингвистика. От друга страна, някои изследвания върху формалната структура на поетичните текстове и архитектониката172 навяват близост с анализите на Брик, но гледните точки са диаметрално противоположни. У нас формалната страна на стихотворния текст се изследва, за да се докаже, че поетическото творчество е творчество на образи;поетическият език - език на образи. Благозвучното и ритъмът са красива дреха, обличаща поетическото вдъхновение, а поезията е музика, "музика вътрешна - картинна и емоционална, и външна - ефектна"173. Далеко са авторите на такъв тип анализи от безалтернативната постановка на О. М. Брик: "Как би не смотрсть на взаимоотношение образа и звука, нссомнено одно:звуки, созвучья не толко звфонический придаток, но результат самостоятельного позтического устремленья. Инструментовка позтической речи не исчерпнвается внешними приемами благо-звучия, а представляет из себя в целом сложннй продукт взаимодействия общих законов благозвучия. Рифма, аллитерапия и пр. только видимое проявленье, частньш случай основшдх звфони-ческих законов"174.3. Високо можем да оценим модела за анализ на стихотворен текст, направен от Иван Хаджов176, който определяме като "доктрина" за приложение на изчислителни методи, но той остава нзо-16' Вж. напр. М у т а ф о в, Ч. Лш !ята в изобразителното изкуство - Златорог, г. I, № 4, 337-340; с.тд. Критика в сп. Пламък, г. Г, 1924, №1 - 10 и др.170 Срв. А н д р е й ч и н. Л., К. Попов, М. Иванов. Съвременен български език, 53-60; На езиков пост, с. 163-169; Янакиев, М.Записки по стилистика на българския език, 1962, 67-70 и др.171 Срв. Попова, В. Нов труд в областта на стилистиката. - Български език, т. XXI, 1971, № 6, 573-577; В и д е н о в, М. Из актуалната прсб лематика на

съвременния български книжовен език. - Год. СУ Фак. слав. филол. Т. 70. 1979, 5-80.'72 Вж. напр. Сакъзова, Н. Музякалност в Яворовата поезия. - Златорог, г. I, № 4, 341-356.173 Пак там, с. 356; Вж. и анализа на Ботсвото четиристипше "Настане вечер - месец изгрее. . . " в: Пенев, Б. История на новата българска литература. Т. 4. С., 1978, 638-639.174 Брик, О. М. Звуковне повтори, с. 4.175 Хаджов, Ив. Някои особености в езика на Ботевите стихотворения. - В: Език и стил на българските писатели, кн. 1. С., 1962, 69-86.200лирано явление, вероятно защото именно отсъствува доктринер-ство (и в този смисъл яе сме точни с понятието 'доктрина'), т. е. мотивировка и обосновка на един нов поглед върху езика на художественото произведение, които биха стимулирали нова гледна точка в стилистиката.4.6.1, ДОКТРИНА ЗА СТИЛА КАТО ИНДИВИДУАЛЕН -ЮРА3 НА ТВОРЧЕСКАТА ЛИЧНОСТ И ТВОРЧЕСТВОТО Н\ АВТОРАТя е отражение по-скоро на литературознанието и сзикозна нието от XIX в., отколкото от XX в., а за отминалия век основем са идеите на еволюционнзма и психологизма, които в началните десетилетия се придружават от романтизма, а в крайните от позитивизма. В европейската научна ситуация в XIX в. се разграничават: романтизъм, обхващащ първата трета на века, материалистическо направление (натурализъм, биологизъм), обхващащо времето докъм последната трета яа века и позитивистично направление, плътно свързано с психологизъм, което обхваща последната трета на века. В нашата литература много често се дискутират схващанията на Иполит Тен, а те, както е известно, са реализации в хуманитарната област на материалистически и позитивистичен концфщии. За най-ярък представител на доктрината за стила като израз на творческата личност и на творчеството на автора бихме могли да приемем Боян Пенев, но при условие че не го откъсваме от историзма в литературознанието. Б. Пенев не остава чужд и на схващанията на нео-идеалистите за стила като израз на индивидуалността на автора, без, разбира се, да прилага техния метод за интерпретация на литературното произведение. Генетичният анализ е чужд на нашия литературен историк; неговите интерпретации върху художествените текстове свидетелствуват повече за връзка с биографи-ческото и психологическо литературознание, отколкото със заявеното схващане, че стилът с особен начин за използуване на езика и индивидуално-стилиститао отклонение от общия книжовен език17'.Не влиза в вашата задача да интерпретираме възгледите на Б. Пенев върху литературната история, концепцията му за факторите - външни и индивидуални - които определят посоките17< Пенев, Б. Посоки и цели при проучване ма новата ни литература. - В: П е н е в, Б. Студия. . . с. 73.201

на литературното развитие; интерпретацията му за историческата обусловеност на жанровете в нашата литература и тяхното развитие, за. т. нар1 "среда" за развитието на литературата - термин, които. И. Тен не определя, а Б. Пенев .с.мята, че може да се тълкува само в психологически смисъл като "национална"- и "социална" среда и т. н. Постановките по тези въпроси са изложени в студията му "Посоки и цели при проучване на новата ни литература" (вж. библиографските данни по-горе) и прокарани последователно в- "История на българската литература". В контекста на тези разсъждения върху проблемите на литературата и литературната история за пръв път обаче в следосвобожденския период Б-; Пенев поставя въпросите-на езика и етила на художественото произведение в теоретичен план. Ето в какво се изразява концепцията на автора, която, макар и обвеяна от външни влияния,/ е осмислена от негови разсъждения и прокарана чрез анализите му върху редица текстове на-класическата българска литература:; 1. Прави се разграничение между "език" и "стил", като езикът трябва, да бъде дотолкова предмет на разглеждане, "доколкото е нужно чрез неговите

особености да се характеризира стилът"1?7. . 2. Под "език" се разбира "общият литературен език".Тук .се сблъскваме с неуяснено понятие. Дали става дума за книжовен език, ;опрямо. който ще се характеризира стилът, или за език на литературата, засвидетелствуван в. литературните текстове, по .отнешенйй на които, се анализира индивидуалният стил. Доколкото, обаче съществува определението "общия", а терминът "книжовен" се използува от лингвистите (установен за пръв път от Балан-"книжовен"), имаме основание да приемем, че Б. Пенев в термина "литературен език" влага понятието 'функциониращия в книжнината като цяло нормативен език'.; . . ... .3. Стилът е ."индивидуален" или ."индивидуалното" като "отклонение" от ."ритмичните и синтактични особености - на общия литературен език", на фонетиката и морфологията му..'.. Дотук се представя гледната,точка, неексплицирана достатъчно, но все пак изразена, за стила като-индивидуално отклонение от общия език или нормата (най-вероятно стимулирана .от стилистиката на Фослер ; Шпицер). , -По-нататък се проектират други гледни точки: . ; -: Стилът е "съвкупност от онези изразни средства, които са тясно, свързани с личността на художника и в хоито той най-не-посредствено-се откроява-като негов, натюрел. От стила ние съдим за основните чувства и представи, отличителни за даден художник.177 Пак там. с. 73. Следващите цитати са от същата страница.202В стила се разкриват променливите настроения на последния, неговият темперамент, емоционалният тон на творчеството му, постоянните пътища на неговите асоциации, мудността или бързината на мисълта му".Без съмнение с тези разсъждения авторът е обвързан с психологизма, пронизващ литературните му възгледи и като че ли именно в разсъжденията за стил, достигащи една от връхните си точки. По-нататък Б. Пенев продължава: "Стилът ни разкрива духовността на поета, неговата наивност или сантименталност, прозаичността или поетичността на неговата мисъл. Посредством стила ние чувствуваме присъствието на поета, на живия човек. . ."178 и т. н. След всичко казано в този дух можем да изведем формулата: стилът - това е личността на писателя.- Стилът е категория, която подлежи на проучване; към нея се прилагат изследователски процедури, които засягат:а) онова, което авторът е възприел от народната реч, живия народен говор, архаичната реч, чужда, не българска реч, и т. н;;б) онези изразни средства, които разкриват образността, пластиката, изразителността на езика на автора, а това са тропите.Следователно анализът трябва да реализира две други гледни точки: гледната точка за "външните езикови влияния" (Б. Пенев);гледната точка за естетиката на речта.А крайната цел на естетическия анализ трябва да доведе до изясняване на единството между формата и съдържанието, а това значи "цялостта на разглежданото творение" (с. 76).В изискването да се постигне крайната цел, която Б. Пенев не постига в собствените си анализи, ученият върви в посока, в която се отправят редица литературоведи, търсейки преди всичко интуитивното решение за пресечната точка на съдържателното и формално равнище на текста.Най-ярка реализация доктрината на Б. Пенев за стила като израз на индивидуалността намира в анализа му за Ботевите стихотворения179. Съпоставен обаче с теоретичните постановки, анализът е едностранчив. Той търси едно - езиковото или ези-ково-риторическото средство като израз на психическото състояние на поета. Чрез "формата" се разгадава душевността на автора и творческата му интуиция да структурира текста адекватно на своето състояние и афекти.178 Пак там, с. 74.179 Срв. Пенев, Б. История на новата българска литература."!. 4. 633-642.203

4.6.2. РОМАНТИЧНА ДОКТРИНАТя няма определен израз у нас какъвто има в европейските стилистични концепции от XVIII в. За отбелязване е обаче, че в различни европейски култури се реализира чрез различни доминанти от схващанията за езика като израз на рефлекси, психически състояния, експресия на духа и т. н. В Италия се развива теория за разграничаване на три типа езици: език на религията, език на поезията, език на работата (практическия живот). В Германия- за езика като експресия, експресия на личностната психика и на народопсихологията. Интересна е концепцията на Вико и поточно - една страна от нея, отвеждаща към въпроса "какво се говори" и "как се говори". "Как" се говори означава да се разгледа естетическата страна на речта, естетиката, стила (връзката с риториката е очевидна). У Потебня в теорията му за "вътрешната форма" и поетичната реч може да се търси отражение на романтичната доктрина, но без наивитета, който й е присъщ при първоначалното развитие.У нас най-добър познавач на романтичата доктрина е М. Арнаудов180, но малко пресилено ще бъде да го наречем неин защитник. Факт е обаче, че обясненията му върху т. нар. "стилно-езикови типове" на поезията се свързват с разсъждения върху поезията и нейните езиково-изразни особености, изградени главно от схващанията на немски, френски и руски романтици. От концепциите за поетическия език М. Арнаудов като че ли се доверява най-силно на Потебня, защото теорията за "вътрешната форма" мотивира образността и формалния й израз в поезията.Стилистиката ни получава от М. Арнаудов теоретични изяснения върху чужди доктрини, главно на романтици, но нова гледна точка върху стила не придобива. По-голям интерес за нея могат да представляват анализите на М. Арнаудов върху творческата работа на Яворов181, насочени към редакционните поправки (или промени) в някои творби на поета. Днес анализапионните процедури на М. Арнаудов биха могли да се осмислят като илюстрация на проблема текст - индивидуална авторска изява.'"Арнаудов, М. Психология на литературното творчество. С., 1965) Първото издание на книгата е през 1931 г.1М Арнаудов, М. Избрани произведения. Т. 1. С. 1978, 121-147.2044.6.3. ИСТОРИЧЕСКА ДОКТРИНАПредхождащите обяснителни моменти я свързаха главно с езиковедите и с Б. Пенев. Иска ни се да я видим обаче очертана за пръв път от Б. Ангелов182, който разкрива взаимоотношението книжовен език-авторски текст. Както обяснява Б. Ангелов, задачата му е да характеризира "ония похвати на нашите писатели, чрез които те се справят със задачите, що им представя липсата в нашия книжовен език на подходни и съответни средства за израз на мисълта и чувството"183. Вярно на замисъла си, изследването посочва "придобивките" (по израза на автора) от въвеждането в поетическия език на народни думи, диалектизми, архаизми и др. "Придобивките" се отразяват върху образността, изразителността, живостта, колорита и т. н. на поетическия текст и в същото време облагодетелствува развитието на книжовния език.През 20-те години историческата доктрина намира най-опре-делен израз у Ст. Младенов184. Нейните постановки са следните:- Необходимост да се проучи езикът на българските писатели, които "имат особено големи заслуги и за нашия език". Писателите изграждат книжовен език, тяхното дело е част от езиковото дело.- Проучването на езика на писателя или на литературното му дело се заключава в изследване на онези езикови средства, които творецът е възприел от общонародния език и обработил в творческата си лаборатория, за да ги върне отново в съкровищницата на езика, но вече с друга стойност.-- Проучване на придобитото в книжовния език от езика на писателя. То разкрива процеса на изграждане на книжовния език. Образци за такъв тип изследвания и анализи са ни дали немците със своите "разнообразни книги и статии. . . върху езика на всички свои по-известни поети и книжовници от най-старо време до днес"185. Не е възможно да се създаде история на

българския книжовен език, ако не сме се сдобили още с изследвания върху езика182 А н г е л о в, Б ни език в ново време. -1-26.18-' Пак там, е. 2.184 М л а д е н о в, истосиюско гледище. сборник. С.,1920, 135- писатели, 99-112.1" Език и стил на българските писатели, с. 99Стреме-Аи н похвати за строителството в книжовния - В: Сборник п чест на професор Л. Милетич. С., 1912,Ст. Към оценката на Базовата дейност от езиково-- В: Иван Вазов - живот и творчество. Юбилеен 150. Текстът е препечатан в Език и стил на българските204

на отделните писатели. "Ние с нетърпение чакаме да ни се разправи подробно как и с какви средства, с какъв домашен (диа-лсктологичен) и чужди езиков материал отделните новобългарски писатели са успели да създадат това дивно оръдие на българската духовна и материална култура, което наричаме новобългарски книжовен език"186.Историческата доктрина не експлицира понятието 'стил' или по-точно не разкрива какво съдржание влага в него. В една кратка бележка обаче на Младенов187, свързана с разглеждане на езика на Вазов "от много и съвсем различни становища", може да се направи изводът, че "езикът" на писателя е понятие, което включва в себе си понятието 'стил'. Езикът е съвкупността от езиковите средства, с които авторът си служи, а стилът (в духа на традицията) се схваща като индивидуалността при тяхното използуване.Нов момент в развитието на историческата доктрина внася през 50-те години Л. Андрейчин188, разграничавайки я от т. нар. естетическа. Според автора езикът на писателя трябва да се проучва от "две страни" - естетическа, която принадлежи на стилистиката, и лингвистична, която обяснява произхода на елементите в езика на писателя, разкрива тяхната роля в речта на дадена обществена среда, или в развоя на новобългарския книжовен език. Естетическото проучване има "в последна сметка, литературоведски характер"199 - заключава Л. Андрейчин. То трябва определено да се разграничи от лингвистичното, което се стреми да разкрие или историческата проекция на езика на художественото произведение върху системата на книжовния език и процесите в нея, или да удовлетвори една "аналитично-описателна" цел, каквато удовлетворяват изследванията на редица автори (Цв. Минков, Ст. П. Василев и др.).В нашето изследване не можем да разгледаме "аналитично-описателна" доктрина, защото нямаме аргументи за нейната самостоятелност и фактическо разграничение от останалите. Аналитичио-описателното изследване анализира "езика"" на художественото произведение, следвайки модела на описание, изведен от описателната граматика, фонетика, лексикология. То приема както нормата, така и отклонението за факт, присъщ на "езика" или "стила" на автора.186 Пак там.187 Пак там, с. 100.188 Андрейчин, Л. Език и стил на Л. Каравелов - Год. СУ. Ист. филол. фак. Т. 46, г. 1949/50, № 4, 3-139. 1М Пак там, с. 4.2064.6.4. ДОКТРИНА ЗА ПРИЛОЖЕНИЕ ПА ИЗЧИСЛИТЕЛНИ МЕТОДИНека подчертаем още веднъж, че трудно защитима е позицията, изследването на Ив. Хаджов върху "Някои особености на Боте-вите стихотворения" да се свърже с доктрина за приложение на изчислителни методи. Първо, отсъствува авторска концепция по този въпрос, второ, "изчислителните методи" се свеждат до обикновени количествени характеристики на Ботевата лексика, трето, целта на автора е да направи съпоставка между езика на Боте-вите стихотворения и народната реч. Обективно обаче Хаджов е реализирал един формално-структурен анализ на Ботевата поезия, изчистен от психологизма на литературоведските концепции и от концептивната неяснота на "аналитично-описателни" изследвания върху езика на български класици. Към количествения подход го е подтикнало

най-вероятно желанието "точно" да представи колко са стиховете на Ботевите стихотворения ((973), колко са думите им (кръгло 4500), колко от тях са "различни" (1200 "различни" думи), в какво количество са разпределени думите като части на речта и какво е количественото отношение между тях. След това са извлечени количествените доминанти (глаголите), а после следва разпределението и характерът на разпределението на словните единици в стиховете. В наблюденията върху строежа на стиховете - центърът е изреченската структура, а в нейните граници - някои риторически фигури.Когато казваме "формално-структурен" анализ, към който Хаджов безспорно се е стремил и успешно постигнал в комбинация с количествените изследвания, нямаме предвид гравитиране към Якобсоновите анализи. Съществува обаче твърде голямо сходство на анализа на Хаджов с анализите, които днес познава съвременната стилистика и поетика. А въпросът за приложението на статистическите методи при изследване на стилистичните явления станаха обект на специално внимание в стилистичната концепция на М. Янакиев, развита от 60-те години насам.207

5.0. СТИЛИСТИКАТА В УЧЕБНАТА ЛИТЕРАТУРААко признаем чистосърдечно, че не можем точно да определим обекта на стилистиката и какво да разбираме под 'стил', вина за това има както историята на стилистиката, тъй и стари идеи в учебниците, от ранните школски години. Но ако живеем е подтиснато самочувствие, че само ние сме невежи, за успокоение можем да прочетем която и да било история на стилистиката на друг европейски народ1 и да се убедим, че между теоретичната и шкояската стилистика, за съжаление, съществуват сериозни разминавания. Най-често стилистиката живее в съзнанието на хората като "метафори и метонимии", "благозвучна, чиста и правилна реч", правила да говорим смислено, точно, ясно, да не използуваме шаблони, или да се изразяваме образно и картинно. Стилистиката е още "наука за стила", а стилът е.. .Сведени проблемите до нашата ситуация и култура, понятията за стилистиката и стила са формирани за редица поколения от школската литература по предмета "стилистика", който не се е отклонил далеко от риториката. Както в ръководствата за слога2, така в учебниците по словесност3, така и в стилистиките, няма достъп друга концепция освен риторичната. След Освобождението се появяват следните по-значителни учебници по стилистика:Роман Пухлев. Свойствата на стила. Помагало и разузнаване теорията на стила в горните класове на мъжките и девически гим-назии^ Габрово, 1899;1 Срв. напр. дискусионните статии върху полската стилистика в 8<у1!!:-1ука 1еоге(ус2па V/ РоЬсе. \\'аг52ада, 1946.2 Вж. П о п о в, Н. П. Ръководство за изучаването на влога (кратката словесност). Учебник за средите училища. Варка, 1884.3 Вж. Р а Й н о в, Б. Словесност П. Стилистика. П. Теория на прозата, III. Теория на поезията). Учебник за професионалните училища и вечерните курсове при тях. С., 1927.14 Кглпрсха стялвствха до 50-те гошвя ва XX >, "-

Божан Ангелов, Стилистика. Учебник за IV клас на мъжките и девически гимназии. Пловдив, 1907; Излиза и П-ро изд. през 1911; У-то поправено - през 1922.Величко Йорданов, Българска стилистика. Учебник за I гимназиален клас. София, 1911, П-ро изд. - 1912, Ш-то - 1922.Иван Кравков и Христо Иванов, Стилистика за I гимназиален клас, 1913; П-ро - 1917, Ш-то - 1918, 1У-то - 1919, У-то - 1921, У1-то - 1922.Иван Дорев, Христоматия със стилистика за реалните училища, София, 1922. Следват още четири издания - 1924, 1925, 1926 и последно (то липсва в библиотеките) - 1929.Приведохме данни за школските стилистики, за да се види, че до 30-те години те са активна литература, която дава образование на младото поколение. Отклонение в техния съдържателен модел няма. Различията са в обема и в преднината, която се дава от различните автори на различните дялове.

Предметът на стилистиката се свързва със стила. Стилът е особеният, индивидуален начин, по който писателят изказва мислите и чувствата си. Стилът се нарича още слог. Индивидуалният език, обработен и доведен до степен на изкуство, е различен от обикновения говорим език.Тази основна теза довежда до познатото деление на прозаи-чески и поетически стил, характеризирани още като логически и поетически (или преносен). Във връзка с тази постановка следва разграничението на качествата на стила - правилност, точност, краткост и т. н., като присъщи на прозаическия стил, и обстойното разглеждане на риторическия контингент от езикови средства, традиционно свързани с поетическия стил. Най-обстойното описание на средствата на елокупиото, придружено с най-богат фактически илюстративен материал, се съдържа в Стилистиката на Б. Ангелов. Естествено старият риторичен понятиен апарат се придружава от обяснителни бележки, които не дават възможност да бъде осъзнат като пораждаща се или динамична система. И тъй като целта е "стилът" да се постигне от всяка образована и културна личност, ударението пада главно върху стария проблем "как" да се изразяваме, за да сме интересни и ефектни или да сме близко до големите художествени образци. Поради това стилистиката, от една страна, с изискванията си за логичност на стила подпомага обучението по граматика, а от друга - литературата или словесността.Към риторичния дял на стилистиката се прибавя и разделът за "съчиняването" и по-рядко - за принципите на "изнамирането".210Те се откъсват най-ранно от българската стилистика (съотв. - риториката) и се приобщават към логиката и психологията.Успоредно със стилистиката у нас се развива самостоятелно поетиката4 като наука за съставяне на поетични образи и структури. Поетиката обаче остава извън школското образование, в подозрението главно на литературните теоретици и историци. Разглеждайки накратко историята на стилистиката5, М. Янакиев пише:"Както разграничението, така и връзката между поетика и риторика се чувствува ясно до края на XIX в. Последен говори определено за три науки швейцарецът ^ИЬет \Уаскегпа е1 в своя труд "Роейк, КЩопк, 8<1Н5Ик", който има отношение и към историята на стилистиката в България (к. м. - В. П.). Тук за стилистика се говори като се има предвид обличането на готовата вече мисъл в писмена форма. Вакернагел подчертава тясната връзка между поетика и риторика и ги разграничава, но не точно както в древността и Средновековието са били разграничавани тези две понятия. Той счита, че поетиката се занимава с поезията, с художественото слово, с творчеството на хората, които пишат и са поети;риториката - с творчеството на хората, които говорят, но не са поети (напр. с красноречието на юристите), а стилистиката - с това, което пишат хората, когато не са поети (напр. с продукцията на журналисти, публицисти)"6.Връщане към прегледната схема на Вакернагел обаче няма' Съвременната стилистика отдавна е скъсала с нея и се тревожи от нови проблеми и нов тип разпределение на проблематиката си. От 70-те години насам стилистиката отново встъпи в учебните програми на училищата и се появиха първите учебници от по-ново време7. Разкри се обаче една добре позната ситуация: нуждите на образованието стимулираха модерното развитие на една традиционна област като стилистиката, а тя не можеше да предложи теоретична и методологична разработка на съвременните идеи у нас. През последните десетина години, когато литературознанието и езикознанието стабилизират своя интерес към новите направления и актуализират на наша почва анализационни проце-4 ;Вж. К ъ р д ж и е в, Кр. Поетика. Ейдология. Система и техника на ги е-тичните образи. Т. 1. Шумен, 1939.'Янакиев, М. ЗАПИСКИ по стилистика на българския език. С., 1955, 12-13.6 Пак там, с. 11.7 Вж. Янакиев, М., Д. Иванов. Стилистика на българския език. Помагало за ученици. С., 1972; Янакиев, М., Р. Новачкова, Ив. Попов. Бьл-гарски език за 8 клас. С., 1980; П о п о в а, В., М. Васева. Български език за 8 клас. Стилистика. С., 1983.

211

дури, свързани с тях (структурални, семиотични, статистически и др.), средношколските учебници отделиха по някое и друго място на стилистичните проблеми, великодушно отстъпено от лингвистичните и литературоведски науки.Вероятно XXI век ще доведе до дезинтеграция на стилистичната проблематика и до ново и ново роене на концепциите и направленията, които я засягат. И това ще бъде логическа последица от развитието на стилистиката, защото в центъра на вниманиете й винаги е бил стилът, а той е данимична езикова структура, "течение, което има форма или форма, която тече". Към такъв вид реалности няма единна или една гледна точка.2126.0. ЛИТЕРАТУРА, СВЪРЗАНА С ТЕМАТАА в е р и н ц е в, С. С. Риторика как подход с общеняю действительности. -В: ГЬз-ика древнегреческой литератури. Москва, 1961. А в е р и н ц е в, С. С. Судбм (Вроюйской культурной традиции в злохусредних веков и Возрождения. Москва, 1976. А в е р и н ц е в, С. С. Псзгика ранневизантийской литератури. Москва,1977.Алексиева, А. Преводната проза от гръцки през Възраждането. С., 1987. Ангелов, Б. Стремежи и похвати за строителството в книжовния ни езикв ново време. - В: Сборник в чест на професор Л. Милетич. С.,1912.Ангелов, Б. Сг. Георги Хировоск - за поетическите фигури. В: Из старата българска, руска и сръбска .литература. С., 1967. А н д р е й ч и н, Л. Език и стил на Л. Каравелов. - Год. СУ, Ист.-филол.фак. Т. 46., 1949/1950, № 4. А н д р е й ч и н, Л. На езиков пост. С" 1961. Андрейчин, Л., К. Попов, М. Иванов. Съвременен български език. Ч. 1.С., 1954.Аристотел. За поетическото изкуство. С., 1975. Аристотел. Риторика. С., 1986.Арнаудов, М. Психология на литературното творчество. С., 1965. Архив на Възраждането. Т. ]. С., 1908. Атанасов, Т. История на българската литература. - В: Изв. Семинарапо слав. филологии. С., 1908-1910, кн. III. Б а р т, Р. Корени на структурализма. - Служебен бюлетин. СБП, С., 1970,№ 8. Б а р т, Р. Лингвистика текста. - Новое в зарубежной лингвистике, вьш. VIII.М., 1978. Б р и к, О. М. Звуковие повтори. МюЖцап ;>1а\№ та1епа18. Лер. оГ &1аую1апеиа е5 апй 1Нега1иге8, № 5.Б р и к, О. М. Ритм и синтаксис. Мюп^ап 5\а.\'к п"|а<епа1в. П;р. оГ &\&\к 1ап-биаеек ап(1 1;1ега1иге&; № 5.Б у с л а е в, Ф. И. Значение романа в наше время; Мои досуги. Ч. 2. М., 1886.Б м ч к о в, В. В. Зстетика поздней античности. Москва, 1981. Вагнер, К. Г. Статья Георгия Хировоска "О образех" в Изборнике Свя-тослава 1073 г. и русское искуство. - В: Изборник Святослава1073. М., 1977.В а х е к, И. Лингвистический словаря пражкой школм. Москва, 1964. Ведър, Й. Въведение в риториката. С., 1980.213

Велев, Ф. Кратка риторика. 1873. В е л к о в с к а, Е. Трактатът на Георги Хировоск за "За тропите", неговиятславянски превод и византийската риторическа традиция. - Старобългарска литература, 1986, № 19.Виденов, М. Из актуалната проблематика на съвременния български книжовен език. - Год. СУ., Фак. слав. филол. Т. 70. С., 1979.Виденов, М. Социолингвистика. С., 1982.Виноградов, В. В. О художественной прозе. М.-Л., 1930.

В и н о г р а д о в, В. В. Избраннне труди. Потика русской литератури.Москва, 1976. В и н о к у р, Г. Футуристм - строители язьгеа. - ЛЕФ, 1923.В. Независимост, г. Ш, № 49 от 25. VIII. 1873.В. Свобода, г. I, № ц от 11.1. 1870. В о с т о к о в, А. Описание русских и словенски> рукописей Румянцовскогомузея. Санкт-Пгтербург, 1842. Гавранек, Б. Задачи литературного язика и его культура. - В: Праж-ский лингвистический кружок. Москва, 1967. Г а ч е в, Г. Жизнь художественного сознания. Москва, 1970. Георгиев, Е. Литература на изострени борби в средновековна България,С., 1966. Георгиев, Н. Тезиси по историята на новата българска литература. -Литературна история, 1987, .№ 16. Г и н д и н, С. И. Риторика и проблеми структури текста. Коментарий I. -В: Общая риторика. Москва, 1986.Г и н д и н, С. И. Как язнк задает совкупность своих текстов и как единство и отдельность текста распознаются носителями язмка. - В: Материали 5 Всесоюз. симпозиума по психолингвистике и теории комму-никации. М. Г и р о, П. Раздели и направления стилистики и их проблематика. - В:Новое в зарубежной лингвистике, вьш. IX. М., 1980. Глаголег, А. Умозрительнне и опьггньге основания словесности. Москва,1834. Гумбольдт фон В. Язь1к и философия культурм. Москва, 1985.Г у р е в и ч, А. Проблеми на средновековната народна култура. С., 1985.Гьоте за литературата и за изкуството. Т. 2. С., 1972.Дамянова, Р. Проблеми на писмата от първата половина на XIX век. -В: За литературните жанрове през българското Възраждане. С., 1979. Дамянова, Р. Писмата в българската култура през XIX в. - В: Литературознание и фолклористика. С., 1983.Дамянова, Р. Новаторството на Сава Доброплодни. Шумен, 1986. Димитров, А. Училището, прогресът и националната революция. С.,1987. Димов. Г. Българската литературна критика през Възраждането. С., 1965,Дупничанин, Г. И. Краткий най-новий писмовник. Букурещ, 1856. Дупничанин, Хриетаки П. Писменник общополезен за секаго единород-наго ми болгарина от кой и да е чин и возраст, сочинен споредднешния писмопослателски способ, 1835. Д ю б о а. Ж., Ф. Здлин, Ж. М. Клинкенберг и др. Общая риторика. Москва1986.Зйхенбаум, Б. Теория "формального метода". Е к о, У. Как написах "Името на розата". АБВ, г, XI, № 24 от 13. VI. 1989. "Елементарна словесност" на Т. Шишков и нейният оригинал. - В:Известия на ИБЛ - БАН, С., 1972. № 21. Ельмслев, Л. Пролегомещл к теории язьжа. - Новое в лингвистике.Москва, 1960. Жирмунский.В. М. Теория литератури. П< згика. Стилистика. Л., 1977.За красноречието. - Читалище, г. III, № 3 от 30. XII. 1872.214В: Га5отм по псз-икг.За ораторското изкуство. С., 1975. Иванов, В. В. Псзтика Романа Якобсона.Москва, 1987.Иванов, Й. Български старини из Македония. С., 1931. Иванов, Й. Прзблемата за злото и за свободата в старобългарската книжнина. - В; Избрани произведения. Т. 1. 1982. Иван Шишманов. Избрани съчинения. Т. 1. С., 1965. Из Златоструй. Предисловие от самия цар Симеон. - В: Д и н е к о р,П. и др. Христоматия по старобългарска литература. С., 1961. К а р а в е л о в, Л. За школските програми. - Знание, № 24 от 15. XII. 1875. Кошанский, Н. Общая реторика. Изд. 7. Санктпетербург, 1840. К о ч о в, Я. Г. Словосъчинение нарядено и допълнено. Цариград, 1868. К у е в, К. Симеоновият сборник и I еговите потомди. - Год. СУ Фак. слав.филолог. Т. 67, 1972. К у е в, К. Статията на Георги Хирсвоск в стареел '.вянските литератури -5, 1981. Кърджиев, Кр. Поетика. Ейдогогия. Система и тгника на поетичните

образи. Т. 1. Шумен, 1939.Л е к о в, Д. Ръкописните учебници на Добри Чинтулов, С., 1987. Л е к о в. Д. Българска възрожденска литература. Т. 2. С., 1988. Л и х а ч о в, Д. С. О теме зтой книге.-В: Виноградо в,В. В. О. теория.художественной речи. Москва, 1971. Л о т м а н, Ю. М. Статии по типологии культурн. Тарту, 1970. Л о т м а н, Ю. М. Риторика. - В: Труди по знаковмм спстемам. Тарту,1981.М а й о р о в, Г. Г. Формирование средновековной философии. М., 1979 Мартемьянов, Ю. С. Связньш текст - изложение расчлененного смл;-ла. Москва, 1973. М е й з е р с к и, В. М. Проблема символического интерпретанта в семио-тике текста. - В: Труди по знаковмм системам. Тарту, 1987, № 2). М е р з л я к о в, А. Краткая риторика или правила, относящияся п) веемродам сочинений прозаических. Изд. 3. М., 1821. М и л ч а к о в, Я., Кр. Тенев. "Писменник" на Сава Доброплодни и реторичната традиция на Възраждането. - В: Сава Доброплодни. Шумен,1986. М и л ч а к о в, Я. Към историята на литературнотеоретачната мисъл презБългарското възраждане. - Литературна мисъл, 1987, № 2. Михайловеки, Н. Малък българский писмовник. Русчук, 1968. Младенов, Ст. Към оценката на Базовата дейност ьт езиково-истори-ческо гледище. - В: Иван Вазов - живот и творчество. Юбилеенсборник. С.,1920.Младенов, Ст. Увод в общото езикознание. С., 1927. М о н ч е в а, Л. Средновековният тип книжовна дейност и практиката настаробългарските писатели. - Старобългарска литература. С.,1986, № 19. М у р а т о в, А. Б. Проблеми стилистики в научном наследии Б. В. Тома-шевского. - В: Б. В. Томашегский. Стилистика. Л., 1983. Му т а ф о в, Ч. Линията в изобразителното изкуство. - Златорог, № 4. Неофит Бозаели. Славеноболгарский предручний послателник занаставление на болгарските юноши; ч. VI от "Славеноболгарскоедетоводетво". Крагуевац, 1835. Н и р ь о, Л. Теорията на литературата като метанаука. - В: Граници ивъзможности на литературознанието. С., 1986. Н и ц о л о в, Л. Първият учебник по теория на литературата на нашето Възраждане. - Български език и литература, 1967, № 3. Н и ц ш е, Ф. Антихристианин. Ошдт критики христианства. - В: Ницшеи др. Сумерки богов. Москва, 1989.215

О з в у к а х стихотворного язьпса. Розтлка. Сборник по теории пгзт лческогоязмка. Петербург, 1919.Пенев, Б. История на новата българска литература. Т. 2. С., 1977. Пенев, Б. История на новата българска литература. Т. 4, С., 1978. П е н е в. Б. Нашата интелигенция. - Златорог, 1921, № 4-5. Прсп:ча-тана в: Пенев, Б. Студии, статии, есета. С., 1985. П е н е в, Б. Посоки и цели при проучване на новата ни литература. - В:Пенев, Б. Студии, статии, есета. С., 1985. Перелман, Х. Философия и реторика. - Философска мисъл, 1982, № 7. Писменник, сочинен от С. Доброплодного, Славянина. Земун, 1853. Попов, К. Научното дело на видни български езиковеди. С., 1982. Попов, Н. П. Ръководство за изучаването на слога (кратката словесност).Учебник за средните училища. Варна, 1884-П о п о в, С. Д., Ив. П. Чорапчиев. Турско-български писмовник. Русчук,1869.Попов, Ст. И., К. Аврамов. Писмовниче. Русчук, 1870. Попова, В. Нов труд в областта на стилистиката. - Бълг. език. С., 1971№ 6.

Попова, В. Основни периоди в развитието на българската стилистика. - В: Съвременен български език. Втори международен конгрес по българистика. Доклади. С., 1987.П о п о в а, В., М. Васева. Български език за 8 клас. Стилист ка. С., 1983.Попова, В. Александър Теодоров Ьалан. - В: Александър 1'еодоров-Балан. Избр и произведения. С., 1987.П о Т е б н я, А. А. Мьюл) ь язмк. - В: Полнме собрапнме сочинения.Москва, 1926.П о т е б н я, А. А. Из записок по русской грамматике. Т. 1-2. М., 1958. П о т е б н я, А. А. Психология псзтического и прозаического мьниления(1910) - В: Христоматия по истории русского язнкознания. Москва1973.П ъ р в е в, Хр. Очерк по история на българската граматика. С., 1975. П ъ р в е в, Хр. Езикова култура и естетическо възпитание. С., 1980. Попов, К. История на славистиката от края на XIX и началото паXX век. С" 1981.Радулов, С. (Сава Илиевич). Благонравни учен1я. 1843. Р а й н о в, Б. Словесност (I. Стилистика, II. Теория на прозата, Ш. Теория па поезията). Учебник за професионалните училища и вечерните курсове при тях. С., 1927.Риторика для Герения. - В:Кузнецова, Т. И., И. П. Стрельни-- кова. Ораторское искусство в л^евем Риме. М., 1976. Риффатер, М. Критерии стилистического анализа. - В: Новое в зару-бежной лингвистике. Т. 9. М., 1980. С а к ъ з о в а, Н. Музикалност в Яворовата поезия. - Златорог, С., г. I,№ 4. . ' Символ в системе к\'льтури. - В: Трудм по знатовьгм системам. Тарту.1987, № 21. "Снегаров, Ив. Солун в българската духовна култура. С., 1937. Станчев, Кр. Стилистика и жанрове на старобългарската литература.С., 1985.Татаркевич, Вл. Античная зстгтика. Москва, 1977. Т е з и с м Пражского лингвистического кружка. - В: Пражекий лингвисти-ческий кружок. Москва, 1967.'Т с о д о р о в-Б а л а н, Ал. Слог и говор. - Училищен преглед, г. IX, 1904, Т с о д о р о в-Б а л а н, Ал. Хубостта на езика. - Философски прегледг. IV, 1932. Теодоров-Балан, Ал. Езикова култура. - Български език, г. IV 1954, № 4.216Теодоров -Бала н, Ал. Избрани произведения. С., 1987. Тодоров, Цв. Грамматика повествовательного текста. - В: Новое в за-рубежной лингвистике. Т. 8. М., 1978. Тодоров, Цв. Граматика на разказа. - В: Поетика на прозата. С., 1985. Томашевский, Б. В. Формальннй метод (Вместо некрзлог). - В:Современная литература. Мьгсль, Ь, 1925.Томашевский, Б. В. Теория литератури. Псзтика. М.-Л., 1927. Трифонов, Ю. Беседата на Козма Презвитер и нейният автор. - Списание на бълг. академия на науките. С,, 1924, № 29. Т н н я н о в, Ю. Литературний факт. - ЛЕФ, 1925, № 2. Т н н я н о в, Ю. Н. Ода как ораторский жанр. - В: Архаистн и новаторн.Л., 1929. Ф о й г т, К. К. Мнсли об истинном значении и содержании риторики. -Журнал Мин, нар. просв. 1856. Х а д ж о в, Ив. Някои особености в езика на Ботевите стихотворения. - В:Език и стил на българските писатели, кн. 1. С., 1962. Чинтулов, Д. Риторика. Обща риторика (ръкописни), 1862. Цонев, Б. Общи принципи на езикознанието с оглед на българския език. -Год. СУ Ист.-Филол. фак. Т. 23, кн. 2, С., 1927. Ш в е й ц е р, А. Д. Современная социолингвистика. Москва, 1976. Шералиева, Р. Некоторме философско-психологические проблеми теорий коммуникации. Москва, 1969.Шишманов, Ив. Д. Нови студии върху областта на Българското възраждане. В. Априлов, Н. Рилски, Н. Бозаели. С., 1926. Шкловский, В. Всс.срешение слова.

- Санкт-Петербург, 1914. Шкловский, В. Связь приемов сюжетосложения с общими приемами стиля. - Псзтика. Сборник по теории созтического язьгеа. Т. 2. Петроград, 1919.Шкловский, В. Литература и кинематограф. Берлин, 1923. Ш о р, Р. (рец.) Печать и революция, 1927, № 6. Цит. по М у р а т о в, А. Б. Проблеми стилистики в научном наследии Б. В. Томашевского. - В: Т о м аш е в ски й, Б. В. Стилистика. Л., 1983. Щ е р б а, Л. В. Избранние работи по русскому язьгку. Москва, 1957. Я к о б с о н, Р. Разработки целевой модели язмка в европейской лингвистике в период между рвуля войнами. - В: Новое в лингвистике. Т. 4. Москва, 1965. Я к о б с о н, Р. Из мелких вещей Велимира Хлебникова: "Ветерпение". -В: Работи по псзтике. Москва, 1987. Я к о б с о н, Р. Новейшая русская гоззия. - Работи по гозтлке. Москва,1987.Янакиев, М. Записки по стилистика на българския език. С., 1962. Янакиев, М., Д. Иванов. Стилистика на българския език. Помагало заученици. С., 1972. Янакиев, М., Р. Новачкова, Ив. Попов. Български език за 8 кл. С. 1980.А 1 о п 8 о В. Роема е5рапб'.а. МайпД, 1950.В а 11 у СЬ. ТгаНе с1е згуНяйдие Ггап^иве. Рапв, 1951.ВезПагоу, .1.1гпаеегу с Г {Ье 1 ог'5 Та1е т гЬе и@Ь<: ог Ьугап^по в1аую роет;с1Ьеогу. Ье1с1еп, 1956.В г а п (1 I \У. 1. ТЬе гпеЮпс сГ агеитеШаНоп. ТщНапороКв, N. .1., 1970 С 1 а г 1с П. Ь. К.Ье1опс т Огесо-Котап ЕДисаНоп. Не\у Уогк, 1957. С г о с е В. Ев1е1юа соте заета (1е11'е8рге58юпе е ип щ5<;са епега1е. Теопае &1опа. 1902.СгосеВ.7агу8 е&1,1у!и. \Уаг5га\уа, 1961. П и Ь о ; а 1. е а1. Кг.еЮпчие еепега1е. Рапз. 1970. Е1спепЬаиш В. Теопа "п-е1о<1у Гогта1пе)". - 1п: Геопа ЬаДап !йегас1осЬга егашса. Кгакбуу, 1986.217

Оепега. е\'о1иие, регхресЦуе. Вие'.Nо\Vа1п:Е п 'с V \ & I N. Е. Оп <1еГтп>8 з'у1<°- 197°.25. XI.1990. Р 1 о г с я с и V. Ке1опса $ пеогсюпса.п? 1, 1973.О и 1 т а и а Р. Ьа 51уиз^ис. Рат, 1965. Н и п е г Н А^реНе йег зпсЬ^сЬеп КЬе1опЬ \'оп Оег 1а& Ък гит итег8апе УОП В\'7.ап7. У^еп, 1972. К е п п е а у О. Ап оГ регчиавюп \п Сгеесе. Рппсе1оп, N. 1., 1963. К о р р е г а с п т 1 ^ I ,1. АИегг"""2 КЬе1оп1с. 2. АиП. 81и11еаг1, 1976. К и з I а к О. 1.. ТЬе <"ипс([оп апс1 Еуо1и1юп оГ Ву7ап1ше К.Ье(опс - У!С<ОГ1979, 1. 55-73.К г ай & 3. КсюгГка \ (1е)п &-'!! загу^о\е I огпши:<асе. РгаЬа, 1981. ЛаЬоЬзоп К. О ро7ус)асЬ 1 рег&ре1<1ум'аеЬ V, 5ро1есгпе) рое(у1а. -1<и11ига, 1960, 46.".1 а I: о Ь я о п К. Со \е роеяе - Уо1пе п е'у, XXX. 1933-34. М а г о и г е а и .). ТгаНе с1е 51у1к^ие аррЦциее ай 1аНп. Рап$, 1935. Магоигеаи Л. Nа<и^е, Девгев е1 яиа1;<е Де Гехргечвюп вГуН^Цоие.8!П ипй РогтргоМете 1п Дег 1-'1ега1иг. Не1(1е1'сег , 1959. М а г I \ п I. АгШЬе КЬеЮгЛ. ГесЬп1Ь ипс1 Ме1Ьос1е. МипсЬеп, 1974. Мауепоууа К. М. РоеНса <еоге1усгпа. \\'аг5га\уа, е1с., 1979. М е Д V е с1 е V Р. Гогг^т п-е1;х1 и паиа о ]<п.Цг.еупо51{. Веоегас!, 1976. Ме1апее5 ипешя^ие'; (ЗесИез ай Ргет1ег Соп@П5 Йев Р1111о1о8ие& к1а\'е5.ТСЬР, I, Рга@ие, 1929.М1с1-118ап 51<1УЮ та(ег1а18. Оер. о1 51а\'!с 1ап иаее5 апс1 11;га<игех, 5. Мк^еап к1амс та1епа!<;. Кеа(11п@5 {п Ки'>51ап Рое11С5. 2. М и 1< а I о V 8 1< V .1. 1агу1< 8р180УПу а 1агу1< Ьй8п11ссу 1п: 81и(11е г рое^^у,

1982.М и г р Ь у .!. КЬс1опс 1п <Ьс М1с1(]1е Аеек. СаИГогта. иглуггяКу оГ СаИ1'огп{аРгем. 1974. Р е г с 1 ю а п С1-1. е1 а1. 1.а пои\-е11е гЬйопоие. ТгаЯе (1е 1'агеитеп1а1юП. Рапя,1958. О и ; п (1 1 | а п и 5 М. Р. Ое 1п5П1ииопе ога1опа, \\Ь. VIII. 42.К ! с Ь а г а з I-. А. ТЬс РЬИоворЬу о? КЬе<опс. 1936. 5 г Ь 1 о \У в V. у \У. П. \\'51<гге52еп!е 'Ь\уа. - 1п: Ко5у1в1<а 821;с1а 81уИ5(у)и\У'аг?га\уа. 1970.5 г Ь 1 о \У & Ь у \У. О ргогю. К.02\\агаша 1 ьшИгу. \Уаг5га^а, 1964, I. 8 р ] I г е г И. I апеиаае оГ рое1гу. - 1п: ^апеиа е: Ап епошгу т1о Пя теа-п!п апД {'ипсНоп. Nе\V Уог!;, 1952. 81у11з1у1<а 1еоге1усгпа\у Ро1&се. ^'агегаууа, 1946.Еигорс'>) Л! ^1 т1:П11 пе\\'урарег. Тйе Еигорса;'. № 0029, 2? " Т 2 1 з 'л а .Т. Рп I а ге1оАа. КЬс1опса рга@еп5'з РгаЬа, 1987. ТЬ { 05, Тга\'аих Йи Сегс1е ^^пеи^^'^^^ие йе Ргаеие, 1.. Р1тарие. 1929. V о 8 8 1 е г К. 8ргасЬе ипй 0;с111ип@. - 1п: Ое151 ип<1 Ки11иг и\ аег 8ргасЬе.1960, МипсЬеп. \'08в1сг К. Роч5И\'йти:1 ипс1 1йсаИ5тих 1п с1сг ЗргасЬ1здч!>&еп5сЬг^1. Не1<1<1-Ьег , 1904.V о в 8 1 е г К. е1 а1. 81и(11а 5(у11^1усгпе. \\'ап,га\\а. 1972. V о в з 1 е г К. Юе Nа^^опа1яр1а^^1е ^ 51!1е. \\' е 11 е 1с К. Атеп1:ап51са паи1<а с11 111ега1игге - 1п: \У с 1! е 1; К. Рсуеста 1ргоЬ1ету паи1<1 о 11<ега1иг7е. \Уаг8га\уа, 1979. \У;еггЬ1с11а А. Ко^Чв^а вг' е1а рое(у1^1 Нп8№;51ус2пе1 а 1е2уЬогпа\у51ууо81гиКгига1пе. -- РатетЛ 111егас1<1. ХУагчга^а е1с., 1965, 2., 447-465>2187.0. ПРИЛОЖЕНИЯПоради голямото значение, което трактатът "О образ'Ьхъ има в развитието на българската литература, по-специално в развитието на художествено-естетическите и теоретическите схващания на нашите писатели през средновековието, публикувам неговия текст, отдавна у нас непечатан. Текста по Симеоновия сборник давам успоредно с гръцкия съкратен текст, по който е правен нашият превод (заемам го от книгата на Ю. Бешарова). Така най-добре се виждат приликите и различията между двата текста (гръцкия и славянския).Гръцки преписГесоруюо ХогроросткоС пер1 грбтовуПоптпко! тротсог е1ст1У к^. а' аит|уор1а, р' цетафора, у' ката-Хрпетк;, 8' цетаХпфк;, е бяерра-ТОУ, с,' ауасттрофт), V, стиуекбохт),п' стии^фк;, 9' буоцатояоба, I яеяогтщеуоу, га' йутсоуоцаота, 1?' цетоуоцаота, гу' йуткрратд, 18' пкрщратс,, 1К' е^ХегфК;, 1е,'лКЕоуаа^дс,, \(, елауа^лфг^, гт) Б^О^Т!, 19' идерро^т), к', а1Еу1Хца, ка яарароХт|, к?' аутаябЗоетг^, ку яроетюяояоба, к8' тгарабе-уца ке егрюуею, кс,' ст^Тща, к 6стгероХоу1аСимеонов о т 1073 г,сборникГЕ^ЬГНН Хву<ювкскд о оврдз-Ьхт>Творьчьстнн ов^дзн сжть. кз: л. нномовню, в. л<>'Ьвод'к, г. нл-ПОТ<>'ЬБН1в,Д. ПрНИТ^1в,Е. П<>'Ь)(ОДЬ-ноге, з. вт^зврдтъ, з. ст^прнитнй, н. СЪНАТНЙ, ^. ндЕнотворнге, I.С'КТВвр{НН1в, й1. В'ЬН<И{НОЛ1'ЬСТЬСТВО, В1 ОТЯНЯЕНЙе, П К'ЬСПАТ01<10Н1в, Д?. ОК<>ОуРОСВОВН>в, Е1. НЕСТЛТЪКЪ, В1. НЗД(>АДН1в, 31. -КЦО^ЧЬЮ, Н1.п^нтъча, ^1. п^нклддъ, к. отьдд-219

а'. 'АЦлтуоркх цеу еопу Хе^к;етербУ п Л,еуоиста ка1 етерау еууогау яарютйста, 6^ то е1рт]-цеуоу йяо тоО 9ео0 дрос; бфгу "етпкатарато? сто аяо ЯЙУТСОУ ТЙУ бт^ркоу", 'А уар Хоуос; юс;тгр6|; ТОУ бф1У естпу, етс1 тоС бгарб^ои айтбу аП^ургкй^ бфгу Хеубцеуоу ек^ацрауоиеу?.

Р\ Метафора 5е естгу ^.6уо<;аф' етерои еф' етероу цетаферо-цеуо>; ка1 е/е1 еТб^ 5'- (а') ^ уар аяо ецуи^юу ел1 ецуиха Це-тауетаг, (Р') ^ атсо а\уи%ау ед1 буизса, (у') ^атго ерл)л>хсоу етс1 афи^а, (8') ^ ало афи/соу йтп ецуиха, а', Ка1 аяо цеу 6^^V6Xа)V 6я{ ^ири^а, й^ бтау тк; ТОУ Раот^еа яогцеуа ^еуог Хайу. По1цг|У уар кир{со<; 6 ТЙУ тсрора-ТСОУ Хеуета1. Ка1 ацфбтерог ^цуих01. б те Раст1^.ей^ ка! 6 ^&V, лроратоу уоцеи?, р', 'Ало 8е ауб^юу 6л{ йуи^а, й? бтау хи, йбрака яирб^ ЙУ стяо5ф криуа^ ^еуог етяерца тсирод бшст-йстаетОаг ц ешо1 атго^^т) йкке-Хитаг тТ| б^л ф^б^- то уар Зсешбаг тоТ^ буроТ^ стуцрерт)кеу. у'. 'Аяб 6 бцуихюУ ^"1 йуи^а, (Ь^ бтау тг^ тт1У акрйрегау тоО брои^ корифт(У ^ кбфа^.т)У е1уа1 Хеуог корифт'1 уар ка1 к^фа?1Т| 6я1 6|Д|/их(c)У кир{(а; ^еуетаг, 5'.ннй, кд.лнцетвормв, кк (пропуснато), кг. съ^вгт>, кд.лв$кугдншв,К1. ВНД-Ь, КЗ. ПОСДДДОСДФВКЮ. ТО-1[К'Ь]:&. Ннословнге оуко юсть ннон'Ьчто мюштн, д ннъ <>азоу<и'ь оуказлдштн, мкв ЖЕ южс ю ПЕЧЕНО отъ В4 к'ь злжн: ПроклАта ти н отт> вс-Ьхъ зв-Ьрнн . е<ювоЕО ДКЪ! 3-11НН ЮСТЬ. 11(1 ДНИВОИДЖЕ ннор-Ьчкн-Ь зяью-иь ндрнцагеди <>азоуд1'Ьва1вл1'ь.В. П^ВОДТь Ж{ ЙСТЬ С<10ВО ОТЪнного на нно пр-кводнжо, нддть ж< оврази четтйрн: или ЕО от'ксъдшьнт>1нх'ь на нбсъдеушьндмП(>'ЕВОДНТЬ СА, Н-1Н ОТЪ НЕГЬД-шьнт^нхъ на с-ъдшьнаи, тъ съ-доуш1>н'ь1нх'к оуво на съдоушьнаи,ико ЖЕ кто Ц<>А пастоух4 нарнчбть лк>дьл1'ь. Пастоухъ БО нстовою овьчнн (всть. Ова ЖЕ (вста съдоу-шьна - н ц-Ьсарь, н овьчнн пд-стоухт>. Отъ ЕЕздоушьнтануь ЖЕ на вЕЗДОушьнаи, ико ЖЕ СЕ ктоОУГИЬ СЪК^ИВТ^ КТ^ ПЕПЕ<1'Е, МЕ С'ЕД>А ОГНЬНОЮ СЪНаВ^Д-ЕКТ^СА. НАЙ <>ЕЧЕТЬ Д>НОГ'Ь НЗЛНВВЮТЬСАнз Д(1'ЕВа пллл\'и, ЮЖЕ ЕО ангатнсА люкрннлп> съаоучАгетьсА. Отъ съдоушьнинхъ на ВЕЗдоушьнан, йгда кто вьсотоу горьнл№ врьхть нлн главоу соуфА нарнцан>. Ерь\'ь вд н гаавоу о съдвушьнъшхъ нсто-воге на(>нца1вть. Отъ вЕздоущь-

'Аяб 5е а^|/их(ОV ^1и ^^"Х". ^)е т6 егртщеуоу "{\ Оа^-стета е1 еу ка1 Ефиуеу", т6 уар брбу 6я1 бцуихсау кирюх; ^.буетаг.у'. Ката%рт]ет1$ 56 есгпу, бтау ек т1Уод стиу^Оеюд ^.еута! ПУ! цт| ОУ аитб кирюк;, (а) &С, бтау то Дтго зса^коб етптс^ате^ яи^18а Ха^к^у еШог Л\)Е,К; кирКйс, то атгб ^б^ои ^,еуета1, (?') ^ отау пд ТОУ БУ ^ЦУТ! т] яотацф ?х9иа^ аурейоута а^геа ^.еуог кир{ов^ уар 6 ел1 баХастстл? А,еуета1 &'>.1еис,- йХа уар ^ ббАастста,8'. МехаКи]\\ис, 56 есттгу фраспс;цета^ацрауоиоа тт^1; 5ц(йуиц1а<;ек тоО киркв^ бутод, (а') &с, бтау п^ ТОУ уоруйд тре^оута б^йу пер! ТОУ бророу еТло , (Р') Л тбу тахитса0т|, 9иц6у б^йу ка^естог 9иц6у б^й уар кирко? тб ^КОУТЩСУОУ от5т1роу ^.еуетаТ.е, 'УяерратбУ 8е естпу Хе^к;6тсерра{уоиста ек тоО яродуои-реуои е1^ айтб тб етсбреуоу, ах;бтау п^ аут1 тоО е1яе1у "етс1ка^о0ца1 ТОУ Кирюу" е^яо! "етп ТОУ Кбрюу ка^оираг".д'. 'Ауасттрофт) 5Е еетпу Хе^д ауаотрефооста ек той ияоке -реуои в1с, т6 яроке{цеуоу цт1 еуб? рерои^ ?юуои рета^й ШЯТОУТО?, о1оу аут1 тоС е1яеТу "'бас, т|рюу е^9е" еТяюцеу "ЛЦЙУ есо? еХОе",н'ь1нх'ь ЖЕ на съдоушьнаи, икоЖЕ СЕ рЕЧЕНОЙ : "ДС1{>ЕВНД-В Н В-ЙЖВ",ЮЖЕ во внд-втн о съдшьнтануьНСТОВ01в Р^ЕТЪСА.г. Напотр41вн1в ЖЕ (всть, (вгда н-Ъкого о-ктичам (МЕТЬСА н-Ьчьто,НЕ С'Ь1 ТО НСТОВОЙ, 1ЯКО ЖЕ СЕ Л1"Ь-д"Ьноу дъштнцд нарнчЕтк кто. Дъска во нстовоге, ЙЖЕ отъ д(>'ЕваНарНЧЕТЬ СА. НЛН ЕГДВ КОТО (518)

въ 1взер'Ь нлн въ (1'кц'в рпавъ! ловАШта, ловьца НД^НЧЕ, ^ЕКЪШЕ сланьннка. Нстовою во, НЖЕ вт> /иорн нарнчЕТьсА слдньннкъ, сланоГО Л10<>Е.д. Прнитъге, ЮЖЕ во йсть р'Ечь прн1в<<люштн подоуонд1"кннн отъ сжштааго нстовою, ико ЖЕ СЕ скоро рнштлштааго остра о ТЕ-ЧЕННН ГЛЕТЬ. Н тъштнвааго гн-ввъ остръ нарнчЕ на рн'ввт1. Остро во нстовою наострЕною ЖЕ ЖЕЛ"ЕЗО нарнцаютьсА.Е. Пр'Ьстоупно(в ЖЕ юсть слово, пр'нстАнан отъ прьвааго, ЮЖЕ йПО НЕЛ1К, 1г1КО ЖЕ СЕ, (вГДа № рЕШТН:"Призът>, га", РЕЧЕТЬ: "Къ гоуЗОВОЛП> 1вСЛ1Ь".з. Еъзвратъ ЖЕ гесть слово, възвращамсА отх подълЕжаштааго на пр-кдълЕжацтге, нн гедннон ЖЕ части СЛОВЕСЬН-КН поср-кдоу падакьштн, ргкъшЕ въ НЕГО ЖЕ (в л1'Ьста рЕштн: "До нает> прндн", рЕЧЕлп>: "Къ налп^ ДОЖЕ нпрндн".220221

(,', Еоуек8/т) 8е ССТПУ Ц^к;бкпройоа ка1 етероу стиуекб^-7.о0ета, &с, бтау е!?^^ обот|<;аут1 той еигеТу "оик еу тго^ецос;" е1п(вцеу "ойк СУ! блКа яоХб(юи" ^ "аруобст V бтгХа УЦУ",г)', Ебит^к; бе естпу фраетк;то еф' еубс; т УО(; ката 8ио т\ лТ.еюуюу ко1УотсоюОста, ас, бтау 8ио г| тркйу етестротсаетрюу ОУТЮУ ка1 ти аито ОУОЩХ цете-^ОУТСОУ еуб<; екаотои ТЙУ тгатероу тойс; Р т] той<" у, ещюреу, и16<;есшу тоОбе ка1 тои8е,V', 'Оуоцатояоба 8е естпу и" ^1'; ката [1{цг1спу ка1 6цоютт)та тгуа тоО огщагУоцеУои уеуоуТа, а)^ бтау пс, тойс; астт1рои(; кю-тсои<; (роуа? буоца^ог ка1 ю^ ^ 9е1а ^еуег Графт) "(рюу^у е8сокау аг уефе^а " ТТ)У Рроутт)У 81а то яер1Т1^е1у ^|рр(; (роу^у буоца^оиста, (РСОУТ) уар кир{й)(;т) ек уоб яроер^ореуг) ^еуета1, етсе! ка! фс5(; уо0 етицо^оуеТтаг ^1 (рюут1,3. е'ЬП?Н1<1ТН(в Ж6 ЮСТЬ СЛОВО РДЗД<>'ЬЛА121, <1 Д<>уГ01в СТ> СОВА МВДАИ, ИКО ЖЕ Л1Н<Юу С^ШТА, КТ>него ЖЕ ю л1'Ьстд рЕштн: "Н'Ь ратн'"<>ЕЧ8Д1'Ь1: "Н'ЬСТЬ 0<>ОУЖНИ <1ДТЬ-нааго ,илн Праздьноюстьо^ожшвН'Ь1Н'Ь".н. СчьНАтще жб гесть <>'Ьчь, ЮЖЕ1вДННОД1К Н'ЬЧЕСО/ИК Н Д'ЬВ01вЛ1К НДН О -ИНОЗ-Ь ОБКШТЕ ТВОрАШТН,гако ЖЕ СЕ, гегдд дт^к-Ьда нлнТ^М'^ ?ЛСНОу ОЦЛ САФЕД1Д Н ТОЖДЕН<ИА нлюуштЕда, коюяоужьдо оцл> дъка нлн трн, <>ЕЧЕД1'ь: "Отанъ гесть СЕГО н СЕГО".А. Н-идтворЕнню ЖЕ гесть <>'Ьчь по под^джаншд н по ПОДОВША н-Ькогелюу, нлзнлдЕнаге-иоуоулюу к^кт^шн, ико ЖЕ се, йгда къто НЕСт^гласьнт^ъна тгпътъ! рлдстаНарНЧЕТЬ, ГЛДСТ> КО НСТОКОЙ НЗо\мй НС^ОДАН, нарнцагетьсА. Юльли ЖЕ н стоу оудюу готовословиСА ГЛЛС^.I', Пеяо1Т|[1еуоу 8е есгпу КЕ^С, ^.еуо^еут| ката пуа той е^ о1 ^еуетаг бцо отта, &С, бтау ТОУ рета вицоб ка1 6рут|^ тща^ итсор-^ея6|леуоу еТлюцеу, бтг 6^ ^.есоу |ле етсер^ефеу 6 беТуа,1. СъТВОрЕНОЙ ЖЕ ЙСТЬ СЛОВО, ГЛЕЛ10 Н'Е ПО ЧЕСО-ИОу, ОТЪ НЕГОЖЕ ГЛЕТЬСА ПО ПОДОКНН>, НКО ЖЕ СЕ, ЙГДЛ КТО СЪ ГН-КВЪ-ИЬ Н СЪМрОС'ГН1А На НЪ! ВТ^ЗНрДЙТЬ, ГЛЕЖЪ!:"Якта львъ възнраю НА МА онь-снцд".222га, 'Аутсоуоцаспа 8е есгтгу Хе-^г^, 81 етюу ^ СП)(Т(П)|ЯОУ аитоО то кирюу буоца 8т|^о0ста, &>с, бтау 5ио ка1 тс^-е бусоу ^цТу еуусооцеуау аубрюясоу ка1 то кирюу буоца С^ОУТСОУ бе^юцеу еуб<; е^ аитйу ЦУТ|РТ|У яо1Т)стао-9а , яр6<; а^.^т|^ои? цт) еТтсюреу то кирюу бтоца, ай' ек ТЙУ сти(1реа)Г|к6 (ОУ

ТОУ ^а^кеа ти^оу т] ТОУ тектоуа ^еуоуте^, е1 8е ка1 стюцат ка е/о 7га9т|, ТОУ /соХбу, е1 ти/о , тбу фа^акрбу ХеуоУТБ^,Д'1. Е'Ь1Н<ИЕНН<И'ЬСТЬСТВО ЙСЛЬр-Ьчь с'к прнлогъ! нлн ст^ ЗН<ШЕННН, сдлю то нстою овдви/ма Н<ИА, югда дъва нлн <ннозн надгь ндв"к-до-чн чли,\ н нстовою Н<ИА няоуш-ТЕ, ТН )(ОШТЕ<И'Ь 1вДННОГО ОТЪ ННХТ> ПОД1АН8ТН, ТОЖДЕ ДД НЕ <>Е-ЧЕДП> нстааго Н<ИЕНН, мт> отт! ст>-110\"ЧНВЪШНН\Т\СА К<>'ЬЧН1А, <>Е-К'КШЕ НЛН Д<1'ЬВОД'Ь;1Ю НД<>НЧД>ШТЕ. ИфЕ ЛН Н Т'ЕЛЕСЬН'Ь1Л НЛ10\"ШТД Вр'КД'Ь1, ХрО<ИЬЦД <>ЕК'КШЕ, НЛН ПЛ-Е-ШНВЯ НД^НЧАШТЕ.гр', Метат)ц1а 8е есттгу, бтау ек тйу тсерге^бутоу та яерю/б-)леуа ^етюуор.а^со еу ката т6 е1ргщеуоу "тп8еи9т|те ттау о! кр1уоуте(; ТТ|У ут)У" аут1 тоО "тоид еу тт) уТ)", ^ ек ТЙУ оЬгой-утау та о1койцеуа, (&<; бтау Т1<;ТТ^У асте^уегау 2;о8оц1КТ)У еру-аашу еТтсог ка1 уар ек тйу о1коиутсоу тоте астеХус&у та 2;68о|ла ТОУ охетХгаоибу ея1фе-рета ,1у', 'Аутгфраак; 8е естоу Хе^1? 8 а еуаутюи стгцш{уо1)ета, ех;бтау тк; ТОУ тифХбу яо^ирХе яоута еТяо1,г8', Пер{рао (; 8е е<тр1У \Е^ т1 810 тс^еюусоу Хе^еау еу п от)ца{уоиста, о1оу аут1 той еигеТу, ра ТОУ 9е6у" еТтсюцеу ара т^у форерау 8()уа[Х1У тоО 9ео0 ои8еу уар яХеоу <7Т|ца{уо^еу, е1 (гт'1 ТОУ 9е6у,в). ОтънлинЕй ЖЕ юсть, гегда отт^ од^джлштннхъ ОД^ЬЖНЖДА отт>НЛ1ЕНЕ НДрНЧЕДТ^ ПО <>ЕЧЕНОуО\'Д10у:"НДКДЖЕТЕСА, ВСН САДАШТЕН 31МЛН, <>ЕК'ЬШЕ: "СЛШТННЛП^ ВТ^ ЗЕ<ИН"нлн отт^ жнвоуштннхт>, НДЕЖЕ жн-ВОуТК, ИКО ЖЕ СЕ КТО НЕЧНСТОТОу СОДОЛ1ЬССЪ1Н Гр'ЬХ2 ИДрЕЧЕТЬ НЕ-НЕБОНТ^ отт^ жнвоуштнн\'ь тъгда в<юуд11ннк'ь Оодоли оуко?'к т'ь п<>н(а.п. ЕТ^СПАТЬСЛОВНЮ гесть с<юво сд.протнвьнтиндп!, сдпротнвьно нд-зна/иеноун, ико ЖЕ СЕ, гегдд кто сл-впьца ЯНОГОВНДАФЙ НД^ЕЧЕТЬ.Д1. Съв^атосвовнй гесть с-юво,ЙЖЕ ЛШОГ01А <>'КЧН1Д> ЮДННО Н-ЕЧТОназнад1Еноу|еть, рЕКЧхШЕ вт> НЕГОЖЕ Л1-КСТД рЕШТН: "ТаКО МИ И ЕЛ", рЕЧЕЛПа: "ТДКО МН Н СТ<><>ШЬНЪ11аСНЛЪ1 КЖНН." ННЧТО ЖЕ БО ЕО/1ЕНЕ знал1Енахол1'ь, н'ь ТЪЧУЛ ва.223

16', "ЕиТ|>)П(; 86 ЕОТ1У ХбуО? 6цт) ката то тсХт|ре^ екфероцеуос;, яоре/соу 8е уоеТу то етгоцеуоу (&с; бтау пс; арро)отт1<то<; ка1 ауактт|ета^еуо<; т\ яеу9(оу ка1 68ир6цеуо<; то еяоцеуоу еастад е1тсо1 "т)рр(й<7ТГ|<7а" ка1 то от-т|96<; [хоо етитсоу"' уот^стаг уар 8е1 то еиекр9еу, тобт' есту то бушуа ка1 то йцфотераи;таТс; ^ерту,с,', П^еоуасгцос; бе еетт V бтау тсХеоуа^е ^.е^ <; Хе^ег |гг(8еу тАеоу сгт1^а{уоиуоа, (Ьс; ЕХ8 т0 аут1од ка1 то еуауп ка1 катауп,г^', 'ЕяауаХг|ф1с; 8е еетпу Хе^с;81<; яара^а^рауоцеуг) еттаоесос;Харгу &с, бтау тоб еуусостреуои гщТу ярау^ато^ тт^у е1[8г|(пу 8ш-рараюицЕУб(; тк; еНтсог, "о18а, о18а то прауца", Уи, то о18а ^еуюу ^ 1га1ст^атод ея1ар1У стгцла1уо)У еТтсо "какбу то йца-ртгща, какбу"<. Нсстатт^кт^ я> (всть слово,НЖ6 Н{ НСП'ЬД'ЬНЬ НЗВЕС'ЬдОуТЬСА,поддн ЖЕ ^азоуя-Ькдтн и въсл-Ь-ДЬНЕ, гако ЖЕ кто БОЛ'ЬВ'К н ннсц-Ь [дга]к^^, н-1н ПЛЛЧДСА н ртадан в'кс<1'ЬдьнЕ1в оставнкъ, <>Ечеть:"Коя-Ьхт^ н по рпьсьжъ ЕЬМХЪСА", <>аз8ж'Ьтн ЖЕ (в л'Ьпо ОСТДКНВЪШЕЙ, рскъшЕ, ико "нсц^л-Ьхт> н ОБ'Ь<ПД роукажа".В1. НзвБН<1Н1в Ж6 ЮСТЬ, 1вГДДнзкъьвд <>'Ьчь от'к р-Ьчн, ННЧЕСОЖЕВОИЕ НЕ ШЗШЯЕНОУЬКШТЕ, ИКО ЖЕгесть п^отнкьннкъ н слпротнвк-ннкт>.]з1. - продължение от № з|].

ПорЕЧЕНН1в ЖЕ (вСТЬ СЛОВО ПОДЪЙЯ-ЛЕ-ИО П^ОД-1'ЬЖЕННИ <>аДН. ИКО ЖЕСЕ, гегдд о к'Ьдо<и1'Ь<иь нлмь. д'Ьл'Ь,В'Ьд'ЬнН1в НЗВ-ЬШТДИ КТО рЕЧЕТЬ:"Е-Ьд-Ь, в-Ьд-Ь д'Ьло то", д'ьвд шьдти "в'Ьд'к" рЕки, нлн гр'кх°У продхвжаннге назнажноуга, РЕЧЕТЬ:"Зълт> гр'Ь\'ь, 3'ьл'ь юсть"1 № 17 ]з|] е даден от мене според гръцкия оргинал. Опрдделение-то за прилагателно име в ръкописа се намира под № 16 ]з|] катопродължение на стилната фигура Нзовнднк (Плеоназъм). Все съгласно гръцкия текст са поставени и номерата на следващите няколко определения, като в счупени скоби отбелязвам определението им поСимеоновия сборник - Н1 ]з1],.9.1 ]т], к ]^|], к& ]к], кк ]кд], кг (кв], кд ]кг], КЕ ]кд].2241Т1 'Е^О^Т! 8е есттгу К^к, цета' тт1У ко1УТ1У <зт1цао1ау 18 кю<; ка9. 6яеро^т|У тю 6(ре1^оутг прооуе-цоцеут), о16у еот то идо тоО Кир1ои е1ргщеуоу "еТтсате то1<;т1а9т)таТ^ цои ка! ти Петрю", кат' е^о^у уар еута09а т6 буо^а тоО Петрои еТрт^аг, етге! ка1 81а тоО "еТтсате то1<; ра9т|та1^ цои" стицяер1еХт)(р9гг е1^ уар тйу |^а9т1тйу ка1 а1>т6("г9', 'УлерроХт) 8е еопу (рраок;6тсерра1уо1)ста т^у а^т19е1ау аи^-Лете(r)^ %ар1к, &<-, бтау тг^ ТОУ б^еох; тре^оута ешог, бп тре^ег бе; йуе(хос;,к', А1[У1у(ха 8е есту Кбуос, окотеу6<; аяокекрищюуоу е^юу еу еаитф то уообцеуоу, &с, то ярорА.т|9еу ^ттща яоратоО 2:а(1\|/(йу то1(; аК^о^иКок, "ек тоО ест9оуто(; е^^9еу ррсаак;", стт1^а1усоу ТОУ ^еоута, буяер ауеТ^еу, ка1 т6 еире9еу СУ тф стто^ап айтоО атсо цеХюогои кг(р{оуи ка1 &с, Туа еТяюцеу 9е-ргтт1У и8ато)У ТОУ а^леа,ка', Пстраро^т! 8е есттгу (рраак;81 бцокву ка1 угуюокоцеусоу ея' б\)ду йуоиоа то уоои^еуоу, &с, т) тоО Кирюи яер1 той аоютои лараро^т), СУ п 8е1куиет V ТТ^У яои^у тоб 9ео0 ауа96тг(та каг пие, ярост{ета1 то1? ретмообута?.ш ]з1]. НздрАднге ЖЕ йсть слово СТ^ ^ВгШТННЯЬ НЛЗНДД1ЕНН1вЛ1Ь ОСОБЬН'К ПО СТЛ^'ЬНШННЬСТКО\", 1в1НО\"ЖЕ ге л'Ьпо тволн-ио, гако ЖЕ й<>ЕЧЕН01в ОТХ Ги: "ПОВ-ЬДНТЕ 0\"ЧЕ-ННКОЛП1 ЛЮНЛП> Н ПЕТ<>ОВН". По НЗД<>ДДН1Д> ЕО СЬДЕ НМА ПЕТРОВО фЕЧЕНО ЮСТЬ, 1вЛЬД1Д ЖЕ Н ЮЖЕ <>ЕЧЕ: "ГЛДГОД-КТЕ ОуЧЕННКОДП^ЖОНД'Ь". ТоуНЖДЕ НД^ЕЧЕНТ> Е'Ь, 1вДННТ1 БО ОТТ> ОуЧЕННК'К Е'К И Т'Ъ.А.1 (н)]. Лн^новьною гесть ^Ьчк,ЛНШНШН НСТННТи В'КЗД<>ДШТЕННП1 рД-ДН, МКО ЖЕ СЕ КТО СКОрО <1НШТАШ-ТаЛГО, РЕЧЕ МКО рНШТЕТЬ ДК'Ь1в^трт^.К ]^|]. П^НКЛДДТ> ЖЕ ЮСТЪ СЛОВО тьжьно, с'кк^овьн'11 н<ита вт>СЕВЕ раЗОуЛП>,! ИКО ЖЕ СЕ рЕЧЕНОЙот'к Сдли|гонл ННОПЛЕДЕНЬННКОЛП^:"Отт> мдоуштааго НЗНДЕ в<>ашьно", ндзнд-нЕиоуидшЕ во л^кл, гего ЖЕ оувн, н овуктЕноге в'ь оуст'ЕХ'ь1вГО ВЧьЧЕЛННТ> СТ^ТЪ; Н ИКОЖЕ СЕвт^олгк ^КЛНЖАТЕЛА вода<и 'к ловьцд.кд ]к]. Прнтт^ча ЖЕ гесть <>"вч|>,ПОДОБКНК1НД1Н Н В'КДОД1'Ь1НД1Н НД-Пр^ДТ^ ОЧН ПрКВОДАШТН <>ДЗОу'Л1'Ь-вдюяоге, ИКОЖЕ й н ГЬНА прнтт^чл о влагоудЕньн-Ьгеяь съшоу, вт^МЕН ЖЕ ПОКДЗДЮТН Л1НОГО\-№ ЕЖН№вллгъьнл, тн како п^нходнтк к^ клккштнндп^сд.1 В ръкописа е ^оудь.15 Българсжа стилистика до 50-те години яа XX в.225

кр', 'АутаябЗостп; 8е естпу еяеко18а^т) ТЙУ еу тт| яараро^л яро15яоке1ЦбУсоу ярауцатюу, 6(;

1уа еТяюцеу, от ф ^.буф е^рлстато 6 яатрр тоО аетютои, тоюитф ка1 6 9е6с, то!? ауОрюяок; арцо-(,ета1, ка1 бе^юцеу етиукргуоутес;та ярауцата тт^ яараро^д ТТ)УбцОЮОСПУ,ку', Проетсояояоба 5е естпу, й^ бтау пд ток; ауихок; яро-стсояа, еетО' бте ка1 ^.буоис;, арцо-8ко|; яростаято1, сЬ$ то ао1 о6-рауо1 81Г)уоОута1 6^ау 9еои".к8', Пара8е1уца 5е есгпу Х6уо1; яр6<; етероу п стиукрг-тис^с; 8е1^е(В(; ецфаспу е/юу кпта то ияо Хо^оцйуто^ ^.еуо^еуоу "ц1цт1ста1 ТОУ цирцг(ка, ю 6куг|ре, ка1 ^т^юетоу тад 65оид аитоб", т6 яроуот|т1к6у уар аитоб ^^.обу ^ца? яараке^,еиета1, ка1 ой ТТ)У (рио1У,КЕ ]ка]. Бъздднню ЖЕ йстьОуКДЗДНШв ВХ ПрНТЪЧН ЛЕЖАШН-н)('ь ВЕШТНН, ИКОЖЕ св вта^о<и'ь ^{кли, нко |в№ ЖЕ р'Ьчьид. Б'Ьс'Ьдов<оць влоудьндаго, ТЛКОЖЕ н къчлко<и'ь прнлагагетт^ тъ да оука-ЖЕЛП> ст^аракьштЕ ВЕШТН прн-ТЪЧЬНОЮ ПОДОБНИ.КГ [КВ). ДнЦЕТВОрЕННЙ ЖЕ ЙСТЬ, 1вГДД КТО КЪ ВЕЗДОушЬНЪШЛП>,акт>! кт> т-ЬиЕСн дроугонцн н сло-БЕСВ стенна п^нвагають, ико ЖЕСЕ: "НЕЕСВ нспов'Ьдан>ть славоуЕ<тМ|ЬТ> .кь [кг]. П<>нлогь ДЕ (всть с-юяо кя ниодоу ньчьсо-иоу сааожЕнааро оуказа МК^ЕИНЙ, н/ии по рЕЧЕноуоу-дюу от Роаояона: "Подражан драк.Н1А, О <1<1ИНКЕ". ПрОД13МЬИО(в ЕО 1вГО рЬЕЕИНЮ Н^ТН ВЕЛНТЬ, а НЕюстьство.ке'. Е{рсоуе1а 5е астпу Хбуо? бяокршко^ ек тоб еуаутюи то еуаут{оу 5т)Хйу, Т^д е е{рюу-е1а<; е15т| 5'- а', ^Еуаа^6<;, Р', )1иктг1ргстн6<;, у', старкастцб^, 8'1 асттеюро!;, (а'), Ка1 х^6""0!^ цеу еопу Хбуо^ рета цегЗгастцоб ярофероцеуо^, (Ьс, бтау ТОУ а!-<1/астя15а еууеХоуте^ аубреюу яо-Х,ец1сттт)У еТяа>(1еу, (р') риктт)-рю^О!; бе Хоуо^ 81аоирт1к6д цета тТ|(; тйу р1Уйу еячли^есод, 6^ бтау ея1 какф аХбута пуаКЕ (кд.] Пороуганнге ЖЕ й слово <1нцЕ-и'Ьрьно, оть слпротнккнааго САпротнкьноге НЕЛЕННЮ аклла.Пороуганнге ЖЕ ов^азГ. .д.: по-^оуганнге, похйх"'1""1(r)> "онграннй, пос/иьинню. Н пороуганн[>в] юстьСЛОВО СЪ ОуКОрЪ/ИТ! Г<1(Д10, НКОЖЕСЕ вта кто в'Ьго\"нн, с<и'Ьта СА, <>ЕЧЕТЬ: "Довлн н хравт>^ гесть,,. По^оухноню ЖЕ гесть слово по-ТАЖЬКЬНО С'Ь1НТ>1НЛ1'Ь ПОХОДИ11'*", МКОЖЕ СЕ ЕТ^ ЗТ1Л'Е ОуВАЗЪШВ,226еТяса^еу 6уе181^оуте^ ка1 яуеОна бга тйу ргуйу сиуек(рероуте(;' ака^оу Еруоу, етаТре, каг ауа-укаюу еяо1Т1ста(; ка1 (рроуцюи ау8р6(;", (у') старкастцо^ 5е Кдуос, &ш хрт)спйу рт|^ат(оу ТТ^У а-п^ау ер(ра(усоу, &с, бтау тбу СУ яростХ^срег т1рг|<; какоТ^ яе-ршеетоута ка1 бга тоОто йп-ца^6}1ЕУоу бууеХс5уте<; еТяюцеу "ек; цеуаХт(У бо^ау ка1 т1цт)У т1уауе<; осаитоу, етаТе", (б') астег-стц6<; бе ^6уо<; еф' еаитои бюстир-пко?, 6)С, бтау тф цт|беу еяюта-)леуф еТясореу "ой ег, етаТре, ТЙУ ^буюу то ККЕОС,",к^'. 1/^ца 8е есттгу сгоА,о1-кюц6<; йяоХушу С^СОУ, &с, Туа еТяйреу "б кир1о<; Чюауут)^, бу 6 9е6(; е^.ет1ае1, каКдс, йубрйяо^ еетпу."к^'. 'Уст1ероХоу1а 5е ееттгу Х6-уо<; ярюбисттеро!; ^еу6цеуо(;, юс, Туа егяюреу акаХй(; етеХе1ю9т( 6 беТуа ка1 каХех; еркооеу". Прйтоу уар РЮТ тг^ ка1 оитах, те^еюОтаг.(ХЧЕЛСЪ, попопнавт&шс ност&лгь:"ДОБ<10 Д'ЕЛО, НЗД<>АДЬНО С'ЪТВОрН-л'ь. йсн, дроужЕ н <ноуд<>а <ноужл".(КЕ]. Понг^анню ЖЕ юстк слово акчц доври ОПОВЕСТИ БЕЧЬСТЬЮ оуказам, МКОЖЕ СЕ вь тко^н^тшЧЬСТН КОГО САШТа Н ВТ^ ЗТьЛОвт^падт^ша, н т"Ьлш оука<>А1в<<а, с-итгьт-фасА, ^ЕЧЕЛ!^: "Е'к ВЕЛИКА СА юсн славл и чьсть въвмъ,ДООУЖЕ".

[кз]. Посл1Ь1аин(в ЖЕ гесть словоОСОБК ПОТЛЖЬБЬИО, ИКОЖЕ ГрО\-ЕО-\уОЛ10у рЕЧЕЛ12: "Тта, Д<10уЖЕ, СЛО-КЕСЬЯХ не'" слава".! кз.. .2 Ов^азт> ЖЕ юсть СЕДН-К'ЬЗЛ1НН ОТ'ЬНЛ1'К1, НКОЖЕ рЕШТН:"Гь Ншамнъ, 1вго ЖЕ под>н<юун, док^ъ чакт> (всть".кз. Посл-кдос.ювшв ЖЕ юсть слово ПОСЛ-ЬДЬНЕЙ П$>'ЬЖДЕ Г<1ЕД10, НКО ЖЕ СЕ ВТ^ХОЛУЬ ^ЕКЛН: "ДОВ<>-В САст^к^ьшн онкснца н дов<>'в жн".П()ЬВ01в ВО П^-ЕЖДЕ ПОЖНВЕТТ1 КТ^ТО,тн тако оудн<1а1в.1 В славянския ръкопис стилните фигури поиграйте и посд1Ь1антв саобособени отделно под № КЕ и кз, които фактически се отнасят към стилна фигура пед № КЕ на гръцкияоргинал.2 Под това число отначало се го вори за посяьнинк, което всъщносте продължение иа № 25 ]кЕ].227

СЪДЪРЖАНИЕВместо предговор ....................... 51.0. Началото ............................ 72.0. Поглед към стилистичните концепции през Възраждането ..... 222.1. Риториката в нравоучителната литература и училищните програми 232.2. Риториката във възрожденските писмовшщи. Писмовниците - преход от риторика към стилистика .............. 352.3. Възрожденската риторика .................. 672.4. Стилистиката и стилът във възрожденските книги по словесност 80 3.0. Българската стилистика от Освобождението до първата половина на XX век ............................. 893.1. Риторическо естетическа доктрина .............. 943.1.1. Хронологически първото изследване е на Л. Милетич . . 953.1.2. Ал. Теодоров-Балан- "Слог и говор." "Хубост на езика" 983.1.3. Любомир Андрейчин - продължител на риторическатадоктрина ....................... 1033.2. Доктрини върху езика и стила на художественото произведение 106 4.0. Европейският контекст на доктрините за езика и стила на художественото произведение ........................ 1094.1. Експресивна стилистика ................... 1094.1.1. Изходни позиции ................... 1104.1.2. "Позитивизъм и идеализъм в езикознанието" ...... 1144.1.3. Две гледни точки към езика - два подхода ...... 1194.1.4. П. Гиро за генетичната стилистика на К. Фослер и Л. Шпи-цер .......................... 1224.2. Руските формалисти ..................... 1254.2.1. Предмет "Форма" и "съдържание" .......... 1254.2.2. Поетически език и практически език .......... 1394.2.3. В духа на традицията ................. 1474.2.4. Теорията на поетичния език - теория за специфичнатафункция на съобщението ............... 1494.2.5. Фонетичната и семантична орхганизация - основен белег на поетичния език .................... 1514.2.6. В. М. Жирмунски .................. 1574.2.7. Б. М. Томашевски .................. 1584.3. Някои основни тези в учението на В. В. Виноградов върху езика на художествената литература, стила и стилистиката ..... 1634.4. Стилистика на Пражката школа ............... 172229

4.4-1. Основни проблеми на поетическия език в концепцията наПражката лингвистична школа ............ 1834.5. Ж. Марузо - стилистика на избора ............. 192

4.6. Доктрините ........................ 1964.6.1. Доктрина за стила като индивидуален израз на творческаталичност и творчеството на автора ............ 2014.6.2. Романтическа доктрина ................ 2044.6.3. Историческа доктрина ................ 2054.6.4. Доктрина за приложение на изчислителни методи .... 2075.0. Стилистиката в учебната литература ............. 2096.0. Литература свързана с темата ............... 2137.0. Приложение ........................ 219Венче ПоповаБЪЛГАРСКА СТИЛИСТИКА ДО 50-ТЕ ГОДИНИ НА XX ВЕКБългарскаПърВО 1ПЛЯИИСРедактор Таня Чичовска >.ул- на коридата Красимира Конова Худ. редактор Красимира Михайлова Техн. редактор Снежана Соколова Коректор Николина ТаневаФдрмат ^0/84/16. Псч. коли 14.50 Изд. коли 13,53Университетско издателство "Св. Климент Охридски"