ЧАСТ ЧЕТВЪРТА: АЗ И ДРУГИТЕ, ЧОВЕШКАТА ОБЩНОСТ

2

Ангел Грънчаров

ИЗКУСТВОТО ДА СЕ ЖИВЕЕ Етика на достойнството

ЧАСТ ЧЕТВЪРТА: АЗ И ДРУГИТЕ, ЧОВЕШКАТА ОБЩНОСТ

Всички права запазени. Нито една част от тази книга не може да бъде размно-жавана или предавана по какъвто и да било начин без изричното съгласие на

автора.

Приложение на списание HUMANUS

ISSN 2367-6027 (Print) ISSN 2367-6078 (Online)

© Ангел Грънчаров Декември, 2015 г.

3

СЪДЪРЖАНИЕ: 1.Кои са те, другите? ………………………………………………….…………………3 2.Кой съм аз за тях? ………………………………………………………………..……7 3.Кои за мен са “чужди” и “свои”? …………………………………………………10 4.Защо се “сближаваме” и “отдалечаваме”? ……………………………………12 5.Трябва ли да съм “вежлив” с безличното? ……………………………………13 6.Кога съм свободен от другите? ………………………………………………..…15 7.За какво съм призван? ……………………………………………………………...16 8.Как “присъствам” в съществуването си? …………………………………...…17 9.Защо “пресъздавам” себе си непрекъснато? …………………………………19 10.Искам ли да ме ценят „по достойнство”? ………………………………….…20 11.Кога съм станал “зрял”? ……………………………………………………….…22 12.Оставям ли се да ме използват? ……………………………………….……….23 13.Трябва ли да се “нагаждам”? ………………………………………………….…24 14.Налага ли ми се да лицемеря? …………………………………………………..25

4

АЗ И ТЕ, Другите

“АЗ”, “ТИ” и “ТЕ” са трите значими модуса на човечността в нейната необ-

ходимост, субстанциалност. Тази последната задава фундамента на така многоли-ките човешки отношения, които тук се опитваме да разберем и “анализираме”, тя обус-лавя тяхната динамика. “АЗ”, “ДРУГИЯТ” и “ДРУГИТЕ” са трите сфери на проявление на човешкото, без които не може да се разбере човека, а тъкмо човекът е моята цел. След като дотук щрихирах първите две области, ми остава само третата – за да дос-тигна така желаната цялост. Ето защо нека се заема с нея – без да се бавя и отклоня-вам. Последното изискване, което сам си поставям, вече не е така трудно постижимо: предпоставките за това са налице, казаното дотук неимоверно ме облекчава, остава само “да бера плодовете”. А това, че започвам писането на тази част в една възхити-телна есен, която сияе зад прозорците на моята стая, ме импулсира неимоверно: вре-ме е да се берат плодовете, затова е есен, завършека на толкова упорития труд…

1.Кои са те, другите?

Казвайки “те” или “тях”, имайки предвид “другите” – какво всъщност казвам,

какво имам предвид? Наистина, кои са те – другите? Зад моето “те” стои една неразчленена, огромна потискащо сива “маса” от

деиндивидуализирани хора. Те са много, а срещу тях съм аз, един и единствен, също така незаменим. Казвам, че аз съм незаменим, те обаче са напълно заменими – именно като “те”, като безличните други. Аз обаче за тях съм също с нищо незабеле-жима част от другите, от гледна точка на другите аз не съществува, всичко е само и изключително безбрежната аморфност и неопределеност на “всички ние”, “всички заедно”, “общо взети” и пр. Аз като аз не мога да се примиря с отрежданата ми роля да бъда незабележима частица от скучното ние, от това “ние” лъха на разложение: в “месомелачката”, която смазва моята и индивидуалността на много други незаменими като мен “азове”, човешкото “излиза” в стройните “червейчета” (както в “каймата” на истинските месомелачки!) на униформеното “ние”, “всички ние”, другите но в този случай, без АЗ, спрямо който да се идентифицират даже и като “други”, те не заслужа-ват и името други!), това е именно смазаната и унизена безличностност на “колек-тива”, който по начало е враждебен на моята дразнеща го индивидуалност, на моята “аз-овост”, на моята горда и съэнаваща личностната си уникалност човечност. Другите, тъпото ние, чистата безличност са неизразителна масивност, която тегне на плещите ми и се опитва да ме смаже; аз като аз обаче съм принуден да се възприемам като титана Антей, носещ цялото небе на раменете си – нима това не е корена на конфлик-та, който непрекъснато чувствам, от който не мога да се избавя? Другите като врагове на моята азовост, уникалност, личностност и себестност са врагове и на моята свобо-да: аз себе си не различавам от свободата си, ние сме едно и също нещо, без свобода аз не съм и не мога да бъда аз, без моето съзнаващо се като аз битие няма свобода. Ако аз избера не себе си и не свободата си, ако аз вместо себе си избера другите, то с

5

това мен вече ме няма, морето на другите ме е заляло, потопило, увлякло в абсурдни-те си водовъртежи, удавило, изтрило от лицето на земята: в такъв случай аз вече не съм аз, аз съм станал “свършен човек”, аз като безлична другост съм станал друг, не себе си, мен повече ме няма, аз съм станал “нула”, “нищо”, празно място. Ако аз обаче непрекъснато избирам и препотвърждавам себе си, моето суверенно и свободно аз, то с това аз хвърлям ръкавицата на предизвикателството в тъжната мутра на “другите” и на “другостта” като такава, аз й обявявам война и се нагърбвам с понасянето на неудържимия, на бесовския й гняв: другите не понасят когато “някой си там” иска да е непрекъснато при своя аз , държи на това винаги да е себе си, не “нещо друго”. Ще спечеля ли нещо с този мой избор? Какво, впрочем, губя и какво печеля?

Онова, което съм презрял, което мразя, от което се отвращавам, от което (да призная!) понякога ме е и страх, от него аз не искам нищо да печеля. Нека поне сметки-те ми с него да са чисти: нищо не искам, но и себе си не давам, няма да се “преотстъ-пя” на другите и на презряната абстрактна “другост”. Искам само едно: да бъда оставен на себе си и на моята свобода – много ли е това? Аз съм готов да оставя всеки друг на него самия, в това и на избраната от него другост – това е толкова естествено. Мен другите като други не ме интересуват, аз не искам да им се меся. Но когато те като други и най-вече като много се опитват да ме тъпчат, да са нагло арогантни и агресив-ни спрямо моята самост, то аз съм готов да им дам отпор – нищо че съм сам, нищо че съм един, а те много. Прекрасно зная, че те това няма да ми го простят, тяхната аро-гантност е колосална, те се смятат за “непобедими” и “вечни”, те смятат, че силата е на тяхна страна - и може би имат известни основания, но тези основания аз ги презирам. Аз също зная, че ако те усетят моя страх, то натискът от тяхна страна ще стане неу-държим, моята гордост все пак ги респектира. Ето защо смелостта, моята отчаяна дързост е единственото, с което мога да ги победя, да ги направя жалки - и затова аз залагам най-вече на нея. Защото само така мога да остана аз, защото само така моето чувство за себе си няма да бъде унижено до краен предел, защото само така ще се запазя и няма да загубя достойнството си. Ако ме е страх, ще бъда загубен стопроцен-тово. Ако бягам, ще ме натикат пак в месомелачката си, защото лесно ще ме настигнат (в гръб те най-обичат да гонят, да преследват и да хвърлят прословутите си примки и ласа, също така им доставя удоволствие да забиват в гърбовете на бягащите хора и куршумите си!). Ако обаче се изправя лице в лице срещу тях, сиреч срещу тяхната безличност изправя своето лице, те ще се стъписат от неочаквания отпор на “червея”, което ми дава шанса да използвам изненадата в своя полза. Затова и “разумното” е просто да не се плаша, макар че месомелачката е страшничка, а беззъбата мутра на разярената “другост” е същинска бесовщина. Аз просто трябва да ги надхитря: макар че съм слаб, моята сила е в храбростта, в хитростта и в… изненадата. Важното е да съм аз и себе си, важното е да не искам да се разделям с тях…

“Адът – това са другите” – твърди Сартр в известната си патетична фраза, която въпреки това е истина. Напълно съм съгласен с него, за атеиста Сартр друг ад не може да има, на него обаче и този му стига. Нещо повече, изгодно му е това да е адът, но нищо, няма да бъда придирчив. По смисъл обаче е прав, другите са ад, не адът, а само “земен”, “наш”, “направен със собствените ни ръце”, “постигнат от всички нас” ад. Не вярвам в това, че “адът” може да бъде изтрит някога от лицето на земята, но

6

аз няма да позволя да ме тикат безнаказано в него, т.е. да правят (тъкмо те, вездесъ-щите други, другите!) живота ми ад. Даже и ако животът ми стане ад, то това трябва да е мое собствено постижение, а не тяхна заслуга. (Казват, че Дзерджински, един от устроителите на комунистическия ад на земята, обичал да казва: “Ако все още не сте арестувани, то не мислете, че това е ваша заслуга: то е наш пропуск.”) Другите, праве-щи своя ад, се обръщат един към друг с тъпото обръщение “другарю”, там, сред ска-паната им другост другояче не могат да се наричат: ако обаче не искам да им бъда “другар” (колко отвратително “прозвище”!), аз искам да бъда враг на тяхната самодо-волна “другарска общност” – понеже искам да бъда преди всичко друго човек.

Казаното по-горе не е проява на някаква прекалена “мизантропия”(както “другите” обикновено се опитват да го изкарат). Да мразиш другите в цялата им ли-шеност от личностност не е кой знае колко лошо, аз обаче не ги мразя, аз ги презирам, те ме отвращават. Същото обаче не мога да кажа за нито един човек от същата тази “маса” на другите – какъвто и да е той: аз никого не мразя, презирам и пр., стига той да е пред мен като друг (човек), но не като фантом на абстрактните други (“другите” в тяхната множественост, едноизмерна сивота, неразчлененост, масивност и пр. Други-те като такива не са сбор от този, плюс онзи, плюс трети и т. н. друг човек те не са съвкупност от индивиди, те са “маса” и значи са “чудовище”, в което няма нищо човеш-ко. В този смисъл мизантропията ми е изцяло чужда, в другите няма “антропоси”, няма човешки същества, те са грамада от безличие и от античовечност, която поради това не може да се мрази.

Но ето че тук ми се налага да се поясня. Ще дам такъв пример. Разхождам се по улицата на непознат град и пред мен, около мен, навсякъде

пълзи поток от хора. Аз никой не познавам, върху никой не отправям погледа си, аз само зная, че те са навсякъде около мен: това са другите. Аз непрекъснато чувствам присъствието им, аз от тях не мога да се избавя, дори и да избягам в планината, те ще бъдат там, пренесени от моето съзнание: щом от тях бягам, щом заради тях съм в планината, те все едно са “в мен” (което е по-страшно от онова “около мен”!). Този поток от хора гъмжи и щъка както в пространството около мен, така и в “социалната същност” на моето съзнание, което не вижда себе си по никой начин отделено от дру-гите. В момента, в който аз отправя погледа си към някой от тях, той мигом става друг човек, но в неразчленеността си от масата той е никой, за който и “хабер си ня-мам”. Откъснатият от конгломерата на другите друг човек вече може да е всякакъв, но той повече не е никой, аз съм този, който го изваждам с погледа си от небитието и така той за мене става човек (”нещо”, но не “нищо”). с такъв човек мога да вляза в каквито си искам отношения (или в отношения, които се получат!), докато с другите като цяло не мога да имам други отношения освен пълно неразбиране, освен споменатата изначална враждебност: те ме гледат предполагам, под вежди, а аз изобщо не ги гле-дам, те ме подтискат, аз обаче ги дразня. Те за мен са абсолютно деперсонизирана инертност (”маса”, “поток”, “сивота”, настръхнала срещу мен кой знае защо), аз за тях съм нещо, което трябва да бъде премазано: ако държи на гордостта си, че е суверенен аз. С много от тях (ако се захвана да ги “превръщам” чрез вниманието си в индивиди и човеци!) аз мога да имам даже дружелюбни отношения, с тях всички обаче не мога да имам друго отношение освен пълната им отчужденост от тяхната подобна на стена

7

“вкамененост”. Вярно е, че в неразчленения поток на другите се мяркат “лица” и сенки в една ужасяваща безизразност, те в това си качество са напълно заменими и неразчленими, те само тежат и тегнат на съзнанието ми – без да му дават нещо, без да го изпълват със смисъл. Ако другите си останат само такива (”никакви”!), те скоро ще успеят да превърнат съзнанието ми в “дупка”, в безпределна празнота, която нищо не разбира и на нищо не държи: ако обаче ме натикат в своята аморфност, с мен е свър-шено, аз ще бъда загубен. Те нещо си правят, уж са хора със своите грижи и занима-ния и пр., но “в цялата си съвкупност” другите нямат душа, не са индивид, те са само изпълнена с “норми” и “изисквания” нагло натискаща сила, която не признава отдел-ното и отделеното, конкретното, неповторимото, самобитното, самостоятелното и пр. за миг ако се оставя и тяхното кално море ще ме залее и задуши, но аз няма да им доставя този изключителен (от моя гледна точка) шанс, напротив, прекалено много ще ги затрудня, лесно няма да им се дам. Какво от това, че иначе и те са човеци, щом обаче си стоят пред мен като “другите”, аз като човеци не мога да ги възприемам, те не ме предразполагат за това. Но стига толкова, надявам се, че съм ясен.

2.Кой съм аз за тях?

Всеки от другите се старае да не ме поглежда – и само така аз съм (поне

формално) част от тях; погледне ли ме, аз ставам аз (това, което съм, той така ме признава!), а те си остават “другите” (той обаче също се е откъснал от тях в своя ек-зистенциален акт на признание и свобода). Ако ние двамата се погледнем и срещнем погледите си, то в този момент сме станали човешки същества, суверенни личности: тази наша връзка става все по-здрава в разговора, диалога, тя в него може да стане и неразкъсваема (и така ние се откъсваме от жалките орбити на “другите”). Нищо такова обаче не може да стане, ако ние само “плъзгаме” погледите си по другите (без да ги задържаме и концентрираме) - и тогава другите са неразбиваема сплав от “нищожнос-ти”. Другите престават да бъдат такива, ако между тях възникнат (по някакъв магически начин) човешки отношения, т.е. ако всеки успее да погледне всеки и дори започне да разговаря с всички (а те с него!), но това е невъзможно. Вярно е, че в сплавта на други-те непрекъснато припламват човешки отношения, т.е. ако всеки успее да погледне всеки и дори започне да разговаря с всички (а те с него!), но това е невъзможно. Вярно е, че в сплавта на другите непрекъснато припламват човешки отношения (тук и там, дори повсеместно), но те бързо угасват - за да се възстанови непоклатимостта на все-обемната другост, която винаги ще я има. (Та аз не мога да бъда “приятел на всички”, а всеки от тези всички – с всички други!) Затова казах, че “другите” не са сбор от този или онзи друг човек (и всички до един по този начин), в другите човек сваля “кожата” на своята индивидуализирана другост (раз-личност) и става “еднакъв с всички”, с нищо незабележим, слива се до степента да се загуби и “разтвори” – нима това не е ужасно?!

Аз непрекъснато тръпна от възможността да ми се случи това; аз във всеки миг ту ставам “елемент на другите”, ту с усилие се изтръгвам от една такава неблаго-видна участ; ту губя себе си, ту отново се “намирам”; ту се разпилявам, ту се концент-

8

рирам и съсредоточавам върху себе си, в себе си – и така до безкрайност, до сетния ми дъх. Важното е да не губя чувствителността си, че съм винаги “на ръба”, зад който ще се сгромолясам или разпадна. Това ми дава усещането, че само аз правя себе си, т.е. не се оставям другите да ме моделират според себе си, да ми налагат бронята на безличността. Моята “аз-овост” зависи от това непрекъснато усилие да не се поддам – и само така запазвам своята самобитна човечност, индивидуалността си.

И така от гледна точка на казаното – кой съм аз за другите? Може ли да ме интересува това?

Ако другите не ме забелязват, това не е добре – аз в такъв случай съм се поддал и съм се слял с тях. В такъв случай аз не се “набивам на очи”, т.е. в мен няма нещо, което да заслужава да се види – и затова никой не ме поглежда (от гледна точка на другите “всичко е наред”, този там е безличен точно толкова, колкото сме и ние!). Някои хора обичат точно това – да не се “набиват на очи”, да са с нищо незабележими, около тях да е тихо и спокойно като в задрямал пред буря град. Това те наричат “со-циален комфорт” и той е заветното за тях (това, че са се погубили слабо ги интере-сува: те едва ли могат да намерят нещо особено в себе си, бидейки “масови индиви-ди”). Другите така са изпълнени с безметежност, нищо особено не се случва, спокойст-вието си остава нерушимо, нищо не ги дразни – каква идилия?!

Да, но в този заспал град на самодоволната “другост” и без-азовост извед-нъж изневиделица пада “снаряд”: всички се сепват, “разтриват” очи и проглеждат – да видят станалата необичайност (обичайното за другите е да се мълчи и спи). Те изобщо не могат да предположат, че нещо отвътре е взривило тяхната безметежност (това им се вижда абсурдно!), те веднага започват да търсят внесен отвън инцидент и най-вече се опитват да изобличат “смутителя на реда и спокойствието”, да го уловят и поставят на мястото му: “ний не разрешаваме никому да руши покоя!”. Хващат го и бързо намират начин да го “вържат”, понякога завинаги: “много сме, силата е наша!”. Тази история се повтаря безброй пъти всекидневно: аз-ът на другите е бедствие, натискът от тяхна страна към него не престава, статуквото трябва да бъде пазе-но. Абстрактната обезчовечена “другост” (каква ирония в това име може да бъде открита: та този род “другост” не е друго, а еднаквост, “изравняване” и приравняване на многото други в едно: това се нарича сплотеност, “монолитно единство” и пр.!) е пазителка на онова социално положение, при което никой не може да бъде друг, различен,себе си. От Аз-а се иска да бъде само “ние”, да не вижда себе си извън задушаващото го ние: “всички заедно можем повече!”. (Този лозунг нима е нещо друго освен регенериране на овехтялата комунистическа “идея”?!)

От гледна точка на казаното какво излиза за моя въпрос “какво съм аз за дру-гите?” Нима някому не е ясен отговора?

Другите като “войнствена еднаквост”, не познаваща и не понасяща различ-ността, не търпят “нещо”, което да се осъзнава като аз: няма аз, има само ние, “всич-ки заедно”, “нито един извън строя”, “я го вижте пък този, мисли се за личност?!” и пр. (Ако някой не знае това, то припомням, че думата “личност” векове наред в славянските езици и особено в руския е била смятана за “ругателна”: нямало е нищо по-лошо от това да те нарекат личност!) В този смисъл въпросът “какво съм аз за другите?” е глупав въпрос, за другите аз не съществува, “такова животно нема!”.

9

Добре, но някой може да каже: та нали другите се “състоят” от хора, нали об-щността е “съставена” от индивиди, нали социумът е “изграден” от човешки същес-тва? Как тогава става така, че другите, общността и социумът не търпят никакво аз? Нима (”реалистично погледнато”!) личността се “изпарява” в сплавта на социално-то?

Човечността на едно общество се засилва толкова повече, колкото повече “другите” са принудени да се бранят от нахлуването на индивидуалността, от атаките на безброя “азовости”, които държат на себе си и затова не понасят “социалното нивелиране”. Другите в абсолютния смисъл са пълна лишеност от човечност: щом няма в тяхната среда аз, човечността е погубена, тотализацията убива индивиду-алността. Проблемът трябва да се поставя в екстремната му форма: за да може изоб-що да бъде засечен, за да не се разминем с него. Как ще наречеш един аз “неделима частичка от несъкрушимата цялост на единните други” ако той изобщо е аз? Аз-ът винаги създава раздор в тотализиращата цялост, той незабележимо я руши отвътре, а най-вече отвън, автентичният аз е непримирим, той е “огъня, взривяващ динамита”” (общността на обезличените други е преизпълнена с напрежения и затова наподобява динамит). “Избликването”, неконтролирания растеж на аз-а в недрата на тотализира-щата еднаквост на “другите” води до неумолимия и провал, който всъщност е триумф на човешкото, надмогнало опасността да бъде завинаги повалено. Даже само про-буждането на един отделен суверенен аз е изпълнено с непредвидими последици за “масата на другите”, тя с това вече не е същата, тя е обхваната от повея на човечност-та. Нечовешко е да бъдеш безмълвна “бурмичка в машината на цялото”, това е непо-носимо за аз-а, изпълнен със съзнанието за себе си, с гордото самочувствие, че е аз. Човечността е точно в това: да бъдеш аз, да бъдеш следователно свободен; щом Бог ти е дал свобода, то тя не може да бъде отнемана от никой (даже и това да сме “сами-те ние”, пожелали да се откажем от свободата си: защото без свобода по-лесно се живее!).

Либералните общества са заложили на индивида и индивидуалността с всичките рискове от това: важна е преценката за това кое е по-добре да бъде загубено – индивида, индивидуалността или пък “монолитната другост”, кухата социалност. Това са човешки общества, които дават простор за развитието на аз-а. Там “другите” не изчезват, но тяхната гримаса е израз на безсилие; в същото време в други общества (комунизма и посткомунизма са пример за това) “другите” (ние, еднаквите!) триумфи-рат, смазвайки всекидневно всеки порив към човечност, индивидуалност, личностност, “аз-овост”. Не трябва да се забравя, че аз пиша своята книга за хора, които изнемогват от тежестта на посткомунизма, приютил се в душите на толкова много непълноценно живеещи.

Ще завърша с това, че аз с поглед, с разговор, с постъпки и всякакви инициа-тиви непрекъснато руша инертността на другите, превръщайки ги всекидневно в лич-ности чрез разпространяването на една човечност, която ми е особено скъпа. Не се поддавам на тяхната агресия, те отдавна са се разуверили, че някога ще могат да ме направят безмълвна “частичка” от презряното им щастие. Аз “сея” семената на лич-ността и свободата навсякъде, ако почвата е добра, те скоро покълват: другите скърцат със зъби, мразят ме, но са принудени да ме приемат за “факт”, който не може да бъде

10

игнориран. В това аз виждам мисията си на свободен човек: да разпръсквам около себе си човечност…

3.Кои за мен са “чужди” или “свои”?

Аз из средата на другите си “присвоявам” някои лица и ги правя близки на се-

бе си; ако това е станало, то значи те са откликнали на моето усилие, на призива ми да станем свои и близки. Но малцина са тези, които ми стават (или ще ми станат) такива, мнозинството за мен си остава чуждо, неговата личност – скрита, непроявена, същест-вуваща само като “потенция”, неактуално и в действителност. Вярно е, че всеки за някой е свой и близък, вярно е също, че “масата на другите” е преплетена и пронизана от личностност, но за това аз мога само да предполагам – и значи, тъй като не съм го преживял непосредствено, на живо, всичко това е абстракция, която особено не ме касае. Оказва се, че личността сред другите не е предпоставена, тя априори не може да се приписва, тя трябва непрекъснато да бъде пробуждана, внасяна, оживявана или създавана във всекидневните актове на човечността, при които се прогонва без-личността на “социалната цялост”, а тя малко по малко става все по-близка на човека, на този или онзи конкретен жив човек. Казаното означава, че другите извън живите актове на сама себе си възраждащата човечност не могат да бъдат смятани за “близки и свои” (фалшивото, кухо и безкрайно лицемерно “другарю” и “другарко” на комунисти-те!), те до споменатите актове са безлична “маса”, инертност, масивност (при това враждебна на човешкото, личностното, индивидуалното, спонтанното!), а едва в по-ражданите от субективността ситуации на човешка съпричастност (винаги конкретни и непосредствени, живи) придобиват определен личностен облик, лице. Затова аз от самото начало изтъквах, че масата на другите не може да бъде смятана “по принцип” и “изначално” за “близка” и “своя” – на човеците (и особено на отделния индивид!), ако обаче това се прави, то тогава наистина по принцип се “запушват” изворите на човеч-ността в нея – и това я обрича на затъване в нейната безликост, в коварната й безиз-разност, аморфност, куха масивност, “околичественост”. (Това, че сме много в колек-тива и масата, не ни прави повече човеци, не ни прави близки и свои, напротив, от-късва ни един от друг, прави ни неумолимо далечни, отчуждени, несвързани един с друг.) Онези, които се чувстват “силни” само в пределите на масата и колектива, а извън нея са изцяло безпомощни и абсурдни (тоест тъкмо като личности нищо не стру-ват!), са се оградили със стени от автентичната човечност, те така никога няма да я разберат, тоест да се изпълнят с истинска сила, достойнство и гордост, никога няма да постигнат плодовете на свободата.

Тук е уместно да се спра (дойде времето за това) на т.н. абстрактен хума-низъм, който “обича” наведнъж “всички хора”, но нито един отделен човек, който е забравил това, че може да се обича отделния човек, човека, към който изпитваш сим-патия. По начало абсурдна и извратена е “любовта” към всички, симпатията към “мно-гото”, при това без да ги познаваш и разбираш, без да си ги срещнал и погледнал, и само защото били “много” или “всички до един”. Всички или “другите като цяло” не

11

могат да бъдат обичани, от тях може само да те е страх (дори не е възможно да са ти просто безразлични), те са “многооко чудовище”, което не знае какво иска и затова е изгубило човешкия си облик: как тогава да бъде обичано?! Ако съм изпълнен със сим-патия и обич към този човек (именно защото е този, защото ми е мил в своята ори-гинална раз-личност!), то тогава как мога да обичам по същия начин “всички” след като те са може би противоположни по своето излъчване, след като нямат нищо общо с неговата уникална личностност и човечност. “Всички” не са индивид или човек, който може да бъде обичан, всички са всички точно затова, че са изгубили оригиналната си човечност и са се слели в една свързваща ги скучна безличностност, който може да ми е само противна и отблъскваща. Ценейки личностното и индивидуалното, аз в същата степен съм изпълнен с погнуса към безличното и колективното, тук “сре-ден път” не ми е даден, отблъсквайки се от едното аз неминуемо се привличам от другото, а също не мога да стоя в “мъртвата точка” на пълната индиферентност и към едното, и към другото. Затова ако “някъде” е безличното на другите аз срещна личнос-тност и индивидуалност, то сърцето ми трепва и мигом се преизпълва със симпатия, но в същото време ако намеря или открия в един индивид нещо безлично и неиндиви-дуално, то това неминуемо ме отвращава, погнусата отново се настанява в съзнанието и душата ми. Разбира се, вероятно има и хора, при което става точно обратното ( т.е. на тях им е мило от проявите на безличност и колективност, а също тръпнат от недове-рие и антипатия при среща с личност и индивидуалност), но това е техен избор, който аз никога няма да направя и приема. Ето защо аз съм несъвместим с подобен тип хора, нашите “кръвни групи” са различни, поради което ние сме осъдени вечно да се разми-наваме, никога да не засечем и срещнем своите симпатии и антипатии. Това е толкова естествено, как тогава всички да са ми приятни и “обичливи”?!

За това свои и близки за мен са само откритите към своята личност и инди-видуалност, ония, които не са обърнали гръб на човешкото у себе си, които искат да бъдат себе си и затова никога няма да изневерят на своята самобитност, на личната си човечност. “Обща човечност” не съществува, общото винаги е античовешко – и антипатично на индивидуалността. Изборът на себе си затова стои в основата на човешките отношения, първото и решаващото затова винаги е индивидът, личната своеобразност: “безобразен” винаги можеш да бъдеш, трудното е да си верен на своя неповторим личностен образ. “Всичко останало” в никакъв смисъл не може не ми е дълбоко противно, щом ценя личността, от безличността изобщо не се привличам, тя ми е чужда и далечна, никога няма да ми бъде своя и близка.

Привличат ме индивидите, които излъчват ярка личностност, ония, у които личността не е подтисната и приглушена от грохота на безцеремонната без-личност. В тях аз намирам нещо “мило и родно”, свое и близко, те затова са ми и така безкрай-но симпатични, приятни и дори любими. Аз органически не мога да бъда някакво вяло “социално същество”, на което другите ръкопляскат в захлас и от умиление. Свик-нал съм, напротив, в ушите ми да ехтят възгласите на неприемане и отрицание: тогава съм сигурен, че вървя по правия път…

12

4.Защо се “сближаваме” и “отдалечаваме”?

В основата на всичко е екзистенциалния избор: или избираш себе си, или из-

бираш другите. Първото е израз на чувството за личностност или индивидуалност, а второто е израз на “стадното чувство”, според което индивидът увеличавал цен-ността си когато черпел сили от “мощта на многото”, т.е. от безличното. Сближава-нето чрез следване на стадното чувство може да се разбере като привличане на без-личното от също толкова безличното, така безличното се натрупва, опитвайки се да задуши всичко със своята оловна тежест. Респективно “отдалечаването”, откъсването от властта на безличното означава надмогване на безличността “наченки” на личностна индивидуалност, на самобитност. Тук вече се ражда индивид (“социалното същество” издъхва!), който извън зависимостта от социално-безличното може да развие своята личностност, да придаде на личността си дължимата ценност и да добие свободата си като почва на човешкото. Сфера на личностното израстване са индивидуализираните между-личностни отношения и взаимодействия, докато анонимните “надиндивидуал-ни” отношения в полето на безличното (“другите”) само подтискат себереализацията на здравата личност. Това показва към какво последната се стреми (“търси сближе-ние”) и от какво “бяга”, отдалечава се; нездравата личност обаче прави точно обратно-то, стреми се към това, от което трябва да бяга – за да запази своята личностност (доколкото я има).

Човек – това е естествено – търси близост само с друг човек, с индивид ка-то него. Само по този път може да се роди човечността на тези междуличностни отношения, чиито най-чист израз е приятелството, а също и любовта. Ние се сближа-ваме с друг човек заради неговата неповторима човечност, заради неговата индивиду-алност, “здравото” в тези отношения е тъкмо това, да си “пленен” от нечия ярка ин-дивидуалност. Близостта с нечия личност единствена може да обогати моята личност, да я “зарази” с човечност, да ме импулсира към собствено развитие и самореализация на почвата на неповторимата ми индивидуалност. Ако съм стигнал до там да загубя своята страст към личностното и индивидуално проявеното, т.е. ако съм занема-рил своята грижа за самия себе си, то едва тогава ще започна да се привличам от безличното, където мога да намеря опора на собствената безличност. “Групите” и “колективите” (противно на твърденията на комунизиращите “теории”!) не могат да подкрепят личностното у мен, те се подхранват, “смучейки” и култивирайки безличност, не нещо друго. Личностното може да бъде подкрепено само пак от личностно, безлич-ността обича и се възторгва само безличност – нима е възможно да не се разбира толкова просто нещо?!

Ето за това аз бягам от безличното и се хвърлям в обятията на личностното. Човек не може да бъде приятен и приятел на “всички”, извратено е да бъдеш влюбен в “много” (хора), да бъдеш страстно привързан към… “колектива” и да страдаш за него. Ако даден човек прави това (обича “човечеството”, а не човека!), то тогава човешкото у него деградира, а “социалното” избуява подобно на плевел, изсмуквайки силите му. Човек винаги следва да се пита какво губи и какво печели, правейки онова, което прави. Ако съм готов да загубя себе си заради другите (а също и другия човек, индивида, заради всички!) и така да “спечеля” признателността на вихрещата се около

13

мен безличност, то тогава какво ми се е случило? Ако обаче съм решен да спечеля преди всичко друго себе си (и личността на човека до мен, близостта с него), а значи и да утвърдя личностното у себе си, губейки все повече и без съжаления своята безличност, т.е. разкъсващата се от злост към индивидуалното “колективност”, то нима съм ощетен с нещо?

С другите трябва да се отнасяме така, както “керванът” се отнасял към “куче-тата” – “кучетата си лаят, керванът си върви”; нека около нас гърми грохота на заетата със себе си и изнемогващата от ненавист към личностното безличност, но аз специал-но се уча да не му обръщам особено внимание – от нея друго не може да се очаква: ако се впечатля от нея, изневерявам на себе си. Аз мога да оставя безличността на спокойствие, но тя дали ще ме остави? Ето един въпрос, на който се налага да отгова-рям.

5.Трябва ли да съм “вежлив” с безличното?

Същият въпрос може да прозвучи и така: трябва ли да демаскирам безлич-

ността? “Да свалям маските” на безличността около мен (равносилно на това да изиск-вам от нея личностност и лице!) – имам ли право да го правя, има ли смисъл да се заема с едно такова безполезно занимание?

Да смяташ, че можеш (и че трябва) да демаскираш безличното е абсурд “на квадрат”, по-голям абсурд едва ли може да се намери. Също както злото не може да бъде приемано за добро, а “лявото” за “дясно” (т.е. за посока, водеща по “правия път”!), така и е неимоверно глупаво да сваляш маските от безличността и да изискваш от нея лице, личностност (нали ако ги имаше, тя нямаше вече да е безличност!). Да водя явна борба с безличното, да посягам на неговата “светая светих” (безличността му), е нещо, което не мога да си позволя – ако искам да съм разумен. Ако се ангажирам с безлич-ното по един негативен начин (да го отричам, да се боря с него, да се опитвам да го надмогна) е нещо, което ще изсмуче цялата ми енергия, а аз самият ще стана развали-на. (“Грохналата” личност не е също безличност? Нима тогава безличността не е удър-жала своя триумф?!) Не мога и не бива да си позволявам лукса да демонстрирам неп-рекъснато несъвместимостта си с безличното – то има сили да ми отмъсти жесто-ко. Аз обаче не мога да падна на колене пред него – тогава какво ми остава като въз-можност?

Пишейки тези мои размисли, случайно (или пък необходимо, кой знае?!) ми попадна една книжка за Мераб Мамардашвили, покойният вече голям философ на Грузия (и на Русия). (Книгата, за която става дума, е на В.Пенчев и се нарича “Комен-тар към Мамардашвили”) Ето една мисъл на Мамардашвили, която отекна дълбоко в душата ми, която ме порази със своята правота:

“Аз съм грузинец и философ, от младостта си се намирам във вътрешна емиграция. Добре разбирам какво е да си шпионин. Необходимо условие за шпионс-ката дейност, а нерядко и за творчеството е сходството с окръжаващите. Флобер казвал, че в личния си живот е еснаф, което му дава абсолютна свобода в литерату-

14

рата. Твърде много енергия отива да се носи шапката на независим, свободен чо-век… Човек трябва да си остане незабележим, без да губи свободата си: това е така-ва трудна задача, че е нужно да й се посветят всички свои сили, за театралните атри-бути просто нищо не остава. Лично аз не съм склонен към театралност… Отсъстви-ето на желания е един от великите закони на живота на шпионите, за който говорих и който живея.”

На друго място Мамардашвили пише така щом съм започнал, да продължа, има мисли, които, независимо от простотата си, ме упойват като старо силно вино:

“… правя още едно предупреждение – следното: имайки работа с философия-та, така както с обичайните човешки ситуации, където е необходимо правило за хигие-на, наричано вежливост, т.е. – това е допускането, че другият човек не е по-лош от теб и не е глупак. Значи има забрана за някои неща, които ми идват в главата относно другият човек. Дори и да са ти дошли в главата, ти не трябва да ги изразяваш или да позволяваш да се почувстват. Забрана?”

В казаното всичко е разбираемо, и въпреки това възникват въпроси (истински-те философи се усещат по това, че те не просто дават отговори, а че импулсират към поставянето на въпроси!). Ясно е, че е трудно “да се носи шапката на независим, сво-боден човек”, вярно е също, че “трябва да си останеш незабележим, без да губиш свободата си”, а това може да стане само придобивайки “сходство с окръжаващи-те”. Усещате ли лукавостта на мъдрия Мамардашвили? Става дума за “сходство”, а не за “подобие” или “идентичност”, при това такова сходство е необходимо, и то така, че да запазиш все пак ясното съзнание за това кой си, т.е. че трябва да не си “като други-те”. Мамардашвили обаче казва, че било възможно “без театралност” да се слееш със средата, при това оставайки себе си (но за това трябва само ти да си знаеш, т.е. да не се издаваш, подобно на шпионите!). Дали все пак някаква “театралност” наистина не е необходима – за да играеш една такава нелека роля?

“Театралниченето” означава, че, бидейки на сцената, да играеш така, че да изпъкваш, да изнасяш напред своята личност, или по-скоро личността на героя си (това наричат “присъствие” на личността на актьора в личността на играния от него герой, което може да бъде слабо или силно, развито или отсъстващо в някаква степен). Да играеш “нетеатрално” означава вероятно да играеш ролята си така, че другите да не забелязват раз-личност, която да ги дразни, т.е. да ги поставя на мястото им. Но да се запитам какво значи актьорите да играят нетеатрално, един вид все едно… “колектив-но” (не мога да намеря в момента по-точна дума, дано това ми се удаде по-късно!)?

Ето, например, играе се “Хамлет”. Хамлет, Полоний, Офелия, Хорацио, Гол-денстерн, Рейналдо и т.н. (по-скоро актьорите, въплъщаващи тези герои!) играят “нете-атрално” и значи… “колективно”, т.е. никой не се издава кой е в действителност, всеки се пази да не засегне с нещо останалите, всички са станали “шпиони”, никой не се издава кое е в действителност, опитва се да е “вежлив” с другите, никой не знае точно кой е. Ясно е, че в такъв случай пиеса (драма, трагедия) не може да има, всичко пропа-да в мъглата на безличността, даже силуети не се забелязват, а “сенките” са невъз-можни без светлина (светлината, за която става дума, се излъчва винаги от личност-та!). Вярно е, че “театралност” няма, но с нея е изчезнал и… животът, всичко се е разпаднало, а какво е животът без неговия трагичен привкус?! Какво от това, че

15

актьорите не се дразнели (кой кое е, как е и какво играе!) и че пребивавали в някакво вежливо, но така кухо блаженство?!

Вярно е, че не това си представя Мамардашвили, това той не го и иска. Той има предвид своя живот, преминал в “съветско време”, времето на заливащата всичко безпардонна посредственост, сивота и безличност. В такова време просто не можеш да се запазиш (като личност, философ и пр.) ако не правиш това, което съветва Ма-мардашвили. Но нали “времената” могат да бъдат и други? Нима нямаме друга въз-можност освен тази да бъдем цял живот “шпиони”? Мога ли и трябва ли да бъда “шпи-онин” за да си остана личност – дали това не е въпросът?

Но времената не са се кой знае колко променили, уважението към личността може да се култивира за столетия, не за няколко години. Безличното у нас (в страна, в която се е настанил комунизмът, личността е била прогонена за десетки години – и много трудно може да се върне!) пак е силно, струва ли си заради него да пилея силите си в едни безнадеждни борби?

Ако ми се налага да бъда вежлив с безличното и залогът за това е моята личност, то аз без замисляне ще го направя. В този смисъл Мамардашвили е напълно прав, друг избор не мога да имам. Ако вежливостта ми гарантира свободата, то нима заради свободата си ще ми навреди да бъда и вежлив (с безличното)? Ако си позволя да бъда груб и предизвикателен с него (да си призная, че това много често съм го правил!), то нима нещо ще спечеля? В този смисъл казаното от печалния грузи-нец (а грузинците, доколкото ми е известно, са много адаптивни към лошите обстоя-телства на живота!) направо ми отвори очите…

6.Кога съм свободен от другите?

Казаното току-що отговаря и на един такъв въпрос: човек отвоюва свободата

си от другите чрез малко хитрост, другояче не може. Човек е свободен когато се е научил да надхитрява другите (като “маса”, “колектив” и пр.) – и тогава не пилее енер-гия в безсмислени борби за “надмощие” с тях. Отделната личност не може да надмогне тежестта на безличното, това не може да се желае. Но разпространението на личнос-тното в една среда на войнствената безличност неизбежно ще я принуди да отстъпи. Общността от личности (дали изразът не е парадоксален, дали един такъв израз изобщо е възможен?!) е път към очовечаване на безличното, към принуждаването му да заеме само един ъгъл, а не цялото пространство. Освобождаването на общността от безличността ще стане единствено чрез освобождаването на самата личност (на всеки един от нас поотделно!), което обаче може да се постигне само от нея (стига да го пожелае и да го направи, спечелвайки себе си!). Свободата е тази, която непрекъс-нато поражда личностност, прави така, че личностността избуява неудържимо. Този е пътя за освобождаване и на личността от гнета на безличното – пътищата на сво-бодата започват от индивида. Но този път не е лек или лесен, нищо че е единствен…

16

7.За какво съм призван?

Аз съм призван най-напред към това да отговоря на могъщия призив на жи-

вота, за което трябва да открия себе си за несравнимите с нищо предимства на свободата, на свободния живот, който само свободата може да ми даде. Моето призвание значи съвпада изцяло със задачата на живота ми: да бъда човек в истинс-кия смисъл на тази дума. Аз самият съм жизненост, аз намирам живота в себе си и затова “аз самият” е първото, за което трябва да се погрижа: не бива да забравям, че моето аз за мене е най-значимото, най-важното, изключителното и съдбовното. Пър-вичният избор, от който зависи всичко останало, е да избера себе си, да превърна себе си в суверен на собствения си живот. Да бъда човек и личност е точно в това, това е моето неотменимо призвание, самият живот ме е призвал и ме призовава за него.

Има, разбира се, “обстоятелства” в съществуването ми, които се опитват да “размътят” и “изкривят” яснотата на тази моя изначална жизнена позиция, тоест да ме запратят по други пътища. Тласкат ме към това да се откажа от себе си и ме при-нуждават да служа на измислени, т.е. на фалшиви “идеали”. Натрапват ми, че съм бил “социално животно”, докато аз добре чувствам с цялото си същество, че съм просто индивидуалност и човек, нищо различно от това! Опитват се да се месят в живота ми уж поради някаква “загриженост” за мен, нищо че това е моят живот, стремят се да ме “направляват” и да ме правят отговорен за неща, които не са мои, които не ме зася-гат особено. Казват ми какво трябвало да правя и се надяват да ме отклонят от лично избрания от мен път, по който вървя с неувереност, но все пак с достатъчно решител-ност. Тръбят непрекъснато, че трябвало да се ангажирам “без остатък” с другите, докато аз не искам да им се меся – и затова искам само и те да ми отвръщат със също-то. Лошо било да съм “егоист” и “себичен”, макар че моето ego (аз) е единственото, на което мога да разчитам. Не престават да правят безнадеждни опити да похабяват така нужната ми жизнена енергия, т.е. да изчерпват нахалост силата ми, да ме правят слаб. Твърдят, че ако стана слаб и безжизнен (и падна бездиханен в краката им), те щели да изпитват “състрадание” към мен, щели да ми помагат и да ме водят “къде-то трябва” - макар че нима не е по-добре и за тях аз да стоя здраво на краката си и да не разчитам на ничия помощ?! И така нататък, “милостивите" към моето бъдеще не престават да изобретяват начини, по които ефективно да ме правят жалък, зависим и нещастен…

Ето защо в моето призвание влиза и това да удържа натиска на “социално-то” (в “лицето” на другите!) – и само така да запазя правото си на риск, свобода и отговорност. Моят живот си е само мой, и аз няма да позволя безнаказано да ми го присвояват. Не искам никой да се грижи лицемерно за мен, искам да поема грижата за себе си в собствените си ръце – изцяло, категорично, без “размеквания", отстъпки и компромиси. Не бива да подхлъзвам “встрани” и да падам, аз съм призван да следвам докрай посоката си, “очертана” дълбоко вътре в мен.

Затова какъв и как ще бъда (сега и “занапред”!) е моя лична работа, по която се трудя всекидневно. За всичко аз решавам,няма кой да свали от плещите ми тази тежест, без която обаче съвсем няма да ми е леко. (Няма да ме подмамят с обещание-

17

то, че ако се опра на нечии “мощни гърбове”, то те щели да ме носят завинаги и все-отдайно!) Всичко е толкова просто: не искам да ме носят, но аз също няма да нося други хора на гърба си, ако отговаря за себе си и не разчита на другите, то и на всички ще бъде по-леко (леко ли?). Вярно е, че някои предпочитат да бъдат носени (тогава наистина е лесно!), но ако се налага да платят на “носачите” си, вероятно скоро ще им се наложи да “припнат” сами с дегенериралите си нозе, да стъпят здраво върху земята и почнат да правят своите си стъпки по нея. Аз обаче не искам и няма да бъда нито носач, нито носен, не желая да бъда в тежест никому, но не допускам и на мен да ми тежат: всеки си има крака, нека да разчита само на тях…

Ето че какъв и да бъда (“умствен пролетарий”, физически работник, земеде-лец или дори “държавник”…) аз преди всичко трябва да бъда “философ”, достигнал до тези прости прозрения преди всичко да е минало, преди да е станало късно: живо-тът не стои на едно място и не чака. Ако не съзнавам ясно защо живея, ако посоката е сбъркана, то всичко останало ще бъде напразно или не на място. Какво от това, че съм станал “някакъв”, щом това не е било мой избор, зад който изцяло заставам?!

Щом (“по-рано” и без излишна суетня!) “попадна” на призванието си като чо-век, то скоро и вдъхновението ще се появи: по пътя си трябва да вървя с ентусиазъм, а не без настроение. Не може да се живее истински без страст, без отдаденост “до корените” на самия живот, а значи и на свободата, която прави живота ми човешки. Струва ми се, че щом съм “при” призванието си, то и живота си ще живея с патос – сиреч красиво. Да живея “патетично”, т.е. с чувство, вдъхновение и страст, да живея красиво, да бъда над “скучните дреболии”, поглъщащи толкова време и енергия – нима не това е “автентичният живот”, в който най-вече искам да попадна?! Да живея пълноценно – ето го в резюме моето призвание, на което трябва да остана верен до края. Затова и нищо друго не отклонява моето внимание – доколкото е въз-можно това за един все пак несъвършен човек, съществуващ “след другите” и затънал най-малкото до колене в “тресавището”, което те неизбежно въплъщават. Но ако пове-че хора “напипат” или докоснат с краката си “твърдата почва”, за която тук говоря, то нима “тресавището”, което имах предвид по-горе, няма да осиротее?! Това, което “гние” и разнася “зловония”, излъчвани от разлагаща се човешка плът (тези, които не живеят, какво всъщност правят ако не да се разлагат?!) ще “пресъхне” само ако бъде напуснато от цялата си “остатъчна жизненост”, нали така?! “За онова, което не иска и не умее да живее, нима за него самото не е по-добре да иска умре” – нима не точно това твърдеше с кръв и болка на сърцето си Фридрих Ницше?!

8.Как “присъствам” в съществуването си?

Аз не мога да бъда прост “наблюдател” на драмата на собствения си живот,

която по този начин да оставя да се разгръща без мое участие. Вероятно много хора обаче допускат точно това, щом са забравили или пък не са останали верни на отго-ворността пред собствения си живот (такива живеят в тинята на “социалното” и се стремят да не се различават сред другите). Но това си е тяхна работа, щом са преце-

18

нили, че така им е “изгодно”, нека да правят каквото искат (само че не за чужда сметка, не и за моя сметка!). Аз обаче, разполагайки с живота си, “присъствам” в него изцяло активно, с “въвлечеността”, на която съм способен - и затова не се “щадя”, нито пък се опитвам да се представям за скромен. Ако си позволя да имам мизерни изисква-ния към себе си, то нима и животът ми няма да стане мизерен и жалък?!

В съществуването съм длъжен да се “хвърлям” подобно на смелите гмурка-чи, опитващи се да се докоснат до дълбините, на да се “топят” до колене в плитчините. Не мога да разчитам на нищо друго освен на себе си, тук “водолазни костюми” не са измислени, достатъчно е да имаш “дробове” и поне малко здрав дух, без който неиз-бежно ще се удавиш. Ако съм склонен да изпадам в паника даже и при малките труд-ности, ако се плаша от “дълбокото” и ако търся “подводни скали”, на които може да се стъпи, то гибелта ми е неминуема: “океанът на живота” не е “басейн със стъпалца” и с “въженца”, в него няма и “спасители” както е на плажовете за много хора (социу-мът”. Да бъда самотен плувец сред необятните пространства на “не-тихия океан” на живота – нима не е страшно за сам човек? (Но и кой ли пък може да ме носи в развил-нелия се океан?!) Не си ли поставям неизпълнима по принцип “свърхзадача”, която е по силите на малцина (чели ли сте “Моби Дик” на Хърман Мелвил?)?

Казах, че това, което правят “всички” или “мнозинството” мен не ме интересу-ва. Това, че мнозинството предпочита да си “топи задниците” в плитките водоеми, не ме привлича. Това, което могат да правят и “бабите”, не може да е идеал за младия мъж, преизпълнен със сила и жизненост. Ако започна живота си като”баба” или “ста-рец”, как тогава ще го завърша?!

Е, разбира се, човек си прави и “лодка”, впускайки се в рисковано пътуване в морето или океана. Има лодки, които се преобръщат при първия удар на вълните, има лодки, които се разпадат и не издържат на напора на стихията. Трябва да си направя “здрава лодка”, защото лодката зависи от океана, а не обратното. А за успеха на пъту-ването ми са особено важни “веслата”, “платната”, “попътните ветрове”, за “компаса” да не говорим - никой “мореплавател” не забравя за тях, това не са подробности. Ясно е, че на “лодката” си не мога да кача много “давещи” се, защото всички ще загинем, дос-татъчни ми са двама-трима (приятели, любима жена). (“Делото по спасяването на да-вещите се е дело на самите давещи се”) И ако имам “умения за навигация”, то все някога ще стигна до спасителния бряг (какъв ли може да е той?)…

Нека да изоставя своята аналогия-метафора. Въпросите могат да бъдат много (как, например, се придобиват “умения за навигация” при едно едновременно първо и… последно пътуване?!), но всеки се справя сам по време на пътуването, предварително всичко не може да се знае. Важна е увереността, че посоката е вярна, а другото вече наистина са подробности. Щом задачата е поставена правилно, решения винаги ще се намерят.

19

9.Защо “пресъздавам” себе си непрекъснато?

Свободата е условие на моето съществуване, благодарение на нея пред мен

всеки миг са открити необятни хоризонти и безчет възможности “да правя себе си”. Това, че другите искали да ме виждат “такъв и такъв” (и в никакъв случай “инакъв”!) е намеса в свободата ми, особено когато те се опитват да ми наложат вижданията си, т.е. да се месят в съществуването ми. Аз трябва да бъда такъв, какъвто аз искам, аз трябва да живея както намирам за добре, аз не мога да се примирявам с постигнатото – ето защо ми се налага непрекъснато да се “пресъздавам”, да “дооформям” своята същност. Значи ли това, че съм “непостоянен” или дори “аморфен”?

Не мога да разбера защо някои хора така държат на постоянството и на… “неизменността”. В някакъв смисъл да бягаш и да се криеш от динамиката в своето съществуване, да се опитваш да бъдеш все същия е предателство спрямо задачата на живота: как да съм сигурен, че “това, което съм” е “най-доброто” щом не съм опитал друго? Ако аз предприемам и друго (освен онова, до болка познатото!), ако съм устре-мен към неизвестното, ако пробвам и “нещо ново”, ако търся, то аз съм по-близо до споменатата задача на живота ми. Тогава мога да бъда уверен, че някога “ще намеря себе си”, но иначе почти гарантирано ще се размина с това – оставяйки си “същия” аз се отказвам от “по-доброто” и истинското. Същевременно променяйки се, аз така или иначе не изменям на себе си: щом аз самият заставам зад това, което правя, то значи е мое, като не се отказвам от него, аз поставям “своя печат” на него, а само това е до-пустимото постоянство: свръх него не мога да си позволя без риск непрекъснато да пропилявам шансовете си. Алтернативите пред мен следователно са само тези: или да се променям (само така може би ще “уловя” своите шансове!), или пък да пазя неиз-менността си, да съм “устойчив” и “постоянен”, но тогава моето постоянство ще ми излезе прекалено скъпо (безброй пътища пред мен ще си останат неизвървени, аз тогава всеки ден ще се отказвам от възможностите си!). Ето защо считам, че постоянс-твото съвсем не е добродетел, ето защо категорично избирам възможността да се пресъздавам, да бъда и друг, да търся новото и неизвестното: щом пред мен са тол-кова много затворени врати, аз няма да се успокоя да хлопам докато не се отворят една по една. Та нали ако само една врата се е отворила, то безпокойството какво се крие зад другите няма да ме остави нито миг спокоен?! Дори, бих си позволил да кажа и това: понякога ще ми се налага да минавам и през “стени”, да пробивам с челото си отвори в стените – общо взето зад вратите, построени от друг, едва ли може да има нещо, което да може да ме удиви истински!

Избирайки решително динамиката пред инертността и промяната пред пос-тоянството, аз и в този случай (в известен смисъл) запазвам “устойчивост” – откри-тостта пред промяната е единственото “постоянство”, което ми е присърце, само тази откритост ме прави адекватен на живия живот, (животът ми трябва да си остане жив, аз няма да допусна да “умъртвявам” живота си!). Смятам, че животът органически не понася застоя, инертността не му е присъща – и затова за да си остана жив и жиз-нен, непрекъснато трябва да се променям, да опитвам всяко ново и всичко неизвест-но. Не е вярно това, че така “ще се разпилея”, напротив, само така аз се концентрирам и не губя вярната посока.

20

Аз (другояче казано) не искам да бъда “самодоволна свиня” (изразът е на из-тънчения поет Хайне), аз искам да си остана жив и обичащ живота човек. Човешкото необходимо включва и неудовлетвореността от себе си, която е условие на отк-ритостта ми към промените (а “свинското” не ме засяга и не искам да ме сполети като толкова жалка участ за един човек!). Да не искам да се променям означава, че съм се оставил да ме обземе някакво мизерно самодоволство, от което мога да очаквам пак само мизерия (ето защо и скромността съвсем не е добродетел, противно на разп-ространените мнения по въпроса: пред скромността предпочитам гордостта, честта, достойнството!). Аз не мога да си позволя да се оставя на просешката скромност спря-мо живота, спрямо живота си подобава да бъда “алчен” и “жаден”, безмерно отдаден и пристрастен: затова ще се променям, ще изпитвам безпокойства, ще бъда неудов-летворен, ще пресъздавам наново своята същност, няма да се страхувам да се връ-щам назад (за да намеря ориентирите, да налучкам отново правилната посока), ще се лутам и няма да се успокоя докато не избродя колкото е възможно повече жизнени пространства, да се насладя на повече живот (нима всичко това е… “подсъдно” или осъдително?!). Каквото и да става с мен, но “самодоволна свиня” не искам и няма да бъда!

А ако има скромни спрямо живота, които при това изваждат на показ своята скромност и я обявяват за добродетел, то това си е тяхна работа. Аз не искам обаче да ме привикват към своята общност, да се месят в живота ми или поучително да ми вди-гат показалец: ще живея както аз искам! Ще остана верен на тази своя философия на живота до края: каквото и да ми струва това. Ненавистта на другите спрямо моя кардинален екзистенциален избор, дължаща се, вероятно, на тяхната жизнена не-пълноценност, на крещящата им неудовлетвореност от живота, им я “подарявам” изця-ло, аз нищо не искам от нея: ако искат нека да се задавят от собствената си ненавист! Мисля, че казаното е достатъчно…

10.Искам ли да ме ценят “по достойнство”?

Изглежда хората от моя “екзистенциален тип” се познават и по това, че са

особено чувствителни към достойнството си. С мен поне е така, аз държа на него, не позволявам някой да ми го накърнява или тъпче. С достойнството си компромиси не съм склонен да правя: мисля, че това е най-нормалното, естественото. Но да защитя, всекидневно да защищавам своето достойнство, признавам, не е лека работа. Вероят-но затова мнозина се преструват че не забелязват когато някой тъпче достойнството им…

Не мога да си позволя да смятам, че това дали някой цени достойнството ми си е… негова работа. В някакъв смисъл е съвсем негова, но също засяга и мене, нали става дума за моето достойнство?! Вярно е, че достойният човек (или човекът, държащ на достойнството си) винаги цени достойнството на другия, на човека до него, но дали всички са точно такива хора? Щом има недостойни, то те неизбежно се опитват да тъпчат и чуждото достойнство: те не могат да търпят това, че някой е достоен, а те

21

са недостойни. Недостойният обича да се “огражда” с недостойни като него хора по същия начин, по който и достойният се радва да живее всред достойни – въпросът е обаче как да се “съвместят” едните с другите, как двата типа могат да се понасят. А това че “всички са достойни” е басня, на която и децата не вярват: човек губи достойнс-твото си за миг, правейки нещо недостойно, нима ние постъпваме (подобно на автома-ти) винаги достойно? (Съгласен съм, че някои “не мирясват” докато не защитят дос-тойнството си всеки път, а други също не се успокояват докато не направят колкото се може повече недостойни неща!) Моето достойнство съвпада изцяло с моята личност, то се свежда до ценността (“стойността” – “до-стойнство”), която аз свързвам с своята личност: ако аз самият ценя своята личност, и ако моята оценка е адекватна на това, което съм, то аз съм личност с достойнство, а не просто с гола претенция за достойнство. Значи недостоен ще бъда ако съм склонен както да се надценявам, така и да се подценявам, в първия случай ще бъда надменен, а във втория – унизен (но и в двата случая ще бъда без достойнство, т.е. ще бъда човек без трезва преценка за себе си). Да искам другите да ме ценят “по достойнство” не означава друго, а е искане да признаят самоценността ми, да бъдат открити към моята действителна ценност и суверенност. Оказва се, че изобщо личността (доколкото наистина е лич-ност) не може да не държи на достойнството си, личност без достойнство не същест-вува.

Ето защо не мога бъда безразличен към това дали другите ценят личността ми, дали ме признават за личност, към това дали моята личност в техните очи е защи-тила достойнството си. Но другите са различни, ето защо аз не мога да очаквам да ме ценят еднакво: едни ще се опитват да ме подценяват, други няма да ме разбират, трети ще ме мразят и ще стремят да ме унизят и само малцина, надявам се, ще бъдат трезви в преценката си за това кой и какъв съм. Това е естественото, аз не мога да претендирам за “всеобщо признание” и за… “аплодисменти от всички страни”, напро-тив, “дюдюканията” и “освиркванията” са неизбежни. Нещо повече, това че в “дразня” мнозина или повече от това ме изпълва с увереността, че наистина съм личност, онези на които всички ръкопляскат, общо взето са най-големите безличия (който е харесван от “всички” трябва да е “никакъв”, за да може така да им угоди!). Ето защо не мога да се стремя към това да се харесам на колкото се може повече хора, аз затова и не мисля особено дали харесвам на някого или не: онова, което на едни, е неприятно на други. Моят ориентир затова е, повтарям, един: да бъда верен на себе си, а други-те трябва да се примирят с това, което съм – и искам да бъда.

Следователно моето достойнство (заключаващо се в току-що казаното) не може да бъде признато от всички, тъй като за мнозина достойният човек е твърде неп-риятен, а те се радват особено на недостойните, на ония, които не разбират що е дос-тойнство. Отдавна съм разбрал, че достойнството на една личност не е “стока”, която се котира високо на пазара, някои силно се засягат когато срещнат достоен човек. Защо е така, предполагам, е ясно само по себе си: става ти болно да видиш у някого онова, което сам нямаш, обикновената подличка завист определя “раздразнителността” на такива хора към достойния човек. Други, възможно е, вместо да се самоизмъчват биха могли да се импулсират към придобиване на собствено, на свое достойнство, на такива срещата с достоен човек им напомня за това, че и ти можеш да бъдеш такъв, да

22

придобиеш достойнството си, да станеш ценна и ценена личност. Лично за мен е ис-тинска радост да срещна достоен човек, т.е. личността за личността е извор на енту-сиазъм, тя е нещо “мило” и “родно”. Колко струват ония, които настръхват при досега с личностна проява у някой човек (сиреч с проява на достойнство) и се чувстват за-дължени да “смажат” достойнството му, надявам се, вече е съвсем ясно. Недостойните затова се тълпят да славят такива като тях, те затова са и така единни когато “се нала-га” да стъпчат някоя личност, да я “поставят на мястото й”, значи да я унизят, да я накарат (принудят) да се откаже от себе си, да я обезличат и принизят, т.е. да я напра-вят такава, каквито са и самите те: сред безличията няма място за личности.

11.Кога съм станал “зрял”?

Достойнство се придобива от ранна възраст, ако принудиш детето да живее с

унижения, то ще привикне и по-късно няма да разбира какво е достойнство. Унизеният човек (също толкова, колкото и надменният) трудно става личност, т.е. трудно придо-бива автентично достойнство. По-нататък достойнството се налага, потвърждава и доказва всекидневно, в определен момент (юношеството) младият човек е изключи-телно чувствителен към това как другите приемат неговата личност. Той също така е склонен да се поставя свръхизисквания, което е симптом за това, че младият човек не е безразличен, че дължи на личността си и ще бъде личност в истинския смисъл на тази дума. Зрялата личност е уверена в своята изключителна самоценност, това е личността, която умее да защищава достойнството си. Такава личност не позволява да я унизяват, не зачитат, подценяват и дори… надценяват (тя не търпи ласкателите, онези обаче, които обичат твърде много “славословията” по свой адрес, вероятно не са наясно с “достойнствата” си, което е признак за личностна непълноценност и комплек-сираност, за малодушие!). В този смисъл зрялата личност е личността, която е наясно със себе си, която се е разделила с прекалените илюзии относно себе си, тя гледа трезво на своите достойнства и не позволява грубото им незачитане. Ако съм постиг-нал това, значи съм станал “зрял” (ако думата е недотам сполучлива, то нищо не пречи да смятаме такъв човек за човек със здрава самопреценка, здраво самочувст-вие, той също не е с “болни амбиции” или претенции относно себе си). А кога може да стане това зависи от много “фактори”, сред които водещи са тези, които тласкат инди-вида към придобиване на личностна и жизнена пълноценност: ако “невярно” живееш, ако личностното у теб не е здраво, ако допуснеш хаос и неразбория в душевния си живот, то ти не вървиш към “зрялост”, напротив, движиш се в противоположната посока, там където е “блатото на безличното” (безжизненото, болното, нездравото, кухото, и пр.), нещо повече, непрекъснато затъваш в него. Нима това не е истинска трагедия, която е още по-страшна, защото не я разбират?! По-страшна е и затова, защото на такива почти не може да се помогне: щом те не могат да си помогнат, никой друг не може да им помогне (някои неща сме длъжни да направим само лично!)…

23

12.Оставям ли се да ме използват?

Ако се оставя да ме използват (да ме употребяват за някакви свои си цели), то

тогава моето достойнство е поставено под въпрос, а личността ми неизбежно ще се чувства унизена. Когато се опитват да ме използват подобно на “вещ”, тогава моята личност е пренебрегната и дори игнорирана, тогава всъщност не ме считат за личност, нарушават автономията ми, а това аз не мога да допусна. Онези, които лесно се “раз-делят” с личността си, изглежда не намират нещо особено в нея (на което си струва да държат) – и затова не страдат заради загубата му, на такива и съзнанието за собствено достойнство не е на длъжната висота. А да не забелязвам кога ме използват е признак на безчувственост спрямо достойнството си, което ми позволява да правя такива комп-ромиси с него и т.н.

Някои иска да ме използва и с това той все едно ми казва: “Ти си ми полезен, радвай се от това, аз съм уверен че ти не разбираш колко е унизително да “ценя” по този начин, аз съм те “обсебил” и съм те превърнал в свой инструмент, но ти бъди поне доволен, че благоволявам да ти обръщам и това внимание, защото ти си едно нищо, а ето аз те признавам за нещо и пр.!”. Явно мен ще ме използват когато съм създал впечатление, че “това може да мине безнаказано”, т.е. проявил съм малодушие, от което другите не са закъснели да се възползват. Много хора не намират нищо осъди-телно в това взаимно да се използват, да си правят “услуги”, включително и чрез само-жертва на достойнството си. Те са успели да превърнат своето достойнство в разменна монета с не особено висока стойност. Например когато професорът си позволи да вземе 100-200 долара (и така да “даде”, сиреч “продаде” изпита на своя студент), то такъв човек е всъщност е продал достойнството си (нещо безценно!) за такава нищож-на сума пари (дали достойнството му ще порасте ако той вдигне “тарифата”?!). Общо взето винаги “лесно спечелените пари” се заплащат с продадено далеч под стойността си достойнство, поради което печалбата е съмнителна. Ако приятелят ми се опита да размени нашето приятелство за някаква дреболия, то това на мен ми говори, че той не е свързвал с него подобаващата висока стойност – поради което пък на мен не ми остава друго освен само да се чудя как е възможно такъв човек да ми е бил приятел. Разбира се аз мога да си затворя очите и да се преструвам, че не разбирам какво точно става, но това ще затвърди у него впечатлението, че приятелят му (аз самият!) винаги може да му е под ръка за безкрайно използване, т.е. той вече с основание може да си позволява да ме използва. В този случай виновен за това че ме използват ще бъда само аз, един вид аз съм го подтикнал да ме използва, а той само просто се е възполз-вал от открилата му се възможност. Когато обаче аз открито покажа, че не позволявам да ме използват по такъв начин и защитя достойнството си, то тогава моят приятел винаги ще си има “едно наум” когато му се прииска такава груба полза от мен (защото аз като приятел мога много повече да му дам, т.е. мога да му бъда истински полезен в един по-висок смисъл: нашето приятелство е безценно и за двамата!!!). Ето защо пазе-нето на своето достойнство има способността да “чисти” човешките отношения, да ги предпазва от “омърсяване”, т.е. от загуба на личностното у тях. Затова в “масата” и “колектива” на комунистите няма и помен от съхраняване на човешкото достойнство, в така желаната от тях “аморфна безличност” всички са без достойнство, т.е. всички са

24

без достойнство, т.е. всички са готови да бъдат безкрайно използвани заради тъпите и фалшиви цели, спуснати им отнякъде и безропотно изпълнявани. Опозицията спрямо безличното в този смисъл е безмилостна борба за запазване на човешкото достойнст-во, тя е борба за човечност, за чистота на личностните отношения.

Оказа се, че не е “безобидна работа” да позволиш някому да те “поизползва” когато това му се прииска. Ето защо аз просто не мога да се оставя да ме използват…

13.Трябва ли да се нагаждам?

Да се нагаждаш спрямо другите не е нищо друго освен това да си конфор-

мист (а конформизмът е “душата” на комунизма!). Другите ми “задават” всичко: норми, изисквания, правила, претенции, закони и пр., при това без да ме питат за тях, от мен се иска само да изпълнявам, да съм послушен и пр. “Нагаждачите” с всичко са съгласни и срещу нищо не роптаят, за тях определящото е социалния комфорт, “овчедушното” спокойствие и безметежността, давана от “безмерната мощ” на цялото, по-скоро на многото. За такъв човек е невъзможно да се представи извън социалното и сам по себе си, неговата личност е “приглушена” и неимоверно потисната: или ще бъдеш “социално животно”, или ще бъдеш личност, друг избор не ни е даден. Явно за такива хора второто е terra incognita (“непозната земя”), докато първото е толкова по-желано – защото друго не им остава. Дали тогава мога да се нагаждам, дали е допус-тимо да бъда конформист?

Аз вече казах, че е невъзможно сам да “подместиш” огромната тежест на дру-гите, на безличната социалност: ако се опиташ, възможно е тя да те смаже, нейният натиск е колосален (“планината” не мога да подместя или нося, безумие е и да го ис-кам!). Да носиш “шапката” на изцяло свободен човек, казахме (с думите на Мамардаш-вили), не е лесна работа. Но и да станеш “социално животно”, завършен конформист или пък комунист е “прекалена жертва”, която за някои е направо невъзможна (по съ-щия начин както за други е невъзможно да бъдат пълноценни личности). Тогава какъв е изходът?

Трябва вероятно да бъдеш “вежлив” спрямо другите, т.е. външно да ги прие-маш и да не се различаваш прекалено (да не се “набиваш на очи”!), но в същото време никога да не забравяш преценката си за тях, а също и да не забравяш своето неизме-римо превъзходство над “масата”. Такова едно премерено и дистанцирано “нагажда-не” е оправдано и дори жизнено необходимо: все пак аз живея сред другите (оставайки обаче най-напред себе си!) и не мога безкрайно да ги предизвиквам, обиждам, “насъс-квам” срещу себе си, все едно че са кучета. Изглежда моето поведение трябва да бъде подобно на отношението ми към едно зло куче: еднакво невъзможно е да бягам или да се нахвърлям срещу озлобения пес, ат мен се иска да му подхвърля нещо за успокое-ние, а след това дари да предприема мерки за “сближаване” с него (нека да си ме лае, важното е да не ме хапе!). Ето това имах предвид когато след Мамардашвили си поз-волих да кажа, че от човека се иска да бъде вежлив с напиращата отвсякъде и грубо

25

натискаща социалност; вероятно същото е имал предвид и грузинецът (който, впрочем, е живял много дълго в едно общество, подобно на “озъбено, свирепо куче”!).

Значи не че трябва да се нагаждам (това не може да бъде мое осъзнато же-лание!), но просто ми се налага да го правя ако искам да съхраня себе си. “Да дразня кучето” (както, признавам, много пъти съм правил досега и дори съм изпитвал удоволс-твие от това как то е скърцало зъби срещу мен – така правех когато бях млад!) не е най-добрата жизнена стратегия, въпреки че в началото и за известно време е добра - докато се разбере кой кой е. Когато си извън обезличаващата всичко социалност е по-лесно да правиш премислени компромиси с нея, докато ако си погълнат от нея това е невъзможно: “завършеният нагаждач” е загубил себе си и затова не може да мами безличното, сам той е това безлично! Премереното “нагаждане” от позицията на вече отвоювания личен суверенитет е проява на разумност и на житейска мъдрост. Но щам си доказал, че си личност и това “с ръмжене”, но все пак е признато от голяма част от другите, то тогава е излишно да се впускаш в безполезни борби, от които вече нищо няма да спечелиш, а само ще загубиш. (Да респектирам безличното - ето го моето верую, казвам това, въпреки че съзнавам, че то звучи прекалено помпозно, но незави-симо от това е една моя истина!)

Една такава прагматичност няма да ми навреди, стига да не стане незабе-лязано моя “втора природа”: кучетата все пак отвреме-навреме трябва да се разлай-ват, нали това им е работата, да лаят, нека да си лаят, важното е да не ме хапят…

14.Налага ли ми се да лицемеря?

От казаното по горе следва, че понякога трябва да се показвам не такъв, ка-

къвто съм, т.е. да “отмервам” какво от себе си да покажа и какво да скрия (напр. погнусата си от социалното не бива винаги да е изписана на лицето ми!). Трябва да имам по някакъв начин много лица, а не само едно, трябва да имам на разположение достатъчно маски, които по мой избор да слагам на истинското си, на автентичното си лице, което ще познават само най-близките ми хора. Това се нарича “лице-мерие” – и тази забележителна човешка способност е била достатъчно обругана от непрекъснато надхитряваната от нея социалност и от шибания й “морал”. Когато ни твърдят, че било лошо да си лицемер всъщност искат да кажат, че е “лошо” да “надхитряваш” другите, “хубавото” значи било да се оставиш да бъдеш тяхна вечна жертва, т.е. ти да си над-хитрения. Ясно е, че от позицията на социалното друго не може да се мисли, от което пък следва, че от позицията на държащата на себе си индивидуалност “лицемерието” е шанс, от който тя не бива да се отказва. По същия начин за социалното е “лошо” човек да бъде индивидуалист (нима не е най-естественото да бъдеш индивид и индивиду-алност - стига това да ти е по силите?!), за нея също е “осъдителен” и егоизмът (ма-кар че също най-естественото е да бъдеш аз, да бъдеш себе си и да държиш на себе си!). Но ако човек разбере от чия позиция нещата изглеждат така (от позицията на индивида или от тази на социума), ако също осъзнае, че разбирането на социалност-

26

та не може да е абсолютно, то всяко нещо ще си отиде на мястото, а “призраците” повече няма да ни се струват страшни.

Ето защо аз се уча да бъда превъзходен лицемер, да овладея изкуството на изтънченото лицемерие. Така разбраното лицемерие обогатява проявите ми, то ми дава нужната гъвкавост в отношенията с различните други, с които, както се оказа, не трябва да бъда все един и същ. (Защото някои не могат да ме разберат и да ме оценят: “бисери на свине не бива да се хвърлят”!) Не мога да си позволя непростимата наив-ност да се разкривам “до дъно” пред всеки, пред ония, които не заслужават това: искреността в очите на някои от другите е смешна, глупава, излишна “волност”. Ако не лицемеря и съм винаги искрен даже и с тези, които не го заслужават (понеже няма да го разберат или оценят), то аз ще бъда за тях смешен човек, а има ли нещо по-унизително да ти се надсмиват ония, които превъзхождаш?! Щом като по някакви странни пътища достойнството ми сред другите се крепи и на лицемерието, то аз ще бъда лицемер – и така ще потвърдя превъзходството си спрямо тях. Ако моят успех зависи (имам предвид социалния маскарад, в който сме принудени да съществуваме!) от това дали умело лицемеря (т.е. дали подбирам нужните маски!), то аз ще преуспея и в тази насока: за да защитя себе си и своето право на достойнство съм готов да напра-вя всичко…

27

Център за развитие на личността HUMANUS

Тревожен ли сте? Чувствате ли се изолиран? Имате ли проблем, от който не виждате изход? Търсите ли промяна и по-добро качество на живот?

Тогава ни се обадете. Центърът предлага професионална помощ на всички, които търсят промяна, по-ефективно самопознание, отговорност и авторство над собствения живот, умения за решаване на проблемите и премахване на

стреса.

Всеки, който иска да сътрудничи на Центъра или да получи специализирана консултация, нека да пише на angeligdb@abv.bg

28

Търсете ето тази нова книга:

244 страници, цена – 12 лв.

ЗА КОНТАКТИ:

Тел. 0878269488 e-mail: angeligdb@abv.bg