ПРОЛОГ vlast na harema.docx · Web viewЗа сметка на това беше имала късмета да привлече вниманието на Кьосем. Оттогава

Исторически роман

ТАЙНАТА ВЛАСТ НА ХАРЕМА

Чавдар Михов

ТАЙНАТА ВЛАСТ НА ХАРЕМА Чавдар Михов

ПРОЛОГ Май 1601 г.

Призори пиратите нападнаха малкото рибарско селище Истерния. Връщаха се от неуспешна мисия срещу остров Крит. Навсякъде венецианците ги бяха отблъснали успешно, като веднъж им нанесоха доста тежко поражение, в което дадоха и немалко жертви, но не това беше най-потискащото за тях. По-лошото бе, че се връщаха с почти никаква плячка. Затова, когато достигнаха Цикладския архипелаг в Егейско море, корабите се насочиха да плячкосват беззащитния остров Тинос, който бе единственото венецианско владение в региона. Един от тях хвърли котва в пристана на Истерния и пиратите се разпръснаха из пустите улички. Сънените жители не разполагаха с друго оръжие, освен рибарските си ножове и не бяха в състояние да окажат никаква съпротива, пък и вече от няколко поколения те бяха само мирни хора, а не воини. Селището не бе богато, обитателите му едвам свързваха двата края, така че корсарите едва ли можеха да разчитат на някакви съкровища. Дори и двете черкви бяха семпли и вътре нямаше почти нищо, заслужаващо си да бъде откраднато. Затова нападателите се задоволиха с единственото, което можеше да им донесе сравнително добра печалба – живата стока. Ходеха от къща на къща, разбиваха паянтовите им врати, нахлуваха вътре със заплашителни викове, размахвайки късите си ятагани и посичайки на място мъже, жени, малки деца и бебета. Със смъртта се разминаваха единствено здравите и красиви момчетата и девойки. Те биваха отвличани от пиратите.

Когато нападателите нахлуха в къщата на отец Андреас, той се хвърли на пода и започна да отправя горещи молитви към Бога, но бе съсечен преди Господ да успее да го чуе и да му помогне. Съпругата му се опита да грабне двете най-малки дечица, спящи до нея и да избяга с тях, но бе застигната и заклана заедно с невинните си рожби, които не успяха дори да изплачат. Анастасия и по-малкият й брат Димитър, които спяха в другата стая, бяха измъкнати от постелите им и проснати на земята. Завързаха им ръцете и един от пиратите, насочвайки ги с ритници, ги закара на площада, където бяха скупчени и останалите пленници.

Когато претърсването на градчето приключи и то бе подпалено от всички страни, живата стока, състояща се от стотина момчета и девойки, бе натоварена на пиратския кораб. Набутаха ги в тесния трюм, където бяха принудени да лежат един върху друг и да оплакват нерадостната си съдба. След като жаждата за плячка бе задоволена, платната бяха вдигнати, гемията излезе в открити води и запори вълните в момента, когато пролетното слънце се показа над синевата на Егейско море. За пръв път от седмици насам, върху коравите лица на пиратите се появи нещо подобно на усмивка. Най-сетне имаха на кораба си плячка. Те дори и не подозираха, че една от девойките, която плачеше безутешно, свита на две в мръсния трюм, само след няколко години щеше да стане най-влиятелната жена в султанския дворец и щеше да промени хода на историята на могъщата Османска империя.

2


ПЪРВА ГЛАВАВторник, 5-ти Рамазан 1061 г. /22-ри август 1651г./

Кьосем Махпейкер, баба на малолетния султан Мехмед Четвърти и негова официална регентка, седеше, отпуснала наедрялото от годините си тяло в меките възглавници на разкошния си диван. Покоите й в двореца „Топкапъ” заемаха няколко от най-хубавите стаи в тази част на харема, предназначена за членовете на султанското семейство от женски пол. Кьосем беше прехвърлила шейсетте и годините не бяха пощадили превъзходната й някога фигура, а бръчките по лицето, и най-вече около очите й, ставаха все по-дълбоки. Все пак, ако човек се вгледаше вниматеилно в нея, щеше да открие следите на някогашната изключителна красота и грация.

Но днес денят не беше от най-добрите за Кьосем. Тази сутрин Хатидже Турхан, нейна снаха и майка на малолетния султан, за пръв път й се беше противопоставила открито, въпреки че поводът за спречкването им беше незначителен. Ставаше въпрос за издръжкатата на някакъв спахия от Юскюдар, която не бе одобрена от регентката. Малката мръсница й беше заявила в лицето, че повече нямала намерение да се съобразява с прищевките на някаква си дърта пачавра. Ако това се беше случило преди две-три години, Кьосем щеше да я зашлеви публично през дръзката уста и да я заточи в „Ески сарай”, но за последните няколко месеца нещата се бяха променили драматично.

Когато преди три години Ибрахим Първи бе отстранен от престола и на негово място бе поставен шестгодишният му син Мехмед Четвърти, майката на новия владетел автоматично стана валиде султан, т.е. кралица майка, и би трябвало да бъде обявена за регент, но везирите и висшето духовенство прецениха, че бе твърде млада за тази отговорна длъжност. По онова време тя беше едва на 20 години, което я правеше най-младата валиде султан в историята на Османската империя. Затова Кьосем бе обявена за буюк валиде султан /баба на султана/ и регент на невръстния Мехмед Четвърти. Тогава Хатидже Турхан по никакъв начин не бе показала, че беше засегната или неудовлетворена от това решение, напротив, всячески се стремеше да покаже признателност и уважение към всемогъщата си свекърва. За никого в двореца не бе тайна, че именно Кьосем бе организирала дворцовия преврат, при който Ибрахим хан бе заменен от шестгодишния си син. По онова време тя все още бе на върха на могъществото си и никой не смееше да й се противопостави открито. Бе играла ключова роля при управлението на пет султана и никой не се съмняваше, че щеше да продължи да го прави и при шестия. И в първите две години наистина бе така. Но постепенно Хатидже Турхан започна да излиза от сянката на властната си свекърва и отначало по-скромно, а впоследствие все по-явно да предявява претенции към управлението на страната.

Важен обрат в развититието на нещата предизвика и вчерашната смяна на верния на Кьосем велик везир, който бе отстранен след въстанието на еснафските сдружения в столицата. На негово място противниците на регентката успяха да наложат близкия до съперницата й Сиявуш паша. Кьосем усещаше как властта бавно, но неумолимо й се изплъзваше. Въпреки това място за примирение, а още по-малко за отчаяние, нямаше. Бе прекарала твърде много време в двореца, за да бъде подробно запозната как функционираха механизмите на властта и, което беше

3


по-важно, знаеше как да ги манипулира и използва за собствена полза. Бе излизала победител в далеч по-сложни ситуации и се бе справяла безмилостно с далеч по-корави съперници от една малка повлекана. Бе детронирала и възкачвала на престола султани, бе назначавала и уволнявала велики везири и еничарски аги, бе приемала посланиците на великите европейски сили и бе водила кореспонденция с техните владетели. Нищо в двореца „Топкапъ” не ставаше без нейното знание и одобрение.

Е, бе имала и трудни моменти, бе познала усамотението на „Ески сарай”, където заточваха вдовиците и майките на бившите султани, бе преживяла години на отчаяние и сълзи, но в края на краищата винаги се бе съвземала и завръщала като победител в голямата политика. Щеше да се справи и сега. Нямаше да се остави да бъде изместена от една двадесетитригодишна пикла, пък била тя и майка на султана. Кьосем, за разлика от съперницата си, знаеше колко крехка и нетрайна може да бъде властта, ако всекидневно не се бориш за нея и не я укрепваш с всички възможни средства. Днес можеше да си валиде султан, а утре никому ненужна вдовица, прекарваща безсънни нощи в „Двореца на сълзите”, както някой остроумно бе нарекъл „Ески сарай”, мястото където майките и кадъните на бившите султани прекарваха в самота и забрава последните си години. Единици бяха тези, които успяваха да се измъкнат от това злокобно място и да се завърнат в „Топкапъ сарай” и Кьосем беше сред тях. Дали Хатидже Турхан щеше да успее? Кьосем поклати глава. Едва ли. Поне, доколкото зависеше от нея, щеше да направи всичко възможно съперницата й да прекара остатъка от дните си в самота и забрава. Силата на Хатидже Турхан беше в сина й, но той беше все още малко дете с крехко здраве и неукрепнала имунна система. Ако нещо фатално се случеше с него и той, да не дава Господ, се преселеше в отвъдното, майка му щеше да загуби всичките си властови лостове и да поеме горестния път към „Ески сарай”. Беше толкова гениално просто. Мехмед Четвърти имаше братя от други наложници, така че династията на Осман не беше застрашена от изчезване. И, което беше най-важното, майката на новия султан щеше да бъде по-сговорчива от Хатидже Турхан и нямаше да пречи на Кьосем да изпълнява регентските си функции. Усмихна се зловещо. Аллах й бе свидетел, че не искаше смъртта на Мехмед Четвърти, та той беше неин любим внук, нейна плът и кръв, но интересите на Османската империя бяха над всичко. Нямаше право да остави съдбините на великата империя в ръцете на една недорасла дивачка.

– Господарке, добре ли си? – стресна я гласът на кехаята, нейната първа помощничка.

– Добре съм, Айше – отговори провлачено Кьосем. Айше заемаше поста валиде кехая от почти трийсет години насам. Тя

командваше малката армия от прислужници, робини и евнуси, която бе призвана да задоволява и най-дребните прищевки на Кьосем султан. И тя, като господарката си, беше етническа гъркиня, попаднала в султанския харем преди много години. Като млада Айше също минаваше за красавица, но въпреки това никога не бе имала шанса да попадне в леглото на султана. За сметка на това беше имала късмета да привлече вниманието на Кьосем. Оттогава насам, вече близо петдесет години, двете жени бяха неразделни. Айше дотолкова бе свикнала с господарката си, че отгатваше всичките й мисли и желания още преди да ги бе изрекла на глас. Освен

4


това притежаваше остър и проницателен ум, широка обща култура и дълбоки познания в областта на религиозните въпроси. Не на последно място, говореше свободно няколко чужди езика. Какво бе свързало така силно тези две жени, никой не знаеше със сигурност. Злите езици шушукаха, че на младини Кьосем и Айше бяха имали силна емоционална връзка помежду си, която прераснала и в сексуални отношения. Други твърдяха, че ги бе сближила сходната им съдба – и двете бяха родени и израсли на егейски острови, и на двете бащите бяха православни свещеници, и двете бяха отвлечени като деца от турски пирати и бяха продадени в робство, после и двете бяха попаднали в султанския харем.

– Господарке, стува ми се, че кроиш нещо.– Ех, Айше, човек не може да скрие нищо от тебе.– Ще споделиш ли с вярната си робиня какви са плановете ти? – попита

Айше, едва сдържайки любопитството си.– Първо, ти не си ми робиня, а моя най-близка приятелка – усмихна се

Кьосем. Отпи бавно глътка билков чай и продължи: – Освен това, засега нямам никакви планове. Просто се тревожа от някои неща.

– Само ми кажи какво те безпокои и мисля, че заедно ще успеем да намерим нужното решение – подкани я кехаята нетърпеливо.

– Днес – започна бавно Кьосем след кратка пауза, сякаш обмисляше как точно да подреди разказа си, – на заседанието на Дивана отказах да дам издръжка на някакъв дърт спахия от Юскюдар.

– Щом си отказала, явно не я е заслужавал – вметна Айше услужливо. – Дали я е заслужавал или не, това няма никакво значение, защото дъртакът

е сред протежетата на малката шаврантия. – Кьосем упорито отбягваше да споменава името на снаха си. Когато говореше за нея, използваше различни обидни названия.

– Самият факт, че е нейно протеже, означава, че не е заслужавал милостта ти – заключи дълбокомислено Айше. – Постъпила си мъдро и правилно. Нека това да й бъде за урок.

– Да, но неблагодарницата не се примири с това. След заседанието на Дивана ме пресрещна в градината и се нахвърли върху ми с груби и обидни думи, които не бих могла да повторя. – Само при спомена за сблъсъка с Хатидже Турхан, гласът на Кьосем започна да трепери. – Тя се опълчи открито срещу мене. Обяви ми война.

– Как не я е срам? Нагла неблагодарница – извика Айше, като едва не се задави от възмущение. – Но това е недопустимо. Безсрамницата трябва да бъде наказана. Тя просто се е самозабравила.

– Не се притеснявай. Този път тя наистина прекали и прошка няма да има – заяви Кьосем. Беше възвърнала самообладанието си и гласът й вече не трепереше, но в него се долавяха зловещи нотки. – Приемам войната. Може би си мисли, че вече съм стара и немощна, но жестоко се лъже. Все още мога да се справям с такива като нея.

– Какво си намислила, господарке? – попита Айше със страхопочитание. Беше уловила онзи особен блясък в очите на Кьосем, който се появяваше, когато се налагаше да се взимат трудни, но съдбоносни решения. Предусещаше, че

5


господарката й вече имаше разработен план за действие и изгаряше от нетърпение да го научи.

– Аз съм я създала и аз ще я унищожа – гласеше краткият отговор на Кьосем. – Жалко само за момчето...

6


ВТОРА ГЛАВАЕсента на 1600 г.

Анастасия постепенно се превръщаше от сополиво момиченце в красива млада девойка. Когато крачеше по тесните градски улички, мъжете се извръщаха, за да проследят с влажни погледи грациозната й походка, а жените клатеха глави завистливо и пускаха по някоя ехидна забележка. За момиче на нейната възраст в този край на света, освен красива, Анастасия беше и доста начетена. Образованието си дължеше основно на баща си, отец Андреас, дълбоко набожен човек, който служеше в православната черква „Свети Георги”. В Истерния имаше и католическа черква, тъй като от векове остров Тинос беше венецианско владение. Въпреки това, мнозинството от населението беше гръцко, а малкото колонизатори отдавна се бяха приспособили към местните нрави и обичаи, говореха свободно гръцки и единственото, което пазеха ревностно, бе католическата си вяра. Отец Андреас бе решил, че първородната му дъщеря трябваше да получи възможно най-доброто образование, затова бе помолил помощник-викария да я приеме в импровизираното училище към католическата църква.

Анастасия бе любознателно дете и с удоволствие посещаваше уроците, още повече че отец Джакомо бе не само изкусен разказвач и вещ педадог, но и умееше да привлича вниманието на учениците си. Сред възпитаниците му нямаше други момичета, а момчетата, с малки изключения, бяха католици от венециански произход. Въпреки че беше момиче и при това православна гъркиня, Анастасия напредваше най-бързо и стана любимка на учителя си. Отец Джакомо бе млад мъж на около тридесет години, лицето му бе бледо за южняк, очите му бяха топли и блестящи, а пръстите на ръцете – дълги и изящни. Цялата му визия излъчваше някакъв необясним чар, на който не можеше да устои никое нормално момиче. От първия миг, в който пристъпи прага на училищната стая, Анастасия усети някакво странно прималяване в слабините. Макар да не го признаваше пред никого, дори и пред себе си, тя беше безумно влюбена в учителя си. Мислеше си, че умело прикрива чувствата си, но по начина, по който гледаше отец Джакомо, не бе трудно да се отгатне любовта й. В скоро време съучениците й започнаха да подхвърлят двусмислени забележки, а някои й се подиграваха открито. Единственият, който не само не участваше в закачките, но и винаги я защитаваше пламенно, бе Луиджи, пъпчив грозноват младеж на около шестнадесет години, който бе лудо влюбен в красивата си съученичка. Така едва тринадесетгодишна, Анастасия се оказа в центъра на любовен триъгълник. Ситуацията ставаше още по-драматична, поради факта, че Луиджи не беше случайно момче. Баща му, Франко Дамато, беше кмет на Истерния. Освен това притежаваше няколко кораба, с които търгуваше из цялото Средиземноморие. Семейтво Дамато живееха в красива триетажна къща с огромен двор, който достигаше до самото море.

Отец Андреас беше дълбоко религиозен човек, но това не му пречеше да разсъждава прагматично, особено когато се отнасяше до любимата му първородна дъщеря. Истерния беше малко селище и нищо не оставаше скрито-покрито за дълго време. Слуховете за любовта на Луиджи към дъщеря му бяха достигнали до него и той реши да се възползва максимално бързо от ситуацията. Срещна се с бащата на момчето и му постави ребром въпроса. Синьор Дамато също беше наясно с

7


положението, така че двамата родители се разбраха бързо. Единственото условие бе Анастасия да приеме католицизма преди да обяват официално годежа. За отец Андреас, това бе тежък компромис, но той бе готов на всичко за доброто на дъщеря си. За да се ускори приемането й в лоното на католицизма, бе възложено на отец Джакомо да я подготвя самостоятелно за това важно събитие. Естествено никой не я попита дали бе съгласна да смени вярата си и да се омъжи за Луиджи, но по онова време момичетата бяха възпитавани да се подчиняват за всичко на родителите си, които бяха овластени да взимат решения вместо тях.

Момичето направи плах опит да говори с майка си. Призна й, че не обичаше Луиджи и нямаше да бъде щастлива, ако се омъжеше за него, но майка й обясни, че любовта и щастието идваха след брака, а не преди него. Разказа й как навремето нея също не я питали дали иска да се омъжи за баща й, когого тя дори не познавала, но след сватбата постепенно започнала да го обиква и сега била щастлива. Въпреки това Анастасия продължи да настоява, че не обичаше Луиджи и не можеше да го понася, защото бе глупав, суетен и грозен. Майка й видимо се ядоса и й се скара, че беше грехота да говори така за бъдещия си съпруг. А не беше ли грехота да я карат да се отрича от светото првославие и да я насилват да приеме еретичния католицизъм, контрира я Анастасия. Майка й се ядоса още повече и каза, че щом баща й, който бе божи служител, бе преценил така, значи така беше правилно. С това разговорът приключи. Не посмя да се обърне към баща си по този въпрос. Знаеше, че той я обичаше много, но се притесняваше да не го ядоса с неподчинението си. Познаваше го добре и беше наясно, че щом вече бе решил нещо, нямаше да се откаже лесно. Освен това се страхуваше, че ако упорстваше много да запази православната си вяра, рискуваше баща й да я спре от уроците при отец Джакомо. Така че за момента отстъпи. Продължи да посещава учебните занятия в католическата черква, а след тях оставаше допълнително с помощник-викария, за да я подготви за приемането й в лоното на католицизма. Отец Джакомо се радваше на нейния бърз напредък, но не му убягваше и фактът, че напоследък любимата му ученичка изглеждаше някак угрижена и тъжна.

– Скъпо мое дете – обърна се един ден към нея след като бяха приключили с обсъждането на сложен теологически казус, – за да преминеш в свещеното лоно на католицизма, е нужно да отвориш не само съзнанието, но и душата си. Напоследък ми се струваш малко угрижена. Притеснява ли те фактът, че трябва да смениш вярата си?

– Не това ме притеснява, отче – отвърна Анастасия и го погледна в очите.– А какво, дете, мое? – попита съчувствено. – След като приемеш

католическата вяра, аз ще бъда твоят изповедник. Така че ще трябва да свикнеш да ми се доверяваш и да споделяш всичко с мен.

– Притеснява ме годежът с Луиджи, защото аз не го обичам – отвърна Анастасия откровено.

Отец Джакомо видимо се смути. Известно време като че ли обмисляше нещо.

– Господ ни повелява да обичаме ближния си – каза накрая.– Нямах това предвид – отвърна момичето леко изнервено. – Аз го обичам

като човек, но не мога да го обикна като съпруг.– Любовта ще дойде с времето, дете мое.

8


– Говориш като майка ми – сопна се момичето. – Никога няма да го обикна като съпруг, защото вече обичам друг.

Отец Джакомо се смути от това признание и известно време остана безмълвен. После попита неуверено:

– Сигурна ли си, че това е истинска любов, а не краткотрайно увлечение?– Сигурна съм, разбира се – отвърна момичето припряно.– Готова ли си да отблъснеш предложението за годеж на такъв влиятелен

човек?– Готова съм.– Готова ли си да престъпиш волята на баща си?– Готова съм.– Но това е грях, скъпо дете мое– гласът на отец Джакомо беше строг.– Не ме интересува – отвърна Анастасия предизвикателно. – Готова съм и

със Сатаната ортак да стана, само и само да бъда с любимия си.– Дори не искам да те слушам – изписка отец Джакомо възмутено и запуши

ушите си с театрален жест. – Това е богохулство.– Отче, самият ти каза, че трябва да свикна да ти се доверявам – отвърна

Анастасия лукаво. – Ето аз ти се доверих, а ти не искаш да ме слушаш.Отец Джакомо изглеждаше истински объркан. Той много добре знаеше кой

е „тайнствения” любим на момичето. Това го плашеше и ласкаеше едновремнно.– А този човек, когото ти наричаш твой любим, споделя ли чувствата ти? –

попита той с треперещ от възбуда глас.– Надявам се, че да – отвърна момичето и се усмихна кокетно. – Но все пак

нека го попитаме лично. Отец Джакомо, споделяш ли чувствата ми?– Какво? – изстена свещеникът пресилено и се хвана за главата. – Боже

Господи, защо ми изпращаш това изпитание? Нима се съмняваш в праведността ми?

– Хайде – подкани го Анастасия развълнувано. – Знам, че ме обичаш. Толкова ли е трудно да го признаеш?

– Махни се отук, дяволско изчадие – отпъди я театрално отецът . Но Анастасия нямаше никакво намерение да се оттегли. Напротив, направи

една неуверена крачка към свещеника и обви слабичките си ръчички около врата му. С невероятни усилия на волята отец Джакомо успя да я отблъсне и избяга в двора на черквата. Момичето се врътна обидено и си тръгна.

След този случай за известно време и двамата се преструваха, че между тях не се бе случило нищо. Един ден, след като останалите ученици си бяха тръгнали, а тя беше останала за индивидуалното си обучение, отец Джакомо я попита:

– Искаш ли да споделиш нещо с мене, дете мое?– Последният път, когато се опитах да говоря откровено с теб, ти избяга –

отвърна презрително момичето. – Така че нека се съсредоночим върху подготовката ми.

Отец Джакомо не продължи да настоява и се зае с обучението, но нещо беше загубил концентрация, често забравяше мисълта си и правеше досадни грешки. Изглежда семената на бурена на греховната похот бяха покълнали и в неговото съзнание. Анастасия се преструваше на безразлична и това още повече разпалваше страстта на божия служител. Тази игра на котка и мишка продължи

9


около месец. В душата на помощник-викария бушуваха бурни страсти. Разумът му го предупреждаваше непрекъснато, че една авантюра с малката изкусителка бе не само смъртен грях пред Бога, но и криеше съвсем реална опасност, тъй като бъдещият свекър на Анастасия беше най-могъщият жител на Истерния и имаше славата на жесток и отмъстителен човек. Господ можеше и да му прости, но синьор Дамато едва ли. От друга страна страстта му не искаше да се вслуша в никакви разумни съвети и единственото, което желаеше, бе да бъде задоволена, независимо от последиците. Тази жестока вътрешна борба се отразяваше изключително тежко на бедното му тяло, което залиня от липса на апетит, а очите му придобиха трескав блясък. Накрая отец Джакомо не издържа и един ден, след като останаха сами, се обърна към Анастасия:

– Преди около месец ти ме попита дали споделям чувствата ти. През това време не е имало и секунда, в която да не мисля по този въпрос. Не че не знам отговора, просто ми беше трудно да си го призная, защото според мен е грях. Но това вече е без значение.

Анастасия го гледаше с престорено учудване.– Не разбирам за какво говориш.– Моля те не ме измъчвай повече. Обичам те. Нали това искаше да чуеш?– На мене ми предстои годеж с Луиджи Дамато и съм тук, за да ме

подготвиш за преминаването ми в католическата вяра, а не за да слушам обидни признания.

Отец Джакомо млъкна смутено. Знаеше, че момичето продължаваше да го обича, но бе засегнал дълбоко гордостта й, когато я отблъсна преди месец.

– Съжалявам, че избягах предишния път, но тогава още не бях готов.– О, няма нищо. Аз съжалявам, че поради моментно увлечение, изговорих

неща, които реално не мисля. Но това е минало, нека го оставим зад гърба си и да гледаме напред. Предстои ми приеманe на католическата вяра, а след това и годеж.

– Да, наистина – промърмори съкрушено помощник-викарият. Въздъхна дълбоко и се зае да разяснява теологическите казуси.

Така измина още един месец. Приемането на Анастасия в лоното на католицизма беше насрочено за средата на декември, а годежът трябваше да се състои непосредствено след Коледа. Тази година есента бе много топла и слънчева. Дори в началото на декември слънчевите дни бяха изобилни, а вечер небето бе обсипано със звезди. Анастасия съзерцаваше с меланхолия ярките съзвездия, а от очите й капеха горещи сълзи. Чувстваше, че времето неусетно изтичаше, а поради наранената си гордост бе отблъснала отец Джакомо и той изглеждаше вече примирен. От друга страна, Луиджи ставаше все по-досаден. Глуповатата му физиономия беше разцъфтяла от щастие, цъфнали бяха и гнойните му младежки пъпки. Той постепенно беше надмогнал стеснителноста си, беше придобил самочувствие и се държеше с нея, все едно вече беше негова собственост, независимо от факта, че тя отминаваше с презрително мълчание всичките му опити да я заговори или да привлече вниманието й. Повдигаше й се само при мисълта, че един ден щеше да бъде негова съпруга. Беше готова на всичко, само и само това да не се случеше. Страхуваше се, че след годежа, баща й можеше да я спре от уроците при отец Джакомо и това я караше да вие от отчаяние. Ако искаше да вземе съдбата си в свои ръце, трябваше да действа незабавно.

10


– Е, дете мое, на прага сме на голямото събитие в твоя живот – обърна се отец Джакомо към нея, след като останалите ученици си бяха тръгнали. – Готова ли си за него?

– Какво имаш предвид? – попита кокетно Анастасия и го погледна с премрежен от страст поглед.

Помощник-викарият се разтрепера от внезапната промяна в държането й и за известно време загуби дар слово.

– Имам предвид приемането ти в лоното на светата католическа църква – промърмори накрая с накъсан от вълнението глас.

– Така ли? – отвърна момичето с неприкрито разочарование. – Аз пък си помислих, че говориш за нашата любов.

– Напоследък ти се държеше толкова студено и високомерно. Помислих, че вече не ме обичаш – отвърна отецът с пресъхнало гърло.

– А ти обичаш ли ме още? – попита момичето и въпреки опитите да прикрие вълнението си, нейният глас също трепереше.

Отец Джакомо не отговори, просто пристъпи несигурно към нея и я прегърна. Анастасия се надигна на пръсти, уви ръцете си около врата на учителя си и разтвори устни. Целунаха се, отначало малко несигурно, а после все по-страстно. Отец Джакомо започна несръчно да разкопчава жилетката й, преодолявайки плахата й съпротива. После смъкна презрамките на роклята и гърдите й изскочиха на воля, като пойни птички, държани дълго време принудително в кафез. Момичето направи опит да се прикрие, но отец Джакомо нежно отстрани ръцете й и засмука зърната й.

След като свършиха, известно време стояха безмълвни и дишаха тежко. После момичето набързо вдигна презрамките на роклята и облече жилетката си. Отец Джакомо също побърза да навлече расото си. Похотта бе задоволена и учителят постепенно започна да си дава сметка за последствията. Все пак бе проявил достатъчно разум и не бе нарушил девствеността на момичето. Ако успееха да запазят в тайна случилото се, никой нямаше да ги заподозре. Въпреки това, не беше никак спокоен.

Анастасия първа наруши мълчанието.– Съгрешихме ли, отче? Какво ще правим сега?– Може би съгрешихме, но аз съм сигурен, че Господ ще ни прости, защото

се обичаме. Но въпреки това, случилото се трябва да остане наша малка тайна до гроб – каза отецът поучително. – Не трябва да казваш на никого за това.

– Разбира се, че няма да казвам – отвърна момичето припряно, – но какво ще правим оттук нататък?

– Засега ще се преструваме, че между нас няма нищо – отвърна отец Джакомо колебливо. – Другата седмица ще приемеш светата католическа вяра, а след Коледа ще се сгодиш за Луиджи.

– Не! Не мога! – простена момичето. – Хайде да избягаме. Още утре.– Не мога да организирам толкова бързо нещата – отвърна отец Джакомо

отчаяно. – Имай малко търпение.– Ще отидем на някой от съседните острови. Те са владение на турците, така

че там ще сме в безопасност.

11


– При турците никога не си в безопасност. Ще те отвлекат и ще те продадат на пазара за роби, а мен сигурно ще ме убият. Освен това не подценявай синьор Дамато, той търгува с турците и има връзки и сред тях. Ще ни открие веднага и ще ни отмъсти.

– Не мога да се омъжа за Луиджи – простена отчаяно момичето. – Предпочитам смъртта.

– Няма да се налага да се омъжваш за Луиджи. Дотогава ще измислим нещо. Само ще се сгодиш за него. Годежът е една формалност. Нищо в живота ти няма да се промени. Междувременно ще се опитаме максимално да отложим сватбата ти.

Отец Джакомо дълго убеждаваше момичето да му се довери и да има търпение. Толкова се бяха увлекли в приказки, че не усетиха как бързо бе минало времето. Навън бе започнало да се смрачава.

– А сега трябва веднага да тръгваш и да се прибереш незабавно вкъщи, докато баща ти не е започнал да се чуди защо закъсняваш.

– Ще му кажа, че сме обсъждали много сложни теологически казуси – усмихна се Анастасия.

Успя да се прибере вкъщи преди баща си. Майка й готвеше нещо в кухнята и промърмори, че се беше забавила. Анастасия отговори предизвикателно, че запознаването с католическата вяра изискваше много време и усилия. Цялата вечер и до късно през нощта прехвърляше през ума си случилото се днес в пристройката на католическата черква. През краткия си живот, като дъщеря на набожен православен свещеник, беше възпитавана, че плътските удоволствия по принцип бяха нещо греховно. А тя най-лекомислено беше съгрешила не с кого да е, а с помощник-викария, който отгоре на всичкото би трябвало да бъде неин духовен учител и бъдещ изповедник. Мъчеше се да се оправдае пред себе си, че това не бе грях, защото беше плод на истинска и безкористна любов. А може би греховната й близост с отец Джакомо бе израз на бунт срещу принудителния годеж с Луиджи и нежеланието й да се откаже от православието. Кой знаеше? Но, колкото й странно да беше, накрая заспа с чиста съвест и с щастлива усмивка. А в сънищата й отново се появи отец Джакомо без расо и със смъкнати гащи.

12


ТРЕТА ГЛАВАВторник, 5-ти Рамазан 1061 г. /22-ри август 1651 г./

Хатидже Турхан, майка на малолетния Мехмед Четвърти, беше млада жена с впечатляваща красота. Макар и формално да носеше титлата валиде султан, тя не разполагаше с реална власт. Поне засега. Но нещата бавно се променяха. Новият велик везир Сиявуш паша, който беше вторият по ранг в османската йерархия, беше на нейна страна. Той беше нейният неофициален представител на заседанията на Дивана, върховният орган на властта в Османската империя.

В състава на Дивана влизаха везирите, кадъаскерите и бейлербейовете на Анадола и Румелия, капудан пашата, еничарският ага, шейхюлислямът, бюлюкбашията на столичните спахии и други. Сиявуш паша докладваше в най-малки подробности дебатите в Дивана на своята довереница, която по този начин следеше зорко държавните дела, макар и да не участваше пряко в тях. Така днес, минути след приключване на заседанието, майката на султана бе осведомена, че Диванът бе отказал да отпусне издръжка на един спахия от Юскюдар, който бе неин върл подръжник. Зад отказа стоеше нейната свекърва, чийто единствен мотив беше, че просителят бе близък на снаха й. Това дребнаво заяждане преля чашата на търпението. Хатидже Турхан не можа да преглътне тази лична обида, причака Кьосем в градината на харема и й каза без задръжки какво мисли за нея. Регентката явно не беше очаквала такава дързост от нея, прехапа си езика от изненада и не можа да реагира по никакъв начин. Доволна от своето малко отмъщение, Хатидже Турхан хвърли един пълен с презрение поглед на съперницата си, врътна се грациозно и се оттегли в покоите си.

По ирония на съдбата апартаментът й в харема се намираше в съседство до този на Кьосем. Отпусна се уморено на възглавниците на дивана и прати да повикат къзларагата Сюлейман, бивш неин възпитател, а понастоящем най-доверения й човек в двореца. Къзларагата беше началник на евнусите и практически отговаряшаше за спазването на реда и дисциплината в харема.

В зората на Османската империя евнусите в султанския харем преобладаващо бяха представители на бялата раса. Обаче със завоеванията на османците в Египет, Нубия, Етиопия и Екваториална Африка, броят на черните военнопленници започна значително да се увеличава. Разрасна се и пазарът на роби, а там цените на негрите бяха доста по-ниски от тези на белите. Постепенно в харема се появиха и черни евнуси. В края на петнадесети век броят на негрите се изравни с този на белите им събратя, а в края на шеснадесетото столетие бе избран и първия черен къзларага. Петдесет години по-късно белите евнуси бяха почти напълно изчезнали от султанския харем. За окончателната победа на черните евнуси съществуваше още една важна причина, а именно фактът, че те живееха доста по-дълго от белите си събратя.

Къзларагата беше роден в Египет в семейството на беден чиновник, който отрано беше останал вдовец и едвам смогваше да обгрижва и изхранва многолюдната си челяд. Затова, когато един богат османски кадия хареса петгодишния Сюлейман, баща му се отказа доброволно от него срещу известно парично обезщетение, което щеше да спаси братята и сестрите му от гладна смърт. Кадията отведе момчето в Истанбул, където то беше кастрирано и премина

13


задължителното обучение. Новият му господар оцени по достойнство качествата му и го направи свой секретар. Службата на Сюлейман при кадията беше една безценна школа. Там се запозна със законите на Османската империя, формулирани преди близо един век от неговия прословут съименник, султан Сюлейман. Но интересите на новия му господар не се ограничаваха само в правораздаването, той беше също така блестящ теолог и изкусен поет, от когото малкият Сюлейман жадно попиваше разнообразни знания и умения. За съжаление кадията беше на възраст и скоро легна тежко болен. За тези няколко години се беше привързал към секретаря си като към роден син, затова от смъртния си одър успя да издейства постъпването на Сюлейман като стажант в султанския харем. Скоро след това предаде Богу дух. Момчето плака неутешимо за този човек, който беше се превърнал за него в нещо повече от баща. Така, петнадесетгодишният Сюлейман попадна в султанския харем. По онова време вече беше започнал да възмъжава, доколкото тази дума бе подходяща за един евнух. Малкият Сюлейман се беше превърнал във висок широкоплещест младеж с красиво абаносово лице, на което грееха две блестящи тъмнокафяви очи. Някои от обитателките на харема неволно се обръщаха след него, а когато оставаха насаме и бяха сигурни, че никой не ги наблюдаваше, му хвърляха погледи, изпълнени със страст и се усмихваха подканящо. Сюлейман се смущаваше много от тези явни намеци и правеше всичко възможно да ги избягва, тъй като те противоречаха на цялостното му възпитание, а и обучението, което беше преминал, изрично забраняваше каквито и да е контакти с наложниците, извън служебните му задължения. За да се разбере какви усилия на волята му костваше това, трябва да се отбележи още един факт. Въпреки че беше евнух, Сюлейман беше кастриран по възможно най-щадящия начин – само с усукване на тестисите. Така беше запазил мъжкото си достойнство и въпреки че трудно можеше да достигне до качествена ерекция, способноста му да изпитва влечение към другия пол не бе изчезнала. Попадането му в харема съвпадна с първите години от управлението на Мурад Четвърти, който беше почти негов връстник, но истинският господар по онова време, беше властната майка на падишаха. Кьосем султан веднага забеляза красивото будно момче и даде силен тласък на неговота впечатляваща кариера. Така, петнадесет години по-късно, Сюлейман беше назначен за възпитател на Хатидже Турхан, фаворитка на Ибрахим Първи, а след още осем години стана къзларага с протекциите на своята бивша възпитаничка.

– На твоите заповеди, моя султанке – поклони се баш евнухът.– О, Сюлейман ага, благодаря ти, че дойде – възкликна превзето Хатидже

Турхан, подавайки му небрежно изящната си ръка, която той докосна нежно с дебелите си устни. – Изправи се, моля те.

Трябва да се отбележи, че по това време къзларагата беше прехвърлил четиридесетте и от стройния широкоплещест юноша с красиво лице, не бе останало почти нищо. Заседналият живот, обилната храна, виното и най-вече годините бяха казали своята тежка дума. Само очите си бяха същите – тъмни и блестящи.

– Настани се удобно и разказвай – продължи Хатидже Турхан с чуруликащ глас. – Какво става из двореца? Какво се говори?

Като къзларага, Сюлейман не само ръководеше цялата дейност на евнусите, но и разпологаше с редица контакти, които му осигуряваха възможности за

14


влияние извън стените на харема. Освен това беше създал цяла мрежа от доносници, съгледвачи и шпиони на различни нива в дворцовата йерархия, които, срещу заплащане или ответни услуги, му предоставяха безценна информация.

– Основна тема на разговорите в харема и извън него е днешният сблъсък между теб, господарке, и дъртата вещица.

„Дъртата вещица”, разбира се, бе регентката. Както Кьосем и приближените й избягваха да наричат Хатидже Турхан по име, така и снаха й и нейните довереници не споменаваха името на могъщата й тъща, а използваха различни обидни названия по неин адрес.

– Предполагам, че е така, но какви са отзивите, Сюлейман ага? – прекъсна го валиде султан нетърпеливо.

– Естествено, повечето от еничарските аги са на нейна страна, но решителността им да се намесят със сила в случай, че напрежението ескалира, не е вече тъй непоколебима, както допреди година-две.

– Това е сравнително добра новина – отбеляза валиде султан обнадеждено.В средата на седемнадесети век еничарският корпус играеше изключително

важна роля не само като основна военна сила в завоевателната политика на Османската империя, но и като ключов участник във вътрешнополитическите борби. За създател на еничарството се смяташе Мурад Първи. Отначало съставът на тази „нова войска” се попълваше от принудително ислямизирани християнски пленници, но постепенно идеята се доразви. С налагането на „девширмето” започна същинското изграждане на еничарския корпус. Същността му се състоеше в принудително събиране на християнски момчета от завладените земи в Румелия. Бъдещите еничари трябваше да бъдат здрави и силни момчета между осем и осемнадесет години. След като ги отнемеха от родителите им, те бяха принуждавани да приемат исляма и бяха възпитавани в безусловна вярност и подчинение на султана. После преминаваха изключително тежко и строго военно обучение и се превръщаха в елитни бойци, от които трепереха не само външните врагове, но и висшата политическа прослойка в Османската империя. Постепенно силата и самочувствието на еничарите нараснаха дотолкова, че те се првърнаха в незаобиколим военнополитечески фактор. Макар на теория да бяха роби на султана и да му дължаха пълно подчинение, много скоро те започнаха да се намесват твърде грубо във вътрешните борби, като принуждаваха владетеля да извършва желаните от тях промени, включително и смяната на най-висшите чиновници, като великия везир, капудан пашата, кадъаскерите и т.н. Затова Хатидже Турхан следеше с такова внимание техните реакции. Тя беше съвсем наясно, че за да успееше да отстрани Кьосем от властта, се нуждаеше, ако не от тяхната подкрепа, то поне от неутралитета им. От няколко месеца се опитваше да влезе във връзка с еничарските аги, които минаваха за подръжници на свекърва й, но засега не можеше да се похвали с особени успехи. Все пак новината, че подкрепата им за нейната съперница вече не беше толкова непоколебима, определено й вдъхна надежди.

– А как реагират останалите? – Спахиите са на твоя страна, господарке – отвърна Сюлейман ага с

приповдигнат тон. – Особено след днешния отказ на дъртофелницата да отпусне

15


издръжка на един техен уважаван събрат. Даже се чуват призиви за насилствена разправа с узурпаторката.

– Това е чудесно, Сюлейман ага – отвърна валиде султан възторжено. – Но мислиш ли, че наистина са готови да изпълнят заканите си?

– Мисля, че все още е рано за открити действия – отвърна къзларагата колебливо. – Спахиите са сериозна сила, но не съм сигурен дали ще могат да се справят с еничарите.

Спахиите бяха основата на редовната османска войска и най-вече на конницата. Срещу участието си в походите на султана, те получаваха за ползване поземлени участъци от държавния фонд, наречени тимари, които най-често се намираха в завладените християнски земи. В мирно време спахиите обработваха земите си, експлоатирайки местното население, което наричаха рая, а по време на война бяха длъжни да се яват под знамената с определен брой войници и снаряждение, в зависимост от големината на тимара, който владееха. Спахиите, които живееха в столицата и нейните покрайнини имаха по-особен статут, тъй като бяха част от личната гвардия на султана. Именно за тези спахии ставаше въпрос в разговора. Между тях и еничарите съществуваше естествено съперничество и вражда, които често припламваха в открити въоръжени сблъсъци с променлив успех.

– Ох, ясно ми е това – възкликна Хатидже Турхан. – А какво мисли духовенството?

– Знаеш, че е на твоя страна, но засега не смее да го заяви открито – отвърна Сюлейман ага предпазливо.

– Да, знам. Уж всички са на моя страна, но никой не смее да се противопостави открито на дъртата кучка. Толкова ли е могъща и страшна? Нима привържениците ми са страхливци? – възмути се Хатидже Турхан.

– Всъщност мощта на свекърва ти постепенно залязва, но по инерция хората все още се страхуват от нея. Все пак, тя е била водеща фигура в двореца почти половин век, дърпала е конците на управлението по времето на шест падишаха и въобще не си е поплювала с тези, които не са играели по свирката й, независимо от техния произход и място в дворцовата йерархия. Освен това, повечето от днешните управляващи дължат успеха в кариерата си на нея и смятат, че все още зависят от нейното благоволение – напомни Сюлейман ага с успокоителен тон. Това, което пропусна да отбележи, бе неоспоримия факт, че самият той и господарката му също бяха сред тези, които дължаха издигането си в дворцовата йерархия на Кьосем султан.

– Какво предлагаш? – попита Хатидже Турхан примирено.– Трябва да продължим да привличаме съюзници. Това е досадна дейност,

но само така ще си гарантираме победата. От друга страна е добре да я предизвикваш открито, макар и по незначителни поводи, както направи днес. Така ще покажеш, че си достатъчно силна и не се страхуваш от нея. По този начин ще привлечем на наша страна колебаещите се, които ще припознаят в твое лице човека, който е способен да отстрани старата мръсница. Освен това, предизвиквайки я, ти ще я изнервиш допълнително. Възможно е, въпреки сдържаността и опита си, да постъпи прибързано и да допусне грешки, от които ние да се възползваме по най-добрия начин.

16


– Колко дълго ще трябва да чакам?– Колкото е необходимо, господарке. Времето е на твоя страна. Ти си на

двадесет и три, а тя на шейсет и три. Но аз смятам, че моментът ще настъпи съвсем скоро.

– Добре, ще чакам – въздъхна Хатидже Турхан, – но когато удари часът, дъртата кучка ще ми плати с лихвите за всичките тези изгубени години. Благодаря ти, Сюлейман ага, за мъдрите съвети.

Къзларагата се оттегли заднишком, правейки комични опити да накара тлъстото си туловище да се превие в някакъв жалък опит за поклон, но Хатидже Турхан му махна нетърпеливо с ръка и той побърза да напусне покоите й. Младата валиде султан затвори уморено очи и се унесе в лека дрямка. В замаяното й съзнание започнаха да нахлуват спомени от преди много години, когато тя беше малко момиче, тичащо на воля в родните украински степи.

17


ЧЕТВЪРТА ГЛАВАСептември 1640 г.

Хатидже Турхан бе родена и израсла в едно малко градче в Западна Украйна, която по онова време беше част от владенията на полския крал. Надя беше първородна дъщеря в многолюдното семейство на дребен държавен чиновник. Баща й не беше богат, но беше сравнително добре образован, обичаше да се занимава с децата си и да им предава знанията си. Семейството й, както и повечето жители на градчето, изповядваше католицизма. Покрай религията, Надя, която беше много будно за годините си момиче, получи солидни познания и по латински. Тъй като градчето беше в пределите на Полша, а баща й беше на служба в кралската администрация, в семейството, освен на родния украински, се говореше и на полски. Така, още от съвсем малка, Надя владееше три езика. Освен това, получи елементарни познания по религия, история и математика. Разбира се, като всяко малко момиченце, Надя обичаше да си играе навън с другите деца. Мечтаеше някой ден да се изкачи на величествените планини, които при ясно време се виждаха в далечината. Баща й беше обяснил, че това бяха Карпатите и въпреки че изглеждаха близко, за да стигнеше човек до подножието им, трябваше да върви поне два дена. Можеше да се каже, че Надя имаше щастливо и безгрижно детство, което бе брутално прекъснато в едно ранно есенно утро, само месец преди да навърши тринадесет години.

Призори църковните камбани забиха тревожно в отчаян опит да предупредят заспалото население за надвисналата опасност, но беше твърде късно. По улиците с грозни викове препускаха татарски конници, а градчето не разполагаше със собствен военен гарнизон. За безопасността му се грижеха неколцина бойци ветерани, които не можаха да окажат реална съпротива на нападателите и бяха посечени. След като се разправиха с малобройната стража, татарите се впуснаха да грабят и плячкосват града. Надя беше внезапно събудена от отчаяните викове на баща си, ужасните писъци на майка си и жалните хлипове на по-малките си братчета и сестричета. Един млад татарин с черни като въглен очи беше проснал майка й на пода и я изнасилваше, докато друг посичаше баща й с острия си ятаган. Трети закла с късия си нож най-малките й братче и сестриче, които бяха още пеленачета. Четвърти държеше другите й двама братя, които макар и само на девет и шест години, се опитваха да се отскубнат от ръцете му и да помогнат на майка си. Надя не можа да понесе ужасната гледка, краката й се подкосиха, пред очите й падна мъгла и тя се свлече на пода.

Свести се след около час със завързани зад гърба ръце, натъпкана в една открита каруца, заедно с още десетина момичета. Всички те изглеждаха зле, някои плачеха и виеха протяжно, други хлипаха тихо, трети гледаха вцепенени от преживения ужас. Каруцата бе теглена от две дребни кончета, които един татарин периодически шибаше с дълъг камшик. От време на време той се обръщаше назад и за разнообразие камшикът се стоварваше върху някое от най-силно ревящите момичета. Отпред и отзад се виждаха още няколко каруци, натоварени с плячка, а отстрани препускаха татарски конници с шарени кърпи, овързани около главите. Като всички деца от пограничните райони, Надя беше слушала стотици ужасяващи

18


истории за татарските нашествия, но досега градчето й не беше ставало обект на набези.

Някъде около обяд достигнаха голяма река, която прекосиха при един брод. Тук спряха за малко, колкото да напоят конете, след което продължиха да препускат на югоизток. Привечер достигнаха брега на друга голяма река и спряха да лагеруват. Отвързаха ръцете на пленничките, разрешиха им да отидат по нужда и да се измият. Дадоха им по парче солено овнешко месо и паничка кобилешко мляко, след което ги набутаха в тясна палатка, в която едва имаше място да легнат една до друга. Пазеха ги двама по-възрастни татари. Повечето от момичетата плачеха и хълцаха, отправяха горещи молитви към Исус и Дева Мария и непрекъснато се кръстеха. Това, кой знае защо, се стори много комично на пазачите им, които ги сочеха подигравателно с пръст и се превиваха от смях.

– Какво ще стане с нас? – попита през сълзи едно от момичетата, което Надя познаваше бегло. Казваше се Мария. Беше я виждала няколко пъти на неделните служби в градската черква.

– Сигурно ще ни убият – отвърна друго момиче небрежно. Казваше се Оксана, беше с две-три години по-голяма от Надя и живееше сама с майка си, която имаше репутация на лека жена. Баща й ги беше напуснал отдавна и беше се запилял някъде по света да си търси късмета. Самата Оксана минаваше за една от градските хулиганки. – Но преди това ще ни изнасилят.

Плачът и хълцането в палатката се усилиха, а момичетата започнаха да се кръстят още по-усърдно, сякаш това можеше да предотврати нещастието.

– Доколкото съм чувала – обади се плахо друго момиче, доста грозновато, –ще ни продадат на пазара за роби, а за да вземат добра цена за нас, трябва да сме девствени. Така че може и да ни се размине.

– На тебе, така или иначе, ще ти се размине, защото едва ли някой ще те пожелае – подхвърли Оксана присмехулно.

Тази хаплива забележка развесели малко Надя и тя дори се усмихна леко. Не искаше да унива и да се предава на отчаянието.

– Ами тези, които сме били омъжени? – попита, ревейки една красива жена на около двадесет години. – Ние няма как да сме девствени, нали?

– Вас ще ви продадат на пазара за бабички – засмя се Оксана. Опитваше се да изглежда смела и безгрижна, но ръцете й издайнически трепереха. Момичетата реагираха по различен начин на шока. Едни плачеха, други се смееха.

– Шегите ти са неуместни – скара й се едно момиче, което досега бе седяло мълчаливо. Надя не помнеше името й, но знаеше че баща й беше викарий в градската черква. – Дано Бог да ти прости.

– Бог? Къде е този ваш Бог, когото непрекъснато призовавате? – отвърна Оксана хапливо. – Защо ни остави на тези нечестивци? Защо не ни спаси?

При тези богохулни думи повечето от момичетата се прекръстиха уплашено и я погледнаха с укор. Затова, когато по-късно вечерта, след кратка разправия с пазачите им, в палатката нахлу младият татарин с огнените черни очи, когото Надя бе видяла да изнасилва майка й, всички възприеха идването му като Божие наказание. Само че то не се стовари върху изреклата богохулства Оксана. Неканеният гостенин огледа изпитателно нещастните момичета, погледът му се спря на Надя, дръпна я грубо и я повлече навън. Никой не се опита да се застъпи за

19


нея. Навън бе топла септемврийска нощ, небето бе безоблачно и на него, наред с безбройните ярки звезди, грееше пълна засмяна луна. Грозноватото момиче бе донякъде право, но не съвсем. Татарите наистина се стараеха да опазят живата си стока девствена, за да могат да я продадат по-изгодно, но това не попречи на младия й похитител да я изнасили най-брутално в задника, което формално не нарушаваше девствеността й. Докато Надя ревеше от болка и унижение, насилникът й се хилеше доволно на глас. След като задоволи долните си инстинкти, той я захвърли небрежно обратно в палатката, където Надя загуби съзнание. Когато се свести, над нея се бе надвесила дъщерята на викария. В ръката си държеше импровизирана марля, направена от парче плат от ризата й, с която се опитваше да попие кръвта от разкъсания й анус.

– Заклевам се, че рано или късно, копелето ще си плати за това – промълви Надя с неподозирано ожесточение, надмогвайки болката. – И ще го боли повече, отколкото ме боля мене.

– Успокой се и недей да богохулстваш – сгълча я шепнешком момичето, но сега гласът му бе по-скоро загрижен, отколкото строг. – Бог си знае работата.

– Така ли? А защо тогава наказа мен, която си мълчах, а не Оксана?– Не сме ние тези, които трябва да се бъркаме в Божиите дела.Напуканите устни на Надя се разтегнаха в зловеща усмивка.– Бог е прекалено милостив за това, което съм му намислила.

Хатидже Турхан потрепери при спомена за тази може би най-страшна нощ от живота й. Нима едно момиче, ненавършило още тринайсет години, заслужаваше тези изпитания? И нима това беше болезнената цена за всичко, постигнато впоследствие? И дали си заслужаваше?

Пътуваха още няколко дена на юг и после на изток. Втората нощ Надя очакваше с нетърпение насилникът й да се появи отново и да я извлече навън. Този път бе подготвена. Бе намерила до поточето, където бяха спрели да нощуват, един остър камък, който бе успяла да скрие в пазвата си. Щеше да го забие в гърдите на насилника, после щеше да извади очите му, след това щеше да го навре в задника му, за да почувства поне отчасти болката, която тя бе усетила миналата нощ. Накрая щеше да се самоубие, за да избегне по-нататъшните мъки и унижения. Само че младият татарин с черните очи не се появи на втората нощ, нито на третата, нито на четвъртата. Може би й се беше наситил, а може би бе видял в зелените й очи погледа на Шейтана, както те наричаха Сатаната. Кой знае? Някои от по-младите и по-засукани девойки ги сполетя нейната участ. Отвеждаха ги посред нощ навън и ги връщаха с разкъсани дрехи и кървящи задници. Но Надя не я докоснаха повече. Нито пък Оксана. Сред изнасилените попаднаха Мария, дъщерята на викария и по ирония на съдбата грозноватото момиче.

На петия ден пристигнаха в Кафа, главното пристанище на Кримското ханство, където се намираше един от най-големите робски пазари на Изтока. Ако Надя си мислеше, че бе преживяла всички възможни унижения, то жестоко се лъжеше. Веднага щом пристигнаха в града, ги заведоха на баня, където две едри мустакати женища смъкнаха по няколко кожи от изнурените им кирливи тела, сапунисваха ги обилно и ги поливаха с топла вода, докато петдневната мръсотия и прах от украинските степи изтече в канализацията. След това щателно провериха

20


кои са девствени и кои не и ги разделиха на две групи. Във втората група, освен неколцината омъжени жени, попадна и Оксана, но това не учуди никоя от спътничките й. После намазаха с мехлеми изранените им крака, а на някои от тях и задниците, раздадоха им нови дрехи и ги оставиха да се наспят, за да изглеждат свежи на следващия ден. През тази нощ нямаше издевателства и насилвания.

Сутринта ги закараха на пазара. Ако нощта, през която младият татарин я изнасили, бе най-страшната в живота на Надя, то денят, в който я изложиха на сергията на пазара за роби в Кафа, бе най-унизителният. Опипваха я, пощипваха я, разголваха я, някои дори я караха да си отваря устата и й гледаха зъбите, сякаш беше кобила. Някъде привечер, когато си мислеше, че щеше да припадне от изтощение и омерзение, се появи Лютви ага, възрастен турчин с похотлив поглед и мазна побеляла брада. С набитото око на специалист и само с едно-две опипвания, той отдели от групата пленнички Надя, Мария, дъщерята на викария и още две момичета, след което дълго и шумно се пазари със старейшината на татарите, които ги бяха отвлекли. Накрая развърза кесията си и отброи сто чуждоземни златни монети, каквито тя виждаше за пръв път. След това Лютви ага подбра новозакупената си стока и закара момичетата на пристанището. После ги качиха на една стара гемия, където имаше още робини от Кавказ. Същата вечер вдигнаха котва и навлязоха в открито море.

Хатидже Турхан въздъхна дълбоко, спомняйки си първата си среща с Черно море. Дотогава най-голяемия воден басейн, който бе виждала през живота си, бе малкото гьолче край родното й градче, където местните младежи ходеха през лятото за риба и да се разхладят и поплуват. На сутринта след дългата нощ в тесния смрадлив трюм, ги изкараха на палубата да се разтъпчат и подишат чист въздух. Пред очите им се ширна необятната морска пустош и Надя забрави за миг болката, унижението и отчаянието. От напуканите й устни спонтанно се откъсна възклицание, породено от първичната красота на морето.

Лютви ага може би беше алчен и безскрупулен търговец на роби, но определено не беше жесток човек. Отнасяше се сравнително добре с робините си, хранеше ги редовно, разрешаваше им да се разхождат свободно по палубата, не ги връзваше нощем. Това не беше и нужно, защото те просто нямаше къде да избягат. Пътуването на борда на старата гемия продължи почти две седмици. През първите три дни повечето от момичетата проявиха различни по сила симптоми на морска болест, които постепенно отшумяха. Денем момичетата се радваха на относителна свобода. Разхождаха се по тясната палуба и съзерцаваха необятната морска шир. Наблюдаваха с интерес как прикованите за пейките гребци опъваха мускули в синхрон и ако някой от тях се забавеше или отпуснеше дори и за миг, бичът на надзирателя изплющяваше върху голия гръб на нещастника и той веднага се заемаше усърдно със задълженията си. Момичетата все още не можеха да осъзнаят напълно, че самите те бяха не по-малко робини от безправните гребци, макар и да не бяха оковани във вериги. Използваха хубавото есенно време и се радваха на странните риби, които съпровождаха гемията и си играеха около нея. Слугата на Лютви ага, който им беше нещо като надзирател, ги уведоми, че това бяха делфини.

Един следобед в края на първата седмица, времето неочаквано се развали. Слънцето се скри зад черни буреносни облаци и небето изведнъж притъмня. Появи

21


се силен североизточен вятър и от морето се надигнаха огромни тъмни вълни, които сякаш идваха да им напомнят, че името му съвсем не беше случайно. Черно море! Момичетата бързо се скриха в трюма. В продължение на няколко часа гемията бе жалка играчка на природните стихии. В промеждутъците, когаго не повръщаха, момичетата отправяха горещи молитви към Бога. Господ ли ги чу или стихиите се умориха да вилнеят, но призори бурята отмина също така неочаквано, както се беше появила. Вятърът стихна внезапно и морето постепенно се успокои. Слънцето показа засмяното си лице иззад оттеглящите се на югозапад буреносни облаци. „Аллах акбар, Аллах акбар!”, прокънтяха изпълнените с благодарност викове на екипажа.

Същия ден достигнаха северните брегове на Мала Азия и продължиха да плават на запад, успоредно на брега. Лютви ага ги беше уведомил вече, че ги караха в Истанбул, столицата на великата Османска империя, където щяха да ги продадат на „Капалъ чаршъ”. „Ако имате късмет, им бе казал търговецът на роби, някои от вас могат да попаднат в харема на падишаха и да родят следващия султан.” Тогава Надя не обърна почти никакво внимание на тези думи, макар те да се бяха оказали повече от пророчески.

22


ПЕТА ГЛАВАДекември 1600 – април 1601г.

Пролетта тази година дойде твърде рано. Още през първите дни на март от юг задуха топъл вятър, който издуха сивите дъждовни облаци и влажния студен въздух. След дълго отсъствие, на ясното синьо небе се появи усмихнатото слънце и започана да сипе ярките си топли лъчи върху измръзналата земя. Анастасия се разхождаше с часове по пустото крайбрежие в опит да се успокои и да прогони тревогите си.

Седмица след като бе съгрешила с отец Джакомо, момичето прие официално католическата вяра. На церемонията в църквата, освен близките й, се бяха събрали и повечето от видните граждани на Истерния. Все пак ставаше въпрос за бъдещата снаха на кмета. Обстановката беше празнична и натруфена, всички гости се бяха издокарали с най-скъпите си дрехи, а жените бяха накичили по себе си всичките си налични бижута. Церемонията се водеше от викария, а отец Джакомо му помагаше. Въпреки тържествеността на събитието, главната героиня в него едвам сдържаше сълзите си и крадешком хвърляше изпълнени със страст погледи към помощник-викария.

След като прие католицизма, Анастасия продължи да посещава уроците при отец Джакомо, но индивидуалното й теологическо обучение бе прекратено, тъй като вече бе постигнало целта си. Момичето всячески се опитваше да привлече вниманието на учителя си и правеше опити да остане насаме с него след края на уроците, но той винаги се измъкваше. Само веднъж, точно преди да излезнат в коледна ваканция, успя да го приклещи за малко, но отец Джакомо уплашено й обясни, че беше опасно да ги виждат заедно, тъй като Луиджи ги подозирал и ако кажел на баща, си щяло да стане страшно. След това я отпрати припряно. Момичето се прибра вкъщи разстроено.

В началото на януари бе обявен годежа й с Луиджи. Този път церемонията беше по-скромна и се състоя в къщата на семейство Дамато в присъствието на ограничен кръг гости. Традицията на остров Тинос повеляваше сгодените девойки да остават да живеят при родителите си до деня на сватбата, но на младите се позволяваше да си гостуват и да се срещат насаме. Анастасия нямаше никакво желание да се вижда с Луиджи, но бе принудена да потисне отвращението си и да се държи, ако не мило, то поне любезно с бъдещия си съпруг, който бе толкова заслепен от любовта си и едва ли си даваше сметка, че годеницата му не можеше да го понася. Единственото, което крепеше момичето, бе вярата й, че любимият щеше да я отведе скоро. Но януари отмина, а планът за бягство още не беше осъществен. Единствените случаи, в които можеше да остане насаме с отец Джакомо, бяха в дните за изповед, но винаги когато отвореше дума за бягство, помощник-викарият я прекъсваше уплашено и я предупреждаваше, че някой можеше да ги подслушва. На сърцераздирателните й признания, че не можеше да издържа повече, той отговаряше, че почти всичко вече било готово, но трябвало още мъничко търпение. Така отмина и февруари. Въпреки че беше най-краткия месец, на Анастасия й се стори като цяла вечност. После настъпи март, а с него и пролетта. Казват че слънцето гони мрачните настроения и носи щастие, но при нея се получи точно

23


обратното. По време на дългите си самотни разходки по морския бряг, често си поплакваше.

Най-много й тежеше обстоятелството, че нямаше с кого да сподели тревогите си и по този начин да й олекне. Не смееше да говори с майка си, защото беше сигурна, че нямаше да я разбере и щеше да й вдигне скандал. Освен това веднага щеше да каже на баща й, а това не можеше да си го позволи. Брат й Димитър беше още малък и едва ли щеше да понесе факта, че сестра му бе блудствала с отец Джакомо. Имаше две-три приятелки, но никоя от тях не й беше толкова близка, за да й сподели без свян, че беше целувала оная работа на помощник-викария. Освен това момичетата по принцип бяха клюкарки, а Истерния беше твърде малко градче, така че рискуваше новината да се разпространи светкавично. Не, това си беше само нейна тайна и тя не можеше да я сподели с никого, колкото и да й се искаше. Отец Джакомо продължаваше да я избягва. След занятията веднага изчезваше, а по време на изповедите й, я слушаше разсеяно и бързаше да я отпрати, заклевайки я да има още малко търпение. Така, ден след ден, се изниза и месец март.

Април настъпи с разваляне на времето и непрестанни дъждове. Но това беше най-малката й грижа. След две седмици идваше Великден, а после за първата неделя на май беше насрочена сватбата й. Времето си минаваше, а любимият й не предприемаше никакви стъпки, за да я спаси. Един ден, непосредствено преди Страстната седмица, реши, че повече не можеше да чака. Послужи си с малка хитрост. Уж си тръгна първа след занятията, но се скри зад ъгъла и изчака останалите ученици да се разотидат. После, озъртайки се, бързо се вмъкна обратно в пристройката до църквата. Отец Джакомо не я очакваше и бавно събираше нещата си. Изненадващата поява на момичето толково го стресна, че изпусна някаква книга на пода.

– Какво правиш тук? – попита с разтреперан глас. – Ако някой ни види, с нас е свършено.

– С мене така или иначе е свършено. Предстои ми сватба с човек, когото не мога да понасям – отвърна момичето с решителен глас. – Така че вече нищо не може да ме уплаши.

– Няма да ти се наложи да се омъжиш за Луиджи – промълви помощник-викарият, но гласът му не беше много уверен. – Дотогава ще сме избягали.

– Така ли ? – попита момичето с неприкрита ирония. – Тази песен я слушам вече половин година.

– Мислиш си, че е много лесно да се организира едно такова бягство? – засегна се отецът. – Правя всичко възможно, но за това е нужно време, също така и много пари, а аз съм само един беден помощник-викарий.

– Подозирах, че ще се оправдаеш с нещо такова – усмихна се момичето и извади от пазвата си малка кожена кесийка. – Това са всичките ми спестявания, мисля че са около двадесет златни дуката.

– Откъде имаш толкова много пари? – попита отец Джакомо, гледайки алчно кесийката.

– Понякога на големи религиозни празници татко ми подарява по някоя дребна паричка, но по-голямата част ги имам от бащата на Луиджи. Даде ми ги след годежа да съм си купела нови дрехи и бижута – отвърна момичето скромно.

24


– А ти защо не си купи? – попита отецът учудено.– За какво са ми? – вдигна рамене Анастасия. – Ако се омъжа за Луиджи,

така или иначе ще имам всичко, което си пожелая. Но аз искам да избягам с тебе.– Ще направя, каквото мога – отвърна дрезгаво отец Джакомо,

придърпвайки алчно кесийката. – Само имай още малко търпение.– Не – отвърна рязко момичето. – Сега вече нямаш никакво оправдание да

отлагаш нещата.– Просто се нуждая от още малко време – смутолеви объркано помощник-

викарият, смутен от внезапната промяна в тона на момичето. – Все пак едно такова бягство не е...

– Слушай ме внимателно – прекъсна го Анастасия с глас, в който звучаха стоманнени нотки. – Давам ти една седмица. Ако до Разпети петък двамата с тебе не сме напуснали острова, то на Великден аз ще разкажа на бъдещия си свекър с най-големи подробности за нашето малко прегрешение. Каквото и да стане, едно ще е сигурно: поне няма да се омъжа за оня нещастник Луиджи, защото баща му едва ли ще ме иска за снаха, след като чуе за пикантното ни приключение.

Настъпи тежко мълчание. Твърдият поглед, стиснатите устни, решителият глас и цялостното й излъчване не оставяха никакво съмнение в непоколебимата й решителност да изпълни заканите си, каквото и да й струваше това. Отец Джакомо разбра посланието отлично. Отначало изглеждаше уплашен, но след това като че ли взе някакво решение и се отпусна.

– Добре – каза той след кратък размисъл. – Само за едно те моля. Няма как да избягаме преди Великден. Отсъствието ми от месите веднага ще направи впечатление и рискуваме да ни хванат. Обещавам ти, че ще организирам бягството за първата нощ след Великден.

– Съгласна съм – отвърна момичето, – но това е последното отлагане, което приемам.

– Е, значи се договорихме – отвърна отец Джакомо и се ухили мазно. После се опита да придърпа момичето и да я целуне. Анастасия бе сварена неподготвена и в първия момент не реагира, но когато помощник-викарият не само я целуна, но и започна да я опипва безцеремонно по гърдите и между краката, се отскубна рязко и отстъпи две крачки назад.

– Достатъчно – охлади тя похотта му с леден глас. – Ще ме целуваш и галиш, когато се омъжиш за мене. Веднъж вече съгреших и се надявам Бог да ми прости, но не желая да Го предизвиквам отново.

– Ама аз само исках да те целуна за довиждане – оправдаваше се отецът с гузен глас.

– Ще имаш достатъчно време да ме целуваш, след като се венчаем. А сега се заемай с организацията на бягството – каза Анастасия със строг глас, обърна се и напусна църковната пристройка без да се сбогува.

Прибра се вкъщи почти на бегом. Под предлог, че не се чувствала добре, отказа да вечеря и се оттегли в стаята си. Въпреки че беше рано за спане, свали набързо дрехите си и се мушна в леглото. Сърцето й биеше лудо от вълнение. Правилно ли бе постъпила? Дали не беше прекалила с твърдостта и заплахите? Не го ли обиди, като отхвърли така грубо ласките му? Само, ако знаеше колко трудно й бе да отблъсне ръцето му, галещи гърдите и слабините й? Дали бе усетил

25


обзелата я възбуда и издайническата влага между краката й? Но най-важният въпрос беше: щеше ли най-накрая любимимият й да се заеме по-решително с организирането на бягството и ако се отметнеше от обещанията си, щеше ли тя да има смелостта да изпълни заканите си? Представяше си как отиваше при синьор Дамато и му казваше, че не можеше да се омъжи за Луиджи, защото беше целувала оная работа на отец Джакомо. Тръпки я побиваха само при тази мисъл. Но защо трябваше да мисли за най-лошото? Не беше ли по-приятно да си мечтае как двамата с отец Джакомо се качваха тайно на някое корабче и отплаваха надалече в някоя красива екзотична страна, където минаваха под венчилото и заживяваха щастливо. При тази картина лицето на момичето се разведри малко, но въпреки това червеят на съмнението вече беше заседнал дълбоко в душата й.

Така между надеждата и отчаянието премина Страстната седмица. За Анастасия тя наистина бе изпълнена със силно бушуващи страсти, само че не точно такива, каквито се очакваха от една отдадена на католическата вяра девойка. На месите в църквата отиваше не с родителите си, които бяха източно-православни, а със семейството на бъдещия й съпруг. Бе принудена да търпи лепкавата досада на Луиджи, който с наближаването на сватбения ден ставаше все по-нагъл. Дори веднъж, когато я изпращаше до вкъщи след една късна служба, се опита да я целуне, при което Анастасия щеше да повърне.

– Все още не съм ти съпруга – отблъсна го момичето гнусливо. – Дръж се прилично.

– Ти за каква се мислиш? – отвърна Луиджи и обидено й обърна гръб, за да скрие сълзите си на унижение.

Всъщност по време на службите очите и мислите на Анастасия не бяха отправени към Исус Христос и Дева Мария, а към красивата осанка на един скромен техен служител. Отец Джакомо изглеждаше страхотно в празничните си одежди и привличаше не само нейния поглед. Повечето представителки на нежния пол бяха очаровани от красивия помощник-викарий и тайно въздишаха по него, но той изглеждаше потиснат и малко разконцентриран, което Анастасия отдаваше на грижите по предстоящето бягство.

След тържествената великденска меса, Анастасия бе поканена на официален обяд в къщата на синьор Дамато. Отново отиде сама без родителите си, тъй като православният Великден още не бе настъпил и те постеха. На обяда Луиджи пийна малко повечко вино, отколкото можеше да понесе и започна да става лигаводосаден. Анастасия едва прикриваше отвращението си и единствено мисълта, че тази нощ щеше да отплава надалеч с любимия си, й помагаше да изтърпи това последно унижение без да се разплаче. В ранния следобяд, под предлог, че се чувстваше изтощена от дългите пости, момичето си тръгна за вкъщи. Луиджи пожела да я изпрати, но бе толкова пиян, че не можа да стане от масата. Анастасия искрено се надяваше никога повече да не го види.

Тъй като още беше рано, реши да използва хубавото пролетно време и да се разходи по брега. Щом стигна плажа, захвърли скъпите си обувки, подарък от синьор Дамато, и закрачи боса по топлия пясък. Впери замечтан поглед в безкрайната морска шир и пред очите й се заредиха прекрасни картини от бъдещето. Истерния беше разположена в едно заливче в западната част на остров Тинос и разполагаше с малко пристанище, което почти винаги бе пълно с най-

26


различни плавателни съдове, като се започне от едноместни рибарски лодки и се стигне до сравнително големи търговски кораби. Тъй като градчето беше твърде малко и не разполагаше с воененен гарнизон, единствената охрана се състоеше от няколко попрехвърлили годинките бивши моряци от венецианската флота. Анастасия подсъзнателно се насочи към пристанището, разглеждайки внимателно всеки един плавателен съд поотделно. За нейна радост не откри нито един от корабите на синьор Дамато. Това беше добър знак, понеже, след като откриеха липсата им, бъдещият й свекър нямаше да има с какво да ги преследва. Ухили се доволно, представяйки си унилата физиономия на Луиджи, когато разбереше, че го беше зарязала. Мъчеше се да отгатне точно кое корабче бе избрал отец Джакомо за бягството им. Надяваше се парите да са му стигнали за някой по-надежден плавателен съд, но в края на краищата беше готова да се качи и на най-окаяното корито, стига само да бъде с любимия си. Къде ли щяха да избягат? Молеше се да бъде максимално надалече, за да не можеше да ги достигне отмъщението на семейство Дамато, които едва ли щяха да преглътнат така лесно унижението. Независимо, че никога не бе посещавала дори и най-близките съседни острови, Анастасия имаше доста добра теоретична представа за заобикалящия я свят. Чудеше се коя ли страна бе избрал любимият й за тяхна бъдеща родина. Може би щяха да избягат при турците, които владееха почти всички околни земи. Беше слушала много интересни неща за огромната империя на османлиите, но те бяха неверници и се притесняваше, че щяха да имат лошо отношение към християнските бегълци. Другата възможна дестинация бе Венеция и нейните многобройни владения в Средиземноморието, но това беше родината на семейство Дамато и там никога нямаше да се чувстват в безопасност. Може би най-добре щяха да ги приемат в Генуа или в някой от градовете под неин контрол, защото генуезците нерекъснато се конкурираха с венецианците и враждата помежду им бе пословична. А може би щяха да стигнат до Франция или Испания, макар че те бяха твърде далеч.

Въображението й работеше с пълна сила и не усети как слънцето се наклони на запад и не след дълго се потопи в топлите води на морето. С неохота откъсна поглед от безбрежната морска шир и забърза към вкъщи. Не искаше да закъснява в последната вечер от живота си в Истерния. Не биваше да предизвиква никакви подозрения у родителите си, които, въпреки всичко, щяха да й липсват. Но най-мъчно щеше да й бъде за братчето й Димитър, към когото беше особено привързана. При тези мисли в очите й се появиха сълзи, но колебанието й продължи само миг. Любовта й към отец Джакомо бе по-силна от всичко и заради нея бе готова на всякакви жертви.

27


ШЕСТА ГЛАВАСряда, 6-ти Рамазан 1061 г. /23-ти август 1651 г./

Кьосем султан разтърси глава, за да пропъди нахлулите в съзнанието й спомени отпреди повече от петдесет години. Не беше сега моментът да се завръща в миналото, защото имаше да върши твърде много работа в настоящето, за да си осигури бъдещето. Предстоеше й важна среща с един от най-влиятелните й подръжници, еничарския ага Кара Чавуш Мустафа паша. Беше безкрайно щастлива, че този могъщ човек беше неин съюзник и приятел. Срещата нямаше да се състои в личните й покои в харема, тъй като там беше забранено влизането на мъже. Щеше да приеме еничарския ага в една малка заличка в двореца, която тя използваше като личен работен кабинет. Там тя можеше да общува дискретно с различни представители на светската и духовната власт.

Еничарският ага беше висок широкоплещест мъж на около четиридесет години. На мургавото му лице с огромни черни мустаци, блестяха две огнени тъмни очи, които бяха в състояние да накарат и най-големия смелчага да се разтрепери от страх. Кара Чавуш Мустафа паша беше известен със своята безумна смелост и неподправена жестокост, но сред еничарите имаше славата на сравнително справедлив началник, който се грижеше добре за подчинените си, като същевременно изискваше от тях вярност до гроб. Макар да изглеждаше груб и недодялан, еничарският ага се ориентираше доста добре в дворцовите интриги. За никого не беше тайна близостта му с Кьосем султан, с която го свързваше дългогодишно приятелство. Именно тя беше дала тласък на блестящата му кариера. Кьосем му помагаше в изкачването на служебната стълбица, не защото й беше симпатичен, а понеже беше видяла в него качествата, които й бяха необходими: сила, съчетана с гъвкавост, непоколебима, но не безмислена жестокост, алчност и амбиция, но също така и лоялност, качество, което се срещаше все по-рядко.

Както всички еничари, Мустафа паша не бе турчин по произход. Беше роден в някакво забутано босненско село, откъдето бе отведен на осемгодишна възраст съгласно закона „девширме”, известен още като „кръвен данък”. Малкият Лазар бе обрязан, принуден да приеме исляма и мюсюлманското име Мустафа. След това бе подложен на изключително строго възпитание и сурово военно обучение, където показа отлични резултати и бе зачислен като новобранец в еничарския корпус. Още в първите битки се отличи с изключителна храброст и жестокост. В кампанията срещу персийския шах през 1635 г. двадесетипетгодишният Мустафа вече бе чорбаджъ ага в еничарския корпус. При обсадата и превземането на Ереван, водената от него орта показа не само завидна смелост, но и изключителна съобразителност. Мустафа и хората му се промъкнаха с хитрост зад крепостната стена и с безмилостна сеч успяха да си пробият път до една слабо охранявана порта. След като я отвориха и османските орди нахлуха в града, защитниците на Ереван нямаха друг избор, освен да се предадат на милостта на победителите. Мурад Четвърти, който лично ръководеше кампанията срещу персийския шах, бе изключително впечатлен от дръзката акция на младия чорбаджъ ага и неговата орта. Мустафа бе награден лично от султана с красив ятаган с позлатена дръжка и бе произведен веднага в солакбашъ ага. Като такъв той отговаряше за подготовката и ръководството на елитен отряд стрелци, който беше част от личната гвардия на

28


султана. Така Мустафа влезна в най-близкото обкръжение на младия падишах, с когото бяха почти връстници и много си допаднаха.

Покрай дружбата си с Мурад Четвърти, младият солакбашъ ага попадна в полезрението на могъщата валиде султан. С окото на вещ познавач на дворцовите нрави, Кьосем веднага оцени качествата на смелия еничар и скоро той стана един от най-доверените й хора. С подкрепата на могъщата си покровителка, Мустафа започна да изкачва бързо йерархичната стълба в еничарския корпус. Смъртта на Мурад Четвърти не се отрази по никакъв начин на стремглавата му кариера, тъй като и при Ибрахим хан, Кьосем си остана валиде султан. Така петнадесет години след паметната битка при Ереван, която го изстреля нагоре, Мустафа вече бе главен еничарски ага. Сега той коленичеше смирено пред жената, на която дължеше възхода си.

– Господарке, покорният ти слуга се явява по твоя заповед.– О, Мустафа паша, моля те, изправи се – отвърна превзето Кьосем. – Не

върви такъв смел и силен мъж да стои на колене. Освен това, ти не си ми слуга, а добър приятел и не съм ти заповядвала да се явяваш при мен, а те помолих да навестиш една самотна възрастна жена, която има нужда да си побъбри с някой близък човек.

– За мен е чест, моя султанке – отговори Кара Чавуш Мустафа паша, едва сдържайки усмивката си. Какво определение само: „ една самотна възрастна жена”.

– Желаеш ли нещо за пиене? Чай, кафе, айрян, шербет? – предложи любезно Кьосем и се усмихна лукаво. – Или може би вино?

Лека руменина изби по лицето на безстрашния еничарски ага. Слабостта му към виното не бе тайна за никого, запознат що годе с дворцовите клюки. Именно любовта към чашката бе едно от нещата, които го бяха сближили с Мурад Четвърти. Легенди се носеха в двореца за бурните пиянски оргии с много вино и палави танцьорки, които се организираха в султанските покои. След смъртта на Мурад Четвърти, който според слуховете бе починал от цироза, причинена от злоупотребата с алкохол, Мустафа се стресна и се стараеше да ограничи виното, но отвреме-навреме не издържаше и се напиваше безпаметно.

– Благодаря, господарке, не съм жаден – отвърна еничарският ага смутено.– Тогава да те почерпя с плодове и сладки – предложи Кьосем с любезен

глас и без да дочака отговора на госта си, плесна с ръце. Тя прекрасно знаеше, че еничарският ага ненавиждаше плодове и сладкиши, но това беше нейният начин да му покаже, че не одобряваше пиянските му изцепки.

На вратата се появи личната й слугиня Фатима и се поклони дълбоко. Даде й поръчката и след малко възрастната жена внесе огромен поднос, отрупан с пресни плодове и всякакви сладки. Кьосем й кимна леко и слугинята се оттегли заднишком, кланяйки се до земята.

– Заповядай, Мустафа паша, опитай баклавичките, чудесни са. Готвачът ми, някакъв див българин, категорично отказва да ми каже рецептата им. Заплаших го със смърт, но и това не помогна.

– Ама нали сега е свещеният месец Рамазан и праведните мюсюлмани трябва да постят – опита се да отклони поканата еничарският ага.

29


По време на Рамазана Коранът повеляваше правоверните да не ядат, да не пият и да не се отдават на плътски удоволствия от изгрев до залез слънце. През нощта ограниченията не важаха.

– Слънцето всеки момент ще залезе – усмихна се лукаво Кьосем султан, макар че все още беше пладне. – Освен това Коранът забранява на правоверните и да пият вино.

От всички сладкиши, Мустафа паша най-много мразеше баклавичките, но нямаше как да строши хатъра на могъщата си покровителка, затова въздъхна примирено, взе си чинно едно парченце, и подтискайки отвращението си, се насили да отхапе малко.

– Чудесни са – промърмори, преглъщайки с мъка.– Сигурна бях, че ще ти харесат – отвърна Кьосем и изведнъж лицето й

придоби загрижен израз.– Какво има, господарке? – погледна я уплашено еничарският ага, забелязял

внезапната промяна.– Малката мръсница ми се опълчи открито – просъска Кьосем със злобен

глас.– Чух, господарке – отвърна Мустафа паша, придавайки си възмутен вид. –

Ако тази малка пачавра не беше майка на нашия падишах, щях на секундата да я изкормя.

– И аз имах същото желание – прошепна Кьосем зловещо. – И повярвай ми, това ще стане рано или късно. Но искам да знам дали все още мога да разчитам на безрезервната подкрепа на еничарския корпус.

– Аз, като еничарски ага, и висшето командване в лицето на Челеби Мустафа бей и Коджа Бекташ ага, сме верни твои роби. Ние, както и всички редови еничари сме готови да дадем живота си за теб.

– Радвам се да чуя това. Искрено се надявам да не се налага да се жертвате, но от друга страна, ако малката мръсница успее да се справи с мен и се докопа до властта, то и за вас ще настъпят черни дни. Не само имотите ви, но и животът ви няма да струва пукната пара.

– Известно ми е това, господарке – отвърна еничарският ага спокойно. – Няма да допусна и косъм да падне от главата ти.

– Вярвам ти. Смятам обаче, че руската пачавра се опитва да демонстрира сила и да вземе инициативата. По този начин иска да убеди колебаещите се, че тя е силният човек в двореца. В никакъв случай не трябва да допуснем това. Длъжни сме да отвърнем на удара.

– Да, но как? – запита Мустафа паша, почесвайки се угрижено по тила. – Предполагам, че вече си намислила нещо.

– Ще действаме поетапно по две направления – отвърна Кьосем лукаво. – Първо трябва да покажем недвусмислено на колебаещите се кой командва парада в двореца. Когато постигнем това и сме сигурни в нашето превъзходство, ще преминем към същинската част. Но затова ще говорим по-късно. Що се отнася до първия етап, то основната роля в него се пада именно на теб и твоите другари.

– Само кажи какво се иска от мен, господарке, и бъди сигурна, че то ще бъде изпълнено – отговори еничарският ага и изпъчи гърди.

30


– Не се и съмнявам в това. Според теб как най-ефикасно можем да спечелим колебаещите се на наша страна?

– Като им покажем кой коли и беси в двореца – отвърна Мустафа паша без да се замисли. – Страхливците вървят винаги след по-силния.

– Точно така – усмихна се Кьосем мрачно. – Въпросът е как точно да ги убедим, кой е по-силния?

Макар и да имаше логично мислене и да се ориентираше сравнително добре в дворцовите интриги, еничарският ага не беше чак толкова опитен в сплетните, колкото регентката.

– Ти кажи, господарке. Това е по твоята част.– Точно така – ухили се доволно Кьосем. – Кажи ми, според тебе кой е най-

близкият човек на мръсната кучка?– Къзларагата Сюлейман – отвърна еничарският ага след кратък размисъл.– И аз първо за него се сетих – призна Кьосем. – Но той не ни върши работа.

Трябва ни някой, който символизира силата, а не коварството.– Махмуд паша – извика еничарският ага, осенен от внезапно просветление

и приятна възбуда.– Шът. По-тихо – скастри го Кьосем. – Не забравяй, че в „Топкапъ сарай” и

стените имат уши.Възбудата на еничарския ага се дължеше на факта, че той таеше лична

неприязън към бюлюкбашията на столичните спахии и отдавна чакаше удобен повод да се разправи с него.

– И какво трябва да направим с Махмуд паша? – попита шепнешком, стреснат от забележката на Кьосем.

– Успеем ли да ударим Махмуд паша, ще постигнем няколко цели едновременно. Първо, ще елиминираме един много силен и влиятелен подръжник на малката мръсница. Второ, ще покажем на всички, че силата е в нас. И трето ще дискредитираме недораслата пачавра като човек, който не може да предпази доверениците си.

– Гениално си го измислила, господарке – прошепна еничарският ага възхитено. – Знаеш, че познавам доста смели и безскрупулни мъже, които са ми лично задължени, задето съм им спасявал кожата. Още утре ще изпратя някой от тях да ми донесе главата на Махмуд паша.

– О, не – скастри го Кьосем с престорено възмущение. – Нямах предвид това. Ще действаме в рамките на закона.

– Какво имаш предвид, господарке? – попита нудоумяващо еничарският ага. Изпита леко разочарование, защото вече си представяше как отрязаната кървяща глава на спахийския бюлюкбашия се въргаля в краката му – Нима законът на силата не е най-важният закон?

– Така е – съгласи се уклончиво Кьосем. – Но когато силата е съчетана с хитрост, тя става сто пъти по-ефективна.

– Добре, господарке – съгласи се Мустафа паша примирено. – Аз съм човек на силата, а ти на хитростта...

– И точно затова сме непобедими – прекъсна го регентката. – А сега слушай внимателно какво трябва да направиш.

31


СЕДМА ГЛАВААприл–май 1601 г.

Прекрасният майски ден отиваше към своя край. Яркото пролетно слънце се готвеше да се гмурне в топлите води на морето, за да потърси там прохлада и отмора. Задаваше се приятна събота вечер. За съжаление Анастасия не беше в състояние да оцени красотата на залеза и да се порадва на хубавото време. За утрешния ден бе насрочена сватбата й с Луиджи. Момичето вървеше бавно по пустия морски бряг и сълзите се стичаха от очите му. Всичко беше свършило. Мечтите за щастлив живот бяха разбити на парчета. Утре официално щеше да стане съпруга на човек, когото презираше от дъното на душата си. Замисляше се дали да не влезне в морето и да плува навътре, докато имаше сили, а после да се отпусне в топлите води и примамващите дълбини да я погълнат. Но това значеше да се предаде, а тя не беше готова за това. Някъде дълбоко в съзнанието й все още блещукаше надеждата, че любимият щеше да се появи в последния момент и щеше да я отведе със себе си далеч оттук. Допреди две седмици това изглеждаше толкова близко и реално. Анастасия никога нямаше да забрави първата нощ след Великден.

По време на вечерята бе толкова развълнувана и притеснена от предстоящето бягство, че стомахът й се беше свил на топка и не можа да хапне почти нищо. Родителите й се разттревожиха да не би да бе болна, но Анастасия ги успокои, че просто беше изтощена от великденските пости и служби, освен това на обяда у господин Дамато бе хапнала повечко и затова сега й беше тежко на стомаха. После помоли за разрешение да се оттегли в стаята си. Искаше й се за последно да прегърне и целуне майка си и баща си, все пак те й бяха родители и я обичаха, както и тя тях. Но в семейството й не беше прието да се целуват след вечеря и се опасяваше, че подобно разнежване би могло да предизвика подозренията им. Затова само им пожела лека нощ. Изми се набързо, съблече се и се мушна под завивките си. След около час в стаята влезна брат й, хвърли дрехите си където му попадне и си легна в свойто легло. Анастасия винаги се дразнеше от разхвърляността на Димитър, но тази вечер си даваше сметка, че виждаше любимото си братче за последен път и сълзите закапаха от очите й. С огромни усилия на волята си наложи да не хлипа и подсмърча, за да не привлече вниманието му. След няколко минути брат й вече спеше дълбок сън. Изчака още два часа, въртейки се нетърпеливо в леглото. Искаше да бъде сигурна, че родителите й си бяха легнали и заспали. После тихичко се надигна, стъпи на пръсти на пода и започна да се облича безшумно. Когато бе готова, измъкна изпод леглото предварително приготвената бохча с най-необходимите за пътуването й неща и се измъкна навън.

Нощта беше хладна и отначало момичето потръпна от студ, загръщайки се с един дебел вълнен шал. Небето беше безоблачно и на него светеше ярка пълна луна. Предпочиташе да беше по-тъмно, за да не можеше никой да я види, но по това време, така или иначе, всички бяха по леглата си и спяха. Уговорката й с отец Джакомо беше да го чака в полунощ зад къщата на родителите си. Погледна нетърпеливо към небето. Обучението при помощник-викария включваше и часове по астрономия, така че умееше да се ориентира за времето по разположението на небесните тела. До срещата оставаше около час. Започна да крачи нервно напред-

32


назад, хем да се поразсее, хем да се постопли. Времето сякаш беше спряло. Този час й се стори цяла вечност. Когато най-сетне настъпи полунощ, започна да се взира внимателно, очаквайки всеки момент да зърне любимия си, но той така и не се появяваше. Отначало не се разтревожи много. Знаеше че отец Джакомо никога не беше държал на точността, а и можеше да се бе случило нещо непредвидено, което да го беше забавило. Но когато мина повече от час, а от любимия й нямаше и следа, Анастасия си даде сметка, че нещо не беше наред. С огромно усилие на волята, си наложи да изчака още известно време, защото се страхуваше да не се разминат по пътя, но нищо не се случи. Тогава се отправи с бързи крачки към католическата църква. Искаше да се увери с очите си какво се беше случило. Отец Джакомо живееше сам в пристройката до църквата, затова не се подвуоми да похлопа на вратата. Нямаше опасност да я чуе някой друг, освен помощник-викария. Лошото бе, че и той не я чуваше. Отчаяна, заудря с всичка сила по вратата, но ефектът беше нулев. Уплашена да не би да са се разминали по пътя, хукна обратно към вкъщи, но и там нямаше никой. Оставаше й само едно място, където можеше да го открие. Без да се двуоми се втурна да бяга към пристанището. След десетина минути се озова на входа му задъхана, колкото да установи, че отец Джакомо не беше и там. В спокойните води се поклащаха леко няколко малки корабчета, но всичките те бяха с изгасени светлини и нямаше никакви признаци, че се готвеха да отплават тази нощ. В будката на охраната също бе тъмно и пазачите най-вероятно спяха дълбок сън. Усети как паниката я обземаше. Все пак правилно прецени, че беше твърде рисковано да остане тук, защото пазачите можеха да се събудят по някое време и да я забележат. Нямаше друг избор, освен да се върне пред къщата на родителите си и да чака там, надявайки се, че помощник-викарият щеше да дойде, макар и със закъснение. Така и направи. Разхождаше се нервно в сянката на къщата, зъзнейки от студ и непрекъснато се взираше в мрака, но любимият й така и не се появяваше. Когато призори на изток небето започна да изсветлява, Анастасия разбра, че нещо ужасно се беше случило. След малко ранобудните рибари щяха да се отправят към морето, така че не можеше да остане повече навън. Хвърли един последен отчаян поглед в посоката, от която трябваше да дойде отец Джакомо и сломена се прибра вкъщи. Добре че поне никой от домашните й не я усети. Едвам намери сили да се съблече и да се мушне под завивките, където захлипа без глас. Все пак безсънието и умората си казаха думата и не след дълго тя потъна в неспокоен сън.

Анастасия въздъхна дълбоко, спомняйки си тази ужасна нощ, в която напразно бе чакала любимия си. Майското слънце беше започнало да се потапя в топлото море и това й напомни, че беше време да се прибира. Момичето изтърси полепналия по босите й крака пясък и нахлузи обувките си. След това бавно и с нежелание се насочи към вкъщи.

На другия ден спа до късно. Когато се събуди, първото нещо, което видя, бе разтревоженото лице на майка й, която се беше надвесила над нея. Чувстваше се страшно отпаднала, затова затвори очи и се отпусна отново върху възглавницата.

– Цялата гори – чу майка си да казва, но гласът й беше някак си далечен. – Върви донеси нов компрес.

– Добре, мамо – това пък беше гласът на брат й. – Отивам веднага.След малко усети на челото си освежаващия компрес и отново отвори очи.

33


– Какво има, мамо? – попита тя с немощен глас. – Изглеждаш притеснена.– Как няма да съм притеснена – отвърна майка й, галейки я нежно по

главата. – Друг път обикновено ставаш първа, но тази сутрин брат ти дойде уплашен и каза, че нещо с тебе не е наред.

– Събудих се от твоите викове – обади се и брат й с тревожен глас. – Помолих те да млъкнеш, защото още ми се спеше, но ти продължи да викаш и чак тогава осъзнах, че бълнуваше. Освен това се мяташе като бясна в леглото си. Уплаших се много и повиках мама.

– И така продължи няколко часа. Изгаряше от треска, бълнуваше и се въртеше, но не се събуждаше. Непрекъснато ти сменяхме компресите, но ти продължаваше да гориш.

– Не се тревожете – отвърна Анастасия с отпаднал глас. – Вече се чувствам по-добре.

– Да, наистина – съгласи се и майка й, допирайки устни до челото й. – Като че ли треската поотслабна малко.

Следващите три дена Анастасия прекара на легло, борейки се с треската. Отказваше да приема каквато и да е храна, освен малко пилешка супа и чай. На четвъртия ден беше по-добре и стана от леглото. Закуси малко хляб, сирене и маслини, изпи чаша прясно мляко и се почувства почти здрава. Майка й я гледаше радостно и отправяше благодарствени молитви към Бог, че бе излекувал чедото й.

– Ще ида до църквата да запаля една свещичка и да се изповядам – обяви Анастасия.

– Толкова ли е спешно? – попита майка й разтревожено. – Защо не почакаш до утре?

– Омръзна ми да пазя леглото. Имам нужда от чист въздух и малко раздвижване.

– Е, добре – съгласи се майка й неохотно. – Но, моля те, бъди внимателна и не се преуморявай.

Анастасия кимна утвърдително и се запъти към католическата черква. Когато стигна, първо хвърли един поглед на пристройката, която служеше за класна стая и жилище на помощник-викария. Разбира се, през първата седмица след Великден уроци не се провеждаха, защото учениците бяха във ваканция, така че беше нормално вратата да бъде затворена, но пък да бъде заключена с катинар посред бял ден, беше малко странно. По това време на деня нямаше служби и църквата също беше празна. Единствено клисарят, който се грижеше за подръжката и чистотата, се мотаеше с парцал в ръка.

– Здравей, Йоргос – поздрави го Анастасия радушно, палейки свещичка пред иконата на Дева Мария. – Имаш ли представа къде е отец Джакомо, че искам да се изповядам.

– Че ти не знаеш ли? – погледна я клисарят учудено.– Какво да знам? – попита Анастасия тихо, усещайки как отново започваше

да й призлява.– Отец Джакомо изчезна – отвърна клисарят със съзаклятнически тон.– Как така изчезна? – попита момичето с треперещ глас и краката й се

подкосиха.

34


– Ама ти наистина ли не знаеше? – изгледа я с недоверие клисарят. – Не може...

– Кога е изчезнал? – прекъсна го Анастасия.– Никой не го е виждал след великденската служба. Търсиха го къде ли не,

но нищо не намериха – вдигна рамене клисарят. – Че то всички само за това говорят.

Но Анастасия не го слушаше вече. С последни сили успя да напусне църквата, скри се зад пристройката и започна да ридае неудържимо. Всичко беше кристално ясно. Отец Джакомо беше избягал, само че без нея. Бе я прелъстил най-безсрамно, бе я лъгал нагло, че щеше да се омъжи за нея, бе отмъкнал всичките й пари и накрая просто я бе зарязал. А може би все пак имаше и някакво друго обяснение. Ами ако бъдещият й свекър го бе заподозрял за връзката им? Може би в пристъп на ярост, синьор Дамато бе убил бедния отец и бе изхвърлил трупа му в морето. А може би все пак бъдещият й свекър бе пощадил живота на грешния помощник-викарий. Може би го бе продал в робство на турците или го бе принудил да се замонаши в някой далечен манастир. Кой знаеше? А може би любимият й се бе скрил някъде из острова и чакаше удобен момент да я вземе и нея, за да избягат заедно. Последното предположение изглеждаше доста примамливо и за момент надеждата измести отчаянието от душата й, но някъде дълбоко в съзнанието си усещаше, че всичко беше загубено. Прибра се вкъщи и отново се мушна в леглото.

– Какво ти е, дете мое? – попита я майка й с тревожен поглед. – Пак ли ти прилоша?

– Не, просто малко се поуморих – отвърна Анастасия, колкото се може по-непринудено. – Ти защо не си ми казала, че отец Джакомо е изчезнал?

– Толкова бях притеснена за твоето здраве, че изобщо не съм се сетила за това.

– Той беше мой учител и изповедник – каза момичето, мъчейки се да прикрие отчаянието си. – Знаеш ли нещо повече за него?

– Един от пазачите на пристанището твърди, че го е видял вечерта след католическия Великден да се качва на някакъв турски кораб.

– Така ли? – попита развълнувано.– Да, но този пазач е известен пияница и през целия ден е празнувал

Христовото възкресение с бутилка вино в ръка. Така че, едва ли може да му се вярва твърде много.

– А защо му е на отец Джакомо да се качва тайно на турски кораб? – попита Анастасия с престорено недоумение.

– Точно в това е въпроса. Няма никаква логика. Затова почти никой не вярва на думите на пияния пазач.

– В такъв случай, къде е отец Джакомо?– Само Господ Бог знае – отвърна майка й и се прекръсти. – Дано да е жив и

здрав човекът.Анастасия може би беше единствената, която беше склонна да повярва на

думите на пияния пазач, въпреки че те потвърждаваха най-лошите й опасения. Следващите няколко дена преминаха като насън. В края на седмицата родителите й отпразнуваха Възкресението Христово по православния календар и вече нямаше

35


никакви пречки пред сватбата й, която беше насрочена за следващата неделя. Физически Анастасия беше сравнително добре, треската бе преминала и вече се хранеше нормално, но психически бе на ръба. Надеждата и отчаянието се редуваха постоянно през изтормозеното й съзнание. На моменти я обземаше необяснима еуфория, бе сигурна, че отец Джакомо щеше да се появи в деня преди сватбата и щеше да я отведе някъде надалеч. След това изведнъж надеждата се стопяваше. Даваше си сметка, че любимият й я беше зарязал подло и изпадаше в тежка депресия. С наближаването на сватбата моментите на еуфория ставаха все по-редки, за сметка на пристъпите на отчаяние и безразличие.

Така беше и в тази съботна вечер. Утре по обяд щеше да стане синьора Дамато и Анастасия изглеждаше примирена със съдбата си. Та тя беше едно безпомощно, ненавършило още 14 години момиче и нямаше сили да се противопостави на волята на родителите си, а още по-малко на могъщия синьор Дамато. Прибра се вкъщи малко след залез и седна да вечеря с родителите и брат си. След това побърза да се оттегли в стаята си. Предстоеше й за последен път да спи в собственото си легло. От утре щеше да споделя луксозната спалня на Луиджи в дома на синьор Дамато. При тази мисъл сълзите започнаха да капят от очите й и скоро възглавницата подгизна от влага. Предстоеше й последната девическа нощ. На сутринта щяха да я отведат пред олтара, където щяха да я принудят да се врече във вечна любов на човек, когото едва ли щеше да обикне някога поне мъничко. Все пак, преди да заспи, в съзнанието й нахлуха спомените за малкото щастливи мигове с отец Джакомо, които бе успяла да открадне от жестоката съдба. Затвори очи с мечтата, че нейният любим щеше да дойде тази нощ да я отведе някъде далеко-далеко, където дори и всесилният синьор Дамато нямаше да може да я открие.

Така че, когато призори пиратите нахлуха в Истерния, запалиха града и започнаха да грабят и убиват, мечтата й, макар и в доста изкривен вид, бе на път да се сбъдне. Черковните камбани забиха тревожно и за секунда събудилата се Анастасия помисли, че това беше в чест на нейната сватба. В този миг един млад пират с брадясало лице и огромна чалма, под която блестяха като въглени две жестоки черни очи, разби паянтовата им врата, с един удар на ятагана закла молещия се на Бог отец Андреас, а след това не се смили над пищящата му съпруга и двете им невръстни дечица. После нападателите завързаха Анастасия и брат й Димитър и ги подкараха с ритници към площада. Малко по-късно заедно с още десетки момчета и момичета бяха натоварени в мръсния тесен трюм на пиратския кораб и отплаваха в открито море. На нещастните пленници дори не бе дадена възможността да зърнат за последно смаляващия се в далечината роден остров.

36


ОСМА ГЛАВАМай 1601 г.

На третия ден след отплаването си от Тинос пиратският кораб хвърли котва в Измир, важен пристанищен град в югазападна Мала Азия, известен с големия си пазар за роби. Анастасия, брат й Димитър и останалите пленници бяха изкарани от мръсния трюм на старото корито. През цялото пътуване на нещастниците не бе разрешено да напускат тясното помещение, което им служеше за дневна, спалня, столова и тоалетна едновременно. Повечето време малките пленници страдаха от морска болест и повръщаха, най-често върху самите себе си или върху тези, които бяха най-близко до тях. Храната, състояща се от малко сух хляб, маслини и сушена риба, не престояваше твърде дълго в стомасите им, а някои от тях изобщо не се докосваха до нея, за голяма радост на корабните плъхове, които бяха единствената им компания в това изнурително пътуване. Тоалетната им се състоеше от четири кофи, разположени в четирите ъгъла на трюма, но прислугата на кораба не си правеше труда да ги изхвърля редовно и те твърде често преливаха, особено ако се случеше по-силно вълнение. Така че, когато изтощените от морската болест нещастници бяха изкарани на чист въздух, те отправиха горещи благодарности към Господ, че най-сетне се бе смилил над тях.

Още на пристанището корабът бе посрещнат от алчни търговци на роби, които започнаха шумен пазарлък с пиратския капитан. Преговорите продължиха повече от час, като участниците ту взаимно си правеха комплименти, ту се обвиняваха в алчност и безсърдечност. Накрая импровизираният търг бе спечелен от възрастен турчин с мазна побеляла брада, който отброи няколко торби със златни монети, които тържествено предаде на пиратския командир, докато останалите търговци мърмореха недоволно, напускайки разочаровано кораба. Победителят в наддаването и капитанът си стиснаха тържествено ръцете и от този миг нещастните пленници вече имаха нов господар. Слугите на възрастния турчин с побелялата брада, който се представи като Селим ага, завързаха стотината невръстни роби за едно общо въже и ги подкараха като стадо овце по тесните улички на Измир. Първо ги заведоха на баня, където ги разделиха на момчета и момичета и ги изкъпаха хубаво, докато топлата вода отми тридневната мръсотия. След това старите им, подгизнали от повръщано, урина и феклии парцали бяха изхвърлени на боклука и всеки от тях получи чифт чисти дрехи. Но преди това момичетата преминаха така наречената проверка за непорочност. Тя бе извършена от една дърта мустаката туркиня, която най безцеремонно ги опипваше между краката, удостоверявайки девствеността им. Само две от по-големите момичета не издържаха успешно този тест и бяха отделени от групата под укорителните погледи на останалите. След това всички бяха отведени в голямата къща на Селим ага. Там получиха топла храна, след което им разрешиха да си починат. Условията не бяха кой знае какви, но спомените от трюма на пиратския кораб бяха все още пресни и малолетните роби се отпуснаха блажено на твърдите нарове.

На другия ден ги закараха на пазара. Отново бяха разделени на момчета и момичета и въпреки отчаяните й молби, на Анастасия не й бе разрешено да види брат си, с когото дори не бе успяла да се сбогува. Беше слушала много за робските пазари в Османската империя, но никога не си беше представяла, че едно човешко

37


същество можеше да бъде подложено на такива унижения. Селим ага и потенциалните клиенти се държаха с тях все едно бяха добичета, а не хора. Търговецът хвалеше шумно стоката си, плясвайки от време на време девойките по дупетата, а кандидат-купувачите ги опипваха най-безцеремонно по всички части на тялото, а някои дори искаха да им видят зъбите, сякаш щяха да купуват кобила, а не човешко същество. По обяд на пазара се появи една добре облечена туркиня. Въпреки че бе загърната с фередже, а лицето й бе покрито с копринен воал, личеше си, че жената бе красива, макар и не в първа младост. Селим ага веднага се залепи за нея, кланяйки й се раболепно.

– Добре дошла, благородна госпожо. Какво те води в нашия скромен град?– Имах малко работа в мюфтийството – отвърна жената със студена

любезност. – Реших, преди да си тръгна, да се отбия на пазара.– Какво ще обича уважаемата Ширин ханъм? – продължи търговецът с

мазен глас.– О, нищо особено – промърмори жената отегчено, разглеждайки

внимателно момичетата. – Струва ми се, че имам нужда от още една домашна помощничка.

– О, за мен е чест да ти помогна. Имаш ли някакви по-особени изисквания?Но Ширин изобщо не го слушаше. Погледът й се беше спрял на Анастасия и

я изучаваше внимателно.– Да е по-младичка, хубава и работлива или пък... – продължаваше да

нарежда Селим ага любезно.– Колко струва това момиче? – прекъсна го жената, без да откъсва погледа

си от Анастасия.Колебанието на Селим ага трая само миг.– О, това е много специална девойка – започна лукаво той. – Тя е

венецианска принцеса от най-високо потекло. На практика тя е безценна, защото баща й е един от най-богатите благородници и е готов да плати купища злато за нея.

Ширин най-после откъсна погледа си от Анастасия и го насочи към Селим ага. В очите й се четеше неподправено презрение.

– Попитах те колко струва това момиче – повтори бавно тя, сякаш обясняваше нещо очевидно на някой малоумник. – Не ме интересува коя е, откъде е и какъв е баща й.

Селим ага се занимаваше с търговия на роби повече от тридесет години и за това време си беше имал работа с всякакви хора. Беше известен с дебелокожието си и можеше да общува непринудено с претенциозни, арогантни, високомерни, нервни и какви ли не още клиенти, така че презрителното отношение на Ширин не го трогна ни най-малко.

– Двеста златни венециански дуката, макар че в действителност момичето струва стократно повече – отвърна Селим ага любезно. – Давам ти тази цена специално за тебе, Ширин ханъм, защото си красива и благородна жена, а и от уважение към покойния ти съпруг.

– Ако покойният ми съпруг беше жив, щеше да те вкара в затвора за мародерство – отвърна Ширин с леден тон. – За последен път те питам колко струва това момиче?

38


Селим ага въздъхна дълбоко и си придаде обидено изражение. Беше изкупил на едро всичките сто и осем пленници от капитана на пиратите за общо хиляда венециански дуката, т. е. доставната цена му излизаше под десет жълтици на глава, така че имаше мегдан за отстъпки.

– Само заради красотата и благородството ти, уважаема Ширин, ще ти направя огромна отстъпка – започна търговецът с мазен глас. – Специално за тебе сто и петдесет дуката.

– Ти наистина си непоправим мародер и измамник – отвърна жената, но гласът й вече не беше толкова строг. – Струва ми се, че и петдесет дуката са много, но тъй като мразя да се пазаря, съм готова да ти ги дам.

Въпреки категоричното заявление на Ширин, че мразеше да се пазари, това изобщо не беше вярно. По начало в ислямския свят пазаренето се беше наложило като една от най-старите и неотменни традиции. Ако някой клиент веднага се съгласеше с първата предложена от продавача цена, това можеше да се счете дори за обида, но такива случаи в практиката почти нямаше. Обикновено пазаренето продължаваше дълго и шумно, докато накрая страните не достигнеха до взаимно приемлива цена.

– Ако не беше ти, уважаема Ширин, а някой друг клиент, това предложение би ме обидило сериозно – отвърна натъжено Селим ага. – Но тъй като възхищението и уважението ми към теб са безгранични, то последната ми дума е сто двайсет и пет дуката.

– Нахалството ти е безгранично – контрира Ширин, но в гласа й вече я нямаше предишната студенина. Пазарлъкът започна да й става интересен. – Имаш късмет, че днес съм в добро настроение. В противен случай щях да се обърна към кадията, който, както знаеш, бе добър приятел на покойния ми съпруг, и щях да го помоля да те окове във вериги, заради безскрупулните ти опити да измамиш една бедна вдовица. Така че слушай внимателно последното ми предложение: седемдесет и пет дуката.

– О, това си е опит за обирджийство – отвърна Селим ага с престорено възмущение, без да се трогне ни най-малко от заплахите на Ширин. – Но тъй като този пазарлък ми омръзна, ще направя една последна отстъпка: сто жълтици и нито грош по-малко.

– Осемдесет и пет и това е наистина последната ми дума – контрира вдовицата.

– Деветдесет и пет – не се предаваше Селим ага, макар че вече беше ясно че сделката върви към своя финал.

– Ето ти деветдесет – прекъсна го Ширин. – И не искам да те слушам повече.

– Е добре, макар че това си е чиста загуба – въздъхна търговецът с престорено примирение. Тактиката му беше винаги да оставя последното предложение да бъде на клиента, който по този начин си вярваше, че беше постигнал добра цена. Всъщност, чистата печалба на Селим ага от тази сделка щеше да бъде осемдесет златни венециански дуката. – Какво да правя като съм мекушав и не мога да ти счупя хатъра?

– Надявам се, че момичето е девствено – промърмори Ширин, отброявайки парите.

39


– Забележката ти е обидна – отвърна Селим ага засегнато, докато прибираше жълтиците с добре премерено движение на ловките си пръсти, мъчейки се да прикрие алчния блясък в очите си. – За толкова години никога не съм си позволявал да продавам девойки за честни, а те да не са.

Търговецът се приближи до Анастасия, сграбчи я за ръката и грубо я побутна към вдовицата.

– Ей, внимавай как се държиш с момичето! – скара му се Ширин за последно. – Не забравяй, че тя вече е моя собственост.

Анастасия следеше внимателно разговора между търговеца и жената и макар че не разбираше турски, по жестовете и интонацията, се досети, че двамата се пазаряха, а обектът на този пазарлък беше именно тя. Когато Селим ага я хвана за ръката и я побутна към Ширин, тя си даде сметка, че вече си имаше нова господарка. Без да губи време, се хвърли в краката на вдовицата, обви стъпалата й с ръце и през сълзи започна да й се моли да не я разделя от братчето й. Ширин не разбираше и дума от гръцки, затова сви недоумяващо рамене и погледна въпросително към Селим ага. Той, като всеки добър търговец, владееше сносно няколко чужди езика, между които и гръцкия, който се говореше от голяма част от населението на Измир.

– Какво иска бедното момиче? – попита притеснено Ширин, хващайки нежно Анастасия за ръцете. След това бавно я изправи и я прегърна майчински през раменете, опитвайки се да я утеши.

– Моли те да откупиш и братчето й, защото не може да живее без него – отвърна мазно Селим ага и в малките му очички се появи алчен блясък, предчувствайки как щеше да изнуди вдовицата за още деветдесет жълтици. – Но предполагам, че ти нямаш нужда от него.

– Наистина, нямах намерение да купувам повече роби, но от друга страна, не бих искала да разстройвам бедното момиче. Така че бих взела и братчето – отвърна вдовицата припряно.

За съжаление бе твърде късно. Оказа се, че Димитър вече беше продаден и новият му господар го беше отвел със себе си. Анастасия трябваше да преглътне мъката и отчаянието си.

Вдовицата живееше в Маниса, град на няколко часа път от Измир. Ширин разпологаше със собствена карета и кочияшът ги чакаше пред хана на градския площад. Тръгнаха веднага, защото вече беше превалило пладне, а им предстоеше дълъг път. Анастасия за пръв път се возеше на карета и това малко я поразсея от мъката й. Новата й господарка се държеше мило с нея, всячески се опитваше да я успокои и разведри. Въпреки езиковите бариери, Ширин й обясняваше с жестове откъде минаваха и къде отиваха. Пътят между Измир и Маниса беше сравнително добър, нямаше много дупки и неравности. В сравнение с кошмарния престой в тесния мръсен трюм на пиратския кораб, сегашното пътуване си беше направо приятно.

Привечер пристигнаха в Маниса и Анастасия остана прехласната от красотата му. Този град заемаше много важно място в политическия живот на Османската империя. По неписано правило за управител на Маниса се назначаваше първородният принц или този, който бе с най-големи шансове да наследи султанския престол. Къщата на Ширин се намираше близо до градския площад и

40


при вида й Анастасия не можа да сдържи възклицанието си. Най-хубавата къща, която беше виждала досега, бе тази на синьор Дамато, но тя изглеждаше като жалка колиба в сравнение с огромния палат на Ширин. Вдовицата се усмихна доволно, когато видя реакцията на бедното момиче. Къщата беше на три етажа и разполагаше с огромна градина, оградена с висок зид. Сред градината имаше още няколко по-малки пристройки за прислугата, но това, което я впечатли най-много, бяха лехите с пъстри цветя и изкуствените езерца, в които плуваха истински живи рибки. Анастасия получи отделна стая в господарската къща, но преди това една от слугините й помогна да се съблече й изкъпе в специална баня с топла вода, нещо което момичето не беше виждало досега. В Истерния обикновено се къпеха в морето или се поливаха с кофи вода от чешмата. Когато след обилната вечеря си легна в голямото легло с копринени чаршафи и меки завивки, Анастасия си даде сметка, че въпреки сполетялото я нещастие, Господ все пак се беше смилил над нея. За пръв път от седмици насам потъна в дълбок и спокоен сън без кошмари.

41


ДЕВЕТА ГЛАВА1601-1603 г.

Така Анастасия заживя при Ширин ханъм. Въпреки че вдовицата бе заявила на Селим ага, че имаше нужда от още една домашна прислужница, отношението й към нея беше много по-различно. Анастасия живееше в господарската къща, а не като другите слуги в градинските пристройки. Вдовицата не я товареше с никакви домашни задължения, единственото й изискване бе да бъде винаги близо до нея. За съжаление почти не можеха да разговарят, заради езиковите различия, но Ширин се погрижи и за това. Един възрастен улем беше нает от нея за персонален учител и възпитател на момичето. Само за няколко месеца Анастасия проговори на приличен турски, а след по-малко от година вече се оправяше и с писането. Един ден в края на лятото, докато седяха в една беседка в градината и се занимаваха с някаква бродерия, Анастасия съвсем спонтанно започна да си тананика някаква тъжна тиноска песничка. Ширин вдигна поглед от иглите и я загледа смаяно.

– Знаеш ли, че имаш ангелски глас? – попита я вдовицата изненадано.– Никой досега не ми е казвал, че му харесва пеенето ми – отвърна

момичето смутено. В интерес на истината в Истемия почти не й се случваше да пее. Само веднъж отец Джакомо, след като я бе накарал да издекламира една молитва, й бе споменал, че имала хубав глас и би могла да се включи в църковния хор, но тогава отмина забележката му с насмешка.

– Опитвала ли си да свириш на някакъв инструмент? – попита я Ширин с интерес.

Анастасия поклати глава отрицателно. Как да й обясни, че в Истемия единственият музикален инструмент, бе старият орган в католическата черква.

– Никога не е късно да опиташ – усмихна се вдовицата и за момента разговорът на тази тема приключи.

В града живееше един стар арменец, който майстореше цигулки, зурни, тамбури и всякакви други музикални инструменти. На времето покойният съпруг на Ширин го беше отървал от големи неприятности и майсторът се чувстваше задължен към вдовицата му. Затова й продаде на много изгодна цена един луксозно изработен саз, който иначе струваше цяло състояние. Съгласи се и да даде няколко безплатни урока по използването му. Анастасия се оказа много способна ученичка и само след пет-шест урока започна да си служи безпроблемно с лъка. Скоро започна да твори песнички на турски език, които изпълняваше в съпровод на саза. Ширин изпадаше в истинско умиление и непрекъснато отправяше благодарствени молитви към Аллах за съкровището, което й беше изпратил.

Някъде в началото на есента вдовицата започна да я подпитва дискретно дали се бе замисляла да приеме исляма. Мохамеданството не я привличаше особено, но виждаше, че благодетелката й беше силно религиозна жена и искаше да й достави удоволствие. Затова след няколко дена коленичи смирено пред Ширин и заяви тържествено, че би искала да приеме правата вяра. Вдовицата се просълзи от умиление и се хвърли да я прегръща и целува като родна дъщеря. Анастасия се смути леко, защото досега господарката й не беше встъпвала в толкова непосредствен физически контакт с нея.

42


Ширин и покойният й съпруг бяха отгледали две момчета и едно момиче. И двамата им синове бяха загинали в битки с неверниците, а дъщеря им почина при раждането на първата си рожба. Бебето също не оцеля. Ширин се опитваше да бъде твърда, но смъртта на дъщеря й и невръстната й рожба й дойде в повече. Накрая, миналата година, сломен от скръб по без време отишлите си деца, се спомина и обичният й съпруг, кадията на Маниса. Ширин остана съвсем сама. Периодът от смъртта на съпруга й до идването на Анастасия беше най-тежкия през живота й. Съсипаната от скръб вдовица по цял ден ронеше сълзи и оплакваше непрежалимите си близки. Дори започна да злоупотребява с виното, което малко притъпяваше болката й.

После Аллах се смили над нея и й изпрати това малко съкровище с големи маслинени очи и ангелски глас. В интерес на истината, вдовицата отиде на пазара за роби в Измир не за да си купи нова домашна помощница. Имаше си достатъчно слуги. Подсъзнателно тя търсеше някого, когото да обича . Когато видя бедното момиче с големи уплашени очи, нещо я прободе в сърцето. Веднага разбра, че това девойче й го пращаше Аллах, за да я утеши в оставащите й тъжни дни.

Една петъчна утрин заведоха изкъпаната и наконтена Анастасия в местната джамия, където ходжата я накара да повтори няколко пъти ключовата фраза „Аллах е велик и Мохамед е неговият пророк”, с което заявяваше, че приемаше правата вяра. Знаейки колко много Ширин бе обичала единствената си дъщеря и мечтаейки тази обич да се прехвърли върху нея, Анастасия пожела да приеме мюсюлманското име Айше. Вдовицата бе трогната дълбоко и от очите й закапаха сълзи, но това бяха сълзи на щастие. Обръщането в исляма при жените задължително се съпровождаше с някои дребни, но особено важни козметични процедури. Новопокръстената Айше беше нормално развито четиринайсетгодишно момиче и вторичните полови белези, като окосмяване на подмишници, крака и в областта на гениталиите бяха добре изразени. Веднага след церемонията в джамията я заведоха в градския хамам. Там под строгия поглед на Ширин, една специално наета жена се зае с премахването на всички ненужни косми. Процедурата беше болезнена, освен това Айше се чувстваше неудобно от допира на чужди ръце по най-интимните части на тялото й, но въпреки това стисна зъби и по никакъв начин не показа, че й беше неприятно. Благодетелката й бе много горда от нейната смелост и търпение. По случай приемането на правата вяра, получи от господарката си скъпи подаръци: един много ценен екземпляр на Корана с обшити със злато корици, копринен воал за лице, луксозно фередже, скъпи нови дрехи и обувки.

И досега Ширин се държеше с нея много добре, но след като прие името Айше, отношението й стана по-скоро като към дъщеря, а не като към робиня. Това щеше да продължи повече от година. През това време Айше изучи на сравнително добро ниво турски и малко арабски. Макар и без особен ентусиазъм, но за да се хареса на Ширин, редовно четеше Корана и проявяваше интерес към ислямската теология. Отделяше време и на персийския, защото в Османската империя това беше езикът на изкуството, а Айше, не без известно основание и силно насърчавана от господарката си, се смяташе за поетеса и музикантка. Стана специалист в съчиняването на любовни стихове, които обличаше в подходящи мелодии и изпълняваше прочувствено пред благодетелката си в съпровод на саз. Проявяваше

43


интерес към историята на великите империи, като особено се впечатляваше от ролята на жените в тяхното управление.

Въпреки че беше навлязла в пубертета, господарката й продължаваше да я прегръща и целува с повод и без повод и това, до известна степен, я притесняваше. По красивото й девическо лице избиваше руменина, а Ширин, виждайки смущението й, се смееше от сърце. Когато навърши петнадесет години, вече беше една изключително красива девойка, по която се заглеждаха градските младежи, но тя не им обръщаше никакво внимание. Растеше саможива и вглъбена. Единствените й близки хора, пред които си позволяваше да се отпусне, бяха господарката й и възрастния улем. Сред връстниците си нямаше приятелки и приятели.

За тези почти две години, откакто живееше при Ширин, момичето често си спомняше за покойните си родители и невръстните си сестричета, заклани от пиратите и от очите й започваха да капят горещи сълзи. Редовно си мислеше за любимия си брат Димитър и се питаше къде ли бе той сега и дали бе имал същия късмет като нея да попадне на свестен господар. Въпреки че се опитваше да го изтрие от паметта си, в спомените й отвреме-навреме нахлуваше и образът на отец Джакомо. Появата му обикновено предизвикваше противоречиви чувства, в зависимост от настроението й. Понякога се опитваше да оправдае поведението му. Казваше си, че сигурно е бил притиснат от обстоятелствата и е бил принуден да избяга без нея. Дори си позволяваше да помечтае, че някой ден той щеше да я открие и да я вземе. В повечето случаи обаче, спомените за отец Джакомо предизвикваха в Айше гняв и разочарование от това, че помощник-викарият се бе възползвал по най-безскрупулен начин не само от чувствата й, но и от парите й, след което подло и страхливо я беше зарязал. Любовта й към него постепенно бе отшумяла и на нейно място се бяха появили хладна омраза и презрение, придружени от жажда за мъст. Много рядко се сещаше за годеника си Луиджи и баща му синьор Дамато, колкото да установи, че вече не изпитва към тях никакви чувства, нито положителни, нито отрицателни. С годините спомените за тях постепенно избледняваха, докато накрая съвсем изчезнаха от паметта й.

Една вечер, около година след помюсюлманчването й, Ширин я повика да вечерят заедно, а след това да й попее и посвири малко за радост на душата. Не беше нещо необичайно господарката й да споделя вечерята си с нея, затова отначало не съзря нищо нередно в тази покана. Изми се, среса внимателно гъстите си черни коси, сложи малко червило на сочните си устни, очерта с въглен големите си тъмни очи, облече си нова риза и обувки, взе саза и се отправи към покоите на господарката си, които бяха на горния етаж. Обикновено се хранеха в трапезарията на първия етаж, но сега вдовицата беше заповядала да сервират вечерята в спалнята й, тъй като не се чувствала добре. Това я обезпокои малко, но когато я въведоха в покоите на Ширин, притесненията й бяха заменени от недоумение. Господарката й нямаше вид на болна, напротив, изглеждаше в цветущо здраве и в идеално разположение на духа.

По онова време вдовицата беше прехвърлила четирийсете, но лицето й все още беше свежо и красиво, макар че някога стройното й тяло, напоследък беше доста наедряло. Айше остана изумена от особения младежки блясък в очите й. Но това, което я впечатли най-много, бе фактът, че Ширин се бе издокарала, сякаш

44


щеше да ходи на прием в сарая на шехзадето, а не да вечеря с робинята си в спалнята. Устните й бяха намазани обилно с ярко червило, блясъкът на големите й тъмни очи бе подсилен с черни сенки, а косите й бяха старателно къносани, за да прикрият издайническите бели косми. Копринената й риза и широките шарени шалвари може би щяха да й отиват, ако беше с двайсетина години по-млада. На ушите й висяха златни обеци с рубини, на заоблената й шия блестеше масивно колие, обсипано със скъпоценни камъни, а на китките й дрънчаха една дузина гривни. Тази вечер пред Айше стоеше една пълна жена на средна възраст, облечена смешно и гримирана неподходящо. Въпреки смущението си, не пропусна да й направи няколко комплимента за това как изглеждаше. Ширин разцъфна от удоволствие и я дари със звучна целувка, от която върху бузата й остана червено петно. Момичето се смути още повече и лицето му поаленя, а това допълнително развесели вдовицата. Тя я прегърна покровителствено през рамо и Айше забеляза, че ноктите й бяха старателно оформени и боядисани с къна.

Седнаха една срещу друга на малката масичка и Ширин плесна с ръце. В стаята мигновено се появи слугинята и започна да сервира храната. Вечерята се състоеше от прясна зелена салата, агнешко задушено, пилаф, пушена риба и още много други лакомства. Макар че не беше чревоугодничка, като господарката си, Айше умееше да се наслаждава на разнообразните ястия, които се сервираха в къщата на Ширин. В родната Истемия храната беше доста еднообразна, а и по-оскъдна. Единственото, което й липсваше от тиноската кухня, бяха сочните свински пържоли, които похапваха през зимата. За нейно съжаление, ислямът считаше свинята за мръсно животно и консумацията на месото й бе стриктно забранена.

В Корана също така изрично се забраняваше и употребата на алкохол, но много мюсюлмани, включително и силно вярващи, омаловажаваха тази забрана и отвреме-навреме си позволяваха да пийнат по малко, а някои и по повечко. Ширин беше от тези, които смятаха, че Аллах и неговият пророк Мохамед нямаха нищо против няколко чашки червено вино. Така че слугинята им донесе една каничка с кипърско вино, от което явно беше опитала и тя, защото очите й блестяха издайнически. Ширин лично сипа в чашата на момичето, а после и на себе си, след което доля мъничко вода. Айше никога не бе харесвала виното, макар че още в Истемия на големите религиозни празници баща й я караше да пийне няколко глътки, обяснявайки й, че това била кръвта на Исус Христос. Когато започна да живее при Ширин, отвреме-навреме вдовицата й сипваше по малко вино, което тя изпиваше насила, за да не я обиди. Така постъпи и сега. Неусетно чашата й се изпразни и вдовицата й наля отново. Тя също си пийваше с удоволствие, докато ликвидираше със завиден апетит различните блюда. Айше хапваше едва-едва, колкото да не засегне домакинята, която непрекъснато я подканяше да яде и да пие. Незнайно как, може би поради притеснението си, изпразни и втората чаша с вино. Ширин веднага й наля още, въпреки вялите й протести. Айше се зарече наум да не близва повече, но когато господарката й вдигна поредната наздравица, покорно отпи няколко глътки. Така не след дълго чашата й отново бе празна. Този път дори не намери сили да протестира, когато Ширин отново напълни чашата й. След около час приключиха с вечерята. Вдовицата се оригна шумно и повика слугинята. Нареди й да разчисти масата и да напълни каната с вино, след което я освободи.

45


– Можеш да си лягаш – каза вдовицата, след като слугинята донесе пълната кана и два подноса с плодове и сладки. Това не беше позволение, а заповед.

Ширин се излегна на леглото и помоли Айше да й изпее нещо. Почувствало се в свои води, момичето не чака втора покана. Грабна саза, нагласи го под брадичката си и опъна лъка, изтръгвайки няколко нежни звука. След това се прокашля леко и запя. Това бе една нова балада, която беше съчинила съвсем наскоро и още не я беше изпълнявала пред господарката си. В нея се разказваше за една благородна и красива жена, чиито двама сина бяха загинали като мъченици за правата вяра, а едничката й дъщеря й беше отнета от Аллах твърде млада. Съпругът на лирическата героиня, известен с честността и справедливостта си градски кадия се бе разболял от скръб по децата си и също се бе възнесъл в небесното царство. Вдовицата по цял ден оплаквала близките си и линеела от тъга, докато един ден не съзряла на робския пазар едно бедно и уплашено момиче. Благородната и красива жена съжалила нещастното девойче и прехвърлила цялата си любов от покойните си деца към него. Ширин слушаше ангелския глас на Айше, едри сълзи капеха от зачервените й очи и размазваха грима по лицето й. Песента бе успяла да докосне душата й. Айше остави внимателно саза на един стол и застина безмълвно в очакване реакцията на господарката си, макар че мокрите й бузи говореха достатъчно сами по себе си.

– Ела при мен момичето ми – промълви тихо вдовицата.Със замаяна от виното глава Айше се запъти към леглото.– Седни тук – нареди Ширин, правейки й място до себе си.Айше се подчини и седна плахо на ръба на леглото.– Отпусни се и легни до мен – прошепна господарката й нежно.Айше се вцепени, незнаейки какво да прави. Хем искаше да се подчини, хем

знаеше, че не беше редно да го прави. Вдовицата й помогна да разреши дилемата, придърпвайки я със силните си ръце до нея. След това обърна лицето й към себе си и я целуна в устата. Тази целувка нямаше нищо общо с майчинските целувки, с които я беше удостоявала досега. Айше опита да се съпротивлява, но Ширин я държеше здраво в прегръдката си и продължи да я целува страстно не само по устата, но и по носа, очите, ушите и шията, оплесквайки цялото й лице с червило.

– Ако знаеш само колко много те желая! – стенеше в ухото й в промеждутъците между две целувки. – Имаш ли представа откога чакам този момент?

Айше изпадна в шоково състояние. Тялото й се вцепени, мускулите й отказваха да й служат. Опита се да каже нещо, но от устата й не излезна нито звук. Имаше чувството, че си беше глътнала езика. Междувременно вдовицата започна да съблича и без това оскъдните си дрехи, докато накрая остана само по долни гащи. Гърдите й бяха огромни, но увиснали и стигаха почти до пъпа й. Когато приключи със собственото си разсъбличане, Ширин започна да смъква и дрехите на Айше. Девойката беше замаяна от виното, но още повече беше шокирана от внезапната агресивна страст на вдовицата и се остави без съпротива в нейните ръце, докато и тя остана само по гащички. Ширин продължаваше да я целува по врата, гърдите, корема, оставяйки следи от червило и лиги по цялото й тяло. След това бръкна в гащите й и започна да масажира слабините й. Айше за миг се стресна и понечи да се отдръпне, но с една ръка вдовицата я придърпа обратно, а с другата

46


продължаваше да я гали между краката, докато започна да се овлажнява. След това я разсъблече напълно и няколко мига съзерцава голото й тяло и най вече пространството между бедрата й. После нежно я положи да легне на леглото и разтвори леко бедрата й. Айше нямаше нито сили, нито воля да се съпротивлява. Опиянена от виното и замаяна от шока, тя се остави безропотно на милостта на господарката си. Ширин се наведе бавно над разтворените й бедра и зарови глава между тях. „Господи, защо все мен наказваш с такива извратени типове? Първо Отец Джакомо, а сега и тази дърта пачавра.”, помисли си Айше примирено.

Половин час по-късно Айше остави спящата вдовица и се прибра в собствената си стаичка. Въпреки че се изми, доколкото можа, се чувстваше умърсена и унизена. Проклинаше мига, в който Ширин я беше откупила от търговеца на роби. Проклинаше и себе си, задето не се беше досетила, че зад майчинската грижовност и обич на вдовицата, всъщност се бяха криели похот и разврат. Обвиняваше се, че беше допуснала да бъде прелъстена почти без съпротива. Но най-много се обвиняваше за това, че случилото се й беше доставило удоволствие. Дълго хлипа преди сънят да я надвие. Сънува родния си остров, майка си, баща си, брат си и невръстните си сестричета, а когато призори се събуди, почувства колко много й липсваха. Въздъхна дълбоко и отново заплака.

През следващите дни отношението на Ширин към нея не се промени видимо. Вдовицата продължаваше да се държи с нея, както преди злополучната вечер и се правеше, че нищо особено не се беше случило. Айше дори започна да си мисли, че господарката й е била толкова опиянена от виното, че нямаше спомени от оная нощ. Но илюзиите й бяха разбити на пух и прах, когато след седмица отново получи покана да вечеря с вдовицата в нейната спалня. Първоначално през главата на момичето преминаха някои бунтовни мисли, като например да избяга от къщата, но си даде сметка, че най-вероятно отново щеше да попадне в лапите на алчен търговец на роби, който можеше да я продаде на някой далеч по-лош от сегашната й господарка. Защото, ако се изключеше похотливостта на вдовицата, Айше не можеше да се оплаче по никакъв начин от отношението й, даже напротив. В края на краищата конформизмът надделя в раздвоената й девическа душа. Може би трябваше да се примири с развратната страст на Ширин. Може би тя заслужаваше тази жертва, заради всичко, което беше направила за нея досега. Може би това беше начинът да й се отблагодари за добротата й. Така че, накрая се подчини и отново отиде да вечеря с господарката си в спалнята й. Съвсем съзнателно изпи няколко чаши с вино, смятайки че така ще притъпи чувствителноста си и ще й бъде по-лесно да си легне с вдовицата. Когато моментът настъпи, доброволно се съблече сама, просна се на леглото, разтвори крака, затвори очи и примирено зачака. Само че този път Ширин й беше подготвила изненада. С разтреперан от страст глас я помоли тази вечер да си разменят ролите. Айше нямаше друг избор, освен да се подчини. Потискайки погнусата си, момичето се наведе над похотливо разтворените пълни бедра на вдовицата и зарови глава между тях. Странно, но както и миналия път, това започна да й харесва. Въпреки годините си, Ширин имаше все още свежа и мека кожа, интимните й части бяха старателно обезкосмени. Вдовицата беше току-що изкъпана, намазана със специални кремове и благоуханни масла. Айше изпитваше все по-голяма възбуда, докато, направлявана дискретно от господарката си, движеше ловко езика си между

47


бедрата й. Усещаше, как самата тя обилно се овлажнява и не можа да се сдържи да не се погали по интимните части. И този път свършиха едновременно.

Айше се готвеше да си тръгне, но Ширин не я пусна. Помоли я да остане при нея за цялата нощ. Подчини се неохотно. Въпреки че леглото бе доста широко, охраненото тяло на вдовицата го запълваше почти изцяло, така че Айше бе принудена да се свие в един ъгъл. Ширин преметна пълната си ръка през рамото й, целуна я за лека нощ и заспа щастлива и задоволена, хъркайки шумно. Айше се опитваше да не обръща внимание на хрипливите звуци, които излизаха от устата на господарката й, но сънят й бягаше. Чак призори, грохнала от изтощение, успя да задреме.

Така Айше стана любовница на господарката си. Веднъж седмично получаваше покана за вечеря в спалнята й и оставаше при нея да споделя вдовишкото й ложе. Понякога след похотливите им игрички, Ширин й разказваше интересни случки от сексуалния си живот. Така Айше разбра, че любимият съпруг на господарката й, уважаваният и справедлив градски кадия на Маниса, всъщност е бил доста по-възрастен от страстната си половинка и през последните десетина години преди смъртта си изобщо не е бил в състояние да изпълнява съпружеските си задължения. Отначало Ширин се опитвала да се примири с този факт, но буйната й природа отказвала да се подчини и си искала своето. Започнала тайно да мастурбира, но това не я задоволявало напълно. Постепенно осъзнала, че изпитвала влечение към млади момичета. Имала няколоко бурни, но краткотрайни връзки. Веднъж кадията случайно я заварил с една от слугините й и за малко не получил удар. Разправил се жестоко с момичето, като се разпоредил да го продадат на пазара за роби, а със съпругата си престанал да разговаря почти до кончината си. Когато загубила последователно двамата си сина и дъщеря си, Ширин започнала да се самообвинява, че Аллах я наказвал заради развратния й нрав и през последните три години водила благочестив живот. Но когато зърнала Айше на пазара за роби в Измир, нещо в нея се обърнало и тя си дала сметка, че това била любовта на живота й. Известно време успявала да потиска похотливите си желания, но накрая се предала на страстта. Въпреки презрението, което изпитваше към господарката си, Айше беше трогната от историята на охолния й, но изпълнен с нещастия и самота живот.

През останалото време нещата си вървяха постарому. Айше продължаваше да чете книги, да пише стихове и да свири на саза. Ширин й разрешаваше да излиза по всяко време и момичето беше свободно да скита из града и околностите му, колкото си искаше. По принцип не беше прието мюсюлманките да се разхождат сами извън дома си, но това не важеше за прислугата. С течение на времето, Айше се превръщаше в изключително красива млада жена и господарката й много се гордееше с нея. Ширин полагаше завидни грижи да се поддържа що годе във форма, за да се хареса на младата си любовница, дори отслабна с няколко килограма, но безмилостният ход на годините слагаше безпристрастния си отпечатък върху нея. Колкото повече Айше узряваше и се разхубавяваше, толкова повече господарката й се състаряваше и погрозняваше. Девойката изпитваше все по-голямо отвращение от похотливостта на вдовицата и на няколко пъти си позволи да откаже да задоволи страстта й, оправдавайки се с неразположение. Тогава Ширин се проявяваше в съвсем друга светлина и разкриваше тъмната

48


страна на характера си. Подхвърляше хапливи забележки към Айше и я обвиняваше в студенокръвие и неблагодарност за всичко, което беше направила за нея. Заплашваше, че щеше да я продаде на някой жесток човек, който щеше да я кара от сутрин до мрак да се поти за едно парче хляб, а нощем щеше да я бие и изнасилва. Айше не се стряскаше кой знае колко от тези заплахи, защото знаеше много добре какво означаваше тя за господарката си. Беше сигурна, че Ширин не можеше да живее без ласките й и не би се лишила от нея за нищо на света. Отношенията й с вдовицата бяха първият й урок за това как можеше да се възползваш от любовта на другите и да ги манипулираш успешно.

Но Айше не изпитваше лоши чувства към Ширин, по-скоро я съжаляваше. Съжаляваше и себе си, задето беше принудена да жертва младостта и силите си в задоволяването на развратните желания на една застаряваща вдовица. Заради нея бе обречена да не познае любовта с мъж, макар че след разочарованието от връзката й с отец Джакомо, нямаше и желание за това. По време на разходките й из града, повечето младежи се извръщаха захласнати след нея, някои от тях дори си позволяваха да й отправят не особено прилични предложения. Запозна се с две-три симпатични богаташки синчета, които я ухажваха настоятелно. Най-напористият от тях я заведе на следобедна разходка извън града и започна да я натиска на една усамотена полянка. Айше не се дърпаше много-много, тъй като искаше да пробва връзка с момче на нейната възраст. Разбира се, не можеше да си позволи да й отнемат девствеността, защото сексът преди брака беше нещо изключително осъдително и неприемливо за едно почтено момиче. Но въпреки че все още не беше дефлорирана, имаше вече опит в сексуалните игрички, затова се погрижи момчето да остане задоволено, спомняйки си какво бяха правили с отец Джакомо. Новият й приятел остана изключително доволен. Непрекъснато й изпращаше скъпи подаръци и настояваше да се срещнат отново. За съжаление при нея нещата не стояха така. Не бе почувствала никаква тръпка, когато младежът я беше опипвал нескопосано, нито пък изпита някаква възбуда, докато облизваше твърдия му член. Пробва с още един мъж, малко по-възрастен от нея, но и там нищо не се получи. Може би, мислеше си Айше, нещата ще се променят, когато срещнеше някое почтено момче, което да я обича истински, а не само заради страхотните свирки, които правеше. Може би тогава и тя щеше да се влюби в него. Само че времето си минаваше и единственият човек, който я обичаше, си оставаше дебелата и застаряваща Ширин. Не можа да срещне почтено момче, което да й хареса достатъчно, че да се влюби, пък и кое ли почтено момче щеше да си падне по една робиня, още повече, че из града вече се шушукаше за скандалната й връзка с Ширин ханъм. Престана да се среща с отраканите градски младежи, защото по някакъв начин те й напомняха за развратната вдовица. Така постепенно Айше се примири с положението си на доживотна любовница на господарката си. Само че Аллах си беше наумил друго.

49


ДЕСЕТА ГЛАВАСряда, 6-ти Рамазан 1061 г. /23-ти август 1651 г./

Хатидже Турхан се чувстваше уморена от проведените през деня срещи, но въпреки това бе в добро настроение. Сутринта бе закусвала с великия везир в един от кьошковете в градината на двореца. Кьошковете представаляваха малки пристройки, които изпълняваха най-различни функции. Някои служеха просто за отдих, други се използваха като места за срещи и съвещания, в трети се сервираха чай, кафе и се организираха различни развлекателни мероприятия. Валиде султан и Сиявуш паша се срещнаха тайно в един непретенциозен кьошк, намиращ се на закътано място в дворцовия парк.

Великият везир бе мургав мъж на средна възраст с прошарена коса и хитри малки очички. По произход беше абхазец, като малък бе отнет от родителите си по силата на закона „девширме”, бе приел исляма, след което беше служил повече от десет години в еничарския корпус. По време на военната си кариера не беше проявил кой знае какви воински достойнства, нито се беше отличил със смелост и дързост, така характерни за еничарите, но за сметка на това бе показал умения в интригантстването и отлично ориентиране в политическите борби. Издигането му в йерархията след напускането на еничарския корпус, се дължеше най-вече на факта, че бе спечелил подкрепата на спахийството. Силен тласък в кариерата му даде и младата валиде султан. След възкачването на престола на малолетния Мехмед Четвърти, Хатидже Турхан му издейства везирско място в Дивава, а само преди два дена го назначиха за велик везир. Най-сериозните противници на Сиявуш паша бяха бившите му другари от еничарския корпус, които го смятаха за подъл страхливец, който бе предал техните интереси. Така че столът му съвсем не беше стабилен.

Когато загърната с плътно фередже и забулена с воал, Хатидже Турхан се вмъкна в забутания кьошк, великият везир вече я чакаше вътре. Размениха си набързо задължителните в такива случаи любезности и взаимни клетви във вярност и веднага пристъпиха към обсъждане на сериозните въпроси. След вчерашния открит сблъсък със свекърва си, Хатидже Турхан си даваше сметка, че вече нямаше връщане назад. Борбата за власт бе навлязла в решителната си фаза. Валиде султан искаше да се осведоми лично от великия везир за настроенията в Дивана. Държеше да знае на кого симпатизираше всеки един от везирите и доколко активна позиция щеше да заеме, когато конфликтът с дъртата вещица и привържениците й достигнеше кулминацията си. Сиявуш паша отговаряше твърде уклончиво, без да изказва категорично мнение. Все пак от думите му разбра, че повечето от членовете на Дивана бяха на нейна страна, но в същото време се страхуваха от свекърва й. Най-общо казано, в решителния момент мнозинството от везирите щяха да застанат на страната на по-силния. Но как щяха да преценят кой щеше да бъде победителят? Ето тук идваше най-тънкия момент. Въпреки своята младост, Хатидже Турхан беше прозряла една много важна истина, а именно, че когато силите бяха относително изравнени, не беше толкова важно кой бе по-могъщ в действителност, а кой изглеждаше такъв в очите на мнозинството от колебаещите се, защото именно тяхната подкрепа щеше да наклони везните на едната или другата страна. Нареди на великия везир да започне внимателно да обработва

50


членовете на Дивана, като в лични разговори им подшушне, че скоро цялата власт щяла да премине към младата валиде султан и тя била готова щедро да възнагради с високи постове и имоти всички, които застанели на нейна страна. Инструктира го да обещава от нейно име всичко, което алчните везири биха поискали. Сиявуш паша кимаше разбиращо и не пропусна да отбележи, че господарката му, въпреки своята младост, бе не само много красива, но и изключително мъдра жена. Хатидже Турхан махна скромно с ръка, сбогува се сдържано и се измъкна от кьошка. Прибра се по закътани пътеки в покоите си и веднага прати да повикат къзларагата.

Като началник на евнусите и отговарящ за реда и сигурността в харема, Сюлейман ага бе пряко подчинен на валиде султан и бе един от малкото мъже, които имаха право на достъп до покоите й. Служебното му положение беше такова, че макар и формално да беше роб, разполагаше с почти неограничена власт не само в харема, но и в султанския двор. Сюлейман ага беше създал широка мрежа от доносници, които го осведомяваха за всяка стъпка на интересуващите го хора. Системата беше стройна и изключителбно добре организирана. Мнозинството от шпионите му бяха слуги, роби, дребни чиновници, наложници, но имаше и немалко хора от високите етажи на властта, включително и везири. Едни от тях той вербуваше срещу заплащане, на други обещаваши съблазнителни постове, трети изнудваше с нелицеприятни факти от личния им живот, четвърти заплашваше, че щеше да разкрие далаверите им пред султана. Информацията, която получаваше от доносниците си беше всеобхватна, голяма част от нея бяха обикновени клюки, които му служеха единствено за развлечение, но имаше и неща, които при умело използване и манипулиране, можеха да се окажат безценни. За да контролира по-добре армията си от доносници, къзларагата ги караше да следят не само трети лица, но и да се шпионират взаимно. Така се предпазваше от проникването сред хората му на двойни агенти, служещи и на други господари.

След като се осведоми за последните клюки в двореца, Хатидже Турхан постави на къзларагата изключително отговорна задача. В дворцовите среди трябваше да започне да се разпространява уж секретна информация, че групата около младата валиде султан бе получила решително надмощие над хората на Кьосем и скоро щеше да завземе цялата власт.

– Това не би представлявало никакъв проблем, господарке – ухили се Сюлейман ага. – До една седмица всеки един бостанджия, спахия или чиновник от най-незначителния до най-висшестоящия, ще научи, че в двореца вече има ново съотношение на силите и окончателната победа на здравите сили, начело с благородната майка на нашия пресветъл падишах, е въпрос на броени дни. В ничия душа няма да остане и капка съмнение кои са новите силни на деня и кой трябва да бъде подкрепен в решителния момент.

– Както винаги, разбираш от половин дума – усмихна се доволно Хатидже Турхан. Очевидно умът на къзларагата, за разлика от подпухналото му тяло, бе все още гъвкав.

– И ако позволиш още нещо, господарке.– Слушам те.– Бихме могли да разпространим още малко невинни клюки – започна

къзларагата замислено и продължи с ироничен тон. – Примерно, че

51


високоуважаваната баба на Мехмед хан, благородната Кьосем султан напоследък не се чувства добре. Мъчи я някаква странна болест, която, освен тялото й, е поразила и някога блестящия й мозък. Държанието й е станало неадекватно и повечето й подръжници, включително и еничарските аги, постепенно са започнали да я изоставят.

Хатидже Турхан слушаше внимателно тънкия, изпълнен със сарказъм глас на къзларагата и едвам се сдържаше да не заподскача от възхищение от гениалната му идея.

– Хм, това изглежда добре – отбеляза тя сдържано, подтискайки ентусиазма си. Отдавна беше научила един от най-важните уроци на дворцовия етикет. „Никога не показвай чувствата си, дори и пред най-близките си”, й бе повтарял навремето нейният възпитател, който сега седеше пред нея и се хилеше доволно. – Разчитам на твоя разум и изобретателност, Сюлейман ага. Желая ти успех.

Къзларагата разбра, че разговорът бе приключил и се оттегли заднишком, правейки нескопосани опити да прегъне в поклон тлъстото си тяло. Хатидже Турхан се отпусна уморено сред възглавниците на широкия диван. Крайната й цел бе отстраняването на съперницата й от политическия живот, за да може тя самата да се утвърди като единствен регент на малолетния си син. Само по този начин можеше да си гарантира не само властта и благополучието си, но и живота. Но имаше и още нещо. Самият факт, че се занимаваше с политика, че действията й можеха да влияят на живота в двореца и на съдбите на най-високопоставените хора в империята, я караше да изпитва някаква необяснима тръпка на удоволствие, която не можеше да се сравни с нищо друго. Това също така повдигаше самочувствието й, караше я да се чувства значима и могъща.

Вече не беше плахата жена отпреди три години, която не можеше да повярва, че синът й бе обявен за владетел на Османската империя, а тя едва на двадесет години бе станала валиде султан. Тогава властта и свързаните с нея отговорности я плашеха истински и тя въздъхна с облекчение, когато й казаха, че поради младостта й, за регент бе избрана не тя, а могъщата й свекърва. Обясниха й, че това щеше да бъде само временно, докато натрупа нужния опит и самочувствие, за да упражнява мъдро голямата власт, която й се полагаше. Тогава дори изпитваше благодарност към Кьосем, че я бе отървала от тежкото бреме на регентството. Но постепенно започна да разбира, че свекърва й нямаше никакво намерение да се оттегли доброволно от абсолютната власт, която бе обсебила. Измина една година от възкачването на трона на малолетния й син и Хатидже Турхан се почувства пренебрегната и измамена. Подтиквана умело от Сюлейман ага, започна да се стреми към властта. Следвайки мъдрите му съвети, за кратко време успя да обедини около себе си редица влиятелни хора, които по една или друга причина не симпатизираха на Кьосем и смятаха Хатидже Турхан за единствената фигура, която бе в състояние да й се противопостави. Отначало групичката около нея бе твърде слаба и не смееше да се афишира публично, но постепенно влиянието й нарасна. Последният сериозен успех бе налагането на Сиявуш паша за велик везир, но истински големият й удар бе привличането на нейна страна на спахийството начело с Махмуд паша.

Именно с този влиятелен човек предстоеше да се види. Тъй като Махмуд паша нямаше право на достъп до личните й покои, а и в двореца гъмжеше от

52


шпиони на Кьосем, срещата, която и двете страни искаха да остане в тайна, трябваше да се състои в джамията „Ая София”. Загърната плътно във фереджето си и със забулено лице, Хатидже Турхан напусна двореца през една служебна врата. Придружаваше я един ням роб, който беше неин персонален пазач, тъй като не бе прието сами жени да се разхождат из града. Немите роби бяха широко използвани в османския двор, понеже по принуда притежаваха едно особено ценно качество – дискретност. По произход обикновено бяха от Черна Африка и още като деца ги скопяваха и им отрязваха езиците, след което преминаваха кратко обучение в дворцовия етикет. Джамията се намираше сравнително близо до „Топкапъ сарай”, така че нямаше нужда от карета. Изминаха разстоянието на бърз ход, озъртайки се непрекъснато. Беше ранния следобяд и движението по тесните улички бе доста слабо, тъй като това беше времето, в което повечето жители на града се отдаваха на сладка дрямка. След по-малко от четвърт час бяха в двора на джамията.

Според ислямските канони мъжете и жените се молеха отделно в специално обособени части на молитвените храмове. Бяха точно пред прага на „Ая София”, когато мюезинът призова от минарето за следобедната молитва. Немият роб остана отвън, а Хатидже Турхан събу скъпите си обувки и ги остави пред вратата, след това ритуално изми ръцете и краката си. После се просна на специално приготвеното за нея килимче и започна да се кланя на югоизток в посока на Каабата в Мека. Когато молитвата приключи, вместо да си тръгне пречистена към покоите си, се шмугна незабелязяно в една мрачна барака в двора на джамията, която се използваше от градинаря за съхранение на инструментите му. Вътре вече я чакаше спахийският бюлюкбашия, който се поклони дълбоко при влизането й.

Махмуд паша беше сравнително млад мъж, нямаше още четиридесет години, тялото му беше мускулесто и стройно, а лицето красиво и мъжествено, с добре подържани черни мустаци. Бе наследствен спахия, родом от Юскюдар, квартал в азиатската част на Истанбул. Навремето баща му също бе спахийски бюлюкбашия, но бе изпаднал в немилост преди двайсетина години по времето на Мурад Четвърти. Бе имал неблагоразумието да се противопостави открито на всемогъщата по онова време валиде султан. Кьосем не му бе простила това своеволие и една нощ бащата на Махмуд паша бе изчезнал безследно. Сред спахиите се говореше, че бил отвлечен и убит, а тялото му, което така и не се намери, било изхвърлено в мътните води на Златния рог. Виновниците за смъртта му не бяха открити, но за никого не бе тайна, че това бе дело на страховитата „гвардия на султанката”. Тогава шестнадесетгодишният Махмуд се беше заклел пред духа на баща си, че един ден щеше да отмъсти на убийците му и на тяхната коварна подбудителка.

– Сигурен ли си, че тука е безопасно? – попита Хатидже Турхан, след като си размениха дежурните любезности.

– Не се безпокой, моя султанке – отвърна Махмуд паша със спокоен глас. – Градинарят дреме пиян в близката кръчма, а двама мои хора, преоблечени като джамийски слуги, се размотават из двора и наблюдават внимателно всичко наоколо.

– Добре – промърмори Хатидже Турхан успокоена. – Първо, искам да ти благодаря, че се отзова на молбата ми за среща.

53


– Молбата ти, господарке, за мен е заповед – отвърна спахийският командир угоднически. – Освен това за мен срещите ми с теб са бленувано щастие.

– Голям ласкател си ти, скъпи Махмуд паша – усмихна се доволно Хатидже Турхан. Явно беше, че комплиментите му не й бяха безразлични. – Но да не си губим времето в празни приказки.

Лицето на младата валиде султан изведнъж стана сериозно. Тя бръкна в пазвата си и извади оттам една кожена кесия, която подаде на Махмуд паша.

– Вътре има петстотин златни дуката. Моля те да ги предадеш на Касъм бей и да му кажеш, че Хатидже Турхан никога не изоставя тези, които са й служили честно и са й останали верни. Предай му още, че когато поема полагащото ми се регентство, ще поставя отново пред Дивана въпроса за издръжката му и гарантирам, че тогава решението ще бъде в негова полза.

– Много благородно от твоя страна, господарке – отвърна Махмуд паша и този път изглеждаше съвсем искрен. – Ще му предам всичко, както пожела. И искам да ти благодаря от негово име и от името на цялото спахийство. Винаги ще бъдем верни роби на теб и на нашия пресветъл падишах.

– Вие сте роби само на падишаха, а на мен сте просто искрени приятели, на които, надявам се, мога винаги да разчитам.

– Само кажи, господарке, какво да направим за тебе.– Както много добре знаеш, вчера обявих открито война на дъртата вещица.

Готови ли сте да ме подкрепите безрезервно? Готови ли сте да пролеете кръвта си и да жертвате живота си за вашия падишах и за неговата онеправдана майка?

– Господарке, кълна ти се в духа на баща ми, мир на праха му – започна Махмуд паша и падна на колене.

– За тебе не се съмнявам – прекъсна го нетърпеливо Хатидже Турхан и му направи знак да се изправи. – Но искам да накараш хората си да бъдат готови да ме подкрепят безусловно. Стегни редиците им. Убеди ги, че правото и силата са на наша страна. Накарай ги да повярват, че победата ни е близка и неминуема. Предай им, че никога няма да забравя тези, които са застанали на моя страна. На колебаещите се обещай повишение на заплатите, по-високи постове или каквото намериш за добре, според случая. Защото, когато часът настъпи, а това, уверявам те, ще стане много скоро, искам цялото спахийство да застане като железен юмрук зад гърба ми.

– Ще направя всичко необходимо, моя султанке – увери я отново Махмуд паша тържествено.

Поговориха още малко, уточниха някои детайли, след което се разделиха. Младата валиде султан напусна първа бараката на градинаря, махна с ръка на немия си роб и двамата се отправиха забързано към двореца.

Хатидже Турхан се протегна лениво сред пухените възглавници на дивана. Днес определено беше един тежък, но успешен ден. Беше провела срещи с някои от най-влиятелните хора в султанския двор, беше се уверила в тяхната безрезервна подкрепа, поставила им беше необходимите задачи и засега не й оставаше нищо друго, освен да чака резултатите. Надяваше се те да не я разочароват. Заветната цел, отстраняването на узурпаторката, изглеждаше вече съвсем близо. А сега можеше да се отпусне и да се отдаде на някои забранени удоволствия.

54


ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВАИстанбул, есента на 1640 г.

На дванадесетия ден от отплаването им от Крим, старата гемия на Лютви ага премина през Босфора и късно следобяд навлезе в залива Златния рог. В леката есенна мъгла пред тях изплува Истанбул, най-великият град в света. Момичетата гледаха с ококорени очи и отвреме-навреме възклицаваха шумно, омаяни от чудната гледка. За тяхно съжаление, малко преди да влезнат в пристанището, ги отведоха в трюма, където бяха облечени и забулени така, че останаха да се виждат само очите им. После ги завързаха с въже една за друга и ги предупредиха да мълчат и да се движат бързо, без да се озъртат встрани. След като ги свалиха от гемията, Лютви ага и слугите му ги поведоха чевръсто, сякаш караха добитък, по тесните и криви истанбулски улици, които бъкаха от шумна и разнородна тълпа, в която преобладаваха представителите на силния пол. Жени почти не се забелязваха, а ако все пак срещнеха някоя, то тя задължително бе забулена и придружена поне от един мъж. Момичетата бяха отведени в една стара порутена къща, в която прекараха първата си нощ в Истанбул.

Рано на другата сутрин ги заведоха на баня, където яки жени теляци свалиха от изнурените им тела двуседмичната морска мръсотия. После ги намазаха със специални благовонни масла, преоблякоха ги в чисти дрехи и ги закараха на прочутата „Капълъ чаршъ”, която се славеше като най-големия пазар в света. Там върху огромна площ се продаваше всичко, за което можеше да се сети човек. Но на „Капълъ чаршъ” се продаваше и нещо, което малко пазари в света предлагаха – хора. Тук човек можеше да си купи роб от всяка възраст, пол и раса, но преобладаваха младите момчета и най-вече момичета от гръцки, арменски, славянски и кавказки произход. Това, което изтърпяха Надя, Мария и другите момичета не беше много по-различно от преживяното в Кафа, с тая разлика, че тукашните клиенти изглеждаха доста по-изискани и богати. Докъм залез слънце Лютви ага успя да разпродаде на добра цена всички момичета, с изключение на Надя.

– Ах, глупавият аз – вайкаше се старият турчин на някакъв развален славянски диалект. – Защо ми трябваше купува теб? Никой не иска теб взема. Вече готов без пари дава, само отърве от тебе.

– Това е, защото турците не разбират от хубави момичета – отвърна Надя предизвикателно.

– Ти много кльощава. Турчин обича пипне месо. За него хубава жена тази с голям задник и пищни гърди. А ти само кожа и кокали.

Излиянията на Лютви ага бяха прекъснати от появата на една добре облечена кадъна. Лицето й беше плътно забулено и беше трудно да се определи възрастта й, но блестящите й властни очи показваха, че не беше обикновена жена. Придружаваше я един възрастен и невзрачен евнух. Кадъната поздрави сдържано и впери изучаващ поглед в момичето. Лютви ага, с безпогрешната си интуиция на опитен търговец, усети, че тази клиентка не беше случайна. Направи дълбок поклон и с почтителен глас попита:

– Какво може да направи за теб, покорният ти слуга, Лютви ага?

55


– Моята височайша господарка, благородната валиде султан, би искала да подари някоя красива девойка на нашия пресветъл падишах – отвърна превзето невзрачният евнух с високопарен тон.

Тоя нещастник майтап ли си правеше с него? За какъв се мислеше? Лютви ага замалко да се изсмее на глас, но в същия миг случайно срещна погледа на жената и въпреки септемврийската жега, ледени тръпки плъзнаха по кожата му. Осъзна ясно, че насреща му наистина стоеше всемогъщата Кьосем султан. Лютви ага се занимаваше с търговия на роби почти от тридесет години и беше общувал с всякакви високопоставени клиенти: паши, еничарски аги, везири, но валиде султан да му дойде на крака, не му се беше случвало досега. Търговецът на секундата падна на колене и занарежда с разтреперан от вълнение глас:

– За мен е невероятна чест да ти услужа, височайша господарке. Само кажи какво да направя.

Кьосем му кимна леко да се изправи и продължи да се взира съсредоточено в Надя. Разгледа внимателно лицето, косата, ръцете й. Изглеждаше заинтригувана.

– Разсъблечи я малко. Искам да огледам хубаво тялото й – нареди Кьосем султан. Гласът й беше тих, но излъчваше изключителна сила.

Лютви ага се хвърли моментално върху момичето и започна грубо да смъква горните му дрехи. Надя понечи да се възпротиви, но властният поглед на непознатата я беше парализирал. Тя не разбираше какво си говореха търговецът и клиентката, но от държанието на Лютви ага схвана, че непознатата беше някоя много високопоставена жена. Единственото, което можа да направи, бе да се свие и да започне да трепери от страх и унижение.

– По-полека – скастри го строго валиде султан. – Не искам да я нараняваш.Лютви ага започна да сипе извинения с мазен глас, докато продължаваше да

разсъблича момичето. Когато Надя остана само по риза и гащи, Кьосем махна с ръка.

– Достатъчно.След това могъщата валиде султан направи нещо неочаквано. Приближи се

до момичето, прегърна го съчувствено и започна да му говори нещо. Надя не разбра нито дума, но схвана, че непознатата се опитваше да я успокои. Сега, за разлика отпреди малко, гласът й беше мек, а погледът топъл. Междувременно продължи огледа си, опипвайки най-безцеремонно гърдите, дупето и бедрата на момичето. Дори я накара да си отвори устата, за да види зъбите й. Надя се поуспокои малко и престана да трепери, но това оглеждане и опипване, сякаш беше добиче, а не човек, й беше безкрайно неприятно и унизително.

– Това момиче е много слабо – промърмори накрая валиде султан, но си личеше, че беше останала доволна от огледа.

– Това е от дългия път и недохранването – намеси се компетентно Лютви ага. – Една седмица силна храна и ще заглади косъма, освен това...

Кьосем го погледна хладно и търговецът млъкна смутено.– Колко струва момичето? Лютви ага не отговори веднага. Беше чувал легенди за безчетните богатства,

щедростта и благородството на валиде султан, но също така и разказани шепнешком истории за нейната жестокост и отмъстителност. Няколко дълги мига страхът и алчността водиха оспорвана борба в душата му.

56


– Това момиче не е обикновено. Тя не е проста селянка, а незаконна дъщеря на полски благородник – започна Лютви ага с мазен глас.

Валиде султан махна отегчено с ръка, сякаш прогонваше някоя досадна муха. Тази сценка й беше до болка позната. Сякаш присъстваше на нещо вече преживяно, само дето ролите бяха разменени.

– Колко? – повтори с нетърпящ възражение глас, без да откъсва поглед от момичето.

– Двеста златни дуката – промълви накрая търговецът с пресъхнала от напрежение уста.

– Ти луд ли си или се подиграваш с моята благородна господарка? – изкрещя придружителят на Кьосем с писклив от възмущение глас. Докато говореше, от устата му излизаше фонтан от слюнки. – Двеста дуката за тази торба с кокали. Сега ще повикам бостанджиите да ти ударят сто тояги на голо, пък ще видиш ти...

Кьосем вдигна повелително ръка, за да озапти разярения си слуга.– Наглостта ти е безгранична – обърна се с леден глас към търговеца, който

се сви от притеснение и ръцете му започнаха да треперят. Явно беше прекалил. Алчността, благодарение на която толкова години бе трупал богатство, сега щеше да му изяде главата. Лютви ага беше платил общо четиристотин и петдесет златни дуката за всичките двадесет и три робини, които беше докарал от Кафа. Досега от продажбата им беше взел почти двойно, така че можеше да си позволи да продаде Надя и за двадесет дуката. А може би най-добре беше просто да я подари на валиде султан, като по този начин щеше да спечели височайшето й благоразположение. Вместо това, подведен от лакомията си, той си беше навлякъл гнева на най-могъщата жена в Османската империя. – Наистина заслужаваш да повикам бостанджиите да те нашибат.

Лютви ага се сви още повече и вече не само ръцете, но цялото му тяло затрепера и се сгърчи. Опита се да каже нещо, но от пресъхналите му устни излезе само някакво жалко скимтене.

– Но аз не съм някоя проста селянка – продължи след малко Кьосем с ироничен тон, наблюдавайки с извратен интерес агонията на търговеца. – Аз съм валиде султан, а валиде султан не се пазари.

След тези високопарни думи, извади една луксозно ушита кожена кесия и я хвърли в скута на търговеца. Лютви ага не можеше да повярва на този неочакван обрат. За няколко кратки мига беше преминал от ада в рая. С треперещи, но вече не от страх, а от алчност ръце прибра безценната кесия в пазвата си и отново се просна пред валиде султан.

– Никога не ще забравя безграничата ти щедрост, благородна господарке, макар че не я заслужавам – пелтечеше търговецът с треперещ глас. – Сигурен съм, че височайшият ни падишах ще остане доволен от подаръка ти.

Изричайки тези думи, едва ли осъзнаваше, че те щяха да се окажат пророчески. Кьосем и слугата й не му обърнаха повече внимание, отвеждайки слисаното момиче, а търговецът продължаваше да се кланя след тях.

Известно време Надя не можеше да осъзнае какво точно се бе случило. Дори, когато я качиха в луксозната карета на валиде султан и я откараха в двореца, все още не беше напълно наясно, че беше купена от най-могъщата жена в

57


Османската империя. Въпреки че бе предназначена за подарък на падишаха, Надя не беше зачислена веднага в харема на Ибрахим хан. Първите две седмици от живота си в „Топкапъ сарай” прекара в една малка стаичка, която беше част от личните покои на валиде султан. Кьосем бе разбрала, че момичето беше от украински произход и затова определи за нея да се грижи една от личните й слугини, която беше родена и израснала в Русия. Езиците бяха близки и двете се разбираха без никакви трудности. Слугинята се казваше Фатима. От нея Надя разбра коя всъщност бе господарката й. Слугинята й обясни също така, че щеше да бъде подарена на султана и да се присъедини към многобройния му харем. Но за да стане това бе нужна известна подготовка. На първо време валиде султан бе наредила да я поохранят малко. Така че, през първата седмица, единственото задължение на Надя бе да спи и да яде по пет пъти на ден. Макар че в родината си момичето не бе гладувало, тъй като баща й беше кралски служител и получаваше сравнително добра заплата, то беше свикнало на обикновена храна. Докато тук й сервираха такива лакомства, за които никога не беше и подозирала, че изобщо съществуваха. А сладкишите. Сигурно в двореца сервираха над хиляда вида сладки неща, като се започне с баклавички, толумбички, халва, локум, кисело мляко с мед и много други, чиито имена дори не успя да запомни. За плодовете да не говорим. Тук за пръв път опита портокали, грейпфрути, мандарини, киви, ананаси, банани, фурми, смокини, нар, манго и много други екзотични плодове, чиито названия дори и Фатима не знаеше. Първите няколко дни се отдаде на истинска гастрономическа оргия. Тъпчеше се от сутрин до вечер с каквото й попаднеше, най-вече със сладкиши. Но конструкцията й беше такава, че това почти не се отразяваше на фигурата й. Освен това се движеше много. Беше й позволено да се разхожда из просторния парк на двореца, разбира се, придружена от Фатима. Но след няколко дена този начин на живот взе да й омръзва. Беше заситила любопитството си и разнообразните екзотични гозби вече не я впечатляваха. Продължаваше да се храни добре, но лакомията й беше изчезнала. Какво да се прави, по природа не беше чревоугодничка. Все пак успя да качи няколко килогарама и в края на втората седмица вече не приличаше на торба с кокали, както не особено любезно се бе изразил слугата на валиде султан. През тези две седмици Надя почти не виждаше други хора, освен Фатима. Слугинята, макар и доста по-възрастна от нея, бе имала много сходна съдба.

Фатима беше родена и израснала в южните руски степи, които граничеха с Кримското ханство. Преди около тридесет години беше станала жертва на един татарски набег и впоследствие беше попаднала в Истанбул, където я откупи великият везир, за да я подари на султана. Така попадна в харема на Ахмед Първи. Султанът никога не я удостои с вниманието си, но за сметка на това успя да се сближи с любимата му жена. Така стана лична слугиня на Кьосем султан, каквато продължаваше да бъде и днес. От нейните разкази Надя научи доста неща за порядките в харема. Въпреки разликата във възрастта, двете успяха да се сприятелят и Фатима правеше всичко възможно, за да направи рязката смяна в начина на живот на момичето по-поносима.

В градчето, в което беше израснала, хората се къпеха веднъж на две седмици, а през зимата и по-рядко, като стопляха в кофи или легени вода на огнището и след това се поливаха с нея. Затова Надя беше много впечатлена от

58


факта, че в покоите на господарката й имаше баня, която й беше разрешено да ползва всеки ден.

Така минаха две седмици. През това време Кьосем султан не дойде да я види нито веднъж. Фатима й обясни, че била заета с важни държавни дела, тъй като Ибрахим хан бил още твърде неопитен. Надя започна да си мисли, че валиде султан я беше забравила, но това не я притесни кой знае колко, тъй като и без нея си живееше добре, макар и твърде скучно. Само че се лъжеше. Кьосем не я беше забравила и съвсем скоро щеше да се намеси брутално в нейния живот.

59


ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВАСептември 1603 г.

Един слънчев септемврийски ден на 1603 г. жителите на Маниса станаха свидетели на необичайна гледка. По тесните улички на града четири расови арабски жребеца теглеха невиждана дотогава покрита каляска. В нея, придружена от слугите си, пътуваше най-влиятелната жена в Османската империя, майката на падишаха, Сафие султан. Родена на остров Корфу под името София, тя беше имала щастливо и безгрижно детство. По онова време Корфу беше венецианско владение, а баща й беше губернатор на острова. Охолният й живот бе брутално прекъснат, когато при едно пиратско нападение, петнадесетгодишната София бе пленена и закарана на робския пазар в Истанбул. Все пак късметът й беше проработил, защото братовчедка й Нурбану, която беше любимата жена на престолонаследника шехзаде Селим, отнякъде беше получила информация за отвличането на роднината си и беше пратила свои верни хора да я издирят и откупят. Така с протекциите на родственицата си, София се озова в харема на нейния син, шехзаде Мурад, прие Исляма и получи името Сафие. Не след дълго, отново с помощта на вездесъщата Нурбану, Сафие успя да замае главата на сина й и му роди син, когото нарекоха Мехмед.

Вече двадесет години Сафие султан ръководеше с твърда ръка огромната Османска империя. Луксозната покрита каляска й бе личен подарък не от кого да е, а от английската кралица Елизабет Първа, която за съжаеление бе починала тази пролет. С покойната владетелка на Англия я свързваше дългогодишно приятелство, дължащо се на взаимното уважение, което тези две могъщи жени изпитваха една към друга, въпреки че никога не се бяха срещали лично. За сметка на това водеха активна кореспонденция. Отначало обсъждаха предимно държавнически и дипломатически въпроси, разменяха си ценна информация за трети страни и съгласуваха външнополитическите си намерения. Постепенно в писмата, които си разменяха двете владетелки, започнаха да се промъкват и лични мотиви. Неусетно между тях се бе появила взаимна симпатия, която прерасна в здраво приятелство.

При спомена за кралица Елизабет, Сафие въздъхна дълбоко и избърса една сълза. Но сега не беше време да скърби за височайшата си приятелка. Имаше си други грижи и то много сериозни. Мехмед хан беше сериозно болен и Сафие се страхуваше, че ако шехзаде Махмуд наследи престола, амбициозната му майка Фулане хасеки щеше да я изолира от властта. Затова положи изключителни усилия и чрез приближените си придворни успя да внуши на султана, че вторият му син заговорничеше срещу него и се готвеше да го детронира. Мехмед хан не се остави да го убеждават дълго. В началото на юни шехзаде Махмуд бе обвинен в предателство и организиране на заговор срещу султана, след което тихомълком бе екзекутиран и погребан тайно. Така във фаворит за престола се превърна шехзаде Ахмед, който беше назначен за управител на Маниса. Именно при него отиваше валиде султан. Здравословното състояние на Мехмед хан се беше влошило значително през последния месец и смъртта му можеше да настъпи всеки момент. Така че Сафие султан нямаше време за губене.

Ахмед и по-малкият му брат Мустафа бяха останали единствените живи принцове. По онова време шехзадето беше на тринадесет години, но за възрастта

60


си беше изключително добре развит, както физически, така и умствено. Когато султанът го назначи за управител на Маниса, той замина, придружен от майка си Хандан султан. Докато живееха в „Топкапъ сарай”, Сафие султан почти не обръщаше внимание на малкия Ахмед и невзрачната му майка. Така че, когато доложиха на шехзадето, че могъщата му баба беше пристигнала в града и молеше да я приеме, бе едновременно поласкан и озадачен.

– Поканате я незабавно – нареди младият принц, изправяйки се от дивана, където се беше излегнал да си почине след изморителната следобедна езда. Пооправи малко поомачканите си дрехи и се обу. Беше гологлав и по домашен халат, но не искаше да кара баба си да го чака, докато се преоблича. Все пак тя се бе вдигнала чак от Истанбул, за да го посети.

Майка му, хубава, но невзрачна жена малко над трийсете, влетя в приемната зала, изгаряща от любопитство. Да не би падишахът да беше предал Богу дух. Но преди да успее да сподели предположенията си със сина си, въведоха валиде султан. Сафие беше прехвърлила петдесетте, но за възрастта си беше запазила сравнително стройна фигура и гладка кожа. Лицето й беше все още хубаво, въпреки издайническите бръчици около очите и човек можеше само да предполага каква красавица е била на младини. Още с влизането си, Сафие султан се насочи забързано към шехзадето и коленичи пред него, целувайки ръкава на дрехата му. Ахмед беше шокиран от тази неочаквана проява на уважение. Досега, няколкото пъти, когато баба му въобще си беше направила труда да му обърне внимание, държанието й беше съвсем различно. Обикновено го плясваше по дупето и му се караше за някоя лудория, а в редките случаи, когато беше по-благоразположена към него, го щипваше по бузата или погалваше по главата, учудвайки се колко бил пораснал. Хандан султан му правеше някакви неразбираеми знаци, кимайки към свекърва си и накрая Ахмед осъзна, че баба му все още беше на колене, а той не й бе дал разрешение да се изправи.

– Но, бабо, какво ти става? Моля те стани – помоли я момчето, мъчейки да си спомни какво трябваше да направи в такива случаи. Навремето неговия пра-прадядо султан Сюлейман беше сътворил безброй закони и правила за всички дейности в обширната империя, включително и подробен правилник, касаещ дворцовия протокол, който даваше най-точни указания за йерархичните взаимоотношения в държавата. Въпреки че това беше един от основните предмети, които шехзадетата бяха длъжни да изучават, Ахмед никога не си беше давал зор в тази област, най-малкото, защото доскоро шансовете му да стане падишах бяха нищожни.

Сафие се изправи полека, държейки се с една ръка за кръста, а с другата прегърна внука си.

– Скъпият ми Ахмед, ако знаеш колко много се радвам, че си жив и здрав – започна валиде султан с приповдигнат тон. – Само като си помисля какво можеше да се случи с тебе, ако Махмуд беше седнал на трона.

По принцип наследяването на престола в Османската империя ставаше по линията баща – син, но нямаше изрично правило това да бъде най-възрастният от синовете, а се смяташе, че падишах трябваше да стане най-пригоденият за това. Обикновено султаните назначаваха поотрасналите си синове за управители на санджаци в Анадола. Неофициално се смяташе, че назначеният за управител на

61


Маниса беше негласният фаворит за трона. Въпреки това, когато падишахът умреше, жизнено важно беше кой от синовете му пръв щеше да се добере до Истанбул и щеше да се провъзгласи за султан. За това от особено значение беше кой пръв щеше да научи за смъртта на владетеля. В повечето случаи братята на провъзгласилия се за султан наследник не се примиряваха с това и започваха кървави братоубийствени войни, които обикновено завършваха, когато всички претенденти за престола, с изключение на победителя, биваха убити. Едва тогава обстановката в империята се успокояваше. Султан Мехмед Втори бе решил да предприеме мерки, за да сложи край на безредиците и анархията, съпровождащи наследяването на престола. За тази цел той бе формулирал така наречения „Закон за братоубийството”, който гласеше следното: „Който и от синовете ми да наследи султанския трон, уместно е да убие своите братя, за да осигури спокойствие в държавата.” Оттогава „Законът за братоубийството” се изпълняваше стриктно от османските владетели, като напоследък прилагането му бе придобило чудовищни размери, които потресоха не само османското, но и европейското общество. При възкачването си на престола дядото на шехзаде Ахмед, султан Мурад Трети, заповяда да убият петимата му по-малки братя. Невръстните момчета бяха удушени с копринени шнурове, тъй като османските закони забраняваха да се пролива кръвта на членовете на султанското семейство. Най-малкият от шехзадетата беше все още кърмаче и екзекуторите го откъснаха насила от гръдта на майка му, която не можа да преживее този ужас, загуби разсъдъка си и се самоуби. На следващия ден в джамията „Ая София”, заедно с неговия баща бяха погребани и братята на новия султан. Още по-потресаващо беше възкачването на трона на следващия султан, Мехмед Трети, баща на шехзаде Ахмед. След като погреба родителя си, новият султан нареди да доведат деветнайсетте му по-малки братя. Уплашените до смърт деца целунаха ръката на своя батко, който ги успокои, че ги беше повикал да им бъде направен сюнет, както повеляваше османската традиция. Момчетата наистина бяха обрязани, но вместо да бъдат оставени на спокойствие да се възстановят от мъчителния ритуал, бяха удушени едно подир друго от немите роби. На другия ден телата на невръстните шехзадета, поставени в маломерни кипарисови ковчежчета, бяха наредени до гроба на баща им в джамията „Ая София”. Но това не беше всичко. Покойният падишах Мурад Трети беше оставил няколко бременни жени, две от които родиха мъжки рожби няколко месеца след неговата смърт. По заповед на султана, новородените бяха удавени в бебешките им корита, а майките им хвърлени с камъни на шията в мътните води на Златния рог. Всичко това дойде малко в повече, дори и на претръпналото за всякакви жестокости население на османската столица. Така че думите на Сафие бяха пределно ясни. Ако шехзаде Махмуд беше заел престола, животът на по-малкия му брат Ахмед нямаше да струва и пукнат грош.

– Имаш късмет, че ти си любимият внук на баба си и тя много те обича – продължи да нарежда Сафие с престорено вълнение, като дори успя да пусне една сълза, която избърса демонстративно с носната си кърпичка. – Не бих могла да преживея да те удушат безжалостно с копринен шнур.

– Бабо, моля те, успокой се – промълви Ахмед с пресъхнало гърло. Самият той обаче имаше нужда от успокоение. Представи си съвсем ясно как немите роби нахлуваха в стаята му и се навеждаха над леглото му със зловещи усмивки на

62


черните си лица, стискайки смъртоносните въжета в мускулестите си ръце. – Всичко е наред.

– О, да – съгласи се бързо Сафие с тъжен глас. – Но в стремежа си да спася живота на любимия ми внук, аз извърших смъртен грях. Използвах цялото си влияние, за да убедя падишаха да екзекутира шехзаде Махмуд, в чиито жили също тече мойта кръв.

Ахмед беше подочул някои работи и знаеше, че донякъде баба му беше права. Никой не се съмняваше, че тя имаше пръст в убийството на шехзаде Махмуд, но какви бяха мотивите й за това, беше загадка. Макар и само на тринайсет години, Ахмед не беше толкова наивен, за да мисли, че баба му се бе ръководила единствено от любовта си към него. Но младият принц си даваше сметка, че засега беше по-добре да не дава израз на подозренията си и да не дразни могъщата валиде султан.

– Благодаря ти, бабо – отвърна шехзаде Ахмед признателно. – Сигурен съм, че Аллах ще ти прости греха, щом си го направила от любов.

Хандан султан, на която този театър започна да дотяга, реши че беше време да се намеси в разговора. Не й харесваше, че Сафие се обръщаше само към сина й, а нея я игнорираше и не й обръщаша никакво внимание. Трябваше да й покаже ясно, че и тя беше тука и присъстваше на разговора.

– Как е със здравето нашият падишах? – попита Хандан султан с привидно незаинтересован глас.

Сафие като че ли се стресна от неочакваната намеса на снаха си, чието присъствие явно беше забравила.

– За съжаление напоследък нашият господар не се чувства много добре – отвърна тя след кратка пауза, придавайки си загрижен вид. – Но аз съм сигурна, че с Божията помощ той скоро ще се възстанови.

Разбира се, Сафие султан не можеше да си позволи да каже, че Мехмед хан беше на смъртен одър, но всеки запознат в детайли с дворцовата етикеция, можеше да заключи от думите и най-вече от тона й, че краят на падишаха наближаваше.

– Всеки ден ще се молим горещо за неговото оздравяване – увери я Хандан лицемерно. Всъщност нямаше търпение падишахът да предаде Богу дух. Така синът й щеше да заеме опразнения османски престол, а тя щеше да стане валиде султан.

– Но, ако все пак всемогъщият Аллах реши да го прибере при себе си – продължи внимателно Сафие, гледайки втренчено внука си, – искам да те уверя, че ще имаш цялата ми подкрепа при наследяването на престола и управлението на страната.

Шехзаде Ахмед едва сдържа усмивката си. Най-после баба му бе изплюла камъчето. Валиде султан бе дошла да му се подмазва, защото съвсем скоро внук й щеше да стане законен владетел на Османската империя. Със самочувствието и арогантността на младостта си, шехзаде Ахмед бе убеден, че нямаше нужда от подкрепата на изкуфялата си баба. Все пак благоразумно реши, че все още не бе дошъл моментът да й го заяви открито.

– Благодаря ти, бабо, високо ценя подкрепата ти – отвърна момчето, мъчейки се да придаде смиреност на гласа си. – Никога не ще забравя това.

63


С това съществената част на разговора приключи. Сафие плесна с ръце и в залата влезнаха двама от слугите й, отрупани с многобройни дарове за скъпия й внук. Хандан султан дискретно се поинтересува колко време смяташе да остане при тях височайшата гостенка. Сафие отвърна небрежно, че не би искала да ги притеснява за дълго. Снаха й енергично се възпротиви и заяви, че за тях беше чест да им гостува. Валиде султан призна, че имаше нужда от по-дълга почивка и в такъв случай, щеше да се възползва от тяхната щедрост и гостоприемство. От всичко това стана ясно, че Сафие смяташе да остане близо до внука си до настъпването на решителния момент, стремейки се по този начин да го държи под контрол. Всички вкупом се надяваха този момент да настъпи по-скоро.

64


ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВАЕсента на 1603 г.

Един слънчев октомврийски ден Айше се прибираше с две торби продукти, които бе купила от пазара по заръка на господарката си. Едната торба бе пълна с сочни еснни плодове, а другата със свежи зеленчуци. Тази сутрин Айше беше в добро настроение. Беше спазарила изгодно всички покупки. Само като я видеха, продавачите на пазара се захласваха по красотата й и веднага й правеха отбивки от цените, недостижими за други клиенти. Че кой можеше да устои на тези големи бадемови очи, на тези сочни червени устни, на този царствен гръцки нос? Айше вече беше разбрала, че красотата й беше качество, с което успешно можеше да манипулира мъжете. И тя се възползваше максимално от него. Усмихваше се чаровно, кокетничеше непринудено и караше мъжете да губят ума си по нея. Но вътрешно си оставаше студена и недостъпна. Защо никой мъж след отец Джакомо не можеше да накара сърцето й да потръпне?

Унесена в мисли, не забеляза как насреща й изскочи някаква странна покрита карета. Кочияшът й крещеше нещо ядосано, но тя не го чуваше и за да не я сгазят конете, той бе принуден да дръпне рязко юздите и да спре каляската. Чак сега Айше забеляза опасността и се дръпна бързо настрани.

– Не виждаш ли къде ходиш, глупачке? – скастри я ядосано кочияшът и понечи да я шибне с камшика. – Знаеш ли чия е тази каляска?

Айше се сви уплашено, очаквайки неизбежния удар.– Спри, Четин – чу се един не много висок, но властен глас и ръката на

кочияша увисна във въздуха. – Кой те е учил да удряш беззащитни момичета?Прозорчето на каретата се бе отворило и там се подаде главата на една все

още запазена жена, която някога е била много красива. Айше извърна изпълнен с благодарност поглед към спасителката си.

– На колене пред височайшата господарка – намеси се отново кочияшът, все още ядосан, че не му позволиха да накаже нахалницата, заради която бе принуден да спре каретата.

– Четин, млъкни най-после – скара му се жената строго и кочияшът се сви засрамено, мърморейки под носа си някакво извинение. След това гласът на непознатата изведнъж омекна и стана мил. – Не се страхувай, мойто момиче, приближи се да те видя по-добре.

Айше пусна торбите на земята и понечи да коленичи, но с властен жест жената я спря и протегна през прозореца изящната си ръка, с добре поддържани и боядисани с къна нокти. Момичето се приближи нерешително и долепи устни до ръкава на непознатата.

– Как се казваш, мойто момиче? – попита жената с благ глас, разглеждайки я съсредоточено.

– Айше, господарке.– Откъде си, кои са родителите ти?– Родена съм на остров Тинос, а родителите ми са мъртви – отвърна

момичето и сведе поглед.– Ох, горкото сираче – промълви състрадателно жената.– Сега съм робиня на Ширин ханъм. Тя е много добра и се грижи за мен.

65


– Радвам се, че си в добри ръце, малка красавице – усмихна се непознатата. – Аллах да ти дава здраве.

– Благодаря, господарке.Жената я изгледа с изпиващ поглед, след това с усилие на волята откъсна

очи от нея, помаха с ръка и затвори прозорчето. Кочияшът шибна силно красивите арабски жребци, странната карета подскочи рязко и след миг изчезна зад близкия ъгъл. Айше грабна оставените на земята торби и забърза към дома на Ширин. До вечерта вече беше забравила за необичайната среща със странната непозната.

На другия ден един надут слуга потропа на вратата на вдовицата и заяви, че носеше съобщение от височайшата си господарка. Сафие султан канеше на обяд утре в петък уважаемата Ширин ханъм и нейната робиня Айше, за чийто ангелски глас и музикални умения била слушала много. Вдовицата беше чула, че валиде султан бе пристигнала в Маниса и бе отседнала при шехзаде Ахмед, но нямаше ни най-малка представа защо й оказваше такава чест. Вярно, покойният й съпруг беше кадия на града и името му се ползваше с голямо уважение, но той беше починал отдавна. Още повече я същиса фактът, че Сафие султан я канеше заедно с Айше, на чието присъствие, според думите на пратеника, господарката му държала изрично. Откъде валиде султан можеше да познава поименно една робиня, пък била тя и надарена с музикални способности? И защо държеше на нейното присъствие? Само, за да й попее и посвири ли? Неясни съмнения започнаха да глождят ума й. Ширин разпита Айше дали познава Сафие султан. Момичето поклати глава, но след това изведнъж се сети за срещата със странната непозната и сподели преживяното с господарката си. Разказът й засили още повече притесненията на вдовицата.

Така в петък след обедната молитва, Ширин и Айше се явиха в резиденцията на престолонаследника. Гавазинът на портата беше предупреден за посещението им и веднага повика един слуга, който ги отведе при валиде султан. Сафие ги посрещна в приемната зала, седнала на висок дървен стол, обкован със злато. Вдовицата и момичето се проснаха на земята, но домакинята им направи знак да се изправят.

– Коя си ти, жено? – обърна се Сафие към вдовицата.– Аз съм Ширин ханъм, господарке. А това момиче е моята робиня Айше,

която съм отгледала като свое дете. Тя дори носи името на покойната ми дъщеря, която почина при раждане.

– А къде е съпругът ти? – попита строго валиде султан, макар да знаеше много добре, че жената бе вдовица.

– Съпругът ми, уважаваният кадия на града, мир на праха му, почина преди повече от три години.

Сафие кимна състрадателно с глава и се обърна към Айше.– Е, добра ми девойко, чух, че имаш ангелски глас. Ще изпееш ли някоя

песен за разтуха на душата на една възрастна жена.– Разбира се, господарке – отвърна с треперещ от вълнение глас.Айше не бе имала много време да се подготви за посещението при валиде

султан, защото височайшата покана бе получена едва предишния ден. Момичето не мигна цяла нощ от притеснение да не се изложи. Правеше опити да се съсредоточи и да съчини нещо, с което да впечатли майката на султана, но вълнението й

66


спъваше творческия процес. Все пак, когато слънцето се показа от изток, беше готова с една прочувствена балада за случая. Опря нежно саза под брадичката си, настрои внимателно струните, прокашля се леко, за да изчисти гърлото си и запя. Гласът й наистина бе ангелски, а ръцете й караха музикалния инструмент да издава божествени звуци. В баладата се разказваше за трудния живот на една валиде султан, чийто син бе повален от коварна болест и на нейните крехки плещи бе легнало управлението на могъщата империя. Заобиколена от лицемерни съветници и чиновници-подмазвачи, гордата жена не правеше никакви компромиси, но това я обричаше на самота. Лирическата героиня споделяше с горест, че бе готова да отстъпи половината от владенията си в замяна на един-единствен истински приятел, който да бъде неотлъчно до нея и да споделя радостите и мъките на напрегнатия й живот. Нима един близък човек можеше да струва колкото половин империя, питаха я приближените й с недоумение, а тя им отговаряша тъжно, че един истински приятел беше по-ценен от всички царства на земята.

Сафие слушаше потресена вълшебното изпълнение на тази невероятна девойка. Баладата безспорно бе създадена за нея. Вече повече от две години след като обезумялата тълпа се бе зверски саморазправила с нейната любима приятелка, валиде султан бе преследвана от ужасяваща самота, която никой не можеше да запълни. Въпросът беше как тази робиня беше отгатнала най-съкровените й душевни терзания. Дали това беше просто интуиция или Аллах й бе подсказал верните думи? Нямаше съмнение обаче, че тази девойка беше не само изключително красива, но притежаваше и невероятна дарба. Когато Айше завърши блудкавото си изпълнение и се поклони до земята, стискайки саза в нежните си ръце, в очите на валиде султан се бяха появили издайнически сълзи.

– Това беше най-прекрасната песен, която някога съм чувала – промълви Сафие султан развълнувано. След това се обърна към Ширин. – Останете да обядвате с мене.

Това не беше покана, а заповед, при която вдовицата падна на колене и започна да реди несвързани благодарности.

По време на обяда Айше изпя още няколко песни, само че по-весели и жизнерадостни. Пиха превъзходно венецианско вино и ядоха такива гозби, за които младата робиня не беше чувала, камо ли опитвала. Ширин не хапна почти нищо, защото лоши предчувствия измъчваха душата й. Когато към края на обяда поднесоха сладко турско кафе, Сафие султан я погледна изпитателно и зададе въпроса, от който тя толкова много се страхуваше.

– Кажи ми, добра жено, колко пари заплати за тази робиня?– Деветдесет златни дуката, господарке – отвърна Ширин ханъм с

пресекващ от отчаяние глас. – Но за мен тя отдавна не е робиня. Тя ми е повече от дъщеря.

– Повече от дъщеря? – Сафие я погледна лукаво. Вече беше чула мълвата, че младата робиня бе любовница на вдовицата. – Какво значи това?

Ширин се изчерви обилно, засрамена от зле прикрития намек.– Исках да кажа, господарке, че вече загубих една дъщеря и не бих понесла

да загубя и втора – отвърна с треперещ глас.– О, не се безпокой. Няма да я загубиш, но мисля че тя ще може да се

развива много по-успешно, ако бъде под мое покровителство.

67


Ширин се хвърли в краката на Сафие султан.– Моля те, господарке, не отнемай последната утеха на една нещастна

вдовица! – захлипа тя. – Не ме обричай на самотни старини!– Стани, жено! – нареди Сафие с властен глас. – С парите, които ще ти

заплатя за тази даровита девойка, ще можеш да си купиш друга утеха, а ще останат и достатъчно, за да живееш в охолство до края на дните си. Давам ти хиляда златни дуката за твоята робиня.

Ширин продължаваше да хлипа, макар да разбираше отлично, че не можеше да се противопостави на желанието на Сафие да й отнеме Айше. Освен това, въпреки че не беше кой знае колко сребролюбива, съзнаваше, че сумата, с която я обезщетяваше валиде султан, не беше никак за пренебрегване.

– Нека бъде твоята воля, господарке – промълви тя през сълзи. – Ще се моля всеки ден на Аллах за щастието на Айше.

С това формално съгласие на Ширин, сделката бе приключена. От този миг Айше ставаше собственост на майката на султана на Османската империя. Сбогуването на вдовицата с бившата й робиня беше сърцераздирателно и дори Сафие беше трогната. Айше също се просълзи при раздялата. Макар вътрешно да се радваше, че се беше отървала от тормоза на развратната вдовица, не можеше да не изпита съжаление към тази сломена от скръб жена. Ширин напусна разплакана сарая и Айше не я видя никога повече.

Така момичето заживя в дома на валиде султан. Ако в началото си беше правила някакви илюзии, че Сафие я беше харесала, заради музикалните й умения, съвсем скоро трябваше да се прости с тях. Разбира се, отвреме-навреме новата й господарка я караше да й посвири и попее, но не това беше основното. Още на втората седмица валиде султан я прелъсти нежно, но с нетърпяща отказ властност. Айше не си и помисли да се съпротивлява, тъй като вече се беше примирила със съдбата си да бъде любовница на възрастни жени. Пък и мъжете без това не я привличаха. Освен това беше къде по-добре да бъде държанка на валиде султан, отколкото на някаква неизвестна вдовица от Маниса, разсъждаваше шестнайсетгодишното момиче с необичайна за възрастта си циничност.

Тази година ноември се случи доста влажен и дъждовен и Айше беше принудена да прекарва по-голямата част от времето в двореца. Макар че официално беше робиня, тя беше освободена от всякакви досадни домакински задължения. Единственият й ангажимент беше да задоволява страстта на валиде султан и да я развлича с песни и свирня, когато й беше скучно. Въпреки че беше отвратена от похотливата й развратеност, Айше си даваше сметка, че новата й господарка беше изключителна жена. Валиде султан говореше свободно гръцки, италиански и турски, притежаваше завидна обща култура, познаваше подробно историята не само на Османската империя, но и на света. Айше, която също беше начетена и имаше самочувствието на доста знаеща, чак сега разбра колко много имаше да учи още. И се възползва по най-добрия начин, предразполагайки Сафие да споделя безценните си знания с нея. По стечение на обстоятелствата, валиде султан временно се бе оказала встрани от държавното управление. Бе пристигнала в Маниса, за да се опита да спечели благоразположението на бъдещия падишах, но шехзадето ловко я отбягваше и тя по неволя разполагаше с много свободно време. По-голямата част от него, прекарваше с новата си любимка. До такава степен бе

68


обсебена от чара на Айше, че споделяше с нея и най-съкровените си тайни. Момичето скришом си мечтаеше един ден и тя да стане валиде султан, затова особено се интересуваше от безценния управленски опит, който господарката й бе натрупала през последните двайсет години, когато на практика бе дърпала конците в Османската империя.

Към края на месеца облаците се разкъсаха и есенното слънце постепенно си проби път. Айше се възползва от хубавото време и започна да излиза на чист въздух в просторния парк на двореца. Господарката й имаше проблеми с краката и не беше в състояние да ходи пеш продължително време, затова не я придружаваше в дългите й разходки. Един ден, докато се любуваше на закъснялото циганско лято, Айше неочаквано се озова срещу едно слабичко момче на не повече от тринайсет-четиринайсет години, което я гледаше ококорено с отворена уста. Момчето носеше обшит със злато кафтан, краката му бяха обути в скъпи кожени ботуши, а на главата си носеше красив червен фес, около който бе намотана обсипана със скъпоценни камъни чалма. На безименния пръст на дясната му ръка блестеше масивен златен пръстен, украсен с огромен рубин. На Айше не й беше нужно много време, за да осъзнае, че пред нея стоеше престолонаследникът на Османската империя. Момичето се усмихна чаровно, приведе скромно очи и направи дълбок поклон. Шехзаде Ахмед кимна леко, извърна засрамено поглед и отмина забързано. След тази среща Айше бе в приповдигнато настроение през целия ден. Щастливата усмивка не слизаше от лицето й. Бъдещият султан на Османската империя беше онемял пред красотата й. Въображението на момичето рисуваше невероятни картини, в които се виждаше като съпруга на падишаха и седеше на златен трон до него. Приповдигнатото й настроение бе забелязано от господарката й, която учудено я попита какво се беше случило? Айше отвърна усмихнато, че просто се радвала на слънцето и хубавото време. Когото по-късно вечерта си легнаха, момичето затвори очи и си представи, че до нея беше не възрастната валиде султан, а младият принц, когото бе срещнала в парка. За пръв път през живота си получи такъв мощен оргазъм, че чак Сафие султан я изгледа невярващо.

След тази случка, Айше прекарваше всеки миг, който можеше да открадне от господарката си, в разходки из парка, с тайната надежда отново да срещне шехзадето. Нищо не можеше да я спре. Дори, когато задуха леден зимен вятър и отново заръмя студен дъжд, продължаваше да кръстосва алеите, озъртайки се за престолонаследника. Успя да го види още два-три пъти, но винаги, когато се засичаха, шехзадето кимваше леко и извръщаше срамежливо очи. Нито веднъж не посмя да я заговори, въпреки окуражаващите знаци, които му даваше. Постепенно въодушевлението й започна да преминава в отчаяние. Нерешителността на малкия принц я вбесяваше. Дори обмисляше варианта да го заговори първа, но това щеше да бъде тежко нарушение на дворцовия етикет и се страхуваше да не го отблъсне завинаги. Чудеше се дали да не му изпрати любовни стихове, посветени на него, но така и не събра смелост за това. Докато по цял ден човъркаше ума си, за да открие начин, по който да привлече вниманието на шехзадето, времето си минаваше. Един мрачен ден в средата на декември, докато се разхождаше умислена в парка, чу една от слугините на валиде султан да я вика задъхано. Господарката й заръчала незабавно да се яви при нея. Уплашена, Айше се втурна към покоите й. Сафие й

69


съобщи накратко, че трябваше да заминат незабавно за Истанбул и я прати да се подготви за пътуването.

Тръгнаха същия ден по обяд. Късно през нощта стигнаха Балъкесир и отседнаха за няколко часа в сарая на санджак бея. Призори отново бяха на път. Жилавите арабски жребци препускаха вихрено цял ден, теглейки неуморно покритата карета. За пръв път Айше предприемаше такова дълго пътуване и гледаше с интерес през прозорчето непрекъснато променящия се зимен пейзаж. През по-голямата част от времето Сафие мълчеше и нервно прехвърляше зърната на скъпата си броеница. Момичето не посмя да я попита за причината на тяхното внезапно отпътуване, което я отдалечаваше от мечтата й да се сближи с шехзадето. Тя нямаше как да знае, че само няколко часа след тях, Ахмед, майка му и свитата им, също бяха тръгнали към Истанбул. Затова Айше бе обзета от тъга, предизвикана от неочакваната раздяла. Привечер достигнаха стените на Бурса и спряха да пренощуват в един кервансарай. Още преди разсъмване, Айше бе грубо събудена от една слугиня и пътуването им продължи. Късно вечерта достигнаха брега на Мраморно море. Качиха се на една гемия и се прехвърлиха на отсрещния бряг на Босфора. След това минаха през една строго охранявана врата в крепостната стена и се озоваха в двора на двореца. Сафие размени шепнешком няколко думи с началника на стражите. Чак когато се настаниха в покоите й, валиде султан прошепна в ухото на Айше.

– Слава на Аллах, още е жив.– Кой? – погледна я недоумяващо момичето.– Падишахът е получил удар преди седмица. Почти не се надявах да го

сварим жив – отвърна валиде султан притеснено. – Моли се горещо на Аллах. Следващите няколко дни ще са решаващи за бъдещето ни.

70


ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА1603 – 1604 г.

Сафие така и не успя да види сина си жив. Няколко часа след пристигането им в „Топкапъ сарай”, призори на 20-ти декември 1603 г., султан Мехмед Трети предаде Богу дух. По обяд същия ден в столицата се появи и престолонаследникът шехзаде Ахмед, придружен от майка си Хандан султан. Двамата проведоха няколко разговора с великия везир, бюлюкбашията на спахийската конна гвардия, шейхюлисляма и други важни чиновници. Най-важната среща обаче беше с еничарските аги, които бяха щедро възнаградени от шехзадето и получиха обещания за повишения в службата. В замяна на това те поеха ангажимент да бъдат лоялни на новия султан и да потушат в зародиш евентуални бунтове срещу възкачването му на престола. На другия ден покойният падишах бе погребан тържествено в двора на джамията „Ая София”, след което се състоя церемонията по опоясяването на ятагана на основателя на династията Осман Гази. Въпреки младостта и неукрепналата си физика, шехзадето отказа помощта на шейхюлисляма и сам извърши този свещен ритуал. На излизане от джамията „Еюп” Ахмед беше приветстван от възторжена тълпа, на която високомерно подхвърляше сребърни акчета. Плътно до него крачеше майка му, гордо вирнала глава. Без никакво колебание младият принц се качи на трона и стана султан Ахмед Първи.

Сафие задейства всички възможни връзки, за да остане в „Топкапъ сарай” и да запази поне част от управленските си позиции. Обаче новият падишах, подстрекаван от майка си, която вече официално бе станала валиде султан, бе непоколебим в позицията си по отношение на властната си баба. Сафие трябваше да спази традицията и да се оттегли на заслужена почивка в „Ески сарай”. Молбите й за лична среща с младия султан не бяха удовлетворени. Оправдавайки се с голяма заетост, Ахмед хан отказа да я приеме. Така Сафие, Айше и още неколцина от най-верните й слуги се настаниха в „Ески сарай”. Същата участ сполетя сестрите, жените и въобще целия харем на покойния владетел.

Когато през 1453 г. Мехмед Втори Завоевателя превзел Константинопол, наредил да се започне строеж на султански дворец на мястото на днешния Истанбулски университет, а междувременно продължил да си живее в Одрин. Изглежда обаче, поради някаква причина, падишахът не харесал този дворец и през 1459 г. наредил да се издигне нов, който впоследствие щели да нарекат „Топкапъ”. Така първият дворец получил името „Ески сарай”. Отначало там се помещавал султанския харем, но впоследствие и той бил преместен в новия дворец. Постепенно предназначението на „Ески сарай” се променило и той станал убежище на майките, сестрите, жените, дъщерите и наложниците на починалите или свалени от престола султани, където, забравени от всички, отдадени на спомени, те изживявали самотно и в тъга отредените им от Аллах дни.

Именно в това мрачно място попаднаха Айше и господарката й. Сафие беше волева и властна личност и не се предаде лесно. Непрекъснато търсеше връзки, пишеше писма на влиятелни везири, еничарски аги и спахийски командири, в които ги молеше за съдействието им да бъде върната в „Топкапъ сарай”. Уверяваше ги, че новият султан беше все още млад и необигран в управлението на

71


страната и имаше нужда от нейния опит и напътствия, за да се справи с тежките предизвикателства на властта. За съжаление, всички онези, които довчера й се кланяха и целуваха благовейно ръката й, днес се правеха, че никога не бяха я познавали. Въпреки това Сафие не се отчайваше и продължаваше с безплодните си усилия да си възвърне властта и влиянието.

Междувременно положението на Айше се беше променило. Сега тя беше не само любовница на господарката си, но и неин доверен човек, с когото тя споделяше най-съкровените си тайни. Момичето слушаше захласнато невероятните истории за порядките в султанския харем, за царуващите там любов и омраза, за странните сексуални вкусове и прищевки на османските владетели, за зловещите интриги в двореца и за задкулисните манипулации на наглед безправните наложници.

– Моята височайша братовчедка Нурбану султан, която впоследствие ми стана и свекърва, беше изключително властна жена – разказваше Сафие със зареян в далечината поглед. Там някъде между Златния рог, Босфора и Мраморно море се намираше бленувания „Топкапъ сарай”. Седяха в една занемарена беседка в парка на „Ески сарай” и се радваха на един от първите пролетни дни. Мартенското слънце припичаше приятно и сгряваше костите на отдадената на спомени възрастна жена. – В същото време беше изключително потайна и хитра. Когато мъжът й Селим Втори се възкачи на престола, тя бе обзета от истинска треска за власт. Новият султан, за разлика от великия си баща Сюлейман Кануни, беше слабохарактерен и безволев човек, отдаден на единствената си страст – алкохола. Нурбану го въртеше на малкия си пръст. Майката на Селим хан, известната Хюррем султан, беше починала години преди синът й да стане падишах. Така че, свекърва ми нямаше съперник в харема. Но тя не се задоволяваше само с харема. Искаше да управлява цялата империя. Самият Селим хан не се задържа дълго на престола. Алкохолът го уби.

– Но нали Коранът забранява употребата на алкохол? – попита Айше учудено. Самата тя беше станала свидетел как тази забрана се нарушаваше и от бившата и от настоящата й господарка, но султан-пияница й се струваше прекалено.

– Падишахът е наместникът на Пророка на земята, така че за него забраните не важат – усмихна се Сафие снизходително. – Бедна ти е фантазията на какво са способни султаните.

Айше я гледаше с ококорени очи.– Когато мъжът ми Мурад Трети, мир на праха му, се качи на престола,

Нурбану стана валиде султан и продължи да се стреми към цялата власт – продължи Сафие разказа си със сериозен тон. – За съжаление, Мурад хан също се оказа слаб и некадърен владетел. Той с удоволствие предостави управлението на страната в ръцете на властната си майка. Единственият сериозен конкурент на Нурбану в упражняването на властта оставаше великият везир Мехмед Соколлу паша. Този невероятен мъж бил по произход сръбски християнин, който още като дете бил отнет от родителите си, съгласно закона „девширме”. Тъй като бил будно и интелигентно момче, попаднал в прочутия Ендерун

– Какъв е този Ендерун? – прекъсна я Айше.

72


– Това е дворцовото училище в „Топкапъ сарай” Там се учат шехзадетата, синовете на везирите, но също така и най-талантливите момчета измежду робите. В Ендеруна бъдещият велик везир приел исляма и името Мехмед. Старанието и успехите в обучението му били забелязани от най-високо място, така че след завършване на учебния курс, бил назначен за гардеробиер на султан Сюлейман. Направил шеметна кариера и достигнал до най-високия пост в Османската империя. Бил велик везир при властването на трима султани, а опитът и уменията му в управлението на страната се признавали и от най-върлите му врагове. Но височайшата ми братовчедка и свекърва не се поколеба да го отстрани. След поредното заседание на Дивана, един разгневен спахия наръгал смъртоносно стария паша.

– Че какво общо има с това Нурбану султан? – попита наивно Айше.– На пръв поглед нищо. По време на разследването станало ясно, че преди

време великият везир бил отнел земята на убиеца си, така че постъпката му била приета като съвсем естествен акт на отмъщение. Само че никой не си дал сметка за манипулациите на свекърва ми. Тя лично беше накарала великия везир да конфискува земята на спахията, а след това беше подстрекавала потърпевшия да си отмъсти, обещавайки му подкрепа и закрила.

– Но това е много подло и нечестно – възмути се Айше искрено.– В политиката „подлост” и „честност” са нищо незначещи думи – усмихна

се Сафие снизходително. – Единствено от значение е да се докопаш до властта с всички възможни средства. Веднъж постигнеш ли го, вече можеш да си позволиш, отвреме-навреме да бъдеш честен, благороден и състрадателен.

– Какво стана със спахията, който наръгал великият везир? – полюбопитства Айше, объркана от абстрактните разсъждения на господарката си. – Той не каза ли истината?

– Нямаше нито време, нито възможност – ухили се зловещо Сафие. – Султанът, подстрекаван от майка си, нареди на палачите си незабавно да екзекутират нещастния човек, отказвайки дори да го изслуша. Мъжът ми много обичаше и уважаваше стария и мъдър велик везир, тъй като го отменяше в управлението на държавата, затова не можеше да прости на убиеца му. Това, разбира се, беше предвидено от хитрата ми свекърва. Както и да е, след смъртта на Мехмед Соколлу паша, Нурбану постепенно съсредоточи цялата власт в ръцете си. За велики везири бяха назначавани глупави и неопитни хора, които не се задържаха дълго на поста си и бяха маши в ръцете й. Тогава могъщата ми свекърва си науми, че аз съм се опитвала да накарам мъжа ми да ограничи властническите й амбиции. Така започна да плете интриги между султана и мен. Мурад хан беше слабохарактерен и невзрачен човек, но до този момент, единствената жена в живота му бях аз. Той искрено ме обичаше и уважаваше в продължение на почти петнайсет години. Въобще не поглеждаше към другите жени в харема си. Единствено с мен споделяше височайшето си легло.

– Ти си била истинска щастливка – каза Айше с лека завист в гласа.– Между нас казано, като мъж Мурад хан беше пълна скръб – усмихна се

Сафие ехидно. – Но това нямаше кой знае какво значение, докато ми беше верен. Обаче, хитрата ми свекърва започна да му подарява пищни млади робини от всички краища на света. Отначало султанът ги отхвърляше с презрение, но постепенно

73


започна да се изкушава от свежата плът. За съжаление по това време аз вече бях прехвърлила трийсете и не можех да се меря по хубост с два пъти по-млади от мене момичета. Постепенно свитият и срамежлив Мурад хан се превърна в сексуален маниак, който бързаше да навакса дългогодишното си въздържание. По цял ден и нощ, като разгонен нерез, преследваше наложниците от харема, а и не само тях. Отдаден на непрекъснати сексуални оргии, той окончателно се отказа от изпълнението на държавническите си задължения. Така че, когато няколко години по-късно, една студена декемврийска утрин, Нурбану султан беше намерена удушена в собствената си постеля, аз нямах никакъв друг избор, освен да поема управлението на страната в свои ръце.

– Удушена в собствената си постеля? – повтори Айше невярващо. – Кой е извършил това ужасно нещо?

– Така и не се разбра – усмихна се Сафие загадъчно. – В стремежа си да съсредоточи цялата власт в себе си, Нурбану си беше създала много врагове.

– А султанът не се ли стресна след смъртта й? Не се ли почувства длъжен да се заеме с държавните дела или поне да се опита да открие убийците на майка си?

– Султанът ли? – отвърна Сафие с неприкрито презрение. – По това време падишахът на могъщата Османска империя се интересуваше единствено от харема си. Знаеш ли, че през последните дванайсет години от властването си Мурад хан стана баща на близо сто деца?

– Толкова много?– Да. На него не му пукаше, че след смъртта му, всичките му мъжки рожби,

с изключение на новия султан, ще бъдат удушени, съгласно повелите на „Закона за братоубийството”. Единственото, което го интересуваше, беше да задоволява нагона си. Все пак, въпреки че отдавна не споделяше леглото си с мен, Мурад хан не се опита да ми отнеме правото на баш кадъна в харема. А тъй като по това време велик везир беше един изкуфял възрастен паша, трябваше да се заема и с държавните дела. Покрай могъщата ми свекърва бях натрупала достатъчно опит във властта, така че не срещнах особени трудности в управлението на империята.

– Твърде скромно казано – обади се Айше угоднически. Знаеше добре, че господарката й се ласкае най-много от комплименти, свързани с държавническите й умения. – Чувала съм, че си се справяла блестящо и всички европейски монарси са те смятали за действителния владетел на османлиите.

– Е, да, така беше – отвърна скромно Сафие, поруменяла от щастие.– А какво стана, когато Мурад хан почина и на престола се възкачи синът

ти? – Отначало Мехмед хан, мир на праха му, имаше амбицията да бъде

истински султан и дори поведе лично войската на поход срещу австрийците. Неочаквано за всички, той успя да пожъне голяма победа и дори си спечели прозвището „Гаази”. Но постепенно желанието му да се занимава с държавните дела премина и той се отдаде на безкрайни гуляи, съпроводени с много ядене, пиене и пищни наложници. Аз, като валиде султан, се опитвах да го вкарам в правия път, но това бе непосилна задача, дори и за мене. Така че, продължих да се грижа за управлението на страната. Въпреки че нямаше желание да упражнява властта, която му се полагаше, Мехмед хан много се страхуваше да не бъде свален от престола. В пристъп на параноя заповяда да екзекутират сина му шехзаде

74


Селим, защото се опасяваше да не се разбунтува срещу него. Малко преди смъртта му, същата участ сполетя и престолонаследника шехзаде Махмуд.

Сафие тактично премълча своята роля в тези две грозни убийства. Жестоката истина беше, че тя бе подстрекавала сина си да се отърве от шехзадетата, тъй като се опасяваше, че ако заемеха престола, щяха да я отстранят от властта. В края на краищата неизбежното се беше случило след смъртта на Мехмед Трети и възкачването на трона на шехзаде Ахмед. Неблагодарникът беше изпратил баба си на незаслужено заточение в „Ески сарай”, където единственото й занимание бе да разказва спомените си на любовницата си.

В материално отношение Айше, господарката й и останалите обитатели на „Ески сарай” не бяха лишавани от нищо. Доставяха им достатъчно разнообразна и питателна храна и любимито на Сафие венецианско вино. Получаваха скъпи кожи и платове, а на тяхно разположение бяха един възрастен евнух-обущар и няколко опитни шивачки, които отговаряха за облеклото им. Отвреме-навреме при тях бяха допускани амбулантни търговки, от които се снабдяваха с различни бижута и всевъзможни дрънкулки. За здравето им се грижеше една лечителка, която живееше наблизо и всеки ден се отбиваше при изпадналите в немилост жени и евнуси.

„Ески сарай” разполагаше с просторен парк, в който можеха да се разхождат на воля. Айше с удоволствие обикаляше сенчестите алеи, изкуствените езерца и лехите с пъстри цветя. Господарката й рядко я придружаваше в тези разходки, защото имаше проблеми с краката. За съжаление нямаха право да напускат пределите на двореца без специално разрешение от началника на бостанджиите, а такова се даваше само в изключителни случаи, най-вече ако на някой от заточените се налагаше да присъства на погребението на близък човек. Това ограничение най-много тежеше на Айше. Да затвориш едно седемнайсетгодишно момиче в клетка, пък била тя и златна, беше против природните закони. Господарката й, от своя страна, страдаше не толкова от физическите ограничения, колкото от невъзможността да участва в дворцовите интриги и да дърпа конците на държавното управление, защото именно властта беше нещото, което я вдъхновяваше, даваше й живот и сили и я караше да се чувства значима. Бездействието я подлудяваше и подкопаваше и без това крехкото й здраве. След като опита всички възможни средства да се върне в „Топкапъ сарай” и навсякъде удряше на камък, отчаянието и умората постепенно започнаха да надделяват в иначе борбената й душа. Сафие все по-често търсеше решение на проблемите си в любимото си венецианско вино, с което напоследък редовно злоупотребяваше. Имаше дни, в които започваше да пие още от сутринта, без да става от леглото си. Понякога, под влиянието на алкохола, Сафие се отпускаше, задръжките й падаха и тя споделяше с Айше най-съкровените си интимни преживявания. От чутото ушите на момичето поруменяваха от свян, но въпреки това слушаше историите на господарката си с огромен и неподправен интерес.

– Мурад хан беше първият и за дълго време единствен мъж в живота ми – разказваше Сафие провлачено, заради удебеления си от виното език. – За съжаление той беше пълна скръб в леглото. Членът му беше голям, но мек и много трудно получаваше ерекция, въпреки изключителните старания, които полагах. Чукането с Мурад хан си беше истинска мъка. Нито веднъж не можах да стигна до

75


оргазъм. Но на него явно му харесваше, след като в продължение на повече от десет години не поглеждаше друга жена. А кой знае, може би се е притеснявал да не се изложи. Така или иначе, аз се преструвах, че сексът с него ми доставя върховно удоволствие, пъшках и стенех сладострастно, въпреки че ми се ревеше от мъка и неудовлетворение. Тогава бях млада, кръвта ми кипеше от страст и изпитвах нужда да бъда истински задоволена. Не можех и да си помисля да се отдам на друг мъж, защото в харема просто нямаше такива, ако не броим евнусите, но тяхната потентност едва ли беше по-добра – при тези думи Сафие се усмихна лукаво. – Макар че впоследствие чух доста пикантни истории за палави наложници и похотливи евнуси, но никога не можах да се уверя лично в тяхната достоверност. Но дори и да бях срещнала подходящ мъж, не бих могла да рискувам кариерата и живота си, само за да си легна с него. Залогът беше много голям.

Сафие замълча за миг, надигна кристалната чаша и отпи няколко глътки от любимото си червено вино, разредено с малко вода. Погледът й се зарея в далечината и духом възрастната жена се пренесе отново в „Топкапъ сарай”. Виждаше се като красива млада жена, чийто мъж беше най-могъщият владетел на света, но въпреки това не можеше да задоволи любимата си. Спомняше си как по цели нощи се въртеше в огромното меко легло и не можеше да заспи, преследвана от изгарящата я незадоволена страст. А когато все пак затвореше очи, неизменно я спохождаха еротични сънища, от които се събуждаше разтреперана с издайническа влага между бедрата.

– Дълго време опитвах да съм порядъчна жена и с огромни усилия потисках греховните си желания –продължи разказа си Сафие със зареян в далечината поглед. – Накрая започнах да мастурбирам. Самозадоволявах се с всевъзможни предмети и за известно време се чувствах сравнително добре. Но в един момент и това ми омръзна. Имах нужда от живо същество в леглото си, от човешка целувка и топлина.

– Представям си какво ти е било – промълви Айше с пресилено съчувствие. – Толкова години...

– О, не, не можеш да си представиш – прекъсна я Сафие разпалено. Отпи отново глътка вино и продължи с по-спокоен тон. – Явно мъжете бяха твърде дефицитна стока в харема. Но за това пък имаше изобилие от жени. Като почнеш от невръстни момичета на по седем-осем години и стигнеш до грохнали баби. Е, последните, разбира се, не бяха наложници, а бавачки, акушерки, лечителки, прислужници и какви ли не. Всъщност не те ме интересуваха. В един момент започнах да се усещам, че се заглеждам по особен начин в другите жени. Имаше една млада маджарка с огненочервени коси, зелени очи и палави трапчинки на бузите. По онова време беше на не повече от петнайсет години. Наричаха я Елмаз. Един ден, когато бяхме в хамама, я помолих да ми помогне в къпането. Докато ме сапунисваше с гъбата усетих неочаквано блаженство, а когато ръката й се оказа между бедрата ми, почувствах, че се подмокрям. Тогава Елмаз остави гъбата и ме погали с нежните си дълги пръсти. Простенах на глас, усещайки как всеки момент ще експлоадирам.

Сафие султан замълча за миг и отпи нова глътка вино, отдавайки се на приятния спомен.

76


– Тогава за пръв път през живота си получих истински оргазъм – продължи възрастната жена с треперещ от вълнение глас. – Това, което Мурад хан не успя да направи за петнайсет години, малката маджарка с изкусните си пръсти го постигна за няколко секунди.

Сафие отново замълча и като че ли се унесе в лека дрямка.– Какво стана после? – попита плахо Айше, искрено заинтригувана от тази

странна любовна история. – Дълго ли продължи връзката ви?– Елмаз беше изключително красиво момиче, но за съжаление доста глупаво

– въздъхна Сафие. – Мои доверени хора я бяха чули да се хвали наляво и надясно, че била близка с мене. Освен това използвала моето име, за да си урежда разни привилегии. В харема вече бяха започнали да шушукат за нас двете. Уплаших се, че слуховете могат да достигнат до ушите на свекърва ми, затова, колкото и да обичах малката маджарка и да се нуждаех от нейните ласки, реших че бе по-добре и за двете ни да се разделим. Използвах връзките си в двореца и уредих Елмаз да бъде дадена за съпруга на един възрастен паша, който беше санджак бей в Ниш. Скоро след раздялата ни, на плещите ми легна управлението на империята и нямах много време да мисля за нея. А и времето лекува всяка болка. В харема беше пълно с млади и красиви момичета, които даваха мило и драго да споделят леглото на баш кадъната на султана.

– Срещна ли нова голяма любов? – попита Айше с неприкрито любопитство.– О, да, но това се случи доста по-късно – отвърна Сафие развълнувано и

лицето й придоби блажено замечтан израз. Мина почти минута преди да продължи с равен глас. – Управлението на Османската империя бе доста обсебващо занимание, което изсмукваше всичките ми сили, така че, поне в началото, нямах почти никакво време за личен живот. Отвреме-навреме си позволявах да се възползвам от ласките на някоя палава наложница, но без да се обвързвам емоционално. Когато Мурад хан предаде Богу дух и аз станах валиде султан, бях прехвърлила вече четирийсете. Въпреки това бях все още много привлекателна жена.

– Ти и сега си много привлекателна жена, господарке – прекъсна я Айше с мазен глас. Знаеше, че Сафие много обичаше да й казват колко е красива.

– Ласкателството ти е пресилено, мило момиче, но въпреки това ми е приятно да го чуя от теб – отвърна възрастната жена разнежено.

– О, съвсем не е пресилено – опита се да протестира Айше, но Сафие й даде знак да замълчи.

– Та имаше един еничарски ага, който ми хвърляше многозначителни погледи и недвусмислено ме ухажваше – продължи тя разказа си. – Нали ги знеш еничарите какви луди глави са. Нямат страх нито от Бога, нито от султана. Тъй като мъжът ми и свекървата ми вече бяха покойници, а на синът ми не му пукаше за мене, реших че не беше толкова рисковано да пробвам. Определих тайна среща на агата в извънградската вила на една моя близка приятелка, като изрично я предупредих къщата да бъде празна. После се измъкнах незабелязано от двореца, преоблечена като амбулантна търговка. Срещнах се с еничара и му се отдадох.

Сафие замълча и надигна бавно чашата с вино.– И как беше? – попита Айше, изгаряща от нетърпение.

77


– Нищо особено – въздъхна Сафие разочаровано. – Той беше прекалено груб и бърз. Сякаш воюваше, а не правеше любов. Както и да е, разделихме се по живо по здраво и повече не се видяхме. Няколко месеца по-късно, разбрах че е загинал при обсадата на Ерлау.

– Сигурно ти е било тежко.– Всъщност изобщо не ми пукаше за него – отвърна Сафие с безразличен

глас. – Истината беше, че просто исках да разбера дали мога да изпитам истинско удоволствие от любенето с мъж. Когато бях с Мурад хан, мислех, че проблемът беше в слабата му ерекция. Но еничарският ага имаше член, твърд като стоманата на ятагана му и въпреки това не почувствах нищо, даже на моменти ме болеше. Така установих, че мъжете не можеха да ме задоволят.

– Може би просто не си срещнала подходящия мъж – промърмори Айше неубедително, изумена от сходството на съдбата й с тази на Сафие. Самата тя беше тръгнала по същия път, макар че връзките й с жени засега бяха принудителни, а не израз на свободна воля. – Може би е трябвало да опиташ пак.

– Едва ли – отвърна Сафие апатично. – Освен това, ако си валиде султан, е много по-лесно и безопасно да си падаш по жени, отколкото по мъже. Целият харем е на твое разположение. Макар че, по ирония на съдбадата, истинската ми голяма любов бе жена извън харема.

– Разкажи ми за нея – помоли я Айше.– Е, добре – съгласи се Сафие, обзета от приятни спомени. Без да чака

повече подканяния започна разказа си: – Тя беше една изключително красива еврейка.

– Еврейка ли? – полюбопитства Айше. На остров Тинос нямаше евреи, после в Маниса беше чувала, че имало еврейска махала, но никога през живота си не беше срещала представители на това малцинство.

– О, да. В Османската империя и най-вече в Истанбул е пълно с евреи. Преди повече от сто години кралица Изабела прогонила евреите от Испания. Постепенно преследванията срещу евреите се разпространили и в други страни от Западна Европа, включително и в родната ми Венеция. Тогава султан Баязид Втори Благочестивия се смилил над прогонените и бягащи от погромите евреи и отворил пред тях вратите на империята. Е, едва ли го е направил само от съжаление и добро сърце. Повечето от бежанците били изкусни занаятчии, търговци и банкери, а държавата изпитвала остра нужда от такива хора. Така, в продължения на десетилетия, в Османската империя се стичали хиляди прокудени евреи.

– Как се запознахте? – продължаваше да любопитства Айше. – Не бързай, ще стигна и дотам – усмихна се Сафие. – Както вече си

забелязала, на жените от харема не им се разрешава да го напускат, освен в изключителни случаи. Тази забрана важи не само тук, в „Ески сарай”, но и в „Топкапъ”. Разбира се, там ограниченията не са толкова строги, особено за жените от семейството на султана, но включително и те не могат да излизат свободно извън външните стени на двореца. Но понеже жените от харема се нуждаят от най-различни стоки, а не могат да отидат да си ги купят от пазара, веднъж седмично, а понякога и по-често, в харема се допускат амбулантни търговки, които наричаме кира.

– Както и тука – обади се Айше.

78


– В общи линии да – съгласи се Сафие, – макар че стоката, която се предлага в султанския харем, няма нищо общо с боклуците, които ни пробутват тук. Някъде около година-две след като сина ми се възкачи на престола, старата кира, която се грижеше за прищевките на жените от султанското семейство, се разболя и на нейно място дойде дъщеря й. Името й беше Естер и по онова време вече не беше първа младост, може би малко над трийсетте. Но беше изключително красива и изглеждаше прекрасно за възрастта си. Когато я видях за пръв път, дъхът ми спря. Беше подредила старателно разнообразните си артикули върху килима и се усмихваше чаровно, хвалейки убедително стоката си. Външно донякъде приличаше на Елмаз, косите й бяха огненочервени, а очите зелени като измуруди. Това, което я отличаваше от малката маджарка, беше одухотвореността на лицето й. Дотогава винаги се бях отнасяла с насмешка към всички истории за любов от пръв поглед, но при нас се получи точно така, поне що се отнасяше до мен. Докато ми разказваше колко модерни са платовете и колко ценни бижутата, които ми предлагаше, аз през цялото време не можех да откъсна очи от прекрасното й лице и изобщо не поглеждах към прехвалената й стока, нито пък слушах обясненията й. Накрая само я попитах колко струва цялата сергия. Отначало тя не ме разбра и ме погледна ококорено с измурудените си очи. Обясних й, че смятам да купя всичко, което беше донесла. В първия миг еврейката се смути, но бързо се окопити и назова някаква доста надута цена. Все пак кръвта вода не става. Без да се пазаря и наброих поисканите жълтици. След това я поканих на кафе и сладкиши, разговорихме се. Разказа ми, че била родена в Истанбул, но баба й и дядо й били бежанци от Толедо, столицата на Испания. Оказа се, че била омъжена за някакъв златар и имала трима синове, най-големият от които тази година щял да навърши осемнайсет години и вече помагал в ателието на баща си. Другите двама били още малки. Поканих я да идва в харема по всяко време, когато пожелаеше. Така започнахме да се виждаме почти всеки ден. Винаги изкупувах цялата стока, която ми донесеше. Пръснах луди пари, но не ми пукаше. Имах достатъчно злато, а това от което се нуждаех, бе нейната любов. Когато бяхме заедно, й правех знаци, че я харесвах. Отначало малко се смущаваше, но постепенно се окопити и започна да отвръща на закачките ми. Нямах търпение да бъда с нея, затова нядъде на втората седмица я поканих да се изкъпем заедно. Предварително уредих хамамът да бъде затворен за останалите жени от харема. Освободих и обслужващия персонал. Така че, когато се съблякохме и започнахме да се плацикаме в къпалнята, бяхме съвсем сами, ако се изключеше вярната ми слугиня, която вардеше пред вратата. Започнах да я сапунисвам с меката гъба, усещайки как възбудата обзема всяка клетка на тялото ми. Отначало тя беше малко напрегната, но постепенно се отпусна, а аз оставих гъбата и започнах да я галя между заоблените й бедра. Едновременно с това целувах прекрасните й гърди и сочните й устни.

Сафие замълча отново, зареяла поглед в далечината. Айше не смееше да я прекъсне, макар че изгаряше от нетърпение да чуе продължението на разказа. Срам я беше да си признае, но любовните истории на господарката й я възбуждаха.

– Какво стана после? – не издържа накрая момичето.Сафие като че ли се стресна, изтръгната от спомените си. Отпи глътка вино

и се прокашля.

79


– Чисто физически ласките на Елмаз ми доставяха страхотно удоволствие, но с Естер усещането беше по-различно. С еврейката се чувствах не само физически, но и духовно задоволена. Четирите години, прекарани с нея бяха най-щастливите през живота ми.

– Защо само четири години? – полюбопитства Айше. – Какво се е случило?– Защото щастието, с което ни дарява Аллах, винаги е мимолетно – отвърна

Сафие примирено и погледът й потъмня. – С Естер си паснахме не само в любовта, но и в сделките. За кратко време, използвайки моето влияние и връзки, съчетани с нейния пъргав ум и финансови умения, успяхме да натрупаме баснословно богатство. Много ни помагаше и големият й син Давид, изключително будно и пробивно момче. Макар и твърде млад, успях да му издействам началническо място в митницата. Но, както казах вече, щастието ни трая твърде кратко.

– Какво се случи? – попита плахо Айше, предусещайки тъжния край.– Винаги се намират недоволни и завистливи хора – въздъхна скръбно

Сафие. – В двореца, а и в целия град започнаха да се разпространяват грозни слухове, че аз и Естер сме ограбвали държавата, че падишахът бил марионетка в нашите ръце и всякакви подобни клевети. Напрежението нарастваше, а когато заплатите на личната гвардия на султана бяха забавени с няколко месеца, недоволството избухна в открит бунт на спахиите. Метежниците настояваха да им бъдат предадени началника на дворцовата хазна, Естер, големият й син и още няколко видни евреи, отговарящи за финансите. Султанът се уплаши много и беше склонен да изпълни исканията на бунтовниците. Съгласих се с него за всички, с изключение на Естер и сина й. Но спахиите бяха непреклонни. Заплашиха, че ако не изпълним всичките им искания, ще се разправят със самия султан и майка му.

Сафие замълча отново, защото гласът й беше започнал да трепери. Айше я гледаше с широко ококорени от ужас очи, предчувствайки зловещата развръзка.

– Нямах никакъв избор – продължи след малко Сафие, след като отпи голяма глътка вино и се поуспокои. – В противен случай щяха да убият всички ни. Но въпреки това, никога няма да си го простя. Пратих двама бостанджии да доведат Естер и сина й, които се криеха в един от кьошковете на двореца.

– Не се укорявай – подкрепи я Айше. – Постъпила си правилно. Така или иначе, са щели да ги открият.

– Благодаря ти – усмихна се Сафие тъжно и очите й се напълниха със сълзи. – Може би си права. Сигурно щяха да ги открият. Но те ми имаха доверие, именно аз ги бях посъветвала да се скрият в кьошка. А после ги предадох.

– Самата ти го каза – обади се отново Айше. – Не си имала никакъв избор. Безмислено е да се упрекваш за това.

– Довлачиха ги като кучета точно под прозореца ми – продължи Сафие след кратка пауза. – Започнаха да ги ръгат с ножовете си и да се смеят доволно. Когато се превърнаха в кървава пихтия, ги накълцаха на парчета, а отрязаните им глави бяха забучени на колове пред ”Чешмата на палача”.

Гласът на Сафие отново започна да трепери. Тя се опита да каже още нещо, но от устата й излизаше само нечленоразделно хълцане. Айше й подаде услужливо чашата с вино, господарката й я изпи до дъно и затвори очи. След известно време хълцането й премина в пиянско хъркане и замаяна от виното, тя заспа неспокоен сън, в който щеше да я преследва кошмарът на отрязаните глави на Естер и сина й.

80


ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВАЧетвъртък, 7-ми Рамазан, 1061 г. / 24-ти август,1651 г./

Кьосем султан се разхождаше замислено по сенчестите алеи. Лятото беше в разгара си, слънцето сипеше изгарящи лъчи върху изнемогващия от жегата град. Навсякъде горещината беше нетърпима, но не и тук, в просторния и прохладен парк на „Топкапъ сарай”. Под гъстите сенки на вековните чинари и сред пръскащите студени струйки фонтани, жегата почти не се усещаше.

Но регентката беше толкова погълната в мислите си, че така или иначе не обръщаше никакво внимание на атмосферните условия. Колкото повече размишляваше, стигаше до извода, че времето не работеше в нейна полза. Последните събития го доказваха категорично. Отсраняването на доверения й Мелек Ахмед паша от поста на велик везир и назначаването на негово място на близкия до Хатидже Турхан Сиявуш паша, бе камъчето, което можеше да обърне каруцата. Не случайно веднага след това малката мръсница й се беше опълчила публично. Явно вече се чувстваше достатъчно силна, за да й обяви открито война. Ако останеше пасивна, съперницата й постепенно щеше да набира сила. Стъпка по стъпка щеше да напредва, докато се почувстваше готова да я отстрани окончателно. Кьосем не обичаше да действа прибързано, но сега разбираше, че нямаше друг избор. Трябваше да пресече в зародиш амбициите на малката мръсница да се докопа до властта. Догодина, може би дори след месец, щеше да бъде твърде късно. В общи линии планът за действие вече беше оформен в главата й. Оставаше само да дообмисли някои детайли и да се надява, че не беше пропуснала нещо важно. За съжаление не всичко зависеше само от нея. Много важно условие за задействане на плана, беше успешното справяне на Кара Чавуш Мустафа с поставената му задача да дискредитира и елиминира Махмуд паша.

Преди година в пограничните с Персия области бяха избухнали бунтове на местните спахии, подстрекавани от шаха. Санджак бей на един от най-силно засегнатите от безредиците окръзи бе Мюмюн бей, който беше шурей на Махмуд паша. Нямаше никакви данни, че роднината му бе участвал или дори бе толерирал бунтовниците, напротив, той се бе опитал да потуши метежа, макар и неуспешно. Това не попречи на Кьосем да нареди на Кара Чавуш Мустафа да прати незабавно елитен отряд еничари със задачата да арестуват санджак бея по обвинение в държавна измяна и да го доведат незабавно в столицата. След което предстоеше по-трудната част. Еничарският ага и хората му трябваше някак си да „убедят” Мюмюн бей да си признае, че самият той бе организирал бунта и бе влезнал във връзка с персийския шах, от когого бе получил финансова помощ. И най-важното – тези свои действия бе предприел, следвайки личните указания на зет си Махмуд паша, който искал да дестабилизира страната и да детронира султана. Кьосем бе посъветвала Кара Чавуш Мустафа отначало да опитат с добро и обещания не само за помилване, но за издигане в йерархията и получаване на солидни материални облаги. Ако това не беше в състояние да накара Мюмюн бей да направи нужните признаниня, тогава щеше да дойде ред на специалистите по мъчения. Рядко се намираше някой, който да успееше да устои повече от ден-два на техните разнообразни и особено ефикасни методи на „убеждаване”. Все пак Кьосем искрено се надяваше да не се стига дотам. Имаше и още нещо. Знаеше, че

81


самопризнанията на Мюмюн бей, особено ако бяха изтръгнати с мъчения, нямаше да са достатъчни за дискредитирането на Махмуд паша. Симпатизантите на Хатидже Турхан в Дивана нямаше да се съгласят спахийския бюлюкбашия да бъде отстранен възоснова само на съмнителните твърдения на шурея му. Но ако бъдеха предоставени и неоспорими веществени доказателства, тогава просто нямаше да имат избор, защото, в противен случай, трябваше да се признаят за негови съучастници.

Кьосем се озърна внимателно и уж случайно влезна да си почине в една забутана барака в близост до външната стена. Въпреки яркото слънце навън, вътре цареше полумрак и трябваше да мине известно време, докато очите й свикнат с тъмнината. Чак тогава забеляза една сянка, която при влизането й бе коленичила.

– Едиз, ага, ти ли си? – попита Кьосем разтревожено, примигвайки с очи.– Аз съм, господарке – отвърна сянката и допря почтително устни до ръкава

на дрехата й.– Изправи се – нареди Кьосем вече със спокоен глас. – Носиш ли ми това,

което ти бях заръчала?– Да, господарке – отвърна човекът, подавайки й един свитък, завързан с

копринен шнур. Надявам се да ти свърши работа.Едиз ага беше десетник на бостанджиите и минаваше за доверен човек на

регентката, но по-важното в случая беше, че сестра му работеше като икономка в сарая на Махмуд паша.

– Благодаря ти – каза Кьосем, хвърляйки един бърз поглед на съдържанието на свитъка. След това подаде на бостанджията една кожена кесия, пълна със сребърни акчета. – Мисля, че точно от това се нуждая.

Едиз ага мушна с ловко движение кесията в джоба си, след което отново коленичи и започна да отправя благодарности за необятната щедрост на най-великата господарка, но Кьосем го прекъсна с нетърпелив жест и му направи знак да се изправи.

– Не е нужно да ти казвам, че трябва да си държиш устата затворена – нареди със строг глас.

Пъхна безценния свитък в пазвата си и побърза да напусне това мрачно място. После с бърза стъпка се насочи към Ендеруна, който заемаше една от основните сгради на дворцовия комплекс. Преподавателите в Ендеруна бяха едни от най-ерудираните учени не само в Османската империя, но и в целия ислямски свят. Кьосем отиваше при Муса ефенди, известен специалист калиграф, който навремето беше обучавал в краснопис синовете й. Възрастният учител посрещна с искрена радост регентката, с която го свързваше дългогодишна дружба.

– Какво те води при твоя беден роб, господарке? – попита делово Муса ефенди, след размяната на обичайните любезности. Знаеше, че регентката едва ли просто наминаваше, за да се осведоми за здравето му.

– Нуждая се от помощта ти, Муса ефенди – започна Кьосем без много предисловия, изваждайки от пазвата си свитъка, който бе получила от Едиз ага. – Това са няколко писма, написани от един човек. Можеш ли да имитираш почерка му, така че никой да не се усъмни в автентичността му.

Муса ефенди разгледа внимателно писмата. Почеркът беше елементарен, без някакви сложни завъртулки, така че нямаше да представлява трудност да бъдe

82


копиран едно към едно. Това не го тревожеше. Притесняваше го обаче фактът, че писмата бяха подписани от Махмуд паша.

– Проблем ли има? – попита Кьосем, притеснена от дългото мълчание на възрастния калиграф.

– Мисля, че ще се справя – отвърна тихо Муса ефенди, потискайки една дълбока въздишка. Не искаше да се набърква в дворцовите интриги, фалшифицирайки почерка на влиятлния спахия, но беше задължен на регентката. А пък и честно казано, се страхуваше да й откаже. Познаваше я отдавна и беше наясно, че както можеше да бъде щедра и благородна, така ставаше зла и отмъстителна с тези, които не й играеха по свирката. – Знаеш, че за тебе, господарке, съм готов на всичко.

– Благодаря ти, Муса ефенди, никога няма да забравя тази услуга – въздъхна облекчено Кьосем. Много добре разбираше притесненията на стария калиграф, но само той можеше да се справи с тази сложна и деликатна задача. – Слушай сега какво точно трябва да съдържат писмата, които ще напишеш с почерка на Махмуд паша.

Кьосем смяташе, че бе твърде опасно да му предоставя текста в писмен вид, защото съществуваше риск да попадне в чужди ръце. Затова му издиктува дума по дума съдържанието на фалшивите писма. Когато чу какво точно се очакваше от него, тръпки побиха възрастния калиграф. Даваше си сметка, че заради него, кариерата и животът на Махмуд паша щяха да бъдат заложени на карта.

– Кога ще си готов ?– За да стане всичко така, че да няма никакви съмнения относно автора на

писмата, ми е нужно спокойствие – отвърна Муса ефенди замислено. – Но понеже виждам, че бързаш, ще се постарая утре по това време да съм приключил.

– Чудесно – отвърна Кьосем. Регентката имаше славата на щедра жена, но сега съвсем съзнателно не предложи пари на възрастния калиграф, защото знаеше много добре, че Муса ефенди не беше сребролюбец и щеше да се обиди. – Тогава до утре.

– Довиждане, господарке – отвърна възрастният калиграф и се поклони дълбоко, но с достойнство.

След посещението си в Ендеруна, Кьосем се прибра в харема. Чувстваше се уморена и имаше нужда от почивка, но и предстояха още важни срещи. Изпи чаша топъл билков чай и хапна няколко резена сочен пъпеш. След това се преоблече, напръска лицето си с малко студена розова вода, за да се освежи и се подготви за излизане. Следващата й среща беше в града и трябваше да бъде на четири очи. Предреши се като слугиня и напусна „Топкапъ сарай” през една от страничните врати, предназначени за прислугата, търговците и доставчиците. Жегата я погълна изведнъж и усети как струйки пот потичат по цялото й тяло. Въпреки това продължи да се движи плътно загърната. Не можеше да рискува някой да я разпознае. С бърза крачка се запъти към Златния рог. Срещата й беше в едно долнопробно кафене близо до пристанището. Когато пристигна, вече цялата плуваше в пот и се задушаваше от жегата и смрадта, която се разнасяше наоколо. На една крайна маса в ъгъла седеше възрастна жена с вид на зла вещиица. Всъщност тя наистина беше нещо такова. Кьосем се шмугна бързо покрай останалите посетители, които я изгледаха неодобрително, защото не беше прието

83


почтените кадъни да посещават кафенетата. Мъжете помърмориха възмутено, след което продължиха да сърбат шумно кафето си сред облаци тежък тютюнев дим. Кьосем побърза да се настани до възрастната жена.

– Радвам се да те видя, господарке – промърмори вещицата и понечи да целуне ръкава на регентката.

– Не съм ти никаква господарка – сгълчи я Кьосем шепнешком и рязко дръпна ръката си. – Аз съм една обикновена слугиня.

– Добре, мила – ухили се зловещо вещицата, показвайки беззъбата си уста.– Имам нужда от твоята помощ, Тюлай.– Само кажи какво ти трябва и ще го имаш, Айше.Кьосем потръпна. Много отдавна никой не я беше наричал с името й

отпреди влизането й в султанския харем. Много малко хора знаеха изобщо, че някога бе носила това име.

– Трябва ми отрова – прошепна тя с решителен тон и я погледна в очите. – Смъртоносна, но не скоротечна.

– След колко време искаш да подейства? – поинтересува се Тюлай делово.– Минимум три-четири часа след поглъщането й.– Ще ми отнеме малко време, но ще стане – отвърна Тюлай замислено.– Колко време? – попита Кьосем притеснено.– Няколко дена. Трябва да набера необходимите билки, да ги изсуша. Имаш

късмет, че сега е горещо и ще стане сравнително бързо. После трябва да сваря отварата и да преседи един ден. Накрая ще й бая и ще се моля на Аллах да се смили над душите ни.

– Точно след четири дена ще те чакам тук. Понеделник по същото време – прекъсна я Кьосем нетърпеливо. После допълни с равен тон, гледайки я изпитателно: – Отровата трябва да е смъртоносна.

– Ще бъде – успокои я Тюлай и отново се ухили зловещо. – Нима съм те подвеждала някога, Айше?

– Не си – отвърна Кьосем и побутна към нея кесия с жълтици. – Надявам се да не ме подведеш и сега.

Тюлай посегна алчно към кесията, претегли я на ръка и като че ли не остана много доволна.

– Това е само предплатата – погледна я Кьосем изпитателно. – Останалата част ще получиш, когато се уверя, че отровата ти е свършила работа.

Тюлай промърмори нещо от сорта, че нямаше за какво да се притеснява, след което се разделиха. Кьосем побърза да напусне това неприятно място, свърталище на всякакви пропаднали типове, които я оглеждаха критично. Но именно затова го беше избрала. Шпионите на къзларагата едва ли смееха да се навъртат наоколо. Без да обръща внимание на убийствената жега, забърза обратно към двореца.

Когато се прибра в харема, слънцето вече беше започнало да се накланя на запад. Захвърли с облекчение вмирисаните на пот дрехи, облече един копринен халат и се запъти към личния си хамам. За днес беше приключила с работата. Можеше да се отпусне и да си позволи някои дребни удоволствия. Изпрати да повикат Дениз и бавно се съблече. Отпусна се в топлата вода и зачака идването на момичето. Дениз бе красива млада девойка на не повече от осемнайсет години.

84


Беше родом от Судан, откъдето бе отвлечена преди десетина години. Кожата й бе тъмна и сладка като черен шоколад. Кьосем й кимна усмихнато. Девойката се съблече чисто гола, наведе се над господарката си и започна да масажира отпуснатото й тяло. Ръцете й бяха хем силни, хем нежни. Първо намачка здраво врата, гърба и задника й, после наблегна на гърдите и корема и накрая се зае с ръцете и краката й. Кьосем пъшкаше тихо от болка и удоволствие едновременно. Накрая момичето плъзна ръка между вече влажните от възбуда бедра на Кьосем и започна нежно да масажира интимните й части. Тихото пъшкане прерасна в силни стонове, които след минута ескалираха в крясък, който отбеляза, че регентката на Османската империя бе стигнала до оргазъм.

85


ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВАЯнуари 1605 г.

Измина малко повече от година откак бяха принудително въдворени в „Ески сарай”. Постепенно енергията на Сафие да се бори за връщането им в „Топкапъ” се беше изчерпала и тя се беше примирила с положението си. Вече почти не пишеше писма и нямаше желание да се среща с външни хора. Все повече търсеше утеха в любимото си венецианско вино и се отдаваше на приятни спомени за доброто старо време, които споделяше единствено с фаворитката си. Напоследък и похотта й беше намаляла значително. Все по-рядко търсеше Айше за нежни ласки, отношенията им вече бяха по-скоро приятелски, отколкото любовни.

Така измина една много дълга и скучна година. Айше се ужасяваше от перспективата да прекара остатъка от живота си в този мрачен „Дворец на сълзите” в компанията на една застаряваща и впиянчаваща се жена. Цялата й душа се бунтуваше срещу това. Мисълта й работеше трескаво ден и нощ в търсене на някакъв изход. Решението дойде съвсем неочаквано след една безсънна нощ. До късно вечерта беше слушала поредната доза спомени на господарката си. Когато най-накрая Сафие се унесе, замаяна от любимото й венецианско вино и в стаята се разнесе старческото й хъркане, Айше се измъкна тихо от покоите й. Прибра се в стаята си, съблече се набързо, изми си лицето и зъбите и се мушна в тясното си скърцащо легло. Беше мразовита януарска нощ, но не студът беше причината да не може да заспи. Просто не искаше да се примири с факта, че до края на дните си беше обречена да стои затворена в клетка, макар и сравнително луксозна. А какво щеше да стане, след като господарката й напуснеше този свят, което предвид на заседналия й начин на живот и злоупотребата й с вино, беше нещо, което можеше да се случи съвсем скоро? Дали тогава щяха да я оставят в сарая или щяха да я натирят? А може би отново щяха да я продадат на пазара за роби. Измъчвана от тези мрачни мисли, цялата нощ се въртя в тясното си легло и едва призори се унесе в дрямка.

Сънува странен сън. Разхождаше се в градината на сарая на шехзадето в Маниса. Вървеше бавно между лехите с рози и се възхищаваше на красивите им цветове. Изведнъж иззад ъгъла се показа младият принц и я погледна с влюбени очи. Айше коленичи пред него, но той й подаде ръка и тя се изправи. Принцът продължаваше да я гледа настойчиво и в очите му се четеше мълчалив въпрос. „Какво има, господарю?”, попита притеснено. „Уморих се да те чакам, Айше”, промълви шехзадето, след което пусна бързо ръката й и се скри зад ъгъла. В този миг един студен порив на вятъра я накара да потръпне и да се събуди. Стресната се пресегна да затвори паянтовия прозорец, през който нахлуваше утринния хлад. Притвори очи, надявайки се да потъне наново в царството на Морфей, защото не искаше този сън да свършва. Но уви, колкото и да стискаше очи, не можа повече да заспи. Разсънена и трепереща от студ, се уви зиморничаво с юргана. Не преставаше да мисли за странния сън.

Изведнъж някаква светкавица избухна в мозъка й и тя скочи от леглото, забравяйки за студа. Този сън не беше случаен. Аллах й даваше знак и в един прекрасен миг Айше видя съвсем ясно изхода. Колко глупава е била досега. Беше загубила цяла година да слуша пиянските бръщолевения на Сафие, вместо да

86


действа веднага. Досега се беше чувствала прекалено млада и слаба, за да вземе съдбата си в свои ръце. За всичко се бе уповавала на господарката си. За съжаление властта и силата на Сафие принадлежаха на миналото. Господарката й вече беше само бледа сянка на могъщата жена, която е била някога. За сметка на това, усети в себе си прилив на енергия. Чувстваше се зряла и силна, за да промени живота си. Е, щеше да има нужда от малко помощ. Господарката й трябваше да направи едно последно усилие и Айше щеше да я убеди, че си заслужаваше труда. Налагаше се да действа незабавно, нямаше време за губене.

Веднага след закуска, възползвайки се от факта, че Сафие още не беше започнала да пие, й изложи плана си. Отначало господарката й не бе особено въодушевена, но момичето я убеждаваше със заразителен ентусиазъм, молеше я на колене със сълзи на очи и нямаше никакво намерение да се откаже. Накрая Сафие склони и обеща да й помогне. Всъщност идеята не беше никак лоша, но бившата султанка просто бе позагубила хъса си за борба, който Айше се опитваше да събуди.

– Може и да успеем – промърмори Сафие замислено, – но има още много неща, които трябва да се доизпипат.

– Сигурно е така, господарке – съгласи се охотно. – Изложих ти само една идея, за чиято реализация разчитам изцяло на твоите опит и мъдрост.

– Ще трябва хубаво да помисля. Може би това наистина е последния ни шанс да се завърнем в „Топкапъ сарай” и не трябва да го изпускаме с лека ръка.

Всъщност Сафие харесваше плана на девойката и смяташе, че би могла да го приведе в действие. Но същевременно не искаше да се разделя с нея, страхуваше се да не я загуби, защото тя бе последната утеха, която й бе останала в залеза на дните й. Червеят на съмнението човъркаше съзнанието й. Щеше ли Айше да изпълни обещанието си, след като планът се осъществеше? Девойката се кълнеше, че никога не би подвела господарката си. Но дали беше искрена? Живяла дълги години в свят на интриги, манипулации и предателства, където дадената дума често не значеше нищо, Сафие не беше сигурна в отговора на този въпрос. Твърде вероятно беше, веднъж постигнала целта си, Айше просто да забрави благодетелката си. Тормозена от тези мъчителни въпроси, дълго се колеба, но накрая реши, че рискът все пак си струваше. Веднъж стигнала до това трудно решение, се зае да действа с неподозирана и от самата нея енергия. За неин късмет, новият владетел не бе сменил къзларагата на султанския харем. Мохамед ага беше запазил поста си, благодарение на факта, че изпълняваше стриктно задълженията си и не се месеше окрито в дворцовите интриги. Сафие смяташе да се възползва максимално от това обстоятелство. Навремето бе направила много за издигането на къзларагата и той би трябвало да помни това. Но ако все пак бе забравил, можеше да го притисне с някои нелицеприятни факти от живота му, които той усърдно криеше и не би искал да се разчуят. Написа му дълго писмо, в което деликатно му напомняше как тя винаги беше оценявала неговите качества и бе направила всичко възможно, за да намерят те своята пълна реализация. След това небрежно загатваше за малките тайни, които взаимно си бяха споделяли. Сега се обръщаше към него, като към стар и верен приятел, когото молеше за една последна услуга, не лично за себе си, а за едно красиво и умно момиче, на което тя искаше да помогне. Обясняваше му, че тово нямаше да му коства нищо, даже напротив, самият той можеше да извлече

87


полза от ситуацията. Накрая го заклеваше в името на Аллах и неговия пророк Мохамед, чието свещено име носеше и той, да не отказва тази последна молба на една уморена стара жена. Прегледа отново цялото писмо, след това се подписа със замах, сгъна внимателно листа, нави го на руло и го изпрати по една доверена кира в „Топкапъ сарай”.

Къзларагата прочете внимателно писмото и схвана много добре не само явното му съдържание, но и скритите послания. Знаеше със сигурност, че Ахмед хан и майка му бяха категорично против връщането на Сафие в „Топкапъ сарай”, защото се страхуваха да не им се меси в държавните дела. Само че сега, за разлика от предишните няколко писма, бабата на падишаха не искаше нищо подобно. Молеше го единствено да вземе някакво момиче в султанския харем, при това твърдеше, че било умно и красиво, а в замяна не искаше нищо. Сделката си струваше. Най-малкото никой не предлагаше безплатно седемнайсетгодишни красавици. Къзларагата дълго размишляваше дали в това привидно изгодно предложение не се криеше някакъв капан, но колкото и да умуваше, не можа да открие такъв. Той нямаше как да знае, че тази примамлива на пръв поглед сделка един ден щеше да му струва живота. Накрая изпрати своя отговор по същата кира, която му беше донесла писмото.

Междувременно Сафие беше съсредоточила всичките си усилия в стремежа си да подготви Айше за живота в „Топкапъ сарай”. Обясни й в подробности как функционираше харемът, с кого трябваше да се сближи, от кого да се пази и т.н. Дори успя да й уреди среща с Тюлай. Тя беше бивша наложница, изгонена навремето от харема, заради развратни действия с един евнух. Евнухът беше наказан със смърт за назидание на останалите, а Тюлай успя да отърве кожата, тъй като беше близка със Сафие, която по онова време беше валиде султан. Но дори и височайшата й покровителка не можа да предотврати позорното й изгонване от харема. Оттогава Тюлай се занимаваше със знахарство, но злите езици говореха, че това било само за прикритие, а всъщност предлагала дискретно платени ласки на заможни мъже и жени. Под предлог, че идваше в „Ески сарай”, за да лекува болежките в кръстта на Сафие , Тюлай всъщност се срещаше с Айше и й предаваше познанията си в областа на прелъстяването и изкуството да доставяш удоволствие. Девойката се оказа добра ученичка, която жадно поглъщаше безценните съвети на опитната жена. Когато след две седмици от „Топкапъ сарай” пристигна отговорът на къзларагата, че в най-скоро време щеше да изпрати хора за момичето, Айше вече беше добре подготвена да атакува султанския харем и нямаше търпение да се озове в него.

В едно мразовито утро в края на януари пратениците на къзларагата пристигнаха в „Ески сарай” да я отведат. Раздялата й със Сафие беше покъртителна и успя да трогне дори закоравелите сърца на евнусите, които мълчаливо чакаха двете жени да се сбогуват. Размениха си клетви за вечна любов. Айше се заричаше, че никога нямаше да забрави господарката си и в най-скоро време отново щяха да бъдат заедно, макар да бе убедена вътрешно, че това беше последната им среща. В съзнанието й изплува сцената на една подобна раздяла отпреди повече от година. Само че тогава плачещата и страдаща жена беше Ширин ханъм, на която Сафие най-безжалостно бе отнела последната утеха. Сега ролите бяха разменени. Айше целуна за последен път мокрото от сълзи лице на господарката си и тръгна с

88


евнусите. Отвън ги чакаха още двама слуги с носилка. Наредиха й да се качи и я понесоха към „Топкапъ сарай”. Това не беше първото й посещение там. Преди повече от година, със Сафие бяха преспали две нощи в двореца, преди новият падишах да ги изгони.

„Топкапъ сарай” всъщност представляваше комплекс от сгради, като всеки султан прибавяше по някоя нова постройка. Трите страни на двореца бяха заобиколени, съответно от Златния рог, Босфора и Мраморно море. Към морето бяха изградени дворцови стени, а на сушата крепостни стени, дълги хиляда и четиристотин метра. Площта на комплекса бе около 700 хиляди квадратни метра, а самият дворец се състоеше от три основни сгради: бирун, ендерун и харем. „Топкапъ сарай” разполагаше с три главни врати, четири двора, голям парк и други по-малки градини.

Айше беше прехласната от красотата на двореца. Никога не беше предполагала, че на света можеше да съществува такова прекрасно място. Тогава си даде дума, че щеше да направи всичко възвожно, за да остане тук до края на дните си. Евнусите преведоха бързо момичето през първите две врати и спряха в третия двор, къдего се помещаваше харемът. Там премина през всички формални процедури по зачисляването й. По стечение на обстоятелствата, същия ден бяха пристигнали още десетина момичета и Айше се присъедини към тях. Първо ги прегледа една възрастна жена, която удостовери девствеността им. После ги заведоха в хамама, където ги обезкосмиха и изкъпаха. Раздадоха им по един кат нови дрехи, калъп сапун и някои други неща от първа необходимост. След това ги заведоха в спалното помещение. В началото новодошлите момичета щяха да спят отделно от останалите наложници. Айше беше най-възрастната и единствената, която говореше свободно турски, затова кехаята, която отговаряше за тях, я назначи за старша на групата.

– Ти си кьосем на тези девойки и за всичко ще държа отговорна теб – каза й строго, преди да ги остави сами.

Повечето от новите момичета бяха на не повече от дванайсет-тринайсет години и в очите им се четеше неподправен страх.

– Хей, не се притеснявайте, каквото и да сте преживели досега, оттук нататък нищо лошо няма да ви се случи – заяви бодро Айше, вживявайки се в новата си роля. – Ако имате късмет и сте достатъчно красиви, можете да станете фаворитки на султана и да родите бъдещия владетел на Османската империя.

Всъщност това беше нейната мечта. Момичета продължаваха да я гледат притеснено. Те все още бяха твърде объркани, за да си поставят такива амбициозни цели. Повечето от тях седяха мълчаливо по леглата си, някои разговаряха тихо помежду си на някакъв неразбираем език, други хлипаха безутешно и сълзи се стичаха по уплашените им детски лица. Айше си даде сметка, че момичета сигурно не я разбираха.

– Никоя от вас ли не говори турски? – попита и ги изгледа изпитателно. – Откъде сте?

Една от хлипащите девойки й отговори през сълзи на развален турски, че тя и приятелката й бяха българки от Родопите, отвлечени от разбойници и продадени в робство, други две момичета бяха от Влашко, имаше също така сръбкини и маджарки. В ъгъла на стаята, на леглото си се беше свило едно миловидно момиче,

89


което не хлипаше и не плачеше, но през цялото време седеше мълчаливо и някак си изолирано от останалите.

– А ти откъде си? – обърна се Айше към нея.Момичето направи опит да се усмихне и само поклати глава. Явно не я

разбираше.– Ти да не си глухоняма? – попита малко ядосано. – Кажи нещо.– Не разбирам – отговори момичето на гръцки и отново поклати глава.– Какво? – подскочи Айше от изненада. Докато живееше в Маниса, й се

случваше от време-навреме да побъбри със сънародници, тъй като там имаше голяма гръцка махала, но откак се беше преместила в Истанбул, не беше имала възможност да говори на родния си език. – Аз също съм гъркиня.

– Така ли? – зарадва се момичето и погледът й се оживи. – Откъде си?– От Тинос – отговори бързо Айше, радостна че можеше да си побъбри на

гръцки. – А ти?– От Крит – отвърна момичето. – На нашия остров няма турци, затова не

знам и думичка на този език.– Не се притеснявай, няма да се усетиш, колко бързо ще го научиш. Самата

аз допреди четири години си нямах и понятие от турски, но сега го говоря като роден език.

– Ти си в харема от четири години? – погледна я момичето изненадано.– О, не – усмихна се Айше. – И на мен това ми е първия ден в харема, но

преди това бях робиня на една вдовица в Маниса.Айше съвсем умишлено премълча факта, че след това беше слугиня и

любовница на бабата на султана. Засега не смяташе да се разкрива пред никого.– Как се казваш? – попита тя, за да отклони разговора в друга посока.– Агата – отвърна момичето и се усмихна плахо. – А ти?– Родена съм като Анастасия, но впоследствие приех исляма и станах Айше.– Така ли? – погледна я учудено момичето. – А на мен ми се стори, че онази

строга жена те наричаше другояче. Нещо като Косем.– Кьосем – усмихна се Айше. – Това не е име. Това е по-скоро длъжност.

Нещо като отговорничка.– Добре – отвърна Агата. – Но на мен „Кьосем” ми харесва повече от

„Айше”. Мога ли да те наричам „Кьосем”?– Може – отвърна Айше след кратък размисъл. Даде си сметка, че всъщност

никога не беше харесвала кой знае колко мюсюлманското си име. На времето си го беше избрала, за да достави удоволствие на Ширин ханъм, но съдбата ги беше разделила, така че вече не й дължеше нищо. Освен това смяташе, че от днес започваше нов и надяваше се по-щастлив период от живота си. Пък и на самата нея „Кьосем” й звучеше някак си по-представително от „Айше”. Всяка трета мюсюлманка носеше името „Айше”, но „Кьосем” щеше да бъде само и единствено тя. – Дано това име ми донесе повече късмет.

Оттогава Агата започна да я нарича „Кьосем”. Другите момичета чуха от нея и също се обръщаха към отговорничката си с новото й име. Така в рамките на няколко часа Айше се превърна в Кьосем.

– Какво ще стане с нас? – прошепна Агата тихо, когато си легнаха.

90


– Не се притеснявай – отвърна Кьосем авторитетно. Беше си избрала съседното легло, за да могат да си бъбрят. – Всичко ще бъде наред.

– Ще ни накарат ли да приемем тяхната вяра? – попита Агата с неприкрита тревога.

– Доколкото съм чувала, никой няма да те принуждава насила да приемеш исляма. Но всички го правят. Ако искаш да живееш в султанския харем и да бъдеш жена на падишаха, трябва да си мюсюлманка.

– Но аз не съм искала да дойда в харема. Докараха ме насила. – Агата й разказа през сълзи как пирати я отвлекли от родния й дом, после я закарали на покрития пазар в Истанбул, откъдето я откупили някакви евнуси и я довели в харема. – Искам да се върна у дома.

– Родителите ти живи ли са? – попита я Кьосем внимателно.– Пиратите ги убиха – отвърна момичето през сълзи. – Заклаха баща ми като

добиче, а мама я изнасилиха пред очите ми. После й прерязаха гърлото.– Значи вече нямаш дом, в който да се върнеш – прошепна Кьосем

състрадателно. Протегна ръка и погали Агата по мокрото от сълзи лице. – Знам как се чувстваш.

– Не, не знаеш – отвърна Агата хлипайки. – Те убиха й малкото ми братче, което беше още пеленаче. Просто един пират го набучи на ятагана си. А другия ми брат също го отвлякоха, но на пазара в Истанбул ни разделиха и не знам дали ще го видя някога отново.

Кьосем почувства как някаква буца засядаше в гърлото й. Нима бе възможно такова съвпадение? Протегна се отново и стисна ръката на Агата.

– Не знам дали ще ми повярваш, но и аз съм преживяла почти същото – каза Кьосем с треперещ глас и й разказа накратко историята на собственото си отвличане.

Агата я слушаше внимателно, като хлипането й постепенно затихна. И тя беше поразена от сходната съдба на съседката си по легло. Когато Кьосем завърши разказа си, известно време и двете мълчаха.

– След всичко това, което са ти сторили, как си могла да приемеш тяхната вяра? – попита я Агата след няколко минути. – Не се ли чувстваше като предателка?

– Ислямът няма нищо общо със зверствата на пиратите – отвърна Кьосем след кратък размисъл. – Повярвай ми, християни са извършвали не по-малки жестокости.

– Дори да е така, пак не искам да се отказвам от вярата си.– Защо е това упорство? – попита я Кьосем с лека досада.– Дължа го на паметта на баща ми – отвърна Агата с омекнал глас и сълзите

отново закапаха по детското й лице. – Той беше свещеник и аз много го обичах.– Не може да бъде – възкликна Кьосем невярващо. Досадата беше изчезнала

от гласа й. – Моят баща също беше свещеник.Сега пък беше ред на Агата да я погледне учудено.– Прекалено много съвпадения. Не мислиш ли? – промърмори Кьосем по-

скоро на себе си.– Това е Божи знак – отвърна Агата убедено.– Може би – съгласи се Кьосем замислено. – Но какво е неговота значение?

91


– Не знам – отвърна Агата простосърдечно. – Когато му дойде времето Бог ще ни покаже.

– Прекалено много се уповаваш на Бог. Според мен човек трябва да вземе съдбата си в собствените си ръце. Или поне да се опита. – промърмори Кьосем и отново стисна ръката на Агата. – Радвам се, че си побъбрихме, но вече е късно и трябва да заспиваме. Утре ни чака дълъг и труден ден. Лека нощ.

– Лека нощ – отвърна Агата и я погали по ръката. – Радвам се, че те срещнах.

92


СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВАФевруари 1605 г.

Противно на широко разпространените представи, харемът не беше само място, в което султаните се забавляваха с наложниците. Това беше дворцова институция със стройна йерархична организация и строги вътрешни правила. Харемът се помещаваше в отделна сграда в дворцовия комплекс и достъпът до него беше строго ограничен. Вратата на „Дома на блаженството”, която отделяше харема от осаналата част на двореца, беше непристъпна за мъже. Единственият представител на силния пол, който можеше да посещава харема, бе самият султан. Но харемът не беше помещение, обитавано само от наложници и евнуси. Най-общо казано, това беше мястото в двореца, предназначено за нежния пол. Тук живееха и жените от султанското семейство. Най-високо в йерархията на харема стоеше валиде султан. Веднага след нея идваха любимите жени на султана, обикновено не повече от четири, наричани кадън ефенди, начело на които беше баш кадъната. След това идваха жените без потомство и фаворитките. В харема живееха и неомъжените сестри и дъщери на султана.

Именно с жените от султанското семейство бе първата среща на новодошлите момичета. Рано сутринта девойките бяха събудени от кехаята, която им нареди да се приготвят по най-бързия начин, защото лично валиде султан пожелала да ги види. Под ръководството на Кьосем, момичетата се измиха, сресаха и облякоха новите си дрехи. Действаха бързо и организирано, така че когато след петнайсетина минути кехаята дойде да ги вземе, вече бяха готови и я чакаха. Строгата жена беше впечатлена и похвали сдържано отговорничката. Валиде султан ги прие в обширната си гостна, седнала царствено на висок тапициран стол. На широк диван до нея се беше разположила снаха й Хатидже Махфируз, красива жена на не повече от седемнайсет-осемнайсет години, която само преди няколко месеца бе родила първата мъжка рожба на падишаха. До нея седяха две от сестрите на владетеля, грозновати момичета на около десетина-единайсет години. Инструктирани предварително от кехаята, новоприетите наложници коленичиха на пода и сведоха глави. Хандан султан ги изгледа високомерно една по една и им направи знак да станат, но момичетата не я разбраха и трябваше кехаята да ги сръга, за да се изправят. Валиде султан представи себе си, снаха си и дъщерите си, след което произнесе кратко високопарно слово. В него тя им обясни каква огромна чест беше за тях, че бяха попаднали в султанския харем, призова ги да уважават по-старшите от тях и да не им противоречат, напомни им да съблюдават стриктно дисциплината и да спазват правилата. Посъветва ги, ако имаха някакви въпроси или желания, да се обръщат към преките си отговорнички и възпитателките. Момичетата я гледаха с широко отворени очи, все пак пред тях беше майката на всемогъщия султан, но така или иначе повечето от тях не разбраха почти нищо от думите й. Кьосем нямаше проблеми с турския на валиде султан, но почти не я слушаше. Цялото й внимание беше насочено към Хатидже Махфируз. Не можеше да отрече, че любимата на падишаха беше красавица, макар че й липсваше одухотвореност. Кьосем й хвърляше крадешком изпълнени с ревност погледи. В този момент си даде дума, че каквото й да й струваше, щеше да се пребори с тази надута пуйка за любовта на падищаха. От своя страна баш кадъната

93


не я погледна нито веднъж. Цялото й държане излъчваше студена високомерност, а надменният й взор беше насочен високо над главите на новите наложници. Когато Хандан султан привърши заученото си слово, погледът й отново обходи момичетата едно по едно, спирайки се по-продължително единствено върху Кьосем.

– Виждала ли съм те някъде? – попита я тя, мъчейки се да си припомни нещо.

– Не мисля, господарке – отвърна бързо Кьосем, стремейки се гласът й да прозвучи уверено. Всъщност, докато живееше със Сафие в сарая на шехзадето в Маниса, беше срещала няколко пъти Хандан султан в парка. Но тъй като знаеше много добре отношението на падишаха и майка му към нейната бивша благодетелка, смяташе за по-удачно да не споменава за връзките си с нея.

– Напомяш ми за някого – промърмори валиде султан замислено, след което даде знак, че срещата беше приключила.

Кехаята сръга момичетата да се поклонят, след което се оттеглиха от покоите на Хандан султан. Оттам ги пое една жена на средна възраст, която се представи като Белгин уста, отговарничката за реда и дисциплината в харема. Докато им разясняваше основните правила, тя потропваше ритмично с един бастун, показвайки им нагледно какво ги чакаше, ако кривнеха от правия път. Както споменахме, в харема цареше строга йерархия, в която всеки знаеше своето място. На най-ниското стъпало стояха наложниците. Към тази група биваха зачислявани всички новопристигнали момичета между дванайсет и двайсет години. По-възрастните и неугледни жени, попаднали в харема, запълваха редовете на прислугата. Наложниците, съгласно вътрешния правилник се разпределяха на три подгрупи: новопостъпили, калфи и уста т.е. майсторки. Всички новопристигнали момичета преминаваха първоначално обучение, по време на което научаваха турски и придобиваха най-елементарни умения в различни области. Тъй като Кьосем владееше турски и имаше добри познания по музика, поезия и религия, тя бе допусната направо до групата на калфите. Но и сред калфите тя се изявяваше като една от най-будните и възприемчиви ученички. Надяваше се съвсем скоро да премине при майсторките, откъдето й се откриваше възможност да попадне сред фаворитките на султана. Сред групата на майсторките също имаше строга йерархия. Най-високо стояха хазнедарките, чийто брой достигаше обикновено пет. Първата или баш хазнедар уста беше пряко подчинена на валиде султан и нейната кехая и на практика ръководеше ежедневната дейност в харема. Обикновено тя посредничеше между владетеля и неговите фаворитки, така че окончателното решение коя от тях да сподели постелята му, понякога зависеше от нея. Поради тази причина всички наложници в харема се стараеха да бъдат в добри отношения с нея. Освен това баш хазнедар уста държеше всички ключове от стаите в харема, а също и от хазната, откъдето идваше и названието й. За всяка определена дейност в харема, обикновено отговаряха съответните майсторки. Така баш чашнигир уста и нейните помощнички се разпореждаха в кухнята и отговаряха за приготвянето на храната. Свързана с нея бе килерджи уста, която отговаряше за доставките и съхранението на всички хранителни продукти и напитки. Имаше специални майсторки, които се грижеха за хигиената и прането в харема. За целта те разполагаха със специално перално помещение, което се намираше в подземието на

94


харема. В него една дузина калфи под ръководството на баш чамашър уста се трудеха около каменните корита и сребърните легени, където се перяха чаршафите, в които султанът се беше въргалял със своите фаворитки. За облеклото на наложничките отговаряха баш кутуджу уста и нейните помощнички, а за прическите и външният им вид се грижеше бербер уста. Особено важна роля изпълняваше кахведжи уста, която се занимаваше с приготвянето и поднасянето на кафето. Тъй като тази напитка се ценеше твърде високо в харема, кахведжийката и нейните помощнички бяха непрекъснато засипани с работа, особено по време на големите байрами. Хамамът заемаше важно място в живота на харема, така че не беше чудно, че за правилното и безаварийно функциониране на банята и за опазване на реда в нея отговаряше специално назначена майсторка, наричана кюлханджъ уста. За здравето на наложниците се грижеха специални лечителки – хасталар уста и нейните помощнички. Особено ценна и уважавана беше и акушерката, наричана ебе уста, в чиито ръце често проплакваха за пръв път бъдещите султани. След като ебе уста и помощничките й си свършеха работата, грижата за невръстните принцове и принцеси се поемаше от дойките и бавачките. Всяка майсторка разполагаше с различен брой калфи, които й помагаха да изпълнява задълженията си, а тя от своя страна беше длъжна да се грижи за тяхното обучение и за повишаване на квалификацията им.

В харема цареше строга йерархия, която определяше съвсем точно мястото на всяка една от няколкостотинте му обитателки. Жените се справяха чудесно с организацията на живота в „Дома на блаженството”, трудеха се, обучаваха се, забавляваха се и най-важното винаги бяха готови да задоволят и най-дребната прищявка на султана. Защото целият този добре смазан механизъм съществуваше с една единствена цел: да бъде осигурено безпрепятственото възпроизвеждане на династията на Осман.

Султанът искаше да бъде сигурен, че нищо лошо нямаше да се случи на любимите му жени, затова им беше осигурил и съответната охрана от верни евнуси. Освен за безопасността на обитателките на харема, евнусите трябваше да следят за техните нравствени добродетели и ако някоя наложница си позволеше да кривне от правия път, имаха правото и задължението да я санкционират подобаващо. Евнусите също се подчиняваха на строга йерархична система, а действията им се ръководеха от железни правила, чието престъпване се наказваше жестоко. Начело на евнусите стоеше къзларагата, на когото бяха подчинени не само всички обитателки на харема, с изключение на жените от султанското семейство, но и някои дворцови чиновници, чиято дейност по някакъв начин бе свързана с нормалното функциониране на „Дома на блаженството”. Лично падишахът посочваше кой да заеме тази висока и престижна длъжност. Най-важната задача на къзларагата беше да охранява султанския харем и да следи за съблюдаването на дисциплината в него. Негова беше и решаващата дума при повишаването в степен на наложниците. Освен това той беше посредник между харема и останалата част на сарая. В дворцовата йерархия къзларагата се нареждаше непосредствено след великия везир и шейхюлисляма. Той имаше привилегията да се среща и разговаря по всяко време с баш кадъната, валиде султан и падишаха. Много често от него зависеше коя наложница да сподели леглото на султана. Излишно е да споменаваме, че всички обитателки на харема се

95


страхуваха от баш евнуха и правеха всичко възможно да бъдат в добри отношения с него. Много от къзларагите злоупотребяваха систематично с поверената им власт, но ако това стигнеше до ушите на султана, те биваха наказвани с незабавно уволнение и изпращане в изгнание, а в по-тежките случаи и със смърт.

Бъдещите евнуси биваха набавяни основно от районите на Египет, Нубия, Судан, Етиопия и Екваториална Африка. След докарването им в Истанбул, малките негърчета задължително биваха скопявани, след което най-красивите и будните попадаха в Ендеруна. Там преминаваха сериозно обучение по турски език, Коран и дворцов етикет, като в същото време биваха научавани на строг ред и дисциплина. След успешното завършване на учебния курс, момчетата биваха разпределяни на стаж в харемите на шехзадетата, везирите и висшите чиновници. Най-способните от тях попадаха в харема на султана. Основното им задължение беше да отключват и заключват вратите на „Дома на блаженството”, да стоят на пост пред тях, да контролират кой влиза и излиза, да проверяват доставките и да забавляват наложниците през свободното им време.

Всички тези детайли бяха известни на Кьосем предварително от пространните разкази на Сафие, така че й беше нужно съвсем малко време, за да се ориентира в сложния механизъм, по който функционираше харемът. Макар че напредваше много бързо в обучението си и майсторките непрекъснато я хвалеха за старанието и усърдието й, момичето нямаше търпение. Искаше час по-скоро да се добере до леглото на падишаха и да изхвърли оттам оная надута пуйка Хатидже Махфируз. Беше вече близо месец в харема, а все още не бе успяла да зърне падишаха, дори отдалеч. От случайно подочути разговори беше разбрала, че младият султан почти не се появявал в „Дома на блаженството”. За малко повече от година на престола, харемът на владетеля се беше разраснал неимоверно. Когато живееше като престолонаследник в Маниса, шехзадето разполагаше с не повече от четири-пет момичета, а сега в „Дома на блаженството” се разхождаха над сто красавици от всички краища на света. Въпреки това, падишахът не проявяваше почти никакъв интерес към ласките на многобройните си наложници. Говореше се, че единствената жена, с която споделял леглото си, била Хатидже Махфируз, майка на първородния му син.

Кьосем беше изключително разтревожена от явната незаинтересованост на султана към харема му. Много добре си спомняше ококорените очи, с които младият принц я гледаше в Маниса. Беше твърдо убедена, че бе достатъчно само за миг да я зърне, за да лумне отново страстта му към нея. Но проблемът беше, че той можеше да не стъпи в харема още година. Трябваше спешно да измисли нещо, което да накара падишаха да я забележи. Сафие й беше казала, че къзларагата бил обещал в писмото си да направи всичко, което зависело от него, така че момичето да попадне в леглото на владетеля. Само че, откакто беше пристигнала в харема, Мохамед ага не я беше потърсил нито веднъж. Един единствен път успя да го зърне отдалече, но въпреки настойчивите й опити да привлече вниманието му, той не я забеляза и я подмина, забързан за някъде. Кьосем не се отчайваше лесно, но разбираше, че не можеше да си позволи да се надява нещо да се случи от само себе си. Позицията на пасивно изчакване, както показваше досегашният й скромен опит, едва ли беше печеливша. Трябваше да намери начин сама да начертае бъдещето си.

96


Беше успяла да влезне под кожата на Йълдъз уста, майсторката която ги обучаваше на музика и танци. Беше я впечатлила с уменията си да свири на различни инструменти, да композира и изпълнява свои авторски песни. Йълдъз уста беше две-три години по-възрастна от нея. Тялото й, макар и заоблено, беше изключително пластично, така че човек не обръщаше много внимание на не особено красивото й лице. Беше истинско удоволствие да я гледаш как върти пищния си задник и тресе напращялите си гърди. Двете момичета мигновено си допаднаха и бързо се сприятелиха. Йълдъз уста беше българка от Одринско, чиито родители, преследвани от немотията и нуждата да изхранват многолюдната си челяд, се бяха принудили преди години да продадат първородната си дъщеря на един възрастен паша. Беше прекарала три години в дома на господаря си без да има сексуални отношения с него, тъй като той бил вече прекалено немощен за любовни ласки. Но пашата обичал много да се наслаждава на изпълненията на пищни гьобекчийки и неусетно Йълдъз открила в себе си заложби на танцьорка. Когато господарят й се споминал, младата българка имала късмета да привлече вниманието на Хандан султан, която била приятелка на една от жените на пашата. Баш кадъната била впечатлена от уменията на Йълдъз и я взела, за да развлича сина й. Така попаднала в харема на престолонаследника, който съвсем скоро станал султан.

– Значи си в харема на господаря близо две години? – попита Кьосем заинтригувано. – И за това време той нито веднъж не е пожелал да спи с тебе?

– Не – Йълдъз уста поклати тъжно глава. – Все пак аз не съм кой знае каква красавица.

– Който ти е казал тази глупост, е един долен лъжец – опроверга я Кьосем с възмутен глас. – Ти си сто пъти по-привлекателна от оная скумрия Хатидже Махфируз.

– Шът, по-тихо! – прекъсна я уплашено Йълдъз уста. – Не говори така за баш кадъната.

– Извинявай – отвърна Кьосем шепнешком. – Но просто не мога да си обясня, защо е с нея, а не с тебе. Всеки нормален мъж би предпочел тебе.

– Благодаря ти. Не мога да отрека, че думите ти ме ласкаят, но все пак аз не се заблуждавам относно външността си – усмихна се Йълдъз уста. – Наистина е странно обаче, че при толкова екзотични красавици, господарят продължава да се интересува единствено от Хатидже Махфируз.

– А той въобще виждал ли ги е тези красавици? – попита Кьосем с лека ирония.

– Ако въпросът ти е, дали падишахът изобщо се отбива в харема, отговорът е да, но много рядко – Йълдъз уста се замисли за миг. – Последният път, когато имахме честта да ни посети, беше преди около месец, малко след като баш кадъната роди първата му рожба.

– Как се държа той? – попита Кьосем любопитно. – Имам предвид оглежда ли ви или..., въобще какво прави?

– Имах странното усещане, че валиде султан го беше домъкнала тук, едва ли не, против волята му – усмихна се българката и снижи глас. – Чувала съм, че падишахът бил много храбър и силен владетел, но в харема се държа като

97


срамежливо дете. Изнесохме му специална програма, която лично аз бях подготвила.

– Сигурно е била страхотна – не пропусна Кьосем да се подмаже. – Не може да не му е харесала.

– Благодаря ти – отвърна Йълдъз уста. Личеше си, че й беше приятно да слуша похвалите на приятелката си. – Наистина се постарахме. Бяхме облечени в ефирни прозрачни одежди, танцувахме и се кълчехме предизвикателно, пяхме лирични любовни песни. Но той сякаш се срамуваше да ни наблюдава и през повечето време погледът му беше забит в мраморния под, а когато все пак се осмеляваше да вдигне очи, се изчервяваше от притеснение и бързо се извръщаше настрани.

– Може би е от възрастта – предположи Кьосем замислено. – Доколкото знам, господарят ни е съвсем млад.

– Може и да е така – отвърна Йълдъз уста. – Та той още не е навършил петнайсет години.

– Е, остава ни да се надяваме, че като порасне, нещата ще се променят.– Само че аз тогова ще съм вече бабичка – усмихна се българката, но след

това погледна продължително приятелката си и допълни. – Но като те гледам тебе, съм сигурна, че ако султанът те зърне, моментално ще забрави баш кадъната и ще се влюби в теб.

– О, благодаря ти – отвърна Кьосем поласкана и гъста руменина изби по красивото й лице. – Не смея и да си мечтая за такова нещо.

– Защо? – продължи Йълдъз уста шепнешком. – Имаш всички необходими качества да станеш баш кадъна. Красива си, интелигентна си, притежаваш музикална и поетична дарба.

– Дори всичко това да е така, както казваш, каква полза, след като султанът не посещава харема си и няма как да ме забележи – отвърна Кьосем с горчивина и в очите й заблестяха сълзи.

Йълдъз уста замълча, съкрушена от отчаяния вид на приятелката си. Беше искала да й направи комплимент, да я обнадежди, а се беше получило точно обратното.

– Знаеш ли – прошепна българката заговорнически, след като помисли известно време. – Чувала съм, че къзларагата имал голямо влияние върху господаря. Носят се слухове, че срещу известно възнаграждение, можел да урежда различни работи.

Кьосем пое дълбоко въздух в опит да прикрие обзелото я вълнение. Явно досадните разкази на Сафие не бяха отишли на вятъра. С радост и изненада установи, че бе усвоила добре урока си. Беше успяла да насочи разговора точно в посоката, която желаеше.

– Може и да е така – отвърна привидно незаинтересована. – Но къзларагата е не по-лесно достъпен от самия султан. Лично аз, откакто съм тука, съм го виждала само веднъж и то отдалече.

– А приятелките за какво са? – погледна я българката с лукав пламък в очите.

98


– Не те разбирам – отвърна Кьосем с пресъхнала уста. Имаше чувството, че Йълдъз уста можеше да чуе отчетливите удари на сърцето й и да усети вълнението й.

– Няма да е пресилено да кажа, че Мохамед ага ми е много добър приятел, доколкото изобщо може да съществува приятелство между баш евнуха и една обикновена наложница.

– Къзларагата ти е приятел? – престори се на учудена Кьосем. Разбира се, тя беше чувала от другите момичета за странната дружба на българката с Мохамед ага и именно това беше основният й мотив да се сближи с нея. – Не мога да повярвам. И как се получи това?

– Мохамед ага е страстен почитател на моите танци – отвърна Йълдъз уста с неприкрита гордост. След това се наведе над главата на Кьосем и започна да й шепне на ухо: – Между нас казано, къзларагата има малко извратени желания ...

– Извратени желания ли? – прекъсна я Кьосем невярващо. – Какви извратени желания?

– Шът, по-тихо – скастри я Йълдъз уста строго и се огледа предпазливо наоколо. Бяха сами в залата за танци, но човек никога не можеше да бъде сигурен, че не го подслушваха. След това продължи шепнешком: – Ако ни чуе някой, може да се окажем на дъното на Златния рог с камъни на врата.

– Извинявай – измънка Кьосем разкаяно. – Просто това ми дойде в повече.– Ще свикнеш – кимна Йълдъз уста съчувствено. – Тепърва ще ставаш

свидетел на какво ли не. Но да се върнем на Мохамед ага. През свободното си време той ме кани в апартамента си да му танцувам.

– Е, това не е толкова извратено – отбеляза Кьосем.– Е, да, но той ме кара да танцувам гола.– Чисто гола? – Кьосем не вярваше на ушите си.– Както ме е майка родила – потвърди Йълдъз уста, изчервявайки се леко. –

И не само това. Докато се кълча гола пред него, той обикновено мастурбира.– Какво? – изкрещя Кьосем, забравила, че трябва да говори тихо. След това

се усети и продължи шепнешком: – Но нали евнусите са ... – Чак сега си спомни, че Сафие й беше разказвала някакви пикантни истории за евнуси и наложници, но тя винаги си беше мислила, че те бяха силно преувеличени под въздействието на виното.

– Да, всички евнуси са кастрирани и повечето от тях завинаги са лишени от мъжествеността си – поясни търпеливо Йълдъз уста. – Но има и изключения. Понякога скопените като деца, с годините успяват да възстановят някои от функциите на половите си жлези. Не знам как точно се получава, не ми е ясно. Но факт е, че Мохамед ага, макар и трудно, успява да го вдигне. Виждала съм го с очите си как гали големия си черен член.

– Не мога да си го представя – промълви Кьосем потресена, но една натрапчива мисъл вече се прокрадваше в съзнанието й.

– Е, надявам се да не ти се налага да се уверяваш лично – ухили се българката. – Гледката не е особено приятна.

– Предполагам – отвърна Кьосем с престорена погнуса, но в главата й вече се заформяше план.

99


– Но аз се увлякох с тези глупости – сепна се българката. – Всъщност, мислех си, че следващия път, когато Мохамед ага ме покани да му потанцувам, мога да се възползвам от случая и да го помоля да ти помогне.

– Наистина ли ще го направиш? – попита Кьосем развълнувано. Ето че най-после бяха стигнали до целта. – Не зная как да ти се отблагодаря.

– О, не се притеснявай. Проблемът е, че доколкото съм чувала, Мохамед ага не прави нищо даром. Имаш ли с какво да го подкупиш.?

– Разполагам с някои ценни накити, които са ми подарък от предишната ми господарка – отвърна Кьосем ентусиазирано, след това погледна Йълдъз в очите. – Надявам се да не поиска нещо друго.

– Няма страшно – ухили се българката лукаво. – Той е просто един безобиден чекиджия.

100


ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВАМарт 1605 г.

Щастието се усмихна на Кьосем скоро. Няколко дни след разговора й с Йълдъз уста, Мохамед ага покани българката да му потанцува. Тя се постара изпълнението й да бъде неустоимо и силно възбуждащо. Къзларагата масажираше енергично члена си и успя да достигне сравнително задоволителна ерекция. Имаха негласна уговорка да не я докосва по време на танца и Мохамед ага се опитваше да я спазва, макар че понякога си позволяваше да я шляпне по закръгления задник. Затова, когато този път къзларагата започна да опипва напращелите й гърди, Йълдъз уста се притесни леко, макар че се опитваше да не го покаже. Първата й мисъл беше да го отблъсне, но си даде сметка, че тогава Мохамед ага едва ли щеше да изпълни молбата й, затова си замълча. Баш евнухът ставаше все по-нахален и се опитваше да постави ръката й върху члена си. Йълдъз уста се подчини неохотно, потискайки погнусата си, но търпението й започна да се изчерпва. Тъкмо беше решила да се отдръпне и да му заяви решително, че бе прекалил и Аллах й се притече на помощ. От устата на къзларагата се изтръгна сладострастен стон и изведнъж той се кротна. Йълдъз уста отдръпна рязко ръката си, чудейки се къде да я избърше от лепкавата влага. Мохамед ага беше затворил очи и все още дишаше тежко, но изражението на черното му като абанос лице излъчваше задоволство. Йълдъз уста реши, че сега беше момента да поиска услуга.

– Уважаеми ага – започна с кокетен глас. – Мога ли да те помоля за нещо?– Разбира се – отвърна баш евнухът без да отваря очи. – Има една девойка от новите, наричат я Кьосем – започна Йълдъз уста

предпазливо.– Кьосем ли? – прекъсна я къзларагата и се усмихна, показвайки два реда

изряднобели зъби. – Що за женско име е това?– Не знам, всички я наричат така.– Да не би да прилича на овен? – ухили се отново баш евнухът.– Напротив – отвърна Йълдъз уста. – Тя е изключително красива и

интелитентна. Сигурна съм, че ако падишахът я види, веднага ще я пожелае. Мислех си, дали не можем да й помогнем по някакъв начин?

Мохамед ага не бързаше да отговори, но това предложение го накара да се замисли. Определено отношенията му с Хатидже Махфируз не можеха да се окачествят като изрядни. Откак баш кадъната бе родила мъжка рожба на султана, самочувствието й беше нараснало прекомерно. Държеше се изключително надменно и пренебрежително с него, като си позволяваше умишлено да го унижава в присъствието на наложниците. Освен това къзларагата подозираше, че баш кадъната настройваше и султана срещу него. Напоследък падишахът определено беше охладнял, все по рядко го търсеше и почти не си говореше с него. Тревожеше се, че дните му като къзларага бяха преброени. Трябваше незабавно да предприеме нещо, но до днес не знаеше точно какво. Но сега тази пищна българка, без да подозира, му беше подала спасителната сламка. Идеята падишахът да пожелае някоя нова наложница, която да измести от сърцето му самозабравилата се Хатидже Махфируз, не беше никак лоша. Особено, ако тази девойка беше протеже на къзларагата. Въпросът бе дали тази идея беше осъществима.

101


– Трудна работа – промърмори къзларагата най-накрая. – Знаеш, че падишахът е изключително привързан към Хатидже Махфируз.

– Това е така, защото още не е видял Кьосем – настояваше Йълдъз уста. – Ако я види, не може да остане безразличен към нея.

– Е, да, ама султанът няма особено желание да посещава харема си – въздъхна къзларагата. – Напоследък винаги ми отказва на поканите.

– Може би трябва да помолиш валиде султан за помощ – обади се плахо Йълдъз уста. – На нея той не може да откаже.

Мохамед ага зина от изненада. Боже какъв глупак беше. Разбира се, че трябваше да се обърне към валиде султан. Тази наглед проста танцьорка днес за втори път му подаваше спасителен пояс. Баш евнухът беше забелязал, че Хандан султан също не бе много очарована от факта, че синът й беше обсебен от Хатидже Махфируз. И това беше естествено, тъй като снаха й се опитваше да го откъсне от влиянието й, нещо което валиде султан нямаше да допусне.

– И казваш, че тази Кьосем била много красива и умна? – попита Мохамед ага замислено.

– По-красива и по-умна не съм виждала през живота си – отвърна Йълдъз уста с непоколебима увереност.

– Е, ще трябва да се уверя лично в това – усмихна се къзларагата. – Утре следобяд ще я чакам тук.

– Благодаря ти, Мохамед ага – зарадва се Йълдъз уста и спонтанно го целуна по грапавата черна буза. – Повярвай ми, няма да съжаляваш.

Българката нямаше търпение да съобщи новината на приятелката си, която беше на занимание по бродерия при Билге уста, строга жена на трийсет и няколко години. Йълдъз й каза, че трябваше да съобщи нещо важно на Кьосем и майсторката с неохота я освободи. Когато й сподели радостната вест, приятелката й подскочи от радост и започна да я прегръща и целува.

– Никога няма да забравя това – нареждаше въодушевено Кьосем. – Цял живот ще съм ти благодарна.

– Хайде, хайде, не съм направила нищо кой знае какво – скромничеше Йълдъз уста. – Нали затова сме приятелки, да си помагаме, когато можем.

Вечерта решиха да отпразнуват случая. Като майсторка, а и най-вече поради факта, че беше близка с къзларагата, българката се радваше на доста привилегии. Една от тях беше, че разполагаше със самостоятелна стая. Вярно, помещението беше доста тясно, но беше някак си уютно. Вътре имаше един миндер, който служеше и за легло, нощно шкафче, малък скрин и ниска масичка с две трикраки столчета. Подът беше застлан с шарен персийски килим.

– Настанявай се – покани я любезно Йълдъз уста. – Завиждам ти за тази стаичка – промърмори Кьосем, оглеждайки се

любопитно. – А аз трябва да спя с още една дузина момичета.– Е, много бързаш – скара й се добродушно Йълдъз уста. – Когато попаднах

в харема на шехзадето, всички момичета спяхме в едно общо помещение. Е, вярно е, че тогава бяхме доста по-малко, но все пак...

– О, не ме разбирай погрешно. Аз не се оплаквам.

102


– Нямаш и основание – усмихна се Йълдъз уста и измъкна от скрина някаква бутилка с прозрачна течност. – Освен това, съвсем скоро ще станеш фаворитка на султана и ще разполагаш със собствен апартамент.

– От твоите уста в Божиите уши – отвърна Кьосем и отправи негласна молитва към Аллах да сбъдне мечтите й.

Междувременно Йълдъз уста бе наляла в две малки чашки от прозрачната течност.

– Наздраве – каза тя с приповдигнат тон. – Да пием за бъдещата баш кадъна.– Наздраве – отвърна скромно Кьосем и отпи малка глътка. Парещата

течност с мирис на анасон сякаш изгори гърлото и стомаха й. – Какво е това?– Одринска ракия – засмя се Йълдъз уста, наблюдавайки приятелката си,

чиито очи се бяха насълзили от лютата напитка. Взе кана с вода и наля в две чаши. – Обикновено се разрежда с вода.

– Мислех, че алкохолът е забранен в „Дома на блаженството” – профъфли Кьосем, след като изгълта наведнъж чашата с вода. Макар че имаше доста голям опит с виното, досега никога не беше опитвала концентриран алкохол.

– Че какво блаженство ще има в този дом без алкохол – отвърна българката и отпи голяма глътка от ракията. – Не се притеснявай, тука всички си пийват. Е, повечето предпочитат вино, но лично аз си харесвам ракийката.

– Доста е силна – установи Кьосем, отпивайки внимателно малка глътчица.– Сигурна съм, че ще ти хареса. Просто трябва да свикнеш.Българката се оказа права. Увлечени в непринуден разговор, момичетата

неусетно обърнаха по няколко чашки. Отначало Кьосем усещаше приятно затопляне, придружено от блажено отпускане, но постепенно главата й започна да натежава и погледът й се замъгли.

– Мисля, че е крайно време да си тръгвам, преди да съм се напила окончателно – профъфли Кьосем, изправяйки се с усилие.

– Само внимавай да не те срещне Белгин уста – засмя се българката, – че да не отнесеш някой бастун по хубавото дупе.

Белгин уста отговаряше за дисциплината в харема. Беше известна със строгостта си и с удоволствие използваше бастуна си, ако сметнеше, че някоя наложница се нуждаеше от превъзпитание. Кьосем се сбогува сърдечно с приятелката си и залитайки се оправи към спалното си помещение, което се намираше в непосредствена близост. За щастие не срещна никого в мрачния коридор. Прибра се тъкмо навреме. Едва се беше мушнала под завивките, когато мина дежурният евнух, който заключваше стаите за през нощта. Ако беше закъсняла само още пет минутки, щеше да й се наложи да си търси място за спане в някой студен килер. Печката в стаята беше нагрята до червено и излъчваше приятна топлина. Беше тихо, явно останалите момичета вече спяха. Кьосем също затвори очи и вече се унасяше в приятна дрямка, когато й се стори, че чуваше някакво приглушено хлипане. Ослуша се внимателно и установи, че съседката й по легло плачеше.

– Агата, какво има? – прошепна Кьосем разтревожено. – Защо плачеш?Момичето не отговори, но хлипането сякаш се засили.– Агата, чуваш ли ме? – попита Кьосем, повишавайки леко глас.

103


Съседката й по легло продължаваше да ридае безутешно. Вече напълно разсънена, Кьосем се изправи и се надвеси над леглото на момичето. Агата се беше свила уплашено в леглото си и малкото й телце се тресеше от риданията. Мокрото й от сълзи лице беше забито във възглавницата в безуспешен опит да заглуши хлипанията. Кьосем приседна в края на кревата и започна нежно да я гали по раменете и шията, шепнейки успокоителни слова. Това като че ли подейства и след малко хлипането намаля. Кьосем беше само по тънка риза за спане и започна да й става студено. Беше мразовита нощ и макар че печката бумтеше с пълна сила, тя беше твърде далеч от леглото на Агата и топлината й почти не достигаше дотам.

– Може ли да легна до тебе, че замръзнах.Агата кимна леко и й направи място. Кьосем се мушна под завивката и се

гушна в затопленото тяло на момичето. Продължи да я гали и да й шепне нежно в ухото. Веднага усети приятна топлина, но имаше й още нещо. Беше някаква сладостна възбуда, която я изненада и уплаши едновременно. Даде си сметка, че малката критянка я привличаше. През последните пет-шест месеца почти не се беше радвала на нежни ласки. В редките случаи, когато Сафие султан я беше пожелавала, бе изпълнявала задълженията си без желание и беше изпитвала по-скоро погнуса, отколкото удоволствие. Сега, за пръв път от много време, усети нежно привличане. Притисна се още по-силно към Агата и почувства издайническа слабост между влажните си бедра.

– Какво правиш? – попита я недоумяващо момичето.– Нищо – смутолеви Кьосем и разхлаби прегръдката си. С върховно усилие

на волята си успя да се овладее. – Просто ми беше много студено.– Извинявай – прошепна Агата със съжаление. – Аз съм виновна. Заради

мене премръзна.– Няма нищо – усмихна се Кьосем приятелски. – Важното е, че вече не

плачеш.– Да, благодаря ти. Сега съм по-добре.– Искаш ли да ми разкажеш какво се е случило.– Нищо особено – промърмори Агата и след кратко мълчание продължи с

треперещ глас. – Просто си мислех за мама и татко, за бебето и братчето ми. Изведнъж ми стана толкова тъжно и самотно.

– Разбирам те. Аз също често се сещам за родителите ми и най-вече за малкия ми брат, въпреки че вече минаха четири години оттогава. Но трябва да гледаме напред, а не назад. Помисли си само, ние сме в харема на владетеля на най-могъщата страна на земята и утре току виж сме станали негови фаворитки. Ако имаме късмет, можем да родим бъдещия султан на Османската империя. Не е ли прекрасно да си мечтаем за това?

– Аз не искам да ставам фаворитка на владетеля и да раждам бъдещия султан – отвърна Агата тихо, но решително.

– Е, насила хубост не става – отвърна Кьосем примирително. – Но дори и така да е, тук все пак си на сигурно място. Ще получиш добро образование, ще придобиеш различни умения.

– Не искам да придобивам никакви умения. Не ми харесва тука – отвърна момичето с треперещ глас и в очите му отново се появиха сълзи.

104


– Агата, какво се е случило с тебе? – погледна я Кьосем разтревожено. – Някой те е разстроил. Така ли е?

Агата кимна леко и продължи да хлипа без глас.– Кажи ми кой те е обидил? – настояваше Кьосем.– Емине уста – промърмори момичето след кратко колебание. – Учителката

ни по турски и Коран.– И какво направи Емине уста?– Държи се отвратително с мене – оплака се момичето със сълзи на очи. –

Непрекъснато ми крещи и ме обижда. Вчера дори ми удари шамар.– Защо? – попита Кьосем възмутено.– Не знам – отвърна Агата и сведе поглед. – Просто ме мрази.– Агата, погледни ме в очите – настоя Кьосем тихо, но с твърд глас. –

Държането на Емине уста към тебе свързано ли е по някакъв начин с отношението ти към изучаваните предмети?

– Ами, аз нямам желание да изучавам турски език и особено Корана – отвърна момичето колебливо.

– И това го заяви на учителката? – попита Кьосем недоумяващо.– Ами, да.– Какво точно й каза? – настоя Кьосем строго.Агата се поколеба за миг, но после я погледна предизвикателно и отговори с

твърд глас:– Казах й, че съм православна християнка и ще си остана такава. Казах й

също така, че не ме интересуват лъжливи богове и пророци.– Наистина ли й каза това? – попита Кьосем невярващо.– Да – отвърна момичето предизвикателно.– Агата, ти още не говориш добре турски. На какъв език й го каза, за да те

разбере?– На гръцки, разбира се. Аз нито мога, нито желая да говоря на турски.– Сигурна ли си, че тя те разбра правилно?– Абсолютно, иначе нямаше да ми удари шамар, нали? – отвърна момичето

така, сякаш обясняваше нещо очевидно. След това допълни с отвращение: – Освен това, Емине уста също била родена като православна гъркиня. Тя ми го каза.

Кьосем клатеше укорително глава, невярваща на ушите си.– Постъпила си изключително лекомислено, да не кажа глупаво. За такива

думи като нищо могат да те накажат много по-строго от един шамар. Дори могат да те изхвърлт от харема.

– Нека. Без това нямам никакво желание да седя тук.– Не знаеш какво говориш – отвърна Кьосем почти ядосана. – Имаш ли

представа какво може да ти се случи, ако те изгонят от харема?– Едва ли ще бъде по-лошо оттук – упорстваше момичето. – Поне няма да

ме карат да изучавам Корана и ...– Слушай ме внимателно, Агата – прекъсна я Кьосем нетърпеливо. – Ако те

прокудят от харема, най-вероятно отново ще попаднеш на пазара за роби, а там може да те купи всеки, който има достатъчно пари. Повярвай ми, има много по-лоши господари от султана. Представи си, че попаднеш в ръцете на някой изверг, който ще те изнасилва сутрин, обед и вечер, а след това за десерт ще те пребива от

105


бой. И ти няма да можеш да се оплачеш на никого, защото ще бъдеш безправна робиня. Това ли искаш?

– Моля те, престани – простена момичето и отново захлипа.– Успокой се – погали я Кьосем по главата. Усети, че беше прекалила със

заплахите. Гласът й пак стана нежен и грижовен. – Не исках да те разстройвам, но не мога да си позволя да те загубя. Ти си единствената ми близка приятелка тука.

– И аз не искам да те загубя – проплака момичето и се сгуши до нея.– Единственото, за което те моля, е да бъдеш малко по-благоразумна. Какво

ти пречи да се престориш, че се стараеш да учиш турски и имаш желание да разбереш Корана? Още повече, че това е наистина една мъдра книга. И най-важното, постарай се повече да не ядосваш Емине уста, защото за момента тя е по-силна. Но аз ти гарантирам, че нещата много скоро ще се променят. Само имай малко търпение. Обещаваш ли ми?

– Обещавам – отвърна тихо Агата след кратко колебание.– Така те искам – усмихна се Кьосем окуражаващо. – А сега е време за сън,

че утре ни чака тежък ден.– Ако искаш, можеш да останеш да спиш при мене – покани я момичето

плахо.– С удоволствие – отвърна Кьосем, премаляла от щастие и я целуна нежно

по бузата.Няколко минути по-късно двете момичета заспаха прегърнати. Изглежда

сънуваха хубави сънища, защото лицата им изразяваха спокойствие и удовлетвореност.

106


ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВАМарт 1605 г.

Къзларагага разполагаше със собствен апартамент в близост до главната врата, през която се влизаше в „Дома на блаженството”. Кьосем бе въведена от един красив млад евнух. Мохамед ага, облечен в домашен халат, седеше по турски на пода, като дебелото му туловище бе отвсякъде подпряно с възглавници.

– Благодаря ти, Мустафа – кимна къзларагата и с недвусмислен жест отпрати момчето.

Кьосем, която бе инструктирана подробно от Йълдъз уста, се поклони дълбоко и остана права до вратата. Мохамед ага я наблюдаваше с неприкрито любопитство, което постепенно преминаваше във възхищение. Танцьорката беше права. Пред него стоеше една изключително красива девойка. Определено не беше кльощава, но не бе и достатъчно закръглена за преобладаващия в Османската империя вкус. Гърдите й не бяха много пищни, но за сметка на това бяха добре оформени и стърчаха предизвикателно. Но пък лицето. Магията на това момиче беше в лицето. Мохамед ага беше прекарал много години в харемите на трима султани и беше виждал стотици екзотични красавици, но такова нещо досега не беше срещал. И най-странното беше, че това не бе красота в класическия смисъл на думата. По-скоро лицето на девойката притежаваше някакво необяснимо излъчване, което те привличаше неустоимо. След като няколко минути я зяпа с увиснало чене, най-накрая къзларагата проговори с пресъхнала уста. Гласът му, като на всички кастрати, беше тънък и писклив.

– Разбрах, че те наричали Кьосем, но заслужаваш по-хубаво име. Например Махпейкер? Знаеш ли какво означава това?

– Да, ага. На персийски това значи „с лице като луна” – отвърна Кьосем скромно. – Не съм сигурна, че заслужавам това име.

– Напълно го заслужаваш, но това в случая няма значение. Мислиш ли, че падишахът ще се заинтересува от някоя наложница, която се нарича Кьосем?

– Не знам – отговори с престорена скромност. – Никога не съм си и мечтала, че султанът ще се заинтересува от момиче като мен.

– Така ли? – погледна я къзларагата лукаво. – Защо тогава изпрати Йълдъз уста да ходатайства за теб?

– Не съм я пращала – отвърна Кьосем с достойнство. – Тя сама пожела.– Виж какво, малка красавице – заговори агата с прикован в лицето й

поглед. – Хайде да изоставим преструвките. Съгласна ли си?– Да. – Кьосем го погледна право в очите. – Така ще бъде най-добре.– Да речем, че е във възможностите ми да накарам падишахът да те

забележи. Не казвам, че е лесно, но ще го уредя. Също така бих могъл предварително да му спомена няколко добри думи за тебе.

– Ще съм ти благодарна цял живот, ага – каза Кьосем, стараейки се гласът й да звучи убедително.

– И защо да го правя? Само заради доживотните ти благодарности? – попита къзларагата цинично.

– Не само мойте, ага, но и на Сафие султан – отвърна Кьосем, продължавайки да го гледа право в очите. – Мисля че ...

107


– Чакай малко – прекъсна я Мохамед ага изненадано. – Ти ли си момичето, за което старата Сафие ме молеше да го взема в харема?

– Да, ага, аз съм.– Така – погледна я къзларагата замислено. – Ти си вече тук, следователно

молбата на Сафие султан е изпълнена.– За което и двете сме ти много благодарни. Обаче в писмото си

господарката ми те умоляваше не само да ме вземеш в харема, но и да направиш всичко възможно, така че султанът да ме забележи. Тя бе убедена, че й дължиш тази последна услуга.

– Нищо не й дължа на тази дърта интригантка – отвърна къзларагата ядосано и Кьосем се уплаши, че бе прекалила.

– Е, знаеш ги какви са възрастните хора, ага – каза примирително и се усмихна подкупващо. – Винаги смятат, че всички останали са им длъжници.

– Така е – изсумтя Мохамед ага. Чаровната усмивка на момичето бе потушила гнева му.

– Имам малко спестени пари и някои скъпоценности – продължи Кьосем с делови тон. – Надявам се да ги приемеш в знак на благодарност и уважение.

– Пари, скъпоценности – усмихна се Мохамед ага презрително. – Вече трийсет години съм в султанските хареми, като десет от тях съм бил къзларага. А всички искат да са в добри отношения с къзларагата и са готови да платят щедро за това. Натрупал съм толкова богатства, че просто не знам какво да ги правя. Мога да притежавам всичко, което пожелая. Мога да си купя най-просторния сарай, но съм принуден да живея в тази дупка. Обграден съм от най-красивите момичета, но ми е забранено да ги докосвам.

– Е, забраните могат и да се нарушават понякога – забеляза Кьосем и го погледна предизвикателно.

– Какво имаш предвид? – попита къзларагата с пресъхнала уста и усети как коленете му омекват.

– А, нищо – усмихна се Кьосем съзаклятнически и направи една колеблива крачка към него. – Мислиш ли, че султанът ще ме хареса?

– Струва ми се, че да – промърмори къзларагата с изтънял глас – Макар че може би си малко кльощава за османския вкус.

– О, това е заради широките дрехи, които ми стоят като на закачалка – погледна го Кьосем прелъстително и направи още една крачка към него.

– Ами съблечи се, за да те преценя по-добре – предложи къзларагата с треперещ от възбуда глас. – Не мога да си позволя да се изложа пред падишаха, като му препоръчам някоя хърбавелка.

– Да се съблека ли? – попита Кьосем с престорена изненада. – Това не е ли в нарушение на правилата.

– О, не – увери я къзларагата, облизвайки пресъхналите си устни. – На евнусите е позволено да виждат наложниците голи. Та нали ние ви пазим в хамама, докато се къпете.

– Е, щом е така – престори се на примирена Кьосем и започна да разкопчава ризата си. – Ще се подчиня на заповедите ти.

108


След няколко секунди, които се сториха като часове на нетърпеливия къзларага, Кьосем освободи сочните си гърди с големи щръкнали зърна. Мохамед ага издаде приглушен стон.

– Това достатъчно ли е? – попита Кьосем с престорена срамежливост, когато остана гола до кръста.

– Моля те, продължавай – успя да промърмори къзларагата, едва сдържайки се да не му потекат лигите. – Трябва да видя краката и задника ти.

– Е, добре – съгласи се Кьосем с пресилена неохота и започна да смъква шалварите си. – Щом трябва.

Мохамед ага усети как обикновено заспалия му член започва постепенно да се събужда.

– Така добре ли е? – попита Кьосем и го погледна с престорена срамежливост. Беше останала само по долни гащи.

– Махни всичко от себе си – нареди къзларагата с треперещ глас.Кьосем въздъхна примирено и бавно събу гащите си. Чисто голото й тяло в

никакъв случай не беше кльощаво и освен това беше с идеални пропорции. Краката й бяха дълги и прави, задникът стегнат, а коремът плосък. Матовата й кожа беше гладка, без следи от пъпки или целулит и по нея не се забелязваше нито едно косъмче.

От възбуда къзларагата не можа да промълви нито дума. От устата му излезе само някакъв приглушен стон.

– Може би съм ти далече и не ме виждаш добре – продължи да го дразни Кьосем със сладострастен глас, приближавайки се по-близо до него.

– Страхотна си – успя най-после да се обади къзларагата с пресипнал глас, неволно опипвайки през халата набъбналия си член. – Само че падишахът е виждал десетки красавици като тебе.

– Така ли? – погледна го обидено Кьосем.– Е, може и да не са били чак толкова красиви – отстъпи къзларагата,

усещайки члена си необичайно твърд. – Но обикновено той им се насища бързо и отново се кротва в скута на Хатидже Махфируз.

– Гарантирам ти, че след една нощ, прекарана с мен, падишахът ще забрави завинаги онази надута пуйка – отвърна Кьосем ядосано. От привидната й стеснителност не бе останала й следа.

– Внимавай какво говориш за баш кадъната – скара й се къзларагата с престорена строгост. – Ей, ама като се ядосаш, ставаш по-красива.

Кьосем направи още една крачка към него, гледайки го предизвикателно. Вече бяха на една ръка разстояние.

– Какво толкова криеш под тоя халат? – попита с невинен глас.– А, нищо – отвърна смутено къзларагата, отдръпвайки засрамено ръката си.– Нещо си се издул – продължаваше да го дразни Кьосем, навеждайки се

напред, така че стегнатите й гърди почти докоснаха лицето му.Къзларагата не можа да се сдържи, захапа едното й зърно и започна жадно

да го смуче, сякаш беше кърмаче.– Какво правиш, ага? – изохка Кьосем, но не направи опит да се отдръпне. –

Боли ме.

109


Баш евнухът не сметна за нужно да отговори. Подтискайки отвращението си, Кьосем клекна до него и се остави безропотно да я лигави и опипва. Къзларагата пъшкаше и стенеше, издавайки някакви пискливи звуци, които при други обстоятелства биха я разсмели.

– Нека ти помогна – прошепна нежно Кьосем, прикривайки погнусата си. Искаше всичко да свърши по-бързо, защото всеки момент щеше да повърне. Отмести ръката му и започна да го гали усърдно по слабините, докато баш евнухът продължаваше да скимти от удоволствие. Накрая къзларагага се стегна за миг, след което нададе пронизителен вик. Кьосем усети лепкава влага по пръстите си и потисна една въздишка на облекчение. Слава Богу всичко бе приключило. – Надявам се, че сега ти е ясно защо падишахът ще предпочете мене.

– Искрено се надявам – изсумтя къзларагата, загръщайки халата си. Гласът му отново беше станал строг. – Ще ти дам този шанс.

– Благодаря ти, ага. Винаги ...– Не е нужно да ми благодариш сега – прекъсна я баш евнухът. – Но

запомни едно. Ако някой ден станеш баш кадъна, недей да забравяш дори и за секунда на кого дължиш издигането си. Тогава ще ми се отблагодариш с лихвите. Ясно ли е?

– Много добре те разбрах, ага – отвърна Кьосем, мъчейки се да звучи искрено. Красивото й лице излъчваше смирено покорство. – Можеш да разчиташ на мен.

– А сега се облечи – кимна къзларагата към дрехите й. – Смятам за излишно да те предупреждавам, че трябва да си държиш красивата уста затворена.

110


ДВАДЕСЕТА ГЛАВАДекември 1603 – Март 1605 г.

Младият султан седеше с гордо вдигната глава на специално изработения за него владетелски трон. Засега тронът бе прекалено голям за хилавото четиринайсетгодишно момче, но Ахмед хан се стараеше с всички сили да бъде зрял и силен владетел. Макар че още при възкачването си на престола извърши една спорна постъпка, която бе възприета от поданиците му като израз на слабост. Съществуваше вековна традиция, кодифицирана от Мехмед Втори Завоевателя в специален „Закон за братоубийството”, която повеляваше всеки нов владетел да ликвидира евентулните претенденти за трона. Ахмед хан имаше по-малък брат Мустафа, който страдаше от слабоумие. Въпреки това нямаше намерение да нарушава традицията, но майка му се възпротиви решително. Валиде султан със сълзи на очи го умоляваше да пожали по-малкия си брат, убждавайки го, че поради болестта си, Мустафа по никакъв начин не можеше да му бъде конкурент за трона. Ахмед хан не искаше да отстъпи, но решителността му беше разколебана. Докато се двуомеше как да постъпи с нещастното си братче, бе повален от коварна болест.

Една петъчна вечер, след като по време на молитвата в джамията „Ая София” се бе помолил на Аллах да му даде сили да изпълни владетелските си задължения, Ахмед хан най-накрая бе взел трудното решение да екзекутира брат си. Но когато се прибра в двореца и нареди да повикат немите роби, които трябваше да изпълнят тази зловеща мисия, изведнъж се почувства зле. Челото му гореше, но въпреки това усещаше зверски студ и зъбите му затракаха неудържимо. Виеше му се свят и цялото му тяло бе сковано от някаква необяснима слабост. Когато немите роби бяха въведени в покоите му, султанът лежеше на килима в несвяст. Незабавно бяха повикани най-добрите дворцови лекари, но те не бяха в състояние да му помогнат много. Сложиха му компреси с вода и оцет, изсипаха в устата му някакви прахчета, но суетенето им около него с нищо не подобри състоянието му. На сутринта по цялото му тяло и най-вече по лицето му избиха гнойни пъпки, които го сърбяха и боляха едновременно. Лекарите го мажеха с някакви мехлеми, които за съжаление с нищо не облекчаваха мъките му. Две седмици Ахмед хан се люшкаше между живота и смъртта. Когато накрая отвори очи и помоли с немощен глас за малко вода, всички въздъхнаха облекчено. В следващите дни пъпките му постепенно залиняха. Султанът започна да сяда в леглото си и да посръбва по малко топла чорбица и билков чай с мед. Вече стана ясно, че беше прескочил трапа, но възстановяването му продължи още месец. През повечето време майка му и брат му бяха близо до него и се стремяха да угаждат на всичките му желания и капризи.

Докато лежеше безсилен в леглото си, имаше предостатъчно време да размишлява. Беше твърдо убеден, че болестта му бе знак и предупреждение от Всевишния. Но какво точно се опитваше да му каже Аллах? Валиде султан също не седеше безучастна и всячески се опитваше да насочи мислите на сина си в желаната от нея посока. Непрекъснато му говореше за по-малкото му братче, разказваше му колко уплашен бил Мустафа от болестта на батко си, как непрекъснато плачел и се молел за неговото оздравяване. Ахмед хан достигна до извода, че с болестта му Аллах се бе опитал да го предпази от прибързаното

111


братоубийство. Докато се люшкаше между живота и смъртта, многократно си беше задавал въпроса, какво щеше да стане, ако вече беше екзекутирал брат си и самият той умреше. Това щеше да сложи край на тристагодишната династия на Османовци и да доведе до разпада на самата империя. Затова, когато се изправи от леглото, Ахмед хан беше сигурен, че Всевишният желаеше от него да пощади живота на по-малкия си брат.

Така младият султан наруши вековната традиция. Шехзаде Мустафа беше оставен жив, но беше изолиран в специално помещение в „Ески сарай”. Там за слабоумния принц се грижеха цял отбор от възпитатели, бавачки и прислужници. Дори му се предоставяше правото да има собствени наложници. Решението на Ахмед хан да пощади живота на брат си не бе посрещнато еднозначно в османското общество. Повечето му поданици, особено еничарите и спахиите, го възприеха като признак на слабост. Но една значителна част от по-либерално настроените прослойки беше склонна да подкрепи безкръвното унаследяване на трона. Макар противниците на „Закона за братоубийството” все още да бяха малцинство, младият падишах постави началото на негласното му отменяне. За да компенсира впечатлението за слабост, предприе редица решителни действия, с които искаше да покаже, че беше един силен владетел. Въпреки младостта си и крехкото си здраве, даде да се разбере, че имаше намерение да поеме лично тежестите на управлението на огромната империя. За тази цел без какпка колебание потвърди изолацията на властната си баба Сафие султан в „Ески сарай” и не се поддаде на увещанията й да я върне в „Топ капъ”. Следващата му стъпка бе да изпрати великия везир да ръководи военните действия срещу Австрия. После насочи вниманието си на изток, където продължаваше войната с шах Абас Първи. След като се погрижи за западния и източния франт, Ахмед хан се зае с вътрешната стабилност на страната. Началото на управлението му съвпадна със силни сепаратистки вълнения в различни части на империята, които застрашаваха целостта и стабилността й.

Именно едно такова въстание в източната част на Анадола бе основната тема, разисквана на днешното заседание на Дивана. След като изслуша търпеливо подробните доклади на везирите, еничарския ага и бюлюкбашията на спахийската конница, младият султан взе думата и даде точни и ясни разпореждания, целящи трайното умиротворяване на нестабилните провинции.

Хандан султан смяташе сина си за твърде млад и неподготвен, за да управлява самостоятелно империята и всячески се опитваше да му помага. Неизвестно защо, тя считаше себе си за достатъчно мъдра и опитна, за да се бърка във властта. Напоследък това отношение започваше да дразни младия султан, защото си даваше сметка, че постоянното вмешателство на майка му в държавните дела подриваше и без това не особено високия му авторитет сред везирите и войсковите командири. Все по-често между Хандан султан и Ахмед хан възникваха остри спорове и разногласия по този въпрос. Обикновено накрая валиде султан избухваше в сълзи, твърдейки че всичките й действия са подчинени на любовта и грижите й към него, но той бил заслепен и не можел да оцени жертвите, които тя правела. Ахмед хан не се трогваше особено от риданията й и я предупреждаваше да престане да се меси в управлението на империята, ако искаше синът й да продължи да я обича и уважава. Но не бяха само държавните дела, които разделяха валиде

112


султан и падишаха. Като всяка майка, Хандан султан твърдо вярваше, че имаше безусловно право да се меси и в интимния живот на сина си.

Преди да се възкачи на престола, Ахмед хан почти не проявяваше интерес към нежния пол, макар че разполагаше със собствен, макар и немногоброен харем. Единственото момиче, което го беше заинтригувало и бе събудило вълнение в момчешката му душа, бе една робиня на баба му Сафие султан. Беше я срещнал няколко пъти в градината на сарая в Маниса и бе останал запленен от чара й. Момичето беше две-три години по-голямо от него и притежаваше изключителна красота. Въпреки че при случайните им срещи, тя винаги му се усмихваше окуражаващо, Ахмед, който по онова време беше болезнено срамежлив, така и не събра смелост да я спре и заговори. После събитията се развиха с главоломна бързина, той стана султан, а баба му и робинята й, чието име така и не узна, се оттеглиха в „Ески сарай”. В първите дни на царуването си понякога се изкушаваше да разреши на баба си да се върне в „Топкапъ сарай”, само и само да види отново онова момиче, но дългът му на владетел надделя над копнежа на сърцето му. После държавните дела го увлякоха с такава сила, че почти забрави за непознатата красавица.

За това помогна и срещата му с Хатидже Махфируз. При едно от редките си посещения в харема, бе запленен от красотата на една нова наложница, която бе личен подарък за султана от великия везир. Започна да отделя доста време за нея и резултатът не закъсня. В началото на миналата година тя забременя и само преди четири месеца го дари с мъжка рожба, която нарекоха Осман, на името на великия основател на тяхната династия. Ахмед хан твърдо вярваше, че един ден невръстният му син щеше да стане не по-малко велик владетел от легендарния си прародител. Междувременно посещенията му в харема съвсем оредяха. Изглежда ласките на Хатидже Махфируз му бяха достатъчни, макар че понякога фаворитката му го дразнеше с прекалените си капризи и опърничавия си нрав. За последно това се случи вчера, когато баш кадъната пожела да отстрани къзларагата и да го замени с един млад евнух, който й беше довереник. Ахмед хан не беше близък с Мохамед ага, но смяташе, че баш евнухът си вършеше добре работата, затова деликатно отклони молбата й. Вместо да си замълчи, Хатидже Махфируз продължи да настоява, изтъквайки че работите на харема били неин приоритет и би трябвало султанът да се съобразява с мнението й. Все още владеещ се, Ахмед хан се опита да й обясни, че „Домът на блаженството” се ръководеше от валиде султан, а не от баш кадъната. Това напомняне засегна дълбоко честолюбието на Хатидже Махфируз и тя със сълзи на очи го обвини, че винаги бил държал повече на майка си, отколкото на нея. Ахмед хан й отвърна, че това не беше вярно, но тя продължи да му натяква, което го изнерви и той загуби самообладание. Разкрещя й се, че бе една неблагодарна глезла и я изгони от стаята.

Ахмед хан се чувстваше объркан и раздвоен между любимата си жена и майка си. Знаеше много добре, че близките му отношения с баш кадъната не се харесваха на валиде султан. Тя не само ревнуваше сина си, но с основание се притесняваше, че прекалената му близост с Хатидже Махфируз щеше да го отдалечи от самата нея. Валиде султан с тревога установи, че влиянието над сина й намаляваше с всеки изминал ден за сметка на коварната й снаха. Непрестанните й опити да накара Ахмед хан да посещава по-често харема почти винаги удряха на

113


камък, а в редките случаи, когато все пак се съгласяваше да се отбие в „Дома на блаженството”, го правеше с видима досада и не пожелаваше никоя от наложницитеите. Единствено към края на бременността на Хатидже Махфируз и в първите месеци след раждането на сина му, Ахмед хан потърси утеха в ласките на други жени. В този период през леглото му минаха набързо няколко наложници, но никоя от тях не можа да привлече вниманието му за по-дълго време.

С всеки следващ ден отчаянието на Хандан султан се увеличаваше, а отношенията й с Ахмед хан ставаха все по-хладни. Така беше допреди няколко дена, когато след една среща с къзларагата, надеждите й бяха отчасти възвърнати. Наглед простият, но всъщност гениален план на главния евнух за отстраняването на Хатидже Махфируз, я беше вдъхновил изключително много. Тя с радост прегърна идеята да заменят надутата й снаха с една нова наложница, която щеше да им бъде предана. Къзларагата я увери, че девойката била изключително красива и ако успееха да накарат султана да посети харема, щеше да уреди нещата така, че да бъде съблазнен от нея. Оставаше най-трудното: да убедят Ахмед хан да отиде в „Дома на блаженството”. Вече повече от месец, въпреки непрестанните покани, които му отправяха, падишахът не беше стъпвал в харема, освен за да посети покоите на баш кадъната или валиде султан. Оправдаваше нежеланието си с прекалената заетост с държавните дела и с привързаността си към Хатидже Махфируз, чиито ласки му били достатъчни.

Въпреки наглед идиличните отношения между Ахмед хан и баш кадъната му, Хандан султан беше чувала, че отвреме-навреме и между тях се появявали леки търкания, които понякога прераствали в люти скандали. Младият султан лесно се палеше, но не беше злопаметен и бързо му минаваше. След ден-два ядът му отшумяваше и отново се връщаше при любимата си жена. Единственият им шанс да го накарат да посети харема, беше да се възползват от някое от тези краткотрайни спречквания, предлагайки му възможност да накаже неблагодарната си кадъна, приемайки в леглото си друга жена. Хандан султан разполагаше с доверени лица от прислугата на падишаха и Хатидже Махфируз, на които тайно заръча да си отварят очите и наострят ушите. Щастието й се усмихна още на третия ден. Една от шпионките й съобщи, че беше дочула гневни викове от покоите на падишаха, а след малко оттам излезнала разстроена Хатидже Махфируз, бършейки сълзите си. Валиде султан едва прикри обзелата я еуфория. На другата сутрин веднага помоли за среща с падишаха. Отговориха й, че султанът щеше да я посети веднага след заседанието на Дивана.

– Искала си да ме видиш, майко – каза Ахмед хан, след като си размениха протоколните любозности. Тонът му беше уважителен, но някак си хладен.

– Да, господарю – отвърна валиде султан с дълбока въздишка. – Напоследък се виждаме толкова рядко. Липсваш ми.

– За съжаление си права, майко – отвърна султанът и гласът му поомекна. – И ти ми липсваш, но знаеш, че съм твърде зает с държавните дела.

– Така е. И смея да отбележа, много добре се справяш с тях, въпреки младостта ти. Но не трябва да се преуморяваш. Имаш нужда от малко почивка, от развлечения, от женски ласки.

– Аз не страдам от липса на женски ласки, мамо.

114


– Знам, но задължение на султана е да създава колкото се може повече мъжко потомство от различни жени, за да гарантира продължението и безсмъртието на Османовия род – настояваше Хандан султан. – Аллах да ти дава много здраве и дълъг живот, но всички сме смъртни хора. Помниш ли как едвам оцеля от коварната болест?

– Нима бих могъл да забравя, майко. Но притесненията ти са излишни. Дори и да умра, династията ни няма да изчезне. Остават брат ми и синът ми.

– Брат ти е слабоумен и не може да управлява империята – не се предаваше Хандан султан. – А синът ти все още е едно крехко няколкомесечно бебе.

– Така е, майко – съгласи се Ахмед хан. – Но не трябва да бъдем толкова черногледи.

– Трябва да предвиждаме всички възможности – настояваше валиде султан. – В края на краищата аз не те карам да правиш нещо неприятно. Напротив. В харема постъпиха няколко нови наложници. Една от тях притежава неземна красота. Бих искала просто да я видиш. Сигурна съм, че няма да съжаляваш.

– Е, добре, майко – отвърна Ахмед хан след кратко колебание. – Утре ще посетя „Дома на блаженството”.

– Благодаря ти, господарю – каза Хандан султан и гласът й беше съвсем искрен. – Ще видиш, че новата наложница ще ти хареса.

Поговориха още малко. Обсъдиха подробно днешното заседание на Дивана, после си побъбриха общи приказки, както правеха едно време, преди Хатидже Махфируз да застане между тях. Когато накрая Ахмед хан си тръгна, у Хандан султан се беше появила надеждата, че можеше отново да си върне близостта на сина си. Окрилена от тези мисли заповяда да й доведат къзларагата. Уведоми го за предстоящето посещение на султана в харема и му нареди да й изпрати новата наложница, на която възлагаха надеждите си. Когато въведоха девойката, Хандан султан се увери, че къзларагата не я беше излъгал. Наистина беше изключително красива.

– Изправи се – нареди властно валиде султан на коленичилата девойка. – Как се казваш?

– Останалите момичета ме наричат Кьосем, но къзларагата смята, че повече би ми подхождало името Махпейкер – отвърна девойката и се изчерви срамежливо.

– Да, Махпейкер звучи по-добре от Кьосем – съгласи се Хандан султан, продължавайки да я изучава внимателно. – Виждала ли съм те преди?

– Да, господарке – отвърна веднага Кьосем, молейки се валиде султан да не я познае. – При постъпването ни в харема, ти ни оказа високата чест да ни приемеш с останалите нови момичета и да ни дадеш ценни напътствия.

– Да, спомям си – промърмори Хандан султан замислено. – Но ми се струва, че съм те виждала и преди. Както и да е, това няма значение. Сега ме слушай внимателно. Преди повече от година лично аз препоръчах на султана Хатидже Махфируз. Той, естествено, се съобрази с мнението ми и след известно време тя забременя, а преди няколко месеца му роди син. Така от обикновена наложница се превърна в баш кадъна, втората по ранг жена в държавата след мен. Дотук добре. Само че в един момент се взе прекалено насериозно. Реши, че може да манипулира сина ми и да го настройва срещу мен. Започна да предявява прекомерни амбиции,

115


опитвайки се всячески да ме измести и да стане най-влиятелната жена в харема. Е, няма да се получи.

Кьосем слушаше мълчаливо и не можеше да повярва на ушите си. Вече имаше на своя страна не само къзларагата, но и могъщата валиде султан. С мъка потисна една ликуваща усмивка и си придаде възмутен израз.

– Каква неблагодарница – осмели се да се обади.– Точно така – съгласи се Хандан султан. – Глупава и нахална

неблагодарница. Но това си е за нейна сметка. Както я издигнах, така ще я смъкна обратно в блатото на харема. Сигурно се питаш защо ти разказвам всичко това?

– Мисля, че се досещам, господарке – отвърна Кьосем скромно. – Опитваш се да ме предпазиш от грешките на Хатидже Махфируз.

– Ти изглежда не си никак глупава – погледна я валиде султан внимателно. – Съвсем правилно си ме разбрала. Възнамерявам да те поставя на мястото на Хатидже Махфируз. Колко време ще се задържиш там, зависи само от тебе.

116


ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВАМарт 1605 г.

Ахмед хан седеше сковано в специално предназначения висок, наподобяващ трон стол в голямата зала на харема. Отдясно, на подобен стол, само че малко по-нисък, седеше майка му с гордо вирната глава, а отляво, едва сдържайки досадата си, се беше отпуснала сестра му Айше султан. Както и бе очаквал, Хатидже Махфируз демонстративно бе отказала да го придружи в официалното му посещение на „Дома на блаженството”, оправдавайки се с умора и неразположение. Въпреки че вече бяха минали два дена от последното им спречкване, Ахмед хан още й беше ядосан. Може би това беше и причината да се съгласи да се отбие при наложниците в харема. Искаше да покаже на капризната си баш кадъна, че тя не беше единствена и незаменима. Тук имаше повече от сто прелестни девойки, които бяха готови на всичко само и само да заемат нейното място. Валиде султан, а после и Мохамед ага, му бяха споменали за някаква нова наложница с неземна красота и младият падишах се озърташе нетърпеливо. Вече бяха приключили с официалната част по посрещането и къзларагата се оттегли встрани. Всички наложници, пременени в нови дрехи и нагиздени с най-скъпите си накити, се бяха наредили прави в отсрещния край на залата. Отстрани стояха евнусите, а сред множеството непрекъснато щъкаха пъргави слугини, които разнасяха всякакви неща за ядене и пиене.

Когато официалните гости бяха обслужени според желанията им, в залата изведнъж настъпи тишина, нарушавана единствено от шумното сърбане на пиещите кафе и чай. След това незнайно откъде се появиха десетина девойки, някои от които носеха различни музикални инструменти и застанаха встрани от местата, отредени за височайшите посетители. След секунди в залата зазвуча жизнерадостна песен в съпровод на сазове, зурни, дайрета и тъпани. Тогава изневиделица изскочиха танцьорките, облечени в ефирни, почти прозрачни носии, които повече показваха, отколкото скриваха прелестите им. Водеше ги Йълдъз уста. Валиде султан погледна крадешком към сина си, чудейки се дали да не насочи вниманието му в правилната посока, но веднага установи, че притесненията й бяха безпочвени.

Падишахът зяпаше с широко ококорени очи и увиснало чене точно там, където трябваше. Макар че беше минала повече от година от последната им среща, веднага позна в кръшната, зашеметяваща с неустоимия си чар танцьорка, скромното момиче, което му се усмихваше подканящо в градината на сарая в Маниса. Още тогава беше поразен от хубостта й, но за тази година и няколко месеца красотата й беше разцъфтяла още повече и тя се беше превърнала в най-прекрасната жена на света. Даде си сметка, че винаги е бил влюбен единствено в нея, а връзката му с Хатидже Махфируз беше само отчаян и несполучлив опит да я забрави. Трябваха му няколко минути, за да овладее вълнението си и да успокои пулса си. Наведе се леко към майка си и я попита престорено небрежно:

– Това ли е момичето, за което ми говореше?– Да, господарю – усмихна се валиде султан лукаво. – Надявам се, че не съм

излъгала очакванията ти.– Наистина е красива – призна Ахмед хан неохотно. – Как се казва?

117


– Махпейкер – отвърна майка му превзето.– Подходящо име – съгласи се султанът.Махпейкер кършеше предизвикателно гъвкавото си тяло и Ахмед хан усети

как го обземаше приятна възбуда. На няколко пъти погледите им се срещнаха и момичето му се усмихна подканящо. Младият султан помнеше много добре тази усмивка още от Маниса. Тогава беше постъпил глупаво и беше оставил щастието да му се изплъзне. Но сега нямаше да позволи това да се случи отново. Чудеше се как бе живял досега без нея и какво толкова й беше харесвал на Хатидже Махфируз, че я беше направил баш кадъна, търпеше глезотиите й и угаждаше на всичките й глупави капризи. Нима заслужаваше това? Единствената жена, достойна да носи званието баш кадъна, стоеше пред него и му се усмихваше прелъстително. Нямаше търпение да чака повече. Идваше му да грабне Махпейкер и да я отнесе на секундата в леглото си, но знаеше много добре, че не можеше да си позволи да постъпи по този начин. Съществуваше строг протокол, с който дори и султанът беше длъжен да се съобразява. Затова изчака чинно програмата да свърши и благодари на домакините си. Раздаде златни монети на музикантките, певиците и танцьорките. Но когато стигна до Махпейкер, дъхът му секна и краката му се подкосиха. Нямаше сили да я погледне в очите. Всички присъстващи бяха усетили магията на привличането между красавицата и падишаха и очакваха с нетърпение развръзката. Вместо да й подаде жълтица, бръкна в пазвата си и с трепереща ръка извади извезаната си със злато носна кърпичка. Всички затаиха дъх и в залата настана неестествена тишина. В следващия миг кърпичката се оказа на рамото на Махпейкер.

– Искам довечера да ми я върнеш – прошепна Ахмед хан с пресипнал от вълнение и възбуда глас. След това бързо се обърна и напусна „Дома на блаженството”.

По протокол Кьосем не трябваше да отговаря, но дори и да искаше, в този момент не беше в състояние да отрони и дума. Вълнението й беше толкова голямо, че чак й се зави свят. Усети как й призлява и сигурно щеше да се строполи на земята, ако Йълдъз уста не я беше прихванала в последния момент. Събитията от следващите няколко часа сякаш бяха обгърнати в гъста мъгла. Смътно си спомняше, че я заведоха в хамама, където я изкъпаха и отстраниха старателно всяко ненужно косъмче от тялото й. След това две черни робини дълго я масажираха с чевръстите си ръце и втриваха в кожата й благовонни масла. После къносаха ноктите й, оскубаха внимателно веждите й и я подложиха на всякакви други процедури, които се предполагаше, че щяха да я направят още по-красива. Бербер уста се погрижи за прическата й, а кутуджу уста се постара да избере най-подходящите за случая дрехи. Накрая най-добрите й приятелки: Йълдъз уста, Агата и още няколко момичета, с които се беше сближила, й устроиха нещо като изпращане. Всички бяха много развълнувани, прегръщаха я, целуваха я и плачеха от радост, а майсторките, които отговаряха за външния й вид, ги хокаха добродушно, защото се страхуваха, че сълзите им щяха да размажат грима по изписаното й лице. Неусетно настъпи уреченият час. Изневиделица се появиха две черни робини, които имаха отговорната задача да я заведат в покоите на султана.

Вървяха през някакви коридори, тераси и тунели, на няколко пъти бостанджии ги спираха за проверка, но беше достатъчно да им покаже

118


скъпоценната кърпичка, на която бяха извезани инициалите на султана, за да се отдръпнат с благоволение от пътя й. С върховно усилие на волята Кьосем си наложи да потисне вълнението и еуфорията си. Даваше си сметка, че бе направила само първата крачка, а следващите няколко часа щяха да бъдат решаващи за бъдещето й. Затова трябваше да бъде максимално спокойна и да си наложи да мисли трезво.

– Стигнахме, господарке – стресна я гласът на едната жена.Кьосем вдигна поглед и установи, че са спрели пред една голяма дървена

врата, украсена с изящни източни орнаменти. Отпред, запасали къси ятагани в поясите си, стояха на пост двама неми роби със свирепи погледи.

– Пожелаваме ти късмет, господарке – обади се и другата жена. Бе поласкана от начина, по който се обръщаха към нея и мушна по няколко

акчета в шепите им.– Благодаря, господарке – казаха жените в хор и се поклониха. – Ние ще

останем да дежурим пред вратата. Ако имаш нужда от нещо, просто ни повикай.Кьосем кимна небрежно. Единият роб отвори широко портата и й направи

път да влезне. Пристъпи нерешително и вратата след нея веднага се затвори. По размери спалнята на султана съперничеше на площадчето в родното й градче. По стените бяха окачени многобройни сребърни свещници, но само една малка част от тях горяха, така че светлината беше доста приглушена. В средата на това просторно помещение, застлано с дебели персийски килими, се намираше огромно кръгло легло, в което спокойно можеха да се съберат всичките момичета от стаята й. Но сега в него имаше само един човек. Облегнат на меките възглавници я очакваше владетелят на най-могъщата империя в света. Припомняйки си инструкциите, които й беше дала хазнедар уста, Кьосем безмълвно коленичи на пода и започна да пълзи по мекия килим в посока на леглото. Изрично беше предупредена да не бърза, за да даде възможност на султана да я разгледа хубаво. До леглото имаше не по-малко от десет метра и с това темпо щяха да са й нужни няколко минути, за да се придвижи. Само че в този момент се случи нещо, за което хазнедар уста не я беше предупредила. Младият султан скочи пъргаво от леглото и с няколко широки крачки се озова до нея. Беше гологлав и носеше копринен халат, обшит със злато и сърма. Наведе се и й подаде ръка.

– Изправи се – каза тихо Ахмед хан. – Хайде ела.Объркана от това развитие на нещата, Кьосем се подчини безмълвно. Ахмед

хан я хвана за ръка и я поведе, но не към леглото, а към един широк диван покрит с меки възглавници.

– Седни – нареди султанът, но гласът му звучеше по-скоро плахо, отколкото заповеднически. – Гладна ли си?

Пред дивана имаша голяма маса, отрупана с всевъзможни лакомства. Стомахът на Кьосем се беше свил на топка, но за да не обиди султана, си взе една фурма.

– Сладка е, нали? – попита Ахмед хан и гласът му се оживи. Посегна и си взе една фурма. – Аз също ги обичам.

– Много са вкусни – кимна Кьосем и се усмихна. Чудеше се какво да прави с костилката, но в същия миг султанът най-безцеремонно изплю неговата на пода. Тя направи същото.

119


– Казаха ми, че те наричат Махпейкер – обади се Ахмед хан и пъхна още една фурма в устата си.

– Всъщност това име ми бе дадено от къзларагата – отвърна скромно Кьосем. – Не съм сигурна, че ми подхожда.

– О, подхожда ти и още как – увери я султанът.– Иначе момичетата в харема ме наричат Кьосем.– Кьосем ли? – повтори учудено султанът и за пръв път се усмихна. –

Интересно име.– Кехаята ме обяви за кьосем на групата от новите момичета, но тъй като те

не разбираха турски, помислиха, че това ми е името и всички започнаха да ме наричат така.

– Е, добре, Кьосем Махпейкер – усмихна се отнова султанът. – Обичаш ли вино?

Този въпрос я свари неподготвена.– Не се притеснявай – погледна я Ахмед хан развеселено. – На султана и

неговите любими жени е разрешено да пийват по малко вино за здраве. Говори се даже, че прадядо ми Селим е носил прозвището Пияницата.

Младият султан плесна силно с ръце и на вратата веднага се появи една от черните робини, която бързо им донесе кана с червено вино и наля в две кристални чаши.

– Наздраве – усмихна се Ахмед хан. – За повторната ни среща.– Господарят си спомня за мене? – погледна го Кьосем с престорено

учудване, след като отпи глътка вино. Правеше й впечатление, че младият султан нямаше почти нищо общо с плахото момче, което тя помнеше от Маниса. Беше възмъжал не само физически.

– Нима бих могъл да те забравя? – погледна я султанът с неприкрито възхищение. – Станала си още по-хубава след последната ни среща в Маниса.

– Поласкана съм, господарю – усмихна се Кьосем чаровно и го погледна с влажен поглед.

Ахмед хан потрепера от възбуда и за да прикрие вълнението си, изгълта на екс съдържанието на чашата си. Кьосем се пресегна и му наля още вино, като уж неволно докосна гърдите си в лицето му. Помисли си, че няколко чаши вино щяха да накарат срамежливия султан да се поотпусне и това щеше да улесни задачата й. Всъщност и тя имаше нужда от малко алкохол за кураж.

– Всъщност ти как попадна в харема?Кьосем очакваше рано или късно да чуе този въпрос и се беше подготвила с

отговора.– Знаеш, че бях робиня на баба ти Сафие султан – започна уверно разказа си.

Беше убедена, че бе по-добре да се придържа максимално близко до истинната, защото султанът можеше да провери как стоят нещата. – Когато ти се възкачи на престола, ние се оттеглихме в „Ески сарай”. Господарката ми прие това твърде тежко. Доколкото знам, те е молила да й разрешиш да се върне в „Топкапъ”, но ти си бил непреклонен.

– Баба ми беше много властолюбива жена и щеше да се бърка в държавните дела. Не можех да го позволя – обясни Ахмед спокойно. – Затова не й разреших да напусне „Ески сарай”.

120


– Да, знам – съгласи се Кьосем. – Но Сафие султан винаги е била добра с мене. Когато й признах, че съм влюбена в тебе, тя направи всичко възможно, за да дойда в харема, въпреки че беше свикнала с мене и знаеше, че ще й липсвам.

– Е, значи все пак й дължа благодарност – каза Ахмед хан замислено и изгълта виното си.

Кьосем отново се пресегна да напълни чашата му, като гърдите й останаха по-дълго време в непосредствена близост до лицето на султана. Този път Ахмед хан не успя да се въздържи, придърпа я нежно, смъкна ризата й и я целуна страстно по твърдите зърна. Кьосем изохка сладострастно и се притисна плътно до него.

– Съблечи се – нареди султанът с пресипнал от възбуда глас и сам захвърли халата си на пода.

На Кьосем й трябваше малко повече време, но когато остана гола, Ахмед хан я чакаше нетърпеливо с щръкнала все още детска пишка. Тя се наведе бавно към скута му, целувайки и облизвайки плоския му корем. После нежно пое члена му в устата си и започна да движи забързано грапавия си език. Ахмед хан стегна седалищните си мускули и започна да издава глухи стонове, усещайки такова блаженство, за което досега не бе и предполагал, че би могло да съществува. Младият султан нямаше кой знае какъв опит с нежния пол, но през леглото му бяха минали повече от дузина жени и никоя от тях не бе правила това с него. След по-малко от минута почувства, че щеше да експлоадира и нададе тържествуващ вик. Кьосем усети топлата струя в устата си и едва не се задави. Преглътна с мъка и се сгуши до султана.

– Това беше страхотно – промълви Ахмед хан след известно време. – Къде си го научила?

– През дългите скучни дни в „Ески сарай”, баба ти, след няколко чаши вино, ми разказваше разни неща. От нея научих, че мъжете много харесват това. Поинтересувах се и тя ми обясни как точно се прави. Надявам се, че съм се справила добре.

– Повече от добре – отвърна възторжено султанът.– Хайде да отидем в леглото – предложи Кьосем и се усмихна

прелъстително. – Баба ти ме е научила на още много неща.Тя го хвана като малко дете за ръката и го поведе към огромния креват.

Ахмед хан, чиято глава бе леко замаяна от няколкото чаши вино, се подчини с удоволствие. Когато си легнаха и се сгушиха един в друг, младият султан усети, че отново се възбуждаше. Кьосем започна нежно да масажира члена му, докато се втвърди достатъчно, след което му помогна да проникне в нея, разкъсвайки девствената й ципа. Не усети силна болка, но не почувства и никакво удоволствие. Но това за момента нямаше значение. Важното беше на него да му хареса. Наблюдаваше някак си отчуждено как Ахмед хан се движеше в нея с равномерни тласъци, издавайки някакви хрипливи звуци. Даваше си сметка, че трябваше да се преструва, затова отвреме-навреме издаваше по някой сладострастен стон. Припомни си всичко, на което я беше учила Тюлай. Подигна леко таза си и започна да извършва въртеливи движения. Това явно се хареса на младия султан, защото дишането му рязко се учести, от устата му се изтръгнаха силни стенания, очите му се забелиха и той експлоадира за втори път. После се отпусна блажено, скланяйки

121


безмълвно глава между стегнатите й гърди, затвори очи и след по-малко от минута се унесе в спокоен и дълбок сън.

122


ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВАМарт 1605 г.

След първата нощ прекарана в леглото на младия султан, животът на Кьосем се промени коренно. На сутринта падишахът я събуди и за добро утро я облада още веднъж. И този път свърши твърде бързо, за да може тя да почувства нещо, но това не й попречи да симулира бурен оргазъм. Видимо доволен, Ахмед хан я дари с масивна златна гривна и я изпроводи до вратата. Там я поеха черните робини и я заведоха обратно в харема. Кьосем отиде до тоалетната, след това се запъти към хамама да се изкъпе.

– Къде по това време? – пресрещна я с груб тон дежурната кюлханджъ уста, но в следващия миг позна новата фаворитка на падишаха и гласът й веднага омекна. – Добре де, влизай. Ей сега ще затопля водата.

– Благодаря – отвърна Кьосем, стараейки се гласът й да не звучи високомерно. – Няма да се бавя дълго.

– Кисни се колкото искаш – вдигна рамене кюлханджъ уста. – Искаш ли да повикам някое момиче да ти изтрие гърба и да те насапуниса?

Кьосем понечи да откаже, но изведнъж й хрумна нещо и се усмихна блажено.

– Ще ти бъда много задължена, ако изпратиш някого да повика Агата, едно от новите момичета.

– Добре – съгласи се веднага кюлханджъ уста.Тъкмо се беше съблякла и се настаняваше на една мраморна пейка,

опитвайки с ръка дали водата се е стоплила достатъчно, когато на прага застана Агата. Момичето беше видимо разтревожено и се озърташе уплашено. Кьосем й махна с ръка.

– Събличай се и идвай да се къпем.– Не е ли забранено да се ползва хамама по това време?– За нас забраните не важат, мойто момиче – усмихна се Кьосем

покровителствено. – Хайде, отпусни се и се наслаждавай на живота.Агата се съблече, озъртайки се срамежливо. Кьосем я наблюдаваше

изпитателно. Тялото й беше доста слабичко, но иначе беше съразмерно, с дълги крака и щръкнало дупе. Агата се приближи нерешително и застана права до приятелката си. Водата вече беше приятно топла и Кьосем я помоли да я полива с един тас.

– Какво блаженство – промълви доволно и затвори очи.– Какво е това? – сепна я уплашеният глас на Агата.Кьосем отвори стреснато очи и се засмя от сърце. Приятелката й сочеше с

пръст едно засъхнало петно кръв върху бедрото й.– Това, мило момиче, показва, че вече съм жена – обясни Кьосем с

неприкрита гордост. – И то не каква да е жена, а любимата жена на султана.Агата ахна изненадано и сложи ръка на устата си.– Каква глупачка съм. Трябваше да се досетя.– Не си глупачка – скара й се Кьосем добродушно. – Просто си още малка. А

сега ме насапунисай.

123


Агата взе една гъба и започна да я движи по тялото й, но срамежливо отбягваше интимните й части.

– Сапунисвай ме навсякъде – помоли я Кьосем с леко пресипнал от възбуда глас и разтвори широко бедрата си, насочвайки ръката й между тях. – След тази нощ имам нужда да бъда измита най-вече там.

Агата се смути, но все пак се подчини, извръщайки поглед встрани. Кьосем отново затвори очи и задиша учестено. На лицето й бе изписано неподправено блаженство. Агата я насапуниса набързо и започана да я полива с гореща вода. Когато отми пяната от тялото й, Кьосем отвори очи и се надигна.

– А сега е твой ред. Лягай на пейката.– Аз... такова... няма нужда – смотолеви Агата объркано.– Хайде, момиче, отпусни се – усмихна се Кьосем окуражаващо и нежно я

бутна да легне по корем. Взе гъбата, изплакна я и я натопи в сапун. След това започна да я движи нежно по тялото на Агата. – Имаш хубава кожа.

– Благодаря – отвърна Агата все още притеснена, въпреки че й беше приятно да масажират тялото й с меката гъба.

– А сега се обърни – нареди нежно Кьосем. Този път Агата се подчини веднага. Какво пък, нямаше нищо лошо, щом

приятелката й държеше да я насапуниса. Освен това, беше толкова приятно и разтоварващо. За кратко Агата забрави всичките си тревоги и проблеми. Злобната физиономия и хоканията на Емине уста й изглеждаха толкова далечни и маловажни. Отпусна се, затвори очи и се остави на изкусните ръце на приятелката си. Когато тя разтвори нежно краката й и прокара бавно гъбата между тях, Агата усети лека възбуда. Понечи да се възпротиви, но я беше обзела някаква сладостна умора. Каза си, че не правеха нищо лошо, пък и беше толкова приятно. Усещаше как някакъв огън се разпалва между бедрата й и възбудата я обземаше все повече и повече.

Когато свърши, Кьосем се отпусна до нея и я целуна нежно по устата. Агата отвори очи и я погледна смутено.

– Не се притеснявай – усмихна се Кьосем и я хвана за ръката. – Не сме направили нищо лошо. Нормално е такива неща да стават между приятелки.

– Сигурна ли си, че това не е грях? – попита я тревожно Агата.– Да, скъпа, просто ти помогнах да изпиташ удоволствие – отвърна Кьосем.

– А сега си изплакни сапуна, че е време да тръгваме.Тъкмо излизаха от хамама, когато пред тях изникна баш хазнедар уста. – Ето къде си била – каза задъхано и спря да си поеме дъх. – Събирай си

багажа и идвай с мен.– Защо? Какво е станало, Дериа уста? – попита Кьосем уплашено.– Местиш се – отвърна майсторката кратко, тъй като все още не можеше да

си възстанови нормалното дишане.– Къде се местя? – недоумяваше Кьосем.– Как къде? – ядоса се хазнедар уста и продължи с вече по-спокоен глас. –

Вече си фаворитка и имаш право на самостоятелна стая. Но явно султанът е останал впечатлен от теб, защото изрично заръча да те настаня не в стая, а в апартамент, какъвто се полага само на кадъните му.

124


За един кратък миг Кьосем се усъмни, че това беше някаква нелепа шега, но след това си даде сметка, че обикновено строгата и надмедна хазнедар уста, сега разговаряше с нея не като с обикновена наложница, а като с равна. Освен това, майсторката нямаше славата на човек, който се шегуваше с разпорежданията на султана.

– Хайде, какво се чудиш – подкани я хазнедар уста нетърпеливо, но в гласа й се долявяше респект. – Побързай, че имам и друга работа.

– Ей сега идвам – отвърна Кьосем усмихнато. Беше възвърнала напълно самообладанието си. – Но бих искала да те помоля още нещо.

– Казвай, но бързичко.– Може ли да взема с мен и това момиче? – Кьосем посочи небрежно към

Агата. – Тя е най-добрата ми приятелка, а аз не съм свикнала да живея сама.Хазнедар уста погледна изпитателно първо Агата, после Кьосем и накрая

вдигна рамене.– Щом толкова искаш. Така или иначе падишахът ми нареди да ти определя

едно момиче за лична прислужничка. Ще я назнача нея.– Благодаря ти, хазнедар уста – отвърна Кьосем искрено. – Няма да забравя

добрината ти.Майсторката изсумтя нещо неразбираемо и отново ги подкани да побързат.

Кьосем хвана приятелката си за ръка и двете се затичаха към стаята си.– Какво стана? – попита Агата, която все още имаше проблеми с турския и

не беше разбрала почти нищо от разговора.– Отиваме да живеем в апартамент, предназначен за кадъните на султана.– И аз ли? – погледна я Агата изумено.– И ти, разбира се – стисна Кьосем ръката й. – Закъде съм без тебе.– Как така? – недоумяваше Агата.– Назначена си за лична прислужница на любимката на султана – уведоми я

Кьосем гордо.Новото им жилище се намираше в южното крило на сградата, където

живееха жените от семейството на падишаха. Все пак хазнедар уста беше проявила дастатъчно съобразителност, настанявайки ги сравнително далеч от апартамента на Хатидже Махфируз. Майсторката ги информира, че непосредствените им съседки бяха две наложници, които очакваха деца от султана. Щастливките бяха забременели през последните месеци на миналата година. Падишахът беше спал с тях само по веднъж и веднага беше загубил интерес, но жените бяха имали късмета да заченат и сега се радваха на всички привилегии на султански кадъни. Кьосем я слушаше внимателно и отправяше безмълвно горещи молитви към Аллах утробата й да не бе празна. Хазнедар уста отключи вратата на апартамента, обясни им набързо порядките, с които бяха длъжни да се съобразяват и ги остави сами. Жилището им не беше много голямо, но пък излъчваше уют. Състоеше се от една спалня, малка кухня, трапезария и гостна. Обзавеждането беше повече от луксозно. По пода бяха застлани скъпи персийски килими, по стените висяха сребърни свещници, а повечето мебели бяха от орехово дърво. Приборите за хранене също бяха от сребро, а чаршафите и завесите от коприна.

– Не мога да повярвам на очите си – шепнеше Агата и се озърташе любопитно наоколо.

125


– Ела тук да ти покажа нещо – повика я Кьосем от спалнята. – Виж какво голямо легло. Има предостатъчно място и за двете.

– Чудесно е – съгласи се Агата. – А тази врата накъде води?– Към терасата – усмихна се Кьосем. – Ела да видиш.Двете момичета излязоха на малката тераса с изглед към градините на

харема, а в далечината се виждаха гладкитете води на Златния рог и Босфора.– Прекрасна гледка – възхити се Агата.– Все още ли мислиш, че в харема е лошо? – попита Кьосем, хващайки я за

ръката.– Вече не – отвърна Агата след кратко колебание. – Благодарение на теб.– Дръж се за мен и няма да сбъркаш – прошепна Кьосем, стискайки нежно

ръката й.Стресна ги силно чукане по външната врата. На прага стоеше една черна

робиня с огромна табла в ръце.– Нося ти закуската, господарке – обърна се тя към Кьосем и се поклони

уважително.Новоизпечената фаворитка на султана кимна с достойнство и робинята

остави таблата на масата в трапезарията, след което се изниза безмълвно от стаята. Агата хвърли един поглед на закуската и зацъка с език.

– Това само за нас ли е?– В интерес на истината тази закуска е предвидена за мен – усмихна се

Кьосем. – Но аз щедро ще я споделя с теб, защото си ми приятелка.– Боже Господи – продържаваше да се диви Агата. – Вкъщи такова

количество храна щеше да ни стигне за седмица. – При спомена за дома и семейството й, очите на Агата се навлажниха.

– Хайде да закусим – прегърна я нежно Кьосем. – Оттук нататък ни чакат само хубави неща.

Изведнъж Кьосем почувства зверски глад и се нахвърли лакомо на храната. Бурната нощ с младия султан бе събудила апетита й. Агата също опита от всички лакомства, но повече от любопитство, отколкото от лакомия. Някои от нещата вкусваше за пръв път и непрекъснато питаше приятелката си кое какво е. Кьосем й обясняваше с пълна уста, радвайки се на ентусиазма й. След като засити вълчия си глад, новата фаворитка на султана се унесе в сладка дрямка.

Агата й помогна да се съблече, след което разтреби масата. Чудеше се, след като вече беше назначена за лична прислужница на Кьосем, дали бе освободена от задължението да посещава уроците на Емине ага. Страхуваше се от гнева на майсторката, но се успокояваше, че приятелката й щеше да я защити и в края на краищата реши да не ходи в учебната стая. Зае се да подреди апартамента и за пръв път, откакто беше попаднала в харема, започна да си тананика някаква весела песничка. Тъкмо беше привършила, на вратата отново се почука. Този път беше кутуджу уста, която я уведоми, че беше изпратена да вземе мерки на Махпейкер. Агата не я разбра много добре и се опита да й обясни, че господарката й спеше, но Кьосем ги чу и извика да я изчакат. Когато се появи сънена на прага на гостната, кутуджу уста й се поклони и обясни, че бе получила задача да й ушие нови тоалети. Кьосем с удоволствие се остави в сръчните й ръце. Малко след като шивачката приключи с мерките и си тръгна, отново се появи хазнедар уста.

126


– Падишахът ме изпрати да ти известя, че ще те очаква в покоите си тази вечер след заник слънце – издекламира тя с тържествен глас и дори се поклони леко. Явно си беше дала сметка, че тази връзка на султана нямаше да бъде случайна и беше решила за всеки случай да демонстрира уважение към една потенциална баш кадъна. – Ще изпратя бербер уста и другите да те подготвят.

Кьосем усети как сърцето й започваше да бие ускорено. Беше убедена, че султанът бе останал доволен от представянето й вчера и очакваше да я потърси отново, но не толкова скоро. Едва потисна една ликуваща усмивка. Вместо това отвърна с престорена скромност.

– Благодаря ти за прекрасната вест, Дериа уста. Ще се постарая да удовлетворя очакванията на господаря.

– Ти си невероятна късметлийка, момиче – погледна я хазнедар уста с възхищение. – Не си спомням друг път пресветлият падишах да е прекарвал две поредни вечери с една и съща наложница. Дори и с Хатидже Махфируз не го е правил.

Когато хазнедар уста си тръгна, Кьосем даде воля на емоциите си и започна да подскача от радост и да прегръща приятелката си.

– Успях, Агата, успях. Аз ще бъде новата баш кадъна. Свършено е с онази надута пуйка Хатидже Махфируз. Султанът ще бъде само мой.

– Успокой се – посъветва я Агата, когато Кьосем започна да се задъхва от вълнение. – Най-добре е сега да поспиш малко.

– Не знам дали ще мога да заспя. Толкова съм развълнувана.– Трябва. Нали не искаш довечера султанът да види, че си изморена и

недоспала.На вратата отново се почука и една слугиня внесе таблата с обяда.– Не съм гладна – заяви Кьосем, но Агата я убеди да изяде една топла

пилешка супа, след което я заведе в спалнята и й помогна да се съблече. Понечи да я остави, но Кьосем я спря. – Няма да мога да заспя сама, моля те легни до мен.

Агата кимна мълчаливо, съблече се и се мушна в леглото при приятелката си. Кьосем се сгуши нежно в нея и успокоена от топлината й, скоро се унесе в дълбок сън.

127


ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВАМарт – юни 1605 г.

Следващите три дена Кьосем неизменно получаваше едно и също послание от хазнедар уста: „Падишахът те очаква в покоите си след залез слънце.” Вечерите протичаха общо взето по един и същи начин. Първо сядаха на широкия диван, хапваха различни лакомства, пийваха вино и си говореха като стари приятели. Ахмед хан се интересуваше за живота й преди харема и Кьосем му разказа патилата си в общи линии, стремейки се да се придържа максимално близо до истината. Младият султан я слушаше с неподправен интерес. После й разказа за собственото си детство и й описа наглед безгрижния си, но много напрегнат живот като шехзаде. Сподели й, че непрекъснато се страхувал и мислел за смъртта, защото ако някой от по-големите му братя станел султан, трябвало да спази закона на Мехмед Завоевателия. Разказа й за колебанията си дали да спази традицията и да убие по-малкия си брат и за тежкото си заболяване, което му подсказало какво да направи.

– Смятам, че си постъпил изключително благородно и Аллах ще оцени добротата и състрадателността ти – каза Кьосем развълнувано и дори успя да изцеди няколко сълзи от очите си, макар че въобще не й пукаше за малоумния брат на султана. – Защото силата и могъществото на един падишах не се оценяват по това колко свои братя е убил.

– Радвам се, че мислиш така.Постепенно Ахмед хан се отпускаше и споделяше с нея не само спомените

си, но й разказваше за въпросите, които се обсъждаха на заседанията на Дивана. Кьосем го слушаше с изключително внимание. Понякога дори я питаше за мнението й по някой заплетен държавен проблем и тя му даваше съвети, в които той се вслушваше. Все пак бе наясно, че Ахмед хан не я бе избрал за везир, а за фаворитка, затова се стараеше всяка нощ да разнобразява любовните им забавления с нови елементи, припомяйки си всичко, на което я бе научила опитната Тюлай. Младият султан беше изключително щастлив и се потапяше в дебрите на неподозирано блаженство. Кьосем обаче, въпреки умелите й симулации, не можеше да бъде задоволена от неопитния Ахмед хан, но това не я притесняваше кой знае колко.

Дните й минаваха сравнително еднообразно. Сутринта след молитва задължително се отбиваше през хамама, където Агата я сапунисваше и изкъпваше. После закусваше обилно и подремваше час-два. Следваше лек обяд, след което си лягаха заедно с Агата за следобедна почивка. Понякога се отдаваха на любовни ласки, друг път просто заспиваха прегърнати. Беше издействала от хазнедар уста Агата да бъде освободена от всякакви занятия, за да бъде изцяло на нейно разположение, като беше поела ангажимента да се погрижи за празнините в образованието на приятелката си. След следобедния сън, се оставяше в ръцете на екип от най-добрите майсторки, които я подлагаха на всевъзможни козметични и разкрасителни процедури. Щом слънцето залезеше, нагиздена и накипрена, тя се отправяше към покоите на султана, придружена от неизбежните черни робини.

В четвъртък вечерта Ахмед хан изглеждаше притеснен. Беше разсеян, почти не се докосваше до отрупаната с деликатеси маса, дори не посягаше към чашата си

128


с вино. През повечето време мълчеше смутено и избягваше да погледне фаворитката си в очите.

– Какво има, господарю мой? – попита го Кьосем разтревожено, след като положението стана прекалено неловко. – Ако съм ти омръзнала и ти досаждам, просто ми кажи и аз веднага ще си тръгна.

– Не, моля те, недей – сепна се Ахмед хан и отново заби поглед в земята.– Нещо лошо ли се е случило? – настояваше Кьосем. – Нейно величество

валиде султан добре ли е?– Майка ми е добре – отговори бързо Ахмед. – Брат ми също, доколкото

позволява състоянието му.– Какво има тогава? Кажи ми и ще ти олекне – помоли го Кьосем с благ

глас.– Утре е петък – започна след кратко колебание Ахмед хан. – Според

повелите на Корана и османската традиция, султанът трябва да прекара петъчната вечер с баш кадъната си.

– Това ли било? – погледна го Кьосем и въздъхна с престорено облекчение. Всъщност това я разтревожи сериозно. Притесняваше се, че Хатидже Махфируз щеше да се опита по всякакъв начин да си върне султана. – Бъди с нея. Не виждам нищо нередно в това.

– Да, но аз не искам да бъда с нея. Искам всяка вечер да съм с теб.– Такива са и моите желания, господарю – промълви Кьосем и очите й се

навлажниха. Подсмръкна два-три пъти, преглъщайки театрално сълзите си и продължи с патетичен глас. – Но ти, освен мъж, си владетел на най-могъщата империя в историята на човечеството и си длъжен да спазваш традициите.

Всъщност си мислеше точно обратното: „Ти си един сополив пикльо, който, въпреки че е султан, се страхува да наруши някакъв глупав обичай.”

– Нали няма да ми се сърдиш? – попита я Ахмед хан плахо.– Коя съм аз, че да ти се сърдя, господарю? – отвърна Кьосем с примирен

глас, прикривайки умело презрението си. – Аз съм твоя робиня.– Не, ти си любимата ми жена – поправи я Ахмед хан разпалено. – Искам да

знаеш, че обичам само теб.– Не знам дали съм достойна за любовта ти, господарю – отвърна Кьосем и

коленичи пред него. – Но искам да знаеш, че те обичам безумно, откак те видях в градината в Маниса.

Ахмед хан я хвана за ръка и я поведе към леглото.

Петъкът беше особено напрегнат за Кьосем. Въпреки, че досега никога не се беше проявявала като особено усърдна мюсюлманка, този ден не пропусна нито една от петте задължителни молитви. Даваше си сметка, че до голяма степен тази вечер щеше да се окаже решаваща за бъдещето й. За съжаление нищо не зависеше от нея. Единственото, което можеше да направи, бе да се моли горещо на Аллах и да се надява, че в края на краищата султанът щеше да предпочете нея, а не оная надута гъска Хатидже Махфируз.

Агата, която все още не бе приела Исляма, се обръщаше смирено към Исус Христос с гореща молба да помогне на приятелката й. Освен това бе непрекъснато до нея и се опитваше да я развлича и окуражава по всякакъв начин, но Кьосем бе

129


твърде напрегната и изнервена и дори на няколко пъти я сгълча без причина. Въпреки това, Агата не се обиди и продължи да се старае да й бъде от полза.

Вечерта Кьосем си легна рано, но почти не можа да заспи, а когато все пак се унасяше, й се присънваха кошмари. На следващата сутрин се събуди схваната и с главоболие. Агата й направи масаж, но той й донесе само временно облекчение. Въпреки молбите на слугинята й, категорично отказа да закуси и не пожела да стане от леглото. По обяд, тъкмо се беше унесла в поредната неспокойна дрямка, вратата на спалнята се отвори и на прага застана хазнедар уста.

– Да не би да е болна? – обърна се майсторката към Агата, която изглеждаше много притеснена.

В този момент Кьосем отвори очи и се надигна.– Какво има? – попита все още сънена.– Добре ли си? – поинтересува се хазнедар уста.– Добре съм. Защо? – промълви Кьосем и почувства как сърцето й ускорява

ритъма си.– Радвам се да го чуя – усмихна се майсторката и продължи с тържествен

глас. – Защото падишахът ще те очаква в покоите си след залез слънце.Усети как й се завиваше свят от вълнение.– Сигурна ли си, че си добре? – погледна я хазнедар уста притеснено.– Напълно, Дериа уста – отвърна Кьосем и въздъхна облекчено. – Просто

съм малко сънена.

Когато я въведоха в покоите на султана, Ахмед хан й се зарадва искрено, но изглеждаше напрегнат.

– Нямаш си представа колко ми липсваше – каза развълнувано и я хвана за ръката. – Непрекъснато мислех за тебе.

– И аз, господарю – отвърна Кьосем тихо. – Цяла нощ плаках за тебе.– Наистина ли? – погледна я Ахмед хан изпитателно. – Защо?– Защото си помислих, че вече съм ти омръзнала – отвърна Кьосем и сведе

поглед. От очите й закапаха едри сълзи. – Не знаех дали ще ме повикаш отново.– Как можа да си помислиш такова нещо? – възмути се Ахмед хан.– Ами, господарката Хатидже Махфируз е толкова красива...– Хатидже Махфируз не може да стъпи и на малкия ти пръст – прекъсна я

Ахмед хан разпалено. – Да, но тя е баш кадъна и има право да прекарва празничните вечери с

падишаха – продължаваше да нарежда Кьосем с разтреперан глас, наблюдавайки внимателно реакциите на младия султан. Даваше си сметка, че се движеше по много тънък лед и се опасяваше да не премине границата. – А аз съм само една нещастна наложница.

– Хатидже Махфируз вече не е баш кадъна – каза Ахмед хан с необичайно твърд глас. – Разпоредил съм се още утре да бъде въдворена в „Ески сарай”.

Отначало Кьосем помисли, че не бе чула добре. После се усъмни, че това беше някаква нелепа шега.

– Изпратил си я в „Ески сарай”? – промълви тя след известно време, когато първоначалният шок премина.

130


– Да – отвърна Ахмед хан с пресилено решителен глас. – Тя... тя просто се е самозабравила.

– Но тя е майка на единственото ти дете – погледна го Кьосем объркано.– Шехзаде Осман ще остане в „Топкапъ сарай” – отвърна Ахмед хан

непоколебимо. – За него ще се грижат най-добрите бавачки и възпитатели. Няма да бъде лишен от нищо.

„Господи, помисли си Кьосем потресена, това наглед нерешително момче беше разделило майката от четиримесечното й бебе. И всичко това заради мене.” Въпреки че беше доволна от победата над съперницата си, Кьосем изпита чисто човешко състрадание към нещастието на Хатидже Махфируз. Макар за момента перспективите пред нея да бяха прекрасни, тя разбираше, че някой ден можеше да се озове в позицията на нещастната бивша кадъна.

– А какво мисли валиде султан? – попита Кьосем предпазливо.– Не съм я питал. Аз съм достатъчно голям, за да вземам сам такива

решения – сопна се Ахмед хан, но след това продължи по-спокойно. – Напоследък майка ми не харесваше Хатидже Махфируз, така че сигурно е доволна.

Кьосем не каза нищо и Ахмед хан прие мълчанието й като обвинение за действията му, затова продължи да се оправдава.

– След раждането на шехзаде Осман, Хатидже Махфируз се промени неузнаваемо. Реши, че като майка на престолонаследника, всичко й е позволено. Започна да предявява претенции не само към управлението на харема, което е право на майка ми, но и да се бърка в държавните дела. Капризите й нямаха край. Позволяваше си да обижда пред мене къзларагата, везирите и дори валиде султан. Дълго време търпях, но когато снощи започна да отправя грозни хули към тебе, нещо ми прекипя.

– Тя просто те е ревнувала от мен – отбеляза Кьосем с престорено великодушие.

– Не мога да допусна някой да обижда жената, която обичам – отсече Ахмед хан непоколебимо.

– Аз не й се сърдя – заяви Кьосем лицемерно, без да й мигне окото. – И те моля, господарю, ти също да й простиш, защото съм сигурна, че тя вече съжалява за думите си.

– В „Ески сарай” ще има достатъчно време да размишлява върху поведението си. Но стига сме говорили за нея. Тя вече не ме интересува. Разкажи ми как мина деня ти вчера.

– О, това беше най-тъжният ми ден, откак съм в харема – въздъхна Кьосем. – Непрекъснато мислех за тебе, господарю.

– Горкичката – съжали я султанът и я погали нежно по главата.– А вечерта беше още по-зле – продължи Кьосем с треперещ глас. –

Чувствах се толкова самотна и изоставена...– Това няма да се повтори повече – успокояваше я Ахмед хан,

продължавайки да я гали нежно. – А сега ще си наваксаме за пропуснатото време.Прекараха една незабравима нощ. Младият султан беше щастлив, че бе

отново до любимата си жена и непрекъснато й се кълнеше във вечна любов.След като съперницата й беше отстранена, Кьосем започна да споделя всяка

нощ с падишаха. Ахмед беше ненаситен за нейните ласки, но тя знаеше, че за да

131


узакони първостепенната си роля в харема, бе задължително да забременее и да роди мъжка рожба на султана. Минаха три седмици от първата й нощ с падишаха и Кьосем с вълнение установи, че месечният й цикъл закъсняваше, а апетитът й се усилваше. Една сутрин след излизане от хамама й прилоша и само бързата намеса на Агата предотврати падането й на земята. Веднага се притекоха двама евнуси, които я занесоха в апартамента й и я положиха в леглото. Повикаха незабавно хасталар уста, която дълго я опипва и преглежда.

– Какво ми е, Екин уста? – попита разтревожено Кьосем, която междувременно се бе посъвзела.

– Не съм сигурна – отвърна лечителката предпазливо и поклати глава. – Но интуицията ми подсказва, че в утробата ти се е зародил нов живот.

– Бременна ли съм? – възкликна Кьосем и от радостно вълнение се надигна в леглото. – Наистина ли смяташ така?

– Лягай долу – скара й се хасталар уста. – Не трябва да се вълнуваш и преуморяваш.

– Аз нося сина на падишаха – промърмори Кьосем и се усмихна замечтано.– Твърде рано е, за да сме сигурни – поохлади ентусиазма й Екин уста. Привечер хазнедар уста уведоми падишаха, че Махпейкер се бе почувствала

неразположена и го моли да я извини тази вечер. Тази вест разтревожи сериозно Ахмед хан и той отиде лично до апартамента на фаворитката си, за да се осведоми за здравето й.

Общо взето бременността й беше лека и тя почти не промени начина й на живот. Продължаваше да посещава султана в покоите му почти всяка вечер и двамата се отдаваха на любовни игри, макар и по-кротко. Докато си почиваха, Ахмед хан й разказваше всичко, което се случваше в двореца и извън него. Напоследък младият султан доста често се оплакваше от майка си.

След като Хатидже Махфируз бе заточена в „Ески сарай”, валиде султан бе решила, че беше възвърнала влиянието върху сина си. Хандан султан започна отново да се меси в държавните дела и да дава неуместни съвети на падишаха. Това дразнеше силно младия султан и на няколко пъти той реагира остро, предупреждавайки я да престане да се бърка в управлението на империята. Валиде султан проведе няколко срещи с Кьосем и не особено деликатно й напомни на кого дължи издигането си в харема. Настояваше за нейното съдействие за подобряване на отношенията й със султана. Кьосем се държеше мило с нея и й обещаваше, че щеше да направи всичко, което бе по силите й. След това разказваше подробно на Ахмед хан за тези срещи и дори привидно се застъпваше за валиде султан. Това обаче го настройваше още повече срещу майка му. Скоро валиде султан се убеди в безрезултатността на този подход. Колкото и да беше ограничена, стигна до извода, че се беше отървала от Хатидже Махфируз, само за да попадне на нова, по-опасна съперница за любовта на сина й. От този момент нататък започна да крои планове за отстраняването на тази неблагодарна кучка. С всеки изминал ден валиде султан се изнервяше и озлобяваше все повече и повече, а поведението й ставаше все по-неадекватно. Това принуди султана да предприеме действия за нейното окончателно отстраняване.

Една топла юнска вечер, след като се бяха любили дълго и страстно, Ахмед изведнъж стана неочаквано сериозен.

132


– Какво има, господарю? – попита Кьосем разтревожено. Вече беше в четвъртия месец и единствено малкото й коремче издаваше, че беше бременна.

– Взех решение да отстраня майка ми.– Защо, господарю? – попита внимателно Кьосем, подтискайки обзелото я

радостно вълнение.– Тя непрекъснато ми се бърка в държавните дела. Отдавна се канех да

взема мерки, но все не събирах сили и решителност – отвърна султанът с необичайно тих глас. – Все пак тя ми е майка.

За кратко Ахмед хан замълча, но след това изведнъж повиши глас:– Но сега чашата на търпението ми преля.– Какво се е случило, господарю? – погледна го Кьосем учудено и се

притисна в него.– Заговорничела е против мене – отвърна Ахмед хан разпалено и леко я

отблъсна.– Заговорничела е против тебе? – повтори Кьосем, невярваща на ушите си.– Да – почти изкрещя и размаха възмутено ръце. – Представяш ли си?

Говорила е с някои от везирите и ги е убеждавала, че още не съм бил достатъчно опитен, за да се занимавам с държавните дела. Натискала ги да я обяват официално за регент, докато навърша пълнолетие. Дори е попитала шейхюлисляма дали не може да издаде фетва с такова съдържание.

– Но защо? – недоумяваше Кьосем.– Защото е прекалено властолюбива. Не й стига да ръководи харема, иска да

управлява и държавата. Но аз няма да допусна това.– В „Ески сарай” ли ще я изпратиш?– В „Ески сарай” ли? – погледна я учудено. – Тя и оттам ще продължи да

интригантства.– Тогава какво смяташ да правиш с нея? – попита плахо, предчувствайки

зловещия отговор.– Трябва ми отрова – прошепна Ахмед хан след кратко мълчание.

133


ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВАЮни – декември 1605 г.

Кьосем лежеше по гръб на една гореща пейка в хамама и пъшкаше блажено, докато изкусните пръсти на Агата масажираха чевръсто понаедрялото й тяло. Вече беше в седмия месец и беше наддала десетина килограма. Бременността й протичаше сравнително леко и тя продължаваше да води активен живот. Физически се чувстваше много добре, но за съжаление през последните два-три месеца често изпадаше в нервни кризи.

Проблемите й започнаха от деня, в който младият султан я помоли да му помогне да се отърве от задушаващата прегръдка на властната му майка. Всичките й интриги и манипулации през последните месеци бяха съзнателно насочени именно в тази посока. Затова този факт сам по себе си би трябвало да я зарадва, тъй като след отстраняването на Хатидже Махфируз, валиде султан беше последната й съперница за първостепенната позиция в харема. Само че Кьосем не беше предполагала, че малодушният Ахмед хан щеше да пожелае смъртта на майка си. Винаги беше смятала, че просто щеше да я отпрати в „Ески сарай”, както беше постъпил с Хатидже Махфируз. Още по-малко пък беше допускала, че щеше да поиска да я направи съучастница в това пъклено дело. Няколко нощи не можа да мигне от притеснение, дори беше престанала да споделя леглото на султана, оправдавайки се със свързано с бременноста й неразположение. Душата й се разкъсваше от колебания, но бе стигнала твърде далеч и не можеше да се откаже просто така. Даваше си ясна сметка, че пред нея имаше два пътя. Единият водеше напред и нагоре към самия връх на властовата пирамида на Османската империя и за да продължи по него, трябваше да премине през трупа на валиде султан. Ако откажеше да помогне на Ахмед хан, най-доброто, на което можеше да се надява, бе да прекара остатъка от дните си заточена в „Ески сарай” в компанията на Сафие, Хатидже Махфируз и всички останали, забравени от Бога и хората нещастници. Изборът, макар и труден, беше предрешен. Вече се беше хванала на това хоро и щеше да го играе докрай. Щеше да бъде безумие да се откаже точно сега, когато нещата се нареждаха по възможно най-благоприятния начин.

Когато взе окончателното решение, малко й поолекна. Почувства се по-силна и изпълнена с енергия за действие. Свърза се незабавно с Тюлай и я помоли за някаква силна отрова, която да не оставя следи. Бившата наложница се съгласи да й помогне без да задава излишни въпроси. Няколко дни по-късно Тюлай й предаде готовата отрова. Кьосем я пое страхливо и още същата вечер я занесе на султана. Ахмед хан се зарадва искрено, но не взе скъпоценното шишенце.

– За съжаление, аз не мога да го направя. Аз съм султан и съм под непрекъснато наблюдение.

В първия момент Кьосем реши, че Ахмед хан просто бе размислил и се беше отказал да убива майка си.

– Може би така е по-добре – съгласи се, наблюдавайки го внимателно. – Просто я изпрати в „Ески сарай”.

– Да я изпратя в „Ески сарай”? – погледна я учудено. – Нямах това предвид.Изведнъж Кьосем разбра за какво ставаше въпрос. Малодушният Ахмед хан

не се беше отказал. Просто не му стигаше кураж сам да свърши тази работа.

134


– Сигурен съм, че ти ще се справиш по-добре – профъфли младият султан гузно, избягвайки погледа й.

– Искаш аз да отровя валиде султан? – погледна го, преструвайки се на изненадана. Всъщност едва сдържаше обзелите я гняв и презрение. Чудеше се, ако нещо се объркаше, дали Ахмед хан щеше да си измие ръцете с нея и да я пожертва.

– Покани я утре следобяд на чай. Кажи й, че имаш да й съобщиш нещо важно – нареждаше султанът шепнешком. – Тя все още не те подозира. Сипи й отровата в чая и ще станеш безспорната господарка на харема.

Много добре разбираше, че Ахмед хан се опитваше да я манипулира, но в същото време си даваше сметка, че той беше прав. Валиде султан беше бариера пред властовите й амбиции. В края на краищата имаше ли значение кой точно щеше да сипе отровата. Важен беше резултатът.

Кьосем изохка шумно, тъй като Агата беше започнала да масажира усърдно един схванат мускул на врата й.

– Заболя ли те, господарке? – погледна я слугинята уплашено.– Няма нищо, продължавай. Просто съм се схванала малко.– Съвсем скоро ще се почувстваш по-добре.На другия ден след разговора й с падишаха, Кьосем изпрати слугинята си да

покани Хандан на следобеден чай. Агата специално подчерта, че господарката й искала да сподели нещо много важно с валиде султан. В уречения час Кьосем собственоръчно запари от любимия на Хандан липов чай. Приготви две чаши и подреди поднос с пресни плодове и сладки. Когато Агата й съобщи, че валиде султан е пристигнала, отправи една гореща молитва към Аллах и изсипа отровата в приготвената за гостенката й чаша. После скри бързо празното шишенце в един скрин.

– Заповядай, господарке – усмихна се Кьосем раболепно, когато Хандан прекрачи прага. – Тъкмо приготвих чая.

Побърза да налее на гостенката си, преди валиде султан да забележи, че на дъното на чашата й имаше някаква подозрителна течност. След това сипа и на себе си.

– Сложи си захар по твой вкус – предложи любезно и посочи захарницата. – Или пък, ако предпочиташ мед.

Хандан султан я поздрави хладно, настани се на миндера срещу нея и промърмори нетърпеливо:

– Имала си да ми казваш нещо важно.– О, да – усмихна се Кьосем пресилено, усещайки как сърцето й бие до

пръсване. – Но нека първо се насладим на чая, докато е топъл.Хандан султан сипа две лъжички захар в чашата си, разбърка я припряно със

сребърната лъжичка и отпи няколко глътки.– Какъв е този чай? – попита, правейки гримаса на отвращение.– Липов, господарке, от любимия ти – отговори Кьосем, впрягайки цялата си

воля, за да запази самообладание.– Нещо нагарча – промърмори недоволно валиде султан.– Може би трябва да му сложиш още малко захар – предложи Кьосем с

престорена непринуденост, а в същото време сърцето й щеше да се пръсне от напрежение. – Понякога ...

135


– Да оставим чая – прекъсна я грубо валиде султан и побутна чашата настрана. – Казвай какво толкова важно имаш да ми съобщиш.

– Разбира се – съгласи се Кьосем с любезен глас, опитвайки се да потуши обзелата я паника. Не смееше да настоява повече за чая, тъй като се притесняваше да не събуди подозрението на гостенката си. Тюлай я беше уверила, че отровата бе изключително силна. Каза й, че и една глътка беше достатъчна, за да пресели вкусилия я в отвъдния свят. Но дали можеше да й се довери?

– Хайде говори – подкани я Хандан нетърпеливо.– Добре, господарке – сепна се Кьосем и се усмихна извинително. –

Падишахът се притеснява, че напослесък отношенията ви са охладнели.– Така е – съгласи се Хандан султан с неприкрита ирония. – И то, най-вече

благодарение на тебе.– Кълна ти се, господарке, никога не съм казвала лоша дума за тебе пред

падишаха – отвърна Кьосем с престорена обида. – Напротив, винаги съм го молила да се вслушва в съветите ти, защото ти си една много мъдра и благородна жена.

– Остави тези глупости – прекъсна я Хандан султан с досада. – Сигурно падишахът е разбрал, че везирите се готвят да ме обявят официално за регентка и се е притеснил да не го изместя от властта. Но всичко, което правя, е за негово добро. Единственото ми желание е да му помогна да се справи с трудностите. Та той е само на петнадесет години.

– Знам, господарке. Разбирам те много добре – съгласи се угоднически Кьосем. – Опитвам се да накарам и падишаха да го осъзнае.

– Дано да говориш истината – погледна я Хандан подозрително. – Защото, в противен случай може да те сполети участта на Хатидже Махфируз. Не забравяй, че султанът може да има много наложници, но майка му е само една.

– Разбира се, господарке – отвърна Кьосем смирено. „Е, надявам се в най-скоро време да остане съвсем без майка”, помисли си със злорадство и продължи на глас. – Падишахът би се радвал, ако може да те посети утре, за да си поговорите искрено като майка и син.

– Боже докъде стигнахме – промърмори Хандан възмутено. – Една наложница да ми урежда среща със собствения ми син.

– Какво да му предам, господарке? – попита Кьосем любезно, пропускайки покрай ушите си хапливата забележка на Хандан.

– Кажи му, че ще го чакам утре следобяд.Валиде султан се изправи, обърна се и излезна без да се сбогува. Кьосем се

отпусна омаломощена на миндера. Тюлай я беше уверила, че отровата щеше да започне да действа около половин час след поглъщането й. Но дали валиде султан беше изпила количество, достатъчно да я убие? И дали, ако все пак умреше, щяха да разберат, че е била отровена? И най-важното, дали щяха да заподозрат, че Кьосем имаше пръст в смъртта на валиде султан? Тези мъчителни въпроси тормозеха съзнанието й. Агата, която беше единствената запозната със заговора, всячески се опитваше да я ободри, въпреки че не одобряваше постъпката й. Някъде около час след като Хандан султан си беше тръгнала, отвън се чуха тревожни викове. Кьосем кимна леко на Агата и тя излезе да разучи какво става. Върна се след около пет минути и без да поглежда господарката си в очите, прошепна:

– На валиде султан й е прилошало. Изпратили са да повикат хасталар уста.

136


Кьосем затвори очи. Не беше сигурна дали трябваше да се радва или да тъжи. От една страна силно желаеше да се отърве от досадната си свекърва, но не беше сигурна дали можеше да живее със съзнанието, че беше убила човек. През тази топла юнска нощ Кьосем не можа да заспи. Отклони деликатно поканата на султана и остана в апартамента си. Отпусна се изтощена от напрежение на леглото си, но щом затвореше очи, пред нея изникваше образът на Хандан, която се гърчеше от болка и от устата й излизаше пяна. Валиде султан я пронизваше с горящите си от треска очи и я сочеше с трепереща ръка. „Кьосем ме отрови, тя ме уби”, крещеше Хандан и от устата й капеше гъста лепкава кръв. След това се свличаше на пода и започваше да вие от болка. Кьосем се стряскаше и отваряше широко очи. Цялото й тяло трепереше от студ, въпреки юнската жега. Притискаше се плътно в Агата в отчаян опит да се стопли, но и това не помагаше. Продължаваше да се тресе неконтролируемо и да бълнува несвързано. Чак призори се унесе в неспокойна дрямка.

Когато се събуди по обяд, треската бе преминала, но се чувстваше безкрайно изтощена. Дори нямаше сили да повика слугинята си. Но Агата явно я наблюдаваше, защото веднага се появи в спалнята и приседна на леглото до нея.

– Искаш ли чай? – попита, наблюдавйки загрижено господарката си.Кьосем кимна едва забележимо. След малко Агата се върна с чаша горещ

билков чай с мед.– Пий, ще ти подейства добре.– Благодаря – промърмори Кьосем тихо и пое чашата. В същия миг в

съзнанието й изплува някакъв зловещ спомен и ръката й започна да трепери, разливайки чая. – Не искам.

– Какво има? – погледна я Агата уплашено.– В чая има отрова – изписка Кьосем и бутна чашата, която се разби с трясък

на пода.Агата я прегърна нежно, шепнейки й успокояващи думи. След това събра

парчетата от счупената чаша и избърса пода.– Всичко свърши – каза слугинята, след като почисти. – А сега се успокой.

Щом не искаш чай, ще ти донеса супа.– Тя ... жива ли е? – промърмори с мъка Кьосем. Дори не смееше да

произнесе името й.– Хандан султан, нека Господ се смили над грешната й душа, е починала

тази сутрин – отвърна Агата с пресилено равнодушие.Кьосем въздъхна дълбоко, но не беше ясно дали това беше въздишка на

облекчение или на тъга. През последните два-три месеца Агата беше напреднала чувствително с турския, така че вече спокойно разбираше езика. Затова Кьосем често я използваше да й донася какво се говореше из харема.

– Казват ли от какво е починала?– Не. Хасталар уста се е опитала да й помогне. Дала й е очистително и

някакви други лекове, но всичко било напразно. Не съм чула някой да подозира, че е отровена.

В деня след погребението на валиде султан, падишахът неочаквано замина на лов в околностите на Одрин, което породи някои слухове, че може би беше помогнал на майка си да се пресели в отвъдното, за да не му се бърка в държавните

137


дела. Но скоро Хандан бе забравена и никой не заподозря Кьосем, че имаше нещо общо със смъртта й.

Дните си минаваха неусетно и еднообразно. Кьосем започна да се тревожи, че сега, след като му бе свършила мръсната работа, Ахмед хан щеше да я намрази, загдето бе отровила майка му. Но притесненията й се оказаха напълно несъстоятелни. След две седмици падишахът се завърна от Одрин и веднага изпрати хазнедар уста да я повика. Когато отиде в покоите му, той изглеждаше по-влюбен отвсякога. Прекараха една прекрасна нощ, но нито веднъж не споменаха покойната валиде султан. Сякаш тя никога не беше съществувала и никой не я бе отровил. Сега, когато майка му вече я нямаше, Ахмед хан се отдаде активно на държавните дела. Младият султан имаше пълно доверие във възрастния велик везир и изпитваше искрено уважение към него, така че винаги се съобразяваше с мнението му. Но също така, по някои въпроси започна да се допитва и до любимата си. Кьосем имаше вроден политически усет, освен това беше преминала през „школата” на опитната Сафие султан, където беше придобила безценни знания за механизмите на управление в двореца и държавата. За това съветите й обикновено бяха точни и премерени и неусетно младият падишах попадна изцяло под нейно влияние.

Междувременно едната бременна наложница дари султана с втори син, когото нарекоха Мехмед. Това разтревожи силно Кьосем, тъй като евентуалният й син вече имаше двама съперника за престола. Няколко седмици по-късно втората бременна наложница роди първата дъщеря на Ахмед хан, която получи името Геверхан. Майките бяха оставени в „Топкапъ сарай”, но те нямаха никакви амбиции да оспорват върховната й власт в харема, а и падишахът отдавна беше безразличен към тях, така че Кьосем не се притесняваше от тези жени. Но за да бъде напълно спокойна, трябваше да отстрани още един човек от пътя си. Това беше къзларагата. Напоследък баш евнухът беше започнал да се държи доста странно.

Кьосем затвори очи и замърка от удоволствие, тъй като сръчните пръсти на Агата бяха достигнали да вътрешната страна на бедрата й. Слугинята започна нежно да масажира слабините на господарката си и за няколко блажени минути всички тревоги и притеснения изчезнаха.

При няколкото им случайни срещи в последните два-три месеца, къзларагата не пропускаше възможност да й поиска някаква услуга. Обикновено я молеше да ходатайства пред падишаха, за да уреди свои доверени хора на ключови позиции не само в харема, но и на високи нива в държавната администрация. Тези молби винаги бяха придружавани с двусмислени подхвърляния, които целяха да й напомнят, че тя дължеше възхода си на него. И не само това. Мохамед ага деликатно й намекваше, че знаеше прекалено много неща, които Кьосем не би желала да достигнат до ушите на падишаха. Това я тревожеше не на шега. Не можеше да си позволи някоя нелицеприятна история от миналото й да сложи безславен край на стремителната й кариера. А може би къзларагата се досещаше за греховната й връзка с Агата и ако тя бъдеше разкрита пред султана, нищо добро не я чакаше. Постепенно стигна до извода, че баш евнухът беше станал прекалено опасен и в главата й започна да узрява план за отстраняването му. Следващата й стъпка беше да проведе един тежък разговор с Йълдъз уста. Отначало българката

138


не беше възхитена от ролята, която височайшата й приятелка й бе отредила в заговора срещу къзларагата, но накрая, след дълги молби и обещания, най-сетне отстъпи и със сълзи на очи даде съгласието си. На другия ден Кьосем уреди падишахът да ги приеме. Цялата пламтяща от срам и неудобство, хлипайки и мънкайки, Йълдъз уста разказа как къзларагата я карал да танцува гола пред него, докато той я опипвал и мастурбирал. Султанът не можеше да повярва на ушите си, че баш евнухът бе способен на такова безумно нахалство. На практика той го беше обидил лично, тъй като си беше позволил да докосне негова робиня.

– Това е невъзможно – отсече падишахът ядосано. – Къзларагата не би се осмелил да постъпи толкова нагло.

– Господарю, кълна ти се, че казвам самата истина – проплака Йълдъз уста с отчаян глас и сълзите закапаха от очите й.

– Сигурна ли си, че това момиче не ме лъже? – обърна се султанът към Кьосем и я погледна изпитателно.

– Когато моята близка приятелка Йълдъз уста за пръв път ми се оплака от похожденията на къзларагата, аз също не можах да повярвам – отвърна Кьосем и въздъхна дълбоко. Беше предвидила такова развитие на ситуацията, затова подозренията на Ахмед хан не я свариха неподготвена. Предварително беше обмислила внимателно своя отговор. – Казах си, че това сигурно е плод на нейната фантазия. Реших, че си измисля тези неща, за да ме впечатли. Така смятах до вчера.

– Какво се е случило вчера, че те накара да промениш мнението си? – погледна я падишахът напрегнато.

Кьосем заби поглед в земята и от очите й закапаха сълзи. Въпреки че беше уплашена и притеснена, Йълдъз уста не можа да не се възхити на артистичните умения на приятелката си.

– Той се е опитал ...? – гласът на падишаха трепереше от гняв. – Стори ли ти нещо?

– Не му позволих – поклати глава Кьосем, бършейки сълзите си.– Защо не ми каза веднага? – извика султанът ядосано.Кьосем падна на колене. Йълдъз уста инстинктивно я последва.– Страхувах се, господарю. Притеснявах се, че ще се ядосаш на мене –

хлипаше Кьосем на пресекулки. – А и той ме заплаши със смърт, ако ти се оплача.– Какво? – изкрещя султанът, побеснял от гняв. – Този жалък тлъст

нещастник. Ще си плати с лихвите за всичко.Протегна ръце и помогна на Кьосем да се изправи. След това я взе в

прегръдките си и започна нежно да я гали.– Успокой се, любима Махпейкер – шепнеше тихо в ухото й. – Всичко ще

бъде наред.Още същата вечер немите роби на султана изненадаха къзларагата в

постелята му и нахлузиха въже на дебелата му шия. После стегнаха силно краищата му и тлъстото туловище на баш евнуха започна да се гърчи безмълвно в копринените чаршафи. След по-малко от минута беше мъртъв. За нов къзларага беше назначен Мустафа, млад евнух с абаносова кожа, топли кафяви очи и красиво лице. Той прескочи няколко стъпала в йерархията и това предизвика недоволство и мърморене сред по-възрастните му колеги, но Кьосем си го беше харесала и за нея

139


не представляваше особена трудност да убеди падишаха, че кандитатурата му бе най-подходящата.

Така в началото на октомври Кьосем се превърна във върховна господарка на харема и никой дори не си и помисляше да оспорва абсолютната й власт. Формално тя все още не беше обявена за баш кадъна, но това щеше да стане съвсем скоро, когато станеше майка на султанска рожба. Последните два месеца от бременността й протекоха спокойно и без усложнения. Единствено Сафие султан си позволявше да смущава покоя й. Бившата й господарка не преставаше да й изпраща сърцераздирателни писма, в които я молеше да си спомни клетвите и обещанията, които й беше дала. Кьосем не им обръщаше особено внимание, но в един момент започна да й става досадно. Във всяко следващо писмо бабата на султана ставаше все по-настоятелна. Отначало й отговаряше прилежно, но уклончиво, оправдавайки се, че още не бе настъпил подходящия момент. После й писа, че беше говорила с падишаха, но засега той бил твърдо против нейното завръщане в „Топкапъ сарай”. Молеше я да има малко търпение, защото й трябвало известно време, за да го убеди. Макар й възрастна, Сафие не беше загубила острия си ум, така че не й трябваше много време, за да прозре простия факт, че бившата й робиня я беше измамила. Написа й едно последно писмо, в което открито я обвиняваше в коварство, лицемерие и черна неблагодарност. Накрая я проклинаше да прекара дълги и самотни години в „Ески сарай”, за да разбере как се чувстваше тя сега. Кьосем не се трогна кой знае колко от това писмо, тъй като животът й в момента беше прекрасен и клетвите на бившата й господарка й се струваха далечни и нереални.

Една студена декемврийска вечер на 1605 г. Кьосем почувства болки в корема, водите й изтекоха и тя изпрати Агата да повика ебе уста. Няколко часа по-късно с помощта на акушерката и нейните помощнички, роди здраво момиченце. Събитието бе оповестено с три топовни изстрела. Когато й казаха, че имаше дъщеря, не можа да прикрие разочарованието си. Ахмед хан, от своя страна, искрено се радваше на бебето, което бе наречено Айше, а Кьосем официално бе обявена за баш кадъна, независимо от факта, че не бе успяла да дари падишаха с мъжка рожба.

140


ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА 1606-1612 г.

Дъждовният и мрачен ноември на 1611 година беше особено щастлив за Кьосем султан. Горещите молитви, които постоянно отправяше към Аллах, най-сетне бяха чути. Цикълът й закъсняваше повече от месец, а през последните две седмици се чувстваше неразположена, непрекъснато й се виеше свят и й се гадеше. Въпреки това апетитът й се беше увеличил чувствително. Кьосем, която вече беше преживяла две бременности, познаваше много добре симптомите. Нямаше съмнение. В утробата й отново се бе зародил живот.

Въпреки че вече шест години бе баш кадъна и безспорна господарка на харема, Кьосем много добре осъзнаваше, че докато не роди момче, положението й оставаше несигурно и нямаше никакъв шанс един ден да стане валиде султан.

Любовта на Ахмед хан не отслабна ни най-малко след раждането на първата им дъщеря. Младият султан прекарваше не само вечерите, но и по-голямата част от свободното си време с любимата си жена. Кьосем се стараеше постоянно да разнообразява креватните им забавления. За целта непрекъснато измисляше нови начини за задоволяване на сексуалните фантазии на младия султан. За да бъде винаги в час с последните новости в тази област, често се срещаше с Тюлай и други жени със съмнителна репутация, които охотно споделяха познанията си срещу щедро възнаграждение. Баш кадъната дотолкова беше обсебила падишаха, че той с месеци не се появяваше в харема, освен за да се види с нея, децата и сестрите си. Кьосем беше напълно сигурна в абсолютната си власт над чувствата му, че дори си позволяваше най-лицемерно да го подканя да обърне внимание на наложниците си. Ахмед хан отминаваше с пренебрежение подобни предложения и даже й се сърдеше, когато тя повдигаше този въпрос.

Но не само спалнята свързваше младия султан и любимата му кадъна. Падишахът все повече се доверяваше на Кьосем при вземането на важни решения. И в тази област баш кадъната не преставаше да се усъвършенства. Непрекъснато издирваше всякакви книги и документи, свързани по някакъв начин с държавното управление. Изчиташе ги задълбочено, като внимателно си отбелязваше пасажите, които считаше за особено важни и после отново се връщаше на тях. Запозна се детайлно със законодателството на султан Сюлейман, което и сега беше в основата на правните взаимоотношения в империята. Но Кьосем много добре осъзнаваше, че само с четене не се ставаше добър държавник. Нужни й бяха практически опит и най-вече стабилни лични връзки с хората, от които зависеше вземането на важни решения. Затова полагаше постоянни усилия да се сближава и създава приятелски отношения с везирите, еничарските аги, спахийските командири, духовенството и висшите чиновници. И не само това. От досегашния си опит беше разбрала, че понякога важните неща зависят не от високопоставените, а от дребните чиновници. Баш кадъната имаше дарбата да установява контакти с различни хора и да ги предразполага към себе си. Стремеше се да не демонстрира високомерие и надмедно отношение. Държеше се естествено и непринудено както с великия везир, така и със слугата в кухнята. Постепенно се обгради със свита от доверени хора, на които оказваше подкрепа в служебното издигане, а те й се отблагодаряваха с лоялност.

141


Сред най-близките й, първостепенното място бе отредено на Агата. Около година след раждането на Айше, възрастната баш хазнедар уста се разболя и не беше в състояние да изпълнява задълженията си. По принцип нейното място би трябвало да заеме втората хазнедар уста, но Кьосем имаше други планове.

– Искам още днес да приемеш исляма – обърна се баш кадъната с нетърпящ възражение тон към слугинята си.

– Но защо? Какво е станало? – погледна я Агата уплашено. Вече почти две години беше в харема и все още пазеше православната си вяра.

– Не мога повече да те прикривам. Дори и султанът често ме пита защо слугинята ми е гяурка – отвърна Кьосем ядосано. Всъщност в думите й нямаше и капчица истина. Ахмед хан изобщо не се интересуваше от религиозните убеждения на прислужницата й. Вярно беше, че в двореца имаше зложелатели, които шушукаха, че баш кадъната покровителствала неверниците. Шейхюлислямът също я бе порицал дискретно заради това, но общо взето православната вяра на Агата не й беше създавала проблеми. – Освен това не можеш да растеш в кариерата, ако не си мюсюлманка.

– Аз не искам да раста в кариерата – сопна се Агата. – Стига ми да съм ти прислужница.

– Слушай ме внимателно, Агата – ядоса се Кьосем. – Не става въпрос какво искаш ти. Ти си ми най-добрата и най-вярна приятелка. Ти си единственият ми наистина близък човек тук. Въпреки че съм баш кадъна или може би именно поради това, аз имам много зложелатели в харема и извън него. Лошото е, че те не се обявяват открито против мен, а кроят потайно подли интриги. Затова ти си ми нужна не като слугиня, защото като такава имаш прекалено малко възможности да ми бъдеш от истинска полза. Виж, съвсем друго ще бъде положението, като станеш баш хазнедар уста.

– Искаш от мен да стана баш хазнедар уста? – попита смаяно Агата. – Но аз съм само калфа и то благодарение на твоите ходатайства. Как от обикновена калфа мога да стана баш хазнедар уста?

– Това остави на мене – прекъсна я Кьосем нетърпеливо. – Единственото ми условие е да приемеш исляма, защото не мога да направя гяурка баш хазнедар уста.

– Не знам – отвърна Агата колебливо. – Не съм сигурна, че бих могла да го направя.

– Слушай, Агата – повиши тон Кьосем. – Всеки друг на твое място би подскочил от радост при такова предложение. А аз трябва да те моля за това. Е, добре, ще те моля, докато не се съгласиш. Правя го не само за мое, но и за твое добро. Искам да приемеш исляма. Можеш да го направиш само формално и да продължиш да си изповядваш тайно православието. На никого не му пука на кой Бог ще се молиш, стига официално да станеш мюсюлманка и да носиш мюсюлманско име.

Същия следобяд Кьосем заведе прислужницата си в една от джамиите в „Топкапъ сарай”. Агата се насили да повтори пред ходжата ключовата фраза „Аллах е велик и Мохамед е неговият пророк”, с което формално прие исляма.

– А сега трябва да ти изберем мюсюлманско име – каза Кьосем замислено, след като привършиха официалната процедура. – Имаш ли някакви предпочитания?

142


– Струва ми се, че да – отвърна Агата тъжно, след кратко мълчание. Имаше уморен и угрижен вид. – Преди да дойдеш в харема, ти си се наричала Айше, а и дъщеря ти носи това име. Освен това „Айше” започва със същата буква, като „Агата” и така ще ми напомня за истинското ми име.

– Е, добре. От днес ставаш Айше – каза Кьосем тържествено. – Макар че сега си ми малко сърдита и се чувстваш нещастна, надявам се един ден да разбереш, че го направих за твое добро.

Няколко дни по-късно Айше беше официално назначена за хазнедар уста, което предизвика известно недоволство и мърморене сред по-възрастните обитателки на харема, но в края на краищата атмосферата скоро се успокои и животът в „Дома на блаженството” отново влезна в нормалното си русло. След смъртта на Хандан султан, валиде кехаята беше изпратена в „Ески сарай”, така че най-високата чиновническа длъжност в харема остана тази на хазнедар уста. Така на практика Айше взе в свои ръце ръководството на харема. Като хазнедар уста, тя имаше право на самостоятелен апартамент и Кьосем й уреди да получи съседното до нея жилище.

За съжаление Кьосем бе принудена да се раздели с другата си близка приятелка. Няколко месеца след отстраняването на Мохамед ага, за което Йълдъз уста бе спомогнала значително, баш кадъната изпълни обещанието си. С нейно посредничество българката беше освободена от харема и омъжена за един възрастен паша в Одрин.

Ако Айше беше дясната ръка на Кьосем, то лявата й ръка безспорно беше новият къзларага. Няколко месеца след раждането на първата й дъщеря, баш кадъната успя да прелъсти Мустафа ага. За нейно съжаление баш евнухът не можеше да получи качествена ерекция, за да проникне в нея, но Кьосем го научи да си служи с ръцете и езика. Връзката им беше пазена в строга тайна и единствено Айше се досещаше за нея. Това я караше да ревнува господарката си от баш евнуха, макар че се стремеше да не го показва. Но Кьосем не беше назначила Мустафа за къзларага само за да го вкара в леглото си. Тя разчиташе на него да следи внимателно какво се случваше не само в „Дома на блаженството”, но и в целия дворец. С времето Мустафа ага си създаде многобройни връзки с различни по ранг чиновници, с които се сближи на базата на взаимни услуги. Разбира се, всичко това той правеше с една единствена цел: да разшири влиянието и властта на своята господарка и любовница.

Събитията се развиваха идеално за Кьосем. Мъжът й беше владетел на най-великата империя в света. Самата тя беше най-могъщата жена в държавата и участваше дейно във взимането на всички важни решения, свързани с управлението на страната. От личния си живот също не можеше да се оплаче. Имаше си нежна любовница и красив любовник, които задоволяваха със страст и най-странните й сексуални прищевки. Но, за да бъде щастието и пълно, се нуждаеше от още едно единствено нещо. Трябваше на всяка цена да роди син на падишаха.

Около година и половина след раждането на Айше, Кьосем забременя отново. Благодари горещо на Аллах, че беше чул молитвите й и започна да крои смели планове как щеше да даде живот на момче, което един ден щеше да стане падишах на Османската империя, а тя самата: валиде султан. Затова изпита

143


огромно разочарование, когато за втори път роди момиченце. Покрусата й беше толкова силна, че през първите няколко седмици категорично отказваше дори да погледне дъщеричката си, камо ли да я гушне и да й се порадва. Нарекоха момиченцето Фатма и го повериха на грижите на бавачки и възпитатели, а родната му майка почти не се интересуваше от него.

Султанът не изглеждаше притеснен от факта, че любимата му кадъна отново беше родила момиченце. Той вече имаше двама синове и беше спокоен за бъдещето на династията. Любовта му към Кьосем все още беше силна и той продължаваше да не обръща внимание на останалите наложници. Е, в последните седмици на бременността на баш кадъната и през първия месец след раждането на Фатма, си беше позволил да се позабавлява с няколко девойки от харема, но това по никакъв начин не промени отношението му към Кьосем. Просто беше задоволил физическите си нужди без никакво емоционално обвързване. Още повече, че никоя от ощастливените наложници не разполагаше с красотата и чара на баш кадъната, нито пък с нейните креватни умения.

Кьосем също не можеше да се похвали, че беше съвсем вярна на падишаха. Освен сериозните си любовни връзки с Айше и Мустафа ага, отвреме-навреме си харесваше някоя засукана наложница и дискретно я прелъстяваше. Когато й се наситеше, уреждаше освобождаването й от харема и омъжването й за някой паша или висш чиновник, обикновено в по-отдалечен от столицата вилает. Така се подсигуряваше, че момичето нямаше да се разприказва и из харема да плъзнат слухове за похожденията на баш кадъната, които можеха да стигнат и до ушите на султана. Макар че беше свикнала на предимно женски ласки, Кьосем продължаваше тайно да си мечтае за истински мъж, който да сбъдне най-смелите й фантазии. Султанът определено не беше добър любовник и не можеше да я задоволи, въпреки любовта си към нея, а Мустафа ага, поради физиологическите си особености, колкото и да се стараеше, не беше пълноценен мъж. Но баш кадъната разбираше, че да търси връзка с някой мъж извън харема бе твърде рисковано.

Кьосем въздъхна дълбоко и разтърка очи. Слава на Аллах, сега беше отново бременна и имаше съвсем други грижи. Този път нямаше намерение да остави нещата на случайността. Незабавно се свърза с вездесъщата Тюлай и я попита дали имаше възможност да се повлияе по някакъв начин на пола на бъдещето й бебе. Знахарката обеща да измисли нещо. На другия ден й изпрати някаква отвара, приготвена от магически билки и от тестиси на бик, от която Кьосем трябваше да взима всяка сутрин по една лъжичка на гладно. Странната течност миришеше ужасно и имаше отвратителен вкус, но баш кадъната най-покорно си гълташе ежедневната доза, запушвайки нос и потискайки с мъка естествените си пориви за повръщане. Когато бременността й напредна, Тюлай я посети тайно няколко пъти и по формата на корема и ритането на бебето в утробата се опитваше да определи пола. Най-накрая, някъде в началото на деветия месец, знахарката тържествено обяви, че баш кадъната щеше да роди бъдещ султан. Кьосем беше изключително обнадеждена от тази новина. Тюлай, която вече беше взела луди пари за магическата отвара и за „експертните” прегледи, отправяше горещи молитви към Аллах предсказанието й да се сбъдне наистина, защото в противен случай можеше да й се наложи да се раздели не само с жълтиците на баш кадъната, но и с главата си. В края на краищата вероятността беше петдесет на петдесет. Освен това,

144


утешаваше се знахарката, Кьосем вече беше родила две дъщери, така че сега беше ред на мъжка рожба.

Една гореща нощ в края на юли баш кадъната получи родилни болки и Айше незабавно повика ебе уста. Йонджа и помощничките й пристигнаха след по-малко от минута и се заеха с подготовката на родилката. За разлика от първите й две раждания, това протече доста по-трудно. В продължение на няколко часа Кьосем се напъваше усилено, но бебето сякаш не искаше да излиза от топлата утроба на майка си. Чак призори между краката на изтощената баш кадъна се показа една бебешка главичка. Йонджа уста я подхвана внимателно, подканяйки Кьосем да напъва силно. Най-накрая акушерката успя да извади целия плод, старшата й помощничка преряза ловко пъпната връв и в спалнята на баш кадъната се чу пронизителен бебешки плач.

– Честито, султанке – провикна се Йонджа уста щастливо, сочейки едва забележимото израстъче между краката на ревящото бебе. – Момче е, Аллах да му дава здраве и дълъг живот.

Въпреки непоносимите болки и силното изтощение, Кьосем почувства как я обливаше топла вълна на блажено щастие. Малко по-късно оръдията на „Топкапъ сарай” възвестиха голямото събитие със салют от седем топовни изстрела. Възмъжалият вече падишах също беше много щастлив, че любимата му кадъна най-после бе родила момче и по този повод я възнагради със скъпи дарове. Нарекоха бебето Мурад и Кьосем, наред с горещите си благодарности към Аллах, отправи настоятелни молитви новороденият й син да стане един ден султан.

145


ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА1612 – 1617 г.

След раждането на шехзаде Мурад, животът на Кьосем се промени значително. За пръв път у баш кадъната се появи силна привързаност към рожбата й. Двете й дъщери така и не бяха успели да събудят майчинския й инстинкт. Но с Мурад нещата стояха по съвсем различен начин. По принцип, когато някоя наложница родеше син на султана, бебето се отделяше от нея и майката можеше да го посещава само по строго определен график, но Кьсем не се съобразяваше с тези правила, а никой в двореца нямаше желание да се противопостави на могъщата баш кадъна. Тя прекарваше почти цялото си време с новороденото, гушкаше го, радваше му се, пееше му песнички за приспиване и дори понякога му сменяше пелените. Това малко същество бе отключило любовта й и тя го даряваше с цялото си внимание. Една от причините за тези топли чувства беше фактът, че малкият Мурад имаше шанс един ден да стане падишах и по този начин да направи майка си валиде султан. Бебето я бе обсебило до такава степен, че за известно време Кьосем забрави за ласките на Айше и Мустафа ага, престана и да се заглежда по засуканите наложници. Дори посещенията й при султана пооредяха. На няколко пъти Кьосем отклоняваше деликатно поканите му да прекара нощта с него, оправдавайки се, че малкият Мурад бил болен и трябвало да бди над креватчето му, нещо което никога не бе правила за Айше и Фатма.

Ахмед хан отначало приемаше с разбиране тези откази, но постепенно започна да се изнервя. Вече не беше хлапе, а млад мъж в разцвета на силите си. Продължаваше да обича Кьосем, но не беше толкова заслепен и обсебен от нейния чар. При един от поредните й откази, реши че беше крайно време да се позабавлява с някоя друга наложница. Хареса си една смугла кавказка с гореща кръв и прекара няколко страстни нощи с нея. Въпреки това, когато дойде петък, отново покани Кьосем. Този път тя се отзова, тъй като до ушите й бяха достигнали слуховете за забавленията на падишаха с кавказката. Така постепенно се установи ново статукво. Както повеляваше османската традиция, петъчните вечери султанът задължително прекарваше с баш кадъната, но през останалите нощи се забавляваше с различни наложници. Оказа се, че и сред новите му фаворитки имаше доста разкрепостени в сексуалните игри жени, чиито умения засенчваха тези на Кьосем. Но що се отнасяше до интелект, обща култура и маниери, никоя от тях не можеше да стъпи и на малкия пръст на баш кадъната. Падишахът прекрасно осъзнаваше това и въпреки че чудесно се забавляваше със свежите попълнения на харема, никоя от новите му фаворитки не му стана близка и те нямаха друго място в живота му, освен в леглото му. Кьосем продължаваше да му бъде най-близкият приятел и съветник. Не взимаше нито едно важно държавническо решение без да се допита до баш кадъната и почти винаги се съобразяваше с нейното мнение.

Напоследък султанът бе почти изцяло обсебен от грандиозния строеж на нова джамия. Строителните работи продължаваха вече повече от три години, но проектът беше толкова сложен и обемен, че сигурно щеше да отнеме поне още толкова време, докато бъде окончателно завършен. Султанът бе толкова въодушевен, че нареди да се издигнат шест минарета, но това бе сметнато от духовенството за светотатство, тъй като се смяташе, че никой мюсюлмански храм

146


нямаше право да има повече от пет минарета, колкото притежаваше Свещената джамия в Мека. Въпреки протестите на шейхюлисляма, Ахмед хан не се отказа от намеренията си. Почти не минаваше ден, в който да не посети обекта и да се запознае лично с хода на строителните работи. Този грандиозен проект погълна огромни финансови ресурси, което доведе почти до разорение султанската хазна. Именно недостигът на средства беше основната причина за забавянето на строителните работи, но въпреки това падишахът беше твърдо решен да завърши строежа, дори с риск да предизвика фалита на държавата.

И тук отново се прояви управленската мъдрост на Кьосем султан. В най-напрегнатия момент, когато грандиозният проект беше заплашен от провал, поради проблеми с финансиренето, баш кадъната взе нещата в свои ръце и организира безпрецедентна кампания за набиране на средства. За да даде личен пример, отдели значителна сума от собствените си спестявания за реализацията на проекта. По всички краища на обширната империя плъзнаха пратеници на Кьосем, които призоваваха вакъфските настоятелства, местните чиновници и обикновените мюсюлмани да дарят пари за строежа на най-великата джамия на света, с която всички поданици на Османската държава един ден щяха заслужено да се гордеят. Така, за няколко месеца необходимите средства бяха събрани и строежът можеше да продължи. Величествиният храм имаше двеста и шестедесет прозореца, облицовани със синьозелени фаянсови плочки, които процеждаха светлината, придавайки й мистичен син цвят. Поради тази причина народът започна да го нарича „Синята джамия”. Освен джамията, грандиозният проект на падишаха включваше изграждането на библиотека, медресе, болница и други прилежащи сгради. Целият този религиозен комплекс бе завършен окончателно едва през 1617 г. Но амбициозният султан не се задоволяваше само с този строеж. По негово време и инициатива, на територията на дворцовия комплекс бяха построени множество нови сгради. Особено място сред тях заемаше красивата библиотека, изградена по изричното настояване на баш кадъната. Веднага след завършването й, Кьосем се зае с нелеката задача да я напълни с ценни книги, за чието издирване и доставяне полагаше неуморни грижи. По нареждане на султана в градината беше построен специален кьошк със сцена и места за публика, в който пътуващи трупи изнасяха театрални представления. Въобще, Ахмед хан беше любител на забавленията и в свитата му имаше немалко шутове, джуджета, звероукротители и всякакви други придворни с необичайна външност и редки умения. Голяма част от свободното си време султанът прекарваше в банята, затова заповяда да построят два нови хамама. В единия от тях той се плацикаше, обграден от голи наложници и пажове, а опитни масажисти с ловки ръце се грижеха за добрата форма на височайшето му тяло. Другият новопостроен хамам стана запазена територия за баш кадъната и нейната свита.

Няколко месеца след раждането на шехзаде Мурад, принцеса Айше, която тогава беше едва седемгодишна, бе омъжена за великия везир Насух паша. Младоженецът, който беше от шиптърски произход, беше грозноват мъж на средна възраст, но Кьосем лично беше настоявала за този брак, защото се надяваше чрез дъщеря си да контролира втория по важност човек в империята. За съжаление сметките й се оказаха криви. Насух паша беше своенравен и с чепат характер, което го правеше труден за манипулиране. Той не се притесняваше открито да

147


противоречи на баш кадъната и да се държи с нея пренебрежително. Кьосем не можеше да му прости такова отношение и започна дискретно да настройва падишаха срещу неблагодарния си зет. Не й бяха нужни много време и усилия, за да убеди султана, че Насух паша не беше подходящ за високия пост, който заемаше. Две години след сватбата му с Айше, великият везир бе обвинен лично от могъщия си тъст в немарливост, несправяне със задълженията си, корупция и държавна измяна. Всяко едно от тези престъпления беше достатъчно, за да вземе главата му. Насух паша беше набързо осъден на смърт и екзекутиран. По ирония на съдбата, за негов наследник на поста велик везир, бе назначен другия зет на падишаха, съпругът на принцеса Геверхан, Мехмед паша Йокуз, който успя да се задържи на тази висока длъжност до смъртта на султана.

През следващите пет години след раждането на Мурад, баш кадъната дари падишаха с още трима синове, шехзадетата Касъм, Сюлейман и Ибрахим, и една дъщеря, Ханзаде. Междувременно с всяка изминала година султанът ставаше все по-похотлив и прекарваше голяма част от времето си в харема в компанията на млади наложници. Някои от тях имаха късмета да забременеят и да му родят още няколко деца. Но до края на дните си падишахът пазеше петъчната си вечер за Кьосем султан, която продължаваше да цени и уважава. Доказателство за огромния респект, който изпитваше към нея, беше фактът, че не си позволи да обяви официално за султанска кадъна нито една от новите си любимки. В последните години от живота си, Ахмед хан занемари външния си вид, напълня чувствително и дори накрая едвам се придвижваше. Промениха се и вкусовете му към жените. Сега предпочиташе да се забавлява с по-пищни наложници и дори бе окачил над леглото си една картина на Рубенс, изобразяваща жена с доста закръглени форми.

Странното беше, че въпреки развратния си начин на живот и пристрастеността си към виното, в последните години от живота си, султанът беше станал силно религиозен. Не изпускаше никога задължителните молитви, спазваше постите по време на свещиния месец Рамазан, често беседваше с шейхюлисляма и други видни теолози. Постепенно заниманията му с религиозни въпроси и забавленията му в харема започнаха да запълват изцяло времето му. Накрая падишахът напълно занемари управлението на империята и с охота отстъпи решаването на всички по-важни въпроси на баш кадъната, която нямаше нищо против това развитие на нещата.

За разлика от Ахмед хан, Кьосем бе запазила стройната си фигура и красивото си лице. Въпреки че наближаваше трийсете и беше родила седем деца, все още и най-привлекателните млади наложници трудно можеха да се мерят по хубост с нея. Баш кадъната не се лишаваше от забавления и удоволствия. Продължаваше да поддържа дискретни любовни връзки с Мустафа ага и Айше, а отвреме-навреме прелъстяваше някоя млада наложница, но общо взето винаги спазваше някаква мярка. По същия начин се отнасяше към храната и алкохола. Не се лишаваше от вкусни ястия, но се хранеше умерено и не преяждаше. Вечер си позволяваше да изпие чаша вино или мастика, но никога не прекаляваше и не се напиваше. Въпреки че през последните няколко години бе забогатяла неимоверно много, не парадираше излишно с благосъстоянието си и се стараеше да води, поне за пред хората, сравнително скромен живот. В качеството си на баш кадъна получаваше значителна издръжка от държавната хазна, освен това падишахът често

148


я даряваше щедро. Но не беше само той. Везирите, пашите, шейхюлислямът, еничарските аги, спахийските бюлюкбашии и всякакви висши и по-дребни чиновници се надпреварваха да я засипват със скъпи дарове, надявайки се по този начин да спечелят благоволението на най-могъщата жена в империята, от чиято добра воля зависеше решаването на всеки проблем. Кьосем султан се беше превърнала в нещо като върховен арбитър в държавата. Тя се занимаваше не само с държавническите дела и външната политика, но с нейно посредничество се решаваха всякакви конфликти, възникнали между различни институции или отделни влиятелни поданици. Разбира се, това се правеше срещу съответната комисиона, в зависимост от значимостта на спора.

Освен това, по време на кампанията за набиране на средства за строежа на „Синята джамия”, Кьосем се бе сближила с някои важни чиновници от държавната хазна. Повечето добри финансисти в Османската империя по онова време бяха от еврейски произход. Новите й приятели пък я запознаха с някои от най-богатите търговци и банкери в Истанбул, които бяха техни сънародници. Постепенно бе въвлечена в различни финансови схеми, повечето от тях на ръба на закона, за които тя осигуряваше политическа подкрепа. Чрез свои поставени лица, контролираше по-важните държавни учреждения, отговарящи за производството и търговията, включително и митницата. Бюрокрацията в Османската империя беше изключително тежка и за най-дребното нещо се изискваха поне няколко разрешителни, които се получаваха задължително срещу подкуп за съответния чиновник. Размерът на рушветите варираше не само според важността на съответния документ, но и от това колко алчен беше съответният служител, а понякога дори и от настроението му. Търговците и занаятчиите непрекъснато се оплакваха от ширещата се корупция, но нямаше кой да ги чуе. Кьосем съзнаваше много добре, че никой не бе в състояние да пресече рушветчийството в османската администрация, затова си постави по-достижима цел, а именно да въдвори някакво подобие на ред в целия този хаос. Това беше доста трудна задача и баш кадъната си даваше сметка, че не би могла да се справи сама. Затова помоли за помощ еничарските аги, с които отдавна поддържаше близки отношения. Под нейно ръководство беше създадена стройна организация, която да регламентира вземането и даването на подкупи. Бяха въведени твърди тарифи за различните видове разрешителни, за контрабандните канали и т.н. Полученият от чиновника рушвет се делеше на пет равни части. Първата оставаше за него, втората отиваше при прекия му началник, третата се полагаше на везира, на чието подчинение беше съответното ведомство, четвъртата се плащаше на хората, които следяха за спазването на тези неписани правила, а именно еничарските аги и петата, разбира се, беше за Кьосем султан, която беше създател и гарант за безпроблемното функциониране на тази проста, но гениална схема. Колкото и странно да беше, но откакто баш кадъната се зае с тази дейност, оплакванията чувствително намаляха. Търговците, занаятчиите, банкерите, собствениците на кафенета и всички останали продължаваха да дават рушвети, но поне знаеха предварително колко щяха да им поискат и не зависеха от алчността и капризите на чиновниците. Така можеха по-точно да си планират разходите. Чиновниците също бяха доволни, защото вече бяха по-спокойни при взимането на рушвети, тъй като знаеха, че това бе благословено от най-високо място и не се притесняваха, че можеше да ги хванат.

149


Разбира се, тези, които не се съобразяваха с новите правила и си позволяваха да искат по-високи подкупи или пък укриваха част от полученото, първо биваха предупреждавани от еничарите, които им налагаха солени глоби. При повторно нарушение, провинилите се биваха наказвани жестоко. Върху тях се стоварваше законът с цялата му сила и строгост за назидание и предупреждение към всички останали. Така, за по-малко от пет години, от подаръци, посредничество, комисиони и рушвети, Кьосем натрупа баснословно състояние, което можеше да се сравнява единствено с богатството на падишаха. В същото време държавната хазна страдаше от хроничен недостиг на средства.

Един слънчев ден в началото на септември Кьосем отиваше да се срещне с пратеника на еничарските аги, който трябваше да й предаде полагащия й се дял от рушветите за предишния месец. Обикновено това ставаше в едно забутано кафене в близост до „Ат мейдан”. Разбира се, тези срещи бяха тайни и Кьосем се явяваше на тях преоблечена като слугиня или амбулантна търговака. Повечето пъти през последната година кесията с парите й предаваше Метин ефенди, възрастен еничарин, който се ползваше с пълното доверие на началниците си. Но понякога се случваше той да бъде болен или зает и агите изпращаха някой друг от подчинените им. Така че, когато влезна в задименото кафене и видя, че на масата, където обикновено я чакаше Метин, седеше един млад мъж, с едва наболи мустаци и големи кафяви очи, Кьосем не се изненада. Около главата си мъжът беше навил чалма, която скриваше голяма част от челото му. Въпреки това, нещо в погледа на този младеж я накара да затаи дъх. Кьосем намести забрадката, която прикриваше косата и част от лицето й и се настани на масата на непознатия.

– Аллах да ти дава здраве, добри човече, искаш ли да си купиш мънистено герданче? – попита Кьосем с преправен глас и извади някакви дрънкулки от бохчата си. Това беше паролата, на която пратеникът трябваше да отговори: „Че аз да не съм жена, че да си купувам мънистено герданче?”

Само че младият мъж я гледаше втренчено и мълчеше. Кьосем помисли, че нещо се беше объркала. Може би беше дошла един ден по-рано или пък не беше тази масата, на която трябваше да я чака пратеникът. Но имаше нещо много особено в начина, по който я гледаше непознатият. Притесни се и понечи да си тръгне, но в момента, в който се изправи, младият мъж се протегна и я хвана за ръката. Баш кадъната се уплаши от тази нечувана дързост и се опита да издърпа ръката си, но непознатият я стискаше здраво.

– Како, ти ли си? – промълви тихо на гръцки младият мъж. Гласът му трепереше от вълнение.

Сърцето на Кьосем прескочи няколко удара, усети че й се виеше свят и се отпусна тежко на стола. Не можеше да има съмнение. Беше познала този глас.

– Милото ми братче – изхлипа Кьосем на гръцки и очите й се напълниха със сълзи. Понечи да го прегърне и целуне, но се усети, че така щяха да привлекат вниманието на останалите посетители. – Вече бях загубила надежда, че някога ще те видя отново.

– Не мога да повярвам – отвърна младежът с треперещ глас. – Любимата ми сестричка е станала най-могъщата жена в Османската империя. Истина ли е това или сънувам?

150


– Истина е – усмихна се Кьосем щастливо. – Макар че понякога и на мен ми е трудно да го повярвам. Но остави ме мене, кажи ми ти как си? Виждам, че сополивото хлапе, което си спомням, се е превърнало в красив млад мъж. Как се наричаш сега?

– Ерол – отвърна скромно младежът.– Хубаво име. Подхожда ти. Разкажи ми всичко.– Какво да ти кажа, како – започна Ерол колебливо. – След като ни

разделиха на пазара за роби в Измир, моят късмет също проработи, макар и в по-малка степен от твоя. Купи ме Булут паша, местният еничарски ага, който не беше женен и нямяше деца. Може би затова ме отгледа като собствен син. Булут паша е суров човек и ме възпитаваше изключително строго. Веднага след като приех исляма и ми зараснаха раните от обрязването, бях зачислен като новобранец. Не знам как е в харема на султана, но еничарската служба не е никак лека. Но с всичко се свиква.

– Милото ми братче – промълви нежно Кьосем. – Сигурно ти е било много трудно.

– В началото да – съгласи се младият мъж. – Непрекъснато си мислех за мама, татко и невръстните бебета, които онези зверове заклаха без да им мигне окото. Плачех по цели нощи и се заричах да отмъстя за тях при първа възможност. Но постепенно си дадох сметка, че никой не можеше да промени миналото. То е такова, каквото се е случило и да се фиксираш единствено върху него е глупаво и безмислено. Осъзнах, че трябва да се отърся от мъчителните спомени и да се съсредоточа върху настоящето и възможностите, които то ми предоставя.

– Странно – прекъсна го Кьосем замислено. – Сякаш чувам своите собствени разсъждения.

– Е, нормално е, нали сме една кръв – каза брат й с нескрита гордост. – Така че стиснах зъби и съсредоточих всичките си усилия в усвояването на воинските умения. Мисля, че се справих добре. Дори участвах в една военна кампания. Когато преди две години Булут паша получи назначение в столицата, той естествено ме взе със себе си. Така се озовах в Истанбул. А преди няколко месеца станах байрактар на ортата.

– Наистина се гордея с тебе – каза Кьосем и стисна дискретно ръката му. После като че ли се поколеба за миг. – Виждам, че службата в еничарския корпус ти се нрави.

– О, да – отвърна младият мъж ентусиазирано. – Вярвам, че е за предпочитане, отколкото да бях останал дрипав рибар в Тинос. Лошото е, че платих твърде висока цена за това. Но сега, когато те срещнах отново, мисля, че вече съм истински щастлив.

– И аз – отвърна Кьосем искрено. – Затова смятам никога повече да не се разделяме. Искам да си винаги близо до мен. Нямаш си представа колко се нуждая от истински предани хора.

– Е, засега съм тук. Надявам се да остана за по-дълго и да се виждаме често. Слава на Аллах, в момента не сме във война с никого, така че...

– Мисля, че не ме разбра – прекъсна го Кьосем и гласът й стана малко по-строг. – Искам да напуснеш еничарския корпус и да постъпиш на служба в двореца.

Изведнъж усмивката на младия мъж замръзна.

151


– Да напусна еничарския корпус? – промълви той смутено. – Но защо?– Защото не искам да рискувам да те загубя отново. Не бих си простила

никога, ако те пратят на война и някой заблуден куршум се забие в сърцето ти. – Но това е съдбата на войника. В корпуса са другарите ми, там е и Булут

паша, който ми е като баща. Нали не мислиш, че мога да стана евнух в харема?– Не искам да ставаш евнух – усмихна се Кьосем, но гласът й беше

непреклонен. – В „Топкапъ сарай” също има нужда от смели войни, които да се грижат за безопасността на падишаха и баш кадъната. Не можеш да си представиш колко много хора ми завиждат, интригантстват и с нетърпение търсят сгоден случай да ми забият нож в гърба. Нима ще ме оставиш сама и беззащитна?

– Нямаш вид на беззащитна жена – отвърна младият мъж колебливо.– Слушай, Ерол – продължи Кьосем пламенно. – Наистина имам нужда от

тебе. Знам че всичко това ти идва малко неочаквано, затова ще те оставя да си помислиш на спокойствие. Само да ти кажа, че можеш да вземеш със себе си в двореца някои от най-близките ти приятели. Ще се чувствам по-спокойна, ако за безопасността ми се грижат няколко смели като теб мъже. Не искам да ми отговаряш веднага. Без това вече стана късно и трябва да се връщам в харема.

– Добре, како – отвърна младежът смирено и побутна към нея една тежка кесия. – Това ти го пращат агите.

– Благодари на агите от мое име – отвърна Кьосем, но не посегна към кесията. – А парите ги задръж ти.

– Но как така? – погледна я Ерол изумено. – Това са много пари.– Нека това бъде малък аванс за бъдещата ти служба – усмихна се Кьосем

подкупващо. – За теб и твоите приятели.Две седмици по-късно Ерол и шестима негови другари бяха освободени от

еничарския корпус и преминаха на служба в „Топкапъ сарай”. Кьосем и брат й бяха решили да запазят в тайна роднинството помежду си, за да не дават храна на хорските приказки. Формално седемте млади мъже бяха назначени в състава на бостанджиите, които се грижеха за парковете на „Топкапъ” и отговаряха за охраната на двореца. Неофициално обаче, бившите еничари бдяха за личната безопасност на баш кадъната и изпълняваха някои поверителни задачи. Освен заплатата, която получаваха като бостанджии, Кьосем им изплащаше редовно допълнителни премии от собствения си джоб. Но парите си струваха. За по-малко от година противниците на баш кадъната в „Топкапъ сарай” съвсем се снишиха и престанаха да й създават проблеми. С тези от тях, които все пак продължаваха да упорстват, започнаха да се случват странни инциденти. Един везир, известен с враждебното си отношение към Кьосем султан, бе нападнат от разбойници и убит в една тъмна уличка. Капудан пашата, който не искаше да отстъпи контрола на морските контрабандни канали на хората на баш кадъната, загина при нелеп инцидент по време на лов. Една наложница, която напоследък бе пленила сърцето на падишаха и се опитваше да го настрои срещу Кьосем, се бе удавила в голямото езеро в парка на двореца. Падишахът пожали за нея няколко дена, след което я замени с друга напориста девойка, която нямаше амбицията да се конкурира с могъщата баш кадъна. В двореца се възцари атмосфера на страх и несигурност. Шепнешком се разказваха какви ли не зловещи истории за „гвардията на султанката”, както всички наричаха Ерол и другарите му.

152


Така дванадесет години след постъпването си в харема, Кьосем беше на върха на славата и могъществото си. Беше станала най-богатата и влиятелна жена в двореца, радваше се на ласките на красиви млади наложници, беше открила любимият си брат, който мачкаше безмилостно враговете й. Въобще животът изглеждаше толкова прекрасен, че понякога нощем се щипеше по бузите, питайки се дали всичко това не бе просто един хубав сън, от който всеки миг можеше да се събуди. Уви, сънят наистина щеше да свърши съвсем скоро.

153


ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВАПонеделник, 11-ти Рамазан, 1061 г. /28-и август 1651 г./

Днес беше съдбовен ден за Кьосем султан. Предрешена като амбулантна търговка, приседна да си почине на една дървена пейка на брега на Златния рог. След малко до нея се настани с пъшкане една възрастна жена с вид на зла вещица.

– Радвам се да те видя, Айше – промърмори старицата с беззъбата си уста.Кьосем неволно потръпна при споменаването на името, с което я наричаха

преди попадането й в султанския харем. Колко години бяха минали оттогава? Четиридесет? Или може би петдесет?

– Добре ли си? – Тюлай я гледаше изпитателно с премрежените си от годините малки очички.

– Носиш ли ми нещо? – попита я нервно Кьосем.– Разбира се, Айше. Досега би трябвало да си се убедила, че винаги съм

държала на думата си и ...– Дай да го видя – прекъсна я Кьосем нетърпеливо.Тюлай бръкна в пазвата си и извади оттам добре увито в хартия аптекарско

шишенце. После без да бърза го разви и го подаде на Кьосем.– Точно това, което искаше. Хубаво е отварата да преседи още няколко дена

на сухо и тъмно място, за да бъде напълно годна за употреба. Отровата няма нито мирис, нито вкус. Най-добре е да се разтвори в течност. Една лъжичка е достатъчна, но за всеки случай е по-добре да се изсипе цялата.

– Сигурна ли си, че ще свърши работа? – попита Кьосем с пресъхнало гърло, прибирайки бързо шишенцето.

– Абсолютно – отвърна Тюлай без колебание. – Отровата е изключително силна, но ще подейства известно време след поглъщането й, както ти пожела.

– След колко?– Е, това зависи от доста неща. Например възрастта и здравословното

състояние на човека, теглото му и индивидуалните му особености. Но общо взето първите симптоми ще се появят някъде след три до шест часа от поглъщането й.

– А кога ще ...? – попита Кьосем без да я гледа, страхувайки се да зададе въпроса докрай.

– Кога ще настъпи смъртта ли? – погледна я Тюлай лукаво и се ухили зловещо. – Не по-късно от едно денонощие след поглъщането на отровната напитка. Нещастникът ще започне да се задъхва, въздухът няма да му стига, ще кашля болезнено и накрая ще умре от задушаване. Никой няма да заподозре, че всъщност е бил отровен.

– Благодаря ти – отвърна Кьосем, побутвайки към нея кесия с жълтици. След това погледна изпитателно възрастната жена. – Надявам се да си права, защото ... – не довърши изречението си, но Тюлай прекрасно разбра посланието.

– Не бой се, Айше, всичко ще бъде наред – успокои я възрастната жена, придърпвайки алчно кесията с жълтици към себе си.

Разделиха се мълчаливо и поеха по пътя си. Никоя от тях не подозираше, че това беше последната им среща. Кьосем влачеше уморено подпухналите си крака, стискайки внимателно безценното шишенце. Наближаваше пладне и лятното слънце се бе издигнало високо над хоризонта, пръскайки огнени лъчи.

154


Омаломощена от жегата, едвам се довлачи до покоите си в харема. Отпусна се на мекия диван и затвори очи. Явно беше започнала да остарява, тъй като тялото вече не й се подчиняваше. Чувстваше се пребита от умора, а всъщност се беше разходила до Златния рог и обратно, разстояние, което навремето изминаваше без дори да го усети. Но Кьосем не беше от тези, които се предаваха лесно. Тялото й можеше вече да не бе като на млада жена, но волята и разсъдъкът й все още си бяха на мястото и годините не им се бяха отразили по никакъв начин, напротив, регентката се чувстваше много по-мъдра и уверена отпреди. Така че, трябваше да се стегне, защото днес имаше да върши още много важна работа. Но първо трябваше да подкрепи изнемощялото си тяло.

Въпреки че смяташе себе си за ревностна мюсюлманка, Кьосем с лекота пренебрегваше някои от предписанията на Корана, които считаше за глупави и ненужни. Според мюсюлманския календар днес беше единадесетият ден на свещения месец Рамазан и вярващите бяха длъжни да спазвата строги пости. От изгрев до залез слънце те нямаха право нито да пият, нито да ядат, нито да се отдават на плътски удоволствия. След като слънцето се скриеше зад хоризонта, тези забрани отпадаха временно до появяването му на сутринта. Кьосем никога не бе спазвала стриктно тези ограничения, защото смяташе за глупаво и нездравословно човек цял ден да стои жаден и гладен, а след залез слънце да се натъпче като прасе и коремът да му тежи цяла нощ и да не го оставя да се наспи спокойно. Така че без никакви колебания си поръча пресни плодове и топъл билков чай. След като се подкрепи и подремна половин час, Кьосем се почувства готова за следващата среща.

Докато слизаше по тясното стълбище, изведнъж усети необичаен студ. Избата, към която се беше запътила, се намираше дълбоко под земята и дори и в най-топлите летни дни, там беше достатъчно хладно, за да се съхраняват бързоразвалящите се продукти, необходими за ежедневната работа на султанската кухня. Кьосем беше запозната с този факт и затова предвидливо си взе дебел вълнен шал, с който се загърна зиморничаво. Главният готвач на султанското семейство я посрещна на входа на избата с дълбок поклон.

– Заповядай, господарке, посещенито ти е невероятна чест за скромната ми особа – поздрави я той угоднически.

Кьосем кимна леко и му направи знак да се изправи.– Предупредиха ли те, че тази среща е изключително конфиденциална и

никой не трябва да узнае за нея? – попита Кьосем подозрително, когато се озоваха в една тясна стаичка, която служеше за квартира на главния готвач.

– Да, господарке. Тука не разполагам с кой знае какви удобства, но моля те, чувствай се като у дома си.

Кьосем погледна с погнуса протрития диван и зацапаните възглавници, но все пак приседна, тъй като краката й се бяха уморили от слизането по стълбището. Главният готвач поиска разрешение и се настани на едно трикрако столче срещу нея. Той беше сравнително млад мъж на около трийсет години и за разлика от повечето си колеги, не беше дебел. Напротив, тялото му беше атлетично и стройно, а мургавото му лице, украсено с гъсти рунтави мустаци, можеше да мине и за хубаво.

155


– Господарке, ако си дошла да ме разпитваш за някоя от рецептите ми, ще трябва да те разочаровам. Те са тайна и нямам право да ги споделям с никого, освен с падишаха, но той засега не проявява особен интерес – усмихна се главният готвач.

– Не, Йомер ага. За съжаление съм дошла да обсъдим един много по-сериозен проблем – отвърна Кьосем с леден глас и го изгледа изпитателно. – Проблем, който ти пазиш в по-голяма тайна и от прословутите си рецепти.

Изведнъж иначе мургавото лице на главния готвач пребледня като платно. Кръвта му се смрази и той се разтрепера, но не от студ.

– Не разбирам за какво говориш, господарке – профъфли с изтънял от ужас глас.

– Напротив, много добре ме разбираш – каза Кьосем тихо, но от думите й звучеше неприкрита заплаха.

Преди няколко месеца регентката бе имала кратка любовна авантюра с една засукана наложница. Момичето беше изключително красиво, но за сметка на това доста ограничено, обичаше да се хвали и говореше повече от необходимото. В края на краищата, именно това беше станало причина Кьосем да прекрати връзката си с нея, тъй като се притесняваше, че Гизем бе твърде недискретна и можеше да се разприказва. Веднъж, докато все още бяха любовници, момичето, в стремежа си да изтъкне своята значимост, й бе разказало една невероятна история, на която тогава не бе обърнала особено внимание. Но тези дни, когато в главата й се оформяше плана за отстраняването на невръстния падишах и неговата самозабравила се майка, Кьосем си припомни тази случка. Даде си сметка, че информацията, която преди година бе подминала със снизходителна усмивка, сега можеше да й бъде от изключителна полза.

– Мислиш ли, че падишахът, за разлика от готварските рецепти, би проявил интерес към тази твоя малка тайна? – гласът на Кьосем бе ироничен и заплашителен едновременно.

Йомер ага се просна в краката й и зарида с глас.– Прости ми, господарке, бях заслепен от страст.Гизем й се беше похвалила, че главният готвач на падишаха бил безумно

влюбен в нея, непрекъснато й изпращал най-различни подаръци, включително и под формата на екзотични лакомства, дори й бил посветил стих. Един ден, Йомер ага не издържал и я причакал в градината на двореца. Обяснил й се в любов и й предложил да избягат заедно в някоя далечна страна, където тя би могла да се омъжи за него. Гизем се изсмяла на това предложение, но въпреки това главният готвач продължил с ухажванията си.

– Стани! – нареди Кьосем с твърд глас. – Не подхожда на един мъж да хленчи като жена.

Главният готвач се изправи нерешително, все още подсмърчайки.– Моля те, господарке, не ме погубвай.– Ако бях решила да те погубя, досега вече щях да съм го направила –

отвърна Кьосем и за пръв път леко се усмихна. – А и кой ще ми прави тогава любимите баклавички?

156


– Прости ми, господарке, цял живот ще съм ти благодарен и ще бъда твой роб – продължаваше да нарежда главният готвач с жален глас. – Ще изпълнявам всичките ти заповеди, каквото и да ми коства това.

– Сигурен ли си? – погледна го строго Кьосем. Гласът й отново бе станал сериозен.

– Да, господарке – потвърди веднага главният готвач.– Добре, тогава – съгласи се Кьосем. – Съвсем скоро ще ти припомня тези

думи и ще те помоля за една голяма услуга.– Можеш да разчиташ на мен, господарке.– И междувременно – продължи Кьосем, изправяйки се с усилие от стария

диван, – забрави за Гизем, защото, ако нещо достигне до ушите на къзларагата, и Аллах няма да може да те спаси.

Тръгна си доволна от срещата си с главния готвач. Смяташе, че бе успяла да го пречупи и той щеше да бъде готов на всичко, за да отърве кожата. Когато напускаше мрачната изба, й се стори, че чу някакъв подозрителен звук, наподобяващ отдалечаващи се стъпки. Ослуша се внимателно, но вече нищо не нарушаваше злокобната тишина на подземието. „Явно започвам да ставам параноична, помисли си Кьосем, сигурно е от напрежението и умората.”

157


ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА1617 – 1618 г.

В последните години от живота си Ахмед хан прекарваше по-голямата част от времето си в харема, където се отдаваше на бурни забавления с палави наложниции. Когато оргиите със смуглите красавици го докарваха до пълно изтощение или просто му омръзваха, се посвещаваше на религията и мистицизма. Младият владетел почти не излизаше от „Топкапъ сарай”, с изключение на посещенията си до джамията, носеща неговото име. В общи линии султанът водеше изключително заседнал и нездравословен живот. Хранеше се лакомо и обилно, прекалявше с алкохола и сексуалните оргии, не се движеше достатъчно. В началото на неговото управление английски търговци за пръв път доставиха в Османската империя пренесения от Америка тютюн. Постепенно този нов порок се разпространи не само в двореца, включително и в харема, но и сред населението на Истанбул. Пиенето на кафе и чай, вече неизменно се съпровождаше с пушенето на лула или наргиле. Самият падишах беше един от най-ревностните почитатели на това екзотично удоволствие. Естествено, султанът, както с всичко друго, прекаляваше и с пушенето на наргиле, като, освен това смесваше тютюна с опиум. Макар да беше все още млад, само на двадесет и седем години, Ахмед хан боледуваше често, а имунната му система беше напълно срината. Дворцовите лекари безуспешно се опитваха да го убедят, че трябваше коренно да промени начина си на живот, защото в противен случай здравето му беше сериозно застрашено. През последните години султанът беше наддал значително на тегло и почти не можеше да върви без чужда помощ, а и най-малкото физическо усилие го уморяваше и караше да се задъхва.

Един ден в началото на ноември падишахът изведнъж се почувства зле. Силна треска го повали на легло. На другата сутрин бе толкова отпаднал, че не можа да стане от постелята си. Оплакваше се от силни болки в корема и главата. После се появи и диарията. Най-добрите дворцови лекари, както и баш кадъната, бдяха неотлъчно до леглото му, но цяровете, които го караха да пие, нямаха почти никакъв ефект. На втората седмица температурата му се повиши и състоянито му рязко се влоши. Беше отпуснат и унесен и дори изпадаше в безсъзнание. Езикът му беше сух и покрит с кафяви налепи, гърлото му беше възпалено и всяко преглъщане го караше да стене от болка. Лекарите клатеха замислено глави и си мърмореха нещо под носа. Шейхюлислямът също се отбиваше ежедневно, клечеше известно време до леглото на падишаха и отправяше горещи молитви към Всевишния за оздравяването му, но и това не помогна. Състоянието на Ахмед хан продължаваше да се влошава и на третата седмица той изпадна в кома. Тогава Кьосем се паникьоса истински и тръгна да търси Тюлай. Намери я в едно долнопробно кафене в близост до къщата й на брега на Златния рог. Опитната знахарка изслуша внимателно накъсания й разказ и печално поклати глава.

– Защо не ме потърси по-рано, още при първите признаци за неразположение? – сгълча я бившата наложница. – Защо си чакала толкова време?

– Отначало не предполагах, че е толкова сериозно. Мислех, че е обикновена диария – отвърна Кьосем смутено. – Пък и се надявах, че лекарите ще се справят. Досега винаги бяха успявали да опазят здравето и живота на Ахмед хан.

158


– Струва ми се, че господарят е болен от коремен тиф – промърмори знахарката замислено. – За съжаление вече е твърде късно за каквото и да е лечение. А и като се има предвид общото му физическо състояние, сърцето му едва ли ще издържи на по-силни илачи.

– Моля те, Тюлай, направи нещо – простена Кьосем с треперещ глас, опитвайки се да не се поддава на обзелото я отчаяние. – Ще те възнаградя щедро. Ще ти дам, каквото си поискаш. Само ...

– Ще направя всичко по силите ми. Няма нужда да ми плащаш – прекъсна я рязко бившата наложница. – За мен също е изключително важно приятелката ми да е баш кадъна в „Топкапъ”, а не ридаеща вдовица в „Ески сарай”.

– Благодаря ти, Тюлай. Никога не ще забравя добрината ти.– Стига приказки. Без това сме загубили изключително ценно време. Утре

след изгрев слънце ще те чакам тук с готовата отвара за изцеляването на нашия господар. А дотогава не ни остава нищо друго, освен да се молим на Аллах да не е станало прекалено късно.

Кьосем се върна в двореца почти тичешком. За съжаление в състоянието на Ахмед хан нямаше никакво подобрение. Напротив. Вече втори ден беше в безсъзнание, тялото му изгаряше от треска, а дишането му ставаше все по-трудно. Повече от седмица не беше приемал никаква храна, а през последните дни при опитите да му налеят вода в изсъхналата уста, не можеше да я преглътне и се даваше. Лекарите вече се бяха отчаяли и дори не се и опитваха да му помогнат. Горещите молби или люти заплахи, които Кьосем отправяше към тях в зависимост от моментното си настроение, не бяха в състояние да променят нещата. Лекарите заявиха смирено, че бяха направили всичко по силите си и оттук нататък животът на падишаха бе в ръцете на Аллах. Шейхюлислямът продължаваше да отправя молитви към Всевишния за оздравяването на султана, но дори и той предупреди Кьосем да бъде силна и да се готви за най-лошото. Баш кадъната беше единствената, която отказваше да се предаде и да се примири със съдбата. Продължи собственоръчно да сменя компресите на болния и да държи сухата му гореща ръка. Молеше се единствено Ахмед хан да издържи до сутринта, когато щеше да бъде готово чудотворното лекарство на Тюлай. Само че волята на Аллах беше друга. През нощта дишането на падишаха се превърна в накъсано хриптене и призори на двайсет и втори ноември 1617 г. Ахмед хан предаде Богу дух без да дойде в съзнание. Известно време Кьосем отказваше да повярва, че любимият й мъж бе мъртъв и продължаваше да сменя компресите върху вече студеното му чело и да държи вкочанената му ръка.

Когато вестта за смъртта на падишаха се разчу из двореца, до леглото на височайшия покойник един след друг довтасаха повечето везири, капудан пашата, еничарският ага, спахийският бюлюкбашия, къзларагата, висши чиновници, придворни и дори някои от слугите и робите на султана. Всички те изказаха своите съболезнования на Кьосем и се простиха с господаря си. После шейхюлислямът и еничарският ага едвам успяха да убедят безутешно ридаещата баш кадъна да се отдели от леглото на покойника, за да може тялото му да бъде подготвено за предстоящето погребение.

Кьосем беше изпаднала в шок. Смъртта на Ахмед хан за секунди я беше превърнала от най-могъщата жена в Османската империя в никому ненужна

159


вдовица, която трябваше да прекара остатъка от дните си в „Ески сарай”, забравена от всички. А тя беше едва на трийсет години. С върховно усилие на волята успя да се овладее. Избърса сълзите от очите си със златовезана кърпичка и лицето й изведнъж придоби опечален, но решителен израз. От жално хлипащата допреди малко вдовица не бе останала и следа. Някои от придворните, които я познаваха по-добре, дори подозираха, че показната й скръб, демонстрирана допреди малко, беше поредното й блестящо актьорско изпълнение за наивници. Въпреки че до последно се бореше самоотвержено за оздравяването на любимия си и не искаше да повярва в неговата смърт, като зряла и опитна държавничка, Кьосем никога не беше игнорирала тази вероятност, особено през последните две-три седмици. Така че баш кадъната не беше съвсем неподготвена за този тежък момент, както може би изглеждаше на неизкушените от дворцовите интриги странични наблюдатели. Кьосем вече беше провела няколко дискретни разговора с великия везир, шейхюлисляма, еничарския ага, спахийския бюлюкбашия и други влиятелни личности относно евентуалното наследяване на тежко болния падишах.

От създаването на османската династия досега, в продължение на четиринайсет поколения, по неписана традиция трона неизменно се онаследяваше от баща към син. Макар да не беше изрично упоменато, това обикновено беше най-възрастният към дадения момент син. Следвайки тази логика, на престола трябваше да се възкачи шехзаде Осман, първородният син на Ахмед хан от наложницата му Хатидже Махфируз. Наистина, когато баща му почина, принцът беше едва на тринадесет години, но и самият Ахмед хан беше станал султан на същата крехка възраст, така че от тази гледна точка това не би трябвало да бъде сериозна пречка. Но не така мислеше Кьосем. Тя имаше основателни причини да се притеснява от възкачването му на престола. През годините, по време на общуването си с шехзадето, Кьосем беше останала с впечатлението, че Осман, въпреки да не го заявяваше открито, бе склонен да даде ход на „Закона за братоубийството”. А това означаваше неизбежна смърт за четиримата й синове и останалите мъжки наследници на Ахмед хан от други наложници. Което от своя страна, наред с чисто майчинската мъка по убитите рожби, би сложило край на надеждата й един ден да се завърне отново в „Топкапъ сарай” като валиде султан. И ако скръбта по мъртвите й синове с времето можеше да отшуми, то лишаването й от власт бе нещо, с което Кьосем никога нямаше да може да се примири. Имаше и още нещо и то също не бе за пренебрегване. Ако шехзаде Осман заемеше трона, старата й съперница Хатидже Махфируз щеше да се завърне триумфално в „Топкапъ” като валиде султан, а тя щеше да заеме нейното място в „Ески сарай”. При такова развитие на нещата Кьосем едва ли можеше да се надява на някакво съчувствие или снизхождение от новата господарка на харема. Хатидже Махфируз със сигурност не беше забравила как преди дванайсет години беше изместена от леглото на падишаха от омразната й съперница. Едва ли на света съществуваше нормална жена, която би простила такова нещо на друга жена. А Кьосем беше чувала, че Хатидже Махфируз била злобна и отмъстителна по характер. Това още повече засилваше решителността й да се бори против възкачването на шехзаде Осман на престола.

Кьосем беше достатъчно опитна в политиката, за да си дава сметка, че към настоящия момент беше практически невъзможно да наложи кандидатурата за

160


султан на някой от невръстните си синове. Най-големият от тях, шехзаде Мурад, беше едва на пет години. Беше й пределно ясно, че нямаше как да убеди дивана, че тринайсетгодишният Осман е неподходящ за владетел, тъй като е още твърде млад и неопитен и в същото време да пробутва осем години по-малкия си син за престола. И това при положение, че следващият по старшинство син на на Ахмед хан беше шехзаде Мехмед, който беше само няколко месеца по-малък от Осман. Кьосем беше реалист в политиката, избягваше да действа прибързано и да си поставя невъзможни цели. Най-важното в момента беше да съхрани живота на синовете си и по този начин да запази шансовете си един ден да се завърне в „Топкапъ сарай” като валиде султан. А това, според нейната трезва преценка, би могло да стане единствено, ако на престола се възкачеше забравеният от всички шехзаде Мустафа, слабоумният брат на покойния падишах, чийто живот навремето щедро бе пощаден от Ахмед хан. Именно този факт беше ключов за решението на Кьосем да лобира за него. Баш кадъната се надяваше, че слабохарактерният Мустафа не бе забравил ужаса, в който бе живял, очаквайки брат му да го екзекутира. Бе твърдо убедена, че ако шехзаде Мустафа станеше султан, той щеше да пощади живота на синовете й, както навремето мъжът й се беше смилил над неговия. Освен това, майката на Мустафа, Хандан султан, беше мъртва, така че новият падишах щеше да управлява без валиде султан, а това й даваше известни шансове да наложи влиянието си върху слабохарактерния си зет. Имаше и още нещо. Благодарение на широката си мрежа от информатори, Кьосем беше осведомена, че шехзаде Мустафа не проявяваше никакъв интерес към жените и по всяка вероятност бе импотентен. Това означаваше, че новият султан едва ли можеше да се сдобие със собствени наследници и ако по време на неговото царуване нещо се случеше на шехзадетата Осман и Мехмед, нейните синове щяха да останат единствените наследници на трона. Но това беше нещо, за което щеше да има предостатъчно време да мисли по-нататък. Непосредствената й цел беше да наложи шехзаде Мустафа на престола, което не беше никак лесна задача.

В дългите безсънни нощи, когато бдеше над болния Ахмед хан, Кьосем се разрови из старите книги и се зае обстойно да проучи начините на унаследяване не само в Османската империя, но и по света. Направи й впечатление, че в повечето от източните монархии съществуваше стара традиция, според която наследник на трона ставаше най-възрастният мъж от династията, независимо от това дали той бе син, брат, чичо, племенник или братовчед на владетеля. Най-важното в случая беше фактът, че тази практика е била прилагана и при селджукските турци, които се смятаха за непосредствени предшественици на Османската империя. Доволна от наученото, Кьосем започна дискретни консултации с влиятелните фактори в двореца. Първо се срещна с еничарските аги, които не се нуждаеха от много убеждаване, за да я подкрепят безусловно. Беше публична тайна, че баш кадъната бе изключително близка с тях, тъй като ги свързваха не само политически, но и финансови интереси. Освен това еничарите предпочитаха начело на държавата да застане слаб султан, за да могат да продължат да безчинстват на воля. Малоумният Мустафа ги устройваше напълно. Велкият везир и повечето от членовете на Дивана също бяха склонни да я подкрепят, тъй като се надяваха, че ако шехзаде Мустафа станеше султан, шансовете им да запазят сладките си постове бяха по-големи, отколкото, ако на престола седнеше своенравният Осман. Най-трудно й бе да убеди

161


шейхюлисляма, но накрая и той се съгласи с неохота, че за благото на Османската империя бе по-добре да се промени закона за унаследяване. Единственият, който не се съгласи с доводите на Кьосем бе спахийския бюлюкбашия, но това не беше особено притеснително, тъй като спахиите не бяха достатъчно силни, за да се противопоставят на нейния план. Баш кадъната беше интелигентна и властна жена и умееше да говори убедително, но тя много добре знаеше, че за да мотивира достатъчно съюзниците си, бе необходимо и още нещо. Затова, по време на разговорите, събеседниците й бяха стимулирани с щедри дарове и тежки кожени кесии, пълни с жълтици. По онова време Кьосем вече беше баснословно богата и за нея не представляваше никакъв проблем да подкупи когото и да било. Така че, когато най-сетне отделиха безутешната вдовица от тялото на покойния падишах, тя можеше да бъде сравнително спокойна за бъдещето.

Ахмед хан беше погребан още същия ден с пищна церемония в построената от него и носеща неговото име джамия. Непосредствено след това бе свикано извънредно заседание на дивана, на което бе променен закона за унаследяване. Оттук нататък до самия край на Османската империя на трона щеше да застава не задължително сина на владетеля, а най-възрастният мъж от династията. След изричното настояване на Кьосем, бе направена още една много съществена поправка. При смърт на падишаха, заелият неговото място вече нямаше да бъде длъжен да избива останалите наследници. Те щяха да бъдат изолирани в специално отделение на „Топкапъ сарай”, което по-късно щеше да бъде наречено с показателното име „Кафезът”. Така на практика бе потвърдено отменянето на жестокия „Закон за братоубийството”. Диванът се разпореди целият харем на покойния султан да бъде въдворен в „Ески сарай”. Кьосем реши, че сега не беше момента да се бори да остане в „Топкапъ”. Не искаше да насилва прекалено нещата, за да не настройва хората срещу себе си. Смяташе, че в началото би могла да дърпа задкулисно конците и от „Ески сарай”. Все пак успя да издейства къзларагата Мустафа да запази поста си и при новия султан. Той щеше да бъде нейният троянски кон в харема.

След края на заседанието, бе изпратена специална делегация, която да доведе шехзаде Мустафа от „Ески сарай”. Късно следобяд на 22-ри ноември 1617 г. в джамията „Еюп”, уплашеният двадесетипетгодишен принц препаса ятагана на основателя на османската династия и беше провъзгласен официално за султан Мустафа Първи. Новият падишах беше прекарал последните дванайсет години от живота си в пълна изолация в „Ески сарай”, така че много малко хора бяха запознати с истинското му състояние. Знаеше се, че беше малоумен и слабохарактерен, но се оказа че Мустафа хан беше с много сериозни психически отклонения, които го правеха абсолютно неадекватен. Новият султан не беше в състояние да се храни сам и да контролира физиологическите си нужди. Често, по време на заседания на дивана, под свещения владетелски трон се образуваше локвичка от урина или пък се разнасяше непоносима смрад на фекалии. Мустафа хан беше абсолютно неспособен да реши и най-елементарния логически казус, камо ли да се справи с управлението на най-могъщата империя в света. Въпреки че истинското състояние на падишаха беше пазено в тайна от поданиците му, скоро мълвата за пълната непригодност на Мустафа хан да управлява започна да кръстосва първоначално столицата, а след това и цялата страна. Тези слухове бяха

162


разпространявани най-вече от привържениците на шехзаде Осман и на места започнаха да избухват бунтове в негова подкрепа. Управляващите бяха изправени пред угрозата народното недоволство да помете не само слабоумния султан, но и тях самите, затова бяха принудени да реагират бързо, за да изпреварят събитията. Кьосем беше изключително разтревожена от това развитие на нещата, но въпреки всичките й усилия, не бе в състояние да запази статуквото. Този път дори и верните й еничарски аги бяха против оставането на Мустафа хан на престола. Все пак, те й се заклеха тържествено, че няма да допуснат да падне и косъм от главите на синовете й. На 26-ти февруари 1618 г., само 96 дни след възкачването на слабоумния султан на престола, шейхюлислямът издаде фетва за детронирането му, поради неизлечима лудост. Мустафа беше лишен незабавно от символите на султанската власт и изолиран в „Кафеза”. Предвид психическото му състояние, беше твърде вероятно горкият човек изобщо да не бе разбрал, че е бил падишах.

Още същия ден тринадесетгодишният шехзаде Осман опаса ятагана на легендарния си прародител със същото име и беше провъзгласен за шестнайсетия султан на Османската империя. Поради крехката си възраст, той остана в историята с прозвището Младия. На следващия ден Хатидже Махфируз бе официално обявена за валиде султан и триумфално се завърна в „Топкапъ сарай”.

163


ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА1618 – 1623 г.

Въпреки младостта си, Осман хан беше енергичен и амбициозен младеж, който смяташе, че империята се нуждаеше от дълбоки реформи. Като начало той реши да се разправи с тези, които бяха променили вековния принцип на унаследяване в държавата и по този начин го бяха лишили, макар и за кратко от властта. Всички членове на бившия диван, взел злополучното решение да постави на трона вместо него чичо му Мустафа, бяха уволнени, а някои от тях хвърлени в крепостта затвор „Йеди куле”, където впоследствие бяха екзекутирани. Така Осман хан моментално настрои срещу себе си консервативните кръгове на османското общество. По-големият проблем на младия султан беше факктът, че той не разполагаше с кадърни и най-вече лоялни хора, които да постави на мястото на уволнените. Сред новоназначените висши чиновници попаднаха не само бездарници, но и поставени лица на политическите му противници.

Осман хан беше склонен да възстанови жестокия „Закон за братоубийството”, но шейхюлислямът тактично му обясни, че това беше твърде рискован ход, тъй като младият падишах все още нямаше собствено потомство и ако ликвидираше роднините си от мъжки пол, щеше да постави под угроза самото съществуване на османската династия, понеже дори и султаните понякога се разболяваха и умираха или пък загиваха в битка за правата вяра. Младежът се вслуша с неохота в съвета на стария мъдрец, още повече, че и от еничарския корпус дойде ултимативно предупреждение да не се посяга на живота на невръстните братя на султана. Осман хан реши засега да се откаже от намеренията си, поне докато не се сдобиеше със собствен наследник, но в душата му се загнезди огорчение и жажда за разправа с високомерните еничарски аги, които се държаха толкова пренебрежително спрямо него и си мислеха, че можеха да му нареждат какво да прави. На първо време, подтикван от майка си, предприе някои мерки, с които целеше да ограничи влиянието на Кьосем. На бившата баш кадъна беше категорично забранено да напуска „Ески сарай” и да поддържа каквито и да е връзки с везири, висши чиновници, еничарски аги и всякакви хора, които имаха и най-малкото отношение към управлението на държавата. Освен това издръжката й беше значително намалена, макар че това едва ли би могло да впечатли Кьосем, която беше скътала достатъчно бели пари за черни дни.

За съжаление, Хатидже Махфируз не бе особено умна жена и това беше едиственият мъдър съвет, който даде на сина си по време на краткото му царуване. Така валиде султан задоволи жаждата си за отмъщение към жената, която навремето я беше изместила от леглото на Ахмед хан и по този начин я беше унижила пред всички. Хатидже Махфируз пое в свои ръце управленитето на харема и си постави за задача възможно най-бързо до го напълни с красиви и здрави наложници, които да родят мъжки рожби на сина й. Странно, но Мустафа ага, назначен навремето от Кьосем, намери начин да влезе под кожата и на Хатидже Махфируз, която потвърди оставането му в харема като баш евнух. Може би по този начин новата валиде султан искаше допълнително да унизи бившата си съперница, макар че едва ли си даваше сметка, че човек, който веднъж вече бе

164


предал господарката си, на която дължеше всичко, не би се спрял да го стори отново.

Междувременно младият султан се зае с отговорната задача да осигури наследници на династията. Така на бял свят се появи шехзаде Йомер, който за съжаление почина на четвъртия месец след раждането си. Това не отчая падишаха и той продължи да се труди усърдно в харема. Усилията му бяха възнаградени и след около година, две наложници го дариха със син Мустафа и дъщеря Зейнеб. Но сякаш някаква зла прокоба беше надвиснала над Осман хан и потомството му. Съвсем скоро новородените бяха покосени от тежка болест, която ги отнесе в гроба.

Не особено успешни бяха и първите стъпки на младия султан в управлението на страната. Все пак на 26-ти септември 1618 г. бе подписан мирен договор с Персия. Осигурявайки си външен мир, Осман хан предприе мерки за възстановяване на стабилността и реда вътре в страната. За съжаление това се оказа доста трудна задача. Неподчинението на много от местните управници и откритите бунтове в различни части на обширната империя съпътстваха в различна степен почти цялото му четиригодишно властване, тъй като Осман хан не разполагаше с боеспособна и лоялна армия. Това се отнасяше най-вече до еничарската войска, в която цареше безпорядък и нисък боен дух. Голяма част от агите, наместо да се грижат за поддържане на бойната готовност, се бяха отдали на търговия, рекет, изнудване, контрабанда и други несвойствени за един войн дейности. Всичко това се отразяваше и на морала на редовите еничари, които следваха лошия пример на началниците си и се стремяха да не изостават от тях. Подтикван от съветниците си, младият султан реши да предприеме мерки за затягане на дисциплината в еничарския корпус. Еничарите, от своя страна, обвиниха султана, че за тях, като основна военна сила на империята, не се полагаха достатъчно грижи. Така тлеещото напрежение започна да придобива опасни размери. Постепенно сред широки слоеве на османската върхушка започна да се оформя идеята за отстраняването на младия и опърничав султан. Самият Осман хан, поради неопитността си, съчетана с младежка арогантност, волю или неволю настройваше все повече хора срещу себе си.

Така на сцената, макар и не явно, отново се появи фигурата на Кьосем, която се зае с трудната задача да обедини всички влиятелни фактори, които бяха против управлението на младия падишах и което беше по-трудното, да организира и координира действията за отстраняването му. Тук бившата баш кадъна се сблъска с един много сериозен проблем. По новия закон за унаследяването, в момента на ред беше шехзаде Мехмед, разбира се, ако не се смяташе бившия луд султан Мустафа. Едва след него се нареждаха нейните синове Мурад, Касъм, Сюлейман и Ибрахим. Така че, преди да отстрани Осман хан от престола, Кьосем трябваше да елиминира шехзаде Мехмед. Това беше изключително сериозен проблем и бившата баш кадъна се движеше по много тънък лед. Въпреки че беше поставена в изолация в „Ески сарай”, Кьосем продължаваше да разчита на многобройните си връзки, особено след като беше негласно призната за неформален лидер на опозицията срещу Осман хан. Тя беше изкусен манипулатор и за нея не беше проблем, чрез поставени лица, да внуши на младия султан, че шехзаде Мехмед готвеше заговор срещу него. При подобна заплаха Осман хан не би се поколебал да екзекутира

165


набедения принц, но проблемът беше, че Къосем не можеше да бъде сигурна дали той щеше да се спре дотук и дали нямаше да премахне всичките си братя като потенциални съперници. Все пак реши да рискува, след като получи твърдите уверения на еничарските аги, че не биха допуснали султана да ликвидира нейните синове. Пъкленият заговор беше приведен в действие в ранната есен на 1621 г. Младият падишах се стягаше за поредния поход срещу полския крал, когато инструктирани от Кьосем придворни, разпространиха слуха, че шехзаде Мехмед се готвеше да се възползва от отсъствието на височайшия си брат, за да го детронира и да се обяви за султан. Както и бяха предположили заговорниците, Осман хан не се поколеба да нареди екзекуцията на невинния принц. За щастие на Кьосем, засега младият владетел се въздържа от ликвидирането на останалите си братя, може би поради фактът, че все още не се беше сдобил с мъжко потомство.

През пролетта на 1622 г. Осман хан взе окончателно решение да пристъпи към съкращаване на числеността на еничарския корпус. Това предизвика явното недоволство на еничарите, които вече открито се обявиха за детронирането на некадърния султан. Обстановката в столицата се нажежи и вече беше въпрос на дни кога щеше да избухне открит бунт. Младият султан беше наясно, че за да се справи с еничарите, му бе необходима лоялна войска, а такава можеше да се набере само от провинциите. Затова обяви публично, че бе решил да отиде на поклонение в Мека. Еничарите бяха наясно с плановете му и затова се противопоставиха енергично на намеренията му. Въпреки това, амбициозният султан не беше склонен да се откаже. Той не се вслуша дори и в мъдрия съвет на своя тъст, шейхюлисляма Есад ефенди, който го предупреждаваше за опасността от открита конфронтация с еничарския корпус. Младият султан се приготви да пресече Босфора, но еничарите блокираха пролива и го принудиха да се върне. С това беше поставено началото на открития бунт. С ултимативен тон еничарските аги поискаха главите на най-приближените хора на султана. Осман хан високомерно отхвърли исканията им.

Тогава, на 19-ти май 1622 г., Истанбул стана свидетел на кървави изстъпления. Към бунта се присъединиха някои недоволни граждани, много авантюристи и почти цялата столичната измет. Като начало тълпата от метежници ограби всички къщи и дюкяни по главната чаршия, след което нахлу в първия двор на „Топкапъ сарай”. Великият везир Дилавер паша, който беше най-довереният човек на султана, се опита с благи думи да успокои бунтовниците, но постигна точно обратния ефект. Тялото му бе буквално стъпкано и разкъсано от озверялата тълпа. Младият султан нямаше друг избор, освен да се изправи лично пред метежниците и да се опита да овладее положението, но това не трогна развилнялите се негови поданици. По нареждане на водача им, Кара Давуд паша, Осман хан беше арестуван и отведен в „Йеди Куле”. Еничарите измъкнаха от „Кафеза” изплашения шехзаде Мустафа и за втори път го поставиха на престола. За нов велик везир бе назначен Кара Давуд паша, който беше шурей на новия султан. След кратко, но бурно съвещание, в което Мустафа хан участва само формално, новите управници решиха да екзекутират Осман хан, за да предотвратят евентуално надигане на подръжниците му и избухване на гражданска война. За целта новоназначеният шейхюлислям издаде съответната фетва. Немите роби се опитаха да удушат бившия султан, както повеляваше традицията за безкръвно убиване на височайшите жертви, но той не им се даваше лесно и беше решен до

166


последно да се бори за живота си. Това озвери палачите му и те изоставиха „добрия тон”, нахвърляйки се върху него с брадви, ножове и ятагани. Неравната борба продължи съвсем кратко и Осман хан беше убит по изключително жесток начин. На следващия ден мъртвият и вече непредставляващ заплаха бивш падишах бе погребан с подобаваща за османски владетел тържественост в джамията „Султан Ахмед”, непосредствено до гробницата на баща му. Осман Втори бе първият султан, който бе свален и убит от собствените си поданици.

С повторното възкачване на престола на Мустафа Лудия, Кьосем можеше временно да си отдъхне. Непосредствената заплаха върху живота на синовете й бе отстранена, а като се имаше предвид неспособността на новия султан да има собствено поколение, те оставаха единствени и сигурни наследници на османския трон. Най-големият от тях, Мурад, още не беше навършил десет години, затова Кьосем бе сметнала, че беше по-удачно за известно време формален владетел да бъде Мустафа хан, отколкото на престола да бъде поставен невръстния й син, тъй като това би могло да предизвика нестабилност и гражданска война в и без това неспокойната империя. Освен това насилственото сваляне и най-вече жестокото убийство на законния владетел бяха предизвикали неодобрение и отвращение сред голяма част от населението, най-вече в провинциите. Кьосем предпочиташе за момента да остане в сянка, така че неизбежните негативи от скорошните кървави събития да бъдат понесени не от нея и синът й, а от Мустафа Лудия и кликата му, начело с Кара Давуд паша.

Великият везир, който беше женен за сестрата на султана и имаше син от нея, беше започнал да се опиянява от огромната власт, съсредоточена в ръцете му. Тъй като Мустафа хан беше абсолютно неспособен да вземе и най-елементарното управленско решение, Кара Давуд паша максимално се възползваше от този факт. Това започна да притеснява Кьосем и тя реши, че великият везир се бе превърнал в опасност, която трябваше да бъде отстранена. Още повече, че из двореца плъзнаха злокобни слухове, според които Кара Давуд паша бил подготвил план за убийството на синовете на Кьосем, които бяха единствените живи принцове. По този начин великият везир се надявал синът му от сестрата на падишаха да наследи престола. Дали във всичко това имаше зрънце истина или не, никой не бе в състояние да каже категорично. Даже някои зложелатели на Кьосем твърдяха, че тези слухове били измислени и пуснати от самата нея с цел да отстрани неудобния й велик везир. Така или иначе, една нощ, при опит да проникнат в „Ески сарай”, бяха заловени двама мъже, които след разпити, придружени с жестоки мъчения, бяха „признали”, че били изпратени от Кара Давуд паша, за да убият невръстните шехзадета. Кьосем се погрижи тези „разкрития” да станат широко известни и за верните й еничарски аги това беше знак да отстранят станалия неудобен велик везир. Кара Давуд паша беше арестуван по обвинение в държавна измяна и екзекутиран.

Междувременно нестабилността на централната власт предизвика вълнения в провинциите. Валията на Триполи и емирът на Ливан се обявявиха за независими, а в Анадола се разрастна въстанието на управителя на Ерзурум, който искаше възмездие за убийството на Осман Втори. Принудена от това развитие на нещата, Кьосем реши, че вече бе време да излезне открито на сцената и да поеме властта в свои ръце. За целта, с обещания и подкупи, тя успя да убеди верните й

167


еничарски аги, че бе дошъл моментът за отстраняването на лудия султан. Еничарите наложиха за нов велик везир приближения на Кьосем Кеманкеш Кара Али паша. Десетина дни след поемането на поста, на 9-ти септември 1623 г., той успя да „убеди” лудия падишах да се оттегли доброволно от властта. Мустафа Първи бе затворен наново в „Кафеза”, където обсебен от лудостта си и забравен от всички, живя още петнайсет години.

168


ТРИДЕСЕТА ГЛАВА1617 – 1623 г.

Дванадесет години след като напусна „Ески сарай”, както смяташе тогава завинаги, Кьосем отново се озова зад мрачните стени на своя някогашен кошмар. Беше в разцвета на силите си, току що беше навършила тридесет години, и мисълта, че можеше да прекара остатъка от живота си в това злокобно място, наричано твърде сполучливо „Дворецът на сълзите”, я караше да потръпва от ужас. Кьосем беше силна и твърда жена, която все още разполагаше с голяма, макар и неявна власт, така че нямаше намерение да се предава и щеше да се бори до последна възможност, за да се завърне в „Топкапъ сарай”, колкото се можеше по-скоро. Въпреки това, престоят й в „Ески сарай” продължи почти пет години и това беше най-тежкият период от дългия й и изпълнен с превратности живот. В много отношения бившата баш кадъна не беше лишена от почти нищо, освен от правото да напуска луксозния си затвор. Хазната й осигуряваше прилична издръжка, въпреки че Кьосем беше толкова богата, че спокойно можеше да мине й без нея. Макар и родила седем деца, Кьосем беше запазила фигурата и красотата от девическите си години. Въпреки трудностите и притесненията, апетитът й към любовни ласки също не беше изчезнал. След смъртта на Ахмед хан, по-засуканите му наложници бяха предложени за съпруги на разни паши и висши чиновници, а останалата част от многобройния му харем се озова в „Ески сарай”. Макар че изборът й беше по-ограничен, Кьосем все пак успяваше отвреме-навреме да прелъсти някоя от бившите наложници на мъжа си.

Това, което обаче й липсваше най-много, беше отстраняването й от голямата политика. Кьосем беше запазила повечето от връзките си със силните на деня и продължаваше да манипулира дворцовия живот, но беше принудена да го прави задкулисно и под непрекъснат страх за живота на синовете си, които бяха залогът за завръщането й в „Топкапъ сарай”. Голяма опора в дългите дни и самотните нощи й беше Айше. Бившата хазнедар уста правеше всичко възможно да развлича и подкрепя господарката си, предпазвайки я от депресии и нервни сривове. Кьосем и Айше вече бяха приключили със сексуалните отношения помежду си, но връзката им по време на петгодишното изгнаничество в „Ески сарай” премина на друго, по-високо ниво и остана такава до края на дните им. Двете жени нямаха никакви тайни помежду си и бяха готови да дадат живота си една за друга.

Един ден, съвсем в началото на заточението им, Айше нахлу запъхтяна в покоите на Кьосем. Бившата баш кадъна разполагаше със скромен апартамент, състоящ се от тясна спалня и малко по-просторна приемна.

– Сафие султан желае да те види – съобщи Айше с развълнуван глас.Кьосем неволно потрепери. Знаеше, че бившата й покровителка бе все още

жива, но беше чувала, че вече била много болна и почти не ставала от леглото си. Обзеха я смесени чувства. От една страна се радваше, че Сафие не я беше забравила, от друга страна се притесняваше да застане пред нея и да я погледне в очите.

– Мисля, че й дължиш малко внимание – допълни Айше с лек укор, усетила колебанието на господарката си. – Жената е на смъртен одър.

169


– Да – съгласи се Кьосем с изтънял глас. – Нека й предадат, че ще отида веднага, щом се приготвя.

Искаше да изглежда добре на срещата с някогашната си благодетелка и любовница, затова поръча да извикат бившите бербер и кутуджу уста, които се погрижиха за прическата и облеклото й, а Айше лично се зае да я гримира.

Когато я въведоха в покоите на Сафие, Кьосем едвам сдържаше вълнението си. Бившата й господарка лежеше на голямо легло, увита в дебели завивки. Беше края на декември и в Истанбул върлуваха необичайни студове. Печката беше нажежена до червено, но въпреки това в стаята беше доста хладно, тъй като дограмата на прозорците беше отдавна прогнила и през зейналите процепи със свистене нахлуваше леден въздух. Студени тръпки побиха Кьосем, но те се дължаха не толкова на времето, колкото на гледката, която се разкри пред нея. Изпод завивките на огромното легло се подаваше единствено една глава, но това не беше главата на Сафие султан, която помнеше отпреди дванайсет години. Беше чела в някои стари книги за телата на древни източни владетели, които след смъртта им били мумифицирани и полагани в специални гробници. Имаше злокобното чувство, че пред себе си виждаше нещо подобно. Кожата на Сафие беше потъмняла и сбръчкана като стар пергамент, а над горната й устна и по брадичката й бяха прораснали дълги редки косми. Мумията отвори очи и започна да се взира в посетителката. Трябваше й известно време, за да я разпознае или може би просто я оглеждаше, сравнявайки я с момичето, което помнеше отпреди дванайсет години.

– Добре дошла, Айше – профъфли Сафие, отваряйки с усилие беззъбата си уста. – Не си се променила много.

– Радвам се да те видя, господарке – каза Кьосем с пресилено бодър глас и коленичи до леглото.

– Аз отдавна не съм господарка – направи опит да се усмихне Сафие, измъкна с мъка сбръчканата си старческа ръка изпод завивките и я протегна към коленичилата жена. – Лошото е, че и ти май вече не си.

– За мене ти винаги ще си останеш моята най-обичана господарка – отвърна лицемерно Кьосем, пропускайки покрай ушите си ироничната забележка на Сафие. След това, потискайки погнусата си, се насили да долепи устни до костеливите й пръсти. „Мили Боже, помоли се тя смирено, не ми отреждай подобна съдба!”

– Ех, Айше, голяма лицемерка си, но аз не ти се сърдя – въздъхна Сафие и я погледна изпитателно. – Признавам си, в началото бях много ядосана от предателството ти и непрекъснато те проклинах. В такова настроение ти написах и онова последно писмо. Но през годините имах прекалено много време за размисъл...

– Съжалявам, господарке – прекъсна я Кьосем с престорено разкаяние. – Ти беше напълно в правото си да ме обвиняваш във всички възможни грехове, а и проклятието ти да прекарам дълги самотни години в „Ески сарай” е на път да се сбъдне.

– Не ме прекъсвай – скастри я Сафие и повдигна заплашително костеливата си ръка в жалък опит да демонстрира някогашната си власт и сила. – Казах ти, че имах на разположение дълги години за размисъл. Когато първоначалните емоции отшумяха, започнах да разглеждам действията ти от друг ъгъл. Помъчих се да се

170


поставя на твое място и с изненада открих, че и аз бих постъпила по същия начин: прагматично, без излишни чувства. Е, признавам си, това ми отне доста време, но когато стигнах до този извод, изведнъж ми олекна. Простих ти чистосърдечно и започнах да се моля горещо на Аллах за твоя успех. Искрено се надявах проклятието ми да не те застигне, но за съжаление това се случи. Но ще ти кажа и още нещо. Аз съм сигурна, че ти и този път ще се справиш и един ден ще се завърнеш триумфално в „Топкапъ сарай”.

Тази сравнително дълга тирада изтощи и без това оскъдните сили на Сафие и тя затвори уморено очи. Беше се задъхала и от прогнилите й дробове със свистене излизаше въздух. Кьосем продължаваше да седи на колене до леглото и от очите й се стичаха горещи сълзи.

– Благодаря ти, господарке – промълви тя с треперещ глас. Този път вълнението й беше съвсем истинско. – Страхувам се, че не заслужавам добрината ти.

– Виждам те в бъдещето, Айше. Ти ще бъдеш велика жена – профъфли тихо Сафие без да отваря очи, а после добави шепнешком. – Велика, но и трагична.

С това силите на възрастната жена се изчерпаха докрай и тя се унесе в дрямка. Едва тогава Кьосем се изправи, наведе се над леглото и целуна сбръчканото чело на спящата си благодетелка.

– Сбогом, господарке – промълви разчувствано, подсмърчайки и бършейки сълзите си. – Никога няма да забравя добрината и великодушието ти.

След това се обърна рязко и почти тичешком напусна стаята. Тази случка трогна дълбоко закоравялото й сърце и тя започна да преосмисля много неща. Сафие никога повече не пожела да я види, а Кьосем не намираше смелост да я посети без покана, но често си мислеше за нея в дългите и самотни зимни нощи. Една мразовита утрин в началото на януари следващата година, само две седмици след срещата им, бившата й благодетелка и любовница предаде Богу дух. Беше прекарала в „Ески сарай” в самота и забрава последните петнайсет години от дългия си и изпълнен с превратности живот. Кьосем задейства всичките си връзки, раздаде щедри рушвети, но успя да уреди достойно погребение на старата султанка. Дори си издейства разрешение от Мустафа хан да напусне „Ески сарай”, за да може да изпрати лично бившата си господарка. Сафие султан бе погребана с пищна церемония в двора на джамията „Ая София”, а Кьосем дори не правеше опити да крие леещите се от очите й сълзи, които се смесваха със студените капки на януарския дъжд. Там, пред пресния гроб на благодетелката си, тя си даде обещание да не се предава и да се завърне скоро в „Топкапъ сарай”.

Явно началото на тази година беше време за тежки изпитания и загуби на близки хора. Малко след възкачването на престола на Осман хан, когато Кьосем непрекъснато трепереше над живота на невръстните си синове, незнаейки дали новият владетел няма да възстанови жестокия „Закон за братоубийството”, една доверена кира й донесе лоша вест от „Топкапъ сарай”. Когато беше въдворена в „Ески сарай” след смъртта на Ахмед хан, Кьосем направи опит да вземе със себе си брат си, но приближените на новия падишах не й разрешиха, страхувайки се че така бившата баш кадъна щеше да остане прекалено силна. Освен това много хора имаха да уреждат сметки с Ерол и шайката му. Все пак Кьосем успя да измоли от еничарските аги да се застъпят за живота му. Въпреки това, когато Осман Втори

171


зае престола, той реши да се отърве по елегантен начин от страховития бивш еничар и другарите му, изпращайки ги на служба в действащата войска, която по това време водеше тежки битки с персийците. Младият падишах лично беше издал тайна заповед Ерол да бъде включен в най-опасните мисии, откъдето вероятността да се завърне жив беше минимална. Въпреки лошите вести, Кьосем даде щедър бакшиш на кирата. Пак по нея изпрати жълтици и поверително писмо до брат си, надявайки се той все още да не беше заминал. В него тя го умоляваше и заклеваше да не се подчинява на султанската заповед и да не заминава за персийската граница. Съветваше го да се укрие някъде в Румелия или по островите. Предлагаше му гостоприемството на вярната си приятелка Йълдъз, която живееше в Одрин като богата вдовица. Обясняваше му, че парите не бяха проблем и щеше да му изпрати още, стига само да пожелаеше. Писмото завършваше с обяснения в любов и признанието, че той беше единственият й останал близък човек и не можеше да си позволи да го загуби. След близо седмица кирата се появи отново в „Ески сарай”. Само един поглед беше достатъчен на Кьосем, за да разбере, че новините на бяха добри.

– Какво стана, кира Елени? Моля те не ме измъчвай – прошепна Кьосем на гръцки. Бяха сами в стаята, но тук и стените имаха уши, затова трябваше да внимава. – Предаде ли писмото на Ерол ага?

– Предадох го, господарке, нося ти и отговорът. Но първо нека ти върна това – кирата бръкна в пазвата си и измъкна оттам същата кесия с жълтици, която Кьосем й беше дала предишния път. – Ерол ага заръча да ти предам, че имал достатъчно пари, пък и там, където отивал, нямало много да му трябват.

При тези думи Кьосем пребледня, зави й се свят и трябваше да седне на дивана, за да не се строполи на земята. Беше се провалила.

– А ето и писмото на Ерол ага. Господарке, добре ли си?Кьосем не отговори, само грабна плика и го разкъса с треперещи ръце.

Писмото от брат й беше съвсем кратко. В него той й благодареше сърдечно за загрижеността и любовта й, но заявяваше твърдо, че нямаше намерение да се крие като плъх и щеше да изпълни войнския си дълг с чест. Обясняваше й, че когото тя четеше тези редове, той щеше да бъде вече далеч на изток, така че нямаше смисъл да прави повече опити да го спре. От очите на Кьосем закапаха горещи сълзи, защото предусещаше че едва ли щеше да види повече любимото си братче.

– Господарке, добре ли си? – попита отново кирата, този път вече истински разтревожена.

Кьосем само кимна леко, пъхна набързо някаква монета в ръката й и побърза да я отпрати. После си поплака на воля, припомняйки си със сладка тъга всички хубави моменти, които бе успяла да открадне от натовареното си владетелско ежедневие, за да прекара с брат си. Сега дълбоко съжаляваше, че не бе смогвала да отдели повече време за най-близкия си човек. Оставаше й единствено да се моли на Аллах за спасението му.

В следващите няколко месеца внимателно следеше новините за военните действия по източната граница. До столицата на османската империя достигаха различни и често противоречиви слухове. Въпреки всичките си усилия, не можа да разбере нищо конкретно за съдбата на брат си. На 26-ти септември 1618 г. най-сетне беше подписан мирен договор, който сложи край на войната с персийците.

172


Дълбоко в душата си продължаваше да се надява, че сред завръщащите се от фронта можеше да бъде й братчето й. За съжаление нямаше никакви вести от Ерол и това я накара да започне да свиква с тъжната мисъл, че го беше загубила завинаги. Все пак Кьосем имаше и други, по-сериозни грижи и това й помогна да понесе сравнително леко загубата му.

След като и двете мъжки рожби на Осман хан починаха в младенческа възраст, непосредствената заплаха за живота на собствените й синове бе значително намаляла, но бившата баш кадъна знаеше, че беше прекалено рано за успокоение. Младият султан беше в разцвета на силите си и всеки момент можеше да се сдобие с нов наследник, така че нямаше време за губене. Възползвайки се от прибързаните му и необмислени действия, които бяха предизвикали недоволството на широки кръгове от османската върхушка и най-вече на еничарските аги, Кьосем се зае със сложната задача да организира и координира действията на опонентите на падишаха. Тези задкулисни манипулации, при които трябваше да бъде много внимателна, за да не бъде заподозряна в противодържавна дейност, отнемаха почти цялото й време и изсмукваха всичката й физическа и интелектуална енергия. Всеки ход трябваше да бъде дълбоко обмислен и перфектно планиран, защото и най-малката грешка можеше да коства не само нейния живот, но и този на синовете й. Въпреки всичко, това макар и задкулисно завръщането в голямата политика я караше да се чувства значима, силна и млада. Беше дотолкова погълната от новата си роля, че почти забрави мъката по загубата на брат си. Не я интересуваше нищо друго, освен мечтаното триумфално завръщане в „Топкапъ сарай”. В името на голямата цел се отказа от всички дребни удоволствия. Вече не се заглеждаше по палави красавици, отбиваше се в хамама твърде рядко и то само, за да се изкъпе набързо. Нямаше време за релаксиращи и еротични масажи, за разкрасителни процедури и шиене на нови тоалети.

Айше беше непрекъснато до нея в този напрегнат период и вземаше най-дейно участие в подготовката за детронирането на Осман хан. Тя организираше тайната комуникация с останалите заговорници и през нея минаваше цялата коренспонденция. Освен това, винаги беше готова да помогне на господарката си с мъдър съвет или оригинална идея, а всеизвестна истина беше, че две умни глави мислеха по-добре от една. Когато накрая в Истанбул избухна майският метеж и младият султан бе свален и екзекутиран от бунтовниците, а на трона отново бе поставен Мустафа хан, Кьосем и Айше можеха временно да си отдъхнат. Но не задълго. Твърде скоро новият велик везир започна да съсредоточава прекалено много власт в ръцете си. Същевременно отдавна клокочещото в провинциите недоволство прерасна в открити бунтове, които заплашваха не само стабилността на централната власт, но и целостта на Османската империя. Кьосем не можеше да стои повече безучастна. Трябваше да направи едно последно усилие, за да се завърне триумфално в „Топкапъ сарай”.

173


ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА1623 – 1624 г.

На 20-ти септември 1623 г., един ден след поредното отстраняване на Мустафа хан, единадесетгодишният шехзаде Мурад запаса меча на Осман и се възкачи на престола. Поради твърде крехката му възраст, за негов регент до навършване на пълнолетие официално бе назначена майка му Кьосем. Така новата валиде султан бе натоварена с управлението не само на харема, но и на цялата Османска империя. Регентката вече имаше богат опит в държавните дела и дипломацията като баш кадъна на покойния султан Ахмед Първи, така че встъпи в новата си длъжност с необходимото самочувствие и започна да ръководи огромната империя с мъдрост и такт. Възкачването на престола на невръстния Мурад Четвърти мина сравнително спокойно, без вълнения, бунтове и метежи, каквито обикновено съпътсваха идването на власт на всеки нов султан, особено ако той беше малолетен. Това се дължеше основно на здравия съюз между Кьосем и еничарските аги, от които в основни линии зависеха реда и спокойствието в османската столица. Разбира се, валиде султан раздаде на еничарите задължителния при възкачването на всеки нов султан дюлюс бакшиш, който гарантираше лоялността и подкрепата им. За съжаление имаше известни вълнения в провинциите, като най-мащабен беше метежът на ерзурумския управител Абаза паша, но той беше потушен сравнително бързо. По-сериозните неприятности дойдоха от изток. В началото на 1624 г. иранският шах се възползва от слабостта на османската централна власт, като войските му превзеха Багдад и окупираха част от иракски Кюрдистан. За сметка на размириците в провинциите и загубите на територии, в столицата Истанбул и „Топкапъ сарай” цареше ред и дисциплина, наложени с твърда ръка от валиде султан и нейните приятели еничарските аги. Разбира се, Кьосем не допусна възстановяването на закона за братоубийството, така че останалите й трима сина Касъм, Сюлейман и Ибрахим, както и шехзаде Баязид, който беше рожба на Ахмед Първи от друга наложница, не само бяха оставени живи, но продължиха да живеят в харема на двореца до половото си съзряване. Самият малолетен султан, който засега не бе допускан от майка си до държавните дела, изпълняваше ролята си на владетел само церемониално. През останалото време най-добрите възпитатели и улеми се грижеха Мурад хан да получи адекватно образование.

Една от първите задачи на Кьосем беше да създаде подходящ султански харем, макар че новият владетел, поради все още крехката си възраст, засега не проявяваше особен интерес към наложниците. Баш евнухът Мустафа, който беше предал Кьосем и беше станал доверено лице на Хатидже Махфируз, беше заточен в Египет, където дълги години оплаква злочестата си съдба. За нов къзларага беше назначен един възрастен суданец, с когото Кьосем се беше сближила по време на престоя си в „Ески сарай”. По ирония на съдбата той също носеше името Мустафа.

Съвсем естествено пък Айше получи поста на валиде кехая, длъжност, която на практика й поверяваше ежедневното ръководство на харема, дейност в която господарката й почти не се бъркаше, тъй като беше заета с по-важни дела. Айше, която продължаваше тайно да изповядва източното православие, се възползва максимално от придобитата власт, но не за лично обогатяване, а за богоугодни

174


дела. Един ден, придружавайки Кьосем султан в разходката й из Истанбул, пред каляската им случайно се озова някакъв дрипав монах. Айше поиска от господарката си разрешение да спрат за малко. Кьосем я изгледа учудено, но изпълни молбата й. Кочияшът дръпна рязко юздите и конете с недоволно пръхтене се заковаха на място. Айше слезна от каляската и отиде при монаха, с когото размени няколко думи на гръцки и побърза да се върне в каляската.

– Какво толкова си говорихте с този длипльо? – полюбопитства Кьосем.– Нищо особено – промърмори Айше смутено и очите й се навлажниха. –

Нещо в него ми напомни за татко ...– Милата ми – промълви съчувствено Кьосем и я погали нежно по ръката.На следващата сутрин Айше помоли господарката си да я пусне да обиколи

пазарите в Истанбул.– Върви – кимна Кьосем. – Днес и без това нямам много работа, така че едва

ли ще ми потрябваш. Мисля да почета и да се поизлежавам. Но за утре съм запланувала разходка с гемия из Златния рог и Босфора. Ще се радвам, ако ме придружиш.

– С удоволствие, господарке. Предрешена като слугиня, Айше се насочи към Златния рог. Там я чакаше

дрипавия монах, държейки за оръфаните юзди едно дръгливо магаре. В началото човекът не я разпозна, но когато си даде сметка, че предрешената слугиня бе валиде кехаята на могъщата Кьосем султан, коленичи и понечи да целуне ръкава й.

– Моля те, отче, изправи се – промълви Айше тихо, но с твърд глас. – Не ти на мене, а аз на тебе трябва да ти целуна ръка.

– Но, господарке ... – опита се да протестира монахът, когато валиде кехаята допря смирено устни в сбръчканата му ръка.

– Голям грях сторих, отче – промълви разкаяно Айше. – Принудиха ме да приема исляма, но в душата си продължавам да бъда източноправославна християнка.

– Господ е милостив и ще ти прости, сестро – успокои я монахът. – А сега се качвай на Ушко, че дълъг път ни чака.

Пристигнаха чак привечер, когато слънцето се плъзгаше зад хоризонта. Манастирът „Свети свети Константин и Елена” се беше сгушил на върха на един висок хълм, обграден от гъста борова гора. До него нямаше път, а се стигаше по стръмни кози пътеки и ако човек не знаеше за съществуването му, едва ли би могъл да го намери. Това си имаше своите добри страни, тъй като повечето турци дори и не подозираха за съществуването на тази гяурска обител само на няколко часа път от османската столица. „Свети свети Константин и Елена” беше ограден от високи каменни дувари, но самият манастир и църквичката към него бяха доста невзрачни и порутени постройки, които се нуждаеха от спешен ремонт. Игуменът, отец Пимен, лично посрещна високопоставената гостенка и двамата проведохаха продължителен разговор насаме. Айше се изповяда чистосърдечно и на душата й олекна. Игуменът си даваше сметка, че пред него стоеше една изключително влиятелна жена, която можеше да му бъде от голяма полза и побърза да я успокои.

– Независимо, че формално си приела исляма, това е станало под принуда и против волята ти, така че Господ ще ти прости. Душата ти принадлежи на светото източно православие и това е най-важното в случая – заключи дълбокомислено той.

175


– Благодаря ти, отче, за мъдрите слова – промълви Айше с облекчение, целувайки сбръчканата му ръка. – От толкова години живея с непрекъснати угризения на съвестта и страх от Божия гняв.

– Повече нямаш причини да се притесняваш, чадо мое – успокои я игуменът с благ глас. – Въпреки че манастирът ни е мъжки, за теб ще направим изключение и ще те приемем за почетен член.

– Нима това е угодно Богу? – попита Айше, невярваща на ушите си.– Бог умее да разпознава истински праведните души и ми даде знак, че ти си

една от тях – заяви убедено игуменът. – Как е християнското ти име, чадо мое?– Агата – отвърна Айше с треперещ от вълнение глас. Откога не беше

споменавала това име.– От днес, сестро Агата, ти си част от братсвото на манастира – обяви отец

Пимен с тържествен глас.След това въведение, постепенно разговорът се насочи към по-практични

теми. След като се осведоми подробно за състоянието на манастира, Айше дари двеста златни дуката за нуждите му.

– Благодаря, ти сестро – отвърна игуменът любезно и придърпа кесията към себе си, опитвайки алчно тежината й. – Господ вижда добрите ти дела. Но има и още един проблем.

– Какъв, отче? – попита Айше заинтригувано. – Надявам се да мога да помогна.

– Ферманът, с който покойният падишах Ахмед разрешаваше съществуването на манастира, отдавна изтече – въздъхна игуменът страдалчески. – Пращали сме прошения и до султан Мустафа и до младия Осман хан, но отговор никакъв. Чиновниците в двореца съвсем открито ни заявиха, че за да има нов ферман, трябва да платим тлъст рушвет, а ние нямаме толкоз пари.

– За съжаление така работи османската администрация – съгласи се Айше. – Вие напишете прошение до Мурад хан, пък останалото оставете на мен.

Нагостиха сестра Агата със скромните манастирски гозби и й отстъпиха една тясна килия, където поспа няколко часа. В ранни зори Айше яхна дръгливия Ушко и придружена от брат Максим, се отправи към Истанбул. Спускането към града беше доста по-бързо от изкачването към манастира и по изгрев слънце вече бяха на Златния рог. Там се сбогува с дрипавия монах и забързано се отправи към „Топкапъ сарай”. Когато се прибра в покоите си, Кьосем тъкмо беше станала и я повика при себе си.

– Приготвяй се да отиваме на разходка с гемия – нареди господарката й, прозявайки се сладко.

Покритата каляска, същата която беше подарък на Сафие султан от английската кралица Елизабет, ги откара до дворцовия пристан. Октомврийското утро беше свежо, а водите на Златния рог блестяха примамливо на първите слънчеви лъчи. Денят обещаваше да бъде идеален за разходка, достатъчно топъл, но не и горещ. Гемията, носеща романтичното име „Източна перла”, се поклащаше леко в залива, очаквайки височайшите гости. Освен от валиде кехаята, Кьосем бе придружавана от дъщерите си, къзларагата, две от сестрите на покойният Ахмед хан и съпругите на френския, английския и венецианския посланик.

176


За спокойствието и комфорта на гостите се грижеха екипажа на гемията и една дузина чернокожи робини от харема, ръководени вещо от личната слугиня на валиде султан. „Източна перла” вдигна платна и се понесе към Босфора, но тъй като вятърът беше доста слаб, се наложи гребците да опъват здраво мишци, за да се движат нормално. За тяхното усърдие се грижеха двама надзиратели, които размахваха дълги камшици. Ако някой от робите се разсееше само за миг и забравеше да вдигне веслото или пък не го въртеше в синхрон с останалите гребци, волските жили се стоварваха върху голия му гръб и оставяха там кървави дири. Провинилият се изстенваше глухо, за да не смущава рахата на валиде султан и свитата й и се съсредогочаваше в работата си. За височайшите гости бе наредена тежка софра на главната палуба. Моряците разпънаха чадъри, които да пазят нежните лица на жените от слънчевите лъчи, изнесоха пейки, столове и възглавници и гостите насядяха около масата. След като заситиха глада и жаждата си, Кьосем и придружителките й решиха да се поразходят из гемията и да се порадват на красивата гледка, която се откриваше пред погледа им. Междувременно „Източна перла” бе навлязла в Мраморно море и се насочваше към Прицовите острови, където бе предвидено гостите да слезнат на брега, за да се поразтъпчат и да се порадват на девствената природа.

Кьосем си бъбреше непринудено със съпругата на венецианския посланик, с която се беше сближила през годините. Улисана в разговора, регентката не забелязваше, че един от гребците я гледаше втренчено. Само че, този факт не се изплъзна от зоркия поглед на надзирателя, който стовари камшика си със страшна сила върху гърба на нещастника.

– Твойта мамица, куче гяурско – псуваше надзирателят люто, налагайки провинилия се роб с камшика. – Как си позволяваш такава дързост?

Нещастникът изстена на глас и побърза да извърне погледа си от валиде султан и да се съсредоточи върху веслата.

Стресната от псувните на надзирателя и стоновете на гребеца, Кьосем се обърна и попита със строг глас:

– Какво става тук? Кой се осмелява да смущава рахата ми?– Хиляди извинения, пресветла господарке, но това гяурско куче – отвърна

надзирателят с мазен глас и посочи провинилия се гребец, – си позволяваше да те зяпа, вместо да си върши работата. Затова го поналожих малко с камшика, за да му е за урок.

Кьосем не искаше да се показва като жестока владетелка пред съпругите на посланиците, затова реши да го обърне на шега.

– Е, значи все още хващам око – усмихна се снизходително.Гостенките се засмяха угоднически и започнаха да я обсипват с лицемерни

комплименти за нейната неземна красота.– Ах, какви умели ласкателки сте вие – клатеше скромно глава Кьосем, но

си личеше, че й беше приятно. – За съжаление вече съм на възраст, когато красотата е само загатнат спомен.

В интерес на истината, Кьосем изглеждаше доста добре за годините си. Скоро щеше да навърши тридесет и шест, но фигурата й все още беше стройна, задникът и бедрата й бяха стегнати, гърдите й не бяха увиснали, а лицето й продължаваше да излъчва някаква загадъчна красота и само ситните бръчици около

177


големите й бадемови очи издаваха неумолимия ход на времето. Валиде султан продължи да си бъбри с посланическите съпруги, насочвайки разговора към превратния живот на Мария Медичи, майка и регентка на френския крал Луи Тринайсти. Кьосем не я познаваше лично, но я чувстваше близка, поради сходната й съдба.

– Как е сега нейно величество?– Хвърля всичките си сили в строителството на Люксембургския дворец –

отвърна предпазливо съпругата на френския посланик, избягвайки да коментира сложните отношения между кралицата майка и сина й. – Надява се, догодина да го завърши и да се настани там.

– Пожелавам й успех – отвърна Кьосем искрено. – Така няма да дразни фаворитите на Негово величество.

Съпругата на френския посланик премълча тази не особено дипломатична забележка и се опита да насочи разговора в друга посока.

– Скоро ли ще стигнем до Принцовите острови?– Ами да, ако гребците вместо да се заглеждат по мен, наблегнат на веслата

– пошегува се Кьосем, инстинктивно извръщайки взор към нещастника, който бе имал дързостта да я погледне и в същия миг усмивката замръзна на устните й. Робът отново я гледаше най-безсрамно, възползвайки се от обстоятелството, че надзирателят беше с гръб към него. Но не това я порази, а фактът че този поглед й беше познат. Кьосем се вгледа внимателно в почернялото от слънцето и загрубялото от вятъра лице на гребеца и въпреки че бяха минали повече от двадесет години от последната им среща, веднага го позна. От пейката на гребците я пронизваше огненият поглед на отец Джакомо, в който се четеше разкаяние и молба за прошка. С върховно усилие на волята си наложи да се обърне отново към придружителките си. В същия миг надзирателят извърна главата си и отец Джакомо също побърза да сведе очи към веслата и да се съсредоточи в гребането. Той вече беше постигнал целта си: беше накарал могъщата валиде султан да го забележи. През останалата част от разходката, Кьосем се чувстваше като замаяна. Оправда се пред гостенките си, че нещо й беше прилошало от слънцето и се скри на сянка в специално предназначената за нея луксозна каюта. След малко на вратата се почука дискретно и вътре се вмъкна вярната Айше.

– Добре ли си, господарке? – попита притеснено.– О, да, малко ми прилоша, но ...– Господарке, призрак ли видя? – прекъсна я нежно Айше. – Кой беше този

човек?– Кой човек? – шикалкавеше Кьосем.– Гребецът, от чийто поглед ти прилоша, господарке.– Човек нищо не може да скрие от тебе, Айше – отвърна Кьосем примирено

и въздъхна дълбоко. – Но не е и необходимо. Така или иначе, имам нужда да се изповядам някому и да го помоля за съвет. А ти си най-близката ми приятелка.

– Била си влюбена в този човек, нали господарке?– Толкова ли си личеше? – погледна я Кьосем изумено.– За този, който те познава добре и те наблюдава внимателно, да. Но не се

безпокой, никой, освен мен, не разбра за какво става въпрос. Всички бяха толкова прехласнати от мъдрите разговори и прекрасната морска гледка.

178


– Да, Айше – въздъхна Кьосем дълбоко. – Бях влюбена в този човек. И това беше най-изпепеляващата и греховна любов през живота ми.

– Кой е той? – попита Айше с неприкрито любопитство.– Той е един роб, гребец на султановата гемия – отвърна Кьосем с тъжна

усмивка, сякаш изпитваше задоволство да дразни любопитството на приятелката си. – Но преди повече от двадесет години беше помощник-викарий в католическата църква в Истерния.

– Била си влюбена в католически свещеник? – погледна я Айше изумено. – Да – отвърна Кьосем със зареян в безкрайната морска шир поглед. – Бях

безумно влюбена в отец Джакомо.– Но това е било само една платоническа любов, нали?– Не бих се изразила така – отвърна Кьосем и поклати глава. – Това си беше

една греховна плътска връзка.– Съгрешила си със свещеник, при това еретик – възкликна Айше потресена

и неволно се прекръсти.– Не върви една мюсюлманка да се кръсти и то в присъствието на валиде

султан – скастри я Кьосем добродушно.– Съжалявам, господарке – промърмори Айше гузно. – Но това ми дойде в

повече. – А дали отец Джакомо е бил еретик или не, е въпрос на гледна точка –

продължи Кьосем с отнесен поглед. – По онова време аз също се готвех да вляза в лоното на Католическата църква.

– Ти си била католичка? – попита Айше с невярващ поглед. – Господарке, вече съвсем се обърках. Нали си родена като гъркиня, нали баща ти е бил православен свещеник? Как така си станала католичка?

– Е, накрая станах и мюсюлманка – усмихна се Кьосем горчиво. – Това е дълга история и най-добре да ти я разкажа отначало.

Въпреки че се познаваха от двадесет години и Айше беше най-близката й приятелка, Кьосем досега не беше събрала смелост да сподели с нея най-интимните си тайни от далечното минало, когато беше почти дете. Притесняваше се как щеше да реагира приятелката й на факта, че докато е била официално сгодена, бе поддържала греховна връзка с друг мъж, при това божи служител. Отстрани изглеждаше толкова извратено. Но явно беше настъпил моментът на откровението. Айше трябваше да я разбере. Докато траеше искреният й разказ, в който тя не скри нищо, дори и най-злепоставящите я подробности, приятелката й я гледаше ту строго, ту съчувствено, ту възмутено, отвреме-навреме не можеше да сдържи възклицанията си или да вметне някой нравоучителен коментар. Когато накрая свърши, сякаш камък й падна от сърцето, а от очите на Айше капеха сълзи.

– Сигурно си мислиш, че съм била една безчувствена малка мръсница – промълви Кьосем хлипайки, тъй като приятелката й мълчеше, потресена от разказа й, а мълчанието й беше по-непоносимо и от най-острия коментар.

– Мисля, че си била едно чувствително момиче, което е изживяло незаслужени страдания – отвърна Айше съчувствено и я прегърна. – Не съм аз тази, която ще те съди.

– Благодаря ти – отвърна Кьосем развълнувано. – Бях сигурна, че ще ме разбереш и ще ми простиш.

179


– Освен това смятам, че този човек е постъпил изключително непочтено – заяви тя възмутено. – Наранил те е незаслужено и дълбоко.

– Така е – съгласи се Кьосем замислено. – И въпреки това, дълго време продължавах да го обичам. А после любовта ми премина в омраза и жажда за отмъщение. Но сега вече ...

– Какво чувстваш сега, господарке? – попита я Айше внимателно.– Мисля, че сега изпитвам съжаление към него. Все пак съдбата го е

наказала достатъчно. Той е един нещастен роб, който по цял ден върти веслата, а аз съм валиде султан и регентка на най-могъщата империя в света. Нима това не е достатъчно възмездие?

– Готова ли си да му простиш?– Мисля, че да – отвърна Кьосем след кратък размисъл. – Струва ми се, че

ако простя на този нещастник, Аллах ще се смили над мен и ще ми върне братчето.– Как смяташ да постъпиш? Ще го оставиш ли да се поти над веслата или

ще му помогнеш по някакъв начин? – попита Айше, оставяйки без коментар болезнената тема за изчезналия Ерол.

– Предполагам, че той вече е изстрадал достатъчно и е имал твърде много време за размисъл и разкаяние – промълви Кьосем състрадателно. – Пък и вече е на възраст, когато силите му са на изчерпване. Бих искала да му помогна, но не зная как.

– Мисля, че ми хрумна нещо – промърмори Айше, обмисляйки някаква идея. – Какво ще кажеш да го изпратим в манастир. Така ще може да изкупи греховете си с молитви към Бога.

– Добре – съгласи се Кьосем, – но откъде ще го намерим този манастир?– Това остави на мен – усмихна се Айше. – Знам един манастир, който се

намира само на няколко часа път от Истанбул.– Известно ми е, че продължаваш да изповядваш тайно бащината си религия

– погледна я Кьосем учудено, – но не подозирах, че посещаваш манастири.– Виновна съм, господарке, че не ти се доверих – промълви Айше гузно и

сведе поглед. – Но не знаех дали ще ме пуснеш.– Напразно си се съмнявала – отвърна Кьосем съчувствено и я погали по

главата. – Нали ти си единствената ми приятелка. Явно днес е ден за споделяне на съкровени тайни. Разкажи ми за манастира.

– Помниш ли дрипавия монах, когото срещнахме оня ден? – попита Айше, поглеждайки господарката си в очите.

– Този, който ти напомни за баща ти?– Същият – въздъхна Айше с навлажнени очи и продължи разказа си.Кьосем я слушаше внимателно без да я прекъсва, давайки си сметка колко

малко бе познавала приятелката си в това отношение.– Но този манастир е православен – промърмори Кьосем, когато Айше

приключи краткия си разказ. – А отец Джакомо е католик или поне беше такъв преди двайсет години.

– Е, ще му се наложи да се откаже от еретитичната си вяра и да приеме светото православие – отвърна Айше тихо, но с твърд глас.

– Да, всъщност това не е лоша идея – усмихна се Кьосем, осъзнавайки иронията на съдбата. – Както на мен ми се наложи да приема католицизма.

180


ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА1623 – 1624 г.

Рано на следващата сутрин Айше изпрати слугинята си да намери кира Елени, амбулантна търговка, от която валиде кехаята пазаруваше отвреме-навреме. Двете се бяха сближили напоследък, дори понякога се виждаха на кафе и просто си бърбореха на гръцки. Елени също бе родом от Крит и освен това беше дълбоко религиозна жена. Айше й се беше доверила и двете жени често обсъждаха проблемите на източноправославната вяра.

– Викала си ме, господарке – промълви задъхано кира Елени, когато я въведоха в покоите на валиде кехаята.

Айше даде знак на слугинята да затвори врата, след което прегърна и целуна приятелката си.

– Радвам се да те видя – проговори тя на гръцки. – Седни, почини си.Елени беше по-възрастна от Айше, освен това беше доста пълна и от

бързане да се отзове по-скоро на повикването на приятелката си, се беше поуморила и сърцето й тупкаше учестено.

– С какво мога да ти помотна? – попита кирата, когато дишането й се поуспокои.

– Знаеш ли къде се намира манастирът „Свети свети Константин и Елена”?– Аз не, но съпругът ми е ходил там – отвърна кира Елени след кратък

размисъл. – Отвреме-навреме дарява на монасите разни неща. Сигурно знаеш, че манастирът е много беден и братята едвам свързват двата края.

– Знам – кимна Айше – Вчера господарката Кьосем султан подписа фермана за манастира. И точно за това съм те повикала. Трябва ми някой, който да го занесе на игумена.

– О, мъжът ми с удоволствие ще свърши това богоугодно дело – възкликна кирата ентусиазирано. – Без това тази седмица няма много работа.

– И още нещо – продължи Айше с небрежен глас. – Нека предаде на игумена това писмо от мене. В него го моля да приюти един нещастник. Той е бивш католически свещеник от Тинос, но е готов да приеме православието.

– Предполагам, че едва ли ще ти откаже – усмихна се Елени. – Още повече, след като му изпращаш подписан султански ферман.

– И аз така мисля – кимна Айше скромно. – Може ли мъжът ти да чака по пладне на пристана на Златния рог, за да му предам човека?

– Иска ли питане – отвърна кирата с готовност. – Жив, умрял, ще бъде там. Малко по-късно сутринта, Айше, придружена от бостанджибашията, се

отправи към пристана на Златния рог, където се полюшваше закотвената султанова гемия. При вида на високите гости, дежурният моряк побърза да събуди капитана на кораба, който предишната вечер беше попрекалил с хиоска мастика и сега търкаше гуреливите си от махмурлук очи.

– Валиде кехаята и бостанджибашията, казваш – мърмореше завалено старият морски вълк. – Ей сега се обличам и идвам.

Айше изгледа с едва прикрита погнуса лъхащия на мастика капитан.

181


– Имам заповед да отведа един от твоите гребци – заяви бостанджибашията с безцеремонен тон. Той не уточни откъде идва заповедта, но присъствието на валиде кехаята беше достатъчно красноречиво.

– На вашите услуги – отвърна капитанът покорно и заповяда на един моряк да доведе гребците на палубата. – Само ми кажете кой.

Робите се наредиха покорно пред височайшите гости, чудейки се защо ги бяха измъкнали така неочаквано от трюма. Айше огледа внимателно гребците, които свеждаха уплашено очи, щом тя се обърнеше към някого от тях. Повечето от робите бяха млади хора на не повече от трийсет години, но валиде кехаята спря погледа си на единствения по-възрастен мъж. Човекът беше около петдесетте, но идглеждаше доста добре за годините си.

– Ти ли си отец Джакомо? – попита валиде кехаята тихо.– Бях някога, много отдавна – отвърна човекът примирено и я погледна с

огнените си очи, които бяха запазили младежкия си блясък. – Сега съм просто един безименен роб.

Айше кимна леко на бостанджибашията и бутна в ръката му някаква кесийка.

– Този е. Свалете му веригите – нареди гръмко началникът на дворцовата стража, побутвайки кесийката към капитана. – А това ти е компенсацията за роба. Да си купиш друг гребец, че този и без това е вече твърде дърт, за да върти здраво веслата.

Капитанът се поклони дълбоко, невярващ на неочакваната щедрост. В кесийката имаше достатъчно пари не за един, а за поне двама млади и силни роби.

– Имаме един час време да си поговорим с теб, отец Джакомо – каза Айше, след като се сбогува с бостанджибашията.

– Тя не иска да ме види, нали? – попита бившият свещеник с треперещ глас и в очите му се появиха сълзи.

– Точно така – отвърна Айше сурово. – Даваш ли си сметка колко мъка си й причинил?

– Да – отвърна мъжът и в гласа му прозвуча искрено разкаяние. – Но е твърде късно.

– И все пак тя намери сили да ти прости – утеши го Айше с по-мек глас. Като че ли бе започнала да изпитва някакво съчувствие към нещастника. – Малко са жените, които са способни на такова великодушие.

– Да – съгласи се отново отец Джакомо. – Макар че аз едва ли заслужавам нейната милост.

– Господарката е изключителна жена – заяви високопарно Айше. – Честно казано, трябва да си бил пълен глупак, за да я зарежеш.

– Да, бях – въздъхна бившият Божи служител. – Но тогава ми се струваше, че нямах друг избор, а ме беше и страх от синьор Дамато, бащата на нейния годеник Луиджи.

– А от Бога, чийто служител си бил, не те ли беше страх? – попита Айше възмутено.

– Не толкова. Бог бе някъде твърде високо и далеко, а синьор Дамато съвсем близо – призна си чистосърдечно. – Освен това Бог може и да прощава, но синьор

182


Дамато не. Той беше изключително властен и жесток човек и никога не би преглътнал такава обида.

– Разкажи ми всичко – подкани го Айше със зле прикрито любопитство, след като се настаниха на една пейка на самия бряг на Златния рог. – От бягството ти до ден днешен.

– Добре, благородна госпожо – кимна отец Джакомо и замълча за известно време, сякаш се опитваше да събере болезнените си спомени. – Вечерта след великденската служба се качих на една стара турска гемия, с чийто капитан се бях разбрал предварително да ме откара до Пирея. Слава на Бога, привечер на следващия ден пристигнахме благополучно. Смятах да се кача на някоя генуезка гемия, но си давах сметка, че пътят от Пирея до Генуа бе много по-дълъг и опасен от този, който вече бях изминал. Рискът от силна буря или среща с пирати бе твърде голям, затова реших да си оставя малко пари за пътуването, а останалите депозирах при един генуезки банкер. Това се оказа една предвидлива постъпка, защото още на първия ден след отплаването ни от Пирея, генуезката гемия бе нападната от турски пирати. Въпреки героичната съпротива на моряците, неравната битка приключи твърде бързо. Оцелелите членове на екипажа и няколкото пътника попаднахме в плен на пиратите, които след като ни понабиха, за да ни вземат страха, ни претърсиха старателно и ни отнеха всички пари и скъпоценности. За мой късмет корсарите бяха неграмотни, така че не проявиха никакъв интерес към банковата полица. Те я погледнаха с досада. „Писмо от любимата, а?”, ухили се презрително един от тях и я захвърли отегчено на палубата, откъдето аз все пак успях да си я прибера, докато те ми се присмиваха. ”Бъди сигурен, че ще те чака”, обади се друг и всички се засмяха на глас.

Откараха ни на „Капалъ чаршъ” в Константинопол. Тъй като търговецът на роби ни рекламираше като опитни моряци, ни купи един турски капитан, на когото бяха нужни гребци за новата му гемия. Така, въпреки че си нямах понятие от моряшкия занаят, станах гребец на кораб. Не че за това се изискваше кой знае каква философия. Трябваше да си млад, здрав и силен, за да опъваш веслата, а по онова време аз горе долу отговарях на тези качества, макар че дотогава никога не бях се захващал с тежка физическа работа. Е, отначало ръцете ми се покриха с болезнени мехури, но свикнах доста бързо, даже позаякнах. Случихме на сравнително добър господар, хранеше ни добре, не ни претоварваше с работа, не разрешаваше на надзирателите да ни бият без причина. Така еднообразно минаваха дните. Господарят ни, Наим ага, търгуваше с Венеция и с многобройните й владения из Средиземноморието. Когато разбра, че бях венецианец, започна да се отнася по-благосконно към мене и дори понякога ме използваше като преводач в преговорите си с венецианските търговци. Така постепенно се превърнах в доверено лице на Наим ага. Веднъж се случи да се срещнем с едни търговци от Тинос и от тях разбрах, че островът бил станал жертва на няколко пиратски нападения броени дни след моето бягство. Дълго след това се питах какво се беше случило с любимата ми, дали беше убита или отвлечена в робство. За съжаление отговорът дойде доста по-късно.

Вече шестнайсет години работех за Наим ага и се бях издигнал до нещо като негов пръв помощник. Отдавна не седях на пейките на гребците, а се занимавах с търговия и сметки. Дори получавах заплата, наистина доста скромна, но все пак

183


разполагах с някакви средства. Тогава настъпи денят, който отново преобърна живота ми. Вървяхме с господаря ми из центъра на Константинопол и разглеждахме току-що откритата джамия „Султан Ахмед”. Аз разбира се бях гяурин и нямах право да влизам вътре, но Наим ага, като ревностен мюсюлманин, искаше да присъства на петъчния намаз. Докато го чаках отвън, пред входа на джамията спря луксозна покрита каляска и от нея слезна една властна жена, загърната с копринено фередже, в което блестяха златни нишки. Лицето й беше покрито с тънък, почти прозрачен воал, който не можеше да прикрие изключителната й красота. А очите й, нима можех някога да забравя тези очи – отец Джакомо замълча за миг и погледът му се зарея замечтано към мътните води на Златния рог. – Стоях като парализиран и не можех да помръдна, когато гавазите на жената се разкрещяха да се отдръпна и ме изблъскаха грубо встрани. А тя дори не ме и погледна. Един жалък роб, изпречил се на пътя й.

– Предполагам, че просто не те е видяла – намеси се Айше внимателно.– Сигурно е така – съгласи се отец Джакомо, но гласът му не беше много

уверен. – Досещах се коя можеше да е тази властна и красива жена, в която се беше превърнала малката Анастасия, но все пак попитах Наим ага, когато излезна от джамията. ”Не съм я видял, вдигна рамене той, жените се молят в специално отделение, далеч от мъжките погледи. Но тази каляска принадлежи на баш кадъната на Ахмед хан, височайшата Кьосем султан.”

Отец Джакомо млъкна. На Айше й се искаше да го подкани да продължи разказа си, тъй като не разполагаха с много време. Мъжът на кира Елени щеше да се появи всеки момент. Но сърце не й даваше да откъсне събеседника си от болезнените спомени, които бяха нахлули в паметта му.

– Още в първите часове след бягството ми от Истерния бях обзет от силни съмнения и угризения на съвестта – продължи след известно време отец Джакомо и я погледна в очите, сякаш търсеше в нея подкрепа за душевните си терзания. – Нима това беше единствения изход от ситуацията? Щеше ли някога Анастисия да ме разбере и да ми прости предателството? И най-важното – въздъхна мъчително бившият помощник-викарий. – Как щях да живея без нея? Защото аз наистина я обичах, исках да избягаме заедно и да се оженя за нея, но нямах куража за това. Постъпих малодушно, като истински страхливец, а не като мъж. Тези мисли не ми даваха покой през дългите години на робството, когато по цял ден въртях веслата и имах предостатъчно време да разсъждавам върху пропуснатия шанс да бъда с най-прекрасната жена на света. Все пак се надявах, че с годините страстта ми ще поутихне и времето ще излекува болката ми. Уви, това не се случи. Когато преди шест години я видях в двора на джамията, любовта ми избухна с нова сила и аз си дадох сметка какво съкровище бях загубил. Бог сам ми я беше изпроводил, а аз бях избягал от нея като последния глупак. Чувствах как полудявам. Разбирах, че едва ли ще ми бъде даден втори шанс, но въпреки това реших да направя всичко по силите си, за да мога, макар и за минутка, да падна в нозете й и да й поискам прошка.

Попитах Наим ага дали беше възможно да се срещна с баш кадъната, а той ме погледна така сякаш бях луд. ”Изключено”, беше краткият му отговор. Тогава ми хрумна една идея. „Баш кадъната има ли си собствена гемия, с която да се разхожда в морето?”, поинтересувах се аз. „Лично тя не, отвърна Наим ага и ме

184


погледна учудено, но доколкото знам, отвреме-навреме използва гемията на Ахмед хан. Паднах на колене и помолих Наим ага да ме уреди да стана гребец на гемията на султана. Уверявах го, че ще се справя и няма да го изложа. Той не можеше да повярва, че бях готов да напусна сладката си добре платена службица при него, за да стана отново роб и да въртя по цял ден веслата в пек и студ. Разказах му накратко историята на нашата нещастна любов с Анастасия. Не съм сигурен, че ми повярвя, но разказът ми го трогна и той обеща да ми помогне. „Ти си най-ценния ми помощник в търговията, пък и с годините се привързах към теб, призна ми откровено Наим ага. Не знам как бих се оправял без теб, но нейсе. Виждам, че душата ти е другаде. Познавам капитана на „Източна перла”. Ще се опитам да уредя нещо.” Хвърлих се в краката му и му благодарих горещо. Още на следващия ден Наим ага се срещнал с капитана на султановата гемия. Човекът обещал да помогне, но когато разбрал на каква възраст съм, започнал да се дърпа. Трябвали му млади и силни момчета, а не грохнали старци. Наим ага се опитал да го убеди, че се радвам на чудесно здраве и съм в добра кондиция, но онзи не искал и да чуе. Пазарлъкът бил дълъг и тежък. Накрая капитанът кандисал, но поискал непосилен рушвет. „Колко?”, попитах аз с пресъхнала уста. „Петдесет златни венециански дуката”, отвърна Наим ага без да ме поглежда. Беше сигурен, че не разполагах с такава сума, тъй като със заплатата, която ми даваше, трябваше да работя минимум сто години, за да спестя петдесет златни дуката. В първия момент ми идваше да вия от отчаяние, но след това някакъв далечен спомен проряза съзнанието ми. Банковата полица. С годините почти бях забравил за нея, защото за какво му бяха на един роб пари? Къде можеше да ги изхарчи? А по-късно, когато станах доверен човек на Наим ага и можех да се шляя насам-натам, парите от скромната ми заплата бяха предостатъчни за някоя напитка в кръчмата. За останалото се грижеше господарят ми. Бях скрил полицата в една ниша зад огнището на мизерната стаичка, в която спях. Извадих с треперещи пръсти поомачканата ценна хартийка и я разгледах внимателно. Стойността й беше двадесет и осем златни венециански дуката. С лихвите и със скромните ми спестявания от заплатата, която ми даваше Наим ага, щях да събера необходимата ми сума. „Съгласен съм”, заявих аз гордо и размахах безценната полица. „Откъде имаш толкоз пари?”, попита ме учудено Наим ага, докато разглеждаше внимателно пожълтялата хартийка. „Едва ли ще повярваш, отвърнах високопарно аз, но ми ги даде лично Кьосем султан преди шестнадесет години.” Наим ага не каза нищо, само поклати тъжно глава. На следващия ден осребрих полицата. Дадох жълтиците на господаря ми, а той отиде да се срещне с капитана. Привечер се върна посърнал и с тъжен глас ми съобщи, че утре призори трябваше да заема мястото си на гребец на „Източна перла”. „Ако някой ден решиш да се върнеш при мен, само ми прати хабер”, промърмори той развълнувано и ми се стори, че в очите му имаше сълзи. Паднах на колене и му благодарих за всичко добро, което беше направил за мен. Той ми даде знак да се изправя и ме прегърна силно. На сутринта Наим ага ме заведе на „Източна перла” и накара капитана да се закълне, че ще се отнася добре с мене. После ми махна за сбогом и скочи на брега.

Така станах гребец на султановата гемия. Всеки ден тръпнех в очакване дали на палубата за гости няма да се качи моята загубена любов, но уви това не се случваше. Казвах си, че трябваше да имам търпение и все някога тя щеше да се

185


появи. Не мина и седмица, когато се понесе слух, че Ахмед хан бил тежко болен. Около месец по-късно разбрахме, че султанът бил починал. За това време бях успял да се сближа със съседа си по пейка. Уж между другото, го попитах какво щеше да стане с баш кадъната на покойния Ахмед хан. Той ми обясни, че когато султанът починел, всичките му жени, с изключение на майката на новия падишах, били изпращани на заточение в „Ески сарай”. Тази новина ме свари абсолютно неподготвен. „А коя е майката на новия султан?”, попитах аз с пресъхнало гърло. „Майката на новия ни господар Мустафа хан, е починала преди десетина година, така че сега си нямаме валиде султан”, отвърна високомерно съседа ми по пейка, горд от осведомеността си. „Значи Кьосем също е заточена в „Ески сарай”?”, попитах аз с треперещ глас. „Естествено, нали вече ти казах”, сопна се той, сякаш обясняваше нещо очевидно на слабоумен ученик. Но явно видът ми е бил доста отчаян, защото допълни с доста по-мек тон: „Ти да не си влюбен в нея?” Кимнах леко с глава. Имаше ли смисъл да крия. Съседът ми по пейка явно ме съжали и се опита да ми вдъхне надежда. „Не се отчайвай. Всичко се случва. Ако един ден някой от синовете на Кьосем стане султан, тя ще се завърне в „Топкапъ сарай”.” „Ти виждал ли си я някога”, попитах аз тихо. „О, много пъти. За последно се вози на гемията няколко дена преди твоето идване.” Въздъхнах дълбоко. Отново бях закъснял. Бях дал всичките си пари и бях напуснал сладката си служба при Наим ага, за да мога да видя поне още веднъж загубената си любов, но поради някаква странна прищявка на съдбата, за един ден Кьосем султан от баш кадъна беше станала почти затворничка и едва ли някога щеше да се появи на палубата на „Източна перла”. Обаче надеждата умира последна, особено ако е подхранвана от силна любов.

Следващите няколко години бяха кошмарни. Вече с мъка повдигах веслата и почти бях решил да моля Наим ага да ме вземе отново при себе си, когато един ден капитанът на гемията ме уведоми, че бившият ми господар беше починал. Приех много тежко смъртта му и това засили още повече чувството ми за безнадежност. Точно тогава, когато бях на ръба на силите си, съседът ми по пейка ме уведоми, че на престола се е възкачил шехзаде Мурад, а неговата майка, Кьосем султан е обявена за регентка.” За миг изпуснах веслата и отправих гореща благодарност към Всевишния, който бе чул молбите ми. Бях толкова щастлив, че дори бичът на надзирателя не можеше да помрачи настроението ми.”

Отец Джакомо отново замълча. Разказът му дотолкова беше разчувствал Айше, че от очите й капеха сълзи.

– Това е всичко – въздъхна бившият помощник-викарий. – Единственото ми желание е да предадеш на господарката си, че искам да падна в нозете й и да помоля за прошка.

– Ще й предам – отвърна Айше, бършейки с кърпичка сълзите си. – Ще й кажа, че според мен ти истински се разкайваш.

– Благодаря ти и дано Господ види добрината ти – отвърна отец Джакомо. – А сега нека чуем каква съдба ми е отредила милостивата господарка.

Бившият помощник-викарий изслуша спокойно наставленията на Айше. Дори и фактът, че трябваше да се откаже от католицизма и да приеме православието не го впечатли особено.

186


– Ако господарката ми нареди да приема исляма, и това бих сторил с радост – заяви отец Джакомо примирено. – В интерес на истината бих предпочел да си остана гребец на султановата гемия, защото там поне бих могъл отвреме-навреме да виждам загубената си любов. Но щом волята на господарката е да постъпя в манастир, ще се подчиня с удоволствие.

– Имам известно влияние сред братята – каза Айше в опит да го ободри преди раздялата. Към тях се приближаваше един мъж, който според описанията на кира Елени, трябваше да е съпругът й. – Ще помоля игумена и монасите да се отнасят добре с тебе.

– Благодаря ти – отвърна развълнувано отец Джакомо и след кратко колебание продължи. – Кажи ми честно, тя щастлива ли е?

– Трудно е да се прецени – каза Айше замислено. – Щастието е прекалено крехко нещо. Струва ми се, че понякога е на път да го докосне, а в следващия момент то е отлетяло надалеч.

– – –– Скъпа приятелко, разкажи ми как премина срещата ти с чаровния отец

Джакомо – помоли Кьосем с привидно безразличен тон. Бяха се излегнали удобно сред възглавниците в покоите на валиде султан. – Успя ли да те омае с лъжите си?

– Той наистина е чаровен човек – съгласи се Айше.– А какъв красавец беше преди двайсет години – въздъхна Кьосем, унесена в

спомените си.– Той все още е хубав мъж – продължи Айше. – Освен това ми се струва, че

е искрен в разкаянието си.– Е, явно наистина е успял да те омае – ухили се Кьосем. – Но разкажи ми

всичко с най-големи подробности.Докато описваше детайлно срещата си с отец Джакомо, очите на Айше на

няколко пъти се навлажниха отново. Кьосем я слушаше внимателно без да я прекъсва. Личеше си, че тя също се вълнуваше от разказа й, макар че се опитваше да не го показва. Когато Айше свърши, известно време и двете мълчаха замислени.

– Историята му наистина е вълнуваша, но дали е истинска, това знае само Всевишния – промърмори Кьосем, потънала в спомени. – Много ми е трудно да му повярвам, като знам как безскрупулно ме лъжеше на времето.

С това разговорът приключи. Никога повече Кьосем не попита за отец Джакомо, а и Айше не смееше да отвори дума за него. Валиде кехаята продължи да се интересува от съдбата на „Свети свети Константин и Елена”. Благодарение на нейните щедри дарения, манастирът беше основно ремонтиран и придоби красив и спретнат вид. Айше използва всичките си връзки, за да убеди висшите чиновници, че храмът бе под личната закрила на Кьосем султан, така че вече никой и не си помисляше да тормози монасите. Поне веднъж месечно сестра Агата посещаваше манастира и се отдаваше на молитви към нейния таен, но незабравен Бог. Винаги беседваше надълго и нашироко с игумена, а понякога се срещаше и с брат Григорий, както вече се наричаше бившият помощник-викарий. Той продължаваше да настоява за лична среща с Кьосем, но валиде кехаята търпеливо му обясняваше, че това беше невъзможно. След около година възрастният брат Максим, който напомняше на Айше за баща й, внезапно почина и бившият помощник-викарий смирено я помоли да ходатайства пред игумена да го назначи на неговото място.

187


Смили се над нещастника и така брат Григорий започна да излиза от манастира и да посещава османската столица. Обикновено така нареждаше нещата, че това да става в петък, когато Кьосем султан посещаваше джамията. Брат Григорий още от сутринта заемаше място пред „Султан Ахмед” и понякога успяваше, макар и само за миг, да зърне загубената си любов. Веднъж дори се опита де се приближи до нея и да се просне в краката й, но беше жестоко наритан от гавазите на регентката и след това с месеци беше принуден да лежи и да лекува раните си. За негово съжаление, Кьосем султан дори не го забеляза. Все пак тези откраднати мигове, когато зърваше отдалеч гордата осанка на всемогъщата османска владетелка, бяха най-щастливите в иначе тъжното му битие. Откак се замонаши, започна да води праведен и аскетичен начин на живот. Единственото му прегрешение беше, когато в петъчните вечери тайно мастурбираше в скромната си килия, извиквайки във въображението си образа на загубената си любима и спомена за забраненото удоволствие, на което се бяха отдали преди много години.

188


ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА1623 – 1624 г.

Веднага след триумфалното си завръщане в „Топкапъ сарай”, Кьосем предприе дискретно разследване, чиято цел беше да изясни какво точно се беше случило с любимия й брат. С безценната помощ на еничарските аги, успя да издири неколцина от оцелелите другари на Ерол. От тях разбра, че брат й е бил назначен за комендант на една погранична крепост и бе останал да я защитава докрай. Малко преди превземането на града от персийците, повечето му другари го бяха изоставили. Разказите им бяха почти идентични, всички с искрена тъга споделяха как се бяха опитвали да убедят младия си командир да тръгне с тях, но той бил непоколебим в решението си да остане и да се бие докрай. На въпроса й дали имаха някаква представа какво се бе случило после със защитниците, еничарите със сълзи на очи отговаряха, че доколкото бяха чували от разказите на пленени персийски войници, Ерол и малка група смелчаци се били барикадирали в една кула на крепостната стена и се били сражавали до последна капка кръв. Все пак никой не можеше да потвърди със сигурност смъртта на младия им командир. Това й даваше някакви, макар и много крехки надежди, че Аллах може би бе спасил любимия й брат. Продължаваше да вярва на чудеса, още повече, че някои придворни звездобройци и гадатели, в стремежа си да се харесат на всемогъщата валиде султан, непрекъснато подхранваха надеждите й с някакви измислени предзнаменования. Това продължи няколко месеца, докато един слънчев ден през пролетта на 1624 г. й доложиха, че някакъв мъж молел настойчиво за среща с нея. На въпроса й кой бе този човек, слугините отговориха, че непознатият категорично отказвал да разкрие самоличността си пред бостанджиите и заявил, че щял да направи това само пред господарката, на която имал да съобщи много важни сведения. Всичко това успя да възбуди любопитството й.

– Доведете го веднага в кабинета ми – нареди нетърпеливо и забърза към приемната зала. Още не беше успокоила дишането си, когато бостанджиите въведоха непознатия. Когато го видя, едва подтисна едно ужасено възклицание. Пред нея стоеше един мъж, чието лице беше цялото покрито с грозни белези, а върху едното му око висеше мръсна превръзка. Непознатият се преви в дълбок поклон и понечи да коленичи в краката й, но тя му направи нетърпелив жест да се изправи.

– Кой си ти, добри човече, и какво имаш да ми съобщиш? – попита Кьосем, стремейки се, не особено успешно, гласът й да звучи спокойно. – Надявам се, то да е наистина толкова важно, че да си е заслужавало да смутиш покоя на валиде султан.

– Да, господарке, новините са важни – отвърна непознатият с достойнство. Гласът му беше дрезгав и пресипнал, което може би се дължеше на множеството зараснали рани, включително и по гърлото.

– Говори – подкани го Кьосем нетърпеливо.

189


– За съжаление, новините, освен важни, са и тъжни – продължи непознатият, гледайки я втренчено с единственото си здраво око.

– Кой си ти? – попита с треперещ глас. Това лице й беше смътно познато, макар че белезите го бяха променили до неузнаваемост.

– Не ме ли позна, господарке? – в гласа му се долавяше огорчение. – Нима следите от раните ми са толкова дълбоки?

В този миг нещо просветна в съзнанието й.– Месут ага, ти ли си това? – попита невярващо.– Аз съм, господарке – отвърна мъжът с просълзени очи и коленичи пред

нея.Трогната, Кьосем протегна отрупаната си с пръстени ръка и Месут ага

почтително долепи устни в ръкава й. Направи му знак да се изправи, след което любезно го покани да се настани на дивана срещу нея. Да, вече нямаше никакво съмнение: срещу нея седеше Месут ага, най-близкият приятел на любимия й брат и негова дясна ръка в личната й охрана по времето на покойния Ахмед хан. Трудно й беше да направи връзка между красивия млад мъж, когото помнеше оттогава и седящия срещу нея човек с обезобразено от белезите лице, но това беше факт.

– Е, Месут ага, мисля, че вече е крайно време да ми съобщиш тъжната новина – промълви Кьосем с треперещ глас. – Той е мъртъв, нали?

– Да, господарке – отвърна Месут ага, гледайки я втренчено с единственото си око. Той и Айше бяха единствените запознати с роднинската връзка между Кьосем и Ерол. Така че бившият еничар знаеше много добре каква огромна мъка бяха причинили думите му в душата на валиде султан.

Известно време и двамата мълчаха. Макар тази новина да не беше изненада за Кьосем, все пак тя слагаше край на илюзорните надежди, които хранеше дълбоко в сърцето си, че любимият й брат можеше да е оцелял. Валиде султан избърса дискретно няколко издайнически сълзи, които бяха потекли от очите й и се обърна към събеседника си.

– Разкажи ми всичко, Месут ага, с най-големи подробности.– Добре, господарке – отвърна бившият еничар и се прокашля.Разказът му, поне в началото, не разкриваше нищо ново. В общи линии

същата история я беше чувала многократно по време на разследването си. Но когато Месут ага достигна до момента, когато повечето еничари напустали града, валиде султан наостри слух.

– Само трима души от ортата останахме да споделим злочестата съдба на Ерол ага. Когато персийците нахлуха в града, той ни повика, благодари ни за вярната служба и заяви, че бил решил да се бие до последно, но не виждал смисъл и ние да се жертваме, заради него. Така че ни освободи от задълженията ни и ни посъветва да се спасяваме кой както може. Въпреки това, ние тримата и една шепа местни граждани останахме с него. Барикадирахме се в една кула и удържахме щурма на персийците до вечерта. Ерол ага се сражаваше като лъв, въпреки че вече беше получил няколко тежки рани. Съсякоха го пред очите ми – Месут ага замълча за миг, за да потисне обзелото го вълнение. – Един персиец отряза главата му, набучи я на ятагана си и започна триумфално да я размахва, крещейки екзалтирано, че това беше главата на храбрия командир на защитниците.

190


Разказът на Месут ага беше толкова жив, че Кьосем ясно си представи как красивата глава на любимия й брат се поклащаше зловещо върху окървавения ятаган на убиеца му. При тази гледка, пред очите й причерня, кръвта се одръпна от лицето й и тя загуби съзнание.

– Господарке, какво ти е? – изкрещя Месут ага уплашено, виждайки как валиде султан се свлича бавно на дивана срещу него. – Помощ!

Айше, която дебнеше неотлъчно зад завесата, веднага се втурна в залата и се зае да свестява господарката си, пръскайки лицето й с розова вода и масажирайки нежно врата и главата й.

– Продължавай, Месут ага – помоли Кьосем тихо, след като Айше се оттегли.

– Всъщност няма още кой знае какво за разказване. Единственото, което успях да направя, беше да отмъстя за смъртта на Ерол ага. Въпреки многобройните си рани, събрах сетни сили и се хвърлих в последната си схватка. Докопах се някак си до персиеца и го прободох точно в сърцето с вярната ми остра кама. Последното, което видях, беше как убиецът на брат ти се свлече мъртъв на земята. За повече нямах сили.

Бившият еничар замълча, погълнат от зловещите спомени. Кьосем изчака известно време, преди да попита тихо:

– Какво стана после?– После ли? – сепна се Месут ага. – Нямам никаква представа. Когато

дойдох в съзнание, беше късно след полунощ. Беше станало доста хладно и може би затова се събудих. Бях затрупан отвсякъде с трупове и сигурно това ме беше спасило. Предполагам, че и самият аз съм изглеждал като мъртъв и персийците не си бяха направили труда да ме доубият. Явно жаждата ми за живот е била твърде силна, защото въпреки безбройните рани и огромната загуба на кръв, аз намерих сили да се изправя. Успях някак си да се измъкна от града и да се добера до едно близко село. Там имах късмета да попадна на една възрастна вдовица, която ме съжали и ме приюти в къщата си. Жената си падаше малко знахарка и за няколко месеца успя да излекува раните ми, макар че в началото и самата тя не вярваше, че ще оцелея. През пролетта на следващата година се почувствах достатъчно укрепнал, благодарих от сърце на добрата жена и напуснах селото. В един хан попаднах на познати еничари, от които разбрах, че някои от бившите ми другари са се установили в Бурса. Добрах се някак си дотам и се свързах с тях. От седемте души, които работехме за теб през доброто старо време, бяхме останали живи само трима. Аз, Батур и Джагатай. Известно време служихме в еничарския корпус в Бурса. После се записахме доброволци във войната с поляците. Участвахме в битката при Цуцора и в обсадата на Хотин. Там загубих едното си око и попаднах в плен на поляците, а Джагатай беше убит. През зимата, заедно с един млад татарин успяхме да избягаме и някак си се добрахме до Кафа. Там станах инструктор в местния гарнизон. Когато през есента на миналата година до Крим достигна новината, че на престола се е възкачил пресветлият Мурад хан, не се подвуомих нито за миг. Още същия ден дадох всичките си спестявания на капитана на една малка гемия, която се готвеше да отплава за Истанбул. На път за столицата, старото корито спря във Варна, за да натовари някаква стока и да вземе още неколцина пътници. За моя огромна изненада, един от тях беше моят стар другар, Батур.

191


– Така ли? – учуди се искрено Кьосем. – Какъв късмет. Да се срещнете случайно след толкова години.

– Да, наистина. Оказа се, че след неуспешната обсада на Хотин и подписването на примирието с поляците, Батур тръгнал обратно с изтеглящата се османска войска, но не посмял да се върне в столицата, защото все още се страхувал от отмъщението на падишаха. Затова останал във Варна. Там прекарал почти две години на ръба на мизерията, но когато на престола се възкачил Мурад хан, решил да се върне в Истанбул и да коленичи пред валиде султан.

– А къде е той сега? – поинтересува се Кьосем. – Защо не е с тебе?– Чака ме отвън пред двореца. Решихме, че двама покрити с белези от рани

мъже може да стреснат охраната и да не ни допуснат до теб. Затова влезнах само аз.

– Да. Сам Аллах ви изпраща при мен. Дойдохте точно навреме – промърмори Кьосем след кратък размисъл. След това, уж между другото, попита: – Какво смятате да правите оттук нататък?

Месут ага коленичи пред нея и допря устни до ръкава й.– Господарке, единственото ни желание е да ти служим вярно, както в

доброто старо време.Кьосем не отговори веднага, правеше се, че обмисляше предложението.

Всъщност още в мига, в който разпозна Месут ага, беше решила да го вземе отново на служба и да му повери личната си охрана. Верни и смели хора като него се намираха изключително трудно. Още същия ден Месут и Батур бяха назначени като бостанджии в дворцовата охрана. Но това беше само формално. Основната им задача беше да сформират група от храбри и лоялни мъже, които да се грижат за безопасността на валиде султан и да изпълняват дискретно някои по-особени задачи. Така беше възстановена „гвардията на султанката”, която в следващите няколко месеца набъбна до една дузина лично предани й мъже, които бяха готови на всичко, само и само да задоволят и най-дребния й каприз. За вярната си служба те, освен заплатите си на бостанджии, получаваха щедри допълнителни възнаграждения от валиде султан.

Същевременно, с помощта на еничарските аги, Кьосем установи контрол над дивана. В рамките на няколко месеца почти всички везири бяха подменени с нейни протежета. Овакантените места на капудан пашата, бюлюкбашията на столичните спахии и началника на митниците също бяха заети от посочени от нея хора. Но Кьосем не спря дотук. Прочистена беше голяма част от държавната администрация, особено тази, която бе базирана в столицата. Чиновниците на всички възлови постове се назначаваха само с личното й одобрение и тя получаваше част от рушветите, които взимаха. Отделно й отчитаха процент от приходите от покровителстваните от нея контрабандни канали. Всички по-крупни търговски или финансови сделки се извършваха само след изричната благословия на валиде султан, разбира се, срещу съответно възнаграждение. Макар и рядко, намираха се хора, които от алчност или от невежество, се опитваха да я заобиколят, но те биваха респектирани от еничарските аги и ако въпреки това продължаваха да упорстват, в действие влизаше зловещата гвардия на Месут ага. Непокорните търговци, чиновници или дори везири завършваха трагично дните си при „случайни” инциденти. Тези случаи не бяха особено чести и с времето съвсем

192


намаляха, защото за всички стана пределно ясно, че беше изключително опасно да не се съобразяват с волята на всемогъщата Кьосем.

За времето на заточението й в „Ески сарай”, несметното й богатство беше намаляло значително, защото приходите й бяха почти секнали, а разходите по организирането на детронирането на Осман Втори и Мустафа Първи бяха колосални и почти я бяха докарали до ръба на фалита. Не бе жалила парите, но бе постигнала целта си. И сега, само година след заемането на престола от Мурад Четвърти, валиде султан отново стана най-богатата жена в Османската империя. В същото време държавната хазна беше почти празна и едвам стигаше за покриване на най-належащите нужди. Но Кьосем беше достатъчно разумна, за да дава възможност и на близките й до нея хора да се обогатяват значително. Така че не само тя, но и везирите, еничарските аги, висшите чиновници, армейските командири и клерикалната върхушка грабеха с пълни шепи от държавната хазна. Освен това, Кьосем беше изключително щедра към хората, които работеха лично за нея, особено към Месут ага и другарите му, които за кратко време станаха едни от най-богатите хора в двореца. Единствено Айше като че ли не се интересуваше кой знае колко от парите и разкоша, но именно тя беше най-близкия й човек.

Година след възкачването на престола на Мурад Четвърти, Кьосем управляваше огромната Османска империя с помощта на послушните й везири и верните й еничарски аги и никой не смееше да й се противопостави открито. Предстояха й още дълги години регентство, преди малолетният султан да поеме лично задълженията си на владетел. Настоящето беше прекрасно, а бъдещето изглеждаше безоблачно. Но Кьосем беше твърде опитна, за да знае, че понякога нещата можеха да се объркат за броени дни. За това беше много внимателна. Не се отпускаше нито за миг, непрекъснато следеше ситуацията в столицата и при възникването на най-малкия проблем вземаше бързи и адекватни мерки. Нямаше да допусне властта да й се изплъзне. Беше се зарекла никога повече да не стъпи в „Ески сарай”.

193


ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА1624 – 1631 г.

Годините на регентството й бяха едни от най-щастливите в дългия и изпълнен с премеждия и обрати живот на Кьосем. През този период можеше да упражнява абсолютната власт на владетел, при това не задкулисно, както по времето на Ахмед Първи, а напълно легално и в съответствие с повелите на османските закони. За пръв път във вековната история на империята, жена заставаше официално начело на държавата и изпълняваше функциите на султан. По това време Кьосем беше зряла и все още много красива жена в разцвета на силите си. Освен това разполагаше със задълбочени познания за функционирането на властта и имаше безценен опит в упражняването й. Разбира се, тя споделяше управлението на огромната империя с везирите и другите висши чиновници, но последната дума винаги принадлежеше на нея. Стремеше се да се обгражда с мъдри и способни хора, но основното й изискване към тях беше да й бъдат лично предани и да изпълняват безпрекословно всичките й заповеди, дори и ако те противоречаха на законите или на държавните интереси. Монарсите на големите европейски държави по онова време признаваха правомощията й и се отнасяха към нея като с равен на тях владетел. Регентката водеше лична кореспонденция с някои от европейските крале, приемаше официалните чуждестранни делегации, на нея връчваха акредитивните си писма посланиците в Истанбул.

Като бивша венецианска поданичка, Кьосем отделяше специално внимание и на отношенията с могъщата морска република. Днес й предстоеше да приеме новозначения венециански посланик. Облечена строго официално за случая и обградена от везирите си, валиде султан седеше на високия, подобен на трон стол в приемната зала и очакваше да въведат гостите. Посланикът беше възрастен мъж с рядка коса и хитри очички, облечен в скъпи дрехи от китайска коприна. Придружаваше го делегация от десетина видни представители на венецианския търговски и политически елит. С влизането си в залата, всички те се поклониха дълбоко и понечиха да коленичат, но Кьосем им направи великодушен жест да се изправят. Посланикът произнесе дълго натруфено слово, изпълнено с кухи фрази и досадни клишета за приятелските връзки между двете велики държави. В интерес на истината, макар че отвреме-навреме Венеция се включваше активно в някои от антитурските кампании, в общи линии се стремеше да поддържа добри отношения с Османската империя, тъй като тя беше един огромен пазар, на който венецианските търговци се бяха трайно настанили в непрекъсната борба с конкурентите си от Генуа. След като най-накрая приключи с официалното слово, посланикът помоли за разрешение да поднесат даровете за великата и мъдра владетелка на Османската империя. Кьосем кимна с глава и слугите започнаха да внасят сандъци с платове от Ориента, коприна и порцеланови съдове от далечен Китай, златни и сребърни прибори, ухаещи на пъпеш сапуни и скъпи френски парфюми. Когато приключи този разточителен ритуал, домакинята благодари сдържано с няколко думи и пожела да й представят членовете на делегацията. Слушаше разсеяно имената на венецианците, които й се кланяха раболепно. Приканяше любезно всеки един от тях да се представи накратко и да изложи проблемите си, ако имаше такива. Повечето от тях се оплакваха от мудната и

194


корумпирана османска администрация, макар и да не го казваха в прав текст или молеха за преразглеждането на някои закони, свързани най-вече с митата и търговията. Валиде султан ги изслушваше внимателно и обещаваше да помогне с каквото може. За тази цел диктуваше кратки бележки на един писар, който седеше до нея. Беше минал повече от час от началото на приема и вече едвам сдържаше обзелото я отегчение, когато посланикът обяви с тържествен глас:

– А сега, позволете ми да ви представя последния по списък, но не и по значение, член на нашата делегация, видният венециански гражданин Луиджи Дамато, губернатор на остров Тинос.

При споменаването на това име, Кьосем едва не падна от стола. Луиджи Дамато, губернатор на остров Тинос. От отегчението й не бе останала и следа. С върховно усилие на волята успя да потисне обзелото я вълнение.

– Много ми е приятно да се запозная с вас, синьор Дамато – каза валиде султан любезно. Гласът й бе малко изтънял и напрегнат, но това можеше да се дължи на умората. – Слушам ви.

Погледна уж небрежно към венецианеца, стремейки се да не издаде обзелото я любопитство. Пред нея стоеше един добре облечен, но невзрачен мъж на около четиридесет години, с прошарена коса и рядка брада. По потното му от напрежението и жегата лице все още личаха белезите от дълбоко юношеско акне. Трябваше да се вгледа много внимателно в този притеснен мъж, за да открие в него някогашния си годеник.

– Ваше величество, Господ да ви дава здраве и дълъг живот – започна Луиджи Дамато с треперещ от вълнение глас, след като се прегъна в дълбок поклон. – Както вече спомена уважаемият посланик, имам честта да бъда губернатор на малкия егейски остров Тинос.

Венецианецът не знаеше турски и започна встъплението си на латински. Дворцовият преводач понечи да отвори уста, но Кьосем му направи знак да мълчи.

– Вие сте късметлия, синьор Дамато – прекъсна го тя непринудено. – Управлявате изключително красив остров.

– Благодаря ви, ваше величество – продължи Луиджи с малко по-уверен глас. – Наистина това е едно много красиво и приятно за живеене място. Хората са скромни и трудолюбиви, по цял ден работят за насъщния и въпреки това са щастливи.

– Радвам се да го чуя – намеси се Кьосем отново и предизвика учудването на всички. Досега почти не беше прекъсвала събеседниците си, стремейки се всичко да приключи по-бързо и изведнъж тази заинтересованост към някакво си далечно островче. При това говореше на езика на този невзрачен венецианец, отказвайки се от услугите на преводача, нещо което й се случваше за пръв път. – И все пак има някакъв проблем, нали?

– Да, ваше величество – отвърна губернаторът след кратко мълчание. В гласа му се долавяше несигурност и колебание.

– Слушам ви, синьор Дамато – подкани го Кьосем нетърпеливо и добави със зле прикрита ирония. – Нима се притеснявате от мене?

Този въпрос смути още повече венецианеца, но все пак той намери сили да продължи.

195


– Единственото, което смущава спокойствието на трудолюбивото ни и мирно население, това са пиратските набези. За съжаление нашите сили са твърде ограничени и не сме в състояние да охраняваме всяко кътче на острова ни. Почти не минава месец, в който корсарите да не опустошат някое градче или село. При това те действат с изключителна жестокост, избиват възрастното население и пеленачетата, а децата, юношите и девойките отвличат в робство.

В залата настъпи неловка тишина. Дори и посланикът изглеждаше смутен от този натуралистичен разказ и поглеждаше уплашено към Кьосем султан. Макар че губернаторът не беше споменал изрично, че пиратите бяха турци, то това беше ясно за всички. Както беше ясно, че те действаха с негласната подкрепа на османската власт. Дали не бяха разгневили могъщата валиде султан.

– Това е отвратително варварство – съгласи се Кьосем без да прикрива неподправеното си отвращение от тези зверства. – И мислите ли, че аз бих могла да помогна в случая?

– Искрено се надявам, ваше величество – отвърна Луиджи Дамато и се прокашля. – Всеизвестно е, че вие сте най-могъщата владетелка в района и всички се съобразяват с вашата воля. Мисля, че една ваша дума ще бъде достатъчна, за да престанат набезите срещу нашия китен остров, защото и най-жестокият пират ще се разтрепери като малко дете от вашия справедлив гняв.

– Ще направя каквото зависи от мен, синьор Дамато, имате думата ми – отвърна Кьосем тържествено и продиктува със строг глас няколко изречения на писаря. След това се изправи, с което даде знак, че приемът е завършил.

Кланяйки се дълбоко и мърморейки благодарности, венецианците напуснаха заднишком приемната зала.

По-късно, когато останаха насаме с Айше, Кьосем й прошепна загадъчно:– Искам да се срещна насаме с губернатора на Тинос.– Познаваш ли го отпреди? – погледна я Айше подозрително.– Да, той беше моят годеник – усмихна се Кьосем.– Така ли? – извика Айше изненадано.– Шт, по-тихо – скастри я Кьосем. – Не искам никой да знае за това.Въпреки че наскоро беше споделила на приятелката си тайните от

девическите си години, Кьосем беше наблегнала на любовните си трепети към отец Джакомо, а за официалния си годеник беше отделила едва няколко думи.

– Обичаше ли го? – попита я Айше, изгаряща от любопитство.– Не можех да го понасям – отговори с неподправено отвращение.Айше я погледна с недоумение и укор. Кьосем въздъхна дълбоко.– Знаеш много добре, че по онова време бях влюбена в отец Джакомо.– Но синьор Дамато има вид на добър и почтен човек – вметна Айше и в

гласа й се долавяше обвинителна нотка.– Преди години беше едно досадно пъпчиво хлапе, което си въобразяваше,

че може да ме притежава – отвърна Кьосем леко ядосана.По-късно следобяд валиде султан прие губернатора на Тинос в личния си

кабинет.– За мен е голяма чест, ваше величество, че пожелахте да ме видите – заяви

венецианецът, покланяйки се дълбоко.

196


Кьосем му направи нетърпелив жест да се изправи, след което му посочи мекия диван срещу нея.

– Настани се удобно, Луиджи – подкани го тя любезно. – И нека да оставим официалностите. Сега сме само двамата и искам да си поговорим като стари приятели.

– С удоволствие, ваше величество – отвърна губернаторът, смутен от свойския й тон.

– Зарежи това „ваше величество”, можеш да ме наричаш Кьосем или, ако предпочиташ, Анастасия – скастри го нетърпеливо. – Искам да ми разкажеш всичко, което се е случило на Тинос след раздялата ни.

– Добре, Анастасия – промълви губернаторът с усилие и се прокашля, за да спечели време. – Онази злокобна сутрин баща ми запази самообладание и по най-бързия начин ни скри в избата зад бъчвите с вино. За наш късмет, пиратите не успяха да ни открият. Къщата беше опустошена и плячкосана, но ние бяхме живи и здрави и се отървахме само с лека уплаха. Измъкнахме се чак привечер, след като баща ми се убеди, че пиратите са отплавали. Гледката, която се разкри пред нас, беше потресаваща. Цялато градче беше разрушено, а много от къщите бяха подпалени и все още горяха, хвърляйки зловещи отблясъци на фона на спускащия се мрак. За часове Истерния се бе превърнала в призрачно място.

– Ужас – промълви Кьосем тихо, потресена от живия разказ на Луиджи. Представяше си съвсем ясно как бе изглеждало родното й място вечерта след нападението.

– Пиратите се бяха опитали да подпалят и нашата къща, но тя беше солидна постройка и огънят не се бе разпространил – продължи Луиджи разказа си, мъчейки се не особено успешно, гласът му да звучи безпристрастно. – Баща ми, нали знаеш, че той беше кмет по онова време, тръгна да обикаля градчето, за да се запознае отблизо с щетите. Аз, като най-голям от братята ми, го придружих.

Луиджи замълча за миг, защото гласът му започна да трепери.– Искаш ли чаша вода или чай – попита го Кьосем съчувствено. – А защо не

и вино. То ще ти подейства най-добре.– Благодаря. Чаша вода ще е достатъчна.Кьосем плесна с ръце и на прага се появи една черна робиня с поднос в

ръце.– Много хора смятаха баща ми за суров и безчувствен човек, но това не

беше вярно – продължи Луиджи, след като отпи глътка вода. – И тази обиколка из разрушения град го доказа.

– Толкова страшно ли беше?– Не мога да намеря достатъчно силни думи, с които да опиша това, което

видяхме. Навсякъде намирахме обезобразени, а понякога и обгорели трупове на мъже, жени и пеленачета. По улиците и дворовете буквално имаше локви от кръв.

– Нямаше ли оцелели? – попита Кьосем с тъжен глас.– Съвсем малко. Не повече от стотина души. Но те бяха обезумели от ужаса

на преживяното, седяха на прага на изгорелите си къщи, оплакваха жално убитите или отвлечени близки и като видеха баща ми или го молеха за помощ или му отправяха гневни думи, сякаш той беше виновен за сполетялото ги нещастие. Въпреки безполезността на тази зловеща обиколка, баща ми с някаква странна

197


упоритост, продължаваше да обхожда обгорелите къщи и да търси оцелели, чиито имена записваше в един търговски тефтер. Прибрахме се някъде около полунощ. Майка ми и по-малките ми братя и сестри бяха успели да приведат къщата ни в някакъв що годе приемлив вид, дори бяха приготвили вечеря. Въпреки късния час, всички бяха будни и ни чакаха, хлипайки тихо. Това беше най-тъжната вечеря в живота ми. Почти никой не се докосна до храната и баща ми ги прати да си лягат, като ме помоли да остана за малко. Още тогава ми направи впечатление, че нещо с него не беше наред. Лявата страна на лицето му сякаш беше замръзнала, говорът му беше бавен и трудно разбираем. „Луиджи, обърна се баща ми към мен, изваждайки списъка с оцелелите, трябва да помогнеш на тези хора. Ние сме най-малко засегнати от това нещастие. Къщата ни е сравнително запазена. Всичките ни кораби са в открито море или в чужди пристанища. Скоро те ще се върнат, натоварени със стока. Парите ни също са непокътнати. Една част от тях са в тайника в избата, но повечето са в банката във Венеция. Ние сме добре, но много хора загубиха живота си, други свободата си, трети близките си. А тези, които оцеляха са в още по-окаяно състояние, без дом, без препитание. Помогни им да стъпят на краката си, да изградят наново къщите си. Погрижи се най-вече за сирачетата и вдовиците. Те са най-беззащитни и уязвими. ” „Но, татко, прекъснах го аз уплашено, говориш така, сякаш ти няма да бъдеш тука. Ще заминаваш ли някъде?” Баща ми въздъхна дълбоко и продължи да говори, но все по-завалено, така че едвам го разбирах. „Луиджи, момчето ми, страхувам се, че ще ми се наложи да замина надалеко и завинаги. Но преди това искам да ми обещаеш, че ще се погрижиш за възстановяването на града ни и за опазването му от подобни нападения в бъдеще.” Опитах се да протестирам, че съм още малък, но баща ми махна нетърпеливо с ръка. „Искам да ми се закълнеш, Луиджи. Моля те.” Така че бях принуден да положа клетва пред баща ми.

На другата сутрин го намерихме мъртъв на дивана във всекидневната, там където го бях оставил предишната вечер. Сърцето му не бе издържало на ужаса от преживянато. Положихме тялото му в семейната гробница и веднага след това се заех с разчистването на града. Издирих малкото оцелели трудоспособни мъже, уведомих ги, че от днес аз бях новия кмет на Истерния и ги мобилизирах. На първо време събрахме всички трупове и ги извозихме до гробищата. Изкопахме една огромна яма и ги заровихме в нея. Отгоре сложихме голям мраморен кръст, на който написахме имената на тези от тях, чиито останки бяхме успели да идентифицираме. Един оцелял послушник отслужи заупокойна молитва за спасение на душите им. След като отдадохме последна почит на мъртвите, се заехме с проблемите на живите. Постегнахме къщите, които не бяха напълно разрушени от пожара. Те бяха сравнително малко, но и оцелелите жители не бяха много, така че за всички беше осигурен подслон. За наш късмет още на третия ден след нападението, в пристанището акостира един от корабите на баща ми, натоварен с хранителни продукти, платове и други стоки от първа необходимост. Разпоредих всичко това да се разпредели по равно между изгладнелите и капнали от умора жители. Постепенно градчето започна да се възстановява от пепелищата. Появиха се и нови заселници от близките селца, от съседните острови, че дори и от Венеция. Спомням си каква радост беше, когато се роди първото бебе. Това се случи само десет месеца след нападението на пиратите.

198


Няколко години по-късно Истерния отново беше едно процъфтяващо селище. Но кошмарът от миналото беше все още жив. Лошото беше, че можеше да се повтори отново. Затова се опитах да предприема някои мерки, които да сведат до минимум щетите при повторно пиратско нападение. Сформирах градско опълчение от всички здрави и годни да носят оръжие мъже. Закупих пушки и наех опитни инструктори, които да ни обучат на тънкостите на военното дело.

– Луиджи, в теб са се криели неподозирани възможности – обади се Кьосем с искрено възхищение. – Честно казано, никога не съм предполагала, че си способен на такива неща.

– Нямах избор, Анастасия – отвърна губернаторът с пресилена скромност. – Така се случи, че за една нощ трябваше да се сбогувам с детството и да поема непосилната отговорност за съдбата на Истерния. Ако не се справех, щях да загубя всичко, изграждано от баща ми с години: семейство, богатство, обществено положение. А не можех да се спасявам поединично. Личното ми благополучие беше неразривно свързано с просперитета на моя град. Затова се заех да изграждам и укрепвам и двете едновременно.

– Мисля, че си прекалено скромен, Луиджи – погледна го Кьосем изпитателно. – Но продължавай вълнуващия си разказ.

– Издигнахме наблюдателна кула на входа на пристанището. Всички мъже се редувахме да даваме дежурство по двойки и ако забележехме подозрителни плавателни съдове да наближават към острова, се втурвахме към двете черкви и започвахме да бием камбаните. Имаше няколко случая на лъжливи тревоги, когато дежурните наблюдатели объркваха някоя търговска гемия с пиратска, но те ни бяха полезни, защото ни позволиха да направим един вид сухи тренировки. Половин година след завършването на кулата, тя доказа своята необходимост. Една ранна есенна утрин Истерния беше събудена от тревожния звън на камбаните. За броени минути годните да носят оръжие се явиха на пристанището. Опълчението се състоеше от около петдесет добре въоръжени и обучени мъже, на които им липсваше единствено опит. Тази мрачна есенна утрин щяха да получат бойното си кръщене. Заехме позиции и зачакахме приближаването на врага. За щастие това беше една малка гемия с не повече от две-три дузини пирати и десетина гребци-роби. Нападателите изобщо не подозираха какво ги чака, най-спокойно се приближиха до брега и завързаха старото корито за един стълб на пристанището. Точно в този момент аз дадох сигнал и дъжд от куршуми засипа пиратите. Докато се окопитят, ние успяхме да заредим отново и втори залп порази гемията. Обзети от паника, пиратите набързо прерязаха въжето и закрещяха на робите да гребат към открито море. Преди да се отдалечат, успяхме да гръмнем по тях за трети път. От гемията ни отговориха с разпокъсана стрелба, която за щастие не засегна никого от нас. Всички бяхме изпаднали в еуфория, гледайки как пиратската гемия панически напуска пристанището и изчезва в далечината. След това започнахме да се прегръщаме и да плачем от радост, стреляйки въодушевено във въздуха.

Новината за тази немислима до скоро победа над пиратите обходи мълниеносно всички кътчета на нашия малък остров. Започнаха да пристигат делегации от близки и далечни селища, включително и от столицата Тинос, които желаеха на място да се запознаят с нашия опит и да чуят разказа за случилото се от първа ръка. Скоро целият остров възприе нашия почин и започна да изгражда

199


наблюдателни кули и граждански опълчения. Без да искам аз станах доста известен и дори бях повикан във Венеция, където ме прие лично дожът, който живо се интересуваше от положението в Тинос – при тези думи Луиджи леко се изчерви и невзрачното му лице придоби смутен израз. – А когато няколко месеца по-късно почина възрастният губернатор на нашия остров, аз изненадващо бях назначен на неговото място.

– Сигурна съм, че напълно си заслужавал това назначение – обади се Кьосем окуражително.

– Благодаря, Анастасия, искрено се надявам да е така – отвърна Луиджи скромно. – Както и да е, оставих на средния ми брат грижите за семейството и търговията, а аз веднага се преместих в едноименната столица на Тинос. Предприех разнообразни мерки за укрепването на града. Започнах изграждането на крепостна стена, начинание, което ми коства много нерви, пари и ми отне няколко години. Но сега Тинос е един изключително благоустроен и добре защитен град.

– Колкото повече те слушам, толкова повече започвам да се обърквам – прекъсна го Кьосем. – Оставам с впечатлението, че ти си се справил чудесно с проблема с пиратските нападения. В такъв случай молбата ти към мен от тази сутрин ми звучи малко странно.

– Права си, Анастасия – отвърна Луиджи сконфузено. – Изглежда, в желанието си да те впечатля, се увлякох в самохвалство и себеизтъкване. За съжаление положението не е чак толкова розово, а напоследък се влоши още повече. Наистина, след като нееднократно бяха отблъсквани успешно от различни селища на нашия остров, за няколко години враговете ни преустановиха нападенията си. Но това беше само временно, докато пиратите съберат повече сили и се прегрупират. Тъкмо се бяхме успокоили, че проблемът е решен завинаги и бяхме изпаднали в самодоволство, което доведе до снижаване на бдителността, когато кошмарът от миналото се завърна. Преди около пет години, една голяма пиратска флотилия, включваща седем плавателни съда и повече от сто въоръжени до зъби мъже, изненадващо нападна Истерния и я опожари отново. За съжаление по това време бях в Тинос и не можах с нищо да помогна на родния си град. Същата участ сполетя и други селища. Оттук насетне пиратите действаха по този начин. Поне два-три пъти годишно флотилии от няколко гемии атакуваха изненадващо някое малко градче или селце, чиито жители не бяха в състояние да окажат сериозна съпротива. Освен това пиратите предприеха и лична атака срещу мен и близките ми. Вече бяхме изхарчили голяма част от семейното богатство за обществени нужди, свързани с укрепването на отбраната на острова. Докато търговията с корабите ни процъфтяваше, това не беше сериозен проблем, тъй като печелехме достатъчно. Но след като станах губернатор на Тинос и предприех крути мерки за противодействие на атаките от море, си спечелих яростни врагове сред пиратите. Така всичките ни кораби станаха приоритетна мишена. За няколко години печалбите ни от търговия спаднаха почти наполовина, поради различни инциденти. Някои от плавателните ни съдове бяха потопени, а екипажите им отвлечени в робство. За да им върнем свободата бяхме принудени да платим тлъсти откупи. Средният ми брат, който ръководеше семейния бизнес, започна да ми се сърди, че заради моята дейност като губернатор, търпяхме огромни загуби. Затова,

200


Анастасия, се реших на тази крайна стъпка, да дойда лично и да те моля да спасиш нашия роден остров от пиратските набези.

– Когато се включи в делегацията на новозначения посланик, знаеше ли, че владетелката на Османската империя е твоята бивша годеница? – попита го изненадващо Кьосем, сякаш без връзка с досегашния разговор.

– Да – отвърна смутено Луиджи. Споменаването на думата „годеница” накара сърцето му да забие учестено.

– Откога знаеш за мен? – Отдавна. След онази първа пиратска атака преди повече от четвърт век,

накарах баща ми да се насочим първо към вашата къща. Не искам да се връщам на ужасната гледка, която заварихме, за да не предизвиквам мъчителни спомени. За огромно мое съжаление, ти беше изчезнала. Бях съкрушен, но не загубих надежда. Успоредно с възстановителните работи, предприех собствено издирване. Надявах се да те намеря и да те откупя, каквото и да ми струваше това.

– И как по-точно ме издирваше? – запита Кьосем заинтригувана.– Когато човек притежава половин дузина търговски кораби, които обикалят

близки и далечни страни, това не е чак толкова невъзможно. Бях обещал голяма награда на този, който ми донесеше достоверни сведения за твойто местонахождение. Така че моряците от корабите ми настървено разпитваха във всяко пристанище дали някой не бе чувал нещо за отвлечени от Тинос девойки.

– Не мога да повярвам! – възкликна Кьосем развълнувана. – И защо си правил всичко това?

– Ти беше моя годеница, Анастасия – отвърна смутено Луиджи и се изчерви. – Смятах за мой дълг да те намеря и да те върна вкъщи.

„Благодаря на Аллах, че не си успял”, помисли си Кьосем с лека ирония, въпреки че беше трогната от разказа на Луиджи.

– След около месец получих сведения, че пиратски кораби са акостирали наскоро в Измир и са оставили пленници от егейските острови – продължи губернаторът, съвземайки се от смущението. – Веднага зарязах всичко, въпреки че бях затрупан от работа, качих се на един от корабите ми и заминах за Измир. Разпитах всички търговци на роби дали не се сещат за една изключително красива девойка от Тинос, но те само клатеха глави и ми обясняваха, че през ръцете им всеки ден минават толкова хубави момичетата, че не могат да помнят всичките. Въпреки това аз не се отчаях. Под предлог, че исках да развивам търговски отношения, обиколих по-заможните хора в целия град и уж между другото ги разптвах дали познават някого, който си е купил красива робиня наскоро, защото търся изчезналата си братовчедка. Показаха ми десетки хубави момичета, но за огромно мое разочарование, ти не беше сред тях. След една седмица безуспешно издирване, бях принуден да се върна в Истерния, където ме чакаха куп важни задължения. През следващите няколко месеца и години сведенията, които можеха да ме отвадат до някаква надеждна следа, постепенно намаляваха, докато накрая съвсем изчезнаха. Но аз не можех да те забравя.

– Просто е трябвало да се ожениш за някое красиво момиче и нещата щяха да си дойдат на мястото – обади се Кьосем с подчертано небрежен глас, очаквайки с любопитство реакцията на Луиджи.

201


– Не можех да го направя – отвърна Луиджи разпалено и малко обидено. – Аз бях сгоден и докато съществуваше и най-малката вероятност годеницата ми да е жива, аз бях длъжен да й бъда верен.

– Е, добре – съгласи се Кьосем помирително. – И кога разбра, че годеницата ти е жива?

– Минаха доста години – въздъхна дълбоко Луиджи. – Може би пет или шест. Баща ми имаше един познат, търговец на име Маурицио, който живееше в Колибитра, на отсрещния бряг на Тинос, но отвреме-навреме се отбиваше в Истерния по търговски работи. По една случайност беше присъствал на годежа ни. Явно човекът е бил впечатлен от тебе и те е запомнил. По-късно търговията на Маурицио се разрасна и той отвори кантора в Истанбул, където прекарваше по-голямата част от времето си. Един ден получих писмо от него, в което ми съобщаваше, че бе имал възможност да зърне за кратко при една от разходките й в града новата любима жена на султан Ахмед Първи. За негова огромна изненада в нейно лице познал моята бивша годеница. Веднага след като прочетох писмото, се качих на първия кораб и се озовах в Истанбул. Срещнах се с Маурицио и започнах да го разпитвам настървено дали беше сигурен, че е видял именно теб. Беше толкова убедителен, че нямаше как да не му повярвам, но все пак исках да се уверя лично. Без това брат ми отдавна настояваше да отворим кантора в Истанбул, така че си намерих оправдание да остана за по-дълго. Маурицио ми каза, че според негови познати турци, баш кадъната имала обичая да посещава някои от петъчните молитви в джамията „Ая София” и след това да се разхожда из града. Така че с нетърпение дочаках петъка и от рано сутринта заех позиция пред джамията. Цял ден стоях в напразно очакване, но ти така и не се появи. Следващият петък обаче Господ се смили над мен. Успях да те зърна за един кратък миг, докато височайшата каляска премина покрай мен. Нямаше никакво съмнение. Любимата жена на турския султан беше моята бивша годеница. Бях едновременно щастлив и съкрушен. Щастлив, че си жива и съкрушен, че никога няма да бъдеш моя. На другия ден отплавах обратно за Тинос.

– Съжалявам, Луиджи – обади се Кьосем с искрено съчувствие. – Предполагам как си се чувствал, но вината не беше моя. Аз също преживях много страдания.

– Сигурен съм, че е така, Анастасия. Аз не обвинявам никого, най-малкото пък теб – отвърна Луиджи и продължи с тъжен глас. – Оттогава насетне използвах и най-дребния повод, за да отида до Истанбул и да се опитам да те зърна поне за миг. А днешният ден е особено специален за мен, защото за пръв път имах възможността да се срещна очи в очи с теб и да си поговорим като близки приятели.

– След като си разбрал, че съм в харема на султана, вече си бил свободен да се ожениш – прекъсна го Кьосем.

– Не можех да го направя – повтори отново Луиджи с разстроен глас и очите му се насълзиха.

Реши да не го измъчва повече. Макар в миналото Луиджи да й беше противен, историята му беше трогателна и тя не можеше да остане безучастна към такава страстна и непреходна любов. Кьосем беше опитна жена и умееше безпогрешно да преценява хората. За нея изповедта на Луиджи беше искрена и от

202


сърце. Обикновено не вършеше услуги безвъзмездно, особено на чужденци, но сега започна да гледа с други очи на бившия си годеник. Каквото и да й беше причинил в миналото, беше изстрадал достатъчно и отдавна бе изкупил всичките си грехове към нея.

– Обещавам ти, че ще изпълня молбата ти, Луиджи – заяви Кьосем със сериозен глас. – Като регент на малолетния Мурад хан, ти давам дума, че нито един турски пират няма да стъпи на остров Тинос или да посегне на някой от корабите ти.

– Благодаря ви, ваше величество – отвърна Луиджи с официален тон и се поклони дълбоко.

– Радвам се, че се срещнахме, Луиджи. Надявам се всичко да бъде наред.При тези думи Кьосем се изправи, с което показа, че срещата бе

приключила. Преди да успее да го спре, Луиджи падна на колене и допря устни в обсипаната й с пръстени ръка.

– Никога няма да забравя добрината ти, Анастасия – промълви Луиджи с треперещ глас и заотстъпва заднишком към вратата. В очите му проблясваха издайнически сълзи.

Още на другия ден Кьосем привика капудан пашата, който беше женен за дъщеря й Фатма. Макар пиратите да не му бяха формално подчинени, публична тайна бе, че те не правеха нищо без неговото одобрение и подкрепа. Нареди му да държи корсарите далеч от Тинос и корабите на губернатора синьор Дамато и му заяви недвусмислено, че отговаряше с главата си при неизпълнение на тази заповед.

След срещата си с Луиджи, Кьосем беше истински разтърсена и започна да гледа на живота от малко по-различен ъгъл и да преосмисля приоритетите си. Даде си сметка, че може би имаше и други важни неща, освен властта, парите, разкоша и удоволствията. Макар че любовта на Луиджи беше несподелена и обречена, тя все пак беше нещото, което придаваше смисъл на живота му. Освен това, бившият й годеник беше насочил всичките си усилия и енергия не за собственото си обогатяване, а за да помогне на хората от родния му град и остров, жертвайки младостта и личното си щастие. И жителите на Тинос със сигурност щяха до го запомнят с добро. А нея? Какво щяха да казват хората за нея, когато един ден дойдеше краят на земния й път? След възкачването на престола на Мурад Четвърти и завръщането й в „Топкапъ сарай”, Кьосем беше направила един великодушен жест. Дари свободата на всичките си роби, останали й верни по време на заточението й в „Ески сарай”, където заедно бяха преживели доста трудни моменти. Беше едновременно учудена и поласкана, след като мнозинството от освободените пожелаха да останат на служба при нея. Оттогава бяха минали пет години и реши, че бе време отново да подари свобода на робите си, като всеки от тях получи една кесия с дребни пари и някакъв скромен подарък. По този начин им се отблагодаряваше за вярната служба. Някои от бившите роби, най-вече млади момичета, се възползваха от свободата и се върнаха по родните си места, където се омъжиха и създадоха семейства, но мнозинството от освободените, както и преди пет години, със сълзи на очи я молеха да останат при нея. Започна да се занимава и с благотворителност. С изцяло нейни лични средства, в Истанбул беше изграден голям религиозен комплекс, включващ джамия, медресе, приют за бедни и

203


болница. Този грандиозен строеж продължи близо четири години и погълна почти половината от богатството й, но резултатът си заслужаваше. Това беше нещо, което щеше да я надживее и когато хората влизаха в джамията за да се помолят на Аллах, или в болницата, за да бъдат лекувани, или в медресето, за да се учат, или в приюта, за да получат подслон и храна, винаги щяха да си спомнят с добро за великата жена, която беше направила това възможно.

204


ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА1631 – 1640 г.

На 27-ми юли 1631 г. Мурад Четвърти навърши деветнадесет години и заяви на майка си, че вече бе достатъчно голям, за да поеме самостоятелно властта. Кьосем се опита да го убеди, че още му липсваше нужната зрялост и опит, предлагайки му известно време да управляват съвместно, но младият падишах беше непреклонен. Валиде султан нямаше друг избор, освен да отстъпи. Беше наясно, че този момент рано или късно щеше да настъпи, колкото и да се опитваше да го отлага, така че нямаше никаква сметка да обтяга отношенията си със султана. Още на следващото заседание на дивана пълномощията на Кьосем като регент бяха прекратени и Мурад хан официално бе обявен за пълноправен владетел. Но все пак тя не се предаде напълно. Предварително обработени от нея, великият везир, шейхюлислямът, капудан пашата, еничарският ага и някои други висши чиновници помолиха султана да разреши и за в бъдеще валиде султан да присъства на заседанията на дивана, тъй като нейният богат опит и мъдрост щяха да бъдат от голяма полза при взимането на важни за империята решения. Мурад хан правилно прецени, че бе твърде рано да се конфронтира с майка си и нейните протежета, затова великодушно се съгласи. Така, скрита зад прословутото перде, Кьосем продължи да участва в заседанията на дивана и в много случаи успяваше да наложи своето мнение.

Мурад хан, като всеки млад човек, кипеше от енергия и имаше амбицията да постигне бързи и значителни успехи. Беше решен да си възвърне земите, които иранският шах бе унизително отнел веднага след възкачването му на престола. Даваше си сметка, че за тази цел трябваше да разполага със силна и боеспособна армия, нещо с което, за съжаление, не можеше да се похвали. През последните десетина години спахиите и най-вече еничарите бяха твърде далеч от представата за дисциплинирани и верни на султана войници. Не само агите, но и редовите бойци от корпуса се бяха отдали на дейности, които освен че нямаха нищо общо със задълженията им, бяха и извън рамките на закона. Еничарите въртяха нерегламентирана търговия, покровителстваха контрабандата, занимаваха се с рекет и изнудване на богати граждани, най-вече на чужденци, с което влияеха изключително негативно на и без това не особено положителния образ на Османската империя. Освен това се бяха отдали на пиянство и разгул, неща несъвместими с морала на едни истински предани на падишаха роби, каквито по презумпция трябваше да бъдат. Мурад хан се зае да реформира основно еничарския корпус, за да го превърне отново в боеспособна и предана на султана сила. Реши да започне със затягането на дисциплината. Това веднага предизвика недоволство и брожение сред еничарите. Агите, които бяха близки на валиде султан и предани на падишаха, се опитаха да въдворят някакъв ред, но по този начин загубиха доверието и подкрепата на подчинените си.

В корпуса отдавна тлееше напрежение между редовите еничари и командирите им, тъй като последните прибираха лъвския пай от незаконната търговия и рекета, а за първите оставаха само трохите. Това недоволство беше умело използвано от втория везир Реджеб паша, който се домогваше до поста на началника си. Той се срещна тайно с недоволните еничари, обяви се за защитник на

205


техните „справедливи искания” и им обеща подкрепа, ако се разбунтуват открито. През февруари 1632 г. в Истанбул избухна еничарски метеж, към който се присъединиха недоволни граждани, бедняци, криминални елементи и всякакви отрепки. Въоръжената тълпа се струпа в първия двор на „Топкапъ сарай” и опиянена от числеността и силата си, поиска от султана главите на великия везир, шейхюлисляма, еничарския ага и още няколко висши чиновници. Уплашен, младият султан потърси къзларагата за съвет. Мустафа ага му припомни злощастната съдба на неговия по-голям брат Осман Втори и го посъветва да помоли майка си за помощ. Мурад хан набързо забрави гордостта си и желанието да управлява самостоятелно и се втурна към покоите на валиде султан.

Кьосем, която точно това чакаше, спешно пое нещата в свои ръце. Великият везир Хафъз Ахмед паша беше неин зет и любимец, но когато ставаше въпрос за запазването на властта, тя не се поддаваше на ненужни емоции. Срещна се тайно с водачите на бунта и успя да се споразумее с тях. Хафъз Ахмед паша и още няколко висши чиновника бяха предадени на освирепялата тълпа, която ги разкъса на парчета. Същевременно за нов велик везир беше назначен подбудителя на метежа Реджеб паша. Сменен беше и главният еничарски ага и на негово място беше поставен човек, посочен от разбунтувалите се еничари. Но с посредничеството на Месут, който се познаваше с новия ага отдавна, Кьосем успя да го спечели на своя страна. Къде с пари, къде с обещания за повишение, водачите на метежа бяха неутрализирани. Така напрежението бавно започна да спада, тълпата повилня още няколко дена и постепенно започна да се разотива. Мурад хан се поуспокои и възвърна смелостта си. Изпълваше го непреодолима жажда за мъст и Кьосем едвам успя да го убеди да не прибързва. Беше принудена да му заяви, че ако оттук нататък не се съобразявашеше с нея, повече нямаше да бъде в състояние да го спасява в критични ситуации. Мурад хан преглътна обидата си и се спотаи. В слезващите два-три месеца Кьосем успя да овладее положението напълно. В края на пролетта даде зелена светлина на Мурад хан да задоволи жаждата си за мъст.

На 18-ти май същата година след заседание на дивана, султанът повика в покоите си Реджеб паша. Там немите роби удушиха предателя пред погледа на господаря си. След това мъртвото тяло на подбудителя на метежа беше изхвърлено многозначително пред главната порта на двореца, за да покаже на всички, че оттук нататък щеше да се действа с твърда ръка и нямаше да има милост за изменниците. На следващото заседание на дивана падишахът назначи за велик везир Мехмед паша, протеже на къзларагата, но също така лоялен и на валиде султан. От този момент нататък младият султан и Кьосем постигнаха негласно спорузамение. Формално тя нямаше да се бърка в държавните работи, но всички важни решения трябваше да се съгласуват с нея. Така Мурад хан можеше да задоволи властническите си амбиции, а валиде султан щеше да следи да не се объркат нещата. В следващите няколко седмици хората на падишаха издириха и екзекутираха някои от знаковите водачи на еничарския метеж, а мъртвите им тела бяха изхвърлени за назидание в Златния рог. Кьосем също се възползва от възцарилата се атмосфера на страх и насилие, поръчвайки на Месут ага и другарите му да ликвидират някои висши чиновници, за които подозираше, че тайно крояха интриги срещу нея. „Гвардията на султанката” се зае с удоволствие с тази задача, прибавяйки към списъка на господарката им и други хора, с които те имаха лични

206


сметки за уреждане. В продължение на месец столицата бе подложена на невиждан терор, но колкото и парадоксално да беше, в крайна сметка това доведе до намаляване на хаоса и укрепване на реда.

Събитията от февруари-май 1632 г. оставиха своя неизлечим отпечатък върху крехката психика на младия султан. Спомените от този зловещ период насадиха в душата му постоянен страх от предателство и болезнена подозрителност. Едва ли щеше да забрави някога виковете на събралата се под прозорците на двореца пияна тълпа, жадуваща за кръв и убийства. Параноята му се засилваше и засягаше дори и най-близките му хора. Кочи бей, автор на прочутия политически трактат „Рисале”, в който се критикуваха някои от недъзите на османското общество, бе личен съветник на султана и негов доверен човек, в чиито препоръки той винаги се вслушваше. Въпреки това, вследствие на злонамерен донос, този бележит учен беше обвинен в държавна измяна и осъден на публична екзекуция. Все пак след решителната намеса на Кьосем, Мурад хан се смили и замени смъртната присъда със заточение на остров Кипър. Но не всички имаха късмета на Кочи бей. На следващата година по кратката процедура бе осъден на смърт и удавен поета Йомер Нефи, който беше предизвикал гнева на падишаха, заради остро сатиричните си стихове „Стрелите на съдбата”.

След като със сурови мерки укрепи личната си власт и задуши всяка вътрешна опозиция, Мурад хан реши, че бе дошло време да се заеме с външните си врагове. През март 1635 г., начело на обновената си армия, султанът се насочи на изток, за да се разправи с иранския шах. Първата му цел беше Ереван, който падна в ръцете му след дванайсетдневна обсада. Мурад хан изпрати вестител в Истанбул, който да съобщи радостната новина, но освен това носеше и тайна заповед до началника на бостанджиите.

Една сутрин Кьосем бе събудена призори от разтревожената Айше.– Господарке, един човек иска да те види незабавно – съобщи й кехаята с

треперещ глас. – Твърди, че трябва да ти съобщи нещо изключително важно.Видът на Айше беше достатъчно красноречив, така че валиде султан не се

поколеба и веднага скочи от леглото.– Да го доведат в личния ми кабинет след десет минути.Човекът, поискал да я види, беше помощникът на бостанджибашията, който

беше неин довереник и информатор.– Слушам те, Фуад ефенди – подкани го Кьосем нетърпеливо, след като

човекът се поклони дълбоко.– Господарке, тази нощ в Истанбул е пристигнал султански пратеник, който

е донесъл радостната вест, че османските войски са превзели Ереван – започна бостанджията с треперещ от вълнение глас.

– Затова ли ме събуди? – прекъсна го Кьосем гневно. – За да ми съобщиш, че войската ни е превзела някакъв си град?

– Не, господарке – отвърна Фуад ефенди и се разтрепера още повече. – Освен тази блага вест, пратеникът носеше тайна заповед от султана до моя началник, която държеше да му предаде лично. По една случайност аз бях наблизо и успях да чуя за какво става въпрос.

207


– Говори – нареди Кьосем с нетърпящ възражение глас, тъй като Фуад ефенди беше млъкнал за момент, за да си поеме въздух, преди да съобщи съдбоносната новина.

– Султанът заповядваше незабавно да бъдат умъртвени братята му Сюлейман и Баязид – промълви бостанджията със забит в земята поглед.

– Какво? – изкрещя Кьосем невярващо. – Тичай ведната при началника си и му кажи незабавно да преустанови изпълнението на тази заповед и да се яви на секундата при мен. В противен случай, отговаря с главата си. Разбра ли?

– Да, господарке.Кьосем не можеше да повярва, че Мурад хан се беше решил на такава

жестока постъпка, без дори да я уведоми. Но като се замисли за безмилостните му действия след потушаването на еничарския бунт и за последвалите безумни екзекуции, започна да се пита дали не бе родила и отгледала едно чудовище. А с какво нетърпение беше очаквала раждането на първородния си син и с каква любов го беше дарявала. Останалите й деца, особено дъщерите й, само можеха да си мечтаят за такова отношение от страна на майка им. От друга страна, действията на Мурад хан може би имаха и чисто практическо основание. През 1627 г. фаворитката на султана Айше беше родила първия му син. В следващите осем години, други наложници го бяха дарили с още четири мъжки рожби. За съжаление всичките те починаха в детска възраст, така че към момента Мурад хан нямаше живи синове. Единствените наследници на престола бяха братята му Баязид, Сюлейман, Касъм и Ибрахим. Първите двама вече бяха навършили двадесет години и мнителният Мурад хан сигурно се измъчваше от подозрения, че те се стремяха да заемат неговото място. Така че, от тази гледна точка, задействането на отменения с толкова усилия от нейна страна „Закон за братоубийството”, не би трябвало да я изненадва. Мъчителните й размишления бяха прекъснати от запъхтения началник на бостанджиите.

– На твоите заповеди, господарке – промърмори уплашено влезлият и се поклони до земята.

– Изпълни ли нарежданията ми? – попита го Кьосем нетърпеливо.– За съжаление беше твърде късно, господарке – въздъхна дълбоко

началникът на бостанджиите, избягвайки да я гледа в очите. – Вече бях изпратил немите роби в покоите на шехзаде Сюлейман.

– Не ги ли спря? – кресна Кьосем, усещайки как губи самообладание.– Твърде късно беше, господарке – повтори човекът със забит в земята

поглед. – Те вече бяха свършили работата си.– Мъртъв ли е Сюлейман? – попита Кьосем тихо и в очите й се появиха

издайнически сълзи, но не толкова от скръб по загубения син, колкото от чувството за безсилие, което я беше обзело. Каква полза, че беше най-могъщата жена в империята, след като не беше в състояние да предпази собствените си деца.

– Да, господарке – отвърна началникът на бостанджиите, треперейки от страх. Знаеше много добре на какво бе способна валиде султан в моменти на гняв.

– Свободен си – промълви тихо Кьосем, мъчейки се да прикрие сълзите си.Изненадан от тази неочаквана реакция, бостанджибашията стоеше като

вкаменен.

208


– Можеш да си тръгваш – каза Кьосем леко троснато и с нетърпелив жест му посочи вратата.

– Господарке – промърмори нерешително началникът на бостанджиите.– Какво има още? – погледна го Кьосем учудено.– Какво да правя с шехзаде Баязид?– Баязид ли? – попита Кьосем неразбиращо.– Имам заповед от султана да умъртвя и него.Чак сега Кьосем схвана за какво ставаше въпрос. Мъката й по Сюлейман

беше замъглила разсъдъка й. Шехзаде Баязид също беше син на Ахмед Първи, но от друга наложница. Беше симпатично момче и Кьосем винаги го беше харесвала. Но, ако един ден шехзаде Баязид заемеше османския престол, това щеше да озвачава край на нейната власт като валиде султан. Това беше нещо, което въпреки чувствата си, не можеше да си позволи. От друга страна, ако Баязид бъдеше отстранен, единствените наследници на престола щяха да бъдат нейните синове Касъм и Ибрахим, което автоматично й гарантираше оставането в „Топкапъ сарай”.

– Заповедите на падишаха трябва да се изпълняват – отвърна Кьосем с безизразен глас.

Междувременно Мурад Четвърти продължаваше успешната си кампания в Персия, насочвайки се към столицата й. На 11-ти септември победоносната османска войска превзе Тебриз. След задължителното плячкосване на богатия град и кратка почивка, Мурад хан поведе армията си навътре в персийските земи. За зла участ през октомври султанът заболя тежко и лекарите му го посъветваха да преустанови настъплението и да се върне възможно най-бързо в Истанбул. На 29-ти декември 1635 г. водената от Мурад хан войска влезна триумфално в османската столица. Населението на Истанбул устрои впечатляващо посрещане на победителите. Улиците, площадите, дори верандите и прозорците на къщите бяха отрупани с ентусиазирани хора, които отправяха възторжени скандирания към своя султан. Възседнал обкичения си със скъпоценни камъни жребец, Мурад Четвърти гордо пъчеше мощното си тяло и оглеждаше със задоволство аплодиращата го тълпа. Най-отпред, уморени и унижени, вървяха пеша ханът на Ереван и други знатни персийски пленници. Церемонията се огласяваше от ориенталска музика с персийски елементи. Корабите в Златния рог също дадоха своя принос в оглушителната какафония, поздравявайки султана с многократни салюти. Тържествата по посрещането на победителите продължиха една седмица. В тази приповдигната обстановка никой не обърна съществено внимание на стряскащия факт, че султанът беше умъртвил братята си Сюлейман и Баязид. В интерес на истината, Мурад хан заслужаваше това бляскаво посрещане. Той бе първият османски владетел след Сюлейман Кануни, който бе застанал лично начело на армията си и бе пожънал забележителни победи и то срещу такъв могъщ враг, какъвто безспорно беше персийския шах.

На следващата година военните действия бяха подновени, но Мурад хан все още не се беше възстановил напълно от болестта, затова този път не оглави войската си, а предпочете да остане в Истанбул. Султанът отново се върна към стария си порок пиянството и все по-често се отдаваше на шумни запои в компанията на съмнителни личности. Злоупотребата с алкохола нанасяше тежки поражения не само на физическото му здраве, но и на психиката му. Ставаше все

209


по-раздразнителен и сприхав, параноята му се задълбочаваше и бе способен да убие човек, дори и за най-дребното провинение. В този период по негова заповед бяха осъдени на смърт няколко паши и висши чиновници от знатни родове, а имотите им бяха конфискувани. Все пак в промеждутъците на алкохолните си делириуми, Мурад хан се зае да организира голям военен поход, чиято цел беше да си възвърне от персийците свещения град Багдад. Подготовката за военните действия обаче се проточи доста дълго и една от причините за това беше чумната епидемия, която достигна Истанбул в края на 1637 г. След завръщането си от предишната кампания срещу персийците, Мурад хан бе имал доста време да обърне внимание на наложниците си от харема и резултатите не закъсняха. Една от фаворитките му роди син и султанът беше много радостен и горд, че отново имаше собствен наследник. Но щастието му не продължи дълго. Явно над падишаха тегнеше някаква зловеща прокоба, тъй като чумата отнесе в гроба невръстния му син. Това предизвика поредния пристъп на параноя и той взе решение да умъртви брат си Касъм, когото съвсем неоснователно подозираше в домогвания до престола. Шехзадето правеше всичко възможно, за да убеди султана в своята вярност, показваше пълно смирение и послушание пред височайшия си брат, но Мурад хан смяташе, че това беше израз на лицемерно притворство. На 17-ти февруари 1638 г. при едно от поредните си тежки пиянства, султанът заповяда брат му да бъде незабавно умъртвен. Верните му до гроб неми роби се отправиха към помещенията на вътрешния дворец, известни повече като „Кафеза”, където бяха затворени братята на султана. Когато нахлуха в стаята му, шехзаде Касъм вече си беше легнал и тъкмо заспиваше. Немите роби нахлузиха примката на врата му, а той така и не разбра дали това, което му се случваше беше поредния кошмар или зловещата действителност.

Кьосем научи за смъртта на сина си чак на следващия ден и веднага поиска среща с падишаха. Мурад хан страдаше от тежък махмурлук и отказа да я приеме, но вбесената валиде султан нахълта в покоите му без разрешение. Срещата между майка и син представляваше грозна сцена и едва не завърши с още една смърт. С все още влажни от сълзите очи, пренебрегвайки всички предписания на протокола, Кьосем вдигна страхотен скандал на самозабравилия й се син. Точно тази сутрин Мурад хан не беше в състояние да слуша истеричните крясъци на майка си и най-невъзмутимо й заяви, че ако веднага не напуснеше покоите му, щеше да заповяда на немите роби да удушат й нея. Колкото и да беше афектирана, Кьосем си даде сметка, че Мурад хан говореше сериозно и наистина беше в състояние да изпълни заканата си. Затова побърза да се изниже. Когато се поуспокои и анализира внимателно ситуацията, стигна до печалния извод, че Мурад хан бе станал напълно неконтролируем и беше безмислено да се опитва да му се налага. Разбира се, тя нямаше никакво намерение да се предава. Ако не можеше да се противопостави открито, щеше да действа подмолно, нещо в което тя беше ненадминат специалист.

След като със смъртта на шехзаде Касъм потисна временно параноята си, султанът насочи всичките си усилия към приготовленията за военния поход. Последният му жив брат Ибрахим беше слабоумен, така че засега това му пазеше живота. На 8-ми април 1638 г. султанът най-сетне поведе многобройната си войска към Багдад. След близо шестмесечен изнурителен поход, по време на който непрекъснато бяха тормозени от малобройни персийски отряди, османците най-

210


после достигнаха стените на града и го подложиха на обсада. Трябваше да минат още два месеца и няколко неуспешни атаки, докато накрая изтощените защитници сложиха оръжие. Ядосан от дългата съпротива и понесените тежки загуби, султанът подложи Багдад на плячкосване. Освен това заповяда всички военнопленници и някои видни граждани да бъдат екзекутирани. Задоволил честолюбието и жаждата си за кръв, султанът пое обратно към Истанбул. По време на изтощителния обратен път, здравето му отново се влоши и той се парализира частично. Въпреки това придружаващите го лекари успяха да го закрепят дотолкова, че да седи изправен на седлото на арабския си жребец по време на триумфалното посрещане, което му устроиха жителите на Истанбул. В чест на военния успех и по изричната заповед на султана, в двора на „Топкапъ сарай” бе построен специален павилион, наречен „Багдадски кьошк”.

Постепенно здравето на султана се стабилизира, така че той можеше отново да се отдаде на любимото си вино. В интерес на истината, когато не беше пиян, Мурад хан можеше да бъде забавен и интелигентен събеседник. Самият той беше добър калиграф и имаше литературни заложби. Султанът обичаше да закриля и да се среща с представителите на културните и религиозните кръгове. Неговият салон беше място, където се събираха прочути учени, теолози и поети. В различни периоди от властването му около султана се въртяха хора като поета Йомер Нефи, шейхюлислямът Яхия ефенди, писателят Кочи бей, прочутият пътешественик и автор на пътеписи Евлия челеби и много други. За съжаление, някои от тях завършиха доста нещастно земния си път и то благодарение именно на техния „благодетел” Мурад хан.

Междувременно малко преди завръщането на султана от багдадския поход, забравен от всички беше починал неговият чичо и бивш двукратен султан Мустафа Първи. Така шехзаде Ибрахим остана единственият престолонаследник. Кьосем живееше под постоянен страх за неговия живот. Притесняваше се, че при някой от поредните си параноични пристъпи или под въздействието на алкохола, на Мурад хан можеше да му скимне да умъртви и последния си брат. Не че слабоумният Ибрахим й беше кой знае колко мил, тя винаги беше обичала повече другите си синове, но смъртта му би означавала край не само на възможността да бъде отново валиде султан, но би сложила точка и на тривековната османска династия, тъй като самият Мурад хан очевидно беше тежко болен и вече дори и да искаше, едва ли можеше да има собствено поколение. Валиде султан, като отговорен за съдбата на империята държавник, нямаше право да рискува нейното бъдеще. Затова взе всички възможни мерки за запазване живота на Ибрахим. Заповяда на Месут ага да отдели двама от най-верните си хора, които формално бяха назначени за слуги на шехзадето. Те имаха задължението да бдят денонощно за живота му и при най-малкото съмнение за опасност, трябваше да повикат незабавно останалите си другари. При такова стечение на обстоятелствата „гвардията на султанката” трябваше по най-бързия начин, ако се наложеше дори и със сила, да изведе шехзадето от „Кафеза” и от двореца. След това престолонаследникът следваше да бъде скрит на сигурно място в къщата на един предан на валиде султан паша, а Месут ага и другарите му да останат да го пазят, докато това бе нужно. Освен това, използвайки дарбата си да манипулира хората, Кьосем успя да внуши на султана, че началникът на бостанджиите кроеше нещо срещу него. Заслепен от параноята

211


си, Мурад хан нареди горкия човек да бъде незабавно екзекутиран, а валиде султан се погрижи на неговото място да бъде назначен заместника му Фуад ага, който й беше лично предан. Така Кьосем можеше да разчита не само на ценна изпреварваща информация, но ако се наложеше, и на контрола върху дворцовата стража.

Междувременно физическото и психическото здраве на султана се влошаваша все повече и повече. Въпреки това, Мурад хан не се отказавше от виното и в последните месеци на живота си почти не изтрезняваше. Неизбежното се случи на 7-ми февруари 1640 г. След един особено изтощителен запой султанът загуби съзнание и изпадна в кома. Въпреки усилията на лекарите, през целия следващ ден не отвори очи, а тялото му изгаряше от треска. През нощта падишахът започна да бълнува несвързано. Кьосем, великият везир, еничарският ага и шейхюлислямът, които бдяха над леглото му се спогледаха притеснено. В един момент болният неочаквано отвори очи и ги изгледа свирепо.

– Заповядвам ви да умъртвите брат ми Ибрахим – прошепна Мурад хан със зловещ глас.

– Но защо, господарю? – попита шейхюлислямът.– Той крои заговор срещу мен. Иска да ме убие и да заеме престола ми –

отвърна султанът нетърпеливо.– Но, господарю, той е единственият наследник на трона – настояваше Яхия

ефенди.Мурад хан погледна ядосано този невзрачен старец, който се опитваше да

оспорва заповедите му. След това се обърна към великия везир.– Кара Мустафа паша.– Да, господарю.– Заповядвам ти незабавно да екзекутираш Яхия ефенди за неподчинение на

падишаха.– Но, господарю...– Веднага! – макар и на смъртен одър гласът на султана бе твърд и нетърпящ

възражение.Кьосем им смигна тайно и каза строго:– Не искам да се пролива кръв в покоите на падишаха. Кара Мустафа паша

изведи Яхия ефенди отвън и го екзекутирай.Двамата схванаха играта й. Великият везир сграбчи грубо шейхюлисляма и

го задърпа към вратата.– А сега изпратете немите роби да удушат Ибрахим – продължаваше да

нарежда султанът с изтощен глас. – Ако аз случайно умра преди да се сдобия с наследник, предайте трона ми на татарския хан.

– Добре, господарю – отвърна Кьосем угоднически, сръгвайки еничарския ага да мълчи. – Веднага отивам да се разпоредя.

Когато излезна отвън, великият везир и шейхюлислямът я погледнаха уплашено.

– Какво да правим, господарке? – попита Яхия ефенди с треперещ от страх глас. Той многократно беше ставал свидетел как непредизвиканият гняв на султана бе причинявал смъртта на много невинни представители на елита, така че си даваше сметка, че животът му висеше на косъм.

212


– Нищо – отвърна Кьосем нетърпеливо. – Просто стойте тука и чакайте. Но в никакъв случай не се мяркайте пред очите на султана, докато не ви извикам специално.

– Добре, господалке – отвърна шейхюлислямът. – Благодаря ти, че ми спаси живота.

Кьосем само махна с ръка и се втурна към градината, където я чакаше Месут ага за инструкции.

– Вземи всичките си хора и отивайте в „Кафеза” – нареди валиде султан забързано. – Блокирайте всички входове към покоите на шехзаде Ибрахим и не пускайте никой да влиза или излиза без изрично мое разрешение.

– Да го изведем ли извън двореца?– Не. Вече е твърде късно. Пък и той може да ми потрябва всеки момент.– Ако дойдат немите роби? – Ликвидирайте ги.– Ами, ако се намесят и бостанджиите?– Не вярвам. Фуад ага ми е обещал да не помага по никакъв начин в

евентуалното убийство на шехзадето – отвърна Кьосем убедено. – Но, ако все пак се опитат да ви пречат, обезвредете ги с всички възможни средства.

– Разбрано, господарке – отговори Месут ага кратко и се втурна да изпълнява заповедите й.

Кьосем побърза да се върне в покоите на Мурад хан, защото, въпреки че еничарският ага й беше близък, се страхуваше да не би падишахът да успее да го убеди в необходимостта от премахването на шехзаде Ибрахим, нещо което тя не можеше да допусне. Взе почти на бегом разстоянието от градината до спалнята на султана. Великият везир и шейхюлислямът продължаваха да стоят пред вратата, както им беше наредила. Там бяха и немите роби от личната охрана на султана, а малко по-встрани се бяха скупчили дворцовите лекари и слугите. Още с влизането й, еничарският ага се изправи и й направи знак да пази тишина. След това я дръпна в един далечен ъгъл.

– Като че ли заспа или загуби съзнание, знам ли – прошепна объркано. – Какво ще правим?

– Най-важната ни задача е да запазим живота на Ибрахим, защото той е единственият наследник на трона – отвърна Кьосем решително.

– Но, ако султанът продължава да настоява да убием шехзадето? – попита агата нерешително.

– И да предоставим трона на татарския хан? – прекъсна го Кьосем ядосано. – Мислиш ли, че ако онзи смръдлив дивак стане султан, ти ще останеш начело на еничарите ?

„За себе си не знам, но ако това стане, ти със сигурност няма да бъдеш валиде султан”, помисли си еничарският ага със сарказъм, но на глас се задоволи да каже:

– Права си, господарке.– Добре, а сега да повикаме лекарите.Те се засуетиха плахо около леглото на падишаха, премериха му пулса,

опипаха отпуснатото му тяло и горящото му чело, заслушаха се в неравномерното му накъсано дишене и през цялото време клатеха печално глави. Когато

213


привършиха с прегледа, главният дворцов лекар се приближи до Кьосем и се поклони почтително. Валиде султан му направи знак да говори.

– Господарке, страхувам се, че оттук нататък само Аллах може да помогне на падишаха – прошепна притеснено лекарят.

Кьосем му благодари за всеотдайните грижи и му нареди да чакат пред вратата.

– Бъдете в готовност, ако се наложи, ще ви повикаме пак.Кьосем взе едно трикрако дървено столче и се настани до леглото на

умиращият Мурад хан. Пое студената му отрупана с пръстени ръка и се опита да я стопли между дланите си. Някъде дълбоко в душата й заговори закърнелият майчин инстинкт. Все пак това беше нейния син. Спомни си с какво нетърпение бе очаквала появяването му на белия свят, каква радост и облекчение й бе донесла новината, че новороденото бе момче. Пред очите й преминаха всички щастливи дни от детството му и безсънните нощи, когато малкият Мурад беше болен и тя трепереше за живота му, молейки се горещо на Аллах рожбата й да оздравее. Нямаше да забрави празничния ден, когато синът й беше обрязан и по този начин се сбогува символично с детството си, макар да беше само на пет години. Мурад беше понесъл геройски манипулациите на опитния сюнетчия, стискайки зъби, само и само да не се разплаче. Очите му се бяха напълнили със сълзи, но той така и не издаде ни звук, ни стон. Няколко месеца по-късно баща му внезапно си отиде от този свят и заточена зад дебелите стени на „Ески сарай”, Кьосем трябваше в продължение на пет безкрайни години да трепери за живота на четиримата си синове, борейки се ежедневно с отчаянието и примирението. По онова време Мурад, като най-голям от братята си, се опитваше да изглежда смел и да бъде опора на майка си. Но какво му е коствало това и какви поражения беше нанесъл този страх от непрекъснатото очакване на смъртта върху неукрепналата му детска психика, само Аллах можеше да знае. После нещата се обърнаха: Мурад се възкачи на престола и бъдещето изглеждаше безоблачно. И какво се случи след това? Започналото толкова обещаващо царуване на младия султан неусетно се бе изродило в жесток терор и убийства, включително и на родните му братя. Неусетно от очите на Кьосем потекоха горчиви сълзи, които се стичаха необезпокоявани по все още свежите й бузи. Уморена от безсънието и изтощена от силните емоции, валиде султан се облегна на леглото и се унесе в мъчителна дрямка. Събуди се чак призори, стресната от някакъв необясним звук. Трябваха й няколко секунди, за да осъзнае, че странните звуци идваха от гърлото на султана. Мурад хан прохърка няколко пъти и от устата му потече кървава пяна.

– Помощ! Помощ! – извика уплашено Кьосем, усещайки как тялото на султана се гърчи в предсмъртна агония.

Лекарите се втурнаха в спалнята и се засуетиха припряно около леглото на болния, но единственото, което можаха да направят, бе да установят смъртта му.

– Господарке – промълви главният лекар със скръбен глас. – Султанът, Аллах да се смили над душата му, е мъртъв.

Кьосем се наведе и целуна почтително студената ръка на починалия си син, докато мърмореше неясно някаква молитва. След това се изправи бързо и кимна към еничарския ага.

– Да отиваме при Ибрахим.

214


Отвън към тях се придъединиха великият везир, шейхюлислямът и спахийският бюлюкбашия, който току-що беше пристигнал в двореца. Всички те с бърза крачка се насочиха към „Кафеза”. „Кафезът” представляваше мрачно двуетажно здание без прозорци, оградено с високи плътни стени. Отпред ги посрещна засилената охрана от хората на Месут ага, но щом видяха Кьосем, те се отдръпнаха почтително. Стигнаха до покоите на шехзадето, където ги чакаха Батур и още един въоръжен мъж.

– Тука ли е султан Ибрахим хан? – попита Кьосем високо с тържествен глас.– Вътре е, господарке – отвърна Батур притеснено, – но се е заключил и не

ще да отваря на никого.– Съобщи му новината – обърна се Кьосем към великия везир.– Господарю Ибрахим хан – провикна се той. – Чуваш ли ме? Аз съм

великият везир Кара Мустафа паша. Трябва да ти съобщя важна новина.Отвътре се чу някакво жално скимтене, сякаш водеха теле на заколение.– Мурад хан, Аллах да се смили над душата му, почина тази сутрин –

продължаваше да крещи великият везир. – Идваме да те помолим да заемаш полагащия ти се престол на Османската империя.

– Лъжеш, подлецо – чу се отвътре пискливият глас на Ибрахим, придружен от хлипане. – Той ви е пратил да ме убиете.

– Не те лъжа, господарю – отвърна великият везир объркано. – С мен са твоята майка, шейхюлислямът, еничарският ага и спахийският бюлюкбашия. Всички те ще потвърдят, че казвам истината.

Яхия ефенди, като най-възрастен от присъстващите, пръв взе думата и с благ глас, кълнейки се в Аллах да говори истината, се опита да убеди Ибрахим, че султанът бе мъртъв. След него и останалите потвърдиха новината. Но и това не беше достатъчно.

– Не ви вярвам – пищеше жално шехзадето зад вратата. – Всички вие сте лъжци и слуги на кръвожадния Мурад. Изпратил ви е да ме удушите, както вече удушиха братята ми.

В този момент на Кьосем й хрумна нещо.– Стойте тук и се опитайте да го успокоите – нареди тя с властен глас. – Аз

ще се върна след малко.Яхия ефенди и останалите продължиха с опитите си да убедят Ибрахим, че

Мурад наистина бе починал, но нямаха никакъв успех. Шехзадето категорично отказваше да отвори и дори започна да мести някакви мебели, за да се барикадира по-сигурно. Преговарящите започнаха да губят търпение и обмисляха дали да не разбият вратата, но Месут ага и хората му се възпротивиха и настояваха да изчакат връщането на валиде султан.

В този момент иззад ъгъла на коридора се появиха четирима неми роби, нарамили носилка с мъртвото тяло на Мурад хан. Придружаваха ги Кьосем и бостанджибашията Фуад ага.

– Оставете носилката тук – нареди валиде султан.На вратата на стаята имаше шпионка, предназначена за пазачите, но от нея

можеше да се наблюдава и в двете посоки.– Господарю – провикна се Кьосем с тържествен глас. – Погледни през

шпионката и ще се убедиш, че говорим истината.

215


Отвътре се чу разместване на мебели и едно уплашено око се долепи за шпионката, след което последва мъчителна тишина. После вратата изведнъж се отвори и на прага застана шехзаде Ибрахим – мръсен, разчорлен и уплашен. Все още колебаещ се, той се наведе над мъртвото тяло на Мурад хан, за да се увери, че това не бе някаква подла измама. След това насочи безумният си поглед към присъстващите и хълцайки от радост, започна да крещи неистово:

– Касапинът е мъртъв! Касапинът е мъртъв!

216


ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВАВторник, 12-ти Рамазан 1061 г. /29-ти август 1651 г./

Въпреки необичайният час, Хатидже Турхан очакваше с нетърпение появата на Сюлейман ага. Малко след залез слънце верният й къзларага беше помолил да бъде приет. Вече беше време за сън, но Хатидже Турхан нямаше намерение да си ляга. В интерес на истината, тя имаше други планове за вечерта, но необичайната молба на Сюлейман ага я заинтригува. Какво се бе случило, че искаше да я види по това време?

– Господарке, съжалявам, че смущавам покоя ти – произнесе къзларагата запъхтяно.

– За мен е удоволствие да се срещна и поговоря с теб по всяко време – отвърна Хатидже Турхан любезно, мъчейки се да прикрие любопитството си. – Цялата съм в слух, Сюлейман ага. Говори.

– Веднага след като ти така смело предизвика дъртата вещица и й обяви открита война, аз събрах всичките си доверени хора и им наредих да се оглеждат и ослушват с повишено внимание. Заповядах им да дебнат за всяка стъпка на узурпаторката, да следят с кого се среща и за какво си говорят. И вече започнах да получавам интересни сведения.

Къзларагата се прокашля и направи кратка пауза, сякаш нарочно се стремеше да повиши напрежението.

– Продължавай – подкани го Хатидже Турхан.– Изглежда дъртата мръсница замисля нещо. Снове непрекъснато напред

назад из двореца, среща се с различни хора. Поне два пъти е напускала пределите на „Топкапъ”, но за съжаление моите хора не са успели да я проследят.

– А все пак в какво са успели твоите хора? – попита Хатидже Турхан леко язвително.

– Е, докладваха ми доста интересни неща – усмихна се Сюлейман ага загадъчно. – В последните няколко дни дъртата вещица е провела две много странни срещи. Първо е посетила в Ендеруна известния калиграф Муса ага. Вярно е, че той е бил личен учител по краснопис на покойните й синове, а в момента се занимава с обучението и на Мехмед хан, но едва ли дъртата пачавра се е загрижила чак толкова за уроците на нашия господар.

– Ти какво мислиш? – попита Хатидже Турхан заинтригувана, след като къзларагата замълча за миг.

– Не знам. Накарах един от моите хора в Ендеруна да поразпита стария калиграф – отвърна Сюлейман ага замислено. – Муса ага видимо се смутил и промърморил нещо от сорта, че Кьосем се била интересувала от образователния процес на Мехмед хан.

– Но ти не му вярваш, нали?– Не – отвърна къзларагата без капка колебание. – Сигурен съм, че дъртата

вещица е намислила нещо, но не мога да се сетя какво. За всеки случай, наредих на моя човек в Ендеруна да си отваря очите на четири и да не изпуска от поглед Муса ага. Надявам се скоро да получим по-конкретна информация.

– Добре, а втората среща? – попита Хатидже Турхан. – Нали спомена за две странни срещи?

217


– Да. И тук става още по-интересно и объркано – започна баш евнухът с тайнствен глас. – Вчера дъртата вещица е посетила главния готвач на султанското семейство.

– Главния готвач? – попита Хатидже Турхан и през главата й преминаха зловещи подозрения.

– Да. За съжаление моите съгледвачи в кухнята не са успели да ги подслушат, защото двамата се били усамотили в стаичката на Йомер ага, но след срещата той изглеждал много разстроен. Днес накарах един от калфите да поразпита. Главният готвач смутолевил, че господарката настоявала да й издаде тайната на рецептата за баклавички, но той бил отказал.

– Звучи ми доста невероятно.– Зле скалъпена лъжа – съгласи се къзларагата замислено. – Точно, когато

властта в империята е на път да й се изплъзне окончателно, дъртата вещица ще тръгне да се интересува от някакви си баклавички. Разпоредих се, главният готвач да бъде под непрекъснато дискретно наблюдение.

– Чудесно. Но не е ли по-добре да го разпиташ лично и ако трябва да приложиш и мъчения? – попита Хатидже Турхан искрено притеснена.

– И аз си помислих за това – отвърна къзларагата колебливо. – Но ми се струва, че засега е още рано. Страхувам се, че ако пристъпя към директен разпит с мъчения, то това неизбежно ще стигне до ушите на дъртата вещица. Тя ще се уплаши и може да се откаже или, което е по-лошо, да смени плана. Така ще изпуснем възможността да я разобличим и отстраним завинаги от пътя си.

– Логично – съгласи се Хатидже Турхан с неохата. – Но и твърде рисковано.– Не се притеснявай – опита се да я успокои къзларагата. – Ще я държим

под непрекъснато наблюдение и контрол. Ще я чакаме да направи грешната стъпка и ще я унищожим. Даже си мисля, че бихме могли да я накараме да действа прибързано, а когато човек действа прибързано, той неизбежно греши.

– Какво имаш предвид?– Смятам, че бихме могли да усилим натиска върху нея и да я поставим под

още по-голямо напрежение. Това ще я принуди да ускори изпълнението на пъкления си план, какъвто и да е той, но ще намали бдителността и предпазните й мерки.

– И как по-точно смяташ да постигнем това? – заинтересува се Хатидже Турхан.

– Ще започнем да обработваме членовете на дивана. Вече направих някои сондажи и мисля, че можем да разчитаме на подкрепата на мнозинството.

– Подкрепа за какво? – погледна го Хатидже Турхан неразбиращо.– Възнамерявам да свикаме извънредно заседание на дивана в събота, на

което да се вземе решение дъртата вещица да бъде освободена от регентството на малолетния султан и на нейно място да бъде назначена майката на падишаха, благородната Хатидже Турхан.

– Това звучи много добре – промълви валиде султан замечтано. – Но мислиш ли, че сме готови за тази стъпка?

– Да. Мнозинството е на наша страна. Шейхюлислямът ще издаде съответната фетва, а кадъаскерът на Румелия ще подготви нужния ферман.

218


– Но капудан пашата и еничарският ага са на нейна страна, а те контролират флота и войската – прекъсна го Хатидже Турхан.

– Не цялата войска, а само еничарския корпус – поправи я внимателно баш евнухът. – Личната гвардия на султана и спахийството са на наша страна.

– И кой ще надделее при евентуален сблъсък?– Надявам се, изобщо да не се стигне до сериозни размирици – отвърна

къзларагата и се усмихна лукаво. – Смисълът на това упражнение е да накараме дъртата вещица да си помисли, че времето й изтича и да я подтикнем да действа прибързано. Затова тя задължително трябва да разбере какво подготвяме. За тази цел, направих опит да вербувам за нашата кауза третия везир, който е доверен човек на дъртата вещица и той, разбира се, веднага ще й издаде планове ни за отнемане на регентството й. Това ще я притесни сериозно и ще я принуди да предприеме рисковани ходове.

– Дано да си прав – прмърмори Хатидже Турхан колебливо. – Струва ми се, че и ние действаме твърде рисковано.

– Трябва да ми се довериш, господарке. Мисля, че познавам добре дъртата вещица. Сигурен съм, че е замислила някакъв пъклен план за отстраняването на теб и султана. Не можем просто да седим и да се надяваме, че бедствието ще ни подмине. Трябва да я предизвикаме и да я принудим да направи грешка, която да ни позволи да я разобличим пред всички, така че дори и верните й еничари да не могат да се застъпят за нея. Това е единственият ни шанс.

– Добре – съгласи се Хатидже Турхан след кратък размисъл. – Поверявам ти живота и бъдещето на Мехмед хан.

– Благодаря ти, господарке – поклони се къзларагата тържествено. – Няма да съжаляваш.

След като Сюлейман ага се оттегли и я остави сама, Хатидже Турхан почувства неясна тревога. Даваше си сметка, че близките няколко дена щяха да са решаващи не само за политическите й амбиции, но и за живота й. И то не само нейния, но и на сина й. Беше започнала смъртоносна игра срещу опитен и безскрупулен противник и дори и да искаше, вече нямаше връщане назад. Беше стресирана и поставена под огромно напрежение. Имаше само един начин да се разтовари и да възвърне равновесието не само на тялото, но и на душата си. И тя щеше да се възползва от него, независимо от риска, който поемаше. А може би именно опасността да я хванат, правеше предизвикателството още по-желано и възбуждащо. Повика личната си робиня Гонджа, на която имаше пълно доверие. И тя като нея беше украинка по произход, горе-долу нейна връстничка, а на всичкото отгоре и външно си приличаха.

– Вече стана късно – обяви валиде султан на висок глас, така че ако някой случайно минаваше отвън, непременно да я чуе. – Помогни ми да се приготвя по-бързо за лягане, че много ми се спи.

След това прошепна нещо в ухото й. Момичето кимна разбиращо и започна бързо да се съблича. Същото направи и Хатидже Турхан. След това чевръсто размениха дрехите си и валиде султан надяна одеждите на робинята си. Момичето от своя страна се мушна в леглото на господарката си и се провикна:

– Лека нощ, господарке.

219


– Никой да не ме безпокои до сутринта – отвърна високо Хатидже Турхан и й намигна. След това се загърна плътно и напусна собствените си покои. Ако някой любопитен случайно наблюдаваше апартамента, щеше да се закълне, че оттам бе излезнала не Хатидже Турхан, а нейната робиня.

– Годподарката нареди никой да не я безпокои до сутринта – нареди тя с преправен глас на дежурния евнух, който пазеше отпред. – Много е уморена и иска да се наспи до насита.

– Разбрах – отвърна младежът с досада.Хатидже Турхан се шмугна бързо покрай него и побърза да излезне в

градината. Дори и на открито се усещаше задуха на горещата лятна нощ, макар че откъм Босфора подухваше лек бриз. С бързи стъпки се насочи към крепостната стена и се мушна в една барачка, която се използваше от бостанджиите за склад.

– Хамид, тука ли си, любими? – попита шепнешком, озъртайки се в тъмнината.

– Тук съм, скъпа, чакам те с нетърпение – отвърна тихо басов мъжки глас, треперещ от възбуда.

Хамид я прегърна здраво и без да губи време започна да я разсъблича. Хатидже Турхан се отпусна прималяла в мускулестите му ръце, които безцеремонно я опипваха. След секунди вече се въргаляха в мръсната бостанджийска постеля и Хамид проникна грубо в нея. Хатидже Турхан простена приглушено и започна да извива тясната си талия, докато огромният член на бостанджията се движеше бързо в утробата й. Хамид явно не бе имал възможност или желание да се изкъпе преди срещата с любимата си и от стегнатото му тяло лъхаше остър мирис на пот, но това никак не пречеше на изисканата му партньорка, дори я възбуждаше още повече. След минута Хатидже Турхан вече стенеше на глас а бостанджията пуфтеше запъхтяно, докато в един момент пред очите му блесна светкавица и той експлоадира. Валиде султан захапа ръката си в неуспешен опит да сподави крясъка, когато я връхлетя мощният оргазъм. Полежаха още малко в опърпаната постеля, докато дишането им се успокои. После Хатидже Турхан се надигна леко и започна бавно да се облича.

– Защо не останеш още малко? – попита Хамид с похотлив глас, прозявайки се лениво. – Наредил съм на мойте хора да не ме притесняват до сутринта. Можем да се забавляме цяла нощ.

– Трябва да тръгвам – отвърна Хатидже Турхан нетърпеливо. Гласът й изведнъж беше станал рязък.

– Е, добре – съгласи се Хамид примирено. – Толкова ли е строга господарката ти, че дори и нощем трябва да си до нея?

– Нямаш си на представа – отвърна Хатидже Турхан с престорена сериозност, едва прикривайки една усмивка. – Тя е много строга, но велика жена и съвсем скоро всички ще разберат това.

– Казват, че била много красива – промърмори бостанджията замечтано. – Вярно ли е?

– И още как – Хатидже Турхан с мъка се сдържаше да не се разкикоти с глас. – Няма на света по-красива жена от нея.

– Жалко. И като си помисли човек, че тази красива млада жена е обречена да остане без мъжка ласка до края на живота си – отбеляза Хамид и в гласа му се

220


долавяха състрадание и копнеж едновременно. – Представяш ли си? На колко е тя? Двадесет и три?

– Там някъде – съгласи се Хатидже Турхан и изведнъж й стана тъжно. – Хайде, довиждане, че закъснях.

– Кога ще ти видя отново? – попита Хамид с нескриван копнеж.– Ще те известя, когато мога де се освободя – отвърна Хатидже Турхан

нетърпеливо и отвори вратата.– Довиждане, скъпа Гонджа, ще ми липсваш – подвикна Хамид след нея.Въпреки задушната лятна нощ, Хатидже Турхан се загърна плътно с

фереджето си и забърза към покоите си в харема. Младият евнух, който пазеше в коридора, беше задрямал и се стресна от появата й.

– Ще влезна да видя дали господарката е добре – уведоми го с с равен глас.Пазачът я изгледа с безразличие и кимна. Хатидже Турхан се вмъкна тихо в

апартамента. Гонджа спеше сладко в нейното легло. Побутна я леко по рамото и момичето отвори стреснато очи.

– Съжалявам, гос... – понечи да каже тя, но валиде султан й направи знак да мълчи.

Захвърли слугинските дрехи и се мушна в затоплената от робинята й постеля. Гонджа се облече мълчаливо и напусна апартамента.

Въпреки че беше късно, сънят не идваше при Хатидже Турхан. Замисли се върху думите на Хамид, че бе обречена да остане без мъж до края на живота си. Разбира се, бостанджията нямаше как да знае, че именно той бе човекът, който даряваше валиде султан с така необходимите й ласки. Но нима тези откраднати мигове можеха да бъдат пълноценен заместител на нуждата й от любов? Та тя дори не можеше да си позволи лукса да бъде самата себе си, а трябваше да се представя за робинятя си. В общи линии Хамид беше напълно прав. Тя беше обречена на самота до края на живота си. И това беше цената на издигането й във властовата пирамида на Османската империя. А дали си заслужаваше? Дали щеше да бъде по-щастлива, ако татарите бяха подминали тяхното градче? Или пък, ако Кьосем не я беше забелязала на пазара за роби? Кой можеше да каже със сигурност? Спомените започнаха да нахлуват в умореното й съзнание и я върнаха години назад.

221


ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВАЕсента на 1640 г.

Макар и еднообразен, новият живот на Надя в „Топкапъ сарай” бе изпълнен с невъобразим за нейните скромни разбирания лукс. Момичето живееше в самостоятелна стая, спеше в удобно меко легло с пухени завивки и възглавници, а чаршафите бяха от толкова фин плат, какъвто тя виждаше за пръв път. Можеше да се храни когато, с каквото и колкото поискаше. Разполагаше със собствен гардероб с безброй скъпи тоалети, каквито в родния й град дори не беше и сънувала. Фатима й обясни, че повечето от тези дрехи са принадлежали на валиде султан, но те вече не й били нужни. Но това, което най-много й допадаше в новия й начин на живот, беше възможността неограничено да използва личната баня на господарката й. Хамамът заемаше площ от около четиридесет квадратни метра. Подът беше застлан със светлосини порцеланови плочки, върху които бяха изрисувани различни геометрични фигури. В центъра имаше кръгъл басейн с диаметър около три метра. Максималната му дълбочина можеше да достигне близо метър, но обикновено не го пълнеха догоре, за да могат посетителките да се излежават в него, без водата да покрива главите им. Около басейна бяха разположени няколко пейки от розов мрамор, застлани с меки кърпи, върху които човек да си почива, докато масажираха или сапунисваха тялото му. Имаше и няколко позлатени корита, в които можеше да се излежава, поливайки се с вода от сребърни тасове. Фатима й беше казала, че валиде султан обикновено ползвала банята сутрин рано или в късния следобяд. Извън това време, на Надя беше разрешено да се възползва от благата на хамама.

Обикновено спеше до късно, след което пиеше чай и закусваше. После се разхождаше из дворцовите градини и някъде около пладне се отправяше към банята. Фатима й обясни, че можеше да използва услугите на теляци и масажисти, но Надя й отговори, че се срамуваше.

– Но това не са истински мъже. За съжаление такива в харема изобщо няма – засмя се Фатима.

– А какви са тогава тези масажисти и теляци? – попита Надя срамежливо.– Евнуси, разбира се – отвърна й Фатима.– Евнуси? – погледна я Надя учудено. – Какви са тези евнуси? И защо не са

истински мъже?– Евнусите обикновено са черни роби от Африка, които като деца са били

кастрирани – обясни й Фатима спокойно.– Кастрирани? – погледна я Надя неразбиращо. – Какво пък значи това?– Това значи, че са ги лишили от мъжкото им достойнство и те не могат да

имат връзка с жена – започна Фатима търпеливо, но Надя продължаваше да я гледа недоумяващо. Затова старата робиня изостави многостранните обяснения и заяви кратко и ясно: – Смазали са им топките, така че пишките им никога да не могат да стърчат нагоре. Сега разбра ли?

– Да – кимна Надя засрамено и се изчерви.– Така че в харема никой не възприема евнусите като мъже. В хамама

момичетата се разхождат пред тях чисто голи и въобще не се притесняват.

222


– Е, аз не съм сигурна, че бих могла да се съблека пред някого без да ме е срам, пък бил той и евнух – упорстваше Надя.

– Ще свикнеш – успокои я Фатима. – Но ако се притесняваш от евнусите, има и жени масажистки. Познавам една етиопка, която се справя сравнително добре. Искаш ли да я повикам?

– Не, благодаря – поклати глава Надя. Спомни си с отвращение колко неприятен й беше допирът на ръцете на негърката, която я беше обезкосмила.

– И от жени ли те е срам? – погледна я Фатима учудено.– Не обичам някой друг, който и да е той, да се докосва до мен – отвърна

Надя упорито със забит в земята поглед.– Е, малка си още, ще свикнеш – отбеляза Фатима наставнически и я потупа

по рамото. – Като пораснеш, ще разбереш, че няма нищо по-приятно от един хубав масаж.

– Ами тогава повикай някой евнух да ти направи.– С удоволствие бих го направила – усмихна се Фатима тъжно. – Само че аз

съм само една бедна робиня и нямам право на такива удоволствия.– А аз? – погледна я Надя учудено. – Нима аз също не съм една бедна

робиня?– Така е – съгласи се Фатима с лукава усмивка. – Но валиде султан лично ми

е заповядала да удовлетворявам всичките ти желания.– Наистина ли? – погледна я Надя невярващо. – И защо го прави?– Не знам. Може би те е харесала – смутолови Фатима, усещайки се, че

думите й бяха прозвучали двусмислено. – Но стига приказки. Ако ще се къпеш, събличай се, че няма време.

Надя не чака втора покана. Смъкна набързо дрехите си и ги остави в един скрин. След това се бухна с удоволствиe в топлия басейн и започна да пляска с ръце по водата.

– А ти защо никога не се къпеш с мене? – попита момичето развеселено.– Аз нямам право да се къпя тук – отвърна Фатима с неприкрита горчивина.

– В общата част на харема има голям хамам, който в определени часове може да се ползва и от робините. Когато имам време, ходя да се къпя там. Е не е чак толкова луксозно като тука. Чучурите не са от масивно злато и тасовете не са сребърни, но и там е доста приятно и ...

Изведнъж Фатима замлъкна смутено.– Какво има? – попита Надя, продължавайки да се плацика. След това

забеляза, че старата робиня се бе обърнала към входа и проследи погледа й. На прага на хамама стоеше величествената фигура на валиде султан.

– Съжалявам, господарке, мислех, че ще дойдеш по-късно – промърмори Фатима, покланяйки се дълбоко. Беше малко след пладне и обикновено по това време Кьосем обядваше и лягаше да поспи.

– Няма нищо, Фатима – отвърна валиде султан без да я гледа. Очите й бяха жадно вперени в голото тяло на къпещото се момиче. – Търсех те, защото покоите ми са потънали в мръсотия и безпорядък. Заеми се веднага с почистването им.

– Добре, господарке – отвърна Фатима, без да дава израз на объркването си. За чистотата и реда в апартамента на валиде султан отговаряше друга робиня, но заповедта беше съвсем ясна. – Веднага ще се заема.

223


– Чудесно – усмихна се Кьосем. – А през това време аз ще се понакисна в басейна. И моля те, предай на пазача, че не желая да ме безпокоят по какъвто и да е повод.

– Разбрах, господарке – кимна Фатима и напусна забързано банята.Докато траеше този разговор, от който не разбра почти нищо, тъй като се

водеше на турски, Надя се чудеше как да постъпи. На първо време спря да се плацика и понечи да излезе от басейна, но с властен жест Кьосем й нареди да остане. Валиде султан беше известна с това, че чуждите езици й се отдаваха с лекота. Разбира се, тя не говореше украинското наречие на Надя, но от Йълдъз, Фатима и други наложници и робини от славянски произход беше понаучила някои думи.

– Спокойно – каза на някакъв развален славянски диалект. – Продължи къпеш.

Ако не беше се притеснила от ненадейната поява на господарката си, Надя би се засмяла на този странен говор, но вместо това само кимна и се сви в единия край на басейна. През това време Кьосем започна бавно да се разсъблича, смъквайки внимателно всяка част от натруфения си тоалет. Накрая остана чисто гола, сгъна внимателно дрехите си, постави ги в позлатения скрин до входа и се запъти с бавна крачка към басейна. Надя беше чувала от Фатима, че господарката й бе прехвърлила петдесетте, но сега пред нея стоеше една жена със стегнато тяло, дълги крака, тесен ханш и плосък корем. Е, гърдите й бяха малко поувиснали, но въпреки това бяха все още привлекателни. По тялото й нямаше нито едно косъмче. Лицето й също беше запазило някогашната си хубост. Топлите й кафяви очи, обградени от тънки вежди и дълги мигли, бяха съхранили блясъка си. Високите скули, правият гръцки нос и изваяните начервени устни добавяха своя принос към неувяхващата й красота, за която се носеха легенди. Кьосем слезна бавно по трите, облицовани с мрамор стъпала на басейна и се излегна блажено в топлата вода, точно срещу Надя.

– Тебе харесва тука? – попита я небрежно валиде султан, пръхтейки от удоволствие.

– Да, господарке, тука е много хубаво – отвърна плахо, спомняйки си инструкциите на Фатима какво да отговаря, ако Кьосем я заговори.

– Да, няма нищо по-приятно и отморяващо от топлата вода – промърмори валиде султан на турски, продължавайки да я изучава с поглед.

– Съжалявам, господарке? – погледна я Надя неразбиращо.– Трябва учиш турски по-силно – сгълчи я Кьосем добродушно. – Ти знаеш

въобще чужд език?– Говоря полски, господарке – отвърна Надя леко засегната. – Освен това

съм учила малко латински.– Латински? – погледна я учудено Кьосем. – Нека да опитаме.С изненада установи, че момичето говореше доста сносно езика на Цицерон

и Овидий. Побъбриха неангажиращо няколко минути и Надя започна да се поотпуска. Могъщата Кьосем султан изглеждаше съвсем нормална жена и правеше всичко възможно да я накара да се чувства комфортно. Надя й описа накратко семейството си, родния си град, учението и игрите си. После, мъчейки се да не заплаче, й разказа за отвличането й от татарите, униженията й на пазара за роби в

224


Кафа и пътуването със старата гемия през Черно море. Все пак реши да премълчи бруталното сексуално насилие, на което я бяха подложили похитителите й. Валиде султан я слушаше с неподправен интерес и си личеше, че съпреживява сцените от разказа й. Когато момичето завърши трогателната си история, Кьосем се протегна и я погали нежно по голото рамо.

– Преживяла си много, мило момиче – промълви тя съчувствено. – За съжаление, повечето от нас са преминали през подобни изпитания и унижения.

Надя кимна с глава, едва сдържайки хлипането си.– Единственото, което мога да ти обещая е, че оттук нататък ще ти се

случват само хубави неща – продължи Кьосем с покровителствен глас. – Имам предчувствието, че те очаква бляскаво бъдеще.

След тези пророчески думи валиде султан се изправи величествено, изкачи стъпалата на басейна и се излегна по корем на най-близката пейка.

– Но преди това ще ми направиш ли един масаж?В първия момент Надя само зяпна изненадано.– Но аз никога през живота си не съм правила такива работи – смутолеви

объркано. Спомни си думите на Фатима за евнусите с ловки и силни ръце и се запита защо могъщата Кьосем султан не повика някого от тях или етиопката, която се справяла добре, а пожела нея, неопитната девойка.

– Е, все някога трябва да пробваш – подкани я господарката й търпеливо. – Султанът много обича масажите, така че, ако искаш да станеш негова любимка, е хубаво да почнеш да се учиш.

Надя се изправи пъргаво, измъкна се от басейна и с неуверена стъпка се отправи към скрина с дрехите си.

– После ще се обличаш – обади се Кьосем с нетърпящ възражение глас. – Тука е достатъчно топло. Няма да настинеш, ако седиш гола.

Надя се приближи плахо до пейката, където се беше излегнала валиде султан и се наведе нерешително над нея.

– Хайде, започвай, че нямам много време. Надя докосна леко раменете на валиде султан, чудейки се какво точно да

прави.– По-силно – насърчи я Кьосем, затваряйки блажено очи.Постепенно Надя се поотпусна и започна ловко да масажира стегнатия гръб

на валиде султан.– Добре се справяш – похвали я тя, пъшкайки доволно. – Но не

пренебрегвай краката и дупето ми.Надя насочи вниманието си към добре оформените бедра на валиде султан,

а след това плахо започна да масажира стегнатия й задник.– По-смело – насърчаваше я Кьосем, мъркайки блажено.След попадането си в харема на падишаха, Надя си беше фантазирала какви

ли не неща, но никога не си беше представяла, че щеше да й се наложи да масажира голото дупе на валиде султан.

– Достатъчно – обади се след известно време Кьосем и се обърна по гръб. – Мисля, че е време да отделим нужното внимание и на другата половина на тялото ми.

Надя я гледаше срамежливо и не знаеше какво да прави.

225


– Като начало, започни от лицето и шията ми, после премини към раменете и гърдите ми и така нататък – напътстваше я валиде султан с нежен, но едновременно с това нетърпящ възражение глас.

Надя нямаше друг избор, освен да се подчини, но когато стигна до гърдите на Кьосем, като че ли се уплаши и за миг спря.

– Хайде, продължавай. Нима гърдите ми са толкова страшни?– Съвсем не, господарке – отговори стреснато. – Много са си хубави гърдите

ти.– Ами тогава, масажирай ги, за да станат още по-хубави.Надя започна да разтрива леко основата на гърдите й, но Кьосем я подкани

да масажира и зърната й. Момичето се подчини и нежните й пръсти погалиха плахо върха на гърдите й. Надя с учудване установи как за секунди зърната на валиде султан се втвърдиха и щръкнаха нагоре. Уплашена, да не би да бе направила нещо нередно, момичето побърза да премине към плоския й корем. След това се прехвърли на краката й, започвайки от бедрата и достигайки чак до пръстите й. Смятайки, че с това е приключила, тя се изправи мълчаливо до пейката.

– Мисля, че пропусна една много важна част от тялото ми – обади се Кьосем, отваряйки очи.

Надя я погледна учудено.– Не те разбирам, господарке.Кьосем се усмихна лукаво, хвана нежно ръката й и я постави между бедрата

си.– Това е най-важната част от женското тяло, защото благодарение на нея

можеш да станеш валиде султан – поясни тя търпеливо.Надя я гледаше стреснато и неволно понечи да дръпне ръката си, но Кьосем

я държеше здраво.– Затова тази най-важна част от тялото на всяка жена също има нужда от

редовни масажи, за да бъде в добра форма – наставляваше я валиде султан поучително. След това бавно пусна ръката й. – Хайде започвай.

Този път Надя не посмя да отдръпне ръката си. Волята й беше парализирана от властния поглед на тази могъща жена. Беше загубила всякакво желание за съпротива. Момичето въздъхна примирено и потискайки срама и унижението си, започна плахо да движи пръстите си между бедрата на валиде султан.

226


ТРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА1640 г.

На 9-ти февруари 1640 г. в джамията „Еюп”, Ибрахим Първи запаса меча на своя прародител Осман Гази и бе обявен официално за осемнадесетия султан на Османската империя. Новият падишах беше на двадесет и четири години и на теория би трябвало да бъде в разцвета на физическите си сили и на интелектуалното си развитие. Само че той беше прекарал почти целия си съзнателен живот, изолиран в така наречения „Кафез”. Тази зловеща постройка се намираше в един отдалечен ъгъл на дворцовия комплекс и се охраняваше строго от бостанджиите. В нея изолираха полово съзрелите братя на султана, за да се предотвратят династични размирици. Ако се съди по наименованието му обаче, „Кафезът” си беше чиста проба затвор, макар и сравнително луксозен. Обитателите му нямаха право да го напускат, освен ако султанът не умреше и някой трябваше да го наследи. Шехзадетата имаха право на собствени хареми, но те обикновено се състояха от няколко невзрачни наложници, които задължително бяха безплодни. Височайшите затворници разполагаха с неколцина роби и възпитатели, но обикновено и те бяха второ качество. Но това бяха бели кахъри за злочестите шехзадета. Основният им проблем беше не липсата на удоволствия, качествено обслужване и образование, а постоянният страх, че султанът всеки един момент можеше да реши да ги убие.

Ибрахим беше изживял целия този ужас през последните шест години от живота си. Беше станал свидетел на смъртта на тримата си по-големи братя, Сюлейман, Касъм и Баязид, екзекутирани по заповед на Мурад Четвърти. Беше прекарал най-хубавите години от младостта си в непрекъснато очакване палачите да се появят с копринените въжета и да го удушат. Единствената му утеха и опора в тези ужасни времена беше Джинджи ходжа Хюсеин ефенди. Затова не беше учудващо, че двамата се бяха сближили изключително много и младият шехзаде беше попаднал под силното влияние на своя възпитател. За съжаление, годините на изолация, постоянен страх и всекидневно очакване на смъртта, се бяха отразили твърде тежко на крехката психика на младия шехзаде. Като прибавим към това оскъдното и некачествено образование, което беше получил в „Кафеза” и пълната липса на управленски опит, не беше за учудване фактът, че Ибрахим хан се оказа напълно неспособен да взема самостоятелни държавнически решения и да ръководи огромната империя.

Въпреки това, в началото на своето управление той проявяваше известен интерес към задълженията си на султан и имаше желание да усвои някои знания, свързани с управлението на империята. За тази цел великият везир състави за своя господар специален „Наръчник по ръководство на държавните дела”. Към високоотговорната задача за обучението на падишаха се присъедини и известният автор на политически трактати Кочи бей, посвещавайки на младия султан кратък сборник със съвети за управление на империята. За съжаление това първоначално желание на Ибрахим хан да бъде полезен за държавата си, се оказа напълно непосилно за него. Освен психически и интелектуално осакатен, младият султан беше и с разклатено здраве. Липсата на физически упражнения и разходки на чист въздух, в съчетание с непрекъснатото напрежение по време на изолацията в

227


„Кафеза”, бяха довели до непрекъснато силно главоболие и хронична отпадналост. Падишахът се уморяваше и задъхваше, вследствие и на най-дребното физическо усилие.

Когато Ибрахим хан се възкачи на престола, в двореца се носеха слухове и за неговата импотентност. Това притесни изключително силно неговата майка, тъй като той беше единственият жив мъжки представител на османската династия и ако се окажаше неспособен да създаде потомство, то това би породило реална опасност от изчезването й. Затова Кьосем предприе всички възможни мерки, за да предотврати тази заплаха. На първо време разпусна харема му от периода на заточението му в „Кафеза”, тъй като повечето наложници не биха събудили желание и у сексуален маниак, камо ли у човек с еректилна дисфункция. Повехналите и прехвърлили трийсетте безлични жени бяха изпратени в „Ески сарай”, заедно с кадъните и наложниците на покойния Мурад Четвърти. За нуждите на младия султан беше създаден чисто нов харем. За подбора на наложниците отговаряше специално назначен от валиде султан служител. Предложените от него момичета трябваше да получат одобрение лично от Кьосем. Едва след нейната санкция, те попадаха в султанския харем, където няколко по-възрастни бивши наложници ги обучаваха в изкуството на прелъстяването. Така за кратко време „Домът на блаженството” се напълни със знойни млади красавици. Кьосем дотолкова бе приела тази мисия присърце, че дори лично обикаляше робските пазари в Истанбул в търсене на подходящи за харема девойки. За огромно разочарование на валиде султан, в началото Ибрахим хан не проявяваше абсолютно никакъв интерес към неустоимите им прелести.

Тогава на помощ се притече бившият възпитател на султана. Джинджи ходжа беше единственият човек, който се ползваше с безграничното му доверие. Той имаше репутацията на знахар и магьосник и започна да изпробва всевъзможни отвари и лекове, които според неговите думи, бяха в състояние да събудят нагона и на мъртвец. Освен това, приложи още един нетрадиционен за епохата и страната подход. Незнайно как, достави еротични книжки от цял свят, в които имаше множество илюстрации на голи жени, осъществяващи различни сексуални действия, някои от които доста напредничави за времето си. Отначало младият падишах ги разглеждаше с безразличие, но постепенно интересът му се събуди.

Един слънчев следобяд през късната есен на 1640 г. Кьосем завари сина си да седи в любимата си беседка в градината на двореца. На коленете му лежеше отворена една от еротичните книжки с картинки. Илюстрацията, която бе привлякла вниманието му, показваше как млада девойка с огромен бюст правеше фелацио на някакъв източен владетел. Ибрахим хан беше толкова улисан в съзерцаването на тази гледка, че не усети присъствието на валиде султан до себе си. Кьосем спря на метър от падишаха, наблюдавайки го мълчаливо. Забеляза, че синът й опипваше несигурно с дясната си ръка мястото, където би трябвало да се намира членът му. Едва потисна радостното си възклицание, още повече, забелязвайки голямата издутина, която се беше образувала между краката му. Без да губи време, валиде султан се втурна към харема. След няколко минути, задъхана от умора, се върна обратно, придружена от една от най-знойните наложници, за която й бяха докладвали, че напредвала много бързо в обучението по прелъстяване.

228


За нейна радост султанът все още беше там и продължаваше да съзерцава книжката с еротични картинки, а подутината между краката му беше набъбнала още повече.

– Хайде, Гюлбахар – прошепна Кьосем задъхано, – имаш честта да бъдеш първата жена, осъществила полов контакт със султана.

– Ами, ако някой мине оттук и ни завари? – попита плахо момичето.– Остави това на мене – успокои я Кьосем. По принцип всички знаеха, че

тази беседка беше любимото място за усамотение на падишаха, затова никой не би си позволил просто да мине оттук, освен ако някакви много екстремни обстоятелства не го изискваха. За всеки случай обаче, на път за харема, валиде султан беше заповядала на бостанджиите да отцепят района и да не допускат никого без изричното й разрешение. Така че, тя щеше да бъде единственият свидетел на първия полов акт на падишаха.

Момичето пристъпи нерешително към Ибрахим хан и коленичи в краката му. В първия момент султанът се смути и за малко не изпусна книжката. Гюлбахар изчака една-две минути, надявайки се Ибрахим хан да я заговори или предприеме някакво действие, но той продължаваше да я гледа мълчаливо. Тогава, следвайки напътствията на валиде султан, тя реши да вземе инициативата в свои ръце.

– Господарю, съжалявам, че прекъснах интересните ти занимания – започна момичето с треперещ глас, призовавайки цялата си смелост на помощ. – Но аз мога да ти направя наистина това, което върши момичето на картинката.

Ибрахим хан не отговори нищо, но явно беше преодолял първоначалното смущение, защото в погледа му започнаха да проблясват похотливи искрици. Обикновено при обладаването на наложниците си, падишахът би трябвало да играе активната роля, а от момичетата се очакваше да бъдат срамежливи и покорни, но в настоящия случай този сценарий едва ли щеше да сработи. Затова Кьосем беше дала изрични инструкции на Гюлбахар, тя да бъде водещата страна. Потискайки срама и притеснението си, момичето протегна ръка и погали нежно издутината между краката на Ибрахим хан. Единствената му реакция беше едно леко изръмжаване, което тя прие като окуражаване. Затова продължи да масажира члена му, но дебелият плат на потурите затрудняваше движенията й.

– О, господарю, тези дрехи ми пречат да ти доставя истинско удоволствие – прошепна момичето срамежливо.

Ибрахим хан измуча нещо несвързано, но все пак й помогна да смъкнат гащите му, откъдето се показа еректиралият му пенис. Наблюдавайки тази сцена отстрани, Кьосем едва се въздържа да не закрещи от радост. Най-сетне бяха успели. Засега Гюлбахар се справяше отлично със задачата си. Поради липса на истински пениси, наложницата, която я беше обучавала в тайните на прелъстяването, й беше демонстрирала техниката на фелациото върху един голям морков, след което я беше карала да се упражнява с часове. Явно беше усвоила добре урока си, защото султанът започна да издава доволни стонове и след по-малко от минута с мощен рев експлоадира в устата й. Момичето едва не се задави, тъй като моркова, върху който беше тренирала, никога не беше изхвърлял семенна течност. Все пак успя да преглътне с усилие и дори не се закашля. Султанът я гледаше мълчаливо, но очевидно беше останал доволен. Гюлбахар избърса дискретно устата си, продължавайки да коленичи. След известно време Ибрахим

229


хан й направи знак да се изправи. После свали един от многобройните пръстени, с които бяха обсипани ръцете му и й го подаде.

– Ето, вземи – промърмори за пръв път, докато се загащваше.– Благодаря ти, господарю – промълви момичето развълнувано. Пръстенът

беше от масивно злато и беше обсипан с няколко дребни диаманта. Не беше много голям и определено не беше кой знае колко скъп, но за Гюлбахар той беше истинско съкровище. – Никога няма да забравя безграничната ти щедрост.

Ибрахим хан й направи знак да замълчи, след което я отпрати с жест. Момичето заотстъпва бавно назад, докато едва не се блъсна в чакащата я зад едно дърво валиде султан. Кьосем я дръпна рязко за ръката и я поведе обратно към харема.

– Добре се справи – прошепна в ухото й. – Но следващият път направи така, че да проникне в тебе. Все пак целта е да му родиш наследник, а това няма как да стане, ако само гълташ семето му.

Оттогава почти всеки ден водеха Гюлбахар при падишаха. Кьосем беше вербувала една от черните робини, които пазеха пред султанските покои, да шпионира какво става вътре. За нейно съжаление, Ибрахим хан толкова беше харесал фелациото на Гюлбахар, че я караше да му го прави всеки ден и изобщо не искаше и да чуе за други начини на задоволяване. Момичето със сълзи на очи й призна, че не бе в състояние да се справи с мераците му. Негърката потвърди, че Гюлбахар опитвала всичко взможно да го накара да проникне в нея, но падишахът си държал на своето.

Силно обезпокоена, Кьосем се срещна с Джинджи ходжа и сподели притесненията си. Двамата взеха решение да скрият всички книжки, в които имаше изображения на момичета, правещи фелацио. Оттук нататък щяха да предлагат на Ибрахим хан само картинки, показващи проникването на фалос в женска утроба. Освен това, стигнаха до извода, че трябваше да лишат султана от услугите на Гюлбахар и да пробват с някоя друга наложница. Един ден съобщиха на Ибрахим хан, че любимката му се беше разболяла тежко и вместо нея му изпратиха неустоимата Зейнеб. Отначало падишахът като че ли реагира спокойно на тази новина. Но след като инструктираната от Кьосем наложница отказа да му направи фелацио, оправдавайки се, че не знаела как, той побесня и я преби. Само бързата реакция на негърката шпионка, която незабавно повика Кьосем, спаси Зейнеб от сигурна смърт или най-малкото от осакатяване. Валиде султан успя да озапти разбеснелия се Ибрахим хан и се опита да му обясни, че негов дълг бе да създаде мъжко поколение, за да осигури продължаването на османската династия. Той кимаше разбиращо, но на следващия ден отново натири, макар и без бой, поредната знойна наложница, защото отказала да му направи фелацио.

Кьосем се видя в чудо и помоли Джинджи ходжа да поговори по мъжки с възпитаника си. Така и не разбра какво си бяха казали двамата, но на следващия ден Ибрахим хан посети харема си, от който предвидливо бяха изведени Гюлбахар, Зейнеб и последната наложница, отказала фелацио на султана. След официалната церемония по посрещането, ръководена от баш евнуха Зюмбюл ага, падишахът се разходи из „Дома на блаженството”. Огледа изпитателно наложниците си, търсейки любимката си, но след като не я откри, погледът му се спря на една пищна красавица, на име Мелек, която беше в харема съвсем отскоро. Постави кърпичката

230


си на рамото на момичето, изръмжа нещо и бързо се оттегли. Кьосем нямаше време за губене. До вечерта девойката трябваше да бъде обучена и инструктирана така, че да успее да накара падишаха да проникне в нея. Всичките й надежди бяха съсредоточени в Тюлай. Вече беше поръчала да доведат бившата наложница в двореца и тя очакваше заповедите й.

– Не ме интересува какво ще правиш, какви магии ще използваш, но искам тази вечер Ибрахим хан да проникне в утробата на Мелек и тя да зачене мъжка рожба.

– Успокой се, господарке – профъфли бившата наложница с беззъбата си уста . – Спомни си как навремето и ти се притесняваше, че не можеш да заченеш мъжка рожба, но старата Тюлай взе нещата в свои ръце и ти роди четири здрави момчета, две от които станаха султани. Помогнах на тебе, ще помогна и на сина ти.

– Добре – прекъсна я Кьосем нетърпеливо, подавайки й торба с жълтици. – Само по-бързо, че времето ни притиска.

– Не се притеснявай, господарке, всичко ще бъде наред – отвърна Тюлай уверено. – Само ме оставете насаме с момичето за един час.

Същата вечер, изгаряща от нетърпение и любопитство, Кьосем реши да проследи лично любовната среща между Ибрахим хан и Мелек, затова издебна един момент, когато падишахът отиде по нужда и се скри зад дебелата завеса в покоите му. Малко след това две черни робини доведоха избраницата на султана. Мелек изглеждаше леко притеснена, но това не се отразяваше на грациозните й движения. Момичето коленичи и започна да пълзи към огромното легло в средата на стаята. Там, облечен само по дълга риза, заобиколен от пухени възглавници, се беше излегнал владетелят на могъщата Османска империя. На Мелек й бяха обяснили, че султанът не беше от най-приказливите и не обичаше много да слуша и другите, затова въобще не се опита да го заговори. Изчака само да й направи знак и се покачи в леглото. Настани се добре, съблече се бавно, докато остана чисто гола. Внимателно повдигна ризата на султана, погали с ръка пениса му, който почти веднага щръкна нагоре, след което започна бавно да го облизва. Ибрахим хан започна да ръмжи доволно, момичето ускори движенията на ръката и езика си, следвайки точно указанията на дъртата вещица, която я беше инструктирала. Когато тялото на султана започна да се стяга, а стоновете му да се усилват, Мелек изведнъж преустанови фелациото и с ловко движение възседна еректиралия член, който разкъса химена й и проникна дълбоко в нея. Започна да върти сръчно едрия си таз и след броени секунди падишахът изкрещя за последно, а семето му напои утробата й. Зад завесата Кьосем едва се въздържа да не закрещи от радост.

След тази вечер Ибрахим хан забрави за Гюлбахар и Мелек стана новата му любимка. Почти не пропускаше нощ, която да не прекара с нея. Благодарение на Мелек, султанът разбра, че освен фелациото, имаше и други приятни начини за постигане на върховно удоволствие. След страстните нощи, прекарани с любимката си, я обсипваше със скъпи дарове и дори се опитваше да си говори с нея. Така измина повече от месец. За съжаление радостта на Кьосем се оказа прибързана, защото Мелек не показваше никакви симптоми, че в утробата й можеше да се е зародил живот. На втория месец валиде султан вече беше сериозно притеснена и прати да доведат Тюлай. Бившата наложница прегледа щателно Мелек и поклати тъжно глава.

231


– Ще трябва да намерите нова любимка на султана. Това момиче е по-безплодно от голямата пустиня в Египет.

– Сигурна ли си, че проблемът е в нея, а не в Ибрахим хан? – попита Кьосем недоверчиво.

– Султанът ще има много деца, но от други жени. Обаче, за всеки случай, ще ти дам една отвара, която да повиши плодовитостта му.

Мелек, както по-рано и Гюлбахар, беше набързо омъжена за един възрастен паша в Румелия и напусна харема завинаги. Обясниха на Ибрахим хан, че любимката му се бе разболяла тежко и няколко дена той скърби за нея, но след това, подтикван от Кьосем и Джинджи ходжа, посети харема и си хареса нова девойка. Само че тя явно не успяваше да замести пълноценно Мелек, защото падишахът бързо й се насити и я смени с друга, която също не се задържа много дълго. През следващите два месеца Ибрахим хан преспа с една дузина знойни наложници, но за съжаление, никоя от тях не зачена. Така заплахата от изчезването на тривековната османска династия отново надвисна със страшна сила над главата на Кьосем.

232


ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВАЕсента на 1640 г.

Случката в личната баня на валиде султан оказа трайно влияние върху психиката на Надя. Тя вече беше преживяла травмата на далеч по-бруталното изнасилване от младия татарин и тъкмо беше започнала да се възстановява от нея, когато отново бе дълбоко унижена, макар и не насилствено. Надя никога нямаше да прости на младия татарин за болката, която й беше причинил, но донякъде разбираше подбудите му. Все пак той беше движен от един нормален мъжки нагон. Докато странната извратеност на валиде султан й беше напълно непонятна. В родното й градче хомосексуалните връзки бяха абсолютно непознати. До този момент Надя дори и не беше подозирала, че една жена може да изпитва удоволствие и да получи оргазъм от действията на друга жена. Това беше нещо, което не се побираше в представата й за живота. В началото дори смяташе, че случилото се беше инцидент, който нямаше да се повтори. За съжаление, скоро надеждите й щяха да бъдат попарени.

В първите дни след злополучното преживяване, Надя отказваше да посещава банята, защото й навяваше неприятни спомени, освен това се страхуваше от нова среща с господарката си. Фатима, на която момичето през сълзи бе споделило за извратения масаж, се опитваше да я успокои и да я убеди, че това беше нещо съвсем нормално, за което не си заслужаваше да се притеснява. Все пак, на петия ден, Надя се почувствува твърде мръсна и се съгласи да я заведат на баня. Избраха такова време, в което бе малко вероятно да ги изненада валиде султан и момичето се съблече припряно, озъртайки се притеснено. Този път нямаше безгрижно излежаване и плацикане в басейна. Надя се сапуниса набързо, изля няколко таса с топла вода върху крехкото си телце и се зави с една голяма кърпа. След като се подсуши, навлече отново дрехите си и побърза да напусне банята. Тъкмо си беше отдъхнала, че този път й се беше разминало, когато пристъпвайки прага на стаята си, хлъцна от изненада. Седнала небрежно на миндера, вътре я очакваше Кьосем. Надя замръзна на място. За миг през главата й мина налудничавата мисъл да се обърне и да избяга, но краката й сякаш бяха от олово и нямаше сили да помръдне. Присъствието на могъщата валиде султан прекършваше волята й.

– Влизай – нареди й Кьосем с властен глас. – И затвори вратата.Надя се подчини и направи няколко несигурни крачки.– Седни – каза валиди султан с малко по-мек глас.Надя понечи да седне на едно отдалечено трикрако столче, но с властен

жест Кьосем я принуди да се настани на миндера срещу нея.– Нима съм толкова страшна? – погледна я изпитателно.– Съвсем не, господарке – отвърна с треперещ глас. – Изобщо не си

страшна.– Да не би тогава да съм много грозна или пък да мириша на лошо? –

продължаваше да я разпитва и в гласа й се долавяше обида.– Не, господарке, ти си много красива и винаги ухаеш приятно – побърза да

отговори със забит в земята поглед.

233


– Така ли? Защо тогава няколко дена не си искала да посещаваш личната ми баня? Знаеш ли, че това е привилегия, за която мнозинството от момичетата в харема, могат само да си мечтаят?

– Просто не се чувствах добре, господарке – смутолеви уплашено.– Защо, когато ме видя, се стресна и пожела да избягаш? Защо искаше да

седнеш възможно най-далеч от мен? – продължаваше да я разпитва безжалостно. – И ме гледай в очите, когато разговаряш с мен.

– Не знам, господарке, просто съм уплашена – промълви Надя и от очите й закапаха едри сълзи. – Трудно ми е да свикна с живота тук.

Сълзите й като че ли пречупиха строгостта на валиде султан. Неочаквано Кьосем протегна ръка и започна да я гали съчувствено по главата. След това я придърпа към себе си и започна да я целува нежно, отначало по челото, очите и бузите, облизвайки жадно сълзите й, сякаш бяха някакъв чуден елексир, после устните й се насочиха към устата й и се впиха в нея. В първия момент Надя щеше да се задави, усещайки как езика на валиде султан се движи нетърпеливо между зъбите й, като пуснато на свобода куче. После започна да й се повдига и едва не повърна. Слава на Бога, точно в този момент устните на валиде султан се отделиха от нейните и се насочиха към нежната й шия. Нямаше нито сили, нито воля да се съпротивлява, дори си отдъхна, че хлъзгавият като змия език на валиде султан се беше махнал от устата й. Ръцете на Кьосем обвиха крехките й рамене и почти я задушиха в страстна прегръдка. Валиде султан започна да я разсъблича нетърпеливо, почти разкъсвайки скъпата й копринена риза. Когато все още детските й гърди се показаха изпод дрехите, Кьосем насочи устните си към тях и започна жадно да смуче зърната им. Безволева, Надя се отпусна върху миндера, оставяйки се в хищните ръце на господарката си. Кьосем все повече се задъхваше от страст, докато смъкваше всичките дрехи на момичето. Накрая Надя остана да лежи чисто гола между възглавниците. Кьосем също се съблече набързо и легна върху нея, прегръщайки я и обсипвайки с целувки цялото й тяло. След като езикът на валиде султан обходи нетърпеливо корема, ръцете, краката, стъпалата и дори пръстите на покорно лежащото момиче, най-накрая се насочи безмилостно между бедрата й. Надя само хлъцна от изненада, защото, дори и в най-лошите си предчувствия, не беше си представяла, че Кьосем беше способна да стигне дотам, но нямаше нито сили, нито желание за съпротива. Отчаяна и унижена докрай, тя се остави на милостта на господарката си.

– Не беше чак толкова страшно, нали? – попита задъхано Кьосем, след като приключиха.

– Напротив, господарке – чу се да казва, но сякаш не тя, а някой друг говореше вместо нея. – Беше много приятно.

– Знаех си, че ще ти хареса – усмихна се валиде султан доволно. – За съжаление, сега трябва да тръгвам, че ме чакат важни държавни дела, но скоро ще се видим отново.

След това обещание, което на Надя й прозвуча повече като заплаха, Кьосем я остави сама и тя си поплака на спокойствие. Чувстваше се дълбоко унизена. От дете я бяха възпитавали, че физическата близост между две жени бе противоестествена и тя беше твърдо убедена, че бяха сторили голям грях, който Господ едва ли щеше да им прости. Чувстваше се самотна и обречена. Дори й в

234


най-мрачните си кошмари след отвличането й от татарите, не беше сънувала, че щеше да се превърне в любовница на една застаряваща жена, пък била тя и майката на владетеля на най-могъщата империя.

Изтощена от ласките на валиде султан и измъчвана от тежки угризения, Надя скоро се унесе в неспокойна дрямка. Сънят й я върна в родното градче в далечна Украйна. Тя беше невинно малко момиче, което имаше любящи родители и сладки братчета и сестричета. Всички живееха задружно и щастливо, докато един ден се появи младият татарин с черните като въглен очи и брутално я насили, разкъсвайки ануса й. Ужасът се беше завърнал в живота й, макар и на сън и Надя се събуди, обляна в пот и сълзи. В първите дни и седмици след отвличането й от татарите, нощем често я връхлитаха кошмари, но след попадането й в двореца, постепенно започна да спи по-спокойно и да сънува приятни неща. Никога нямаше да забрави ужасните изпитания, които я бяха сполетяли, но все по-рядко мислеше за тях. И изведнъж ненадейно, кошмарът се беше завърнал. Това я накара да се замисли. Кое беше по-страшно: бруталното изнасилване или „нежното” прелъстяване? Засега нямаше отговор на този въпрос. Но едно беше сигурно, младият татарин едва ли щеше да има възможност пак да я нарани, докато Кьосем султан със сигурност щеше да се появи отново.

Все пак, през следващите няколко дена, Надя беше оставена на мира. Може би Кьосем беше твърде заета с държавните дела или просто искаше да даде малко време на момичето, за да осмисли на спокойствие положението си. Така или иначе, поне беше разбрала, че нямаше начин да се скрие от валиде султан, затова реши да се възползва пълноценно от всички облаги, които й се полагаха. Посещаваше редовно банята, плацикаше се в басейна и се излежаваше мързеливо на мраморните пейки. Дори един ден, подтиквана от Фатима, се престраши да пробва масажите на Али ага, млад евнух със силни ръце. Отначало я беше срам от голотата й, но постепенно се отпусна, предразположена от бърборенето и шегите на черния като катран масажист. След като Али ага приключи, почувства прилив на сили в младото си тяло. Оттогава не пропускаше възможност да бъде намачкана от младия евнух.

Но освен удоволствията, й се налагаше да се заеме и с учение. По изричното нареждане на валиде султан й бяха прикрепили личен възпитател. Това беше Сюлейман ага, също евнух, то в харема, освен евнуси, други мъже така или иначе нямаше. Възпитателят й беше чернокож мъж на около тридесет години, с красиво лице и умни очи, с наедряло от уседналия живот и обилната храна тяло. Сюлеймн ага се зае усърдно с обучението й. Валиде султан му беше наредила, като начало да наблегнат на изучаването на турския и дворцовия етикет. Всяка сутрин се упражняваха в продължение на няколко часа. Момичето беше старателна ученичка и след по-малко от месец вече можеше да води елементарен разговор на турски. Също така, Сюлейман ага й разясни в най-общи линии структурата на йерархичната пирамида в „Топкапъ сарай” и начините на общуване между представителите на различните нива. Възпитателят й беше роден педагог, умееше да привлича и задържа вниманието на околните и Надя винаги го слушаше с интерес.

Междувременно, посредством Фатима, Надя получи покана за вечеря в покоите на валиде султан. Беше й пределно ясно, че могъщата Кьосем не я вика

235


просто така, за да си похапнат и побъбрят. Знаеше много добре какво я чака и при мисълта за хлъзгавия език и лепкавите устни на валиде султан, започна да й се повдига. Отвращаваше се от това, което щеше да се случи, но съзнаваше, че нямаше друг избор, освен да се подчини. Под зоркия поглед на Фатима, две черни робини се погрижиха за обезкосмяването на тялото й, след което я намазаха с някакви специални масла. После внимателно къносаха ноктите й, оскубаха веждите й, сплетоха русите й коси и гримираха красивото й лице. Надя беше чувала от възпитателя си, че на такива процедури обикновено се подлагали момичетата, определени да споделят постелята на султана. За съжаление, на нея й предстоеше да си легне не с падишаха, а с неговата могъща майка.

Вечерята започна малко напрегнато, но валиде султан правеше всичко възможно да накара момичето да се поотпусне и да се почувства комфортно. Въпреки притеснението си, Надя нямаше как да не се впечатли от лукса и разкоша, които я посрещаха на всяка крачка. Безброй екзотични и вкусни блюда бяха сервирани в просторна трапезария. Около огромната маса, застлана с копринена покривка, обшита със златни нишки, на удобни дивани с меки възглавници, седяха само те двете – могъщата валиде султан и изплашеното момиче от украинските степи. Кьосем се беше издокарала така, сякаш й предстоеше вечеря с краля на франките или с персийския шах, а не с една незначителна робиня. Изящната й копринена риза беше обшита със злато и сърма, а върху дългите пръсти на ръцете й блестяха множество пръстени от масивно злато, обсипани с диаманти и други скъпоценни камъни. Навън беше хладна декемврийска вечер, но в камината с леко пращене горяха сухи дърва, които придаваха уют и топлина на просторната трапезария. Чиниите бяха от скъп китайски порцелан, столчетата на чашите бяха покрити със злато, а приборите бяха от чисто сребро.

Обхванатият от страх мозък на Надя регистрираше всички тези подробности някак си между другото, докато се мъчеше да отгатне на какви точно извращения щеше да бъде подложена тази вечер. Прислужваше им лично Фатима, която мълчаливо отнасяше празните блюда, сервираше им нови лакомства и отвреме-навреме допълваше чашите им с искрящо червено вино. Вечеряха бавно, водейки повърхностни разговори за времето, живота в двореца и други неангажиращи теми. Редуваха латинския с турски и Кьосем остана много доволна от чувствителния напредък на Надя в изучаването му. След като приключиха с храната, Фатима разтреби набързо масата, оставяйки само каната с вино и една купа с пресни плодове. Валиде султан й даде знак да не ги безпокои повече и възрастната слугиня се оттегли дискретно. Когато останаха сами, Надя се беше приготвила за най-лошото. Но Кьосем изглежда не бързаше. Продължиха да си говорят общи приказки, отпивайки от чашите си. Преди отвличането си от татарите, Надя почти не беше близвала алкохол, с изключение на глътка вино на Велик ден и Коледа. Но сега от притеснение, беше изпила няколко чаши и усещаше как главата й се замайва. „Нищо, така може би ще ми е по-лесно да понеса издевателствата, на които ще ме подложи валиде султан”, мислеше си момичето с примирение и продължаваше да надига чашата. След известно време Кьосем се приближи до нея и започна да я гали по лицето и раменете. Тя също си беше пийнала порядъчно и очите й блестяха, но дали това се дължеше на виното или на разгарящата се страст, никой не можеше да каже със сигурност. Започна да я разсъблича, след това бавно

236


смъкна собствените си дрехи, докато и двете не останаха чисто голи. После я прегърна нежно и прошепна в ухото й с треперещ от възбуда глас:

– Искам да направиш това, което аз правих с теб при предишната ни среща.Надя си мислеше, че беше подготвена за всичко, но тези думи на валиде

султан я потресоха.– Целувай ме нежно – продължаваше да шепне, излягайки се по гръб на

дивана. – Започни от лицето, шията, гърдите ...Надя стоеше вцепенена и не знаеше какво да прави. Не можеше да си

представи да целува и ближе валиде султан, но знаеше че нямаше начин да не се подчини.

– После премини към корема и краката – наставляваше я валиде султан, обхваната от страст. – Накрая искам да насочиш малкото си езиче между бедрата ми и да ...

На Надя й идваше да запуши ушите си. Вече не слушаше безсрамните приказки на валиде султан. Чувстваше се замаяна от виното и й се повдигаше.

– Хайде, започавай – подкани я Кьосем нетърпеливо и я придърпа към себе си. – Не ме карай да чакам повече.

Въпреки отвращението си, момичето знаеше, че трябваше да се подчини. Дори гола и легнала разкрачена на дивана, валиде султан излъчваше сила и мощ, на които Надя не можеше да се противопостави. Пое си дълбоко въздух и целуна господарката си по челото. Кьосем измърка доволно и я прегърна силно. След малко Надя вече я целуваше по устата и побърза да продължи надолу към шията и гърдите й, за да избегне хлъзгавия език на валиде султан. Зърната на Кьосем се втвърдиха и щръкнаха нагоре още при първия допир до тях. Продължи надолу към корема и краката. Там тя неволно се забави повечко, защото знаеше, че й предстоеше най-отвратителната част. Накрая Кьосем не издържа и я хвана нежно за главата, насочвайки я между бедрата си. Надя затвори очи, преглътна мъчително, за да потисне позивите за повръщане и задвижи езика си между влажните срамни устни на валиде султан.

Когато приключи, господарката й остана да лежи неподвижно със затворени очи. Надя изчака още малко, но Кьосем изглежда се беше унесла в дрямка. Без да вдига много шум, се облече набързо и избяга от трапезарията. Прибра се в своята стая, която беше съвсем близо и се тръшна на леглото. Чак сега емоциите я завладяха и заплака с глас. Чувстваше се унизена, оскърбена и омърсена. Искаше да се изкъпе цялата, за да премахне от тялото си миризмата на валиде султан, но по това време на нощта, банята беше затворена. Задоволи се само да изплакне лицето и зъбите си на умивалника, но тръпчиво-киселия вкус на Кьосем султан не искаше да се махне от устата й и Надя имаше злокобното чувство, че той щеше да я преследва до края на живота й.

237


ЧЕТИРИДЕСЕТА ГЛАВАСряда, 13-ти Рамазан 1061 г., /30-ти август 1651 г./

Кьосем се беше излегнала блажено на една пейка в личната си баня и се наслаждаваше на силните ръце на красивата Дениз, която усърдно масажираше застаряващото й тяло. По принцип, когато регентката се усамотяваше в хамама, никой нямаше право да я безпокои и да прекъсва процедурите, на които се подлагаше. Това правило не важеше единствено за Айше, но и тя си позволяваше да го нарушава само в изключително неотложни случаи. Затова, когато Кьосем чу вратата да се отваря, дори не си направи труда да погледне кой влизаше.

– Какво има, Айше? – попита без да отваря очи. Дениз тъкмо беше почнала да масажира един схванат мускул на гърба й и тя стискаше зъби от болка. За съжаление годините вече й тежаха и тялото все по-често й изневеряваше. Почти нямаше ден, в който да не я боли нещо, я крак, я рамо, я някоя става. Единственото, което беше в състояние да облекчи болките й, бяха вълшебните пръсти на Дениз. Но момичето правеше много повече от това да отпусне някой блокирал мускул. То знаеше и как да доставя удоволствие на господарката си. Всеки негов сеанс завършваше с вълшебно масажиране на най-интимните части на регентката, която въпреки сериозната си възраст, все още беше в плен на сладострастието. – Нещо спешно ли е?

– Така ми се струва, господарке – отвърна Айше задъхано. Явно беше бързала да дойде по-скоро. – Третият везир Зинедин паша помоли за незабавна среща.

– Каза ли ти за какво става въпрос? – попита Кьосем настоятелно. Хич не й се искаше да си прекъсва заниманията. Дениз беше толкова сладка и сръчна. – Не може ли да почака?

– Не ми каза за какво става въпрос – отвърна Айше с равен глас. Тя беше единствената, която беше наясно с най-съкровените тайни на регентката. Айше знаеше много добре колко похотлива беше господарката й и колко много държеше на масажите на Дениз, затова не я учудваше нежеланието й да ги прекъсне. Но щеше да й се наложи. – Ако те интересува личното ми мнение, смятам че наистина е нещо много важно.

– Е, добре – изпъшка Кьосем с неприкрита досада, давайки знак на Дениз да преустанови масажа. – Ще се срещна с него след половин час в кабинета ми.

За разлика от повечето представители на Ориента, за които точността беше доста разтегливо понятие, Кьосем не обичаше да закъснява и много се дразнеше, когато другите го правеха. Веднъж поела ангажимента да се срещне с третия везир, направи всичко възможно това да стане в уречения час. Облече се съвсем набързо и дори не успя да сложи по-голямата част от бижутата си, но стигна навреме в кабинета си. Когато въведоха третия везир, веднага разбра, че не беше бързала напразно. Зинедин паша беше изключително притеснен, а ръцете и краката му трепереха неудържимо. Дори, когато се покланяше, замалко щеше да загуби равновесие.

– Какво толкова спешно си искал да ми съобщиш, уважаеми Зинедин паша? – попита Кьосем нетърпеливо, давайки му знак да се изправи.

238


– Господарке, подготвят заговор за отстраняването ти от властта – каза третият везир с треперещ от вълнение глас.

– Кой, кога? – прекъсна го потресена. – Разкажи ми подробно всичко, което знаеш.

– Вчера привечер при мен дойде къзларагата и ми каза, че в събота ще има извънредно заседание на дивана, на което щяло да се вземе решение за отстраняването ти от поста на регент и заемането му от Хатидже Турхан. Щели да ти запазят почетната титла буюк валиде султан, но на прктика нямало да разполагаш с никаква власт.

– Така ли? И кой по-точно ще вземе това безумно решение? – повиши тон Кьосем, едва потискайки обзелия я гняв. – Те не знаят ли, че само аз мога да свикам извънредно заседание на дивана и само аз мога да реша какво ще се обсъжда на него?

– Ами и аз зададох тези въпроси – оправдаваше се третият везир с гузен глас. – Но къзларагата най-нагло ми заяви, че според кодекса на султан Сюлейман Законодателя, великият везир също имал право да насрочва извънредно заседание на дивана, ако разполагал с подкрепата на повече от половината му членове.

– Глупости, пълни глупости – беснееше Кьосем и от устата й хвърчаха слюнки. – Някакъв си тлъст евнух, който дори не е член на дивана, ще ми тълкува правилата за свикването му.

Уплашен от яростния изблик на регентката, третият везир се сви плахо на стола си и замълча.

– Но продължавай, уважаеми Зинедин паша – подкани го Кьосем след минутка, успявайки да превъзмогне гнева си.

– Шейхюлислямът щял да подготви специална фетва за случая, а кадъаскерът на Румелия щял да състави съответния ферман, който султанът щял да подпише.

– Наглостта им няма граници – избухна отново Кьосем. – Мехмед хан е малолетен и само аз, като негов регент, имам право да подписвам документи от негово име.

– Е, да и аз направих това възражение, но къзларагата отново се позова на законите на султан Сюлейман.

– По времето на Сюлейман Законодателя не е имало практика малолетни султани да заемат престола, така че тези закони са невалидни в този случай – контрира го Кьосем възмутено.

– Така е, господарке – побърза да се съгласи Зинедин паша. – Но те са си наумили своето.

– И какво всъщност искаше от теб тлъстият евнух? – попита Кьосем, след като се успокои.

– Ами – започна третият везир с несигурен глас. – Опита се да ми обясни, че твоята песен така или иначе била вече изпята и ...

– Нещастно, неблагодарно копеле – просъска Кьосем, обзета от неистова злоба. – Много бързо забрави кой го измъкна от калта и го направи човек. Съвсем скоро тлъстото му тяло ще нахрани рибите в Златния рог.

Впечатлен от тази зловеща закана, третият везир млъкна за миг.– Продължавай, уважаеми Зинедин паша.

239


– Къзларагата самодоволно ме осведоми, че решението за отстраняването ти от регентския пост ще бъде подкрепно от мнозинството членове на дивана.

– Така ли? – погледна го Кьосем невярващо. – Каза ли ти кои са изменниците?

– Да. Според Сюлейман ага, на тяхна страна са повечето от влиятелните везири, начело с великия везир, шейхюлисляма, бюлюкбашията на столичните спахии, кадъаскерите и бейлербейовете на Анадола и Румелия.

– Нещастници, те могат да си приемат всякакви незаконни решения, но само един знак от моя страна и еничарите ще ги попилеят.

– Така е, господарке, и аз съм на същото мнение – обади се третият везир плахо. – Но Сюлейман ага се опитваше да ме убеди, че влиянието ти сред еничарските аги вече не било толкова силно и те най-вероятно нямало да се противопоставят на отстраняването ти. Дори ми намекна, че Хатидже Турхан имала с тях някаква негласна уговорка да не вземат страна в конфликта.

– Еничарските аги никога няма да ме предадат – извика Кьосем гневно, но червейчето на съмнението вече беше проникнало в съзнанието й и започваше да я гризе.

– И аз не вярвам на тези приказки, господарке – продължи неуверено третият везир. – Но след като през цялата нощ не можах да мигна, претегляйки думите на къзларагата, си помислих, че е добре да те предупредя. За всеки случай, да имаш едно на ум.

– Съвсем правилно си постъпил, уважаеми Зинедин паша – съгласи се Кьосем. – И аз съм ти изключително признателна за това. Но все пак, така и не разбрах, какво по-точно искаше от теб тлъстият евнух?

– Ами – започна третият везир с гузен глас. – Каза ми, че знаел много добре, че съм твой приближен, но все още не било късно да направя правилния избор и да заложа на печелившата карта. Това щяло да се оцени подобаващо от Хатидже Турхан, която смятала, че ме очаква бляскава кариера. В противен случай, допълни Сюлейман ага, да не съм разчитал на снизхождение. Каза ми още, че не искал категоричен отговор веднага. Да съм си помислел хубаво. До събота имало още време.

– Странно – промърмори Кьосем замислено. – При положение, че вече си е осигурил мнозинство в дивана, защо му е притрябвало да прибягва до обещания и заплахи, за да те спечели на своя страна?

– И аз това се чудих – отвърна третият везир скромно. – Но къзларагата ми обясни, че моят глас бил много ценен, тъй като съм се ползвал с добро име и думата ми се ценяла от всички. Ако аз съм застанел на тяхна страна, много от все още колебаещите се членове на дивана щели да ме последват и така победата им щяла да бъде пълна и несъмнена.

Въпреки напрегната обстановка, Кьосем едвам се сдържа да не се изсмее на глас. Горкият човечец, как безжалостно го манипулираха. Зинедин паша беше невзрачен и глуповат, никой в дивана не го вземаше насериозно и единствената причина да стане везир бе, че регентката се беше застъпила за него, защото той все пак притежаваше едно много ценно качество – беше й напълно предан.

240


– Но, господарке – продължи третият везир с твърд глас, гледайки я в очите. – Искам да знаеш, че аз няма да се поддам на ласкателствата и обещанията и никога няма да застана срещу тебе.

– Не се съмнявам в твоята лоялност, уважаеми Зинедин паша – заяви Кьосем тържествено, докато мозъкът й щракаше трескаво. Може би, все пак й се удаваше възможност да се възползва от създалата се ситуация. – Но ще те помоля за една поверителна услуга.

– Винаги съм на твое разположение, господарке – отвърна третият везир с готовност.

– Искам още днес да потърсиш Сюлейман ага и да се престориш, че си склонен да приемеш предложението му.

– Но, господарке – погледна я третият везир неразбиращо. – Аз не мога да ...– Изслушай ме внимателно, уважаеми Зинедин паша – прекъсна го Кьосем

нетърпеливо. – От твоята съобразителност може би зависи бъдещето на Османската империя. Кажи на къзларагата, че си размислил и си готов да преминеш на тяхна страна, но се притесняваш от отмъщението на еничарските аги. Подпитай го дали е сигурно, че те няма да се намесят и се опитай да узнаеш с кого от тях се е договорила Хатидже Турхан.

– Искаш да разбера дали някой от еничарските аги не действа зад гърба ти? – погледна я третият везир учудено.

– Точно така, уважаеми Зинедин паша. Много добре се ориентираш в ситуацията – похвали го Кьосем. – Не вярвам някой от агите да ме е предал, но нищо не ни пречи да проверим.

– Разбрах, господарке.– Веднага след срещата ти с къзларагата, ела да ми кажеш какво си научил,

независимо по кое време на денонощието е. Само внимавай да не те проследят шпионите му.

– Добре, господарке.След оттеглянето на третия везир, Кьосем побърза да се прибере в харема и

веднага повика Айше.– Както винаги, ти беше права, скъпа приятелко – въздъхна Кьосем дълбоко,

след като й предаде накратко разговора си със Зинедин паша. – Положението наистина е сериозно и трябва да реагираме бързо и адекватно. Ти какво мислиш?

– Струва ми се малко нелогично Сюлейман ага да се опитва да привлече третия везир на тяхна страна – каза Айше след кратък размисъл. – За какво им е? Освен това къзларагата би трябвала да е наясно, че Зинедин паша най-вероятно ще те предупреди за замисъла им.

– Да. Твърде рисковано е. Освен ако вече не са прекалено уверени в успеха си и не им пука. Може би се опитват да ме унижат и обезсърчат, показвайки ми, че дори и най-верните ми хора се колебаят дали да не ме изоставят.

– А може би просто се опитват да те накарат да повярваш, че е така – предположи Айше.

– Кой знае. Мислиш ли, че някой от еничарските аги би могъл наистина да е поел ангажимент към малката мръсница?

– Знам ли, господарке. Нима в днешно време можеш да имаш пълно доверие в някого?

241


– Да, Айше – отвърна Кьосем развълнувано и очите й се насълзиха. – За тебе съм сигурна, че никога няма да ме предадеш.

– Благодаря ти за доверието, господарке – отвърна Айше разчувствано. – Надявам се да не те разочаровам. Но каквото и да стане, ще бъда винаги с тебе.

– Ние сме силни, защото сме заедно – съгласи се Кьосем.– Смяташ ли да ускориш изпълнението на плана?– Да, събота е след три дена, така че нямаме време за губене.– Какво смяташ да правиш?– На първо време ще отида в хамама и ще повикам Дениз, за да ми довърши

масажа.– Шегуваш ли се? – погледна я Айше недоумяващо.– Ни най-малко. Но преди да предприема каквото и да е, бих искала да

изчакам резултата от срещата на Зинедин паша със Сюлейман ага. Изключително важно е да знам доколко мога да разчитам на безрезервната подкрепа на еничарските аги. А дотогава нищо не ми пречи да се поотпусна малко, за да съм в кондиция, когато настъпи решителния момент.

Кьосем се съблече бавно и се излегна удобно на мраморната пейка. Дениз я очакваше с широка усмивка, която показваше два реда безупречно бели зъби. Но явно днес не й беше писано да се отдаде на удоволствията от вълшебния масаж, защото суданката тъкмо я беше намазала с масло и започваше да разтрива раменете й, когато вратата на хамама изскърца.

– Какво има, Айше? – изохка Кьосем с досада.– Съжалявам, господарке, че за втори път прекъсвам заниманията ти.– Да не би Зинедин паша да се върна вече?– Не, господарке. Но Месут ага настоява да те види веднага. Имал новина от

изключителна важност. Този път Кьосем не се поколеба нито за миг. Знаеше, че Месут не би си

позволил да я притеснява, ако не разполагаше с нещо изключително важно.– Кажи му, че ще го чакам след половин час на обичайното място.Тъй като официалната длъжност на Месут беше десетник в дворцовата

стража, не беше нормално той да общува лично с регентката, затова контактите им винаги бяха неформални и по тази причина обикновено се срещаха тайно в една закътана беседка в парка на „Топкапъ сарай”. Когато Кьосем се появи задъхана на уреченото място, бившият еничар вече я чакаше там.

– Господарке, съжалявам, че трябваше да те обезпокоя – поклони се Месут. – Но се добрахме до изключително важна информация.

– Цялата съм в слух – подкани го нетърпеливо.– Наджиб, едно от моите момчета, се е сприятелил с Хамид, неговия

стотник. Постепенно се сближили дотолкова, че започнали да си споделят и интимните тайни. Една вечер, след като се почерпили солидно с вино, въпросният Хамид му се похвалил, че си имал любовница, която освен млада и красива, била и лична слугиня на валиде султан.

– Това е интересно, но не мисля, че ще ни свърши работа – намеси се Кьосем разочаровано. Този път я бяха подвели. Напразно си беше прекъснала заниманията в банята. – Дори и да успеем да я вербумаме за доносник, едва ли ще имаме кой знае каква полза от нея. Освен това, времето ни притиска. Най-вероятно,

242


всичко ще се реши в събота и независимо от резултата, след този ден личната слутиня на малката мръсница няма да представлява интерес за нас.

Месут изслуша търпеливо тирадата на Кьосем и нито едно мускулче не трепна на обезобразеното от раните му лице.

– Господарке, разреши ми да довърша разказа си. Тогава ще можеш по-добре да прецениш дали можем да извлечем някаква изгода от ситуацията.

– Слушам те – промърмори Кьосем неохотно, но спокойният и уверен тон на бившия еничар я беше заинтригувал. Може би имаше още нещо.

– На следващата сутрин Наджиб веднага ми докладва получената информация. Реших, че от този храст може да изскочи някой заек и се заех лично със случая. Наредих на Батур да наблюдава дискретно Хамид. По-трудно ми беше със слугинята, но и там се справих. Срещу тлъста сума и обещание за повишение, успях да убедя един млад евнух, чиято задача беше да пази покоите на валиде султан, да ни сътрудничи. В продължение на една седмица не се случи нищо интересно и почти бях готов да се откажа, но ...

– Моля те, бъди по-кратък – помоли го Кьосем нетърпеливо. Разказът на Месут я беше увлякъл и тя с нетърпение очакваше развръзката. – Не разполагам с много време.

– Тази сутрин получих изключително любопитни сведения. Хамид използвал една от бараките на бостанджиите за романтични срещи с любовницата си. Снощи, малко преди полунощ, слугинята на валиде султан посетила стотника в любовното му гнездо. Останала там около два часа и след това си тръгнала.

– И какво от това? – попита Кьосем леко ядосана.– Само още минутка търпение, господарке – помоли Месут ага. – Почти

стигнахме до развръзката. За да съм сигурен за достоверността на получената информация, реших да се срещна и с младия евнух, охраняващ покоите на валиде султан. Попитах го дали вчера вечерта е виждал слугинята и знаеше ли къде е била около полунощ.

Месут направи кратка пауза, за да си поеме дъх преди да хвърли бомбата.– Младият евнух без колебание ми отговори, че слугинята е била в покоите

на господарката си.– Какво? – изкрещя Кьосем. Нещо проблясна в мозъка й и тя вече се

досещаше какво се опитваше да й каже Месут.– Попитах го дали е сигурен, а той се усмихна и ми отговори: „Да, защото

снощи валиде султан и слугинята й пак изиграха театъра с разменяне на ролите си. Правят го отвреме-навреме и си мислят, че аз не го забелязвам. Първо Гонджа влиза в апартамента, там си разменят дрехите, после валиде султан излиза, предрешена като слугинята си и криейки лицето си, изчезва в нощта. Връща се някъде след полунощ уж да провери дали „господарката” й е добре, след което отвътре излиза истинската слугиня. Казва, че всичко е наред и си отива в нейната стая.” Попитах го дали го правят често и той ми отговори, че горе-долу веднъж седмично, понякога и по-често.

– Искаш да кажеш, че майката на падищаха прелюбодейства с някакъв си бостанджия? – ченето на Кьосем беше увиснало. Гласът й беше престорено възмутен, а всъщност едва прикриваше задоволството си от това откритие. – Сигурен ли си в това?

243


– Евнухът се закле тържествено, че казва истината. Предупредих го, че ако ме е излъгал, животът му няма да срува пукнат грош.

– Добре – кимна Кьосем разсеяно. Мозъкът й вече щракаше в друга посока. – Но все пак имаме проблем. Вчера е било вторник, а евнухът ти е казал, че се срещали веднъж седмично.

– Понякога и по-често.– Трябва да ги заловим на местопрестъплението най-късно в петък вечерта –

каза Кьосем замислено и му разказа накратко за плановете на Хатидже Турхан и Сюлейман ага да я отстранят от регентския пост на извънредното заседание на дивана в събота. – Ако дотогава не я разобличим, всичко ще бъде напразно. Въпросът е кога ще се срещнат отново?

– Мисля, че това може да се уреди – отвърна Месут предпазливо. – Попитах евнуха дали си спомня кога е било предишното излизане на Хатидже Турхан, преоблечена като слугинята си. Отначало твърдеше, че не можел да се сети, но аз го попритиснах и го стимулирах с няколко жълтици, така че след дълго пуфтене и пресмятане си спомни, че било миналия четвъртък.

– Е, и какво ни помага това? – погледна го Кьосем недоумяващо.– Не забравяй, господарке, че официално аз също съм бостанджия – ухили

се Месут. – Така че не ми беше трудно да се добера до тефтера с нарядите и да устаноновя очевидния факт, че последните две срещи на стотника с валиде султан са се състояли по време на нощните му дежурства. И това си има своето обяснение, тъй като Хамид е женен и прекарва свободните си от наряд вечери със съпругата и децата си.

– Отлично, Месут ага – погледна го Кьосем с възхищение. – Въпросът сега е кога ще бъде следващото му дежурство.

– Според правилника, между нощните дежурства трябва да има най-малко два дена почивка. Значи Хамид ага може да застъпи най-рано в четвъртък вечер, но нарядът за тогава вече е готов и името му не фигурира там.

– А кога ще се пише нарядът за петък?– Утре сутринта, господарке.– Каква е вероятността Хамид да е дежурен петък вечерта? – Зависи, господарке – усмихна се Месут. – Ако само стоим и гадаем, твърде

малка.– Знаеш, че началникът на бостанджиите е един от най-верните хора на

малката мръсница. – Така е. Нарядите официално се изготвят от бостанджибашията, но на

практика той само ги одобрява и разписва – уточни Месут самодоволно. – Човекът, който действително се занимава с това, е писарят. За късмет, аз го познавам добре. Даже би могло да се каже, че сме приятели. Срещу дребен рушвет, Хамид може да получи петъчното нощно дежурство.

– Месут ага, свършил си страхотна работа – похвали го Кьосем с искрено възхищение. – Но най-трудното тепърва предстои. Хамид задължително трябва да е дежурен в петък вечерта. А ти и другарите ти ще имате задачата да хванате малката мръсница, докато прелюбодейства. Постарайте се да има свидетели, чиято дума никой не би поставил под съмнение.

244


– Ще се справим, господарке – увери я Месут с усмивка. – Това едва ли ще ни затрудни ...

– Искрено се надявам, защото от това ще зависи не само моят и твоят живот, но и бъдещето на Османската империя – прекъсна го Кьосем, подавайки му издута кожена кесийка. – Това е рушветът за писаря.

– Както винаги си прекалено щедра, господарке.– Ще чакам утре да ми докладваш дали всичко е наред с петъчното

дежурство на Хамид.– Разбира се, господарке.След като се раздели с бившия еничар, Кьосем беше твърде превъзбудена от

разказа му. Струваше й се, че лично Аллах й беше предоставил тази изключителна възможност да приключи съперничеството си с Хатидже Турхан без да си цапа ръцете с отровата на Тюлай. Чувстваше се напрегната и реши, че имаше крещяща нужда да си довърши масажа. Само ловките пръсти на Дениз бяха в състояние да възвърнат спокойствието и душевното й равновесие. Този път късметът бе на нейна страна. Никой не ги обезпокои, докато младата суданка усърдно масажираше умореното й тяло. Когато приключиха, Кьосем се чувстваше задоволена, спокойна и изпълнена с енергия да продължи борбата. Тъкмо се приба в покоите си и се излегна блажено на миндера, когато Айше й съобщи, че третият везир отново моли за среща. Вече беше започнало да се смрачава, когато въведоха Зинедин паша в кабинета й.

– Изпълних заръката ти, господарке – започна третият везир разказа си. – Срещнах се със Сюлейман ага, въпреки че ми беше изключително трудно да се преструвам, че съм те предал.

– Попита ли го за еничарските аги? – прекъсна го Кьосем нетърпеливо.– Да, господарке – отвърна третият везир. – Обясних му внимателно, че съм

склонен да премина на тяхна страна, но се страхувам от отмъщението на еничарите. Затова поисках да разбера с кои от агите им се беше договорила Хатидже Турхан. Той се усмихна лукаво и ме осведоми, че преговорите все още били в начален стадий, но валиде султан била много обнадеждена.

– Не ти ли спомена някакви имена?– Не, господарке, въпреки че го попитах няколко пъти. Каза ми само, че

агите, с които преговаряли били сред най-високопоставените. Отговорих му, че ще си помисля, но докато не съм сигурен, че еничарите ще останат неутрални, не мога да му дам окончателен отговор.

– Правилно си постъпил – похвали го Кьосем. – Ако Сюлейман ага отново се свърже с теб, веднага ме извести.

– Разбира се, господарке.С това срещата приключи. Кьосем се прибра в покоите си, хапна малко

свежи зеленчуци, бяло сирене и пресен хляб. Обсъдиха с Айше, която й правеше компания по време на скромната вечеря, последното развитие на събитията и стигнаха до извода, че трябваше да действат бързо и решително. Най-сигурно беше да приключат с Хатидже Турхан преди извънредното заседание на дивана в събота. Така щяха да предварят евентуалното й споразумение с еничарските аги. Пожелаха си лека нощ и Айше се оттегли в апартамента си. Кьосем си легна, но дълго време сънят бягаше от превъзбуденото й съзнание. Дълго се въртя в огромното легло,

245


мъчейки се да намери покой. Беше я обзела треската, която изпитваха войниците преди решаващата битка. До нейната решаваща последна битка оставаха броени дни и въпреки че шансовете за успех бяха обнадеждаващи, червейчето на съмнението гризеше измъчената й душа.

246


ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВАЯнуари – април 1641г.

Времето си течеше и сексуалният апетит на султана се засилваше с всеки изминал ден. Ибрахим хан вече беше напълно обсебен от сладострастието си и животът му преминаваше в непрекъснати забавления със знойни девици. За съжаление никоя от тях не даваше никакви признаци за забременяване. Това силно притесняваше Кьосем и тя ставаше все по-изнервена. Някъде към края на зимата не издържа и прати да доведат отново Тюлай.

– Сигурна ли си, че проблемът не е в Ибрахим хан? – подхвана я Кьосем още от вратата. – При толкова девойки, които минаха през леглото му, не може всички да са ялови.

– Не се притеснявай, господарке – успокои я възрастната жена. – Просто му трябва малко време, за да почне организмът му да функционира нормално. Все пак, двайсет и пет години той не беше и помирисвал жена.

– Е, да, но вече от няколко месеца си наваксва ударно – контрира я Кьосем.– Освен това, с настъпването на пролетта, възпроизводителната сила на

мъжете нараства. Така че, не губи надежда, господарке.– Лесно ти е да го кажеш – скастри я Кьосем. – Но, ако Ибрахим хан не се

сдобие с мъжка рожба, това ще означава край на славната османска династия и ще доведе до разпадане на могъщата ни империя. Не бих могла да го допусна.

В този момент отвън се чуха някакви викове и на прага се появи Айше. Изглеждаше изплашена и притеснена.

– Господарке, Надя е направила опит да се обеси – съобщи тя задъхано.– Какво? – изквика Кьосем с треперещ глас. – Мъртва ли е?– Не знам, господарке. Фатима е при нея и се опитва да я съживи.Но Кьосем вече не я слушаше и се бе втурнала към стаята на Надя. След нея,

макар и по-бавно, се тътреше Тюлай. Когато влезнаха вътре, видяха че девойката лежеше на дивана, а Фатима се беше надвесила над нея и я пръскаше с вода. Кьосем се хвърли към Надя, избутвайки възрастната робиня.

– Какво си направила, момичето ми? – пищеше валиде султан, прегръщайки безжизненото й тяло. – Моля те, недей да умираш.

– Господарке, отдръпни се – чу властния глас на Тюлай. – Нямаме време за губене.

Кьосем безропотно се подчини. Бившата наложница веднага се зае за работа. Първо повдигна клепачите на девойката и внимателно разгледа очите й. После се наведе към устата й, за да провери дали дишаше. След това впи устните си в нейните и започна да я обдишва. Успоредно с това се зае да й прави непряк сърдечен масаж. След няколко мъчителни минути от устата на момичето се чу някакво хриптене и то отвори очи.

– Слава на Аллах, жива е – констатира Тюлай скромно. – Сега се нуждае единствено от почивка.

– Благодаря ти, Господи – въздишка на облекчение се изтръгна от гърдите на Кьосем. Искаше й се да се хвърли към леглото и да обсипе с целувки бледите устни на момичето, но успя да се въздържи. Не искаше да се издава пред Тюлай.

247


– Къде съм? Какво е станало с мене? – промълви тихо момичето и ги погледна учудено.

– Всичко е наред малката – профъфли Тюлай с беззъбата си уста, бъркайки в джоба на жилетката си. Извади оттам някакво шишенце и сипа няколко капки в устата на момичето.

Надя се намръщи.– Знам, малко е горчиво, но ще ти подейства добре – промърмори бившата

наложница, подавайки й чаша с вода. – На, пийни си.Момичето преглътна с мъка няколко глътки вода, затвори очи и почти

веднага се унесе в дрямка.– Дадох й отвара за сън – поясни Тюлай. – Трябва да се наспи добре. – Какво се е случило, Фатима? – попита Кьосем, поглеждайки строго

възрастната робиня.– Не знам, господарке – смутолеви Фатима с гузен глас. – След като се

прибрахте от банята, момичето каза, че било уморено и смятало да подремне.Кьосем й хвърли един предупредителен поглед. Тази сутрин с Надя бяха

преживели вълнуващи мигове на споделена страст и всичко изглеждаше толкова прекрасно. Е, накрая я беше ядосала малко и тя й се поскара, но кой би допуснал, че това щеше да я накара да се обеси.

– И какво стана после?– Ами по едно време чух някакъв странен шум от стаята й – продължи

разказа си Фатима. – Сякаш нещо беше паднало на пода. Втурнах се веднага вътре и я заварих да лежи на земята с омотан около врата й шал. Прозореца беше открехнат, въпреки студеното време навън, така че вероятно беше опитала да се обеси, завързвайки шала за рамката на джама. За неин късмет, явно възелът не е бил много здрав и не е издържал тежестта на тялото й.

– Простете любопитството ми, но кое е това момиче и защо му е притрябвало да се самоубива? – попита Тюлай.

За миг в стаята настъпи неловко мълчание.– Купих я преди няколко месеца от пазара за роби – започна Кьосем,

мъчейки се да си придаде равнодушен израз. – Смятах да я подаря на падишаха, но тъй като беше прекалено кльощава, реших първо да я поохраня малко. Затова я настаних в една стая до моя апартамент и я поверих на грижите на Фатима.

– Това би трябвало да я прави щастлива – отбеляза Тюлай замислено. – Защо е решила да се обеси?

– Знам ли – вдигна рамене Кьосем. – Доколкото разбрах, била отвлечена от татарите от някакво забутано градче в украинските степи. Цялото й семейство било избито и тя все още не можеше да го преживее.

– Е, това е нещо, с което повечето от нас също са се сблъсквали – отбеляза Тюлай озадачено. – Но не ни е накарало да посегнем на живота си.

– Благодаря ти от мое име и от името на падишаха, че спаси живота й – каза Кьосем, за да отклони разговора в друга посока. – Никога няма да го забравим.

– Падишахът – промълмори Тюлай замислено, гледайки втренчено спящото момиче. – Ибрахим хан виждал ли е тази девойка?

248


– Ами, още не – отвърна Кьосем със забит в земята поглед, полагайки усилия гласът й да не звучи гузно. – Нали ти казах, че исках първо да я поохраня малко.

– Добре – кимна Тюлай. – Но недей да отлагаш повече.– Защо? – погледна я Кьосем недоумяващо. Никак не й се искаше да отстъпи

Надя на Ибрахим хан. – Падишахът си пада по по-закръглени. Едва ли ще хареса кльощавелка като нея.

– Защото – Тюлай я погледна изпитателно, – тази девойка ще роди следващия султан на Османската империя.

---Надя се събуди с ужасни болки в главата, сякаш някой човъркаше с ръжен в

мозъка й. Освен това силно й се гадеше. Добре, че стомахът й беше празен, иначе със сигурност щеше да повърне. На всичкото отгоре вратът й беше схванат и всяко завъртане на главата й причиняваше нетърпима болка. Мозъкът й беше размътен и не можеше да осъзнае къде се намираше и какво се беше случило. Дори не бе сигурна дали беше жива или мъртва, но си даде сметка, че щом изпитваше болка, явно още не беше умряла. После спомените постепенно се възвърнаха и нахлуха с взлом в измъченото й съзнание.

Последните два-три месеца бяха изпълнени с непрестанни унижения от страна на валиде султан. Въпреки солидната си възраст, Кьосем ставаше все по-похотлива. Почти не минаваше ден, в който Надя да не беше принуждавана да задоволява противоестествената страст на господарката си. Не можеше да се отрече, че валиде султан имаше страхотно въображение и всеки път измисляше нещо ново. Единственото утешение на Надя беше мисълта, че Кьосем щеше да й се насити бързо и да я остави на мира. За нейно съжаление се случваше точно обратното. С всеки изминал ден валиде султан все повече се привързваше към нея, а желанията й ставаха все по-извратени. Накрая Надя не издържа. Вчера сутринта след една особено отвратителна оргия в банята, гарнирана с обилно количество вино, се осмели да попита кога ще я прехвърлят в харема на султана, но господарката й много се ядоса на този въпрос. Засипа я с обиди и обвинения в неблагодарност. Обясни й назидателно, че всички наложници биха дали мило и драго да си разменят мястото с нея, само тя не оценявала благородството и добрината й и непрекъснато капризничела. Надя не можа да се сдържи и заплака. Обикновено сълзите й омилостивяваха валиде султан, но този път тя се ожесточи още повече. Нарече я лигла и глезла и ядосана напусна банята. Надя се прибра в стаята и отчаянието я обзе напълно. Не можеше да издържа повече. Не искаше до края на живота си да задоволява извратените желания на валиде султан. Самосъжалението, унижението и безнадеждността, съчетани с въздействието на алкохола, помрачиха съзнанието й. Без много да му мисли, завърза единия край на копринения си шал за рамката на прозореца, а от другия край направи примка. После се качи на едно столче и нахлузи примката върху нежната си шия. След това се прекръсти и скочи.

Оттогава не помнеше почти нищо, освен как някаква странна възрастна жена, приличаща на вещица, се беше надвесила над нея и й подаваше чаша с вода. Но това можеше да е било и сън. Изведнъж почувства страхотна жажда. Гърлото й беше пресъхнало и също я болеше. Изправи се с мъка и се отправи към масата,

249


където стоеше кана с питейна вода. Наля си една чаша и я изгълта жадно. Точно в този миг вратата се отвори и на прага се появи Фатима. Явно беше дебнала отвън.

– Как си, мойто момиче? – попита възрастната робиня с пресилено весел глас. – Виждам, че вече си по-добре.

– Напротив, много ми е зле – отвърна Надя и се отпусна отново на леглото. – Всичко ме боли.

– Ще ти мине, ти си млада и организмът ти е силен – успокои я Фатима. – Важното е, че оживя.

– По-добре да бях умряла – отвърна предизвикателно Надя, потръпвайки от спомена за униженията, на които я подлагаше валиде султан.

– Недей да говориш така, грехота е – смъмри я Фатима строго. – Нима не знаеш, че самоубийците гният вечно в Ада?

– По-добре в Ада, отколкото тук – простена Надя и от очите й покапаха сълзи. – Не мога да издържам повече на униженията, на които ме подлага всекидневно онази дърта развратница.

– Шът, тихо – скастри я Фатима стреснато и се огледа уплашено. – Внимавай какво говориш, че тука и стените имат уши.

– Въобще не ме интересува – прохлипа Надя с истеричен глас. – Какво ще ми направи? Ще ме убие ли? Ами че аз точно това искам.

– Никой няма да те убива, мило момиче – успокои я Фатима търпеливо и я погали по главата. – Напротив, аз съм тук, за да ти съобщя една чудесна новина.

– Каква е тя? – попита Надя недоверчиво, все още хлипайки.– Нашата господарка смята, че вече си достатъчно подготвена, за да бъдеш

зачислена в харема на султана.– Наистина ли? – погледна я Надя. – Вчера не мислеше така.– Това е, защото те обича – обясни й Фатима. – Трудно й е да се раздели с

тебе, но в края на краищата, тя ти мисли само доброто и затова реши да изпълни желанието ти.

– Не мога да повярвам – промълви Надя.– Понякога нещата не са толкова прости, колкото изглеждат на пръв поглед

– заключи Фатима философски. – Но както и да е, приготви се, защото след малко ще дойде лично кехаята, за да те отведе в харема.

Изведнъж Надя забрави болките и неразположението си и почти скочи от леглото. Отначало й се зави свят и тя едвам се задържа права, но стисна зъби и се зае да се приведе в приличен вид.

Кехаята Айше беше симпатична жена около петдесетте. Заведе я в една голяма стая, в която оттук нататък щеше да живее заедно с още десетина новопостъпили в харема девойки. Леглата бяха сгъваеми и през деня се прибираха в стените, така че стаята изглеждаше просторна, но нощем оставаше само една тясна пътечка между двата реда кревати. До всяко легло имаше по едно неголямо шкафче, в което момичетата държаха личните си вещи. Когато напусна покоите на Кьосем, Надя взе със себе си само най-необходимите си неща, но и те едвам се побраха в шкафчето й. От днес, както всички нови наложници, щеше да ползва общата тоалетна и баня. Щеше да се храни в общата трапезария с най-обикновена храна, а не с всевъзможни лакомства. Животът й тук със сигурност щеше да бъде по-труден и лишен от всякакъв лукс, но независимо от това, тя беше щастлива,

250


защото се надяваше, че се беше отървала от извратените домогвания на валиде султан. Въпреки че през нощта в стаята беше доста хладно и някои от момичета похъркваха, а други бълнуваха, за пръв път от няколко месеца насам, спа спокойно без да сънува кошмари. На другия ден, заедно със съквартирантките си, беше представена на къзларагата. Зюмбюл ага ги огледа внимателно и със строг глас им разясни основните правила в харема. Изглежда Надя привлече с нещо вниманието му.

– Имаш хубави очи, момиче – промърмори Зюмбюл ага замислено. – Но трябва да се храниш повече. Много си кльощава.

Надя не знаеше какво да отговори, само засрамено сведе поглед и гъста руменина покри бледото й лице.

– Е, добре – обърна се къзларагата към хазнедар уста. – Заведи ги при имама.

Харемът разполагаше със собствена джамия, която разбира се нямаше нищо общо с величествените джамии извън двореца, по-скоро приличаше на някакво забутано теке. Там момичетата, наставлявани от имама, повториха трикратно „Аллах е велик и Мохамед е неговият пророк”, с което формално приеха исляма. След това всички получиха нови мюсюлмански имена. От този ден насетне Надя щеше да се нарича Хатидже. Като всички новопостъпили, тя беше задължена да посещава курсовете по турски език, ръкоделие, музика и други занимания. От момичетата, с които живееше заедно, имаше две рускини и една украинка. Всички те имаха сходна съдба и Хатидже се сприятели с тях. Тъй като те бяха съвсем нови, а тя все пак беше живяла вече почти половин година в двореца, им помагаше с опита и знанията си, придобити от Сюлейман ага. Бившият й възпитател беше единственият човек, който й липсваше и тя често си мислеше за него. На няколко пъти успя да го зърне за малко, но той сякаш се страхуваше да общува с нея и я избягваше.

В края на първата седмица от новия й живот, в харема плъзна слух, че на следващия ден се очакваше височайше посещение. Говореше се, че султанът се бил наситил на последната си любимка и искал да огледа внимателно всичките си наложници, за да си избере нова. Трескаво очакване обхвана обитателките на харема. Под ръководството на хазнедар уста и другите майсторки, започнаха приготовления за програмата по посрещането на височайшия гост. Всяка една от девойките, дори и най-невзрачната, се надяваше, че султанът щеше да избере точно нея. Хатидже също си помечта, макар че доколкото беше чувала, падишахът си падал по по-едри и пълни жени.

На другия ден по обяд, Ибрахим хан, придружен от майка си и сестрите си, се появи в харема. Гостите бяха посрещнати официално от Зюмбюл ага и се настаниха удобно в отредените за тях места. След това наложниците изнесоха кратка програма, състояща се главно от песни и танци в съпровод на типични ориенталски музикални инструменти. Султанът изслуша изпълнените в негова чест номера, но твърде бързо се отегчи и дори започна да се прозява. Забелязвайки досадата на падишаха, Зюмбюл ага даде знак представлението да приключи по-бързо. Подтиквани от майсторките и евнусите, всички наложници се строиха в шпалир, през който щяха да минат султанът и другите височайши гости. Подхваната от здравите ръце на хазнедар уста и един млад евнух, Хатидже беше

251


изтикана в първата редица, редом до най-засуканите наложници, сред които бяха и любимките на султана. Момичетата от нейната стая бяха забутани някъде далеч назад, където нямаха никакъв шанс да привлекат погледа на падишаха. Хатидже не можеше да си обясни защо тя не беше с тях. Явно някой се опитваше да й помогне, но кой? Зюмбюл ага, кехаята Айше, хазнедар уста? И защо?

Ибрахим хан, придружен от майка си и сестрите си вече беше тръгнал между шпалира от наложници. На една крачка зад тях се тътреше тлъстото туловище на къзларагата, готов да помогне с каквото може. Ибрахим хан на няколко пъти се спираше пред някоя засукана девойка, но майка му настоятелно го подръпваше за ръката, преди още да си беше хвърлил кърпичката. Султанът й мяташе сърдити погледи, но й се подчиняваше. Не след дълго се озоваха пред Хатидже. Наложниците около нея се усмихваха окуражително и въпреки че не беше прието да гледат падишаха в очите, му хвърляха тайно прелъстителни погледи, а тя стоеше вцепенена със забити в земята очи. Ибрахим хан зяпаше жадно свежата плът пред себе си, сякаш беше в дюкяна на касапина и се чудеше какво месо да си избере. В този миг майка му се наведе към него и прошепна нещо в ухото му. Той кимна леко и погледът му се насочи към Хатидже.

– Как се казваш, момиче? – попита султанът с привидно строг глас, повдигайки брадичката й към себе си.

– Наричат ме Хатидже, господарю – промълви тя с пресъхнало гърло, поглеждайки го плахо в очите.

– Хатидже Турхан е дъщеря на знатен полски благородник – намеси се Кьосем с властен глас. – Тя е истински изумруд в нашия харем.

– Да, очите й имат цвят на изумруд – съгласи се падишахът. – За пръв път виждам такива.

Ибрахим хан извади кърпичката си и театрално я постави на рамото на Хатидже.

– Довечера да ми я върнеш – заповяда строго. След това се обърна и с бърза крачка се отправи към изхода. Преди да го последва, Кьосем отправи един многозначителен поглед към Хатидже.

Наложниците около нея я гледаха потресени с невярващи очи. Как можеше султанът да предпочете това чучело. Хатидже имаше чувството, че ако им паднеше, щяха да я разкъсат от злоба и завист. Самата тя все още не можеше или по-скоро не искаше да си обясни защо султанът избра именно нея сред толкова красиви момичета, тъй като, отговорът, макар и очевиден, никак не й се нравеше. От вцепенението й я изтръгна хазнедар уста, която я дръпна властно за ръката.

– Хайде, чака ни много работа.През останалата част от деня Хатидже се остави в ловките ръце на различни

майсторки, които обезкосмиха стрателно тялото й, после я изкъпаха, оформиха и къносаха ноктите на ръцете и краката й, подрязаха косата й и я сплетоха в изящни плитки, оскубаха веждите й и очертаха с подходящ грим очите й, начервиха устните й и бледите й бузи. Накрая я облякоха в разкошни копринени одежди и й разрешиха да се погледне в огледалото. В първия миг Хатидже ахна от изненада. Момичето, което я гледаше отсреща, нямаше нищо общо с нея, толкова много я бяха променили. „А дали и султанът ще ме познае?”, помисли си разтревожено. Когато все още бледото зимно слънце се скри зад хоризонта, хазнедар уста я

252


поведе към покоите на падишаха. Придружаваха ги двама млади евнуси, които вдъхваха респект с ръста си и здравите си тела. Хатидже ходеше като замаяна през дългите коридори и сърцето й биеше до пръсване. Какво щеше да се случи тази вечер? Ами, ако се провалеше? Ако султанът останеше разочарован от нея? Беше чувала да се шушука из харема, че падишахът имал доста странни желания при забавленията си с наложниците. А тя беше толкова млада и неопитна и едва ли щеше да задоволи изискванията му. Тогава сигурно щяха да я върнат при Кьосем. При тази мисъл Хатидже потръпна от отвращение. Всичко друго, но не и това. След това изведнъж й хрумна странната мисъл, че можеше да се възползва от опита си в отношенията си с валиде султан. Дори си спомни как веднъж Кьосем й беше споменала, че падишахът много обичал масажите.

– Стигнахме – стресна я гласът на хазнедар уста. – Аз съм дотук. Пожелавам ти успех.

Стояха пред една внушителна врата, охранявана от двама въоръжени бостанджии. Евнусите им казаха нещо и те ги пропуснаха да минат. Там ги чакаха две млади чернокожи робини, които я поеха от кастратите. Влезнаха в покоите на султана и продължиха още известно време по някакви коридори, докато накрая се озоваха пред спалнята, където на пост стояха двама неми роби. Придружителките й я оставиха и се поклониха леко за довиждане. Хатидже продължаваше да стои без да знае какво да прави. Немите роби я обискираха за скрито оръжие, тъй като Ибрахим хан все още не можеше да се отърси от страха, с който беше живял през дългите години на изолацията си в „Кафеза”. След като се увериха, че всичко беше наред, пазачите се отдръпнаха леко и й направиха знак да влезе.

Хатидже пристъпи плахо напред. Краката й бяха натежали, сякаш бяха от олово. След това изведнъж си спомни указанията на хазнедар уста, коленичи и запълзя бавно към средата на спалнята, където се намираше огромно кръгло легло, застлано с балдахин. Върху него, гологлав и наметнат само с тънък копринен халат, се беше излегнал самият султан. Без атрибутите на властта, той изглеждаше като най-обикновен млад мъж. Не беше едър, по-скоро пълен, имаше тъмна чуплива коса и малко по-светла, все още рехава брада. Единственото, което привличаше вниманието беше особеният блясък на бадемовите му очи. Хатидже долази до леглото и зачака заповедите на султана. Беше чувала, че Ибрахим хан бил доста мълчалив и хич не обичал да говори. Шушукаше се, че много от любимките му нарушавали етикета и го заговаряли първи. След около минута мълчание, Хатидже вече се чудеше дали да не постъпи като тях и тъкмо беше отворила уста, когато чу гласът на султана.

– Как ти беше името, момиче?– Хатидже Турхан, господарю – отвърна плахо.– Така ли? И какво ти е турхан? – поинтересува се султанът.Турхан на турски значеше благороден, от знатен произход и тази част от

името й беше прибавена от Кьосем при представянето й на падишаха. Така че, сега нямаше друг избор, освен да повтори лъжата на валиде султан.

– Дъщеря съм на знатен полски благородник, господарю – промълви момичето със забит в земята поглед и гъста руменина покри лицето му. Беше си позволила да излъже най-могъщия човек на света, султана на огромната Османска империя. Ако я разобличаха, сигурно щяха да я осъдят на смърт.

253


– Така ли? – отвърна Ибрахим хан заинтригуван и особеният блясък в очите му запламтя. – А в Полша знатните благородници толкова ли са бедни, че не си хранят дъщерите?

– Хранят ги, господарю – отвърна смутено момичето.– А може би гозбите в моя харем не ти се нравят?– Съвсем не, господарю. Храната в харема е превъзходна и много вкусна.– А защо тогава си толкова кльощава? Лицето ти е бледо и изглеждаш

недохранена – настояваше султанът.– Такава ми е структурата, господарю. Колкото и да се храня не мога да

напълнея – оправда се Хатидже Турхан.– Не мога да разбера защо майка ми толкова настояваше да преспя с тебе –

промърмори султанът по-скоро на себе си.Хатидже Турхан стоеше със забит в земята поглед. Беше се провалила.

Султанът не я беше харесал– Да си ходя ли, господарю? – попита с треперещ глас и очите й се

напълниха със сълзи.– Какво ти стана? – погледна я учудено. – Защо първо не похапнеш малко?С властен жест Ибрахим хан й посочи малка масичка, отрупана с всякакви

лакомства. На Хатидже Турхан изобщо не й беше до ядене, но нямаше как да не се подчини на заповедта на султана.

– И аз ще си взема нещо – усмихна се Ибрахим хан.Двамата се настаниха на едно диванче до масата и започнаха да се хранят

мълчаливо. Ибрахим хан ядеше със завиден апетит, пъхайки огромни парчета месо в устата си. Дъвчеше лакомо и мляскаше доволно. Хатидже Турхан се опитваше да му прави компания, но едвам преглъщаше и малкото храна, която слагаше в устата си. След като унищожи значително количество месо, зеленчуци и пресен хляб, султанът най-сетне се засити и се оригна шумно. После плесна силно с ръце и на притеклата се тутакси робиня поръча да донесе кана с червено кипърско вино. Изпи жадно една чаша и отново се оригна доволно.

– Искаш ли малко вино? – погледна я Ибрахим хан с любопитство.Хатидже Турхан се чудеше какво да отговори. От една страна не биваше да

отказва поканата на султана, от друга страна не беше редно момиче на нейните години да пие вино. Докато се колебаеше как да постъпи, Ибрахим хан й наля една чаша.

– Пий – подкани я той. – Да ти порозовеят малко бузите, че си бледа като мъртвец, колкото и да те червосват майсторките.

След тази властна покана, придружена от не особено приятното сравнение, на Хатидже Турхан не й оставаше нищо друго, освен да надигне чашата с вино. Почти веднага усети приятна топлина да облива лицето и тялото й.

– Така е малко по-добре – констатира със задоволство султанът и й наля отново.

– Ще се напия, господарю – опита се да протестира момичето.Султанът само вдигна рамене, сякаш искаше да каже „На кого му пука”, но

на глас не спомена нищо.Хатидже Турхан се почувства особено неловко. Ибрахим хан въобще не

прикриваше безразличието си към нея, дори й беше заявил съвсем ясно, че беше с

254


нея, само защото властната му майка беше настояла. От унижение и безсилна ярост й идваше да заплаче. Вместо това надигна отново чашата и я изпи до дъно.

Султанът я погледна с любопитство и като че ли с известна доза възхищение.

– Машаллах – промърмори тихо и напълни отново чашата й.Този път Хатидже Турхан не чака специална покана и отпи от виното.

Алкохолът започна да й действа и тя бе обзета от някаква необяснима дързост.– Господарю, искаш ли да ти направя един масаж, какъвто не са ти правили

досега? – чу се да пита с предизвикателен глас.Това неочаквано предложение го развесели истински и той се засмя с глас.– С тези слабички пръстчета ли? – попита, кикотейки се. – Та ти нямаш сила

да удушиш пиле, камо ли да намачкаш тялото на султана.– Позволи ми да опитам – възрази Хатидже Турхан с неочаквано спокоен

глас и за пръв път го погледна право в очите. – Ако не ти хареса, заповядай да ме убият.

Ибрахим хан не издържа на втренчения й поглед и нещо в него трепна.– За пръв път виждам толкова зелени очи – каза той замислено. – Наистина

са като изумруди.– Ще ми позволиш ли, господарю? – настояваше Хатидже Турхан. Нима

имаше какво да губи. – Кълна ти се, че няма да съжаляваш.– Е, добре – кимна след кратко колебание. – Какво пък толкова? Така ли

иначе, обещах на майка ми да прекарам нощта с тебе.Хатидже Турхан преглътна поредната обида и се приготви за работа.

Султанът се дотътри до огромното легло и се просна по корем.– Можеш да започваш – разреши великодушно.Хатидже Турхан се надвеси над него и започна усилено да масажира задната

част на главата и тила му. Султанът затвори очи, изненадан от силата на нежните й пръсти. Вследствие на годините, прекарани в изолация в „Кафеза” и постоянния страх в очакване на смъртта, беше получил тежко нервно разстройство, което бе придружавано от чести пристъпи на силно главоболие. Дори и в момента усещаше някаква тъпа болка в слепоочията. Но пръстите на момичето сякаш притежаваха магическа сила. Почти веднага усети известно облекчение, а след няколко минути болката отшумя напълно.

– Господарю, за да продължа по-нататък, ще те помоля да свалиш халата си – промълви момичето, след като приключи с главата и тила.

Султанът се понадигна леко и покорно изпълни молбата й, оставайки само по долни гащи. Момичето се зае да масажира раменете и гърба му, отлепяйки внимателно кожата му около гръбначния стълб. Ибрахим хан започна да простенва от болка и облекчение, усещайки как схванатото му тяло сякаш се пробужда за нов живот. Бавно и методично Хатидже Турхан премина през ръцете, кръста, задника и краката на султана. Когато привърши, спря за миг да си поеме въздух.

– Господарю, ако си доволен и искаш да продължа, моля те да се обърнеш по гръб.

Султанът не отговори. Все още лежеше по корем със затворени очи и дори не помръдваше. „Нима това е краят, помисли си Хатидже Турхан с някакво странно примирение. А може би просто е задрямал.” Така измина около минута, която й се

255


стори цяла вечност. После бавно, като че ли без особено желание, султанът се обърна по гръб.

– Продължавай – промърмори без да отваря очи.Въздишка на облекчение се изтръгна от гърдите на Хатидже Турхан и тя

отново се наведе над височайшето тяло. Макар все още твърде млад, султанът беше започнал да трупа излишни килограми. Ибрахим хан не беше особено запален по основния спорт на всички короновани глави, лова. Харесваше му да стреля с лък, но обичаше да го прави в градините на двореца, вместо да гони дивите животни по ловните полета. Мускулите му, доколкото изобщо ги имаше, бяха слаби и отпуснати, гърдите тесни, а ханша широк. Въобще това тяло би подхождало повече на някоя вдовица, търсеща утеха в преяждането, отколкото на младия султан на Османската империя. Въпреки това, Хатидже Турхан полагаше неимоверни усилия да постегне, доколкото това въобще можеше да се постигне с един масаж, тази отпусната маса. Започна с провисналите и обилно окосмени гърди, премина към отпуснатия корем, едрите бедра, колената и завърши с пръстите на краката. За миг спря да си почине, хвърляйки плах поглед на изглеждащия като задрямал султан. Сега й предстоеше най-важната част. Дотук се бе справила сравнително добре, но това нямаше да има никакво значение, ако се провалеше накрая. Пое дълбоко въздух, стисна и разпусна няколко пъти пръстите на отмалелите си ръце и се зае за работа. Върна се на корема на султана и прокара пръсти по него, но това вече не беше масаж, а по-скоро галене. Ибрахим хан не реагира по никакъв начин и тя не можеше да разбере дали това му харесваше или не. Но така или иначе, вече нямаше връщане назад. Шмугна леко дясната си ръка под гащите на султана и след миг вече държеше мекия му член. Започна да го гали нежно, но настоятелно, докато не усети как той се уголемява и втвърдява в ръцете й. Султанът понадигна таза си и тя смъкна гащите му с лявата си ръка. Продължи да движи пръстите си, докато Ибрахим хан не започна да стене от удоволствие. В един момент султанът се надигна и изръмжа нещо неразбрано. После я хвана здраво с ръце и я просна по гръб в леглото. След това грубо проникна в нея, разкъсвайки безцеремонно девствената й ципа. От устата на Хатидже Турхан се изтръгна болезнен вик, но в същото време цялото й същество ликуваше. Беше успяла. Султанът продължаваше да се движи тромаво напред-назад в утробата й, докато в един момент се стегна и в следващия миг експлоадира в нея, надавайки доволен стон. След това отпусна тежкото си тяло върху нея, като едва не я смаза. Дишаше тежко и Хатидже Турхан се притесни за него.

– Добре ли си господарю? – попита плахо.Султанът се търколи встрани без да отговори нищо и след по-малко от

минута в стаята се разнесе мощното му хъркане.

256


ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВААприл – август 1641г.

След онази паметна първа нощ в покоите на султана, животът на Хатидже Турхан се промени коренно. Ибрахим хан едва ли се вписваше в девическите й романтични представи за идеалния мъж, но той все пак беше владетел на най-могъщата империя в света, а това имаше значение, дори и за едно ненавършило четиринайсет години момиче.

След като султанът беше заспал, Хатидже Турхан не знаеше какво да прави, дали да си тръгне или да остане. Все пак прецени, че беше по-добре да прекара нощта в спалнята на падишаха. Защото, ако си тръгнеше посред нощ, робините и бостанджиите, които бдяха пред султанските покои, щяха да си помислят, че Ибрахим хан я беше изгонил и тази клюка щеше бързо да се разчуе из харема. А това щеше да съсипе бъдещето й. Все още не беше сигурна дали султанът я беше харесал или не, но осъзнаваше, че беше много важно какво щяха да си помислят другите за отношенията им. Затова потърси легена с вода и се позами колкото успя, а после се сви в един ъгъл на огромното легло и зачака изгрева на слънцето. Беше твърде напрегната и превъзбудена, за да може да заспи дълбоко, но на няколко пъти се унасяше в неспокойна дрямка. Призори се ококори окончателно и се загледа в спящия падишах. Беше чувала от валиде султан, че Ибрахим хан бе прекарал дълги години в изолация и страх и все още не можел да се отърси от мрачните си кошмари, които го спохождали нощем. Но сега в съня си, изглеждаше спокоен и щастлив и на Хатидже Турхан й се искаше да вярва, че и тя имаше поне мъничка заслуга за това. Слънцето беше отдавна изгряло, когато султанът най-сетне отвори очи и се прозя шумно. Отначало като че ли изобщо не забеляза свитата в ъгъла на леглото девойка, а когато погледът му все пак се спря върху нея, имаше чувството, че той се чудеше коя беше тя. Известно време я гледаше втренчено, сякаш се мъчеше да си припомни какво беше правил с нея през нощта. Най-накрая мътният му поглед се проясни и на устните му се появи нещо подобно на усмивка.

– Ти още ли си тук? – попита учудено.– Да, господарю – отвърна смутено момичето, преглъщайки поредната

„любезност”. – Не знаех какво да правя, затова те изчаках да се събудиш.– Е, добре – промърмори султанът. – Щом така или иначе си тука, ще ми

направиш още един масаж като снощния, да се поразсъня малко.Хатидже Турхан едва не подскочи от радост. Макар че султанът явно беше

пестелив на комплименти, думите му ясно показваха, че не само си спомняше коя бе тя, но и че масажът й му беше харесал. Ибрахим хан се обърна по корем и я погледна нетърпеливо. Тя не чака втора покана и се зае усърдно за работа. Този път действаше по-разкрепостено и с повече самочувствие и затова се справи още по-добре от снощи. Накрая султанът отново проникна в нея, но този път тя почти не усети болка, а само лек дискомфорт. Ибрахим хан свърши прекалено бързо, за да може и тя да стигне до оргазъм, но в онзи момент това въобще не я притесняваше. Беше на седмото небе от щастие. Беше успяла. Въпреки всичко, султанът очевидно я харесваше. Този път той не заспа, макар че отново се отпусна на леглото и дълго време мълча.

257


– Господарю, сега вече може ли да си тръгвам? – попита свенливо.Ибрахим хан като че ли се стресна от думите й.– Чакай малко – промърмори, изправяйки се тромаво от леглото. След това

отиде до някакъв шкаф и се върна оттам с изящна кожена кесия. – Това е за тебе.– Благодаря ти, господарю – промълви разчувствана, покланяйки се

дълбоко. Кесията беше доста тежка, но поемайки я с разтреперани пръсти, момичето не беше сигурно какво повелява дворцовият етикет в такива случаи. Трябваше ли да я отвори сега или след като си тръгне.

– Няма ли да видиш какво има вътре – подкани я султанът.Хатидже Турхан развърза кесията и изсипа съдържанието й на пода. Пред

нея заблестяха няколко дузини златни венециански дукати.– Никога няма да забравя щедростта ти, господарю – поклони се още

веднъж момичето, след това внимателно прибра жълтиците обратно в торбата.– Сега вече можеш да си тръгваш – разреши й великодушно султанът.Когато се прибра в стаята си, вече беше почти пладне и останалите

момичета ги нямаше, а на нея толкова й се искаше да си поговори с някого. От друга страна се чувстваше безкрайно уморена и се нуждаеше от сън. Надяваше се, че след като беше прекарала нощта със султана, не беше длъжна да присъства на ежедневните занимания по турски език и занаяти. Пъхна скъпоценната кесия в шкафчето си и за всеки случай я покри с една кърпа, за да не бие на очи. В харема се спазваха изключително строги правила и кражбите се наказваха безмилостно, но въпреки това, понякога се случваше някоя наложница да се изкуши и да открадне нещо чуждо. Изми се набързо, съблече се и се мушна в леглото. Слънцето вече клонеше към заник, когато някой я разтърси леко.

– Хайде, момиче, събуждай се – чу в просъница гласът на хазнедар уста, само че сега той не звучеше толкова строго, както обикновено. – Време е да ставаш.

– Какво има? – погледна я Хатидже Турхан сънливо. – Спи ми се.– Султанът ще те чака тази вечер след заник слънце.– Какво? – подскочи и изведнъж се разсъни.– Хайде, трябва да се изкъпеш, да хапнеш нещо и да те приготвим за

посещението – подкани я хазнедар уста нетърпеливо. – Нали не искаш да караш султана да те чака?

Следващите няколко нощи Хатидже Турхан прекара в спалнята на султана. Общо взето те почти не се различаваха една от друга. Започваха с неизменния масаж, след това султанът проникваше в нея и като свършеше, почти веднага заспиваше. Тя постепенно усвои някои техники и започна да се усъвършенства не само в масажа. Ибрахим хан обикновено свършваше прекалено бързо и до оргазъм тя достигаше твърде рядко, но това не я притесняваше. На сутринта упражнението се повтаряше, след което султанът винаги я даряваше с някакъв скъп подарък: пръстен, гривна, огърлица, обеци или някакъв друг накит. В края на първата седмица статутът й рязко се промени: от обикновена наложница беше станала фаворитка на падишаха и бе преместена в самостоятелна стая в друго крило на харема, където бяха жилищата на жените от султанското семейство. Възползва се от новото си положение и една нощ помоли Ибрахим хан да й разреши да се

258


обучава по индивидуален план при Сюлейман ага. Султанът великодушно се съгласи.

Хатидже Турхан беше много щастлива, че щеше да се вижда отново с любимия си възпитател. Той също беше доволен от назначението си. Дори в миг на откровение й призна, че тя му бе липсвала много, но имал изрична забрана от валиде султан да се среща с бившата си възпитаничка. Хатидже Турхан се оказа амбициозна и схватлива ученичка, вече говореше турски свободно и Сюлейман ага започна да я учи на арабски, за да може да чете Корана. Също така наблягаха и на историята на Османската империя, на дворцовия етикет и изкуството на управлението. Понякога за отмора четяха любовни стихове от известни турски и персийски поети. През свободното си време Хатидже Турхан взимаше уроци по масаж от Джерен, една едра етиопка, която се смяташе за най-голямата майсторка в тази област. Негърката нямаше нищо против да споделя уменията си с новата любимка на султана. С всеки изминат ден Хатидже Турхан ставаше все по-изкусна и Ибрахим хан не криеше задоволството си от ловките й пръсти. Така незабелязано отлетяха няколко седмици, през които султанът прекарваше всяка нощ с младата си фаворитка. Една сутрин Хатидже Турхан се почувства зле, зави й се свят и едва не припадна. Фатима, която продължаваше да се грижи за нея, веднага й се притече на помощ.

– Почини си, мойто момиче – мърмореше тя загрижено, помагайки й да се намести в леглото. – Изглеждаш изтощена. Само, ако можеш да се видиш колко си бледа.

– Добре съм – успокои я Хатидже Турхан. – Просто съм малко уморена и ми се спи.

– Явно нощите ти със султана са доста бурни – ухили се Фатима. – Сигурно не те оставя да мигнеш.

Не отговори нищо, само се усмихна снизходително и затвори очи.– Откога не си яла? – продължи да я разпитва Фатима вече със сериозен тон.

– Ще ти донеса нещо за хапване.– Не съм гладна – отвърна Хатидже Турхан с нескрита досада.– Трябва да се храниш редовно, момиче, иначе ще се разболееш.Възрастната слугиня излезна забързано и след малко се върна с една табла,

отрупана с различни лакомства. – Хайде, хапни малко – настоя тя и напъха в устата й парче бюрек със

сирене.Хатидже Турхан преглътна с усилие няколко хапки, но изведнъж стомахът й

се разбунтува и тя едвам успя да се извърне, повръщайки на пода.– Какво ти стана, момиче? – уплаши се Фатима не на шега, излезе в

коридора и закрещя. – Бързо повикайте хасталар уста.Докато чакаха лечителката, Фатима я избърса с мокра кърпа, даде й да

пийне малко вода и почисти пода. Хасталар уста бе възрастна жена с богат опит. Тя опипа внимателно шията, гърдите и корема на момичето, докато търпеливо я разпитваше.

– От колко време не си била в цикъл, момиче?– Не си спомням – отвърна Хатидже Турхан и я погледна учудено. –

Сигурно повече от месец.

259


– Да – кимна хасталар уста замислено. – Струва ми се, че утробата ти не е празна.

От тази новина още повече й се зави свят. Нима беше успяла да зачене от Ибрахим хан? Нима в утробата си носеше следващия султан на огромната Османска империя? Нима един ден щеше да стане най-могъщата жена в държавата? Тя, никому неизвестното момиче от украинските степи.

– Сигурна ли си, уста ханъм? – промълвиха пресъхналите й устни.Лечителката я погледна сърдито.– Случвало ми се е и да бъркам, момиче, но това беше отдавна, когато бях

още млада и неопитна като тебе – отвърна тя с достойнство.– Не исках да те обидя, уста ханъм, просто съм много щастлива и не мога да

повярвам – оправда се Хатидже Турхан. – А можеш ли да ми кажеш дали ще е момче или момиче?

– Твърдо рано е още – усмихна се хасталар уста снизходително. – Засега само Аллах знае.

Новината, че Хатидже Турхан бе забременяла от падишаха се разпространи като мълния в двореца. Кьосем най-сетне си отдъхна с облекчение. Както винаги, Тюлай се бе оказала права. Още същия следобяд посети Хатидже Турхан в стаята й. Това бе първата им среща след неуспешния опит на момичето да се обеси.

– Поздравления – извика Кьосем с пресилен възторг още от вратата. – До мен достигна благата вест, че си заченала следващия владетел на Османската империя.

– Хасталар уста каза, че още е твърде рано да се каже дали е момче или момиче – отвърна Хатидже Турхан нацупено, избягвайки погледа на валиде султан.

– Хасталар уста е една проста знахарка – отвърна Кьосем с пренебрежение. – Не слушай нея, а мене. Аз ти казвам, че ти ще родиш следващия султан на Османската империя.

– Дано да си права, господарке – промърмори примирително. Въпреки че беше станала любимка на падишаха и носеше в утробата си неговата рожба, Хатидже Турхан нямаше желание да спори с валиде султан. Все още бе твърде респектирана от нейнато могъщество. – Нима аз не бих желала да е така?

– Искам да знаеш, че винаги съм ти мислила само доброто – продължи Кьосем наставнически. – Хубаво е да си спомняш, че именно аз те откупих от робския пазар, благодарение на мен попадна в харема и падишахът избра точно теб, а не някоя друга, защото аз лично го помолих за това. Никога недей да забравяш тези факти.

– Нима бих могла, господарке? – отвърна с разтреперан глас, хипнотизирана от властта и силата, които излъчваше тази необикновена жена.

– Имай предвид, че падишахът, като всеки мъж на неговата възраст, е твърде непостоянен в отношенията си с жените – продължаваше с наставленията си Кьосем. – Днес не може без теб, но утре някоя засукана наложница ще му замае главата и много бързо ще те забрави. Но аз ще продължа да съм на твоя страна и ще те подкрепям, докато мога.

– Благодаря ти, господарке.– Ако имаш нужда от нещо, просто ме извести – продължи Кьосем с

поомекнал глас. – Аз наистина ти мисля само доброто.

260


Дълго след като валиде султан напусна стаята й, Хатидже Турхан продължаваше да размишлява над думите й. Дали й харесваше или не, Кьосем щеше да продължи да се меси в живота й. А дали думите на бившата й господарка бяха искрени, това само бъдещето щеше да покаже. Сега единственото й желание бе да вижда валиде султан колкото се можеше по-рядко. Повече се притесняваше от реакцията на падишаха. Дали щеше да се зарадва, че тя носеше бъдещата му рожба и дали щеше да продължи да я харесва, когато тялото й натежеше от бременността? За момента опасенията й изглежда бяха безпочвени, защото малко след като Кьосем си тръгна, я навести хазнедар уста и тържествено й съобщи, че султанът щял да я очаква тази вечер. Въпреки че не се чувстваше много добре, прецени, че беше по-добре да не отказва поканата на Ибрахим хан и лично да му съобщи добрата новина.

– Господарю, в утробата ми расте твоята рожба – промълви въодушевена, веднага щом я въведоха в покоите на султана.

– Знам – отвърна Ибрахим хан с безразличие. – Майка ми вече ме уведоми.– Тя смята, че ще е момче и ще стане следващия султан – продължи

Хатидже Турхан развълнувана, надявайки се да събуди интереса му. – Това е чудесно, нали?

– Сигурно – промърмори султанът с неприкрита досада. – Надявам се това да не попречи на заниманията ни.

– Няма, господарю – отвърна Хатидже Турхан обезсърчено. Беше потресена от незаинтересоваността му. – Ще се старая повече отпреди.

– Надявам се да е така – каза султанът нетърпеливо и се излегна по корем на огромното легло. – Хайде, започвай, че нещо съм се схванал.

Хатидже Турхан потисна една въздишка и се наведе над охраненото му тяло. Трябваше да се заема с работа.

--- През следващите няколко седмици общо взето нещата си вървяха

постарому. Като бременна с първата рожба на Ибрахим хан, Хатидже Турхан придоби още по-висок статут. Обявиха я за кадъна на султана и я преместиха в просторен апартамент в съседство с покоите на Кьосем. Получи правото да има лична робиня и Кьосем великодушно й предложи на тази длъжност да бъде назначена Фатима, с която вече беше свикнала. Отказа категорично, защото се страхуваше, че валиде султан се стремеше да продължи да я контролира и манипулира посредством преданата й възрастна робиня. Продължаваше да посещава султана почти всяка вечер. Два-три пъти се почувства твърде зле и отклони поканите му. Тревожното бе, че имаше и вечери, които султанът предпочиташе да прекара без нейната компания. До ушите й достигнаха клюки, според които падишахът се забавлявал отвреме-навреме и с други наложници.

– Господарю, не ти ли е вече приятно да бъдеш с мен? – попита го една вечер с насълзени очи. Ибрахим хан току-що беше свършил и се беше излегнал блажено. – Нима бременността ми те отвращава?

– Спи ми се – отвърна султанът сънено и затвори очи. В следващия миг мощното му хъркане озвучи стаята.

Хатидже Турхан избърса сълзите от очите си и се сви в другия край на леглото. На сутринта за пръв път Ибрахим хан не поиска от нея масаж за

261


разсънване и набързо я отпрати. Също така за пръв път не й подари нищо на раздяла. Тази нощ изглежда бе преломна в отношенията им. Както Кьосем злобно бе предсказала, падишахът твърде бързо се насити на компанията й и поканите му към нея започнаха да оредяват все повече и повече. Някъде в средата на лятото, когато коремът й започна да се очертава забележимо, Ибрахим хан съвсем забрави за нея. До ушите й достигнаха слухове, според които султанът вече си имал нова любимка, в която бил влюбен до уши. Сюлейман ага, който й беше основният източник на сведения за интригите в харема, я уведоми, че заместничката й в леглото на падишаха била някаква сръбкиня на име Салиха Диляшуб. Хатидже Турхан си даде сметка, че бе загубила битката за сърцето на султана, но това не я разстрои кой знае колко. Самата тя никога не бе изпитвала никакви чувства към него, така че това засега не я притесняваше много. Важното беше, че именно тя носеше в утробата си бъдещата рожба на султана и ако Аллах беше милостив да я дари със син, щеше да бетонира положението си. Това, което обаче я разтревожи сериозно, беше мълвата, разнесла се към края на лятото. Според нея Салиха Диляшуб също била забременяла. Така че сега въпросът, коя от тях двете щеше първа да даде живот на мъжки наследник, ставаше съдбоносен не само за бъдещето на Османската империя, но и за тях самите.

262


ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА1642 – 1643 г.

Призори на 2-ри януари 1642 г. Хатидже Турхан получи контракции и водите й изтекоха. Слугинята й незабвно повика ебе уста и помощничките й, които веднага се заеха с акуширането. Раждането мина сравнително леко и няколко часа по-късно едно мъничко бебе проплака в опитните ръце на възрастната майсторка, която с един замах преряза пъпната връв. Въпреки болките и изтощението, Хатидже Турхан я погледна с нетърпение.

– Момче ли е, уста ханъм? – попита с треперещ от вълнение глас.– Честито, господарке – отвърна ебе уста. – Моля те, не ме измъчвай – почти проплака Хатидже Турхан. – Не ми

казвай, че е момиче.– Току що ти дари султана с първороден син – отвърна най-сетне

акушерката с тържествен глас и се ухили угоднически. – Да сте живи и здрави, ти, господарке и малкият шехзаде.

Хатидже Турхан въздъхна с огромно облекчение и затвори очи. От щастието, което я обзе, й прималя още повече.

– Благодаря ти, уста ханъм – едвам успя да промълви с пресъхнали устни.– Искаш ли да гушнеш за малко сладкото си бебче, господарке? – попита с

мазен глас акушерката.Хатидже Турхан пое с треперещи ръце ревящото бебе и нежно го притисна

до себе си. Дори усети как тупка мъничкото му сърчице. Все още не можеше да повярва, че държеше в прегръдките си следващия султан на Османската империя. Бебето сякаш усети, че беше в ръцете на майка си и спря да плаче. Гледаше я ококорено с малките си очичики и дори й се стори, че се усмихваше. Притисна го с умиление към себе си и го целуна по челото.

– Хайде, господарке, подай ми го – подкани я любезно акушерката. – Аз ще се погрижа за него, а ти се нуждаеш от почивка и сън.

Няколко часа по-късно оръдията в двореца възвестиха със салют от седем топовни изстрела, че се беше родил престолонаследник. Бебето беше наречено Мехмед, на името на великия си предшественик Мехмед Завоевателя. Всички бяха много щастливи, че падишахът най-после се беше сдобил с мъжка рожба. Кьосем си отдъхна с облекчение. Притесненията й, че османската династия можеше да изчезне, вече бяха само лош спомен. Още същия ден посети снаха си и й поднесе поздравленията си. Единственият, който като че ли изобщо не се вълнуваше от раждането на шехзаде Мехмед, беше баща му. Ибрахим хан реагира с безразличие на вестта за появата на първородния му син. В момента беше обсебен от поредната си фаворитка и нищо друго не го вълнуваше. Зюмбюл ага също посети височайшата родилка, за да я поздрави и да засвидетелства уважението си. Побъбриха си приятелски и къзларагата обеща да й намери подходяща дойка за новороденото шехзаде. Хатидже Турхан се възстанови бързо от раждането и с нетърпение очакваше да получи покана за посещение при султана, нали все пак го беше дарила с първороден син. Обаче Ибрахим хан не само че не я повика, но дори не намери време да се отбие при нея за минутка, за да я поздрави или поне да се

263


осведоми за здравето й. Единственото, което направи, беше да й изпрати по къзларагата някакъв скъп, но безвкусен подарък.

– Мен, че не иска да ме види, добре, но поне при сина си отбива ли се отвреме-навреме? – проплака един ден покрусената Хатидже Турхан на рамото на своя възпитател. – Този човек има ли въобще сърце?

– Ако това ще те утеши, султанът е посетил шехзадето всичко на всичко два или три пъти – отвърна Сюлейман ага с успокоителен тон. – Разбери, че той си е такъв и едва ли някой може да го промени.

– Но това е нечовешко – негодуваше тя.– Той е султан и на него всичко му е позволено – вдигна рамене евнухът. –

А ти вместо да се тръшкаш за нещо, което не си в състояние да промениш, по-добре се съсредоточи върху укрепването на положението си.

– Какво имаш предвид? – погледна го учудено. – Вярно е, че ти даде живот на първородния син на падишаха, но това не те

прави автоматично следващата валиде султан. След някой и друг ден Салиха Диляшуб ще влезне в деветия месец и ако има късмета да роди момче, то възрастовата им разлика с шехзаде Мехмед ще бъде толкова малка, че не се знае кой ще бъде предпочетен за султан един ден.

– И какво трябва да направя? – погледна го въпросително. Досега не се беше замисляла по този въпрос, но перспективата един ден Салиха Диляшуб да стане валиде султан, вместо нея, никак не й харесваше.

– Най-общо казано да установяваш контакти и завързваш връзки с влиятелни хора – започна Сюлейман ага наставленията си. – Опитай се да създадеш представа за себе си не като за лекомислена красавица, чието единствено постижение е това, че е успяла да преспи с падишаха и да му роди син. Ти си баш кадъна, т.е. втората по ранг в харема след валиде султан. Хората трябва да те възприемат като сериозна и мъдра жена, въпреки младостта ти. Нужно е да ги убедиш, че си по-достойна от Салиха Диляшуб да станеш валиде султан един ден.

– Лесно е да се каже – отвърна Хатидже Турхан плахо. – Но аз наистина съм само едно обикновено момиче, което допреди две години си играеше на воля из украинските степи.

– Забрави за украинските степи. Сега си баш кадъна на падишаха – скастри я строго Сюлейман ага. – И аз допреди няколко години бях едно сополиво хлапе, плацикащо се в тинята около Нил, но сега съм възпитател на следващата валиде султан. Така че недей да гледаш в миналото, а насочи взор напред в бъдещето.

– Ще се постарая – промърмори колебливо. – Но не преувеличаваш ли ролята ми? В края на краищата кой ще стане султан, Мехмед или синът на Салиха, не зависи ли преди всичко от техните лични качества, а не от тези на майките им?

– Харесва ми, че разсъждаваш логично – усмихна се доволно Сюлейман ага.– Ти се ме научил на това.– Надявам се да си права – заяви скромно евнухът. – Все пак пропускаш

едно много важно обстоятелство. Личните качества на шехзадетата ще се вземат предвид, ако те са зрели мъже, но ако, да не дава Господ, нещо се случи с нашия султан, докато те още са деца, тогава наследникът на престола ще бъде определен според силата, мъдростта и най-вече връзките на неговата майка. Разбра ли ме сега?

264


– Да. Но аз не познавам никой влиятелен човек. Мястото на една жена е в харема, а тук мъже не се допускат, пък били те и влиятелни.

– Ти не се притеснявай за това – успокои я Сюлейман ага. – Аз съм близък с много влиятелни хора и мога да те запозная с тях. Разбира се, ще се срещате извън харема. Уж случайно може да се засечете в градините на двореца или по време на разходките ти из града и околностите му. Не забравяй, че ти вече си баш кадъна и разполагаш с много по-голяма свобода на придвижване от една обикновена наложница.

– Ще постъпя така, както ми кажеш – съгласи се Хатидже Турхан.– И най-важното – продължи Сюлейман ага и я погледна изпитателно. –

Знам, че чувствата ти към валиде султан не са особено топли, но не трябва да забравяш, че тя, макар и жена, притежава изключителна власт, за каквато много уж влиятелни мъже само могат да мечтаят.

– О, не – простена Хатидже Турхан, усещайки накъде бие възпитателят й.– Изслушай ме спокойно, без излишни емоции – скара й се Сюлейман ага. –

Ако Кьосем е все още жива, когато се решава кой ще бъде следващият султан, бъди сигурна, че нейната дума ще тежи най-много. Така че, изключително важно е да я спечелиш на своя страна.

– Но тя злоупотреби с моята невинност, тя се възползва най-безцеремонно от девственото ми тяло, тя ме караше да правя ужасни неща, тя ме унижаваше и оскърбяваше непрекъснато – хленчеше Хатидже Турхан. Кошмарните спомени нахлуха отново в съзнанието й и от очите й закапаха сълзи. – Тя ме докара дотам, че да посегна на живота си, защото предпочитах да умра, отколкото да продължавам да правя онези ужасни неща.

– Знам – кимна Сюлейман ага съчувствено и я погали нежно по главата. – Моля те успокой се и престани да плачеш, защото искам да ти разкажа една история.

– Слушам те – прохлипа и избърса сълзите си.– Когато попаднах в харема бях точно на твоите години – започна

възпитателят й бавно и погледът му се зарея някъде в миналото. – Това беше по времето на покойния Мурад хан. Тогава бях стройно и красиво момче и много от по-отраканите наложници окрито ме заглеждаха, а най-безсрамните, уж на шега, дори ми отправяха неприлични предложения. Аз много се смущавах от това, а те се веселяха за моя сметка. Но един ден ме срещна самата валиде султан. Следвайки етикета, аз се отдръпнах встрани и се поклоних дълбоко. Очаквах, че просто ще отмине, без да ми обърне внимание, затова много се изненадах, когато тя се спря и ме заговори. Попита ме как се казвам, откога съм в харема, харесва ли ми тук и подобни общи приказки. Смутен, но и поласкан от вниманието й, аз й разказах накратко патилата си. Тя ме слушаше с престорен интерес, но ми направи впечатление, че през цялото време очите й изучаваха най-безцеремонно тялото и лицето ми. Въпреки това, аз все още не подозирах истинските й намерения. На следващия ден къзларагата ме осведоми, че съм назначен за ортанджа на валиде султан. Новата ми длъжност беше лека и приятна.

– Ортанджа ли? Какво е това? – полюбопитства Хатидже Турхан.– Нещо като куриер и посредник между различните нива в харема. Ако

Кьосем пожелаеше да се срещне с някого или да му предаде писмено съобщение,

265


ме изпращаше мен. Но радостта ми не продължи дълго. Един ден валиде султан ме повика в личната си баня. Беше чисто гола и се плацикаше безгрижно. Очаквах, че ще ме прати някъде по работа и зачаках нарежданията й, но вместо това тя ми нареди да се съблека и да влезна в басейна при нея.

– Нима се е възползвала и от тебе? – погледна го Хатидже Турхан невярващо.

– Нямах друг избор, освен да изпълня заповедта й – продължи разказът си Сюлейман ага със забит в земята поглед, избягвайки да отговори направо на въпроса й. – Съблякох се и влезнах в басейна, а тя най-безцеремонно започна да ме гали и опипва. В първия момент неволно се отдръпнах и това много я развесели. „Не бой се, нищо лошо няма да ти направя, успокои ме тя с прелъстителна усмивка. Просто искам да се порадвам малко на прекрасното ти тяло.” Бях потресен, но нямах нито сили, нито воля да се противопоставя на тази могъща жена.

– Колко познато ми е това усещане! – възкликна Хатидже Турхан съчувствено.

– След това ръката й неочаквано се оказа между краката ми и тя най-безсрамно започна да масажира члена ми.

– Но ти нали си ... – погледна го Хатидже Турхан срамежливо.– Да, аз съм евнух и като всички евнуси съм кастриран – усмихна се горчиво

Сюлейман ага. – Но, когато ме кастрираха, случих на милостив човек. Той ми остави члена непокътнат, само усука тестисите ми и то не много старателно. Дори отвреме-навреме получавам ерекция, макар и не пълноценна, за да бъда истински мъж.

– Разбирам – кимна Хатидже Турхан, макар че обясненията му не й бяха съвсем ясни.

– Кьосем положи доста усилия, но явно не остана особено доволна от резултата и накрая се отказа. „Е, аз те масажирах достатъчно, сега е твой ред, заяви ми тя.” След това излезна от басейна и както си беше чисто гола се просна по корем на една пейка. „Но, господарке, аз никога досега не съм правил масажи, опитах се да се измъкна аз.” „Значи тъкмо ти е дошло времето да се научиш и ще имаш честта да се упражняваш не върху кого да е, а върху самата валиде султан”, отвърна тя безцеремонно.

– До болка позната история – възкликна отново Хатидже Турхан.– Е, явно знаеш за какво става въпрос. Кьосем се оказа истинска мръсница.

Накара ме да правя неща, които не съм си представял и в най-развинтените си еротични фантазии.

– Разбирам те напълно – съгласи се Хатидже Турхан. – Значи и на теб би трябвало да ти е ясно какво ми е причинила тази жена и какво изпитвам към нея.

– Напълно.– И въпреки това искаш от мен да забравя всичко и да се правя, че все едно

нищо не е имало.– Отначало и аз се чувствах ужасно – призна си Сюлейман ага. – Но после

си дадох сметка, че след като така или иначе нямаше отърване, можех да се възползвам от ситуацията. Примирих се със съдбата си и започнах да извличам дивиденти от нея. Изведнъж започнах да се издигам стремглаво в кариерата. Една дума от валиде султан беше достатъчна да прескоча няколко стъпала наведнъж. С

266


нейното покровителство бях назначен за главен възпитател в харема, въпреки че бях само на шестнайсет години. Останалите евнуси ми завиждаха и ме мразеха, но не смееха и да гъкнат в мое присъствие. С течение на времето, Кьосем ми се насити и започна все по-рядко да ме търси за задоволяване на перверзните си страсти. Но въпреки това, продължи да ме покровителства. Благодарение на нея станах твой възпитател.

– Това е може би единственото добро нещо, което е направила за мен – съгласи се Хатидже Турхан неохотно.

– Не си права – възрази Сюлейман ага. – Благодарение на нея ти попадна тук, а не в харема на някой провинциален паша. Кьосем накара Ибрахим хан да те избере именно теб, а не някоя друга наложница, така че на нея дължиш факта, че вече си баш кадъна и потенциална валиде султан.

– Е, добре де – отстъпи неохотно. – Но тя го прави не защото е много загрижена за мен, а защото преследва някакви свои користни цели.

– Точно така – съгласи се Сюлейман ага. – Именно това се опитвам да ти обясня. – Всеки в харема преследва някакви свои цели, но тъй като е трудно да ги постигне сам, се нуждае от подкрепата на други влиятелни хора, независимо дали тя е користна или не.

– Ох, стана много сложно – изпуфтя отегчено.– Ще ти го обясня съвсем простичко. За да постигнеш своята цел и да

станеш валиде султан, ти се нуждаеш от помощта на Кьосем. Не е нужно да я обичаш, нито дори да я харесваш, просто трябва да се възползваш от нея. Сега разбра ли ме?

– Да – отвърна нацупено. – Но ми е трудно да го възприема.Два месеца след този разговор, на 15-ти април 1642 г. Салиха Диляшуб роди

момче, което нарекоха Сюлейман. За утеха на баш кадъната, по това време султанът беше в плен на поредната си любимка, една смугла наложница на име Хатидже Муаззез и почти не обърна внимание на втория си син и неговата майка. Въпреки това Хатидже Турхан си даваше сметка, че разликата във възрастта на двете шехзадета беше някакви си три месеца и половина, което ги правеше почти равностойни съперници за наследници на трона. Чак сега разбра колко прав беше Сюлейман ага. Затова потисна гордостта си, преглътна унижението и се зае да затопли отношенията си с Кьосем. Валиде султан откликна положително на този стремеж и в скоро време между тях се установиха доста близки връзки. Хатидже Турхан се опасяваше най-много да не би Кьосем да се опита да я накара отново да прави онези ужасни неща, които още я стряскаха в съня й, но за нейна радост бившата й господарка като че ли беше оставила зад гърба си перверзната си страст към нея и нито веднъж не направи дори и намек за нещо повече от приятелски отношения. За разлика от Ибрахим хан, валиде султан се интересуваше живо от внука си и внимателно следеше развитието му. Беше му осигурила най-добрите грижи и почти не минаваше ден, в който да не се отбие при него и да се увери, че всичко беше наред. Обикновено срещите й с Хатидже Турхан се осъществяваха точно там, около люлката на невръстното шехзаде. Именно невинното бебе спомогна твърде много за стопяването на леда помежду им. В негово присъствие двете жени като че ли забравяха за личните си страсти и ставаха някак си по-добри

267


и човечни. Разбира се, след раждането на шехзаде Сюлейман, Кьосем се погрижи и за него, но като че ли малкият Мехмед й беше по на сърце.

Някъде към края на лятото из харема се разпространи новината, че и Хатидже Муаззес била бременна от султана. Скоро след това той загуби интерес към нея и се хвърли в обятията на поредната палава наложница. Прекарал първия четвърт век от живота си в изолация и принудително въздържание, с годините Ибрахим хан все повече се пристрастяваше към плътските удоволствия. Той бе един от малкото султани, който на практика бе абдикирал изцяло от владетелските си задължения, оставяйки ги в ръцете на майка си и великия везир. Психическите му отклонения постепенно се засилваха и поведението му ставаше все по-странно. Султанът нареди стените и тавана на покоите му да се покрият изцяло с огледала, за да може да съзерцава креватните си подвизи от различен ъгъл. Подът пък бе застлан с дебели самурени кожи, за да не се претрият височайшите колена по време на любовните игри.

Въпреки че петъка в исляма бе посветен на Бога и молитвите и правоверните се въздържаха от плътски удоволствия, Ибрахим хан безцеремонно демонстрираше пренебрежението си към религията, давайки воля на похотта си и през този свят ден. И не само това. Беше заповядал на валиде султан, везирите и придворните си, да се редуват да му подаряват всеки петък някоя пищна девойка. Вкусът му също ставаше все по-извратен. Известно бе, че си падаше по закръглени жени, но с течение на времето предпочитанията му се насочиха към откровени дебелани. Колкото повече сланини висяха по тялото на една наложница, толкова повече се възбуждаше той. Освен това бе може би първият султан в историята на Османската империя, който открито въведе груповите оргии. В една закътана част от дворцовия парк, наричана остроумно от придворните лакеи „Градина Желание”, падишахът и подбрани наложници се събличаха чисто голи, гонеха се, боричкаха се, плацикаха се в басейна и фонтана, след което се отдаваха на любовни игри. Харесваше му да бъде груб с наложниците си и дори ги караше на ужким да се съпротивляват, докато ги обладаваше насила, тъй като това го възбуждаше още повече. Иначе не беше ревнив, даже си падаше малко воайор, затова понякога заповядваше на шутовете си да се включат в оргията и ги подтикваше да извършват противоестествени действия с наложниците. Все пак, ако някой от нещастните евнуси се разгорещеше повече и си позволеше прекалени волности с някоя от любимките на султана, това можеше да му коства живота. В градината имаше и малък павилион, наречен „Сюнет кьошку”, тъй като обикновено там обрязваха шехзадетата, но разюзданата компания на султана не се свенеше да го използва за оргиите си, когато времето навън беше хладно или валеше дъжд. Също така там се сервираха различни лакомства и напитки, включително и вино, на изтощените от любовни игри герои. Така весело и безгрижно си живееха султанът и приближените му, докато славната в миналото Османска империя вървеше към упадък.

На 25-ти февруари 1643 г. Хатидже Муаззес роди здраво момче, което получи името Ахмед. Така в империята вече имаше три шехзадета на приблизително еднаква възраст и съперничеството за унаследяването на трона се очакваше да бъде доста оспорвано. Както и в предишните случаи, султанът не

268


обърна никакво внимание на третия си син и неговата майка, която отдавна вече беше забравил.

269


ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА1644 – 1647 г.

Докато Ибрахим хан доброволно се беше отказал от владетелските си задължения и изпълняваше ролята на султан само формално, борбата за реалната власт в Османската империя все повече се ожесточаваше. Крехкият компромис между основните играчи, валиде султан и еничарските аги от една страна и великият везир и група реформаторски настроени висши чиновници от другата страна, се пропукваше с всеки изминал ден. Някои от предприетите от Кеманкеш Кара Мустафа паша мерки засегнаха сериозно икономическите интереси на Кьосем и кликата й. В началото на 1644 г. противоречията между двете групировки се изостриха дотолкова, че съвместното им управление не беше повече възможно. Великият везир беше сравнително почтен човек, но не беше никак дипломатичен, нито пък беше достатъчно добър в задкулисните игри и манипулации, за да се ориентира в дворцовите интриги. Арбитър в решаването на конфликта трябваше да стане султанът, колкото и да не му се искаше да се занимава с това. Така на сцената се появи трета групировка, която се възползва максимално от боричканията на първите две. Начело на нея стоеше Джинджи Ходжа, човекът, който навремето беше споделил с Ибрахим хан годините на изолация, а сега беше най-близкият му съветник. Той се ползваше с безграничното доверие на слабоумния султан и затова, когато му подшушна, че великият везир го мамеше, падишахът не се поколеба да заповяда екзекуцията му. На 31 януари 1644 г. Кеманкеш Кара Мустафа паша и някои от най-близките му сътрудници бяха арестувани и още същия ден увиснаха на бесилото. С протекциите на султанския съветник, за нов велик везир беше назначен протежето му Султанзаде Мехмед паша. Самият Джинджи Ходжа си уреди поста на бейлербей на Анадола.

Макар че омразният й конкурент бе отстранен от поста си и екзекутиран, Кьосем нямаше повод за радост. В годините след като бе станал падишах, Ибрахим хан постепенно се бе отдалечил от нея и тя вече нямаше върху него това огромно влияние, което бе имала при възкачването му на престола. Майка и син все повече се отчуждаваха един от друг. Единственият човек, с когото се съобразяваше султанът и на когото вярваше безгранично, беше вездесъщият Джинджи Ходжа. Така бившият наставник на Ибрахим хан се преревърна в най-влиятелния човек в империята и на практика дърпаше конците на управлението. Все пак той изпитваше известен респект към валиде султан и не искаше да влиза в открит конфликт с нея, но въпреки това, стъпка по стъпка ограничаваше управленския й ресурс. Кьосем беше преживяла много възходи и падения, умееше да контролира властовите си амбиции и знаеше кога да отстъпи крачка назад. Но в главата й вече се зараждаше идеята за подмяната на Ибрахим хан с някого от невръстните му синове. Затова с радост прие протегнатата й от Хатидже Турхан ръка и направи всичко възможно да се сближи отново със снаха си. Разбира се, колкото и да й беше трудно, даваше си сметка, че интимната им връзка трябваше да бъде забравена завинаги. Красиви наложници, готови да дарят с любовни ласки валиде султан, винаги щяха да се намерят в изобилие.

Поради факта, че беше изтикана от управлението на империята, Кьосем разполагаше с много свободно време. Вече беше на възраст, когато все по-често се

270


замисляше за смъртта и за това с какво щяха да я запомнят хората, след като приключеше земния си път. Въпреки че напоследък приходите й понамаляха, беше натрупала огромно състояние, което щеше да й стигне за още десет живота. Колкото повече остаряваше, толкова повече средства отделяше за благотворителност. С нейни пари в Истанбул бяха построени множество джамии, медресета, керван сараи, хамами, болници и други обществени сгради. Също така, по доверен човек изпрати тайно значителна сума пари на губернатора на остров Тинос с молба да ги похарчи за укрепването и благоустройството на родното й градче. Освен това продължи създадената от самата нея традиция през пет години да освобождава всичките си роби. Отделяше много време на внуците си, интересуваше се от проблемите на снахите си, опитваше да се сближи и с дъщерите си, които навремето беше пренебрегвала, заради заетостта си с държавните дела. Казано накратко, стремеше се да бъде образцова майка, баба и свекърва. Това не й пречеше да следи внимателно събитията в страната и да крои планове за завръщането си в управлението на Османската империя.

От своя страна властовите амбиции на Хатидже Турхан се ограничаваха в това да продължи да бъде баш кадъна и един ден, ако е рекъл Аллах, да стане валиде султан. Беше се примирила с факта, че падишахът не се интересуваше нито от нея, нито от сина си. Затова много се изненада, когато един ден, докато беше в градината със Сюлейман ага и малкия Мехмед, изневиделица се появи Ибрахим хан, придружен от Джинджи Ходжа и къзларагата. Шехзадето си играеше със сина на дойката си, който беше на неговата възраст. Хатидже Турхан много се развълнува от присъствието на султана и се обнадежди, че най-после бащиното чувство бе заговорило в него. Но надеждите й много бързо преминаха в разочарование и възмущение, когато падишахът се заговори и заигра не със собствения си син, а с момчето на дойката. Все пак, Хатидже Турхан си мислеше, че след като прояви любезност към чуждото дете, султанът щеше да обърне внимание и на своето. Но след известно време явно му писна да се занимава с момчето и той просто си тръгна, без дори да погледне малкия Мехмед, чиито очи се напълниха със сълзи на обида. Тази гледка потресе Хатидже Турхан и нещо в нея се преобърна.

– Господарю, не смяташ ли, че е редно да обърнеш малко внимание и на собствения си син? – изкрещя баш кадъната побесняла от гняв. – Нима сълзите в очите му не са в състояние да трогнат коравото ти сърце?

В първия момент Ибрахим хан като че ли се стресна и дори се сви уплашено. Коя беше тази дръзка жена, която се осмеляваше да му крещи? Впи невярващи очи в досадницата, но Хатидже Турхан издържа на погледа му без да трепне. Гневът й даваше сили и й вдъхваше неподозирана смелост. Джинджи Ходжа, Зюмбюл ага, дойката и бостанджиите, които придружаваха султана, се вцепениха от ужас и не смееха да помръднат, за да не предизвикат господаря си. Сюлейман ага също се сви страхливо, очаквайки неизбежната буря. В следващия миг в очите на султана се появи характерният безумен блясък и устните му се разтегнаха в зловеща усмивка.

– О, разбира се – възкликна с престорено разкаяние. – Сега ще му обърна подобаващо внимание.

271


Обърна се, направи няколко крачки към децата и сграбчи малкия Мехмед в ръцете си. Явно го стискаше прекалено силно, защото момчето се разпищя от болка и уплаха. След това султанът се насочи към близкия фонтан и с един замах хвърли ревящото шехзаде във водата. После се обърна и най-спокойно се отдалечи. Джинджи Ходжа, Зюмбюл ага и бостанджиите го последваха уплашени. С неподозирана за килограмите си пъргавост, Сюлейман ага се затътри към фонтана. Хатидже Турхан и дойката се втурнаха след него. С общи усилия измъкнаха от студената вода треперещото телце на Мехмед. При падането си във фонтана, шехзадето беше разбило челото си и от дълбоката рана течеше обилно кръв. Беше глътнало малко вода и беше много уплашено, но беше живо и дишаше. Хатидже Турхан го гушна с треперещи ръце и самата тя заплака от страх и безсилна ярост. Нежно, но настоятелно, Сюлейман ага измъкна момчето от прегръдката на майка му, притисна една чиста носна кърпа към кървящата рана и го понесе към двореца.

– Тичай и намери хасталар уста – изкрещя той на обърканата дойка, която се мъчеше да успокои собственото си дете, което също ревеше уплашено. – Кажи й да ни чака пред покоите на господарката.

Дойката кимна мълчаливо и хукна пред тях, влачейки хлипащото момче. Когато се прибраха в харема, хасталар уста и две нейни помощнички вече ги чакаха с един леген топла вода и множество чисти кърпи. С опитните си ръце възрастната лечителка проми старателно дълбоката рана, след това я намаза обилно с някакъв мехлем и я превърза, докато другите две жени държаха здраво шехзадето да не мърда. То пищеше от болка, но хасталар уста му шепнеше някакви утешителни думи и скоро момчето се поуспокои, макар че продължи да хлипа тихичко.

– Нищо му няма – заключи възрастната жена, след като приключи. – До няколко дена ще му мине като на кученце.

– Сигурна ли си, уста ханъм? – погледна я разтревожено Хатидже Турхан. – Раната беше много дълбока и той загуби доста кръв.

– Ще се оправи – успокои я лечителката. – Давай му да пие повече течности и да яде полусуров телешки дроб.

След това се обърна към момчено и го потупа по-рамото.– Бъди силен, млади господарю. Народът е казал: „Юнак без рана не може”.Хасаталар уста се оказа права. В края на втората седмица раната беше почти

заздравяла и махнаха превръзката. След по-малко от месец от произшествието нямаше никаква друга следа, ако се изключи един голям розов белег.

Ибрахим хан въобще не се поинтересува какво се беше случило с първородния му син, след като го беше хвърлил във фонтана. Но за да си отмъсти на майка му, която си беше позволила неуважително отношение към него, обяви настоящата си любима за баш кадъна и дори сключи официален брак с нея. Хюма Шах, известна още с прозвището си Телли, поради факта, че обичаше да вплита в косата си златни и сребърни телчета, беше жената, задържала се най-дълго до Ибрахим хан, макар че това беше твърде условно. Въпреки че се кълнеше във вечна любов на фаворитката си, султанът не се отказваше от компанията и на други засукани наложници. Дори караше Хюма Шах да участва в прословутите му групови оргии. Любимката му явно не беше много ревнива или може би просто умееше да прикрива чувствата си, но никога не показа открито, че разгулният начин на живот на султана й беше неприятен. По време на осемте години на

272


османския престол, Ибрахим хан имаше поне една дузина кадъни, които го дариха с осем синове и седем дъщери. Тези наложници, които бяха преминали през леглото му без да оставят потомство, никой не си беше направил грижата да ги брои, но из харема се шушукаше, че били стотици, а може би дори хиляди.

През пролетта на 1645 г. на път за поклонение в Мека, Зюмбюл ага беше пленен от пирати. Това вбеси Ибрахим хан и той обяви война на Венеция.

Султанът вече беше напълно обсебен от лудостта си. Лошото беше, че по време на пристъпите си, придружени от нетърпимо главоболие, проявяваше изключителна жестокост. Един ден, скоро след пленяването на Зюмбюл ага, Ибрахим хан нареди на новия къзларага да му подбере една дузина наложници, с които да си направи градинско забавление. Баш евнухът, който още не беше съвсем наясно със странните вкусове на султана, му изпрати дванайсет красиви, но не много пълни момичета. Сутринта Ибрахим хан беше получил поредния си мигренозен пристъп, който се надяваше да излекува с плътски забавления. Но когато видя стройните девойки, очакващи смирено появата му, нещо в главата му изтрещя.

– Ти подиграваш ли се с мене? – разкрещя се на смаяния къзларага. – Какви се тези недохранени торби с кокали?

Треперещ от страх, баш евнухът се хвърли в краката му, хлипайки някакви извинения. Но вече беше твърде късно. Ибрахим хан нареди на придружаващите го бостанджии да изхвърлят всичките момичета, начело с къзларагата, във водите на Златния рог. Стражите, които по принцип бяха сурови хора, обръгнали на какви ли не жестокости, бяха потресени от тази безумна заповед и за миг се поколебаха. Това вбеси още повече султана и той се разкрещя истерично, че ако не му се подчиняха веднага, щял да нареди да бъдат екзекутирани. Бостанджиите се стреснаха и започнаха да ловят пищящите от ужас момичета. След това завързаха ръцете и краката им и ги напъхаха в чували, в които сложиха камъни за тежест. Неочакван проблем им създаде къзларагата. Огромното му тлъсто тяло не се побираше в никой чувал и бостанджиите бяха принудени да преправят една стара шатра, за да могат да напъхат баш евнуха в нея. Накрая завързаха чувалите, натовариха ги на една каруца и ги закараха на пристана. Султанът остана в двореца да си лекува главоболието, но изпрати лично Джинджи Ходжа да следи за изпълнението на заповедта му. На пристана претовариха чувалите с обезумелите от ужас наложници на една гемия и ги изхвърлиха в средата на залива. Благодарение на камъните, нещастниците бързо се отправиха към дъното, където писъците им постепенно заглъхнаха.

– Добре, че е къзларагата, иначе рибите щяха да останат гладни – направи опит да се пошегува един от бостанджиите, но другарите му го изгледаха мрачно и той побърза да млъкне.

Веднага след този трагичен случай, из града плъзнаха зловещи истории, разпространявани от ловците на миди, в които се разказваше с потресаващи подробности как благодарение на баластата, чувалите стояли във вертикално положение на дъното на Златния рог и главите на нещастните девойки се поклащали равномерно в такт с морските течения. А някои рибари се кълняха, че вместо риба на въдиците им се закачали мъртви момичета.

273


Ибрахим хан въобще не се трогна от тези слухове, но издаде заповед на новоназначения къзларага, харемът му да бъде прочистен и обновен напълно. Безумието му вече се считаше за нещо нормално, така че никой не беше учуден от изискването му новите наложници да имат полови органи като на крави. При един от редките си излети сред природата, султанът беше впечатлен от детеродния орган на една едра юница и дори беше пожелал да се съвокупли с нея. Джинджи Ходжа беше призовал на помощ всичката си убедителност, за да го откаже и Ибрахим хан накрая отстъпи, но с уговорката, че вече искал наложниците му да приличат на тази юница. Новоназначеният къзларага, който беше станал свидетел на ужасната съдба на предшественика си, прояви изключително старание, за да задоволи капризите на безумния султан. Първо, всички по-млади и хубавки наложници от стария харем бяха набързо омъжени за различни висши чиновници и паши. Тези, за които не бяха намерени подходящи съпрузи, заедно с по-възрастните робини и някои от майсторките, бяха заточени в „Ески сарай”. За кадъните си и някои от любимките си, Ибрахим хан прояви снизхождение и те „милостиво” бяха оставени в харема. След това къзларагата пристъпи към по-трудната част: да намери подходящи нови попълнения. Бяха изпратени инструкции до всички кътчета на империята, в които с най-големи подробности бяха описани изискванията на султана към новите му наложници. В резултат на това харема бързо се напълни с едри жени, чиито детеродни органи наподобяваха тези на младата юница, която беше впечатлила Ибрахим хан. Въпреки тягостната атмосфера на страх, която цареше в „Топкапъ сарай”, намериха се някои шегобийци, които сполучливо прекръстиха „Дома на блаженството” в „Краварника на султана” и това наименование стана изключително популярно. Ибрахим хан не се впечатли много от тези иронични подмятания и известно време беше щастлив с новите си попълнения.

Айше, най-голямата от сестрите му, на която й беше дошло до гуша от безумията на султана, си беше позволила обаче да му каже в прав текст, че беше станал за смях на всичките си поданици. Ибрахим хан побесня от тази забележка и от този ден нататък започна целенасочено да я тормози. Фатима и Ханзаде се опитаха да защитят кака си, но единственото което постигнаха, бе да си навлекат гнева на султана. С непонятна злоба и отмъстителност, Ибрахим хан отне от сестрите си принадлежащите им дворци и ги дари на любимките си. Но лишаването от имуществото им, му се видя недостатъчно наказание за сестрите му. Затова той реши да им отнеме и достойнството, принуждавайки ги да прислужват на Хюма Шах и други негови фаворитки. Това преля чашата на търпението им и те се оплакаха на майка си. Кьосем беше потресена от разказа на дъщеририте си и дълбоко се трогна от сълзите на унижение, които блестяха в гордите им очи.

– Това нищожество съвсем се е самозабравило – промълви валиде султан с треперещ от възмущение и гняв глас.

Още същия ден намери Ибрахим хан в градините на сарая, където се готвеше да се отдаде на поредната групова оргия, карайки нещастните си наложници да ходят чисто голи на четири крака и да мучат като крави.

Кьосем дръпна настрани падишаха, от чиито уста се бяха проточили сладострастни лиги и му прошепна с леден тон:

274


– Господарю, ако имаш нужда от знатна прислуга, следващият път извикай мен. Ще се постарая да задоволя всички прищевки на „височайшите” ти любимки. Но никога повече недей да унижаваш сестрите си!

Странно, но Ибрахим хан реагира като дете, което бе сварено да прави беля.– Добре, майко – промърмори засрамено и сведе поглед.– А сега отивай да пасеш кравите си – допълни валиде султан с убийствена

ирония и му обърна гръб.Все пак падишахът изглежда се стресна от забележката на Кьосем и за

известно време престана да тормози сестрите си. Но тази случка, при която майка му го унизи публично, се запечата дълбоко в съзнанието му и го озлоби още повече срещу нея.

Сексуалният апетит на Ибрахим хан бе пораснал толкова много, че той вече не се задоволяваше само с наложниците си. Все по-често се нахвърляше на жени, които нямаха нищо общо с харема му. За да си доставя свежа и разнообразна плът, султанът прибягваше до услугите на една известна сводница, която всички наричаха Шекер пара. Ибрахим хан изобщо не се интересуваше дали жените, които си беше пожелал бяха омъжени или не, дали бяха от знатен произход или от простолюдието, дали бяха туркини или чужденки, важното беше капризите му да бъдат задоволявани. Жертви на сексуалните му набези станаха съпруги и дъщери на висши чиновници, паши и ходжи. Това настройваше все повече влиятелни хора срещу безумния султан и свалянето му от трона вече беше въпрос на време.

Ибрахим хан се беше самозабравил дотолкова, че налетя на една от бившите кадъни на покойния си брат Мурад Четвърти. След смъртта на владетеля, на опечалената вдовица по изключение беше разрешено да остане в „Топкапъ сарай”, понеже беше майка на Кая, любимата внучка на Кьосем. Това обстоятелство обаче й изигра лоша шега, тъй като попадна в полезрението на развратния падишах. Айше, която вече беше прехвърлила трийсетте, все още беше много красива жена, макар че с годините тялото й беше доста понаедряло. Но както знаем, за безумния султан това не само че не бе недостатък, напротив, точно такива жени го привличаха. Освен това, на подсъзнателно ниво Ибрахим хан искаше да отмъсти на тираничния си брат, от когото навремето беше треперел от страх, очаквайки всеки момент да бъде удушен с копринена връв. Обладавайки жена му, щеше да си разчисти сметките с Мурад хан и веднъж завинаги щеше да се освободи от сковаващите съзнанието му ужасни кошмари. По Шекер пара султанът изпрати любовна бележка до Айше, в която любезно, но с ултимативен тон, я канеше да посети покоите му. За негова изненада обаче, вдовицата прояви достойнство и с възмущение отхвърли неприличното предложение на зет си. Само че, султанът не беше човек, който приемаше откази от обектите на неговото первезно желание. Един мрачен есенен ден, след поредния мигренозен пристъп, който още повече беше размътил увредения му мозък, нахлу без предупреждение в покоите на Айше, изблъсквайки навън разтрепераната от страх слугиня на вдовицата. Когато останаха сами, султанът се ухили похотливо и пристъпи към уплашената жена. Но Айше отново прояви характер. Въпреки обзелия я ужас, тя успя да запази самообладание и измъкна ловко изпод възглавницата си една остра кама. Виждайки насоченото срещу него оръжие, Ибрахим хан замръзна на място.

275


– Господарю, аз вече нямам какво да губя – промълви вдовицата с разтреперан от вълнение глас. – Единственото, което ми е останало, е честта и аз бих предпочела да умра, отколкото да бъда опозорена за цял живот.

Не беше съвсем ясно дали Айше смяташе да убие себе си или султана, но Ибрахим хан, който по природа си беше страхливец, се уплаши не на шега и избяга от стаята, просъсквайки злобно:

– Пак ще се срещнем.Вдовицата си даваше сметка, че султанът едва ли щеше да се примири с

подобно унижение. Беше сигурна, че когато се съвземе от стреса, щеше да си отмъсти жестоко. Единственият човек, който можеше да го възпре, беше майка му. Затова Айше се отправи незабавно към покоите на Кьосем.

– Само ти можеш да ми помогнеш, господарке – извика вдовицата, падайки на колене пред валиде султан. – Той ще ме насили и после ще ме убие.

– Успокой се – отвърна Кьосем уверено. – Никой не би си позволил да посегне на вдовицата на бившия султан. Споменът за неговата жестокост е все още силен.

– Ти не разбираш, господарке – проплака Айше. – Тази сутрин Ибрахим хан нахлу в спалнята ми и се опита да ме изнасили. Само камата в ръката ми го възпря. Но той ще се върне.

– Какво? – изкрещя Кьосем, невярваща на ушите си. – Ибрахим хан се е опитал да те изнасили и ти си го заплашила с кама?

– Точно така, господарке – кимна вдовицата, хлипайки. – Нямах друг избор.– Господи, какво доживяхме – промълви Кьосем тихо и вдигна очи към

небето. След това погледът й отново се върна на треперещата от страх вдовица. – Остани тук. Слугите ми ще те пазят. Той няма да посмее да нахлуе в покоите ми.

– Благодаря ти, господарке – отвърна Айше с насълзени очи.След това Кьосем се облече набързо и излезе да търси Ибрахим хан.

Докладваха й, че падишахът бил в покоите си и си почивал, тъй като не се чувствал добре.

– Какво ти е, сине? – попита го Кьосем загрижено, когато влезна при него.– Бях наредил никой да не ме безпокои – промърмори Ибрахим хан без да

отваря очи.– Позволих си да наруша заповедта ти, защото се притеснявам за теб –

продължаваше да опитва с добро. – Напоследък се държиш странно.– Какво искаш? – попита я не особено любезно и най-после отвори очи.– Опитал си се да изнасилиш Айше – гласът й вече звучеше строго.– Тази кучка ще си плати скъпо – просъска султанът злобно. – Тя се опита

да ме убие.– Тя просто е защитила честта си – възрази Кьосем.– Тя е една долна мръсница – не отстъпваше Ибрахим хан. – Как си

позволява да ми откаже на мен?– Тя е вдовица на брат ти – напомни му Кьосем и гласът й прозвуча

злокобно. – Помниш ли Мурад хан, който искаше да те убие, но аз не му позволих?При споменаването на името на бившия султан, Ибрахим хан се разтрепера

и се сви в леглото си.

276


– Той те наблюдава отгоре, сине – продължи със заплашителен тон. – И никак няма да му хареса, че се опитваш да изнасилиш любимата му жена.

– Спри, моля те спри – простена султанът с треперещ глас. – Мурад отдавна е мъртъв и вече нищо не може да ми направи.

– На твое място не бих заложила на това – прошепна зловещо Кьосем. – И този път недей да разчиташ на закрилата ми.

Остави нещастника да се гърчи от страх и се отправи обратно към покоите си, уверена че и този път беше успяла да го сплаши. Наистина, падишахът се отказа от мераците си към вдовицата на Мурад хан и я остави на мира. Но не можа да прости поредното унижение, на което го беше подложила майка му. Чашата на търпението му беше преляла и в пристъп на позакъснял гняв, той нареди Кьосем, вдовицата Айше и дъщеря й Кая да бъдат заточени в „Ески сарай”.

– Не искам повече да ги виждам – крещеше Ибрахим хан истерично.Така, в края на 1647 г., за трети път през живота си, Кьосем се озова в онова

мрачно място, наричано сполучливо „Двореца на сълзите”.

277


ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА1648 г.

В началото на 1648 г. положението в Османската империя се влоши рязко. Сепаратизмът обхвана повечето отдалечени провинции, но централната власт нямаше нито сили, нито желание да въдвори ред. Проточилата се война с Венеция изтощи държавата до краен предел, а султанската хазна беше почти празна. Ибрахим хан въобще не се съобразяваше с тези факти и продължаваше да прахосва огромни средства за безмислени забавления и показен разкош. Еничарските аги и Кьосем само дебнеха удобен случай, за да се разправят с него. Безумният падишах не ги кара да чакат дълго.

В средата на лятото, вследствие на непоносимите жеги, увреденият мозък на Ибрахим хан тотално прегря. Подкукоросван от Шекер пара, която му пълнеше главата с приказни легенди за красотата на дъщерята на шейхюлисляма, султанът пощръкля от страст и нареди да му доставят девойката в харема. Сводницата беше изпратена да преговоря с баща й, носейки като залог за „сериозните намерения” на Ибрахим хан, скъп годежен пръстен с огромен елмаз. Шейхюлислямът, който не си правеше никакви илюзии относно развратните цели на безумния султан, отклони любезно поканата, оправдавайки се, че дъщеря му била още твърде малка. Този отказ вбеси Ибрахим хан и той нареди на великия везир да му доведе девойката в харема, дори ако се наложеше да използва сила. Ахмед паша изпълни заповедта, оставайки глух за молбите и клетвите на покрусения баща. Султанът се затвори в покоите си с плачещата за милост девойка и се отдаде на извратените си страсти. Дъщерята на шейхюлисляма показа характер и оказа съпротива, но това само възбуди още повече перверзния му апетит. Ибрахим хан проникна грубо в нея, разкъсвайки безцеремонно девствената й ципа, докато ноктите на пищящото от унижение и болка момиче дращеха височайшия му гръб. Близо три денонощия нещастната девойка беше държана затворена в спалнята на султана и изнасилвана многократно. Накрая Ибрахим хан като че ли й се насити, а и непрекъснатото й хленчене започваше да го изнервя, така че „великодушно” разреши да бъде върната на баща й.

Шейхюлислямът не можа да преглътне позора и унижението и се оплака на везира Софу Мехмед паша, който беше известен с неодобрението си на безумията на султана. Той от своя страна веднага се свърза с Кьосем, която тайно се бе завърнала в „Топкапъ сарай”. Двамата се консултираха с еничарския ага и всички единодушно решиха, че нямаше да търпят повече зулумите на султана. За каузата бяха привлечени кадъаскерите на Румелия и Анадола, които олицетворяваха върховенството на закона и заедно с шейхюлисляма щяха да придадат необходимата легитимност на преврата. Още същата вечер, Месут и другарите му ликвидираха тихомълком Джинджи ходжа и още няколко души от най-близкото обкръжение на падишаха, които можеха евентуално да се противопоставят на отстраняването му. Труповете им, с привързани за тях камъни, бяха изхвърлени тайно в мътните води на Златния рог.

На следващия ден, 7-ми август 1648 г. високопоставена делегация, включваща Софу Мехмед паша, кадъаскерите на Анадола и Румелия, шейхюлисляма и еничарския ага, посети султана и в ултимативна форма му

278


предложи да уволни незабавно великия везир и да напусне доброволно престола, за да се избегнат размирици и кръвополития. Ибрахим хан се стресна не на шега и след кратко колебание реши да удовлетвори част от исканията на противниците си. Съгласи се да жертва любимеца си Ахмед паша и назначи на негово място Софу Мехмед паша, надявайки се по този начин да тушира народното недоволство и да спаси собствената си кожа. По втората част от ултиматума, Ибрахим хан обеща да си помисли, но избегна категоричен отговор. Веднага след срещата, нареди да повикат най-верните му хора, начело с Джинджи ходжа, но всички те бяха изчезнали безследно. Единственият му приближен, открит от слугите, беше бившия велик везир, когото току-що беше уволнил. Ибрахим хан изпадна в нервна криза и се тръшна в леглото си, издавайки нечленоразделни звуци.

Същия ден Кьосем посети снаха си Хатидже Турхан и след като я закле да пази тайна, й сподели шепнешком, че предстоеше детронирането на султана.

– Все още не сме решили кой от синовете му да поставим на трона – продължи валиде султан тихо, гледайки я изпитателно в очите. – Първите трима са почти връстници.

– Но все пак шехзаде Мехмед е първородният му син – отвърна Хатидже Турхан разпалено. – На него се пада правото да наследи баща си.

– Проблемът е, че и тримата са непълнолетни и трябва да им бъдат назначени регентки – разсъждаваше Кьосем на глас. – Но и майките им са твърде млади и не са готови за тази тежка отговорност. А положението в страната е твърде сложно и регентството трябва да се поеме от човек с голям опит и управленски умения. Някой, който вече е бил регент и знае какво да прави.

Хатидже Турхан схвана много добре накъде бие Кьосем и какво се искаше от нея.

– Но аз нямам никакви претенции към регентството. За мен това е непосилно бреме и бих се радвала, ако ти го поемеш вместо мен.

– Сигурна ли си? – погледна я изпитателно Кьосем. – Разбира се – отвърна бързо Хатидже Турхан. – За мен е достатъчно да ме

обяват за валиде султан и да ме оставят да ръководя харема.– Добре – кимна тържествено Кьосем. – Харемът е твой, но не искам по

никакъв начин да се месиш в управлението на страната.– Кълна се в детето си, че регентството не ме интересува.След като получи това важно уверение, Кьосем си тръгна доволна и се зае с

удвоени сили да довърши започнатото дело.Междувременно, за да стреснат падишаха и да го принудят да се оттегли,

еничарите организираха метеж, към който спонтанно се присъдиниха хиляди дребни чиновници, търговци, занаятчии, всякакви авантюристи, лумпени и обикновени престъпници. Развилнялата се тълпа обгради „Топкапъ сарай”, скандирайки призиви за свалянето на „безумеца” от престола. На следващия ден шейхюлислямът издаде специална фетва, в която султанът се обяваваше за тиран и глупак, неспособен да управлява. Опозореният баща пожела лично да връчи документа на Ибрахим хан. По този начин смяташе да си отмъсти подобаващо за поруганата чест на невинната му дъщеря. Полуграмотният султан прочете с мъка фетвата и когато разбра за какво ставаше въпрос, се изсмя презрително и накъса документа на парчета.

279


– За дързостта ти, заслужаваш да те уволня от поста ти и да те изпратя на заточение – заяви укорително и изгледа строго божия служител. – Така ли ми се отблагодаряваш, че проявих милост и ти върнах дъщерята?

– А, как ще й върнеш честта, която ти поруга, безумецо? – отвърна шейхюлислямът с треперещ от възмущение глас. – Знаеш ли, че оттогава горкото момиче отказва да яде и по цял ден само плаче? Знаеш ли как се чувствам, като я слушам? За Аллах не знам, но аз лично не мога да ти простя.

– Какъв си ти, че да ми прощаваш? – попита Ибрахим хан ядосано. – Аз съм твой господар, а ти си само един мой роб. Разбра ли? А сега изчезвай.

– Аллах е моят господар – заяви шейхюлислямът предизвикателно и напусна приемната зала без дори да се поклони.

Той нямаше никакво намерение да отстъпва и веднага издаде втора фетва, в която се заявяваше, че „всеки, който не се подчинява на Божиите закони, се смята за неверник и се лишава от престола”. След това отново се върна в двореца, за да я връчи на султана. Този път Ибрахим хан се ядоса наистина и заповадя шейхюлислямът да бъде убит. Само че вече нямаше кой да изпълни тази безумна заповед. Малкото останали му лоялни служители се бяха изпокрили в миша дупка, усещайки накъде вървяха нещата. Еничарите вече бяха нахлули през „Вратата на приветствията” и вилнееха из втория двор на двореца, крещейки обиди и заплахи към безумния султан. Ибрахим хан най-накрая осъзна безнадежността на положението и се втурна отчаяно към харема. Откри валиде султан в покоите й. Тя въобще не се изненада, като го видя. Изглежда беше очаквала появата му. Треперейки от страх и със сълзи на очи, Ибрахим хан се хвърли в краката й.

– Майко, прости ми – хленчеше безумният падишах.– Изправи се, сине – нареди строго Кьосем. – Все пак ти си бивш султан.Чувайки тези безмилостни думи от устата на майка си, Ибрахим хан осъзна,

че властването му беше приключило.– Но те ще ме убият – продължаваше да хленчи. Престолът беше загубен.

Сега трябваше да мисли единствено за жалката си кожа. – Моля те спаси ме.– И косъм няма да падне от главата ти, ако доброволно се откажеш от трона

– заяви Кьосем тържествено. – Няма да пипаме и харема ти. Ще можеш да се забавляваш с любимките си до насита.

Успокоен от обещанията й, падишахът застана пред великия везир, шейхюлисляма, еничарския ага и кадъаскерите на Анадола и Румелия. С треперещ глас заяви официално, че се отказваше доброволно от престола. На негово място заговорниците незабавно поставиха първородния му син, който беше провъзгласен за султан Мехмед Четвърти.

Ибрахим беше върнат отново в „Кафеза”. По ирония на съдбата той беше пазен от Месут и другарите му, същите хора, които навремето го бяха охранявали, когато от смъртния си одър брат му Мурад Четвърти беше издал заповед за екзекуцията му.

Детронирането на Ибрахим хан не беше посрещнато еднозначно в огромната Османска империя. Мнозинството от столичното население посрещна преврата със заедоволство, тъй като беше пряко засегнато от неадекватното му управление. Но в отдалечените провинции, където за безумията на бившия падишах се знаеше твърде малко, обикновените хора изпитваха съчувствие към

280


окаяната съдба на сваления султан, който беше затворен като престъпник в собствения си дворец. От тези настроения се възползваха някои от управителите на погранични области, които обявиха, че не признаваха новия султан и по този начин оправдаваха сепаратизма си. Това предизвика тревога сред новите управници и те свикаха извънредно заседание на дивана. На него бяха взети някои важни решения. Предвид младостта на Хатидже Турхан и усложнената обстановка в страната, за регент на малолетния Мехмед Четвърти беше посочена неговата баба Кьосем, която получи титлата буюк валиде султан. Разбира се, майката на падишаха бе обявена за валиде султан, но беше лишена от правото да участва в управлението на империята. Другото важно решение, което бе взето по предложение на регентката, бе детронираният султан да бъде екзекутиран. По този начин Кьосем се надяваше да бъдат прекратени размириците в империята, тъй като подръжниците на Ибрахим щяха да бъдат поставени пред свършен факт. Тя стана първата и единствена в историята на Османската империя валиде султан, която беше организирала детронирането и убийството на собствения си син. За да бъде всичко облечено в законова форма, шейхюлислямът, с голямо вътрешно удовлетворение, издаде трета фетва, в която обосноваваше необходимостта от екзекуцията на сваления султан. Така разчисти докрай сметките си с безумеца, обезчестил любимата му дъщеря.

На 18 август 1648 г., десет дни след абдикацията му, Ибрахим беше посетен в „Кафеза” от главния палач и неговия помощник. При вида им бившият султан разбра каква съдба му бяха отредили и се разкрещя като луд, какъвто всъщност си беше.

– Майко, проклета да си, че ме излъга! Дано и тебе да те сполети същата участ.

Безумецът дори и не подозираше колко пророчески бяха думите му. Немите палачи се хвърлиха към него, но Ибрахим нямаше никакво намерение да се дава без бой. Лудостта и страхът от смъртта му дадоха неподозирани сили и той започна да се мята напред назад из тясната стаичка, изплъзвайки се на преследвачите си. Борбата продължи доста време. Все пак силите бяха неравни и накрая опитните палачи успяха да съборят бившия султан на земята. Ибрахим продължи да се дърпа, но немите роби нахлузиха коприненото въже на врата му и го стегнаха здраво. От устата му се чу някакво сподавено хъркане, тялото му се сгърчи и после се отпусна. Бившият султан беше мъртъв, а противниците му най-сетне си отдъхнаха.

На другия ден тялото на Ибрахим хан беше положено в гробница в двора на джамията „Ая София”. Церемонията беше съвсем скромна, без никакви почести към покойника. В съседната гробница почиваше чичо му Мустафа. Така двамата безумци, оставили мрачна диря в османската история, щяха да лежат един до друг за вечни времена.

281


ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВАПетък, 15-ти Рамазан 1061 г. /1-ви септември 1651 г./

Кьосем се беше отпуснала на широкия диван в гостната на апартамента си и се опитваше да запази спокойствие. Тази вечер, ако беше рекъл Господ, щеше да се отърве от омразната си съперница. Месут беше удържал на думата си и беше уредил с писаря на бостанджиите нощното дежурство в петък срещу събота да се поеме от Хамид ага. Затвори очи и си представи как Хатидже Турхан, гонена от нагона, се преобличаше като слугинята си и се отправяше към бараката на стотника. Там, скрити в храстите наоколо, вече дебнеха Месут и другарите му. С тях трябваше да бъдат кадията на Истанбул и имамът на джамията „Ая София”. Бяха ги помолили да дойдат, за да бъдат свидетели на изключително важно събитие, без да ги осведомяват предварително за какво точно ставаше въпрос. Когато малката мръсница влезнеше в бараката, Месут и другарите му щяха да изчакат известно време, докато страстите на двамата влюбени се разгорят достатъчно, после в сюблимния момент щяха да нахлуят в бардака, придружени от свидетелите и щяха да заварят майката на султана да лежи гола, с разтворени крака, а отгоре й да пухти доволно похотливият бостанджия. Прелюбодейците щяха да бъдат незабавно арестувани и затворени под строга охрана, а на другия ден кадията на Истанбул и имамът на джамията „Ая София” щяха да разкажат на слисаните членове на дивана какво бяха видели през нощта. Никой нямаше да постави под съмнение достоверността на разказа им, тъй като свидетелите бяха известни като изключително честни и почтени хора. Това щеше да бъде краят на Хатидже Турхан. Никой, дори и от най-близките й хора, нямаше да се осмели да я защити, тъй като ислямът считаше прелюбодейството за изключително тежко престъпление, особено ако то бе извършено от майката на падишаха. Кьосем щеше да настоява за смъртна присъда и шейхюлислямът нямаше да има друг избор, освен да издаде необходимата за това фетва.

Може би някои щяха да я обвинят в коравосърдечие и жестокост, но нямаше да са прави. Кьосем нямаше нищо против Хатидже Турхан, дори навремето беше влюбена в нея. Просто не можеше да допусне една амбициозна, но неподготвена пикла да я измести от регентството и да застане начело на Османската империя. Ако снаха й беше проявила малко търпение, един ден, когато Кьосем приключеше земния си път или станеше прекалено възрастна, за да се справя с управлението, тя щеше да заеме нейното място безболезнено. Но не. Малката мръсница бе проявила черна неблагодарност, опитвайки се да я измести със задкулисни маневри и интриги. И щеше да си получи заслуженото. И най-важното. Със собствената си смърт Хатидже Турхан щеше да спаси живота на сина си. Защото, въпреки всичко, Кьосем беше силно привързана към любимия си внук и никак не й се искаше да го погуби, освен ако това не беше крайно необходимо. А лишен от амбициозната си майка, Мехмед хан щеше да се превърне в послушна маша в ръцете на властната си баба.

Стигаше й вече това наказание, че преди три години беше принудена да жертва живота на Ибрахим хан. Отстрани постъпката й изглеждаше изключително жестока, но тогава тя нямаше друг избор. Като всяка майка, Кьосем беше привързана към безумния си син, още повече, че преди да стане падишах, той беше

282


толкова онеправдан и беззащитен и без нейната закрила едва ли изобщо би оцелял. Никак не й беше лесно да заповяда екзекуцията му, но ако той беше останал жив, щеше да застраши не само нейната власт, но и стабилността на Османската империя. Когато беше изправена пред трудни решения, Кьосем умееше да потиска емоциите си и да действа безкомпромисно. И сега случаят беше подобен. Въздъхна дълбоко и погледна през прозореца. Навън вече се беше стъмнило напълно. Може би в момента малката мръсница се преобличаше и всеки момент щеше да се отправи към последната си любовна среща. Кьосем се почувства самотна и напрегната и изпрати да повикат Айше.

Изпиха по чаша билков чай и хапнаха по резен пъпеш. Побъбриха малко, но разговорът не вървеше и накрая в стаята се възцари напрегната тишина. Времето си минаваше, а от Месут нямаше никаква вест. Наближи полунощ и Кьосем започна истински да се притеснява. Какво се беше объркало? Най-накрая един верен евнух почука на вратата и й предаде, че Месут я очаквал на обичайното място. Навлече набързо фереджето си и се насочи с бърза стъпка към беседката. Още щом видя бившия еничар да седи свит и със забит в земята поглед, разбра, че нещо не беше наред.

– Какво стана, Месут ага? – попита нетърпеливо, макар че вече знаеше отговора.

– Тя не дойде, господарке – отвърна бившият еничар с гузен глас, сякаш той лично беше виновен за провала. – Явно се е случило нещо непредвидено.

– Защо не изчакахте още известно време? – попита Кьосем строго. – Може нещо да я е забавило и да е решила да дойде по-късно.

– Едва ли – поклати глава Месут. – Но за всеки случай момчетата са още там. Ще я заловят, ако се появи, но не вярвам.

– Защо? – Малко преди полунощ Хамид беше посетен в бараката от един млад евнух,

който се задържа вътре не повече от минута. На излизане моите момчета го задържаха и го разпитаха набързо. Момчето казало, че носело бележка от някаква слугиня, но не я било чело. Когато го попритиснали малко, признало че го е изпратила личната прислужница на валиде султан, но колкото и да го заплашвали, продължавало да твърди, че не било запознато със съдържанието на посланието.

– Може би малката мръсница е уведомила любимия си, че в момента е заета и ще дойде по-късно – предположи Кьосем.

– Едва ли – поклати отново глава Месут. – Малко след като евнухът си тръгна, Хамид напусна бараката и започна да обикаля участъка от крепостната стена, за който отговаряше. Едва ли би тръгнал да проверява подчинените си, ако очакваше любимата си.

– Може би му е писала, че ще закъснее и е решил да използва времето, за да си свърши работата – не се предаваше Кьосем.

– Не вярвам – отвърна тихо Месут, попарвайки последните й надежди. – След около половин час Хамид се върна, придружен от един от десетниците му. Двамата влезнаха в бараката и започнаха да играят табла. Още са там.

– Ясно – отвърна Кьосем след кратко мълчание. Трябваше й известно време, за да асимилира случилото се. Когато осъзна, че нямаше да успеят да заловят Хатидже Турхан в прелюбодейство, изведнъж се успокои и възвърна

283


самообладанието си. – Няма смисъл да висите повече пред бараката. Освободи кадията и имамът и им се извини за недоразумението. Остави един от хората ти да наблюдава за всеки случай, а останалите прати да се наспят, че утре ще ми трябвате свежи.

– Добре, господарке.– Връщаме се отново към първоначалния план – продължи Кьосем,

възстановявайки постепенно самоувереността и концентрацията си. – Нямаме право на повече грешки, затова искам сега да преговорим подробно всичко и да уточним и най-дребните детайли.

---Хатидже Турхан освободи слугинята си и се отпусна в широкото пухено

легло. Трябваше да опита да се наспи добре тази нощ, защото утре я чакаше един тежък ден, в който щеше да се реши съдбата й. Затвори очи, но сънят не идваше. Беше твърде превъзбудена и напрегната, за да може да заспи. Знаеше много добре от какво имаше нужда, но за съжаление не можеше да си го позволи тази вечер. Беше живяла дълги години в принудително въздържание, така че беше свикнала да се лишава от мъжки ласки. Щеше да изтърпи още няколко дена.

След раждането на сина й, Хатидже Турхан дълго време хранеше надежди, че на Ибрахим хан щеше да му домъчнее за нея и щеше да я повика отново някоя нощ. Не че секса с него беше кой знае какво, но за друг мъж не смееше и да си мечтае. Уви, лудият султан отдавна беше забравил любимата си баш кадъна и се беше отдал на диви оргии с новите си фаворитки. Опитала веднъж от любовните ласки, Хатидже Турхан трудно понасяше липсата на мъж в живота си. Тя беше току-що разцъфнала млада фиданка и имаше нужда някой да я прекопава и полива. За съжаление, една жена от султанския харем не можеше да си позволи връзка с друг мъж, освен падишаха. Е имаше и такива, които успяваха да заобиколят строгите правила, но обикновено, рано или късно, забежките им ставаха известни и нещастните жени свършваха земния си път, хранейки хищните риби в мътните води на Златния рог. Другата възможност беше да се отдаде на противоестествени ласки с жени от харема. Това също беше алсолютно забранено и се наказваше строго, но все пак на такива връзки се гледаше малко по-снизходително, пък и те бяха много по-достъпни и по-лесни за укриване. Само че тя не си падаше по това. След сексуалния тормоз, на който бе подложена от Кьосем, тя бе напълно отвратена и дори не можеше да си представи, че би могла да опита подобно нещо отново. Само при мисълта, че се докосваше до друга жена, започваше да й се повдига от погнуса. В харема се шушукаше, че много наложници прибягвали до самозадоволяване, използвайки пръстите на ръцете си и различни предмети, наподобяващи фалос. Направи няколко опита, но мастурбирането й носеше само краткотрайно облекчение и в никакъв случай не можеше да замести грубата мъжка сила. С годините положението ставаше все по-тежко и младата баш кадъна бе на ръба на психическа криза.

И точно когато търпението й беше изчерпано докрай, лудият султан бе принуден да абдикира, а на трона бе поставен малолетния й син шехзаде Мехмед. След смъртта на Ибрахим хан и обявяването й за валиде султан, реши да се възползва от новата ситуация, за да задоволи нагона си. Даваше си сметка, че трябваше да действа изключително предпазливо и дискретно, защото, ако я

284


разкриеха, това можеше да й струва не само високия пост, но и живота. Но все пак, сега тя разполагаше с много възможности да контролира ситуацията. След дълъг размисъл разработи прост, но изключително ефикасен план, който щеше да сведе рисковете от провал до минимум.

Скоро след обявяването й за валиде султан, успя да наложи бившия си възпитател на поста къзларага. Една от първите задачи, които му възложи, беше доста странна на пръв поглед. Сюлейман ага трябваше да обикаля пазара на роби в Истанбул и да търси двойничка на господарката си. След няколко месеца усилено кръстосване на „Капалъ чаршъ”, баш евнухът доведе в харема едно премръзнало слабо момиче, което поразително наподобяваше валиде султан. При вида й Хатидже Турхан зяпна от изненада. Все едно гледаше образа си в огледало. Същото слабо скулесто лице с трапчинка на брадичката, същите наситенозелени очи и рижавокестеняви коси. Е, имаше и някои дребни различия. Двойничката имаше по-голям и леко гърбав нос, беше малко по-висока и с по-едър ханш, на това бяха несъществени подробности. Нарекоха я Гонджа и я назначиха за лична слугиня на валиде султан. Допълнително преимущество беше фактът, че момичето, също като господарката си, беше родом от украинските степи и по този начин можеха да си общуват на майчиния им език, без никой да ги разбира какво си говореха. Хатидже Турхан вложи всичките си усилия, за да спечели доверието на слугинята си. Отнасяше се добре с нея, покровителстваше я и й помагаше с каквото можеше. Съвсем естествено между тях се установиха изключително близки отношения. Когато прецени, че вече можеше да разчита на предаността й, тя й довери плана си. Отначало момичето зяпна от изненада, но след това възприе идеята с голям ентусиазъм и с готовност се включи в изпълнението й.

Валиде султан вече беше набелязала обекта на желанията си. Това беше един млад и красив мъж, със силно и мускулесто тяло. Казваше се Хамид и беше десетник на бостанджиите, охраняващи портите и парковете на „Топкапъ сарай”. Службата му беше такава, че нямаше нищо по-естествено от това една млада слугиня да го срещне из цветните градински алеи. Гонджа направи така, че уж неволно, почти се сблъска с напетия десетник. Момичето се изчерви смутено и наведе срамежливо поглед, а бостанджията беше впечатлен от красотата на засуканата слугиня. Преди няколко години Хамид се беше оженил за дъщерята на един чиновник от администрацията на „Топкапъ сарай”. Съпругата му беше грозновата и заядлива, но за сметка на това тъст му използва влиянието си, за да назначи зет си на сладка и добре платена служба. Така Хамид стана бостанджия в двореца и дори след известно време беше повишен в десетник, но беше принуден да търпи капризите и мърморенето на невзрачната си съпруга. Сделка, която според него си заслужаваше цената. Когато видя красивата слугиня, нещо трепна в сърцето на Хамид. При втората им уж случайна среща, Гонджа прояви необикновена дързост и си позволи да се усмихне свенливо на младия десетник. Това съвсем разпали страстта на Хамид и от този ден нататък, той започна целенасочено да преследва красивата слугиня. Отначало Гонджа се правеше на целомъдрена и непристъпна, но накрая склони на настойчивите молби на младия бостанджия да се срещнат някоя вечер.

Когато една нощ Хатидже Турхан, преоблечена като слугинята си, го посети за пръв път в служебната му барака, Хамид въобще не разбра, че това беше друга

285


жена. За това допринесе и непрогледния мрак, тъй като валиде султан, от съображения за сигурност, не позволи на любимия си да запали свещ. Изгаряше от страст и нямаше никакво време да се преструва на непристъпна, затова въобще не се възпротиви, когато младият бостанджия започна да я опипва и разсъблича. Отдадоха се на бурен и разюздан секс, след който валиде султан, в продължение на няколко дни, едвам ходеше. За пръв път в живота си беше изживяла истински пълноценен оргазъм и то няколко пъти за една нощ. Оттогава насам се срещаха в схлупената барака почти всеки път, когато Хамид беше на нощно дежурство. Единственото, което я притесняваше, беше да не зачене от бостанджията, затова го предупреди настоятелно да я пази. За всеки случай взимаше и някакви билкови отвари, предпазващи от нежелана бременност. Толкова беше доволна от любовника си, че дискретно помоли Сюлейман ага да използва връзките си за повишението му. Така Хамид беше произведен в стотник. Разбира се, той си нямаше и представа кой стоеше зад необичайния скок в кариерата му, отдавайки го на връзките на тъста си.

Хатидже Турхан въздъхна замечтано, припомняйки си сладките мигове на споделена страст. Вече повече от две години продължаваше тайната им връзка и никой в двореца не подозираше, че майката на султана прелюбодейства с един обикновен бостанджия. Дори, ако случайно някой ги видеше, подозренията щяха да паднат върху слугинята й. Сигурна беше, че в такъв случай Гонджа щеше да поеме цялата вина и нямаше да я предаде. В края на краищата на кого му пукаше, че някаква си прислужничка се срещаше тайно с женен бостанджия. А що се отнасяше до Хамид, той дори и не подозираше, че спеше с валиде султан, а не с нейната слугиня. Е, може би единствено Сюлейман ага се досещаше за забежките й, но засега тя нямаше никакви основания да се притеснява от него. Стисна здраво очи, опитвайки се да заспи, но сънят продължаваше да бяга от нея. Сладострастните спомени бяха събудили похоттта й и тя с мъка потискаше обзелото я желание. Беше се настроила тази вечер да се отдаде на див секс с Хамид, но за голямо нейно разочарование около обяд я заболя кръста и малко след това й дойде. Прокле късмета си, но от друга страна за пореден път се успокои, че не беше бременна. За съжаление обаче, тази вечер нямаше да може да се наслади на грубите любовни ласки на бостанджията. Повика Гонджа и я помоли да изпрати една бележка до Хамид, с която да го предупреди, че нямаше да го посети тази нощ. След това постепенно се унесе, мечтаейки си за широките гърди и здравите бедра на любовника си, без дори да подозира, че редовният й менструален цикъл беше спасил не само кариерата, но и живота й.

286


ЧЕТИРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВАНощта на петък срещу събота, 15-ти с/у 16-ти Рамазан, 1061 г. / 1-ви с/у 2-ри

септември, 1651 г./

Веднага след като се раздели с Месут, Кьосем се върна в покоите си. Потискайки една въздишка, измъкна скритото в един скрин шишенце, което й беше дала Тюлай. Пъхна го в пазвата си и се отправи с чевръста стъпка към султанската кухня в избата на двореца. Минаваше полунощ и главният готвач сигурно отдавна спеше, но скоро щеше да му се наложи да се разсъни. Увита в дебел вълнен шал, който не само я предпазваше от студа и влагата в мрачното подземие, но и криеше лицето й от евентуална среща с някой будуващ непознат, Кьосем заслиза внимателно по тясната стълба, заслонявайки с ръка бледото пламъче на свещта. Рискуваше светлината да привлече нечие нежелано внимание, но нямаше избор, тъй като в избата цареше непрогледен мрак. Ако не си осветяваше пътя, като нищо можеше да се спъне и да се пребие. На няколко пъти чуваше стряскащо цвърчене и през краката й уплашено се промушваха охранени плъхове. Извръщаше отвратено глава и въпреки страха и погнусата, продължаваше уверено напред. Нямаше да допусне някакви си гадни животинки да я отклонят от целта й. Най-накрая стигна до стаичката, в която живееше главния готвач. Почука дискретно на вратата, но единственият отговор беше шумното хъркане, чуващо се отвътре. Заудря по-силно, но изглежда нищо не бе в състояние да смути здравия сън на Йомер ага. Не смееше да вдига много шум, но явно нямаше друг избор и заблъска с всички сили по вратата. Най-накрая хъркането изведнъж секна и отвътре се чу един сънен глас.

– Кой се е разчукал в тази късна доба, по дяволите?– Аз съм, Йомер ага – отвърна Кьосем, стремейки се да не говори твърде

високо, но все пак достатъчно силно, за да привлече вниманието на готвача.Отвътре се чу някакво неясно пуфтене и шумолене. След по-малко от

минута вратата се открехна. Главният готвач беше навлякъл набързо някакви раздърпани дрехи и гледаше сънено, но когато осъзна кой го търсеше, се поклони дълбоко.

– Заповядай, господарке – профъфли смутено. Подсъзнателно усещаше, че среднощното посещение на регентката носеше скрита заплаха. – Бъди добре дошла в скромната ми квартира.

Кьосем се вмъкна бързо в тясната задушна стаичка. Остра миризма на пот и непрано бельо я лъхна в лицето и тя понечи да запуши носа си, но се спря в последния момент.

– Благодаря ти, Йомер ага – отвърна любезно и продължи с тържествен глас. – Дойде часът да изпълниш обещанието си.

– Какво трябва да направя, господарке? – попита примирено.Кьосем извади от пазвата си аптекарското шишенце и му го подаде. Той я

погледна уплашено и ръката му започна да трепери.– Внимавай да не го изпуснеш – предупреди го строго. – Утре сутринта

изсипи цялото съдържание на шишенцето в сютляжа на падишаха.Като грижовна баба, Кьосем познаваше прекрасно навиците на любимия си

внук. Знаеше, че малолетният падишах държеше да започне деня си с купичка прясно приготвен сютляж.

287


При тези думи Йомер ага започна да се тресе целия.– Стегни се! – скара му се Кьосем. – Какъв голям мъж си пък трепериш като

малко дете.– Но, господарке – промърмори главният готвач и се задави от притеснение.– Нищо лошо няма да се случи на падишаха. Това е една билка за укрепване

на крехкото му здраве – успокои го Кьосем. – Нима мислиш, че бих навредила с нещо на Мехмед хан? Та той е любимият ми внук.

– Не, господарке – отвърна с треперещ глас Йомер ага, макар че не изглеждаше много убеден. – Никога не бих си помислил подобно нещо. Но се притеснявам да не се случи нещо на султана. Понякога знахарите объркват билките.

– Имаш две възможности – каза бавно Кьосем, гледайки го право в очите. – Първата: изсипваш съдържанието на шишенцето в сютляжа на Мехмед хан. След това взимаш любимата си Гизем и заминавате някъде надалеч. Давам ти думата си, че никой няма да ви преследва. – Измъкна от пазвата си една кесийка с жълтици и я подхвърли към готвача. – Това ще покрие разноските по пътуването и установяването ви в някое отдалечено място.

Йомер ага беше овладял треперенето си, но си личеше, че се раздираше от вътрешни колебания. Предложението изглеждаше изключително примамливо, а кесийката с жълтици щеше да му подсигури щастливо и охолно бъдеще с любимата му жена. Но от друга страна и рискът беше голям. Да отровиш падишаха не беше шега работа. Йомер ага не беше чак толкова глупав, за да повярва на уверенията на Кьосем, че аптекарското шишенце съдържало билкова отвара, укрепваща здравето. И все пак. Представи си как двамата с Гизем се качват на някой чуждестранен кораб и отплават някъде далеч оттук, където нямаше да ги стигне отмъщението на османлиите. После щяха да се оженят и да им се родят много деца. Той беше добър готвач и винаги щеше да си намери подходяща работа, с която да издържа семейството си.

– Другата възможност – започна бавно Кьосем със заплашителен тон, обезпокоена от проточилото се мълчание. – Падишахът ще бъде уведомен, че неговият главен готвач е имал дързостта да закача и отправя неприлични предложения на една негова налож...

– Ще направя това, което искаш, господарке – прекъсна я решително Йомер ага и посегна към кесийката с жълтиците. – Благодаря за щедростта ти.

– Надявам се да се справиш добре – погледна го строго Кьосем. – Ако се провалиш, с всички ни е свършено.

Напусна мизерната квартира и вдиша с облекчение хладния въздух навън. Стори й се, че чу някакво леко изшумоляване в другия край на коридора, сякаш някой се отдалечаваше в тъмнината. Спря и се огледа внимателно, но не забеляза нищо подозрително. „Станала съм прекалено мнителна”, помисли си укорително. Дори някой случайно да я беше забелязал, едва ли би разпознал в плътно увитата с дебел вълнен шал жена регентката. Но дори и да се досетеше коя бе тя, нямаше да има достатъчно време да реагира. Така или иначе, до следващата нощ всичко щеше да е приключило.

---

288


Али беше още съвсем млад, почти момче, но се ползваше с доверието на къзларагата. Заедно с един по-възрастен евнух, се редуваха да наблюдават квартирата на Йомер ага. Сюлейман ага им беше заръчал да следят внимателно кой се срещаше с главния готвач на падишаха и да му докладват за всяко подозрително посещение. Най-вече да си отварят очите за Кьосем султан. Ако тя се появеше в избата, трябваше незабавно да известят къзларагата, независимо дали беше ден или нощ. Работата не беше тежка, но беше доста скучна и еднообразна. Случваше се понякога, особено нощно време, да задрямат. Наблюдателният им пост беше в една малка ниша в тъмния коридор, на десетина метра от стаичката на главния готвач. Али си беше постлал едно дебело одеяло и се беше увил с друго, тъй като в избата беше винаги хладно. Така, обзет от приятна топлинка, постепенно се беше унесъл в лека дрямка. Някъде след полунощ го стресна необичаен шум. Отвори очи и се огледа стреснато. Една, увита в дебел вълнен шал жена, тропаше по вратата на главния готвач. Али не успя да види много добре лицето й, тъй като непознатата се вмъкна в стаичката, преди да успее да я разгледа както трябва. Беше му заприличала на Кьосем султан, но не беше съвсем сигурен. Затова реши да изчака излизането на жената, за да се увери напълно. Сърцето му затуптя учестено. Ако имаше късмета да занесе важна новина на къзларагата, това щеше да затвърди още повече доверието му. Не му се наложи да чака дълго. След около пет-шест минути вратата се открехна и жената се появи на прага. Огледа се внимателно и бързо уви шала около главата си. Но Али вече беше успял да види това, което го интересуваше. Нямаше никакво съмнение. Срещу него стоеше могъщата Кьосем султан. Нетърпелив да занесе важната вест на къзларагата, младият евнух дори не изчака регентката да се отдалечи. Измъкна се тихо от скривалището си и с котешки стъпки заизкачва стръмните стъпала.

---Хатидже Турхан за пореден път сънуваше как Хамид ага я притискаше със

здравите си мускулести ръце към широката си гръд и после проникваше с груба сила в нея. Двамата се движеха задъхано в чуден синхрон и всеки момент щяха да експлодират. Тъкмо в най-сюблимния момент усети как някой я разтърсва леко и в следващия миг отвори очи. Над нея се беше надвесила Гонджа и й шепнеше нещо на украински.

– Какво има? – попита я разочаровано Хатидже Турхан и й хвърли един ядосан поглед. Бяха я прекъснали в най-неподходящия момент.

– Господарке, съжалявам, че трябваше да те събудя, но Сюлейман ага настоява да те види незабавно – оправда се слугинята. – Твърди, че има да ти съобщи изключително важна новина.

– Кое време е? – погледна я строго.– Скоро ще пукне зората.– И толкова ли не можа да изчака още няколко минути – промърмори

примирено. – Пусни го да влезе.Хатидже Турхан прие къзларагата без да става от леглото си. Поизправи се

малко, наметна един шал върху нощницата си и изгледа свирепо кланящия се евнух.

– Слушам те.

289


Въпреки не особено радушното посрещане, къзларагата изглеждаше щастлив и превъзбуден.

– Хвана се.– Кой се хвана? – погледна го Хатидже Турхан неразбиращо.– Дъртата вещица се стресна от новината, че й готвим отстраняване от

регентския пост и скочи с двата крака в капана – заяви Сюлейман ага самодоволно.– Разкажи ми всичко подробно – заръча Хатидже Турхан заинтригувана.– Тази нощ, малко след полунощ дъртата вещица се е срещнала отново с

главния готвач на султана. Веднага след като бях уведомен за това посещение, задържахме сънения Йомер ага. Дори не се наложи да го измъчваме сериозно. Призна си всичко с най-големи подробности и ми се стори, че даже му олекна от това.

– Чувствата на някакъв си готвач не ме интересуват ни най-малко – прекъсна го Хатидже Турхан нетърпеливо. – Какво по-точно си призна?

– Ами това все пак е свързано с чувствата му – подсмихна се къзларагата. – Йомер ага имал неблагоразумието да се влюби в една засукана наложница от харема на султана.

– Затова ли си дошъл? Да ми разказваш любовни истории? – изпъшка Хатидже Турхан измъчено.

– Какво да се прави. От Троянската война до наши дни, във всяко по-важно събитие е била замесена една хубава Елена, която да размъти мозъка на някой глупак – философстваше самодоволно къзларагата. – По ирония на съдбата рожденото име на въпросната наложница също беше Елена.

– Уважаеми, Сюлейман ага – прекъсна го нетърпеливо Хатидже Турхан. – Точно сега не съм в настроение да слушам лекции по история.

– Съжалявам, господарке – промърмори къзларагата смутено. – Просто съм малко превъзбуден. Та по същество. Някак си дъртата вещица разбрала за любовта на нещастния главен готвач и започнала да го изнудва, че щяла да го издаде на султана, ако не й съдействал в изпълнението на пъкления й план. Той нямал друг изход, освен да се съгласи и ...

– И какъв е този пъклен план? – прекъсна го отново Хатидже Турхан.– Дъртата вещица му дала някакво шишенце, чието съдържание трябвало да

изсипе тази сутрин в сютляжа на султана.– Не може да бъде! – изкрещя Хатидже Турхан потресена. – Все пак Мехмед

хан беше любимия й внук!– Главният готвач се кълнеше, че дъртата вещица го уверявала как в

шишенцето имало някаква билкова отвара за укрепване на здравето. Но аз залагам главата си, че тази стъкленица съдържа смъртоносна отрова – при тези думи къзларагата извади от джоба си малко аптекарско шишенце и го постави на масичката пред валиде султан.

– Боже, нима тази жена е паднала толкова ниско?– шепнеше невярващо Хатидже Турхан. – Никога не съм се съмнявала в готовността й да ме погуби, но да посегне на живота на султана, който е и неин внук, това вече е отвъд всякакви човешки граници.

– Така е, господарке – съгласи се къзларагата угоднически. – Тази жена е бясна кучка и трябва да бъде унищожена.

290


– Добре – кимна Хатидже Турхан замислено. – Какво ще правим?– Точно затова си позволих да те събудя толкоз рано, господарке.

Разработил съм план за действие, но се нуждая от твоето одобрение и съвет – заяви угоднически Сюлейман ага и й разказа с най-големи подробности какво смяташе да направи.

Хатидже Турхан изглеждаше впечатлена и от сънливостта й не остана и следа. Слушаше внимателно и на няколко пъти прекъсна къзларагата с уточняващи въпроси. След като съгласуваха внимателно и най-незначителния детайл от плана, Сюлейман ага се изправи с неподозирана за килограмите си пъргавост. – Е, господарке, аз ще вървя, че стана време за действие.

– Аллах да ти е на помощ – благослови го Хатидже Турхан с неприсъща за нея набожност.

---След като се прибра от мрачната изба, Кьосем захвърли с облекчение

дебелия шал, съблече се набързо и се мушна в леглото си. Трябваше да поспи малко, защото утре я чакаше тежък ден. Ден, в който щеше да се реши съдбата й. Като във всяка ориенталска империя, османската администрация не си даваше много зор, дори когато трябваше да се решават важни държавнически въпроси. Така че, извънредното заседание на дивана беше насрочено да започне по пладне, за да могат висшите чиновници да се наспят добре и да си починат преди работа. Това не се отнасяше до Кьосем. Тя щеше да стане преди първите лъчи на лятното слънце да докоснат прозореца й, защото трябваше лично да контролира изпълнението на плана по отстраняването на малолетния падишах и неговата самозабравила се майка. Стисна здраво очи, но сънят отказваше да дойде. Досадни съмнения измъчваха умореното й съзнание. Дали пак нямаше нещо да се обърка фатално. За пореден път прехвърли през ума си предстоящите събития.

Утре призори главният готвач щеше да приготви любимия сютляж на падишаха и щеше да изсипе в него смъртоносната отрова, забъркана от Тюлай. Когато поднесяхя закуската на падишаха, дежурният роб щеше да опита пред него една лъжица, за да се увери, че в млякото нямаше отрова. И тъй като за момента нищо нямаше да му се случи, султанът щеше да се нахвърли лакомо на любимия си сютляж. Няколко часа по-късно Мехмед хан щеше да се почуства отпаднал и неразположен. После щеше да получи силни болки в областта на гърдите и дишането му щеше да стане неравномерно и задъхано. Като всяко дете, султанът често боледуваше от настинки и грипове. Понякога получаваше и белодробни усложнения. Така че, едва ли някой щеше да се притесни сериозно. Всички щяха да помислят, че това беше поредното разболяване на малолетния падишах.

Същевременно Месут и двама от другарите му щяха да подшушнат на началника на бостанджиите, че един много богат търговец търсел покровителството на Хатидже Турхан за някаква крупна далавера. Щяха да му намекнат, че човекът бил готов да даде голям рушвет на всеки, който би му уредил аудиенция при валиде султан. Началникът на бостанджиите беше твърде алчен, за да пропусне такава възможност. Щяха да му устроят капан някъде в покрайнините на Истанбул, където уж щяха да го срещнат с богатия търговец. Там щяха да се нахвърлят върху него и да го убият. После щяха да заровят мъртвото му тяло и да се приберат в „Топкапъ сарай” ни лук яли, ни лук мирисали. След „безследното

291


изчезване” на началника на бостанджиите, поста му щеше да бъде зает временно от неговия пръв заместник, който клонеше към групировката на Кьосем.

Някъде по същото време, Батур и двама от другарите му щяха да изпратят анонимна бележка до къзларагата, обещавайки му ценни сведения за плановете на Кьосем. Щяха да примамят баш евнуха в някое забутано кътче на дворцовите градини и да го заколят тихомълком като прасе. После щяха да напъхат тлъстото му тяло в един голям чувал и да го изхвърлят в мътните води на Златния рог за радост на гладните риби. Така, още преди започването на заседанието на дивана, малката мръсница щеше да бъде лишена от двама от най-ценните си хора. Това можеше допълнително да наклони везните в последващата жестока схватка.

Все пак, всичко щеше да се реши в залата на дивана. Веднага след откриването на заседанието, Кьосем щеше да хвърли бомбата. Щеше да обяви, че беше разкрит мащабен заговор против интересите на Османската империя, начело на който стоеше Махмуд паша. Пред членовете на дивана щеше да застане неговият шурей Мюмюн бей. Бившият санджак бей, „дълбоко разкайвайки се”, щеше да направи потресаващи признания. Щеше да разкаже как лично зет му го е придумал да се включи в заговор, инспириран и финансиран от персийския шах, който целял отслабването и разпокъсването на Османската империя чрез организирането на бунтове и метежи. Естествено, източният им съсед щял да се възползва максимално от създалата се ситуация и щял да заграби всички погранични провинции. За „услугата” персийският шах бил готов да позлати двамата високопоставени предатели и да им осигури убежище и почести в своя двор. Разбира се, Махмут паша веднага щеше да скочи и да заяви, че това бяха измислици и клевети, целящи да го злепоставят. Тогава Кьосем небрежно щеше да помоли бюлюкбашията да напише няколко изречения на един бял лист. Той щеше да се учуди на тази странна молба, но в края на краищата щеше да се съгласи, защото знаеше, че беше невинен и нямаше от какво да се притеснява. След това Кьосем щеше да нареди да доведат някой от опитните дворцови калиграфи. Щеше да извади чудесно изработения фалшификат на Муса ефенди и да заяви, че това беше писмо, собственоръчно написано от Махмуд паша и адресирано до персийския шах. За да няма съмнения по този въпрос, щеше да помоли доведения от Ендеруна експерт да сравни двата почерка. Калиграфът щеше да се произнесе с искрена убеденост, че авторът на писмото и този, написал няколко изречения върху белия лист, безсъмнено бяха един и същи човек. След това Кьосем щеше да пусне документите сред присъстващите, за да се уверят лично, че почерците са идентични. После, с най-голямо удоволствие, щеше да помоли секретаря да прочете писмото на глас. Така всички щяха да чуят с ушите си как бюлюкбашията на спахийската гвардия се обръщаше към персийския шах с „господарю мой”, как благодареше за щедростта му, как поемаше ангажименти да организира бунтове срещу султана в пограничните области и т.н. Когато секретарят стигнеше до последното изречение, за никого от присъстващите нямаше да остане и капка съмнение, че Махмуд паша беше извършил предумишлено и срещу заплащане тежко престъпление против интересите на Османската империя.

За да бъде ефектът по-голям, под прозорците на двореца щеше да се е събрала подстрекавана от еничарските аги тълпа, която с кръвожадни крясъци щеше да иска главата на предателя. Кьосем щеше да настоява за смъртно наказание

292


и да нареди незабавното задържане на Махмуд паша, а верният й Кара Чавуш Мустафа, щеше лично да арестува отколешния си враг. Предвид безспорните доказателства за измяната на спахийския бюлюкбашия, никой нямаше да го защити открито. Привържениците на Хатидже Турхан щяха да се спотаят, докато се ориентират в новата обстановка и нямаше да посмеят да поискат отстраняването на Кьосем от регентския пост. Малката мръсница щеше да е безсилна да предприме каквото и да е, тъй като спахийството щеше да бъде временно обезглавено и объркано. В следващите часове щяха да последват нови „разкрития” за мащабите на заговора и много от влиятелните противници на Кьосем щяха да бъдат задържани или ликвидирани при оказване на съпротива.

Междувременно състоянието на невръстния падишах щеше да се влоши и същата нощ или най-късно до следващата сутрин Мехмед хан щеше да умре от задушаване. Едва ли някой щеше да се усъмни, че смъртта му беше предизвикана умишлено, но все пак, ако възникнеха подобни подозрения, те щяха да бъдат ловко насочени към Махмуд паша и останалите изменници. Ако се наложеше, щяха да изтръгнат самопризнания от заговорниците, че персийският шах се готвел да заграби османския трон и затова им беше заповядал да отровят малолетния султан. Едва ли тази лъжа щеше да хване дикиш, но поне щеше да отклони вниманието от истинските извършители.

Кьосем избърса с опакото на ръкава си една издайническа сълза, потекла по вече сбръчканата й буза. Не, тя не беше чудовище. Обичаше искрено любимия си внук и би дала всичко, за да предотврати смъртта му. Но Аллах й беше свидетел, че не й бяха оставили друг избор. Длъжна беше да остави емоциите на заден план и да мисли за стабилността на Османската империя и собственото си бъдеще, а те бяха неразривно свързани.

Мехмед Четвърти щеше да бъде погребан с подобаващите му се почести, а за нов султан щеше да бъде провъзгласен малолетния шехзаде Сюлейман. Майка му Салиха Диляшуб щеше да бъде формално обявена за валиде султан, но пълномощията й щяха да бъдат ограничени до ръководенето на харема. Кьосем щеше да запази титлата си буюк валиде султан и щеше да продължи да изпълнява регентските си задължения. Така, на практика, върховната държавна власт щеше да остане съсредоточена в нейните ръце до навършването на пълнолетие от султана.

А що се отнася до Хатидже Турхан, след загубата на сина си, тя щеше да стане напълно излишна. За нея нямаше да има друг избор, освен да поеме горестния път към „Ески сарай”. Там в „Двореца на сълзите” бившата валиде султан щеше да има достатъчно време да оплаква нещастната си съдба и да проклина до края на жалкото си съществувание мига, в който беше решила да се опълчи на могъщата си свекърва.

Унесена от тези приятни видения, Кьосем най-сетне потъна в дълбок и спокоен сън. Навън вече се пукваше зората.

293


ЧЕТИРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВАСъбота преди обяд, 16-ти Рамазан 1061 г. /2-ри септември 1651 г./

На изток небето вече беше започнало да избледнява, когато Махмуд паша и началникът на бостанджиите, начело на двадесетина мъже, се отправиха към една от старите пристройки на „Топкапъ сарай”. Всички бяха въоръжени с криви ятагани и остри ками. Огнестрелно оръжие не носеха, тъй като мисията им трябваше да бъде свършена без излишен шум. Повечето мъже бяха млади, ентусиазирани спахии в разцвета на силите си, амбициозни и бързащи да докажат верността си към малолетния султан и неговата майка. Разбира се, въодушевлението им не беше съвсем безкористно. В отплата за добре свършената работа те очакваха бързо израстване в службата и материални облаги. Единственият по-възрастен мъж в групата бе Касъм бей, спахията на когото Кьосем беше отказала държавна издръжка и с това беше сложила началото на открития конфликт с Хатидже Турхан. Конфликт, чиято окончателна развръзка предстоеше до часове.

Месут, Батур и останалите от страховитата „гвардия на султанката”, макар и формално да се водеха на щат към бостанджиите, не живееха в общите казармени помещения на другарите си по служба, а разполагаха със собствени квартири в едно отдалечено крило на старата част на двореца. Живееха по двама в стая и разполагаха с обща кухня, трапезария, тоалетна и дори малка баня. Макар да не тънеха в кой знае какъв разкош, бившите еничари се радваха на сравнителен комфорт, за какъвто обикновените бостанджии не смееха дори и да мечтаят. Въпреки че бяха страховита сила, която вдъхваше ужас на всички в османската столица, Месут и другарите му имаха и много врагове, особено напоследък, когато се задълбочи конфликтът с кликата на Хатидже Турхан. Така че нощем, когато другите спяха, един от тях винаги оставаше на стража пред спалните помещения, осигурявайки спокоен сън на другарите си. Днес дежурен беше Наджиб, същият който беше разкрил тайната любовна връзка на Хатидже Турхан с Хамид. Бившият еничар беше много разочарован, че тази нощ не бяха успели да заловят прелюбодейците на местопрестъплението и по този начин не бяха оправдали доверието на могъщата си господарка. Уморени от дългото и безрезултатно дебнене пред бараката, другарите му си бяха легнали и веднага заспаха, тъй като утре ги чакаше тежък ден, в който трябваше да се реваншират за тазвечерния провал. Всички осъзнаваха много добре, че нямаха право на втора грешна стъпка, защото тя можеше да ги отведе право в пропастта. Наджиб също беше капнал от умора и очите му се затваряха за сън, затова изпи едно силно кафе и малко се поразсъни. Но ефектът от кофеина скоро отмина и клепачите му започнаха да натежават отново. Облегнат на един пън, на няколко пъти се унасяше в лека дрямка, от която се стряскаше и при най-малкия шум. Тогава виновно разтъркваше очи и се взираше внимателно в непрогледната нощ. Другарите му бяха поверили живота си в неговите ръце и той нямаше право да ги предава, като заспиваше. Най-накрая от изток небето започна да просветлява и Наджиб впрегна всичките си останали сили, за да устои на изкушението на съня. Още малко и дежурството му щеше да свърши. Тогава щеше да се наспи до насита. Изведнъж тренираното му

294


ухо долови шума от нечии приближаващи се стъпки. Скочи веднага и за миг се разсъни.

– Кой е там? – извика бившият еничар, взирайки се във все още непрогледния мрак.

От тъмнината изплува един неясен силует.– Спокойно, Наджиб, аз съм – чу един твърде познат глас.– Ибрахим ага, ти ли си? – попита бившият еничар и отпусна ръката си,

стиснала кривия ятаган.– Аз съм, Наджиб – отвърна успокояващо началникът на бостанджиите и се

приближи на крачка от часовоя. – Реших да проверя как мойте серсеми носят нощното дежурство и тъй като минавах наблизо, си рекох, я да видя как е и при вас.

– Всичко е наред, Ибрахим ага – отвърна Наджиб, гледайки го подозрително. Бившият еничар много добре знаеше, че бостанджибашията бе привърженик на Хатидже Турхан, но формално той все пак им беше началник, така че трябваше да бъде любезен с него. – Момчетата спят, а аз дежуря.

– Нека си почиват – кимна Ибрахим ага великодушно и предложи небрежно. – Да дръпнем по един тютюнец за разсънване.

– Ами аз не си нося – промърмори Наджиб, все още нащрек от ненадейната поява на началника си. Чудеше се дали Ибрахим ага наистина е минавал случайно или има някаква специала причина за посещението му.

– Аз черпя – обяви щедро бостанджибашията, приближавайки се на една ръка от Наджиб. – Само дано не съм си забравил табакерата.

Ибрахим ага бръкна в пазвата си, но когато измъкна ръката си, в нея държеше не табакера, а остра къса кама. Със светкавично движение заби острието на оръжието си в гърдите на нищо неподозиращия Наджиб, който дори не успя да извика, а само издаде някакъв хриплив предсмъртен стон, преди от устата му да бликне кръв. После се олюля за секунда и падна мъртъв на земята. Началникът на бостанджиите вдигна високо ръка, давайки знак на другарите си, че всичко беше наред. Спахиите се приближиха безшумно, разпределиха се на шест групички по четирима човека и едновременно нахлуха в спалните на бившите еничари. За по-малко от минута страховитите „гвардейци на султанката” бяха изклани като пилета. Единствено Месут и Батур, които бяха свикнали да будуват и на сън, успяха да грабнат оръжието си преди да бъдат наръгани и оказаха яростна съпротива. На бърза ръка успяха да се справят с двама от четиримата си нападатели и тъкмо да ликвидират и другите двама, когато останалите спахии, които вече бяха свършили своята работа, се притекоха на помощ на закъсалите си другари. Месут и Батур се биха смело и хладнокръвно, но нямаха никакъв шанс срещу десетократно превъзхождащия ги противник и в края на краищата бяха притиснати в един ъгъл. Все пак преди да бъдат посечени, успяха да наръгат още половин дузина от нападателите си.

Когато битката приключи, на импровизираното бойно поле останаха да лежат мъртви дванадесетте бивши еничари и петима спахии, а други трима бяха ранени. Сред загиналите беше и ветеранът Касъм бей, който така и не дочака да получи издръжка от валиде султан. Махмуд паша заповяда труповете на бившите еничари да бъдат изхвърлени в Златния рог, а телата на загиналите спахии бяха

295


прибрани, за да бъдат предадени на близките им. На бърза ръка бяха доведени няколко неми роби, които измиха кръвта и заличиха всички следи от клането. Когато привършиха, небето на изток вече беше съвсем изсветляло.

--- Слънцето се беше издигнало на хоризонта, когато, увита с дебел вълнен

шал, Кьосем отново слизаше по стълбите, водещи към дворцовата кухня.Откри главния готвач да дава някакви наставления на калфите си и го

повика дискретно с ръка.– Изпълни ли заръката ми, Йомер ага? – попита го строго.– Да, господарке – отвърна притесненият човек без да я гледа в очите.– Надявам се, че никой не те е видял.– Не, господарке.– Ти, освен „да” и „не” други думи не знаеш ли? – ядоса се Кьосем.– Всичко е наред, господарке – промърмори Йомер ага със забит в земята

поглед.– Моли се на Аллах, наистина да е така – прошепна Кьосем заплашително и

му обърна гръб.Думите на главния готвач я успокоиха донякъде. Тя забеляза притеснението

му, но го отдаде на страха му от това, което беше извършил. Сега оставаше Месут и другарите му да свършат своята работа, а после на заседанието на дивана всичко щеше да бъде в нейни ръце.

---Сюлейман ага се поклони дълбоко на Хатидже Турхан.– Всичко върви по план, господарке – заяви той самодоволно. – „Гвардията

на султанката” е ликвидирана до крак. Е, оказали са известна съпротива, не е минало без жертви и от наша страна.

– Чудесно – прозя се Хатидже Турхан. След като къзларагата я беше събудил преди зазоряване, тя беше заспала отново, но за съжаление еротичните сънища не й се явиха отново. Слънцето вече се беше издигнало високо в небето, когато Гонджа отново я събуди с вестта, че Сюлейман ага моли да го приеме отново. – Какво друго?

– Дъртата вещица се е отбила отново при главния готвач, за да се увери, че е изсипал отровата в сютляжа на султана. Според твърденията му, успял да я заблуди, че всичко било наред – продължаваше да докладва къзларагата.

Хатидже Турхан потръпна при мисълта, че тази жена наистина би могла да отрови Мехмед хан. Добре че беше верният й къзларага, за да предотврати тази трагедия.

– Мислиш ли, че ще успеем, уважаеми Сюлейман ага? – погледна го валиде султан с красивите си зелени очи.

– И още как – отвърна къзларагата наперено. – Ти само бъди готова, когато започне извънредното заседание на дивана. Навъртай се някъде наблизо, защото по някое време ще те повикат, за да те обяват за регентка на малолетния султан.

---След срещата си с Хатидже Турхан, къзларагата, предрешен като арабски

търговец, напусна двореца. Предстоеше му да се отправи за последната си важна мисия преди началото на извънредното заседание на дивана. Резултатът от нея

296


щеше да бъде решаващ за крайния изход на битката им с могъщата Кьосем султан. Спря един файтон и прошепна нещо на кочияша, който шибна силно конете. Понесоха се в галоп към „Ет мейдан”, където се намираха казармите на еничарите. Висшите им командири бяха твърди подръжници на Кьосем и настоятелните опити на къзларагата да преговаря с тях от името на Хатидже Турхан бяха ударили на камък. Главният еничарски ага и двамата му заместници бяха отхвърлили с презрение щедрите предложения на валиде султан и бяха заявили категорично, че оставаха верни на законната регентка и щяха да изпълняват само нейните заповеди. Но къзларагата не беше от хората, които се обезсърчаваха бързо и се отказваха лесно. След като осъзна, че беше безмислено да си губи времето с висшите командири, Сюлейман ага насочи усилиятя си изцяло към средния ешелон в корпуса. Използвайки влиянието, авторитета си и не на последно място тежки кесии със златни венециански дукати, успя да убеди четиримата хасеки аги, които стояха начело на най-елитните орти, да започнат преговари с него. Разговорите потръгнаха и дори вчера, след изричната молба на еничарите, те се срещнаха лично с Хатидже Турхан. Срещата бе запазена в пълна тайна и бе проведена при изключителни мерки за сигурност в сарая на великия везир. Къзларагата нямаше представа как точно бяха протекли разговорите, но валиде султан някак си беше успяля да омае хасеки агите и те бяха поели ангажимент техните орти да запазят неутралитет в деня на извънредното заседание на дивана.

Файтонът спря рязко пред едно долнопробно кафене в близост до „Ет мейдан”. Къзларагата измъкна пъргаво тлъстото си туловище и се шмугна в задимената от тютюнев дим дупка. Хасеки агите седяха на една мръсна маса в ъгъла, сърбаха кафе и се озъртаха нетърпеливо. Сюлейман ага се настани до тях и след като си размениха набързо поздрави, се заеха да уточнят последните подробности. Предаде им един навит на руло пергамент, запечатан с личния печат на Мехмед хан. Баш хасеки агата погледна със страхопочитание височайшия документ и го мушна внимателно в пазвата си. Накрая къзларагата побутна към събеседниците си четири тежки кесии с жълтици, взе си сбогом и се измъкна от тази мрачна дупка. Хасеки агите придърпаха алчно торбите с пари и ги скриха в поясите си. След това допиха изстиналите вече кафета и се отправиха към казармите.

---Слънцето вече се беше издигнало високо в небето, наближаваше пладне, а

от Месут и хората му все още нямаше никаква вест. Кьосем започваше сериозно да се притеснява. Вече трябваше да са приключили със задачите и да са се върнали. Почака още малко, но вече не я свърташе на едно място и реши да се поразтъпче до спалните помещения на „гвардейците” си, за да провери лично какво се бе случило. Странно, но там нямаше никой. Доколкото беше запозната, в днешната акция по ликвидирането на къзларагата и началника на бостанджиите, щяха да участват едва половината от хората на Месут. Е, да речем, че останалите бяха излезнали някъде по собствени дела, но поне дежурният часови от тази нощ, за когото се предполагаше, че бе будувал до зори, би трябвало да е останал да се наспи. Освен това, всички помещения бяха отключени и старателно подредени и изчистени. Наистина, бившите еничари нямаха навика да заключват стаите си, защото, заради страховитата им слава, никой не би посмял да влиза вътре без тяхно разрешение.

297


Единствено един полусляп ветеран, който изпълняваше ролята на техен слуга, се отбиваше отвреме-навреме да позабърше праха и да изхвърли боклуците, но той никога не си даваше много зор и не се престараваше. Явно някой друг беше почистил и подредил. Кьосем не можеше да допусне, че точно в ден като днешния, в който бившите еничари имаха толкова важни задачи, щяха да се занимават с такива дреболии като основно почистване. Освен това, направи й впечатление, че в повечето от стаите леглата бяха застлани с чисто нови чаршафи и одеяла, а в някои бяха сменени дори и килимите. Нещо не беше наред, но все още не можеше да отгатне смисъла на всичко това. Както и да е, заседанието на дивана щеше да започне съвсем скоро, така че нямаше смисъл повече да си губи времето. Преди да тръгне от стаята на Месут, реши да погледне през прозореца дали навън случайно не се мотаеше някой. Нямаше желание да бъде забелязана тук. Дръпна пердето и в следващия миг я побиха ледени тръпки. Този, който беше почистил така старателно, все пак беше направил пропуск. Пердето беше покрито с все още незасъхнали тъмночервени петна. След това обиколи наново останалите стаи и при по-внимателен оглед, навсякъде откри следи от кръв. „Може би нещо в плана се беше объркало и бившите еничари са били принудени да отвлекат и убият жертвите си в собствените си спални”, помисли си Кьосем окуражена, но почти веднага си даде сметка, че в това нямаше логика, тъй като не можеше да си представи как къзларагата и началникът на бостанджиите бягат от стая в стая, а „гвардейците” й търчат след тях и ги ръгат с ятаганите, докато опръскат навсякъде с кръв. Нещо ужасно се беше случило тук и то определено не беше в нейна полза. Потресена, Кьосем побърза да се върне в харема. Трябваше да се приготви за извънредното заседание на дивана. Все пак, всичко щеше да се реши там.

---Еничарският ага Коджа Бекташ отвори с мъка очи. Някой се опитваше да го

събуди, разтърсвайки здраво едрото му тяло.– Какво има? – промърмори той, едва помръдвайки устните си. Мъчеше го

зверски махмурлук и не можеше да фокусира погледа си.– Точно тази нощ ли намери да се напиваш като свиня? – чу някой да говори

строго. Гласът му се струваше познат. – Все едно не знаеш, че днес ни чака важна работа.

Коджа Бекташ най-после успя да фокусира погледа си върху досадника, който се опитваше да го събуди и позна в него Кара Чавуш Мустафа паша. Струваше му се доста странно точно той да го упреква за пиянството му.

– Е, началство, говориш така, все едно не си близвал алкохол през живота си – промърмори Коджа Бекташ, вместо извинение. – Вчера хасеки агите много държаха да почерпят, вече не си спомням по какъв повод. Не вървеше да им откажа. Те и тебе те търсиха, само че не можаха да те открият и ти бяха малко обидени.

– Снощи имах работа – оправда се Мустафа паша. – Но предполагам, че ти си ме отсрамил подобаващо.

– Е, да, не ти е лесно и на тебе – профъфли Коджа Бекташ ага съчувствено.– Сега тръгвам към „Топкапъ”. Отбих се в казармите, за да взема с мене

Челеби Мустафа бей и да се уверя, че всичко е наред.– Не е ли още рано за заседанието на дивана? – прозя се Коджа Бекташ.

298


– Ами, има още някои неща за доизкусуряване. Искам да съм сигурен, че Мюмюн бей няма да обърка нещо в показанията си. А ако и Челеби Мустафа се е напил като тебе, ще ми отнеме време да го събудя.

Коджа Бекташ замълча дискретно.– Аркадаш – продължи Мустафа паша със сериозен глас. – Мога ли да

разчитам на теб, че ще се пребориш с махмурлука и ще организираш тълпата пред „Топкапъ”?

– Не се притеснявай – отвърна Коджа Бекташ с пресилено бодър глас. – Сега ставам и отивам да дам нареждания на хасеки агите, стига да са изтрезнели. Ще ми трябват и малко дребни пари, за да привлечем повече хора под прозорците на дивана.

– Помислил съм за това – отвърна Мустафа паша и посочи един чувал в ъгъла на стаята. – Пълен е с акчета. А сега трябва да тръгвам.

Коджа Бекташ наистина имаше доброто желание да стане, но веднага щом началникът му затръшна вратата, очите му сами се затвориха и той захърка отново. Събуди го шум от дрънчене на оръжие и глъчка от човешки гласове. На плаца пред казармите се бяха строили четирите елитни орти. „Браво на хасеки агите, помисли си Коджа Бекташ, вече са организирали хората си”. Оставаше само да се облече, да запаше ятагана и да поведе еничарите към „Топкапъ сарай”. По пътя щяха да увлекат със себе си градските безделници и авантюристи, подхвърляйки им дребни монети. За негова изненада обаче, когато се приготви и излезе на плаца, ортите бяха вече потеглили.

– Хей, къде тръгнахте без мене? – кресна Коджа Бекташ.Без да спират движението на еничарите, четиримата хасеки аги

поизостанаха малко. Лицата им бяха строги, без следа от снощните любезни усмивки.

– По заповед на Мехмед хан заминаваме на тридневни учения в Едирне – отвърна баш хасеки агата с официален тон, избягвайки да го погледне в очите.

– Хей, Осман, какво говориш? – извика слисано Коджа Бекташ. – Нали обещахме на Кьосем султан да я подкрепим? Преди час говорих с нашия ага и той недвусмислено ми нареди да се отправим към „Топкапъ сарай”, а не към Едирне.

– Съжалявам, началство, но имаме писмена заповед от султана да заминем на учение в Едирне.

– Какви глупости ми дрънкаш? – разсърди се Коджа Бекташ. – Та нали султанът е малолетен и заповеди от негово име може да издава само регентката Кьосем? А тя ни иска под прозорците на дивана, а не в Едирне.

Баш хасеки агата измъкна някакъв навит на руло лист и го показа на Коджа Бекташ.

– Но тази заповед е незаконна – възмути се Коджа Бекташ и смачка презрително документа. – Не виждаш ли, че е подписана от Хатидже Турхан, а не от регентката Кьосем султан?

– На заседанието на дивана Хатидже Турхан ще бъде обявена за регентка, считано от днес, така че заповедта е съвсем редовна – отвърна баш хасеки агата със забит в земята поглед.

299


– От името на законната регентка Кьосем султан, ви заповядвам да се насочите към „Топкапъ сарай” и да й окажете пълна подкрепа – изкрещя Коджа Бекташ и извади кривия си еничарски ятаган.

– Съжалявам, началство, но ще изпълня заповедта на Мехмед хан – отговори баш хасеки агата с гузен глас. След това просто се обърна и ускори крачка, за да догони еничарския строй. Другарите му го последваха мълчаливо.

– Спрете или ще ви посека! – изкрещя Коджа Бекташ и вдигна ятагана. Хасеки агите дори не се обърнаха и той отпусна уморено ръката си. Даваше си сметка, че не можеше да се справи сам срещу четирите най-елитни еничарски орти. Пък и махмурлукът не му даваше мира.

С върховни усилия на волята се върна в казармите и успя да мобилизира останалите няколко орти от новобранци, ветерани и помощен персонал. След това се метна на белия си жребец и начело на импровизираната си войска, се насочи към „Топкапъ сарай”. Някак си щеше да се справи и без предателите. Само че не бяха изминали и стотина метра, когато пътя им бе преграден от стройните редици на елитната султанска гвардия. Яхнали охранените си коне, чиито поводи едвам удържаха, спахиите ги гледаха предизвикателно. Лично бюлюкбашията им застана пред еничарите, изправи се на стремената на врания си жребец и закрещя с всички сили:

– От името на Мехмед хан ви заповядвам незабавно да се върнете в казармите си.

– Кой си ти бе, копеле нещастно, че ще ми заповядваш на мене? – възмути се Коджа Бекташ.

– Аз съм бюлюкбашия на личната гвардия на нашия господар Мехмед хан, а вие като негови роби сте длъжни да изпълнявате заповедите му – отвърна с достойнство Махмуд паша, преглъщайки обидното обръщение на еничарския ага.

– Падишахът е още дете и заповеди от негово име може да издава само Кьосем султан – контрира го Коджа Бекташ с презрителен глас.

– От днес регентка на Мехмед хан е неговата майка, благородната Хатидже Турхан – обясни Махмуд паша спокойно и извади някакъв нагънат пергамент. – Заповедта е издадена от нея и ви призовавам да се подчините, защото в противен случай...

– Заповеди от някаква си недорасла самозванка не приемам – прекъсна го Коджа Бекташ предизвикателно.

– Ще бъда принуден да ви натикам обратно в смрадливите ви казарми със сила – продължи мисълта си Махмуд паша без да губи самообладание.

– Само се опитай, копеле нещастно – подразни го Коджа Бекташ.– Аллах ми е свидетел, че направих всичко възможно, за да избегна

кръвопролитието – заяви на висок тон Махмуд паша и извади ятагана си. – В името на Мехмед хан, напред юнаци!

Без повече предупреждения спахийската конница се изсипа като лавина върху нестройните еничарски редици и за по-малко от минута ги помете и обърна в позорен бяг. Самият Махмуд паша пришпори коня си и се насочи към Коджа Бекташ. Махмурлукът дотолкова беше забавил реакциите на агата, че той дори не можа да се отдръпне от пътя на връхлитащия го противник, камо ли да извади ятагана си и да се защити по някакъв начин. С един единствен замах Махмуд паша

300


се опита да отреже главата на Коджа Бекташ, но инстинктът за самосъхранение на еничаря все пак се задейства и той успя да се наведе в последния момент. Ятаганът на Махмуд паша сряза рамото на агата и от раната бликна мътна кръв. Коджа Бекташ изстена от болка и едва не се свлече от седлото на арабския си жребец. Раняването на водача им съвсем обезкуражи и без това не особено мотивираните еничари, които вече имаха една единствена цел – да отърват кожите си. Преценявайки че по-нататъшното проливане на кръв беше безмислено, Махмуд паша нареди на бойците си да прустановят преследването на разбитите еничари. След това спахийската конница се прегрупира набързо и се насочи към „Топкапъ сарай”, увличайки по пътя си градските безделници и авантюристи. Махмуд паша се усмихна доволно. Беше приключил достатъчно бързо, за да има време да изпие на спокойствие едно кафе преди започването на извънредното заседание на дивана.

---Според добрата стара ориенталска традиция, заседанията на дивана никога

не започваха точно в уречения час. Везирите, военните командири, кадъаскерите и останалите висши чиновници не си даваха много зор да бързат и се точеха с часове. Досега никой владетел не бе успял да се справи с тази порочна практика, още повече, че самият падишах обикновено се бавеше най-много и всички останали го чакаха търпеливо. Кьосем беше прекрасно запозната с тези обичаи, но въпреки това точно днес нямаше никакво намерение да закъснява. Не би си позволила риска да остави дивана да започне заседанието си в нейно отсъствие и да я отстрани от регентския пост. Забързана към заседателната зала почти се сблъска с един дебел евнух.

– Прощавай, господарке, не можах да се отдръпна навреме – извини се човекът с любезна усмивка.

– Няма нищо – отвърна небрежно Кьосем. В следващия миг погледът й се спря върху него и кръвта й се смрази. – Ти ...

– Какво ти е, господарке? – попита евнухът разтревожено. – Изглеждаш така, все едно си видяла призрак.

– Добре съм – отвърна Кьосем ядосано, опитвайки се да възвърне самообладанието си. – Просто бързам за заседанието на дивана.

– О, няма смисъл да си даваш зор – ухили се нагло евнухът. – Още е твърде рано. Пък и без това всички ще закъснеят.

Кьосем побърза да се отдалечи. Не искаше да слуша повече този човек. Защото той беше прав. Току-що тя беше видяла призрак. Сюлейман ага трябваше да бъде мъртъв, а вместо това се хилеше предизвикателно зад гърба й.

301


ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВАСъбота, ранния следобед, 16-ти Рамазан 1061 г. /2-ри септември 1651 г./

Кьосем не беше изненадана, че в заседателната зала все още нямаше никой, като изключим прислугата, която подготвяше помещението за важното събитие. Малко след пладне, с пъшкане и пуфтене, се появи възрастният секретар на дивана. След като я поздрави, човекът се зае да подготвя работното си място. Провери дали мастилницата беше пълна и донесе достатъчно пера за писане. След това най-спокойно натъпка лулата си с тютюн, настани се удобно на един диван и забълва кълбета дим. Кьосем сви намръщено нос и се оттегли в отреденото специално за нея място. Като жена, формално тя нямаше право да присъства на заседанията на дивана, но като регентка беше длъжна да бъде там. За това противоречие беше намерено удобно решение. Част от голямата заседателна зала беше преградена с перде, зад което седеше Кьосем и шепнеше нарежданията си на един евнух, който ги препредаваше на висок глас на членовете на дивана. Днес тази роля щеше да изпълнява Адем ага, учен мъж, който преподаваше османска история в Ендеруна. Подходящ избор, помисли си Кьосем, като се имаше предвид, че на днешното заседание щяха да се вземат исторически решения. Адем ага вече я чакаше зад завесата и се поклони дълбоко при влизането й. Кьосем размени няколко думи с него, уточнявайки детайлите по предстоящата им съвместна работа, след което се отпусна на специално приготвеното за нея миндерче. Не й оставаше нищо друго, освен да си почива и да чака появата на членовете на дивана.

Постепенно и те започнаха да пристигат поединично или на групички. Пръв пристигна великият везир Сиявуш паша, който щеше да ръководи заседанието. След като даде някои разпореждания на секретаря относно дневния ред, той зае определеното му място в средата на залата. Малко след него се появиха бюлюкбашията на спахийската конница, вторият везир, бейлербеят на Румелия и шейхюлислямът. По-късно заеха местата си еничарският ага и третият везир, последвани от кадъаскерите на Анадола и Румелия, пазителя на държавния печат, главният финансист и останалите везири. Последен се дотътри капудан пашата, който страдаше от тежък махмурлук и още миришеше на бъчва. Бейлербеят на Анадола нямаше да присъства, тъй като трябваше да се справя с размириците в пограничните с Персия провинции. След близо час и половина закъснение, извънредното заседание на дивана най-сетне бе открито от великия везир. Кьосем веднага поиска думата, за да предвари предложението за отстраняването й от регентския пост. Само че великият везир й отказа, мотивирайки се, че бил възникал спешен проблем, чието разрешаване било неотложно.

– Тази сутрин ми бяха предоставени важни сведения, подкрепени с неопровержими доказателства за мащабен антидържавен заговор – започна Сиявуш паша с пресилен патос. – Уважаемата Кьосем е подготвяла зловещ план за убийството на нашия млад господар, Мехмед хан, Аллах да му дава много здраве и дълъг живот.

В залата се надигна глъч от възмутени гласове и всички погледи се насочиха укорително към пердето, зад което се криеше регентката.

– Какви са тези глупости? – изкрещя Кьосем възмутено директно към членовете на дивана, пренебрегвайки посредничеството на Адем ага.

302


– Нека уважаемата буюк валиде султан да сдържа нервите си – призова с ироничен тон великият везир. – Когато почитаемите членове на дивана изслушат свидетелите и се запознаят с фактите, те ще могат сами да преценят дали това са глупости или не.

– Правилно, точно така – чуха се гласове от залата. Кьосем предпочете да замълчи за момента. Искаше първо да разбере с какво разполагат противниците й. Тогава щеше да реагира според ситуацията.

– Предлагам най-напред да чуем показанията на къзларагата – продължи великият везир с официален тон. – Както сами ще се уверите, той ще ни разкаже прелюбопитни неща.

Прислугата въведе баш евнуха в залата. Той се поклони дълбоко на членовете на дивана и се прокашля притеснено.

– Слушаме те, уважаеми Сюлейман ага – подкани го нетърпеливо Сиявуш паша.

Къзларагата си пое дълбоко дъх, огледа внимателно присъстващите и започна вълнуващия си разказ.

– Някъде преди около седмица, мой доверен човек ми докладва, че е видял Кьосем да посещава тайно главния султански готвач. Двамата си говорили нещо, след което тя си тръгнала, озъртайки се предпазливо, а Йомер ага изглеждал силно притеснен.

– Под „доверен човек” разбирайте шпионин и доносник на къзларагата – прошепна Кьосем в ухото на помощника й. – Сюлейман ага разполага с десетки такива копои, чиято единствена цел е да дебнат почтените хора и да забъркват гнусни интриги.

Адем ага повтори думите й на висок глас, обръщайки се към членовете на дивана.

– Нека уважаемата Кьосем да прояви малко търпение – призова великият везир със строг глас. – Когато изслушаме свидетеля, ще й дадем думата да се защити.

– Аз съм регентка на Мехмед хан, Аллах да му дава здраве и дълъг живот и мога да взимам думата, когато си поискам – продължи Кьосем с презрителен тон. – Йомер ага е главен готвач на султанското семейство, към което аз също принадлежа и не виждам нищо нередно във факта да го посещавам, за да уточнявам менюто си.

– Добре че уважемата Кьосем не пропусна да пожелае Аллах да дава здраве и дълъг живот на нашия пресветъл падишах, защото ако зависеше от нея, то тя би му отнела и двете – не й остана длъжен великикият везир. – А сега нека да дадем възможност на Сюлейман ага да продължи разказа си.

– Тъй като от известно време получавам многобройни сигнали, че Кьосем и кликата й готвят нещо потайно, реших да проверя внимателно този случай.

– Гнусни клевети – провикна се регентката ядосано.– Наредих на моите доверени хора да наблюдават внимателно главния

готвач – продължи Сюлейман ага невъзмутимо. – И резултатите не закъсняха. Тази нощ Кьосем отново е посетила тайно Йомер ага.

В залата се чуха развълнувани гласове, коментиращи оживено току-що чутото.

303


– Може би е уточнявала с него менюто си за закуска – подхвърли великият везир хапливо.

– Точно това си помислих и аз – влезна в тона му и Сюлейман ага. – Все пак реших да поразпитам лично Йомер ага.

– Предполагам, използвайки нечовешки мъчения, за да изтръгнеш от горкия човек „признания”, каквито би искал да чуеш – намеси се отново Кьосем възмутено.

Адем ага послушно повтори думите й на висок глас.– В името на сигурността на нашия господар, пресветлия Мехмед хан, съм

готов да използвам всякакви средства, включително и мъчения, за да достигна до истината – отвърна Сюлейман ага патетично. – Но в случая, това просто не беше нужно. Човекът доброволно си призна всичко. Дори му олекна от това.

– Пълни глупости – не се сдържа Кьосем.– Впрочем – продължи Сюлейман ага невъзмутимо, – уважаемите членове

на дивана, ако желаят, могат да изслушат Йомер ага и да се уверят, че човекът не е подлаган на мъчения.

– Разкажи ни какво научи от главния готвач – подкани го Сиявуш паша нетърпеливо.

– Йомер ага е имал едно дребно прегрешение, което е било умело използвано от Кьосем, за да го шантажира – започна къзларагата и замълча за миг, за да привлече още повече вниманието на слушателите си.

Всички присъстващи впериха любопитни погледи в къзларагата.– Болни фантазии – обади се Кьосем в настъпилата тишина.– Главният готвач, като всеки нормален мъж, не е безразличен към женската

красота – заразказва Сюлейман ага увлекателно.– Ти пък откъде знаеш какво изпитват нормалните мъже? – отново се

намеси Кьосем с хаплив тон. В залата се чу сподавено хихикане, а капудан пашата и еничарският ага се

изсмяха открито. Сюлейман ага преглътна без коментар тази обида и продължи разказа си.

– Вниманието му било привлечено от една прелестна наложница. Изглежда, заслепен от любовта си, Йомер ага си е позволил някои волности спрямо красивицата. Някак си, само можем да гадаем как – усмихна се ехидно къзларагата, – Кьосем е узнала за тайната любов на нещастния готвач и е започнала да го изнудва, че ще го издаде на падишаха, ако не изпълнява заповедите й, каквито и да са те.

– Гнусни клевети – извика Кьосем възмутено, давайки си същевременно сметка, че плановете й бяха разкрити и провалени.

– Какво е поискала в замяна уважаемата буюк валиде султан? – попита нетърпеливо шейхюлислямът, който досега беше слушал мълчаливо.

– Тази нощ Кьосем е занесла на Йомер ага едно шишенце, пълно с някаква неизвестна отвара и му е заповядала да го изсипе сутринта в сютляжа на султана – обяви Сюлейман ага с подобаващ за случая драматизъм.

В залата се надигна невъобразима глъчка и се наложи великият везир да въдворява тишина, за да може къзларагата да продължи разказа си.

304


– И какво е имало в това шишенце? – попита завалено капудан пашата, който беше започнал да се съвзема от махмурлука.

– Кьосем е заявила на уплашения главен готвач, че вътре имало отвара от някаква билка, която укрепвала здравето и ние нямаме никакво основание да се съмняваме в нейните думи – отвърна къзларагата с убийствена ирония.

– Точно така – намеси се Кьосем по инерция, докато внимателно обмисляше какви възможности за действие й оставаха оттук нататък. – В шишенцето има билкова отвара за стимулиране защитните сили на организма.

– Все пак – продължи Сюлейман ага, опитвайки се да надвика глъчката в залата, – аз реших да взема всички необходими мерки за безопасността на нашия господар и прибрах шишенцето в себе си. Наредих на Йомер ага, ако Кьосем го попита, да я излъже, че е изсипал отварата в сютляжа на султана. След това лично се заех да се уверя какво точно съдържа тайнственото шишенце. Срещнах се с бостанджибашията и го помолих за съдействие. Ибрахим ага веднага откликна на молбата ми, разрешавайки ми да изпробвам отварата върху един осъден на смърт затворник. Отбихме се в „Йеди куле”, сипахме половината от съдържанието на шишенцето в чая на нещастника и той го изпи, мръщейки се гнусливо. Това стана малко преди изгрева на слънцето.

Сюлейман ага замълча за кратко, за да засили напрежението. В залата се беше възцарила абсолютна тишина. Всички бяха затаили дъх и с нетърпение очакваха да чуят развръзката.

– И какво се случи? – обади се капудан пашата с дрезгав от махмурлука глас. – Недей да ни измъчваш повече.

– Нищо – отвърна Сюлейман ага и въздъхна дълбоко.В настъпилата тишина се чу нервният смях на Кьосем.– Естествено, че нищо няма да се случи – провикна се тя тържествуващо. –

Вие да не би да очаквахте нещо друго?В залата отново настъпи невъобразима глъчка. Всеки се опитваше да

надвика останалите и да изкаже компететното си мнение.– След като стана очевидно, че Кьосем султан е наклеветена и не е

подготвяла никакво убийство, време е да се заемем с наистина важните неща – извиси глас еничарският ага, опитвайки се да обърне хода на заседанието. – Защото заговор срещу султана и държавата наистина съществува, но неговите автори са съвсем други хора.

– Не сме свършили още с разследването – охлади мераците му великият везир. – Уважаеми Сюлейман ага, имаш ли да ни кажеш още нещо?

– Само още няколко думи, ако ми разрешите – отвърна къзларагата скромно. – Аз, за разлика от много други хора, простили се с живота си, заради тази грешка, никога не съм подценявал възможностите на Кьосем. Тя е умна жена и много добре знае, че всяко ястие, което се поднася на султана, задължително се опитва преди това от специално назначен роб. Така че, тя не би си позволила да използва бързодействаща отрова.

– Пълни глупости – провикна се Кьосем нервно. – Тлъстият евнух си търси оправдание за провала.

305


В залата отново настъпи оживление. Присъстващите коментираха резките обрати в разследването и се разделиха на две групички: за и против Кьосем, като първата определено беше в малцинство.

– За да не бъда голословен – продължи Сюлейман ага, когато глъчката поутихна, – реших да проверя как стоят нещата преди да се явя пред вас. Първо, минах през кухнята и разбрах, че малко след изгрев слънце там се е отбила Кьосем. Изглеждала притеснена и държала да се увери лично, че главният готвач е изсипал „целебната” отвара в сютляжа на султана. Йомер ага я излъгал, че е изпълнил заръката й и тя се поуспокоила.

– Не виждам нищо лошо в това да се притеснявам за здравето на пресветлия падишах – намеси се отново Кьосем, но в гласа й вече се усещаше колебливост. – Все пак аз съм му баба, а той е любимият ми внук. Нима мислите, че бих му причинила нещо лошо?

– Е, аз все пак се усъмних в това – усмихна се ехидно къзларагата. – Затова се отбих отново в „Йеди куле” и се поинтересувах какво е състоянието на затворника, върху който изпробвахме отварата. Дежурният надзирател беше така любезен да ме допусне в килията на осъдения на смърт нещастник, за да се уверя лично.

Сюлейман ага беше роден актьор и отново направи ефектна пауза в разказа си. В заседателната зала настъпи неестествена тишина, сред която ясно се открояваше бръмченето на една досадна муха. Всички бяха затаили дъх в очакване на поредната сензация.

– Хайде, човече, ако имаш да казваш нещо, кажи го сега – подкани го шейхюлислямът.

– Гледката не беше никак приятна – продължи къзларагата с драматичен тон. – Човекът се гърчеше върху мръсния диван и се давеше в собствената си бълвоч. Държеше се за гърдите и дишаше на пресекулки. И това се беше случило на този здрав като скала мъж, при това само от половината от отварата. Залагам препатилата си глава, че няма да се наложи палачът да изпълнява смъртната му присъда.

Този път в залата настъпи истински хаос. Всички се изправиха на крака и започнаха възбудено да ръкомахат и крещят. Минаха няколко минути, докато обстановката се поуспокои малко и великият везир успя да въдвори нещо подобно на ред.

– Някой от вас знае ли какво е да си осъден на смърт? – успя да надвика останалите еничарският ага. – Знаете ли как се чувства човек, когато знае, че му предстои да се срещне с палача? Виждал съм много такива здрави и яки мъже, които само при мисълта за смъртта, получават сърдечни пристъпи и умират в ужасни мъки. И то, уверявам ви, без никой да им е сипвал някаква отвара в чая.

Опитът на Мустафа паша да защити Кьосем не срещна почти никаква подкрепа. Повечето от присъстващите скочиха гневно срещу него, обвинявайки го в съпричастност към заговора за убийството на падишаха.

– Това ли е всичко, което имаш да ни кажеш, уважаеми Сюлейман ага? – попита великият везир, когато врявата в залата позатихна.

– Мисля, че да – отвърна къзларагата скромно и извади от пазвата си някаква стъкленица. – А какво да правя с шишенцето?

306


– Остави го тук – нареди великият везир след кратък размисъл. – Сега можеш да си тръгваш, но гледай да си някъде наблизо, ако се наложи да те повикаме пак.

Къзларагата се поклони и напусна заседателната зала. След това се шмугна в една стаичка в съседство, където го очакваше Хатидже Турхан.

– Какво стана? – погледна го тя нетърпеливо.– Всичко мина по мед и масло – ухили се Сюлейман ага. – Бъди готова.

Скоро ще те повикат, за да те провъзгласят за регентка.– А дъртата вещица? – попита Хатидже Турхан притеснено. – Мислиш ли,

че ще се даде лесно?– Не се притеснявай. С „могъщата” Кьосем султан вече е свършено –

успокои я къзларагата. – Аз лично ще се заема с нея.Обикновено сдържаната Хатидже Турхан, този път не можа да се овладее,

хвърли се на врата на къзларагата и го разцелува звучно.Междувременно, в заседателната зала великият везир нареди да повикат

следващия свидетел. След около минута на прага застана бостанджибашията и се поклони на членовете на дивана. При вида му, на Кьосем й се зави свят. Отново, в рамките на няколко часа, беше видяла призрак. Защото началникът на бостанджиите, както и къзларагата, трябваше да бъде мъртъв. Кьосем все по-ясно разбираше, че нещата се бяха объркали много сериозно. Месут и другарите му очевидно не бяха изпълнили заповедта й. А за това можеше да има едно единствено обяснение. Кьосем усети, че й прилошаваше. Незасъхналата кръв в спалните помещения на Месут и другарите му явно беше тяхната собствена. Всяващата страх „гвардия на султанката” беше ликвидирана от враговете й. Но Кьосем не беше от хората, които се отчайваха лесно. Все още беше твърде рано да се предава.

– Уважаеми Ибрахим ага – обърна се великият везир към бостанджибашията, показвайки му аптекарското шишенце. – Разкажи ни всичко, което знаеш за това.

Началникът на бостанджиите потвърди в общи линии казаното от къзларагата. Той не притежаваше актьорската дарба на Сюлейман ага и разказът му не беше особено вълнуващ, още повече, че в него се повтаряха вече известни факти. Великият везир му благодари и го освободи.

– Приключихме ли най-сетне с този жалък фарс? – провикна се нетърпеливо Кьосем, която въпреки неблагоприятното развитие на нещата, се опитваше да премине в контраатака. Докато Мустафа паша и еничарите бяха на нейна страна, не всичко беше загубено. – Аз също имам да кажа някои неща.

– Нека уважаемата Кьосем има още малко търпение – охлади мераците й великият везир. – Остана ни да изслушаме само още един свидетел.

На площада в първия двор на „Топкапъ сарай” се беше събрала многобройна тълпа и до прозорците на заседателната зала започнаха да долитат неясни викове. Кьосем си отдъхна облекчено. Еничарите, както винаги, не я бяха изоставили. Когато, подстрекаваната от верните й аги тълпа, нахлуеше в двореца, враговете й щяха да се изпокрият в миша дупка от страх и тя щеше да вземе нещата в свои ръце. Кьосем се усмихна зловещо. Нямаше да има прошка за осмелилите се да й се противопоставят.

307


В заседателната зала въведоха последния свидетел. Той беше невзрачен човек на средна възраст, облечен в униформа на бостанджия. Свидетелят се поклони несръчно и огледа смутено членовете на дивана.

– Кой си ти, човече, и какво можеш да ни кажеш за това шишенце? – попита великият везир и посочи стъкленицата върху масичката.

– Казвам се Серхат и съм началник смяна на надзирателите в „Йеди куле” – започна неуверено свидетелят. – Тази сутрин бях дежурен, когато ме посетиха началникът ми Ибрахим ага и един евнух, в когото разпознах къзларагата Сюлейман.

Дежурният надзирател потвърди вече известните от разказите на предишните свидетели факти, като по този начин затвърди тяхната достоверност.

– В какво състояние беше затворникът, когато го видя за последен път? – попита накрая великият везир и в залата настана напрегната тишина.

– Ами, когато тръгвах за насам, той вече беше мъртъв – отвърна дежурният надзирател простичко и допълни без излишен драматизъм. – Нещастникът умря в страшни мъки.

Все едно някой беше хвърлил бомба в залата. Всички скочиха и започнаха да крещят възбудено един през друг. Погълнати от собствените си страсти, членовете на дивана не забелязаха, че тълпата вече бе нахлула във втория двор и крещеше точно под прозорците на заседателната зала. За разлика от тях, Кьосем беше чула нарастващата врява. Обнадеждена, тя се отправи към един от прозорците в нейното отделение на залата и го отвори, за да се увери, че помощта бе пристигнала. Само че изведнъж усмивката й помръкна и тя залитна неуверено. Сякаш някой я беше полял с леден душ. През отворения прозорец виковете на тълпата нахлуха съвсем отчетливо вътре. Хората размахваха гневно юмруци и крещяха неистово: „Долу дъртата вещица” и „Смърт на предателката Кьосем”. За да не остане никакво съмнение кого подкрепяше тълпата, се чуваха и викове като:„Слава на пресветлия Мехмед хан и неговата благородна майка Хатидже Турхан”, „Да живее мъдрият велик везир Сиявуш паша” и други подобни. На Кьосем не й трябваше много време, за да осъзнае, че за момента битката й за властта беше загубена. А това означаваше, че й животът й беше сериозно застрашен. Оттук насетне трябваше да мисли единствено как да си спаси кожата, за да може евентуално да се върне в играта.

В заседателната зала членовете на дивана продължаваха да коментират оживено развитето на ситуацията. Великият везир освободи дежурния надзирател и се опита да въдвори тишина.

– Мисля, че след всичко чуто, у никого от тук присъстващите не е останало никакво съмнение в безспорната вина на Кьосем – извиси глас Сиявуш паша. – Тя е организирала заговор за хладнокръвното убийство на пресветлия Мехмед хан.

– Единственото, което стана ясно, е че имаме една стъкленица с неизвестно засега съдържание – намеси се еничарският ага в отчаян опит да защити Кьосем. – Това че някакъв си осъден на смърт затворник умрял часове след като пил от отварата, не доказва нищо. Поне на мен не ми е известно да съществува такава отрова, която те убива половин ден след като я погълнеш.

Повечено от членовете на дивана скочиха и започнаха да отправят гневни реплики към еничарския ага. Мустафа паша беше потресен от факта, че хора, които

308


само допреди седмица подвиваха опашка щом го видеха и му се подмазваха всячески, сега крещяха в лицето му обидни слова. Това показваше ясно, че те вече не се страхуваха от него, което беше изключително притеснително.

– Аз мисля, че има един много прост начин да разсеем всички съмнения – обади се за пръв път в днешното заседание Махмуд паша и в залата моментално се възцари тишина. Погледите на всички присъстващи се насочиха към него и по лицата им се появиха угоднически усмивки. – Щом уважаемата Кьосем твърди, че шишенцето съдържа билкова отвара за укрепване на здравето, то тя може много лесно да докаже правотата си.

От всички страни се чуха одобрителни възклицания и членовете на дивана по всякакъв начин се стремяха да засвидетелстват подкрепата си за бюлюкбашията. Еничарският ага с прискърбие си даде сметка, че отколешният му съперник се бе превърнал в силния човек или поне така смятаха повечето от тук присъстващите.

– Нека уважаемата Кьосем погълне остатъка от съдържанието на шишенцето – предложи Махмуд паша и предизвика бурното одобрение на залата. – По този начин ще отпаднат всички подозрения към нея и тя ще може да изчисти доброто си име.

Всички погледи се насочиха към завесата, зад която стоеше Кьосем, но оттам не последва никакъв отговор. Членовете на дивана започнаха нетърпеливо да я подканят да не пропуска възможността да докаже своята невинност, но ироничните им подмятания бяха оставени без коментар. Намеси се и великият везир, който повтори предложението на Махмуд паша, но отново нямаше реакция. Накрая шейхюлислямът, като най-възрастен от участниците в заседанието, направи официален призив до Кьосем да заяви своята позиция, ако ли не, това щеше да бъде сметнато като доброволен отказ от правомощията й. И пак гробно мълчание.

– Хей, има ли някой там? – изкрещя накрая великият везир, загубил търпение.

Зад завесата се показа пребледнялото от уплаха лице на Адем ага.– Уважаемата Кьосем си тръгна преди малко – промълви с разтреперан глас

възрастният евнух. – Нещо й прилоша и ...В залата избухна взрив от възторжени викове. Когато след известно време

страстите се поуталожиха малко, великият везир вдигна ръка и помоли за тишина.– Смятам, че нещата се изясниха окончателно – обяви с тържествуващ глас

Сиявуш паша. – Кьосем е организирала зловещ заговор за убийството на пресветлия Мехмед хан. С тези си действия тя е извършила държавна измяна и поради тази причина, не може да заема повече поста на регент.

– Кьосем е законната регентка на Мехмед хан – намеси се отново еничарският ага в отчаян опит да спаси господарката си. – Като такава, само тя има право да ръководи заседанията на дивана...

Възмутени крясъци прекъснаха изказването му. Когато врявата поутихна, думата взе кадъаскерът на Румелия.

– Моите уважения към безстрашния Мустафа паша, но като еничарски ага, неговата сила и компетентност би трябвало да се изразяват повече на бойното поле, а не в трънливата област на османското законодателство – заяви той с неприкрита ирония. – В случая дори не е нужно ние да отстраняваме уважаемата Кьосем от

309


длъжността й, защото е в сила хипотезата на доброволно отказване от пълномощията й на регент.

– Що за глупости? – възмути се еничарският ага. – Това че й е прилошало и е напуснала залата, съвсем не значи, че се е отказала от пълномощията си, още по-малко пък доброволно. Заседание на дивана не може да се провежда в отсъствието на султана или, ако той е малолетен, на неговия регент.

Мустафа паша си даваше сметка, че не беше специалист по темата и изказванията му имаха за цел единствено печеленето на време. Той вече беше дочул врявата под прозорците на заседателната зала и се надяваше верните му еничари всеки момент да нахлуят в двореца. Тогава щеше да изостави правните аргументи и да приложи най-древния закон – този на силата.

– Не искам да обиждам уважаемия Мустафа паша, но ако някой от тук присъстващите говори глупости, това е именно той – намеси се и кадъаскерът на Анадола. – Според кодекса на султан Сюлейман Кануни, заседанията на дивана се ръководят от великия везир, а присъствието на падишаха изобщо не е наложително.

Мустафа паша се готвеше да репликира отново, когато до ушите му достигнаха някои от виковете на събралата се долу тълпа. Първоначално помисли, че така му се беше чуло. За да се увери, пристъпи до прозореца и хвърли един поглед. Еничарският ага беше известен с хладнокръвието и смелостта си, но това което видя и чу, го накара да потръпне от ужас. Сред нахлулата във втория двор на „Топкапъ сарай” тълпа, Мустафа паша не видя нито един от верните му еничари, напротив, разпозна няколко спахии от Юскюдар, които подстрекаваха хората да отправят смъртни заплахи към „изменницата” Кьосем и да крещяг във възхвала на султана и неговата благородна майка.

– Не искам повече да присъствам на този фарс – заяви еничарският ага, но в гласа му вече я нямаше предишната решителност. – За мен това заседание на дивана е незаконно.

След тези думи Мустафа паша напусна демонстративно залата.

310


ПЕТДЕСЕТА ГЛАВАСъбота, късния следобед, 16-ти Рамазан 1061 г. /2-ри септември 1651 г./

Когато чу коварното предложение на великия везир да изпие остатъка от отварата в шишенцето, за да докаже своята невинност, Кьосем разбра, че всичко беше загубено. Ако искаше да спаси кожата си и да продължи да се бори, трябваше да се измъкне максимално бързо оттук. Даде знак на Адем ага да мълчи и бързо се шмугна през вратата за прислугата, която се намираше в оградената за нея част от залата. След това със завидна за годините си пъргавост забърза към харема.

– Какво стана? – попита я разтревожено Айше, която я чакаше пред покоите й.

– Всичко е загубено – отвърна Кьосем с отчаян глас и й разказа накратко какво се беше случило на заседанието на дивана. – Трябва да се измъкнем оттук, преди да са ни удушили.

– Къде ще отидем? – погледна я въпросително кехаята.– Трябва да се доберем по някакъв начин до „Ага Капъсъ”. Само там ще сме

в безопасност.– Но нали еничарите са те предали и не са се явили да те подкрепят? –

попита неразбиращо Айше. – Какво ще правим в сарая на агата им?– Все още не знам какво точно се е случило, но съм сигурна, че Мустафа

паша ми е предан – отвърна Кьосем, опитвайки се гласът й да звучи уверено. – Може би си права, но това ще е първото място, на което ще те потърсят

палачите на малката мръсница – разсъждаваше Айше замислено. – Не е ли по-добре да се скрием в някой манастир?

– Манастир? – погледна я Кьосем неразбиращо.– Да – отвърна Айше разпалено. – Мисля, че мога да го уредя.– Че къде наблизо има манастир?– Има. И това му е хубавото, че повечето хора и хабер си нямат за

съществуването му. Спомняш ли си манастира, в който изпратихме отец Джакомо? Там наистина ще сме в безопасност.

– Не – поклати глава Кьосем. – Нямам намерение да се крия при бившия ми любовник и да прекарам остатъка от живота си като монахиня. Ще потърся Мустафа паша и ще го накарам да вдигне еничарите на бунт срещу малката мръсница. Твърде дълго съм била султанка, за да се примиря лесно. Предпочитам да умра, отколкото да се крия като мишка.

– Твоя воля, господарке – съгласи се Айше примирено.– Но ти, ако искаш – продължи Кьосем и в гласа й се появи необичайна

нежност, – можеш да отидеш в манастира. Знам, че през всичките тези години ти пазеше православната вяра в сърцето си. Няма да ти се разсърдя, ако предпочетеш да се оттеглиш в храма.

– Нима мислиш, че бих могла да те изоставя в най-трудния момент от живота ти, господарке? – отвърна Айше развълнувано и в гласа й прозвуча обида.

– Не, Айше – отвърна Кьосем с треперещ глас и в очите й се появиха сълзи. – Но не съм сигурна, че съм заслужила верността ти.

311


Двете възрастни жени спонтанно се прегърнаха и останаха притиснати една в друга. Тази близост възвърна донякъде силата и волята им да продължат борбата докрай.

– Хайде, да не губим повече ценно време – промълви Кьосем и гласът й придоби отново делови тон. – Отиди да се приготвиш. Вземи само най-необходимото.

Когато Айше се оттегли, Кьосем събра набързо в една бохча скъпоценностите си. Разбира се, това беше само малка част от огромното й богатство, за което се носеха легенди. Като разумна и предвидлива жена, беше разделила авоарите си на много части и ги съхраняваше на най-различни места и у доверени хора. Почти всичките й пари бяха депозирани във венециански и генуезки банки. Това не й пречеше да държи винаги в апартамента си няколко кесии със злато за неотложни нужди. Тъкмо беше привършила с приготвянето на нещата си, когато Айше се появи наново в покоите й. Тя не носеше никакъв багаж, ако се изключеше един тежък аркебуз, увит за прикритие в дебел вълнен шал.

– Айше, какво е това? – попита Кьосем уплашено.– За самозащита, господарке – отвърна кехаята с войнствен глас, който

нямаше нищо общо с този на кандидат-монахинята отпреди малко. – Не се знае на какви хора ще попаднем.

– А знаеш ли как да си служиш с това чудо? – погледна я Кьосем колебливо.– И още как – отвърна с пресилен ентусиазъм Айше. Всъщност беше

уплашена до смърт, но никога нямаше да си го признае. – Нека само някой да ми се изпречи на пътя и ще видиш.

– Добре – кимна Кьосем. – След минутка ще съм готова.– Аз ще излезна отпред да пазя – заяви Айше и като срещна уплашения

поглед на господарката си, побърза да добави. – За всеки случай.---

След като напусна злополучното заседание на дивана, Мустафа паша се отби в стаята, където го чакаше Челеби Мустафа бей. Предаде му с няколко думи какво се беше случило и двамата, придружени от гавазите си, се отправиха по най-бързия начин към еничарските казарми. На няколко пъти се наложи да си пробиват път със сила през събралата се в двора на „Топкапъ сарай” тълпа, но до сериозни стълкновения със спахиите не се стигна.

– Къде е Коджа Бекташ? – изкрещя Мустафа паша, когато най-после се добраха до „Ет мейдан”. Един уплашен новобранец го заведе в спалното помещение. Когато видя подгизналия от кръв чаршаф, с който бе превързан заместника му, Мустафа паша разбра, че се беше случило нещо ужасно. – Кой те нареди така, братко?

– Махмуд паша – отвърна с отпаднал глас Коджа Бекташ и разказа накратко за предателството на четиримата хасеки аги и за злополучната схватка със спахийската конница. – Те бяха много повече и по-добре обучени от нас. Нищо не можах да направя.

– Не е нужно да се оправдаваш, братко, ти си пролял кръвта си – успокои го еничарският ага. – А с предателите и спахиите ще се заема аз.

Мустафа паша се опита да мобилизира наличните сили, но споменът от тазсутрешното позорно поражение, нанесено им от спахиите, беше все още твърде

312


силен и еничарите не горяха от ентусиазъм да тръгнат на нова битка. Освен това, вече беше плъзнал слухът, че всемогъщата доскоро Кьосем султан бе уличена в заговор за убийството на Мехмед хан и бе лишена от регентския си пост. Така че еничарите нямаха никакво желание да последват Мустафа паша и да рискуват живота си в името на една изгубена кауза.

– Хей, ага, ти да не си наследник на Кьосем султан, че толкова си се загрижил за нея? – подвикна един ветеран предизвикателно. – Нямам никакво намерение да проливам кръвта си за някаква дърта вещица.

Само допреди ден Мустафа паша би наказал жестоко подобна дързост, но сега обстановката бе коренно различна. Думите на ветерана бяха посрещнати с одобрение от множеството.

– Ние сме роби на пресветлия султан, Аллах да му дава много здраве и дълъг живот, а не на алчната му баба – провикна се един новобранец с едва набол мъх по лицето. – Готови сме да умрем за Мехмед хан, но не и за Кьосем.

Мустафа паша се опита да възрази нещо, но думите му бяха удавени в дюдюкания. Челеби Мустафа го дръпна за ръката и прошепна в ухото му:

– Няма смисъл, ага. Тези тук не са еничари, а тълпа малодушни страхливци. Дори и да успеем да ги поведем към „Топкапъ сарай”, спахиите ще ги попилеят от бой.

Колкото и да му беше неприятно, Мустафа паша трябваше да се съгласи с думите на заместника си. Този път го бяха надхитрили. Лишавайки го от четирите елитни орти, изпратени на учения в Едирне, противниците му го бяха направили напълно безпомощен.

– Добре, да се махаме оттук.Придружени от охраната си и неколцина останали им верни ветерани,

Мустафа паша и заместникът му се оправиха към „Ага капъсъ”, сарая в който живееха висшите офицери от еничарския корпус. Засега това беше единственото сигурно място.

---След бягството на Кьосем и оттеглянето на Мустафа паша, привържениците

на Хатидже Турхан в дивана станаха пълни господари на положението.– Участието в заговор за убийството на пресветлия падишах е изключително

тежко престъпление – заговори шейхюлислямът и в залата моментално се възцари тишина. – Наказанието за такова престъпление може да бъде само едно.

– Смърт! – не се сдържа великият везир.– Смърт! – подкрепи го бейлербеят на Румелия с пресипнал глас. – Смърт за

дъртата вещица!– Смърт! Смърт! – чуха се кръвожадни възгласи от всички страни.– Точно така – кимна авторитетно шейхюлислямът и вдигна ръка, за да

възстанови тишината. – За тази цел незабавно ще издам необходимата за случая фетва, осъждаща изменницата на смърт чрез удушаване.

– Чудесно, а аз ще се погрижа присъдата да бъде изпълнена незабавно – намеси се отново великият везир и даде някакви нареждания на един слуга. – Но преди да закрием заседанието на дивана, трябва да решим още един спешен въпрос. С осъждането на смърт на Кьосем, тя автоматично губи поста си на регент.

313


– Тя го загуби още с позорното си бягство от залата – уточни кадъаскерът на Румелия. – Но тук казусът е съвсем ясен. Регентският пост принадлежи по право на майката на малолетния султан. И ако досега благородната Хатидже Турхан бе лишена от него, поради някакви неясни причини, не виждам никакви основания това да продължава повече.

– Нека го кажем с прости думи – продължи великият везир с тържествен глас. – Ние сме длъжни незабавно да обявим благородната Хатидже Турхан за регент на малолетния Мехмед хан.

Сиявуш паша нареди на един слуга да помоли валиде султан да уважи заседанието на дивана. След по-малко от минута Хатидже Турхан бе въведена в залата и всички присъстващи паднаха на колене, но тя великодушно ги подкани да се изправят. От името на членовете на дивана, великият везир я помоли да заеме отговорния пост на регент на малолетния Мехмед хан. От своя страна Хатидже Турхан благодари прочувствено за оказаното й доверие и се закле тържествено да работи всеотдайно и отговорно за благото на пресветлия султан и великата Османската империя. След това бе отведена в отделената за нея част от залата и оттам, с посредничеството на Адем ага, продължи да участва в заседанието. Бяха обсъдени още някои належащи проблеми, които бяха разрешени бързо и без излишни препирни. Накрая, Сиявуш паша обяви извънредното заседание на дивана за закрито.

---Когато един от слугите на дивана му прошепна, че великият везир бе

наредил незабавно действие, Сюлейман ага въздъхна облекчено и на лицето му се появи зловеща усмивка. Гениалният му план беше сработил и вече нищо не можеше да го спре. Оставаше му да изпълни само последното действие и с това всичко щеше да приключи. Но за него този заключителен акорд щеше да бъде по-скоро удоволствие, отколкото задължение. Най-накрая щеше да се разплати с дъртата вещица и да си отмъсти за всички унижения. Начело на една дузина доверени пажове, къзларагата се отправи към покоите на Кьосем. Всички бяха въоръжени с ками и къси ятагани и изгаряха от нетърпение да изпълнят възложената им задача, за която щяха да получат щедро възнаграждение. Никой от тях нямаше военна подготовка, но в края на краищата за удушаването на една беззащитна възрастна жена не се изискваха кой знае какви бойни умения. Бостанджиите бяха получили изрични указания да пропуснат безпрепятствено въоръжената група.

След като се озоваха в „Дома на блаженството”, къзларагата се почуства още по-самоуверен. Тук плуваше в собствени води и не можеше да очаква никакви неприятни изненади. Сред пажовете също цареше весело настроение и те дори си подхвърляха шеги, с които взаимно се окуражаваха. Неусетно се озоваха пред покоите на Кьосем. Никой не допускаше, че можеха да се опитат да ги спрат или да им попречат по някакъв начин, така че внезапно проехтелият изстрел ги порази като гръм от ясно небе. Един от пажовете, младо момче с едва набол мъх по горната устна, се хвана за гърдите и с изненада откри, че оттам течеще топла кръв. В следващия миг се свлече на земята и се запревива от болка. Чак тогава къзларагата забеляза скритата в сянката на вратата Айше, която държеше в ръцете си все още димящия аркебуз. Тази призрачна картина вся смут в редиците на

314


пажовете и те изпаднаха в паника. Кехаята се възползва от това и успя да презареди. Последва втори изстрел и още един паж рухна на пода, прострелян в рамото. Това допълнително разстрои и без това не особено смелите пишман бойци и те бяха на ръба да побегнат позорно. В този решителен момент къзларагата запази самообладание и взе нещата в свои ръце. Поради дебелото си тяло и трудната си подвижност, Сюлейман ага беше поизостанал малко от ентусиазираната група млади евнуси и това може би беше спасило живота му, тъй като той беше не само най-едрата, но и най-важната мишена. Сега Айше се опитваше да презареди отново и ако къзларагата не успееше да й попречи, следващата жертва със сигурност щеше да бъде той. Вече беше твърде близко и нямаше никакво време за губене. Пуфтейки от напрежение, Сюлейман ага измъкна късия си ятаган и се насочи към валиде кехаята. Междувременно Айше беше успяла да презареди и тъкмо вдигаше аркебуза, насочвайки го към дебелото туловище на къзларагата. С едно последно усилие Сюлейман ага замахна с ятагана и го стовари върху дясната ръка на кехаята. В същия миг Айше успя да натисне спусъка и аркебузът гръмна. Все пак ударът на ятагана беше успял да отклони оръжието и куршумът профуча покрай къзларагата, облизвайки леко лявата му буза, по която остана кървава резка. Айше се свлече на земята и изпусна аркебуза. Ятаганът на Сюлейман ага беше нанесъл дълбока рана на дясната й ръка. Окуражени от това развитие на нещата, пажовете се нахвърлиха върху падналата жена и започнаха да я ръгат с камите си.

– Достатъчно! – кресна къзларагата. – Целта ни е дъртата вещица, а не тази нещастница.

С тези думи Сюлейман ага ритна вратата и нахлу в покоите на Кьосем, последван от възбудените от пролятата кръв пажове, които се окуражаваха един другиго, надавайки бойни викове. Огледаха набързо покоите на регентката, но те бяха празни.

– Търсете внимателно, тука някъде трябва да е – нареждаше къзларагата на висок глас. – Няма къде да е избягала дъртата вещица

Пажовете започнаха да претърсват настървено стаите, но от Кьосем нямаше и следа. Сюлейман ага започна сериозно да се притеснява, че тя беше успяла да се измъкне. Ако смогнеше да се добере до „Ага капъсъ” и еничарите я вземеха под своя закрила, нещата можеха да се объркат. Не трябваше да допуска това. Нареди на половината от пажовете да претърсят и останалата част на харема, включително и хамама, допускайки че Кьосем можеше да се е укрила там. След това изпрати най-опитното от момчетата да уведоми за ситуацията бостанджибашията, който трябваше да организира издирването на дъртата вещица на територията на двореца, а ако се наложеше и извън него. На останалите пажове заповяда да продължат да търсят в покоите на Кьосем и сам се включи в тази операция.

– В дрешника проверихте ли, бе синковци? – попита къзларагата с гръмовен глас.

– Не още – измънка един от пажовете.– А какво чакате, бре абдали? – кресна Сюлейман ага и зашлеви нещастния

младеж зад врата.

315


Дрешникът представляваше голямо помещение без прозорци и поради тази причина в него цареше полумрак. Пажовете започнаха да отварят един след друг гардеробите, които бяха може би една дузина и цъкаха учудено с език.

– Всичките тези дрехи на дъртата вещица ли са? – попита смаян един от пажовете. – Че кога има време да ги носи?

Някои от гардеробите бяха пълни само с ризи, други с кафтани, трети с шалвари, четвърти с връхни дрехи, пети с шалове и т. н. Отделно имаше скринове за чорапи, бельо и обувки.

– Очевидно вече няма да има никакво време да ги носи – отвърна ядосано къзларагата. – Но ние сме тук, не за да се възхищаваме от тоалетите на дъртата вещица, а за да изпълним смъртната й присъда. Така че не се помотквайте, а си отваряйте очите на четири.

– А бе, ние си ги отваряме, ама е много тъмно и нищо не виждаме – обади се едно от момчетата.

– Ами, вместо да се оплакваш, иди да донесеш свещи – скара му се къзларагата.

Запалиха свещниците и помещението грейна в светлина.– Само внимавайте да не подпалите някоя дреха, че ако лумне огънят,

целият харем ще стане на пепел – предупреди къзларагата строго.– Ще викнем еничарите да го загасят – пошегува се не особено уместно един

от пажовете. По онова време в столицата на Османската империя нямаше специална пожарна команда, а в случай на нужда една еничарска орта изпълняваше тази роля.

– Ще ти дам аз едни еничари – скастри го къзларагата и го перна зад врата. – По-добре се съсредоточете в търсенето, а не в пускането на глупави майтапи.

Отваряйки поредния гардероб един от пажовете изпищя ужасено. Къзларагата се приближи и се натъкна на призрачна гледка. На слабата светлина на свещите, между копринените шалове в гардероба, се показваше едно бледо сбръчкано лице с две уплашени очи.

– А, мараба, господарке – промълви иронично Сюлейман ага и се ухили зловещо. – Какво правиш в гардероба?

– Дръж – промълви Кьосем тихо и му подхвърли една голяма бохча.– Какво е това, господарке? – попита къзларагата с престорено любопитство.– Бижута, злато, скъпоценни камъни – изреждаше бавно Кьосем, мъчейки се

да ги съблазни. – Вземете ги всичките. И още ще ви дам, само ме оставете жива.– Разбира се, че ще ги вземем – отвърна саркастично къзларагата, посягайки

към бохчата. – Бая тежичка е. Ще има достатъчно за всички. Само че жива няма да те оставим.

– Имам още много пари и злато – продължаваше да се пазари Кьосем, въпреки безнадежността на ситуацията. – Но ако ме убиете, няма как да ви ги дам.

– Нямай грижа, господарке – отвърна Сюлейман ага презрително. – Аз пари и злато имам достатъчно.

– Ей, момчета – обърна се Кьосем към пажовете, виждайки че нямаше смисъл да преговаря с къзларагата. – Вържете тлъстия евнух и ме пуснете да си ходя. Той може и да е богат, но вие не сте. А аз мога да ви позлатя.

316


Пажовете не реагираха по никакъв начин. Стояха и гледаха къзларагата в очакване на заповеди.

– Няма смисъл да се хабиш, господарке – обади се Сюлейман ага иронично. – Момчетата са ми верни и аз ще ги възнаградя щедро за твоята смърт. Освен това, много добре знаят, че и при най-малкото неподчинение на заповедите ми, ще станат храна на рибите в Златния рог.

В потвърждение на думите му един от пажовете попита с пресилена кръвожадност:

– Да заколим ли дъртата вещица, ага?– Много си глупав – скастри го баш евнухът строго. – Кьосем е баба на

Мехмед хан. Нямаме право да проливаме кръвта на членове на султанското семейство.

– Е, какво да я правим, тогава? – попита отново момчето, което явно не беше от най-умните. – Да я тепаме с юмруци ли?

– Ако продължаваш да говориш глупости, тебе ще те тепам – скара му се къзларагата. – Членовете на султанското семейство се екзекутират чрез удушаване. За целта се използват копринени въжета.

– Е, че откъде копринено въже? – обади се друго от момчетата.– Ами, ако нямаме въже, можем да използваме нещо друго – ухили се

Сюлейман ага, наслаждавайки се на унижението, на което подлагаше бившата всемогъща регентка. – Гоподарке, така и така си се свряла в гардероба, що не си избереш един копринен шал, с който да те удушим.

– Благодаря ти за великодушието – просъска Кьосем. – Но съм длъжна да ви предупредя, че който посегне на живота ми, ще бъде наказан с мъчителна смърт от еничарите.

– Еничарите ли? – продължаваше да издевателства над нея къзларагата. – Че те вече минаха на наша страна.

– Не е вярно! – изкрещя задъхано Кьосем. – Еничарските аги никога няма да ме предадат.

– Така ли? – засмя се къзларагата злорадо. – Защо тогава не дойдоха пред Дивана да те подкрепят?

– Ще дойдат и ще изтърбушат тлъстото ти туловище – упорстваше Кьосем.– Дори и да е така, ти няма да можеш да го видиш, защото вече ще си

мъртва – подразни я къзларагата.– Нещастно, неблагодарно влечуго – занарежда озлобено Кьосем. – Забрави

ли кой те измъкна от калта и те направи човек?– Извадете я от гардероба – заповяда къзларагата, чието търпение вече беше

започнало да се изчерпва. – Стига сме си губили времето с празни приказки.Пажовете се хвърлиха да изпълнят заповедта му. Обезумялата от ужас и

злоба Кьосем ги посрещна със зъби и нокти. Бръкна на едно от момчетата в окото, а на друго захапа ръката. Пострадалите изпищяха от болка и се отдръпнаха, но другарите им все пак успяха да хванат възрастната жена и да я измъкнат, въпреки отчаяните й опити да се отскубне от хватката им. Проснаха я на пода, като един държеше ръцете й, друг краката й, а трети седна на гърдите й, за да не мърда.

– Да почвам ли да я душа? – попита глупавият паж.– Не, синко – спря го властно къзларагата. – Тази чест се пада лично на мен.

317


Сюлейман ага се протегна към гардероба и издърпа един черен копринен шал.

– Мисля, че този ще свърши работа – промърмори той доволно. – Ти какво ще кажеш, господарке?

– Неблагодарно, кастрирано животно – просъска Кьосем с мъка, тъй като пажът, който седеше на гърдите й, почти я беше задушил. – Аллах ще те накаже за подлостта ти.

Това бяха последните думи на могъщата Кьосем Махпейкер, баш кадъна на Ахмед Първи, валиде султан на Мурад Четвърти и Ибрахим Първи и буюк валиде султан на Мехмед Четвърти. С неподозирана ловкост къзларагата преметна шала през врата й. След това започна да стяга безмилостно примката. От устата на Кьосем започна да излиза някакво жалко хъркане, тялото й се сгърчи, а очите й всеки момент щяха да изхвръкнат. След около минута тя беше мъртва, но опияненият от злоба и жажда за мъст къзларага продължаваше да дърпа краищата на шала.

– Ага, дъртата вещица отдавна пукна – обади се по някое време глупавият паж. – Няма смисъл да се пънеш повече.

Сюлейман ага го изгледа с блуждаещ поглед и най-после пусна шала. Опулените очи на мъртвата го гледаха с изцъклена омраза. Наказателната акция срещу двете възрастни жени беше приключила успешно. Отрядът на екзекуторите даде една жертва и двама сериозно ранени. Сюлейман ага развърза бохчата на Кьосем и раздаде част от скъпоценностите, но лъвския пай запази за себе си.

– Какво да правим с тялото й? – попита глупавият паж, съзерцавайки златния пръстен с диамант, който беше получил за награда.

– Изхвърлете го пред главната порта на двореца – нареди къзларагата. – Нека всички видят, че дъртата вещица е мъртва.

---Един от пажовете, които трябваше да изнесат мъртвото тяло на бившата

регентка, таеше добри чувства към нея. Преди няколко месеца къзларагата го беше наказал с бой с тояги за някакво дребно провинение, но по една случайност Кьосем беше станала свидетел на случката и за да унижи главния евнух, беше наредила да отменят наказанието. Поради тази причина, момчето изпитваше благодарност към нея. Разбира се, то не посмя по никакъв начин да се противопостави на екзекуцията й, нито се опита да й помогне, защото го беше страх от къзларагата, но сега, когато бившата регентка беше мъртва, пажът реши да й се отплати поне отчасти. За момент изостана от другарите си и успя да предупреди личната слугиня на Кьосем къде щяха да изнесат трупа й. Така че, когато пажовете захвърлиха безжизненото тяло пред главната порта на „Топкапъ сарай”, Фатима и няколко нейни помощнички грабнаха пъргаво останките на господарката си и ги пренесоха обратно в харема. Така обезумялата тълпа беше лишена от удоволствието да се гаври с трупа на Кьосем. Великият везир беше издал заповед тялото й да бъде погребано още същия ден. По този начин се надяваше да лиши привържениците й от необходимото им време и да предотврати евентуалните безредици по време на погребалната церемония. Затова Фатима и помощничките й трябваше много бързо да измият и приготвят тялото на господарката си, за да могат да го погребат преди залез слънце.

318


Денят вече преваляше, когато траурната процесия излезна през една от страничните порти на „Топкапъ сарай” и се насочи към джамията „Султан Ахмед”. Вече се беше разчуло за смъртта на Кьосем и няколкостотин нейни бивши и настоящи робини се бяха събрали, за да отдадат последна почит на любимата си господарка. Всички те плачеха от скръб и скубеха отчаяно косите си. „На кого ни оставяш, господарке?”, нареждаха те скръбно и проклинаха убийците й. Кьосем имаше безброй недостатъци, но в отношението си към робините си винаги се бе старала да бъде като добра и грижовна майка. Понякога строга, но винаги справедлива. През последните години от живота си Кьосем беше отделяла колосални средства за благотворителност. С нейни лични пари бяха изградени и издържани няколко големи религиозни комплекса, включващи джамии, медресета, болници и керван сараи, които предоставяха безплатен приют и грижи за бедните и онеправданите. Така че, към робините се присъединиха и стотици обикновени жители на османската столица, които искаха да се сбогуват с тяхната благодетелка. Въпреки старанието на великия везир, погребението на Кьосем султан се превърна в многолюдна демонстрация в нейна подкрепа. Това принуди Сиявуш паша да разпореди на бостанджибашията да охранява траурната церемония и да пресича всеки опит за метеж. Но събралата се пред джамията тълпа не беше настроена агресивно. Хората бяха дошли да се поклонят пред тленните останки на една жена, която те смятаха за добра и щедра и нямаха никакво намерение да предизвикват безредици или да издигат политически искания. Трупът на Кьосем султан беше положен в мавзолея в двора на джмията, редом до телата на мъжа й Ахмед Първи и сина й Мурад Четвърти. Един верен имам прочете няколко молитви за упокой на душата й, докато робините й продължаваха да надават отчаяни вопли и да скубят косите си. Когато церемонията привърши, слънцето вече почти се беше скрило зад хълмовете западно от османската столица. Бостанджиите тактично изчакаха малко, докато страстите се поуспокоят и започнаха настоятелно да приканват тълпата да се разпръсне.

Постепенно множеството пооредя и това даде възможност на двама позакъснели опечалени да се вмъкнат в двора на джамията и да се насочат към мавзолея, за да отдадат последна почит на покойницата. Единият от тях беше добре облечен венецианец на около шейсет години. Другият беше доста по-възрастен православен монах, загърнат в опърпано расо. След като се сбогуваха с Кьосем султан, двамата се изгледаха любопитно един другиго.

– Интересно ми е какво прави един изтъкнат гражданин на Републиката на погребението на регентката на Османската империя? – заговори пръв монахът на венецианско наречие.

– Още по-интересно е какво прави тук един православен монах? – отвърна изненадано другият. – И откъде знае така добре нашия език?

– Пътувал съм доста и говоря много езици – отвърна уклончиво монахът и поглади дългата си побеляла брада. – А съм тук, за да се сбогувам с господарката Кьосем султан, мир на праха й, защото тя, макар и мюсюлманка, беше изключително добра и щедра към нашия манастир. Затова и бях дошъл, да прося за поредното дарение, но уви закъснях.

– Да, тя беше изключителна жена – съгласи се венецианецът и една сълза се изтърколи по сбръчканото му сипаничаво лице.

319


– Странно – погледна го замислено монахът. – Струва ми се, че съм те виждал някъде.

– Ами аз имам кантора в Истанбул и често се отбивам тук – отвърна венецианецът. – И на мен гласът ти ми се струва познат, но не мога да си спомня откъде.

– Е, то и аз често наминавам оттук – промърмори монахът. – Братята все мене провождат, сякаш съм най-младият.

– Може би сме се срещали някъде из града – предположи венецианецът.– А може и да сме се объркали – отвърна монахът и се уви в опърпаното си

расо. – Сбогом, добри човече. Нека Господ да те закриля.– Сбогом, отче – кимна венецианецът. – Бих ти целунал ръка, но съм

католик.– Господ е един, само дето ние го наричаме с различни имена – каза монахът

и се отдалечи в настъпващия мрак.

320


ЕПИЛОГ1651–1683 г.

Брат Григорий всъщност излъга венецианеца. Кьосем никога не се беше интересувала от неговия манастир. Даренията идваха не от нея, а от Айше. Но този път монахът беше закъснял. Неговата покровителка и дарителка беше мъртва. Брат Григорий й беше искрено благодарен за всички добрини, които му беше сторила и затова се зае да изпълни последната й воля. Взе мъртвото тяло на Айше, уви го в едно прокъсано одеяло и го натовари на дръгливото магаре, с което се придвижваше. Отнесе останките й в манастира. Игуменът и всички монаси бяха дълбоко наскърбени от смъртта на благодетелката им. Отслужиха заупокойна молитва за сестра Агата, както я наричаха всички в манастира и погребаха с почести тялото й в двора на обителта, редом до гробовете на игумените и най-заслужилите братя. Григорий редовно палеше свещички на гроба й, поставяше свежи горски цветя и се грижеше за чистотата около вечния дом на бившата валиде кехая. Самият той беше вече много възрастен и още същата година с настъпването на зимата се простуди и легна болен. Почина малко преди Коледа.

Луиджи Дамато продължи да посещава възможно най-често Истанбул, въпреки че Венеция и Османската империя официално бяха в състояние на война. Никога не пропускаше да се отбие в джамията „Султан Ахмед” и да се поклони на гроба на любимата си. Въпреки напредналата си възраст, загина геройски с меч в ръката при едно от многобройните нападения на турските пирати над остров Тинос, чийто губернатор беше до смъртта си.

Няколко дена след екзекуцията на Кьосем, в „Агалар Капъсъ” пристигна султански ферман, с който се заповядваше на еничарските командири Кара Чавуш Мустафа паша, Коджа Бекташ ага и Челеби Мустафа бей да се явят пред Дивана. Тримата аги знаеха, че животът им вече не чини и пукнат грош, но нямаха друг избор, освен да се подчинят. Все пак Сиявуш паша и новата управляваща клика около Хатидже Турхан не посмяха да се разправят директно с противниците си, страхувайки се от еничарски бунтове. С решение на дивана тримата аги бяха изпратени на почетни длъжности в периферията на империята. Лишени от власт и изолирани в провинцията, агите станаха лесна плячка на могъщите си противници. Само след няколко седмици отрязаните им глави бяха изпратени на великия везир, който държеше да се увери лично в смъртта им.

Баш хасеки агата Осман, който с предателството си беше изиграл ключова роля за отстраняването на Кьосем султан, беше поставен начело на еничарския корпус, а тримата му другари в заверата получиха следващите по важност длъжности. По този начин властта на Хатидже Турхан и кликата й беше циментирана. Третият везир Зинедин паша, който беше отказал да се обърне срещу Кьосем, бе принуден да се откаже от поста си и беше изпратен на заточение в Египет. След това започна методична разправа с всички подръжници и протежета на бившата регентка от по-ниските управленски нива. Тези, които бяха считани за твърде опасни от новата върхушка, се простиха с живота си или попаднаха за дълго в мрачните османски зандани, други бяха изпратени на заточение, а трети просто бяха принудени да се откажат от влиятелните си постове. На тяхно място великият везир започна да назначава свои приближени. Притеснени, че Сиявуш паша

321


можеше да се сдобие с прекалено много власт, Хатидже Турхан и Сюлейман ага му спретнаха един малък заговор /вече бяха специалисти в тази област/ и го отстраниха от длъжността му само няколко месеца след заемането й.

В следващите пет години постът на великия везир се превърна в най-ветровития в империята. За този кратък период на високата длъжност се изредиха цели единадесет кандидати за власт и богатство. Но в момента, в който поредният велик везир започваше да придобива голямо влияние или пък се опитваше да води самостоятелна политика, могъщият държавнически тандем се намесваше решително и нещастникът биваше принуден да се раздели с поста си, а понякога и с главата си. В интерес на истината Хатидже Турхан полагаше големи усилия да бъде добра регентка. Тя умело компенсираше липсата си на опит в държавните дела, като редовно се срещаше с мъдри и влиятелни чиновници, водеше редовна коренспонденция с администрацията, съветваше се с изтъкнати представители на духовенството и живо се интересуваше от проблемите на Османската империя. Неин пръв помощник и съветник продължаваше да бъде къзларагата Сюлейман, чиято власт отдавна беше надхвърлила тесните рамки на харема.

Все пак честата смяна на великите везири създаваше несигурност и хаос в управлението, а това от своя страна предизвика финансова и политическа криза. През пролетта на 1656 г. венецианският флот нанесе тежко поражение на османската армада, завзе островите Лемнос, Тенедос и Самотраки и блокира Дарданелите. Това затрудни снабдяването на Истанбул с продоволствия и предизвика рязък скок на цените на хранителните стоки. Еничарите, чиито заплати бяха забавени заради усложнената обстановка, се възползваха от народното недоволство в столицата и предизвикаха поредния бунт. Метежниците изготвиха списък с имената на висши чиновници, чиито глави искаха. Освен това настояваха, че султан Мехмед хан, който беше навършил четиринадесет години, бе достатъчно голям, за да поеме самостоятелно управлението. За да потушат недоволството, Хатидже Турхан и Сюлейман ага предадоха на бунтовниците набелязаните в списъка. Още същия ден обезобразените им тела бяха окачени с главата надолу по клоните на чинарите на „Ат мейдан”. Но това не успокои еничарите, напротив още повече ги настърви. В края на краищата, притиснати до стената, членовете на дивана обявиха султан Мехмед Четвърти за пълнолетен и прекратиха регентските пълномощия на майка му. Това успокои донякъде страстите и новоназначеният велик везир Кьопрюлю Мехмед паша с желязна ръка въдвори ред в столицата. Въпреки преклонната си възраст, той притежаваше завидна енергия и през следващите пет години успя да стабилизира империята. След смъртта му беше наследен на високия пост от сина си Фазъл Ахмед паша, който продължи твърдата политика на баща си.

Дори и лишена от регентство, Хатидже Турхан продължи да се бърка в държавните дела, но срещна категоричната съпротива на Кьопрюлю Мехмед паша и постепенно загуби властовия си ресурс. След смъртта му, валиде султан отново направи плах опит да си възвърне част от загубеното влияние, но и Фазъл Ахмед паша попари амбициите й и недвусмислено й даде да разбере, че мястото й беше в харема, а не в дивана. Заедно с нея от голямата политическа сцена изпадна и къзларагата Сюлейман. Виждайки на къде духаше вятърът, баш евнухът най-безскрупулно се разграничи от валиде султан и се опита да влезне под кожата на

322


новия велик везир, но и това не му помогна. Фазъл Ахмед паша отблъсна с презрение продажника и убеди младия султан да се раздели с къзларагата. Така Сюлейман ага беше отстранен от поста си и бе принуден да замине на доброволно изгнание в родния си Египет, където почина няколко години по-късно.

Лишена от възможността да играе значителна роля в управлението на империята, Хатидже Турхан, която все още беше твърде млада, запълваше свободното си време с любовни афери. През леглото й минаха поне една дузина млади и красиви мъже, но както и при връзката й с Хамид, валиде султан действаше дискретно, представяйки се за своята робиня-двойничка Гонджа. В зрялата си възраст се зае с благотворителност и финансира построяването на няколко религиозни комплекса. Последните си години прекара в самота и с влошено здраве. Хатидже Турхан почина на 5-ти юли 1683 г., на 55-годишна възраст.

Завърши един важен период от историята на Османската империя, характеризиращ се с прекомерната власт, която някои амбициозни представителки на харема успяха да съсредоточат в нежните си ръце. Началото му бе поставено преди близо сто години от Нурбану султан, а краят му бе белязан със смъртта на Хатидже Турхан. Историците щяха да нарекат този противоречив период ”Султанат на жените”.

КРАЙ

323


РЕЧНИК НА УПОТРЕБЯВАНИ ЧУЖДИ ДУМИ В РОМАНА

/В турския език няма род. Затова на български е дадено значението само в мъжки род, но същата дума се отнася, както за женски, така и за среден род/

ага – широкоупотребявана титла и обръщение /към мъж/ в Османската империя

„Ага капъсъ” – наименование на резиденцията на еничарския ага в ИстанбулАллах акбар – Бог е великат – кон„Ат мейдан” – букв. хиподрум, наименование на един от централните

площади в Истанбул по времето на Османската империя, намиращ се на мястото на древен византийски хиподрум

байрам – мюсюлмански религиозен празникбаш кадъна – главна жена /на султана/бей – господин, господар; широко употребявана титла и обръщение в

Османската империябейлербей – управител на провинция в Османската империябербер – фризьорбостанджия – градинар, страж в дворецабостанджибашия – началник на дворцовата стража в „Топкапъ сарай”буюк валиде султан – баба на султанабюлюкбашия – военно звание в Османската империя; командирвалиде султан – майка на султанавезир – министъргаази – победител, герой,гаваз/ин/ – пазач, охранителдиван – съвещателен орган към султана в Османската империяебе – акушеркаЕндерун – вътрешния дворец в „Топкапъ сарай”; дворцовото училищеерол – смелефенди – господинйеди – седем„Йеди куле” – букв. „Седем кули”; наименованието на затвора в „Топкапъ

сарай” кадия – съдиякадъаскер – военен съдия; висша военноадминистративна длъжност в

Османската империякадън/а/ – женакалфа – чираккапалъ – покрит, затворен„Капалъ чаршъ” – букв. „Покрит пазар”; наименование на един от най-

големите истанбулски пазарикапудан паша – адмирал на флота в Османската империякапъ – врата, прен. държавно или правителствено учреждениекерван сарай – странноприемница

324


кира – от гръцки, букв. госпожа, прен. амбулантна търговка в Османската империя

куле – кулакутуджу – шивачкъзларага – букв. господар на момичетата; началник на евнусите в

султанския харемкьосем – овен, водач на стадо, прен. смел, прен. отговорник, старшикятибе уста – майсторката, отговаряща за реда и дисциплината в султанския

хареммахпейкер – с лице на лунамедресе – ислямско религиозно училищемейдан – площадорда – войскаорта – военно подразделение в еничарския корпусортанджа – куриер в харемапаша – висша военно-административна титла в Османската империя,

генералрая – букв. неверници, така е наричано християнското население в

Османската империя саз – струнен ориенталски музикален инструментсанджак – окръг, област в Османската империясанджак бей – окръжен, околийски управител в Османската империясарай – дворецспахия – феодал в Османската империясюнет – ритуално обрязване при мюсюлманитесютляж – прясно мляко с ориз„Топкапъ” – букв. „Вратата с топа”, наименование на султанския дворец в

Истанбулулем, мн. ч. улема – висш мюсюлмански духовник, теологуста – майсторфередже – пелерина с широки ръкави, с която се покриват мюсюлманките

през главатаханъм – госпожахазна –касахазнедар – касиерхамам – баняхарем – женската част на мюсюлманския домхасталар уста – лечителчамашър – пране, бельочаршъ – пазарчешнигир – готвач, надзорник в дворцовата кухнячорбаджъ ага – младши командир в еничарския корпус, командир на орташейхюлислям – най-висшата клерикална длъжност в Османската империя,

главен мюфтияшехзаде – принц

325

Documents

ПРОЛОГ vlast na harema.docx · Web viewЗа сметка на това беше имала късмета да привлече вниманието на Кьосем. Оттогава