Константин Каменов

НЕБЕТО ПОМНИ III

Етногенезисът от (прото-) траки до българи

УНИВЕРСИТЕТСКО ИЗДАТЕЛСТВО „ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ“

Авторът изказвасвоята благодарност на ВМРО – НИЕ – Пловдив, за спонсорството на настоящата книга

© Константин Каменов – автор, 2011

© Университетско издателство „Паисий Хилендарски“, 2011

ISBN 978-954-423-725-7

СЪДЪРЖАНИЕ УВОД.......................................................................................................5

ЧАСТ ПЪРВА ГЕНЕЗИСЪТ НА (ПРОТО-) ТРАКИТЕ.............................................. 15

ЧАСТ ВТОРА КУЛТУРАТА НА (ПРОТО-) ТРАКИТЕ............................................. 38

ЧАСТ ТРЕТА РАЗСЕЛЕНИЯ НА (ПРОТО-) ТРАКИТЕ........................................... 58

ЧАСТ ЧЕТВЪРТА ТРОЯНСКАТА ВОЙНА – СБЛЪСЪКЪТ НА ДВЕ КУЛТУРИ...................................................... 81

ЧАСТ ПЕТА (ДРЕВНИТЕ-) БЪЛГАРИ, НОСИТЕЛИ НА НАРОДНОСТНОТО НИ ИМЕ. ДРЕВНИТЕ СЛАВЯНИ – ТРАКИ ОТ ДВЕ КОЛЕНА. РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА ЕВРОПЕЙСКИ НАРОДИ ............... 104

БИБЛИОГРАФИЯ ...........................................................................125

5

УВОД Теориите за произхода на българите в историографската наука би-

ват систематизирани и получават тласък за развитие едва в края на 18 в. Като важен факт трябва да отбележа, че когато се появява някой от възгледите, в повечето от случаите той бива поддържан предимно от национална научна школа.

За първа проява на по-мащабно учение теория мога да предложа Тюрко – Татарската (Турско – Татарска, според други изследовате-ли) теория за етногенезиса на древните българи. Тя се появява случай-но в историографската наука през 1772 г. след труда на Шльоцер „Все-обща северна история“. Той поднася твърдението, че българите от неговата епоха са славяни, но древните българи са дошли от Волга и са най-вероятно от турски произход. В изследването си немският учен посочва, че няма доказателства за това, но ще намери „думи, които биха ни послужили за ръководство, за да узнаем що за народ са били неславянските българи. „Освен това той уточнява как е съгласен със своя колега Гатерер, че българи и маджари са от едно и също финско разклонение и освен това допълва, че „други твърдят, …че българите, както изглежда, са били татари.“

Свои трудове, разглеждащи турско-татарския произход на българи-те, разработват и други учени от немската школа. Йохан Тунман изда-ва през 1774 г. „Изследвания по история на източноевропейските народи“, а Йохан Християн фон Енгел отпечатва своята „История на българите в Мизия“ през 1797 г.

По този начин се формира и теоретичната линия Шльоцер – Тун-ман – Енгел, която е повторена дословно от Н. Карамзин в том 1 от неговата „История“.

След откритието на Попов турско-татарската теория е получила по-нататъшна разработка главно в трудовете ма А. А. Куник,, А. Вам-бери и В, Томашек.“ (История на България. т. I. 1946)

Според акад. Н. Державин: „… като приемник на Шльоцер–Тунман–Енгел, в разработката на проблема за етногенезиса на древ-ните българи, е немският учен Цайс, който е изложил в 1837 г. своето гледище по този въпрос в съчинението: „Немците и съседните им племена“. Според Цайс, древните българи – това са хуни, придвижили се към Черно море и Меотида. Вulgares, Вulgari – това е другото име на хуните. И сега по горното течение на Волга, където е трябвало да се запазят следи от българите, се намират, наред с финските народи, само турски, а това именно според Цайс, служи за доказателство, че нома-дите българи, а следователно и хуни, са принадлежали към голямото

6

скитническо племе турци, което се потвърждава от данните в езика на древните българи. Според източните писатели, българският език при-лича на хазарския, а хазарският език – това е турски, за което свидетел-ствува прабългарският, а следователно и хунският език, който не може да бъде различен от турския. След излизането на подобни сведения възниква и Хунската теория. В миналото тя е споделяна от доста крупни западноевропейски учени като Клапрот, Цайс, Маркварт, а също и от големи представители на българската историческа наука като проф. Н. В. Златарски, проф. Ст. Младенов, Д. Съселов, Тачо Танев, Александър Мошев и други.

Като теория контрапункт на турско-татарската е Славянската. Тя възниква вследствие на етнографски разработки от Юрий Венелин. Украинският учен разглежда критично най-вече труда на Енгел и върху него формулира своите шест точки-възражения:

1. „Понятието или силогизъмът – имената са безсмислени, ergo та-тарски, – е погрешно;

2. те най малко могат да бъдат обяснени с татарския език; 3. тяхната звънкост може да се признае повече за славянска, от-

колкото за татарска; 4. ако между тях и татарските думи дори и да има някакво случай-

но съзвучие, то от това още не следва да се прави извод за на-родността;

5. тези имена са изменени от гръцко перо; 6. въпреки това, много от тях, очевидно, са славянски“. След години Венелиновата теория е обогатена и доразвита от Н.

Станишев и голяма група от българските историографи през социалис-тическия период.

Финската или урало-чудската теория за произхода на древните българи. В 1826 г. в Париж излиза трудът на Клапрот „Историческа картина на Азия от времето на монархията на Кир до наши дни“. В този труд за първи път беше изказана мисълта, че древните българи (прабългарите) са народ от угро – фински произход, за което, според мнението на автора, съвсем определено говорят византийските истори-ци Никифор и Теофан. Клапрот е склонен дори да предполага, че името българи е било някога oбщо наименование за всички угро-фински народи. Личните имена на древните българи, според Клапрот, нямат нищо общо със славянските имена, но се приближават към ма-джарските. Обаче авторът не привежда нито един довод в полза на своето гледище; премълчава също и за обичаите на древните българи.

7

Три години след появата на труда на Клапрот, в 1829 година, както вече отбелязах, в Москва излиза първият том от съчиненията на Ю. И. Венелин „Нынешние и древние болгары.. “, в което младият руски учен, с голямо въодушевление доказва славянския произход на древни-те българи, и след това в 1830–1832 г. са публикувани двете статии не Френ.

Доста популярна е и Иранска теория. В България тя се заражда в началото на 20 в. и добива разцвет при Ст. Шангов.

След полският историк Лелевел в края XVIII в., няколко възниква и Тракийската теория (наричана още Автохтонна). Тя бързо е възп-риета и от руския изследовател А. Чертков, а сред българските учени от д-р П. Берон и Георги (Сава) Стойков Раковски. В началото на XX в. Ганчо Ценов добавя и възгледа, че славяните са хуни, като ви-наги са живеели на Балканите.

Тук е мястото да отбележа, че историографята действително се раз-вива като политическа наука в позициите на отделните школи. Всяка една от тях защитава възгледите на политиката в собствената си стра-на. Какато изключения можем да представим коректнте изследвания на Раковски, П. Берон, Ценов, Станишев, Съселов и някои други бъл-гарски учени. Независимо, че на места в техните проучвания са допус-нати големи грешки, то не може да не отбележим факта, че това се случва не заради неправилен подход на учените, а най-вече поради малкото налична фактологична база от различните науки, необходими за едно историческо изследване. От друга страна, още след освобожде-нието от Османско владичество, започва унищожаването и омаловажа-ването на археологията по българските земи. Специалистите в тази област са завършили или в Австрия, или в Русия. Те са под влияние на идеите в тези държави. До днес, сред научната общност са наричани негласно „Духовните еничари“. Археологическите проучвания изпре-варват социализацията на обектите, поради което последните се раз-рушават.

В годините след XX в. се появиха много научни трудове, проблем-ни разработки и комерсиални писания за произхода на българската народност. Затова 2000-та година може да се счита и като начало на Новата ера за родната историография. Развиха се различни центрове на научни съобщества с изключително задълбочени проучвания. Интерес представлява фактът, че тези школи се съсредоточиха предимно извън университетите. Учените в тях се обединиха не заради определена тео-рия, зад която застават, а по-скоро от съпричастност към изследовател-ската идея и обмяната на фактология. Ще изброя най-важните от тях.

8

Варненският център, създаден около Конференцията и Издателство-то, носещи названието „Народен будител“. Историческата катедра във ВТУ. Групата в Монтана около инж. Г. Кръстев. Русенската школа с двата центъра, оформени покрай С. Рулински и А. Рачев. Староза-горската група, обединена около личността на Таньо Танев и много други. Безспорно не можем да не отбележим Интелектуално звено „КОРЕНИ“ от Пловдив. За първи път в тази група бе разгледана по-мащабна теория за етногенезиса на българите. Тя се базира на кру-пен времеви аспект. Именно тази теоретична постановка е тема на нас-тоящия научен труд. Тъй като изследванията ми, както и тези на коле-гите, показаха, че няма генетическа разлика между племената, участва-ли в старобългарската народност няма, то теорията ни за (древни-) българи, траки и славяни племената се самоназова Еднородна, а според други колеги Пътят на махалото.

В Увода е необходимо да бъде разгледан и въпросът за „Етиката на историографа и значението на неговата работа върху паметта на човечеството“.

Колкото повече се навлиза из проблематиката на която и да е наука в процеса на нейното изследване, толкова повече въпроси възникват пред изследователя. Безспорно, след време, основна за най-коректните учени остава дилемата за етиката. И в случая не толкова етиката, свър-зана с кражбата на чуждия труд. Тя има глобални размери и едва ли някога някой ще може да я спре. Коректният учен не би се замислил, дори за подобно дело. По-скоро идеята е за принципното предаване на фактите и поднасянето им на реципиента.

В последно време успях да се запозная с древни документи, които досега бяха приоритет само за малцина избрани от съдбата. Повечето от тези ценни сведения са на латински. Цитирах ги, както и други уче-ни, чиито трудове следя, именно от преводите в разработките на спо-менатите избраници на съдбата.

Когато преведох тези документи, достигнах до тъжната констата-ция, че учени, от които съм се възхищавал, са препредавали неточно на български древни текстове. Привеждам като доказателство АНО-НИМНИЯ ЛАТИНСКИ ХРОНОГРАФ (334 г.) така, както го е пре-вел Петър Добрев, в книгата си „ПРАБЪЛГАРИТЕ – ПРОИЗХОД ЕЗИК КУЛТУРА – НОВ ПРОЧИТ“, с. 9. (Успоредно с неговия пред-лагам моя превод на същия пасаж, а до тях оригиналния текст за срав-нение):

9

п.д. К. К. ANNI (Lib.gen. II. а. 334)

Елам, от който произли-зат еламитите;

51. Елам, от който (са) Еламите.

51. Helam.ex quo Helamite.

Асир, от който произли-зат аси-рийците;

52. Асир, от който (са) Аси-рии.

52. Asyr, ex quo Asyrii.

Арфаксат, от който про-излизат халдеите;

53. Арфаксат, от който (са) Халдеи.

53. Arfaxat, ex quo Chaldei.

Лух, от който произлизат лази¬те;

54. Лут, от който (са) Лази-ки.

54. Luth, ex quo Lazici.

Харам, от който произ-лизат итурите (вар. ет-хес);

55. Арам, от който (са) Итури.

55. Haram,ex quo Iturei.

Лебул, от който произли-зат лидийците;

56. тук Бул от който (са) Лидии.

56. ze Bui ex quo Lidii.

Гатсера, от който произ-лизат гасфените;

57. Гатера, от който (са) Гасфени.

57. Gathera, ex quo Gasfeni.

58. Арфаксат, от който (е) Сала.

58. Arfaxat, ex quo Sala.

59. Сала, от който (е) Евер. 59. Sala, ex quo Heber. 60. Евер, 60. Heber, 61. от който (е) Фалег. 61. ex quo Falecg. 62. и Иектан. 62. et letctan. Хелмодат, от който произлизат индиите;

63. Иектан роди Елмодат, от който (са) Индий.

63. lectan genuit Helmodat, ex quo Indii.

Сала, от който произли-зат бак-трийците;

64. Сала, от който (са) Бет-рии.

64. Sala, ех quo Betrii.

Арам, от който произли-зат арабите;

65. Арам, от който (са) Араби.

65. Aram, ех quo Arabes.

Идурам, от който произ-лизат гамерите;

66. Идурам, от който (са) Гамер.

66. Hiduram, ex quo Gamer.

Одерба, от който произ-лизат мардиите;

67. Одерба, от който (са) Mapдий.

67. Oderba, ex quo Mardii.

Лазел, от който произли-зат партяните;

68. Лазел, от който (са) Партии.

68. Lazel, ex quo Partii.

Деелем, от който произ-лизат гедрусиите;

69. Деелам, от който (са) Дзедирузии.

69. Dehelam, ex quo Zedirusii.

Асал, от който произли-зат хискитите.

70. Асал, от който (са) Искити.

70. Asal.ex quo Hiscite.

Асал породи Мелхи, 71. Асал пък роди Мелхи. 71. Asal autem genuit Melchi.

10

който имаше двама сина – Мел¬хи и Мелхиседек;

72. Мелхи роди двама сина, които са Мелхи и Мелхисе-дех

72. Melchi genuit duos filios, id est Melchi et Melchisedech.

89.... 89. Hiscitopolim quae est in terra Salem Chanaam in regione Sicheme iuxtra civitatem Salem, ubiregnavit Melchisedech sacerdos altissimi.

Авимелех, от който произлизат хирканите;

73. Абимелех, от който (са) Иркани.

73. Abimelech,ex quo Hircani.

Сабебеи, от който произ-лизат араните;

74. Сабеби, от който (са) Араби.

74. Sabebi, ex quo Arabes.

Мамсвир, от който про-излизат армените (вар.амените);

75. Мамсуир, от който (са) Армени (амении)

75. Mamsuir.ex Armenii (amenii)

Евилат, от който произ-лизат гимнософистите;

76. Еиулат, от който (са) Гимнософисти.

76. Eiulat.ex quo Gymnosophistae.

Зиези, от който произли-зат българите;

77. (Зиези, от който (са) Вулгари (Благородните народи; К.К.)

77. (Ziezi ex quo Vulgares.)

Прави впечатление, че г-н Добрев е поставил много термини, които не присъстват в оригинала, без да отбележи, че това е негово „вмъкване“ в текста. Освен това той компилира изрази от двата преписа на Хроног-рафа в едно изречение, какъвто е случаят с итурите. Изпуска цели паса-жи от оригинала, без да го отбелязва изрично с многоточия или по няка-къв друг (недвусмислен) начин. Много от названията на персонажите и народите превежда неточно, каквито са случаите с Бактри (оригинално – Бетри), Лебул (оригинално – тук Бул), които всички са бактрийци (ори-гинално – тези всички са бактриани).

За съжаление, някога приех неговият превод като единствен битуващ в историографските среди, за верен и го предложих в книгата си, като дори започнах да го тълкувам. Забелязах, че и други колеги са подхож-дали по същия начин.

Петърдобревият принцип на работа с древните документи се среща и в Латински извори за българската история. В том I, на стр. 88 стои из-вадка от същия документ, който превод е дело на наши академици. В него се чете единствено изразът: „Зиези, от който са българите.“

Това е обаче единственият ред в Симовата генеалогия, който е огра-ден в скоби, което показва, че съставителят на документа не е бил сигу-

11

рен в този израз. В другия препис, на същия ред стои текстът: „Тези всички са бактриани.“

Освен това Vulgates не се превежда Българи, защото ако ставаше въпрос за етноса ни, в латинския името на народа ни щеше да бъде изпи-сано в началото с главно В, а не с V. Точният превод на това название е „Благородните народи“ (ар = благороден; вулг = народ; ес = настав-ка за мн. число в латинския език). Семантично няма разлика от името българи, но фонетично разликата е съществена, с което авторът сякаш е искал да подскаже нещо, защото не само българите в древността са били благороден народ. При положение, че в другия препис на същия ред стои изразът, както вече отбелязах, „тези всички са бактриани“, дали неси-гурният фрагмент за благородните народи, не се отнася за живеещите в Бактриана арийски етноси?

Прави впечатление, че с целия неточен превод за Зиези, Петър Го-лийски наименува книгата си, издадена от „Тангра-ТанНакРа“.

Продължавайки разсъжденията върху етиката на историографа, пре-минавам към момента с тълкуването и анализирането на древните сведе-ния. Много често се подхожда към следната манипулация. От контекста на произведението се вади тенденциозно определен пасаж, който губи семантиката си и започва да функционира като нова семиотична едини-ца. Тя помага на изследователя да защити тезата си, но всъщност под-лъгва всички останали. Случаите и в този вид манипулации са безкрайно много, затова не ще поема риска да цитирам, защото със сигурност ще „обидя“ някого, като го пренебрегна или изпусна да отбележа.

(…) Ще завърша с една форма на манипулация, до която се достига най-

често от себелюбие или високомерие. Става въпрос за цитати от древни книги, които са свързани не само с исторически факти, но и с други науки.

Когато, като един от Интелектуално звено „КОРЕНИ“, ми се налага да отговарям на въпроси за методиката на работата ни, често споменавам своя си модел. При изнамирането на фактите те да се оглеждат от 21 науки и да се класифицират в три групи, в зависимост от доказателстве-ния материал, който ги съпътства. Така се оформят групите на предпо-ложенията, хипотезите и тезите. (…) Всяка една от тези науки е необхо-дима при различни обстоятелства, за да се изследва определен древен факт. Как неспазването на този принцип е попречило на колеги, ще по-кажа със следващия пример, но трябва да се знае, че случаите от този род са безкрайно много.

Ще насоча вашето внимание към автори, цитирали съмнителни по своята същност и превод древни книги като „Дзиан“ и „Сефер Йеци-

12

ра“, и други подобни. Не бива да бъда съдник на подобни учени, но съм длъжен да изкажа становището, че когато се използват толкова спорни произведения за доказване на възгледи от историята, би трябвало по-добра аргументация в защита на достоверността на използваните древни творения. Умишлено не цитирам имената на авторите, които критику-вам, защото на някои от тях трудовете са още под печат и това, което правя е опит предварително да им насоча вниманието към проблема. Преразказан, един от древните цитати, в най-общ план, както го подна-сят няколко наши историци разкрива, как някога, по време на първата човешка раса, небето над земята било розово и се чувала песента на звездите. Заключението на историците, които използват цитата е, че земният озонов слой имал кристална структура, поради което небето изг-леждало розово. По тази причина се е чувала и песента на звездите, за-щото кристалната решетка на водата променяла техните излъчвания в звуци. Когато обаче паднало чуждо тяло (астероид – според повечето от тях) и пробило кристалната структура на озона, той се излял на земята като дъжд, от което последвал големият повсеместен потоп.

Консултирах се с пловдивския физик Величко Братанов, дългогоди-шен специалист по кристалните структури, както и с приятелите от ка-тедра „Физика“ в ПУ „Паисий Хилендарски“. Изводите им са 100% ка-тегорични:

ПЪРВО – Озонът е хаотичен газ и не може да образува кристална решетка.

ВТОРО – Водата не може да създаде кристална решетка в земната атмосфера, защото £ пречи гравитацията.

ТРЕТО – Ако имаше кристална решетка на водата високо в атмосфе-рата и след удар на астероид тя изтече на земята, животът на планетата ни ще изчезне поради най-елементарната причина: След изтичането на водата в почвата, озонът също би се разрушил. Цялата земя остава без-защитна спрямо ултравиолетовите слънчеви лъчи и всякакви организми ще бъдат убити. Става въпрос за непродължително време от часове, но изходът в крайна сметка е един – повсеместна гибел. Няма да има клет-ка, от която след милиони години да се зароди ново човечество, ако през този милионен период не се случи друг катаклизъм.

Още един пловдивски физик, специалист по лазерни технологии, възкликна учуден, след като се запозна с извода за кристалната структу-ра на озоновия слой и само вметна: „Дори на толкова отдалечения от Слънцето Плутон, озонът не може да създаде кристален строеж, как някой би си помислил, че това е възможно на Земята?“

13

Тъй като и други колеги, когато попаднат на данни от древността, свързани с други науки, предпочитат направо да предложат тълкувание-то си, без да се съобразяват с факта, че учени или читатели им вярват и приемат на доверие техните съждения, то работата на историографа се превръща в изключително отговорна. Манипулацията не е от полза на никой, а словото е доста опасна енергия. Поради всичко това далечните ни предци са поставили указателния надпис: „Бог вижда“!

В кая на увода ще отбележа как е необходимо да бъде семантично разбиран терминът „Индоевропейци“.

Изследванията не ми оставят друг избор освен версията, която по-казва, че спасеното потекло от княжеството Ману (=Мъдрост) от Атлан-тида (=Божията (=ида) Бащина (=Ат) Земя (=лант), което се заселва на Балканите. Заедно с местното население, с което вече не е в конфликт, атлантите от отбелязаното княжество създават (прото-) траките. Съвре-менната наука още използва за последната отбелязана група от племена термина индоевропейци, който е изключително неточен.

Ако се спазваха основни принципи в науката, той би трябвало да от-падне, първо, като неточен, и второ, защото назад до IX хил. пр. Хр. не намираме данни това население да е живяло компактно, за да търсим негова прародина. Ето някои съществени виждания по този въпрос на добили популярност учени: „Основният извод от нашата работа, отна-сяща се до прародината на индоевропейците, е, че тя се е намирала не в Централна Европа и не по Северното крайбрежие на Черно море, а в северната част на Западна Азия, южно от Закавказието и северно от Цен-трална Месопотамия“ (Гамкрелидзе, Т., Иванов, В. Индоевропейският език и индоевропейците. М., 1981).

„В действителност допускаме, че централното ядро на ареала на об-щоиндоевропейския език се е намирало между Карпатите и Балканите, да кажем, до дунавските Железни врата…“ (Дяконов, И. М. О ПРАРО-ДИНЕ НОСИТЕЛЕЙ ИНДОЕВРОПЕЙСКИХ ДИАЛЕКТОВ. – В: От Египта до Китая. М., 1998, с. 478).

Този термин обаче не е нещо стойностно в историографията и пора-ди още няколко важни причини. Първото, което противостои на разг-лежданото определение, е придвижването на старите племена. Това са големите групи на спасеното потекло от княжеството Ману (=Мъдрост) от Атлантида (=Божията Бащина Земя), което се заселва на Балканите. Заедно с местното население, с което вече не е в конфликт, атлантите от отбелязаното княжество създават (Прото-) траките. Съвременната наука още използва за последната отбелязана група от племена термина индо-европейци, който е изключително неточен.

14

Част от (прото-) траките се заселва и в района на днешна северна Индия, което от само себе си би трябвало да обърне названието и по-старият термин да звучи евроиндийски (на първо място поставяме носе-щите културата, а на второ – племената, които я приемат, както и райо-на, където тя се реализира). Но и този термин не е точен. Разглежданите древни Балкански племена се заселват първоначално из почти цяла Азия, Горен и Долен Египет, Междуречието и двете Америки. Северна Индия съвсем не е най-свещената земя от техните нови поселища, за да я включваме в термина. По този начин ние омаловажаваме другите регио-ни, където тези европеиди са помогнали да се създаде също много висо-ка култура. Според разработките в ИЗ „КОРЕНИ“ Индоевропейски трябва да се замени с по-обоснованото (прото-) тракийски. В различните части на проучването ще покажа и единния корен на (древни-) българи и славяни, имащи своите идентични гени с (прото-) траките. Необходимо е да бъдат променени още няколко важни термина, които тук само ще отбележа защото ще използвам и настоящото изследване.

1. Вследствие на предходната промяна, отпадат и подтермини от ро-да ИНДОИРАНЦИ, ИНДОАРИЙЦИ, ИНДОПЕРСИЙЦИ и т. н

2. Когато отбелязвам племената, изселили се от (прото-) траките в Средна Азия, ще ги назовавам с алтернативния им и разграничаващ ги тер-мин (прото-) българи. И за двете названия лексемата в скоби е времаева.

3. Отпада терминът алано – сарматски културен кръг. 4. Отпада терминът хуно – тюрки. 5. Отпада терминът Гръцка Бактрия, защото Бактрия е синоним на

България. 6. Като резултат от предходното и като необходимост да бъде разли-

чавана времево, за най-ранната Бактрия използвам термина Бахди – Бъл-гария, за енеолитната и тази от бронзово – медната епоха Балх – Бълга-рия, а за тази от XVIII в. пр. Хр. насам – Бактрия – България.

7. Когато (прото-) българите от Средна Азия се преселват край Се-верното Причерноморие за тях използвам терминът (древни-) българи, като лексемата в скоби е отново само с времеви характеристики.

15

ЧАСТ ПЪРВА

ГЕНЕЗИСЪТ НА (ПРОТО-) ТРАКИТЕ Сформирането на (прото-) тракийският племенен субстрат започва

с края на Атлантида, в периода около XII-то хил. пр. Хр. За войната между континента – държава и автохтонното балканско население, назовано Атина, най-богати сведения ни е оставил Платон. В диалозите „Критий“ и „Тимей“ античният автор описва една продължителна във времето война. Тя е между високоразвитата Атлантида и духовноиз-дигнатата група от племена на Балканите:

„... В нашите хроники се говори каква голяма сила е унищожила някога вашия град, ... тръгвайки от Атлантическо море. Тогава това море било проходимо, понеже пред устието му, което вие наричате Хераклови (Херкулесови) стълбове, имало остров. Този остров бил по-голям от Либия и Азия, взети заедно... Именно от този остров Атлан-тида царе установили голяма и чудна сила, която владеела целия ост-ров, много други острови и части от континента, а освен това владеели отсам и Либия до Египет, и Европа до Етрурия... Преди всичко да си припомним главното. Според преданието преди девет хиляди години била избухнала война между жителите отвъд Херкулесовите стълбове и всички, които са живеели отсам (напомням, че Платон живее през V – IV в. пр. Хр.; К. К.) ... остров Атлантида, който казахме, че бил някога по-голям от Либия и Азия, взети заедно, но сега е потънал вследствие на земетръсите; мястото се е превърнало в тиня и поради това е непро-ходимо за моряците... Преди да започна разказа си обаче, трябва още едно кратко обяснение, за да не се чудите, като слушате гръцки имена за хора негърци (има се предвид атланти; К. К.) ... Понеже му хрумна идеята да използва разказа в поемите си, Солон разпитал за значението на имената и открил, че първите египтяни, които писали за онези хора (касае се за атлантите, откъдето следва изводът, че те са преди египтя-ните; К. К.), им превели имената на своя език. Той пък от своя страна, като научил смисъла на всяко име, го превел оттам на нашия език и така го записал (отнася се за старогръцкият език, откъдето следва, че древните гърци са още по-нов народ от египтяните; К. К.)...“ (Платон, „Критий“)

„И един от жреците, много-много възрастен човек, казал: „Солоне, Солоне, вие гърците сте вечно деца, няма грък старец. „Като чул това,

16

Солон рекъл: „Какво разбираш под това?“ „Млади сте –отвърнал той – по душа всички. В душите си вие нямате никаква древна представа, получена от древно предание, нито побеляло от времето знание. А причината за това е следната. Много пъти и по различен начин е имало и ще има унищожавания на хора, най-големи чрез огън и вода и по хиляди други начини други по-малки. И при вас се разказва как някога синът на Слънцето Фаетон впрегнал бащината си колесница, но понеже не могъл да я кара по бащиния си път, изгорил всичко по Земята и сам загинал поразен от мълния – това се разказва под формата на мит, а истината е, че на големи интервали, от време на време става отклоне-ние на телата, движещи се по небето около Земята и тогава всичко на Земята загива от голям огън. В тези случаи, които живеят по планини-те, на високи места и в сухи области, загинат повече, отколкото тези, които обитават край реки и море; на нас Нил ни е спасител и в други случаи и ни спасява с разлива си от това бедствие. Когато пък богове-те, прочиствайки Земята, я потопяват във води, говедарите и овчарите по планините се спасяват, а градовете по вас биват отнасяни от реките в морето. А в нашата страна нито тогава, нито друг път водата се стича отгоре по равнините, но, обратно – водата по природа изцяло се изкач-ва отдолу. Поради тези причини се твърди, че у нас са се запазили най-древните предания, а в действителност във всички места, където не пречи извънмерен студ или извънмерна горещина, там повече или по-малко съществува човешки род.“ (Платон, „Тимей“)

Х. Шлиман откри античен текст в будистки манастир в Лхаса, в който има още сведения по темата: „Когато звездата на Бал падна на мястото, на което сега има само звезди и море, седемте града с техните златни порти и открити храмове се разтресоха и разклатиха като листа по време на буря; а след това кълба от огън и дим се издигнаха от дворците. Агонията и писъците на множеството изпълниха въздуха. То потърси спасение в храмовете и цитаделите и мъдрият Му – свещеният Ра-Му – се изправи и им каза: „Не предсказах ли всичко това?“. А же-ните и мъжете в своите блестящи одежди и скъпоценни камъни ридае-ха: „Му, спаси ни!“. Му им отвърна: „Всички вие ще умрете заедно със слугите и богатствата си и от пепелта ви ще възникне нов народ. Ако и той забрави, че е по-висш, защото допринася, а не защото се възползва, ще го сполети същата участ“. Думите на Му се задавиха в пламъците и дима, земята и нейните обитатели бяха разкъсани на парчета и погъл-нати от дълбините“ (Churchward, J. The Lost Continent of Mu. с. 80).

Голямата грешка при тълкуването на този текст е, че става въпрос за континента Му (Лемурия). Всъщност споменатия Му е едно от про-

17

явленията на Бога в атлантското княжество Ману. Към подобна логика на разсъждение насочва и откритият през 1880 г., на тихоокеанския остров Питкарин, скален надпис. По-реално би било този древен текст да е оставен от жители на потъналата Лемурия (Му), защото тя се е намирала по-близо до споменатия район. Текстът обаче можа да бъде разчетен само чрез либийския диалект на древноегипетския език, което подкрепя виждането за атлантска връзка. Както се знае и от описанието на Платон, преди да настъпи катаклизма с Атлантида, тя е владеела цялата северна част на Африканския континент, където се намира и Либия. Друг интересен факт е, че от древността до наши дни в тази държава все още има високопланинска област, назована Ману. Безс-порно е, че спасените от единственото атлантско княжество духовно-издигнати личности участват, както при сформирането на групата (прото-) тракийски племена, така и в създаването на жреческо-фараонската прослойка. Любопитна подробност е също, че потомците на Ману почти винаги се заселват по планините или техните склонове. А ето и съдържанието на скалния текст от Питкарин: „Нашият екипаж, който претърпя корабокрушение по време на буря, намери земя, за което благодари на Бога. Ние сме хора от областта Ману. Почитаме Ра, както ни повелява Свещеното писание. Ние приветстваме слънцето.“ Му е древен термин, запазил се при (прото-) българите с различен во-кал, но с непроменяща се консонанта, и носещ семантиката – ИМЕ. Но да се върнем към тибетската легенда. Можем да отбележим няколко много важни извода:

Първо – падащата звезда е свързана чрез названието си с един от етнонимите, който дедите ни пренасят навсякъде, откъдето преминат, като белег за идентичност. Касае се за древна дума с консонантен ко-рен БЛ, развила се в БАЛ (БЕЛ в други варианти), със значение на ВИ-СОК, ГОЛЯМ, ВИСОКОИЗДИГНАТ.

Второ – седмицата е съществувала като свещен символ още от Ат-лантската епоха, както показва и броят на градовете, тя също е прена-сяна под различна форма, вместо знаков белег, от дедите ни.

Трето – отново още от Атлантската епоха, до времето на Авитохол, (II в.) мъдреците от българската племенна група не са носили имена. Без име е и слънчевият Бог – свещения Ра – Му (=именуван-Бог). А за това, че Ра действително е Бог свидетелстват и думите му, когато казва на хората: „всички вие ще умрете...“ Ако беше мъдрец, то и той би погинал с тях. Освен това щеше да бъде наречен свещеник, а не све-щен, но Ра е Бога, който е вечен и не умиращ.

18

В двата мита, останали от Тракийския Орфизъм и Ранния Будизъм, се поднася и една от версиите за края на най-развитата древна цивили-зация. Става въпрос за огъня, който Бог праща от небето и унищожава по-голямата част от атлантите, с изключение на малка група от кня-жеството Ману (=Мъдрост), както и фризите (атлантски колонисти в Скандинавието).

В повечето случаи, когато се дават примери от митове и легенди, четящите научните съобщения остават в по-голяма степен скептици към поднасяната фактология. По тази причина, за да подсилим тезата си, че Атлантида е загинала от космическа катастрофа, ще използваме вижданията на специалисти и от други науки. Те са подплатили аргу-ментацията си с надеждни факти от областта, в която работят.

Ще започнем с една АСТРОНОМИЧЕСКА ОСОБЕНОСТ, която променя до голяма степен утвърдените представи за древността. Става въпрос за тъй наречената прецесия или промяна на земните полюси в различни периоди от развитието на планетата: „Слънцето и луната упражняват гравитационни сили на привличане върху екваториалната изпъкналост на земното кълбо, като причиняват трептене на планетата със съвсем дълъг период, което се нарича прецесия. Най-лесният начин да си представим явлението е да си мислим, че Земята е въртящ се ка-пак, който освен това се „поклаща“ леко с период, малко по-малък от 26 000 години. Продължената ос през полюсите при това извършва бавно, почти кръгово движение на фона на звездното небе и на всеки 26 000 години минава през една и съща точка. На всеки полупериод на прецесията, който е 13 000 години, една звезда сменя положението си, т. е., ако в началото на прецесионния период е наблюдавана в най-високото си положение (най-висока деклинация) за периода, след 13 000 години ще заеме най-ниското си положение (най-ниска декли-нация) за периода.“

„Трябва да отбележим, че има още едно сложно движение с по-кратък период – 18, 6 години, което се нарича наутация. То предизвик-ва леки „хълцания“ на всеки 18, 6 години в иначе равномерното кръго-во движение. При прецесионните изчисления наутацията обикновено се пренебрегва, защото за далечните епохи не е възможно да се опре-дели дали в разглеждания период е имало „хълцане“.

И двата вида движения – прецесията и наутацията, всъщност не са реални движения на звездите, а се дължат на движението на нашата планета, вследствие на което се създава впечатление за движение на звездите.

19

Всички звезди имат и собствено движение, т. е. те се движат в Кос-моса. Колкото по-близо е звездата до Земята, толкова по-ясно забеле-жимо е собственото £ движение за определен период. С отдалечаване-то от Земята визуалният ефект намалява. Истинското движение на звездите се измерва с промяната на ъгъла като комбинация от деклина-цията и ректасцензията, които са известните координати за всяка звез-да на небесната карта.“ (Bauval, R. and Gilbert, A. „The Orion mys-tery“)

От своя страна прецесионните промени влияят и върху досегашно-то виждане за т. нар. Ледникова епоха или периода Врюм (35 000 г. пр. Хр. до 6000 г. пр. Хр.). Ето и становището по този въпрос на Ричард Мууни: „Нашата теория, съдейки по доказателствата, е че не е имало ледникова епоха или ледникови епохи, а напротив, периодът на зале-дяване е настоящето и то се дължи на промени в земния климат. На-личните доказателства ни позволяват да определим приблизително времето на тази катастрофа. Горната граница е вероятно около 8000 г. пр. Хр., а долната – около 4000 г. пр. Хр. Можем да сведем това до около 6000 г. пр. Хр., тъй като останките от първите градски общности датират от това време: най-старите до този момент разкопки са от Ча-тал Хюик и Джерихо в Анадола, Турция.“ (Мooney, R. „Colony Earth“, c. 133-134.). Както отбелязахме обаче, това са само предположения. По тази причина, за подсилване на доказателствата използваме ТЕОРИЯ-ТА НА ПРОФ. ЧАРЛЗ ХАПГУД, според който: „През последните двайсет години в тази нова област на палеомагнетизма бяха извършени огромно количество изследвания, които разкриха удивителен факт – позицията на географските полюси се е променяла поне 200 пъти през геоложката история и не по-малко от 16 от тези промени са настъпили през последния геоложки период, периода на Плейстоцена.

Отначало се смяташе, че различните позиции на полюсите могат да се обяснят с хипотезата за разделящите се континенти, но постепенно стана ясно, че докато много местоположения се обясняват по този на-чин, за много други той е невалиден. Геолозите трябваше да приемат извода, че освен движението на континентите е имало и разместване на цялата външна обвивка на Земята – литосферата – над меките слоеве магма под нея. Подобни размествания биха довели нови земи в поляр-ните области. Причините за това все още са обект на догадки и изслед-вания, но те вероятно са резултат на дисбаланс при движението на магмените течения под земната кора.

В книгата ми „The Path of the Pole“ описвам по-подробно резулта-тите от тези изследвания и представям доказателства за три размества-

20

ния на земната кора през последните 100 000 години. Според моята интерпретация на доказателствата, през последната ледникова епоха заливът Хъдзън се е намирал на Северния полюс, като по този начин обяснявам самата ледникова епоха. Ледената шапка на Северна Аме-рика е покривала около 10 362 700 кв. км. и е отразявала топлината на Слънцето обратно в Космоса, създавайки огромен хладилник; духащи-те от него студени ветрове са преминавали през тесния Северен Атлан-тик и са създали по-малка ледникова епоха в Европа, заледявайки Скандинавия, много от планините на Британия и други планински ре-гиони в Европа...

Според моето тълкуване на много радиовъглеродни и други дока-зателства, преди около 17 000 години (15 000 г. пр. Хр.) започва голямо разместване на земната кора. Това движение, разбира се, е било бавно и е приключило чак след 5 000 години. Северна Америка, а след нея и цялото западно полукълбо, са се преместили на юг, а източното полу-кълбо – на север. В резултат на това голямата ледена шапка на Северна Америка се разтопила, докато Северен Сибир попаднал в зоната на големия студ. Тази теория успешно обяснява не само края на леднико-вата епоха в Северна Америка и Европа, но и отдавнашната загадка за голямото количество измръзнали животни, намерени в сибирската тундра.

Антарктида също е била засегната от това движение на земната ко-ра. Тя попада в Полярния кръг. Когато Северният полюс е бил в залива Хъдзън, Южният полюс вероятно се е намирал в океана край Уилкс Кост, т. е. на по-голямата част от континента не е имало ледове. Раз-местването на земната кора поставя континента в днешното му поло-жение, точно по средата на Южния полюс, което води до широко разп-ростиране на ледените формации, съществували дотогава. По същото време, разбира се, изчезването на североамериканската ледена шапка и последвалото затопляне на Атлантическия океан довели до постепен-ното стопяване на глетчерите в Европа.“ (Hapgood, C. „Maps of the Ancient Sea Kings“, c. 174 – 177).

Посочените до тук сведения за различно положение на полюсите преди сблъсъка на чуждо тяло с планетата ни се потвърждават и от някои СРЕДНОВЕКОВНИ КАРТИ НА СВЕТА, които представят Ан-тарктида не заледена, с планински вериги и множество реки. Според Чарлз Хапгуд това е било възможно да се случи преди 10 000 години. По това време леденият континент е съвсем удобно място за живеене, а Северна Европа е била заледена. Този факт е отбелязан в картите на творилия в древен Египет Птоломей Александрийски, работилият през

21

XVI в. Оронций Финей и турският мореплавател от 1513 г. Пири Рейс. Точността в документите на тези мъдри мъже насочва и към още една теза. Те са съставили своите карти позовавайки се на по-древни образ-ци, които са били изготвени най-рано 8000 г. пр. Хр., защото само по това време Антарктида е била удобна за живеене. Така е можело да се обрисуват нейните планини и реки, които още не са били обгърнати от ледове. Възможността да се позоват на толкова древни източници по-казва, че в този период от съществуването на Земята, някои от цивили-зациите са били на изключително високо ниво на развитие, каквото днес все още не сме достигнали. На тази високоразвита цивилизация ще се спрем отново по-нататък в книгата, за да обясним още загадки от древната ни история.

Сведенията за прецесията и промяната на земните полюси бяха представени, за да се разберат по-добре ПОСЛЕДВАЛИТЕ СЪБИТИЯ. Именно една от последните наутация е поставила Атлантида на пътя на чуждото тяло, което е падало към планетата ни. От какъв род е бил настъпилият катаклизъм можем да разберем като прегледаме виждани-ята на учените, които ще изброим според важността на техните идеи.

Отбелязаната теория на Хапгуд има един малък недостатък. Това се потвърди от направените археологически разкопки в северноазиатския регион, които извадиха на бял свят сведенията за загиналите мамути. В техните стомаси бе открита свежа, зелена трева. Оттук дойде и вижда-нето, че студът в Сибир е връхлетял внезапно и е унищожил растител-ния и животински свят.

Хипотезата на Хапгуд добива своята завършеност, ако се обедини с популярните през 20-те и 30-те години на ХХ век ТЕОРИИ НА ПРОФ. ХАНС ХЬОРБРИГЕР. В основата си те се базират върху възгледа, че преди появата на сегашния ни сателит, Земята е имала друг, по-малък спътник. Той впоследствие е бил привлечен в орбитата й, и настъпила катастрофа, която довела до потъването на Лемурия (Му според Хьор-бригер). Прихващането на сегашната ни Луна, която по думите му, преди това е самостоятелна малка планета, довело до потъването на Атлантида. Това е много вероятна теория, защото хоните и шумерите, едни от наследниците на атлантите, ползват слънчев календар, базиран върху десет планети. В момента обаче планетите в нашата Слънчева система са девет и най-малката – 10-та е изчезнала. Нищо чудно това да е била сегашната ни луна, която през Атлантската епоха е била десе-та планета. (съвсем наскоро, в най-отдалечената част от слънцето, бе открита микроскопична планета, която има по-скоро форма на астеро-ид) По този начин можем да предложим и хипотезата, че десетпланет-

22

ният слънчев календар е създаден от атлантите. Тъй като според про-учванията на полския астроном Лудвиг Зайдлер в труда му „История на часовниците“ от 1957 г., този календар е могъл да бъде създаден само на географската ширина северно от Черно море и по средното течение на р. Дунав. Това ни дава основание да предложим вероят-ността, че преди сблъсъка с чуждото тяло, Атлантида (или поне само княжеството £ Ману) се е намирала на тази географска ширина, спрямо тогавашния екватор и полюси. Ударът на чуждото тяло е променил местата на паралелите и въртенето на земята под променен ъгъл спря-мо другите небесни тела. Това не е настъпило обаче вследствие на пре-цесията, която се е състояла, когато е завършил определения период. След сблъсъка северният полюс се е изместил в залива Хъдзън (Кана-да), а прецесията е завършила през VI-то хил. пр. Хр., когато полюсите отново са се изместили, този път в днешното си положение.

Друго, сходно виждане по въпроса предлага американецът Иману-ел Великовски, според когото, катаклизмът е настъпил вследствие движението на Венера. На всеки 52 години тя доближава до Земята, понеже има елиптична орбита. По този начин прилича на комета и оказва силно гравитационно влияние спрямо планетата ни. Други уче-ни застъпват становищата за сблъсък на комета в земната повърхност, както и ударна вълна след взрив на свръхнова.

Всеки един от посочените варианти е можел да доведе след себе си разместване на полюсите, както и промяна в посоката на земното вър-тене. В подкрепа на това виждане можем да представим примера с Андите, където слой вкаменелости сочи някогашното дъно на океана под ъгъл спрямо хоризонта, показващ нивото на някогашния океан.

Като цяло възприемаме теорията на Хьорбригер, с тази корекция, че падайки, първата Луна е ударила Атлантида и е допринесла за ней-ното потъване, докато изчезването на Лемурия е станало значително по-рано във времето. След сблъсъка със Земята, сателитът е променил и посоката £ на въртене, което довело до смяната на местата на изгрева и залеза. За тези катаклизми свидетелстват и много древни източници. Ще цитираме един от тях, който е изключително богат на фактология: „През цялото лято слънцето се криеше зад облаците, сякаш не искаше да погледне Земята. Имаше някакъв застой, влажната мъгла висеше като мокро платно над къщите и тресавищата. Въздухът беше тежък и подтискащ, в сърцата на хората нямаше нито радост, нито бодрост. По средата на тази неподвижност Земята затрепери така, сякаш умираше. Планините се отвориха, за да повърнат огън и пламъци. Някои от тях потънаха на дъното на Земята, на други места от равнините се издигна-

23

ха планини. Алдланд, наричан от морския народ Атланд, изчезна. По-дивелите вълни се издигнаха толкова високо над гори и долини, че всичко бе погребано от водата. Много хора бяха погълнати от земята, други, избягали от огъня, изчезнаха под водата.“ (Skrutton, R. „The Other Atlantis“, с. 48).

Последното сведение, запазено сред народ от бялата раса, открит от Христофор Колумб да обитава част от източноамерикански острови, ни доведе до два много важни извода. Първият от тях е, че Атлантида действително е носела това название, а не се е наричала Посейдония или с други етноними, приписани £ от по-нови народи. От атлантския език е пренесен в европейските говори (с посредничеството на (прото-) български племена) терминът ланд, със значение – държавна територия (страна). Вторият, не по-маловажен извод е, че част от атлантите дейс-твително се спасяват и една тяхна група се заселва на запад, в спомена-тите острови, където са открити техни потомци. Съдейки по външния им вид, можем да констатираме, че атлантите са принадлежали към бялата раса.

Този разказ, както и откритите в океана, край Бахамските и Биминс-ките острови, пирамида, каменни пътища и градежи, сред които добре запазени стени, насочват към тезата, че това са последните острови от архипелага, на запад от Атлантида до големия континент (=двете Аме-рики). Тези факти, допълнени с отбелязаните сведения по-напред в кни-гата, за картите на Птоломей Александрийски, Оронций Финей и Пири Рейс, оборват вижданията на Флем-Ат и Уилсън, базирани върху неиздадена книга на Чарлз Хапгуд, поместени в труда им „Записки от Атлантида“, че изчезналият континент е Антарктида. От една страна археологическите факти, които отбелязахме, липсват при ледения кон-тинент. От друга – трите стари карти го представят много подробно и дори най-големият лаик може да открие, че в тях липсва каквато и да е конструкция, отбелязана от Платон, че съществува на Атлантида. На Антарктида липсва и вулканична дейност през последните 15 хиляди години, което за Атлантида, както е документирано в различни древни източници, е било гибелно след космическата катастрофа.

Разглеждайки теорията за катаклизма не можем да пропуснем и възгледите на виенския експерт, авторът на книгата „The Secret of Atlantis“, д-р Ото Мук. Според него Земята е ударена от гигантски астероид, след което променя посоката на въртене около оста си. Този учен подкрепя вижданията си с много геоложки и океанографски дока-зателства. Преди да се спрем на сведения от последните две науки, ще предложим още сведения от различни автори за промяната на земната

24

ос и посоката на въртене на планетата ни. Много конкретен за тези аномалии е Платон в един от своите диалози: „269 Чужденецът: Съв-сем не. Имам предвид обръщането на залеза и на изгрева на слънцето и на останалите звезди, които тогава са залязвали на това място, на което сега изгряват, и, обратното – изгревът им е бил там, където сега е зале-зът. Но когато богът станал свидетел на Атреевото дело, той въвел в кръговрата им сегашния ред.“ (Платон. „Диалози“.).

Според древноегипетски ръкописи, слънцето действително е изгря-вало и залязвало в различни точки, които са се променяли според по-ложението на Земята спрямо Звездата. Това се потвърждава и от сате-литни снимки, направени от Космоса, както и от книгата „The Reversing Earth“ на физика Питър Уорлоу. Тук е мястото да се цити-ра и Херодот, който пише дословно: „... казват също, че през всичките тези векове в четири различни случая Слънцето сменяло обичайния си път, като два пъти изгрявало оттам, където сега залязва и два пъти за-лязвало там, където сега изгрява. „Това сведение най-вероятно е съхра-нено в много древен източник, като тази констатация се основава един-ствено от начина на водене на повествованието. Херодот пише за тези астрономични промени като непряк свидетел, споменавайки, че тези сведения се разказват от други.

Ето и още един цитат от учен, живял през средата на ХХ в., който е възприеман от някои изследователи като английски мошеник, а според други той действително е посетил светилище в Лхаса, където се е със-тояла и следната случка: „Видях три саркофага от черен камък, украсен с гравюри и любопитни надписи. Те бяха отворени. Когато надникнах вътре, дъхът ми секна от изумление:

– Погледни, синко – каза най-старият от монасите. – Те са живели като богове в нашата страна във времената, когато не е имало планини. Обработвали са земята, когато морето е миело тези брегове и когато на небето са светели други звезди. Гледай внимателно, само посветени са ги виждали.

Аз се подчиних, едновременно ме обзе очарование и треперех от ужас. Три покрити със злато голи тела лежаха пред очите ми. Всяка тяхна черта бе старателно възпроизведена със злато. Но те бяха огром-ни! Жената – по-висока от три метра, а по-едрият от мъжете – най-малко пет! Главите им бяха големи, малки устни и тънки бърни. Носо-вете бяха дълги и тънки, очите – правилни и страшно дълбоки... Разг-ледах капака на един от саркофазите. На него беше гравирана небесна карта със странно разположение на звездите. Някога, преди хиляди години, дните са били къси и по-топли. Разцъфтявали грандиозни ци-

25

вилизации и хората били по-учени от нас. От външното пространство се появила планета, която косо ударила земята. Ветровете повдигнали гигантски вълни, които под въздействието на различни гравитационни сили потопили земята. Водата покрила целия свят, започнали разруши-телни земетресения, а Тибет от топла морска страна се превърнала в планинско плато.“ (Рампа, Лобсанг. „Третото око“. 1957 г.).

Не знаем доколко е правдоподобен цитираният разказ, но в него, както и в някои други древни текстове се съдържа виждането ни по въпроса за (прото-) българския етнос от ХII-тото хил. пр. Хр. насам. Касае се за Атлантида, която е ударена от извънземно тяло, след което по нейната повърхност изригват вулкани и тя е потопена под морските вълни. Вследствие на настъпилата катастрофа се променя посоката на въртене на планетата ни. Нова част от сушата е обхваната от ледена епоха, а друга е погълната от океана. И тъй като Земята не търпи дис-баланс, в различни райони на света се издигат, вследствие на земетре-сения и нагъвания, плата и планини.

Но да се върнем отново към момента, когато атлантите от княжест-вото Ману се установяват на Балканите: „Учените бяха смутени от резултатите на изследване, целящо генетична идентификация чрез ДНК, оцеляла 7000 години в телата, намерени в блатото край Малкото солено езеро във Флорида. Древната ДНК е изследвана до най-малки подробности и сравнена с тази на съществуващите днес човешки раси, за да се проследи поне отчасти генеалогията на хората от блатото. Една част от древната ДНК съвпада с тази на повече от половината амери-кански индианци, които живеят в Югоизточните Съединени щати, и с тази на повечето съвременни азиатци. Това определя хората от блатото като азиатско-индиански вид, от който се предполага, че произхождат всички американски индианци. Открита е също и част от ДНК, която се среща изключително рядко в днешното население на света, което предполага, че неговите предци не са били известни на Новия свят. Учените предполагат, че азиатската ДНК вероятно произхожда от Му или Гондвана, а неидентифицирания щам – от Атлантида, макар че след време научните среди без съмнение ще оповестят собственото си заключение. Кръвните тестове на пет ински мумии от Британския му-зей показват, че в три от тях има следи от кръвна група А, което е безк-райно неприсъщо за южноамериканските индианци, а нито една от мумиите няма отрицателен резус-фактор. От това можем да заключим, че или царете на инките не са принадлежали на коренното население на Южна Америка, или са плод на кръвосмешение с атлантски мисио-

26

нери (носители на култура), които са достигнали онези брегове (на всичко това ще се спрем по-подробно по-нататък в книгата; К. К.).

Често ми е казвано (и съм виждала сведения), че отрицателният ре-зус-фактор е свързан по някакъв начин с Атлантида.

Донели споделя интересно наблюдение, което е свързано с тази кръвна група (Б кръвна група; К. К.):

„Ако група от дванадесет представители на Малака (окръг в Малайзия в югозападната част на Малайския полуостров; К. К.), Китай, Япония, Монголия, Хавайските острови, Чили, Перу, Бразилия, чикасовите, ко-манчите и т. н. бъдат облечени еднакво или напълно съблечени и небръс-нати, и най-добрият анатом не би могъл да ги различи по външността им.“

(Fontaine, „How the Wolrd Was Peopled, c. 147 и 244) Кръвна група А и съответно А-ген се срещат най-често в Сканди-

навия и части от Централна Европа. Генетикът А. Е. Мурант казва следното за А-ген: „... ако разгледаме само широкото разпространение на А-ген по света и игнорираме дребните подробности, става ясно, че голямото разпространение на А-ген в Европа го прави специфичен за нея. Носителите му може да са дошли в Европа някъде от изток в пра-исторически времена, но ако е така те не са оставили никакви корени след себе си, тъй като никъде в Азия, освен в Анадола и Армения, не намираме популации с толкова срещащ се А-ген, колкото в някои час-ти на Европа. В Северна Африка, през която първите хора са стигнали до Западна Европа, концентрацията на А-ген е подчертано ниска.“

(Murant, A. E. „Distribution of Human Blood Groups“, c. 62). Пак отново ще отбележа, че (прото-) траките са потомци на местно

балканско население и спасили се от атлантското княжество Ману. Със същия ген са и част от древните египтяни, жреческо – фараонската прослойка, които също са наследници на произлезли от Балканите (прото-) тракийски племена. Някои от тях, изселили се от неолитна и енеолитна Тракия достигат чак до Америка. Всички тези просветителс-ки вълни въздействат културно върху народите или групите племена, с които контактуват, но накрая повечето от тях се завръщат в Европа, като дори се установяват в праотечеството си. Армените са създадени предимно от две (прото-) тракийски племена – фриги и кимери:

„(64. ред) На главите си бактрите носели нещо твърде подобно на това, което носели мидийците, лъковете им били от местна тръстика, носели къси пики. Саките, които са скити, носели на главите си кюрба-сии, островръхи твърди шапки, били обути в анаксюриди, носели мес-тни лъкове и кинжали, а освен това брадви сагари. Това били скитите

27

амюргии, наречени саки, защото персите наричали всички скити саки. Бактрите и скитите били предвождани от Хистасп...

(66. ред) Ариите били въоръжени с мидийски лъкове, а във всичко останало както бактрите. Предвождал ги Сисамнес, син на Хюдарнес. Партите, хоразмите, согдите, гандариите и дадиките имали същото сняражение както бактрите.

(68. ред) Пактюите, облечени и те с кожуси, имали местни лъкове и кинжали... Утиите, мюките и париканиите били облечени като пактюи-те...

(72. ред) Пафлагонците участвали в похода с плетени шлемове на главите си, с малки щитове и с неголеми пики, а освен това носели копия с кинжали; около краката си имали местни обувки, достигащи до средата на прасеца...

(73. ред) ... Фригите имали облекло, много близко до това на паф-лагонците – разликите били съвсем малки. Фригите, както твърдят македонците, се наричали бриги по времето, когато живеели в Европа заедно с македонците, но след като се преместили в Азия, заедно със страната сменили и името си на фриги. Арменците били снаряжени като фригите, бидейки фригийски колонисти...“

(„Херодот, „История“; Книга седма) „(48. ред) Вести за утигури и кутригури. … В старо време голямо множество хуни, наричани тогава киме-

рийци, населявали областите, които току-що споменах (около Азовско море). Над всички господствал един цар. Веднъж на един техен цар се родили двама синове. Единият на име Утигур, а другият – Кутригур. След като умрял баща им, те разделили властта помежду си и дали имената на своите подвластни, така че дори до наше време (средата на VI в.) едните се наричат утигури, а другите – кутригури. Те всички живеели там, имали във всичко общи обичаи и не се сношавали с лю-дете, които живеели отвъд езерото и неговия отток.

… По-голямата част от равнината отвъд Меотидското езеро (Азов-ско море) и реката Танаис (Дон) населяват, както казах, хуните кутри-гури. А зад тях скити и таври държат цялата земя, част от която сега се нарича „Таврика“. Казват, че там именно е бил храмът на Артемида, гдето някога е била предстоятелка Агамемноновата Ифигения, ако и арменците да казват, че този храм се намирал в тяхната така наречена Келесинска земя. (Арменците казват това, защото са потомци на киме-рийци и фриги, а таврите твърдят на своето, защото те са от останалите в Крим кимерийци.)

28

Кутригурите между Дон и Азовско море. (условно название на пасажа, поставено от К. К.; с. 141)

Варварските хунски племена държат цялата земя, която се простира от град Босфор докъм град Херсон, който лежи на крайбрежието и от старо време е подвластен на ромеите. Също от старо време и до днес на ромеите са подвластни и други два града близо до Херсон, наричани Кипи и Фанагурис. Преди не много време някои от съседните варвари ги превзели и разрушили до основа. А от града Херсон до устието на Ис-тър, която наричат и Дунав, има десет дни път и варварите владеят цяла-та тамошна земя.“

(Прокопий Кесарийски, „История на войните“) Една от първите им управляващи династии на армените е от столи-

цата на Балхария(=България)-Бактрия, носеща името Балх, където е заживяла най-голямата изселническа група от (прото-) траки: „… една от най-известните индийски царски династии – така наречените КАР-ДАМИТИ, произлизала от коляното на древния владетел на БАЛХ – цар КАРДАМА, чийто син Ила оставил Балх на сина си и се преселил в Индия. Но, отивайки в Индия, Ила и всички след него нарекли себе си потомци на Кардама, подчертавайки връзката си с град Балх.“

(Geografical data in early puranas) „Водите на Самарканд идват от река Сугд (Заревшан), която извира в

планините Бутам, над Чаганиан. Тя образува едно водохранилище, наре-чено Джан – това е вид езеро, заобиколено със села. Областта носи име-то Бургар и водите текат оттам към Бунджикат (дн. Пенджикент – К. К.)“

(Ибн Хаулкал, „Китаб суар ал ард“) „Кралят на Канудж – Бакура – е съперник на Балхара, господаря на

Индия. Кралят на Кандахар – един от кралете на Синд и на тези плани-ни, носи винаги титлата Хахадж…“

(Ал-Масуди, (X в.), „Златните степи“) „В Канудж северната армия се бори срещу държавата Мултан, а

южната – срещу Балхара.“ … „Жителите на Манкир – столицата на Балхара, говорят език, наречен кириали.“ (Коментар; К. К.: От текста става ясно, че Индия и Синд са две различни понятия. Индия е частно-то, докато Синд е по-обобщаващото. Проучванията ни доведоха до извода, че Синд е по-скоро религиозно, отколкото географско понятие. Буквалният му превод е „високолунните“. Той включва в себе си всич-ки племенни общини, които почитат Бога чрез лунната икона. Групи, почитащи Бога чрез лунната икона са живеели и по други части на Евразия, затова е нужно да се доуточни, че разглежданият термин обх-

29

ваща южната част на Средна Азия и полуостров Индустан. Прави впе-чатление, че названието на Втората Балхара, през Средните векове, вече се е приемало и като владетелска титла. Това говори за голямото влияние, което са оказвали тези наши предци на околните племена и на народи.)

„Балхара е на запад от Таджех (дн. Таджикистан – К. К.), която е една планинска област.“ (Димашки, „Нокбат едидар“)

„…Свети Григорий, както е известно на всички, бил роден партя-нин, от областта пахлавска, от царски род, отделил се от Аршакун, от рода Сурен по баща, назован Анак: от страна лежаща на изток от на-шите земи, явяваща се нам Изтокът и духовният лъч на смисленото слънце, той бил за нас изходът от дълбокото зло на идолопоклонничес-твото, истинното благо, гонител на бесове…“ (Мовсес Хоренаци, „Ис-тория на Армения“; книга втора) (коментар на К. К.: Пахлавска, пахлави, пахлав, при Мойсей Хоренски се използва само за това, за да се покаже етимологията на думата, която идва от Балх (Пахл), който се намира на изток. Главен герой в тази книга е Григорий Просветителят. Неговият баща – Анак, принадлежи към „пахлавския“ род Сурен. От същото произхождение е и царят на Армения и Артаван – законният цар на Персия. Генеалогическата конструкция, предлагана от М. Хо-ренски е следната: Авраам изпратил в източните земи своя син Ерман и неговия брат (кн. Битие, XXV, 2; „История на Армения“, II, 68)“, от който произхожда народа партянски, а от последния – Аршак Храб-рия“. Събаряйки македонското иго, Аршак станал цар на Армения. „Сам той се отправил в Пахл, утвърдил там своя престол…Затова (т. е. защото той управлявал в Пахл=Балх) неговите потомци били назовани Пахлави, както и потомците на неговия брат, Вахаршак, по името на предците били назовани Аршакини".)

В разгледаните цитати става въпрос за тъй наречените ВИСОКИ САКИ БЛАГОРОБНИЦИ или Аршакиди: „За войната на Шапур II на изток се говори в „Историята на Армения“ от Фавст Бузанд. Войната се датира като начало в последната година от живота на арменския цар Аршак (367 г.). Войната, по съобщение на Фавст, започнал царят на кушаните от Аршакидската династия, установен в град Балх. „В едно от сраженията кушаните разгромили персийския цар Шапур.

Фавст Бузанд пише за тази война следното Глава XXXVII: „…в това време (началото на царуването в Армения на Вараздат; 374 или 375 г.) персийският цар (който бил) от рода Сасаниди, водел война с великия цар на кушаните (който бил) от рода Аршакуни, който бил установен в град Балх.“

30

Пак според Фавст Бузанд(V, 7) тази война завършила със съкруши-телно поражение на персите(предходното е преразказано): „Настигайки войската на персите, кушаните никой от нея не оставили жив, даже един жив не останал, който да може вестта да занесе. Но Манвел, син на Ар-ташен, от рода Мамикоян, съвместно със своя брат Комс, извършвайки могочислени подвизи от храброст в това сражение, спасили своя живот. И от цялата персийска войска само те двамата се добрали до персийския цар цели и невредими, извършвайки много подвизи.“

(Амиан Марцелин, „За източната война от 356 г. на Шапур II“, XVI, 9)

Това е причината, поради която и там се съхранява атлантския ген. Той присъства и в Анадола, където са се заселили много (прото0) тра-кийски племена.

За да подсилим тезата си, че действително Атлантида е била разпо-ложена в океана, носещ днес нейното име, ще отбележим още два важ-ни факта. Първият от тях е свързан повече с геологически процеси. Извънземното тяло е ударило източната половина на разглеждания континент. В следствие голяма част от него потъва, но в централната половина на Атлантическия океан се издига хребет, по който изригват множество вулкани. Известно време той е над водното равнище, но с повишаване нивото на световния океан, остава под водата. УДАРЪТ НА ЧУЖДОТО ТЯЛО активира поредица от приливни вълни. Те пото-пяват част от бреговата ивица на древния континент Европа, заемащ много по-голяма територия от сегашната. Заливат и голяма част от описаните острови на запад от Атлантида, които са стигали до Амери-ка. Както отбелязахме, след подводни археологически проучвания око-ло Бахамските и Биминските острови, извършени през 60-те години на XX в., бяха открити останки от пътища, храмове, стени, внушителни постройки и пирамиди, датирани от изследователите на около 10 хиля-ди години. Всички тези съоражения са създадени малко след края на Атлантската епоха. И тъй като няма друга известна древна цивилиза-ция в района, можем да кажем, че както знанията за слънчевия Бог(Ра), така и познанията за изграждане на пирамидални мегалити са пренесе-ни от спасилите се атланти в новите им поселища, а именно на Балка-ните. Факти, че високоразвита цивилизация (най-вероятно от Атланти-да) се спасява от двете страни на Атлантическия океан се съдържат в писмото на Хайнрих Шлиман до неговия внук. Преди да представим самия документ, който няма нужда от коментар, ще отбележим, че спасилите се в района на Америка атланти изчезват с времето. Остава една малка група, която е открита от Христофор Колумб, докато по-

31

голямата част, която се заселва на Балканите, оцелява. Тя постепенно се смесва с местното население и формира (прото-) траките.

В завещанието си, поместено частично в „Ню-Йорк Америкън“, Хайнрих Шлиман е написал следния текст до внука си Паул Шлиман: „Когато през 1873 г. провеждах разкопките на развалините на Троя и във втория слой открих прочутото „Съкровище на Приам“, между на-мерените съкровища имаше и една странно изглеждаща бронзова ваза. В нея се намираха няколко глинени парчета, различни малки предмети от метал, от вкаменели кости и монети. Някои от тези предмети и бронзовата ваза имаха надпис с финикийски йероглифи.

Този надпис гласеше: „От цар Хронос от Атлантида“. През 1883 г. в Лувъра намерих сбирка от предмети, изкопани в Ти-

хуанаку в Централна Америка. Между тях имаше глинени парчета със съвършено същата форма и от същия материал, също и предмети от вкаменели кости, които бях намерил в бронзовата ваза от съкровището на Приам.

Аз ги подложих на химическо и минералогично изследване, които недвусмислено показаха, че двете вази, както тази от Централна Аме-рика, така и тази от Троя, са направени от същата своеобразна глина, която не се среща нито в древна Финикия, нито в Централна Америка.

Дадох за анализ металните предмети и той показа, че материалът се състои от платина, алуминий и мед, сплав, която не е намерена никъде другаде при антични находки и която и днес е непозната.

По този начин бяха констатирани предмети от съвършено еднакъв материал и несъмнено еднакъв произход, от тези два лежащи един от друг континента.

Предметите не са нито финикийски, нито микенски, нито централ-ноамерикански.

Какво следва от това? Че са дошли от един и същи източник на мястото, където са били

намерени. Надписът върху моите предмети посочи източника: Атлантида!“ Поради факта, че атлантската цивилизация през този период е била

на много високо ниво на развитие, живеещите в княжеството Ману (=Мъдрост) предвиждат траекторията на падане на извънземното тяло. Те предварително напускат княжеството, разположено на територията на днешна Либия. Основната част от тях се заселва на Балканите. Тук е съществувала втората по значимост цивилизация, а именно тази на пред палеолитната (неелинската) Атина. Тук ще направим кратко отк-

32

лонение от повествованието в две насоки. Първата е присъща на офи-циалната историография и според нея Платон си е измислил Атлантида и Атинския модел на държавност. Считаме, че представените до сега факти оборват това виждане. По-важна за нас е констатацията, че Пла-тон е определял неелинската Атина, като съвършената държава, от позицията на своето време, когато местата в които е творил, са имали съвсем друг държавно-административен градеж.

По темата за Атлантида и нейното местоположение са работили и учени от други науки. Безспорно, те се позовават на Платоновия труд, но достигат до конкретизиране на въпроса за територията и гибелта на континента – държава. Ще предложа синтезирано най-добрите от тях, след което ще направя кратък анализ на фактите.

Най-реалното разположение на Атлантида, според изследванията, извършени досега, е западно от Европа и северна Африка, в днешния Атлантически океан. За да обоснова възгледа си ще предложа първо факти свързани с геологията..

Игнаций Донели посочва в изследването си: „Дълбоководни сон-дирания бяха направени от кораби на различни народи; американският кораб Делфин, германската фрегата Газела и британските кораби Хид-ра, Таралеж и Чаленджър направиха карти на дъното на Атлантика. На тях се разкриха големи възвишения, започващи от Британския бряг, стигащи на юг до бреговата ивица на Южна Америка, след това на югоизток до африканския бряг и още по на югоизток до Тристан Да-кунха. (Дакуня; К. К.)…Те се издигат на 2743 м. над заобикалящите ги дълбини на Атлантика и при Азорските, Великденския, островите на Св. Павел и Тристан Дакунха се показват над повърхността на океана.

Доказателство, че тези възвишения някога са били на сушата, на-мираме във факта, че „неравностите в релефа, планините и долините, не са могли по никакъв начин да се образуват от наслагването на седи-менти, нито при подводно издигане, а напротив – получили са се под влиянието на елементи, действащи под морското равнище.“

(Donnelly, I. „Antediluvians World“, c. 46 – 49.). На геоложки доказателства за потъването на Атлантида попада и ко-

рабът, изпратен да търси скъсания презокеански кабел между Брест и Кейп Код. Откритието е станало на 47 градуса северно и 29 градуса за-падно от Париж или около 1000 км. северно от Азорските острови. На около 1609 км. от тази област моряците попадат на планински долини на дълбочина 3100 м. При разкопаване на дъното са открити парчета от стъклоподобна лава. Ученият от Океанографския институт в Париж, Пол Термие, стига до следните изводи, след като изследва лавата:

33

„1. Образецът е от вулканичен произход; формирал се е от изклю-чителен поток лава при изригването на вулкан в района на Телеграф-ното плато.

2. Структурата на образеца е аморфна, некристална, което значи, че се е втвърдил във въздуха, а не под водата.

3 Целият район трябва да е потънал на 2 000 м. дълбочина или по време на вулканичното изригване, или скоро след него. Следователно образецът е свидетелство за праисторическа катастрофа в Атлантичес-кия океан.

4. Образецът е от минералогичен произход, тахилит, а те се разтва-рят в морската вода за около 15 000 години. Контурите на образеца изглеждали непокътнати, следователно катастрофата в Атлантика най-вероятно е станала преди по-малко от 15 000 години и вероятно значи-телно по-късно от 13 000 г.“

(Muck, O. „The Secret of Atlantis“, c. 144.). Откритията в тази област са много, но не можем да отминем едно от

тях, свързано с британския търговски кораб „Джесмонд“. На 320 км. западно от остров Мадейра и на почти същото разстояние южно от Азор-ските острови, екипажът най-неочаквано се натъква на огромно количес-тво мъртви риби и необичайно за тази географска ширина количество кал по повърхността на океана. На следващия ден, на същото място, те откриват остров, неотбелязан на картите. Издигналият се съвсем внезап-но от дълбините на океана остров озадачава капитана, който го посеща-ва, заедно с част от моряците. От него те донасят колекция от любопит-ни предмети, между които: „... бронзови мечове, пръстени, дървени чу-кове, резбовани фигури и глави на птици и животни, две вази или кани, украсени с кост, един почти цял череп... нещо, приличащо на мумия, затворено в каменен сандък... запечатан с вулканични отломки, сякаш за да бъде трудно различим от самата скала.“

(Baric, C. „Atlantis“, c. 78 – 79.). Но когато говорим за Атлантида и нейното местоположение, не мо-

жем да не обърнем внимание на други откъси от Платоновите диалози. В тях най-подробно и обстоятелствено се дават сведения за древния кон-тинент-държава. Вече посочихме един цитат от „Критий“, където се говори за катастрофата споходила Земята и най-вече атлантите. В след-ващите редове ще предложим още един пасаж от същия диалог, който считаме за най-важен към настоящия труд. Подбрали сме превод от Иг-наций Донели, като един от най-близките до старогръцкия оригинал: „Критий:Чуй тогава, Сократе, един много необикновен, но съвсем верен разказ, както е твърдял някога Солон, най-мъдрият от седемте мъдреци.

34

Той е бил роднина и много добър приятел на прадядо ми Дропид, както и сам той казва на много места в стиховете си. Та Дропид разказал на дядо ми Критий, който си спомняше и ни разказваше... Ще ви разкажа тази старовремска история, която чух от един възрастен човек; защото тогава Критий, както казваше, беше вече към 90 години, а аз горе-долу най-много на 10... В началото на Делтата на Египет, където река Нил се разделя на отделни ръкави, има един ном, наричан Саитски, и в този ном най-големият град е Саис, откъдето произхожда и цар Амазис. Жителите му почитат като основателка на града някаква богиня, на име Нейт, а по елински, както те казват, Атина. Те са много приятелски разположени към атиняните и твърдят, че по някакъв начин са роднини с тях. Когато Солон отишъл там, му оказали извънредно големи почести и когато за-почнал да разпитва за древността най-сведущите по тези въпроси от жреците, открил, че нито той самият, нито който и да е друг елин, не знае нищо съществено за древните времена. Веднъж поискал да ги във-лече в разговор за древността и започнал да им говори за най-старите предания за Атина – за Фороней, смятан за първия човек, за Ниоба, как след потопа останали живи Девкалион и Пира, за родословието на тях-ното потомство и се опитал по събитията, за които разказвал, да сметне годините. (...) Каквото разберем, че се случва у вас, тук или на друго място – особено славно, значително или забележително в някакво отно-шение събитие – всичко това от древно време стои запазено в храмовете ни и споменът за него е запазен. А при вас и при другите народи винаги, когато се случва нещо да е уредено с писменост или с всичко друго, от което се нуждаят държавите, то отново на определени интервали, като някаква болест, ви връхлита небесния поток и оставя от вас живи само неграмотните и невежите. Така вие отново ставате млади като новороде-ни и не знаете нищо от това, което се е случило в древни времена и тук, и у вас. Така че тези родословия, които ти сега разказа, Солоне, едва се различават от приказки за деца. Вие помните един потоп от Земята, а са се случили много други преди него. Освен това не знаете, че във вашата страна е бил създаден най-прекрасният и благороден род между хората, от който произлизате и ти, и целия ви днешен град, понеже се е запазила част от тяхното семе. Но това ви е станало неизвестно, понеже оцелелите са измрели, без да оставят спомен за тях. Наистина, Солоне, някога, пре-ди най-великия потоп, сегашният град Атина е бил най-добрият във во-енното дело и изключително добре устроен със закони. Разказва се, че в него са били извършени най-прекрасни дела и че е имал най-добрата държавна уредба от всички, за които сме чували под небето.“

35

„... заради богинята, получила зародиш от Гея и Хефест, не ще ти откажа и ще ти разкажа... Тя е главен защитник и възпитател и на моя, и на вашия град – най-напред възниква вашият град, с хиляда години преди нашия. Уреждането на нашата страна е записано в свещените писания, че е на възраст 8 000 години.“

„... голяма сила дойде от Атлантическото море. То не бе още про-ходимо, защото пред устието му, което вие наричате Херкулесови стълбове, имаше остров, по-голям от Либия и Азия взети заедно. От този остров пътуващите можеха да минат на другите острови, а от ост-ровите – на целия континент на другия бряг на това море. То наистина е море, защото това, което се намира отсам споменатото устие, изглеж-да като залив с тесен вход, но онова е море в истинския смисъл на ду-мата и обкръжаващата го земя съвсем справедливо и правилно може да се нарича континент. Именно на този остров – Атлантида – се е уста-новила голяма и чудна империя, която владеела целия остров и много други острови, както и част от континента; освен това управлявали над части от Либия между Херкулесовите стълбове и Египет, и Европа до Етрусия.“

(Donnelli, I. „Atlantis: Antediluvian World“, c. 7–21.). Ще отбележим и един от митовете, разказвани от Орфей, който

потвърждава теорията за края на Атлантида. Както и други, съхранени в писмен вариант текстове, той е изопачен в античността от древните елини. В него се разказва за битката между титаните и човеците, като при Орфей титаните са по-скоро едри хора (независимо, че са родени от богове), докато древните елини променят същността им, превъзна-сяйки ги като полубогове:

(Първа немейска ода, 67–69) И че когато боговете в полето на Флегра се опълчили в сражение

срещу гигантите, казват, че ударите на стрелите му смесели блестящата коса със земя.

Схолион Към 67 Флегра: местност в Тракия и село. Там гигантите били унищожени

от боговете. Казват, че докато водели битката срещу гигантите и няма-ли надмощие, Геа казала, че по друг начин не могат да ги заловят, ос-вен ако дойдат на помощ двама от полубоговете. Прочее, след като Дионис и Херакъл се присъединили към боговете, те победили гиган-тите. А оракул бил предсказал, че когато стане битката на боговете с гигантите при Флегра, тогава те ще паднат под стрелите на Херакъл и прославените им коси ще се разбъркат и ще се смесят със земята.

36

„Анализирайки този мит, се стига до извода, че Зевс (висшият бог), възмутен от непрестанната война, унищожил двете страни с огън, превръщайки ги в пепел. Елините изопачават и тази част от мита, като вместо с огън, представят, че Зевс е наказал сражаващите се с мълния. Накрая, той се разкаял за деянието си и от пепелта сътворил новите, смъртни хора. Този мит, приписван на Орфей, изключително много напомня за Атлантско-Атинската битка, където атлантите са титаните (просветените деца на Бога), докато атиняните са достойните им съ-перници от Балканите, които имат по-скорошен произход и затова са представени като човеци.

Сътворението на новите хора от пепелта има своя пълен аналог с по-късно създадената Библия, където човекът е сътворен от кал: „БИБЛИЯ, БИТИЕ, ГЛАВА 2. 7. И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа.

(Вместо коментар: „А когато нямало още нищо, Мебер, Създате-лят, направил човека от глина. Просто взел в ръка глина и оформил човека. Но човекът си имал свое начало. В началото той бил гущер. И поставил Създателят този гущер в морска вода. А след пет дни какво става – пет дни стои гущерът във водите морски. Седем дни стои там. На осмия ден Мебер отишъл да види гущера. И ето, излиза гущерът на сушата. Ала кой се появява на брега? Човекът. И казва на Създателя: благодаря!“ (Блез Сандрар обнародва тази легенда през 1920 г. в „Anthologie negre“ (Негърска антология). Тя от своя страна е по-местена в книгата на полякинята Зофия Соколевич „Митология на черна Африка“)

За съпоставка с орфическия мит ще цитираме и открития в будист-ки храм на Лхаса, в Тибет, ръкопис от Хайнрих Шлиман. Предварител-но ще отбележа, че Будда е принц от сакско племе на мизите, а послед-ните са (прото-) траки. Тази духовна личност възстановява религия, която води корените си от дълбоката древност: „(... 7 ред) Тогава мла-дият брахаман Васеттха казал на по-младия брахман Бхараваджа: „О, Бхараваджа, този същия шраман (представител на небрахманско уче-ние, най-често будизма; К. К.) Готама (името на Буда; К. К.), син на Саки, който, оставяйки дома на Саките, заминал отшелник, сега преби-вава в Манасаката (древноиндийско селище, където се събирали брах-мани за четене на мантри и изпълнение на обреди; в топонима се съ-държа и едно от названията на Буда, като двете му имена са със смене-ни места – Сака – Ману, Муни – Манасаката; К. К.). Той се установил в многовековна гора, която се намира на брега на Ачиравати (една от

37

петте реки, течаща от Хималаите на изток; К. К.), на север от Манаса-ката. За този Благословен Готама повсеместно се разнесла такава слава: „Този Благословеният – архат, той достигнал най-висше съвършенство на просветление, той обладава особени знания и поведение, той е благ, той има способност да съзре целия свят, той е ненадминат укротител на паството на необърнатите хора (касае се за непроменилите изконната вяра; К. К.), той е наставник на хора и богове, той е просветлен, той е Благословеният! „Така идваме, почтени Бхараваджа, до тук, където се намира шрамана Готама, и питаме шрамана Готама това, относно което е започнал спор при нас. И както шрамана Готама ни го разясни, такова мнение ще поддържаме.“ (Дгиха – Никая (Сборник от дълги поуче-ния); 5. Тевижда – сетта (сутра за „Трите веди“)

„Схолии към Аристофан, „Оси“ 1221 Осмиват чужденеца Акестор, трагика... който не е изобщо чужде-

нец, а мизиец... Метаген казва в „Жертвоприносител“; (А.) Гражданин, търпя обиди. (Б.) Кой гражданин е още тук освен Сака, мизиецът и незаконоро-

деният син на Калий?“ (Метаген, Жертвоприносител. фр. 13.) „Схолии към Аристофан„Оси“, 1221 ... Теомп в „Тисамен“ казва, че не е изобщо чужденец, а мизиец.

Убедил при това мизиеца Акастор да го последва. Схолии към Аристофан „Птици“, 31 (за същия): Наричаха го и Сака поради това, че е чужденец, а саките са тра-

кийско племе. Теомп в „Тисамен“ наричаше баща му Сака, а самият той го наричаше мизиец.“ (Теомп, Войничките, фр. 60)

„Когато изминала двайсетата година от помазването, цар Пиядаси, угоден на Бога, мислел: „Тук се родил Будда, наречен Сака Муни“ (Ко-лонен закон от Руминдей)

Анализирайки тези сведения, както и други, които не са поместени в проучването сочат двата най-важни извода – след края на Атлантида на Балканите започва да се формира група от племена, чиято култура изпъква спрямо тази от други точки по света. Това са (прото-) траките, от чиито потомци след хилядолетия ще се повят (прото-) българите, а съвместно те ще са в основата на всички древни култури, както и мно-го от съвременните народности в Европа.

38

ЧАСТ ВТОРА

КУЛТУРАТА НА (ПРОТО-) ТРАКИТЕ Тъй като в настоящата част ще се разгледа и въпросът за разнася-

нето на култура, то още в началото ще го разясним синтезирано. При траките-херметици въпросът за оцеляване на част от племето след при-роден катаклизъм или прекалено голям прираст на населението, е с първостепенно значение. Най-често срещания вариант на разселение при тях е от Запад към Изток. Частта от племето, когато се заселва на новото място, пренася със себе си и своята култура, за която тук ще посочим философските категории – част от ежедневието на население-то, наричани практики, модели и т. н.:

1. Изграждат се селища за нов живот – най-важните необходими познания са от областта на строителството, астрономията, геологията, металознанието.

2. Разработване на земеделски земи и скотовъдство – най-важните познания са почвознание, геология, направа на ирагационни съоръже-ния и управление на водите, зоология, ботаника и анатомия.

3. Духовни практики – това са константни ритуало-духовни-мистични комплекси от познания, песнопения, жестове, наричания, заклинания и други, които при тракийския отворен херметизъм не се променят. Необходимо е да има жрец, който владее познанието и има цялостна представа за пътя на знанието.

4. Въвеждане на възпитание за вселената, околния свят и цялостна-та същност на Земята. Отново ще напомним, че в отворения хермети-зъм присъства възгледа за едновременост на душа, дух и материя, изра-зен най-силно от дълбоката древност, чрез знака – IYI. Това е ипсилон с две хасти, като показва едновременност на мъжкото и женското на-чало. Ипсилона (Y) символизира мъжката структура, а хастите (І) – женската.

Културата съдържа в себе си още много подпрактики, които са спома-гателни. Независимо чрез какви форми на експониране тя е била съграждана на новото място, цялостната £ функция и смисъл са оста-вали едни и същи. Разликите са се проявили поради факта, че на новото поселище има и контакт с автохтонно население, което е на различен етап на развитие, но е било необходимо също да бъде обучено чрез тази култура.

39

Х хил. пр. н. е. – поява на високоразвита култура в готов вид на Балканите – Градешница (България), Винча (Сърбия), Търтърия (Румъ-ния). Най-изявените и проучени, но не единствени центрове, които вероятно са дело на спасили се от катаклизма атланти от княжеството Ману и местно Балканско население.

Археолозите са открили глинени плочки със специфична писме-ност, досега неразчетена, независимо от многото появили се спекула-тивни преводи. На-мерени са цели селища, които обаче не можем да наречем градове заради все още странните определения за това какво е град, налагани предимно от три школи в историографията. Те все пак са типични градове на херметици, при които не е необходимо да се изграждат крепостни стени, защото реално няма кой да ги напада. Без-спорно в тези центрове се заражда сърцевината на духовната част в цялата съвременна култура. Тези херметици концентрират основните схеми на своето развитие в пределите на днешна България. Начинът им на съществуване е под формата на много племенни съюзи без да се създава държава. Има открити от археолозите разработени рудници, преработени огромно количество златоносни пясъци и чакъл, а освен бронз и мед са могли да обработват минералите малахит и лазурит. Жилищните им сгради са били едни от най-безопасните за живеене на хора и животни. За разлика от съвременните при тях няма вредни из-лъчвания. Правени са от дъбови стълбове, преплетени с пръчки и изма-зани с глина. Открити са много пещи за отливане на метали. Долмени, менхири и кромлехи изграждани от (прото-) траките са свързани с хер-метичната им култура. Моделът на подредба на обществото е изисквал да не се записва нищо свързано с науката, културата и най-вече разби-рането им за Господ-Бог. Подреждайки сведения от по-сетнешни авто-ри като Херодот, Страбон, Плиний Стари, Йордан, както и различни китайски автори от античността, анонимни хроники и свещени тексто-ве, археологически артефакти и логически разсъждения успях да раз-бера формата и смисъла на отворения херметизма. Херметици са знае-ли повече от 60 множества в математиката. Правили са огледални об-рази из нивите на съзвездия, някои от които астрономите откриха едва в последните години. Винаги са обвързвали знака с музикална тонал-ност, звук и число. По-вероятно е към тази обвързаност да е имало и други символи, които все още не сме открили. Знаели са структурата на Вселената и как е произлезла тя. В съвременната астрономия най-близко до познанията им са учените Хътън и Пенроуз. Все още в бъл-гарското народно творчество са съхранени доста от сведенията им, но тъй като по-голямата част от изследователите са към мисленето на

40

съвременния прагматизъм и еволюционния начин на разсъждение, трудно достигат до тях. Безспорно най-голямото им познание е това за Господ-Бог.

До появата на елинската мисловност траките не са създали своя държава, поради херметичната култура, която са спазвали. Необходимо е да изясня и кои са основните им племенни групи, а именно мизи, витини и пеласги. Разделението е условно, но е едно от най-добрите засега. Тези големи племенни общности са съставени от подплемена. Така към мизите принадлежат бриги, сатри, серди, одриси, даки. Към витините и пеласгите подплемената са повече и затова няма да ги спо-менавам поотделно, а ще отбележа, че витините са обхващали земите на днешна северна България, докато пеласгите са се разпространили по крайбрежието на Беломорието и островите в Егейско море. Това геог-рафско поселение обаче е само в началото на неолита.

Независимо, че не ни оставят писмени сведения, траките не са били безписмени. Един от техните най-известни представители е княза-жрец Орфей. Съвременната историография все още е доста назад във вижда-нията си за тази личност от световен мащаб. Накратко ще отбележа, че първият човек носещ името Орфей, който е бил и херметична, духовна личност е живял или в последните години от съществуването на кня-жество Ману – част от Атлантида, или в първите векове, когато са въз-никнали (прото-) траките. След него Орфей се превръща в титла за всеки, който е пряк ученик, носещ познанието му. Така се е стигнало и до Орфей участвал в Аргонавтика, и до Орфей посетил Египет, и до Орфей слязал в Подземното царство, за да измоли своята Евридика. За последната ситуация съм длъжен да направя едно важно уточнение:

1. В тракийския отворен херметизъм (разбирай и орфизъм) няма понятие за Подземно царство, със семантика за Подземен свят, Онзи свят или Ад, защото те не съществуват. Във вярата им Подземния свят е част от вертикала. Подобно разбиране се среща във всяко едно веро-изповедание от пренесените им култури. Следователно Елинското пи-сание за слизане в подземен свят, за да се измоли връщането на люби-мата му Евридика, е некоректно.

2. При траките – херметици и техните учители орфици, не е имало брак, както и жена, с която се споделя живота. Следователно в термина Евридика трябва да се търси друго значение. Така достигнахме и до откритието, че някои от тракийските племена с втори термин от много-съставната лексема – дика, се отбелязва прозвището Бог (=ангел). В новосъздадения от траките старогръцки език Еврика е познание, откри-тие. Той възниква от по-древната тракийска лексема „евр“. И тъй като

41

в многосъставните лексеми терминът се разчита от последната към първата, то това което е искал да измоли Орфей е най-вероятно божес-твеното познание. Предполагаме, че това е бил Орфей, който без време е получил своята титла, тъй като е възможно учителят да почине ско-ропостижно, без да му е завещал цялото познание. От елинския вари-ант разбираме, че опитът, да се вгледа назад във времето и да установи какво точно му е убягнало, не се е получил. Има вероятност този Ор-фей да е живял в годините, когато се е зародила древноелинската праг-матична мисловност и отвореният херметизъм на траките е започнал да загива.

Уседналият начин на живот спомогнал (прото-) траките да развият изключителна за времето си култура. За един техен Орфей се спомена-ват предимно изкуствоведческите и жреческите му способности. По-ценни за човечеството, обаче, са неговите философско-етични възгле-ди, които самият трак е съхранил на дървени таблички.

Шаманското жречество, което отношение във вярата се появява след този Орфей, е религиозен модел, който се среща само при (прото-) тракийските племена, в Египет, при инките и при келтите.

Идеологическият комплекс ни дава най-правдоподобно доказателс-тво, че това е отношение към живота и смъртта (прото-) траките. Елин-ски и римски писмени извори приспособяват орфизма към елинистич-ното мислене. Не могат да променят обаче родовия му произход, защо-то не могат да припишат ритуали, които не са характерни ни за елини, ни за римляни. Шамано-жреческата традиция е напълно чужда за тези културни среди.

Не така стоят нещата с Дионисизма. Дионис е действителна исто-рическа личност. След като от Тракия отива в Индия и извършва много подвизи от различен характер, сам се обожествява и се връща на Бал-каните. Тук донася със себе си колективната мистериална естетика, на чиято основа се изгражда възгледът за безсмъртието на душата. Имен-но това религиозно виждане е по-близо до по-младата, спрямо тра-кийската, гръцка култура. Все пак и този модел на вярата е бил практи-куван от (прото-) траките, но с годините е загубил стойността си, спря-мо Орфическия. Можем да уточним, че Дионис възстановява това уче-ние, след като се връща от Средна Азия.

Когато пише за траките през IV век пр. Хр., елинският юрист Изок-рат говори за тях като за народ с висока култура и цивилизация, с мно-гоброен митологичен пантеон на тракийски богове, нимфи и мистерии, които гърците умело присвояват, превръщайки ги в своя „пайдея“.

42

Дионисизмът е подходящ за елинското мислене и затова тази група от племена лесно си приписва автора му за свой културен герой. Не може да стори същото Аполон, Орфей и тракийския Орфизъм. По тази причина елинският Дионис е противопоставен на тракийския Орфей, като първият, чрез своите вакханки (бакханки), разкъсва певеца. Един вид, смислово е предадено културно-идеологическото надмощие на Елада над Тракия. Данните за Орфеевото сказание са се изградили в два културни региона. Те представляват натрупване на смислови комп-лекси, които принадлежат към различни епохи. Разделянето на отдел-ните елементи може да ни насочи към типологическата основа. Стре-мейки се да го присвоят като свой културен герой, гърците влагат в него своите си идеи за Орфей и той става носител на благата на циви-лизация (това, което е характерно за Дионис и по която причина им се отдава да впишат последния в своя пантеон). При траките, обаче, двата култа съществуват без противопоставяне един на друг. Археологичес-ките открития потвърждават идеите в тракийската митология за безс-мъртността на душата. Няма да бъдем справедливи, ако кажем, че това е единственото тяхно виждане за живота след смъртта. Едни от траките вярват, че душите на умрелите се връщат, други – че загиват, трети – че се прераждат в нещо друго, четвърти – че не се връщат, но преминават в по-щастлив живот, пети – че душите умират и така е по-добре.

След Орфей изключително важна става връзката между музикант, поет, лечител, жрец, предсказател. Тя показва кръг от мотиви, които са характерни за шаманския жречески тип (а не за елините), разпростра-нен на границата на неолита и бронза. Тези мотиви са застъпени и при други тракийски митологични образи като Лин, Музей, Тамирис. От друга страна те разкриват древността на културно-верската традиция и характеристиките на учителя в отворения херметизъм.

Мирча Елиаде твърди, че шаманизмът е разпространен сред култу-ри, които са нямали никаква връзка помежду си. За пример той посочва африкански, азиатски и американски култури. Това се оказва голяма грешка в изследванията му, защото нашите проучвания показаха, че отбелязаните от него култури са имали едни и същи учители (=народ учител, племена учители).

Шаманското жречество се оказва упорито свързано с ловни култури,, които на свой ред ползват митология и религия с вертикална ориента-ция, вертикално разположение на Подземния свят и с вертикални симво-ли – световен стълб или дърво на живота. В тия култури шаманът-жрец е изключително важна фигура – избраник, събрал върху себе си всички форми на представителство в древния колектив, той е и магьосник –

43

посредник между този и отвъдния свят. Вертикализмът и шаманското умение да се изпада в транс, за да се отдели душата от тялото, с цел да се отиде отвъд във връзка с някаква племенна мисия – тия представи изг-леждат взаимообуславящи се. От друга страна съвсем различни и проти-востоящи си са постигнатият с музика екстаз на шамана, който умее да се пренася отвъд, и постигнатият с друга музика колективен ентусиазъм – сродяване, било с мистичната богиня-майка, било с мъжкото земеделс-ко божество, които биват викани на земния празник. В първия случай, един представител (шаманът), като привилегировано лице се свързва с Отвъдния свят, а във втория общуването се извършва от целия колектив. При шамана има стремеж към мъчно постижимото горе и, може би, като следствие се появява соларната ориентация. При втория случай хтонич-ното начало и хоризонталната ориентация на световете изключват лице с привилегировани функции, тъй като актът на причестяването със сак-ралната сфера се реализира в тукашния свят и не се смята за нещо труд-но постижимо или изключително.

Двата космологически типа и техните антропологически проекции в една или друга пропорция не се срещат в чист вид, представляващ при вертикалният модел – „ловуване-вертикализъм-шаманство“, а при хоризонталният модел – „земеделие-хтонизъм-мистериалност от Дио-нисов тип“.

Откритата от Дюмезил като нещо специфично за индоевропейската (разбирай (прото-) тракийската) митология и религия, трипартитна система на разпределение на функциите е редуцирала шаманската иде-ология у индоевропейците.

Известно е, че трипартитната система е слабо застъпена у елините и тяхната митология и религия. Според Дюмезил това била причината за слабото опознаване на шаманизма при гърците. Според нас в раз-съжденията на френският учен има голяма доза хипотетичност, защото няма шаманизъм. Според Дюмезил елините спадат към индоевропей-ците, а при тях би трябвало а има шамано-жречество и трипартитна система.

Конфликтът, който възниква между двата типа религии – шама-низмът, като мъжко начало и хтонизмът, като женско начало – рефлек-тира в конфликт между Аполон и Дионис. В същия момент, за елинс-ките хтонисти, Орфей, като представител на шамано-жречеството, бива считан за женомразец и разкъсан от вакханките (бакханките).

Не само могилите от бронзовата епоха (наричана погрешно ели-нистическа), групирани така, че да представят огледални отражение на отделните съзвездия, говорят за разглеждания вертикален модел на

44

вярата при някои от траките. Отвъдният свят, горе в небето, според тях бил същинският свят. Затова при жертвоприношения, когато са изг-раждали гробници и могили те били подреждани според формите на небесните тела. Един от примерите са погребалните съоръжения в ре-зервата „Сборяново“, наречени от следователите „един от свещените центрове на Тракия, които подобно на тези от Етрурия до Вавилон в древността са се отличавали със своята археоастрономическа плани-ровка“. Специалисти локализират споменавания от Клавдий Птоломей „Даусдава“ или „Градът на вълците“ в този регион, представяйки мно-го археологически открития в защита на тази теза.

Топонимията в района (Малък Поровец, Нивата на певеца и др.) само потвърждава възгледа ни за жреческо-шаманският тип религия при по-голямата част от траките, където шаманът, чрез песни достига до Отвъдния свят. Понякога приема дори образа на животни, за да из-пълни своята мисия.

За едно от скитските племена, които са от един корен с траките, Херодот пише, че всяка година, за няколко дни мъжете се превръщали във вълци, след което отново добивали човешкия си облик. Той не ги нарича шамани, а според представите за тях на другите племена ги назовава „магьосници“.

Освен Дионис, към който спадат като персонажи от учението му вакханките (бакханките)и розалиите(смятани от някои учени за днеш-ните кукери), гърците се опитват да окрадат и другите тракийски бого-ве, между които първостепенна роля изпълняват Херакъл, Залмоксис, Арес, Аполон, Артемида и Зевс.

Ако проследим внимателно древните източници ще видим, че стремежите на елините нямат никакво покритие, защото дори техни хронисти свидетелстват, че това са тракийски богове. Това е естестве-но, защото (прото-) траките са хилядолетия преди елинската мислов-ност. Според антични текстове Юпитер Сбелсурд е едно от най-старите и тачени божества от траките. Други източници разкрива, че обожава-ни от тракийските царе са били Богът на Слънцето Хелиос, както и Хермес. Това са все митологични персонажи, които са свързани с дру-гите богове и без тях, религиозните виждания за този модел вяра не могат да функционират. Отбелязаните важни божества, обаче, липсват в, по-новата, гръцка митология.

Сведенията за Артемида показват, че тя е почитана, както сред тра-ките край Дунав, така и сред скитите (=саки), което насочва към ми-сълта, че създаването на тази богиня е станало преди разделянето на (прото-) траките, много хилядолетия преди появата на елините.

45

Битката на боговете с титаните край Флегра, която е тракийска зе-мя, също става много години преди да се появят древните елини.

Всичко това, както и сведенията, че повечето от обожествените, действително съществували, персонажи, са родом от Тракия, още вед-нъж потвърждава гръцката агресивност спрямо (прото-) тракийската култура и митология.

Ще предложим и няколко антични текста, които предлагат доста обозримо някои от тракийските ритуали: „На тях (фригийските тър-жества) приличат и Котитиите, и Бендидиите у траките, от които водят началото си и орфическите празници. За Котито споменава Есхил в „Едоните“ и за музикалните инструменти, свързани с нея. Защото, как-то казва: „Славните мистерии на Котито с инструменти“, веднага доба-вя и за тези, свързани с Дионис: „Един, в ръце с флейта, изработена с въртене, изпълнява прочута песен, подбуждаща към всеобщ безумен вик, а друг звъни с медноковани котили“ и отново: „Ехти хвалебствена песен. С глас на бик реват някъде от тайно място страховити мимове. Ужасяващ кънтеж, подобен на тимпанов, се носи сякаш подземен тъ-тен.“ (Страбон, „География“, Х, 3, 16)

„Басари“ се наричат хитони, които носели тракийските бакханки, наречени са така по името на Дионис „Басарей“. Били пъстри и дълги до нозете. Есхил казва в „Едони": „Който има хотони и басари лидийс-ки, дълги до нозете.“

(Есхил, „Едони“. Фр. 71. Хезихий, Речник, В305(поДиогетиан) „И у Есхил при появата на Дионис дворецът на Ликург е обладан

от бога по невероятен начин. „Беснее домът, покривът лудува в чест на Бакх.“ (Есхил, „Едони“. Фр. 73. Анонимен автор, „за възвишение-то“, 15, 6)

Особеностите, по които се разграничава отвореният херметизъм са: 1. Не се прави нещо, което не е от необходимост за обществото –

градовете са без защитни стени, дворците и храмовете са без зидове, а само с ритуално съоръжение.

2. Обществото е разделено на кастови задруги, базирани на кръгова форма на обучение. В центъра е учителят, поднасящ познанието на напредналите от първия кръг, а те на хората от следващия с по-малко познание. Кръговете най-често са шест. При елинският прагматизъм сентенцията за познанието гласи, че увеличавайки кръга на познание-то, увеличаваме и допирните точки с незнанието. При траките – херме-тици след шестия кръг няма други ученици и познание не се предава на никого. По този начин сентенцията се обръща във формулата – увели-чавайки кръга на незнанието, се съхранява познанието.

46

3. Знанието не се записва, предава се устно и не е за хора извън кастата. Само учителят познава учениците си. Когато, трябва да се вземе важно решение за обществото, тогава представители на различ-ните касти дават есенция от своето учение. По този начин се структу-рира израза за самото решение. От елинският прагматизъм започва идеята за съзидаване чрез принципа на опита и грешката и се налага възгледа за задължително доказване на теорията чрез експеримент и премахване на логическия принцип като се замества с империчен.

Само чрез логика и ретроспекция на изворова база и археология, изследвайки модела на функциониране на Шумерската и Ведическата култури, определих най-важните принципи, на които се базира и отво-рения херметичен модел на траките. Словосъчетанието – термин звучи като оксиморон, но сведенията от древността изискват да преосмислим термина и да го използваме чрез посочения вариант. Жалонните еле-менти на (прото-) тракийската култура ще предложа чрез сентенции, които характеризират начина на живот в древното общество:

„Това, което е на небето, това е и на земята.“ „Човекът е по Божий образ и подобие“ „Всеки човек е една малка Вселена“ „Познай човека и ще познаеш Вселената и Боговете“ „Над всеки човек бди една звезда“ „Над всеки човек бди един ангел“ „Кой каквото си направи, и Бог не може да му направи“ Следва синтезиран преглед на микро и макро картината на отворе-

ния тракийски херметизъм: а) Групите тракийски племена никога не се обединяват, а през оп-

ределени периоди от време сменят местоживелищата на една и съща територия. Никога няма граници между тях, защото винаги се преливат едно в друго, размивайки рамките на териториите си. По същия начин са моделите на свързване в небето на съседни слънчеви системи.

б) Отново през различни периоди, по-малки групи от племената им се изселват на други места. След това започват да подготвят автохтон-ното население, с което са в нови контакти, за да възприеме културата, която имат. Така спазват постоянно, изгубената за други 13-та Божия заповед. Тя гласи: „Трябва да допринасяш, а не да се възползваш!“

Ще разгледаме първо една схема, според която се повтарят пресе-ленията и разнасянето на култури в готов вид:

в) При културата на отворения тракийски херметизъм никога не се градят стени на градове, дворци и храмове. Археолозите откриват ви-наги центъра, около, който е започнало духовното им съществуване.

47

Както градът, така и дворецът, и храмът са огледален образ на някоя звезда и както соларните си покровители в небето, те имат ядра, но не и строго определени граници. В земен аспект, липсата на разглеждани-те съоръжения се свързва и с възгледа:

„Защо е нужно да градим стени, когато няма кой да ни напада?“ г) Тъй като формата на настоящата разработка е доклад, то ще се

спрем само на няколко от най-важните черти в микро същността на културата на (прото-) траките херметици.

Като най-важно ще разгледаме великото им познание за Господ-Бог, Вселената и Човека, а за да го направим възможно най-елегантно ще започнем с „... цитат от М. Дроснин стр. 213 в Библейският код 2, където той разглежда как „Исак Нютон е бил убеден, че не само Биб-лията, а и цялата Вселена е „криптограма на Всевишния“, загадка, коя-то Бог е създал, а ние трябва да разчетем“.

В някои пасажи от Библията, които все още некоректно се тълку-ват, стои текстът: „Човекът е по Божий образ и подобие“. По-нататък ще обърнем специално внимание на този цитат.

Текстът от Делфийския храм, който е изграден според възгледите, на херметичните тракийски мистериални комплекси, ни подсказва една друга констатация. Надписът дословно гласи: „Познай човека и ще познаеш Вселената и Боговете“. Буквалната семантика, набиваща се от пръв поглед е, че Човекът е една малка Вселена. Затова, разкодираме ли Човека, ще успеем да разкодираме и Вселената.

Тук ще преминем към въпроса за някои аспекти от познанията на траките херметици, които са ни познати след дългогодишните изслед-вания в тази област.

Ще разгледаме и още едни сакрални пасажи от Библията, съпоста-вяйки ги с херметичната тракийска мисловност и физика на вакуума:

1. Терминът Бог представлява всеки отделен Ангел, но също и съв-купността от всички Ангели.

2. „В началото беше Словото (мъдрият език; К. К.), и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото“ (Библия. Йоан. 1-1). Ако разполагахме с нередактиран текст на евангелието, терминът нямаше да е Бог, а Гос-под – Бог. Все пак текстът дава и друга информация, според която, всеки един Ангел (=Бог) е също и Слово, а това е важна подробност. Под този термин не би трябвало да разбираме само логоса, но и финото Господно информационно поле.

3. Един от Ангелите е Сатанаил, който създава Ангел помощник по собствено подобие (вж. Епос за Гилгамеш; Евангелие от Юда и др.).

48

4. Всички Ангели са създадени по подобие на първия (=Самопоро-дилият се).

5. Така че Ангелът, от който са направени хората и е помощник на Са-танаил се явява матрица на първия Ангел. (до тази подточка е предложено вече равенството от вида А = В; В = С; С = D, следователно D = А, което е принципната идея в първата част от модела)

6. Оттук следва, че Ангелът, от който са създадени хората, е и Слово. Във всички, неизопачени, предантични учения за Господ – Бог и

Вселената, се съдържа информацията, че хората са направени от мате-риална и Божествена субстанция. Под Божествена би трябвало да се разбира частици от Душата и Духа на Ангела помощник. В Евангелие от Юда буквално е казано, че при създаването на хората се среща единствения случай, когато се намесва Господ – Бог. Той изпраща ар-хангелите Гавраил и Михаил, които „откупуват“ Душата и Духа на Ангела помощник от Сатанаил и създават хората.

Според Средноазиатската версия на (прото-) траките са извършени десет манипулации, за да бъде създаден първия човек, а тяхната схема е под математическия модел 4 + 3 + 3 (доста важно число според уст-ния орфизъм, част от отворения херметизъм. Сборът от тетрас и два триаса образува десетката (декас)). Сведения за това сътворение, най-ясно е предложено в законите Ману, както и в още няколко ведически книги. „Манипулация“ бе най-близка лексема до това, което искахме да покажем като светоглед на (прото-) българите. Споменавайки 10 манипулации това не означава 10 различни тела, чрез които се създава човека като костна, кръвоносна, нервна и така нататък системи. Въпро-сът е свързан с нещо, което е още неописано от съвременната наука. Във Ведите вариантът се поднася под модела Ману (Господ) създава първия Бхригу (човек). Първият Бхригу създава втория Ману, който от своя страна създава втория Бхригу. Това се повтаря до създаването на десетия Ману, който създава десетия Бхригу. Това е вече човекът, поз-нат ни днес. При недобро тълкуване на този херметичен модел може да се стигне до опасно разчитане на фактите. В повечето случаи се борави първо с прагматичния вариант чрез най-незначителната семантика в множеството такива, които се поднасят от сведението. Според подобен начин на разчитане, тълкуването е, че Господ създава и унищожава докато стигне до десетото, най-читаво човечество. По-скоро в описа-ните случки се предлага познанието как енергия на една планета от слънчевата система изпраща енергия към Земята за сътворението на човека. Тази енергия продължава от Земята към друга планета и така отиването и връщането от планети към Земята и обратно е до деветата

49

планета, която изпраща енергия към нашата, където почти е сътворен човекът. Земята връща своята си чиста енергия, явявайки се десетият Ману и по този начин сътворението на хората (Бхригу) е завършено. Във всички митологии, дори и недокоснати от тракийския херметизъм първият човек се ражда от Земята (кал, пръст, пясък и т. н.), а траките-херметици гледат на нашата планетакато на хтонично божество, т. е. Майката, която дава родилната енергия. Това се обяснява много добре и от орфическия „паспорт“, открит от Димитър Чиликов и публикуван в интервюто му за в-к „Номер 1“. Текстът гласи: „Аз съм рожба на Земята и на звездното небе, но моят род произхожда от небесните жи-тели“. „…И тогава образът и подобието на великото поколение на Адам ще бъде издигнато в небето, защото това поколение, което идва от вечните царства, съществува още преди небето, земята и ангелите“ (думи на Исус към Юда в пасажа за сътворението на Вселената от Боговете от гностичното Евангелие от Юда).

8. Поне 67 % от човешкия организъм е течност. Твърдо е установе-но, че и водата има памет. По сведенията електрофизика инж. Мъгър-дич Съкъджиян този факт е доказан с експерименти в Сибирската ака-демия на науките още през 80-те години на XX в. Отчита се, че, за да може да функционира нормално, човешкият организъм се нуждае от 16 вида вода.

Според академик Шипов най-новите изследванията доказват, че паметта на водата се получава от въздействието на торсионните полета. Изместването на спина на електрона определя кристалната структура на водата.

Отново по повод на паметта на водата във френската Лаборатория 200 на INSRM са експериментирали в областта на хомеопатията (разт-вори, в които почти липсва лекуващият елемент, но въпреки това оказ-ват лечебно въздействие). Чрез тези опити е постигнат разтвор 10120. При него лекуващото вещество съвсем е изчезнало, след като е било разредено с вода, но тъй като тя има памет, приема неговата структура и отново лекува така, както самото лекарство.

9. И тъй като вече е доказано, че течността има торсионно поле, памет и образува кристали, то можем да направим извода, че цялото финно Господно информационо поле се е запаметило и от кристалите на водата. Именно този факт, считаме, че е първична семантика в древ-ната сентенция „Това, което е на небето, това е и на земята.“

Не напразно в предходната подточка разгледахме човешкия орга-низъм. Тъй като отбелязахме, че водата притежава цялото финно Гос-подно информационно поле, а по-голямата част от човешкия органи-

50

зъм е течност, то като важно свое откритие можем да предложим теза-та, че човек има същото велико познание. И тук отново древните сен-тенции ни показват, че траките херметици са знаели за всичко това хилядолетия преди нас. „Всеки човек е една малка Вселена“ и „Познай човека и ще познаеш Вселената и Боговете“ от векове са познати на днешното прагматично човечество, но рационалното мислене изваж-даше винаги буквалния план на изказ. До тази наша разработка, науч-ната мисъл така и не се постара да навърже, толкоз важните и очевидни факти, за да даде най-ценното познание на хората. При всички тези изводи се „самоподнася“ и един от най-важните – ако се научим да извличаме пълната информация от кристалите, бързо ще научим това, което далечните предци са знаели за Вселената.

Тук, за да покажем, че траките херметици са знаели за енергийните точки на планетата и тези, свързващи я с другите небесни тела, ще се опрем на народната памет и традицията, като ще представим два запа-зили се ритуала.

1. Котката на младоженците (название на ритуала дадено от ИЗ Ко-рени“).

След сватбата, свекървата пуска котка в стаята, където ще спи но-вото семейство. Там където котката легне, там се поставя и леглото. Тези животни са лунни и засичат дори по-добре от радиестезист места-та, където енергия от Луната се връща към Земята като положителна. Така на това място при навлизането на сперматозоид в яйцеклетката протича и енергия от Луната, която спомага за чисто оплождане. По тази причина при траките херметици, оплождането и матката на жената са свързани с Луната (или както сега писахме – с лунната енергия).

2. Кучето на зидаря (название на ритуала дадено от ИЗ „Корени“). Когато зидар се подготвя да строи, той забива колче, за което е вър-

зано куче чрез достатъчно дълго въже. На първото място, където легне животното, се поставя ново колче. Същото се прави и при второто мяс-то където кучето легне. По тези две колчета се спуска безкрайна права. От основното колче се прекарва перпендикуляр към тази права, а освен това от него се спуска и успоредна линия на първата такава.

По този начин се очертават 3 от стените, а четвъртата се получава, като от срещуположното на основното, допълнително колче се спуска перпендикуляр към другата успоредна линия. Това са страните на бъ-дещата къща. Ако те ограждат прекалено малко пространство според изискванията на собственика, зидарят използва наличните вече основи и чрез същия ритуал, но вече като се ползват и колчетата на четирите ъгъла, се очертават и основните на други стаи, чиито външни стени са

51

основа на новата бъдеща къща. Трябва да отбележим, че този ритуал е доста сходен с математическия модел на изчисление чрез триъгълници в Шумер (който е от тракийския херметизъм).

Кучето е соларно животно и ляга само на места, от които слънчева-та чиста енергия се връща към Земята.

За първия ритуал, при сегашното прагматично човечество, са пос-тавени доста вредни условия. Касае се за много електрически жици и кабели, които са във всяка една стая и създават допълнителни полета влияещи на животното за точно определяне на енергийната точка, свързана с Луната. (Информацията за двата ритуала е получена от устни разкази на български бежанци, живели в района на Енидже Вардар.)

Нататък следва нашето цялостно, доста обозримо поднесено, опи-сание на ритуала как посветените траки херметици са преминавали в най-висшата духовна степен жрец-княз.

Антични автори като Страбон, Херодот, Платон, Плиний Стари и др. са оставили сведения, че тракийските жреци са можели да изпадат в някакво транс състояние и по такъв начин са се превръщали в животни. Елинските прагматици не са знаели как тези посветени са извършвали подобни ритуалистики и затова се отказват да ги разясняват в трудове-те си. Същевременно предоставят друго важно сведение, потвърдено от много антични извори. Става въпрос за следното – именно този тип жреци, които по функция са били и князе на своите племена, са вижда-ли по някакъв начин бъдещето и са знаели за него. Те са предупрежда-вали всички обграждащи ги групи от племена, когато е приближавал опасен катаклизъм за региона, племето и земята в по-голям мащаб. Тези, които са се вслушвали в думите им и са правели това, което са им препоръчвали, са се спасявали. Другите, които са подхвърляли на присмех подобни пророчества, са загивали от предричания катаклизъм. Днес, когато физиката успя да разработи модела на торсионните полета и вакуума, която използваме, съпоставяйки предходните две сведения за делата на тракийските жреци херметици и систематизирайки всичко чрез логиката, разбрахме защо е извършвано всичко това.

Кратка справка: Тракийските жреци и посветени са знаели за пара-лелно реализирани няколко варианта на бъдещето. Знаели са също, че човек освен материя, притежава и Душа и Дух. Ето какво сведение ни оставят двама антични автори от различен период за това как са възп-риемали връзките между материята и духовното, херметиците от Бал-каните и в каква връзка с тези субстанции е логиката.

52

„От подобно естество, Хармиде, е и въздействието на баенето. На-учих го там във войската от един тракийски лекар от учениците на Залмоксис, за които се говори, че можели да направят човека безсмър-тен...“ А Залмоксис – рече ми той, – нашият цар, който е божество, говори, че както не бива да се заемаме с лечението на очите отделно от главата, тъй не бива да се заемаме с лечението на тялото отделно от душата. „Причината елинските лекари да не успяват да се справят с повечето болни била в това, че нямат знание за цялото, за това, че ако е болно и се нуждае от лекуване, невъзможно е да бъде оздравена отдел-ната част. Твърдеше, че злото и доброто за тялото на всеки човек про-изтичат от душата, че тя е техният извор, какъвто е от своя страна гла-вата за очите...

Затова, ако искаме да бъде здрава главата и останалото тяло, нужно е да излекуваме най-напред и най-вече душата. „А душата се лекува, щастливецо, с определено баене“ – рече тракиецът.“ (Платон, „Хар-мид“)

„... В същата къща живееше един българин, меченосец на спомена-тия Нерсес (пълководец на Юстиниан във войната срещу готите). Той беше веднага доведен при болния и му заговори на български език.“ (след което последният оздравял; К. К.) (Папа Григорий I Велики, „Ди-алози“)

„СИЛНО“ И „СЛАБО „ БИОПОЛЕ (една от погрешните представи за човешкото биополе, според К. Боянов; К. К.)

Това е относително понятие. В състояние на здраве човешката аура има достатъчни качества, за да поддържа енергийното равновесие. При заболяване настъпват промени в циркулацията на енергийния флуид и биополето „отслабва“. Острият и хроничен стрес обаче също така може да навреди на енергийната система на човека далеч преди сериозно заболяване. Биоенерголечителят може също да се разболее или след няколко сеанса да няма достатъчно енергия в своята аура.“ (Девет ис-тини за биополето; д-р Костадин Боянов; http://aura-1. net/index. php/2010-01-23-14-05-51)

Душата е свързвана с ДНК или предопределеността, заложена в хо-рата а духът с интелекта и дясното полукълбо. В ритуални центрове като СИТОВСКИЯ КОМПЛЕКС, където достигналият определено високо ниво на посвещение е трябвало да бъде въведен в жреческото съсловие като такъв, е преминавал през следния ритуал:

– Първо прочита огледалната (видимата) част от надписа, която гласи: „Нека Душата, рожба на Небето и Земята, възстанови своя път, съграден от Хадес – Кронос, повелителят на всичко живо.“ (видимата,

53

дясна половина на текста, според разчитаето на инж. Димитър Чили-ков. По същото време, в Германия, пастор Валтер Папст разчита същия надпис в идентичен дух на изразяване, както и с напълно еднаква се-мантика. Двамата учени не се познават, но използват, разработения вече предантичен шрифт на Еберт; К. К.)

– След това посвещаваният преминава покрай специално направе-ния саркофаг от елементи, подредени по точно математична схема, известна от VI-то хил пр. Хр. само на жреците и след отместване на капака прилежава вътре три дни и половина, като чрез специална ме-дитивна ритуалистика оставя (=погребва) Душата си в саркофага. За спецификата на периода 3, 5 ще отбележим няколко важни подробнос-ти. 3, 5 години е специален период от православна гледна точка. Хрис-тос е проповядвал 3 години и половина, след което е разпнат, а после възкръснал. Второто пришествие ще настъпи 3, 5 години след злодейс-твото на Антихриста. Тракийският Залмоксис, който е и един от не-библейските предобрази на Христос, също е пребивавал в своето под-земно жилище 3 години и половина и чак след това е излязъл при свои-те последователи. Във ведическата литература енергията кундалини се навива 3, 5 пъти върху фалоса на Шива. 3, 5 е половината на седмица-та, а за възможностите на тракийския херметизъм, трябва да напомним, че той продължава част от културата на Атлантида. Най-важното в него е открито от учените, занимаващи се с въпроса, че всичко, което са изграждали на този континент – държава, било двойно (или огле-дално). През тази логика от навързване на фактите се обосновава иде-ално и идеята за 3, 5 от 7.

– Извън саркофага, през споменатия половин седмичен период, присъстващите жреци, изпълняват наричащи песнопения, в които се повтарят мантриращо изрази от рода: „НЕКА СТАНЕ ЦВЕТЕ... НЕКА СТАНЕ СВЕТЛИНА... НЕКА СТАСНЕ ЕЛЕН...“ и други подобни от рода на „ХИЕС АТЕС, АТЕС ХИЕС...“ (превод: „ДА ЖИВЕЯТ БА-ЩИТЕ, БАЩИТЕ ДА ЖИВЕЯТ“). За последните неща научаваме неп-ряко от сведенията на античните римски автори, които твърдят, че Рим е възприел жреческата част от културата си направо от траките, а не от елините. Един пример за това е сведението: „Ти (Луций Калпурний Пизон – К. К.) ограби светилището на Юпитер Свелсурд, най-старото и най-таченото у варварите (траките – К. К.) светилище.“ (Цицерон, „Срещу Пизон“)

Римляните са изпълнявали същите наричания, но без да знаят защо и кога трябва да се правят, както и в каква последователност. При тях е липсвал ПЪТЯТ НА ЗНАНИЕТО и те са извършвали ПОЗНАНИЕТО

54

без определена система и метод, както са правели траките херметици. И тъй като трябва да завършим целия ритуал за преминаване в жречес-тво, продължаваме от момента, когато посвещавания излиза от разгле-дания вече саркофаг.

– След тази част от ритуала той вече не помни човешкото си лично минало, но може да „отскача“ в ПРАВИЛНОТО БЪДЕЩЕ, ПО КОЕТО ТРЯБВА ДА ВЪРВИ ЧОВЕЧЕСТВОТО, ЗА ДА ОЦЕЛЕЕ. МОЖЕ ДА ПРАВИ СЪЩОТО И В ПАРАЛЕЛНИТЕ ПРОБЛЕМНИ БЪДЕЩА, ПО КОИТО ЧОВЕЧЕСТВОТО ИМА ВЕРОЯТНОСТ ДА ТРЪГНЕ АКО НЕ СЕ СЪОБРАЗЯВА С 13-ТЕ БОЖИИ ЗАПОВЕДИ. Практически и Исус възстановява 13 Божии заповеди, толкова, колкото са спазвали траките херметици. Трите, на които все още не се обръща подобаващо се вни-мание, са: 11. Обичай врага си!; 12. Не ти е дадено да угнетяваш!; 13. Не ти е дадено да се възползваш, а да допринасяш!

– Посветеният минава през сфинкса с глава на дракон, обърната надясно (на изток). Днес тази мистична склуптура се намира в мест-ността Поклането (сравни с покланянето). Това е най-висшата степен на изобразеното почитане на Бог. Само в тази енергийна форма Ангел може да контактува с хора, защото има вече единтични с човешките душа и дух енергии. В „Евангелие от Юда“ Иисус представя на своя ученик точно същата теогония, която са спазвали и траките херметици. В „Поимандрес“ Ангелът е представен като дракон от светлинна енер-гия. На три места по тялото на разглеждания херметичен тракийски сфинкс е изобразен един от най-древните символи, чрез който се почи-та Твореца и чрез траките херметици се появява във всички следващи велики култури създадени от тях по света. Това е крилатият слънчев диск. На отбелязаното място посвещаваният приема енергия не от це-лия Космос, а пряко от слънцето, управлявано от ангела (=енергията) на Слънчевата система – Сатанаил.

– След това жрецът преминава през прохода, пред чийто вход е из-дълбана свастика. Това показва, че там е входът за приелият слънчева-та енергия. Друг не бива да преминава, заради геопатогената зона. За него тя ще е с негативно въздействие и енергията му ще се заземи през стъпълата на краката му.

– Преди края на прохода в стената има скален трон с облегалка, а точно над него е издълбана в тавана пирамида. Там, посвещавания приема енергия направо от съзвездието Орион.

– Излизайки от прохода посвещаваният вече е жрец – княз, но той трябва да изрече думите от първичния текст, скрит зад стена, който гласи: „ Когато Духът се завърне в светлината на своето жилище (своя

55

дом), пулсиращо (съградено) според (от) словото на Аполон...“ (неви-димата част от Орфическия паспорт за посвещение – текстът е предло-жен, като напълно вероятен според херметичната култура на траките сатри, както и на траките даки; К. К.)

Така той анихилира огледалните частици на Душата си, чието енергийно поле е в саркофага. Това поле се самоунищожава по прин-ципа частица се здрависва с античастица и се изключва всякаква веро-ятност да може по-късно да влияе негативно на други хора.

И вече стигнахме до въпроса за превръщенията на най-висшите жреци-князе в соларни животни. Успяхме да разтълкуваме защо са правели това едва след като КВАНТОВАТА МЕХАНИКА и ОТО се обединиха, а същевременно се стигна до ФИЗИКА НА ВАКУУМА И ТОРСИОННИТЕ ПОЛЕТА.

При превръщането си в слънчево животно жрецът херметик на тра-ките се подготвя да посети бъдещето. Той е извършвал трансформаци-ята защото, когато се отправя на рискованото пътешествие е щял да посети бъдните земни светове, но през нощта. В този период от дено-нощието е трудно да се срещне соларно животно, а само лунно, освен това е избягвал възможността да срещне себе си и по този начин огле-дални частици с еднакъв заряд да се самоунищожат и да не може да се върнат обратно като цял човек. Длънжни сме да подчертаем, че същото са се опитвали да направят и египтяни, и римляни, но тъй като не са получили най-сакралните познания от траките херметици, не са успя-вали. Така е и до днес. Науката е все още доста назад спрямо познания-та на далечните ни предци. Последното може да се препотвърди и от археоастрономическите познания на траките херметици, за някои от които тук само ще загатнем.

Относно тези невероятни познания на траките херметици ще за-почнем без подробности сведенията, за каменна звездна карта, от ра-йона на Ситово, където са изобразени поне 40 съзвездия. Тази тяхна кодировка отново показва, че са имали перфектна представа за Вселе-ната. Преди години, намерените плочи от този вид в района бяха три, като на двете от тях имаше и надписи. Днес тези с надписите са уни-щожени.

Според погребалните могили на траките, построени като огледален образ на други съзвездия във Вселената, са съхранени познанията и за други съзвездия. Вселената все още се разширява и се създават нови звезди със съответните им планетни системи към тях. Това също на-сочва към вероятността, че най-висшите жреци на траките херметици са можели да пътуват в бъдещето и да видят какво се случва.

56

Ето и сведения от други български учени по този въпрос: „... с фа-раоните и жреците се появяват новата вяра в Амон Ра (=почитане на Бога чрез слънчевата икона). Американските учени Гилбърт и Бювал доказаха, че част от пирамидите са построени като огледален образ на съзвездието Орион. След направените изследвания на българските специалисти Диана Гергова, Петър Велев и Дерменджиев, както и на представителя на пловдивското Интелектуално звено „КОРЕНИ“ – инж. Димитър Чиликов, се установи, че траките са строили съоръжени-ята си по същия начин, както и египтяните (но след като Египет на фараоните се появява едва през III хил. пр. Хр., разсъдете сами, къде може да е първоизточникът на познанието). Древнотракийският комп-лекс „СБОРЯНОВО“, разделен на три части – видими (а) и (д), огле-дални (б) и (г) и същински комплекс (в), е разположен според най-ярките звезди от съзвездията Canis Major, Gemini, Lepus, Orion, Taurus (източен некропол) и Segittarius (западен некропол).

Освен това във всяко едно погребално съоръжение е вкарано злат-ното сечение – СЕТ (или Свещеният египетски триъгълник), според геометричния проект на пирамидата на Хуни в Медиум и тази на Хе-опс в Гиза.

И накрая, но не на последно място, изчислените тоналности според съотношенията на стените и помещенията в тракийските погребални съоръжения навсякъде са едни и същи, както доказа инж. Димитър Чиликов.

Ще предложим седем от тях: 1) съотношенията на страните в трите квадратни помещения – до–

до (прима); 2) страна на преддверието и страна на страничното голямо поме-

щение – до–ре (голяма секунда); 3) широчина на главния вход и широчина на входа към камерата –

до–ми (голяма терца); 4) отношение между страните на гробната камера и преддверието –

до–фа (чиста кварта); 5) отношение между страните на гробната камера и страничното

помещение – до–сол (чиста квинта); 6) широчина на главния вход – до–ла (голяма секста); 7) страна на преддверието – до–си (голяма септима). Много хора бъркат, че музиката се дължи на питагорейците, –

всъщност тя е останала поне от времето и културата на орфиците и още при тях знакът семантично е трябвало да бъде наситен със звук, число и тон, за да бъде в своята пълнота и завършеност (вж. разсъжденията за

57

тракийските градежи при Гергова, Д. Обредът на обезсмъртяване в древна Тракия. С., 1996).

Изследователят Иван Лазаров, с помощта на астронома Алексей Стоев, също проучва района на Лудогорието: „ Само в „Сборяново“- отбелязва той – са регистрирани повече от 300 астрономически-планирани градежи на могили, а в цялата страна, по мои сведения има документирани около 100 хиляди могили. Обстоятелство, което по-ражда въпроса, защо тези данни са секретни и се ползват само за пот-ребностите на научни изследвания и някой военизирани ведомства? (...) Разположението на могилите в конфигурации в резервата „Сборя-ново“ отговарят на следните идентифицирани на този етап известни съзвездия: „МАЛКА МЕЧКА“, „ЖИРАФ“, „КОЛАР“, „ПЕРСЕЙ“, „КАСИОПЕЯ“, „ГУЩЕР“, „ЦЕФЕЙ“ и „ДРАКОН“. Поради вековната ерозия не може да бъде еднозначно доказано, но има достатъчно аргу-менти за да бъде постулирано, че големината на различните могили отговаря и съответства на яркостта на съответните звезди от небесните съзвездия.“ (Лазаров, Ив., „Отвъд конфекцията НЛО“)

58

ЧАСТ ТРЕТА

РАЗСЕЛЕНИЯ НА (ПРОТО-) ТРАКИТЕ 1. Основната група от (прото-) траките, която съхранява познание-

то за Господ Бог и създаването на Вселената, са бригите. В свое сведе-ние Херодот предлага версията как египетският фараон Псаметих отк-рил, че фригите са най-древните от хората, а фригите са отделили се в Мала Азия бриги:

„2. Египтяните, преди Псаметих да им стане цар, смятали, че те най-напред се били родили на Земята. След като Псаметих се възцарил, пожелал да узнае кои са се родили най-напред, и оттогава египтяните смятат, че преди тях били фригийците, а те – преди всички останали. В желанието си да узнае кои се били родили най-напред Псаметих не смогнал да намери никакво друго средство и затова измислил ето това. Дал на един овчар две новородени деца от случайни родители да ги отглежда на кошарите, като му заповядал следното: никой дума да не продумва в тяхно присъствие; да стоят сами в пуста колиба и в опреде-лен час да им водят кози; когато ги нахрани с мляко, да свърши и дру-гите работи. Псаметих наредил да се изпълни този план, защото искал, като отмине времето на безсмислените звуци, да чуе коя дума децата най-напред ще произнесат. Това и станало. Един ден, когато станали две години, откакто овчарят изпълнявал плана на Псаметих, той, отва-ряйки вратата, чул на прага как и двете деца, след като паднали пред него с протегнати ръце, изрекли: „Бекос“. Тогава първия път овчарят нищо не рекъл. Но понеже често ходел да се грижи за децата, много пъти чул тази дума и накрая обадил на господаря си, а Псаметих му заповядал да доведе децата при него. Чул ги и той и се поинтересувал кои хора казват „бекос“ и на какво. Узнал, че фригите викат така на хляба. Ето така, преценявайки по тази работа, египтяните приели, че фригите са по-древен народ от тях.“ (Херодот, История)

2. Това племе предава познанието за Господ Бог и Сътворението първоначално сред всички (прото-) траки.

3. През VI хил. пр. Хр. (5508 – 5505 г. г. пр. Хр.) става т. нар. „Чер-номорски потоп“, който от сладководното дотогава езеро прави солено море.

„Тогава някои селища в Тракия и в басейна на р. Арда изглежда били сполетени от пагубни бедствия, които прекъснали тяхното същес-твуване“ (Пейков, А., Фрагменти от безписмена Тракия).

59

Силно земетресение разкъсва връзката между Европа и Африка, образувайки Гибралтарския проток. През него водите на Атлантика нахлуват със страшна сила и достигат Черноморското езеро, като уни-щожават Дуранкулашката неолитна култура, потапят много други по-добни центрове и принуждават носителите на (прото-) тракийската култура, в по-голямата си част, да емигрират към Азия, северно от Черно море. Първата група са от (прото-) траките витини, поселени дотогава в района северозападно от Стара планина. Преди да заселят почти цялата южна част от Сибир, от Японско море до Урал, от тях се отделя, през проходите на Кавказ, група, която създава Елам. Друга тяхна племенна група създава културите Мохенджо Даро и Харапа. По тази причина последните две култури са пълно подобие на Еламската.

4. Омуртаговият камък, който е унищожен, не дава пълна инфор-мация за съдържанието си, защото още преди частичното му разчитане текстът е унищожен.

Тук ще направим нова ретроспекция към потъването на Атлантида, което е станало през 11 838 г. пр. Хр. До този извод стигнахме, като се възползвахме и от изчисленията на българския учен Борис Рогев, който скоропостижно се спомина след издаването на труда си. Като цяло книгата му има много слабости. Два момента от нея обаче са изключи-телно ценни с научните си попадения и именно тях ще използваме в следващите наши разсъждения.

Според Б. Рогев най-продължителният цикъл в слънчевия българс-ки календар е 6328 години. Той достига по много особен начин до тази цифра. Намираме за най-неоспорим факт, подкрепящ това виждане, цитираният от изследователя Омуртагов надпис, за който споменахме. Ще го представим така, както го е предал нашият изследовател: „…Името е (…) Годината на появата на истинския Бог бе 6328. Прене-соха се жертва и се заклеха за (…) книгите“ (Рогев, Б. Астрономичес-ки основи на първобългарското летоброене). Многоточията, които авторът поставя в текста, са части от него, които са били унищожени още по времето, когато е писал книгата си. Нашият учен не е успял да забележи, че, когато (старите) българи отбелязват свещено събитие, свързано със света или с тях, и посочват голям годишен период, който ги разделя от това събитие, то този цикъл е кръгъл период от старобъл-гарското летоброене. Застъпваме тази теза, защото в други (прото-) и (древно-) български текстове, в които също се споменава за някакво свещено събитие, почти винаги към него е засвидетелстван голям ци-къл от слънчеви първобългарски години. Това не се е правило само за да се фиксира събитието, а и защото дедите ни са спазвали принципа

60

на познанието и са вписвали само тогава годишни цикли, когато те са изпълвали своята завършеност. Такъв е случаят с Омуртаговия надпис.

Другото важно разсъждение на Рогев е начинът, по който достига с изчисленията си до този годишен цикъл. Астрономът използва при пресмятанията си Питагоровите възгледи по геометрия, които са орфи-чески (=(прото-) тракийски, (прото-) български). Оттук, използвайки геометричната функция, която ползват при изчисленията си и (прото-) българите, Рогев е стигнал до действително съществувал (прото-) бъл-гарски цикъл от слънчеви години, равен на 6328 години.

5. Висшите технологии притежавани от (прото-) траките са били на изключително високо ниво. Те могат да удивят дори и представителите на най-развитите във военно отношение държави. Освен, че са знаели за десетата планета в слънчевата система, благодарение на която са създали най-точния слънчев календар в света, те са създали и перфек-тен лунен. Слънчевият е известен като Български и бе признат от ЮНЕСКО през 1976 г. за най-точен. В него са фиксирани две основни дати 5505 г. пр. н. е., когато става Адамовият потоп, след който започва разселение на (прото-) траки. Погрешно бе становището на американс-ките учени Райян и Питман, че това е Ноевият потоп, който е близо три хилядолетия след неолитния. Ние го нарекохме Адамов, защото реал-ното летоброене в Библията е от Адам до наши дни и първата посочена година е 5505 г. Нашето виждане по въпроса е, че потопът е продължил три години и по-ранната дата показва началото, а следващата краят му.

Вземайки годината на сключения завет между Бога и (прото-) тра-ките, прибавяйки към нея още един голям български цикъл от 6328 години, получаваме 11 838 г. пр. Хр. Хипотезата ни е, че това е краят на Атлантида и началото на (прото-) българската епоха, за която Вис-шият Бог, наречен в раннобудисткия ръкопис от Лхаса Ра-Му, казва на загиващите атланти: „Всички вие ще умрете заедно със слугите и бо-гатствата си и от пепелта ви ще възникне нов народ. Ако и той забрави, че е по-висш, защото допринася, а не защото се възползва, ще го спо-лети същата участ“. Доколко изчисленията за годината на потъване на Атлантида са верни, можем да съдим и от вижданията на още един голям учен в тази област: „Бреговата линия, намираща се на дълбочина 38 метра, е била залята от водите приблизително преди 13 000 години, а бреговата линия на дълбочина 30 метра – преди 11 800 години“ (Кондратов, А. Великият потоп – митове и реалност.)

Втората важна зафиксирана дата в Българския календар е начална-та, от която летоброенето е започнало. Както коректно установява изс-ледователят му Георги Кръстев в книгата си „Символи от Боговете“,

61

това е 22. ХІІ. 12095 г. пр. н. е. Българският календар няма крайна дата, а негов аналог е календара на маите, който е видоизменен. Така се получава дата от един финален цикъл, да се възприема като край на календара.

И за да приключим въпроса с изчисленията, ще се върнем отново на Омуртаговия надпис. Между 5510 и 5508 г. пр. Хр., както сочат изчисленията от поместената година в надписа, за дедите ни се е поя-вил истинският Бог. Най-вероятно това е акт на сключване на завет между Бога и (прото-)българите, който е носил названието вехти (<ветхи<бехти>бълги>български) завет. Две години след него става Адамовият потоп. Предполагаме, че при сключването на завета Бог е предупредил дедите ни за предстоящия катаклизъм, а те се преселват в по-високопланинската и защитена по този начин от евентуално навод-нение, земя.

Според летоброенето на поп Йовчо, както и според византийското християнско летоброене 5508 г. пр. Хр. е началото на Адамовата епоха, описана в Библията.

6. Обнародвали сме термина Адамова епоха, защото Адам не е един човек, а цяло потомство от поне пет хилядолетия.

За изключително неправилни, както вече отбелязахме, смятаме из-рази както от рода на индоевропейски, така и на индоирански. Използ-ваме като много по-точни (прото-) траки, който е времеви генезисен термин

Периода след катаклизма с Атлантида можем условно да наречем Адамова епоха. Един отрязък от време (приблизително пет хилядоле-тия) е загубен за материалната история на човечеството. Този именно отрязък нарекохме Адамова епоха, защото през нея започва и завършва раждането на хора от земята (според Библията Адам е създаден от пръст, от кал са създадени и първите хора в епосите на много древни народи, между които арии и шумери, а от пепелта на загиналите атлан-ти; Ра-Му казва, че ще създаде новите хора – (прото-) българите). Тези човешки същества се връщат от гробовете по правилата на течащото назад време. Тук отново може би трябва да предложим виждането на Ст. Хокинг, според когото това връщане назад (подмладяването) не става ретроспективно. Хората, родени от земята, се появяват с достиг-нато преди смъртта им познание, но при тях липсва пътят на знанието, който е довел до това познание. Тази празнота е една от причините подмладяващите се да извършват нови действия в обратно течащият им живот, а не като връщана назад филмова лента да правят същото, което са вършили преди смъртта си. Като символ за това търсене на

62

пътя на знанието в Библията е поместен пасажът с откъснатата от Ева ябълка.

Всъщност разглежданата Адамова епоха е начало и край, отбеляза-ни от изследователите на Светото писание като точка от времето, ня-къде около средата на VI хил. пр. Хр. (5508 г. пр. Хр.).

Принципа на разселение на тракийските племена е доста особен. Когато напускат Балканските си поселища, част от племето остава в родните си земи, а тази група която се разселва винаги се дели на две. Едната част се консолидира с местно население по пътя, а другата про-дължава по-далеч. В повечето случаи преселението е на Изток. Единс-твено варианта с изграждането на Стоунхендж, създадената и изчезна-ла след няколко века алпийска култура, както и откритите из цяла за-падна Европа готови метални изделия, свидетелстват, че преселения са се извършвали и на Запад.

Първата известна култура, регистрирана и от археолозите е възник-ването на Елам, в която са участвали най-вече племена на Витините. Доказано е, че жители на тази територия е имало поне хиляда години по-рано, но културата им се появява едва, когато се намесва и някакъв европеиден елемент. Другата част от тези Витини са продължили пътя си на Изток и така се появяват идентичните с предходната култура Мохенджо-Даро и Харапа. Това са най-северните точки, до които са достигали, без да навлизат в полуостров Индустан и да се смесват с дравидите, живеещи там. Последните от своя страна, са наследници на една още по-древна култура, а именно Лемурийската.

7. Второто голямо преселение от (прото-) траки на изток става през V–IV хил. пр. Хр. Тази група от племена заселва район на почти цяла Средна Азия. По пътя на изток от тях се отделят шумерите в Месопо-тамия, които създават нов цивилизационен център.

Следващата важна изселническа вълна от (прото-) траки са част от мизите. Считаме, че водеща роля сред тях имат кимерите, група от които остава като конен, номадски народ около Черно море. Друга тяхна група създава Шумер, а останалата част продължава и заселва Средна Азия. Саките (това е етноним на кимерите, но според друг език на Т(прто-) траките), също се разделят на две като едната част се по-селва в планините Хиндокуш, Памир и територии от Тибет, а другата е по-скоро номадска като в отделни периоди живее в Гоби и Таримската котловина. Шумерската култура се появява в готов вид, както и Еламс-ката. В Средна Азия културата е предимно на новозаселилите се (про-то-) траки от мизийския клон, защото автохтонно население там почти липсва. Тази група, след по-малко от две хилядолетия, ще стане извес-

63

тната за човечеството като Ведическа култура или тъй наречените Арийски владения. Ариите също функционират под формата на отво-рения херметизъм. Не създават държава, а владения, в които се изг-раждат градски центрове, напоителни съоръжения, земеделие и ското-въдство, но от всичко най-важно е науката и вярата, както и устройст-вото на живот. Използват са се най-малко четири езика с техните пис-мености, между които брахми, пахлави, кириали и санскрит. За пос-ледният, интерес предизвика една лекция от началото на 70-те години на 20-ти век, четена от най-добрия изследовател в тази област проф. Рама Каушик в Софийския университет. В нея той разкри, че най-старият санскрит е изписан на камък, вграден в Чипровска чешма. Раз-бра се, че камъкът не е преносим артефакт, а надписът е по-древен от културата на ариите. Така по логически път извода сочи, че санскритът е тръгнал от траките към Средна Азия и впоследствие към Индия. Все още не е решен въпроса, дали тази писменост е възникнала в българс-ките земи или е донесена от Атлантида. Няколко дни след представяне на лекцията си професорът бе „подканен“ от тогавашната власт да се прибере в Индия. Вероятно това сведение бе от тъй наречените „про-кълнати факти“, за които не е трябвало да се говори и без които исто-рията на света има съвсем друг вид, различаващ се от официално пред-ставяния.

8. За тезата ни, че шумерите са от балканската група (прото-) траки, има много доказателства, но ще отбележим само най-важните от тях:

а) шумерите се установяват в Междуречието с митология, модели и техники за производство и доста други достижения, които не могат да възникнат изведнъж;

б) (прото-) шумерската писменост е открита в земите на (прото-) траките – Винча, Търтърия, Градешница и Караново;

в) зикуратната форма също има своя предтеча сред (прото-) траки-те, особено в техните олтари по светилищата. Най-неподлежащият на критики пример е олтарът на Евмолпиада: „Дългата еволюция на фор-тификационната система в нашите земи може да се проследи чрез про-учените вече и сега проучващи се селища в Кърджали, до с. Седларе, срещу Момчилград, Езеро, при Нова Загора, и накрая (древно-) тра-кийския град Евмолпия върху Трихълмието в днешния Пловдив.

Селището в Кърджали е от най-стария неолит – Караново I. Огра-дено е с двойна каменна стена, широка 1 м. При енеолитното селище до с. Седларе за пръв път по нашите земи кулата става неделима част от фортификационната система.

64

На този етап на археологическите проучвания в Тракия не може напълно последователно да се проследи развитието на култовия комп-лекс, чийто цикъл също така започва в началото на неолита.

Тук ние накратко ще се спрем и на един друг, изискван за същест-вуването на цивилизацията и градовете, критерий – наличието на пис-меност. Началната фаза на нейното зараждане в Тракия се намира в халколита, и по-специално в културната група Караново VI, фиксирана с един глинен диск от едноименното селище в Сливенски окръг, върху който има изобразени знаци и символи“ (Пейков, А. Фрагменти от безписмена Тракия)

„От VI до IV хил. пр. н. е. на Балканите се разположила група пле-мена от земеделци. На тях принадлежат високи образци от рисувана керамика, откривани в изобилие по тези места от археолозите. Ето защо учените нарекли периода от историята на тези земи „култура на рисуваната керамика“ и тя станала синоним на културата на първите земеделци… Селищата на ранните земеделци били значителни (от 10 до 25 хил. души) и може да се каже, че били истински протоградове“ (Чиликов, Д. Насаме с боговете – прабългарски завет)

Зикуратите в Месопотамия се появяват изведнъж. По същото време се появяват и зикурати в Средна Азия, изградени от продължилите преселението.

„Да, откритието беше, както е прието да се казва, сензационно. Пя-съчният хълм Алтън тепе, близо до селището Меана, в южната част на Каракумската пустиня, криеше останките от голям град от бронзовата епоха – края на III и началото на II хил. пр. Хр. – едва ли не най-старият град на територията на нашата страна (има се предвид СССР – К. К.). Част от хълма заемаха останките от масивно монументално съоръжение със стъпаловидна кула. Първоначално тя имала дължина по фасадата около 20 м и четири стъпала с различна височина водели към върха ù. По-късно това сравнително просто съоръжение било преустроено, висо-чината на кулата – увеличена на 12 м, а целият комплекс в дължина дос-тигнал 55 м. Съвсем ясно беше, че пред нас е монументален култов ком-плекс, който има преки аналогии в архитектурата на древния Шумер: стъпаловидната кула на Алтън тепе като че ли е била издигната по „про-ектите“ на забележителните зикурати в Месопотамия, чийто вид е запе-чатан в легендарната библейска Вавилонска кула.“

Но какъв е бил характерът на култовете, извикал на живот това грандиозно съоръжение, в чест на кои богове са димели жертвениците? (К. К.)

65

„Отговор на този въпрос дадоха разкопките през 1972 г. Зад парад-ната фасада на кулата бе открито голямо здание с амфилада от стаи, разположени по дълъг коридор. Многобройните находки дадоха въз-можност да определим предназначението на всяко от намерените по-мещения. Амфиладата се открива от малък вестибюл – някакво пред-дверие на пищен и сложен ритуален церемониал. Следващите правоъ-гълни помещения са самото светилище. Подът му бе постлан с рогозка, над вратите висяха рогата на планински овен. В центъра се намираше свещеното огнище, край което бяха изписани малки съдове за ритуални възлияния. До северната стена имаше малък олтар от дърво и глинени тухли, а на него лежаха костите на възрастен обезглавен човек. Съдей-ки по изтлелите отпечатъци, тези останки в древността са били покри-ти с материя, обшита със синци от лазурит и слонова кост – самата тъкан не е издържала изпитанието на времето, но покривалите я укра-шения са се запазили превъзходно. Редом до олтара, свит на пода, имаше друг скелет. И също без череп... Какво е това – случайност или закономерност, обусловена от ритуала? Антропологът Татяна Киятки-на, след като грижливо изследва останките, се убеди, че черепите са отделяни след погребението.

Разкопките на това светилище ни дариха с изключително разнооб-разни находки – намерихме масивни предмети от полиран камък, в това число диск с ръчка (подобни дискове са намирани и по-рано, ар-хеолозите ги наричат „гири“), многобройни украшения – сребърни пафти, мъниста от злато, лазурит, сардоникс, тюркоаз, ахат и планинс-ки кристал, печати, направени от лазурит и алабастър, костени пръчки, покрити със сложна резба. Особено интересни са златните глави на бик и вълк и мозаичната пластинка с изображение на кръст и полумесец. Предметите носят следите на продължителна употреба – златната глава на вълк бе много изтрита от продължително държане в ръка, а дръжка-та на каменната „гира“ е буквално полирана до блясък. Всичко навеж-даше на мисълта, че в светилището жреците са демонстрирали свеще-ните предмети и са извършвали култови церемонии. Но самите погре-бения не бяха тук.

След като изследвахме светилището, продължихме и по-нататък и през вратата влязохме в следващото помещение. То беше съвсем праз-но – само в центъра се намираше огнище. Вероятно предпазният огън е бил главната функция на това помещение. Но какво и от кого е пазел?

Това стана ясно, когато пристъпихме към разкопките на следващо-то, четвъртото, помещение. То можеше да бъде наречено „зала на че-репите“. Черепите лежаха на пода сред купчина кости, а главите на

66

отделни (най-почтените?) покойници жреците са поставяли в специал-ни ниши, изсечени в стените. Нямаше съмнение, че след извършване на пищни обреди в светилището покойниците са пренасяни в стаята, слу-жеща за временна гробница и отделена от светилището чрез своего рода „вечен огън“. От гробницата тясната врата водеше в последната, задънена, стая, където в ъгъла се издигаше голяма пирамида от внима-телно наредени кости и черепи (К. К.).

Сложният и богат погребален комплекс свидетелства неоспоримо, че е открита своего рода колективна гробница на общината от жреци в зикурата Алтън тепе.

Още сега прави впечатление култовата символика на находките. Тук няма нито една женска статуетка, толкова обичайна за всички дру-ги гробове и гробници, открити в Алтън тепе. Затова пък ярко изпъква астралната символика и преди всичко култът към Луната. Луната е изобразена върху платниска мозайка, изрязаният от тюркоаз полумесец е поставен на челото на златната глава на бика. Веднага се сещаме за известния зикурат на шумерския град Ур. Той се среща във всички учебници по история и архитектура, посветен е на едно от главните божества на Шумер – бога на Луната Нане, или Сину. По време на разкопките в Ур археолозите намериха надпис, в който се казва: „За Нам, могъщия небесен бик, най-славния от синовете на Енлил, на своя владетел Урнаму могъщият мъж, царят на Ур, издигна този храм Ете-ненгуру“. Това, че централно място в шумерския пантеон заема богът на Луната, се потвърждава и от други многобройни свидетелства. Бо-гът на слънцето Уту и „предшественицата“ на Афродита Инана, или Ищар, се смятат за деца на бога на Луната. Всички планети и звезди според представителите на шумерските жреци или са се движили око-ло Луната „подобно на диви бикове“, или били разсипани около нея „като зърна“. Всичко това говори, че величественият зикурат, открит в Алтън тепе, е най-вероятно част от сложен култов комплекс, посветен на божеството на Луната. Изглежда, не напразно образът на това бо-жество във вид на златен бик със сияещ на челото изумруден полуме-сец е изпращал тукашните жреци в последния им път.

И, разбира се, всичко това не е могло да бъде просто заимствано отнякъде. В предшестващите Алтън тепе епохи от времето на неолита и енеолита в Южна Туркмения са съществували култови фигурки на бикове, направени от глина или издялани от мрамор. И без съмнение тези древни образи са легнали в основата на усложнената система от космогонни представи, съпътствала формирането на градската цивили-зация. Така, разкопките от комплекса Алтън тепе, уникален не само в

67

Средна Азия, но и за целия Близък изток, позволяват да се уточнят самите принципи на появата на най-древните цивилизации. А аналоги-ите с шумерската култура, които бяха проследени при разкопките в Каракум, водят изследователите до нови загадки в историята на взаи-моотношенията между древните народи в преломната за съдбините на цялото човечество епоха – когато на Земята започват да се появяват първите градове“

(Масон, В., Лунният зикурат в Каракум) г) според Епоса за Гилгамеш героят все търси прародината на

своите предци на запад (към Балканите). На различните места, на които се заселват, в зависимост от геог-

рафската ширина и манталитета на местните племена, с които се кон-солидират (прото-) траките оставят разновидности на отворения херме-тизъм. Те могат да бъдат обединени основно в две групи – почитане на Господ-Бог чрез слънчевата икона и почитането му чрез лунната икона. Това са важни неща, защото според тях се набляга на различен тип календари, напоителни съоръжения, посеви, изграждане на сгради и други. Като основен пример ще посоча, че в Шумер и Средна Азия преобладават зикуратите като храмове за почитане на Господ-Бог, до-като на други места се обръща повече внимание на пирамидите. Спе-циално за Месопотамската държава в тези дни щяхме да имаме бегли познания, останали единствено от археологията. Така се случи с Елам, Мохенджо-Даро и Харапа. Днес историците-традиционалисти отчитат само: „култури появили се изведнъж и пак така изчезнали“, като пред-лагат размишления върху останалата археология, но единствено с до-гадки за нея. Случаят с Шумер е малко по-различен, защото това вла-дение помага за възникването на малката Мари, Асирия, Акад и Вави-лон. В тях са изградени храмови постройки, изключителни по формата си напоителни съоръжения и канали, както и градоустройство, на което би завидял и съвременен архитект. Акад, Асирия и Вавилон се прев-ръщат в прагматични агресивни държави, което принуждава Шумер също да се реорганизира в държава. Това не £ помага и тя бързо е уни-щожена. Една след друга на нейно място се раждат и загиват прагма-тичните култури на Асирия, Вавилон и Акад. Те запазват материалните достижения на Шумер, като на много места записват и духовните. Така освен „Епосът за Гилгамеш“, „Енума Елиш“ и други, бяха открити и математически познания притежавани в Шумер. Плочата „Плимптом 322“, намираща се в Колумбийския университет в Ню Йорк съдържа над 60 множества, представящи данните на 15 правоъгълни триъгълни-ка. Лучано Джарудо-Астори успя да разкодира, че Месопотамската

68

цивилизация е ползвала система от логически, а не от империчен ха-рактер: „Ако на цифрите от плочата се приложат няколко последова-телни операции, се получава система от числени отношения, които позволяват да се построят безкрайни серии от правоъгълни триъгълни-ци. Техните страни представляват винаги цели числа.“

Според Лучано Джарудо-Астори тази плоча се е използвала за ре-шаването на астрономически, математически и архитектурни пробле-ми. Този учен открива, че на нея се съдържа втора система, която поз-волява да се проверява правилността на операциите от първата. Най-голямото достойнство е наличната теорема, която гласи „Всяко рацио-нално число, дори с милярдни след запетаята, позволява построяването на „негов“ правоъгълен триъгълник, чиито страни са винаги цели чис-ла“. На плочата е изписана и тъй наречената Питагорова теорема.

В произведение „Махабхарата“, което е тракийско на арийската културна група, а не индуско, са описани летателни съоръжения и тех-нологии, които много учени считат, че са извънземни. Логиката сочи точно обратното, земни автори не биха могли да опишат толкова под-робно едно такова съоръжение, ако не го познаваха отвътре. В проти-вен случай нямаше да знаем, че формата на летателните устройства, от които са хвърляни ядрени оръжия е била по подобие на „лазурни, яй-цеобразни облаци“, „светещи сфери“. Нямаше да знаем, че ги е зад-вижвала „етерна сила, която нанася удар на земята при излитане“, и че са издавали „нежни и мелодични звуци“, както, и че са излъчвали „по-добно на огън, сияние“. Били са изработени от сплав „няколко метала“, като част от тях е била „червена“, а другата част – „лека и бяла“ (може би берилий). От факто-логично гледна точка още не може да се обясни от експертите пълното описание на тези устройства на смъртта.

В друг арийски текст – „Мусола Пурва“ има описание, необяснимо за етнолозите на ХІХ век: „Това е непознато оръжие, желязна мълния, гигантски вестител на смъртта, който превръща в прах всички членове на расата, на вришните и андхаките. Обгорените тела са неузнаваеми. Косите и ноктите на хората опадват, предметите се чупят без явна при-чина, птиците побеляват. След няколко часа храната става отровна. Мълнията се превръща във фин прах. „И по-нататък: „Пуруша летеше на борда на високомощна Вимана, той хвърли върху огромния град само един снаряд, зареден от силата на Вселената. Ослепителна свет-лина, подобна на 10 000 слънца, се издигна в цялата си красота. Когато Вимана се приземи, тя приличаше на великолепен антимонов блок, оставен върху Земята...“

69

Китайски извори дават сведения, че през ІІ хил. пр. н. е. сакската група на (прото-) траките е използвала две атомни бомби срещу тях, за да се защити. Те са били подобни на стрели като на половина са били червени, а в другата полвина металът се е забелязвал. Това е станало в Таримската котловина и Гоби. И двете днес са пустини, в които са се запазили по един голям подобен на куб камък изписан с руни, но с българския им еквивалент. НАСА потвърди, изследвайки чрез спътни-кови снимки и засичания, че 2 000 г. пр. н. е. на двете места е имало атомен взрив превърнал цветущите долини в пустини. Такъв взрив от същия период се е случил в паралела на полуостров Индустан отделящ ариите от дравидите. Описаните вече градове Мохенджо-Даро и Хара-па са стопени от ядрен взрив. Съветска, китайска и шведска експеди-ции откриха запазени като мумии хора от бялата раса в Гоби и Такла Макан. Дрехите им са идентични с български носии, предимно от Се-верна България. От своя страна нови американски спътникови снимки показаха, че под пясъците на тези пустини е имало цветущи градове, пътища, канали и по-малък тип фортификационни и напоителни съо-ръжения.

Тъй като една средноазиатска българска група, сред която водеща роля взимат саките, участва и във формиране културите на индиански-те племена маи, инки и ацтеки. то първо ще разгледам техния генезис.

След далечната по време гибел на Лемурийската култура (предпо-лагаемо загинала 35 хил. г. пр. н. е.), част от нейните представители се спасяват в Южна Индия и Югоизточна Азия. До разселението на тра-ките не се забелязва някакво развитие в културата на спасилите се ле-мурийски племена, а по-скоро деградация и консервиране в областта на великите им преди това постижения. Археолози документираха, че когато започва инвазията на европеидно население, живяло на Балкан-ския полуостров, от Югоизточна Азия се е извършила голяма миграция към Америка. Това се е осъществило през Беринговия проток, който в периода ІV – ІІІ хил. пр. н. е. е бил тесен и проходим. След това се поя-вяват и по-новите индиански групи, между които както вече отбелязах, най-големи са маите, инките и ацтеките. По-древните и генетически различни от тях, жители на Америка са толтеки, олмеки, уседнали пре-димно в Южна Америка. Дори с появата си новите индиански племена не носят каквато и да била по-развита култура. Последното се забеляз-ва от учените, едва когато по пътя на разглежданите групи от Средна Азия се разселват и по-малки общности от траки. Така се появяват и тъй наречените бели „богове“ на разглежданите от мен индиански пле-мена, които не се спускат по вертикала, а пристигат или с кораби, или

70

по суша от Север с група от съпътстващи ги персонажи. От запазените книги свързани с вярата, повечето от които са изписани върху камъни, а най-известната и запазена е „Попол Вух“, разбираме имената на тези „богове“. Това са Кукулкан, Виракоча, Кецакуатл и Вотан. От този период са и откритите, появили се в готов вид култури на индианските племена. Изграждат се градски центрове с пирамидални храмове, като навсякъде вярата в Господ-Бог е бази-рана чрез почитането на слънче-вата икона. Появява се прословутия календар на маите, който е иден-тичен със българския. Срещат се същите напоителни съоръжения и цялостно фактологията показва, че културата е оставена от белите просветители, възприети като богове. Няколко са основните неща, кои-то приемаме за най-важни. Това са обучаване в земеделие и скотовъдс-тво, предоставената добре обоснована вяра с космология към нея и писменост, чрез която са се запазели всички тези сведения до днес. Не могат да не се отчете факта свързан с края на съвместното им същест-вуване, който буди възхищение, а пред учените поставя много въпроси. Когато белите „богове“ се качват на кораби за да отплуват на Запад по Тихия океан, те предупреждават своите събратя индианци, кога ще дойдат същите на външен вид като тях хора, но последните ще носят огън, меч и смърт. Предсказали са точното време на испанска и порту-галска колонизации, но индианците не са спазили съветите за предпаз-ване от тях. Те ги приемат като белите си „богове“, но завоевателите започват да ги избиват.

Тъй като отбелязахте „бог“ с името Вотан, който е бил или от сакс-ката или от тохарската (прото-) българска група, ще спомена и пресе-лението от Средна Азия към Скандинавието, където отново се появява „бог“ със същия етноним и е занесена култура в готов вид на автохтон-ните племена през І хил. пр. н. е. От района на Средна Азия се пресел-ват племенни групи водени от своя княз (принц), познат в северноев-ропейската митология като Один (Вотан). Както се говори в легендите за него, той оставил Валхала (разбирай Балхара) да бъде управлявана от синовете му. След това се заселил в Скандинавието и дал нова кул-тура и познание за бога на местните племена, които както индианците са го обожествили. Това е бил принц-брахманин, което от самосебе си показва, че той е спазвал Ведическата култура. Сведението за това преселение се потвърждава и от китайски източници достигнали до нас през руския превод на Никита Бичурин. Те ни съобщават, че подобен принц е оставил столицата Балх, разделяйки я на четири части, всяка от които под управлението на отделен негов син и потеглил на Запад, но неизвестно къде се е установил. В Скандинавието след появата му,

71

възникват популярните и до днес епоси „Голяма и малка Еда“. Забе-лязва се „раздвижване“ и в областта на корабоплаването. И до днес викингите от този район са ни познати като хора кръстосващи морето. Освен това е занесена и нова езикова форма за общуване. Без нея вяра-та поднесена чрез сагите би останала доста орязана.

9. От всички места, където усядат (прото-) траките, както и от пра-родината на Балканите започват културни инвазии сред другите племе-на по земята:

а) По-особена форма на преселение на тракийските племена е свър-зана с възникването на Египет на фараоните. До ІІІ хил. пр. н. е. в тази част на Африка съществува държавата Кем. От Балканите и от Средна Азия малки групи от тракийски племена се преселват на разглежданата територия. Автохтонното население е негроидно, но изследователи не са открили сблъсъци между двете групи. Траките са възприети отново като богове. Те реформират цялата държава, която вече е под името Египет. Културата е тракийски отворен херметизъм, а фараоните и жреците са от бялата раса, предимно А кръвна група характерна най-вече за Балканите. Освен популярните пирамиди и сфинкс, са изграде-ни много по-важни за функционирането на обществото съоръжения от типа – язовир Абидос. Той е направен по такъв начин, че водата от Нил вече да се използва като питейна от цялото население на страната. По-явяват се писменост, календар, развито стопанство и доста новости, които дават тласък в развитието на тази държава.

В древен Египет са открити различни писмени произведения, но безспорно „Корпус Херметикум“ с основно произведение в него „Пои-мандрес“ буди най-голямо любопитство сред изследващите вярата и начина на живот в тази страна. От него научаваме, че херметичната култура на траките при фараоните се съхранява дълго време. Най-важното в това произведение е идентичността му с дадените пророчес-ки съвети от белите „богове“ на индианците. Както се среща във всич-ки тракийски вероизповедания, тук се отбелязва в прав текст, че трие-динството на Господ-Бог ще се случи в близкото, за писалите книгата, бъдеще. Всичко е съхранено чрез терминът Хермес Трисмегист. Няма да се спирам на погрешните досега разсъждения върху лексемата, а ще предложа нашето изследване. Лексикологията, сравнителното и исто-рическото езикознание ни дадоха право да поднесем следния аналити-чен превод: „Сияйният Бог месия(е), троица(е), могъщ(е)“. Езиковите особености на тогавашната лексикология в Египет, както и вярата, която са почитали ни позволи да поставим знак за равенство между всеки един термин в словосъчетанието, чрез спомагателния глагол, в

72

който в подобен род изкази на фараоните е винаги елипса – не се из-писва, но се подразбира по презумпция. Четейки този превод всеки сам би могъл да си направи извода, че тук става въпрос за момента на възк-ресението на Исус (Спасителя) и връщането му при Отца. Произведе-нието „Поимандрес“ е пророческо и вече е доказано безспорно, че све-дения от него са се случили впоследствие.

б) от африканска Етиопия друга група продължава на север и от държавата КЕМ с изцяло негроидно население създава ЕГИПЕТ (<Ай Гупта=Благите Гупти) на фараоните. Генетическите изследвания на мумиите на фараоните доказаха, че те са от бялата раса. Горен Египет е преименуван на Куш, а в Средна Азия е първата Куш (>Кушания – наставката ана в топонима се появява едва след XVIII в. пр. Хр., когато от север слизат ариите. При тях ана е термин за небесна страна, или страна, помазана от небето);

в) с фараоните и жреците се появяват новата вяра в Амон Ра (=почитане на Бога

Но да продължим със Средна Азия, и по-специално с (прото-) тра-ките, които създават културата и на останалите в южната част на полу-остров Индустан дравиди. Освен писмеността санскрит им дават поз-нанието за иригационните съоръжения, храмовите постройки, и най-вече вяра. Раймон Картие забелязва изключителната прилика между културата на маите, инките, индусите, етруските (последните са съ-щински наследници на (прото-) траките, и по-специално са произлезли от групата на хетите). В проучванията си той отбелязва следното:

„В много области науката на маите превъзхожда науката на гърци-те и римляните. Дълбоките познания по математика и астрономия им позволяват да доведат до съвършенство хронологията и календара. Те строят обсерватории с куполи, ориентирани по-точно от парижките обсерватории от XVII в. Използват свещената година от 260 дни, слън-чевата година от 365 дни и венерианската година от 584 дни. Точната продължителност на слънчевата година според тях е 365, 2420 дни, докато ние след дълги изчисления приехме числото 365, 2422 дни. Възможно е египтяните да са стигнали до същата степен на приблизи-телност, но за да допуснем това, трябва да повярваме в оспорваното съответствие между пирамидите. Други аналогии с Египет се забе-лязват във възхитителното изкуство. Стенната живопис, фреските, изображенията върху вазите представляват хора с явно семитски про-фил, впрегнати във всевъзможни видове дейност: селско стопанство, риболов, строителство, политика, религия. Само Египет изобразява труда с подобна жестока правдивост. Но керамиката на маите ни кара

73

да си спомним и за етруските, барелефите напомнят за Индия, а голе-мите стълби на пирамидалните храмове са сходни с тези в Ангкор. Ако не са получили моделите си отвън, то несъмнено мозъкът им е бил устроен така, че е преминал през същите форми на художествено изра-зяване, както и на великите народи от древна Европа и Азия. Дали ци-вилизацията се е родила в определен географски район и подобно на пожар се е разпространявала навред? Или е изникнала самопроизволно и поотделно в различните райони на земното кълбо? Съществувал ли е народ учител, както и народи ученици? Или е имало многобройни са-мообучаващи се народи? За отделни зърна ли трябва да говорим, или за могъщ ствол с клони във всички посоки?“

Тези сведения потвърждават възгледа за племена – приемници на културата, и народ учител;

д) цяло направление в японската историография поддържа възгле-да, че техните предци са консолидирани и са получили културата си от хуните;

е) китайските древни автори Цян-хан-шу, Ши-цзи, Тан-шу и други (Бичурин, Никита., Собрание сведения о народах, обитавших в Средней Азии в древние времена. Toм I и II.), поместват сведения, че първоначално предците на китайците са организирани в племена от европеидните хун-ну. След това са групирани в княжества и накрая – в единна държава. Приемат цялата култура от хуните, като в писменост-та им присъстват букви, които са идентични по форма, първоначално изговаряне, числова стойност и гамова стойност с букви от кирилицата и глаголицата – древното българско писмо (Æ,ќ, ™ и други). Сведени-ето се потвърждава от трудовете на Димитър Съсълов и Тачо Танев;

ж) Андроновската, Карасукската, Тагарската и Минусинската кул-тура са идентични, създадени от европеиди – хун-ну.

„…2357 г. пр. Хр. (в китайски източници; К. К.) северно и северо-западно от Поднебесната империя (т. е. Китай) от най-дълбока древ-ност обитават племената Дин-лин (Дуло), наричани най-общо Хун-ну (или преведено: северните бели варвари). В археологически аспект най-забележителните открития са направени в котловините на Мину-синската долина на река Енисей (Горен и Среден Енисей), където са открити археологически находки, датирани от епохата на късния бронз, но и напълно идентични с археологическите открития, най-често свър-звани със скитските, разположени по терените на Средна и Източна Европа.

И още нещо: както тук, така и по терените на същинска Средна Азия тази култура е характерна с месопотамските си черти; по тези

74

места тази материална култура е донесена в готов вид!!!“ (Димитров, Марин. Археологическите култури на Сибир и ние – българите)

„... (хората) се характеризират със следните признаци: ръст среден, често висок, здраво и крепко телосложение, продълговато лице, цвят на кожата бял, с руменина на бузите, светлоруси коси, нос издължен нап-ред, прав, често орлов, светли очи...“ (Грумм-Гржимаило, Г. Г. Па-мятники карасукского этапа в Центральном Казахстане)

(Тези изводи са направени на базата на писмени източници, които са намерили потвърждение в археологията в Средна Азия.)

„Носителите на Андроновската археологическа култура между 1700 и 1200 г. пр. н. е. заемали пространството в западната половина на Южен Сибир и Казахстан до Урал. Принадлежали към бялата раса и през XVIII в. пр. н. е. овладели Минусинската котловина и малко по малко се сплотили край Енисей с представителите на Глазовската ар-хеологическа култура. Нееднократно се е отбелязвало голямото сходс-тво между андроновските паметници с дървени градежи в долноволж-ката, донската и донецката степ. Но не андроновци и не глазовци са играли първостепенна роля в Южен Сибир през II хил. пр. н. е. Това са били по-скоро Динлините, които населявали покрайнините на Гоби (пясъчната страна Шасай). Те били разположени в Саяно-Алтайското високо плато, Минусинската котловина и Тувинската област“

(Окладников, А. П. Неолит и бронзовый век Прибайкалья. Часть III.)

з) Махабхарата и други древни произведения от този род, които досега се смятаха за индуски, са запазени от (прото-) българите от Средна и Източна Азия. Техният брахман Панини, роден в столицата на България-Бактрия – гр. Балх, създава граматика на санскрит, за да бъдат обучени част от индусите дравиди;

и) едно от племената на шумерите, т. нар. халдеи, водени от Аврам (впоследствие назован в Библия, Битие, 17–5, Авраам) и неговите по-томци, се опитват да просветлят юдеите, но не успяват в мисията си. В книгата си „Библейският код“ М. Дроснин отбелязва, че заедно с Е. Рипс стигат до извода, че древният иврит е халдейска писменост, а халдейският език е диалект на шумерския. Тук са важни и откритията на руския лингвист Александър Кобринский. В научния си труд „Ив-рит в сферата на езикознанието“ той предлага виждането, че санск-ритът и древният иврит са еднакви писменоезикови системи. Ще посо-чим само част от лингвистичните му доказателства:

75

САНСКРИТ ИВРИТ брахман (благославящ мъдрец) браха (благословение) вайша (търговци; земеделци; виш (лош) скотовъдци) шудра (най-низшата каста сидур (почистване) при варните) дхарма (висша духовна ценност) тхара (съблюдаване на ритуална чистота) артха (приземност) аретх (земя) хама (чувствено наслаждение) хама (страстно желаещ) й) друг съветски езиковед – Олжас Сулейманов, в книгата си „Аз и

Я“ предлага езиково равенство между шумерския и тюркския език. БИЛИНГВИСТИЧНА ТАБЛИЦА НА ОЛЖАС СУЛЕЙМЕНОВ, ПОКАЗВАЩА СХОДСТВОТО МЕЖДУ ШУМЕРСКИЯ И ТУРСКИЯ ЕЗИК

ШУМЕРСКИ ТЮРКСКИ 1. АДА – баща АДА – баща 2. АМА – майка АМА (АБА, АПА, АНА) – майка (общотюркска) 4. ТУ – да родя ТУУ – да родя 11. АБ – врата АБ – дом 13. РУ – да се повдигна УРУ – да се повдигна 13б. УРУК – крепост УРУК – град 16. ТАГ – прикачвам ТАК (ТАГ) – прикачвам 18. КАР – похищавам КАРМА (КАРПА) – грабеж 21. ЗАГ – страна, хълбок ЖАК (ЙАК, ДЖАГ, ЗАК) – страна, хълбок 25. ГИН – вървя КЕЛЬ (КИЛЬ, ГЕЛЬ) – дохождане 26. ГУ – глас КУ – глас 28. ЕМЕК – език ЕМЕК (ЕМУК) – език 31. ЗЕ – ти СЕН (САН, СИН) – ти 34. УДУ – свещен УДУК (ЫДУК) – свещен 35. ГУД – бик УД – бик 38. ГАШ – птица КУШ (КУС) – птица 39. ГИШ – дърво ЕГИШ (ЕГИШ, АГАШ) – културно растение

76

42. ЕРЕН – кедър ЕРЕН – ясен, клен 43. КУР – гора КУР – издигай 44. КИР – земя КИР – кал, глина 47. ДИЛИ – черта, единица ТИЛИК – черта, полоса 48. ДЕШ – точка, единица ТЕШИК – точка, отверстие 49. УШ – три УШ (УЧ, УС, ИС) – три 51. АН – небе, звезда АН (АЙ) – луна 52. ЕН – висш ЕН – висш 55. УД – слънце, ден УТ (УД, ОД) – полудневие, време 57. УДУ – слънчево същество УДУК (ЫДУК) – свещен 58. ДИНГИР – бог, небе ТЕНГРИ (ТЕГРИ, ДАНГИР…) – бог, небе 60. ДУБ – глинена таблица ТУП – печен кирпич (ЗАБЕЛЕЖКА: Поместил съм само част от таблицата на съветския

лингвист, опирайки се на най-важните думи.) Поради националистически причини, Сюлейманов сякаш умишлено

отбягва няколко много важни подробности: 1) между края на шумерите и възникването на тюрките съществува промеждутък от няколко хиля-долетия; 2) разстоянието между територията на държавата Шумер и земите, където възникват тюрките, е няколко хиляди километра. Само от тези подробности следва изводът, че има народ или група племена, пре-носители на културата, включително и на езика. Източноазиатските пле-мена са консолидирани като тюрки, монголи и татари от азиатските (прото-) траки – белите източни хуни, тохарите и саките, отделили се от загиналия Шумер;

к) през 1927–1937 г. шведска археологическа експедиция откри в Пус-тинята на смъртта (Гоби) огромни каменни блокове, върху които е изобра-зена руническа писменост, идентична с енисейската и (древно-) българс-ката от Северен Кавказ. Датировката на тази писменост поразително съв-пада с времето, когато хоните са пресичали Гоби. Освен това не е доку-ментирано преминаването на други племена или народ през тази пустиня в описваната епоха (III хил. пр. Хр.). За разглежданата тема интерес предс-тавляват и откритията на руския палеонтолог И. А. Ефремов. Неговата експедиция също попадна на огромни каменни блокове с писменост в споменатата пустиня. Същите руни, но доста по-ранни, бяха открити и в районите на Горен Енисей и Северен Кавказ. Тяхната идентичност показ-ва недвусмислено, че част от дедите ни са превърнали разглежданите ра-йони през различни периоди от време в културни оазиси. Първоначално учените обявиха тези руни за тюркско писмо, но след сравняването им с

77

руните от Гоби се разбра, че те са могли да бъдат създадени само от (про-то-) български племена. Едната причина, довела до този извод, бе, че само хун-ну са преминали през Гоби, когато са били издълбани знаците, а дру-гата, че тази (прото-) българска група от племена единствена е присъства-ла и в трите споменати района, в които е открита идентична писменост от разглежданото хилядолетие. Названието на езика, ползващ тази писме-ност, най-вероятно е кириали, както писа нашият учен Георги Кръстев, и преводът му е първосвещен. Руският езиковед Турчанинов е убеден, че от този език произхождат финикийският, арамейският, откъдето и всички западни езици, включително гръцки и латински, а също така и още много други: „Самият кашмири, местният език, има много общи черти със ста-роарамейския – най-старото разклонение на западносемитския език, езика, на който са говорили Исус и неговите ученици.“

Ще дам някои примери: Хебрейски (арамейски) Кашмирски Значение акх акх сам аяал аяал смърт ава аван сляп ахад ахад едно лоал лол любов катал катал убиец кабар кавар гроб“

(Деникен, Е., Пътуване до Кирибати) л) в разработката си „Тайната история на Библията“ френското

семейство от еврейски произход Месод и Роже Сабах предлагат знак за равенство между иврит и египетските йероглифи;

м) последните няколко езиковедски констатации, както и сведение-то, че санскритът е създаден преди разселването на (прото-) траките, води до логическата верига: санскритът е херметична писменост и език само за посветени, създаден от (прото-) траките на Балканите; от него възниква шумерският, а от последния – халдейският иврит; от средноа-зиатския санскрит се поставя основата на старотюркския. Прототра-кийската писменост е в основата на египетската йероглифика, която пък е родствена с подгрупата на шумерската писменост, а именно с халдейс-кия иврит. Последният от своя страна има знак за относително равенство със санскрита, който възниква сред (прото-) траките и се доразвива в

78

Средна Азия. Тази логическа верига обосновава и родствеността на тези езици и писмените им системи, а оттам – и на част от културите им;

Когато се случват събитията на Албиона, през същото време се осъщест-вява и мащабна реформа във вярата при българите в Средна Азия. Принц от арийската столица Балх, чието име още не знаем, прев-зема престола без да има право на царска власт през VІІІ век пр. н. е. Той извършва и реформа на ведическата вяра. Никой не е предприел нещо спрямо него, когато се възкачва на престола, но баща му пръв го осъжда след като променя вярата. Тогава е изгонен от всички арийски владения. За историята той е познат с прозвището Заратушуа (Заратус-тра, Зароастър), което в превод означава Царственикът възседнал ста-рата камила. В този период трона в град Балх е бил във формата на златна камила, чийто цикъл вече е изтичал и трона е трябвало да бъде сменен с друго животно, затова присъстват термини като царственик (уа) и стара камила (Заратуш). Глаголът възседнал е като обидно нари-цателно, с което по-скоро се показва варианта узурпирал. Той се под-разбира от самосебе си. Заратушуа е приет в едно от най-западните арийски владения, познато в исто-рията като Мидия. Там възприемат и учението му, което е отразил в книгата си „Зенд – Авеста“ (мъдростта на благото учение). Писмеността е назовавана от изследователите като зендска или авестийска, според името на произведението, а зароаст-рийска – според името на автора. Той идва с произведението си от град Балх. Нито писмеността, нито езикът му са нови. Тъй като в арийския център на култура, към който арменски автори използват красивото название „ИСТИНСКИЯТ ЛЪЧ НА ДУХОВНОТО СЛЪНЦЕ“, се из-ползват санскрит, брахми, кириали и пахлави, то авестийският е един от тези езици. Освен че се превръща в първо „евангелско“ учение, за-роастризмът изиграва и друга роля. Мидия от арийско владение се преражда в агресивната държава Персия.

Експанзиите на Персия предизвикват всички арийски владения да реорганизират херметичния начин на живот. Така повечето от тях се преструктурират, обединяват и организират голямата държава Кушан, която неправилно е отбелязвана от историците като империя. Тя е съз-дадена само от еднородни като ген и мисловност племена – все тра-кийски наследници.

Принц Сидхардха Гаутама възстановява ведическото познание за Господ-Бог три века след зороастризма (V век пр. н. е), като използва нови изказни модели. Така възниква Будизмът, тъй като принцът е наречен Буда (просветленият), другото негово прозвище, ни поднася повече сведения за произхода му – Сакая Муни (мъдрият сака), отбе-

79

лязва, че е от племето на саките. Според Аристофан, Аристотел, Стра-бон и други антични автори саките са от (прото-) траките–мизи, и кога-то се изселват на Изток се разделят на две. Интерес предизвиква фак-тът, че Будизма успява да пробие като религия и сред дравидските племена обитавали днешна Индия. Отбелязваме това, защото столетия наред ариите се опитват да дадат идентична култура на същите групи от хора, но помежду им винаги възникват войни. В новата държава Кушан владетелят Канишка също въвежда будизма. Когато средноази-атската династия Мауриа, водена от Чандрагупта се преселва в Индус-тан започва първото консолидиране на племената и наченките на ин-дуската народност чрез идеите на Будизма. Това учение става изклю-чително популярно от древната земя Калкута, Мадрас през Малайзия, Цейлон, Индонезия, Непал, Тибет, Китай, Монголия, Япония и други азиатски държави. Будизмът е най-явната връзка между Орфизъм, Арийство и Християнство, показвайки и идентичността на тяхната вяра, религия и ритуалистика.

От достигнали до нас извори, научаваме за други разселения след събитията в Гоби и Тарим. Част от траките херметици се заселва между Кавказ и Скандинавието. Голяма група се скрива в пещерите на Хима-лаите, а друга се преселва в Горен Енисей. Няколко века по-късно пос-ледната ще се върне при херметиците обитаващи цяла Средна Азия. Там именно са хората, които сегашната наука нарича „арийци“ или „носещите ведическото познание“. От по-късни сведения, антични и ранно средновековни, знаем че те са боравили с няколко езика между които брахми, кириали, пахлави, санскрит и др. Не са записали нищо и дори през XIX в. пр. Хр., когато започват да изграждат материална култура в региона, отново не създават нищо написано. Едва след като принц Заратушуа, от царския град Балх, прави реформа в познание за Господ-Бог и сътворението на света, в готов вид, изведнъж, се появява цяло писмено творение, а говорът е на живеещите в град Балх. Писме-ността пък, според произведението, е наречена „авестийска“. Носи освен това и прозвища „зорастрийска“, „зендска“, а по-късно става и „персийска“. Древнокитайските автори ни поднасят важно сведение, че всички арии: „... От Усун (Тян-шан) на запад до Анси (Партия) всички са близки родственици...“, „… От Даван (Фергана) на запад до държа-вата Анси (Партия) има голямо богатство от наречия, но езикът в общи линии е сходен и в разговор хората се разбират един друг. „Територи-ално и племенно вторият и първият цитат се препокриват, а географски разположено това е цяла Средна Азия от Тян Шан до Каспийско море. Когато Заратушуа е изгонен от царския Балх (чиито прозвища са Май-

80

ката на всички градове и Майката на хилядите пещери) заради реформа във вярата, той е приет в друго арийско владение, а иемнно Медиана (= Мидия). След като там възприемат неговата реформаторска култура, държавата се „преражда“ като Персия. Тя вече е действително държав-но обединение и е доста агресивна като повдение, което малко по-късно принуждава другите арии също да създадат своя държава извес-тна като Кушан или Кушанска империя. Считаме че второто название не е правилно, защото империя има когато е съвкупност от много на-родности или различни по мисловност племена. А всъщност в Кушан са обединени старите арийски племенни групи, които са все траки хер-метици.

Преди да се случи това, сакският принц Сидхартха Гаутама, из-вестен най-вече като Буда, възстановява ведическото учение, но чрез други изказни средства и вече словата му са записани. Ако следим логиката на събитията, можем да аналзираме, че тези групи от племена, винаги имат няколко говора, но не ползват писменост, а когато се слу-чи нещо, което заплашва тяхната култура, тогава писмеността се поя-вява изведнъж, но по начин, сякаш е ползвана столетия наред. През този период брахманинът Панини създава граматика за санскрит. Спо-ред някои учени това е Патанджали, според други Вяса Дева, който за пръв път записал и Махабхарата, чийто раздел е и Рамаяма. Други определят, че техен записвач е Валмики. Едва ли тази граматика е била необходима на тези, които са знаели езика и са боравили с него. Основание за подобно съждение ни дават сведенията за Чипровския санскрит.

Заедно с възникването на будизма, популярен става сакския лунен календар. Тази система на летоброене е по-стара, но не толкова извест-на, заради ведическата култура, доминираща преди това и обвързана със слънчевия култ. На 22. ІІІ. 1957 г. Индия официално приема сакс-кия календар за свой национален. По този начин се премахва едновре-менното използване на 30 други календарни системи в страната.

През І век, когато част от саките навлизат в Индустан, друга тяхна група предимно с тохари се премества на изток сред автохтонно азиат-ско население, живеещо северно от Гоби. Тези две български племена носят култура и извършват бавна консолидация на тюрки, монголи и татари, в продължение на повече от седем века.

81

ЧАСТ ЧЕТВЪРТА

ТРОЯНСКАТА ВОЙНА – СБЛЪСЪКЪТ НА ДВЕ КУЛТУРИ

Троянската война е вечен въпрос в историографията. Независимо,

че Х. Шлиман откри развалините на едноименния град и доказа не само верността на Омировото произведение, но и състоялата се битка, споровете, от различен характер, продължават да сблъскват противо-положни мнения. Можем да кажем, че битката е във времето и в пове-чето случаи целта на противоборстващите страни е да докажат, че древните герои, взели участие в конфликта на малоазийския бряг, са техни предци. Особено силно хипотезата се поддържа от гръцката ис-ториография. Но, когато се прегледат в съвкупност „Илиада“, „Оди-сея“, археологията и още няколко спомагателни науки, се разкриват съвсем други събития, генезис на героите, символики и за какво всъщ-ност се е водила великата битка.

Битката за Троя няма много общо с това, което ни е известно от редактираното, запазено художествено произведение. Последното се дължи на няколко факта.

Първо – късният запис, по който са направени всички следващи преписи и при промяната на който основна заслуга имат Ономакрит и Пизистрат.

Второ – но не по-маловажно като факт е, че Троянската война е изцяло (прото-) тракийско събитие, докато по-късните изследователи изтикват на преден план елините, които по това време не съществуват като племена.

Третото – Елена не е била първопричина за подобен конфликт. От тракийското словосъчетание, КРЕПОСТТА ИЛЕОН, по време на древноелинските преписи на текста се е стигнало до подмяна на поня-тията, неправилното им тълкуване и преиначаване. Така от КАLА (=КРЕПОСТТА) (Е) ILION (=ТРОЯ) може да премине в старогръцката езикова форма КАLА (=хубост) ЕLIЕ (=Елена) или хубавата Елена.

Войната е за господство в практикуването на прагматичната култура. Битката е била между Дарданелите в Илион, защото този град има стратегическо значение, за да може да се контролира Черно море. Както вече проучихме и доказахме, в друго наше изслед-ване, от древни времена носовките са също тракийски, затова възприе-

82

маме ОН като голяма носовка и по логиката на нейната промяна £ при-даваме следващата звукова стойност – Ъ. Така в развитие названието на града би придобило името ИЛИЪ. Не трябва да забравяме, че Троя е обявявана за Божия град, а Св. Илия в нашата иконография е изобразя-ван като Бог в колесница, явяващ се от облаците. От друга страна наз-ванието ТРОЯ се превежда като СТРАНА; ЗЕМЯ (=ИЯ) (на) ТРИЕ-ДИННИЯ БОГ (=ТР).

И тъй като започнахме с красивата Елена, ще отбележим, че още ПЪРВА ПЕСЕН ни поднася други причини за войната. В началото Ахил разказва на майка си Тетида:

„В поход към Тива свещена, град Етиенов, поехме...“ (стр. 34) Изследванията показват, че се касае за малоазийската, а не за еги-

петската Тива. От молитвите на жреца Хриз към Агамемнон, се разби-ра, че ахейците са превзели едноименния град, намиращ се до Тива и носещ названието Хриз. Пак от думите на Ахил разбираме, че преди да стигнат до Троя ахейските съюзници плячкосват по някой „... град многолюден троянски.“ (стр. 22) От последното сведение установява-ме, че Троя е била като столица на държава от родствени градове и както е известна в историографията, тя е съществувала под името Тро-ада. В съвкупност, всички тези факти показват, че ахейците са започ-нали варварска, грабителска война, срещу различни богати центрове, на (прото-) тракийска култура. Цялата фактология в произведението също подчертава пиратската същност на ахейския съюз, но преди да развием темата искам да обърнем внимание на един от героите в него и доблестната позиция, която той заема. Ахил, когато слиза на троянския бряг, отказва да се бие с илионците, защо, както сам се изразява:

„... Аз не съм тука пристигнал за копиеметци троянци, с тях да се бия, понеже не са ми във нищо виновни. Никога те не са грабили мои коне или крави, никога те в плодородна и винокърмилница Фтия жътва не са ми затрили, че нас ни делят непристъпно низ планини гъстосенчести, пък и морето ехтящо.“ (стр. 28-29) В целия епос няма по-достойна позиция сред ахейските водачи. Когато разглеждат съюза на обсаждащите крепостта, повечето изс-

ледователи използват за обозначаването им термините „древни елини“ или „древни гърци“. В цялото повествование етнонимът „елени“ се среща само три пъти. Записвачът на произведението, „изпято“ през XII в. пр. Хр., е древноелинският шовинист Ономакрит. Той извършва своето „дело“ по заповед на другия такъв шовинист Пизистрат. Това се случва през V в. пр. Хр., т. е., близо седем века след устното създаване

83

на великия епос. Те са извършили много интерполации в произведени-ето, които, в процеса на разсъжденията ще подложим на доказване. Най-фрапиращата фалшификация, при записването, е именно вмъква-нето на термина „елини“. В XII в. пр. Хр. елини не са съществували и битката за Троя, е между (прото-) тракийски групи, изповядващи раз-лични модели тракийска култура. Ахейският съюз, който, често авто-рът нарича данайци, можем да кажем, че има и египетско генетическо разклонение на водачите, защото Данай, според митологията, е внук на Бел, който е отгледан в Египет:

„... Бел останал и царувал над египтяните. Оженил се за дъщерята на Нил – Анхиноя. И на него му се родили двама сина близнаци – Египт и Данай, а според Еврипид освен тях още Кифей и Финей. Бел заселил Данай да живее в Либия, а Египт -в Арабия... на Данай -(се родили; К. К.) петдесет дъщери... Данай се изплашил от синовете на Египт и по съвета на Атина избягал, съоръжавайки за първи път кораб, в който натоварил дъщерите си. Щом стигнал в Родос, Данай поставил статуя на Атина Линдийска. Оттам отишъл в Аргос, където тогавашни-ят аргоски цар Геланор му предал царската власт.“

(Аполодор; „Митологическа библиотека“; стр. 54–55) Тази генеалогия се отнася само за някои вождове, между които

братята Атриди, както и други живеещи по южните острови. Водачи като Ахил, Одисеи, Аскалаф и Ялмен, Епстроф и Схедий, Аякс Тела-монов, Елефенор, Ерехтей и Менестей Петоид, Нестор, Тоант, Проте-зелай и Подаркес, Евмел Адметов, Еврипил, Полипет, Гуней, Протой, са най-славните, неданайски, ахейски вождове. Някои от тях са имали земи в страната Ахиява, но повечето са разполагали с имения и владе-ния около Пелопонес и по Егеиските острови. Като цяло това е част от ареала на тракийската пеласгийска група и споменатите вождове са управлявали подплемена именно на тази общност. Според Страбон:

4. Създаването на подобен род митически разкази способства за смесване на днешни племена и плодородни земи по тази страна на река Халис, особено пък по морското крайбрежие. Затова тази страна се подлагала от различни места на нападения и през цялото време от страна на племената от противоположния континент, или пък съседни-те народи се нападали един друг. Нахлуванията и преселенията се слу-чили главно в епохата на Троянската война и след това време, когато варварите и гърците били завладяни откровено от някаква страст към завладяване на чужди земи. Впрочем такива явления имало и до Тро-янската война. Нали и тогава съществувало племето пеласги, така като и кавкони и лелеги. Както аз вече казах по-горе, в древността те често

84

се движили по разни места на Европа. Тези племена Омир изобразява като съюзници на троянците, но не пришълци от противоположния континент. Разказите за фригите и мизите се отнасят към времена по-древни от Троянската война. Съществуването като разделени на 2 час-ти ликийци предизвикват догадка за това, че те са от едно племе, като че ли троянски ликийци или пък ликийци, живеещи край Кария, които колонизирали земите на други две племена. Може би, това същото да е вярно и за киликилийците, защото те се делят на 2 групи. Обаче ние не можем да дадем доказателства от този род за това, че днешните кили-килийци са съществували още до Троянската война. Все пак, можем да признаем, че Телеф е дошъл зедно със своята майка от Аркадия. Когато той благодарение на брака на майка си се сроди с Тевтратом, оказвайки му гостоприемство, него започнали да считат за царски син и той унас-ледил властта над мизите.“

(Страбон; „География“; книга ХП; глава VШ) Сравнявайки двете сведения стигаме до извода, че пеласгите са на-

селявали цялото Егейско крайбрежие на Европейската част, а също така и земи от малоазиатския край. Тази теза се оформи, тъй като Страбон отбелязва, че враговете на Троя са я нападали от противопо-ложния континент(Европа; К. К.). Това са пеласгите, които влизат в ахейския съюз, а другите, които се сражават на страната на илионците са от малоазийския бряг. Същевременно пеласгите, векове по-късно, стават основа на йонийци, еолийци и, както пише Страбон:"дорийци, племе от къдрави пеласги. „Годините, когато се появяват, разглежда-ните термини, са много след Илионската битка. Освен това Страбон оставя още едно много важно сведение за пеласгите, свързано с Троян-ската война:

„Менекрат от Елия в своето съчинение „За основанието на градове-те“ утвърждава, че цялото съвременно йонийско крайбрежие започвай-ки от Микале, както и от съседните острови, в предходните времена населяваха пеласги. Лесбосците, обаче, твърдят, че те били подвластни на Пилей, когото поетът нарича господар на пеласгите; по неговото име и до днес планината в тяхната страна се нарича Пилейска. И хиос-ците наричат основатели на своите поселища пеласгите от Тесалия. Пеласгите били племе, постоянно номадстващо и много подвижно; то достигнало голямо могъщество и след това изведнъж пропаднало, в същотото време, когато станало преселението на еолийците и йоний-ците (съставени от пеласги; К. К.) в Азия.“

(Страбон; „География“; книга XIII; глава III)

85

Що се отнася пък до йонийците ще предложим следният цитат, който най-добре охарактеризира обстановката при тяхното зараждане:

„(94 ред)... Йонийците доставили сто кораба. Били въоръжени като елините. Докато живеели в Пелопонес, земята, която сега се нарича Ахайя, преди Данаос и Ксутос да били дошли в Пелопонес, те, както твърдят елините, се наричали пеласги айгиалеи, а по името на Йон, син на Ксутос – йонийци. Островитяните, въоръжени като елините, доста-вили седемдесет кораба; и те били пеласгийски народ, който по-късно бил наречен йонийски по същата причина, както и йонийците от съюза на дванадесетте йонийски града, дошли от Атина.“

(Херодот; „История“; книга седма „Ксеркс срещу Елада“) От цитирания пасаж на БАЩАТА НА ИСТОРИЯТА, както отбеля-

захме, сме извадили едно от най- конкретните сведения за произхода на йонийците, а от цитата, който ще представим, изваден от книгата на БАЩАТА НА ГЕОГРАФИЯТА, придобиваме изключително ясна представа за създаването на еолийците:

„2... дорийският диалект ние считаме за тъждествен с еолийския, защото всички гърци, живеещи извън Истма, освен атиняните, мегар-ците и дорийците, обитаващи около Парнас, още до днес се назовават еолоийци; ... и атиняните се считали за нейни изконни обитатели, вина-ги владеещи една и съща страна, тъй като никой не ги изгонил от нея и даже не се е стремял да я завладее. Това обстоятелство, вероятно, без да се гледа тяхната малочисленост, послужило като причина за несход-ството на техния език и обичаи с езика и обичаите на другите гърци. От друга страна, еолийският елемент до такава степен преобладавал в областите отвъд Истъм, че в по-ранните времена населението от тази негова страна също било еолийско; след това еолииците се смесили с другите племена, тъй като, първо, йонийците от Атика завзели Егиал и, второ, Хераклидите довели със себе си обратно дорийците, основали Мегара и много градове в Пелопонес.“

(Страбон; „География“; книга VIII; глава I) Предложените факти от Херодот и Страбон ни дават няколко мно-

го важни извода, от които правим следната аналитична схема: 1. Атиняните са от пеласгите айгиалеи. Те никога не са се местили, което означава, че и пеласгите ай-гиалеи не са се местили. 2. Пеласгите, бидейки впоследствие атиняни, са по-древните жители по Егейското крайбрежие. 3. Дорийците са племе къдраво от пеласги. 4. Езикът на дорийците е еднакъв с този на еолииците, което

86

показва, че и те вероятно са пеласги. 5. Четирите групи, които образуват древноелинската мислов-ност, са еолийци (пеласги), дорийци (пеласги), йонийци (пелас-ги айгиалеи) и атици-колонизирани от йонийците (или също пеласги айгиалеи с останало местно пеласгийско население). По времето след Троянската война микенците унищожили Ми-

нойската култура, според Х. Мелерш в „Минойският Крит":"Краят дошъл всъщност с падането на Троя. Това събитие се датира приблизи-телно към 1190 г. пр. н. е. То е последната голяма проява на микенците – и ако наистина са им били нужни десет години, за да постигнат целта си, както разказва Омир, то тази проява е била донякъде зле организи-рана и не особено резултатна. Минойците, казва Омир, били едни от ония съюзници на великия, но глупав Агамемнон, които изпратили свой контингент в боя.“

(Х. Мелереш; „Минойският Крит“; стр. 176) Този автор отбелязва по-напред, че първоначалната гибел на тази ви-

сокоразвита култура е вследствие на неколкократни земетресения, след което минойците – дорийци доунищожили културата им, като взели най- ценното от нея. Тук ще трябва да редактираме малко Мелерш, защото, както ни подсказват древните автори дорийците се появяват доста по-късно от микенците и то именно там, където са живели микенци. Пос-ледните обаче са унищожени. За да не бъде критиката прекалено голос-ловна, отново ще цитирам Страбон, който се спира на тези събития:

„10... след Троянската война, когато царството на Агамемнон било разрушено, могъществото на Микена отслабнало, особено след възвръ-щането на Хераклидите (дорийците; К. К.), защото Хераклидите, завла-дели Пелопонес, изгонели предишните владетели, тъй като тези, които владеели Аргос, владеели Микенците като част от цялото. В по-късни времена Микена била до основи разрушена от аргивяните, тъй като сега не може да се намери даже следа от градовете на микенците. Доколкото микенците претърпели такава печална съдба, то не следва да се чудим, ако някои градове, считащи се подвластни на Аргос, сега са изчезнали.“

(Страбон; „География“; книга VIII; глава VI) За края на Микена и като цяло на ахейския съюз пише и Изабел

Клок – Фонтаний: „Рухването на Хетската империя в началото на XII век п. р. Хр. се дължи на серия от кризи, глад, предизвиканите от него преселения и вътрешни размирици, които се пренасят и в страните от Егея и Изтока: разрушени са Микена и други „ахейски“ градове...“

(Изабел Клок – Фонтаний; „Хетите“; стр. 29)

87

Версията за природни катаклизми (най-вече поредица от земетре-сения), които са унищожили големите култури в източното Средизем-номорие отдавна има своите привърженици, а вече се подкрепя и от археологията. Тя е изключително добре обосноватна в трудовете на инж. Д. Чиликов. За разлика от ахейските градове, които напълно из-чезват след тези, големи трусове, Троя и центровете от тракийския хинтерланд се възраждат много бързо: „През XIII – XII в. пр. Хр. Из-точното Средиземноморие е разтърсено от десетки катастрофални зе-метресения. В науката този природен катаклизъм носи наименованието „земетръсна буря“ и обхваща периода 1225 – 1175 г. пр. Хр. Трусовете събарят стените на Троя и Микена, съсипват блестящата минойска цивилизация. От това се възползват варвари от север, които нахлуват и унищожават някога цъфтящите градове. При тези земетресения е пост-радало силно и светилището при Татул. После обаче то се е възстано-вило и през ранножелязната епоха (XI – VI в. пр. Хр.) продължава да функционира не по-малко величествено отпреди.“

(Н. Овчаров; „Светилището на Орфей при с. Татул, Момчилградско“; стр. 13)

Тъй като „Илиада“ завършва с XXIV песен, без превземане на Троя, без Троянски кон, а с погребален ритуал за Хектор, ще акценти-раме върху няколко пасажа в поемата, които намекват, че градът ще бъде разрушен от земетресение. На страница 231 Бог Посейдон е наре-чен ЗЕМЕТРЪСЕЦ, както на още няколко места в произведението. По определението, което ни оставя авторът, можем да гадаем за функцията на Бога през този период, но същевременно Омир дава още няколко важни податки към проблематиката. Първо боговете обърнали течени-ето на всички реки по планината Ида Троянска. Второ – Посейдон зап-лашва и двете враждуващи страни, че ще сравни становете им с пясъка на морето. И, трето – отново Посейдон казва, че ще огради Троя с пла-нина. Все намеци за големи катаклизми, които могат да се породят от силни земетръси.

С описанието на снаряжението (особено на куките, които са на ко-рабите, пригодени за абордаж) на Ахейския съюз, авторът ни предлага възгледа, че тази група е скрепена на базата на пиратска клетва и се е подготвила за подобни действия още по море:

„а пък ахейци, високо от своите кораби черни – мятаха копия дълги, наставени крепко с връх меден, пазени в техните съдове само за морските битки.“

(Ил. ХV; 387 – 389)

88

Ще разгледаме и някои от племената, които участват към двете страни, за да уточним детайли по темата. В края на ВТОРА ПЕСЕН между стр. 55 и 64, като двайсет и първи водач на ахейските племена е отбелязан Ахил:

„Тия, които живееха в мир в Пеласгийския Аргос, тия, които владееха Алос, Трехин и Алопа, плодната Фтия и мака Елада с жени най-красиви, тях мирмидонци, ахейци и елини всички зовяха, имаха кораби те петдесет със Ахил а начело.“

(Ил. П, 681-685) „И тогава всички пристигнаха в Авлида с кораби, и заедно с тях Ахил, синът на Пилей, и на Тетида, дъщерята на философа Хирон, водейки войска от хуни-българи-мирмидонци, на брой две хиляди и петстотин...“

(Йоан Цецес; ГИБИ; т. Х; с. 104) „И така споменатият Ахил заминал заедно с Атридите, като водел своя собствена войска от три хиляди души, наричани тогава мирмидонци, а сега българи.“

(Йоан Малала; ГИБИ; т. П; с. 206) Именно за племето (мирмидони), за което след столетия среднове-

ковни автори пишат, че са българи (или хуни), в „Илиада“ се среща едно от малкото упоменавания на терминът елини. Защо смятаме, че това е късна интерполация на Ономакрит или някой от неговите сле-довници, ще ни подскаже следващият цитат от Тукидит:

„Не по-малко доказателство за безсилието на хората в далечната древност е, според мен, също така и следното: до преди Троянската война Елада не била извършила нещо с общи сили. Аз мисля, че тя още не е носила това общо име и че това название изобщо не е съществува-ло до преди Хелен, сина на Девкалион, и че областите били назовани по името на отделните племена, най-вече по името на пеласгите. Едва когато Хелен и синовете му укрепнали във Фтиотида и другите градове започнали да ги викат на помощ, тогава тези племена вследствие на общуването си с тях започнали едно след друго да се наричат с името елини, въпреки че то дълго не могло да се наложи над всички. Най-доброто доказателство за това е Омир. Той е живял много по-късно от Троянската война и все пак никъде не е нарекъл всички участници във войната с общото име, а нарича елини само тия, които били дошли с

89

Ахил от Фтиотида. Те били първите елини; останалите той назовава в песните си данайци, аргосци, ахейци.“

(Тукидит; „История на Пелопонеската война“; книга първа; стр. 28)

Имайки предвид, че ахейският съюз участва съвместно в битките, то е безспорно, че терминът елини като общо понятие не може да се отнася за тях. Относно възможността да бъде отнесен към Фтиотида и мирмидоните, ще отбележим, че генетичната връзка (Хелен от времето на Девкалион) е доста по-древна от Троянската война и тя е вмъкната от автори с елинска мисловност, за да се създаде благородно потекло на тази отделила се от (прото-) траките култура. А в случая с Фтиотида, е важно да се знае, че мирмидоните са по-близки до траките от хинтер-ланда, отколкото до пеласгийските траки, от които впоследствие ще се зародят елините.

И след като споменахме мирмидонците, то ще посочим и деветото племе във „Вождовете към троянската идея“ описани във ВТОРА ПЕ-СЕН. Става въпрос за пеоните:

„Водеше храбро Пирехъм пеонците с лъкове вити, с чест обитаващи град Амидон до широкия Аксий, който разлива води превъзходни далеч по земята.“

(Ил. II; 848-850) За тях също, носителят на панелинската идея във Византия Йоан

Цецес, отбелязва: „А пеонци са българите. Не вярвай на глупаците, да смяташ, че пеонците са различни от тях.“

(ГИБИ; т. Х; с. 105) Прави впечатление, че както мирмидоните, така и пеоните, живеят

в един и същи ареал. Първите по-на юг, вторите по-на север. Мирми-доните са към ахейския съюз, а пеоните към троянския. И както много други (прото-) тракийски племена и пеоните са се разделили на две. Според Дион Касий разделението на две се извършва и в посока юг -север:

„Тези (от траките), които живеят отсам реката (Дунав) и до земята на трибалите, се числят към провинция Мизия и се наричат мизи от всички освен от местните жители. Ония пък, които живеят отвъд Ис-тър, са наречени даки, било че някои от тях са гети, било че са от да-кийското племе, което някога е населявало Родопите.“

(Дион Касий; „Римската история“; LI22, 6-8)

90

Средновековният български текст „Книга за имената на селища-та, извлечени от деянията на апостолите“ отбелязва:

(11. ред) Градовете и провинциите в Тракия и Илирик „... Мизия (в Североизточна Мала Азия между Фригия и Витиня; К.

К.) провинция в Азия, сега наречена Еолида. Има обаче и друга про-винция със същото име при река Дунав. Има писатели, които казват, че от Европа са преминали мизи, бриги и хуни и че по тях в Азия са назо-вани мизите, фригите и витините.“

(Е. Книга за имената на селищата, извлечени от деянията на апостолите)

Също на две се разделят ализоните, като Кавказката група се включва към Троянската коалиция:

„Одий и с него Епистроф доведоха тук ализони чак от далечна Алиба, където сребро се добива.“

(Ил. П. 857-858) Що се отнася до пеоните от Аксиос (Вардар; К. К.), от тях в Мала

Азия се отделят меоните. Промяната на П в М е вследствие на начал-ното изписване на МП, което в дадени варианти може да премине в Б, в други в М, в трети в П.

В най-общи линии това са сведенията за племената, които впослед-ствие ще участват и в формирането на (прото-) българската мислов-ност.

Ахейският съюз е изповядващ т. нар. пиратска практика, в опит да достигне до някакво благоденствие. В противовес – троянската група се придържа към сакралната тракийска култура на отворения хермети-зъм. За да докажем тезите си, тук ще предлеожим поредица от факти, които ги потвърждават. Започваме със сведенията свързани с обсаж-дащите крепостта:

„Зная, че толкова много ахейци по брой надминават всички троянци, които града обитават. Съюзни копиеборци те имат, от селища разни събрани. Тези мъже ме възпират и твърде ми пречат в стремежа Троя, града многолюден, да срина и в прах да превърна.“

(Ил. II; 129-133) Думите на Агамемнон показват с колко скръб е пълно сърцето на

предводителят на ахейците, поради единствения факт, че не може да разруши здравата крепост.

В книга V вождът на аргосците: „Храбрият цар Диомед им разпрегна конете веднага,

91

заповед даде на своите да ги откарат във стана.“ (Това са конете на убитите братя-троянци Фегей и Идей; К. К.)

(Ил. V; 25 – 26) Отново той в песен XI пък: „каза и от колесницата смъкна Тимберий на земята, ... (заедно с Одисей) Там колесница плениха с най-лични мъже от народа, ...“

(Ил. ХI; 316-328) Менелай пък убива Пизандър и: „... смъкна от него кървави бойни доспехи; на своите другари ги даде.“

(Ил. ХIII; 600–601) Тевкър смъква „медните пъстри доспехи“ на ранения от него Имб-

рий в XIII песен. За да бъде представен като най-славен сред царете, доминиращата

роля в свличането и заграбването на чужди доспехи и колесници е пре-доставена на Агамемнон:

„... Пръв мощният цар Агамемнон от колесницата смъкна цар Одий, водач хализонски. С копие той го удари в гърба помежду раменете, То през гръдта му излезе, тъй както бе хукнал да бяга. Идоменей пък уби меониеца Феста, син Боров, Който тук беше пристигнал с войските от плодната Тарна. ... Взеха му всички доспехи слугите на Идоменея.“

(Ил. V; 43 – 48) „Надпреварата“ в смъкване и „прибиране“ на троянски доспехи, щи-

тове и колесници се води като състезателна дисциплина между всички съюзници на Агамемнон, с изключение на Ахил. Mирмидонския владе-тел има и най-хубавите доспехи сред ахейската войска. Другите двама със стойностни обкови са братята Атриди Агамемнон и Менелай, които обаче получават доспехите си като дар от остров Кипър, за това че ще се сражават срещу Троя:

„Громко Атрид заповяда аргийци за бой да се стягат, сам си облече веднага блестящите медни доспехи. Първо на своите пищяли той два наколенника сложи, хубави, опнати здраво, с токи от сребро закопчани. Върху гърдите си после защитната ризница тури. Някога в дар гостолюбен за спомен Кинир му я даде, тъй като стигна до Кипър великата вест, че ахейци щели със кораби в поход за бой да отплуват към Троя.

92

Да угоди той на царя, предаде му тоя подарък: ризница с ивици десет от черна стомана вковани, двадесет светли оловни, дванадесет цели от злато. А пък от двете страни по три змея стоманеносини вият се чак до врата и напомнят дъгата, която в облак закрепя Кронид за поличба на смъртните хора. Метна си през раменете и меча, по който блестяха гвоздеи златни, а цялата ножница около него сребърна беше и плътно пристегната с ремъци златни. Грабна си щита нашарен, красив, всепокриващ и буен. Имаше десет бакърени кръга по края на щита, още се нижеха двадесет плочки оловни и бели, тъкмо в средата сияеше плочка от черна стомана. Щитният пъп увенчаваше свирепоока Горгона, гледаща страшно, а близо до нея – и Ужас, и Бягство. Беше към щита притъкната сребърна нишка със ремък. Дракон триглав, тъмносин се извиваше точно над нея – трите глави от единствена шия му бяха израсли. Четириобръчен шлем на главата Атрид си надяна с гребен от конска опашка, която страхотно се вее.“

(Ил. XI; 15-42) И въпреки тези доспехи, след като погубва Ойлей, Агамемнон му

смъква троянската броня, заедно с доспехите на убития преди това Биенор – водач на войските. И както обича да се изразява Омир, срав-нявайки двата вида снаряжение на войските: „... че им смъкна доспехи-те пъстри.“

(Ил. Х1; 100) Тук отново се разкрива един изключително важен момент, който

показва великата разлика между Ахил и Агамемнон. Няма да предложа никакъв коментар към цитата, а само ще го предоставя на вашето вни-мание. Той говори сам по себе си:

„Мощният цар Агамемнон в прахта ги остави убити (Ойлей и Биенор; К. К.)

с лъснали голи гърди, че им смъкна доспехите пъстри. Тръгна напред, за да вземе живота на Ис и на Антиф... двама в една колесница. Колар извънбрачният беше, брачният, Антиф, се биеше смело, изправен зад него. Нявга Ахил ги плени, върза с върбови пръчки край Ида, гдето овцете пасяха, а после ги върна за откуп. Широковластният цар Агамемнон сега ги погуби:

93

Иса удари със копие горе в гърдите, прободе Антифа с меч под ухото и от колесницата смъкна. Щом им засвлича обаче доспехите дивни, внезапно той ги позна – бе ги виждал при своите кораби леки, гдето ги беше докарал от Ида Ахил богоравен.“

(Ил. ХI; 99-112) Каква е основната разлика между ахейските и троянските доспехи

се вижда, след като Агамемнон успява да убие героя Ифидамант: „Цар Агамемнон на място в прахта го уби и съблече, взе му доспехите дивни и с тях сред ахейците тръгна.“

(Ил. ХI; 246 – 247) Фактът, че той предпочита ифидамановите, пред своите си доспе-

хи, показва колко по-стойностна, изящна и красива е била троянската торевтична изработка.

В песен ХШ двамата Аякси се нахвърлят като два лъва и те взимат доспехите на Имбрий, а главата му отсича Ойлит, заради Амфилах, убит от Хектор и като топка я хвърля в нозете на последния.

За описаното дело на ахейците много важен е разговорът между Идоменей Критски и Мерион, който търчи да си взима ново копие. Идоменей му казва:

„Копия, колкото щеш! И едно ще намериш, и двайсет в мойта палатка, подредени във светлия кът на стената. Те са троянски, отнети от вече убити герои. Казвам, че аз се сражавам отблизо с мъжете враждебни. И затова притежавам във шатъра щитове кръгли, шлемове, копия много и ризници, хвърлящи блясък.“

(Ил. XIII; 250–255) Сякаш грабежите за ахейците са достойно дело, с което могат да се

хвалят, затова разсъдливият вожд Мерион отвръща: „Също във моята шатра и в черния кораб аз имам много троянски трофеи, но близо не са, да ги взема. С право твърдя, че и аз не забравям военната доблест, ...“

(Ил. ХIII; 257–259) Същевременно прави впечатление бедното снаряжение на ахейски-

те войски. Повечето от тях, предимно вождовете, са отбелязани с тер-мина меднохитонни или носещи медни доспехи. Например в ХШ пе-сен локрийците, водени от храбрия син на Ойлея, са представени с бедно снаряжение и едва ли не без защитно облекло. От друга страна троянският съюз е предимно в обковани от сребро доспехи или брони

94

покрити със сребърен обков. Когато пристига (прото-) тракийската група от хинтерланда, водена от цар Резос, тя носи доспехи, които са обковани със злато, достойни само за боговете. По подобен начин са изковани и колесниците на троянския съюз. В противовес Омир ни е представил, че ахейците, не притежават колеснична технология.

И докато за пиратската група не е отбелязан и ред относно умения-та й, свързани с писменост или език, както и с мистериалните практи-ки, за троянският съюз картината е коренно различна. Не може да се кажем, че Омир е бил симпатизант на илионците и по тази причина е представил нещата в такъв аспект. Освен това вече отбелязахме, че повечето от песните са записани от Ономакрит. По тази причина може да се приемат фактите за действителни. В „Илиада“ не е скрит момен-та, че на дървени плочки троянците са записвали съобщения до съюз-ниците си от вътрешността на Мала Азия, които последните разчитат:

„... И нечувана ярост обхвана цар Прета. Все пак той имаше страх и не смееше да го погуби (Белерофонт; К. К.), но го изпрати във Ликия, даде му гибелни знаци. Прет вписа в табличка сгъната ред смъртоносни заръки: щом я покаже на тъста му, сам да погине от него Белерофонт. Той потегли за Ликия с божия помощ. Благополучно

пристигна до Ксант бързотечен ликийски. … Ала когато изгря и десета Зора розопъстра, царят попита младежа и знака поиска да види, който му носи от Прета, от зетя далечен и верен. Щом като царят получи прокобните знаци на зет си, Белерофонта

изпрати да смаже химерата грозна, от боговете родена, а не от предходните хора:...“

(Ил. VI; 166 – 180) От този цитат веднага се натрапва аналогията с дървените таблички

на Орфей, за които Еврипид е пределно точен: „Хор. Аз и чрез музите се възвисих, и твърде много учения се за-

нимавах, но не намерих нищо по-силно от съдбата, нито някакъв лек в тракийските таблички, на които е написано Орфеевото слово, нито лекарства, които Феб даде на Асклепиадите, като отряза корени и лис-та за отрудените смъртни. „Схолион, към 968

„Орфеевото слово изпълни: Орфей бил и поет, и предсказател. Фи-лохор в първа книга „За предсказанието“ посочва неговите стихове, които съдържат следното: Наистина аз съм нещастен, че давам проро-

95

чества, но в гърдите ми напира истината. Физикът Хераклид съобщава, че действително имало някакви таблички на Орфей, като пише така:

„Това (светилище) на Дионис е построено в Тракия на тъй нарече-ния Хемус, където, казват, че имало някакви писания на Орфей върху дъсчици.“

Също така: „пръв Орфей уредил мистерии на боговете, откъдето и мистерията

се нарича трескея от тракиеца Орфей“. (Еврипид; „Алкестида“; 962 – 972)

От друга страна се показва, че троянците са имали писменост, коя-то е можела да функционира между два родствени народа.

Във песен II е представен ученикът на Орфей Тамирис, когато се връщал от царя ехалийски Еврит, как бил ослепей от музите защото:

„Той се похвалил, че музите, щерки на Зевса – всесилен, сам ще надвие със песни, когато се с него надпяват. Гневни го те ослепили, отнели му дара да пее и го лишили навеки от меднозвучната лира.“

(Ил. II; 597 -600) Жрецът Хриз, който е към троянския съюз, извършва мистериално

заклинание, свързано с една от практиките, което изпраща чумата на ахейците и унищожава част от тяхната войска. Като контрамистериа-лен ритуал Одисеи, който последно е живял сред траките на остров Самотраки, извършва във песен II :

„А Одисеи с хекатомба свещена пристигаше в Хриза ... Цар Одисеи хитроумен със нея пое към олтара, сам я предаде (дъщерята; К. К.) в ръцете на нейния татко и каза: „Хризе! Изпрати ме мощният цар Агамемнон при тебе щерката да ти върна, да дам хекатомба свещенна на Аполон за данайците, милост да молим от бога, който изсипва без жал над аргийците горестни мъки.“ Тъй каза и Хризеида му връчи. Бащата със радост щерка си мила получи. Свещенната жертва веднага те наредиха за бога встрани от олтара изваян, своите длани измиха, зърна ечемичени взеха. ... Целият ден непрестанно те молеха бога със песен, с дивен, обреден

пеан далномереца славеха дружно.“ (Ил. I; 442-448; 472-473)

96

Описаният ритуал е изцяло тракийски, а песнопението пеан се запаз-ва като тракийско дори и след възникването на елинската мисловност.

Но да обърнем малко внимание и на „Одисея“. Както са забелязали изследователите на двата епоса, това са книги съставени от различни автори. Възгледът, който се оформи, при внимателното проучване на тези произведения е, че „Илиада“ е дело на Омир, а „Одисея“ на Тамир. Освен стилистиката, като начин на представяне на събитията, която е коренно различна в двете поеми и не се нуждае от особени наблюде-ния, за да се стигне до това констатиране, другата важна подробност е стихотворната стъпка:

„“24... мислите и езикът трябва да бъдат хубави. Всичко това Омир е използвал пръв, и в достатъчна степен. И наистина всяка от двете му поеми е съставена така, че „Илиада“ е проста и патетична, а „Одисея“ -заплетена (тя е цяла опозиция) и характерописна...

Епосът се различава по обем на състава и по стихотворния си размер.“ (Аристотел; „За поетическото изкуство“)

Не само спрямо други те произведения, но и помежду си двете по-еми се различават по стихотворен размер. Обикновено на това може да се опонира, че авторът е познавал всички поетични стъпки. Разглеж-дайки обаче творците от древността не може да не ни направи впечат-ление, че поетите, работят само с една поетична стъпка, която е при-съща само за тя Историографите, географите и житеописците винаги използват един начин на изразяване и поднасяне на фактологията, кое-то изключително много е улеснявало техните меценати и ценители.

За темата на нашият доклад обаче не е токова важно кой е автор на „Одисея“, колкото нейната VIII песен, в която за първи път се появява ТРОЯНСКИЯТ КОН. Когато Одисеи и неговите спътници са отседнали при феаките Алкиной подканя Демодок божествен да възпее пред не-говите съплеменници и пред госта му подвизите на вожда от Итака и на всички ахейци. В един момент Одисеи остроумен се обръща към певеца и му казва пред всички:

„Вярно поред участта на ахейците ти превъзнасяш, техните подви-зи, мъки, тегла, претърпени край Троя, сякаш си бил очевидец или си участници слушал.

Но продължи и запей за строежа на оня кон дървен, който създаде Епей с помощта на богиня Атина,

как го въведе в града Одисеи богоравният хитро, как го напълни с бойците, които порутиха Троя.“

(Од. VII; 489 -495)

97

Когато Демодок уж възпява подвизите на ахейците, които разрушават Троя и между тях в челните редици е хитроумният цар Одисей, Алкиной съзира нещо нелогично в поведението на госта си. Феакът се очудва как при разказите за подвизите му Одисей рони жалостни сълзи и:

„Все пак пак пред другите гости прикриваше рукнали сълзи, но Алкиной се загледа и зърна единствен скръбта му – близо до него бе седнал и чуваше тежките вопли.“

(Од. VIII; 532 -534) Тук е моментът да се запитаме – ЗАЩО СТРАДА ОДИСЕИ, КО-

ГАТО СЛУША ВЪЗПЯВАНЕ НА ПОДВИЗИТЕ НА СВОЯТА КОА-ЛИЦИЯ?

Това сведение също репликира съществуването на Троянски кон. Защото ако са превзели града, то няма никаква причина да бягат след войната. А за този град лично Агамемнон се произнася, отчитайки не-говите строително-инженерни достойнства:

„... широкодрумната Троя не можем със бой да превземем.“ (Ил. П; 141),

Обсадата е в продължение на 10 години. След това ахейците са при-нудени да се скитат като просяци из моретата, защото по родните им места никой не ги приема без ценни дарове. Почти всички ахейски царе са се прибрали преди Одисей, но са убити от роднините си или от ново-дошли племена. Агамемнон е убит от Клитеместра и Егист, а брат му Менелай продължава да се скита още 8 години из моретата след войната. Според Страбон Елена не е била изобщо в Троя. Тя е стояла в египетска-та Тива, откъдето се качва на един от петте останали кораба на Атрида, който потегля към Троя със 60 плавателни съда. Връщайки се в Спарта, той не може да си възвърне царската власт и е изгонен от града.

Можем да задаваме въпросите от логически характер до безкрай-ност, ате са риторични и игнорират версията за великата елинска кул-тура от ахейци, която се бори за достойнството си, свързано с открад-натата Елена, и побеждава Троя вследствие на гениалното изобретение на троянския кон.

ИЗВОДИ: След поднесената фактология се оформиха тезите: 1. Троянската война не се е водила между елини и троянци, а меж-

ду две групи (прото-) тракийска култура; 2. Троянската война не започва заради откраднатата Елена, а заради

стратегически център на влияние; З. Троя не е превзета, а временно е разрушена от земетръс; 4. Троянския кон няма а, е измислен;

98

5. След Троянската война изчезва ахейската общност, но се появя-ват други изцяло прагматични общества.

Периода между VІІІ и V век пр. н. е. е изключително важен за чо-вешката история – създаване на елинската култура, която е вид прагма-тична мисловност. Тя се създава в някои групи от (прото-) тракийски племена. В отделни исторически кръгове, продължават погрешните възгледи, че древните елини са народност. Дори понякога възникване-то им се отнася към периода на Троянската война, но автори като Хе-родот, Страбон, Цицерон, Плиний Стари, Платон, Тукидит и най-вече Титиан Асириец в трудовете си отбелязват в прав текст, че това е вид мисловност, от която произлизат тиранията и демокрацията. Ето и ня-кои от тези важни сведения:

„1. Не бъдете, елини, враждебно разположени към варварите и не хранете ненавист към тяхните учения. Защото кое от вашите учереж-дения е получило начало не от варварите ли? Най-славните от телми-сяните изобретели изкуство да предсказват по сънищата; карите – из-куството да предузнават по звездите, фригите и най-древните от исав-рите по полета на птиците, кипърците по вътрешностите на жертваните животни. Астрономията са изнамерили вавилоните, магията персите, геометрията египтяните, писмеността Финикийците. Затова престанете да наричате свои изобретения това, което сте приели от другите“. Ор-фей ви е научил на поезия и пеене; той пък е, въвел у вас посвещението в тайнствата. Тосканите (етрускит; К. К.) изобретили пластиката (вая-нето; К. К.); чрез летописите египтяните са ви научили да съставяте историята. А от Марсия и Олимп вие сте приели изкуството да свирите на флейта: те двамата са фриги, двамата от заселниците, открили, хар-монията на звуците на този инструмент. Тирсените изобретили свире-нето на тръба, циклопите (тракийско племе; К. К.) обработването на медта; да пишат писма измислила, по свидетелството на Хеланик, же-ната, някога бивша царица на персите, чието име било Атосса.

И така, оставете това високомерие и не се хвалете със своето красно-речие; вие, когато сами хвалите себе си, използвате пристрастни- защит-ници. Необходимо е, за тези, които приписват на себе си подобна слава, ако те са толкова мъдри, да са чакали свидетелствата от други, и да биха били съгласни между себе си и в произношението на думите. А само у вас самите се употребява в разговори не една и съща реч: не е едно и също наречието у дорийците и атиците, и еолийците не говорят така, както йонийците (по-голямата част от тях са траки пеласги; К. К.). Какво тогава разногласие съществува между тези, у които не би следвало това да бъде, то аз не мога да реша, кого съм длъжен да наричам елин.

99

8. Говорят, че Рея, назовавана при жителите на финикийските пла-нини Кибела, узаконила отсичането на срамните членове заради Атис, който тя обичала; напротив, на Афродита се нравили брачните съво-купления; Артемида е вълшебница. Аполон – лекар. Атина и Ескулап разделили между себе си капката кръв след отсичането на главата на Горгоната, любовница на Нептун(Атлант; Поеейдон; Варуна и т. н.; К. К.), от който произлезли конят Пегас и Хризаор: с тази капка кръв Ескулап възвръщал здравето, а с другата, посредством същата тази кръв, правел човекоубийство и създавал войни. Струва ми се атиняни, че не желаейки да унизите тази богиня, сте приписали земята на сина, роден от съвкуплението с Хефест, за да не мислите, че Минерва е ли-шена от девственост от Хефест, както Атланта – Мелеагър. Защото Хефест е съвършено куц, правещ пръстени и обици, с тези женски ук-рашения съумял да прелъсти нямаща майка девойка. Посейдон управ-лява кораби, Марс обича войната, Аполон е музикант, Дионис се прави на тиран Тивански, Кронос цареубиец. Зевс се съвукуплява с дъщеря си и тя от него ражда. За това свидетелстват елевзинските тайнства, тайнствения змей и Орфей, който говори: „Затворете вратите за непос-ветените. „Плутон похищава Прозерпина и неговото деяние се прев-ръща в тайнство; Деметра оплаква дъщеря си, и атиняните с това пре-лъстяват някои. В храмът на Аполон има място, наричано Омфал (пъп; К. К.), което се почита в гробницата на Дионие. Аз те хваля, Дафна, за това, че ти, победила невъздържаността на Аполон, си изобличила неговото прорицателско изкуство, тъй като това изкуство не му помог-нало да предугади, какво се намира около тебе. Нека ми каже стрело-метателя (Аполон), как Зефир убил Хеокинт. Зефир го победил, и това е което трагикът – поет казва:вятърът, най-скъпоценната колесница на боговсте, но Аполон е бил победен от слабия вятър и загубил своя лю-бимец.

27. Диагор бил атинянин, но вие го наказахте за това, че се подиг-равал над атинските тайнства; и, единствено четете неговите фригийс-ки книги, а нас ни ненавиждате.

... Как да повярвам на това, което говорят, че слънцето е огнена маса, а

луната (друга) земя? Това е словопрение, а не разкриване на истината. ... Съвременници на Триоп са били Прометей, Епиметей, Атлас, Кек-

ропс и Йон. При Кротоп е станал пожар на Фаетон и потопът на Девка-лион. По времето на Стенел било царуването на Амфиктион, произ-шествието на Данай в Пелопонес, основаването на Дардания от Дардан

100

и завръщането на Европа в Крит от Финикия. При Линкей е била похи-тена Прозерпнна; основан е храм в Елевзин, въведено е земеделието от Триптолем, Кадъм дошъл в Тива и царувал Минос. При Проит е стана-ла войната на Евмолп против Атиняните. При Акризий станало идва-нето на Пелопс от Фригия, пребиваването на Йон в Атина, царуването па втория Кекропс, подвизите на Персей и Дионис, появата на ученика на Орфей – Музей. В царуването на Агамемнон била взета Троя.“

(Титиан Асириец, „Реч против елините“) „... Атина е направила така, щото името „елини“ да обозначава вече

не произхода, а мисловността и елини да се наричат по-скоро тези, които споделят нашата култура, отколкото онези, с които имаме общ корен.“

(Изократ, „Панегирик“) „Аборигените (местни племена в днешна Италия; К. К.) ги приели

(пеласгите от Тесалия и Пелопонес; К. К.) с надеждата, че те ще им по-могнат; както обаче аз съм убеден, на първо място, заради тяхното родс-тво, тъй като първоначално народът на пеласгите е бил елински народ от Пелопонес. Той обаче е имал във всяко отношение нерадостна съдба главно поради своето непостоянно и несигурно местоживеене. Първо те живели по местата на днешния Ахейски Аргос като автохтонни, както повечето от тях разправят. Името си те получили от техния цар Пеласг. Този Пеласг бил син на Зевс, както казват, и на Форонеевата дъщеря Ниоба, с която според преданието Зевс се свързал като с първа смъртна жена. Шест поколения по-късно те изоставили Пелопонес и се пресели-ли в Хаймония – днешната Тесалия. Тази преселническа група водели Ахей, Фтий и Пеласг, синове на Лариса и Посейдон. След пристигането им в Хаймония (Тесалия) те изгонили там отседналите варвари и разде-лили страната на три части, тези области те нарекли по имената на тех-ните предводители: Фтиотида, Ахайа и Пеласгиотида. Там те останали пет поколения, през което време достигнали най-голямо щастие и извли-чали най-добрата реколта от тесалийските равнини. В шестото поколе-ние те били изгонени от Тесалия от куретите и лелегите, които днес се наричат етолийци и локрийци, както и много други, които са живели на Парнас; предводители на враговете били Девкалион, син на Прометей, чиято майка била океанидската дъщеря Климена…Аз също не вярвам, че тирените са колония на лидийците, защото нямат същия език, нито вяр-ват в същите богове като лидийците, нито имат сходни обичаи или съ-щия начин на живот, а по отношение на това се отличават повече от лидийците, отколкото от пеласгите.“

(Дионис Халикарнаски, „Римската древност“)

101

Пеласгийската група на (прото-) траките, както се е опитала и се-дем века по-рано, в разгледаната вече война, този път успява да се от-дели от отворения тракийски херметизъм. В началото не всичко е вър-вяло добре, защото оформяйки четири елински групи на култура, те не са успяли да функционират по какъвто и да е начин. И Херодот, и Пла-тон отбелязват, че в йонийската, дорийската, ахейската и атическата групи е имало толкова много диалекти и наречия, че те не са успя-вали да се разбират помежду си. Дионис Тракиец създава „Принципи на граматиката“, като по този начин им помага и това дава началото на старогръцкия език.

„Не бива да се учудващ, ако има недостатъци в моите творби, съ-чинявам ги почти като гетски поет. Ах! Срам ме е, написах поема в гетска реч и наредих варварските думи в наши рими. И ме харесаха. Поздравиха ме – дори започнах да добивам име на поет сред необразо-ваните гети. Навярно се интересуваш от съдържанието. Написах възх-вала на Цезар (Тиберий). Новостта на нашия опит бе подпомогната от благоволението на бога (Август).

Разказах, че тялото на бащата Август е било смъртно, а неговото божествено същество е отишло в небесните селения. Че има равен на бащата по смелост (т. е. заместник), който след като бил молен много пъти и отказвал, най-сетне е поел юздите на управлението, че ти, Ли-вия, си Вестта на целомъдрените майки и не може да се отсъди дали си по-достойна за сина си или за мъжа си. Че има двама младежи (Друз, синът на Тиберий и осиновеният от него син на брат му, наречен Гер-маник), опора на своя баща, които са дали сигурен залог за своята сър-цатост.

Когато прочетох написаното, вдъхновено от чужда муза, и пръсти-те ми държаха края на свитъка, всички раздвижиха глави и пълни кол-чани. Дълго време одобрителен шепот излизаше от гетската уста. А някой каза: „Щом пишеш такива неща за Цезар, то по нареждане на Цезар трябваше да бъдеш възстановен. „Онзи наистина каза (това), ала мене, Каре, вече шеста зима ме вижда заточен в заснежения север.“

Ovid, Ep. 4, 13, 17 – 40 (ed. Ehwald – Levy) „... тук кому да чета произведенията си, ако не на русите корали и

каквито други племена обитават земите край варварския Истър.“ (Овидий, „Писмо до Кар“)

От този цитат могат да се направят много изводи. Ние ще се спрем само на пасажа за използваната гетска реч. Проучваният ни доведоха до тезата, че тя е един от тракийските диалекти, които са повлияли при създаването на старогръцкия и латинския езици. В повествованието

102

отбелязахме сведенията, че най-древния санскрит е открит в Първа Мизия. И за да обосновем възгледа си за влиянието на (прото-) траките върху други племена и народи, ще предложим цитат от Уилям Джоунс (1746 – 1794 г.). След като се запознал с ранни санскритски ръкописи, той написва възторжени думи, превърнали се в теоретическа на Срав-нителното езикознание: „Санскритският език притежава удивителна структура. Той е по-съвършен, отколкото гръцкия език, по-богат, от-колкото латинския, и по-прекрасен, отколкото всеки от тях, но съхра-няващ изключително близко родство с тези два езика, както в корените на глаголите, така и във формата на граматиките, което не е могло да бъде породено от случайност. Родството е толкова силно, че нито един филолог, който би се заел с изследване на тези три езика, не може да не повярва на това, че те всички са произлезли от един общ източник, който може би вече повече не съществува. „При първите си изследва-ния Уилям Джоунс е нямало как да знае, че основата на праезика се е съхранила чрез тракийските и средноазиатските (прото-) български диалекти в много от съвременните езици. Най-запазен е той в днешни-те български диалекти. Както обаче обосновахме в книгата, до подобни възгледи може да се достигне само ако се разглеждат в съвкупност повече науки.)

„Ефор във втора книга, както и други, счита за изобретател на аз-буката Кадъм. Други са на мнение, че Кадъм не я е изобретил, а само ни е предал изобретението на финикийците; така съобщават Херодот в „История“ и Аристотел. По техните думи, финикийците изобретили азбуката, а Кадъм я пренесъл в Елада. Питодор, в съчинението „За аз-буката“ и Филис Делоски в „Хронологии“ говорят, че още преди Кадъм азбуката е била пренесена от Данай. За това свидетелстват също ми-летските писатели Александър, Дионисий и Хекатей, които цитират Аполодор в „Каталога на корабите“. Някои считат за изобретател на азбуката Музей, син на Метеон и Истеропа, който бил съвременник на Орфей. Антиклид Атински преписва изобретението на египтяните. Досиад говори, че тя е изработена на Крит. Есхил назовава за изобрета-тел Прометей в едноименната драма. Стесихор във Втора книга на „Орестей“ и Еврипид считат за изобретател Паламед, Насей – Хермес.“

(Климент Александрийски, Стромати към Дионис Тракийски, „Принципи на граматиката“)

По произведението на Дионис Тракийски е създадена старогръцка-та писменост, което е още едно доказателство, че това е бил млад народ с нова култура и писменост. Самият факт, че се ползва труда на един трак, показва, че тази група наши предци са били много по-напред по

103

отношение на писмеността. При тях традицията е имала далеч по-древни корени, спрямо елините.

После възникват градове-държави, като най-популярни са Атина и Спарта. Независимо, че са малки форми на обединение те са доста аг-ресивни и предизвикват същинските траки да направят своята първа голяма държава – Одриското царство. За разлика от елинските центро-ве на култура, Тракийската държава не е агресивна. През този период Персия също е в могъществото си и започва войни не само на Изток, но и към елинските центрове на култура Балканите. Това са военни дейст-вия предизвикани от промяна на центъра на икономическо влияние в света. По тази причина, когато войната се пренася на Балканите част от траките приемат да помагат на персите, а друга група на елинските държави. За носещите все още херметизма, като вид култура, траки е по-изгодно войната да се води продължително за да бъде изтощителна и за перси и за елини. Но сраженията приключват бързо и това се оказ-ва краят на света, който до този момент е възприемал отворения тра-кийски херметизъм като вид култура и начин на живот. От V век пр. н. е. нашият свят е изцяло доминиран от прагматичните взаимоотноше-ния възникнали при елинската мисловност. Още антични философи отбелязват, че това е било началото на края на човешката цивилизация.

104

ЧАСТ ПЕТА

(ДРЕВНИТЕ-) БЪЛГАРИ, НОСИТЕЛИ НА НАРОДНОСТНОТО НИ ИМЕ.

ДРЕВНИТЕ СЛАВЯНИ – ТРАКИ ОТ ДВЕ КОЛЕНА. РОДОСЛОВНО ДЪРВО

НА ЕВРОПЕЙСКИ НАРОДИ Накрая ще направим обзор върху завръщането на (прото-) траките

но вече като (древните-) българи към Балканите и други части на Ев-ропа. Чрез новите им взаимовръзки с автохтонни (прото-) тракийски племена ще предложим синтезирано родословно дърво на много евро-пейски народности.

След Троянската война, прогонени от местоживелищата си, ахейс-ки племена на (прото-) траките, заселват Британските острови. Първата голяма група е от мирмидоните, които на островите се появяват с проз-вището Фир Болг (Фър Болг). Погрешно е становището чрез лингвис-тични тълкувания на името, неговото значение да се поднася като Тор-баланите. Това са хора – типични земеделци (какъвто е бил и Ахил), облагородили първо земите на днешна Англия, а след това и на Ирлан-дия. Интерес предизвикват сведения на антични автори, но ние ще използваме един техен интерпретатор от средните векове, обхванал всички гледни точки в една. Йоан Маллала пише за мирмидоните на Ахил: „... българите, тъй наречени мирмидони.“ (в друг негов препис, както и на негови съвременници, текста звучи: „българите, някога на-ричани мирмидони“). Именно тези българи – мирмидони са фир болги-те. Тъй като етнонимът ясно се набива на очи, само ще подчертаем, че първичната консонанта от която произлизат Б, В и Ф, е П. Това е въз-можно само при определени вокални промени. Така реконструирана първата част на названието в началния си вариант ще звучи Пер=царствен. Семантиката на Фир Болг е царските мъдреци. След тях се заселва Племето на Дану (хората на Дану). Те идват от същите земи, като според Джералд Хокинс и Джон Уайт, племената са от острови-те на Егейско море. Според сведението те са траки – пеласги. Миранда Грийн пък твърди, че са митични племена, също както фир болг и фо-морите. Нашите изследвания показаха, че Племето на Дану е от съ-щинска Тракия. Терминът Дану е сакрален при тази група (прото-)

105

траки и означава Божествен. Използва се обаче само за назоваване на големи реки. Тяхната божественост е в зависимост от лунния култ, тъй като реките се свързват с напояването. Така следващата (прото-) тра-кийска група появила се на Британските острови носи цялата митоло-гия на преданглийските и първични ирландски племена.

В тази част не може да не споменем отново за преселението на ра-йона на (прото) български групи племена от Средна Азия (държавата Балхара) в Скандинавието. Те са водени от княз (принц) Один (Вотан). Той оставил Валхала да бъде управлявана от синовете му. След това се заселил в Скандинавието и въвел нова култура и познание за Бога сред автохтонните племена. Впоследствие е обожествен. И тъй като Один е бил преди това владетел на Балхара. ще добавим, че в скандинавските диалекти от неговия период, названието на споменатото владение може да придобие формата Валхала (Б>В, Р>Л – познати промени във всич-ки (прото-) тракийски езици). Один носи (прото-) българско познание за Господ – Бог, което е много по-пълно от това на примитивните або-ригенни скандинавци. Той им оставя и (прото-) българска руническа писменост, както и много въведения в прагматичния живот, между които най-силно влияние оказват корабостроенето и корабоплаването.

(Прото-) българското влияние върху Западна Европа е най-всеобхватно, след преселения от Средна Азия. Няколко хилядолетия преди Христа започват периодични техни преселения към тази част на Европа. Между тези племена има учениците, познати от древните из-вори със санскритския термин келти. Те са от (прото-) тракийските племена и, когато първоначално напускат Балканите, изселвайки се на изток, племето, което се отделя от тях и остава по старите си местожи-велища е галите. Не е доказано все още дали келтите са ученици още от Тракия, дали това е семантика на името им едва в Средна Азия или е второстепенно значение в етнонима им. И в други изследвания сме отбелязвали, че българите преди Христа не са народност, а мисловност, вид култура от еднородни (прото-) тракийски племена. Смисълът в живота им е насочен към духовното извисяване на хората и приобща-ването им към Бога. Затова можем да кажем, че и келтите, като част от (прото-) българската група, са подготвени да разнасят познанието за Бога. В основата си те трасират пътя за по-лесно приемане на христи-янството, като пренасят идеите, закодирани в истинския БЕХТ ЗАВЕТ (= Стар завет), който не се е различавал от Христовото учение. В ле-гендарната келтска книга „Cath Maighe Tured“ (Битката при Маг Турд, позната ни от по-късния препис, направен през XVI в.) са предс-тавени първите келтски божества, които са наложени и върху митоло-

106

гичните възгледи на местното население от Британските острови. Най-почитаното от тях е Фир Болг (хора на Болг), което не е Бог, а (прото-) българска духовна общност – Болги, която, както и Один, е обожестве-на. Навсякъде той е боготворен като създател на ирландските келти. Неговта майка Бриг (от (прото-) българското племе бриги), известна и като Бригита, Бриган и Бригантия, е почитана при всички народи, кон-солидирани от келтите.

Другата общност от (прото-) български племена, която води пресе-ление на Запад около новата ера, са белгите. От тях възниква и назва-нието на днешната държава Белгия, където се установява по-голямата част от тази група.

На Оркнейските острови в Атлантическия океан, край северното крайбрежие на Шотландия, се намира тъй наречения „Пръстен на Брогар“ (Блъгар – в други варианти). Това е кръг от камъни с диаме-тър 250 метра. Според английския учен Александър Том, той е най-правилният каменен кръг, какъвто е намерен досега. Първоначално се е състоял от 60 камъка (5 цикъла по 12 години), поставени в интервал от 6 градуса един от друг. Да се направи такъв кръг от камъни без помощ-та на съвременната техника е било немислимо. Запомнете това стано-вище на английския учен, защото то е свързано с познанията, които са имали (прото-)българите брахмани и есеи. Според А. Том „Пръстена на Брогар“ е от рода на мегалитните строежи, които с няколкото ка-менни пирамиди наоколо са били част от древна обсерватория за наб-людение на луната, най-северната в Европа. По визьорите на наблюде-ние, които е установил Том, обсерваторията е функционирала вероятно до 1600 г. пр. Хр. Тази група (прото-) български племена са създали много подобни съоръжения из цялата Земя за наблюдение на всички космически тела, за да предотвратят възможността планетата ни да бъде сполетяна от катаклизъм, подобен на атлантския. Обсерваториите са довели много колеги до погрешни изводи. Тези учени не могат да си представят, че древните хора са имали по-големи познания от това да носят тояга на рамото и да се разхождат полуголи. По тази причина академични „умове“ виждат в подобни съоръжения само култови ню-анси. Така, далечните ни предци, които са имали много по-големи поз-нания, отколкото ние днес, са представяни най-често като кумиропок-лонници на различни небесни тела. За древността на (прото-) българс-ките и (прото-) тракийските познания свидетелстват различни видове документи и археологически материал.

За да приключим въпроса с (прото-) българите келти, ще разгледа-ме още една от водещите им духовни групи от подплемена – Болгите.

107

Името им, както по традиция се придобива сред (прото-) българите, е на принца им Болг, по-големият брат на Брен (Брем, в други варианти). Според йеросхимонах Спиридон в неговата „История во кратце о болгарско народе славенском“ (от1792 г.), (древно-) българската песен „БОГ СЕ РОДИ КОЛЕДО“ е всъщност „Болг се роди, Коладе“. Тъй като това събитие е станало на същата дата (но няколко века по-рано), на която е роден Йешуа (Иисус)(25 декември), се е получило уподобяване на празниците. Колад е бил тираничен владетел, чиято агресивност спрямо хората се е проявявала поради факта, че не е мо-жел да се сдобие с потомство. Най-важната цел на всички (прото-) бъл-гари е била да имат собствен син. Чрез децата те са се сдобивали с уче-ници (=келти; санскр. ез.). Тъй като те не са притежавали роби, то на-личието на повече деца в семейството е било жизнено необходимо, защото са помагали в домашните задължения. По-важната отговорност на учениците е, след като бъдат обучени, да разнасят сред другите племена познанието за Бога. Посочените причини променят Колад. Когато се ражда Болг неговото благородство (както при всички бълга-ри) се възвръща. Той дава голямо угощение за целия народ, но рожде-нието на Болг се запомня сред хората повече с песните, хората и весе-лието. Това събитие е като предзнаменование за идването на самия Христос. По името на Болг е кръстено цялото племе, което повежда учениците (келтите) към просветителската им мисия на Запад. По-късно малкият брат на Болг, Брен се преселва със своето племе в Сред-на Европа. По неговото име е наречена столицата на днешна Швейца-рия – Берн.

След няколко века възникналата Римска държава, която преминава през фази – република и империя, в един момент се опитва да възста-нови по-старите взаимоотношения между хората. Цезарите и тяхната аристокрация възприемат много от духовните си практики пряко от траките, а не от елините, но и това не помага на тръгналото по пътя на регреса човечество. Преди римляните Александър Македонски, съг-раждайки с кръв своята голяма империя също е опитал да възстанови някакъв, непонятен за него, по-духовен свят. И при този владетел идея-та е безплодна.

„…хората еднакво безкритично приемат всяко известие за станали събития, дори и ако те се отнасят за собствената им страна…

Все пак този, който приема събитията, разказани от мен предимно въз основа на посочените сведения, той няма да сгреши, защото няма да предпочете да вярва на поетите, които са възприели тези събития с преувеличения и са ги разкрасявали. Нито пък ще предпочете да вярва

108

на логографите, които са описали същите събития, като са дирили по-скоро насладата на слушателя, Много от тези събития, понеже не са изследвани, са станали вече с времето невероятни и баснословни. Но нека се знае, че според най-достоверните данни тези събития (факти) са възстановени дотолкова изчерпателно, доколкото позволява тяхната старинност.“ (Тукидид, „История на Пелопонеската война“, книга първа)

Когато обмисляхме как да поднесем фактите, които показват, че в древността славяни не са съществували, същевременно си задавахме и въпроса: „Нужно ли е да се пише за нещо, което повечето от хората още според заглавието ще отхвърлят като вероятно?“ Подобни въпроси си задавахме и за отворения херметизъм като култура, както и за про-изхода на (прото-) българите. Освен това философите и психоаналити-ците отдавна са доказали, че човешкият мозък, по природа, се отнася доста консервативно към константите: „За него (глупака; К. К.) светът не е загадка…Не си задава въпроси, защото има само отговори – кате-горични и окончателни…“ (Карталов, А.; „Страхът“).

Другият голям въпрос бе породен от становището на по –възрастни хора, които реагираха със следните реплики: „Защо ни отнемате мина-лото? Защо обезсмисляте живота ни? Толкоз години са ни учили едно, а сега излиза, че всичко е било лъжа?“

Дали е лъжа не можем да кажем. Предполагаме, че много от учени-те действително са търсили познанието за този клон от дедите ни, кой-то казваха, че е участвал при оформянето на народността ни? За съжа-ление, както пишат дори древни историографи, историята, като преми-нали събития, често има едно лице, докато в книгите на тези, които я отразяват добива съвсем друго. Това се получава от една страна, заради факторите, които Тукидид отбелязва в цитирания пасаж. От друга страна често има вмешателство от вън, което променя текста на исто-риографа и не на последно място политическата конюнктура, която изменя истината заради користни цели.

Трябва да отбележим, че и науката, както всяко нещо на този свят търпи развитие. Оттук следва и другият въпрос: „Да премълчим ли новата гледна точка, само защото тя може да смути спокойствието на част от обществото или на отделни хора?“ За последното вече сме убе-дени, че само истината може да ни направи свободни, както се казва и в „Библията“. По тази причина отхвърлихме от себе си всякакви тер-зания свързани с тези етични питания и се заехме с книгата, която за-почва с въпроса Кога се появява терминът славяни?

109

Ако се заровим из вековната книжнина на много народи, не може да не открием, че в древността етноним славяни липсва. Той се появява едва в края на XVIII в., когато книжовниците на Московска Рус, по времето на Екатерина II, масово започват да сменят терминът, слове-ни от по-старите ръкописи, преиначавайки го в славяни, създавайки нови преписи на произведенията. Два века преди това, названието, което изследваме, попада на благодатна почва сред чешкия народ, кой-то е започнал своето Възраждане. В борбата си да се отделят от Авст-ро-Унгарската империя, чешки будители изнамират този неологизъм като най-подходящ. То ги противопоставя етнически на другите в тази империя, а същевременно прави съпричастни към тяхното дело много от източните народи с тяхната участ. „…теориите на Мавро Орбини (в книгата му „Царството на славяните“; К. К.) имат по-скоро отбрани-телен характер и са насочени срещу повсеместното италианско надмо-щие в духовния живот на Дубровнишката република. В тези условия е разбираем стремежът не само да се изтъкват подвизите и заслугите на хърватите, но и да се потърсят възможни съюзници в лицето на други народи. В тази плоскост съгражданинът на Мавро Орбини Паоло Джорджи (Павел Джорджевич) стига до там да уверява, че дубровча-ните и българите говорели един език.“ (Цветков, П., „Славяни ли са българите“) Руските управляващи обаче заимстват новосъздадения „древен“ етноним, като го превръщат в своя мегаломанска, политичес-ка идея. „В същия дух Екатерина II изразява и убеждението си, че всички тези народи (включени в панславистката идея на Русия; К. К.) „ще приемат с нужната благодарност всемилостивата наша грижа за тях и като си припомнят славата на своите прадеди, преселени от Русия в сегашните им земи, гдето основали разни царства и изпълнили вселе-ната със звуците на своето оръжие и затова са наречени справедливо славяни, ще докажат в действителност, че и те, при всичките ги пос-тигнали ги нещастия, не са се лишили от наследствената храброст и висота на мисли“. Както се вижда, в приведения откъс отново намира-ме и типичен пример за „пославянчване“ на неславянски народи и страни – Молдавия, Влахия, Мунтания, България и Албания.“ (Мос-ков, М., „Именник на българските ханове (ново тълкуване)“)

Това са едни от малкото открития на различни колеги, които доказ-ват, че терминът славяни действително се появява едва през XVII в. Те обаче ни бяха достатъчни, за да се заемем с темата и да проучим, защо в учебниците ни по история, в научни публикации и дори в академични издания доминира възгледа, че българската народност е създадена от

110

романизирани траки, голяма маса славяни, която претопила мал-ката ордица от прабългари, от които е останал само етнонима.

Замисляли ли сте се как бихте реагирали ако ви кажат, че в Родопи-те са живеели само араби, че траки никога не са съществували, че Бъл-гария не е основана от българи, че Москва е древната Атлантида и т. н., и т. н. ? Това са въпроси, които винаги биха занимавали учени. Затова ще предложим разсъждения за някои подобни ситуации в науката, продиктувани от възгледи на Стивън Хокинг, разсъждаващ по въпро-са за неправилно интерпретиране на научни проблеми: „Какво би нап-равил човек, когато открие, че е допуснал подобна грешка?(по посоче-ния въпрос; К. К.)Някои никога не биха си признали, че са сбъркали, и биха продължили да търсят нови, често взаимно изключващи се аргу-менти в своя подкрепа както Едингтьн се противопостави на теорията на черните дупки. Други ще твърдят, че преди всичко никога не са поддържали неправилния възглед или ако са го подкрепяли, то е било само за да покажат, че е несъстоятелен. На мен ми се струва много по-подходящо и по-малко смущаващо, ако публично признаете грешката си. Един такъв добър пример е Айнщайн, който нарече космологичната константа, въведена от него при опит да изгради статичен. модел на Вселената, най-голямата грешка в живота си.“ (Ст. Хокинг, „Кратка история на времето“)

Древни историографи, както споменахме вече, ни разясняват, че действителната история не е политическата или тази, която е написана под въздействието на управляващите, а тази, при която са поднесени само събитията, като са премахнати прилагателни и определения.

Направихме този повторен намек, защото темата, върху която ра-ботим от дълго време е препредавана по най-некоректния начин от досегашната историография.

Няма славяни в древността и това е доста тъжна констатация за всички учени, които досега са писали за подобни племена. Затова се връщаме към корените, които „Славистиката“ предлагаше за този етноним. Те датират от времето на Индоевропейската прародина. Както посочихме в увода, този и още няколко други, термина също трябва да бъде преразгледан и коригиран. На тях сега няма да се спи-раме подробно, а само ще отбележим как е по-коректно, засега, да се трансформират. Досега историографите използваха езика, за да обос-новат даден родов, племенен, етносен или народностен субстрат. Спо-ред тези принципи на работа възникнаха псевдоустойчивите термини от рода на индоиранци, индоарийци, индогерманци и т. н.

111

Настоящия увод на последната част ни бе необходим, за да обосно-вем как семантично трябва да се възприема, често използваният тер-мин, стари българи. Той фиксира групата от племена, които продъл-жават да се придържат към (прото-) българската култура, но се зав-ръщат от Азия обратно в Европа. Установяват се първоначално около Северното Причерноморие като древни българи. Контактите им със същинските траки са постоянни, а времето е от III-и в. пр. Хр. В сре-дата на II-и в. те създават Авитохолова България. Заселването им по Балканските територии и консолидирането с траките, оформя родова-та група, за която използваме термина стари българи.

За да обявим с категоричност извода ни за липсата на славяни в древността бяха необходими много сведения, най-вече от областта на изворознанието, археологията и езикознанието. Ще започнем с факто-логията, която са ни оставили древните автори. Може да прозвучи странно, но първото ни доказателство е от XIII в. и е тъй нареченото „Кратко житие на Климент Охридски“ от Димитър Хоматиан. До-ри ползваме преписа от Зографския манастир, който е от XV в.:

„Този велик наш отец и български светилник бе по род от евро-пейските мизи, които обикновеният човек нарича българи и които бяха прогонени някога от ръката и мощта на Александра от Олимп при Пру-са към Северния океан и Мъртвото море. След много години те преми-нали с голяма войска Дунава и завладели всички съседни земи:

Панония и Далмация, Тракия и Илирик и голяма част от Македония и Солунско.

Оттук води потеклото си този преподобен мъж. Бидейки избран още от майчината утроба, подобно на Самуила, да (служи) богу и още от младенчество възлюбил боголюбивия живот, той пръв заедно с бо-жествените (мъже) Наума, Ангелария и Горазда с прилежание изучи свещеното писание, което с божие съдействие бе преведено на този български език от Кирила, истински богомъдрия и равноапостолен отец и пръв, заедно с великия Методий, учител на мизийския народ в благоверие и православна вяра.“

Това е единственият текст, открит досега, който посочва откъде е гена на славяните, независимо, че в самото житие термин славяни лип-сва. Преселвайки се край Балтика тези племена пренасят със себе си и топонима, откъдето идват, налагайки го като етноним на едно от двете им основни племенни групи – пруси. Досега не съм срещал в някой научен труд обаче прусите да бъдат обявени за славяни, независимо, че те са родственици с венетите. Сакралността на този топоним се забе-лязва при новото преселение на венетите, този път от Балтика към Бал-

112

каните. Както пише Димитър Хоматиан те се установяват в днешна Македония, но вече под името „мизи сиреч българи“. По същото време Охридското езеро, започва да бъде наричано от тях Пруса. Така можем да проследим как древният топоним, преминал през топоним е съхра-нен на друго място вече като хидроним. Прогонените от планината Пруса в Мала Азия са били част от тракийските мизи, витини, фриги и гали (=галати). Те дотолкоз са се били сляли около планината, че не е могло да се каже кой от кои е („1. Както беше споменато по-напред, с витините откъм юг граничат мизите и фригите, живеещи около тъй наречения Мизийски Олимп…2. Тези области, както аз неряд-ко посочвам, дотолкова са се смесили една с друга, че дори е неяс-но, явяват ли се области около планината Сипила, които древните са наричали Фригия, отчасти Велика или Малка Фригия, затова Тантал се нарича от фригите и Пелопс, и Ниоба. Както и да е, смесването е очевидно. „Страбон“; „География“; книга XII; VIII).

Едно от местата, където са изселени е до Северния океан. Това е районът, който славистиката предлага като местонахождение на прас-лавяните. Като такива племена се разглеждат венетите. Ето и сведение на един древен автор, който подробно пише за тази група от племена:

„8. Това племе – венетите – има най-голямо влияние по цялото крайбрежие на тези земи (в западната част на Келтска Галия, по-късно на Лугдунска Галия. Племенната територия на венетите била разположена на южния и дълбоко врязан бряг на Арморика в сегашната област Морбихан. Венетите се занимавали усилено с мореплаване и поддържали оживени търговски връзки с Брита-ния; бел. пр.). Те имат най-много кораби, с които навестяват по море редовно Британия и по знания и по опитност в мореплаване-то превъзхождат всички галски племена…

9. Цезар…заповяда на първо време да се построят кораби на река Лигер, която се влива в Океана, а от провинцията да се набе-рат гребци, моряци и кормчии. Тези разпореждания бяха бързо изпълнени и доколкото годишното време позволяваше, той самият се отправи при войските си. Венетите, а също тъй и останалите държави бяха уведомени за идването на Цезар… Най-големи гри-жи полагаха за подготовката и привеждането в бойна готовност на флотата си, но още повече се надяваха ха естествената защитеност на страната. На последното обстоятелство те разчитаха твърде много, защото знаеха, че пътищата по сухо са прекъснати от широ-ки речни устия и че нашето корабоплаване е възпрепятствано от непознаването на местността и от малкото на брой пристани-

113

ща…Възприемайки този план, те укрепиха своите селища, насъб-раха в тях зърнени храни от нивята, а възможния най-голям брой кораби докараха във Венетия, откъдето се знаеше, че Цезар ще започне военните действия…“ (Гай Юлий Цезар; „Записки за Гал-ската война“; книга трета)

Тези сведения на Цезар, в частта им за местоположението на Вене-тите, се потвърждават и от Страбон в неговата „География“: „книга IV; IV; 1. След споменатите племена следват останалите племена на белгите, живеещи на брега на океана (Северно море; К. К.); от тях на първо място са венетите, които се сражавали с Цезар в мор-ска битка…“

При тези двама автори, чиито произведения са от I в. родината на Венетите не е в Балтика, а в района на днешния полуостров Бретан във Франция. Независимо, че част от тези Венети остават по земите си като гали, то не се е появил учен досега да ги обяви за праславяни.

През II в. Клавдий Птоломей пише в своето съчинение „Геогра-фия“, следното: „Сарматия е заета от твърде големи племена вене-ти по протежение на целия Венедски залив, над Дакия господстват певкини и бастарни.

Сведение на Амиан Марцелин показва, че през IV в. венетите от-ново слизат на юг, установявайки се в центъра на Европейска Скития. Не може да не направи впечатление, че той пак ги назовава витини или видини.

Творилият првез VI в. Йордан, в произведението си „Romana“ ни е оставил много подробно описание на северните земи населявани от венетите, техните разклонения и граничещите с тях племена: „34. Всред тях е Дакия, защитена околовръст от стръмните Алпи във вид на венец. От лявата им страна, която е обърната към север, и от началото на река Вистула живее върху огромно пространство многолюдният народ на венетите. Наистина техните имена се ме-нят според разните родове и места, но те се наричат главно скла-вени и анти. 35. Склавените обитават от Новиодунум и така наре-ченото Мурсианско езеро чак до Данастер и на север до Вистула; блатата и горите им служат за поселища. А антите, които са най-храбри от тях, живеят от Данастер чак до Данапър, гдето се извива Понтийското море. Тези реки отстоят една от друга на много дни път. 36. До брега на океана обаче, гдето водите на Вистула се изли-ват през три устия, обитават видивариите, които са сбирщина от различни народности. Зад тях есити, един съвсем миролюбив на-род, заемат също брега на Океана. На юг от тях се намира извън-

114

редно храбрият народ на акацирите, който не познава земеделието, а живее от скотовъдство и лов. 37. Отвъд тях, над Понтийско море, се простират местата, обитавани от българите, които са станали твърде известни поради лошите последици от нашите грехове. От-тук вече следват хуните, които като някакво буйно коренище от най-храбри племена са създали двойна напаст за народите: едни от тях са наречени алциагири, а другите – савири.“

От посочените сведения, става ясно, че след II в. насам, Венетите, или поне част от тях са се поселили действително в земите на Прибал-тика.

Но нека сега да приемем позициите на официалната „Слвистика“ и особено на учени като Менгес, Нидерле, Суровецки, Шахматов и Шафарик. Според тях Венетите са праславяни, които са се разделили на три големи групи. Южната, както ни уверяват, дошла на Балканите. При представените сведения от древни автори обаче веднага възникват въпросите: Защо не са създали нито една славянска държава? Защо не са създали нито една славянска култура?

Естествено, славистите определят като южнославянски държави България, Сърбия, Черна гора, Словения, Босна и Херцеговина, Хър-ватско, но както ще се убедим с по-сетнешната фактология, че това е вярно.

От сведенията на Димитър Хоматиан научаваме, че връщайки се южно от Дунав Венетите се нарекли „…мизи, сиреч българи. „Ако „славянското море“ е решило да приеме названието на местното насе-ление, то по-реално е да се самоназове траки, тъй като това са най-многобройните племена по тези земи (виж Херодот). В по-лошия слу-чай можеше да приеме името хуни, защото Калиник, ученикът на Св Хипатий отбелязва: „…хунският народ дотолкова нарастна, че зае повече от сто града в Тракия.“

Като си припомним и описанията на Цезар и Страбон, че венетите са изключително способни в морските битки и са най-многобройни от източногалските племена, защо преминавайки южно от Дунав те не създават ВЕНЕДИЯ, нали на север имат държава с подобно име, а потърсили помощта на някаква си „българска ордица“, за да ги управ-лява? Колкото и да му се е искало на някой да построи тази схема, длъжни сме да отбележим, че животът се ръководи от логика. Тъй че е изключено едно силно, развито и свободолюбиво племе като венетите само да иска да се подчини на чужди управници, които дори нямат достатъчно войскови потенциал, за да ги заставят да се предадат.

115

Всъщност, част от венетите се заселват в днешна северна Италия, където създават Венеция – град, който дълго време е съществувал и като държава. Никой учен досега обаче не си е позволил да изрази ста-новище, че този град-държава е бил славянски, независимо, че е създа-ден от „праславянските племена“. В самата Западна империя дори се появява Партия на Венетите, която е известна също като Партията на сините, тъй като са носили сини мантии-наметала.

А на Балканите се създава поредната България по една единствена причина:

1. Теофан: „Преминавайки отсам (южно; м. бел.) Дунав бълга-рите дойдоха при своите родни братя (има се предвид траки и ху-ни; м. Бел.).“

2. Димитър Хоматиан: „…преминали с голяма войска Дунава и завладели всички съседни земи: Панония и Далмация, Тракия и Илирик и голяма част от Македония и Солунско.“

3. Йордан: „В Долна Мизия, в Тракия или Македония отскоро българи живеят.“

4. Равенски козмограф: „В Мизия, Тракия и Македония само българи живеят“

5. Още през IV в., на картата на Блажени Йероним е изписано: „Mesia hec et Vulgaria“ (Мизия т. е. България)

6. Римска карта, на която са изобразени Балканските £ про-винции, поместена от Веселин Бешевлиев, още в първите векове на нашата ера, в района между Стара планина и р. Дунав, е отбе-лязана провинция…България. Съществуват провинции Тракия, Мизия, Европа, но няма провинция Славяния, няма провинция Гърция или Елада.

7. Г. Ценов: „…Юстиниан II през 685година…потеглил на война против Склавиния и България. Отблъснал излезлите му насреща българи и стигнал до Солун, където бил разбит от българите. Тук Теофан е нарекъл Тракия Склавиния, а Македония – България.“

Тъй като отбелязваме и терминът склавини (склавени), трябва да подчертаем, че той няма нищо общо със славяни. Както недвусмислено подчертават няколко древни автора, между които и Прокопий Кеса-рийски Склавените и Антите са приели имената си по тези на двамата хунски принца Ант и Склавун. Споменатият византийски хронист, който работи през VI в., в книгата си История на войните“ ни е оста-вил и още важни сведения: „VII. 14. Тези народи – склавени и анти – не се управляват от един човек, но от старо време живеят демокра-тично и затова винаги общо разглеждат полезните и трудни рабо-

116

ти…Те не се различават помежду си и по външен вид: всички са снажни и извънредно силни. Телата им не са премного бели, нито косите им светлоруси, но и никак не клонят към тъмния цвят, а всички са възчервени. И те, както масагетите, водят суров живот и са напълно небрежни към себе си…Все пак те никак не са зли или коварни, но дори и в простотата си спазват хунския нрав.“

На пръв поглед е доста странно тези постоянни намеци за възприе-ти хунски имена, спазвани хунски обичаи и т. н. Може да изглежда странно само заради налаганата досега псевдотеория, според която хуните и българите са тюрки. Както отбелязахме по-напред в изследва-нето Склавените и Антите са от Венетите, Венетите пък са от Ви-тините. В средновековен български текст, носещ името „Имена на селища според Деяния на апостолите“, потеклото на Хуните също е изведено от Витините.

Тъй като в средновековните християнски текстове от старобългарс-ката група липсва терминът славяни, а се среща словени, нужно е вече да проследим и откъде води началото си той. Ще започнем с един от-къс от „Хрониката“ на Нестор: „ По мнозѣхъ же врѣмененехъ сѣли соуть Словѣне по Дунаiеви, кѫд есть ныне угорьска землiа и бол-гарьска.

И отъ тѣхъ Словѣнъ разидоша сiа по земли и призваша сiа имены своими, къдѣ с доше на каторѣмь мѣст; iако пришьадъше сѣдоша на рѣцѣ именемъ Морава, и прозваша сiа Морава, а дроу-зии Чеси нарекоша сiа; а се ти же Словѣни…и тако разиде сiа Сло-веньскый iазыкъ, тѣмьже и грамота прозва сiа словѣньская…“ Най-важното за нас сведение се съдържа в глава XX на произведение-тот: „Тоу бо Илюрикъ еiгоже доходилъ апостоль Павьлъ, тоу бо бѣше Словѣне первѣiе.“

Ето го и целият превод на Нестор на съвременен български език, за да се ориентираме по-добре във фактите, които ни оставя той: „След много време Словенете се заселиха по Дунава, където днес е угорската земя и бългърска.

И от тези Словени се разпръснаха по земята и се нарекоха с имена според мястото, на което усядаха; дошлите и преселили се на река име-нувана Морава, и си дадоха прозвище Морава“, а други се нарекоха Чеси; а ето тези Словени: Хорвати Белии и Србь и Хороутане.

Волахоми като налетели на Словените на Дунаийските (земи), и се заселили сред тях и започнали да ги насилват, Словените отишли и се

117

заселили при Висле, и се назовали с прозвището Лиахове други Лути-чи, или Мазовашане, или Помориане. Така че и тези Словени дошли и установили се по Днепру и нарекли се Полиане, а други Древлиане, защото се установиха в горите; а други живееха между Припет и Двина и се нарекоха Дреговичи, някои се заселиха на Двина и се нарекоха Полачане. Словенете пък, които се заселиха край езерото Илмериа, и изведоха прозвището на името си от него, и направиха град, и нарекоха го Нов Град, а други се поселиха по Десне, и по Сем и по Суле, и се нарекоха Север и така се разнесе словенският език. Затова и грамот-ността им се нарече словенска.“ („Норци еже соуть словѢне“; т. е. „Норците са също Словени“) И накрая преводът на последният пасаж от Нестор, който сме използвали, а именно: „Там бе поселен Илюрик, при него дохождал апостол Павел, те били първите Словени (Илюрик и хората му:К. К.).“

Тъй като Нестор поставя първите словени в Илирик, имайки пред-вид днешна южна Македония и Северна Гърция със Солунско, трябва да проследим какви по ген са били те. До V в. пр. Хр. територията е доминирана от траките. Към края на IV в. пр. Хр. хегемонията е на древномакедонският елемент. Апостол Павел обаче проповядва през I в., когато територията е в границите на Римската империя, но тя е съв-купност от много народности. За нашето проучване изключително важни са сведенията на няколко автора, между които на първо място са фактите оставени от Павзаний (II в. пр. Хр. в кн. X, IX, 7). Той ни раз-казва как тримата братя Керетрий, Болг и Брен, през 281 г. пр. Хр. из-лезли от три големи области около Кюстендил, София и Скопие (някои автори включват и четвърта област – Варненска) и нападат околните тракийски племена, като налагат господството си. Така например Ке-ретрий подчинява трибалите и другите траки живеещи край Искър. Брен, подпомогнат от Акихорий, напада Пеония и покорява всички, които живеят по горното течение на Струма и Варда. Болг сразява то-гавашния македонски владетел Птоломей и завладява Македония и Илирия (цяла днешна Албания). Пишещият през II в. пр. Хр. Павзаний определя тези братя и племената им, които са извършили споменатите събития през III в. пр. Хр., като гали. Както отбелязахме вече, по-късният, но изключително авторитетен историограф и географ, Стра-бон поставя знак за равенство между гали и галати. По негово време провинция Галатия, откъдето са излезли галите, продължава да същес-твува край планината Пруса в Мала Азия, докато галите, наричани вече и келти, са завзели почти цялата днешна Северна Европа. Тук е умест-но да подкрепим и тези учени, които изказват становището, че при

118

нападението на тримата братя, част от техните галски племена излезли от Варненско. За това твърдение ни дава основание следния латински документ:

„В която обширна Тракия са съществували големи държави, значителна част от които желаем да отбележим. По крайбрежието на морето…са Месембрия, Ерета, Одесос, Бизой, Тинум, Тириса, Калатис.“

Равенски аноним Най-вероятно държавата Калатис от цитирания аноним е галска

държава на брега на Черно море, на мястото, където днес се намира нос Галата.

За сведението, което ни оставя Павзаний, пишат и автори като Ди-одор, Юстин, Лексикона Свидас и др. Те обръщат предимно внима-ние на числеността на войските и формата на сраженията. Столетия по-късно (по време на нашето Възраждане) Поп Йовчо и Йеросхимонах Спиридон също отбелязват частично тези случки.

Но да се върнем към темата на нашето проучване. Част от галите на Болг, които като произход са древни траки, прехвърлили се в Мала Азия от българските земи след Троянската война, през III в. пр. Хр. окончателно се установяват в Солунско и Македония. Именно за тях Нестор споменава, че са първите словени от Илирик, когато апостол Павел през I в. отива и ги покръства. Тук обаче възниква доста същест-вен въпрос. Също през II в. Птоломей определя местоживелищата на Венетите (праславяните според официалната славистика) край брегове-те на днешна Балтика. В противовес на тях Нестор е категоричен в твърдението си, че от илирийските словени произлизат моравци, чехи, хървати, поляци, руснаци и др. Най-общо казано – всички, които днес славистиката определя за славяни с изключение на българите. По на-чина, по който ни предлага сведението „първи словени“ можем да нап-равим заключение, че това е вид християнско прозвище. Както отбеля-захме, тези племена са живеели по македоно-илирийските си земи поч-ти четири века, но никой, до приемането на християнството, не ги е назовавал словени. Това не е етническо наименование, а християнско прозвище. С приемането на новата вяра се променя и начина на преи-менуване на племената, когато се отделят или бъдат поведени от нов княз. До преди това, когато се раждат повече князе, всяка част от пле-мето взима името на този, който и се падне да я управлява. При Хрис-тиянството, тъй като основата на вярата е във връзката между Бога и човека (кръщаване с вода в Името на Отца и Сина и Светаго Духа), човека и земята (от пръст направен на пръст ще стане), то където се

119

засели племето приема името на новото място – река или местност, което е като символика на връзката му с Бог.

Уточнявайки, че словените в Илирия и Солунско са гали или гала-ти, както и че Галатия по това време още съществува като провинция, прегледахме как са представени събитията в Библията. Според възгле-дите на апостол Павел проповедта трябва да се предлага на народите на разбираем за тях език, защото само тогава словото Божие ще дос-тигне до хората. След столетия по същия начин мисионерства Свети Константин Кирил-Философ. Ето какво пише в „Деяния на Светите Апостоли“ гл. 16; 6. като преминаха Фригия и страната Галатийс-ка, те не бяха допуснати от Духа Светаго да проповядват словото в Асия. 7. А когато дойдоха в Мисия, опитаха се да идат във Вити-ния; но Духът ги не пусна.“

От този цитат можем да направим няколко много важни и от изк-лючително значение извода, свързани с нашето изследване. Преди да сторим това обаче ще подчертаем, че освен Галатия и Фригия, другият основен (но не последен) център на мисионерска дейност на апостол Павел е Македония и Солунско. Ето и нашите изводи:

1. Според философската концепция на апостола, той е допуснат да проповядва там, където хората разбират езика му. Следователно, във Фригия, Галатия, Солунско и Македония по негово време се говори почти един и същи език. Трябва отново да напомним, че част от галите на Болг са в Солунско и Македония, а че Фригите са изселници от бри-гите, част от които още си живеели по старите земи в Македония.

2. Витините, до които не е допуснат апостолът, са имали по-различен език. Нужно е да припомним, че от витините произлизат ве-нетите (от които са анти и склавени) и хуните.

Направихме това кратко отклонение от основата на темата към името българи, защото в следващите редове ще разгледаме още някол-ко основни лексикални белега, които Славистиката предлага като жа-лони при ориентирането в митологията и титулатурата на славяните. Започваме с „най-тачения“ и най-популярния Бог Перун. Понятието обаче е чисто тракийско, за което свидетелства и малък фрагмент от античен текст, в който се отбелязва дословно: „Като борова факла проблясна Перун“. Вижда се, че с Перун се отъждествява светкавица-та, но от по-късни автори се разбира, че с това прозвище траките отда-ват почит на Бога-мълния, останал в камъка (скалата). Богословите, занимаващи се с религията на славяните предават същите характерис-тики на славянския Перун, но 1. Славяни, както вече показахме, по това време не са съществували, и 2. този Перун се е почитал от галска-

120

та група, преди да стане словенска (сиреч преди да се покръсти), а не се открива при тъй наречените праславяни – венетите.

Останалите лингвистични проучвания доказаха, че това не е слу-чайно фонетично съвпадение на лексема с различна семантика в два езика.

Продължаваме с доста спорния от много гледни точки термин мир, който повечето от езиковедите, все още разглеждат като гото- (гето)-славянски. Примерите им с тази лексема са предимно във варианти, когато тя участва в многосъставни лични имена като Владимир (Бал-демар), Срацимир, Казимир, Вотимир, Добромир, Светломир, Дра-гомир и др.

Лексемата мир обаче е древно хунска (<хун-ну) владетелска титла, давана на управляващите в мирно време. Оттам са възникнали и вто-ричните значения като мир=не война, мир=покой, мир=светът на невраждуващите, мирянин= невраждуващ човек на Бога (на небе-то) и т. н. Тази титла още се съхранява в една етнически запазена част от групата хуни, а именно европеидното племе хунза, живеещо в столицата си Балтит в планината Каракорум. За него още през 1880 г. обстоятелствени сведения от етнографско-лингвистичен характер ни оставя американецът Мак Керисън. Почти сто години по-късно фреска експедиция прави още по-подробни изследвания, но не открива никак-ва промяна в начина им на живот, спрямо тази, която е описал амери-канецът. Това показва устойчивост в традициите, пазене на паметта, обичаите, нравите, а от своя страна начинът на живот осигурявал пове-че от 120 годишен живот на тези наши рижекоси и синеоки роднини. Те все още титулуват владетеля си мир.

След Александровата македонска държава започва завръщането към родните земи на тези, които някога са се отделили от (прото-) тра-ките и са разнесли култура сред други племена.

Феноменът на завръщането на (прото-) българските племена е поз-нат в науката като голямото преселение на народите. Будиската група започва движение по пътя на махалото, първо чрез масагетите ІV–І век пр. н. е. При отделянето им от Азия и заселването им в северен Кавказ, групата се преименува на сармати. Когато част от тях заедно с кимери и с траки от Мала Азия се заселват край днешна Балтика, от ІІІ–І век пр. н. е., това място е наречено Втора Сарматия, Сарматски океан, а заливът – Венетски. Първите сармати край Кавказ след разделянето на две приемат названието алани.

В „Лiтопис Гадяцького полковника Григорiя Грабянки“, за-вършен през 1710 г. се разказва историята на Полша, както и полския

121

народ от времето на Ной до написването на хрониката. От него се раз-бира, че поляците се считат за потомци на най-големия Йафетов син Гомер или потомци кимерови. Става ясно, че кимерите заселили земи-те от Черно море до Швеция включително, като са взели дейно участие при сформирането на всички народи из тази територия. На пръв поглед доста странни твърдения. Но всички полски сведения се потвърждават и дори се обогатяват с допълнително информация от намерената от нашето звено литовска „Кроника початку и назвиску Литвы, и о кнзех литовскихъ, и о дђлахь ихь, из сториков полскихь и рускихъ собранная през того жь иеромонаха Феодосия Сафоновича, игуме-на Михаилского золотоверхого, Киевского року 1673“. Съчетавайки двата текста разбираме, че кимерите са поселили земите северно от Черно море, Литва, Жмуда, Швеция, Готия, Алано-хазрското възвише-ние и земите на много народи, които по-късно, като словенски, ще се изселят от Илирик и ще се поселят край различни реки, покровителст-вани от кимерите. Тези кимери, както свидетелства и едно от ранните знамена на Литва, са носители на руническа писменост. Тук е мястото да допълним още два факта. В „Бехистунския надпис“ в единия език, в който е дадено името кимери (=гимараи), в другия език съответства името на племето саки. Саките от своя страна са сред протобългарския средноазиатски клон, който дори влияе върху създаването на тюрките. Затова като кимери те също могат да носят руническа писменост. Дру-гият важен факт е, че различни антични автори наричат саките мизи.. Един вид появява се етноним, който е обвързващ между българи саки и кимери.

Когато групата на българите-хайландури, се завръща от Кушанска-та империя, част от нея се заселва край северното Причерноморие, друга нейна група продължава заедно с кимерите на Запад. По пътя си кимбрите се отделят от кимерите и, заселвайки се в Алпите стават ос-нова на бъдещата швейцарска народност. Кимбрите, продължаващи на Запад се заселват на Британските острови и създават уелската народ-ност. Хайлендрите продължават още на Север и са една от двете групи формирали шотландците. Цялостно кимерите достигат до Испания, пренасяйки по пътя си свещения термин Иберия (Хиберния). Първата Иберия е била в днешния Кавказ. Втората с това име е Албания, а се-гашният Иберийски полуостров е територията на Испания и Португа-лия. Хиберния е древното име на Шотландия, което жителите £ изпол-зват и до днес. Повече от половината фамилии в Португалия са Гима-раиш, което на един от използваните (прото-) тракийски български езици в Средна Азия, както и при кимерите, се превежда – Кимерови. В

122

България в няколко района все още се срещат местности с название Кимера. Тъй като това племе е част от траките – Мизи, то можем да кажем, че именно тази група племена участва във формирането на по-вечето западноевропейски народности. Друго голямо завръщане от Средна Азия е това на (прото-) българското племе бавари и други. Пре-сичайки цяла Европа от Изток на Запад, тези племена остават свои подгрупи от Германия до Ирландия, като участват във формирането на почти всички народи по тези земи. Това са част от германци, белгийци, французи, испанци, ирландци. Както пишат средновековните автори Айнхард и Фридигер, княз Балгер поселва баварите в едноименната днес германска област. През една мрачна нощ франкския крал Даго-берт избива почти всички от тях, като само малка група се спасяват при българите на Алцек в днешна северна Италия. По този начин в Герма-ния изчезва арийското потекло.

От арийското владение Согдиана се изселва главното племе, което заема полуостров Крим, след което в античните и средновековни текс-тове („Църковна история“ на Евсевий Кесарийски, „Християнска топография“ от Козма Индикоплевст – VІ век, „Законодателство-то“ на император Юстиниян Велики, известно като „Corpus iuris civilis“) е отбелязван като Оногурско епископство с централен град Согд. Най-популярна е историческата карта на Балканския полуостров, Черно море и Мала Азия от Кристоф Вайгел (1720 г.), която е копие на по-древен изчезнал оригинал.

„През това време трима братя от Вътрешна Скития, които водеха със себе си 30 хиляди скити присигнаха след един поход от шесдесет и пет дни, преминавайки през бродовете отсам планината Има-он…Когато те стигнаха до границите на Ромеите един от тях, взе десет хиляди мъже, отдели се от своите братя и премина през Танаис в посо-ка към Данубис(…) другите двама братя –дойдоха до земята на Алани-те, която се знае като Берзилия, …Българите и Пугурите, които изгра-диха жилищата, по-рано бяха християни. Когато чужд народ завладя тези земи, бяха познати по името на по-стария брат, наречен Казариг.“ (Златарски, В. ст.; „Известието на Михаил Сирийски за преселени-ето на българите“)

„По това време тръгнаха от Вътрешна Скития трима братя с 30 хи-ляди скити. И те идваха…И когато те стигнаха до границите на Рома-йе, един от тях, чието име беше Булгарис, взе 10 кораба и премина през река Танаис и се установи на стан между реките Танаис и Дану-бир…въпреки, че те бяха Скити, Ромайе ги наричаха Българи. Тогава тези двама други братя стигнаха до страна Алан, която е Барсалия…Те

123

(Българите и Пугурите) бяха преди християни, а сега са наричани Ка-зарайе по името на най-възрастния брат…“ („The Chronografy of Gregory Abu’l-Faraj…commonly known as Bar Hebraeus, 1225-1286“)

Средновековните автори предлагат основното сведение, че от пла-нината Имаус се изселват българи (І век пр. н. е. – І век), чиито двама князе носят имената Булгар и Хазар. След установяването им северно от Черно море те започват да управляват като отделни владетели свои-те подплемена. Така по името на предводителите си източностоящото племе се преименува на булгари, а отседналите на запад са хазари, но и двете групи са българи. Досега в историографията се разглеждаше вер-сията, че планината Имаус е Памир. Голяма е вероятността обаче това да е Имаус в Мала Азия (която до преди няколко века бе автономното българско владение, в сърцето на Османската империя), известно с името Коня. Тъй като Имаус, след преселението на тези българи, се свързва с Хипийските планини (известни като Конските планини), където е новото местожителство, то можем да приемем, че преселение-то от Мала Азия е по-вероятно, отколкото от Памир. Това е последното преселение, след което започва формирането на европейската Българс-ка държава. През І век племената булгар, хайлендър, хонугондур, оно-гур и други български групи, приемат християнството от апостол Анд-рей. От своя страна българите хазари остават старозаветници. Незави-симо, че има и преселили се племена от Средна Азия, които са с друга вяра, всички те се консолидират и през ІІ век Канасувиги Авитохол създава Първата европейска Българска държава. Две са годините, спо-ред най-добрите изследователи – Георги Кръстев, Йордан Вълчев, Петър Петров и други, когато се е случило това. Независимо дали е 153 г. или 165 г. то държавнотворческият акт е налице и днешна Бълга-рия е призната като държава. Когато през VІІ век става битката пре-димно между хазари и хонугондури, тя е изключително на верска ос-нова, а не война между отделни народи (държави). Канасувиги Испе-рих (Аспарух) запазва западната половина на държавата под свое уп-равление, като я разширява на юг, завладявайки и земи от Балканите. Това показва, че той не създава нова държава, а само разширява преде-лите на съществуващата вече. Затова е необходимо вече да се приеме позицията, че Дунавска България е продължение на Авитохолова, а не нова държава. След разгледаната битка възникват още шест държави с български ген, като повечето от тях се назовават България – Котрагова (Волжка), Черна (около днешен Киев), Куберова (днешна Македония), Алцекова (първоначално Бавария, след това северна Италия), Хазария (днешна източна Украйна и северен Кавказ) и Вътрешна България

124

(между Хазария и Авитохолова) с кратък период на съществуване. Сведения за тях се съдържат в „Елински и римски летописец“ (част-та наречена „Именник на българските князе“), българския летопис „Сказание за дъщерята на хана“, записан от Микаил Бащу ибн Шамс Тебир (ІХ век), византийски хроники („Византийски топарх“, Х век), отбелязаните вече две литовски, арменската география „Ашха-рацуиц“, арабски автори – Ибн Фадлан (ІХ век), Абу Ал Гарнати и в други текстове.

Чрез ген и култура (прото-) българите, бидейки преди това (прото-) траки, създават всички, съществуващи днес важни генетични връзки между народите.

Подобен финал бе необходим, за да се превърне във вид мост към НЕБЕТО ПОМНИ IV. В него ще бъде разгледан специално (древно-) българският ген в европейските народи и (прото-) тракийската култура в Средна Азия, която е основа на много от възникналите антични дър-жави.

125

БИБЛИОГРАФИЯ

Абат Дюбоа, „Бит, обичаи и обреди на индусите“, Т. III, С., 1995. Акимушкин, И. По пътеките на легендите. С., 1991. Акишев, А., „Искусство и мифология саков“, Алма-Ата, 1984. Ал-Бируни, „Избранные сочинения“, Т. I, М., 1950. Александров, Ив., „При извора на легендите“, С., 1994. Алешкин, В., „Социальная структура и погрбальный обряд древне-

земедельчиских обществ (по археологическим материалам Средней Азии и Ближнего Востока)“, Ленинград, 1986.

Алфорд, А., „Когато боговете слязоха“, С., 2002. Амиан Марцелин, „История“, Киев, 1906-1908. Ангелов, Д., „Образуване на българската народност“, С., 1971. Андреев, Ю. В. „Ранние форми урбанизации“, ВДИ, 1987. Антонова, Е., „Обряды и верования первобытных земедельцев Вос-

тока“, Москва, 1990. Аполодор, „Митологична библиотека“, С., 1990. Арнаудов, М., „Студии върху българските обреди и легенди“, Т. I–

II, С., 1972. Артемидор Далдиански, „Съногадания“, С., 1988. Ашхарацуиц. Ереван, (на арменски), 1971. Бадер, Н., „Древнейшие земедельцы Северной Месопотамии“,

Москва, 1989. Батаклиев, Г. „Антична митология“, С., 1989. Бахши Иман, „Джагфар тарихы“, Оренбург, 1993. Бейджънт, М. И Лий, Р., „Ръкописите от Мъртво море“, С., 1996. Бернек, Л., „Загадките на световната история“, С., 1996. Беседа на Петър Дънов (учителят Беинииса Дуно), държана на 24

април 1916. Бешевлиев, В., „Писма и документи на папирус“, С., 1985. Бешевлиев, В., „Първобългарите. Бит и култура“, С., 1984. Библия, С., 1993. Бовал, Р., „В подземията на Египет“, С., 2002. Богданов, Б., „Орфей и древната митология на Балканите“, С., 1991. Богданов, И., „Именник на българските ханове“, С., 1981. Бонгард-Левин, Г. М. „Древноиндийска цивилизация“, С., 1986 г. „Брахма-сутра“, Плевен, 1992. Буда, „Дахммапада“, С., 1998. „Бхагавад-гита“, Грьодинген, 1992. Бъчваров, К. „Неолитни погребални обреди“, С., 1993.

126

Бюргин, Л., „Тайното досие „Археология“, С., 2000. Вакарелски, Х., „Български погребални обичаии“, С., 1990. Ваклинов, Ст., „Формиране на българската култура“, С., 1977. Вакарелски, Хр., „Български погребални обичаи“, С., 1990. Величков, Ст. „Българите са най-страите поселници на Балканския

полуостров“. С., 1943. Венедиков, Ив., „Медното гумно на прабългарите“, С., 1983. Венедиков, Ив., „Златният стожер на прабългарите“, С. 1987. Венедиков, Ив., „Митове на българската земя“, Кн. Втора. Плов-

див, 1995. Венедиков, Ив., „Раждането на боговете“, С., 1992. Виктор, П. -Ж., „Бог и боговете са били хора“, С., 1982.

Вълчев, Й., „Календар и слово“, С., 1986. Вълчев, Й., „Календар и хронология“, С., 1994. Георгиева, Ив., „Българска народна митология“, С., 1983. Георгиев, Вл., „Траките и техният език“, С., 1977. Георгиев, Г., „Полезни изкопаеми по времето на траките“. С., 1987. Гергова, Д., „Обредът на обезсмърттяването в древна Тракия“. С.,

1996. Голийски, П., „Зиези, от който са българите“, С. 2003. Гочева, Зл., „Завещано от траките“. С., 1987. Грийн, Б., „Тъканта на космоса“, С., 2005. Гумилев, Л. „Древние тюрки“, М., 1993. Гумильов, Л., „Сочинения“, (История народа хунну), Т. IX–X, М.,

1998. Данов, Хр., „Древна Тракия. Изследвания върху историята на бъл-

гарските земи, Северна Добруджа, Източна и Егейска Тракия от края на IX до края на III в. пр. н. е.“, С., 1969.

Деникен, Е., „Пътуване до Кирибати“, С., 1993. Дечев, Д., Кацаров, Г. и др., „Извори на старата история и геогра-

фия на Тракия и Македония“, С., 1949. „Дзен Будизъм“, С., 1991. Димитров, М., „Древната българска цивилизация“, С. 1995. Динков, Б. „Етруската загадка“, С., 1984. Добрев, П. „Българските огнища на цивилизация на картата на Ев-

разия“, С., 1998. Добрев, П. „Българи, тюрки, славяни“, С., 1996. Добрев, П. „Езикът на Аспаруховите и Кубратовите българи“, С.,

1995.

127

Добрев, П. „Необясненото и необикновеното в ранната българска история“, С., 1993.

Добрев, П. „Светът на прабългарите“, С., 1994. Добрев, П. „Сказанието на Авитохоловите хуни“ С., 1997. Добрев, П. „Стопанската култура на прабългарите. С., 1986. Дорес, Ж., „Тайните ръкописи от Египет“, С. 1998. Дроснин, М., „Библейския код1 и 2“, С., 2005 Дунов, З., „Загадката на великото начало“, С., 1985. Дуриданов, Ив., „Езикът на траките“, С., 1976. „Евангелие от Юда“, С., 2006. Еврипид, „Вакханки“, С., 1914. Егише, „История. О Вардане и войне армянской“, Ереван, 1971. Ейду, Анри-Пол. Истини и загадки на археологията. С., 1976. Елиаде, М., „История на религиозните вярвания и идеи“, С., 1997. Елиаде, М., „Митът за вечното завръщане. Архетипи и повторе-

ние“, С., 1995. Захариева, Л., „Мегалитни архитектурни паметници в България и в

други страни“, С., 1999. „Извори за старата история и география на Тракия и Македония“,

С., 1915. Илиев, В. „Пътят на българите“, С., 1997. Казанджиев, Б. „Мавзолеят в Халикарнас“ Сп. Спектър. 1973. Каменов, К., „Ключът на Енох“ (Ключът на пътя към знанието)., П.,

2006. Каменов, К., „Небето помни, част II Бог вижда“, П. 2007. Каменов, К., „Траките и българите – най-ранните християни, част

първа“, П., 2009. Каменов, К. „Унищожената археология и информацията, която ни

остави тя“, Пловдив, 2007. Ковачев, Й. „Принос към историческата карта на България“, С.,

1927. Кенън, Д., „Исус и есеите“, С., 1998. Керам, К., „Богове, гробници, учени“, С., 1988. Керам, К., „Книга на мъртвите“, С., 1994. Константин Манасий, „Хроника“, С., 1992. Кремо, М. & Томпсън, Р., „Тайната история на човешката цивили-

зация“, С., 2002. Кръстев, Г., „Символи от боговете“, Монтана, 1993. Ксенофонт, „Исторически съчинения“, С., 1984. Ксенофонт, „Киропедия“, С., 1995.

128

Ленокс, Дж., „Погребала ли е науката Бог?“, София – Москва, 2005. ЛИБИ, Том I, С., 1958. Лозанова-Станчева, В., „Мито-ритуалният комплекс на тракийски-

те котитии“, С., 1993. Лосев, А., „Античая мифология в ее историческом развитии“, Мос-

ква, 1957. Массон, В. М. „Проблема древнего города и археологические па-

мятники Северной Бактрии“. – Древняя Бактрия. Ленинград, 1974. Массон, В. М. „Первме города (К ироблеме формирования городов

в среде ранне-земледельческих кульгур)“. – Новейшие открития совет-ских археологов. Киев, 1975.

Массон, В. М. „Формирование раннеклассового общества и воп-росы типологии древних цивилизации“. – Древний Воеток и античньги мир. М., 1980.

Массон, В. М. Неолит Южной Турции, – В; „Археология Старого и Нового света“. М., 1966.

Массон, В. М. „Экономика и социальны строй Древних обществ. Ленинград“, 1976.

„Махабхарата. Рамаяна“, С., 1972. Мелерш, Х. „Минойският Крит“. С., 1978. Мерперт, Н. Я. „К вопросу о связях Анатолии и Фракии в раннем

бронзовом веке“. – Sbornik narodniho muzea v Praze. 1/2, 1966. Мерперт, Н. Я. „Первий год работ Советско-Болгарской зкспеди-

ции“. – КСИА АНСССР“. 93, 1963. Мерперт, Н. Я. „Археологические исследовапия в Южной Болгарии

в 1963 г.“ – КСИА АНСССР. 100, 1965. Микаил Бащу ибн Шамс Тебир „Сказание за дъщерята на хана“, С.,

1997. Миков, В. „Принос към предисторическата култура у нас“. ИБАИ,

V, 1929. Минков, В., Георгиев, Г. Ил., Георгиев, Вл. „Надписът върху кръг-

лия печат от Караново – най-древната писменост в Европа“. – Архео-логия, 1969, кн. 1.

Москов, М., „Именник на българските ханове (ново тълкуване)“, С., 1988.

Мостович, А., „Ние от космоса“, П., 1990. Мошев, Ал. „Древните българи на Балканите преди Ас парух. Бог

Танграи и религията на българите“., С. 2002. Напърт, Дж. „Индийска митология“. С., 1994. Неделчев, Н. „Thracia libera“. Велико Търново. 1996.

129

„Неприсъхващи извори“, Пловдив, 1979. Неру, Дж. „Пробуждането на Индия“. С., 1983. Никитов, С., „Древните цивилизации“, С., 1986. Николов, Б., „Градешница“, С., 1974. Николов, Б. и Вл. Георгиев. „Наченки на писменост през халколит-

ната епоха в нашите земи“. – Археология, 1970. Николов, В. „Наблюдения върху плана на една раннонеолитна къ-

ща от Слатина“. – Във: Годишник на Археологическия музей – Плов-див, кн. IX, Пловдив, 1999

Овчаров, Д. „Прабългарската религия. Произход и същност“. С., 1997.

Омир. „Илиада“. С., 1971. Отец Ианкиф (Бичурин), „Собрание сведений о народах обитавших

в Средней Азии в древние времена“, М-Л., Т. I–III, 1950. „Орфей; Химни; Аргонавтика“, Пловдив, 1989. „Папирусът расте на скала“, С., 1997. Пеев, Д. „Открита ли е десетата планета?“ – Във: Наука и техника,

бр. 6, 1978 Першиц, Л. И., Монгайт, А. Л., Алексеев, В, П. „История первобы-

тного общества“. М., 1968. Пигулевская, Н., „Сирийские источники по истории народов

СССР“, М., 1941. Платон, „Диалози“, тoм I и ом IV, С., 1990. Плиний Млади, „Писма“, С., 1984. Пловел, Л,; Бержие, Ж.: „Утрото на магьосниците“; С. 2000 Попов, Д., „Богът с много имена“, С., 1995. Попов, Д. „Залмоксис религия и общество на траките“. С., 1989. Попов, Р. „Разкопки в пещерата Моровица“. ИБАД, т. III, св. II,

1913. Попов, С., Авитохол и Ирник. „Начало на българската държавност.

Варна“, 1999. Попов, С., „Българското име в библейски времена“. Варна, 2005. Попов, С., „Българската писменост – известна и непозната“. Варна,

2009. Примов, Б., „Бугрите“, С., 1970. Прокопий. „Тайната история“. С., 1983. „Раджа-йога“, Плевен, 1991. Раковски, Г., „Съчинения в четири тома“, С., 1988. Сарианиди, В., „Бактрия сквозь мглу веков“, М., 1984. Селешников, С., „История на календара и хронология“, С., 1985.

130

Сидоров, М., „Блъгариянството, религията на седемте“, С., 1997. Сичин, З., „12-та планета“, С. 2002. Смирнов, Ю., „Мустьерские погребения Евразии. Возникновение

погрбальной практики и основы тафологии“, Москва, 1991. Соколова, З., „Культ животных в религиях“, Москва, 1972. Спиридонов, Т. „Тракийският етнос проблеми на формирането и

развитието“. С., 1991. Стойчев, Т., „Археоастрономия“, С. 1998. Страбон, „География“, Москва, 1964. Съсълов, Д., „Пътят на България“, С., 1935. Табов, Й., „Падането на Стара България“. С., 1997. Табаков, Д., „Хоризонтът на познаниекто“, С., 1999. „Тайната история на монголите“. С., 1991. Танев, Т., „Българското везмо и изтокът“, С. 1941. Темпъл, Р., „Загадката Сириус“, С., 2000. Титов, В. С. „Неолит Греции“, М., 1969. Тихоплав, В. и Т., „Физика на вярата“, Варна, 2005 Тодорова, Х., „Каменно-медната епоха в България“, С., 1980. Тодорова, Х. и Вайсов, И., „Новокаменната епоха в България“, С.

1993. Топер, У., „Измислена ли е човешката история?“, С., 2000. „Три антични романа“, С., 1987. Тукидит, „Избрани страници“, С., 1988. Уайнбърг, Ст., „Мечти за окончателна теория“, С., 1999. Уйлкинс, У. „Митология на древна Индия“, С., 1993. Уолтьрс, Д. „Китайска митология“, С., 1995. Федоров-Давыдов, Г., „Статистические методы в археологии“,

Москва, 1987. Филов, Б., „Надгробните могили при с. Дуванлий, Пловдивско“, С.,

1934. Фишингер, Л., „Астронавти в древността?“, С., 1998. Флем-Ат, Р. & Уилсън, К., „Записки от Атлантида или разгаданите

мистерии“, С., 2001. Фол, А. „Тракия и Балканите през ранноелинистическата епоха“,

С., 1975. Фол, Ал. „Тракийският Орфизъм“, С., 1986. Фол, А. „Политика и култура в древна Тракия“, С., 1990. Фол, А. „Тракийският Дионис. Книга първа Загрей“, С., 1991. Фол, Ал. „Слова и дела в древна Тракия“, С., 1993.

131

Фол, Ал. „Скалата, конят и огънят. Ранна тракийска обредност“, С., 1994.

Фол, А. „Тракийският Дионис. Книга втора Сабазий“, С., 1994. Фол, А. „Тракийската култура казано и премълчано“, С., 1995. Фол, А. и Спиридонов, Т. „Историческа география на тракийските

племена до III век пр. н. е“, БАН. 1983. Фрейзър, Д., „Златната клонка“, С., 1984. Хокинг, Ст. „Кратка история на времето“, С., 1993. Хенкок, Г., „Знакът и печатът“, С., 2002. Хенкок, Г., „Следите на боговете“, С., 1998. Херодот, „История“, С., Т. I–II, 1990. Христов, Ст. „Храмът на бога Дионис – голямата загадка на Родо-

пите“, Сп. Спектър. 1973. Цангер, Е., „Наводнение от небето“, С., 1994. Цветков, П., „Славяни ли са българите?“, С., 1998. Ценов, Г., „Българите са по-стари поселници на Тракия и Македо-

ния от славяните“, С., 1908. Ценов, Г., „Кроватова България и покръстването на българите“, С.,

1937. Ценов, Г., „Препирните по народността на българите“, С., 1936. Ценов, Г., „Произходът на българите и началото на българската

държава“, С., 1910. Ценов, Г., „Произходът на хуните“, С., 1915. Ценов, Г., „Прокопиовите хуни и теофановите българи“, С., 1938. Цонев, П., „Хомокосмикус“, С., 1980. Чайлд, В. Г. „Древнейший Восток в свете нових раскопок“, М.,

1956. Чайлдрес, Д., „Технология на боговете“, С., 2002. Чилингиров, С., „Какво е дал българинът на другите народи“, С.,

1941. Чиликов, Д., „Балкански мистерии“, Пловдив, 1994. Чиликов, Д., „Миниенциклопедия. Навлизане в тайните“, Пловдив,

1994. Чиликов, Д., „Символи от боговете-прабългарски завет“, П., 1995 Чиликов, Д., „Тракийски тайни и загадки“, С., 1992. Чиликов, Д., Х. Протохристов. „Римският пантеон – архитектурно-

философски апотеоз на Дионисиевия култ“, сп. Наука и техника, 2002 Чохаджиев, С., „Ваксево. Праисторически селища“, Велико Търно-

во, 2001. Шкодров, Б., „Писмените знаци на българите“, Варна 2006.

132

Шкорпил, К. и Х. „Паметници. Разработване на кремъка в предис-торическо време“, БИД. Книга VII. 1892.

Щайнер, Р., „Отделните души на народите и тяхната мисия във връзка със северно-германската митология“, Стара Загора, 2000.

Юхас, П., „Геният на България“, Пловдив, 1986. Юхас, П., „Тюркобългари и маджари“, С. 1985. Ярулина, Т., „Волжка България и Европа“, С. 2008. Apollonius of Rhodes, „The Voyage of Argo“, London, 1969 Apuleius, „The Metamorphosis or Golden Ass and Philosophical

Works“, London, 1822 Bailey, D., „Balkan Prehistory. Exclusion, Incorporation and Identity“,

London & New York, 2000 Bendann, E., „Death Customs. An Analytical Study of Burial Rites“,

New York, 1930 Binant, P., „La prehistoire de la mort: Les premieres sepultures en

Europe“, Paris, 1991 Callimachus, „Hymns“, London and Harvard, 1969 Diodorus Siculus, „The Library of History“, Harvard University Press, Diogenes Laertius, „Lives of Eminent Philosophers“, London and

Harvard University Press, 1966 Eddington, Sir Arthur, „New Pathways in Science: Messenger Lectures

1934“, Cambridge University Press, 1935 Emery, Dr Walter Bryan, „Archaic Egipt“, London, 1972 „Epic of Gilgamesh“ and „The Gilgamesh Epic and Old Testament

Parallels“, University of Chicagi Press, 1970 Eriugena, Iohannis Scottus, „Perphyseon“, Dublin, 1968 Forde, Daryll, „African Worlds“, Oxford University Press, 1954 Hermes, „Thrice-Greatest Hermes“, London, 1964 Hesiod, „Theogony and Works and Days“, London, 1973 Hodder, I., „The Present Past“, London, 1982 Hodder, I., „The Domestication of Europe. Structure and Contingency in

Neolithic Societies“, Oxford, 1990 Huntigton, R. and Metcalf, P., „Celebrations of Death“, Cambrige, 1979 James, E., „Myth and Ritual in the Ancient Near East. An

Archaeological and Documentory Study“, London, 1958 James, E., „The Cult of the Mother-Goddess“, London, 1959 James, E., „Prehistoric Religion“, New York, 1963 Josephus (Flavius Josephus), „The Works of Flavius Josephus“,

London, 1856

133

Korkuti, M., „Neolithikum und Chalkolithikum in Albanien“, Mainz am Rhein, 1995

Levi, G., „Religious Conceptions of the Stone Age“, New York, 1963 Mellaart, J., „Earliest Civilizations of the Near East“, London, 1965 Mellaart, J., „Excavations at Hacilar“, Vol. 1 and 2, Edinburgh, 1970 Middleton, J., „Lugbara Religion“, Oxford, 1960 Rehm, R., „Marriage to Death“, Princeton University Press, 1994 Thomas, J., „Understanding the Neolithic“, London, 1999 Van Gennep, A., „Les rites de passage“, Paris, 1909 Wiesner, J., „Grab und Jenseits“, Berlin, 1938 СБОРНИЦИ: АВС на етнологията. Т. 1. С., 1992. Българите в Северното Причерноморие. Т. 1-У1. С., 1995. Българското военно изкуство през феодализма. С., 1958. България и светът през вековете. С., 1982. Вестник древней истории. т. 1; 2; 3; 4. Москва. 1972. Годишник на археологическия музей Пловдив, Кн. IX, Сборник в

чест на 100-годишнината от рождението на Димитър Цончев, Пловдив, 1999.

Годишник на народния археологически музей Пловдив. Книга I. С., 1948.

Годишник на народния археологически музей Пловдив. II. Архео-логически вести. С., 1950.

Древние цивилизации востока. Ташкент, 1986. Известия на музеите в северозападна България. Том 21. Враца.

1993. Известия на музеите от южна България. Том 1. Пловдив 1975. Известия на музеите от южна България. Том 2. Пловдив 1976. Известия на музеите от южна България. Том 3. Пловдив 1977. Известия на музеите от южна България. Том 5. Пловдив 1979. Известия на музеите от южна България. Том 7. Пловдив 1981. Известия на музеите от южна България. Том 12. Пловдив 1986. Известия на музеите от южна България. Том 15. Пловдив 1989. Неприсъхващи извори документи и материали из историята на

Пловдив и Пловдивско. Пловдив, 1975. От Египта до Китая. Москва. 1998. Проблеми на древната обща история и култура. С., 1995.

134

Първи конгрес на Българското историческо дружество. 27-30 януа-ри 1970 година. Том първи. С., 1972. сп. Тракия. бр. 3. Пловдив. 1976.

XXXIV национална конференция по археология. Археологически открития и разкопки през 1988 г., Кърджали. 1989.

XXX национална конференция по археология. Археологически от-крития и разкопки през 1984година. Сливен. 1985.

Archeologicke rozhledy, Praha, XXXVI – 1984. 1. Archeologicke rozhledy, Praha, XXXVI – 1984. 2. Archeologicke rozhledy, Praha, XXXIX – 1987. 4. Childе, V. G. Тне urban revolution. – Тown Рlanning Reviw. 1950, vol.

XXI. Pulpudewa. Semaines Philippopolitaines de l’histoire et de la culture

thrace. 2. Plovdiv, 4-19 octobre 1976. Sofia, 1978. РЕЧНИЦИ: Асланов, М. Г. Пушто-русский словарь. М., 1985. Барроу, Т. Санскрит. М., 1976. Българска митология, енциклопедичен речник. С., 1994. Български етимологичен речник. Т. III – III. С., 1971-1989. Българско-албански речник. С., 1959. Глоти, А. Речник на карвелските антропоними. Тбилиси, (на гру-

зински език), 1965. Грюнберг, А. М. Язьж кати. М., 1980. Здельман, Д. М. Язгулямско-русский словарь. М., 1971. Мейланова, У. Будухско-русский словарь. М., 1984. Пахалина, Т. Сарнкольско-русский словарь. М., 1971. Персидско-русский словарь. Т. III – П. М., 1983. Пирейко, Л. Талмшко-русский словарь. М., 1976. Рерих, Ю. Тибетско-русско-английский словарь с санскритсками

параллелями. М., 1984 г, 1-1Х. Речник на редки, диалектни и остарели думи в литературата ни от

XIX и XX век. С., 1974. Русско-абазинский словарь. М., 1956. Русско-звзнкийски словарь. М., 1957. Русско-марийский словарь. М., 1966. Русско-пушту-дари словарь. М., 1983. Русско-таджикский словарь. М., 1949. Русско-тамильский словарь. М., 1949. Русско-чувашский словарь. М., 1956.

135

Селян, Е. Арменско-български и българо-арменски речник. С., 1980.

Среднеиранские язьтки. М., 1981. Тамильско-русский словарь. М., 1965. Трещенко, Н. Нганасанский язнк. Л., 1979. Тувинско-русский словарь. М., 1970. Сопоставительнм словарь дегистанския язнков. М., 1971. Хелимский, Г. Древнейшие венгерско-самодийские язмковне пара-

лели. М., 1977. Цинциус, В. Негидальский язмк. Л., 1982. Чеченско-русский словарь. М., 1981. Шмидт, О., Петров, Ф. Аварско-русский словарь. М., 1935. НАУЧНИ РАЗРАБОТКИ НА ПЕТЪР ДЕТЕВ: Преглед на праисторическите проучвания в северните склонове на

Родопите. Разкопки на Небеттепе в Пловдив през 1969. Опит за различаване на неолитните брадви от длетата, теслите, мо-

тиките и палешниците. Разкопки на Небеттепе в Пловдив Праисторически накити в Пловдивския народен археологически

музей. Материали за праисторията на Тракия. Характерни черти на глинените съдове от Бронзовата епоха. Энеолитические модели мебели из Болгарии. Каменни боздугани. Селищна могила Разкопаница. Отпечатък от известията на Архео-

логическия институт. XVII. 1950. Разкопки на селищна могила Ясатепе в Пловдив през 1959. Материали за праисторията на Пловдив. Massues de Pierre. Olityczne modele mebeli z Bulgari. ИНТЕРНЕТ АДРЕСИ: http://www. sibir. bg/blog/PerlGem http://www. yosif. net http://aura-1. net/index. php/2010-01-23-14-05-51 www. astro. bas. bg

Константин Каменов

НЕБЕТО ПОМНИ III Етногенезисът от

(прото-) траки до българи

Българска, първо издание

Предпечатна подготовка: Цветелина Сотирова Печат и подвързия: УИ „Паисий Хилендарски“

Пловдив, 2011

ISBN 978-954-423-725-7