(18 април – 2 май 2013 г.)

Пловдив, 2013 г.

2

СЪДЪРЖАНИЕ:

18 април 2013, четвъртък Скъпи приятели, мои колеги и ученици, моля за извинение че ми се налага да ви занимавам с един пренеприятен личен проблем............... 5

19 април 2013, петък

Толкоз, това стига, това е всичко, това е Бог – великата, но гениално-проста човешка мистерия........................................................................... 6 Получих пожелание за оздравяване от г-н Иван Костов.......................... 7

20 април 2013, събота

Образователна шефка заведе дело за обида от "неправилни мисли" в моя книга!..................................................................................................... 9 Няколко наблюдения и мисли за болничното ежедневие...................... 10

22 април 2013, понеделник

Във връзка със заведеното от образователна шефка дело за "обида от неправилни мисли" в моя философска книга ......................................... 12 Апел към вразумяване и помиряване...................................................... 13 Допълнение към моя БОЛНИЧЕН ДНЕВНИК, който скоро предстои да излезе като самостоятелна книжка.......................................................... 21

18 май 2013, събота Благодаря ти, мили Боже, за шанса, който ми даде: да се порадвам още на създадения от Теб бляскав, сияен, прекрасен, великолепен свят!............................................................................................................ 24 Безчувственият към човечността, към човешките неща и проблеми политик е крайно некадърен политик ...................................................... 25 Вълнуващ израз на духовна подкрепа от Киев....................................... 26 Поради големия обществен интерес публикувам исковата молба, с която образователна шефка ме съди за "обидни съждения", съдържащи се в моя философска книга ................................................. 27

3

24 април 2013, сряда

В два киевски храма днес са чели молитва и са палили свещи за здравето и скорошното оздравяване на моя милост ............................. 30 Вкратце за някои философски реакции относно болничното ми битие тия дни ....................................................................................................... 31 Решавам да подаря... книги на лекарския екип, на сестрите и на санитарите, които се грижат за мен в болницата ................................... 33 Знаци на внимание и човечност............................................................... 34 Дами и господа, а вас някога в живота разпъвали ли са ви? ................ 36 Божия Майко, благодаря за милостта на Твоя Син към мен, грешния! 38 Хидрата на българския характер е търпеливостта, понасянето, страхът, безразличието, примиреността към лъжата, угодничеството... ............ 39

25 април 2013, четвъртък

Кратка нравствена беседа пред болничния параклис............................ 40

25 април 2013, четвъртък

Още прояви на човешка съпричастност.................................................. 43 Много ярък симптом на упадък на човечността – и на духовното израждане на нацията .............................................................................. 45 Видеоразказ, записан в болничния парк ................................................. 47 Начало на дискусия по интересни нравствени проблеми...................... 51

27 април 2013, събота

Безпокойства и тревоги ............................................................................ 54 Защо човекът – всеки човек, ближният! – заслужава безусловно уважение?.................................................................................................. 56

27 април 2013, събота

Цензура в групата на ПГЕЕ-Пловдив във Фейсбук!!!.............................. 57 Цветница е!................................................................................................ 59 Още нещичко от моя болничен дневник.................................................. 60

4

29 април 2013, понеделник Истината и доброто винаги в крайна сметка тържествуват................... 62

02 май 2013, четвъртък

Помирително писмо до началничката ми и до ищцата, която ме съди за обидни мисли в моя книга ........................................................................ 64

02 май 2013, четвъртък

Опит за завършване на моя болничен дневник...................................... 68

ПРИЛОЖЕНИЯ:

04 април 2013, четвъртък

Дълбокият нравствен и духовен смисъл на ситуацията, в която се намира българският учител...................................................................... 70

Някои коментари към отделните публикации в дневничето:

Толкоз, това стига, това е всичко, това е Бог – великата, но гениално проста човешка мистерия......................................................................... 74 Образователна шефка заведе дело за обида от "неправилни мисли" в моя книга!................................................................................................... 78

Благодаря ти, мили Боже, за шанса, който ми даде: да се порадвам още на създадения от Теб бляскав, сияен, прекрасен, великолепен свят!............................................................................................................ 79 Вкратце за някои философски реакции относно болничното ми битие тия дни ....................................................................................................... 81

Божия Майко, благодаря за милостта на Твоя Син към мен, грешния. 83 Хидрата на българския характер е търпеливостта, понасянето, страхът, безразличието, примиреността към лъжата, угодничеството... ............ 85

5

18 април 2013, четвъртък

Скъпи приятели, мои колеги и ученици, моля за извинение че ми се нала-га да ви занимавам с един пренеприятен личен проблем

Скъпи приятели, мои ко-леги и ученици, бивши, настоящи и, да се надяваме, бъдещи; става дума за приятелството, нещо толкова драгоценно, може би най-драгоценното в този наш земен живот (ако успея да ви спечеля някой ден, дано!).

От няколко дни поради тежки здравословни проблеми не бях в състояние да вляза в блога си или да напиша поне няколко думи. Слава Богу, вече мога да сторя това, ето, ще напиша някол-ко думи тази вечер понеже наис-тина няма сили напиша повече.

Намирам се в момента на последния етаж на Хирургиите на Пещерско шосе в Пловдив. Днес ми беше извършена успешна операция, слава Богу! На Бога благодаря най-вече, защо-то Негова е волята, милостта и благодатта за всичко; благодаря много на лекарския екип, сестрите, целия персонал; скоро ще благодаря на всички поименно.

Сега-засега толкова. Нямам сили да пиша повече. Лаптопът ми е ма-лък и неудобен за писане. Пък аз бъркам буквите (още съм под влияние на упойките). Дано един ден наново се науча да пиша правилно. Е, и да не се науча няма да е кой знае колко голяма загубата...

Но държа да кажа нещо непременно: най-важно на този свят е да сме истински добри! Няма по-скъпо нещо от добротата на душата.

Спирам с това. П.П. 1 Заболяването ми е такова, че най-вероятно тази учебна години

повече няма да ходя на работа, няма да "преподавам". Имам обаче една идея, която ми се яви в тази връзка: ще ми се ходатайствам пред преподавателите и администрацията учениците ми да получат възможно най-великодушни и високи оценки за тази учебна година, не по-малки от 5-ца, но не по-големи от 6-ца. Причината е: осъзнах, че учениците ми са прекрасни, а пък аз до днес

6

често, е, не чак толкова де, но често бях лош, зъл, а не трябва да е така... да не се повтарям повече, казах главното.

П.П.2 Моля някой ат Фейсбук-приятелите ми да даде гласност на тази

информация и във Фейсбук, аз нямам тази възможност...

19 април 2013, петък

Толкоз, това стига, това е всичко, това е Бог – великата, но гениално-проста човешка мистерия...

Искам да ви разкажа една чудесна или по-скоро приказна история. Моля, не ме възприемайте като религиозен фанатик. Според мен оня, който е религиозен в същинския сми-съл, не е, не може, няма как да е "фанатик", а пък който е фана-тик, той не е религиозен. "Рели-гия" е просто връзка на човека с Бога. Който преживява тази връзка по някакъв, по своя си

начин, е религиозен човек в истинския смисъл... Та аз вчера преживях ето как своята връзка с Бога... Вчера преживях едно изпитание. Оперираха ме. Операцията беше

тежка. Каква именно ще пиша тия дни. Даже не зная дали да не го спестя. Както и да е. Като ме докараха след операцията в стаята ми на 12-я етаж на хирургиите, аз излизах от упойката, човек се чувства странно, твърде странно, необичайно... особено пък ако са му направили черепно-мозъчна операция... примерно казвам (вие пък не знаете какъв процент от думите ми са "художест-вено-философска измислица" и какъв процент "действителна лъжа"; приемете предвид, че имам и близки хора, които трябва да щадя...), и така, да, примерно казвам, не твърдя, че казвам самата истина за операцията, но за следващия епизод ще кажа "самата гарантирана 100%-ва истина", да, заставам с цялата си личност за това, което преживях в следващия момент:

7

Първото, което видях на прозореца на 12-я етаж на Хирургиите беше едно... гълъбче, да, гълъб, най-обикновен прозаичен гълъб... вземете предвид момента за мен в този зверилник, в който наоколо често реват с глас живи човешки същества, тази малка животинка, гълъбчето, за мен в оня момент прие възвишения образ на... Светия Дух!

Да, на най-грандиозната, Свята ипостаса на самия Бог, именно на Светия Дух и още Иисус Христос – според учението на Спасителя... Бог е милосърден, Той всичко ще прости, но едно нещо няма да прости: на оня, който дръзне да похули Самия Свети Дух! Да скверни най-чистото! Самата чистота. Предаността и любовта към Светия Дух е самата одухотвореност като такава, най-съкровеното, на което сме способни...

Просълзих се, рекох си някои мои съкровени думи на благодарност към моя велик Родител и наш общ Баща, и... това беше. Една капка сълза на моето неплакало от години, от детството ми око...

Толкоз. Това стига. Това е всичко. Това е Бог... нещо гениално просто и така величаво в простотата си, мои мили и при това толкова усложнени приятели и човеци...

Спирам дотук. Трудно още пиша. Но значително по-добре, по-лесно пиша този път. Другия, да се надяваме, ще пиша още по-лесно.

Получих пожелание за оздравяване от г-н Иван Костов

Днес по Скайпа прове-дохме следния разговор с г-н Петър Каменов от Монтана: Petar Kamenov: Ангел, днес бях на срещата с Костов в Монтана. Казах му (само на него) за твое-то състояние, той изрази съчув-ствие, много се разтрои и каза, че като отиде в Пловдив ще те посети. Взе си джиесема и набра някаква професорка от ВМА, доколкото запомних името Ст... Поиска да разбере какво е

състоянието ти и по телефона и по възможност да окаже някакво съдействие;

8

помоли да го информира за състоянието ти до 16 ч. След това отново води разговор и доуточняваха в кое отделение си. Преди малко се обадил от Лом и е заръчал да ми предадат, че имал сведения, че се оправяш и отново е казал, че при първа възможност ще те посети. Когато говори за теб и обясняваше кой си, каза: "Това е един наш голям защитник!". Ангел Грънчаров: Благодаря ти много за тия вълнуващи вести! Кажи на г-н Костов, че съм добре, слава Богу! Неговата доброта ме трогна! Petar Kamenov: Радвам се, че си добре! Ангел Грънчаров: Да, добре съм, но не мога да пиша, щото бързо отмаля-вам; като обаче ме приведат в що-годе угледен външен вид ще направя клип-че с политически анализ; много ми се е насъбрало, не се търпи вече... Petar Kamenov: Не мисли за тая пуста политика, гледай си здравето! Костов ще се справи сам. Ангел Грънчаров: И една хубава новина: в стаята сме двама. Стана дума за политика. Съседът ми 42 годишно момче заяви следното още в самото нача-ло: не крия, досега винаги съм гласувал за СДС преди и после за ДСБ, за Костов. По всички възлови въпроси на българския живот мислим еднакво. Petar Kamenov: Вчера прекосихме с Костов и още двама-трима центъра на града и от всякъде му се възхищаваха и се радваха. На всички им правеше впечатление, че за разлика от герберите не се движи с бодигардове. Ангел Грънчаров: :) Браво! Дай Боже да се осъзнае от повече хора, че Кос-тов е единствената алтернатива на арогантната и лъжлива политическо-ченгесарска гмеж...

Това и някои други неща си казахме с моя приятел от Монтана г-н Петър Каменов, човек, който много пъти е подпомагал с лични средства изли-зането на философското списание ИДЕИ. Един интелигентен и добър човек, с когото все още не сме се виждали на живо, а си имаме доверие за всичко...

9

20 април 2013, събота

Образователна шефка заведе дело за обида от "неправилни мисли" в моя книга!

Тия дни до мен се появи-ха сведения за една наистина невероятна история: даден съм под съд за една моя книга! Имам написани и издадени повече от 20 книги, но за първи в съд е заведе-но дело, съвсем официално дело срещу мен! На път съм да се обезсмъртя таман като Сократ, не е шега! Моля да не си мислите, че

фантазирам или си измислям - съвсем сериозно пиша тоя път, въпреки че често обичам да се шегувам. Тоя път обаче съм съвсем сериозен.

Да, заведено е съвсем официално дело "за обида" и "морални неи-муществени щети" (искът е за 1000 лева обезщетение), а се е почувствала обидена от няколко израза в есе, съдържащо се в моята най-нова книга за образованието със заглавие НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (и подзаглавие Есета за освобождаващото образование), та значи се е почувствала обидена от три-четири мои мисли г-жа инж. Камелия Стоянова, явяваща се (Дръжте се по-яко за нещо за да не паднете!) хем синдикален лидер на учителската син-дикална организация към КТ "Подкрепа", хем в същото време и помощник-директор на ПГЕЕ-Пловдив, училището, в което моя милост работи вече пове-че от 13 години.

Делото е заведено от доста време, но е държано в строга тайна от мен, сега, в предизборния период, е намерен сгоден момент за провеждането му. Излишно е да споменавам, че с ръководството на училището, назначено от предишната гербовашка власт, имаме сериозни и идеологически, и мироглед-ни, и нравствени, и политически, защо не, различия. Както и да е. Насрочено е делото за 25 април, след няколко дни. Аз в момента съм в болница след опе-рация, тъй че най-вероятно няма да съм в състояние да присъствам на второ-то след Сократовото дело срещу философ за това, че е изказал някакви мис-ли, т.е. че съм си позволил да мисля. Излишно е да се споменава, че има фундаментално човешко право на изразяване на мисли – и ако съдът у нас почне да контролира мислите ни, ще я докараме до под кривата круша!

Та много ми се участва в този процес хем срещу книга, хем срещу философ, който са скалъпили тия усърдни блюстителки на гербовашката представа за човешките права. За жалост не съм в състояние (по здравослов-

10

ни причини) да участвам на първото заседание на този очертаващ се като забележителен и исторически за философията и образованието съдебен процес. Излишно е да казвам, че няма да си наемам адвокат и ще се защища-вам съвсем сам. Както и подобава да се държи един горещ фен на Сократ.

Това е. Ползвам се от случая да ви известя, че като четете горното, не е нужно да се щипете за да разберете в кой свят се намирате. Намирате се в нашия тукашен и толкова объркан български свят, в който е възможно да се случи дори и това, за което съвсем сериозно ви известих! Фантастики и абсур-ди у нас бол!!! Не е като да няма!!! Чакай да се спирам, че току-виж заради тия "обидни приказки" за милата ни Татковина някой може да ме осъди така, че да не мога да му се разплатя докато съм жив...

Процесът срещу моята най-нова книга за образованието ще постави ребром най-тежките проблеми в порочната образователна система у нас. Тъй че използвам възможността да благодаря на ищцата за завеждането на това дело, сиреч, за провокирането на този необходим разговор! Г-жо Стоянова, много съм Ви признателен за това, което правите за българското образование!

Няколко наблюдения и мисли за болничното ежедневие

Няколко думи за болнично-то всекидневие – и най-вече "еже-нощие", щото нощите в болницата са цели епопеи. Имам предвид безсъ-нието и... хъркането на съседите. Правя си някои проучвания по тема-та за търсенето на спасение от хър-кането на съседа в безкрайните болнични нощи. Понеже напоследък доста често взех да влизам в болни-ци, за мен това е една важна тема.

Тия дни открих, че при епичното хъркане на масовия българин в бол-ничните заведения най-важното е, така да се рече, конкуренцията; първо в смисъл кой пръв ще заспи и ще прецака всички останали; първият захъркал отнема стратегическото предимство на останалите и те мигновено стават жертви; за да заспиш пръв обаче трябва най-стоически да будуваш денем; кой се поддаде да мигне денем, нощем се обрича да бъде жертва на оперетния многогласен хор на хъркащите; и така нататък, още много мога да пиша по

11

прелюбопитната тема, щото наблюденията и особено размислите ми са, както виждате, крайно богати, но сега нямам физическа сила да пиша и да се разп-ростирам повече. Друг път – повече.

Аз лично много рядко мога да се уредя да стана хъркащ щото явно нямам дарбата, нямам тоя екзистенциален талант, пък и съвсем не ме бива във всебългарския сонм на уреждащите се, на ония, които умеят да прецакват останалите – и по тази причина си стоя все сред прецаканите. Както и да е. Такава ми е била съдбата...

Пребиваването ми този път в болница обаче ще се запомни с стоно-вете, виковете, молбите за помощ на един болен, който по всяко време на денонощието с цяло гърло крещи "Помощ!", "Олелее!", "Хора!", "Боли!" и пр. Друг път такова нещо не бях срещал, обикновено болните стенат и страдат колкото се може по-безгласно, кротко, тихичко. А тоя дедо вика яката. Не мога да скрия, че заради неговите викове ний, болните, взехме да се отдаваме на размисли и дори на спорове за допустимостта на евтаназията, защото наисти-на е нетърпимо човек "да живее" в адско страдание, това не е човешко. Да не зачевам тая тема, само я подхвърлям. Сестрите ни подават обаче противоре-чива информация за страданието на дядото: някои твърдят, че болките му били нечовешки, че повече обезболяващи не могли да му дават, щото ако му дадат щял да умре, затова и човекът живеел в непоносими мъки; други сестри обаче твърдят, че дядото просто е психясал от продължителния престой в болницата. Каква е истината никой не може да каже, само дядото си знае.

Аз лично трета нощ не съм мигнал, не само заради дядото, а и изоб-що, заради трудности в адаптирането, лошо легло, даже заради... хлебарките, заради какво ли не. Тая нощ в интерес на истината на два-три пъти се увличах и заспивах, ала за малко. Но съм общо взето отпочинал сякаш. Та като викаше тая нощ дядото проведох един експеримент, ще ви кажа и за него и спирам, щото се изморих.

Когато дядото вика, на човек му идват всякакви мисли и чувства. Не крия, на моменти ми е идвала и недобра мисъл за дядото, примерно си казвам в ума "Майната ти де!" (признавам си греха!), ала в следващия момент се ужасявам и обикновено се опитвам да му съчувствам, да му вляза в положе-нието, да го оневиня. Тая нощ опитах с нещо друго: почнах да се моля Бог да му прати облекчение.

И да ви кажа, сякаш помогна: щом почвах молитвата си дядото спи-раше виковете и мирясваше за известно време! Няколко пъти опитах да го подкрепя с молитва и той все спираше да вика. Мирясваше. Сякаш му олек-ваше. Много приятно усещане е че помагаш на един човек в тежък момент. Даже едно куче ако го боли и го погалиш по глава, ще забрави за болката, а какво остава пък за човека. А да сте забелязали хора, утешаващи страдащите в нашите болници? И то с почти нищо: с мисъл. С добра дума. Най-безинте-ресното, най-маловажното нещо за нас, българите.

12

Идеята ми беше: ако ние, хората, ние, българите, не се отнасяме един към друг с тъпо безчувствие, ако сме солидарни с проблема на другия човек, ако имаме духовната сила да се помолим за облекчаването на болката даже на съвсем непознат човек, то това може да ни помогне. Е, открих, че сякаш може. Знам, че може. Просто се иска да съзнаваш, че не си единствен на този свят, че не бива да мислиш само за себе си, т.е. възможно е и ний, българите, да опитаме да се отнасяме човешки помежду си, което е предпос-тавка работите ни да потръгнат.

Да си обединим силата, духовна и физическа, изглежда, е предпос-тавка националният ни ресурс да се увеличи, което пък ще доведе един ден и до просперитет.

Нямам сили да детайлизирам мисълта си, така написана прозвуча сякаш по комунистически, но наистина капнах, затова и спирам. Прощавайте ако има нещо. Хубав неделен ден ви желая!

22 април 2013, понеделник

Във връзка със заведеното от образователна шефка дело за "обида от неправилни мисли" в моя философска книга

Във връзка с публикацията Образователна шефка заведе дело за обида от "неправилни мисли" в моя книга! днес изпращам следната молба:

ДО

РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ

НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, XI-ти СЪСТАВ, № 2

М О Л Б А

от Ангел Иванов Грънчаров Адрес: Ж.К. Тракия, ... , телефон: 0878269488 ел.поща: angeligdb от abv.bg. В

качеството ми на подсъдим по НЧХД, №1000 от 2013 г.

13

Уважаема (г-жо) г-н Съдия, Моля първото заседание на де-

лото, по което съм подсъдим, да бъде отложено, тъй като в момента се нами-рам в болнично заведение, пребиваване-то ми в което още не е завършило и фи-зически няма да бъде възможно да при-съствам на откриването на делото, а също така и няма да мога да организирам и проведа своята защита.

Прилагам служебна бележка от болничното заведение, с която удостове-рявам (доказвам) този факт. Дата: 20.04.2013 г. Гр. Пловдив

С уважение: (подпис)

Апел към вразумяване и помиряване

Видео Ето текстовият запис на казаното в то-

ва клипче: Добър вечер! Часът сега е 23.45. Намирам се в бол-

ницата, в Хирургиите, Пещерско шосе, Пловдив, 12-ия етаж. Вече съм тук пети ден, в четвъртък ми направиха операция, петък, събота, неделя, понеделник, пети ден. Завърши вече петия ден,

утре, живот и здраве, шестия ден. Така. Искам да направя нещо като призив, бих казал призив за вра-

зумяване, тъй като попадането ми в болница тоя път съвпадна със, знаете, с навечерието на един най-трагичен, хем трагичен, хем не, празник на възраж-дането, възкресението и т.н. Да, възраждането на живота, възкресението и пр.

14

Все още, разбира се, има доста време до светлия, трагичен също така христи-янски празник Възкресение Христово. Та искам в тази връзка да кажа няколко думи.

Стана така че попадането ми в болница също така съвпадна с дости-гането до мен на известието, значи бях известен, че помощник-директорката на училището, в което работя, която също така е и лидер на синдиката, в който членувам, ме е дала под съд за няколко пасажа, за няколко мои мисли, в които съм изказал някакви критични мнения за нейното поведение, за нейните пре-ценки за нещата и т.н.; тя се била почувствала дълбоко обидена, бил съм я обидил. Аз сега няма да търся точните цитати, аз ще ги публикувам в блога, от които най-много са я обидили, днес дадох в блога си линк към есето, което най-много я е възмутило; то е посветено в някакъв смисъл на нея, по-скоро на държането й на едно синдикално събрание, на което моя милост беше обруга-на по недопустим начин, а пък събранието беше превърнато в нещо като „три-бунал” или „народен съд” над „злостния народен враг Ангел Грънчаров”, да, и такива неща се случват в нашето болно време. Това е есе от една моя нова книга за образованието, която се нарича НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА!, а пък подзаглавието на тази книга е „Есета за освобождаващото образование”. Та аз до скоро не знаех че съм даден под съд, за първи път в живота ми се случва такова нещо, за мисли в моя книга да бъда даден под съд. Разбира се, може човек да се обиди, книгата ми не е издадена в някакъв грамаден тираж, и ето сега, след като съм вече даден заради нея под съд, се получава една значително по-голяма гласност, явно обидената или засегнатата персона смята, че това няма да й навреди, напротив, предполагам, ще й вдигне по-високо нивото, тя иска чрез съда да си даде един свой реванш на попрището на умствената активност, на умственото превъзходство и т.н. Само наистина е малко интересно и странно все пак възпитатели на младежта, каквито сме ние, тя е инженер, преподава специални предмети, аз съм философ, значи ние да доказваме един другиму или кой до каква степен е напреднал, казахме, на попрището на интелектуалното развитие.

Между другото, да кажа в скобки, аз в момента изглеждам много странно, тъй като заради операцията, която ми беше направена, сега на петия ден след операцията се появиха едни отоци около очите и аз вече в момента, виждате, имам известна китайска специфика на изражението, лицето ми има изражението на древен китайски философ, на Конфуций, примерно; аз не се срамувам от това; това само в скоби казано.

Операцията ми, аз не съм писал още за нея, по една единствена при-чина, не че се срамувам нещо, срамно заболяване не знам да има, но сега ще кажа с няколко думи, така или иначе, вече като ме виждате в един такъв вид, ще призная, да, беше ми направена черепно-мозъчна операция. Преди около месец, може би вече станаха пет седмици, доста време мина, една сутрин, бързайки за работа, се подхлъзнах в банята, паднах и понеже в момента на

15

падането си помислих да не стане така, че да си счупя нещо, крайник, крак и пр., инстинктивно някак си, стана така, че целият удар, цялата тежест падна ето тук, отзад, на главата ми, ударих се здравата с главата о стената на баня-та. Изгубих за известно време съзнание тогава, стоях в неподвижност, не изцяло съзнание да съм изгубил, но най-вероятно е станало сътресение на мозъка. Спомням си, имам едно усещане, че чаках да видя дали ще… то силно ме заболя, изкънтя ми главата, изчаквах да видя дали ще се съвзема, в края на краищата се съвзех. Може би пет минути стоях на пода, по едно време се разшавах, станах, облякох се, бях се току-що изкъпал и отидох на работа. Разбира се, чувствах се недобре на работата, имах някакво кънтене в ушите, виках си на акъла, че ще изчакам да мине ден, два, да видим ако нещо се появят някакви опасни там симптоми и проявления, и тогава ще се наложи да отида в болница. Минаха два, три, четири дни, нищо, аз си викам: „Слава Богу, малкият дявол!”, дето се казва, да, обаче се оказа „да, ама не”. Минаха може би две, три седмици, през цялото това време ето така като си разклатех глава-та (както хората по света, с изключение на българите, клатят глава в знак на съгласие) имах чувството, че сякаш мозъкът ми се движи, мърда, някакво много смътно чувство, някак си много крехко беше станало. Вътре в мозъка ми се е бил образувал в това време хематом, аз така си го представям, това е нещо като съсирек от кръвоизлива, започнал по време на мозъчното сътресе-ние при падането; сериозна работа, и тоя хематом е нараствал и е притискал жизнено-важни мозъчни центрове. Аз в един момент започнах да чувствам някак си много странно своето тяло, усещах някакви неприятни болки в стави-те, ето тук, в седалищните части, сякаш седях върху някакви шипове, като иглички ме бодяха, значи силни ставни болки, от които едва ходех на работа и се чувствах ужасно. В един момент тия усещания се засилваха, стоях на рабо-тата и постоянно усещах някакъв дискомфорт. В един момент, като наближи ваканцията, аз вече реших, един вторник беше, отидох при джипито, моят личен лекар и му казах как се чувствам; той ми каза, че няма проблеми, някак-ва млечна киселина се била появила в ставите, нещо вирусно било и т.н. Даде ми хапчета, пих ги една седмица, никакъв ефект, никаква промяна към добро; напротив, сякаш се усилиха още повече болките. Отидох в края на тази сед-мица, обясних му, че няма промяна, биха ми някакви инжекции, вероятно ви-тамини или против „вируса”, не знам, никакъв смисъл, никаква полза. В поне-делника отидох при джипито, казах му това, той вика ще те пратя на невролог; отидох при невролога, там тя ме прегледа, направи си там своите анализи и ми каза ето, давам ти тези хапчета, почвай да ги пиеш, болките ще почнат да изчезват. Знаете ли, оказа се, че не болките ми не само че не изчезнаха, но още повече се усложниха тия усещания, появиха се също страшни болки в главата и аз тогава реших, понеже един, два, три дни минават няма промяна към по-добро, нали човек като пие хапчета се надява нещо да повлияят, да се почувства по-добре, да усети промяна към положителното; не, няма. Спомням

16

си тази кошмарна седмица, невроложката ми каза до петък ще пиеш хапчета-та, ще дойдеш в петък непременно да те видя; да, обаче нещата ставаха сложни, тежки и накъде към сряда вече нетърпими; в един момент аз започнах да соя само на леглото, абсолютно нетрудоспособен, не мога даже да прочета нещо в блога си, и стоях в ужасен дискомфорт. Понеже съм много стриктен, обичам да изпълнявам разпорежданията на лекарите, имам им доверие, изча-ках някак петъка, отидох при нея и… представяте ли си какво било станало, а то още повече усложни ситуацията?! Аптекарката наименованието на едно от лекарствата, които ми бяха предписани, го разчела невярно, и ми дала лекар-ство с близко наименование, което всъщност било изцяло излишно и заради него съм пил същото химическо вещество в друга доза, понеже то повтаряло вече предписано лекарство! И невроложката изтълкува това нещо като причи-нител на моето страшно главоболие; нареди ми да спра тези лекарства изцяло два дена, събота и неделя и в понеделник ми каза да дойда пак. Като ги спрях и се надявах – тя ми каза, че ще отмине това главоболие – ала болките в главата не отминаха, нищо не отмина, и в понеделника вече се чувствах ужас-но, аз вече наистина не можех да стана, и знаете ли кое беше най-интересното? И на невролога, и на джипито аз казах, че съм имал такъв инци-дент, че съм паднал в банята и че съм си ударил силно главата; и двамата ме изслушаха, ала ми казаха: „Не, не се безпокой, тия неща не могат да се причи-нят от удар в областта на главата, не могат да се причинят от удар в главата такива усещания, няма връзка между тези неща!”, и аз като отново повтарях, че все пак може би има някаква връзка, те ме гледаха с известна доза съжа-ление и си казваха, личеше по изражението им, че този човек много се е уп-лашил, много се е паникьосал, внушил си е, но няма страшно и т.н.

В понеделник или вторник, значи, отидох, обясних, че нямам промя-на, че се чувствам ужасно, тогава невроложката ми предписа други хапчета. Почнах да ги пия, надеждата беше да се оправя най-сетне от тях, абсолютно никакво оправяне нямаше, и тогава вече, между другото, в последните два дни преди операцията аз нямам спомен какво точно се е случвало. Синът ми ме водеше при разни специалисти, лекари и т.н., най-накрая ме заведоха на ске-нер (най-после някой се сети за това!), на скенера установиха, че има такъв хематом в главата ми, и веднага са предложили (аз вече нямам спомен, когато са ме питали искаш ли, разрешаваш ли, съгласен ли си да ти направим опера-ция аз вероятно нещо съм отговорил тогава, но нямам никакъв спомен за това). Синът ми също дава съгласието си, и в четвъртък, 18 април, ми напра-виха операцията, отстранили са го този хематом, предполагам. Интересното беше – благодаря на Бога, благодаря на Бога, че мина всичко благополучно! – след операцията аз се чувствах като нов човек, разбирате ли, всички оплаква-ния, болки, бяха изчезнали, Значи това образование, този съсирек, какво е бил, там, до мозъка, аз не знам, не съм справил още справки какво точно ми е станало, явно някакво образование е било отстранено, не от самия мозък, а

17

знам ли какво? Казвайки тия неща мога да се изложа на риска да бъда подиг-раван, „ето, на него му отрязаха част от мозъка”, да, отваряха ми черепа и са отстранили някакъв хематом, както и да е!

Съжалявам, че ми се наложи да разкажа всичко това, пак ако мълчи човек, знаете ли защо аз мълчах до този момент? Мълчах най-вече защото не искам моята майка, която е възрастна, да разбере това нещо по някакъв на-чин; ето, ако сложа сега това клипче в блога, още не съм решил дали да го сложа, ако записът се е получил, може и да го сложа, тя, майка ми, все някога ще разбере, но искам да не й дойде внезапно, много е неприятно това, да й дойде като „гръм от ясно небе”, затова не съм давал много информация за случилото се. С нея, разбира се, говорих още веднага след операцията, обяс-них й че съм в болница, но по други причини, аз имам проблеми със сърцето, така й казах. Един вид, дето учим за истината, учениците ми винаги казваха, като сме обсъждали този въпрос, за истина и лъжата, аз преподавам фило-софски предмети, и те са ми казвали „Има благородна лъжа!”, аз винаги съм казвал, че някак си не ми звучи добре, че има „благородна лъжа”. Те обикно-вено казват, че има, аз казвах, че няма, та да възникне спор, моята работа като преподавател по философия е никога да не се съгласявам с учениците за да ги провокирам да защитят позицията си. Както и да е, ето, оказа се, че на мен сега ми се наложи да прибягна до т.н. „благородна лъжа”, т.е. по-малко безпокойство на майка ми да причиня, излъгах, да, все още не съм й казал какво точно ми се е случило. Искам да й го кажа когато, дай Боже, тия дни, казаха ми, че още няколко дни ще ме държат, зависи как ще върви възстано-вителния процес, и ще ме изпишат от болница, тогава ще мога да отида при майка си и да си поговорим с нея; другояче е когато на живо стане това, съв-сем иначе е да й го изтърся по телефона, да се ужаси, да си изкара акъла и т.н., нали знаете докъде води нашето фантазиране.

Аз, всъщност, изобщо не исках да говоря за тия неща, но след като ме видяхте на клипчето така, наложи се да дам едно такова разяснение, от-носно заболяването и премеждията си. А сега всъщност минавам към това, заради което започнах да правя това клипче. А именно искам да отправя нещо като възвание към моята колежка, преподавателка по компютърни науки Ка-мелия Стоянова, която ме е дала тия дни под съд:

Госпожо Стоянова, наближават светли християнски празници, които не са толкова… те са преизпълнени с огромен смисъл, в това число не само светъл, защото ние, хората, човеците, сме разпънали на кръста Христос, Богочовекът, Спасителят. И сега да казваме това е много светъл празник, разбира се, Възкресението, е тържество на живота над смъртта, и Богочове-кът, който не може всъщност да умре, той е вечно съществуващ в едната си ипостаса, Христос, се е пожертвал за нашите грехове, за човешките грехове. Ние не сме съвършени, г-жо Стоянова, Вие сте християнка, много сме говори-ли, ние имаме много спорове с Вас, имаме разминавания във вижданията, но

18

аз не съм очаквал, че ще стигнем до съда. Между другото аз съм завел дело също така, срещу ръководството на училището, тъй като бях наказан дисцип-линарно със заповед „предупреждение за уволнение”, след това пък ме нака-заха с още едно дисциплинарно наказание, което, странно е, то би трябвало да има някаква градация, но мен ме наказаха след това с по-малката степен, именно само с предупреждение, или, как се казва, да, със „забележка”, не знам как точно се казва. Та в момента аз имам пълната колекция от наказания, явно това ръководство иска нещо да ми покаже, аз имам доста различия с тях, имам спорове, много съм спорил, писал съм доклади и т.н., а всичко започна преди около година и половина когато аз предложих патрон на гимназията, в която работя, да бъде Стив Джобс. До този момент имахме прекрасни отноше-ния с това ръководство, може би защото не бях съгласувал с тях тази инициа-тива, написах за идеята си в блога си, заинтересуваха се тогава медиите, почнаха нещата да ескалират, почнаха да се появяват репортери, изостриха се отношенията ни с директорката (щото тя зае друга позиция, а именно, че нямаме нужда от патрон!), и т.н., глупости, и в крайна сметка след това бях наказван по какви ли не параграфи, линии, ученици може би почнаха да полу-чават внушения да пишат жалби срещу мен и т.н., знаете какъв е инструмен-тариума на администраторите и т.н., абе недостойна история. Писал съм за всички тия неща в блога си, аз не се страхувам от гласността, ето, аз не се страхувам толкова и от съдебния процес, но искам сега да направя една стъп-ка към помирение.

Г-жо Стоянова, г-жо Анастасова (Стоянова е пом.-директорка и син-дикална лидерка, а Анастасова е директорката на училището), смятам, че самият Бог ви дава сега шанса, ето в този момент, в навечерието на Възкре-сение Христово, да преосмислите позицията си и, ако желаете, бихте могли да дойдете тук в болницата при мен, да поговорим, защото смятам, че зрели, разумни хора, и особено пък възпитатели на младежта, каквито сме ние, е крайно глупаво (не се страхувам да употребя тази дума!) да се съдят и да чакат районният съд да урежда отношенията ни, да оценява кой е прав и кой е крив в тази ситуация. Ние можем, сядайки за няколко минути, да обсъдим всичко и да стигнем до консенсус, до решение, защото съдебен процес в тази наша ситуация съдържа в себе си доста унизителен, комичен, абсурден мо-мент. Значи Бог ви дава шанса да преосмислите позицията си, да си оттеглите иска, за обида и както сте си го формулирали, аз, налага се сега, като стана дума за това, за да има пълна информираност, да публикувам в блога и тази Ваша искова молба. Не си спомням публикувал ли съм моята искова молба, моето дело е заведено значително по-рано, но много пъти ми го връщаха, понеже аз без адвокат действам, ще се защищавам сам, нямам възможност да си поръчвам адвокат, нито пък синдиката, в който членувам, именно „Подкре-па”, ми е осигурил адвокат; никаква подкрепа нямам от синдикат „Подкрепа”; при това, виждате, синдикалната лидерка ме съди, представяте ли си?!

19

Както и да е, това е положението; длъжен бях да кажа всичко това. Моето предложение е: нека да си подадем ръка, да се възползваме от тази ситуация за добро. Бог ни дава понякога едни чудесни, мъдри знаци; ако ги разчетем, ние можем да стигнем до доброто, да тръгнем по един по-добър път, ако не ги разчетем, ще продължаваме да затъваме, да се съдим, да си вредим един-друг и пр. Но аз смятам, че… между другото да сложа в едни скоби, това да се съдят помежду си хора съвсем не е, от друга страна поглед-нато, толкова лошо; това е съвсем естествена, нормална процедура в общест-вото. Стига се до съд когато двете страни не могат да се споразумеят за нещо, имат някакви различни интереси и т.н. Ние, безспорно – аз преподавам фило-софия на правото – сме различни, по различен начин виждаме нещата, това е съвсем естествено; това, че мислим различно, това че, примерно, ето аз като Ваш „подчинен”, аз съм служител в учреждението, което Вие управлявате, но, от друга страна, аз съм автономно същество, аз съм индивид, лице пред зако-на и т.н. Затова имам пълното суверенно право да мисля по различен начин, да оспорвам някакви решения, да влизам в диалог, в критика, в опити за сът-рудничество, и по този начин моето критично отношение не е нещо като ано-малия, не е нещо непременно вредно и деструктивно, напротив, то много пъти помага, защо ако аз, примерно, бъда такъв, че да ръкопляскам на всичко каза-но от ръководството, да казвам „Браво, колко сте прави, колко сте мъдри, точно така е, наистина е така, така трябва да бъде всичко!”, тогава нещата не са хубави, не са зрели, не толкова зрели, но, как да го кажа, не са истински, не са хубави, не са зрели, да, и така може да се каже и т.н.

Ами това е в основни линии. Значи имаме шанс в навечерието на празника да се помирим; вие сами решавайте, аз няма да се меся повече. Ето, аз направих възвание към вас, с това възвание, ако искате, съобразете се с него, заповядайте, аз след няколко дни, да се надяваме, ще бъда изписан от болницата, ще се възстановявам, пак ще бъда в болнични, и тогава можем да се срещнем. Както искате, но делото е след два дни, на 25 април, сега днес поръчах на сина ми да занесе в районния съд моя молба, в която обяснявам, че тъй като съм в болница, не мога да присъствам на откриването на делото, да организирам защитата си и т.н. и на това основание моля районния съдия да отложи откриването на това дело. Има два дни и от отсрещната страна, ищцата, може да се яви в районния съд и ако иска, би могла, както иска, да преосмисли позицията си, да оттегли молбата си, аз бих могъл също да я оттегля, ако не пък няма, казах, нищо лошо в това хората да защищават раз-биранията си и пред съда; съдът да реши спора им. Разбира се, има моменти, понеже ние не сме юристи, можем да стигнем дотам да се излагаме пред съда, да губим времето в някакъв смисъл на съда, след като можем сами да решим всички тези въпроси. Та моят апел към помиряване го направих, не мога да правя всичко това в писмен вид, не съм добре, виждате, с очите, ето, изморих се дори и така. Благодаря за вниманието, а пък уважаемата публика в блога,

20

надявам се, като изслуша това клипче, ако има търпението, може да се ин-формира за цялостната ситуация.

Между другото, с това и ще завърша малко иронично. Знаете, има и друг философи, който е бил съден, съден е обаче от част от учениците си, не от колегите си, не от други философи или пък от началниците си (тогава фи-лософите нямали началници, техен началник, знайно е, е била само истина-та!). Сократ си има ученици, той е учител на Платон, който пък от своя страна е учител на Аристотел. Та ето сега аз също ще бъда философ, който бива съден за това, че има „неправилни мисли”. Аз, между другото, съм един, не бих казал, екстравагантен човек, а съм човек, който обича да приема предиз-викателствата, виждате дори и в това състояние, дори и, намирайки се в хи-рургията, в мозъчната неврохирургия, разказвам всичкото това и оправям това свое предизвикателство; правя го защото истината не ми е безразлична, готов съм да си защитя позицията, нека никой да не си мисли, че моите позиции са голословни, аз много съм мислил, не ме е страх, не се чувствам уплашен, не ми е познато такова нещо като малодушие, даже понякога минавам в другата крайност, изглежда външно, че съм много горд, дразня дадени хора, но пък смятам, че да бъдеш човек, човек в истинския смисъл, това означава да имаш и едно такова съзнание, че си способен да съдействаш, да способстваш да бъде постигната истината по всякакви въпроси. И мнението на всеки човек е ценно, но пътят към постигане на истина е диалогът, консенсусът и т.н. Ние, разбира се няма никога да почнем да мислим еднакво, но можем много да сближим позицията си и да си сътрудничим в това дело, в това жизнено дело, едно от най-важните, а именно, да постигаме истината. За това дело дал жи-вота си Сократ, ето, сега и аз имам шанса да покажа, че истината и за съвре-менните хора все нещо значи.

Благодаря за вниманието, всичко добро, до нови срещи!

21

Допълнение към моя БОЛНИЧЕН ДНЕВНИК, който скоро предстои да излезе като самостоятелна книжка

18 май 2013, събота

Преди около месец, в болнична обстановка, три дни след операцията ми, отправих следния Апел към вразумяване и помиряване към ищцата, която заведе дело за "обидни мисли" по неин адрес в моя философска книга, книга за образованието. Сега подготвям сборник от есета, наречен (услов-но) БОЛНИЧЕН ДНЕВНИК, в който подреждам всичко, което написах по време на пребиваването ми в болницата. Решавам да включа към нея и коментари, които са писани под есетата в блога от това време; ето коментарите към пуб-ликацията, за която става дума, за която има линк по-горе: Анонимен каза: Хематоми не са образувания, а кръвоизливи, които в зависи-мост от мястото и размера може да са повече или по-малко безопасни и да се разнесат от само себе си, но може да са и много опасни и понякога, какво виждаме, да налагат дори оперативно лечение. Те обаче не са вътре в мозъка, а между мозъка и черепната кутия, затова самия мозък не се подлага на ин-тервенция.

Хематоми в резултат на удари по главата съвсем не са рядкост, за-това много се учудвам, че лекарите отначало не са направили тази връзка. За това даже не е необходимо специално медицинско образование. Не забравяй-те обаче, че и при лекарите, както във всички професии, включително и при философите, има по-способни и по-малко способни.

Сега трябва да се наблюдава още няколко дни състоянието Ви, за да няма рецидив и всичко ще бъде наред, все едно никога нищо не е било. Все пак да благодарим на съвременната медицина, в минали епохи такива неща можеха да свършат по-зле.

22

Оздравявайте! Колкото до обърканото лекарство: лекарите са прочути с нечетливия

си почерк, който често може да бъде разшифрован само от фармацевти, но виждаме, че понякога и аптекарите грешат.

Иначе от философска гледна точка сте били в интересна „гранична ситуация”, както би се изразил Карл Ясперс.

Колкото до болестта и болката, откъс от интервю с френската пиа-нистка Helene Grimaud (род. 1969):

Гримо беше отказала концертите си и беше изчезнала за половин го-дина от обществеността.

– Г-жа Гримо, каква беше причината за Вашето изчезване? – Беше ми установен коремен тумор. Постоянно ми беше лошо, имах

непоносими болки и нищо не можех да направя против тях. – Заболяването дали ви изхвърли извън релси? – Намирах се в странен поток, в свят от болки, в който нищо вече ня-

маше смисъл. – Любовта не помага ли? – Разбира се, радвах се, че моят приятел е до мен. Но ако трябва да

съм честна, това всъщност не помага, когато вече не си в състояние да допус-неш тази любов, защото се занимаваш само с тялото си. Винаги съм си мис-лела, че духът ми е по-силен от тялото. Но когато си рухнал физически, това за съжаление не е вярно. Едва в укрепващото тяло и духът може да е отново силен.

– А музиката? – Има моменти в живота, когато не можеш вече да допуснеш нищо –

включително музиката. Не може да я глътнеш като хапче. – Мислехте ли за смъртта? – Да. Не исках да умра. Това също беше дълбоко изживяване. Най-

голямото ми желание е да умра на пианото, не в болницата. В един момент, насред отворена, разгръщаща се музикална фраза.

– Грижите ли се специално за ръцете си? – Не, но може би ги използвам по-съзнателно от други.

Анонимен каза: За пръв път присъединявайки се с удоволствие, с удовлетво-рение и със задоволство към коментар от т.н. от мен Хлопаща дъска, наистина към медицинско-хуманния му аспект, защото правният в него учудващо и много странно – липсва, бих желал и бих се присъединил и в призива от Ангел Грънчаров към същото упорито не желаещо да излезе на светло с името си тук, а също и затова силно Хлопащо за мен същество -:) и към съотборника му Тотю за диспут на тема: Съществува ли Бог, има ли Той почва у всеки от нас и при какви условия? …

23

Що се отнася по съществото на предложението ти г-н Грънчаров, към г-жа Анастасова и г-жа Стоянова да се вразумят и дойдат вкупом двете при теб на посещение в болницата, да ти пожелаят оздравяване – ти луд ли си бе, чоджум, да го очакваш сериозно това да се случи? Че пък и да си простите взаимно греховете и прегрешенията! Личностен и правен абсурд! По който неслучайно дори г-н Цитат не е взел отношение -:). Щото е много непредви-дим... все пак са женски същества (я да си оставя и аз една вратичка, а, за всеки случай, да не попадна "впросак" -:). Тъй де. Може и да се вразумят. Ако са личности, а не патки и гъски, па макар и с по две висши специализации...-:).

Да спра смеешком, че иначе мога и вулканично... Радвам се за теб Лъчо, че си попаднал на хирурзи, че си жив и, че се подобряваш и, че оздра-вяваш. Смени си джи-пи-то, човече, а когато ходиш при невролог се увери, от достоверни отзиви за него – бива ли го в професията, или без да му (й, в жал-кия случай!) мигне окото ще ти дава хапчета, вместо на мига да те изпрати на скенер.

23.04.2013г. Владимир Петков-Трашов Анонимен каза: Ангеле, пожелавам ти да оздравееш, Господ да ти дава здра-ве и живот в истина! Говори директно с жената, която иска да те съди, помоли я от сърце да ти прости написаното и зареже идеята да влачене по съдилища, пък каквото тя реши. Знаеш какво пише в Библията за съдилищата: че трябва силно да търсиш помирение с тъжителя.

Господ наистина дава знаци, имаш втори шанс днес да започнеш всичко отначало: остави типичната си критика към отделни личности и партии и прочие, и насочи философския си ум изцяло към метафизични проблеми и идеи. Започни наново: не мисли за Бойко, Костов, Гоце, този и онзи, а се обърни към себе си и към света на идеите...

Господ ти дава втори шанс, човеко! Виж го! Използвай го докато спо-менът и чувството са горещи!

Това ти го пиша като лично съобщение, тъй като нямам имейла ти. Не искам да публикуваш този пост.

Сърдечен християнски поздрав: Доброжелател

24

Благодаря ти, мили Боже, за шанса, който ми даде: да се порадвам още на създадения от Теб бляскав, сияен, прекрасен, великолепен свят!

Да напиша нещичко в болничното си дневниче тази сутрин...

Вече ми е разрешено да се разхождам наоколо бол-ницата. Няколко пъти излизам навън за да се радвам, за да се наслаждавам на прииждащата пролет. Благодаря ти, мили Боже, че прояви великодушието да видя и да се насладя на това великолепие! Във всяко стръкче тревичка се възражда животът, текат могъщи жизнени сили, а пък птиците се скъсват да пеят

химни на благодарност към Твореца! Само ний, хората, сякаш сме пестеливи в това отношение, докато другите Божии твари изобщо не се скъпят. Правим се на... важни. Не се "принизяваме" да благодарим, не се чувстваме длъжни да сме признателни. Защо ли е така?

Да, сред нас, хората, има безумци, които вероятно смятат, че не Бог, а те самите са си дали ето този ден, ето това великолепно утро, този живот, такива вероятно смятат, че те самите са се "самосъстворили", затова, предпо-лагам, не се "принизяват" на благодарят на Оня, на Когото всичко дължим...

Не бива да се държим така. Не е правилно. Не е според истината. Всеки, предполагам, един ден ще разбере тази проста истина, особено в мо-менти като моя – когато бях наблизо до смъртта, ала Бог все пак ме задържа в живота. Благодаря ти, мили Боже, за шанса, който ми даде – да се порадвам още на създадения от Теб бляскав, сияен, прекрасен, великолепен свят!

Мислех да сложа тук точка, но понеже не ми се спира компютъра, ще напиша още едно изречение.

Стоя, дишам с пълни гърди въздуха, гледам възхитителната зелени-на, цъфтящите дървета, е, малко ми е тъжно, че пак съм в болница, но е важ-ното, по дяволите, че съм жив, ето това е важното, това е най-истинското: благодаря Ти, мили Боже, за този безценен дар и шанс!

Нищо друго няма значение, това е най-важното. Хора, не забравяйте това, оценявайте го, възползвайте се от него. И изобщо се старайте да не се занимавате с глупости – не си заслужава... Това е. Хубав ден за всички!

25

Безчувственият към човечността, към човешките неща и проблеми поли-тик е крайно некадърен политик

Таман излязох оня ден за първи път за няколко минути от болницата – за да се полюбувам малко на великолепието на бляс-кавата природа – и в това време ме потърсил някакъв лекар. Каза-ха ми, не бил от нашата клиника, не го познавал моят спътник по стая. Понеже бях капнал се излег-нах и реших да чакам: който иска да ме намери, на разположение съм вече.

И наистина, след около час пак ме потърсиха, лекарят,

доцент, се оказа сравнително млад човек; усмихна се, представи се, каза, че иска да разговаря с мен от името на... Иван Костов! Помоли да разбере състо-янието ми. Разказах му и предисторията на влизането ми този път в болницата (аз вече снощи направих клипче по този въпрос, тъй че и вие можете да раз-берете вече всичко), и как се чувствам, тогава три дни след операцията. Това беше в неделя. Пратеникът на Иван Костов ме поразпита, зададе ми въпроси, даде ми интересна информация за болестта ми. Нашите лекари в държавните болници особено са претрупани, тъй че се почувствах поласкан от внимание-то, че мога да разговарям повечко с лекар в болница. Е, този лекар беше спе-циалист по други, ала родствени болести...

Та така. Костов наистина се интересува за мен. Питал е. Проявил е човечност. Дали пък наистина няма да дойде сам в болницата, както е обе-щал?

Ще каже някой: как пък няма да дойде, та това е хубав предизборен "пиар-ход"?! А нали знаем какви са политиците. Няма начин мнозина да не мислят тъкмо така в този момент. Искам да кажа нещичко в тази връзка.

Мен специално някой по този начин да ме агитира да гласувам за не-говата партия е безнадеждна работа. Всеки ден да идва при мен Сергей Ста-нишев или Бойко Борисов е кауза пердута да ме убедят да гласувам за техни-те партии. Или Сидеров, примерно, да ме придума да гласувам за него с някоя лъжа, пошепната ми в ушенцето, не, няма да стане. Костов пък, знайно е от този блог, си има моя глас на избирател, тъй че няма защо да се старае да ми прави такива жестове на внимание. Тогава наистина защо ли го прави?

26

Аз бях чел някъде, че самият Костов е имал доста сериозни здравос-ловни проблеми преди време. Тъй че той знае какво е да си в болница. Ето, решил е да прояви един жест на внимание, да покаже човечността си. Големи-те политици, политиците от голям мащаб, по моето виждане, се разпознават най-вече по това, че са способни на човечност. Щото политиката е неотделима от човешките неща и проблеми. Безчувственият към човечността, към човеш-ките неща и проблеми политик е крайно некадърен политик. Това е моята теза. Костов е голям първо като личност (и това не е само, че е компетентен, че разбира от политика и управление, че умее да ръководи цяла държава, че е мислещ човек, но тук се включва най-вече и това, че е способен на човешки прояви!), а на тази база вече е и голям политик и държавник.

Толкова. Ето, случи се така, че и в моя случай Иван Костов успя по категоричен начин да изяви необикновения мащаб на личността си.

Сред гмежта от политически мижитурки, шарлатани и спекуланти ние, българите, имаме един истински политик – и то от голям мащаб. Той се казва Иван Костов. За разлика от мнозина, хвърлящи гласа си за "най-малкото зло", аз пък давам гласа си за нещо истинско и най-добро. Давам гласа си за Иван Костов...

Вълнуващ израз на духовна подкрепа от Киев

Днес получих писмо от г-н Константин Райда, от Инсти-тута по философия към Украин-ската академия на науките, с когото заедно работим по един проект за превръщането на философското списание ИДЕИ в международно (и многоезич-но). Моето разболяване забави с около 1 месец нашата работа, чувствах се крайно неуютно че заради мои зравословни проб-

леми се бавят работите. Днес, всъщност нощес направих клипче и го сложих в блога, от който г-н Райда е разбрал за сериозността на заболяването ми. Написал ми е вълнуващо писмо. Ето го заедно с моя кратък отговор: -------- Оригинално писмо -------- От: Constantin Raida

27

Относно: Моральная и духовная поддержка До: Ангел Грънчаров Изпратено на: Вторник, 2013, Април 23 05:51:04 EEST

Доброе утро, дорогой Ангел! Не думал, что у Вы попали в такую, нас-только серьезную ситуацию. Смотрел сегодня утром Ваше "Апел към помиря-ване" и почти плакал... Желаю Вам скорейшего выздоровления и здоровья! Сегодня я обязательно поеду как минимум в три церкви или собора (слава Богу, у нас в Киеве, они великолепны и их предостаточно) и закажу службы за Ваше здоровье и Ваше скорейшее выздоровление!

Искренне Ваш, Константин Райда Добрый день, дорогой Константин, Да, оказалось серьезная проблема с здоровьем, но, слава Богу, са-

мое плохое прошло, я уже востановляюсь! Очень тронуло Ваше письмо, спа-сибо за сопричастностью, за человечност! Спасибо за молитву в церьковь и за свечи, знаете, я уже сознаю, что Бог благоволил даровать мне еще жизни, в том числе, может быть, за наше общее дело, чтобы могли поработать за наш совместный проэкт. Мне было очень плохо за то, что не был в состоянии пере-вести на болгарски договор и подписать ето, но действительно не было сил ничего сделать. Теперь, слава Богу, чувствуюсь значительно лучше и будем надеятся скоро сделаю все, что пообещал.

С уважением: Ангел Грънчаров

Поради големия обществен интерес публикувам исковата молба, с която образователна шефка ме съди за "обидни съждения", съдържащи се в

моя философска книга

(На следващата страница)

28

29

30

24 април 2013, сряда

В два киевски храма днес са чели молитва и са палили свещи за здраве-то и скорошното оздравяване на моя милост

Тази сутрин намерих следното трогателно писмо в своята пощенска кутия: -------- Оригинално писмо -------- От: Constantin Raida Относно: news До: Ангел Грънчаров Изпратено на: Вторник, 2013, Април 23 20:59:43 EEST

Добрый вечер, дорогой Ангел! Я сегодня все успел. В киевских Храме равноапостольной княгини

Ольги и Храме благоверного князя Всеволода-Гавриила, Владимирском и Михайловском соборах сегодня ставили свечи и молились за здоровье и ско-рейшее выздоровление Ангела Иванова Грънчарова, православного, филосо-

31

фа из Болгарии, а также в воскресенье в этих церквях тоже будут упоминания и молитвы за Ваше здоровье на богослужениях.

Думаю, с Божьей помощью мы все преодолеем! Выздоравливайте! С уважением, К.Р. Необичайно развълнуван, отвърнах ето какво: Доброе утро, дорогой Константин, Спасибо Вам за эту инициативу в храмах, я очень рад, что Вы все это

сделали для меня, я Вам очень признателен! Да, я тоже думаю, что если люди опираются и вдохновляются Божию силой и мудростью, они все могут постичь, для таких людей нет невозможного! У нас скоро предстоит Рождество, благо-даря Божию великодушию я в некотором смысле уже "воскрес" или хотя бы все таки не перешагнул границу между жизнью и смертью, что по моему явля-ется знаком, что все еще что то можно совершить – во имя духовного образо-вания, воспытания и просвящения молодых людей, во имя философии.

Спасибо за все, буду постаратся выздоровливать как можно скорее! С уважением: Ангел Грънчаров

Вкратце за някои философски реакции относно болничното ми битие тия дни

Да напиша и тази сутрин няколко ре-да в моя болничен дневник. И понеже религи-ята е границата, пределът, до който стига в своето развитие философията (по мисълта на Хегел), то този път няма да описвам свои религиозни чувства, а такива, които са свър-зани с настройката ми на философ.

Имам много какво да кажа и напиша в това отношение, но за жалост все още не съм във форма, трудно се пишат философски опуси на миниатюрното лаптопче на колене,

имам все още проблеми с очите (пълнят се с лимфа, тази сутрин са почти изцяло затворени, едва виждам); затуй ми се налага да бъда пределно кратък.

32

Но да вметна няколко думи за актуалната ситуация около всекидневния живот в Клиниката по неврохирургия, в която се намирал сега.

Новото е, че оня човек, за който бях писал, който стенеше на висок глас, вече е изписан или пък мъките му престанаха, успокоил се е, но вече нощите и дните минават спокойно, без оня злокобен характер, който бяха придобили преди. За жалост, от самата обстановка много трудно заспивам, спя за кратко, а най-много мисля. Трудно е човек да бъде самотен ако има тази наклонност. Та ето за какво си мисля тия дни.

Мисля си за философските измерения на това, което преживях. Да речем, мисля си за това колко съм бил несправедлив относно идеята си, че мозъкът няма абсолютно никакво отношение към същността на мисълта; е, оказа се, че има, и то не какво да е, а твърде съществено: в дните преди опе-рацията бях съвършено неспособен да пиша, да мисля, бях заради болките крайно апатичен, а пък веднага след операцията, когато на мозъкът ми е била осигурена потребната свобода, когато отворих очи, почувствах необичайно вдъхновение! Ето тогава именно видях гълъбчето на прозореца, което ме развълнува толкова, което пък показва, че не само мислите, но и чувствата имат отношение към мозъка. Спирам дотук, извинявам се, че съм имал такова пренебрежение към мозъка – аз все още поставям на пиедестал духът! – но и мозъкът трябва да заеме своето достойно място. Друг път, надявам се, ще продължа по темата, това е само бележка за да се подсетя за него, да не го забравя.

Май ми се изчерпи лимита за писане тази сутрин. После, като си по-чина, може да продължа да пиша още за философските ми реакции на сегаш-ното ми положение около границата между живота и смъртта. На интересно място бях. Любопитни усещания имах.

Но за това друг път. А сега ви желая хубав ден! Да не се напъвам да пиша повече, че наистина нямам сили...

33

Решавам да подаря... книги на лекарския екип, на сестрите и на санитари-те, които се грижат за мен в болницата

Ето пътят на добрите идеи: Tanya Kraseva, мой Фесбук-приятел, ме е упоменала сред адресатите на свое поздравление по случай Международния ден на книгата и авторското право; ето какво тя е написала там, а пък по-долу можете да прочете и моята реакция, съдържаща вече същината на идеята ми:

ЧЕСТИТ ПРАЗНИК, ПРИЯТЕ-ЛИ!

На международния ден

на книгата и авторското право празнуват автори, илюстратори, редактори, издатели, четящи и всички ние. Но паметниците на книгата в Берлин и Барселона... при нас липсват...

На 23 април в Каталу-ня традиционно се подарява книга! На същата дата са почи-

нали световноизвестните автори Мигел де Сервантес и Уилям Шекспир. Ангел Грънчаров каза: Благодаря Ви поздравленията и за тази информация! Аз в момента съм в болница и сега ми се яви идеята да подаря на лекарския екип, който извърши операцията ми, на дежурните лекари, на сестрите и на помощния персонал книги, от моите авторски, каквито те си изберат. По избор, това ми се вижда добра идея; другите пациенти подаряват уиски, а аз пък ще подаря само бонбони и книги, сладост за езика и за душата! Непременно ще го направя. Дали обаче няма да се изложа? Как мислите? Но това е университет-ска клиника, тъй че, мисля, да се подарява тук книга е в реда на добрия тон... Jenia Georgieva каза: Г-н Грънчаров, дано не им се издължат физиономиите! Но безспорно – самата идея е прекрасна! Най-важното обаче е да оздравява-те! И: Честит Ви празник, от сърце!

И така, речено-сторено: в моята болнична стая скоро ще е като... книжарница. А сега-засега синът ми получи задача да донесе по един екземп-ляр от всичките ми книги, заедно с ето това съобщение, разпечатано на ксе-рокс:

34

СЪОБЩЕНИЕ:

В много страни е прието на 23 април (Световен ден на книгата и ав-торското право, който се чества от авторите, от издателите на книги, от редак-торите и пр.) празнуващите да подаряват свои книги. Това ми даде следната идея:

Искам да подаря на лекарския екип, на сестрите и санитарите, на всички, които се грижеха за мен, свои авторски книги. Нека всеки лекар да си избере колкото си хареса книги, всяка сестра по 2 книги, всяка санитарка – по една. Моля да ми дадете име и фамилия, за да Ви надпиша книгите.

Правя всички това от благодарност: благодарение на Вас и на Божи-ята милост може би ще напиша още някоя книга.

ДЪЛБОК ПОКЛОН ПРЕД ВАС И ВАШАТА БЛАГОРОДНА ПРОФЕ-

СИЯ! С уважение: Ангел ГРЪНЧАРОВ

Знаци на внимание и човечност

Постоянно получавам пожелания за успешно оздравява-не и възстановяване, изпращани от България, от разни страни, от Пловдив, от колеги и ученици в училището, в което работя, дори и от съвършено непознати хора; това е много трогателно и тук искам на всички да благодаря за проявената човечност. Ето, нап-

ример, какво ми пише г-н Миржафаров от Израел (иначе евреин с български корен, живял известно време в България):

Добро утро! Какво стана с вас, господин Грънчаров? Виждам, че сте в

болница и дори сте били оперирани? Да ви даде Бог че по-бързо да оздравее-те! Искам да ви кажа, обаче, че колкото и да изглежда парадоксално – всичко е за добро. Имате уникална възможност да не се занимавате със злободневното

35

и всекидневното, с рутина, която често просто убива мисълта, приземява, не позволява да мислим по-мащабно, по-дълбоко, за по-вечни и по-глобалните неща... Знаете, като е написано в Петокнижието на Моисей за евреите в Еги-пет: "... Обаче не го чували (Моисей) заради нетърпението им и тежка рабо-та...".

Пожелавам Ви да използвате тази възможност и това също ще ви подпомогне за най-бързото Ви оздоровяване!

Отвърнах му вкратце ето как: Благодаря Ви за мъдрата мисъл, г-н Миржафаров (дано не бъркам в

славянското изписване на фамилията Ви). Благодаря Ви и за пожеланието за оздравяване! Желая Ви здраве и успехи!

А ето какво ми пише една майка, на чиито син съм преподавал: Скорошно оздравяване, г-н Грънчаров! Бог да Ви пази, пазете се и

Вие! Как сте, г-н Грънчаров? Надявам се, по-добре с всеки изминал ден! Гле-дах видеото Ви. Малко тъжно, но искрено и чувствено... Ще се оправите, Вие сте боец! Днес със синът ми – ... – се помолихме в църквата за Ваше здраве. Бъдете силен, почивайте си и се оправяйте, че изпращането на абитуриентите от ПГЕЕ (между които е и моят син, моята гордост) наближава!

Поздрави, спокойни дни и бързо възстановяване! С уважение, П.С. Старая се на всеки да благодаря за вниманието; в случая ето как: Благодаря, г-жо С. Аз Ви отговорих, но интернетът ми беше доста

калпав, затова явно не сте получила отговора ми... Благодаря Ви за пожела-нията, особено ме трогна че сте се помолили в черква за моето здраве! Ако има повече добри хора като Вас, щяхме да бъдем в значително по-добро положение от това, в което сме сега. За жалост не е така! Здраве и успехи Ви желая, а особено на Вашия толкова талантлив и мислещ син!

Засега спирам дотук. Вече се изморих да правя този постинг, като се

съвзема, ще продължа с изброяването да честитките и пожеланията. А сега ви желая хубава вечер!

36

Дами и господа, а вас някога в живота разпъвали ли са ви?

Искам и тази сутрин да напиша няколко реда в моето болнично днев-ниче. Впрочем, днес, а, възможно е, най-късно утре, ще бъда изписан от бол-ница и ще се прибера в дома! Слава Богу! Много е интензивен болничният живот. Иска се стискане на зъби, чакане, много чакане, но... интересното е, че моето малко лаптопче ме спаси от скуката... а по-скоро интензивните прежи-вявания този път, тежката операция този път, емоциите, свързани с нея, ра-достта от оставането в живота – да, аз този път имам чувството, че възкръснах за живота, поне останах в него, слава Богу! – ме спасиха и направиха така, че ето, сега ми се струва, че всичко мина сякаш бързо, така поне го усещам.

Имам си втори ден нов съсед в болничната стая, млад човек под 40 години, на когото предстои операция днес. Дискова херния. Живял е в Западна Европа, в Англия, и това си му личи: с дълга, къдрава коса е, много любезен, съобразява се с човека до себе си, сиреч, цени другата личност, проявява интерес към нея. Постоянно е с таблета си, слуша музика, чете книги на него (!), а иначе специалността му е техническа и пр. Толкова за него – желая му да понесе изпитанието леко!

То почти друго не се случва в болничния живот освен чакане на близ-ките на свиждания, срещите с тях, емоциите, които пораждат тия срещи с най-скъпите хора, които виждаш, че са силно притеснени и много страдат. Най-

37

много понесе тоя път родният ми син, разказва ми двата дни преди операция-та ми, как съм влязъл в болница, как на скенера са открили хематома, как набързо са ме докарали с линейка в хирургиите. Интересното е, че нямам почти никакъв спомен за тия събития, всичко съм забравил. Това говори, че най-неприятното паметта отхвърля, ала в случая има и нещо друго: мозъкът, притиснат от хематома, не е могъл да работи, бил съм крайно неадекватен, едва съм ходел, не съм могъл да пазя равновесие и пр. Това той ми казва, и точно в такъв момент са ме разкарвали от болница в болница, е, не е човешко това! Но да не пиша сега за здравната ни система. Много е тежко положение-то. При такива разкарвания на тежкоболни хора някои не достигат до спаси-телната намеса на лекаря-специалист. При мен имам чувството, че ако са се забавили още няколко часа, и ако още не са открили същинския проблем, нищо чудно сега вече да ни ви притеснявах с ежедневните си писания.

Днес моята инициатива да подаря книги по избор на лекарите, на сестрите, на персонала на клиниката ще видим как ще се развие. Много от тях вече знаят, идваха да разглеждат книгите, а тази сутрин, към 7.30 ще имат събиране, на което ще им обявя официално за това, че искам да им подаря книги, ще им занеса самите книги, та да си изберат, а пък после по списъка синът ми ще достави самите книги, аз пък ще им ги надпиша с думи на благо-дарност. И после ще чакам изписването. Не зная как ви изглежда такава една инициатива. Интересно ми е да разбера. Аз съм маниак по книгите. Дали оба-че не се излагам с тази инициатива? Дали не е обидно да ти подарят... книга? Всеки обаче подарява каквото има. Не съм богат, само това ще им кажа, да не си помислят, че съм някакъв богаташ, който, понеже е стипца, е решил да им подхвърли някоя книга. Обикновен преподавател по философия съм. Който пише книги. И си ги издава сам.

Тия дни ми хрумна да подаря свои книги и на завършващите ученици от ПГЕЕ-Пловдив, е, не на всички, но поне на най-добрите, на отличниците. Аз и друг път съм правил това преди време, сега пак ще го сторя. Не го правя понеже съм станал толкова ненавистен на ръководството, което, фактически, сега ме е дало под съд "за обида". Прочее, толкова обидчиви хора не бива да стават ръководители – според мен. Дето се казва "Който го е страх от мечки, да не ходи в гората!", така го казал народът, който го е страх от критика, да не стамва ръководител. На който му е неприятна критиката, да не става ръково-дител. Тя, критиката, не е толкова страшна, тя е полезна за критикувания, ала ето, оказа се, за жалост, че някои обичат само похвалите. Е, няма как всички да те хвалят, оказва се, че няма начин някои да не те критикуват. И това е толкова естествено: ние сме различни, ние сме индивиди, ние сме отделни човешки същества.

Както и да е. Та ще подаря книги на отличниците-абсолвенти. Още днес ще пиша на имейла за предложението си под най-официална форма.

38

Интересна ми е реакцията. Щото добре знам, че даден род емоции са способ-ни да доведат дотам човек да се излага без изобщо да съзнава какво прави.

Толкоз. Хубав ден на всички! Желая ви здраве и успехи! И нека да се стараем да сме разумни и добри. Добротата пък е най-висшата разумност. Това ни е завещал нашият толкова човечен Спасител: Христос. Иде празник. Който се състои първо от разпъването на Христос, а след това от възкресени-ето му. Боже, какъв колосален смисъл има в това. Но нима може да го почувс-тва този смисъл оня, който никога не са го разпъвали?

Дами и господа, а вас някога в живота разпъвали ли са ви? Не е ху-бава никога да не са ви разпъвали, щото тогава, простете, вие най-вероятно сте от разпъващите. Два човешки типа има: разпъвани и разпъващи...

Божия Майко, благодаря за милостта на Твоя Син към мен, грешния!

39

Хидрата на българския характер е търпеливостта, понасянето, страхът, безразличието, примиреността към лъжата, угодничеството...

На другия ден след като дадох гласност на новината, че образова-телна шефка в училището, в което работя, ме е дала под съд за "обидни мисли", съдържащи се в моя фило-софска книга (!), в групата на ПГЕЕ-Пловдив, нена-дейно, "админът" се сети да напише следното; под неговото съобщение се изказа моя милост, а пък на основа на това се зачена прелюбопитна и много показателна за някои черти от националния ни харак-тер дискусия:

Ivan Slavchev: Здравейте, тъй като нямам достатъчно време за да чета напи-саното в групата за да мога да преценя дали е подходящо за публикуване или не, моля ако някой настоящ ученик от гимназията има време и желание да редактира съвестно публикациите да пише коментар под този пост за да го направя админ. Kuzman Penchev: Bravo, Vanka! Ангел Грънчаров: Надявам се, администрирането няма да се изрази в цензу-ра, в потисничество над свободата на мисълта? Надявам се, но не вярвам в това... Васил Цветков: Аз специално не бих цензурирал, ако съм админ. Нещо далеч по-добро ще направя – изхвърчате от групата. Ангел Грънчаров: Защо смятате, че трябва да "изхвърча" от групата? Не е ли още по-кардинално просто да ме убиете?! Miroslav Tonev: taka e moje da my teglem noja na toq gr1n4arov haha!

40

Tatyana Chepisheva: Извинявам се, но чувство за уважение и срам имате ли??? Първо уважавайте Господин Грънчаров като по-голям от вас и като учител и като човек постигнал много повече от вас малки разлигавени дечица. Не ви ли е срам, ако сте възпитаници на ПГЕЕ да говорите така и да се държи-те така? Това не е присъщо за възпитаници на ПГЕЕ! Явно сте сбъркали учи-лището, в което трябва да учите. Момчета, моля ви като бивш възпитаник на ПГЕЕ, уважавайте учителите си колкото и неприятни да са за вас, те са лич-ности, постигнали много повече в живота от вас, а и едва ли вие ще достигне-те нивото им някога. Ангел Грънчаров: Г-жо Чепишева, на фона на огромното мнозинство възпи-таници на ПГЕЕ-Пловдив, които се държат прилично и достойно, неколцината, които се държат безобразно, са съвсем пренебрежимо малцинство! :-) Благо-даря Ви обаче за реакцията! Щото в подобна ситуация да си мълчи човек е крайно недостойно и унизително. Ала някои сякаш с удоволствие си мълчат?

Аз не мога да разбера какво е това, как е възможно, за да се харес-ваш на някои "ръководни фактори", или от страх да си нямаш главоболия, сам да се унижаваш така? Все пак и за едната чест живее човекът... А хидрата на българския характер е търпеливостта, понасянето, страха, безразличието, примиреността към лъжата, угодничеството...

25 април 2013, четвъртък

Кратка нравствена беседа пред болничния параклис

Добър ден! Не знам дали ще се чува тук, понеже е открито пространство, обаче да се надяваме, че ще се чува. Намирам се в двора на Хирургиите, така наречените, в Пловдив, и по-точно пред параклиса, малка църквица, нарече-на Свети Великомъченик Георги Победоносец; нарекли са го храм, а всъщност е малка черк-вичка. Хрумна ми сега като дойдох, тук идвам понякога да запаля свещ, и рекох да запиша това нещо, хрумна ми това. Няма да се разхож-

41

дам около него, тука има хубав парк, свежа тревица, от тази страна е самата сграда на хирургиите, сградата нагоре е висока, аз съм на 12-ия етаж. Сега вече мога да излизам навън, слава Богу, ходя наоколо, радвам се на въздуха, на пролетта, на всичко. Ами това е в основни линии, исках да покажа къде се намирам.

Какво друго да ви кажа? Знаете ли, мисля си, минава ми през ума се-га следното. Отсреща, от другата страна, на 20-тина метра пред, има може би 7-8 заведения за „обществено хранене”, кафенета и пр.; там храним телата си, пълно е с хора, тук е храмът, черквичката, в която идват хора, много рядко обаче, ето от доста време стоя, няма интерес, няма посетители, което все нещо говори. Там е пълно с хора, аз даже като минах, нямаше къде да седна и си рекох „Чакай първо да ида в черквичката!”. Всичко това, искам да ви обърна внимание, все нещо говори; тук, дето е храмът, е място, дето храним духа си, душата си, общуваме с духовното, за душите си сякаш нехаем, докато за тела-та си сме много загрижени. Не искам да кажа, че телата не са важни, те са нещо като храм на душата, да, тялото в същината си е храм на душата. Но душата има приоритет, тя трябва да е водещото, и тогава всичко ще си отиде на мястото; тялото трябва да бъде подчинен момент, въпреки че то е нещо страхотно велико, грандиозно бих казал, в неговото създаване Великият Тво-

42

рец, наш Създател, е вложил непостижимото си Божие вдъхновение и дори майсторство.

Тука мога спокойно да идвам да си философствам, щото горе в стая-та си имам… съквартирант, така да се каже, не е приятно за да говоря такива неща и да му преча да си почива… защо да не е приятно, може да се говори, дори да се обсъжда?! Тук малко, като си говоря сам, ще кажат тия, дето ме видят: „Тоя човек е превъртял!”. Психиатричният диспансер е доста нататък, аз го знам къде е, тъй че, в случая, болните в него (те, между другото, са много страдащи хора, и не бива да говорим с някакво високомерие за тях!) не идват дотук. Не е по-престижно да си болен с нещо, свързано с тялото, отколкото да си се разболял в душата си, душевно.

И още нещо искам да кажа. Вчера минава една женица, накъде към 7 часа премина, и носеше религиозни книги. И Библии. Попита ме: „Господине, искате ли да видите, да разгледате тези книжки?”, много евтино ги даваше, а някои ги и подаряваше. Аз й казах „Да, разбира се!”, а пък същевременно, понеже аз в момента правя нещо като „акция”, да го наречем, искам да подаря от моите, от авторските ми книги, на екипа, който се грижи за мен в клиниката, и аз също бях сложил доста книги в стаята си, и си поговорихме с тази жена. Тя с известно неудобство влезе, дори със страх, това се усети в гласа й, сякаш е нещо „осъдително” да продава книги и да подарява също от тях. Тя ми е „родствена душа”, както се казва, поговорихме си, обясних й, че издаваме списание, което много се интересува от всички духовни неща, от всички видо-ве идеи и т.н., в това число и религиозните. Жената ми подари една книжка, аз една си купих, та да има какво да чета в дните, които ми остават до изписва-нето.

Исках и за нещо друго да ви кажа, но като се сетя, мога да го и напи-ша. Чудесно умиротворено място е мястото около църквицата. Това искам да ви кажа най-накрая: щастливец съм, вероятно, щом след тази тежка операция пак имам възможността да се любувам на прекрасния Божи свят и евентуално, дай Боже, да имам време да напиша още нещо. (Взел съм едно столче за да сложа лаптопа за да не мърда много, а аз съм седнал на тревата.) Ами това е в основни линии, благодаря ви за вниманието. Трябва да ценим това, което имаме, с което разполагаме, трябва да се грижим за здравето си, трябва да пазим тялото си, нашето тяло е нещо толкова крехко. Ето аз се подхлъзнах в банята, ударих си главата, но много силно, в плочките на стената, изгубих сякаш съзнание, обаче се е получило сътресение на мозъка, кръвоизлив, образувал се е хематом и т.н. и в края на краищата ако не беше открита при-чината, а тя беше открита доста трудно и късно, действителната, истинската причина на оплакванията ми, аз имах болки по цялото тяло, схващания по ставите и т.н.; лекуваха ме за всичко друго, но не за това, за него никой не се сещаше, а аз като казах, че имам падане, питаха ме колко време минало, отговарях две-три седмици, след втората седмица тръгнах по болниците да се

43

оплаквам, и този хематом, аз не знам кръвоизлив ли е, какво е, в черепа, е нараствал, притискал е мозъка и т.н. Но мисълта ми беше тази: нашето тяло е много крехко, много внимателно трябва да се отнасяме към него, със съзнани-ето, че при малко невнимание, ето, аз може би вече влизам в тази възраст, когато човек трябва да се движи по-бавно, да не бърза, да се щади, по-спокойно да прави всичко, по-спокойно да върви, щото при препъване човек може да си счупи това-онова.

И така, завършвам с това: пазете телата си, но се грижете и за духа си! да не забравяме, че имаме и дух! Всичко добро!

25 април 2013, четвъртък

Още прояви на човешка съпричастност

Продължават да пристигат до мен много писма, съдържащи съпричастност към здра-вословния ми проблем, съпроводени с пожела-ния за скорошно възста-новяване и оздравяване. Съжалявам, но нямам сили да откликна на всички (но на повечето все пак успявам!), особе-но пък не мога да отразя тия прояви на човечност на знайни и незнайни

хора на страниците на този блог. Но понякога се опитвам да се реванширам, ето, примерно, решавам тая вечер да публикувам писмото на моята приятелка от Велинград Г. Герасимова:

Ангеле, здравей! Първо: Добре дошъл отново в нашия свят! Безкрайна беше радостта ми от първия ти постинг – след така дълго-

то десетдневно чакане на някаква вест от теб. Знаех, че нещо се е случило и само се молих да не е най-страшното! Наистина си преминал през много тежко изпитание, но слава на Бога се оправяш!

Трудно ще е възстановяването, но ти си силен човек и няма да се предадеш така лесно, което от все сърце ти желая. Идва най-светлия празник:

44

Възкресение Христово! Пожелавам ти да го посрещнеш в къщи сред най-обичните ти хора!

Бързо оздравяване! С най-дълбоко уважение и възхищение пред силата ти! Гергана Няма как, необичайно трогнат и развълнуван, й отвърнах с няколко, с

ето тези думи: Здравей, Гергана, приятелко! Много ти благодаря за пожеланията, за добрите думи, за надеждата,

която ми вдъхваш с тях! Бог благоволи да ми даде още време на тази прек-расна земя, ще се постарая да изживея останалите си дни достойно.

И ако мога да свърша някоя полезна работа, ще съм най-доволен. Желая ти всичко най-добро – също и на най-близките ти хора! С поздрав: Ангел Грънчаров А ето още едно отзивче, написано от г-н Veselin Markov, с който ста-

нах фейсбук-приятел днес, пък той ми писа ето какво: Благодаря – за доверието! Чета блога и усещам, че нещата са писани

като че ли от мен, усещането за близост е огромно! БЛАГОДАРЯ! Написах му ето какво: Благодаря за тая оценка, радвам се, че написаното и изреченото в

блога изглежда така във Вашите очи! А най-преки и непосредствени са учениците ми. Някои не знаят защо

отсъствам, но ми пишат ето в този дух: Господине, хайде идвайте си вече! Аз отвръщам: Първо да оздравея, после ще си дойда! И после като разбират какво е станало, почват да ми съчувстват и

пожелават скорошно оздравяване. Кой казва, че нашите ученици били не знам си какви?! Не са, само

дето обикновено ние, възрастните, съвсем не намираме верния път към души-те им...

45

Много ярък симптом на упадък на човечността – и на духовното израж-дане на нацията

Ще ми се, по възник-налия обичай, да напиша и тази сутрин няколко реда в моя бол-ничен дневник. Днес, прочее, ме изписват. Също днес предстои операцията на моя съкварти-рант в болничната стая. Искам да му пожелая успешна опера-ция и бързо възстановяване след това!

Интересно е как съв-сем непознати хора се сближа-ват от близката участ, от стра-данието. Разбира се, понеже временно се срещат, и понеже са били сближени именно от

страданието, нещо неприятно, като се разделят обикновено повече никога няма да се видят (освен случайно). Не е приятно място болницата, съвсем не е такова приятно място.

Иска ми се обаче да кажа нещо друго: за това, че общо взето сме ста-нали съвсем безразлични към чуждото страдание, към страданието на чуждия човек. Към страданията на наши близки хора не сме безразлични, но към страданието на (не)далечния – "чужд"! – човек сме доста безразлични – и безчувствени. Няма, например, по нашите болници милосърдни хора, които да вдъхват кураж на страдащите. Ей така, хора, които от чисто милосърдие оти-ват в това място да разговарят с болния човек, който има страхотна потреб-ност да сподели болката си, да разкаже как се чувства. Не, няма такива хора у нас, а може било студенти, било просто милосърдни хора, да се опитат да се поставят на чуждото, на мястото на страдащия човек, да проявят съпричаст-ност към него, да се опитат с добри дума да облекчат болката му. Щото страда най-вече душата, след като страда тялото. За душата обаче съвсем забравя-ме, особено пък за душата на чуждия човек.

Аз тълкувам това като много ярък симптом на духовното израждане на нацията. На думи сме милосърдни, на дело обаче сме безразлични, казах, към болката, към страданието, към душевната криза на ближния, всъщност към чуждия човек. Ближният по начало го разглеждаме като чужд, ето, там е проблемът. Не ни е познато чувството емпатия, способността да се вживееш в

46

болката на чуждия човек. Способността да съпреживяваш. Станали сме лице-мери, фалшиви сме...

Исках също да напиша няколко думи за търговията във и около бол-ницата, ала май ще оставя този момент за друг път. Прочее, ще вметна само това: много голяма активност се вихри на това поле, ако не помогнем поне да оскубем болния човек. Страшни надценки има в тия заведения около болница-та, понеже тя е отдалечена доста от града (е, не чак толкова е отдалечена, но е достатъчно болните хора да не могат да идат да си купят нещо в околните градски магазини. И тук за сметка на това скубят ли скубят. Има надценки на най-обикновени стоки, стигащи чак до 100%. Грозно е това, но кой да ти го съзнава. Е, има и що-годе нормални цени. Стига толкова по тази тема. Може да пиша още по нея тия дни, може да не пиша. Всичко е ясно...

Състоянието на едно общество зависи (е производно) от нравствено-то и личностно състояние на съставящите го индивиди. И обществото може да страда – и да е болно. Ние сме, уви, едно болно общество. Трябва да търсим път към здравето, общественото, сиреч, човешкото здраве, към здравето на обществения организъм. Не може болни граждани (индивиди) да правят едно здраво общество. Имам предвид болни в нравствено, в ценностно отношение. Защото написах това – надявам се ще се разбере то всеки самостоятелно. Само маркирам темата...

Ами това е за днес. Това болнично дневниче, живот и здраве да е, ще го попълня с някои други по-ярки преживявания и ще го превърна в... кратка книжка. Ето че успях да напиша книжка и по време на пребиваването ми в болница. Неспасяем случай съм. Дърдорко. Плямпало. Какво да правя – така-ва ми е била явно съдбата. И ако Бог този път ме върна в живота – един вид, както се казва, "прескочих трапа"! – то явно ме е върнал с тази цел: да напиша още нещичко. За мен това е голям знак: ние сме в живота да направим нещо, да оставим малка следа, а не да си вирим носа и да се правим на важни. Е, аз съм явно в живота да напиша нещичко – щото написаното остава. Велико нещо е писаното слово, но друг път може да пиша за това. А сега само марки-рам темата...

Чао, хубав ден за всички вас! Бъдете добри, не е толкова трудно то-ва. Обръщайте известно внимание към това как се чувства чуждият – всъщ-ност ближния! – човек. Защото всичко, което се случва тям, може да се случи и вам. И какво ще правите тогава ако преди това не сте се вживявали в болката на другия? Безчувствеността не е толкова голяма добродетел.

47

Видеоразказ, записан в болничния парк

Здравейте! Реших да направя един кратък запис, в който да разкажа някои неща, не писмено, а във видеоформат. Аз сега съм тук (не знам дали се вижда?) в парка около болни-цата, на около 50 крачки може би от нея. Бях днес съобщил, че ще бъда изписан, обаче, оказ-ва се, няма да ме изпишат; днес е петък, нами-рам се в Хирургиите, така наречените, на Пе-щерско шосе, както казва народът, това е „най-лошата болница”, защото тук стават най-

страшни неща. И, явно, ще стоя още няколко дни: който има голяма уста и говори, че ще го изпишат без да е много сигурен, а само защото е чул, че така правели, изписвали след като мине седмица от операцията, такъв човек може пък да предизвиква, дето се казва, дяволите и да стои по-дълго време в бол-ница. Но както и да е, налага се, преди една седмица фактически 8 дни са минали, ми направиха операцията. Цяла седмица вече съм тука, повече дори от седмица, и ще стоя още колкото трябва…

За какво толкова да ви говоря? Просто ето сега аз съм се излегнал на тревата, поставил съм си лаптопа ето тук пред мен, и ще ви разкажа нещо, което няма начин да не ви разкажа пак, аз бях в такова тежко положение – тъй като диагнозата ми беше объркана, не можеха да установят истинската причи-на за състоянието ми: кръвоизлив в мозъка, хематом и т.н. – че аз все още нямам възможност да помоля да ми се разясни какво точно ми е било, защото пък най-лошото, в някакъв смисъл страшното е, че аз в последните дни бях в такова положение, че нямам спомен какво ми е било, как са ме приели в бол-ница, как са ме закарали на скенер, как са се сетили да ме закарат на скенер и т.н. И като са открили вече в спешен порядък са ме оперирали. Днес раздадох на лекарския екип, на сестрите и санитарите избрани, поръчани от тях мои книги; занесох една сбирка от всичките си книги, да си харесат, която им се види най-интересна, и днес – те вече си бяха избрали още от вчера – аз им ги дадох с благодарности, и им заявих, че благодарение на тях все още съм в живота, бях в такова положение, че много беше възможно, дето се казва, „да не прескоча трапа”. Както и да е, слава Богу, оцелях тоя път, дай Боже да мога още нещичко да свърша на тая наистина прекрасна земя. Когато човек почне да живее с това чувство че сякаш живее „втори живот” – макар че ние всички го знаем, но не го осъзнаваме, не сме го осмислили; все пак ние всички сме смъртни и няма да живеем вечно, а си въобразяваме, че сякаш ще живеем все едно вечно; ето, аз вече имам „грозен знак”, за да зная, че съвсем няма да живея вечно, и тогава вече, когато човек го осъзнае, когато е усетил диханието

48

на смъртта, когато фактически сякаш е бил като мъртъв, щото да не си спом-няш два дни какво е било с тебе, и в съзнанието ни нищичко няма, изтрито е всичко преживяно и случило се; имам само някакви фрагменти, откъслеци, имам спомен, че видях скенера, едно такова, където да се излегне човек, има място за главата, имам спомена, като картина, за загрижената, умислена фи-зиономия на моя кардиолог, защото на мен наистина ми е било много риско-вано да ми се прави операция. Аз исках тия неща да ги напиша, но сега ще го разкажа; значи имах в съзнанието такива фрагменти, остатъци, сценки, карти-ни от случилото се, все нещичко е останало, но като в сън, пък е и много малко това останало, а всички друго е загубено, имам предвид тия часове и дни преди операцията. Нямам например спомен, бил съм тук, в Хирургиите, един ден, не цял ден, някъде ако са ме докарали следобеда, значи съм стоял до другия ден, след 8 часа са почнали да ми правят операцията; толкова съм поседял, но нямам никакъв спомен от този ден и тази нощ преди операцията. Което говори, че сякаш ме е нямало и че съм бил все едно в безсъзнание, и че нещата са били доста сложни и спешни. И, благодарение на лекарите и на Божията милост аз все пак съм в живота. Черепно-мозъчна операция ми е правена, днес ми махнаха конците; помолих сестрата да ида на огледалото в банята да видя какво ми е; видях следното: имам един разрез, който е като буквата „С”, ама в стилизиран вид, незаоблена, от две страни само, като триъ-гълник, но само двете страни на триъгълника; това е, зашито е, а днес ми махнаха конците; имах страхове как ще бъде, дали ще боли, но беше нормал-но, поносимо, не боля.

Сега ми хрумва да ви кажа един спомен, една история от детството, от юношеството ми по-скоро. Моят вуйчо, Ангел се казваше, Бог да го прости, на него също му беше отварян черепа. Та той също се казваше Ангел, аз зато-ва сега се сетих. Длъжен съм да кажа нещичко по тоя повод. Причината той да отиде в такава болница, да получи сътресение на мозъка, с кръвоизлив, хема-том ли е било, не знам, нямам такива точни спомени, е тази.

Той през 70-те години на миналия век и до началото на 80-те беше работник в Либия, сондьор, и там човекът поработи да изкара някакви пари. Когато се върна, може би се е върнал за отпуск, не знам, аз съм бил дете, 13-14 години може би съм бил, сега не мога точно да фиксирам кой период точно е било, но предполагам че след като се е върнал от Либия, та върнал се е в селото, някакви приказки, селски приказки дошли до ушите му, а именно, че местният комунист, един от главатарите им, той живее в село Марица, та местният комунист закачал жените и в това число и неговата жена. И вуйчо ми – той беше голяма личност, аз някога мога да напиша есе за него – та вуйчо ми го срещнал една вечер в тъмното и му рекъл: „Виж какво, недей повече да закачаш, имай добрината повече да не закачаш жена ми!”. Оня разбойник вместо да каже нещо, вижте какви са били, изважда пищова от задния джоб и с дръжката удря силно вуйчо ми по главата! Без с нищо да е заплашван, без

49

нищо, вуйчо ми беше много миролюбив и добър човек. И вуйчо Ангел се свли-ча на земята, може като мен да е загубил съзнание, когато аз паднах и се ударих също загубих съзнание, загубил съзнание от силния удар по главата; вероятно се е съвзел, и е отишъл, или пък са го намерили хора, закарали са го, обаче от това сътресение на мозъка, като се установява какво е станало, и се е наложило да му правят и на него операция, досущ същата като моята. Помня тогава в оня период – тогава тази история целия род я преживя много тежко, помня неговите сестри, моята майка и сестра й, леля Стоименка (те са четири деца, двама братя и две сестри), плачеха постоянно, ходеха угрижени, пътуваха до Самоков, където се правеше операцията, пък може и в София да са я правили, не помня подробности, и беше много страшно дали вуйчо Ангел ще остане жив. Слава Богу, остана жив, оцеля! Минали са тогава след тия събития десетина години и хоп, дойде демокрацията. И вуйчо ми Ангел беше един от първите, ако не и първият, който в село Марица създаде СДС, учреди-тел, и водач, и помагаше в избирателни комисии, на първите, на вторите избо-ри и във всичко това много помагаше е работеше. А оня комунист и разбойник, който го удари по главата, аз сега не мога да ви кажа съдили ли са го за тия неща, за удара по главата, какво е било това не мога да ви кажа. Мога да се информирам довечера от майка ми, обаче ме е страх да я разпитвам за това да не се сети и да заподозре за мен, защо питам, защото аз още не съм й казал за това какво преживях и каква операция се наложи да ми правят.

Тука, чувате сирената на линейка, тук постоянно докарват хора в тежко състояние, хора, пазете се, човешкото тяло е нещо много крехко, то е един „съд”, който е изпълнен с живот. Аз съм писал много в моите книги за тия неща, тялото ни е крехко, даже глиненият съд сякаш е по-здрав от тялото. Та това исках да ви разкажа, за тази история се сетих, то станаха 13 минути раз-каз, не е нужно да правя сега дълги беседи; та значи това е моята беседа в парка на болницата, за това се сетих да ви кажа. Болничната сграда е натам, оттам грее слънцето, едва ли ще мога да ви я покажа ако обърна камерата нататък. А тука при мен е прекрасно, лежа върху пролетната едва набола тревица, на сянка, знаете ли какво велико нещо е чувството, че си жив! Ето, преди една седмица, мен е могло вече да ме няма, да съм изчезнал, да съм труп, вече щях да съм погребан; да, обаче Бог е благоволил да остана за още известно време в живота и това е много вдъхновяващо – и задължаващо! Велико, голямо чувство е чувството че си жив, който разбира, който цени жи-вота, заедно със свободата и други такива неща като достойнство, чест, сама-та свободата е нещо най-превъзходно, такъв човек обича живота. Е, няма да живеем вечно, но тъкмо затова, докато сме тук, трябва да му се наслаждава-ме, а също и да сме благодарни на Оня, който ни го е дал и подарил. А Този, който ни го е дал, Бог, освен това благодеяние, е изключително щедър, дал ни е един красив, превъзходен свят, един красив, бляскав, сияен бих казал свят. Това може човек да го оцени истински само когато е бил на границата на

50

смъртта, усетил е леденото й дихание и се е върнал пак в живота, както съм аз в това положение…

Утре ще е Цветница, Христос ще бъде посрещнат в Йерусалим, а след това, след една седмица, след няколко дена само, ще бъде охулен и разпънат на кръста; същите, които са му викали „Осанна!”, приветствали са го със зелени клонки, какви бяха клонките в Йерусалим, палмови май, та същите тия хора след това ще викат „Разпни го!”, „Убий го!”. Има огромен смисъл в тая пък история, ето, една част от нея аз ще преживея тук, в болницата, щото и аз се чувствам сега някак си „възкръснал”, и то в навечерието на самия празник, на Възкресение Христово. Сега имам известни притеснения, по-трудно се възстановявам тъй като заради сърцето, което ми е болно, излиза от ритъм и пр., пиех едни хапчета, антикоагуланти, за „разреждане” на кръвта, щото ри-тъмът на сърцето ми не е наред, нито е ритмичен, много е бърз и пр., пия хапчета за намаляване на ритъма и ето заради тия хапчета за разреждане на кръвта беше и рискована тази операция, щото кръвта в това състояние трудно се съсирва, раните трудно заздравяват; може би сега ще ме задържат и зара-ди това обстоятелство, но заради операцията аз спрях тези коагуланти – кои-то, прочее, предотвратяват още по-лошо, именно инфаркт и инсулт! – за да може да ми зарасне раната, така трудно зарастваше, че цели 4 дни бях с едни „маркученца”, как се казваха, които извеждаха от вътрешно-черепното прост-ранство кръв и лимфа, не знам точно какво, много сложно беше да се живее с тях, да се спи и пр. А сега имам притеснение като мина една седмица да не пия тези хапчета, да не стане така, че кръвта ми отново да стане по-гъста (щото ми и преливаха кръв след операцията!) и както сърцето ми бие нерит-мично, то, горкото, вече постоянно бие така, да не стане така, че това да ме доведе до друг вид смърт, инфаркт, запушване на кръвоносен съд с тромб, с кръвен съсирек, ето и от това се боя. Имам това безпокойство около кръвта, трябва да говоря тази вечер с лекаря, дали не трябва да ми направят изслед-ване на кръвта да се види дали, след като раната вече изцяло е зараснала, дали не трябва пак да пия антикоагуланти-хапчета и каква да бъде дозата, щото пък те са и опасни, да не предизвикат и нов кръвоизлив! И ето, като се сеих за това, ще трябва да ида, да попитам, да уредя този въпрос, щото пък идват почивни дни, но пак има дежурни лекари, да се надяваме, че всичко ще бъде ОК. Благодаря и извинявайте, то никой не е длъжен да слуша тия клип-чета, аз съм ги сложил в блога си за себе си предимно, не за да се „хваля” нещо, те нещата, виждате, не са толкова хубави че да се „хвалиш”, но хубаво-то е, че все пак останах в живота, за известно време Бог ми даде милостта си, за което съм безкрайно благодарен! Всичко добро! До нови срещи!

51

Под клипчето съм написал: Малко философия и психология – за жи-вот като дар, за близостта до смъртта – като напомняне, че вечно няма да живеем (тук, на този свят)...

Начало на дискусия по интересни нравствени проблеми

Представям ви по-долу началото на дискусия по интере-сен нравствен въпрос; прочее, началото на спора публикувах тук Хидрата на българския характер е търпеливостта, понасянето, страхът, безраз-личието, примиреността към лъжата, угодничеството..., а ето че сега вече тече продълже-нието на онази дискусия; за да не е прекалено дълга, предпочитам да я публикувам на части; темата най-общо е "Трябва ли да безус-ловно да уважаваме другия човек или той трябва да "заслужи" уважението ни?":

Yasen Trahnov: Таня, наистина ли очакваш да проявяват уважение към няко-го, само защото е живял повече от тях? Възрастта някакво постижение заслу-жаващо уважение ли е? Да, може и да има смисъл ако става дума за непознат човек, но случаят е малко по-различен. Уважението се печели все пак. А Грън-чаров отново халюцинира за ръководни фактори и т.н. Ангел Грънчаров: Г-н Трахов, случаят не е подходящ да влизам в дискусия, но все пак аз съм преподавател по етика и държа да кажа, като се абстрахи-рам от това, че става дума за мен или за когото и да е било: допускате карди-нална грешка, именно нарушавате принципа всяко човешко същество е дос-тойно за уважение просто поради това, че да си човек – Божие творение! – е нещо велико. Тоя принцип важи за мен, за Вас, за всички. Априори, това "да си заслужил уважението си", простете, са алабализми: щом си човек, заслужа-

52

ваш безусловно уважение. Толкоз. Противното е израз на безнравственост. Нямам възможност да влизам сега в дълги дискусии, понеже съм в болница, преди седмица ми направиха тежка операция. Простете обаче: къде и кога е доказано че специално за мен трябва да се прави изключение и че аз специ-ално не заслужавам уважение?

Пък ако Вие специално не ме уважавате това не значи, че Вашето отношение към мен трябва да бъде изведено в норма, т.е. всички хора на тази земя трябва да не ме уважават – за да угодят, вероятно, Вам. Има доста хора на тази земя, които, забелязал съм, ме уважават. А представете си, че Вашето неуважение към мен се дължи на субективна пристрастност, нехаресване, завистливост и пр.? Наистина не е трябвало да сте толкова разсеян в моите часове, доста важни неща сте пропуснали – и ето, сега това Ви се отразява...

Простете, пак Ви обърках фамилията, г-н ТрахНов... не е поради зъл умисъл, а разсеяност... философ съм, разбирате ли! :-) Miroslav Tonev: kvo kato si filosof Ангел Грънчаров: А Ваша милост знае ли какво е да си философ, знаете ли също какво е това философия? Miroslav Tonev: ne i ne me interesuva Vasil Angelov: Miro q obesni malko Yasen Trahnov: Ангел Грънчаров Някъде да съм казал, че специално за Вас трябва да се прави изключение? Посочете. Или да съм твърдял, че защото аз правя нещо, то другите трябва да правят същото? Посочете ако може. Предс-тавете си, че е обективна причина, защо трябва да е субективна?

Нищо не съм пропуснал, просто сте забравили да го преподадете. Вероятно ще е по-удобно да забравим за изрази от типа "Уважавам

човека Х заради еди кои си му качества". За да се впишем в теорията. Все тая, въпроса е лексикален. Както и да го наречем, ще има едни

специални хора които са заслужили едно по-специално положително отноше-ние, всички останали които срещаме на улицата и хора които са си заслужили отрицателно отношение.

Но каквато и лексика да ползваме, възрастта и професията не носят бонус точки . Някакво постижение ли е, че някой е уцелял до възрастта Х? В 21ви век сме, не се искат някакви специални умения за целта. Или професията "учител" е специална по някакъв начин в България? Да, има едни страни къде-то е адски трудно да станеш учител, трябва да си сред най-добрите. Но в случая говорим за България Нищо лично към учителите, познавам страхотни хора, които уважавам адски много. Но съм виждал и тотални идиоти, а в край-

53

на сметка всички се зоват учители. Заради добрите трябва да се радвам и на идиотите ли? Няма логика...

Да погледнем и към названието "философ". Колко студента завърш-ват всяка година в ПУ със специалност философия? 10-20? А в СУ? И всички-те те са специални защото са изкарали поне 3 на изпитите си. До тук нито една причина за по-специално отношение? :)) По въпроса с възрастта... Ангел Грънчаров: Това, драги Трахнов, простете, са глупости, изсмукани от пръстите - и разтягане на локуми. Имате големи пропуски не само във образо-ванието си в тази сфера, но и във възпитанието си. Запомнете едно от мен: ВСИЧКИ учители (бидейки човешки същества, не нещо друго) заслужават БЕЗУСЛОВНО уважение. Сега съм в болница и не мога да се занимавам със запълване на пропуските във Вашето философско и духовно образование, но при желание съм на Ваше разположение когато съм по-добре със здравето си. Давам Ви обаче "домашна" за самостоятелно осмисляне (аз не разказвам като папагал "уроци", аз съм написал в свои учебни помага всичко необходимо за самоподготовката на учениците, които искат нещо да научат): какво ще се получи с отношенията между хората ако те почнат да се надпреварват да си угаждат един на друг и да се подмазват един-друг с оглед да им се харесаме? Приятни размисли...

Прочее, г-н Трахнов, като пишете за "лоши учители", за "учители-идиоти", за учители, които са "български",Вие да нямате предвид... моя ми-лост?! Бихте ли се пояснил, да дадете пример за такъв учител, щото аз работя и пребивавам в българското образование (като ученик и учител) вече комай 50 години и такива учители-идиоти не познавам, не съм срещал... виж, лоши администратори в образованието съм срещал, такива има бол, но учители - решително не!

54

27 април 2013, събота

Безпокойства и тревоги

Ще впиша още няколко реда в своето болнично дневниче. Ако мога, ми се ще да поразсъжда-вам и върху философската страна на настоящата ми ситуация – поне за това се иска подобаващо наст-роение, което не се появява току-така.

Вчера мина операцията на моя спътник по болнична стая. Заведоха го човека в операционна-та веднага след визитация (след 8 часа), а го върнаха някъде след 10.30 часа. Доста време беше текла неговата операция. Едва беше започнал да се разбужда.

Съвършено се беше изменил в лице: упойките потискат усещането (и съзна-ването) на болката, ала това не значи, че тялото не я усеща и преживява, напротив, преживява я. Постепенно човекът се съвзе, оживи, а по едно време осъзна, че операцията има вече благотворен ефект: преди нервът на единия му крак бил така "притиснат", че той не усещал крака си (например бил изпус-нал една табуретка въху него, кракът посинял, а той не усетил никаква болка, така ми каза), не можел също така да движи пръстите на краката, а сега мо-жеше, и си чувстваше крака. Слава Богу, лекарите много помагат! Много се радвам, че моя спътник по болнична се чувства добре, той е млад човек и е прекрасно, че се отърва от проблемите си. Каза ми, че от 10-на месеца не бил получавал заплата, а само аванс, сега работещите се съдели с фирмата да си получат парите, а иначе работел като строител-алпинист. Писах предишния път, че е работел и в западни страни, Англия, Чехия и пр.

Вчера разбрах, че за да е толкова сериозен моя проблем значение имало това, че дълго време пиех едно лекарство (антикоагулант), което раз-режда кръвта: понеже сърцето ми е с неритмичен и бърз пулс, за да се облек-чава все пак работата му, ми предписаха да пия това лекарство, а и, предпо-лагам, да не стане съсирек, който да предизвика инфаркт. Да, ала ето, като паднах и си ударих главата, разредената кръв е предизвикала, както ми каза лекаря, обилен кръвоизлив вътре в главата (хематом). Може би нямаше да се е получило това ако кръвта е била нормална, неразредена, така си мисля, или

55

поне кръвоизливът нямаше да е така голям, знам ли. Лекарят каза, че това специално лекарство било забранено из западния свят, той недоволстваше, че кардиолозите са ми го предписвали толкова време. Аз снощи споделих на визитация своите притеснения сега, като вече ми е спряно това лекарство, да не би заради приливаната кръв по време на операцията и изобщо кръвта ми да се сгъсти дотам, че да стане опасно за сърцето, което продължава да бие ускорено и неритмично и от гъстата кръв може да се измори прекалено и, опази Боже, да спре в един момент. Докторът веднага разпореди да почнат да ми дават някакво друго лекарство за разреждане на кръвта, което било значи-телно по-добро, щото тоя SINTROM, видяхме, каква беля направи. Изобщо, дай Боже нещата да минат благополучно, дай Боже да не се образува нов кръвоизлив, щото тогава наистина ще бъде лошо, а веднага след излизането (дай Боже!) от тази болница ми се налага да ходя при кардиолог, за да реша-ваме проблема със сърцето. Нещата отиват натам: операция за присаждане на пейсмейкър, на машинка, която ще задава ритъма на сърцето. Ще ставам "човек-киборг", нали така се казваше на съществата, които имат в организма си технически устройства, т.е. не са напълно човеци, а са донякъде и машини.

Още преди много години, повече от 18, кардиолозите ми предложиха пейсмейкър, аз тогава се уплаших и след дълги размисли реших: не ща живо-тът ми да зависи от едно устройство, видя ми се много рискована тая работа. Сега обаче скланям: рискът да се живее (постоянно) с това неритмично и ускорено пулсиращо сърце е голям. Животоспасяващо нещо е пейсмейкъра. Пък и който е бил "клан" като мен (имам предвид операцията), вече трудно може да бъде уплашен от... давене! Имам предвид положението на оня, който отишъл да се беси, намерил една върба над реката, обаче, горкият, като увис-нал, клонът се счупил, и той едва се спасил да не се удави, а пък после си рекъл: "Заради това пусто бесене щях да се удавя!". Както и да е, проблемът със сърцето ми дойде момента да бъде решаван. Да видим обаче колко ще ми струва самото устройство, пейсмейкъра, едно време говореха баснословни пари, от рода на 200 000 лева, да видим сега здравната каса дали ще плати това животоспасяващо устройство или ще се наложи да тегля заеми, за да го изплащам аз. Има и една друга подробност: а може ли да се вярва на китайс-ките пейсмейкъри? Щото излизането от строя на един пейсмейкър означава едно: смърт. Но всеки човек си има съдба, тъй че поне за това не трябва да мисля.

Още за други неща исках да пиша, особено за едно, ала ми изхврък-на от акъла, като се сетя, ще пиша и за него. А сега: хубав ден желая на всич-ки, приятен уикенд! Бъдете здрави! Пазете си здравето, и помнете: нашите тела са нещо много крехко, като глинен съд, примерно, не си мислете, че са скали, те много понасят, но поносимостта им има предел. Това е. Чао и до скоро!

56

Защо човекът – всеки човек, ближният! – заслужава безусловно уваже-ние?

Така поставен, този въпрос заслужва значително по-задълбочено вникване, но искам да маркирам нещо, та да не забравя самия проблем – и да мога да се върна към него, когато, дай Боже, ще имам по-добри условия да се изкажа както аз бих искал. Тъй че сега ще се задоволя със следното:

Уважавайки човека до себе си, ние в негово лице всъщност уважаваме Бог като създател на човека; да, Бог винаги заслужава безусловно уважение. Това на първо място.

Всеки човек в потенция е добър, най-малкото е способен на нравст-вен прогрес – и затова той, макар и сега да не е, да предположим, "достоен за уважение", един ден ще бъде достоен; затуй неуважението му сега ще го нап-рави зъл, т.е. ще го отклони от нравствената му цел, от предназначението му да бъде добър. Тъй че авансовото уважение на човека винаги е за предпочи-тане – защото способства за разпространението на доброто по света. Затова ако не съдействаш на нравствения прогрес на света, т.е. ако не уважаваш човека до себе си – "ближния"! – то самият ти ставаш пречка за нравствения прогрес на света, сиреч, се превръщаш в слуга на злото, не на доброто.

Уважението тъкмо когато е безусловно, има нравствен смисъл, щото ако е в отплата на нещо, който другият ти е дал, т.е., примерно, от мотиви на полезност, мигновено се обезсмисля откъм нравствен смисъл и се превръща в разсъдлива сделка, нямаща нищо нравствено в себе си. Да уважаваш само оня, от който имаш полза, е нещо, което няма отношение към морала, понеже то е разсъждение, основано на интерес, на корист, на полезност; това пък означава, че възприемаш другия човек за средство за постигане на някакви, изгодни на теб самия цели, докато, съгласно учението на Христос (и на най-великите морални философии на света, например Кантовата) към другия човек трябва да се отнасяме само и единствено като към цел сама по себе си, никога като към средство; да се отнасящ към другото човешко същество като към цел сама по себе си означава, че се отнасяш към него като същество, достойно за безусловно уважение и т.н.

57

Тъй че съждението "Всеки трябва да заслужи уважението си!" е ан-тиморално в същината си, материалистично, антидуховно, то е рудимент от комунизма-марксизма в главите, то съдейства за разпространението на злото по света – и за обезчовечаването на същия този свят.

Разбира се, още много може да се каже и напиша по заченатата те-ма, но като въведение това, чини ми се, е напълно достатъчно. С интерес, разбира се, ще прочета и други мисли по същия проблем, мисля, че по него си заслужава да се проведе една по-смислена дискусия, която може да съдейст-ва за възникването на по-адекватни представи за тия безусловно важни проб-леми най-вече в главите на по-младите, не осквернени от комунизъм, хора.

27 април 2013, събота

Цензура в групата на ПГЕЕ-Пловдив във Фейсбук!!!

На снимката: бившият дългогодишен директор на ПГЕЕ-Пловдив инж. Венелин Паунов, във времето на който училището беше една автен-тична академична, сиреч, свободна общност.

58

Stanimir Stefanov: Според мен не трябва да се позволява в групата да се говори за личните цели на всеки от нас! Тук трябва да се обсъждат теми свър-зани с образованието и да се говори как може да се подобри нещо в гимназия-та! А не да си избиват комплексите някои хора! Аз съм бивш възпитаник на гимназията и много си я обичам и уважавам! Поне я уважавайте и спрете да говорите единствено за себе си! Ангел Грънчаров: Чудесно! :-) Бихте ли казал кои са тия хора, които "си изби-ват комплексите"? Дайте пример, ако обичате. Вас кой Ви оторизира да реша-вате кой "си избива комплексите" и кой не си ги избива? Давате ли си сметка колко е деликатна целта, която си поставяте, а именно, да бъдете цензор на цяла една голяма общност, каквато е общността на ПГЕЕ-Плодив? Аз, при-мерно, в името на свещения принцип на свобода на изразяването РЕШИТЕЛ-НО ВЪЗРАЗЯВАМ някой да въвежда цензура в групата... Интересно ми е кой обаче Ви упълномощи да си поставяте такава цел, бихте ли имал достойнст-вото да кажете това? Питайте искат ли членовете на тази група изказванията им да бъдат цензурирани? Stanimir Stefanov: Това е група във фейсбук, а не място да спамите с глупос-ти! Просто престанете чак дразни вече. Всеки си има мнение и си го защитава ок ама да се обиждате като кучета е много грозно! Ангел Грънчаров: Г-н Стефанов, а Вие не изключвате ли, че нещо, което Ви се струва "глупост", е просто изказване, което не разбирате? Как тогава Ваше-то все пак ограничено разбиране на обикновен емпиричен човек с неговите предразсъдъци дръзвате да го възвеждате в ранг на допустимост, "нормал-ност" и пр?!

Кой, апропо, Ви назначи за морален ментор на тази група?! Не се ли чувствате неудобно в тази позиция? Дали пък администрацията – новото ръ-ководство на училището – не Ви подбуди да се захванете с тази неблагодарна мисия, насочена против свободата на мисълта и на изразяването? ПОСЛЕПИС: Излишно е да споменавам, че на следващата нощ след тази публикация моя милост беше изключена от тази група, до която нямам вече достъп! Прочее, да си мислиш, че можеш да запушиш устата на човек като мен е най-глупавата мисъл, която може да мине през нечия глава! :-)

59

Цветница е!

60

Още нещичко от моя болничен дневник

Днес е Цветница. Един от най-хубавите християнски празници – празникът, отбеляз-ващ деня, на който Христос е влязъл в Йерусалим, бидейки приветстван от народа с викове "Осанна!". След една седмица същият този народ, насъскан от първосвещениците, крещи съв-сем друг вик: "Разпни го!".

Случвало ми се е да посрещам празника Цветница къде ли не, в Русия, в Петербург, даже веднъж го посрещах в Па-риж (парижани носят от църквите не върбови клонки като нас, а това, как се казваше? ... вечнозе-

ления храст, сега ми изчезна името от главата, като се сетя, ще го напиша; ще питам съквартиранта да ми каже думата след малко, понеже сега съм в кафе-нето, където има хубав интернет; да сетих се: чемшир се нарича този храст, сетих се сам преди малко и го вмъкнах), но ето, тази години ми се наложи да посрещам празника Цветница в болницата. Не си спомням друг път да ми се е случвало това. Тази сутрин, всъщност към 10.30 часа трябва да е било, ходих в болничния параклис (църквица) Св.Георги Победоносец, където запалих свещичка и си взех върбова клонка, която сега е над леглото ми. Малко е тъжно, че посрещам така този празник, но здраве да е: а можеше изобщо тази година и съвсем да не го посрещна.

Лекарите открито ми казват, че заради това лутане от болница в бол-ница преди да се открие действителната причина на състоянието ми, заради това, че цяла една поредица от доктори са давали погрешна диагноза – никой не ми е вярвал, че положението ми може да се дължи на падането и на удара на главата, на сътресението на мозъка и на предизвикания от него кръвоиз-лив! - само още малко да се бяха помотали да се сетят да ме пратят на скенер и мен сега нямаше да ме има. Синът още не ми е разказал как точно са пре-минали часовете преди откриването на истинската причина за състоянието ми, преди откриването на хематома в главата и влизането ми в Хирургиите за операция. Каза ми само, че са ме разкарвали от спешно в спешно и от болни-ца в болница. По една чиста случайност на някой е хрумнало да ме прати на скенер най-накрая. Аз съм забравил, нямам никакъв спомен от тия събития,

61

което и показва в какво тежко състояние съм бил. Хематомът е притискал мозъка, което е давало ред симптоми и болезнени състояния в тялото, които лекарите не са могли да изтълкуват вярно. Щях да бъда поредната жертва на образователната, пардон, на здравоопазващата ни система. За мен сега щеше да останало само съобщение, неизвестно къде отпечатано: еди-кой си почина внезапно поради странни, загадъчни причини. Толкоз. Даже и такова съобще-ние можеше изобщо да няма. Толкова хора умират мърцина ей-така. Да не пиша повече по този въпрос, понеже още съм вътре в системата. Аман от тия системи! Цял живот си страдаме от разните системи, унаследени от социа-лизма. Ще ни довършат тия системи!

Е, факт е, че все пак бях спасен. Тия дни ще ме изпишат (ако всичко върви наред). Не зная как да се отблагодаря на лекарския екип, който ме спа-си. Невероятно е: толкова сложна операция! Голяма работа са тия лекари. Д-р Райков е извършил операцията. Ще пиша за лекарите още. Сега обмислям как да им се отблагодаря. Не съм богат, но искам нещо да им подаря. Освен кни-гите, свои авторски, искам да им подаря и нещо друго, макар че, първо, какво толкова мога да им подаря, второ, нима има нещо, с което човек наистина може да им се отблагодари за това, което тия лекари сториха за мен?! Върна-ха ме към живота – това нима може да бъде по някакъв начин компенсирано с някакъв подарък?

Животът и здравето нямат цена. Безценни са. Скъпоценни са. Да стоиш ей-така, да дишаш въздуха, да се радваш на пролетта, да се отпускаш под топлината на слънчевите лъчи, да се радваш на тревата, на цъфналите дървета, на разпукващите се листа, на пеенето на птиците, на всичко... нима може да има по-приятно нещо от всичко това? Който е бил на крачка да го загуби само той може истински да го оцени. От 8-9 дена, откакто мина опера-цията, аз се чувствам друг човек. Аз вече зная колко велико нещо е да си жив, да дишаш, да присъстваш в съществуването, да се радваш на прекрасния Божи свят! Вдъхновяващо е да си жив, хора, не забравяйте това! И нека да не забравяме, че дължим благодарност на Оня, който ни е дарувал така щедро това – и ни оказва тази милост да сме още тука!

Тия дни ще тече страстната седмица – от утре. Вместо благодарност, ние, хората, сме осъдили нашия толкова човечен Бог на ужасна смърт. И на възкресение, защото Бог няма как да умре – даже тялото Му не е умряло съв-сем. Струва си да се осмислят тия събития от свещената история на човечес-твото в идещите дни. И да си извлечем поуките. Да, струва си. Щото много неща не разбираме...

Много трагична е тази седмица, с мъките, на които е подлаган Хрис-тос. Хубаво е да се опитаме да се вживеем в тях, та да не излезе, че гледаме така лековато на това, което се е случило тогава. Добре е да посещаваме черква не просто за да запалим свещичка, а за послушаме Свещеното Писа-ние и да помислим върху написаното. Затова човек ходи в Храма. Но повечето

62

все зананякъде бързат. Бързат, за да си стоят при дреболиите и при глупости-те, с които толкова сме свикнали. Е, да си пожелаем поне малко да се освобо-дим от тия дреболии и глупости – и да се причастим към истински важното, значимото, съдбовното. Това нека да си пожелаем. Всичко добро!

29 април 2013, понеделник

Истината и доброто винаги в крайна сметка тържествуват

Да напиша и тази сут-рин нещичко в своето болнично дневниче. Ей, така, да не се получи празнина, а не че кой знае какво се е случило.

Тази нощ докараха ня-какъв болен, който цяла нощ крещя от болки... страшна рабо-та! Някъде след 4 като че ли се успокои – или го закараха в операционната. Не зная дали правят операции нощем, но при спешни, неподлежащи на отла-гане случаи сигурно правят. Там, в операционната, общо взето всички се успокояват. В клиниката по неврохирургия научих, че някакво малко нерв-че, притиснато или прищипнато, може да боли така, че човек да

обезумее. Да пази Господ, непоносима е тази болка. Затова така крещя и плака този човек през нощта! Предполагам, че болката е по-нетърпима от тази, когато те боли зъб.

Вчера получих сведение, че в къщи съм получил нова призовка за делото, на което съм подсъдим: за обида на една образователна шефка, която много се е трогнала от "неправилни мисли", които е срещнала в моя философ-ска книга! Аз, предвид идещия празник, призовах към помирение в мое клипче

63

(през изминалата седмица), ала явно някои хора са станали съвсем безпо-щадни – и проявяването на такава една човечност им се вижда съвсем изли-шен лукс. Ще изчакам да мине и страстната седмица, щото тия хора, апропо, не пропускат случай дето седнат и дето станат да говорят колко много са религиозни, та ще изчакам да мине страстната седмица и ако не оттеглят иска си (щото са много религиозни, само дето изглежда това съвсем не им личи в постъпките де, но да не придиряме толкоз, няма съвършени хора!), тогава ще ми се наложи да си намеря адвокат, с който да формулираме и моите ответни искания - и ще се наложи, въпреки здравословното ми състояние, да се съдя с тия администратори. Значи това е то "новата религиозност", пък и "човечност": човекът е в болница, направена ми е тежка операция, дето се казва, неговата вече се е видяла, ала ти таиш желание за мъст, и продължаваш да правиш нужното, за да го ликвидираш. Не знаех, че това се нарича "нова религиоз-ност", ала ето, имах шанса да науча. Какво ли няма да научи човек на този свят, особено ако повечко е живял. Понеже съм изследовател на тайните на човешката природа, много ми е интересно всичко, което научавам. Пък и няма да изпусна шанса с това дело, в което, кажи-речи, съм поставен в позицията на Сократ – с философски мисли съм бил "нанесъл щети" на дадени лица, които обаче едва ли ще разберат някога, че философските мисли, дори и най-критичните, дори и безпощадните, са от такова естество, че разумният човек им е благодарен, щото те много помагат, сочат пътя към излизане от дадени там грешки, проблеми, заблуди, илюзии. Неслучайно, да речем, Стив Джобс е казал, че би изтъргувал всички свои технологии за един следобед, прекаран със Сократ, е, у нас компютърните специалисти от българско естество пък ето, съдят един философ, което е така многозначително, че повече от това не може да бъде!

Дано имам сили да издържа и това изпитание, което ми е много лю-бопитно. Не ща да спечеля делото, е, ако го загубя, ще дам пустите му там 1000 лева за "неимуществени щети", ала първо трябва да се проведе спор по общия контекст на цялата работа, щото не може да се съди за частното, а общото, което поражда това частно, да бъде пренебрегнато. Явно ще ми се наложи да напиша и нова жалба до новия министър на образованието, щото положението ми стана нетърпимо. Но първо ще изчакам Великден, тая извес-тна надеждица тия хора да проявят човечността си. Заради двугодишен сис-темен тормоз бях доведен до ръба на живота, до самата граница, така обаче къде дават?! Нима може току-така да се убива жив човек за едното нищо, заради нечия мания за власт? Унищожиха ми здравето, имам чувството, че няма да мирясат докато не ме ликвидират физически. Не съм предполагал, че такова нещо изобщо е възможно. Аз съм живял при комунизъм, и то "зрял", ала такова чудо не бях срещал. Явно гербовашката безпощадност превъзхож-да и комунистическата мизантропия!

64

Както и да е. Да спра да мисля за тия изстъпления. Ето, тия дни мис-лите ни трябва да бъдат насочени към страданията на Христос – щом самият Бог са тормозили така жестоко, какво като някои сега нас тормозят?! Винаги ще има хора, които получават някакво бесовско удоволствие когато тормозят други човешки същества. Но важното е, че истината и доброто винаги в крайна сметка тържествуват. Те не могат да бъдат убити, въпреки че хора могат да бъдат убити. Но дават ли си сметка тия, дето убиват, какво те са погубили в самите себе си – щом са способни така да се отнасят към ближния?

02 май 2013, четвъртък

Помирително писмо до началничката ми и до ищцата, която ме съди за обидни мисли в моя книга

Това е последната записка в моя болнично дневниче. Вчера бях изписан и вече съм у дома. Лекарите ми дадоха 1 месец за възстановява-не от операцията, препоръчаха ми "пълен, абсолютен релакс", забрани-ха ми да карам лека кола, да се застоявам пред компютъра, тъй като всичко това натоварвало силно организма. Аз имах доста планове за времето след като изляза от болни-цата, но ето, налага се да уважавам организма си и да се въздържам от разните му там активности, с които бях свикнал. Осъзнах, разбрах, че здравето е нещо твърде важно.

Пълно спокойствие ми пре-поръчват лекарите, добре, ще се постарая да си го осигуря, но как да имам такова спокойствие, след като,

например, с връщането си в къщи разбрах, че имам ново съобщение от съда, с което ми се съобщава, че делото, което моя шефка (в училището, в което

65

работя) заведе срещу мен като автор на книгата НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕ-НАТА! (с подзаглавие Есета за освобождаващото образование), понеже била срещнала няколко "обидни мисли" в нея по свой адрес в книгата ми (тя, прочее, е и синдикална лидерка на синдиката, в който членувам, именно учи-телската организация към КТ "Подкрепа"), та същото това дело е насрочено за 22 май, два дни преди празника на просветата 24 май?! Какво да направя в тази ситуация, за да си осигуря нужното спокойствие, "пълният релакс", който ми препоръчват лекарите?!

Не знам. Крайно неприятна ситуация, която постоянно преживявам. Да търся адвокати, да осигурявам и организирам защитата си, това е твърде неприятна за мен работа, която съдържа голямо психично напрежение, което в безсънните нощи ме изтощава. Нещо трябва да се направи. Дали пък да не напиша писмо на обидената, в което, предвид здравословните ми проблеми и по хуманни подбуди да я призова да прояви разбиране, "снизходителност", да се срещнем, да поговорим, да урегулираме проблема, ако трябва да й дам исканите от нея 1000 лева "компенсация", но да се споразумеем, с оглед да мога да си възстановявам здравето? Щото здравето наистина е безценно. Това поне го разбрах най-накрая. Ето, хрумна ми тази идея, мисълта ми е, че съм длъжен да направя нещо, та да избегна тия 23 дена тормоз, затова реша-вам да напиша следното писмо до директорката на ПГЕЕ-Пловдив и до нейна-та помощничка, именно обидената г-жа инж. Камелия Стоянова, която именно ме съди, която именно е и синдикалният лидер на организацията на учителите към КТ "Подкрепа" към училището. Решавам да напиша това писмо още сега. Ето какво съчиних:

До директора на ПГЕЕ-Пловдив г-жа Стоянка Анастасова, До помощник-директора на ПГЕЕ-Пловдив г-жа инж. Камелия Стоянова,

председател на синдикалната организация към КТ "Подкрепа" в училището

ПИСМО

от Ангел Иванов Грънчаров, учител по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив

Уважаема госпожо Директор, Уважаема госпожо Помощник-Директор, От доста време съм в болнични. Причината е, че дълго време (сед-

мици наред) лекарите не можаха да диагностицират действителната причина за състоянието ми, когато съвсем се влоших, най-накрая все пак причината беше открита, на другия ден, 18 април 2013 г. бях опериран в Клиниката по

66

неврохирургия към УМБАЛ "Свети Георги" в Пловдив, оперативната диагноза (преписвам я от епикризата, вчера, на 29 април, бях изписан от клиниката) е: Хематома субдурале хроника хемисфери синистри, което, преведено на "чо-вешки език", означава: кръвоизлив в черепа, в резултат на сътресение на мозъка, предизвикано от удар в главата; този хематом (съсирек), нямайки откъде да излезе и притискайки мозъка, е предизвиквал ред болезнени симп-томи по органи на тялото ми, които лекарите преди откриването на истинската причина се опитваха да лекуват, ала, разбира се, безуспешно. След отстраня-ването на хематома чрез черепна операция, слава Богу, се чувствам добре, един вид, благодарение на Божията милост, "прескочих трапа", понеже заради неоткриването на истинската причина положението ми беше много тежко пре-ди операцията, ако още малко ме бяха разкарвали без полза от болница в болница, и не се бяха сетили да ме пратят на скенер на черепа, аз най-вероятно сега нямаше да имам възможността да ви пиша това писмо. Може би се питате защо ви пиша това писмо. Ей-сега пристъпвам към описанието на причината, заради която дръзнах да ви пиша това писмо.

Вчера като ме изписаха, лекарите, предвид преживяната тежка опе-ративна интервенция, ми препоръчаха (това го пише и в диагнозата, цитирам) "щадящ режим", пълна релаксация, тъй като всяко физическо и нервно-психическо усилие и натоварване може да се отрази зле на мозъка. Забранено ми е да карам лека кола и пр., дори и застояването пред компютъра и телеви-зора също ми е забранено. В този режим ми е предписано да стоя поне 1 месец, т.е. в болнични съм някъде до края на май. Казано ми е, че при необ-ходимост болничните могат да бъдат удължени още, с оглед на пълното възс-тановяване. Наистина бързо се изморявам, ето това писмо го пиша с многок-ратни почивки.

Предвид това, че г-жа Стоянова е завела дело за обида срещу мен заради някои обидни по нейното възприятие мисли по неин адрес в моята книга НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (с подзаглавие Есета за освобожда-ващото образование) на мен ми се наложи още докато бях в болницата, два-три дни след операцията, да пиша молба до съда за отлагане на откриването на делото, насрочено за 25 април, то сега, предвид здравословното ми състо-яние сега и в месеца, в които ще се възстановявам от операцията, моля и г-жа Стоянова, и Вас, г-жо Директорка, по хуманни причини – тъй като организация-та на моята защита на делото, търсене на адвокати и пр. изисква усилия и напрежение, които здравословното ми състояние не позволяват да проявя - та значи ви моля по хуманни причини да обсъдите ситуацията, ако желаете, да се срещнем и някъде преди делото евентуално да решим спора, по извънсъ-дебен път, чрез споразумение, което, вярвам, няма да породи за мен чак тол-кова напрежение, готов съм (тъй като здравето, това поне разбрах, е безцен-но) дори да платя исканата от г-жа Стоянова парична компенсация, което, струва ми се, ще доведе до отпадане на причината да се съдим, също така

67

съм готов, в името на мира и на човешкото разбирателство, да й се извиня за ония мои мисли в книгата – ето, извинявам Ви се, уважаема г-жо Стоянова! – които тя е възприела като обидни, каквото искате ще направя, само и само най-сетне този конфликт и прехождащите го събития да се разреши разумно и на човешка основа; тази е моята позиция, това е и моето предложение, което правя в началото на т.н. "Страстна седмица", именно на Велики Вторник, кога-то, предвид жестоките изпитания, които Спасителят е трябвало да преживее заради нашите грехове – безгрешни хора, разбира се, няма, вярвам, и вие споделяте тази теза! – ние, дето сме християни, сме длъжни в тия дни да проявим способност и за състрадание към болките на другия човек, за сниз-хождение към неговите грешки и пр. Пък и самият факт, че образователни дейци, каквито всички ние сме, е, чини ми се, доста абсурдно да се съдим точно два дни преди нашия празник, празника на просветата, 24 май; аз така разсъждавам, вие си разсъждавайте както намерите за добре и за правилно. Воден от тия съображения, аз така и предлагам, надявам се, че помиряването, добрите, толерантни отношения между интелигенти хора и възпитатели на младежта, каквито сме ние, винаги са за предпочитане пред желанието за мъст, стремежа да унизиш другия човек, да му натрапиш собствената "единст-вено-правилна позиция" и пр.

Аз отдавна достигнах до това съзнание след двете години ескалация на нашия конфликт, за която платих страшна цена – здравето си. Надявам се, че това съзнание е покълнало вече и във вашите съзнания, иска ми се да вярвам, тая надеждата, че това е така. Аз винаги съм бил миролюбив човек, но човек, който в името на свободата, на личностната автономия и на достойнст-вото си е готов да плати всякаква цена; да, обаче стана така, че платих най-жестоката цена – здравето си. Прочее, държа да ви уведомя и това, че кръво-изливът, който се е получил при падането ми, в резултат на преживяваното перманентно напрежение, е бил особено обилен предвид лекарство за раз-реждане на кръвта, което пия предписано от кардиолога (заради неритмично биещото ми сърце, което почна да бие така от година и половина, преди с помощта на хапчета сърцето ми много години биеше ритмично и не така уско-рено като сега); та заради това лекарство операцията, която преживях, е била, както сега, при изписването, разбрах от лекуващия лекар, е била особено рискована, заради разредената кръв раната ми трудно заздравя, имало е опасности от нов кръвоизлив в мозъка, дай Боже това да не се случи, тъй че тия неща съвсем не са безобидни. Затова и си позволих да ви информирам за здравословното си състояние и с това писмо да ви призова към жест на човеч-ност, на по-хуманно отношение към един колега.

Прощавайте за това, че ви загубих от ценното време, но мисля, че си заслужаваше да напиша това писмо. Вярвам, ще разберете мотивите ми. Надявам се да ми отговорите на това писмо, което, евентуално, би могло да ме успокои и да намали психично-емоционалното ми напрежение в периода на

68

възстановяването, което именно и ще способства за по-пълноценното ми възстановяване. Моля, ако счетете за нужно, да предадете най-сърдечните ми поздравления и пожелания за успехи на попрището на труда на колегите и евентуално на учениците по повод на 1 май, празника на труда!

С най-добро чувство и уважение: Ангел Грънчаров

30 април 2013 г. Пловдив

Ами ето това писмо написах. Счетох за нужно да го публикувам в тоя блог, тъй като и визираната книга, за която съм даден под съд, също е била публикувана тук. Хайде, добър ден ви желая и на вас, бъдете здрави!

02 май 2013, четвъртък

Опит за завършване на моя болничен дневник

Ето че дойде времето да сложа окон-чателно края на моя болничен дневник. 12 дни бях в Клиниката по неврохирургия към УМ-БАЛ "Свети Георги" в Пловдив; трети ден вече съм си в къщи. Преживях тежка операция при усложняващи фактори (болно сърце и пр.) и

благодарение на Божията милост все още съм в живота; а можеше и това да не бъде така и мен вече да ме няма; много странно е чувството, че този път си избегнал смъртта, т.е. за втори път ти е подарен животът; това е задължава-що, факт е, че това преживяване ще наложи своя отпечатък върху разбиране-то ми за това как следва да проведа отредените ми тепърва дни. Заради таки-ва критични или "гранични" преживявания човек преоценява своите базисни

69

позиции спрямо "нещата от живота" и разбира кое е истински важното – и кое не си заслужава да бъде ценено чак толкова. Понеже иначе инертността ни е довела до подмяна на истинските стойности, до загуба на ориентирите.

Никога няма да забравя невероятният подем на духа, който ме обзе след операцията, аз такъв ентусиазъм изглежда никога не съм го преживявал. При раждането, предполагам, има нещо такова, но поради неразвитостта на съзнанието този подем не се помни, преживява се безсъзнателно; но тук, при едно такова "второ раждане", когато човек е зрял, всичко се помни и възторгът наистина е невероятен. Аз писах как първото, което видях след като отворих очи след операцията, беше (освен родният ми син) и едно гълъбче, което кацна в оня момента на прозореца болничната стая, намираща се на 12-я, последен етаж на "Хирургиите"; тогава именно се просълзих, защото за мен това беше знак, че великият Бог е благоволил да ме остави в живота, което пък от своя страна ни намеква, че има още какво да свърша (довърша) на тази земя. Невероятно е чувството, че още си потребен, което се породи в душата ми, че още ти се възлага някаква мисия. Наистина е невъзможно да опиша моментите на оня невероятен подем на духа, който ме обзе. Възможно е, не отричам, че той може да се е дължал на ефектите на упойките, на упойващите обезболяващи субстанции, с които е била наситена кръвта ми. А пък това, че всички ония болезнени симптоми, които ме мъчеха в седмиците преди опера-цията (когато лекарите безуспешно се мъчеха да открият коя е истинската причина на състоянието ми), бяха изчезнали като с магическа пръчка, пораж-даше у мен наистина невероятното чувство на новороден младенец!

Е, когато узнах какво ми се е случило (отваряне на черепа и опера-тивно отстраняване на т.н. "хематом", както аз си го превеждам – "съсирек", който иначе, при забавяне на откриването му с още ден, най-много два, щеше неминуемо да ме умори!) аз доста се уплаших, щото това наистина е сложна, тежка операция. Чудех се как именно хирургът е отрязал парчето кост, за да открие достъп до мястото, където се намира хематома, как е осъществил тази процедура без да увреди мозъка и пр.; операцията е продължила около три часа; много особено е чувството, че такова нещо ти се е случило, че си го понесъл, че си го издържал и то при болно сърце, разредена кръв, която е създала по-късно, както разбрах, много трудности при съсирването на кръвта и спирането на кръвотечението, щото разредената с антикоагулант кръв много трудно се съсирва, да не говорим пък за опасността от нов кръвоизлив в мозъ-ка, което наистина е страшно! Доста емоции преживях в болничната стая, но искам да откроя голямото чувство на благодарност, което нарастваше към лекарския екип, към грижите на сестрите и на целия персонал; тук искам да спомена имената на д-р И. Батаклиев, лекуващ лекар, на д-р Райков, който е извършил операцията, на д-р Д. Стоев и др., които фактически ме върнаха в живота.

70

Опитвам се с думи да изразя преживяванията си, но това, както се забелязва, трудно ми се удава. Пък и се поизморих, затова ще сложа точка тук. Предстои ми тепърва още поне месец възстановяване. Вече, казах, съм у дома си, признавам си, не ми се връща повече към отминалото, към преживя-ното в болницата. Дано повече не ми се налага да се оказвам в подобни ситу-ации, дано! Нали и това си пожелахме ние, болните, при изписването: да не се срещаме повече при такива обстоятелства, а при съвсем други, радостни! Дай Боже да е така!

ПРИЛОЖЕНИЯ:

04 април 2013, четвъртък

Дълбокият нравствен и духовен смисъл на ситуацията, в която се намира българският учител

71

Все още съм много зле със здравето си, чувствам се отвратително, не мога да пиша, не мога да издържам повече от 10 минути на компютъра и лягам на леглото; пия хапчета, предписани ми от невролог, болките по цялото ми тяло сякаш са на път да отшумят, поне сякаш отслабват, ала за сметка на това не мога да стоя на краката си, имам световъртеж, губя равновесие, на моменти болките в главата ми са така силни, че имам чувството, че мозъкът ми ще се пръсне. В такъв момент едва се довличам до леглото; е, старая се да не се залежавам прекалено, даже дневно гледам да излизам, внимателно, на улицата за разходка, ала ето, вчера, като излязох на разходка, едва се върнах после, понеже ми стана много лошо (наложи ми се да се прибирам с автобус, щото не можех да ходя). Ето в тази ситуация (добре поне че е сега е ваканция, за да не губя часове с учениците) снощи от печатницата ми съобщи-ха, че е излязла новата книжка на списание ИДЕИ, трябва тия дни и с нейното разпространение да се занимавам, ала нямам никакви сили. Моля предвари-телно за извинение заради очертаващото се закъснение: абонатите обаче все пак ще получат книжките си най-късно до седмица.

Иска ми се обаче да напиша сега някой и друг ред, за да не е съвсем без нищо блогът ми. Въпреки че съм доста изтощен – най-вероятно болестта ми се дължи на преумората, на изтощението, което си докарах, понеже напос-ледък се скъсах от работа, с часове не ставах от компютъра! – ми се ще да напиша нещичко, което най-много ме вълнува. Оставям настрана политичес-ките коментари, ето, искам обаче да обърна известно внимание на случващото се в Националната гимназия за древни езици и култури в София. То според мен е твърде симптоматично и дава ясни знаци за цялостната ситуация в българското училище напоследък. Заедно с историята около Хуманитарната гимназия в Пловдив, а пък преди това и историята в училището, в което моя милост работи (ПГЕЕ-Пловдив), тия няколко истории показват всичко най-значимо, което ни е потребно, ако искаме да се ориентираме какво всъщност се случва. А случващото се вещае дълбоката потребност от незабавни проме-ни – нещата така повече не могат да продължават.

Националната гимназия за древни езици и култури в София е едно най-елитно и доста специално учебно заведение; и ето, случващото се тям ни говори толкова много, дали обаче сме в състояние да разберем какво точно става – и защо става така? Идва някаква нова директорка и тя за кратко почва да уволнява дисциплинарно разни учители. За да си събере "компромат" спрямо тия учители била прибягвала до ето такъв номер: повиквала ученици с по-нисък успех, уговаряла ги да пишат жалби срещу дадени неудобни й учите-ли, като им обещавала, че като изгони тия учители, жалващите се ученици, предполага се, ще бъдат облагодетелствани с някакви благинки, примерно, с по-височки оценки! Представяте ли си?! От какво се жалват тия ученици мо-жем да си представим: нарочените за уволнение учители не си спазвали прог-рамата, не били преподавали "стриктно" според разпоредбите на Министерст-

72

вото, явно си позволявали едно по-свободно отношение към учениците, някак-ва учителка пък е обвинена в това, че била "принуждавала" учениците си да четат нейна книга, пълна при това, представяте ли си, с "нейни интимни и срамни еротични преживявания"; изобщо инструментариумът на администра-тивното отмъщение за свободолюбието на някои учители съвсем не е богат. Директорката (тя изпълнявала тази функция отскоро, по-малко от година) се изхвърля, че била искала да "въдвори академизма", да въведе ред, ей-такива незадоволителни общи приказки си позволява да дърдори явно престарава-щата се администраторка, но явно си личи, че е върл враг на личностното отношение на учителите спрямо учениците. И ето, в резултат стават едни крайно недостойни истории, "колективът" от учители се е разделил на две, една част са подлизурковците пред началството, но има и известен отпор, има колеги, които категорично се противопоставят на административния терор и държат на достойнството си, на творческия и свободолюбив, на толкова въз-вишения смисъл на учителстването. Лошото е, че и учениците са въвлечени в тия борби, ето това е най-лошото, но пък то е неизбежно: не може учениците да бъдат държани настрана от тия проблеми, които така пряко ги засягат. Родителите, разбира се, също, предполагам, не са изцяло индиферентни, и ето, скандалът, който се оформи в това училище, е превъзходен, не по-малко изразителен и от случващото се в Хуманитарната гимназия в Пловдив.

Понеже са ми твърде близки тия неща, понеже и лично на мен са ми се случвали, и то неведнъж, понеже всичко това съм го преживявал, понеже много съм мислил за цялостната ситуация в училище, понеже също така и много съм писал за тия проблеми, сега имам предимството да мога да си позволя да бъда съвсем кратък. За кой ли път се поставят и в този казус край-но важни проблеми, на които е време да се потърсят верните отговори. Ето някои от тия въпроси. Нима е непременно добър учител "буквоедът" и педан-тът, т.е. оня учител, който е примерен изпълнител на инструкциите на високо-поставеното началство, сиреч, е неспособен за творческо отношение към своята работа? Нима е непременно лош учител оня, който, воден от съзнание-то за дълбокия творчески характер и призвание на учителстването - учителст-ването е една по същество духовна мисия, която не може да се обезличи чрез точното спазване на разни инструкции! – поема огромни рискове, само и само да помогне някак на учениците да усетят нещо най-значимо, от което зависи бъдещата им реализация като свободни и отговорно съществуващи личности? Другояче казано, целият проблем се свежда до това: трябва ли съвременният български учител да има гарантирана от закона свобода и автономия на своя-та несравнима с нищо друго духовна мисия?! Разбира се, че трябва да има, че без тия гаранции учителят бива превръщан в прост изпълнител на инструкции, с което се убива най-възвишения, така дълбоко потребен смисъл на учителс-кото призвание?! Е, има учители, които и в настоящите условия правят нужно-то да са верни на висотата на своята духовна мисия, има обаче и учители,

73

които, в името на собственото си спокойствие, именно за да си нямат излишни главоболия с началството, са се принудили да капитулират, да изневерят на мисията си – с което, както и да го погледнем, нанасят неизчислими вреди на възпитаниците си: понеже учителят в съвременни условия е длъжен да прави всичко, за да насърчава личностното развитие на младите хора, а не да убива техния личностен порив към самоизява; както, уви, често се прави в масовия случай.

Учителят не може да бъде превърнат в бездушен чиновник, какъвто искат да го виждат администраторите, ето затова и съвременният български учител е изправен пред тази дилема: кому да се подчини, дали да бъде верен на призванието си, или да се принизи да угажда на началството, с оглед да си няма главоболия? Това е именно дълбокият нравствен смисъл на ситуацията, в която се намираме ние, българските учители. Разбира се, всеки решава сам, според съвестта си, какво да прави. За жалост обаче, в името на собственото спокойствие, мнозинството от учителството фактически дезертира от изпълне-нието на толкова възвишената си духовна мисия. А така не бива да бъде. Понеже коренният, автентичния, дълбокият интерес на младите хора трябва да бъде водещото, безусловно значимото, онова, с което единствено трябва да се съобразяваме. Но колцина мислят така? И какво става с тия, дето имат смелостта и дързостта да бъдат верния на същинската си мисия като учители? Тях в днешните условия ги обявяват за "нарушители", тях ги уволняват и го-нят, тях ги репресират, на тях им устройват, както виждаме, толкова много мръсни номерца, с надежда да бъдат пречупени, да бъдат огънати, да се принудят да се превърнат в прости изпълнители на волята на началството.

Живот и здраве да е, още много може да се пише по тия проблеми, ала за жалост в момента вече нямам сили. Наистина много съм отпаднал. Трябва да спирам дотук. Казах нещичко, като отправна точка, останалото се подразбира. Както и навсякъде в българския живот и тук, в тази сфера на училищния живот, главният проблем е личностен, е нравствен, е въпрос на съвест, на съзнание за дълг, за отговорност пред бъдещето ни. Дошло е вре-ме, в което се налага да осъзнаем потребността от коренна промяна, иначе, ако нямаме тая смелост, агонията ще продължи, а от тази агония никой няма полза. Това, че ние, българите, не сме дорасли до нивото да приемем с ясно и чисто съзнание пълните отговорности на свободния живот ни е главния проб-лем; мислим си, че с половинчатости нещо можем да постигнем, е, не може, вижда се, че не може да се постигне скок в развитието ни, а може единствено да продължим да затъваме в тресавището, в блатото на собствената си де-зангажираност и безотговорност спрямо собствената си съдба. Вече се вижда, че е дошъл моментът ясно да разберем какво самият живот иска от нас и да го приемем с ясното съзнание, че повече не бива да залагаме на собственото си малодушие, на собствената си слабост.

74

А от нас животът иска едно: да бъдем личности в най-възвишения духовен смисъл на тази дума. А личност се става едва когато се отдадеш на свободата си, когато поемеш в пълен обем нейните предизвикателства и рис-кове – друг път за това няма. Другото е хем недостойно, хем продължава да ни тика в мизерията, в бедността, от която вече би трябвало да сме се преситили съвсем. Пътят към богатото и достойно съществуване тръгва от беззаветното отдаване на свободата; загадката на човешката личност се крие точно тук.

НЯКОИ КОМЕНТАРИ КЪМ ОТДЕЛНИТЕ ПУБЛИКАЦИИ В ДНЕВ-НИЧЕТО:

Толкоз, това стига, това е всичко, това е Бог – великата, но гениално проста човешка мистерия...

13 коментара:

Анонимен каза: Пожелавам Ви бързо и, както се казва на медицински език – пълно – restitutio ad integrum – възстановяване.

А иначе: Описание на странните изживявания, които имал английският фило-

соф Alfred Ayer (1910-1989), след като изпаднал в клинична смърт и бил съжи-вен (на английски):

Ayer обаче твърди, че въпреки това си останал атеист и не вярвал в задгробния живот.

Американският философ Daniel Dennett (род. 1942) за спешната опе-рация през 2006, която се наложила, за да бъде спасен живота му:

(Вижте горе снимката на Денет с лаптопа в леглото в болницата) Откъси: Преди две седмици бях откаран с Бърза помощ в болница, където

беше установено със томограф, че имам „дисекция на аортата”… Беше ми направена деветчасова операция, при която сърцето ми беше напълно спря-ло… Сега в периода на възстановяване имам много неща, за които да раз-мишлявам… и за писмата в подкрепа, които получих във връзка с моето прик-лючение. Приятелите ми искаха да знаят дали съм имал особени изживявания и какъв е ефекта от всичко това върху атеизма ми… Дали ще последвам стъп-

75

ките на Ayer… и дали моят атеизъм е все още наред и непроменен… Да, аз имах просветление… че трябва да съм благодарен… на кардиолога, невроло-га, анестезиолога, сестрите… Дали боготворя модерната медицина? Дали науката е моята религия? Ни най-малко… Искам да благодаря и на моите вярващи приятели, които се молиха за мен… Анонимен каза: Не е бил никакъв свят дух. Бил е обикновен гълъб. Излизали сте от упойка, тоест под влияние на наркотични вещества, когато на човек му се струва какво ли не. Не сте се свързали с бог, не се заблуждавайте. Богове не съществуват. Благодарете на ЛЕКАРИТЕ! Не на въображаемия си небесен господар.

Тотю Анонимен каза: Да оздравяваш Лъчо, бързо и качествено. Не знам за другите ти приятели, какво е било твоето отсъствие тук, но за мен то бе тъмен, мра-чен и заплашителен с дъжд, град, буря и вихри облак, тежко надвиснал над твоята съдба, над твоето светло и просветено съществуване...

От душа се радвам на разведряването и на продънването му вдън пустини сахарски, невадски или занзибарски... на този черно-заплашителен облак.

Слънце, много Слънце над теб, оттук-нататък ти желая и дано да ти го завещая, защото ти го вещая искрено, честно и от душа....

19.04.2013г. Владимир Петков-Трашов

Анонимен каза: Г-н Тотю, наистина има свобода на мненията, възгледите и на изповеданията, включително в този блог. Но, подразбиращо се е, че става дума за толерантно отнасящите се към другите мнения, възгледи и вяра, а не за крайните, не за мракобесните, не за фанатичните и за радикално отрича-щите останалите измежду тях. Схващате ли накъде клоня? Схващате ли и защо?

Затова и защото точно изброените, повтарям за кухичката Ви откъм разумност главица: мракобесни, крайни, нетолерантни, фанатично и радикал-но отричащите и отхвърлящите другите, различните от техните – мнения, възгледи или вяра са довеждали до недопустими кървави изстъпления, войни, междуособици, вражди и убийства, а и продължават в ей този момент да го правят пред нашите очи в Бостон в Сирия и къде ли още не по земното ни кълбо.

Вие г-н Тотю, сещате ли се, че клоните и спадате към индивидите с вярата "радикален атеизъм". Сещате ли се и правите ли връзката със своите събратя по радикален атеизъм – комунистите, (а и още колко и какви "---исти" би следвало да си ги допълните) – какви убийства и то масови са предприема-

76

ли и какви насилия са прилагали спрямо инакомислещите във великите им, а и съвсем не чак толкоз велики страни.

Ще Ви довърша г-н Тотю, като приведа написаните от Румен Бърцов точно за хора, като Вас, негови чудесни редове:

"Ей по нисши от амеба същества, що не вземете да си потърсите специалистите да ви пояснят как се употребява това сивото в кратуните ви,щото Бог не си правил труда да ви го сипва за пазене на равновесие, гън-чица поне едничка да се нагъне, щот язък за мат'ряла да се похабява така неупотребен и разложил се. АЗЪ си имам по интересни занимавки с интели-гентни същества (Г-жа Бълхата, плъха и др. фауни висши). А пък и семенца требе да се посадяват, разсадец (флори разни) да се приготви за новият мо-ден сезон пролет /лято.”

Румене, Фауно ВИСША, що се не показваш, бе айьо, бе чоджум, де ги ди умно момче. Що се не изказваш. Дали пък аз нещо не те обидих, засегнах, то нали видиш на какво дередже е бил Ангел Грънчаров. Айде прости ни. Молим ти се най-искрено.

19.04.2013г. Владимир Петков-Трашов Анонимен каза: Привет, Грънчаров! Желая ти скорошно оздравяване и още много творчество!

Васик Анонимен каза: И аз благодаря на Господ, че ви върна нас, пожелавам ви бързо оздравяване и скоро отново да ни вдъхвате сила и надежда чрез мисли-те си! Ангел Грънчаров каза: Благодаря за добрите думи и пожелания за възстано-вяване и здраве! Във връзка с изказаните интересни мисли сега не мога да се изкажа, но ми се ще да поговорим... в по-подходящ момент. Всичко най-добро на всички! Анонимен каза: Драги Трашов, изпаднали сте в погрешка. Войните, за които споменавате, се водят от хора като ВАС. Вярващи. Религиозни. Наивни. Рели-гиозният фундаментализъм е един и същ, независимо дали е християнски, или ислямски. Ако прочетете пак думите ми, ще видите, че не съм казали НИЩО повече от това, че богове не съществуват.

Препоръчвам ви да се успокоите и да гледате по-рационално и по-хуманно на света.

Тотю. Анонимен каза: Г-н Тотю, ето копие от Вашето изказване по-горе:

77

"Не сте се свързали с бог, не се заблуждавайте.Богове не съществу-ват. Благодарете на ЛЕКАРИТЕ! Не на въображаемия си небесен господар."

От него отчетливо, поне за моя взор е видно, освен: "НИЩО повече от това, че богове не съществуват.", че казвате нещо значително повече, а именно: че си позволявате не само да осведомявате Ангел Грънчаров, че богове не съществуват, от което той едва ли има нужда, но и да му указвате, да му нареждате и заповядвате ли, що ли, да не се заблуждавал, че се е свър-зал с бог и да благодарял само и единствено на ЛЕКАРИТЕ, но не на въобра-жаемия си небесен господар.

Точно и с които Ваши, ако ще и свръх рационални – но по комунисти-чески-атеистичному нехуманно звучащи указания, съм дълбоко несъгласен и не мога да се успокоя, докато не ги и заклеймя.

Защото в тях безсъмнено прозира недопустим Ваш радикален атеис-тичен възгледов фундаментализъм, който няма никакво значение дали и как се е пръкнал и е бил, или е свързан с Вашето минало или настоящо същест-вуване.

За който съдя и по това, че Вие не подозирате за проявите и на ате-истичния комунистическо-ченгесарски фундаментализъм – каквито недопусти-ми прояви, категорично безсъмнено, безспорно и доста отдавна

24.04.2013г. Владимир Петков-Трашов

Анонимен каза: ... доказано, присъдено и осъдено от световното обществено-то мнение, включително – и от българското, са съществували, включително в недалечното ни минало, а съществуват индивидуално проявявани или поли-тически обвързани и в този момент. Затова и защото – призната, доказана и очевидна е истината, че насилственото налагане на безверието в Бога, както и насилственото побългаряване на турците у нас, оглавени от политбюро на БКП – представляват точно такъв недопустим и съвършено ясен, че е кому-нистически фундаментализъм.

Ето защо – никак не говори добре, нито за образоваността Ви, нито за Вашия разсъдък, а, нито и за Вашата уж невинна, защото, видите ли, била безхаберна, необразована и (или) безразсъдна и безчувствена нравственост – да се опитвате нехуманно да налагате, да указвате или да ги заповядате на когото и да било, а най-малкото тук – на мен и най-малкото на Ангел Грънча-ров Вашите антирелигиозни, атеистични възгледи.

Атеистичен фундаментализъм, който е недопустимо да се проявява, наравно с християнския, с ислямския, или с който и да е друг религиозен, възгледов, или националистично-шовинистично-атакаджийски фундаментали-зъм. Защото е водил, води в момента и ще довежда до много лоши последици за обществото.

78

Как тогава и защо г-н Тотю, ще ме призовавате: не хуманно, не толе-рантно, най-безхаберно, безразсъдно, без чувствено и не образовано – да съм се бил успокоявал.

24.04.2013г. Владимир Петков-Трашов

Образователна шефка заведе дело за обида от "неправилни мисли" в моя книга!

4 коментара:

Ata Kuncheva: Това сериозно ли? Веско Маринов: Чудесен повод да докажеш интелектуалната си философска мисъл. Peter Yosiphov: WTF??? Димитър Димитров: Пълно е с такива навсякъде. Ангел Грънчаров: Да, напълно сериозно! Сам не мога да повярвам, но пред мен са копията от документите на Районния съд, не мога да фантазирам. Сериозен съм. Чудесията е пълна! Казусът си го бива! Dragomir Georgiev: Дано те осъдят и се разкараш, час по скоро от училището! В него няма място за болни мозъци като теб г-н Грънчаров! Angel Iliev: Дано ви осъдят. И аз съм бил ваш ученик и ви мразя в костите. Колко пъти сте ми казвали да изразявам мнение и да спорим по различни теми и всеки път когато не сте имали адекватен отговор излизате с номера "Когато имате више образование по философия тогава елате да спорим!". С вас не сме водили дискусии, а вие просто сте критикували нашето мислене и сте го отхвърляли като незряло. Вие сте един голям оксиморон и не заслужавате да преподавате на никои!!! Вие сте единствения учител който може да се похвали със снимки на голи мъже и жени в учебниците си, които продавате на непъл-нолетни. Стойте си във блога и се правете на мъченик и на преследван от власта и най-добре си вземете адвокат, защото във съда не са ученици които са принудени да ви слушат и търпят защото трябва да изкарат предмета. Там

79

ще са хора на които вие трябва да се мазните за да не плащате суми. Надя-вам се и някой да повдигне въпроса със вашите учебници за да могат да ви осъдят и за продаване на порнографски материали на непълнолетни и тогава малко да осмислите че света не се върти около вас и евентуално да излезете от съня в който се намирате. Васил Цветков: Крайно време беше. Адмирации за инж. Стоянова. Ангел Грънчаров каза: Тук, на тази страница ще се развиват интересни дис-кусии тепърва предвид съдебния процес срещу една моя книга, открит от администраторката в ПГЕЕ-Пловдив... те, дискусиите, вече почнаха и начало-то им е непредставимо, даже великият Платон не е могъл да измисли нещо по-гениално! :-( Анонимен каза: дано сега и други да се сетят и да го осъдят.

Благодаря ти, мили Боже, за шанса, който ми даде: да се порадвам още на създадения от Теб бляскав, сияен, прекрасен, великолепен свят!

23.04.2013 г. 4 коментара:

Анонимен каза: Само че наред с красотите има и свят на болестите, глада, мъките, страданията, мъченията, концентрационните лагери и т.н. и като цяло страданието преобладава в света, така че тази идилична картина не е предс-тавителна. Да се наричат безумци всички атеисти и агностици само по себе си е безумие, още повече че сред тях е имало и има велики хуманисти, а сред вярващите големи престъпници. Разбира се, и вярно е и обратното, сред ате-истите също е имало големи престъпници, а сред вярващите големи хуманис-ти.

Тъй като не съществуват убедителни емпирични, рационални или ло-гически доказателства за съществуването на Бога, всичко опира до лични нагласи, вкусове и предпочитания. Философите може да се разделят и по този признак – наличието или отсъствието на религиозно чувство.

Интересен случай е Витгенщайн, който както винаги има сложна, нес-тандартна позиция. За него не догмата и откровението са важни в религията, а практиката, действието. Затова той твърди, че няма значение дали евангелия-та са емпирично истинни. Дори да не са верни, това според него не би засег-

80

нало религиозната практика. Макар че явно не е религиозен е в традиционния смисъл, Витгенщайн гледа на света от мистична, религиозна перспектива. Simeon Ivanov: Ангеле, и на мен ми предстои сърдечна операция. Радвам се, че твоята е успешна! Ангел Грънчаров каза: На г-на с Витгенщайн искам да кажа поне това като начало на една бъдеща дискусия, към която го предизвиквам: г-не, няма как да се докаже Божието съществуване, но това съвсем не значи, че Бог не същест-вува. Приемете, че има същеиствена разлика между изразите "Бог не същест-вува" и "Божието съществуване е недоказуемо". Щом не е доказуемо, значи е съвсем реално Бог да съществува, тъкмо защото това не е доказуемо... а Вие смесвате тези два аспекта, което не говори добре за логиката Ви... толкоз засега... ще се радвам да покоментираме по заченатия въпрос...

Г-н Иванов, пожелавам Ви успешна операция. Моята беше на "още по-важен орган" на тялото, именно главата Както и да е. Има голяма полза от лекарите и медицината, аз тия дни ще пиша за това. Но не трябва да забравя-ме и другото: животът ни е в ръцете на Бога... Анонимен каза: Мисля, че нищо не смесвам, защото не съм заемал позиция-та, че Бог не съществува. Казал съм, че няма убедителни доказателства за неговото съществуване, от което наистина не следва, че не съществува.

Всичко това опира до логически тънкости, за които може да се спори безкрайно. Има логици, които твърдят, че въпреки традиционното схващане негативни ексизтенциални изказвания – напр. «Бог не съществува» - са дока-зуеми! Ако това е така, несъществуването на Бог, т.е. истинността на изказва-нето «Бог не съществува» биха могли да се докажат. Аз все пак не бих отишъл толкова далече и бих се съгласил с Вас, че е възможно Бог да съществува именно защото съществуването му е недоказуемо. Бих направил обаче някои уговорки:

1. След всичко, което знаем и всеки ден узнаваме за света, същест-вуването на Бог става все по-малко вероятно.

2. Дори по някакъв начин да се докаже като факт или много вероятно съществуването на Бог, няма никаква гаранция, че това е Библейският Бог. Той може да е всякаква извънсветова същност, може би и Господът от Свето-то писание, но вероятността за това е изключително малка.

Мисля, че при сегашното състояние на нещата най-правилната пози-ция би била агностицизъм със силна тенденция в посока атеизъм.

81

Вкратце за някои философски реакции относно болничното ми битие тия дни

24 април 2013 3 коментара: Анонимен каза: Виждаме, че макар и не винаги, но много често всяко зло е за добро. Сега можете като философа Alfred Ayer (1910-1989) да осмислите, а защо не някой ден и да опишете преживяното от философска гледна точка. У атеиста Ayer впрочем след „граничното преживяване” се появява нотка на съмнение в атеизма.

Между другото има една интересна книжка „Ударът на моето прозре-ние“ (12 лв) от американската авторка Джил Болти Тейлър, която самата е мозъчен специалист (невроанатом) и само на 37 години през 1996 получава мозъчен удар. Много интересно описание на преживяванията и усещанията й.

Отношението мозък (тяло)-съзнание (материя-дух) е един от най-сложните въпроси въобще. Съвременната най-вече англосаксонска „анали-тична” философия до голяма степен се центрира около него. Както при пове-чето философски проблеми, не съществува общоприето мнение.

Като християнин Вие би трябвало да сте дуалист, при това силен ду-алист, защото според християнството духът или съзнанието би трябвало да са способни да преживеят смъртта на тялото и да продължат да съществуват в отвъдното, но християните не подценяват и тялото, защото при Второто при-шествие телата ще бъдат възкресени и отново ще служат. Последното поняко-га се забравя или игнорира.

Виждаме обаче, че нещата не са така прости. Съзнанието наистина зависи в много голяма степен от мозъка, защото ако не беше така, трябва да предположим, че през цялото време, докато сте имали проблеми с мозъка поради хематома, съзнанието Ви си е било наред, само дето не е можело адекватно да командва мозъка Ви, да възприема света и да комуникира с него. Това явно не е така. Както отбелязва и пианистката Елен Гримо: „Винаги съм си мислела, че духът ми е по-силен от тялото. Но когато си рухнал физически, това за съжаление не е вярно. Едва в укрепващото тяло и духът може да е отново силен.”

Съзнанието не е ясно отделено от мозъка, респ. тялото, не стои над него и не го контролира подобно на шофьор автомобил или капитан кораб и това е забелязал още дуалистът Декарт, а по някакъв необясним начин е много тясно свързано и преплетено с него. Как обаче се осъществява това взаимодействие, си остава загадка.

82

А иначе винаги трябва да сме готови да ревизираме схващанията си. Философът Даниел Денет например наскоро на 70 години обяви, че е проме-нил мнението си за съзнанието. Доскоро си мислел, че то не е нищо повече от много сложен компютър, но вече смята, че нервните клетки и мозъчната ак-тивност са доста различни от електронни елементи. Анонимен каза: Интересни мисли за болестта и смъртта изказва немският философ Ернст Тугендхат (род. 1930) в книжката си „За смъртта”, например:

„Преди една или две години имах една среща, която ми даде повод за последващите размишления. В едно чилийско пристанищно градче срещнах случайно възрастен мъж, много по-стар и от мен, и завързахме разговор. Преди известно време той бил болен и се опасявал, че може да умре. Тогава дал обет пред Бог да му построи църква, ако го спаси и му подари още няколко години. Бог го чул и ето че той беше жив и строеше. В случая става дума… за толкова тривиална гледна точка…, че можем да се учудим защо я намерих за интригуваща… Аз си бях представял живота като салам във времевото изме-рение, който винаги има край в бъдещето и дали е по-къс или по-дълъг има значение, но не съществено… Това, което ме обезпокои беше, че гледната точка на стареца в Чили изглеждаше толкова естествена. Но защо? Каква беше точно разликата между неговото и моето схващане? Неговото схващане може да ни се струва естествено, защото при живота повече е повече от по-малко. Това не го отричам, но твърдя, че тази количествена разлика на може да е толкова съществена. Да предположим, че той не е бил стар, а на 27 годи-ни и гадателка му беше предсказала, че ще умре на 79 години. Дали и тогава той щеше да даде такъв голям обет, ако Бог му подари още няколко години допълнително (отвъд 79)? Това не би било немислимо, но по-скоро куриозно и аз със сигурност нямаше да му обърна внимание. Сега става ясно какво ме беше поразило в изказването на стареца. Не беше значението на количестве-ното, което не бях забелязал, а фактът, че се отнасяме към смъртта винаги от определена гледна точка в салама: ние не виждаме салама и неговия възмо-жен край отвън… Защо в съзнанието за предстоящата смърт често искаме отлагане? Защо наистина? „Само да не умра сега, а по-късно.”” Анонимен каза: Из интервю с немския философ Вилхелм Шмид (род.1953): Шмид: Да си представим, че не умираме. Как ще се почувстваме? Да предпо-ложим, че от 80 години станат 200. Има една хубава книга за 1000 места, които трябва да видите, преди да умрете. Ако два пъти годишно съм в отпуска, може да успея да видя 100. Ако са 1000 места, ми трябват 500 години. Може ли това да продължава вечно? Би станало ужасно еднообразно. Помислете и за тази подробност: не само ние оставаме, но и съседите!

83

Въпрос: Да предположим, че медицинският напредък е неудържим. Колко дълго искате да живеете? Шмид: Аз съм решил за себе си: 500 години, това ми се струва смислен пери-од, така ще узная много неща, например напредъка в астрофизиката, а ще мога и да посетя 1000-те места. Въпрос: А с колко съпруги? Шмид: По възможност с тази, която имам сега. Но повече от 500 години? Мис-ля, че би станало скучно. Въпрос: От това следва, че ние хората би трябвало да приемем смъртта като граница на живота. Шмид: Да, към пълнотата на живота с всички контрасти принадлежи и смъртта, трябва да се сприятелим с нея.

Божия Майко, благодаря за милостта на Твоя Син към мен, грешния! 25 април 2013 г. 5 коментара:

Анонимен каза: Американският Философ-атеист Даниел Денет след животос-пасяваща операция, направен му през 2006:

Какво обаче да кажа на моите религиозни приятели (да, имам доста религиозни приятели), които имаха смелостта и честността да ми кажат, че са се молили за мен?...Съжалявам, че не мога да се моля (искрено) за моите приятели и семействата им, когато има нужда, така че оценявам техните уси-лия, колкото и ясно да осъзнавам тяхното безсмислие… Ако те НАИСТИНА искат да направят нещо полезно, биха могли да посветят времето на молитва-та и енергията си на спешно начинание, което МОЖЕ да промени нещо… Може да благодарите на Бог, но самата идея, че може да му се отплатите, е смехотворна. Какво би могло да стори едно всезнаещо, всемогъщо същество (КОЕТО ИМА ВСИЧКО) с жалката ви отплата? (А освен това според християн-ската традиция Бог вече е изкупил греховете за всички времена, жертвайки собствения си син. Опитайте се да изплатите ТОЗИ дълг!) Да, разбира се, знам, тези теми не бива да се тълкуват БУКВАЛНО, те са символични. Приз-навам го, но тогава самата идея, че благодарейки на Бог, Вие правите нещо

84

добро също трябва да се разбира само символично. Аз обаче предпочитам реалното добро пред символичното. Ангел Грънчаров каза: Благодаря Ви за интересното и провокиращо изказ-ване, което привеждате. Ще го коментирам, но не сега. Заслужава си. Много ми са любопитни претенциите на някои американци да се държат като фило-софи без изобщо да им е ясно каква е самата идея за философия... да не говорим пък за религия... Твърде са ми симпатични :-) Американците са доста зян във философията, но са много силни в други области...

Прочее, ние двамата с Вас сме добър екип за дискусии, не мислите ли? :-) Анонимен каза: Дискусията и диалогът са класическа форма на философско общуване, да си спомним Сократ и Платон, и поради това е жалко, че вече почти не се практикуват. Нашите спорове даже може да влязат в историята (и съкровищницата) на българската философска мисъл. :):)

Философията наистина не е силна страна на американците, макар че мислители като Джеймс и за мен особено П(и)ърс заслужават внимание. В рамките на шегата бихме могли да предположим, че успехът и просперитетът на Америка се дължат именно на пренебрежението й към философията. Кога-то прекалено много хора възприемат философски начин на живот или започ-нат да се увличат по абстрактни идеи, обществото се извращава и не може да просперира.

Колкото до критика на религията, винаги бих предпочел някой немски критик-философ пред нашумелите в последно време критици на религията от англосаксонското пространство. Анонимен каза: Както каза неотдавна един атеист по телевизията: доскоро бях атеист, но вече съм теист. Само че смятам, че Бог е садист, който седи и наблюдава случващото се на Земята с удоволствие: Освиенцим, ГУЛАГ, Руан-да и т.н.

А иначе Анри Холбах (вече класика): Бог, оказавшийся настолько вероломным и коварным, чтобы создать

первого человека и затем подвергнуть его искушению и греху, не может счи-таться существом совершенным и должен быть назван чудовищем безрассуд-ства, несправедливости, коварства и жестокости.

Возмездие в жизни загробной – не что иное, как призрак, выдуманный для помрачения человеческого разума, изобретенный для того, чтобы обма-нуть и сбить с толку людей, чтобы навсегда лишить их спокойствия и превра-тить в послушных рабов духовенства.

Все религии, какие мы только видим на земле, дают нам лишь клубок вымыслов и бредней, возмущающих ум.

85

Всякая религия по сущности своей нетерпима как в силу своих прин-ципов, так и в силу своих интересов.

Всякий, кто серьезно задумается над религией и ее сверхъестествен-ной моралью, кто трезво взвесит все ее преимущества и недостатки, сможет убедиться, что религия и ее мораль вредны человечеству и, во всяком случае, противоречат природе человека.

Говорить, что религия недоступна разуму, значит допускать, что она не создана для разумных существ; значит согласиться с тем, что сами доктора богословия ничего не смыслят в тайнах, которые они каждодневно пропове-дуют.

Говорят, что бог терпелив. Но терпеть явное зло – не значит ли обна-руживать бессилие или даже соучастие в этом зле?

Догмы всякой религии оказываются нелепостью с точки зрения дру-гой религии, проповедующей иные, столь же бессмысленные доктрины.

Долой разум! – вот основа религии. Духовенство было бы весьма недовольно, если бы его духовный труд

оплачивался духовно. Евангелие действительно принесло «не мир, но меч». От апостолов и

до нашего времени христианский мир раздирается ненавистью, преследова-нием и яростью.

Если бог воздерживается в течение достаточно длительного времени от применения своего правосудия и допускает зло в течение всего существо-вания нашей планеты, какие же могут быть у нас гарантии того, что и в другом мире божественное правосудие не будет точно так же бездействовать и по-пустительствовать страданиям его обитателей?

Хидрата на българския характер е търпеливостта, понасянето, страхът, безразличието, примиреността към лъжата, угодничеството...

25 април 2013 г.

18 коментара:

Анонимен каза: Мнозина си имат любима тема, но тя не бива да се превръща в обсесия. Опитите да се обясни със и сведе всичко до т.нар. „национален характер” не са особено плодотворни. Един философ би трябвало да знае, че общите черти у хората по света са много повече и по-важни от „националните особености”, още повече че Вие самият твърдите, че „на фона на огромното

86

мнозинство възпитаници на ПГЕЕ-Пловдив, които се държат прилично и дос-тойно, неколцината, които се държат безобразно, са съвсем пренебрежимо малцинство!» Ангел Грънчаров каза: Да, така е, общото, тъкмо защото е общо, тъкмо по тази причина, е негодно за нищо – особено в човешкия свят... В нашия човеш-ки свят царица е особеното, различното, то именно е и същественото. Там е грешката на всички позитивисти и псевдохегелианци...

Простете, но избягвайте да отговаряте по отношение на "един фило-соф", че той "не бил знаел" еди какво си... аз може много да зная, но да не го споделям, да не го приемам; това, че не мисля като Вас, не значи, че не го "зная"... и тук допускате непростима логическа грешка... а нали логиката била силната страна на позитивистите?! :-) Анонимен каза: Е да, но народопсихологията прави именно това – подвежда всички индивиди от дадена общност под повече или по-малко един знамена-тел, предполагайки, че ВСИЧКИ българи например имат горе-долу едни и същи качества, без да държи сметка за индивидуалните особености. Ангел Грънчаров каза: Не е така, сега прибягвате до софистика, или наисти-на не ме разбрахте :-) Аз казвам, да речем, българите са велики търпеливци (национално-особено), вие мигом ми възразявате "Не, това качество е разп-ространено сред всички народи, то не е специфично-българско...", т.е. елими-нирате българската черта и я универсализирате (това именно е "обобществя-ването" й). Сега разбирате ли за какво става дума... става дума за специфич-ното, особеното, българското, което пак е продукт на обобщение, но на едно друго, приемливо ниво, а вашето общо поглъща и стопява като в доменна пещ всички различия... и всичко се изражда в плямпотене на общи приказки...

Примерно: всички котки са сиви и прочие :-) При това, простете още веднъж, темата тук е съвсем друга...

Анонимен каза: Таня, наистина ли очакваш да проявяват уважение към няко-го, само защото е живял повече от тях ? Възрастта някакво постижение заслу-жаващо уважение ли е ? Да, може и да има смисъл ако става дума за непознат човек, но случаят е малко по-различен. Уважението се печели все пак

А Грънчаров отново халюцинира за ръководни фактори и т.н. Yasen Trahnov

Ангел Грънчаров каза: Г-н Трахов, случаят не е подходящ да влизам в дис-кусия, но все пак аз съм преподавател по етика и държа да кажа, като се абст-рахирам от това, че става дума за менили за когото и да е било: допускате кардинална грешка, именно нарушавате принципа ВСЯКО ЧОВЕШКО СЪ-

87

ЩЕСТВО Е ДОСТОЙНО ЗА УВАЖЕНИЕ ПРОСТО ПОРАДИ ТОВА, ЧЕ ДА СИ ЧОВЕК Е НЕЩО ВЕЛИКО. Тоя принцип важи за мен, за Вас, за всички. Априо-ри, това " да си "заслужил уважението си", простете, са алабализми: щом си човек, заслужаващ безусловно уважение. Толкоз. Противното е израз на безн-равственост. Нямам възможност да влизам сега в дължи дискусии, понеже съм в болница, преди седмица ми направиха тежка операция. Простете обаче: къде и кога е доказано че специално за мен трябва да се прави изключение и че аз не заслужавам уважение? Пък Вие специално не ме уважавате това не значи, че Вашето отношение към мен трябва да бъде изведено в норма, т.е. всички хора на тази земя трябва да не ме уважават. Има доста хора на тази земя, които ме уважават. А представете си, че Вашето неуважение към мен се дължи на субективна пристрастност, нехаресване, завистливост и пр.? Наис-тина не е трябвало да сте толкова разсеян в моите часове, доста важни неща сте пропуснали – и ето, сега това Ви се отразява... Анонимен каза: Не съм съгласен, че всеки е достоен за уважение.

Пример: Сталин, Мао, Т. Живков и Аятолах Комейни не заслужават нищо повече от презрение, омраза и неуважение.

Възрастта също не е причина за уважение. Пример: възрастен ли е А. Лилов? Възрастен е. Уважавам ли го? НЕ, разбира се!

Тотю. Анонимен каза: Може и да има нещо като национален характер, макар че това си остава разтегливо и мъгляво понятие. Когато обаче обясняваме някой социален феномен, винаги трябва да се питаме дали няма други фактории, които го обуславят, а не прибързано да приписваме всичко на «националния характер». Така лесно можем да обясним всичко, но е известно, че теории, които обясняват всичко, не обясняват нищо.

А когато претендираме, че сме народопсихолози, трябва непременно да познаваме задълбочено не само един, а поне още няколко други народа, защото ИСТИНАТА СЕ ПОЗНАВА В СРАВНЕНИЕТО. Възможно е много качес-тва и черти, които смятаме за характерно български, да са присъщи и на други народи, и то дори в по-голяма степен.

За мен обаче един от най-интересните моменти е, че националните характери сякаш не са нещо постоянно в исторически план, а подлежат на промяна. Миролюбивите днес швейцарци например исторически са били един от най-войнствените, дори кръвожадни народи и са водели война с всички. Неслучайно Папата до днес се охранява от Швейцарската гвардия. Англича-ните до 18-ти век са били само хулигани и алкохолици и едва през 18-ти 19-ти век се самоцивилизоват и една част се превръщат в «джентълмени». Но до днес за Англия са характерни агресивните младежки банди, футболните хули-гани и примитивното пиянство. Немците през 18-ти век съвсем не са били

88

дисциплинирани и войнствени, а доста мечтателни типове със странно чувство за хумор и т.н. Ангел Грънчаров каза: Тотю, великата философия и великото нравствено учение на християнството учат така: всяко човешко същество е достойно за уважение. Това не значи че всички ще го уважават, но то априори и авансово заслужава, дължим му уважение. Някои, разбира се, няма да уважаваме, нещо повече: аз самият не ща да ме уважават. Ще се срамувам ако ме уважават. По същия начин злодеите, които изброявате, ще ги уважават само злодеи като тях, поклонници на злодейството. Темата заслужава вглъбяване, но по обек-тивни причини сега не мога да участвам в това... Ангел Грънчаров каза: На опонента по-горе ще кажа само това (засега): националния характер се познава в своята истина отвътре, т.е. не сравнение-то, а принадлежността (причастността) е базата за адекватност, за доближа-ване на истината. А човек не може да има два характера, да бъде едновре-менно българин и германец, да речем... дори и да се мисли за такъв, едното надделява и същинското... темата си заслужава, ама не мога сега да се вклю-ча пълноценно... Анонимен каза: Извинявам се за постовете, поувлякох се. Наистина сега трябва да си почивате и да се възстановявате и не е моментът за отвлечени спорове. Мога обаче да ви уверя, че има макар и редки случаи, когато човек може да има повече от една национални идентичности, да принадлежи към повече от една култура и тези идентичности и култури да са абсолютно равно-поставени и паралелни. Поради това не съм съгласен с, мисля, Айзая Бърлин, който твърди, че човек задължително трябва да има точно фиксирана нацио-нална идентичност, иначе загива. В повечето случаи това може и да е вярно, но има изключения. Анонимен каза: Ама чакайте, поспрете се малко, не избързвайте г-н Тотю, изброените имена не са човеци, те са водачи, нещо значително повече: те са тоталитарни водачи. Това – първо.

Второ, дори, като такива те са уважавани и в този момент от една по-вече или по-малко значителна, оставям на Вас да я характеризирате откъм нива на разум и култура – част от народонаселението на страните си, а Ваше-то неуважаване на посочените водачи е следствие познаването на недопусти-мите принципи и последиците им в тяхната политическо-водаческа дейност.

И трето, преди да се превърнат в престъпно управлявали и управля-ващи, тези човеци са подлежали на уважението, според презумптивната нор-ма, посочена от Ангел Грънчаров, а именно:

Всеки човек заслужава уважение до доказване на противното.

89

В пълна мяра важеща и за възрастните хора.Т.е. не само младият човек дължи уважение на по-възрастния, но и последният на младия, защото са човешки същества – априори и безспорно.

Но, когато младият човек избързвайки поради младостта, необразо-ваността, некултурността, а чисто и просто и поради явната си глупост, или очевидна безнравственост и почне да изразява инфантилни мнения тук, то по-възрастните имат моралното право, че даже и задължението, ако се чувстват годни да го изпълнят, в зависимост от тежестта на проявата да го смъмрят, без да стават после обект на гаменски нападки от младия, така убедително победен в спора г-н Ясен Трахнов, примерно, работещ в Чехия, като админис-тратор... -:) Нали.

Пък ако иска да се реваншира, нищо лошо, но бая следва да си се окултурява и във философията, пък да напредва още и в системното си ад-министраторство... така мисля, пък дип ази по случая.

25.04.2013г. Владимир Петков-Трашов

90

91

Списание ИДЕИ Философско списание

Издава:

Център за развитие на личността

HUMANUS,

основан през 1994 г.

Главен редактор: Ангел ГРЪНЧАРОВ

ЗА КОНТАКТИ: e-mail: angeligdb@abv.bg

Телефон: 0878269488

Истината ни прави свободни!

92